1. Избирателни системи и процедури

1. Същност на ИС и ИП. Развитие на бг изборно законодателство

 

Изборите са политическа практика в страните с либерална демокрация, посредством която избирателите определят състава на изборните държавни органи с гласуване, като подават своя глас за определени кандидати. Волята посредством гласуването формира политическото представителство на интереси в демократичнатв държава. Избирателните излъчват свои представители, от които очакват да защитават техните интереси и да осъществяват конституционните разпоредбите на съответния държавен орган.

Следователно изборите по своето съдържание представляват механизъм за определяне състава на част от държавните органи чрез гласуване, а тяхната цел е да формират отношение на политическо представителство между избиратели и избранници.

Правната категория „избирателно право” се използва в 2 смисъла:

1) като субективно право, предоставено на гражданите на една държава, посредством което те участват в държавното управление и осъществяват контрол върху резултатите от това управление. Разбира се, извън категорията граждани и други лица са избиратели. В някои случаи и тези изключения се дължат на развитието на европейската интеграция. Европейските граждани, които постоянно обитават РБ, могат да участват в местните или евро- избори без да са граждани на Република България, но като цяло субективното право е предсотавено само на гражданите на съответната държава.

Гражданството представлява една стабилна, трайна връзка на принадлежност на определено лице с държава, по силата на която държавата осигурява права, закриля това лице и му възлага определени задължения. Избирателното право е обусловено от тази юридическа връзка. Именно тя е основанието лицето да участва във формирането на политическите институции чрез избори и да ги контролира за провежданата политика и за техните управленски решения. В този смисъл избирателното право се явява основно политическо право на гражданите, което е основата на осъществяването на народния суверенитет. Няма по- политическо право от избирателното.

Чрез него гражданите участват в прякото осъществаване на държавната власт, взимайки непосредствени политически решения чрез гласуване в различните видове референдуми (пряка демокрация).

Изборното право е субективно право – правна възможност, която субектът реализира в зависимост от своя конкретен правен интерес. Ако няма интерес се въздържа от упражняването му. Правото на глас е право, а не задължение. В някои страни се носи административна отговорност за неупражняването на глас.

Гласуването е форма на рационален избор, който е свързан с идентификация на осъзнатия политически интерес на гражданите с определена политическа програма и кандидатите на определена политическа сила, които ще следват тази програма. Следователно, когато гражданинът не е мотивиран да участва, защото не намира подходящи политически представители е нормално той да не гласува.

2) правото на определни лица да се кандидатират и да участват в изборите, като регистрирани кандидати. Правото да гласуваш се определя като активно, а правото да участваш в изборите – като пасивно.

„Избирателното право” се определя и като система от правни норми, които регулират провеждането на избори. Тази система представлява основен предмет на КП. Характерното за тази система е, че това са преди всичко норми, съдържащи се в Конституцията и имат висша юридическа сила. Друга част се съдържат в изборните закони или кодекси. Избирателното право в обективен смисъл (система от норми) следва да бъде консервативно, стабилно, да се променя в изключителни случаи. При това промените да не преуреждат радикално целия изборен механизъм, а по- скоро въз основа на натрупания практически опит да осъвършенстват избирателната система. Промените трябва да бъдат политически неутрални, тоест да не се извършват по волята на парламентарното мнозинство.

Правната ситема има 3 основни виждания за избирателната система:

1) системата от правни норми, която регулира обществените отношения, включени в изборния механизъм. Тук се слага знак на равеноство между избирателно право в обективен смисъл и избирателна система. Това означава, че в рамките на избирателния процес съществуват такива отношения, които да не могат да бъдат обхванати със закон.

2) системата за определяне на изборния резултат – система от математически и юридически правила, посредством която абсолютният брой действително подадени гласове за определени партии и техните кандидати се трансформира в определен брой персонално индивидуализирани мандати (места) от състава на съответното изборен орган. Системата за определяне на изборния резултат трансформира гласовете в мандати (места). Темата за определяне на изборния резултат (избирателната формула) е един от основните елементи на избирателната система, но не изчерпва съдържанието на понятието. В действителност системата за определение на изборния резултат е от такова естество, че вляе и на други системи.

3) система от обществени отношения, която се реализира при провеждането на състезателни, плуралистични и дефинитивни избори.

Избирателната система се описва чрез система от елементи, които се разработват по теоретичен път, но разбира се имат своята проекция в изборната практика. Формирането на подобна система от елементи има за цел да определи как функционира една избирателна система, как могат да се сравнят различни избирателни системи и как може да се развие една избирателна система чрез вариации в някои от нейните елементи.

Няма съвършена избирателна система. Всяка система има определен исторически контекст, еволюира в рамките на определен национален модел и е в тясна връзка със съответната национална политическа система. Следователно всеки национален модел е практически специфичен.

Елементите на избирателното право са следните:

1. Избирателен корпус – всички лица, които към момента на изборите имат избирателно право, т.е. избирателните. Избирателният корпус се определя и индивидуализира посредством избирателните списъци. Когато едно лице притежава избирателно право, то се включва в избирателния списък, за да може да упражни правото си на гласуване. Ако едно лице не е включено в списъка, то не може да гласува. Следователно избирателните списъци легитимират избирателите като граждани. Активното избирателно право произтича от самата Конституция. (български граждани, 18+, не са поставени под запрещение) Избирателният корпус е непрекъснато променяща се величина, която се мени като величина и в самия ден на изборите. Избирателният корпус определя активното гражданство – лицата, които могат чрез гласа си да определят състава на изборния орган.
2. Политически партии и кандидати – кандидатите са лица, които отговарят на изискванията, посочени в закона или Конституцията. Тези условия се наричат „условия за избираемост”. Тези лица могат да се регистрират и да участват в изборите като кандидати. Съобразно правилата за определяне на изборния резултат, тези лица могат да бъдат избрани, тоест да получат мандат. Към този елемент се включват и политическите партии – масови обедининия на граждани с общи политически интереси за участие в конкурентната борба за получаване на властови позиции. Съществуват и други сдружения на граждани, обединени по интереси, но те не предявяват интерес към политическата власт. Връзката между избиратели и избранници се упосредява от политическите партии и връзката се дели на две: избиратели – партии и партии – избранници.
3. Избирателни райони – временни или трайни териториални формирования, от които избирателните излъчват определен брой мандати. Така описани избирателните райони се характеризират с три параметра. Първото са граници – могат да съвпадат с административно- териториалното разделение на държавата, но могат и да се разминават. Могат да се определят от множество различни фактори – географски, етнически и др. Второ е броят на избиратели, които обхваща избирателния район. Избирателният район не се формира на базата на броя избиратели, а на население, като се въвежда презумпцията, че на равен брой население съответства равен брой избиратели. Третият параметър е броят на мандатите, които се разпределят. Когато избирателният район разпределя един мандат, имаме едномандатен избирателен район, когато са два или повече – многомандатен район.
4. Избирателните листи и избирателни бюлетини – избирателните листи представляват списъците на кандидатите. Листите могат да бъдат различни типове: категорични – когато избирателят може да диференцира своите предпочитания спрямо кандидата, тоест да нюансира своята политическа отговорност. Могат да бъдат класиращи (преференциални, гъвкави) – избирателят може да изрази предпочитание спрямо кандидатите, да ги преподреди. Листите могат да бъдат и свободни – избирателите сами избират за кои кандидати да гласуват. Избирателните бюлетини са материалните носители на партиините кандидати, посредством които избирателят гласува. Материалният носител обикновено е лист хартия. Те могат да са самостоятелни или общи (интегрални).

До тук елементите бяха материални и статични.

5. Избирателните процедури – динамичен елемент, уреждат се от процесуални норми.
6. Системата за определяне на изборния резултат – от нея зависят всички останали елементи без избирателния корпус.
7. Българско избирателно законодателство

 

Съвременната избирателна система не е продукт на една естествена еволюция, на развитие на демократичния процес и отразяващото го развитие на законодателството, посветено на изборите (обективното избирателно право). Причините за това са няколко: на първо място България развива избирателната си ситема в един относително кратък исторически период, съвпадащ с Третата българска държава. За избирателна система у нас може да се говори в периода от 1879 г. – приемане на Търновската Конституция до 2011 г, когато беше приет действащият в момента Избирателен Кодекс. Като определяме този период следва да отчетем, че в рамките на посочените години – от 1947 г. до 1990 г. в нас съществува изборно законодателство и действа избирателната система, но практически няма провеждане на конкурентни избори. За този период може да посочим, че изборите са „надбягване с един кон”, тъй като кандидатите се регистрират от една политическа формация (БКП). При това не от отделни политически партии, тъй като в този период съществуват две политически партии, но кандидатурите в изборите се издигат не от тях, а от името на обществена организация, в която членуват тези две партии, заедно. Това е Отечествният фронт, който е създаден като политически съюз, политическа коалиция още преди 9ти септември 1944 г. При това във всеки регион се регистрира само една кандидатура от името на Отечествения фронт. Едва след 1986 г. законодателството дава възможност за регистрацията на алтернативни кандидатури, но те отново се регистрират от името на същатата организация. Следователно предлагат се различни лица, работещи за една и съща политическа програма. Следователно между тях има единствено персонална, но не и политическа конкуренция. Именно поради тези прични отчитаме, че в този период (1947 г. – 1990 г.) се провеждат избори, действа избирателна система, но всъщност нямаме реални избори. След приемането на Третата Българска конституция (1971 г.) с конституционна норма се ликвидира принципът на политическия плурализъм. С конституционна норма е закрепена държавната власт. (чл. 1 ал. 2 – „Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.”)

• Непосредствено след приемането на Търновската конституция законодателно се урежда процедурата за избиране на Народно Събрание и Общински съвети като орган на местно самоуправление. България има традиции още преди да обяви своята независимост в местното самоуправление. (църковни, читалищни настоятелства, общински съвети и други) С приемането на първите закони за избиране на народни представители България практически тръгва по пътя на модерната демокрация. Безспорен успех на прохождащата българска демокрация е, че не се приемат многостепенни избори. Избирателите гласуват пряко за кандидатите. Първоначално е възприета мажоритарна система на относително мнозинство, а след 1891 г. – мажоритарна на абсолютно мнозинство.
• В първите години от развитието на България (до началото на XX век) са възприети мажоритарни системи доколкото в Европа все още предстои въвеждане на пропорционални избирателни системи. България започва своето развитие без да има отвърдили се политически субекти, които да участват на изборите, които да имат трайна подкрепа на своите избиратели. Със създаването на избирателнта система се създават и политическите партии. Оформянето на двете основни партии става в хода на примането на Търновската конституция. Стари и млади по- късно се отделят като консерватори и либерали. Въпреки че мажоритарните системи предполагат двупаритиен модел, в България партиите много бързо се разрояват. Този процес става неконтролируем в началото на XX век и възниква една много сложна палитра от политически партии. Често пъти те не предлагат различни политически програми, а се разграничават на основата на чисто личностни отношения между политическите лидери. Едва по- късно се появяват партии от нов тип – народни, земеделски и социалнодемократически. Цялата тази сложна политическа амалгама води до експериментално въвжедане на пропорционална избирателна система, а от следващите избори тя е възприета в изборите за народни представители. България относително бързо преминава от мажоритарни избирателни системи към пропорционални системи, които са смятани за по- демократични от гледна точка на гарантиране на пропорциите между гласове и мандати. При това тази система дава възможност и на по- слабите партии да получат политическо представителство в Парламента, но от друга страна дава и стимул за политическо разделение, политическа фрагментация.
• В периода от 1911 г. до 1934 г. се прилагат множество варианти за избирателна система. Целта не е била да се търси най- подходящото за България. Търсила се е онази система, която ще даде бонус на управляващата партия. (тенденция и до ден днешен) От тогава до днес политическите елити в България не могат да разберат един елементарен факт – избори се печелят с гласове, а не с правила за провеждане на избори. В този период почти на всеки нови избори се приема нова разновидност на избирателната система.
• Периода от 19 май 1934 г. до 1937 г. е военен режим. След това се възстановява пропорционалната избирателна система. Тя действа до 1947 г, когато се възприема мажоритарна система, но без конкурентни избори.
• През 1990 г. се приема специален закон за избиране на VII Велико Народно Събрание, което да приеме нова Конституция. На 7 юни 1990 г. е приета нова система от смесен вид (пропорционален и мажоритарен). През 1991 г, след приключване на дейността на Великото Народно Събрание, (12 юни 1991 г. – приема се Конституцията) се приема Закон за избиране на народни представители, общински съветници и кметове, тоест в един законодателен акт се включват парламентарни и местни избори. След което на 13 октомври 1991 г. се провеждат избори за Народно Събрание и местни органи на самоуправление. Този закон въвежда пропорционална система за избиране на колективните органи и мажоритарна система на абсолютно мнозинство за избиране на кмет като орган на местно самоуправление. Ноември 1991 г. е приет и Закон за избиране на Президент и Вицепрезидент на Република България. Той възприема мажоритарна система, която е уредена и в самата Конституция. През 1999 г. е приет Закон за местните избори, тоест материята за избиране на общински съвети, кметове на общини, кметове на кметства е уредена в самостоятелен закон. През 2001 г. е приет самостоятелен Закон за избиране на народни представители. В 2001 г. практически действат три самостоятелни закона за провеждане на различните избори. След 2007 г. се прибавя още един изборен закон – Законът за избиране на представители на Република България в Европейския парламент. И така избирателната система на България след 2007 г. представлява една сложна система от четири законодателни акта. Всъщност може да се каже от пет, защото Законът за избиране на Велико Народно Събрание не е отменян, но не може да се приложи на практика, защото, когато през 1991 г. е гласувана Констутцията в глава 9, законодателят приема, че 400- членният състав на ВНС се избира по общия ред. (както се изибрат представители в Народно Събрание) През 2011 г. Парламентът приема кодифициращ акт, който да обедини в Изобрен кодекс цялата материя, свързана с провеждането на изборите, както и провеждането на пряка демокрация (референдум). Кодексът е изчерпателен по отношение на изборите, но не и по отношение на референдумите, тъй като тази материя е била оставяна на заден план до сега.
• Изборният кодекс показа наличието на дефекти. ПОСЛЕДНИТЕ ИЗБОРИ БЯХА НАЙ- МЪРЛЯВИТЕ ОТ 1990 Г. НАСАМ. Една година по- късно има предложения за изменения на Изборния кодекс, което илюстрира по безспорен начин, че има нужда от промяна.

 

 

ВЪПРОС 3. ПРИНЦИПИ НА ИЗБИРАТЕЛНОТО ПРАВО.

 

Избирателното право като субективно право се подчинява на 4 класически принципа. Те, до такава степен влияят върху провеждането на изборите и изборния резултат, че са се превърнали като основни принципи на избирателните системи като цяло. Това са:

• принципът на всеобщото избирателно право;
• принципът на равното избирателно право;
• принципът на прякото избирателно право;
• принципът на тайното гласуване.

За първи път се закрепват в Конституцията на Франция през 1844 г., а оттам преминават и в конституциите на останалите европейски страни. Към момента тези 4 принципа са се превърнали в един своеобразен демократичен каталог, на който трябва да отговарят основните закони на страните, които претендират да имат демократично управление.

Принципът на всеобщото избирателно право определя т. нар. избирателен корпус. Това са всички лица, които притежават избирателно право и могат да участват в изборите като гласуват.

Всеобщността това е универсалността на избирателното право като субективно право, гарантирано от Конституцията. Тази универсалност предполага, че огромната част от обществото притежава избирателно право и може да влияе върху политиката чрез излъчване на политически представители.

Избирателното право възниква като ограничено право. По-късно избирателното право е ограничено чрез законодателни промени, чрез различен тип цензура (високи възрастови, имуществени цензове, образователен ценз, ценз за отседналост и т. н.). Тази система от ценности, до такава степен ограничавала кръга на лицата, които имат право да участват в избори, че се получава изкривен израз на принципа за всеобщото избирателно право. Принципът за всеобщото избирателно право разширява избирателния корпус до всички избиратели, като предоставя право на всички лица, които са граждани на съответната държава (които са правоспособни и дееспособни) да изразяват правно валидна воля. Гласуването е образ на изразяването на волята.

Принципът на равното избирателно право включва три елемента:

1) Всички избиратели упражняват избирателно право на равно основание и това основание е конституционното закрепване на избирателното право.

2) Всички избиратели имат право на един глас или толкова гласове, колкото притежава всеки друг избирател, при което може да гласува само веднъж в съответния вид избор.

3) Гласовете на избирателите имат равна тежест, те еднакво се  отнасят към изборния резултат. Равната тежест се постига чрез въвеждане на равна норма на представителство във всички избирателни райони.

Избирателното право е всеобщо когато е равно, но не винаги всеобщото е равно избирателно право.

Принципът на прякото избирателно право определя връзката между избиратели или избраници. Пряко е избирателното право, когато избирателите гласуват пряко за кандидата, когото харесват и желаят да бъде избран. Непряко е избирателното право, когато избирателите не гласуват за кандидати, а за опосрдяващи субекти.

Принципът на тайното гласуване – тайната на гласуването осигурява свободното волеизявление на гласоподавателя. Съдържанието на изразената воля съответства на формираната политическа воля на избирателя. Изразената воля на гласоподавателя остава тайна за всички, освен за него. След това се извършва отчитане на волята, но не може да бъде разкрито съдържанието на волята на конкретен избирател.

Нашата правна теория и законодателство още от Търновската конституция до наши дни (с редки изключения в периода след І св. война до 1934 г.) възприема, че избирателното право е класическо субективно право – една призната правна възможност, която избирателите могат да осъществят, но могат и да не осъществят. Дадено им е право да преценяват, дали да гласуват или да не гласуват. У нас няма задължително гласуване.

Избирателното право е чисто право, но не и задължение. Има законодателства, които по традиция възпроизвеждат двойнствен момент – право и задължение (например Белгия и Гърция са въвели задължително гласуване). Нашият конституционен законодател не допуска задължително избирателно право.

 

 

 

ВЪПРОС 4. СЪЩНОСТ И ЕЛЕМЕНТИ НА ИЗБИРАТЕЛНАТА СИСТЕМА

 

Избирателната система се определя като съвкупност от обществени отношения, които възникват и протичат във връзка с организацията, провеждането на изборите и определянето на изборния резултат. В правната теория съществуват 3 разбирания относно съдържанието и обхвата на понятието избирателна система:

1) На първо място, под избирателна система се разбира системата от правни норми, която регулира механизма на изборите, т.е. това разбиране поставя знак на равенство между избирателна система и избирателно право в обективния смисъл на думата. Избирателната система, това са всички конституционни и законови норми, които регулират изборния механизъм. Упражняването на избирателното право не е произволен процес, т.е. избирателното право може да бъде упражнено само в определени законодателни рамки. Правната система определя нормативно ред, по който може да бъде упражнено субективното право. Извън процедурата, уредена в закона, избирателното право не може да се породи никакъв правен резултат. Резултатът е настъпил при упражняване на правото и съблюдаване на нормите, съдържащи се в избирателните закони. В същото време съществуват обществени отношения, които не могат да бъдат регулирани с правни норми, те се регулират от социални норми, но се включват в отделни елементи на изборния процес (така например, ред, по който политическите партии номинират своите кандидати не се регулира в избирателните закони). Следователно всяка политическа партия определя реда, по който се издигат кандидатите. Съществуват и други обществени отношения, които по принцип не могат да бъдат нормирани, тъй като са изключително разнородни. Например, средствата и формите на предизборна агитация.

2) На второ място, под избирателна система, често пъти, се схваща системата за определяне на изборния резултат. Системата за определяне на изборния резултат представлява съвкупност от логически и математически правила, посредством които абсолютният брой действително подадени гласове се трансформира в определен брой персонално определени мандати от състава на изборния орган. Системата за определяне на изборния резултат е своеобразен логически център на избирателните системи. В литературата надделява становището, че системата за определяне на изборния резултата, макар и много важен елемент е само част от избирателните системи.

3) Най-широко застъпеното схващане е, че избирателната система се определя като съвкупност от обществени отношения, голяма част от които са регулирани от Конституцията и избирателните закони.

Преобладаващо разбиране, относно елементите на избирателната система, включва в нея:

1. Избирателен корпус – всички лица, които имат активно избирателно право, т.е. могат да гласуват. Представа за избирателния корпус дават избирателните списъци, които легитимират избирателите като носители на субективното избирателно право.

 

2. Кандидати и политически партии – кандидатите са лица, които отговарят на изискванията за избираемост, определени в Конституцията и избирателните закони, т.е. това са лица, чиито кандидатури могат да бъдат издигнати и регистрирани за участие в изборите в съответните избирателни райони. Политическите партии се включват в този елемент на избирателна система, дотолкова, доколкото след втората половина на ХХ век политическите партии се превръщат в основния политически субект, който издига кандидати за участие в изборите. Те се превръщат в посредник между избирателите и кандидатите. Съвременното демократично управление е партийно управление, т.е. управление чрез политическите партии.
3. Избирателни райони – избирателните райони са трайни или временни териториални формирования, избирателите от които излъчват определен брой мандати от състава на изборния държавен орган. Избирателните райони се характеризират с 3 параметъра:

– граници – те могат да съвпадат или да се разминават с границите на административно – териториалното деление;

– население на съответния избирателен район – този параметър е важен, от гледна точка на удовлетворяване на втория принцип на избирателното право, а именно равното избирателно право. Избирателните райони не могат да се формират на базата на избирателите, които живеят в тях, тъй като избирателния корпус е постоянно променяща се величина. Поради това, като база за формиране на избирателните листи се използва населението на съответната територия, като се използва една фикция, че на равен брой население съответстват равен брой избиратели. За информация се използват официалните данни от последното преброяване на населението за цялата страна.

– броят на мандатите, които разпределя избирателният район – нарича се още магнитут на избирателния район – в зависимост от броя на мандатите, избирателните райони се делят на едномандатни (в тях се избира един кандидат) и многомандатни (при които магнитута е 2 или повече мандата).

4. Избирателни листи и избирателни бюлетини – избирателните листи включват кандидатите от съответния избирателен район, издигнати от съответна партия или чрез подписка от избирателите. Избирателните бюлетини са материалният носител на съответната листа. Ако бюлетината обхваща само една партия или коалиция – това са самостоятелни лист. Ако бюлетината включва всички партии участващи в изборите, говорим за общи (интегрални) бюлетини. Това разделение е на базата на начина, по който се гласува от избирателите с различните типове бюлетини. При самостоятелните бюлетини избирателите пускат съответната бюлетина, докато при интегралните избирателите трябва да отбележат своя вот по определен начин. От друга страна, листите, в зависимост от възможностите на избирателя да диференцира своя вот биват:

– твърди листи – при тях избирателя не може да класира или преподреди кандидатите;

– класиращи (гъвкави) листи ;

– свободни листи – на избирателя се предоставя възможност да направи своя избор, като сам класира кандидатите на различните партии на базата на предпочитанията.

5. Системата за определяне на изборния резултат – тя се основава на два принципа, за да се даде отговор, кой кандидат е избран:

– принцип на мнозинството – търси се постигане на мнозинството от гласовете на съответния избирателен район. Това са т. нар. мажоритарни системи за определяне на изборния резултат.

– принцип на пропорцията – основава се на съответствие в дяловете между гласове и мандати.

Съществуват системи за определяне на изборния резултат, който съчетават мажоритарния принцип и пропорционалните принципи и те се наричат смесени.

Системата за определяне на изборния резултат е важна, защото оказва влияние върху всички елементи на избирателната система. Именно този елемент на избирателната система се използва за класификационен критерий на избирателните системи.

6. Избирателни процедури – всяка избирателна процедура е една съвкупност от обществени отношения, която е подчинена на определена логика. Избирателните процедури се подреждат във времето в строго определен ред, поради което в своята съвкупност те определят единен изборен процес, който започва с насрочването на изборите и приключва с определянето на изборния резултат. Реализирането на една процедура е необходимо и достатъчно условия за изпълнението на следващата избирателна процедура. Веднъж стартирали в тази последователност, избирателните процедури не могат да спрат. Ако изборния процес прекъсне преди своя естествен край, неговото продължение не може да се отложи във времето, той трябва да започне отначало. Следователно изборния процес е заложен като един алгоритъм и той трябва да завърши със съответен резултат.

Избирателните процедури се обединяват в следната последователност:

• насочване на изборите,
• формиране на избирателните район,
• формиране на избирателните списъци,
• формиране на избирателните комисии или изборната администрация,
• издигане и регистрация на партиите и кандидатите,
• предизборна кампания,
• гласуване,
• определяне на изборния резултат,
• оспорване на законосъобразността на изборите.

Последната процедура не винаги се реализира. Изборния процес завършва логически с изборния резултат, но той не винаги е търпим. Ако са извършени нарушения на конституционни и законови норми, този резултат не може да бъде приет за легитимен. Легитимен е резултатът, който се е получил в рамките на закона.

 

 

ВЪПРОС 7. ВИДОВЕ ИЗБИРАТЕЛНИ СИСТЕМИ.

 

Избирателните системи се класифицират в зависимост от използваната система, в зависимост от принципа, който заляга в тези системи.

Избирателните системи се делят на 3 типа:

1. системи, които възприемат принципа на мнозинството – мажоритарни избирателни системи, при тях формулата на победата е най-много гласове,
2. пропорционални избирателни системи – резултата се определя на принципа на пропорцията, или съответствието между гласове и мандати,
3. смесени избирателни системи, които едновременно използват, както принципа на мнозинството, така и принципа на пропорцията.

 

Това деление е условно, дотолкова, доколкото е възможно да се гласува и изборния резултат да се определя въз основа на гласовете, а разпределението на мандатите да е относително пропорционално. Възможно е и обратното, да са пропорционални избирателни системи, но при гласуване и определяне на изборния резултат да се получи една диспропорционалност на политическите партии, т.е. резултата е мажоритарен.

Тези системи не могат да се разглеждат като алтернативи, защото предимствата на едните се явяват недостатъци на другите. Няма идеална избирателна система, т.е. да комбинира само положителни страни и ефекти и да няма недостатъци. Прилагат се около 90 различни типа избирателни системи. В практиката са разработени много повече избирателни системи, но стремежа е да се създаде единна избирателна система, която да отговаря на единна система за демократично управление.

Трите системи исторически възникват в тази последователност – мажоритарни, пропорционални и смесени, но те не произтичат една от друга. В зората на политическата демокрация почти навсякъде се прилагат мажоритарни избирателни системи, те се определят на базата на мнозинството за вземане на решение. Изхожда се от презумпцията, че мнозинството винаги е право. Мажоритарните системи се използват, като се заимстват от системата на формиране на висшия духовен клир, т.е. те са заимствани от църквата и се използват за формиране на парламенти.

По-късно в средата на ХІХ в. се прилагат пропорционални избирателни системи, но ако мажоритарните се използват по силата на една традиция, която съществува от древността и по начало не се обосновават теоретично, на базата на някакви демократични критерии, то пропорционалните системи са разработени и обосновани теоретично, след което са въведени в практиката на страните от Западна Европа. Относително бързо се възприемат от всички страни и те към момента са доминиращите избирателни системи.

Годините след ІІ св. война, на базата на получения и анализиран политически опит, постепенно се появява стремеж за разработване и прилагане в изборното законодателство на смесени модели. Целта е да се комбинират положителните свойства и да бъдат сведени до минимум техните отрицателни черти. Тези системи съществуват, но техният основен недостатък е изключителната сложност на правилата, голямата трудност на самите избиратели да се ориентират как следва да гласуват и как след това се отнасят техните гласове към изборния резултат. Смесените избирателни системи не навлизат бързо в политическата практика.

 

ВЪПРОС 8. МАЖОРИТАРНИ (МНОЗИНСТВЕНИ) ИЗБИРАТЕЛНИ СИСТЕМИ.

 

Мажоритарните избирателни системи възникват най-рано. Те могат да се използват за избор, както на еднолични, така и на колективни държавни органи. Приложими са и при едномандатни избирателни системи (когато всеки избирателен район излъчва един победител), но могат да се използват и с многомандатни. Правилото е обаче да се формират едномандатни избирателни райони. Мандата се печели от онзи кандидат, който е получил мнозинство от гласовете на избирателите в съответния избирателен район. От значение са само действително подадените гласове. Тези гласове, съответстващи на политическите интереси, се разделят между множеството кандидати за един мандат.

Съществуват 2 разновидности на мажоритарните избирателни системи, в зависимост от мнозинството:

• релативно мнозинство (относително)– мандата се печели от онзи кандидат, който е спечелил най-много гласове в сравнение с другите кандидати. Колкото повече кандидати се състезават, то толкова по-малко действителни гласове са достатъчни. Т.е. печелившият кандидат побеждава всеки един от опонентите си поотделно, но не и всички взети заедно.
• абсолютно мнозинство – победителя трябва да спечели повече от половината от действително подадените гласове в избирателния район. Неговият резултат е по-висок от общия резултат на всички негови опоненти взети заедно. Би трябвало да е по-справедлива система.

При абсолютното мнозинство много по-лесно се обосновава идеята за победата на кандидата, който го е получил, но тук има проблем с ефективността на метода. Ако в избирателния район се конкурират само двама кандидати, винаги един от тях ще получи абсолютното мнозинство. Когато кандидатите са повече от двама, възможно е така да се разпределят гласовете, че никой да не получи абсолютно мнозинство, за това не винаги е ефективна. Изхода в такъв случай е повтаряне на избора, понякога се разчита и на преливане на гласове (избирателя насочва гласа си към друг кандидат, защото е сметнал, че неговият няма възможност да спечели). Това пренасочване на гласове води до нови и нови избори, а многото избори намалят избирателната активност.

В много избори проблема се решава с балотаж. Проблемите при равни резултати при мажоритарните избирателни системи се решават с няколко техники:

– провеждате се новите избори,

– по-възрастния кандидат печели.

Изборният резултат е прост, защото всеки избирател може да го изчисли, необходимо е само правилно преброяване на гласовете.

От особено значение  е персонификацията на избора, пряката връзка между избиратели и кандидати. Избирателите се водят от личностните качества на кандидатите, т.е. избирателите ги определят и избират по персоналните им качества. Обикновено, това са изборни системи с относително малко избирателни райони, защото там още повече се засилва персоналната връзка. Това обаче предполага и особено ожесточаване на изборната борба, която от борба на идеи и политически платформи се превръща в открит личностен сблъсък, не са изключени и т.нар. черни кампании.

Големият недостатък на мажоритарните избирателни системи е загубата на гласове. Гласовете, които са подадени са ефективни, допринасят за изборната победа, всички останали гласове обаче за кандидатите, които губят изборите са изгубени, все едно не са били подадени. За това мажоритарните избирателни системи често се сравняват с математически игри, победителят печели всичко, а загубилият – нищо. Победителят е винаги само един, а загубилите са всички останали. Загубата на гласове може да е значителна, особено при относителните мажоритарни избори. Цялата система е изградена именно върху загубата на гласове, за да спечели един всички останали трябва да изгубят.

При мажоритарните избирателни системи формирането на районите е проблематично, защото при тях може да се приложи т.нар. избирателна география – така да бъдат определени избирателните райони, че да бъде манипулиран изборния резултат. Получава се един парадокс на гласуване. Една партия, като цяло може да получи повече гласове в рамките на една държава, но заради загубата на гласове да получи по-малко мандати.

За първи път такава система на манипулиране на вота е използван в САЩ през 1803 г. в щата Масачузец от Елбридж Джери – републиканец. Той групира така избирателните райони, като се е ориентирал по нагласата на избирателите. Тази избирателна система допуска игра с границата на избирателните райони. При нея загубата на гласове в мажоритарната избирателна система е двойна – веднъж се губят гласовете във всеки избирателен район, където друг печели, а гласовете от районите, където е спечелила се губят в крайният резултат, когато друг печели избора.

Традиционно тази система се използва във Великобритания – уестминстърски модел и в САЩ. Докато мажоритарната система на абсолютно мнозинство се прилага традиционно във Франция. У нас абсолютното мнозинство се прилага при избор на Президент, кмет на община и кмет на кметство. Мажоритарните системи ограничават броя на мажоритарните партии и обикновено свеждат основните политически партии до 2. Така е във Великобритания и в САЩ. Те имат свойството да формират стабилни мажоритарни мнозинства, което се отразява положително на управлението и позволява лесно да се излъчат еднопартийни правителства. Мажоритарната система подпомага в търсенето на политическа отговорност на провалила се партия.

Често пъти те водят до успокояване на страстите и умерена политика, защото от гледна точка на очакваните реакции, избраниците смятат, че са получили мандата на базата на подкрепата на избирателите и се стараят да привлекат още избраници. За това те не си позволяват да провеждат каквато и да е политика и си дават сметка, че трябва да откликват на интересите на своите избиратели, защото ще бъдат на избори и следващия път в същия избирателен район

Мажоритарните избирателни системи довеждат до многопартийни модели, но вкарват всъщност това множество в две противостоящи си партийни коалиционни системи. Те са твърде рестриктивни по отношение на създаването и осезаемата намеса на новосъздадените партии. Мажоритарните системи често пъти създават районни избирателни крепости, райони с трайно доминиращи избирателни партии.

Това са най-често малцинствените райони. Така се стига до фрагментация на политическото пространство.

 

 

ВЪПРОС 9. ПРОПОРЦИОНАЛНИ ИЗБИРАТЕЛНИ СИСТЕМИ.

 

Пропорционалните избирателни системи възникват втори по време, като последица от един политически и теоретичен дебат върху негативните страни на мажоритарните избирателни системи, които се прилагат в цяла Европа до средата на ХІХ в. Тези дебати започват във Великобритания, за това първият теоретичен модел на пропорционално представителство е подкрепен от Джон Стюард Мил във Великобритания, а самата система е разработена от английския адвокат Томас Хер. До ден днешен Великобритания не променя избирателната си система.  За първи път е въведена в Белгия през 1872 г. Много бързо (до 20-те години на ХХ  век) в цяла Европа, с изключение на Франция, се възприемат пропорционалните избирателни системи.

Ако мажоритарните избирателни системи може да ги наречем традиционни, то пропорционалните се разработват теоретично и се обосновават политически като справедливи системи по отношение на политическото представителство. Идеята, заложена в пропорционалното представителство, е Парламента да е едно малко огледало на обществото, т.е. да отразява максимално интересите на едно общество.

Ако при мажоритарните избирателни системи, въпроса за справедливостта се прилага от гледната точка – традиционна е, за това е справедлива, то за пропорционалните избирателни системи като политически критерий се провежда пропорционалността между гласове и мандати.

Пропорционалните избирателни системи могат да се използват за избиране само на колективни държавни органи. При това, те се прилагат само в многомандатни избирателни райони, като съществува математическа зависимост между броя на мандатите и крайният резултат – колкото по-голям е броя на мандатите, толкова по-малки са разликите между отделните пропорции и обратно.

Пропорционалните избирателни системи са по-сложни от мажоритарните, предполагат по-сложна избирателна форма (като става дума за пропорция се говори за действие деление).

Пропорционалните избирателни системи се делят на 2 вида, в зависимост от конкретния математически метод за изчисляване на пропорцията:

• Пропорционални избирателни системи с избирателни квоти (квотни методи);
• Пропорционални избирателни системи с поредица от делители (методи с използване на делители)

При квотните методи от значение е определяне на „цената” на един мандат в брой гласове, т.е. трябва да се изчисли колко гласове са необходими на една партия за да получи един мандат в съответния многомандатен изборен район.

Например: ако в един избирателен район се конкурират 3 партии, които получават следните резултати: първата – 6000, втората – 3000 и третата 1000 гласа, т.е. общо 10000 гласа. Избирателния район определя 10 мандата. Изчислява се избирателната квота, т.е. необходимия брой гласове, необходими за един мандат. Резултатите от гласуването се дели на квотата и се получава разпределението на мандатите.

 

При квотните методи при изчисляване на квотата винаги има остатъци, за това се използват и други методи – метода на най-големия остатък и метод на най-голямата височина. Възможно изчисляването на различни квоти, т.е. разпределят се повече мандати, остават по-малко остатъци. Но квотата не може да се намалява безкрайно дълго. Известни са най-различни квоти, създадени от различни математици (квотата на Хер).

При пропорционалните избирателни системи има една автоматична замяна на кандидатите, т.е. ако някой от кандидатите, които са избрани напусне Парламента, на негово място идва следващия кандидат от листата на партията. От листата първите кандидати от всяка листа са избрани. За да се стигне идеална пропорционалност се увеличава броят на мандатите. Когато се свива и се направят малки райони се наблюдава диспропорционалност.

Национална избирателна система с пропорционални райони не се практикува много. Избора не е личностен, а води до обвързване на избирателя с политическата партия, с нейните идеи.

Традиционно се използват твърди партийни листи, но за да се персонифицира избора, дори в малки избирателни райони, често пъти се въвеждат т.нар. гъвкави партийни листи, при която избирателите не само могат да изберат партията, но и да подредят кандидатите в тази листа. Неудобството е, че в челото на листата попадат само хора от съответния политически елит. При пропорционалните избирателни системи това е един голям дефект, тъй като с твърдите партийни листи неизменно попадат едни и същи лица, които формират определен политически елит. Сигурното преизбиране води до политическа корупция. Това е негативна страна на пропорционалното представителство. Напр. в Италия от 1947 г. до 1996 г. се прилагат такива и всъщност едни и същи хора са в политическия живот. Докато гъвкавите избирателни листи дават възможност за избор на кандидатите от листите, но това изисква висока политическа култура от избирателите, да са добре запознати с качествата на всеки от кандидатите.

Съществуват страни където всеки избирател може да състави своя политическа листа, избирателя комбинира една листа от различни кандидати, това се използва в някои кантони на Швейцария. Пропорционални системи с гъвкави или свободни листи се използват в малки избирателни райони и с малък брой избиратели, за това и те не са много популярни.

Делителните методи при пропорционалните избирателни системи целят да се разпределят остатъците от квотите. Прави се една таблица, по вертикала се нанасят резултатите от избора подредени в низходящ ред, по хоризонтала се нанасят съответните делители 1, 2, 3 ….. (винаги цяло число). Резултата на партията се дели на съответния делител и частните се  подреждат в низходящ ред до десетата позиция . След това по хоризонталата се определят, в коя партия попадат, става едно автоматично закръгляне и се избягва проблема с остатъците.

Това е метода на Д`Ондт. Възможна е и друга поредица от делители, но това не променя същността на метода, важното е разликата между два последователни делителя да е една и съща и да са цели числа.

Предимство на пропорционалните избирателни системи е, че се смятат за социално справедливи, защото:

• не може да се получи парадокс с гласуването;
• не може да се приложи географско гласуване;
• лесно е районирането – използва се или е много близко до административно – териториалното делене в страта.

 

Недостатъка е, че изборите се деперсонифицират и се издига значението на партиите при избора на отделните личности, съобразяват се изключително много с политическата идеология. Т.е депутата не е съвсем свободен как ще гласува в парламента, тъй като има натиск от две страни – от горе от политическата партия и отдолу от избирателите.

Това формира политическа корупция. Пропорционалните избирателни системи насърчават многопартийността, което води до раздробяването на политическото пространство, което води до политическо представителство на много партии в парламента с различни платформи, което води до невъзможност на еднопартийно мнозинство.

Това е сериозен недостатък на пропорционалните избирателни системи и води до известна промяна или подмяна на вота на избирателите, те гласуват за една политика а се провежда съвсем друга заради компромисите които трябва да се правят в народното събрание заради многопартийността.

Пропорционалните избирателни системи насърчават формирането на нови партии, но в същото време работят към увеличаване на избирателната активност, тъй като критериите за оценка са различни от тези, които се използват от мажоритарните избирателни системи. При пропорционалните са възможни множество победители и множество победени, критериите за оценка на победата и загубата се замъгляват.

Пропорционалните избирателни системи по принцип предотвратяват формирането на избирателни райони и избирателни крепости. Те трудно отговарят на изискването за концентрация, т.е. за стабилни мнозинства и стабилни правителства, те фрагментират политическото пространство.

За това законодателите определят избирателни бариери – процент, който една партия трябва да достигне, в противен случай няма да получи нито един мандат. С въвеждането на бариерата мандатите зад бариерата се преразпределят на тези които са минали бариерата, пропорционално на техния резултат. По този начин изкуствено може да се стигне до парламентарно мнозинство. Пропорционалните избирателни системи, които не въвеждат такъв праг (Холандия) и при тях има естествен праг на представителството и този праг е избирателната квота или квотата на Хер.

 

 

 

ВЪПРОС 10. СМЕСЕНИ ИЗБИРАТЕЛНИ СИСТЕМИ.

 

Смесените избирателни системи комбинират мажоритарните с пропорционалните правила. Характерноте е:

• има съставни избирателни райони – в едни резултата се отчита по мажоритарни правила, а в други по пропорционални;
• избирателите имат повече от един глас, като с единия гласува в единия избирателен район, а с другия в другия избирателен район (при местните избори – с единият гласуват за кмет на кметството, а с другия за кмет на общината). Избраните кандидати формират състава на един и същ държавен орган.

 

Има 2 типа смесени избирателни системи:

• механично смесени избирателни системи – част от състава се избира по мажоритарни правила в едномандатни избирателни райони и пропорционални правила в многомандатни избирателни райони.
• функционално смесена система – мажоритарно избраните кандидати влизат в партийните листи на партиите в многомандатните избирателни райони.