1. Наказателен процес

№4. Наказателно процесуални правоотношения

      

–Действията, които се извършват в наказателния процес са правни, т.к са предвидени в НПК.
-След като става въпрос за правни действия, те се описват в закона или като предоставяне на права, или като задължения за държавните органи и за гражданите. Ако това е така, то е очевидно, че всяко действие може да се извърши в наказателния процес или като се упражни предписаното от закона право, или като се изпълни предписаното от закона задължение.
-В правото няма съмнение, че единственото средство, за да се изпълни едно задължение или за да се упражни едно право е в крайна сметка правоотношението, а в наказателния процес това е наказателно процесуалното правоотношение. Затова е верен изводът, че в наказателния процес непрекъснато възникват, развиват се и се реализират съответни наказателно процесуални отношения. Така реализиралото се правоотношение се явява онзи ЮФ, който ще послужи за възникване и реализиране на следващото правоотношение и така до изчерпване на цялата наказателнопроцесуална дейност.
-Наказателнопроцесуалните правоотношения винаги се осъществяват между участник в процеса (държавни органи или граждани) и държавния орган, който осъществява функция по р&р.

 

 Наказателнопроцесуалните отношения притежават някои специфики:

1. Наказателнопроцесуалните правоотношения не са между равнопоставени страни и в този смисъл не са граждански.
   2. Наказателнопроцесуалните правоотношения са винаги властнически– реализират се не само между неравнопоставени страни, но и между страни, от които едната винаги е държавен орган и осъществява функция по ръководство & решаване.
   3. В наказателния процес винаги се реализират наказателнопроцесуалните правоотношения, дори когато НПК по повод предявен граждански иск за неуредените случаи препраща към ГПК.
   4. В наказателния процес има хипотези, когато за да възникне наказателнопроцесуално правоотношение трябва преди това да се е реализирало гражданско такова. Това са хипотезите на упълномощаване на защитник, при което правоотношенията са граждански, а договорът е за правна помощ. Без това реализирано гражданско правоотношение и без този договор защитникът не може да се конституира в това му качество и да възникват право отношения между него и държавния орган, които осъществява функция по р&р.
   На практика е възможно да се е реализирало наказателно правоотношение, а да не са възникнали и осъществили наказателнопроцесуалните правоотношения. Има престъпление, но не е имало наказателен процес. Това са всички хипотези на т.нар. скрита престъпност.
   На практика е възможно да са се осъществили наказателнопроцесуалните правоотношения без да е реализирано наказателно правоотношение. Има процес, а няма престъпление. Това са всички случаи, когато има оправдателна присъда или делото е прекратено, поради това че не е извършено деяние или не е извършено виновно.

 

 

 

 

 

6. Наказателният процес като дейност по разглеждане на наказателни дела.

Участници – държавни органи и граждани. Задачи на процеса – непосредствена

и основна.

/М. Чинова – 05.10.2015г./

 

 

Наказателният процес е дейност/система от действия/ на държавни органи и граждани, която има строго специфичен предмет и която се развива и осъществява по ред, предивден в НПК !

 

1. Обяснение на първия белег от дефиницията – „НП е дейност на държавни органи и граждани”.

 

А) Държавни органи:

 

а) съд – наказателното правораздаване се осъществява от три редовни съдебни инстанции.

 

→ Първата инстанция – роля и значение: като първа инстанция действат районен и окръжен съд – по-тежките се разглеждат от Окр.С. Компетентни са да разгледат и решат по същество случая и да произнесат присъда. Делата като първа инстанция се разглеждат или еднолично от съдия, когато за престъплението се предвижда до 5г. лишванае от свобода, или от съдия и съдебни заседатели(съдебен състав), когато се предвиждат над 5г. лишаване от свобода. Съдебният състав се състои винаги от съдии и съдебни заседатели.

 

→ Втора инстация – като такава действат окръжните и апелативните съдилища(окръжният съд е втора инстанция, когато се атакува присъда на РС, а АП е втора инстанция при атакуване на присъда на Окр.С) ! Осъществяват контрол за правилността на постановената присъда при подадена жалба – от страните или при протест на прокурора. Нашето второинстанционно производство е въззивно, което означава, че проверява правилни ли са фактическите…….и правилно ли е приложен законът.

 

→ Трета инстанция – ВКС е трета редовна инстанция – следи за правилно приалгане на закона. Всяко касационно производство проверява правилно ли е приложен законът  – НК и НПК ! Когато не е приложен правилно НПК, резултатът е допуснато съществено процесулано нарушение – то няма как да се поправи, а трябва да се върне обратно откъдето е нарушено и да се води по правилата на НПК.  Когато е нарушен НК, резултатът е грешка в правната квалификация или определеното наказание е явно несправедливо.

 

Обобщение: Първа инстанция – по същество, втора инстанция – въззивна и контролно-отменителна – ВКС.

След реформата от ‘99г. на съда бяха предоставени многобройни правомощия при извършване на  досъдебната фаза. След внасянето на Обв.Акт започва съдебната фаза/производство.

В досъдебната фаза за извърешните действия отговаря прокурорът, а в съдебната фаза съда ! Разделителната линия е внасянето от прокурора обвинителен акт !

 

Правомощия на съда: почти всички мерки за принуда на досъдебното производство се постановяват от съд – задържането под стража, забрана за напускане на пределите на страната, отстраняване от длъжност, настаняване в психиатрия, домашен арест се вземат от съд освен! Редица действия по разследване, за да бъдат валидно извършени, е нужно разрешение на съдия ако са били неотложни – претърсване, изземване, обиск, използване на СРС, задържане на кореспонденция!

Ако обиск е направен без разрешение на съд, действието е невалидно…..др действия, след като бъдат извършени, съставените протоколи се одобряват по съда – претърсване, изземване обиск, когато не са били неотложни.

Действия, изършвани пред съд, са разпит на свдетел и разпит на обвиняем!

 

 

 

б) Прокурор – единственият държавен орган в наказателния процес, които носи отговорност за извършената досъдебна дейност. На досъдебна фаза той участва в наказателния процес като страна , осъществяваща функция като обвинение. По дела от общ характер е …. Прокурорът единствено може да образува, да откаже да образува досъдебно производство, да прекрати, да спре, да внесе делото в съда!

Внася се по три начина – чрез изготвяне на обвинителен акт, чрез постигнато споразумние с адвокат на обвиняемия и чрез предложение за освобождаване от наказателна отговорност по 78а НК. С приемането на новия НПК на прокурора бе прдоставена компетентност да извършва разследване по всяко дело, за което е необходимо, т.нар. фигура на разследващ прокурор!

В съдебната фаза(СФ)прокурорът е винаги страна, която осъществява функция по обвинение, и носи цялата тежест на доказване.

Прокурорът е и орган, който има задължение да изпълнява надзор за законност в/у дейността, извършвана от разследващите органи. Затова прокурорът може да им дава указания, които са задължителни и не могат да ги възразят; да отменя актовете постановени от разследващите органи; да заменя разследващите органи и т.н.

 

в) Разследващи органи:

 

–  Следователи – органи на съдебната власт, защото се назначават, повишават и наказват, освобождават от длъжност като съдиите и прокурорите по ЗСВ, т.е. от ВСС!  Условията за назначаване са същите като условията за назначаване на съдия и прокурор!

 

 

 

– Разследващ полицай – орган на изпълнителната власт, защото се назначава, повишават и освобождават на тази длъжност от министъра на вътрешнит работи. Условията за назначаване са: висше юридическо образование или завършена акаденията на МВР и да отговаря на всички други условия за служител на МВР(не е уредено на законово ниво! ).

Разследващите полицай са служители на МВР, но нямат полицейски правомощия – не могат да извършват действията предвидени в ЗМВР! Могат да извършват действията по НПК! На разследващите полицай не могат да се възлагат други дейности освен действия по разследването, предвидени в НПК,, а административните ръководители не могат да им дават никакви указания, свързани с разследването.

 

 

 

– Разследващ митнически инспектор – орган на изпълнителната власт ,защото се назначава, повишава и освобождава от длъжност от директора на агенция ‘“Митници“ по правилата на ЗМ. За разлика от разследващ полицай за митнически инспектори в ЗМ е уредено, че трябва да имат юридическо образование! Служители са на агенция митници, но нямат митнически правомощия по ЗМ, а  извършват само действията предвидени по НПК!

Чл. 16а ЗМ предвижда за митническите инспектори , че не могат да им се възлагат други действия освен тези по НПК !

 

 

 

– Полицейски орган в МВР – те са служители на МВР, но разследващите полицай нямат полицейски правомощия и извършват действията по НПК, а полицейските органи в МВР имат полицейски правомощия, като в някои случаи могат да вършат действия по нпк! Полицейските органи могат да извършват само някои действия по разследване.

 

– Митнически органи в агенция митници – митничесите органи са служит на агенция „Митници“ ,но за разлика от разследващите митнически инпектори имат правомощия по ЗМ и могат да вършат някои действия, предвидени в НПК – само някои действия по разследването

 

Първи извод! Очевидно е че разследващите органи имат различен правен статус. Ясно е че са на двойна подчиненост. Функционално в дейността си са подчинени на прокурора, а административно на административния ръководител на службата!

Втори извод: различните разследващи органи имат различен обем на компетентност. Следователно разследващите полицай и разследващите митнически инспектори извършват цялостно разследване по реда на НПК, докато полицейските и митническите органи могат да извършват два вида действия – тези които те извършват ex lege по силата на самия закон и които действия са изчерпателно изброени в чл 212(2) НПК – оглед освидетелстване, претърсване, изземване, обиск и разпит на свидетели, когато са неотложни! Изброяването е изчерпателно! Другите действия които могат да извършват са от прокурора, разсл мит инспектор и разследващия полицай.

Трети извод: разследващите  органи са напълно подчинени на прокурора. Събират доказателства за него, може да дава(прокурорът) указания, може винаги да отменя техните актове , може да заменя един разследваш орган с друг и т.н.

 

Б) гражданите –

 

→ граждани, които защитават свои права и интереси;

→ граждани и ЮЛ, защитаващи и представялващи чужди права законни интереси;

→ граждани, които нито защитават свои, нито представляват чужди законни права и интереси;

→

а) Граждани, които защитават свои права и интереси – има две групи:

1) граждани, срещу които е повдигнато обвинението(обвиняем и подсъдим).

 

Обвиняем е лицето, което е привлечено като такова в хода на разследването, което действие се обозначава като предварително обвинение. След като приключи разследването срещу същото това лице, прокурорът повдига обвинение с обвинителен акт, обозначено като окончателно обвинение.

Очевидно е, че фигурата на обвиняемия се конституира на досъдебна фаза и притежава многобройни процесуални права, за да защити своите права и законни интереси. Подсъдим е процесуална фигура, която се конституира в съдебната фаза на нак. процес. След като прокурорът внесе обвинителния акт в съда и съдът го предаде на съд – в този момент се конституира като подъсдим. Ако след запознаване с материалите по делото съдията установи съществено процесуално нарушение, връща делото на прокурора.Съдът предава на съд, а не прокурора.

 

2) граждани и ЮЛ, претърпели вреди от престъплението;

 

– пострадал – чл. 74 НПК – това е винаги физическо лице, а при неговата смърт – неговите наследници, което е претърпяло вреди/имуществени и неимуществени/ от престъплението и което притежава процесулни права, за да участва в досъдебната фаза на процеса. Участието на пострадалия в наказателния процес никога не е задължително.

– ощетено ЮЛ – винаги юридическо лице, претърпяло имуществени вреди от престъпление и което на досъдебна фаза има 3 права: да обжалва постановлението на прокурора за отказ от образуване на досъдебно производство, да обжалва постановлението на прокурора за прекратяване на досъдебното производство и да направи искане за налагане на обезпечителни мерки по повод предявяване на бъдещ граждански иск. Участието в досъдебната фаза на ЮЛ никога не е задължително и зависи от неговата воля

 

– частен обвинител – чл. 76 – винаги ФЛ, а при смърт и неговите наследници, което е претърпяло вреди от престъплението, и притежава права, за да участва в съдебната фаза на процеса като самостоялтена страна. Частният обвинител е и акцесорна страна, защото участва винаги наред с прокурора.

 

– частен тъжител – – чл. 80 – винаги ФЛ и неговите на наследници при смърт, което е претърпяло вреди/имуществени и неимуществени/ от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия.  Тези дела са от частен характер.

По делата от частен характер няма досъдебна фаза, а в съдебната  не участва прокурор. Частният тъжител е главна страна, която осъществява обвинението по делото.

Разлики между делата от общ и частен характер: по делата от ЧХ няма досъдебно производство, а в съдебната фаза по тези дела не участва прокурор. По тези дела частният тъжител е главен обвинител и има тежест на доказване. По делата от ОХ частният обвинител е акцесорна страна и няма тежест на доказване. Втората разлика е, че при престъпление от ОХ се образува задължително наказателно производство, докато делата от ЧХ се образуват само когато частният тъжител е поискал това, депозирайки тъжба в съда. Третата разлика – частният тъжител във всеки момент може да оттегли тъжбата си и делото да се прекрати и във всеки момент може да постигне помирение с подсъдимия и делото да се прекрати. Докато по делата от ОХ прокурорът не може да оттегли ОА. Ако частният обвинител оттегли молбата си делото не се прекратява. По тези дела може да има споразумение между прокурора и адвоката на подсъдимия. А когато има споразумение делото не се прекратява, защото това споразумение има силата на влязла в сила присъда.

 

– гражданск ищец – Фл или ЮЛ, което е претърпяло вреди от престъплението и което е предявило граждански иск в съдебната фаза на процеса с искане за получаване на обезщетение за за претърпени от него вреди – чл. 84 НПК.

ИЗВОД: от изложеното е очевидно, че едно и също лице може да участва в едно и също дело в 4 процесуални качества. Когато пострадалото лице е ФЛ на досъдебна фаза може да се конституира като пострадал, в съдебната фаза като частен обвинител и граждански ищец, а в същото време задължително е свидетел. Това лице никога не е длъжно да участва по делото освен  като свидетел. Може да участва и само в някои от процесуалните качества

 

–  граждански ответник – – чл 89 НПК – когато е предявен граждански иск в наказателния процес, обичайно лицето, което се осъжда да възстанови обичайно подсъдимият… когато за причинените вреди отговаря някое друго лице солидарно с подсъдимия по силата на граждански закон. Подсъдимият и гражданският ответник не съвпадат. Например родителите за непълнолетните си деца. Подсъдимият също отговоря в определения граждански иск и също се осъжда да заплати причинените вреди, но в качеството си на подсъдима, а не на граждански ответник.

 

Първи извод: Лицето, което е претърпяло вреди от престъплението, никога не е задължено да участва в процеса освен като свидетел !

 

––––

 

б) граждани и ЮЛ, защитаващи и представялващи чужди права законни интереси;

 

1) защитник – понятието е родово,  защото (чл. 93 НПК) той може да е адвокат, но и съпруг, възходящ или низходящ роднина на лицето, чиито права защитава. Понятието защитник НПК ползва, когато има предвид лицето, което защитава правата и законните интереси на гражданите, срещу които е повдигнато обвинението. Повереник не се различава от защитник. То е родово, защото може да е /-/същото като горе. НПК използва понятието повереник, когато визира лицето, което защитава правата и законите интереси на гражданите и ЮЛ, които са претърпели вреди от престъплението!

 

 

в) граждани, които нито защитават свои, нито представляват чужди законни права и интереси;

 

1)Трета гртупа граждани – не защитават нито свои, нито представлявани права. Към тази група спадат свидетелите, вещите лица, поемни лица, специалисти–технически помощници, преводачи, тълковници, педагози и психолози!

Тези лица не защитават нито свои или представлявани права, а само технически подопомагат за разкриване на обективната истина.

 

 

 

2. Обяснение на втория белег от дефиницията – “ че наказалтеният процес има строго специфичен предмет…“.

 

Наказателният процес има строго специфичен предмет, защото като правило без изключение, наказателните дела се разглеждат и решават единствено и само по реда на НПК. НПК регулира общия наказателен процес, но в същото време урежда редица диференцирани наказателни процедури, които са регламентирани в част пета на нпк- бързо шроизводство, незабавно производство, споразумение, съкратено съдебно следстрвие , освобожд от нак отговорност и др.

 

3. Обяснение на третия белег – наказателнопроцесуалната дейност се осъществява по реда и правилата на НПК.

Само когато производството е извършено по ред и правилата на нпк ,…Ако информация е  сабрана и провернена по ред и правила на закон, то тази информация не може да послужи като доказателство. Тази информация може да бъде легализирана по реда и правилата на НПК, т.е. може да е събрана и проверена по НПК. Трябва отново да се събере и провери. Как в примера свидетеля подписал протокола….как ще се легализират двете торби наркотици? Как ще станат веществени доказателства. По силата на протокол за предаване-описва се точно, предвават се на разследващ полицай примерно. Експертиза за проверка на торбите и тяхното съдържание.

Доказването по реда и правилата на нпк не може да стане по друг начин освен  чрез способите предвидени в НПК – при това са предвидени изчерпателно. Според ВКС, когато при извършване на един или друг способ е допуснато съществено процесуално нарушение , изготвения протокол се приема за невалиден и не може да се използва като доказателство.

 

 

 

8. Обща характеристика на фазите и стадиите на наказателния процес

 

Времето на развитие на процеса e  оснoвна гледна точка.

 

1. Стадиите на досъдебеното производство – 2 стадия – разследване и действия на прокурора след като приключи разследването;

 

1)Разследване (преди дознание – същото е/ само наименованието е различно/)

 

 

Общи постановки – разследването е първият стадий на досъдебното производсто. От чл. 192 НПК от дейността, която се извършва в този първи стадий, обичайно се извършва от един или друг разследващ орган, но след приемането на новия НПК този стадий няма пречка да бъде извършена и от прокуратурата. Трето, за да започне този първи стадий, производството трябва да е образувано, което става по НПК – с постановление на прокурора чл. 212 (1) или с протокола от пъвото действие по разследването чл. 212 (2) НПК. Образуването на досъдебното производство  не е стадий.

 

Образуване на досъдебното производство – . Когато е получен сигнал или съобщение и независимо как е направено – устно, писмено, по телефон, което съобщение е получено от орган на досъдебното производство и в което се съдържат достатъчно данни, че е извършено престъпление, се образува досъдебно производство. Досъдебното производство се образува от прокурора с постановление. Има едно изключение – когато досъдебното производство не се образува от прокурора с постановление, а се образува с протокола от първото действие по разследването – чл. 212 НПК (например при катастрофа).

А) Действията, които се извършват в хода на разследването !  От тук започва

 

– след образуването се почва разследването с едни или други действия и се събират едни или други доказателства. Тук разследвaщият орган има оперативна самостоятелност, т.е. той сам решава какви действия да извърши, кога и в каква подредност да ги извърши и не е длъжен да иска съгласие, разрешени удобрение или нареждане от прурора.

 

Б) Второ действие –  когато разследващият орган реши, че е събрал достатъчно доказателства за извършителя и извършеното престъпление , съобщава на прокурора и след това изготвя постановление за привличане на обвиняемия – 219 (1) НПК.

Правни последици от изготвеното постановление за привличане на обвиняем – с изготвянето на това постановление по делото е повдигнато обвинение и е конституирана фигурата на обвиняемия. В това постановление съответният орган на държавна власт твърди , че едно лице е извършило престъпление, а това е формулата за обвинение по европейски стандарт. Затова е верен изводът че с изготвянето на постановлението е всъщност повдигане на обвинение, – в ТР 2 от 2002 ВКС го е нарекъл предварително обвинение.

Когато прокурорът е изготвил обвинителен акт срещу конкретно лице за конкретно престъпление, а срещу това лице за това пресътпление не е повдигнато обвинение в хода на разследването, то това е съществено процесуално нарушение.

Чл. 219, ал. 3 изчерпателно сочи кои са задължителните реквизити на това постановление. За да може обаче лицето да се защити, постановлението трябва да съдържа, както фактическите, така и правните твърдения на държавен орган срещу лицето. Затова чл. 219, ал. 3 изисква в постановлението да се впише, както „деянието, в което лицето се обвинява”, така и правната му квалификация. Да се опише правната квалификация означава да се впише законният състав на престъплението и неговия цифров израз, а да се впише деянието означава да се впише времето, мястото, начинът, по който е извършено съответното деяние и причинените вреди. Ако в постановлението не е посочено деянието или пък правната квалификация на същото винаги се приема, че е допуснато съществено процесуално нарушение  и че привличането е незаконно.

 

В) Трето действие – предявяване на обвинението/предявяване на постановлението за привличане на обвиняем. Предявяването на постановлението е предявяване на обвинението. Обвиненито се предявява в присъствието на адвоката на обвиняемия, за да се запознае с постановл за привличане на обвиняем, след което му се връчва препис. Предявяване на обвинението е принудително задължително действие, защото ако обвиняемият не се яви без уважителни причини, той се довежда принудително. Според ВКС непреедявяване на постановлението за привличане на обвиняем е от категорията на абсолютните процесуални нарушения.

Целта на предявяването е да научи обвиняемия в какво е обвинен, защото без да знае това, той не би могъл да се защити. В тази връзка от изкллючителна важност е какво трябва да съдържа постановлението за привличането на обвиняем, за да може обвиняемия да разбере в како е обвинен и да може да се защити. Затова му се осигурява възможност да прочете само постановлението за привличане на обвиняем. Не му се осигурява възможност да прочете всички други приложени по делото документи, а още по-малко протоколите от извършените действия по разследването. За това в  чл 219 (3) НПК в постановлението се вписва правната квалификация на деянието и това е правната страна на обвинението. Всяко обвинение трябва да има и фактическа страна затова в чл. 219 (3) т.3 се иска и да се впише и деянието, в което се обвинява, т.е. да се напише времето, мястото, начина,  по който е изпълнено деянието, пострадалото лице и причинените вреди.

 

Г) Четвърто действие –  разпит на обвиняемия.

 

Разпитът е първото средство, което се предоставя на обвиняемия, за да може той да се защити. Според  чл. 221 НПК трябва да се извърши незабавно! Понятието незабавно има времево измерение, т.е. значи веднага, но това понятие има и друго измерение. Другото измерение е, че означава че след като е предявено постановлението за привличането на обвиняемия, разслдващият орган не може да извършва друго действие с обвиняемия освен разпит.

 

Д) Пето действие – разследващият орган продължава да разследва и да събира доказателства с цел да обясни верността на обясненията, които е дал обвиняемия, както и да доизясни фактите, които ще се оценяват от съда като смекчаващо и отегчаващо обстоятелство.

 

Е) Шесто действия –  Когато разследващият орган е решил, че е предприел всички необходими действия, той докладва на прокурора – чл. 226 НПК. Когато прокурорът при този доклад констатира, че е допуснато съществено процесуално нарушение, че е необходимо да се събират още доказателства, че е необходимо ново привличане на обвиняем, той или сам извършва тези действия или указва на разследващия да ги извърши.

 

 

Ж) Седмо действие – след доклада по чл. 226 НПК, разследващият орган пристъпва към предявяване на разследването.

 

– Първо, непосредствената задача на предявяването на разследването е заинтересованите лица да им се даде да се запознаят с всички приложени по делото документи. Второ, редът за предявяването на разследването е в чл. 227 (7),(8) и чл. 228 НПК.

– Непредявяването на разследването е съществ процес нарушение, което вкс нарича абсолютно

 

Изводи! Разликите между предявяването на обвинението за привличане на обвиняем и на разследването са:

 

– предявяването на обвинението е задължително и е от категорията на принудителното, докато предявяването на разследването след изменението на НПК от 2010 година не е задължително действие, което е видно от чл. 227 (2), според които текст разследването се предявява само ако лицата са поискали това.

 

-обвинението се предявява само на обвиняемия и неговия защитник, а разследването на пострадалия и неговия повереник.

 

-обвинението се предявява, за да научи обвиняемия в какво е обвинен, а разследванетоз за да могат заинтересованите лица да могат да се запознаят и с висчки положени в делото доказателства.

 

-след предявяването на разследането заинътересованите лица може да направят писмени забележки, възражения и др., по които се произнася наблюдаващият прокурор. И това е третия задължителен доклад, които прави разследващия орган. Когато прокурорът искането за събиране на нови доказателств е основателно и след като се извършат действията, отново се предявява разследването!

 

 

 

З) Осмо –  след предявяването на разследването, разследващият орган изготвя писмено мнение. Предлага на прокурора мнение дали да бъде спряно, прекратено или внесено в съда!

 

ИЗВОДИ !  Понятията действа по разследване, съдебноследствени действия и способи за доказване тези понятия значат едно и също нещо. Законодателят визира всички онези процесуални деиствия, с които се събират и проверяват доказателства. Като означават едно и също нещо защо законът ползва три понятия за едно и също нещо?  Когато НПК използва понятието действие по разследване, той визира досъдебната фаза на процеса. Когато ползва съдебноследствени действия, визира съдебната фаза, а когато няма значение за кой момент от наказателния процес става въпрос, се ползва способи за доказване.

 

Други процес действия визира действия,  които се провеждат по реда и правилата на НПК, но имат друго предназначение и цел, различна от събирането и проверката на доказателства!

 

 

Разследване, не е равнозначно на понятието действия по разследване. Понятието разследване, обозначава първия стадий на досъдебната фаза и това се вижда от 193 НПК и десетки текстове и т.н. Не е едно и също, защото в първия стадий могат да се извършват действия по разследване, така и други процесуални действия. Сроковете за разследването са уточнени в чл. 234 от НПК.

 

Казус:

Три месеца, след като изтекъл срокът за разследването по чл. 234, ал. 1, прокурорът направил искане този срок да бъде удължен. Адм. Ръководител на прокуратурата приел, че случаят представлява фактическа и правна сложност, но отказал да удължи срока, тъй като искането за неговото удължаване е направено, след като е изтекъл срока по чл. 234, ал. 4.  Какъв е характера на сроковете по ал. 1 и ал. 4? Законосъобразен ли е отказът за удължаването на срока? Да питаме асистентите и да прочетем книгата на Чинова, за да разберем.

 

2) Втори стадий –  действие на прокурора след като приключи разследването

 

След получаване на делото, прокурорът се запознава с него. След като е проучил материалите по делото, за прокурора има няколко възможни/алтернативни решения.

 

– Първото е да изготви постановление за прекратяване на производството, при наличие на предпоставките на чл. 243 НПК. Той ще направи това, ако междувременно е настъпила смъртта на обвиняемия, ако е изтекла давността и т.н.

 

– Втора алтернатива за спиране – да изготви постановление по  чл. 244 НПК.

– Третата възможност е прокурора да внесе делото в съда. Възможно е това да стане по три начина. Първия начин е, чрез изготвяне на обвинителен акт, вторият начин е чрез подписано споразумение с адвоката на обвиняемия и третия начин е чрез изготвяне на предложение за освобождаване от наказателна отговорност.

– Четвърта алтернатива – когато е допуснато съществено процесуално нарушение при предявяване на разследването. Тогава прокурорът или сам отстранява това нарушение или указва на разследващия орган да го отстрани.

– Петата нова възможност е нова, прокурорът я получи от юни 2015г. Когато прокурорът намери за необходимо, може да извършва допълнителни действия по разследването, т.е. да събира доказателства. След това той е длъжен да предяви разследването.

 

Срокът за извършването на действията във втория стадий на досъдебната фаза е по чл. 243, ал. 3 от НПК – не по-късно от един месец от получаване на делото

 

Прокурорът е внесъл делото в съда тридесет и два дни след получаване на делото или една година след получаване на делото. Срокът по чл. 242, ал. 4 е инструктивен, това е така, защото не е предвидена преклузия, виж във връзка с чл. 247, ал.1, т.1.

Въпрос е обаче дали е съществено процесуално нарушение, когато прокурорът не е спазил срока по чл. 242, ал. 4.?

 

1. Стадии на съдебната фаза

 

А) Стадий на съдебна фаза – първи стадий –  подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание. Чл. 247 – чл. 257

 

Азбучно и понятийно.

 

а)Когато делото е внесено от прокурора в съда, първото действие е да се образува съдебно производство от председателя на съответния съд. След това делото на случаен принцип се разпределя на конкретен съдия, който се обозначава като съдия-докладчик.

 

б)Съдия-докладчик се запознава с материалите от досъдебното производство, след което има следните възможности:

 

1. Да прекрати наказателното производство, ако са налице предпоставките по чл. 24.
2. Да спре наказателното п-во, ако са налице предпоставките по чл. 25 и чл. 26
3. Да върне делото на прокурора, ако са допуснати съществени процесуални нарушение.

 

4. Когато всичко е перфектно, съдията-докладчик се разпорежда, препис от обвинителния акт да се връчи на подсъдимия. Без това връчване съдебно заседание не може да се проведе. Съдията докладчик насрочва делото, разпорежда да се призоват свидетелите и вещите лица, както и да се изпрати съобщение на пострадалия, който може да се конституира като частен обвинител или граждански ищец, или и в двете качества.

На досъдебното производство обвинението се повдига и предявява от разследващия орган или прокурора, а на съдебна фаза се повдига от прокурора и предявява от съда.

 

Б) Втори стадии – съдебното заседфани на първа инстанция, което има 5 етапа

 

а) Действие по даване ход на делото в съдебно заседание – първи етап от втори  стадий на втора фаза. Съдебния състав обявява номера на делото, което ще се разглежда от открива съдебното заседание. След като се открие съдебното заседание се проверява дали са се явили всички страни, дали са се явили призованите по делото свидетели и вещи лица, ако някои от тях не са се явили, по какви причини. Ако всички са се явили, дава ход на съдебното следствие

б) Втори етап –  съдебно следствие – чл. 276 до чл. 270. – с прочитане на обвинителния акт от прокурора и на гражданския ищец се дава началото на този етап. Според Чинова прокурора чете обвинителния акт, защото това е предявяване на обвинение.  Ако прокурора не прочете обвинителния  акт, а запита подсъдимия разбира ли в какво е обвинен и пристъпи към разпит на свидетел, това е съществено процесуално нарушение, защото той трябва да пристъпи към разпит на подсъдим.

След разпита на подсъдимия се разпитват свидетелите посочени от обвинението, след това тези посочени от защитата, междувременно се разпитват вещите лица и най-накрая се предявяват веществените доказателства, които са приложени по делото, и се прочитат от съда всички приложени по делото писмени доказателства. Накрая съдът запитва страните ще сочат ли нови доказателства. С това завършва съдебното следствие и се дава ход на съдебните прения.

 

в) Трети етап – съдебни прения чл. 291 до чл. 296. Съдебните прения са речите на страните, чрез които речи страните предлагат на съда, как да се решат въпросите по същество. За нашия НПК е забележително, че право на съдебна реч има не само защитника на подсъдимия, но и самия подсъдим. Забележително е, че редът на съдебните прения е задължителен, установен е с императивна правна норма и както е видно от текста, първи е прокурорът, а последен е винаги подсъдимия.

 

г) Четвърти етап се нарича – последна дума на подсъдимия – чл. 297 до чл. 299. Последната дума на подсъдимия не е разпит на подсъдим, защото чрез нея той не дава обяснения по делото. Чрез последната дума на подсъдимия се представя възможност да изрази своето окончателно отношение към обвинението.

 

д) Пети етап – постановяване на присъда – чл. 300 до чл. 310. Постановява се на тайно заседание само при участие на съдебния състав. Тя се постановява само с обикновено мнозинство, при равен глас на съдиите и на съдебните заседатели. Присъдата, за да породи конститутивното си действие, трябва не само да бъде произнесена, написана и подписана от членовете на състава, но и трябва да бъде обявена, т.е. прочетена от председателя на състава.

 

В) Трети стадий – съдебно заседание на втора инстанция.

 

У нас  окръжните и апелативните съдилища. Нашето второинстанционно производство е по своя характер и тип въззивно. Защото въззивно? Съдът проверява както правилността на фактическите изводи на първата инстанция, така и правилно ли е приложен закона. В същото време е верен и извода, че нашата въззивна инстанция действа като втора първа инстанция, защото не само може да проверява гореизложеното, но може и като резултат от тази проверка да установи нови други, различни фактически положения. В съдебното заседание на въззивната инстанция също има пет етапа, между които и съдебно следствие.

 

Г) Четвърти стадий – съдебно заседание на касационна инстанция. По наказателни дела единствената касационна инстанция у нас продължава да е ВКС. Друг е въпроса, че със станалите изменения в НПК има случаи, когато касационната инстанция може да действа като въззивна. Касационната инстанция има компетентност да провери единствено правилно ли е приложен закона. Тази инстанция под никаква форма не може да проверява факт. Положения приети за установени в съдебното заседание на касационната инстанция има 4 етапа без съдебно следствие.

Д) Възобновяване на наказателни дела – извънреден стадий, защото се реализира по влезли в сила присъди. До последните изменения на НПК единствената инстанция, която можеше да възобнови наказателното дело е ВКС. Сега вече може и да е апелативен съд – не възз., а апелативния.

 

ІІІ. Нашият НПК регламентира както общия наказателен процес, така и редица диференцирани процедури и особени производства. В част 5та НПК със заглавие „Особени правила” в самостоятелни раздели са регламентирани:
-бързо производство
-незабавно производство
-разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия
-съкратено съдебно следствие
-освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а НК
-споразумение (подсъдимият заявява, че приема фактите, изложени в ОА)
При тези особени правила са съкратени отделни стадии, етапи, разпоредби и правила на общия наказателен процес, за да се осигури бързина.
В тази част пета се намират и особените правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от непълнолетни и особените правила за разглеждане на дела, подсъдни на военните съдилища. При тези особени правила наказателният процес не е съкратен, а точно обратното – обогатен е със специфични форми, институти и правила, за да се съобрази в максимална степен процедурата с подсъдимите, които са или непълнолетни или военни лица.

ИЗВОД: особените правила са по своята същност общият наказателен процес, който обаче или е съкратен, или е обогатен, за да се съобрази с особените качества на подсъдимия.
В част седма НПК „Особени производства” са регламентирани:
-реабилитацията
-прилагане на принудителни медицински мерки
-прекъсване изпълнение на наказанието
-отмяна на зачитането на работните дни
-замяна на доживотен затвор с ЛОС
-трансфер на осъдени лица
-трансфер на наказателно производство
-признаване присъда на чуждестранен съд и др. (неизчерпателно)
ИЗВОД: особените производства нито са общия наказателен процес, нито са особени правила, а самостоятелни процедури, регламентирани в НПК, т.к. имат тясна връзка с наказателния процес.

 

 

7. Наказателнопроцесуални функции .

 

1. Понятие за наказателнопроцесуални функции

 

Това понятие не е легално понятие, значи е нелегално, но има ОГРОМНО значение за доктрината и практиката. Не се ползва в НПК. В доктрината продължава да е валидна дефиницията дадена от проф. Ст. Павлов.

Наказтелнопроцесуална функция е наказателнопроцесуална дейност и направлението на тази дейност, която се извършва от един или друг субект по реда и правилата на НПК.

От тази дефиниция могат да се направят няколко извода:

 

а)  наказателнопроцесуалната функция нито е само дейност, нито е само направлението на дейността. Тя винаги е съчетание на едното и другото.

 

б) Направлението няма самостоятелно битие, защото то се проявява в  и чрез самата дейност.

 

в) Третият извод, който можем да направим е, че направлението на дейността може да се познае по непосредствената и задача, а непосредствената и задача се познава по субекта, който върши действието. Направлението на дейността се взема предвид като решаващ фактор при определянето на вида на функцията.

 

2. Видове наказателнопроцесуални функции

 

От гледна точка направлението в българската доктрина те са 3 основни (по обвинение, защита и по ръководство и решаване) и две допълнителни (фукция по предявяване на граждански иск, която по своята същност е непълна функция по обвинение, и функция, свързана с отговорността по предявения иск, която по своята същност е непълна функция по защита.

 

 а) Функция по обвинението обхваща дейността, свързана с повдигането и обосноваването, т.е. доказването на обвинението. По делата от частен характер –  повдигане и обосновавне от частен тъжите. По делата от общ характер от прокурора само че в досъдебната фаза може и от разследващите органи или от прокурора. Функцията по обвинението се осъществява както от държавни органи, така и от граждани, но по нохд. гражданите не участват при повдигането, а само при обосноваването на обвинението.

 

> На досъдебна фаза, функциятаята по обвинение се осъществява от разследващите органи, прокурор, пострадал и неговия повереник, ощетено юл и неговия повереник.

> В съдебната фаза функцията по обвинението се осъществява от прокурор, частния обвинител и повереника му.

 

б) Функцията по ръководство и решаване – обхваща 4 вида дейности

 

– ръководеното на самата наказателнопроцесуална дейност. – дейност, свързана с вземане на решение, какво действие и в каква поредност да се извърши.

– ръководене на поведението на участници, които присъстват или взимат участие при извършване на действие. Защитника на обвиняемия при разпит на обвиняем – той присъства и участва при самото действие.

– решаването на всички въпроси, които се поставят в хода на висящото дело

– решаване на окончателните въпроси.

 

На досъдебна фаза функциятаята по ръководство и решаване се осъществява от разследващите органи и от прокурора. В съдебната фаза – от съда!

в) Функция по защита – обхваща дейността, свързана с доказването, че обвиняемият е невиновен или че са налице доказателства, които смекчават неговата наказателна отговорност. В досъдебната фаза функциятаята се осъществява от обвиняемия и неговия защитник.  В съдебната фаза от подсъдимия и неговия защитник.

 

г) Допълнителна функция по предявяване на граждански иск – обхваща дейността, свързана с доказването, че деянието е извършено, че е извършено виновно, което е основанието, и с доказване на характера и размера на причинените вреди. По своята същност предявяването на гражданския иск е непълна функцияя на обвинение. Осъществява се от гражданския ищец и неговия повереник. 

 

д) Функцияя по отговорност по предявения иск – обхваща дейността, свързана с доказването, че деянието или не е извършено, или не е извършено виновно, или не е извършено  от подсъдимия, или че вредите са в по-нисък размер от предявения размер на иска. Отговорността по предявения иск по своята същност е непълна функцияя по защита. В досъдебната фаза няма такава функция, а в съдебната фаза се осъществява от гражданския ответник и от подсъдимия 

 

 

 

 

11. Участие на съдeбните заседатели

 

1. Обща характер на принципа – в европeйското право/Европейски стандарти и практика значението на този принцип е обобщено така. Този принцип осигурява по-широка колегиалност при разглеждане на делата, гарантира действителната независимост на съда, по-нисък ръст от съдебни грешки, по-широка състезателност и дава възможност духът на народното правосъзнание да бъде пренесен при решаването на наказателните дела. В Европа се дава огромно значение на този първи принцип. Във Франция за да бъдш съдебен заседател -тристепенна система за избиране, има образователен и научен ценз.

В практиката на съда в Страсбург неизменно се приема, че участието на представители на обществото в осъществяването на правосъдието е една от най-важните форми за реализиране суверенитета на народа да участва в една от трите власти, при това най-важната – съдебната. Този съд приема, че участието на народа е един от неизменните елементи на правовата държава (от лекция в УНСС пак на Чинова мисли ! ).

Когато европейският съд в Страсбург изброява кои са елементите на демократична и правова държава, неизменно сочи като същностен елемент участието на народа в правосъдието. Принципът е установен е в  чл. 123 КРБ и чл. 8 НПК.

До приемането на КРБ от 1991 г. този принцип се обозначаваше като участие на обществеността в наказателния процес. Беше така, защото съдебните заседатели се избираха при условията на равно, пряко и тайно гласуване от обществеността на съответния избирателен район. Сега съдебните заседатели се предлагат от общинските светии и се избират от общото събрание на съдиите. Това е причината този принцип да е формулиран по друг начин –  участие на съдебни заседатели в състава на съда.

 

2. Съдебни заседатели участват само в разглеждането на наказателни дела, но само при разглеждането на делата като първа инстанция, т.е. участват само в районен и окръжен съд. В районен и окръжен съд делата се разглеждат като първа инстанция от един съдия, когато за престъплението се предвижда наказание до 5 години лишаване от свобода или по-леко. Когато е над 5 години – един съдия и двама съдебни заседатели – чл. 28 НПК. Съдебните заседатели осъществяват функция по ръководство и решаване. Те действат с делегирани държавновластнически правомощия, за да могат да налагат мерки за процесуална принуда, да се произнасят по въпросите за…вина о отговорността.

Съдебните заседатели са мандатен орган, защото се избират за срок от 5 години /мандатът започва да тече от полагането на клетвата. Ако разглеждането на делото, в което участват съдебни заседатели, продължи след срока по ал. 1, мандатът им продължава до приключването на делото в съответната съдебна инстанция/- чл. 69 ЗСВ. Те се свикват да участват в работата на съда най-много за 60 дни за една календарна година освен ако приключването на делото продължи и след този срок – чл. 72 (1) ЗСВ.

 

3. Условия за избиране на съдебен заседател – изброени са в чл. 67 ЗСВ.

–  лицето да е дееспособен български гражданин;

–  да е навършило 21 години, но да не е навършило 65;

–  да не е осъждан за умишлено престъпление, независимо, че е реабилитиран.

–  да се ползва с добро име в обществото;

 

4. Ред за избиране на съдебните заседатели.

 

Предлагат се от общинските съвети – чл. 68 ЗСВ, и е доразвит и детайлизиран чрез Наредба № 1 от 2012, издадена от ВСС. Според тази наредба общинските съвети избират комисии, които изготвят предложения за съдебни заседатели. Предложение може да прави и всеки общински съветник. Листата с предложения за съдебни заседатели се гласува на сесия на общинския съвет. Така предложените кандидати се гласуват за районния съд от общото събрание на съдиите от окръжния, а в окръжния от ОС на съдиите в апелативния съд.

Проблемът е, че в българското законодателство не е предписан дори с подзаконов акт, по какъв ред и как общинските съветници от тази комисия предлагат кандидатите за съдебни заседатели/УНСС, ама и при нас го каза/.

Съдиите и съд заседатели имат еднакви права – чл. 8 НПК е декоративна норма.

 

 

5. Гаранциите, осигуряващи еднаквите права, могат да се обобщят така:

 

– съдебните заседатели участват при решаването на всички въпроси, поставени в хода на процеса

– съдебните заседатели вземат участие и при решаването на окончателните въпроси, което ще рече – при решаването на въпросите за вината и наказанието. Поради това е верен изводът, че е нашият съд със съдебни заседатели може да бъде определян като „шофенски съд“ – система, при която има една единна колегия, която съвместно решава и пръпросите за вината, и за наказанието/. Нашият съд се различава коренно от съда с жури, където има две самостоятелни колегии – едната на журито, а другата на съдиите. Колегията на журито решава въпроса за вината, а на съдиите въпроса за наказанието.

– съдебните заседатели участват при решаване на делото с равен глас с този на съдиите, а присъдата като правило без изключение се постановява с обикновено мнозинство. Това означава, че както въпроса за вината, така и за наказанието, може да се реши с гласовете на съдебните заседатели.

– съдиите и съдебните заседатели се отвеждат и си правят самоотвод на едни и същи основани по чл. 29 НПК. Всеки съдебен заседател може да заяви особено мнение като всеки съдия –  чл. 33 (3) и (5) НПК !

-вярно че  присъдата се обявява от председателя на състава, който е винаги съдия, но това е възможно само при условие че диспозитивът на присъдата е подписан от  всички – както съдии, така и съдебни заседатели.

– вярно, че има въпроси като едно голямо изключение, които се поставят в хода на процеса и могат да се решат само от председателя на състава, т.е. от съдията чл. 266 (2)и (4) НПК. Но и в този случай акта на председателя на състава  може да се обжалва от заинтересованото лице пред самия състав на съда ….Това означава, че и в тези няколко въпроса пак се решават окончателно с участието на съдебни заседатели.

 

чл 13 НПК  – нито не по-малко от 10 години значи минимум от 10!

 

 

12. Независимост на държавните органи. Назначаемост и несменяемост на съдиите, прокурорите и следователите.

 

НЕЗАВИСИМОСТ НА ОРГАНИТЕ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО

1.Общахарактеристика.
Принципът е установен в чл. 10. От текста се правят следните изводи:
-принципът за независимостта се отнася до всички държавни органи, в това число и до разследващите полицаи.
                 -според чл. 10 „независимост” означава държавните органи да се подчиняват само на закона.
-този принцип е очертан в закона непълно, а и неточно. Съдържанието на този принцип е по-широко и то може да се изрази по следния начин: един държавен орган е независим, когато е осигурено чрез законови средства, че той извършва своята дейност по вътрешно убеждение, основано на доказателствата по делото и на закона.
-този принцип никак не означава, че държавните органи в наказателния процес са абсолютно независими, че са „капсулирани” при извършването на своята дейност. Този принцип неизменно се съчетава и с възможност за ръководство и контрол над извършваната дейност. При осъществяването на този контрол и ръководство могат да се дават включително и указания на държавните органи, които са задължителни. Големият въпрос е за какви указания става въпрос и кои указания няма да накърнят принципа на независимостта. Това са всички указания, които се отнасят до прилагането на закона, а това значи до правната квалификация и до допуснатите съществени процесуални нарушения. Всички други указания са указания по съществото на делото, могат да накърнят вътрешното убеждение и затова са несъвместими с принципа. Такива са указанията кое лице да бъде привлечено като обвиняем; обем на обвинението; преценката на събраните по делото доказателства; фактическите положения, които трябва да се приемат за установени по делото; указанията за прекратяване, за спиране на производството, за признаването за виновен или невинен на конкретен подсъдим; за наказанието, което трябва да се наложи и т.н.
    

                                                      Независимост на съда
1. Независимост на съда от външни на съдебната система органи и лица.
а/ Съдът е независим от органите на ИВ и в частност от министъра на правосъдието:
-министърът на правосъдието управлява имуществото на съдебната власт; технически осигурява съдебните органи чрез информационни технологии, криминологически изследвания, обучения, сгради, охрана – чл. 370 ЗСВ.
     -министърът на правосъдието организира и председателства заседанията на ВСС, но няма право на глас при решаването на който и да било въпрос – чл. 32 ЗСВ.
-органите на съдебната власт се повишават, понижават, освобождават и назначават от ВСС, а министъра на правосъдието може да дава становище по така направените предложения, както и да прави такива – чл. 38, ал. 5 ЗСВ.
     б/Съдът е независим и от законодателната власт. Чл. 130, ал. 7 КРБ – годишните доклади се внасят в парламента от ВСС, но съдът остава независим, защото тези доклади се отнасят до прилагането на закона и до дейността на съдилищата, прокуратурите и разследващите органи.
2. Независимост на съда вътре в самата система на органите на съдебната власт.
а/Съдът е независим от инспектората към ВСС. Ако се анализира разпоредбата на чл. 54 ЗСВ, ще се направи верен извод, че този инспекторат има правомощия да проверява, но не самата извършена процесуална дейност, а единствено да проверява начина, по който е администрирана същата. Съгласно чл. 132а, ал. 6 КРБ инспекторатът проверява „дейността на органите на съдебната власт без да засяга независимостта на съдиите, прокурорите и следователите при осъществяване на тяхната дейност”.
б/Съдът е независим от прокурора по следните съображения:
–ОА на прокурора няма задължителна сила за съда. За това и при внесен ОА съдът може да постанови оправдателна присъда.
-прокурорът не може да оттегля ОА като съдът е длъжен да прекрати производството. Прокурорът може да се откаже от обвинението, но и в този случай съдът не прекратява, а продължава да разглежда делото. Той се произнася с присъда, която няма пречка да е осъдителна.
-съдът остава независим и когато прокурорът е сключил споразумение с адвоката на обвиняемия. Това споразумение не може да породи правни последици, ако не бъде потвърдено от съда, а съдът може да не го утвърди, ако то противоречи на закона или на морала.
–исканията, бележките и възраженията, които прави прокурорът не са задължителни за съда; той ги уважава или не по същите правила както исканията, бележките и възраженията на другите страни.
в/Съдът е независим от втората въззивна и третата касационна инстанция, защото:
     -въззивният и касационният съд могат да отменят постановените съдебни, както и да връщат делата за ново разглеждане, при което дават указания, които са винаги задължителни. Но независимостта на съда не е накърнена, защото по-горната инстанция може да дава указания само относно стадия, от който да се разгледа делото, допуснатите съществени процесуални нарушения и правната квалификация, което указание обаче остава задължително само когато при новото разглеждане на делото не са установени нови фактически положения.
–ВКС издава ТР, които е вярно, че са задължителни за съдилищата, но тези решения не могат да ограничат независимостта на съдиите, т.к. те не се отнасят до конкретни дела, а са винаги принципни и са свързани единствено с правилното прилагане на закона, когато той е прилаган противоречиво от съдилищата.

 

18.11.2009г.

Независимост на прокурора

       1.Прокурорът е независим от ВЪНШНИ  на съдебната системата органи и длъжностни лица и в тази връзка важи всичко казано за съда.
2.Независимост на прокурора от органи ВЪТРЕ в системата.
а/ прокурорът е независим от инспектората към ВСС. Важи всичко за съда.
б/ прокурорът е независим от съда. Съображенията за това:
-когато съдът дава разрешения или одобрява протоколите от извършени действия по разследването, независимостта на прокурора не е накърнена, т.к. както той, така и съдът действат суверенно, по вътрешно убеждение и независимо един от друг.
-съдът може да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на производството и може да му даде задължителни указания, НО прокурорът остава независим, т.к. тези указания могат да се отнасят само до правилното приложение на закона.
-първата, въззивната, а и касационната инстанция могат да връщат делото на прокурора със задължителни указания. Но прокурорът остава независим, т.к. тези указания мога да се отнасят само до допуснати съществени процесуални нарушения.
– в съдебното заседание прокурорът е подчинен на ръководството на съда, но е независим, т.к. е подчинен, но така както всички други страни. По-важното: подчинеността се отнася единствено до спазването на реда в съдебното заседание.
в/независимост на прокурора от горестоящия прокурор. Прокуратурата е единна и централизирана и затова всеки прокурор е подчинен на горестоящия, а всички – на главния прокурор. Затова горестоящият може да дава указания на долустоящия, да отменя актовете му, може да извършва всички действия вместо долустоящия.
До 1999г. взаимоотношенията между горе- и долустоящ прокурор не бяха регламентирани в НПК. След този момент – чл. 46, ал. 3 НПК.
Отговорът на въпроса дали прокурорът е независим от горестоящия прокурор зависи от начина, по който ще бъде изтълкуван чл. 46, ал. 3. В този текст са регламентирани 3 правомощия, които има горестоящия прокурор по отношение на долустоящия:
–горестоящият може да отменя или да изменя постановленията на долустоящия. В тази хипотеза долустоящият остава независим, т.к. както той, така и горестоящият е решил въпроса по вътрешно убеждение и носи отговорност за решението си.
-горестоящият прокурор може да извърши и всички действия вместо долустоящия. В тази хипотеза прокурорът също остава независим, т.к. горестоящият прокурор, който е извършил действията, ги е извършил по вътрешно убеждение и носи отговорност за това.
–писмените указания на горестоящия са задължителни за долустоящия. При буквално тълкуване на думата „указания” тукàзадължителност и долустоящият винаги трябва да се подчини. Но така би се влязло в противоречие с чл. 10 (това обаче е норма принцип и като такава тя се прилага при противоречие с друга норма).  Това противоречие дава основание за стеснителното тълкуване на думата „указания”. „Указания” по чл. 46 – само указания, които се отнасят до правилното прилагане на закона.

Независим ли е разследващият орган от прокурора?

За да се отговори правилно на този въпрос трябва да се знае, че съгласно чл. 203 НПК разследващият орган се ръководи от вътрешното си убеждение, подчинявайки се на закона, но и подчинявайки се на указанията на прокурора. По силата на чл. 203, ал. 3 разследващият орган системно докладва на прокурора съгласно чл. 219, 226 и 229. В тези 3 случаи – 3 пъти е задължен да му докладва. Според чл. 196 прокурорът непрекъснато е длъжен да контролира разследването.
От тези текстове може да се заключи, че разследващите органи са органи на прокурора – те събират доказателства за него, не  могат да се произнасят по същество и са му напълно подчинени.
За да се отговори на въпроса за зависимост, трябва да се разтълкува разпоредбата на чл. 197 – писмените указания на прокурора до разследващия орган са задължителни и не подлежат на възражение. Но пак има противоречие с чл. 10 при буквално тълкуване на чл. 197. Но това противоречие не е основание за стеснително тълкуване на „указание”, т.к. при това стеснително тълкуване ще се стигне до друго, по-силно противоречие – с духа на закона, а именно че разследващият орган е орган на прокурора.

 

 

НЕСМЕНЯЕМОСТ НА ОРГАНИТЕ НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ

            1.Обща характеристика.
            Това е класически съдоустройствен принцип и за това не е установен в НПК, а в ЗСВ. Принципът е съдоустройствен, защото се отнася не до самата наказателно процесуална дейност, а до устройството и принципите на организация на органите на съдебната власт.
            Принципът е конституционен и съгласно член 129 КРБ, ал. 3: „ с навършване на петгодишен стаж като съдия, прокурор или следовател и след атестиране с решение на ВСС съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми”. От текста могат да се направят следните изводи:
-принципът се отнася до всички държавни органи с изключение на разследващите полицаи, т.к. те са орган на изпълнителната власт.
-несменяемостта е установена не от момента на назначаването, а след като са изтекли 5 години на длъжността съдия, прокурор, следовател.
-несменяемостта е установена НЕ до живот, а до навършването на 65 години.
-до изменението на КРБ от 2003г. несменяемостта настъпваше по силата на закона, а след това изменение – след положителна атестация и решение на ВСС.  Отрицателната атестация е основание за освобождаване от длъжност.
В европейското право има неголям брой правила, свързани с несменяемостта. По това право несменяемост никак не означава, че магистратът не може да бъде освобождаван от длъжност. В тази връзка е важно в националните законодателства основанията за освобождаване да бъдат формулирани с обективни критерии, за да не се стигне до прилагането на субективни преценки и оценки при освобождаването на несменяем магистрат.
2. Правна същност на принципа.
Преди изменението на КРБ от 2003 г. несменяемите магистрати можеха да се освобождават от длъжност на 4 основания:
-при подаване на оставка;
-навършване на 65г.
-влязла в сила присъда и наложено наказание ЛОС за умишлено престъпление;
-трайна фактическа невъзможност за изпълнение на задълженията за повече от 1 година.
Няма никакво съмнение, че тези 4 основания за освобождаване на магистрати са напълно съвместими с принципа на несменяемостта и не могат по никакъв начин да ограничат приложението му, защото:
-основанията за освобождаване са установени със закон
-установени са с императивна правна норма;
-установени са изчерпателно;
-тези основания са установени с правни норми, които съдържат в хипотезиса си прости ЮФ, а прилагането на този вид правни норми, означава, че щом се докаже, че фактът се е състоял, се прилага диспозицията без каквито и да било оценки и преценки.
След измененията на КРБ от 2003г. бяха предвидени още 3 основания за освобождаване на несменяемите магистрати:
– системно неизпълнение на служебни задължения;
– тежко нарушение;
– с действията си уронва престижа на съдебната власт;
ИЗВОД: последните две от тези основания са несъвместими с принципа и в зависимост от начина, по който ще бъдат приложени текстовете може да се стигне до накърняване и ограничаване на този принцип. Те са установени с правни норми, които съдържат в хипотезата си сложни фактически състави и при това, по-важно е, че са описани с чисто субективни критерии. Когато се докаже, че е извършено нарушение, въпрос на субективна преценка е дали е тежко. Когато се докажат извършени действия от магистрата, субективна преценка е дали с тези действия се уронва престижа на съдебната власт.
3. С приемането на ЗСВ от 1994г. главният прокурор и председателите на ВКС и ВАС бе предвидено, че могат да бъдат освобождавани на същите тези три основания, формулирани абсолютно еднакво, дори като словесен изказ. Още същата година по конституционно дело №9 КС ги обяви за противоконституционни с мотиви: „Това са основания, които дават възможност за субективни преценки, понякога водещи до произвол, поради което са несъвместими с предсрочното прекратяване на дейността на органите на съдебната власт. Такива основания създават широки и неограничени възможности за субективни преценки и затова в крайна сметка би могло да се стигне до отстраняване от длъжност на магистрати, поради лични, партийни и други користни съображения и подбуди.”

 

 

13. Официално начало. Равенство на гражданите в наказателното производство

/2.11.2015/

 

А) Официално начало

 

1/Същност на принципа

       В НПК е видно, че няма самостоятелен текст, който да регламентира този принцип. Но няма съмнение, че съдържанието му може да бъде изведено от чл. 13, според който държавните органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки за разкриване на обективната истина. От този текст могат да се направят 3 извода:

–идеята на нашия законодател е официалното начало да се свърже със задължението на държавните органи да разкрият обективната истина. Съдържанието на този принцип е по-широко и не се изчерпва само с това задължение.
-принципът обхваща задължението на държавните органи не само да разкрият обективната истина, но да осъществят наказателния процес така, че да се реализира непосредствената му задача, а тя е да се разкрие престъплението, да се разобличи виновният и правилно да се приложи законът. Задължението да се реализира непосредствената задача на процеса е по-широко от задължението да се разкрие истината. Непосредствената задача включва и задължението правилно да се приложи законът.

 

-затова в доктрината и практиката правилно е прието, че официалното начало като принцип на процеса е задължението на държавните органи да установят извършеното престъпление и правилно да приложат закона, при това независимо от волята на пострадалия, на други граждани и обществени организации. Иначе казано официалното начало означава, че винаги когато е извършено престъпление и винаги ex oficio, в държавен и обществен интерес трябва да се разкрие престъплението и да се накаже извършителят, независимо от волята на когото и да било.

2/Официалното начало в дейността на органите на досъдебното производство.

Прокурорът, следователят и разследващите полицаи са длъжни, когато е извършено престъпление да образуват досъдебно производство, да съберат и проверят доказателствата, да повдигнат обвинение с/у виновното лице и да бъде внесен обвинителен акт в съда. При това – ex oficio, в държавен и обществен интерес.

3/Официалното начало в дейността на съда

Съдът е длъжен винаги, когато е внесен ОА да образува съдебно производство, да предаде обвиняемия на съд, да събере и провери всички доказателства, необходими за разкриване на обективната истина и да постанови присъда ex oficio в държавен и обществен интерес.

4/Изключения от официалното начало:

а/Дела от частен характер – образуват се само по тъжба на пострадалия.
б/НК – право на частния тъжител да поиска осъденият да не изтърпи наложеното му наказание.
в/Дела от частно-публичен характер, които се образуват само ако е подадена молба от пострадалия, а се осъществяват по общите правила.
г/Дела от публично-частен характер  – могат да се прекратят по искане на пострадалия преди да е приключило съдебното следствие.

5/ Официално начало и служебно начало

       Служебното начало е задължението на държавните органи по чл. 107, ал. 1 и 2 служебно да събират и проверяват доказателства, включително и когато не е направено такова искане от заинтересованите страни.
От изложеното е видно, че има разлика в съдържанието на служебното и официалното начало, но в същото време е вярно, че те се намират в много тясна връзка помежду си и че служебното начало е най-същинската гаранция за реализирането на официалното. Служебното начало не е част от официалното.

6/Официалното начало и принципът на опортюнитета(целесъобразността)

       Принципът на официалното начало е другата противоположност на принципа на опортюнитета. При официалното начало винаги, когато е извършено престъпление се започва наказателно производство, а при принципа на опортюнитета такова се образува само ако е целесъобразно в конкретния случай.
Принципът на опортюнитета е установен в правните системи  на САЩ, Канада, Франция, Гърция, Швеция. У нас такъв принцип е съществувал по Закона за наказателното съдопроизводство от 1897г. Този принцип означава, че прокурорът има правомощие да не заведе дело пред съда, независимо че са събрани доказателства за извършено престъпление и вината на извършителя, ако това не би било целесъобразно в конкретния случай. Има законодателства, при които критериите за целесъобразност са установени и лимитирани в закон. Има и други, при които дискрецията е неограничена, т.к. критериите за целесъобразност за въпрос на всеки конкретен случай, на утвърдена практика и не са установени със закон.
Извод: принципът на опортюнитета позволява да не се заведе дело пред съда въпреки доказателствата за извършено престъпление и вината, когато:
-това не би било в обществен интерес;
-това не се налага с оглед правата на пострадалия;
-ако се очакват огромни процесуални трудности при разглеждане на делото, които не са оправдани с оглед разглеждането на делото, ако процесът ще е загуба на средства и пари, ако процесът е неоправдан с оглед социалното положение на подсъдимия.
Чл. 9, ал. 2 е зачатък на този принцип у нас.

 

Б) Равенство на гражданите в наказателното производство

 

1. Същност на принципа.

 

Този принцип е уреден в чл. 11 (1) НПК. . Алинея втора  регламентира една от основните гаранции на този принцип. От анализа на чл. 11 могат да се направят няколко извода:

 

а) Първо, принципът се отнася до всички граждани, които участват в наказателното производство- гражданите, които защитават свои права, чужди права и гражданите, които технически подпомагат дейността на държавните органи.

 

б) Второ, разпоредбата на чл. 11 (1) е по-скоро декларативна по своето естество, защото в нея не е описано в какво се изразява съдържанието на този принцип. Само е обявено, че всички граждани са равни пред закона независимо от…критерия.

 

в)  Трето, впрочем, съдържанието на този принцип може да се узнае, ако правилно се изтълкува изразът равни пред закона. Равни пред закона са всички граждани, участващи в наказателното производство независимо от това дали защитават свои представлявани интереси или подпомагат технически държавните органи. Равни са пред закона гражданите, които имат едно и също процесуално качество, защото независимо от делото, по което участват, независимо от стадия, в  който вземат участие, след като имат еднакво процесуално качество, те имат еднакви процесуални права и задължения. На практика е възможно гражданите да имат едно и също процесуално качество, но различен процесуален режим, когато е очевидно, че имат еднакви права и задължения. Двама обвиняеми имат различен процесуален режим, когато един е задържан под стража а другият е без мярка или друга мярка. В тези случаи в доктрината и практиката не се спори ………еднакви парава и задължения. В същото време не се спори, че въпреки това принципът не е накърнен, защото:

 

– процесуалният режим е установен със закон;

-установени са с императивни правни норми. Предпоставките за различния процесуален режим трябва да са формулирани с обективни критерии, за да не може държавният орган да поставя гражданите в различен процесуален режим на базата на субективни оценки и преценки.

– последен аргумент – предпоставките за процесуалния режим никога не са свързани, с  който и да било от дискриминационните критерии по чл. 11 (1).

 

 

2. Гаранции за този принцип.

 

а) Първа гаранция – със закон у нас могат да се създават специализирани съдилища, както и през 2011година бе създаден специализирания наказателен съд. С разпоредбата на  чл. 114, НПК забранява създаването, но не на специализирани, а извънредни съдилища.

 

б) Държавните органи, които осъществяват наказателния процес, са винаги едни и същи органи – съд, прокурор и разследващи, и имат еднакъв правен статус. Държавните органи прилагат в хода на наказателния процес едни и същи закони- визирам НК и НПК. Създаването на извънредни закони е също недопустимо /КРБ го забранява/, както и създаването на извънредни съдилища.

 

в) Четвърта гаранция – държавните органи не само прилагат едни и същи закони, но те са длъжни да ги прилагат точно и еднакво към всички граждани и юридически лица. От изключителна важност за реализирането на гаранцията са ТР на ВКС и ТП на пленума на ВКС и ВАС, които осигуряват еднаквото приложение на закона.

 

г) Пета гаранция – наказателното производство се провежда на български език без изключение и когато лицето не знае български, назначава му се преводач.

 

14. Право на защита

/16.11.2015 – Чинова/

 

1. Обща характеристика на принципа- уреден в чл.15 НПК

 

Чл. 15. (1) Обвиняемият има право на защита.

 

(2) На обвиняемия и на другите лица, които участват в наказателното производство, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси.

(3) Съдът, прокурорът и разследващите органи разясняват на лицата по ал. 2 техните процесуални права и им осигуряват възможност да ги упражняват.

(4) На пострадалия се осигуряват необходимите процесуални средства за защита на неговите права и законни интереси.

 

Този член урежда правото на защита като принцип на процеса, но тази уредба е формулирана неточно, непрецизно и неясно, защото:

 

а) (1) установява правото на защита на обвиняемия, а ал. 2 отново става въпрос за обвиняемия като се включват и всички други граждани, които участват в процеса, а в същата тази алинея вече не се говори за право, за средства за защита; независимо, че ал. 2 визира всички граждани, очевидно в това число и пострадалия,

б) Ал. 4 е пълно повторение на (2).

в) Трето, (3) не е елемент от съдържание на принципа на правото на защита, защото е една от трите основни процесуални гаранции и трябваше да е уредена като самостоятелен текст, а не като алинея на чл. 15, който гарантира принцип на право на защита.

 

Дефиницията на правото на защита – правото на защита е предоставената и осигурена от закона възможност на гражданите и ЮЛ активно да участват в наказателния процес в защита на свои права и законни интереси. Дадена е от Стефан Павлов в монографията „Осигуряване на право на защита“ – приема се единодушно в правната литература.

 

От дефиницията следват няколко извода:

 

– активното участие на гражданите в процеса се осигурява чрез предоставянето на многобройни процесуални права, които гражданите могат да упражнят, извършвайки едни или други правни действия.

 

– правото на защита се свързва с защита на собствени материални права и законни интереси за лицето, което има право на защита – извод от чл 15 (2) НПК, от който текст е очевидно, че на гражданите се предоставят многобройни процесуални права ,за да може, упражнявайки същите, да защитят свои материални права и законни интереси. Затова е верен изводът, че имат право на защита само гражданите, защитаващи свои материални права и законни интереси- обвиняем, пострадал, ощетеното ЮЛ, частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец и граждански ответник. Някои практикуващи юристи приемат , че право на защита имат и свидетелите във връзка с новата уредба, която бе уредена с новия НПК и която предоставя на свидетелите едни или други средства за защита.

 

Всички ли граждани имат процесуални права? Адвокат, вещо лице ? Всички участници в процеса имат процесуални права, но право на защита имат по тесен  кръг!

 

Гражданите, които защитават чужди права и законни интереси също имат процесуални права – защитници и повереници, но те нямат право на защита, защото упражняват процесуалните си права не в защита на своя личен правен интерес, а в защита на материалните права и законните интереси, които те представляват.
Гражданите, които технически подпомагат дейността на държавните органи за разкриване на обективната истина също имат процесуални права, но нямат право на защита. Граждани, подпомагащи дейността на държавните органи, също имат процесуални права без право на защита,  защото упражняват тези права, за да помогнат дейността на държавния орган със своите заключения преводи, тълкувания.

Правото на защита е диспозитивно публично право – правото на защита е диспозитивно , защото то се упражнява единствено и само по усмотрение на лицето,  в чийто интерес е предвидено съответното право. В същото време е и публично право, защото гражданите , участвайки активно в наказателния процес в защита на свои собствени материални права, в крайна сметка по този начин допринасят за разкриването на обективната истина по повод на едни или други конкретни обстоятелства. Правото на защита е сложно право, защото то се отразява в обема от многобройните процесуални права , които се предоставят на гражданите за защита на техните лични материални права и интереси.

 

Процесуалните права на обвиняеми са изброени в чл. 55 НПК, на частния обвинител, в чл. 76 НПК, на пострадалия чл. 75 НПК, гражданския  ищец – чл. 84 НПК. Ако се анализират тези разпоредби,  ще се направи извод, че има процесуални правила, които са едни и същи за всички граждани (право на обжалване, да упълномощят защитник, искане на бележки и възражения) . И освен това има процесуални права, които са специфични за конкретен субект (пр. право на последна дума).

Правото на защита е лично право, което нито може да се прехвърля, нито по наследство. Затова то се характеризира като непрехвърлимо и ненаследимо. По нашето право отказ от право на защита винаги е недопустимо и затова независимо, че е направен такъв и независимо как е направен, той винаги е правно ирелевантен.

 

 

2. Отграничаване от други сходни институти.

 

а) Правото на защита е различно от правата, които са обект на защита – правото на защита е процесуално, а правата, обект на защита, са материални права. Друг е въпросът, че процесуалните права, чрез които се изразява правото на защита, са от своя страна също обект на защита, но процесуалните права се бранят не чрез правото на защита, а чрез института на същественото процесуално нарушение.

 

За свидетеля Чинова ми каза, че  се колебае дали има право на защита?

 

б) От средствата за защита – правото на защита е предоставената възможност за активно участие в процеса за защита на  свои материални права и законни интереси . Средствата за защита са начините или способите предвидени в закона, чрез които се упражняват процесуалните права. Пример – предвиденото право е да подаде жалба, а средството е жалбата. Правото на защита и средствата за защита са различни правни величини. Те са много тясно функционално свързани помежду си до степен, че едното е безпредметно без наличието на другото. В правото е известно, че процесуалните права без процесуалните средства са безсилни. Те не могат да се упражнят – те са правно нищо. Процесуалните средства без процесуални права са безпредметни. Затова когато в НПК се използва понятието „право на защита“ се има предвид и средствата за защита (и обратното).

 

в) от функциите в процеса – правото на  защита се свързва с функцията по обвинението и функцията по защитата. Обвиняемият и гражданския ответник имат право на защита и осъществяват функция по защита, но ….функция по обвинение.

 

г) от гаранциите за защита – правото на защита е предоставена възможност за активно участие в процеса са, а гаранциите за защита са процесуални правила, които или осигуряват или установяват правото на защита.

 

От изложеното е очевидно, че правото на защита се свързва в еднаква степен както с функцията по защитата, така и с функция по обвинението, защото когато става въпрос за правото на защита се има предвид не естеството на самата извършвана дейност, а се има предвид единствено целтa, а с оглед на която се извършва дейност /УНСС/.

 

15. 15. Процесуални гаранции за правото на защита

/16.11.2015 и 23.11.2015 – Чинова/

1. Правна същност на процесуалните гаранции

 

В литературата това понятие е дефинирано по различни начини, но в българската правна литература понятието е определено от проф. Ст. Павлов и до днес няма друга дадена писана дефиниция.

Процесуалните гаранции са процесуални правила, установени с закон , които осигуряват такова развитие и приключване на процеса, че да може да се извърши неговата основна и непосредствена задача. Нас ни интересуват и ще бъдат изучени не всички процесуални гаранции, а само процесуалните гаранции на правото на защита.

Те са два вида: процесуални гаранции установяващи правото на защита и процесуални гаранции, осигуряващи правото на защита.

 

Кои са разликите между тези два вида процесуални гаранции?

 

Чл. 55 НПК се различава от чл. 221защото- едната процесуалноправна норма установява права на граждани, а другата задължения за органи на власт.

 

а ) процесуалните гаранции, установяващи право на защита са процесуалните правила или процесуалноправни разпоредби, предписващи права на гражданите, които са субекти на правото на защита – чл. 51 НПК, а процесуални гаранции са процесуални правила или процес разпоредби, които предписват задължение за държавните органи да извършат едно или друго действие.

Втора разлика – при процесуалните гаранции, установяващи право на защита, когато не се упражни предписаното право, това не означава че не се е реализирала самата гаранция и че е допуснато процесуално нарушение. Не се е реализирало правото, предвидено в правилото, но самото правило, т.к. самата разпоредба остава като позитивно право и по този начин гарантира и правото, което предписва. При процес гаранции, които осигуряват правото на защита неизпълнението на предвиденото задължение винаги означава, че не се е реализирала гаранцията, т.е. че е допуснато съществено процесуално нарушение.

 

 

2. Класификация на процесуалните гаранции, осигуряващи правото на защита

 

а) Процесуалните гаранции, които са задължителни по всяко наказателно дело и процесуалните гаранции, които не са задължителни, защото не се прилагат при една или друга по-тясна или по-широка дискреция, предвидена в закона –  чл. 224 НПК

 

б) Процесуални  гаранции, отнасящи се до всички субекти на правото на защита/ например задължението да се призовават за участие в дейността, неприкосновеност на личността/ и процесуални гаранции, отнасящи се само до някои от субектите на право на защита.-примерно презумпцията за невиновност.

 

в) Процесуални гаранции, намиращи приложение във всички фази и стадии(презумпцията за невиновност) и такива само в отделен стадии – забраната да се влошава положението на осъдения (само при възивната инстанция и при връщане на делото за ново разглеждане).

 

г) Основни и процесуални гаранции, които не са основни. Основни процесуални гаранции са презумпция за невиновност, неприкосновеност на личността и задължението на държавните органи да разясняват правата на гражданите.

 

3. Задължението да се разясняват правата на гражданите – тази гаранция е установена в чл. 15(3) НПК, а от текста могат да се направят следните изводи:

 

1)  задължението за разясняване правта на гражданите е установена за всички държавни органи.

2) Държавните органи са длъжни да разясняват правата на лицата по алинея втора, както е видно от чл. 15(3), а това са гражданите, които имат правото на защита, т.е. гражданите, които защитават свои материални права и законни интереси.

3) в чл. 13 (3) е употребено „разясняват“, което значи не само да прочете, а и да разясни правата на гражданите.

 

Държавните органи са длъжни да разясняват правата на гражданите дори когато лицето направи изявление, че познава своите права. Задължението да се разясняват правата остава и когато лицето се явява с адвокат. И двата случая легалният аргумент за този извод е очевиден. В чл. 15(3) задължението държавните органи да разясняват правата е установено като безусловно такова, но това не означава, че не могат да разясняват тези права и по време на извършване на действието и винаги, когато е необходимо.

Последно, в чл. 15(3) е установено задължение да осигурят възможност на гражданите да осигурят своите права. Става въпрос за държавните органи да осигури всички технически средства и условия фактически, които са необходими за да се упражни правото, да осигури технически средства гражданина да изготви жалбата си, да осигури подходящо помещение, за да може гражданина и защитника да разговарят насаме.

 

 

4. Неприкосновеност на личността – уредена в чл. 17 НПК !

 

Установена е в чл. 17 и се явява в детайлизиране на общия правен принцип, който е познат като законоустановеност на принудата. Този извод е верен, защото всички мерки за принуда са посочени изчерпателно в НПК и не могат да се прилагат други, колкото и целесъобразно да изглежда това. Както е видно от чл. 17(1) НПК,  мерките за принуда се прилагат в случаите, предвидени в НПК. Този израз не означава ,че в НПК са предвидени едни или други случаи, когато се налага една или друга мярка за принуда. В НПК предвидени случаи няма. Този израз значи, че в НПК са предвидени не само мерките за принуда, но предвидени са и изчерпателно предпоставките за тяхното налагане.

Трети аргумент, НПК предвижда изчерпателно мерките за принуда, предвижда изчерпателно и реда за тяхното прилагане, а това значи, че казва кой е компетентния орган, с какъв акт се налага мярката. Предвидено е задължение този акт да е винаги мотивиран. НПК предвижда още и реда, по които се налага мярката, както и подлежи ли същата на съответен контрол – пред кой орган и по какъв ред.

Последно, в изпълнение на европейските стандарти по нашия НПК почти всички мерки за принуда, дори когато се налагат на досъдебната фаза, се налагат от съд, а за мерките, които се налагат от органите на досъдебното производство, е предвиден съдебен контрол.

 

-по отношение на гражданите не могат да се прилагат мерки за принуда, освен предвидените в НПК.

-никой гражданин не може да се задържа повече от 24ч без разрешение на съд

-държавните органи в наказателния процес са длъжни незабавно да освободят всеки, който незаконно е лишен от свобода.

 

 

5. Презумпция за невиновност.

 

А) Обща характеристика. Европейски стандарти

 

Установени са в чл. 11 ВДПЧ, чл. 14 МПГПП и чл. 6 от ЕКЗПЧОС, според които всяко лице, обвинено в криминално престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закон. Същата редакция има чл. 16 НПК.

В практиката на европейския съд в Страсбург са изведени редица принципни постановки, свързани с принципа за невиновност.

– Презумпцията за невиновност може да бъде нарушавана не само от държавни органи ,реализиращи наказателния процес, но и от всеки друг орган, представител на държавата като председателя на парламента, премиер, министър, полицейски служители и т.н. Според европейския съд подборът на думите, които представителите на държавите ползват в своите изявления преди дадено лице да бъде признато за виновно, е от изключителна важност. Съществува фундаментална разлика от това да кажеш, че някои просто е заподозрян и декларацията в която се твърди, че лицето е извършило престъплението при липса на окончателна присъда.

– Най-съществената последица от презумпцията за невиновност се свързва с въпроса за тежестта на доказването. Благодарение на тази презумпция обвиняемият няма тежест на доказване и това е правило без изключение

– Втората последица се свързва с правилото, че всяко съмнение за вина трябва да се тълкува в полза на обвиняемия, като се приеме, че той е невинен. Уведомяването на съда за предишни осъждания не е нарушение на презумпцията. Когато делото се прекратява на  основание като изтекла давност или амнистия, за да не се наруши презумпцията за невиновност, делото трябва да се прекрати, но само със съгласието на обвиняемия. При прекратяване на производството и постановяване на оправдателна присъда, трябва да се избягват всякакви изрази, поставящи невинността на обвиняемия под съмнение.

 

Б) Правна същност на презумпцията за невиновност (ПЗН) – презумпцията за невиновност не е правна презумпция, защото:

 

– при презумпциите в правото има факт, наричан презюмиращ, и които се доказва. Презюмираният факт не се доказва, а се счита за доказан щом е доказан презюмиращия. При презумпцията за невиновност няма нито презюмиращ, нито презюмиран факт, защото когато едно лице се привлече като обвиняем, то се счита за невиновно ex lege по силата на закона без да е нужно да se доказва какъвто и да било факт.

 

– презумпциите в правото съкращават пътя на доказването, докато, презумпцията за невиновност точно обратното. Тя не само че не съкращава пътя на доказването, а именно тя осигурява обективно, всестранно и пълно разследване.

 

-презумпцията в правото обичайно се потвърждават, защото те се базират на най-често срещаните връзки между нещата и явленията, докато при ПЗН точно обратно. Те най-често се опровергават, ако се вземе предвид съотношението на броя на осъдителните и броя на оправдателните присъди.

 

Презумпцията за невиновност е уредена в чл. 16 НПК, но разпоредбата е класическа декоративна правна норма, защото според този текст обвиняемия се смята за невинен.

Какво означава това?

Как се съотнася ПЗН и принципа за вътрешното убеждение по чл. 16 НПК?

 

Първо, презумпцията е обърната към законодателя, т.е. в едно право, където съществува правилото, че обвиняемият се смята за невинен –  трябва да предвиди такива гаранции, така казано права и задължения, които ще гарантират – няма да може да се третира обвиняемият като виновен. Прокурорът, внасяйки акт, е убеден че лицето е виновно но съществуват гаранции, че няма да бъде третиран като виновен. Вътрешното убеждение не може да дерогира процесуалния режим, които не позволява обвиняеми да бъде третиран като виновен.

 

Второ, глаголът „се смята“, употребен в чл. 16 НПК неслучайно е употребен в безадресатната си форма, за да е ясно, че тази разпоредба не създава конкретно задължение за конкретен държавен орган да смята обвиняемия за невинен. Нито държавен орган в наказателния процес, нито другите органи на държавна власт е важно дали смятат обвиняемия за виновен или не. В тази връзка единствено важно е да не правят официални изявления, че обвиняемият е виновен преди решаването на казуса. Дълбокото съдържание на презумпцията за невиновност може да се узнае само ако се съпостави с вътрешното убеждение за  виновност, до което достига един или друг орган в наказателния процес.

ПЗН и вътрешното убеждение са две величини от различен правен порядък и затова не бива нито да се съпоставят, нито да се съотнасят едно към друго. Прокурорът по силата на чл. 246 НПК може да внесе обвинителен акт само когато е убеден, че обвиняемият е виновен. Първоинстанционният съд може да осъди, когато е убеден във вината. В такъв случаи може ли да са убедени във вината и да го смятат за невинен? Очевидно не !  И това е причината презумпцията за невиновност и вътрешното убедени за невиновност да не могат да се съотнасят и съпоставят. Всъщност ПЗН е едно принципно правило, което веднъж установено в закона, задължава законодателя да създаде такъв процесуален режим, които режим да гарантира, че обвиненото лице в никои момент няма да може да се третира като виновно лице.

 

Ето какъв е този режим по българския НПК:

 

– тежестта да се докаже обвинението лежи върху прокурора чл. 103 (1) НПК и тази тежест никога не може да бъде прехвърлена върху обвиняемия.

– обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 103 (2) НПК

– не може да се правят изводи във вреда на обвиняемия, ако е отказал да даде показания или не е доказал възраженията си – чл. 103(3) НПК

–  обвиняемият може да дава или да откаже да дава обяснения. Обвиняемият може да дава обяснения, колкото пъти желае. Той винаги може да дава обяснения без никакви фатални срокове. Може да дава включително неверни обяснения. Това поведение на обвиняемия не може да се отчита като отегчаващо вината обстоятелство, а за неверни обяснения не носи наказателна отговорност, както свидетелите.

– нито обвинението, нито присъдата може да се базират само на едно самопризнание чл.116 НПК

– присъдата не може да почива на предположения, а обвиняемият се признава за виновен само когато обвинението е доказано несъмнено  – чл. 303. От този текст може да се направи и друг извод – че по нашия НПК, макар и правилото да не е формулирано изрично, всяко съмнение се тълкува в полза на подсъдимия.

– обвинението и присъдата не могат да се основават само от данни на СРС – чл.  177(1) НПК.

– обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на анонимни свидетели.

– не може да се разпитва по делегация освен чрез видео конференция, и то ако е извън България – чл. 115(2) и чл.137 (2) НПК.

– по отношение на обвиняемия не могат да се прилагат мерки за принуда, освен предвидените в НПК.  И в повечето случаи се налагат от съд ! 

– на досъдебнната фаза мерките за принуда се отменят по силата на закона (ex lege),  когато са изтекли 8 месеца, респективно една годи на и шест месеца –  чл. 248 НПК

– мерките за принуда след реформата през 1999г. се налагат винаги от съда , а по изключение, когато са наложени от друг държавен орган, винаги е предвидена възможност за обжалване.

 

Всички тези правила намират приложение, защото обективно по силата на закона обвиняемият се смята за невинен и тези правила не могат да се дрогират. Тяхното действие продължава независимо, че един или друг държавен орган в наказателния процес е стигнал до убеждението, че обвиняемия е виновен.

 

16. Разкриване на обективната истина в наказателния процес

 

1.Същност на принципа.

 

КРБ в чл. 122(1) използва изразът „разкриване на истината“, а НПК в чл.13-  „разкриване на обективната истина“. В англо-американското право става въпрос за разкриване на формалната истина –  в това право се приема, че истината е такава, каквато е в кориците по делото. В Европа най-често не става въпрос за формална истина, а именно за разкриване на обективната истина. Принципът е установен в НПК от чл. 13, но от тази разпоредба е трудно да се узнае какво е съдържанието на този принцип, защото:

 

1) както е видно от чл.13, законодат е установил този принцип чрез установяване на едно общо задължение за държавните органи да разкрият обективната истина. При това задължението е установено за всички държавни органи. Според нашия закон принципът е равнозначен на това да бъде разкрита обективната истина.

2) Освен това в тази връзка не е съобразено, че отношение на разкриване на обективната връзка имат не само държавни органи, но и някои граждани – на първо място граждани, защитаващи представлявани права и законни интереси и за които граждани чл. 98 (1) НПК създава задължение да разкриват обективната истина за всички факти в полза на лицето, което защитават., граждани, които технически подпомагат дейността на държавни органи също имат задължение да съдействат чрез своите показания, заключения, преводи, тълкувания и други познания за разкриването на истината за едни или други конкретни факти.

От разпоредбата на чл. 13 НПК нито е ясно съдържанието на обективната истина, нито е ясно от кои критерии трябва да се ръководим при решаването на въпроса, дали по това дело е разкрита истината, или по друго има съдебна грешка.

 

2. Понятието обективна истина

 

В съдебната  практика и в редица решения на ВС и ВКС се приема, че истината по делото е разкрита, когато е установено тов,а което действително е станало в живота. В доктрината е прието, че обективната истина е установена, когато фактическите положения, приети за установени, когато правилно отразяват/ съответстват/, съвпадат с доказателствата по делото /обоснована присъда/. Друг е въпросът, че постановения акт трябва  да е впълна мяра обоснован и въпреки това обективната истина може да не е установена, защото този доказателствен материал е манипулиран, свидетелите са дали неверни показания, вещото лице е дало невярно заключение и т.н.

Разкриване на обективната истина по наказателни дела в доктринатра а и практикатра се приема, че е достижима цел. Три аргумента:

 

– по наказателно дело не се доказва човешкото деяние такова, каквото е оставило многобройни следи в обективната реалност. По делата се доказват няколко факта само и това зависи от състава на престъплението. Иначе казано обективната истина е достижима благодарение на описаните престъпни състави в НК.

– защото освен състав на престъпление в НК, в НПК има предмет на доказване. Предметът на доказване по чл. 102 и неговото функционално значение е да се сложат рамки в процеса на доказването.

-в наказателния процес не се доказват нито общи правилам нито общи закономерности, а се доказва съществуването или несъществуването на няколко факта, и то не всички особености на тези факти, а само тези, от които се изисква съставът на престъплението.

 

Нашият НПК в две хипотези легално признава и приема че има случаи, когато, да се разкрие обективната истина е невъзможно. Това са всички случаи, когато макар да е направено всичко възможно, макар да са извършени всички действия и макар да са събрани всички доказателства – не може да се докаже или деянието, което е извършено, или не може да се докаже извършителя – чл. 243 (1) т.2, а в съдебната фаза се постановява оправдателна присъда по чл. 303.

 

17. Оценка на доказателствени материал по вътрешно убеждение

 

1. Същност на принципа.

 

Установен е в чл .14 НПК  и от текста могат да се направят следните изводи:

 

1) разпоредбата на чл. 14(2) забранява използването на формални доказателства. Формални са тези доказателства, за които в закона се предписва каква е тяхната доказателствена  стойност. Вярно, че чл.18(2) не забранява предустановени доказателства, но такива в нашия процес, а и съвременните модерни наказателни процедури няма, защото са несъвместимост. Предустановни са тези доказателства, за които в закона е предвидено, че само чрез тях могат да се доказват определени доказателства.

2) От чл.  14(1) е видимо, че принципът важи за всички държавни органи.

3) От същия текст е видно, че предмет на оценка по вътрешно убеждение са събраните и проверените по делото докзателства. По вътрешно убеждение се оценяват доказателства и по вътрешно убеждение се изграждат фактическите положения, които се приемат за установени. В същото време от чл. 14(1) е видно, че не е обект на оценка по вътрешно убеждение самият закон, защото накрая на изречението на ал.1 е използван изразът „като се ръководят от закона“. Законът не се тълкува и прилага по вътрешно убеждение. При неговото тълкуване трябва да се разкрие съдържанието, което е вложил в текста на закона неговия създател.

4) От разпоредбата на чл. 14(1) е видно, че законодателят се е опитал да уточни съдържанието на този принцип, имайки предвид най-напред неговото субективно измерение, което е отразено като убеждение. А що се отнася до обективната страна на вътрешното убеждение, тя е уточнена с израза, че вътрешното убеждение трябва да е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото, ръководено от закона.

 

2. Вътрешното убеждение от субективна страна.

 

Според доктрината– субективната страна на вътрешното убеждение е субективната увереност в държавния орган, която изключва всякакво съмнение в правилността или неправилността на известно положение и готовност да се действа съобразно тази увереност. В НПК съществува правилото на  чл. 303(2),  че съдъта не може да почива на предположения и ,второ, в практиката ВС приема, че съдът трябва да е твърдо убеден в съществуването или несъществуването на дадени факти. Съдът може да осъди подсъдимия само когато е напълно убеден, че подсъдимият е виновен и че за вината му няма и ни най-малко съмнение.

Когато е нарушено вътрешното убеждение от субективна страна, резултатът от това нарушение е, че постановеният акт е необоснован. Когато е нарушено вътрешното убеждение от субективна страна, това означава, че държавният орган е допуснал логическа грешка при оценката на доказателствения материал, която е довела и до фактическите положения, приети за установени.

 

 

3. Вътрешното убеждение от обективна страна.

 

Първо, вътрешното убеждение има своя обективна страна, защото то не е въпрос на интуиция, а защото се базира на събраните и проверени по делото доказателства. За да е правилно построено вътрешното убеждение и от обективна страна, то трябва да се базира на всички доказателства събрани и проверени чрез обективно, всестранно и пълно разследване. Трябва да се базира на доказателства единствено и само събрани и проверени по реда на НПК и всички доказателства по делото трябва да бъдат оценени по отделно в тяхната съвкупност.

Когато е нарушено вътрешното убеждение от обект страна, резултатът е съществено процесуално нарушение. Според константната практика на ВКС, вътрешното убеждение от обективна страна ще бъде винаги нарушено и е налице съществено процесуално нарушение, когато държавният орган при входиране на вътрешното си убеждение винаги е … не е обсъдил всички, а само някои от доказателствените материали по делото.

Второ, съществено процес нарушение е изопачаването, извращаването на доказателствения материал.

Трето, има съществено процесуално нарушение, когато органът се е позовал на материали, които не са събрани и проверени по НПК или се е позовал на материали, които не се намират по делото. Съществено проц нарушение е случаят, когато държавният орган не е обсъдил противоречията в доказателствения материал. Съществено процес нарушение е противоречието между мотивите на акта и неговия диспозитив. СПН е когато мотивите са противоречиви, алогични и неразбираеми, в които случаи ВКС приема, че акта няма мотив, а това е абсолютно процесуално нарушение.

 

 

 

 

 

 

18. Публичност. Изключения.

/02.11.2015/

 

1. Същност на принципа.

 

Изискването на публично разглеждане на делата е установено в чл. 6 (1) от ЕКЗПЧОС. В практиката на европейския съд отдавна е прието че изискването за публично разглеждане на делата е единият от елементите за справедлива наказателна процедура. Не можем да говорим за справедлив процес, ако същата тази процедура не е публична. Значението на този принцип бе изяснено наскоро от ВКС в ТР 4 от 2014 година. В него е прието, че публичността е процесуална ценност, която гарантира справедливостта на съдебния процес. Публичността осигурява прозрачност на процедурите чрез информиране на обществото пряко или чрез медиите за механизма на правосъдието у нас. Чрез публичността на съдебния процес се гарантира и друго право с фундаментално значение, каквото е правото на обществото да плучава инфромация, която е от обществено значение. Чл. 6 ЕКЗПЧОС установява редица изключения, които са в интерес на непълнолетните, обществената сигурност, на националната сигурност и в интерес на нравствеността, на личния интерес на страните – отразени са и в НПК. В българския НПК принципът е установен в чл. 20, според който текст, съдебните заседания са публични. От тази разпоредба се правят два извода.

Първи извод, публичността се отнася не до съдебно производство, а само до съдебните заседания. Очевидно, че за досъдебното производство публичността е изключена. На тази фаза правилото е, че досъдебното производство е тайно. Публичността се отнася до всички съдилища и всички инстанции, до всички съдебни заседания и всички разглеждания на съдебни дела.

Втори извод, съдебното заседание да е публично, че всеки гражданин които пожелае може да присъства при разглеждане на делото, а съдът не може да изисква мотиви на гражданите, нито може да откаже това.

 

 

 

2. Изключения от принципа– три вида/хипотези

 

– разглеждане на делото при закрити врати чл. 263 НПК. Делото се разгл при закрити врати, когато трябва да се пази държавна тайна. От Закона за класифицираната информация приложение номер едно към чл. 25 от закона – определние са обстоятелствата, коитп са държавна тайна. До 2013 г т.8 от това приложение –  държавна тайна са и всички данни получени чрез специални разузнавателни средства, защото са свързани с вътрешната сигурност на страната. В края на 2013 година таззи т.8 приложение номер 1 беше отменена и тогава ВКС издаде ТР от 2014 година, в което се прие че „наличието по делото на данни, получени чрез СРС не е достатъчно основание за разглеждане на делото при закрити врати“. Съдът самостоятелно трябва да прецени дали тези данни получени чрез СРС са държавна тайна. И само тогава разглежда делото при закрити врати. Впрочем тази промяна се наложи, защото бяхме осъдени по делото „Николова и Вандова срещу България“ и др.

 

– Втората хипотеза – когато това се налага за запазване на нравствеността. Когато съдът разпитва анонимен свидетел, престъпление по Гл. “Разврат” от НК или убийство по особено жесток начин;

 

-когато трябва да се предотврати разгласяване от интимния живот на гражданите. За последния случаи – няма за кого точно

 

– когато трябва да се разпита малолетен и непълнолетен свидетел които са в същото време е пострадал от престъпление

 

Изводи:

 

1. При разглеждане на делото при закрити врати публичността не е изключена по един абсолютен начин, защото когато делото се гледа при закрити врати, това не се отнася до страните. Те винаги присъстват.

 

2. Дори когато делото се гледа при закрити врати, председателят на състава може и да разреши присъствието и на външни лица, както и всеки подсъдим може да посочи едно външно лице, което да присъства – когато иде реч за държавна тайна и анонимен свидетел.
3. При закрити врати може да протече цялото съдебно заседание, но може и само отделни действия. Що се отнася до прочитането на присъдата, то тя трябва винаги да се прочита публично независимо, че делото се води при закрити врати. Второ изкшюченое, когато публичност засяга само отделни шицачл265. Това са непълнолетните, и въоражбените лица освен охраната. Третото изключение е, когато се изключва публичността като санкция за неправомерно поведение чл. 267 (4). Когато граждани от публиката нарушава реда. Съдът е компетентен да ги отстрани от заседанието.

 

 

19. Непосредственост и Устност

         /26.10.2015г./

 

1. Принцип на непосредствеността.

а/ Обща характеристика. Принципът е установен в чл. 18 НПК и от текста могат да се направят следните изводи:
-принципът се отнася до всички държавни органи
-принципът се отнася до цялото наказателно производство
-принципът не е само деклариран; чрез диспозицията на чл. 18 се формулира дефиниция на същия. Затова е верен изводът, че съдържанието на този принцип се свежда до задължението на държавните органи лично да извършват (а само не да участват при извършването!) действията по разследването и в решенията си да се позовават на доказателства, които са събрали лично.
-този принцип, както е видно от края на изречението на чл. 18 отнапред е формулиран от законодателя с изключения.
Извод: изразът по чл. 18 „лично да събира и да проверява доказателствата” не е равнозначен на израза „лично да присъства при извършване на действието”, нито пък на израза „лично да участва при извършване на действието”. Принципът е лично да извършва действието.
б/Този принцип най-пълно се проявява в дейността на съдебните органи(а не на органите на съдебната власт). Ето аргументите за този извод:
-съдът лично извършва следствените действия, лично събира доказателствата и се позовава само на такива, каквито е събрал лично. За това, ако на досъдебната фаза са събрани и проверени всички доказателства, при това при пълно спазване на закона съдът отново ги събира и проверява. Съдът не може да се позове директно на доказателство, събрано на досъдебна фаза – трябва пак да го събере и пак да го провери.
-само съдът при осъществяване на своите функции НЕ Е  взаимозаменяем, той е неизменен при упражняване на правомощията си. Това е вярно, защото съгласно чл. 258 НПК, ако един съдия или съдебен заседател не може да продължи участието си по делото и бъде заменен с друг, делото започва отначало. Това не важи ако по делото е бил привлечен да участва запасен съдия или съдебен заседател ( чл. 260).
-съдът действа при изискването за непрекъснатост на съдебното заседание, което значи че след като изслуша съдебните прения и последната дума, той не може да разглежда други дела преди да постанови присъда по това дело. Това е чл. 259.
            в/в дейността на прокурорските органи принципът намира приложение като голямо изключение, защото:
-прокурорът като правило в своите актове се позовава на доказателства, които не е събрал и проверил лично, защото те са събрани и проверени от разследващия орган, чиято основна функция е именно тази.
-прокурорските органи са взаимозаменяеми, те не са неизменни при извършване на дейността си. Когато прокурорът се замени с друг, делото продължава и не се повтарят извършените действие и събрани от него доказателства.
-всъщност този принцип ще намери приложение в дейността на прокурорските органи само когато те са се възползвали от правомощията по чл. 46 НПК (цялостно разследване или отделни действия по разследването).
-в дейността на разследващите органи този принцип не намира така пълно проявление, както при съда, но проявлението му е по-широко отколкото в дейността на прокурорските органи, защото:а/основна функция на разследващия орган е да извършва действия по разследване и да събира доказателства. Затова в своите актове той се позовава на лично събраните от него доказателства. б/ разследващите органи обаче не са неизменни, защото ако един разследващ орган бъде заменен с друг разследването продължава.
-този принцип не намира пълно приложение в дейността на разследващите органи, когато разследването е било извършено в екип от няколко разследващи органи.

 

 

2. Устност. Принципът е установен в чл. 19 НПК. От текста се правят а/следните заключения:
   -принципът намира приложение и в двете фази на наказателния процес, защото в чл. 19 се употребява изразът „наказателно производство” и намира приложение в дейността на всички държавни органи.
   -принципът е установен с изключения отнапред, както е видно от края на изречението на чл. 19.
   -чл. 19 само декларира съществуването на такъв принцип, без да се съдържат в нормата дори някакви индиции за съдържанието на същата.
   б/ според доктрината според проф. ПАВЛОВ съдържанието на този принцип намира проявления в две насоки:

–обясненията на обвиняемия и показанията на свидетеля задължително се дават УСТНО. Ако не са депозирани устно, те се считат невалидни. В тази връзка е очевидно, че устността е условие за валидност на показанията и обясненията като устно доказателствено средство. Но това не значи, че са невалидни като доказателства.
-исканията, бележките и възраженията, които се правят хода на процеса по начало трябва да се правят устно. Ако са направени писмено, задължително се прочитат. Очевидно, че за исканията, бележките и възраженията устността не е условие за тяхната валидност.
Според Н.Ч. устността като принцип на процеса намира приложение и в следните насоки:
-съдебните прения по наказателни дела не могат да са писмени, задължително са УСТНИ. Ако страната е написала своята реч предварително, трябва да я прочете преди да я даде на съда.
-последната дума на подсъдимия винаги се произнася устно.
-присъдата, за да породи своите правни последици трябва да бъде прочетена в съдебното заседание. Очевидно, че прочитането на присъдата е един от конститутивните й елементи за нейната действителност.

Изключения от принципите на устност и непосредственост:
1. Прочитане показанията на свидетелите – чл. 281
2. Чл. 279 прочитане на обясненията на обвиняемия
3. Задочно производство – чл. 269, ал. 3
4. Разпитите по делегация – чл. 138, ал. 7
5. Право на свидетеля да си служи с писмени бележки за цифри, дати и др. – чл. 122, ал. 1.

 

 

20. Състезателност. Равни права на страните.

/02.11.2015/

 

1/ Европейски стандарти. Същност на принципа.

 

Този принцип се разглежда в европейското право и практика в две самостоятелни части. Първата е равенството на оръжията и равенство на средствата и втората част е право на състезателен наказателен процес. Какво означава равенство на оръжията или средствата? Това означава на страните да са предоставени и осигурени равни възможности, за да може всяка страна да обоснове собствената си теза. Право на състезателен процес –  предоставена и осигурена възможност на странната да постави под съмнение или да обори тезата на противна ата страна. В европейското право и практика гаранциите за този принцип са обобщени така:

 

– страните трябва да имат еднакъв достъп до материалите по делото;

– страните трябва да имат еднакво право да правят копия по делото;

– всяка страна трябва да има гарантирана възможност да се противопоставя на доводите на другата страна;

– четвърта гаранция, страните трябва да имат равни възможности да призовават свидетели и вещи лица и равни възможности да изискват техния разпит при същите условия;

 

Този принцип е установен в чл. 12 НПК без обаче да е разкрито неговото съдържание, защото ал. 1 гарантира, че съдебното производство е състезателно, а страните имат равни права. Трето, въпросът на кои условия трябва да отговаря една процедура, за да бъде обозначавана като състезателна процедура?

 

– Първо условие, за да е  в съответствие  процедурата, трябва да се обособят и ясно разграничат трите основни функции – по обвинение, по защита и функция по ръководство и решаване.

 

– Второ условие – органът, който осъществява обвинението и органът, който осъществява функцията по ръководството и решаването, трябва да са различни ,независими и да не са подчинени един на друг.

 

– Трето условие – съдът, пред които се осъществява състезанието, трябва да отговаря на следните изисквания по европейските стандарти – той трябва да е създаден в съответствие със закона. Второ, съдът трябва да има пълна компетентност. Това означава да има правомощия да разглежда както фактическата, така  и правната странна на спора. Трето, съдът трябва да е независим и трябва да е безпристрастен. Страните трябва да имат равни права. Според проф. Ст. Павлов, страните имат равни права, когато едната страна, за да осъществи своята функция по обвинение, разполага с такива процесуални права, с каквито разполага и противоположната страна, за да осъществи пълноценно своята функция по защита.

Според проф. Чинова, страните имат равни права, когато разполагат с еднакви възможности при допускането, събирането , проверката и оценката на събрания материал. По европейски стандарти страните имат равни права, когато разполагат с равни възможности както да обосноват собствената си теза, така и да оборят тезата на противната страна.

От изложеното до тук е очевидно, че както по европейските стандарти, така и нашия НПК, става въпрос не за еднакви, а за равни права на страните. Така е, защото страните, бранейки противоположни позиции, не могат да имат еднакви права. Техните права са именно равни, а не еднакви, защото те са различни на брой и по обем и защото правата по страните не са еднакви, защото са различни по  дълбоко посъдържанието си. За да подчертаем това, че говорим за различни права, НПК си служи понякога с различен словесен изказ – правото на прокурора, а на подсъдимия право на жалба. Освен това, когато НПК си служи с еднакъв изказ, то е различно по съдържание, защото подсъдимият ще упражни своето право на доказателствени искания, когато му диктува интереса, докато прокурорът винаги е длъжен – независимо чий интерес диктува това. Различни по обем и различни по съдържание, за да се гарантира тяхното равенство, и това е така, за да се гарантира равенство на техните права.

За да е съответната процедурата състезателна, страните освен да имат равни права, трябва да бъдат и равнопоставени. Какво ознчава това? Страните са равнопоставени, когато законът съдържа достатъчно гаранции, че съдът ще решава по еднакъв начин направените искания, бележки и възражения от различните страни.

В НПК от1897г  е имало разпоредба, когато прокурорът е направи доказателствено искане, съдът не може да не го уважи, но когато такова искане е направено от подсъдимия, съдът суверенно решава дали да уважи или да не уважи. Очевидно липсата на равнопоставеност винаги ще елиминира равните права установени в съответния закон.

 

Извод! В нашето съдебно производство в пълна мяра отговаря на тези изисквания и затова е класическа състезателна наказателна процедура. В същото време чл. 12 (1) НПК, според който съдебното производство е състезателно, е недокрай актуална редакция по своето съдържание.  В чл. 12 не е съобразено, че след въвеждането на съдебния контрол върху досъдебната дейност има и състезателност и на досъдебната фаза. Примерно –  състезателна е процедурата, по която се налага мярката за неотклонение „задържане под арест“, съставена е процедурата по освобождаване на обвиняемия от длъжност, по налагането на забрана обвиняемия да доближава пострадалия. Състезателни са и процедурата по налагането на обезпечителните мерки. Верен е изводът че състезателността намира проявление непълно и в досъдебната фаза.

 

 

 

Принцип на състезателността и служебното начало –  за съда,  съдът е длъжен да събира служебно доказателства и без да е имало такива искания. В тази връзка в доктрината са се оформили и до днес и в исторически план две противоположни тези –  първата е, че когато съдът има компетентност служебно да събира доказателства, това е несъвместимо с принципа на състезателността и той е очевидно компрометиран. Не може да има състезателност, когато съдът събира служебно доказателство.

 

Втората теза –  проф. Стефан Павлов– според него задължението на съда служебно да събира доказателства не само че не може да компрометира принципа на състезателността, но това задължени на съда е единият от елементите на принципа на състезателността. Според него, можейки съдът служебно да събира служебно доказателства, именно по този начин може да се гарантира равенството в правата на страните..

 

Спорд ас. д-р Ив. Цонков– принципът задължението на съда да събира доказателства не е несъвместимо с принципа на състезателността, но това задължение не е елемент от самото съдържание на този принцип. Задължението на съда да събира доказателства служебно е оснмовна процесуална гаранция не само за пълноценното реализиране за принципа на състезателността, но и на обективната истина, принцип на оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение и т.н.

 

 

23. Участници, страни, субект.

/23.11.2015 г. – Чинова/

 

1. Понятието участници в наказателния процес може да се дефинира по два начина. Това са всички държавни органи и граждани, които притежават едни или други процесуални права или процесуални задължения, за да могат да вземат участие в наказателния процес.

Участниците в наказателния процес са субектите на наказателнопроцеауалните ПО.

 

2. Субект на наказателния процес – това понятие може да се дефинира като се ползват три негови белега:

 

а) субектите в наказателния процес са държавни органи или граждани,  осъществяващи поне една функция в процеса;

б) субектите на наказателния процес защитават свои или представлявани права и законни интереси;

в) само субектите на процеса са и субект на процес на доказване, защото само те имат право да участват при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствения материал.

 

Изводи!

 

А) ако имаме предвид тази дефиниция ще се направи верен извод, че всички субекти са участници в процеса, но не всички участници са субекти на процеса. Не са субект гражданите , подпомагащи технически и не защитават свои или представлявани права и интереси. Няколко във връзка със субектите на процеса

 

Б) Всеки субект осъществява функция без значение дали основна или допълнителна. В наказателния процес всеки субект осъществява една функция, но има случаи, когато един субект осъществява повече от една функция. Например прокурорът и разследващите органи на досъдебното производство осъществяват функция по обвинение и по ръководство и решаване.

 

В) Трето, субектите са еднолични и колегиални. Единствения колегиален субект на нак процес е съдът.

 

Г) Субектите в наказателния процес са неизменни, т.е. такива които остават едни и същи в хода на процеса и има субекти, които не са неизменни и не остават едни и същи в хода на процеса. Субекти, които са неизменни са: обвиняемия, пострадалия – остават тези които защитават свои материални права и законни интереси. Абсолютно необходими субекти, за да се реализира процеса – държавни органи и лица, защитаващи свои права и законни интереси, а също и обвиняемия – при задочното производство има обвиняем, но той не участва.

 

3. Понятието страни– страните са субекти на наказателния процес в неговата съдебна фаза, които осъществяват функция по обвинени или функция по защита. Съдът не е страна.

Според  Стефан Павлов страните са субектите на наказателбуя процес в неговата съдебна фаза, които повдигат и обосновават обвинението и от друга страна, тези които отговарят на  обвинението. Не и харесва това определения на Чинова, защото трябва да се изяснява.

В българската правна литература(акад. Ст. Павлов) страните се свързват със обосноваване на обвинението и защитата по обвинението. Тази дефиниция не е напълно адекватна на съвременния ни наказателен процес и затова би трябвало да се възприеме дефиницията на това понятие, която е дадена от гл. ас. д-р Ивайло Цонков в теория и практика на съдебното производство по наказателни дела. Според тази дефиниция във всяка точка на конфронтация на мнения на тези или интереси се очертават противостоящи страни. Благодарение на тази дефиниция става ясно, че има процедури при които не се обосновава обвинение и не се осъществява защита по обвинение, а има страни. Например има страни при споровете и процедурите, свързани с налагането на мерки на принуда, по кой – ред общи или особените правила, споровете за подсъдност, спорове за отвод, при процедурите, свързани с обжалването при спиране и подновяване на делото. Ако се възприеме тази дефиниция, ще стане верен и изводът, че състезателност има, но не само в съдебната фаза, а и на досъдебната фаза на процеса.

 

 

24. Съдът – главен субект на наказателния процес. Състав на съда. Актове на съда.

/30.11.2015 г. – Чинова/

 

1. Съдът е главен субект на наказателния процес ! Кои са съображенията за верността на този извод?

 

а) единственият държавен орган,  субект на наказателния процес, който действа като колегиален орган,  когато за престъплението се предвижда над 5 години лишаване от свобода. Когато по делото участват повече прокурори или повече защитници, те не действат като колегиум при предвиден кворум и мнозинство, а всеки от тях действа самостоятелно и в същото време съгласувано с другите прокурори или защитници.

 

б) съдът е единственият държавен орган , който може да реши делото по същество и окончателно. Когато прокурорът прекратява наказателното производство, това също е решаване по същество, но има съдържателна разлика, защото ако това постановление не е обжалвано пред съд  на основание чл. 243 НПК,  главният прокурор може да го отмени при това до изтичане на давността на самото престъпление. Затова няма съмнение, че актът на прокурора, с който се прекратява производството, е задължителен за всички и влиза в законна сила, но за разлика от съдебните актове, това постановление не се ползва с последиците на неотменимостта заради чл. 243 (9) НПК.  Затова е верен изводът, че то няма сила на пресъдено нещо така, както имат съдебните актове.

 

в) Само съдът постановява своите актове в името на народа и само този орган може да признае подсъдимия за невинен или виновен и да му наложи наказание. Когато прокурорът прекратява производството на реабилитиращо или нереабилитиращо основание, той не признава обвиняемия за виновен или невинен. Само съдебните органи не са взаимно заменяеми, а са неизменни при извършването на дейността си. Само съдът … при всички основни принципи на наказателния процес.

 

г) съдът ръководи дейността на всички участници в процеса включително и на прокурора. Всички са длъжни да се подчинят на процесуалното му ръководство включае и прокурора. Решаващият аргумент, доказващ тезата, че съдът е главен субект, но не само на съдебната фаза, а на целия наказателен процес, се извежда от установения през 1999 година пълен съдебен контрол над извършваната досъдебна дейност.

 

 

2. Съдебен контрол – съдебния контрол, който се осъществява в хода на досъдебната дейност може да се обобщи в две големи групи – съдебен конторл, които се осъществява в хода на разследването и съдебен контрол, осъществяващ се след като приключи досъдебното производство.

 

А) съдебен контрол, който се осъществява в хода на разследването от своя страна може да се класифицира в следните подгрупи, които са 4 на брой:

 

– предварителен съдебен контрол –  този контрол се обозначава като предварителен, защото се осъществява преди да е извършено самото действието. Формите на този вид съдебен контрол са даването на разрешение от съда на извършване на изземване, обиск ,освидетелстване, претърсване, когато тези действия не са неотложни, даване на разрешение за ползване на СРС, даване на разрешение за вземане на образци за сравнително изследване и за изземване на пощенска или телеграфска кореспонденция включително и електронна поща. Всички тези действия се извършват винаги с предварително разрешение на съдия.

 

– последващ съдебен контрол – обозначава се така, защото се осъществява след като вече действието е извършено. Формите на този вид съдебен контрол са: одобряването от съда на протокола от извършеното претърсване, изземване, обиск и освидетелстване, когато са били неотложни. Контролът, който се осъществява при обжалването пред съда  на мярката за процесуална принуда „забрана на обвиняемия да напуска пределите на страната“ и мярката за неотклонение „задържане под стража“. Тези мерки се обжалват пред съда, защото за разлика от всички други, те се постановяват от органите на досъдебното производство, а не от съда.

 

– текущ съдебен контрол  – обозначава се така, защото се осъществява към момента на извършване на действието. Формите на този вид съдебен контрол са: разпит на обвиняем или разпит на свидетел пред съдия. Съдията контролира законността на извършеното действие.

 

– решенията, които се вземат, и действията, които се извършват, но само от съд –  Форми – само съд може да постанови мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, „подписка“, „гаранция“. Само съд може да постанови и мерките за процесуална принуда – „отстраняване на обвиняемия от длъжност“, „настаняване на обвиняемия в психиатрия“, „забраната на обвиняемия да доближава пострадалия“ и постановяване на мерки за обезпечаване на гражданския иск, глобата и конфискацията.

 

 

Б) Съдебен контрол, осъществяван след приключването на досъдебното производство- има няколко форми.

 

– производството пред съда, когато е обжалвано постановлението за прекратяване на производството –  подлежи на двустепенен съдебен контрол;

 

– производството, което се осъществява при обжалване на постановлението за спиране на производството;

 

– връщането на делото на прокурора от съдията докладчик в първия стадий на съдебната фаза за поправяне на допуснатите съществени процесуални нарушения;

 

– когато първата, втората и касационната инстанция връща делото на прокурора поради допуснати нарушения на закона’

 

3. Състав на съда – уреден в чл. 28 НПК

 

Чл. 28. (1) Съдът разглежда наказателните дела като първа инстанция в състав от:

1. един съдия, когато за престъплението се предвижда наказание до пет години лишаване от свобода или друго по-леко наказание;
2. (изм. – ДВ, бр. 109 от 2008 г.) един съдия и двама съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание повече от пет години лишаване от свобода;
3. двама съдии и трима съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.

(2) При разглеждане на делата като въззивна инстанция съдът заседава в състав от трима съдии.

(3) При разглеждане на делата като касационна инстанция Върховният касационен съд заседава в състав от трима съдии.

(4) (Нова – ДВ, бр. 93 от 2011 г., изм., бр. 42 от 2015 г.) В производството по глава тридесет и трета компетентният съд заседава в състав от трима съдии, а при проверка на решенията по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 – в състав от петима съдии.

(5) (Предишна ал. 4 – ДВ, бр. 93 от 2011 г.) Председателят на съда, съдията-докладчик и председателят на състава се произнасят еднолично в случаите, предвидени в този кодекс.

а) Основания за отвеждане на съдиите и съдебните заседатели

 

25. Подсъдност на наказателните дела

/30.11.2015 г. – Чинова/

 

Казус- обвиняемият х е роден в Ямбол. По регистрация има настоящ адрес в София, а постоянен Айтос. В Бургас извършил престъпление по чл.142 НК и кражба по чл. 195т2. В Созопол извършил изнасилване по чл. 152(1), т. 2, а в София в съучастие с министър извършил подкуп по 301 (1). В Елхово извършил три кражби в съучастие с друго лице по 195, т.3 НК!

Кой съд е компетентен да разгледа делото за всяко престъпление. Има ли основани да се обединят всички или групи от някои с ла. Ако има основание за групиране, кой съд трябва да разгледа обединените дела или дело?

 

1. Общи правила за подсъдността

Подсъдността на делата по НПК се определя не ad hoc и не за всеки конкретен случаи по волята на страните, а се определя по НПК с императивни правни норми. Както е видно по чл. 35, в нашия НПК е предпочетена подсъдността на районен съд, защото те разглеждат по-голям брой дела. Идеята на законодателя е правосъдието да се осъществява по-близо до страните и те да имат реален достъп до правосъдие. Понятията подсъдност и компетентност имат различен смисъл, но са много тясно и при това функционално свързани. За рази връзка може да се формира следното правило- след като едно дело е подсъдно на един съд, то значи, че той е компетентен да го разгледа и ако еидн съд е компетентен да го разгледа, то значи че делото му е подсъдно. Очевидно е,  че понятията се употребяват от различни гледни точки. Правомощието на съда да разгледа делото е компетентността, а от гледна точка на делото е неговата подсъдност.

 

2. Видове подсъдност – чл. 35 НПК

 

а) Родовата подсъдност – чл. 35 НПК. Правилата на родовата подсъдност разпределят делата между различните по степен съдилища, когато те действат като първа инстанция. Затова е вярно, че правилата за тази подсъдност сочи не кой, а какъв съд трябва да разгледа делото като първа инстанция – дали районен или окръжен. Както е видно от чл. 35 (2) НПК, той изчерпателно изброява делата за кои престъпления са подсъдни на окръжен съд. Ал. 1 сочи че за всички други случаи е компетентен районният съд. Във връзка с родовата подсъдност е забележително, че СГС има изключителна компетентност, защото само този съд може да разглежда дела за престъпления, извършени от съдии, прокурори следователи, министри и т.н.

Важно е да се знае, че според практиката на ВКС, която е константна, при нарушаване на правилата на родовата подсъдност е допуснато съществено процесуално нарушение , но само когато делото е било подсъдно по чл. 35 на окръжен съд, а е разгледано и решено от районен съд. Ако делото е било подсъдно на районен съд по чл. 35 НПК, а е разгледано и решено от окръжен съд- няма съществено процесуално нарушение. Така е, защото съдиите в окръжен съд са по-опитни, а и съставите на ок са по- разширени.

 

 

 

б) Местна подсъдност – чл. 36 и 37 НПК

Правилата на местната подсъдност разпределят делата между еднаквите по степен съдилища , когато действат като първа инстанция. Затова е верен изводът, че тези правила сочат не какъв, а кой съд е компетентен да разгледа делото измежду многото районни и многото окръжни съдилища . Критерия, по който се разпределят делата по правилата на местната подсъдност, е района на съда, където е извършено престъплението.

В чл. 306 НПК са посочени и други специфични критерии за местна подсъдност при някои особени хипотези като например – делото е започнало в района на един, а е завършило в района на друг съд или ако не може да се установи къде е извършено. Важно е да се знае, че НПК урежда твърде особени правила. За подсъдност при престъпления, извършени в чужбина, според константната практика на ВКС нарушаването правилата на местната подсъдност не винаги е съществено процесуално нарушение. Такова е налице, но само когато заинтересованата страна е възразила и въпреки това делото е разгледано от местно некомпетентен съд.

 

в) Подсъдност по връзка на делата –  подсъдност по връзка на делата. При този вид подсъдност подсъдността на главното дело определя подсъдността на акцесорното дело. Целта на правилата на тази подсъдност е да се обединят повече дела и да се разгледат от един и същи съд при две комулативни изисквания – когато между делата има връзка и когато това обединяване е необходимо за разкриване на обективната истина. Подсъдността по връзка на делата е уредена в чл. 38 НПК. НПК познава няколко хипотези на този вид подсъдност:

–  няколко престъпления, извършени от едно лице – чл39 НПК;

–  когато няколко лица са извършили няколко престъпления – чл. 40 НПК ;

–  при съучастие;

–  при две или повече дела за различни престъпления и срещу различни лица – чл. 41 ;

 

г) Функционална подсъдност– определя кой съд е компетентен да разгледа делото като въззивна и кои е компетентен делото като касационна инстанция – чл. 45 НПК.

 

3.Спорове за подсъдност: чл. 44-вж.

 

Чл. 44. (1) Спорове за подсъдност между съдилищата се решават от Върховния касационен съд.

(2) Докато трае спорът за подсъдност, органите, при които делото е висящо, извършват само действията, нетърпящи отлагане.

 

4.Изземване на наказателни дела: чл. 43-вж

 

Чл. 43. Върховният касационен съд може да реши делото да се разгледа от друг, еднакъв по степен съд, когато:

 

1. много обвиняеми или свидетели живеят в района на другия съд;
2. подсъдимият или пострадалият е съдия, прокурор или следовател от района на съда, на който делото е подсъдно;
3. съдът, на който делото е подсъдно, не може да образува състав.

 

26. Разследващи органи

/21.12.2015г./

 

1. Между процесуалното положение и правомощия на следователите и на разследващите полицаи няма разлика. Този извод може да се докаже със следните аргументи чл. 11,12,13 НПК

 

а) Всички разследващи органи извършват дейност и събират доказателства, но само по реда на НПК. Затова следва, че всички разследващи органи извършват дейност, която е без изключение и винаги наказателнопроцесуална.

б) Способите за доказване, които използват разследващите органи са едни и същи.

в) От чл. 107(3) НПК не се прави разлика, защото според текста всички разследващи органи при извършването на дейността си трябва да бъдат обективни, т.е. длъжни са да събират доказателства в полза на обвинението, така и в полза на защитата. Както е видно от чл. 13 НПК, разпоредбата не прави разлика. Всички разследващи органи са длъжни да съдействат за разкриването на обективната истина (задължението да се разкрие обективната истина е еднакво за двамата). Както е видно от чл. 14 НПК, тази разпоредба не прави разлика. Всички органи действат по вътрешно убеждение. Видно от чл. 242, че прокурорът решава въпросите след приключване на разследването по един и същи начин без да има значение кой орган е осъществил това разследване.

г)  От чл. 196 и 146 (2), т. 2 НПК прокурорът осъществява надзор за законност и използва едни и същи методи и средства за това без да има значение кой разследващ орган е осъществил разследването.

д) Всички разселващи органи имат оперативна самостоятелност и в този смисъл също няма разлика, както е видно от 202 НПК.

е) Всички разследващи органи нямат процесуална самостоятелност, защото те нямат компетентност да решават нито въпросите, поставени в хода на процеса, нито въпросите след като се приключи разследването.

ж)  Разследващият орган без, значение кой е той, не може да се разпитва като свидетел –  нито за действията, които е извършил, нито за обстоятелства от предмета на доказването, както това е очевидно от чл. 118 (2) НПК.

 

 

 

2. Разследващите органи имат оперативна самостоятелност и това се доказва с :

 

Съгласно чл. 203 (2) НПК разследващите органи са длъжни в най-кратък срок да съберат необходимите доказателства. Какво следва от това? От тази разпоредба се правят 2 принципни извода:

 

– главната функция на разследващите органи е събирането и проверката на доказателства по делото. Тази разпоредба очертава и т. нар оперативна самостоятелност на разследващите органи. Това значи, че разследващите органи решават какви действия, кога и в каква поредност да ги извършат. Изисква се огромен потенциал. С други думи прокурорът няма компетентност нито да разрешава, нито да нарежда, нито да дава съгласие за действията, които извършва разследващия орган. Оперативната самостоятелност на разследващите органи няма абсолютни измерения. Тя е в известен смисъл ограничена и ограниченията на оперативната самостоятелнмост следват от два текста на НПК – чл. 203 (2) –  разследващите органи, като събират доказателствата, се ръководят от закона и вътрешното си убеждение , но съгласно изричното изискване на този текст, те трябва да се ръководят и от указанията на прокурора. Това означава че прокурорът може да дава всякакви указания включително и указания, свързани с оперативната им самостоятелност.

Чл. 197 НПК –  писмените указания на прокурора са задължителни за разследващите органи и не подлежат на възражение . В разпоредбата се ползва понятията „указания“ без да се прави разлика, поради което този текст важи и за указанията, свързани с оперативната им самостоятелност.

 

3. Ако имат оперативна самостоятелност, да докажем, че разследващите органи нямат процесуална самостоятелност. Аргументи:

 

– да нямат процесуална самостоятелност значи разследващите органи да не могат да образуват досъдебно производство с постановление. Това е в компетентността на прокурора. По чл. 212 ал. 2 пише, че може с първото действие по разследването. По натам ще се изяснява това.

 

– разследващите органи не могат да откажат да образуват досъдебно производство – чл. 213 НПК. Това е компетентност само на прокурора. Не могат да обединяват дела разследващите органи. Компетентен е само прокурора.

 

– разследващите органи не могат да разделят делата – чл. 216 НПК компетентен само прокурора.

 

– разследващите органи не могат да правят искане само до съда за мярката за неотклонение „задържане под стража“ и компетентен е само прокурора.

 

– разследващите органи не могат да правят искане за другите мерки за процесуална принуда като „отстраняване от длъжност“, „настаняване в психиатрично заведение“, „забрана на обвиняемия да доближава пострадалия“, обезпечаване на гражданския иск, глобата и конфискацията, защото, както е видно от съответните текстове –  чл. 69, 70,72 НПК  и следващите, да се направи такова искане до съда е от компетентността само на прокурора.

 

– разследващите органи не могат да искат разрешение от съда като претърсване, изземване, обиск и освидетелстване, защото както е видно от текстовете, такова разрешение може да иска само прокурора.

 

– когато някои от действията по разследването са били неотложни и са извършени от разследващите органи и е съставил съответния протокол, разследващия орган не може да го представи този протокол за одобряване от съда. Може да го представи прокурорът.

 

– разследващите органи преди да привлекат лице като обвиняем, трябва да уведомят прокурора както е видно от чл. 219 НПК

 

– не могат да вземат решение, че разследването е приключило преди да са докладвали на прокурора, както е видно от чл. 226 НПК.

 

 

 

– исканията, бележките и възраженията при предявяване на разследването, които правят заинтересуваните лица, не се разрешават от разследващото лице, а от прокурора!

 

 

Извод!!!  След приемането на новия НПК разследващите органи бяха установени като органи на прокурора, чиято главна функция е събиране и проверка на доказателства, но доказателства за прокурора, защото само той на базата на събраните доказателства е компетентен да разреши всички въпроси по същество, които са поставени в хода на разследването и след неговото приключване. Разследващите органи нямат нито едно разрешаващо правомощие нито в хода на разследването, нито след приключването му. Затова е вярно, че нямат процесуална самостоятелност и функционално са напълно процесуално подчинени на прокурора, независимо че административно не са му подчинени.

 

 

27, 28 и 35 Пострадал, частен тъжител, частен обвинител, граждански ищец

/21.12.2015/

 

1. Общи положения на фигурата на пострадал.

 

Фигурата пострадал може да се конституира на досъдебната фаза на процеса. Ако това лице желае да участва и в съдебната фаза, то трябва да се конституира като частен обвинител или като граждански ищец или и в двете процесуални качества. Участието на пострадалия в досъдебната фаза никога не е задължително, защото /чл. 85 (3) НПК/ правата на пострадалия възникват само ако той е искал да участва в досъдебното производство. Има хипотеза, когато пострадал може да бъде призован и участието му може да е задължително, ако е призован като свидетел. Може да се направи и друг извод, че по нашия НПК лицето, претърпяло вреди от свидетел, може да участва в четири процесуални качества.:

 

Пострадал може да е само физическо лице и този извод се доказва с два аргумента.

 

– от систематическото тълкуване на с ал. 2 следва, че при смърт на лицето правото да се конституира лицето преминава върху наследниците. При ЮЛ използваните понятия в законодателството са други – ликвидация и правоприемство.

– когато се предоставят права на ЮЛ на досъдебната фаза, се използва не понятието пострадал, а друго понятие- ощетено юл – чл. 243(3), чл. 255 НПК,

 

2. Процесуалната правоспособност на едно лице да се конституира като пострадал е очертана в разпоредбата на чл. 74 (1) НПК с израза „лицето да е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението“. Какво означава този израз? Виж темата за частен обвинител! Процес правоспособност на лицето да участва по делото като пострадал частен обвинител или граждански ищец е очертана по един и същи начин.

 

За да се конституира фигурата пострадал, трябва да е образувано досъдебно производство, защото тази фигура не е фактическа, а е наказателно-процесуална. В тази връзка са важни две принципни правила. Лицето, което е претърпяло вреди, може да участва като пострадал независимо, че досъдебното производство е образувано срещу неизвестен извършител. Лицето, което е претърпяло вреди може да участва на досъдебното производство независимо, че по делото няма привлечен обвиняем.

 

 

 

– в НПК няма предвиден ред за конституирането на фигурата на пострадалия. Затова е достатъчно пострадалия да е поискал да участва в досъдебното производство като е посочил адрес да призоваване в страната. Това искане е неформално затова може да е направено устно, може да е направено писмено, може да е направено, когато лицето се разпитва като свидетел, както и може да е направено още с молбата на пострадалото лице, с която е сигнализиран органите за извършеното престъпление.

 

Когато органът, при направено искане от лицето да участва като пострадал, го допусне, не е необходимо този орган да издава нарочно постановление за конституиране на пострадал. Когато обаче органът откаже да уважи искането налицето да участва като пострадал, той трябва да издаде нарочно постановление, за да може това лице да го обжалва по реда на чл. 200.

Пострадалият е субект на досъдебната фаза, защото притежава многобройни процесуални права, които са достатъчни, за да може той да реализира на досъдебното производство функция по обвинение.

 

 

Казус

 

Пис се след като излушал съдебното прение и последната дума се оттегли на съвещание за произнасянето на присъда. По време на съвещанието съдът констатирал, че е допуснато СПН, свързано с пострадалия на досъдебното производство –  ограничени са му правата. Какво решение ще вземе съда?

 

Във връзка със СПН, довели до ограничаване правата на пострадалия, е въведена преклудия  и в крайния момент е компетентността на съдията докладчик да върне делото на досъдебната фаза. В следващите съдебни стадии такава компетентност не е предвидена в закона.

 

Правата на пострадаличл75- 2 НПК  алтернативиа

 

Права на пострадалия. Чл. 75, ал. 1/УНСС/:
            –да бъде уведомен за правата си в наказателното производство. Обикновено се разясняват правата му, когато бъде привлечен като свидетел.
–да получи защита за своята сигурност и тази на близките си. Специален закон – Закон за защита на лицата, застрашени във връзка с наказателното производство – определя мерките как да се защитят правата. Кръгът на защитените лица е определен в чл. 3: свидетел, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, подсъдим, ВЛ, поемно лице. Пострадалият го няма.
–да бъде информиран за хода на наказателното производство. Няма ясни правила. Трябва да е поискал това.
–да участва в производството, съгласно установеното в този кодекс. Едно е правото на участие, друго е това право според НК. Това е право на участие в конкретно действие, когато законът го е предвидил. Чл. 224 НПК – да присъства, а не да участва.
–да обжалва актовете, които водят до прекратяване или спиране на наказателното производство. Ощетеното ЮЛ не може да обжалва спирането, може само – прекратяването.
–право на повереник. Може да бъде представляван от повереник.
–право на искания, бележки и възражения – това е само предвидено засега.

Процесуално положение на пострадалия. Според Чинова става въпрос за субект на наказателния процес, който ще осъществява функцията по обвинение.

В съдебна фаза пострадалият може да заема три процесуални положения.

 

 

ЧАСТЕН ОБВИНИТЕЛ

            1.Предпоставки за възникване на процесуална правоспособност. Чл. 76.                       -Важи всичко за пострадалия.
Това право преминава по наследство. Може да е само ФЛ частният обвинител. Процесуалната дееспособност е обща дееспособност.
-Трябва молба – чл. 77.
Частният обвинител участва само в съдебна фаза. Чл. 247, ал. 1, т. 1 НПК – производството се образува с внасянето на ОА – това е началният момент, от който пострадалият може да поиска да встъпи като частен обвинител. Но в този момент съдът няма да се произнася по молбата, т.к. той не е решил въпроса, който стои пред него в този стадий, а именно следва ли обвиняемият да бъде предаден на съд. Чл. 252 – насрочване на делото в съдебно заседание – след този момент съдията-докладчик ще се занимае с допустимостта на молбата на пострадалия.
Крайният момент, до който може да се конституира частният обвинител – чл. 77, ал. 3. Пред втората инстанция съдебното следствие може да почва няколко пъти.
ВС разглежда 2 хипотези: 1/когато делото се връща на първа инстанция от друга съдебна инстанция – тогава се приема, че става въпрос за редовно инстанционно развитие на делото, при което първоинстанционното разглеждане вече е минало; 2/когато делото е върнато от съдебна инстанция на прокурора. Когато прокурорът внася ОА на ново (ОА може да е същият), тогава ще сме изправени пред първа – първа инстанция, а това означава, че частният обвинител ще може да подаде молба.
-Трябва произнасяне от ръководно-решаващия орган като 1/ уважи молбата като конституира частния обвинител и 2/ да не уважи молбата – чл. 271, ал. 6 – подлежи на обжалване. Коректното поведение на първоинстанционният съд би било да не дава ход на делото, а да го отложи според нормалната практика.

2.Процесуално положение на частния обвинител. То се определя от това какви права и функции има той в наказателния процес. Правата са в чл. 79 – наизуст. Функциите – чл. 78. Процесуалното положение на частния обвинител е да е субект и страна в наказателния процес. Той осъществява функция по обвинение. Акцесорен субект на обвинението е, т.к. поддържа обвинението наред с прокурора , също и самостоятелен, т.к. поддържа обвинението, независимо от позицията на прокурора.
Има право на повереник – чл. 100, ал. 1.
Частният обвинител може да има още 2 процесуални качества: 1/ може да е граждански ищец и 2/свидетел.

 

                                               ЧАСТЕН ТЪЖИТЕЛ

1. Предпоставки за възникване на процесуална правоспособност. Чл. 80.
   Това право също преминава в наследство.
   2 хипотези:
   -един пострадал, няколко извършители и пострадалият в този случай сам решава с/у кого да насочи тъжбата си (най-добре срещу всеки един).
   -няколко пострадали и един извършител. Всеки един от тях има право на тъжба. Но ако който и да е от тях подаде тъжба, останалите имат право на присъединяване. Това следва от чл. 24, ал. 1, т.6.
   Процесуалната дееспособност е нормалната.
   -Трябва да има тъжба. Съдържанието на тъжбата – чл. 81. За разлика от искането на частния обвинител, което може да е направено и устно, тук се изисква писмена форма, т.к. тук няма протокол. Това в случая е началният акт на процеса. Началният акт може да е само и единствено писмен. В тъжбата се излагат обстоятелствата, но не е нужно да има правна квалификация.
   Може да се иска съдействие от органите на МВР –  чл. 83. Това съдействие никога не може да е във формата на разследване. Съдействието може да се изразява в получаването на определена информация.
   Значението на тъжбата – тя определя рамките на наказателното производство.
   Когато тъжбата страда от порок няма да се образува наказателен процес.
   Срок – 6 месеца от узнаване на престъплението. Когато имаме продължавано престъпление, този срок тече не от довършване на престъплението, а от узнаване на единичното деяние. Срокът тече от момента, в който прокуратурата е приела, че престъплението е от частен характер – това се приема от практиката.
   Образуване: с разпореждане на председателя на съда. Председателят на съда като институция, а не като председател на състав – чл. 247, ал. 1, т. 2. 2 възможности: 1/уважава и дава ход и 2/не уважава, не дава ход на тъжбата и разпореждането му подлежи на обжалване по гл. 22 НПК (ред за обжалване на определения).

           

2.Процесуално положение на частния тъжител. Главен обвинител в процеса е. Той е основен носител на функцията по обвинение. Процесуалното му положение е на субект в наказателния процес и то на субект, който осъществява функция по обвинение. Винаги е и страна в наказателното производство. Има правата на субект. Чл. 82 – право да оттегля тъжбата си – може да е изрично или мълчаливо. Изрично – с нарочно волеизявление; мълчаливо – ако не се яви при положение, че е редовно призован или не е намерен на посочения адрес.
НПК не съдържа срок, в който тъжбата може да бъде оттеглена. Въпросът е дали частният тъжител може да оттегли тъжбата си преди влизане в сила на произнесената присъда. Няма да се постигне никакъв резултат. Това което може да направи е да обжалва пред въззивния съд.
Право на частния тъжител да поиска наложеното наказание да не се изтърпява.
Частният тъжител може да има и качество на граждански ищец. НЕ може да е свидетел. Разликата идва не от фактическото положение, че и двамата са пострадали.

 

 

 

ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ

Причините за допускане на граждански иск в наказателния процес – процесуална икономия. Изключение от принципа, че за съответния вид отговорност съществуват определени форми за нейната реализация.
Целта: в 1 процес да се погасят всички последици от извършеното деяние. Така се избягва произнасянето на противоречиви съдебни решения.
Наказателно процесуалният път за реализиране на гражданската отговорност в известен смисъл улеснява пострадалия:
–няма да внася държавна такса (тя се дължи в/у присъдената сума на края на делото и доколкото това са разноски по делото, осъденият ще ги поеме);
-гражданският ищец ползва изцяло събраните по делото доказателства;              -улеснение при доказване;
– гражданският иск се доказва по реда на НПК;
-гражданският иск е акцесорен по отношение на обвинението и следва съдбата на обвинението и следователно може да бъде изменян;
-в наказателния процес се допуска единствен вид иск – осъдителен иск на деликтно основание;
-гражданският иск е наказателно процесуално средство, чрез което пострадалото лице/прокурорът могат да търсят по наказателнопроцесуален ред обезщетение от обвиняемия и лица, които носят наред с него отговорност за причинени с инкриминираното деяние вреди – основание на иска е деянието, инкриминирано в ОА, което може да се окаже, че не е престъпление.

           

1. Предпоставки за придобиване на процесуалната правоспособност. Процесуалната правосопособност е свързана с пострадалия. Тук с включени и ЮЛ. Правото преминава по наследство. Когато пострадалият почине, право му преминава по наследство. Личното право не преминава.
   Процесуалната дееспособност е същата.
   Форма на иска – не се изисква.
   Ако съдът откаже да конституира гражданския ищец, това НЕ подлежи на обжалване. Идеята – гражданският ищец може да реализира правата си и извън наказателния процес.

 

2.Процесуално положение. Той е субект, страна. Специфичното му право е да иска обезпечаване на иска. Това става по реда на ГПК. Той развива своята активност в рамките на гражданския иск.
Той може да е свидетел, частен обвинител, частен тъжител

 

29. Обвиняем

/30.11.2015 г. – Чинова/

 

1. Принципни положения, свързани с понятието обвиняем

 

В правната литература, а и практика, се приема че НПК съдържа дефиниция на понятието обвиняем и тя е дадена в чл. 54 НПК. По нашия НПК лицето се привлича като обвиняем най-напред в хода на разследването, което ВКС нарича предварително обвинение, а след приключване на разследването прокурорът изготвя обвинителен акт срещу същото това лице, което продължава да има процесуалното качество обвиняем, а ВКС нарича това действие окончателно обвинение.

Фигурата на обвиняем се конституира на досъдебната фаза, защото след като прокурорът внесе обвинителния акт в съда и съдът предаде обвиняемия на съд, той придобива качеството подсъдим. По нашия НПК фигурата на обвиняемия е винаги наказателнопроцесуална, а не фактическа фигура. Това означава, че всяко разследване може да се осъществи и без да се конституира обвиняем, но фигурата на обвиняем може да се конституира след като е образувано производството и е започнало разследването. Обвиняемият е субект на наказателния процес на неговата досъдебна фаза и осъществява функция по защита.

Фигурата на обвиняемия се конституира при условия че са събрани достатъчно доказателства за неговата вина – чл.  219(1) НПК , но има и изключения по 219(2) НПК, когато тази фигура може да се конституира и без достатъчно доказателства. Фигурата на обвиняем се конституира с постановление за привличане на обвиняем, но има и изключение по (2), когато тази фигура се конституира не с постановление, а с протокола от първото разследване по делото.

Обвиняемият е централна фигура в наказателния процес, защото обвиняемият е трайна процесуална фигура, , защото може да взема участие при извършването на всички действия, а не епизодично, обвиняемият е не само траен участник в процеса, но и той измежду гражданите е и единствения задължителен субект на процеса, без конституирането на която фигура не може да се реализира наказателния процес. Този извод е верен по две съображения:

 

 

– прокурорът не може да изготви обвинителен акт срещу кокретното това лице, ако същото това лице за същото това престъпление не е привлечено като обвиняем в хода на разследването. Вярно, че разследването може да се осъществи без да се конституира фигура на обвиняем, но ако след изтичането срока на разследването не се съберат достатъчно доказателства и не се конституира обвиняем, процесът не може да продължи, той се спира. От факта, че обвиняемият е задължителен субект на процеса, не означава, че неговото присъствие в хода на процеса е винаги задължително, както е видимо от чл. 269 (1) НПК.-. присъствието на обвиняемия е задължително, когато става въпрос за обвинение в тежко престъпление. А освен това целия наказателен процес може да протече без да участва обвиняемия или задочно производство. Затова е верен извода, че наказателния процес не може да се реализира фигура на обвиняем, но наказателния процес може да се реализира и без да присъства обвиняемия, когато производството е задочно. Обвиняемият в качеството си на субект на досъдебната фаза притежава многобройни права така, както са неизчерпателно посочени в чл. 55(1) НПК.  Първото му право е да научи за какво престъпление е привлечен в качеството на обвиняем.

Обвиняемият може да има защитни при това още от първия момент като конституирането ку като обвиняем и неговия защитник може а участва още в първото действие, което се провежда с участието н обвиняемия.

Освен това по нашия НПК са предвидени 9 хипотези, при които на обвиняемия задължително се назначава адвокат. чл. 94 ал1. Обвиняемият е единствения субект, за когото се отнася презумпцията за невиновност, благодарениен на която той нито има тежест на доказване, нито тежестта на доказване може да се прехвърли върху него. Обвиняемият има право на обяснения като тези обяснения са пълноценно устно доказателствено средство. По нашето право обвиняемият дава обяснения, което значи че не е длъжен да каже истината нито за собствената си престъпна дейност, нито за престъпната дейност на съучастниците си. Обвиняемият, докато има качеството обвиняем, никога не ложе да се разпитва като свидетел. Обвиняемият се разпитва като свидетел след като производството по отношение на него е приключило с влязла в сила присъда или е прекратено……. Но тези два случая не са изключение от правилото, защото като се разпитва като свидетел е загубил качеството обвиняем.

 

 

 

 

№ 34 ЗАЩИТНИК, ПОВЕРЕНИК. ПРАВНА ПОМОЩ

            1.Предпоставки за конституиране фигурата на защитника в наказателния процес.
А/ Упълномощаването – чл. 93 НПК.
Упълномощаването става чрез сключване на договор за правна помощ, който се подписва от обвиняемия и защитника. Но за да е налице редовно упълномощаване, освен този договор обвиняемият подписва и пълномощно.
И договорът, и пълномощното са в писмена форма без да е нужна нотариална заверка. В СЗ обаче, защитникът може да бъде упълномощен и устно.
Редовно упълномощеният защитник може да заверява преписи от пълномощното и може да преупълномощава друг защитник, но само със съгласие на обвиняемия.
Пълномощното важи за всички стадии на процеса, освен ако не е уговорено друго изрично.
Действията по упълномощаването пораждат чисти граждански правоотношения, които са абсолютна предпоставка за възникване наказателно процесуалните правоотношения.

Б/ За упълномощения защитник не трябва да са налице основанията за отвод и самоотвод, така както са посочени в чл. 91, ал. 3.

 

В/ Да е спазен срокът, от началото на който може да се конституира защитник в процеса.
Този срок – чл. 97, ал. 1 и както е видно от текста, защитникът участва от момента на задържането или от момента на привличането на лицето като обвиняем. „От момента на задържането” – в този текст се има предвид както „задържането под стража” като мярка за неотклонение, така и задържането на обвиняемия от прокурора за до 72 часа с цел да бъде доведен обвиняемият пред съда за определяне мярка за неотклонение „задържане под стража”.
„От момента на привличането на лицето като обвиняем” – това е моментът, в който разследващият орган предяви постановлението за привличане на обвиняем. Не може да има защитник към момента на подписването на постановлението.
! Чл. 95, ал. 1 единствено сочи момента, от който участва защитникът по делото, но този текст не сочи действията, в които участва защитникът. Това е разрешено с разпоредбата на чл. 224 НПК. И тази разпоредба разделя действията на два вида: 1/действия, за които НПК предписва да присъства обвиняемият и адвокатът му и 2/ действия, за които НПК не предписва това. Когато става въпрос за последните действия защитникът и обвиняемият могат да присъстват, но с разрешение на разследващия орган и ако това няма да затрудни разследването. Действията, които се провеждат с обвиняемия са трета група действия и за тях не важи чл. 224 НПК.

Г/Лицето, което е упълномощено за защитник трябва да е или адвокат или съпруг, възходящ, низходящ роднина – чл. 91, ал. 1 и ал. 2.

Д/Трябва да е подадена молба от обвиняемия, придружена с договора за правна помощ и пълномощното за участие на упълномощения защитник в процеса.

Е/Държавният орган, който ръководи и решава съответния стадий трябва да постанови съответен акт за конституирането на упълномощеното лице като защитник в процеса.

 

Ж/Отказ на обвиняемия от упълномощения защитник, както и замяната му е винаги възможен в хода на целия наказателен процес. За отказа и замяната НПК не предписва нито предпоставки, нито срокове. Чл. 96.  Защитникът обаче не може да се откаже от веднъж приетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини. Независещи са: болест, дълго отсъствие от страната – общо взето само двете ги приема съдът.

           

2.Процесуално положение на защитника.
На досъдебна фаза защитникът е субект на процеса, а на съдебна фаза е страна, която осъществява функция по защита. Проблемът е, че в наказателния процес за разлика от гражданския процесуалното положение на защитника е усложнено предвид обстоятелството, че той има двойствено положение – от една страна е процесуален представител на обвиняемия, а от друга страна е самостоятелна страна.
а/ защитникът е процесуален представител на обвиняемия и съображенията за това се обобщават така:
-защитникът встъпва в процеса по пълномощия, дадени му от обвиняемия;
-по силата на чл. 98, ал. 1 защитникът е длъжен да оказва правна помощ на обвиняемия и с цялата си дейност да защитава правата и законните му интереси;
-по силата на чл. 98, ал. 2 защитникът е длъжен да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата;
-обвиняемият винаги може да се откаже от защитника и винаги може да го замени с друг;
-защитникът обаче не може да се отказва от веднъж приетата защита.
б/ защитникът е самостоятелна страна. Аргументите:
-чл. 253 изчерпателно сочи кои са страните, а между тях е и защитникът;
-защитникът има самостоятелни права. Чл. 98 има заглавие „Права на защитника” и в ал. 1 са посочени тези права.
-от чл. 98, ал. 1 – защитникът е самостоятелна страна. Защитникът е длъжен да защитава правата и законните интереси на обвиняемия, но съгласно изричното изискване на текста на чл. 98, защитникът трябва „да се ръководи от вътрешното си убеждение, основано на доказателствата по делото и на закона”.
-когато обвиняемият и защитникът не могат да съгласуват основните си линии на защита и обвиняемият не отстрани защитника от процеса, той ще продължи участието си, но ще защитава правата на обвиняемия пак по същото правило – ръководен от вътрешното си убеждение.
в/ практически последици от факта, че защитникът е самостоятелна страна.
-след като защитникът е самостоятелна страна, това значи, че той не е просто технически изпълнител на волята на обвиняемия и затова не е длъжен да се съобразява с онези искания на обвиняемия, които биха го поставили в конфликт със задълженията му на защитник по НПК и по ЗАдв.
-след като е самостоятелна страна, защитникът упражнява процесуалните си права, предвидени в НПК без да съгласува, без да иска одобрение, нито пък да чака нареждане от обвиняемия. В процеса защитникът упражнява свои процесуални права, а не тези на обвиняемия.
-когато обвиняемият и защитникът не могат да съгласуват основните линии на защитата, обвиняемият има две възможности по чл. 98, ал. 2 – да се откаже от защитник и делото да продължи без такъв и втората: да не се откаже от защитника и той да продължи участието си, но да продължи да осъществява дейността си пак ръководейки се от вътрешното си убеждение, основано на доказателствата и на закона. Във връзка със съгласуването на основните позиции на защитата на практика са възможни три хипотези:
1/ защитникът е убеден, че обвинението е доказано по несъмнен начин, т.к. няма нито едно доказателство, което да внесе съмнение в обвинението, а обвиняемият не се признава за виновен и настоява защитникът да пледира, че е невинен. В тази хипотеза защитникът не може да пледира, че обвиняемият е виновен, т.к. това означава да не изпълни процесуалното си задължение като негов процесуален представител да защитава правата и интересите му. Не може да пледира и невинен, т.к. това би означавало да се наруши неговото задължение да действа по вътрешно убеждение. Затова при такава хипотеза защитникът трябва да ограничи пледоарията си като посочи и анализира смекчаващите вината обстоятелства и пледира за определяне на по-ниско по размер наказание.
2/защитникът е убеден, че присъдата трябва да се обжалва. Подсъдимият забранява това. Независимо, че подсъдимият възразява присъдата да се обжалва, защитникът трябва да подаде жалба, т.к. първо има самостоятелно право на това и второ защото действа по вътрешно убеждение и трето, защото само така ще защити правата и интересите на подсъдимия.
3/подсъдимият настоява защитникът да обжалва присъдата, а той отказва заради липса на основание. Защитникът не е длъжен да обжалва, т.к. това би било противоречие с вътрешното му убеждение. Но за да не напусне позицията си на защитник и за да защити правата на подсъдимия, той е длъжен технически да подпомогне подсъдимия при изготвяне на неговата жалба.

           

3.Задължителна защита от защитник.
Задължителната защита е установена в чл. 94, ал. 1 и както е видно от текста тя е възможна в 9 хипотези. В точки 1,2,3,6,7,8,9 са уредени хипотезите на абсолютно задължителната защита, а в точки 4 и 5 – условно задължителна защита.
А/ абсолютно задължителна защита. Участието на защитник е абсолютно задължително и то се осигурява независимо от волята на обвиняемия.
Обвиняемият не може да заяви отказ от защитник, нито писмено, нито устно, никак. Единствено когато обвиняемият упълномощи друг защитник, назначеният се отстранява от процеса.
При задължителната защита по чл. 94 държавният орган е длъжен да назначи защитник, като във всичките тези случаи се назначава за защитник, но само лице, което е адвокат.
Назначаването на защитника става по правилата на НПК, но и във връзка със Закона за правната помощ. Когато е налице някоя от хипотезите по чл. 94, държавният орган прави искане до съответния адвокатски съвет, който трябва да посочи името на адвоката, който ще участва по конкретното дело. Адвокатският съвет обаче може да посочи, но само адвокат, който е вписан в Националния регистър, който е публичен. Така определеният адвокат се назначава като защитник.
Хипотезите на абсолютно задължителната защита са:
àт.1 – непълнолетен обвиняем. Когато обвиняемият навърши 18г. в хода на процеса се прилагат общите правила и задължителното участие на адвокат отпада.
àт.2 – физически/психически недостатъци, които пречат да се защитава сам. Психически недостатъци не значи, че обвиняемият е невменяем, а че страда от психическо заболяване, което затруднява възможността му да се защитава сам. Дълго време в практиката се спореше дали неграмотността е физически или психически недостатък. В крайна сметка надделя, че не е нито физически, нито психически недъг. Но т.2 трябва да се тълкува разширително и когато обвиняемият е неграмотен да му се назначава защитник на основание т.2.
Под физически недостатък ВС разбира: глухота, слепота, куц, тежка болест към момента на производството.
В т.2 е употребено мн.ч. за физическите/психическите недостатъци, но ВС приема, че е достатъчен само един физически/психически недостатък, за да се назначи адвокат.
àт.3 – престъпление, за което се предвижда ЛОС не по-малко от 10 години или друго тежко наказание. ВС отдавна прие, че за да се назначи защитник на основание т.3 минимумът на предвиденото в закона наказание трябва да е 10г. лишаване от свобода и че точно в този смисъл трябва да се разбират думите „не по-малко от”.
àт.6 – при направено искане по чл. 64 или обвиняемият е задържан. Има се предвид да се назначи адвокат по тази т.6, винаги когато подсъдимият е задържан било задържан под стража, било задържан от прокурора до 72ч. по чл. 64 НПК.
àт.7 – производството е пред ВКС. По силата на тази разпоредба едно производство пред ВКС независимо дали е редовно или е по реда на възобновяването, дали е по жалба или по протест, задължително трябва да протече с адвокат.
àт.8 – делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия. Става въпрос за провеждане на наказателния процес по реда на задочното производство. Според ВС участието на адвокат е винаги задължително, независимо дали производството е задочно проведено само на съдебна фаза или на досъдебна фаза.
àт.9 – обвиняемият не е в състояние да плати възнаграждение, а желае да има защитник. Тази точка 9 е пълен препис на чл. 6, ал. 2 на ЕКЗПЧ. Дали обвиняемият има възможност да плати не се изследва от адвокатския съвет по реда на Закона за правната помощ, а се решава от съответния държавен орган. Когато е доказано, че обвиняемият няма финансови средства, за да се назначи защитник по т.9 са нужни още 2 кумулативни предпоставки: 1/обвиняемият желае да има защитник и 2/ интересите на правосъдието налагат това. Това значи, че делото е сложно от фактическа или правна страна, многотомно е, има съучастие или предвидената от закона санкция е висока.

Б/Условно задължителна защита.
Това са хипотезите на чл. 94, ал. 1, т.4 и 5. При тази защита държавният орган, както и при абсолютно задължителната, назначава адвокат. Разликата: при абсолютно задължителната, обвиняемият не може да се откаже, а при условно задължителната – може и делото ще протече без него. Това следва от чл. 94, ал. 2. Отказът трябва да е изричен и писмен, за да може да се докаже, че е направен такъв, т.к. в противен случай би било допуснато съществено процесуално нарушение.
Хипотезите на условно задължителна защита:
-т.4 – не владее български език. ВС приема, че обвиняемият владее български език, когато го владее писмено и говоримо. Освен това не става въпрос за чужденец, а за всяко лице, което не владее български език.
-т.5 – интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. ВС прие, че критерият, от който се съди дали интересите на обвиняемите са противоречиви е позицията, която са заели във вр. с обвинението и обясненията, които са дали по време на разпита. Когато интересите на обвиняемите са противоречиви, това не значи, че трябва да бъде назначен адвокат и на двамата обвиняеми. Такъв се назначава, само когато единият има, а другият – не.

 

 

 

 

№36 СВИДЕТЕЛ. ЗАЩИТА НА СВИДЕТЕЛ

1/ Понятието „свидетел”.
За да се конституира едно лице като свидетел е необходимо да са налице следните предпоставки:
-да е образувано наказателно производство
-лицето трябва да е конституирано като свидетел и да е получило призовка, връчена по съответния ред. (Решението на разследващия орган не е писмено, няма „постановление за конституиране на свидетел”. Но при искане за конституиране – постановление за отказ за конституиране на свидетел). Не се издава нарочен акт за конституирането на лицето като свидетел.
-Ако се има предвид чл. 117 НПК ще е очевидно, че свидетел е всяко лице, което лично е възприело факти и които факти са свързани с предмета на делото и имат значение за разкриване на истината. Не е равнозначно на свидетел-очевидец. Когато някой ми разказва нещо, пак възприемам факти – косвен свидетел съм.
– За да бъде 1 лице конституирано като свидетел, то трябва да може правилно да възприема фактите и да дава достоверни факти за тях – чл. 118, ал. 3.

 

2/Несъвместимост

            В нашия закон съществува принципно правило, според което не може да бъде свидетел лицето, което участва в същото наказателно производство, но в друго процесуално качество. Защитникът, разследващият полицай, прокурорът, обвиняемият – те не могат да бъдат свидетели. От това право чл. 118, ал. 1 допуска многобройни изключения. Може да бъде свидетел – пострадалият, поемното лице, гражданският ищец, гражданският ответник, обвиняемият (но ако производството с/у него е прекратено и той е осъден с влязла в сила присъда). Проектът за НПК – разследващият полицай да бъде свидетел по всяко време.

 

3/ Права и задължения на свидетеля

            Права – чл. 120
Задължения – чл. 122

 

4/ Отказ от свидетелстване

            Този институт е предвиден в чл. 115 и тази разпоредба дава възможност на някои лица да откажат да свидетелстват – съпруг, възходящ, низходящ, братя и сестри на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство. Тези лица могат да се откажат да бъдат свидетели. Ако не се откажат и дадат показания, те също, както всички други свидетели, са длъжни да кажат истината под страх от наказателна отговорност.

 

5/ Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания

Както е видно от чл. 121 свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които ще уличат него, негови низходящи, възходящи, братя, сестри или лицето, с което се намира във фактическо съжителство в престъпление.
Правото на тези лица е единствено при зададения въпрос да замълчат. Те не могат да дадат неверни показания под претекст, че иначе ще уличат в престъпление. Носи се наказателна отговорност за неверни данни.
Може ли свидетел да има адвокат, защитник по делото? Чл. 122, ал. 2. Само когато отговорът на въпроса може да уличи него или негови близки, може да се консултира със защитник. Защитникът трябва да бъде допуснат да присъства без да може да участва (т.е. да задава въпроси по време на разпита). Когато свидетелят пожелае да се консултира със защитника, разпитът трябва да се прекъсне и двамата да останат насаме и след това разпитът да продължи. Важното е, когато поиска да се консултира, това да му бъде позволено.

 

6/ Защита на свидетели

            а/ По НПК са възможни 3 форми за защита на свидетел:
-лична физическа охрана;
–запазване в тайна самоличността на свидетеля и разпита му като анонимен. Свидетелят се разпитва от съответния държавен орган без участие на когото и да било другиго, като в протокола се вписва не името му, а идентификационен номер, а самият протокол не се подписва от лицето. До анонимния свидетел имат достъп държавните органи, а защитникът и повереникът – само ако са посочени от него. Протоколът за разпит се предоставя на заинтересуваните страни да се запознаят с него и да зададат писмени въпроси.
–използване на СРС със съгласието на свидетеля;

б/ Тези мерки за защита се налагат от съда или от прокурора, но винаги със съгласието на свидетеля. Предпоставките, за да се наложи мярка за защита – трябва да са налице достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне опасност за живота или здравето на свидетеля, на негови възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лице, с което се намира в особено близки отношения – чл. 123, ал. 1.
От тази разпоредба е видно, че може да бъде защитен не само свидетелят, но и цитираните в текста негови близки.
в/Защита по Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство. Този закон се прилага субсидиарно по отношение на мерките за защита по НПК и този извод следва от чл. 123, ал. 8, според която в срок 30 дни след налагането на мярката по НПК лицето може да поиска защита по ЗЗЛЗВНП. Този закон обаче има и самостоятелно приложение, т.к. може да се осъществи защита по него без да е осъществена такава по НПК.
По този закон могат да бъдат защитени: свидетел, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, осъден, ВЛ, поемно лице, както и техните низходящи, възходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намират в особено близки отношения.
Субекти на защита – по-широко приложно поле от НПК (по НПК само свидетел и близките му). Но по този закон може да се реализира зашита само когато обвинението е за тежко умишлено престъпление, при това по съответните глави на НК, така както са посочени в чл. 4 ЗЗЛЗВНП.
Мерките за защита осъдителен иск ЗЗЛЗВНП са:
-лична физическа охрана;
-охрана на имуществото;
-временно настаняване на безопасно място;
-промяна на мястото на живеене, на работа, на учебно заведение или настаняване в друго място за изтърпяване на наказанието;
-промяна на самоличността.
Тези мерки се осъществяват от т.нар. „съвет по защита”, чийто председател е зам. министър на правосъдието, а сред членовете са съдия от ВКС, прокурор от ВКП и следовател от НСС.