1. Данъчно право

Данъчно право

 

№1. Обща характеристика на данъчното право. Предмет и метод на правно регулиране. Разграничение и съотношение между данъчното право и другите правни отрасли. Източници на данъчното право. Обща характеристика. Видове източници.

 

 

1. Обща характеристика

 

а) предмет на правно регулиране

 

В правната теория се приема, че данъчното право като обективно право не е самостоятелен правен отрасъл, а част от финансовото право. То има за предмет само част от обществените отношения, които са предмет на финансовото право, а именно отношенията по повод разпределението на националния доход и постъпване на парични средства в бюджета от данъци. (а методът е същия – властнически). Няма за предмет разпределителните отношения и отношенията по разходване на бюджетни средства. За законосъобразното развитие на данъчните правоотношения са създадени специални контролни органи и норми, които са също част от предмета на данъчното право. Данъчното право регламентира отношения, които имат принципно паричен характер, наричани същински, но заедно с тях съществуват и организационни по смисъла на финансовото право (несъщински) – тук включваме:

• устройствени (свързани със статута на приходната администрация),
• процесуални (по обжалване на данъчните актове) и
• контролни (по извършване на проверки и ревизии).

Несъщинските отношения нямат за пряк обект движението на парични средства, а подпомагат развитието на същинските отношения. Има и виждания, че данъчното право е самостоятелен правен отрасъл с оглед значимостта на предмета му.

 

б) данъчни правоотношения

 

Данъчните правоотношения имат характеристиката на финансовите правоотношения. Те са публичноправни. Възникват по повод осъществяването на държавна дейност. Без данъци държавата не може да съществува, защото са необходими средства в бюджета за издръжка на непроизводствената сфера. Единият субект е винаги държавата чрез орган на приходната администрация. Както финансовите, така и данъчните са само правни отношения – възникват, развиват се и се погасяват въз основа на правна норма

 

Същинските данъчни правоотношения имат паричен характер и се развиват по повод движението на парични средства към бюджета.

 

 

в) метод на правно регулиране

 

Методът на правно регулиране е властнически, което изключва наличието на диспозитивни норми. Органите по приходите действат изключително в условията на обвързана компетентност, а актовете им имат принципно декларативно действие.

 

2. Разграничение и съотношение между данъчното право и другите правни отрасли

 

а) с конституционното право

 

При сравнението с конституционното право, следва да се отбележи, че и двата отрасъла са публичноправни. КРБ съдържа норми, които са в основата на данъчното право и установяват принципите, въз основа на които се изгражда данъчното законодателство и които принципи са водещи в създаването и прилагането на данъчните закони. Основната норма в Конституцията е чл. 60, която урежда задължението на гражданите да плащат данъци, установени със закон, съобразно техните имущества и доходи. Чл. 84, т.3 урежда правомощията на Народното събрание да установява данъците и да определя размера на държавните данъци. Чл. 141, ал. 4, уреждащ правомощията на общинските съвети да определят размера на местните данъци при условия и ред и в границите, установени със закон, т.е всички елементи на данъчното задължение се установяват в закона, а общинските съвети имат правомощието да определят само конкретния размер на данъка в границите, дадени му от закона (местните данъци- например данък в/у недвижими имоти). Въз основа на чл. 60 от КРБ, в който се съдържат принципите на данъчното облагане са приети действащите данъчни закони.

 

б) с административното право

 

 

С административното право е различен предметът на правно регулиране и с особеностите на властнически метод на правно регулиране. То се занимава с управлението на държавата. Данъчната дейност също е управленска и се извършва от административни по своя характер органи, но е извън предмета на административното право. Отношенията по разпределение на националния доход не са в предмета на АП. Разбира се, данъчното право си взаимодейства с АП и за неуредените в ДОПК случаи се прилага АПК. Всички данъчни закони за административно наказване препращат към ЗАНН. Плащането на данъци не замества установения от АП установителен режим – данъкът си се дължи, независимо от разрешението, защото е водещ доходът на лицето. Докато за неспазване на административноправния режим е предвидена съответната административно-наказателна отговорност.

 

(2015) Има разлика и във властническия метод – в ДП е водеща обвързаната компетентност, декларативния х-р на актовете.

 

 

в) с гражданското право

 

С гражданското право разликата е в предмета на правно регулиране и в метода. Данъчното право не се занимава с лични и неимуществени отношения. В ДП отношенията са власт-подчинение, а не на равнопоставеност. С гражданското право, данъчното право си взаимодейства. За да се развият ДПО трябва да се проявят предвидените в хипотезиса на правната норма юридически факти. Най-често данъчната норма се прилага в резултат на развило се преди това гражданско или трудово правоотношение (получава се трудово възнаграждение, плащаме данък). Възможно е в следствие на приложение на данъчна норма да се стигне до прилагане на гражданскоправни норми – например при плащане на чуждо данъчно задължение, отношенията се уреждат по гражданскоправен път; или един съсобтвеник или сънаследник плати данък върху наследствата, отношенията се разглеждат по ГП.

 

3. Източници

 

Когато говорим за източници на ДП – в юридически смисъл това са нормативните актове. Това са властнически актове на компетентни държавни органи, съдържащи правни норми.

 

От принципа на законоустановеност на данъчните задължения (чл. 60 КРБ), следва, че основен източник на данъчното право за законите – това е във връзка с чл. 84, т. 3 от КРБ. Така Конституцията предвижда, че установяването на данъците се извършва единствено със закон и практиката на КС, и съдебната практика също, приема, че Народното събрание не може да делегира това свое изключително право на изпълнителната власт, нито може да го упражнява в друга форма, освен чрез закон. По делегация със специален закон не могат да се създават правни правила за данъците, нито чрез подзаконов акт може да се допълва, изменя или отменя данъчен закон. Относими към данъците са разпоредбите за финансова амнистия, опрощаването на задължения от президента (чл. 84, т. 3; чл. 98, т. 12).

 

Разграничение между чл. 84, т. 3 и чл. 141, ал. 4 – внимателното разчитане на текстовете води до извода, че НС има правомощието да установява всички видове данъци, а само по отношение на размера им (и по-точно по отношение на местните данъци, постъпващи в общинските бюджети) е дадена възможност на общинските съвети да определят размерите в граници, определени от НС. Пример – чл. 22 ЗМДТ по отношение на данък върху недвижимите имоти.

 

Данъчни закони: Закон за данъците върху доходите на физическите лица; Закон за корпоративното подоходно облагане; Закон върху ДДС, Закон за акцизите и данъчните складове; Закон за данък върху застрахователните премии; ЗМСМА, ДОПК, ЗМДТ. Има и правилници за прилагане към ЗАДС и ЗДДС.

 

Всеки данъчен закон има минимално задължително съдържание, в него трябва да бъдат уредени всички елементи, характеризиращи данъчното задължение.

 

Не са източник на ДП указанията, писмата на изпълнителния директор на НАП или министъра на финансите, които са вътрешнослужебни актове. Те имат важно практическо значение, защото от тях се извлича волята на органите.

 

Приложими са и общи институти на правото – ред на привилегированите кредитори – чл.136 ЗЗД и 722 ТЗ, ред за изчисляване на срокове, солидарна отговорност.

 

Международни договори – има специална категория спогодби за избягване на международното двойно данъчно облагане (СИДДО). Те съдържат всички белези на международни договори според чл. 5, ал. 4 от КРБ, като чрез тях се ограничават насрещните претенции на държавите за облагане на един и същ субект по повод един и същ обект на облагане. България има над 60 такива спогодби и затова има отделна дисциплина – международно данъчно право.

 

Решенията на КС са източник на ДП, когато суспендират (спират действието, а не отменят) норми от данъчните закони, които противоречат на КРБ(обнародват се в ДВ и влизат в сила, имат действие за напред) , а решенията на ВАС, когато отменят (тук вече се отменят, тези решения се обнародват) норми на подзаконови актове за противоречията им със закона. Иначе съдебната практика не е източник на данъчното право, тъй като при него няма диспозитивни норми.

 

След приемането на България в ЕС, източник на ДП е и правото на ЕС – първично и вторично и практиката на СЕС по данъчни въпроси. В правната литература е утвърдено разбирането, че ЕС не е данъчен съюз и не може да установява данъци. Първоначално е възникнала необходимостта от хармонизация на косвените данъци – ДДС и акцизи, доколкото те пряко влияят върху конкуренцията и вътрешния пазар. Разпоредбите на чл. 110 – чл. 113 от ДФЕС, наречени “данъчни разпоредби” се отнасят до косвените данъци, като в чл. 113 изрично се предвижда хармонизация на тези данъци с единодушие. В чл. 114, §2 е предвидено, че предприеманите мерки за сближаване на законодателствата с цел функционирането на вътрешния пазар не се прилагат за данъчни разпоредби.

 

В областта на косвените данъци (чл.113) са приети директиви по смисъла на чл.288, §3 от ДФЕС, които се транспонират в националните законодателства. В областта на ДДС има приет регламент. Основната директива за ДДС е 112/2006 г. относно общата система на ДДС. Регламент 904/2010 г. относно административното сътрудничество и борбата за измамите в областта на ДДС. В областта на акцизите има множество директиви, свързани със ставките на енергийните продукти, алкохола, цигарите.

 

Преките данъци се считат за суверенни права на държавите-членки. В областта на преките данъци (те остават в компетентността на ДЧ, но те се съобразяват с общностното право) от значение е чл.115 от ДФЕС, който предвижда сближаването на разпоредбите, които пряко се отнасят до създаването и функционирането на вътрешния пазар. Именно въз основа на него са приети и директивите относно преките данъци. И тук важи принципа на единодушие и специална законодателна процедура, след консултации с ЕП и Икономическия и социален комитет. Директиви, свързани с облагане на дивиденти, общата система на облагане и преобразуване на търговски дружества, общата система за облагане на лихви и лицензионни възнаграждения.

 

Друг източник са нормите, уреждащи основните свободи, част трета, дял четвърти на ДФЕС. Ако националните разпоредби противоречат на основните свободи, те не се прилагат като противоречащи на правото на ЕС –  въз основа на примата на това право. Приложима е и общата забрана за въз основа гражданство, забраняване неравното и данъчно третиране въз основа на гражданство.

 

Други норми са относими – норми за държавните помощи например.

 

№2. Понятие и правна характеристика на данъците. Принципи на данъчното облагане. Сравнение с други държавни вземания. Видове данъци. Данъчна политика.

 

 

1.Понятие и правна характеристика на данъците

 

Данъците имат икономическа и правна характеристика. Те са основен бюджетен приход (от 90 до 95% от всички приходи), а проектобюджетът се изгражда на базата на постъпленията от данъци.

 

 

Юридическите белези на данъците са следните:

 

• Данъкът е публично субективно право на държавата да получи определена парична сума – говорим за фискален, данъчен суверенитет на държавата. На това право съответства конституционноустановеното задължение на гражданите за плащане на данъци.
• Данъците са законоустановени вземания на държавата. Следва от принципа на законоустановеност в Конституцията, който се отнася до всички елементи, характеризиращи данъка. Това се отнася до всички елементи, които характеризират данъка – основания, субекти, размер.
• Данъците са невъзвращаеми вземания на държавата. Държавата не поема задължение към данъчнозадълженото лице да върне сумата при някакво условие. От икономическа гледна точка се говори косвена възвращаемост чрез политиката на държавата в образователната и културната сфера, здравеопазването и спорта.
• Данъците са безвъзмездни вземания (за разлика от таксите). При таксите има насрещна престация
• Данъците се установяват като задължения по общ начин за всички данъчнозадължени лица. Те възникват по силата на закона (ex lege; с подаването на данъчната декларация), а не във връзка с издадения индивидуален данъчен акт, който има само декларативно действие.
• Данъците се определят едностранно от държавата в качеството й на власт, реализирайки държавния суверенитет. Поради това договорното начало е изключено.
• Данъците не са санкции (NB!!! Ще го има на теста. Към данъците не е приложим ЗАНН) – те не се налагат за нарушение на реда на държавно управление, а са конституционно установено задължение. Правилото за прилагане на по-благоприятния закон, което се отнася за санкциите не е приложимо в материята за данъците. Прилага се законът, който е действал към момента на възникване на данъчното задължение. Друг е въпросът, че според разбиранията на конституционния съд обратното действие на данъчния закон е нежелателно и е допустимо само за данъчни облекчения.
• Данъците, като вземания на държавата, са непрехвърляеми. Прехвърлянето не може да обвърже държавата (то е относително недействително спрямо държавата; например в договора за наем е уговорено, че наемателят ще дължи данък това не интересува държавата; тя ще насочи принудителното изпълнение срещу собственика) – това не изключва възможността данъкът като парично задължение да се плати доброволно от трето лице.
• Данъчните задължения могат да се плащат на части, когато това е предвидено в закон или при условията на разсрочване и отсрочване. (не го каза 2015г.)
• Изпълнението на данъчните задължения е скрепено с държавна принуда. Принудителното изпълнение е уредено в ДОПК като специален закон спрямо ГПК.

 

 

2. Видове данъци:

 

Най-популярното деление, с оглед на това дали връзката м/у държавата и платеца е пряка или опосредена от друго лице, е на преки и косвени данъци.

Преки са:

• местните данъци,
• данъкът върху дохода на физ.лица,
• корпоративния данък.

Косвени са

• ДДС и
• акцизите.

 

Данъчното право борави с понятията  субект  на  облагане и данъчнозадължено лице. При преките данъци лицето, което понася данъчната тежест е и платец на данък. При косвените данъци едно лице понася данъчната тежест, а друго лице се разчита с бюджета.

 

С оглед системата за определяне размера на данъка, разграничаваме данъци:

• в абсолютен размер (някои видове акцизи или патентният данък),
• пропорционални данъци, където ставката е постоянна величина, а основата е променлива (данък в/у доходите на ФЛ, корпоративния данък, ДДС, местните данъци)
• прогресивни – данъчната ставка се изменя с нарастване на данъчната основа. В България няма прогресивен данък.

 

В зависимост от това връзката субект – обект на облагане и самия обект:

• имуществени данъци, които, от своя страна, са:
  • подоходни или
  • имуществени в тесен смисъл
• личните данъци, свързани със статуса на лицето – например ергенски данък, военен данък за лица, неслужили в армията. КРБ в чл.60 изключва тези данъци.

 

В зависимост от това къде постъпват, в кой бюджет, разграничаваме:

• държавни, постъпващи в републиканския бюджет,
• местни данъци, постъпващи в общинските бюджети, за които има отделен закон- ЗМСМА.

 

В зависимост от това кои лица ги плащат, разграничаваме:

• данъци, дължими от ФЛ,
• данъци, дължими от ЮЛ
• или и от двете групи.

 

3. Данъчен суверенитет и данъчна политика

 

Данъчният суверенитет на една държава се изразява във възможността й автономно да установява данъци и да провежда желаната от нея данъчна политика. От друга страна, в международен план държавите трябва да осигурят условия за развитието на стопанския обмен, от където следва сближаване на принципите за изграждане на данъчните системи.

Данъчната политика на една държава има естествени граници – по-високите данъци дестабилизират властта и водят до стремеж за укриването им, а при ниските няма приходи в бюджета и не може да се издържа производствената сфера. По въпроса дали да има един данък или повече преобладава мнението, че трябва да са повече, за да се обхване широк кръг лица и да има възможност за диференциация в рамките на самия данък относно това каква част от дохода ще се отнема. По въпроса дали да се даде приоритет на преките или косвените данъци, приоритет се дава на косвените данъци, защото те се плащат във връзка с потреблението на стоки. Обсъждан е и въпросът за данъчните преференции, които чл. 60, ал. 2 от КРБ допуска. От една страна, възможно е чрез тях да се извърши заобикаляне на закона, а от друга – данъците освен фискална фунцкия са и регулатор за развитието на икономиката. Въпрос на контрол от страна на държавата е да не допуска нарушаването на данъчния закон.

 

4. Принципи на данъчното облагане

 

Принципите на данъчното облагане се извеждат от КРБ.

 

а) принципът на законоустановеност – отнася се до всички елементи, характеризиращи данъка, включително данъчните облекчения и утежнения.

 

б) принцип на данъчната справедливост, който се изразява в това, че данъкът следва да е съобразен с имуществото на лицата и да не се стигне до отнемане на имущество – така че да се застраши стопанската сфера на лицето.

 

в) принципът на еднакво прилагане на данъчните закони – в смисъл, че едни и същи групи или социални дадености следва да бъдат облагани по един и същ или сходен начин. Данъчната равнопоставеност не е абсолютна и не изключва възможността за създаване на специален данъчен режим за определна група лица, които имат еднакви характеристики. Например данъчни облекчения за лица с увреждания или студенти.

 

г) принципът на служебното начало (извежда се от ДОПК), в смисъл, че органите по приходите са длъжни добросъвестно да установяват всички факти и обстоятелства, свързани с данъчното облагане – включително и тези, които водят до облекчение или утежнение. На това задължение съответства и задължението на данъчнозадължените лица за съдействие спрямо орган по приходите. Подаването на данъчна декларация е съдействие.

 

№3. Основни понятия в данъчното право. Субект на облагане. Данъчен обект. Облагаема основа. Данъчна ставка. Данъчни привилегии. Други понятия.

 

От чл. 60 на КРБ следва принципът на законоустановеност, който се отнася до всички елементи, които характеризират данъците. Според практиката на КС данъкът не може да съществува, ако не са определени всички негови елементи – субект на облагане, обект на облагане, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка.

 

1. Субект на облагане

 

Когато говорим за субект на облагане се има предвид лице, на което данъчният закон възлага тежестта за плащане на данък. Това е длъжникът във връзка, с чието имущество или доход се свързва възникването за данъчното задължение, без значение дали данъчното правоотношенеи (ДПО) е опосредено от трето лице. Особеното в данъчното право е, че субект може да е ФЛ, ЮЛ или друга социална даденост, която само данъчният закон е определил като субект на облагане на собствени цели.

 

Всеки материален данъчен закон определя субектите си, а чл. 9, ал. 2 ДОПК приравнява на ЮЛ неперсонифицираните дружества и осигурителните каси. Същото го има и в чл.2, ал.2 ЗКПО. Чрез субекта на облагане се свързва възникването на данъчното задължение с правопорядъка на съответната държава. Когато данъчният закон определя лицето за местно на съответната държава за данъчни цели, така се определя икономическата принадлежност на това лице към тази държава – чл.3 от ЗКПО, чл.4 от ЗДДФЛ. За това лице възниква т.нар неограничена данъчна отговорност, като се обхващат за облагане всички негови доходи или имущество, независимо от това къде са получени или се намират – това се нарича още принцип на облагане на световния доход или имущество.

 

2. Данъчнозадължено лице

 

Понятието данъчнозадължено лице е по-широко и обхваща всички лица, на които данъчният закон възлага задължения, свързани със събирането на данъчния дълг. Тук се включва освен субектът на облагане и неговите представители, така и трети лица, на които данъчният закон възлага задължение за удържане и внасяне на данъци или да отговарят за тях. Чл. 14 ДОПК определя данъчнозадължените лица в 3 категории:

• носителите на задължението,
• лица, задължени да удържат и внасят данъци и
• лица, които отговарят за задълженията на първите две.

 

3. Данъчен обект

 

Това е имуществена или оценима в пари даденост, с която се свързва възникването на данъчното задължение. Той е винаги елемент на фактическия състав, пораждащ данъчното задължение – доход, печалба, имущество. Всяка имуществена даденост може да е обект на облагане. Обект на облагане е също определящ елемент за възникване на данъчното задължение. След като той се намира на територията на съответната държава, е възможно като субект на облагане да бъде привлечено и чуждестранно лице, като за него ще възникне т.нар. ограничена данъчна отговорност – само за отделните обекти. Тук говорим за териториален принцип на облагане. Данъчният обект, терминологично, се обозначава от данъчния закон чрез понятия, които отразяват неговия финансово-стопански смисъл. Винаги между данъчния субект и обекта на облагане съществува правна или фактическа връзка.

 

4. Данъчна основа

 

Друго понятие е данъчна основа – това е трансформираният в пари за целите на облагането обект на облагането. Към нея се прилага предвидената в закона данъчна ставка. Самото преобразуване също е уредено в закона – затова данъчната основа има различна стойност от обекта на облагане, защото се вземат предвид облекченията и утежненията. Така например обект на облагане е доходът, но има и необлагаеми доходи, т.е данъчната основа ще е друга. ЗКПО (чл. 18 и чл. 19)  говори за данъчна печалба и данъчна загуба, като данъчната основа е данъчната печалба в следствие на намаления. Чл. 16 и чл. 17 ДОПК.

 

5. Данъчна единица

 

С тези понятия е свързано и понятието данъчна единица, чрез което се определя от какво се състои данъчната основа. Ако данъчната основа е пари, данъчната единица е някакво количество. В други случаи може да бъде квадратура, кубатура, тегло.

 

6. Данъчна ставка

 

Следващо понятие е данъчна ставка – това е определена величина, процент или промил (това е хилядни), които, отнесени към данъчната основа, дават размера на данъка. От съотношението между ставката и основата се определя дали данъкът е прогресивен или пропорционален.

 

7. Данъчни привилегии

 

Понятието данъчни привилегии има две значения – от една страна, като данъчно облекчение – чл. 60, ал. 2 КРБ, изразяващи се в установяването на по-благоприятен данъчен режим с оглед социалната значимост на обекта или субекта на облагане. Специфичното юридическо съдържание на привилегията се свързва с мястото на държавата за вземанията й от данъци спрямо останалите кредитори – чл. 136 ЗЗД и чл. 722 ТЗ. Според решение № 12 / 94 г. на КС, когато се урежда различен данъчен режим за отделни групи субекти с еднакви качества, не се нарушава чл. 19, ал. 2 от КРБ (принцип на равнопоставеност). Приема се, че установените от КРБ облекчения са обществено необходими и са създадени за преодоляване на съществуващото неравноправие с цел постигане на желаното равноправие.

 

8. Данъчна година

 

Данъчна година – в България тя съвпада с календарната година, но има държави, в които е различна от нея – например САЩ, макар и пак да е 12-месечен период.

 

9. Данъчна декларация

 

Данъчните декларации и подаването им, освен, че са уредени като задължение в данъчния закон, са израз и на общото задължение за съдействие от страна на лицата спрямо органите по приходите (чл. 13 ДОПК).  От гледна точка на видовете документи това са частни документи, които се приемат за извънсъдебно признание за сочените в тях факти. Сочените факти не обввързват органа по приходите и той може да извършва проверки по тях.

 

От друга страна данъчните декларации са и  изпълнителен титул за изпълнение на задълженията. Подаването им е определено в отделните данъчни закони – чл. 92 ЗКПО, чл. 50 ЗДФЛ, чл. 14 ЗМДТ, чл. 124 ЗДДС, чл. 98 и сл. ДОПК.

Според чл. 209, aл 2, т.2 от ДОПК те са и изпълнително основание.

 

 

№ 4. Данъчни правни норми. Същност, структура и видове. Действие на данъчните правни норми по време, място и по отношение на лицата. Тълкуване на данъчните правни норми. Попълване на непълноти в данъчните закони.

 

 

1. Данъчни норми

 

Данъчноправните норми са общи правила за поведение, което изпълнение е скрепено с държавна принуда. При тях структурата е хипотеза, диспозиция и санкция.

 

а) структура

 

В хипотезата се съдържа юридическият факт, във връзка с който възниква данъчното задължение, обекта на облагане и връзката му със субекта.

 

В диспозицията се посочва субектът на облагане и задълженията. Активният субект е орган на приходната администрация, снабден с властнически правомощия, а пасивният е данъчнозадълженото лице. Неговите задължения се делят на основни, свързани с плащането на данъка и допълнителни – подаване на данъчна регистрация, регистриране или общо – за съдействие спрямо органите по приходите. Данъчният субект е носител и на правото на прихващане, на правото на връщане на надвнесен данък и други.

 

Последният елемент е санкцията – обикновено за нарушение на данъчните правни норми се предвижда административно-наказателна отговорност под формата на глоба за физическите лица или имуществена санкция за ЮЛ и ЕТ. За деяния с висока степен на обществена опасност е предвидена и наказателна отговорност. Санкцията се намира на друго място – обичайно в края на нормативния акт. Много често се намира и в друг нормативен акт.

 

б) видове

 

С оглед на това какво поведение изискват от адресата, разграничаваме:

 

• задължаващи норми, които съдържат предписание за задължително поведение,
• забраняващи, които съдържат предписание за бездействие и
• оправомощаващи, които уреждат субективни права, признат правоспособност и дееспособност.

 

С оглед на това какви права и задължения уреждат, разграничаваме:

 

• материалноправни и
• процесуалноправни норми (пример чл. 182, ал. 3 ДОПК – за оповестяване на длъжниците).

 

2. Действие на нормите

 

Както при всички правни норми, действието на данъчните правни норми се разглежда в три направления – действие по време, по място и спрямо лицата.

 

а) по време – тъй като данъчните норми са свързани с приходната част на бюджета и с изпълнението на бюджета, в отклонение от общото правило за влизане в сила на правните норми, данъчните норми действат или влизат в сила от началото на календарната година. Принципът е следният – първо се приемат измененията в данъчните закони и едва тогава се приема бюджетът за съответната календарна година. Възможно е нормите да влязат в сила от някои от тримесечията – пак във връзка с изпълнението на бюджета. В тази връзка е от значение чл. 2, ал. 4 от Закон за устройството на държавния бюджет, който обвързва изменението в данъчните закони с ежегодния бюджетен закон. Според разпоредбата промени на данъците, не трябва да се предвиждат да влизат в сила по-рано от изменение на действащия или влизането в сила на закона за държавния бюджет за следващата бюджетна година.

 

Отмяната на данъчните норми трябва да бъде изрична – последица от принципа на законоустановеност, освен когато действието на нормата, най-често уреждаща данъчно облекчение, не е обвързано с определен срок.

 

Относно обратното действие – според решение №9 от 1996г на КС – норми, с които се въвеждат данъчни задължения или утежнения, трябва да бъдат създадени преди времето, за което се отнасят. Конституцията и ЗНА не изключват изрично обратното действие. Изхождайки от практиката на КС е допустимо обратно действие на норми, с които се създават данъчни облекчения, а не и такива, с които се създават утежнения.

 

б) по място

 

Териториалното действие се изразява в това, че нормите действат на територията на цялата страна, но е възможно за части от територията да има специален данъчен режим – например като данъчно облекчение, преотстъпване на корпоративен данък за общини с определена степен на безработица (за производствена дейност в такива общини). Също така няма пречка, хипотезисът на данъчната норма да обхване доходи и имущества на местни лица в чужбина, което следва от прилагането на принципа за облагане на световния доход. В случай на колизия между националния и чуждия правопорядък – тъй като данъчното право е публичен отрасъл, не може по подобие на МЧП, наш съд да приложи чужд данъчен закон – прилагат се нормите на националното право или на съответната спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, чрез които се отграничава насрещното действие на съответните правопорядъци. Няма как чужд закон да урежда приходната ни дейност. Чл. 184 ЗКПО.

 

в) действия спрямо лицата – характерно е, че данъчните норми действат спрямо неограничен брой адресати, но тези адресати са от различни категории (ФЛ, ЮЛ) и малко норми са относими едновременно и към двете категории. Друга особеност е, че субектите на данъчните норми могат да са и социални дадености, които нямат правосубектност в други правни отрасли. Следващата особеност е, че данъчните закони със свой критерий определят адресатите си като местни и чуждестранни лица за целите на данъчното облагане.

 

За разлика от нормите, които действат неограничено във времето и спрямо неограничен брой лица, данъчните актове имат еднократно действие, отнасят се до конкретен случай и лице. Те са по приложението на данъчните правни норми, когато те предвиждат издаването на такъв акт.

 

3. Тълкуване

 

При тълкуването на данъчните правни норми се изхожда от общото понятие за тълкуване – мисловна дейност, извършена от приложителя на закона с цел да се установи волята на законодателя и точният смисъл на правната норма.

 

Принципът е, че каквото не е уредено в закона не може да се добавя и допълва. Всяко приложение на данъчния закон започва с това да се установи дали това е действащият закон (това следва от многобройните изменения на данъчните закони). Приложимо е както буквалното и граматическо тълкуване, чрез които се разкриват съдържанието на понятията, употребени в данъчния закон, така и логическото и систематично тълкуване.

 

Съдържанието на понятията в данъчния закон може да е специфично – само за целите на облагането или да се взаимстват понятия от други правни отрасли. В данъчната теория преобладава схващането, че данъчното право, макар да взаимства понятия и институти от други правни отрасли, е автономно, самостоятелно, защото тези понятия и институти често се модифицират, изменят за целите на данъчното облагане, т.е. то дори и да взаимваства понятия и правни институти от други правни отрасли е автономно, защото тези понятия и институти са модифицирани за целите на данъчното облагане. В данъчното право понятията се схващат в техния финансово-стопански смисъл, а не само от гледна точка на правно-формалното им съдържание. Поради тази причина в ДР са изброени понятията със смисъла, който имат в конкретния закон.

 

При тълкуването според целта на закона възниква въпросът дали данъчният закон трябва да се тълкува в полза на фиска или в полза на субектите на данъчни задължения. Изхождайки от принципа на законоустановеност на данъчните задължения, обвързаната компетентност на приходната администрация, се приема, че данъчният закон следва да се тълкува стриктно, т.е. не в полза на някоя от страните.

 

В съдебната практика на ВАС по данъчни дела се приема, че данъчните закони не трябва да се тълкуват разширително – така данъчните облекчения и утежнения не могат да се тълкуват разширително, защото чрез тях се докарва социална справедливост по точно определени критерии, въпреки че в теорията се приема, че и ограничителното, и разширителното тълкуване е допустимо, за да се очертаят белезите на понятието, но целта е по-скоро да се разграничи разширителното тълкуване от прилагането на данъчния закон по аналогия.

 

Прилагането на данъчния закон по аналогия – става дума в случаите, когато имаме празнота в данъчния закон. В данъчния закон могат да съществуват два вида непълноти – във връзка с установяването на данъчните задължения и с характеристиката на отделните елементи, характеризиращи данъка, и такива, свързани със самите основни елементи, определящи данъчното задължение. При първия вид чрез тълкуване могат да се изведат характеристики, докато вторият вид не може да се преодолее чрез тълкуване. ЗНА не допуска аналогия в случаите на юридическа отговорност.

 

В българската правна система се приема, че от принципа на законоустановеност на данъчните задължения, следва, че аналогията в данъчното право е недопустима, като разбира се данъчните задължения не са санкции.

 

Това, което липсва в данъчния закон, не може да се допълни чрез прилагането на аналогия в правото, а чрез изменение на съответния закон.

 

№ 5. Данъчни правоотношения. Обща характеристика. Същност и структура. Видове данъчни правоотношения. Юридически факти и фактически състави.

 

1. Обща характеристика

 

Данъчните правоотношения са публични правоотношения, защото данъците се създават въз основа на публичноправно волеизявление, каквото е данъчният закон. Данъците се събират чрез действия на органите на публичната власт, едновременно със законоустановеното задължение за съдействие на данъчнозадълженото лице.

 

Данъчните отношения са само правни отношения, развиват се само въз основа на правни норми. Законовото уреждане и упражняване на дейностите по събирането на данъци, гарантира, от една страна, упражняването на правомощията на органите по приходите по предвидения в закона ред, а от друга – дава възможност за защита на задължените лица при нарушаване на техните права и законни интереси. Защитата на данъчните субекти обхваща две страни – от една страна, спазването на закона относно основанието и размерът на данъка, а от друга – начинът на упражняване на правомощията на органите по приходите.

 

Общата характеристика на данъчните правоотношения съвпада с характеристиката на предмета на данъчното право – в смисъл, че това са парични отношения, резултат от прилагане на данъчноправни норми, уредени чрез властническия метод на правно регулиране, в които като страна участва държавата чрез органи на приходната администрация.

 

Предмет на данъчното правоотношения е плащането, което трябва да извърши задълженият субект в полза на държавния бюджет, като това задължение възниква ex lege, въз основа на законова норма.

 

2. Структура на данъчното правоотношение

 

Структурата на данъчното правоотношение се изразява в правната връзка между субектите, участващи в него. В тази структура държавният орган е активен субект по правоотношението, по смисъла на финансовото право, и е снабден с властнически правомощия, а данъчнозадълженото лице, освен основното задължение да плати данъка, има и допълнителни задължения, свързани със съдействието му най-общо, за законосъобразното му установяване.

 

3. Юридически факти

 

За да възникне същинско данъчно задължение, е необходимо да се проявят предвидените в хипотезиса на данъчната норма факти, юридически такива-обектът на облагане и връзката му със субекта. По принцип и в данъчното право, юридическите факти се делят на прости и сложни, действия и събития, правомерни и неправомерни. Особеното е, че по отношение на същинските данъчни правоотношения, юридическите факти са събития от гледна точка на данъчноправните последици. Сделката в гражданското право е юридически факт -действие, понеже страните желаят настъпването на гражданскоправни последици, а по отношение на данъчното право – тази сделка е събитие, защото страните не желаят настъпването на данъчноправни последици. Самата сделка като юридически факт, поражда данъчноправните последици.

 

Данъчните актове не са юридически факти, които пораждат задължението, те имат декларативно, а не и конститутивно действие. С тях се конкретизира размерът на данъчното задължение, индивидуализира се по основание, размер и адресат, като тече и съответният 14-дневен срок за обжалване на акта (чл. 127 ДОПК). От данъчния акт може да се развие процесуално отношение, но не възниква задължението за плащане на данъка, иначе не биха се дължали лихви до издаването на акта.

 

№6. Субекти на данъчните правни отношения. Данъчна правосубектност. Субекти на данъчните задължения. Видове субекти. Основни права и задължения на данъчнте субекти.

 

1. Субекти

 

Държавата може да се обозначи като кредитор. Тя е притежател на парично вземане, установено от нея по едностранен начин в качеството й на власт. Т.е. вземането е последица от публичноправни, а не от граждански ПО. В данъчното право лицето, което данъчният закон предвижда да понесе данъчната тежест, се нарича данъчен субект. Срещу държавата като активен субект, е поставено юридическо или физическо лице, или друга социална даденост, които са пасивни субекти. Понятието данъчнозадължено лице, с което боравят данъчните закони, е по-широко и обхваща освен субекта на облагане и други лица, на които законът възлага задължение във връзка със събирането на данък.

 

2. Данъчна правосубектност

 

В данъчното право под правосубектност се разбира, че едно лице или социална даденост може да бъде потенциален субект на права и задължения, установени от данъчния закон. Принципно данъчната правосубектност следва гражданската, т.е ФЛ/ЮЛ притежават данъчна правосубектност от момента на получаване на гражданска такава, съответно от раждането или от учредяването. Затова се говори за вторичен характер на данъчната правосубектност.

 

Възможна  е  и  първична  данъчна  правосубктност (чл. 9,  ал. 2  ДОПК) -неперсонифицираните дружества и осигурителните каси се приравняват на юридически лица. На следващо място, отново в ДОПК, с цел да се обособи и да се персонифицира стопанската дейност на чуждестранните лица и облагането й с корпоративен данък, §1, т.5 ДОПК се определя понятието “място на стопанска дейност”, което е данъчно понятие и не се използва в търговското право. Чрез него организационно се обособява дейността на тези лица и когато тази дейност отговаря на характеристиката, те се облагат с корпоративен данък. Тук се включват и клоновете по търговския закон, а така също и други правноорганизационни форми за осъществяване на стопанска дейност, търговски представителства, офиси, магазини, складове и т.н.

 

Втора специфика на субектите е, че данъчният закон ги характеризира като местни и чуждестранни лица. Чрез определянето на лицето като местно се изгражда личната връзка на субекта на облагане с правопорядъка на съответната държава и се определя икономическата му принадлежност към нея. Така тези лица стават неограничено данъчно задължени, като за тях се прилага принципът на облагане на световния доход и имущество като се обхващат за облагане доходите или имуществата независимо къде са реализирани. Чуждестранните лица са ограничено данъчно задължени – за тях се прилага териториалният принцип на облагане – само по отношение на доходите с източник от страната или имущество, намиращо се в нея – да се видят разпоредбите в ЗДДФЛ, ЗКПО.

 

По отношение на държавните органи, които са страни в данъчното правоотношение, както в административното право, компетентността им, схваната като сбор от правомощия, дадени им със закон, се изразява в тяхната правосубектност. В конкретните правоотношения участват конкретни държавни органи, респективно ФЛ/ЮЛ. Макар че в чл. 14 ДОПК се изброяват данъчнозадължените лица, всеки отделен данъчен закон задължително съдържа характеристика на неговите адресати.

 

3. Права и задължения на данъчните субекти

 

Основните права и задължения на данъчните субекти са уредени в чл. 13 и чл. 17 ДОПК. От изброените в чл. 17, ал. 1 права, основно значение има правото на защита. Данъчните субекти са длъжни да изпълняват задълженията си, ако актовете на приходната администрация не противоречат на данъчния закон, както от материалноправна, така и от процесуална гледна точка.

 

Друго значимо право на данъчния субект е да изисква от органа по приходите да се легитимира и да представя акт, въз основа на който да се предприемат съответните действия (например заповед за възлагане на ревизия). Това е свързано с процесуалните гаранции за сигурност на действията на приходната администрация. Друго право е опазване в тайна на обстоятелствата, станали известни на приходната администрация. На този етап данъчната тайна се смята за служебна тайна, като обхваща фактите и обстоятелствата, определени в чл. 72 ДОПК, а разкриването й е по реда на чл. 74 и чл. 75 ДОПК.

 

Интересен е и чл. 17, ал. 3 от ДОПК – той дава възможност на данъчния субект, ако действа съобразно указанията, дадени му в писмен вид, от оправомощен орган, които впоследствие се окажат незаконосъобразни, да не дължи лихви и да бъде освободен от законоустановени санкции.

 

В чл. 13 ДОПК се съдържа най-общото задължение на данъчните субекти – да съдействат на органите по приходите. То следва от публичноправния характер на задължението за плащане на данъци и схващането на данъка като безвъзмездна вноска за покриване на общи потребности. Задължението е по отношение на проверовъчната дейност, свързана с облагането на данъци. Има нова ал.2 от 2014 г. Органът по приходите е длъжен да обоснове необходимостта от съдействието, което да се посочи в съответния акт – има образци на искания за предоставяне на документи и писмени обяснения във връзка с данъчните ревизии и проверка.

 

Подаването на данъчни декларации също се схваща като задължение за съдействие, като общият режим е в чл. 98-104 ДОПК, а всеки материален закон урежда сроковете за подаване. Данъчната декларация представлява извънсъдебно признание на съответните факти, което е доказателство срещу този, който е подал декларацията. От гледна точка на писмените документи, тя е частен документ, а съдържанието й не обвързва органите по приходите. В чл. 273 ДОПК е предвидена санкционната норма за неоказване на съдействие – административно-наказателна отговорност.

 

№ 7. Регистрация на данъчните субекти. Същност и предназначение на регистрацията. Видове данъчна регистрация. Процедура по данъчната регистрация.

 

1.Същност и предназначение на регистрацията

 

Производството по данъчна регистрация е част от данъчния процес. Това е задължение на данъчните субекти, което подпомага приходната администрация за осъществяване на правомощията й. Правната уредба е в глава 11 от ДОПК (чл. 80 и сл. ДОПК) – това е общият режим на данъчна регистрация, но съществува и специална регистрация по ЗДДС и ЗАДС.

 

Данъчната регистрация е производство на безспорна администрация, едностранно производство, като с акта, който се издава, не се разрешава правен спор. Актът, с който приключва данъчната регистрация, е констативен, т.е. не поражда данъчни задължения. Дори и лицето да не е регистрирано, но отговаря на изискванията за регистрация, това лице е данъчен длъжник.

 

Общият режим на данъчна регистрация е уреден в чл. 80-87  ДОПК. Сегашната уредба не изисква подаване на специални заявления за обща данъчна регистрация. Чл. 82 ДОПК изрично предвижда, че регистрацията се извършва служебно, като се черпят данни от други регистри – търговския регистър, регистъра БУЛСТАТ или чрез подаване на първата данъчна декларация. От обхвата на регистрацията са изключени местни и чуждестранни Ф/ЮЛ, подлежащи на облагане с данък при източник. Приходната администрация води т.нар. данъчен регистър, чието съдържание е определен в чл.81 ДОПК.

Във връзка с данъчната регистрация е от значение понятието за постоянен адрес и адрес за кореспонденция – чл.8 във връзка с чл. 28 ДОПК. Освен постоянен адрес, се използват понятията адрес на управление, адрес на първия придобит недвижим имот, чрез които се определя компетентната териториална дирекция на приходната администрация. Адресът за кореспонденция е важен, защото на него се връчват данъчни съобщения и книжа. В чл. 28 са уредени задълженията за уведомяване при промяната му, и осигуряване на лице за получаване на съобщение, ако законните представители отсъстват над 30 дни. Важна последица от неизпълнението на това задължение е връчването на документи да става чрез прилагането към  данъчното досие – чл. 32, където е развита и процедурата за това.

На всяко регистрирано лице се открива данъчно-осигурителна сметка, в която се отразяват данните по чл. 87 ДОПК– състоянието на данъчните и осигурителните задължения на субекта.

Регистрацията се прекратява (чл. 86) при смъртта на ФЛ и с отпадането на необходимостта от извършването й в останалите случаи.

 

На всяко регистрирано лице се открива данъчно-осигурителна сметка, в която се отразяват данните по чл. 87 ДОПК– състоянието на данъчните и осигурителните задължения на субекта.

Регистрацията се прекратява (чл. 86) при смъртта на ФЛ и с отпадането на необходимостта от извършването й в останалите случаи.

 

Регистрираните лица се идентифицират чрез ЕИК по БУЛСТАТ, съответно чрез ЕГН. Те са длъжни да посочват идентификацията си и адресът за кореспонденция в подаваните декларации и кореспонденцията си с НАП.

В структурата на приходната администрация е създадена специална териториалана дирекция “Големи данъкоплатци и осигурители” със седалище в София. В нея освен банките и застрахователни дружества, се регистрират и лица с голям относителен дял на приходи в бюджета или на възстановени данъци от бюджета, независимо от това къде им е седалището или адресът за кореспонденция.

Специалната регистрация по ЗДДС и ЗАДС е предвидена в специалните закони.

 

№8. Приходна администрация. Структура, органи и правомощия. Компетентност на приходните органи. Видове актове.

1. Приходна администрация

 

Активен субект в данъчните правоотношения е държавата чрез органите по приходите. Тяхната правосубектност се изразява в тяхната компетентност, като сбор от правомощия, възложени им със закон.

 

а) структура

Структурата на приходната администрация е уредена в ЗНАП, а правомощията на органите по приходите, освен в този закон, се съдържат в ДОПК и материалните данъчни закони.

НАП според чл. 2 ЗНАП е специализиран държавен орган към министъра на финансите за събиране на публични вземания. От това следва, че Агенцията не е организационна структура или административно звено в Министерството на финансите, устройството й не е в устройствения правилник на Министерството, а в самостоятелен законов акт (ЗНАП). То е самостоятелно ЮЛ на бюджетна издръжка със седалище в гр. София.

Като административна структура, НАП е съвкупност от органи, всеки от които е снабден с правомощия. Функциите на агенцията са изброени в чл. 3 ЗНАП – най-общо са свързани с установяването, обезпечаването, събирането на данъци и задължителни осигурителни вноски и принудителното събиране на други публични вземания.

 

б) органи на управление

Органи на управление на агенцията са Управителен съвет и Изпълнителен директор, чиито правомощия са уредени в чл.5 и чл.10. За състава на управителния съвет – чл.5 ( NB!!! изпит). Предедател на УС е министърът на финансите!!!

Правомощие на управителния съвет е да взима решения за отписване на задължения до 100 лв, когато разходите за събирането им са по-големи от тях. Съпоставка с чл. 94, т. 12 от КРБ.

Агенцията се състои от Централно управление и териториални дирекции. Същинската дейност по събиране на данъци е концентрирана в териториалните дирекции. Териториалните дирекции са 5 – в София, Велико Търново, Варна, Бъргас и Пловдив. В останалите градове има офиси на съответната териториална дирекция. Териториалните дирекции се ръководят от териториален директор.

Органите на агенцията се означават с общите понятия “орган по приходите” и “публичен изпълнител”, като в чл. 7 са посочени кои длъжности са органи по приходите, респективно публични изпълнители. Агенцията за държавни вземания се вля в НАП.

Според чл. 4 от ЗМДТ установяването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, които имат правомощия на органи по приходите. Според чл. 104 от ЗАДС относно производствата по установяване на задълженията за акциз, компетентни са митническите органи. Те имат правомощия на органи по приходите.

Органи по приходите са 3 категории – в НАП, в общинската администрация и митническите органи.

Изпълнителният директор се назначава от Министерски съвет (чл. 8), а териториални директори – от изпълителния директор. Правомощията на изпълнителния директор са в чл. 10, като в т. 4 и т. 5 във връзка със задължителни и методически указания за прилагането на данъчното и осигурителното законодателство. Това са вътрешнослужебни актове по своя характер, те не обвързват данъчнозадължените лица, но е добре да се познават. Много важно звено е т.нар. дирекции “Обжалване и данъчноосигурителна практика“ – чл.10, ал. 3. Териториалната компетентност на тези дирекции се определя със заповед на изпълнителния директор, въпреки че те са към централното управление на НАП. Всяка жалба срещу ревизионните актове, издавана от органите по приходите, започва със следния израз: “Чрез териториалния директор на НАП (гр.София например) до Директора на дирекция ОДОП при ЦУ на НАП“. Обжалването на ревизионните актове по административен ред е задължително и именно Директора на дирекция ОДОП е компетентен да разгледа жалбите във фазата на административното обжалване. Тези дирекции също са в гореизброените 5.

Втората важна особеност е, че не всички административни съдилища се занимават със спорове относно данъчни задължения, а само административните съдилища по седалището на Дирекция ОДОП или всяка последваща жалба след произнасянето на директора започва с израза: “До АС – гр. София чрез Директора на дирекция ОДОП – гр. София“. Функциите на тези дирекции са да разглеждат жалби срещу ревизионни актове.

Същинската облагателна дейност се извършва в териториалните дирекции. Правомощията на териториалния директор са в чл. 11. Те могат да делегират част от своите правомощия на органи по приходите от съответната териториална дирекция в зависимост от структурата.

Процесуалното представителство пред съда се осъществява от изпълнителния директор и по негово пълномощие от юрисконсулти. Няма пречка изпълнителният директор да упълномощи и юрисконсулти от други териториални дирекции.

 

Чл. 13 – задължения на органите по приходите. Едно от най-важните задължения е да пазят служебната тайна (чл. 14, ал. 4 ЗНАП) и данъчноосигурителната информация (уредена в ДОПК).

В чл. 19 е предвидена отговорността на Агенцията за вреди, причинени от нейни органи, незаконни актове, действия или бездействия. Отговорнстта се реализира след отмяната на актовете. При умишлено причинени вреди или в резултат на престъпление служителите отговарят за изплатените от агенцията обезщетения.

Освен тези структури има и специални дирекция, наречена “Големи данъкоплатци и осигурители’‘. В нея се обхващат със заповед на изпълнителния директор освен банките и застрахователните дружества и лица с голям относителен дял на внасяните средства в бюджета или възстановени средства от бюджета. Обикновено тези лица попадат в обхвата на повече от една териториална дирекция.

 

в) компетентност

Органите по приходите действат при обвързана компетентност, като става дума за всички форми на компетентност – персонална, материална и териториална. Според чл. 7 ДОПК актовете следва да бъдат издадени от орган при компетентната териториална дирекция, а компетентната териториална дирекция се определя по критериите по чл. 8, но има и специални правила като чл. 110, ал. 4 – изклюва правилата за компетентност при възлагането на проверки и ревизии от изпълнителния директор (чл. 112, ал. 2, т. 2). Не се допуска изземване на компетентност освен при отвод и самоотвод.

 

Всяка проверка от който и да е акт, издаден от органите по приходите, започва именно с това дали актът е издаден от компетентен орган, като се изследват и свързаните с този акт актове по възлагане на действието. Това го правят и лицата, които правораздават и тези, които оказват правна помощ по данъчни дела.

 

2. Актове

На няколко места са уредени данъчните актове като ИАА (в смисъл на едностранно властническо волеизявление), които издават органите по приходите. Разграничават се:

• актове за установяване на задължения по чл. 106, ал. 1 – например подаваме деклараци по ЗДДФЛ, има несъответствия, ред за отстраняване, който не е приложен и тогава органът по приходите установява акт за установяване на задълженията, с който се коригират.
• по чл. 107, ал. 3 – например придобиваме недвижим имот, декларираме данните и характеристиките му и органът по приходите ни определя данъчната оценка и размера на данъчното задължение. Когато ни се съобщи и смятаме, че неправилно е определен данъка, можем да поискаме акт за установяване
• ревизионни актове по чл. 108, които са актове с декларативно действие – те са по специалното ревизионно производство.

 

Друга група актове са решенията и отказите за издаване на документи – гл. 22 ДОПК.

 

Конститутивни актове като заповеди за възлагане, спиране и възообновяване на ревизии – чл.113 ДОПК.

 

Актове за установяване на нарушения и наказателни постановления, за издаването на които се препраща към ЗАНН.

№ 9. Усложнения в субектния състав на данъчните правоотношения. Представителство. Правоприемство. Прехвърляне на данъчни задължения. Отговорност за чужд данъчен дълг. Солидарно задължени лица. Други усложнения

 

 

Нормалното развитие на данъчните ПО е между орган по приходите и данъчнозадълженото лице. Могат да възникнат 2 групи усложнения:

* Първата е свързана с пасивния субект като тук се включват няколко института – представителство, правоприемство, прехвърляне на данъчни задължения, отговорност за чужд данъчен дълг, солидарно задължени лица.

* Втората е свързана с промяна в ЮФ, породил ПО, като се разглеждат правните последици от промяната по повод заобикалянето на данъчния закон, симулацията, сделките със свързани лица. Сега разглеждаме първата група ПО.

 

1. Представителство – едно лице се представлява от друго, както по отношение на основното задължение по плащане на данъка, така и по отношение на второстепенните задължения. Принципно уредбата на представителството в гражданското право е приложима и по отношение на представителството в данъчното право. В чл. 10 и чл. 11 ДОПК има специални разпоредби за дееспособност и представителство. Принципната уредба е в чл.10. Приложимо е както законовото, така и договорното представителство, като договорното се изключва, когато длъжникът е задължен лично да се яви пред данъчните власти, за да даде личните си обяснения, като израз на задължението му за съдействие.

 

Особеност на представителство в данъчното право е задължението за посочване на представител при регистрация – чл. 81, ал. 1, т. 5 ДОПК, и задължението по чл. 28, ал. 4 и 5, съответно за посочване на представители при отсъствие на адреса за кореспонденция с цел да се осигури връчването на съобщение и други актове. Неизпълнението на това задължение води до прилагането на чл. 32 ДОПК – връчване на документи (актове и съобщение) чрез прилагане на данъчното досие. Тази процедура е често приложима на практика и стриктно се спазват процесуалните предпоставки, предвидени в тази разпоредба – две посещения на адрес през 7 дни, съставяне на протоколи за посещение.

 

Специална хипотеза на представителство е уредена в ЗДДС – акредитираните представители на чуждестранните лица, чрез които да се обслужват задълженията им по ДДС.

 

2. Правоприемство – възможно е преди да приключи данъчното ПО данъчното задължение да премине към правоприемниците. Отнася се както до ФЛ, така и до ЮЛ. То може да бъде универсално или частно. Възможно е данъчният закон да предвиди специални правила (например в ЗКПО). Отнася се до пасивния субект по правоотношението, данъчнозадълженото лице. Няма пречка да говорим и абстрактно за правоприемство при активните субекти (органите) – например агенцията за събиране на вземания, която се вля в НАП.

 

В ЗКПО са уредени два режима на данъчно третиране при преобразуване на ЮЛ – общ режим за дружества на територията на страната и специален режим за дружества, местни за България и дружества от друга ДЧ на ЕС. Има специална директива относно данъчните последици при преобразуване на търговски дружества.

 

Данъчните задължения са парични задължения и затова са предмет на правоприемство. Има известна колизия между чл. 36 ДОПК и чл. 126 ДОПК – според единия ако физическото лице почине или ЮЛ престане да съществува, производството се прекратява, втория (чл. 126) допуска, че при множество правоприемници те могат да посочат лице, което да ги представлява до приключване на ревизията.

 

Правоприемството трябва да се различава от прехвърлянето на данъчни задължения. В данъчното право заместването в дълг е недопустимо – това следва от публичноправния характер на правоотношението – в смисъл, че страните по своя воля не могат да променят неговото съдържание. По принцип чрез договор не може да се прехвърлят данъчни задължения на трето лице – става дума за конституционноустановено задължение. Данъчният длъжник е посочен в закона, в правната норма и не може да се променя от страните. Всеки договор за прехвърляне на данъчни задължения е относително недействителен по отношение на държавата.

 

Принудителното изпълнение винаги се насочва срещу длъжника, посочен в данъчноправната норма. Това не изключва възможността данъчните задължения да бъдат платени от трето лице, като държавата е длъжна да приеме плащането без да се интересува за правното основание, поради което третото лице плаща. В тази връзка е чл. 180 ДОПК.

 

3. Отговорност за чужд данъчен дълг – тук става дума за случаите, когато на трето лице данъчният закон е възложил да удържа и да внася данъка, но това лице в следствие на противоправно поведение не е изпълнило тези задължения. Затова в ДОПК освен за носителите на данъчни задължения, като се има предвид субектът на облагане (чл. 14), се говори и за лица, задължени да удържат и внасят данъци и лица, които отговорят за задължението на вносителите на данъчно задължение и за вносителите. Те са приравняват по чл. 16, ал. 2 на субекти по ДОПК. Също така чл. 19 урежда отговорността на трети лица, като членове на орган на управление или управители на ЮЛ. Общото при тези хипотези е, че лицето, вследствие на противоправно, неправомерно поведение, е причинило вреди на държавата под формата на невнесени данъци или това е съставът на непозволено увреждане (деликт). Вместо държавата да води иск за непозволено увреждане, законодателят е предвидил една отговорност ex lege, която дава възможност установяването на задължението и принудителното събиране да се насочи към третото лице.

 

Примери:

 

Чл.18, ал.2 – ако данък е удържан, но не е внесен от 3-то лице, то дължи този данък, а отговорността на носителя се погасява.

 

Чл.19, ал.2 – отговорността на органи на органи на управление при укриване на факти и обстоятелства.

 

4. Подобна е и предвидената солидарна отговорност за лицата. Винаги става дума за пасивна солидарност. Не може да става дума за договорна солидарност, а става дума за законова солидарност. На много места са предвидени случаите на солидарна отговорност – чл. 18, ал. 1, чл. 211 ДОПК, чл. 45 ЗМДТ, чл. 203 ЗКПО.

Отношенията между солидарните длъжници се уреждат по реда на гражданското право.

 

3 и 4 – свързват се с неправомерното поведение на тези лица. Изхождайки от чл.60 на КРБ се изключва солидарна отговорност при уредбата на данъчни задължения при съсобственост или сънаследяване. В тези случаи лицата дължат според имуществото (идеалните части), което притежават.

 

Въпреки това в много договори с големи чуждестранни компании се срещат клаузи, че данъчните задължения се приемат от ЮЛ в България. Клаузата си остава относително недействителна спрямо държавата, а плащането на чужди данъчни задължения не се признава за разход.

 

№ 10. Усложнения в обекта на данъчното облагане. Промени във фактическия състав. Заобикаляне на данъчния закон. Сделки между свързани лица. Симулация. Други усложнения.

 

 

1. Сделки със свързани лица

 

Друго отклонение, което може да бъде сложено и в 2-те групи, са т.нар. сделки със свързани лица. ДОПК съдържа специално определение за свързани лица в допълнителните разпоредби, като критериите за свързаност са посочени в закона. § 1, т. 3 от ДР. Свързаността дава възможност страните да уговорят условия по сделките, различни от тези, които биха уговорили между несвързани лица, т.е. да се стигне до отклонения в данъчното облагане. Това дава възможност за концентриране на печалби в държави и територии с по-ниска данъчна ставка. Утвърден принцип за корекции на такива печалби е принципът на “протегнатата ръка”, т.е, че страните не са свързани. СвързаносттаПрилагат се различни методи за определяне на пазарните цени (§ 1, т. 8 ДОПК), като най-общо методите са посочени в § 1, т. 10 от ДОПК. В ЗКПО чл. 15 – пример.

 

При международно структурирани компании корекциите на печалбите и поради свързаност могат да доведат до двойно данъчно облагане.  За да се избегне тази хипотеза между държавите членки на ЕС има сключена специална конвенция – Арбитражна конвенция за премахване на двойното данъчно облагане във връзка с корекции на печалбите на свързани предприятия от 1990 г., която урежда една арбитражна процедура за уреждане на печалбите поради свързаност.

 

2. Промени във фактическия състав – променят се юридическите факти, породили данъчните отношения, а от там – последиците от това. Възможно е данъчното облагане да е извършено, когато фактическият състав не е съществувал или е променен с обратна сила – например сделка, която е развалена или обявена за нищожна. Така може да се стигне до доплащане или възстановяване на данък. В ДОПК (в чл. 133) е уредена процедурата за изменение на задълженията за данъци, но при хипотезата на влязъл в сила ревизионен акт, който не е бил обжалван по съдебен ред. Основанията са подобни на тези за отмяна по АПК. На второ място, в чл. 128 ДОПК са уредени процедурите по прихващане или възстановяване на недължимо платени или събрани суми за данъци. По процедурата в чл.129 органите по приходите също действат при обвързана компетентност. Друг пример – чл. 115 ЗДДС – при промяна на данъчната основа е предвидена възможността за издаване на дебитни или кредитни известия. Чрез тях се намалява данъчната основа и съответно дължимият ДДС. Данъчни дебитни известия се издават при увеличаване на данъчната основа, а при намаляване на данъчната основа и разваляване на доставки-данъчно кредитните такива.

Друг пример – имаме ревизионен данък, задължението е внесено, тъй като подлежи на предварително изпълнение, след това сме спечелили делото и събраната сума следва да се върне. Актовете за прихващане или възстановяване може да се обжалват по реда за обжалване на ревизионни актове.

 

3. Заобикаляне на данъчния закон

 

Друго усложнение е заобикалянето на данъчния закон. Според общото определение до заобикаляне на закона се стига, когато с правно позволени средства се постига забранен от правото резултат. Има обаче и друго определение, според което заобикаляне на закона е налице, когато страните не използват обичайния вид сделки за постигане на определен правен резултат, а други с цел да се наруши законът. Именно това второ определение се съдържа в чл. 16 от ЗКПО. По принцип при данъците – данъчният закон се нарушава, когато се платят по-малко или въобще не се платят данъци. Особеното в случая е, че се забранява не гражданскоправният резултат, а данъчноправният резултат, т.е сделката запазва гражданскоправните си последици, но се променят онези условия на сделката за данъчни цели, които влияят върху приходите, респективно разходите. Данъчният закон предвижда като правна последица относителна недействителност на сделките спрямо държавата. За критерий се взимат обичайният вид сделки, сключени по пазарни цени, ценови условия на борси или статистическа информация, т.е и тук сделките са относително недействителни спрямо държавата.

 

4. Симулация

 

При симулацията съществуват две сделки – привидна и прикрита. Чл. 16, ал. 3 ЗКПО предвижда че, когато с привидна сделка се прикрива друга сделка, данъчните задължения се определят при условията на прикритата сделка. За доказване на симулацията се прилагат правилата на гражданското право. Но на практика тръдно се достига до доказване на заобикалянето и симулацията.

 

Подобни на сделките между свързани лица са и сделките, при които се прилага т.нар. трансферно ценообразуване. Определението за трансферно ценообразуване е дадено в § 1, т. 9 от ДР на ДОПК, като общо се говори за уговорка между свързани лица, поради която се уговорят цени/условия, различни от тези между независи лица и тези, които оказват влияние върху печалбите и доходите.

 

№ 11. Данъчни задължения. Модалитети при данъчните задължения. Изпълнение на задълженията. Видове изпълнение. Доброволно изпълнение. Отсрочване и разсрочване на данъчните задължения.

 

1.Погасяване на данъчни задължения

 

Погасяването на данъчни задължения е широко понятие, включващо както изпълнението на задълженията, така и други способи – давност, амнистия, опрощаване. Изпълнението може да бъде доброволно или принудително.

 

За плащането на данъчните задължения, с оглед данъчната година, и общо за погасяването им в закона са предвидени условия и срокове. Може да се прави теоретична разлика между сроковете и други условия за възникване на данъчни задължения. Условия могат да бъдат предвидени и за възникване на данъчно облекчение. Пример – чл. 167 ЗКПО.

 

Условията не трябва да се смесват с ФС, пораждащ данъчното задължение. Задължението ще е условно, когато пораждането му зависи от бъдещо самостоятелно събитие, което може да настъпи или не. Условията влияят допълнително върху възникването. Пример – ФЛ, което впоследствие се окаже с увреждание, за да настъпят, свързаните с това данъчни облекчения, трябва да се докаже увреждането.

 

2. Срокове

 

В ДП сроковете имат различно значение. С настъпването на срока, предвиден в данъчната правна норма, данъчното задължение става изискуемо. Неплащането на данъка в срок води до неблагоприятни правни последици – дължат се лихви. Подадената данъчна декларация е и основание за принудително изпълнение (извънсъдебно такова). Предплащането на данъка в определен срок ще доведе до предвидено в закона данъчно облекчение – върху дохода на ФЛ или местните данъци.

 

Предпоставка за доброволно изпълнение е наличието на изпълняемо право, т.е вземането да е ликвидно и изискуемо. Настрани остават случаите, в които говорим за финансов данъчен автоматизъм, при които задължението се погасява от трето задължено лице при условията и сроковете, предвидени в материалните данъчни закони (удържане и внасяне на данък върху общ доход от трудово възнаграждение, удържане на данък при източника и т.н.).

 

В чл. 127 от ДОПК се предвижда, че определеното с ревизионния акт задължение подлежи на доброволно изпълнение в 14-дневен срок от връчването на акта.

 

3. Ред за погасяване

NB !!! Чл. 169 ДОПК се урежда редът за погасяване, последователността във фазата на доброволното изпълнение е главница, лихви, разноски, докато в принудителното изпълнение разноските ще отидат на първо място. В ал.4 е дадено, че задълженията за данъците се погасяват по реда на възникване, а когато данъците са от една и съща година, лицето има право да заяви кое погасява. Именно по тази ал.4 е образувано конституционно дело и КС се произнесе относно реда на погасяване на различните видове публични вземания. Вече вместо по една сметка, отделните видове се погасяват отделно. В чл. 169 е дадено и конкуренцията м/у данъци. (тест)

 

4. Лихви

 

В чл. 175 е уреден режимът на лихвите. Лихви върху лихви не се дължат и според Закона за лихвите върху данъци, такси и други държавни вземания, който се състои от 2 разпоредби. Има спор относно ал.3 – дали тази разпоредба се отнася и за имуществените санкции. При по-внимателно протичане на текста, се стига до извода, че не би трябвало, защото това би означавало прилагане по аналогия. Може, ако това е уредено в съответния материален закон, но не и директно да прилагаме тази разпоредба. Т.е. в крайна сметка лихви върху имущественни санкции се дължат само ако са специално предвидени!!! Но спор тече в практиката и затова се налага тълкувателно решение. В ал. 2 са изброени случаите, в които се дължи законната лихва, като са включени авансовите вноски. Тук има една странна хипотеза, единствена в законодателството – т. 3 – задължения за лихви възникват и върху несъществуващи задължения. Става дума за специална хипотеза, при която принципно чуждестранното лице дължи данъка при източника в България, но за да бъде избегнато двойното данъчно облагане, е необходимо да се докажат предпоставките за това. Според конкретната спогодба, лицето може да е освободено от такъв данък, но до момента на доказването на тези предпоставки, се дължат лихви.

Няма пречка изпълнението да бъде реализирано и от трето лице.

 

За данъчни задължения не е нужно вземането да е безспорно, защото обжалването на данъчни актове не спира изпълнението. Предвидено е в разпоредбите на чл.153, чл.157 ДОПК. В повечето закони, в които има предвиден разрешителен режим, се изисква декларация за липса на влезли в сила ревизионни актове.

 

В чл.209 ДОПК, като изпълнителни титули са посочени ревизионни актове и други данъчни актове, независимо дали са обжалвани, а също и данъчна декларация, подадена от задълженото лице.

 

В чл.168 най-общо са изброени способите за погасяване на публичните вземания.

 

5. Изпълнение

 

Доколкото става дума за паричен характер на данъчните задължения, изпълнението е чрез плащане. В чл. 178 ДОПК за данъците е предвидено безкасово плащане (тест), а за местните данъци може и в брой.

 

6. Разсрочване и отсрочване

 

В самите материални данъчни закони сроковете за доброволно изпълнение са различни. Възможно е да се допусне разсрочване или отсрочване. Тези два института са уредени в чл. 183-189 ДОПК.

 

При отсрочването се променя падежът на цялата сума, а при разсрочването – изпълнението е на части, като за всяка част има отделен падеж. Служебното прилгане на институтите е недопустимо, иска се сезиране от длъжника с молба. В ал.2 на чл.183 във връзка с чл. 185, ал.1 са посочени условията за разсрочване или отсрочване – това е правна възможност на длъжника, като се преценяват затрудненията му. Финансовата затрудненост трябва да е преодолима, като в молбата на длъжника се посочват доказателства за това (чл. 183, ал.2) и обезпечение. Длъжникът може да иска приложението и на двата института едновременно. Според чл. 183, ал. 3 – при тях се дължи лихва в размер на основния лихмен размер, а не законна лихва, както е обикновено при данъците. При неспазването на погасителен план, сумите стават изискуеми, заедно вече със законната лихва.

 

Чл. 187 ДОПК – отказите подлежат на обжалване по съдебен ред. Органите действат при условията на обвързана компетентност.

 

Чл. 183, ал. 3 – ако е разрешено, дължи се лихва в размер на основния лихвен процент, а не законната лихва, както е в общия режим. Това е доста изгодно облекчение.

 

В чл. 183, ал. 5 са посочени случаите, при които не се допуска отсрочване или разсрочване. Дали се разрешава задължения да се отсрочва или разсрочва по ЗДДС и ЗАДС? Когато са установени с ревизионен акт, ДА. (тест). Идеята е да не се допуска отсрочване на ежемесечното внасяне на тези задължения, което следва от материален данъчен закон, защото би повлияло на приходната част на бюджета.

 

В чл. 184 са изброени компетентните органи – вижда се, че според размера на задължението и сроковете компетентни са териториалният директор, изпълнителният директор и министъра на финансите. Грешката, която се допуска е, че някъде се вмъква и началникът на дирекция ОУИ, но той няма такова правомощие (тест).

 

В чл.186 е уредено отсрочване и разсрочване без лихви. Компетентните органи са същите. Особеното тук е, че основанията са различни – стихийни бедствия и крупни производствени аварии, както и настъпили значителни материални щети за длъжника.

 

Като особен случай се посочва чл. 188, където е уредена възможността най-общо на Министерския съвет по предложение на министъра на финансите да разсрочи/отсрочи, включително и намали, всички публични вземания. Тук е оперативна самостоятелността и отказът не подлежи на обжалване.

Друг особен случай е разсрочване/отсрочване в производството по несъстоятелност – чл. 189.

 

Има забрана за цесия на публични вземания – тя е уредена в чл. 190 ДОПК.

 

От 2014 г. в тази глава има нов раздел – 1А, който урежда разсрочване и отсрочване със законната лихва по искане на задълженото лице. Това на практика става с постигане на споразумение за разсрочено плащане. Тази уредба изрично е уредена в ДОПК, като предвижда един по-благоприятен режим.

 

№12. Гаранции при изпълнение на данъчните задължения. Обезпечителни мерки. Привилегии.

 

1.Гаранции

 

В широк смисъл под гаранции разбираме различни правни институти, установени в законодателството, които гарантират събирането на данъчните задължения в срок и изцяло. Това са принудителното изпълнение, солидарната отговорност, задължение да се представят декларации при прехвърлителни сделки, че не се дължат данъци (чл. 264 ДОПК). Такава декларация се изисква от нотариусите или съдиите по вписванията, които биха отговаряли солидарно, ако не я изискват.  Органите по приходите издават удостоверения за липса на данъчни задължения при прилагането на различни разрешителни режими.

 

Гаранции в тесен смисъл – разбираме държавата като привилегирован кредитор за вземанията й от данъци. В чл. 136 ЗЗД са уредени привилегиите на държавата – общи и специални. При специалните привилегии вземането на държавата за данъци се свързва с определен имот, но и те се предхождат от други вземания, свързани с вноски по обезпечението и принудителното изпълнение. При общите привилегии вземанията на държавата се разпростират върху цялото имущество на длъжника. Държавата не е на 1-во място нито при общите, нито при специалните привилегии. Подобно е и при производството по несъстоятелност – чл. 722 от ТЗ.

 

2.Обезпечителни мерки

 

В чл. 169 ДОПК се урежда последователността на погасяванията между различни публични вземания до започване на производството по принудително изпълнение.

 

А в чл. 191 – 192 ДОПК е уредена конкуренцията между публичното и частното изпълнително производство. За да се гарантира събирането на публичните вземания, те могат да бъдат обезпечени чрез налагане на запор, възбрана или други подходящи мерки. В чл. 1 ДОПК обезпечителното производство е посочено като самостоятелно производство, а иначе глава 24 от ДОПК се нарича “Обезпечения”. Налагането на обезпечителни мерки може да протече по различен начин.

 

а) предварителни обезпечителни мерки

 

В чл. 121, ал. 1 се предвижда, че предварителните обезпечителни мерки могат да се наложат с постановление на публичния изпълнител още в хода на самата ревизия или при издаването на ревизионния акт. Публичният изпълнител налага обезпечителни мерки, а не орган по приходите.  Особено внимание заслужава разпоредбата на чл.121, ал.3, 4, 5. С тези разпоредби се въвежда изискването обезпечителните мерки да не възпрепятстват дейността на лицето (т.е ако има четири бензиностанции, не следва да се запорират банковите сметки). От практическа гледна точка тази разпоредба е обвързана с чл.153 ДОПК, уреждащ общото правило, че жалбата срещу ревизионните актове не спира изпълнението – чл.153 ДОПК, освен ако не се представи обезпечение. Или казано по друг начин, ако по време на ревизионното производство е наложена обезпечителна мярка, която може да се ползва от лицето при искането му за спиране на изпълнението, подадено заедно с жалбата срещу ревизионния акт. Или когато се пише жалба срещу ревизионния акт, се прави особено искане (“Моля на основание чл.153 ДОПК да бъде спряно изпълнението на акта като прилагам постановление за налагане на обезпечителна мярка“). Но когато е наложено обезпечение, тази обезпечителна мярка може да спре изпълнението – чл.153, ал.3. Ако обезпечението е в пари или чрез банкова гаранция, органът е длъжен да спре изпълнението – чл.153, ал.4.

 

!!! Предварителните обезпечителни мерки не трябва да затрудняват дейността на длъжника.

 

Обезпечителното производство може да се развие и във фазата на принудителното изпълнение – чл.221, ал.4 ДОПК.

 

Обезпеченията се извършват като имуществата се оценяват по един и същ начин, независимо от реда, по който се налагат обезпечителните мерки – чл. 195, ал.6 – балансова стойност на активите, данъчна оценка, застрахователна стойност и т.н.

 

Когато обезпечителната мярка е наложена преди или след издаването на акта за съответното публично вземане, в случая ревизионния акт, налагането се извършва с постановление на публичния изпълнител– чл.195, ал.3 и чл.121, ал.2 ДОПК. Постановлението трябва да съдържа вида на обезпечителната мярка и имуществото, върху което се налага.

 

Редът за обжалване на постановлението е определен в чл. 197 ДОПК за разлика от общия ред. Сроковете тук са 7-дневни, като обжалването е пред директора на териториална дирекция, а не директора на ОУИ. Неговото решение се обжалва пред административния съд по местонахождението на териториалната дирекция.

 

Обезпечителните мерки са посочени в чл. 198, ал.1:

• възбрана върху недвижим имот, кораб,
• запор върху движими вещи или вземания на длъжника,
• запор на сметки на длъжника,
• запор на стоки в оборот на длъжника.

 

Мерките могат да се наложат върху цялото имущество на длъжника без несексвестируемото по чл.213. Органът, наложил обезпечението, може да наложи и няколко обезпечителни мерки, спазвайки изискването общата сума на обезпечението да съответства на задължението.

 

В чл. 199 е уредена възможността на длъжника да влияе върху вида на обезпеченията, като предложи замяната на един вид обезпечение с друг. Отказът на замяна на обезпечението също подлежи на обжалване по реда на чл. 197. В чл. 196 е описано съдържанието на постановлението, но освен издаването му в съответната форма, се изискват и допълнителни действия. Процедурите са уредени в чл. 201, 202, 205. При запор върху движими вещи – чл. 201, се извършва опис, оценка и предаване на вещта; при възбрана – постановлението подлежи на впсване – чл. 205. При вземания от банки и трети лица се налага запор върху тези вземания чрез запорно съобщение – чл. 202.

 

Разпореждането с вещи, върху които е наложена обезпечителна мярка, води до солидарна отговорност, ако тези вещи са в трети лица. Отмяната на обезпечителните мерки е уредена в чл. 208 като разграничаване служебна отмяна и по искане на длъжника. Основанията – погасяване на задължението. Отказът за отмяна също подлежи на обжалване.

 

№13. Принудително изпълнение на данъчни задължения.

 

1.Обща характеристика

 

Това е вторият вид изпълнение след доброволното. При него се осъществява държавна принуда, за да подчини поведението си длъжникът на тази принуда. Нормативната уредба е в ДОПК – за принудителното изпълнение на всички публични вземания, включително данъци, т.е по реда на ДОПК се събират публични държавни и общински вземания – чл. 163, ал. 1 и 2 ДОПК.

 

При принудителното изпълнение се спазват общите за данъчния процес принципи – законност, служебно начало, писмено начало, бързина.

 

Компетентни органи – наричат се публични изпълнители– чл. 167 ДОПК. Този текст ги определя като органи, които извършват принудителното изпълнение и осъществяват дейност по обезпечаването.

 

В чл. 226 са описани актовете, които издават публичните изпълнители. Те издават постановления и разпореждания или съставят протоколи (за всяко действие се съставя такъв).

 

В чл. 210 от ДОПК са посочени участниците в производството по принудително изпълнение, наречени страни. Освен органът по принудителното изпълнение, се включват длъжниците и техните наследници, участник е и публичен взискател. МВР е публичен взискател по глобите, наложени с наказателни постановления, а орган по принудително изпълнение – НАП. Публичният взискател не е публичният изпълнител, той е органът, постановил вземането. Публичен взискател е този, по чиито бюджет ще постъпи публичното вземане.

 

В чл.212 – предвижда общото задължение на задължените лица да предоставят информация и да съдействат при принудителното изпълнение. За да започне принудителното изпълнение, освен че длъжникът трябва да е в забава и да му е изпратена покана за доброволно изпълнение, следва да е налице изпълнителен титул – документ, в който е материализирано субективното право на държавата да получи вземането си, определено по основание и размер. Вземането не трябва да е отсрочено или разсрочено.

 

В чл. 209 ДОПК са изписани изпълнителните титули, наречени изпълнителни основания. По отношение на данъците това са ревизионните актове, независимо дали са обжалвани или не (ако изпълнението не е спряно по реда на чл.153 или 156 във връзка с чл.157), актовете по чл. 106 и 107 ДОПК (независимо дали са обжалвани) и което е специфично и особено – данъчната декларация, подадена от задълженото лице. Самото изпълнително дело се образува като самият изпълнителен титул се изпраща на публичния изпълнител, за да образува принудителното изпълнение – чл. 220.

 

Преди да започнат същинските принудителни действия, публичният изпълнител при НАП е задължен да изпрати покана за доброволно изпълнение – чл. 182 ДОПК. Като заедно с това, може да приложи и мерките по ал. 2 на същата разпоредба (ПАМ). Това е първата покана. В чл. 221, ал. 1 ДОПК вече при започване на принудително изпълнение, публичният изпълнител отново е длъжен да изпрати втора покана (наречена съобщение) за доброволно изпълнение. Целта е да се мотивира лицето да плати и да се избегмат разноските, свързани с принудителното изпълнение. С това всъщност започва принудителното изпълнение.

 

За данъците не е необходимо вземането да е безспорно. Оспорването на вземането по административен ред или пред съд, не спира изпълнението – чл. 153, ал. 1 и чл. 157, ал. 1 ДОПК. Само ако органът, пред който се обжалва, постанови спиране срещу представяне на обезпечение, се спира изпълнението – чл. 153, ал. 2 и чл. 157, ал. 2. В тази връзка е и чл. 127 относно ревизионните актове и тяхното изпълнение.

 

Основанията са спиране на изпълнението – чл. 222, ал. 1. Особеното е, че не се начисляват лихви докато е спряно. Смъртта на длъжника е основание за спиране (NB!!! тест).

 

Прекратяване на производството– чл. 225 ДОПК.

 

Способи

 

Според чл.215 принудителното изпълнение се извършва чрез различни способи –

 

• изпълнение върху вземания и парични средства на длъжника в банки и 3-ти лица
• изпълнение върху вземания и парични средства на длъжника,
• изпълнение върху движими, недвижими вещи и ценни книги.

 

Публичният изпълнител може да използва всеки един от способите – заедно или поотделно. В отделните разпоредби са описани различните способи. Чл. 216 ДОПК обявява за относително недействителни спрямо държавата разпоредителни сделки с имущества на длъжника, сключени след датата на установяване на публичното задължение или след връчването на заповедта за ревизия. Когато изпълнението се насочва върху движими и недвижими вещи на длъжника, способът е публична продан, която бива два вида. Уредена е в глава 26 и се дели на публична продажба и продажба на постоянно определени места. Специфични случаи на продажба са изброение в чл.242, 258, 262 ДОПК. Във всички случаи, преди публичната продан, вещта подлежи на опис и оценка.

 

При принудителното изпълнение разграничаваме 2 способа:

• изпълнителен запор, който се ревизира чрез разпореждане и се отнася до вземания на длъжника от негови кредитори независимо от основанията за вземания (трудови договори, наеми и др.)
• опис и публична продан на имуществото (движимо или недвижимо)

 

Публичната продан бува 2 вида:

• публична продажба – описани са и особени случаи на продажба.
• търг

 

Изпълнението срещу вземанията от банки и трети лица не банки – уредено в чл.228, респективно чл.230. Извършва се с разпореждане.Интересна е хипотезата на чл.229, която допуска да се извършат неотложни плащания, съответно са посочени условията за това.

 

Предмет на изпълнението е цялото имущество на длъжника – чл. 213, защото в нея са посочени и несеквестируемото имущество, изхождайки от принципа, че всичко останало подлежи на принудително изпълнение. В чл. 214 е уредена възможността за избор на длъжника, а отказът на публичния изпълнител се обжалва по реда на чл. 197.

 

Защита срещу принудително изпълнение

 

Срещу принудителното изпълнение длъжникът може да се защити. Чл. 266 – 269. Защитата е срещу незаконосъобразни действия на публичния изпълнител, които накърняват правата и законните интереси на длъжника. Дава се възможност на длъжника и евентуално на трети лица да се защитят срещу подобни действия. Обжалват се само законосъобразността на действията, не се оспорва основанието и размерът на вземането. Могат да обжалват длъжниците, но понякога могат и трети лица – съпруг недлъжник, съдружник, кредитор, тъй като принудителното изпълнение може да засегне и техни права и законни интереси. Чл. 266 ДОПК изрично предвижда, че както длъжникът, така и трето лице. И тук жалбата е до териториалния директор, а сроковете са 7-дневни. Самата процедура е чл.267, като се допуска и обжалването пред административен съд по местонахождението на съответната териториална дирекция. Обжалват се конкретни действия и ако се окаже, че те са незаконосъобразни, това не означава, че принудителното изпълнение не може да продължи чрез друг способ. Поради тази причина чл.266, ал.4 ДОПК предвижда, че жалбата не спира изпълнението, освен ако е подадена от трето лице със самостоятелни права върху вещта.

 

Вторият способ за защита е уреден в чл. 269, който може да се използва не от длъжника, а от трето лице, чиито права са засегнати от изпълнението. Става дума за вещи на трето лице, върху които то претендира, че има права. Тук органът по принудителното изпълнение преминава към друг способ или спира производството. Искът се предявява срещу длъжника и взискателя.

 

№14. Други способи за погасяване. Амнистия. Давност. Опрощаване. Прихващане.

 

Тук става дума за различни способи и различни институти на правото – амнистия, опрощаване, прихващане, давност. Не са приложими договоряване, отказ от права, прехвърляне на задължения. Приложими са само тези способи, които са предвидени в закона.

 

1.Амнистия

 

Амнистията е предвидена в КРБ като общ институт – чл. 84, т. 13. Тя се постановява със закон от Народното събрание, като особеност на този закон е, че той има еднократно действие. Погасяват се задълженията и законът прекратява действието. По същество със Закона за амнистията не се отменя фактическия състав, породил задълженията. В закона се описват критериите за начина, по който се погасяват данъчните задължения – данъчнозадължените лица, падежът, размерът на задължението. Този закон се прилага служебно, без да е необходимо сезиране. Амнистията може да бъде пълна, частична, под условие. Пълна- за цялото задължение, частична за част от него.

 

2.Опрощаване

 

Опрощаване – правомощие на президента – чл. 98, т. 12 от КРБ. Тук става дума за опрощаване на конкретни задължения и конкретни лица. Президентът се сезира от длъжника, исканията се разглеждат от Комисия към президента, вземат се становища на взискателя, на общинските съвети и се прави предложение до президента. Когато президентът реши да опрости задължението, издава указ (ИАА), а при отказ – председателят на комисията уведомява с писмо длъжника.  Указът на президента подлежи на приподписване от министъра на финансите и има конститутивно действие. Президентът действа при условията на оперативна самостоятелност. Отказите не подлежат на обжалване.

 

3. Прихващане

 

Прихващане – уредено в чл. 128 – 132 ДОПК, чл. 170 и чл. 223. По общия режим на прихващане на гражданското право всяка страна може да направи изявление за прихващане без да иска съгласие на другата страна. В данъчното право -прихващането става със съгласието, волеизявлението на органа по приходите. Волеизявлението не променя момента на настъпване на правните последици от прихващане. Органът действа при условията на обвързана компетентност и отказът може да се обжалва – чл. 129, ал. 7 и чл. 130. Правните последици от прихващането настъпват не от момента на волеизявлението на органа, а от момента, когато прихващането е било възможно, т.е. от момента, в който двете вземания са били изискуеми и ликвидни. Поради това е ирелевантен въпросът за настъпилата давност до изявлението на държавния орган. Лихвата е от момента на възможното прихващане. За давност – чл. 128, ал. 1, а също и в чл. 223.

 

4. Погасителна давност

 

Погасителната давност – в данъчното право давността е уредена в чл.171 и чл.172 ДОПК, като е 5 – годишна. Особеното е от кога започва да тече давностният срок – от 1-ви януари на годината, следваща годината, през която е трябвало да се плати публичното задължение!!! В ал. 2 на чл. 171 е уредена абсолютната давност от 10 години, независимо от спирането и прекъсването на давността. Основанията за спиране и прекъсване са в чл. 172. Основания за спиране е започване на ревизия, но не за повече от 1 година, а за прекъсване – издаване на акт, като ако актът бъде отменен, давността не се смята за прекъсната.

 

Чл.174 – не подлежат на връщане доброволно платените задължения след изтичане на давностните срокове.

 

Трябва да се прави разлика между давността по чл. 171 и преклузивният 5-годишен срок за образуване на производството за извършване на ревизии по чл. 109. Много е интересна съдебната практика по тези въпроси. В чл. 109 също се предвижда 5 години, но тук обвързването е с подаване на декларация, а не с плащането по чл. 171. По чл.109 се ограничва възможността за извършване на процесуални действия.

 

Имаме и института на отписването – уредено в чл. 5, ал. 5, т. 9 от ЗНАП  (до 100 лв. Със съгласието на управителния съвет, а не на изпълнителния директор) и чл.173 ДОПК,, който предвижда, че се отписват вземания, погасени по давност. Това обаче не води служебно прилагане на давността, а следва да се сезират органите по приходите с възражение за изтекла давност.

 

№15. Данъчен процес. Обща характеристика. Нормативна основа. Принципи на данъчния процес. Участници, субекти и страни в процеса. Видове производства.

 

1.Обща характеристика на данъчния процес

 

Данъчната дейност се осъществява на основата на определени процесуални правила, съвкупността от които образуват данъчния процес. Това са норми, съдържащи се основно в ДОПК. Субсидиарно се прилага АПК и ГПК, а за установяване на данъчни нарушения като вид административни нарушения и налагане на наказания – ЗАНН. Процесуални норми присъстват и в материалните закони.

 

Уредбата на тази метерия в специален нормативен акт е формалният критерий за обособяването на данъчния процес като специфичен, особен вид административен процес.

 

Понятието данъчен процес в широк смисъл обхваща различните видове производства – производство по данъчна регистрация, производство по извършване на данъчни ревизии и проверки, производствата по издаване, обжалване и изпълнение (в двата му вида – доброволно или принудително) на данъчни актове, производството по налагане на обезпечителни мерки, производството по установяване на данъчни нарушения и налагане на санкции.

 

Данъчен процес в тесен смисъл – административното правораздаване по данъчни спорове.

 

2. Принципи

 

Данъчният процес се развива въз основа на следните принципи:

 

1) Принцип на законността– чл. 4, ал. 1 КРБ. Отнася се до спазването както на материалния, така и на процесуалния закон. Според чл. 2 ДОПК, където е уреден този принцип, всяко процесуално действие на органите на приходите и на данъчните субекти трябва да е съобразено с изискванията на съответния закон.

 

2) Чл. 3 ДОПК урежда принципът на обективност. Той се свързва с установяването на действителната фактическа обстановка, като абсолютно необходимо условие за законосъобразното решаване на въпроса. Той се изразява в това, че органите по приходите са длъжни с активни действия да стигнат до обективната истина относно всички факти и обстоятелства, които са правнорелевантни за данъчното облагане. Не че винаги го прави J

 

3) Принципът на обективност е свързан с принципа на служебното начало – чл. 5 ДОПК, който изисква от органите по приходите служебно да установяват сами фактите и обстоятелството от значение за задължението, включително и тези, водещи до облекчение.

 

4) Чл. 4 – самостоятелност и независимост на органите по приходите. Само при условията на чл. 7, ал.3 във връзка с чл. 76 горестоящият орган може да изземе решаването на конкретен въпрос, възлагането му на друг равен по степен орган ако са налице основанията за отвод и самоотвод!!!

 

5) Друг принцип, предвиден в чл. 6 ДОПК е на добросъвестност и право на защита. Гарантират се равни процесуални възможности за участие в различните производства (да сочат доказателства, да правят възражения, да обжалват актове с цел да въздействат върху крайния акт на съответното производство).

 

6) Принцип на служебна тайна относно данъчна и осигурителна информация – чл. 72 – 75 е уреден режимът на данъчната и осигурителната информация. Това е вид служеба тайна, което разкриване е по специални правила. Чл. 270 осигурява санкционното покритие на тези правила, като е предвидена административно-наказателна отговорност. Обикновено такава информация се разкрива по повод съдебни делба за събиране на доказателства, свързани с трети лица от значение по делото. Прави се искане до съда по реда на чл. 72 ДОПК.

 

7) Принцип на бързина и процесуална икономия – изразява се в сроковете, предвидени в процесуалното законодателство за реализиране на правомощията на органите по приходите. Общата уредба на сроковете е в чл. 22 и сл. ДОПК, но специфично проявление на този принцип е чл. 155, ал. 5 ДОПК, който не допуска повторно връщане за нова ревизия при вече отменен ревизионен акт от Директора на дирекция ОДОП. Има много интересна съдебна практика – обжалва се ревизионен акт и директорът на дирекция ОДОП има правомощието да отмени този акт, но се разви една практика, според която първо обявява ревизионния акт за нищожен, прави се нова ревизия, след това издадения повторно ревизионен акт го отменя и пак връща за нова ревизия и така процесуалните срокове се удължават значително. ВАС реши, че независимо от основанието за отмяна на ревизионния акт, само веднъж може да се върне.

 

3. Участници, субекти и страни

 

От гледна точка на понятията участници, субекти и страни в данъчния процес, следва теорията на административното право. В ДОПК, глава 3, чл. 9 – 13 е наименована страни и участници в производството. Специфично за данъчното право – чл. 9, ал. 2, и неперсонифицираните дружества и осигурителните каси се приравняват на ЮЛ.

 

Адресати на данъчните актове са неограниче брой Ф / ЮЛ, които, заедно с органите на приходната администрация и други участници в процеса( свидетели, вещи лица), имат определени процесуални права и задължения. Критерият за правата и задълженията разделя участници, субекти и страни.

 

а) участници

 

Участници е най-широкото и включва в себе си както субектите на процеса, така и страните. Участник е всеки, който има някакви права и задължения и изпълнява някаква процесуална роля. Освен органите на приходната администрация това са свидетели, вещи лица, данъчнозадължени лица, трети лица, чиито права и законни интереси са засегнати от актовете на органите по приходите.

 

б) субекти

 

Субекти е по-тясно понятие. Това са всички правни субекти, които встъпват в данъчни ПО, но имат правото да извършват определени процесуални действия във връзка със започването, развитието и приключването на данъчния процес, т.е. техните действия пряко влияят върху движението на процеса. Тук се включват  страните и решаващият орган, а не и лицата, които подпомагат процеса (без свидетели, вещи лица и т.н.). Субекти са органите по приходите, публичните изпълнители, които извършват определени процесуални действия, като тяхното качество може да е различно. В едни производства те са решаващ орган (например при извършване на ревизията, при налагане на обезпечителните мерки за публичните изпълнители), а в други производства в контролната фаза са страни в производството. Разбира се, решаващ орган е и съдът, пред който са оспорени действията на приходната администрация. Субект на данъчния процес може да бъде и прокурора, когато участва в съдебната фаза при обжалването на ревизионните актове и дава заключение за основателност на жалбата. Практиката приема, че прокурорът встъпва в дела с правен интерес над 5000 лв.

 

в) страни

 

Най-тясното понятие е страни – това са правните субекти, които участват в процесуалните правоотношения и чиито права и законни интереси са засегнати от издаваните актове на приходната администрация. Това е във фазата на данъчна регистрация, на проверки иревизии, на обезпечителни мерки. Органите по приходите са страна в процеса във фазата на административното обжалване, когато спорът за законосъобразността на актовете се решава извън рамките на администрацията.

 

№16. Данъчен контрол. Органи. Данъчни ревизии и проверки. Доказателства и доказателствени средства.

 

1.Данъчен контрол

 

Данъчният контрол като всеки вид контролна дейност е контрол за изпълнение на управленски решения – в случая нормативните актове в сферата на данъчното право. Компетентните органи упражняват контрол относно спазването на НА в сферата на данъчното право. Всяка контролна дейност се изразява в съпоставяне на фактическото положение с действащото законодателство и се схваща като контрол относно точното изпълнение на данъчните правни норми.

 

Данъчният контрол се осъществява от специализирани държавни органи като част от управлението. Разграничаваме 2 форми на данъчен контрол:

• ревизия и
• проверка.

 

2. Ревизия

 

а) същност

 

Данъчната ревизия е определена в чл. 110, ал. 2 ДОПК като съвкупност от процесуални действия, осъществявани от органите по приходите за установяване и доказване на факти и обстоятелства, които имат значение за установяването на задължения за данъци, т.е при ревизията се установяват или не данъчни задължения.

 

За разлика от ревизията при проверката само се установяват факти, свързани със задълженията за данъци без да се установяват данъчни задължения. Това са всевъзможните проверки за касови апарати, спазване на валутния режим, спазване на акцизния режим и затова при проверката, както е посочено в чл. 110, ал. 4, няма писмено възлагане, няма акт за възлагане, не се спазват правилата за компетентност. Проверката приключва с протокол, от които може да се издадат актове по ЗАНН или да се стигне до ревизия.

 

Съставянето на ревизионни актове се предхожда от множество проверовъчни действия на контролните органи, регламентирани в данъчното законодателство. Предвидени са също така условия за тяхната валидност, правното им значение и последици. За да имат съставените актове доказателствена сила, контролният орган трябва да провери фактическото положение на обекта и да го съпостави с действащото законодателство, а ревизионните актове трябва да са подкрепени с доказателствата към ревизионните доклади, удостоверяващи направените констатации.

 

б) начало и възлагане

 

Ревизия се прави за изтекъл отчетен период или за установяване на отделни данъчни задължения, т.е форма е на последващ контрол, като за изтекъл данъчен период се има предвид чл. 109 – предвижда се преклузивен срок за извършване – 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена за образуване на производство по данъчна ревизия.  Обект на контрола е дейността на данъчния субект.

 

Ревизията започва с издаването на заповед за нейното възлагане, преминава през изготвянето на ревизионния доклад и приключва със съставянето на ревизионен акт. Информационната база на ревизията са носителите на отчетна (счетоводна информация и други документи в ревизирания обект. т.е издават се множество актове, действителността на всеки един от който би могла да повлияе върху валидността на крайния акт.

 

Съгласно чл. 112 ревизията се възлага от органа по приходите, определен (оправомощен) от териториалния директор на компетентната териториална дирекция (а не от териториалния директор) – тест !!! Това оправомощаване става с изрична заповед. Има една особеност в развитието на цялото ревизионно производство – всички тези действия се проверяват от съда служебно – когато проверява законосъобразността на акта. Започва се именно от това, дали всичко със заповедта е наред. Това няма как да се впише в длъжностната характеристика, става само с нарочна заповед!!! – тест!!!

Или на второ място се възлага от изпълнителния директор на НАП или определен от него зам-директор за всички лица!!! Т.е. тук вече се изключва териториалната компетентност.

 

Възлага се на орган по приходите – инспектор или експерти, като актът, с който се възлага ревизията – заповед за възлагане със съответните реквизити, посочени в чл. 113, ал. 1, която се връчва на данъчнозадълженото лице. Уведомяването за ревизията се извършва при започването й чрез връчването на заповедта за възлагане.

 

Следваща уловка е разпоредбата на чл. 113, ал. 4, че тази заповед се обжалва само с ревизионния акт. Не може да се обжалва самата заповед.

 

в) срокове

 

В чл. 114 са определени сроковете за извършване на ревизия – до 3 месеца и започва да тече от датата на връчването на заповедта за възлагане. Но в практиката възникна проблем – чл. 112 казва, че ревизионното проиводство се образува с издаването на заповедта за възлагане, а след това казваме, че, ревизията започва да тече от датата на връчване. В практиката преобладаващото мнение е, че тече от момента, когато лицето е узнало.

 

Ако този срок е недостатъчен, той може да се удължи, но предпоставките за удължаване са различни (чл. 114, ал. 2 и ал. 4). Съдебната пактика приема, че събраните доказателства след този срок . Първо срокът не трябва да е изтекъл (т.е втората заповед за удължаване трябва да е с дата преди изтичането на срока, като се дава възможност за удължаване до 1 месец от органа, възложил ревизията), а вече до 3 години се иска заповед от изпълнителния директор на НАП, издадена въз основа  на мотивирано предложение на териториалния директор (вж чл. 114). Съдебната практика приема, че събраните доказателства след изтеклия срок са неотносими към спора.

 

Единствено заповедта за прекратяване на ревизионното производство подлежи на обжалване по реда за ревизионните актове, защото лицето има правен интерес от  това да му бъде извършена ревизия, за да знае, че съответните периоди са проверени и после да няма повторна.

 

г) място на провеждане

 

В чл. 115 е определено къде се провежда ревизията (това е най-малко спазваната разпоредба) – при ревизираното лице, а при невъзможност – в териториалната дирекция. Обикновено за поисканите и предоставените документи се съставя протокол, опис.

 

д) правомощия

 

При извършване на ревизията органът по приходите има правомощията по чл. 12 ДОПК и чл. 42 от ЗМВР, а задълженото лице по чл. 13 ДОПК. Данъчният субект е задължен да оказва съдействие на ревизиращия орган, като му осигури всички условия за упражняване на правомощията. Във всички случаи обаче, за да се търси съдействие, то трябва да е свързано с проверовъчната дейност и данъчното облагане, а данъчният орган трябва да обоснове необходимостта от съдействието като го посочи в определения акт. Наричат се искания за предоставяне на обяснения и доказателства.

 

Разбира се, в хода на ревизията органите по приходите могат да упражнят и правомощието си искане за разкриване на банкова тайна по реда на ЗКИ.

 

е) насрещна проверка и проверка по делегация

 

Възможни са отклонения. Тогава се говори за извършване на насрещна проверка и проверката по делегация – чл. 45 и 46. Насрешните проверки се извършват при трети лица, като се изготвят протоколи за извършване на насрещна проверка от органи на конкретната териториална дирекция. Насрещните проверки са чест случай – всяка ревизия обикновено включва и насрещна проверка. Пример –  прави се ревизия на някой от Варна, който има сделки с някой от София и за това се изпраща искане за извършване на насрещна проверка на териториална дирекция в София, при което органите по приходите съставят протокол за извършвна насрещна проверка и го препращат на ревизиращите във Варна.

 

Ако се налага проверка на дейността на лицето, осъществявана в територията на друга териториална дирекция, се извършва проверка по делегация.

 

ж) спиране, възобновяване и прекратяване

 

Самото производство по ревизия може да се спре, възобновяване и прекрати при условията на чл. 34 и сл. ДОПК.

 

з) ревизии при особени случаи

 

В чл.122 е уредено специално ревизионно производство, наречено ревизии при особени случаи. В посочената разпоредба е отбелязано, че при определени предпоставки, изрично изброени в ал.1 – нередовно водена отчетност, неподаване на декларации, данни за укрити приходи или доходи. Т.е налице са факти, от които не може да се определи по нормалния ред данъчната основа и задължението на лицето. Когато се проявят тези факти органът по приходите уведомява лицето, че този ред ще се приложи за установяване на задълженията. Това уведомление е важно, защото е процесуална предпоставка за по-нататъшните действия (чл. 124, ал. 1).

 

След това се дава възможност на органът по приходите, използвайки критериите в чл. 122, ал. 2 да определи данъчната основа (т.е с косвени данни, относими към дейността на лицето) и от тук да приложи ставката. Изследват се всички относими критерии към дейността му според съдебната практика. Критериите за тази преценка са уредени в ал.2 (тези ревизии се наричат ревизии по аналог). Установявайки по косвен път данъчната основа, трябва да се избере тази, която съобразно обстоятелствата по конкретния случай, най-точно отговаря на действителността, обективната истина.

 

Само при ревизии, извършени по този ред се предвижда презумпцията в чл. 124, ал. 2, че фактическите констатации в акта се смятат за верни до доказване на противното. Фактически тази презумпция обхваща както предпоставките за започване на ревизията, така и предпоставките за определяне на данъчната основа.

 

3. Доказателства и доказателствени средства

 

Принципът за установяване на обективната истина изисква да се установи, че правопораждащия, правоизключващия или правопогасяващият факт е възникнал. В този смисъл доказването в данъчния процес е съвкупост от процесуални действия, насочени към издирване и установяване, с помощта на доказателствените средства, на правнорелевантни факти от значение за предмета на съответното производство.

 

Най-общата класификация на доказателствата в данъчния процес е следната:

• преки и
• косвени доказателства от гледна точка на връзката им с фактите (дали по пряк или по косвен път установяват същите).

За данъчното облагане от значение са преките освен при условията на чл. 122, където се използват косвените.

 

Според характера на източника доказателствата биват:

• първични
• вторични

Приоритет се дава на първата група.

 

С оглед на това дали доказателствата установяват наличието на подлежащите на доказване факти или обстоятелства за тяхната липса биват:

• положителни
• отрицателни

 

независимо за кои от посочените доказателства става дума се примат само тези, които са събрани по установения в закона ред и чрез предвидените от него способи. Общата уредба на доказателствата е в чл. 37 – 71 ДОПК и чл. 116 ДОПК.

 

Инициатива за събиране на доказателствата според чл. 37 има органът по приходите служебно, а също така и субектът – данъчнозадълженото лице.

 

Предмет на доказване са основанията за възникване на данъчното задължение и данъчното облекчение, а цел на доказване – законосъобразното внасяне или невнасяне, изцяло или частично, или в срок на задължението.

 

№17. Ревизионни актове. Издаване. Обща характеристика. Условия за действителност. Обжалване по административен ред.

 

1. Издаване и обща характеристика

 

След извършването на ревизията в сроковете установени със заповедта за възлагането й, първо се съставя ревизионен доклад с реквизитите, предвидени в чл. 117 – 14 дни след приключването. Този ревизионен доклад се връчва на ревивизираното лице за възражение. Особеност – срокът за възраженията по принцип е 14 дни, но лицето може да поиска той да бъде удължен до 1 месец. Може и да не прави никакви възражения.

 

От гледна точка на характеристиката му ревизионният доклад е констативен по своя характер акт, с който не се създават данъчни задължения по аргумент за противното от чл. 108, ал. 1 и чл. 118.

 

Важна промяна през 2012 г. се извърши по отношение на компетентността за издаване на ревизионния акт – чл. 119, ал. 2 – трябва да е издаден от 2 лица, които ако не постигнат съгласие за издаването, териториалният директор издава заповед, с която определя орган по приходите при издаване на ревизионен акт. Другата хипотеза е да се прекрати производството, когато установяването на задължения или отговорности в конкретното производство е недопустимо (например изтекъл е преклузивният срок по чл. 109).

 

Ревизиите трябва да приключат в определен срок. В ДОПК е предвидено, че не по-късно от 14 дни след изтичането на срока за извършването на ревизията, се съставя ревизионен доклад с реквизите, предвидени в чл.117. Този ревизионен доклад се връчава на ревизираното лице за възражения и представяне на доказателства. Срокът е 14-дневен, но може да се продължи до 1 месец по искане на ревизираното лице.

 

Въз основа на доклада и изтичането на срока за възражения се издава ревизионен акт. Този акт се издава от лице, изрично определено със заповед за определяне на компетентен орган от лицето, възложило ревизията. На практика, това е някое от лицата, участвали в ревизията. И при тази заповед следва да са спазени условията за неговата законосъобразност. След като се определи това лице, то ще издаде ревизионен акт или може да прекрати производството.

 

Съдържанието на ревизионния акт е в чл. 120. Редно е ревизионният акт да има самостотелни мотиви, различни от тези в ревизионния доклад и да са обсъдени възраженията ои доклада. Формата е писмена. По своя характер ревизионните актове са ИАА и имат всички техни белези. Легалното определени за ревизионен акт е в чл. 118. Че е административен акт следва и от правомощията на съда при обжалването им и преценката на законосъобразността им – чл. 160, ал.2 ДОПК. Съдът преценява законосъобразността на акта и са изброени условията, като се приема, че макар и изрично да не е посочено в ДОПК, актът трябва да съответства и на целта му.

 

Ревизионните актове са декларативни актове, с които се признава едно съществуващо право, а не се поражда такова. Това е правото на държавата да получи едно данъчно вземане, респ. задължение на данъчния субект да го заплати или правото на данъчния субект за прихващане или възстановяване на недължимо платени суми. Това е акт по прилагане на диспозицията на на данъчната норма. П

 

Предназначението на акта е да определи конкретното данъчно задължение или право на конкретния длъжник, като го направи ликвидно и изискуемо, а това означава – да се посочат правното основание, размерът и срокът, в който те се дължат.

 

С оглед на това дали създава задължения или права, актът може да бъде

• облагоприятстващ или
• утежняващ.

 

След като за законосъобразност за приложими правилата на АПК (чл. 146), то при проверката им се изследват всички тези изисквания.

 

Особености:

При изследване на компетентността (това не се отнася само до ревизионния акт, а и до всички подготвящи заповеди) от значение са всички форми на компетентност, като според разбирането на съдебната практика, ако заповед за удължаване срока на ревизията е издадена след изтичането, това не води до нищожност на ревизионния акт, а се приема, че събраните след това доказателства са неотносими. Вж. Чл. 119, ал. 2

 

Има административно наказателна разпоредба за незаконна ревизия, която обхваща и ревизии извън определен срок. При порока за нарушена компетентност правната последица е нищожност.

 

Има ТР по въпросите за делегиране и заместване (често се пада на казуса за държавен изпит).

 

Чл. 120 ДОПК – има образец на ревизионните актове. Актът трябва да съответства на материалноправните изисквания.

 

Ревизионният акт се проверява в 2 направления – дали законът е изтълкуван правилно и дали той е приложен правилно по отношение на установените фактически положения. Указанията, писмата и становищата на изпълнителния директор на НАП са вътрешнослужебни актове, но често и двете страни се позовават на тях.

 

Актът се връчва в 7-дневен срок от издаването му и подлежи на доброволно изпълнение в 14-дневен срок от връчването му.

 

2. Обжалване по административен ред

 

Компетентен е само директорът на дирекция ОДОП при ЦУ на НАП в съответния град (Варна, София, Бургас, Пловдив и Велико Търново).

 

Особеното на данъчното производство е това, че за разлика от АПК, е задължителен административният ред за обжалване на акта. Това е административен контрол върху ревизионните актове, осъществяван вътре в системата на приходната администрация – чл. 152 – 155 ДОПК. Компетентен орган е съответният директор на дирекция ОДОП, наречен решаващ орган в ал.2 на чл. 152 и е с определена териториална компетентност.

 

Право да обжалва акта има данъчнозадълженото лице. Достатъчно е то да има правен интерес да го обжалва, а такъв ще е налице щом неизползването на този способ за защита би довел до неблагоприятни за него правни последици. Внасянето на данъчното задължение не изключва правния интерес. Правен интерес имат и правоприемниците. Без значение е дали актът е доброволно изпълнен, като от значение за правния интерес да съществува както при подаването на жалбата, така и при произнасянето на контролната институция. Обжалването на акта означава, че е упражнено правото на жалба като процесуално право на длъжника. Ако е упражнено при спазване на законовите изисквания, води до образуване на производство при решавашия орган.

 

Обжалването на акта не спира изпълнението. Възможно е решаващият орган да спре изпълнението – чл. 153, ако се направи искане за спиране (заедно със жалбата срещу ревизионния акт) и при наличието на основанията, посочени в ДОПК – да се представи обезпечение. За спирането се произнася решаващият орган.

 

Обжалва се законосъобразността на акта. Срокът е 14-дневен от връчването на акта, преклузивен е. Подадената след срока жалба се оставя от решаващия орган без разглеждане с решение, което подлежи на обжалване пред съответния административен съд, който пък се произнася с определение. В ал. 2 на чл. 147 са посочени нередовностите, които изискват отстраняване от страна на жалбоподателя.

 

За възстановяването на сроковете чл.26 ДОПК, като  субсидиарно се прилага АПК.

 

Жалбата се подава чрез началника на териториалната дирекция, където е регистриран данъчният субект. Формата е писмена, съдържанието е посочено в чл. 145 (реквизити). Подава се чрез териториалния директор до директора на дирекция ОДОП. Чл.155 е изменен – срокът за произнасяне на решаващия орган е 60-дневен от изтичането на срока по чл.146.

 

Обикновено в жалбата могат да се направят и двете искания – да се отмени изцяло ревизионният акт или да се отмени частично или да се намали размера на данъка. Трябва да се разграничава обжалването изцяло, отчасти и законосъобразността. Непосочването на пороците на акта не е основание за оставянето на жалбата без движение.

 

ДОПК освен нередовностите по чл. 147, ал. 2 не съдържа реквизити за възраженията по акта.

 

По-нататъшното обжалване пред съда е допустимо само в частта, в която той е обжалван по административен ред!!! Към жалбата обикновено се прилагат и писмени доказателства.

 

Решаващият орган се произнася в 60-дневен срок от подаването на жалбата или отстраняването на нередовностите. Срокът се брои от постъпването на жалбата при териториалния директор, който има задължението в 7-дневен срок да я препрати, т.е. за нас срокът става 67 дни. Друга особеност е, че с ТР 7/2008 ВАС се определя, че този 60-дневен срок е преклузивен. (за произнасяне на решаващия орган). По взаимно съгласие срокът може да бъде удължен до 3 месеца! чл. 156/7 – 60 дни влизат в този срок.

 

(допълване от упражнение) ЧЛ. 156/5 АКО НЯКОЙ ПИШЕ, ЧЕ РЕВИЗИОННИЯТ АКТ СЕ ОБЖАЛВА ПРЕД ОКРЪЖЕН СЪД – 2! ПРЕД АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, А НЕ ПРЕД ОКРЪЖЕН. В АЛ.5 СЕ ГОВОРИ НЕ САМО ЗА РЕВИЗИОННИЯ АКТ. Пред съда се обжалва ревизионния акт, а не решението на директора на ОДОП. Решението на директора на ОДОП не може да се обжалва.  Обжалването пред съда може да е и бланкетно. Съдът е длъжен да провери всички основания. При ревизионните актове административният съд е инстанция по същество.

 

Според чл.155 ДОПК решаващият орган разглежда жалбата и се произнася с мотивирано решение, с което той може да:

• потвърди,
• измени,
• отмени изцяло или
• отмени частично акта.

 

Няма пречка да събира и нови доказателства, често се допускат и експертизи. Решаващият орган е длъжен да провери всички основания за законосъобразност на акта, независимо дали са посочени от лицето или не. Изрично е посочено в чл. 155, ал. 8, че той не може да влошава положението на жалбоподателя.

 

В чл. 154 е предвиден а възможността за постигане на споразумение. То обхваща доказателствата, които се смятат за безспорни. Приложими са общите правила за споразумението по АПК.

 

Решението се съобщава в 7-дневен срок. По-нататъшната възможност е обжалване пред съда.

 

В чл. 155, ал. 4 е дадена възможност на решаващия орган да отмени изцяло или частично акта и да върне еднократно преписката на органа, възложил ревизията, със задължителни указания за издаване на нов ревизионен акт. Това обаче е възможно при 2 изрично посочени в разпоредбата хипотези: непълнота на доказателства и съществени процесуални нарушения. Ал.5 предвижда, че не се допуска повторно връщане на преписката за нова ревизия. Тук възниква следният спор – възможно ли е при обжалването по административен ред решаващият орган да обяви акта за нищожен, след което да започне нова ревизия и при повторното обжалване на последващия ак, решаващият орган пак да върне? Преобладаващото мнение е, че това е неправилно и по този начин се заобикалят разпоредбите за нарушаването на сроковете.

 

Срокът за произнасяне може да бъде продължен по взаимно споразумение между жалбоподателя и решаващия орган. Сключва се споразумение – чл. 156, ал. 7. Като срокът е до 3 месеца. Ако решаващият орган не се произнесе в срока, който му е определен (60-дневен или до 3 месеца според споразумението) ДОПК за разлика от АПК предвижда изричната презумпция, че непроизнасянето на органа в срок се смята за потвърждаване на акта, т.е. имаме мълчаливо потвърждаване. И разлика е, че тук срокът за произнасяне се смята за преклузивен!!!

 

Възможно е органът да не се произнесе в срок – според чл. 156, ал. 4 непроизнасянето в срок означава потвърждаване на ревизионния акт. Тук има една особеност: тече 30-дневен срок, след изтичането на 60-дневния, за обжалването на акта по съдебен ред.

 

(От упр) чл. 177, ал. 3 Решението, с което е отхвърлено оспорване за отмяна на административен акт, е пречка за оспорването му като нищожен, както и за оспорването му на друго основание.

 

№18. Обжалване на данъчните актове  по съдебен ред. Касационно обжалване.

 

1.Обжалване по съдебен ред

 

Правна уредба – чл. 156 – 161 ДОПК във връзка с чл. 145 – 178 АПК.

 

Съдебното обжалване предствалява пряк правораздавателен контрол върху ИАА, каквито са и ревизионните актове.

 

В този случай право да обжалват имат същите лица – данъчнозадължените лица или правоприемниците с правен интерес. Правният интерес следва да е личен и да съществува към момента на гледане на делото. Плащането на задължението или принудителното изпълнение не изключват правния интерес.

 

Подлежи на обжалване не решението на директора на дирекция, а самият ревизионен акт с оглед неговата незаконосъобразност. Чл. 160 ДОПК описва пределите на съдебния контрол.

 

Съдът не е обвързан с основанията за отмяна, посочени в жалбата, а проверява всички основания (чл.160, ал. 2) и може да отмени акта на непосочено такова. Законосъобразността на акта се преценява към момента на постановяване на решението, като се вземат предвид всички факти, настъпили след издаването на акта. Изрично е посочено, че съдебното обжалване е допустимо след изчерпване на административния ред на обжалване. Само в хипотезата на мълчаливо потвържаване на акта, жалбоподателят може да изпрати жалбата в съда (тук срокът е удължен – 30 дни след изтичане на срока за произнасяне).

 

Всяко съдебно решение първо изследва компетентността на органите, самият ревизионен акт, после процедурата и едва тогава се преминава към проверка на съответствието на акта с материалния закон. Жалба до съда може да се подаде след като е изчерпано обжалването по административен ред – чл. 156, ал. 2. Ако това условие не е спазено, съдът следва да прекрати делото.

 

Обжалването се прави пред административния съд на съответния решаващ орган. Срокът е преклузивен и е 14-дневен. Чл. 150 описва процедурата. Жалбата срещу акта трябва да отговаря на изискванията, посочени в чл. 149 ДОПК.  Нередовностите се отстраняват по ред на чл. 149 и чл. 151, ал. 2. Просрочената жалба се оставя без разглеждане. Формата е писмена, могат да се прилагат и писмени доказателства. И тази жалба не спира изпълнението, но съдът може да постанови такова спиране – чл. 157 препраща към чл. 153.

 

По делото се призовават се жалбоподателят, директорът на дирекция ОДОП, който се представлява от юрисконсултите, упълномощени от директора на НАП (чл. 12 ЗНАП). Делото се разглежда от един съдия (чл. 164 АПК). Прокурорът може да встъпи в производството, когато намери за необходимо в защита на държавен или обществен интерес. Обикновено за актове за задължения над 5 000лв.

 

Разглеждането на спора става с участието на страните при следване на състезателното производство. Допустими са всички доказателства, в това число и свидетелските показания за случаите на чл. 57, ал. 1 ДОПК. Съдът е свободен да отмени акта и на непредявено основание, непосочен порок на акта, както и по съображения или доводи, каквито не се изтъкват от жалбоподателя. Съдът е длъжен да обсъди доводите в жалбата, защото в противен случай постановеното решение ще бъде без мотиви.

 

По повод обжалването на един акт като унищожаем, съдът може да го обяви за нищожен, както и обратното. Неспазването на някои от изискванията за законосъобразност на акта води до неговата недействителност, ако се касае до съществени нарушения на условията за валидност, които дават отражение на съдържанието на акта и волеизявлението на данъчния орган, критерият е степента на допуснатото нарушение.

 

Обжалването на ревизионните актове е процес по същество, защото в чл. 160, ал. 4 са посочени случаите, когато съдът отменя акта и връща преписката, като това не се отнася до ревизионните актове. С решението съдът се произнася и по направените разноски (чл. 161). Ал. 2 на този член е много интересна – според проф. Пенов тази разпоредба се прилага само в случаите, когато страната въпреки предоставената й възможност за предоставяне на доказателства, не е спорила по това, а вузможността се доказва със съотетно искане за предоставяне на доказателства от органа, което не е изпълнено.

 

Съдът изменя изцяло или отчасти акта, изменя го или отхвърля акта.

 

2. Касационно обжалване

 

Тук подлежи на обжалване самото решение на административния съд.

 

Правна уредба – чл. 160, ал. 6 ДОПК препраща към АПК. А в АПК редът се съдържа в чл. 208 – 228. В АПК касационните обжалвания са в чл. 209!!! (на държавни изпити това е един от най-често задаваните въпроси). Когато решението е нищожно, недопустимо (когато например не е обжалвано по административен ред), неправилно (неправилността има три форми – нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост).

 

В  Касационната жалба се подава чрез административния съд, чието решение се обжалва. Срокът е 14-дневен от датата на съобщението, че решението с мотивоте е изготвено. Главният прокурор и заместник-главният прокурор при ВАС могат да подават касационни протести в едномесечен срок от постановяване на решението. Реквизитите на жалбата са в чл. 212 АПК. Тук за разлика от досегашните редове за обжалване, от особена важност е в жалбата да бъде фомулирано и обосновано касационното основание, т.е. трябва да съдържа точно и мотивирано посочване на касационните основания.

 

Решението е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидност на съдебното решение – например ако е постановено от ненадлежен състав, неподписано. Решението ще е недопустимо ако актът не е обжалван по административен ред. Решението ще е неправилно при трите му форми – нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост (когато фактическите констатации противоречат на правилата на логическото мислене).

 

Посочването на касационното основание е условие за допустимост на касационната жалба. Тя се оставя без разглеждане при основанията, посочени в чл. 215 АПК и без движение при условията на чл. 216 АПК. Делото се разглежда от ВАС в 3-членен състав и задължително участва прокурор (има активна легитимаци да оспорва).

 

Съдът се произнася само по посочените в жалбата касационни основания като пороци на решението, като в зависимост от пороците, и касационните основания, производството може да бъде контролно-отменително или по същество. При противоречие с материален закон или необоснованост, ВАС решава по същество. А когато се налага установяването на факти, без които делото не може да бъде решено, събирането на нови доказателства или са нарушени съдопроизводствените правила, делото се връща. При недопустимост и нищожност – връща.

 

Във ВАС са допустими само писмени доказателства, относими към касационните основания – чл. 219 АПК. Касационният съд оставя решението или го отменя в оспорваната част, ако е неправилно. Когато делото е върнато за ново разглеждане, при повторното му разглеждане от ВАС, съдът се произнася по същество.

 

№19. Отмяна на влезли в сила решения по данъчни дела. Изменение на ревизионни актове.

 

1.Отмяна на влезли в сила решения

 

Отмяна на влезли в сила решения по данъчни дела е извънреден способ за контрол върху влезли в сила решения на административните съдилища и на ВАС по данъчни дела. Възможността за прилагането на този способ е предвидена в чл. 160, ал. 7 ДОПК, който препраща към АПК, съответно чл. 237 – 249.

 

На отмяна подлежат влезлите в сила решения на съдилищата, а не ревизионните актове. Влизат в сила правораздавателни актове, които не подлежат на обжалване, срещу които не е била подадена жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена. Или са обжалвани в срок, но подадената жалба не е уважена.

 

Отмяната е средство за защита срещу неправилни решения, в смисъл несъответствие между съдебното решение и обективната истина. Глава 14 от АПК урежда 2 производства:

• отмяна по искане на страна по делото и
• отмяна по искане на трето лице.

 

Молба за отмяна може да се подаде от заинтересованата страна – орган по приходите или данъчнозадълженото лице. А както посочихме – отмяна могат да искат и трети лица, които не са страни по делото, но решението е неблагоприятно за тях. Общото за двете категории лица е, че са обвързани от неблагоприятните последици на решението. Отмяна може да иска и главният прокурор или неговият заместник при Върховна административна прокуратура.

 

Сроковете за подаване на искането – чл. 240 АПК – 1-годишен срок от възникването на основанието за отмяна, а когато то предхожда решението от влизане в сила на решението и не по-късно от три месеца от узнаване на основанието. Искането се подава чрез първоинстанционния съд или ако не отговаря на изискванията се оставя без движение за отстраняване на нередовностите в 7-дневен срок. Форма на искането – чл. 241 АПК – и тук трябва да се посочи точно и да се мотивира основанието за отмяна.

 

Основанието за отмяна са задължителни и ограничителни за преценката на съда. Съдът се произнася само по посочените в молбата основания. Страната трябва да посочи отменителното основание и да го докаже. Те са уредени в чл.239 АПК и са относими и по данъчни дела, като могат да имат специфично проявление.

 

Първото основание е свързано с непълнота на доказателствата – става дума за непълнота на фактическия или доказателствен материал, при който е постановено решението, която е разкрита след като е влязло в сила. Непълнотата не трябва да е резултат от процесуално нарушение на съда или страните, а от обективната невъзможност да се разкрие истината по време на делото. Фактите следва да са нови и да не са включени в доказателствения материал по делото. Данъчният орган или задълженото лице трябва да докажат твърденията си за новооткритите факти с писмени доказателства.

 

Второто и третото основание обхващат случаите на извършено престъпление, установено с влязла в сила присъда. Неистинност на показания на трети или вещи лица, престъпно действие на участник в процеса, подправен документ (има се предвид както интелектуалната, така и материалната подправка).

 

Самостоятелно основание е хипотезата, когато между същите страни въз основа на едно и също искане и основание, са постановени противоречиви съдебни решения. Беше възникнал спор дали при решения между едни и същи субекти, един и същ ФС, но за различни периоди, дали е приложима тази хипотези. Практиката разтълкува, че трябва да има пълно обективно и субективно съвпадение по делата. Приема се, че трябва да е налице пълно обективно и субективно съвпадение между делата.

 

Следващо основание е, когато страната е била лишена по време на делото от възможност за защита.

 

Следващо основание – когато с решение на Европейския съд за защита правата на човека е установено нарушение на конвенцията. Решение от по дело 991 / 2003 г. – Булвест срещу България, отнасящо се за правото за признаване на данъчен кредит. Това решение трябва да е във връзка с конкретното дело.

 

Особеното е, че при отмяната е възможно ВАС да заседава в 7-членен състав – когато се иска отмяна на решение на петчленен състав – чл. 243 АПК!!! (NB!!!)

 

Когато отмени решението, ВАС връща делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд. А при две противоречиви решения, отменя неправилното решение.

 

2. Изменение на данъчни задължения

 

В чл.133 ДОПК е уредено изменението на данъчни задължения. Тук става дума за разглеждане на въпрос, който вече е приключил с влязъл в сила ревизионен акт.Тук става дума за влязъл в сила ревизионен акт, който не е обжалван по съдебен ред. Основанията за изменение са в чл. 133, ал. 2 ДОПК и са сходни с тези за отмяната.

 

Процедурата е елементарна. Изменение може да иска както орган по приходите, така и данъчнозадълженото лице. Пак като особеност, тук компетентен е териториалният директор, а не директорът на ОДОП. Той след преценка може да възложи нова ревизия или да откаже такава с мотивиран акт. Отказът се обжалва пред административен съд, компетентен да разгледа жалбата срещу ревизионния акт. Определението на съда не подлежи на обжалване.

 

В чл. 133, ал. 3 ДОПК се дава възможност за поправка на очевидни фактически грешки. Органът по приходите може да направи това служебно или по искане на данъчния субект. Очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната, истинска воля на органа по приходите и нейното външно изразяване в писмения текст на акта.

 

Издава се ревизионен акт за поправка, но без да се следва процедурата по възлагане и т.н. Той се обжалва заедно с поправения ревизионен акт или самостоятелно, когато е издаден впоследствие.

 

№20. Данъчни нарушения и наказания. Видове данъчни нарушения. Принудителни административни мерки.

 

1.Данъчно нарушение

 

Заплащането на данъци е основно конституционно задължение – чл. 60 КРБ. Естествен е стремежът за избягване на данъчните задължения. Стига се често до неправомерно поведение. Решаване на административно-наказателни преписки, издаване на актове за удостоверяване на нарушения са част от правомощията на органите по приходите.

 

Данъчните нарушения се проявяват в няколко направления.

• Когато задължението е възникнало, но се извършват действия или се бездейства, за да се осуети неговото изпълнение и по този начин се накърнява публичният интерес.
• На второ място е възможно данъчното задължение да не е възникнало, защото не е осъществен пълният му фактически състав, но това е резултат от противоправни действия или бездействия.
• На трето място – когато в резултат на противоправни действия или бездействия, е забавено осъществяването на фактическия състав или е реализирано не в предвидения от закона вид.

 

При всички тези хипотези се накърнява публичният интерес.

 

Определение

 

Данъчното нарушение може да се определи като деяние, действие или бездействие, проявяващо се във виновно неизпълнение или лошо изпълнение на задължение, установено с данъчноправна норма, обявено от данъчния закон за наказуемо с административно наказание, налагано от органите по приходите (имаме предвид всички възможни) по административен ред при НАП, митническите органи, когато става дума за акцизи, и местните органи, когато става дума за местни данъци.

 

Обект на посегателство – обществените отношения, регулирани от нормите на данъчното законодателство в интерес на държавата, ЕС, гражданите и техните организации, общините; и са охранявани чрез предвидена в данъчния закон административно-наказателна отговорност.

 

Родовите обекти на данъчните нарушения могат да се обособят в следните категории:

• обществени отношения, свързани с данъчната регистрация и обхващането на данъчните субекти;
• обществени отношения, свързани с обхващането на данъчните обекти (установняването на данъчните задължения);
• обществени отношение, които се развиват при плащането на данъчните задължения;
• обществени отношения, свързани с упражняването на данъчен контрол -обществени отношения, с които се гарантират права на данъчните субекти (санкции за органите по приходите).

 

Субектите на данъчните нарушения – може да бъде всеки участник в данъчния процес – местно / чуждестранно ФЛ, ЮЛ, неперсонифицирано дружество, приравнено на ЮЛ. Като субектът трябва да отговаря на отговаря на общите и специални признаци, посочени в състава на данъчното нарушение и общите разпоредби на ЗАНН.

 

Общите правила на ЗАНН по отношение на вината (чл. 6 и 11) като елемент на субективната страна на данъчното нарушение намират субсидиарно приложение. Добросъвестността се изразява в полагането на дължимата грижа за срочното и точно изпълнение на данъчните задължения. Терминът “добросъвестност” е с гражданскоправен произход, но ДОПК му дава допълнително, друго съдържание за данъчни цели.

 

С оглед на родовия обект данъчните нарушения биват:

• общи данъчни нарушения, за които се прилагат универсалните санкционни покрития – чл. 31-32 ЗАНН
• такива, за които са приложими и отраслови санкционни покрития – чл. 278 ДОПК, чл. 127 ЗМДТ.
• данъчни нарушения, свързани с режима на обхващането на данъчни субекти – чл. 178, ал. 1 ЗДДС, чл. 108, ал. 1 ЗАДС.
• данъчни нарушения, свързани с режима на определяне на данъчните задължения – чл. 265, 266 ЗКПО, свързани със счетоводната отчетност; чл. 84 ЗДДФЛ, чл. 124, 125 ЗМДТ, чл.190 ЗДДС.
• данъчни нарушения срещу режима за изпълнение на данъчни задължения чл. 189 ЗДДС, чл. 120 ЗАДС, чл. 81 ЗДДФЛ, чл. 277 ЗКПО.
• данъчни нарушения, насочени срещу правата на данъчнозадължени лица – чл. 271 ДОПК, чл. 190 ЗДДС.

 

2.Наказания

 

За данъчни нарушения няма данъчна отговорност, а се предвижда административнонаказателна отоговорност.

 

Все още съществуват състави, при които санкцията е съизмерима с неизпълненото данъчно задължение, което изключва общия подход за индивидуализация на административното наказание, следващо от чл. 29, ал. 2 ЗАНН. Пример – чл. 126 ЗАДС. Макар че броят на съставите с такава определена санкция намалява.

 

От друга страна е възможно кумулирането на наказания. Пример – чл. 186 ЗДДС допуска кумулиране на глоба и ПАН.

 

Една от особеностите при определянето на административни наказания при данъчни нарушения е, че понякога паричните санкции, глоби и имуществената санкция са съизмерими с неизпълненото задължение в размера на дължимия данък или в двоен размер на данъка и т.н. Това се критикува, доколкото се изключва възможността за индивидуализация, като постепенно законодателната техника е санкцията да е относително определена. Пример – чл.112 ЗАДС.

 

Друга особеност е, че не се налага санкцията обществено порицание, предвидена в чл. 14 ЗАНН, макар че предвидената в чл.182, ал.3 ДОПК, даваща възможност за  публично оповестяване на неизрядните длъжници, като ПАН да наподобява общественото порицание.

 

Като обща характеристика – размерът на имуществените санкции е висок.

 

В момента тече тълкувателно дело на ВАС относно това дали е приложим текстът на ДОПК, че лихви върху лихви и лихви върху глоби не се събират и за имуществени санкции. Ако внимателно четем разпоредбите за имуществените санкции лихви ще се дължат само когато това е предвидено в съответния закон.

 

В данъчното законодателство се съдържа особена форма на административно наказание “лишаване от право да се упражнява професия или дейност”, а именно – лишаване от право да се заема определена длъжност. Например – чл. 270 ДОПК.

 

Отнемането в полза на държавата е изрично предвидено в различни състави на данъчните нарушения – например чл. 280, ал. 3 ДОПК, чл. 124 ЗАДС, чл. 272 ЗКПО, 186, ал. 2 ЗДДС. Отнемането се отнася до ФЛ, ЮЛ и неперсонифицирани дружества.

 

Като ПАМ, често се предвижда запечатването на обект или обекти, където е установено нарушението. Пример- чл. 124б ЗАДС.

 

3.Освобождаване от отговорност

 

В данъчното право съществува специфично основание за освобождаване от административнонаказателна отговорност. Съгласно чл. 17, ал. 3 ДОПК – когато задълженото лице действа съобразно писмени указания на министъра на финансите или орган по приходите, които впоследствие се окажат незаконосъобразни, за действията, предвидената в закона санкция, не се налага. Такава разоредба липсва в ЗАНН.

 

4.Други неблагоприятни последици

 

Възможно е като специфика на данъчното законодателство държавата да третира лицето като санкционирано по данъчния режим и да свързва с това и други неблагоприятни последици. Например това може да е пречка за получаване на разрешение за определени дейности или за ползване на данъчни облекчения. С множество лицензионни режими се изисква лицето да няма ликвидни и изискуеми данъчни задължения, като тук се имат предвид задължения, които не са оспорени пред съд. Например – чл. 47, ал.1, т. 5 от ЗАДС, чл. 277, ал. 2 ЗКПО, която изключва специалния режим при наличие на извършено нарушение. Същото е при ЗКПО – чл. 167, ал. 1.

 

За установяване на данъчни нарушения и налагане на наказания изцяло се прилага ЗАНН. Самите данъчни нарушения се установяват с актове за установяване на нарушение от органите на териториалната дирекция. Наказателните постановления се издават от тер.директор или упълномощено от него лице и се обжалват по реда на ЗАНН.

СПЕЦИАЛНА ЧАСТ

 

КОРПОРАТИВНО ПОДОХОДНО ОБЛАГАНЕ

 

 

№21. Правен режим на корпоративното подоходно облагане. Обща характеристика. Субекти и данъчно задължени лица. Обекти на облагане. Териториален обхват на закона.

 

1.Правен режим

 

Правна уредба – ЗКПО, в сила от 01.01.2007г.

 

По смисъла на закона под корпоративно облагане се има предвид облагане на печалби и доходи на корпоративни образувания. Така корпоративно е облагането на печалби и доходи на ЮЛ и неперсонифицирани дружества.

 

Данъкът е пряк, подоходен и постъпва в републиканския бюджет. Особено на съдържанието на самия закон е, че с него се очертава собствена правосубектност за целите на данъчното право, като неперсонифицираните дружества и осигурителните каси се приравняват на ЮЛ (чл. 2, ал. 2). Също така за бюджетните предприятия, организаторите на хазартни игри и дейностите по опериране на кораби се облагат с алтернативен данък, предвиден е специален ред за облагане (чл. 5, ал. 4). В закона (пар. 1, т. 2 ДР ЗКПО) се използва понятието “място на стопанска дейност” на чуждестранните лица, което също се характеризира с особена данъчна правосубектност за целите на облагането с корпоративен данък. Определението за това понятие се съдържа в §1, т. 5 от ДР на ДОПК.

 

Със закона се въвеждат и директивите на ЕС относно облагането на  дивиденти от дъщерни дружества към дружества-майки в ЕС, директивата, свързана с данъчните последици при преобразуване на дружества и директивата относно общата система за плащане на лихви и роялти между свързани дружества в рамките на ЕС.

 

2.Обща характеристика

 

В закона няма конкретна разпоредба, в която да са изброени преобразуванията на счетоводния финансов резултат за целите на определяне на данъчната основа или данъчната печалба за корпоративния данък, а са изведени общи правила за определяна на данъчния финансов резултат, като се въвеждат наложили се в практиката понятия като данъчна постоянна разлика и данъчна временна разлика.

 

Данъчна постоянна разлика е счетоводен приход или разход, който не се признава за данъчни цели през текущия или следващи данъчни периоди.

 

Данъчна временна разлика възниква, когато приход или разход е признат за данъчни цели в година, различна от годината на счетоводното му отчитане.

 

Принципът е, че данъчното законодателство по различен начин за целите на определяне на данъчната основа на корпоративния данък признава или не признава счетоводните приходи или разходи.

 

3.Субекти и данъчнозадължени лица

 

Субекти на облагане и данъчно задължените лица се извеждат от тълкуването на чл.1 и чл.2, използва се понятието за данъчнозадължени лица като по-широко понятие. На първо място като данъчни субекти са определени местните и чуждестранните ЮЛ или неперсонифицирани дружества, които се приравняват на ЮЛ.

 

За чуждестранните лица се предвижда удържане на данъци при източника на доходи, получени на територията на България. Принципът е, че ставката е 10%, но има намалени или нулеви ставки.

 

(тест) Всички ЮЛ се облагат с корпоративен данък, независимо дали осъществяват някои от дейностите, попадащи в обхвата на патентното облагане по реда на ЗМДТ. Патентният данък замества данъка върху общия доход и правната уредба е в ЗМДТ, като преди това беше в ЗДДФЛ.

 

В чл. 2 са изброени данъчнозадължените лица, които понасят данъчната тежест. Когато говорим за ЮЛ се имат предвид всички търговски дружества, кооперации, ЮЛ нетърговци (ако извършват търговска дейност или отдават под наем имущество), приравнените на тях непресонифицирани дружества (консорциумите по 269 ТЗ). Като специфични субекти, облагани с алтернативни данъци, са посочени организаторите на хазартни игри, бюджетните предприятия за търговски сделки и лицта, осъществяващи опериране на кораби при морскоро плаване – чл. 1, т. 7 и 8 във вр с чл. 5, ал 4.

 

В чл. 3, ал. 1 ЗКПО се дава определение за местно лице, като от значение е законодателството, по което е учредено ЮЛ. За местните лица е предвидено прилагането на универсалния принцип или принцип на облагане на световния доход (чл. 3, ал. 2), а за чуждестранните лица – чуждестранния принцип. Т.е те се облагат за печалбата им от всички източници в страната и чужбина с корпоративен данък.

 

Не се обхващат клоновете на чуждестранните лица и търговските им представителства, тъй като те се обхващат от понятието “място на стопанска дейност”. Обхващат се на второ място и ЮЛ, които не са търговци, а извършват търговска дейност, т.е сделки по ТЗ или отдават под наем имущество. Лицата, които не са местни, са чуждестранни – за тях е предвиен териториалният принцип на облагане, като те ще подлежат на облагане, на първо място, с корпоративен данък, ако осъществяват дейност с място на стопанска дейност, и на второ място- за доходи от източници в страната.

 

Понятието “място на стопанска дейност” е създадено от данъчното право, именно за целите на корпоративното облагане. Тук се включват и клоновете на чуждестранни понятия по ТЗ. Целта е да се създаде правна конструкция, чрез която дейността на чуждестранните лица на територията на страната да може да се облага на територията на страната за печалбата му на дейност с корпоративен данък. Същото понятие се съдържа и в сключените от България международни спогодби за избягване на двойното данъчното облагане, като там самостоятелно е определено съдържанието. Целта е чрез това понятие да се обоснове облагане на печалбите с корпоративен данък в държавата, в която се осъществява дейността (държавата-източник). Най-общо се изхожда от начина, по който тази дейност е свързана с държавата източник.

 

Разграничават се две връзки:

 

1.предметна (обективна) – при нея предприятието трябва да разполага с определено място, чрез което да извършва цялостно или частично дейността си.

 

2. лична (субективна) – тя ще обоснове място на стопанска дейност, когато предприятието разполага с представител със зависим статут, като зависимостта следва от отношенията помежду им.

 

За всеки конкретен случай се преценява отделно. Дали е налице място на стопанска дейност се решава чрез фактическа преценка. Така чуждестранното лице може на територията на България, от една страна, да осъществява дейност чрез място на стопанска дейност (например клон), а от друга страна – получава доходи без да има място на стопанска дейност (например дивиденти, лихви, авторски и лицензионни възнаграждения, които се облагат самостоятелно).

 

Чрез определянето на териториалния обхват на закона се определя как той действа в географски отношения – така се определя изразът “печалби/доходи от източници в страната”. По принцип е меродавен териториалния обхват на приложение на националното данъчно право – в §1, т. 1 от ДР на ЗКПО е определено понятието “страната” в географски и политико-юридически смисъл.

 

В глава 2 от закона е определено кои печалби и доходи се считат за източник от България – чл. 12, който се свързва с чл. 194, 195 и сл. Така например според чл. 12 – източници от страната са лихви, доходи от наем, авторски и лицензионни възнаграждения, технически услуги, дивидент, ликвидационни дялове. В закона се дават легални определения на тези понятия (част от тях) и ще направи впечатление, че има разлика съдържанието им по гражданското и данъчното право. Практически именно правната квалификация създава трудности.

 

4.Обекти на облагане 

 

Обектите на облагане – това са печалбите на ЮЛ или на местата на стопанска дейност, доходите на чужестранните лица, дейностите, облагани с алтернативен данък и някои видове разходи (чл. 1 във връзка с чл. 5, ал. 4).

 

Данъкът е пропорционален, като ставката е 10 %, докато за данъкът при източниците имаме друг правен режим, както и данък върху разход. За невнесените в срок данъчци се дължи лихва в размер на законната – чл. 9. Данъчната година е календарната.

 

№22. Данъчна основа. Общи правила за определяне размера на данъчната печалба. Данъци, удържани при източника. Данъчни размери.

 

1.Данъчна основа

Законът борави с няколко понятия. В чл. 18 е дадено определение за това как се определя данъчният финансов резултат. Счетоводният финансов резултат се преобразува по реда, предвиден в ЗКПО, като се увличава или намалява с изрично и ограничително посочени в закона приходи или разходи.

 

В част 2-ра от закона се съдържат правилата за определяне на данъчната основа на корпоративния данък. Най-общо това е трансформираният за целите на облагането счетоводен, финансов резултат. Или както е казано в чл. 18 -данъчният, финансов резултат е счетоводният финансов резултат, преобразуван по ред, предвиден в този закон. В §1, т. 16 от ДР е определено понятието за счетоводен финансов резултат, а именно този отчет за приходите и разходите за определен период – преди начисляването на разходите за данъци върху приходите от печалба.

 

Самото преобразуване се изразява в признаване или не за данъчни цели на определени приходи или разходи. Така, след преобразуването, положителният данъчен финансов резултат е данъчна печалба, а отрицателният данъчен финансов резултат е данъчна загуба.

 

Като данъчната основа е данъчната печалба всъщност (чл. 18 – 20).

 

Данъчната ставка е 10%.

 

Данъчният период е календарната година, освен при новообразувани дружества или ако има предвиден специален ред.

 

2. Общи правила за определяне размера на данъчната печалба

 

Как става това преобразуване? В чл. 22 е посочено, че счетоводният финансов резултат се преобразува с данъчни постоянни разлики и с данъчни временни разлики и други суми, предвидени в закона. Данъчните постоянни разлики са счетоводни приходи или разходи, непризнати за данъчни цели. Т.е. независмо, че от счетоводна гледна точка това е приход или разход, законът не го признава.

 

В чл.26 са изброени непризнатите за данъчни цели счетоводни разходи (примери):

• такива са например разходите, несвързани с дейността, т.е които пряко не обслужват търговската дейност на данъчнозадълженото лице.
• на второ място – разходи, които не са документално обосновани, а документалната обсонованост е изведена в чл.10 на ЗКПО и изисква първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, отразяващ вярно стопанската операция.
• друг лесно разбираем пример са разходите за глоби и други санкции за нарушаване на нормативните актове или за просрочване на задължения – счетоводно това са разходи за ЮЛ, но данъчният закон не ги признава за такива.
• разходи за дарения извън допустимите по чл. 31.

 

В чл. 27 са изброени непризнати приходи за данъчни цели (примери):

• това са приходите в резултат на разпределени дивиденти от местни ЮЛ – това е така, защото дивидентът е следствие на вече обложена с данък печалба и повторното му признаване за приход ще доведе отново до облагането. Ако още веднъж се обложи, ще се стигне до вътрешно двойно данъчно облагане.
• или приходи от лихви за надвнесени публични вземания – например имаме ревизионен акт, който плащаме, но печелим делото – възстановява ни се, заедно с лихвите. Тези лихви са приход, но не се облага.

 

На второ място са данъчните временни разлики. Такива възникват, когато приходи или разходи са признати за данъчни цели в година, различна от годината на счетоводното им отчитане – чл. 24. Т.е. приходът или разходът се осъществява в една година, но се признава в друга.

 

Тук като пример от чл. 34 ще посочим правилото, че приходите и разходите от последващи оценки на активи и пасиви не се признават за данъчни цели в годината на счетоводното им отчитане, а в годината на отписването на съответния актив или пасив. Друг пример – чл. 41 (разходи за неизползвани отпуски – признават се в годината, когато реално са изплатени на персонала). В чл. 38 е посочено, че разходите за провизии (Резерви) за задължения не се признават за данъчни цели в годината на счетоводното им отчитане, а в годината на изплащане на задълженията. Пример – чл. 42.

 

Последната хипотеза на преобразуване е за други суми, които законът определя да участват при определянето на данъчния резултат – пример е чл. 44, който урежда данъчното третиране на печалбите и загубите от сделки с ценни книги на публични дружества или колективни инвестиционни цели на регулирания български пазар. Става дума за печалби от разпореждане с финансови инструменти. Доколкото става дума за рискови сделки е предвидена по този начин неутралност.

 

Важна особеност при КПО е режимът на амортизация за данъчни цели –  глава 10. Принципът е – за данъчни цели не се признават счетоводните разходи за амортизации, а само годишните данъчни амортизационни норми, определени в данъчния закон. В чл. 55 са определени 7 категории активи, подлежащи на амортизация, като за всяка група е посочена годишната данъчна амортизационна норма. Затова данъчният закон предвижда данъчнозадължените лица да изготвят и водят данъчен амортизационен план. Пример – един компютър се амортизира за 2 години.

 

След като се спазят всички правила на преоразуване и амортизация, се стига до данъчния резултат.

 

За различните видове алтернативни данъци по друг начин се определя данъчна основа:

– за бюджетните предприятия от сделки и даване имущество под наем – чл. 249 във връзка с чл. 250.

– за облагана на хазартни игри е от значение стойността на залозите – чл. 222 във връзка с чл. 223.

– доходи от опериране на кораби от значение е тонажът на кораба – чл. 257 и 258.

 

Разходи – чл. 204

 

От обхващането на обектите на облагане, останаха “някои видове разходи”, които законът предвижда. Това са представителните разходи, някои видове социални разходи, разходи, свързани с експлоатация на превозни средства за управленска дейност. Този данък е окончателен, данъчната ставка се определя в чл. 216 (10%).

 

Чл. 211 и сл. – ред за определяне на данъчната основа, а ставката е 10 на сто – чл. 216.

 

В началото споменахме, че законът предвижда алтернативно на корпоративния данък облагане на три категории дейности:

• на първо място на бюджетните предприятия, при които се облагат приходите от наем или от извършване на търговски сделки – чл. 249 и 250.
• на второ място – облагането на хазартните игри, където данъчната основа е стойността на залозите – чл. 222 – 223 ЗКПО.
• на трето място – дейностите от опериране на кораби, където от значение е тонажът на кораба– чл. 257 – чл. 258.

 

Данък при източник – чл. 12. От значение е режимът на дивидентите – чл. 194 ЗКПО. В част 3 на Закона са уредени данъците, удържани при източника, като разграничаваме два режима:

 

• В чл. 194 е уредено облагането на дивиденти и ликвидационни дялове, разпределени от местни ЮЛ. Данъкът се удържа от лицето, изплащащо дивидентите. Данъчната основа според чл. 197 е брутният размер на дивидентите, а данъчната ставка според чл. 200 е 5 на сто. Въвеждайки директивата за облагане на дивидентите в размките на ЕС с цел да се избегне двойното данъчно облагане в чл. 194, ал. 3, т. 4 е предвидено, че не се облагат дивидентите, разпределени в полза на чуждестранно ЮЛ (местно лице да ДЧ на ЕС) с изключение на случаите при разпределение на печалба, когато по формата на дивиденти се завишават разходите, свързани с акционерите или съдружници. Следва да се обърне внимание на ал. 3, т. 3, която изключва от облагане дивидентите, разпределени на ЮЛ, местно лице на държава-членка на ЕС или страна по Споразумението за ЕИП. Така се въвежда директивата за облагане на дивидентите между дъщерни дружества и дружества-майки в ЕС.

 

• Втората група доходи (режим) са други доходи с източник от територията на страната, посочени в чл. 195, но изброени в чл.12. Данъкът се удържа от платците на доходите и за него чл. 199 предвижда, че данъчната основа е брутният размер на изплатените доходи. В чл. 200, ал. 2 е посочена ставката като принципът е, че за дивиденти е 5%, а за другите доходи 10%. Тази обща данъчна ставка от 10 % може да бъде редуцурана в сключените от България спогодби за избягване на двойно данъчно облагане. От 2011 г. е в сила чл. 200 а, който въвежда и транспонира директивата, свързана с облагането на лихви, авторски -лицензионни възнаграждения в рамките на ЕС. Ставката е 5%, а условията са предвидени в самата разпоредба. Ако не са налице тези условия, предвидени в чл.200, ставката ще е 10%.

 

№ 23. Внасяне на данъка върху печалбата. Авансови вноски. Срокове. Данъчни облекчения. Преотстъпване на данъка.

 

1.Внасяне на данъка и авансови вноски

 

Законът предвижда, макар че данъкът е годишен, авансови вноски (глава 14 ЗКПО). Авансовите вноски могат да бъдат месечни или тримесечни. Като критерий е прогнозната печалба за текущата година – чл. 83. Освободени от задължението за внасяне на авансови сноски са новоучредените лица или тези, чиито приходи от продажби от миналата година са по-малко от 300 хиляди лв. Те могат да изберат тримесечни. Режимът на лихвите е уреден в чл. 89.

 

За корпоративния данък се подава годишна данъчна декларация (чл. 92) – до 31.03. В същия срок се внася и дължимия корпоративен данък – чл. 93.

 

Принципно месечни авансови вноски дължат лица, формирали данъчна печалба за предходната година – чл. 84 – 3 млн. лв. Ставката на авансовите вноски също е 10%. За първите три месеца на година, тъй като данъчната декларация все още не е подадена, за база за изчисляване на месечната авансова вноска, се взима данъчната печалба за по-предходната година, като законът за държавния бюджет предвижда и коефицент, отразяващ промените в икономическите условия.

 

Тримесечните авансови вноски правят лицата, които са приключили предходната година с данъчна загуба или са новообразувани.

 

За авансовите вноски се дължат лихви. Сроковете са определени в чл. 90. В чл. 88 е предвидена възможност за подаване на декларация за намаляване на авансовите вноски.

 

Декларирането на корпоративния данък е определено в чл. 92. Срокът е до 31.03 на следващата година, като се подава годишна данъчна декларация, заедно с

годишен отчет за дейността, ако за отчета не е предвиден специален режим. И тук са предвидени облекчения, ако декларацията е подадена по електронен път за не повече от 1000лв. Срокът за внасяне е също до 31.03.

 

В чл.94 е уреден специален режим на прихващане, различен от този по ДОПК, който дава възможност надвнесеният корпоративен данък да се приспадне от последващи авансови вноски.

 

Данъкът при източника на чуждестранните лица се внася от платците на доходите, като за тях също са предвидени срокове в чл. 202. Чл. 203 предвижда солидарна отговорност между платеца и получателя на дохода.

 

2.Данъчни облекчения

 

В закона се прави разграничение между различните данъчни облекчения.

 

а) На първо място в чл. 166 е уредено преотстъпването на корпоративен данък, a именно данъкът се начислява като задължение към бюджета, но остава в патримониума на лицето, за да се използва за цели, определени със закон.  В чл. 167 са уредени общите условия за протстъпване на данъка. Като примери можем да посочим – преотстъпване на организации, предприятия (по смисъла на закона за интеграция на хора с увреждания), наемащи хора с увреждания – чл. 178; преотстъпване на социални и здравно-осигурителни фондове – чл. 181; преотстъпване на корпоративен данък за дейност в общини с определена степен на безработица – чл. 184, корпоративният данък по чл. 189 б се преотстъпва на регистрирани земеделски производители.

 

б) Другата форма е освобождаване от облагане с корпоративен данък – като изцяло освободени са корпоративните инвестиционни схеми, дружествата със специална инвестиционна цел и БЧК – чл. 174, 175 и 176.

 

в) Чл. 177а урежда специфично данъчно облекчение за предоставени стипендии, включително и на студенти, като условията за признаване като разход са установени в закона.

 

№ 24. Правен режим на данъка върху доходите на физическите лица. Обща характеристика. Данъчно задължени лица. Обект на облагане. Облагаеми и необлагаеми доходи.

 

1.Обща характеристика

 

ДДФЛ е уреден в ЗДДФЛ. Данъчното облагане на ФЛ ревизира установения в КРБ принцип – чл. 60, че гражданите са длъжни да плащат данъци според доходите и имуществото си.

 

От гледна точка на общата правна характеристика, данъкът е пряк. Субектът на облагане и носителят на данъчна тежест е едно и също лице, като е без значение, че данъкът може да се внесе от друго лице (например от РД за доходите по трудовото правоотношение).  Този данък е свързан с облагането на доходите на ФЛ. По принцип е републикански данък, постъпва в този бюджет, но е възможо със Закона за държвния бюджет за съответната година да се предвиди част от доходите да отиват към общините. ДДФЛ е пропорционален– 10%.

 

Нормативна уредба – ЗДДФЛ. Приложими са и сключените от България спогодби за избгване на двойно данъчно обагане.

 

2.Субекти на облагане – доходи на физически лица и ЕТ. Това следва от чл. 1 на ЗДДФЛ. В закона се използва по-широкото понятие “данъчнозадължени лица”. Както всеки данъчен закон, и този закон определя ФЛ като местни и чуждестранни. В чл. 4 е дадено понятието за местно лице, а в чл. 5- чуждестранно лице. Гражданството не е критерий за определяне на лицето като местно, критериите са постоянен адрес, пребиваване на територията на България повече от 183 дни (не календарната година, а 12-месечен период), изпращане в чужбина по поръчение на българската държава, нейните организации и предприятия, както и членовете на семействата. За понятието “постоянен адрес” се препраща към Закона за личните документи. Данъчен критерий е център на жизнени интереси, като той се определя от личните и икономически връзки на лицето със съответната държава.

 

Местните ФЛ са задължени за доходите, придобити от източници в България и в

чужбина – т.е принципът на облагане на световния доход.

 

Чуждестранните са данъчнозадължени само за доходите с източник от страната, т.е. прилага се териториалният принцип. Подобно на ЗКПО и тук е са изброени доходите, които са с източник от България (чл. 8). В този закон §1, т.1 от ДР е дадено определение за България в географски и политико-юридически смисъл.

 

3.Видове доходи, които са обект на облагане

 

Видовете доходи най-общо са определени в чл. 10 – изброени са 6 категории доходи.  По същия модел е разделена и данъчната декларация. В сайта на НАП може да се получи образец от данъчната декларация, като изброените категории съставляват основните раздели от нея. Без значение дали доходите са парични или непарични. За доходите във валута и непаричните доходи оценката им е към деня на придобиване. Важен от практическа гледна точка е чл. 11 – урежда датата на придобиване на дохода, което определя и в кой период ще се получи. Момент на придобиване е този на получаване. При плащане в брой – от датата на плащането. Задължението възниква абстрактно, когато доходът е получен, а не когато е възникнало основанието за плащане. Принципно всеки доход се счита за облагаем – чл. 12, освен изрично необлагаемите доходи. Необлагаемите са уредени в чл. 13, а отделно при всяка от категориите доходи, изброени в чл. 10, също са посочени необлагаеми. От чл. 13 могат да се изведат примери. Критерии за недвижимите имоти е времето, през което лицето е било собственик на имота – за 1 недвижим имот – 3 години, а за 2 – 5 години. До 2012 г. по т. 8 на чл. 13 не се облагаха доходите от лихви, независимо от вида на влога. От 2013 г. разпоредбата е изменена – от обхвата на облагането са изключени лихвите по депозитите (т. 58 от пар. 1 на ДР). Доходите, изброени в чл. 13 не подлежат на облагане. Трябва да се прави разлика между тях и определянето н данъчната основа на всеки конкретен влог, подлежащ на облагане.

 

Принципът е, че данъкът е годишен. Дължат се и авансови вноски. Данъчната година е календарната година.

 

Облагаемият доход и данъчната основа се определят за всеки източник на дохода поотделно (чл. 16). След като се определи за всеки източник на доход данъчната основа, сборът от данъчните основи дава обшата годишна данъчна основа (чл. 17). От така получената годишна данъчна основа, се приспадат предвидените облекчения. Облекченията са изброени в чл. 18 – 23 и основанията за тях се удостоверяват с годишната декларация чрез документи, приложени към нея. Чл. 23 описва документите, които доказват основанията. Облекчения са например за лица с намалена работоспособност, лични вноски за доброволно осигуряване и застраховане, дарения за предвидени цели и субекти, за млади семейства във връзка с ипотечни кредити за закупуване на жилище. Ново – за доходи, непревишаващи минималната работна заплата!!! По този начин косвено се въведе необлагаем минимум, който до този момент не бе уреден в закона.

 

От обхвата на закона е изключен патентният данък, който е уреден в ЗМДТ. Патентият е вид подоходен данък, при който за определени видове дейности, с оглед мястото на извършване на дейността, въз основа на икономически показатели, е определен евентуален доход, който те биха получили и се определя данък в абсолютен размер, независимо от реално получения доход. Първоначално уредбата на патентния данък бе в ЗДДФЛ, а впоследствие премина в ЗМДТ. Патентният данък постъпва към бюджетите на общините.

 

№ 25. Определяне на данъчната основа от доходи от трудови правоотношения, доходи от стопанска дейност, доходи от продажба и замяна на недвижимо и движимо имущество, доходи от наем, рента и аренда.

 

За всеки един от видовете доходи законодателят урежда как се определя данъчната основа.

 

1.Доходите от трудови правоотношения – това е обичайният вид доход и правната уредба е в чл. 24 и сл. В §1, т.26 се дава специално определение за трудови правоотношения за целите на облагането, което още веднъж подчертава автномията на данъчното право. Тук се включва трудовото възнаграждение и всички други доходи, изплатени от или за сметка на работодателя. В ал. 2 на чл. 24 са изброени доходи, свързани с трудовото правоотношение, които не са включени в облагаемия доход. И тук за такива се считат различни обезщетения, безплатна храна и работно облекло, командировки, дневни командировъчни пари, но не повече от двойния им размер, еднократни помощи за лечение от РД и т.н.

 

От получените през годината доходи се формира годишната даъчна основа. Тя се определя като се приспаднат внесените за сметка на ФЛ осигурителни вноски – и двата вида – задължителни вноски за пенсионно и здравно осигуряване (по КСО и по ЗЗО). Изчислява се след издаването на служебни бележки от работодателя, по които е описано.

 

2.Доходи от стопанска дейност

 

тук разграничаваме два вида доходи:

 

• доходи от дейност като ЕТ – тук важна особеност е, че ЕТ формират по реда на ЗКПО със съответните кореции в закона данъчна печалба, т.е. прилагат се общите правила на ЗКПО (ЗДДФЛ няма специални правила), но декларират дохода си по реда на ЗДДФЛ.
• доходи от друга стопанска дейност. Тази категория обхваща доходите на ФЛ, които не са търговци. Тук се обхващат и свободните професии – при тях също имаме специфика – законът е предвидил в чл. 29 признаването на нормативно установено разходи независимо от фактическите такива!!! Например – за лица, упражняващи свободни професии, 25% е нормативнопризнатият от получения доход, а за доходи от събиране на гъби, билки и плодове – 40%. И тук се приспадат внесените за сметка на лицето осигурителни вноски. Специфичен е редът за облагане на земеделските производители (от 2014 г. ) – дава се възможност на избор на земеделските производители да се облагат по редана чл. 28 като ЕТ.

 

При доходите от друга стопанска дейност – чл.29, подходът на законодателя е друг – придобитият доход се намалява с т.нар нормативнопризнати разлики, т.е независимо дали тези разходи са извършени или надвишават размера на нормативнопризнатите, се допуска като разход това, което е предвидено в закона.

 

 

3.Следващата група доходи са от наем или друго възмездно предоставяне на ползване на права или имущество – чл. 31. Тук се допускат 10% нормативнопризнати разходи. Обхващат се доходите както от движимо, така и от недвижимо имущество, като се приспадат внесените вноски за здравно осигуряване.

 

4.Следваща категория са доходите от прехвърляне на права или имущество -чл. 33. На първо място, обхваща се доходът от продажба или замяна на недвижимо имущество. Тук трябва да се има предвид горепосоченото данъчно облекчение в началото на лекция (за необлагаеми доходи по чл. 13, ал. 1, т. 1). Доходът се формира като положителна разлика между цената на придобиване и продажната цена. Допуска се 10% нормативнопризнати разходи. Пример – Когато се купи едно имущество, трябва да се ползва известно време, за да се сметне, че се използва за лични нужди. Когато само го купим и го продадем – пак се облага, защото имаме спекулативна цел. На второ място, доходите от продажба на движимо имущесво, но не всяко, а изрично посочените в закона – превозни средства (пътни, въздухоплавателни и водни), произведения на изкуството, продажба и замяна на акции, , компесаторни инструменти, търговия с чуждестранна валута и т.н. Законът определя как се формира продажната цена и цената на придобиване.

 

5. Последна категория доходи – такива от други източници – чл. 35. Тук облагаем е брутният размер. Особеното е, че тук няма нормативнопризнати разходи. Тук се включват и обезщетения за пропуснати ползи и неустойки с такъв характер, упражняването на права върху интелектувална собственост,

всички други източници, непосочени в този закон.

 

№ 26. Изчисляване и удържане на данъка върху общия доход. Авансови Вноски. Деклариране на дохода. Внасяне на данъка.

 

Доходите на чуждестранните лица се облагат, ако са с източник от страната – тук се свързват двата текста – чл. 8, ал. 11 и чл. 37. Те се облагат с окончателен данък, като данъкът принципно се удържа от платеца. Както стана дума при корпоративно облагане, предвиден е и окончателен данък при дивиденти в полза на ЕТ, ФЛ с източник от България и ликвидационни дялове. Окончателен данък е предвиден и за доходи във връзка с доброволно пенсионно и здравно осигуряване и застраховки “Живот” ( при обратно получаване на дохода).

 

Въпреки че данъкът е годишен, с цел регулярно постъпване на приходи в бюджета, са предвидени авансови вноски – чл. 45. На първо място авансово се удържа данък върху доходите от ТПО от РД, като се определя месечна данъчна основа. На второ място авансови вноски правят и лицата, придобили доход от стопанска дейност, които не са търговци, т.е. по реда на чл. 29. Авансов данък внасят и лицата, получаващи доходи от наем. Ставката е

както основната ставка – 10%, а за доходите от дивиденти – 5%. Възможни са различни начини за внасяне. Авансов данък се дължи и при доходи от наем и предоставяне на имущество.

 

За окончателния облагаем доход се подава декларация. В нея се посочва общата годишна данъчна основа, като за ЕТ ставката е 15 %. От годишния данък се приспада и авансово внесения през годината данък. Годишната данъчна декларация е по образец, а в чл. 52 е уредено освобождаването от задължение за подаване на годишна данъчна декларация. Пример – лицето е получавало доходи само от ТПО с един работодател или е получавало само необлагаеми доходи.

 

За удържания от трети лица данък се изисква служебна бележка, в която се удостоверява получения доход и удържания данък – това прави например работодателят или предприятия, които изплащат такива суми.

 

Данъчната ставка за хипотезите по чл. 38 е 5% – дивиденти и ликвидационни дялове.

 

Данъкът е годишен и естествено при определянето му се приспадат внесените авансови вноски. Местните ФЛ подават годишни данъчни декларации, като са изброени доходите, за които се подава такава. Чуждестранните ФЛ по изключение подават само за някои категории доходи.

 

Срокът за подаване на декларацията е 30. 04 на следващата календарна година след придобиване на доходите. Предвидени са отстъпки от предвидения окончателен данък за довнасяне, ако например декларацията се подаде до 10.02 – отстъпка от 5%, но само върху частта за довнасяне след авансовите вноски. Същата отстъпка е и за лицата, които подават декларация по електронен път. В този срок е предвидено и внасянето на годишния данък върху доходите на ФЛ, като не говорим за авансовите вноски или данъците, удържани при източник.

 

№ 27. Правен режим на данъка върху недвижимите имоти. Обща характеристика. Субекти. Обекти на облагане и данъчна оценка. Деклариране на имота. Размер на данъка. Внасяне на данъка.

 

1. Местни данъци

 

С изменението на КРБ се предвиди, че местните данъци се определят от ОС в граници, определени от НС. Установяване на данъка като вид данък с всичките му характеристики – субектите, обектите, облекченията – се определят от НС със закон, а размерът от Общински съвет в граници, определени от парламента – чл. 141 КРБ.

 

Основен закон, който урежда местните данъци е Закон за местните данъци и такси (ЗМДТ), а местните данъци се събират от служители на общинската администрация, които имат правомощията на органите по приходите от ДОПК, чл. 4, а кметът има правомощията на решаващ орган – чл. 1 ЗМДТ, където се изброяват видовете данъци, правомощията на общинските съвети.

 

2. Данък върху недвижими имоти – или още известен като данък “сгради”. Чрез този данък се извършва облагане на ФЛ/ЮЛ, които притежават имущество. От гледна точка на общата характеристика, данъкът е:

* пряк

* имуществен

* пропорционален

* годишен

*постъпва като приход в общинския бюджет на обшината, където се намира имотът.

 

Плащането се извършва на равни вноски – до 01.03, до 30.06, до 30.10. Ако се плати в първия срок целия размер, се прави отстъпка от 5% – чл. 28.

 

1) Субекти на облагане – чл.11 ЗМДТ. Това са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Изброени са и изключения. Особено е, че данъкът се дължи и от ползвателя при учредено вещно право на ползване по съответния ред. Данъкът се дължи и от концесионера, собственикът на сграда, построена върху държавен или общински имот, университетът дължи за имотите, които са държавни/общинска собственост, тъй като имотът е предоставен за управление (от 2011 г., до тогава – само за този, който е имал вещно право на ползване). До прехвърлянето на имота данъкът се дължи от прехвърлителя.

 

2) Обекти на облагане – посочени в чл. 10. Това са сградите и поземлените имоти в строителните сгради на населените места и такива, които имат предназначение по ЗУТ. Не се облагат земеделските земи и горите, освен ако са застроени. Едно друго изключение – не се облагат с данък и недвижими имоти с данъчна оценка до 1680 лв (от тази година!). Важно е да се знае, че данъкът се заплаща, независимо дали недвижимият имот се ползва или не. При таксите е друго. При съсобственост данъкът се дължи според идеалните части.

 

3) Особена е процедурата по определяне на данъчната основа.

 

В чл.15 понятието “придобиване“ се тълкува широко. На първо място се имат предвид придобивните способи – покупка, дарение, замяна. На второ място – завършването на сградата или започването на ползването. В чл. 16 е уредена трансформацията от преминаването на имота от облагаем към необлагаем.

 

Чл. 14 изисква деклариране за придобитите имоти – в 2-месечен срок от придобиването се подава декларация в общината по местонахождението на имота. Декларацията съдържа характеристиката на имота – етажност, вид строителство, кубатури и т.н. Подадената от един от собствениците декларация, ползва и останалите. Декларациите се проверяват от служителите на общинската администрация, сверяват се данните и се определя данъчната оценка. Така се определя данъчната оценка, върху която вече ще се дължи данък. Затова има специално приложение №2 към Закона. Вземат се предвид вида, местонахождението, конструкцията итн. Данъчната оценка се съобщава на данъчнозадълженото лице (чл. 19 и чл. 20). При предприятията е по-особено – данъчната оценка е по-високата между отчетната и тази по Приложение №2.

 

4) данъчната ставка – данъкът е в промили, не в проценти. Определена е долна и горна граница в закона – от 0,1 до 4,5 и в тази граница Общинския съвет определя конкретната данъчна ставка.

 

5) облекчения – има 2 хипотези – пълно освобождаване от данък и плащане в определен размер.

 

В чл.24 са уредени различни видове освобождаване – общини, читалища, сгради на чужди държави, сгради на висши училища, използвани за учебния процес и т.н.

 

Предвидени са и облекчения. Важно е облекчение за имот, който се ползва за основно жилище, като за понятието “основно жилище” (чл. 23)  и “семейство” са дадени определения в този закон. Облекчението се ползва само за едно основно жилище. Същото е предвидено и за лица в намалена работоспособност над 50%.

 

6) предвидена е и адмнистративно-наказателна отговорност – чл. 123 предвижда за неподаване на декларация глоба в размер от 10 до 400 лв, а за ЮЛ – имуществена санкция. Относими са и чл. 127 – глоба за неспазване разпоредбите на закона.

 

№28. Правен режим на данъка върху наследствата. Обща характеристика. Субекти. Обект на облагане и оценка на имуществото. Деклариране на облагаемото имущество. Размер на данъка. Освобождаване от данък. Внасяне на данъка.

 

1.Правен режим и обща характеристика

 

При данъка върху наследствата съществуват различни теории за неговата същност – за равен старт, за обогатяване на наследниците и т.н. При нас този данък е местен. В България наследяването е гарантирнао от КРБ – чл. 17. С откриването на наследството, имуществото преминава в патримониума на други лица.

 

2. Пасивни субекти – според чл. 31 данъкът се заплаща по наследниците на закон или завещание. От 2004 г. чл. 31, ал. 2 въвежда едно важно изключение, че данъкът върху наследствата не се заплаща от преживелия съпруг и наследниците по права линия без ограничение!!!

Наследниците могат да се откажат от наследството с едностранен акт и като се откаже – няма да дължи данък върху наследството. Отказът от наследство може да бъде само пълен.

 

3. Обект на облагане са наследените имущества в страната и чужбина, а за чуждите граждани само в страната.

 

В чл. 30 е посочено какво се включва в наследственото имущество – движими, недвижими вещи, права, вземания, задължения.

 

Лицата, станали наследници, трябва да подадат декларация в 6-месечен срок – чл. 32, като срокът се изчислява по различен начин – от откриването на наследството или от узнаването, че наследството е открито. Подаването на декларация от един наследник, ползва и останалите наследници.

 

Особено важен е чл. 33, защото в него се определя как се изчислява данъчната основа. Недвижимите имоти по данъчната оценка, МПС по застрахователната стойност, чуждестранната валута по курс на БНБ, а всичко останало по пазарна стойност. Така се оценяват и задълженията. От наследствената маса се приспадат задълженията и предвидените в закона облекчения, или ако е наследено от държавата.  В чл. 34 е описано как се приспадат от актива на наследството, установените по основание и размер задължения на наследодателя. При сънаследници облагаемата на следствена маса се разпределя на всеки наследник. Тук при сънаследници, данъкът се дължи според съответния дял.

 

В чл. 36 се определят границите за размера на данъка (от 0,4 до 0,8 %), като те зависят от степента на родство и размера на наследствения дял. На всеки сънаследник се определя и съобщава данъка – чл. 106 и 107 ДОПК. И по-висока ставка за наследствен дял над 250 хиляди лв. Не трябва да ги знаем J. Принцип – колкото по-далеч е наследодателят като ред , толкова по-висок е и данъкът.

 

В чл. 38 са определени облекченията – имущество, завещано на държава и общини; неполучени пенсии; обикновена покъщнина.

 

!!!Интересна е хипотезата на чл. 38, ал. 2 – когато две лица са починали едновременно или едно след друго и едното е наследник на другото – не се дължи данък за наследствения дял, придобит от починалия наследник!!!

 

Срокът за плащане на данъка – 2 месеца след връчване на съобщението.

 

В закона са предвидени няколко ограничения, целящи събирането на данъка – чл. 41 задължава банките да изплащат суми по сметки след представяне на декларация, че тези суми са посочени в декларацията. Това се отнася и до застраховането.

 

В чл. 43 е предвидено ограничение – трябва да се изпрати опис на имуществото.

 

В чл. 124 е предвидена административно-наказателна отговорност за неподаване на декларация.

 

№ 29. Правен режим на данъка при придобиване на имущества. Обща характеристика. Субекти. Обекти на облагане. Деклариране. Размер на данъка. Освобождаване. Внасяне на данъка.

 

Чл. 44 от ЗМДТ. Този данък е пряк, имуществен, пропорционален и постъпва в общинския бюджет.

 

1. Субекти – по принцип данъкът се плаща от приобретателят на имуществото (но може да се уговори и друго), а при замяна – лицето, което получава имущество с по-висока стойност. Ако данъкът се дължи от двете страни, другата страна става поръчител – чл. 25.

 

2. Обекти на облагане са в чл. 44 – категории имущества или приравнени на тях – недвижими имоти, ограничени вещни права върху тях МПС, когато се придобиват по възмезден начин и всяко имущество, придобито по дарение. Данък се дължи и за придобиване на недвижим имот и ограничени вещни права по давност.

 

Не се облагат с данък имуществата, придобити само по дарение между роднини по права линия и между съпрузи. Според начина на придобиване то може да е безвъзмездно чрез дарение или безвъзмездно придобиване по друг начин. Принципно данъкът се заплаща от приобретателя на имуществото, а при замяна от лицето, придобило имущество на по-висока стойност. Тук като изключение в данъчното право е допустимо да се уговори друго. Ако прехвърлителят ще дължи данъка, другата страна е поръчител.

 

3. Оценка – в чл. 46 е уредена оценката на имуществото, като способите се различават от другите оценки на предходните данъци. Момент на оценяване – към прехвърляне и придобиването. При недвижимите имоти основата е уговорената цена или данъчната оценка (завиди коя е по-висока), а вече за другите имущества се прилага разпоредбата от данъка върху наследствата – чл. 33.

 

4. Данъчна основа – и тук следва да определим данъчната основа. Недвижимите имоти е по уговорената цена или определена от държавен или общински орган цена. Но, ако тя е по-ниска от данъчната оценка, по последната. Всички други имущества се оценяват по реда на чл. 33, т.е по реда, по който става оценката при данък върху наследство.

 

5. Границите, в които ОС определя размерът на данъка, са посочени в чл. 47. Те са различни за възмездно и безвъзмездно придобиване на имущество.

 

6. Облекчения – в чл. 48 са изброени облекченията – държавата и общините, БЧК са освободени от този данък като приобретатели; обичайни подаръци и дарения на ЮЛ, чиято дейност е общественополезно, ЮЛНЦ, които имат общественополезна дейност.

 

Законът предвижда гаранции – съдии, нотариуси, областни управители и т.н. отговарят за неплащането на този данък. Чл. 50 задължава изброените лица да извършват такива сделки след като установят, че данъкът е платен. Службите по вписванията уведомят общината за прехвърлените недвижими имоти, а МВР за прехвърлените МПС. Данъкът се заплаща при прехвърлянето на имота.

 

Предвиждат се и други гаранции – чл. 125 предвижда глоба на страните в двойния размер на дължимия данък в укритата част. Важи и общият чл. 127.

 

№ 30. Патентен данък

 

1. Туристически данък – предвиден е за да може с него да се облагат нощувките, Решение № 5 КС от 2012 г.

 

Няма да говорим за данъкът върху МПС.

 

2. Патентен данък – уреден е в ЗМДТ. Определен вид дейности, определени в закона, т.е. важен е видът на дейността, се облагат с годишен патентен данък за доходите, но за това има условие. Има критерии за оборот 50 000 за календарна година, както и лицето да не е регистрирано по ДДС. Т.е. тези деца се изключват от обхвата на ЗДДФЛ и се предвиждат фиксирани суми за дължимия данък.

 

Законодателят използва горна и долна граница като дава възможност на обшините да определят конкретни размери.

 

Чл. 61 – възможно е от този режим да се премине към общия режим за облагане с данък доходите на ФЛ.

 

Чл. 61 м – данъчни облекчения, като се редуцира размерът на данъка.

 

Подават се годишни декларации, в които се описват обстоятелствата, свързани с патентното облагане.

 

Данъкът се внася на 4 равни вноски – до 31.01, до 31.04, до 31.07, до 31.10.

 

№ 31. Правен режим на ДДС

 

1. Система на косвени данъци. Данък добавена стойност

 

Общата теория дели данъците на преки и косвени. Критериите са няколко: какъв е данъчнооблагателният механизъм, как се облагат доходите на лицата. В данъчната ни система са установени няколко косвени данъка:

• ДДС
• акцизи
• данък върху застрахователните премии (за този вид данък няма да има специална лекция).

 

Закон за данък върху застрахователните премии – това е данък, с който се облагат застрахователните премии по облагаеми застрахователни договори, рисковете от които се поемат от застрахователя. Данъчно задължените лица са посочени в чл. 3 от закона – това са застрахователите и техните представители. Данъчната ставка е 2%, а данъчната основа е застрахователната премия, получена от застрахователя по облагаем застрахователен договор. Данъкът е месечен. Останалите въпроси във връзка с този вид данък са уредени в закона (няма такъв въпрос в конспекта).

 

ДДС и акцизите са кумулативно налагани при сделки с акцизни сделки. В исторически план ДДС замени данъка върху оборота. Акцизите като форма на облагане за ограничен кръг стоки се запази. При действието на закона за данъка върху оборота и акцизите до 1994г. – данъкът върху оборота и акцизите бяха алтернативни. За стоките, върху които се дължеше акциз, не се дължеше данък върху оборота. При действието на сегашната система има кумулиране на двата данъка – ДДС и акциз (напр. електрическата енергия).

 

2. ДДС

 

ДДС притежава всички характеристики на данъците като вид публично вземане – субективно право на държавата да получи определена парична вноска, от данъчно задължените лица, едностранно определена по общ начин, безвъзмездна, невъзвращаема, установена със закон, непрехвърлима.

 

Специфини белези на ДДС с оглед различните класификации на данъците:

• косвен
• всеобщ
• многофазен
• некумулативен
• пропорционален
• месечен
• републикански

 

Данък, който се дължи за всяка възмездна доставка на стоки или услуги, всяко възмездно вътреобщностно придобиване, извършено от регистрирано лице, и при внос на стоки.

+ с ДДС се облага новосъздадената, принадената или добавената стойност, създадена в процеса по реализация на една стоки или услуга от момента на нейното производство или внос до момента на крайното й потребление.

+ с този данък се облага потреблението и от групата на т.нар. оборотни данъци.

+ данъкът е установен в над 150 страни в целия свят. Всички ДЧ в ЕС са въвели като данък върху потреблението ДДС върху териториите си.

+ на територията на вътрешния пазар функционира общата система на ДДС, правилата на която България като ДЧ е въвела. Те са възпроизведени в ЗДДС.

 

Изграждането на тази обща система на ЕС започва с приемането на Първа и Втора директива на Съвета през 1967 г. През 1977 г. е приета Шеста директива на Съвета, която към онзи момент има най-голямо значение за изграждането на общата система. През 2006г Съветът приема Директива 112 – тя е основният в момента акт на Общността, с чиито разпоредби при сравнителен анализ преценяваме степента на хармонизиране на ЗДДС.

 

Общата система на ДДС в рамките на Общността е избрала за изработване на данъка т.нар. кредитен или фактурен метод за облагане на личните разходи. При този метод на всеки етап от производството на една стока или услуга до крайното й потребление се налага ДДС върху цялата стойност на доставката, чрез която се реализира това потребление, като        чрез метода на данъчния кредит се постига ефектът на облагане само на добавената на този етап от реализация стойност.  Познати са и други методи – методът на събирането, методът на изваждането.

 

Специфични белези на ДДС

 

– косвен данък.

• Косвените данъци от своя страна се делят на специфични и всеобщи. ДДС е всеобщ, а акцизите са специфичен косвен данък. Всеобщ косвен данък е ДДС, тъй като с него се облагат всички стоки или услуги, които са предмет на облагаема доставка на определена територия, освен тези, освободени със закон. Т.е принципът е, че се облага всичко, с изключение на изчерпателно изброеното в закона. При специфичните косвени данъци принципът е обърнат и се облагат само изчерпателно изброени в закона стоки. Действащият Закон за акцизите и данъчните складове въвежда акцизно облагане за четири групи стоки – горива, тютюневи изделия, електрическа енергия и алкохол. Исторически с акциз  са се облагали и кафето, чая, сребърните и златните изделия, леките автомобили и т.н.
• Друго делени на косвените данъци ги класифицира като многофазни и еднофазни – ДДС е многофазен косвен данък, а акцизът е еднофазен косвен данък. Косвените многофазни данъци, какъвто е ДДС, облагат потреблението на стоката или услугата на всеки етап от нейната реализация. Напр. за една книга – картон, хартия, труд, авторски колектив – тази книга е била предмет на няколко сделки (доставки) между различни стопански субекти, за да бъде окончателно създадена и да достигне до потребителя. От началото на производството до крайната реализация на продукта могат да се сключат поредица от доставки. При многофазните косвени данъци при всяка една от тези доставки се начислява ДДС върху пълната цена на стоката/услугата. При еднофазните косвени данъци, данъкът се начислява еднократно – най-често при освобождаване на стоката за потребление.
• многофазните косвени данъци се делят на кумулативни и некумулативни – ДДС е многофазен некумулативен данък. Некумулативният характер на данъка се осигурява от механизма на данъчния кредит.

 

– ДДС е месечен данък. Това деление не е много застъпено в теорията. С оглед на съществената разлика към момента, в който може да бъде определен точният размер на данъчно задължение, при преките и косвени данъци този момент е различен. Преките данъци са годишни данъци. Окончателният размер на данъчното задължение става ясен в края на данъчната година. При месечните данъци данъчният период е по-кратък от една данъчна година. При ДДС този период е едномесечен и съвпада с календарния месец. След изтичане на един данъчен период за регистрирано лице по ДДС се определя точният размер на неговото задължение. До 14 май 2014 регистрираните по ДДС лица са задължени да подадат декларация за данъчен период парил 2014, в която да декларират за данъчното си задължение през април 2014 г.

 

– данъкът е пропорционален

 

+ данъчна ставка от 20% – стандартна ставка; 9% – намалена ставка; 0% за някои видове доставки и за износ. Независимо, че има установени няколко ставки (стандарта, намалена и нулева), това не променя пропорционалния характер на данъка. Т.е данъчната ставка като размер не зависи от размера на данъчната основа, каквато зависимост има при прогресивните данъци.

 

– постъпленията от ДДС са в полза на държавния бюджет и по-специално в полза на централния бюджет. След влизане в сила на Закона за публичните финанси (Закона за устройството на държавния бюджет и Закона за общинските бюджети са отменени с влизане в сила на ЗПФ) от тази година, републикански бюджет като понятие няма – замести се с понятието централен бюджет и всички останали бюджети. Независимо от тази промяна, понятието републикански данък като характеристика на ДДС все още се използва. Другото, което можем да използваме, е централен данък. Част от постъпленията на годишна база от ДДС, събиран на територията на страната (понастоящем 0,5%) е постъпление в бюджета на ЕС. Останалата част (99.5%) са постъпление в централния бюджет. Около 60 % от приходите в бюджета са от ДДС и акцизи.

 

3. Източници

 

• Закон за ДДС в сила от 1.01.2007г. – изменения в материалните данъчни закони не могат да се предвиждат преди изменението на Закона за държавния бюджет за съответната данъчна година и трябва да се осъществява със закон за изменение и допълнение на ежегодния закон за държавния бюджет, но това не се спазва. И сега в Закона за публичните финанси има такава разпоредба, но както и преди тя не се спазва и измененията на материалните закони стават със закон за изм. и допълнение на самите тях в хода на годината.
• ППЗДДС
• Наредба Н-9/14.08.2006г.; Наредба Н-14 за възстановяване на данъка на дипломатическите представителства и т.н.
• ДФЕС
• Директива на Съвета 112/28.11.2006г, в сила от 01.01.2007г.
• Решенията на Съда на ЕС. В ДВ всяка седмица се публикуват решения на СЕС, свързани с прилагането на ДДС.

 

4. Субекти на ДДС

 

Като определяме кръга на лицата, които участват в механизма на данъка, се налага изясняването на правния статут на няколко групи лица. Има 2 групи лица –

 

• юридически платци – юридическите платци администрират данъка – администрирането включва начисляване, събиране, внасяне. Юридически платци са стопанските агенти – търговец, производители, лица, предоставящи услуги. Това са т.нар данъчнозадължени лица.
• фактически платци на данъка. Втората група лица са фактическите платци на данъка – при всеки косвен данък, включително и при ДДС, тези фактически платци са потребителите, тяхната имуществена сфера се засяга от плащането на данъка. За тях законът не въвежда задължения, по-скоро за тях са уредени някои права – а именно да се връща ДДС за платен данък на територията на друга държава, на която те не се резиденти, и някои други права. Данъчно задължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС е всяко лице, което извършва независима икономическа дейност без значение от целите и резултатите от нея.

Напр. фризьор (собственик на гора) – гората изгаря и продава дървесината – данъчно задължено лице ли е? За да можем да преценим кои лица извършват икономическа дейност, в закона (чл. 3, ал. 2) е легално дефинирано понятието „независима икономическа дейност”. В чл. 3 се посочват дейностите, които се изключват от кръга на независимата икономическа дейност. Не е независима икономическа дейността, осъществявана по ТПО и дейността по  управление и контрол на ЮЛ. Не, това лице не е данъчнозадължено, защото се касае за еднократна продажба, която няма за цел получаването на редовен доход. Ако обаче наемодател отдава под наем свое имущество, при достигане на мин. облагаем праг, е длъжен да се регистрира. Всяко лице, което попада в групата на лицата, извършващи независима икономическа дейност, е данъчнозадължено по смисъла на този закон. Грешно е разбирането, че само търговци, производители и ЮЛ могат да попаднат в обхвата на този данък. Данъчнозадължено лице е и всяко лице, което инцидентно извършва възмездна вътреобщностна доставка на ново превозно средство ( без значение е инцидентния характер на дейността – нещо, което е в противоречие с общото изискване за редовен доход). Не са данъчнозадължени и държавните и местните органи – само в предвидените изкл. са данъчно задължени лица.

 

За данъчнозадължените лица законът предвижда регистрация, която е част от общата регистрация по ДОПК и е една от двете специфични данъчни регистрации. Обща данъчна регистрация по ДОПК и две специфични – по ЗДДС и по ЗАДС.

 

5. Регистрация по ЗДДС

 

Регистрацията по ЗДДС може да се раздели на три общи хипотези и няколко общи случая.

 

Трите хипотези на обща регистрация:

 

• задължителна регистрация по чл. 96 ЗДДС; Задължителна е регистрацията при регистрационен праг от 50 000 лв. или повече за период, по-дълъг от последните 12 календарни месеца. Не говорим за календарна година, а за 12 последователни месеца, за които облагаемият оборот не трябва да надвишава 50 000 лв. Когато се надвиши този оборот – до 14-то число на следващия месец трябва да се подаде заявление за регистрация по ЗДДС. Вж. Чл. 96, ал.2 от закона, която определя както е „облагаем оборот”. За дата на регистрация по този закон се счита получаването на удостоверението (връчването на акта за регистрация). Освен информационно значение, регистрацията има и конститутивен ефект – т.е лице, което е достигнало регистрационния праг, надхвърлило е регистрационния праг, но не е се е регистрирало по ЗДДС, няма право да начислява ДДС и няма право на данъчен кредит. Т.е независимо, че формалните критерии са налице, ако не е регистрирано – не може. За това е важна датата на регистрация.
• регистрация по избор (доброволна) чл. 101 ЗДДС – Всяко лице, за което не са налице условията за задължителна регистрация, може да се регистрира по желание, доброволно – по процедурата по чл. 101 от закона. Няма разлика между правата и задълженията на двете групи регистрирани вече лица.
• регистрация по инициатива на орган по приходите по чл. 102 ЗДДС – Във всички случаи, когато лицето е било длъжно да се регистрира и не е изпълнило това свое задължение и орган по приходите е установил този факт, той го регистрира служебно, като последиците от тази служебна регистрация може да са доста сериозни – определя се датата, към която лицето е било длъжно да подаде заявление и да се регистрира и от този момент всички извършени от него доставки се облагат с ревизионен акт. Т.е макар той да не е начислявал данък, ще е длъжен да го внесе.

 

Специфичните случаи на регистрация, които ЗДДС установява:

• по чл. 97 – задължение за регистрация при доставка на стоки с монтаж и преинсталиране;
•  задължение за регистрация при дистанционна продажба на стоки; Дистанционната продажба като данъчно събитие е легално дефинирана в чл. 14. Има кумулация от няколко условия, при които се счита, че продажбата е такава. Регистрационният праг при тази регистрация е посочен в чл. 20, ал.2 ЗДДС и е в размер на 70 000 лв.  Тук доставчикът е резидент на друга страна на ЕС. (Пример – каталожна продажба, продавачът е в чужбина и доставя по този начин, продава на ФЛ стоки. Когато достигне 70 000 лв., трябва да се регистрира и у нас. Неговите доставки вече ще се третират като доставки на територията на РБ и той ще внася в нашия бюджет).
•  чл. 97а ЗДДС – задължение за регистрация при доставка на услуги, данъкът за които е изискуем от получателя – напр. при предоставяне на юридически услуги на дружество в Германия – място на изпълнение е в Германия – там лицето начислява данък, но независимо от това то е длъжно да се регистрира тук за информационни цели  и да подаде ВИЕС декларация, която има за цел да осигури онформационния обмен между националните администрации.
• регистрация при ВОП (вътреобщностно придобиване) по чл. 99 – регистрационният праг при този вид доставки е 20 000 лв., като всяко лице, което не е регистрирано на някое от изброените в чл. 99, ал.1 основания, когато извършва ВОП, и стойността на тези придобивания за текущата календарна година (а не 12 последователни месеца, както е при задължителна регистрация), когато надхвърли сумата от 20 000 лв. е длъжно да се регистрира в 7-дневен срок преди извършването на ВОП.

 

(ВОП – вътребщностно придобиване – данъчно събитие, което възниква след 2007 и е свързано с търговията в рамките на вътрешния пазар. Една от целите на вътрешния пазар е да осигури свободното движение на стоки  и капитали. Макар данъчното облагане да не е общностна политика, в областта на ДДС са въведени хармонизиращи правила, които водят до унифициране на правилата. Когато движението на стоки от територията на една ДЧ към друга ДЧ, но в рамките на ЕС – в този случай доставчикът извършва ВОД (вътреобщностна доставка), облагаема с нулева данъчна ставка, а получателят е получател по ВОП и е длъжен по механизма на обърнатото начисляване на ДДС да начисли нац. си ставка. Напр. картофи от Македония до България – това е класически внос – въвеждане на стоката на територията на страната поражда веднага данъчно задължение – данъкът се дължи при въвеждане на стоката ефективно. Ако картофи – от Гърция до България – гръцкият доставчик не начислява ДДС, а бг получател – да)

 

+ регистрация по правилата на чл. 133 е въведена за лица, които не са установени на територията на страната, но които имат постоянен обект на територията на страна, но от които извършват независима икономическа дейност. Тези лица се регистрират чрез т.нар акредитирани представители. Лицата, които могат да са акредитирани представители на чуждестранни лица с място на стоп.дейност на територията на страната, са посочени в чл. 135 от закона.

 

6. Дерегистриране (прекратяване на регистрацията)

 

Правната уредба е в чл. 106 и сл. ЗДДС – тук са посочени основанията за задължителна регистрация, доброволна деригистрация и за дерегистрация по инициатива на орган по приходите.

 

7. Обекти на облагане при ДДС

 

Обектите на облагане са:

• доставка на стоки и услуги
• вътреобщностното придобиване (ВОП) и
• вносът на стоки.

 

Изброени са в чл. 2 ЗДДС.

 

Вътрешни доставки на стоки и услуги – имат възмезден характер и са с място на изпълнение на територията на страната. ВОД не се споменава

 

Обект на облагане и данъчно събитие по смисъла на закона не са синоними. Всички обекти на облагане са данъчни събития, но не всички данъчни събития не са обекти на облагане и едно от тези данъчни събития, които не са обекти на облагане е ВОД. При данъчното събитие се начислява данък, но не винаги възниква данъчно задължение, тъй като както е при ВОД, националният доставчик ще начисли 0% ДДС и няма да възникне задължение за внасяне. ВОП е хипотеза на обект на облагане с ДДС, тъй като при осъществяване на този вид доставка, при въвеждане на общностно стока на територията на страната възниква задължение за ДДС към националния ни бюджет.

 

Възмездна облагаема доставка на стоки и услуги – има легална дефиниция за понятието „стока” (чл. 5, ал.1); „доставка на стока ” – чл. 6, ал.1; „услуга” – чл. 8, „доставка на услуга” – чл. 9; „липса на доставка/услуга” – чл. 10, „облагаема доставка” – чл. 12.

 

При въвеждането на правилата на Директива 112 чрез приемане на ЗДДС е допуснато съществено отклонение на нашия закон спрямо правилата на Директивата по отношение на доставка на стока. ЗДДС чл. 6  – доставка на стока е прехвърлянето на разпореждане като собственик с една вещ – така би трябвало да е!* (чл. 14 от Директива 112). Всяка разпоредба на закона, в която се възприема прехвърлянето на правото на собственост като юридически критерий, трябва да се замени с „прехвърляне на право на разпореждане като собственик”.

 

Чл. 13, ал.1 – *„придобиване на право на собственост” трябва да се замени с горното.

 

За да бъде доставката на стоки и услуги обект на облагане, то тя трябва да е облагаема. Такива са всички с изключение на изрично изброените от закона освободени доставки. Освободените доставки и придобивания са изброени в чл. 38 – до чл. 50 ЗДДС. Всички изключения са въпрос на някакви икономически, социални съображения, доставки с нестопански характер. Идеята е, че ДДС облага стопанския оборот.

 

РАЗЛИКА МЕЖДУ ОСВОБОДЕНИТЕ ДОСТАВКИ И ОБЛАГАЕМИТЕ С НУЛЕВА СТАВКА

От икономическа гледна точка няма разлика, но има съществена разлика по отношение на упражняването на правото на данъчен кредит. При доставките, облагаеми с нулева данъчна ставка, регистрираните лица имат право на данъчен кредит за предходните доставки, по които са получатели. Типичен случай – износът. Всички износители начисляват нулева данъчна ставка, и имат право на данъчен кредит за всички доставки. Износът се облага с нулева данъчна ставка, защото ако в България като държава на износ начислим данък и държавата, в която се внася, също ще трябва да се плати. Вносителят ще трябва да повиши цената. Вносът се облага с данъчната ставка на държавата на потребление. Има въведена минимална стандартна ставка, минимални размер на намалени ставки и оттам нататък държавите членки са свободни да определят размер на данъчните си ставки.

При освободените доставки доставчикът няма право на данъчен кредит.

 

Вътреобщностно придобиване  (обект на облагане) – легално дефинирано в чл. 13 ЗДДС. ВОП се въвежда като понятие след 2007г. И при ВОП, и при внос има въвеждане на стока на територията на страната, но разликата е че в единия случай въвеждаме общностна стока (ВОП), а в другия – необщностна.

 

Вносът като обект на облагане – чл. 16 ЗДДС – внос на въвеждането на необщностни стоки на територията на страна. Има и други хипотези, приравнени на този режим.

 

8. Данъчна ставка

 

Данъкът е пропорционален. Стандартна данъчна ставка от 20%. Директива 112 въвежда като минимален размер на ставката 15%. В повечето ДЧ е около 22%.

 

Намалена данъчна ставка е установена по отношение на настаняването в хотели и подобни заведения – чл. 66, ал.2 – в размер на 9%. Това е единствената намалена данъчна ставка. Има данъчни системи, които са установили и повече от една намалени данъчни ставки. Минималният размер, под който не могат националните законодателства да падат при определяне на намалена ставка, е 5%.

 

Нулева данъчна ставка – установена за изброените  в чл. 28 и сл. ЗДДС. Освен износът, с нулева данъчна ставка се облага и международният транспорт на стоки, доставка на злато за централни банки, доставка, свързана с безмитна търговия и други, изброени изчерпателно в ЗДДС.

 

9. Данъчна основа (последният елемент на на данъка) – за да се определи размерът на дължимия данък към установено по правилата на ЗДДС основа се прилага съответната данъчна ставка. Правилата за определяне на данъчната основа се съдържат в разпоредбите на чл. 26 и чл. 27 ЗДДС. По смисъла на чл. 26, ал.1 ЗДДС данъчната основа е стойността върху която се начислява, респ. не се начислява, ако доставката е освободена, ДДС. Правилата за определяне на данъчната основа представляват сложно организирана система от общо правило, изключения от него и специфични случаи, посочени в чл. 27 ЗДДС.

 

Общо правило – данъчната основа включва всичко, което се дължи във връзка с получената стока или услуга без данъка по този закон. Чл. 26, ал.2, изр. 2 – не се смятат за възнаграждения по доставка плащания за неустойки и лихви с обезщетителен характер. Това са суми, плащани между страните по доставката, които не увеличават данъчната основа. Тя се увеличава с изброените в чл. 26, ал.3 ЗДДС суми, а това са: всички други данъци и такси, дължими за извършване на доставката, когато напр. предмет на облагаема доставка е прехвърляне на правото на разпореждане като собственик с недвижим имот (всички такси, данъци, които се плащат при тази доставка трябва да се добавят към уговорената цена, за да се получи данъчната стока). Когато една стока е облагаема и с ДДС, и с акциз, първо се добавя сумата на дължимия акциз и върху тази по-висока данъчна основа се начислява ДДС. При внос към митническата данъчна стойност се прибавя всички мита, такси с равностоен ефект и ако има акциз и върху тази по-висока данъчна основа се начислява ДДС. В данъчната основа се вкл. всички разходи, съпътстващи доставката – напр. разходи за транспорт, застраховка, комисионни възнаграждения и др. Всички субсидии и финансирания, пряко свързани с доставката, също са част от данъчната основа. В чл. 26, ал.5 ЗДДС са изброени сумите, с които данъчната основа се намалява – напр. сумата на търговската отстъпка.

 

За някои видове доставки (изброени в чл. 27) законът въвежда специални хипотези на сумата на данъчна основа:

+ при доставки по договор за концесия за строителство

+ при всички доставки, приравнени на доставка на стока, изброени в чл. 6, ал. 3 ЗДДС, като напр. безвъзмездното прехвърляне на собственост и др.

 

№ 32. Механизъм на ДДС. Начисляване на данъка. Данъчен кредит. Право на приспадане на данъчния кредит.

 

1. Механизъм на ДДС

 

При този данък освен за тези по дефиниция относими към всеки данък елементи (обект, субект и т.н, има и един особен механизъм, който е хaрактерен само за този данък. Механизмът на ДДС задължението за ДДС за един данъчен период. Двата основни елемента са начисляване на данъка и данъчен кредит:

+ начисляването на данъка – може да се разгледа в два аспекта – материалноправен и процесуален. Материалноправно погледнато в момента на начисляване на данъка той става дължим за получателя на облагаемата доставка дължимостта настъпва по отношение на неговия доставчик, а по отношение на доставчика по тази облагаема доставка данъкът става изискуем към бюджета.

 

 

Схема (чертана на дъската)

При настъпване на данъчното събитие, на датата на данъчното събитие регистрирано лице 1 прехвърля право на разпореждане със стоката на регистрирано лице 2 ( то продава стоката на лице 3 стоката и накрая има потребител ) и за него възниква задължение да начисли данъка като доставчик по облагаемата доставка. Получател и доставчик по облагаема доставка са легално дефинирани в чл. 11. Получател е този, който получава услугата или правото на разпореждане като собственик. В конкретния случай регистрирано лице 1 е само доставчик, рег. лице 2 е получател и доставчик, а рег. лице 3 е получател.

 

Данъчно събитие – чл. 25 – възникване на данъчно събитие и изискуемост на данъка  по смисъла на закона данъчно събитие съставката на стоки и услуги, вътреобщностното придобиване и вноса на стоки.  Всички тези хипотези на прехвърляне на право на разпореждане или услуга са дефинирани като данъчни събития и на датата на тяхното възникване задължение за начисляване

 

Дата на данъчно събитие – най-общото датата,  на която е прехвърлено правото на разпореждане със стоката или датата, на която е извършване на услугата. Има множество изключения от това общо правило.

 

2. Начисляване

 

 

Начисляването на данъка по общо правило се извършва от доставчика по една облагаема доставка и предполага извършването  на 3 действия, които са предвидени в чл. 86, ал. 1 ЗДДС. Изискуемостта на данъка настъпва на датата на данъчното събитие  и лицето е длъжно да го начисли като:

1/ да го начисли като издаде данъчен документ, в който посочи данъка на отделен ред (на един ред е данъчната основа, на следващ ред е данъка);

2/ второ действие по начисляване е да включи размера на данъка при определяне на резултата за съответния период в справка декларация;

3/ трето действие – да посочи данъчни документ в дневника за продажбите за съответния данъчен период.

 

Извършването на тези 3 действия значи, че лицето е начислило данъка и по този начин е реализирало неговата изискуемост чрез посочването му като задължение към бюджета.

 

Законодателят възлага задължение за начисляване на регистрирано лице.

Рег. лице 1 – 120 единици (ако стоката е 100), която цена регистрирано лице 2 трябва да плати на регистрирано лице 1, но чрез плащането на цената трябва да плати и дължимия данък. Но плащането на този данък не е условие за възникване на задължение за лице 1 да плати този данък към бюджета. Не може доставчикът да направи възражение към приходен орган, че не е внесъл ДДС, тъй като получателят не му го е платил!!! Купувайки стоката за 120 лв., регистрирано лице 2 добавя към нейната стойност още 80 лв., в която добавена стойност се включват неговите разноски (доработка, печалба) и формира продажна цена на стоката си 200лв. По същото правило начислява 20 процента ДДС върху цената и продава стоката за 240 лв., в която има начислен данък за 40 единици.

 

Защо в чл. 86 законът използва термина регистрирано лице, а не доставчик – това е така, тъй като за някои данъчни събития, като изключение от общото правило, че данъкът се начислява от доставчика, е въведено задължение да начисли данъка за получателя по облагаемата доставка. Този особен ред за начисляване в доктрината се определя като „самоначисляване” (или по-точно казано – обърнато начисляване на ДДС). При този особен ред начисляването е възложено като задължение върху получателя, а не върху доставчика.

 

Случаите, при които данъкът се начислява от получателя, а не от доставчика са:

 

* ВОБ – обърнатото начисляване е правилото, защото във всички случаи на ВОБ данъкът се начислява от получателя по облагаемата доставка.

* данъкът се начислява от получателя и при някои вътрешни доставки, реализирани на територията на страната (напр. при доставките с предмет битови отпадъци/вредни емисии на газове, от тази година и зърно, или всички изброени в приложение 2 към ЗДДС доставки – данъкът се начислява от получателя).

 

В процедурата по начисляване има само една особеност в зависимост от това дали данъкът се начислява от доставчика или от получателя:

 

1/ когато ДДС се начислява от доставчика, той съставя фактура като един от данъчните документи, които се съставят по правилата на ЗДДС, изброени в чл. 112, ал. 1. Доставчикът начислява с издаване на фактура + другите действия.

2/ когато данъкът се начислява от получателя, той съставя протокол – във фактурата на доставчика в случая данък не е начислен. За да не се дублира този втори вид данъчен документ, е въведен този протокол – съставя се за да се начисли валидно данъка върху добавената стойност. Изискванията към фактурата и известия към нея са в чл. 113 до чл. 116 от закона, а към протокола като вид данъчен документ – чл. 117 ЗДДС.

 

!!!Обобщения!!! => Начислява се данък, който е изискуем. Изискуемостта се свързва с възникването на данъчното събитие и настъпва на датата, на която възниква данъчното събитие. Данъкът не се начислява при извършване на освободена доставка, освободено ВОП, както и при изпълнение на доставка с място на изпълнение извън територията на страната. Правилата за определяне на място на изпълнение при доставка на стока или услуга се съдържат в разпоредбите на чл. 17 – чл. 24 ЗДДС. Ако по правилата на тези разпоредби доставката е с място на изпълнение на територията на страната и не е освободена от облагане, то тогава начисляването на данъка е на датата на данъчното събитие, защото тогава е станал изискуем. Данъкът може да се начисли по вътрешна доставка на стока или услуга както от доставчика, така и от получателя. При ВОП – данъкът се начислява от получателя, а при внос на стоки – данъкът се начислява от митническите органи.

 

3. Данъчен кредит – втори елемент от механизма .

 

Понятието „данъчен кредит” е легално дефинирано в чл. 68, ал. 1 ЗДДС – сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон. Има уреден сложен механизъм за правото на приспадане. По правила на чл. 72 от ЗДДС – правото на приспадне може да се упражни през данъчния период, през който е възникнало това право или в един от следващите 12 месеца. Правото се упражнява чрез включването  най-общо на документа, с който е начислен данъка, в регистърните документи, съставяни от лицето. Законът въвежда собствена документация и отчетност, в която се включват воденето на 2 вида дневници – дневник за покупките и дневник за продажбите, посочени в чл. 124 ЗДДС и за всеки данъчен период подават справка – декларация по чл. 125, ал. 1 от закона в срок от 14 дни на следващия данъчен период тази справка трябва да е подадена, като с тази справка регистрираното лице определя само размера на данъчните си задължения по този закон за този данъчен период. За да бъде сумата на начислен данък за едно регистрирано лице с право на приспадане (данъчен кредит е национално понятие – общата система говори за данък с право на приспадане) – за да възникне и се упражни това право на приспадане, следва да са налице обстоятелствата по чл. 69 и чл. 71 от закона, както и да не са налице ограниченията на правото на  приспадане, изброени в чл. 70. Най общо, за да бъде с право на приспадане данъкът трябва да е – получен по облагаема доставка или другите изброени в чл. 68, ал.1 от закона хипотези; стоката или услугата по повод придобиването на които е начислен данъка, да се използват за извършване на облагаеми доставки.

 

4. Право на приспадане

 

За да бъде с право на приспадане сумата от 20 лв. за регистрирано лице 2 тя трябва да е начислена с ДДС за получаване на стока или услуга, която ще се използва като предмет на следваща облагаема доставка.

 

Следващо условие, за да се ползва с право на приспадане начислен данък, е лицето да разполага с документите, изброени в чл. 71 от закона. Най-общо – фактура, протокол, митническа декларация, с които да удостовери начисляването на данъка. На последно място е необходимо да не са налице правнопрепятстващите упражняване правото на приспадане обстоятелства, предвидени в чл. 70. (ако ДДС е платен за вечеря в ресторант, свързан е разходът с дейността, но данъкът, който е начислен по повод на тази доставка на услуга е с представителни цели, данъкът не е с право на приспадане, т. е не е данъчен кредит).

 

Данък с право на приспадане и без право на приспадане – чл. 70, ал. 1 т. 4 – не е налице право на приспадане като е придобит или внесен лек автомобил – ако с мястото на водача местата са 6, над 6 места автомобилът не е лек. Ако местата за сядане са повече от 6 – може да се приспада данък.

 

Данъчният кредит и начисляването са елементи от един механизъм, прилагането на който дава възможност за изчисляване на данъчно задължение на едно лице за един данъчен период.

 

№ 33. Данъчно задължение по ДДС. Данъчен период. Данък за внасяне. Данък за възстановяване. Документация и  отчетност.

 

 

1. Данъчен период – чл. 87 ДДС – ал. 1 недобра дефиниция – към настоящия момент данъчният период е едномесечен. Преди е имало и тримесечен данъчен период.

 

2. Определяне на размера на данъчното задължение

 

Как се извършва определянето  на размера на дан зад за едно лице за един период – необходимо е да се определи размера на изискуемия данък на това лице и размера на данъчния му кредит за този данъчен период. Определянето става с подаване на справка – декларация по чл. 125, ал. 1 ЗДДС, която в стилизиран вид изглежда като едно Т, от лявата страна на което се посочва сумата на данъчния кредит, а в дясната страна е сумата на изискуемия от регистрираното лице данък. Т.е от ляво – начисленият на лицето данък с право на приспадане, и от дясно – начисленият от него данък, който той дължи на бюджета. От ляво 20, отдясно – 40 ( в конкретния пример). 20 единици е данъкът с правото на приспадане (т.е. има право да го приспадне от изискуемия от него данък) => резултатът от данъчния период за това лице ще е ДДС за внасяне в размер на 20 единици (за регистрирано лице 2), ДДС за възстановяване/за внасяне. ДДС за внасяне трябва да се внесе ефективно в срок от 14 дни от изтичане на данъчния период, докато данъкът за възстановяване се възстанови на регистрираното лице по процедурата, предвидена в чл. 92 ЗДДС.

 

3.Данък за възстановяване

 

Данъчният кредит е различен от данък за възстановяване. Данъчният кредит е една от двете суми, която участва при определяне на резултата за съответния данъчен период.

 

Процедурата по чл. 92 от закона, по която се възстановява ДДС за възстановяване предвижда данъкът да се прихваща, приспада или възстановява  (в тази поредност на действия по процедурата) и правилата на чл. 92.

 

+ прихващане – когато регистрираното лице има други изискуеми задължения към бюджета, се извършва прихващане м/у тях и данъка за възстановяване.

 

+ ако след прихващане остане сума за възстановяване – регистрираното лице има право да приспадне ДДС за възстановяване от данъка за внасяне през следващите 2 данъчни периода. Ако и тогава на лицето трябва да се възстанови ДДС, данъкът се връща на регистрираното лице като първо отново се извършва прихващане ако е възникнало изискуемо публично вземане или му се възстановява в 30-дневен срок от подаване на последната данъчна декларация (тази за втория период).

 

За износителите данъка се възстановява в 30-дневен срок от подаване на справката декларация и сроковете по ал. 2 се спират при липса на счетоводство, непредставени документи и т.н.

 

Обобщения – справка декларация подават всички регистрирани лица, независимо дали през този период са извършвали облагаема дейност. Резултатът за един данъчен период по справка – декларация може да е ДДС за внасяне, когато сумата на изискуемия данък е по-голяма от сумата на данъчния кредит, и данъкът трябва да се внесе в 14-дневен срок от изтичане на съответния данъчен период или ДДС за възстановяване, когато данъчният кредит е по-голяма сума от изискуемия данък. Данъкът се възстановява по процедурата на чл. 92.

№ 34. Правен режим на акцизите. Обща характеристика. Субекти. Данъчна регистрация. Обект на облагане. Данъчни ставки. Внасяне на данъка. Документация и отчетност.

 

1. Обща характеристика

 

Независимо, че в някои от разпоредбите на ДП, има добавка „в това число и акцизи” (напр. чл. 26, ал.3, т.1 – некоректна; чл. 162, ал.2 ДОПК). От едно такова изрично споменаване може да се остане с впечатление, че акцизът е нещо като данък, ама не съвсем J Той е данък.

 

Акцизът е:

* публично държавно вземане, установено по общ начин със закон

* невъзвръщаемо,

* непрехвърлимо

* с  характеристиките на косвен данък

* републикански

* специфичен

* еднофазен.

 

Не можем да го определим като класически пропорционален. Има и стоки, за които акцизът е определен в твърда сума за една данъчна единица, като напр. специфичният акциз за цигарите или акцизната ставка за пури и пурети по чл. 37 ЗАДС. Данъчна единица е количество от една стока или обект на облагане, за което се определя размер на данъчно задължение. За пури и пурети данъчната единица е 1000 къса, за цигарите също. Тази данъчна единица може да бъде гигаджаули, мощност на автомобил (когато те бяха сред акцизните стоки). Данъкът е установен в закона за акцизите и данъчните складове. Особеност на закона е, че тук легалните дефиниции в закона са в чл. 4 ЗАДС.

 

2. Субекти на акциза

 

В чл. 3 са изброени данъчнозадължените лица, сред които са лицензираните складодържатели, регистрираните по този закон лица, лицата, за които е възникнало митническо задължение по отношение на акцизни стоки и другите изброени в чл. 3, ал. 1 ЗАДС лица. „Регистрирани лица:” регистрацията е втората от двете специфични данъчни регистрации, част от общата регистрация по ДОПК.

 

3. Регистрация

 

Законодателството въвежда задължение за една обща регистрация по ДОПК за всички данъчнозадължени лица и две специфични регистрации – по ЗДДС и по ЗАДС. Регистър на регистрираните по ЗАДС лица се води от органите на Агенция Митници – те издават и разрешенията за действие като лицензиран складодържател, като процедурата по лицензиране е предвидена в чл. 47 и сл. ЗАДС. Правилата за регистриране на различните субекти на данъка се съдържат в разпоредбите на чл. 56 и следващите от закона. На задължителна регистрация по този закон подлежат съгласно чл. 56, ал. 1 специализираните малки обекти за дестилиране и обектите за винопроизводство. Втора задължителна регистрация по правилата на чл. 57а за лицата, които въвеждат на територията на страната кокс или въглища или са получили лиценз по закона за енергетика. Регистрация по чл. 57в за т.нар. регистрирани получатели – чл. 58в – регистрация за регистрираните изпращачи. Най-общо идеята на тази регистрация е всяко лице, което произвежда, търгува, складира, превозва акцизни стоки да бъде регистрирано за целите на този закон, като идеята на регистрацията е създаване на информационен масив в Агенция Митници за търговията и производството тези стоки.

 

4. Обекти на облагане – акцизни стоки по чл. 2 от закона – алкохол, алкохолни напитки, тютюневи изделия, енергийните продукти и електрическата енергия.

 

5. Данъчна основа – също е посочена в закона като за всеки вид акцизна стока разпоредбите на закона от чл. 28 и чл. 29 въвеждат различен вид данъчна единица, спрямо която се определят акцизната ставка. Пример цигари, пури – това са количеството късове, на тази данъчна основа се определя ставката. Данъчна основа например – количество литри, хектолитра. Данъчната основа е в зависимост от акцизната стока и въвежда данъчна единица, спрямо която се определя акцизна ставка или акциз в абсолютна стойност в лева. В чл. 5 и сл. има определения – какво е бира например.

 

Акцизните ставки са изчерпателно посочени в чл. 31 до чл. 39а, като могат да бъдат процент от данъчната основа, а в повечето случаи са определени в абсолютна стойност за една данъчна единица.

 

6. Размерът на дължимия акциз се изчислява по класическия начин – умножаване на данъчната основа по данъчната ставка, като задължението за заплащане на акциз възниква при производството на територията на страната на акцизни стоки, при въвеждането им на територията на страната от територията на друга държава членка или при техния внос, освен ако стоката не е поставена под режим отложено плащане на акциз. Задължението за плащане на акциз възниква на датата на освобождаване на акцизните стоки за потребление. А кога възниква освобождаването за потребление е посочено в разпоредбата на чл. 20, ал. 2 за всеки един вид акцизна стока. От плащане на акциз са освободени определена група акцизни стоки и лица, изчерпателно изброени в чл. 21 до чл. 24а включително от ЗАДС. Дължимият акциз се внася в републиканския бюджет по правилата на чл. 44. Макар този данък също да е от групата на потребителските данъци и с него да се облага потреблението, дължимостта му възниква в един доста по-ранен момент, какъвто е освобождаването за потребление.

 

7. Специални правила за акцизните стоки

 

Законът въвежда специални правила за движението на акцизните стоки , складирането на акцизните стоки, производството им, както и данъчните документи, които се съставят при извършването на тези действия с акцизни стоки.

 

За някои видове акцизни стоки като напр. тютюневите изделия и спиртните напитки законът въвежда специален режим на облагане чрез облепването им с бандерол. По смисъла на чл. 4, т. 7 бандеролът е държавна ценна книга, която доказва внасянето на дължимия акциз за освободените за потребление акцизни стоки, закупува се от Министерството на финансите и не може да бъде предмет на последваща сделка.

 

Независимо то факта, че акцизът облага потреблението неговото заплащане е много преди стоката да достигне до потребителя. Идеята е книгата да се унищожи с отваряне на стоката. Купувайки тези бандероли по същество вносителят плаща акциза много преди да се купи стоката от потребителя, поради това в закона са уредени правилата за възстановяване на платен акциз. Те са в раздел 2, където са посочени освобождавания от акциз.

 

№ 36. Международно двойно данъчно облагане. Способи за избягване на двойното данъчно облагане.

 

1.Обща характеристика

 

Произходът на международното двойно данъчно облагане се свързва с действието на данъчните норми в пространството и по отношение на лицата. Държавите изграждат данъчните си системи въз основа на два принципа. От една страна – принципът на облагане на световния доход (универсален принцип), като се обхващат за облагане всички доходи на лицата, които са местни, независимо от това къде са получени. На второ място – териториален принцип, като се обхващат за облагане доходите с източник от съответната държава или имущество, намиращо се в нея. Така се обхващат за субекти на облагане чуждестранните лица.

 

От гледна точка на тези принципи е възможно едно лице да бъде обложено с подобни данъци в две или повече държави. Съществуват 2 понятия:

 

От юридическа гледна точка – международно двойно данъчно облагане. То ще възникне, когато един и същ субект на облагане по повод един и същ обект на облагане, за един и същ период на облагане, е данъчнозадължен в две или повече държави за подобни по вид данъци.

 

От икономическа гледна точка – международното двойно данъчно облагане възниква едва тогава, когато общият размер на платения от лицето данък в две държави превишава по размер по-високия от данъците по установен в държавата с по-високо ниво на облагане. Пример – данъкът в Австрия е 30%, а в България- 10% – общата данъчна тежест не трябва да надвишава 30%. Това е така, защото механизмът за предотвратяване на двойното данъчно облагане не цели лицето да плати само в едната държава, а по възможност данъкът да се разпредели между двете държави като приход в бюджета, но да не се допусне двойно облагане в икономически смисъл. Проблемът се отнася до преките данъци, докато при косвените се счита за решен с възприемането на принципа, че облагането е там, където се употребява стоката.

 

Възможни са 2 вида мерки за преодоляване на двойното данъчно облагане:

 

1. На национално ниво – с норми на националното право.
2. На международно ниво – чрез международни договори.

 

В българското законодателство такива мерки са предвидени в чл. 13 и чл. 14 на ЗКПО във връзка с пар. 1, т. 12 ДР и чл.75 и чл.76 във връзка с пар. 1, т. 35 ДР ЗДДФЛ. Принципно, когато в България няма сключена спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, се прилага т.нар кредитен метод (NB !!! Nяма нищо общо с данъчния кредит по ЗДДС). При определяне на българския данък, местните лица ползват данъчен кредит за всеки идентичен или подобен данък, наложен в чужбина от съответните органи. Данъчният кредит се определя за всяка държава по отделно и се определя като се ограничи до размера на българския корпоративен данък, който би се дължал за местна печалба или доход. Същото се отнася и за данъчния кредит по чл. 75 и чл. ЗДДФЛ. Какво означава това – доходите от чужбина се събират с доходите от страната, определя се данъчната основа и дължимият данък по местното законодателство. Следва да се извадят платените в чужбина данъци – не се изважда или приспада целият размер на данъка, платен в чужбина, а частта от определения български данък, относима за доходите от чужбина. Целта е да не се стигне до възстановяване на данъка, платен в чужбина.

 

За втория способ – въпрос № 37.

 

 

№ 37. Международни спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. Обща характеристика.

 

1. Обща характеристика

 

Вторият способ за избягване на двойното данъчно облагане е сключването на международни договори. Това са международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от КРБ и спрямо тях се прилагат правилата на Виенската конвенция за правото на договорите. Те подлежат на ратификация от НС, защото се засяга фискалния суверенитет. От гледна точка на съдържанието си, тези договори следват 2 модела – модел на Организацията за икономическо сътрудничесво и развитие и модел на ООН. Разликата между двата модела основно е в съдържанието на т.нар. разпределитени норми, като при модела на ООН по-често се предоставя правото на облагане и в държавата-източник. Договорите могат да бъдат двустранни и многостранни, като в международната и в българската практика преобладават двустранните.

 

От гледна точка на общата характеристика на съдържанието на договорите, наречени спогодби  (СИДДО), се предвижда, че едната или другата държава запазва или ограничава или се отказва от правото си да облага определени доходи или имущества. Ако държавата запази своята данъчна компетентност за определени доходи или имущества е без значение дали тя действително ще събере своите данъци. Чрез договорите не се създава ново данъчно право и чрез тях не се разширява правото на държавите да установяват данъчни задължения извън данъчните им закони. Основната функция на договорите е да се ограничат претенциите на държавите при облагането на доходи или имущество. Чрез договорите държавите се поставят в разменящи се роли. Едната се нарича държава, за която получателят на дохода е местно лице, а другата – държава -източник на дохода или в която се намира имуществото.

 

 

2. Норми в договорите

 

Договорите съдържат няколко групи норми.

 

На първо място, определят се адресатите на договорите. Това са лица, които са местни за едната или двете договорящи се държави. Тук се има предвид данъчната правосубектност по националния данъчен закон. Ако лицето се окаже местно и за двете държави, тогава има специална разпоредба, която съдържа критерии, за да се квалифицира лицето като местно само на една от държавите, страни по договора (обичайно пребиваване, център на жизнени интереси, място на действително управление).

 

• В предметния обхват, на второ място, се посочват данъците към момента на сключване на договора. Той се прилага с иденитични или подобни по вид данъци, въведени впоследствие.

 

• На следващо място, при тълкуването на договорите, се следват принципите на Европейската конвенция за правото на договорите и подобна разпоредба се съдържа в самата спогодба.

 

• Самостоятелни разпоредби определят тер.обхват на договорите, като се дава определение за държавите в политико-юридически и георграфски смисъл.

 

• Голяма част от съдържанието на договорите са т.нар разпределитени норми, чието предназначение е да определят правомощията на държавите относно облагането на различните категории доходи и имущества. Тук е първата трудност по прилагането – нашият закон детайлизира 6 категории доходи, а в доходите са 15 и е въпрос на правна квалификация към коя категория от спогодбата ще се отнесе доходът.

 

По принцип, правомощия по облагане се предоставят на държавата, за която получателят на дохода е местно лице. За държавата – източник на дохода остават няколко възможности:

• тя също да обложи този доход
• да предвиди редуцирана данъчна ставка в сравнение с тази по националното законодателство
• да освободи или да изключи съответния доход от данъчното облагане.

 

При първите две хипотези ще възникне двойно данъчно облагане, а държавата, за която получателят е местно лице, ще приложи съответният метод за избягване. С оглед на това дали доходите ще се обложат в двете или само в една от държавите, се използват различни изборни средства. Когато се казва, че доходът може да се обложи в едната от договарящите се държави, това не изключва облагането в другата държава. Когато облагането е предоставено само на едната държава, това изрично се посочва.

 

От съществено значение е тълкуването на понятията в разпределителните норми. За тези понятия може да има определение в самия договор или да се препрати към националното право, което означава обаче, че държавите са се съгласили това съдържание да стане част от съдържанието на договора.

 

• Следващата голяма група от норми са методите за избягване на двойното данъчно облагане в случаите, когато доходът бъде обложен и в двете държави. Методите представляват уредени за държавата, на която получателят е местно лице, мерки за изравняване на облагането в държавата източник. В по-новите договори основен е кредитният метод – в смисъла, посочен по-горе. А в по-старите договори, този метод се предвиждаше за лихви, дивидент и авторски-лицензионни възнаграждения.

 

Когато облагането на доходите е прогресивно, е възможно и е предвиждано в СИДДО да се използват метода на прогресивно освобождаване. При него доходът от чужбина се събира с дохода от страната, определя се данъчната ставка по предвидената в национално право прогресия за облагане на дохода. След това се изваждат доходите от чужбина, а получената по-висока ставка се прилага за доходите от страната.

 

И двата метода имат различни варианти.

 

Договорите съдържат и т.нар други разпоредби. На първо място, те уреждат едно споразумително производство, което в допълнение към националния режим, дава допълнителна защита срещу неправилното им прилагане. Лицето може да сезира компетентните органи, за да започнат преговори, но недостатък е, че не са длъжни да стигнат до споразумение. Друга клауза е тази за обмен на информация, който може да бъде инцидентен или регулярен, и чрез който държавите си обменят информация. Друг вид клауза е антидискриминационна клауза, която най-общо забранява по-тежко или обременително облагане в държавата – източник на доходите на гражданин – местно лице на другата държава.

 

3. ДОПК

 

В ДОПК е създадена специална глава, уреждаща процедурите по прилагане на спогодбите – чл. 135 – 142. Урежда доказването на предпоставките за прилагане. Съществуват два режима – разрешителен, при който органите по приходи издават становище, и пряко прилагане на спогодбите-чл.14 (за начислени доходи на до 500 000 на чуждестранно лице).

 

Какво трябва да се докаже лицето?

 

• На първо място се доказва, че лицето, което иска да се приложи договорът/спогодбата е местно лице на другата държава. Това става с удостоверение от съответната данъчна администрация на другата държава или с отбелязване върху българския образец за искане за прилагане на СИДДО.
• На второ място, с обикновена декларация се удостоверява, че лицето е действителният получател на съответния доход, за да не се използват фиктивни юридически конструкции.
• На трето място, с обикновена декларация се удостоверява, че лицето не притежава място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, с която да са свързани доходите.
• На четвърто място, предоставят се писмени доказателства като договори, споразумения, които дават възможност правно да се квалифицира доходът, за да се види коя разпределителна норма ще се приложи. Независимо дали ще се приложи процедурата, при която се изисква становище от органите по приходите, или опростената процедура, при която спогодбата се прлаха и от платеца на доходите, тези доказателства следва да са налице, защото са предмет и на проверка.

 

Въз основа на така представените документи, се прави искането за прилагането на СИДДО до съответния териториален директор, като органите по приходите се произнасят със становище в 60-дневен срок, а непроизнасянето в срок се счита за наличие на основание за прилагане на СИДДО. (въпрос за тест)

 

Практиката приема, че до произнасянето на органа по приходите, се дължат лихви. Това е единственият случай в законодателството, при който върху недължима главница се начисляват лихви – чл.175, ал.2, т.3 ДОПК.

 

Въпрос 35 отпада!