1. Гражданско право – обща част

Print Friendly, PDF & Email

1.Понятие за Гражданско право. Система на Гражданското право.Предмет и система на общата част.

 

Терминът “гражданско право” води началото си от Римското право и е буквален превод на ius civile. Още в Римското право се е очертала онази нормативна съвкупност, която днес наричаме частно право.

Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури, както и че има обърнат поглед към практиката. Съвършенството на Римското право от правно-техническа гл. т. е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.

Понятието “гражданско право” се разглежда в четири значения:

1.Гражданското право като обективно право – касае са за отрасъл на правото на една държава, съвкупност от правни норми, уреждащи точно определен кръг обществени отношения.

2.Гражданското право като субективно право – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение, респективно да изисква определена престация от трети лица.

Връзката между субективното и обективното право е това, че правната норма (т.е. обективното, материалното право) съдържа в хипотезата си юридически факти, при настъпването на които се проявяват предвидените в диспозицията субективни права и задължения. Обективното (материалното) право или директно предвижда съдържанието на субективни права и задължения, или нормата допуска възможността страните по своя воля да се обвържат от конкретни субективни права и задължения.

3.Гражданското право като учебна дисциплина, имаща за задача да предаде основните знания за предмета, метода, институтите и т.н. на отрасъла Гражданско право.

4.Гражданското право като наука, която има за предмет изучаването на основните институти[i] на гражданското право. Гражданското право като наука изучава още и основните понятия, принципите на гражданското право и обобщава основните разработки на съдебната практика.

Ако първият белег на българското гражданско право е това, че то е част от обективното право, то вторият белег е, че гражданското право е отрасъл на частното право. Делението на правото на частно и публично датира още от Римското право. Критерият за това разграничение обаче не е единен.

Още древно римския юрист Улпиан използва два критерия при делението на правото на частно и публично:

интересите, които регулират определен кръг правни норми и

-особеностите на субектите, които са адресати на тези правни норми.

Тези два критерия лежат в основата и на двете главни теории, които разграничават частното от публичното право:

А. Теорията на интереса, според която онези норми, които засягат обществото като цяло се отнасят към публичното право, а други норми, регулиращи отношенията между частно правните субекти се причисляват към частното право.

Б. Теорията на субординацията, според която критерий за разделяне на правото на частно и публично е методът на правно регулиране. В публичното право основен метод за регулиране на правоотношенията е този на субординацията ( метода на власт и подчинение), а в частното право основен е методът на равнопоставеността ( метода на диспозитива).

В. Друга основна теория в тази насока е теорията за правното положение на страните. Тук критерий за дуализма между частно и публично право е това, че някои правни норми, макар и спадащи към частното право, не винаги осигуряват равнопоставеност на правните субекти. Тези отношения обаче не са отношенията на власт и подчинение в публично правния смисъл.

Г. Друго разграничение сочи като критерий това, дали в правоотношението фигурира държавен орган или не. И тази теория обаче не е задоволителна, защото държавните органи могат да влизат както в публично правни, така и в частно правни отношения.

Д. Някои автори стигат дори до такива крайности, че отричат разграничаването на правото на частно и публично.

   Онова, което отличава гражданското право от останалите клонове на частното право е предметът на регулиране. По отношение на предмета на регулиране съществуват две тези:

1.Според първата, предметът на гражданското право е онова, върху което въздействат неговите правни норми (т.е. типа обществени отношения, които се регулират). Оттук и извода, че гражданското право регулира имуществените правоотношения между гражданско правните субекти и свързаните с тях лични не имуществени отношения. На това становище се възразява, че предметът на регулиране не може да се определя с извън правни средства.

2.Според втората теза, предмет на гражданското право е правният статут на гражданско правните субекти и правоотношенията на равнопоставеност, които съществуват между тях.[ii]

   Определение за гражданско право – гражданското право като отрасъл на правото е съвкупност от правни норми, които уреждат статута(правното положение) на гражданско правните субекти и правоотношенията между тях.

Система на гражданското право – системата на гражданското право това е начинът на организиране на нормите, попадащи в гражданското право. Подреждането най-общо става по следния начин – гражданското право, заедно с търговското право и международното частно право, съставляват отраслите на частното право. Подразделенията на гражданското право се наричат клонове. Такива са облигационното право, вещното право, авторското право, семейното и наследственото право и според някои гражданското право обща част. Сред тези клонове трябва да фигурира търговското право, а гражданското право обща част не е отделен клон на гражданското право.[iii] Разграничението на клоновете е според предмета, който те регулират.

Система на гражданското право обща част – систематиката на гражданското право обща част включва норми относно нормите, т.е. тези норми, които уреждат кога една гражданско правна норма влиза в действие, кога тя е отменена, нормите относно тълкуването й и т.н. Тук влиза и теорията на гражданското правоотношение – кои юридически факти го пораждат, как се защитават субективните права, субектите на гражданското право и пр.

Според доц. Русчев гражданското право обща част не е клон на гражданското право, а представлява съвкупност от законодателни норми, които регулират гражданското право по общ начин(тези законодателни норми се съдържат в Общата част на Закона за задълженията и договорите). Такава е систематиката на гражданското право и според пандектната система, към която спада и нашата правна система.

Друга система за систематизация на правните норми(и в частност на гражданско правните) е институционалната(напр. Наполеоновият code civil). При нея се разграничават обща част и три специални части – за лицата, за имуществата и другите видове собственост и за способите за придобиването им.

 

2.Съпоставяне и отграничаване на гражданското право от търговското, трудовото, гражданско-процесуалното и международното частно право.

Мястото на търговското право в юридическия свят – най-често се застъпва тезата, че търговското и гражданското право формират два отделни отрасъла на частното право. Общото между тях двете е, че уреждат отношения между равнопоставени субекти. Връзката между институтите на гражданското право и търговското право е функционална – редица институти на гражданското право се прилагат пряко в търговското право, поради което последното представлява съвкупност от правни норми, уреждащи правния статут на търговците и отношенията, в които те влизат помежду си или с други частно-правни субекти. Търговското право не е самостоятелен отрасъл на частното право, а е клон на гражданското право, тъй  като не съществува обособен кръг от обществени отношения, различни от тези, уреждани от гражданското право, които търговското право да регулира.

Според някои автори онова, което разграничава търговското от гражданското право, е наличието в търговското право на множество публично-правни норми, но това не е достатъчно силен аргумент, за да се приеме такова становище.

Разграничение между гражданско материално право и гражданско процесуално право – гражданското процесуално право е съвкупност от правни норми, които уреждат процесуалните действия на гражданите и съда, процесуалните права и задължения, както и защитните и санкционните последици от тези действия. Като клон на действащото право гражданското процесуално право регулира тези действия чрез метода на власт и подчинение(съдът налага тези отношения върху гражданите). Макар и противоположно на гражданското материално право, гражданското процесуално право се намира в тясна връзка с последното, тъй като урежда правната защита на материално-правните норми.[iv] Нормите на гражданския процес разрешават проблеми, породени от материалното гражданско право. От една страна гражданско-процесуалните норми са обусловени от материално-правните норми, които защитават, но от друга страна процесуалните норми също въздействат върху материално-правните норми като им дават защита.

Трудността идва, когато нормите на гражданското процесуално право не могат да се разграничат от материално-правните норми, защото понякога в материално-правен акт могат да се намерят процесуални норми и обратно – в процесуално-правен акт да се съдържат материално-правни норми. Като пример за първата хипотеза могат да послужат нормите, предвиждащи оборими презумпции(45,ал. 2 ЗЗД; 85 ЗЗД; 77, 99, 205 ЗЗД)[v]. Това са правила, относно доказателствената тежест. Относно втората хипотеза това ясно личи в 64 – 69 ГПК, уреждащи отговорността за съдебни разноски.[vi]  Оттук следва и изводът, че разграничението между материално-правните и процесуално-правните норми не може да се направи въз основа на акта, в който се намират.

   Важно да се отбележи е, че в процеса няма правоотношение между страните, а всяка страна се намира в правоотношение със съда, който служи като “посредник” между тях.

   Разграничение между гражданското и трудовото право.

Гражданското право и трудовото право са два отделни отрасъла на частното право. Трудовото право урежда правоотношенията във връзка с предоставянето на работна сила.

Разграничението между двата отрасъла се налага поради сходството между индивидуалния трудов договор и някои гражданско-правни договори(напр. Договор за поръчка, за превоз и др.). И трудовото право също е възникнало на основата на гражданското право. За разлика от търговското право, съществуването на трудовото право като отделен отрасъл на обективното право е безспорно. Аргументи в полза на това схващане са специфичните само за трудовото право субекти(работник – работодател). При трудовото право се престира жив труд, а при договора за изработка – резултата от труда. Поради това трудовото право възприема и различни разрешения – приема се, че резултата от труда е собственост на работодателя. Докато при договора за изработка резултатът се прехвърля. Друго разграничение е, че трудовото правоотношение е винаги възмездно, има продължително действие и е intuitu personae. Не трябва да се омаловажава и факта, че страните в трудовите правоотношения са неравнопоставени – работодателят заема господстващо положение спрямо работника.

   Разграничение между гражданското право и международното частно право.

Международното частно право урежда частно-правните отношения с международен елемент. Този елемент може да засяга кой да е от елементите на правоотношението.

Системата на международното частно право отразява системата на вътрешното право и затова в него може да се обособи международно гражданско право. Тук основният въпрос, който възниква е дали международното частно право е отделен отрасъл на частното право?

Едни автори считат, че международното частно право има за задача само да отстранява стълкновението между гражданските правопорядъци между отделните държави. Следователно според това становище международното частно право не представлява отделен от частното право отрасъл.

Други автори поддържат, че международното частно право също като гражданското право е регулатор на гражданските правоотношения, т.е. има едновременно функция по разрешаването на стълкновения и функция по регулиране.

Регулативната функция на международното частно право се обяснява с това, че в правопорядъка на всяка държава има две съставки – от една страна вътрешна, която урежда местните правоотношения, а от друга – международна съставка.

Международното частно право не е част от вътрешното гражданско право, а е самостоятелен клон, т. е. част от международната съставка на българското частно право, като то има за елементи определен кръг отношения. Като обективно право международното частно право включва два типа норми:

-несамостоятелни (стълкновителни) норми и

-самостоятелни норми – последните се прилагат пряко. Чрез преките норми международното частно право регулира пряко международните отношения с частен характер.

Стълкновителните норми включват в диспозицията си съдържанието на закона, към който те препращат.

Според професор Живко Сталев пък, международното частно право не съществува като самостоятелен правен отрасъл. Според него функцията на международното частно право е да урежда кой правопорядък ще се прилага, т.е. международното частно право притежава само стълкновителна функция. Аргументите на проф. Сталев са следните:

1.От една страна се смята, че международното частно право се прилага не само спрямо международно-правните отношения с частен елемент, но на него са подчинени и местните вътрешно-правни отношения с частен характер.

2.От друга страна от това ,че стълкновителната норма се прилага заедно с материално-правния закон, към който тя препраща, следва, че те двете се прилагат в единство. Оттук не следва и че уредбата се дава от стълкновителната норма.

 

   3.Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.

   Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Принципът в гражданско-правен смисъл може изрично да е записан в правните норми или логически да се изведе от тях – т. е. възниква въпроса дали принципът е норма или само идея.

Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание.

Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството.

Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават  определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.

Проф. Цеко Торбов сочи, че при установяване на принципите съществуват два подхода:

1.Принципът се абстрахира от позитивното право, като новосъздадената норма се проверява.

2.Принципите не произтичат от правната норма, но по тяхно подобие имат общ източник – справедливостта.

   Нормата-принцип не е формулирана по подобие на останалите норми (в структурно отношение), а по-скоро като генерално изискване към определени субекти или правоотношения.

Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.

Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и неправните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.

От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:

-нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.

-значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА)[vii], при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА)[viii].

Принципите са от различна степен на общност – има принципи на частното право, на гражданското право, на отделните клонове и т. н. Принципите на гражданското право са следните:

1.Принцип за забрана за злоупотреба с право – този принцип гласи, че субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ)[ix].

2.Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни права, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ)[x].

3.Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля.

Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си.

Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.

Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД)[xi].

Свободата на договарянето (9 ЗЗД)[xii] се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.

Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.

Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД)[xiii].

И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.

Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД)[xiv]. Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).[xv]

4.Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)[xvi]

5.Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД)[xvii], вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.[xviii]

6.Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:

а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство

б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение

Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД.[xix] Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр.[xx] Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилия и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).

 

     4.Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правният обичай като източник

 

   Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско – правни норми и/или изменението, отменянето, суспендирането и тълкуването на вече влезли в сила гражданско – правни норми. Характерно за тези юридически факти е, че за разлика от другите юридически факти, тяхното действие е свързано с пораждането, изменението, прекратяването и тълкуването на правните норми, а не на правоотношението.

Като източник на гражданското право ще бъдат окачествени не само онези юридически факти, които пряко пораждат, изменят, отменят или суспендират, но и онези юридически факти, които внасят промяна било в тълкуването на правната норма, било в начина на прилагането й и по този начин могат косвено да станат причина за възникването на нови правни последици.

Към преките юридически факти (източници) спадат правните норми, правният обичай и решенията на КС, които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.

   Към косвените източници се включват тълкувателните решения на КС и тълкувателните решения на ОСГК на ВКС и ВАС.

Като субсидиарни източници могат да се разглеждат правилата на морала и справедливостта.

Спорно е дали към източниците на гражданското право спада автономното право на колективните тела (устави на кооперации, дружества, както и вътрешните актове, уреждащи взаимоотношенията между работещите в една организация). Според проф. Павлова в тези случаи се създават правни норми и следователно те са източници на ГП, докато други автори смятат, че това са властнически актове, които не би трябвало да се включват към източниците на ГП. Факт обаче е, че автономното право въплъщава в себе си не волята на държавата като империум, а волята на частно правни субекти, изразена чрез правна сделка. Вътрешните актове, дори когато са едностранно наложени, не са израз на властническа воля, а израз на работническа власт на работодателя. Автономните актове не подлежат на обнародване и важат само за субектите, включващи се в колектива. Оттук следва, че не се касае за нормативни актове, защото чрез автономните актове се създават само локални норми.

Приликите между правните и локалните норми е, че и двата вида са абстрактни. Изхождайки от това, може да се каже, че абстрактните норми включват два елемента в съдържанието си – правни норми и локални норми, т.е. всеобщото и не персонифицирано действие не е характерно само за правните норми, а и за автономните актове. Подвеждаща в този случай е редакцията на 20а ЗЗД.[xxi]

Нормативни актовенормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица, извършени по установен от правото ред. Нормативните актове се намират в йерархична подчиненост в зависимост от юридическата си сила, като на върха стои Конституцията, а след нея се подреждат според юридическата си сила международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и наредбите и нормативните решения на Общинските съвети.

Останалите актове (включително и тези, издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен характер нямат и указите на президента.

Решенията на Общинските съвети могат да имат като нормативен, така и не нормативен характер. Правилниците и наредбите винаги са нормативни актове, но когато те са дело на МС, трябва да бъде издадено съответно постановление за приемането им. Нормативен характер имат и инструкциите.

Законът безспорно е главната форма на източник на позитивното право. Той е нормативен акт на НС. Но НС не е единственият орган с нормативни компетенции – чл. 2, ал. 1 ЗНА предвижда, нормативна компетентност за определени органи може да се признае и със закон).[xxii] Като гаранция за това е 2, ал. 2 ЗНА, която гласи, че компетентност да се издават нормативни актове не може да се делегира.[xxiii] Този въпрос обаче не е безспорен – напр. 26, ал. 2 ЗАдм приема, че министър може да делегира свои от волята на титуляра.

На базата на това терминологично разграничение става по-лесно и разграничението между правоспособност и субективно право – правоспособността не е идентична със субективното право, а е една обща предпоставка за възникването и придобиването на конкретни субективни права от едно конкретно лице.

От друга страна границите на правоспособността определят вида и обема на конкретно притежаваните права. Напр. ограничено правоспособните лица не могат да придобиват или да отчуждават със свои действия права върху недвижими имоти. Т.е. обемът на правоспособността обслужва директно и обема, и вида на конкретните права, които могат да се придобиват (при специалните юридически лица).

Оттук се критикува и тезата, че правоспособността е едно особено първично субективно право, защото то по подобие на субективните права възниква от определени юридически права се определят като подзаконови, независимо от това кой ги издава. Но подзаконовият акт не е винаги вторичен. Първични по съдържанието си могат да бъдат само постановленията на МС (6 ЗНА).[xxiv]

Наредбите, издавани от Общинските съвети също могат да създават първична уредба на обществените отношения, но вече с местно значение – 8 ЗНА.[xxv]

Следователно разликата между първичния и вторичния нормативен акт е в това, че за първичните ЗНА изисква те да бъдат съобразени със закона, докато за производните (подзаконовите нормативни актове) се издават, за да осигурят прилагането на закона и следователно трябва да го следват по съдържание.

Друг спорен източник на ГП са българските държавни стандарти и съществуващите отраслови нормали (по отменения Закон за стандартизацията). Според този закон те се разглеждат като специфични подзаконови нормативни актове. Според ЗНСт от 1999 г. българските държавни стандарти се определят като съставени чрез общо съгласие и определящи за общо и повтарящо се прилагане правила, основни насоки или характеристика за дейности, за да се постигнат оптимални резултати. Те влизат в сила след публикуване на наименованието и номера им в официалния бюлетин на Националния стандартизационен комитет. Съгласно 5 ЗНСт българските държавни стандарти се прилагат доброволно.[xxvi] В някои случаи обаче, някои стандарти (като националните статистически стандарти например), се обнародват в Държавен вестник (10, ал. 3 ЗСт)[xxvii], а други национални стандарти (като националните счетоводни стандарти например), са задължителни за предприятията (6, ал. 1 ЗСч).[xxviii] Оттук, задължителността и обнародването на националните счетоводни стандарти, могат да послужат като аргументи за обосноваването на тезата, че някои от българските държавни стандарти са задължителни подзаконови нормативни актове.

   Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС, ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.

По-характерни подзаконови източници на облигационното право са: ПМС № 245 от 1994 г., Наредба № 35 от 1995 г. и т.н.

Международните договори, които имат за предмет регулирането на гражданските правоотношения са: (главно в облигационното и търговското право) – Виенската конвенция от 1980 г. за международната продажба на стоки и т.н.

   Правният обичай като източник на ГП – подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Два основни елемента го формират – продължителното му прилагане и създаденото убеждение в правосъзнанието за неговата задължителност. За да имаме правен обичай, трябва да е налице още един елемент – държавата да допусне съответния обичай и да гарантира спазването му с държавна принуда.

   Признаването на правния обичай става чрез правни норми, които препращат към определени обичайни правила или допускат при дупки в правото да се използва обичая (напр. 1, ал. 2 от Наредбата за плащанията).[xxix]

В нашето право правният обичай няма самостоятелна правна задължителност, а черпи силата си от закона, т.е. в българската правна система не съществува обичай със задължителна правна сила, която да конкурира или да измести правна норма.

В ГП традиционно се прокарва разграничението между правният обичай и обичаят в практиката. При последния липсва като елемент и убеждението за задължителност. Той намира приложение, но само тогава, когато законът изрично е препратил към тях. Между двете категории обаче няма непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правен обичай, стига да са упоменати в правна норма.

В съвремието търговският обичай се формира много бързо. Международният търговски обичай се прилага засилено, тъй като законите в отделните държави не са толкова гъвкави и е необходимо препращането към международните търговски обичаи. В ТЗ се съдържат много норми за допустимостта на правния обичай при празноти в правото (288, 494, ал. 2, 299 и 300 ТЗ).[xxx]

Кодексът на търговското мореплаване също предвижда задължителната сила на уговореното или чуждият морски обичай (154 КТМ).[xxxi] Международните обичаи имат значение при определяне вида на аварията.

Към обичаите на практиката препраща напр. 20 ЗЗД;[xxxii] по повод отмяна на дарение 227 ЗЗД;[xxxiii]

За да се отстрани несигурността на международните обичаи, те се кодифицират (включват се в отделни сборници, какъвто е този на търговските камари например и т.н.). Усъвършенстването на международните обичаи се извършва по два начина – или чрез създаването на общи търговски условия, или чрез създаването на еднообразни обичаи и правила от организации, които имат тежест в международната търговия. Пример за последните са т. нар. инкотермс на Международната търговска камара.

Понякога обаче се оказва, че и обикновеният обичай има значение за правото. Практиката на ВС приема, че както по повод на годежа, така и по повод на църковния ритуал за непозволени увреждания. Чеизът се счита от ВС за индивидуална собственост и полагането му по обичай в ръцете на съпруга не означава, че той става обща съпружеска собственост.

 

  1. Значение на правилата на морала за ГП. Справедливостта. Съдебна практика и съдебен прецедент. Общи актове на ВКС.

 

1.Съдебна практика

Тук възниква въпроса дали съдебните решения са правни норми? Това е много дискусионен въпрос. Проблемът може да се разгледа по няколко начина:

А. Според едната теза, поддържана от проф. Витали Таджер, съдебната практика е източник на правни норми.

Б. Според другото становище, поддържано от проф. Мария Павлова, съдебната практика не е източник на правни норми.

В исторически план спорът започва  с това, че правото се е развивало като система за решаването на правни спорове и източник на правото е била само съдебната практика. Впоследствие правото променя своя облик и то започва да се приема като лост за контролиране на обществото и следователно то не може да се остави в ръцете на съдията.

Ценността на съдебните решения идва оттам, че те представляват синтез от неограничени правила и норми, които не могат да се включат в правна норма.

Понятието “съдебна практика” се разбира в широк смисъл като всяка дейност на съда. Проф. Живко Сталев причислява към съдебната практика и решенията на КС. Тук се включват и общата и трайна практика, както и тълкувателните решения със задължителна сила на ОСГК на ВКС и ВАС и решенията на Пленума на ВС.

Според други автори обаче, само един съдебен акт не може да се приеме като съдебна практика.

Спорно е дали решенията на КС представляват съдебна практика, защото този орган не влиза в съдебната система. Не е източник на съдебна практика и трайната практика на съдилищата (60 ЗСВ).[xxxiv]

Съдебната практика трябва да се разграничава от съдебния прецедент, който е източник на право в Англо-саксонската правна система.

Според преобладаващото становище, за съдебна практика се приемат тълкувателните решения на ОСГК и ОСНК на ВС, ВКС, ВАС. Задължителната сила на тези актове не е задължителна за правните субекти, защото просто такава не съществува и следователно правните субекти могат да се отклонят от задължителните за по-долните съдилища тълкувателни актове. Тълкувателните решения са нещо различно от нормативните актове, но те се признават за източници, поради синтеза, който съществува между тълкувателната норма и тълкувателното правило (41 ЗСВ).[xxxv]

2.Моралът и справедливостта като източници на ГП

Моралните норми заедно с правните норми образуват социалните правила за регулиране на обществените отношения. Моралът обаче, се формира бавно и има по-инертен характер от правните норми. Под морал се разбират онези възгледи, които обществото възприема за господстващи, за справедливи и на тяхната база се формират по-конкретни морални и етични правила за поведение. Моралните норми могат да се инкорпорират в правната система по два начина:

А. Някои от тях направо получават правна санкция и се превръщат в правни норми.

Б. Другите морални норми, които не са превърнати в правни, служат като допълнителен източник на правото, за критерий при прилагането на правните норми (например за определяне предмета на дължимото от длъжника).

Моралните норми са правнорелевантни, когато правна норма изрично препраща към тях. Изричното препращане може да бъде към правилата на морала или към добрите нрави, морални изисквания, които трябва да се спазват при реализирането на правоотношенията. Твърди се, че към добрите нрави се причислява и добросъвестността (12 и 63 ЗЗД).[xxxvi] Добросъвестността не трябва да се разглежда като морална категория, защото е санкционирана от правото, придадена й е конкретно правно значение. Добросъвестността представлява незнание за определени обстоятелства, които лицето макар и да е могло да знае, не е длъжно да знае или очакваната степен на изразходване на интелектуални и физически усилия, които обществото е възприело за постигането на определен резултат. От това определение следва, че добросъвестността не трябва да се включва в морала.

Моралната категория добри нрави има значение при тълкуването на правните норми (46 ЗНА)[xxxvii] и при запълване на празнини в правото (46, ал. 2 ЗНА).

От друга страна, моралът, заедно с императивните правни норми са двете граници, до които законодателят скрепява волите на страните, но дотолкова, доколкото не противоречат на морала и на добрите нрави.

Още по-спорен е въпросът за справедливостта като източник на ГП. Според някои автори справедливостта е правило за поведение, което е адресирано към правоприлагащия орган (съда). Следователно, имайки предвид това правило и своята представа за правилно, правораздавателният орган се произнася. Това е предвидено и от законодателя – 52 ЗЗД и 130 ГПК.[xxxviii]

Справедливостта не стои сред източниците на облигационните отношения, тъй като не е ясно какво се разбира под справедливост – дали еднакво да се третират еднаквите случаи (в този смисъл справедливостта не е източник на правото, защото не съдържа отделен материален принцип на правото) или пък справедливостта се олицетворява с правилността, т.е. господстващото в едно общество разбиране за това кое е правилното правило (в този случай справедливостта не се различава от морала и следователно също не може да бъде източник на ГП).

 

  1. Действие на гражданско правните норми по време. Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения. Действие по място и спрямо лицата.

Под действие на гражданско правната норма се разбират следните измерения на правната норма:

  1. Действие във времето

2  Действие в пространството

  1. Действие по отношение на лицата

   Преди всичко всяка правна норма проявява действието си неограничен брой пъти, винаги, когато е налице юридическият факт записан в хипотезата й.

   Поначало правната норма действа и по отношение на неограничен кръг трети лица.

   Правната норма действа неограничено и на територията на страната или там, докъдето се простира тя.

От всичко това следва, че под общо действие на правната норма следва да се разбира задължителността й и способността й да бъде прилагана спрямо първоначално неограничен брой лица и случаи.

Действието на една правна норма може да бъде погледнато от различни страни. В КРБ и 11 и 12 ЗНА е предвидено какво е общото действие на правната норма.[xxxix] Проблеми има със специалните правила за действието на правната норма (съдържат се в преходните и заключителните разпоредби на съответния нормативен акт).

  1. Действие на правната норма по време

Относително елементарни са въпросите за влизане на закона в сила, неговото отменяне и суспендирането му.

Законът произвежда действие от един определен начален момент и прекратява действието си в друг краен момент. Ето защо важен е въпросът откога и докога действа един закон? Безспорно е, че гражданският закон съществува още при неговото изработване, но започва да действа едва тогава, когато влезе в сила. Важна предпоставка за влизането на закона в сила е да достигне до знанието на адресатите си, а предпоставка за това е разгласяването му. Основен начин за достигане на закона до знанието на неговите адресати е обнародването в Държавен вестник. По изключение (главно за местните норми), е установен друг способ за разгласяване – чрез местни средства за информация. Според 5, ал. 3 КРБ обнародването е необходимо условие, за да може един нормативен акт да влезе в сила.[xl]

Проверката затова, дали обнародвания текст съответства на съответния нормативен акт, приет от НС, е въпрос на нисшата критика на закона.

Изискването за обнародване на закона се свързва с необоримата презумпция, че редовно обнародваните закони в ДВ са валидно доведени до знанието на адресатите си, без значение субективното незнание на последните.

За да влезе гражданският закон в сила е необходимо също така да се даде възможност на адресатите да се запознаят с него. Периодът от обнародването на закона до влизането му в сила се нарича vocatio legis (преживяване на закона). Влизането в сила на закона става три дни след обнародването му в ДВ, освен, ако в самия закон не е предвидено друго. Пример за това е § 1 от Преходните разпоредби на ЗС.[xli]

А1. Отмяна на гражданския закон

С отмяната си законът загубва правната си сила. Това става само при предвидени в закона предпоставки – при продължително неприлагане на закона той не е отменен, защото отмяната на ocassio legis (основанието) не отменя закона.

Отмяната на гражданския закон става по два начина, в зависимост от това дали основанието за неговата отмяна се съдържа в самия него или на друго място. От своя страна основанията за отмяна, които се съдържат в самия закон биват два вида:

-ако има краен срок на действието на закона

-ако законът е създаден с някаква цел, която вече е постигната

Когато основанието за отменянето на закони не се съдържа в него, а в друг закон, става въпрос за един по-нов нормативен акт. По-нов закон е този, който по-късно е влязъл в сила. Нещо повече, трябва да се касае за по-нов нормативен акт, който е от същата или има по-висока степен. Това може да бъде и международен договор, който е влязъл в сила за Република България.

В зависимост от обхвата на отмяната тя бива частична или пълна. При частичната отмяна неотменената част действа заедно с новия закон, докато при пълната отмяна действа само новият закон.

В зависимост от целта на отмяната може да се отмени целия нормативен акт или само определени негови институти.

В зависимост от начина на отмяната, тя бива:

изрична отмяна (abrogatio exoresa) – при нея новият закон изрично постановява кой стар закон или кои негови разпоредби отменя. Този вид отмяна е уредена в 11, ал. 3 ЗНА.[xlii]

мълчалива отмяна (abrogatio tatita) – новият акт без да указва изрично кои правни норми отменя, предвижда правила, уреждащи по различен начин хипотезите, които са уреждани досега от стария закон. Мълчаливата отмяна се основава на презумпцията, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария). В зависимост от характера на стария и новия закон (от това дали са общи или специални), се наблюдават следните отклонения и в двете посоки:

А1.1. Когато по-новият закон е общ той няма да отмени стария специален, ако това не е изрично указано в последния. При това положение остават да действат и двата закона.

А1.2. Ако новият закон е специален, поначало той не отменя стария общ закон, ако това изрично не е указано, а само стеснява приложното му поле.

А2.Спиране (суспендиране) действието на гражданския закон

Ако при отмяната, законът окончателно изгубва правната си сила, то при суспендирането има временно спиране действието на закона, т.е. законът остава в сила, но не действа по отношение на предвидените в него юридически факти. Суспендиране може да има например при законните мораториуми.

По-често обаче, суспендиране може да става, когато предстои въвеждането на една нова правна уредба, но тя не е влязла в сила (§ 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията).[xliii]

Суспендиране е налице и когато един нормативен акт или негови разпоредби са обявени за противоконституционни. Актът, който е обявен за такъв не се прилага от деня на влизане в сила на решението на КС (151, ал. 2, изр. 3 КРБ).[xliv]

А3.Обратно действие на гражданския закон

По принцип всеки граждански закон се създава, за да урежда юридически факти, които влизат след влизането му в сила и преди отмяната му. Т.е. гражданският закон има действие ex nunc. Поначало гражданският закон няма обратно действие (ex tunc) – 14, ал. 1 и 2 ЗНА.[xlv]

Въпросът за обратното действие е предмет на много дискусии. Няма спор, че ex tunc е налице, когато новият закон се прилага спрямо юридически факти, настъпили преди влизането му в сила, за да им се предаде нова правна оценка. Характеристиките на това обратно действие са две:

А3.1. Новият закон пренормира тези юридически факти, фингира се, че той се връща назад във времето

А3.2. Преоценката на тези юридически факти и промяна на техните правни последици – т.е. факти, които не са били правнорелевантни при стария закон, стават правнорелевантни при новия закон (напр. валидизационните закони) или пък факти, които са имали действие при стария закон, биват лишавани от правно действие от новия закон (напр. Преходните и заключителни разпоредби на ЗППДО), или факти, които при стария закон са имали правно действие, остават правнорелевантни, но новият закон ги снабдява със съвсем други правни последици (§ 4 от Преходните и заключителни разпоредби на СК от 1968 г.).

Дискусията касае хипотезите, когато новият граждански закон включва при влизането си в сила и заварени висящи правоотношения и съществуващи юридически факти.

   А4.Действие на гражданския закон върху заварени правоотношения

Разликата между обратната сила на гражданско правните норми и действието им върху заварените правоотношения е, че при обратната сила се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия граждански закон. Докато при действието върху заварени правоотношения се касае за юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на гражданския закон, но не са завършили действието си. [xlvi] Принципът е, че юридическият факт придобива това правно действие, което му предписва новия закон, т.е. хипотезата тук е, че действието отново е ex nunc.

Новият граждански закон по правило поема под своето действие и бъдещите юридически факти, и  юридическите факти, които той заварва, но не са се проявили. Тук действието също е ex nunc.

Възможна е и друга хипотеза, а именно т. нар. преживяване на отменения граждански закон – това е действие, противоположно на действието върху заварените правоотношения.[xlvii] Такива норми се съдържат в Преходните и заключителните разпоредби на ЗЗД (§ 7)[xlviii] и ЗС (§ 4).[xlix] Съгласно §7 ЗЗД/§ 4 ЗС, правилата за продължаване на давност

та, предвидени в ЗЗД/ЗС не могат да продължат да текат при влизане в сила на новия закон. Тези две норми обаче предвиждат и действие върху заварени правоотношения – разпоредбите на новия закон могат да се прилагат, ако предвидения давностен срок в стария закон е по-дълъг от този в новия.

Други такива хипотези има, когато с влизането в сила на ЗЛС от 1948 г., възрастта за гражданската дееспособност става 18 г., а по стария закон тя е била 21 г. Лицата, които имат навършени 18 г., но не и 21 г., се обявяват от новия закон за гражданско дееспособни. Това е действие върху заварени правоотношение, но не и обратно действие на новия закон.

Пример за преживяване на закон дава § 152 от Преходните и заключителни разпоредби на ГПК.[l]

  1. Действие на гражданския закон в пространството

Гражданският закон действа върху цялата територия на Република България, въздухоплавателните и мореплавателните средства, които се намират под български флаг, върху територията на българските посолства и консулства. Тук трябва да се отбележи и действието на локалните правни норми (83 ЗМСМА).

  1. Действие на гражданския закон по отношение на лицата

Поначало нормите с общо действие регулират отношенията на гражданско правно действие на лица, които са български граждани (включително и върху лицата, които са с двойно гражданство), върху чужденците в България и върху апатридите.

 

     7.Видове гражданско правни норми: императивни и диспизитивни; материални и процесуални; самостоятелни и несамостоятелни; абсолютно и относително определени. Презумпции и фикции

 

Може да се направят различни класификации на гражданско правните норми от езикова гледна точка, от логическа гледна точка и от гледна точка на различни правни критерии. Именно последните ни интересуват. Правните норми могат да се разделят основни според следните правни критерии:

1.Според приложното си поле

2.Според съдържанието си и

3.Според интереса, за който се установяват

1.Според приложното си поле (т.е. според действието си по отношение на случаите, по отношение на лицата и по отношение на територията) гражданско правните норми биват следните видове:

1.1. Според личното действие, те се делят на:

а) общи (ius comune) гражданско правни норми – това са например нормите на ЗЗД, които визират неограничен кръг гражданско правни субекти

б) специални (ius prioprium) гражданско правни норми – това са например нормите, съдържащи се в ТЗ, обхващащи онези правоотношения, едната страна по които задължително трябва да е търговец (286, ал. 1ТЗ)[li]

1.2. По отношение на обхвата, който имат, гражданско правните норми се делят на:

а) общи гражданско правни норми – ЗЗД например се прилага спрямо всички видове продажби

б) специални гражданско правни норми – част III (329 – 336) ТЗ предвижда специални разпоредби за продажбите

1.3. По отношение на територията гражданско правните норми биват:

а) общи гражданско правни норми – действат на територията на цялата страна

б) локални (местни) гражданско правни норми – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие само върху територията на съответното населено място

Тук трябва да се отбележи, че местният закон не отменя общия. Това може да стане само, ако отмяната не е изрично предвидена било в общия, било в локалния закон.

  1. Според съдържанието си гражданско правните норми могат да се обособят по следния начин:

2.1. Според това дали една правна норма може да се прилага самостоятелно, без да е необходимо нейното действие да е обусловено от друга правна норма, гражданско правните норми се делят на:

а) самостоятелни – това са онези правни норми, чието действие не е свързано с наличието на други правни норми

б) несамостоятелни – онези правни норми, които могат да проявят своето правно действие само във връзка с други правни норми

Несамостоятелните правни норми от своя страна се делят на:

б1. отменителни норми

б2. тълкувателни  норми – те имат за цел да изяснят тълкуваната норма

б3. норми, които съдържат в себе си принципи – това са например нормите, които съдържат в себе си легални дефиниции (110, ал. 1 и 2 ЗС)[lii]

б4. препращащи норми – препращането може да бъде както в границите на един и същи нормативен акт (63, ал. 2 ЗЗД препраща към разпоредбите на 244 и 255 ЗЗД)[liii], така и към друг нормативен акт (84 ЗС препраща към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).[liv]

От гледна точка на начина на препращането се наблюдава пряко препращане (нормата, към която се препраща се прилага такава, каквато е – напр. 288 ТЗ към ЗЗД)[lv] и съответно препращане (нормата, към която се препраща, изисква да бъде нагодена с оглед институтите, към които се препраща – напр. 84 ЗС към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).

  1. Според целта на правната норма (правно-логическото съдържание), гражданско правните норми биват:

3.1. заповядващи гражданско правни норми – създават задължения за положително поведение на адресатите си. Друг техен характерен белег е, че норменият им адресат е конкретно определен – напр. 187 и 200 ЗЗД.[lvi]

3.2. забраняващи гражданско правни норми – създават едно задължение за отрицателно поведение или установяват задължение за въздържане от определени действия за адресатите си. Друг техен характерен белег е, че техни адресати могат да бъдат както конкретно определени лица, така и неограничен кръг от правни субекти – напр. 45 и 185 ЗЗД.[lvii]

3.3. овластяващи гражданско правни норми – те предвиждат субективни права, които се изразяват в положителни действия за право имащия, т.е. създава му се една възможност да упражнява определено поведение – напр. 31 ЗС,[lviii] 2 ЗЛС.[lix]

Много често обаче, тези правни норми са едновременно и заповядващи, и забраняващи или и овластяващи, и забраняващи.

  1. Според това, дали прилагането на правната норма е необходима преценка или не, гражданско правните норми се делят на:

4.1. абсолютно определени норми (ius strictum) – при тях преценка няма (напр. 2 ЗЛС).

4.2. относително определени норми – по-голямата част от нормите в ГП са от този вид – 92, ал. 2 ЗЗД,[lx] 13 ЗЗД,[lxi] 294 ТЗ;[lxii]

  1. Материални и процесуални норми:

5.1. материалните гражданско правни норми поначало нямат обратно действие.

5.2. процесуалните гражданско правни норми поначало имат обратно действие.

Материалните норми се прилагат от чуждестранния съд, докато съдът прилага онези процесуални правила, които спадат към неговото национално право.

  1. Императивни и диспозитивни правни норми.

Гражданското право е царството на диспозитивните правни норми. Възможни са два критерия за това разграничение:

6.1. Според единия критерий, разликата между императивните и диспозитивните правни норми е възможността на правните субекти да се отклонят от предписанията на правните норми.

6.2. Според другия критерий, интересът е основанието за разделянето на правните норми на императивни и диспозитивни. Императивните правни норми се създават в интерес на цялото общество, докато диспозитивните правни норми се създават в частен интерес. Поради това императивните норми са от публично правен порядък, но това не означава, че гражданско правните императивни норми са публично правни норми.

Най-често обаче няма външен белег за отграничаването на императивни и диспозитивни правни норми, но има материи, където нормите почти винаги са императивни – напр. във връзка с правоспособността и дееспособността на правните субекти; нормите, свързани с формата на сделките; нормите, свързани със съдържанието на вещните права; наследствените редове (за последните – 5 и 9 ЗН).[lxiii]

Според предназначението си диспозитивните норми биват:

а) тълкувателни диспозитивни правни норми – Чл. 368 ЗЗД[lxiv]

б) допълващи диспозитивни правни норми – Чл. 127 ЗЗД[lxv]

От гледна точка на това, колко страни могат да се отклонят от тях, диспозитивните норми биват:

а) диспозитивни норми с определени граници –  Чл. 9 ЗЗД[lxvi]

б) диспозитивни норми без определени граници

  1. Норми, които установяват презумпции и фикции:

7.1. Презумпции – чрез презумпцията (предположението) въз основа на установени факти и като се има предвид онова, което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за други, несъществуващи и неустановени факти. Презумпциите от своя страна биват два вида:

а) законни презумпции – те са едно предположение, което законът прави от един известен за друг неизвестен факт. Такива законни презумпции се съдържат например в 45, ал. 2 ЗЗД[lxvii] и в 2 ЗС.[lxviii]

От своя страна законните презумпции се делят на:

оборими презумпции – при тях законът допуска да се докаже и противното – напр. 45, ал. 2 ЗЗД

– необорими презумпции – при тях не се допуска доказването на противното – напр. 109 ЗЗД[lxix]

7.2. Фикции – тези правни фигури лежат върху очакването, върху онова, което се очаква да стане. При фингирането на един фактически състав се прикрепя настъпването на такива правни последици, които не са типични за него, а за друг фактически състав – напр. 2, ал. 2 ЗН.[lxx]

 

     8.Тълкуване на гражданския закон – понятие, правна уредба. Предмет и цел на тълкуването. Развитие на възгледите за тълкуване

 

Правно-логическото тълкуване предхожда прилагането на гражданско правния закон, поради което то се явява вторична дейност по отношение на правоприлагането.

   Прилагането на закона представлява една преценка и подвеждане на фактите от действителността към хипотезата, диспозицията и санкцията на правната норма.

Тук възниква въпроса: кой може да прилага закона? В правната доктрина съществува спор по този въпрос – според едни автори законът се прилага само от държавните органи и то тогава, когато са нарушени правни норми, докато според други автори законът може да се прилага както от държавата, така и от всички останали гражданско правни субекти. 46 ЗНА предвижда, че разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, като под “прилагане” се разбира прилагане на закона както от съда, така и от гражданско правните субекти.[lxxi]

   Под “прилагане” в широк смисъл следва да се разбира съобразяването с гражданско правната норма. В този аспект законът се прилага от всички гражданско правни субекти, включително и от държавните органи, защото това прилагането представлява упражняване на правата и изпълнение на задълженията, нещо, което се прави от всеки гражданско правен субект. Оттук следва, че в широк смисъл правоприлагат всички гражданско правни субекти, т.е. това е спазването и прилагането на гражданско правната норма.

В тесния смисъл на думата, правоприлагане извършват само определени държавни органи, овластени за това. В този аспект правоприлагането представлява преценката от страна на компетентните държавни органи за това, дали поведението на останалите гражданско правни субекти съответства с предписанията на гражданско правната норма. Следователно под прилагане на закона трябва да се разбира един тип правно-логическа дейност, при която фактите от действителността се подвеждат под хипотезата на правната норма.

В този смисъл, правоприлагайки, се извършват няколко вида (типа) правно-логически дейности:

-установяват се фактите (доказателствата)

-търси се правната норма, която е относима към дадения случай, т.е. преценява се дали фактите от реалната действителност съответстват на юридическите факти в правната норма

на базата на тези факти се преценява каква част от тях ще намерят приложение към дадения случай

Нуждата от тълкуване на правната норма се налага, защото тя е общо правило за поведение, а конкретните факти, които трябва да се подведат под нея са специфични за всеки отделен случай. Това изисква при правоприлагането да се изясни точния смисъл на правната норма.

1.Определение за тълкуване – тълкуването представлява изясняване точния смисъл на нормативния акт (46, ал. 1 ЗНА). Всяка правна норма е някакъв тип съждение, което съдържа определена заповед, запрещение или овластяване. Именно извличането на този смисъл на законодателната воля се цели с тълкуването.

2.Белези на тълкуването:

а) тълкуването е деривативна мисловна дейност

б) тълкуването е обвързано от тълкуваната норма, т.е. предметът на тълкуването следва предмета на тълкуваната правна норма, в резултат на което се установява точното съдържание на изразеното в правната норма

в) тълкуването може да се разгледа и като научна дейност, в смисъл, че способите и средствата за тълкуване на една правна норма са строго определени.

   Извличането на съдържанието на нормата може да се разгледа по два начина – като изясняване на нормативния акт за тълкуващия и като разясняване съдържанието на нормата и довеждането й до знанието на други лица.

Тълкуването е абстрактна дейност, която поначало предхожда правоприлагането, дейност, служебна по отношение на него, но тълкуването може да съществува и без правоприлагането. Докато правоприлагането не може да съществува без тълкуването. Парадоксално, но и самата норма, която урежда тълкуването (46, ал. 1 ЗНА) също се нуждае от тълкуване, което довежда до извода, че се тълкуват всички норми, независимо от това дали са ясни или не, за да се разбере техния смисъл.

Нуждата от тълкуване се налага поради следните причини:

1.От абстрактното формулиране на правните норми. Правната норма представлява правило, пригодено да се прилага по отношение на неопределен брой случаи, но в същото време, всеки от случаите, към които тя се прилага е уникален сам по себе си.

2.От употребата на специфични правни средства при формулирането на правната норма. За да може да бъде изведен точният смисъл на правната норма, е необходимо да се знаят отделните видове способи, чрез които се извежда точния й смисъл.

3.Правната действителност е изпълнена от много правни норми, създадени по различно време, изхождащи от различни casio legis и ratio legis, което създава възможност тези норми да си противоречат.

4.Нормативната уредба не може да обхване всички случаи, които се явяват в действителността – търсят се различни способи да се преодолеят празнотите в правото.

3.Предмет на тълкуването

Предметът на тълкуването е съответния нормативен акт като цяло, а в частност това са отделните негови разпоредби, в които се съдържа волята на законодателя. Тълкуваме разпоредбата, от която всъщност извличаме волята. Въпреки, че е очевидно, че предмет на тълкуването е нормативният акт и в частност разпоредбата, общоприето е, че предмет на тълкуването е правната норма. Но тази правна норма всъщност е резултат от тълкуването – тълкуват се всички части на разпоредбата, за да се извлекат всички части на правната норма.

4.Цел на тълкуването

Целта на тълкуването е да се въздейства върху поведението на правните субекти, да се доведе правната норма до знанието им и следователно те да бъдат мотивирани да формират съответното правосъзнание.

Българската правна теория има основание да се гордее с един съществен принос към теорията на тълкуването. Този принос е заслуга на проф. Апостолов, който възприема и доразвива обективната теория за тълкуването. Основният спор дотогава е кое е меродавно при тълкуването – волята на закона или волята на законодателя. Безспорно е, че обективната теория е по-правилната при решаването на този проблем – тя възприема, че волята на законодателя е онова, което е записано в закона. Това е така, защото една правна норма трябва да обхваща хипотези, които много често законодателят не е имал предвид или не е могъл да обхване.

5.Нормативна уредба на тълкуването

Нормативната уредба на тълкуването се съдържа преди всичко в 46, ал. 1 ЗНА. Тълкувайки нормата, която урежда тълкуването, можем да извлечем изискванията, от които трябва да се водим, за да осигурим едно адекватно тълкуване на правната норма. В 46, ал. 1 ЗНА се съдържат поредността и критериите, използвани при тълкуването. Но тези критерии се използват за всички правни норми, независимо дали са ясни или не. Всички правни норми следва да бъдат тълкувани. Изводът, който можем да направим е, че при тълкуването, правните норми се подлагат на следните видове тълкуване:

-систематично тълкуване

-телеологично тълкуване

-принципите на правото (ratio legis)

-правилата на морала.

 

 

 

 

     9.Видове тълкуване на гражданския закон

 

Тълкуването на гражданския закон (в частност и на гражданско правните норми), може да бъде различно в зависимост от следните критерии:

  1. Според правното положение на лицата, които тълкуват гражданско правната норма и дали това тълкуване има задължителен характер, тълкуването бива:

1.1.официално тълкуване – това тълкуване се дава от държавните органи, овластени от закона за това, както и онова

тълкуване, което има задължителен характер за правоприлагащите нормата (напр. тълкуване, което се дава в закон, наречен “тълкувателен” – ЗЧРБ; решенията на КС; решенията на ОСГК и ОСНК на ВКС).

От своя страна официалното тълкуване се дели на общо и казуално. Докато общото тълкуване представлява тълкуване на закона в неговата цялост, то казуалното тълкуване е тълкуване на правната норма, но вече за всеки конкретен случай ( така напр. всяко едно съдебно решение е едно такова казуално тълкуване).

1.2.неофициално тълкуване – това е онова тълкуване, което, за разлика от официалното, няма задължителен характер, тъй като се прави от лица, които нямат публично-правна компетентност.

2.Според резултатите тълкуването бива:

2.1.корективно тълкуване. То от своя страна се дели на разширително и ограничително тълкуване.

2.2.потвърдително тълкуване.

Критерий за това деление е дали буквата на закона съвпада с духа на закона или пък дали духа на закона се покрива с буквата на закона.

3.Според средствата, с които се извършва, тълкуването бива:

3.1.граматическо тълкуване – то има за цел да изясни езиковия смисъл на правната норма. Граматическото тълкуване предшества логическото, тъй като чрез първия вид тълкуване се изяснява езиковия смисъл на правната норма, а чрез втория вид се разкриват духа и разума на закона.

При граматическото тълкуване се изяснява смисъла на отделните думи, използвани при формулирането на закона. Тези думи се наричат “термини”. Оттук следва извода, че, тълкувайки тези термини, ние стигаме до правното понятие. Правилата, които се използват при граматическото тълкуване са следните:

а) когато думите, използвани в правната норма имат едновременно обикновено и по-особено значение, предполага се, че законодателят е имал предвид обикновеното значение

б) когато има употребен термин с научна или техническа употреба, това значение трябва да се предпочете пред общоупотребимото, защото е по-прецизно

в) правилото на легалните дефиниции. То се състои от две подправила:

-когато легалната дефиниция е дадена в специалната част на закона, легалната дефиниция се отнася само до съответния закон.

-когато легалната дефиниция се дава като определение на дадено понятие чрез описанието му в текст на закона. Тези легални дефиниции се прилагат в цялата правна система – напр. понятията “давност”, “собственост”, “договор”;

Тези дефиниции се разделят на два вида:

-дефиниране на нови понятия – напр. “опасен рецидив”.

-предефиниране на нови понятия – напр. “вина”.

3.2.логическо тълкуване – това е следващата крачка към разтълкуването на правната норма. При логическото тълкуване се предполага, че терминът е изяснен като езикова единица и се търси връзката му с другите термини, търси се мястото на термина в разпоредбата. Логическото тълкуване се дели на:

а) логическо тълкуване в тесен смисъл – при него се изяснява смисъла на тълкуваната норма, като се търси връзката между използваните термини и изрази. Използват се способите на формалната логика, които са следните:

argumentum a fortiori (аргумент на по-силното основание) – ако се докажат някакви права или задължения за даден правен субект, предполагат се същите права или задължения и за друг правен субект, който се намира в по-силна юридическа позиция.

argumentum a contrario (аргумент на противното основание) – ако се докаже липсата на определено право в едната страна, то това право се намира в другата страна.

argumentum pe analogia (по аналогия) – аналогията представлява сходство и този аргумент се основава на сходството между два предмета или между две явления.

reductio ad absurdum (довеждане до абсурд) – тази логическа техника представлява серия от съждения, всяко от които логически е основано на предхождащото го. Тази техника се състои в логическото продължаване на противниковата теза и установяването, че тя довежда до абсурден резултат.

tentum non datum (трето не е дадено) – тази логическа техника се използва, когато има две противоположни тези.

nemo dat tot non habbet (не могат да се дадат повече права, отколкото се притежават) – тази логическа техника се използва при прехвърлянето на права.

б) логическо тълкуване в широк смисъл

в) систематично тълкуване – при него се държи сметка за правната логика, презюмира се от една теза, че законодателят е прав. Т.е. това е намирането на една определена правна норма в общите разпоредби на закона, означава, че тя се отнася за всички други правни норми. Това е и предпоставка за това дали тълкуваната правна норма ще се тълкува широко или тясно.

г) историческо тълкуване – при него се търси отговор на това, каква е правната идея, от която е изходил законодателят когато е формулирал правната норма. Тук критериите са два:

ratio legis (смисъла, целта на закона) – напр. хипотезите на неоснователното обогатяване (55-59 ЗЗД)[lxxii].

ocasio legis (конкретният повод за издаването на закона).

4.Тълкуване според резултатите. Тук се установява съответствието между граматическото и логическото тълкуване. В зависимост от това доколко те си съответстват, вариантите са следните:

а) потвърдително тълкуване – когато граматическото тълкуване съвпада с логическото тълкуване, т.е. разума и буквата на закона съвпадат.

б) отменително тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване въобще не съвпадат и взаимно се отменят. В този случай няма правна норма, която да урежда интересуващия ни юридически факт.

в) корективно тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване отново въобще не съответстват, но е възможно да се изведе правна норма, която да уреди интересуващия ни юридически факт.

г) когато има несъответствие от гл.т. на обема между граматическото и логическото тълкуване. Тук се прилага тълкуване в няколко насоки:

ограничително тълкуване – когато действителният смисъл, който законодателят е искал да вложи в правната норма се окаже по-тесен в сравнение с граматическия изказ – напр. 27 ЗЗД във връзка 26, ал. 2 ЗЗД.[lxxiii] Тук става въпрос за използването на корективно тълкуване със стеснен обем, от което се достига до извода, че унищожаеми са сделките, сключени само от лица, които са ограничено недееспособни (напр. непълнолетните) или лицата, които са пълнолетни, но са поставени под ограничено запрещение.

разширително тълкуване – когато езиковият смисъл на закона е по-тесен от действителния смисъл, който е искал да вложи в правната норма законодателя (26 ЗЗД).

 

     10.Нисша и висша критика на гражданския закон. Правоприлагане

 

Под критика на гражданския закон не трябва да се разбира, че това е тълкуване, в резултат на което ще бъде извлечен смисъла му, а най-елементарната дейност, с която започва тълкуването. Това е дейност по установяване автентичността на правната норма. Чрез критиката се цели следното – от една страна, да се установи дали текстът на гражданския закон не съдържа грешки; от друга страна, установява се дали дадената правна норма е приета от органа, от чието име тя е издадена; и на трето място – чрез критиката се установява дали гражданско правната норма е в сила и дали е влязла вече в сила.

Критиката на гражданския закон бива два вида:

1.Нисша критика на закона – тя установява дали текста на закона не съдържа печатни грешки. За целта се сравнява обнародвания акт с оригинала, който се пази в канцеларията на органа, издал нормативния акт. Съществува презумпцията, че обнародвания текст отговаря на оригинала. Ако има разлика, тогава се прибягва именно до нисшата критика на закона. Ако се констатират грешки в текста на нормативния акт, прави се поправка, която е уредена в 42 – 45 ЗНА.[lxxiv]

Действието на вече влязла в сила поправка се уреждат от 45 ЗНА – действията на гражданите по сгрешения текст до влизането в сила на поправката се считат за правомерни, освен ако грешката не е очевидна.

По отношение на действията на държавните органи, които са основани на грешния текст, то те подлежат на отмяна по съответния законов ред. Изключение от това правило е тогава, когато отмяната на грешния текст би довела до отговорност, несъвместима с гражданската отговорност по 45, ал. 1 ЗНА или до накърняване на права, придобити съобразно нея.

2.Висша критика на закона

Висшата критика на закона се осъществява в две насоки:

2.1.Относно това, дали органът, който е посочен като автор в обнародвания текст е автентичен.

2.2.Проверка дали даден нормативен акт е вече влязъл в сила, дали е все още в сила, дали действието му не е суспендирано. Тук може да се прецени и дали гражданският закон не противоречи на нормативен акт от по-висок порядък.

3.Правоприлагане

При правоприлагането специална хипотеза е т.нар. конкуренция на гражданските закони. Това са случаите, при които различни правни норми, даващи различни права и задължения, могат да уредят един и същ юридически факт. В тези случаи въпросът е какво е съотношението между тези правни норми и как те се съпоставят. Най-често срещаното съответствие между правните последици, предвидени от различни правни норми, е на кумулативност между тях.

Възможно е и правна норма да предвижда няколко различни правни последици, които обаче да се изключват взаимно. Например 195, ал. 1 ЗЗД[lxxv] или 195, ал. 3 ЗЗД[lxxvi] + 195, ал. 2 ЗЗД като кумулативна възможност.[lxxvii]

Възможно е и отношение на евентуалност – напр. във възражение по касационна жалба, която се иска да бъде оставена без разглеждане, тъй като тя не е процесуално допустима, но ако все пак съдът разгледа молбата, тя да се смята за неоснователна.

Възможно е и субсидиарно отношение, когато липсва една конкретна правна норма, която да уреди един конкретен юридически факт. Тогава се прибягва до по-обща правна норма. Например от 55 – 58 ЗЗД[lxxviii] се дават искове, но когато те не могат да се приложат, се прилага субсидиарния иск на 59 ЗЗД.[lxxix]

 

     11.Правоприлагане по аналогия, аргумент от противното и за по-силното основание

 

Празнотата в гражданския закон е едно състояние на изрична неуреденост на конкретен казус от правните норми, т.е. правото е в състояние на неуреденост на дадени юридически факти. Налага се да се използват определени правни техники, чрез които да се преодолеят тези празноти. Преодоляването на празнотите в закона е дейност по правоприлагане, а не тълкуване. Търси се друга правна норма или правен принцип, които да дадат разрешение за възникналия правен спор.

   До празнота в правото се достига, когато наистина няма правна регламентация, когато две правни норми се самоизключват или когато тълкуваната правна норма е изключително неясна.

Способите за преодоляването на празнотите в правото са следните:

1.Analogia

За да прибегнем до аналогия, логическото основание е, че макар законодателят да не е обхванал всички случаи, е противно подобните случаи да се решават подобно. Следователно, ако има два подобни случая, а единият е уреден в закона, но другия не е, тогава по логически път се разбира как би го регулирал законодателя. Аналогията е уредена в 46, ал. 2 ЗНА.[lxxx]

1.1.Analogia legis

За да имаме аналогия на закона, трябва да са налице два подобни случая, от които единият да е уреден от законодателя, а другият да не е уреден. Първо трябва да се констатира, че има празнота, след което трябва да се потърси друг случай, който да е подобен на уредения и този случай да е уреден в законите, както и да е установена степента на подобие (т.е. кое е основното и кое е допълнителното). След това се установява, че правната норма, уреждаща подобен случай е приложима и към неуредения, като за съответствието разбираме от целта на уредената правна норма, като трябва това прилагане да не противоречи на морала. Това обаче не означава, че уредената правна норма трябва да бъде огледално приложена към неуредената правна норма. Възможно е и съответно прилагане. Тук трябва да се отбележи, че не е аналогия предвиденото в 223 ЗЗД.[lxxxi] В този случай има съответно препращане.

1.2.Analogia iuris

Съществуват хипотези, при които липсва правна норма, която да уреди съответния случай. Технологията на размишление е да се намери общия принцип, който е водил законодателя в случая, който ни интересува. От този принцип се извежда разрешението, което трябва да съответства на правилата на морала. Пример в тази насока е 46, ал. 2 ЗЗД, уреждащ крайната необходимост.[lxxxii]

2.Per argumentum a contrario – това е способ за правоприлагане, тъй като чрез него не се тълкува, а се търси подобна правна норма. Аргументът на противното основание е много близък до аналогията, защото и при него се правоприлага по аналогия. Разликата е, че при аналогията, трябва да се намери сходство при главните белези на юридическите факти, докато при аргумента на противното основание трябва да има съществени различия в главните признаци на юридическите факти, за да може да се направи извода, че онова, което важи за уредения случай не важи за неуредения случай. Напр. 113 ЗЗД[lxxxiii] или 94 ЗЗД.[lxxxiv]

3.Argumentum a fortiori – това също е способ за преодоляване на празнини в правото, който изхожда от логическото съвпадане на два случая, но тук логическото правило се базира на разлика в обема на двата случая, от които единият е уреден, а другия – неуреден. Тук логиката е друга – хипотезите пак са сходни, но интересуващият ни юридически факт, за който няма изрична правна норма, е по-тесен от уредения юридически факт. Ако уреденият случай е по-широк от неуредения, то тогава логиката важи и за неуредения случай. А ако уреденият случай е по-тесен, то тогава логиката не важи за неуредения случай. Тук се следват следните няколко правила:

а) който е длъжен да извърши по-голямото, той има правото да върши по-малкото

б) който има право на собственост, той има право на ипотека и т.н.

в) онзи, на когото му е забранено по-малкото, не може да използва по-голямото

г) ако законът забранява постигането на една определена цел, той забранява и средствата, с които тя може да се постигне

 

  1. Гражданско правоотношение – понятие, обща характеристика, видове

 

Понятието “правоотношение”, заедно с понятието “субективно право”, е един от “трите кита”, върху които лежи всяка една правна система. Понятието за правоотношението не е единно и зависи от вижданията на различните автори.

Така например, според проф. Василев гражданското правоотношение представлява уреденото от нормите на Гражданското право конкретно интелектуално волево отношение между равнопоставени лица.

Проф. Диков възприема, че гражданското правоотношение е правната връзка между две или повече лица, по силата на която едното може да иска нещо, а другото е задължено да изпълни това нещо, като авторът не отрича, че това правоотношение може да е отношение между субект и обект (92, 97 и 98 ЗС).[lxxxv]

Според проф. Таджер гражданското правоотношение е създадената възоснова на правна норма конкретна връзка между гражданскоправни субекти и която правна връзка се поражда от съответни юридически факти и се състои от субективни права и правни задължения.

Според проф. Павлова гражданското правоотношение се определя като възникнала въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка между равнопоставени правни субекти: физически, юридически лица и държавата, която връзка се състои от субективни граждански права и правни задължения.

В 92, 97 и 98 ЗС не се касае за отношения между вещи, а за способи за тяхното придобиване.

Според някои автори, правоотношението е правна връзка и това го отличава от фактическите отношения, които могат да съществуват и при липсата на правна норма. За да се уредят тези фактически отношения се създава гражданско правоотношение. В този смисъл гражданското правоотношение се разглежда като последица от действия на лицата, върху които са въздействали юридически факти. Или може да се каже още, че правоотношението е средство, чрез което нормата на правото въздейства върху обществените отношения.

Отделните правни средства, като субективните права и правните задължения, намират своята пресечна точка в обществото чрез юридическите факти.

Правоотношението има и много голям интелектуален заряд, тъй като то лежи в основата на всяка кодификация. Следователно мястото на правоотношението може да се определи като междинно звено между нормата, която предвижда определено поведение, което правните субекти трябва да имат и общественото отношение, върху което нормата въздейства посредством правното отношение.

Терминът правоотоношение може да се разгледа в два аспекта:

1.Като битие на субективните права и правните задължения – правоотношението възниква, след като се проявят субективните права и правните задължения и изпълнява функцията на една връзка между тях.

2.Правоотношението възниква, след като настъпи юридическият факт, но преди да са се проявили субективните права и правните задължения, т.е. между правните субекти първо възниква правното отношения.

Последното становище налага да се направи кратка критика на такова схващане, защото и правоотношението, и субективното право възникват едновременно от един и същ юридически факт. Факт е, че при абсолютните субективни права правоотношението възниква, след като субективното право се е осъществило (т.е. накърнено, нарушено е). Това съответства на виждането на “големия” правен теоретик проф. Бойчев, че абсолютното субективно право съществува извън правоотношението. Но новото правоотношение и новото субективно право възникват едновременно и не е аргумент, че субективното право поражда правоотношението.

От изложеното дотук можем да определим следните родови белези на правоотношението:

1.Гражданското правоотношение е вид обществено отношение.

   Според проф. Павлова правоотношението свързва лица, признати от обективното право за правни субекти. правоотношението не може да се определи като взаимодействие между тези лица, защото това взаимодействие е необходимо за упражняването на правата и изпълнението на задълженията по правоотношението. Авторката приема, че това е връзка, която не винаги е правна.

   Според проф. Бойчев това, което различава правната връзка от правоотношението е взаимоотношението, т.е. само при правоотношението има взаимоотношение между субективното право и правното задължение.

2.При правоотношението се касае за връзка между два или повече правни субекти.

3.Това е уредено от правото обществено отношение.

Видове правоотношения

Различаваме различни видове правоотношения в зависимост от критерия, чрез който открояваме различните техни свойства. Могат да се направят най-различни класификации, но ще разгледаме само две от тях:

1.Въз основа на това как са структурирани правата и задълженията в гражданското правоотношение, те биват:

1.1.Просто правоотношение – това правоотношение, при което има само едно субективно право и кореспондиращо му субективно задължение. От такъв тип е напр. правоотношението при договора за заем, където има субективно право на заемодателя да получи предоставената сума и насрещно задължение на заемателя да плати тази сума.

1.2.Сложно правоотношение – при него се открояват повече от едно субективно право и повече от едно противостоящо му субективно задължение. Такава е напр. покупко-продажбата, при която като минимум установяваме правото на купувача да получи собствеността и фактическото владение върху вещта. Срещу тези права противостоят съответните задължения на продавача – да прехвърли правото на собственост и да прехвърли фактическата власт върху вещта.

Много често в сложните правоотношения има двойнственост в качествата на участващите в тях страни. Тази двойнственост намира отражение в това, че освен положението на титуляри на права по правоотношението, страните са и носители на задължения по това правоотношение. В този смисъл много често сложните правоотношения проявяват двустранен характер. Така напр. повечето от облигационните, семейните и родителските правоотношение са сложни и двустранни.

1.3.Комплексно правоотношение – особеното при него е, че обхваща в една обща рамка един сноп от самостоятелни правоотношения, т.е. то е съвкупност от правоотношения, които са обединени от общ правопораждащ юридически факт и общност на страните, участващи в правоотношението. Такова е напр. членственото правоотношение в сдружение с идеална цел. В него се открояват следните правоотношения:

а) неимуществено организационно правоотношение, свързано с възможността на субекта да участва в управлението на дружеството

б) правоотношение от имуществен характер, което може да е свързано със задължението на субекта да участва във финансиране дейността на дружеството, плащайки членски внос

в) наличие на трудово правоотношение, ако е предвидено, че членството в съответното дружество, е предпоставка за сключване на трудов договор между субекта и дружеството.

Всичко това показва, че в рамките на едно комплексно правоотношение могат да влязат правоотношения, спадащи към различни правни отрасли.

2.В зависимост от начина, по който са определени насрещните страни по правоотношението, гражданските правоотношения биват следните:

2.1.Когато страните са точно определени, правоотношението има относителен характер. Такъв е случаят с облигационните правоотношения, където страните по договора са ясно индивидуализирани. Такива са и отношенията в семейното право, в наследственото право и т.н.

2.2.Когато едната от страните по гражданското правоотношение не е точно определена, тогава правоотношението е с абсолютен характер. Такива са вещните правоотношения, доколкото срещу титуляра на съответните субективни вещни права стои едно неопределено множество от насрещно задължени субекти.

 

     13.Субективно право – теории за същността му, понятие, значението на интереса. Правно задължение. Право на иск в материален смисъл

 

І.Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение.

1.Теории за същността на субективното право

Терминът “субективно право” е основно понятие за Гражданското право. Въпреки това като съзряла категория то възниква едва през XVIII век. Преди това то е било непознато в правно-технически смисъл, а са се използвали конструкции, които го замествали.

През XVIII век се достига до идеята за субективното право благодарение на теорията на естественото право. Поради тази причина едната от теориите, които дават обяснение за същността на субективното право е именно теорията на естественото право. Според нея правата на хората са нещо вродено и естествено, принадлежащи им по рождение, а не са създадени от позитивното право. Задачата на позитивното право поради тази причина е да открие тези права, да ги санкционира и да им предостави правна защита.

След теорията на естественото право се появява т.нар. волева теория, според която субективното право не е нищо друго, освен отдадена от правния ред власт на неговия носител.

Тази теория е оспорена от Рудолф Йеринг, който обръща внимание на една нейна съществена неточност – носители на субективни права са и лица, на които правният ред не признава правно валидна воля.

В опита си да преодолее тази неточност, Йеринг формира теорията на интереса. Според тази теория, доколкото субективното право има за задача да удовлетворява определен интерес на индивидите, то не е нищо друго, освен правно защитен интерес.

През XX век, във връзка с набиращите сила колективистични идеологии, се появява и отрицателната теория, която отрича съществуването на субективни права. Неин автор е Леон Дюги, според когото субективните права не съществуват, доколкото индивидите в обществото имат предопределени социални функции, чрез които се отразява тяхното правно положение, а не чрез субективните права.

В България според преобладаващото разбиране, субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти. Прототип на субективно право, върху което почива това определение е правото на собственост. В него могат да се видят и двете от посочените възможности – собственикът може да си служи с вещта както намери за добре, да я владее, да се разпорежда с нея и същевременно може да изисква от останалите правни субекти да не пречат да упражнява правото си на собственост.

2.Правно значение на интереса

Смисълът на субективните права е да удоволетворяват или да служат за постигането на определен интерес. В този смисъл те са само един инструмент, чрез който се постига удовлетворяването на определен интерес.

Обстоятелството, че субективните права са тясно свързани с определен интерес е провокирало един теоретичен спор, относно съотношението между интереса и субективното право.

2.1.Според едното становище, интересът е неразделна част от същността на субективното право. Без интерес субективното право губи опората си.

2.2.Според другият възглед, интересът не е органична част от субективното право, а е само цел, за чиято постигане субективното право е инструмент.

3.Правно задължение

Правното задължение се явява като вид логически антипод на субективното право. Правното задължение представлява правно установената необходимост за едно лице да спазва определено поведение, изразяващо в действие или в бездействие, или пък може да се състои в това, лицето да осъществи определен резултат с оглед задоволяването на нечий чужд, правно защитен интерес. Задължението може да се изрази и в поведението да се търпи някакво чуждо правно действие и резултатите, които то произвежда в сферата на задълженото лице. Това поведение е дължимо от задълженото лице по едно потестативно (преобразуващо) право – напр. правото на развод. Когато един от съпрузите го упражни, другият трябва да се съобрази с него независимо дали му харесва или не.

Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. Тази корелативна зависимост е ясно изразена при покупко-продажбата.

 

   4.Право на иск в материален смисъл

 

Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притезанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.

Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:

1.Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?

2.Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?

Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.

Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.

   Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.

Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.

Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД,[lxxxvi] от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа,[lxxxvii] т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.

Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.

Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права. Според проф. Павлова абсолютното право възниква като непритезателно право. Така напр. според авторката вещното право възниква като притезателно право. Общото разбиране обаче е, че вещното право възниква като непритезателно, но се превръща в притезателно, като се наруши, защото при ненарушаване на вещното право, собственикът няма право да изисква нищо от третите лица. При нарушаване на вещното право, то от абсолютно става притезателно.

Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗД[lxxxviii] също урежда всеобща забрана.

   Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, правоимащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.

Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.

   Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали можем със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществим своето субективно право (така е при абсолютните права) или не можем сами, без чужда намеса да осъществим субективното си право (такива са относителните права).

Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД).[lxxxix] Излиза, че след изтичането на погасителната давност[xc] не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.

 

     14.Видове субективни права

 

Субективните права се делят въз основа на няколко критерия.

Общите деления, които са важими за всички субективни права са следните:

1.Според съдържанието си субективните права биват:

1.1.притезателни (първични)

1.2.непритезателни (вторични)

2.Според броя на правомощията, които съдържат субективните права се делят на:

2.1.прости субективни права

   2.2.сложни субективни права – такова е  напр. правото на собственост, тъй като включва в себе си правомощията да се владее, да се ползва и да се разпорежда с вещта.

Правомощията, които формират състава на едно субективно право са типизираните възможности, които субективното право дава на своя носител. Напр. владелческото правомощие се осъществява с фактически действия (заемане, държане на вещта); правомощието ползване се осъществява с действия за извличане полезните средства на вещта (придобиване плодовете на тази вещ). Като тези действия могат да бъдат както фактически, така и правни. Разпоредителното правомощие също може да се осъществи с правни или с фактически действия (обременяването на вещта, продажбата й, нейното унищожаване).

Съществува спор кой е критерият за това деление – вида на правомощието или вида на правния и фактическия резултат, които тези правомощия пораждат. Вторият критерий се застъпва от проф. Павлова.

   На простите субективни права обикновено им противостои едно правно задължение. Докато при сложните субективни права не винаги на всяко правомощие противостои отделно задължение. Отделните правомощия не са отделни субективни права. Вън от конкретното субективно право, от което те са част, те не могат да съществуват или най-малкото не могат да съществуват с тези обем и качество (66 във връзка с 33 ЗС).[xci] Това обаче не означава, че отделните правомощия не могат да се защитават с отделни искове. Вещната защита е диференцирана от гледна точка на това кое от правомощията ще се засегне. Така напр., ако се засегне владелческото правомощие, защитата е чрез ревандикационен или негаторен иск; ако се наруши правомощието за ползване, защитата му може да се търси напр. чрез иска за неоснователно обогатяване; ако се засегне разпоредителното правомощие (напр., ако има нарушаване разпоредбите на 61 ЗС),[xcii] може да се предяви иск за прекратяване правото на ползване или установителен иск.

3.Според възможностите да се променят субективните права се делят на:

3.1.прехвърлими

3.2.непрехвърлими – такива са правата intutu personae, правото на ползване по 56 ЗС;[xciii] Голяма част от непрехвърлимите права са и несеквестируеми.

4.Според зависимостта на субективните права от други субективни права, те биват:

4.1.главни – това са субективните права, които имат самостоятелно съществуване, т.е. тяхното съществуване не предполага съществуването на други субективни права.

4.2.акцесорни – това са субективните права, чието възникване, упражняване, погасяване и прекратяване следват възникването, упражняването, погасяването и прекратяването на главните субективни права. Напр. обременяването с ипотека предполага съществуването на право на собственост върху недвижимия имот; Или напр. с погасяването на вземането на главния дълг, се считат погасени и вземанията за лихви, макар давността за тях да не е изтекла (119 ЗЗД)[xciv]. Това е валидно само тогава, когато погасяването е станало по давност чрез изпълнение.

5.Според възможността да се делят субективните права биват:

5.1.делими

5.2.неделими – напр. при един неделим имот, който е съсобственост, единствения начин да се раздели този имот, е единият от съсобствениците да купи останалите части и да даде полагаемото на останалите съсобственици в пари.

6.Според това дали за осъществяването на субективното право е необходимо определено поведение от задълженото лице, субективните права се делят на:

6.1.притезателни права, които се подразделят на:

а) правни очаквания – това са такива субективни права, които не могат да бъдат упражнени принудително, тъй като още не са станали изискуеми.

б) същински притезателни права

в) естествени права – това са онези притезателни права, при които поради изтичане на погасителна давност, е невъзможно да се иска принудително изпълнение от държавата.

6.2.непритезателни субективни права (те ще бъдат подробно разгледани по-долу).

7.Според отрасловата принадлежност на нормите, уреждащи дадени субективни права, последните се делят на:

7.1.лични права – става въпрос за неимуществени права, като правото на име, правото на чест, правото на достойнство и т.н., които нямат имуществен характер.

7.2.вещни права – при тях се касае за призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение спрямо определена вещ и да изисква от другите лица да не нарушават това право. Характерно за субективните вещни права е, че те имат в центъра си вещ, че те са абсолютно противопоставими, т.е. това е възможността те да бъдат следвани.

7.3.облигационни права – те са относителни субективни права. За тях е характерно, че те представляват признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да изисква определена престация от друго лице. Най-често облигационните субективни права не се следват, т.е. не са противопоставими. Разбира се има и изключения като напр. 237 ЗЗД.[xcv]

7.4.авторски права – те са абсолютни права.

7.5.семейни  права – те са относителни субективни права. При тях е характерен специфичния правопораждащ юридически факт – брак, родство и т.н. Друго характерно за семейните права е, че при тях отсъства онази равнопоставеност, типична за гражданско правните правоотношения.

7.6.наследствени права

 

     15.Непритезателни права. Преобразуващи (потестативни) права. Други непритезателни права, които не са потестативни

 

Категорията на непритезателните субективни права за разлика от притезателните субективни права е доста по-нехомогенна. Непритезателните права най-общо се делят на:

1.Потестативни (преобразуващи) субективни права

2.Други непритезателни права, които не са потестативни. Те се делят на:

а) права, които възникват по силата на упълномощаване

б) права, които възникват по силата на оправомощаване

1.Потестативни права

Потестативни идва от potestas (възможност) или това са права-възможности. Характерно за потестативните права е, че те дават възможност на едно лице по своя воля едностранно да предизвиква изменения в правната сфера на едно друго лице или група от лица. Тези права обаче не дават възможност на носителя им да въздейства върху една вещ, нито пък да изисква действие или бездействие от друго лице. Потестативното право дава право да се породи един нов тип правоотношение, да го измени, да го прекрати или да го погаси. Напр., когато едно лице (купувач) не изпълни задължението си да плати цената, продавачът има правото, на основание 87 ЗЗД,[xcvi] да прекрати договора. Или пък в хипотезата на 307 ТЗ,[xcvii] когато един договор е сключен при определени условия, но в резултат на изменение на икономическия климат, се оказва много обременяващо за едната от страните да изпълни първоначално уговорените условия. Ако в случая оставим правоотношението такова, каквото е, това означава страната да е на загуба. Но засегнатата страна има право едностранно да иска изменение на условията по договора, въпреки волята на другата страна.

Или друг пример е осиновяването или припознаването на лице, произлиза от определено лице, което поражда едно ново правоотношение между осиновеното/припознатото лице и осиновителя/този, който припознава.

Според някои автори публичното право на иск също е потестативно право.

Спорно е дали страната, срещу която се упражнява потестативното право, има някакво задължение или не. Дори и да има някакво задължение, то това задължение е да понесе едно определено поведение в правната си сфера.

Това, което е характерно за потестативните права е, че потестативното право може да възникне само и единствено по силата на правна норма, т.е. доколкото изрично е предвидено в закона. Например при хипотезата на 92, ал. 2 ЗЗД[xcviii]  – неустойка за неизпълнение, която е прекалено голяма, може да се намалява. С изменението на ЗЗД през 1993 г. тази разпоредба беше отменена и заменена с нова. Идеята на законодателя е да се създаде един двойнствен режим за търговците и амбулантните търговци (уличните търговци) – 294 ТЗ.[xcix] Следователно няма такова потестативно право, чрез което да се намали неустойката.

След измененията на ТЗ през 1996 г. е записано, че неустойката между търговци не може да се намалява, а 92, ал. 2 ЗЗД дава право за намаляване на неустойката.

В повечето случаи потестативното право действа като санкция за неизправната страна (87 ЗЗД или 227, ал. 3 ЗЗД).[c] Т.е. потестативните права могат да се подразделят на:

а) потестативни права, които представляват санкция

б) потестативни права, които не представляват санкция

Друга класификация на потестативните права е според това, дали потестативното право е възникнало от юридически факт, който ще модифицира или от някакъв друг юридически факт:

а) потестативни права, възникващи от същия юридически факт, когото ще модифицират – напр. унищожаването на договора поради грешка. Юридическият факт, от който възниква продажбеното правоотношение е сделката (волеизявлението), но тъй като волеизявлението е опорочено, следователно има и разваляне на сделката.

б) потестативни права, които възникват от друг юридически факт – когато има наличен юридически факт, но е необходимо да има и друг юридически факт, като сбора между тях двата е предпоставката за възникването на едно потестативно право – напр. развалянето на един договор.

   Възникването на потестативното право може да стане от същия или от нов юридически факт, но упражняването на това потестативно право винаги представлява нов юридически факт. Най-често той има качеството на едностранна правна сделка.

Потестативни права възникват и когато са налице предвидените в конкретна правна норма условия. Понякога тези условия се обозначават със специални термини – напр. в 103 ЗЗД се употребява термина компенсация. Това е упражняване на потестативно право, защото става против волята на другата страна по правоотношението. Тези предпоставки изброени в 103 ЗЗД, от които възниква потестативното право на компенсация, представляват т.нар. компенсационна ситуация. Компенсацията се осъществява извън съдебно.

От гледна точка на начина на упражняване на потестативните права те биват:

а) потестативни права, които се упражняват извън съдебно – така напр. развалянето на двустранен договор (87 ЗЗД) става чрез писмено предупреждение, когато договорът е сключен писмено и чрез устно предизвестие, когато договорът е сключен устно.

б) потестативни права, които се упражняват само съдебно – потестативното право се упражнява само и единствено чрез иск по съдебен ред (включително и чрез възражение). Пример за това е 32 ЗЗД.[ci] Искът е основен инструмент на ищеца, а възражението – на ответника. Други примери са развалянето на договори за прехвърлянето, учредяването, признаването или прекратяването на вещни права върху недвижими имоти (87, ал. 3 ЗЗД);[cii] прекратяване на договори във връзка с 89, изр. 2 ЗЗД.[ciii]

в) потестативни права, които се упражняват извън съдебно, но пред конкретни административни органи – напр. 58, ал. 1 ЗТСУ.[civ] Упражняването на това потестативно право става чрез предявяването на една молба съответните архитектурни власти.

От гледна точка на ефекта, който се постига с тях, потестативните права се делят на:

а) правопораждащи – напр. един иск, по силата на който един предварителен договор се обявява от съда за окончателен, т.е. съдебното решение изпълнява ролята на нотариален акт.

б) правопроменящи – напр. възможностите, предвидени в 195 ЗЗД[cv]– при доставка на стока, имаща недостатъци да се иска намаляване на цената или пък 92, ал. 2 ЗЗД.[cvi]

в) правопрекратяващи – това са онези потестативни права, в резултат на упражняването на които се прекратява едно правоотношение – напр. отмяна на дарение (227 ЗЗД),[cvii] или разваляне на договор (87 ЗЗД).

г) правопогасяващи – ако длъжникът след изтичането на погасителния давностен срок възрази срещу искането на кредитора, това е едно погасително потестативно право.

В резултата на упражняването на потестативни права може да се стигне и до промяна на правния статут на един правен субект – напр. при осиновяването и припознаването.

В резултат на упражняване на потестативни права в Гражданското право може да се стигне и до реорганизация на юридически лица.

   2.Други непритезателни права, които не са потестативни

За тях е характерно, че притежават белезите, присъщи на всички останали непритезателни права – с едностранно волеизявление да се постигне промяна в правната сфера на едно лице (група лица). При тези непритезателни непотестативни права едно лице може да въздейства върху чужда правна сфера в резултат на упълномощаване или овластяване от това лице.

В резултат на предварително упълномощаване се създава правното можене, т.е. правните последици от сделки, които са сключени от упълномощения да възникват директно в правната сфера на упълномощителя.

При овластяването едно лице действа от свое име, но за сметка на друго лице, а действията, които то извършва, пораждат правния си ефект в правната сфера на другото лице – напр. 292 ЗЗД.[cviii]

При тези непритезателни субективни права е характерно, че съществуват първоначално няколко правоотношения, в резултат на които възниква непритезателното право. По този начин за упълномощения възникват само права, но не и задължения. Във всички случаи, независимо дали има представителна власт, той ще действа в интерес на възложителя.

 

     16.Възражение

 

Понятието “възражение” се използва в два смисъла:

1.Като процесуално действие, действие на ответника, с което във висящ процес този ответник навежда правни доводи или изтъква юридически факти, които са от значение за претендираното от ищеца субективно право. Например процесуалното възражение често е формата, начина, чрез който се упражнява материално-правното възражение.

1.Като материално-правно възражение – това е вид субективно право, т.е. призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение. Спецификата на възражението е неговото съдържание – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност да се откаже изпълнението на едно субективно право. Например – възражението по 90 ЗЗД[cix] за неизпълнен договор или възражението по 91 ЗЗД[cx] за право на задържане.

При възражението за неизпълнен договор (90 ЗЗД), ако кредиторът по едно правоотношение иска от длъжника да изпълни задължението си, но длъжника има също изискуемо вземане срещу кредитора, задълженото лице може да откаже да изпълни задължението си докато кредитора своето задължение. Тук двете насрещни престации трябва да бъдат еднородни.

Оттук следва, че възражението е едно субективно право, имащо за съдържание отказа да се изпълни едно притезание, но възражението същевременно е и едно насрещно право на длъжника срещу кредитора. Друг е въпросът, че това възражение в процесуалното право може да бъде облечено или като възражение, или като насрещен иск.

В зависимост от вида, от мотива, поради който се отказва изпълнението, възраженията биват няколко вида:

а) прекратително (перемпторно) възражение – това възражение, което изключва упражняването на претендираното срещу някого субективно право (когато е изтекла погасителна или придобивна давност).

б) отлагателно (дилаторно) възражение – дилаторно възражение има тогава, когато не се отрича задължението да се изпълни определена престация, но изпълнението се отлага докато насрещният не изпълни своето задължение (90 ЗЗД).

От друга страна възраженията се делят на:

а) самостоятелни възражения – тези възражения, които не почиват върху друго субективно право – напр. 110 ЗЗД.[cxi]

б) несамостоятелни възражения – тогава, когато възражението се упражнява, защото съществува някакво друго основно субективно право, от което произтича правото да се откаже изпълнението – напр. възражението за право на задържане (91 ЗЗД) или при компенсацията (103 ЗЗД).

Друга класификация на възраженията ги раздела на:

а) относителни възражения – тези възражения, които могат да се правят само по отношение на точно определено лице – при възражението за задържане (91 ЗЗД), при компенсацията (103 ЗЗД).

б) абсолютни възражения – възраженията, които могат да се правят по отношение на всички лица.

в) смесени възражения – напр. правото на задържане за определено подобрение може да се прави срещу собственика на имота, както срещу този, който е бил собственик на недвижимия имот по време на подобрението, така и срещу новият собственик, ако той е наследник на стария собственик, но не и срещу нов собственик, който е купил недвижимия имот от стария собственик (Реш. № 48 на ВС от 1961 г.).[cxii]

 

     17.Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения. Колизии при упражняването. Граници на упражняването. Злоупотреба с право

 

1.Упражняване на субективни права

Пораждането на гражданското правоотношение е първата фаза в битието на правната норма. За да осъществи функцията си обаче, не е достатъчно само пораждането на субективни права/правни задължения, а са необходими и волеви, целенасочени действия от страна на нормените адресати за реализирането на тези права/изпълнението на правните задължения. В този смисъл волевото действие (т.е. съобразяването на дейността ни с разпоредбите на правните норми) се означава като изпълнение.

Упражняването на правото/изпълнението на задължението може да се определи като поведение на титуляра на правото или на трети лица, чрез което се реализира предписаното в закона или в договора поведение на правните субекти. Едва в този момент субективните права и правните задължения стават реални.

Упражняването на субективното право има различни проявления в зависимост от това за какъв тип субективно право става въпрос. Ако говорим за относителни субективни права (напр. вземания), то упражняването на правото ще се сведе до изискването на определено поведение от едно точно определено лице (лица). Ако се касае за абсолютно субективни право (напр. вещно), то тогава упражняването на правото ще се сведе до реализирането на правните възможности, изрично посочени в правната норма.

   Спорно е дали субективното право е едновременно и правно задължение (напр. при родителските права).

   Интересът не се включва в съдържанието на субективното право, а по-скоро е предпоставка за това, от упражняването на субективното право да се породят валидни правни последици.

Упражняването на субективните права става както с правни, така и с фактически действия. Това важи и за правните задължения. Напр. плащането на едно парично задължение, макар и да се осъществява по кешов път, представлява и правно действие.

Действие по обикновено управление и действие по разпореждане не съвпадат с класификациите правни действия и фактически действия. Действията по обикновено управление са онези действия, при които се събират плодовете (запазват се), като тези действия могат да бъдат както правни, така и фактически. Действията по разпореждане също могат да бъдат фактически (изконсумирването на една вещ) и правни (когато една вещ се обременява или отчуждава).

   2.Изпълнение на правни задължения

Изпълнението на правните задължения трябва да е разграничава от задължението на длъжника да бездейства по едно облигационно правоотношение, което е задължение за non face и от задължението за бездействие на всички трети лица по едно абсолютно вещно правоотношение, което е задължение за non pati.

Субективното право може да се упражнява от следните правни субекти:

а) от правоимащия (титулярът на субективното право) – кредитор, собственик и т.н.

б) от други лица, които са оправомощени по закон да упражняват субективното право на титуляра – попечителите и настойниците

в) овластените или оправомощените лица да упражняват чужди субективни права – пълномощници, представители и т.н.

г) третите лица, които имат интерес да упражняват чужди субективни права, независимо от съгласието на титуляра и дори против неговата воля – 134 ЗЗД.[cxiii] В случай, когато длъжникът бездейства и неговото бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора му, то последния може да упражни правата на длъжника си. Това е т.нар. процесуална субституция.

 

кредитор                                  длъжник                          длъжник на длъжника

(бездейства)

упражнява правото на длъжника

 

Когато едно трето лице упражнява чуждо имуществено право, третото лице винаги може да изпълни чуждо задължение, стига това задължение да не е intuitu personae (73 ЗЗД).[cxiv]

С упражняването на субективното право/с изпълнение на правното задължение субективното право се погасява.

Изпълнението на едно правно задължение всъщност е доставянето на желания от кредитора резултат или доставянето на очакваното от длъжника определено поведение.

3.Неизпълнение на субективното право

Неизпълнението (не упражняването) на едно субективно право влече след себе си следните правни последици:

а) бездействието на кредитора към длъжника води до погасяването на субективното право по давност, без обаче да е прекратено самото субективно право, т.е. погасява се само възможността кредиторът да търси от държавните органи принудително изпълнение на субективното си право.

б) придобивната давност намира приложение само при права, които не се погасяват по давност. Така напр., когато едно лице владее пет или десет години един чужд имот, то придобива поради изтекла придобивна давност собствеността върху имота (79 ЗС).[cxv]

   4.Неизпълнение на правно задължениe

Неизпълнението на едно правно задължение е свързано с пораждането на следните правни последици:

а) ако се касае за накърняване на субективно право на собственика, титулярът на субективното право може да го защитава по слените няколко начина:

да се брани с вещни искове – ревандикационен, негаторен или установителен.

да брани фактически правото си

б) ако длъжникът не изпълни задължението си, в зависимост от причините за неизпълнение, правните последици са следните:

-ако вещта, която е обещана погине или бъде открадната, но длъжникът не е виновен, той няма да понесе санкция. Тук влизат в сила рисковите правила.

-ако длъжникът не изпълни правното си задължение по причини, за които той отговаря виновно, кредитора може да предприеме следното:

  1. да иска изпълнение на задължението,
  2. да иска изпълнение на задължението заедно с обезщетение за вреди
  3. да развали договора, ако е изгубил интерес от изпълнението му заедно с обезщетение за вреди
  4. да предяви иск за изпълнение на задължението заедно с иск за мораторно обезщетение

   5.Колизии при упражняването на субективните права

5.1.За колизия говорим, когато върху един и същ обект на правото съществуват две или повече субективни права в полза на различни лица, като упражняването на някое от тях пречи на упражняването на другото. Напр. при съсобственост правилата за разпределение на собствеността се определят от 30 – 34 ЗС.[cxvi]

Когато е налице колизия между различни субективни права върху една и съща вещ, прилага се принципа, че приоритет има най-тясното по съдържание право, защото, ако се позволи с предимство да бъде упражнено най-широкото право, то титулярът на най-тясното право ще бъде лишен от възможността да го упражнява.

При определянето на колизията между отделните носители на субективни права има и други правила:

а) при облигационните права колизията между отделните вземания се определят от привилегироваността на вземанията (136 ЗЗД[cxvii] и 722 ТЗ[cxviii]).

б) когато има колизия между обезпечен и необезпечен кредитор, предимство има обезпечения кредитор (напр. този, който има право на задържане).

в) ако има колизия между двама приобретателя на един и същ имот, важи правилото, че първият вписал придобивния акт има предимство, независимо, че другия е купил по-рано (113 ЗЗД).

г) добросъвестността дава преимущество при колизия на права с други лица. Така напр. 88 ЗЗД[cxix] решава колизията в зависимост от това, дали третото лице е придобило преди вписването на иска или преди това. Подобно решение дават и 227 ЗЗД[cxx] и 33 ЗС.[cxxi]

5.2.Когато върху едно и също имущество съществуват различни права, говорим за конкуренция на притезанията, т.е. когато едно и също лице има към един и същ кредитор различни притезания на различни основания.

Конкуренцията на притезания се поставя при хипотеза, когато трябва да се избира между договорна и деликтна отговорност. Напр. при продажбата на една чужда вещ, правата на ощетения могат да се търсят поне по две линии – да се иска унищожаването на договора поради грешка или измама заедно иск за негативни вреди или да се развали договора заедно с иск за позитивни вреди (189, 193 и 195 ЗЗД).[cxxii]

   Упражняването на едната от претенциите води до преклудирането на другата (другите) претенция.

6.Граници на упражняване на субективните права

Границите на упражняване на субективните права на едно лице, това са субективните права и законните интереси  на другите лица (57, ал. 2 ЗЗД[cxxiii] във връзка с 57, ал. 1 КРБ[cxxiv]).

Под законов интерес се разбира определено състояние, което е свързано с благоприятни последици за един правен субект, но този субект на притежава субективното право върху това състояние (напр. при едно ноу-хау това състояние е технологичната тайна).

Друга граница при упражняването на субективните права е интересът на обществото. На конституционно ниво публичният интерес на обществото е изведен като граница на упражняване на субективните права в 37 и 41 КРБ.[cxxv] Напр. граница за упражняване на субективни права е хипотезата на 22, ал. 1 ЗКонц.[cxxvi]

Границата на упражняване на субективните права намира израз и в ограничението, наложено от закона да бъде осъществено в пълнота субективното право на титуляра. Напр. хипотезите на 51 – 53 ЗС.[cxxvii]

7.Злоупотреба с право

Злоупотребата с право е налице, когато то противоречи на конкретна правна норма и когато титулярът на субективното право го упражни не за задоволяването на свои нужди, а за постигането на неправомерни цели.

Съществуват две теории, които обясняват същността на злоупотребата с право.

Според субективната теория, злоупотреба с правото ще е налице и когато се докаже, че упражняващият своето право цели (има animus) да увреди друг правен субект или когато упражняването на субективното право противоречи на социалното му предназначение. Тази теория  не е правилна според доц. Русчев, тъй като почти никой не злоупотребява с право, само за да увреди на другия.

По-правилна е обективната теория, според която приема, че злоупотреба с право е налице, когато титуляра на правото приема, че би могъл да увреди другия. 289 ТЗ[cxxviii] възприема субективната теория.

Злоупотреба с право има и в случаите, когато се завежда някаква искова претенция без да се сочат доказателства за нея.

 

     18.Защита на субективните права – понятие и видове.Самозащита и самопомощ

 

Защитата, която се дава на субективните права се състои в следните няколко вида:

1.Държавно гарантирана и държавно осъществявана защита.

2.Защита на субективните права, която се дава чрез действията на органи и лица, които не спадат към държавните органи, но по силата на законодателна делегация те имат това правомощие – напр. частен арбитраж, нотариусите и т.н.

3.Самопомощ и самозащита.

1.Държавно гарантирана и държавно осъществявана защита

Държавната защита се осъществява от правораздавателните органи, като гражданските съдилища са общокомпетентни да се занимават с гражданско правните спорове (включително и да се произнасят по законосъобразността на определени административни актове). Правораздавателните органи решават дали съществува съответното субективно право или юридически факт. Решението на съда завършва с постановяване на присъдено нещо. Привеждането в действие на това решение се прави от съдия-изпълнител (било чрез осребряване имуществото на длъжника, било в съдействие за упражняване на принуда, включително и върху личността на длъжника по осъществяване на едно действие).

Формите на гражданско правна защита са следните:

а) ако се оспори едно субективно право, заинтересуваното лице може да иска оспорване на това право чрез установителен иск.

б) ако нарушението на субективното право надхвърля оспорването и е придружено с фактически действия, тогава заинтересуваното лице може да използва осъдителен иск (ревандикационен иск например). Често пъти осъдителният иск може да се комбинира с иск за обезщетение за вреди на договорно или на деликтно основание.

в) когато се упражняват потестативни права, искът е конститутивен и едновременно с това съда постановява промяната във фактическата обстановка.

Най-ефикасната форма за защита на субективните права е държавната. Тя намира израз в отделни производства, обединени под общото наименование граждански процес, т.е. това е съвкупността от отделни предвидени в закона формални производства за защита на субективните права в зависимост от фазата на съществуване и вида на нарушените субективни права. Производствата са следните:

А.Исков процес – при него със сила на присъдено нещо съдът установява съществуването или несъществуването на твърдяното от ищеца субективно право и/или осъжда ответника да преустанови нарушаването на това субективно право, да обезщети причинените на ищеца вреди или постановява искана от гражданско правния субект промяна в правната сфера на друго лице.

Исковият процес е състезателен – предвидени са гаранции за адекватна защита на твърдяното право, респ. За адекватна защита на ответника.

Вътре в исковия процес, в зависимост от нарушеното субективно право, могат да се наблюдават три вида искове:

а) установителен иск – това е претенцията на едно лице да бъде признато с присъдено нещо съществуването или несъществуването на твърдяното от него право. Напр. установителен иск, с който едно лице, което е собственик на един имот, твърди и иска да бъде призната собствеността по отношение на друго лице.

В обратната хипотеза това е положителен установителен иск.

Отрицателен установителен иск е налице, когато се иска от съда да установи, че другото лице няма определено право.

   С установителен иск се бранят както притезателни, така и непритезателни права.

   Ако нещата излязат извън твърдението за собственост и има вече фактически действия (напр. пречене за упражняване правото на собственост), простият установителен иск не е достатъчен за защитата на субективното право, а трябва да се използва и

б) осъдителен иск – отделно или кумулативно се претендира обезщетение за вреди, за което трябва да се използват следните видове осъдителни искове:

ревандикационен иск – 108 ЗС[cxxix] заедно с деликтен иск за вреда.

негаторен иск – използва се, когато има само частично отнемане на собствеността (109 ЗС).[cxxx]

С осъдителен иск се бранят притезателни права.

   в) конститутивен иск – това е онова искане по съдебен ред да бъде упражнено едно потестативно право – напр. унищожаване на сделка.

С конститутивен иск се бранят потестативни права.

Често пъти с една искова молба могат да се съединят няколко иска. Напр., когато се иска да се развали договор за покупко – продажба, защото отсрещната страна не е платила цената. Тук се използват няколко осъдителни иска.

Б.Обезпечителен процес – това производство се упражнява при следните две хипотези:

а) когато във връзка с предстоящ иск има опасност имуществото, предмет на иска, да бъде унищожено.

б) когато вече има висящ иск и се иска от съда да обезпечаване на предявената претенция, защото имота може да бъде отчужден.

Основните мерки за обезпечение в ГПК са следните:

а) възбрана на недвижим имот – това е съдебна заповед, при налагането на която длъжникът не може да се разпорежда с имота.

б) запор на движима вещ

в) спиране изпълнението на едно съдебно решение

В.Изпълнителен процес

Основният орган при изпълнителния процес е съдия – изпълнителят. Когато един ответник е вече осъден, на ищеца е даден изпълнителен лист, като издаването на последния е актът, с който започва изпълнителното производство.

237 ГПК[cxxxi] предвижда кои са тези актове, наречени изпълнителни основания, т.е. актовете, които дават основание да се издаде изпълнителен лист.

 

  2.Самозащита и самопомощ(неизбежна отбрана и крайна необходимост)

Самозащитата в България не е предвидена като обща, симетрична мярка на държавно правната защита. Тези правни фигури дават възможност на лицето, титуляр на дадено право, да си осигури защита със свои собствени сили.

46, ал. 1 и 2 ЗЗД[cxxxii] говори само за гражданско правните последици от неизбежната отбрана и крайната необходимост. Поради това, понятията за тези две правни фигури са взети от НК.

2.1.Неизбежна отбрана

Неизбежна отбрана е вид самозащита, допустима от закона за отблъскване на противоправно нападение срещу онзи, който действа при неизбежна отбрана. Според 12, ал. 1 НК[cxxxiii] не е обществено опасно действието, което е извършено при неизбежна отбрана, за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

Не обществено опасно – т.е. не се действа противоправно. Макар да се нарушава закона, ако се причиняват вреди в определени граници, това действие не е противоправно, т.е. няма да се проявят гражданско правни последици (няма да се заплащат причинените вреди).

Ако са причинени вреди, надхвърлящи границите на неизбежната отбрана, тогава вреди се дължат.

Границите на неизбежната отбрана са следните:

а) трябва да е налице едно нападение, което да се свежда до използването на физическа сила или други средства, които трябва да са безспорни, т.е. нападението трябва да е такова, че да налага отбрана.

б) чрез нападението трябва да се накърняват права и интереси на гражданско правни субекти и това нападение трябва да е противоправно.

в) нападението трябва да не е прекратено към момента, в който се причиняват вреди на нападателя. Изключение има, когато нападателят е взел със себе си вещта, предмет на нападението.

г) вредите, причинени на нападателя трябва да бъдат в рамките на необходимите предели.

Ексцес (превишаване) пределите на неизбежната отбрана има тогава, когато е налице явно несъответствие с интензивността на нападението и когато на нападателя са нанесени щети, по-големи от необходимото.

2.2.Крайна необходимост

Крайната необходимост е уредена в 13 НК.[cxxxiv] Тази правна фигура се определя по следния начин – не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.

При наличието на тези предпоставки не е криминално деянието само тогава, когато причинените вреди са по-малки от предотвратените. Но 42, ал. 2 ЗЗД не изключва поправянето на причинените вреди. Наказателно правните и гражданско правните последици са различни – според 42, ал. 2 ЗЗД при крайна необходимост се дължи поправянето на причинените вреди, но за да е налице крайна необходимост, се презюмира, че предотвратените вреди са повече от причинените. Има ли причинени вреди, които са по-големи или равни на предотвратените, тогава се заплаща обезщетение за причинени вреди. Предпоставките, за да са налице наказателно правни последици, се съдържат в 13 НК.

По въпроса кой дължи поправка за причинени вреди има решение на ВС.

Във връзка с гражданско правните рефлексии на самопомощта, трябва да се каже следното – най-често самопомощта се свързва с правене на възражение от задълженото лице срещу насрещната страна, когато тя също е задължена към упражняващия самопомощта. Напр. възражението за неизпълнен договор по 90 ЗЗД е дилаторно възражение.

Или пък в хипотезата на 91 ЗЗД също има самопомощ. В този случай обаче, за разлика от хипотезата на 90 ЗЗД, тук вещта може да се изнесе на публична продан.

Самопомощ е и компенсацията на насрещни вземания по 103 ЗЗД.

Подобна хипотеза има и при правото на задържане, когато един подобрител на имот прави възражение срещу собственика на имота и го задържа докато последният не му изплати дължимото за направеното подобрение.

Вид самопомощ е и едностранното извън съдебно упражняване на потестативни права – напр. развалянето на двустранен договор. Но когато става дума за договор, с който се прехвърлят вещни права, развалянето става само по съдебен път.

 

 

 

ГРАЖДАНСКО-ПРАВНИ СУБЕКТИ

 

 

     19.Субекти на гражданското право – понятие и видове. Правоспособност на физическите лица – понятие, начало и край, съдържание и същност. Ограничаване на правоспособността

 

Понятието субект на гражданското право е правно-нормативно, тъй като съдържанието му, видовете правни субекти, условията, при които те възникват са уредени най-често с императивни правни норми. Нуждата от гражданско-правни субекти се налага от това, че гражданското правоотношение има за съдържание права и задължения, а техни носители могат да бъдат само реални физически лица или юридически лица. От друга страна, вторият етап от осъществяването на гражданското правоотношение е неговото изпълнение, което също може да стане само от признати от закона субекти. Освен това, самото гражданско-правно правоотношение възниква въз основа на юридически факти.

От тази гледна точка нормите на гражданското право допуска три вида гражданско-правни субекта:

1.Физически лица

   2.Други изкуствени образувания, създадени от физическите лица,а именно става дума за юридическите лица

   3.Държавата като носител на граждански права и задължения

 

2.Правосубектност

 

В правната теория се използва и това понятие, като то се схваща като едно сложно социално-юридическо качество, изградено от следните три компонента:

1.Правоспособност

  2.Дееспособност

 3.Деликтоспособност

Тези качества са конститутивните белези на правните субекти. Те обслужват притежаването, придобиването, изменението и загубването на конкретни права и задължения, но не се свеждат до тях, а са само една предпоставка за притежаването, придобиването, изменението и загубването на права и задължения.

Според едно друго становище правосубектността и правоспособността са синоними.

I.Правоспособност

Правоспособността, това е годността на правния субект да бъде носител на онези права и задължения, които могат да съществуват по силата на обективното право.

Проф. Венелин Ганев смята, че от една страна правоспособоността е абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения и в този смисъл е и обща предпоставка за това, едно принципно неограничено лице да притежава даден кръг от права и задължения. Във второто си значение правоспособността изразява вече придобитото качество на лице, притежаващо права и задължения, т.е. и субектът вече е конкретен.

   По този начин с понятието “правоспособност” означаваме два различни момента в съществуването на правния субект – като една виртуална възможност да има правен субект и като реално съществуващ правен субект, който притежава конкретни права и задължения.

От тази гледна точка, като че ли правният субект и правоспособността се покриват помежду си. Това усещане се дължи на факта, че понятието “правен субект”, което изразява правното положение на лицата като носители на права и задължения, включва в себе си като необходимо условие и правоспособността. Но понятието “правен субект” включва и правоспособността просто като правно качество, дадено по силата това, че субекта на правото реално притежава права и задължения.

Друго едно разбиране счита, че понятията “правосубектност” и “правоспособност” са тъждествени. Но едно лице може да бъде правен субект и без ефективно да притежава субективни права и задължения, т.е. като че ли между двата термина има различие, защото понятието “правен субект” визира носителя на права и задължения като част от правния порядък, докато понятието “правоспособност” визира пак този носител на права и задължения, но вече сам за себе си, акцентирайки върху неговите правни качества и възможности. Затова според проф. Венелин Ганев между двете понятия има субординация, при която правният субект е първичното, а правоспособността – вторичното.

Едно разпространено определение за правоспособността я дефинира като абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на правата и задълженията, които могат да се породят въз основа на правна норма. В това определение терминът “способност”, използван в литературата, е заменен с “възможност”. Това понятие обаче е обект на критика, тъй като под “способност за нещо” се разбира качеството на едно лице. Следователно синоними са думите “качество” и “способност”. Докато понятието “възможност” по-скоро е запазено за определянето на конкретно субективно право. Т.е възможността като термин отговаря на зависимостта от волята на едно лице да упражнява или не признатите му от закона права. При правоспособността е по-правилно да се използва термина “качество”, тъй като правоспособността зависи от правната норма и не винаги от волята на едно лице. Именно затова правоспособността трябва да се определи като правно качество, независимо факти. По съдържание правоспособността отговаря на съдържанието на субективните права. Срещу това разбиране има следните възражения:

1.Ако е вярно, че правоспособността е предпоставка за придобиването на субективни права, то е логически неиздържано предпоставката да се смесва с последиците.

2.Правоспособността представлява абстрактна възможност, която може и да не бъде изпълнена със съдържание или да пък да има различно съдържание, докато субективното право винаги е конкретно.

3.Упражняването на правоспособността често не зависи от волята на правния субект.

4.Отказ от субективно право е възможно по 100 ЗС,[cxxxv] докато отказ от правоспособност е недопустим.

Следователно правоспособността не трябва да се разглежда като възможност, а като правно качество, изразяващо абстрактната годност на едно лице да притежава един неограничен кръг права.

Друго различие е между правоспособността и състоянието на притежаването на конкретни субективни права (правообладанието). Последното е състояние на действително притежаване на конкретни права/носене на конкретни задължения. То е резултат от осъществяващи се конкретни юридически факти. Напр. в резултат на юридическия факт договор се придобиват конкретни права по договора. Доколкото състоянието на притежаване на конкретни права зависи от правоспособността, то и тук правоспособността е предпоставка за конкретно правообладаване.

По отношение на физическите лица правоспособността е еднаква за всички, но отделните физически лица са неравни от гледна точка на правообладанието – притежават различен вид и различен кръг субективни права.

Съдържание на гражданската правоспособност

На съдържанието на гражданската правоспособност може да се погледне по два начина:

1.Като признато от закона общо и абстрактно качество, годност на едно лице да бъде носител на права и задължения, т.е. предмет на правоспособността могат да бъдат всички субективни права и задължения, които могат да бъдат придобити по силата на закона. Оттук следва, че състоянието на правообладаване е различно от правоспособността.

Правото се стреми да релевира факти, настъпващи в обективната действителност, обекти, на които да се придаде правна значимост. Напр. права върху софтуер, право на географско наименование и т.н., т.е. определени факти, които до даден момент са били ирелевантни, сега стават правно релевантни.

2.Като динамична правоспособност – правоспособността става такава, когато обхваща само онези субективни права, които даден правен субект има към настоящия момент или основателно очаква да придобие. Напр. в правоспособността не се включват правата, които се придобиват при застраховка “Сгради”, ако лицето не притежава такива.

 

Гражданско-правен статут на субектите

Гражданско-правният статут на субектите е едно определение със специфична дидактическа насоченост, т.е. то е център на няколко групи характеристики на правния субект и на онези юридически факти (документи), които съдържат в себе си индивидуализиращите белези на субектите. Имат се предвид следните няколко нехомогенни групи белези:

1.Гражданско-правният статут на субектите на първо място се определя от правосубектността. Това е и предпоставката за следващите групи белези.

2.Правното качество, признато от закона на един правен субект, което му дава възможност да бъде страна по различен вид правоотношения.

3.Това са официалните писмени документи, които декларират, а някои и създават определени индивидуализиращи белези на правния субект (актовете за гражданско състояние).

Физически лица

Разглеждането на правосубектността ще се раздели на правоспособност и дееспособност на физическите лица. Това е така, защото по правило юридическите лица възникват като право – и дееспособни.

Правоспособност на физическите лица

Правният режим на правоспособността на физическите лица се основава на 4, ал. 2 и 6 КРБ[cxxxvi] и 1 ЗЛС.[cxxxvii] Текстът на 4, ал. 2 и 6 КРБ формират на конституционно ниво принципа за равенство, от който се инспирира и института на правоспособността на физическите лица.

Начало и край на правоспособността на физическите лица

Този въпрос може да започне от разглеждането на 1 ЗЛС, който дава основните белези на правоспособността. По тълкувателен път се разбира, че термина “всяко лице” се използва в ограничителен смисъл – всяко физическо лице, тъй като раждането е присъщо само на физическите лица. На следващо място тълкуването води до извода, че под “всяко лице” трябва да се разбира кое да е живо лице, без значение дали е годно физически или психически. Т.е. определянето на правоспособността на физическото лице, което се дава на основата на 1 ЗЛС звучи по следния начин: правоспособността на физическото лице е признатото и гарантирано от закона качество, годност на всяко живо същество, да бъде носител на права и задължения, като в 1 ЗЛС се имат предвид само гражданско-правните права и задължения.

Според 1 ЗЛС началото на правоспособността е от момента на раждането. То (раждането) е осъществено, когато плодът бъде отделен от тялото на майката, като не е необходимо да бъдат завършени всички действия от гл. т. на медицината (като срязването на пъпната връв например). Единственото условие е детето да бъде живо (според медицината – да има сърдечна дейност и да е поело въздух в дробовете си, т.е. да изплаче). От юридическа гл. т. не се изисква детето да бъде жизнеспособно. Други са обаче изискванията за наследствената правоспособност – може да наследява по закон и по завещание онзи, който е роден жизнеспособен (per argumentum a contrario 2, ал. 1, т. “б” ЗН).[cxxxviii]

Доказването на жизнеспособността, когато тя е предпоставка, също не е необходимо, тъй като 2, ал. 2 ЗН урежда оборимата презумпция, че онзи, който е роден жив е жизнеспособен.[cxxxix] Оборването може да стане, като се докаже, че макар и живо, детето се е родило нежизнеспособно.

Друго изключение от общата гражданско-правна правоспособност е 2, ал 1 ЗН, според който per argumentum a contrario онзи, който е заченат, но нероден, може да наследява по закон и по завещание.[cxl] Тази фикция намира приложение, когато има и още една предпоставка – ако в последствие заченатият се роди жив (жизнеспособен). Това не противоречи на определението за възникването правоспособността на физическото лице, тъй като заченатият има правоспособност чак от момента на раждането си.

Край на правоспособността на физическите лица

Краят на правоспособността настъпва със смъртта на физическото лице. Счита се, че смъртта е настъпила, когато окончателно е спряла сърдечната дейност и дишането. Не е настъпила смърт, когато дишането се поддържа изкуствено, както и когато има клинична смърт. Не са прекратяване на правоспособността и комите, тъй като и тогава сърдечната дейност и дишането са запазени.

Правоспособността следва да се отличава от дееспособността, тъй като последната е едно социално-правно качество, въз основа на което физическите лица със свои собствени действия придобиват права и задължения. Дееспособността възниква тогава, когато лицето стане способно да извършва правни действия.

 

Ограничаване правоспособността на физическите лица

Правоспособността на физическите лица не би могла да бъде отнета. Българското законодателство не познава гражданската смърт. Правоспособността може обаче да бъде стеснена, като определен елемент от нея бъде изваден и то за определен срок.

Гражданската правоспособност не може да бъде ограничавана и от носителя си, така че отказ от определен елемент от правоспособността е нищожен.

По изключение в някои случаи гражданската правоспособност може да бъде частично ограничена. Касае се за следните две ограничения:

1.Ограничаване на правоспособността като санкция за извършено тежко престъпление, доколкото ограничаването на правоспособността е предвидена изрично като наказание по НК – лишаване от свобода (37, т. 6, 7 и 8 НК).[cxli] В гражданското право е предвидено ограничаване на правоспособността по 237 ТЗ.[cxlii] Доста силен отзвук имат и ограниченията в 9 ЗБ.[cxliii]

2.Ограничаването на правоспособността по 73, ал. 3 СК.[cxliv] Според тази разпоредба дарението, отказът от залог и т.н. от незавършили пълнолетие лица са нищожни. Това не се отнася до еманципираните непълнолетни (т.е. онези непълнолетни, които са встъпили в брак). Спорна е правната същност на тази разпоредба, тъй като според някои систематичното й място води до извода, че се касае до ограничаване на дееспособността, т.е. 73, ал. 3 СК ограничава дееспособността на определени лица. Според други автори (проф. М. Павлова), тази разпоредба ограничава правоспособността, тъй като и без друго 73 СК се занимава с ограничаване дееспособността на лицата. Друг аргумент е, че, ако ще се касае за ограничаване дееспособността на непълнолетни лица, които са сключили сделки, то тези сделки ще са унищожаеми, а не нищожни, т.е., ако има ограничаване на дееспособността следва санкцията да бъде унищожаемост. Проф. Павлова смята, че “се касае за непреодолима дееспособност”, което означава липса на правоспособност. Независимо от тези теоретични спорове, факт е, че това ограничаване (било то на дееспособността или на правоспособността) се отнася само до изчерпателно посочените случаи в 73, ал. 3. Целта на ограничението е да се защитят интересите на не навършилите пълнолетие лица, поради което, ако бъде извършена сделка, ще е нищожна. Тази разпоредба закриля и третите лица, които биха сключили сделка с непълнолетен, заблудени за възрастта му.

С гражданска правоспособност у нас се ползват и лицата, които не са граждани на Република България. Чужденец според 2 ЗЧРБ е всяко лице, което не е български гражданин, а така също и апатридите.[cxlv] Съгласно 3, ал. 1 ЗЧРБ, чужденците у нас имат всички права и задължения по българските закони, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство.[cxlvi] Такива лица могат да придобиват субективни права, доколкото изрично не е забранено това, като тези субективни права, които притежават могат да бъдат защитавани в българските съдилища.

Специални разпоредби, които уреждат правоспособността на чужденците са визирани и в 22 КРБ,[cxlvii] 29, ал. 1 ЗС,[cxlviii] 3, ал. 3 ЗСПЗЗ[cxlix] и 3, ал. 4 ЗСПЗЗ.[cl]

Съгласно 22, ал. 2 КРБ при определени със закон условия, чужденците могат да придобиват право на ползване, право на строеж и други вещни права върху земята.[cli]

Според 3, ал. 5 ЗСПЗЗ чужденците могат да придобият при условия, определени от закон право на ползване на земеделска земя и други ограничени вещни права върху земя.[clii]

С изменението на 29, ал. 3 ЗС се допусна чужденци и чуждестранни юридически лица да придобиват у нас право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти.[cliii]

В 29, ал. 4 ЗС е дадено право на чужда държава или международни организации да придобиват право на собственост върху земя, сгради или ограничени вещни права върху недвижими имоти въз основа на международен договор, закон или акт на МС.[cliv]

 

     20.Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

 

Разграничението между правоспособността и дееспособността се прави сравнително късно. Не е познато на Римското право, нито на Средновековното право. У нас разграничаването на двете понятия става още в ЗЛС в чл. 1 и 2 – 5.[clv]

Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД,[clvi] било с нищожност по 73, ал. 3 СК.[clvii] Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).

Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:

1.Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.

2.Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.

   3.Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК).[clviii] Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.

4.Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.

5.По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).[clix]

Правна същност на дееспособността

Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД,[clx] е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).

В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.

Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.

Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:

1.Кога да се достига тази зрялост

2.Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.

Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.[clxi]

Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД).[clxii] Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.

Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС[clxiii] се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.

Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.

Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).[clxiv]

Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.

Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.

Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:

1.И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.

2.За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.

Степени на дееспособност

У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:

-от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни

-от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)

-от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)

-с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).

Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца,[clxv] докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК.[clxvi] Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.

Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:

1.Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни.[clxvii] Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.

2.Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.[clxviii]

Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР,[clxix] 54 СК[clxx]).

Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.[clxxi]

Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.[clxxii]

Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.[clxxiii]

Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.

С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).[clxxiv]

1.Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС.[clxxv] Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.

Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.

Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.

2.Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.

Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК,[clxxvi] където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.

Ограниченията на този принцип са следните:

А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане.[clxxvii] Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.

3.Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:

  1. отчуждаването на движими и недвижими вещи
  2. обременяването на движими и недвижими вещи

За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.

Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.

Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.

Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.

Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.

Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.

Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.

Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.

Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.

Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.

4.Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.

Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).[clxxviii]

Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.

 

21.Поставяне под запрещение – ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението

 

Обстоятелството, че българската правна система приема като формално-правен критерий възрастта при придобиване на дееспособност от лицата, говори, че този критерий трябва да има и определени корективи, тъй като понякога се получава така, че лица, които макар да са навършили пълнолетие, не притежават необходимата психо-физиологична зрялост, за да им бъде призната дееспособността.

Именно поради тези съображения е предвиден институтът на поставянето под запрещение (5 ЗЛС и 257, 277 ГПК).[clxxix] Нормите, които уреждат този институт са императивни, тъй като тази мярка е много радикална и се използва в краен случай.

Производството по поставяне под запрещение е исково, за разлика от производството за обявяване на безвестно отсъствие или смърт, което е охранително. Това е така, защото степента на засягане на правната сфера на лицата, поставени под запрещение е много по-голяма. Компетентен съд по това производство е окръжният, докато при обявяването на безвестно отсъствие или смърт – районния. Решението, с което се уважава молбата за поставяне под запрещение, респ. За отмяна на поставянето под запрещение, има конститутивно действие, а не констативно действие, както е при обявяването на безвестно отсъствие или смърт. Т.е. решението, с което се обявява поставянето на едно лице под запрещение се ползва със силата на присъдено нещо.

ВС в постановление № 5 от 1979 г. се е произнесъл по процедурните въпроси при поставянето под запрещение.[clxxx]

Материално-правните предпоставки за поставяне под запрещение са следните:

1.Под запрещение могат да бъдат поставяни както непълнолетни, така и пълнолетни лица. Непълнолетните се поставят само под пълно запрещение, докато пълнолетните могат да бъдат поставени както под пълно, така и под ограничено запрещение. Предпоставките за поставяне под запрещение са следните:

а) да е налице болестно състояние на лицето, което да засяга неговата воля (психиката му)

б) как това болестно състояние се е отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и волеизявленията си.

5 ЗЛС сочи две групи заболявания:[clxxxi]

слабоумие – това е вродено психическо заболяване (олигофрения), което има различни степени на засягане:

*имбецилност

*дебилност

*идиотия

придобити психически заболявания – напр. психическото разстройство, което също има различни форми:

*психопатии

*шизофрении

*неврози

*депресии

*циклофрении

*делирии

*атенции

*някои проявни форми на епилепсиите

До 1953 г. беше прието, че и някои други физически недостатъци могат да обосноват поставянето под запрещение.

Наркоманиите и алкохолизма също могат да бъдат предпоставка за поставянето на едно лице под запрещение, но само, ако са причинили психически заболявания на лицето.

Според 5 ЗЛС едно лице може да бъде поставено под запрещение, само, ако страдащият от слабоумие или душевна болест не може да възприема разпорежданията на правната норма, респ. не може да контролира действията си.

Не се стига до запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици). Тук обаче, сключената от такова лице сделка ще бъде унищожаема по 31 ЗЗД.[clxxxii]

Процесуални предпоставки, ред и правни последици от поставянето под запрещение

Тъй като производството по поставяне под запрещение е исково, то се завежда от онова лице, което има интерес. Искът се предявява пред СГС, като ищци могат да бъдат съпругът/съпругата, близки, роднини, въобще всяко лице, което има интерес от поставянето на дадено лице под запрещение.

Особеност на тази процедура, е участието на прокурора, който може да участва, както когато никой не е предявил иск за поставяне под запрещение, но това е в обществен интерес (тогава той действа като ищец), така и когато други лица са ищци (тогава участието на прокурора е гаранция за справедливост). Прокурорът, независимо дали е страна или не е, има право да обжалва съответното решение на съда. Изисква се лицето, чието поставяне под запрещение се иска, да бъде разпитано лично, а когато състоянието му не позволява да отиде в съда (напр., ако е в болница), тогава съдебният състав трябва да отиде при него. Това лице може да участва в производството както лично, така и чрез представител. Изслушва се също и вещно лице. Съдът решава какъв вид да бъде запрещението (дали да е пълно или да е ограничено), като не е обвързан с искането в молбата.

Ищецът упражнява едно потестативно (преобразуващо) право, имащо за последица отнемането на гражданската правоспособност на ответника. Действието на решението на съда е ex nunc. Решението, с което се отхвърля иска, не засяга дееспособността и няма конститутивно действие. По право съпругът е настойник на запретеното лице. След влизане в сила решението съдът уведомява органа по запрещаване (кмета на населеното място), за да бъде формиран попечителски съвет, който да се грижи за имуществото на поставения под запрещение.

Искането за отмяна на решението за поставяне под запрещение може да бъде направен и от самото лице, поставено под запрещение. Реда за отмяна на решението е същият, като искането може да бъде или за замяна на пълното с ограничено запрещение, или изобщо за отмяна на запрещението. Ако решението бъде отменено, новото решение отново има коноститутивно действие ex nunc.

Настойничество и попечителство

Институтите на настойничеството и попечителството са уредени в Гл. X СК. Според 109, ал. 1 СК настойничество се учредява върху малолетни лица (деца, не навършили 14 години),чийто родители са неизвестни, починали са или са лишени от родителски права. Настойничество се учредява и върху напълно запретените пълнолетни лица.[clxxxiii]

Попечителство се учредява над непълнолетни лица (от 14 до 18 години), чиито родители не са известни, починали са или са лишени от родителски права. Попечителство може да се установи и над ограничено запретени пълнолетни лица (109, ал. 2 СК).[clxxxiv] Молба за учредяване на настойничество/попечителство може да направи всяко заинтересувано лице. Органът по настойничеството/попечителството е кметът на населеното място или назначено от него длъжностно лице. Той съставя настойнически съвет/попечител и заместник попечител от роднините и близките на лицето, над което се учредява настойничество/попечителство. До назначаването на настойник/попечител органът по настойничеството лично описва имуществото и взема други охранителни мерки за запазване интересите на лицето, на което се назначава настойник/попечител. В 116 СК са поставени забрани за това кои лица не могат да участват в настойническия съвет, попечители и заместник-попечители.[clxxxv] В следващия чл. 117 СК са определени правата и задълженията на настойника.[clxxxvi] В 122 СК пък са определени правата и задълженията на попечителя.[clxxxvii]

 

22.Правна индивидуализация на физическите лица. Право на име. Местожителство

 

През последните 2 години материята на правната индивидуализация претърпя съществени изменения. Основните нормативни актове, като Гл. 1 ЗЛС, 7 ЗЛС, ЗИБГ от 1993 г. бяха отменени. На тяхно място бяха приети ЗГР, ЗБГ, ЗБДСамол., ЗЧБ, ЗБежан.

С приемането на ЗГРег следва да се счита за мълчаливо отменена и Наредбата за гражданското състояние от 1975 г., тъй като приложното поле на закона съвпада с приложното поле на Наредбата.

Нито ЗГР, нито другите закони, уреждащи белезите на физическите лица, не боравят с понятието “гражданско състояние”, каквато е употребата при Наредбата. Този термин се среща единствено при актовете за гражданско състояние. Легалният термин е “гражданска регистрация”. Двете понятия се различават в следните насоки:

1.Под гражданска регистрация се разбират вписванията от събитията от живота на едно физическо лице, правени в регистрите за гражданско състояние и вписванията в регистрите за населението. От друга страна обаче, под регистриране, по смисъла на 1 ЗГР, се разбира съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от останалите лица в обществото и семейството му, като име, гражданство, семейно положение, родство и т.н.[clxxxviii]

2.Под гражданско състояние по смисъла на Наредбата се разбират правно-индивидуализиращите белези, за които се събират данни (1 Наредба ГСъст. От 1975 г.).[clxxxix]

Връзката между двете понятия се осъществява посредством института на актовете за гражданско състояние, тъй като 2, ал. 1 ЗГР казва, че гражданската регистрация на физическите лица у нас се основава на данните от актовете за гражданско състояние.[cxc]

Правно-индивидуализиращи белези на физическите лица

Нито ЗГР, нито Наредбата ГСъст. Изброяват кои са индивидуализиращите физическите лица белези. Правно-индивидуализиращите (фактически-индивидуализиращите) белези са много и различни. За определянето на гражданско-правния статут на физическите лица от значение са само онези белези, на които правната норма отдава правно значение, т.е. щом като принципът е, че конкретни нормативни актове ще посочват кои са определящите белези, следователно тези индивидуализиращи белези не са неизменни. Така например преди религиозната принадлежност е била правно-релевантен индивидуализиращ белег, но днес тя няма значение.

Съгласно 8 ЗГР основните данни за гражданската регистрация (основните правно-индивидуализиращи белези на физическите лица) са следните:

1.Име

2.Дата и място на раждане

3.Пол

4.Гражданство

5.ЕГН/Личен № за чужденците – това не е нито правна, нито естествена връзка с други лица, а е един уникален номер, чрез който физическото лице се определя еднозначно.[cxci]

Начина за формирането на тези данни се урежда от Правилника за функциониране на ЕСГРАОН.

1.Име – след отмяната на ЗИБГ, правният режим на името се урежда в 9 и Гл. 2, раздел 2 ЗГР.[cxcii]

Името е едно словесно наименование, което всяко физическо лице е административно задължено да има, като образуването на името е установено императивно.

Собственото име се избира от родителите и се съобщава на длъжностното лице при съставянето на АГС.

   Бащиното име се образува от собственото име на бащата с окончание ов- (ова-) или ев- (ева-),освен, когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези окончания. Бащиното име на дете, на което е установена само майката се формира от собственото име на майката.

   Фамилното име се формира по следните два начина:

   1.Или от фамилното име на бащата

2.Или от бащиното име на бащата

За фамилно име на дете, на което е установена само майката, се взима фамилното име на майката или фамилното име на нейния баща.

При пълно осиновяване бащиното и фамилното име на осиновяваното дете се определят според името на осиновителите, а собственото име се определя от съда според желанието на осиновителите.

   При непълно осиновяване собственото име на осиновеното дете не се променя, а бащиното и фамилното име могат да се променят по решение на съда, като тази промяна се постановява със съдебното решение, с което се допуска и непълното осиновяване.

   При встъпване в граждански брак всяко лице може да запази своето име, да вземе фамилията или бащиното име на другия съпруг или да ги добави към своите имена.

   При развод се възстановяват имената преди брака, освен, ако съдът не присъди единият съпруг да носи името на другия, ако той е съгласен; ако единият съпруг е станал известен с името на другия; При изменение на обстоятелствата бившият съпруг може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име (103 СК).[cxciii]

   Псевдонимът е свободно избрано лично наименование, с което лицето е известно в обществото. Дадено лице може да прибави към собственото си име и псевдоним по решение на съда (436 ГПК).[cxciv]

   Промените на собственото, бащиното или фамилното име се допускат от Районния съд по последното местоживеене на лицето, въз основа на писмена молба на заинтересуваното лице, когато те са осмиващи, опозоряващи, обществено неприемливи или, когато важни обстоятелства налагат това.

Когато в последствие произхода на дадено лице бъде установен чрез припознаване или по съдебен ред, то тогава името му ще се промени по Общите правила на ЗГР, като задължително се иска съгласието на детето, ако е навършило 14 години.

Лицата от български произход, възстановили българското си гражданство, могат да променят бащиното или фамилното си име с наставки ов- (ова-) или ев- (ева-), както и да побългарят собственото си име по реда на бързото производство по ГПК. По същия ред могат да променят имената си и лица, чиито имена са насилствено сменени. По същия начин се променят и имената на българските граждани.

Гражданско-правна защита на правото на име

Името е едно нематериално благо и следователно е предмет на субективното право на име. Това право е лично, неимуществено, непрехвърлимо и ненаследимо. Т.е. това право включва възможността само носителят му да си служи с него.

Хипотезите, при които може да е налице нарушаване правото на име са следните:

1.Ако едно лице оспорва правото на име на друго лице, както фактически, така и чрез пречене на упражняването на това право. Простото оспорване се защитава чрез установителен иск по 97 ГПК.[cxcv]

2.Ако едно лице си служи с чуждо име. В този случай, заинтересуваният може да защити правото си чрез отрицателен установителен иск.

3.Неправомерното използване на име може да бъде защитено и чрез осъдителен иск. Ако нарушението е извършено виновно, може да се прибави и деликтно обезщетение. Ако нарушението продължава и след това, може да се използва защита по 429 ГПК.[cxcvi]

2.Пол

Всички физически лица принадлежат към един пол. Съгласно 6 КРБ всички хора се раждат равни и свободни по достойнство и права, като не се допускат никакви ограничения или привилегии, основани на пола.[cxcvii] Жената-майка се ползва с особен защита от държавата.

В гражданското право значението на пола е свързано главно с определянето на името на лицето при установяването на произхода по баща.

Брак по нашето право могат да сключат само лица от различни полове.

3.Гражданство

Гражданството е уредено в КРБ, ЗБГ и др., където са предвидени способите за придобиване и освобождаване от българско гражданство.

4.Произход

Произходът представлява връзката между лицето и неговите родители. Произходът от майката се определя от раждането (31, ал. 1 СК).[cxcviii]

Произходът от бащата е доста по-сложен. Когато майката е сключила брак, произхода от бащата се определя от оборимата презумпция, че за баща на детето се счита лицето, което е в брак с майката, включително и когато бракът е прекратен, но детето е родено 300 дни след прекратяването му. Тази презумпция се оборва с иск за бащинство, който се предявява или от майката, или от съпруга на майката.

При липса на брак произходът от бащата се установява чрез т.нар. припознаване, което представлява едно писмено волеизявление с нотариална заверка на подписа на едно лице, което признава, че дадено дете е заченато от него.

5.Родство

Родството бива следните три вида:

А.Родство по права линия – тогава, когато две лица се намират в отношение, при което едното произхожда пряко от другото (напр. дъщеря от майка) или непряко (напр. внук от дядо). Степените на родството се броят по колена – напр. син от баща са роднини по права линия от първа степен.

Б.Родство по съребрена линия – лицата не произхождат пряко едно от друго, но имат общ родоначалник (напр. брат и сестра се намират в родство по съребрена линия от втора степен).

Правнорелевантно е родството до шесто коляно по съребрена линия.

В.Родство по сватовство – роднините на единия съпруг са роднини по сватовство на роднините на другия съпруг.

6.Семейно положение на физическите лица

Семейното положение на физическите лица се определя от това, дали лицето е омъжено/оженено, разведено и т.н. То бива следните видове:

А.Женен/неженен; омъжена/неомъжена

Б.Разведен/разведена

В.Вдовец/вдовица

Допустима е само моногамията.

7.Възраст

Възрастта е от значение за правоспособността и дееспособността на физическите лица.

8.Здравословно състояние

Здравословното състояние поначало не е правнорелевантно обстоятелство, освен, когато довежда до ограничаване на брачната дееспособност (13 СК)[cxcix], т.е. това са interimentum derimentum tantum (абсолютни пречки) за сключване на брак и общата дееспособност.

9.Местожителство

Въпросът с местожителството е по-особен, тъй като то вече не е правнорелевантен индивидуализиращ физическите лица белег по ЗГР, макар че другите закони го приемат.

ЗГР се явява специален по отношение на ЗЛС и следователно отменя 7 ЗЛС, който уреждаше местожителството, а понастоящем Гл. 4 ЗГР говори само за адрес/адресна регистрация. Това, което налага разграничаването на понятието “местожителство” от термина “адресна регистрация” е, че и 35 КРБ също говори за “местожителство”.[cc] В 71 и 120 СК се използват термините “местоживеене” и “местопребиваване”.[cci] 68 ЗЗД също говори за “местожителство”,[ccii] както и 37 НК.[cciii]

Според 89 ЗГР адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си, като под адрес се разбират не само улицата, където живее лицето, но още и входа, номера на апартамента и т.н. на жилището.[cciv]

Под постоянен адрес 90 ЗГР разбира отразяването на постоянния и настоящия адрес на лицата в регистрите за населението.[ccv] Докато под “местожителство” се разбира самото населено място, където лицето се е установило да живее постоянно и преимуществено.

Следователно понятието “адрес” е по-широко и включва в съдържанието си понятието “местожителство” по отменените 7 ЗЛС и Наредбата за ГСъст.

Съгласно 90 ЗГР всяко лице е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес, като по този начин разрешителният режим, характерен за местожителството, е заменен с чисто регистрационен.

Въпреки това адресът продължава да бъде не само една фактическа връзка на физическото лице с дадено населено място, а и едно административно правоотношение, възникнало от административен акт, който обаче вече е регистрационен, т.е. съответното длъжностно лице (кметът на общината) не може да откаже регистрацията.

При определянето на адреса значение има формалният момент, т.е. административният акт по регистрацията, по силата на който съответното длъжностно лице разпорежда вписване в регистъра на населението.

Т.е. всяко физическо лице е длъжно да се намира в административна връзка с органите на местното самоуправление в едно от населените места в страната, като тази връзка се изразява в административното задължение да се регистрира адресно. Адресът обаче не представлява административно задължение на лицето да живее преимуществено там, където се намира адресната му регистрация. 93 – 97 ЗГР[ccvi] уреждат два вида адреси:

1.Постоянен адрес – той е израз на едно сравнително трайно правоотношение. Българските граждани, живеещи в чужбина, които не могат да докажат постоянна адресна регистрация, се вписват служебно в район “Средец” в гр. София. Постоянният адрес се заявява от лицето до съответната общинска администрация и може да бъде само един.

2.Настоящ адрес – това е една нетрайна фактическа връзка на лицето с дадено населено място, т.е. това е адресът, на който лицето пребивава. И настоящият адрес може да бъде само един. Настоящият адрес се заявява чрез простото подаване на една адресна карта до общинската администрация.

По ЗБГ местожителството загубва правната си релевантност, т.е. понятието “местожителство” трябва да бъде корективно тълкувано и да бъде заменено с термина “адресна регистрация”.

 

23.Актове за гражданско състояние – понятие и видове. Съставяне на актове въз основа на съдебно решение. Отбелязвания. Правно действие на АГС

 

Под АГС се разбира един правен акт, който има в основата си волеизявление на властнически орган на местно самоуправление (т.нар. длъжностно лице по гражданско състояние).

Съгласно 35 ЗГР длъжностно лице по гражданско състояние е кметът на общината, който с писмена заповед възлага това си правомощие на кмета на отделното населено място.[ccvii] Касае се за държавно-удостоверителна функция, отнасяща се за правно релевантни състояния. Това са индивидуални административни актове, а създадените по силата им документи имат качеството на официални свидетелстващи документи, като само за акта за граждански брак действието е конститутивно, т.е. този акт за гражданско състояние има правосъздаващо действие.

Актовете за гражданско състояние имат т.нар. формална доказателствена сила (снабдени са с оборимата презумпция за истинност).

Материята на АГС до голяма степен влиза в Административното право, поради което редът и формата, по които се създават, са уредени с императивни правни норми в Административното право.

Съставянето на АГС става въз основа на документи, удостоверяващи дадени обстоятелства, като нашият законодател е предвидил три основни акта за гражданско състояние:

1.Акт за гражданско състояние за раждане

2.Акт за гражданско състояние за брак и

3.Акт за гражданско състояние за смърт.

Компетентен орган да създава такива документи е кметът, на населеното място, на чиято територия се е случило събитието. Законът обръща внимание на обявяването на събитието, задължение за което имат предвидените в закона лица. Напр. обявител по един акт за гражданско състояние може да бъде само дееспособно лице (изключение прави само актът за раждане, където събитието може да се обяви и от непълнолетните родители). Значението на обявяването се състои в това, че актът за гражданско състояние се съставя от длъжностното лице веднага след обявяването на събитието и то в присъствието на обявителите (особеност е, че за съставянето на АГС за брак трябва да присъстват т.нар. инструментални свидетели).

Трябва да се отбележи, че актовете за гражданско състояние не са удостоверенията, с които всеки разполага (напр. удостоверение за раждане), тъй като тези документи имат производен характер, т.е. удостоверяват, че е налице съответния акт за гражданско състояние, който се пази при длъжностното лице по гражданско състояние.

Видове актове за гражданско състояние

Актовете за гражданско състояние биват следните няколко вида:

1.АГС за раждане.

Актът за раждане се съставя в седем дневен срок от раждането (без деня на раждането) въз основа на писмено съобщение. Съгласно 43 ЗГС задължение писмено да съобщят за раждането имат: ръководителят на здравното заведение или лицето, на което със заповед е възложено това, когато раждането е станало в здравно заведение; компетентно медицинско лице, когато раждането не е станало в медицинско заведение; длъжностното лице по гражданско състояние, когато в населеното място няма медицинско лице;[ccviii]

От писменото съобщение трябва да се различава устното обявяване на раждането, което се прави в пет дневен срок (без деня на раждането) и е задължение на: бащата (прави се лично или чрез нотариално упълномощено от него лице); когато бащата е починал, отсъства, намира се в неизвестност или други обективни обстоятелства не му позволяват да обяви раждането, това се прави от лице, присъствало на раждането; майката също може да обяви раждането (лично или чрез упълномощено от нея лице) – 43, ал. 3 и 4 ЗГР.[ccix]

Актът за раждане съдържа всички стандартни реквизити на останалите АГС – място на съставяне на акта, номер на акта и дата на съставяне, номер на оригиналното удостоверение, дата (година, ден, месец, час и минута) на раждането, място на раждане, име на новороденото, ЕГН и т.н. (45, ал. 1 ЗГР).[ccx]

Съществува обаче и възможност, бащата на новороденото да не е установен по реда на презумпцията за бащинство. Тогава бащата може да се установи чрез припознаване. Ако припознаването е направено преди съставянето на АГС за раждане, бащата се вписва в акта. Ако припознаването се извърши след това, то в графата “баща” се пише “неизвестен” (49 ЗГР).[ccxi]

Нов АГС за раждане се съставя в хипотезата на пълното осиновяване – новият акт се съставя въз основа на заверен препис на решението на съда, с което осиновяването се допуска (50, ал. 1 ЗГР).[ccxii]

2.АГС за граждански брак.

Актовете за граждански брак се съставят, след като длъжностното лице по гражданско състояние провери самоличността и възрастта на страните и установи, че няма пречки за сключването на брака, получи волеизявленията на страните за съгласието им, в присъствието на двама свидетели.

3.АГС за смърт.

Актовете за смърт се съставят въз основа на получено съобщение за смърт, което се издава от компетентно медицинско лице не по-късно от 48 часа и не по-рано от 24 часа от настъпването на смъртта. Обявител на събитието е лицето, което представя медицинското свидетелство за смърт.

Разновидност на АГС за смърт е акт за смърт, съставен въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което се обявява дадено лице за умряло. АГС се съставя от длъжностното лице по гражданско състояние въз основа на заверен препис на решението (59 ЗГР).[ccxiii]

4.АГС за военнослужещи при извънредни случаи.

Тези АГС се съставят в случаите, когато военнослужещи се намират извън територията на страната или са на нейна територия, но поради военни действия са лишени от възможността да съобщят на гражданските власти за настъпилото събитие. В тези случаи функциите на длъжностно лице по гражданско състояние се поемат от военнослужещи, определени от командването (63 ЗГР).[ccxiv]

5.АГС за раждане, сключване на граждански брак или смърт, съставяни при пътуване по море.

В тези случаи капитанът на кораба е длъжен да впише съответното събитие в корабния дневник и да състави АГС в срок от 24 часа от настъпването му (без актът за граждански брак) – 66 ЗГР.[ccxv] Капитанът на кораба е длъжен да предаде преписи от съответните АГС в службата за гражданско състояние при общината на първото българско пристанище, в което е влязъл корабът или в българското посолство/консулство в първата страна, в чието пристанище влезе кораба (67, ал. 1 ЗГР).[ccxvi]

6.АГС на български граждани, съставени в чужбина.

Съставят се или от съответния българско дипломатическо/консулско представителство в съответната държава, или от чуждите местни органи по гражданско състояние там. Във втория случай българският гражданин е задължен да се снабди със заверен препис от АГС и да го предаде (изпрати) не по-късно от шест месеца на дипломатическия/консулския представител в съответната страна, като му съобщи и постоянния си адрес в Р България (70, ал. 1 ЗГР).[ccxvii]

Изменения в актовете по гражданско състояние

Измененията в актовете по гражданско състояние стават чрез отбелязване, допълване и поправяне. 77 ЗГР предвижда, че промяната в гражданското състояние на лицата се извършва по съдебен или по административен път.

Чрез отбелязване се внасят промени относно обстоятелствата, характеризиращи гражданското състояние на лицата (отбелязването става в графата “бележки”). Отбелязването също има качеството на вторичен административен акт.

   Съществуват и случаи, когато тези отбелязвания стават и без официален акт на държавен орган – напр. при припознаване, което е частен акт на лицето, което извършва волеизявлението.

Чрез отбелязване става промяна на такива обстоятелства, като прекратяването на граждански брак/обявяването му за недействителен, прекратяване на осиновяване, установяване на произход чрез съдебно решение;

   Промяна на АГС по административен ред

Когато има промяна в АГС по административен ред, въз основа на официални документи се извършва промяната, но това може да стане само тогава, когато тези данни не променят смисъла на АГС. По административен ред не може да се променят името, пола и т.н. на лицето.

   Промяна на АГС по съдебен ред

Промените на АГС въз основа на съдебно решение са следните:

1.При непълно осиновяване – в АГС се отбелязва решението, с което се допуска непълното осиновяване, имената на лицето, което се осиновява (ако са променени) и имената на осиновителите.

2.При развод/обявяване за недействителен брака – обявява се номерът и състава, който е издал решението за развода, а, ако има изменение на фамилното име – отбелязва се и това.

Съставяне на нов АГС въз основа на съдебно решение

Нов АГС, който се съставя въз основа на влязло в сила съдебно решение, има в две групи случаи:

1.При пълно осиновяване по реда на 54 СК[ccxviii] и при обявяване на смърт – 14 – 18 ЗЛС.[ccxix] Новият АГС за раждане се съставя, защото било по силата на пълното осиновяване, било по силата на обявяването на смъртта, се променя гражданското състояние на съответното лице.

2.Когато първоначално съставеният АГС е бил изгубен или унищожен. Тук пак има нов съдебен акт, но той вече не притежава конститутивното действие на съдебното решение за пълно осиновяване, а върви по специалното производство на 436 – 442 ГПК за установяване на факти.[ccxx] Това е особен вид охранително производство.

Унищожаването на вече съставен АГС става, когато например длъжностното лице по гражданско състояние е съставило два акта за едно и също обстоятелство.

Поправките не водят до анулирането на акта за гражданско състояние, а се вписват в графата “бележки”.

Съгласно 34, ал. 2 ЗГР, съставените по установения ред актове за гражданско състояние, имат пълно доказателствено действие за отразените в тях факти до доказване на тяхната неистинност.[ccxxi] Оборването на тази презумпция става чрез оборването истинността на съответните документи – това е едно особено производство по 154-156 ГПК.[ccxxii] Оборването истинността на съответните АГС ще се установи с предявяване на иск по 97, ал. 3 ГПК.[ccxxiii]

Всеки АГС (с изключение на акта за граждански брак) има декларативно действие.

   Регистри за гражданско състояние

Регистрите за гражданско състояние представляват специални книги, които съдържат съставените през годината актове за гражданско състояние по видове. Част от регистъра е азбучният указател на вписаните в регистъра лица.

Регистри за населението (22-33 ЗГР)[ccxxiv]

Регистър на населението се води във всяка община/кметство и се състои от личния регистрационен картон на лицето с постоянния му адрес в съответното населено място. Регистърът на населението се състои от всички общински регистри на населението и се съставя въз основа на други официални свидетелски документи, поради което те нямат доказателствената сила на актовете за гражданско състояние.

 

 

    24.Юридическо лице – понятие, историческо развитие, теории за същността. Видове юридически лица

 

Най-общата класификация на правните субекти е на физически и юридически лица. В гражданското право юридическото лице е правна категория, чието съществуване е предизвикано от разрастването на гражданския оборот.

За утвърждаване на категорията “юридическо лице” най-съществен принос имат трудовете на канонистите, които използват достиженията на Римското право и развиват теорията за юридическото лице.

Понятието “юридическо лице” не е познато на Римското право. Макар по това време в Рим да са били познати корпорациите, последните са били правоспособни само в имущественото право и като изключение са имали право на име/могли са да бъдат патрони на освободените от тях роби. В Римското право корпорацията е възниквала с постигане на съгласие на поне трима членове-учредители за създаването й.

Фондацията се е появила чак по време на Християнството. През Средновековието първите юридически лица възникват като религиозни, занаятчийски или търговски сдружения.

Едва през XIX век юридическото лице се утвърждава и получава правна уредба, която първоначално се формира във връзка с правния режим на юридическите лица. Юридическите лица стават легални именно с признаването качеството “юридическо лице” на търговските дружества. В последствие възникват и юридическите лица с идеална цел, като понятието “юридическо лице”, заедно с понятията “субективно право” и “правоотношение” е един от основните китове на днешната цивилистика.

Юридическото лице е значима в практическо отношение правна конструкция, тъй като огромна част от гражданския оборот минава именно през него. Юридическото лице е едно правно творение, на което основните предимства са следните:

1.В съвременния правен оборот доста често се оказва непосилно за отделните правни субекти самостоятелно да задоволяват интересите си, докато юридическото лице дава възможност за събиране на големи средства.

2.Така набраните средства се упражняват много по-рационално чрез разделянето на собствеността от управлението при юридическите лица.

3.Юридическото лице дава възможност за обособяване на имуществото на участващите в него от това на самото юридическо лице. По този начин всеки един участник в юридическото лице има лична собственост, която е независима от собствеността му в юридическото лице. Т.е. съответното юридическо лице поначало не отговаря за правата и задълженията на участниците си, а участниците в юридическото лице, отговарят до размера, до който са участвали в него. Казаното важи за ООД, АД и т.н., но събирателното дружество е подложено на друг режим.

Тук е наложително да се изяснят някои понятия:

   –имущество – това е един материален субстрат, обхващащ всички права и задължения, които има едно юридическо лице (вещни права, права на вземане и пр.). Имуществото се променя с всеки правен акт на даденото юридическо лице, т.е. варира непрекъснато и може да става по-голямо или по-малко в зависимост от това, дали юридическото лице придобива права или пък се обременява със задължения.

   –капитал – това е една относително непроменяема величина, един стойностен израз на имуществото на юридическото лице към момента на неговото учредяване.

Оттук се прави извода, че ако капиталът е условен, то имуществото е материално.

   Правна уредба на юридическите лица

Правната уредба на юридическите лица в нашата правна система е разпръсната, но три текста в ЗЛС (131-133) могат да се приемат като обща уредба на юридическите лица.[ccxxv] Трябва да се отбележи, че след влизането на ЗЮЛНЦ в сила, членове 134-154 ЗЛС бяха отменени и корпоративно устроените юридически лица вече не се уреждат там.

За други типове юридически лица съществува правна уредба в различни нормативни актове – напр. за жилищно-спестовните кооперации правната уредба се съдържа в ЗЖСК, за кооперациите – в ЗКооп., основните видове юридически лица, които представляват търговски дружества имат уредба в ТЗ, търговските банки – в ЗБ, застрахователните и презастрахователните дружества – в ЗЗастрах., инвестиционните дружества – в ЗППЦК;

Обща дефиниция на юридическите лица в нашето законодателство няма, поради което тя се извежда от текста на 131 ЗЛС – юридическите лица са носители на права и задължения, които те придобиват чрез органите си.[ccxxvi]

Юридическото лице се създава по силата на правната норма, т.е. едно социално образувание ще бъде признато за юридическо лице, ако е предвидена в законодателството конкретна правна норма за него. Т.е. определянето от правната норма дали една даденост да бъде юридическо лице, може да бъде изрично (136 КРБ)[ccxxvii] или да не е изрично, като се допуска възможността едно социално образувание да е самостоятелна страна по едно правоотношение.

   Друг белег на юридическото лице е, че то се явява като един обособен правен субект, носител на права и задължения, различни от тези на лицата, които го учредяват или го съставляват. Целта на създаването на юридическото лице е, то да бъде самостоятелен участник в гражданския оборот.

Вярно е, че повечето юридически лица възникват, за да бъдат носители на права и задължения в частното право, но не е вярно, твърдението на проф. М. Павлова, че юридическите лица не са носители на властнически правомощия. Голяма част от юридическите лица могат да бъдат носители на такива правомощия или поне да имат публични функции (напр. един университет, който безспорно е юридическо лице, осъществява публични функции).

Вярно е и, че юридическите лица имат гражданско-правна правосубектност, но редом с това те имат правосубектност и в други правни отрасли – възможно е напр. да изпълняват и административно-правни задължения, т.е. правосубектността на юридическите лица е поливалентна.

Друг белег на юридическото лице е наличието на определено организационно устройство, което е абсолютно наложително за едно образувание, което трябва да има права и задължения, но е лишено от своя психична воля. Поради тази причина организационната структура на юридическото лице е друг негов констативен белег. Организационната структура на юридическото лице означава наличието на структура на неговите органи – лице/група от лица, на които по закон или с вътрешен устройствен акт, са предоставени определени правомощия – 131 ЗЛС.

Друг родов белег на юридическото лице е обособяване имуществото му от това на неговите членове/лицето, което го е образувало (при фондациите). Това е другата страна на самостоятелната имуществена отговорност на юридическото лице.

От всичко казано дотук, може да се даде и едно меродавно определение на понятието “юридическо лице” – това е социално образувание, което е създадено по предвидения в закона ред, за да придобива права, да поема задължения и да извършва правни действия/да отговаря по тях чрез своите правни органи.

Проф. М. Павлова дава и още един белег на юридическото лице – то не трябва да притежава властнически правомощия. По този въпрос по-горе бяха посочени съответните възражения.

Друго, което е неприемливо в тезата на проф. Павлова, е по отношение на организационната структура на юридическите лица, а именно, че авторката смята, че органите на юридическите лица се създават само от физически лица. Такова схващане обаче не може да се приеме и като аргумент в противното е ТЗ (234, ал. 1)[ccxxviii], където е предвидено как ще се формира волята на юридическото лице, когато негови членове са други юридически лица.

Друга характеристика на юридическото лице е персоналният и материалния му субстрат. Под материален субстрат трябва да се разбира имуществото на юридическото лице. Под персонален състав на юридическото лице се разбират следните две неща:

   –корпоративният му състав, когато между членовете му съществува членствено правоотношение

   –съществуват и юридически лица, които нямат корпоративен характер, но въпреки това също имат персонален субстрат – напр. университетите.

   Видове юридически лица

Видовете юридически лица се определят в зависимост от различни критерии, които са следните:

   1.В зависимост от това, дали осъществяват властнически функции, юридическите лица биват:

а) юридически лица на публичното право – тук спадат държавните учреждения (БНБ, общините, министерствата и пр.), които от една страна са подчинени на публично-правните норми, но като носители на права и задължения, имат и частно-правен режим;

б) юридически лица на частното право – към тях могат да бъдат отнесени търговските дружества, кооперациите, сдруженията, фондациите, партиите и т.н.

   2.Друго деление на юридическите лица, е в зависимост от дейността, която осъществяват и отрасловата им принадлежност. Тук различаваме:

а) юридически лица на търговското право

б) юридически лица на гражданското право

Такова едно деление не би било вярно, тъй като търговското право не е отделено от гражданското право и следователно не може да се прави такова деление. Вярно е друго – критерий за това деление е видът на дейността, която осъществява юридическото лице, а оттам и неговото предназначение, т.е. критерий за разграничението не може да бъде отрасловата принадлежност на съответното юридическо лице. Следователно делението, базирано на вида дейност на юридическото лице, ще бъде следното:

а) стопански юридически лица – търговски дружества, кооперации и т.н.

б) юридически лица с нестопанска цел – фондации, сдружения и пр.

в) юридически лица, които указват публични услуги – университети, болници, социални заведения.

Тук разграничението на юридическите лица на стопански и нестопански, се натъква на следната трудност – от една страна част от стопанските юридически лица не формират и не разпределят печалба, защото не искат, а от друга страна – при определени предпоставки, на юридическите лица с нестопанска цел е разрешено да осъществяват стопанска дейност. По ЗЛЗ организациите, които предоставят публични услуги, се обособяват в публични юридически лица, но прилагането изцяло на стопанска дейност би довело до промяна на предназначението им (3, ал. 4).[ccxxix]

   3.Друга класификация от гл.т. наличието или отсъствието на личен състав е:

а) корпорации – те включват някакъв тип обществена групировка на членовете си и имат органна структура. Това са колективните правни субекти. Тук влизат акционерните дружества, кооперативните сдружения, сдруженията с нестопанска цел, партиите и пр. Техни членове могат да бъдат физически или юридически лица, както и физически, и юридически лица едновременно;

б) учреждения и фондации – тук влизат университетите, БНБ и пр.

Тази класификация обаче е условна, защото напр. при едно ЕООД/ЕАД се поставя въпроса, дали те са корпоративни или не. При тях няма членска маса, а има едно лице, което притежава целият капитал. Това лице е различно от юридическото лице на ЕООД/ЕАД. От друга страна, колкото и да не прилича това дружество на корпоративно, то е мислено като такова (фактът, че акциите и дяловете са разделени, го прави различно от фондациите).

Правното значение е огромно, тъй като има съществени различия във възникването на двата вида юридически лица – корпорациите възникват или по нормативно-контролната система, или по лицензионната система, докато учрежденията и  фондациите възникват по разпоредителната система.

   4.В зависимост от правото на собственост юридическите лица се делят на:

а) частни

б) общински

в) държавни

Ограничен брой юридически лица са такива, които притежават право на собственост върху вещите, които са апортирали в него, но има и юридически лица – публични търговци (62 ТЗ),[ccxxx] които не притежават собственост, а само право на владеене и ползване върху вещи държавна собственост. Следователно, когато вещи, публична държавна собственост, бъдат внесени в друго юридическо лице, те не могат да станат негова собственост. От всичко това може да се направи извода, че разграничението на юридическите лица ще е следното:

а) юридически лица със своя собственост

б) юридически лица, които упражняват правото на собственост;

Друго деление на юридическите лица е на:

а) първични юридически лица – онези, които са формирани директно от физически лица или от държавата

б) производни юридически лица – тези, които имат за членове други юридически лица.

 

          25.Държавата като субект на гражданското право. Гражданско-правен режим на учрежденията

 

Фактът, че държавата е политическа организация, система от органи с властнически правомощия, но едновременно с това, е и гражданско-правен субект, притежаващ своя собственост, се обосновава с теорията на многоотрасловата правосубектност. Т.е. държавата може да бъде страна по различни правоотношения –  в сферата на публичното право тя ще се явява в качеството си на носител на властнически правомощия – конституционното, административното, наказателното, финансовото право, гражданският и наказателният процеси. От друга страна обаче, държавата може да бъде и участник в гражданско-правния оборот. Това се налага най-вече поради необходимостта, чрез стопанската си дейност или чрез предоставянето на свое имущество на други субекти, държавата да осигурява своята издръжка, както и поддържането на социална политика.

Именно този двойнствен характер обуславя особеността на държавата като правен субект, различен от физическите и юридическите лица.

За разлика от другите гражданско-правни субекти, които получават своята правосубектност от държавата, правосубектността на държавата се създава от самата нея и е неограничена. Чрез органите си, държавата създава определен правен режим, на който подчинява останалите правни субекти, включително и себе си.

От друга страна, държавата е универсален правен субект, тъй като може да притежава всякакви права и задължения. От това следва, че държавата може да притежава такива права и задължения, които останалите правни субекти не биха могли да имат (напр. правото на изключителна собственост, суверенни права и пр.). Особеност е, че държавата не притежава правосубектност в семейното и наследственото право.

Като субект на гражданското право, държавата се характеризира от една страна със своето имущество, а от друга страна – с органите си, които от нейно име извършват правни действия, които имат последици в гражданско-правната сфера.

Индивидуализиращите белези на държавата са: името, знамето, герба, държавния печат, химна и столицата й.

   Най-съществената способност на държавата обаче, е свързана с правото на собственост. Поначало тя може да е носител на право на собственост и други ограничени вещни права. Особеното тук е, че собствеността на държавата бива публична и частна. Това деление, макар и не конкретно отнасящо се до държавната собственост, е предвидено в 17, ал. 2 КРБ.[ccxxxi] Липсата обаче на изричен конституционен критерии за това, коя собственост е частна и публична, наложи КС да издаде Реш. № 19 от 1993 г.[ccxxxii] Така според КС критериите за разграничаване на собствеността на тези два вида са следните:

1.Кому принадлежи правото на собственост

2.Какви са вещите, предмет на това право

3.Какво е предназначението на тези вещи

Според КС всеки правен субект може да е носител на частна собственост. Държавата и общините също могат да имат частна собственост, тъй като участват в гражданския оборот. Властническите правомощия на държавата и  необходимостта тя да използва собствеността си в обществен интерес, не прави собствеността й задължително публична.

Разграничението е следното: публична държавна и общинска собственост е онази, която обслужва обществени интереси, т.е. такива интереси, които не могат да се задоволяват от собствеността на останалите правни субекти.

В последствие тези критерии бяха регламентирани и на законодателно ниво – в ЗДС и ЗОС. Така според 2 ЗДС[ccxxxiii] публична държавна собственост са:

1.Обектите, изключителна държавна собственост

2.Имотите, държавна собственост, които са предоставени на ведомствата

Т.е. принципът е, че частна държавна собственост са всички останали държавни имоти и вещи, като за частна държавна собственост се смятат плодовете и приходите, придобити от имотите публична държавна собственост (2, ал. 3 ЗДС).

По подобен начин урежда въпроса с общинската собственост и ЗОС. Според 3 ЗОС[ccxxxiv] публична общинска собственост са:

1.Имотите, предназначени за осъществяването на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация

2.Имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение

Всички останали общински имоти и вещи са частна общинска собственост, като тук се включват и плодовете и приходите от имотите и вещите публична общинска собственост.

2 ЗДС въвежда едно ново понятие – “изключителна държавна собственост”, което е видово по отношение на понятието “публична държавна собственост”. Изключителната държавна собственост е особен вид собственост, която е уредена от КРБ в нейния чл. 18, ал. 1[ccxxxv] и включва:

1.крайбрежната плажна ивица

2.републиканските пътища

3.водите, горите и парковете с национално значение

4.природните и археологически резервати, определени със закон

В ал. 2 на 18 КРБ[ccxxxvi] са определени още една група обекти, върху които държавата има абсолютно суверенно право. Това са следните обекти:

1.континенталният шелф

2.изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства

Изключителността на държавата от гл.т. на притежаването на права обхваща и монополните й права за осъществяване на определени стопански дейности (18, ал. 4 КРБ)[ccxxxvii] – ж.п. транспорта, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи и пр.

Тъй като държавата в своя съвременен вид би трябвало все повече да ограничава стопанските си функции (това става като дава концесии), това не означава, че като предоставя правото да извършват определени стопански дейности на други правни субекти, държавата загубва монополното си право.

Особеността на държавата от гл.т. на публичните й функции се изразява и в определено предимство, което тя си запазва при придобиване то на определени блага – напр. само тя има право да конфискува вещи за държавни нужди.

Закрилата на обектите, държавна собственост, е уредена в 86 ЗС и 7 ЗДС.[ccxxxviii] Така напр., в 86 ЗС императивно е казано, че вещи, които са публична държавна или общинска собственост, не могат да се придобиват по давност. Това правило е допълнено от 7, ал. 1 ЗДС, според която имотите и вещите – публична държавна собственост, освен, че не могат да се придобиват по давност, не могат още и да се отчуждават, да бъдат обременявани с други вещни права и да се включват в имуществото на търговски дружества. Освен това, друга една особеност е, че държавната собственост се ползва с особена административно-правна защита по 80 ЗДС[ccxxxix] – областният управител може със заповед да отнеме от онзи, който владее или държи без основание държавен имот. Същото важи и ако държавният имот не се използва по предназначение или нуждата от владеенето/държането му е отпаднала.

И ако в имуществено отношение държавата се третира особено, то в други насоки тя е нормален правен субект – за неизпълнение на задължение или за причинени вреди от незаконосъобразни актове/действия на нейни органи и длъжностни лица, държавата отговаря както на договорно, така и на деликтно основание – 7 КРБ и 1 и 2 ЗОДВПГ[ccxl] Държавата също така може да притежава дялове (акции) в търговски дружества. Тя е длъжник по издаваните от нея ДЦК.

Съгласно 11 ЗН[ccxli], когато няма лица, които да наследят дадено наследство или тогава, когато всички наследници са се отказали от наследството/изгубили са правото да приемат наследството, тогава наследството се получава от държавата. Тук обаче не става дума за наличието на наследствена правоспособност на държавата, а просто за придобиване на права. Друг въпрос е, когато държавата наследява определен dominium по завещание – тогава на държавата по изключение й е призната наследствена правоспособност.

Държавата може да бъде както ищец, така и ответник по искови процеси с или срещу лица. В изпълнителното право тя е взискател. Министърът на финансите е процесуален представител на държавата в исковите процеси. В материалното право държавата се представя от съответните компетентни органи – напр. в едно все още не приватизирано еднолично търговско дружество, в което държавата притежава всички дялове, правата на държавата като собственик ще бъдат упражнявани от съответния ресорен министър.

Друга привилегия на държавата е това, че спрямо нея не може да се изпълни принудително изпълнително производство. Такова производство е недопустимо, тъй като е предвиден специален ред на вземанията срещу държавните учреждения (399, ал. 2 ГПК).[ccxlii]

   Гражданско-правен режим на учрежденията

Държавното учреждение е особен вид юридическо лице, което е учреждение не само по видово наименование, но и защото притежава родовите белези на юридическото лице-учреждение, т.е. това е юридическо лице, което няма корпоративно устройство. Следователно в родовата категория “юридическо лице-учреждение” като един от неговите видове се обособяват държавните учреждения, без да изчерпват целият обем на тази категория, защото юридически лица-учреждения са и фондациите.

Поначало специфичното в предмета на дейност на държавните учреждения е, че те се занимават с нестопанска дейност, осъществявана в интерес на широк кръг лица, включително и предоставянето на публични услуги (напр. СУ). Т.е. целта на дейността на държавните учреждения не е реализирането на доходи, поради което издръжката им е от държавна субсидия.

Фактът, че държавните учреждения имат определена структура и организация, не означава, че имат и членски състав. Работниците и служителите, които работят в тях (било по трудово, било по служебно правоотношение), не са техен членски състав.

Особеност е, че държавните учреждения имат органна структура и имущество.

Държавните учреждения осъществяват разнообразни функции в най-различни области на обществения живот – държавно управление (онези юридически лица, които изпълняват публични функции – съдилища, прокуратура, следствие, полиция и т.н.), в областта на образованието и просветата (ВУЗ-овете, Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” и пр.), т.е. макар и да са субекти на гражданското право, съответните юридически лица или осъществяват публични функции, или предоставят публични услуги.

Особеност при държавните учреждения е, че ръководният им орган (напр. министърът) има двойнствена функция – от една страна има публични правомощия като държавен орган, а от друга страна – властнически правомощия по отношение на работниците и служителите в държавното учреждение. ЗАдм нарича “администрация” онези юридически лица, които имат за ръководител държавен орган. Администрация е и министерството, което подпомага съответния държавен орган (то е юридическо лице на бюджетна издръжка).

Други самостоятелни юридически лица са онези, които са на подчинение на централната изпълнителна власт и са без ранг на министерства – държавни комисии, държавни агенции, изпълнителни агенции (администрации за административно обслужване към съответното министерство) и областните администрации (подпомагат областния управител и съгласно 57 ЗАдм са юридически лица на бюджетна издръжка).[ccxliii]

   Характерно за държавните учреждения е, че те възникват по разпоредителната система било въз основа на административен акт, било въз основа на нормативен акт.

За разлика от държавните юридически лица със стопански функции (като БДЖ), държавните учреждения не подлежат на регистрация и получават правосубектност още с възникването си. Редом с основната си дейност, държавните учреждения могат да осъществяват и стопанска дейност.

Начинът на определяне на правосубектността при държавните учреждения е различен от този при останалите юридически лица – за някои от държавните учреждения в закона, с който се създават, е посочено, че са самостоятелни юридически лица, а за други, признаването на правосубектността става косвено – когато ръководителят на съответното държавно учреждение има функциите на разпоредител с бюджетни средства, т.е. характеризиращ белег на държавните учреждения е наличието на бюджетна сметка.

Съгласно ГПК държавните учреждения се предоставят от своите ръководители. Когато държавно учреждение няма самостоятелна бюджетна сметка в банка, съдопроизводствените дела се извършват от или срещу държавното учреждение, което има такава сметка, т.е. процесуално правосубектни са само онези държавни учреждения, които имат самостоятелна бюджетна сметка. Това е така, защото правосубектността означава възможност правния субект да отговаря за задълженията си, т.е. държавното учреждение ще има отделна имуществена отговорност от тази на държавата.

Някои от държавните учреждения (тези, които пряко осъществяват властнически функции) се подчиняват на принципа на единоначалието, но при други държавни учреждения, ръководните органи не се назначават, а се избират (СУ).

Представителен орган на държавното учреждение е техният ръководител – per argumentum a contrario от 18, ал. 2 ГПК.[ccxliv]

Друга особеност е, че срещу държавно учреждение не може да има принудително изпълнение.

 

     26.Жилищно-строителна кооперация – понятие, възникване, членство. Органи. Контрол за законосъобразност на актовете на органите. Отговорност на кооператорите

 

ЖСК е специален вид кооперация. Особеността й се изразява на първо място в нормативната уредба, тъй като за разлика от общия режим за кооперациите, ЖСК се регламентира в отделен закон. Отклонението е от гл.т. на членския състав.

Съгласно 2 ЗКооп, кооперации могат да учредяват най-малко седем дееспособни физически лица, които вземат решение за възникването им на учредително събрание. Учредителното събрание избира управителен и контролен съвет.[ccxlv] По определение кооперацията представлява едно доброволно сдружение на физически лица с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват стопанска дейност (1 ЗКооп).[ccxlvi] По отношение на това, дали кооперацията е търговец, въпросът е решен в 1 ,ал. 2 ТЗ – за разлика от ЖСК, кооперациите са търговци.[ccxlvii]

ЖСК не е търговец, защото за разлика от кооперациите, които осъществяват търговска дейност по занятие, то целите на ЖСК са по-ограничени – ЖСК се създават за снабдяването на членовете им със собствени жилища, ателиета, гаражи и т.н. С построяването на сградата и със снабдяването с нотариални актове, ЖСК се прекратява, т.е. касае се за една правна форма с относително краткотраен характер.

За разлика от т.нар. договор за групов строеж, ЖСК е юридическо лице. При последната от момента на учредяването й до момента на снабдяването с нотариални актове, собствеността върху жилища, ателиета, гаражи, въобще върху сградата, е само и единствено на съответната ЖСК.

Друга отклика е, че за разлика от кооперациите, където изискуемият минимум членове-учредители е седем, то при ЖСК минимумът на членовете-учредители е шест (6, ал.1 ЗЖСК).[ccxlviii]

По определение ЖСК може да се представи като доброволно сдружение на физически и юридически лица, което има за цел със съвместни усилия на член-кооператорите, да построи определена сграда, в която всеки от тях да придобие апартамент, ателие, гараж или друг някакъв имот.

ЖСК възниква по нормативно-контролната система, като правопораждащият фактически състав обхваща следните елементи:

1.Многостранна сделка по учредяването на ЖСК

2.Охранително производство пред ОС по седалището на ЖСК, като във фирменият регистър се вписват: наименованието и седалището на ЖСК, имената и адресите на председателя, секретаря и другите членове на управителния и контролния съвет, както и от кого ще се представлява тя (8, ал. 2 ЗЖСК).[ccxlix]

ЖСК е типичен пример за корпоративно юридическо лице, т.е. центърът на правната фигура е членственото правоотношение. То представлява едно комплексно гражданско правоотношение, включващо имуществени и неимуществени права и задължения на членовете на ЖСК.

Освен член-учредителите, нови членове на ЖСК могат да се приемат и впоследствие – това става с решение на Общото събрание. Освен това, в ЖСК могат да участват и т.нар. членове по право (собствениците на отчуждени имоти за кооперативно жилищно строителство, юридическите лица, за които задължително е предвидено в утвърдения архитектурен план на ЖСК изграждането на помещения за стопански, административни и други обществени нужди и пр).

Членственото правоотношение може да измени своя характер при следните няколко хипотези:

1.При прекратяване на съпружеската имуществена общност, ако и двамата са членове на ЖСК, както, ако единият от съпрузите е присъден част от жилищно-спестовния влог или от вноските от касата на ЖСК. В този случай съдът в едномесечен срок взема решение кой от двамата вече бивши съпрузи да продължи членството в ЖСК (15, ал. 1 ЗЖСК).[ccl]

2.Членственото правоотношение се променя и когато единият от съпрузите замести изцяло или частично другия, а по решение на Общото събрание, и децата могат да заместят родителя си, който е член-кооператор в ЖСК (16, ал. 1 ЗЖСК).[ccli]

Прекратяването на членственото правоотношение в ЖСК може да стане и по реда на изключването.

При промяна на застроителния план, част от член-кооператорите прекратяват членството си (онези, за които няма да има жилище, ателие, гараж и пр.), като освобождаването на тези членове става по решение на Общото събрание – когато става въпрос за такава промяна на архитектурния план, че се предвижда по-малък брой жилища и други имоти, тогава от ЖСК се освобождават онези членове, които са приети в ЖСК последни (ако са приети едновременно, освобождаването им се извършва чрез жребий помежду им). Когато промяната на архитектурния план стане след разпределянето на имотите и се окаже, че няма достатъчно имоти, тогава от ЖСК се изключват онези член-кооператори, за които са били предназначени недостигащите имоти (20, ал. 1 ЗЖСК).[cclii]

Членственото правоотношение в ЖСК е прехвърлимо и наследимо, тъй като съдържа в основата си едно имуществено право. Така 23 ЗЖСК[ccliii] предвижда следните хипотези на заместване при смърт на член-кооператор:

1.Заместващите по право, т.е. членовете на неговото семейство.

2.Когато те се откажат от членство в ЖСК, заместват низходящите или възходящите по права линия.

3.Ако и те се откажат от членство, тогава се избира нов член на ЖСК.

Съдържанието на членственото правоотношение включва имуществени и неимуществени права и задължение.

Имуществените задължения на член-кооператора са да внесе в ЖСК в определения срок встъпителни и дялови вноски, както и други вноски, определени от Общото събрание (18 ЗЖСК).[ccliv]

Израз на имущественото правоотношение, е правото на всеки член-кооператор да получи в собственост жилище или друг имот построен от ЖСК (17, т. 1).[cclv] За да се стигне до там обаче, трябва да са налице следните предпоставки:

1.Да е възникнала ЖСК като юридическо лице

2.Да има терен за строеж

3.Прави се архитектурен проект, по който член-кооператорите разпределят бъдещата си собственост

4.Да се изгради сградата

5.Сградата да бъде приета от съответната община, на чиято територия се намира ЖСК

6.Прави се специално събрание на Общото събрание на ЖСК, на което се определя окончателната цена на всеки обект и се приспадат идеалните части от общите части на сградата. Това е необходимо, тъй като с прекратяването на ЖСК възниква една нова правна фигура – етажната собственост, при която е налице съвкупност от индивидуално притежавани имоти  и идеални части от общите части на сградата.

Когато член-кооператорът изпълни съответните си задължения към ЖСК, тогава Управителния съвет изпраща на нотариуса по седалището на ЖСК документи, удостоверяващи правото на собственост върху определените обекти, след което нотариусът неприсъствено прави нотариални актове, които имат конститутивно действие, т.е. правото на собственост върху съответните имоти и идеални части от общите части, както и от мястото/правото на строеж, се придобива с издаването на нотариалния акт.

Неимуществените права на всеки член-кооператор по 17, т.2, 3, 4 и 5[cclvi] са следните:

   1.Да участва с право на глас в Общото събрание

2.Да избира и да бъде избиран в Управителния и Контролния съвет

3.Да иска отмяна на решенията на Управителния съвет и Общото събрание

4.Да иска свикване на Общото събрание в предвидените от закона случаи.

Прекратяването на членственото правоотношение в ЖСК става при доброволно напускане, при освобождаване по решение на Общото събрание, при изключване или при смърт.

Органите на ЖСК са следните:

1.Общо събрание – в него влизат всички член-кооператори. То взема решения по всички въпроси, отнасящи се до ЖСК. Решенията на Общото събрание се вземат с обикновено мнозинство от присъстващите член-кооператори, освен решенията по 28, ал. 1, точки 5, 6, 8 и 10 ЗЖСК, както и решенията за изключване от кооперацията, които се вземат с квалифицирано мнозинство от 2/3 всички член-кооператори – т.е. това са решенията за разпределяне имотите между член-кооператорите по утвърдения архитектурен план, решенията за приема окончателната цена на имотите и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от мястото, съответно от правото на строеж, решенията за освобождаване на Управителния и Контролния съвет, както и членовете на ЖСК от отговорност за вреди, причинени от неизпълнение на задълженията им, ако те не представляват престъпление, както и за пълното или частичното разсрочване/опрощаване на задълженията им и решенията за изменение и допълнение устава на ЖСК.

2.Управителен съвет – изпълнява решенията на Общото събрание, решава оперативни въпроси и представлява ЖСК пред третите лица.

3.Контролен съвет – упражнява надзор върху действията и решенията на Управителния съвет.

Ако след прекратяването на ЖСК останат неизплатени задължения, те остават за бившите член-кооператори, които отговарят съразмерно на притежаваните имоти. Ако ЖСК е прекратена преди започването на строежа, членовете й отговарят за задълженията й поравно (солидарно) – 38 ЗЖСК.[cclvii]

 

      27.Юридически лица с нестопанска цел

 

Тъй като разпоредбите на 134 – 154 ЗЛС са отменени, уредбата на този тип юридически лица се представя от 44 КРБ, където се провъзгласява правото на гражданите да се сдружават и едновременно с това е установена забрана за съществуването на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалването на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаването правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.[cclviii]

На законодателно ниво уредбата се дава преди всичко от ЗЮЛНЦ, но би следвало да се държи сметка и на неотменените 131 –133а ЗЛС, новият ЗПП и ЗВероизп от 1947 г., КТ, който урежда синдикалните организации като тип юридически лица с нестопанска цел.

Трябва да се отбележи, че политическите партии, организациите, осъществяващи религиозна дейност и синдикалните организации, по силата на § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗЮЛНЦ, се уреждат с отделни закони.[cclix]

Видове юридически лица с нестопанска цел

   1.Според целите, които преследват юридическите лица с нестопанска цел биват следните видове:

   -политически партии

-синдикални организации

-религиозни сдружения

-професионални съюзи

-научни съюзи

-спортни дружества

-културно-просветни дружества и т.н.

   2.От гл.т. на възможността на отделните лица да членуват в тях, юридическите лица с нестопанска цел биват:

а) отворен тип юридически лица с нестопанска цел (синдикатите напр.) – т.е. всяко лице може да членува в тях

б) затворен тип юридически лица с нестопанска цел (напр. съюз на архитектите, на лекарите, на юристите и пр.) – особеното е, че не всеки може да бъде член на едно такова сдружение, а само онези лица, чиято професия (занятие) се покрива с предмета на дейност на съответното сдружение.

   3.Според наличието/липсата на членски състав, юридическите лица с нестопанска цел се подразделят на:

а) сдружения – те имат корпоративно устройство. Особеност е, че докато обикновеното изискване спрямо сдруженията е, техните членове да са физически лица, то членове на сдруженията, осъществяващи общественополезна дейност, могат да бъдат както физически, така и юридически лица – 19 ЗЮЛНЦ.[cclx]

б) фондации – при фондациите няма членски състав.

Когато се касае за организации с членски състав, се поставя въпроса за тяхната правосубектност – принципът е, че само дееспособни лица могат да членуват в тях.

Друга особеност е при синдикалните организации – в синдикатите могат да членуват както лица, намиращи се в трудово правоотношение, така и лица, които се намират в приравнено нему правоотношение, т.е. членове на синдикални организации могат да бъдат и непълнолетните, които работят.

ЗЮЛНЦ дава една нова уредба на този тип юридически лица – в него структурно се включва една встъпителна част, в която влизат общите правила, важими за всички юридически лица с нестопанска цел (Глава първа от ЗЮЛНЦ).

ЗЮЛНЦ, подобно на ЗЛС, прави една диференциация в зависимост от вида на съответното юридическо лице с нестопанска цел (дали е сдружение или е фондация), но от друга страна законът прави и разграничение в зависимост от характера на извършваната от юридическото лице с нестопанска цел дейност – дали дейността се извършва в частна или в обществена полза. Такъв е смисълът на 2 ЗЮЛНЦ, който допуска възможността за самоопределение на юридическите лица с нестопанска цел.[cclxi]

В общите си разпоредби ЗЮЛНЦ отделя място за въпроса, свързан с дейността и целите, към които е насочено функционирането (дейността) на юридическите лица с нестопанска цел, както и за принципните положения, на които почива избора на средства за осъществяване на съответната дейност. Тук има някои законотворчески неточности – 3 ЗЮЛНЦ (“Цел на дейност”), всъщност урежда свободата при избора на средства при реализирането на дейността на юридическите лица с нестопанска цел, ограничаването на средствата и границите, в които тези юридически лица могат да извършват и стопанска дейност.[cclxii] Друго несъответствие е 2 ЗЮЛНЦ (“Определяне на дейността”), който закриля принципът за свободата при избор на целите. Т.е. има едно смесване на понятия, които задължително трябва да присъстват като индивидуализиращи белези в устава на сдруженията (20 ЗЮЛНЦ)[cclxiii] и фондациите (34 ЗЮЛНЦ).[cclxiv]

Целта на организациите с нестопанска цел не е дефинирана изрично, не е определено също така какво е съдържанието и значението на целите при тези юридически лица. Това е един пропуск на законодателя, тъй като понятието “цел” е ключово при юридическите лица с нестопанска цел, защото обуславя валидността на правния субект, т.е. най-малкото би било неоправдано да се създава такова юридическо лице, ако то не си е поставило за постигане някаква цел (б. М. Ш.). Независимо от този безспорен пропуск, целта на юридическото лице с нестопанска цел трябва да е на първо място постижима, от друга страна да не противоречи на закона и добрите нрави и не на последно място – да не заобикаля императивните законови норми.

Актът, чрез който се учредява едно юридическо лице с нестопанска цел е било едностранна сделка (при фондациите), било многостранна сделка (при сдруженията). Целта е онова, към което е насочена дейността на съответното юридическо лице, докато предмета на дейност са фактическите и правните действия, които то извършва.

В ЗЮЛНЦ се прави следното разграничение – понятието “предмет на дейност” се отнася само до онези юридически лица с нестопанска цел, които извършват и стопанска дейност, докато при “нормалните” юридически лица с нестопанска цел се говори за “цел и средства”.

Хипотезата обаче е по-друга при юридическите лица с нестопанска цел, които извършват и стопанска дейност – те трябва да посочат извършването и на тази стопанска дейност в устава си.

   Възникване на юридическите лица с нестопанска цел

Възникването на юридическите лица с нестопанска цел става по нормативно-регистрационната система, като и тук в правопораждащия фактически състав елементите са два:

1.Многостранна сделка (напр. учредителният договор при сдруженията) или едностранна сделка (при фондациите).

2.Охранително производство, в резултат от което юридическото лице с нестопанска цел се вписва в регистъра за юридическите лице с нестопанска цел към ОС.

ЗЮЛНЦ изрично предвижда, че правоспособността на този вид юридически лица възниква с вписването в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел към ОС по седалището на юридическото лице. Тази правоспособност е универсална (обща), тъй като съгласно 6, ал. 3 ЗЮЛНЦ, юридическите лица с нестопанска цел са носители на всички права и задължения, които не са свързани с естествените качества на физическите лица и могат да притежават имущество.[cclxv]

Юридическите лица с нестопанска цел имат наименование, за което също важат изискванията при търговските дружества – наименованието трябва да включва ясно означение за вида на юридическото лице с нестопанска цел, да не въвежда в заблуждение третите лица и да не накърнява добрите нрави, да е изписано на български език и т.н.[cclxvi]

По-детайлно е уредена защитата на наименованието чрез иск за защита правото на име – вписаното в регистъра юридическо лице с нестопанска цел може да иска от всяко друго юридическо лице с нестопанска цел, което е вписано по-късно и носи същото наименование, да преустанови неговото използване (7, ал. 5 ЗЮЛНЦ). Т.е. дори не е необходимо юридическото лице с нестопанска дейност, което неправомерно си служи с наименование на друго такова, да вписано.

   Устройство на юридическите лица с нестопанска цел

Отклонение от предвидените норми в ЗЮЛНЦ може да има в учредителния акт или устава на съответното юридическо лице с нестопанска цел (11, ал. 1 ЗЮЛНЦ).[cclxvii]

ЗЮЛНЦ изрично предвижда материята, свързана с преобразуването и прекратяването на юридическите лица с нестопанска цел:

1.Преобразуване на юридическите лица с нестопанска цел – 12, ал. 1 ЗЮЛНЦ предвижда, че юридическите лица с нестопанска цел могат да се преобразуват в друг вид юридически лица с нестопанска цел, да се вливат, да се сливат, да се отделят или разделят.[cclxviii] Ал. 3 от същия член предвижда, че членовете на юридическото лице с нестопанска цел, което се е сляло или вляло в друго юридическо лице с нестопанска цел, стават негови членове, а членовете на юридическото лице с нестопанска цел, което се е разделило, стават членове на новообразуваните юридически лица с нестопанска цел и то по избор.[cclxix] Според 12, ал. 2 ЗЮЛНЦ юридическите лица с нестопанска цел, които са се отделили или разделили, отговарят солидарно за задълженията, възникнали до преобразуването им.[cclxx]

2.Прекратяване на юридическите лица с нестопанска цел. Прекратяването на юридическите лица с нестопанска цел е уредено в 13 ЗЮЛНЦ[cclxxi] и бива следните видове:

а) ex lege – когато е изтекъл срокът, за който то е учредено

б) с решение на върховния си орган (Общото събрание)

в) с решение на ОС по седалището на юридическото лице с нестопанска цел, когато:

юридическото лице с нестопанска цел не е учредено по законния ред

когато извършва дейност, която противоречи на закона или е противна на обществения ред или на добрите нрави

когато съответното юридическо лице с нестопанска цел е обявено в несъстоятелност

   Ликвидация на юридическите лица с нестопанска цел

Когато прекратяването на юридическото лице с нестопанска цел не на основание решение на ОС (когато е било заради изтичане на срока, за който то е учредено, било по решение на Общото събрание), прекратяването се вписва служебно и се назначава ликвидатор. Поначало ликвидаторът е управителния орган на юридическото лице с нестопанска цел или конкретно определено от него лице.

14, ал. 4 ЗЮЛНЦ предвижда, че що се касае за ликвидация/несъстоятелност, за юридическите лица с нестопанска цел се прилагат разпоредбите на ТЗ,[cclxxii] т.е. макар в ТЗ да се имат предвид само търговците, ЗЮЛНЦ препраща към неговите разпоредби.

В хода на ликвидацията се извършват всички действия, както и при ликвидацията на търговските дружества – събират се вземанията на юридическите лица с нестопанска цел и се изплащат задълженията към кредиторите. Особеност е, че разпределението на останалото имущество става било по правилата, записани в устава (учредителния акт) на юридическото лице с нестопанска цел, било по решение на върховния орган. Ако такова решение не се вземе, то тогава разпределението на оставащото имущество се прави по решение на ликвидатора.

Когато в устава (учредителния акт) или по решение на върховния орган/ликвидатора, е прието имуществото да отиде у определено лице, но то не съществува или не може да бъде определено точно, то тогава имуществото преминава у общината по седалището на юридическото лице с нестопанска цел – 15, ал. 2 ЗЮЛНЦ.[cclxxiii]

След разпределението на имуществото, ликвидаторът иска заличаване на вписването на юридическото лице с нестопанска цел, с което последното престава да съществува в правния мир.

 

ВИДОВЕ ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ

 

   Корпоративни юридически лица с нестопанска цел (сдружения)

Минималният брой лица за учредяването на едно сдружение, са 3, като е без значение дали са физически или юридически), които се обединяват за извършването на дейност с нестопанска цел. Ако сдружението се самоопредели (т.е., ако извършва дейност в обществена полза), то тогава учредителите трябва да бъдат 7 физически лица или 3 юридически лица.

На учредителното събрание трябва да се приеме устав, който да съдържа всички правно-индивидуализиращи белези на юридическите лица с нестопанска цел – наименование, седалище, цели и средствата за постигането им, определяне вида на дейност, предмет на дейност, органи на управление, клонове на сдружението, правомощия на органите на управление, правилата, относно представянето на сдружението пред третите лица и т.н. (20 ЗЮЛНЦ).[cclxxiv]

Членственото правоотношение при сдруженията се свежда в:

1.На първо място в едно имуществено задължение – имуществените вноски, които всеки член на сдружението е длъжен да направи, ако това е предвидено в устава. Членовете на сдружението отговарят само до дела си, предвиден в устава. Имуществената отговорност на сдружението е отделена от тази на неговите членове.

2.От друга страна в неимуществените правоотношения – всеки член има право да избира и да бъде избиран в управителния съвет, да бъде информиран за дейността на сдружението, да се ползва от имуществото му и резултатите от дейността му, по предвидения в устава ред (21, ал. 2 ЗЮЛНЦ).[cclxxv]

Имуществените права са прехвърлими, докато неимуществените – са непрехвърлими.

Прекратяването на членственото правоотношение става при:

едностранно волеизявление от страна на някой от членовете

със смъртта или поставянето под пълно запрещение на някой член

с изключване от сдружението по решение на Общото събрание

с прекратяването на сдружението

Изключване може да стане и по решение на Управителния съвет, ако това е предвидено в устава.

   Органи на сдружението

1.Върховният орган на сдружението е Общото събрание. Правомощията му са свързани с вземането на решения за промяна/допълване на устава, за да формира управителните органи, да приема/изключва членове от сдружението (това правомощие може да се предостави и на Управителния съвет), да взема решения за преобразуване и прекратяване на сдружението и т.н.

Поначало тези решения подлежат на съдебен контрол, като споровете по законосъобразност на решенията на Общото събрание могат да се водят от всеки член на събранието или негов орган, или от прокурора. Преклузивният срок за обжалване е един месец, а онези членове на сдружението, които не са присъствали на събранието, могат да обжалват решението му не по-късно от една година от неговото узнаване.

2.Управителен съвет – управителният съвет на сдружението се състои от минимум три лица, като те биха могли да са и юридически. В последния случай, юридическите лица могат да посочват като преки участници в управителния орган и лица, които не са членове на сдружението, т.е. лицата, които са членове на Управителния съвет, трябва да са членове на сдружението, като само, когато в него участват юридически лица, членовете на изпълнителния орган могат и да не са негови членове.

Членовете на Управителния съвет се избират за срок от пет години, като в неговите компетенции е да избере свой председател, освен, ако в устава не е посочено друго.

Управителният съвет има типичните правомощия, които имат изпълнителните органи и при другите типове юридически лица – да управлява и представлява сдружението, да привежда в действие решенията на Общото събрание, а може също така и да се разпорежда с имуществото на сдружението, ако в устава е предоставено това право.

Поначало контрол от страна на държавата върху дейността на сдруженията не се предвижда в 4 ЗЮЛНЦ, който урежда взаимоотношенията между тези юридически лица с нестопанска цел и държавата. Последната упражнява само контрол за законосъобразност в хода на вписването. Напротив, изрично е записано, че държавата може да насърчава и подпомага юридическите лица с нестопанска цел, извършващи дейност в обществена полза – предвидени са облекчения от данъчен, кредитно-лихвен, митнически и т.н. характер.[cclxxvi]

Контрол от страна на държавата върху учредяването и дейността на сдруженията има в хипотезата на онези от тях, които осъществяват религиозна дейност – регистрацията става по ЗВероизп, като режимът е разрешителен.

 

     Фондации

Фондациите нямат членски състав. Тъй като поначало в ЗЮЛНЦ няма определение за този вид юридически лица с нестопанска цел, формулировката на фондациите може да се даде по следните два начина:

1.Фондацията се определя като юридическо лице без членове, на което гражданско-правните субекти, които го създават предоставят безвъзмездно имущество определени нестопански цели, които то ще осъществява, както и органите, които ще осъществяват тези цели, т.е. фондацията се определя като юридическо лице-учреждение.

2.Фондацията се определя като имущество с определено предназначение.

 Учредяване на фондациите

Като юридическо лице, фондацията се учредява доброволно от гражданско-правни субекти, които обаче не са негови членове, а само предоставят имущество за осъществяване на дейността й, определят целите, които преследва и органите й. Органите на фондациите не е задължително да бъдат посочени в учредителния акт, тъй като 34, ал. 2 ЗЮЛНЦ изрично посочва, че, за да има валидност учредителният акт, е необходимо в него да са посочени само целите, преследвани от фондацията и предоставеното й имущество.[cclxxvii] Следователно останалите реквизити, съдържащи се в учредителния акт (34, ал. 1 ЗЮЛНЦ),[cclxxviii] не са предпоставка за действителността на акта на учредяване.

Фондациите се учредяват по особен начин – или с едностранен учредителен акт inter vivos, или с едностранен учредителен акт mortis causa, т.е. актовете, с които се предоставя имущество на фондациите са следните:

1.Едностранна правна сделка, която поражда действие след смъртта на завещателя.

2.Дарение (отново едностранна правна сделка), което поражда действието си приживе. Тук има една особеност – не се касае за договор (под каквато форма е заложено дарението в 225 – 227 ЗЗД), тъй като той изисква наличието на две страни, а тук, при фондациите, дарението предшества учредяването на юридическото лице и следователно, към момента на извършването на дарението втори субект няма. Затова дарението при фондацията може да се обясни като едностранна сделка, която проявява действието си под отлагателно условие.

В тази връзка е и 33, ал. 4 ЗЮЛНЦ, където се съдържа законодателната фикция, според която имуществото, предоставено чрез учредителния акт, се счита имущество на фондацията от датата на извършване на учредителния акт приживе или от датата на откриване на наследството.[cclxxix] Т.е. имуществото на фондацията е нейно от момента на възникването й доколкото тя изобщо е възникнала.

Когато фондацията се учредява чрез дарение, необходимо е учредителният акт да има нотариално заверени подписи. Ако се касае за вещни права върху недвижими имоти, учредителният акт трябва да се впише от съдията по вписванията при РС.

Учредителите нямат качеството на членове на фондацията. Само в 36 ЗЮЛНЦ се говори за запазване на права за учредителите или за трето, посочено от тях лице.

Други лица, които имат връзка с дейността на фондациите са бенефициерите, които поначало не могат да претендират никакви права срещу фондацията, освен тогава, когато се касае за фондации, определили се да извършват дейност в обществена полза.

Фондациите следва да се разграничават от фондовете, които понякога могат да са и юридически лица. Това отграничаване е необходимо, тъй като, когато става въпрос напр. за фонд за построяване на църква, касае се за обособено имущество, което не е имущество на юридическо лице, а се събира от други юридически лица. Понякога обаче фондът е обособен като юридическо лице (напр. Фонд “13 века България”), но разграничителният критерий не е абсолютен.

Фондациите следва да се разграничават и от спонсорския договор. Последният е договор, при който едно лице предоставя едно имущество на друго лице срещу някакво насрещно задължение. Фондацията би могла да встъпи по правоотношение по един спонсорски договор.

   Видове фондации

Както сдруженията, така и фондациите могат да се определят като:

1.Юридически лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност

2.Юридически лица с нестопанска цел, неизвършващи стопанска дейност

3.Юридически лица с нестопанска цел, извършващи общественополезна дейност

4.Юридически лица с нестопанска цел, извършващи дейност в частна полза

   Правопораждащи елементи при фондациите

Правопораждащият фактически състав при фондациите обхваща следните два елемента:

1.Безвъзмездна едностранна сделка – inter vies или mortis causa.

2.Охранително производство (вписване).

Искът за вписване от учредителя. Когато фондацията възниква по завещание, искането за вписване се прави от изпълнителя на завещанието, наследника или от някое от лицата, които биха се ползвали от дейността на фондацията съобразно учредителния акт (34, ал. 3 ЗЮЛНЦ).[cclxxx]

Предвид на това, че фондацията възниква с акт mortis causa, в законът е предвидена особена техника за изменение и допълнение на учредителния акт, когато това не е възможно. В този случай, заместващ волята на учредителя е ОС по седалището на фондацията, който се сезира с искане за промяна/допълнение на учредителния акт, т.е. тук има изменение на една едностранна сделка по съдебен ред. Сходно е положението и при допълването на договора по 300 ТЗ.[cclxxxi]

Други хипотези, при които ОС по седалището на фондацията замества волята на учредителя са случаите, когато в учредителния акт не са посочени органите на фондацията (35, ал. 4 ЗЮЛНЦ)[cclxxxii] или тогава, когато органите на фондацията не са в състояние да вземат решение за попълване на състава си (35, ал. 3 ЗЮЛНЦ).[cclxxxiii]

Това са и трите изключения, при които волята на Окръжния съд по седалището на фондацията замества волята на учредителя й.

   Органи на фондациите

Фондациите по принцип имат само един орган, но, ако волята на учредителят е предвидила повече органи, то тогава за съотношенията между тези органи, се прилагат правилата, уреждащи правоотношенията между органите при сдруженията.

 

   Юридически лица с нестопанска цел за общественополезна дейност

ЗЮЛНЦ въвежда тези нови категории.

Особеност е, че за юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност, освен на общите правила, се подчиняват и на специални правила, т.е. юридически лица с нестопанска цел за общественополезна дейност могат да бъдат както фондациите, така и сдруженията.

Дейността на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност е да подпомагат развитието и утвърждаването на духовните ценности, гражданското общество, здравеопазването, образованието, науката , културата, да подпомагат социално слабите, инвалидите и лицата, нуждаещи се от помощ, да защитават човешките права, околната среда или други цели, определени със закон (38, ал. 1 ЗЮЛНЦ).[cclxxxiv]

Законът неизчерпателно посочва целите на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност. Това изброяване има примерен характер, тъй като е предвидено целите да са и други. Следователно, констатирането на отклонение от целите на юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност, ще е недействително. Тези цели определят и лицата, които ще ги изпълняват.

Едно юридическо лице с нестопанска цел се самоопределя като извършващо общественополезна дейност било чрез устава си/учредителния акт, било последващо, т.е. възможно е това да стане и чрез изменение в устава (при сдруженията). По-деликатен е въпросът с фондациите, в чиито учредителен акт не е записано, че тя извършва общественополезна дейност. Възниква питането – може ли това самоопределяне да стане в последствие чрез промяна на учредителния акт? Ал.1 на чл. 2 ЗЮЛНЦ[cclxxxv] трябва да се тълкува стриктно и да не се прилага спрямо фондациите, освен, ако при стриктното тълкуване на учредителния акт, би се стигнало до извода, че волята на учредителя допуска самоопределянето на съответната фондация като юридическо лице с нестопанска цел за общественополезна дейност. Това ограничително тълкуване се налага и от разпоредбите на 34, ал. 4 ЗЮЛНЦ[cclxxxvi] – т.е. рамките, в които съдът е ограничен да внася промени в учредителния акт на фондациите.

Определянето на юридическото лице с нестопанска цел като такова, което извършва дейност в обществена полза, става в регистъра за юридическите лица при ОС по седалището му. След вписването на съответното юридическо лице с нестопанска цел като извършващо общественополезна дейност, вписването става неотменимо в смисъл, че в последствие не се допуска юридическо лице с нестопанска цел за общественополезна дейност, да се преобразува в юридическо лице с нестопанска цел, извършващо дейност в частна полза (42 ЗЮЛНЦ).[cclxxxvii]

След вписването си в регистъра към съответния ОС, юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност подлежи на вписване и в още един регистър – този към Министерството на правосъдието. Заявените обстоятелства в този втори регистър се вписват незабавно по решение на министъра на правосъдието. Отказ да се впише юридическо лице с нестопанска цел за общественополезна дейност е възможен, когато то не е вписано в регистъра на ОС по седалището си или дейността му е противозаконна (и двете изисквания са глупави). Тези решения за отказ за вписване могат да се обжалват пред ВАС в четиринадесет дневен срок.

Значението на това второ вписване е в следните насоки:

1.Като че ли това вписване в Министерството на правосъдието има оповестително действие – всяко вписано обстоятелство се счита за известно на третите лица от деня на вписването (45, ал. 8).[cclxxxviii]

2.Важно е, че това вписване в централния регистър няма конститутивен характер.

Изключение от този принцип се наблюдава при заварените от ЗЮЛНЦ юридически лица с нестопанска цел, които искат да бъдат определени като такива, осъществяващи общественополезна дейност. Тези юридически лица с нестопанска цел не се пререгистрират в ОС, а само подават заявление за вписване към централния регистър, като вписването се съобщава служебно на регистъра към ОС.

3.Вписването в централния регистър има определено правно значение с оглед пораждането на определени права за юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност, т.е. от датата на вписване в централния регистър е моментът, от който за съответното юридическо лице възниква правото да ползва съответните данъчни, митнически и т.н. облекчения.

   Органи на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност

При юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност има върховен орган, който е колективен и управителен орган, които провежда решенията на върховния орган. Последният взема решенията си по правилата, по които взема решението си Общото събрание на сдружението (32, ал. 4 ЗЮЛНЦ).

Административен контрол

Юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност могат да набират приходи и от друга дейност, като законът ограничава сделките, които тези юридически лица сключват с лица от състава на органите си – за безвъзмездно изразходване на имуществото му, е необходимо мотивирано решение на върховния му орган с мнозинство 2/3 от всички негови членове, когато това изразходване е в полза на: лица от състава на другите му органи и техните съпрузи, роднините им по права линия (без ограничение), роднините по съребрена линия (до четвърта степен) или роднините по сватовство (до втора степен включително); лицата, които са били в управителните му органи до две години преди датата на вземане на решението за безвъзмездно изразходване; юридическите лица, които са го финансирали до три години преди вземане на такова решение и юридическите лица, в които роднините на членове на юридически лица с нестопанска цел за общественополезна дейност са управители или могат да наложат/възпрепятстват вземането на решения (41, ал. 3 ЗЮЛНЦ).[cclxxxix]

Юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност е поставено под един по-завишен административен контрол – съществува задължението на такива юридически лица с нестопанска цел, да предоставят за проверка от лицензиран експерт-счетоводител дейността си, да предоставят публичен доклад за дейността си, да предоставят отчет за безвъзмездно полученото имущество. Тази информация се предоставя и на централния регистър, като юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност се намират под текущ контрол от страна на министъра на правосъдието (46 и 47 ЗЮЛНЦ).[ccxc]

Ако юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност системно не предоставя тези данни, извършва противозаконна дейност, системно не внася в срок публичните си вземания или пък е останало с членове под изискуемия минимум за повече от шест месеца, вписването му в централния регистър се заличава служебно от министъра на правосъдието. Такова искане за заличаване на вписването могат да правят прокурорът или органите на държавния финансов контрол (48, ал. 1 ЗЮЛНЦ).[ccxci] Това решение може да се обжалва пред ВАС и факта по заличаването се отбелязва служебно в регистъра при съответния ОС.

    Ликвидация на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност

Ликвидаторът е длъжен по възможност да удовлетвори кредиторите от наличните средства, а, ако това е невъзможно – да осребри първо движимото, а след това и недвижимото имущество на юридическото лице с нестопанска цел. Останалото след ликвидацията имущество, не може да се прехвърля на учредителите и настоящите и бившите членове на юридическото лице, на лицата, които са били в състава на органите и служителите му, на съпрузите на изброените досега лица, на роднините по права линия (без ограничение), на роднините по съребрена линия (до четвърта степен), на роднините по сватовство (до втора степен) на посочените по-горе лица, на юридическите лица, в които всички тези лица са управители или могат да наложат или възпрепятстват вземането на решения (43 ЗЮЛНЦ).[ccxcii]

Поредността на удовлетворяване, която е посочена в закона не е основателна, защото, ако юридическото лице вече се е ликвидирало, би следвало всичкото имущество да се осребри. Въпреки това, такова ограничение има резон от гл.т. разпоредбите на 44, ал. 1 ЗЮЛНЦ, според който останалото имущество трябва да се предостави на други лица с нестопанска цел за общественополезна дейност със същата или близка нестопанска цел.[ccxciii] Ако това не стане, тогава останалото имущество се предоставя на общината по седалището на юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност в ликвидация – 44, ал. 2 ЗЮЛНЦ.[ccxciv]

   Извършване на стопанска дейност от юридическите лица с нестопанска цел

12 КРБ предвижда, че сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси,[ccxcv] 44 КРБ също урежда правото на гражданите да се сдружават,[ccxcvi] а 19 КРБ предвижда, че закон определя условията за коопериране и други форми на сдружаване на гражданите и юридическите лица.[ccxcvii]

Въпреки че в Конституцията не са разграничени двата типа юридически лица, нашето законодателство прави това отграничение между търговци и юридически лица с нестопанска цел.

ЗЮЛНЦ даде едно противоречиво решение на въпроса дали и при какви условия юридическите лица с нестопанска цел могат да извършват стопанска дейност.

КС със своето решение № 10 от 1994 г. предвижда, че освен сдружения със стопанска и идеална цел, могат да съществуват и юридически лица с нестопанска цел, които да извършват стопанска дейност.[ccxcviii]

6 ЗКПО обяви юридическите лица с нестопанска цел със стопанска дейност за данъчно-задължено лице.[ccxcix]

В 38 ЗЮЛНЦ се изброяват някои типични нестопански цели и се определя, че другите цели на юридическите лица с нестопанска цел трябва да са законово определени.70

За да се направи характеристика на юридическите лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност, трябва първо да се даде определение на понятието “стопанска дейност”, като формулировките са следните:

1.Стопанската дейност е дейност, при която се произвеждат стоки и се предоставят услуги срещу заплащане.

2.Стопанската дейност е дейност, която се извършва с цел печалба, дейност, при която приходите могат да покриват разходите.

Юридическите лица с нестопанска цел си остават с идеална цел, независимо, че извършват стопанска дейност, тъй като допустимостта да се извършва такава дейност, е изключение от основната им дейност. Доказателство за това е, че стопанската дейност на юридическите лица с нестопанска цел се ограничава в следните насоки:

1.Чл. 3, ал. 3 ЗЮЛНЦ определя стопанската дейност като допълнителна, т.е. неосновна, но свързана с нея.71 Следователно стопанската дейност се явява като средство за постигане на идеалната цел.

2.Основните сфери на дейност, в които юридическите лица с нестопанска цел извършват своята стопанска дейност са променени – напр. държавно висше учебно заведение не може да извършва услуги по предоставянето на образование срещу заплащане и т.н.

Повече въпроси поставя изискването на 3, ал. 4 ЗЮЛНЦ, според който предметът на стопанска дейност се определя от устава/учредителния акт на юридическото лице с нестопанска дейност.72 Питането е дали това изискване не се явява ограничаване правоспособността на юридическото лице с нестопанска цел?

Изискването за вписване предмета на стопанска дейност не представлява ограничаване на правоспособността, тъй като в ЗЮЛНЦ няма предвидена санкция в случай, че юридическо лице с нестопанска цел извършва дейност, вън от вписаната. ЗЮЛНЦ не предвижда възможността на отменения 141 ЗЛС да се прекратява сдружение, извършващо дейност, извън вписаната в устава. 13 ЗЮЛНЦ предвижда прекратяване на юридическото лице с нестопанска цел само, когато е изтекъл срока, за който е учредено, по решение на върховния си орган, с решение на ОС по седалището му, когато не е учредено по законния ред, когато извършва дейности, които противоречат на закона, добрите нрави или обществения ред или когато е обявено в несъстоятелност. В 13 ЗЮЛНЦ не е предвидено юридическото лице с нестопанска цел да се прекратява, когато извършва дейности, противоречащи на устава/учредителния акт. Следователно, едно юридическо лице с нестопанска цел може да извършва и стопанска дейност вън от дейността, вписана в устава/учредителния акт. Нещо повече – може да извършва стопанска дейност дори тогава, когато не е вписано въобще извършването на стопанска дейност. Оттук и изводът, че единственото ограничение е тази дейност да бъде допълнителна и приходите от нея да се използват за определените в устава/учредителния акт цели. Но дори приходът да е разпределен под формата на печалба за членовете на юридическото лице с нестопанска цел, това разпределение на печалбата, не е основание за недействителността на сделките, с които са придобити приходите.

Следователно основните различия между юридическите лица, извършващи основно стопанска дейност и юридическите лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност, остава забраната за последните да разпределят печалбата – те могат да я използват за постигане на целите си или да я рефинансират.

Юридическите лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност не могат да бъдат търговци по смисъла на 1, ал. 2 ТЗ,73 тъй като те трябва да се регистрират в регистъра за юридически лица с нестопанска цел, а не по търговския регистър.

Оттук следва, че юридическите лица с нестопанска цел могат да бъдат обявени за търговци по 1, ал. 1 или 1, ал. 3 ТЗ,74 когато извършват дейност, която по предмета и обема си изисква водене по търговски начин.

Регистрирането на юридическите лица с нестопанска цел обаче не е възможно и не е необходимо. Стопанската им дейност се подчинява на ТЗ, както и по отношение на търговските сделки, по които те са страна, така и по отношение на несъстоятелността (14, ал. 4 ЗЮЛНЦ).75

 

          28.Обекти на гражданските правоотношения – понятие, видове. Вещи, доход, плодове

 

Понятието “обекти на гражданското правоотношение” е един дискусионен въпрос, по отношение на който съществуват различни мнения:

1.Някои автори категорично отричат нуждата от използването на тази категория.

2.Повечето автори, които признават тази категория, не правят разлика между “обект” и “предмет” на гражданското правоотношение. Според проф. Кожухаров облигационното правоотношение няма обект.

Проф. Венелин Ганев счита, че обекта на правоотношението е съществен елемент, той е онова, около което се движи цялото съдържание на правоотношението и представлява някаква материална или духовна ценност, т.е. нещо, което осъществява връзката между идейното съдържание на правоотношението и неговата реализация.

   Т.е., тъй като способът за задоволяване на определени интереси е субективното право, последното осъществява тази си функция именно поради връзката си с обекта. И тъй като обектът на гражданското правоотношение може да бъде както материален, така и нематериален, общото е, че обекта винаги има определена ценност, поради което се нарича още и благо.

Следователно определението за обект на гражданското правоотношение може да изглежда по следния начин: обектът на правоотношението е някакво благо, с което е свързано съдържанието на субективно право/правно задължение, онова благо, по повод и във връзка с което се формира поведението на правните субекти.

Според доц. Иван Русчев в теорията следва да се прави разграничение между “обект” и “предмет” на правоотношението. Предмет е онова, към което се стремят страните по правоотношението. Поради това е възможно да има две правоотношения с един и същ обект, но с различен предмет. Напр. договор за наем на имот и договор за продажба на имот. При продажбата, предмет на договора (т.е. на правоотношението) е отчуждаването на недвижимата вещ. При договора за наем на имот, предмет на правоотношението е предоставянето срочно и възмездно на едно благо.

   Видове обекти на гражданското правоотношение

Проф. Павлова критикува тезата, че обект на всяко правоотношение е поведението, за което е обвързано задълженото лице. Това обаче е по-скоро не критика на това, какво представлява обекта в правоотношението, а на онова, каква е дължимата престация. От тази гл.т. почти безрезервно се приема тезата, че дължимият резултат, това е винаги някакъв обективен резултат, дори и тогава, когато изглежда, че предмет на задължението е някакво поведение. Напр., когато се сключат договори за обучение с учител, за правна защита с адвокат и т.н., задълженото лице дължи усилието, което полага, за да предаде знанията си/да защити довереника си. Става въпрос обаче за един резултат, който представлява предмет на дължимата престация, т.е. усилието като предмет, включва в себе си броя на взетите часове, знанията, които дава учителя и пр.

   В крайна сметка може да се счита, че дължимият резултат е обект на правоотношението.

Гражданското правоотношение има различни обекти, като класификацията е следната:

А.Обекти на гражданското правоотношение биха могли да са вещи. Такива са всички вещни права, голяма част от облигационните права (напр. при договор за изработка, при договор за продажба и пр.). Субективното право на вземане при договора за цесия също може да е обект на правоотношението – тук предмет на правоотношението (на договора) е едно прехвърляне на едно вземане, което е обект на сделката.

Б.Обекти на гражданското правоотношение биха могли да са нематериални блага. Към тях спадат авторските творби, търговските марки, промишлените образци и т.н. Тук се формират специфични права – авторски права, право на интелектуалната собственост и пр.

В.Обекти на облигационни отношения могат да са и съвкупностите от имуществени права и фактически състояния – напр. продажбата по 15 ТЗ,[ccc] където може да бъде продадено едно предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения; продажбата на наследство и т.н.

Тези обекти са предмет на регламентиране с правни норми най-вече в ЗАПСП, 110, ал. 2 ЗС, който определя движимите вещи и пр. Поначало правото се занимава с правата по повод и относно придобитите вещи.

   Определение и характеризиращи белези на вещите

Вещта може да се определи като един материален обект, който съществува вън от човешкото съзнание. Вещите се различават от нематериалните блага по това, че при тях нещото, по повод и във връзка с което имаме права, е онзи специфичен начин на подреждане на мислите и специфичния израз.

Според 110, ал. 2 ЗС енергиите са приравнени на движимите вещи.[ccci]

Характерно за вещта е, че има телесност, т.е. може да се усети при допир, нещо материално е.

Друга характеристика на вещите е това, че имат и някаква пространствена определеност. Поради това въздухът в своето свободно състояние не е вещ. Но, ако въздух бъде вкаран в един буркан напр., тогава ще придобие качествата на вещта.

Друго изискване е вещта да е достъпна. Става въпрос за това, че една вещ трябва да съществува реално, за да може да се упражняват определени права върху нея (б. – М. Ш.).

Самостоятелността на една вещ се осъществява чрез физическо обособяване. При недвижимите имоти вещите би могло да се обособят като самостоятелни и без да е налице физическа граница (парцелите напр.). Именно поради това са възможни искове като 109а ЗС.[cccii]

Поначало, когато съвкупността от вещи е обект на гражданското правоотношение, тя няма характеристиката на отделна вещ. Поради това, продажбата на една имуществена съвкупност представлява продажба на отделните имуществени обекти, които се включват в нея. Продажбата на една имуществена съвкупност е една законодателна фикция, но тогава, когато се окаже, че едната от вещите, принадлежащи към тази съвкупност не е собственост на продавача, продажбата е недействителна.

   Видове вещи

Вещите биват следните видове:

1.Прости вещи – това са онези вещи, които се състоят само от един материален обект.

2.Сложни вещи – някои от простите вещи, в резултат на смесване или преработване се превръщат в съставна част на една сложна вещ, тъй като загубват своята самостоятелност. Важно е, че липсата на някоя от съставните части (някоя от съставляващите вещи) на сложната вещ, води до недействителност на съответното облигационно отношение.

3.Оборотни вещи – това са онези вещи, които са включени в гражданския оборот, тъй като могат да бъдат прехвърляни.

4.Вещи извън оборота – такива са вещите, публична държавна/общинска собственост, които са непрехвърлими. При прехвърляне на вещ, която е извън оборотна, сделката е нищожна.

5.Недвижими и движими вещи – 110, ал. 1 ЗС дава определението за недвижимите вещи[ccciii] – това са земята, растенията, сградите, другите постройки и въобще всичко онова, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Всички останали вещи, които не са недвижими са движими вещи.

Единственият критерий за това разграничение е трайното прикрепване на вещта към земята/постройката от гл.т. на предназначението на вещта. Така напр. вратите и прозорците в една къща са недвижими вещи, тъй като предназначението им е да бъдат част от постройката.

6.Недвижими имоти – недвижими имоти са парцелите, уредени от ЗУТ, земеделските земи, уредени в ЗСПЗЗ и горите, уредени по ЗГ. Това деление има следното практическо значение:

а) ако се касае за прехвърлителни сделки с недвижими имоти, то принципът е разпоредбата на 18 ЗЗД[ccciv], т.е. договорите за прехвърляне на недвижими имоти или за учредяване на други вещни права върху имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт;

б) голяма част от актовете за придобиване на недвижими имоти подлежат на вписване в РС от съдиите по вписванията.

Разлика между недвижимите и движимите вещи се изразява и в придобивната давност по отношение на тях:

а) придобивната давност при движимите вещи е пет години, като е без значение дали владелецът е добросъвестен или не;

б) придобивната давност при недвижимите вещи зависи от това дали владелецът е добросъвестен или не:

-добросъвестните владелци придобиват недвижимите вещи за пет години непрекъснато владеене.

-недобросъвестните владелци придобиват недвижимите вещи за десет години непрекъснато владеене.

78, ал. 1 ЗС предвижда един особен начин на възмездно придобиване на добросъвестно основание на движими вещи.[cccv] Онзи, който придобие по възмезден начин собствеността върху движима вещ или ценна книга на приносител от несобственик, придобива собствеността, освен, ако за прехвърлянето на движимата вещ не се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Тази разпоредба се прилага и придобиването на други вещни права върху движимите вещи.

76 ЗС дава един иск, който държателят или владелецът може да предяви срещу онзи, който им е отнел по насилствен или скрит начин движима или недвижима вещ.[cccvi]

75 ЗС пък предвижда един друг иск, който се дава на онзи владелец, който е владял или е имал друго вещно право (вкл. и сервитутно право) върху недвижим имот шест месеца непрекъснато, да се защитава от всяко нарушение.[cccvii] Преклузивната давност на този иск е шест месеца.

7.Делими и неделими вещи – онези вещи, чиято субстанция позволява да бъдат разделени на реални части, без от това да загубят характера или цената си, се наричат делими вещи. Поначало родово определените вещи са делими. Парцелите като недвижими имоти, макар физически и да могат да бъдат разделени, не могат правно да бъдат разделени, ако след подялбата парчетата са много по-малки от предишното състояние.

Забрана за делене има в 72 ЗН[cccviii] и 7 ЗСПЗЗ.[cccix]

Съсобствеността върху една вещ не означава, че тя е правно делима. Напр. съсобственост са общите части на една жилищна сграда, но макар тази съсобственост да е дялова (всеки от съсобствениците има свой дял), тази съсобствена вещ е неделима по предназначението си.

Съсобствеността не означава делимост и тогава, когато лицата са съсобственици на една вещ, но без определени дялове в нея. Напр. една бездялова вещ СИО, която след прекратяване на брака се превръща в обикновена съсобствена вещ.

8.Потребими и непотребими вещи.

Потребими вещи са онези, чието използване се извършва чрез засягане на субстанцията им (напр. хляб, горива и т.н.).

Непотребимите вещи са онези, които не се унищожават с еднократна употреба (недвижимите имоти, автомобилите).

   Правното значение на това деление е, че по отношение на потребимите вещи се сключва договор за заем за потребление, а по отношение на непотребимите – договор за заем за послужване. В първия случай се прехвърля собствеността върху вещите, срещу което заемателят става длъжник по едно облигационно правоотношение. Във втория случай заемателят следва да върне същата вещ.

   9.Заместими и незаместими вещи.

Тук разграничителният признак е следния – ако в гражданския оборот едно определено количество от вещи от дадено качество се третират като равностойни по отношение на други такива вещи, тогава говорим за заместими вещи (напр. тухли). При незаместимите вещи е обратното – такива са напр. произведенията на изкуството.

10.Индивидуално и родово определени вещи – тук волята на страните определя дали обекта на задължението е точно определен по индивидуалните си белези вещ. Напр. тухли, които трябва да се престират са родово определена вещ. Но онези тухли, от лявата страна на горния ред, това вече е индивидуално определена вещ.

   Важно е, че заместимите и незаместимите вещи представлява деление на вещите, докато делението индивидуално и родово определени вещи е деление на престациите.

Родово определената престация може да бъде запълнена с незаместими вещи, а индивидуално определената престация – със заместими вещи. (?)

   11.Главни вещи и принадлежности

Главна е онази вещ, която може да се използва самостоятелно, без други вещи. Принадлежността напротив, може да бъде използвана само заедно с главната вещ. Особеност е, че не е необходимо принадлежностите да са така свързани с главната вещ, че отделянето им да стане невъзможно. По това се различава една принадлежност от една вещ, част от съставна вещ.

98 ЗС казва, че принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено друго в закона или не е уговорено друго между страните.[cccx] Оттук следва, че онзи, който продаде една главна вещ, ако не е уговорил с купувача друго – предава я заедно с принадлежностите й.

   Добив

Добивът, това е облагата, получена от една вещ по повод на използването или притежаването й, но без да се засяга цялостта й.

   Плодове

Плодовете биват следните два вида:

1.Естествени плодове – естествените плодове се делят на:

а) органични естествени плодове – това са тези органични производни, които се отделят от вещта-майка в резултат от биологични процеси.

б) неорганични естествени плодове – това са онези неорганични производни, които се отделят от вещта. С извличането им се засяга субстанцията на вещта-майка, но това не води до унищожаването й.

   Важен момент е придобиване правото на собственост, което става, когато вещта се отдели от плодоносната вещ.

Принципът за правната връзка между вещта и плодовете е отразена в 93 ЗС, който указва, че добивът от вещта, като добив от вещта, прираст, наем и т.н., принадлежи на собственика й.[cccxi] Това са и първият вид приращения. Но често в закона е уговорено и нещо друго – напр., когато един владелец извлича плодовете от вещта и запазва собствеността върху тях до предявяване на иска за собственост. Т.е. добросъвестният владелец придобива собствеността върху плодовете, които е извлякъл от вещта до предявяване на иска за собственост.

Друг тип приращения са тези по 92 ЗС[cccxii] – това са онези приращения, които се прикрепват към вещта в резултат на природна сила – напр. в резултат на нанос се увеличава парцела.

Трябва да се отбележи, че приращенията по 92 ЗС се придобиват първично (оригинерно), докато приращенията по 93 ЗС се придобиват производно (деривативно).

2.Граждански плодове – този тип плодове винаги предполагат някакво правоотношение между гражданско-правни субекти (напр. лихвата по повод един договор за паричен заем). Т.е. гражданските плодове са облигационни вземания, а не вещи.

 

     29.Ценни книжа, пари и нематериални блага

 

І.Ценни книги

Като обекти на гражданското правоотношение, ценните книжа могат да се разглеждат в няколко аспекта:

1.Ценната книга e писмен документ с определено в закона съдържание и реквизити – така напр. 455 ТЗ изисква в съдържанието на менителницата да е записано наименованието “менителница”, безусловно нареждане да се плати определена сума пари, името на лицето, което трябва да плати (платец), падеж, място на плащане, името на лицето, на което или на заповедта, на която трябва да се плати (поемател), дата и място на издаването, подпис на издаващия;[cccxiii]

Това се отнася само за т.нар. налични ценни книги, които имат материален носител.

2.Ценната книга материализира сделки. Напр. една запис на заповед като ценна книга представлява едно волеизявление, по силата на което едно лице се задължава да плати определена сума пари на друго лице срещу предявяването на записа на заповед. При записа на заповед лицето, което получава сумата може да е посочено поименно, а може на свой ред със свой запис на заповед, да посочи трето лице, което да получи престацията. Т.е. прехвърлянето на този запис на заповед също има качеството на едностранна сделка, наречена джиро.

   Друга сделка, която може да се материализира в ценна книга е авалът.

   Ценни книги са записът на заповед, менителницата и чекът.

Характеризиращи белези на ценните книги

Най-важната характеристика на ценната книга е връзката между материалния носител (документа) и материализираното в него право. Тази връзка е от такъв характер, че упражняването/прехвърлянето на правото не може да стане без предявяването на ценната книга. Правата, които ценната книга материализира могат да бъдат следните:

1.Вещни права – така напр. коносаментът материализира товара, който се вози на кораб и онова лице, което го представи, то ще може да освободи товара.

   2.Облигационни права – напр. записът на заповед материализира едно вземане.

   3.Членствени праваакцията, материализираща част от капитала на едно АД, материализира членственото правоотношение на съответния притежател на акцията.

Видове ценни книги

Според вида на връзката между ценната книга като документ и правото, което се материализира в него, делението на ценните книги бива според това, дали съставянето на документа е предпоставка да възникне инкорпорираното в него право или е предпоставка само за упражняването на правата, материализирани в него:

1.Конститутивни ценни книги (запис на заповед, менителница, чек) – ако я няма съответната ценна книга, няма и възникнало право.

2.Легитимационно-разпоредителни ценни книги – при тях издаването на ценната книга само отразява едно вече възникнало право (напр. една акция).

3.Ценната книга като особена движима вещ, която да бъде предмет на прехвърляне, залагане, задържане, влагане и т.н.

4.Ценната книга като изпълнително основание – онзи, който се легитимира с една ценна книга, за да изиска от своя длъжник да му изплати престацията, но той откаже, няма нужда да води исков процес, за да извади изпълнителен лист срещу длъжника си, тъй като ценната книга е едно от основанията за издаване на изпълнителен лист – 237 ГПК.[cccxiv]

   Друго деление на ценните книжа е от гл.т. на начина, по който се определя титулярът на правото, обективирано в документа, а от там и начина, по който се прехвърлят отделните видове ценни книги:

1.Ценна книга на приносител – при нея носител на правото е всеки правомерен притежател на ценната книга, т.е. притежаването на субективното право се основава на притежаването на документа. Такива ценни книги могат да бъдат акциите, чековете, коносамента, облигациите;

Характерно е, че разпореждането с тези ценни книги става с простото традиране, с което се прехвърля и собствеността върху правото, инкорпорирано в тях. Тук се прилагат разпоредбите на 78, ал. 1 ЗС за добросъвестното придобиване на собственост върху ценни книги от несобственик.[cccxv]

Друга особеност при ценните книги на приносител е, че тяхното изгубване или унищожаване води до обективна невъзможност да се предяви правото, инкорпорирано в тях.

2.Ценни книги на заповед – при тях носителят на материализираното субективното право, се посочва поименно в документа, като на първия приобретател се дава възможност със свое едностранно волеизявление, да посочи нов носител на правото, като посочи това отзад на документа. Това правно действие се нарича джиро, което е уредено в 317, ал. 1 и 2 ТЗ[cccxvi] и 486 – 490 ТЗ.[cccxvii]

Джирото представлява една едностранна сделка на кредитора (джирант) по ценната книга, а лицето, на което се прехвърля тази ценна книга се нарича джиратар. Джирото трябва да бъде извършено на гърба на ценната книга (индосо), а, ако това е невъзможно (ако не е достатъчно мястото), прилага се алонж (допълнителен лист към ценната книга). С джиро могат да се прехвърлят всички ценни книги на заповед – коносамент, складови записи, поименни акции и т.н.

   Джирото е абстрактна сделка и има следните функции:

а) прехвърлителни функции – правата, инкорпорирани в една ценна книга се прехвърлят от едно лице върху друго (317 ТЗ);[cccxviii]

б) гаранционни функции – чрез джирото се създава определена сигурност, т.е. джиранта поема по отношение на всички джиратари същата отговорност, която носи длъжника по тази ценна книга, т.е. джирантът отговаря солидарно с длъжника;

в) легитимационни функции – свежда се до това, че удовлетворен по вземането ще бъде именно притежателят на документа, а не някой друг. За да може някой да получи правата по ценната книга, той трябва да докаже непрекъснатата поредност на джирата;

Джирото може да бъде пълно (когато джирантът сочи поименно лицето, в полза на което прехвърля вземането) или бланково (когато джирантът само овластява онзи, на когото прехвърля ценната книга, сам да попълни джирото било със своето име, с което джирото се превръща в пълно, било с името на друго лице).

Джирата могат да бъдат прехвърляни и с т.нар. джиро за прехвърляне – т.е. в този случай джирото се прехвърля само, за да може лицето, на което е прехвърлено, само да събере вземанията.

   Джирото може и да се залага – т.е. в този случай то ще обезпечи някакво друго задължение.         

3.Поименни ценни книги – при тях носител на субективното право е само поименно посоченото лице. Носителят на субективното право не може да джиросва, а прехвърлянето на субективното право става чрез цесия (една каузална сделка, с която един стар кредитор прехвърля вземанията си на нов кредитор).

Разликата между цесията и джирото е в удобството, което предлага последното, тъй като то представлява една едностранна сделка, която не изисква насрещно съгласие за прехвърлянето на субективното право, докато при цесията такова съгласие е необходимо.

Цесията е каузален договор, т.е. при него има основание, което, ако е порочно, цесията е невалидна.

   4.Някои ценни книги могат да са, както на заповед, така и поименни – напр. такива са чекът, записът на заповед, коносаментът, recta  менителницата (при тях особеното е, че се издава като менителница, но в документа е записано изрично “не на заповед”, което превръща ценната книга в поименна) и т.н.

Общото и за записа на заповед, и за менителницата, и за чека е, че те инкорпорират парични вземания, че са абстрактни и формални ценни книги.

   Запис на заповед

Записът на заповед е едностранно волеизявление, облечено в законоустановена форма и съдържащо задължително означението “запис на заповед”. По силата на това волеизявление издателят обещава да заплати на падежа на едно друго лице (поемател, ремитент), което е означено в записа на заповед или да заплати на лице в негова заповед.

   Менителница

Менителницата е по-усложнена форма на ценните книги, тъй като там минимално участващите лица са три – един издател, който с едностранното си волеизявление заповядва на друго лице (платец), да се задължи да плати на падежа определена парична сума на едно трето лице (поемател). Не би могло с едностранното волеизявление да се задължи друго лице. Тук, въпреки че менителницата представлява едно нареждане от издателя до платеца, за да може да бъде изпълнена, е необходимо да е имало някакво предшестващо правоотношение между двамата (напр. издателят е продал на платеца нещо, но е останало последният да плати цената).

   Чек

Чекът също представлява правна сделка, т.е. едностранно волеизявление, извършено в писмена форма (с установени реквизити), като наименувания чек го има и тогава, когато издателят нарежда на друго лице (банка) да плати при предявяване от трето лице определена парична сума до определен срок.

При чека издателят нарежда на банката да плати на поемателя определена парична сума, докато при менителницата издателят нарежда на платеца да се задължи към поемателя, от което следва, че между тях възниква едно правоотношение. При чека правоотношение няма, защото банката не поема самостоятелно задължение към издателя.

 

   ІІ.Парите като обект на гражданското правоотношение

Паричните знаци имат телесен характер и представляват вид движими вещи и следователно имат вещно-правен режим. Този вещно-правен режим се дължи на факта, че парите трябва да бъдат основно разменно средство.

Именно този универсален характер на парите обуславя определена специфика във вещно-правния им режим (това важи само за паричните знаци, тъй като има и т.нар. електронни пари, които се вземат по банкови сметки).

В ЗЗД се говори за право на собственост върху парите и затова закона отъждествява правото на собственост върху парите с правото на вземане срещу тази тяхна стойност. Напр. 240 ЗЗД казва, че заемодателят по един паричен заем прехвърля в собственост на заемателя пари.[cccxix] Съвременният паричен дълг обаче, не е дълг да се предадат определени банкноти, а да се заплати определена стойност.

   Вещно-правен режим на парите

За разлика от обикновените вещи, при парите физическите качества са без значение, за да се получи потребената стойност. Поради това, че парите са всеобщо разменно платежно средство, при тях краен потребител никога няма. Прекратяване на правото на собственост при тях става чрез плащането.

Заместимостта на парите е друга тяхна характеристика – парите са заместими помежду си (напр. една банкнота от 50 лева е равностойна на пет банкноти от 10 лева) и абсолютно заместими срещу другите вещи, т.е. те са най-широко заместимите вещи, а престацията с тях, ги прави най-широката група родово определени вещи.

   Номерът и серията, отбелязани върху паричните банкноти, не са техен индивидуализиращ белег. Т.е. и банкнотите, като монетите, са заместими вещи, поради което вещните искове тук са недопустими, а могат да се използват искове за неоснователно обогатяване, за връщане на получената сума и пр.

   Владението на парите е самостоятелно основание за придобиване на собственост върху тях, като е без значение дали владелецът е добросъвестен или не (т.е. и крадецът става собственик на откраднатите пари). Друг е въпросът, че за ощетеното лице ще възникне облигационен иск  за връщане на сумата.

   Още по-малко значение има вещно-правният режим при парите по сметка. В този случай няма владение, а придобиване на вземане (тук е нещо като при менителницата).

Твърде широкият обхват на паричния род, който “никога не погива”, дава особеност на парите като родово определени вещи. Тук не важи изискването на 64 ЗЗД, че, когато се дължат родово определени вещи, те трябва да са поне от средно качество.[cccxx] За паричните задължения обаче ще важи правилото на 81, ал. 2 ЗЗД, според което субективната невъзможност да имаме пари не е приравнено на обективна невъзможност, т.е., ако на длъжника няма пари, за да плати задължението си, това не означава, че не е длъжен да намери пари и да го плати.[cccxxi]

Според ЗЗД изпълнението на паричното задължение остава винаги възможно, дори и когато определени парични знаци са извадени от оборота и са заместени с други. Това е и израз на обстоятелството, че паричното задължение не се плаща със самите парични банкноти, а с тяхната стойност.

Невъзможността за изплащане на едно парично задължение (608 ТЗ) при несъстоятелност, освобождава длъжникът към конкретното му парично задължение към кредитора, но му възлага много по-тежки правни последици – кредиторът ще има право на вземане върху масата на несъстоятелността.[cccxxii]

Парите са делими вещи. Те могат да се определят като ценни книги на приносител, като изключителното право за емитиране, принадлежи на БНБ.

   При парите има следните видове стойност:

1.Вътрешна стойност

2.Номинална стойност – тази стойност отразява броя на паричните единици, отразени върху банкнотата (напр. 20 лв.).

3.Курсова стойност – това е тази стойност, която местните парични единици имат в съотношение с чуждите парични единици при котировката на БНБ. Напр. 29, ал. 1 ЗБНБ казва, че официалният курс на лева към германската марка е 1 лев за 1 германска марка.[cccxxiii]

Други парични обекти

Освен паричните банкноти, като обекти на гражданското правоотношение съществуват и други парични обекти, които са следните:

1.Лихви – лихвите представляват едни вторични, акцесорни вземания на кредитора към длъжника. Акцесорни означава, че, ако няма валидна главница, няма и лихва.

   Лихвите биват два вида:

а) възнаградителна лихва (лихва-плод) – тя представлява едно вторично, но правомерно задължение на онзи, който получава определена парична сума, да плати определено възнаграждение на заемодателя;

б) мораторна лихва (лихва за забава) – тази лихва представлява една санкция за неправомерно поведение, за това, че длъжникът не е платил на падежа на кредитора си.

Режимът на лихвите е различен. Така напр., по общото гражданско право има изискване, задължението за плащане на лихва да е записано (240 ЗЗД).[cccxxiv] По търговското право напротив – лихва се дължи винаги, освен, ако не е уговорено друго между страните. Освен това не се изисква форма за уговарянето на заплащането на лихва, тъй като лихвата се заплаща без уговорка – 294 ТЗ.[cccxxv]

   Размерът на възнаградителната лихва не е фиксиран, докато мораторната лихва е фиксирана – олихвява се както главницата, така и възнаградителната лихва. Размерът на мораторната лихва е определен с Постановление № 72 от 1992 г на МС и не може да бъде надхвърлян. Формулата, по която се изчислява мораторната лихва е:

-ако лихвата е уговорена в лева: основният лихвен процент + 10 % (10 % – това означава 10 пункта)

-ако лихвата е уговорена във валута: тримесечният libor + 10 % (10 пункта)

-ако страните са пропуснали да уговорят мораторна лихва: основният лихвен процент + 10 % (10 пункта)

Основният лихвен процент се изчислява по следния начин: 365 дни х дните, през които сме в забава  + 10 % (пункта) – така се получава законно фиксирания размер на мораторната лихва.

 

   ІІІ.Нематериалните блага като обект на гражданското правоотношение

Нематериалните блага представляват една обективна интелектуална дейност, върху които правото признава определени субективни права. Благото не е вещ. Въпреки това, нематериалните блага имат реално съществуване – за да може една интелектуална дейност да бъде призната за нематериално благо, е необходимо тя да се материализира така, че да могат другите лица да я възприемат. Създаването на едно нематериално благо спада към правомерните юридически факти от типа на юридическите постъпки.

При нематериалното благо става въпрос за една интелектуална дейност, характеризираща се с някакъв творчески елемент, т.е. нематериалното благо представлява идея, характеризираща се с новост и ценност, служеща за задоволяването на някаква духовна или материална потребност,  която по някакъв начин е материализирана.

Нематериалният характер на тези блага, им позволява да не свързани с точно определено местонахождение, което пък определя и специфичните способи за тяхната защита. Т.е. нематериалните блага са различни от самата мисъл или идея, докато мисълта/идеята не получи материален израз. Не са нематериални блага и самите вещи, в които те са въплътени – така напр. не е нематериално благо една книга, т.е. вещта и произведението, материализирано в него, са различни обекти на гражданското правоотношение.

   Видове нематериални блага

Нематериалните блага се делят на:

1.Авторски творби, които са уредени в ЗАПСП. Авторските творби, представляващи съчетание от съдържание и форма, се подразделят на (3 ЗАПСП)[cccxxvi]:

а) литературни произведения, включително и произведенията на науката, техниката, публицистиката и компютърните програми;

б) музикални произведения

в) сценични произведения, които включват драматичните, музикално-драматичните, пантомимичните, хореографските и т.н. произведения;

г) филми и други аудио-визуални произведения;

д) произведения на изобразителното изкуство, включващи и произведенията на приложното изкуство, дизайна и народните хореографски занаяти;

е) произведенията на архитектурата

ж) фотографски произведения и произведенията, създадени по начин аналогичен на фотографския;

з) проекти, карти, схеми, планове и т.н., които се отнасят до архитектурата, териториалното устройство, географията, топографията, музейното дело и други области от науката и техниката;

и) графичното оформление на печатните издания;

й) правата на актьора, които той има върху изпълнението си;

к) правата, които звукозаписът дава на продуцента;

л) програмите на радиостанциите и телевизиите и т.н.

   2.Патентно способни изобретения и полезни модели по ЗПат.

Тук е важно да се отбележи, че обект на гражданското правоотношение е изобретението, а правата върху това изобретение се съдържат в патента, т.е. патентът е формата на закрила, която дава определени права на приобретателя.

В 6 ЗПат се съдържат изискванията за патенто способност – за да бъде издаден патент на едно изобретение, то трябва да бъде ново (новаторско), да е на изобретателско равнище и да бъде приложимо в промишлеността.[cccxxvii]

73 ЗПат указва кои обекти са полезни модели – изискванията са тези обекти да имат конструктивно-технически особености, отнасящи се до усъвършенстване на формата, конструкцията или пространственото съчетаване на елементите на изделия, инструменти, устройства и т.н.[cccxxviii]

   3.Промишлените дизайни

Промишлените дизайни се определят от ЗПД, като под това понятие се разбира видимия външен вид на продукт или част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинацията от тях – 3, ал. 1 ЗПД.[cccxxix] Правото върху промишления дизайн се получава чрез производство по регистрация в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявлението. Правото върху промишления дизайн е изключително право (10 ЗПД).[cccxxx]

   4.Марките и географските означения

Марката според 9 ЗМГО е знак, с който предприятията, организации или физически лица, означават стоката, която произвеждат или доставят.[cccxxxi] Марките могат да бъдат следните видове:

а) търговска марка

б) марка за услуга – това е знакът, с който определено лице означава услугата, която извършва;

   Географските означения биват:

а) наименование за произход – това е наименованието на страна, район или местност в нея, с което се означава определена стока, произхождаща от там и чието качество се дължи на особеностите там.

б) географско указание – това е наименованието на страна или район в нея, което служи за обозначаването на стока, притежаваща качество/известност, които могат да се придадат на тази страна/район.

Към нематериалните блага могат да се отнесат и отличителните знаци, служещи за индивидуализация на правните субекти (напр. фирмата на едно юридическо лице). ВКС допуска да се присъжда обезщетение за нематериални вреди, настъпили поради използването на чуждо име.

   Марките, географските означения, патентно способните произведения, полезните модели, промишлените дизайни, заедно с авторските права и сродните им права, формират интелектуалната собственост.

Освен от вътрешното законодателство, нематериалните блага са обект на защита от множество международни конвенции, сред които Парижката конвенция за закрила на интелектуалната собственост от 1883 г., Берлинската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения от 1886 г. и т.н.

Нематериалните блага възникват с тяхното обективиране. Възникването на обекта обаче, не означава, че от този момент възникват и права, тъй като закона определя кога става това. Поначало правата върху художествените, научните и литературните произведения възникват от момента на създаването им. Но правата върху индустриалните произведения (марки, географски означения, промишлени дизайни и пр.) възникват или след като бъдат признати, или с момента на регистрацията им.

Нематериалните блага са абсолютни права. По подобие на вещните права и те са сложни права, тъй като съдържат по повече от едно правомощие. Нематериалните блага се закрилят срочно – така напр., закрилата на авторското право трае 70 години, закрилата върху сродните му права е 50 години и т.н.

Основното съдържание на правата върху нематериалните блага, е правото на титуляра му да използва, да се разпорежда с него и да забранява на третите лица да го използват. Авторските права включват в себе си широк кръг от правомощия, като напр. правото на титуляра да определя времето, мястото и начина на обявяване на произведението.

Други обекти на интелектуалната собственост са онези, които не са защитени със субективни права от закона – напр. ноу-хау, чиито притежатели нямат признати и гарантирани от закона права върху него. Т.е. по повод на тях възникват правоотношения с имуществен и неимуществен характер, като само правата върху тях могат да бъдат отстъпвани, а не самите обекти.

 

     30.Имущество – понятие, съдържание, правно положение

 

Освен терминът “имущество”, в правната наука се използват като синоними понятията “патримониум” и “фонд”.

Според 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечаване на неговите кредитори.[cccxxxii] 336 ГПК пък говори за принудително изпълнение върху имуществото.[cccxxxiii]

Определение

Под имущество в тесен смисъл на думата, се разбира една определена вещ. Така напр., съгласно 401 ТЗ, ако застраховано имущество бъде прехвърлено, правоприемникът встъпва в правата по договора, освен, ако не е уговорено друго.[cccxxxiv]

В широк смисъл, под “имущество” се разбира съвкупността от парично оценими права и задължения.

   Имуществото, съставено от права и задължения, обаче не е идентично с активите и пасивите, които са счетоводни категории, т.е. това са стойностните изрази на правата и задълженията, включени в това имущество.

Към актива на имуществото се включват такива субективни права, които имат паричен израз – напр. вещни права, облигационни права, имуществените права в нематериалните блага, потестативните права, които имат имуществен израз (напр. правото да се развали договора от страна на кредитора, тъй като длъжникът му не го е изпълнил, е имуществено право, което може да се прехвърля), всички видове дружествени права, включително и онези, които са инкорпорирани в ценни книги (напр. членственото правоотношение в едно АД).

Към имуществените права не влизат онези, които нямат парична стойност или правата, които зависят от личната преценка на титуляра (134 ЗЗД).[cccxxxv]

Към имуществото се включват още и владението, клиентелата и пр.

Към имуществото се включват и правата in conditione pendente ( висящите права).

Към имуществото се включват и сроковете, които не са изтекли.

Т.е. от една страна имуществото може да включва права, които имат паричен израз, а от друга страна – да включва фактически състояния, имащи паричен израз и са благоприятни за лицето.

   Към пасива на имуществото влизат задълженията на лицето.

Именно в широкия смисъл на думата като съвкупност от активи и пасиви, е употребено понятието “имущество” в ТЗ.

Имуществото не включва цялата правна сфера на дадено лице, тъй като тя включва още и права, които нямат стойностен (паричен) израз – семейни неимуществени права, лични права като право на име, на чест, на достойнство и т.н.).

Разликата между актива и пасива на имуществото е правно релевантно, т.е. съотношението им е скрепено с настъпването на определени правни последици. Напр. материята по несъстоятелността в търговското право (607а, ал. 2 ТЗ) предвижда, че основание за откриване на производство по несъстоятелност освен неплатежоспособността, е и свръхзадължеността (т.е. тогава, когато пасива на имуществото надхвърля неговия актив) на съответното АД, ООД или командитно дружество с акции.[cccxxxvi]

   В облигационното право неплатежоспособността има за последица изгубването на преимуществото на срока.

От това следва, че свръхзадължеността, заедно с неплатежоспособността, са двете предпоставки за обявяването на едно лице в несъстоятелност.

Видяно в този смисъл, имуществото представлява една променяща се величина. Всяка покупка или продажба при търговците автоматично води до промяна на неговото имущество. Поради това има значителна разлика между понятията “имущество” и “капитал”.

Капиталът при търговските дружества представлява цифровата величина на активите на едно дружество, които то притежава към момента на своето учредяване. Капиталът е стойностен израз на дяловете (ООД) или на акциите (АД), принадлежащи на отделните съдружници/акционери. Т.е. капиталът е сравнително стабилна величина, която се променя в предвидените в закона случаи след вписване. От тук следва, че имуществото и капиталът са равни само в момента на учредяването на търговското дружество и следователно цената на акциите се определя от имуществото, което стои зад тях.

   Проф. Мария Павлова се дразни от използването на израза “вещи и права”. Тази словоупотреба е дълбоко навлязла в юридическия жаргон, защото е очевидно, че напр. при СИО става въпрос за собственост върху вещи и други права върху вещи. В крайна сметка правото урежда права, които възникват по повод или във връзка с вещи (19, ал. 1 СК).[cccxxxvii]

   Връзка между имуществото и неговият титуляр

Всяко имущество трябва да има титуляр, няма безсубектно имущество. Не е безсубектно имуществото например при едно незаето наследство – при него, макар наследникът да не е придобил правото на собственост, в неговия патримониум е възникнало имуществено право на наследство. Освен това, по силата на фикцията на 48 ЗН, наследникът става собственик на наследеното имущество още в момента на откриване на наследството, т.е. от момента на смъртта на наследодателя.

Тук е мястото да се направи разграничение между понятията “общо имущество” и “обособено имущество”. Общото имущество е категория, която характеризира всяко лице. Обособеното имущество представлява една диференцирана част от общото имущество, обособен комплекс от права и задължения или само от права за нуждите на определена цел. Напр. такова обособено имущество може да е такова, което е обявено за несеквестируемо или пък, защото, ако не се обособи едно имущество, това би застрашило интересите на кредиторите.

Съгласно 60, ал. 2 ЗН един наследник може да приеме едно наследство не изцяло, а по опис.[cccxxxviii] Идеята е, че наследникът отговаря само до размера на активите на наследството, т.е. той е длъжник за всяко едно от задълженията на наследодателя си, но отговорност не може да му се търси извън активите на наследството, т.е. не се обременява неговият патримониум. Ако няма такова разделяне на двете имуществени маси, то тогава едно много силно обременено наследство ще накърни интересите на кредиторите на наследника, тъй като кредиторите на наследодателя му ще могат да при недостиг на активи от наследствената маса, ще могат да се удовлетворяват и от наследниковото имущество. Това обособяване на наследствената маса, обаче подлежи на един особен режим – напр. 65, ал. 1 ЗН, който предвижда, че наследникът, приел наследството по опис не може да отчуждава движимите вещи от наследствената маса в срок от три години, а недвижимите – до пет години, освен с разрешението на РС. В противен случай той отговаря неограничено за задълженията на наследодателя си.[cccxxxix]

   Друго обособяване на имуществото се наблюдава в хипотезата на 67, ал. 1 ЗН – когато поради обременяване имуществото на наследника, съществува опасност активите, дошли от наследствената маса, да отидат за погасяване на задълженията на наследника, тогава кредиторите и останалите наследници на наследодателя могат да поискат в тримесечен срок отделянето на наследствената маса от имуществото на наследника.[cccxl] Отделянето на недвижимите имоти става пред съдията по вписванията.

   Обособяване от имуществото е и търговското предприятие. Приема се, че един търговец може да има повече от едно предприятие, като под предприятие, по смисъла на 15 ТЗ, се разбират всички права и задължения, които са насочени да обслужват една типична търговска дейност.[cccxli] Следователно търговецът има различни търговски предприятия, което означава, че може да продаде едно от търговските си предприятия без да засегне другите. В този случай би могло задълженията на търговеца във връзка с продаваното търговско предприятие, да се изключат от неговите активи.

   Друг случай на обособяване на имуществото е т.нар. несеквестируемо имущество (339 – 342 ГПК).[cccxlii] Несеквестируемостта е правна характеристика, благо на дадени активи на едно лице или определена част от дадени активи. Така напр. несеквестируемо е трудовото възнаграждение до размера на минималната работна заплата.

   Правно положение на имуществото

Всяко имущество е едно-единно имущество, като то се обезпечава от субекта (титуляра), към който е прикрепено.

Имуществото като цяло не е обект на отделно субективно право. Обекти на отделни субективни права са отделните вземания, права и фактически отношения, включени в състава на това имущество. Така напр., притежателят на едно търговско предприятие няма единно право върху него, макар да е допустимо прехвърлянето му като цяло. Прехвърлянето на търговското предприятие води до прехвърляне на имуществените права, задължения и фактическите обстоятелства по отделно.

СИО също не означава общо притежаване на всички обекти, които се включват в него. Всеки един от съпрузите притежава отделно субективно право върху отделна вещ в него. Това, че при СИО притежаването на имуществените права, задължения и фактически обстоятелства е общо и безразделно, не означава, че то е такова върху всички обекти. Ето защо, едно лице (съпруг) има общо и безразделно право върху СИО, но има и свои собствени права, на които само то е титуляр (напр. имоти придобити преди брака, имоти, дарени му по време на брака и пр.).

Така е при едно гражданско дружество (357 и сл. ЗЗД), където имуществото се внася от отделните съдружници. Имуществото, внесено от съдружниците (с изключение на парите, заместимите вещи и вещите, унищожаващи се при употребление, които са съсобственост на съдружниците) служи за общо ползване между тях, т.е. всеки от съдружниците си запазва собствеността върху онова имущество, което е апортирал. Обаче, всичко, което е придобито за дружеството е обща собственост на съдружниците.[cccxliii]

При търговското дружество нещата са други – тук, апортиращият един имот, губи собствеността си върху него.

Щом не съществува отделно право върху имуществото като цяло, то тогава би трябвало то да не може да се прехвърли като цяло. Но този принцип има своите изключения. Напр. при уредената в 212 – 213 ЗЗД продажба на наследство – наследникът може да продаде онова, което е получил по наследство.[cccxliv] Тази особеност обаче не се свежда до накърняване на този принцип, защото продаващият наследник прехвърля всяка отделна част от наследственото имущество. Продажбата на наследството е алеаторна, т.е. наследникът не дължи отговорност, ако даден обект, включен в наследствената маса, който е продаден, се окаже, че не е негова собственост. Това е така, тъй като наследникът не е длъжен да доказва качеството си на собственик, а само това, че е наследник на наследствената маса.

 

 

 

 

 

 

 

 

     31.Юридически факти на гражданското право – понятие и видове

 

І.Понятие за юридическите факти

Понятието “юридически факти” не е легално. Касае се за факти от действителността, като под “действителност” се разбира не само физическото съществуване, а и факти от духовния и психическия живот, като тези факти се превръщат в юридически, доколкото са предвидени в хипотезата на определена правна норма.

Трябва да се отбележи, че не самият факт от действителността се включва в правната норма, а описанието на някакви негови признаци. От тук различието между обективната (фактическата) действителност и правната действителност се обяснява по следния начин:

   1.Не всички факти от обективната действителност са правно релевантни (напр. годежа).

   2.Не целият факт от фактическата действителност е юридическият факт – законодателят подбира само онези негови белези, които са значими за правото и ги превръща в правни.

Т.е. юридическият факт е факт, предвиден в хипотезиса на правна норма, с настъпването на който, настъпват и предвидените в диспозицията й последици. Онзи факт от обективната действителност, който е възведен в юридически може да бъде от различен характер – напр. събитие, настъпило без участието на човешка воля или пък психическо преживяване у дееца (вината) и пр.

Макар че юридическият факт е предпоставката, която заедно с правната норма поражда определени права и задължения, има и случаи, когато самото субективно право/цялото правоотношение може да има качеството на юридически факт и от това субективно право да следват други правни последици.

Проф. Живко Сталев счита, че и правната норма сама по себе си може да представлява юридически факт – напр. винаги, когато фактическият състав предвижда противоправност, той включва и правната норма. Това разбиране обаче, не се приема от повечето автори у нас.

   Основните разграничения между юридическия факт и правната норма се свеждат до следното:

1.От една страна, юридическият факт като част от обективната действителност, е нещо конкретно, притежаващо индивидуализиращи го белези, по които се различава от правната норма. Докато правната норма представлява абстрактно правило за поведение, пригодено да приеме множество юридически факти в приложното си поле.

2.От друга страна, юридическият факт е онова нещо, което привежда правната норма в действие, т.е. без проявлението на юридическия факт правната норма не може да прояви действието си, не може да породи, измени или да прекрати някакъв тип гражданско правоотношение.

   Т.е., ако няма юридически факт, правната норма няма да има и хипотезис.

Проф. Сталев приема, че не всички правни норми се нуждаят от юридически факти, за да проявят правното си действие, тъй като има безусловни правни норми, които имат само диспозиция. Като примери той привлича правните принципи, общодостъпните права и свободи и общите за всички лица запрети.

   Правните принципи сами по себе обаче, не могат да проявят правни признаци, защото представляват обобщения, които се привличат, когато има нужда от тях (напр. при тълкуването или при правоприлагането по аналогия). Т.е. необходима е винаги някаква предпоставка за действието на правните принципи.

Що се отнася до общото правило за поведение, то винаги в някаква друга разпоредба се съдържа границата за упражняването на дадени субективни права. А тази граница се поставя от юридически факт.

По отношение на запрета нещата не стоят по-различно. Напр. запретът, който съществува за отчуждаването на публична държавна собственост, се преодолява чрез концесията, а за упражняването на правата по една концесия, е предвиден специален ред в ЗКонц. Следователно този общ запрет/преодоляването му, се конкретизират в отделна процедура спрямо отделните лица.

Тук е мястото да се направи една обяснителна бележка по отношение на понятието “ex lege”. Ex lege не означава, че правната норма може да се задвижи без юридически факт, а, че тя може да се задвижи без юридически факт, който да съдържа волеизявлението на субектите. Така напр., със смъртта на едно лице настъпва ex lege правото за наследяване по закон на наследника. Със смъртта на това лице, макар наследникът още да не е придобил наследството, за него възниква правото му на наследство, което се конкретизира в отделни субективни права, след като приеме наследството.

   Връзката между юридическия факт и правните последици не е обективна (причинно-следствена), а е субективна, тъй като зависи от волята на законодателя. Връзката не винаги е и еднопосочна – макар в повечето случаи правната норма да преднамира факт  и да го релевира, самата тя понякога първо създава едно явление като правно, а чак по-късно то се превръща във фактическо явление (напр. процесуалните права).

Правните последици, които законодателят свързва с юридическите факти, са най-вече за създаването, изменението и прекратяването на субективни права/правни задължения. Но юридическият факт може да има за правна последица и придаването на правно качество на едно лице (напр. правоспособността, дееспособността)или възникването, прекратяването и изменението на юридическите лица.

Юридическият факт безспорно се различава от субективното право, правното задължение и правоотношението, които са последица от неговото настъпване. Т.е. юридическият факт поражда в хипотезиса на една правна норма субективните права в съответното правоотношение.

Юридическите факти се събират, т.е. в процеса чрез доказателствените средства се доказва съществуването на такива правно релевантни факти, т.е. източниците, които съдържат тези юридически факт са доказателствените средства – напр. вещните доказателства, обясненията на страните и пр.). Само по себе си едно доказателство представлява процесуален юридически факт, от който могат да се извлекат съществуващите правно релевантни факти за дадения спор.

 

   ІІ.Видове юридически факти

Юридическите факти биват:

1.Юридически факти на гражданското право и юридически факти на другите правни отрасли

Юридическите факти на гражданското право се съдържат в гражданско-правна норма и са относими към отношенията между равнопоставени правни субекти. Юридически факти на гражданското право са всички източници на облигационните правоотношения (сделки, договори и пр.); обикновените юридически постъпки също могат да стоят като правопораждащ факт за възникването на авторски права и т.н.

От гл.т. на този критерий могат да се различават юридически факти, които имат само гражданско-правно действие и юридически факти, които са гражданско-правни, но пораждат и друго не гражданско-правно действие. Напр. умишленото запалване на един взет под наем апартамент от наемателя – от една страна това представлява едно неизпълнено договорно правоотношение, тъй като не е спазено условието на 233 ЗЗД за това, наемателят да държи вещта в състоянието, в което я е получил,[cccxlv] а от друга страна това е деликт, т.е. явява се юридически факт по друга правна норма. Едновременно с това се поражда и наказателна отговорност.

Различна е и категорията “юридически факт на гражданското право” от категорията “юридически факт, който поражда гражданско правоотношение”. Гражданско правоотношение може да възникне не само от юридически факт на гражданското право, но и от гражданско-правен юридически факт плюс други юридически факти. Напр. правото на собственост/задължението да се плати цената, може да възникне по един предварителен договор за продажба, който обаче поради неизпълнението си, е обявен от съда за окончателен. В резултат на съдебното решение е възникнало правото на собственост. Тук юридическите факти са два – предварителният договор, който е юридически факт на гражданското право и юридическия факт по 19, ал. 3 ЗЗД, който е юридически факт на процесуалното право.[cccxlvi]

   2.Според структурата си юридическите факти биват:

~ прости юридически факти

~ сложни юридически факти (фактически състави) – тук съществуват няколко обособени юридически факти, всеки от който може да има и самостоятелно правно действие, което обаче не е правното действие на целия фактически състав.

Така напр. не е прост юридически факт сключването на един договор, защото той предполага няколко отделни юридически факти – отправяне на оферта, приемането на офертата и т.н. Всеки един от тях е свързан с определени правни последици (напр. докога тази оферта обвързва страните и т.н.). Т.е. всеки един отделен юридически факт в този фактически състав има самостоятелно действие, което обаче не е действието на целия фактически състав.

В действителността всяко явление може да се разчленява. Въпросът е какъв е правният смисъл на това разчленяване и докъде да се простира то? Напр. може да се постави въпроса един факт ли е раждането?

   3.От гл.т. на типа въздействие, което юридическият факт има в действителността, юридическите факти се делят на:

~ правопораждащ юридически факт (конститутивен юридически факт) – този юридически факт е онзи, от който възниква едно правоотношение (правата и задълженията) или, от който възниква един правен субект. Тук говорим за титул – това е онзи юридически факт, който дава право на едно лице да придобие едно субективно право.

~ правопроменящи юридически факти – това са онези правно релевантни факти, които заварват едно вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него. Тази промяна може да се свърже с промяна на съдържанието или с промяна на правно качество. Напр. в хипотезата, когато един длъжник се замести с друг спрямо кредитора или при цесията. Правопроменящите юридически факти са средство за защита на ответника в един процес.

~ правопогасяващи юридически факти – с тях се погасява публичната претенция, гарантираното публично право. Напр. възражението за изтекла погасителна давност. Т.е. с позоваването на погасителна давност, отпада правото на публична защита.

~ правопрекратяващи юридически факти – с тези юридически факти се прекратява едно субективно право. Напр. изтичането на един преклузивен срок.

   4.Според съдържанието си, юридическите факти биват:

а) действия на правните субекти – това са такива юридически факти, които имат в основата си едно волево поведение. От гл.т. на това, дали волята е насочена само към създаването на нещо или тя обхваща и желаните правни последици, действията на правните субекти се подразделят на:

~ правни сделки – напр. правна сделка е договорът, защото при него волята на правните субекти се простира не само към сключването, а и към желанието за неговото сключване.

~ юридически постъпки – юридическите постъпки са правомерни юридически действия, които пораждат правни последици за страните, независимо от това, дали те са желали или не настъпването им. Напр. признаването на един дълг.

Действията на правните субекти могат да се разделят и на:

~ правомерни

~ неправомерни – напр. гражданското правонарушение. Това предполага определено поведение, с което се нарушава определено задължение или се вреди другиму.

Терминът “действие” често се използва като синоним на “действие на договора”. Като юридически факт обаче, договорът е самото действие;

б) събития – това са факти, които биха могли да бъдат чисти случки от природата, в които волята на човека не участва, но могат да са и факти, при които волята на човека участва, но тя е ирелевантна. Събитията се делят на:

~ абсолютни юридически факти – при тях човешката воля не присъства – напр. една буря като непреодолима сила за освобождаване от отговорност на длъжника по ТЗ.

~ юридически факти, при които волята на човека присъства, макар и да не изменя съдържанието им.

в) душевни състояния – това са особен вид юридически факти, които са трудни за доказване. Напр. това са знанията за определени обстоятелства, страдания, болка и пр., на които законодателят придава в една или в друга посока правна сила. Напр. намерението да се упражнява фактическа власт върху една вещ, съгласно 68 ЗС, е предпоставка за това, дадено лице да се счита за владелец на вещта.[cccxlvii] Или грешката, в резултат на която едно лице е формирало дадена представа за действителността и е сключило съответната сделка. Грешката е основание за унищожаване на сделката и за търсене на обезщетение по 28, ал. 3 ЗЗД.[cccxlviii] Или пък мотивът (онова субективно нещо, което е подбудата, за да се извършат определени действия) при едно дарение, който противоречи на морала.

   5.Според времетраенето си, юридическите факти биват:

а) събития – тези юридически факти имат краткотрайно съществуване;

б) състояния – те имат по-дълготрайно съществуване и включват в себе си събитията.

Доказването при събитията е по-лесно, тъй като в тях е се включва еднократно осъществяващ се юридически факт. При състоянията доказването е по-трудно, тъй като през тяхното времетраене могат да настъпят различни събития – напр. при придобиваната давност могат да настъпят събития, които да я спрат или прекъснат. Доказването на този продължителен период от време е проблемно, поради което едно състояние започва и завършва с дадено събитие. Така напр., владението започва с установяването му и завършва с позоваването на владелеца на изтекла придобивна давност. Презюмира се, че когато се докаже наличието на началото и края на това събитие, следователно и през останалото време то е било налице.

Такива състояния са погасителната, придобивната давност, дълбокото и непоправимо разстройство на брака и пр.

   6.От гл.т. на формата на проявлението си, юридическите факти биват:

а) положителни юридически факти – характеризират се с някаква промяна;

б) отрицателни юридически факти – при тях липсва определено събитие;

Често отговорността може да бъде както за действия, така и за бездействия, но, ако за непозволено увреждане например, се търси отговорност за бездействие, тази отговорност се доказва само, ако е трябвало да се действа.

   Твърди се, че поначало положителните факти се доказват от ищеца, а отрицателните – не е необходимо да се доказват от него.

   7.Фикции, предположения и ситуации

 

   ІІІ.Действие на юридическите факти

   1.Действие на юридическите факти по отношение на лицата

Юридическите факти имат най-често действие за онзи, който ги осъществява, за онзи, към който е насочено съответното действие и по отношение на трети лица. Напр. при сделката, безспорно е действието на този юридически факт за лицето, което волеизявява, но и за лицето, което приема волеизявлението. Така, при едно наследство, обстоятелството, че това волеизявление (в случая на наследодателя) се отразява и върху наследника, означава, че то действа пряко (60 ЗН).[cccxlix]

Поначало всеки юридически факт поражда последствия за третите лица. Дори едно съдебно решение създава изисквания за всички лица и органи да се съобразяват с него. Но това не пречи всяко трето лице да заведе нов иск към лицето, което напр. вече е признато за собственик.

Действието на юридическия факт спрямо лицата е относително. Напр. според 21, ал. 1 ЗЗД договорът поражда действие само между страните, а по отношение на третите лица – само в определени от закона случаи.[cccl] Тези изрично предвидени в закона случаи са много. Напр., когато един договор е в полза на трето лице, неговото действие е пряко, т.е. страните по договора са го целели и желали. Друга е хипотезата при рефлексното действие, когато един юридически факт, поначало поражда пряко действие между страните и рефлексно действие за трети лица. Това всъщност е actio pauliani по 134 ЗЗД.[cccli] Рефлексно е същото така и действието, когато лицата не са искали пораждането на определено право при представителството.

Поначало рефлексното действие се урежда от закона и се установява в интерес на третите лица, но има и случаи, когато то поражда отрицателни правни последици спрямо третите лица (напр. 78 ЗС).[ccclii]

2.Действие на юридическите факти по време

Нормално е юридическият факт да прояви своето действие тогава, когато се породи, когато става дума за състояние – то да е завършено, а, ако става въпрос за друг вид юридически факт – действието му да не е отложено във времето.

Не е отлагане във времето, ако е уговорено, че длъжникът трябва да върне парите след два месеца, например.

Поначало юридическият факт може да е скрепен и с обратно действие (но само като изключение) – напр. развалянето на един договор по силата на 88 ЗЗД.[cccliii]

Обратното действие на юридическия факт е изключение, тъй като създава несигурност за третите лица. Така напр., ако аз съм продал нещо на един купувач и той по-късно го е препродал. Ако се касае за недвижим имот и аз разваля договора с обратна сила, тогава с отпадането правата на купувача, отпадат и правата на третото лице. За да се намали този негативен ефект за третите лица, законът предвижда обратното действие да се прилага само по отношение на недобросъвестните трети лица, т.е. за онези трети лица, които напр. са видели при покупката от купувача, че има вписан иск за разваляне на договора.

 

  1. (според конспекта 36.)Фактически състави – понятие и видове. Смесени гражданско-правни фактически състави

 

   І.Понятие за фактическия състав

   Фактическият състав е сложен юридически факт, който проявява действието си само при съвкупното проявление на всички юридически факти, които се съдържат в него.

Отделните юридически факти, които се включват във фактическия състав, могат да имат и самостоятелно действие, но то не е това действие, което е целено от страните или този юридически факт не е достатъчен, за да може съответната сделка да прояви действие. Напр. сделка, извършена от непълнолетен – при нея освен волеизявлението на непълнолетния, за да прояви тя правните си последици, са необходими още съгласието/одобрението на родителите и в някои случаи – разрешение от Председателя на РС.

Комбинацията между юридическите факти може да е различна – фактическият състав може да прояви последиците си и тогава, когато едни и същи лица сключат сделка и след това извършат действия. Напр. при алтернативните сделки, когато едно лице дължи по отношение на няколко лица определени предмети, но е престирало на едно от тях, то тогава дългът ще бъде погасен. Тук обаче, освен сделката, е необходимо и още едно допълнително волеизявление, което се изразява в това или предварително да са решили това, или да са решили да дадат на съда възможността да упражни правото на избор. В този случай юридическите факти във фактическия състав нямат едни и същи правни субекти.

   ІІ.Действие на фактическия състав

До проявлението на отделните си елементи, фактическият състав е conditio pendente (във висящо положение), т.е. съществува несигурност дали фактическия състав ще прояви докрай своето действие. И докато се чака завършването му, може да възникнат задължения за някои от страните. Напр. за длъжника ще възникне задължението да не отчуждава на трети лица предмета на сделката. Т.е., за да се завърши фактическият състав, е необходимо потвърждаване на сделката.

Една част от елементите на фактическия състав могат да са напълно равнопоставени – напр., за да има договор трябва да има предложение и приемане на това предложение. Възможно е обаче, отделните елементи във фактическия състав да са неравнопоставени – единият от тях е главен юридически факт, който определя правното действие, което искат да постигнат страните, а друг е обуславящ юридически факт, т.е. той дава условието, въз основа на което главният юридически факт ще прояви своето действие. Така напр. главният елемент на една сделка, която извършва един непълнолетен, ще бъде неговото волеизявление, с което се разпорежда с една своя вещ, а обуславящият елемент е съгласието на родителите/съда.

 

   ІІІ.Видове фактически състави

   1.От гл.т. на това, дали във фактическия състав се включват само гражданско-правни юридически факти или има и такива от други правни отрасли, гражданско-правните фактически състави биват:

а) еднородни фактически състави – такива, които съдържат само гражданско-правни юридически факти;

б) разнородни (смесени) фактически състави – те съдържат юридически факти от други правни отрасли, но поне един от тях трябва да бъде гражданско-правен;

   2.От гл.т. на разположението на юридическите факти във времето, гражданско-правните фактически състави биват:

а) симултантни фактически състави – при тях юридическите факти се проявяват едновременно;

б) субцесивни фактически състави – съдържащите се в тях юридическите факти се проявяват последователно – напр. възникването на едно АД, където търговското дружество първо се учредява, а след това се регистрира в съда.

Когато говорим за симултантната и субцесивната система, трябва да разбираме подреждането на елементите вътре в гражданско-правния фактически състав. Така напр. учредяването на едно търговско дружество по ТЗ става по симултантната система, но като цяло целият процес по възникване на дружеството е субцесивен (163 ТЗ).[cccliv]

   3.От гл.т. на това, дали отделните елементи на фактическия състав взаимно се обуславят, гражданско-правните фактически състави се делят на:

а) статични фактически състави – при тях отделните елементи не се намират в логическа или нормативна връзка помежду си и могат да бъдат осъществени свободно;

б) динамични фактически състави (производства) – при тези фактически състави съществува зависимост между елементите им, според която всеки предходен юридически факт се явява предпоставка, за да настъпят правата и задълженията (правните последици) по следващия юридически факт. Напр., доколкото няма взето решение за учредяването на едно търговско дружество (напр. банка), няма издаване на лиценз за извършване на съответната банкова дейност, няма и охранително производство пред съда (вписване във фирмения регистър), няма въобще възникване на търговското дружество.

   4.От гл.т. на определеността, фактическите състави биват:

а) относително определени фактически състави – те съдържат в себе си определени понятия или пък изискват някаква преценка от съда. Напр. последиците на развода по 98 СК.[ccclv] Или пък в хипотезата на 190, ал. 2 ЗЗД, където купувачът при частична евикция може да поиска по съдебен ред разваляне на договора за продажба и обезщетение за вреди, когато според обстоятелствата може да се приеме, че той не би купил вещта, ако е знаел, че част от вещта принадлежи на трето лице. В случай, че купувачът е недобросъвестен (т.е. знаел е, че част от вещта принадлежи на трето лице и има опасност от евикция), той има право да иска намаляване на цената и обезщетение за вредите, настъпили от отстраняването му.[ccclvi] Пример за относително определен фактически състав е напр. 92, ал. 2 ЗЗД, който предвижда при прекомерност на уговорения размер на неустойката в сравнение с претърпени вреди или, ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, тя да бъде намалена по решение на съда.[ccclvii]

 

   IV.Смесени фактически състави

Смесените фактически състави са налице, когато, за да се породи действието на сделката, е необходимо и едно допълнително волеизявление от страна на компетентен държавен орган, като въздействието на това допълнително волеизявление върху съдържанието на сделката може да бъде в следните насоки:

1.Когато компетентният държавен орган само регистрира или установява волята на страните за сключването на една определена сделка, тогава вмесването на държавния орган в съдържанието на сделката е най-слабо. Напр. така е при регистрацията, която е предвидена за някои валутни сделки по ВЗ.

2.Тогава, когато се продава недвижим имот по нотариален ред – в случая нотариусът само констатира волеизявленията на страните. Тук обаче намесата в съдържанието на сделката е по-голямо, тъй като нотариусът е длъжен да направи и преценка за законосъобразност на сделката, както и да установи, дали праводателят е собственик на имота. Същата преценка за законосъобразност прави и един държавен орган, когато от него се иска регистрирането на едно юридическо лице.

3.Държавният орган навлиза още по-дълбоко в съдържанието на сделката, когато е компетентен да се произнася за целесъобразността на сделката – напр. разрешението от Районния съд, за да се отчужди имот на непълнолетен.

Смесените фактически състави притежават всички елементи на фактическите състави изобщо, но докато последните могат да са и еднородни, то при смесените фактически състави поне един от елементите им трябва да е гражданско-правен юридически състав и поне един от останалите елементи трябва да бъде юридически факт от друг правен отрасъл. Разбира се, определящият елемент е гражданско-правният.

Така напр. смесен ще бъде фактическият състав, който се състои от един предварителен договор (гражданско-правният юридически факт), който предварителен договор една от страните е отказала да сключи и се налага производството пред съда по 19, ал. 3 ЗЗД (юридически факт от друг правен отрасъл – в случая –  публично-правен).[ccclviii]

Смесените фактически състави могат да са и само с гражданско-правно действие, но най-често разпространените смесени фактически състави имат и гражданско-правно, и друго някакво действие.

   Главният елемент на смесения фактически състав (онзи, който определя какво да бъде съдържанието на смесения фактически състав) е гражданско-правният юридически факт. Допълнителните елементи от смесения фактически състав пораждат действие, доколкото има налице валиден главен (основен) юридически факт. Допълнителните елементи обуславят напр. настъпването на действието на гражданско-правния факт в сделката.

Смесен фактически състав няма да бъде налице, когато има само двете гражданско-правни волеизявления (на детето и на родителите) при разпореждане с недвижими имоти на непълнолетния. Не е необходимо също така да са налице и двата елемента – единият от тях може да бъде просто юридическо събитие, за да е това само един обикновен фактически състав.

Когато един допълнителен юридически факт обуславя действието на гражданско-правния (главния юридически факт) се казва, че той е conditio iuris, т.е. това е някакъв факт от обективната действителност, който е отразен в правната норма и в зависимост от проявлението на който, сделката ще прояви едно или друго действие. Напр. 76 ЗН, който предвижда, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни сънаследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в неговия дял при делбата.[ccclix] Или тогава, когато един от наследниците продава в цяло наследственият имот, който е по правило съсобствен, сделките, които той сключва с купувача няма да породят правно действие, а ще се намират във висяща недействителност. Дали сделките ще останат недействителни или ще се валидизират, е обусловено от това, дали продаваната вещ ще се падне в дял на наследника или не. Именно това условие (този факт от действителността) е conditio iuris, защото то обуславя действието на сделката, независимо, че между страните по сделката няма такава уговорка.

Оттук следва, че относителното тегло на отделните елементи на смесения фактически състав е относително, но така или иначе, що се отнася до действителността на сделката, тяхната тежест е еднаква.

Обявяването на недействителността на някой от елементите на смесения фактически състав би могло да стане в зависимост от това, към кой правен отрасъл спадат те. Но има и хипотези, в които е предвидено цялостен режим за атакуване недействителността на отделните юридически факти в смесения фактически състав – напр. при една концесия.

 

  1. (по конспекта 37.) Придобиване на права. Правоприемство – видове, правно значение. Изменение и изгубване на права

 

І.Определение и понятийни уточнения

 

   По определение придобиването на субективни права представлява установяване на връзка по силата на правната норма и при проявлението на конкретен юридически факт, тази връзка се превръща във връзка между определено лице и съответно право.

Изгубването на субективните права представлява преустановяване на вече установена връзка между съответен правен субект и определени субективни права. Това прекратяване на установената връзка може да настъпи поради различни обстоятелства – погиване на вещта, обект на субективното право, нейното отчуждаване и т.н.

   Трябва да се има предвид, че не са идентични понятията “придобиване/загубване” и понятията “възникване/прекратяване”.

Възникването на субективното право е не просто установяване на връзката между субекта и субективното право, а представлява тепърва създаване на ново гражданско-правно субективно право.

   Изменението на субективното право изисква съществуването на едно субективно право + един нов юридически факт, който да внесе някакви изменения в това субективно право. Напр. един договор за новация.

   Прекратяването на субективното право е налице не просто, когато се преустанови правната връзка между носителя на субективното право и това субективно право, а когато това субективно право престане да съществува в правния мир изобщо.

Следователно, основание за възникване, изменение и прекратяване на субективните права са определени юридически факти, с които конкретна правна норма свързва възникването, изменението и прекратяването им, т.е. тук под “основание” трябва да се разбира юридически факт.

Основанието за придобиването на субективно право (титул) би могло да е самата правна сделка и в този смисъл то е различно от основанието за самата сделка.

Оттук следва, че придобиването на субективно право може да съвпада с възникването на това право, но това не е задължително. Същото важи и за изгубването на субективните права – изгубването може да съвпада с тяхното прекратяване (поради погиване на вещта напр.), но може и да не съвпада (напр., когато вещта е отчуждена).

Трябва да се отбележи, че когато се говори за прехвърляне на права при деривативно правоприемство, се стига до придобиване и изгубване на права, което не означава обаче, че това е възникването и прекратяването на тези права (правото на собственост не изчезва от правния мир, а само се придобива от купувача и се изгубва от продавача на съответната вещ).

 

   ІІ.Видове придобиване на субективни права

Начините (видовете) за придобиване на субективни права биват следните:

   1.В зависимост от това, дали съответното субективно право се придобива пряко (ex lege) или това става по волята на правните субекти, субективните права се придобиват:

а) пряко (ex lege) – при това придобиване също винаги е необходим юридически факт или смесен фактически състав, в който може да има/да няма волеизявленията на страните;

б) придобиване на субективните права по волята на правните субекти;

   2.В зависимост от съдържанието на юридическия факт, необходим за придобиването, правоприемството на субективни права биват:

а) оригинерно (първично) придобиване – при него лицето, което придобива съответното субективно право става негов титуляр без оглед на това, дали преди това някой го е притежавал. Напр., ако аз владея един недвижим имот в продължение на десет години като недобросъвестен владелец, мога след изтичането на този срок, да се позова на изтекла придобивна давност без оглед на това, дали някой друг не е бил собственик на имота. Т.е. оригинерното придобиване не  се извлича (не се основава) от правото на собственост на други лица.

Така напр., ако аз съм добросъвестен владелец, мога да се ползвам от вещта и получавам по оригинерен начин в собственост плодовете, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й, т.е. ще придобия първично в собственост онези плодове, които съм получил от вещта до момента на предявяване на иска за връщането й.[ccclx] Друг пример е 78 ЗС.[ccclxi]

б) деривативно (производно) придобиване – тук придобиването на съответното субективно право вече се основава на субективно право на друго лице. Затова тук ще се прилага правилото “с отпадането правата на купувача, отпадат и правата на третите лица”, т.е. не може да се придобие субективно право от лице, което не го е притежавало. Санкцията, която законът налага тогава, когато праводателят не е собственик, не винаги е нищожност на сделката. Нищожно би било дарението на чужда вещ или завета на чужда вещ. Не е обаче нищожна продажбата на чужда вещ, завета на родово определени вещи и т.н. Принципът тук е задължението за dare и вещно-прехвърлителното действие на договора. Случаите, в които се провъзгласява нищожността на такива деривативни придобивания, се дължат на някои особености. Докато при дарението по 225 ЗЗД дарителят отстъпва безвъзмездно веднага нещо на надарения, т.е. в момента на предаването на вещта, се прехвърля и собствеността върху нея,[ccclxii] то при продажбата не е така – днес напр. може да се сключи сделката за продажбата на една вещ, но прехвърлителното действие може да настъпи по-късно (утре, вдругиден, след месец).

Именно поради изискването праводателят да е собственик на вещта, с отпадането на неговите права върху вещта, отпадат и правата на правоприемника. Разбира се, от всеки принцип има и изключения, които и тук не липсват:

~ случаите на 33, ал. 3 ЗЗД, според който, когато една сделка е сключена при крайна нужда, това е основание да се иска унищожаването й. Въпреки това, ако купувачът междувременно е продал вещта, правата на третото лице ще се запазят, стига те да са придобити преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора.[ccclxiii]

~ при относителната недействителност, когато едно лице дава по отношение на един длъжник определена парична сума, но последният не само не връща сумата, но и продава имота си, за да осуети вземането на своя кредитор. В този случай, ако третото лице препродаде имота си на друго трето лице, правата на последния ще бъдат запазени, стига продажбата да е станала преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора (135, ал. 1 ЗЗД).[ccclxiv]

~ отмяна на дарение – в случаите, когато дарителят иска отмяна на дарението, но надареният е продал полученото на трето лице, то последния също запазва правата си, ако сделката между него и надарения е станала преди вписването на исковата молба за отмяна на дарението (227 ЗЗД).[ccclxv]

Тези изключения от принципа, че с отпадане правата на продавача, отпадат и правата на купувача, поставят въпроса, дали не се касае за един общ принцип, наречен “закрила на добросъвестното трето лице”.

Друго, което е спорно, е това, дали в този случай, когато това трето лице запазва правата си, въпреки че са отпаднали правата на праводателя му, това придобиване е оригинерно или деривативно. Доц. И. Русчев счита, че това придобиване на права не е оригинерно.

Производното придобиване на права, тъй като предполага прехвърлянето на вече съществуващи права, се нарича правоприемство. В основата му почти винаги стои волята на страните. Но има и изключения като напр. 93 ЗС, според който предвижда, че добивът от вещта (като плодове, прираст от добитък, наем и т.н.) принадлежи на собственика й. Лицето, което става собственик на плодовете, извлича правото на собственост върху тях от собствеността си върху дървото, но волеизявление няма (дървото не може да даде съгласието си).[ccclxvi]

Правоприемството може да настъпи и по силата на едно съдебно решение, както напр. е в хипотезата на 19, ал. 3 ЗЗД – така купувачът става собственик без да е налице воля на страната.[ccclxvii]

 

 

   ІІІ.Видове правоприемство

   1.От гл.т. на това, дали правата са съществували в същия вид преди деривативното (производното) придобиване, правоприемството бива:

а) транслативна сукцесия – при нея праводателят изцяло прехвърля субективното право във вида, в който го е придобил;

б) конститутивна сукцесия – напр., когато се прехвърля правото на строеж върху един имот, но това право не съществува върху правото на собственост и следователно се създава едно ново субективно право (правото на суперфиция). Собственикът ще има само част от правото на собственост – т.нар. nuda proprietas (гола собственост). Когато той иска да прехвърли имота, ще може да прехвърли само голата собственост върху имота и това прехвърляне ще бъде вече транслативна сукцесия, тъй като правата се прехвърлят във вида, в които са били преди правоприемството.

   2.В зависимост от това колко права се прехвърлят, правоприемството се дели на:

а) общо правоприемство – напр., когато едно лице наследява друго или когато едно юридическо лице се влива в друго;

б) частно правоприемство – при него се прехвърля само единично право/задължение. Напр. при един завет или при един договор за продажба.

Трябва да се каже, че всичко това важи и за правоприемството при задълженията – напр. 102 ЗЗД.[ccclxviii]

 

   IV.Изменение и изгубване на права

Изменението на субективните права представлява проявление на юридически факти, при което субективното право се запазва, но е с промени в съдържанието си.

   Най-често изменението на субективните права води до пораждането на някакво ново субективно право (напр. при новацията или при даването вместо изпълнение). Специални хипотези на изменение на договора има в 300 ТЗ (когато страните уговарят при настъпването на определени условия да допълнят договора и при настъпването на тези условия не могат да постигнат съгласие, всяка от тях може да поиска от съда да допълни договора),[ccclxix] 301 ТЗ (когато едно лице действа без представителна власт от името на търговец, се счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването им)[ccclxx] и 307 ТЗ (когато по искане на една от страните съдът постанови прекратяване или изменяне на договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността).[ccclxxi]

Изгубването на субективни права настъпва въз основа на юридически факти, които могат да съдържат или не волеизявленията на страните. Изгубването на субективните права следва да се отличава от изгубването/прекратяването на самото правоотношение. При абсолютните права, с прекратяването на субективното право – прекратява се и правоотношението. При относителните права изгубването на едно субективно право не води до прекратяването на цялото правоотношение. Напр. изгубването на правото да се търси реално вземането, не довежда до прекратяването на правоотношението. И обратно – прекратяването на правоотношението не води до прекратяването на всички субективни права. Напр., след развалянето на един договор, изправната страна има право на обезщетение.

 

 

   V.Видове изгубване и прекратяване на субективните права

1.Без волеизявлението на титуляра – напр. при смърт на титуляра, при погиване на вещта и пр.

2.Въз основа на волеизявление на титуляра (разпореждане, прехвърляне, предаване). Спорно е, дали, за да е налице разпореждане, трябва да има незабавен прехвърлителен ефект. Напр. не е разпореждане сключването на един предварителен договор, когато е предвидено, че един месец по-късно ще се сключи окончателният договор. Но, ако напр. има една продажба, която е под условие, при сбъдването на условието ще има вещно-прехвърлителен ефект и следователно ще е налице и разпореждане.

   В зависимост от това, дали волеизявлението на разпореждащия се трябва да се приеме, разпорежданията биват:

а) отказ от право – за отказ от право говорим, когато законът изисква само волеизявление, без да е необходимо то да бъде прието. Напр. отказ от право на собственост върху един недвижим имот става само чрез нотариално заверена писмена форма.

113 ЗЗД забранява отказ от облигационно право, от правото да се позовеш на изтекла погасителна давност, ако срокът й не е изтекъл напълно.[ccclxxii] 84 ЗЗД също не допуска отказ от неизтекла придобивна давност.[ccclxxiii]

б) отчуждаване на права – когато разпореждането със субективни права изисква приемането на волеизявлението.

Важно е, че разпореждането, като акт, засягащ изключително съществено субективното право, изисква пълна дееспособност/конкретна и изрична представителна власт.

 

  1. (по конспекта 38. чета от написаните) Правна сделка – произход и сравнително-правна уредба. Понятие. Видове волеизявления. Действие на правната сделка. Съпоставяне и отграничаване от юридическите постъпки

 

Правната сделка е един от “китовете”, заедно с понятията “субективно право”, “правоотношение” и “юридическо лице”, върху който лежи съвременната цивилистика. Правната сделка е една абстракция, теоретична конструкция, под която трябва да се разбират онези общи елементи, които са характерни за всички волеви актове, насочени към пораждането на определени правни последици.

 

   І.Произход и сравнително-правна уредба на правните сделки

Правните сделки намират за пръв път място в Естествената школа. Те намират място и в Пруския всеобщ земски законник, а най-пълен израз намират, в резултат на дългогодишно обсъждане, в БГБ.

Правните сделки се превръщат в едно култово понятие за цивилистиката, тъй като те са еманация на духа на зараждащата се буржоазия. Въпреки това, правна уредба на сделките може да се търси в правните системи, изградени на базата на пандектната система (Френският граждански кодекс говори за acte iuridict). В другите правни системи (като напр. в АГК), правните сделки нямат правна уредба.

 

   ІІ.Правна уредба на правните сделки в Република България

44 ЗЗД предвижда съществуването и на едностранни правни сделки – т.е. предвидено е, че правилата относно договорите могат да се прилагат и относно едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.[ccclxxiv] Тук именно се съдържа основната причина правните сделки да нямат своя правна уредба у нас, тъй като принципите, които уреждат договорите и принципите, регулиращи правните сделки, са коренно различни. Принципът на 9 ЗЗД, че страните могат свободно да определят съдържанието на договорите, доколкото това не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, не може да се приложи спрямо 44 ЗЗД, защото се отнася за материята на договорите. Т.е. едностранни сделки могат да съществуват само дотолкова, доколкото са предвидени в закона. Уредбата на едностранните сделки е дадена главно в 44 ЗЗД и в особената част на закона – напр. публичното обещание за награда (368 – 369 ЗЗД).[ccclxxv] Класически представители на едностранните сделки са още напр. менителницата, записът на заповед, чекът, вирментът, гаранцията и пр., които са уредени в ТЗ.

Именно поради тази причина материята на правните сделки си остава една абстракция.

   Що се отнася до двустранните правни сделки, то тяхната уредба е уредена детайлно в ЗЗД, а в особената част на закона са уредени някои други отделни сделки.

По отношение на многостранните сделки, поради тяхната специфика, те са уредени в законите, които предвиждат функционирането и дейността на корпоративните юридически лица или на общности, които нямат характера на юридически лица като напр. етажната собственост по ЗС, решенията, които взема една кооперация по ЗКооп., решенията, които вземат различните търговски дружества и т.н.

 

   ІІІ.Понятие за правната сделка

Касае се за един правомерен юридически факт, който има за съществена част волеизявлението на едно или повече лица, насочен към пораждането на гражданско-правно действие, което действие е определено (определя се) от волеизявлението. Следователно, сделката има за родов белег това, че е правомерен юридически факт, а видовите й белези са волеизявлението и гражданско-правното действие, т.е. централен белег на сделката е волеизявлението, което е насочено към пораждането на гражданско-правни действия. Волеизявленията биват: на едно лице, на две лица и  на много лица. Не е изключено обаче, правната сделка да съдържа и други елементи.

Това волеизявление определя желаното от страната/страните действие на сделката. Но понякога това волеизявление поражда и негативно действие – напр., когато със сключването на един договор се нарушава закона. В този случай сделката е нищожна и изправната страна получава правото на обезщетение за вреди. Или друг пример е тогава, когато страните не са обхванали във волеизявленията си определени правни последици, но тези правни последици се съдържат в правните норми – напр. при продажбата на чужда вещ, когато, ако купувачът е знаел за права на трети лица върху вещта, която купува, когато бъде съдебно отстранен (евиктиран), той може да иска от продавача само цената на вещта, като това правило важи и тогава, когато страните са се уговорили продавачът да не отговаря за съдебното отстранение (192 ЗЗД).[ccclxxvi] Това позоваване на последиците, предвидени в правната норма може да стане по следните два начина:

1.Когато тези правни последици са изрично предвидени в закона.

2.Когато правните последици не са изрично предвидени в закона (pacta nominata) – 9 ЗЗД.

 

   IV.Видови белези на правната сделка

1.Волеизявление – волеизявлението представлява правно-релевантен акт от душевната сфера на едно лице. Като волеизявлението е изградено от два елемента:

а) воля – това е едно вътрешно психическо изживяване;

б) изявление – това е обективирането на това вътрешно психическо изживяване, т.е. неговото довеждане до знанието на околния свят.

Счита се, че във волята се включват няколко елемента, които са следните:

~ потребност – волевият акт цели задоволяването на тази потребност;

~ мотив – това е осъзнатият стремеж да се задоволи тази определена потребност;

~ цел – мотивът е осъзнатият стремеж за задоволяването на някаква определена цел;

Волята трябва да намери външен израз, за да може останалият свят да разбере, че тя съществува, т.е. освен, че тя трябва да се обективира, волята трябва да е насочена към извършването на правно действие.

Следователно, ако волевият процес не е намери обективиране, той е ирелевантен, а от това следва, че липсва правна сделка.

Ако първият елемент на волеизявлението е волята, то другата нейна страна е обективирането й, т.е. външното поведение, от което може да се съди за наличието и съдържанието на определена воля. Критерият, по който се тълкува това поведение е житейски, като обективирането на волята бива два вида: изрично (експресно) и мълчаливо (конклудентно).

Важно е това обективиране на волята да е безспорно. Докато психичният процес има една относително дълга продължителност, то волеизявлението е един еднократен къс акт и веднъж изявено, то се превръща в юридически факт, независимо от психологическото състояние, при което се е формирала волята.

Връзката между волята и изявлението е спорна, в смисъл, кое от тях е релевантно – дали волята е меродавна и при нейната липса изявлението е нищожно, или обратното. У нас, българският законодател е решил съотношението между воля и волеизявление компромисно – принципът е, че за волята на лицата се съди по техните изявления (26, ал. 2 ЗЗД, според който едно от основанията за нищожност на договорите е липсата на съгласие между страните, т.е. доколкото няма воля сделката ще е нищожна).[ccclxxvii] От друга страна, 27 и сл. ЗЗД казват, че при липса/опорочаване (грешка, измама, заплашване или крайна нужда) на воля, сделка има – тя поначало е валидна, но е унищожаема, т.е. от волята на лицето, в полза на което законът допуска правото да унищожи сделката зависи нейната съдба (ако реши да не я атакува, сделката ще бъде валидна), т.е. тук изявлението доминира пред волята.[ccclxxviii] Макар да е вярно, че волята стои в основата на изявлението, но в интерес на правната сигурност трябва да се даде релевантност и на изявлението. Такава е логиката на законодателя.

 

   V.Видове волеизявления

Видовете волеизявления могат да бъдат разграничени въз основа на различни критерии, които са следните:

   1.Според условията, необходими, за да се породи правното действие на волеизявлението и според това кой и колко лица волеизявяват, правните сделки биват:

а) адресни волеизявления – тук, за да е валидно волеизявлението то трябва да достигне до определено лице. Т.е. необходимо  е волеизявлението да е адресирано към някого, но не е необходимо това лице да изрази воля, че го приема. Такива адресни сделки са едностранните сделки – напр. офертата. Приемането на офертата също е едностранно волеизявление.

Адресните волеизявления биват:

~ непосредствени адресни волеизявления – напр., когато се правят пред адресата, като непосредствено включват в съдържанието си предложението. Или, когато са направени пред присъстващ (на лице, с което се намирам в директен физически контакт или лице, с което се намирам в контакт чрез някакво техническо средство – телефон, факс, Internet, ICQ, електронен подпис и т.н.).

~ посредствени адресни волеизявления /условно наречени/ – тогава, когато волеизявленията стигат до адресата си чрез трети лица. В случай, че волеизявлението не е предадено точно и е прието от оферента, то в този случай няма съгласие за сключване на сделка, а третите лица отговарят за вреди.  

б) без адресни волеизявления – това са онези волеизявления, които пораждат действие без да е необходимо да достигнат до определен адресат. Напр. при завещанието това е волеизявлението, с което се приема едно наследство (просто няма към кого да бъде насочено това волеизявление, тъй като наследодателят е умрял), отказът от давност, отказът от владеене, отмяната на саморъчно завещание и т.н. Друг пример е отказът от право на собственост.

Тук трябва да се имат предвид някои деликатни моменти, свързани с волеизявлението, а именно – от кой момент едностранното действие поражда правното си действие? Отговор може да се намери в 14, ал. 2 ЗЗД – макар и  офертата да е едностранно адресно волеизявление, по изключение, не е необходимо съответното волеизявление да достигне до другата страна, когато волеизевяващата страна е направила всичко възможно да обективира волята си, ако волеизявителят е починал/поставен е под пълно запрещение.[ccclxxix] Ако след изпращането на волеизявлението някоя от страните умре или бъде поставена под пълно запрещение, договорът се смята за сключен, т.е. презюмира се необоримо, че приемането на офертата вече е достигнало до оферента (14, ал. 1 ЗЗД).[ccclxxx]

   2.От гл.т. на това, какво е правното значение на волеизявлението, волеизявленията биват:

а) главни волеизявления – това са тези волеизявления, в които са определени желаните от страните правни последици;

б) добавъчни волеизявления – те обуславят действието на главните волеизявления.

 

   VI.Действие на правната сделка

Действието на правната сделка, това е пораждането, изменението, погасяването или прекратяването на субективни граждански права или пораждането/прекратяването на юридически лица.

Това действие на сделката е целено от волеизявленията на страните и е определено от съдържанието на тези волеизявления.

Не винаги обаче действието на правната сделка се ограничава само до онова, което е желано от страните. Така напр., ако една вещ погине до момента на падежа и това погиване е станало без вина на задълженото лице, то тогава в действие влизат рисковите правила.

Много деликатен е въпросът за другите елементи на правната сделка, тъй като няма единодушие какво още, освен волеизявлението се включва в съдържанието на сделката.

Често фактическият състав, за да се породи правното действие на сделката, изисква освен проявлението на волеизявлението и проявлението на други елементи. Напр. така е при едно задължение да се предаде една вещ, където съответния договор се превръща в реален, т.е. съгласието на страните за предаването на вещта не е достатъчно за настъпването на правните последици на договора (така е при заема за послужване, обикновения влог и т.н.).

Друг елемент от съдържанието на сделката е сбъдването на определено условие (conditio iuris) – напр. по 78 ЗН.[ccclxxxi]

Друг елемент на сделката са напр. действията на държавен орган/лице, което макар да има гражданско-правна функция, извършва държавно-властнически действия (напр. нотариуса).

Оттук тези елементи от съдържанието на правната сделка (без волеизявлението) поставят въпроса за фактическия състав на сделката. В стриктен смисъл, фактическият състав на сделката включва волеизявленията на страните и други елементи, които определят правните последици на сделката и показват какво правно действие се желае от страните. В този смисъл, нотариалното удостоверение на нотариуса например, не определя правните последици, т.е. то не е елемент от фактическия състав на сделката.

От това може да се каже, че всеки друг елемент, чието проявление е необходимо, за да настъпят правните действия на сделката, но не определят нейното съдържание, не се включва във фактическия състав на правната сделка.

Според някои автори тези елементи се наричат условия на правото, които следват по време осъществяването на волеизявленията на страните. От тази гл.т. терминологията може да изглежда и по следния начин: фактическият състав на сделката е различен от смесения фактически състав, необходим за проявлението на правното действие на сделката. Фактическият състав на сделката включва: главното волеизявление, добавъчните волеизявления, елементите, които не съставляват волеизявления, но определят съдържанието на желаните правни последици. А под смесен фактически състав, необходим за настъпването на правните последици, се включва освен фактическият състав на сделката и онези елементи, които само обуславят волеизявленията на страните.

Сделката предполага волеизявления на гражданско-правни субекти и допълнителни волеизявления на държавни органи, което създава едно правоотношение на субординация.

Тънка е разликата между волеизявление и сделка и не всяко волеизявление е сделка. Напр. предложението на оферента до акцептанта представлява волеизявление, но не е сделка, тъй като не поражда желаните от страните правни последици, които биха се проявили само от съвпадащи волеизявления. Но макар и да не е сделка, това волеизявление е правно-релевантно – правейки това волеизявление, оферентът е обвързан с него до изтичане на срока, а когато е направено без срок – обвързан е от волеизявлението си до момента, в който то достигне до акцептанта + времето за обсъждане на волеизявлението + времето за връщане на отговор + обезщетение, ако страните са действали недобросъвестно при преговорите (12 ЗЗД).[ccclxxxii]

Освен обикновеният начин за изявяване на волята, новият ЗЕПодпис предвижда и т.нар. електронно волеизявление. Според 2 ЗЕПодпис е волеизявление е словесно волеизявление, представено в числова форма чрез стандарти за разчитане и визуално представяне на информацията. Титулярът на електронното волеизявление по принцип носи отговорност за грешки при предаването му.

Електронното волеизявление се счита получено, ако адресатът потвърди получаването, като получаването не удостоверява съдържанието на изявлението. Електронното волеизявление се счита изпратено, когато постъпи в информационна система, която не е под контрола на автора му (напр. сървъра на БСК). Електронното волеизявление е получено с изпращане на потвърждение от адресата на получаване, който е узнал съдържанието на волеизявлението в разумен срок след получаването му (11 ЗЕПодпис).

 

      VII.Разграничение между правната сделка и юридическите постъпки

Три вида са правните действия, които гражданско-правната доктрина различава:

1.Правни сделки – при тях волеизявленията съвпадат с правните последици, които страните желаят да постигнат чрез волеизявлението.

2.Юридически постъпки /правомерни действия/  – при тях правните последици настъпват в резултат на някакво правно действие. Страните биха могли да желаят или не настъпилите правни последици. Напр. при създаването на една авторска творба, правните последици са авторските права върху творбата, които могат да са желани или пък да не са желани от автора.

3.Неправомерни действия – при неправомерните действия има несъвпадане между действието, с което се извършват и правните последици, които настъпват. Тук правните последици не се желаят от страните. Несъвпадането е между онези правни последици, които настъпват по силата на закона.

И при юридическите постъпки, при сделките се касае за правомерни юридически действия, с извършването на които настъпват определени правни последици.

Обща уредба за юридическите постъпки няма, но по аналогия те се уреждат от общите правила за правните сделки.

   От гл.т на това, дали е необходима правоспособност при извършването на юридическите постъпки, те се делят на:

1.Резултативни актове – това са действия, в резултат на които се обективира някакъв желан правен резултат. Желае се самият резултат и неговото настъпване, без да се желаят правните последици. Напр. преработването, смесването или присъединяването на вещи.

2.Юридически постъпки, за които е необходима дееспособност – те стоят по-близко до правните сделки, защото и при тях се изразява воля, макар тя да не е пряко насочена към пораждането на определени правни последици, но те настъпват по силата на закона. Тук волеизявлението е насочено към настъпването на едни правни последици, но законодателят прикрепва и настъпването на други правни последици. Напр., когато се прави признание за един дълг, това означава, че при евентуален иск, длъжникът няма да възрази срещу него. Но заедно с това, законът предвижда и прекъсването на погасителната давност като допълнителна правна последица, която настъпва заедно с правните последици на признанието на дълга. Нещо повече – прекъсването на давността има за последица и това, че започва да тече нов петгодишен погасителен срок (116 ЗЗД).[ccclxxxiii] Или друг пример – когато по 24, ал. 2 ЗЗД се предадат определени родови вещи, с това се цели да се индивидуализират някои от тях. О този момент обаче, купувачът става собственик.[ccclxxxiv]

Комплексната презумпция на 109 ЗЗД също е юридическа постъпка.

 

   VIII.Значение и приложно поле на правната сделка

Значението на правната сделка е огромно. Свободата на волята е принципът, който законодателя използва при сделките, които пък са начина за неговото обличане в реално поведение.

Сделката е правен институт на общата част на ГП, тъй като приложното й поле е във всички клонове на ГП – търговското право, в облигационното право и в други правни отрасли –  в трудовото право, в международното частно право, в семейното право (напр. споразумението за развод). Но основното приложно поле на правната сделка е в ТЗ.

 

     35.Видове правни сделки (по конспекта 39 чета от написаните) – едностранни, двустранни и многостранни. Правни сделки между живи и с оглед на смърт. Правни сделки, предоставящи имотни облаги. Възмездни и безвъзмездни сделки. Сделки на управление и сделки на разпореждане. Каузални и абстрактни сделки. Консенсуеални и реални сделки. Главни и зависими сделки. Фидуциарни сделки

 

   І.Едностранни, двустранни и многостранни правни сделки

Критерият за това деление е колко от страните по сделката волеизявляват, а не колко са волеизявителите въобще.

1.Едностранни сделки. Когато само едната от страните по сделката прави волеизявление, тогава тази сделка е едностранна, но винаги има две страни. Напр. при упълномощаването волеизявление прави само упълномощителят. Едностранни сделки са още и завещанието, чекът, менителницата, записът на заповед хипотезите на чл. 87 и чл. 35 ЗЗД и пр.

Важно да се отбележи е, че едностранното волеизявление може да засяга изявяването на волята, но може да породи правни последици в чужда правна сфера. Тогава, когато едностранната сделка засяга само правната сфера на волеизявителя (напр. при отказ от права), то тогава тази правна сделка е косвена.

    Едностранните сделки биват от своя страна:

а) адресни

б) без адресни

в) адресирани към определен държавен орган – напр. отказ от право на собственост, отказ от право на наследство;

Без значение е дали адресатът приема сделката или не – в правен, а не във фактически смисъл.

Едностранни сделки не са подложени на единен правен режим. Общото правило за тях се намира в 44 ЗЗД, т.е. може да съществуват само такива едностранни правни сделки, които изрично са предвидени в закона.

   1.Двустранни правни сделки Това са най-разпространеният вид правни сделки.

При тях особеното е, че има две волеизявления, който трябва да съвпадат. Това, че и двете страни правят волеизявления, не означава, че и за двата възникват задължения (Договорите са двустранни сделки, но не всички договори са двустранни. Разграничителен критерий между едностранните и двустранните сделки е колко от страните правят волеизявление). Напр. дарението е двустранна сделка, но е едностранен договор, а завещанието е едностранна сделка mortis causa (тук само завещателят волеизявява).

Така, че разликата между едностранните и двустранните сделки е в броя на волеизявленията.

Оттук има и несъвършени двустранни договори – това са договори, които поначало са едностранни (напр. влог), пораждащи задължения само за едната от страните (при влога само влогоприемателят има задължение да пази и да предаде вещта при поискване). Но, ако страните по този договор са се уговорили пазенето на вещта да се заплаща, то тогава този договор се превръща в двустранен.

Различна от двустранните сделки е съвместната сделка – т.е., когато от едната страна по сделката стои не едно, а две или повече лица. Следователно, страните по една сделка (с изключение на многообразните), са две, но лицата, които стоят зад тях могат да бъдат повече. Напр. при продажбата на една вещ СИО – за да може съпрузите да продадат една такава вещ, техните волеизявления трябва да бъдат дадени общо и безразделно.

1.Многостранни правни сделки. Това са онези договори, които не целят престирането на нещо. Те се сключват между няколко лица с еднакви интереси, като съдържанието на волеизявлението на всяко едно от лицата, е еднопосочно и еднотипно. Напр., когато няколко лица се съгласят да учредят едно търговско дружество. Когато бъде сключен този дружествен договор и след регистрацията, търговското дружество възниква.

Според някои многостранните договори се различават от решенията, които целят да формират общата воля на лицата или на един различен правен субект. Многостранният договор е предпоставка за решението, тъй като той е насочен към възникването на един правен субект, а решението е волеизявлението, насочено към постигането на една цел на лица – членове на този правен субект.

 

   ІІ.Сделки inter vivos и mortis causa

1.Сделки inter vivos – при тях страните договарят от тези сделки да се пораждат права и задължения за тях.

2.Сделки mortis causa – тези сделки пораждат правното си действие след смъртта на съответното лице. Напр. завещанието.

Сделките mortis causa обикновено са формални и трябва да притежават определени реквизити, за да могат да породят правните си последици – напр. нотариалното завещание трябва да има дата и място на съставянето му, подпис от завещателя, двама свидетели и нотариуса (24 ЗН).[ccclxxxv]

 

   ІІІ.Сделки, предоставящи имотна облага (престационни сделки) и сделки, непредоставящи имотна облага (непрестационни сделки)

1.Престационни сделки. При тях има разместване на блага. В зависимост от това дали и двете страни получават имотна облага те се делят на възмездни и безвъзмездни сделки.

1.Непрестациони сделки. За такива сделки говорим, когато няма разместване на имотни блага (напр. предварителните договори). Често към тези предварителни договори страните могат да антиципират и други права и задължения. За непрестативни правни сделки говорим и тогава, когато има разместване на имотни блага, но няма обогатяване.

От тази класификация следва друга:

 

   IV.Възмездни и безвъзмездни правни сделки

На практика, предоставящите имотна облага сделки (престационните сделки) могат да са както възмездни, така и безвъзмездни. Това правило важи само тогава, когато при възмездната сделка има еквивалентно разместване на имуществата, а при безвъзмездната – няма.

Тази класификация не съвпада при договорите. Двустранните договори винаги са възмездни – напр. замяна, продажба, апортиране; Не е вярно обаче, че едностранните договори са винаги безвъзмездни – дарението напр. е едностранен безвъзмезден договор, но възмезден е едностранният договор за паричен заем с лихва (тук възмездността е лихвата, която се плаща).

При възмездните сделки интересите на страните са по-стабилни. Трябва да се отбележи, че в ТЗ няма безвъзмездни сделки и това е нормално за материята, която урежда, тъй като търговците извършват търговската дейност именно, за да увеличат своето имущество. Пример за безвъзмездните сделки е относителната недействителност и по-специално искът, който се дава по 135 ЗЗД[ccclxxxvi] на кредитора да иска да бъдат обявени спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът е знаел за увреждането. Тук, ако сделката между длъжника и третото лице е възмездна, то уважаването на предявения от кредитора павлов иск, предполага и длъжникът, и третото лице да са знаели, че със своята сделка са увредили кредитора. Ако пък сделката между тях е безвъзмездна (напр. дарение), тогава е без значение знанието/незнанието на третото лице за увреждането на кредитора.

Така е и според 100 ЗЗД,[ccclxxxvii] който предвижда, че само онзи, който прехвърля възмездно вземането си, отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.

 

 

   V.Каузални и абстрактни правни сделки

Правните сделки се подразделят на каузални и абстрактни, в зависимост от това, дали за валидността на съответната сделка, се изисква да има кауза (основание) или не се изисква наличието й.

1.Каузални сделки Липсата на кауза при каузалните сделки е основание за нищожност на този вид сделки. Основанието (каузата) се използва и при неоснователното обогатяване, при ревандикационния иск и т.н.

Под основание трябва да се разбира онази типична, традиционна цел, многократно повтаряща се цел, заради която едно лице се задължава към друго. Т.е. тази цел е общоприета за сключването на даден вид сделка. Така, основанието поради което едно лице купува една вещ е acvirendi causa, основанието едно лице да се задължи да надари друго лице е dirandi causa, основанието едно лице да даде парична сума в заем е solvendi causa и т.н.

Т.е. каузата представлява типичната цел, която се преследва при придобиването на едно имуществено право. За разлика от основанието, което е едно и също, т.е. нещо обективно, то мотивът за сключването на една сделка (в частност за придобиването на едно имуществено право), е нещо субективно и не е необходимо да бъде доведен до знанието на насрещната страна.

Правното значение на основанието е такова, че, ако някой е дал на другиму нещо без основание (или основанието за даването е отпаднало), той има право да си го иска обратно.

Основанието е елемент на сделките по 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. основанието тук е невъзможният предмет, липсата на съгласие, липсата на законна форма на сделката и привидните договори),[ccclxxxviii]докато основанието по 55 ЗЗД има предвид не елемент от сделката, а самата сделка като юридически факт.[ccclxxxix]

Основание обаче липсва при т.нар. мнимо основание – т.е. тогава, когато някой мисли, че, като даде парична сума ще погаси свое задължение, но това негово задължение не съществува.

Основанието според 26, ал. 2 ЗЗД трябва да е законно осъществимо, като е спорно, дали всички правни сделки имат едно и също основание. Трябва да се приеме обаче, че не просто сделката има основание, а, че всяко задължение към насрещната страна има свое основание.

Всички двустранни сделки /договори/ са каузални по българското право.

1.Абстрактни сделки При абстрактните сделки наличието/липсата на основание е правно ирелевантно, макар тези сделки също да имат свое основание, т.е. законът не дава възможност от пороците на основанието, да се стигне до нищожност, унищожаемост или отказ да се плати на една абстрактна сделка.

Напр. при един документарен акредитив (когато едно лице – банка – се задължава да плати една определена сума на едно определено лице – бенефициер), когато бенефициерът предостави на банката определени документи, посочени в самия акредитив.

 

БАНКА (издава)              външно правоотношение

отношение по

покриване                               основно правоотношение

(нарежда) КУПУВАЧ                                                         ПРОДАВАЧ (бенефициер)

 

По акредитива банката не може да откаже да плати на бенефициара, поради липса на кауза на основания, било по основното правоотношение, било по валутното правоотношение (основното). Т.е. кауза винаги има, но законодателят забранява при абстрактните сделки да се правят възражения, основани на липсата на кауза или неговото опорочаване.

 

  1. VI. Формални и неформални сделки

Това деление на правните сделки се прави в зависимост от това, дали за валидността на сделката се изисква форма или не.

 

   VII.Консенсуални и реални сделки

1.Консенсуални правни сделки За консенсуални правни сделки говорим, когато за завършването фактическия състав на една сделка, е достатъчно волеизявлението на едната/двете страни по сделката. Една консенсуална сделка може да бъде преобразувана в реална, ако за валидността й се предвижда задатък (капаро).

2.Реални правни сделки За реални правни сделки говорим тогава, когато за завършването на фактическия състав на сделката, е необходимо освен волеизявлението/волеизявленията на страните, във фактическия състав да се включат и други елементи. Така напр., прехвърлянето на ценни книги на приносител е една реална сделка, тъй като то изисква освен съгласието на страните, да има и ефективно предаване на ценните книги.

225, ал. 2 ЗЗД предвижда две алтернативни форми на прехвърляне на движими вещи чрез дарение – това може да стане или чрез консенсуален, или чрез реален договор, т.е. прехвърлянето на движимите вещи става или чрез писмен договор с нотариално заверени подписи, или чрез просто предаване на вещите.[cccxc]

Според някои автори обаче, това деление важи само за договорите, но не и за едностранните сделки.

 

   VIII.Основни и допълнителни правни сделки

1.Основни правни сделки – за такива сделки говорим тогава, когато сделката проявява самостоятелно правно действие след проявлението на допълнителната сделка. Напр. самостоятелна е правната сделка при алтернативната продажба, когато тя не може да прояви правните си последици без някой да упражни правото на избор.

2.Допълнителни правни сделки – тези сделки проявяват правните си последици само във връзка с други сделки.

 

   ІХ.Главни и акцесорни правни сделки

1.Главни сделки – главните сделки могат да проявят правното си действие и без да е необходимо акцесорните сделки да са проявили своето действие.

2.Акцесорни сделки – тези сделки могат да имат самостоятелно действие, което да е различно от това на главните. Напр. продажба с поръчителство, но тези правни фигури могат да съществуват самостоятелно една от друга (дори по-често е така) – само продажба и само поръчителство.

 

   Х.Сделки на управление и сделки на разпореждане

Това деление на сделките е в зависимост от правния резултат, който се цели със съответната сделка.

При сделките на разпореждане е налице отчуждаване/силно обременяване на едно право, докато при сделките на обикновено управление, целта е събирането на плодовете от вещта, съхраняването на плодовете от вещта или едно сравнително по-леко обременяване на правото на собственост. Напр. един договор за наем, който е сключен за срок до три години е сделка на обикновено управление, но, ако този договор се сключи за срок между три и десет години, това вече е сделка на разпореждане.

Продажбата има вещно-прехвърлително действие, защото от една страна създава задължение (да се прехвърли вещта), а от друга страна – осъществява се прехвърляне на собствеността върху една вещ.

Наемът пък е чисто облигационна сделка.

   Трябва да се отбележи, че сделките, които имат вещно-прехвърлително действие, са сделки на разпореждане, а облигационните сделки – сделки на обикновено управление. Има обаче случаи, когато и някои облигационни сделки, поради тежестта на обременяването, представляват действие на разпореждане (напр. така е при концесиите).

 

   ХІ.Фидуциарни сделки и симулативни сделки

При фидуциарните сделки е налице едно прехвърляне на право, но страната, която е правоприемник (т.е., която го получава), се задължава да го върне при определени условия. Характерно за тези сделки е, че при тях често каузата за връщане е прикрита. Страните по фидуциарните сделки се наричат фидуциант и фидуциар. У нас фидуциарните сделки не са изрично уредени.

При симулативните сделки в действителност  няма никакъв прехвърлителен ефект, а този привиден ефект е само за пред обществото, за пред хората.

 

  1. (40.) Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия. Разрешение и одобрение на сделката

 

І.Сключване на сделките

Съществуват две тези относно понятието “сключване на правните сделки”:

1.Едни автори смятат (напр. проф. М. Павлова), че под “сключване на сделките” се разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към пораждането на определени правни последици, т.е. в сключването на сделките влиза само извършването на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните последици. Значи, според тази теза, сключването на сделките обхваща само волевите актове на страните. Проф. М. Павлова счита, че в 8 – 20а ЗЗД са уредени само волеизявленията на страните.

2.Други автори са привърженици на по-широкото схващане за понятието “сключване на сделките”, според което под това трябва да се разбира начина, по който трябва да се осъществи фактическият състав, за да могат да възникнат желаните от страните правни последици, т.е. всички елементи от фактическия състав на сделката трябва да са осъществени, а не само волеизявленията на страните.

Проф. Павлова също така е на мнение, че в тесен смисъл сключването на сделките представлява извършването на волеизявленията на страните, а в широк смисъл под “сключване на сделките” трябва да се разбира осъществяването на фактическия състав на сделката.

Вярно е, че в широк смисъл на понятието “сключване на сделките” не се включват всички елементи от фактическия състав на сделката, от които зависи нейната валидност.

От друга страна, терминът “сключване” се отнася до хипотезите, при които има две или повече волеизявления, за да има валидно сключена сделка.

Решенията пък се приемат, постановяват, вземат и пр.

Безспорно е обаче, че предпоставките за валидността на сделката стоят извън от нейното сключване (напр. дееспособност, изрично пълномощие и т.н.).

Няма спор също така, че минимално необходимото, за да се сключи една сделка, е да се изяви съответната воля, т.е. волята на страната/страните да се обективира.

Когато сделките се сключват в определена форма, която не е устна, се съставя документ, който указва, че се е сключила сделката и е необходимо върху този документ да има подписи на страните, сключили сделката.

 

   ІІ.Видове сключване на сделките

   1.В зависимост от това как е изразена волята на страните, т.е. дали е изрично изразена или не, различаваме следните волеизявления:

а) преки волеизявления за сключване на сделката – напр. вербалното волеизявление, като думите могат да бъдат устно или писмено формулирани. Тук волеизявлението е пряко, тъй като при него по несъмнен начин се формира определена воля;

б) волеизявления, направени с конклудентни действия – при тях за наличието на воля у страните, се съди по определени външни белези. Напр., фактът, че наследника влиза във владение на наследствените имоти, говори за това, че наследството се приема чрез конклудентна форма. Ако обаче има двусмислие в тълкуването на конклудентните действия, това означава, че тези действия не са относими към сключването на определена сделка.

Но за това, как трябва да се тълкуват определени конклудентни действия на страните, в някои случаи законът изрично указва – напр. 76, ал. 1 изрично предвижда, че тогава, когато длъжникът има към един кредитор няколко еднородни задължения, а изпълнението спрямо задълженията му не е достатъчно да, за да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случай, че не е заявил кое от задълженията си към кредитора погасява, счита се, че длъжникът погасява най-обременителното за него задължение, а при няколко еднакво обременителни задължения – погасява се най старото.[cccxci]

   Важно е да се отбележи, че чрез конклудентни действия не могат да се сключват формални сделки.

 

   ІІІ.Правното значение на мълчанието в гражданското право

Нека вземем като пример за tatita reconductio (мълчаливо продължаване действието на един сключен договор) хипотезата на 236, ал. 1 ЗЗД, според която, ако след изтичането на наемния срок вещта продължи да се използва от наемателя със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.[cccxcii]

Мълчанието често се приравнява на съгласие, тъй като се презюмира, че онзи, който мълчи е съгласен, защото е могъл и е трябвало да говори (По този начин е построена и женската логика, която както повечето неща свързани със жените е парадоксална). Но на друга логика е построена системата на волеизявлението в гражданското право – мълчанието означава липса на съгласие и само по изключение може да бъде приравнено на съгласие и то, ако това е изрично е предвидено в закона (напр., както в 236, ал. 1 ЗЗД).

Мълчанието е приравнено на съгласие и в 16, ал. 3 ЗЗД – но в тази хипотеза, както и в 236, ал. 1 ЗЗД, се касае не за сключване, а за продължаване действието  на един договор при общи условия, като страната, която иска да промени тези условия, следователно трябва да съобщи на другата по какъв начин предлага да промени клаузите, да й даде писмен срок за отговор и ако тя не даде изрично волеизявлението си за приемане на промените, предложението се счита за прието.[cccxciii]

Сходно е положението и при 298, ал. 1, т. 2 ТЗ – търговецът може да установи предварително общи условия за сключваните от него сделки, които условия стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.[cccxciv]

Мълчанието е приравнено на съгласие и в хипотезата на 204 ЗЗД – продажбата при уговорка за опитване или преглеждане ще се счита за сключена, а вещта за одобрена, ако продавачът я е предал на купувача, дал му е определен срок да я опита и прегледа, а, ако няма срок – ако купувачът мълчи след поканата за произнасяне от страна на продавача, вещта се счита за одобрена и следователно договора се сключва.

Значението на мълчанието се различава от това на конклудентните действия, тъй като последните са израз на воля, за която се съди по косвени индиции. Докато тогава, когато има мълчание, което е приравнено на съгласие, отново няма налице воля, а това приравняване става въз основа на оборимата презумпция iurs et de iure.

 

   IV.Заявлението на протест и резерви в хода на сключване на сделката

Заявлението на протест/резерви в хода на сключване на сделката има за цел определено волеизявление на страната, направено във връзка с преговорите, да не породи нормалното, свързано с него от закона действие, т.е. счита се, че волеизявленията, които прави страната не е обвързващо за нея. Чрез заявяването на протест/резерви лицето всъщност показва, че волеизявлението му не трябва да се приема. Или при заявяването на резерви лицето заявява, че неговото волеизявление не трябва да се счита за отказ от права.

 

   V.Главни и допълнителни волеизявления при сключването на сделките

Част от авторите-цивилисти (напр. проф. М. Павлова) считат като допълнителен факт за волеизявлението само част от него, когато мнимо представляваното лице сключва сделка, но тя не поражда правно действие, т.е. липсва воля.

Новата уредба на търговските сделки в Част ІІІ на ТЗ, където за първи път беше дадена уредба и на допълнителните волеизявления, налага към тях да се включат не само допълнителните волеизявления на гражданско-правните субекти, но и на публично-правни такива.

Така, съгласно 299 ТЗ, ако страните предварително са се уговорили едно трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само тогава, когато третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.[cccxcv]

В малко по-широк смисъл е 300 ТЗ, който отива още по-нататък, като допуска допълването на договора при настъпването на определени обстоятелства да става от съда, т.е. тогава, когато страните не са уговорили как да стане това допълване.

Това са примери за такива допълнителни юридически факти и действия на трети лица, които определят съдържанието на желаните правни последици, като не е задължително те да са гражданско-правни.

Така напр., 130 ЗЗД дава право на длъжника да избере задължението при едно право на избор, когато не е уточнено кой да направи този избор. Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а когато правото на избор е предоставено на трето лице – в момента, когато бъде съобщен на двете страни.[cccxcvi]

131 ЗЗД дава право на страните да определят дали кредиторът или длъжника ще изберат правото на избор. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв срок – до времето, когато трябва да се изпълни задължението, правото на избор преминава у кредитора. Ако правото на избор е на кредитора и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв – до срока, който длъжника му определи, правото на избор преминава върху длъжника. А, ако изборът е предоставен на длъжника и той не го направи в определения му срок – правото на избор преминава у съда. Тук изборът не само обуславя, но и определя съдържанието на сделката.

Още по-радикално вмесване ще има в случая на 307 ТЗ, който определя последиците от стопанската непоносимост – когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, тогава по искане на една от страните, съдът може да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Това е т.нар. clausa rebus extantibus.

 

   VI.Разрешение и одобряване на договора

Разрешаването и одобряването на договора е друг допълнителен факт във връзка със сключването на сделките.

Когато говорим за допълнителен юридически факт (допълнително волеизявление), се има предвид адресно волеизявление, което трябва да има потвърждение от лицето, в чиято полза се прави. Това допълнително волеизявление не става част от фактическия състав на сделката, а част от фактическия състав, който е необходим, за да може сделката да прояви правното си действие.

Когато законодателят предвижда кога трябва да се даде това обуславящо потвърждение, хипотезите са две:

1.Това потвърждение да е дадено като разрешение, т.е. да е дадено преди формирането на главното волеизявление.

2.Това потвърждение да е дадено като одобрение, т.е. след формирането на главното волеизявление.

Разрешението поначало е оттеглимо, но одобрението не може да се оттегли, тъй като веднъж дадено, фактическият състав, необходим за проявлението на правните последици на сделката, е вече завършен. Често се счита, че одобрението има обратно действие, защото само обуславя сделката.

Така напр., 295, ал. 1 ТЗ обуславя действителността на сделката с даването на разрешение/одобрение на държавен орган и именно от момента на даването им сделката поражда правно действие.[cccxcvii]

296 ТЗ е новият текст, който предвижда действието на потвърждаването при търговските сделки – ако е предвидено, че сделката ще породи действие след потвърждаването й от трето лице, тя поражда действие след потвърждаването й. Страната, която е задължена да се погрижи за потвърждаването на сделката от третото лице е длъжна да уведоми другата страна за резултата. Ако в срок от три месеца, след като е сключена сделката другата страна не е уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, ако не е уговорен друг срок за съобщаване на резултата.[cccxcviii]

 

  1. (41.) Форма на сделките – понятие и видове. Видове форми за действителност на сделките

 

   І.Понятие за форма на сделките

Доктрината разграничава понятията “сключване на сделките” и “форма на сделките”. Със сключването се означава било начина на волеизявяване, било начинът, по който трябва да се осъществи целия фактически състав на сделките.

Докато формата на сделките представлява обективирането само на волеизявлението, тъй като само то има определени външни белези. Но под “форма на сделките” трябва да се разбират специалните изисквания, които законодателят поставя за начина на волеизявлението и на отдаваното им правно значение.

Специални изисквания спрямо волеизявленията на страните може да има, когато има изискване страните да изразят волята си в писмена форма.

Трябва да се отбележи, че електронният подпис по ЗЕДЕП не се прилага за сделките, които изискват квалифицирана писмена форма, т.е. форма, която обуславя действителността на сделките/доказване на изявленията, към които законът поставя допълнителни изисквания – напр. нотариалния акт, саморъчния подпис и т.н.

   Формата на сделките се определя от императивни правни норми, а императивни ще са те тогава, когато формата е издигната като условие за валидността на сделката, т.е. само тогава, когато законът предвижда квалифицирани начини за обективиране на формата.

Тук възниква въпроса, дали страните по една бъдеща сделка могат да уговорят формата на сделката като условие за пораждане на нейното действие? Страните имат правото свободно да определят формата на волеизявленията си, доколкото обаче уговорената от тях форма не пренебрегва императивно определената от закона форма. Така уговорена форма ще влече нищожност на сделката най-малкото по 26, ал. 1 ЗЗД, т.е. на основание противоречие/заобикаляне на закона.[cccxcix]

Напр. при доброволната делба на вещи, 35 ЗС предвижда като форма тя да бъде извършена в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Но едни съсобственици направили делбата чрез нотариален акт. Нотариалният акт като квалифицирана форма съдържа всички елементи, изискващи се от 35 ЗС. Но нотариалният акт съдържа в повече от писмената форма с нотариална заверка подписа на нотариуса, а освен това последният е проверил, че съответните имоти са съсобственост на лицата.  

Не е императивна форма, когато законът нищо не е предвидил и следователно предполага се, че страните могат свободно да изберат формата, в която ще сключат сделката помежду си.

   Но нормата на 225, ал. 2 ЗЗД е императивна, макар да предвижда алтернатива – дарението на движими имущества става само в писмена форма с нотариална заверка на подписите или чрез предаването им.

Оттук се прави и извода, че страните могат да предвидят и по-тежка форма за сделките си (напр. нотариален акт вместо само нотариална заверка на подписите), тъй като тя не нарушава изискванията на закона.

До писмена форма може да се стигне, когато един договор се сключва напр. при общи условия (298, ал. 1, т. 1 ТЗ)[cd]– тези условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема.

 

   ІІ.Видове форми на сделките

1.В една част от случаите, спазването на изискванията за форма е въздигнато в предпоставка за действителността на сделките – това е т.нар. форма ad solemnitatem.

2.В други случаи законодателят предписва форма за сделките, само, за да могат да се докажат определени факти т.нар. форма за доказване – 133 ГПК указва кога като доказателства се допускат само писмените документи.[cdi] Това е т.нар. форма ad probationem.

3.Друг вид форма е формата за противопоставимост, т.е. тогава, когато се изисква даден договор да се сключи в писмена форма, за да може да се черпят от него възражения срещу трети лица, които не са страни по договора. Напр. 156, ал. 2 ЗЗД, според който, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако за него няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.[cdii] В същия смисъл е и 292, ал. 2 и 3 ЗЗД – ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и в отношенията с трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тези права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, но само, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда запора. Достоверна дата не се изисква по отношение на недобросъвестните кредитори на довереника. Или пък, когато поръчката е дадена за придобиването на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.[cdiii]

 

   ІІІ.Видове форми

1.Една от формите е електронният подпис, който е уреден в 13 ЗЕПЕД.

2.Друг вид форма е писмената форма – т.е. съставя се един писмен документ, в който са обективирани съществените части на сделката. Подобно е уреден и електронният документ в 3 ЗЕПЕД.

В текста на документа подписът трябва да изобразен с писмени знаци, а при акциите – с печат.

Ако в документа е изразено волеизявлението на неграмотен, то той трябва да постави върху него отпечатък от десния си палец, приподписан от двама свидетели. Ако не е възможно лицето да постави отпечатък от десния си палец, в документа се посочват причините, както и с кой пръст е поставил отпечатъка. Ако пък в документа се съдържа волеизявление на сляп, но грамотен – приподписва се от двама свидетели (151 ГПК).[cdiv]

Съдържанието на волеизявлението се обективира в свободно избрана форма. В някои случаи обаче, законодателят изисква формата да съдържа определени реквизити, като липсата на които и да е от тях влече недействителност на сделката. Напр. 455 ТЗ, който съдържа задължителните изисквания относно съдържанието на менителницата.[cdv]

В други случаи законът поставя квалифицирани изисквания в смисъл, че съдържанието на сделката трябва да бъде написано саморъчно (напр. саморъчното завещание).

3.Частна писмена форма – при нея писменият документ се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Напр. 19, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор[cdvi] или 138 ЗЗД, който предвижда, че договорът за поръчителство се извършва само в писмена форма, [cdvii] или 240, ал. 2 ЗЗД, който урежда договора за заем.[cdviii]

4.Официален писмен документ – за да бъде валиден един такъв документ, изисква се удостоверяване от длъжностно лице – напр. нотариален акт, нотариална заверка и пр. В официална писмена форма ще е и документът, който се съставя пред длъжностно лице – сключването на брак.

 

   IV.Видове нотариални форми

   1.Писмена форма с нотариална заверка на подпис – в такава форма се извършва доброволната делба, продажбата на наследство по 212 ЗЗД,[cdix] дарението на движими вещи по 225 ЗЗД[cdx] и пр.

   2.Писмена форма с нотариална заверка на датата – така ще се извърши по 156, ал. 2 противопоставимостта на  обезпеченото вземане на залогоприемателя, когато то е повече от 5 лева,[cdxi] придобиването на права по 292, ал. 2, изр. 3[cdxii] и т.н.

   3.Нотариална заверка на съдържанието – напр. легализиран превод на диплома.

   4.Нотариален акт – напр. в такава нотариална форма се извършва удостоверителното производство по 143 ГПК,[cdxiii] учредяването на договор за ипотека по 167 ЗЗД, според който договорът за ипотека се учредява само с нотариален акт за собственост на имота, който се иска да се ипотекира,[cdxiv] прехвърлянето на недвижим имот или учредяването на други вещни права върху недвижим имот също трябва да се извършат само с нотариален акт (18 ЗЗД).[cdxv]

   5.Съдебна форма – волеизявленията на страните, които се правят пред съд/арбитражен орган, като освен, че съда/арбитражния орган удостоверява волеизявленията, може да прави и преценка за валидността им – спогодбения договор по 365 ЗЗД във връзка с 125 ГПК.[cdxvi] Тук става въпрос за един договор за спогодба по какъв начин да се разпредели определени вещи. Наличието на спогодбен договор може да се окаже основание за прекратяване на производството, тъй като няма налице спор.

 

  1. (42.) Съдържание на сделката – видове и начини за определянето му. Тълкуване на сделките

 

   І.Понятие за съдържание на сделките

Под “съдържание на сделката” се разбират елементите от нейния фактически състав. При това разбиране, съдържанието на сделките би могло да се схване в следните два смисъла:

1.В тесен смисъл – съдържанието е юридическият факт, който определя желаните правни последици.

2.В широк смисъл – съдържанието на сделката обхваща и юридическите факти, които са предпоставка за проявлението на правното действие на тези желани правни последици.

Главният елемент в съдържанието на сделката са волеизявлението/волеизявленията на страната/страните, като съдържанието на волеизявлението на страните в договора се изразява в т.нар. клаузи (уговорки) по отделни въпроси.

Предметът и обхватът на тези клаузи зависи от това, дали волеизявлението е типизирано, т.е. дали даден вид сделка има законова уредба или не. При някои сделки съдържанието им е предвидено с императивни правни норми и следователно страните не могат да се отклоняват от законовата уредба. В повечето случаи обаче, страните имат право свободно да определят съдържанието на желаните от тях правни последици – било като уговарят клаузи, които не се съдържат в нормативните актове, било като уговарят клаузи, които се отклоняват от диспозитивните правни норми на закона.

От друга страна, съдържанието на сделката ще зависи от това кои са съществените признаци на тази сделка според волята на страните или според предвиденото в закона. Оттук съдържанието на сделката се дели на: съществено съдържание (essentialia negotii) – онова съдържание, по което страните трябва да се съгласят, несъществено съдържание (accedentalia negotii) това са двустепенни черти на сделката, които биха били налице, докато страните ги уговорят и естествено съдържание на сделката (naturalia negotii) – това са такива въпроси, по които страните и да не се споразумеят, те са задължителни за тях по закон – напр. 182 – 192 ЗЗД[cdxvii]

Във връзка със съдържанието на сделката съществуват и следните други схващания:

   1.Според доц. И. Русчев под съдържание на сделката се разбират частите й, като главният елемент е волеизявлението на страните. Следователно под съдържание на сделката следва да се разбират елементите на нейния фактически състав.

2.Акад. Василев смята, че под съдържание на сделката трябва да се разбират общите й съществени елементи, като тук се включват не само елементите от нейния фактически състав, но и предпоставките за валидност на сделката, които не са нейни части – дееспособност, форма и т.н.

3.Проф. М. Павлова счита, че елементите от фактическия състав на сделката и предпоставките за нейната валидност са различни неща, които не трябва да се смесват с елементите от нейното съдържание. Като в елементите на фактическия състав  на сделката се включват волеизявленията, предметът, основанието. Докато в съдържанието на сделката се включват само правните последици от сделката, т.е. правата и задълженията, които възникват от сделката.

4.ВС счита, че съществените условия, които трябва да се съдържат в един договор, трябва да се съдържат в съдържанието му, а не във формата му, т.е. тук не се включват волеизявлението, формата и пр.

Някои елементи от фактическия състав на сделката, обаче единодушно се считат и за елементи на нейното съдържание, т.е. има елементи от фактическия състав на сделката, които са елементи и на съдържанието й (напр. основанието – счита се, че макар да е мислено като нещо неотделимо от волеизявлението, основанието юридически е обособено като автономен елемент на сделката – 26, ал. 2 ЗЗД).[cdxviii] Т.е. трябва да се вземе предвид и това, ако се приеме тезата на проф. Павлова.

Освен това, елемент от съдържанието на сделката е и нейният предмет. Ако пък различаваме предмета на сделката от нейния обект, то следователно трябва да се приеме, че и предмета, и обекта на сделката, са части от нейното съдържание, т.е. елементите от фактическия състав са елементи и на нейното съдържание.

   Следователно, елементите на съдържанието на сделката включва и предмета, обекта, волеизявлението и основанието.

 

   ІІ.Видове съдържание на сделките

  1.Според ефектите, с които закона/волята на страните свързва съдържанието на сделките, съдържанието им бива:

а) essentialia negotii (съществено съдържание) – това съдържание на сделките всъщност е съгласието по посочените елементи от фактическия състав на сделката – волеизявлението, основанието, предмета, обекта и типичните права и задължения на страните. Essentialia negotii типизира сделката и затова, при един спор към какъв вид спада съответната сделка, това се доказва чрез наличието на същественото съдържание на сделката (напр. при продажбата същественото съдържание на сделката е прехвърлянето на собствеността срещу пари). Трябва да се има предвид, че няма ли воля, няма и сделка.

При някои видове договори, в зависимост от това каква е връзката между два договора (напр. предварителен и окончателен), essentialia negotii трябва да се съдържа не само в окончателния договор, но и в предварителния договор. Пример за това е 19, ал. 2 ЗЗД.[cdxix]

б) accidentalia negotii (несъществено съдържание) – това са уговорки, по които могат да се споразумеят, но могат и да не се споразумеят, като липсата на съгласие по тях не води до недействителност на сделката. Веднъж обаче прибавени към съдържанието на сделката, те променят правата и задълженията, които са породени с оглед на същественото съдържание на сделката. Такива accidentalia negotii са напр. уговорките за срок, уговорките за условие, уговорките за плащане на отметнина и т.н. Но една сделка може да съществува и без тях;

в) naturalia negotii (естествено съдържание) – това са клаузи, които страните дори и да пропуснат да включат в съдържанието на сделката, те по закон влизат в сила за тях. Тези уговорки са аналогични на подразбиращите се уговорки в Англо-саксонското право.

 

   ІІІ.Начини за определяне съдържанието на сделките

Поначало, съдържанието на сделките се определя от волеизявленията на страните, но съдържанието на уговорките зависи от това, дали има законова уредба за тези уговорки и от какъв тип е тя (дали са уредени с императивни или с диспозитивни правни норми).

Ако законовата уредба на уговорките е императивна, то страните по сделката не могат да се отклоняват от нея. Така е при формалните едностранни сделки – чек, менителница, запис на заповед. В други случаи (при договорите, които имат за предмет разпореждането с право на публична държавна/общинска собственост), съществените клаузи от съдържанието на сделката са изрично указани в закона и ако липсват в договора, това влече неговата нищожност.

   Но в повечето случаи страните имат право свободно да уговарят правата и задълженията си. Границата, която законът поставя за тази свобода на отклонение от диспозитивните правни норми е 9 ЗЗД, т.е. страните могат свободно да уговарят клаузите на договора, доколкото няма противоречие на императивните правни норми на закона или на добрите нрави.[cdxx] Това е негативно определяне на съдържанието на сделката (когато императивна правна норма постановява определена забрана).

Друго ограничение в свободата на уговаряне съдържанието на договора има в общата част на ЗЗД – чл. 26 от закона прогласява за нищожни договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави, договорите върху неоткрити наследства, договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, договорите, при които липсва предписаната законова форма, договорите, при които липсва основание и привидните договори.[cdxxi]

Ограничаване свободата на договаряне има и тогава, когато законът изрично е предвидил дадена уговорка за недействителна. Така напр. 94 ЗЗД предвижда, че са недействителни уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност.[cdxxii] 193, ал. 3 ЗЗД също предвижда недействителност на уговорките за изключване отговорността на продавача, когато продава вещ с недостатъци.[cdxxiii]

Във връзка с определянето съдържанието на сделките, трябва да се споменат и 299 и 300 ТЗ, които уреждат определянето на съдържанието/негови части от трети лица или от съда.[cdxxiv] Както трябва също така да се споменат и разпоредбите на 130 и 131 ЗЗД, които визират възможността при алтернативни задължения, правото на избор да се упражни от кредитора/длъжника/съда.[cdxxv]

 

   IV.Общи условия

Общите условия, това е начин за предварително формиране съдържанието на сделката. Това са установените от едната страна предложения, които съдържат подробни уговорки по цялото съдържание на договора и стават задължителни за насрещната страна след писменото им приемане – напр. общите условия на една търговска банка за приемане пари на депозит, общите условия за карго превоз и пр.

Общите условия представляват уговорки, обхванати от волеизявлението на едната страна по бъдещия договор. Те са едностранно формулирани и не са съгласувани предварително между страните. Общите условия се отнасят до множество еднотипни договори, които предложителят ще сключи за в бъдеще. Те се предлагат при сключването или изменянето на един договор, като приемането им трябва да стане в писмен вид.

Чрез общите условия безспорно се улеснява сключването на договорите. Правната им уредба се съдържа в 16 ЗЗД и в 298 ТЗ, като последният се прилага при сделките, които се сключват по занаят от един търговец.

Типизирането на договорите се налага поради тяхната масовост. Така напр., за да може един застраховател да извършва дейността си, той трябва да има в наличност достатъчно ликвидни пари, за да покрие рисковете. За да може обаче да знае колко пари са му необходими, застрахователят трябва да типизира рисковете, а оттам и договорите, които сключва.

Неудобството при използването на общите условия е, че страната, която ги изготвя (това разбира се е икономически силната страна), може да наложи неизгодни за насрещната страна клаузи. Всъщност за другата страна остава единствено възможността да приеме или не общите условия на договора.

Съгласие на страните обаче, може да се постигне и при промяна съдържанието на общите условия. Ако се стигне до там, следователно съдържанието на сделката ще има два елемента – от една страна тя ще се сключи при общи условия, а от друга страна – в съдържанието на сделката ще има и специални условия. Особеното тук е, че допълнителните клаузи в договора ще имат приоритет пред предложените, макар вторите да не са заличени от договора. А при несъответствие между вписани и общи условия, предимство имат вписаните, т.е. модифицираните (16, ал. 2 ЗЗД).[cdxxvi]

16, ал. 2 ЗЗД обаче е несъвършен, тъй като не предвижда, че само онези допълнителни уговорки, по които страните са се съгласили, само те ще имат предимство пред общите при несъответствие с тях. От тази гл.т. 298, ал. 3 ТЗ е перфектен, защото предвижда, че при несъответствие между уговорките между страните и общите условия на договора, предимство има уговореното.[cdxxvii]

При изменението на договор, сключен при общи условия, 298, ал. 2 ТЗ във връзка с 16, ал. 3 ЗЗД казва, че, ако договорът вече е бил сключен при общи условия и е с продължително изпълнение, изменението му ще има сила за насрещната страна по вече заварения договор, ако й е съобщено за промените в договора и тя е замълчала.[cdxxviii]

Друг начин, по който се счита, че сделката при договора по общи условия е сключена, освен писменият, е ако и насрещната страна е търговец и е знаела тези общи условия или пък е била длъжна да ги знае и мълчи. В този случай договорът по общи условия се счита за сключен (298 ТЗ). От това следва, че 298 ТЗ съдържа две хипотези, при които мълчанието се приравнява на съгласие – едната е 298, ал. 1, т.е. тогава, когато насрещната страна – търговец е знаела или е била длъжна да знае за общите условия,[cdxxix] а другата е 298, ал. 2 – тогава, когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма и условията на търговеца са били предадени на другата страна при сключването на договора, а насрещната страна не е възразила веднага.[cdxxx]

 

   V.Тълкуване на сделките

Тълкуването на сделките се извършва, за да се разкрие точният смисъл на изявленията на страните.

Според проф. Кожухаров за разлика от тълкуването на правните норми, тълкуването на сделките трябва да се извършва само тогава, когато страните са изявили зле онова, което желаят. Според него няма да се налага тълкуване и тогава, когато, макар и във волеизявленията на страните да има неяснота, в закона има правила, уреждащи тези въпроси и прилагането на съответната правна норма ще отстрани неяснотата във волеизявленията им.

Според проф. Витали Таджер обаче, на тълкуване подлежат всички сделки, независимо дали направените в тях волеизявления на страните са неясни или не.

Тълкуването на сделките е уредено в 20 ЗЗД, а препращането към 44 ЗЗД показва, че тези правила ще важат и за едностранните сделки.

Тълкуването на сделките представлява аналитична дейност, която има деривативен, производен характер, тъй като обект на тълкуване е една вече сключена сделка, една вече обективирана воля.

Сделките са съставени от едно словесно съдържание, което се разкрива с прийоми, сходни на тези, които се използват при тълкуването на правните норми. Различни са обаче целта и действието на нормативния акт в сравнение с тези на сделките, от което следва, че има и различия в техниките на тълкуване.

Важно е, че на тълкуване подлежи както елементите от фактическия състав на сделката, така и правопораждащият сделката фактически състав. Към тълкуването на сделките трябва да се прибави и правната квалификация, за да се определи правната норма, към която ще се подведат фактите от сделката. И при тълкуването на сделките, както и при тълкуването на правните норми, волеизявленията трябва да се тълкуват в общоприетия смисъл.

Изискванията при тълкуването на сделките са следните:

1.20 ЗЗД установява следните правила:

а) при тълкуването на сделките трябва да се търси действителната обща воля на страните, т.е. зад буквалния прочит трябва да се търси психическата воля на страните или казано по друг начин – търси се смисъла на волята, а не на волеизявлението на страните, макар че именно чрез изявлението се стига до волята. Оттук волята на страните може да се извлече с помощта на допълнителни материали като предварителни договори, свидетелски показания и пр.

Ако в резултат на тълкуването се установи, че действителната воля на страните не съвпада с изразената от тях, трябва да се даде предимство на изразената воля.

Тълкуването на едностранните сделки ще бъде следното:

~ при едностранните безадресни сделки ще се даде предимство на действителната воля;

~ при едностранните адресни сделки при определяне волята на страните, трябва да се вземе предвид това, дали е могло да се възприеме волята.

б) уговорките на волеизявлението трябва да се тълкуват една с друга, т.е. действителната воля на страните се установява на базата на всички клаузи на сделката;

в) всички уговорки трябва да бъдат схванати в смисъла на договора, т.е. единичната клауза трябва да съответства на целия договор; Тук съществува спор за това, дали се има предвид смисълът, който страните са придали в конкретния случай или общият смисъл в практиката. Първият случай съответства на принципа за автономност на волята, а във втория – трябва да се държи сметка за сигурността на правния оборот;

г) уговорките трябва да се тълкуват с оглед целта на договора, добросъвестността и справедливостта, т.е. какво очакват страните от сделката и какъв е резултатът от сделката, който закона предвижда – не се ли различава той от желания от страните резултат.

При тълкуването важно значение имат обичаите в практиката, като се презюмира, че страните са ги включили във волеизявленията си. При спор за отклонение от обичаите в практиката, отклонението трябва да се установи (да се докаже) от страната, която твърди, че има такъв;

Добросъвестността пък, се схваща като определена степен на честност, която се очаква от всяка една от страните по отношение на другата.

   Критериите за тълкуване на сделките получават различна оценка от различните цивилисти. Така напр. проф. М. Павлова счита, че в 20 ЗЗД се включват, както обективни, така и субективни критерии, докато други автори смятат, че всички те са обективни.

2.Правилата за тълкуване в 20 ЗЗД не са единствените правила за изясняване смисъла на сделките, тъй като с отмяната на стария ЗЗД, голяма част от обособените принципи за тълкуване са сбити в 20 ЗЗД. Оттук следва, че има и още принципи за тълкуване на сделките, които са следните:

а) сделката трябва да има действие – когато една уговорка е двусмислена и в нея може да се включи различен, коренно противоположен смисъл, трябва да се предпочете оня смисъл, който придава правно действие на сделката;

б) при неясни уговорки в съдържанието на сделката, те следва да се тълкуват в полза на страната, за която се пораждат задължения;

в) независимо от употребата на общи изрази, договорът се отнася само до предмета, за който се отнася сделката;

г) когато в един договор е упоменат изрично даден случай, това не означава, че от него са изключени всички останали случаи, върху които съгласието може да се разпростре.

 

 

 

  1. (43.) Сделки, сключени под условие, срок и тежест

 

В доста от случаите, волеизявленията на страните могат да бъдат обусловени от други факти, така, че съответният резултат, който е целен със сделката да се прояви тогава, когато тези факти настъпят. Такова едно волеизявление се нарича поставено под модалитет, а обуславящите волеизявления (допълнителните факти, от които зависи настъпването на правните последици на сделката) – модалитети. Обуславянето на правното действие от тези модалитети всъщност спада към accidentalia negotii (несъществената част от съдържанието на сделката).

Модалитетът представлява ограничаване волята на страните и обуславяне настъпването на действието на сделката, т.е. действието на сделката се обуславя от волята на страните. Страните по една сделка са свободни да обусловят настъпването на нейното действие с такива модалитети. Понякога обаче, свободата да се уговарят модалитети е изключена с оглед правната сигурност/характеристиката на отношенията. Най-важното приложно поле на модалитетите на волята е в облигационното и в наследственото право.

Като съдържание тези волеизявления, наречени модалитети, са обуславящи волеизявления, тъй като не определят съдържанието на правните последици, а кога и при какви условия ще настъпят тези желани от страните правни последици.

Обуславящите волеизявления биват следните три групи:

1.Условие (conditio)

2.Срок (dies)

3.Тежест (modus)

 

   І.Условие (conditio)

Под “условие” се разбира следното:

1.То е част от волеизявлението и следователно е вид волеизявление, което поставя настъпването на правното действие на сделката в зависимост от едно бъдещо и несигурно събитие.

2.Под “условие” на второ място се разбира самият факт от действителността, който представлява бъдещото и несигурно събитие, обхванато от волеизявлението.

Условието има следните белези:

1.То е някакво обстоятелство, което може да е както юридическо събитие, така и юридическо действие.

2.Условието трябва да е бъдещо и несигурно – ако страните, дори и да не знаят, че обстоятелството, поставено под условие вече е настъпило, то условие няма и сделката следователно ще бъде безусловна.

Под conditio обаче се разбират и т.нар. законови предпоставки (conditio iuris), които представляват допълнителни юридически факти, визирани в хипотезата на една правна норма. Действието на тази правна норма ще се прояви, щом като тези юридически факти настъпят, като е без значение, дали страните са ги споменали във волеизявленията си или не (така напр., 76 ЗН предвижда разпореждането на сънаследник с отделни наследствени вещи да е недействително, ако тези предмети не му се паднат в негов дял при делбата),[cdxxxi] т.е. сделката ще произведе действието си едва след настъпването на факта, предвиден в правната норма, независимо, дали този факт е посочен във волеизявленията на страните или не е.

От това следва, че разликата между conditio iuris и conditio facti се състои в това, че вторите съществуват дотолкова, доколкото страните са ги включили във волеизявленията си. Няма ли ги тези условия – сделката е необусловена (25, ал. 1 ЗЗД).[cdxxxii]

Conditio iuris се различава от conditio facti и по своето действие – докато 25, ал. 2 ЗЗД предвижда, че conditio facti има обратно действие, то действието на conditio iuris е обусловено от правната норма, т.е. може да е за напред, но може и да е обратно.

 

   ІІ.Видове условия

1.От гл.т. на действието си, условията биват:

а) отлагателни (дилаторни) условия – тук правното действие на сделката е поставено в зависимост от осъществяването на едно бъдещо и несигурно събитие, така, че докато то не настъпи сделката няма действие. Напр. 382 ТЗ, според който договорът има сила след плащането на една премия, освен, ако не е уговорено друго, т.е. не се ли плати премията, договора няма действие (макар да има възникнали права и задължения, задълженията не са изискуеми);

б) прекратителни (перемпторни) условия – при тях сделката е породила пълното си действие още от момента на сключването, но това действие може да се прекрати със сбъдването на едно бъдещо и несигурно условие.

И при дилаторните, и при перемпторните условия, осъществяването на условието въздейства върху проявлението на правата и задълженията.

2.Според съдържанието на зависещото от тях действие, условията се делят на:

а) положителни условия – действието на сделката зависи от това, дали нещо ще се промени в правния мир. Напр.: ако умре господин “Х”, ще ти продам къщата му.

б) отрицателни условия – действието на сделката е обусловено от запазването на едно определено положение.

Важно е да се каже, че при това деление на условията е възможно в положително изречение да се формулира отрицание и обратно – в отрицателно да се формулира положително условие.

3.В зависимост от кого зависи настъпването на условието, conditio биват:

а) каузални (случайни) условия – когато действието на сделката не зависи нито от поведението на кредитора, нито от това на длъжника (напр. 64 ЗЗД отм.).[cdxxxiii]

б) потестативни (произволни) условия – тогава, когато настъпването/ненастъпването на бъдещото и несигурно условие зависи от волята на някоя от страните по сделката;

в) смесени условия – когато сбъдването на условието зависи и от волята на страните, и от обстоятелства, които не зависят от тях. Напр. продажба с уговорка за преглеждане и опитване, която се предполага сключена под отлагателно условие, че купувачът ще опита и ще прегледа вещта.

 

   ІІІ.Действие на условието

Условието може да действа на три нива:

1.До сбъдването му – правното положение е различно в зависимост от това, дали условието е отлагателно или прекратително. Условието може да обуславя, както възникването на права и задължения, така и тяхното изпълнение, но по-скоро обуславя изпълнението на правата и задълженията.

Ако условието е отлагателно, до неговото сбъдване сделката не произвежда правно действие. Сделка, която е сключена под отлагателно условие, до неговото сбъдване не е недействителна – тя е валидна, но за кредитора остава очакването от сбъдването на условието. Това правно очакване е едно имуществено право – т.е., ако кредиторът умре, то правното очакване преминава у неговите наследници. Възможно е по този начин да бъдат обезпечавани и бъдещи вземания. Преди сбъдването на отлагателното условие кредиторът не може да иска изпълнение от длъжника.

При прекратителното условие – обратно, до неговото сбъдване сделката е произвела правно действие, а след като настъпи – сделката прекъсва действието си.

2.Действие на сбъднато условие – кога едно условие се е сбъднало, това зависи от типа на условието (в случая – дали е положително или е отрицателно).

Често условието се комбинира със срок, т.е. страните могат да посочат определен срок, през който дадено условие може да се сбъдне. Но независимо от това, дали има срок или не, когато става въпрос за положително условие, то ще се счита за несбъднало се, когато стане ясно, че събитието, от което зависи проявлението на действието на сделката, няма да настъпи.

Когато се касае за отрицателно условие, то ще се счита за сбъднато, ако това събитие не се осъществи преди уговорения период от време.

И за двата вида условие ще важи разпоредбата на 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която, за да се констатира, че условието се е сбъднало при тази фикция, е необходимо да са налице следните предпоставки:[cdxxxiv]

а) да е уговорено едно условие, което да не зависи от поведението на страната, имаща интерес от несбъдването му. Напр.: ще прехвърля имота си, ако сестра ми се омъжи;

б) действията на тази страна, която има интерес от несбъдването на условието, трябва да се намират в причинна връзка с несбъдването и тя да е действала недобросъвестно.

Напр. уговорено е, че ще се заплати възнаграждение на посредник, след като купувачът заплати цената на продавача. Това е едно отлагателно условие. Ако по продажбата купувачът не плати цената, посредника не може да си търси възнаграждението. Но в случай, че купувачът, след като е станал такъв благодарение усилията на посредника, се откаже от договора, тъй като не иска да плати цената на продавача, следователно той има интерес от несбъдването на условието и действа недобросъвестно. В този случай фикцията е, че условието се е сбъднало.

Приема се, че в 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД се съдържа и още една фикция, която е огледална на цитираната – ако страната, която има интерес условието да настъпи, недобросъвестно действа то да настъпи, условието се счита за несбъднато. Тук предпоставките са същите.

3.Правното положение след сбъдването на условието/ако условието не се сбъдне – какво ще бъде правното положение след като условието се сбъдне, това зависи от ефекта, който законът дава на сбъднатото условие (сбъдването на условието има обратна сила според 25, ал. 2 ЗЗД). Но конкретните проекции на сбъднатото условие ще зависят от следните предпоставки:

а) при сбъдването на отлагателно условие – ако условието е отлагателно и се сбъдне, следователно и сделката е сключена. Ако отлагателното условие не се сбъдне, то правните последици от действието на сделката няма да настъпят, т.е. сделката остава лишена от правно действие. Но това се дължи само и единствено на волята на страните, тъй като чрез волеизявленията си те са се споразумели действието на сделката да бъде обусловено от сбъдването на едно отлагателно условие;

б) при прекратително условие – ако условието е прекратително, то с неговото сбъдване се прекратява правното действие на сделката и се възстановява правното положение от преди това. Несбъдването на прекратително условие води до продължаване действието на правната сделка, т.е. тя придобива действието на една безусловна сделка;

Счита се, нормата на 25, ал. 2 съдържа диспозитивно правило за поведение, от което следва, че действието на условието може и да не е обратно.

 

   IV.Срок (dies)

Срокът също означава от една страна обуславящо волеизявление, което придава правно значение на изтичането на определен срок от време и от друга страна – това е период от време, който представлява едно бъдещо и сигурно събитие.

Срокът може да бъде напълно определен – напр. изпълнението на сделката се дължи на 2 май или да бъде относително неопределен. Затова срок е налице тогава, когато събитието ще настъпи, но не е налице срок, когато събитието е несигурно, макар че, когато събитието стане, това ще стане на точно определена дата.

Като уговорка от сделката срокът спада към accidentalia negotii, т.е. към несъществената част от съдържанието на сделката. Разбира се, съществуват и изключения, тъй като понякога именно срока е условие, от което зависи валидността на сделката – напр. 229 ЗЗД, според който договор за наем не може да бъде сключен за повече от десет години, а лицата, които могат да извършват само действия по обикновено управление, могат д сключват договор за наем само за период до три години. В случай, че договорът за наем бъде сключен за повече от десет/три години, той има сила за десет, съответно за три години.[cdxxxv]

 

V.Видове срок

   1.Според вида на правното действие, сроковете биват:

а) отлагателен срок (начален срок)

б) прекратителен срок (краен срок) – с този срок се счита, че се учредява безсрочно право на ползване;

   2.Според правното значение на срока, dies бива:

а) срок в полза на длъжника – напр. заема;

б) срок в полза на кредитора – напр. влога;

в) срок в полза и на длъжника, и на кредитора – напр. при фиксираните сделки;

   3.Друго деление на сроковете е на:

а) абсолютно определен срок – срокът е абсолютно фиксиран – напр. престацията се дължи три месеца след Коледа;

б) относително определен срок – срокът е свързан с настъпването на дадено сигурно събитие, което не се знае кога ще настъпи;

Някои волеизявления обаче (като брак, осиновяване), не могат да бъдат обуславяни от срок.

Няма правило, поради което онези сделки, които не могат да се обуславят от условие, да не могат да се обуславят от срок. Но на практика не е така – напр. дарението по 225 ЗЗД не може да има срок, тъй като с дарението дарителя отстъпва нещо веднага и безвъзмездно на надарения, който го приема, т.е. дарението е едностранно волеизявление.[cdxxxvi] Или пък 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, който предвижда, че прихващането на две насрещни задължения не може да стане под срок и условие, освен под единственото условие, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено.[cdxxxvii] Волеизявлението за прихващане е едностранно, поради което не може да се прави под срок и условие.

За разлика от тези хипотези, менителницата, записът на заповед и чекът не могат да станат под условие, но могат да бъдат обусловени от срок.

   Важно е да се знае, че не може да има едностранно адресно волеизявление със срок и условие. В някои хипотези обаче, се допуска да има едностранни волеизявления със срок – напр. 87 ЗЗД, който дава възможност на кредитора по един двустранен договор, в случай, че длъжника не е в състояние да изпълни задължението си поради причини, за които отговаря, да му даде подходящ срок за изпълнение заедно с писмено предупреждение, че, ако не изпълни до изтичането на този срок задължението си, ще счита договора за развален.[cdxxxviii]

При комбинирано действие на срок и условие, срокът също може да бъде определян от страните – 204, ал. 1 и 2 ЗЗД – продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта. Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувача не я одобри до изтичането на уговорения срок, а, ако няма такъв – веднага, след като бъде поканен за това от продавача.[cdxxxix]

 

   VI.Изчисляване на срока

Изчисляването на срока е уредено в 72 ЗЗД и обхваща следните изисквания:

1.Срокът, който се брои по месеци, изтича в последното число на последния месец. Ако този месец няма съответно число, този срок изтича в последния ден.

2.Срокът, който се брои по седмици, изтича в последния ден на последната седмица.

3.Срокът, който се брои по дни – в него не влиза денят на събитието или на момента, от който започва да тече срока. Срокът изтича в края на последния ден. Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в началото на следващ присъствен ден.

4.Когато срокът изтича определен брой дни преди известен ден, този ден, както и денят на изтичане на срока не се броят.

5.Писмените изявления и съобщения, от каквото и да е естество, се считат за извършени в съответния срок, ако са предадени в пощата, по телеграфа или чрез радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока.

Под “начало на месеца” се разбира първото число от месеца, под “средата на месеца” се разбира – петнадесетото число от месеца, а под “край на месеца” – последният ден от месеца.

 

   VII.Действие на срока

До изтичане на отлагателния срок задължението не е изискуемо/изпълнението му не може да се търси от кредитора. Но, ако срокът е в полза на кредитора, тогава и до изтичането му може да се престира, но кредиторът не може да изисква изпълнението на задължението до изтичането му. С изтичането на отлагателния срок задължението възниква/става изискуемо.

Когато има отлагателен срок и длъжникът не изпълни задължението си до неговото изтичане, то той изпада в забава – dies propertitas not homine.

Действието на срока е за в бъдеще.

 

   VIII.Тежест (modus)

Тежестта се прилага в случаите на безвъзмездно разпореждане (договори и сделки), т.е. modus ще намери приложение при даренията, завета/завещанието.

Оттук и определението на тежестта – това е уговорката, с която едно лице отстъпва безвъзмездно другиму дадено имущество, възлагайки на приобретателя на това имущество определени задължения да извърши определени действия или да не извършва определени действия.

Тежестта също е елемент от accidentalia negotii, тъй като modus не е еквивалент на даването (dare), именно поради което сделката дарение не се превръща във възмездна.

Тежестта може да бъде уговорена в полза на лицето, което осъществява безвъзмездното разпореждане, в полза на надареното лице или в полза на едно трето лице.

Проф. Витали Таджер приема, че тежестта не създава субективно право в полза на лицето, в чиято полза тя е уредена. Тази теза обаче противоречи на едно друго схващане на автора – че тежестта създава правно задължение на онзи, комуто е възложена тежестта. Това не е така, тъй като текстът, който урежда действието на тежестта в наследственото право (18 ЗН) казва, че неизпълнението на тежестта не влече отмяна на завещанието.[cdxl] Това не означава, че няма субективно право да се иска изпълнение на тежестта, защото едно е да се иска изпълнение на тежестта, друго е, в резултат на неизпълнението на тежестта, да се иска изпълнение на тежестта. Има субективно право, но то не е изпълнено с пълните си възможности. От това следва, че тежестта създава субективно право/правно задължение за лицето, спрямо което е уговорена.

Сделките, сключени под тежест, пораждат своето действие веднага. Както и при останалите модалитети, тежестта също трябва да бъде възможна и да не противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като в противен случай е нищожна.

В този смисъл е и 226, ал. 3 ЗЗД и 42, б. “б” ЗН, които уреждат нищожността на дарението и завещанието. Но дарението/завещанието, които са направени с невъзможна тежест, също са невъзможни, т.е. нищожни. В теорията се приема, че едно такова разрешение, според което невъзможността на условието влече нищожност и на сделката, е несправедливо.

Правоприемството не може да се атакува, ако надареното лице не изпълни възложената му тежест. Това важи и при дарението. Неизпълнението на такова задължение обаче, дава право да се иска изпълнението му.

Разликата идва оттам, че проф. Таджер твърди, че щом не може да се отмени дарението/завещанието поради неизпълнена тежест, следователно не може да се иска и изпълнението им. Докато проф. Павлова смята, че задължението, породено от тежестта, може да се иска по принудителен ред, като това не противоречи на забраната дарението/завещанието да бъдат отменени при неизпълнение на тежестта.

Заинтересуваните лица, които могат да искат изпълнение на тежестта са следните:

~ дарителят

~ наследниците на дарителя

~ заветниците

~ наследниците по завещание/наследниците по закон

~ всяко трето заинтересувано лице.

 

  • 1 (44.) .Недействителност на сделките – правна уредба, понятие и видове

 

Правните норми, които формират института на недействителността, представляват автоимунните механизми за защита на правото. Признатата от закона възможност за страните, да договарят правата и задълженията, които те желаят не е неограничена и ако страните нарушат ограниченията, правото ги санкционира, като отказва да придаде правно действие на така уговорените права и задължения.

Оттук следва, че волеизявленията на страните могат да не съответстват на предпоставките, съдържащи се в правните норми в следните насоки:

1.Може формулирането на сделката да не отговаря на законовите изисквания – т.е. да липсват някои от конститутивните елементи на сделката (напр. липсва воля на страните); или да е налице волеизявление, но то да е опорочено или е направено от недееспособен; или пък макар да има валидна от формална гл.т. сделка, тя да е насочена към постигането на непозволени от закона резултати.

Обаче санкцията, която следва от това, че сделката не отговаря на законовата правна норма не е една и съща в различните случаи. Това е така, тъй като санкцията се определя в зависимост от тежестта на засягане на съответната правна норма. От тази гл.т. санкцията бива:

~ в някои случаи порокът на сделката е толкова тежък, че законодателят въобще отказва да признае правното й действие, т.е. тя е правно нищо.

~ в други случаи порокът е по-лек и сделката поначало поражда действие, но на едната страна се дава субективното право да прекрати тази сделка с обратно действие.

Недействителността обаче не е единствената санкция, която влекат след себе си пороците в сделката. Засягането на една и съща правна норма може да се санкционира по различен начин – така напр., продажбата на една чужда вещ и дарението на една чужда вещ. Т.е. в недействителността се включват норми, които съдържат в себе си хипотези за недостатъци, при констатирането на които законът или въобще отказва да придаде правно действие на сделката (нищожност), или допуска пораждането на правното действие на сделката, но заедно с възможността на едната страна да иска правните последици да бъдат заличени най-често с обратна сила (унищожаемост).

Следователно недействителността на сделката означава, че поради определени нейни недостатъци действието й или е отказано, или е атакуемо.

Институтът на недействителността най-общо включва в себе си следните елементи:

а) правните норми, които посочват кои са недостатъците на сделката (наречени основания за недействителност), които водят до нейната недействителност;

б) нормите, относно предявяването на недействителността;

в) правните норми, които съдържат в себе си последиците от недействителността на сделката;

 

 

    І.Правна уредба на недействителността

Поначало като самозащитен механизъм на правото, правните норми, уреждащи недействителността на сделките, са императивни. Общата уредба на недействителността се съдържа в 26 – 35 ЗЗД. Тези правила обаче, не могат да се прилагат към недействителността на многостранните правни сделки.

Извън тази обща уредба на недействителността, отделни правни норми също прогласяват недействителността на определени сделки – напр., съгласно 40 ЗЗД недействителен за представлявания е договорът, когато представителя и лицето, с когото той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания.[cdxli] Или недействителен ще бъде отказът на упълномощителя да оттегли пълномощното, а пълномощникът – да се откаже от него според 38, ал. 2 ЗЗД.[cdxlii]

42 – 44 ЗН също съдържат специални норми, които прогласяват за недействителни определени завещателни разпоредби –  завещанието е нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да наследява по завещание; когато е направено от лице, което в момента на съставянето на завещанието, не е било способно да завещава; когато завещанието е направено поради грешка, насилие или измама и т.н.[cdxliii]

96 – 98 СК също съдържат норми за недействителност – т.нар. основания за унищожаване на брака.[cdxliv]

 

   ІІ.Понятие за недействителност на сделките

Терминът “недействителност” има следните две значения:

1.Като родово понятие недействителността се отнася за всички сделки, засегнати от пороците на 26 – 33 ЗЗД, а също така и към частичната недействителност.

   2.Като видово понятие недействителността обозначава само нищожността на сделките. Напр. нищожни са сделките по 94 ЗЗД, с които предварително се изключва или се ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.[cdxlv]

Когато се разглежда фигурата на недействителността, трябва на първо място да се започне с основанията за недействителност. Това са правопрепятстващи или правопрекратяващи юридически факти, т.е. касае се за сделки, които са възникнали, но са засегнати от определени пороци. Но от тази гледна точка, някои от основанията за недействителност на сделките на 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. нищожни са сделките с невъзможен предмет, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание и привидните договори) означават, че сделка изобщо няма, т.е. говорим за сделки с незавършен фактически състав. В такъв случай, който обхваща хипотезите на 26, ал. 2 ЗЗД, тези сделки са едно правно нищо. Но въпреки това, те са поставени под един и същ режим със сделките по 26, ал. 1 ЗЗД, които са със завършен фактически състав (т.е. нищожни са договорите, които противоречат закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави и договорите върху неоткрити наследства).

Следователно, ако първият белег на родовото понятие за недействителност е основанието, то вторият белег на опорочената сделка, е действието, което законът прикрепва към основанията.

Оттук някои автори включват към недействителността и някои други правни фигури (като висящата недействителност и относителната недействителност). По-новите разбирания обаче приемат, че последствията не се включват в родовото понятие за недействителността, защото непораждането на правните последици на сделката не е единственият белег на недействителността.

 

   ІІІ.Разграничение между недействителните сделки и деликтите

И при недействителните сделки, и при деликтите се касае за правонарушение, но във фактическия състав на деликта освен противоправност, се включва и вината (според 45 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината са предполага до доказване на противното),[cdxlvi] докато правонарушението, което съставлява сключването на една недействителна сделка, би могло да е обективно по състав, т.е. да липсва вина. В общи линии се касае за различни правонарушения – деликтът представлява причиняване на вреди, докато при недействителните сделки не е задължително да са налице вреди. Поради това се допуска кумулация при обявяване недействителността на сделката + обезщетение за вреди. Така напр., 28, ал. 3 ЗЗД предвижда, че страната, която иска унищожаването на сделката, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожаемия договор, освен, ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или, че другата страна не е знаела за грешката.[cdxlvii]

Друга разлика между деликта и недействителната сделка, са различните правни последици, които настъпват в двата случая.

Недействителността е специфичен институт при сделките, който трябва да се различава от недействителността на административните актове или на съдебните решения.

 

   IV.Разграничение между недействителните сделки и незавършените сделки

За незавършените сделки е характерно, че някои от елементите от фактическия състав на сделката липсват, поради което правоучредителният фактически състав не е завършен. Следователно, онова нещо, което наподобява сделка, но без някой от конститутивните й белези, не може да породи правни последици, т.е. това не е сделка.

Приликата между двете е в това, че и в двата случая законът отказва да прикрепи желаните от страните правни последици. Разликата се състои в това, че нищожността никога няма да породи действие, докато сделките с незавършен фактически състав биха могли и да се завършат.

Тук възниква въпроса за това, кое налага сред недействителните сделки да бъдат уреждани и незавършените сделки? Това е превенцията, която законодателят използва и разпорежда чрез нея, че, ако не се завърши фактическия състав на сделката, няма да признае желаните от страните правни последици.

Появява се и още един въпрос – къде се съдържат и кои са тези незавършени сделки? Проф. Витали Таджер и проф. Огнян Герджиков сочат като типични примери за сделки с незавършен фактически състав тези, които имат невъзможен предмет, при които липсва съгласие, при които няма предписаната от закона форма, при които липсва основание и привидните сделки (26, ал. 2 ЗЗД). Т.е. авторите считат, че при липсата на някой от тези белези съставът е незавършен и следователно сделка няма.

Проф. Мария Павлова обаче смята, че в 26, ал. 2 ЗЗД няма сделки с незавършен фактически състав, а, че разпоредбата визира сделките с формално завършен фактически състав, при който някои от елементите, посочени в този текст, са опорочени. Според нея незавършен фактически състав ще има, когато страните са още в ход да формират съгласие. Напр. страните са сключили сделка в писмена форма, но законът изисква нотариален акт (напр. при продажбата на недвижим имот). Въпреки, че е с незавършен фактически състав, тази сделка може да се завърши и да породи действието си, ако страните сключат сделката чрез нотариален акт.

   26, ал. 2 ЗЗД има предвид случаите, когато волеизявления са направени, но не се е постигнало съгласие между страните. Т.е. от формална гл.т. нещо е направено, но напр. формата на сделката е опорочена, тъй като е изповядана от местно некомпетентен нотариус.

Когато пък липсват основание или предмет, проф. Павлова счита, това не е липса от фактическия състав на сделката. Но основанието като типична цел на сделката, макар житейски да не е отделимо от волеизявлението, юридически то е отделено като самостоятелен елемент от фактическия състав на сделката, което дава и правото да бъде визирано в 26, ал. 2 ЗЗД.

Не може да има предмет или основание, ако липсва волеизявление, тъй като предметът и основанието се извличат от съдържанието на последното и не могат да бъдат добавени към него в един по-късен момент. Т.е. тези сделки са незавършени поради липса на волеизявление. Ако липсват основание или предмет, но има волеизявление, това означава, че е налице нищожна сделка, а не незавършена сделка.

Т.е. разликата между незавършените сделки и тези по 26, ал. 2 ЗЗД е в това, че при първите могат да се завършат с едно последващо волеизявление и да породят желаните правни последици, докато при втория вид сделки волеизявление е извършено, но пороците ги правят нищожни.

 

   V.Разграничение между недействителните сделки и сделките inpendente conditione

За да настъпи правното действие на една сделка, която се намира във висящо състояние, е необходимо да се осъществи някакъв допълнителен юридически факт, който, ако не настъпи, то тогава сделката окончателно остава без правни последици. Ако пък този юридически факт настъпи, то сделката поражда правното си действие. Сделката във висящо състояние е като наклонена везна между две възможности. Напр. случаите, когато едно лице действа без представителна власт и сключва сделка от името на един мним представляван. Тъй като липсва воля за упълномощаване, сделката не може да породи правни последици за представлявания. Тази сделка се намира във висящо състояние дотогава, докато мнимо представлявания потвърди или не потвърди сделката . Друг пример е хипотезата на разпореждане с вещ СИО по 22, ал. 3 СК – тук разпореждането с такъв недвижим имот, извършено само от единия съпруг, поражда действие и за другия, ако той не го оспори по исков ред в шест месечен срок.[cdxlviii] В случая мълчанието е приравнено на съгласие.

В някои хипотези висящото състояние е антипод на начално нищожната сделка.

Висящите сделки поначало не пораждат действие, но е налице едно правно очакване, дали ще настъпи юридическият факт, който да я валидизира.

Трябва да се отбележи, че само някои от висящите сделки могат да бъдат причислени към категорията на нищожните сделки.

Докато при сделките с незавършен фактически състав липсват елементи от фактическия състав на сделката, то при сделките във висящо състояние елементите от фактическия им състав са налице, но липсва юридическият факт, обуславящ действието на сделката.

 

   VI.Разграничение между недействителните и относително недействителните сделки

Относителната недействителност не е вид недействителност на сделките. Напротив, тя е действителност по отношение на всички и недействителност по отношение на едно лице – напр. 135 ЗЗД (actio pauliana), т.е. такава сделка, при която длъжникът се разпорежда с едно свое имущество, договаряйки с едно трето лице, като по този начин уврежда кредитора си, тъй като му пречи да удовлетвори вземането си, като насочи принудителното изпълнение върху този имот. Тази сделка е валидна за длъжника и третото лице. За кредитора обаче, е създадена възможността да счита, че имуществото, с което длъжникът се е разпоредил и което е станало имущество на третото лице, е не станала. Т.е. кредиторът ирелевира по отношение на себе си една такава продажба. Това е т.нар. отменителен иск, наречен още и павлов иск, който е уреден в 135 ЗЗД, 346 – 347 ГПК,[cdxlix] 647 ТЗ,[cdl] 56 ЗН.[cdli]

Общото между тези хипотези е, че с правната сделка, извършена от длъжника, се засягат определени имуществени интереси на правни субекти (кредиторите). Тук фактическият състав би могъл да е както обективен (напр. при 346 – 347 ГПК), така и субективен.

   Следователно относителната недействителност не е санкцията, визирана в 26, ал. 2 ЗЗД.

 

   VII.Разграничение между унищожаеми сделки и развален договор

Поначало не се развалят сделките въобще, а се развалят двустранните договори (напр. договор за продажба, договор за наем). Развалянето предполага една валидно сключена сделка и се прави не на основание порок в правопораждащия сделката фактически състав, на основание порок, неизпълнение на една действителна сделка. Т.е. порокът е последващ. Поради това се казва условно, че при унищожаемите сделки отклонението е в хипотезиса на правната норма, докато при развалянето на един договор, отклонението се състои в нарушаване диспозицията на правната норма.

И при унищожаемите сделки, и при развалените сделки действието на развалянето е ex tunc (с обратна сила). Но при сделките, сключени при крайна нужда или при договора за наем, сделките могат да се развалят и ex nunc (за напред).

 

   VIII.Разграничение между недействителните сделки и отмяната на сделките

Отмяна има тогава, когато има налице една валидна сделка, но някоя от страните не желае вече да я изпълнява. Напр. аз съм надарил лицето “Х”, но поради непризнателност, аз отменям дарението.

Отмяната може да се разглежда и като отмяна не на сключена сделка, а като отмяна на волеизявление. Но в случая не се има това предвид, а отмяната се разбира като възможността с едно едностранно волеизявление, да се прекратят правните последици на една валидна сделка.

Разликата между двете е, че докато недействителните сделки са опорочени, то при отмяната на сделките няма порок на сделката, а желание на едната страна да се осуети или да се прекрати правното действие на една сключена сделка.

 

   ІХ.Видове недействителност на сделките

Главните групи недействителност са нищожността, унищожаемостта и частичната нищожност/унищожаемост по 26, ал. 2 ЗЗД. Различните видове недействителност се различават по различните основания, начините, по които се предявяват, докато правните последици от тях са почти идентични:

1.Нищожност

Нищожната сделка е едно правно нищо, доколкото при нея abinitio й е отказано да породи желаните от страните правни последици. Нищожността на сделките се нарича още и начална недействителност, абсолютна недействителност и пр.

Основанията за нищожност са дадени главно в 26, ал. 1 и 2 ЗЗД – законът е обявил за нищожни сделките, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които противоречат на добрите нрави, включително и сделките върху неоткрити наследства. Нищожни са още сделките, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие,които не са в предписаната от закона форма, договорите, при които липсва основание, както и привидните договори.[cdlii] ЗЗД предвижда и други основания за нищожност на сделките – напр. 40 ЗЗД, който се намира в материята на представителството, предвиждащ, че, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.[cdliii] При отделните видове сделки ЗЗД също предвижда основания за нищожността им – напр. нищожен е договорът за ипотека на чужд имот, нищожно е дарението, което се отнася до една бъдеща вещ и пр.

   От това следва, че основанията за нищожността са пръснати в законодателството.

Основните характеристики на нищожността са следните:

а) нищожната сделка не поражда изначално действие, поради порок, който не може да се санира в последствие и следователно такава сделка не би могла да породи желаното от страните действие;

б) отменена хипотеза в гражданския закон, която съдържа основание за нищожност ще остане в сила, освен тогава, когато новият граждански закон с обратна сила придава нови правни последици на тези основания. Единствената възможност при нищожност на сделката, е страните да я сключат наново;

в) поради тежестта на порока, който води до нищожност, е предвидена свобода на предявяване на нищожност. Но дори тогава, когато съдът прогласи една сделка за нищожна, той само я констатира;

г) давностни или преклузивни срокове за предявяване на нищожност на една сделка няма;

Друго което е характерно е, че след новият ГПК от 1997 г., съдът не е служебно обвързан да проверява за нищожност една сделка – страните носят тежестта за доказване на недействителността на сделката.

2.Унищожаемост

Пороците, които водят до унищожаемост на сделките, са предвидени в 27 – 33 ЗЗД и като цяло те касаят пороци във волеизявлението на едно лице, порок, който може да засегне възможността това лице да формира валидна воля. Такива основания за унищожаемост на сделките са: когато договорите са сключени от недееспособни или тогава, когато са сключени от техни представители, но не са спазени изискванията, установени за тях; договори, сключени при грешка, измама, насилие или крайна нужда; договорите, сключени от дееспособни, които в момента на сключването им не са могли да разбират или да ръководят действията си.[cdliv]

Специални основания за унищожаемост на сделките са предвидени и в ЗН, където насилието, измамата, грешката и грешката в мотива са основания за унищожаемостта на завещателното разпореждане (43 ЗН).[cdlv]

Унищожаемата сделка поначало поражда действията на една валидна сделка, но е поставена в зависимост от волята на страната, на която законът е признал потестативното право да иска унищожаването й. Ако обаче лицето не поиска унищожаването на сделката, тя продължава да бъде валидна.

Възможна е и т.нар. конфермация (потвърждаване) на унищожаемата сделка по 35 ЗЗД – унищожаемият договор се потвърждава от страната, която има правото да иска унищожаването й чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта или когато страната изпълни изцяло или частично договора, като трябва да знае за унищожаемостта му. Изключение от възможността за потвърждаване на унищожаема сделка е договорът, унищожаем поради крайна нужда.[cdlvi]

   По-различен е режимът на предявяването на унищожаемостта, отколкото този за предявяването на нищожността – докато нищожността може да се предяви както съдебно, така и по извън съдебен път, то унищожаемостта може да се предяви само по съдебен ред. По-къс е и преклузивният срок, в който може да се предяви унищожаемостта на една сделка – той е три годишен.

В зависимост от упражняването на потестативното право да се унищожи сделката, последната ще се развие по следните два възможни начина:

а) ако не бъде упражнено това потестативно право, сделката запазва действието на един валиден договор;

б) ако това потестативно право бъде упражнено, сделката се заличава с обратна сила и придобива правните последици на нищожната сделка.

За разлика от нищожните сделки, унищожаемите могат да се заздравят чрез конфермация.

   3.Частична недействителност на правните сделки

Единствената разпоредба, която е изрично посветена на частичната недействителност, е 26, ал. 4 ЗЗД, която гласи, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.[cdlvii]

Макар в тази разпоредба да се говори само за нищожност, тя е приложима и за случаите на частична унищожаемост.

От друга страна, въпреки че се визират само договорите, разпоредбата важи и за едностранните сделки, в съответствие с 44 ЗЗД, а така също и за многостранните сделки.

Типичният случай, който е имал предвид законодателят с 26, ал. 4 ЗЗД, е опорочеността на части от волеизявлението по една проста сделка. Проблемът тук касае взаимната връзка и зависимост между отделните уговорки в съдържанието на сделката. Законът урежда две хипотези, при които в тази ситуация опорочеността на част от волеизявлението не влече недействителност за цялата сделка:

а) първата хипотеза визира случаите, когато съдържанието на опорочените части може да се замени със съдържание, предписано в императивно законово правило;

б) втората хипотеза се отнася до възможността да се игнорират недействителните части, когато може да се предположи, че сделката би била действителна и без тях;

Предпоставките и за двете хипотези са единни, макар и с различно проявление – първата предпоставка е обективна и се изразява във възможността част от волеизявлението да се замени или да се допълни, или да се игнорира и сделката по този начин да произведе действие в променен вид. Втората предпоставка е субективна и се изразява във волята (изрично изразена или изведена по тълкувателен път) на страните сделката да произведе действие в този вид и със съответните му правни последици.

В редица случаи субективната предпоставка се презюмира необоримо – правната норма урежда недействителността на уговорката, като останалата част от сделката поражда действие без да се гледа на това каква е волята на страните. Така напр., при отлагателен срок на общо завещателно разпореждане последният се смята за неписан (17, ал. 2 ЗН).[cdlviii] Същата е ситуацията и при уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или група небрежност по 94 ЗЗД,[cdlix] съглашенията, с които се уговаря, че, ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът става собственик на вещта по 152 ЗЗД[cdlx] и т.н.

Първата хипотеза на 26, ал. 4 ЗЗД визира случаите, когато е извършено волеизявление, но поради някакъв негов порок (напр. противоречие със закона или с добрите нрави), но не може да произведе действие. Но освен порок във волеизявлението, възможно е формално-правно тук да попаднат и волеизявленията, опорочени поради липса на форма, съгласие, предмет, основание и пр. В тази първа хипотеза обаче следва да се включат и случаите, когато волеизявление въобще липсва, напр., защото страните са пропуснали да уговорят съответни клаузи, т.е. в случая ще се касае за допълване на съдържанието на сделката със съответните клаузи. Нищожните уговорки са едно “правно нищо”, което може да бъде заместено. Следователно няма пречка да се заместят по право с повелителни правила на закона и липсващите клаузи, тогава, когато съществува задължение те да бъдат включени в съдържанието на договора. Това положение е безспорно при липсващи реквизити на записа на заповед, менителницата и чека, тъй като ТЗ предвижда те да се попълнят с повелителните разпоредби на закона.

Следователно заместване ще е налице, както при уговарянето на нещо различно от императивната правна норма, така и при пропуск да се включат съответните клаузи. Обективната предпоставка за пораждане на правните последици, е съществуването на повелително правило на закона, което да замести/да допълни по право нищожните/липсващите части на сделката. В качеството на такова правило може да се използва и бланкетна норма, стига тя да е императивна.

Годни да заместят/допълнят съдържанието на сделката, са и общите ненормативни актове, когато се явяват конкретно съдържание на императивна бланкетна норма, особено когато сделката и този общ ненормативен акт са части на един смесен фактически състав (напр. договорът за концесия, който според 20, т. 1 ЗК задължително трябва да съдържа изискванията на 7, ал. 1 ЗК).[cdlxi] Ако в договора за концесия липсват някои от тези клаузи, следва да се приеме, че те са допълнени/заместени по право с отразените в решението на МС изисквания. Страните са постигнали съгласие по тези изисквания, тъй като кандидат-концесионерът ги е възприел с подаването на офертата си, отговаряща на тях, а концедентът е приел тази оферта, определяйки оферента за концесионер.

Трябва да се отбележи, че е възможно заместването на клаузи от договора, спадащи както към essentialia negotii, така и към accidentalia negotii на сделката, стига за тяхното съдържание да са предвидени императивни правни норми, на които уговорките между страните противоречат.

Друго което е важно е, че заместването по право от повелителни правила на закона като възможна последица от частичната недействителност ще намери място само тогава, когато порокът, от който са засегнати части от сделката, е противоречие или заобикаляне на императивните правила на закона. В останалите случаи заместването по право на клаузи от сделката с императивни норми противоречи на същността на сделката като волеви акт и вместо заместване по право, следва да се разкрие предполагаемата воля на страните към момента на сключването на сделката, да се установи, дали страните биха сключили сделката и при условията на императивната правна норма.

При втората хипотеза на 26, ал. 4, до запазване действието на договора, се стига при наличието на следните две задължителни предпоставки:

а) да е възможно останалото след отстраняването на недействителните части съдържание на сделката, да поражда допустими (макар и по-ограничени) правни последици на същата или на друга действителна сделка. От една страна, с оглед на порока, който засяга волеизявлението, тази хипотеза има по-широко приложение от първата – това може да бъде както противоречие със закона и добрите нрави, така и всяко друго основание за нищожност. От друга страна, тя е по-ограничена от първата хипотеза, тъй като докато при последната могат да бъдат заместени по право уговорки, както от същественото, така и от несъщественото съдържание на сделката, то при втората хипотеза, за да могат да бъдат породени правните последици на същата сделка, порокът следва да засяга само нейното несъществено съдържание. Това е така, защото, ако недействителността засяга съществени части от съдържанието на сделката, правните последици на същата сделка не биха могли да се породят без тях, а ще се породят правните последици на друг вид сделка, ако се включва в съдържанието на първата (т.е. ще е налице конверсия);

б) запазването на това редуциране/настъпването на промененото действие е възможно само, ако страните по първоначалната сделка желаят това. Ако тази тяхна воля не е пряко изразена, то следва тя да се установи безспорно по тълкувателен път;

Разпоредбата на 26, ал. 4 ЗЗД следва да се тълкува разширително и в още един аспект – въпросът за частичната недействителност се поставя и тогава, когато едно или повече волеизявления, включени във фактическия състав на сделката, са засегнати от порок, а останалите волеизявления са действителни. Т.е. тук става въпрос за опорочаване на някои от волеизявленията, инкорпорирани в съдържанието на една съставна сделка (когато отделните уговорки представляват сделки сами по себе си). Напр., когато наличието на валидно обезпечение е въздигнато в условие за сключване на сделката – в този случай недействителността на уговорката ще се отрази на валидността на обезпечената сделка.

Когато връзката между две иначе отделни сделки, които са част от съставната, е от типа обуславящо – обусловено волеизявление, като част от допълнителното съдържание на сделката връзката му с останалите уговорки обективно може да се игнорира, ако при тълкуването на волята на страните се установи, че сделката би била сключена и без недействителната уговорка. Т.е. опорочеността на условието няма да се отрази на възможността сделката да породи правни последици и без тази клауза. Изключенията са изрично уредени – напр. според 226, ал. 3 и 42, ал. 1, б. “б” ЗН нищожни са даренията и завещанията, когато условието, което обуславя действието им е невъзможно.

 

  • 2. (45.) Основания за нищожност по 26, ал. 1 ЗЗД (нищожност на сделките по 26, ал. 1)

 

На пръв поглед тези основания са най-лесни, но не е така. Такива основания за нищожност на сделките са противоречието на закона, заобикалянето на закона, противоречието на добрите нрави, нищожни са и договорите върху неоткрити наследства.

а) противоречие със закона – под “закон” следва да се разбира и всяко юридически задължително правило за поведение, включително и подзаконовите нормативни актове, т.е. законът, разбиран в широкия смисъл на понятието.

До основание за нищожност на сделката може да се стигне и тогава, когато тя нарушава правен обичай, санкциониран от правна норма. Под “противоречие със закона” се разбира противоречие с конкретна правна норма.

Противоречие със закона ще има, когато противоречието е с императивна правна норма, тъй като диспозитивните правни норми няма как да бъдат накърнени. Тази императивна правна норма може да принадлежи към всеки правен отрасъл, стига да има отношение към сделката.

Според някои, би могло да се стигне и до основание за нищожност и тогава, когато е нарушен правен принцип, стига той да е отразен в правна норма. В този случай фактическият състав е обективен, т.е. не се изисква субективно състояние.

Противоречието с императивна правна норма е странно основание за нищожност на сделката, защото то има субсидиарно действие, тъй като всички други основания в крайна сметка се свеждат до противоречието с императивна правна норма. Т.е. всички специални основания ще изключват противоречието със закона в 26, ал. 1 ЗЗД.

Противоречие със закона има напр., когато не са спазени изискванията относно страните, които могат да бъдат купувачи/продавачи по специални сделки.

б) заобикаляне на закона – то е разновидност на противоречието със закона. Въпреки това, различните предпоставки, при които се стига до такова основание за нищожност, дават основание да се смята, че заобикалянето на закона е нещо отделно от противоречието със закона.

При заобикалянето на закона има противоречие в резултата, който страните искат да постигнат, а същевременно законът забранява постигането му. Т.е. неправомерният правен резултат не са непосредствените правни последици от сделката, а неправомерен е по-далечният резултат, който страните измерват с поредица от сделки, които като цяло имат забранен резултат от закона. Напр., ако е забранено прехвърлянето на определено право между двама правни субекти, това прехвърляне би могло да стане по следния начин – чрез прехвърляне от едното лице на друго, то прехвърля на трето и т.н., докато не се прехвърли правото на лицето, което не може по закона да го придобива.

Противоречието и заобикалянето на закона имат следното различие:

~ при заобикалянето има субективен състав – участниците в сделката, с която се заобикаля закона трябва да съзнават, че преследват непозволена цел. Ако само едната страна има съзнание, че заобикаля закона, то тогава сделката е унищожаема поради измама.

в) противоречие с добрите нрави – те са установени с морални норми, които имат нравствено-етично съдържание, но са издигнати като основание за оценка на сделката.

У нас това основание може да се опре на принципа на 9 ЗЗД. Санкцията нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, всъщност е една юридизация на една морална норма. Затова и съдът избягва да основава решенията си на такива абстракции.

Често обаче противоречието с добрите нрави върви заедно с противоречието със закона – напр. 26, ал. 1 и 40 ЗЗД. В някои случаи и това основание ще бъде изключено, когато нарушаването на добрите нрави може да се сведе до прогласяване в закона – напр. насилието.

Не противоречат на добрите нрави сделки, при които се уговарят цени, значително по-високи от действителните.

Една нова теза стига до извода, че накърняване на добрите нрави може да има само при само при каузалните сделки, но това не е вярно.

б) сделките върху неоткрити наследства като основание за нищожността на сделките – това е специален случай, който от една страна накърнява императивна законова норма, а от друга – добрите нрави, т.е. това са случаите, при които се засяга една имуществена съвкупност, което зависи от смъртта на наследодателя, а той е все още жив.

Понятието “неоткрито наследство” представлява съвкупността от права и задължения, имущество, което след смъртта на лицето ще се превърне в наследство.

За да е налице това основание за нищожност на сделките, са необходими следните предпоставки:

~ сделката трябва да се проектира днес, но нейните правни последици ще настъпят чак след откриването на наследството;

~ правните последици трябва да са обусловени от наследството;

~ сделката трябва да прояви действието си след смъртта на наследодателя;

Към тези нищожни сделки спадат и сделките, които се извършват с отделни части от неоткритото наследство, тъй като в 26, ал. 1 се казва “върху неоткрити наследства”.

26, ал. 1 ЗЗД говори за нищожност на договори върху неоткрити наследства, но такива биха могли да бъдат и едностранни сделки – напр. приемане на неоткрито наследство, отказ от завет и т.н.

Нищожни са договорите, с които се променят, погасяват и прекратяват неоткрити наследства, както нищожни са и предварителните договори върху неоткритите наследства.

Изключенията от принципа за нищожност на такива сделки, са изрично уредени – не са нищожни сделките със завещания, отмяната на завещание, приживната делба-дарение, приживната делба-завещание.

Друго основание за нищожност, което е пример за едновременно противоречие и със закона, и с добрите нрави е договарянето във вреда на представлявания (40 ЗЗД).[cdlxii] В този случай има един обективен  и един субективен елемент. От обективна страна трябва да липсва съответствие между волята на представлявания и волята на представителя, трябва да има споразумение между представителя и третото лице, а оттук да се създаде потенциална възможност да се увреди представлявания. От субективна страна страните (представителят и третото лице, с което той договаря) трябва да съзнават, че увреждат представлявания.

В теорията съществува диференциация между споразумението във вреда на представлявания и самата сделка, която представителя сключва в негова вреда. Счита се, че само споразумението във вреда на представлявания е нищожно. Докато сделката във вреда на представлявания е в състояние на inpendente conditione поради злоупотреба с правото да се действа от чуждо име, т.е. все едно е налице действие без представителна власт. Ако сделката бъде потвърдена, тя ще породи правните си последици директно в правната сфера на представлявания, но, ако последният не потвърди сделката, то тя ще бъде нищожна по отношение на него.

 

  • 3. (46.) Основания за нищожност по 26, ал. 2 ЗЗД (нищожни сделки по 26, ал. 2 ЗЗД)

 

Според някои автори, тези основания се обединяват в една група, наречени “недействителни” поради незавършения си фактически състав. Според други автори (проф. Павлова) тук не става въпрос за сделки с незавършен фактически състав, тъй като има валидни волеизявления на страните, т.е. фактическият състав е завършен, но волеизявленията не съответстват на законовите изисквания за съгласие и за форма. Т.е. тези фактически състави няма как да се завършат.

26, ал. 2 ЗЗД урежда основанията за нищожност на завършени, но опорочени сделки, при които нарушаването на волеизявленията са толкова съществени, че не могат да породят желаното от страните действие на сделката.[cdlxiii]

 

   І.Начална невъзможност на предмета

Невъзможният предмет представлява невъзможен резултат, невъзможно е онова, към което страните са насочили усилията си.

Понякога до нищожност на предмета се стига и поради липса на обекта. Напр., ако онова, което е обещано като обект на сделката не може да бъде дадено, тъй като към момента на престирането е погинало.

Съдържанието на предмета се определя от волеизявленията на страните, като съдържанието не е елемент от фактическия състав на сделката. От това следва, че при липса на предмет фактическият състав на сделката е завършен.

Нищожността на предмета може да е както по обективни, така и поради субективни причини. Последните лежат у личността на длъжника – невъзможно е той да изпълни задължението си, но е възможно други лица да го изпълнят. Въпросът е, че понякога, когато дължимата престация е intuitu personae (т.е. с оглед личността на длъжника), то субективната невъзможност за изпълнение, се приравнява на обективна невъзможност. Така напр., ако се сключи една сделка с един точно определен архитект и той почине преди да изпълни своето задължение по сделката, то това е вече обективна невъзможност, тъй като сделката е била сключена именно поради това, че този архитект притежава определени качества и умения, от което следва, че никой друг не може да изпълни дължимата от него престация. Невъзможността може да бъде както фактическа (когато напр. даден обект е изваден от гражданския оборот), така и правна.

Поначало трябва да се прави разграничение между нищожен предмет и незаконен предмет. Незаконният предмет е забранен от правна норма. В случай на престиране на незаконен предмет, това ще бъде противоречие със закона по 26, ал. 1 ЗЗД. Същото се отнася и с предмет на сделката, който противоречи на добрите нрави.

За да е налице това състояние на нищожност на сделката (поради невъзможен предмет), трябва липсата на предмет да предхожда или да съвпада със сключването на сделката. Тук ни интересува невъзможността на предмета, която е съществувала към момента на сключване на сделката. Само тези сделки, които имат невъзможен предмет преди или по време на сключване на сделката, само те са нищожни.

Така напр. 184 ЗЗД казва, че, ако предметът на договора е погинал при сключване на сделката, то тогава и сделката е нищожна. Ако пък е погинала само част от предмета, то тогава купувачът може или да откаже договора, или да приеме оцелялата част от предмета при съответното намаляване на цената.[cdlxiv]

Друго изискване към началната невъзможност на предмета е, тази начална невъзможност да е непреодолима. Няма непреодолима начална невъзможност, когато предмета все още е невъзможен към момента на сключване на сделката, но се очаква да възникне – напр. продажбата на бъдещи вещи (жито от новата реколта, нов модел автомобил, който ще влезе в производство след една година и пр.).

Друга особеност е, че невъзможността на предмета е обективна предпоставка за нищожността на сделката.

 

 

 

  ІІ.Липса на воля (съгласие)

Тук става въпрос за случаите, когато е обективирана воля в съответната форма, но зад изявлението действително воля няма, т.е. волята и изявлението не съвпадат. Разбира се, не може да се говори за такова основание за нищожност, когато воля въобще не е формирана.

Според някои автори, липсата на воля трябва да е съзнателно, тъй като в противен случай трябва да се приложат правилата за унищожаване на сделките. Други (проф. Павлова) пък считат, че липсата на воля може и да не се осъзнава от страните. Не осъзнаване, че не желаят в действителност тези правни последици има в случаите, когато волеизявление се прави от непълнолетни/поставени под пълно запрещение.

   Не осъзната ще бъде волята при т.нар. reservatio mentalis (мислена уговорка), при волеизявление, направено на шега, при насилие.

При reservatio mentalis авторът на волеизявлението го обективира, но смята, че правните последици от него няма да настъпят. Мислената уговорка ще е равна на отсъствие на воля и следователно сделката ще е нищожна, но само, ако волеизявлението достигне до насрещната страна. В противен случай сделката ще е валидна.

При волеизявлението, направено на шега има волеизявление, но обстановката, в която е направено поначало изключва възможността то да породи правни последици, то да е истинско, да съвпадат воля и изявление. Затова, дори и насрещната страна да го възприеме на сериозно, ако всички трети лица не го приемат като такова, то волеизявлението няма да породи правни последици. Но, ако с тази шега бъдат причинени вреди и следователно сделката бъде обявена за нищожна, то тогава страната, обективирала това волеизявление на шега, дължи пред договорни вреди по 12 ЗЗД, тъй като не е действала добросъвестно, а си е направила “груба” шега с насрещната страна, от която за последната са настъпили някакви вреди.[cdlxv]

При насилието има волеизявление на страната, но отсъства действителната й воля, тъй като това волеизявление е резултат от външна физическа принуда (напр. хваща се ръката на едно лице и се подписва насила договора). Тук, при насилието, воля на страната въобще няма. Това е и различието от заплашването, където страната, която е заплашвана има воля, но тя е обусловена от външни фактори, които й всяват страх за живота, честта, семейството и пр.

При двустранните сделки ще има нищожност поради липса на съгласие. Напр., когато и двете страни волеизявяват, но поради различна правно-техническа терминология, се оказва, че говорят за различно нещо. Друга хипотеза за липса на съгласие, е, когато грешно е предадено волеизявлението – напр., когато едната страна изпраща по телеграфа изречението “Не приемам тази цена”, но поради незнайни причини другата страна получава “Приемам тази цена”.

 

   ІІІ.Липса на форма

За липса на форма като основание за нищожност на сделката говорим само тогава, когато законът изисква такава. Но, доколкото формата на една сделка се изисква от императивна правна норма на закона, може би това основание за нищожност на сделката е по 26, ал. 1, а не по 26, ал. 2 ЗЗД.

В практиката много често се стига до липса на форма като основание за нищожност на сделката – напр., когато се прехвърли един недвижим имот без нотариален акт. В този случай вещно-прехвърлителния ефект не може да настъпи именно поради липса на нотариален акт като императивно изисквана форма, от която страните не могат да се отклонят. Или пък често липса на форма има по 212 ЗЗД, който предвижда една облекчена продажба на наследството. Предвижда се наследствената маса или части от нея да се продават само в писмена форма с нотариална заверка на подписите.[cdlxvi] Тази форма на сделката не важи, когато наследството или части от него се прехвърлят не чрез продажба, а по друг възмезден начин – напр. чрез прехвърляне срещу издръжка.

При липсата на форма най-често се стига до конверсия на сделката, за да се запази част от нея, т.е. да се породят правните последици на друга сделка, съществени белези на която се съдържат в конвертираната сделка. Напр. нищожната поради това, че не е извършена чрез нотариален договор, продажба на недвижим имот се конвертира в предварителен договор за продажба на недвижим имот.

 

   IV.Липса на основание (кауза)

  Тази причина за нищожност на сделката намира място само при каузалните сделки.

Каузата (т.е. онази обикновено приемана, традиционно целена с даден договор правна последица) рядко е записана в договора. По-често тя трябва да се извлече по тълкувателен път от съдържанието на сделката.

От разпоредбата на 26, ал. 2, изр. 2 следва, че основанието се предполага до доказване на противното.[cdlxvii] Доказателствената тежест за оборването пада върху страната, която твърди, че липсва основание за сключването на сделката.

Въпреки тясната връзка между основанието и волеизявлението, което е носител на основанието, фактически каузата е прогласена като отделен елемент от фактическия състав на сделката.

Липсата на основание по 26, ал. 2 ЗЗД трябва да се отличава от незаконността или неморалността на основанието, тъй като в последната хипотеза сделката ще е нищожна по 26, ал. 1 ЗЗД.

Би могло в каузата да се касае и за грешка. Тук грешката в каузата ще води до унищожаемост на сделката по 28 ЗЗД.[cdlxviii]

Основание за сключване на сделката има когато, напр. едно лице сключи договор за гледане и издръжка за ½ от имота и по-късно сключи друг договор за гледане и издръжка за останалата част от имота.

 

  • 3. (47.) Привидни и прикрити сделки. Подставено лице

 

26, ал. 2 ЗЗД обявява за нищожни и симулативните сделки. При тях има обективиране на воля, но зад това изявление няма съответстваща й вътрешна воля. Воля има, но тя не е в посоката на изразеното. Страните не желаят настъпването на изразените правни последици и поради това волеизявлението не поражда правни последици. Поради това и сделката е нищожна.

 

   І.Привидни сделки

Привидните сделки се определят като специален случай на съзнателна липса на воля/съгласие.

Привидните сделки се отличават от унищожаемите сделки, при които също липсва воля/съгласие, по това, че при привидните сделки това несъответствие между воля и изявление се желае от страните. Поради това, че волевият процес е под контрола на страните, някои автори считат, че при привидните сделки няма порок във волеизявленията.

При привидните сделки фактическият състав е завършен. Съвсем друг е въпросът, че чрез привидните сделки страните целят да скрият какво желаят да постигнат реално.

Привидните сделки се различават и от reservatio mentalis. При привидната сделка насрещната страна на сделката изрично е уведомена, че със сделката не се желаят тези правни последици, а чрез нея само се прикрива истинската сделка.

Привидните сделки се отличават и от фидуциарните сделки. При последните се уговаря това, което се прехвърля по-късно да се върне при определени условия обратно, докато при привидните сделки страните въобще не желаят правните последици, които произвежда сделката.

Привидните сделки се различават и от относително недействителните сделки, които по принцип са валидни по отношение на всички, а са недействителни само по отношение на точно определено лице (кредитора).

Привидните сделки се отличават и от сделките, сключени при измама, когато насрещната страна е въведена в заблуждение.

При привидните сделки страните могат да желаят правният ефект на сделката въобще да не настъпи. В такъв случай, когато страните въобще не желаят привидната сделка да прояви правните си последици между тях, говорим за т.нар. абсолютна симулация.

Възможно е страните да се намират и в хипотеза на относителна симулация  – тогава, когато сключват една сделка, но не желаят настъпването на нейните правни последици, а желаят настъпването на правните последици на друга сделка – напр. прави се безпарична продажба, с която се прикрива дарение.

Възможно е и страните да желаят настъпването на правните последици от сключената сделка, но тези правни последици да настъпят по отношение на други страни – напр., когато се прикриват дадени преобретатели.

Следователно привидността може да е не само в сделките, но и по отношение на лицата. Но, докато симулацията между лицата изисква участието и на трето лице, то при симулативните сделки привидността е между същите лица. Т.е. симулативната сделка е дисимулирана сделка.

Симулацията не е забранена, освен някои актове, които изискват сигурност спрямо третите лица. Но по отношение на симулативните процеси – законът забранява последващото разкриване на симулацията, защото по между си и по отношение на третите лица може да се симулира – санкция няма, но по отношение на симулативния процес е обратното.

 

   ІІ.Прикрити сделки

Този ефект на прикриване на типа сделка се постига чрез съчетаването на привидни и прикрити сделки. Това е т.нар. двустранно подставяне. Но освен този вид симулация, може да има още и едностранно подставяне и подставено лице.

Привидната сделка би могла да е двустранна или едностранна адресна сделка и то при условие, че адресатът знае за привидния характер на сделката. Т.е. винаги е необходима вътрешната воля на поне две лица, за да не породи сключената сделка изявения правен ефект.

Твърди се, че симулацията е възможна въобще при едностранните сделки (без значение дали са адресни или безадресни), тъй като те са елемент от едно по-широко съглашение между страните (напр. джирото). Биха могли да бъдат симулирани и едностранни безадресни сделки (завещание, завет), но само дотолкова, доколкото симулацията е доведена до знанието на приобретателя.

Т.е. и тогава, когато едностранната сделка е без адресат може да има симулиране, но трябва отсрещната страна да знае това. Напр. прави се симулативно завещание. Като се разкрие симулацията на завещанието, обезсилва се и самото завещание. За да се разкрие симулацията обаче, симулативното завещание не може да се държи в тайна от приобретателя, тъй като, ако той не знае за привидността на завещанието по отношение на него и приеме наследството, то ще бъде увредено.

Привидни актове могат да се правят във всички клонове на гражданското право. Изключение има, когато напр. мъж и жена сключат привиден граждански брак – макар те да не са желали наистина това, тази сделка ще породи правните си последици.

Тук е мястото за едно уточнение – не е вярно, че не може да има симулативен процес. Напротив, такъв е напълно възможен – напр., за да не се дарява – води се симулативно actio revandicatio. Но, симулирайки една ситуация, която реално не съществува, ние сме реално обвързани със съдебното решение, т.е. дава се предимство на симулативно изразеното. Така е и според 17, ал. 1 ЗЗД, според който прикритото правило ще урежда страните по симулираната сделка, ако са налице изискванията за неговата действителност.[cdlxix]

 

   ІІІ.Видове симулация

1.Абсолютна симулация – при нея прикрита сделка в същинския смисъл няма.

2.Относителна симулация – тук с привидната сделка се прикрива същинската, истинската сделка.

3.Дисимулативна (прикрита) сделка – чрез използването на дисимулацията, страните не желаят сделката, която сключват помежду си да стане достояние на трети лица.

4.Пълна и частична симулация – частичната симулация се отнася само до привидността на отделни клаузи на сделката – напр. има един смесен договор за прехвърляне срещу гледане и издръжка, където се симулира клаузата, че съответният имот се прехвърля срещу гледане или издръжка. Или пък чрез гледането и издръжката се симулира едно възнаградително дарение. Това са хипотезите, когато симулацията засяга характера на определени права и задължения. Но може да е засегнат и обемът на правата и задълженията.

Симулативната сделка също трябва да отговаря на изискванията за действителната сделка, т.е. да е спазена формата, да има основание и пр. Ако прикритата сделка изисква дадена форма, то формата на привидната сделка. Напр., ако формата за валидност на прикритата сделка е нотариален акт, то привидната сделка (продажба) също трябва да е извършена с нотариален акт.

 

   IV.Начини за предявяване на привидността

В случай,че някоя от страните или едно трето лице желае да разкрие привидността на сделката, трябва да се докажат следните две неща:

1.Че страните не са желали настъпването правните последици на тази сделка

2.Да се докаже какви са действително желаните от страните правни последици.

Т.е. възниква въпроса по какъв начин ще се разкрие привидността на сделката и действителната воля на страните?

Привидността на сделката следва да се докаже с един установителен иск (който най-често е отрицателен) като предявяването на този иск не се погасява по давност. Това е така, тъй като съдът вече не следи служебно за симулативността на сделките и, за да се произнесе по това, дали една сделка е симулативна или не, той трябва да е сезиран от страните. От друга страна, не е необходимо воденето на отделен процес, в който да бъде разкрита симулацията и чак след това да се служи с установената вече симулация.

Доказателствени средства за доказване на симулирането:

Доказването на симулацията е уредено в 134, ал. 1 и 2 ГПК. Най-често използваното доказателствено средство е обратното писмо (contra letera) – договор, който е обратен пълен документ, договор, който разкрива симулацията на страните и това, че има друга сделка между тях. Дори тогава, когато обратното писмо е под формата на едностранно волеизявление (разписка) на облагодетелстваната от страните, фактът, че другата страна го приема, означава, че привидната сделка няма да породи правните си последици. Когато страната/третото лице, която иска разкриване на симулацията си послужи с contra letera, няма нужда от свидетелски показания. Свидетелски доказания тук се допускат само тогава, когато трябва да се установи загубването или открадването на обратното писмо, но не по вина на страната. При наличието на contra letera е недопустимо да се използват свидетелски показания, които да оборват съдържанието му.[cdlxx]

Друго доказателствено средство, чрез което може да се докаже симулацията в сделката, е начало на писмено доказателство – това всъщност е един случаен документ, т.е. документ, който изхожда от другата страна или този документ е официален. За разлика от обратното писмо обаче, представянето на начало на писмено доказателство не е достатъчно за пълното доказване на симулацията в сделката. Тук имаме само едно вероятно навеждане, че има симулация, поради което се допускат свидетели и то тогава, когато иск за разкриването на симулацията е подало трето лице (134, ал. 2, изр. последно ГПК).[cdlxxi]

Друг начин за доказване на симулацията е чрез прякото признание на отсрещната страна.

 

V.Действие на привидните сделки

Поради нежеланието на страните привидната сделка да породи действие, то тя ще бъде нищожна, докато не бъде разкрита симулацията. Ако симулацията не бъде разкрита, сделката ще обвърже страните, тъй като изявеното има приоритет пред вътрешно договореното.

Поначало по отношение на третите лица симулативните сделки имат действие – така напр., третото лице, което е придобило от несобственик, не може да стане собственик. Въпреки това 17, ал. 2 ЗЗД казва, че третите лица, които добросъвестно са придобили права по една привидна сделка, освен, ако са придобили права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на симулацията.[cdlxxii] Т.е. това правило важи за движимите вещи, но и за недвижимите такива, ако са придобити преди вписването на иска.

 

 

недвижима вещ

Симулативен продавач                     привидна сделка                                      Симулативен купувач

 

 

 

 

 

Трето добросъвестно лице

 

Следователно, две са предпоставките, за да може трето лице да стане собственик на една вещ (в частност недвижима) от лице, което я е придобило по една привидна сделка:

а) третото лице да е субективно добросъвестно, т.е. да не е знаело, че праводателят е несобственик на вещта;

б) датата на придобиването трябва да предхожда вписването на исковата молба;

Касае се за един способ, чрез който третото лице става собственик, макар да не е придобило от собственик. Това основание за придобиване е деривативно, тъй като третото лице извежда правата си от едно определено лице, макар че то не е собственик.

Трети лица могат да са и кредиторите на купувача по симулативната сделка. Те считат тази вещ за негова собственост и следователно могат да се опитат да си съберат вземанията. В случая, ако се проведе докрай принципът на разкриване на симулацията, кредиторите на симулативния купувач не могат да се удовлетворят от тази вещ. Но, ако кредиторите му са добросъвестни и са наложили запор/възбрана преди вписването на иска за установяване на симулативната сделка, техните права върху тази вещ ще се запазят и те ще могат да продадат вещта на публична продан, за да удовлетворят вземанията си. Но това запазване на правата от запора/възбраната ще следва само, ако кредиторите са добросъвестни и са учредили запора/възбраната преди вписването на исковата молба.

 

   VI.Разграничение между скрит пълномощник и подставено лице

1.Скрит пълномощник (косвен представител) – това е едно лице, което извършва правни действия, възложени му с договор за поръчка в интерес и за сметка на доверителя.

  • 5 Доп. разпоредби на ЗППДОП обявява за нищожни сделките по този закон, осъществени чрез подставено лице или скрит пълномощник.[cdlxxiii]

Скрит пълномощник е комисионерът на един комисионен договор, който действа от свое име, но за сметка на поръчителя.

Понятието “скрито пълномощие” е свързано с прикритото придобиване на права, за да не се разбере кой е действителният купувач. Но това не е задължително. Идеята е друга – това е едно лице, което действа от свое име, но за сметка на друго лице, като третото лице знае, че се преговаря за доверителя (комитента).

 

комитент                                                                                       комисионер (довереник)

 

 

 

комисионен договор

 

 

 

трето лице

 

 

Т.е. комисионерът не е нито скрит, нито пълномощник. При скритото пълномощно е важно, че договора се сключва от името на довереника, а не от името на доверителя. Сделката ще се развие по следния начин:

~ 292 ЗЗД казва, че във вътрешното правоотношение между доверителя и довереника, правата, още от тяхното придобиване, се считат придобити за доверителя. Ако довереникът пък действа от свое име, правата, които придобива от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, във вътрешното отношение между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се считат за права на доверителя.[cdlxxiv]

2.Подставено лице (сламен човек) – подставеното лице, което е хипотеза на симулация, се използва тогава, когато едно лице иска да придобие нещо (някаква вещ напр.), но не иска третите лица да узнае какво придобива. Поради това лицето използва сламен човек, т.е. тук лицата са поне три:

 

 

 

Б                                         В                                         А

 

 

 

 

 

 

На практика, най-често разпространената хипотеза е тогава, когато в сделката като купувач се вписва В, но той упълномощава Б да действа от негово име. Страните по сделката са купувачът В и продавачът А. В нотариалния акт фигурира името на Б, който е пълномощник на В. Но това пълномощно е симулирано (привидно), т.е. няма упълномощаване и следователно волеизявленията, които Б прави, са осъществени от свое име. Това е първата привидна сделка. Така е при абсолютната симулация. Втората привидна сделка е между В и А, като за тази привидна сделка не се изисква да има същата форма като тази на прикритата сделка.

Значи при подставено лице имаме първа привидна сделка (упълномощаването между В и Б), една прикрита сделка (продажбата на вещта) и втора привидна сделка (между В и А).

3.Едностранно подставяне – според проф. Павлова едностранно подставяне има винаги, когато едно лице сключва сделка от свое име и със свои средства, но в придобивния документ се вписва името на трето лице (което често не знае за това) с надеждата, че то ще приеме сделката.

Често обаче едностранно подставяне има, когато се цели едно прикрито придобиване, т.е. да се симулира прикрито придобиване. Напр. при сделки с вещни права върху недвижими имоти от малолетни, може да стане само чрез законово представителство на техните родители. Тук няма уговорка между този, който придобива и онзи, който е вписан в придобивния документ, а се разчита този, за когото се придобива, да одобри сделката.

 

  48.Основания за унищожаване на сделките поради недееспособност, грешка и измама

 

За разлика от основанията за нищожност, основанията за унищожаване са предвидени в по-голямата си степен в ЗЗД, а онези основания за унищожаване на сделките, неуредени от този закон са по-малко (напр. 42, б. “б” ЗН, § 8 Прех. и Закл. разпоредби ЗППДОП).

Основанията за унищожаване на сделката са относително по-леки по степен пороци, които засягат сделката. Това са пороци в процеса на волеобразуването, било в предпоставките за валидна воля, било в процеса на формирането на волята, било в условията, при които е при които е принуден авторът на волеизявлението да сключи сделката.

Става въпрос за нередовности във волеизявлението, при които поради неправилно формиране на волята, изявлението не съответства на действителността било, защото не си дава сметка за определени фактори, било, макар да си да схващат тези фактори, се изразява друга воля, несъответстваща на действителната.

 

   І.Недееспособността като основание за унищожаване на сделката

27 ЗЗД урежда недееспособността като причина за унищожаване на сделките – унищожаеми са сделките, сключени от недееспособни.

Предвид съществуването на степени в дееспособността, 27 ЗЗД следва да се тълкува стриктно, т.е. от тази разпоредба да се изключат сделките, сключени от недееспособни лица – тези сделки са нищожни.

От друга страна, 73, ал. 3 СК обявяват определени безвъзмездни сделки, сключени от недееспособни за нищожни[cdlxxv], т.е. и те трябва да се изключат от обхвата на 27 ЗЗД.

Следователно се прави извода, че в обхвата на 27 ЗЗД се включват само сделките, сключени от ограничено дееспособните/поставените под ограничено запрещение лица.

Когато се касае за сделки, чието сключване изисква освен волеизявлението на непълнолетния/поставения под ограничено запрещение, се изисква и разрешението от родителя/попечителя/съда, а липсва такова разрешение – тези сделки стават унищожаеми (4 ЗЛС).[cdlxxvi]

Проф. Павлова смята, че са унищожаеми и сделките, които малолетните сключват за задоволяване на всекидневните си нужди. Но такава сделка ще бъде нищожна, а не унищожаема.

   Смята се, че онези сделки, които недееспособните са сключили без да разбират значението и съдържанието на правните последици, са нищожни. Когато обаче, при сключването на сделка, за която лицето притежава дееспособността да я сключи това няма да важи. Но, ако лицето временно не може да ръководи и да разбира действията си, сделките, които сключва в такова състояние ще бъдат унищожаеми.

 

   ІІ.Грешката като основание за унищожаване на сделките

27 ЗЗД визира и грешката като основание за унищожаването на сделката, а 28, ал. 1 конкретизира положението за някои видове грешка (напр. основания за унищожаване са грешката в предмета, грешката в лицето).[cdlxxvii] 43 ЗН също урежда грешката като основание за унищожаване на завещанието.[cdlxxviii]

При грешката се касае за едно неосъзнато несъответствие между волята и нейното обективиране. Грешката като юридически факт притежава следните характеристики:

а) у автора на волеизявлението трябва да е формирана определена представа за сделката, която сключва, но тази представа е невярна – или представата за това, което смята да договаря не отговаря на онова, което действително съществува, или страната погрешно смята, че такава сделка съществува;

б) волеизявлението трябва да е направено именно под въздействието на такава грешка;

До унищожаване на сделката би се стигнало, когато лицето, при наличието на други представи не би сключил сделката.

Трябва да се отбележи, че грешката в мотива е правно ирелевантна, ако не е довела до грешка в предмета/обекта. Грешката в изгодността на сделката също е правно ирелевантна.

Релевантна е обаче грешката в начина на извършване на волеизявлението – напр., когато едно лице състави частен документ, а не си дава сметка за правните последици, които ще настъпят от него.

Грешка има и когато тя засяга съдържанието на волеизявлението – 28 ЗЗД, който въздига грешката в предмета или в лицето като основание за унищожаемост на сделката.

1.Грешка в предмета на сделката – тук се има предвид грешка в обекта на сделката, защото грешката ще бъде релевантна, когато е грешка относно съществените качества на обекта, за който се сключва сделката. А критерият за определяне качествата на обекта е обективен – това са онези качества, които определят годността или стойността на обекта. Това обуславя един конкретен подход за преценката, в който се държи сметка и за клаузите, които страната, намираща се в грешка, е включила в договора. Напр. определени изисквания към вещта, които в общия случай са без значение.

2.Грешка в лицето – грешката в лицето е основание за унищожаване на сделката само тогава, когато даденото (поетото) задължение от насрещната страна е intuitu personae, т.е. само, когато личните качества на насрещната страна са изиграли решаваща роля за сключването на сделката.

Грешка може да има и в количеството, но няма грешка в пресмятането, тъй като тя би могла да се поправи.

Трябва да се направи уточнението, че случаите на грешка при продажбата на недвижим имот са подчинени на друг режим – това е т.нар. чрезмерна увреда, уредена от 210 ЗЗД, който предвижда отново като санкция унищожаването на сделката, но не поради грешка, а поради неизпълнение на задължението да се изпълни точно. Тук се има предвид една значима грешка, ако пространството, което трябва да се престира на приобретателя е с 1/10 по-голяма или по-малка от указаното в договора.[cdlxxix]

От друга страна, един неправомерен юридически факт, какъвто е продажбата на чужда вещ, може да се изтълкува едновременно и като грешка, и като неизпълнение на договора. Така, освен поради грешка, 189 ЗЗД предвижда договора да може да бъде развален и въз основа на още едно специално основание – когато продадената вещ принадлежи изцяло на едно трето лице, то тогава купувачът може да развали договора поради неизпълнение и да иска продавача да му върне платената цена и да му изплати разноските по договора, както и необходимите и полезните разноски по вещта.[cdlxxx] Но правните последици и при унищожаването на договора поради грешка, и при неговото разваляне поради неизпълнение, са почти едни и същи – връща се даденото.

Когато една сделка е унищожена поради грешка, страната, която е действала в грешка дължи, съгласно 28, ал. 3 ЗЗД обезщетение за негативни вреди на другата страна, освен, ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или другата страна е знаела за грешката.[cdlxxxi] Тъй като става дума за една пред договорна отговорност, това обезщетение, което ще плати страната, изпаднала в грешка, ще бъде по-малко в сравнение с развалянето на един договор поради продажба на чужда вещ. При унищожаемостта се плащат само негативни вреди, но не и позитивни такива – това е причината.

3.Грешка в съдържанието на волеизявлението – такава грешка е налице тогава, когато страните по една сделка наричат едни и същи неща с различни правно-технически термини.

Грешката би могла да засяга и волеизявленията на двете страни – тогава всяка от страните може да иска унищожаването на сделката.

 

   ІІІ.Измамата като основание за унищожаване на сделката

Измамата като основание за унищожаване на сделката е визирана в 27 и 29 ЗЗД.[cdlxxxii]

Измама е налице, когато едната страна е била подведена от другата да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Става въпрос за несъзнавано несъответствие с действителността, за което причините биха могли да бъдат различни.

За да е налице измама, е необходимо да съществуват кумулативно следните предпоставки:

а) едната страна по сделката да е в заблуда;

б) тя да е умишлено въведена в заблуда от другата страна или от трето лице било чрез укриване на факти от действителността, било чрез тяхното изопачаване;

Измама има и тогава, когато едно лице е формирало грешна представа за действителността, а насрещната страна поддържа тази представа. От друга страна обаче, формирането на невярната представа за действителността/нейното поддържане трябва да е умишлено. Ето защо небрежността на насрещната страна или само погрешно възприемане на действителността не е достатъчно, за да е налице измама.

Допълнителен фактор, който трябва да присъства, за да има измама, когато трето лице въвежда в измама, е, че насрещната страна трябва да е знаела със сигурност за въвеждането в измама от страна на третото лице или насрещната страна да не е могла да знае за измамата. В резултат на тази заблуда от третото лице, страната-автор на волеизявлението сключва договора. Ако авторът на волеизявлението би сключил договора, дори и да знае за измамата, то тогава порок в сделката няма.

Тук критерият за това, дали страната е заблудена, е субективен – съобразяват се личните качества на заблудената страна. Т.е. преценява се, дали лицето е опитно в житейски аспект или не е, от което излиза, че едни и същи действия в някои случаи са измама, а в други – не съставляват порок.

Не е еднозначен въпросът и за вредите, които трябва да са настъпили от измамата – приема се, че, за да е налице измама, не е необходимо да са настъпили вреди, тъй като в този случай просто няма да се търсят вреди, а само връщане на даденото.

На последно място трябва да се каже, че унищожаема е и сделката, сключена от лице, което е умишлено поставено в състояние да не разбира действията си от насрещната страна или от трето лице. Напр., за да сключи сделката, насрещната страна сипва опиат в питието на другата страна.

 

  Въпр. 48 Унищожаеми сделки поради заплашване и по чл. 31 ЗЗД. Крайната нужда като основание за недействителност.

Заплашването е уредено в 30 ЗЗД.

Заплашване има, когато едната страна е принудена от другата или от трето лице, чрез възбуждането на основателен страх, да сключи договора.[cdlxxxiii] При заплашването има осъзнавано несъответствие между волята и нейното обективиране.

Във фактическия състав на заплашването е необходимо да са включени следните елементи:

а) страната да е под влияние на определени страхови представи;

б) тези страхови представи трябва да са предизвикани от другия участник в сделката или от трето лице. Допуска се източникът на заплахата да е анонимен.

Специфичното е, че когато страховите представи са породени от трето лице, не е необходимо другата страна по сделката да знае за тях.

в) настъпването на страховите представи трябва да е свързано с човешки действия;

г) необходимо е да има причинно-следствена връзка между волеизявлението и наличието на представите, предизвикващи страх;

При заплахата всъщност става въпрос за това, че върху волята на лицето се упражнява психическа принуда. По това заплахата се различава от насилието, при което няма психическа, а физическа принуда.

При заплашването не е важно как, по какъв начин са предизвикани страховите представи, а релевантно е, че такива са налице, за да бъде принудена страната да сключи определена сделка.

Според проф. Мария Павлова, критерият за това, дали е предизвикан основателен страх, е конкретен и трябва да се преценява конкретно, поотделно за всяко лице.

Не е необходимо заплахата да се отнася до извършването на неправомерни действия – заплахата може да се изразява и в поначало правомерни действия, с които обаче се цели постигането на неправомерен резултат. Напр. при едно злепоставяне, където неправомерния характер на поведението на злепоставящия се изразява в упражняването на психическа принуда.

 

 Невъзможност да се ръководят и да се разбират действията като основание за унищожаване на сделките

Това основание е уредено в 31 ЗЗД. Става въпрос за лице, което не е поставено под запрещение, което е дееспособно и поначало е годно да извършва определен правен акт. Опороченият юридически факт тук се изразява в това, че лицето прави волеизявление в такова състояние, което изключва в конкретния момент съзнателните му действия.[cdlxxxiv] Без значение е каква е причината за изпадането му в такова състояние. Важното е лицето субективно да не е поставено под запрещение, тъй като тогава ще има нищожност на сделката, поради липса на воля.

   Т.е. законът тук не държи на причините за това състояние, а на самото състояние.

Ако съпоставим невъзможността да се разбират и ръководят действията от дадено лице с нищожността на сделките поради липса на воля (съгласие) по 26, ал. 2 ЗЗД, ще видим, че и в двата случая няма разумно формирана воля. Разликата е, че по 31 ЗЗД лицето, което волеизявява задължително трябва да е формално дееспособно.

Начините за унищожаване на сделката при това основание са различни:

а) унищожаването на сделката може да бъде искано от самото лице, което е изявило волята си в такова състояние;

б) унищожаването на сделката може да се иска и от наследниците на лицето, изявило волята си в състояние, в което не може да разбира и ръководи действията си, след неговата смърт. Тук обаче са необходими следните условия:

~ приживе да е било поискано поставянето на това лице под запрещение;

~ основанието за поставянето под запрещение на това лице да произтича от сключения при невъзможност да разбира и ръководи действията си договор. Но не този договор е основание за недееспособността на това лице, а от неговото съдържание трябва да е безспорно, че лицето не е в състояние да разбира и да ръководи постъпките си.

 

Крайната нужда като основание за унищожаване на сделките

Крайната нужда е уредена в 33 ЗЗД.[cdlxxxv]

При крайната нужда едно лице, е принудено, поради недостиг на материални средства за задоволяване на основните му материални нужди, да сключи явно неизгодна за него сделка. Именно тази крайна нужда трябва да е мотивът, заради който лицето да сключи сделка по начин, че, ако разполага с тези средства, не би сключил такава сделка. Сделката от друга страна трябва да е сключена при явно неизгодни за лицето условия. При едностранните сделки, които по-често биват безвъзмездни, няма сделки, сключени при явно неизгодни условия. Все пак, изключения има – напр. един договор за влог с лихви може да бъде сключен при явно неизгодни условия.

   Не е необходимо да има намерение у насрещната страна да се облагодетелства от нея, както не е необходимо да има и умисъл.

В теорията съществува спор, дали крайната нужда като основание за унищожаване на сделката може да се приложи и по отношение на юридическите лица – така проф. Павлова счита, че такова основание не може да се приложи и при юридическите лица, докато доц. Иван Русчев счита, че това основание може да се използва и за унищожаване на сделки, когато една или повече от страните са юридически лица. Все пак и юридическите лица изпитват понякога затруднения, макар по презумпция да разполагат с повече средства от физическите лица. Така напр., ако едно търговско дружество е заплашено да изпадне в неплатежоспособност, то би било принудено да продаде част от имуществото си в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни за него условия (б. М.Ш.).

Интересно е, че 33 ЗЗД допуска едно отклонение от този принцип – крайната нужда може да отпадне като основание за унищожаване на сделката, ако облагодетелстваната страна предложи да отстрани ощетяването.

За разлика от общия случай на унищожаването на сделките, при който съдебното решение действа ex tunc (т.е. има обратно действие), то тук е възможно решението на съда за унищожаване на сделката да действа ex nunc (т.е. да има действие за напред).

33 ЗЗД предвижда и възможността третите лица да запазят правата си, придобити по унищожаема на това основание сделка – единственото изискване е те да са придобили правата си преди вписването на исковата молба за унищожаване на сделката.

  • 8 Пр. и Закл. разпоредби на ЗППДОП предвижда, че са унищожаеми сделките на разпореждане с държавно и общинско имущество, както и договорите за гражданско дружество, сключени при явно неизгодни условия след 1.І.1990г.[cdlxxxvi] Т.е. придава се обратна сила на закона по отношение на сделките, сключени след 1 януари 1990 г. Това неправилно схващане на законодателя предвижда явно неизгодните условия да се преценяват днес, което показва, че към момента на сключването на сделките, би могло да има повече условия. Тези сделки според § 8 ЗППДОП са унищожаеми, т.е. необходимо е правоимащото лице да поиска от съда унищожаването на сделката.

 

     Въпр. 50. Предявяване на недействителността. Потвърждаване. Конверсия

 

   І.Предявяване на нищожността на сделките

За разлика от унищожаемостта, където е предвидено, че сделка би могла да се унищожи само по съдебен ред, нищожността на сделката може да се предяви не само по съдебен, но и по извън съдебен път. Независимо от това дали искът за нищожността е предявен пред съда или не, той винаги е отрицателен установителен.

Обща предпоставка за предявяването на иска за нищожност на сделката е наличието на правен интерес.

Предявяването на нищожността обаче може да стане и в друг процес – не е задължително да се води отделен процес, за да се постанови нищожността на една сделка. Напр. предявява се actio revandicatio и заедно с него се предявява иск, с който се иска от съда да установи, че договора,сключен за продажбата на недвижимия имот е нищожен.

   Възможно е нищожността на договора да се предяви и с простото възражение на ответника – напр. ответникът отказва да изпълни претендираното от ищеца задължение, защото такова задължение не е възникнало поради нищожността на договора.

Важно е, че съдът трябва да бъде сезиран, за да обяви нищожността на сделката по някое от основанията на 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, т.е. съдът не действа служебно.

Нищожните сделки са засегнати от толкова тежък порок, че не могат да бъдат санирани (заздравени), а могат само да се конвертират.

 

   ІІ.Предявяване на унищожаемостта на сделките

32 ЗЗД предвижда, че унищожаемостта на една сделка винаги се предявява по съдебен ред, като това важи за предявяването на всички основания за унищожаемост.

Правоимаща да предявява унищожаването на сделката е самата страна, която желае унищожаването на сделката или нейните универсални правоприемници (наследниците). Тук третите лица, включително и кредиторите на правоимащия не могат да искат унищожаването на сделката. Това е така, тъй като по силата на косвения иск по 134 ЗЗД, при бездействие от страна на длъжника, което може да заплаши удовлетворяването на кредитора, последният може да упражни правата на длъжника, освен, ако това не зависи от преценката на длъжника (дали да действа или да бездейства). В този случай (при предявяването на унищожаемостта) става въпрос именно за такава преценка на длъжника.

   Правото да се унищожи една сделка се предявява по два начина – с иск или с възражение. Ако тепърва се иска унищожаване на сделката (преди да е искано изпълнение по нея) или когато вече е престирано нещо по нея, но се желае унищожаването й, то тогава унищожаването на сделката се иска с конститутивен иск.

Правото да се прогласи нищожността на една сделка не е потестативно – съдебното решение за обявяване нищожността на една сделка е декларативно. Докато съдебното решение за обявяване унищожаемостта на една сделка има конститутивно действие. Искането за обявяване нищожността на сделките не е ограничено с никакъв срок, докато предявяването на унищожаемостта става в тригодишен преклузивен срок (изключение е, когато се иска унищожаване на сделката поради крайна нужда при явно неизгодни условия, където срокът е една година).

Друга възможност за предявяване на унищожаемостта на една сделка е чрез възражение – възражението се използва, когато ищецът е завел процес и изисква изпълнението на задължението. Ответникът отказва да изпълни задължението, като възразява, че иска да унищожи сделката. Специфичното при този способ за прогласяване на унищожаемостта е, че възражението може да се направи и след изтичането на тригодишния преклузивен срок, тъй като то се равнява (по време, през което може да се предяви) на иска за изпълнение на ищеца.

Началният момент на погасителната давност е различна при различните основания за унищожаване на сделката:

а) ако лицето, сключило сделката е недееспособно давността за унищожаване на сделката започва да тече от деня на навършване на пълнолетие/от деня на вдигането на запрещението и то само, когато няма назначен настойник, тъй като, ако има настойник, нищо не пречи и той да иска унищожаването на сделката;

б) когато основанието за унищожаване е грешка или измама давността започва да тече от датата, в която са установени грешката или измамата;

в) когато основанието е заплашване давността започва от момента, в който действията на заплашване са прекратени;

г) когато основанието за унищожаване е крайна нужда давността започва също от момента на сключване на сделката, но с тази разлика, че продължава не три, а само една година;

д) при всички други основания за унищожаване, началният момент за предявяване е моментът на сключване на сделката, която се иска да се унищожи;

Конститутивното решение на съда има за цел, както заличаването на сделката, така и заличаването на правата и задълженията, възникнали от сделката и то с обратна сила.

Ако се касае за нищожна сделка, правата, придобити от трети лица