1. Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения. Форми на незаконосъобразно развитие

Print Friendly, PDF & Email
  1. Законосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения.

 

ГПр. Е средство за защита срещу незаконосъобразното развитие на гр. Правоотношения и цели възстановяването на тяхното законосъобразно състояние. Последното е налице, когато а) насрещните субекти на правоотношението са в съгласие помежду си относно неговото възникване, съдържание и съществуване; и б) когато те действат съобразно с правата и задълженията, включени в правоотношението. При а./ между убежденията на страните за правото на единия и задължението на другия трябва да има пълно съвпадане. Тази изначална липса на спор е необходима, за да може да се реализира и б./, като тук хармонията е не само по отношение на убежденията на 2-те страни, а и тяхното поведение – носителят на правото го упражнява в неговите предели, а носителят на задължението го изпълнява точно и добросъвестно.

 

  1. Незаконосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения – възможни са 3 форми:

 

2.1. Правен спор – Спорът е външно обективирано различие на мнението (убежденията) на 2 или повече страни относно нещо. Правен спор има, когато се спори за съществувало или съществуващо правоотношение. По това именно и той се отличава от неправния спор, който е спор относно бъдещи правоотношения.

Правният спор може да съществува в 2 проявни форми – неоснователно отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. Правният спор се внася в съда. Той е най-меката форма на незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения и се преодолява по исковия ред на ГПК.

 

2.2. Неизпълнение на изискуеми задължения – тук липсва съвпадение между дължимото и фактическото поведение, вследствие на което правоимащият се оказва лишен от престацията или вещта, на която има право. Такова неизпълнение води до необходимост от намесата на изпълнителния процес, който съобразявайки се с првата и задълженията на страните трябва да накара неизпълняващия да изпълни

 

2.3. предприемане на действия, които целят осуетяването на бъдещата реализация на правото  – действията могат да бъдат както юридически, така и фактически. Тук идва на помощ обезпечителният процес – неговата цел е да запази непроменено статуквото към определен момент такова, каквото е било.

 

 

______________________________________________________________________________________________________________________________________________________

 

АНЕЛИЯ МИНГОВА

Учебник на ЖИВКО СТАЛЕВ

 

40 ВЪПРОС  –   ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

 

  1. I. Обжалването на определенията (Оп) е средство за правна защита срещу незаконни определения.

 

  1. Уредбата е в чл.274-279 ГПК. Правилото е, че актовете с процесуален характер, а не по същество имат специфичен режим за оспорване при порочност – това се отнася не само до определенията, но и до разпорежданията на съда – чл.279
  2. То е санкция срещу незаконното процедиране на съда. Такава санкция е и обжалването на решенията, когато се основава на нарушаване на процесуалните норми, уреждащи изискванията за валидност, допустимост и правилност на решенията. Обжалването на Оп по правило контролира Оп, които не се контролират чрез обжалване на решенията:

А) било защото осуетява пътя към решението (преграждащи Оп- напр. такива скоито делото се спира; с които се отказва възобновяване на спряно дело или с които то се прекратява)

Б)било защото нямат отношение към правилността на решението (напр. Оп с което се оставя без последствие отвод за подведомственост или с което не се допуска участието на подпомагаща страна)

 

Съгласно чл.274 само една част от Оп, които съдът постановява в хода на исковия процес, подлежат на обжалване. Това са Оп, които преграждат по-нататъшния ход на делото, както и Оп, за които законът изрично предвижда че се обжалват с частна жалба.

 

  1. Другите Оп на съда и по-специално тези, които подготвят постановяването на решението (определения по допускане и събиране на доказателства), се контролират по повод обжалването на решението (напр. определението, с което делото е било възобновено); не подлежат на отделно обжалване и определенията за допускане на свидетели или вещи лица. Допуснатите при тяхното постановяване нарушения на процесуалния закон представляват обикновено съществени процесуални нарушения, водещи до обжалване и отмяна на Р.

 

Обжалването на Оп, преграждащи пътя за разглеждане на делото, е средство за зашита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян.

 

  1. Законът допуска изрично обжалване на някои Оп, които не преграждат пътя за разглеждане на делото. Такива са Оп, с които: се оставя без последствие отвод за неподведомственост (чл.15, ал.2); допуска се възобновяване на срок (чл.66, ал.2);

Увеличава се цената на иска (чл.70, ал.2); отказва се обезпечаване на доказателства (чл. 208, ал.3); не се допуска привличане или встъпване на подпомагаща страна (чл.220). Подлежат на обжалване и такива Оп, с които съдът си присвоява власт каквато няма по закон (напр.Оп, с което той обезсилва собственото си решение).

  1. По реда на обжалване на Оп, постановявани в хода на исковия процес, се обжалват и други актове на съда, за които законът препраща към реда за обжалване на Оп. (напр. определението на съда по обезпечение на иска- чл.396)

 

  1. II.
  2. Право да обжалва Оп има лицето, чийто процесуални права са засегнати от него.

Това е ищецът, когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи, страната, която иска да привлече и т.н.

 

  1. Новият ГПК съдържа 2 нови правила в чл.274,ал.2 и ал.3. Те се отнасят до определенията на въззивния съд
    • Едната група определения могат образно казано да се определят като първоинстанционни за този съд, т.е. това е първото определение изобщо по въпроса – пред ВКС, защото обжалваемостта им следва обжалавемостта на актовете по същество на този съд – а тези на възз. Инст. Се обжалват пред ВКС.
    • ал.3 – триинстанционно обжалване на определенията – т.е. 1 е обжалвано пред възз. Инстанция, а нейното пред ВКС.

 

III. Производство по обжалване на определенията

 

  1. Оп се обжалват с частна жалба (чж). Срокът е едноседмичен и преклузивен и тече от съобщаване на Оп. Ако се обжалва Оп, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието (чл.275 (1)). По отношение на Чж се прилагат съответно разпоредбите на чл.259, ал.2-4, чл.260,261, 263 и 273;
  2. Чж се подава чрез съда, издал определението. Предвиден е 1-седмичен срок заотговор на другата страна. След изтичане на срока по ал.1 жалбата заедно с отговора и неговите приложения, ако такива са подадени, се изпраща на горестоящия съд. Съдът прилага препис от обжалваното определение.
  3. Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното определение, освен ако в закон е предвидено друго. Съдът по жалбата може да спре производството или изпълнението на обжалваното определение до решаването на частната жалба, ако прецени това за необходимо.
  4. Принципът е че Чж се разглеждат в закрито заседание, но ако съдът прецени за необходимо, може да разгледа жалбата в открито заседание. Разглеждането има форма на въззивно прозидводство и е допустимо да бъдат събирани и док-ва. Преди да пристъпи към проверка на основателността на чж, съдът проверява нейната допустимост, а именно: а) дали Оп подлежи на обжалване; б) легитимиран ли е жалбоподателят да обжалва; в) подадена ли е в срок Чж; г) не страда ли тя от дефекти; д) връчен ли е бил препис от нея на другата страна. Ако Чж е допустима, съдът проверява нейната основателност. Тази проверка се състои в преценка дали обжалваното Оп е законосъобразно. Ако съдът намери че обжалваното Оп е законосъобразно, той оставя без последствие Чж като неоснователна. Ако отмени обжалваното Оп, съдът сам решава въпроса по жалбата. Той може да събира и доказателства, ако прецени това за необходимо. Постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд

 

Въпрос 41: Постановяване на съдебно решение. Особености на решението при признаване на иска. Неприсъствено решение.

 

  1. ПОСТАНОВЯВАНЕ НА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ (ЗА РЕШЕНИЯТА – гл.18 ГПК)

 

В ГПр. Няма изискване както в НПр. Решението да е постановено от едни и същи съдии или съдебни състави, участвали на всички заседания по делото. Съгласно чл 235, ал.1 ГПК решението се постановява от този съдия/съдебен с-в, който е приключил разглеждането на делото, т.е. който е приключил с определение съдебното дирене и провел устните състезания. Ако е постановено от друг съдия/съдебен състав, който е участвал в предишни заседания, но не и в това, решението е порочно и подлежи на атакуване. Съдът пристъпва към постановяване на решението, след като обяви устните състезания за приключване. Постановяването става след тайно съвещание. (арг. От чл.21, ал.1 ГПК)

 

Съдът извършва няколко действия:

 

1.1. умозрителна дейност, свързана с правната квалификация, издирване на приложимото право, изясняване на фактическата страна на спора и изводите, които следват от това. Това има предвид ал.2 на чл.235 ГПК, като казва, че съдът основава решението върху приетите от него обстоятелства по делото и върху закона. Под „съдът” се има предвид 1 съдия, когато се постановява решение на 1-ва инстанция и състав от 3-ма съдии, когато делото се гледа пред въззивна или касационна инстанция. Когато е на 1-ва инстанция съдията извършва тази дейност и преценява фактите и обстоятелството на същото заседание. Когато се произнася въззивна или касационна инстанция се провежда тайно съвещание (арг. От чл.21,ал.1 ГПК), което се извършва по друго време (т.е. не в заседанието) . Тогава (тъй като имаме 3-ма съдии) има изискване становището на всеки от тях да остане неповлияна, поради което първо излага становището си най-младшия член на съда (ако първи е например Председателят другите биха могли да бъдат повлияни). За да има решение е достатъчно мнението на монзинството да съвпада, т.е. поне 2-ма да са на 1 и също мнение. (арг. Чл.21,ал.5 ГПК) Дори Председателят да не е съгласен, ако мненията на другите членове на съда съвпадат има правораздавателна воля. Възможно е първоначално всички да са съгласни, но в последствие документът да не бъде подписан от всички членове. Ако е на 1-ва инстанция и липсва подпис на съдията – няма решение, но ако е на въззивна и касационна – пак е достатъчно 2-ма да са подписали, за да има валидно решение. Възможна е и хипотеза, когато подпис липсва поради обективни причини – напр. Член на състава е болен, в чужбина е и т.н. За да е валидно решението тогава по-старшият от другите двама удостоверява причините, поради които липсва 3-ят подпис. Извод: Въззивната и касационната инстанция формулира правор. Воля и е налице съдебно решение, когато мнозинството, т.е. 2-ма от съдебния състав са изразили еднакво мнение и са подписали документа.

 

Ж.Сталев – при съвещанието по отношение на въпросите, които делото поставя се спазва определен ред:

 

А./ Първият въпрос, който трябва да се изясни е какъв е предметът на делото, т.е. какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Той предопределя дали ищецът има изобщо право на иск, предопределя и предмета на решението, защото в него съдът е длъжен да отговори на иска и да установи дали правото съществува. Нещо повече, съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет – иначе решението ще е непълно. От друга страна съдът не може да присъди нещо различно – повече или друго, тъй като ще наруши диспозитивното начало и решението ще бъде процесуално недопустимо. Така уточнявайки предмета на делото, съдът уточнява и предмета на решението;

 

Б./  След като е уточнил предмета съдът трябва да види може ли да се произнесе по този предмет. Така съдът трябва да провери отново (въпреки че вече го е проверил в първото заседание) дали ищецът има право на иск и надлежно ли го е упражнил. Ако отговорът на някой от тези 2 въпроса е отрицателен – съдът следва да откаже да постанови решение;

 

В./ След като установи, че процесът е редовно образуван, съдът трябва да види редовно ли са извършени от него и от страните тези процесуални действия по разглеждане на делото (призовавания, подготовка на делото, събиране на доказателствата и др.), които обезпечават правилността на решението. Ако тези действия са порочни, постановеното решение също ще бъде такова и ще бъде съответно атакуемо. Ако констатира порочност на тези действия, съдът трябва да възобнови разглеждането на делото, за да могат нарушенията да бъдат отстранени.

 

Г./ Ако и А. И Б. И В. Са налице – процесът е безпорочен и съдът пристъпва към установяване на приложимия закон. Това е съответният „материален закон”, който регулира спорното правоотношение. (Именно това има предвид член 235,ал.2 като казва, че „съдът основава решението си …… и върху закона” – материалния закон). Съдът трябва да провери дали се прилага местен или чуждестранен закон; кой точно е релевантният нормативен акт; валиден ли е (приет ли е от компетентен орган и дали не противоречи на по-горестоящ от него НА); влязъл ли е в сила и не е ли отменен; какво е действието му във времето, пространството и спрямо лицата и в тази връзка относим ли е към конкрутния спор; какъв е смисъла му – тълкуване. Всяка грешка при издирване и определяне на приложимия закон опорочава съдебното решение, базирано на него.

 

Д./ След като намери приложимия закон съдът преценява основателността на иска първо на базата на фактическите твърдения на страните, така както са ги направили, но без на този етап да проверява и доказателствата относно тяхната истинност. Това е така, тъй като основателността/неоснователността на иска може да следва направо от закона при изложените факти. Съдът трябва да изгради своя извод само върху тези факти, които са от значение за спорното право, вкюлчително и тези, настъпили след подаването на иска, ако са от занчение за спорното право. (чл.235,ал.3 ГПК). !!! Сега – по новия ГПК съдът следва да провери всички обсоятелства, релевантни към момента на приключване на съдебното дирене – чл.147 ГПК (съдебното дирене включва процесуални действия, след които съдът стига до извод, че нещата са изяснение и с определение го приключва) или иначе казано до началото на устните състезяния.По стария ГПК можеше да се изтъкват нови факти и обстоятелства до края на устните състезания и ако такъв бъдеше изтъкнат се възобновяваше съдебното дирене. Сега, с оглед принципа на концентрационното начало нововъзникнали или новоузнати факти не могат да се изтъкват след началото на устните състезания както в 1-вата, така и във въззивната инстанция (защото и тя е инстанция по същество), а само до приклюване на съдебното дирене и то ако не са могли да бъдат изтъкнати своевременно, т.е. с отговора на насрещното процесуално действие, по обективни причини – 133, 147 ГПК. За страна остава възможност обаче да заяви този факт чрез подаването на иск или да се позове на него при обжалване. /КАКВО Е КОНЦЕНТРАЦИОННО НАЧАЛО – Според стария ГПК до приключването на устните състезания страните можеха да посочват всякакви док-ва. При пропускането на този срок следваше само имуществена санкция, но не и недопустимост на док-вата, които страната не е посочила по своя вина. Това водеше до често отлагане на делото. По новия ГПК късното посочване на нови факти и док-ва е недопустимо и съдът не обосновава решението си въз основа на тях. Ако го направи, решението е порочно и подлежи на отмяна. Последният момент за попълване на делото с док-ва е с отговора на насрещно процесуално действие, например – на подадения иск – ответникът може да посочи док-ва в отговора на исковата молба, но не и след това; на направените възражения с отговора на исковата молба ищецът може да противопостави нови факти и док-ва, но само в първото заседание по делото. Във второто вече е късно. Единствената възможност нови док-ва да се представят и по-късно – до приключването на съдебното дирене (началото на устните състезания), ако не са могли да бъдат изтъкнати своевременно поради обективни обстоятлества. Концентрационното начало съответсва на засиленото с новия ГПК служебно начало – съдът трябва да даде указания на страните какво ще се случи ако не посочат фактите в срок/ След тази проверка, но преди да провери истинноста на фактите, съдът проверява и дали (ако има) възражения за давност или изпуснат преклузивен срок, те са основателни. Въпреки че изглеждат близки до предпоставките за допустимостта на иска изобщо, те не са такива, тъй като се уреждат от материалния закон, меродавен за спорното право и в този смисъл предпоставят той да бъде установен по т.Г/

 

Е./ Ако изнесените факти с иска, отговора на исковата молба, репликите и възраженията са релевантни, но трябва да се докажат, се преценява дали са доказани. Именно като прецени, доказателствата, съдът по вътрешно убеждение преценява дали определени факти са се осъществили или не и като ги опдвежда под нормата на закона стига до извода дали има или не спорно право. (това има предвид чл.235,ал.2 като казва че „съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства”). Съдът обаче трябва да вземе предвид всички доказателства, но само събрани с участието на страните и то в тяхната съвкупност, т.е. в тяхната взаимна връзка и зависимост. В допълнение вътрешното убеждение на съда не може да бъде произволно, а трябва да е обосновано. Решението, което е необосновано е неправилно и подлежи на отмяна. В някои случаи свободната преценка на доказателствата е ограничена или дори изключена – така официалните документи се ползват с материална доказателствена сила – чл.179 ГПК; задължителна за съда е и док. Сила на акта за начет, но тази доказателствена сила може да се обори – например като се установи неистинността на документа. Свободната преценка на съда е изцяло изключена относно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в исла присъда – чл.300 ГПК. Относно това дали деянието е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен присъдата се ползва със СПН и не може да се оборва. Трябва да се има предвид обаче, че задължителната сила на присъдата се отнася само до елемнтите на престъпния състав – така например ако размерът на причинените вреди, посочен в присъдата, не е елемент от състава на престъплението, той не обвързва съда и няма СПН, следователно може да се оборва.

 

Ж./ Когато се стигне до констатация, че фактическите обсотятелства са налице, т.е. доказани са по т.Е (например установи се, че вещта е дадена в заем за послужване) съдът подвежда факта под съответната материалноправна норма (чл.249 ЗЗД по примера) и така достига до заключение за съществуването или не на спорното право. Разбира се, обикновено за да се направи окончателна констатация дали съществува спорното право или не трябва всички релеванти факти да се подведат под съответните правни норми и въз основа на всеки отделен извод да се направи генералното заключение.

 

1.2. Решението и мотивите към него се изготвят в писмена форма за действителност – чл.235,ал.4 ГПК. За да се конкретизира като изявление на конкретен съд по конкретно дело решението трябва да има съдържанието, посочено в чл.236 ГПК – дата и място на постановяването му; посочване на съда, имената на съдиите, секретаря, прокурора, ако такъв е участвал; номера на делото; имената на страните ФЛ и наименованията на страните ЮЛ и техните адреси; какво постановява съдът по съществото на спора; за кого са разноските по делото; подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. !!! Мотивите съдържат всички правни и фактически изводи, достигнати въз основа на дейноста по 1.1. – те са писмените съображения на съда, обосноваващи решението. В тях съдът казва защо вярва на едни, а отхвърля други доказателства.  Диспозитивът на решението следва мотивите, но изготвянето и произнасянето става едновременно. N.B.  Мотивите не са същенска част от решението (един от многото аргументи тук е този, че решението е правен акт и като такъв е волеизявление, което е различно от съображаниета, поради които е направено). Затова немотивираното решение не е нищожно и поражда правни последици, а е само отменимо. ИЗВОД: Диспозитивът е правният извод относно предмета на спора, а мотивите обосновават този извод. Именно затова те не подлежат на отделно обжалване и не пораждат сами за себе си правни последици.

 

1.3. Обявяване на решението – чл.235,ал.5 ГПК. За разлика от стария ГПК, където срокът за обявяване беше 30 дни, сега той е 1-месечен от заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Срокът е инструктивен и затова пропускането му не погасява задължението на съда да обяви решението. (обратното би означавало отказ от правосъдие). Изр. 2 на ал.5 предвижда създаването на публичен регистър на съдебните решения, който се води във всеки съд. В Правилника за дейността на съдилищата е уредена пък процедурата по поддържането му.

ИЗВОД: От момента на обявяването вече има решение. Ако не е обявено имаме незавършен ФС – решението не поражда правни последици, а сроковете за атакуване не започват да текат.

 

  1. РЕШЕНИЕ, ОСНОВАНО НА ПРИЗНАНИЕ НА ИСКА – чл.237 ГПК. Досега признанието на иска не е било формулирано като процесуално действие. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той признава иска за основателен. Досега това признание имаше значение на доказателствено средство. Съдът беше длъжен въпреки това признание да изследва и другите доказателства и уважаваше иска само, когато това признание заедно с другите док-ва водеше до извода, че искът следва да се уважи.

Сега –  признанието не е вече доказателствено средство, а разпоредително действие на ответника с правото му на защита – едностранно процесуално действие, с което той се отказва да получи изгодно за него решение. Какви са мотивите за признаването, съдът не се интересува.

Последици на признанието – Съдът без да разглежда и другите доказателства (в мотивите се анализират само признаването и искането на ищеца) дължи уважаване на иска, но само ако ищецът поиска съдът да постанови решение въз основа на признанието, т.е. няма автоматизъм. Ал.3 на чл.237 постановява, че в 2 хипотези съдът може да откаже постановяване на решението – когато признатото право противоречи на закона или добрите нрави и ако спорното право е такова, с което страните не могат да се разпореждат. При постановено такова решение, то може да се обжалва само в тези 2 случая, но освен това може да се твърди и че самото признаване е невалидно.

Признаването на иск може да се направи за 1-ви път и пред въззивната инстанция, тъй като тя е инстанция по същество.

При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.

 

  1. НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ – чл.238-240 ГПК. Постановяването на такова може да поиска както ищецът, така и ответникът, но само на първа инстанция, защото основанието за постановяване на такова решение е едно първоначално поведение на 1 от страните на дезинтересиране от процеса.

2.1. За да иска такова решение ищецът трябва ответникът:

  • да не е представил в срок отговор на исковата молба; и
  • да не се е явил на 1-вото заседание по делото; и
  • да не е посочил на съда желанието си делото да се гледа в негово отсъствие.

 

Тези условия трябва да са налице кумулативно.

 

2.2. За да иска такова решение ответникът ищецът трябва:

  • да не се е явил в 1-вото по делото заседание; и
  • да не е възразил писмено по отговора на исковата молба; и
  • да не е посочил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие.

 

Отново се изисква кумулативната наличност на тези условия.

 

2.3. За да се постанови неприсъствено решение в случаите по 2.1. и 2.2. освен наличието на посочените по-горе условия, са необходими още 2 елемента, свързани със съда:

  • съдът да е дал указания на страните какво се иска от тях и че неизвършването на тези действия би могло да доведе до неприсъствено решение. Указанията се изпращат с копието от исковата молба до ответника, респективно отговора на исковата молба до ищеца. Това е нов момент в служебното начало;
  • съдът следва да прецени вероятната основателност или неоснователност на иска. Ако няма данни за подобно предположение непр. Решение не може да се постанови.

 

2.4. Ако са налице и предпоставките по 2.1. и по 2.2. следва, че и двете страни не се интересуват от спора и на съда не му остава друго освен да прекрати делото со определение. !!! Тъй като това определение няма СПН, няма пречка същият спор да се повдигне отново пред съда.

 

Ако съдът отхвърли искането за постановяване на такова решение, определението подлежи на обжалване с частна жалба.

 

При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.

 

 

Въпрос 42: Същност и видове съдебни решения. Стабилитет на решението.

 

  1. СЪЩНОСТ НА РЕШЕНИЕТО – едностранно властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него. Решението:

 

2.1. установявайки има правоустановяваща (декларативна) страна – за да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва да издири действителното правно положение;

2.2. задължавайки има правосъздаваща (императивна) – с решението съдът дава защита на правото, засегнато от правния спор – заповядва да се преустанови правният

спор и да се възприеме занапред посоченото в диспозитива поведение.

2.1. и 2.2. образуват единния акт на решението. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.

 

  1. ВИДОВЕ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ:

 

3.1. а./Решения, с които се уважава искът, т.е. с които се потвърждава съществуването на спорното право – в зависимост от това какво се иска и вида на предявения иск те могат да са установителни, осъдителни или конститутивни.

Б./ Решения, с които се отхвърля искът,т.е. отрича се съществуването на спорното право – те могат да са само установителни и се ползват само със СПН.

 

3.2. с оглед съда, който ги е постановил са: а./ първоинстанционни; б./въззивни и в./ касационни;

 

3.3. установителни, осъдителни и конститутивни

А./ установителни – тяхното съдържание се изчерпва с констатацията, че спорното право съществува/не съществува. Те се ползват със СПН, но не и с изпълн. Сила или конститутивно действие. С такива решения завършват делата по установителни искове или по осъдителни/конститутивни, когато искът е отхвърлен като неоснователен.

Б./ осъдителни – освен потвържадаване на спорното право, те допускат и принудителното му осъщсетвяване, т.е. имат освен СПН и изпълнителна сила. С тях се уважават осъдителните искове.

В./ конститутивни – освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на това право промяна в гражданските правоотоншения. С тези решения се уважават конститутивни искове и те освен СПН имат и т.нар. конститутивно действие.

 

  1. СТАБИЛИТЕТ НА РЕШЕНИЕТОпреминава през 3 последователно наслагващи се етапа. Стабилизирането на решението е от значение за неговите правни последици.

 

3.1. забрана решението да се изменя от органа, който го е постановил – чл.246 ГПК. Тази забрана влиза в сила от деня на обявяването, защото ако не е още обявено, не е завършен ФС на постановяването му . Съгласно чл.249 ГПК съдът може да обезсили решението, ако в срока на обжалване, т.е. преди решението да е влязло в сила, страните заявят, че са се спогодили и молят съда да прекрати делото. Това не е същинско отменяне, защото имаме оттегляне на иск със съгласието на ответника и съдът само констатира обезсилването, което следва от закона, а не го предизвиква. Забраната не важи при определение случаи, например поправяне на ЯФГ, тълкуване на решението, защото тогава волята на съда остава непроменена.

 

  • необжалваемост – чл.296 ГПК. Тя означава на практика невъзможност за отмяна на решението от въззивния или касационния съд. Става въпрос за момента, в който същинският ефект на решението се поражда. Кога решенията стават необжалваеми зависи от вида решение и настъпва по различен начин и в различно време. Има такива, които изобщо не подлежат на обжалване – чл.296, т.1 (това са всички касационни решения, въззивни с интерес над 1000 лева; 1-воинстанционните се обжалват, но ако се пропусне срокът и те стават необжалваеми). Т.2 на чл.296 – в случай на прекратяване на п-вото или оттегляне и отказ от жалба. Т.2 трябва да се допълни с оглед новият институт на насрещната въззивна и касационна жалба.
  • неотменимост – невъзможност вече необжалваемото и влязло в сила решение да бъде отменено по реда на предвидените извънинстанционни способи. Редовните, валидни, допустими и правилни решения станат ли необжалваеми стават и неотменими. Порочните обаче, макар и необжалваеми, могат да бъдат отменени по реда на чл.303 и 304 ГПК. Пропуснат ли се сроковете за искане на отмяната по чл.305 обаче, възможността да се иска такава се преклудира и решението, макар и порочно, не може да бъде отменено. Нищожността на решението обаче винаги може да бъде прогласена по исков път.

 

N.B. – 3.1., 3.2. 3.3 не са правни последици на решението, а негови качества;

N.B. – При неприсъственото решение по новия ГПК има допълнително основание за стабилност. При него поради факт, че то се базира само на вероятни изводи на съда законът допуска по-лек ред за неговото атакуване – виж. Чл.240 ГПК.

 

 

Въпрос 43: Поправка на ЯФГ. Тълкуване и попълване на решенията.

 

И в трите случая порокът на решението е при отразяване на перфектно валидно формираната съдебна воля (при обективирането, материализирането й).

Гл. XVIII, разд. III- способи за отстраняване на тези пороци. Съдът, който отстранява порока е съдът постановил решението. Тук нямаме промяна на решението (т.е волята не е опорочена).

 

ЯФГ- чл.247

ЯФГ е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението.

(напр. погрешно посочване в Р на съда, на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума; погрешните пресмятания на суми).

 

Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението ЯФГ. Ако поправката е по искане на едната страна, съдът съобщава на другата за исканата поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните в открито съдебно заседание, когато прецени това за необходимо. Проверява се дали действително е налице ЯФГ- съпоставка на диспозитив и мотиви. Т.е данни за ЯФГ се черпят обикновено от мотивите или от досието на делото (е.г. от неоспорвания нотариален акт, сочещ границите на имота, погрешно отбелязани в Р. Поправката се прави с решение. Това решение е правораздавателен акт, който има същият режим като поправеното. Поправката се инкорпорира в първоначалното решение.

 

НЕ представляват ЯФГ и не могат да бъдат поправени по реда на чл.247 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Не е допустимо чрез искане за поправка на ЧФГ да се замести формираната воля на съда.

 

Поправянето на ЯФГ никога не представлява изменяне или отменяне на формираната воля на съда. Именно затова поправянето на ЯФГ се възлага на съда, постановил Р, без това да представлява накърнение или изключение от забраната съдът сам да отменя или изменя собствения си акт.

 

Чл.247 (4) Решението за поправката се връчва на страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.

 

ДОПЪЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕ

 

Чл.250 ГПК

Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. Съдът е бил сезиран, но не се е произнесъл по част от това, с което е сезиран. Страната може в срок от 1 месец (преклузивен) да поиска допълване. Едномесечният срок тече от връчването на решението или от влизането му в сила.

При непълното Р липсва формирана воля на съда относно

А) част от спорното право;

Б) Един от съединените искове;

В)допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет, каквито са исканията за плодове или лихви, както и искането за присъждане на съдебни разноски.

 

За разноските- виж чл.248!!!

 

Не сме изправени пред непълно решение когато съдът не е  мотивирал решението си или когато се е произнесъл по целия спорен предмет, но самия той е непълен (частичен иск или пропуск на страната)

Постановяването на допълнително решение (др) предпоставя такава непълнота на Р, която може да се отстрани, без да се променя постановеното Р. В производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по същество.

 

До изтичане на срока за ДР делото относно неразрешената част продължава да е висящо. ДР се постановява по висящото дело и затова молбата за ДР не е равнозначна на нова искова молба. По нея не се дължи нова държавна такса.

 

Първият въпрос, по който съдът се произнася във връзка с молбата за допълване е дали тя е допустима. Тя е допустима: а)ако Р е непълно; б)ако молбата изхожда от легитимирано лице и в) ако е подадена  в срока по чл.250. Ако молбата е недопустима, тя се оставя без разглеждане с определение. То може да се обжалва с частна жалба.

Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът прецени това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора.

 

ТЪЛКУВАНЕ НА НЕЯСНО РЕШЕНИЕ

 

Подобно на всеки правен акт и решението се нуждае от тълкуване, когато е неясно. Нуждата от тълкуване на Р ще възникне във всички случаи, когато трябва да бъдат приложени правните последици на Р; да бъде зачетена неговата СПН; да бъде проведено принудително изпълнение на Р; да се приложат конститутивните правни последици на Р.

 

Чл.251 ГПК- споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от съда, който го е постановил.

 

Tълкуване не може да се иска, след като решението е изпълнено. ( осъдително решение, което подлежи на принудително изпълнение и решението е изпълнено- тълкуване  е недопустимо).

 

Тълкуването на неясно Р по 251 е форма за официално, авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост и става по реда на предписаното производство

 

Искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното Р. То изхожда от страната, заинтересувана да отстрани неяснотата на Р, за да може да се обезпечи правилното прилагане на Р. съдът съобщава на страните за исканото тълкуване, като им указва, че могат да представят отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

 

Въпрос 44: СПН. Зачитане на СПН

 

  1. СПН – тя е последица на всяко необжалваемо решение, независимо от вида на иска и изхода на делото. Идва от думата „пресъждам”, което означава „решавам окончателно”.

 

  • Теории:
  • Монистични – те отричат, че вън от процеса и преди него съществуват материални субективни права. Те въздигат решението в техен източник и така СПН излиза, че има правосъздаваща сила. Тези теории противоречат на принципа на законност в Гпр., съгласно който СПН е сила произтичаща от закона и подчинена нему, а не такава, която може да го преодолява;
  • Материалноправна – СПН преобразява действителното правно положение съобразно съдържанието на решението. Противоречи на принципа на търсене на истината, налагащ декларативен характер на решението – т.е. да установи какво е действителното положение;
  • Процесуални теории – а./ СПН се състои в задължението на следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да постанови същото, което е постановил предходният. Това не е самата СПН, а нейното зачитане (виж т.2 от този въпрос); б./ СПН се изразява в забраната за следващия съд да разглежда и решава същия спор по същество. Това обаче е само 1 от елементите на СПН – непререшаемост, но не изчерпва СПН. Общият недостатък на процесуалните теории е, че те не отчитат защитната ф-ция на СПН спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

 

  • Същност на СПН – Тя се изяснява чрез 3-те последици на СПН
  • Страните са длъжни да не оспорват веднъж постановеното от съда по спора, т.е. имат задължение спрямо държавата да преустановят спора. Никоя от тях не може да оспорва правилността на съдебно установеното, освен по реда на отмяната – чл.303 ГПК. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното съществуване/несъщ. На спорното право определеност и безспорност, т.е. качеството „пресъдено нещо”. Именно тази съставка на СПН, чрез която се създава определеност и безспорност се нарича „установително действие” на решението – в този смисъл е и чл.223 ГПК;
  • Страните са длъжни ни само да не повдигат отново същия спор, но и да следват предписаното от решението поведение в извънпроцесуалните им отношения – „регулиращо действие” на СПН. Така съдът овластява страната, в чието право е потвърдено да действа съобразно с постановеното от съда (например да упражнява правото на собственост), като същевременно задължава насрещната страна да се съобразява с това (да не накърнява правото на собственост);
  • Непререшаемост на разрешения спор – понеже страните са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо”, те изгубват правото си на иск относно правото, предмет на СПН – чл.299,ал.1 ГПК. И тъй като съдът следи служебно за това дали спорът е вече решен със СПН – чл.299,ал.2, СПН се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, т.е. като непреодолима пречка за образуване на повторен процес между същите страни и за същото спорно право. !!! По новия ГПК беше въведен институтът на неприсъственото решение. То, като всяко решение, стане ли необжалваемо, поражда СПН. То има и 3-те елемента на СПН, но по отношение на непререшаемостта има известни отклонения – съгласно чл.240,ал.2 ГПК страната с/у която е постановено такова решение може да предяви иск за същото право, когато има нововъзникнали или новооткрити обстоятелства, или нови писмени док-ва от съществено значение за делото, които по обективни причини не са могли да бъдат посочени при гледане на делото. Само ако са налице всички предпоставки на чл.240,ал.2 в 3-месечен преклузивен срок тази страна може да подаде нов иск.

 

Тези 3 последици от СПН не са правна връзка между страните, а налагат задължения на страните спрямо съда. Затова СПН е процесуална, а не материалнопрвана последица. По всяко дело, независимо от неговия изход СПН действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение се отрича. (така, когато искът се уважава защитата е за ищеца, а санкцията за ответника и обратното – когато искът се отхвърля защитата е за ответника, а санкцията – за ищеца)

 

  • Отличаване на СПН от:
  • Доказателствената сила – Като диспозитивен документ, материализиращ правосъдния акт, решението доказва именно него и мотивите към него. Като официален документ пък доказва датата и мястото на издаване не решението. СПН и доказателствената сила на мотивите на решението обаче се различават драстично. Докато СПН важи само относно спорното право, между страните по делото (с известни изключения – виж в.42) и не може да се оборва инцидентно, то док. Сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, протовопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. !!! Със СПН се ползва само решението, а с доказателствена сила – само мотивите;
  • Легитимиращия ефект на решението – произтича от човешката презумпция за правилност. Той се състои в това, че 3-тите лица се доверяват, че материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението. Ако решението е неправилно, третото лице може да встъпи главно в процеса и така да се защити. Ако пък е пропуснало да стори това в срок, може да се защити по исков ред и легитимиращият ефект на новото, правилно решение ще разруши този на старото, неправилно решение.

 

  1. ЗАЧИТАНЕ НА СПН

 

  • Същност – зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган (съд или друг орган) да възприеме скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като откаже всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран или иначе казано – когато 1 правоотношение е част от ФС на друго и относно първото има необжалваемо решение, пораждащо СПН, при решаване на въпроси, свързани с второто, обусловено от първото, държавният орган трябва да приеме постановеното със СПН по отношение на първото. Така държавният орган няма право на друга преценка освен дали е възникнала СПН, валидно ли е възникнала и важи ли. !!! Когато СПН е в процес на формиране, т.е. процесът по първото правоотношение е все още висящ, процесът по второто се спира докато се породи СПН по първото – обуславящо, за да може да се вземе предвид при решаване на втория спор – чл.229,ал.1,т.4 ГПК;

 

  • Кой и кога зачита СПН:

 

  • Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които могат да му се възложат – искови, обезпечителни, охранителни. При охранителните обаче поради 1-странния им характер и това, че охранителният акт важи спрямо всички, съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича съществуването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт.
  • Административен орган – например при сключване на брак длъжностното лице трябва да зачете СПН и да откаже да сключи брака, когато с нея е установено, че 1 от лицата се намира в брачна връзка с друго лице; когато трябва да се плати сума за отчужден имот, тя се дължи на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е било собственик на имота и т.н.

 

 

Въпрос 45: Обективни предели на СПН

 

  1. СЪЩНОСТ – N.B. под „обективни предели” на СПН се разбира предметът, за който важи СПН, т.е. това, което е установено по окончателен и безспорен начин от съда; което ще регулира отношението между страните и което не може да се пререшава. Чл.298,ал.1 ГПК, казвайки, че „решенията влизат в сила за същото искане и на същото основание” показва, че именно материалното спорно право – предмет на делото, попада в обективните граници на СПН. Това, което в предмета на делото посочваме като основание и петитум (искане) отразява обективните граници на СПН. В нормалния случай предметът на решението (който отразява обективните граници на СПН) съвпада с предмета на делото (който отразява обективните предели на предявения иск). Тогава със СПН се установява съществуването или не на твърдяното спорно материално право и белезите, които го индивидуализират (например – със СПН се установява, че А дължи на Б 10 000, произтичащи от договор за заем, сключен на 21.06.2007 в Пловдив. Това е искал да се установи и ищецът в иска).
  2. Сложността на въпроса за обективните предели на СПН поставя редица подвъпроси
  • Какво попада в обективните предели ако решението се отклонява от очертания предмет на делото –
  • Съдът се е произнесъл по част от това, което се иска (например съединени искове, а съдът се произнася само по единия) – Решението ще породи правни последици, в това число, ако е необжалваемо и СПН, но само по отношение на тази част от предмета на делото, по която има произнасяне. По тази част, по която не се е произнесъл решение няма, следователно няма и СПН. Страна има 2 възможности – да иска допълване на решението от същия съд в кратък 1-месечен преклузивен срок (чл.250 ГПК) или по частта, по която не се е произнесъл да предяви нов иск, но ще трябва да плати нова държавна такса.
  • Съдът се е произнесъл в повече от това, за което е сезиран. Това е т.нар. случай „+ петитум”. Тук също важи правилото, че правните последици следват от решението. Когато обаче съдът се произнася по нещо, за което не е сезиран, т.е. нарушава диспозитивното начало, решението е процесуално недопустимо и подлежи на обжалване и обезсилване.

 

2.2. какви са времевите граници на СПН, т.е. кой период от съществуването/несъществуването на спорното право се обхваща от СПН.

  • Най-ранният възможен момент е моментът, в който правото се е породило, т.е. в решението, признавайки съществуването му съдът го признава откакто е възникнало;
  • Последният момент пък е приключването на съдебното дирене на инстанцията по същество, след което съдът дължи окончателно необжалваемо решение, т.е. последният момент преди започване на устните състезания. Дотогава може да се допълват материалите по делото с фактически и доказателствен материал.

 

2.3. дали със СПН се ползват и мотивите на решението (констатациите и изводите на съда) или само диспозитивът на решението.  Констатациите за релевантните факти сами по себе си не са установени безспорно и при нов, друг иск, по който биха били релевантни, могат отново да подлежат на изясняване. За това свидетелстват някои норми и институти – чл.124,ал.3 ГПК – иск за факти – оттук излиза, че, тъй като решението влиза в сила на същото основание и за същото искане СПН отразява матереалното правоотношение в неговата съвкупност от факти и съдържание; чл.212 ГПК – инцидентен установителен иск – тук се регламентира, че 1 правоотношение, което, бидейки обуславящо за спорния предмет по друго дело, не може да се ползва със СПН, ако за него самото страните не са предявили самостоятелен иск (например – иск за обезщетение на вреди, причинени от вещ на ответника. Ако правото на собственост върху вещта не е било установено с отделен иск, въпреки че съдът е констатирал собственост в мотивите към решението по делото за обезщетение, тази констатация няма СПН, защото няма решение в този смисъл. Така ако в последващ процес 3-то лице оспори правото на собственост на ответника, той няма да може да се позове на констатцията по делото за обезщетение, че е собственик, защото тя няма СПН) – N.B. Само диспозититвът, който отговаря на предмета на делото се ползва със СПН. Мотивите нямат СПН, а само доказателствена сила.

 

2.4. Обхваща ли СПН във връзка с предявения петитум всички основания или само предявените – чл.298 – само предявените. Така ищецът не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с което може да обоснове претенцията си (освен в брачния процес), а може да предяви следващи самостоятелни искове на други основания. (например отхвърлят иск за придобиване на вещ на основание правна сделка и ищецът подава иск за собственост на същата вещ на основание изтекла придобивна давност). Така СПН, с която е бил отхвърлен първия иск в примера не пречи да се предяви нов иск на основание придобивна давност. Живко Сталев смята, че когато с 1 решение се уважава отрицателен установителен иск и се отрича правото на собственост, следва да се приеме, че правото е отречено на всички основания, защото ищецът изобщо отрича неговото съществуване, а така и всички основания, на което би могло да съществува – Анелия Мингова не е съгласна. ИЗВОД: СПН на решението обхваща само това основание и петитум, които са очертани в предмета на делото.

 

2.5. Преклудиращо действие на СПН – както установихме в 2.4. не се преклудират непредявените основания. Преклудират ли се обаче непредявените възражения относно фактите на предявените основания? Ако не се направят до приключването на съдебното дирене – да и въз основа на тях не може да се подаде иск, защото това ще бъде пререшаване на спора, което СПН не позволява.

– Единствената възможност да се иска пререшаване е предвидена при неприсъственото решение – чл.240,ал.2 и 3 ГПК. Това обаче е възможно само за новооткрити или нововъзникнали факти или писмени доказателства след приключването на съдебното дирене и то само ако не са могли обективно да бъдат представени в срок. Има и кратък преклузивен срок по 240, ал.3.

–  Ами при другите решения – ако възраженията не са подададени поради обективна невъзможност на ответника, не е ли несправедливо те да се преклудират. Несправедливо е и затова ответникът може да иска отмяна на влязло в сила решение. ИЗВОД:  така ако съдебното дирене е приключило всички факти се преклудират и въз основа на тях не може да се предяви нов иск, но нововъзникналите или новоузнати, които не са могли по обективна причина да се релевират в срок, могат да послужат като основание за отмяна на влязлото в сила решение. Само при неприсъствено решение подобен факт може да се предяви чрез иск и то в кратък преклузивен срок.

 

2.6. Обхваща ли СПН размера на 1 право – тъй като той е част от основанието на иска се включва в обективните граници на СПН. Ако имам вземане за 10 000 лева, но съм предявил иск за 5 000 и не съм го посочил като частичен, размерът се обхваща от СПН, такъв какъвто съм го поискал, т.е. 5000 лева и не мога да искам останалото. Ако обаче изрично съм посочил иска като частичен – мога да предявя нов иск и за останалите 5000 лева. Частичният иск е иск за частта от 1 неделимо право.

 

Въпрос 46: Субективни предели на СПН

 

  1. СЪЩНОСТ и ОБЩА ХИПОТЕЗА

1.1. Субективните граници (предели) на СПН показват за кого тя важи, т.е. в отношенията между кои лица важи съдебно установеното и регулиращото действие на СПН или иначе казано – кои лица не могат повече да предявяват за същото правоотношение иск пред съда.

1.2. Основната хипотеза е посочена в чл.298, ал.1 ГПК – „между същите страни”, т.е. между срещупоставените страни (ищеца и ответника) по решения вече със СПН спор. От СПН са обвързани както главните, така и подпомагащите страни (поръчителят помага на гл. Длъжник да отблъснат претенцията на Крдеитора), проц. Субституент също е обвързан от СПН с насрещната страна. СПН обаче не действа между съищците или съответниците, защото между тях няма спор, т.е. СПН не важи между другарите, между проц. Субституент и лицето, чието право той е предявил. Между тях важи само обвързващата сила на мотивите към решението.

 

  1. ТРЕТИ ЛИЦА – обвързани ли са други лица, извън конституираните страни от СПН. Всички лица, извън страните по делото, са трети лица. По принцип спрямо тях СПН не важи и затова те могат пак по принцип да предявят иск за правото, което е било признато със СПН между други страни. Има обаче случаи, когато СПН действа и за трети лица, които стават обвързани от СПН спрямо 1 от спорещите страни. Така, като адресат на СПН, третото лице може да се позове на СПН и тя може да му бъде противопоставена. Кога СПН обвързва трети лица:

 

2.1. чл.298, ал.2 ГПК – във всички случаи обвързани от СПН са наследниците на страните и техните правоприемници. Така е било и по чл.220, ал.1 от стария ГПК. Става въпрос както за универсалните, така и за частните правоприемници. За да важи СПН обаче правоприемството трябва да е настъпило след като СПН е възникнала за праводателя по дело, по което той е бил легитимиран, а за наследника – след като е приел наследството – направо или по опис. В този случай материалноправната идентичност преминава в процуесалноправна такава. СПН важи както при правоприемство на права, така и на задължения. Трябва обаче да има идентичност на основанията, поради които имаме преминаване на дълга. Винаги остава възможността правоприемникът да се позове на основание, различно от това по първия иск и ако се установи, че са различни, ще имаме нарушаване на обективните предели на СПН и поради това тя няма да обвързва правоприемника;

 

2.2. чл.298, ал.3 – СПН на решението по иск за гражданско състояние (за установяване или оспорване на произход, за осиновяване, за промяна на осмиващо име по ЗГР и др.) и по брачни искове  важи по отношение на всички, т.е. никой не може да предяви иск, за да установи обратното на това, което вече е било установено със СПН;

 

2.3. при другарство – например при СИО, когато 1 лице насочи изпълнението към СИО, делото трябва да се води срещу двамата съпрузи – те са необходими другари. Ако обаче е водено само срещу единия, решението обвързва ли другия. Отговорът е да, като той обаче има право да иска отмяна по реда на чл.304 ГПК. Ако обаче не го направи СПН ще го обвърже. Извод: неконституираните лица, които биха били необходими другари и не посикат отмяна по 304, са обвързани от СПН;

 

2.4. приобретателят на спорно право – чл.226 ГПК. Обстоятелството, че 1 право е спорно, не лишава носителя му от правото да се разпорежда с него. Но ако го прехвърли, приобретятелят не става страна по делото. Делото продължава със стария собственик, но решението ще обвърже приобретателя, тъй като правоприемството настъпва преди да се е формирала СПН, за разлика от 2.1. И това е правилно, тъй като приобретатеялт трябва да е проверил, а дори да не, е можел да провери, че прехвърленото право е спорно;

 

2.5. акцесорният длъжник – когато материалното право допуска главни и акцесорни права (поръчителство, ипотека, залог). Това, че акцесорният Дл. Ще бъде обвързан от СПН на решението в процес м/у Кредитора и гравния Дл. Се извлича от чл.142 ЗЗД. Така, ако процес се води между Кредитора и главния длъжник и в този процес главният дълг бъде отречен, на това може да се позове и акцесорният длъжник. Ако обаче дългът бъде установен, СПН не го обвързва, защото освен тези на гл.Длъжник, той може да използва и личните си възражения;

 

2.6. кредитора – с оглед на принудителното изпълнение и принципа, че имуществото на Дл. Служи за обезщетяване на Кредитора, т.е. като обект на изпълнението Кр. Може да посочи само имущество на длъжника, освен когато има залог, ипотека, поръчителство и т.н. Ако до започването на принудителното изпълнение СПН е формирана, тя обвързва Кредитора (например ако се установи, че Длъжникът не е собственик). Единственият начин Кредиторът да се освободи от тази СПН е по реда на Павловия иск – 135 ЗЗД, но не може да насочи изпълнението към 3-тото лице. Ако до започване на принудителното изпълнение обаче няма СПН (че собственик е 3-тото лице) решението не обвързва кредитора, освен ако и отй не участва като страна по делото (арг. 440, 452, 453 ГПК). ПРИМЕР: СПН, с която 1 имот е признат за собственост на длъжника ще ползва кредитора, а ако е приат за собственост на трето лице – СПН ще му бъде противопоставена, но само ако е възникнала до началото на принудителното изпълнение. Тогава Кр. Може да се брани само с Павлов иск. Ако делото обаче е заведено след започване на изпълнителното производство, СПН може да се противопостави на Кр. Само ако е конституиран като страна в делото.

 

 

Въпрос 47: Изпълнителна сила и конститутивно действие

 

  1. ИЗПЪЛНИТЕЛНА СИЛА (ИС)

1.1. Същност – тя възниква след приключването на исковия процес (или т.нар заповедно производство – чл.410 и сл. ГПК) като правна връзка между страна и органа по принудително изпълнение и представлява годността на 1 съдебно решение да обоснове принудително изпълнение. Тя, както СПН е едновременно защита и санкция, но тук защитата е само в 1 посока – спрямо носителя на притезанието, така и санкцията е само в 1 посока – спрямо носителя на задължението или отговорността;

 

1.2. ИС по правило е присъща само на осъдителните решения.  Има обаче и изключения – например ИС има установителното решение, с което се отменя по реда на извънредните способи 1 влязло в сила осъдително решение – такова установително решение може да послужи за издаване на обратен изпълнителен лист и до доведе до принудително изпълнение;

 

1.3. Връзка със СПН – когато със СПН се потвърждава съществуването на спорното право, ИС се обосновава и стабилизира. Когато обаче със СПН се отрича съществуването на спорното право ИС не възниква. От друга страна ИС обезпечава регулиращото действие на СПН – виж в.40, част 1. С помощта на ИС се осъществява принудително това поведение, което страната е длъжна да възприеме въз основа на решението и неговата СПН;

 

1.4. Кога възниква ИС –  по начало, когато решението е станало необжалваемо, т.е. едновременно със СПН. Има и отклонения обаче:

  • Осъдителните решения на въззивните инстанции, въпреки че те още не са породили СПН – чл.404,т.1 ГПК, т.е. ИС възниква преди СПН;
  • Предварително изпълнение (ПИ) (242-245 ГПК). Тук имаме невлязло в сила, т.е. обжалваемо първоинстанционно решение със съдържание годно за изпълнение. Отново ИС възниква преди СПН. ПИ се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава или едновременно с решението или по-късно под формата на определение, което е самостоятелно и подлежи на обжалване с частна жалба – чл.244 ГПК. Предварително изпълнение се допуска или по почин на съда или по искане на ищеца. В първия случай се касае за решения, присъждащи издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа – чл.242,ал.1 ГПК. То се допуска без обезпечение и дори при наличието на предпоставките на чл.243, а и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл.245 – така изрично чл.245, ал.1 ГПК. Съдът е длъжен да допусне предварително изпълнение (арг. Чл.242, ал.1 – „постановява”). Във втория случай – по искане на ищеца съдът „може” по своя преценка – чл.242,ал.2, да допусне принудително изпълнение, когато присъжда вземане, основано на официален документ или признато от ответника или когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни вреди за ищеца. Ако разреши такова изпълнение съдът има възможност съгласно ал.3 на 242 да поиска от ищеца обезпечение, което да гарантира вземането на ответника за вреди, ако ПИ се окаже неоснователно. Съгласно чл.243 ако ПИ във втория случай може да причини на ответника непоправима вреда (например събаряне на постройка) или такава, която не може да се оцени в пари, ПИ не се допуска дори с/у обезпечение. Съгласно ал.2 на чл.243 против държавни учреждения, общини и лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ не се допуска предварително изпълнение;
  • Отлагане на ИС – състои се в отсрочване (отлага се цялото изпълнение до изтичането на определен от съда срок) или разсрочване (определя срокове за частични плащания) на принудителното изпълнение на осъдителните решения. Тук ИС възниква след СПН. Компетентен да постанови отлагане на ИС е само съдът, който е постановил решението. Отлагането е допустимо по съображения за справедливост, произтичащи от имотното положение на длъжника или други причини. Отлагане е допустимо само по искане на ответника, но не и служебно;

 

1.5. Съдебното решение не е единствен изпълнителен титул. При старата уредба в чл.237 букви в.-м. Бяха предвидени „извънсъдебни изпълнителни основания”. По действащия ГПК тези  „извънсъдебни изпълнителни основания” само по себе си като документи не пораждат ИС, а въз основа на тях може да се реализира т.нар „заповедно производство”(чл.410-425 ГПК), като голяма част от тях са посочени в чл.417 ГПК. ИЗВОД: По новия ГПК Изпълнително производство може да започне само въз основа на съдебно решение или заповед за изпълнение.

 

  1. КОНСТИТУТИВНО ДЕЙСТВИЕ (КД)

2.1. Същност – за разлика от СПН и ИС КД не е публичноправна последица на решението, а гражданскоправна.  Изразява се в материалноправните последици, които настъпват от съдебното установяване на 1 потестативно право. КД може да се състои било в създаване на нови граждански правоотношения (чл.19 ЗЗД, чл.33 ЗС), било в изменение на такива (намаляване на цената по чл.195 ЗЗД), било в унищожаване или прекратяване на такива (чл.32 ЗЗД, чл.87,ал.3 ЗЗД и др.). От друга страна КД може да важи занапред (чл.19 ЗЗД) или ex tunc (чл.87,ал.3 ЗЗД, чл.32 ЗЗД);

От процесуална гледна точка КД е ефект на уважен конститутивен иск (той има за предмет потестативно право, което се упражнява съдебно). Ако искът бъде отхвърлен, се поражда само СПН, но ако бъде уважен – СПН+КД. Оттук следва, че КД възниква винаги едновременно със СПН и не може да възникне предварително, нито да се отсрочва;

 

2.2. Адресати – КД за разлика от СПН важи само м/у носителя на потестативното право и насрещната страна. !!! НЕ важи по отношение на 3-ти лица. 3-тите лица обаче трябва да зачитат КД, т.е. да признават настъпването му между страните;

 

  • !!! Решението е източник на КД, а не потестативното право и не решението и потестативното право като ФС. Потестативното право е само условие, защото ако се окаже, че ПП няма, но има конститутивно решение и то е влязло в сила, т.е. има СПН, възниква и КД, независимо, че реално няма ПП;
  • Конститутивните решения са нищожни освен в общите хипотези (виж в.56) и во ще 2 случая:
  • Ако липсва основното правоотношение, от което се извежда ПП (например не може да се разведе нежененият);
  • Ако процесът е воден между нелегитимирани страни. (например съпрузите не могат да бъдат разведени по дело, водено от други лица относно техния брак);

 

 

48 ВЪПРОС ВИДОВЕ ПОРОЧНИ РЕШЕНИЯ- НИЩОЖНИ,

                         НЕДОПУСТИМИ и НЕПРАВИЛНИ

 

Става въпрос за пороци на волята (при формирането й). Законът регламентира видовете пороци при формиране на волята, начин на атакуване и последиците.

 

НИЩОЖНИ РЕШЕНИЯ

 

Няма изрична правна уредба!Изводите идват от теоретичен анализ. Съдебното решение като акт на правораздавателна воля не отговаря на условията за валидност. Става въпрос за акт с властнически характер. Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение.

Решение,което няма писмена форма/ тук хипотезата граничи с липсващо решение;

Решение, което е постановено на чужд език;

Нищожно е решението, което не е  постановено от съд или при изискване за съдебни заседатели такива не са участвали; Р от съдия, който е бил дисциплинарно уволнен; Р, което е постановено еднолично от съдията вместо от съдебен състав

Р, с което страната се осъжда да престира нещо невъзможно или нещо оронващо достойнството;

Когато Р няма подпис;

Когато нашият съд навлиза в чужда изключителна компетентност (напр. вещни права в/у недвижими имоти в чужбина);

Решение, изхождащо от лице, което изобщо не е овластено да издава държавни актове

Решенията са нищожни, не са годни да породят последици.

 

КАК СЕ АТАКУВА? Чл.270- въззивно и касационно обжалване

Когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение

(2) Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение

 

Нищожността може да бъде обявена в неограничено време.

  • иск за обявяване на нищожното решение (отрицателен установителен иск- има за предмет искането да се установи, че не са настъпили процесуалните последици на атакувания акт)
  • чрез възражение в хода на друго висящо дело

Съдът винаги проверява служебно валидността на атакувания акт.

 

Исковият път и възражението ще бъдат единствената форма за тези лица, които не са били страни и не са могли да обжалват (само ако последиците ги обвързват).

 

НЕДОПУСТИМИ РЕШЕНИЯ

 

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията при които делото може да се реши по същество!!! Това е съдебно Р, което е постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на защита, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предспоставка прави решението недопустимо, т.е- Порокът е в процесуалните предпоставки. Такова дело или не е следвало да бъде образувано или е следвало да се прекрати.

 

  • Страната няма правен интерес или не е процесуално легитимирана;
  • Същият спор вече е бил решен със СПН;
  • Искът е предявен пред ненадлежен съд (подсъдност);
  • Направен е отвод за арбитраж и др.

Макар и порочно, недопустимото Р поражда по правило всички присъщи на решението правни последици (СПН, изпълнителна сила, конститутивно действие). Това решение наподобява по правен режим унищожаемите сделки. Порокът е в това че недостатъците в правото на иск опорочават акта на съда. Тези решения са валидни (за разлика от нищожните) и ако не бъдат атакувани- те пораждат последици. Законът счита този порок за по-нисък по тежест от нищожността. Рискът тук е за страната, която не обжалва.

 

Способи за атакуване

 

  • въззивно или касационно обжалване. Изтекат ли преклузивните срокове за обжалване, решението се стабилизира. Няма друг процесуален способ.

Резултат от обжалването- конститутивно решение (а не обявяване като при нищожността). Решението се обезсилва, премахва се като правен акт (чл.270 ал3). Обезсилването заличава съдебното решение и всичко спорено по делото. Обжалването на недопустимо решение прилича на предявяване на иск за унищожаване (заличава сделката).

 

НЕПРАВИЛНИ РЕШЕНИЯ

 

Неправилно е това валидно и допустимо решение, което противоречи на действителното правно положение.

При тях не е верен изводът на съда относно предмета на спора, т.е не отразява действителното състояние на материалното правоотношение.

 

За неправилността е от значение обективното несъответствие на Р с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните на делото. Те могат да бъдат непълни или недостоверни. Причината на която несъответствието се дължи, е без значение. Неправилността може да се дължи на грешка на съда или на страната.

Съгласно КРБ и ГПК съдържа норми, които са гаранции че съдът следва да издирва и отразява отношенията такива каквито са извън процеса. Издирването обаче не е безгранично и безконтролно, то е и отговорност на страните. Именно затова ако страните не са попълнили делото с фактически материал и затова съдът формира воля и я обективира  в решение, което противоречи на действителното правно положение, това решение ще е правилно.

 

За да е правилно решението то трябва да съответства на законосъобразно изследван и събран фактически и доказателствен материал при правилно приложение на материалния закон!!!

 

Неправилното решение е страдащо от пороци, които ако бъдат налице дават основание за неговата отмяна. Направеният неверен извод в решението трябва да бъде заменен с верен.

 

  1. Неправилно приложение на материалния закон (невярна квалификация; приложен е закон, който е вече отменен; приложен е закон, който има ограничен персонален обхват.

Не е важно че правният извод действително ще е различен, че може да е!!!!

  1. Грешки на съда при самото изясняване на фактите
  • защото е нарушено процесуално правило, свързано със събирането и изследването на фактически и доказателствен материал
  • страната иска да бъде разпитан даден свидетел, който не е допуснат от съда.
  • Нарушил е служебното начало, не е изготвил доклад.

Те водят до невъзможност да се установят фактите (непълни, неверни, негодни или недоказани данни). Имаме виновно нарушаване на съдопроизводствени правила.

 

  1. Необоснованост на решението- когато даден факт се приема за случил се или неслучил се поради грешни логически разсъждения на съда.(неправилно интерпретиране на обективни закономерности).
  2. Основание при което съдът вина няма

Делото е останало непопълнено с фактически и доказателствен материал по други причини.

 

  • грешка на страната( виновното поведение на страната не може да бъде прехвърляно на съда) или
  • обективна невъзможност (тя е основание за отмяна на решението само по пътя на въззивното, но не и на касационното обжалване

 

Гореописаните 4 основания за отмяна могат да бъдат релевирани по пътя на въззивната отмяна- за всички и на касационната отмяна- само за първите 3!!!

 

Неправилното решение е валидно и поражда правни последици. Ако се пропуснат преклузивните срокове за обжалване ще е налице годен съдебен акт и последиците ще се породят!

 

49 ВЪПРОС      ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ. ПРАВО НА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.

                            НАСРЕЩНО ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.

 

Гл. XX, на дял II, чл.258-273

 

Въззивното обжалване представлява способ за атакуване на порочно решение, което позволява правният спор да бъде разгледан още веднъж по същество. Т.е в предмета на ВО стои материалноправният спор, затова се казва, че ВО е едно продължение на дейността на първоинстанционния съд. Обозначава се и като втора първа инстанция. Въззивната инстанция продължава разглеждането на спора, въззивната дейност се наслагва върху първоинстанционната.

 

  1. ПРЕДМЕТ И ЛЕГИТИМИРАНИ ЛИЦА

 

1.По правило всички първоинстанционни решения подлежат на ВО- чл.258 ал.1. Няма ограничения в закона.

Компетентен въззивен съд- следва от родовата подсъдност; следващият по степен на родово компетентния първоинстанционен съд (РС- ОКР. СЪД; ОКР. СЪД- АПЕЛАТ. СЪД)

По някои категории дела може да се предвидят касационни функции и на апелативните съдилища (напр.по трудовите дела 3-та инстанция е апелат. Съд)

Чл.258 ал.2- Жалба може да се подаде срещу цялото решение или срещу отделни негови части (диспозитивно начало).

 

  1. За да се обжалва 1-инстанц. Р трябва да имаме лице с правен интерес и което е легитимирано да обжалва (т.е. да разполага с процесуалното право да обжалва). То представлява право на процесуална защита в една от фазите на исковия процес.

ПВО възниква с обявяването на 1-инстанц. съдебен акт и връчването му на съответната страна по делото. То съществува в рамките на един двуседмичен преклузивен срок (чл.259 ал.1). Това е една възможност и има потестативен характер (може да бъде упражнена с едностранно волеизявление на носителя на правото чрез подаване на въззивна жалба).

 

Сравнение с правото на иск

ПИ рядко е обвързано с преклузивен срок (изключение: при бащинство), в повечето случаи сроковете са давностни.

Правото на обжалване принадлежи на определени легитимирани лица:

  • Конституираните по делото страни на 1-ва инстанция ( типичните и нетипичните главни страни);
  • Това право имат и лица, които не са били конституирани като страни пред 1- инст. Това са тези страни, които са разполагали с право на иск по спора и са имали възможност или е трябвало да бъдат конституирани пред 1-вата инстанция като необходими другари.

Тази легитимация се извежда по тълкувателен път от друга законова регламентация, която позволява такива лица да искат отмяна на влязло в сила решение.

Такова лице трябва да има правен интерес, които се удостоверява чрез твърдение за неизгодно първоинстанционно решение. Страната твърди че първоинстанционният акт е порочен.

Един от видовете порочи решения е процесуално недопустимото Р, защото е постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на иск. Другата страна има право на въззивна жалба, защото твърди че първата не е имала право на иск.

 

Спазването на двуседмичния срок дава възможност да се развие въззивното производство. С подаването на въззивна жалба започва постъптелното развитие на ВО.

 

  1. ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА

 

Възивната жалба е писмена като в закона са точно предвидени съдържанието и формата й (чл. 260- съдържание, чл. 261- необходими приложения). Въззивната жалба трябва да бъде подадена чрез 1-инст. съд, който е длъжен да обслужи проверката за редовност на жалбата.

 

  1. Съдържание– реквизити с оглед редовността на жалбата- т.3, 5 и 6 не правят жалбата нередовна (т.3– указание в какво се състои порочността на решението; т.5– новооткритите и новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от възивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; т.6– новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи). В чл. 262 е указано кога жалбата е нередовна. Ако жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т.1, 2, 4 и 7 и чл. 261, на странат се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности.

Жалбата се връща, когато- 1. е подадена след изтичането на срока за обжалване, и 2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности. Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба (защото е преграждащо).

 

Ако жалбата е редовна или в срока бъдат отстранени нередовностите 1-инст. съд е длъжен да изпрати препис на насрещната страна. В 2- седмичен срок тя може да представи отговор ( за отговора се прилагат съответно разпоредбите на чл.259, ал.2-4, чл.260, т.1, 2, 4 и 7 и чл.261). Страната следва да вземе отношение по жалбата, да представи своето отношение, дали е порочно решението, респективно да посочи защитни средства. Отговорът има защитно предназначение!!!

  1. Насрещна въззивна жалба– чл.263. ал.2

 

      Ответникът може в 2-седмичен преклузивен срок от получаването на преписа от въззивната жалба да подаде насрещна въззивна жалба. Формално тя трябва да отговаря на същите условия като въззивната жалба. Насрещната жалба дава възможност на страната, която не е подала жалба и е пропуснала срока за това да се защити. Това са страни в процеса, които не желаят да обжалват първоинстанционното решение на всяка цена, но след като другата страна жали и те се възползват от правото си на насрещна жалба.

 

Съдът не може служебно да разглежда необжалваната част от решението! Затова остане ли извън предмета на обжалване дадена част от решението, тя влиза в сила!

 

Чл.263 ал.3- 1-седмичен срок на другата страна за отговор.

 

Подаването на жалбата има суспензивен ефект- пречи на реениеята да влязат в сила!

  1. Правна помощ- Срокът за въззивно обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече докато молбата се разглежда ( чл.259 ал.2). От влизанео в сила на решението за отхвърляне на молбата по ал.2 започва да тече нов срок, а в  случай на уважаването й новият срок започва да тече от връчването на първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат.

  

     В производството пред въззивния съд на практика действията наподобяват дейността на 1-инст. съд. Въззивният съд е компетентен да провери отново допустимостта на жалбата/жалбите. Ако се окаже че е недопустима въззивната жалба, това рефлектира и върху насрещната въззивна жалба! Ако жалбите са допустими- пристъпва се към дейност по същество.

 

 

 

50 Въпрос   Производството пред възивната инстация

                     и решение на въззивния съд

 

 

Ако жалбите са допустими, пристъпва се към дейност по същество!!!

 

  1. Чл.267- подготвително заседание- Въззивният съд извършва проверка на допустимостта на жалбите при съответното прилагане на чл.262, произнася се по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито заседание. Разрешаването на въпросите по допустимостта на жалбите и доказателствените искания може да стане и в първото заседание по делото, ако съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните.

 

  1. Чл.268- Открито заседание на въззивния съд

 Жалбите се разглеждат с призовавне и участие на страните. На това заседание се докладват жалбите и отговорите. Събирането на доказателства става по общите правила като при необходимост делото се отлага. След решаване на въпросите по чл.267 и събиране на доказателствата съдът дава ход на устните състезания (страните излагат вижданията си за решение по делото), за които се прилага съответно чл. 149 ал.3.

 

  1. Оттегляне и отказ от въззивната жалба- Възможно е жалбата да бъде оттеглена или да се откаже страната от нея- чл.264 (разпореждане с правото на обжалване). Предварителен отказ от правото на обжлване е недействителен.
  2. чл. 265- Присъединяване към въззивната жалба

 

Всеки от другарите по делото може не по-късно от първото заседание във възивната инстанция да се присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. Присъединяването става чрез подаване на писмена молба с преписи според броя на страните. В случаите на необходимо другаство съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя (чл.265 ал.2)

Т.р № 1 на ВКС от 2000г– Когато обикновен другар не е  подал жалба и не се е присъединил към жалбата, но отмяната на Р. засегне констатации относно общи факти то това ще важи и за неучаствалия обикновен другар ( рискът остава за този другар, който се е дезинтересирал от въззивното производство)

 

  1. чл.270- Решение при нищожно и недопустимо първоинстанционно решение
  • ал. 1 и ал.2- Когато 1-инст. Р е нищожно, възивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на 1-инст. съд за постановяване на ново Р. Нищожността на Р може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.
  • Когато Р е недопустимо (ал.3), въззивният съд го обезсилва като прекратява делото ( напр. искът е бил предявен от нелегитимиран ищец). Когато основанието за обезсилване е неподсъдност на спора, делото се изпраща на компетентния съд. В този случай въззивния съд обезсилва Р. и ще образува пред себе си дело по спора вече като 1-инстанционен. Ако е разгледан непредявен иск, Р се обезсилва и делото се връща на 1-инст. съд за произнасяне по предявения иск.
  • Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на РС ( който може повече, може и по-малкото)

 

  1. Решение при неправилно 1-инст. решение- чл.271

Когато 1-инст. Р е валидно и допустимо, въззивният съд решава спора по същество, като потвържава или отменя изцяло или отчасти 1-инст. Р. Ако Р. не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото Р.

Ал.2- при отмяна на Р по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които 1-инст. съд не се е произнесъл.

Ал.3- Съдът отменя Р и по отношение на необжалвалите и необходими другари по делото.

  1. Решение при правилно 1-инст решение- чл. 272

Ако Р на въззивния съд по спора съвпада с това на 1-инст. съд, той е длъжен да постанови свое Р, но то по диспозитив ще звучи „потвърждава”. Това означава че възз. съд е стигнал до същите изводи, но те са негови изводи. Той може да си спести тази аст от мотивите, която съвпада с тези на 1-инст. съд. Той ще трябва със собствени мотиви да обясни защо и как е стигнал до тези правни изводи.

 

Характер на въззива

 

  1. Пълен въззив- преди
  2. Ограничен въззив- по настоящем

 

Същността на огрничения въззив е в забраната да се попълва делото с такива факти и доказателства, които страната по своя вина е пропуснала да представи в по-ранната фаза.

 

Доколко съществува ограничение?

До сега страните имаха неограничени възможности за попълване независимо от причините за това. Сега- чл. 266

Във въззивната фаза страната може да посочва до приключване на съдебното дирене всички нововъзникнали факти и доказателства, които са относими по спора. Съобразно с концентрационното начало страната трябва да посочи факта или доказателството в 1-вия възможен момент. Ако фактът е възникнал след постановяване на 1-инст. Р страната трябва ад го посочи във въззивната жалба. В противен случай тя трябва да докаже че е ебила обективно възпрепятствана (т.е. страната трябва да докаже обективна пречка)

Страната може да се позове и на съществуващи при 1-инст. дирене факти и обстоятелства, но като докаже обективните причини за непосочването им по-рано.

 

 

51 В.  Касационно обжалване- обща характеристика и

предпоставки за допустимост

 

гл.XXII, чл.280-295 вкл.

 

Касационното обжалване (КО) попада в групата на контролно-отменителното обжалване. Задачата на касационния съд (КС) е да провери порочността на обжалваното решение и ако констатира порок да го отстрани като аличи съответното Р.

 

Модели на контролно-отменително обжалване

 

Касационно и ревизионно- преплитане на белези

  1. Касационното обжалване исторически е възникнало по-рано и намира проявление във френския процесуален закон; първоначално като извънреден способ – не като жалба, а като молба; с функция да обслужи законността, а не толкова интереса на страните; огранчени основания за отмяна; липса на възможност КИ да се отклони от съдържанието на жалбата. Типично за касацията е че КС винаги връща делото на съда по същество за ново разглеждане
  2. Ревизионното обжалване ( Австрия и Германия)- възниква като по-гъвкаво; повече е енасочено към страните; ревизионният съд може да излезе извън рамките на основанията в жалбата. В определени случаи като отмени Р вместо да го връща решава сам делото.

 

 

Правото на касационно обжалване = правото на въззивно обжалване!

Правото на насрещна касационна жалба= правото на насрещна въззивна жалба!

 

  1. Предмет на КО

 

Чл.280- въззивните решения; не подлежат 1-инст. актове

На КО не подлежат решения по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. (N.B. не цената на иска)

Напр. иск за 3000 лв е уважен за 2200 и отхвърлен в останалата му част. Ищецът не може да подаде касационна жалба за 800 лв. Може обаче да подаде касац. жалба ответникът, защото неговият интерес е 2200 лв.

Ал.1 на чл. 280- специфични условия за допускане на КО. Те не са свързани с правото на КО в смисъл на легитимация, интерес, срокове, касац. жалба и т.н. Жалбоподателят трябва да се позове алтернативно или кумулативно на 3 порока на въззивното Р

 

Въззивните Р, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:

  • Решен в противоречие с практиката на ВКС;
  • Решаван противоречиво от съдилищата (въззивните);
  • От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (липсва практика; ново законодтелство).

Идеята на тези три групи хипотези е насочена към това че КО по КРБ е призвано чрез ВКС не само да решава по конкретния спор, а да уеднаквява практиката и да дава указания за непротиворечиво и еднакво прилагане на закона.

 

Тези условия са съобразени именно с тълкувателната функция на ВКС!!!

 

Бившите соц. страни след влизането си в ЕС приемат този модел.

Тези основания за допускане са различни и от основанията за КО- чл.281 (пороци на решението). Това е свързано с проверката за основателност на жалбата. Нищожно, недопустимо или неправилно решение (както при въззивното обжалване).

 

Въпрос 52: Касационнни основания. Разглеждане на касационната жалба по същество

 

  1. КАСАЦИОННИ ОСНОВАНИЯ
  1. Касационното обжалване, уредено в ГПК спада към контролно-отменителния тип на съдебно обжалване на съдебните актове – целта е контрол и проверка на обжалваните решения при точно посочените в закона основания, визирани в чл.281 ГПК. Ако е налице поне 1 от тях ВКС е длъжен да приеме, че жалбата е основателна и да процедира с оглед вида на порока.
  2. Кои са основанията:
  • Всички случаи, когато решението е нищожно;
  • Недопустими решения (като тук трябва да се отграничават тези предпоставки, които не са абсолютни, а от абсолютните следва да се изключат тези, за които съдът не следи служебно!!!). Както при нищожно решение, така и при недопустимо ВКС действа както въззивният съд, когато установи недопустимост или нищожност на решението – чл.293,ал.4 препраща към чл.270, който урежда правомощията на въззивния съд в тези случаи;
  • Неправилно решение – 3 хипотези:
  • Решението е неправилно поради противоречие със закона – има се предвид противоречие с материалния закон (от К. До най-нисшия по степен подзаконов материален НА; МДоговори; обичая, когато законът препраща към него; ТР на КС и на ВКС и ВАС). Неправилното прилагане на закона трябва да е обусловило решението, т.е. да опорочава правните изводи, на които то се основава. Проверката дали решението противоречи на закона става въз основа на фактическите констатации на въззвината инстнация.
  • Нарушаване на съществени процесуални правила – касае се за допуснато от съда нарушение на процесуална норма, а не от страната – такова обаче например е налице ако страната е извършила действие при СПНар., а съдът не го е отхвърлил, а го е приел. Съществено означава конкретното нарушение да нарушава норма, която е съществена за правилността на решението. СПНар. Е основание за обжалване само в полза на страната, чиито права са били нарушени. (Не може обжалавщият да посочи като СПН това, че другата страна не е била надлежно призована);
  • Необоснованост на решението – въззивният съд е допуснал грешка при формиране на вътрешното си убеждение, които грешки водят неизбежно до неверни фактически констатации, а оттам и до грешни правни изводи.

N.B. Не е основание за обжалавен неправилно решение поради непълнота на фактическия и док. Материал. Този извод важи и за новонастъпилите и новооткрити доказателства – лицето може да се защити с/у решението по реда на чл.303 и да го атакува, когато последното влезе в сила.

 

  1. РАЗГЛЕЖДАНЕ НА КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА ПО СЪЩЕСТВО

 

  1. Касационната жалба се подава в 1-месечен преклузивен срок от връчване на решението на страната. Подаването става чрез съда, който е постановил въззивното решение. По съдържание жалбата трябва да отговаря на посоченото в чл.284,ал.1, но тъй като касационното обжалване като контролно-отменително ангажира в по-малка степен служебните f на ВКС неспазването на тези изисквания я правят недопустима. Ако съдът (въззивният съд, защото той прави тази проверка) констатира поправими недостатъци – дава 7-дневен срок да се отстранят и ако не се отстранят – връща жалбата с разпореждане, което подлежи на обжалване. НОВО – чл.284,ал.2 касационната жалба трябва да бъде приподписана от адвокат или юристконсулт, освен ако самият жалбоподател или представителят му имат юр. Правоспособност.
  1. След като приеме жалбата въззивният съд изпраща препис до ответника и му дава 1-месечен срок за отговор.Ответникът също така може да подаде насрещна касационна жалба в срока за отговор – чл.287,ал.2,3 и 4;
  2. !!! Въпреки, че обжалваното въззивно решение не е породило СПН, то е годно изпълнително основание и осъдителните въззивни решение подлежат на принудително изпълнение, а касационната жалба не спира изпълнението. Затова чл.282 дава възможност на жалбоподателя да поиска от ВКС спиране на изпълнението срещу надлежно обезпечение. Ако например такова не е поискано и осъдителното въззивно решение е изпълнено, но в последствие касационната жалба е уважена, жалбоподателят ще може да извади на базата на решението на ВКС обратен изпълнителен лист и да си върне това, което му е отнето.
  3. След като жалбата и отговора бъдат изпратени на ВКС, той проверява в закрито заседание допустимостта на жалбата и се произнася по това с определение – то е преграждащо, защото лишава страната от правото й на касационно п-во и затова подлежи на обжалване (пред кого???);
  4. След като допусне жалбата ВКС пристъпва към призоваване на страните – това става чрез обнародване в ДВ за следващия месец (напр. До 01.06. трябва да бъдат публикувани датите за месец юли). Делото се разглежда в открито заседание, като съдът следи служебно за основанията, свързани с нищожност или недопустимост на решението – аргл от чл.293,ал.4 във вр. С чл.270!!! Във връзка с правилността пък съдът се произнася само по постановените в жалбата основания;
  5. Чл.291 – нов – уеднаквяване на практиката на ВКС. Има възможност ако самият ВКС в различни сови състави е давал противоречиви решения на съответните въпроси, п-вото да се спре, а ВКС да изготви ТР, което да доведе до задължителност.

Върпос 53: Касационно решение. Връщане на делото на въззивния съд и правомoщия на ВКС при повторно обжалване.

 

  1. КАСАЦИОННО РЕШЕНИЕ – с решението си ВКС може да остави в сила решението на въззивния съд или да го отмени изцяло или частично:
    • Ако установи, че решението е нищожно или недопустимо – ВКС ще постъпи както и въззвният съд в този случай – ако е нищожно или прекратява делото или ако не подлежи на прекратяване го връща за ново разглеждане – чл.270,ал.1; Ако е недопустимо – го обезсилва и прекратява делото или го изпраща на компетентния съд ако е недопустимо поради сгрешена подсъдност – чл.270,ал.3;
    • Ако установи, че решението е неправилно – връща делото на въззивния съд за разглеждане от друг с-в, а по ал.3 – само когато се налага да бъдат повторени определени съдопроизводствени действия или да бъдат извършени нови.

 

  1.  Правомощия на ВКС при повторно обжалване – новото решение на въззивния съд отново подлежи на касационно обжалване и за него важи казаното във в.53. Отново ще се преценяват предпхоставките на чл.281 и те се свързват вече с нарушение и неспазване на закона в новото решение – неспазване на задължителните указания на ВКС.

!!!!!!! Ако при втората касационна жалба се установи, че решението е нищожно или недопустимо – чл.270,ал.1 и ал.3 (виж пж-горе). Ако обаче се установи, че е неправилно – каквито и съдопроизводствени действия да са нужни те се извършват от ВКС и делото не се връща на въззивната инстанция, т.е. ВКС решава делото по същество. Според проф. Мингова би трябвало да могат в този случай да се нови факти и док-ва, защото ВКС действа по правилата за въззивната инстанция. Това решаващо правомощие на ВКС е предвидено с цел да не се връщат безкрайно делата – т.е. бързина и икономия.

Въпрос 54: Отмяна на влезли в сила решения – същност, основания, производство

 

  1. СЪЩНОСТ

 

  1. Отмяната по чл.303 ГПК е средство за защита срещу влезли в сила порочни решения. Тя е самостоятелно съдебно п-во за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила решения, когато те са неправилни (несъотвествие между решението и действителното правно положение) поради някоя от причините, посочени изчерпателно в чл.303, ал.1
  2. Само необжалваемите и ползващи се със СПН решения подлежат на тази отмяна – ако има друг ред за атакуването им, отмяна е недопустима. (напр. Охранителните актове, решения за издаване на ИЛ не се отменят по този ред)
  3. Легитимирана да възбуди п-во за отмяна е само „заинтересувана страна”. Такава е тази страна, която е обвързана от неизгодно за нея решение и то е неправилно поради порок по чл.303, ал.1, засягащ това лице. Тези 2 условия трябва да са налице кумулативно. Такива са не само главната, но и подпомагащата, и контролиращата страна, и необходимите другари, и обикновените другари, ако неправилността на решението засяга общ факт.

От горното следва, че НЕ са заинт. Страни например незасегната от порока страна, макар че за нея решението е неизгодно; страна, за която решението е изгодно, макар че не е била редовно призована и др.

  1. Производството е срещу лицата, за които решението поражда благоприятни правни последици – страната, в чиято полза е постановено решението; необх. Другари и др.

 

  1. ОСНОВАНИЯ

 

  1. Чл.303, ал.1,т.1 – когато се открият нови облстоятелства или нови писмени доказателства – Става въпрос за непълнота на фактическия и доказателствен материал, която се дължи на обективна невъзможност

 

  • Нови обстоятелства или писмени доказателства
  • обстоятелствата са юридически или доказателствени факти. Те са нови, когато не са билри включени в док. Материал по делото. Те са съществували към момента, когато е било възможно да бъдат отнесени по делото, но страната не е знаела за тях – те са открити след като са могли да бъдат отнесени по делото. Решаващо е, че фактът е съществувал, когато делото се е намирало в такава фаза, че той е могъл да бъде изтъкнат и взет предвид. Те обаче не са новосъздадени, защото такива факти не се преклудират от СПН на решението и въз основа на тях заинтересуваната страна може да предяви нов иск.
  • Писмени доказателства – когато се отанясат до „ново обстоятелство” по смисъла на по-горната точка те ще са винаги нови. Нови писмени док-ва са обаче и новоткиритите и дори новосъздадените документи относно факти, които са били твърдени по време на процеса, но не са могли да бъдат доказани поради липса на тези документи
    • Новите обстоятелства/писмени док-ва трябва да са от съществено значение за делото, т.е. да биха довели до промяна в решението ако бъдат взети предвид.
    • Последното изискване е страната да не е знаела за тези обстоятелства/док-ва, или дори да е знаела да не е могла да се снабди с тях. Втората хипотеза ще е налице за нуждите на института на отмяната само ако страната е положила нормално дължимата грижа да се сдобие с тези доказателства (такава не е налице ако например страната не е нпарвали апроверки във всички официални регистри, в своето счетоводство или архив и т.н.)

 

  1. Чл.303,ал.1,т.2 – неистинност на показания на свидетел, на заключение на вещо лице или престъпно деяние на страната, представ. Й или чл. От с-ва на съда
  • Източник на неправилността на решението тук във всички случаи е престъпление и то трябва да бъде установено по надлежния ред като такова, т.е. с влязла в сила присъда или с решение по чл.124,ал.5 ГПК
  • На второ място за да е налице това основание решението трябва да е основано на лъжливите показания или заключение на в.лице или да е повлияно от другите престъпления

 

  1. Чл.303,ал.1,т.3 – решението е основано на постановление на съд или на акт на друго д-вно учреждение, което впоследствие е отменено – отмяната на тези акотве и то с обратна сила събюря основата на решението и следователно и то трябва да бъде отменено;

 

  1. Чл.303,ал.1,т.4 – когато между същите страни, за същото искане и на същото основание са постановени 2 влезли в сила решения, които си противоречат
  • Решенията трябва да изхождат от еднакво компетентни правораздавателни органи;
  • Противоречието съществува между решенията, в смисъл в техния диспозитив, а не в мотивите;
  • Пълно обективно и субективно тъждество между делата – ако делата са между различни страни или относно различен предмет, няма противоречие и отмяна ще е недопустима.

 

  1. Чл.303,ал.1,т.5 – страната не е могла дса вземе лично или чрез надлежент представител участие в делото. Тук се брани състезателното начало. 3 основания са посочени в т.5
  • Страната не е участвала поради нарушаване на правилата, обезпечаващи участието на страните – напр. На ответника не е бил връчен препис от исковата молба и той не ебил призован по делото; призоваването е нередовно, т.е. нищожно; страната не е била призован за заседанието, в което делото е било решено и др.
  • Страната не е била надлежно представлявана – страната е била недееспособна, а в делото не е взел участие нейният законен представител; страната е била представлявана от представител без ПВ; представлявана е от лице с противоречиви на нейните интереси и др.;
  • Не е могла да се яви поради обективна невъзможност –причината за неявяването й трабява да е внезапна и непреодолима или преодоляването й да е свързано с неоправдани рискове – например природни бедствия; внзепано заболяване и др.

 

  1. Чл.303,ал.1,т.6 – Страната е била представлявана от особен представител по смисъла на чл.29, когато не са били налице предпоставките или не е била, когато са били налице предпоставките

 

  • ПРОЗИВОДСТВО

 

  1. Компетентен е винаги и само ВКС – чл.307. Независимо дали се иска отмяна на решение на РС, ОС, АС или състав на ВКС компетентен е 3-членен с-в на ВКС. В поселдния случай това е друг с-в на ВКС – чл.307,ал.2;
  2. Сезирането става с молба от заинтересуваната страна. Молбата се подава чрез 1-воинстанционния съд и трябва да отговаря на изискванията, които важат за въззивната жалба – чл.260 и 261 ГПК. Ако не отговаря съдът дава 1-седмичен срок за корекция и ако и тогава не е оправена молбата се връща – чл.306,ал.2 във връзка с чл.286;
  3. Правото да се иска отмяна е ограничено с 3-месечен преклузивен срок, който тече от различен момент в завсимост от основанието.
  4. ВКС се произнася относно допустимостта на молбата в закрито заседание като проверява: подлежи ли атакуваният акт на отмяна по чл.303; изхожда ли от легитимирано лице; подадена ли е молбата в срок;
  5. По същество, т.е. за основателността на молбата ВКС се произнася в открито заседание. В зависимост от изхода ВКС или отхвърля искането или го уважава. Искането не спира изпълнението, но ВКС може и да го спре като обезпечителна мярка по искане на страната. !!! Когато отмени атак. Решение ВКС никога не решава по същество, а връща делото за разглеждане от друг с-в на съответния съд. Отмяната възстановява висящността на делото в рамките на отменената част и по отношение на лицата, относно к. Решението е отменено. В отменителното решение ВКС посочва откъде да започне разглеждането на делото – чл.307,ал.3 in fine.

 

 

Въпрос 55: Отмяна на влязло в сила решение по молба на 3-то лице – чл.304 ГПК

 

  1. Чл.304 ГПК урежда още 1 вид отмяна на влязло в сила решение. Отново отмяната се постановява от ВКС по реда на самостоятелно, извънинстанционно, контролно отменително п-во. Тук защита се дава на 3-ти лица, които не са взели участие в делото, защото не са били конституирани като главна, подпомагаща или контролираща страна. Влязлото в сила решение обаче е неправилно според тези 3-ти лица, защото неоправдано накърнява тяхната правна сфера.
  2. Тази възможност за отмяна брани 3-тите лица срещу СПН на решението, в п-вото по постановяването на което те са имали право да участват – имали са право на иск, защото спорното правоотношение е било неделимо. Иначе казано – те са имали качеството на необходими другари и затова и право на иск, но не са били конституирани в процеса и не са упражнили това си право, а правните последици на решението и по-точно СПН-то ги засягат. Когато те считат, че СПН-то на това решение е неправилно по отношение на тях, те могат да искат отмяната му по чл.304;
  3. От т.2 може да се направи изводът, че право да искат отмяна имат не всички 3-ти л., а само тези, които имат право на иск по делото като участници в неделимо спорно правоотношение, така че биха били необходими другари ако биха били конституирани като страна в п-вото. По аргумент за по-силното основание право да искат отмяна следва да имат и лицата, които биха били задължителни другари – например съпруг за рзваляне на договор зо придобиване на недвижим имот по време на брака;
  4. Последиците от отмяната са – 1) възобновява се разглеждането на делото, но вече с участието на 3-тото л. И решението се отменя не само спрямо 3-тите л., но спрямо страните по първоначалното дело 2) стимулират се ищците по дела относно неделими права да насочват иска си с/у всички легитимрани лица, за да прекъснат възможността за бъдеща отмяна по чл.304.
  5. Прозиводството се осъществява по реда на чл.305-309 със следните особености:
    • Молбата засяга и 2-те страни – затова те са заедно насрещна страна при условията на задължително другарство;
    • 3-месечният срок за подаване на молбата тече от узнаването от 3-тото л. За влизането в сила на решението, поради това, че то не е участвало и не е било уведомено затова;
    • Основанието е едниствено неучастието в делото, а не и тези по чл-303;

 

  1. !!!!! 3-те лица, спрямо които СПН действа, но нямат право да искат отмяна по чл.304, защото не са могли да участват по делото като главна страна, т.е. не са имали право на иск, трябва да понесат риска от неблагоприятната за тях СПН. Ако обаче решението е било резултат от измама, организирана с/у тях от страните по делото, съгласно практиката на ВС те могат да се защитят чрез прилагане по аналогия на защитата по чл.135 ЗЗД. Искът се предявява от 3-тото л. Срещу 2-те страни. 3-тото л. Има тежест да докаже измамата, т.е. че процесът е бил симулативен с цел да се увреди 3-тото л. Ако искът бъде уважен, решението ще бъде относително недействително по отношение на това 3-то л. То обаче ще остане да действа между страните.

 

 

Въпрос 56: Другарство )

 

Правната уредба на института е в Раздел 1, глава 16 на ГПК, но има и др. Текстове, относими към него (чл.210; чл.213 и др. ГПК)

 

  1. СЪЩНОСТ

1.1.Д е налице, когато в исковия порцес на страната на ищеца или ответника участват повече от 1 лицер т.е. то е субективно съединяване на исковете на няколко ищци или срещу няколко ответници (напр. Няколко съделители при иск за съдебна дела предявяват искове срещу останалите) за общо разглеждане и решаването им в 1 и също производство, когато те имат за предмет тъждествени по предмет или основание правоотнашения. Всеки от другарите седи спрямо съда в отделно процесуално правоотношиение и в този смисъл Д представлява множество от процесуални правоотн., които се развиват в 1 и също производство. Д е правно-технически термин и легално въведен с ГПК, поради което е коректно да се използва той вместо предлагания от много автори термин „процеусално съучастие”.

1.2. Значение – Д е уреден от всяка правна система институт. Той е важен защото: 1./ чрез него се избягват противоречиви съдебни решения по отношение на тъждествени правоотоношения; и 2./ чрез него се постига процесуална икономия.

 

  1. УСЛОВИЯ ЗА ДОПУСТИМОСТ – уредени са в чл.215 ГПК. За да е допустим общ процес за 2 лица като съищци/съответници, е необходимо да има общност в предмета на делата им, т.е. да има нещо общо в основанието или в петитума спрямо насрещната страна. Така „общи права или задължения по смисъла на т.1” и т.2 са посветени на 2-та елемнта от предмета на делото – основанието и петитума. „Общи права и задължения” другарите имат, когато имат общ обект (нпаример съсобственост, активна и пасивна солидарност и др.), а „едно и също основание” – когато правата и задълженията на другарите произтичат от 1 и същ ЮФ. !!!Когато имаме ФС е достатъчно само 1 от ЮФ, елемнти на ФС да е общ, за да имаме „едно и също основание” по смисъла на т.2

За да е допустимо другарство освен горните условия, е необходимо исковете да подлежат на разглеждане по 1 и същ ред (така ако 1-ият е на въззивна инстанция, а другия на първа не може да има Д).

!!! По принцип Д е възможност за страните, но ГПК предвижда и случаи на задължително Д. Когато обаче то е факултативно (виж за това деление на задължително и факултативно т.3 по-долу) и страните са решили да упражнят възможността си и са налице алтернативните условия по чл.215, съдът не може да откаже съединяване на исковете – арг. От противното от чл.210,ал.2 ГПК. Ако все пак откаже определението, с което се отказва е атакуемо с частна жалба.

 

  1. ВИДОВЕ

3.1. когато имаме множество ищци говорим за активно Д, а когато имаме множество ответници – пасивно Д;

3.2. начално – обща искова молба от няколко ищци, респективно с/у няколко ответници. Последващо Д е налице, когато в хода на висящ процес чрез присъединяването си към делото могат да се включат и други лица (например ищецът разширява иска и с/у нов ответник). Това е следствие от т.нар. „изменение на иска чрез изменение на страната”, което е друг институт на ГПр.

3.3. Според инициатора за съединяване на исковете можем да говорим за Д (субективно съединяване) по инициатива на страните или за Д (субективно съединяване) по инициатива на съда. Във втория случай Д може да е само последващо (виж 3.2.), а освен това е необходимо делата да се намират в една и съща фаза на развитието си. (не може едното да е на първа инстанция, а другото – на въззивна).

3.4. Според наложителността от общо разглеждане на делата биват факултативно (когато съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца) и задължително (съединяването е условие за допустимостта на иска) – това деление е характерно само при НД (виж по-долу)

3.5. Според степента на общност в предмета на делата различаваме необходимо и обикновено другарство.

  • Необходимо другарство НД// налице е, когато има пълно покриване в предмета на делата на отделните другари, т.е. той е еднакъв – общо е и основанието и петитума. Делата се отличават само по наличието на повече от 1 субект. За да бъдат тъждествени по предмет, делата трябва да се отнасят до едно и също материално правоотношение, в което всички другари са участници или имат спрямо него едно и също правно положение. Еднаквостта на спорното правоотношение налага еднаквост на процесуалния резултат – решението – в този смисъл е чл. 216,ал.2 ГПК. ПРИМЕРИ ЗА НД: 1) делба – искът от 1 съделител С/у останалите 2-ма ще доведе до НД, защото и двамата имат еднакво правно положение по отношение на ищеца и неговото потестативно право на делба. Ако не участват всички съделители – чл.74 ЗН дебата е нищожна 2) иск на трети лица с/у съпрузи по отношение на вещи от СИО – това са форми на задължително НД. Факултативно е налице, когато например имаме иск от прокурора за разваляне на брак поради бигамия и той може да бъде съединен с този на 1-вия съпруг, при което ищците ще станат необходими другари. Характерно при задължителното НД е, че общото предявяване на иска от или срещу всички другари е условие за допустимост на процеса. Друг случай на НД е по чл.134 ЗЗД – сурогаторния иск. Това НД възниква по разпореждане на закона – чл.134 поставя 2 лица в идентично положение, въпреки че не са съносители на права и поради това отново имаме еднаквост на предмета – Кр. Също търси защита на правото на Дл., за да може от полученото въз основа на това право и той в последствие да се удовлетвори. ИЗВОД: НД – на страната на ищеца/ответника участват повече от 1 лице и предметът на техните дела спрямо насрещната страна е тъждествен било поради самата материално-правна връзка, било по разпореждане на закона.

2.// Поставя се въпросът тази идентичност води ли до едно и също процесуално поведение, което страните трябва да следват, т.е. трябва ли да извършват процесуалните действия заедно. Отговорът е в чл.216 и 217 ГПК – Независимо от другите, всеки другар действа самостоятелно, т.е. той е самостоятелна страна по процесуалното правоотношение. Действието на един от другарите не може да се отрази в правното положение на другите. Спрямо всеки от тях съдът трябва да преценява допустим ли е искът и ако НД е задължително, а искът недопустим спрямо 1 – това води до недопустимост по отношение на всички и прекратяване на делото, а ако е незадължително – до прекратяване на делото само спрямо този, по отношение на който искът е недопустим.

КАКВО ЩЕ СТАНЕ АКО ДЕЙСТВИЯТА ИМ СИ ПРОТИВОРЕЧАТ

– тъй като при НД имаме еднаквост на предмета, ако процесуалните действия са свързани със съдържанието на съд.решение, т.е. се отнасят до фактическата или доказателствената страна, съдът преценява по вътрешно убеждение всяко от действията, независимо дали са еднопосочни или противоречиви. В този смисъл следва да се тълкува чл.216,ал.1, изр.2 – във връзка с чл217 ГПК.

– !!! Ако обаче става въпрос за процесуални действия на разпореждане с предмета на делото (отказ от иск, съдебна спогодба и т.н.), за да може да се стигне до ефекта на тези действия, т.е. те да се осъществят законосъобразно е необходимо да произтичат от всички необходими другари – чл.216,ал.2,изр.2.

– Ако пък някой от другарите бездейства и не предприема допустимите и необходими действия, решението ще бъде постановено въз основа на действията на този, който действа, освен в случаите на разпореждане, когато се иска всеки да действа.

– на края ако се стигне до решение на 1-воинстанционния съд, което не ги удовлетворява, всеки НД може да го обжалва. Ако някой не го обжалва, той служебно се конституира като страна, защото и при въззивната инстанция е необходимо да се достигне до еднакво решение. Казаното важи и за касационното обжалване.

 

  • Обикновено другарство (ОД) – // то е налице, когато делата не са идентични, т.е. когато липсва идентичност в предмета на делото (!!! Дори 1 ЮФ да е различен, другарството е обикновено). Така от 1 общ ЮФ(задължително трябва да има поне 1, за да има другарство изобщо) до всички без 1 – все имаме ОД.

2.// При ОД всеки другар води сам своя процес в рамките на общото производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за всеки другар, а пропускането засяга само този, който го е пропуснал. Тук (за разлика от при НД) всяко процесуално действие, вкл. Тези на разпореждане с предмета на спора (отказ от иск – може да изхожда от 1 другар с последици само за него, но не и за останалите; съдебна делба). Общите факти (фактите, които имат еднакво правно или доказателствено значение спрямо всички другари – напр. Порок на волята, засегнал всички другари) тук, дори и ако е един факт, обуславят еднаквост на съдебното решение по отношение на тези факти или факт. Ако ОДругари са имали противоречиви действия по отношение на общи факти – прилага се чл.217 и съдът следва да вземе становище по отношение на тях по вътрешно убеждение.

ИЗВОД ЗА ОД – При ОД имаме някаква степен на общност, което води и до различни по съдържание решения. Възможно е, но не е и задължително еднакво решение. Поведението на всеки от другарите е самостоятелно, но когато се отнася до общи факти, установяването от съда следва да е едно и също. Всеки от НД има право да обжалва решението, но тук за разлика от при НД, ако ОД не е подал жалба, той не се конституира служебно като страна. Той може обаче по своя воля да се присъедини към жалбата най-късно до първото заседание пред въззивната инстанция. Ако не го направи – не става страна по процеса пред възз. Инстанция.

Обвързва ли го тогава решението? След като не е подал жалба, за него първоинстанционното решение е влязло в сила и го обвързва. Ако обаче решението на въззивната инстанция се е отразило върху факт, който в мотивите на въззивното решение е определен като общ, не може да го обвърже, въпреки, че фактът е общ, защото обвързва само диспозитивът, а не и мотивите. !!!!!

 

57 В.         УЧАСТИЕ НА ТРЕТИ ЛИЦА- ВСТЪПВАНЕ И ПРИВЛИЧАНЕ

                               Участие в процеса на подпомагащи страни

 

Гл. XVI Раздел II

 

Институт, при който има последващо конституиране в процеса. След като се конституират те придобиват качеството на страна- 2 проявни форми- встъпване и привличане

 

ВСТЪПВАНЕ НА 3-ТО ЛИЦЕ

 

  1. Едно чуждо на висящия процес лице отправя до съда волеизявление, че желае да помага на 1 от главните страни и настоява да бъде конституиран от съда като помагач!

Чл. 218 ГПК

  1. На 1-во място трябва да е налице 1 процесуално условие- наличие на висящ исков процес между други главни страни и отправено до съда волеизявление ( писмено, с адресат съда, пред който е висящо делото)от лице, което до този момент е чуждо на процеса.
  2. Срокът за встъпване е до приключване на съдебното дирене в 1-та инстанция!!!

Ако във висящич процес встъпването бъде заявено след като вече се водят съдебни заседания по делото и страните присъстват, е възможно 3-то лице да изяви желание за встъпване и това да бъде протоколирано. Тук съдебният протокол замества писменото волеизявление.

  1. Материалноправни условия

Желанието му да помага трябва да бъде обусловено от интерес- изрично е посочено в чл. 218, че 3-тото лице трябва да има интерес от постановяване на решение в полза на страната, която подпомага.

 

Кога има такъв интерес?

 

Очевидно помощта ще се изрази в действия в помощ на тази страна. Такова положение, което би било благоприятно за3-тото лице при решение в полза на подпомаганата страна (благоприятно отразяване на Р и в неговата правна сфера).

 

Най- общо правният интерес може да бъде представен в няколко аспекта:

  • Самото трето лице би било обвързано от силата на решението ( напр. при необходимо другарство, когато по една или друга причина не са се конституирали всички другари)

 

Чл. 457 ал.4- в 1 изпълнително производство- всички взискатели са в една позиция (не можем да ограничим другите взискатели да встъпят в делото)

  • Тук нямаме обвързване на 3-тото лице от правните последици, но неговата материалноправна сфера би се повияла от изхода на делото (солидарност или главно и акцесорно задължение) Например ако се води иск срещу поръчителя, главният длъжник, който може да противопостави възражения по дълга, може да се включи да помага.
  • Когато материалноправното положение на 3-тото лице няма да бъде засегнато пряко, но резултатът на висящото дело може да затрудни за в бъдеще зашитата на негови права (напр. при института на т.нар главно встъпване).
  1. Актът, с който съдът трябва да се произнесе е определение- чл. 220 (акт по хода на делото). Това определение подлежи на обжалване с частна жалба. В случая делото не се прегражда, но се преграждат възможностите за защита на 3-тото лице. Няма съмнение че то има интерес от такова обжалване.

С определението се конституира 3-тото лице и добива качеството на страна- то има сходни права и задължения и сходен статут с този на главните страни (чл.221, 222,223). Правното положение на 3-тото лице се доближава до това на подпомаганата страна.

То има възможност да извършва всички съдопроизводствени действия, които има и главната страна и които се отнасят до съдържанието на съдебното решение. 3-тото лице може да попълва делото с факти, да сочи доказателствени средства, да оспорва доказателства. На въпроса може ли 3-тото лице да има поведение, което да противоречи на поведението на подпомаганата страна следва да се отговори както при другарството (чл. 221 ал.2) – съдът ще съобрази по вътрешно убеждение как следва да се процедира.

  1. Третото лице няма статута на главна страна, а на допълнителна!

Допълнителните страни са винаги подпомагащи. Тя няма тази част от правомощията, които са типични само за главните страни. Не може да извършва разпоредителни действия с иска- оттегляне на иска, отказ от иска. Съдебна спогодба също не би трябвало да може да сключва. Не може да се прави и признание на иска. То е само поведение на ответника, а ответникът е главна страна.

 

  • чл.222- по общо съгласие на 2-те главни страни и подпомагащата, тя може да замести главната страна (подпомаганата). По правило след заместването тя би действала в качеството на процесуален субституент (процесуална суброгация)

Може ли подпомагащата страна да обжалва Р или може ли да се присъедини ако жалба е подала само подпомаганата страна?

 

Аргументи:

 

  1. Правото на жалба е част от динамичното развитие на правото на искова защита и на практика то принадлежу на всички, които са придобили статута на страна. Затова подпомагащата страна може да предяви жалба; т.е. да движи делото до влизането на Р в сила.
  2. чл. 223 ал1- решението има СПН и по отношение на подпомагащата страна.
  3. Само главните страни са субект на изпълнителна сила!!!
  4. СПН не важи между подпомаганата и подпомагащата страна, а между подпомагащата и насрещната.

 

  1. Установително действие на мотивите- чл. 223 ал.2
    1. Това, което съдът е установил в мотивите на решението си е задължително за 3-тото лице в отнощенията му със страната, която подпомага или която го е привлякла! Напр. при евентуален регресен иск на поръчителя срещу длъжника, главният дълг е бил установен и не може длъжникът да изтъква възражения.

Става дума за една обвързваща доказателствена сила между подпомаганата и подпомагащата страна!

  1. Възражение за лошо воден процес- ако умишлено не е направено дадено възражение, тогава е оборима доказателствената сила. Но трябва да се докаже по регресния иск това недобросъвестно поведение. Не се ли напраи това значи че второ доказване няма да се прави.

 

ПРИВЛИЧАНЕ НА ПОДПОМАГАЩИ СТРАНИ- ЧЛ. 219

 

Инициативата за участие на 3-тото лице тук е на една от 2-те главни страни! По правило интерес ще има тази страна, на която привлечената подпомагаща страна ще помага.

 

  1. Различен срок

 

В първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да привлече трето лице, когато това лице има право да встъпи, за да помага. (до края на заседанието; да реагира с оглед защитната теза на ответника). За ответника този срок е с отговора на исковата молба (1 мес.- преклузивен срок). Напр. ако се води отрицателен установителен иск, с който се цели отричане на солидарен дълг, ищецът може да привлече третото лице.

 

  1. Искането за привличане е винаги писмено. То трябва да бъде изпратено на привлеченото лице

 

  1. Привличането не се допуска ако 3-то лице няма постоянен адрес в РБ или живее в чужбина.
  2. Всички останали текстове важат и за привлеченото лице (неговият правен статус не се отличава от този на встъпилия). 3-те групи на правен интерес са важими и при привличане.
  3. чл. 219 ал.3- страната, която има обратен иск срещу третото лице може да го предяви за съвместно разглеждане едновременно с искането за привличане. Регресното притезание да бъде реализирано в аванс. Такъв поръчител ще иска условен диспозитив.

Моля ако бъде уважен главният иск и бъде признато вземането, да ми се признае регресно притезание спрямо длъжника. Срокът съвпада с правото на привличане. Тук ще се ползва само от доказателствената сила на мотивите ако длъжникът се включи в процеса.

 

  1. Волята на привлеченото лице не е меродавна в случая за конституирането.В противен случай институтът на привличането би се обезмислил. От 3-тото лице обаче ависи дали да участва активно в процеса. То може да се дезинтересира.
  2. То става страна има ли искане в този смисъл от главна страна и има ли определение на съда. Определението, скоето се отхвърля искането за привличане на 3-то лице подлежи на обжалване с частна жалба. Тук вече интересът е на главната страна, на която ще бъде осуетена доказателствената сила на мотивите или предявяването на регресен иск!!!

 

 

Привличане на лице със самостоятелни права

 

Чл. 224

  • Спор между кредитори; висящ процес между 2 главни страни. Едно друго лице също би имало претенции върху предмета на спора
  • Ответникът във висящия процес не отрича правото на ищеца, не отрича това че дължи, но не е сигурно кой е правоимащият, защото му е известна претенцията и на друг правен субект. Ако бъде осъден по това висящо производство и изпълни може да се окаже че не е правилно.
  • То може да заяви пред съда следното:
  • че желае да вложи престацията с оглед нейния вид или да я предаде съобразно указанията на съда
  • наред с това ответникът заявява че желае да бъде освободен от участие в процеса, защото признава дълга
  • вместо себе си като ответник желае да привлече втория претендент за правото.
  • Ако съдът уважи тази позиция на ответника, той с определение го освобождава и привлича другия претендент за правото.
  • Ако това лице откаже участие в процеса, той следва да е прекрати, защото процесът остава с една страна. Вложената сума или вещ се предава на ищеца.
  • В случая СПН не се формира, но е възможно в един следващ момент този, който е бил претендент по същата престация да води иск срещу ищеца (на когото е платено)
  • Втората възможност на 3-тото лице е да се включи, да реагира на привличането, което ответникът прави. Съдът го конституира. Трансформация на процеса- в него вече участват две конкурентни претенции (едната изключва другата)!!! Първоначално искът е бил предявен като осъдителен. В същото време ответникът е платил и се е освободил от дълга. 3-тото лице няма как да бъде ответник по осъдителен иск. Между двамата претенденти се води спор кой е носител на правото (първоначалният осъдителен иск се трансформира в 2 насрещни положителни установителни иска!!!)
  • И 2-мата са ищци и ответници едновременно по положителните си установителни си искове.
  • Стигне ли се до такова конституиране съдът вече трябва да реши тези 2 претенции

 

Главно встъпване- чл. 225

 

Висящ исков процес, който е осъдителен и наличие на претенции върху предмета на спора конкуриращи първоначалните претенции.

В този случай ответникът, който държи престацията смята че има право да я държи и не иска да я предаде на съда.

 

Интерес от встъпване

Такова 3-то лице, което заявява конкурентна претенция може да отправи до съда писмено волеизявление, че желае да се включи в делото.

  • С това волеизявление той желае да бъде конституиран като подпомагаща страна на ответника, за да отблъсне претенцията. Съдът ще го конституира като помагач на ответника.
  • Волеизявлението за главно встъпване се придружава с предявяването на 2 иска- срещу първоначалния ищец и срещу първоначалния ответник.
  • Целта е не само да се отблъсне претенцията на 1-вия претендент, а той в крайна сметка да получи престацията.
  • Този първоначален ответник продължава да стои в процеса и ще е ответник и по иска на главно встъпилич.
  • Исковете на главно встъпилия са:
    1. към първоначалния ищец е положителен установителен
    2. към ответника е осъдителен

Допусне ли съдът такова главно встъпване ще имаме 3 иска

  1. първоначалния, койо продължава да бъде осъдителен (тук главно встъпилото лице е подпомагаща страна)
  2. още 2 иска, по които ищец е главно встъпилото лице ( осъдителен и положителен установителен)

 

Съдът разглежда исковете паралелно и съвместно. Трябва да приключи процеса с 3 решения, които трябва да са непротиворечиви помежду си.

 

Какви възможности има?

 

  1. Съдът да уважи първоначалния иск- тогава претенциите на главновстъпилия са неоснователни
  2. претенциите на главновстъпилия са основателни, но ответникът има материалноправно основание да държи престацията
  3. Ако 1-вият иск бъде отхвърлен, а правоимащ е главно встъпилият, неговите 2 иска ще бъдат уважени.
  4. Може и 3-те иска да бъдат отхвърлени. Съдът служебно не дължи нищо друго в тази ситуация.

 

 

58 В.   ПРИЕМСТВО В ПРОЦЕСА И ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СПОРНОТО ПРАВО

 

ЧЛ.226-228

 

  1. Приемство в процеса
  2. Този институт наблюдаваме, когато в хода на висящ исков процес бъде заменена някоя от главните страни с друго лице.

Когато 1 страна бъде заменена с друго лице то се включва в процеса със свое собствено право на иск, не приема правото на предишната страна.

 

То е резултат отматериалното правоприемство, което се случва по време на висящ процес.

Имаме замяна на главна страна. Тази, която идва заема нейното процесуално положение. Процсът сменя една от главните си страни с друго лице.

 

2.Промяната на страната обаче не обезмисля извършените до момента процесуални действия!Всички те са валидни, а новата страна продължава процеса. Повтаряне на процесуални действия ще е недопустимо. Новата страна упражнява правото си на защита в пълен обем. Тя може да извършва всички процесуални действия, насочени към съдържанието на решението, да извършва разпоредителни действия с правото си на защита.

 

 

  1. Видове приемство в процеса

 

  1. Чл.227- законово приемство– при настъпване на унивесално материално правоприемство във висящ процес (както при ФЛ, така и при ЮЛ)
  • когато почине ищец или имаме прекратяване на ЮЛ съдът трябва да издири наследниците и да ги призове по делото. (при ЮЛ в резултат на реорганизация, в акта за реорганизация се сочи правоприемника)
    В този случай делото спира с определение на съда. Ако обаче почине ответникът и трябва да дойдата като страни наследниците му, ангажиментът за тяхното издирване е на ищеца, а не на съда!Ако ищецът не направи това в 6м. срок от съобщението за спиране на делото, делото се прекратява.
  • Това не означава обаче, че следващ иск не може да бъде предявен, вече срещу наследниците.
  • Прекратяването на делото означава че СПН няма!
  • Кога настъпва приемство в процеса? Със смъртта (по право) или чрез констиуирането им с определение на съда. Ако такова определение няма или то е погрешно, липсва конституирана страна, т.е. процесът продължава без страна.
  • Не може да настъпи законово приемство, когато предмет на делото са непрехвърлими и неотчуждими права.
  1. Доброволно приемство ( не бива да се казва договорно)

Замяна на първоначална главна страна чрез паралелни, идентични по съдържание волеизявления до съда на 3 лица- на 2-те главни страни и на новото лице

– чл. 228 Заменяне на страна

Тогава, когато ищецът иска да замени ответника с друг и се отказва от иска си срещу него са необходими само 2 волеизявления- на ищеца и новия ответник.

Ако имаме замяна на ответник ако искът е само оттеглен, то такъв ответник може да бъде винаги страна по следващо дело и затова се изисква и неговото съгласие за замяната.

 

Правните последици на решението ще обвържат и първоначалната страна, която е била заменена.

 

Прехвърляне на спорното право

 

 

  • при частно материално правоприемство; това е възможно тогава когато в течение на висящ процес материалното право, предмет на делото, променя своя носител; чл.226- прехвърляне на спорно право

Спорните права са в разпоредителната власт на носителя им, т.е. фактът че се води дело за дадено спорно право не го вади от гражданския оборот. Това прехвърляне не води до промяна на страните. Делото следва своя ход между първоначалните главни страни.

Законът дава приоритет бранейки интересите на насрещната страна. Той гарантира процес срещу първоначалния носител на правото. Прехвърлителят става процесуален субституент!!!

За новия носител на правото съществува възможност да участва като подпомагаща страна, тъй като не може като главна.

 

! По обща воля на страните може да настъпи процесуално заместване- чл.226 ал2. Частното материално правоприемство може да доведе и до процесуално правоприемство ако има 3 волеизявления в този смисъл. Тук имаме възникване на суброгация и на процесуално правоприемство.

Тук силата на решението ще обвърже приобритателя независимо дали той се е включил като страна по делото- чл.226 ал.3!!!

 

 

59 ВЪПРОС     ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ-    ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ

 

  1. Същност на ОСИ

 

ОСИ е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на едно производство- чл. 210

Законодателното основание на ОСИ е същото, както при другарството: процесуална икономия и избягване на противоречиви решения относно взаимно свързани спорни права, зависещи от едни и същи факти.

 

ОСИ води подобно на другарството до множество процесуални правоотношения. Всяко от тях има за предмет отделно спорно право.

(напр. ОСИ ще имаме когато ищецът обосновава претендираното ПС с различни основания или когато въз основа на същото основание иска да му се признае собствеността и да му се предаде владението на вещта. (в това съединяване се състои т.нар ревандикационен иск). Изобщо винаги когато ищецът се позовава на две или повече различни основания или предявява два или повече петитуми е налице ОСИ. Възможно е да има покриване на някои от елементите от предмета, но не са напълно еднакви.

 

Докато при другарството обединяващото звено между няколкото иска е частичното или пълно сходство на техния предмет, при ОСИ обединяващото звено е сходството на страните. Затова връзката между делата при ОСИ е по-слаба, отколкото при другарство. ОСИ е винаги само възможно!!!- то никога не е наложително, докато другарството може да бъде и задължително!!!Съдът може да раздели делата при ОСИ, но не може да раздели делата на няколко другари. Предвид разликата в спорния предмет еднакво решение по различните искове е изключено.

 

  1. Видове ОСИ

 

Съобразно разграничителния критерий различаваме няколко вида ОСИ:

  1. Според способа, чрез който се предизвиква ОСИ

А) ОСИ чрез предявяване на няколко иска от ищеца с обща искова молба или чрез разширяване на първоначално предявения иск;

Б) чрез предявяване на насрещен иск от ответника;

В) ОСИ чрез предявяване на ИУИ било от ищеца било от ответника;

Г) ОСИ чрез предявяване на обратен иск от подпомаганата срещу подпомагащата страна

 

  1. Според съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, различаваме

А) кумулативно;- налице е когато:

– между предметите на делата няма никаква връзка, те се различават напълно;

– между материалните правоотношения има някаква връзка, но тази връзка не е на обусловеност, на преюдициалност. Ако има обусловеност тогава ще е налице евентуално съединяване. Връзката на обусловеност може да е както положителна така и отрицателна.

Б) алтернативно- то кореспондира с евентуалното, алтернативно означава че на ищеца му е безразлично по кой иск ще получи защита. Ищецът трябва да посочи поредността на исканията. Затова при алтернативното съединяване изборът е на съда.

В) евентуално ОСИ

  1. Според това от кого изхожда починът за ОСИ, различаваме

А) ОСИ по почин на ищеца (най-често практикувано ОСИ);

Б) ОСИ по почин на ответника (насрещен иск);

В) по почин било на ищеца било на ответника (ИУИ, ОИ);

Г) ОСИ по почин на съда- чл. 213 (тук единственото условие е делата да са на една и съща фаза)

 

  1. Според времето, когато се предприема ОСИ, различаваме

А) първоначално ОСИ, предприето от ищеца с исковата молба (съединява няколко предмета, няма задължение)

Б)последващо ОСИ, което се наблюдава при всички други способи за ОСИ (напр. Във висящ процес ищецът предявява още 1 иск срещу същия ответник)

 

III. Условия за ОСИ

  • еднаква подведомственост исковете да са подведомствени на съдилищата

Процесуално недопустимо е в едно и също производство съдът да разглежда едни спорове като първа инстанция, а други като втора инстанция.

  • еднаква подсъдност- съдът следи служебно за родовата подсъдност
  • делата да подлежат на разглеждане по еин и същ съдопроизводствен ред; новият ГПК съдържа 3 особени производства (не може да се съединяват например исков и охранителен съдопроизводствен ред)

Не може да се съедини иск за развод с иск за делба!!!

Правилото е : който може да разглежда по-сложното, той може да разглежда и това, което е по общия ред

Обективното съединяване винаги е само възможност. Затова определението на съда, с което се отказва ОСИ не подлежи на обжалване!!!

 

 

60 ВЪПРОС- ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК (ИУИ).                      ОБРАТЕН ИСК (ОИ)

 

  1. ИУИ

ИУИ се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника,за да се установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния или насрещния иск.

 

ИУИ е способ за последващо , кумулативно обективно съединяване на искове. Неговата цел е да се разреши със СПН сопрът относно преюдициалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.

Предмет на ИУИ- правоотношение, което е обуславящо(преюдициално) спрямо спорното право.

Не могат да бъдат предмет на ИУИ правоотношения, настъпили след правоотношението, предмет на спора.

(напр. По иск за вреди на вещ преюдициално е ПС в/у вещта; по иск за лихви преюдициално е лихвоносното вземане; по иск за делба преюдициално е състоянието на съсобственост върху поделяемия имот).

Чрез ИУИ във висящ процес се въвежда нов спорен предмет. По него съдът трябва да се произнесе с решението (чл.212). Ищецът може да поиска съдът да се произнесе в решението си и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчаст изходът на делото. (за ищеца –в първото заседание по делото, а за ответника- с отговора на исковата молба).

Иначе поради преюдициалния характер на правоотношението съдът по необходимост взема становище по него в мотивите. Без това становище съдът не може да се произнесе относно спорното право. Но това становище без да е бил предявен ИУИ, не се ползва със СПН. Доказателство за това че  в нашето право мотивите не се ползват със СПН.

( Но ако е бил предявен ИУИ, пропускът на съда да се произнесе по него в решението не осуетява СПН, ако съдът е взел становище по този иск в мотивите)

 

Инцидентният иск е само процесуална възможност. Искът може да е положителен установителен или отрицателен установителен.

ИУИ може да се предяви и устно, но това важи само за ищеца в първото заседание по делото. Ако се пропусне срока за предявяване, страната може да предяви самостоятелен иск, но тъй като има обуславящ  спор, страната трябва да поиска спиране на производството по първия иск.

 

ИУИ се предявява пред съда, сезиран с обусловения иск, стига да му е подведомствен и родово подсъден. Връзката между двата иска преодолява общите правила за местна подсъдност. Затова ИУИ за собственост върху недвийим имот може да бъде предявен пред съда по местожителството на ответника по иска за обезщетение поради увреждане на имота.

В качеството му на установителен иск ИУИ е допустим само ако е налице интерес от търсеното установяване. Неслучайно се изисква преюдициалното правоотношение да бъде оспорено. По двата иска съдът проверява отделно тяхната допустимост и основателност, като дължи решение и по двата.

 

  1. ОБРАТЕН ИСК

 

За ОИ е характерно, че с първоначалния иск се съединява искът на една от страните срещу подпомагащата страна.

чл.219, ал.3

ОИ има за предмет регресно притезание!!! Регресно е притезанието спрямо което, правото предмет на първоначалния иск, е преюдициално. Затова ОИ е зависим от първоначалния иск. Това е нормативна връзка и затова винаги се предявява като евентуален иск.

 

Регресно притезание може да има както ищецът, чийто иск е отхвърлен (купувачът чийто иск за собственост е отхвърлен- чл.191 ЗЗД), така и осъденият ответник, изпълнил осъдителното решение (чл.54, чл.127 ал.2, чл.143 ЗЗД)

Ответник по ОИ е длъжникът по регресното притезание, който същевременно е и подпомагаща страна по първоначалния иск. ОИ обикновено се съчетава с привличане на подпомагаща страна и се предявява срещу нея (напр. Ответникът по иск за непозволено увреждане привлича съпричинителите на същото и предявява срещу тях ОИ за частта от отговорността, която те следва да понесат.

 

СРОКОВЕ- чл.219, ал.1

ОИ се предявява за съвместно разглеждане едновременно с искането за привличане.( т.е за ищеца- това е първото заседание за разглеждане на делото, а за ответника- с отговора на исковата молба- арг. от 219 ал.1)

 

ОИ се предявява винаги като евентуален!!!- ако бъде уважен първоначалния иск (при ОИ на ответника) или ако той бъде отхвърлен (при ОИ на ищеца). Понеже съединяването между двата иска (първоначалният и ОИ) е евентуално, за него вайат особеностите на евентуалното обективно съединяване на искове.

Когато регресното притезание зависи от удоволетворяването на правото, предмет на първоначалния иск (чл. 54, чл.127 ал.2, чл.143 ЗЗД), петитумът на ОИ трябва да бъде формулиран условно: да бъде осъден ответникът по ОИ да плати, след като ищецът по ОИ изпълни постановеното срещу него осъдително решение по първоначалния иск.

 

Съдът не може да „прескача” ответника по първоначалния иск и да осъжда направо подпомагащата страна (ответник по ОИ) да изпълни престацията, претендирана от ищеца по първоначалния иск.

 

! Когато ОИ тормози разглеждането на първоначалния иск, съдът трябва да раздели в отделни двата иска.

 

 

61 ВЪПРОС – ОТТЕГЛЯНЕ И ОТКАЗ ОТ ИСКА

 

 

 

ОТТЕГЛЯНЕ НА ИСКА (ОИ)

 

Раздел II, гл. XVII, чл.232 ГПК

 

  1. I. Обща характеристика, субекти, същност на ОИ

 

  1. Същност- ОИ е процесуално действие на ищеца, с което той заявява, че се отказва да получи по висящия процес търсената с иска зашита, но запазва правното си твърдение и възможността да го заяви с нов иск. Докато предявяването на иска сезира съда с правния спор, ОИ го десезира.

Обикновено ищецът прибягва до ОИ, когато се опасява, че поради недостатъчна подготовка искът може да бъде отхвърлен или когато е постигнал или се надява че ще постигне извънсъдебно уреждане на спора с ответника. ОИ може да бъде цялостно, когато обхваща целия иск, и частично когато се отнася до част от спорното право. При обективно съединяване на искове може да бъде оттеглен един от съединените искове, като относно другите ищецът поддържа искането си за защита.

 

  1. Субект- ОИ е вид разпоредително действие с правото на защита. Негов субект може да бъде само и единствено ищецът. Следва да се разбира всяко лице, което има това качество (без значение дали ищецът е типична или нетипична главна страна в процеса). Не могат да бъдат субекти на това право допълнителните страни- подпомагащите страни, както и ответникът.

Когато искът се оттегля от законен представител това трябва да бъде одобрено от съда (чл.29 ал.5), а когато имаме ОИ от пълномощник, той трябва да има изрично пълномощно(чл.34 ал.3).

 

Адресат на ОИ е само и единствено съдът. Не е в никакъв случаи другата страна в процеса. Нейното съгласие с ОИ, когато е необходимо, не превръща ОИ в процесуален договор,а представлява нейно едностранно процесуално действие, паралелно с ОИ, насочено към същите правни последици, към които и ОИ е насочено.

 

  1. ОИ е процесуално действие с едностранен характер. Характерът на това едностранно действие е волеизявление- воля на ищеца насочена към особен вид развитие и приключване на процеса.

 

Предмет на разпоредителното волеизявление е неговото право на защита (процесуално право да се търси и получи решение на гражданскоправния спор).

Когато бъде адресат на волеизявление за ОИ съдът не дължи разглеждане и решаване на спора, той следва да се десезира. Процесът не приключва с решение на съда, той се отклонява от типичното си развитие. Не се дължи вече изясняване на фактическата и правна страна по спора. Съдът дължи приключване на процеса- определение за приключване на процеса (типично определение за прекратяване на производство). То има преграждащ характер за развитието на процеса.

 

  1. ОИ може да бъде направено устно (в съдебно заседание) или писмено (преди или след съдебното заседание). И в двата случая то трябва да бъде доведено до знанието на съда, респ. да е постъпило в съда.

 

  1. Когато ОИ се предприема до края на първото заседание по делото за неговия правен ефект съгласието на ответника не е необходимо. Предприеме ли се след този момент вече съгласието безусловно се изисква. То може да бъде дадено писмено или устно, изрично или мълчаливо. Изискването за съгласие с ОИ държи сметка за правото на ответника да получи защита срещу ищеца по висящ процес, като постигне разрешаване на спора със сила на присъдено нещо, потвърждаваща неговото правно твърдение и отричаща правното твърдение на ищеца. (това право на защита на ответника се нарушава, ако съдът прекрати делото без съгласието на ответника, когато то е необходимо)

 

Съгласие от ответника се дава, за да могат да настъпят последиците на това волеизявление, а не за да може ищецът да го направи. Де факто имаме две паралелни волеизявления-  на ищеца и на ответника, чиито адресат е съдът по висящото дело.

 

Ищецът не губи потестативното си право да търси защита чрез иск. Това с което се разпорежда е правото на искова защита в конкретния процес, т.е неговото динамично развитие. Ищецът може да се разпорежда с правото си на иск докато това право съществува (до погасяването му чрез решаването на спора).

 

  1. Съдът проверява фактическия състав на ОИ и прогласява с определение прекратяването на делото. Определението с което се прекратява делото, подлежи на обжалване с частна жалба.

 

  1. Последици от ОИ

 

  1. Съдът се десезира с делото. Неговото задължение и право да реши делото се погасяват, защото ОИ погасява самото процесуално отношение.Съдът констатира това погасяване и отказва да извършва занапред процесуални действия- в това се състои смисълът на неговото определение, с което прекратява делото поради ОИ.
  2. С обратна сила се заличават всички извършени по делото процесуални действия, вкл. постановеното решение, което съдът следва да обезсили като процесуално недопустимо.Ако е било допуснато предварително изпълнение на това решение, то се прекратява. Допуснатите обезпечителни мерки трябва да бъдат отменени.
  3. С обратна сила отпадат материалноправните последици на предявения иск. Давността се смята като да не е била прекъсвана. Но извършените в хода на делото материалноправни действия (напр. изявление за прихващане) запазват своята сила.
  4. След ОИ ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника. По него трябва да бъдат повторени процесуалните действия, които са били обезсилени поради ОИ. Изключение е въведено за доказателствата.Ищецът може да използва събраните доказателства в новото дело само ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка.

 

 

ОТКАЗ ОТ ИСКА (ОИ)

 

Чл.233 ГПК

 

  1. Обща характеристика, субекти, правна същност

 

  1. Отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като е неоснователен. За разлика от оттегляне на иска, където за ищеца се запазва възможността да предяви нов иск за същото право, при ОИ ищецът окончателно се отказва от търсената с иска защита, защото признава че искът му е неоснователен, т.е че твърдяното от него право не съществува или че отричаното от него право съществува. Общото между оттеглянето на иска и ОИ се състои в десезирането на съда. ОИ стои по-близо до признанието на иска. Защото и ОИ включва признание относно спорното право само че обратно по съдържание на признанието на иска. Докато признанието на иска е заявление, че искът е основателен, ОИ е заявление че искът е неоснователен.
  2. ОИ е процесуално действие, а не материалноправен отказ от съществуващо материално право, претендирано с иска.( материалноправният отказ от спорното право може да даде повод за ОИ : поради опрощаване на задължението ищецът се отказва от иска си срещу ответника. Но двете действия се различават и по фактически състав и по правни последици и повремето, когато се предприемат)
  3. Субекти на ОИ са същите като при оттеглянето на иска. Адресат е единствено съдът. Изправени сме отново пред волеизявление с разпоредителен характер. Предмет на разпореждане е правото на искова защита.
  4. Тук обаче не изисква съгласието на ответника. Последиците на ОИ дават на ответника всичко, което той би получил чрез отхвърляне на иска като неоснователен, така че ОИ лишава ответника от оправдан интерес да настоява делото да продължи въпреки ОИ. За разлика  от оттеглянето на иска ОИ пресича възможността на ищеца да предяви отново същия иск срещу ответника.
  5. Специфична СПН!!! Тя се прикрепва към ОИ, а не към съдебно решение, с което се отхвърля искът, от който ищецът се е отказал. С нея се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава правото, което ищецът е отричал с предявения иск. Тя пречи да се предяви отново същия иск. Възоснова на ОИ делото се прекратява. СПН, прикрепена към ОИ, важи само между страните по делото и техните правоприемници. Тя не се разпростира спрямо лицата, спрямо които се разпростира СПН
  6. Ако ОИ е опорочен (напр. предприет от представител без представителна власт, от недееспособен или е симулиран), съдът не трябва да го взема предвид. Ако въпреки това прекрати делото, определението му подлежи на обжалване.

 

 

63 Въпрос      Спиране и прекратяване на делото

 

Гл. XVII разд. I чл.229-231 ГПК

 

СПИРАНЕ НА ДЕЛОТО

 

  1. I. Същност и обща характеристика

 

Временно преустановяване извършването на процесуални действия от страните и от съда.

 

  1. запазване валидността и последиците на извършените до спирането процесуални действия (те не се заличават)
  2. съществува само временна забрана за извършване на действия
  3. ако в този период на спряно дело бъдат предприети процесуални действия те са невалидни и не пораждат правни последици.
  4. при отпадане на пречките производството следва да бъде възобновено. Продължаването винаги означава действия по-нататък.

 

Спирането винаги е дължимо при точно определени условия, защото процесът е формален и строго регламентиран.

 

  1. II. Условия за спиране на производството

 

  1. чл.229 (1), т.2 и т.3
  • т.2 смърт на страна по делото/ прекратяване на ЮЛ. В този случай съдът няма нужда да преценява други обстоятелства. Този ЮФ е достатъчен. В този случай имаме т.нар. „спиране по разпореждане на закона”;
  • т.3 когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните. Кога настъпва тази необходимост? Имаме 2 възможности в това отношение: а) когато имаме влязло в сила съдебно решение за поставяне под запрещение; б) от момента, в който лицето получава разстройство на съзнанието. По- скоро приемаме втората хипотеза.
  1. чл.229 (1), т.4, т.5 и т.6

 

В тези хипотези процесът трябва да бъде спрян, защото неговото решаване е обусловено от преюдициални въпроси, които трябва да бъдат решени.

 

  • т.4- имаме висящо гражданско или административно дело, решението по което ще има значение за правилното решение на спора;
  • т.5 – тук преюдициалният въпрос е свързан с престъпни обстоятелства. Тук спирането трябва да настъпи когато има данни за извършено престъпление- следва да се изпрати сигнал до прокурора;
  • т.6- КС , който е сезиран и е допуснал с определение за разглеждане дело за конституционосъобразност на приложим по делото закон.

 

  1. чл.229 (1) т.1- спиране по волята на страните- обща воля, 2 паралелни волеизявления
  2. в изрично предвидени в закона случаи

Съдът дължи определение за спиране на производството!!!

 

Спряното дело не остава спряно за неограничено време. То се преустановява чрез възобновяване на производството с определение. (чл.230 ГПК)  

Определението е дължимо, когато отпадне пречката за движение. По правило и страните и съдът следят кога тази пречка ще отпадне. Но преимуществено това е съдът, на когото е и актът все пак. При смърт на ответника ищецът е длъжен в 6м срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им.

При възобновяването производството започва от онова действие, при което е било спряно.

 

Когато спирането е било по воля на страните, всяка от тях може да пожелае възобновяване и съдът го дължи (тук не е необходима обща воля)

 

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО

 

Окончателно и трайно се преустановява движението на процеса!!!

Процесът не може да бъде възобновен, той приключва нетипично (не с решение).

При прекратяването по-нататъшните процесуални действия са недопустими. Всички извършени до този момент процесуални действия загубват силата си. Единственият акт, който остава е определението за прекратяване.

 

  1. Прекратяването е необходимо винаги когато процесът е недопустим (не е било налице или не е било надлежно упражнено правото на иск)- първоначално недопустим или след като производството е започнало (напр. не е внесена държавна такса). Последващо отпадане имаме и при десезиране на съда (отказ от иска, оттегляне на иска или съдебна спогодба).
  2. минават 6 месеца от спряното по общо съгласие на страните дело и никоя от тях не е поискала да се възобнови. При това положение съдът дължи прекратяване.

Друга хипотеза е когато минават 6м от смъртта на ответника, а ищецът не сочи наследници.

 

 

Правен режим на определенията

 

  1. Определение за спиране– прегражда процеса, но временно. То може да бъде изменяно служебно от съда, т.е той може да възобнови делото. ОС може да бъде обжалвано от заинтересованата страна (специално производство за обжалване на определения по реда на гл. XXI)
  2. Определение за възобновяване- то е по движение на делото. ОВ не подлежи на обжалване с частна жалба, но винаги може да бъде отменено от съда които го е постановил. Определението, с което съдът отказва да възобнови делото освен че може да бъде отменено от съда подлежи на обжалване от страните.
  3. Определение за прекратяване- то е типично преграждащо определение. Съдът не може сам да го отменя. Страните могат да го обжалват с частна жалба.

Ако прекратяването е защото е сключена спогодба, тя има СПН и повторно предявяване няма да е допустимо (така и при отказ от иск).

Когато нямаме СПН следващо сезиране е винаги допустимо. Съдът преценява наличието на общите предпоставки за всеки конкретен случай.

 

 

 

 

64 ВЪПРОС  СЪДЕБНА СПОГОДБА (СС)

 

Институт, който също е свързан с отклонение от типичното развитие на процеса.

 

  1. Същност, правна характеристика и особености на СС

 

  1. СС е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със СПН изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата СС. (чл.145 ал.3- законът насърчава СС , като я задължава съда да прикани страните към спогодба).СС е смесен институт както с оглед на фактическия си състав, така и с оглед на своите правни последици, тъй като се регулира едновременно от гражданското и процесуалното право.

1.1 От гледна точка на гражданското право СС включва в себе си ФС     и правните последици на извънсъдебната спогодба( чл.365 ЗЗД). Тя е двустранен възмезден договор, с който страните по висящо пред съда гражданско дело чрез взаимни отстъпки прекратяват изцяло или отчасти правния спор, предмет на делото. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната.Страните са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласят да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява СС. Затова СС включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващото право, респ. за частично поемане на несъществуващо задължение.

(ищец, който е претендирал 10000лв, заявява че неговото вземане е в размер на 7000 лв.Ответникът,който е  заявил че дължи само 5000 лв., се задължава със СС да плати 7000 лв. Спрямо действителното правно положение СС може да се яви като 1 правопроменящ факт.)

Материалноправните последици произтичат от нейната цел- двете страни взаимно се задължават да считат че правното положение е  такова каквото го прогласява СС, като се въздържат занапред от всякакво оспорване (декларативно действие); договарящите страни се задължават да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение- длъжникът се задължава да плати посочената в СС сума, а ищецът да не търси повече от нея (регулиращо действие). Доколкото договорно установеното със СС правно положение се отклонява от действителното правно положение, СС го преобразява съобразно със своето съдържание

  • Въпреки че СС обхваща в себе си елементи, присъщи на извънсъдебната спогодба към тези ФС и правни последици се прибавят съществени нови елементи, в които се състои разликата между нея и извънсъдебната спогодба!!!

А) за да е налице СС, нужно е договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото и да бъде удостоверен в съдебния протокол. (волеизявленията се правят устно и те се протоколират). Договорът се обективира в протокола, т.е протоколът не е само средство за доказване, но и за валидност. Писмен договор за спогодба, който спогодилите се страни представят на съда не е СС!!!

Б) с официалното удостоверяване на СС нейният ФС не се изчерпва- Съдът дължи определение, с което да одобри СС или да не я одобри. Ако не е  спазено някое от условията за валидност съдът няма да я одобри. ( Терминът трябва да бъде по скоро утвърждава , а не одобрява,защото съдът нищо не преценява- нито по друга законосъобразност извън валидността, нито по целесъобразност). По своята същност това определение е охранителен акт. То съдейства на страните, за да настъпят последиците на СС, но не  е правораздавателен акт на съда, защото в случая той нищо не решава.

Ако в процеса участва прокурор съдът трябва да вземе и неговото мнение (чл. 234 ал.2). ако действа законен представител или пълномощник важат изискванията за ОИ.

В) последният елемент от ФС на СС е изрично или мълчаливо съдържащото с е в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорното уреждане на правния спор.

  1. В рамките на сложния ФС на СС (договорна сделка заедно с държавен охранителен акт) основният елемент е договорът за спогодба. Ако страда от пороци договорът за СС може да бъде атакуван по исков ред. Ако отпадне договорът по исков път това автоматично води до обезсилване на другите 2 акта на съда и до възобновяване на процеса. Ако бъде опорочен актът на съда (определението), средствата за неговото атакуване са по реда за атакуване на охранителни актове (по исков ред). Няма договор за спогодба ако няма валидно определение
  2. Потвърждаващият акт на съда е само правно условие. Тук ролята на съда чрез решението се измества от договора и определението за одобряване на СС. И процесуалните последици имат за свой основен ЮФ договора за спогодба. Съдебното определение е условие, но не е  ЮФ (conditio sinequanon; condition juris)

 

  1. Действие и зачение на СС

 

1.СС има държавноправни последици на СПН и на изпълнителна сила, с която тя се ползва

1.1 СПН на СС произтича от нейната цел- да се разреши правния спор. Като придава на СС СПН законът цели:

а) да насърчи спорещите да приключат делото със СС: чрез нея те получават същото, което биха получили със съдебното решение, а именно разрешаване на спора със СПН

б) да укрепи договорното (облигационното) действие на спогодбата като прибави към него и държавноправната обвързаност, в която се състои СПН

в) да стабилизира СС като акт, който слага край на делото

 

  • С изпълнителна сила се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притезание, защото само тя е годен обект на принудително изпълнение. Така СС се подрежда между съдебните изпълнителни основания.
  • СС слага край на делото: тя десезира съда. Когато въз основа на нея съдът прекратява делото, той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а не го предизвиква.
  1. При СС последователно се напластяват три акта: договор за спогодба, определението, с което тя се утвърждава и определението, с което делото се прекратява. Естеството на тези актове е различно и затова способите за тяхното атакуване при порочност са различни.

 

Определението за прекратяване на делото въз основа на СС подлежи на обжалване когато слага край на делото, макар че ФС на СС не е осъществен (няма спогодба, сключена пред съда; съдебният протокол не е подписан от една от страните; съдът не е утвърдил СС)

 

 

Значение на извънсъдебната спогодба

Страните по висящо дело могат да сключат извънсъдебна спогодба. Вместо обаче въз основа на нея да се стигне до прекратяване на делото поради оттегляне на иска (чл.232), делото може да продължи. В такъв случай спогодбата има значението на ЮФ, релевантен за спорното право. Това право важи занапред така,както е установено с извънсъдебната спогодба. Намери ли че тя е  валидна, съдът трябва да реши делото съобразно с нея, като зачете нейния материалноправен ефект. Срещу нея противната страна може да се брани с възражение за нищожност или унищожаемост на сключената спогодба.

 

Въпрос 65: Бързо производство

 

  1. Правната уредба е в чл.310-317 ГПК.
  2. Особено е приложното поле – в чл.310 неизчерпателно (други спорове, за които закон предвижда – т.5) са посочени категориите граждански спорове, които могат да се гледат по този ред. Основните са спорове във връзка с прекратяване н ТРПО, нарушения на права на интелектуланата собственост и др. Под „искове за установяване” се има предвид установителни, а под „искове за преустановяване” – осъдителни. Прилагането на този ред не подлежи на преценка, в случай че е налице някой от посочените в чл.310 искове.

 

  1. чл.311 – Съдът проверява редовността и допустимостта на исковата молба и дава възможност за допълване и коригиране на ищеца – срокът трябва да е 1 седмица. (не знам откъде следва – сигурно от общия ред);
  2. чл.312 – винаги в закрито заседание се предприемат по-нататъшните действия на съда по насрочването. Има срок – не по-късно от 3 седмици – целта е именно бързото приключване на делото.Страните получават препис от разпореждането на съда и доклада по делото и имат 1 седмица да вземат становище по него. По допълнителни искания съдът се произнася веднага, т.е. в деня на постъпването им.

!!!!! чл. 313 – намира приложение принципът на концентрационното начало.

Чл.314 – при бързото п-во не могат да се използват всички типични за обикновеното п-во форми на съединяване на искове. Насрещни искове и привличане на трети лица например са изрично изключени – ал.2. Би следвало да се направи извод, че хипотези на обективно и субективно съединяване са изключени, освен ако и двата иска попадат в полето на 310 ГПК.

Съдът, след като изслуша устните състезания посочва деня, в който ще обяви решението си – срокът обаче е мах. Двуседмичен. Сроковете за обжалване текът не от връчването на препис, а от датата на произнасянето – тя се знае, защото съдът я съобщава.

!!! Не е невъзможно с оглед нуждите на процеса все пак да има отлагане на заседанието и насрочване на следващо съдебно заседание с оглед решаване на спора и разкриване на истината.

 

66 ВЪПРОС    ПРОИЗВОДСТВО ПО БРАЧНИ ДЕЛА

 

Гл. XXVI, чл. 318-330 вкл.

 

  1. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда, на което се разглеждат брачни искове (БИ); за развод, за унищожаване на брака и за установяване дали съществува брак между страните.

 

  1. Исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прекрати занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Понеже предпоставят съществуването на брака, те са недопустими ако брак не съществува. Те се различават по основание (дълбокото разстройство на брака- при развод и порочно учредяване на брака- при унищожаването му).
  2. Положителния установителен иск, че съществува, и отрицателният установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното брачно правоотношение (двамата претендирани съпрузи). Искът на трето лице, че между ответниците е налице или липсва брачна връзка, не е брачен!

Напр. положителният установителен брачен иск е допустим, когато ищецът твърди, че между него и ответника съществува валидна правна връзка, а не фактическо съжителство. Съществуващият, но порочно учреден брак не може да се атакувас установителен иск за обявяване на неговата недействителност, а само с конститутивен иск за унищожаването му.

  1. Само посочените в чл.318 искове са брачни! Не са БИ исканията да се разрешат спорове относно различни личноправни или имущественоправни последици на брака или на неговото прекратяване, даже когато те се съединяват с БИ за общо разглеждане в брачния процес ( например исковете за: издръжка на децата или на съпруга по чл. 80-81 СК; за преустановяване на ползване името на съпруга- чл.103 СК
  2. Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидентно по повод възражения срещу други искове (арг. от чл.96, ал.2 СК), а само по повод на предявен БИ.

 

 

Особеностите на брачния процес се дължат на неговия особен предмет- БИ и на произтичащите от този предмет задачи; отстраняване на унищожаемите бракове; прекратяване на дълбоко разстроените бракове; запазване на брачната връзка, когато искането за нейното прекратяване е лекомислено; защита на интересите на децата. Това са задачи, свързани с важни обществени интереси.

 

Чл. 320- Производството по брачен иск се спира по искане на съпругата, ако тя е бременна и до навършване на 12-месечна възраст на детето.

 

 

  1. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите правила. Те са родово подсъдни на районните съдилища, а местно подсъдни на съда по местоживеене на ответника.
  • Строго личният характер на брачното правоотношение налага по БИ да вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл.319 разширява процесуалната дееспособност, като допуска и непълнолетните и ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ. Непълнолетният съпруг с встъпването в брак става дееспособен. От името на напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен представител.

 

Чл.34 ал.2 ГПК- за предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове е необходимо изрично пълномощно. Но ако съпругът се е явил и поддържа БИ, предявен от пълномощник с общо пълномощно, той потвърждава БИ и порокът се заздравява.

  1. Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде ограничена. Само съпруг може да бъде ищец за развод (чл.99 СК), за унищожаване на брака или за установяване дали брак съществува между страните по иска. Когато съпруг предявява БИ , ответник по иска може да бъде само другият съпруг. Искът на прокурора за унищожаване на брака по чл.97 ал.1, т.4 СК в случаите на чл.13 ал.1, т.2 и 3 и ал.2 СК се предявява срещу двамата съпрузи. Изобщо брачният процес е недопустим ако в него не участват като страни и двамата съпрузи.
  2. Щом като брачен процес без участието на двамата съпрузи е недопустим, очевидно е, че смъртта на единия от съпрузите, настъпила пред предявяване на БИ, изключва по-късното му предявяване.

 

  1. По брачни дела са недопустими както добоволното, така и законното процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение (чл.102 СК)

 

  1. чл.327- продължаване на делото при смърт на ищеца

 

  • Когато съпругът-ищец умре и искът за развод се основава на вината на преживелия го съпруг, съдът дава двусемичен срок на призованите към наследяване низходящи или възходящи да заявят дали желаят да продължат делото. Това правило се прилага и при иск за унищожаване на брака ако преживелият съпруг е бил недобросъвестен.

Всъщност касае се не за законно процесуално правоприемство, а за особен случай на изменение на иска по волята на наследниците на починалия съпруг като БИ се заменя с установителен иск относно погасеното поради смъртта право за развод или унищожаване на брака.

  • Ако в дадения срок никой не заяви че желае да продължи делото, то се прекратява. Делото се прекратява и ако искът за развод не се основава на вината на преживелия съпруг или ако той при иск за унищожаване на брака е бил добросъвестен.
  • При продължаване на делото съдът се произнася само по посоченото от починалия съпруг като основание за прекратяване на брака виновно поведение на преживелия.
  • Срокът е преклузивен и важи за всеки от наследниците поотделно.Страна ще стане само този от наследниците, който е поискал делото да продължи, макар че решението ще има сила спрямо всички поради естеството на спорното право.
  • Ако по продълженото дело бъде установено, че ответникът не е виновен за разстройството на брака или пък че не е бил неедобросъвестен при сключване на опорочения брак, съдът трябва да отхвърли иска. Преживелият съпруг не е дал с поведението си повод да бъде лишен от наследството на починалия.
  1. За да може в същия брачен процес да се изчерпят всички основания, на които може да бъде атакува бракът, чл.322 облекчава обективното съединяване на БИ

Правнорелевантните за развода факти са отделните факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основание на отделен иск за развод.

 

1.чл. 322 ал.1- При иск за развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Непосочените основания, настъпили и станали известни на съпруга до приключване на устните състезания, не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод.

  1. чл.322 ал.2- Всички брачни искове могат да се съединяват помежду си. С тях задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име.

 

  • Могат да се съединяват иск за унищожаване на брака с иск за прекратяване на същия брак ( евентуално съединяване) или пък БИ от един и същи вид (например няколко иска за развод, черпени от различни основания).
  1. Насрещен БИ може да се предяви до приключване на устните състезания по делото (арг. от чл. 322 ал.3). Изменение на предявения БИ чрез прибавяне на нов БИ може да се предприеме даже да се изменят едновременно основанието и петитумът на иска.
  2. Принцип за изчерпателност на брачния процес, от който следва еднократността на брачния процес. Тя се състои в погасяването на тия искове за развод или за унищожаване на брака, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника по висящия брачен процес.
  • чл.322 ал.4- Не може да се предяви иск за унищожаване на брака поради нарушаване на условията за възраст по чл.12 и поради заплашване по чл.96, ал.1 от СК, след като искът за развод бъде отхвърлен.
  1. С приемането на новия ГПК отпадна помирителното заседание по бракоразводни дела.
  • чл.321 урежда разглеждането на делото. В ал. 2 се казва че след разрешаването на предварителните въпроси и тези по редовността на исковата молба съдът е длъжен отново да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора. Важно е също че в първото заседание за разглеждане на делото по иск за развод страните трябва да се явят лично! При неявяване на ищеца без уважителни причини производството се прекратява. Ако страните постигнат съгласие за започване на медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора, делото се спира.
  • Всяка от страните може да поиска възобновяване на производството по делото в 6-месечен срок. Ако такова искане не бъде направено, делото се прекратява. Когато се постигне споразумение, в зависимост от съдържанието му делото или се прекратява, или се преминава към производство за развод по взаимно съгласие.
  • Ако страните не постигнат съгласие за процедура по медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора, разглеждането на делото продължава.
  • Привременни мерки- чл.323- Съдът може да постанови привременни мерки, докато е висящ брачният процес, ако се касае за развод или обявяване на недействителност на брака. По установителен БИ привременни мерки са недопустими.
    • ПМ относно издръжката, семейното жилище и ползването на придобитото през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.
    • По тази молба за ПМ съдът се произнася в заседанието, в което е отправена молбата, освен ако не се налага да се събират допълнителни доказателства. В този случай ново заседание се насрочва в двуседмичен срок
    • Определението по 323 ал.1 за определяне на ПМ не подлежи на обжалване, но то може да бъде изменяно от същия съд.
  • чл. 324- Решение по брачни искове

По БИ не се постановява неприсъствено решение и решение при признаване на иска!

 

  1. Според чл. 99 ал.2 СК, когато изтъкнатите от страните основания за развод включват виновно поведение на единия или на двамата съпрузи, съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината. Когато изтъкнатите основания не включват вина, съдът няма право да издирва служебно виновно поведение, на което никоя от страните не се е позовала.
  2. До служебно произнасяне за вината не се стига, ако съпрузите заявят, че не искат такова произнасяне, и същевременно представят на съда същото споразумение, което е условие за допускане на развод по взаимно съгласие.
  3. Когато прекратява или унищожава брак, от който има деца, ненавършили пълнолетие, съдът и без искане на заинтересованата страна по свой почи е длъжен а) да вземе мерките по чл. 106 ал.1 СК относно децата ( упражняване на родителските права, възпитание и издръжка); и б) да уреди ползването на семейното жилище
  1. СПН по БИ важи спрямо всички, защото и брачното отношение е противопоставимо на всички. Бъде ли отхвърлен иск за развод, СПН осуетява нов иск за развод, ако той е еоснован на същите факти, но не и когато той е основан на други новооткрити или нововъзникнали факти)
    1. Стабилност на влезлите в сила решения, с които бракът е прекратен или унищожен или с които е установено несъществуването на брак.

Според изричния текст на чл.303 ал.2- не се допуска отмяна на решение, с което е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ.

  1. Решението за развод влиза в сила, дори и да е обжалвано само в частта му относно вината.

 

  1. Разноски по делото- чл.329

Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестен съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили.

 

  1. Развод по взаимно съгласие- чл.330

 

  1. ОХРАНИТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО, а не ИСКОВ ПРОЦЕС

То е охранително, защото цели желан и от двамата съпрузи развод, пораждащ уговорени от тях последици, съчетани с интересите на децата и незасягащи чужда правна сфера.

  1. Родово подсъдно на районните съдилища, а местната подсъдност се определя според чл.531, а не по местоживеенето на ответника, защото тук няма ответник
  2. Производството е едностранно, по него и двамата съпрузи са молители заедно. Те участват в производството лично.
  3. чл. 531- Производството започва с писмена молба на двамата съпрузи. При искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебното заседание. Когато някой от съпрузите не се яви без уважителна причина делото се прекратява.
  4. След като се убеди, че съгласието на съпрузите да се разведат е сериозно и непоколебимо, и прецени, че постигнатото споразумение по чл. 101 от СК не противоречи на закона и е в интерес на децата, съдът допуска развода и утвърждава споразумението с решение. Разглеждането на молбата се отлага само ако е необходимо да се съберат допълнителни доказателства. Решението с което се допуска разводът по взаимно съгласие не подлежи на обжалване.

 

  • Проверката на споразумението между съпрузите, предвидено по чл. 101 обхваща а) неговата пълнота; и б) неговото съответствие с интересите на децата и закона. Споразумението трябва да урежда всички отношения, посочени в чл. 101 СК ( упражняване на родителски права, издръжка на децата, семейно жилище, отношения между съпрузите с оглед на чл. 28 и 29 СК; издръжката между съпрузите и фамилното име). Ако споразумението не отговаря на някое от тези изисквания, съдът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в определен от него срок. Ако в дадения им срок те не сторят това молбата им за развод се отхвърля.
    1. чл. 538 ал.1 – обжалване на отказа . Жалбата трябва да бъде подадена и от двамата съпрузи и да бъде поддържана от тях до произнасяне на втората инстанция

Понеже завършва охранително производство, решението, отхвърлящо молбата, не се ползва със СПН. То не пречи да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие, нито да бъде поискан развод по исков ред от един от съпрузите.

  1. Решението, с което бракът се прекратява, е конститутивен акт, който самостоятелно поражда своя ефект. Спрямо решението за развод взаимното съгласие е само едно условие, а не елемент от фактическия състав, обуславящ заедно с решението прекратяването на брака. Разводът се прикрепва само към решението, така че е независимо от дефекти, опорочаващи съгласието.
  2. Решението, скоето се одобрява споразумението по чл.101 СК, наподобява определението, с което се утвърждава съдебна спогодба. Като него то придава правна важимост на договорния акт на споразумението и е заедно с него източник на правните последици към които то е насочено. Тези последици са семейноправни, гражданскоправни и процесуални. Процесуалните последици се състоят в изпълнителната сила, с която одобреното споразумение се ползва относно вземанията за издръжка и другите изискуеми притезания, които то поражда.

 

 

67 ВЪПРОС          СЪДЕБНА ДЕЛБА

 

Гл. XXIX, чл. 341-355

 

  1. Съдебната делба (СД) замества непостгнатата доброволна делба. 1.  Чрез СД по волята на един и независимо от волята на другите участници в имуществената общност тя се прекратява.Затова СД е особено исково конститутивно производство, по реда на което се установява и принудително осъществява потестативното право за делба (ПД)

 

За разлика от другите потестативни права, които се осъществяват чрез едникратен властнически акт на съда, постановяващ правната промяна, ПД изисква, за да бъде осъществено, нарочно производство, чрез което се определят и оценяват бъдещите обекти на разделната собственос, групират се съобразно с участието на съделителите в имуществената общност и се прикрепват в изклщчителна собственост на съответните съделители. А когато общият имот е реално неделим, ПД се осъществява като общият имот се осребрява и неговата стойност се разпределя между участниците в имуществената общност.

  1. С ПД се ползва всеки участник в имуществената общност. То се осъществява не като се обособи и отдели делът на съделителя, поискал делбата, а като се сложи край на ИО спрямо всички нейни участници. Ето защо СД осъществява не само ПД на ищеца, но и ПД на ответниците
  2. ПД произтича от конкретна ИО и затова се характеризира и обуславя от нея. То съществува между участниците в ИО относно включените в нея права и съобразно с квотите, с които съделителите участват. Самата ИО в зависимост от нейния вид (наследство, съсобственост, прекратена съпружеска общност) е обусловена от конкретни семейноправни, наследствени, облигационни или вещни отношения, които чрез нея обуславят и ПД.
  3. СД може да се развие било опростено като производство за ликвидиране на 1 безспорна ИО, било усложнено като производство за ликвидиране на една спорна ИО. В този случай наред с иска за СД се съединяват за общо разглеждане и решаване редица други искове: а) инцидентни установителни искове или конститутивни искове относно правоотношения, преюдициални спрямо ПД; б) осъдителни искове относно взаимните притезания на съделителите, произтичащи от ИО и в) конститутивен иск за изкупуване на неделимо жилище
  4. ПД се поражда от всяка ИО, щом като тя е дялова, т.е обикновена съсобственост, а не съвместна, бездялова собственост (напр. СИО). Основанието на съсобствеността е без значение. Правилата за СД са формулирани с оглед СД на съсобственост, породена от наследяване, защото тя е най-масова.

СД е допустима и за ликвидиране на общо право на строеж или надстрояване.

СД може да бъде използвана не само за да се разделят едновременно всички общи имоти, но и за да се прекрати общността само относно някои от включените в нея имоти.

 

III. Страни в СД

  1. Страни в СД трябва да бъдат всички участници в ИО, без значение дали участват в СД като ищци или като ответници. Другарството е задължително. СД е недопустима ако в нея не участва като страна някой от участниците в общността (арг. от чл. 75 ал.2 ЗН). Бъде ли въпреки това извършена СД, тя ще бъде недействителна спрямо всички участници в общността. Затова съдът трябва по свой почин да следи дали всички участници в ИО са конституирани като страни.

 

  1. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на делбата, има в нея двойно качество- на ищец относно своето ПД и на ответник- относно ПД на другите съделители.
  2. Отговорност на съделителите за съдебни разноски- извършената СД осъществява ПД на всеки от съделителите. Ето защо всеки съделител трябва да понесе такава част от разноските, направени от всички съделители за СД, която съответства на размера на неговия дял в ИО

 

 

ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБАТА

 

  1. чл.341- Производството за допускане на СД започва с подаване на писмена молба до РС от сънаследник, който иска делба. Към молбата трябва да бъдат приложени:

 

  • Удостоверение за смъртта на наследодателя и за неговите наследници;
  • Удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти;
  • Преписи от молбата и приложенията за другите сънаследници.

В СД са допустими доказателствени средства на общия исков процес без каквито и да било ограничения!

 

Всеки от останалите сънаследници може в първото заседание по делото да поиска с писмена молба да бъдат включени в наследствената маса и други имоти.

 

  1. Според чл. 324 в 1-вото заседание всеки от сънаследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти.

 

Преюдициални въпроси- чл.343

В производството за делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения!

 

Първата фаза на СД завършва с решение по допускане на СД. То подлежи на обжалване и влиза в сила съобразно с правилата на общия исков процес. С него съдът или допуска или не допуска делбата.

 

  1. В решението, с което допуска делбата, съдът трябва да се произнесе по въпросите: между кои лица и за кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от съделителите. По този начин се установява ПД на всеки от съделителите и се определя основата, върху която ще се проведе втората фаза на СД- ликвидиране на ИО. В същото време делбеният съд трябва да се произнесе и по всички искове, които са били предявени пред него по въпроси, обуславящи СД

 

  • Влязлото в сила Р, което допуска СД, макар и да подготвя следващата нейна фаза, не е някакъв междинен несамостоятелен акт. То изпълнява самостоятелна правозащитна функция. Тя се състои в СПН, с което се установява ПД, заедно с обуславящите го правоотношения, когато и тяхното установяване е било надлежно поискано. СПН, с която се ползва Р, допускащо СД, придава на производството завършено с него, самостоятелен характер спрямо производството за извършване на СД, като подчертава двуфазния характер на СД.
  • Понеже ПД се установява със СПН, преклудират се всички възражения срещу него, които го изключват или променят неговото съдържание, независимо от това на какви правоотношения се основават. Евентуалното несъответствие следва да се отстрани чрез отмяната на влезли в сила решения. ( Не се преклудира обаче възможността по исков ред да се установи неистинността на документ, на който е основана делбата.
  • Р,  скоето СД не се допуска, отрича със СПН ПД, птерендирано от ищеца. То е пречка за нов иск за СД между същите лица, относно същите имоти, на същото основание. Само ако ищецът се позовава на ИО, възникнала след Р за недопускане на СД, новият иск за СД ще бъде допустим

 

ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЛБАТА

 

VII. С Р за допускане на СД първата нейна фаза приключва и започва втората фаза целяща да се извърши допуснатата СД, като се осъществи съдебно признатото ПД. Наред с тази цел втората фаза може да бъде използвана, за да се разрешат със СПН и споровете между съделителите по т.нар. „сметки между тях”. Чрез предявяване на тия спорове се идва до обективно съединяване с иска за СД на осъдителни искове между съделителите, отнасящи се до облигационни притезания, възникнали по повод на ИО.

Няма пречка тези притезания да бъдат предявени и вън от СД. (напр: притезания за събрани от единия съделител доходи от общия имот; за извършване на подобрения в общия имот от един от съделителите; по повод плащане на наследствен дълг от един от съделителите). Тези искания за сметки трябва да се направят в първото заседание след допускане на делбата (чл. 346)

 

VIII. Едновременно със споровете по сметките делбеният съд във втората фаза на СД започва процесуалните действия, целящи да се осъществи ПД. А то се осъществява или чрез образуване на дялове от общите имоти и предоставяне на всеки дял в обект на изключителна собственост на съответен съделител, или чрез публична продан на общия имот и разпределяне на получената сума.

 

  • Тези различни способи за ликвидиране на ИО се прилагат в зависимост от естеството на имотите, които се делят. Незаконосъобразно е да се извърши делбата чрез изнасяне на допуснатите до делба имоти на публична продан, когато техният брой е по-голям или равен от броя на съделителите.
  1. Когато те могат да се разпределят в отделни дялове, обекти на бъдеща изключителна собственост, съдът пристъпва към съставяне на проект за разделителен протокол, като спазва наследствената общност чл.69-72 ЗН. При съставяне на разделителния протокол съдът се основава на заключение на вещо лице (чл. 347) относно целесъобразното разпределение на имотите и тяхната оценка. Разликите между размера на квотата и стойността на имотите, включени в дела, се изравнява в пари. Изравняването създава парични вземания между съответните съделители. Те могат да бъдат прихванати с насрещни вземания, присъедунени при разрешаването на споровете относно сметките между съделителите. В това се проявява смисълът на съединяването на тия спорове със СД.
  2. Съставения проект за разделителен протокол съдът предявява на съделителите в съдебно заседание, за да направят своите възражения срещу него (чл.350). Възраженията може да се отнасят било до начина, по който имотите са разпределени в дяловете, било до тяхната оценка. След като изслуша възраженията на съделителите, съдът съставя окончателен разделителен протокол и го обявява. От този момент насетне той не може да се изменя или отменя.
  3. Разпределението на имотите по дялове не приключва СД. Нужно е всеки от образуваните дялове да се свърже с определен съделител и едва тогава ще възникне на мястото на ИО състояние на имуществена разделност. Определянето на притежателите на дяловете може да стане още в разделителния протокол. Така съдът ще постъпи когато квотите на съделителите не са равни, поради което носителят на всеки дял е предопределен от размера на квотата. Така може да постъпи съдът и когато разпределението на дялове между съделителите чрез теглене на жребии е много неудобно.
  4. чл. 352- теглене на жребий. Жребият предпоставя че разделителният протокол е влязъл в сила, т.е, че е вече необжалваем. Тегленето на жребия става в съдебно заседание
  5. След тегленето на жребия или от деня, когато е влязъл в сила разделителният протокол, когато той определя носителите на дяловете, настъпват вещноправните последици на СД. Възниква в полза на отделните съделители изклщчително ПС върху имотите, включени в трехните дялове. Именно в това се състои конститутивният ефект на СД. Той се прибавя към СПН, с която е установено правото на делба, и се основава на нея.

 

  1. Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан (чл.348)

Публичната продан се извършва съобразно с правилата за публична продан на недвижим имот при принудително изпълнение. Страните в делбата могат да участват в наддаването.

 

ПРОИЗВОДСТВО ЗА ИЗКУПУВАНЕ НА НЕПОДЕЛЯЕМО ЖИЛИЩЕ

 

  1. Актът, с който един от съсобствениците придобива (възмездно или безвъзмездно; доброволно или принудително) идеалните части на другите съсобственици от общия имот, макар и да слага край на съсобствеността не е делба. Съобразно с фактическия си състав той може да бъде: продажба, дарение, завещание, отчуждаване и т.н.

 

Чл. 349 ал.2- Ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял като дяловете на другите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена.

 

Искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата по чл.344 ал.1. Имотът се оценява по действителната му стойност.

 

  1. Втората хипотеза на изкупуване е, когато жилището е било СИО, която е била прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права спрямо децата от брака, няма собствено жилище

 

  1. Когато съсобствеността на едно неподеляемо жилище е последица от сделка, то не може да бъде поставена в дела на един от съделителите по реда на чл. 349, ал.1 и 2, а делбата му се извършва задължително с изнасянето на публична продан.

 

 

 

Въпрос 68: Производство по търговски спорове

 

 

  1. Правната уредба е в чл.365-378. Особено е приложното поле. Понятието „търговски спор” не е дефинирано в ГПК. Законът само изброява категория искове, които трябва да бъдат разгледани по този ред и са следователно търговски спорове.
  2. Особена е и подсъдността – това производство и исковете по него са подсъдни на ОС като първа инстанция. От началото на юни се очаква изменение в родовата подсъдност – приема се за критерий цената на иска за всички граждански, в това число и търговски дела и искове с цена до 25 хиляди лева ще са подсъдни на районен съд като 1-ва инстанция. Според последната промяна обаче 1 и съща категория спорове в зависимост от цената на иска ще се гледат по общия ред пред РС или по особения ред пред ОС.
  3. В особеното п-во тук е включена идеята за господство на писменото пред устното начало. Най-ярък израз е т.нар. трайна размяна на книжа, доколкото в общия ред има единична размяна. Съгласно чл.366 – при иск за парично вземане страната е длъжна да представи и справка, от която да е видно как е изчислен размерът.
  4. РЕД – след преценка на допустимостта и редовността на исковата молба, където няма особености, съдът я изпраща на ответника за отговор. Срокът за отговор е съкратен – 2 седмици. Чл. 367, ал.4 изброява какво може да предприеме ответникът – да подаде насрещен иск, да привлече 3-ти лица, но не и инцидентен установителен иск – тази възможност е оставена за допълнителния отговор – чл.373,ал.2.  Ако не отговори в срок – прекулидрат се тези възможности. С изтичането на срока за отговора не се насрочва делото и няма още предварително разглеждане на закрито съдебно заседание, а препис от отговора се изпраща на ищеца, който в 2-седмичен срок може да подаде допълнителна искова молба – чл.372 ГПК. В нея се съсредоточават тези възможности, които в общия исков процес ищецът има в първото по делото съдебно заседание. Такава допълнителна молба обаче е възможна само и еднствено ако ответникът е подал отговор. Чл.373 дава на ищеца право на допълнителен отговор, в който да вземе становище по дъполнителната искова молба. Тук вече е възможен ИУИск – арг. От ал.2.

 

След изтичането на 2-седмичния срок за допълнителна искова молба и допълнителен отговор, съответният съд в закрито заседание се произнася относно допустимостта, както и по всички въпроси, свързани с фактическите и доказателствените искания. Възможно е окончателното произнасяне съдът да остави за открито заседание, както по общия ред. Насрочването на делото в открито заседание се извършва с изпращане на ищеца на допълнителния отговор. Няма особенена регламентация за разглеждане на делото в открито заседание – важат общите правила, както с оглед поведението на страните, така и във връзка с доказателствата и ДС.

Особеност е предвидената възможност за разглеждане на делото в закрито заседание при определени условия – чл.376 ГПК:

 

  • по преценка на съда, ако всички доказателства са писмени и са представени и съдът прецени, че няма нужда да се изслушват страните.
  • По искане на страните. Въпреки, че не е казано би следвало да са налице и предпоставките по ал.1 – всички доказателства и съдът да прецени, че няма нужда да се изслушват страните
    1. !!! И тук действа концентрационното начало – с всяка следваща процесуална възможност, която не бъде упражнена, страната губи възможност да се ползва от съответното процесуално право, освен при уважителни причини. Именно това ни казва и чл.370, въпреки нееднаквата терминология – „особени непредвидени обстоятелства” – има се предвид всички форми на виновно отношение, вкл. И небрежност. чл.371 въвжеда изключение от правилото – възражение за прихващане тук може да се прави във всички случаи до приключване на съдебното дирене в 1-вата инстанция, при условие че не се налага доказването с нови доказателства. И пред въззивната инстанция е допустимо възражение за прихващане, независимо дали е можело да бъде направено и по-рано, но условието е неговото съществуване да е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение – 371 in fine.

 

 

Въпрос 69: Производство по колективни искове

 

  1. Правната уредба е в чл.379-388 вкл.
  2. Приложно поле – чл.379 – законът не изхожда от вида спор, а от наличието на ЮФ, които представляват нарушение на права и водят до увреждане на правните субеки и характерът на нарушението е такъв, че не може да бъде точно определен кръгът на увредените лица, но са определяеми. Това е защита на т.нар. дифузни права – напр. По ЗЗПотребителите. Колективните искове са познати на съвременните процесуални системи.
  3. Особености
  • Ищец по такъв иск може да бъде някое от лицата по ал.2 и 3 – ФЛ или ЮЛ, които са претърпели вреди от нарушението или организация, създадена специално за защита на увредените лица или с/у такъв тип нарушения. Тези лица могат са предявят иск за защита от името на всички увредени, т.е. за защита на всеки потенциално увреден – това е своеобразно представителство, водещо до рефлекс в правната сфера на всички потенциално увредени лица. Могат да се предявят установителни искове – за да се установи наличието на увреждащите действия, тяхната противоправност и вината; осъдителни искове – претенция за преустановяване на нарушението; поправяне на последиците от нарушението или обезщетение за причинените вреди; Възможно е и съединяване на искове;
  • Ответник е субектът, извършил увреждащото действия/бездействие
  • Родова подсъдност – компетентен е ОС и критерият цена на иска в никакъв случай не играе роля;
  • Съдържанието на исковата молба – 2 особени изисквания – 1) чл.380,ал.2 изисква да са посочени обстоятелствата, които определят кръга на увредените лица и начинът за разгласяване на предявяването на иска (медийно активни способи). 2) Законът изисква ищецът да представи и док-ва, че е в състояние „сериозно и добросъвестно” да защити увредения интерес, както и да понесе тежестите по делото, вкл. Разноските. Ако съдът прецени, че тези 2 условия не са налице, той отказва да допусне делото за разглеждане. Определението му подлежи на обжалване с частна жалба – чл.381, ал.4;
  1. РЕД
  • Първо след като провери условията съдът се произнася в открито заседание по въпросите за определяне на подходящ начин за разгласяване на предявения иск и подходящ срок след това, в който увредените лица да кажат ще участват ли в процеса или ще търсят защита самостоятелно. Срокът за заявка за участие е до след изтичането на разгласителния период. В този преидо лицата могат да бъдат конституирани като съищци, може да не искат да се присъединят, но да се ползват от постигнатото от останалите или изрично да заявят нежеланието си да участват. Съдът се произнася по тези въпроси с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба поради важността на разглеждания въпрос. !!! Колективните искове не ограничават по никакъв начин възможността за всяко лице да води свой индивидуален исков процес.
  • В закрито заседание с определение съдът се произнася по всяко изрично волеизявление за участие и преценява кого до конституира и кого не. Определението се обжалва с частна жалба.
  • чл.384 урежда възможността за скл. На спогодба по тези дела. Това е добро решение поради сложността и тромавостта на доказването по тези дела. Съдът напътва страните и им обяснява същността на такова съглашение. Ако се постигне – трябва да се одобри от съда, което той прави винаги стига да не п-речи на закона и добрите нрави. Спогодбата има значението на влязъл в сила съдебен акт и поражда последици след одобряването й;
  • чл.385 – Съдът осъжда ответника да извърши или не извършва определно действие или да плати определена сума. Ал.2 допуска и вземането на привременни мерки за защита на увредения интерес. Актът е определение, което подлежи на въззивно и касационно обжалване, които не спират изпълнението му. Касац. Обжалване е винаги допустимо без да зависи от условията по чл.280,ал.1. В окончателното си решение съдът може да възпроизведе вече взетите мерки, но може и да е в съвсем друг смисъл.
  • Решението на съда се отнася до конституираните страни и до всчики 3-ти лица, които претендират да са увредени от нарушението, но не и до лица, които изрично са заявили, че желаят да осъществяват самостоятелно защитата си. Тези, които са били изключени по 383 – решението ги ползва, но не може да им вреди. Реш. Не може дъ бъде отменяно по молба на 3-то лице по смисъла на чл.304 ГПК, когато е влязло в сила!!!
  • чл.387 – внасяне на обезщетението по сметка и чл.388 – възможност за създаване на общо събрание и комитет на увредените лица. Съдът само го свиква, а оттам нататък то си действа самостоятелно.

 

Въпрос 70: Доброволен Арбитраж – понятие и видове

 

  1. Понятие

 

1.1. О. – Арбитражът е способ за извънсъдебно решаване на спорове, при който страните по определен имуществен спор се договарят спорът да бъде решен от 3то независимо лице.

Арбитражът предхожда държавното правосъдие, а след възникването на последното става негова алтернатива. В основата му е разпоредителната власт на страните относно техните частноправни имуществени отношения.

Арбитражът има смесени елементи – от една страна начинът мо на конституиране и правораздавателното правомощие имат договорна същност, а от друга правните последици са процесуални и юрисдикционни.

 

Следователно Арбитражът е проява на недържавно, доброволно и затова договорно, частно правораздаване, а арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договора за арбитраж.

 

1.2. Няма ненационален арбитраж (изключение: Арбитражния съд за разрешаване на инвестиционни спорове ICSID). Дори и международния търговски арбитраж е национален с оглед държавния правопорядък, с който е свързан. За тази връзка е меродавно мястото на Арбитража (ако е България – връзка с ЗМТА). Мястото на А не трябва да се смесва с мястото, където се разглежда делото. Мястото на А е само това населено място в определена държава, което е посочено в решението.

Мястото на А се определя по следните начини: по изрично съгласие между страните, от 3то лице, на което е делегирано това право или мълчаливо (пр: възлагане на спора на постоянен А; държавата където му е седалището ще е мястото). ! Вътрешен арбитраж (и двете страни са българи) може да бъде проведен само в РБ, а приложимия закон ще е само българския!

 

1.3. Арбитражът трябва да се различава от други сходни институти.

 

1.3.1. От медиацията – страните по даден конфликт се отнасят към медиатор, който няма никаква възможност да реши конфликта вместо тях, той просто им сътрудничи да постигнат спогодба (не решение). Всяка страна може във всеки един момент да се откаже от медиацията. Спорът не се решава по правото, а по волята на страните и следователно резултатът не може да бъде против тяхната воля. Условията към медиатор и арбитър са различни.

 

1.3.2. Международния А не трябва да се смесва с Междудържавния.

 

1.3.3. От процесуалните договори, които дерогират било международната подведомственост, било местната подсъдност по граждански дела. С тях спорът не се изключва от подсъдността на държавните съдилища изобщо, както е при арбитража, а се пренася от един държавен съд в друг.

 

1.4. Положителни страни на арбитража, съпоставен с държавното правосъдие.

 

  • А е по-бърз, защото е едноинстанционен, няма обжалване.
  • Арбитражната такса е по-ниска при искове с високи цени.
  • Страните избират арбитрите, което е гаранция, че дело с определен предмет ще бъде решено от специалисти в тази област. Като цяло ЗМТА съдържа предимно диспозитивни норми за разлика от ГПК.
  • Ню Йоркската конвенция обезпечава в много по-голяма степен изпълнението на арбитражните решения в чужбина.

 

1.5. Недостатъци.

 

  • Едноинстанционното производство крие риск от постановяване на необжалваеми и задължителни неправилни решения.
  • А не разполага с власт да наложи явяването на свидетели или вещи лица пред него.

 

1.6. Правна уредба на А.

 

1.6.1. Субсидиарното прилагане на ГПК по неуредени от ЗМТА спорове е изключено от чл.24 ЗМТА, въпреки че текстът на чл.1 ГПК не води до този извод. Чл. 24 предписва, че арбитражния съд разглежда делото по начин, който намери за добре и най-често се стига до прилагането на ГПК все пак.

 

1.6.2. Прилагат се: ЗМТА, Закона-Модел УНИСИТРАЛ, НюЙоркската Конвенция за признаване и допускане изпълнението на арбитражни решения 1958, Европейската Конвенция за международен търговски арбитраж 61.

 

  1. Видове Арбитраж.

 

2.1. От гледна точка на устройството – постоянни арбитражни институции и ad hoc (инцидентни).

 

А) Аd hoc арбитража се учредява само за решаване на спора посочен в арбитражното споразумение. След тяхното решаване той престава да съществува.

 

Б) Арбитражната институция се учредява с оглед решаването на неограничен брой спорове и е постоянно действаща. Тя е недържавно арбитражно учреждение, което има органи (председател, президиум, секретариат и др.) и правилник.

Пр: АС при БТПП 1953, Международен АС към международната търговска палата в Париж, Германски АС в Бон и др.

 

Арбитражните институции са: с обща компетентност или специализирани и закрити, които разглеждат само спорове между предприятия, членуващи в определена организация или открити (АС БТПП).

 

2.2. Според седалището на страните – международен и вътрешен (местен).

 

А) Международен – когато местожителството/седалището на поне една от страните (може и на двете) не е в РБ. ! Решаващо е седалището, а не дали предприятието е с чуждо участие.!

 

Б) Вътрешен – когато и двете страни са с местожителство/седалище в РБ.

 

Преценката дали А е международен или вътрешен се прави към момента на сключване на арбитражното съглашение.

 

2.3. Според предмета – А по правни спорове и А по неправни спорове.

 

А) Правни – спорът е гражданскоправен, когато има за предмет едно твърдяно или отричано от ищеца гражданско или търговско правоотношение. Сурогат на гражданското правосъдие.

 

Б) Неправни – спорове относно попълване на празнини в договора или приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване (чл. 300 и 307 ТЗ).

Предмет на тези спорове не е едно признато от закона потестативно право, защото никоя от страните не може да иска от другата предварително определено от закона изменение на договора. Спорът има икономически характер.

Процедурата по неправни спорове е същата като общата с това изключние, че решението не се ползва със силата на пресъдено нещо. Правните последици са материалноправни: в договора се включва нова уговорка.

 

 

Въпрос 71: Арбитажно споразумение – съдържание и правни последици.

 

  1. Същност на Арбитражното Споразумение.

 

О. – Арбитражното споразумение (АС) е договор за арбитраж. С него страните по договора възлагат на арбитража решаването на всички или част от споровете по определено частноправно имуществено правоотношение (договорно или извъндоговорно).

 

1.1. АС е централният институт на арбитажа, то е условие за неговата валидност. Като се имат предвид особеностите на спора, факултативното и максимално детайлно съдържание на АС може да включва определяне на мястото на А, дали той да бъде институционален или ад хок, арбитражния съд да бъде едноличен или колегиален и др.

 

1.1.1. Минимално необходимото съдържание, пък, се изчерпва със съгласието на страните определен спор да бъде решен от арбитраж. Спорът намира своята конкретизация в АС с правоотношението, по повод на което може да възникне. То може да е договорно или извъндоговорно. !Не е валидно АС, според което споровете по всички договори между страните се възлагат на А!

 

1.1.2. Когато в АС не е посочена арбитражна институция, то е винаги АС за арбитраж ад хок. Когато спорът се възлага на институционен А, той трябва така да бъде посочен, че да може да бъде индивидуализиран. Ако индивидуализацията не струва, АС ще бъде недействително, а не за ад хок, защото воля за възлагане на ад хок арбитраж липсва.

 

1.2. АС е един процесуален договор, защото неговите правни последици са процесуални. Бидейки договор АС се тълкува по правилата за тълкуване на чл. 20 ЗЗД, а също така по отношение на него действат правилата за валидност на договорите (пр: дееспособност, неопорочена воля и т.н.), АС може да бъде под срок или условие. Същевременно обаче АС трябва да отговаря на изискванията за валидност, предписани от процесуалния закон – изискванията за арбитрируемост на спора и за писмена форма на АС.

 

1.3. АС е подчинено на същия закон, на който е подчинен арбитража, а именно законът по мястото на А. Страните могат да уговорят закон, различен от този по мястото на А, но само при международния А (чл. 47, т.2 ЗМТА).

 

1.4.  АС може да се отнася до вече възникнал спор или по бъдещ спор, като в последния случай представлява арбитражна клауза към договор. Арбитражната клауза очевидно може да се отнася само до договорни правоотношения (ПРО). АС от друга страна, може да има за предмет и спорове относно договорни и такива по извъндоговорни отношения. За двата вида АС действа еднакъв правен режим.

 

1.5. АС е самостоятелно и независимо от материалноправния договор. Възможно е договорът да е недействителен, а пък арбитражната клауза да е все още валидна. Следователно арбитражния съд ще е компетентен да се произнесе и по спор по отношение на действителността на договора, в който е включена арбитражната клауза. Има обаче и пороци които засягат едновременно и АС и договора (подписът на договора е подправен).

 

1.6. Контрол върху АС – от арбитражния съд, институционния арбитраж и държавния съд – стр. 673.

 

1.7. Прекратяване на АС – на основанията присъщи на всички договори или на основанията присъщи на АС (непредявяване на отвод, прекратяване на арбитражно дело).

 

  1. Допустимост на АС – Съвпада с Допустимостта на Арбитража

 

  • Може да има за предмет само граждански (частноправни) спорове (публичноправни – нйет).
  • Може да има за предмет само граждански спорове, които обаче са имуществени.
  • Чл.9, ал.1 изрично изключва спорове относно вещни права и владение върху недвижими имоти, издръжка, както и правата, произтичащи от трудовото ПРО. Облигационните искове за предаване на недвижим имот обаче се класират за А.
  • Допустим е както по търговски така и по нетърговски спорове.
  • Страни по АС могат да бъдат ф.л., ю.л. и държавата.
  • Арбитрируемостта на спора е важно условие за валидността на АС.
  • АС трябва задължително да бъде сключено в писмена форма. Съгласието за А може да бъде в самостоятелен договор, клауза от друг договор, а също така и в разменени писма, телеграми, телекси, факсове и т.н. Съгласието за арбитраж, може да бъде дадено и мълчаливо, чрез предприети от насрещната страна действия по съшеството на делото, заведено пред определен арбитражен съд, когато това е вписано в протокола.

 

  1. Правни Последици от Арбитражното Споразумение.

 

Правните последици на АС са процесуални.

 

3.1. АС е пречка да се предяви пред държавен съд иск относно спора, който е предмет на АС. Въпреки това спорът продължава да е подведомствен на съответния съд и ако бъде заведен пред него той ще го разгледа, освен ако ответникът не се позове своевременно на АС. Следователно АС е отрицателна процесуално предпоставка за допустимостта на иска пред държавния съд. Тя е и относителна, защото ответникът може да се позове на АС само до края на първото съдебно заседание. Ако той направи това своевременно съдът е длъжен първо да провери съществуването и валидността на АС и ако всичко е наред да прекрати делото.

 

3.2. АС поражда правомощие (компетентност) на арбитражния съд да разгледа и реши възложения му спор. Чл. 8 ал. 2 предписва, че висящо дело пред държавен съд не пречи да бъде започнато и продължено производство пред арбитражен съд за същия спор (целта е да се пресекат опитите да се осуети арбитража). Ако държавния съд постанови решение то се ползва със силата на пресъдено нещо за арбитражния.

 

3.3. АС може да се произнесе относно собствената си компетентност. Неговото становище не е задължително за държавния съд.

 

3.4. Правните последици на АС важат само за страните по него. За привличането на 3то лице в арбитражното производство е необходимо неговото съгласие (не важи за универсално правоприемство). Вещи лица и свидетели също не могат да бъдат принуждавани да участват въпреки волята им.

 

 

Въпрос 72: Арбитражно производство – основни принципи и разлики със съдебния исков процес

 

  1. Принципи и Обща Характеристика на Арбитражното Производство.

 

1.1. Диспозитивното начало важи с по-голяма сила отколкото в съдебния процес поради договорния характер на арбитража. Той е един конвенционален (договорно уреден) процес. Страните могат да уговарят образуването на арбитражния съд, неговата компетентност, отвода и заместването на арбитри. Арбитражния съд с още по-голяма сила е длъжен да се движи в пределите на исканията на страните.

 

1.2. Устността и непосредствеността важат и в Арбитражното производство (АП). Воденето на протокол от арбитражното заседание обаче не е необходимо.

 

1.3. Публичността е недопустима в АП, защото е несъвместима с конфиденциалността на стопанските отношения.

 

1.4. Равенството на страните и състезателното начало са повелителните принципи в АП и действат като предел на договорната свобода. Нарушаването им е основание за отмяна на арбитражното решение.

 

1.5. При представителството в АП не важат ограниченията на чл. 32 ГПК. Изборът на страните е напълно неограничен.

 

  1. Образуване и Развитие на Арбитражното Производство.

 

2.1. Съдебният исков процес започва с подаването на искова молба до съда. Така може да започне и арбитражът, когато е институционен и правилникът му предвижда това.

Когато арбитражът е ад хок обаче, АП започва в деня, когато ответникът получи искането на ищеца, което играе ролята на покана за назначаване на арбитър или за започване на преговори за назнчаване на едноличен арбитър.

Денят на поканата има значение за спирането на погасителната давност относно вземането, предмет на АП.

 

2.2. АП се развива съобразно уговорената от страните процедура. Договорната свобода се движи в пределите на повелителните норми на ЗМТА и преценката на съда, в случаите когато даден въпрос не е уреден от закона.

Страните определят и мястото за разглеждане на делото (да се различава от мястото на А). При липса на съгласие мястото се определя от съда.

Вътрешния арбитраж се води на български език. Международния – на езика, който са си избрали страните или на езика на институцията.

 

2.3. Исковата молба – при институционния арбитраж тя се урежда от правилника му. При ад хок важи чл. 27. Тя трябва да бъде писмена, подписана от ищеца и да съдържа страните, обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането, а накрая към нея се прилага АС.

Препис от исковата молба се изпраща на ответника, като той има право на писмен отговор.

Исковата молба трябва да бъде подадена в срок уговорен между страните или определен от съда и ако тя не бъде подадена се прекратява АП.

 

2.4. Насрещен иск в АП – такъв може да бъде предявен само ако той (искът) има за предмет спор, възложен с АС между страните по първоначалния иск. Може да бъде предявен най-късно с отговора на исковата молба (има срок).

2.5. Изменение на иска – пред арбитражния съд е допустимо едновременно изменение и на основанията, и на петитиума на иска. С изменението не трябва да се предявява спор, който не се обхваща от АС.

 

2.6. Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от арбитражния съд, освен ако страните счетат, че няма нужда от заседание. Страните трябва да бъдат своевременно уведомени за деня и часа на заседанието (чл.31, ал. 1 ЗМТА). Ако не бъдат намерени, влиза в сила презумпция, че съобщението пратено на последния известен адрес е редовно получено.

Отсъствието на страна, с изключение на случаите когато това е извинително, не осуетява провеждането на заседанието.

 

2.7. Доказването е сходно с това в съдебния исков процес (доказателствена тежест, видове доказателствени средства и т.н.).

 

2.7.1. Основна разлика е това, че в АП са допустими доказателствените договори (чл. 24 ЗМТА). Пр: страните могат да изключат допустимостта на свидетелските показания.

 

2.7.2. Доказателствата се представят от страните заедно с исковата молба и с отговора. Този срок обаче не е преклузивен и следователно ще бъдат приети и по-късни доказателства. Съдът може да събира доказателства и по свой почин.

Арбитражният съд не е обвързан от ГПК и следователно предвидените в чл. 164 ГПК ограничения на свидетелските показания не важат.

 

2.7.3. Арбитражния съд не разполага с държавна принудителна власт (пр: не може да принуди свидетел да се яви или 3то лице да предаде важен документ). Чл. 37 ЗМТА задължава държавния съд да окаже съдействие на арбитражния. Това съдействие може да бъде поискано от самия арбитражен съд или от страна с неговото одобрение. Компетентен да събере доказателствата е районния съд, в чийто район трябва да се случи събирането. Арбитрите следва да присъстват на събирането.

 

2.8. Член 21 ЗМТА допуска арбитражния съд сам да постанови обезпечаване на предявения пред него иск. Разликата от обезпечаването на иск от държавния съд е, че това зависи само от волята на страните, т.е. доколкото те не са изключили това правомощие на съда и действа само между страните по АП. Те не могат да уговарят, че обезпечаването ще действа и по онтошение на 3ти лица.

Обезпечаването на бъдещ иск е невъзможно.

 

  1. Прекратяване на Арбитражното Производство.

 

  • десезиране на съда

– когато ищецът оттегли иска си, освен ако ответникът не възрази, като същевременно има правен интерес за това (пр: точно е станало ясно, че искът е неоснователен).

– Страните са съгласни производството да се прекрати (чл. 42, т. 2 ЗМТА).

– Страните са сключили спогодба (чл. 40 ЗМТА). Особеното е, че в случай че страните поискат арбитражният съд да възпроизведе спогодбата в своето решение, АП няма да се прекрати.

 

2) Искът е недопустим.

Най-важната предпоставка е компетентността на арбитражния съд (АС). АС проверява компетентността си служебно, когато става въпрос за непоправима нищожност на арб. споразумение  (пр:неарбитрируемост на спора) или при пълно бездействие на ответника (неподаване на отговор). При унищожаеми споразумения АС може да проверява компетентността си, само ако е оспорена от ответника най-късно в отговора на исковата молба.

 

3) Ако искът е недопустим или АС е десезиран АП се прекратява с определение. То е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

Въпрос 73: Арбитражно решение – същност и правни последици. Защита срещу арбитражно решение.

 

  1. Постановяване на Арбитражно Решение.

 

1.1. Когато арбитражният съд (АС) е колегиален, решението се постановява с мнозинство, освен ако страните не са уговорили друго (единодушие). Ако не може да се образува мнозинство, решението се постановява от председателстващия арбитър.

 

1.2. Решението трябва да бъде писмено.

Трябва да бъде мотивирано освен в два случая: а) ако страните са уговорили да няма мотиви, б) ако се касае за решение при уговорени условия (чл. 40 ЗМТА).

Трябва да сочи дата (кога е постановено) и мястото на арбитража (не мястото на разглеждане – държа да ви стане ясно).

Подписва се от арбитъра или мнозинството от арбитрите. Когато имаме особено мнение – арбитъра също е длъжен да го подпише.

 

1.3. Ако по международно дело страните не са избрали приложимия закон (само по такова могат), АС прилага стълкновителните норми, които смята за необходими. Следователно няма задължение, каквото има държавният съд, да приложи стълкновителните норми на РБ, за да определи приложимия закон.

 

1.4. Източниците, от които се ръководи АС са подредени по следния начин: повелителни норми, уговорки на договора, търговски обичай, диспозитивни норми на приложимия закон.

 

1.5. Арбитражно решение при уговорени условия – когато в течение на производството страните сключат спогодба и поискат от АС да възпроизведе спогодбата в постановеното от него арбитражно решение. Диспозитивът на решението ще съдържа уговорените условия, а мотиви не са необходими. Такова решение е неатакуемо на основанията на чл. 47 ЗМТА, защото порокът се санира от спогодбата.

 

1.6. Решението се изпраща на всяка от страните по делото. Смята се за обявено с връчването му на една от тях и от този момент то става задължително за страните. Арбитражното решение не подлежи на обжалване, окончателно е.

 

  1. Правни Последици на Арбитражното Решение.

 

2.1. Арбитражното решение (АР) не е държавен акт, а едностранно волеизявление с частноправен характер. Особеното на този акт е, че той поражда подобно на арбитражното споразумение процесуални, т.е. публичноправни последици. Ползва се с сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила. Тези последици произтичат от правораздавателната функция на арбитража, който е сурогат на държавното правосъдие.

 

2.2. Силата на пресъдено нещо е същата като тази на съдебните решения, с изключение на това, че важи само за страните, а не и спрямо 3ти лица.

 

2.3. Изпълнителната сила на осъдителното АР е същата като тази на съдебното решение. За изпълнителен лист се подава молба до Софийски градски съд, придружена от арбитражното решение и доказателства, че е връчено на длъжника по изпълнение.

 

2.4. Със сила на пресъдено нещо се ползват само АР, постановени от български съд. Чуждите АР трябва да бъде призато и изпълнението му допуснато от българския държавен съд.

 

  1. Защита срещу АР – Поправка, Тълкуване, Допълване и Отмяна.

 

3.1. Поправката на АР може да стане по искане на всяка от страните или по почин на съда. Страната трябва да направи искането в 60 дневен срок, след като получи АР и да уведоми другата страна за искането си. АС изслушва страните в заседание и се произнася в 30 дневен срок (нито преклузивен, нито инструктивен, може да бъде продължен). Решението за поправка се постановява по същите правила като АР.

 

3.2. Горните правила важат и за тълкуването с разликата, че съдът не може по свой почин да тълкува.

 

3.3. Допълнителното решение се постановява, когато АС е пропуснал да се произнесе по някое от исканията, с които е бил сезиран. Подава се молба в 30 дневен срок от получаване на непълното решение и се уведомява другата страна. Това всъщност е възобновяване на АП, като за разлика от поправянето и тълкуването допълнителното решение няма обратна сила.

 

3.4.1. Отмяната на АР е средство за защита срещу порочни АР. Уредбата на отмяната има повелителен характер. Понеже АР има частен характер отмяната става по исков ред. Могат да бъдат атакувани само решения по същество. Определенията за прекратяване са неатакуеми.

 

3.4.2. Искът за отмяна е подсъден единствено на ВКС. При разглеждането му ВКС трябва да държи сметка за особения предмет на производството, което има редица общи черти с извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения. ВКС не може да отменя АР на чужд съд и обратното.

Срокът за предявяване на искът за отмяна е 3 месеца от получаване на АР. Срокът е преклузивен.

Характерът на това производство е едноинстанционен.

 

3.4.3. Основанията за отмяна са изчерпателно посочени в чл. 47 ЗМТА:

1) Недееспособност на ищеца, при сключване на арбитражното споразумение.

2) Липса на арбитражно споразумение или неговата недействителност (съобразно закона на страните или ЗМТА)

3) Предметът на спора не подлежи на арбитраж (неарбитрируем) или арбитражното споразумение противоречи на обществения ред на РБ (тези повелителни норми, които образуват осовата на правопорядъка).

4) Неуведомяване на искаща отмяна за назначаването на арбитър или за арбитражното производство. Нарушено е правото на страната на защита.

5) Решението решава спор, непредвиден в арбитражното споразумение или е излязло извън предмета на спора. В втория случай, ако въпросите които излизат от предмета на спора могат да бъдат отделени от останалата част на решението, ще се отменят само те.

6) При образуването на арбитражния съд не е съобразено споразумението между страните или разпоредбите на ЗМТА.

Други основания няма!!! Извод – АР ще бъде отменено само ако са допуснати процесуални нарушения.

 

3.4.4. Когато АР възпроизвежда сключена спогодба, основанията за отмяна стават ирелевантни. АР обаче ще може да бъде отменено поради пороци като недееспособност, пороци на волята, липса на представителна власт, несъответсвие между АР и спогодбата.

 

3.4.5. За пороците по т.3 ВКС следи по свой почин. За останалите се произнася, само ако ищецът се е позовал на тях.

 

Правомощията на ВКС са само да отмени АР. Когато е нарушена арбитражната процедура ВКС връща арбитражното дело за постановяване на ново безпорочно решение (т. 4, 5, 6). Когато АР е недействително (т.1-3 на чл. 47) и противоречи на българския обществен ред, заинтересуваната страна има възможеност да предяви иск относно спорното право пред компетентен държавен съд.

 

Въпрос 74: Цел и същност на обезпечаването на иска (ОИ). Обезпечителни мерки

 

 

  1. I. Цел и същност на ОИ

 

  1. Последната форма на защита наред с исковата и изпълнителната при накърняване на гражданските права е обезпечителното п-во. Ф.мата на нарушение тук е застрашаване вбъдеще на реализацията на 1 субективно гражданско право. Обезпечителният процес влиза в ход, за да предотврати това. Целта е да осигури, че 1) докато спорът е висящ, неоснователно отричаното право ще бъде осъществено или 2) да попречи да се осъществи неоснователно претендиралото право. С-вото с8у тези опасности е ОИ, което трябва да лиши ответника от фактическа или правна възможност да предприеме промени в тази насока. Това съдът прави чрез едностранни, властнически актове – обезпечителни мерки, чрез които навлиза в правната сфера на ответника (например запорът лишава лицето от държане и разп. Власт в/у вещта) и 1) или му отнема правни възможности, които той иначе има или 2) му възлага задължения, които той иначе няма.

 

  1. Спрямо правните последици на решението, което осигурява, Обез. Защита е с по-малък интензитет както по трайност, така и по съдържание:
  • по трайност – тя е привременна, т.е. важи докато е висящ исковият процес, чийто изход се очаква.;
  • по съдържание – тя не навлиза така дълбоко в правната сфера на ответника, а цели само да подготви, да осигури, но не и да осъществи търсената с иска защита.
  1. 3. Обезпеч. П-во е уредено като самостоятелна ф-ма на защита в част 4 ГПК, но тя, видно от предпоставките за допускането й, има правна връзка с исковия и изпълнителния процес
  • С изпълнителния процес – ОИ предпоставя предстоящ или висящ исков процес – тя обезпечава осъществяването на бъдещото решение, а не неговата правилност. Ои от друга страна зависи от изхода на висящия процес. То ще бъде материално неоправдано ако е допеснато по иск, по който решението не е в полза на ищеца например. ОИ се допуска при очакване, че искът ще бъде уважен. Ако не бъде – не е оправдано да има ОИ.
  • С изпълнителния процес – ОИ служи тук, за да запази цялостта и принадлежността на обектите на бъдещото изпълнение. Същевременно ОИ може да се яви и като с-во за защита с/у незаконен изпълнителен процес – когато се обезпечава например исковата защита с/у незаконно изпълнение.

 

  1. Правото за ОИ – то е насочено към съда, а не към ответника. Съдът дължи да постанови ОИ, когато са налице предпоставките затова. Правото на ОИ не е право да се започне п-вото по ОИ!!! То е право да се получи надлежната обезпечителна мярка. Бъде ли тя постановена то се трансформира в право тя да се приложи.

 

  1. II. ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ

 

  1. Обезпечителната мярка представлява защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на иска. ОМ се прилагат за защита на всички видове искове (осъдителен, конститутивен и установителен), т.к. всеки иск е свързан с насрещно поведение, което може да застраши реализацията на засегнатото право. ОМ са неизчерпателно посочени в чл.397. Най-често се използват възбрана на недвижим имот и запор на движими вещи за обезпечаване на осъдителни искове. Още две от бланкетно посочените в чл.397, т.3 „други обезпечителни мерки” са посочени в закона – спиране на изпълнението и спиране на МПС от движение. Възможно е и допускане на няколко ОМ, когато са адекватни.

 

  1. Видове

2.1. ОМ, осигуряващи бъдещото осъществяване на неоснователно отричаното право; и ОМ (осъдителни, + установителни и конст. искове), осуетяващи настоящото осъществяване на неоснователно претендираното право (- установителни и конст. искове);

2.2. ОМ, предписани от закона (запор, възбрана – 397,ал.1,т.1 и 2); ОМ, уговорени от страните (чл.399); ОМ по преценка на съда (397,ал.1,т.3);

2.3. ОМ в защита на парични притезания; ОМ в защита на вещни права; ОМ в защита на потестативни и на всякакви други права.

 

  1. Запор и възбрана – 397, ал.1, т.1 и т.2. Те стоят доста близко до запора и възбраната в изпълнителното п-во. И те не могат да е налагат върху несеквестируеми имещствени права ; лишават ответника от разпоредителна власт, задължавата го да пази вещта и т.н. – арг. От чл.401, който препраща към разпоредбите за тези 2 института в ГИП. На ответника се връчва съобщение, което изпълнява същата f като призовката за доброволно изпълнение, с получаването на което запорът се счита наложен.- чл.400, ал.1. Налагането на възбрана става чрез вписване на обезп. Заповед в книгите за вписвания и изпращане на съобщение на Дл. За това.

!!! Запорът и възбраната правят ищеца присъдеинен кредитор, т.е. осигуряват му привременно участие в разпределението докато се снабди с ИЛ въз основа на осъдителното решение.

 

  1. Налагането на другите ОМ и техните пр. Последици се предопределят от тяхното съдържание. Спирането на из.нието например ще се наложи като съдия-изпълнителят въз основа на обезпечиетлната заповед преустанови занапред изпълнителните действия по висящия изпълнителен процес

 

ГЛАВАТА АРБИТРАЖЕН СЪД (680-688) НЕ Е ВКЛЮЧЕНА В ПЛАНОВЕТЕ.

Въпрос 75: Производство по ОИ

 

ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИЯТ процес обхваща 2 п-ва – по допускане на ОИ и по налагане на допуснатото ОИ.

 

  1. I. П-ВО ПО ДОПУСКАНЕ НА ОИ

 

  1. чл.389, ал.2 изрично казва, че обезпечение се допуска по всички искове. Обезпечителната нужда може да възникне и преди да е предявен иск за спорното право – обезпечаване на бъдещ иск – чл.390 или когато п-вото по иска е спряло – чл.391,ал.5;

 

  1. Типичното ОИ е това, което се иска по вече висящ исков процес

 

2.1. До приключване на съдебното дирене във въззивното п-во може да се иска ОИ => компетентни са 1-воинст. И въззивните съдилища без ВКС!!!

 

2.2. Производството започва по молба на ищеца, която трябва да е писмена и да сочи обезпечителната мярка и цената на иска. Препис от молбата не се връчва на ответника, като идеята е бързина и изненада. ОИ се развива 1-странно, но то има и спорен/двустранен х-ктер. Той се проявява обаче едва в правото на ответника да обжалва допуснатото ОИ (Мингова не е съгласна, защото не е задължително???). Съдът се произнася по молбата в деня на постъпването й в закрито заседание.

 

2.3. Предпоставки

  • Предявеният иск да е допустим и да е вероятно основателен (т.е. да има данни, че правото, претендирано с иска вероятно съществува или че правото, отричано с иска вероятно не съществува). Кога е налице вероятна основателност:

– налице са убедителни писмени док-ва в този смисъл – чл.391,ал1.,т.1;

– ищецът представи гаранция в определен от съда размер съгласно 180 и 181 ЗЗД – чл.391,ал1.,т.2. Става въпрос за залог или ипотека, обезпечаващи евентуално вземане за вреди, което ответникът би имал с/у ищеца, ако ОИ се окаже неоправдано – тази гаранция е едно своеборазно обезпечение на 1 бъдещ иск за вреди;

  • Наличие на интерес от ОИ;

 

2.4. Увери ли се, че ищецът има право на ОИ, съдът го допуска, т.е. постановява определена обезпечителна мярка. Съдът няма право да се отклонява от посочената от ищеца. По допускането на ОИ съдът се произнася с определение, което подлежи на обжалване в едноседмичен срок и от молителя и от насрещната страна – чл.396. ал.2 тук обаче предвижда, че препис се връчва на насрещната страна, защото вече няма нужда от изненада. Подадената жалба не спира налагането на обезпечителната мярка.

 

  1. Законът допуска и обезпечаване на бъдещ иск, като компетентен е съдът, к. Е родово компетентен по самия иск. Местната компетентност се определя съобразно пост. Адрес на ищеца или местон. На имота, който ще служи за обезпечение. Искът се предявява в 1м. Преклузивен срок, като съдът може по своя дискреция да даде и по-кратък.

 

  1. Има специфики и при ОИ за издръжка – чл.392 допуска съдът служебно да постанови ОМ, при това дори без да са налице предпоставките по чл.391

 

  1. II. ПІВО ПО НАЛАГАНЕ НА ОМ

 

  1. Определението, с което се допуска ОМ, още не я налага. То се явява само обезпечително основание, т.е. основание мярката да бъде наложена. Въз основа на него се издава от съда, който го е постановил обезпечителна заповед, а ОМ се налага въз основа на тази заповед от съответния компетентен орган – при запор върху вещи или вземания това е съдия-изпълнител, а при възбрани – съдията по вписванията.

 

III. ЗАМЯНА и ОТМЯНА НА ОМ

 

  1. Замяна – ОМ се отменя и вместо нея се определя друга ОМ за същия иск. Предпоставка за това е несъответствие м/у ОМ и обезпечителната нужда. Заменянето може да бъде искано не само от ответника, но и от ищеца (напр. Запорираната вещ е повредена и вече не обезпечава поради това)
  • РЕД – молбата се подава пред съда, постановил ОМ при бъдещ иск или пред, този който разглежда спора по висящ иск. Препис за насрещната страна, която може в 3-дн. Срок от получаването му да направи възражения. Съдът се произнася в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба. Старата се отменя чак след като влезе в сила определението и с това се назначава новата – чл.402, ал.3

 

  1. Отмяна – изразява се в преустановяване на действието на наложената ОМ. Предпоставка е липса или последващо отпадане на предпоставките за допускане на ОМ – чл.391. Различен е редът за отмяна – 1) ако ОМ е била допусната въпреки липсата на предп. По 391 – по реда на обжалването на определението, с което е била допусната; 2) ако ищецът се е отказал от нея – съдът я вдига, но без да спазва реда на чл.402; 3) ако тя впоследствие се окаже неоправдана (напр. Искът не бива уважен) – ответникът трябва да сеизра съда, а той да установи, че основанието е отпаднало – става по реда на чл.402

 

 

Въпрос 82: Същност и общи правила на охранителните п-ва

 

  1. СЪЩНОСТ – Уредени са в ГПК – чл.530 до 607, но с това охранителните п-ва (ОП) не се изчерпват. Такива са и вписването на ТД по ЗТР, осиновяването по СК; назначаване на представител на безвестно отсъстващия и др. За всички тях важат общите правила на ГПК – виж т.2, доколкото не е уредено друго в съответните НА, където се съдържат.

 

1.1. по всички тези п-ва като орган, който постановява охранителния акт действа съдът или нотариус => не са ОП тези, които са възложени на несъдебни органи – напр. Производство за назначаване на настойник по чл.111 СК;

 

1.2. Правните последици на актовете се отнасят до гр. Правоотношения и от тази гледна точка това е гр. Дело в широк смисъл => не са ОП тези, насочени към издаване на актове, които пораждат само държавноправни последици, даже и актът да се издава от съд – напр. Вписване на гражданите в избирателните списъци от съд;

 

1.3. Актът е охранителен, т.е. не е акт на защита на накърнено право. Необходимостта от постановяването му не се предизвиква от правонарушение и затова не са ОП тези, които се развиват по повод на правонарушение. Целта на ОАкт е да породи изгодни за молителя правни последици, без те да съставляват същевременно посягане върху чужда правна сфера.

 

От казаното дотук следва, че ОП са едностранни, защото ОАкт се отнася само до правната сфера на молителя. По-нататък те са и безспорни, защото молбата да се издаде акт, ползващ молителя и непосягащ върху чужда правна сфера, не е в състояние да предизвика спор. ОА има не репресивен, а превантивен х-ктер – той цели да предотврати правонар., а не да санкционира вече извършени такива – напр. Нотариалните удостоверения. Съдът не разполага с обащ власт за въздействие в/у гражданските правоотн. Съдът само дава съдействие в определени случаи и с оглед това всяко отделно ОП има свои специфики. Има обаче и някои

 

  1. ОБЩИ ПРАВИЛА

 

  • ОП не започва служебно, а по молба на заинтересуваното лице. И тук важи диспозитивното начало – ОА е желан, а не наложен акт. Молбата трябва да е писмена и да сочи ОА, който се иска да бъде издаден.
  • Родовата подсъдност е на РС, а местната се определя от местожителството на молителя, а при няколко молители – от местожителството на когото и да било от тях.
  • Разглеждането на охранителните дела поради едностранния им характер става в закрито заседание. Но с оглед издирване на истината (например при нужда от разпит на свидетел) може да стане и в открито заседание – чл.532. Съдът търси истината служебно – събира док-ва, релевантни за ОА, дори и да не са посочени от молителя – чл.533 in fine, може да постанови молителят да се яви лично пред съда, а ако не успее да събере достатъчно док-ва да поиска декларация за истинността на фактите, твърдяни от молителя – чл.534. При установяване на фактите са допустими всички ДС, предвидени от ГПК за исковия процес – арг. От чл.540 ГПК.
  • След като събере док-вата и си изясни фактите, съдът се произнася с решение. С него той може или да уважи молбата и да издаде акта, като в този случай решението не подлежи на обжалване – то удовлетворява молбата и молителят няма правен интерес да обжалва. Решението, с което молбата се отхвърля подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването за отказа на молителя. Решението влиза в сила при условията на чл.296 ГПК. Решението не се ползва със СПН. Това обаче не значи, че съдът може да отменя или изменя самоволно акта – принципът тук следва да е, че когато въз основа на издадения ОА са се породили права за трети лица, той не може да бъде оттеглян. Например – назначаването на представител може да се отмени поради неспособсност, отпадане на нуждата от представл. И т.н, но разрешението на непълнолетен да продаде недвижимия си имот (чл.73,ал.2 СК) не може да се отмени щом 3-то лице вече е станал собственик.
  • Спиране – ОП трябва да се спре, когато е налице спор относно издаването на ОА. Кога такъв е налице ни казва чл.536 – 2 хипотези:
  • След образуването на ОП е започнат исков процес относно правоот., което е суловие за издаването на ОА или което е предмет на установяване с този акт. ПРИМЕР: 1 л. Има право на собственост, но няма документ – иска издаване на конст. НА от нотариус (това е ОП). 3-то л. Обаче завежда ревандикационен иск, твърдейки, че то е собственик. Нотариусът трябва да спре ОП и да изчака докато съдът разреши спора;
  • 3-то л. Се противопоставя на издаването на ОА. Молителят има 1-месечен срок да предяви иск с/у лицето – например + установителен иск, с к. Да докаже, че е собственик. Ако не го направи в срок – ОП се прекратява.
    • Прекратяване – тук развитието на ОП се преустановява окончателно, преди да се е стигнало до издаване на ОА. Освен в случая горе – не е предявил иск в срок по чл.536, ал.1,т.2, има още 2 хипотези, посочени в чл.539, именно – когато бъде оттеглена молбата за издаване на ОА и когато молителят не бъде намерен на посочения от него адрес. Определението, с к. Се прекратява може да се обжалва с частна жалба.
    • Порочност на издадения ОА – прокурорът може да атакува ОА ако е постановен в противоречие със закона. Това става с иск срещу лицата, за които ОА е породил изгодни правни последици. Право на такъв иск имат и 3-тите лица, които са засегнати от порчността на акта – например издаден е Нот.А за имот, който принадлежи на друго лице. Тук лицето може да предяви и – установителен иск, но може и на основание чл.537,ал.2 ГПК да атакува самия НА. И в двата случая НА ще бъде отменен с обратна сила.
    • Разноските по ОП винаги са за сметка на молителя – то няма и закого другиго да са, защото няма друга страна.

 

 

Въпрос 83: Производство за установяване на факти

 

  1. ОБЩА Х-КА

 

  1. Целта на това п-во е да се замести един несъставен или унищожен официален документ със съответното съдебно установяване на фактите, които е съдържал или е трябвало да съдържа. Такива факти съгласно чл.542 са образование, раждане, съмрт, брак и т.н.
  2. Предмет са факти, чието правно значение не е само гражданско. За тяхното удостоверяване по принцип е предвиден официален документ, чието издаване трябва да е задължително (а не по дискреция – нпар. Нот. документ) и който трябва да е свидетелстващ спрямо съответния факт.
  3. Предпоставки – това производство е допустимо само, когато 1) предиведеният от закона документ за факта не е съставен и не може да бъде съставен и 2) съставеният документ е бил унищожен или изгубен, без да може да бъде възстановен от органа, който го издава. Има и 1 3-та предпоставка, която дори да са налице първите 2 блокира този ред – 3) да няма друг ред (и по-специално исков ред) за установяване на съответния факт – оттук следва, че лицето не разполага по свой избор с 2 способа, а ако има възможност по исков път – трябва да тръгне по него.

 

  1. РЕД

 

  1. ПрУФ се образува по молба на лицето, което черпи права от подлежащия на установяване факт. Молбата има съдържанието, посочено в чл.543 ГПК.
  2. Компетентен е РС по постоянния адрес на молителя – арг. От 531, ал.2. Заседанието е открито и на него се призовават освен молителя, и лицата, които са заинтересувани от факта и прокурор. Кои са тези лица – чл.544, ал.2. За установяване на факта съдът може да си служи с всички доказателства, допустими по ГПК.
  3. Съдът се произнася с решение, което подлежи на обжалване по реда за обжалване на решения, постановени по общия исков ред. Решението не се ползва със СПН. То не пречи да се повтори отхвърлената молба – 538,ал.3. Решението на съда замества несъставения или унищожения документ и затова той има обвързваща доказателствена сила относно факта.
0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар