1. Криминология

Print Friendly, PDF & Email

КРИМИНОЛОГИЯ

проф. Б.Станков

  1. I. Обща част

№ 1. Криминологията като наука: предмет и метод. Развитие на криминологията. Криминологични школи – обща характеристика.

(Предмет, характер и метод на криминологията. Задачи на криминологията.)

  1. Предмет на криминологията: Криминологията е обществена наука за престъплението и престъпника, престъпността и престъпниците, жертвите на престъплението и престъпността, за причините засягащи отделния човек и обществото, за превенцията и контрола над престъпното поведение, престъпността и виктимизацията.

Криминологията в тесен смисъл – Предметът на криминологията е значително стеснен и се изчерпва с традиционните проблеми за престъплението и престъпника. Ограничението на науката в тези 2 основни проблема е привидно. Криминологичното познание, дори когато се разгръща на по стеснена  основа,  изявява претенции за многостранност – така възниква теорията за престъпния човек на Ломброзо.

Криминологията в широк смисъл – това разбиране е отражение на опита да се излезе от тесните рамки на определението, което ограничава предмета на криминологията до проблемите на престъпника и неговото престъпно поведение като се запълни с по конкретно съдържание определението на криминологията в широк смисъл.

  1. Характеристика

    а/Криминологията е самостоятелна наука. Означава да бъде определена не чрез традиционното й ограничаване от останалите науки, а посредством анализ на нейните собствени проблеми. Проблемът за самостоятелния характер бе решен на Международния конгрес по криминология, проведен 1975г. в Лондон.

    б/Криминологията е обществена наука

    в/Криминологията е интердисциплинарна наука

    г/Криминологията не? е емпирична наука – подчертава се опитният характер  на криминологичното познание на самата криминологична наука.

Основен източник на познанието на престъплението и престъпника за престъпността за криминалната детерминация и за превенцията  и контрола над престъпността е опитът. С провежданите емпирични изследвания беше подсилена приложната страна на криминологията.

  1. Метод на криминологията: е специфичният подход в процеса на познанието на криминологичните реалности, в своята общност е методът на обществените науки, в които са акумулирани методи на др. различни по своята същност частни науки, но по-диференцирани с оглед на характера на криминологическото познание. В криминологията успешно се развива и прилага сравнителния метод. Използването му се налага поради множеството емпирични изследвания извършени в различни страни. Сравнителния метод спомага за по-интензивното развитие на криминологията за провеждане на многонационалните сравнителни изследвания – съвместни или паралелни.
  2. Съставни части на Криминологията:

     а/Теоретичната криминология е насочена към изясняване същността на самата наука на криминологическото познание във всички негови аспекти на основните научни проблеми.: престъплението като социален факт, на социалните основания за криминализиране на определени деяния на личността на престъпника и източника на нейната престъпна активност.

     б/Приложната криминология има предметен характер: това е криминологията в действие и се осъществява чрез дневната дейност на органите на полицията, следствието, прокуратурата  и съда и от др. органи за превенция  и контрол над престъпността.

Връзката между а/ и б/ е отражение на реалната взаимозависимост между криминологическа  теория и социална практика.

  1. Структура на Криминологията:

а/Феноменология – изследване и изучаване явленията и социалните факти, които са в основата на криминологията. / девиантно / отклоняващо поведение/.

б/Етиология – изучава принципите за възникване , съществуване и изчезване на феномените в криминологичната реалност. Етиологията търси каузални връзки. Етиология – учение за причината – сблъскват се идеи, становища, концепции.

в/Превенция  и контрол – Обуславя се от вътрешната неразкъсваема връзка м/у наука и практика.

  1. Задачи на Криминологията:

А/Сциентистка задача: К. трябва да дава съвкупност от знания, които всестранно и задълбочено да отразяват най-новите достижения на криминологическото познание. Някои определят тази задача като евристична /откривателска /.

Криминологията не може да се ограничи само със събирането и описването на информация за социалните факти, явления и процеситекоито имат пряка или посредствена връзка с престъплението и престъпността. Криминологията изучава същността на нещата в тяхната взаимовръзка, използвайки изцяло каузалния подход. Така тя осигурява ново значение, което е достоверно и обективно.

   Б/Информационна задача: Чрез изпълнението на информационната си задача тя предоставя знания, данни, изводи на др. науки, институции и на гражданите.

Изпълнението на тази задача на К. е свързано с определени организационни решения, главно създаване на информационни центрове за: 1/Усъвършенстване на наказателната политика; 2/Изменение на законодателството; 3/Усъвършенстване дейността на органите на СВ; 4/Усъвършенстване  дейността на органите на изпълнение  на наказанието; 5/Усъвършенстване на наказателно-правната теория.

В/Задача за изпълнение в практиката: К.като приложна наука.

  1. II. Криминологични школи

1.)Класическа школа. Началото на криминологията като система от научни знания  поставя Чезаре Бекариа. Той формира новите принципи на наказателната политика: законоустановеност на престъпността, законоустановеност на науката, хуманност на наказанието, неотвратимост на наказанието. Негови превърженици са Бентъм, Карара, Ромили. Най-голямата заслуга на крим.школа в криминалистиката е преодоляване на схематизма, изолирвания  х-р на възгледите за престъплението и престъпника, за тяхната етиология и превенция и поставяне началото на наука криминологическа теория.

2.)Позитивистична школа – формира се под въздействие на Ломброзо. Позитивистите отхвърлят концепцията за свободната воля и юридическия подход към изследване на престъплението и неговият извършител и обосновават необходимостта от                  обясняване на соиалния факти посредством изучаване  на множество криминогенни фактори. Те отричат въпроса за вината и индивидуализацията на наказателната отговорност и развиват идеята за социалната реакция на престъпното.

Формирането на позитивистичната школа е свързано с развитието на социалната статистика. През 19 век чрез Кетле и Герс се дава тласък на социално ориентираната криминология.Тук чрез статистиката се търси връзка между престъпност и фактори като бедност, пол, раса и климат.

Книгата на Ламброзо “Престъпния човек” поставя началото на криминалистиката като самостоятелна наука и окончателното й отделяне от наказателното право.

3.)Марксиска школа – формира се върху принципите на материалистичната теория на Маркс, Енгелс, Ленин. Характеристика – това е теория на икономическия детерминизъм която единствено постулира ликвидиране на престъпността.

Свеждането на “Социалистичната криминология “до отделна криминологична концепция не отчита сложното развитие на криминологическото знание и наука през един голям период от време. К. предхожда проявата на позитивизма, включително институционализирането                 на криминалистиката в тези страни.

Марксистиката теория обявява други теории за ненаучни. В основата на противоречията слага? противоречията в общ строй труд и капитал. Марксистката школа се основава на “догми” най-вече ликвидиране на престъпността при определени общи условия.

4.)Клинична криминология – понастоящем се разработва от колектив под ръководството на Дж.Канепа в Генуа, Италия. Клиницистите отчитат чрез изучаване на отделните случаи последиците от социалната реакция, в зависимост от индивидуалните особености на случая. Всеки човек реагира различно. Различието е истинската действителност, която трябва да се познае.

5.)Критична криминология – (нова) като нова концепция на девиантността и нейните причини. Теоретичните основи на критичната криминалистика са теориите за конфликта и социалните реакции на девиантността, дадени в марксисткия модел за обществото и правото. Критичната криминалистика повече от всички други направления в криминалистиката, освен от марксисткото е наситена с политика. Нейните привърженици са за разбиване на политическата система, но този краен  радикализъм не сочи пътища за това.

6.)Други школи1./Школа за социална защита и американска криминалогическа школа – създадени от Уорън Фокс.

1./ – е концепция в съвременната наказателна политика, обърната непосредствено към наказателното правосъдие и третирането на правонарушителите с цел да се измени коренно посредством нова идеология.

 

 

№ 2. Криминология и политика. Чезаре Бекариа. Стерилизация и кастрация. Нова социална защита. Съвременна наказателна и превантивна политика. Медиация. Освобождаване от наказателна отговорност.   

  1. I. 1.Наказателната политика определя най-общите принципи и насоки както и методите на превенция на престъпността. Целта на наказателната политика е да формира обща концепция за превенция и котрол на престъпността и изложи стратегии за практическо реализиране на тези концепции, т.е. принципите, тактиката и средствата за постигане оптимален контрол над престъпността. Криминологията – като съдейства за формиране на съвременна наказателна политика, изпълнява своите социалнопрактически задачи.

Криминологията най-често се свежда до: 1./усъвършенстване на законодателното. 2./усъвършенстване на държавното устройство чрез изграждане на система от органи за превенция и котрол и осигуряване на нормативни и организационни предпоставки за взаимодействие между тях. 3./ограничаване на престъпността чрез ефективна превантивна политика, съчетана с контрол над престъпността.

  1. Чезаре Бекариа и началото на съвременната наказателна политика.

Бекариа има изключителна заслуга за формирането на съвременната наказателна политика.

Ч.Бекариа формира няколко принципа на наказателната политика които имат основополагащо значение за изграждане на модерна наказателна пр.теория и наказателно правосъдие и дават посока за изграждане на криминологична мисъл. Основните принципи дават насоки в развитието криминологичната мисъл.

1.Принцип за законоустановеност на наказанията, трябва да бъдат установени единствено от закона.

2.Принципът че наказателната отговорност е лична.

3.Принципът за съответствие на наказанието на престъпността по тежест и по начин на изпълнение.

4.Принцип за равенство пред законите.

5.Принцип за неотвратимост на наказанието.

6.Принцип на съвременност на наказанието.

Цел на Бекариа – Умерено законодателство, с което се поставя началото на реформите в наказателното правосъдие в Европа. Основен проблем при Бекариа е привенцията на пристъпността. Според Ч.Бекариа проблемът  за смъртното наказание трябва да се реши на рационална основа, като част от превантивната стратегия на държавата.

Бекариа не крие негативното си отношение към смъртното наказание – не се подкрепя от никакво право.

Смъртта на осъдения не е единственото средство за предпазване на гражданите от престъпления.

Смъртното наказание е вредно, закона дава примери за престъпност.

Възможност от  евентуална  съдебна грешка.

Прехвърлянето на смъртното наказание стана част от последователната политика на ООН и СЕ за хуманизиране на наказателното  правосъдие.

  1. II. Нова социална защита възгледи за лекуване и наказване на престъпниците. Освобождаване от наказателна отговорност. Медиация.

Новата социална защита се появява като нова идеология срещу репресивното право, прилагано в Италия и Германия след 30-те на 20-ти век. Новата социална защита е обща концепция за системата за борба с престъпността, която се стреми не само към изкупление на вината чрез наказанието, но и към опазване на общото от престъпления. Привържениците на новата социална защита считат, че системата от мерки трябва да обезпечи неутрализиране на лечебни или възпитателни мерки.

1.Принципи за новата социална защита:

1.)Индивидуалната превенция. 2.)Хуманузация на новото наказателно право. 3.)Хуманизираното наказателно право се основава на изучаване на престъпното деяние и личността на престъпника. 4.)Новата социална защита се опира на политичната философия която се определя още като социален индивидуализъм.

Критика – опасност от политически и съдебен произвол чрез подмяна принципите на наказателното право – още повече ако се предвиждат изолиране на правонарушителите за неопределен срок.

Достойнства – в превантивните стратегии за ограничаване на престъпността и приноса за реформиране на теорията и практиката на социален контрол над престъпността и приемане на радикални законодателни решения.

2.Медиация – е отклонение от конвенционалните правни системи, действащи в                             …. страни. По своята същност тя е недържавна система за извънсъдебно разрешаване на конфликта, включително и възникнали в  резултат на престъпление. Теоретичните  основания   за установяване института на медиацията се търсят във възгледа за престъпността като конфликт и допускане идеята за общ д-р. Независимо от теоретичните обяснения, медиацията се утвърждава като алтернативна на “държавния съд” и средство за борба с леката  престъпност. Медиацията има превантивен ефект спрямо тежките престъпления, най-вече от битов и регионален характер, чрез неутрализиране на междуличностните конфликти.

3.Освобождаване от наказателна отговорност на лице, извършило престъпление, е спрецифичен институт на съвременните наказателно правни системи. Освобождаването от наказателна отговорност не е отказ от правото на държавата да санкционира лицето, извършило престъпление. Вместо наказание предвидено в системата от наказание в НК, се използват специфични методи.

В българския НК, освобождаване от наказателна отговорност е уредено в чл.8.

От криминологична гледна точка освобождаването от наказателната отговорност може да се разглежда като ефективно средство за борба с леката престъпност.

 

 

№ 3. Девиантно поведение. Престъпление. Престъпност и основни признаци на престъпността.

1.Престъплението е проява на девиантно отклоняващо се поведение. То може да разкрие съдържанието си, най-общо в контекста на девиантното поведение. Тук се преплитат общо социологически, криминологически и юридически възгледи.

Девиантно поведение – отклоняващо; определя се като такова, когато едно лице чрез начина си на поведение нарушава очакването най-малко на 1 друго лице или институция. Очакването трябва да се отнася до нещо – норма, ценност, което има  устойчиво място в ценностната с/ма. Девиантното поведение е социологическа, а не юридическа категория. Отклонение от социална норма на обществен живот – това са  асоциални и антисоциални прояви.

-Общосоциално поведение включва : А/ проявите, характеризирани най-общо като девиантни, отклоняващи се; Б/престъпни прояви на девиантно поведение са престъпленията по НК,  правообществените прояви,  които нямат признаци на престъпния,  правонарушение по отделни закони и подзаконови актове.

Престъплението е понятие на  НП, а престъпността на криминологията, т.е  криминологията не

трябва да се занимава с престъплението, а само с престъпността.

Има два основни подхода при разглеждане на понятието за престъплението:

А/ Легалистичен подход – легалното законово определение; Б/ Антлегалистичен подход – социалните аспекти на определено деяние. Престъпното е соц.факт,  който бива оценяван като застрашаващ обществените интереси. Релативност на наказателно правна норми в съотношение със социални норми се сочат деяния като аборт, проституция.

2.Престъпността като социално явление – теоретичните основи на престъпността като социално, т.е като  масово явление, се очертават през 19 век от Кетле и Фери. Кетле формулира закон за относителното постоянство на величините на престъпността. При търсене на закономерности трябва да се търсят единствено обективни фактори. По-късно Фери формулира  закона за прага на насищане с престъпност. С този  закон нивото на престъпността се явява следствие от социална организация.

3.Престъпността е закономерно явление – Тя не е иманентна единствено на експлоататорското общество. Престъпността не е исторически преходно социално явление. Историческата предходност на явлението е тезис също на историческия материализъм и социалистическата криминология.

4.Престъпността е относително самостоятелно социално явление. Самостоятелността е по отношение на времето  и мястото. Във времето се проявява  приемствеността на видове и форми на престъпната дейност, осигуряваща най-вече устойчивостта на престъпленията от групата на традиционните. Относителната самостоятелност на престъплението се проявява в териториални граници в отделни райони, общини, области, региони. Измененията в териториален аспект настъпват след сериозни социално икономически промени. Националната и регионална особеност на престъпността се наблюдава закономерно и при съвременното състояние на престъпността, придобила  транснационалност и превърнала се в световен проблем.

5.Престъпността като многостранно социално явление. Престъпността  поразява всички обществени сфери и като статистическа съвкупност представя сложния си многостранен характер най-вече в своята структура. В този смисъл престъпността се разглежда като система от съответни подструктури и самостоятелни обекти на социално управление. Това разбиране отговаря на възгледа за закономерния характер на престъпността, а не като някакво стихийно явление.

6.Количествено определение на престъпността. Престъпността е съвкупност от престъпленията, извършени през определен период от време на определена територия. Това е т.нар. количествено определение – отнася се до всички престъпления – явни и латентни, умишлени и непредпазливи. Престъпността не е обикновен сбор, а статистическа съвкупност, която се подчинява на статистически закономерност . Единствено чрез нея може да се представи обемът на престъпността нейното ниво, структура, да се определят тенденциите на изменение.

7.Основни видове престъпност:

1./Фактическа престъпност т.е реална престъпност. Това е престъпността която съществува в определен период от време на определена територия. Нейният обем е неустановим в абсолютните й стойности.

2./Заявена престъпност – отговаря на съвкупността на всички престъпления, които са доведени до занието на  компетентните органи – МВР, прокуратура, съда, на органите …, местата за лишаване от свобода (МЛС).

3./Регистрирана престъпност – нарича се още полицейска статистика. Тя е най-надеждната информация за обема на престъпността, нейната структура и динамика.

4./Разкрита престъпност – е онази част …, представляваща обществен интерес, който изисква всички престъпления да бъдат разкрити и всички извършители на престъпления да бъдат разкрити и да се приложи наказателния закон.

5./Санкционирана престъпност е тази която е установена и по определения от закона процесуален ред престъпленията са признати от съда или др. компетентен орган … за  извършено виновно … и извършителите са били наказани или спрямо тях е взета друга мярка за въздействие.

8.Основни признаци на престъпността:

Престъпността има своите количествени и качествени признаци структура  на престъпната

динамика на престъпно ниво на престъпленията.

  1. Ниво на престъпността е количествен признак, характеризиращ размера на престъпността за определен период от време в дадени териториални граници. Нивото на престъпността е признак, характеризиращ цялата обща престъпност или определен вид престъпност .

Нивото на престъпността се измерва с : а/  абсолютни числа ; б/ относителни единици

в/ коефициенти.

  • количеството на извършени престъпления или лица, извършили престъпления на 100 хил. или 10 хил. или  1000 дущи от населението .

Пример:  Кпр / коефициент на регистрирана престъпност / = Пр – бр. Регистрирани престъпления /  делено  на  броя на населението

  1. Структура на престъпността – това е иманентно свойство на явлението, тя е вътрешната форма, която осигурява целостността и едновременно с това разделността на престъпността. Структурата на престъпността е по-устойчива в сравнение с нивото което е по-динамично. Големите изменения в структурата са възможни при коренни социални промени в обществото и поява на нови видове престъпност със статистическа стойност.

Структура на престъпността бива:  – Предметна: отразява съотношението м/у отделни видове престъпност, обособени в съответствие с предмета на престъпното  посегателство; – Личностна структура на престъпността: а/престъпност на непълнолетни; б/младежка престъпност; в/престъпност на зрялата възраст; г/престъпност на старческа възраст.

  1. Динамика на престъпността – това е изменението на нивото и структурата на престъпността в определен период от време на дадена територия .Динамиката на престъпността се проследява за 1, 3, 5, 10 и повече години. По този начин се откривали тенденциите в развитието на общата престъпност или на отделни нейни видове. По този начин случайни фактори отпадат и се проявяват закономерностите.
  2. Географска карта на престъпността. Начини: използване на оперативна информация, изготвяне на карти и в/у тях се нанасят местата с голяма концентрация на престъпност; изготвят се от полицията; – изготвяне на криминологична карта (след извършване на криминологични изследвания).

Териториалното разпространение на престъпността възниква като криминологичен проблем вследствие развитието на градовете и свързаното с това нарастване на престъпността поради новите икономически, социални и културни условия на живот.

Разработването на съвременни  стратегии за контрол над престъпността изисква  използването на нови и различни методи за изучаване на …….. с цел – децентрализиация на борбата с престъпността.

  1. Цена на престъпността: Престъпността има своята цена – тя има главно икономически социален и морален и психологически характер. С нарастване на престъпността във всички страни проблемът за нейната цена придобива изключителна актуалност. На 5-тия конгрес на ООН се повдигна дискусия за цената на престъпността: а/вид и размер на негативните последици от престъпността; б/методи за оценка на цената на престъпността; в/мерки за намаляване на икономическите и социални последици на престъпността. Основанието за обсъждане на проблема е, че отделните страни губят ежегодно от 2 до 16 % от бюджета.

Структура на престъпността:

  1. Коефициент на пестъпност = брой на регистрираните престъпления Х 100 делено на броя на общото население Х 10,

 

  1. Специфични коефициенти при непълнолетните

КПр/п/  = бр. регистрирана престъпност / непълнолетни / делено на бр. на непълнолетните /14 – 18 год./

 

Криминална активност = бр. на извършители осъдени лица Х 100 делено на бр. наказат.отговорно население – над 14 год.

 

№ 4. Латентна (скрита) престъпност

  1. Определение: Латентна престъпност е криминологическа категория за означаване на

престъпността , която се явява разлика между обема на действително извършените престъпления и обема на регистрираните престъпления, спрямо които има социална реакция.

Явната (известна) престъпност трябва да изчерпва обема на регистрираната престъпност, сведения за което дава полицейската статистика. У нас за определяне на латентна престъпност се използва по-друг подход – предоставянето й като сбор от престъпленията, които са останали неразкрити от органите на МВР, прокуратура, съд и не намирали отражение в отчета на наказуемите деяния.

  1. Поле на латентната престъпност: – Латентна и реална престъпност

В полето на реалната (фактическа) престъпност се разполага в значително по-големи граници от заявената. В заявената престъпност се включват и онези деяния за извършването на които са уведомени компетентни органи, но след проверка е установено, че те или не са извършени изобщо, или нямат признаците на престъпления.

Латентна престъпност се представя чрез няколко групи:

1-ва група – включва всички деяния които съдържат посочените в НК признаци за съответните  престъпления, но не са станали известни на държавните органи.

2-ра група – отнася се до случаите, когато престъплението е станало известно на компетентните органи, но извършителят е останал неизвестен.

3-та група – когато престъплението и извършителя са станали известни на компетентните органи, но наказателното преследване не е реализирано. Причините са изтекла давност, прекратена преписка.

3.Проблемът за латентност – Латентността е особено, иманентно свойство на престъпността да остане неизвестна и с това несанкционирана. Това общо свойство на престъпността определя границите на латентната престъпност, която е многократно по-голяма от установената. Латентността е различна при отделните видове престъпления. Има престъпления предимно извършени в икономиката, които остават скрити, нерегистрирани и несанкционирани.

  1. Айсберг на престъпността – 3 основни групи:

1.Явни престъпления – с ниска латентност – убийство, грабежи на МПС, банки

2.Престъпления със средна латентност (скрити) – насилствени престъпления, извършени от неизвестни лица, взлом, кражби .

3.Престъпления  с висока латентност (скрити). Това са престъпленията в икономиката, от които  малка част излизат на повърхността. Към тази група се отнасят и нападенията срещу жени, сексуалните злоупотреби, кражби в магазин.

5.Обем на латентната престъпност – измерва се с формула, която дава възможност да се установи : а /общата латентна престъпност; б/латентността на видовете престъпност

5.1 Обща латентна престъпност

Коеф.на латентна престъпност Клп = ПР / бр. на регистрирана престъпност х100 делено на Пд / бр. на действително извършени престъпления

5.2 Специфична латентна престъпност  (латентност при кражбите)

Ккл/ коеф.на латентност при кражби /= Пкр /бр. На регистрирани кражби /х100 делено на Пкд /бр. действително извършени кражби

6.Фактори на латентност: латентната престъпност се обуславя от множество фактори:

   1./Степен на социална дезорганизация – В икономически и социално нестабилно общество нараства общата престъпност, а едновремено с това се увеличават факторите за латентност – улична престъпност, транспортна.

    2./Отслабена контролна система – затруднена дейност на полицията, неефективна съдебна

система, неефективна система за превенция; страх у гражданите за сигнализиране на престъпление, липса у гражданите на доверие към органите на реда.

    3./Специфичен фактор – фактор за латентост на икономимеската престъпност:

а.) Деянието не е насочено към определен човек, който повече от другите е заинтересован да съобщи за пръстъпление, на което е станал жертва; б)Извършителят на престъплението е с висока професионална квалификация; в)Извършителят владее тези правила, има представа за икономическата дейности, обмисля спокойно всичко преди, да извърши престъплението.

    4./Нов фактов в сферата на конвеционалната престъпност: Частните орханителни фирми са тези, към които пострадали грждани се обръщат и това също попада в полето на латентното престъпление.

7.Граници на латентна престъпрост: Правени са  различни опити за установяване точния обем на латентна престъпност и са разработвани различни методи за измерване степента на латентност на отделните фактори, но успехите са незначителни

Криминолозите приемат че м/у латентната и явна престъпност съществува неизменно съотношение. Прави се извод за възможността, явната част от престъпноста да бъде репрезентативна  на обема и структурата на латентната престъпност.

Изводът за съществуването на репрезентативност между явна и латентна престъпност по-скоро е интуитивен, отколкото дедуктивен.

  1. Методологически проблеми на изследване на латентната престъпност

Методи на изследване:

  1. Общи методи – допитване до населението, до правонарушителите, до жертавата;

-допитване може да има и до информаторите.

  1. Специални методи на изследавне: научни наблюдения, експертизи, документи проучвания, оценка на ескперти, работещи в МВР, следователи, прокурори.
  2. При изучаване на латентната престъпност се изисква да се отчетат:

– интензивността на общата и на отделните видове престъпност на социалния и икономическия живот в страната.

-криминалната активност на населението на определена територия или на отделни групи.

 

 

№ 5. Личност на престъпника. Механизъм на престъпното поведение. Типология на престъпниците.

І. Определение: Личността на престъпника може да се определи като наказателно отговорно лице, взето в определен негов аспект като представител на специфичната негативна социална група с характерната за нея система от отклоняващи се отношения и връзки, това е личност с деформирано или с признаците на започнала деформация, съзнание и самосъзнание, нарушена ценностна ориентация и двойственост в общуването.

При определяне на понятието трябва да се държи сметка за принципа на детерминираност на социално психичното  формиране на човека и за разбирането за единство на психиката и дейност, при това на човека като член на обществото.

Социалнопсихологическия подход при изучаване на личността е много по-перспективен от останалите. Той разкрива многообразието от връзки и отношения на човека, извършил престъпление, със социалната и природната среда.

Наказателно правния подход – изразява теж…. на криминолозите, наказателни процеси към задържане на …….. в границите на наказателно правните науки.

-Лицето трябва да е наказателно отговорно. В това отношение има сходство на криминологичното понятие личност на престъпника с наказателно правния субект на престъплението. Съответния наказателен закон определя възрастовите граници в които лицето  може да бъде субект на престъпление и да носи наказателна отговорност.

Престъпникът трябва да се разглежда като представител на определена социална група. Социалната грипа на престъпниците е своеобразна негативна група в обществената структура, която съществува закономерно поради закономерния характер на престъпността и се характеризира  с устойчивост. Характерно за негативната социална група на престъпниците е, че м/у нея и другите елементи от структурата на обществото съществуват антагонистични отношения . Всички останали  се стремят посредством своето въздействие да противодействат да ограничат негативната група като явление. За тази цел се създават институции и заведения за репресия. С нея е свързано възникването и функционирането на съдебната власт.

Престъпникът  е  личност  с  деформирани  или  с  признаци  на  деформация  съзнание  и

самосъзнание. Процесът на деформация засяга съзнанието и самосъзнанието на престъпника, това което в най-голяма степен характеризира личността – отношението им към обществото и неговите институции, ценностите, социалните норми, хората и т.н., както и отношението към самия себе си и останалите.

Една от най характерните особености на личността на престъпника е двойствеността в общуването. Вдействителност в обществото преобладават правонарушители, чиито престъпления не са разкрити или по-скоро тяхното авторство не е разкрито. Те са част от обществото и участват  повече или по-малко  в общуването. При това те могат да поддържат контакт дори с хора, които са пострадали от престъплението, без последните да подозират това. В обществото се формират двойствен морал и неадекватна оценка за личността на правонарушителя.

  1. Социалното и биологичното в престъпното поведение. Развитието на теорията на личността и в част на криминологичното познание ни убеждава все повече, че биологичното и социалното съществуват в единство, само съотношението м/у тях е различно на отделните етапи на онтогенезата. От тук може да се заключи, че твърденията за родения престъпник са необосновани. К.Вайншенк е категоричен “родени престъпници няма“. Във възхода на всяка криминална кариера се откриват резултатите от неправилното развитие на личността.
  2. Опасно състояние на личността – това състояние характеризира готовността на лицето да извърши престъпление при определени обстоятелства. Разкриването на това особено състояние може да има превантивен ефект. Не е необходимо то да бъде крайно неизменно, иманентно, достатъчно е да е действено, да привежда личността към активност. Това обяснява превантивните мерки, които полицията и прокурорът могат да вземат съгласно закона. В определени случаи въпросът става медицински, поради което опасното състояние обосновава настаняването на определено лице на лечение включително и принудително.
  3. 4. Престъпна кариера. Обикновено този проблем се разглежда в контекста на рецидива. Но те не всякога стоят на една плоскост. Рецидивът обикновено е свързан с престъпна кариера, по често тази кариера е примитивна. Истинската престъпна кариера се изгражда с интелектуални средства при по-малко лица и техния контакт с правосъдието се превръща в събитие, тъкмо защото доказването, че са свързани с престъпни структури, е изключително трудно.

1.Като криминологичен проблем може да се разгледа от два аспектапървият когато той е част от продължително изследване и задачата е да се проследи процеса на криминализиране на личността. И втория, когато отправната точка на изследването е криминализираната личност, което с отрицателните свойства представлява самостоятелен обществен интерес .

І-ви тип изследване е проспективен – от него наблюдаваният контингент не може отначало да се определи, дали ще излезе ярка криминална личност.

ІІ ри тип е ретроспективен – изследователите се връщат в миналото, за да търсят фактори, които са обусловили кариерата на известен престъпник.

Проспективния подход – при наблюдаване на двама непълнолетни и след навършване на пълнолетие, като тръгват от две противоположни по своя характер семейства – едното е с нормални взаимоотношения, а другото с изявена криминалност на всички негови членове.

Ретроспективния подход – насочен е към разкриване особеностите на семейството, в което е израстнал престъпника, социализация или десоциално развитие, средата на улицата и др.

  1. II. Механизмът на престъпното поведение

1.Конфликт и същност на конфликта. Престъплението е резултат от възникнал конфликт м/у личността и съществуващите социални норми. Конфликтът е временно или трайно отрицателно отношение на личността към определени обекти и страни на действителността.

2.Същност на конфликтната ситуация – Конфликтът се разрешава в конкретна ситуация поради това тя бива означавана като конфликтна. Тя се дефинира най-често като определено съчетание от обективни обстоятелства в живота на човека на неговото поведение.

  1. Видове ситуации с криминологично значение.

Ситуацията в сферата на престъпната дейност е винаги конфликтна, но не всяка конфликтна ситуация съдържа елементите на криминалната. Престъплението се извършва в конкретна криминална ситуация. Тя включва няколко етапа:

А/ Предкриминална ситуация – това е етапът на възникване на потребности, мотив и формиране

на решение да се извърши престъпление. Тази ситуация продължава понякога доста дълго време. Предкриминалната ситуация представлява криминологичен интерес поради възможността да се разкрие комплексът от взаимоотношения м/у извършителя и жертвата, когато  има такива и от кога на практика  започва разследването  в наказателен процес.

Б/ Актуална криминална ситуация – това е същинската ситуация, етапът на който се реализира решението за реализиране на престъпление. Тази ситуация поставя пред престъпника изисквания превишаващи далеч неговите възможности за нравствено и правилно поведение. Истинско адаптиране на престъпника към нея е невъзможно. По-продължителното оставане в подобна ситуация може да доведе до развитие на патологично състояние.

В/Следкриминална ситуация: Това е ситуация, която следва престъплението и разкрива поведението на неговия извършител след разрешаване на конфликта. Изясняването на съдържанието на следкриминалната ситуация, разкрива субективното отношение на дееца към престъплението.

  • самооценката за престъплението и бъдещо поведение признаване на авторството и вината, заемане на защитна позиция или предприемане на действия за укриване на престъплението или себе си с цел да се избегне осъждането.

С оглед на времетраенето ситуациите могат да бъдат: – краткотрайни и продължителни.

С оглед на съдържанието:  – обикновени и сложни.

  1. Източник на престъпната активност на личността – е онова реално противоречие м/у възникналата и преживяваната потребност от изменения в действителността и невъзможността или нежеланието при конкретни условия да бъдат удовлетворени по правомерен начин, т.е м/у наличното и исканото (желаното) с оглед на изменение на наличното в бъдеще битие.

Умишлено престъпление е волеви акт на личността.

Непредпазливите престъпления са резултат на психична активност.

  1. Потребности и престъпна активност на личността.

Потребността е актуално състояние у човека, разкриващо ди… м/у организма или личността от една страна и от друга средата, която поражда импулс към дейност. Потребностите, които се включват в механизма на престъпното поведение, могат да се класифицират:

А/ потребност от уравновесяване със средата; Б/ потребност от общуване; В/ потребност от социална реализация; Г/потребност от материален и духовен комфорт; Д/ потребност от самовъзпроизвеждане; Е/ потребност от емоционална наситеност.

  1. Мотиви и мотивиране на престъплението е особеното психично състояние на престъпника, възникнало в процеса на разрешаване на противоречието – източник на престъпна активност, в хода на неговото развитие, което енергитизира и направлява поведението на личността в конфликтна ситуация. В процеса на мотивиране на престъплението се проявяват в най-голяма степен деформациите на интересите и ценностните отношения на личността.

Умишлено престъпление се извършва при активна борба на мотиви. Сложен етап в мотивационната дейност на престъпника, на който неговата воля следвайки егоистични цели се определя към извършване на престъплението.

Класификация на мотивите:

  -Корист – касае се до престъпления, при които стремежът за набавяне на материални облаги подчинява поведението на престъпника. Всички престъпления от кръга на “белите яки“ се основават на користния мотив.

  -Отмъщение – мотивът за отмъщение се поражда на лична основа и е личен от елемент на по-значителна социалност.

  -Себезащита – престъпления в чиято основа лежи потребността на личността за себезапазване като биологичен индивид.

  -Престъпна солидарност – единствено на убеждения и действия взаимна помощ и поддръжка.

  -Самоутвърждаване – чрез престъпление може да се общосоциално – търсещи общо признание ; в група – да се изяви като лидер ; и пред самия себе си .

  -Евтаназия – правонарушителят се ръководи от желанието да освободи пострадалия от излишни страдания

  -Политически мотиви – с  идеологически характер.

  1. Вземане на решение в механизма на престъпното поведение на личността – се разглежда в аспекта на вземане на решение като логичен процес, динамика на вземането на решение. Вземането на решение преминава през следните етапи: – подготвителен – целта ; – същински ет. за извършване на престъплението; изпълнителния  – извършване на необходимите действия.

Класификация на решенията – реални и нереални; окончателни и неокончателни; ситуативни и неситуативни; индивидуални и групови; краткотрайни или дълготрайни; устни и писмени.

 

III. Типология  на престъпниците

  1. Целта на типологизирането е научна и свързана с разширяване на познанието и теорията за личността на престъпника, практическа, основаваща се на потребността от диференциран подход в процеса на ресоциализацията на правонарушителите.

Всяка типология е възможна само в/у основата на единствен и достатъчно определен критерий:  В литературата са известни подходи, съзнателно избиращи два критерия : – единиятстатичен  и основен (лабилност и импулсивност на личността), а другия динамичен (егоцентризъм  и ефективна индиферентност).

В криминологията проблемът за типологията е най-актуален при престъпниците и жертвите. Обвързаността им в една обща конфликтна ситуация изисква да се търсят сходни теории за типологизиране. Критериите трябва да отразяват общественозначими процеси и те са:

А/ криминализрането на обществото и на неговите членове;

Б/ виктимизиране на обществото и неговите членове.

Процесът  на криминализиране  на обществото е обективен, но той се проявява при отделните хора в зависимост от това до колкото са налице  субективните предпоставки. При това криминализирането е многостепенно  – едни личности са по криминализирани, други по-малко. С оглед на това като основен критерии за типологизиране на престъпниците може да се предложи степента на криминализиране на личността като интегративен признак.

На базата на това можем да определим няколко типа престъпници:

А/Случаен престъпник – този престъпник в по-голяма степен има ситуативен характер. Това са престъпления по непредпазливост, доколкото с поведението си не нарушават системнr забрани във връзка изпълняваната дейност (злоупотреба с алкохол, преди шофиране)

Б/Личност с незначителна степен на криминализиране – Отличава се от случайния престъпник с наличието на незначителен брой отрицателни качества на личността, формирани  при не особено неблагоприятни условия на живот. Тези деформации могат да бъдат отстранени без трудности с положителна намеса на семейството, трудовия колектив.

В/Личност с повишена степен на криминализиране – Характерно е, че личността притежава негативни и значителна част положителни качества и свойства, но и формирана вече вътрешна готовност  да се извършват престъпления. Върху решението все още силно въздействат ситуацията и активността на др. лица и на жертвата.

Г/Личност с висока степен на криминализиране – отличава се с притежаване на комплекс от отрицателни свойства и качества, които слагат отпечатък върху цялата личност. Има негативно отношение към общественото мнение за себе си и ярко изразена вътрешна готовност да извърши престъпления в зависимост от собствените си интереси.

Д/Личност с много висока степен на криминализиране – характеризира се с цялостно деморализиране – абсолютна асоциалност и антисоциалност, трайно не упражняване на обществено полезен труд, системно участие в спекулативни сделки, “нормалната среда” на живот е сред криминални лица. Престъплението извършва без вътрешни задръжки, ръководи се от стремеж за себезапазване. Не се страхува от наказанието и дали ще изтърпява наказание в затвор. Тук се наблюдава професионално отношение към престъплението.

Значение на типологията на престъпниците. Този проблем има голяма практично значение.   Ускореното развитие на теорията за превенцията и на превенцията като практическа дейност  налага цялостно решение на проблема за личността на престъпника.

 

 

 

№ 6. Виктимология. Жертва. Виктимност. Типология на жертвите.

1.Развитие – понятието виктимизация  произлиза от латинската дума Victima – жертва и старогръцката logos – учение = учение за жертвата.  Виктимизацията има предмета и метода на

криминологията, тя се развива в нейните граници, съобразно феноменологичните концепции за престъплението и престъпността, престъпника и престъпниците. Проблемът за жертвата е сравнително по-ограничен от този за престъпника, но с това неговата актуалност не намалява. Значенето му е особено голямо в някои сфери на престъпността, където няма съмнение за наличие на физическа жертва – насилствената, пътнотранспортната (ПТ) престъпност и престъпността срещу  собствеността. Заедно с личността на престъпника, личността на жертвата  е др. важна фигура в полето на престъпното поведение. При по-голяма част от престъпленията, тя е необходим елемент от конфликтната ситуация, годен да привнася условия в нея или да я изменя изцяло в своя полза.

Поведението на жертвата преди и по време на престъплението има съществено значение за криминологията и особено за изучаване на психологичните и социално психологическите аспекти на престъпното поведение.

2.Определение за жертвата – тя е човекът, който в резултат на субективното желание на престъпника или на обективно стеклите се обстоятелства, е понесъл физически, морални или материални вреди от противоправното деяние, независимо дали законът изрично е признал качеството му на пострадал и дали субективно той оценява себе си като такъв. От това следва, че в центъра на своите проблеми виктимологията поставя ФЛ.

-Жертвата може да бъде разграждана в широк и тесен смисъл:

1.В широк смисъл – това са неформалните и формалните социални групи, т.е общностите, чиито колективни интереси са непосредствено засегнати от престъплението.

2.В тесен смисъл – това е разбиране за физическата жертва, но само в границите на наказателното право.

-Виктимност – понятие за означаване на онази съвкупност от свойства  и качества на личността  или на определена общност, която повишава риска да станат жертва на престъпление. Виктимността е една потенция, а не задължителна характеристика на реална жертва.

-Виктимизацията – е обективния процес, който довежда до виктимизиране на дадено лице, група или на обществото като цяло и възникване на онзи комплекс от свойства, който е характеризиран като виктимност.

-Индивидуалната виктимизация – засяга отделен човек и тя се проявява в общия процес на социализацията на личността. Обикновено жертвите са изградени личности или личности в процес на формиране и с това в различна степен влияят на хода извършване на престъплението в/у поведението на престъпника, а в определени граници и в/у формиране на неговата личност.

С оглед на това главните виктимологични проблеми са:

1.определения кръг от лицата, които най-често стават жертва на престъпленията.

2.изучаване взаимовръзката м/у поведението на жертвата и престъпника.

3.изучаване формиращото въздействие на поведение и личността на потенциалната жертва в/у личността на част от престъпниците.

3.Лица които са най-чести жертви на престъпността:

а/ виктимни професии, които са социално полезни и правно регламентирани – полицаи, шофьори на таксита;

б/виктимни групи, участници в които са с висок риск за станат жертви – проститутки, сутеньори и др.

4.Роля на жертвата за извършване на престъплението. Поведението на жертвата може да бъде правомерно, неправомерно, неутрално:

   а/ правомерно – то може да влияе в/у вземането на решение от престъпника и да внесе съмнение относно необходимостта от извършване на престъплението или от използване на определени средства;

   б/ неправомерно – често това  поведение е провокация и източник на конфликт. Формите на провокационното поведение са различни от физическо и психическо насилие в/у престъпника  и негови близки до обидното отношение. Провокациите могат да бъдат и с естетичен характер – облекло маниери, стил.

   в/ неутрално поведение – характеризира се с отсъствие на директна връзка с престъпника, поради което много често престъплението е неадекватно на криминална ситуация.

Пример: Жертвата случайно се оказва на виктимното място във виктимното време.

  1. Формално значение на жертвата. Със своята личност и поведение, жертвата може да влияе в/у престъпника. Проблемът е не за обикновената интеракция в конфликтната ситуация, а за взаимоотношенията м/у бъдещата жертва и престъпника в един по-дълъг период.

Изучаването на виктимните проблеми с отчитане цялостната роля на жертвата дава възможност  да се разкрие по-пълно цялата картина на престъпното и престъпленията.

6.Типология на жертвите

   6.1 Общи въпроси – разработването на типологията на жертвите от престъпления има научно познавателен и практически цели да се повиши ефективността на превенцията на престъпността и да се предпазят гражданите като потенциални жертви. “Типичната“ жертва, подобно на “типичния “ престъпник,  е научна абстракция. Едно от основните изисквания е виктимната патология да отразява генезисната връзка м/у личността и поведението на жертвата и поведението  на престъпника преди и по време на извършване на престъплението. Тази връзка може да се изследва от различни аспекти: социален, биологичен, психологичен, етически и др.

   6.2 Виктимологична типология – проведените досега изследвания дават възможност да се приеме, че при формирането на типологизиращи критерии във виктимологията в много голяма степен следва да се отчитат социалните , нравствените, естетическите и психическите особености на жертвата и нейното поведение. Комплексноста при тяхното използване позволява да се формира един по-общ критерии за осъществяване на виктимологичната типология. Такъв критерий би могъл да бъде степента на виктиминост, отразяващ в най-обобщен вид:

а/ виктимогенната деформация на личността    ; б/  професионалната виктимност;

в/ възрастовата виктимност;       г/ виктимната патология.

Насочването към степента на виктимност като основен критерий дава възможност да се обособят няколко типа жертви:

   1./Случайна жертва – при липса на виктимогенни признаци или само на незначителни  такива, но без връзка с престъплението, лицето  става жертва в резултат на стечение на обстоятелствата /случайно/. В по-голямата си част взаимоотношенията м/у бъдещата жертва и престъпника  възникват ситуативно непосредствено преди престъплението.

   2./Жертва с незначителни рискови качества – живееща при нормалните общи рискови фактори, чиято виктимност е нараснала непредвидено под влияние на конктената неблагоприятна ситуация.

   3./Жертва с повишени рискови качества или по отношение на която действат комплекс рискови фактори. В тази група  спадат 2–та основни типа жертви: – жертви на непредпазливи престъпления  /ПТП/;  – жертви на умишлени престъпления.

   4./Жертви  с много големи рискови качества – чиято нравствено социална деформация не се отличава от тази на някои от най-известните правонарушители. Тя се характеризира с трайна асоциалност (проституция, незаконна търговия). Много от тях са осъждани. Изключително високата викимност е трайно във времето състояние.

   5./Доброволна жертва – тук няма типична жертва и само особеното качество, свързващо определено лице с престъпния акт , го прави жертва на престъпление. Особеният характер на тази жертва идва от заявеното от нея желание престъпника да извърши спрямо нея действия с които да я засегне (евтаназия). Такава жертва е и жертвата-съучастник, доколкото участва в извършване на престъплението с друго лице, съзнавайки че ще бъде засегната.

5.3 Значение на виктимнологичната типология. Разработването й е свързано непосредствено с решаването на практическите задачи на превенцията на престъпната и ограничаване  виктимизацията на обществото. Чрез определяне типа жертви се улеснява дейността на съответните органи по издирване на потенциалните жертви и провеждане на колективна или индивидуална превантивна работа с тях.

 

№ 7. Виктимизация. Видове. Антивиктимогенна политика на съвременната държава.

  1. Определение: Виктимизацията е обективен процес на превръщане на отделни човешки групи от хора или обществото в реални или потенциални жертви на отделно престъпление или на престъпността като цяло.

Виктимизацията е в пряка зависимост от Криминализацията. Колкото обществото е по- криминализирано толкова  то е по-виктимизирано. Процесът на виктимизация се  осъществява на макро- и микрониво. На макрониво – виктимизирането на големи групи от хора посока на глобализиране на процеса или самото виктимизиране на обществото като  краен резултат.  На микрониво – виктимизиране на отделния човек.

2.Виктимизицаята на обществото е  крайната степен от негативното развитие на процесите в резултат на която сигурността на живота, здравето и имуществото на хората почти отпада поради невъзможноста на държавата да контролира разрушителните тенденции в страната. Такива са ситуациите на обща дестабилизация в обществото застрашаваща  устоите на д-вата.

3.Виктимизация в обществото е процес на създаване на обективни и субективни предпоставки, повече или по-малко хора да станат жертва на престъпления. Различават се ниска,  средна и висока степен на виктимизация, като “високата” не достига характеристиките на “високата – глобална” виктимизация. Степента на викитимизацията е в зависимост от два основни фактора: обем и структура на престъпността. Един от признаците на увеличаващата се виктимизация е ескалирането на обществения страх. Полицейската статистика отчита 2 основни групи жертви: а/жертви на традиционната конвенционална престъпност; б/жертви на ПТП.

Икономическа престъпност – поражда сложна виктимилогични проблеми. Обикновено тя стои в полето на  латентната  престъпност. Организирана престъпност – е един от най-значителните виктимизиращи фактори. Измерването на виктимизацията става на глобално (общо) и частно ниво.

Коеф.на обща виктимизация  КВ =брой на жертвите х100хил.  делено на брой на населението

Коеф.на обща виктимизация показва броя на жертвите на престъпността за опеделен период на определена територия, съотвестващ на 100 хил. души от населението.

4.При защита на жертвите – тя е проблем на гражданското право, за  стр. Пр. Адм.пр.?  В България по традиция тя се реализира главно със средствата на  наказателния закон и в по-малка степен с институтите на Гр.право. Наказателно-процесуалните проблеми са особено важни с оглед възможностите за достъп на пострадалия до справедлив процес. Наказателната политика по отношение на жертвите трябва да отговаря на международните актове и стандарти.

5.Антивиктимогенна политика. Стратегии: политиката на държавата за осигуряване на ефективна защита на населението се основава на определена концепция и стратегии за превенция и контрол над престъъпноста, включително и на стратегии за ограничаве на виктимността.

А/Стратегии за антивиктимогената политика:

  1.)Социално подопомагане на дезорганизираните и конфликтни семейства;

  2.)Социално подпомагане на маргиналните групи, съчетано с контрол над рисковите групи;

  3.)Разработване на специалицирани програми за защита на гражданите и в частност жертвите на престъпления – модели за безопасно поведение и информиране за тези модели, съдействие за възстановяване доверието на гражданите към органите на реда, най-вече полицията и информираност на гражданите за дейсващи обществени формирования, които със законни средства  участват за налагане на контрол над престъпността.

   4.)Усъвършенстване на системата от технически средства за индивидуална и групова защита на гражданите  и имуществото им.

  5.)Разработване на пограми за органичаване на корупцията и информиране  на гражданите.

  6.)Организиране на системно наблюдение  и контрол  над виктимините места.

  7.)Усъвършенстване на законодателството  чрез регламентиране  правомощията на органите на реда. Провеждане на анативиктимногенна политика е част от общата национална политика.

 

 

№ 8. Изследване на престъпността и личността в криминологията. Методи.

  1. I. Изследванe на престъпността и престъпното поведение.

1.Нарастващато значение на криминологията за превенцията и контрола на престъпността  поставя пред нея задачата за засилване на изследователската и приложната дейност. Въз основа на изследванията се разработват стратегии за превенция и контрол.

2.Криминологични изследваниявидове:

  2.1 Изследвания на престъпността като социално явление – обект на това изследване може да е общата престъпност или отделни видове. Тези изследвания са насочени към разкриване характеристиките на престъпността през определен период на определена територия, като се търси причинната й обусловеност. Основни източници на информация са статистическите изследвания.

  2.2 Изследвания на престъпното поведение – обект са престъплението и извършителя, които се изследват като абстрактни категории но е възможно обект да е й отделен случай.

  2.3 Изследвания с оглед на насочеността:

-фундаментални – крупни теоретични изследвания в/у фундаментални проблеми на криминологичната наука

-приложни – насочени са непосредствено към практиката и целят спомагане за решаване на конкретна управленска задача.

  2.4 Изследвания с оглед на предмета:

-феноменологични – обект са основните явления, свързани с престъпността, нейното състояние , структура и динамика.

-етиологични – насочени са към проблемите на криминологията, детерминация, изувачане на процеси, свързани с причинната обусловеност на едни или други престъпления. Те са много важни за превенцията.

-изследвания на превенцията – те могат да са теоретични или приложни, с цел  да решат конкретни задачи на превенцията (общо или на отделни видове превенция).

  2.5 Изследвания  с оглед на целта:

-диагностични, целят да се установи разпространението даденото явление, причините за пораждането му, правните му форми, мястото му в общата криминална ситуация и възможностите за ограничаването му.

-обясняващи – извършват се в областта на етиологията и имат за задача да обяснят закономерностите в развитието  на престъпността или отделните й видове, да обяснят причинната зависимост м/у определени фактори и конкретния резултат от дейстивето им.

-прогностични – представят вероятностен вид на бъдещото развитие на престъпността

  2.6 Изследвания с оглед на времевия обхват:

-експресни – правят се за кратко време с ограничен обхват и методи за бързо постигане на изследваната цел.

-традиционни – те са основния вид изследвания, провеждат се за период от 2–3 год. и завършват с научен доклад за резултатите и предложенията по проблема.

-лонгитудиални – те се извършват през определени интервали от време. Те позволяват многоаспектното изучаване на определен контингент правонарушители за дълъг период.

-пилотни – обикновенно се провеждат за 2 – 3 месеца с цел да се провери годността на методиката на изследването  и нейното подобряване.

-контролни – провеждате се на 2 , 3 или 5 год. след приключване на основните (традиционни) изследвания за проверка ефективността на приложените мерки.

  2.7 Изследвания с оглед на териториалния обхват:

-национални – само за отделна държава на цялата й територия или локално (местно).

-международни – те са:1./Регионални за 2 или повече страни от един регион; 2/ интеррегионални – за страни от различни региони. Международните изследвания имат голямо предимство за стравнителното изучаване на престъпността в различните държви.

   2.8 Изследвания с оглед на обхвата:

-изчерпателни – обхващат всички подлежащи на изследване единици от общата съвкупност,

което ги прави точни и обективни. Те са най-желани но най-рядко извършвани, понеже изискват множество средства и мащабна организация. В Б-я  са провеждани редица такива изследвания за убийсва, хулиганства, понеже генералната съвкупност не е голяма.

-репрезентативни (представителни), наречени – извадки, защото обхващат извадка от генералната съвкупност, като е възможно в нея да попадне всяка отделна единица при спазване на определени закономерности на емперичното изследване.

Извадката трябва да има такъв характер, че обобщенията и изводите да могат да се отнесат към генералната съвкупност. Извадката може да се формулира по:

1.Осмотрение (целенасочено)

2.Случаен избор

3.Комбиниран избор

При това изследване трябва да се определи величината на възможната грешка, за да са надеждни изводите.

  1. Процес на криминологичното изследване – всяко изследване има пространствени и времеви параметри, за извършването му се обособява обект на изследване, всяко изследване трябва да е социално значимо и актуално. То се съдтои от няколко етапа:

1-ви етап – Подготвителен включва:

-консултативен етап – консултация м/у изследовател и възложител на изследването.

-предварително планиране след консултациите – темата трябва да се включат в изследователския план. В него се оказва и срока на изследването. Планът трябва да бъде приет по надлежен ред от компетентен орган.

-изработване на концепция – теоретично осмисляне на проблема и изработване на концепция  научна програма , която е основен документ на изследването. Тя трябва да отговаря на следните изисквания:  1./В нея да се обосновава  необходимостта от изследването.

2./Определяне целта на изследването – тя зависи от характера му.

3./Определяне на задачите

4./ Формулиране на хипотези на изследването. Най-важната част от концепцията по проблемите му.

5./Избор на методите на изследването – те се определят от вида и характера на изследването и могат да са статистически, психологически, социологически  и др.

6./Организиране на емпиричното изследване.

2-ри етап – Същински основен етап – извършват се дейностите от научната програма в съотвествие с организационния план:

-събиране на информация чрез избраните методи

-обработка на данни  / статистическа /

-изготвяне на задания  за машинна обработка от изследователя

-теоретична разработка на информация – в обобщаващия краен документ на изследването (научен доклад) се анализират данните, доказват се или се отхвърлят хипотезите.

Разработване на мерки за превенция и контрол

3-ти етап – Внедрителски – практическо реализиране на изследването на предложенията направени въз основа на резултатите  от него. Тъй като криминологията не може да ги реализира

непосредствено, функцията на този етап е консултативна.

4.Основни методи на криминологичните изследвания:

а/статистически методи – чрез тях могат да се разкрият най общите характеристики на явлението  но и сложните каузални връзки. Основни задачи по този метод могат да са:

1./Описателни – цифрова характеристика за нивото  ,структурата и динамиката на престъпността

2./Аналитични – установяват се статистическите връзки и зависимости м/у показателите на престъпността.

3./Прогностични – определят тенденциите в престъпността  и нейните детерминанти

4./Организаторски въз основа на техните резултати се изработват  стратегии за превеция и контрол.

Статистическите изследвания имат 3 етапа: 1/Статистическо наблюдение на явленията и процесите; 2/Статистическа групировка и сводка – разпределяне на информацията по определени

признаци; 3/Статистически анализ – обобщаване и съставяне на практически изводи.

б/социологически методи – използваните в криминологията социологически м-ди са:

1)Документален метод – изучаване на документите. Той е основен метод в криминологията. Основните документи с криминологична информация са:  наказателните дела, предварителните производства, проверки, преписки, оперативни материали на МВР, възпитателна дейност на местните комисии за БППМН и др. Обикновенно информацията се събира  от наказателните дела и с влеязлите в сила присъди. Наказателно дело от общ характер носи информация за личността на престъпника, жертвата и свидетелите и др. лица.; Информация за престъплението; За поведението на институциите – органи на МВР, следователи, дознатели, прокурори съд.

2)Анкетен метод – има спомагателен характер за получаване на обективна и субективна информация – пряка анкета; – косвена ; – интервю;

3)Анкетна карта – въпросникът трябва да съдържа кратки и ясни въпроси, целенасочени. Те могат да са открити, полуоткрити и закрити.

4)Наблюдения – на поведението на престъпника, жертвата или др.лице (има тайно и явно  наблюдение).

5.Принцип на криминологичните изследвания – професионализъм, научна добросъвестност, анонимност на изследваните лица.

  1. II. Личността в криминологията. Методи за изучаване на личността в криминологията.
  2. Проблемът, който следва да постави и реши съвременната криминологична наука е не толкова и не само за личността на престъпника, а за човешката личност в определени нейни аспекти, доколкото тя има отношение към извършено престъпление.Тук се имат предвид личността на престъпниците, на жертвите и на трети лица.

Само в процеса на компетентното изучаване на личността може да се разкрие същността на личността, както и онези криминологични аспекти, които имат значение за теорията и практиката на превенцията и контролът на престъпността.

  1. Формирането на личността – и особено личността на престъпника и на част от жертвите е продължителен процес, протичащ много интензивно срещу институционалната намесапоради което самото изследване изисква по-дълъг период за наблюдение в/у измененията в личността и съответните формиращи механизми. На тази основа могат да се формират различни изследователски задачи: 1.)Разкриване на социалнопсихичните свойства и качества на личността; 2.)Разкриване на фактори за десоциално развитие на личността; 3.)Разкриване маханизмите на престъпното поведение ; 4.)Разкриване зависимостта на активността на личността; 5.)Разкриване взаимодействието м/у бъдещия престъпник, средата и жертвата и отражение в/у формиране личността на престъпника; 6.)Изследване на личността в неформалните групи и механизми на превръщането им в негативни ; 7.)Изследване особеностите на престъпната активност на жените.

Тръгвайки от емпиричния човек, изследователят иска да определи социалния тип на престъпника – крадец, на жертвата или на трети лица. Разкриването на структурата на личността е от огромно значение за прогнозата и нейното изменение и развитие.

  1. Целите на изследването:

Изучаване личността по време на предварителното производство. Изследването обхваща нормалната и патологичната личност или личността със симптоми на отклонение. Да се изследват индивидуалните различия на всички лица, чиито социални свойства имат криминологическо значение и оттук да се разкрие индивидуалността. По време на предварителното разследване може  най-точно да се установи социалната дистанция на личността в социалните общности, да се измери степента на груповата интеграция.

  1. Методи на изследване на личността:

4.1.Социологически метод – най-надеждното средство за събиране на първичната информация посредством интервю или анкета е стандартният въпросник за изучаване личността на престъпника, жертвата, трети лица.

4.2.Социалнопсихологически методи – те се използват за разкриване социално-психоло-гическите закономерности на развитие и поведение на личността изобщо. С методите на социологическото изследване – анкета, интервю или наблюдение могат да се установят особеностите на формиране на ценностни отношения и ориентации в процеса на общуването. Всички останали методи и особено тестовете имат спомагателно значение .

4.3.Психологически методи – имат спомагателно значене в криминологическото изследване. Използват се различни тестове и методики и отделни методи като метода на самооценката на личността.

4.4.Татуировките са своеобразен източник за някои качества на личността и преживяванията й в опредени ситуации.

4.5.Психиатрично изследване – негов обект са лицата от патологична психика – извършили престъпления ,жертвите или 3 те лица . Методите са : снемане на анамнеза, преглед на лицето  и наблюдение.

5.Оценка и значение на информираност – Обществените  резултати от изследването разкриват параметрите на личността в нейната социална и антисоциална изява до извършването на следователския процес. Но тъй като формирането на личността на престъпника или нейната ресоциализация е продължителен и противоречив процес, за да се разкрият неговите закономерности е необходимо да се проследи развитието за по-голям период от време.

Вторият период може да започне след 3 или 5 години като се проследяват измененията в личността на всички, които  са били изследвани.

Третия период  след 3 или 5 год.  проучването  може да се повтори по отношение на новия контингент, определен след справка в бюрото за съдимост.

Четвърти период  след изтичане на 10 г.  период може да се приеме че изследователския процес е приключил.

Личността е всеобемащото, глобалното и включва многостранните социални и социално негативни свойства и страни. Тя е социално битие на човека, такъв какъвто той е в даден период.

 

 

9. Прогноза на индивидуалното престъпно поведение и престъпността

I.Криминологична прогноза

Криминилогичната прогноза е научно обоснован извод за изменението и бъдещото състояние на престъпната и престъпното поведение,  както и на явленията и процесите свързани с тях.

  1. Цел: Целта е да се достигне най високата степен на вероятност м/у предвиденото състояние на явленията и процесите и тяхното сбъдване в реалността.Прогнозата се извършва на макро и микро ниво. Прогнозата на престъпността се извършва на макрониво.
  2. Изтогвянето на прогноза на престъпността е възможно при наличието на няколко предпоставки:

   1./Наличие на информационна база, която да е достатъчно надеждна.Това означава, че данните съдържащи се в информационната база , трябва да са от надеждни, източници, правилно организирано статистическо наблюдение, данни от конкретни изследвания.  Всички прогнози са изготвени въз основа на криминалната статистика:  А/регистрирана престъпност, санкционна престъпност; Б/статистика за проявите на социална патология; В/статистика за жертвите на престъпления; Г/пенитенцирана статистика; Д/информация за латентна престъпност.

   2./Познаване на криминологичната обстановка. То включва познаване на извършващите се

социални, икономически и др. процеси,  както и  причините на престъпността.

3.Важен е и изборът на факторите, чиято прогнозна релевантност ще бъде изследвана в определен период от време. Те не трябва да бъдат случайни. Правилният избор обезпечава надежността на прогнозирането. В обсега на прогнозата може да бъде общата престъпност или отделните видове в зависимост от обществения интерес, конвенционната престъпност, икономическа престъпност, престъпление против личността.

Обектът на прогнозиране може да се обособи и с оглед на интереса към определени групи от населението, показваща повишена престъпна активност в определен период от развитието на обществото.

Като самостоятелен обект на прогноза може да бъде евентуалния риск различни възрастови групи от населението да станат жертви на престъпността.

4.Методи за прогнозиране на престъпността:

  4.1.Интуитивен  метод – Основанието на интуицията за изменение и бъдещо състояние на престъпността има значение при специалистите които вземат управленски решения във връзка с превенцията и контрола над престъпността.

  4.2.Метода на експертната оценка – Експертна оценка се изготвя въз основа на поставена изследователска и управленска задача, за изпълнение на която се провеждат ретроспективни и проспективни криминалогически изследвания. Експертните оценки могат да бъдат индивидуални или групови.

  4.3. Метода на моделиране – характерно за него е създаването  на модел за явяването, което ще бъде изучавано с оглед на определяне бъдещото състояние.

  4.4. Метод на аналогията – при него се разчита главно на повторяемостта въпреки възможните  модификации на пълнота, социални  явления и процеси. Посредством аналогията могат да се открият общи характеристики на престъпността в действията за държавно или обществено противопоставяне на престъпленията.

  4.5. Статистически метод на прогнозиране. Това е най често прилагания метод. За основа на прогнозата се използват статистически данни. Това предполага единна и непроменяема  методика за събиране на статистическа информация.

  4.6. Метода на съдържателния анализ: Анализът е насочен към същността на явленията и процесите, разкрива се действителността на факторите. Тази прогноза има глобално значение и се разработва въз основа на многостранна информация събрана чрез анализ на икономическите и социалните явления които пораждат индустриализацията, миграцията, дълбоки реформи. В законодателството и  държавното устройство.

С оглед на периода от време, за който се изготвя прогнозата: -краткосрочна до 5 г;  -средносрочна от 5 до 10 г.; -дългосрочна от 10–15 г.

Краткосрочната и средносрочните се основават на повече факти от действителността; дългосрочната – проявява се много случайни или непредвидими фактори, които влияят в/у  развитието на престъпността.

5.Прогнозиране на престъпното поведение – се извършва на микроструктурно ниво. Прогнозата е насочена към бъдещото развитие на личността или група лица с оглед на изискването за спазване на наказателно правните норми:  А/отделната личност или група лица;  Б/поведението  на отделната личност – индивидуална или група; В/индивидуална и неговото поведение в рискова ситуация да стане жертва на престъпление.

Прогнозата на микрониво се извършва най-често с оглед на криминален рецидив и превръщането на лицето в рецидивист или повторно виктимизиран.

При прогнозирането на престъпното поведение се използват методи, някои от които се използват при прогнозиране на престъпността: а/интуитивен метод – прогнозата  може да се направи от неспециалист – родител, учител; б/клинична прогноза – дава се от психиатри, психолози или криминолози, работещи главно в областта на клиничната криминология; в/статистически метод – намира приложение при прогнозиране на престъпно поведение най вече при използване на прогностични таблици; г/метод на тестово проучване.

Прогнозирането на престъпното поведение  е перспективно. Като изследователски процес то ще се усъвършенства. Прилагането му ще се определя от нарастващото значение  на индивидуалната прогноза, отговарящо на променящото се наказателно законодателство и наказателно правосъдие от все по активното включване в процеса или в допроцедуални форми на разрешаване на конфликтите за разширяване  дикреционните правомощия на полиция, прокуратура, съд.

 

Причини за престъпносттакъм № 9

І. Причините и условията на престъпността обикновено се определят като “система от негативни за съществуващата обществено – икономическа формация явления, детерминиращи  престъпността като свое следствие”.

Проблемът за причините на престъплението и престъпността трябва да бъде разглеждан на различни нива: а/на глобално; б/на частично.

-причините, които обуславят  престъпността на глобално ниво имат относително по-дълготрайно действие в исторически аспект. Съществуват регионални различия в причините, които детерминират различните престъпности. Обидност има само в онези причини, които детерминират престъпността като социален феномен във всички общества, независимо от историческите им особености. Тези причини имат изцяло социален характер, те не могат да бъдат измествани от субективни фактори. В най-общ план това е проблемът за социалното развитие и престъпността.

Причини които обуславят престъпността на частично ниво (парциално) са съвкупност от фактори  с преобладаващ социален характер.

С оглед на някои видове престъпност на непълнолетните, на жените включително и на рецидивистите, могат да се прояват фактори, които имат биологичен и психичен характер – акселерация, физиологични  особености на жените, психичени отклонеия и др.

ІІ. Социалните промени в съвременния свят имат важно значение за развитието на престъпността.

Социален прогрес и престъпност – Връзката м/у социалния прогрес и престъпноста се отдава  на установен като реален научен проблем – той е поставен през 30-те години на ХХ век в САЩ.  Основанието е нарастване обема на общата престъпност, поява на нови видове престъпления.

-Индустриализация и престъплност – Процесът на индустриализация с години се  извършва в най-големите западни страни и измени коренно социалния им облик се повтаря в страни, характерни като развиващи се или  страни в преход, но при съвършено нови икономически социални и културни условия.

Индустиализацията е свързана закономерно с миграцията и урбанизацията.

-Имиграцията на преобладаващата част от емиграцията  във  всички страни се отрежда най-ниско място в социалната структура. На тях се гледа като потенциални правонарушители и среда в която се възпроизвежда субкултура. Нахлуването на значителен контингент правонарушители компромантира и специалисти , които търсят реализация по правомерен начин. Като превенция се вземат мерки от някои западни страни за ограничаване свободното придвижване на граждани предимно от Източна Европа.

-Престъпност и култура – В живота на всеки човек , както и в живота на обществото , културата има важно регулативно значение. Основателно тя се възприема като фактор в причинно обяснение на отделното престъпно поведение и в престъпността като социално явление. Културата има двустранно значение от една страна, тя е криминолигичен фактор, но в същото време тя е мощен антикриминогенен фактор. Превантивната  политика на съвременната държава включва в своите стратегии културата с оглед ограничаването на престъпността.

-Престъпност и средства за масова информация.  Средствата за масова информация участват активно във формиране на общественото мнение включително и за престъпността. Поради това те са мощен фактор с антикриминогенно значение. При разумна държавна политика с/у престъпността, пресата, телевизията, радиото, без да са формално обвързани с държавните институти или да са част от държавната структури допринасят за нейното  реализиране.

-Съвременни проблеми  на причините на  престъпността.

Увеличаването на обема на престъпността в целия свят и интензивното изменение на нейни основни характеристики поради транснационалността и организираността поставя въпроса за някои фактори с усилено криминогенно действие:

а/криминализиране на личността от обезпечени слоеве;

б/социално преструктуриране на обществото в много държави;

в/увеличаване на безработицата;

г/интелектуализация на престъпността.

!!!!! Социалната промяна в Б-я и други страни доведе до обособяване на 2 гр.?, детерминирана от новия икономически ред, който налага по-висок жизнен стандарт за малка група от населението.

 

 

№ 10. Превенция и контрол над престъпността

  1. I. Чрез превенцията и контрола съвремената киримонология осъществява задачата за изменение на действителността, която престъпността поражда и поддържа. Основанията са: общото нарастване на престъпността в света подмладяването и увеличаване на тежката насилствена престъпност, поява на нови престъпления, организирането на транснационално ниво повишаването на виктимизацията на обществото, маргинализирането на големи групи от хора и развитие на социална интология.Терминът превенция има латински произход – превенцио – предотвратяване, предпазване.

1.Определение на превенцията – в теорията има различия относно съдържанието на основните понятия превенция и контрол на престъпността. В световната криминологична литература и в официалните документи на ООН се употребяват единствено тези понятия – превенция и контрол.

Превенцията е дейност на държавата, държавните институции, обществените формирования и гражданите по прилагане на системи от мерки от икономически и социален, правен, религиозен и друг характер за отстраняване и ограничаване на причините за престъпността. Следователно превенцията е система от мерки и система от действия. Според съдържанието на системата от мерки има няколко вида превенция:

а/  общо социална – тя е система от мерки с икономически и политически характер, които не са насочени пряко към престъпността, а към  социалния живот. Тя е подчинена на изискванията за създаване на жизнен стандарт, които да изключва престъпността, породена от материална нужда, тя изгражда общия фон в/у които се води превантивната политика.

б/ специална – специфична дейност по прилагане мерките, насочени непосредствено с/у престъпността общо или с/у отделни видове престъпност. Мерките могат да са икономически, политически, правни и др.

-Наказателно правна превенция – тя е превенцията на наказателния закон посредством наказанието като основно средство. В нея е залегнал принципа за необратимост на наказанието. Нашия НК предвижда генерална превенция – наказанието се налага с цел да се въздейства  възпитателно и предупредително в/у другите членове на обществото (чл. 36, ал. 1:- индивидуална превенция – наказанието  се налага  с цел да се  поправи и превъзпита осъдения към спазване на законите и добрите нрави, да се въздейства предупредително в/у него и да му се отнеме възможността да върши др. престъпления чл. 36).

-Криминалистична превенция – тя е система от методи, целящи да се затрудни  или изключи напълно извършването на престъпление тя се свежда главно до физическо противопоставяне и се използва най често от полицията и др. органи .

– Пенитенциарната превернция – дейност на компетентните органи за поправяне на осъдените и подготвянето им за реинтегриране в обществото  посредством с/ма от специфични мерки. Тя е насочена към изключване на рецидив при отделните осъдени.

    в/ Видове превенции според обекта:

-Първична – тя се осъществява посредством стратегии,  насочени към социални икономически и др. области на обществената политика.

-Вторична – тя се съдържа в политиката на наказателното правосъдие и мерките по прилагането му от наказателния закон.

-Третична – нейните мерки имат репресивен характер и са насочени към рецидивизма и  дейността на полицията и органите от с/мата на наказателното правосъдие.

-Обща – тя е насочена към неограничен кръг хора – мерките имат най общ характер.

-Групова – насочена е към по ограничен кръг хора. Групите могат да са различни, формални или неформални и обособяването им като обект на превенция дава възможност да се провежда целенасочена превантивна дейност.

Характерът на мерките е съобразен с групите:

-Индивидуална – обект на въздействие с отделния човек но не само правонарушителят защото спрямо отделния човек се прилагат и общо социални мерки. Предимството й пред общата и груповата превенция е че резултата от нея може да се определи конкрентно с оглед поведението на индивида  – положителен, отрицателен или съмнителен.

Обект на индивидуалната превенция могат да бъдат: 

а/неделиквенти – които се намират в рискова среда;

б/лица с отделни противообществени прояви, но не извършили престъпление;

в/лица, осъдени за престъпление;

г/лица, настанени в места за изтърпяване на наказание.

Индивидуалната превенция с оглед на времето може да бъде:

-ранна чрез нея се неутрализират или изключват факторите, които могат да доведат до криминализиране на личността. Тя е особено важна при малолетните и непълнолетните.

-текуща – осъществява се в момент, когато противонарушителят е обект на процесуално въздействие от страна на органите на наказателното правосъдие. Мерките обикновенно са неотложни или са свързани с превантивната роля на процеса. Такава мярка е медиацията.

-последваща – неин обект е правонарушителя след санкционирането му от компетентния орган .Важно мястов нея има пенитенциарната превенция  и с/мата за ресоциализация на нарушителя .

2.Контрол над  престъпността – определение:  той е дейност на държавна или други институции, неправителствени организации и обеществени формирования по прилагането на система от мерки за най-общо наблюдение и въздействие в/у престъпността и престъпниците. Т.е контролът е системно наблюдение над поведението на определена група граждани и използването на средства за действие с/у криминалното им поведение.

Контролът бива: -социален и -държавен. Той е институционален, независимо дали се осъществява от държавни организации, министерства или обществени (напр.църквата)  институции. Гражданите  също осъществяват контрол, но в рамките на закона  и съответната институция. Обществените наблюдатели  са включени в с/мата за борба с престъпленията на малолетни и непълнолетни, но винаги действат институционално.

  • Държавният контрол се осъществява главно от органите на реда и съдебната власт.Той е институционален, нормативно определен контрол,  чието основно средство  е наказанието, превидено в закона, както и др. законови санкции.
  • Социалния контрол се осъществява от гражданското общество чрез прилагане на мерки от религиозен, морален, възпитателен и т.н характер, с цел въздействие в/у хората към спазване на правните, моралните и др. норми в обществото. Т.е целта му е да мотивира към комформизъм.

Механизмите за контрол над престъпността се изграждат в сложен и продължителен процес, който зависи от характера на обществотто и неговото държавно устройство, националните традиции и народопсихологията.

3.Принципи на превантивната политика. Те отговарят в най-голяма степен на общата политика на държавата, изразени в наказателно правната система. Превантивната политика трябва да е хуманна , съобразена със закона и демократична. Затова тази политика трябва да е отворена за участие на гражданите в превенцията, която от своя страна трябва да е научно обоснована.

4.Управление на превенцията и контрола. То се извършва на научна основа.

Схема на процеса на превенцията на П.Екблом.

 

Събиране на данни за проблемите на престъпността

 

Анализ и интеграция на данните                                        Непрекъснато наблюдение на

престъпността

Изработване на превантивна стратегия

 

Внедряване

 

Оценка

В управлението на превенцията основно място заема взаимодействието. То е причината за възникването, функционирането и развитието на системите. Координацията е метод на управеление на превенцията с цел постигане на единодействие.

В с/мата на превенцията съгласуваността конкретизира или допълва координацията с определни форми  на дейност. Взаимодесйтвието има нормативна основа – общ закон за превенцията или  друг акт. В Б-я след 1975г. се утвърждава разбирането че превантивната политика може да се провежда ефективно чрез програми, които осигуряват по-голяма оперативност. Превантивната политика трябва да се осъществява на национално и регионално равнище чрез децентрализация и изграждане на превантивни и контролни с/ми според особеностите на престъпленията на съответния регион.

  1. II. Система за управление на превенцията и контрола над престъпността

1.Субекти на превенцията и контрола. Основен субект е държавата като политическа организация на обществото. Задълженията на държавата да осигури нормален живот на гражданите включително да ги предпази от извършване на престъпление и от това да бъдат жертви на такова. Единят субект държавата провежда своята превантивна политика посредством с/ми на управление  включително по общи и специални субекти.  Най-важната функция на всяка отделна с/ма е управлението. За да може оптимално да изпълнява задачите си трябва да отговаря на определени изисквания:

А./Да бъде структурирана по начин, осигуряващ сравнително точно разпределяне на компетенциите и функциите на различните  субекти.

Б./Това разпределение да води до специализация в дейността на звената от всяка система.

В./ Системата трябва да бъде адаптивна. Независимо от разделението на властите: законодателна, изпънителна и съдебна власт, имат общи задължения по превенцията и контрола над престъпността. Така превантивната политика се осъществява чрез системи от субекти,  които са държавни и обществени.

2.Държавна система за превенция и контрол.Тя включва всички субекти, принадлежащи към трите власти. Държавната с/ма съотвества на териториалната и функционална компетентност и с оглед на това тя е национална и регионална.  Най-общо  държавната система може да бъде структурирана съобразно 3-те власти:

А/Законодателна власт – осъществява се от народното събрание, което е с особенно значение за провеждане на такава законодателна политика, която да бъде основа за превенцията и контрола над престъпността. Законодателствто в социалната и икономическата област трябва да има за цел такъв жизнен стандарт, който да създава предпоставки за социална реализация на отделния човек. Наказателното законодателство трябва да отговаря на реалната престъпност и да предлага ефективни правни средства за контрол над нея.

Б/Изпълнителната власт – нейните органи реализират законодателните актове чрез ръководството на вътрешната и външната политика МС, министерсвата  и др. ведомства като органи на изпълнителната власт провеждат превантивната политика на държавата над престъпността. МС  има правомощието да осигурява обществения ред и националната сигурност – чл.105, ал. 2 Конституцията. Следва да организира превенцията на престъплението. МВР и министерство на правосъдието са най-тясно свързани с осъществяването на контрола над престъпността. През 1994г. МС прие Национална програма за противодействие на престъпността, актуализирана през 1995 г. , а през 1998 и 2002 г. – Национална стратегия за противодействие на престъпността.

Превантивна дейност на органите на реда – органите на МВР  са пряко обвързани с опазване на реда и сигурността в страната. Основните задачи на МВР са нормативно определени: защитата на националната сигурност и обществения ред; противодесйтвие  на  престъпността; защита на правата и свободите на гражданите  и опазване на техния живот, здраве и имущество; охрана и контрол на държавната граница; защита на икономическата и финансова кредитна система на държавата и нейните културни ценности: чл. 6 от Закона за МВР.  Съгласно чл.7 от Закона МВР – основните дейности на МВР в борбата с престъпността са: осигуряване на информация, оценка, анализ и прогнозиране при разработване на стратегически насоки, свързани с националната сигурност и обществения ред. Оперативно издирвателна дейност и т.н., действие с/у организираната престъпност и корупцията.  Повечето от основните задачи и дейности,  свързани с превенцията и контрола, се осъществяват от Национална служба полиция.  Национална служба, борба с огранизираната  престъпност (НСБОП) е специализирана полицейска оперативна, издирвателна служба на МВР за противодействие и неутрализиране на престъпна дейност на местни и транснационални престъпни структури – чл. 89,Закон за МВР.

Дейността на НСБОП е свързана с икономическата, финансова, кредитна с/ма; теоретични десйтвия, контрабанда, незаконен трафик, фалшификация и т.н.

Национална служба гранична полиция е специализирана охранителна и оперативно-издирвателна полицейска служба на МВР, която осъществява контрол по държавната граница при нейното преминаване  и при полети на гражданската авиация. Има различни възгледи за организацията на полицията – централизирана, децентрализирана. Министество на правосъдието – то е свързващо звено  м/у изпълнителната и съдебната власт. По закона за съдебната власт на министъра, който е предстедател на ВСС, са възложени функции, обединяващи усилията в превенцията и най-вече в контрол над престъпността. В Министерството на правосъдието е Главна дирекция “Изпълнение на наказанията “

Съдебна власт – тя защитава правата и законните интереси на гражданите, ЮЛ и държавата. В нея са включени – съда, прокуратура и следствените органи. В съвременните международни документи те се наричат органи на наказателното правосъдие. Те имат правомощия да осъществяват контрола над престъпността главно чрез наказанието като специфично средство  и  предвидено в НК. Цялата санкционна политика е насочена към контрола.

Прокуратурата като самостоятелен орган на съдебната власт – тя има по-широки правомощия в превенцията. Съгласно Конституцията и Закона за съдебната власт, тя следи за спазване на законността, като:

1./Привлича към отговорност лица, които са извършили престъпления и поддържа обвиненито на наказанието от общ характер.

2./Упражнява надзор при изпълнение на наказанието и др. принудителни мерки.

3./Действа за отмяна на незаконосъобразните актове.

В рамките на своите правомощия прокурорът сам освобождава от наказателна отговорност при определени законни предпоставки и взема определени възпитателни мерки (с комисята за БППМН)  или принудителни медицински мерки.  Прокурорът действа  екс официо, той ръководи  и осъществява надзор над предварителното производство и непосредствено контактува с правонарушителите.

Следствените органи  извършват предварителното производство по наказателното действие. В процеса на разследването, следствие или дознание, следователите имат непосредствено наблюдения в/у всички участници в процеса.

Тези органи работят в тяхно взаимодействие с органите  на МВР в рамките на НПК  или извън процесуално.

Съдът – осъществява правосъдието. Превантивният ефект от дейността на съда е в рамките на наказателния процес, доколкото с присъдата съдейства за реализация на генералната и индивидуална превенция на закона. Съдът е основния орган за контрол над престъпността. Той определя наказанието по вид и размер. Съдът има широки правомощия по освобождаване от наказателна отговорност или по замяна на наложеното наказание.

3.Обществената превенция на престъпността: обикновено се цели масовост, широка осведоменост, възможност за упражняване на социален контрол. Основното изискване е участието да се осъществява доброволно.

 

 

№ 11. Криминологични теории. Биологично и социологично направление – общи характеристики. Биологични теории в криминологията.

  1. I. Биологични теории

Идеята за биологичното несъвършенство на човека и оттам обяснението за неговото престъпно поводени в биологичен план идва от древността. Тезата за родения престъпник не е заслуга на Ч.Ломброзо, макар той да е свързан най-често с нея.

І.Концепция за родения престъпник:

1.Ч.Ломброзо – за пръв път той формулира като научен проблем биологичната детерминация на престъпното поведение. Трудът му “Престъпния човек“ е разработен от гледна точка на антропологията и правото.Той подлага антропологично и психиатрично изследване затворници и психично болни. Крайният му извод е че психо-физическият строеж, даден на човека по рождение, е причина за престъпното му поведение. А оттук следва, че  престъпникът е такъв по рождение. Така възниква идеята за родения престъпник и престъпния тип човек.

Според Ломброзо главният, ако не и единстдвеният фактор на престъпността, е биологичният. Ломброзо разработва първата научна класификация на престъпниците: 1./престъпник по   рождение;  2./ престъпник по привичка/навик – това са душевно болни лица; 3./престъпник по страст/политически престъпления/; 4./случаен престъпник. Само престъпниците по рождение притежават атавистични черти, които ги сбилжават с първобитните хора, включително живтоните. Този тип  човек е фатално обречен и Ламрозо разработва схема за признаците – аномалии на мозъка  на тялото, биопсихологични особености и др. Ламброзо поставя началото на клиничната криминология, чието развитие допринася за разработване на нови и усъвършенстване на стари методи за изследване на човешката личност.

2.Рафаело Гарофало – той възприема призитивстичния възглед за детеринизма и утвърждава идеята на Ломброзо за родения престъпник.Основния му труд е “Криминология” 1895г.. Той създава своята теория за естествени и изкуствени престъпления. Есетвените престъления са дълбоко вкоренени в човешката природа – това са вечните престъпления против личността и свободата. Изкуствените са по-скоро конюктурни и не засягат сериозно обществето. Гарофало обособява  3 гр. престации и предлага различни законодателствени средства за въздейдствие върху тях: І-ва гр. принципи, които поради вредни психични аномалии са неприспособими към никоя среда – те трябва да бъдат ….. от живот.  ІІ-ра гр.  принципи, които нямат вродени аномалии и могат да се внедрят в социалната среда след изолиране в затвора. ІІІ-та гр. случайни правонарушители,  у които алтруистичните чувства са недостатъчно развити.

3.Енрико Фере – друг известен последовател на Ломброзо. Първият му труд “Теория на невменяемостта и отрицание на свободната воля“, 1878г. Той възприема биологичната  детерминация, но търси нови, на които отдава по-голямо значение – икономическо-социалните и политическите, които си взаимодейсват. Той изгражда нова типология  на престъпниците, като към типологията на Ломброзо добавя още един тип – престъпници по лудост. Причините за престъплението според него са биологични, физически и социални. Решаваща роля има биологичният фактор и следователно престъпникът се разглежда като биологичен индивид.

4.Чарлз Горин – той е първият последовател на Ломброзо, който експериментално отхвърля тезиса за физическия тип престъпник.Той достига до този извод чрез използване на статистически методи в своите изследвания. Така в книгата си “Английския затворник“ чрез  статистически изследвания той опровергава Ломброзо, но въпреки това си остава превърженик на биологичната детерминираност. Горин утвърждава генеалогичния метод  и чрез него приема съществуването на престъпната предиспозиця – наследствено престъпно  поведение.

ІІ. Конституционално учение за престъпността:

То възниква в началото на 20–те години на ХХ век и обогатява биологично направление в криминологията. Има се предвид съвкупността от морфологичните, физологичните и психичните особености на човешкия организъм. Основни идеи за зависимостта м/у строежа на човешкото тяло и престъпното поведение са развити от Ернст Кречмер. В труда си “Строеж на тялото и характера“ той обособява 3 основни типа хора:

   1.)Лептосомният тип хора са с неособено развита костна система, тесни рамене, тънки ръце и крака, слаба мускулатура.

   2.)Атлетичния тип – силно развита костна система, мускулатура и здрава кожа.

   3.)Пикническия тип – в средна възраст “със силно развитие на глава, гърди, корем склонен към затлъстяване, при нежна структура на двигателния апарат.

Кречмер прибавя и 4-ти тип, комбиниращ черти от другите 3 типа. Така според строежа на тялото се търси психичното предразположение.

2.Ърнест А. Хътън  с години провежда експерименти изследвания в/у затворници. Той е силно повлиян от Кречмер и въвежда неговата типология. Търси доказателства за теорията на Ломброзо  за  фатално обреченият чрез  наследствеността престъпник. В трудовете си възражда теорията за ролята на расата и детерминацията на престъпността, но подчертава, че във всяка раса има биологически непълноценни индивиди.

  1. У.Х. Шелъдн – последовател на Керчмер, той обособява 3 типа хора:

а/ ендоморфния – силно развити вътрешни органи  и жлъчка;

б/ мезоморфния – развит скелет  и мускулатура;

в/ ектоморфния – нежна кожа и развита нервна с/ма.

Шелдън обобщава че криминално най-зависими от собствената си физическа конституция (строеж) са мезоморфния тип и по-слабо – на ендоморфния тип.

Положителното в конституционалната криминология е, че всички нейни представители изграждат възгледите си в/у голям клетъчен материал, подреден научно и статистически анализиран. В  критичен план – липсват убедителни доказателства за концепцията за трайна зависимост м/у строежа на тялото и психичния живот на човека.

Психологически теории в криминологията-?

Обособяването през втората половина на 19 век на психологията като самостоятелна наука рязко засилва самостоятелните психологически изследвания. През този период в САЩ се разработват първите психологически тестове, които веднага се прилагат и спрямо престъпниците.

  1. Обективен детерминизъм на психиката

Ив.П.Павлов (руснак) е най-големия представител на тази теория. Рефлекторната теория на Сеченов и Павлов се основава  на разбирането за единство на организма и средата  и активното взаимодействие м/у тях. Павлов разграничава висша и нисша нервна дейност и обяснява особеностите  на безусловно и условна рефлекторна дейност. Така той достига до извода за обективна детерминираност на психиката. В учението на Павлов  !!!! място заема концепцията за втората сигнална с/ма от временни нервни връзки в мозъчната кора, които се образуват под действието на думата, речта. Втората сигнална с/ма взаимодейства с първата и така се явява физиологичната основа на всички  висши психични процеси у човека. Павлов изгражда по нов начин учението за темперамента, като обвързва своеобразния комплекс от основни свойства на нервни процеси  – възбуда и подтискане  с тяхната сила равновесие и подвижност.

Типове висша нервна дейност: І тип: силен, уравновесен, подвижен – сангвиник; ІІ тип: силен неуравновесен, подвижен – холерик ; ІІІ тип: силен уравновесен, слабоподвижен – флегматик; ІV тип:  слаб – меланхолик.

Първият тип висша нервна дейност отговаря на сангвиничния  темперамент – лека емоционална възбуда; бързо протичане на психичните процеси, повишена телесна активност, жизнерадостност.

Втория тип е физиологична основа за  холеричния темперамент (неудържимия) с повишена

емоционалност, голяма бързина на психчните процеси, енергични действия, резки смени на настроението.

Третия тип отговаря на флегматичния темперамент (спокойния) с ниска емоционалност, забавени психични процеси, по-слаба физическа активност, устойчивост на настроението и плавност при промяната му.

Четвъртия тип  отговаря на меланхоличния темперамент – висока  физическа активност, бавна смяна на настроенията.

За криминологията учението за обективния детерминизъм на психиката има значение за разработване теорията на личността главно на престъпника и жертвата, включително и за криминалната и виктимологична типология. В основата на учението на Павлов стои принципа на невризма.

2.Антична психология – неин основател е Карл Густав Юнг (1875 – 1961г.),  който извежда два рязко различни типа психика, наречени „интроверсия” и „екстраверсия”, според ориентацията на човека към данните, които му доставя външния свят.

   -Екстравентът – е ориентиран към обективните данни така че постъпките му се ръководят не от субективни възгледи, а от обективни отношения. Неговото внимание следва обективните събития  (лица и вещи) и най-вече тези, които непосредствено го заобикалят.

   -Интровертът – е ориентиран към собствените си субективни фактори, т.е  макар и да вижда външните условия, определящи са субективните му възгледи. Връзката се престъпността е очевидна при екстравентът, тъй като той проявява вниманието си включително и агресивно към външните обекти – хора, вещи.

3.Теория за психоанализата и детерминацията на престъпността. Най-изразен психологизъм в обяснението на престъпното поведение се съдържа в теорията на Зигмунд Фройд (1856 – 1939г.) и последователите му. Фройд поставя въпроса за несъзнаваното в психологията, разбирайки, че съзнателните признаци съвсем не изчерпват човешката  психика. Поради това възниква необходимост от признаване на псих.процеси, които протичат независимо от съзнанието. Учението на Фройд преминава през 3-те периода на развитие:

-Първият период  се  характеризира с господство на идеята за пенсексуализма. Всяка проява на здравия човек се обуславя от неговото либидо. Фройд  разработва концепцията за несъзнаваното, пред съзнаваното и съзнаваното, като решаващо значение отдава на ненесъзнаваното, базирано на  първичния инстинкт. На тази плоскост развива възгледа, че всички психически процеси по своята природа са несъзнавани. В основата на несъзнаването той поставя в либидото, превърнато от него в обща детерминанта на човешко поведение. През този период Фройд е силно повлиян от архаичните фантазии и според него всяко човешко поведение  е подчинено на сексуалния нагон, като доминиращи са принципите на удоволствието и неудоволствието – това всъщност е пенсексуалността. Фройд  изследва и механизмите за решаване на вътрешния конфликт, водещ до извършване на престъпление. Според него това е и конфликт между тотем и табу, които са причина за поведението. Табуто е външно наложена архаична забрана, а удоволствието от нарушаването й е дълбоко в не съзнаваното на психиката.

-Вторият период се характеризира с откриването на Едиповия подход като доминиращ, поведението  фактор. Той се основава на старогръцкия мит за Едип и Йокаста и се изразява в несъзнателния стремеж да се убие бащата, за да се осъществи инцест с майката, т.е. убиецът да се ожени за вдовицата на своята жертва. Деецът е воден от своето либидо (несъзнателно) и импулсите от най-ранното детство, когато за малкото дете майката е била обект на инцест, а бащата е агресор.

-Третия тип е доминиращ от идеята за действената роля на нагона към смъртта – „първичният нагон за живот не е нищо друго освен нагон към смърта.”

Основното в учението на Фройд , запазено и от последователите му, е детерминизиращата роля на либидото. Но макар и то безспорно да е важно, не може да се приема за всеобща причина на човешката активност, включително и социалната.

 

 

12. Социологически теории в криминологията. Теория за аномията. Теория за диференциалната асоциация. Теория за стигматизацията

  1. I. Теорията за аномията – възниква в края на 19 век и е първата социологически ориентирана теория за обяснения на престъпното поведение и престъпността. Неин основоположник е Емил Дюркхайм (1858 – 1917г.) и неговите възгледи бележат първия преход от развитието на тази теория. Тук аномията трябва да се разбира като откъсване на човека от обществото (от средата му) това се нарича аномична ситуация. Така според него основен фактор за девиантно / отклонение , вкл. престъпно / поведение  е липсата на хармония в отношенията м/у индивида и държавата. Той издига индивида в култ и смята че държавата е длъжна да създава и гарантира правата на отделната личност. Солидарността и социалната сплотеност е в основата на обществения живот.А в основата на обществената структура стои семейството, където индивидът се възпитава и му се внушава умереност.

-Самоубийството постепенно заема основно място в теорията на Дюркхайм като основният му труд по темата е “Самоубийството – социологичен етюд” – Дюркхаим е детерминист. Той приема че самоубийството се определя от външни за индивида причини, които упражняват хората, а не от вътрешни свойства. Той търси и изучава социалните измерения на това явление.

Дюркхайм е убеден, че общото може да съществува нормално само при социална сплотеност, а социалната дезорганизация е факторът, които я разрушава. За него социалната дезорганизация е фактор, които я разрушава. За него аномията е именно състояние на дезорганизираност, когато около индивида настъпва пълен крах. Той разграничава два вида аномия:

1.Икономическа аномия – когато е нарушен нормативния ред, установяващ относително мах. ниво на материално състояние на обществените класи.

2.Семейна аномия – когато е нарушен семейният порядък, осигуряване баланс във взаимоотношенията.

В анализа си за самоубийствата Дюркхайм отхвърля индивидуалната среда? и посочва като основна причина за суициодно поведение социалната среда. Той разграничава 4 типа суицидни прояви: 1.)Егоистично самоубийство – когато индивидът осъзнава пълната си изолация от  вторичните социални групи (първичната е обществото). Изолацията е по-скоро  самозащита  в следствие на егоизма и индивидуализма, определящи поведението на индивида. Обикновено то се наблюдава  при трудно приспособими хора. Дълбоката причина е социалната дезинтеграция.

              2.)Алтруистично самоубийство – когато индивидът е изключително привързан към определена идея или дело, на което е посветен. Дюркхайм ги свързва с древните обичаи:  самоубийство на робите при смърт на господаря, но в съвремения свят такива са случаите на самоубийци-камикадзе.

              3.)Аномично самоубийство – това има голямо криминологично значение. Свързано е с кризисни периоди и коренни промени в обществото. Промените дезорганизират индивида, някои загубват досегашното си социално положение, чувстват се напълно изолирани.Тези самоубийства са характерни в сферата на търговията.

              4.)Фаталистично самоубийство – то е резултат от засилен контрол на непосредствената група, към която принадлежи индивида. Този външен натиск понякога става непоносим и индивидът използва самоубийството, за да се освободи.

Робърт Мертън в края на 30-те год. на ХХ век дава нов тласък на теорията на аномията, като това е съвременния етап от развитието й. Тук вече аномията се възприема като безнориативност.

В условията на нараснала и изменила се престъпност Мъртън приема, че аномията е присъща на всяко човешко общество и чрез  нея може да се  обясни детерминацията на социалните девиации. Според него престъпното поведение е резултат от една страна, противоречието м/у културата и социалната структура и от друга – на използваните средства за постигане на социалните културни цели. Девиенат е този, които се отклонил или изцяло се е откъснал от културната група, към която принадлежи.

Според Мъртън  аномията може да се отпредели като състояние което възниква в ситуация на

рязко разминаване м/у кулутурните норми и културните цели, от една страна и от друга –

възможностите на индивида да постъпва в съотвествие с тях. В условията на тези сложни  адаптации се разграничават няколко типа адаптация:

 

Тип адаптация                Културни цели              Допустими средства от закона за      

                                                                                          достигане на целите

 

1.)Конформизъм                           +                                          +

2.)Иновация                                  +                                          –

3.)Ритуализъм                               –                                           +

4.)Ретротизъм                               –                                            –

5.)Метеж                                       +                                            –

                                                                                                      

1.)Конформизъм – конформното поведение е насочено към достигане на културните цели с допустими от закона средства. То е нормален тип на социална адаптация и не носи рискове от девиация. Моделите на конформизъм се усвояват в процеса на социализацията на личността. Останалите четири типа адаптация са основа за девиантно поведение:

2.)Иновация – индивидът възприема културните  условности, но не и средставата за дотигането им (престъпност на „белите яки”)

3.)Ритуализъм – индивидът приема институционализираните средства, но не и целите – той се отказва от тях или ги свежда до степен, която позволява те да бъдат постиганити с позволените средства. Насочвайки се към свои различни от културните цели, индивидът внимава да не се компрометира, но това не му носи удовлетворение. Само приспособеността му го предпазва от девиантно поведение и само в рамките на този самоконтрол – от опасността за криминализиране на личността.

4.)Ретротизъм (оттегляне) – тази адаптация има голям криминогенен потенциал. Индивидът

отрича и целите, и средствата, вследствие на пълно отчуждение от обществото. Такива са  алкохолиците, наркоманите, психопатите и др. като в тази среда властва такава аномалия.

5.)Метеж – индивидът се отказва от целите и средствата, като не ги смята за задължителни и едновременно  възприемат нови цели и средства. Когато инстиционалната система се превръща в преграда за узаконяване на културните цели и средства, нужни за достигане на желания стандарт, възникват условия за метеж. Тази адаптация е характерна за хората, които искат да изменят обществото и за това често мотивите им са  политически.

Така според Мертън трябва да се приеме, че натискът на социалната група (култура) предразполага към аномия и с това към девиантно поведение. Степента на предразполженост при всеки човек е различна и е в пряка зависимост от принадлежността му към единна друга група.

След Мъртън определение на аномия дава и Едуин Съдърланд: “Лицето се превръща в деликвент поради преобладаващо въздействие на становищата, подкрепящи нарушаването на закона над становището, покривителстващо спазването му.”

II.Теория за диференциалната асоциация–тя е изградена като нова теория за престъпността от Едуин Съдърланд в третото издание на “Принципи на криминологията“. Теорията е изцяло социологическа и основната идея на Съдърланд е, че престъпното поведение се заучава, а не е вродено. Теорията е базирана на  9–те хипотези на Съдърланд:

1-ва Хипотеза – престъпното поведение се научава. Научаването е процес, който по форма  съвпада с процеса, чрез които се  усвоява социално позитивното поведение в средата.

2-ра Хипотеза – престъпното поведение се научава в интеракция(?) с други лица в процеса на общуването. Системното престъпно поведение е процес на връзка с тези, които извършват престъпления.

3-та Хипотеза – основната част на научаването на престъпното поведение се осъществява в групи с близки личностни отношения.

4-та Хипотеза – когато престъпното поведение се учи, наученото включва: а/техника за извършването на престъплението, които понякога са  сложни или прости; б/ специфичната насока на мотива цели рационализации и отношения. Съдърланд приема, че възможността отделен човек да възприеме престъпното поведение зависи от честотата и интензивността на контактите с модели на това поведение.

5-та Хипотеза – специфичната насока на мотиви и цели се научава от правните кодекси като благоприятни и неблагоприятни. Тук се имат предвид само отклоняващите се мотивации, а не техниките на поведение.

6-та Хипотеза – човек става правонарушител поради това, че дефинициите, благоприятни по отношение на нарушаване на закона, превъзхождат тези, които са неблагоприятни спрямо  нарушаване на закона (конфликта на култури).

7-ма Хипотеза – диференциалните асоциации могат да варират по честота, трайност, приоритет и интензивност. Това е основният принцип на теорията, в които се дава определението й. Преди всичко това е честотата на позитивните или негативни контакти с образи на поведение. Трайността на връзките и моделите на поведение има особено значение за качването(?). По- продължителните престъпни асоциации/контакти осигуряват по-бързо усвояване на криминалното поведение. Приоритетът  на криминал.асоциации определя, доколко те имат лично значение за личността. Интензитетът за  Съдърланд  е позитивно оценяване на степента на дадено поведение, но само доколкото личността се стреми към неговото  усвояване: колкото е по-висок престижът на източника на комуникация, толкова по-позитивна е оценката за дадения модел поведение. Всъщност тази хипотеза утвърждава социалната дезорганизация като основна причина за системното девиантно поведение включително и престъпноста.

8-ма Хипотеза – процесът на  научаване на престъпното поведение е резултат от асоциацията (връзките) с криминални и антикриминални образци  включително всички механизми, които се включват при всяко друго обучение.

9-та Хипотеза – въпреки че престъпното поведение е изява на основни потребности и ценностни с/ми, то не се обяснява чрез тях, тъй като не престъпното поведение е изява на същите потребности и ценности. Този  принцип се отнася до особеностите на  мотивацията.

III. Конфликт на културите. Субкултура и престъпност. Теория за сигматизацията. Теория за дрейфа.

1.Теория за конфликта на културите – тя за разлика от другите социални концепции се основава на социалната психология и социално психологическите механизми на формиране на личността на престъпника.

Конфликтът възниква при стълкновение на интереси на различни групи. Интересът  на групата  изисква всички нейни членове да ги отстояват, за да може групата да оцелее. Това зависи от привързаността на човека към групата. Престъпникът се  идентифицира с групата, чиито членове са обединени от желанието да извършат престъпления.

Торстън Селин обосновава тезата, че този конфликт всъщност е конфликт на културните ценности и че в основата на престъплението е конфликтът на културите. Според него  криминогенният фактор са именно  противоречията, породени в една среда, в която различните поколения са  носители на различни ценности. Т.Селин е повлиян от високата престъпност на децата от имигрантски семейства и търси обяснение във високата конфликтност в имиграционната среда. Той проследява живота на детето от италиански семейства и сложните взаимоотношения със семейството от една страна и с американското училище от друга страна. При равни възможности, Селин отбелязва дискриминационното отношение на учителите към имигранта. На тази база той разграничава две форми на конфликт на културите: –пъвичен в най-близко обкръжение и –вторичен – основава се на дискириминацията, проявявана спрямо определени групи от  населението.

Теорията на конфликта на културите се използва за обясняване на големите различия в престъпната активност на лицата от различните културни средства (вкл.по раса, етнос, религия). Според Селин се извършва трансмисия на нормите от една социална група в друга, поради респекта на промулгирани от държавната норма.

2.Теория за субкултурите и престъпността – интензивните изследвания в/у субкултурата започва  с  Ф.Тестър,  който  изучава  младежки  престъпни банди в Чикаго. Той има много

последователи  сред които А.Коен.

-А.Коен допуска, че при разрива м/у социални цели и средства, за тяхното достигане настъпва преход от аномия към девиантно поведение. Основния тезис, от който тръгва Коен е, че човек се развива в собствената си среда: Групата от равни на него или в криминални групи, чиито ценности са по-устойчиви и с това се определя дълготрайността на групата. Той изследва културата на криминалните групи, като изходния въпрос за него е, кои са причините за съществуването на криминални банди сред децата от нишите класи на американското общество и кои  причини не са  нещо необходимо или целенасочено. Той търси отговора в съдържанието  на  деликвентната субкултура, тъй като най-често девиантното поведение се среща сред децата от нишите класи на големите градове. Отхвърляйки утилитарния характер на престъпното поведение,  т.е. преследването на някакъв  финансов успех, той  стига до извода, че причината е в самата субкултура. Детето е работническата класа и от раждането си е обречено да бъде в низините, без възможност за успяване при стандарти на други класи. Деликвентната субкултура е “явно и пълно отрицание на стандартите на средната класа“. Обратната реакция, т.е. пълното оричане на ценностите на средната класа се проявява, когато детето разбере, че възможностите  да се издигне в социалната струкктура са обречени и това поражда страх. В престъпната група се чувства по-добре. Самото й създаване е колективен изход от безнадеждното положение на низшите класи.

-У.Милър е по-краен от Коен: той смята, че престъпната субкултура по правило е част от ценностите на нисшите класи.

– Кл.Шоу и Х. Макей акцентират в/у изключително криминогената роля на семейството, съседска среда и тази на улицата. Основнията за възникване на престъпни младежки банди  са  няколко:

А/ежедневнието на непланолетните трябва да е част от криминалната дейност на възрастните, с които са в една социална група.

Б/контакта с възраастните престъпници, особено ако те упражняват контрол над непълнолетните,

ускорява усвояването на нормите и ценностите на субкултурата.

Теорията за деликвентните субкултири – според нея човекът се оказва затворен в собствената си среда от раждането си и всички опити да промени битието си са обречени, под въздействието на социалната среда той остава престъпник.

3.Теорията за стигматизацията – в нейната основа стои възгледа на Дж.Мийд за символичния интеракционизъм – индивидът усвоява опит посредством социални символи, най-вече вербална комуникация и така изгражда самосъзнанието си. Мийд следва формулата “младият правонарушител се превръща  в лош, защото бива определян като лош”. Това е механизмът на стигматизизирането, поставянето на печат в/у определено лице като престъпник.

Цялостната инерпретация на идеите за стигматизацията прави Е.Лемерт. В центъра той поставя дисоциалността като последица от интеракция м/у индивида и обществото. На тази основа той търси отговор на въпроса, защо индивидът нарушава закона и защо в последствие продължава, като се търси механизмът на стигматизацията. Лемерт разграничав: а/първична девиантност – с цел да установи механизма на първото провинение, и б/вторична девиантност – тя е налице при лица, които продължават да нарушават закона. Между тези два вида девиация са разположени криминогенните фактори.

Анализът на вторичната девиантност разкрива механизмите на престъпната кариера на лицето. Според теорията за стигматизацията, причината за това е социалната реакция спрямо извършеното престъпление, възбуждането на наказателно преследване и съдебен процес, особено ако е публичен.

Схема на стигматизирането на Лемерт:

  1. Първична девиация                                –     санкция
  2. Нова първична девиация                             –     по-сериозна санкция и отчуждение
  3. Следваща първична девиация                    –     криза в търпението на санкциониращия,

с проява на  връждебност  към                          която се  проявява във формално

санкциониращите                                                стигматизиране на лицето

 

  1. Активизиране на девиантното поведение  –     окончателно стигматизиране на

като реакция  на стигматизирането и                 правонарушителя като такъв

наказанието

Така стигматизацията се очертава като фактор, водещ до престъпност и за това трябва да бъде избягван чрез търсене на идеи за хуманизиране отношението към престъпника. Тази теория има голямо практическо значение за усъвършенстване контрола над престъпността.

 

4.Теория за дрейфа – тя се изгражда върху разбирането за положението на младия  правонарушител. В съвременното общество, което се характеризира със сложни схеми на социализация в условията на множество забрани от една страна и от друга – възможността за преодоляване или изгубване на тези забрани.

Водещо име в областта на тези идеи е Д.Матза. Според него в сложното съвременно общество  младежът не е принуден да избира м/у нормалното и престъпното поведение. А именно поради усложнената структура и противоречивост на обществото, той може без особен риск да “дрейфува”  между позволеното и забраненото поведение. Много хора, особено от  ниските класи, дрейфуват успешно, разчитайки на снизходителност от страна на полицията и правосъдието. Основанието е, че ниският им социален статус се приема като смекчаващо отговорността обстоятелство. Младежите, които са придобили вече този опит, се чувстват улеснени да продължават да “дрейфуват“.

Механизма на дрейфа се използва и от престъпните групи. Разчитат на незначителната публичност на гангстерските банди и дейността им, като отговорността за действията на отделно лице или група се прехвърля на друг.

 

II. Особена част

№ 1О. Престъпността в съвременния свят. Транснационална престъпност.

Краят на ІІ Световна война поставя началото на бързо нарастване на престъпността в развитите капиталистически страни. Благодарение на плана “Маршал” се възстаноняват икономиките в страните от Западна Европа. Постепенно се подготвя създаването на единен икономически ред, световното стопанство се доларизира.

С падането на Берлинската стена вече не остават никакви прегради за пълната глобализация, която от своя страна води и до глобализация на престъпността, която става транснационална. Не остава място по земното кълбо, където да не се отчита висока престъпност.

Транснационалната престъпност се характеризира с висока адаптивност. Тя също е организирана. Протича ускорен процес на конвергенция на организирана и конвенционална престъпност. В страните от Централна и и Източна Европа престъпността се покачва главно с развитието на пазарната икономика. В по-малка или по-голяма степен в тях протича процес на приватизация. Политиката за борба с престъпността вече е различна. Миланския план за действие, приет през 1985г., се оказва твърде остарял. През м.12.2000 г. в Палермо беше приета Конвенцията на ООН с/у транснационалната престъпност.

Последиците от транснационалната престъпност са: 1./ заплаха за суверенитета на държавите; 2./заплаха за националната стабилност и държавния контрол; 3./ заплаха за демократичните ценности и демократичните институции, особено за страните, които са в процес на изграждане на демокрациите си; 4./ заплаха за националната икономика – потоците от мръсни пари могат да разбият националната икономика; 5./ заплаха за приватизацията (проявява се главно при страните в преход).

 

 

№ 2О. Престъпността в България. Социалните промени и престъпността. Тенденции

В началото престъпността в България има несложна структура. След 1989 г. в резултат на социалните промени в страната общата характеристика на престъпността се измени. Увеличи се броят на регистрираните престъпления и коефициента на престъпност. През 1989г. броят на престъпленията на 100 000 души от населението е бил 663, през 1990г.- 763, през 1991 г.- 2042, а през 1992г.- 2646.Тогава за първи път се заговори за взрив на престъпността. След 1992г. престъпността се развиваше неравномерно, най-вече в минус, с ново покачване през 1994г.,след което отново следва рязък спад. През 1997г. е отбелязан нов по-висок ръст – 2898 на 100хил.души население. Как се обяснява това? Със социалните изменения в страната трябва да се очакват изменения и то в посока нарастване на престъпността. Причината е комплекс от фактори от национално значение, свързани с измененията от политически и финансов характер – процес  на раздържавяване на собствеността, процес на връщане на земята на нейните собственици и др. Основна цел – изграждане на стопанство върху принципите на свободна конкуренция не се реализира, налице е имитационно стопанство, което не е планово. Промените по законодателен път бяха свързани с безработицата. Раздържавяването на земята затрудни обработката й, част от животните бяха ликвидирани, което затрудни производството, свързано с обработката на суровини с животински произход. Ликвидацията на предприятията, които ангажираха голям брой работна ръка увеличи безработицата. Невъзможността за професионална реализация засегна предимно млади хора. Постепенно бедността се превърна във фактор, който ражда престъпност. Правопропорционално с увеличаването на дела на безработните се увеличи и маргинализацията в обществото. Създадоха се относително затворени общности, в които животът протича по собствени правила.Това води до: 1./ювентизация (подмладяване) – увеличи  се делът на престъпносттта сред непълнолетните и младежите; 2./ интелектуализация – за  кратък период от време сред извършителите на престъпления има хора с висок образователен ценз (отнася се предимно до икономическите престъпления). С нарастването на броя на неграмотните през последните години картината се променя, независимо от това,че делът на хората с висше образование нараства; 3./ етнизация на престъпността – най-тежката характеристика на престъпността. Поради нарастване на бедността и безработицата сред ромската общност тяхната активност нарастна няколко пъти. При агресивната престъпност-1:7 (българи-роми). Измени се и агресивността на хората от турския етнос; 4./Утвърждаване на организираната престъпност в България – днес тя е част от ежедневието на обществото ни. Тъкмо през преходния период бяха допуснати най-високи нива на престъпността. В резултат на развитието на престъпността у нас в периода на преход се увеличи процеса на виктимизацията поради това, че хората могат да бъдат не само реални, но и потенциални жертви.

Криминологията в Българиякъм №2О

Криминологичната мисъл в Б-я се развива в нашата страната след Освобождението.

1.Периодизация  и  развитие  на криминологията

а/Криминологията през периода 1878–1920 г. през това време тя все още няма характер на самостоятелна наука. Предпоставките за създаване на съвременна криминология възникват благодарение на младите български юристи, завършили образованието си в Западна Европа и Русия.

С. Бобчев  поставя началото на изследванията в областта на писаното и обичайното наказателно право. Първата самостоятелна публикация по проблемите на престъпността и нейната детерминация  е книгата на Кръстьо  Раковски “Престъпността, нейните причини и средства за изкореняването й“ 1900 г. Неговият подход отговаря на теорията за социалната и икономична детерминираност на престъпността.  Някои от криминологичните проблеми в Западна Европа в края на 19 век биват пренесени и в България.  Проституцията като непознато до Освобождението  явление, привлича вниманието на българските изследователи Ст.Кунчев, П.Берон 1910 г. и др.  От значение за развитието на криминологията е въвеждането на статистическо наблюдение на престъпността през 1910 г. Създава се информационна база за анализ на престъпността. Поставя се  началото на  неизменното присъствие на  психиатрите в разработването на проблемите  на личността в норма и  патология. През този период за първи път се организира статистическо наблюдение на престъпността и осъдените лица по наказателни дела.

б/Криминологията в периода 1921–1944 г. това е период на интензивно и по-целенасочено изследване на отделни криминологенни проблеми. Кризата след  Първата Световна война води до изменение структурата на престъпността. Г.Георгиев издава първата книга в Б-я, в която се прави  анализ на престъпността въз основа на съдебната статистика “ Престъпленията в Б-я” 1925 г. Той използва сравнителния метод за очертаване състоянието и тенденциите на престъпността.

Т.Кулев и Д. Георгиев правят изследвания сред затворници. През този период като обект на изследване се  обособява престъпността на жените. По тази  тема  публикации правят Н.Калчев – 1921г.; А.Тулов – 1926г. като се основават на статистически анализ. Значителни са изследванията  на психиатъра Ст. Данаджиев, основоположник на науката за душевните болести  в Б-я.  Той отделя особено внимание на интелекта на извършителите, умствените разстройства, вменяемостта, афекта и др. През този период се поставя началото на сериозните социолигически  и социално психологически изследвания. Иван Хаджийски адвокат по професия и социолог по призвание остава най-значителния изследовател на социологията на престъпността и  народопсихологията. Първият опит за  институционализиране на криминологията в Б-я  се прави  през 1922г. с учредяване на Дружество за борба с престъпността.

в/Криминологията през периода 1944–1989 г. той е най-дългият и богат по съдържание период. До средата на 60–те години криминологичната мисъл остава извън научното познание, защото властват принципите на историческия материализъм. Най-голямо развитие  криминологията в Б-я  достига след 1965 г. и съвпада с разцвета на  криминологията в повечето страни.

-начало на емпиричните изследвания – първите емпирични издлевания в Б-я са направени на умишлените убийства (М.Хинов, М.Узунов) и изнасилванията  (Д.Фиданов).  Голям принос имат Иван Ненов и К.Лютов за първите емпирични изследвания, извършени от прокурори в Главна прокуратура, особена заслуга има главният прокурор Ив. Вачков.

-институционализиране на криминологията в Б-я – в съответствие с инстуционализирането  на криминологията в Европа към Главна прокуратура се създава Комисия за изучаване на причините и условията на престъпността която  през 1960г. е преобразувана в междуведомствена.  Главна прокуратура постепенно се превръща в орган, на който се възлагат определени превантивни функции (организатор на борба с престъпността).

През 1967г. се поставя  началото на трайно институционализиране на криминологията. С решене на МС е създаден Съвет за изучаване причините на престъпността и разработване на мерки за предотвратяването й при Главна прокуратура. Съветът има междуведомствен характер. Председател на съвета е Главния прокурор, а фактическото ръководство се осъществява от зам.председателя. През 1968г. със заповед на Министъра на вътрешните работи е създаден  Научно изследователски институт по криминалистика и криминология. Във Варна през 1970 г.  при Окръжния народен съвет е създаден първия регионален криминологичен център като заслугата е на Г.Данаилов и С.Кателиева. Започват системни криминологични изследвания в  страната.

-превантивната политика на държавата – със закон за борба с детската престъпност 1958г.  се поставя началото на изграждане на специфична с/ма за превенция и контрол над престъпността  на непълнолетните.

-криминологична литература – през 1983 г. излиза “Основи на криминологията на НРБ“,  подготвена от авторски колектив.

-криминологията като научна дисциплина – първоначално тя е включена като задължителна дисциплина във Висшия институт на МВР , а по късно като избираема  в юридическия факултет на СУ.

г/Криминологията след 1989 г. периодът е кратък и се характеризира с коренни социално икономически и политически промени.  Периодът се характеризира  с организационна и кадрова нестабилност на изследователските звена, затруднена научна дейност, опит за критично преосмисляне на криминологията от близкото минало. Издадена е книга за престъпността в Б-я „…” – авторски колектив.

Криминологията е задължителен? предмет във всички юридически и педагогически факултети.

 

 

№ 3О. Конвенционална престъпност (традиционна престъпност)

Това е престъпността, която се представя в статистиката. Над 2/3 от общата престъпност се пада на конвенционалната престъпност.Тя подлежи на по-точни измерения,защото за нея се води статистика.Така че тя е феномен, който сравнително най-добре се познава. Изследвана е престъпността и самите престъпници. От 30 до 40% от цялата конвенционална престъпност е делът на тежката престъпност. Конвенционалната престъпност има следната структура: 1./Основен дял – престъпления против собствеността, следвани от престъпленията против личността. Сред регистрираната престъпност относителния дял се променя, защото престъпленията против личността се разкриват винаги много по-бързо. На следващо място – общественоопасните – 12-14% при регистрираните и 20% при санкционираните.

Престъпност против собствеността – обединени са от един общ обект. Доминиращият вид в тази престъпност е кражбата. Взломните кражби са м/у 22 и 34%, част от тях са джебчийските. В последното десетилетие кражбата промени своите измерения в зависимост от това, къде се извършват кражбите.Техниките непрекъснато се усъвършенстват. Много често една замислена като обикновена кражба прераства в грабеж. Кражбите могат да се извършват индивидуално, в съучастие или групово. Практиката показва, че привилегия на мъжете е да извъшват кражби, при жените процентът е много нисък (обратно е при джебчийските кражби, които се извършват предимно от жени). Малолетните извършват противообществени прояви, а не престъпления, защото са наказателно неотговорни. При кражбите преобладават извършителите с ниско образование. Съотношението по етнически признак е 1:14 (българи-роми).

Грабежите са едни от най-тежките престъпления в наказателноправната с-ма на всяка страна. Особено тежки са наказанията  при грабежи -съчетание м/у престъпление срещу собствеността и престъпление против личността. Тази тежка престъпност е с много висока латентност.Често пострадалите не уведомяват разследващите органи. Част от грабежите се извършват от въоръжени лица. Използва се оръжие, за да се сломи съпротивата на жертвата. Преобладаващата част от извършителите на грабежи са мъже. С оглед на възрастта най-активни са непълнолетните, следвани от младежите. И тук има мамолетни лица, извършители на грабежи, които са въвличани в тях, защото не носят наказателна отговорност.

Престъпност против личността – това са най-вече умишлените убийства. По брой престъпления от този вид България е на първо място в Европа.

 

 

№ 4О. Икономическа престъпност

Нетрадиционната престъпност е със собствени характеристики. Характерно за икономическата престъпност е, че преди всичко тя е интелектуална престъпност, при която отсъства насилие и в по-голямата си част е латентна. Нейната детерминация е по-специфична. В България относителният дял на икономическата престъпност в общия дял на престъпността е сравнително малък. Икономическата престъпност е специфично социално явление, възникнало в резултат на икономическо отношение, изразяващо отношението между правно регламентирания ред, неполагане на необходимите грижи за опазване на имущестовото, като с това се увреждат интересите на група хора или цялото общество. В исторически аспект икономическата престъпност става популярна след ІІ Световна война. Там, където икономическите отношениа са по-добре развити може да се очаква по-голяма икономическа престъпност. По своя състав икономич.престъпност е разнородна – тя е съвкупност от умишлени престъпления и такива по непредпазливост. В сферата на икономиката в никакъв случай не бива да се подценяват непредпазл.деяния, защото те често причиняват големи щети. Възгледите за икономическата престъпност са различни и няма легална дефиниция на понятието. Формират се няколко групи автори: някои считат,че това престъпление се обединява около един критерий – злоупотреба с доверие, други считат,че е неправилно да се включват ….? престъпления в цялата схема на икономическите престъпления (осн.това са измамите). Измамите в сферата на икономиката придобиват масов характер. Има и една група автори, които считат, че към икономическата престъпност трябва да се включат престъпленията на т.нар.”бели яки”. Престъпността на “белите яки” обаче е нещо специфично. В сферата на икономич.престъпност в основата стои собствеността и отношенията на собственост и това е критерият, по който тя се различава от стопанската престъпност. Почти невъзможно е да се очертаят границите на икономич.престъпност, но те зависят най-общо от няколко неща:1.)от производството – да се отчита има ли налично стопанство или не; 2.)от пазара и пазарните отношения: където има конкурентен пазар, а не имитационен, може да се очаква развитие на всички форми на икономич.престъпност.

Форми на икономическа престъпност: 1./ документни престъпления; 2./длъжностни присвоявания; 3./престъпления по служба; 4./безстопанственост; 5./контрабанда; 6./подкуп.

Нови форми са: престъпления против кредиторите и финансовата с-ма; престъпления в парично-кредитната система и контрабанда. Икономическата престъпност има за последици: сериозно засягане на принципите на пазарната икономика; нарушаване на търговския морал; създават се обективни условия за някои от конкурентите; създават се затруднения за данъкоплатеца; подрива се държавната политика на разпределение – едни се обогатяват много за сметка на мнозинството. Наличието на мощна “черна икономика” е опасност за самото общест.Чрез средствата, с които разполагат представителите й,  могат да се превърнат в нещо като “държава в държавата”.

Превенция – трябва да има воля за контрол над този вид престъпност и достатъчно сила да се посегне на групировките, да се отнеме имуществото им, когато се установи, че е придобито чрез престъпление.

 

?Компютърна престъпност: Компютърната престъпност е сравнително нов вид престъпност и представлява съвкупност от престъпления, за които се използва специфично електронно средство и е едно специфично явление, не обособено самостоятелно. Специалистите, които работят в областта на компютърното дело, имат различни схващания:1./ Компютърен саботаж  – осъществява се с компютърни вируси,които внасят смущения в работата на компютъра или невярна информация. Този проблем не е лесен за разрешаване. Специалистите твърдят, че ако тази дейност се инкриминира това би означавало застой развитието на компютърното дело.

2./ Компютърен шпионаж – извличане на необходимата информация от съответната система; 3./Повреждане на информация или на самото техническо средство (компютърна измама). Това престъпление е най-сериозно. Извършителите са хора с висок образователен ценз, могат да бъдат длъжностни или недлъжностни лица. Престъпленията, които се оказват компютърни, са твърде малко на брой. В последно време се увеличават, но не придобиват масов характер. Това означава, че тяхното разкриване е твърде малко. Една от особените прояви на компютърната престъпност е хакерството. Превенцията на този вид престъпност може да се извършва с постоянното усъвършенстване на компютърните технологии.

Екологична престъпност: Екологичната престъпност е сравнително нов вид престъпност, от вида на квазиконвенционалната престъпност и представлява съвкупност от противоправни деяния,които застрашават околната среда и нейните компоненти. Свързана е с човешка намеса, която нарушава хармонията в природата. В съвременния свят проблемът за екологичната престъпност става все по-остър поради големите щети, които нанася. Трудно се определят границите на екологичната престъпност и това може да стане само в границите на действащото законодателство, което е крайно недостатъчно. Екологичната престъпност може да бъде от местно, национално или регионално ниво. Когато са засегнати интересите на много страни има глобално значение. Причини за екологичната престъпност: производствено-техническа детерминация; Извършители: отделен човек, група от хора или поведение на институции. Превенцията е труден проблем, добре е да се постави акцентът върху новите технологии, но това е възможно в страни, които имат големи финансови възможности. Цената на екологичните престъпления е много висока, но реално тя не може да бъде изчислена. В ООН от години се работи за изработването на конвенция, свързана с екологичната престъпност. Със създаването на една такава конвенция вече възникват определени отговорности и задължения, но страните, които не разполагат с достатъчно средства не биха могли да изпълнят поетите задължения по конвенцията.

Пътно-транспортна престъпност: Това е нетрадиционен вид престъпност, свързана непосредствено с техническото развитие, създаването и пускането в експлоатация на съвременни технически средства за индивидуален и масов транспорт. Тя е съвременна престъпност и има сравнително голям дял в общата престъпност. Тя също е разнородна – включва умишлени и непредпазливи престъпления по суша, вода и въздух. Характерно за правната регламентация на пътно-транспортната престъпност е, че много от нормите са от техническо естество и поради това отношението е много по-различно от умишлените престъпления. Пътно-транспортната престъпност често има тежки последици – телесни повреди, понякога и смърт, повреждане на скъпоструваща техника и др. През последните години като че ли не се прави разлика между пътно-транспортно произшествие (ПТП) и пътно-транспортно престъпление. А е редно да се отдаде голямо значение на непрекъснато усложняващата се пътно-транспортна обстановка – употребата на алкохол, зачестяване на случаите на бягство от местопрестъплението. 88% от пътно-транспортните престъпления са извършени от младежи. При разглеждане на проблема с пътно-транспортната престъпност трябва да се има предвид: 1./професионалното ниво на водача; 2./естествените свойства на човек – наблюдателност, възприятия, познаването на превозното средство, познаване на правилата за движение и др. Специалистите считат, че по-голямата част от престъпленията са свързани с личните качества на водача и неговото психическо състояние. Условия, които трябва да бъдат преценени с оглед детерминацията на тази престъпност: 1.)количества МПС за дадена отсечка; 2.)характер на МПС; 3.)опитността на водачите; 3.)познаване на управляваното МПС; 4.)познаване на правилата за движение; 5.)придобит професионален опит; 6.)състояние на пътя и пътната маркировка; 7.)продължителността на пътя. Превенцията се състои в създаване на нови МПС и подобряване на инфраструктурата и означенията, съвременно законодателство, развитие на застрахователното дело. Тази престъпност има по-различна характеристика от тази на конвенционалната престъпност, но цената й е много по-висока.

 

 

№ 5О. Престъпност на “белите яки”. Корпоративна престъпност.

Едуин Съдърланд в книгата си “Престъпността на белите яки” (1949 г.) застъпва тезата, че това е нов вид престъпност. Проблемът е за престъпленията, извършвани от хора, които имат респектиращо и влиятелно положение в обществото. За да е налице такъв вид престъпност, трябва да са изпълнени две условия: 1./извършителят да има високо социално положение; 2./да е извършил престъпление в изпълнение на служебните си задължения. След излизането на книгата критиката обявява, че тази престъпност е мит. В същността “престъпността на белите яки” е кастова престъпност, а щетите, които предизвиква са огромни, защото хората с “бели яки” са уважавани хора. Съдърланд не довършва докрай анализа си, стига до извършителя на престъплението и неговите общи характеристики.

Корпоративна престъпност:

Най-общо тя е съвкупност от индивидуални или групови престъпления, извършени от членовете на легитимна организация – от нейно име и за нейна сметка. Корпоративната престъпност е особен вид престъпност, която уврежда интересите на отделните граждани и обществото. Предпоставки за наличие на корпоративна престъпност: 1.) корпорацията трябва да е законна и да функционира легитимно; 2.) лицата, извършили престъплението, трябва да са организационно свързани с корпорацията  и действията, които са извършили да са в интерес на кооперацията. В криминологията въпросът за корпоративната престъпност се поставя сравнително късно – в края на 70-те год.и на практика е продължение на престъпността на “белите яки”. Щетите, които причинява корпоративната престъпност, са много големи и проблемът за нея следва да се разглежда в процеса на глобализацията на престъпността. Легитимните корпорации трябва стриктно да водят своето счетоводство. Мръсните пари могат да доведат до фалит на корпорации. След изпирането на мръсните пари престъпните корпорации могат да станат силно конкурентноспособни.

 

 

№ 6О. Младежка престъпност. Престъпност на непълнолетните.

  1. Участието на младежи в престъпността и в извършването на най-тежки престъпления е един от най-актуалните проблеми. Неслучайно почти всички социологични теории са изградени на анализа на младежката престъпност, която представлява съвкупност от престъпленията, извършени от млади хора за определен период от време. Понятието “млади хора” е чисто социологическо, в различните страни се имат предвид различни възрастови граници.У нас под млади хора се разбират лицата от 14 до 29 год.,като основанията за това са чисто управленско-политически. Самите законодателни или поднормативни актове са изрично насочени към младежта. В западните страни границата на младежта се свежда до 25 години. Основанията за такава горна граница са:1./особеностите на престъпната активност на хората в тази възраст. Именно при младежите до 25г. могат да се проследят проблемите на социологизацията; 2./Това е възрастта на най-високата конфликтност. След тази възраст постепенно младият човек излиза от възрастта на високата конфликтност, защото проумява, че голяма част от възгледите му за живота са били илюзии и започва да се съобразява със социалните норми. След ІІ Св.война в цяла Западна Европа цари разруха, в резултат едно цяло поколение от млади хора израства в разбити семейства. Децата изпитват ограниченията – морални, материални, религиозни, идващи от новия ред. Младежите обаче винаги са искали да не бъдат ограничавани. Конфликтите, които се зародиха м/у управляващите и младите хора, доведоха до младежката престъпност. Говори се за вълна от агресия, включително и сексуална.Увеличаването на агресивната престъпност доведе до изменения на структурата на общата престъпност. При организираната престъпност се разви груповата престъпност при младежите – феномен, който доби високи размери. Постепенно младежката престъпност, както в Европа, така и в целия свят доби застрашаващи размери. Спрямо възрастта младежката престъпност се дели на няколко групи:1./непълнолетни (у нас до 18г.); 2./група на младите пълнолетни – 18-21г.;3./лицата м/у 21 и 25г. Младите пълнолетни често имат в проявите си фактори, характерни за непълнолетните, нещо което трябва да се има предвид с оглед тяхната ресоциализация.
  2. Престъпност на непълнолетните

Непълнолетните са точно определени от съответния законодател на всяка определена страна. Когато се говори за престъпност на непълнолетните, трябва да се има предвид, че тя включва освен престъпленията и противообществените прояви. Точно по тази причина подрастващите се третират като малолетни и непълнолетни. Относителният дял на непълнолетните в общата престъпност е малък – средно 7%.Тези престъпления са извършени от деца в най-малката възрастова група. Едновременно с това се развива биологичната и социалната компонента, развива се характерът на личността. При определени обстоятелства вече непълнолетният носи наказателна отговорност. Това е период на интензивно приобщаване на непълнолетните към възрастните. І период: от 14 до 16г. – непълнолетните от този период са неустойчиви, организмът им не е подготвен, извършва се половото съзряване не само като физиологичен процес, но и като социален. През този период половото съзряване придобива не съвсем осъзната социална окраска. Проявява се еротичното влечение при момчетата и по-слабо при момичетата, ненасочено към определен обект в този момент. Може да се увеличи рискът даденият непълнолетен да стане жртва на сексуално насилие. Непълнолетните непрекъснато оценяват другите и подражават на някого. В тази възраст те са много зависими от семейството, защото се подчинени на някакъв контрол от родителите. ІІ период: 16-18г. – при непълнолетните от тази група физическото и полово съзряване е почти завършило. На тази възраст се възприема най-бързо, нарастнала е възможността за контрол, може да се упражнява трудова дейност при определени условия, може да се сключва брак. Лицата в тази възраст най-често извършват колективни престъпления – повече и по-тежки. Най-честите престъпления в този период са кражбите (отнемането на МПС е нещо типично за непълнолетен). Превенция – за борба с престъпността на непълнолетните е създадена най-добрата система от мерки. Първият закон за борба с детската престъпност е приет през 1958 г., с който се създава и Централна комисия за борба с противообществените прояви на непълнолетните. По места се създават Районни комисии и Детска педагогическа стая, създават се поправителни домове и приюти за бездомни деца.

 

 

№ 7О. Престъпност на жените. Рецидивна престъпност.

  1. Престъпността при жените е много по-ниска, отколкото при мъжете. Средно мъжете извършват 10 пъти повече престъпления от жените. В периода 1980-90г.съотношението м/у престъпленията е 1:6 – жени:мъже. Престъпността при жените е относително стабилна. Основен дял при женската престъпност са кражбите на лично имущество. Джебчийските кражби също показват относително висок дял – 30-50%. Престъпленията при жените често са свързани и с работното им място – длъжностни присвоявания и с престъпления вътре в семейството, от битов характер. Жените често са обект на системно насилие и малтретиране, затова често престъпленията имат чисто ситуационен характер, но е възможно и да са дълго обмисляни. Жените често използват отровата като средство за извършване на умишлено убийство. При тях груповата престъпност е по-ограничена, по принцип жените вършат престъпления индивидуално. Рецидивизмът при жените е по-рядко срещан. Във възрастов аспект значително по-високо е участието в престъпле-ния на жени на по-зряла възраст. Общо сред осъдените жени само 3-4% са непълнолетни. Преобладаващ е броят на омъжените жени в съотношение 3:1 спрямо неомъжените.

Профил на жената престъпница – млада, около 25-30 г., омъжена жена, живееща в град, която извършва престъпления против собствеността. По принцип  жените влизат в конфликти много по-рядко от мъжете. Много често женската престъпност е свързана с извоюване на определен жизнен стандарт.

  1. Рецидивна престъпност

Това е съвкупност от престъпления, извършени от лица, които преди това са извършили други престъпления. Съшествуват 2 подхода към рецидивната престъпност:1./чисто нормативистичен подход – за рецидив говорим ,когато лицето е осъждано с влязла в сила присъда.Тук се различават общ и специален рецидив. 2./социологичен подход – той не държи сметка за това има ли даденото лице минали осъждания. Достатъчно е да се установи, дали то има в миналото си други престъпни прояви. Наличието на рецидивна престъпност е наличието на един от признаците за тежестта на общата престъпност. При рецидивистите се проявява професионализъм, който е признак не само на обществената опасност на извършителя, но и на самото деяние. Рецидивът при регистрираните престъпления е винаги по-малък, защото те са трудно разкриваеми. Рецидивистите оставят по-малко следи и доказателства. По-голямата част от рецидивистите са абсолютни аутсайдери, трудно приспособими към обществото, след освобождаването им от затвора те бързо вършат нови престъпления. В резултат на дългия престой в затвора настъпват много промени в личността и стават напълно негодни да общуват нормално. Рецидивната престъпност има относително малък дял в общата престъпност.

Профил на рецидивиста – млад мъж на възраст м/у 20-35г., с ниско образование, насочващ се към престъпления най-често против собствеността. Превенцията на рецидивната  престъпност се състои най-вече във връщането на човека към здрава социална среда. Целта е по-скоро да се прекрати рецидива, преди да е извършено ново престъпление.

 

 

№ 8О. Групова престъпност

Тя е социален феномен, обусловен от бързото нарастване на конвенционалната престъпност в резултат на урбанизацията. В миналото груповата престъпност не е достигала такива размери. Криминалната група е общност от хора, възникнала случайно или планомерно на основата на общи цели за извършване на едно или повече престъпления. Тя възниква най-често в дезорганизирани общества или в общества, където анонимността е много голяма.

Съществуват различни схващания за това, какво трябва да разбираме под криминална група и групова престъпност: 1./нормативистичен подход – той не дава точно обяснение. Някои автори в САЩ дават определение за понятието криминална група, банда и организирана престъпност, които коренно се различават от груповата престъпност. Трешър се интересува най-вече от това, какви са начините на организиране на криминална група, какъв е статуса на отделните хора в нея. Въз основа на това той определя 3 вида групи: 1.)конфликтна група – дълготрайни ли са тези конфликти и как може да се въздейства на тези групи; 2.)рертретистки групи – това са групите на маргиналите, алкохолиците и проститутките; 3.)криминална група – проследява се преминаване-то на една група в един или друг конфликт, не е изключена възможността маргинални групи също да прерастнат в криминални групи.

Структура на криминалната група: не е изключено криминалната група да има лидер, не е задължително да има някакви писани правила, от които всички се ръководят, те може да възникнат инцидентно. При криминалните групи липсва основната цел на организираната престъпност – натрупване на пари. Криминалната група разпределя парите по друг начин – може да бъде в съответствие със степента на участие.Тук няма натрупване на капитал, всичко се изконсумира. Познаването на групите и техния характер дава възможност с/у тях да се противодейства ефективно. Най-често се елиминира лидерът, след което обикновено групата се разпада.

 

 

№ 9О.Организирана престъпност. Пране на пари.

  1. Организираната престъпност се появява при определени исторически условия – дезорганизиране на обществото, системно насилие на собствената власт или нашественици над лишено от възможност да се отбранява население. Тя възниква като реакция с/у насилието, но постепенно започва сама да използва насилие за утвърждаването си като фактор в обществения живот. Правейки опит да даде дефиниция на организираната престъпност Дж.Делоу поставя акцент в/у няколко основни признака: груповост, системност, антисоциалност, структурираност и утилитарност. Според него организирана престъпност има когато: 1./съществува група от индивиди, които са се организирали с цел да се облагоделствуват за сметка на обществото по незаконен начин; 2./съществува общество, което търси възможности за действие извън контрола на държавните органи.Това общество действа по законите на строга конспирация в продължите-лен период от време за поставянето под своя контрол на цели отрасли в обществения живот с цел присвояване на крупни финансови средства; 3./създадена е постоянна престъпна конспирация с цел финансово облагодетелстване и за налагане на власт чрез заплаха и корупция със стремеж за придобиване на имунитет към наказателно преследване; 4./групата трябва да е структурирана за непрекъснато извършване на престъпни действия, целта на които е смяна на политическата и/или социално-икономическата структура на обществото; 5./всяка формално структурирана група, целта на която е сдобиване с пари чрез насилие, заплаха, изнудване, подкупи с отрицателен ефект в/у хората на определено място или район; 6./дейността на групата трябва да е сложна, богато финансирана и широко разпространена, ежегодно отклонява от икономиката крупни парични суми чрез незаконни сделки. Първата легална  дефиниция на организираната престъпност дава Законът за контрол над общата престъпност и охрана на улиците от 1968г., според която организираната престъпност е противозаконна дейност на членовете на високо организирано и подчиняващо се на определени правила за поведение обединение, ангажирани с натрупване на незаконно имущество чрез хазарт, проституция, заробващи заеми, наркотици, рекет и други противозаконни дейности. Законът RICO определя, че престъпно предприятие е всяко отделно лице, сдружение, корпорация, акционерно дружество или друго ЮЛ, друго обединение или група от хора, обединени де факто. Предприятието като цяло, или отделни негови членове, извършва различни престъпления – рекет, палеж, лихварство и др.,като алтерн.им е убийство. Престъпната организация (предприятие) действа на принципа на легитимната корпорация (предпр.). Главното различие е в легитимността. Корпорацията има законен характер и функционира в реалната икономика, а престъпната организация има незаконен характер и функционира в сенчестата икономика.
  2. Организираната престъпност в България

Тя въникна след промените през 1989г.и за кратко време успява да се утвърди като неотменно за страната ни явление, притежаващо характерни признаци: организация със своя структура, която действа постоянно като предприятие с цел натрупване на печалби и участие в разпределението на национионалния и световния брутен вътрешетн продукт. Към настоящия момент организираната престъпност в България има: 1./високо общо ниво; 2./сложна структура с увеличаване на дела на тежките престъпления против личността, собствеността, икономическия и обществения ред; 3./нови видове престъпност – организирана и организационна (корпоративна);  4./развитие на корупцията до степен да се обособи като самостоятелно социално явление. Организираната престъпност в Бългаирия е сложна система от организации, които имат различен произход, структура, състав и предмет на дейност, икономическо поведение и реално място в обществото. Но всички те притежават общите черти на организираната престъпност и представляват престъпно предприятие. С оглед произхода и функциите на престъпните организации, те мога да се обособят в няколко типа: І тип: проявява се в 2 основни форми: а)на доверени български граждани се предоставят държавни средства за участие в смесени дружества, акционерни  дружества и други сдружения извън страната, представяйки капитала като собствен. Те са задължени да осигуряват валутни постъпления в бюджета с/у заплата на държавен служител.

В годините след промяната доверените лица присвоиха капитала и станаха техни собственици;

б) състои се в упражняване на така наречената ”странична дейност” – предоставяне право на лица, които упражняват определен занаят да сключват договори с кооперации за извършване на странични на основния предмет дейности, с цел да увеличат дохода на граждани, живеещи в бедни или планински райони.Този разрешителен режим доведе до корумпиране на голяма част от администрацията и присвояване на финансови средства от длъжностни лица.; ІІ тип: характери-зира се с източване на държавна собственост – пари, стоки и суровини – и преливането им в частния сектор. Този тип престъпни организации са дело на номенклатурата – ръководители на производствени и търговски предприятия, които управляват държавно и кооперативно имущество. Директорите им създават паралелни частни фирми със същия предмет на дейност и така се прелива капитал от държавната фирма към частната, отстъпват се пазари и клиенти и т.н.; ІІІ тип: формират се чрез приватизация на държавни контрабандни канали, поддържане и контрол от организации на сигурността по време на тоталитарния  режим. В тези организации се включват служители от бившата ДС, от митниците и представители на бившата партийна номунклатура; ІVтип: изградени са на кримин.основа. Към тях се отнасят групи, натрупали капитал от валутни нарушения, контрабанда на леки автомобили и групи, натрупали капитал от насилствени престъпления – грабежи, рекет, отвличания и др.

  1. Пране на пари: Понятието „пране на пари” може да се дефинира като действия, извършени за прикриване произхода на придобитите чрез престъпления печалби и техните собственици, с цел участие в легалната икономика. Прането на пари преминава през няколко етапа: незаконен продуктприкриване по трасетоукриване произхода на незаконния продукт – налични чисти пари. –Незаконният продукт е придобитата печалба от престъпна дейност. Разпределението на незаконния продукт е раздробяването му, като така всяка част придобива самостоятелност и необвързаност с него.

Прикриването по трасето включва действията на участващите в престъпни организации лица или банкови, финансови и др.служители. Интегриран е заключителния етап от цикъла на прането на пари, когато незаконният продукт се сраства с чисти пари.Техниките, които се използват, са изключително разнообразни. По-често практикувани са: незаконен внос(износ) на пари или ценности; внасяне на пари в различни банки; раздробяването на престъпния продукт с цел заличаване следите на паричните  суми; автофинансиран заем; разкриване или купуване на търговски обекти; създаване на компании-фантоми; създаване на нелегални банки; фалшиви фактури; закупуване на валута и др. Често прането на пари се извършва чрез разкриване на офшорни компании.Те се създават в зони, където регистрането се извършва лесно и бързо и се ползват редица законово регламентирани предимства: нисък или нулев данък; анонимност и конфиденциалност на лицата, регистрирали компанията; слаб или напълно липсващ валутен контрол и др. Офшорните зони са притегателен център за притежателите на мръсни пари и се превръщат във финансов рай.Той се характеризира основно с: 1./пълен отказ за даване на информация на др.държава, свързана с всякакъв вид финансови операции; 2./законодателство, гарантиращо тайната на дружеството/-ата.; 3./незабавен превод на банковия депозит на дружеството-депозитар; 4./отлични електронни  комуникации; 6./развит трафик на вътрешен  туризъм, позволяващ движението на ликвидни пари; 7./използване на една от международните валути като разплащателно средство наред с местната валута. Едно от основните изисквания е страната, приемана като финансов рай, да е политически и финансово стабилна.

 

 

№ 10О. Корупция. Пазар на корупция. Антикорупционна политика.

  1. Корупция – може да се дефинира като злоупотреба с правомощия, предоставени на конкретно

лице със закон или договор, с цел лично или корпоративно облагоделстване. Корупцията винаги се проявява като средство или цел. За корумпиращия тя е средство за получаване на определено право, облага или услуга. За корумпирания тя е средство и цел за обогатяване и заедно с това добиване на по-голяма власт. С оглед обществените сфери, където се проявява, могат да се обособят следните видове: политическа корупция, корупция в публичната администрация; корупция в правораздава-нето и корупция в икономическата сфера. Корупцията възниква и се развива в дезорганизирано в политическо, икономическо, финансово, правно и морално отношение общество. Нивото на корупция и правните й форми са свързани с характера на пазарните отношения и отношението на държавата към пазара и формите на разпределение. Г.Бекър определя икономиката като наука за човешкия избор и създава теория, обясняваща престъпното поведение с рационален  избор, извършван в условията на пазара. Корупцията е стока, която има своя цена. Цената й е променлива, защото корупцията е назоконно благо, което се продава и купува.Тя може да бъде представена със следната формула: корупцията е равна на сбора от монопола и свободата на действие минус отговорността. Цената на корупцията се реализира на пазара в зависимост от търсенето и предлагането. Тази реализация се осъществьва чрез продажба или замяна. Движението на корупцията на пазара се определя от макро- и микроикономически фактори, като качеството й се определя от следните благоприятстващи условия: 1./степен на дезорганизираност на обеството; 2./степен на дестабилизация на държавните институции; 3./степен на дестабилиза-ция на съответните контролни органи; 4./наличието на монопол; 5./степен на участие на държавата в регулирането на икономиката; 6./ниво на дискриминация на правомощия. Цената на корупцията се определя от значението на услугата, вещта и т.н.при участието на повече купувачи.

2.Пазар на корупция

  1. Антикорупционна политика

 

 

№ 11О.Маргиналност и престъпност. Форми на социална патология

1.Маргиналност: този проблем не е третиран самостоятелно.Терминът се използва за характеризиране на една действителност.

Маргиналната група е общност от хора,чиито ценностни ориентации не съвпадат с господстващото мнение в обществото, в резултат на което те се откъсват от него. В страните, където има голяям брой емигранти, те живеят на групи и не поддържат контакти с населението в страната, в резултат на което често възникват конфликти. С емигрантите в САЩ е свързана организираната престъпност.

Маргиналите това са емигранти, лица с минали осъждания, участници в някои секти, проститутки, алкохолици, наркомани. За криминологията интерес представлява бита на маргиналите, източниците им на доходи и дали те имат престъпен  произход, отношението  на гражданите и институциите към тях. Маргиналната личност често привлича вниманието със своята оригиналност. Много от младите хора им се възхищават и са готови да им подражават. От друга страна маргиналните общности предлагат възможност за физическо оцеляване на самотни млади хора, скъсали връзките си с близките.

Маргинализацията е един обективен процес, който спомага за дезорганизиране на обществото. Ограничаването й е социална задача. Изисква се системно наблюдение на маргиналните общности, като често това се осъществява с вкарване на информатори в общността им. Основната цел е да не се разраства маргиналната  престъпност.

  1. Форми на социална патология: самоубийства, алкохолизъм, наркомании, проституция

Социалните промени в съвременния свят имат важно значение за развитието на престъпността.

-Социален прогрес и престъпност – Връзката м/у социалния прогрес и престъпноста се отдава  на установен като реален научен проблем – той е поставен през 30-те години на ХХ век в САЩ.  Основанието е нарастване обема на общата престъпност, поява на нови видове престъпления.

-Индустриализация и престъплност – Процесът на индустриализация с години се  извършва в най-големите западни страни и измени коренно социалния им облик се повтаря в страни, характерни като развиващи се или страни в преход, но при съвършено нови икономически социални и културни условия.

Индустиализацията е свързана закономерно с миграцията и урбанизацията.

-Урбанизация и престъпност – В урбанизираното общество има повече самоубийци, алкохолици, наркомани, проститутки. Животът в големия град става анонимен, а анонимността се превръща в мощен фактор за висока престъпност,  по-голямата част от която става латентна.  Разкриваемостта  на престъпността в големия град е най-ниска. С установяването на условията на обществения живот в тях  разкриваемостта  непрекъснато спада. Една от най-важните последици  от индустриализацията, урбанизацията и миграцията е подриване устоите на семейството, което има деморализиращо значение на личността.

 

 

№ 12О. Международно сътрудничество в борбата с престъпността

  1. I. Институционализиране на криминологията. Роля на МАК, ООН и СЕ

1.Общи проблеми – институционализирането на криминологията е резултат от:

а/ интердисциплинарния характер на криминологията;

б/ потребностите на социалната практика от ново знание за престъплението, престъпника и престъпността.

в/от нуждата  от международно сътрудничество в разработване проблемите в криминологията и в областта  на превенцията и контрола.

2.Направления на инснтитуционализиране на криминологията:

а/ обособяване на криминологоията като научна дисциплина – приемането и преподаването на криминологията като университетска дисциплини става в катедри по етиология, етнология  социология на престъпността и др. например в САЩ криминологията се приема за чисто социологическа задача.

б/ организации на криминологичната общност:

-Междунардна асоциация по криминология (МАК) – тя е най-авторитетната организация на криминалистите със седалище Париж. Учредена е през 1934г. по инициатива на френски и италиански учени. Нейн ръководен орган е ОС, в което са представени колективните и индувидуални членове. ОС  има мандат от 5 год. и решава  основните проблеми от дейността на  асоциацията. Управляващ орган е бордът на директорите с мандат 5 год. Той включва 24 представители на страни-членки от различни криминологични областти. Бордът се ръководи от президента на МАК, 4 вице-президенти, генерален секретар, 2 помощник-секретари  и членове.

Научният комитет е съставен от специалисти, работещи в различни криминологични области за формиране на научната политика на МАК. Той е съставен от президент, вице-президент, секретари и 18 члена.

-Службите към генералния секретар на организацията след  1987 г. в 4 сектора :

1.Изследвания и научни планирания,  включително организиране на курсове и конгреси.

2.Връзки с националните и междунардни асоциации и организации.

3.Документация – публикации и литература.

4.Управление на финансовата дейност.

-Международните конгреси по криминология са основни научни прояви с характер на световен форум за обсъждане на най-актуалните проблеми на теорията и практиката. Проведени са 12 конгреса.

-Международните курсове – организират се ежегодно в различни региони на света.

МАК издава свое списание и бюлетин и има учредени награди за заслуги в научната криминология.

-Международни центрове за научни изследвания:  – има изградена с/ма от такива центрове  по проблемите на престъпността, правосъдието и пенитенциарното дело, които обикновенно са в структурата на големи университети или правителствени институции.

-Международният център за клинична криминология (МЦКК) – към Университета в Генуа, създаден 1975 г. – той е коопериран с Института по криминология и съдебна психиатрия и изследва виктимологията, сексуалната престъпност и др.

-Международен център за сравнителна криминология към Университета в Монреал – Канада, като организация на МАК

-Международна асоциация за изследване на организираната  престъпност (IASOC) – Чикаго, САЩ

-Международни организации на научната общност – основно място наред с МАК заемат асоциациите на специалистите по наказателно право, виктимолозите и социолозите.

Международната асоциация по наказателно право – в нея членуват 67 страни и 37 национални държави.

-Световно дружество по виктимология  – неправителствена , непрофесионална организация със статут на консултант на ООН и в съвета на Европа.  В него участват учени, социални работници, юристи.

-Международна социологическа асоциация (МСА) 1949г. – към нея има Изследователски комитет по социология на правото.

в/ Органи на ООН – една от задачите на ООН беше да се развият превенцията и контрола над престъпността и създаване на трайни, научни организационни основи за международно сътрудничество за борба с престъпността.

ОС – генералната  асамблея – основен орган на ООН, чиито решения са обвързващи за страните-членки и определят стратегиите за борба с престъпността.

Конгресите на ООН за превенция на престъпността и третиране на правонарушителите – провеждат се през 5  г. в различни региони на света.

Икономическия и социален съвет на ООН – той е основен орган, на който е възложено осъществяване на превантивна  политика, политика в наказателното правосъдие и координация на дейността  на регионалните институти.

Регионални институти на ООН – те са 4:

1.)Азиатски и далекоизточен институт за превенция на престъпността и третиране на

правонарушителите към ООН – 1962г. , седалище Токио;

2.)Африкански институт за превенция на престъпността и третиране на правонарушителите –1986 г., седалище Уганда;

3.)Латиноамерикански и-т за превенция на престъпността и третиране на правонарушителите – 1975г. в Сан Хосе, Коста Рика;

4.)Европейски институт за превенция на престъпността и третиране на правонарушителите –1981г. в Хелзинки, Финландия. Той обхваща  Европа САЩ и Канада.

 

Международния институт за изследване на престъпността и правосъдието – Торино, Италия.

Международно общество за социална защита  (МОСЗ): то има консултативен статут към ООН.

г/ Органи на Европейската общност – ЕО се отличава с оригинална институционна с/ма – държавите делегират част от суверенните си права на независими органи, които представляват както националните , така и интересите на общността. Проблемът за превенцията и контрола  на престъпността има важно място в създаването на европейското право.

Европейския съвет – провежда особена политика в областта с престъпността.

Европейския комитет по проблемите на престъпността – той координира изследванията на борбата с престъпността.

-Криминологичен научен съвет.

 

 

 

0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар