1. Обща характеристика на особената част на наказателното право.

 

Стойнов

Няма престъпления уредени извън НК. Номерацията на главите започва отначало – несъвършенство. В ОЧ се дава необходимата конкретизация на общото понятие за престъпление – посочват се специфичните особености на отделните видове престъпления. Определят се груповият и непосредственият обект, очертават се различните форми на изпълнителното деяние на дадения вид престъпление. Посочва се въздействието върху обекта на престъплението. Различните форми на престъпно поведение се определят при всяко от обществените отношения, върху които се въздейства отрицателно. Обществените отношения обаче търпят развитие, следователно развиват се и формите на отрицателно въздействие върху тях. Променя се общественото значение на даден вид обществени отношения, следователно променят се и правните последици.

I.     Служебна роля и обществено значение на нормите на ОЧ.

Насоки на проявление:

1. Осигуряват защитата на различни видове обществени отношения съобразно възприетата държавна политика на съответния етап на развитие на обществото. Служебната роля се изразява в чл. 1 НК, който определя задачите на НК: защита на установения в държавата правов ред чрез специфичните методи на наказателната принуда.
2. Подробно описание на действията, въздигнати в престъпление в съгласие с принципа на законоустановеност на престъпленията и наказанията, което е изискване в Конституцията.
3. Спазване на принципа на законността – установени са запрети за всички граждани по общозадължителен начин – така се осигурява равенството на гражданите пред закона (чл. 6 (2) от Конституцията).

II.       Обща характеристика на нормите на ОЧ.

1. В структурно отношение нормите на особената част се състоят от две части: диспозиция и санкция. поначало диспозицията предхожда санкцията и това е задължително при всички основни състави на престъпления. Санкцията предхожда диспозицията като изключение при препращащите норми. В особената част се използват почти всички видове диспозиции и санкции:

• диспозиции:
• описателни – те са задължителни са всички основни състави плюс много от нормите за квалифицираните и леконаказуемите състави;
• прости – няма;
• препращащи;
• бланкетни.
• санкции: относително определени – само такива – наказанието е посочено по вид и размер в определени граници. Особеност: някои от наказанията са предвидени в допълнителни разпоредби.

2. Особеност при формулирането на съставите е, че съставите на отделните престъпления са посочени с ясен и точен, широко достъпен език. Когато за един вид престъпление има няколко състава се спазва определена поредност:

• основен състав;
• състав на тежко квалифицирани случаи;
• състав на леко наказуеми случаи.

3. Отношението между различните видове състави (основен и специфичен) се спазва винаги: особените състави съдържат всички признаци на основния състав и в допълнение се посочват обстоятелствата, които повишават или намаляват обществената опасност на съответното престъпление. Тези допълнителни обстоятелства или елементи от състава характеризират съответния вид деяние и са основание за различно наказване (по-леко или по-тежко).
4. Санкцията на съответната норма отразява законодателната оценка на характера и степента на обществена опасност на даден вид престъпление. Санкциите служат са един от критериите за отграничаване на основния състав на престъплението от тези на тежко или леко квалифицираните случаи.

III.    Система на ОЧ.

1. Сходни или близки по характер състави са групирани по глави, а в повечето от главите – и по раздели. Системата е от съществено значение за систематичното тълкуване на отделните норми или групи от норми.
2. Основен критерий за групиране са обществените отношения, които са обект на посегателство от съответния деец.
3. По глави видовете престъпления са групирани по родов (групов) обект.
4. По раздели – критерият най-често е непосредствения обект на посегателство. Съществуват престъпления с комплексен обект, които засягат повече от един вид обществени отношения – систематично те се отнасят с оглед законодателната оценка на това, кой е основен обект, у напр. грабеж – засягането на личността е предпоставка за отнемането на вещта.
5. Допълнителни критерии за групиране:

• специфичен метод на увреждане;
• опасността, която действието създава за неопределен кръг лични или обществени интереси;
• особени качества на субекта (напр. военни престъпления).

6. Подреждането по глави става според значението, което законът отдава на обществените отношения и престъплението от съответния вид. 14 глави – 8 групи обществени отношения.

• Престъпления против републиката – гл. 1 – защита на държавността;
• Престъпления против основните права на човека – гл. 2,3,4;
• Престъпления против икономическите отношения – гл. 5,6;
• Престъпления против дейността на ДО и обществени органи-гл. 8;
• Престъпления, които засягат различни публични интереси – гл. 9,10;
• Общоопасни престъпления – гл. 11;
• Престъпления, засягащи отбранителната способност на държавата, военни престъпления – гл. 12,13;
• Престъпления против мира и човечеството – гл. 14.

 

 

 

2. Престъпления против личността

(обща характеристика)

 

 

Родов обект на посегателство.Родов обект на посегателство са част от обществените отношения, свързани с правата на човека – личните права и законни интереси на гражданите. На тази база в зависимост от видовете обществени отношения, на които се дава закрила, се обособява систематиката на гл.ІІ.

Система на престъпленията от гл.ІІ.

• Престъпления, засягащи живота и здравето на човека;
• Убийство – раздел I;
• Телесни повреди – раздел II;
• Злепоставяне – раздел III;
• Престъпления против свободата на човека;
• Отвличане – раздел IV;
• Противозаконно лишаване от свобода – раздел V;
• Престъпления против доброто име, честта и достойнството на гражданите;
• Издаване на чужда тайна – раздел VI;
• Обида и клевета – раздел VII;
• Престъпления против половата неприкосновеност и половия морал (разврат) – раздел VIII;

 

 

 

 

4. Умишлено убийство.

 

IV.              Форми на посегателство.

1. Причиняване смърт другиму, съответно:

• умишлено (чл.115¸121) или
• по непредпазливост (чл.121¸125);

 

2. Криминален аборт (чл.126);
3. Подпомагане, склоняване или довеждане до самоубийство (чл.127).

V.      Основен състав – чл.115.

От обективна страна.

• Изпълнителното деяние се изразява в умъртвяване на другиму. Не се поставят никакви ограничения по отношение на начините за осъществяване на деянието, вкл. може да се осъществи и чрез бездействие. Чрез признаците на изпълнителното деяние се дава тълкуване и в още две насоки:
• Кога е налице годен предмет на това престъпление, т.е. какво се разбира под “жив човек” по смисъла на чл.115[1]:
• начален момент – чрез систематическо тълкуване на чл.126 се извежда изводът, че началният момент е когато започнат т.нар. “родилни мъки”, до тогава за НП съществува само човешки плод, годен обект за посегателство за криминалния аборт, но негоден за убийство;
• краен момент – у нас е възприет критерият, че липсва годен обект за убийство след настъпване на т.нар. “мозъчна смърт”, след преустановяване на дейността на централната нервна система. Като възможна алтернатива в други страни е възприето краят на сърдечната дейност. На практика обаче възниква проблем, когато има съществено разминаване между двата момента – ако е спряла централната нервна система, трябва ли да се чака и спиране на сърцето, за да се приеме, че липсва годен обект на убийство? Но сърдечната дейност може да продължи неопределено дълго време, затова у нас се счита, че смъртта е настъпила и преди спирането на сърдечната дейност, когато е преустановена дейността само на централната нервна система.

ИЗВОД: Всяко умишлено посегателство върху живота на лице в тези рамки е умишлено убийство по чл.115.

• Резултатът – настъпване смъртта на пострадалия, едва тогава се говори, че престъплението е довършено[2].

От субективна страна[3].

• Престъплението по чл.115 НК може да бъде извършено както с пряк, така и с евентуален умисъл:
• В случаите, когато деецът съзнава, че наред с целения резултат ще настъпи с положителност и смъртта на пострадалия, но въпреки това извършва деянието, е налице убийство, извършено с пряк умисъл.
• Убийството е извършено с евентуален умисъл, когато деецът наред с целения резултат е допускал, че може да настъпи и смъртта на пострадалия, но се е отнесъл безразлично към това.
• Когато деецът допуска, че наред с целения резултат може да настъпи и смъртта на пострадалия, но не се отнася безразлично към това, а взема мерки за предотвратяването й, но същата въпреки това настъпва, налице е убийство, извършено при съзнавана непредпазливост.

 

• За умисъла може да се съди от:
• средствата, с които е извършено деянието,
• от насоката и силата на ударите,
• от мястото на нараняването, от разстоянието, от което се посяга на жертвата с оръжие, и други обстоятелства.

 

• За убийство, извършено при мнима неизбежна отбрана, деецът не отговаря за умишлено убийство, а само за непредпазливо, ако се установи, че е могъл и е бил длъжен да предвиди, че липсва нападение.
• Грешката в обекта не изключва умисъла за убийство по чл.115 НК.

VI.         По-тежко наказуеми състави (чл.116).

Квалифициращите обстоятелства могат да се класифицират по най-различни критерии:

С оглед особените белези на пострадалия:

1) т.1 на (1) – тази разпоредба трябва да се тълкува систематично с чл.116 (2):

• убийство на длъжностно лице[4] при или по повод изпълнение на службата[5];
• пострадал е представител на обществеността[6] при или по повод изпълнение на функцията му;
• пострадало е военно лице[7], включително от съюзна или приятелска държава или войска, при или по повод изпълнение на службата;
• пострадало е лице, ползуващо се с международна защита[8]. Само при тази хипотеза не се изисква деянието да е осъществено при или по повод изпълнението на функцията му, достатъчно е лицето да притежава качеството, предвидено в закона.

ИЗВОД: В тези рамки има два типа хипотези, диференцирани с оглед на това, че при единия тип не е достатъчно пострадалият да се специфицира от гледна точка на определено качество, но е необходимо убийството да бъде осъществено при или по повод изпълнение на службата или функцията на съответното лице. От друга страна има хипотези, при които за по-тежката квалификация на извършеното е достатъчно лицето да притежава определено качество.

С оглед особените белези на субекта на престъплението.

• т.2 на (1) – дадени са три хипотези:
• 1) и 2) са аналогични на пострадалите лица от т.1;
• извършител е лице от състава на полицията. Това законодателно решение е несправедливо, тъй като по този начин от този квалифициран състав не се обхващат лицата от другите служби, а само от служба “Национална полиция”, т.е. ако извършителят е от служба, различна от “Национална полиция”, неговото деяние няма да бъде квалифицирано по-тежко, което е неоснователно и от гл.т. на чл.116 (2), който е възможно най-тежко наказуемият състав.
• т.3 на (1) – две основни хипотези на пострадали лица:
• баща или майка на убиеца – тук няма особености, приема се, че може да става дума не само за рождени баща и майка, но и за осиновители на дееца, т.е. когато пострадал е майка или баща, убиец може да се яви осиновено лице, независимо от варианта на осиновяване (чл.61 или 62 СК);
• рожден син или дъщеря – тази разпоредба се тълкува нееднозначно. Терминът “рожден” предполага връзка по произход между пострадалия и дееца, но в теорията се застъпва и становището, че и тук няма значение, дали става дума за убийство на рожден син или дъщеря или по смисъла на СК се приравнява от юридическа гл.т. на такова лице, т.е. ако лицето е осиновено то чл.61 СК (пълно осиновяване), убийството се квалифицира по чл.116 (1), т.3. Аргументът: в действителност при осиновяването от юридическа гл.т. отношенията се приемат все едно са между родители и деца и се прекратява връзката с рождените родители. Но според доц.Панайотов това тълкуване е неприемливо, тъй като в самия СК в края на чл.61 казва, че осиновяването не преодолява пречките за сключване на брак по чл.13 (2) т.1 и 2. Следователно излиза така, че в случая по аргумент от СК, а не на база на наказателноправни критерии се преодолява изричността на хипотезата по чл.116 (1) т.3. Отделен въпрос е дали това законодателно решение е справедливо.
• т.4 на (1) – три хипотези:
• бременна жена, независимо от това, че при убийството е възможно плодът да бъде спасен, т.е. по изключение и да не се причини смъртта на плода, по-тежката квалификация се запазва;
• малолетно лице;
• повече от едно лице – в случаи, когато лицето е имало умисъл да умъртви повече лица, опитало се е да ги умъртви, но е успяло да умъртви само едно лице, няма съвкупност от опит за убийство и убийство, деянието се квалифицира според съдебната практика по чл.116 (1) т.4 във връзка с чл.18 (1), т.е. като опит към това престъпление. Деянието се счита довършено, когато настъпи смъртта на повече от едно лице;
• т.5 на (1) визира само една хипотеза – убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние[9]. За разлика от други престъпления обаче тук не може обективно да се прецени, дали деецът е причастен към привеждането на пострадалия в състояние на безпомощност или не. Поначало се приема, че извършителят на убийството не следва да е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние. Затова убийството е по-тежко квалифицирано, когато деецът посяга на лице, което не е в състояние само да се защитава. От друга страна има решения, при които деецът би могъл да бъде причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние преди да е осъществил убийството (напр. съдействал е за това жертвата да е в пияно състояние; хипнотизирал е жертвата и т.н.). Всъщност ако се приеме този критерий почти всички случаи на убийство трябва да се подведат под този текст – самото изпълнително деяние е процес, в който от един момент насетне жертвата почти винаги се намира в безпомощно състояние. Затова се приема се, че деецът не е причастен доколкото това привеждане е елемент от самото осъществяване на умъртвяването. Причастността на дееца към привеждането на жертвата в безпомощно състояние не се предполага.

С оглед начина на извършване на деянието.

• т.6 на (1) – три хипотези:
• по начин или със средства, опасни за живот на мнозина[10] – характеризира се с използване на такъв начин или средства, които макар да са довели до смърт на едно само лице, по естеството си предполагат поставянето в обективна опасност на други лица. Прави се преценка на конкретно време, място и обстановка. Деянието се счита довършено в момента, когато настъпи смъртта на едно само лице;
• по особено мъчителен начин за убития – според съдебната практика[11] това обстоятелство е налице, когато пострадалият изживява целия ужас от настъпването на смъртта, т.е. по-тежката квалификация се свързва с преживяванията на пострадалия, а не с особеностите на дееца, които са от значение в следващата хипотеза. ВС настоява, че е необходимо деецът ясно да съзнава, че именно по този начин причинява смъртта на пострадалия. Този тип посегателства се характеризират с продължителен процес на осъществяване на самото деяние;
• с особена жестокост[12] – не винаги последните две хипотези съществуват кумулативно, напр. при проникване с хладно оръжие между две стени (черепна или гръдна), деянието се квалифицира само по третата хипотеза, с особена жестокост;

С оглед субективната страна на убийството.

• по т.7 на (1) – по-тежката квалификация се свързва с наличието на користна цел, т.е. набавяне за себе си или другиго на имотна облага[13]. Деецът цели благоприятно изменение на своята или чужда имотна сфера с извършването на деянието. Тук деянието не се обвързва с последващо убийството поведение, в резултат на което деецът да си набави облагата, а самото убийство като факт довежда до облагата, т.е. с осъществяването на убийството ще е достатъчно той да създаде основание (начало на причинен процес), което ще доведе до неговото обогатяване (напр. убийство на наследодател)[14]. Следователно грабежът, придружен с убийство изключва възможността за квалификация по чл.116, т.7.
• по т.8 на (1) – две хипотези:
• да бъде улеснено друго престъпление, което предполага обективно, но и съобразно разбиранията на дееца пострадалият да се явява пречка за осъществяване на друго престъпление;
• да бъде прикрито друго престъпление – пострадалият би способствал обективно, но и съобразно разбиранията на дееца за разкриване на вече извършено престъпление, т.е. предполага се вече извършено престъпление и при двете хипотези.

 

Отговорността ще бъде като за съвкупност от престъпления, но не винаги – при първата хипотеза може да не се стигне до извършване на второ престъпление.

• по т.9 на (1) – деянието е извършено предумишлено[15];
• по т.10 на (1) – извършено по хулигански подбуди[16] – поведението на дееца е обусловено от желанието му да покаже своя “бабаитлък”, т.е. явното си пренебрежително отношение към “добрите нрави”[17].

Отделни видове множество престъпления.

• по т.11 на (1) :
• представляващо опасен рецидив[18];
• от лице, извършило друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда. Тук законът не е особено коректен – имат се предвид случаи, при които няма влязла в сила осъдителна присъда, т.е. няма основание второто деяние да се счита за рецидив. Идеята е, да се обхванат случаи на еднородна идеална съвкупност. Второто убийство не може да погълне извършването на първото, т.е. деецът няма да отговаря само за едно престъпление, той ще отговаря и за двете в условията на съвкупност – първото по основния състав, а второто ще се квалифицира по-тежко по т.11[19]. ПРИНЦИПЪТ: когато едно деяние е квалифицирано по-тежко на повече от едно основание по чл.116, наказанието да се определя сред по-тежките алтернативи.

VII. По-леко наказуеми състави.

Убийство, извършено в състояние на силно раздразнение (чл.118)[20].

Предпоставките за квалификацията:

• деецът да се намира в състояние на физиологичен афект;
• това състояние да е продиктувано от пострадалия;
• да е предизвикано с противозаконни действия, от които са настъпили или е могло да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни[21]. Законът изрично посочва някои хипотези, но изброяването е примерно, а не изчерпателно. Достатъчно е от съответните действия да могат да настъпят тежки последици за указаните категории лица[22];
• деецът докато трае така предизвиканото състояние да вземе решение за убийството и да го преведе в изпълнение.

 

Съдебната практика еволюира във връзка с периода от време, в което това състояние може да трае. В началото на 80-те години той е бил 7-8 минути, а сега – 30 минути.

Този привилегирован състав може да бъде приложен по чл.115 или чл.116, т.1 до 6.

Превишаване пределите на неизбежна отбрана (чл.119).

Кога има превишаване се определя по критериите на чл.12. Според съдебната практика чл.12 като общ режим следва да намери приложение по чл.119 и други разпоредби в Особената част изцяло. Трябва да се докаже превишаването, съобразявайки се с всички правила, включително и чл.12 (3), но дори и да се докаже превишаването, ако то се дължи на уплаха или смущение, ще се изключи приложението на чл.119, защото чл.12 (4) изключва наказуемостта на извършеното.

По чл.120.

Специфика има от гледна точка на предмета на престъплението и връзката между дееца и този предмет. Субектът е особен – майка, която умишлено умъртвява рожбата си по време на раждането или веднага след него. Законът зачита нейното особено състояние и предвижда изключително облекчен режим за наказване.

По чл.121.

Субектът е само родител, който умъртвява рожба с чудовищен вид – дете, отклоняващо се значително от нормалното по отношение на човешкия организъм.

В последните два случая, ако към умъртвяването на детето са причастни и други лица, без оказаните качества (майка и родител) – тяхната отговорност ще е по чл.115 или 116 НК.

 

 

5. Други престъпления против живота.

 

I.     Непредпазливо причиняване смърт другиму.

При обикновена непредпазливост (чл.122).

• Основният състав е по чл.122 (1) НК. Спецификата е само в субективната страна на извършеното, като в това отношение се прави аналогия с чл.115.
• Ал.2 визира квалифицираните случаи.

При професионална непредпазливост (чл.123).

Законът диференцира случаите на убийство при обикновена непредпазливост от тези при професионална непредпазливост – тя се обособява по чл.123 съобразно характера на дейността, с оглед на която деецът проявява непредпазливост, т.е квалификацията не се свързва с качествата на дееца – дали е професионалист или не. От обективна страна е необходимо:

• дейността, с оглед на която се осъществява умъртвяването да е източник на повишена опасност[23];
• дейността очевидно е правно регламентирана, т.е. всяка квалификация по чл.123 трябва да бъде обвързана с конкретно посочване на онези правила извън НК, които не са изпълнени или нарушени в конкретния случай, вследствие на което се е стигнало до убийство;.

Диференциацията между двата основни състава по (1) и (2) се прави на базата на това, дали деецът е правоспособен за извършва дейността. Между тях стои алтернативност от гледна точка характеристиката на субекта.

Ал.3 урежда по-тежко наказуеми случаи – причинява се смъртта на повече от едно лице или деецът е бил в пияно състояние (алкохолът в кръвта му е бил минимум 50 промила).

Ал.4 визира леко наказуем състав, когато след деянието деецът е направил всичко, зависещо от него за спасяването на пострадалия. След осъществяване на деянието, пострадалият все още е бил жив и деецът съобразно конкретните условия е направил възможното за спасяване живота на същия, без да се изисква предотвратяването на смъртта.

Убийство при смесена вина (чл.124).

Това е особена хипотеза на причиняване смърт по непредпазливост в следствие на умишлено нанесена телесна повреда.

• От обективна страна причинният процес предполага най-напред да настъпи телесна повреда в трите й варианта. Развитието на същия причинен процес в по-късен момент дови до смърт, т.е. този тип поведение по начало не води до смърт на пострадалия.
• От субективна страна – деецът да има различно психическо отношение към двата резултата, т.е. налице е смесена, сложна, двойна форма на вина:
• умисъл по отношение на деянието и на първоначално причинения резултат;
• непредпазливост по отношение на настъпилия впоследствие резултат – смъртта на пострадалия.

Извод: Диференцирането на НО се осъществява в зависимост от характера на телесната повреда.

Ненаказуемо убийство (чл.125).

Обстоятелство, което изключва наказуемостта на деянието е аналогично на това по чл.120, но от субективна страна извършеното се характеризира с непредпазливост. Законът обявява извършеното за ненаказуемо.

II.       Криминален аборт.

Основен състав (чл.126 (1)).

• Той следва да се тълкува систематично с ал.2, с оглед възможността да се обособи субекта на престъплението, който по основния състав е лице с медицинско образование.
• От обективна страна изпълнителното деяние е в две форми:
• умъртвява се плода на бременна жена извън здравно заведение, определено от Министерството на здравеопазването;
• макар да се извършва в такова заведение, абортът се осъществява в нарушение на установените от Министерството правила.
• От субективна страна престъплението е умишлено, възможен е пряк и евентуален умисъл.

По-тежко наказуеми случаи (ал.2, 3, 5 и 6).

• ал.2 урежда 2 хипотези, от които по-важна е втората. При нея не става дума за умъртвяване многократно плода на една и съща жена. Възниква въпросът, за какво ще бъде съден дееца – за съвкупност (еднородна реална) или форма на усложнена престъпна дейност, която ще изключи приложението на чл.123¸125? Дали тук няма обединение на няколко деяние, които да се тълкуват като едно престъпление? Всяко едно от деянията представлява само по себе си престъпление, затова е налице форма на усложнена престъпна дейност;
• ал.3 – повторност по смисъла на чл.28 от НК (специален рецидив);
• ал.4 – съдържа основания за освобождаване от НО на бременна жена, но това не е обстоятелство, което обосновава освобождаване от НО, а изключва наказуемостта, т.е. деянието на бременната не е престъпление още към момента на неговото извършване. Следователно дори когато абортът се извършва със съгласието на бременната, това не я прави съучастник в престъплението;
• ал.5 и 6 предвиждат най-тежко наказуемите случаи. Деецът действа без съгласието на бременната. Ал.6 се тълкува във връзка с чл.11 (5). Деецът трябва да е действал при непредпазливост.

 

Съдебна практика

1. Квалификацията за тези случаи е по ал.6, само когато абортът е осъществен без съгласието на бременната. Ако той е с нейното съгласие и настъпи този резултат и по отношение на смъртта деецът също е действал с непредпазливост, той ще отговаря за съвкупност от престъпления – криминален аборт и причиняване на смърт по непредпазливост (по чл.123 – при професионална непредпазливост)[24].
2. При преждевременното изкуствено прекъсване на бременността в последните месеци, ако се роди живо дете, ще е налице само опит към престъпление по чл. 126 НК.
3. Когато при предприет аборт детето се роди живо и след това бъде умъртвено, се осъществява съставът на умишленото убийство по чл. 116, т. 5 НК[25].
4. Ако е причинена смъртта на бременната, но въпреки това се роди живо и здраво дете, квалификацията ще бъде опит към криминален аборт и причиняване смърт по непредпазливост – ще отговаря за съвкупност.

III.         Подпомагане, склоняване или довеждане до самоубийство на другиго (чл.127).

Регламентирани са три основни състава – по (1), (3) и (4)[26].

1. Участие в самоубийство на другиго – ал.1.

1.1. От обективна страна.

Изпълнителното деяние се изразява в 2 форми:

• подпомагане или
• склоняване на друго лице към самоубийство[27].

Тези два термина имат значението, което имат по принцип като форми на съучастие, но конкретизирани в случая – с оглед вземане на решение от друго лице, то само да сложи край на живота си. Следователно по ал.1 не се наказват случаите на евтаназия – когато със съгласието на жертвата, тя да бъде подпомогната да сложи край на живота си.

Поведението на субекта не трябва да бъде част от изпълнението на умъртвяването. По това участието в самоубийството на другиго се разграничава от убийството. Това е така и при изпълнение на взаимно решение за двойно самоубийство[28].

Съставът се характеризира с определен резултат – в следствие на поведението на дееца трябва да последва самоубийство или опит към него.

1.2. От субективна страна се изисква пряк или евентуален умисъл.

Често в практиката се налага да се извършва проверка за наличие на лично основание при самоубийство или опит към такова, т.е. дали деецът е подпомогнат или подтикнат към деянието. Болниците имат задължение при подобен случай да докладват на прокурор за проверка на основанието – дали деецът сам е решил или е бил подтикнат.

Когато деецът умишлено въвежда в заблуждение жертвата, която не разбира, че тя сама чрез това поведение ще доведе до кончината си, съставът не се подвежда под действието на чл.127, тъй като липсва вземане на решение за самоубийство, което е в основата на квалификацията по чл.127.

1.3. Квалифицирани случаи са предвидени в ал.2 (Стойнов) – когато пострадалият е непълнолетен или невменяем. В случай, че пострадалият е невменяем, се приема, че той не може сам да формира воля в следствие на осъщественото психическо въздействие и затова този състав следва да се тълкува ограничително с оглед само подпомагането на такова лице да сложи край на живота си, а когато то се подтиква да направи това, следва да се говори за “посредствено извършителство на убийство” с оглед неговото умъртвяване, а не за подбуждане към самоубийство.

2. Довеждане до самоубийство на другиго – ал.3

2.1. От обективна страна.

Съществува особена връзка между пострадалия и дееца – материална или друга зависимост, като под “друга зависимост” се има предвид най-често служебна или такава, която произтича на база на родствена или съпружеска връзка.

Изпълнителното деяние се изразява в довеждане другиго до самоубийство. Същевременно чрез неговите признаци се разкриват и особеностите на резултата:

• да е последвало самоубийство или
• най-малко опит към него.

Начинът, по който деецът осъществява деянието е даден в алтернатива:

• чрез жестоко отнасяне към жертвата или
• системно унизяване достойнството й.

Липсва изискване за системност на жестокото отношение, т.е. и само един акт на такова отношение е основание за НО, но втората алтернатива изисква системност – най-малко 3 акта на подобно поведение.

Проблемът: ключов въпрос при квалификацията – има ли решение за самоубийство от страна на жертвата или няма.

1.2. От субективна страна.

От изключително значение – поведението се осъществява само при евентуален умисъл, т.е. деецът е допускал поведението на пострадалия. Следователно същото поведение осъществено при пряк умисъл ще се третира като умишлено убийство:

• аргумент против тезата да се подведе под чл.115 – няма друг случая в НК, където в зависимост от вида на умисъла да се дефинира извършеното като различни видове престъпления;
• аргумент за това да се подведе под чл.115 – това е само един от възможните начини (чрез психическо въздействие) да се стигне до смъртта на пострадалия.

3. Непредпазливо довеждане другиго до самоубийство – ал.4.

Съставът разкрива същите обективни признаци като умишленото и се отличава от ал.3 е само с оглед субективната страна – достатъчно е деецът да е действал с непредпазливост. Хипотезата е твърде спорна, особено при несъзнавана непредпазливост (небрежност).

 

 

6. Престъпления против здравето

 

 

До голяма степен практиката по приложението на чл.128 и сл. е обобщена в Постановление №3 27.IX.1979 г, по н. д. № 6/79 г. на Пленума на ВС.

IV.    Същност на телесната повреда.

1. Общо определение за “телесна повреда”.

Противоправно и виновно засягане здравето на човека, изразяващо се в увреждане на органите или тъканите на човешкото тяло или на техни физиологически функции или пък изразяващо се в причиняване на болка или страдание.

2. Основен критерий за диференциация на видовете телесни повреди.

Чрез степента на засягане на здравето на човека се обособяват 3 вида телесни повреди: тежка, средна и лека телесна повреда.

Xарактерът и степента на увреждането на човешкия организъм се определят според най-тежките последици за здравето независимо от това, дали те са настъпили непосредствено след причиняване на увреждането или по-късно чрез усложнения, които са в причинна връзка с извършеното деяние.

В случаите, когато с деянието се причиняват на едно лице едновременно две или повече различни по вид телесни повреди, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат.

V.           І. Тежка телесна повреда.

Тълкуването на понятието “тежка телесна повреда” се извършва на базата на чл.128 (2), където са изредени различни хипотези, третирани като “тежка телесна повреда” (ттп). При тълкуването на ал.2 се оформят две становища:

• “постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота” в края на разпоредбата е общ критерий за ттп, а останалите хипотези са примерно изброяване на ттп (поддържа се от Панайотов);
• изброяването на хипотезите е изчерпателно и “постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота” е само една от възможните хипотези на ттп (Стойнов я застъпва – това е вид увреждане, което законът третира като ттп).

1. Общ критерий.

За да се квалифицира телесната повреда като “тежка” е необходимо разстройството на здравето не само да бъде “общо”, но и да има постоянен характер. Признакът “постоянност” се отнася до разстройство на здравето, но не се отнася до опасност на живота, т.е. не е необходимо перманентно животът да бъде в опасност, за да се приеме наличието на ттп.

Общото разстройство на здравето е такова увреждане, което обхваща болестни заболявания с голяма продължителност, без да с необходимо да засегне всички части на организма. За съставомерността на деянието не е необходимо състоянието на опасност за живота на увредения да бъде налице всеки момент. Достатъчно е тя да бъде налична и реална.

2. Примерно изброени хипотези на тежка телесна повреда.

Извън указания общ критерий, законът установява 7 примерни хипотези на ттп:

1) Продължително разстройство на съзнанието.

Разглежда се по смисъла на чл.33 (1) – патологично отклонение от възможността да се възприема околната действителност. В СП битува разбирането, наложено от съдебните медици – необходимо е разстройството да трае не по-малко от една година, за да се приеме, че е продължително.

Съзнанието на личността е разстроено, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригоден поради дълбоко нарушаване на неговите интелектуални или волеви възможности. Разстройството на съзнанието трябва да бъде продължително. Такова е разстройството, когато то обхваща един дълъг период, изключващ временните и трайни болестни състояния. Продължителността на психическото разстройство може да бъде и за неопределено дълго време, но за съставомерността на престъплението не с необходимо да е завинаги.

2) Постоянна слепота с едното или с двете очи.

Достатъчно е да е настъпила слепота само с едното око, за да се третира повредата като тежка, за разлика от постоянната глухота, където е необходимо такава да е настъпила и с двете уши. Изводите се правят на база спецификите на двата вида органи.

Слепота е налице, когато увреденият престане да възприема и да
разпознава заобикалящата го среда с едното или двете очи от най-близко разстояние, без да е необходима абсолютна невъзможност за възприемане на светлинни дразнения. Състоянието на слепота в едното или с две очи трябва да е постоянно. Това изискване е налице, когато загубата на зрителната функция с от такъв характер, че тя не може да се възстанови. Подобренията, които настъпват във времето или в резултат на лечението, не се вземат пред вид при квалификацията на деянието.

3) Постоянна глухота.

Под глухота следва да се разбира загубата на слуховата способност на увреденото лице. Тя е налице, когато увреденият не е в състояние да възприеме от съвсем близко разстояние обикновени звукови сигнали и говор. Цялостната загуба на слуха на едното ухо не е тежка телесна повреда. Глухотата трябва да е постоянна. Това означава, че повредата на слуховата функция трябва да е непоправима за цял живот.

4) Загуба на речта.

Пострадалият трябва завинаги да е загубил възможността да осъществява словесен контакт с други хора.

Под загуба на речта се разбира лишаването на увредения от възможността да изразява мислите си чрез членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с другите хора.
Разстройството на речта трябва да бъде постоянно, а то е такова, когато е непоправимо.

5) Детеродна неспособност.

При тълкуването тази разпоредба се диференцира в зависимост от това, дали лицето е от мъжки или от женски пол. Тълкуването не е буквално, то не се свежда само до загуба на възможността за оплождане (при мъжа) или да бъде оплодена (при жената):

• лица от мъжки пол – за ттп се третира и невъзможността за осъществяване на полов контакт;
• лица от женски пол – за ттп се счита не само невъзможността за зачеване, но и настъпилата неспособност за раждане.

6) Обезобразяване,  което причинява завинаги разстройство на речта или сетивен орган.

Не е изрично указано, но очевидно обезобразяването трябва да бъде в областта на главата, за да може да се свърже с посочения резултат.

Обезобразяването представлява такова съществено изменение на човешкия образ, което обективно го загрозява. Законът има пред вид обезобразяването само на главата, където се намират сетивните органи.

Тежка телесна повреда по този състав е налице при кумулативно причиняване на обезобразяване и разстройство на речта или сетивен орган.

• Разстройството на речта се изразява в такива повреди, които засягат функцията на говора, без да е необходимо да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява своите мисли чрез говор.
• Разстройството на сетивен орган е налице, когато се увреди частично или цялостно функцията на зрението, слуха, обонянието или мириса.

Разстройството на речта или на сетивен орган като непосредствена последица на обезобразяването трябва да бъдат завинаги. Под термина „завинаги“ следва да се разбира, че както обезобразяването, така и разстройството на речта или на сетивен орган едновременно трябва да имат продължителност за цял живот на увредения.

7) Загуба на единия бъбрек, слезката (далак) или на крило на белия дроб.

Касае се за цялостно отнемане от тялото на тези жизненоважни органи, без които сериозно се нарушава нормалното съществуване и функциониране на човешкия организъм, а не за увреждане на отделна част на тези органи.

8) Загуба или осакатяване  на крак или ръка.

• Под загуба на крак или ръка следва да се разбира цялостното отнемане на тези части от тялото в резултат на увреждането.
• Осакатяването на крак или ръка е такова увреждане, при което макар и тези крайници да не са отделени от тялото, тяхната функция е загубена в най-съществената им част:
  • ръката е осакатена, когато последва загуба от китката надолу, отнети са всички пръсти, пълна загуба на четири или на два пръста, ако в последния случай са отнети и палецът и показалецът;
  • кракът е осакатен, когато петата или стъпалото са отнети и в резултат на това е загубена най-съществената част от неговата функция, както и когато неподвижността му последва от парализа.

Според Панайотов при осакатяване на ръка в общия случай е достатъчна загуба на три пръста.

VI.         ІІ. Средна телесна повреда.

Основанията за тълкуване са установени в чл.129 (2).

1. Общи критерий.

Тук също има легален общ критерий: постоянно разстройство на здравето,  неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота.

Постоянното разстройство на здравето, неопасно за живота, е увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват жизнените му сили или способността на организма му да се противопостави на заболявания. Общото разстройство на здравето трябва да бъде непрекъснато и в никой период да не създава опасност за живота на увредения. Сътресението на мозъка съставлява средна телесна повреда само когато е създадена временна опасност за живота. Такава опасност е налице, когато увреденият в резултат на сътресение на мозъка изпадне в безсъзнание, макар и кратковременно.

2. Примерно изброени хипотези на средна телесна повреда.

Първите 4 от изрично изброените хипотези в закона се свързват с признака “трайност” на увреждането поне за 1 месец:

1) Трайно отслабване на зрението или слуха

За такова по смисъла на закона се счита всяко ограничаване на зрителната или слуховата способност. Под „трайно отслабване“ се разбира причиняване на затруднения или ограничения на зрението и слуха през един сравнително по-дълъг период, не по-малко от около тридесет дни, без да се изключва той да продължи неопределено време.

2) Трайното затрудняване на речта се осъществява чрез засягане на  такива органи или функции, в резултат на което увреденият загубва способността свободно и правилно да изразява мислите си чрез членоразделната реч.

3) Трайното затрудняване на движението на крайниците, снагата или врата.

Първото увреждане се изразява в ограничаване възможността на увреденото лице да извършва активни физически движения и трудова дейност.  Увреждането на снагата или врата представлява такова затруднение, което засяга двигателната способност на човека и съгласуваното свързване с основните функции на крайниците на тялото.

4) Трайно затрудняване функциите на половите органи без  причиняване на детеродна неспособност може да се дължи на анатомичното им увреждане или на функционални смущения.

 

Дадени са още няколко хипотези, за които не е характерен признакът “трайност”:

5) Счупване на челюст или избиване на  зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето.

Проблем при тълкуването възниква от използването в закона на множествено число – “зъби”, т.е. при буквално тълкуване се стига до извода, че не трябва да бъде само един, макар и в този случай да има затруднение на дъвченето или говоренето. Въпреки това СП приема, че ако е налице посочения резултат, достатъчно е зъбът да бъде само един. Когато избитият зъб е един горе първи ляво или горе първи дясно – винаги повредата е средна.

Избиване – достатъчно е зъбите да са разклатени до степен, че е неминуемо тяхното падане като характерът на повредата се преценява към момента на нейното причиняване. Когато впоследствие се задълбочи причиненото увреждане на здравето и то се намира в причинна връзка с деянието, приема се че и по-тежкият резултат, който настъпва впоследствие, е обхванат от вината на дееца. Обратното е недопустимо – при квалификацията да се зачете подобрение вследствие на медицинска интервенция.

Счупването на челюст е самостоятелен признак на деянието, без да е необходимо да се съпътствува от избиване на зъби. Това увреждане може да бъде само временно.

Под „избиване на зъби“, без които се затруднява дъвченето или говоренето, се разбира такова увреждане, което обхваща алтернативно загуба на зъби, счупване на венеца или разклащането им, което неминуемо води до падането им. Деянието е съставомерно и при избиване само на един зъб, ако това е довело до затрудняване на дъвченето или говоренето. Избиването на млечни зъби на деца, без които се затруднява дъвченето или говоренето, е средна телесна повреда по смисъла на закона.

6) Наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.

Такова нараняване е налице, когато вследствие на деянието е осъществен контакт между външната среда и съответната кухина. Деянието ще е съставомерно и когато в резултат на увреждането се налага задължителна медицинска интервенция, която води до такъв контакт.

7) Обезобразяване на  лицето или други части на тялото.

Увреждането трябва да води до решителна промяна на външния вид на пострадалия и да е свързано със сериозни последици за личността му.

Обезобразяването е такова увреждане, при което се причиняват значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото, които обективно загрозяват вида на човека.

Краткотрайните загрозявания не съставляват средна телесна повреда.

VII.      ІІІ. Леки телесни повреди.

От разпоредбите на чл.130 (1) и (2) се вижда, че телесни повреди са два вида, дадени в алтернатива:

• с разстройство на здравето и
• които причиняват само болка и страдание.

1. Леки телесни повреди с разстройство на здравето.

За очертаване на обхвата на тази разпоредба се стига от аргумент от противното от чл.128 (2) и 129 (2) – всяко увреждане на здравето, което не може да се квалифицира като тежка или средна телесна повреда, трябва да се третира като лека телесна повреда. Налице е леко увреждане анатомическата цялост на организация или тъканите, както и леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието.

Под разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 следва да се разбират всички увреждания, които не са завинаги, постоянни, продължителни, трайни или временно опасни за живота.

2. Леки телесни повреди без разстройство на здравето.

Тук има причиняване на болка или страдание – всяко неприятно физическо усещане се третира като “болка”, а “страданието” е удължен процес на болка.

Причиняването на болки и страдания без разстройство на здравето се изразява в най-слабото засягане на организма, в резултат на което увреденият претърпява болка или страдание. Болката е краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие. Страданието е продължаваща болка.

3. Реторсия – чл.130 (3).

Това е специално основание за освобождаване от НО. При нея пострадалият е отвърнал на дееца веднага със същата телесна повреда, каквато му е причинена. При такава хипотеза съдът може да накаже и двамата, но при тази хипотеза съдът решава да не накаже и двамата, т.е. реторсията е само една възможност за съда, не и задължение.

В СП напоследък се очертава разбирането, като телесна повреда по чл.130 (3) да се третира случаят, когато и двете са от един и същи вид – и двете са с разстройство или и двете са без разстройство на здравето.

Ако първоначално пострадалият най-напред е възбудил наказателно производство и в същото това производство намери приложение чл.130 (3), силата на присъдено нещо на съдебния акт ще се отнася и до второто деяние, макар формално погледнато деецът по инициираното наказателно производство и впоследствие пострадал не е подал жалба, той след това не може да упражни правото си на частна жалба.

 

Съдебна практика (извън Постановление №3):

 

1) За да се създаде основание за освобождаване от наказание при реторсия, съществено законно изискване е да е налице взаимно причиняване на лека телесна повреда между две лица, а не фактически кой от двамата извършители на това деяние пръв го е осъществил.

Реторсията има приложение и в случаите, когато подсъдимият причинява лека телесна повреда на пострадалия, след като е изпаднал в състояние на силно раздразнение в резултат на насилието, упражнено върху него непосредствено преди това.

Когато причинената на тъжителя телесна повреда е различна по степен на увреждане, тъй като той е претърпял разстройство на здравето си, а подсъдимият – само болки от упражненото върху него насилие, това различие в причиняването на двете леки телесни повреди не е основание за изключване приложението на реторсията.

 

2) В основата на реторсията е идеята на законодателя, че страните са изравнили позициите си, като на причинителя на леката телесна повреда (на обиждащия) веднага е отвърнато от пострадалия със същата лека телесна повреда, т.е. на злото е отвърнато със същото зло.  Засегнатият намира удовлетворение с причиняване същото деяние на засегналия го.  Този институт е приложим само с предвидените от закона четири случая: по чл.130 (1), чл.130 (2), чл.146 и чл.148 (1), т.1 НК.

Цялостната характеристика на тези престъпления и обстоятелството, че и двете страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон са довели до изключение от правилото, че за всяко престъпление, извършено от наказателно-отговорно лице, се налага съответното наказание.  Без значение е коя от двете срани първа е осъществила престъпното посегателство против личността и коя първа сезира съда.

Реторсията, поради което и за съда стои задължението, след като събере всички необходими доказателства във връзка с правното основание и размера на претенцията, да се произнесе по същество с присъдата.  По отношение разноските в тази част се прилагат общите правила на гражданското право, докато в наказателната част при прилагане на реторсия разноски не се присъждат, – остават за сметка на страните така, както са направени.

 

3) Институтът на реторсията съдържа в себе си редица отклонения от материално-правен и процесуален характер от принципни положения в правото. Едно от тях касае наказателна репресия.  Извършването на престъпление обосновава наказателна отговорност за дееца, чието основно съдържание се изразява в налагане и изтърпяване на съответно наказание.  При реторсията законодателят е съобразил по-ниската степен на обществена опасност на деянието, частичното възмездяване на моралните вреди чрез причиненото взаимно телесно увреждане, както и обстоятелството, че и двете страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон.  С оглед на това е предоставил възможността на съда да освободи от налагане на наказание и двете страни. Следователно, за да прецени наличието на законовите изисквания за приложението на чл. 130, ал. 3 НК, съдът е задължен да провери не само съставомерността на описаното в тъжбата деяние, но и тези, свързани с насрещното деяние, т.е. с ответното поведение на самия тъжител, независимо от факта, че в това производство срещу последния не е подадена насрещна тъжба.  В това се състои всъщност и едно от процесуалните изключения при реторсията.

4) В съдебната практика нееднакво се тълкува понятието „също такава телесна повреда“.  Едни съдилища приемат, че реторсията се прилага и при различните по степен леки телесни повреди.  Други приемат противното, като считат, че реторсия може да се приложи само когато са причинени еднакви по степен увреждания.

Върховният съд, Общо събрание на наказателните колегии, приема, че съдът може да приложи чл.130, ал.3 НК и да освободи тези, които са си причинили само еднакви по степен на увреждане телесни повреди, т.е. когато и двете телесни повреди са с разстройство на здравето или и двете са без разстройство на здравето.  Това е така, защото в чл.130, ал.1 и 2 НК законът предвижда два различни състава на престъпления, макар и от един и същ вид – леките телесни повреди.  Те имат различни обективни и субективни признаци и за тях са предвидени различни наказания.  Такъв извод налага и граматическото тълкуване на чл.130, ал.3 НК, в който се посочва, че повредата, с която нападнатият е отговорил, трябва да бъде „такава“.  Ако законът имаше предвид каквато и да е лека телесна повреда, независимо от нейния вид, щеше да употреби множествено число или думата „такива“.  За разлика от чл.142 НК (отм.)  от 1951 г., който предвиждаше, че „съдът може да освободи подсъдимия от наказание или да накаже и двамата, ако пострадалият е отвърнал с лека телесна повреда“, в чл.130, ал.3 НК е предоставена възможност само за освобождаването от наказание извършителите на леки телесни повреди, а не и наказването им.  Ето защо, когато се установи, че с деянието на нападателя е причинена лека телесна повреда, която е с болка и страдание без разстройство на здравето, а пострадалият е отвърнал с лека телесна повреда с разстройство на здравето, реторсията не може да се приложи, тъй като е несправедливо да се освободи също и този, който е причинил по-тежко увреждане.  Същото е приложението и при обратната хипотеза.  Това би противоречало на чл.35 НК, който изисква съразмерност на наказанието със степента на обществената опасност на извършеното престъпление.

VIII.        Квалифицирани и леко наказуеми телесни повреди.

1. Умишлените квалифицирани състави са регламентирани в чл.131 е 131а, а
2. умишлените леконаказуеми – в чл.132.
3. Квалифицирани състави на непредпазливи телесни повреди – чл.134 (1), (2) и (3);
4. Леконаказуем случай на непредпазливи телесни повреди – чл.134 (4)

За тяхното тълкуване важат положенията на чл.116¸119.

 

Важно: основният състав по чл.133 изключва леката телесна повреда по непредпазливост от кръга на възможните хипотези за носене на НО.

 

7. Злепоставяне.

 

Злепоставянето е третата основна група престъпления против живот и здравето на личността след тези по раздел І и ІІ. Различието от тях: живота и здравето при престъпленията по раздел ІІІ само се поставя в опасност, без да се стига до тяхното увреждане, каквото е характерно за престъпленията по раздел І и ІІ.

IX.              Нарушаване правилата за охрана безопасността на труда (чл.136).

Регламентирани са два основни състава: по ал.1 и по ал.2.

Алинея 1:

Разпоредбата е бланкетна.

• От обективна страна е налице нарушаване на правила, установени за охрана безопасността на труда. Бланкетът е широк – десетки нормативни актове, в зависимост от вида на стопанската дейност, но основно в КТ. Бланкетът предполага във всеки конкретен случай изрично да се указва връзката между чл.136 и правилата, извън НК, които именно са нарушени. Съставът е резултатен – престъплението е довършено с поставянето в опасност пострадалия с оглед живота или здравето.
• От субективна страна – умисъл.

Алинея 2:

От обективна страна съставът се характеризира по идентичен начин със състава по ал.1. Спецификата е в субективната страна – налице е смесена форма на вина, т.е. и по ал.2 деянието, което се изразява в нарушаване на правилата за охрана безопасността на труда се извършва умишлено, но резултатът (поставянето в опасност) обхваща само непредпазливост на дееца.

X.      Злепоставяне на лице, което се намира в опасност.

Това е втори вид злепоставяне.

1. По чл.137:

• От обективна страна деянието се характеризира най-напред с пострадалия – лице, което се намира в безпомощност. Няма значение причината за нея – възраст, болест и т.н. Изпълнителното деяние заедно с резултата се диференцира чрез израза ”изложи лице…по такъв начин, че животът му може да бъде в опасност” и се наслагва втори акт, следващ във времето – непритичване на помощ на пострадалия, т.е. това е двуактно престъпление.
• От субективна страна – умисъл.

2. По чл.141. Регламентирани са два основни състава – по ал.1 и ал.3.

Алинея 1:

• Особен субект – лице, което упражнява медицинско занятие.
• От обективна страна – пострадалият е болен или родилка. Изпълнителното деяние се изразява в непритичване на помощ на пострадалия. Съставът се характеризира с още две условия:
  • лицето да е изрично поканено да окаже такава помощ;
  • то да откаже да я даде без уважителна причина.

Алинея 3:

• Субект, който отново се характеризира с особености и макар да не е лице, което упражнява медицинско занятие е лице, което е задължено да окаже помощ, т.е. алтернативността между двата състава е в основата, на която деецът е длъжен да окаже помощ.
• От обективна страна – пострадал е болен, а изпълнителното деяние се изразява в неоказване на помощ. Условието от обективна страна е само едно – без уважителни причини.
• От субективна страна – умисъл.

 

 

Стойнов

І.  Обща характеристика и система на злепоставянето.

1. Непосредствен обект.

Това са обществените отношения, които възникват във връзка с неприкосновеността на човешкия живот и здраве и които бяха разгледани по-горе като непосредствен обект на престъпленията против живота и тези против здравето.

Тук заслужава да се отбележи обаче дължимото поведение на субектите при различните форми на злепоставяне. Предвид това, че всички те са престъпления на поставяне в опасност, субектите на тези посегателства винаги са длъжни да предприемат определени действия за отстраняване на възникнала вече опасност за живота или здравето на пострадалия или за предотвратяване възникването на такава опасност.

2. От обективната страна

Злепоставянето се характеризира с няколко интересни особености:

1) Изпълнителните деяния на разглежданите престъпления се осъществяват предимно чрез бездействие. Действието като форма на деянието е възможно само при нарушаване на формално установени правила по чл. 136 НК. Някои състави на злепоставяне се осъществяват и чрез съчетание от действие и бездействие.

За злепоставянето е характерно, че то винаги е свързано със съществуване на определена опасност за живота или здравето на жертвата и нейното неотстраняване за определен период от време. Поради това то винаги е едно продължено престъпление.

2) От гледна точка на въздействието върху обекта на престъплението в Раздел трети срещаме два вида престъпления:

• разпоредбите на чл.136 и 137 визират престъпления на поставяне в опасност;
• в останалите случаи (по чл.138-141) се касае до формални престъпления.

В тази връзка от особено значение е въпросът за отношението на злепоставянето към убийството и телесните повреди. В практиката неизменно се приема, че злепоставянето е свързано само с опасността за живота или здравето на злепоставения. Когато тази опасност се реализира, т.е. когато настъпи увреждане на здравето или смърт на жертвата, ще е налице съответно телесна повреда или убийство.

Особена хипотеза има, когато са застрашени живота или здравето на повече от едно лице, но опасността се е реализирала за едно или за няколко от тях. Така ще бъде например при злепоставяне на две лица, на едното от които е причинена смърт или телесна повреда, а другото не е увредено. В този случай ще има идеална съвкупност между злепоставяне и съответното увреждащо престъпление.

3) Особен признак от обективна страна за всички случаи на злепоставяне е опасността за живота или за здравето на другиго независимо дали тя е пряко предизвикана от дееца, или е възникнала вследствие на причина, независеща от него.

При това следва да се отбележи, че в едни случаи законът визира само опасност за живота на злепоставения (чл.137-139), в други – само опасност за здравето (чл.141, ал.3), а в трета категория случаи опасността е за живота или за здравето на пострадалия (чл.136,140 и 141, ал.1 и 3).

3. Субект.

В зависимост от особеностите на видовете престъпления по Раздел трети субект може да бъде всяко наказателноотговорно лице или пък се изисква особен субект (например по чл.138, 140, 141).

4. От субективна страна.

Злепоставянето по нашето право беше само умишлено престъпление до изменението на НК от 1982 г., когато бе предвиден и един състав на непредпазливо престъпление (чл.136, ал.2).

5. Системата на престъпленията по Раздел трети на Глава втора.

Свързана е с връзката между поведението на дееца и възникването на опасността. От тази гледна точка различаваме:

• престъпления, чрез които се създава опасността, и
• престъпления, свързани с неотстраняване на възникнала опасност, при което е възможно:
  • тя да не е предизвикана от субекта, или
  • субектът да не отстранява опасност, която сам е предизвикал.

ІІ.  Видове злепоставяне.

1. Нарушаване правилата за охрана безопасността на труда

Разпоредбата на чл.136 (1) НК въздига в престъпление нарушаването на правила, установени за охрана безопасността на труда, когато с това се изложи на опасност живота или здравето на трудещите се. Предвиденото наказание е лишаване от свобода до три години или поправи-телен труд, както и обществено порицание.

1.1. От обективна страна престъплението по чл.136 разкрива няколко особености.

• Преди всичко разглежданото престъпление е свързано с трудова дейност, чиято безопасност е предмет на особена регламентация в закон или в подзаконов нормативен акт, към които препраща бланкетната разпоредба на чл.136 НК.
• Пострадал от злепоставянето по този състав е лице, което участва в трудова дейност, предмет на уредба от гледна точка на изискванията за нейната безопасност.
• Изпълнителното деяние се изразява в нарушаване на установени в нормативен акт правила за охрана безопасността на труда. То може да се осъществи както чрез действие (например издаване на заповед за работа на необезопасен обект), така и чрез бездействие (непровеждане на задължителен медицински преглед преди започване на работа). формата и съдържанието на изпълнителното деяние ще зависят от установените с нормативен акт правила за охрана безопасността на труда.
• Злепоставянето по чл.136 НК е резултатно престъпление. То е довършено, когато възникне опасност за живота или здравето на пострадалия. Ако такава опасност не е възникнала, нарушението на правилата за охрана безопасността на труда ще бъде само дисциплинарно или административно нарушение.

1.2. Субект на престъплението по чл.136 НК може да бъде само лице, правно задължено да спазва определени правила за охрана безопасността на труда – стопански и технически ръководители от предприятието и организацията или обикновени работници- изпълнители, когато наруша-ват отнасящи се до тях изисквания за осигуряване охраната на безопасността на труда.281 Но поведението на работниците- изпълнители трябва да поставя в опасност други работници, а не само тях.

1.3. От субективна страна злепоставянето по чл.136 може да бъде както умишлено, така и по непредпазливост (ал.2).

• Съдържанието на умисъла тук разкрива някои особености. Преди всичко необходимо е субектът да познава конкретните правила за охрана безопасността на труда, които са нарушени. При това положение той цели или допуска тяхното нарушение, като предвижда възниква-нето на опасността. Волевият момент обаче може да се изразява само в безразлично отношение към резултата – опасността за живота или здравето на трудещите се. Ако деецът цели тази опасност, това означава, че той желае смъртта или увреждане здравето на пострадалия, при което ще е налице опит за убийство или за телесна повреда. Следователно умишленото злепоставяне може да се осъществи само при евентуален умисъл.
• Непредпазливостта пък се изразява в незнание на съответните правила, които субектът е бил длъжен и е могъл да знае, или в тяхното немарливо изпълнение.

2. Злепоставяне на лице, което се намира в опасност

Случаите на злепоставяне, които ще бъдат разгледани по-долу, имат една обща особеност- реално съществуваща опасност за злепоставения.

 

2.1. Особености в обективната страна.

 

А. Особености във връзка с реално съществуваща опасност като обективен признак на различните състави.

• В зависимост от поставеното в опасност благо различаваме две хипотези:
  • злепоставяне с опасност само за живот на пострадалия (чл. 137-139) и
  • злепоставяне с опасност за живота и за здравето(чл. 140 и 141).
• От гледна точка на отношението между поведението на субекта и възникването на опасността също различаваме две категории случаи:
  • на първо място, в случаите по чл.137 и 140 НК опасността възниква като резултат от поведението на виновния. Става дума за обективна причинна връзка между това поведение и възникналата опасност. Без значение за наличието на този признак е дали се касае за престъпно поведение, за друго правонарушение или за правомерно поведение, което е довело до възникването на опасността, както и обстоятелството, че на жертвата е оказана помощ от трети лица, намиращи се на местопроизшествието.
  • на второ място трябва да посочим хипотезите на злепоставяне, визирани в чл.138, 139 и 141, когато законът предвижда само реално съществуваща непосредствена опасност за пострадалия, като причината за нейното възникване е без значение. Тя може да е предизвикана от поведението на виновния, от това на жертвата, да се дължи на поведението на трети лица или да е следствие от действието на природни сили.

 

Б. Друга съществена особеност от обективна страна на някои от разглежданите състави на злепоставяне е състоянието на пострадалия, т.е. неговият начин на съществуване в момента на посегателството срещу личността му, отразяващ възможността му да се противопостави на застрашаващата го в същия този момент опасност. Това състояние обуславя необходимостта от оказване на помощ от страна на субекта.

• Състоянието „безпомощност“ е елемент от съставите на чл.137 и 138 и то е причина за невъзможността на жертвата да се самозапазва от съществуващата опасност за живота й. В посочените разпоредби примерно са изброени причините за това състояние – малолетство, престарялост, болест.
• „Болестното състояние“ на пострадалия е елемент от съставите на общо три текста, уреждащи разглежданите престъпления – по чл.137, 138 и 141 НК. То се изразява в неблагоприятно патологично изменение на органите или функциите на организма и се очертава посредством определени клинични признаци. Болестното състояние на пострадалия може да бъде хронично или временно. В случаите по чл. 137 и 138 то е причина за безпомощността на пострадалия, която води до необходимост от оказване на помощ или от полагане на особени грижи. По чл.141 болестта на пострадалия предизвиква необходимост от медицинска намеса. Бездействието на лицето, упражняващо медицинско занятие, създава опасност от влошаване състоянието на пострадалия, понякога дори опасност от смърт.
• Пострадала от злепоставяне по чл.141, ал.1 и 2, може да бъде и „родилка“. Това е състоянието, в което се намира жената от момента, в който раждането е започнало и докато траят непосредствените физиологични изменения, дължащи се на родовата дейност. Състоянието „родилка“ не се дължи на патологични изменения на организма, а е следствие на осъществената от него родова дейност. Неговото значение е същото като на болестното състояние.

 

В. От гледна точка на изпълнителното деяние злепоставянето на лице, намиращо се в състояние на опасност, е продължено престъпление, което трае непрекъснато до отминаване на опасността Във всички разглеждани случаи характерно за тези престъпления е, че те винаги включват бездействие.

• Злепоставянето по чл.137 е двуактно престъпление, което предполага излагане на опасност (чрез действие или бездействие) и неоказване помощ на пострадалия, поставен по този начин в опасност.
• В случаите, визирани в чл.138-141 НК, е достатъчно само без-действието на субекта на престъплението, изразяващо се в неоказване помощ на злепоставения.

 

Г. Преценени според въздействието върху обекта на престъплението, разглежданите случаи на злепоставяне са от категорията на формалните“ престъпления, защото деецът не отстранява съществуваща опасност за живота или здравето на жертвата, като не се изискват никакви други последици.

 

Д. Законът включва и някои други признаци от обективна страна.

• Сред тях на първо място трябва да отбележим особените отношения между пострадалия и субекта по чл.138 НК. По силата на тези отношения деецът е длъжен да се грижи за пострадалия, а последният не би могъл да съществува нормално без тези грижи. Подобни отношения се предвиждат и в чл.141, ал.2, като и в двата случая те се пораждат от особеното състояние на пострадалия.
• Тежкото състояние на пострадалия е квалифициращо обстоятелство по 141, ал.2, защото то предизвиква необходимост от спешната намеса на субекта.
• Накрая, изисква се от обективна страна деецът да е могъл да окаже необходимата.помощ (чл.138), като това трябва да е било възможно да стане без опасност за него самия или за другиго (чл.139 и 140), или да не съществува уважителна причина за бездействието на субекта (чл.141).

2.2. Субект на злепоставянето на лице, което се намира в опасност.

• Законът не поставя особени изисквания към субекта на престъплението само в разпоредбата на чл.139.
• В останалите случаи сме изправени пред престъпления с особен субект: лице, което е правно задължено да се грижи за жертвата (чл.138) или да окаже помощ на болния (чл.141, ал.3), лице, което правомерно упражнява медицинско занятие (чл.141, ал.1 и 2) или водач на превозно средство (чл.140).

2.3. Субективна страна

Злепоставянето на лице, намиращо се в опасност, винаги е умишлено престъпление. Субектът трябва да съзнава съществуващата опасност за пострадалия, както й да има съзнание за дължимата на жертвата по-мощ.

 

 

 

8. Престъпления против свободата на личността

 

В действащото българско законодателство не срещаме легално определение за понятието “свобода на личността”.

Доц.Стойнов обособява две основни групи престъпления, засягащи свободата на личността:

• посегателства, които засягат само личността в тесен смисъл;
• посегателства, засягащи определени права и интереси на пострадалия, които се отличават със своя особен характер – лични, икономически, политически, социални и др.

Критерият за това деление е в кои сфери от интересите на жертвата се проявява ефектът на това засягане.

Раздел ІV от Особената част на НК инкриминира посегателства срещу свободата на придвижване в пространството. Този раздел беше изменен и допълнен през 1995 г. с нови състави на престъплението отвличане, но те се явяват специални по отношение състава на традиционното противозаконно лишаване от свобода.

XI.    І. Противозаконно лишаване от свобода (чл.142а).

Чл.142а визира общият случай на противозаконно лишаване от свобода.

1. Основен състав – алинея 1.

Това е типичен пример за продължено престъпление (вж.№36 Обща част, ІІ).

1.1. От обективна страна.

Изпълнителното деяние се изразява в:

• действие и бездействие, когато първоначално пострадалият е неоснователно ограничен във възможността си свободно да се придвижва в пространството, след което създаденото престъпно състояние трае докато лицето без правно основание продължава да бъде ограничавано в тази си възможност. Бездействието придава продължен характер на деянието;
• само в бездействие, когато в момента на ограничаването на възможността за придвижване е имало правно основание за това. Впоследствие обаче това основание е отпаднало, но деецът продължава да ограничава възможността без правно основание (напр. длъжностно лице от състава на МВР след изтичане на 24^те часа на предварителното задържане продължава да задържа лицето без правно основание).

Наред с изпълнителното деяние в състава се регламентира и условието – лишаването да бъде “противозаконно”.

Този признак от обективната страна ще е налице, когато не съществува законно основание за ограничаване свободата на пострадалия. Но лишаването от свобода ще е противозаконно и когато не са спазени процесуалните изисквания относно правомерно засягане свобода-та на жертвата, макар и да има законно основание за това, както и когато деянието е извършено от неоправомощено лице.

Необходимо е съставът по ал.1 да се тълкува систематически с ал.4 – по аргумент от противното следва, че по ал.1 лишаването не трябва да продължава повече от 2 денонощия, тъй като тогава би било налице по-тежко престъпление, а именно по ал.4 изречение последно.

1.2. От субективна страна – умисъл.

Умисълът може да бъде пряк или евентуален. Необходимо е обаче деецът да съзнава, че не съществува законно основание за ограничаване свободата на пострадалия или че нарушава установения за това ред, както и фактът, че жертвата не е дала изрично съгласие възможността й за свободно придвижване в пространството да бъде ограничена.

2. Квалифицирани състави на противозаконно лишаване от свобода.

2.1. Противозаконното лишаване от свобода е квалифицирано, когато пострадалият е бременна жена, малолетно или непълнолетно лице. В тези случаи се засяга по-широк кръг от обществени отношения, което и повишава обществената опасност на деянието. Разглежданото престъпление винаги се съпътства от отрицателни емоции, понякога твърде силни. Те могат да засегнат психически пострадалите лица и когато те са с още неукрепнала психика, възможни са съществени психични смущения. Бременността пък прави жената особено чувствителна и отрицателните чувства създават опасност от увреждане на плода, дори и от спонтанен аборт.

2.2. Противозаконното лишаване от свобода е квалифицирано престъпление с оглед особености на обективната страна в зависимост от използвания от дееца начин или поради продължителността на престъплението (чл. 142а, ал. 4 НК).

• Избраният от субекта метод ще е мъчителен за пострадалия, когато лишаването от свобода е съпроводено с физически или душевни страдания за последния. В тези случаи може да има съвкупност с телесна повреда или със закана с престъпление по чл. 144 НК.
• Начинът, по който е станало противозаконното лишаване от свобода, ще е опасен за здравето на пострадалия, когато то е съпроводено с реална възможност на жертвата да бъдат причинени анатомични увреждания или функционални смущения. Не е необходимо обаче такива реално да са настъпили, достатъчно е само обективното застрашаване на здравето.
• Накрая, по-тежко наказуемо ще е противозаконното лишаване от свобода и когато то е продължило повече от две денонощия.

2.3. С оглед субекта престъплението е квалифицирано, ако деянието е извършено от длъжностно лице или от представител на обществеността в нарушение на службата или функцията му, както и когато са налице обстоятелствата, посочени в чл. 142, ал. 2, т. 6 и 8 (чл. 142а, ал. 2 НК).

3. Втори основен състав – алинея 5.

3.1. От обективна страна.

Налице са особено качество на пострадалия, мястото и изпълнителното деяние. Пострадал е лице, което е здраво (без особености в здравословното състояние). Изпълнителното деяние се изразява в настаняване и задържане на такова лице в здравно заведение за душевно болни[29]. Очевидно престъплението е продължено във вариант действие и бездействие.

3.2. Субект – Престъплението по чл. 142а, ал. 5 може да се осъществи само от
особен субект – лице, което по закон е оправомощено да настанява или
задържа душевноболни лица в специални заведения.

3.2. От субективна страна – умисъл. И понеже законът изисква деецът да съзнава душевното състояние на жертвата, той съзнава и неизбежността от настаняване на здраво лице в заведение за душевно-болни. А това вече означава, че престъплението се извършва с пряк умисъл.

XII. ІІ. Отвличане и противозаконно лишаване от свобода по чл.142.

1. Основен състав.

Основният състав на отвличането е даден в ал. 1 на новия чл. 142, който предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години за този, който отвлече лице и противозаконно го лиши от свобода. Това престъпление е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.

Непосредственият обект включва по-широк кръг от обществени отношения в сравнение с този на обикновеното противозаконно лишаване от свобода, защото при отвличането наред с възможността за свободно придвижване в пространството, се засяга и свободата за формиране волята на пострадалия.

1.1. От обективна страна.

Характерно е, че лишаването се предхожда от още един акт на поведение, който се изразява в отвличане, т.е. принудителното преместване на пострадалия в пространството от едно място на друго. И тук престъплението има продължен характер. Изисква се само лишаването от свобода да бъде противозаконно.

Отвличането е резултатно престъпление, което ще бъде довършено, когато пострадалият бъде поставен в положение да не може свободно да се придвижва в пространството.

За разлика от принудата при отвличането времетраенето на лишаването от свобода е без значение.

Особеност на разглежданото престъпление е обстоятелството, че с противозаконното лишаване от свобода се създава едно трайно престъпно състояние, което съществува до неговото прекратяване. Това положение обуславя възможност за неизбежна отбрана във всеки един момент, докато то трае.

По чл. 142 е възможен само недовършен опит, защото с довършване на дейността по лишаването от свобода настъпва автоматично и престъпният резултат.

1.2. От субективна страна – само пряк умисъл.

2. Квалифицирани състави.

Регламентирани са в ал.2¸4 на чл.142.

2.1. Преди всичко то е по-тежко наказуемо с оглед някои особености на непосредствения обект.

• На първо място квалифицирано е отвличането на лице, ненавършило 18 години (т.3). В тези случаи законодателят е отчел, че жертвата е с още неоформена психика и отвличането може да предизвика сериозни душевни смущения у нея, което и повишава обществената опасност на престъплението.
• На второ място престъпното отвличане е квалифицирано и когато
  пострадалият е лице, ползващо се с международна защита (чл.142, ал.2, т.4 НК). В тези случаи освен отношенията, които се засягат по основния състав, престъплението засяга и тези, които се пораждат във връзка с прякото или косвено участие на пострадалия в особените отношения, чрез които се осъществяват международните връзки на нашата страна с други държави или с международни организации.

От субективна страна деецът трябва да съзнава, че пострадалият е лице, ползващо се с международна защита.

• Особен е непосредственият обект на отвличането и когато деянието е извършено по отношение на две или повече лица (чл.142, ал.2, т.5). В тези случаи се засяга по-широк кръг от еднородни обществени отношения, защото с престъплението се посяга на свободата на повече
  граждани.

За субективната страна при наличието на това квалифициращо обстоятелство е необходимо умисълът за отвличане на повече от едно лице да е възникнал преди деянието, по време на отвличане на първото лице или непосредсвено след него. В противен случай ще се касае за отделни деяния и ще е налице не квалифицирано престъпление по чл.142, ал.2, т.5, а еднородна реална съвкупност от престъпления по чл. 142, ал. 1 НК,

• С изменението на НК от 1997 г. в разпоредбата на чл.142, ал.1, т.З беше предвидено и ново обстоятелство, квалифициращо отвличането – когато е отвлечена бременна жена. Известно е, че по време на бременността жените са особено чувствителни и някои прекомерни отрицателни емоции могат да предизвикат спонтанен аборт или да се отразят неблагоприятно върху плода. Поради тази опасност в действителност се засягат и обществените отношения, които осигуряват нормалното протичане на бременността.

 

2.2. Втората група обстоятелства, квалифициращи отвличането, се отнасят до неговата обективна страна.

• Степента на обществена опасност на разглежданото престъпление ще е по-висока, на първо място, когато деецът е бил въоръжен (чл. 142, ал. 2, т. 1 НК).

Буквалното тълкуване на разглежданата разпоредба води до извода,
че признакът деецът да е бил въоръжен, ще е изпълнен, когато той е носил в себе си огнестрелно или хладно оръжие при осъществяване на изпълнителното деяние, независимо дали си е послужил с това оръжие. Оръжие е всяка вещ, която е предназначена или може да послужи за причиняване смърт на пострадалия или за увреждане на неговото здраве.

Наистина, когато извършителят на отвличане е въоръжен, това значително повишава обществената опасност на деянието, защото има потенциална възможност той да използва оръжието за сломяване съпротивата на пострадалия или на трети лица, които биха го защитили. Но, от друга страна, ако оръжието въобще не е използвано, ако отвлеченият
въобще не е знаел, че деецът е въоръжен, това обстоятелство няма никаква конкретна връзка с осъщественото посегателство срещу свободата на личността.

Съвсем различно би било положението, ако деецът е употребил оръжието, което е носел със себе си, за сломяване съпротивата на жертвата. Така той демонстрира решимост да стигне дори до лишаване от живот на пострадалия или на друго присъстващо лице.

Предвид изложеното, квалифициращото обстоятелство „деецът да е бил въоръжен“ следва да се тълкува стеснително, в смисъл че той трябва да е употребил оръжието поне за заплашване на жертвата.

• В новата т.6 като квалифициращо обстоятелство е посочен и особеният начин за осъществяване на престъплението – когато деецът се е представил за лице от състава на МВР или че действа по поръчка на организация, която извършва охранителна или застрахователна дейност. По-високата степен на обществена опасност произтича от това, че в първия случай субектът експлоатира по-голямото доверие, което гражданите имат към служителите на МВР, а във втория случай – печалната слава, която си извоюваха напоследък някои от посочените организации.
• Пак от обективна страна обществената опасност ще е по-висока, когато от отвличането са настъпили значителни вредни последици (чл. 142, ал. 3). Законът не уточнява естеството на тези последици. Поради това те могат да имат личен, семеен, имуществен или друг характер.
• Накрая, още по-тежко наказуемо е отвличането, когато към пострадалия е проявена особена жестокост (ал. 4). Този признак беше разгледан във връзка с умишленото убийство.

 

2.3. Накрая, престъплението по чл. 142 разкрива по-висока степен на обществена опасност и във връзка с особености на субекта. С допълнението на чл. 142, ал. 2 НК от 1997 г. в системата на този текст бяха включени две нови точки, съдържащи квалифициращи обстоятелства, свързани с личността на дееца.

• Отвличането е квалифицирано, когато е извършено от две или повече лица (чл. 142, ал. 2, т. 2). Предвид легалната дефиниция на това квалифициращо обстоятелство в чл. 93, т. 12 НК, то ще е налице, когато най-малко две лица са участвали било в принудителното преместване на пострадалия, било в отнемане на възможността му да се придвижва свободно в пространството, било и в двата акта.
• В новата т. 6 на чл. 142, ал. 2 като особени субекти на престъплението бяха посочени няколко категории лица: които се занимават с охранителна дейност, от служители в организация, която извършва охранителна или застрахователна дейност, от лицата, които действат по поръчка на такава организация и от лице от състава на Министерството на вътрешните работи.

Буквалното тълкуване на текста води до извода, че винаги, когато субектът на отвличането има някое от посочените качества или се представя за такова лице, деянието следва да бъде квалифицирано. Но този извод е неправилен, защото не винаги ще има връзка между качеството на субекта и извършеното от него престъпление. Така например няма
никаква връзка между това, че дадено лице работи към охраната на един завод или учреждение и без всякаква връзка с тази своя работа е участвало в отвличане. А то безспорно се занимава с охранителна дейност. Този ред на мисли е приложим спрямо всички посочени качества на субекта. Поради това разпоредбата на т.6 трябва да се тълкува ограничително в смисъл, че деянието ще е с повишена обществена опасност само когато между качеството на субекта и извършеното отвличане съществува определена връзка, например отвличането следва да послужи за мотивиране на трето лице или на самият отвлечен да сключат застрахователен договор или да си поръчат охрана.

• Пак с оглед субекта престъплението е квалифицирано и когато деянието е извършено от лице, участващо в престъпна организация или група, която чрез принуда сключва сделки или извлича облаги или действа по поръчка на такава организация или група (чл. 142, ал. 2, т. 8 във вр. с чл. 321а НК). Отвличането е един от предпочитаните от такива организации методи за мотивиране на другата страна по сделките и в това е по-високата обществена опасност на престъплението.
• Отвличането е по-тежко наказуемо и когато е извършено повторно (чл. 1421 ал. 4 НК).

XIII.   ІІ. Принуда[30].

Престъпленията, уредени в Раздел пети на Глава втора от Особената част на НК, разкриват една обща особеност: всички те в някаква степен засягат отрицателно процеса на свободното формиране волята на пострадалия.

Непосредствен обект на тези престъпления са обществените отношения, които осигуряват на човека възможност психичните процеси, в резултат на които се формира свободно волята му, да протичат нормално и в съответствие с представите за собствените му потребности.

Характерен за разглежданите обществени отношения е техният предмет – духовно благо, по повод на което те възникват. Изключително личният характер на това благо е подчертан в закона и от обстоятелството, че наказателното преследване за принуда и закана по основния състав се възбужда само по тъжба на пострадалия.

От обективна страна трябва да се отбележи, че престъпленията по Раздел пети са резултатни престъпления от категорията на увреждащите. Освен това за всички тях е от значение съдържанието на волята на жертвата.

Общо е това, че от субективна страна те са умишлени престъпления. Необходимо е още субектът да има представи относно действителното съдържание на волята на жертвата.

1. Основен състав (чл.143 (1).

1.1. От обективна страна.

Изпълнителното деяние се изразява в поведение в 3 варианта от естество да упражни психическо въздействие върху пострадалия:

• Спрямо пострадалия да се употреби сила. Това е така, защото силата се използва, за да бъде убедено лицето да измени волята си по някой въпрос.
• Изпълнителното деяние се изразява в заплашване, че ако пострадалият не измени волята си, ще има неблагоприятни последици било за него, било за лице, на което държи.
• Чрез злоупотреба с власт, което предполага специално отношение между дееца и пострадалия.

И в трите варианта съставът е резултатен. В следствие на някой от трите варианта на поведение до изменение волята на пострадалия, поради което той пропуска или претърпява нещо, противно на волята му. Това нещо има личен характер. Ако то има имуществен характер, ще става дума за изнудване.

1.2. От субективна страна – пряк умисъл.

Субектът съзнава съдържанието на волята на пострадалия, съзнава, че въздейства върху неговата психика така, че го мотивира да предприеме поведение, което не съответства на волята на жертвата и пряко цели предприетото от нея поведение.

2. По-тежко наказуеми състави.

2.1.  Когато престъплението засяга, наред със свободата на жертвата, и други обществени отношения (чл.143 (3)).

2.2.  Осъществяването на принуда от лицата, посочени в чл.142 (2) т.6 и 8 (чл.143 (2)). Препращането е изрично.

XIV.        Задържане на заложник (чл.143а).

Тълкуването на чл.97а изцяло важи и тук. Различия:

• обект на посегателство – регламентирани са в различни глави;
• субективна страна – по чл.97а прекият умисъл е съпроводен и със специфична цел (антидържавна).

1. От обективна страна имаме форма на усложнена престъпна дейност – престъплението е двуактно, при което първият акт се изразява в самото задържане на друго лице противозаконно. Това означава, че още първият акт на поведението характеризиращо изпълнителното деяние сам по себе си има продължен характер. Това е типичен случай на т.нар. двуактни продължени престъпления.

Вторият етап на поведението е свързан с известяването на държавата, държавна или обществена организация или трето лице, че освобождаването на задържаното лице се поставя в зависимост от изпълнението на определено условие.

Престъплението ще се счита довършено към момента, към който това известие достигне съответния адресат.

2. От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.
3. Чл.143а (2) визира по-тежко наказуем състав – когато деецът наред с поставеното условие заплашва адресата, че ако той не изпълни условието, то той – деецът, ще причини смъртта или тежка или средна телесна повреда на пострадалия.

Важно: Това престъпление изключва приложението на съставите на противозаконно лишаване от свобода. Основание: признаците характеризиращи престъплението “задържане на заложник” обхващат изцяло признаците на престъплението “противозаконно лишаване от свобода”.

XV. ІV. Закана (чл.144).

1. Основен състав.

Основният състав е по ал.1, който на основание чл.161 регламентира престъпление от частен характер.

1.1. От обективна страна.

Изпълнителното деяние се изразява в закана спрямо пострадал – визира се престъпление против неговата личност или имот или пък против личността или имота на негови ближни[31]. Става дума за едно психологическо въздействие спрямо пострадалия без при това то да е елемент от вече взето решение за осъществяване на престъпление, с оглед на което деецът се заканва. С оглед характеристиката на това въздействие законът изрично постулира то да е било от естество, да е могло да възбуди основателен страх от осъществяване на манифестираното деяние. То рефлектира и върху резултата – не е необходимо задължително у пострадалия действително да е възникнал страх. Достатъчно е до него да достигне така осъщественото психическо въздействие.

1.2. От субективна страна – умисъл.

2. Квалифицирани състави.

2.1. По ал.2 престъплението е вече от обществен характер. Класификацията се осъществява в зависимост от обекта или от съдържанието на заканата:

• с оглед особености на обекта, когато е отправена:
  • спрямо длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата му,или
  • спрямо лице, ползващо се с международна защита.

2.2. Ал.3 регламентира  две алтернативи:

• закана с убийство по ал.3 и
• закана, осъществена от лице, посочено в чл.142 (2) т.6 и 8, като препращането отново е изрично. Това означава, че деецът изрично изтъква пред пострадалия това си качество или привидността на това качество при извършването на деянието.

 

 

P.S.: доц.Пл.Панайотов

доц.Стойнов

 

 

9. Престъпления против честта, достойнството и доброто име на личността.

 

От практическа гл.т. основни са обидата и клеветата.

І. ИЗДАВАНЕ НА ЧУЖДА ТАЙНА. Регламентирани са три основни състава:чл.145 (1);чл.145 (2) и чл.145а (1).

1. Първи основен състав (чл.145 (1)):

1.1. От обективна страна предмет на престъплението е тайна, която се отличава с два белега:

• тя е чужда за дееца, т.е. не обхваща факти и обстоятелства, отнасящи се лично до него;
• тя е професионална за дееца, защото му е поверена/станала известна във връзка с упражняване на неговото занятие.

Изпълнителното деяние се изразява в откриване на тази тайна пред лице, което не е упълномощено да я научи. Трябва обаче да е налице едно условие: изискването, че нейното откриване да поставя в опасност доброто име на пострадалия. Изискването за противозаконност на откриването на тайната е пряко свързано с факта, че лицето не е упълномощено да я научи.

1.2. От субективна страна – умисъл.

2. Втори основен състав (чл.145 (2)):

2.1. От обективна страна предмет на престъплението е тайната на осиновяване. Принципно се счита, че разкриването й не поставя в опасност доброто име на пострадалия. Но законът в случая зачита правната възможност, страните по осиновяването да преценяват дали и кога да я разкриват.

Изпълнителното деяние се изразява в разгласяването на тайната на осиновяване.

2.2. От субективна страна:

• само пряк умисъл;
• специфична цел – да се причинят вредни последици на осиновения, осиновителите или семейството им.

3. Трети основен състав (чл.145а (1)):

3.1. От обективна страна предмет на престъплението е информация, която е събрана по специфичен начин – чрез специални разузнавателни средства. Изпълнителното деяние се изразява в използване на информацията извън нейното предназначение, което изрично се преповтаря от специалния закон (Закон за специалните разузнавателни средства).

3.2. От субективна страна – пряк умисъл.

ІІ. ОБИДА И КЛЕВЕТА.

1. Разграничение.

Специфичен е непосредствения обект – обществени отношения, свързани с духовните блага чест и достойнство на човека. Счита се, че честта и достойнството имат две страни:

• чувство за лична чест и
• обществено чувство за достойнство – доброто име за човека в обществото.

На тази база се прави разграничението между обидата и клеветата. В СП обикновено се застъпва становището, че характерът на информацията, която се разпространява от дееца дава основание да се прецени, дали става дума за обида или клевета. Но основният критерий си остава посоченият: коя от двете страни се засяга. Въпреки това те могат да бъдат осъществени в идеална съвкупност:

• обида в клеветническа форма и
• клевета в обидна форма.

2. Обида.

Основният състав е по чл.146 (1).

2.1. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в две форми:

• казване или
• извършване на нещо унизително за честта/достойнството на другиго.

Следователно имаме два варианта на обидата:

• обида чрез думи или
• обида чрез действия.

Изисква се казването/извършването да се осъществят в присъствие на пострадалия. Тълкува се в следния смисъл: не и двамата са “очи в очи” на едно и също място, а е необходимо деецът така да осъществи деянието, че обидните думи/действия да достигнат до пострадалия. Именно достигането им, възприемането им от пострадалия е моментът, в който се счита довършено престъплението. До този извод се достига чрез систематическо тълкуване, защото има по-тежко квалифицирани случаи на обида – чрез пресата, публично и т.н.

Необходимо е съответните думи/действия не само обективно да е прието, че са унизителни за честта/достойнството на някого, но се изисква те по този именно начин да бъдат оценени, възприети от пострадалия. Затова на това основание редица лица не могат да бъдат обиждани:

• невменяеми,
• на невръстна възраст,
• лица, които твърдят за себе си, че са достигнали такава степен на интелектуално развитие, че никой не може да ги обиди.

На практика трудно се различава обидата от шегата, необходимо е да се изследва обективния момент – дали действително се засягат честта/достойнството без обаче да се излиза от контекста на ситуацията.

2.2. От субективна страна – умисъл.

2.3. Реторсия – чл.146 (2), когато обиденият е отвърнал веднага на обиждащия с обида. Всичко, което е казано за чл.130 (3) важи и тук (вж.№6, ІV, т.3).

3. Клевета.

Основният състав е по чл.147 (1), който трябва да се тълкува систематически с ал.2.

3.1. От обективна страна са налице два варианта на поведение:

• разгласяване на позорно обстоятелство за другиго,
• приписване другиму престъпление.

Систематическото тълкуване налага разбирането, че обстоятелствата, които се разгласяват не само трябва да са позорни, но кумулативно трябва и да не отговарят на истината, т.е. липсата на който и да е от двата момента прави поведението несъставомерно.

Много трудно биха моли обстоятелствата да се тълкуват като “позорни”. Зависи от лицето, мястото му в обществото и какво е отношението на обществото към положението му.

3.2. От субективна страна и клеветата може да се осъществи както при пряк, така и при евентуален умисъл.

 

При клеветата няма реторсия.

СП: за да се осъществи клевета е необходимо разгласените обстоятелства да са обвързани с конкретно поведение на дееца (действие или бездействие) било в миналото или настоящето. Във всички случаи се изисква някаква идентификация на извършеното.

4. Общи моменти при обидата и клеветата.

На основание чл.161 тези престъпления са от частен характер и то включително квалифицираните хипотези по чл.148 (1) т.3 и 4.

5. Квалифицирани състави.

Чл.148 регламентира две алтернативи по двете алинеи. Втората алтернатива (ал.2) изисква от клеветата да са настъпили тежки последици. Нашата СП: клеветата е от тези престъпления, при които необоримо се достига до настъпването на вреди, щом е осъществен състава на престъплението, т.е. не се настоява клеветническите твърдения да са достигнали до лицето, а самият факт на разпространяването им предполага настъпването на вредоносния резултат. Трябва да се преценя не дали са настъпили последиците или не, а дали последиците са тежки по смисъла на закона или не.

6. чл.148а.

6.1. От обективна страна предмет на престъплението са данни придобити неправомерно от архива на МВР. Изискването за неправомерност не означава, те да са придобити по такъв начин от самия деец, а е достатъчно обективно това да е така и деецът да го знае.

Изпълнителното деяние се изразява в разгласяване на тези данни, достатъчно е разгласяването на едно само лице, извън оправомощените да ги знаят.

6.2. От субективна страна – пряк умисъл.

 

 

 

 

10. Разврат.

XVI.        І. Обща характеристика.

Груповият обект на посегателство са обществени отношения, свързани с:

• половата неприкосновеност,
• нормалното психо-физическо и морално развитие на подрастващите,
• т.нар. “добри нрави” в областта на половото общуване.

Системата на половите престъпленията се обособява съобразно “характера на половото действие” в следните подгрупи:

• блудство,
• престъпни съвкупления,
• хомосексуални действия,
• други полови престъпления, към които спадат:
• създаващите предпоставка за развратни действия (чл.155 и 156),
• порнография (чл.159).

Стойнов разглежда като допълнителен критерий и начина, по който се засяга половия морал.

XVII.     ІІ. Блудство.

1. Основен състав.

Регламентиран е в чл.149 (1).

• От обективна страна предмет на престъплението (пострадал) е лице, ненавършило 14-годишна възраст. Няма значение, дали лицето е от женски или мъжки пол. Изпълнителното деяние се изразява в извършване на блудствени действия, т.е. действия от естество да предполагат:

• физически допир,
• който е от естество да съдейства най-малко за възбуждане на полово желание.

1.2. От субективна страна:

• пряк умисъл и
• специфична цел: да възбуди/удовлетвори полово желание без съвкупление.

2. По-тежко наказуеми случаи с пострадал малолетно лице.

Регламентирани са в чл.149 (2)¸(5). Диференциацията на НО чрез тях е по-особена в сравнение с принципното положение в Особената част (чл.93, т.8).

По ал.2  се обособяват три хипотези:

• при използване на сила или заплашване спрямо пострадалия;
• чрез използване на безпомощното състояние на пострадалия;
• чрез привеждане на жертвата в безпомощно състояние.

При първата и третата хипотеза блудството ще представлява двуактно престъпление.

По ал.3 по-тежката квалификация се обосновава от факта, че деянието е извършено повторно по см. на чл.28 НК или представлява особено тежък случай по см. на чл.93, т. 8 – извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключителна висока степен на обществена опасност на деянието и дееца.

3. Втори основен състав (чл.150).

• От обективна страна основната разлика е с оглед предмета на престъплението (пострадалия) – лице, навършило 14-годишна възраст. Блудствените действия по начало не са забранени спрямо тази категория лица, но тук законът изисква и допълнителни обстоятелства, дадени в алтернатива:

• като се използва принуда (двуактно престъпление);
• използване на безпомощното състояние на пострадалия – деецът не е причастен към привеждане на жертвата в това състояние, т.е. престъплението не едноактно;
• привеждане на жертвата в такова състояние (двуактно престъпление).
  • От субективна страна (аналогично с чл.149 (1)):
• пряк умисъл и
• специфична цел: да възбуди/удовлетвори полово желание без съвкупление.

XVIII.  ІІІ. Престъпни съвкупления.

1. чл.151.

Регламентирани са два основни състава в двете алинеи.

Първи основен състав – алинея 1.

• От обективна страна пострадал е лице, ненавършило 14-годишна възраст, без значение пола. Изпълнителното деяние се изразява в самото осъществяване на съвкуплението, т.е. по принцип има запрет са осъществяване на това деяние с лице от тази категория. Квалификацията е възможна доколкото извършеното не представлява изнасилване. По този начин се подчертава, че при престъплението по чл.151 съвкуплението е със съгласието на пострадалия. Предполага се знание на факта, че пострадалият е малолетен, деецът да е знаел, че лицето не е навършило 14-годишна възраст. Несъзнаването на обстоятелство от състава на престъплението води до института на чл.14 НК – фактическа грешка.

Под “съвкупление” съдебната медицина има предвид вагинално сексуално проникване.  Това означава, че при тези престъпления довършен опит е невъзможен.

• От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

 

Престъплението по чл.151 (1) следва да се различава от престъплението по чл.191 (3) – заживяване на съпружески начала с лице от женски пол ненавършило 14-годишна възраст. Ако чл.191 (3) е осъществен ще се изключи възможността самостоятелно да се прилага чл.151 (1) НК.

Втори основен състав – алинея 2.

Различава от състава по ал.1 по това, че става дума за лице навършило 14-годишна възраст, но което не разбира свойството и значението на извършеното и следователно е невменяемо, т.е. невменяемостта е свързана със засягане на интелектуалния момент – пострадалият не осъзнава деянието, но не е свързано с липсата на волева овладимост. Този елемент разграничава състава от случаите на изнасилване.

2. Изнасилване (чл.152).

2.1. Субект – налице е особеност: самостоятелен извършител е само лице от мъжки пол. Лица от женски пол могат да носят НО за изнасилване и то не само като помагач и подбудител, но и за съизвършителство във всички варианти, дори когато престъплението е двуактно. Жена може да участва в първия акт – принуда или привеждане на жертвата в безпомощно състояние.

2.2. От обективна страна основният състав по ал.1 има три варианта:

• съвкуплението се осъществява с лице от женски пол, което е лишено от възможност за самоотбрана и без неговото съгласие:
• тук деецът не е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние с оглед характера на конкретното деяние (съвкуплението), а не че преди това не е бил виновен за това;
• пострадалата не е дала съгласие за осъществяването на съвкуплението преди да изпадне в такова състояние;
• съвкуплението се осъществява при използването на принуда (сила или заплашване). Така се сломява наличната или евентуална съпротива на жертвата;
• съвкуплението се осъществява чрез привеждането на лицето от женски пол в безпомощно състояние. Този вариант се различава от първия по това, че тук деецът е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние, а от втория – по начина, по който това се осъществява (там е чрез употреба на сила или заплашване, а тук – по всякакъв друг начин извън употреба на сила или заплашване).

Пострадал е само лице от женски пол, т.е. нашият НК не дава изрична защита на пострадало лице от мъжки пол. Когато на практика пострадал е лице от мъжки пол, съдът прибягва до квалификация по други състави – като съвкупност от престъпления (от принуда и хулиганство или от телесна повреда и хулиганство). Целта е все пак да се постигне справедливо наказване.

Изпълнителното деяние във всички случаи предполага съвкупление със жертвата. При това престъпление довършен опит не е възможен.

2.3. От субективна страна – пряк умисъл. Има и опит в теорията да се прокара становище и за евентуален умисъл.

По-тежко наказуемите състави са с голямо практическо значение.

3. чл.153.

3.1. Субект – самостоятелен извършител е само лице от мъжки пол.

3.2. От обективна страна пострадал е само лице от женски пол, но съставът се специфицира от гледна точка на особената връзка, която съществува между пострадалата и субекта на престъплението – връзка на материална или служебна зависимост.

Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на съвкуплението като деецът се възползва от наличието на посочената зависимост (житейски т.нар. “мек натиск” върху жертвата). Това рефлектира върху

3.3. Субективната страна – пряк умисъл, който има за съдържание съзнаване от страна на дееца, че макар да осъществява съвкуплението със съгласието на жертвата, то се дължи изключително на нейната зависимост.

4. Кръвосмешение (инцест) – чл.154.

4.1. От обективна страна това е един от вариантите на особена задружна престъпна дейност – обособява се в особената част на закона, а не сред основните форми на съучастие. Това е пример за т.нар. “необходимо съучастие”. Лицата участващи в съвкуплението се намират в близка родствена връзка:

• по права линия без ограничения в степените;
• по съребрена линия до втора степен (между братя и сестри);
• между осиновители и осиновени.

Тук изрично не се прави уговорка, както в чл.152, но лицето отговаря за кръвосмешение, ако няма основание да отговаря за изнасилване. Ако единият от извършителите не е навършил 14-годишна възраст няма да има кръвосмешение, а престъпно съвкупление при условията на чл.151 (1).

4.2. От субективна страна – умисъл, т.е. ако деецът не знае, че преспива с родственик, липсва основание за НО.

XIX.        ІV. Други полови престъпления.

1. чл.156.

Дефинира се престъплението “отвличане на лице от женски пол с цел да се предостави за развратни действия”. То следва да се различава от чл.177 (2) – отвличане на лице от женски пол с цел да се принуди да встъпи в брак.

2. Хомосексуални действия.

Биват два варианта:

• педерастия – предполага да се стигне до анално сношение в отношения между лица от мъжки пол и
• лесбийство – да се стигне до полово удовлетворение.

Законът не ги третира по принцип като престъпления, а ги криминализира в изрично посочените хипотези. Тези действия трябва да се различават от блудствените такива, осъществени между лица само от мъжки или само от женски пол. Критерият за различие между чл.149 и чл.157 (2) е ясен – дали се е стигнало до сношение. Не е ясно обаче в отношенията между лица от женски пол. Според Панайотов не е обосновано да се вземат под внимание други критерии освен законово установения – единственият възможен критерий за разграничаване на хипотезите и различната квалификация на извършеното остава факта дали се е стигнало до полово удовлетворение или не поне при една от участничките.

3. Публичен дом (чл.155 (2)).

Новата ал.3 потвърди становището, че не е задължително деянието да се обвързва с получаването на някакви доходи при организирането на публичния дом, т.е. продължава да съществува абсурдната теза, че всеки може да бъде извършител на такова престъпление.

От обективна страна е необходимо кумулативно да са налице следните обстоятелства:

• предоставяне от страна на дееца на помещение за осъществяване на съвкупления или блудствени действия систематически – най-малко три пъти. Това престъпление представлява форма на усложнена престъпна дейност – едва с третото деяние извършеното съставлява престъпление.;
• предоставянето трябва да бъде на различни лица. Под “различни лица” ВС разбира участниците в трите отделни акта да бъдат най-малко трима.

От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

4. чл.155 (1) и (4).

4.1. От обективна страна се изисква систематическо тълкуване между двата текста с оглед третия вариант на ал.4: “свождане” – различието е само с оглед алтернативата “свождане към хомосексуални действия” по ал.4, т.е. ал.1 по-скоро е насочена към лица от женски пол, а ал.4 към лица от мъжки пол, но този критерий е неясен.

Първите два вариант на поведение обаче са ясни:

• склоняване или
• принуждаване на другиго към употреба на наркотици с цел проституиране. Понятията са легално определени в чл.93, т.16 и т.19.

4.2. От субективна страна – посочената субективна цел предполага деянието да се осъществява при пряк умисъл.

5. Порнография (чл.159).

Криминализират се всички възможни форми на манипулация чрез предмети с порнографско съдържание. Кои са тези предмети по смисъла на закона? Критерият е оценъчен. И тук НО следва силно да се ограничи и да бъде в съответствие с модернистичните разбирания по въпроса с европейското законодателство.

В два аспекта би могло да се обоснове наказателно-правна намеса:

• достъп до тях на лица на ниска възраст,
• места, на които би следвало човек да си купи/погледа такива материали.

6. чл.158.

Тази разпоредба урежда специфично основание са освобождаване от наказателна отговорност или за освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание за лице, осъществило блудствено действие или престъпно съвкупление по чл.151 и чл.153, когато до привеждане на съответната присъда в изпълнение е последвал брак между дееца и пострадалата. Изнасилването е изключено от кръга на възможните хипотези.

Все пак е възможно при изнасилване да не се стигне до наказване на дееца – ако изнасилването е осъществено на четири очи и последва брак между дееца и пострадалата – така тя би могла да откаже да свидетелства ползвайки правото си по чл.94 НПК и наказателното производство ще бъде прекратено поради недоказаност на обвинението (тя е единствен свидетел).

 

 

P.S.: доц.Пл.Панайотов

доц.Ал.Стойнов

 

 

11. Престъпления против правата на гражданите

 

Стойнов

1. РОДОВ ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ.Родов обект на престъпленията против правата на гражданите са обществените отношения, чрез които се осъществяват лични, политически и лично-икономически права и свободи на гражданите и които образуват основата на техния личен статут в гражданското общество.Тези обществени отношения разкриват няколко важни особености.

Първата особеност е, че като страна по тези отношения винаги участва носителят на основните права и свободи, които се засягат с престъплението. От другата страна на тези отношения стоят всички останали физически лица, включително и субектът на престъплението.

На второ място трябва да се отбележи, че предмет на отношенията, които се засягат с престъпленията против правата на гражданите, винаги е определено духовно благо, по повод на което възникват самите отношения – равенството на гражданите, техните избирателни права, неприкосновеността на жилището и кореспонденцията, правото на авторство.

Третата особеност на родовия обект на разглежданите престъпления е, че правата и свободите, които са предмет на отношението, са уредени от Конституцията, по силата на чиито разпоредби възникват неопределено множество еднородни правни връзки между носителите на тези права и всички останали членове на обществото.

Накрая, поведението на участниците в разглежданите правоотношения също е очертано в Конституцията.

От изложеното можем да направим извода, че разглежданите отношения имат подчертано личен характер.

1. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОБЕКТИВНАТА СТРАНА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ. Особеностите на обективната страна на престъпленията против правата на гражданите се определят от разгледаните особености на обществените отношения, които те накърняват.
2. Изпълнителните деяния се осъществяват предимно чрез действия, защото активното поведение поначало е това, което може за засегне отрицателно основните права и свободи на хората. Но съществуват и престъпления, осъществявани и чрез бездействие, което е форма на изпълнителното деяние само в два случая – при нарушаването неприкосновеността на жилище по чл. 170, ай. 4 и при невъзстановяването на работа по чл. 172, ал. 2. Някои от посегателствата по Глава трета се осъществяват като особени форми на задружна престъпна дейност- образуване на организация или група, участие в тълпа и осъществяване на престъплението от две или повече лица.
3. От гледна точка на въздействието върху обекта на престъплението анализът показва, че преобладават съставите на формалните престъпления. Законодателят е отчел, че и самото извършване на деянието е достатъчно общественоопасно, за да бъдат тези прояви криминализираии. Така правата на гражданите се защитават преди те да бъдат засегнати по-съществено. В два случая настъпването на резултат е въздигнато в квалифициращо обстоятелство. Но не са малко и съставите на резултатни престъпления, както е например при принуждаването другиго да участва в религиозни обреди или служби, при нарушаване тайната на гласуването и други.
4.  При много от престъпленията по Глава трета значение има и качеството на пострадалия, което го характеризира като участник в обществените отношения – непосредствен обект на престъплението и чрез което законът най-често очертава този обект.
5. В някои състави са включени и особени признаци относно обективната страна – време, място, използване на оръжие, начин и средства.

ІІІ. СУБЕКТ

1. Поначало не е необходимо субектът на повечето от престъпленията против правата на гражданите да притежава особено качество.
2. Особен субект по основния състав се изисква в общо четири случая.
3. При някои от престъпленията против правата на гражданите особеното качество на субекта е въздигнато в квалифициращо обстоятелство.

4 Тук също трябва да се отбележи, че някои от престъпленията против правата на гражданите представляват особени форми на задружна престъпна дейност, осъществявана от множество субекти, като връзката между тях ще зависи от ролята им в осъществяване на престъплението – организатори, предводители, подбудители. Но това не са особени субекти, защото нямат особено качество, а така са отразени отношенията между участниците в престъпната дейност.

1. СУБЕКТИВНА СТРАНА. Общото за всички престъпления против правата на гражданите е, че те се осъществяват при пряк умисъл. За някои от тях се изискват и особени мотиви – расизъм, национална или религиозна нетърпимост.
2. НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ. Законодателят третира престъпленията по Глава трета от Особената част като такива с висока степен на обществена опасност, което личи от предвидените наказания.Почти за всички тях е предвидено лишаване от свобода. Поправителен труд без лишаване от свобода е предвиден в няколко случая най-вече като алтернатива на лишаване от свобода, а самостоятелно – само в два случая. Глобата, като сравнително по-леко наказание, е предвидена само алтернативно. Така се отчита, че в отделни случаи някои престъпленията по Глава трета могат да имат и сравнително ниска степен на обществена опасност. За да се засили общопревантивното въздействие на борбата с престъпленията против правата на гражданите в много от санкциите законът предвижда и кумулативно налагане на обществено порицание. Предвидената в някои случаи възможност за кумулативно налагане на задължително заселване се обяснява с това, че обикновено престъпленията, които се извършват на основата на расова, религиозна или национална нетърпимост са свързани съжителството на съответни общности или на отделни лица от тези различни общности и цели изолирането на престъпниците за по-дълго време.

 

Панайотов

І. Обща характеристика. Наименованието на глава ІІІ от НК е условно, погрешно прави впечатление, че тук са включени всички посегателства, засягащи всички права – тук не се намират дори всички основни права.

1. Родов обект на посегателство са обществени отношения, свързани с упражняването и защитата на част от основните права на гражданите.
2. Система на посегателствата:

2.1. Престъпления против политическите права на гражданите:

престъпления против националното и расово равенство – чл.162-163;

престъпления против вероизповеданията – чл.164-166;

престъпления против избирателните права – чл.167-169;

престъпления против свободата на политическите убеждения – чл.169а-169в;

престъпления против свободата на събранията, митингите и манифестациите – чл.174а;

2.2. Престъпления против личните права на гражданите:

нарушаване неприкосновеността на жилище, помещение или МПС – чл.170;

нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията – чл.171;

2.3. Престъпления против лично-икономическия характер на правата на гражданите:

престъпления против трудовите права на гражданите – чл.172;

престъпления против интелектуалната собственост – чл.172а-чл.174.

Те имат комплексен характер – съдържат личен елемент, но имат и икономическо съдържание, тяхното упражняване води до положително изменение в патримониума на съответното лице.

ІІ. Престъпления против политическите права на гражданите.

1. Престъпления против националното и расовото равенство.

1.1. чл.162 (1) – първи основен състав.

1) От обективна страна съставът се характеризира с две форми на изпълнителното деяние: 1) проповядване или 2) подбуждане към расова или национална вражда или омраза или към расова дискриминация. Под “проповядване” се разбира такова психическо въздействие спрямо други лица, което е от естество да доведе до създаване на отрицателни чувства и отношения у тях към дадена нация или религия. Под “подбуждане” се разбира отново психическо въздействие осъществено спрямо други лица, но вече с по-голяма степен на конкретизираност в сравнение с проповядването – подбуждането е от естество да доведе до вземане на решение от тези лица за осъществяване на враждебни действия срещу представители на определена раса или националност.  Под “вражда” се разбират неприязни чувства, които не са конкретизирани.Под “омраза” се разбират неприязни чувства – подтикват към конкретно поведение по отношение на конкретен адресат. Под “расова дискриминация” се разбира или създаване на привилегии на расова основа, или неравноправно третиране на лицата на расова основа.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

1.2. чл.162 (2) – втори основен състав.

1) От обективна страна съставът се характеризира с две форми на изпълнителното деяние: 1) употреба на насилие срещу другиго; 2) повреждане на имот на друго лице.Съставът във варианта на повреждане на имот е резултатен.  Във варианта “употреба на насилие” престъплението често се осъществява в съвкупност с престъпления против личността, а във варианта “повреждане на имот на друго лице” съставът стои в отношение на поглъщане със съставите на “умишлено повреждане на чужд имот” по смисъла на чл.216 НК, т.е. изключва възможността за приложение наред с това на разпоредбите по чл.216, които са общи спрямо него. Чл. 162 (2) съдържа в повече спецификата на обекта на посегателство, както и спецификата на субективната страна на състава.

2) Субективната страна по чл.162 (2) обхваща: освен умишлената форма на вина и допълнителни субективни признаци – мотивите на дееца, които се свързват с народността, расата, религията или политическото убеждение на пострадалия.

1.3. чл.162 (3) и (4) – образуване, ръководене или членуване в престъпна организация или група, чието създаване е подчинено на целта да се извършват престъпления против националното или расовото равенство.

1) От обективна страна има три форми на изпълнителното деяние:

а. под “образуване” се има предвид дейност по съгласуване волята на две или повече лица с оглед постигането на определена престъпна цел;

б. под “ръководене” се разбира дейност по формулиране целите стоящи пред групата, поставянето на конкретни задачи или дейност по контролирането изпълнението на същата;

в. под “членуване” се разбира даване на съгласие за участие във вече формирана престъпна група или организация, независимо от начина на даване на съгласието.

Разликата между формированията “група” и “организация” се състои в това, че при организацията има по-висока степен на устойчивост и организираност на съответното формирование.  Затова при организацията има определени звена, териториални поделения, които чрез съгласуване на дейността помежду си постигат общи цели, стоящи пред организацията. В случая е в сила Тълкувателно решение №23 от 1977 г., както при чл.109 (1) и (2).

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

1.4. Чл.163 – особена форма на задружна престъпна дейност. Ако по чл.162 (3) и (4) става дума за осъществяване на престъплението чрез престъпна организация или група, то по чл.163 става дума за извършване на престъплението чрез тълпа. Под “тълпа” се разбира множество от хора, събрано на публично място, без предварителна подготовка.

1) От обективна страна чрез начина на диференциране на НО за лицата, участващи в тълпата, се прави тълкувателен извод за формите на изпълнителното деяние – те са три: 1) участие; 2) подбуждане; 3) предвождане. Има се предвид диференциацията на НО в чл.163 (1), т.1 за предводителите и подбудителите. Под “участие” в тълпата се има предвид, че деецът присъства на мястото, където тълпата е събрана с целта, която обединява съответното множество от хора. Под “подбуждане” на тълпата се има предвид формулиране пред нея на основните идеи, свързани с начина на осъществяване на нападение срещу определени групи от населението, отделни граждани или техните имоти. Под “предвождане” на тълпата се разбира дейността по непосредственото ръководство на същата по пътя на изпълнението на поставените цели. Тук тези цели се обвързват с нападение на групи население, отделни граждани и техни имоти във връзка с националната и расовата им принадлежност.

2) От субективна страна: съставът се характеризира с пряк умисъл. Налице са и допълнителни признаци, свързани с мотивите на участниците – подбудите за тяхното поведение са на национална или расова основа.

1.5. чл.163 (2) и (3) – по-тежко наказуеми състави.

1) Чл.163, ал.2: Ако някой от тълпата или участниците е въоръжен, това квалифицира поведението на всички участници в нея. Дадено лице е въоръжено, ако то носи предмет, който по предназначението си дава възможност чрез употребата му спрямо друго лице да бъде засегнат живота или здравето на същото.

2) Чл.163, ал.3: Ако в следствие на осъщественото нападение е последвала смъртта или тежката телесна повреда за някого. Особеност с оглед този състав е, че онези участници в тълпата, които непосредствено с поведението си са причинили смъртта или тежката телесна повреда, ще отговарят при условията на съвкупност от една страна за квалифицирания случай по чл.163 (3), а от друга – за съответното престъпление против личността. Всички участници в тълпата ще отговарят само при условията на чл. 163 (1) НК.

2. Престъпления против изповеданията – чл. 164.Става дума за противозаконна пропаганда на религиозна основа.

2.1. От обективна страна изпълнението на престъплението се изразява в проповядване на омраза на религиозна основа. Посочени са начините за осъществяване на престъплението: чрез слово; чрез печата; чрез действие; по друг начин, т.е. няма значение начина, по който се прави това.

2.2. От субективна страна е характерно, че съставът се характеризира с умисъл, но от друга страна от признаците, характеризиращи осъществяването на престъплението биха могли да се изведат и мотивите на дееца, свързани с неговите религиозни убеждения и вяра.

3. Престъпления против избирателното право – чл.168 НК. Става дума за незаконно участие в избори.

3.1. От обективна страна изпълнението на престъплението се изразява в упражняване на избирателно право (пасивно и активно), без деецът да има право да упражнява избирателно право. Във връзка с упражняването на активното избирателно право, това означава: деецът да няма навършени 18 години; деецът да не е български гражданин; деецът да е гласувал втори или  N-ти път на изборите; деецът да е гласувал под чужда самоличност; деецът да е лице, лишено от свобода, което да е избягало от пенитенциарното заведение и гласувало без основание; деецът да е действал в условията на посредствено извършителство – когато използва наказателно-неотговорно лице за конкретния случай. Във връзка с упражняване на пасивното избирателно право, това означава: деецът не е български гражданин; деецът не е навършил предвидената изрично в закона специална възрастова граница над 18 г.

3.2. От субективна страна: умисъл и деецът да осъзнава, че упражнява правото без да има право на това.

4. Престъпления против свободата на политическите убеждения. Обособяването им през 1991 година става главно по конюнктурни съображения. Те са общо формулирани, имат субсидиарно значение, но трудно може да се стигне до тяхното прилагане на практика.

4.1. Чл.169б е най-общият състав, формулиран по гл.ІІІ.

1) Характеризира се от обективна страна с изпълнителното деяние “попречване на някого да осъществи свои конституционни политически права”, без да има значение конкретния начин по който това може да се осъществи, изисква се единствено това да стане “по противозаконен начин”. Този състав ще се изключи от други, които регламентират посегателства срещу тези права.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

4.2. Чл.169а.

1) От обективна страна изпълнението на престъплението се характеризира с принуждаване някого 1) да участва или 2) да напусне политическа партия, организация, движение или коалиция с политическа цел.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

5. Престъпления против събранията, митингите и манифестациите (само информативно).

5.1. По чл.174а (1)

1) От обективна страна има две форми на изпълнителното деяние: 1) разтуряне на събрание, митинг или манифестация; 2) попречване да се проведе събрание, митинг или манифестация. Под “разтуряне” се има предвид осъществяване на такова действие, което осуетява по-нататъшното провеждане на събрание, митинг или манифестация съобразно първоначалния замисъл на съответните организатори. Под “попречване” се разбира осъществяване на такова поведение, което не дава възможност въобще да се стигне до съответното събрание, митинг или манифестация. Има изискване съответното събрание, митинг или манифестация да са допустими по специалния Закон за събранията, митингите и манифестациите – да са организирани по съответния ред, предвиден по закона. Следователно тази норма е бланкетна.

От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

5.2. По чл.174а (2)

1) Субектът е особен – само организатор на събрание, митинг или манифестация. Под “организатор” се има предвид лице, което с неговото непосредствено поведение е участвало в съгласуване волите на лицата, причастни към съответното събрание, митинг или манифестация.

2) От обективна страна има две форми на изпълнителното деяние: 1) провеждане на забранено събрание, митинг или манифестация; 2) продължаване да се провежда прекратено събрание, митинг или манифестация.

3) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

 

 

12. Други престъпления против правата на гражданите.

 

XX.           Престъпления против някои лични права на гражданите.

1. Нарушаване неприкосновеността на жилище, служебно помещение или превозно средство.

       1.1. Основен състав – чл.170, ал.1.

                   1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява във влизане в чуждо жилище. Под “жилище” се има предвид помещение или помещения, обитавани от едно или повече лица за живеене. Спецификата е с оглед понятието “чуждо” по см. на ал.1 – не се излиза от обстоятелството дали деецът е собственик на жилището, а от обстоятелството дали той го обитава за живеене, или жилището се обитава от различно от него лице. Съставът се характеризира с лимитативното изброяване на начините, по които, ако стане влизането то ще се третира като престъпно: чрез употреба на сила; чрез употреба на заплашване; чрез употреба на хитрост;чрез употреба на ловкост; чрез злоупотреба с власт или чрез злоупотреба със специални технически средства. Използваните термини не са корелативни на чл.12 (3), т.3 (да няма превишаване пределите на неизбежна отбрана, когато нападението е с насилие и взлом. Под “сила” трябва да се има предвид особеността в чл.12 (3), т.3. Щом деецът влиза със сила, то е нападение, при което каквото и да е противодействието, няма превишаване пределите на неизбежна отбрана. Законодателят не е последователен при диференцирането на НО за тези начини. Престъплението по чл.170 е от частен характер.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

1.2. По-тежко наказуеми случаи – ал.2 и ал.3.

1) По ал.2 – ако влизането е осъществено: нощем, от въоръжено лице или от две или повече лица. Под “нощ” се разбира тъмната част на денонощието. “От въоръжено лице” – по принцип нападателят да има оръжие, но в случая е необходимо и нападателят да е дал възможност на пострадалия да разбере, че притежава оръжие. По този начин деецът разчита, че ще парализира евентуалната съпротива.  Под “две или повече лица” се разбира см. на чл.93, т.12 НК – когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица.

2) По ал.3 – регламентира се най-тежкият състав. Дефинират се специални хипотези, свързани с качествата на пострадалия – той е лице, ползващо се с международна защита по см. на чл.93, т.13 НК: с международна защита се ползват лицата, за които е предвидена такава защита в международен договор, по който РБ е страна. Законът третира като престъпно влизането не само в неговото жилище, но и в неговото служебно помещение и превозно средство. “Превозно средство” е не само личното, но и това, предназначено за товари, които се ползват със статута на т.нар. “дипломатически пратки”.

1.3. Втори основен състав – ал.4.

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в оставане в чуждо жилище, но освен това съставът се характеризира и с допълнителни условия: оставането да е противозаконно; оставането да е след съответна покана да се напусне жилището. Алтернативата между съставите по ал.1 и ал.4 е тази, че по ал.4 влизането не е било противозаконно, а правомерно, но от един момент насетне гостът е станал нежелан за обитаващия жилището.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

2. Нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията – чл.171.

2.1. Първи основен състав – ал.1

1) От обективна страна има множество форми на изпълнителното деяние, които могат да бъдат специфицирани като такива, свързани с осъществяването на противоправно въздействие върху носителя на дадена информация и като такива, чрез които без правно основание се узнава и разкрива тайната на кореспонденцията:

а. т.1 – отвори, подправи, скрие или унищожи чуждо писмо, телеграма, запечатани книжа, пакет или други подобни;

б. т.2 – вземе чуждо, макар и отворено писмо или телеграма с цел да узнае тяхното съдържание или пък със същата цел предаде другиму чуждо писмо или телеграма.

От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

2.2. По-тежко наказуем състав – ал.2.

1) Имаме особен субект на престъплението: от една страна той е длъжностно лице по см. на чл.93, т.1 НК, а от друга – длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение, за да осъществи посегателството, той експлоатира длъжностното си качество и това го улеснява с оглед осъществяването на престъплението (достъп до съответната информация).

2.3. Втори основен състав – ал.3.

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в узнаване на неадресирано до дееца съобщение. Спецификата е от гледна точка на начина, по който това става – чрез използването на специални технически средства. Няма значение какъв е точно видът на далекосъобщителното средство, чрез което е изпратено съобщението. Изисква се това узнаване да е противозаконно.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

XXI.        Престъпления против лично-икономическия характер на правата на гражданите.

1. Престъпления против трудовите права на гражданите – чл.172.

1.1. Първи основен състав – ал.1

1) От обективна страна изпълнението се изразява в две форми: 1) попречване на пострадалия някого да постъпи на работа; 2) принуждаване пострадалия да напусне работа.

Следователно против волята на пострадалия му се пречи да реализира правото си на труд.

2) От субективна страна съставът се характеризира: освен с умисъл и с мотивите на дееца, свързани с народността, расата, религията, социалният произход или политическото убеждение, респ. членство на пострадалия в една или друга политическа организация.

1.2. Втори основен състав – ал.2

1) Субектът е особен – длъжностно лице по см. на чл.93, т.1 НК.

2) От обективна страна изпълнението на престъплението се изразява в неизпълняване на влязло в сила съдебно решение за възстановяване на неправилно уволнен работник или служител на работа.

3) От субективна страна съставът се характеризира с пряк умисъл.

2. Престъпления против интелектуалната собственост. Чл.172а (1) и (2) следва да се тълкуват систематично във вр. с чл.172а (4).

       2.1. чл.172а:

2.1.1. Основният състав е по ал.1.

• От обективна страна предмет на престъплението е произведение на науката, литературата и изкуството и се характеризира с това, че е чужд за дееца. Той няма авторско право върху предмета. Изпълнителното деяние се изразява в ползването на такова произведение. Няма значение по какъв начин става това, стига от обективна страна да е налице и допълнителното условие това ползване да е без необходимото от закона съгласие на носителя на авторското право.
• От субективна страна пряк умисъл и специфична цел – търговска и спекулативна.
• Систематичното тълкуване предполага тук като престъпни да се третират само немаловажни случаи на престъпления от указания вид. “Немаловажността” на случая се извлича per argumentum a contrario от чл.93, т.9 – маловажен случай е този, при който извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпления от съответния вид.

2.1.2. Когато сме изправени пред хипотезата на ал.4 малозначителността се явява критерий за декриминализиране на посегателството и неговата наказуемост по административен ред.

       2.2. чл.172а (2).

1) От обективна страна алтернативата между ал.1 и ал.2 е с оглед предмета на престъплението. Тук предметът е звукозапис, видеозапис или радиопрограма, телевизионна програма, софтуер или компютърна програма. Изпълнителното деяние се изразява в използването посочения предмет на престъплението без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право. По аргумент от противното от ал.4 и тук случаят трябва да бъде немаловажен за да е престъпно поведението.

2) От субективна страна се изисква пряк умисъл и указаната вече по ал.1 цел.

Този състав се прилага по отношение пиратските дискове. Възниква въпросът, когато не може да се осъществи НО по отношение на тези, които твърдят, че не притежават тези дискове или че не знаят за това, че са пиратски? Могат ли да се изземат на основание ал.5 и общите разпоредби на чл.53? Според чл.53, дори и тези лица да не притежават пиратските дискове, те могат да се изземат в полза на държавата, защото притежанието е забранено. Забраната се отнася спрямо всички, независимо дали това е извършителят на престъплението или трето лице. Следователно, ако не може да се установи, чия собственост са пиратските дискове, се прилага чл.53 (2).

       2.3. По-тежко наказуем случай – ал.3 При повторност или когато с деянието са причинени значителни вредни последици от имуществен или неимуществен характер (преценява се по оценъчен критерий).

3. Плагиатство – чл.173.

3.1. По ал.1

1) От обективна страна предметът е идентичен с този по чл.172а (1). Изпълнителното деяние се специфизира –издаване или използване под свое име или под псевдоним на чуждо произведение. Предмет на посегателство е най-малко значителна част от такова произведение (този признак създава затруднения в практиката – излиза се от обстоятелството, дали в “преписаната” част се съдържат съществени идеи или положения, характеризиращи съответното произведение).

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

3.2. По ал.2.

1) От обективна страна предмет на посегателство е изобретение, рационализация или промишлен образец. Те са чужди за дееца. Изпълнителното деяние не е формулирано коректно – деецът представя за регистрация или регистрира от свое име предметът на престъплението. При втората хипотеза се ангажира НО на лица, които са съучастници в последващ момент, който следва момента на представяне за регистрация.

2) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

4. Натрапено съавторство – чл.174.

1) Субектът е особен: лице, от което пострадалият се намира в служебна зависимост.

2) От обективна страна предмет на престъплението са възможните такива по чл.173 (1) и (2) взети заедно. Изпълнителното деяние се изразява във включване като съавтор на съответното произведение. Деецът не е взел участие в творческата работа по създаване на съответното произведение. Поради оказаната особеност на връзката между двамата има специфика от гледна точка на начина на осъществяване на посегателството – чрез злоупотреба със служебното положение от страна на дееца.

3) От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

 

 

13. Престъпления против брака, семейството и младежта.

XXII.

XXIII.  І. Систематизация на престъпленията от глава ІV.

Родов обект на посегателство – обществени отношения, свързани с брака, семейството, гражданското състояние и младежта. Основните моменти в това изреждане обособяват и подгрупите престъпления:

1. против брака, които включват:

• против сключването на брак (чл.176-178) и
• свързани с нарушаване режима на брака (чл.179);

2. против семейството (чл.181-183);
3. против гражданското състояние на лицата (чл.181-186);
4. против младежта (по раздел ІІ на глава ІV – 187-193).

Тази група престъпления има относително малък дял в общия обем на престъпността – 8% – 10% от всички извършвани в държавата престъпления. От тези 10% повече от 80% се падат на престъплението неплащане на издръжка по чл.183.

XXIV.  ІІ. Престъпления, свързани със сключването на брак.

Чл.176 съдържа два основни състава съответно в двете си алинеи:

1. Алинея 1 – първи основен състав.

1.1. Субект е всяко лице, което встъпва в брак.

1.2. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в укриване на законна пречка за встъпване в брак. Разпоредбата е бланкетна и препраща към чл.12 и 13 на СК, в които изчерпателно са посочени пречките за встъпване в брак. По този състав се дава наказателноправна защита на съобразяването на всички законни пречки без една – наличие на друг законен брак, за което си има отделен състав (чл.179 (1)), т.е. укриването се отнася до следните хипотези:

• лицето е поставено под запрещение или страда от болест, което е основание за поставянето му под запрещение, но наказателноправните проблеми възникват във връзка с посредствено извършителство;
• встъпващият в брак укрива, че страда от болест, опасна за поколението или за здравето на другия съпруг, освен ако той знае за него и изрично даде съгласие за сключването на брак (изключението засяга само втората алтернатива);
• има родство между встъпващите в брак (по права линия без ограничения, по съребрена – до четвърта степен включително).

Дава се защита с оглед случаи, когато встъпващият в брак не е достигнал предвидената в закона възраст.

На второ място от обективна страна наред с бланкета, съставът се характеризира с изискването укриването на законната пречка да стане пред лицето по гражданско състояние. Житейски именно него въвежда в заблуждение дееца – да се попълни съответната декларация с невярно съдържание.

1.3. От субективна страна – умисъл.

2. Алинея 2 – втори основен състав.

2.1. Субект се явява самото длъжностно лице по гражданско състояние.

2.2. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в извършване на бракосъчетание. Съставя се акт за сключване на брак и:

• длъжностното лице се подписва, ако не е оправомощено или
• е оправомощено, но нарочно не го подписва.

Тук се извършва бракосъчетание, но от обективна страна съставът се свързва с наличие на законна пречка за сключване на брак, т.е.

2.3. от субективна страна съдържанието на умисъла обхваща:

• не само факта, че се извършва бракосъчетание, но
• при наличие именно на законна пречка за сключване на брак.

Чл.177 също съдържа два основни състава в двете си алинеи.

3. Алинея 1 – първи основен състав.

3.1. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява най-напред в склоняване на друго лице по насилствен начин (тук не се разбира само физическа принуда, но и психическа такава, изразяваща се в заплашване) да встъпи в брак. Въпреки използваната принуда, законът е деликатен към основанието за НО. Поставя се условие именно поради използваната принуда впоследствие бракът да бъде обявен за недействителен.

Ако е упражнена принудата, но лицето е устояло и бракът не е сключен се касае до опит към чл.177 НК.

3.2. От субективна страна – пряк умисъл.

4. Алинея 2 – втори основен състав.

4.1. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в отвличане[32] на лице от женски пол. Житейски отвличането е поведение, обратно на приставането.

Сключването на брака не е конститутивен елемент на състава.

4.2. От субективна страна:

• пряк умисъл и
• специфична цел – да се принуди пострадалата да встъпи в брак.

5. Чл.178.

5.1. Субектът е специален – само родител или друг сродник на пострадалата. В случая законът не ограничава кръга само до т.нар. “ближни” по чл.93, т.10.

5.2. От обективна страна:

• фактически сложили се са отношенията между пострадалата и сродника, от които зависи дали тя ще направи решителната крачка да встъпи в брак;
• също от обективна страна е целта – получаването на откуп.

Получаването на откуп за встъпване в брак на момчето не е престъпление.

5.3. От субективна страна – пряк умисъл, чието съдържание обхваща само предназначението на откупа, а именно да се разреши на пострадалата да встъпи в брак.

В СП винаги се подчертава, че откупът трябва да се различава от получаването на обичайните дарове при встъпването в брак. И също, че съществено трябва да се различава състава на това престъпление от състава на престъплението по чл.192 (1).

5.4. По алинея 2 НО е предвидена и за даващия откупа или за този, който посредничи при даването или получаването на откупа. Това посредничество трябва да е неуспяло, защото ако е успяло ще се говори за съучастие.

XXV.    ІІІ. Престъпление, свързано с нарушаване режима на брака.

Чл.179 урежда т.нар. “юридическо двубрачие”.

1. Алинея 1.

1.1. Субект – ал.1 предполага особено качество на дееца – съпруг, т.е. към момента на осъществяване на бракосъчетанието лицето се намира вече в законен брак (за такъв все още се счита гражданския).

1.2. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в сключване на друг законен брак.

1.3. От субективна страна – пряк умисъл.

Обикновено това престъпление се осъществява в съвкупност с документни престъпления, при това без ограничение в характера на документните престъпления.

2. Алинея 2.

Предвидена е НО и за лицата, които макар и да нямат законен брак към момента на осъществяване на деянието, сключват брак с лице, за което знаят, че е вече в законен брак.

От субективна страна е необходим пряк умисъл.

3. Алинея 3.

Предвижда основание за по-лека НО в случай, когато първият брак бъде прекратен. Идеята е не чрез НП да се прекратява съществуването на два брака едновременно.

XXVI.  ІV. Престъпления против семейството.

Интерес представляват най-вече чл.182 и 183. И двата състава по начало са доста спорни, защото се възлага чрез способи на НП да се решават строго лични отношения.

1. Чл.183.

Регламентира се неплащането на издръжка. Ал.1 трябва систематически да се тълкува с ал.2.

1.1. Субект – деецът притежава две особености:

• има особено качество – да е осъден, но не с присъда, а с решение на граждански съд да плаща издръжка на пострадалия;
• близки родствени или съпружески връзки между него и пострадалия.

1.2. От обективна страна пострадал е съпруг, възходящ, низходящ, брат или сестра на дееца. Изпълнителното деяние се изразява в неплащането на издръжка в размер на две или повече месечни вноски. Важни с оглед тълкуването на деянието са няколко момента:

• според трайната СП не е необходимо тези вноски да са последователни;
• не е необходимо неплащането да се осъществява във вноски в пълен размер, а само частично;
• на основа систематическото тълкуване със ал.2 следва изводът, че по ал.1 деецът не би могъл да се позове на обективна невъзможност да изпълни задължението си за издръжка. Ако сам се е въвел в това положение, влиза в сила ал.2

1.3. От субективна страна – пряк умисъл.

1.4. По тежко наказуем състав е регламентиран в ал.4 – случаи на повторност. Според СП в случая специалният рецидив не предполага деецът да е осъден преди това в неплащане на издръжка на същото лице, което се явява пострадал и по второто престъпление.

1.5. Освобождаване от НО – такава привилегия е уредена в ал.3. Условията са следните:

• деецът изпълни задължението;
• това да стане до определен момент в развитието на наказателното производство – преди постановяване на присъдата от първа инстанция;
• да не са настъпили други вредни последици от имуществен или неимуществен характер.

И тук, както при всички поощрителни разпоредби, привилегията се прилага само веднъж спрямо дадено лице.

2. Чл.182.

Регламентира ни са два основни състава по двете алинеи.

Във връзка с новия чл.193а престъплението по ал.2 е от частен характер, за разлика от това по ал.1.

2.1. Алинея 1:

• субектът отново е в специално качество – родител или настойник;
• от обективна страна изпълнителното деяние се изразява в оставяне на пострадалия без надзор[33] и особена грижа. Съставът е резултатен, тъй като законът предвижда последици. Това напомня на хипотезата на злепоставяне[34];
• от субективна страна – пряк умисъл.

2.2. Алинея 2:

• отново особен субект – родител или друг сродник (както при чл.178 (1));
• от обективна страна изпълнителното деяние се изразява в две форми:
• случаи, при които деецът не изпълнява или осуетява изпълнението на съдебно решение по изпълнението на родителски права;
• случаи, при които деецът не изпълнява или осуетява изпълнението на съдебно решение относно лични контакти с детето;
• от субективна страна – пряк умисъл.

В края на разпоредбата се съдържа по-тежко наказуем състав при “особено тежки случаи” (по смисъла на чл.93, т.8).

2.3. Алинея 3 съдържа привилегия, която води до освобождаване от НО.

3. Чл.184.

3.1. Основният състав се съдържа в алинея 1, който:

• от обективна страна предполага пострадалият от престъплението да бъде малко дете. От СП се разбира, че такова е дете, което не е в състояние само да даде информация за своите близки, къде то живее. Изпълнителното деяние се изразява в две форми:
• заменяне,
• скриване на гражданското състояние;
• от субективна страна – пряк умисъл.

3.2. По-тежко наказуем състав е регламентиран в ал.2, когато деянието е извършено с користна цел.

XXVII.                       V. Престъпления против младежта.

Стойнов разделя престъпленията против младежта на три групи:

• Посегателство против физическото развитие и телесната неприкосновеност на младите хора;
• Посегателство против правилното и нормално полово развитие;
• Посегателство против правилното и нормално нравствено развитие.

Обект на престъпленията са ОО, свързани със закрилата на нравственото и физическото развитие на младежта. Включени са някои типични посегателства срещу младите хора, но не всички посегателства. Този раздел групира специфичното за този тип посегателства, защото всички престъпления по тази глава са такива против младежта. Това са рядко извършвани престъпления – под 1% от всички извършвани престъпления.

Разликата между чл.192 (1) и чл.178 (1) е в целите на получаването на откуп – по чл.192 (1) целта не е да се встъпи в брак, а да се разреши на пострадалата да заживее съпружески.

1. Чл.187.

1.1. Субект – макар че разпоредбата започва с “който”, субектът отново е особен – само лице, на което е възложено възпитанието на пострадалия или лице, под чийто грижи се намира пострадалия.

1.2. От обективна страна:

• пострадал е малолетно или непълнолетно лице;
• изпълнителното деяние се изразява в изтезаване на пострадалия[35]. Извършеното не трябва да съставлява по-тежко престъпление, имайки предвид най-вече чл.127 (3) или чл.137 и сл. (Злепоставяне).

1.3. От субективна страна – умисъл.

2. Чл.193 (1).

2.1. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в опиване със спиртни напитки пострадалия, което е лице, ненавършило 16 г. или невменяемо.

2.2. От субективна страна – умисъл.

2.3. Алинея 2:

• Субектът е особен – продавач;
• От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в продажба на спиртни напитки. Пострадалото лице се припокрива с това по ал.1.
• От субективна страна е необходимо знание, че се продават напитки за лична употреба.

 

 

 

14. Престъпления против собствеността.

I. РОДОВ ОБЕКТ НА ПОСЕГАТЕЛСТВО.

Предопределя се от наименованието – престъпления против собствеността, в смисъл на престъпления против имуществените права на гражданите и други възможни титуляри. Тук се включват:

• правото на собственост,
• други имуществени права,
• процесуално-правни права, чието упражняване или неупражняване има значение за техния титуляр.

Следователно от тази гл.т. има две групи обществени отношения, обект на защита от НП по глава V:

1. Основни – обществени отношения, които имат за предмет правото на собственост върху вещи, обществени отношения, гарантиращи неприкосновеността на това право, обществени отношения чрез които се осигуряват условията на неговото нормално упражняване. Правото на собственост се поражда по повод на конкретни вещи, то е сложно субективно право, съдържащо 3 правомощия. Анализът на гл.V показва, че по-голямата част от разпоредбите засягат правото на собственост на титуляра чрез засягане на условията и предпоставките за упражняването му. Единствено при унищожаването на вещ се стига до погасяване на правото на собственост.
2. Други права от непосредствено значение за имуществото. Това могат да бъдат:

• материално-правни права с облигационен характер – вземане по договор, произтичащо от непозволено увреждане, вземане за неустойка и др.;
• процесуално-правни права, чието упражняване или неупражняване може да има пряко влияние върху патримониума на техния титуляр – отказ от предявен иск по отношение на вещно или облигационно право, оттегляне на иск, даване на съгласие за спиране на дело и др.

II. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОБЕКТИВНАТА СТРАНА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ОТ ГЛ.V.

1. Повечето от престъпленията против собствеността имат имуществен елемент, обикновено това е вещ с определена парична стойност. Имущественият обект на посегателство представлява материален израз на общественото отношение, свързано със собствеността, върху което деецът въздейства пряко и по този начин накърнява обекта на защита от страна на НП.
2. При някои престъпления против собствеността предмет е и лицето, у което се намира вещта, респ. което лице упражнява някакви облигационни или процесуални права, свързани с неговия патримониум.
3. Изпълнителните деяния са разнообразни по своето съдържание. Преобладава действието като форма на деянието (отнемане, присвояване). Бездействието се среща сравнително рядко – несъобщаване за намерена чужда движима вещ или съкровище. При някои престъпления ИД може да се осъществи както с действие, така и с бездействие (разрушаване или повреждане на вещ). ИД на някои престъпления по гл.V разкриват усложнение в своята конструкция, т.е. налице са форми на усложнена престъпна дейност (грабеж, длъжностно присвояване по чл.202 (1), т.1, несъобщаване за намерена чужда движима вещ или за открито съкровище).
4. Повечето престъпления са резултатни, по-конкретно от типа на увреждащите, т.е. престъпните състави съдържат признаци на общественоопасни последици, които се заключват във фактически настъпила вреда.

III. СУБЕКТ НА ППС.

1. По основните състави обикновено субект може да се яви всяко наказателно-отговорно лице. Традиционният признак е “който”. Особен субект има при:

• длъжностните присвоявания,
• обсебването и
• злоупотреба с доверие.

2. Като особеност на субекта, свързана не с негови особени качества, а с броя на извършителите и факта на наличието на задружна престъпна дейност може да се посочат някои квалифициращи случаи при кражба и грабеж, когато престъплението е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително.

IV. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СУБЕКТИВНАТА СТРАНА НА ППС.

1. За повечето ППС единствената възможна форма на вина е прекият умисъл.
2. С евентуален умисъл се характеризират:

• унищожаването или повреждането на чужда вещ;
• злоупотребата на доверие и
• вещното укривателство.

3. Предварителният общ умисъл в кумулация с някои други обстоятелства е квалифициращо обстоятелство при кражба, грабеж, измама, изнудване.
4. По непредпазливост може да се осъществи само унищожаването или повреждането на вещ.
5. Част от съставите на ППС съдържат допълнителни съставомерни признаци от субективна страна извън вината:

• користна цел,
• присвоително намерение.

Важно: Когато има цел или намерение, умисълът е пряк.

V. НАКАЗУЕМОСТ НА ППС.

Наказанията като видове и размери от закона. Особеност в режима на наказване – чл.218б.

VI. ВИДОВЕ ППС.

Критериите са четири:

1. Според това, в чия фактическа власт се намира предмета на престъплението:

• престъпления, при които субектът няма фактическата власт върху предмета:кражба; грабеж; измама; изнудване; вещно укривателство.

Спецификата в случая е, че вещта преминава във фактическата власт на дееца, което е задължителен признак от обективна страна в съставите на тези престъпления.

• престъпления, при които предметът се намира във фактическа власт на дееца:
• присвоителни престъпления по гл.V (присвояване, обсебване);

В отделни случаи различно е само основанието за осъществяване на тази власт.

Разликата между кражбата от длъжностно лице и длъжностното присвояване се състои в това в чия фактическа власт се намира вещта.

• престъпления, при които обстоятелството, кой упражнява ФВ, няма значение:
• застрахователна измама;
• злоупотреба на доверие;
• вещно укривателство в хипотезата на оказване на съдействие за отчуждаване на предмета.

2. Според въздействието на дееца върху имуществения предмет на престъплението:

• престъпления с пряко въздействие върху предмета: кражба; грабеж; присвояване; документна измама; застрахователна измама; 2 от формите на вещно укривателство;унищожаване или повреждане на вещ.
• престъпления, при които липсва пряко въздействие върху предмета: обикновена измама; документна измама; изнудване; възможно е и при злоупотреба на доверие.

3. Дали посегателството е свързано с изменение в субстанцията на предмета, въпросът е дали се въздейства пряко върху нея с цел нейно изменение – само при унищожаването или повреждането на вещта има изменение.
4. Дали са налице особености в непосредствения обект на престъплението:

• престъпления, засягащи правото на собственост върху вещта:
• при които се засяга правото на собственост върху движими вещи;
• при които се засяга правото на собственост както върху движими, така и върху недвижими вещи;
• престъпления, засягащи патримониума въобще.

VII. СИСТЕМА НА ППС.

Обособяват се няколко групи:

1. Престъпно отнемане на движими вещи (кражба и грабеж). Характерно за тях е това, че имуществен предмет на посегателство е само движима вещ, която не се намира във фактическата власт на дееца, но в резултат на прякото въздействие върху нея тя преминава във фактическа власт на дееца.
2. Престъпни присвоявания, за които е характерно, че предметът на престъплението, върху който деецът въздейства пряко се намира в неговата фактическа власт при извършване на престъплението.
3. Престъпления, характеризиращи се с особения начин на извършване (механизъм на засягане) на обекта. Тук се включват различни случаи на измама и изнудване – при измамата и изнудването, макар и с различни средства, по различен начин, субектът мотивира едно друго лице, което извършва акта на имуществено разпореждане с вещта.
4. Престъпно унищожаване или повреждане на вещи, при които вещта престава да съществува като такава или се поврежда съществено нейната субстанция.
5. Злоупотреба на доверие, което може да засяга отрицателно всякакви имуществени права и води до намаляване актива в имуществото на пострадалия. Тук се включва и вещното укривателство, което задълбочава отрицателното въздействие върху възможността за упражняване на правото на собственост, започнало с друго престъпление.

Доц. Груев обединява 1 и 2 в “Присвоителни престъпления”, при които съответната вещ (предмет на престъплението) излиза от патримониума на едно лице и отива в патримониума на друго лице. Присвоителните престъпления могат да бъдат разграничени:

1. с оглед мястото на субекта и взаимоотношенията му с предмета на посегателство:

• кражба и грабеж – деецът няма фактическа власт върху предмета;
• присвоявания и обсебване – деецът има фактическа власт върху предмета.

2. с оглед начинът, по който се осъществяват престъпленията:

• измама и изнудване – деецът мотивира друго лице и именно то извършва акта на имуществено разпореждане
• всички останали престъпления против собствеността.

 

 

 

15. Кражба.

 

Непосредствен обект – обществени отношения, които осигуряват нормални условия за упражняване на правото на собственост върху движими вещи.

XXVIII.                    І. Основен състав – чл.194 (1).

1. От обективна страна:

1.1. Предмет на престъплението може да бъде само движима вещ, като според ЗС и енергията се счита за такава, която трябва:

• да е чужда, а тя е такава, когато не е в изключителната собственост на дееца;
• да има определена парична стойност като меродавната стойност е тази към момента на извършване на престъплението (с нея трябва да бъде обезщетен пострадалия, а освен това служи и за критерий за определяне на това, дали кражбата е в големи или особено големи размери). Вещта трябва да има някаква стойност, защото престъпленията против собствеността по гл. V са такива от имуществен характер.

На основание чл. 194 (2) е видно, че кражба може да бъде осъществена и от съсобственик на вещта, предмет на престъплението. Кражбата не може да има за предмет „ничии“ вещи.

1.2. Съществен елемент на състава е владението на вещта. То по смисъла на НП включва и държането, т.е. разбира се само фактическа власт, без значение дали по смисъла на ГП е владение или държане. Следователно под „владение“ не се има предвид това по см. на чл. 68 ЗС, а се има предвид власт за едно фактическо разпореждане с вещта. Няма пречка да се прекъсне фактическата власт и на държател.

1.3. Изпълнителното деяние се изразява в отнемане на вещта. Осъществява се само чрез действие и се изразява в това, деецът да прекрати досега съществуващата фактическа власт върху вещта, която се упражнява от собственика или друго лице и да установи своя фактическа власт, т.е. отнемането се характеризира с два момента:

• прекъсване на фактическата власт на досегашния владелец на вещта;
• установяване от страна на дееца на своя фактическа власт върху вещта.

Въпреки това кражбата не е съставно или двуактно престъпление, най-малкото защото разграничаването на тези два елемента е чисто теоретическо.

1.4. Кражбата е резултатно престъпление. Установяването на фактическа власт същевременно визира и резултата – в момента, в който се приема, че фактическата власт е установена от дееца, престъплението се счита довършено. От гл.т. на стадиите на осъществяване на едно умишлено престъпление, при кражбата довършен опит е невъзможен, възможен е само недовършен такъв, защото логично не е възможно да се конструира хипотеза на довършено деяние без настъпване на резултата.

Постановление №6 от 1971 г. на Пленума на ВС – опит за кражба е налице, когато деецът е извършил действия за отнемане на вещи от места, където обикновено се държат такива, но те не са се оказали налице, както и в случаите, когато не е намерил търсената вещ. Това е хипотеза на годен опит.

1.5. Липса на съгласие за отнемане на предмета на посегателство.

2. От субективна страна.

Съставът се характеризира с два момента:

• пряк умисъл;
• цел, която се изразява в намерение на дееца противозаконно да присвои вещта.

Тълкуването на целта предполага намерение на дееца да счита вещта като своя, т.е. намерение да се разпорежда с нея като със своя. Следователно, кражбата не е користно престъпление по определение във връзка с основния състав. СП стига много далеч – обосновава се цел и в случаи, когато вещта се отнема, за да се принуди трето лице да изпълни свое задължение. В едно свое решение ВКС се произнася по следния случай: наемодател изпраща своя дъщеря във вила, която дава под наем, за да вземе по-ценни неща на наемателя, защото не си плащал наема, за да го принуди да плати. Съдът приема, че отнемането е с цел присвояване, не е изнудване, тъй като се дължи една престация по действителен договор.

3. По-тежко наказуеми случаи.

Възможно е съставите да се групират на базата на следните критерии:

• с оглед на степента, в която се засяга обекта на посегателство;
• съобразно връзката на квалифициращите обстоятелства с обективната страна на извършеното;
• с оглед особеностите свързани със субекта на престъплението.

В лекцията те са разгледани последователно.

3.1. Чл.195 (1).

Точка 1: особеното е обстановката, в която е извършена кражбата – във време на обществено бедствие. Има неизчерпателно изброяване на някои случаи: пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено бедствие. Особено значение има съставът от гл.т на факта, че не се предвижда възможност за смекчаване на НО на основание чл.197, ако кражбата е осъществена при посочените обстоятелства.

Точка 2: кражба на вещ, която не е под постоянен надзор. Това са случаите, при които съответните вещи по предназначението си или поради определено стечение на обстоятелствата, или обичайно се оставят без наблюдение (не е възможно да се постави под надзор), напр. селскостопанска продукция (независимо дали е обрана или не), МПС на неохраняем паркинг. Поради наличието на този състав тълкувателната практика на ВС е в смисъл, че правоимащите не са преустановили осъществяването на своята фактическа власт върху съответните вещи, когато са забравили тези вещи, напр. в превозно средство или на публично място (ж.п. гара, аерогара), все места, за които има установен режим, с оглед връщането на тези вещи на посочените лица. Следователно вземането на такива вещи на общо основание се третира като кражба (ППВС 6-71, изм. с ППВС 7-87).

Точка 3: взломна кражба. Осъществена е чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот. Изброяването е изчерпателно. Съществува обширна съдебна практика, в която се уточнява необходимостта преградата да е здраво направена, прозорецът, през който е проникнато да не е с дупка или пукнатина, ако е с найлон, той да не е откован и др. под.

Съдебната практика е противоречива по отношение на въпроса, ако се преодолява преграда чрез унищожаване или повреждане, дали това поведение трябва да се счита освен за кражба и за унищожаване или повреждане на чужда вещ по чл.216, има ли идеална съвкупност или не? Становищата:

• престъплението е едно и този извод се обосновава с това, че съставът по чл.195 (1), т.3 регулира сложно престъпление и в този смисъл е в отношение на поглъщане със съставите по чл.216;
• регламентацията зависи изцяло от стойността на повреденото имущество – ако е незначително, то не би могло самостоятелно да се третира извършеното по чл.216, защото ще важи чл.9 (2). Но ако е значително – квалификацията ще е идеална съвкупност на осъществена кражба и чл.216.

Мнение на Панайотов: зависи, дали има поглъщане на състави.

Точка 4: има три квалифициращи обстоятелства:

• ако за извършване на кражбата е използвано МПС – такова използване е налице, когато благодарение наличието на МПС деецът е успял да установи своя фактическа власт върху вещта, предмет на кражбата. Това не е хрумване на дееца, а предназначението на МПС^то е да може с него да се осъществи престъплението (напр. натоварва се ТИР с цигари – без наличието на МПС кражба с такъв тонаж на вещите е невъзможна, но ако краде 2-3 бижута, не попада под този състав).
• Когато за осъществяване на кражбата е използвано техническо средство – това е всяка вещ, която по предназначението си служи за осъществяване на една или повече технически операции. Не става дума за използване на вещ, която по силата на особените умения на дееца се използва в конкретния случай за осъществяване на такива операции, т.е. не се квалифицират случаите, когато вещта се използва инцидентно за тази операция, макар по предназначението си да не се използва за такава. Проблеми в СП: когато не се използва МПС, а каруца, това техническо средство ли е? След колебания се приема, че не е.
• Когато кражбата се осъществява по специален начин – има се предвид начин, който предполага особени умения или ловкост, проявена от страна на дееца. Той осъществява поведение, което не е обичайно от гледна точка възможностите на повечето хора. Разлика с т.2: според СП, когато се използва шперц или когато деецът прави дубликат на ключ и с дубликата извършва кражба, това е специален начин (особена хитрост). Иначе използването на какъвто и да е ключ за влизане се третира по т.2.

Точка 5: Особеностите са както от обективна, така и от субективна страна. Кражбата е извършена от две или повече лица по см. на чл.93, т.12, които са се сговорили предварително за нейното осъществяване. Този състав предполага предварителен сговор за осъществяване на кражбата, което от своя страна предполага постигането на съгласие за извършване на конкретната кражба преди нейното започване и от субективна страна – предварителен общ умисъл. Сговорът е само с оглед извършването на конкретното престъпление. Ако сме изправени пред хипотезата, при която лицата са се разбрали за извършване на повече от една кражба и извършат само една от тези кражби отговорността им следва да се търси при условията на съвкупност между чл. 195 (1), т. 5 и чл. 321 – образуване или ръководене на група, съставена с цел да се вършат престъпления в страната или в чужбина. Иска се случаят да е немаловажен по аргумент за противното от чл.93, т.9 НК.

Точка 6: Изисква се кумулативното наличие на следните условия:

• Кражбата е извършена от длъжностно лице по см. на чл.93, т.1, без ограничение какво е точно,
• то да се е възползвало от служебното си положение. Длъжностното лице се е възползвало от служебното си положение, когато длъжностното качество на дееца го е улеснило в достъпа му до вещта.

Точка 7: Условията за квалификация са:

• кражбата е повторна, т.е. представлява случай на специален рецидив по см. на чл. 28 НК,
• в немаловажни случаи – и предхождащият кражбата случай следва да е немаловажен, и новоизвършеният случай следва да е немаловажен.

Точка 8: Кражба, извършена от гроб на покойник. Формулата е неудачна, защото възниква въпросът, какво ще стане, ако кражбата е от гроб, но не на покойник. Тълкуването на тази хипотеза свързваме с това, че законодателят би искал да ни укаже на особеното място, от което се отнемат вещите. Това място очевидно трябва да се свърже с тленните останки на човека, следователно под тази кражба се разбират случаите, когато отнемането визира вещи, които не само са вкопани в земята, но и се намират около такова място, независимо от тяхното предназначение, които обичайно се поставят в или около такова място, било за оказване на почит на починалия, било за украса на съответното място.

Точка 9: Ако кражбата е извършена от лице по см. на чл.142 (2), т.6 и 8 – противозаконно отвличане и лишаване от свобода от лица, които се занимават с охранителен бизнес.

3.2. чл.195 (2).

Когато предметът на престъплението е в големи размери. „Големи размери“ е оценъчен критерий, с който се свързва стойността на предмета на престъплението. Според СП (ТР №1 от 1988 г. на ОСНК), за да се приеме наличието на “големи размери” и при други престъпления против собствеността е необходимо стойността на предмета да надхвърля 70 пъти минималната работна заплата към момента на осъществяване на деянието. Този критерий се различава съществено от легално уредения критерий при данъци с големи размери. Законодателят не се съобрази с установената съдебна практика в областта на икономическите престъпления като се очакваше, че ВКС ще е институция, която се съобразява с данъците и ще наложи този критерий и за останалите престъпления, но не стана така. Сега при данъците границата е 3 000 лв., а при останалите престъпления – почти двойно.

3.3. Чл.196а – най-тежко наказуем състав.

Когато предметът на престъплението е в особено големи размери и кражбата представлява особено тежък случай. Кумулират се изискванията стойността на предмета на престъплението според съдебната практика да надвишава 140 пъти минималната работна заплата, а от друга страна – случаят да е особено тежък по см. на чл. 93, т.8 НК.

3.4. Чл.196.

Кражбата представлява опасен рецидив по см. на чл.29 НК. Ако едно и също престъпление разкрива признаците както на специален, така на опасен рецидив, то по см. на чл.29 (3) НК то ще се третира като опасен рецидив.

4. По-леко наказуеми състави.

По-лека НО за кражба се обосновава чрез:

• обособяване на по-леко наказуеми състави и
• предвиждане на поощрителни норми (чл.197).

4.1. Чл.194 (3).

Маловажни случаи на кражба във връзка с основния състав.

4.2. Чл.195 (3) – маловажни случаи на кражба, но обвързани само с част от хипотезите – във връзка с по-тежко наказуемите състави по чл.195 (1), т.2 и 6.

4.3. Чл.197.

Не може да се говори за по-леко наказание, защото по-леката НО се обуславя от поведение, следващо кражбата. Особеностите, които обуславят приложението на състава – в случаите на връщане или заместване на вещите предмет на престъплението.

• За “заместване” става дума, когато предмет на кражбата са заместими вещи – тогава е възможно и тяхното възстановяване от гл.т. на стойността им. Когато е необходимо да се платят пари за заместване възниква въпросът, сумата да коя стойност трябва да съответства – на тази към момента на кражбата или към момента на възстановяване? По принцип на стойността при възстановяване, тъй като поощрителната норма е свързана с необходимостта от механизъм за обезщетяване на пострадалия.
• Когато се връща вещ, която е похабена в една или друга степен, за да се счита върната трябва да се покрие стойността на похабяване.
• Връщането или заместването на вещта може да се осъществи от всяко трето лице – не е необходимо то да стане от страна на дееца.
• Няма специфичен начин да стане връщането или заместването – съдебната практика приема, че е налице връщане или заместване на вещите, когато те или са вече във фактическата власт на правоимащия, или той по определен ред би могъл да установи такава.
• Връщането или заместването може да стане до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд.
• ВС налага практика по прилагането на чл.197 в см. че връщането или заместването трябва да е станало доброволно – когато връщането на вещта е станало в резултат на изземване на същата от органите на МВР, тази норма не може да се приложи. ВС допуска изключение когато:
• изземването на вещите от органите на МВР е станало по указание за тяхното местонахождение от страна на дееца;
• когато е иззета една относително по-малка част от вещите, а останалата е върната или заместена от дееца.

Такова изискване за доброволност лисва в закона и е контра леге.

 

 

16. Грабеж.

XXIX.  І. Обща характеристика.

Грабежът се характеризира с изключително висока степен на обществена опасност и затова има особености, свързани с неговото наказване. Диференциацията на наказуемостта предполага:

• липса на по-леко наказуем състав
• приготовлението за грабеж е винаги наказуемо (чл.200), за разлика от приготовлението за кражба, което е наказуемо само с оглед хипотезата на чл. 195 (1), т.3 и 4.

Грабежът е съставно престъпление – съставният престъпен състав обхваща от една страна:

• признаците на принудата по чл.143,
• а от друга – на кражбата по чл.194 (1).

Затова и обектът на посегателство е комплексен:

• не само чужда вещ, но и
• пострадалото лице (непосредствения обект на престъплението принуда). Според СП за съставомерността на деянието е без значение дали владелецът на вещта е неин составеник, или само упражнява върху нея фактическа власт.

XXX.     ІІ. Основни състави.

Основните варианти на престъплението са уредени в чл.198 (1), (3) и (4).

1. Чл.198 (1).

От обективна страна изпълнението на престъплението предполага осъществяване на принуда като условие за извършване на отнемането – сила или заплашване като метод и начин за осъществяване на отнемането на чужда          движима вещ. Принудата предхожда или съпъства извършването и предназначението й е да се парализира една налична или евентуална съпротива на жертвата, в следствие на което деецът да може сам да отнеме вещта. На практика тук принудата често се явява като елемент и от други форми на усложнена престъпна дейност.

От субективна страна съставът се характеризира с:

• пряк умисъл;
• намерение противозаконно да се присвои вещта (в указание вече смисъл по чл.194 (1)).

В случаите с комплексен характер трябва да се докаже, че принудата не се изпълнява само с цел да се отнеме вещта, но че и че деецът е съзнавал, че същата улеснява извършването, напр. на съвкупление по чл.152 (2), т.2.

2. Чл.198 (3).

Регламентира се т.нар. “грабежоподобна кражба”. Това са особени хипотези, когато крадецът е заварен на мястото на престъплението и използва принуда със специфична цел – да запази владението върху откраднатата вещ. Ако целта на принудата е друга (напр. да не бъде заловен, да избяга) няма да имаме грабеж, а съвкупност от опит за кражба и престъпление против личността, в зависимост от това, в какво точно се е изразило насилието. Тълкуването на израза “с цел да се запази владението върху откраднатата вещ” поставя въпроса, до кой момент се счита, че ще е налице такава цел? Критерият не е формален, не е ограничен до конкретно място на заварване на дееца. Този състав сочи последният момент, в който, ако е използвана принуда с оглед тази цел, извършеното ще се третира като грабеж. Трябва да се прецени, до кога продължава периода на установяване на фактическата власт – ако е още в магазина, такава не е установена. Поначало принудата се осъществява преди или по време на осъществяване на отнемането.

3. Чл.198 (4).

Характерно е, че вместо да използва принуда, деецът привежда в безсъзнание или поставя в беззащитно състояние жертвата, като метод и начин за осъществяване отнемането на вещта. Привеждането в безсъзнание е вариант на поставянето в беззащитно състояние. Аналогия може да се направи с оглед на чл.152 (1), т.2 и 3 – привеждането на жертвата в безпомощно състояние се различава от принудата по това, че извън силата и заплашването се използват и други методи за постигането на същия резултат. Трябва да има или сила или заплашване с оглед сломяването на жертвата като по ал.1 силата не трябва да доведе до резултат, по-тежък от причиняването на лека телесна повреда, защото в случаите когато е причинен по-тежък резултат (средна или тежка телесна повреда) ще сме изправени пред квалифициран случай на грабеж при условията на чл.199. Под „заплашване“ по ал.1 се има предвид само това, което е изрично указано в чл.198 (2): „застрашаване с такова непосредствено деяние, което излага на тежка опасност живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго някое присъстващо лице“. Всичко останало като метод на въздействие извън ал.1 следва да се квалифицира по чл.198 (4).

XXXI.  ІІІ. По-тежко наказуеми състави на грабеж – чл.199.

1. С оглед степента на засягане на обекта[36]:

• ал.1, т.1 – ако грабежът е на вещи „в големи размери“;
• ал.2, т.3 – ако грабежът е в особено големи размери и деецът е бил въоръжен. Това е единственото изключение в Особената част на НК, при което за престъпление от имуществен характер, без то да е съпроводено със смърт на пострадалия, се предвижда в алтернатила най-тежкото наказание (доживотен затвор без замяна). Достатъчно е деецът “да е бил въоръжен”, т.е. да е имал вещ, която по предназначението си да може при използване спрямо трето лице да увреди неговият живот или здраве. Следователно трябва да има стеснително тълкуване в смисъл, че деецът е афиширал пред пострадалия наличието на оръжие у него и така е демонстрирал опасността от неговото използване спрямо пострадалия. Същевременно то може да бъде използвано за преодоляване на евентуална или налична съпротива на пострадалия.

2. С оглед особеностите от обективна страна:

• ал.1, т.2 – когато грабежът е извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи. Има разлика във формулировката по чл.199 (1) и чл.195 (1), т. 5 – предварителния сговор предполага споразумение между съизвършителите да вършат кражби или грабежи. Когато са се разбрали да вършат кражби, а част от лицата осъществяват грабеж имаме ексцес на съучастие – за грабеж ще отговарят само онези от съизвършителите, които са излезли от рамките на общия умисъл. Според СП множественото число в случая е само елемент от предварителния сговор и не предполага извършнването на повече от 1 престъпление от лицата, действащи в съучастие, за да се приложи тази разпоредба.

3. С оглед особеностите на субекта: когато грабежът представлява опасен рецидив по см. на чл.29 НК.
4. С оглед особеностите на обстоятелствата свързани с принудата, когато тя прераства в по-тежко посегателство:

• ал.1, т.3 – грабежът е придружен с тежка или средна телесна повреда, т.е. насилието е прераснало в причиняване на резултат по см. на чл.128 и чл.129 НК;
• ал.2, т.1 – грабежът е придружен с тежка или средна телесна повреда, от която е последвала смърт. Според Стойнов това е смесена вина – умисъл с оглед причиняването на телесните повреди и непредпазливост по отношение настъпването на смъртта на жертвата;
• ал.2, т.2 – грабеж придружен с убийство или опит за убийство. От субективна страна имаме умисъл и по отношение на настъпването на смъртта.

Съпоставка между 2 и 3 – и в двата случая се причинява смърт на пострадалия. В т.1 не се указва изрично формата на вината, при която деецът причинява смъртта на пострадалия, т.е. тълкуването на тази разпоредба трябва да се обвърже с чл.11 (5) – към по-тежкия резултат деецът действа по непредпазливост. До този извод се стига и при съпоставка с т.2.

 

 

 

17. Обсебване.

 

НК регламентира в раздел ІІІ на глава V два основни вида престъпни присвоявания:

• длъжностно присвояване (чл.201-205) и
• обсебване (чл.206-208).

XXXII.                       І. Основен състав – чл.206 (1).

1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ, т.е. идентичен с този при кражбата. Изпълнителното деяние е идентично с това при длъжностното присвояване. И тук присвояването се тълкува идентично с чл.201. Какви са особеностите? Правното основание, на което деецът при обсебване има фактическа власт върху вещта. Тази особеност се отразява и върху особеностите на субекта.
2. Субект – формално погледнато се казва “който”. След тълкуване се стига до извода, че деецът трябва да разполага с фактическа власт на т.нар. “частно-правно” основание (напр. заем за послужване). Изискването на закона е, деецът да владее или пази вещта, предмет на престъплението. Можем ли да направим различие на база на субекта? Не, защото всяко длъжностно лице може да е субект, т.е. трябва да се акцентира при разграничението върху основанието, на което деецът има фактическата власт върху вещта, която е предмет на престъплението. Трябва да се използва онази част от текста, която казва, че вещите са му поверени в качеството му на длъжностно лице, т.е. всяко длъжностно лице може да обсеби вещи, които обаче не в това му качество са му поверени да ги пази или управлява.
3. От субективна страна – пряк умисъл.

По-леко и по-тежко наказуемите случаи са аналогични както при длъжностното присвояване.

XXXIII.                    ІІ. Особени хипотези.

1. Чл.207 (1) – първи основен състав.

1.1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ. Изпълнителното деяние се изразява в едно бездействие със срок, който започва да тече след изтичането на друг, изрично посочен в закона. Посоченият в закона срок е едноседмичен от момента, в който предметът на престъплението бъде намерен от дееца. Бездействието започва да тече след изтичане на този седмичен срок – изразява се в несъобщаване за намирането на вещта. Посоченото бездействие води до извода, че става дума за форма на продължено престъпление.

1.2. От субективна страна – умисъл.

На практика проблемът произтича от това, къде деецът е намерил вещта. Според СП има обществени места, на които ако вещта е намерена, не се счита, че фактическата власт на предишния държател е прекратена. За такива места се приемат обществения градски транспорт, защото е предвиден специален ред, по който ако се намери вещ, тя да се предостави на когото трябва. Или на Централна гара-София. С особен статут се ползват и някои сметища (на Кремиковци за цветни метали). Следователно ако приемем, че фактическата власт на предишния не е прекратена, извършеното трябва да се третира като кражба.

2. Чл.207 (2) – втори основен състав.

От обективна страна има особеност – вещта, предмет на престъплението попада у дееца случайно или по погрешка, т.е. различно е основанието или начина, по който деецът придобива вещта.

3. Чл.208.

Съставите по ал.1 и ал.2 трябва да се тълкува систематически, за да се открие различието:

• по ал.1 предметът се открива от дееца, без да го търси, а
• по ал.2 след като го търси.

Иначе предметът и в двата случая е съкровище. За разлика от чл.207 (1), по чл.208 (1) и (2) се дава по-удължен срок, след който бездействието започва да се инкриминира. И тук имаме форма на усложнена престъпна дейност.

От субективна страна съставите се характеризират с умисъл.

 

 

 

 

 

 

18. Длъжностно присвояване.

 

І. Основен състав – чл.201.

1. Субектът се характеризира с две особености:

изискването да има качеството “длъжностно лице” по смисъла на чл.93, т.1 (там се обособяват 3 основни категории – 1 по б.”а” и 2 по б.”б”. Интерес представлява тълкуването по б.”б”, където лицето осъществява работа по пазене и управление на чуждо имущество в ЮЛ, при ЕТ или частен нотариус или помощник-нотариус). Затрудненията са свързани с ЕТ, което доведе до следния въпрос – щом лицето пази или управлява имущество на ЕТ, може ли да се счита, че ЕТ с вписването си става длъжностно лице по смисъла на закона? Все още има магистрати, които предизвикват противоречива СП. Приема се от повечето състави на ВКС, че ЕТ е длъжностно лице, което се обосновава с факта, че когато ЕТ не е сключил договор за управление на търговското си предприятие или не е сключил друг договор, с който да ангажира трети лица от негово има и сметка да осъществяват една или друга сделка, то самият той може да се окаже в положение, че в това му качество да има фактическа власт за разпореждане с държавно имущество. Кои са тези хипотези? Когато са опитали да заблудят фиска относно възстановяване на данъчен кредит като попълнят данъчна декларация с невярно съдържание или съобразно възможностите по Закона за счетоводството по електронен път подадат невярна информация като продажбите за завишени по отношение стойността на покупките. Излиза, че ЕТ ще бъде данъчно задължено лице и щом е такъв и си спестява изпълнението на едно данъчно задължение, то следователно има във своя фактическа власт възможност да се разпореди с едно от друга гл.т. публично вземане. Излича, че когато се дължи данък, имуществото е чуждо по смисъла на чл.93, т.1, “б” втората хипотеза.

Извод: това е меко казано “своеобразно тълкуване”. Не се държи сметка за това, което е регламентирано в закона. Практиката е противна на закона.

Изискване деецът именно в качеството си на длъжностно лице да му бъдат връчени чуждите пари, вещи или ценности или в това му качество същите да му бъдат поверени да ги пази или управлява. Това изискване не означава, имуществото да е връчено по брой, килограми и т.н. Напротив, колкото е по-отговорно служебното положение на дееца, толкова повече фактическо предаване в повече не е необходимо.

2. От обективна страна – недоразумение предизвиква изменението от 1995 г., чрез което НС се опита да формулира значението на изпълнителното деяние при това престъпление. По принцип ИД се изразява в присвояване на чужди вещи, допълни се “като се разпореди с тях в свой или чужд интерес”. Това изменение беше обявено за противоконституционно с решение №19 от 1995 г. на КС. Според КС чрез историческо тълкуване, зачитайки волята на законодателя и изразявайки становища на първо и второ четене, законодателят е имал предвид само случаите, когато ползата е само за ФЛ, пренебрегвайки разпореждането в колективен интерес (в полза на ЮЛ). И тук има смесване на понятия, което не е необходимо при наличието на новата Конституция, която дели собствеността на публична и частна.

Присвояване = разпореждане с чужди вещи от страна на дееца като със свои.

Престъплението се счита довършено в момента, в който започне разпореждането като се отчете спецификата дали разпореждането e фактическо или правно.

Извод: длъжностното присвояване е едно от малкото престъпления, при които не може да се осъществи опит към него.

3. Предмет на престъплението – чуждо имущество.
4. От субективна страна – пряк умисъл. Съдържанието му включва и съзнаване от страна на дееца за особеното му отношение към вещите предмет на престъплението:

че те са в неговата фактическа власт;

че те са му връчени в качеството му на длъжностно лице или са му поверени да ги пази или управлява.

5. Това е длъжностно престъпление от типа на същинските и специалните длъжностни престъпления.

Длъжностните престъпления се делят на:

същински и

несъщински

в зависимост от това дали техният основен състав може да бъде осъществен само от длъжностно лице или не. В случая, защото основният състав изисква субекта да е длъжностно лице престъплението е същинско длъжностно. Когато такова изискване за длъжностно качество на субекта е характерно само за специалните състави на дадения вид престъпление имаме несъщинско длъжностно престъпление, напр. чл.195 (1), т.6.

Длъжностните престъпления се делят още на:

общи и

специални

в зависимост от това дали чрез съответното посегателство се засягат освен обществени отношения, свързани с осъществяването на служебна дейност и други обществени отношения, или не. Ако наред с обществени отношения свързани с осъществяването на служебна дейност се засягат и други обществени отношения (както е напр. в случая – обществени отношения свързани със собствеността) длъжностното престъпление е специално.

ІІ. По-тежко наказуеми случаи.

Особен интерес представлява

1. Съставното длъжностно присвояване – чл.202 (1), т.1. Предпоставки за приложението й:;

за улесняване на длъжностното присвояване да е извършено и друго престъпление. Щом става дума за улесняване, то трябва да предхожда или съпътства самото длъжностно присвояване. На практика улесняващо престъпление се явява престъпление против търговията (измежду чл.232-234а) или документни престъпления (от вида на чл.308-316). Това означава, че спецификата на съставния престъпен състав е, че едно от престъпленията, които обхваща не е фиксирано;

за улесняващото престъпление да не се предвижда по-тежко наказание в сравнение на тази хипотеза на длъжностно присвояване. Ако се предвижда по-тежко такова, двете ще се третират в условията на съвкупност.

Улесняващото престъпление не може да бъде също длъжностно присвояване, защото тогава ще сме изправени пред форма на усложнена престъпна дейност и престъплението ще е продължавано.

Трябва да се прави разграничение между:

документна измама и

длъжностно присвояване с улесняващо престъпление – документно престъпление.

2. Най-тежко наказуем състав – чл.203. Длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. Както чл.196а НК, така и чл.203 представлява два от общо трите случая в особената част, при които се предвижда лишаване от свобода до 30 години.

ІІІ. По-леко наказуеми състави.

1. По чл.204 – аналогичен на маловажния случай на кражба по смисъла на чл.93, т.9.
2. По чл.205 (поощрителна разпоредба) – аналогичен на хипотезата на връщане или заменяне на вещта по чл.197 НК.

ІV. Отграничения.

1. Между обсебване и длъжностно присвояване. Длъжностното присвояване по чл.201 е обсебване от длъжностно лице. Разликата е в основанието, на което деецът има фактическа власт върху вещта. При длъжностното присвояване вещите са връчени на дееца в качеството му на длъжностно лице. При обсебването основанието е частноправно – всеки може да обсебва.

Чл.201 е изменен през 1995г. Обявен за противоконституционен с решение на КС. Сега по чл.201 и 206 изпълнителното деяние е еднакво – присвояване на вещ.

2. Между длъжностно присвояване и кражба по чл.195 (1), т.6. Чл.195 (1), т.6 визира случай на кражба от длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение. Субектът е еднакъв – длъжностно лице. Разликата е в това, че при кражбата вещта не се намира във фактическата власт на дееца.
3. Между обсебване и кражба. Основните състави са алтернативни по причина, че при кражбата вещта не се намира във фактическата власт на дееца. Идеална съвкупност между кражба и обсебване не може да има.

 

 

 

19. 19. Измама и изнудване

 

В НК са регламентирани 3 вида измама: обикновена, документна и застрахователна.

1. Чл.209 – Обикновена измама (ОИ): основен състав.

1.1. Обективна страна – разкрива се чрез 3 момента:

1) първи момент: да се осъществява 1 от формите на изпълнителното деяние:

а. възбуждане заблуждение у друго лице, т.е. деецът създава неверни представи у 1 лице, че има обстоятелства, обуславящи извършването на имуществено разпореждане (ИР).

б. да се поддържа заблуда у друго лице, т.е. деецът само укрепва наличието у пострадалия на неверни представи относно обстоятелства на извършване на имуществено разпореждане.

в. използване на заблуждението, неопитността или неосведомеността на пострадалия – 209 (2), т.е. измама чрез бездействие – деецът се възползва от наличие на неверни или липса на представи, които възпрепятстват или улесняват ИР.

2) втори момент: в следствие от осъществяване на някоя от формите другото лице взема решение и извършва актът на ИР.

3) трети момент: в резултат на акта на ИР настъпва имотна вреда за разпоредилия или 3 лице.

1.2. Субективна страна: пряк умисъл и специална цел – да набави за другиго или за себе си имотна облага като тълкуването на имотна облага е по обичайния начин.

2. Чл.210 (1) т.1 – квалифицирани случаи + останалото по чл. 210 и 211.

2.1. 210 (1) т.1 – деецът се е представил за ДЛ – 93 т.1 или лице, което действа по поръчка на властта – във втора алтернатива – когато поръчката е на договорно, както и на извъндоговорно основание.

                        2.2. Документна измама – има 2 основни състава по 212 (1) и (2); има по-усложнен състав.

2.2.1. 212 (1) – Използване на документи с невярно съдържание/ неистински или преправен документ.

1) Обективна страна. Използването на такъв документ има роля в 2 насоки:

а. на основата на документа се възбужда заблуждение у друго лице, че са налице обстоятелства за извършване на акт на ИР;

б. така се създава привидно правно основание за осъществяване на самото ИР.

В резултат използването на д-та другото лице взима решение и извършва акт на ИР. В резултат на ИР се причинява вреда на разпоредилия се или на друго лице. Деецът получава без правно основание чуждо движимо имущество. За разлика от обикновената измама тук е необходимо деецът да получи имущество, за да е довършено престъплението.

2) Субективна страна: 1) пряк умисъл и 2) намерение за присвояване на вещта (подобно на 194, ал.1).

2.2.2. 212 (2):

1) Обективна страна. Изпълнителното деяние се изразява в:

а. съставяне на документ с невярно съдържание;

б. или неистински;

в. или преправен документ.

Това може да се осъществи от дееца или от друго лице. Така съставеният документ се представя пред 3 лице, от което зависи дали да се извърши или не определено ИР. Това 3 лице извършва акта на ИР. След този акт се стига до причиняване на вреда: лице или лица различни от дееца да получат без правно основание чуждо движимо имущество. Изразът “даде възможност на друго физическо лице да получи без правно основание такова имущество” означава опосредено извършване, т.е. деецът не сам, а чрез друго лице съставя документ. Лице различно от онова, което го е съставило представя документа. Различно от дееца е и лицето, което осъществява акта на ИР. Различно от дееца е и лицето, което получава чуждо имущество без правно основание.

2) Субективна страна: умисъл.

                                    2.2.3. Застрахователни измами: чл.213.

1) Субектът на престъплението е особен – застрахованият; тази специфика се отразява на обективната страна

2) Обективна страна – предмет на престъплението е собствено на дееца осигурено имущество (ОИ). Изпълнителното деяние има 3 форми: 1) разрушаване; 2) повреждане; унищожаване на ОИ.

3) Субективна страна: пряк умисъл + измамна цел.

За довършени се считат деяния, които представляват 1 приготовление за осъществяване на измама.

3. Изнудване – гл. V (чл.213а; 214; 214а).

3.1. 214 (1) – класически вариант.

1) Обективна страна. Изпълнителното деяние се изразява в използване от дееца на принуда (физическа или  психическа) спрямо друго лице. В резултат на това другото лице взема решение и извършва акт на ИР. Така се причинява вреда на разпоредилия се или на друго лице.

2) Субективна страна:  пряк умисъл и цел да се набави имотна облага.

3.2. 213а(1): специална хипотеза:

1) Обективна страна. Изпълнителното деяние се характеризира с осъществяване на психическа принуда – заплашване в общия случай с осъществяване на противозаконно действие с тежки последици за пострадалия или негови близки. В НК примерно изброяване на заплашването.

2) Субективна страна: пряк умисъл и  цел в 2 основни варианта:

а. да се принуди друго лице да се разпореди със свое право;

б. да се принуди друго лице да поеме имуществено задължение.

3.3. 214а: приготовление за всяко изнудване е наказуемо.

 

 

 

 

 

20. Други престъпления против собствеността

 

 

1. Вещно укривателство (ВУ):

1.1. Чл.215, ал.1 – основен състав. Касае се за форма на последваща престъпна дейност, т.е. за да се осъществи трябва преди това да е осъществено или друго престъпление, или обществено-опасно деяние, съставомерно по НК, макар и да не е престъпление.

1) Предмет на престъплението: чужди движими вещи, придобити чрез друго престъпление или общ-опасно деяние от лице, различно от осъществяващия ВУ. Алтернативата другото общ.опасно деяние се извършва по тълкувателен.път, тъй като ако липсва следва, че ВУ може да се третира като престъпление независимо от общ.опасност на предходното деяние? По отношение на другите общественоопасни деяния – ако малолетни са осъществили много кражби на авто-части напр. и ги предлагат за продажба, т.е. не се държи предходното действие да е само престъпление.

2) Обективна страна. Изпълнителното деяние има 3 форми:

а. укриване на вещите – т.е. поставяне на място, познаването/ползването на което би затруднило друго лице или органите на властта;                                            б. придобиване на вещите – т.е. не в юридически смисъл, а установяване на ФВ за разпореждане с вещите;

в. помагане на бъдат отчуждени такива вещи – т.е. съдействие от дееца ФВ за разпореждане с вещите да премине от участвалите в основното престъпление (т.е. предхождащото) към 3 лице.

3) Субективна страна: пряк умисъл по отношение на деянието, тъй като осъществяването му е свързано с наличието на цел за набавяне на имотна облага. Вещите са придобити от друго лице чрез престъпление или други обществено опасни деяния и деецът да знае или да има възможност да узнае – т.е. наличие на пряк или евентуален умисъл. За разлика от класическия вариант на смесена вина – има смесване на различни видове вина, диференцирани с оглед обстоятелствата при които е извършено деянието.

2. УНИЩОЖАВАНЕ НА ЧУЖДА ВЕЩ: чл. 216. Регламентира основни състави, характеризиращи се с умисъл и непредпазливост.

2.1. Чл.216, ал.1 – основен състав – умишлени деяния.

1) Предметът на престъплението може да е движима или недвижима вещ

2) Обективна страна. Изпълнителното деяние се изразява в: 1) унищожаване или 2) повреждане и трябва да е осъществено противозаконно.

3) Субективна страна: пряк или евентуален умисъл.

2.2. Чл. 216, ал.4 – друг състав. Разлика само с оглед на субективната страна – предполага и 2-та вида непредпазливост.

3. ЗЛОУПОТРЕБА НА ДОВЕРИЕ – чл. 217:

3.1. 217, ал.1 – Іви основен състав.

1) Обективна страна. Изпълнителното деяние се изразява в ощетяване на чуждо имущество. Щом става дума за ощетяване – щета по НК е причиняване на вреди, не пропуснати ползи.  Имуществото трябва да е поверено на лицето да го пази и управлява – т.е. то е във фактическата власт на дееца.

2) Субективна страна: умисъл.

3.2. 217, ал.2 – ІІри основен състав.

1) Особен субект: представител или пълномощник.

2) Обективна страна. Изпълнителното деяние се изразява в каквото и да е действие против законните интереси на представлявания.

3) Субективна страна: умисъл.

 

 

21. Престъпления против стопанството

 

1. Обща характеристика и система на престъпленията против стопанството. Като такива сега се обозначават тези по глава 6 изрично, но от теоретична гл.т. би следвало да се зачитат и тези по глава 7 от Особената част. Законодателят прояви формален подход, запълвайки престъпленията по гл.7 с част от престъпленията, които са против стопанството – най-вече общи финансови престъпленията и престъпления против данъчната система. Фактът, че подходът е формален личи и от раздел 4 на гл. 6, там са обособени престъпления против паричната и кредитната система, а заглавието на гл. 7 е “Престъпления против финансовата система”. От гл.т. систематическо тълкуване се явяват редица недоразумения. Тази недобра систематичност може да се преодолее по законодателен път. От теоретична гл.т. – 2 са големите групи престъпления против стопанството:

1.1. Общи стопански престъпления (ОСП) – като такива се сочат изрично тези по гл. 6/ раздел1, но към тях се причисляват и тези по раздел 1А от гл. 6. При ОСП е характерно, че те могат да бъдат осъществени във всеки или в повечето стопански отрасли.

1.2. Обособяването на ОСП от престъпленията в отделни стопански отрасли става на основание дали чрез съответното престъпно посегателство се засягат общоважащи изисквания за осъществяване на стопанската дейност или не. От допълнителна диференциация се нуждае 2-та група, където се дефинират подгрупи, свързани с отделните отрасли на стопанството. 3. Подгрупи във връзка с основните отрасли на стопанството:

1) престъпления в промишлеността – 228;

2) престъпления в селското стопанство – 229 и 230;

3) престъпления против търговията – от 231 до 234А включително;

4) престъпления против горското стопанство – 235 и 236;

5) престъпни нарушения на режима на лова – 237;

6) престъпни нарушения на режима за опазване на рибата и другите полезни водни животни – от 238 до 240 включително;

7) престъпления против митническия режим – 242 – 242А;

8) престъпления против паричната и кредитната система (могат да се присъединят към гл.7 “Престъпления против финансовата система”, ако приемем, че последните включват: общи фин.престъпления (основно-изпиране на пари), гл. 6, раздел 4 –престъпления против паричната и кредитната система; престъпления против данъчната система.

2. БЕЗСТОПАНСТВЕНОСТ (219). Чл. 219 наред с 282 визира разпоредби от най-голямо практическо приложение.

2.1. Чл. 219, ал.1 – първи основен състав.

1) Субектът на престъплението е особен: длъжностно лице.Длъжностно лице, на което е възложено да осъществява управленски функции в дадено предприятие или в стопанството като цяло.

2)От обективна страна съставът се характеризира с изпълнителното деяние: неполагане на достатъчно грижи при осъществяване на възложената работа. Неполагане на достатъчно грижи означава лицето да не е осъществило работата си при съобразяване с нормативните изисквания за съответния вид стопанска дейност. Като допълнителен критерий се използва: съобразяване на условията на време/ място и обстановка, при които е действал деецът. Това тълкуване означава, че за да се повдигне обвинение по 219, ал. 1) трябва да се посочи изрична връзка с определени извъннаказателни разпоредби, които деецът като е нарушил или не е изпълнил всъщност не е положил достатъчно грижи за работата си. На това основание има бланкетен елемент в разпоредбите за безстопанственост. От обективна страна съставът се характеризира с резултат: този резултат е да последва значителна щета било за конкретното предприятие, било за стопанството като цяло. Резултатът е илюстриран в 3 варианта: 1) значително повреждане, 2) унищожение или  3) разпиляване на имуществото. С оглед тълкуването на 3 варианта – интерес представлява разпиляването, което за разлика от останалите два, не предполага засягане на субстанцията на предметите, а прекратяване на фактическата власт върху тези предмети на друго основание – напр. поради това, че съответния ръководител не е взел мерки за охрана на имуществото.

3)От субективна страна: при систематично тълкуване на чл.219(2) и 219(1) – изводът за непредпазливост от субективна страна се прави по аргумент от противното от ал.3: изключение от правилото, че непредпазливите деяния са наказуеми само в изрично посочените от закона случаи.

2.2. 219(2) – втори основен състав.

1) Характеризиращ се отново с особен субект – макар и да не изрично казано се има предвид: длъжностно лице с качеството на контролен орган.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в неупражняване на достатъчно контрол – това се преценява в съдебната практика при съблюдаване посочените 2 критерия в ал. 1: 1) спазени ли са нормативните изисквания за съответни действия; 2) условията, при които тя е осъществена. Обща характеристика на контрола, осъществяван от лицата по ал.2 – той е обвързан с контрола на дейността на лицата по ал.1. Иначе отговорността за такова поведение би се носила по ал.1, ако не е обособена в ал.2. Обособяването на ал.2 (от субективна страна пак непредпазливост), но във връзка с ал.3 – специална хипотеза на допустителство. Същото поведение като ал.1 и ал.2, но осъществено по ал. 3 – възможност да се третира като специална хипотеза на  допустителство по служба. Иначе и по ал. 2 съставът е резултатен – резултатът: значителни щети било за конкретното предприятие или за стопанството като цяло. “Предприятие” по  чл. 219 ал. 1-3 от НК: възможно най-широк смисъл – всяко място, на което се упражнява работа.

3) от субективна страна: по аргумент от противното от 219, ал.3 се прави извод за непредпазливост.

2.3. 219, ал.3 и 4 – умишлена безстопанственост и по-тежко наказуеми случаи.

3. Чл. 220 (следващо престъпление от ОСП): чл.220 – два основни състава по ал.1 и ал.3.

3.1. Първи състав:

1)Чл.  220, ал. 1: субект на престъплението е отново длъжностно лице.

2) От обективна страна: изпълнителното деяние се изразява в сключването на неизгодна сделка. В съдебната практика се приема, че сделката е сключена като неизгодна при 2 типа хипотези: 1) когато от гл. т. икономическите резултати за съответното предприятие – тя въобще не е следвало да бъде сключена; 2) случаи, при които макар и да е трябвало да бъде сключена, то е могло това да стане при съществено по-благоприятни условия. Съставът по ал.1 е резултатен: изисква се да е настъпила значителна вреда било за предприятието, било за стопанството като цяло.

3) От субективна страна: умисъл.

3.2 Втори състав:220/ ал.3:

1) Субект: длъжностно лице.

2) От обективна страна:изпълнителното деяние се изразява в  разрешаване на отпускането на кредит. По занятие кредити се отпускат от банките – потенциално възможен кръг субекти са представляващите съответната банка и длъжностните лица от кредитния съвет, където се подготвят материали за доклада. От обективна страна  се изискват условия: 1) кредитът – да е отпуснат без надлежно обезпечение – около 250% е сега обезпечението;2) кредитът да е останал неиздължен – на практика това доведе до неприложение на разпоредбата, понеже се правят разсрочвания и органите не могат да определят;

3) От субективна страна: умисъл.

4.Чл. 223:  два основни състава по ал. 1 и ал. 2:

4.1. 223, ал. 1:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е  даване (или в устна форма или под формата на т.н. хвърчащи бележки, не се има предвид даване на неверни данни чрез документ) на неверни данни относно количество, качество или вид на извършената работа. Извършеното да не съставлява по-тежко престъпление, което изрично предполага разграничаване на престъплението по 223(1) от документната измама.

2) От субективна страна:пряк умисъл и специфична цел на дееца да бъде получена имотна облага, която не се следва.

4.2. 223, ал. 2:  съставът се обвързва с този по ал.1.

1) От обективна страна изпълнителното деяние е получаване на възнаграждение, което е определено въз основа неверни данни дадени при условията на ал.1. Законът е изричен, че “възнаграждението не се следва”. Извършеното трябва да не съставлява по-тежко престъпление – документна измама при вариант 212 (2)

2) От субективна страна: умисъл, чието съдържание изрично трябва да обхваща знание на факта, че възнаграждението е определено въз основа на неверни данни по ал. 1.

5. СТОПАНСКИ ПОДКУП:

5.1. Престъпно засягане на стопнската тайна – чл.224, (1):

1) От обективна страна: предметът на престъплението е комплексен – обхваща: 1) имотната облага; 2) сведенията, обозначавани като “стопанска тайна” (СТ). ИД се изразява в приемане на имотната облага: включва не просто получаване, а и изразяване на съгласие за получаване. Съществува връзка между имотната облага и сведенията “СТ” – връзката е изрично указана в НК: деецът получава имотна облага, за да издаде (защото е издал) сведенията, представляващи СТ на чужда държава; чужд гражданин; чужда организация. Съставът е резултатен – резултатът се изразява в  настъпване на значителни вреди за стопанството или създаване на опасност от настъпване на такива (алтернатива по смисъла на чл.10). Има и допълнително условие извършеното да не съставлява по-тежко престъпление. Възможностите да представлява по-тежко престъпление са основно в 2 насоки: 1) ако сведенията освен стопанска са и държавна тайна – шпионство по 104, 105 или някое от престъпленията против държавна тайна по 357 и сл.; 2) извършеното да съставлява подкуп по смисъла на 301 и сл. НК – хипотези, които са по-тежко наказуеми от 324.

2) От субективна страна: пряк умисъл.

5.2. По ал.2  Активен стопански подкуп: ангажира се отговорността на този, който дава имотната облага при подобни условия на ал.1.

6. Чл. 227:

6.1. От обективна страна предмет на престъплението са марка, промишлен дизайн или топология на интегрална схема. Разпоредбата тук е с бланкетен характер – за изясняване се препраща към извъннаказателни специални закони, приети 99 г. във връзка с които се прие и 227: ЗМГО, ЗПД, ЗТИС. Изпълнителното деяние се изразява в използване  на някои от посочените предмети в търговската дейност. По начало осъществяването на търговска дейност неизключително предполага тя да бъде извършвана от търговец. Условие това поведение да е осъществено без съгласие на притежателя на съответната марка, дизайн, топология на интегрална схема.

6.2. Субективна страна: умисъл. Разпоредбата все още не е актуализирана със специалните закони – инкриминизира се само част от хипотезите на чл. 33 по ЗЗК (спец.закон) – значителна част от тях с по-висока степен на обществена опасност не са инкриминирани.

7. Чл.227а:

7.1. От обективна страна. Предмет на престъплението са изобретения, рационализации (днес се говори за полезни модели), ноу-хау. Не може наказателният закон да се прилага по аналогия и да не са защитени полезните модели. Има множество форми на ИД с двата предмета: ноу-хау и изобретения. Условие: манипулирането със съответната форма да става не в установения ред. Препраща се към специалното ненаказателно законодателство, където е установен реда за регистрация, отстъпване на права, продаване на изобретения, ноу-хау и т.н. Извършеното трябва да не съставлява по-тежко престъпление – случаи, попадащи в режима на ЗПат. за онези изобретения, за които Патентното ведомство счете, че са от естество да застрашат националната ни сигурност, ако бъдат разгласени по неустановения ред, ако се продадат, отстъпят на чужда организация – шпионаж по 104, 105 НК.

8. Раздел І а – Престъпления против кредиторите. Приемането на тези уредба през 96 г. бе наложително. Прие се нов ред – недоразумения и не предполага приложението на режима.

8.1. Чл.227 б:

8.1.1. Ал.(1) Основен състав:

1) Изисква се субектът на престъплението да е търговец. Под търговец се разбира: ФЛ, което има качеството на ЕТ, но не се имат в предвид търговците – ЮЛ. Аргумент от 227б (2): систематическо тълкуване – алтернативата е субект да бъде представител/или управител на търговско дружество (ЮЛ) или кооперация за съответното поведение, описано в ал.(1).

2) Обективна страна. Изпълнителното деяние се изразява в бездействие: незаявяване пред съда за изпадане в неплатежоспособност. Търговец, който изпадне в неплатежоспособност и в 15-дневен срок (заемка от 626 (1) ТЗ) от спиране на плащанията не заяви това, се наказва…

2) Субективна страна: умисъл.

8.1.2. 227б, ал.2: С наказанието по ал.1 се наказват и лицата, които управляват и представляват ТД или кооперация, ако в 15-дневен срок от спиране на плащанията не са поискали от съда да открие производство по несъстоятелност.

8.1.3. 227б, ал.3: с наказанието по ал.1 се наказва и прокурист

1) Субект на престъплението е прокурист.

2) Специфика от обективна страна – изпълнителнто деяние се изразява в несъобщаване (не до съда) до търговеца – изричен бланкет за неизпълнение на задълженията по 626 (3) ТЗ: прокуристът е длъжен в 7-дневен срок да уведоми писмено търговеца за неплатежоспособността.

8.1.4. 227б, ал. 4: с наказанието по ал.1 се наказват и лицата, които като са били длъжни да уведомят БНБ за изпадане на банка в неплатежоспособност, съгласно ЗБ,  не са сторили това. Става дума за представителите на банка, изпаднала в неплатежоспособност. Диференциацията е обусловена от специалния режим по ЗБ, който се следва в тази хипотеза.

8.2. Умишлен и непредпазлив банкрут:

8.2.1. Умишлен банкрут – чл.227в:

1) Субект на престъплението е ФЛ с качеството ЕТ.

2) От обективна страна едно недоразумение е свързано с факта, че законодателят е търсил детайлно възможните варианти, по които човек умишлено може да увреди кредиторите си, изпадайки в несъстоятелност – някои от вариантите са абсурдни. Има условие ЕТ да извърши всичко това след откриване на производство по несъстоятелност (започнато със съдебно решение). Съставът е резултатен: изисква се да са настъпили значителни щети за кредиторите вследствие на това поведение.

8.2.2. Чл.227г: с наказанията по 227в се наказват и лицата, които управляват и представляват ТД или кооперация, ако: извършат/ или допуснат да се извърши посочените в 227в деяния.

1) От обективна страна изпълнителното деяние има 2 алтернативи: 1) извършат или 2) допуснат да се извърши – ІІ състав, който е специална хипотеза на допустителство по служба (т.е. инкриминизират се и хипотези, при които представляващите и управляващите ЮЛ допуснат други лица да извършат посочените деяния). Този ІІ състав по 227г изключва прилагането на общия състав на допустителство по служба по 285. 227г: ІІ състав е аналог на този по 219 (3) връзка (2) по отношение деянието по 285, чието приложение е изключено.

8.2.3. Непредпазлив банкрут: 227д: (2) и (3) – състави за непредпазлив банкрут: ал.(2) – ЕТ и ал.(3) –  представляващите търговци ЮЛ или кооперации – това е алтернативата.

1) Ал. 1: От обективна страна: за разлика от хипотезите на умишлен банкрут резултатът от престъплението са щети за кредиторите, без да се изисква те да са значителни (ако изпаднете в непредпазлив банкрут се изискват щети, но не и значителни).

2) Ал. (2): основен състав на престъпление различно от банкрута:

а. Субект: би следвало да се приеме, че е лице имащо качеството ЕТ. За разлика от предходните хипотези не е предвидена алтернатива, която да криминализира такова поведение за случаите на представляващите търговците ЮЛ/кооперации.

б.  От обективна страна изпълнителното деяние е неизпълнение на задължение по предшестващ оздравителен план – мълчаливо препращане към 626 и сл. ТЗ – бланкетна разпоредба. Поведението трябва да се е осъществило след като производството по несъстоятелност е открито.

в. От субективна страна: умисъл.

8.2.4. 227е:

1) Ал. 1 – когато се използва терминът “търговец” – ЮЛ, имащо качеството ЕТ, но когато се уточнява характеристиката на субекта – лице, което има задължение към друг търговец – тук идеята е задълженията да не са към друг ЕТ, а към какъвто и да е търговец. Изисква се този друг търговец да е вече в положение на открито производство по несъстоятелност.

а. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в неизпълнение на задължението на субекта към търговеца в уговорения/или обичайния срок.

б. От субективна страна – умисъл. Съдържанието на умисъла (изрично) трябва да обхваща и знание на факта от обективна страна, че търговеца, на когото се дължи, вече е в хипотезата на открито производство по несъстоятелност. Има вече такова съдебно решение, но въпреки знанието търговеца не изпълнява в уговорения/или обичайния срок.

2) Ал. 2: ІІ основен състав.

а. Субект: лице, което има качеството ЕТ. Като алтернатива в съдебната практика може и представляващите търговци ЮЛ, без кооперациите. Но НК не предвижда тази алтернатива.

б.  От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в укриване на задължения към кредитор на дееца. Това укриване става с одобрение, знание или в интерес на кредитора. Това е резултатен състав: изисква се да се стигне до причиняване на щета от кредитор на търговеца (кредитор на кредитора).

в. От субективна страна: умисъл.

3) Ал. (3):

а. Субект: всяко наказателно-отговорно лице.

б. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в укриване/унищожаване на вещи, принадлежащи към масата на несъстоятелността или такива, които биха принадлежали към масата на несъстоятелността. Има условие: за съответния търговец да има открито производство по несъстоятелност. Деянието се извършва към момент, в който има съдебно решение.

в. От субективна страна: умисъл, който трябва да обхваща знание на факта, че съответния търговец е в хипотезата на открито производство по несъстоятелност.

 

22. Престъпления в отделните стопански отрасли

 

1. Престъпления против промишлеността – чл.228:

1.1. Ал.(1): тълкуването на състава предполага съобразяване с 228, ал.3.

1) Субект само длъжностно лице с качеството на ръководител или     контролен орган.

2) От обективна страна: Предмет промишлени произведения (ПП), които в алтернатива са: 1) некачествени или 2) нестандартни или 3) некомплектни.

а. некачествени са ПП, когато не са произведени при спазване на изискванията, произтичащи от нормативен акт/обичайни за качеството или са произведени по такъв начин, че в срока на годност подлежат на разваляне;

б. нестандартни не отговорят на БГ държавен стандарт;

в. некомплектни: 1) произведени без 1 или няколко елемента, когато само пълния комплект представлява произведение от съответния вид; произведени са без резервни части.

На основа на 228, ал.3 – по аргумент за противното се прави извод, че по основния състав е необходимо ПП да са в значително количество или на значителна стойност (иначе е административно нарушение по ал. 3). Изпълнителното деяние е дадено в 2 форми: 1) 1. нареди;   2)  допусне да се произведат такива стоки. Резултатен състав: престъплението е довършено, когато е започнало произвеждането на такива произведения в значително количество/на значителна стойност.

3) От субективна страна: умисъл.

Ако подобно поведение се осъществява по непредпазливост – то може да е съставомерно като безстопанственост по 214 (1).

1.2. Чл.228, ал.2 – ІІ основен състав:

1) Субект: само длъжностно лице.

2) От обективна страна изпълнителното деяние е изразено в 2 варианта: 1) маркиране като стандартна на стока, която не отговаря на съответните изисквания; 2) немаркиране на стока, която не отговаря на съответните изисквания. Има условие, което се отнася само до 2 вариант – само той се характеризира с допълнително условие, когато това е задължително.

3) От субективна страна: умисъл, аргумент за противното от (3) + ако е по непредпазливост ще се приложи отново 219 (2).

2. Престъпления в селското стопанство – чл.229 – 230

2.1. Измама на доставчик – чл.229:

1) Субект на престъплението – лице, което от свое име и за сметка на изкупвателна или търговска организация приема селскостопански произведения.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в измама на доставчика на такива селскостопански произведения (измамата: напр. кантарът показва 100 кг. повече).

3) Субективна страна: умисъл.

Различие между измама на доставчик по 229 и обикновена измама по 209. За разлика от 209, при измамата на доставчик не се мотивира другото лице да извърши акт на имуществено разпореждане, а измамата има за резултат – да се създаде видимост за липса на правно основание за плащане в определен размер, т.е. намаляване на задължението на лицето спрямо доставчика.

2.2. Чл.230: бланкетни разпоредби – основни състави: чл.230 – ал.1 и ал.4.

1) Чл.230, ал. 1:

а. От обективна страна предмет на престъплението – само домашни животни. Бланкетът е изразен чрез изпълнителното деяние – нарушаване на наредба, издадена против разпространение или появяване на заразна болест у тези животни.

б. От субективна страна – умисъл.

2) Алтернативата е от гл.т. на предмета  в ал. 4

а. Предмет са растения (3 са основните видове растения: дървета, храсти и треви). Изпълнителното деяние е  нарушаване на наредба, издадена за борба против болести и вредители по растенията.

3) Субективна страна – умисъл.

3. Престъпления против търговията – 231 до 234 (вкл.)

3.1. Чл.232: измама на купувач или клиент.

1) Субект на пристъплението:

а. само продавач (първа алтернатива);

б. доставчик на услуга (втора алтернатива).

2) От обективна страна изпълнителното деяние е в 4 варианта (групирани два по два):

а. първа двойка форми: 1)измама на купувач при теглене или мерене на стока; 2) служене с неверни мерки и теглилки.

б. втора двойка форми: 1) измама на купувач или клиент относно качеството на стоката; 2) относно качеството на стоките, материалите или услугите.

1) От субективна страна: умисъл.

3.2. Чл.233: ал.1 – следва да се тълкува систематически с ал.3 – бланкетна норма.

1) От обективна страна изпълнителното деяние е извършване на външно-търговска дейност със стоки и технологии с възможна двойна употреба. Тази външно-търговска дейност се осъществява без съответно разрешение (има закон? за тези стоки – мълчаливо препращане). Под това се визира в алтернатива едно от следните 2 неща: 1) или съответният търговец въобще да не е лицензиран за осъществяване на такава външно-търговска дейност 2) или макар че по принцип е лицензиран – да няма разрешение за конкретната сделка, т.е. разрешителният режим е на 2 нива. Систематически се тълкува с ал.3 – по аргумент от противното – изисква се случаят да не е маловажен ( чл.93 т.9).

2) От субектвина страна: умисъл.

3.3. Чл.234 – с най-голямо практическо значение е продажба и държане на склад на акцизни стоки без бандерол. Ал.1 – основен състав.

1) Предмет на престъплението са акцизни стоки без бандерол, който се изисква по закон. Има специална Тарифа №1 към Закон за акцизите, където са посочени изчерпателно стоките, за които акцизът (данъкът) се събира чрез бандеролната система: спиртни напитки (отделно от виното), тютюневи изделия. Изпълнителното деяние е в 2 варианта: продаване и държане на склад на акцизни стоки без бандерол. Плащането на акциза става чрез закупуване и залепване на бандероли върху стоката. това задължение лежи и върху производителите на стоки, и върху търговците. “Склад”: легално се използват всякакви термини, но не е ясно какво е склад, затова ВКС (по чл.234) – склад е всяко място, на което се осъществява фактическа власт върху такива стоки, независимо от неговото основно предназначение.

2) Субективна страна: умисъл.

3.4. Чл.234а: разпоредба със субсидиарно значение в подгрупата състави на престъпленията против търговията – ако липсва обективно основание да се приложи някоя от специалните норми – се прибягва до 234а.

1) От обективна страна изпълнителното деяние е извършване на външно-търговска дейност. Условието е това да става без разрешение – законът е изричен: разрешението да е изисквано от НА с ранг закон или постановление на МС. Това условие е дадено в алтернатива – може да се действа и с разрешение, но в нарушение на условията по него – в нарушение на 234а. Чл.234а дава наказателноправана.защита на многобройните разрешителни режими за осъществяване на външно-търговска дейност (за всичко, което може да се изнесе от страната – са дава разрешение). Наказателноправна защита срещу нарушения на тези разрешителни режими – при това най-общо, независимо за каква търговия със стоки става дума.

4. Престъпления в горското стопанство – 235 и 236:

4.1. Чл.235(1):

1) От обективна страна има 3 форми на ИД. предмет на престъплението са каквито и да било дървета или части от дървета от държавния горски фонд. Резултатен състав – трябва да са причинени немаловажни вреди. Условие деецът да е без редовно писмено позволително или в алтернатива макар и с такова – извън указаните в него условия (места, срокове, количества и дървета).

2) От субективна страна: умисъл.

Кое различава поведението по 235 (1) от кражбата на дървен материал по 194 (1) – дали предмет на престъплението е вещ (обособеност) или не: за да има вещ трябва да е налице обособеност, каквато липсва по 235 (1).

4.2. Чл.235(2): форма на последваща престъпна дейност – престъплението по ал. 2 предлполага да е извършено преди това престъпление по ал. 1. Затова предмет на престъпление по ал. 2 е незаконно придобит от другиго дървен материал.

1) Изпълнителното деяние е в 3 форми: 1) укриване; 2)  продаване; 3) или превозване. От обективна страна има условие – ограничение е да не е маловажно.

2) субективна страна: умисъл.

NB! Да се различават 235 (1) от 194 (1) и 235 (2) от вещно укривателство 215: критерий – характеристиката на предмета при стопанските престъпления.

4.3. Чл.236: диференциация на дървета

1) От обективна страна предмет на престъплението са дървета, горска култура или горски леса. Изпълнителното деяние е в 2 форми: унищожаване или повреждане. Резултатен състав – изисква се да са причинени немаловажни вреди;

2) Субективна страна: умисъл.

NB! престъплението следва да се различава от 216 – унищожаване на чужда вещ.

5. Престъпно нарушение на лова

5.1. Чл.237 – едър и дребен дивеч;

5.2. Чл.238 – риба.

5.3. Чл.240:

1) Субект на престъплението е само чужд гражданин.

2) От обективна страна изпълнителното деяние по основния състав (ал.1) е осъществяване на умишлен риболов в териториални води на РБ. Съставът се характеризира с използваното средство – плавателен съд. Условие е риболовът се осъществява без разрешение на с.гранични власти.

3) Субективна страна: умисъл.

ВКС – 240, ал.3: дали под “уред или средство”се визира с.плавателен съд по ал.1 – от това зависи дали плавателният съд ще се отнеме в полза на държавата: отговорът е “да”.

 

 

 

 

 

23. Престъпления против митническия режим

 

1. Основен състав чл. 242 (1) – следва да се тълкува във връзка с 242(6). 242(1) – квалифицирана митническа контрабанда (в НК се дава разграничение за деянията, които ще се третират като престъпни от тези, които ще се третират като митнически нарушения):

1.1. Ал.1 – при 6 типа хипотези – изчерпателно са посочени случаите, които се третират като квалифицирана митническа контрабанда (КМК). Ако митническото нарушение не отговаря на която и да е от тези хипотези – то не се третира като КМК, а като административно нарушение на основание 242, ал. 5 – макар и конкретното деяние да се характеризира с признаците на тези хипотези, ако случаят е маловажен се прилага Закон за митниците – митническо нарушение, не и престъпление.

1) Общото при 6-те хипотези: изпълнителното деяние предполага във всички случаи пренасяне през границата на страната на стоки без знание и разрешение на митниците.Към този общ белег се наслагват изискванията по букви “а” до “е”:

а. контрабандата е осъществена от лица, които системно се занимават с такава дейност – форма на усложнена престъпна дейност – от вида престъпление на системно извършване.

б. няколко варианта:

– използване на чужд официален документ;

– използване на подправен документ;                                                                                           – използване на официален документ с невярно съдържание;

Под чужд документ – документ, от който деецът не черпи права. Подправен документ – както неистински, така и преправен.

в. от длъжностно лице, което е в непосредствена връзка с митническата служба; (преди всичко длъжностни лица с отношение към граничния контрол – било по линия на службите в рамките на системата на МВР, било извън тях).

г. тълкуването на б.”г” трябва да бъде свързано с 242, ал.2 – контрабандата трябва да бъде квалифицирана от гл.т. на предмета си. Тълкуването във вр.с ал.2 е най-вече с оглед алтернативата “силно действащи вещества”(СДВ). Под СДВ се разбират вещества, които не могат да бъдат квалифицирани като наркотични вещества или техни аналози (за тях е предвидена квалифицирана наказателна отговорност по ал.2) – виж. 93 т.16 и 19.

д. предмет – стоки и предмети за търговски или производствени цели в големи размери;

е. деянието е осъществено от 2 или повече лица, сговорили се предварително(сговор от обективна и субективна страна).

1.2. По-тежко наказуеми случаи: по ал.2 (вж.93 т.17) и ал.3;

1.3. Ал.3: пренасяне на прекурсори или съоръжения и материали за производство на наркотични вещества;

1.4. Най-тежка квалификация: чл.242, ал.4 – контрабанда в особено големи размери и случаят е особено тежък –стойностен критерий ( вж.93 т.8). Ал.4 (2-ра алтернатива) – обвързана с хипотезата на б. “е”, ал.1, чл.242 – когато поне 1 от тези лица е митнически служител (МС). МС – не митнически орган, МС е по-общо понятие и обхваща всички категории митнически персонал.

Ал.7 и 8: предмет на контрабандата и средства за осъществяването й:

1.5. Ал.7: предмета на контрабандата (ПК) – изключение от общия режим по чл.53: предмета на контрабандата се отнема в полза на държавата независимо чия собственост е.

1.6. Ал.8: аналогично изключение по режима на 53, което обаче е посмекчено – превозното/ или преносно средство се отнема в полза на държавата, независимо чия собственост е, но при условие стойността му да не е такава, че явно да не съответства на тежестта на престъплението. Приготовление за контрабанда по всеки по-тежко наказуем случай се квалифицира като субсидиарно – ал.9, 242.

2. 242а:

2.1. От обективна страна предмет е  стока, предназначена за транзитен пренос през територията на страната, снабдена със съответни документи. Изпълнителното деяние се изразява в разтоварване на стоката на територията на страната. Има условие  това да е в нарушение на установения за това ред (така се появяват акцизни стоки без бандерол в страната).

2.2. Субективна страна: умисъл.

Подобно на чл.242, ал.7 и 8 и при 243а – изключение от общия режим по 53 относно предмета (стоката за транзитен пренос) – отнема се независимо чия собственост са.

 

 

 

24. Престъпления против паричната и кредитната система.

 

От обективна страна – предмет: парични знаци (ПЗ) с курс в страната или чужбина или други фин.знаци, изрично посочени в чл. 243 (1) т.1 – 3.

1. Чл. 243:

1.1. От обективна страна изпълнителното деяние е в 2 варианта: 1)  изготвяне на неистински 2) или преправяне на истински парични знаци. Това са хипотези на материална подправка на ПЗ. ПЗ се изготвят първоначално като неистински. Първоначално ПЗ е бил истински, но поради преправяне на 1 или повече елементи от неговото съдържание – става неистински. Възможно е да сме изправени пред хипотеза, при която дори и чрез експертиза не може да се установи, че са неистински (въпреки това по см.на 243(1) те са неистински ПЗ.

1.2. Субективна страна: умисъл.

2. Чл. 244, ал.1 основен състав:

2.1. Обективна страна – изпълнителното деяние е в 3 варианта: 1)  прокарване в обръщение на подправени ПЗ; 2) служене с такива ПЗ; 3) внасяне в страната на такива ПЗ. Съставът предполага пускане в обръщение на едно относително по-голямо количество ПЗ. Подправените ПЗ трябва да са били вече пуснати в обръщение.

3. Съпоставка на 245 и 244 (1). Чл.245: от обективна страна изпълнителното деяние се изразява в прокарване в обръщение на подправен знак като истински. Има условието от обективна страна (критерий за разграничаване) – към момента на приемането на подправените ПЗ деецът да не е знаел, че ПЗ е неистински.

NB! ПЗ е официален удостоверителен знак, а не документ, още по-малко официален документ.

4. 246 (1) трябва да се тълкува систематически с ал.3: една от характеристиките на 246(3) представлява дейност, която е регламентирана по принцип в ал.1. 246 (1) предвижда субсидиарен състав, който визира престъпление, посочено общо в чл.17 НК. 246 (3): е хипотеза на дейност, която на общо основание е наказуема по ал.1, друга хипотеза е тази на лично укривателство – също наказуема на общо основание.От ал.3 няма необходимост, още повече, че предвижда същото наказание като ал.1
5. 248,  ал.1 – наказуемо недоносителство:

5.1. От обективна страна – изпълнителната дейност, изразяваща се в бездействие – “който знае…и не съобщи за това на властта” – престъплението е осъществено чрез бездействие. Ал. 2 – предвижда механизъм за изключване противоправността на деянието, когато деецът е съпруг или близък роднина по съребрена линия или по сватовство.

5.2. Субективна страна: пряк умисъл.

6. 249, ал.1 изпълнителното деяние се изразява в издаване на чек без да има покритие у платеца. Това са случаите, когато след издаване на чек не се  е стигнало до получаване без правно основание на чужда имущество, в частност пари. 249, ал.3 – изрична разпоредба, която повтаря хипотезите на документна измама и препраща към 212, 212а. Затруднение създава и квалификацията “обществено имущество” – неправилен израз на законодателя.
7. 250, ал.1 – тук престъплението е усложнено. Форма на усложнена престъпна дейност, която не може да се причисли към някоя от основните форми на усложнена престъпна дейност.

7.1. Изпълнителното деяние е използване на неистински документ или документ с невярно съдържание пред банка.

7.2. Цел – да се създаде привидно правно основание за осъществяване на останалата част от изпълнението на престъплението – да се стигне до превеждане извън страната на суми по банков път. Не се има предвид само форма на плащане – банков превод, а и др. – напр.акредитив. Престъплението е довършено едва когато ползвателят има фактическа власт за разпореждането със съответната сума пари в чужбина. Докато не са осъществени всички тези операции – може банката-наредител да спре плащането.

8. 250/ ал.2 – регламентира форма на последваща престъпна дейност.

8.1. От обективна страна предмет на престъплението са пари, които са придобити чрез незаконен трафик на наркотични вещества, техни аналози или прекурсори. Престъплението се предхожда от 1 противоправно поведение, което не е ограничено от изискването да е осъществено от друго лице. Има изключение от общия принцип за последваща престъпна дейност – ако си участвал в предходно престъпление обикновено не носиш отговорност за действия след това. И се заключава във вече казаното по ал. 1.

8.2. Субективна страна: пряк умисъл с оглед деянието. Относно условието, с което се характеризира предмета на престъплението – има алтернатива: пряк евентуален умисъл – знаел или предполагал.

9. 251: Валутни престъпления – разпоредбата е бланкетна, препраща към Валутния закон и актовете на МС и БНБ, които регламентират валутния режим (ВР).

9.1. Обективна страна. Предмет: валутни ценности (ВЦ). Особеност: те трябва да са в особено големи размери. Ако те са под този праг ще имаме валутно нарушение (суми до около 11 000 лв.).  Изпълнителното деяние е нарушаване на ВР като алтернативите са: 1) режимът относно действията с ВЦ; 2) режимът относно декларирането на такива ВЦ.

9.2. Субективна страна: умисъл.

10. 252 – два основни състава по ал.1 и ал.3.

10.1. Ал.1: форма на усложнена престъпна дейност престъпление по и по занятие.

1) От обективна страна изпълнителното деяние е  извършване по занятие на финансови сделки без съответно разрешение. Характерно за тези Финансови сделки, е че според действащото законодателство, тяхното извършване предполага съответно разрешение. За да се осъществи престъплението, условие е деецът да е осъществил такива сделки без разрешение.

2) Субективна страна: пряк умисъл.

10.2. 252, ал.3 – следва да се тълкува във вр.с чл.253 (1), макар той да е систематически в глава 7: Престъпления против финансовата система. Това са разпоредби, свързани с т.н. изпиране на пари.

1) От обективна страна предмет са средства, придобити в нарушение на установените разпоредби. Предхождащото престъпление може и да не е престъпление, а да е друго по вид нарушение. Изпълнителното деяние е използването на такива средства при осъществяване на банкова дейност (БД). С оглед на БД  законът изрично посочва, че се осъществява с разрешение и вкарването на тези пари е с цел да се даде вид, че имат законен произход.

2) Субективна страна: умисъл.

11. 253 (1) – не е формулиран по коректен начин:

11.1. Има недоразумение с предмета – “средства или имущество”, дава се вид, че се поставя алтернатива между пари и имущество. Изпълнителното деяние е формулирано: “извършване на финансови операции или други сделки” – идеята е да се посочи извършването на (финансови) сделки и финансови операции в тяхното изпълнение. Алтернативата между 252 (3) и 253 (1) – когато предмет на изпиране са пари: ще се използва 252(3) – когато се изпират в банкова дейност. Ако става въпрос за други сделки – 253 (1). Като част от режима, свързан с изпиране на пари е регламентиран и 253а – бланкетна разпоредба. Изпълнителното деяние е нарушение или неизпълнение на Закона за мерките срещу изпирането на пари. Тези мерки са свързани преди всичко с идентификация на лицата, които извършват такива сделки. Има 2 условия от обективна страна: 1) случаят е немаловажен; 2) стореното да не представлява по-тежко престъпление (напр.деяние по 252 (3) и 253 (1).

11.2. Субект на престъплението: само длъжностно лице.

11.3. От субективна страна: умисъл.

Самото нарушение на мерките по Закона (независимо от резултата на изпирането) е престъпление по см.на чл.253а НК.

12. 254 ал.1:

12.1. Изпълнителното деяние е представяне на неверни сведения пред кредитни институции. Законът не прави разлика дали те са под формата на документ, писмени (не документи) или устни.

12.2. Субективна страна: пряк умисъл и цел да се получат облекчени условия за кредитиране.

13. 254 ал.3: втори основен състав:

13.1. От обективна страна изпълнителното деяние е самото разрешение за кредита въз основа представени неверни сведения.

13.2. Субект на престъплението: само длъжностно лице от съответната кредитна институция.

13.3. Субективна страна: пряк умисъл – да е знаело, че представените сведения са неверни, но да е разрешило кредита.

 

 

 

 

26. Престъпления против държавата.

 

1. Обща характеристика. Стойнов: Тези престъпления са уредени в гл.І, защото това е законодателна традиция още от НЗ от 1896 г. – там престъпленията против Величеството са били сложени на първо място. Защитата на държавата е предпоставка за защита и на останалите обществени отношения. Тази традиция идва от стария френски НК от 1810 г. В Швейцарския НК и новия ФНК от 1993 г. на първо място са поставени престъпленията против личността. Така е и в проекта за нов български НК.Престъпленията против Републиката се отличават с една сравнително стабилна уредба – от около 25 изменения на НК само 4 касаят тези престъпления.

1.1.Родов обект на посегателство.Основни обществени отношения, свързани с държавната организация на обществото, респективно с установения чрез Конституцията държавен и обществен строй (чл.108 (1) НК).

1.2. Система на престъпленията от този раздел.Обхваща 3 основни групи обособени съобразно критерия, кои именно от видовете обществени отношения, включени в посочения родов обект, преди всичко се засягат от посоченото посегателство:

                                    1) политически престъпления против държавата. Те се диференцират на две подгрупи съобразно допълнителен критерий, дали се засяга вътрешната или външната сигурност на държавата:

а) измяна (засяга се вътрешната сигурност – раздел І, гл.І Особена част);

б) предателство и шпионство (външната сигурност – раздел ІІ).Шпионството не се счита за вид предателство, но законодателят иска да акцентира още в заглавието.

2) икономически престъпления (диверсия и вредителство по раздел ІІІ).

                                    3) други престъпления по раздел ІV (Стойнов ги разглежда като “Престъпления против идеологическата настройка на държавата”), сред които се обособяват преди всичко форми, свързани с осъществяването на други престъпления по тази глава.

 

Стойнов

2. Особености.

2.1 От обективна страна.

1) Съществуват доста състави на формални престъпления, на такива, в които не е посочен престъпния резултат и които са довършени с факта на осъществяване на изпълнителното деяние.

2) Престъпленията против републиката са с много висока степен на обществена опасност и законодателят предпочита да изтегли защитата на по-преден план.

3) Има разнообразие във формите на изпълнителното деяние, но преобладава действието.

2.2. От субективна страна.

1) Всички престъпления, без изключение, се извършват с пряк умисъл.

2) Характерно за тях е, че често деецът преследва специфична за дадения вид престъпление противодържавна цел.Целите са дадени в различни комбинации:

а) Събаряне на властта – това е цел за разбиване, разрушаване и в крайна сметка ликвидиране на установения с Конституцията държавен строй.

б) Подравяне на властта – увреждане на обществено-политическата организация на обществото по начин, който води до структурни изменения в няколко или отделни звена на държавния апарат. Тези изменения правят съответните звена негодни да изпълняват своите задачи и функции. При тази цел се цели да се постигнат структурни изменения в държавния апарат.

в) Отслабване на властта – цели се да се засегнат функционално определени звена на държавната организация, не се засяга тяхната структура, а правилното им функциониране.

г) Създаване на затруднение на властта – цели се нейната дестабилизация и ерозия на държавния строй.

д) Предателски цели (раздел II) – специфични са за дадените видове престъпления.

3. Наказуемост.

                        3.1. Основното наказание е лишаването от свобода.

3.2. За някои от престъпленията е предвиден доживотен затвор или доживотен затвор без замяна.

3.3. Има възможност да се налагат наказания лишаване от всички видове права по системата на чл.37 (1), като кумулативно могат да се налагат и задължително заселване и конфискация. Това е така поради високата степен на обществена опасност.

 

 

27. Измяна.

 

Видове изменнически действия: 1. Измяна; 2. Терористическо действие.

І. Измяна[37].

Основен състав – чл.95.

 

1.1. От обективна страна

изпълнителното деяние е дадено в 3 варианта:

участие в извършването на опит за преврат[38]. В съдебната практика е прието да се приема наличието на преврат при кумулативното съществуване на два момента:

да има предварителна тайна подготовка;

да има внезапен удар в областта, по центъра или по места.

Законодателят логично акцентира върху това, че става дума за “опит” за преврат, защото материята е деликатна – победителите не ги съдят, те са вече на власт.

участие в бунт[39]. Няма значение формата, в която лицето участва в бунта.

участие във въоръжено въстание[40].

 

1.2. Субект

Всяко наказателно-отговорно лице;

 

1.3. От субективна страна

Съставът по чл.95 се характеризира с 2 особености:

изискване за пряк умисъл (тъй като изрично е посочена целта) и

цел, дадена в 3 варианта:

да бъде съборена властта;

да бъде подронена властта като се създадат такива структурни изменения в системата от държавни органи, които са от естество да затруднят упражняването на властта, да се парализира дейността им;

да бъде отслабена властта – визира се причиняването на функционални смущения, които имат резултат затрудняване упражняването на властта, на определени държавни функции[41];

ІІ.Терористическо действие[42]. Това е вторият вид изменническо действие. Дадени са два основни състава:

1) чл.96 (1) и

2) чл.96 (3).

Терористическо действие по чл.96 (1).

2.1. От обективна страна

пострадал от престъплението е държавен или обществен деятел[43], като тези понятия не са легално определени. За изясняване само косвено може да се правят изводи от легалните понятия “длъжностно лице” и “обществен деятел”[44];

изпълнителното деяние се изразява в лишаване от живот на такъв деятел;

чрез признаците на изпълнителното деяние се характеризира и резултата – с настъпването на смъртта на този деятел престъплението се счита довършено.

 

2.2. От субективна страна Има 2 особености:

наличие на пряк умисъл;

целта е дадена отново в 3 варианта:

да се създадат затруднения на властта – тълкува се в съдебната практика като лежащ на плоскостта на причиняване на функционални смущения, сходен с варианта на отслабване на властта, а не на нейното подравяне. За да се разграничат се приема, че при затрудняването причинените функционални смущения са по-малко значителни от причинените с цел отслабване на властта;

2 и 3 съвпадат с тези по чл.95;

 

2.3. Други състави

В ал.2 е дадена алтернатива на чл.96 (1), където се инкриминира аналогично поведение, различаващо се само по причинения резултат – тежка телесна повреда по смисъла на чл.128 (2). Законът е изричен – ако се причини “средна” телесна повреда по чл.128 остава възможността макар деецът да преследва антидържавни цели, посегателството да се третира като престъпление против личността по чл.129 и сл., като наличието на антидържавните цели ще се отчете като отегчаващо обстоятелство при определяне на наказанието.

Терористическо действие по чл.96 (3).

 

3.1. От обективна страна:

изпълнителното деяние се изразява в причиняване на смърт на едно или повече лица. И тук чрез признаците се визира и резултата;

начин, по-който се осъществява посегателството, което е специфично за състава по чл.96 – законът използва обобщен термин “общоопасно деяние” като примерно изброява възможните негови варианти (палеж, взрив, наводнение). Имат се предвид 2 неща:

общоопасните деяния поначало се регламентират в гл.ХІІ от Особената част;

за да се идентифицира кръгът от общоопасни деяния по чл.96 (3) се налага и систематично тълкуване на тази разпоредба с чл.97. Оказва се, че по чл.96 (3) начинът може да се изрази във всяко едно регламентираните в гл.ХІІ деяния, които по естеството си могат да причинят смърт другиго, освен изрично регламентираните по чл.97, а именно посегателствата по чл.349 и 350, които също са общоопасни деяния, но не могат да се третират по смисъла на чл.96 (3).

3.2. От субективна страна

Съставът се тълкува идентично с ал.1, тъй като разпоредбата е препращаща и обвързва престъплението по ал.3 със същите цели, които деецът преследва и по ал.1. Различието остава и с оглед съдържанието на този умисъл (пряк умисъл).

3.3. Други състави:

престъпление по чл.97;

двуактно продължено престъпление по чл.97а.

Престъпление по чл.97.

Препращането в чл.97 е изрично, за разлика от чл.96 (3) където е мълчаливо.

1) От обективна страна изпълнителното деяние се свежда само до това, че се извършва престъпление по чл.349 и чл.350, т.е. признаците на престъплението от посочените състави – престъпления против народното здраве.

2) От субективна страна също се характеризира с препращане към чл.96 с оглед трите варианта на целта и пряк умисъл.

Двуактно продължено престъпление по чл.97а.

Това съчетание е последния вид изменническа дейност – форма на усложнена престъпна дейност.

5.1. От обективна страна:

първият акт на престъплението се изразява в задържането на някого като заложник. Самото задържане се тълкува като противозаконно лишаване от свобода по смисъла на чл.142а(1). Именно чрез това задържане (което може да се осъществи в два варианта: действие и бездействие или само бездействие) се придава продължен характер на престъплението като цяло.

Когато се изразява в действие и бездействие се има предвид, че след като деецът против волята на пострадалия е ограничил възможността му свободно да се придвижва, то за него възниква задължение да прекрати това противоправно състояние, т.е. когато бездейства трайно осъществява първият акт от състава.

Когато се изразява само в бездействие се има предвид случаи, при които по принцип лицето е задържано на правно основание, но след като то отпадне, продължава да бъде задържано. Това обикновено се осъществява от длъжностни лица, включително и при предварително задържане;

вторият акт на поведение се изразява в поставяне на условие за освобождаване на пострадалия. Няма значение пред кого се поставя условието – държавна или обществена организация, трето лице и др. Престъплението е довършено в момента, в който информацията за поставеното условие достигне до този, за когото е предназначена.

5.2. От субективна страна се изисква:

пряк умисъл и

целите по чл.96 (1).

5.3. По-тежко наказуем състав – чл.97а (2). Квалифициращото обстоятелство е свързано със заплаха, осъществявана от дееца, че ако не бъде изпълнено поставеното условие, ще причини един от трите възможни резултата:

смърт,

тежка или

лека телесна повреда.

 

 

28. Предателство и шпионство[45].

XXXIV.                    І. ПРЕДАТЕЛСТВО.

1. Основен състав.

Регламентиран е в чл.102 (1) – засягане на отбранителната способност на държавата.

1.1. От обективна страна изпълнителното деяние е дадено в 3 форми:

• предизвикване на бунт (както по смисъла на чл.95) в българската войска;
• предизвикване на неподчинение[46] в българската войска, което е по-лека форма на противоуставно поведение;
• предизвикване на бягство от войската[47];
• разстройване на снабдяването на войската;
• разстройване на подготовката на войската.

Последните две са обвързани със засягане на т.нар. тилово осигуряване на въоръжените сили[48].

Престъплението е резултатно – военнослужещите трябва да са осъществили съответното поведение или поне да са се опитали, или трябва да са настъпили функционални смущения в подготовката и снабдяването на войската.

1.2. От субективна страна:

• пряк умисъл и
• специфична цел, чрез която се изразява съдържанието на предателството, а именно да се намали отбранителната способност на републиката.

1.3. По-тежко наказуеми състави:

Регламентирани са в чл.102 (2). Квалифициращите обстоятелства са:

• с оглед последиците от престъплението – ако от деянието са настъпили тежки последици (съдебната практика я тълкува ако случаят е особено тежък по смисъла на чл.93, т.8);
• с оглед времето, в което е извършено престъплението – алтернативата е ако деянието е извършено във военно време (тълкува се по смисъла на чл.93, т.11).

2. Подбудителски действия с предателска цел.

2.1. Първият основен състав е регламентиран в чл.98 (1):

• от обективна страна изпълнителното деяние е подбуждане[49] на враждебно действие против републиката, било на чужда държава, било на обществена група в чужбина;
• от субективна страна се изисква умисъл.

 

2.2. Вторият основен състав е регламентиран в чл.98 (2), което е алтернатива спрямо поведението по ал.1.

• от обективна страна изпълнителното деяние не се ограничава до интелектуално въздействие, а се изразява в действие;
• от субективна страна:
  • само пряк умисъл, като наред с него и
  • целта да се предизвика враждебно действие против републиката.

3. Дипломатическо терористическо действие (чл.99).

3.1. Първи основен състав – ал.1:

• от обективна страна:
  • пострадал от престъплението е представител на чужда държава[50];
  • изпълнителното деяние се изразява в лишаване от живот на представителя;
  • резултатът е смърт.
• от субективна страна:
  • пряк умисъл;
  • целта е в два варианта:
• да се предизвика война срещу РБ;
• да се предизвикат международни усложнения за РБ.

 

3.2. Втори основен състав – ал.2,  който е алтернатива на ал.1 и е сведен до тежка телесна повреда на представителя както при чл.96 (2).

4. Преминаване на страната на врага по чл.100.

4.1. Първи основен състав – ал.1:

• от обективна страна:
  • изпълнителното деяние се изразява именно в обобщената формула “преминаване на страната на неприятеля”. Изброяването е примерно, т.е. няма значение начинът, по който става това;
  • престъплението трябва да бъде извършено във време на обявена или започнала война – тук се разгръща формулата по чл.93, т.11 “военно време”.
• от субективна страна – пряк умисъл.

 

4.2. Втори основен състав – ал.2:

• от обективна страна изпълнителното деяние се изразява в подпомагане на чужда държава или обществена група в чужбина при провеждането на военни или други враждебни действия против републиката. Няма значение начинът, по който това се прави;
• от субективна страна се изисква пряк умисъл;
• субектът както и по ал.1 е само български гражданин.

 

4.3. Съпоставително разглеждане с чл.96 (Стойнов):

• прилика – посегателството срещу държавата става чрез засягане личността на ФЛ;
• разлики:
  • в обекта на посегателство – при чл.96 терористичното действие е посегателство срещу вътрешната сигурност на държавата, а при чл.99 – срещу външната сигурност;
  • от обективна страна – имаме особено качество на пострадалия, той е представител на чужда държава, т.е. лице, което е оправомощено от чужда държава да я представлява официално пред нашата държава.

5. Преминаване на страната на врага.

5.1. Основен състав – ал.1:

• субект – само български гражданин;
• от обективна страна изпълнителното деяние е дадено в две форми, които взети заедно са аналогични на чл.279 (незаконно преминаване на границите на страната):
  • напускане на пределите на страната и
  • отказ на дееца да се върне в нея.
• от субективна страна са най-вече особеностите – усложнено престъпление, като основанието е това, че
  • наред с прекия умисъл има
  • двояко формулирана цел:
• с поведението си деецът преследва да се постави в услуга на чужда държава или организация;
• втората цел е наслагваща се и конкретизира първата – за да служи във вреда на РБ.

 

5.2. Съпоставително разглеждане с чл.279, което се налага от тяхното сходство. Разграничението са прави на база на три критерия[51]:

 

• разлика в обекта на посегателство;
• разлика в субекта:
  • по чл.101 – само български гражданин;
  • по чл.279 – всяко наказателноотговорно лице;
• от субективна страна – в чл.101 е налице антидържавна цел, която липсва в чл.279.

 

5.3. По-тежко наказуем състав – ал.2: ако престъплението е извършено от военнослужещ. Понятието “военнослужещ” се отличава от “военно лице”, а още повече и от “лице, което може да извърши военно престъпление” по смисъла на глава ХІІІ от Особената част. Основанието е в чл.373 – “военнослужещи” са само една от възможните категории лица, които наред с други, имащи военно качество и такива, които нямат такова, но сътрудничат в извършването на военни престъпления, могат да извършат такова. Следователно тук понятието се разбира в смисъла на Закона за военната служба, т.е. лице, което е на срочна или свръхсрочна служба във въоръжените сили.

6. Дипломатическо предателство.

• Субект – не всяко наказателноотговорно лице може да бъде субект, а само лице, на което по съответния ред е възложено да осъществява държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация.
• От обективна страна и изпълнителното деяние се изразява във водене на преговори във вреда на нашата държава. Формулировката предполага съставът да се характеризира чрез резултата, т.е. съставът да се третира като резултатен – така да се водят преговорите, че да е създадена най-малко опасност от увреждане на интересите на РБ, не е необходимо вече да е настъпила вредата, за да се счита престъплението за довършено. Макар съставът да е резултатен, необходимо е наличието на поставяне в опасност по смисъла на чл.10.
• От субективна страна – пряк умисъл.

XXXV.                      ІІ. ШПИОНСТВО.

Правна уредба – (чл.104-105).

Това престъпление има най-голямо практическо значение в мирно време от съставите на предателството.

1. Обща характеристика.

1.1. Субект – няма ограничения относно, всяко наказателноотговорно лице.

1.2. От обективната страна: изпълнителното деяние е дадено в 3 варианта, два от които по 104 (1) и един по 105 (1). Особеното е, че общата им характеристика предполага да се изясни непосредствената връзка по между им. По чл.105 (1) формулировката по същество представлява особена форма на приготовителна дейност към шпионство. Първата от двете форми по чл.104 (1) може да се разглежда по съществото си опит към шпионство. Особеността: по съществото си и двете са въздигнати в довършено престъпление. Формите:

• чл.105 (1) – поставяне в услуга на чужда държава или организация[52];
• чл.104 (1) – събиране на сведения, съставляващи държавна тайна, за да бъдат издадени на чужда държава или чужда организация[53];
• чл.104 (1) – издаването на тези сведения.

ВАЖНО: Във варианта на издаване престъплението е довършено едва, когато издадените сведения достигнат до чуждата държава или организация[54].

1.3. Предмет на шпионството – сведения, представляващи държавна тайна. За да има годен предмет на шпионство е необходимо кумулативното наличие на 3 белега, 2 от които са изрично формулирани в чл.104 (3), а третият се извежда по тълкувателен път и се налага в съдебната практика след Тълкувателно решение №48 от 1980 г. на ОСНК:

• формален белег: фактите, сведенията и предметите[55] да са включени в Списъка на фактите, сведенията и предметите, представляващи държавна тайна. Списъкът се приема от НС, обнародва се в ДВ, т.е. степента на засекретеност на фактите, сведенията и предметите се уточнява от съответните министерства и ведомства, след като те родово са установени в Списъка. Но във втория вариант те не се публикуват;
• реален белег: тези факти, сведения и предмети да са от естество, че узнаването им от чужда държава или организация да може да увреди интересите на РБ и особено нейната безопасност, т.е. не е необходимо да се стигне до реално увреждане, за да с е направи извод, че са държавна тайна;
• Фактите, сведенията и предметите да са истински, т.е. интересите на държавата могат да се поставят в опасност само ако те са истински.

Важно: Според ВС ако дадена информация представлява държавна тайна и е вече публикувана, тя губи качеството си на държавна тайна, но при едно условие – публикуването да е станало от длъжностно лице или упълномощено от него лице, т.е. по изрично установен ред държавата може да се откаже от факти, сведения и предмети като държавна тайна[56].  Ако е налице публикация от източник, останал анонимен, неоторизиран от длъжностно лице, публикуваните сведения си остават държавна тайна. Ако подобни сведения се издадат, обективно се осъществява състава на чл.104 (1), но се поставя въпросът, лицето с пряк умисъл ли е действало, щом вече тези сведения са публикувани. Затова може лицето да не бъде осъдено поради липса на субективен състава на престъплението.

1.4. От субективна страна съставът по начало се характеризира с пряк умисъл, макар че в СП при издаването се допуска престъплението да се извърши и при евентуален умисъл. При първите две форми евентуалният умисъл е изключен, защото деецът преследва определена цел:

• при събирането на сведенията, те да бъдат издадени, а
• по 105 (1) целта е деецът да се постави в услуга на чужда държава или организация.

Важно: За разлика от повечето престъпления по глава І от Особената част, шпионството не е обвързано с преследване на противодържавна цел, тъй като действията на лицето може да са продиктувани от желание за лично облагодетелстване.

2. Съпоставително разглеждане с издаването на държавна тайна.

1) Издаването на държавна тайна е регламентирано в чл.357 и сл. Прилики:

• Предмет отново са факти, сведения и предмети, представляващи държавна тайна;
• Те се издават отново от неоторизирани лица.

2) Но може да се случи следната ситуация: държавник споделя с любовницата си, без да подозира, че тя е агент на чужда държава и обективно сведенията достигат до чуждата държава или организация, но той не знае това. Следователно основният критерий за разграничение е от субективна страна: деецът да обхваща представи, че сведенията отиват за чужда държава или организация. Ако подобни представи липсват, няма да е налице пряк умисъл за шпионство.

3. Поощрителни разпоредби.

1) Чл.104 (2) съдържа специфични основания за смекчаване на наказателната отговорност. Необходимо е наличието на две условия:

• извършилият шпионаж да се разкрие на органите на властта;
• да го направи доброволно, т.е. по собствена подбуда.

В този случай деецът се наказва при смекчаващи обстоятелства, т.е. макар превес да имат отегчаващите обстоятелства, законът постулира фикцията, че престъплението е извършено при смекчаващи обстоятелства, защото последващите действия рефлектират върху извършеното.

 

2) Чл.105 (2) съдържа основания за освобождаване от НО. Условията са идентични с тези по чл.104 (2), но се прилагат само при хипотезата на чл.105 (1), т.е. само при тази форма на шпионство.

Разпоредбата съдържа израза “деецът не се наказва” – не се изключва наказуемостта, а деецът се освобождава от НО, защото става дума за поведение, следващо извършването на деянието по чл.105 (1), а не за обстоятелства, дадени по време на извършването, което би могло да изключи неговата наказуемост.

 

Извод: При едни и същи условия, но съотносими към различни форми на шпионаж се предвиждат различни резултати от НП-вна гл.т.

 

 

 

29. Диверсия и вредителство.

XXXVI.                    І. ДИВЕРСИЯ.

1. От обективна страна.

1.1. Изпълнителното деяние е дадено в 2 форми:

• унищожаване или
• повреждане на обществено имущество.

“Унищожаване” се употребява и в други състави (чл.216) и според СП означава такова засягане на субстанцията на съответните материални предмети, което го прави изцяло негоден за използване съобразно предназначението му, тъй като те биха могли след деянието и да се използват и за нещо друго по принцип.

“Повреждане” – такова засягане субстанцията на съответния предмет, което го прави временно или частично негоден за използване съобразно предназначението му.

1.2. Съставът очевидно е резултатен – да е унищожено или повредено значително обществено имущество. Последиците са от типа на увреждащите.

1.3. Предмет на престъплението – значително обществено имущество, което се тълкува в 2 аспекта:

• кога имуществото е “обществено” се установява на база легалното определение в чл.103 (4);
• имуществото се преценява като “значително” съобразно този оценъчен критерий. Той е от един порядък с други използвани в закона термини за обозначаване на стойността: “големи размери”, “особено големи размери”. В сравнение с другите оценъчни критерии, този има най-нисък праг (над 1000 лв. е вече значително по смисъла на закона);
• изброяването на възможните предмети е примерно.

2. От субективна страна.

• пряк умисъл;
• цел, която е дадена в два варианта:
• да се отслаби властта или
• да й се създадат затруднения.

3. По-тежко квалифициран състав.

Даден е в края на чл.106 наред с основния състав – става дума за особено тежки случаи на диверсия, т.е. привлича се чл.93, т.8.

XXXVII.                 ІІ. ВРЕДИТЕЛСТВО (ЧЛ.107).

1. От обективна страна.

• Изпълнителното деяние е дадено в две форми:
• разстройване[57] или
• подравяне[58] на стопанския отрасъл или отделни стопански предприятия;
• От обективна страна лимитативно са посочени начините, по които може да се осъществява посегателството:
• деецът използва държавни учреждения, стопански предприятия или обществени организации;
• възпрепятства тяхната дейност;
• не изпълнява възложените му важни стопански задачи.

 

• И тук подобно на диверсията може да се стигне до същия резултат. Особеното е, че до него при вредителството се стига косвено, опосредено именно чрез използването на лимитативно дадените 3 начина.

2. От субективна страна.

• пряк умисъл и
• цел в двете й алтернативи, формулирани идентично с диверсията, но съдържанието е различно.

     3. Субект (Стойнов).

Субект е лице, заемащо ръководно положение в стопанската система. Използвано е местоимението „който“, но не става дума за всяко наказателноотговорно лице, защото не всеки може да засяга стопанската система по такъв начин.

4. По-тежко квалифициран състав.

Пак е даден в края на разпоредбата, отново във връзка с чл.93, т.8.

29а. други престъпления против държавата.

XXXVIII.

XXXIX.                    І ПРОТИВОДЪРЖАВНА АГИТАЦИЯ И ПРОПАГАНДА (ЧЛ.108).

Установени са два основни състава:

1. По алинея 1[59].

• Проповядване^[60] на фашистка или друга антидемократична идеология.

Тук за разлика от “подбуждането” няма психическо въздействие, което е от естество да подтикне към извършване на конкретно деяние в конкретно време, място и обстановка.

Спорен е изразът “и друга антидемократична идеология”, тъй като няма лесно определяем житейски критерий.

• Насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй.

От субективна страна се изисква пряк умисъл.

2. По алинея 2.

• От обективна страна:
  • специфичен предмет – гербът, химнът или знамето на страната;
  • изпълнителното деяние се характеризира с “опетняване”. Няма значение по какъв начин се осъществява посегателството, т.е. ал.2 е една от относително най-често прилаганите текстове по гл.І от Особената част. Деянието не е тежко по смисъла на закона и най-често се осъществява в съвкупност с хулиганство.
• От субективна страна – пряк умисъл.

XL.  Противодържавна организация или група (чл.109).

Това престъпление е типичен пример за форма на особена задружна дейност, както и съставите по чл.162, 321, 321а и др. – все случаи, чрез които се регламентира т.нар. “организирана престъпност”.

1. Основен състав.

1.1. От обективна страна.

• в ал.1 и 2 са дадени 3 варианта на изпълнителното деяние:
• образуване или
• ръководене на престъпна организация или група;
• членуване в подобна организация[61].

 

• В съдебната практика[62] са установени 2 основни критерия, съобразно които се разграничават, на първо място групата и организацията от основните форми на съучастие, и на второ – самите престъпни формирования – група и организация:
• устойчивост на съответното формирование и
• степен на организираност.

 

Приема се, че с най-висока степен на устойчивост е престъпната организация, а с най-нисък основната форма са съучастие – обикновеното съучастие, възникнало инцидентно. При престъпната организация е необходимо формированието да има структури звена в повече от едно населено място, за да има нужната устойчивост[63].

 

• организиране на група или организация – дейност по съгласуване първоначално на волята на едно или повече лица за създаване на съответното формирование;
• ръководене на група или организация – разбират се две неща, като е достатъчно наличието само на едно от тях:
• формулиране на целите и общите или конкретните задачи за изпълнение пред съответното формирование, изработване на план или други указания за постигане на набелязаната цел;
• дейност по осъществяване на контрол върху изпълнението на поставените задачи;
• членуване в група или организация – даване на съгласие за участие в групата или организацията, като няма значение как се дава то (писмено, устно или чрез конклудентни действия).

 

• Необходимо е да се изясни, че елемент от сговора е предназначението на групата или организацията – имат за цел извършването на престъпления против републиката, т.е. не какви да е престъпления. Този елемент рефлектира и върху субективната страна.

1.2. От субективна страна:

• пряк умисъл, част от чието съдържание е съзнаването на
• стоящата пред организацията или групата специална цел.

2. По-тежко наказуем състав (ал.3).

Съдържа 2 квалифициращи обстоятелства:

• ако организацията или групата е създадена по указание или със съдействие на чужда държава или чужда организация;
• ако организацията или групата действа по указание или със съдействие на чужда държава или чужда организация;

 

На практика този състав се осъществява в съвкупност с някои от престъпленията шпионство или предателство.

3. Поощрителна разпоредба (ал.4).

Необходимо е кумулативното наличие на 3 предпоставки:

• деецът доброволно[64] се предаде на властта;
• деецът разкрие организацията или групата;
• всичко това стане преди да е извършено от нея или от него друго престъпление. Тук става дума за извършване на ново действие – ново престъпление, наред с участието в групата.

4. Разграничение между участието в организацията или групата по чл.109 (1) и (2) и приготовлението по чл.110[65].

4.1. Прилики:

• и в двата случая се касае до предварителна престъпна дейност, изразяваща се в създаването на определени предпоставки за осъществяване на престъпления против републиката;
• доближават се и в субективно отношение по преследваната цел, която има еднаква насоченост – да се вършат престъпления против републиката;

4.2. Различия:

• приготовлението по чл.110 е такъв стадий на предварителна престъпна дейност, при който условията за осъществяването на определено престъпление могат да се създадат и от едно само лице, а при участието на две или повече лица може да не съществува организация или група. За състава на чл.109 (1) и (2) във всички случаи е необходимо участието на две или повече лица и да се касае до организация или група като своеобразна форма на съвместна или задружна дейност;
• приготовлението по чл.110 се характеризира в субективно отношение с преследваната от дееца цел – „да извърши престъпление по тази глава“ . Целта на организацията или групата по чл.109 е да се извършат „престъпления против републиката“;
• престъпната дейност по чл.109 е специфична по характер и по-широка по обхват и предназначение от приготовлението по чл.110;
• престъплението по чл.109 е завършено с организирането, ръководенето или членуването в организацията или групата и за съставомерността на деянието не се изисква целта, която си е поставила организацията или групата, да е реализирана. Оттук изводът, че ако деецът, като е извършил престъпление по чл. 109 (1) и (2),  с други деяния осъществи и едно конкретно престъпление против република, което засяга и друг непосредствен обект – например вътрешната и външна сигурност на страната, нормалната стопанска дейност, личността на отговорни длъжностни лица и др., ще отговаря и по чл.95 – 108 НК.  Засягането на два различни обекта налага отговорност за две отделни престъпления, извършени при условията на реална съвкупност, за които деецът ще се накаже отделно за всяко от тях, като му се определи и общо наказание за съвкупността – чл.23 – 25 НК;

5. Санкцията, предвидена в чл. 109 НК[66].

Според този текст от закона наказанието по чл.109 (1) е от три до дванадесет години, а по ал.2 – до десет години лишаване от свобода.  И в двата случая наказанието не може да бъде „повече от наказанието, предвидено за съответното престъпление“.  Това означава, че ако организацията или групата е организирана да върши престъпления против републиката, които се наказват по-леко от престъплението по чл.109, последното ще има тяхната санкция, така както там е определена с минимум. Например, ако организацията или групата си е поставила за цел да върши престъпления по чл.108 НК, отговорността на участниците в организацията или групата ще бъде от един месец до пет години лишаване от свобода, като в тези рамки ще се индивидуализира наказанието на организаторите, ръководителите и членовете на организацията или групата.  Обратно, ако за престъпленията, за които се организира организацията или групата, е предвидено по-тежко наказание от това по чл.109 НК, ще се приложи само санкцията по чл.109 НК, а не и санкциите за по-тежките престъпления – измяна, шпионство, вредителство и др. И това е така, защото не може подготвителната престъпна дейност по чл.109 (1) и (2) НК да се санкционира по-тежко от осъществените вече престъпления против републиката, за които са изградени организацията или групата.

 

Извод: разпоредбата на чл.109  има субсидиарен характер от гл.т. на наказателната отговорност.

 

30. Престъпления против реда на управление.

XLI.        Борис Велчев

 

1. Глава 8 – престъпления против дейността на държавни органи (ДО) и обществени организации (ОО) – тези посегателства могат да бъдат извършени по различен начин:

1.1. Раздел І – посегателства срещу дейността на ДО и ОО, извършени от лица външни на системата, които с поведението си засягат отвън ДО и ОО – лица без длъжностни качества;

1.2. Раздел ІІ – престъпления по служба, осъществени отвътре от самите длъжностни лица (ДЛ), т.е. от лица в системата на ДО;

Раздел І от глава 8:

2. чл. 269:

2.1. ал. 1 – от правнотехническа гл.т. за този състав (СВ) е характерно препращане – неговото съдържание може да се изясни само ако бъде сравнен с чл.93 т.2 (орган на власт )

                                 1) Обект на престъплението (извлича се от заглавието на глава 8): обществени отношения, свързани с нормалното функциониране на държавната администрация  и ОО. Анализът на този обект (цялата гл. 8 е наименована така): води до извода, че една и съща правна защита се дава на деяния, засягащи държавата и деяния, засягащи ОО. Причини за еднотипната защита: времето на създаване на гл.8 – държавата в този период се отличава с ръководната роля на БКП и с държавно-общественото начало. Господстваща идея е, че държавата постепенно ще прехвърли своите функции на ОО, които ще я заместват при осъществяване на нейните правомощия.

                                 2) Субект на престъплението “който” – визира всяко наказателноотговорно лице.

                                 3) Обективна страна. Изпълнителното деяние е  2 форми: 1) употреба на сила, те.е физическа принуда и  2) употреба на заплашване, т.е. форма на психическа принуда. Има особен пострадал: орган на власт.

                                 4) Субективна страна само пряк умисъл. Уточнението се налага поради наличие на факултативен субективен елемент особено цел – тя е насочена противоправно да мотивира 1 ДЛ (един орган на власт към действие) или бездействие по служба.

2.2. Ал.2 визира идентично по своя състав престъпление, извършено спрямо друг тип особен пострадал – представител на обществеността (ПО) – и тази разпоредба има също препращащ характер: чл.93 т.3 – ПО. По смисъла на НК – ПО не е всеки деятел в българското гражданско общество са изградени множество ОО, но ПО са деятелите на тези организации, които са натоварени от закон или др. НА с функции на държавата (българският ловно-рибарски съюз е натоварен със закон да опазва и т.н.)

2.3. Ал.3:по-тежки санкции за лица, които участват/предвождат/ подбуждат тълпа, които упражняват психическо или физическо насилие. Няма легално определение за тълпа: тя е една от формите на съвместна задружна престъпна дейност без да е в смисъл на съучастие.Предполага неустойчива и с променлив  характер група хора без обединяващ признак – може и да има признак, но той не е задължителен.

3. Чл.270

3.1. Ал.1:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е  възпрепятстване на орган на власт – става дума за обективно поведение за пречене. Има особен пострадал орган на власт – 93 т.2.

3.2. Ал.2 създадена преди година – по-висока степен на обществена опасност на деянието когато се пречи на тези органи на власт (длъжностни лица, които контролират дейностите с наркотиците в РБ). 93 т.17 – прекурсор, 93 т.19 – аналог. Двойно препращане и към Закон за контрол на наркотични вещества и прекурсорите.

4. Чл.272 – ал.1: архаично звучене: съвременното право до голяма степен изключва възможността да се ограничава правото на личността да се придвижва свободно на територията на своята държава – това може да стане само с присъда.
5. Чл.274 –  няма материал за особен анализ – субституиране като длъжностно лице.
6. Чл.275 – същото.

6.1. Ал.1 – неизпълнение не на всяка покана на ДЛ за съдействие води до отговорност: трябва самият закон да е създал такова задължение (Закон за противопожарната охрана – задължение за всеки да оказва съдействие);

6.2. Ал.2 – инкриминирано бездействие, когато се налага съдействие за опазване на живота/здравето на ДЛ;

7. Чл.276 – има съдебна практика по него;

7.1. Ал.1 – разлика между документи и официални удостоверителни знаци. ОУЗ се определя в теорията като:  мълчаливо и абстрактно изявление на ДО или ЮЛ,  изразено в клиширана форма  и имащо правно значение. 276 (1) сочи примери за ОУЗ: входен билет, билет за превоз, печати и т.н. ОУЗ не съдържа никакви конкретни волеизявления, те. не се различава от друг УЗ – той е абстрактен и мълчалив – има еднаквост на УЗ-ци (всички билети на СГТ се приличат). Документът винаги е конкретно волеизявление, с конкретно съдържание, отнася се до конкретни права.

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в 2 форми:

а. подправяне – т.е. върху истински ОУЗ са въведени изменения (дописвания, заличавания на букви), което променя тяхното правно значение.

б. пускане в обръщение – те съзнателно да бъдат използвани по тяхното предназначение.

2) Субективна страна: умишлено престъпление;

7.2. Чл.276 (2): 1 лице знае, че държи подправен ОУЗ и използва този ОУЗ съобразно неговия характер.

7.3. Чл.276 (3): главният акцент в 276 е тук:

1) От обективна страна изпълнителното деяние има  3 форми:

а. противозаконно отнемане на такива знаци. Отнемане е прекратяване на фактическата власт на предходния владелец и установяване на нова ФВ от страна на престъпния деец.

б. унищожаване на ОУЗ – в съдебната практика “унищожава” – да унищожи така че да въздейства върху субстанцията на с.вещ и тя да стане изцяло негодна за употреба по нейното предназначение;

в. скриване на ОУЗ – действие с тях, след което те да не бъдат вече на разположение на техния притежател.

NB! За 276 (3) – ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление – придава субсидиарен характер на 276(3) – той се прилага доколкото извършеното не може да се квалифицира по друг състав. На практика това се свежда до установяване на разграничението между отнемане на ОУЗ и кражба. Отнемане на ОУЗ съставлява К и се наказва по 194 и 195 тогава, когато отнетите ОУЗ са били използване и деецът е получил тяхната стойност, ако ОУЗ само са били отнети, но деецът не се е възползвал от онези права, които те материализират – деянието се квалифицира по 276;

7.4. 276, ал.4 и 5: стари разпоредби, свързани са с Указа за печата

8. Чл.277 – ако по административен ред една вещ бъде запорирана и това бъде удостоверено по някакъв начин (напр.лепенка), премахването й води до наказателна отговорност.
9. Чл.278, ал.1 – който унищожи/разруши или повреди паметник на културата – охранява обществени отношения свързани с опазване паметниците на културата (1 от присъщите на държавата задачи). Мястото на разпоредбата е систематически спорно. Чл.278 – преди 10-ина години иманярството се движеше предимно от благородни подбуди, сега – е ясно; архаична е уредбата в закона.

9.1. Ал. 1 е бланкетна разпоредба, за определяне на съдържанието й се ползва Закон за паметниците на културата и музеите – от значение за определяне на предмет на престъплението.

1) Предмет е паметник на културата или  архивна 1-ица. От 1998 г. има нов ЗПКМ с  неясноти, понятието паметник на културата остана тайна.

2) Обективна страна. Изпълнителното деяние е в  3 форми които се отнасят до различна степен на въздействие върху предмета на престъплението: 1) унищожаване; 2) разрушаване; 3) повреждане на ПК. Първите 2 форми на ИД практически имат еднакво значение, само че се отнасят до 2-та основни вида паметници на културата:  унищожаването визира посегателство върху движими вещи, а  разрушаването  недвижим паметници на културата (сграда; крепостна стена). Повреждане е такова въздействие върху субстанцията на вещта, което я прави временно или частично негодна за употреба по нейното предназначение (разликата е в степента на посегателство). Субсидиарен характер на 278 (1) – когато извършеното не съставлява по-тежко престъпление: престъплението по 106 (диверсия) е по-тежко: следователно разрушаването на ПК може да бъде резултат от 2 престъпления: по 278(1) и 106. Когато се касае за особено значим ПК с особено висока материална стойност и с противодържавна цел – е диверсия.  Чл. 278(1) ще се прилага доколкото посегателството върху ПК не съставлява диверсия. Чл. 278 в следващите алинеи – и другите механизми за защита на ПК.

9.2. Ал.2 – санкциониране на онова ДЛ, което противозаконно даде съгласие за унищожаване/разрушаване/повреждане  или видоизменяне на ПК.

9.3. Ал.3 – наказание за трафик на ПК – извън границите на РБ.ЗПКМ предвижда изнасяне извън РБ на ПК да става само със съгласие на Министъра на културата.

9.4. Ал.4 – който отчужди вещ по предходната алинея, като знае че тя може да бъде изнесена от границите на РБ: “ще бъде” е по-правилно.

10. Чл.278а: глоба от 2 до 20 лв; глоба от 5 до 50. Особеното в този текст – прилагането на една друга разпоредба – 208 НК: “който открие съкровище се наказва…”.

10.1.Прилики:

1) 208 урежда особен случай на обсебване; престъпление на чисто бездействие – правомерно поведение – в р.на 14 дни, след 14 ден – деянието автоматично става П.

2) 278а – същото: намиране  ПК – в 14 дневен срок го държим на правно основание, след това дължим предаване.

10.2. Разликата е в предмета на престъплението:

1) по 208 – съкровище (в ГП – вещ с много висока стойност, чийто с-к не може да бъде открит, не е необходимо да е ПК)

2) ако бъде ПК – специалният СВ по 278а се прилага – но санкциите са малко несъгласувани.

11. Чл.278б: понятийният апарат е установен от административното законодателство – ЗПКМ – Археологическият институт към БАН е органът, който дава разрешение.
12. Чл.278в  вж Закон за защитените територии и изчезващите видове.
13. Чл.279 и чл.280 в тяхната съвкупност очертават наказателноправният режим на защита на границите на страната:

13.1. Чл.279:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е в 2 форми, които си приличат по това, че и 2-те предполагат неправомерно пресичане на държавните граници (НПДГ) и се различават по посоката на движението: 1) когато става без разрешение на граничните власти и 2)когато такова разрешение е получено и лицето се ползва от него извън установените КПП.

2) Субективна страна умишлено престъпление – ако беше непредпазливо щеше да бъде изрично посочено в разпоредбата.

13.2. Чл.279 квалифицирани случаи – повторност – специален и особен рецидив чл.28.

13.3. Ал.5 – не се наказва онзи, който влезе в РБ, за да се ползва от правото си на убежище. Разпоредбата съдържа един конституционен институт. ПУ – лицето да е преследвано заради цвета на кожата си, религиозни, политически или други убеждения, народност – щом като е преследвано от него не може да се очаква да влезе по легален ред. Тук е уредено едно общо, изключващо наказуемостта обстоятелство. Правото на убежище се дава от държавния глава по Конституция.

13.4. Чл.280 – в сегашната му редакция е сравнително нов (приет 1997), за да отговори на нарасналите нужди. Ал.1 – онзи, който подпомогне 1 или повече лица да преминат границата незаконно (по 279 – се наказва който сам премине границата). Ал.2 – квалифицирани случаи на това престъпление: т.1 – непълнолетен; т.2 – без знание – пострадалият е би измамен; т.3 – не е бил български гражданин; т.4 – използвано е транспортно средство; т. 5 – задружна престъпна дейност или е извършено с участието на ДЛ, което се е възползвало от СП (лице в системата). Ал.3 – в случаите на ал.2 т.4 – ПС се отнема в полза на държавата.

 

 

31. 31. Престъпления по служба

 

 

Чл.282 и сл. са общи и същински длъжностни престъпления.

1. Чл.282,

1.1. Ал.1

1) Субект на престъплението е само длъжностно лице, но наред с това има и допълнително изискване да е орган на власт.

2) От обективна страна изпълнителното деяние в 4 форми, групирани в две двойки:

а. нарушение или неизпълнение на служебни задължения. Признакът по който те се обособяват от 3 и 4 форма на изпълнителното деяние е, че и при двата типа хипотези деецът остава в кръга на своята компетентност (разликата е дали е активно или пасивно поведението).

б. превишаване на властта или на правата – деецът излиза извън кръга на своята компетентност. Това може да стане по няколко начина, които са типизирани в съдебната практика:

– когато с поведението си деецът навлиза в правомощието на горестоящ орган респективно длъжностно лице;

– когато деецът излиза извън правомощията си като навлиза по хоризонтала в правомощията на друг орган на власт респективно длъжностно лице;

– трети тип хипотези са случаите, при които с.поведение би трябвало да се осъществява въз основа на решение на колективен орган, а решението се взема еднолично.

Това е резултатен състав – резултатът е че от съответното поведение могат да настъпят немаловажни вредни последици. Резултатът се тълкува: “могат” означава, обществено-опасни последици от типа на застрашаващите по смисъла на чл.10. “Вредни”, които са не само от имуществен, но и от неимуществен характер. “Немаловажни” да се прецени не само настъпилите имуществени вреди, но и от гледна точка мястото в служебната йерархия на съответното длъжностно лице.

3) От субективна страна: пряк умисъл и цел, която е в 3 варианта:  1) да набави деецът за себе си или 2) за другиго облагата,  тук не се говори за имотна облага – облагата може да бъде от имуществен или неимуществен характер или 3) да причини другиму вреда. Макар че в случая се говори за вреда, а не за вредни последици, според съдебната практика под вреда тук: все едно че е казано “вредни последици” – т.е. такива от имуществен и неимуществен характер.

1.2. Чл.282, ал. 2: по-тежко наказуемия случай. Ако от деянието са настъпили значителни вредни последици (1 хипотеза) или е извършено от лице, което заема отговорно служебно положение (2 хипотеза). Под ЗВП се разбират същите, които по основния състав са обозначени като немаловажни. При 2 хипотеза: дали то заема ОСП се преценява съобразно мястото на длъжностното лице в съответно държавно или друго публично учреждение – преди всичко от гледна точка изпълняването от него служебни функции (критерият е относителен).

1.3. Чл.282, ал.3:  особено тежки случаи на това престъпление по см.на 93 т.8.

1.4. Чл.282, ал.4: по-тежката квалификация – на база препращане към 142/ ал.2 т.6 и 8.

1.5. Чл.242, ал.5: когато деянието се специфизира с оглед неговия предмет – наркотични вещества или прекурсори ( 93 – т.16 и 17).

2. Чл.282а:

1) Субект на престъплението: отново длъжностно лице.

2) От обективна страна изпълнителното деяние е дадено в 2 форми:  1) откаже или 2) забави извън предвидените в закон срокове издаването на разрешение. Условие и при двата варианта на изпълнението – това да става въпреки че са налице предвидените в нормативния акт условия за издаване на разрешението.

3) От субективна страна: умисъл.

3. Чл.283: експлоатиране на длъжностното качество в извънслужебна дейност.

1) От обективна страна изпълнителното деяние е използване на служебно положение. Противозаконната облага се получава не, за да се извърши нещо конкретно свързано със службата на дееца, а със съзнание за едно общо благоразположение.

2) От субективна страна пряк умисъл и специфична цел – деецът (длъжностно лице) да набави за себе си или другиго противозаконната облага.

4. Чл.284:

4.1. Ал.1

1) Субект на престъплението е длъжностно лице.

2) От обективна страна предметът на престъплението са сведения – служебна тайна. Изпълнителното деяние се изразява в 2 форми: 1) съобщаване другиму или 2) обнародване на такива сведения – характерно е, че са поверени на дееца по служба. Резултатът е настъпване на вреда, независимо за кого (държавата/или частното лице).

3) От субективна страна: пряк умисъл – това е изрично подчертано с израза, че деецът знае, че сведенията са служебна тайна и въпреки това съобщава другиму или ги обнародва.

4.2. 284, ал. 2 и 3 – макар и по този раздел са дефинирани престъпления, по които субект не е длъжностно лице, т.е. от такава гл.т. те не са същински престъпления по служба.

5. Чл.285 Допустителство по служба (разграничава се от помагачеството).

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в бездействие, допускане подчинено на дееца лице да извърши престъпление, свързано със службата или работата.

2) От субективна страна допуснатото престъпление може да се характеризира както с умисъл (деецът съзнателно допуска престъпление), така и с непредпазливост. Ако се характеризира с непредпазливост – очевидно деецът, който допуска извършването му не може да е съучастник  в допуснатото престъпление. Ако допуснатото престъпление се характеризира с умисъл то се пита защо тогава допустителят не отговаря като съучастник в допуснатото престъпление, а се предвижда самостоятелно основание за носене на наказателна отговорност. Този въпрос се усложнява още повече от факта, че само при помагачеството е възможно изключение от общността на умисъла (този, който е подпомогнат не съзнава, че е подпомогнат – тук не е възможно съучастие). Само когато помагачеството е осъществено с действие – е допустимо изключение от общността на умисъла (когато допуснатото престъпление е умишлено – нямаме съучастие).

 

 

 

 

32. Престъпления против правосъдието

 

Включват се както длъжностни, така и недлъжностни престъпления.

 

1. Набедяване чл.286

1.1. Ал. 1:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е в 2 форми: 1) набедяване в престъпление и 2) представяне на неистински доказателства срещу другиго. Изисква се това да стане пред надлежен орган на властта (НОВ) – това условие е разграничителен критерий между набедяване и клевета по 147, ал.1 във варианта приписване другиму престъпление. НОВ: такъв, който може да възбужда респективно осъществява наказателно преследване.

2) От субективна страна – пряк умисъл – деецът да знае, че пострадалият е невинен.

1.2. Чл.286, ал.2 – по-тежко наказуем състав: предполага набеденият да бъде привлечен към наказателна отговорност, т.е. да бъде привлечен в качеството на обвиняем или на уличен.

2. Лъжесвидетелстване от чл.290 до 293 вкл. Варианти:

2.1. Чл.290, ал.1:

1) Субект на престъплението – лице, което има качеството на свидетел.

2) От обективна страна изпълнителното деяние е в 2 форми: 1) потвърждаване на неистина или 2) затаяване на истина. Изисква се това да стане пред НОВ в изяснения вече смисъл.

3) От субективна страна: както пряк, така и евентуален умисъл.

2.2. Чл.290, ал.2: втори основен състав.

1) Спецификата е по отношение на субект на престъплението – преводач или тълковник.

2) От обективна страна изпълнителто деяние е даване на неверни превод или тълкуване. Условието – пред НОВ.

3) От субективна страна пряк или евентуален умисъл.

2.3. Чл.291:

1) Субект е друг участник в процеса – вещото лице.

2) От обективна страна изпълнителното деяние е даване на невярно заключение. Условието се запазва.

3) От субективна страна – особеност: по ал.1 – умисъл; по ал.2 – наказателна отговорност и за непредпазливо осъществяване на същото деяние.

2.4. Чл.290а:

1) От обективна страна: изпълнителното деяние се изразява в потвърждаване на неистина или затаяване на истина в писмена декларация. Изисква се тази декларация да се представи пред съд, но не и пред друг НОВ – понеже в случая не става въпрос за лица с качеството на свидетел, а обратно – за лица, които като нямат такова качество – изготвят писмена декларация с невярно съдържание (и евентуално те да бъдат призовани в качеството на свидетели, ако това бъде необходимо).

2) От субективна страна: умисъл.

2.5. Чл.292 : за престъпление по 290 и 291 наказуемостта отпада – некоректен израз

1) Първата хипотеза е, когато лицето, ако каже истината би обвинило себе си в престъпление. Тук има изключване на наказателната отговорност – не отпадане. Деянието не се третира като престъпно (наказуемостта не може да отпадне, ако я има; ако я няма – няма престъпление).

2) Втори тип хипотеза чл.291, ал.1, т.2 – основание за освобождаване от наказателна отговорност – условия:

а. деецът трябва да се отрече от лъжливото свидетелстване респективно невярното тълкуване или заключение пред съответния надлежен орган до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено наказателно преследване срещу него за лъжесвидетелстване.

3. Чл.293а:

1) субект на престъплението може да бъде само лице, което е вече осъдено да изпълни парично задължение с влязло в сила решение.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в бездействие на длъжника – неизпълнение на задълженията към кредитора. Условието, за да се третира поведението като бездействие:  да изтече 1 година от момента на влизане на решението в сила;  деецът има имущество,  с което може да изпълни, но въпреки това не изпълнява задължението си към кредитора.

3) От субективна страна: умисъл.

Наказателна отговорност за неизпълнение на граждански задължения.

4. Лично укривателство (ЛУ).

4.1. Основният състав е по чл.294,ал.1

1) Следва да се тълкува систематически с ал.3, понеже тя регламентира механизъм за изключване противоправността на деянието в случаите, в които укриваният престъпник е съпруг или близък роднина на дееца. И щом има такъв механизъм – това се отразява на кръга от възможните субекти по основния състав.  Първото ограничение на престъплението по ал.1 произтича от ал.3. Второто ограничение на кръга от възможните субекти – от съдържанието на ал.1 – укривателят действа без да се е споразумял с укривания преди укриваният да е извършил престъплението. В противен случай има съучастие в укриване на престъплението.

2) От обективна страна вариантите на изпълнителното деяние са 3:

а. деецът спомага лицето, извършило престъпление да избегне наказателно преследване – т.е. деецът способства срещу укривания въобще да не започне наказателно преследване;

б. спомага да бъде осуетено наказателно преследване спрямо укривания.

Това са хипотезите, при които наказателно преследване спрямо укривания е започнало, но деецът способства то да не може да бъде докрай осъществено, т.е. в крайна сметка способства да не се стигне до осъдителна присъда, която влиза в сила.

в. деецът спомага на укривания – да остане ненаказан, т.е. – срещу укривания вече има влязла в сила осъдителна присъда и деецът способства или наказанието, наложено с нея въобще да не започне да се изпълнява, или ако е започнало да се изпълнява – то изпълнението да бъде прекъснато и съответно да не бъде довършено.

3) От субективна страна: умисъл.

4.2. По-тежко наказуеми случаи – ал. 2 и 4:

1) Ал.2 – с цел за имотна облага;

2) Ал.4 – деянието е осъществено от съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР: тази разпоредба се прие основателно 97 г., неоснователно – това не доведе до отмяна на други разпоредби от този раздел, регламентиращи същото поведение: чл. 288; чл. 295; чл. 299. По-голямата част от хипотезите са идентични с регламентираната в 294, ал.4 – законово основание за създаване на недоразумение, понеже предвидените наказания са доста различни.

5. Чл.300:

5.1. Ал.1 – основен състав:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е  напускане на мястото, в което лицето изтърпява наказание задължително заселване. Това трябва да стане самоволно, т.е. без разрешение на съответния окръжен прокурор или на съответния началник на РДВР – тези длъжностни лица могат в определени случаи да дадат възможност на осъдения да напусне.

2) От субективна страна: пряк умисъл.

5.2. Характерно е, че на основание чл.300, ал.2 – след като деецът изтърпи наказанието “лишаване от свобода”, наложено му поради напускане – трябва да доизтърпи наказанието “задължително заселване” без лишаване от свобода.

 

 

 

 

 

33. 33. Подкуп

 

XLII.    Борис Велчев

1. Престъпления против дейността на ДО. Родов обект на посегателство – обществените отношения, свързани с 1) нормалното функциониране на ДО; 2) доверието на гражданите в тях; 2) реномето им в обществото. Съществуват един основен и два допълнителни критерия за обособяване на престъпленията по глава 8:

1.1.Основен критерий: в зависимост от това дали посочените обществени отношения се засягат от лица външни за системата на ДО или  не:

1) престъпления против реда на управление (по Івата алтернатива);

2) престъпления по служба (по ІІрата алтернатива) – за тях е характерно, че те са общи и същински  длъжностни престъпления (ДП).

а. Общи и специални – разграничаването на ДП на общи и специални е с оглед на критерия дали с отношенията, свързани с дейността на ДО се засягат и други обществени отношения – ако не се засягат други отношения – са общи.

б. В зависимост от това дали общия състав предполага длъжностно качество или не има същински и несъщински ДП. Същински – предполага длъжностно качество по общия състав; несъщински – не предполага длъжностно качество, а то се явява по по-тежко квалифицираните случаи.

1.2. Първи допълнителен критерии особен характер на отношенията, които се засягат: по раздел ІІІ Престъпления против правосъдието: съществуват длъжностни и недлъжностни престъпления против правосъдието;

1.3. Втори допълнителен критерии особените взаимовръзки между формите на престъпна дейност – подкуп.

2. Подкуп: обща характеристика. Престъплението подкуп е родово понятие, от което са изведени престъпленията, съставляващи раздел ІV на глава 8 “Престъпления против дейността на ДО и обществени организации”. Следователно законодателят третира подкупът като обществено явление, свързано с дейността на ДО и обществени организации, но не и със стопанската дейност, стопанската сфера. Това обществено явление е опасно доколкото засяга дейността на ДО/ОО, не и тогава, когато се извършва в стопанския сектор. Това е най-типичното престъпление, характеризиращо корупцията. Понятието “корупция” не е наказателно-правно, макар да се използва в различни закони (напр. Закон за МВР), т.е. липсва легално понятие за корупция. При анализа на К следва да изхождаме от основната характеристика на това обществено явление (от лат. разяжда обществените отношения). Корупция ще има винаги, когато принципите на законността бъдат заменени от принципа на личния интерес. Поткупът да е най-типичният представител на корупционните престъпления, длъжностните присвоявания в рамките на бюджетната сфера също са в този списък. Корупция и подкуп се отнасят като цяло към част (подкуп е по-тясното понятие). Подкупът в НП – извън раздел ІV – имаме 2 основни вида подкуп: в зависимост от начина на извършване: 1) активен и 2) пасивен подкуп. АП – активно поведение на даващия; ПП – по-пасивно поведение на получаващия подкупа.
3. Чл.301 – основният състав на ПП:

1) Обект на това престъпление (а и на всички престъпления по глава 8) – обществените отношения, свързани с правомерното осъществяване на дейността на ДО и ОО. Логика на подкупа – чрез получаване на неследваща се облага се променя нагласата на длъжностното лице, което започва да осъществява своите функции не в съответствие с нормативните предписания, а следвайки личния си интерес.

2) Особен субект – обществените отношения, свързани с дейността на ДО или ОО  могат да бъдат засегнати от 1) лица извън системата – АП и 2) отвътре в рамките на системата на ДО от длъжностни лица – ПП (т. е. при ПП посегателството се извършва отвътре – от длъжностни лица, включени в системата на ДО или ОО). В чл. 301: субектът е изрично посочен като длъжностно лице – нормата има препращащ характер: чл. 93 т. 1- визира няколко категории длъжностни лица – всички те могат да бъдат субекти на престъплението подкуп.

Кръгът на субектите по чл. 301 е разширен по 305 – вещо лице, назначено от съд, учреждение, предприятие или организация. Субект на ПП следователно е: 1) длъжностно лице; 2) с оглед 305 – субект може да бъде и вещо лице, на което е възложена експертиза  както в гражданския и наказателния процес, така и в административно производство (т.е.  най-широкия възможен кръг вещи лица).                                Подкупът се третира като престъпление, когато е насочен срещу дейността на ДО/ОО. Субекти на ПП по смисъла на 301 са такива длъжностни лица, които изпълняват функции в р. на ДО и ОО (само тези лица могат да засегнат релевантните за глава 8 обществени отношения).

3) От обективна страна: по чл. 301 ал.1 и 2 едно и също по своето съдържание изпълнително деяние е употребено с 2 различни думи. По ал.1 се инкриминира приемането на неследващ се дар или имотна облага, по ал. 2 и 3 обаче: “ е получило”. Тази законова непоследователност е трябвало да бъде преодоляна – съдебната практика им от отдава еднакво значение. НК казва приеме дар или имотна облага, която не му се следва – този дар предмет на престъплението ли е или е средство? Предмет на всяко престъпление е материалният израз на неговия обект (вещите са материален израз на абстракцията “обществени отношения, свързани със собствеността” – при кражбата никой не краде обществените отношения). При подкупа, ако приемем, че дадената имотна облага (ИО) е предмет на престъплението подкуп – следва, че ИО материализира обществените отношения, свързани с дейността на ДО и ОО. В теорията има спор предмет ли е ИО или средство, този спор се реши 1982 г. когато законодателят посочи в 307а: предметът на престъплението се отнема в полза на държавата. Дар (Д) и ИО:

а. Д – вещ или сума пари.

б. ИО – не е била дефинирана в закона всяко благоприятно изменение в имуществото на съответно лице – едва ли е правилно докрай това разбиране, ако схващаме имуществото като съвкупност от права и задължения, т.е. имущество – в по-широк смисъл следва да се има пред вид. Форми на ИО: суми пари, вещи, благоприятни изменения в имуществото на с.длъжностно лице. Според ВС  ИО възниква, когато  бъде опростено задължение без основание;  когато бъде създадено по изкуствен начин вземане; когато длъжностното лице придобие определени вещи на цена под пазарната. ТП от 81 г. – дори почерпка в ресторант. безплатно предоставяне на услуги с имуществен характер. Законът третира като П само благоприятна имуществена промяна (строго имуществено съдържание на облагата). Чл. 301 е в съмнително съответствие с Наказателната конвенция срещу корупцията, където подкуп се дефинира като “получаване на всякаква облага изобщо”, т.е. няма пречка облагата да има и неимуществен характер (т.е. не би трябвало да има пречка).

От обективна страна 301 подчертава, че Д/ИО не се следват на дееца – те са извън рамките на неговите служебни задължения. ВС – да не се третират като подкуп подаръци с обичаен характер. Връзка между подкупа и службата на дееца: ВС подчертава, че няма подкуп, ако не следващ се Д/ИО се дава не във връзка с конкретното поведение на дееца, а за да се осигури неговото общо благоразположение. За да бъде престъпление получаването на неследващ се Д или ИО трябва да бъде във връзка с конкретно поведение на дееца: това поведение може да бъде активно – даваме подкуп, за да извърши или задето е извършил или за да се осигури пасивното поведение на дееца – за да не изпълни, или защото не  е изпълнил действието. Връзката между подкупа и поведението на длъжностното лице е широко формулирана. Има два вида ПП: 1) ПП, който предхожда поведението на длъжностното лице – за да извърши/или да не извърши действие по служба; 2) длъжностното лице осъществява действие или бездействие по служба и след това получава неследващ се Д/ИО – не е необходимо длъжностното лице да е било предварително мотивирано с обещание за Д/ИО.

Естество на поведението на длъжностното лице. Чл.301 е структуриран в няколко алинеи при възходяща градация в зависимост от степента на обществена опасност на подкупа:

Чл.301 (1) – деянието е правомерно действие или бездействие;

Чл.301 (2) – извършеното е нарушение по служба, нарушение на служебните задължения (по-големи наказания).

Чл.301(3) – деецът е извършил друго престъпление във връзка със службата, престъпление по служба (най-големи наказания).

По аргумент от (2) и (3) – по ал.1 – действието или бездействието на длъжностното лице по служба има правомерен характер (правомерен акт по служба). Логика: при дейността на длъжностни лица трябва да се изключи предварително под страх от наказателната отговорност всяка възможност да се приемат П.

При П по 301 имаме ли необходимо съучастие (НС)? НС: едно престъпление трябва да бъде извършено от двама (напр. кръвосмешение). Няма ли НС между даващия и получаващия. ВС – не – няма такова, защото може да се даде и да не се вземе. Каква е пр.фигура, когато едно длъжностно лице получи П и извърши с него престъпление по служба – зависи дали гледаме от страната на даващия, или на получаващия: 1) ПП – реална съвкупност от престъпления;  2) даващият подкуп с 1 деяние извършва 2 престъпления: АП и подбудителство към престъпление, съвкупността е идеална.

Обхвата на ПП няма да бъде разбран, ако не се спомене чл.303: длъжностно лице се наказва и когато с негово съгласие е даден другиму Д/или ИО.

4. Чл.302 и 303а – тежко квалифициран ПП.

4.1. Чл. 302 т.1: подкупът е извършен от лице, което заема отговорно служебно положение. ВС многократно се е произнасял кои длъжностно лица заемат отговорно служебно положение. Критерият е конкретното положение на лицето в системата на ДО или ОО – лична конкретна преценка на относителната тежест на дееца в системата. Трябва да се разгледа съответната система и ако се приеме, че положението е носещо високи отговорности да се третира  по 302 т.1.

4.2. Чл.302 т.2: “изнудване” не е прецизно употребено. Механизмът на този вид подкуп е ясен: длъжностното лице заплашва друго лице, че ако не получи неследваща се облага, той ще злоупотреби със службата си и ще предизвика неблагоприятни последици. По-висока степен на обществена опасност – по-тежко наказание.

4.3. Чл.302 т.3: подкуп, извършен повторно – негласна препратка към чл. 28 относно специалния или особения рецидив.

4.4. Чл.302а: подкуп в особено големи размери – особено тежък случай.

5. Активен подкуп (даващият ИО):

5.1. Чл.304 (1): огледално престъпление на ПП – същата терминология, връзка, действие/бездействие, подкупът като предходно и последващо поведение, никакви особености и в сравнение с 301.

5.2. Алинея (2): нова разпоредба от 2000 г. подкуп на чуждо длъжностно лице – инкриминира се поведението на “онзи”, който дава П на ЧДЛ (чл.93 т.15). “Онзи” би трябвало да е български гражданин: не може всеки и навсякъде да наказваме (гръцки гражданин дава на друг гръцки гражданин подкуп).

5.3. Алинея (3): във връзка с подкупа длъжностното лице е нарушило служебните си задължения – когато съставлява по-тежко престъпление е идеална съвкупност.

6. Чл.304а – инкриминират се дейности, съпровождащи подкупа:

6.1. Алинея 1: който обещава или предлага подкуп на длъжностно лице – целта е да инкриминира предварително дейности, създаващи условия за корупция (като подбудителство към престъпление се третираше същото преди промяната).

6.2. Алинея (3): длъжностно лице, което се съгласи/ или поиска.

7. Чл.305а: който посредничи (посредничи = да се съгласуват волите на даващия и получаващия). В текста изразът, който придава субсидиарен характер е “ако извършеното не е по-тежко престъпление”. Посредничество да се даде/получи подкуп по този член се наказва само ако не е успешно – т.е. посредникът се наказва, че се е опитал. Ако е постигнат резултат – даден е или е получен подкуп посредникът ще е помагач към активен  или ПП (което е и по-тежко деяние).
8. Чл.306 – изключващи наказуемостта обстоятелства: ако е бил изнуден от длъжностното лице или от вещото лице – законодателят санкционира АП доколкото той генерира корупция или ако доброволно е съобщил на властта.
9. Чл.307 – 2000 г. е променен по неясни съображения в практиката се нарича “Провокация към подкуп”. Ако 1 лице изкуствено е било поставено в обстановка или условия да приеме или получи подкуп с цел да бъде изобличено – то не носи отговорност. С последната редакция се санкционира онзи, който създава изкуствени условия, но не отпада отговорността на поставения в тези условия.

 

 

34. Обща характеристика на документните престъпления

 

1. 1. ДП по глава 9: родов обект на посегателство са обществени отношения, свързани със създаване и съхранение на документите, както и с документооборота. В системата по глава 9 се обособяват 3 основни групи престъпления:

1.1. Първа основна група: престъпно създаване на документи – съставите от 308 до 315 вкл., като в рамките на 1 група – 3 подгрупи:

                                               1) Престъпно създаване на неистински документ: от 308 до 310 (тази група се обозначава и като материална подправка на д-ти);

                                               2) Престъпно създаване на истински документи с невярно съдържание: от 311 до 314 вкл. (известна като интелектуална подправка на документи и лъжливо документиране);

                                               3) Други престъпления по 315: злоупотреба с бланкет и измамливо склоняване на другиго да подпише документ.

1.2. Втора основна група: престъпно ползване от документи: от 316 до 318 вкл.

1.3. Трета основна група: престъпно премахване на документи в случаите по 319.

2. Понятия:

2.1. Документ: изрично и конкретно изявление на 1 или повече лица в писмена форма, имащо пряко или косвено правно значение.Видове документи:

1) По критериите по чл.93 т.5: официален и частен. Чл.93 т.5 – изисква се кумулативното наличие на 3 белега, за да се счита д-та за официален: 1) да е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му; 2) да е издаден при спазване на нормативно определения ред; 3) в предвидената от закона форма. Ако липсва който и да е от тези 3 белега – документът ще се третира като частен;

2) Истински и неистински. Критерият за неистински е в чл.93 т.6: неистински е този документ, при който обозначеният автор не отговаря на действителния (ясно е кога ще е истински).

3) Документ с вярно и с невярно съдържание – няма легално определение. За документ с невярно събрание се счита онзи, при който удостоверените обстоятелства не отговарят на обективната действителност. Документи с невярно съдържание могат да бъдат само такива, които са удостоверителни, а не диспозитивни. Спецификата има с оглед НП не в това отношение, а в друга насока – за да се квалифицира 1 документ в НП като  документ с невярно съдържание – се изисква той да е истински. Ако е неистински и с невярно съдържание – той се третира като неистински. Квалификация по 311 – само удостоверителни истински документи.

4) В зависимост от броя лица  автори на документа: единични, когато 1 лице е автор и комплексни повече от 1 лице.                             2.2. Комплексните документи следва да бъдат разграничавани от фигурата на комплекса от д-ти (КОД). КОД: върху един и същ носител – наличие на няколко документа (джирото е 2ри документ върху същия хартиен носител. КОД: особено при изповядване на сделки в нотариална форма – договорът е един частен документ, нотариалната заверка е друг документ върху същия носител. Възможно е единият документ да е с невярно съдържание, а другият – не (като наказателно-правните последици са различни).

2.3. Разграничаване на документа от удостоверителния знак.

1) Документът е изрично изявление, УЗ – мълчаливо.                                                   2) Документът е конкретно изявление, УЗ е общо и абстрактно.

3) Документът е в писмена форма, УЗ е в клиширана форма.

 

 

35. Видове документни престъпления

 

Състави:

1. 1. Първа група престъпно създаване на документи:

1.1. Престъпно създаване на официални документи – 308:

1) От обективна страна има два варианта на изпълнение на престъплението: 1) съставяне на неистински официален документ; 2)  преправяне на съдържанието на официален документ. По аналогия от чл. 243 – преправеният документ е вид неистински документ, понеже като се променя един или повече от елементите на съдържанието му отново обозначеният автор няма да отговаря на действителния.

2) От субективна страна:  пряк умисъл и специфична цел да бъде използван д-та.

1.2. Престъпно създаване на частни документи – основен състав 309, ал.1:

1) От обективна страна – характерното тук е, че престъплението е двуактно – това предполага:

–                                              а. първи акт на поведението:

– деецът сам или чрез другиго да състави неистински частен документ;

– или в алтернатива – да преправи съдържанието на такъв документ.

б. втори акт на поведението: употреба на така съставения документ.

Неистински частни д-ти могат да се съставят на воля, стига да не се използват. Трудностите в практиката са с оглед тълкуването на първия акт, ако чрез другиго се съставя или преправя възможни хипотези:

а. когато другото лице, което се използва – не знае, че този документ ще бъде употребен – опосредствано извършителство – отговорността се съсредоточава върху този, който с помощта на другото лице извършва деянието.

б. ако другото лице знае, че документът ще бъде употребен – ще се отговаря при условията на съучастие.

2) От субективна страна: пряк умисъл и специфична цел – документът се употребява, за да се докаже съществуването или несъществуването, респ.изменението на дадено право.

1.3. Чл. 309, ал. 2 – по-тежко наказуемият състав: материална подправка на документи, ако предметът на престъплението са ценни книжа.

1.4. По-тежко наказуеми случаи има  и по чл.310, ал.1 –във връзка със случаите, когато д-тите са създадени от длъжностно лице в кръга на службата.

1.5. Привилегировани случаи по см.на чл.93 т.9 са регламентирани по 308 (2), 309 (3) и 310(2). Интерес представлява 310 (2) изключено е да се предвижда привилегирован състав на престъпление спрямо по-тежко наказуем.

1.6. Лъжливо документиране

1.6.1. Чл.311:

1) Субект на престъплението е само длъжностно лице.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в съставяне на истински удостоверителен официален документ с невярно съдържание.

3) От субективна страна: пряк умисъл и цел да бъде използван така съставения документ.

1.6.2. Чл.312, ал.1:

1) Субект на престъплението – само лице с качеството “лекар”, т.е. с висше медицинско образование. В НК изрично се прави уговорка, че макар и да има качеството на длъжностно лице – този лекар не би трябвало в това си качество да действа.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се съдържа в израза “снабдяване на някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му”(този израз обхваща и резултата). Деянието е изготвяне на съответен болничен лист, а резултата – предаването му на заинтересованото лице.

3) От субективна страна пряк умисъл.

Уговорката, че не действа в качеството на длъжностно лице е с оглед 312, ал.1 или случаите по 311: ако лекар би действал като длъжностно лице – би извършил престъпление по 311, не по 312, ал.1.

1.6.3. Чл.312, ал.2:

1) Субект на престъплението е само ветеринарен лекар – по аналогия с ал.1 може да се направи тълкуване за случаите, когато се издава д-т с невярно съдържание за животни. Това престъпление се явява условие за извършването на престъпления против народното здраве по 349 и сл.

1.7. Чл .313

1.7.1.Основен състав по ал.1:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е дадено в 2 варианта: 1) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта потвърждаване на неистина и 2) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта на затаяване на истина. Предмет на престъплението е документ, декларация, за която по силата на закон или постановление на МС има задължение за декларатора да удостовери истинността на определени обстоятелства и тази декларация се дава пред орган на властта по смисъла на чл. 93, т. 2.

2) От субективна страна умисъл.

1.7.1. Чл.313, ал. 3: отново двуактно престъпление (подобно на 309).

1) От обективна страна:

а. като първи акт на поведение – създаване на документ с невярно съдържание;

б. употребата на този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства.

2) От субективна страна има умисъл.

И в двата случая – и по ал. 1 и по ал. 3 – става въпрос за частни документи, но по ал.1 има специфизиране на частния документ като обхвата му се свежда до декларация. Чл. 313 – всички останали частни документи, за които по силата на закон или ПМС има задължение за създаващия ги да удостоверява истина.

1.8. Чл.315,

1) Ал.1: злоупотреба с бланкета:

1) От обективна страна по ал.1 изпълнителното деяние се изразява в попълване на лист, предваритерно подписан от издателя със съдържание, което не съответства на волята.

2) От субективна страна пряк умисъл.

2) Чл.315, ал.2:

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява склоняване на друго лице да подпише документа със съдържание, което не съответства на волята. Специфичен е начинът на осъществяване на посегателството – чрез измама.

2) От субективна страна умисъл.

2.Втора основна група ПРЕСТЪПНО ПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ – 316 до 318 вкл.

2.1. Чл. 316:

1) От обективна страна предмет са неистински или преправени или документи с невярно съдържание или документи по смисъла на чл. 315. Изпълнителното деяние и  ползването на такива документи.

2) Субект на престъплението(особеност по 316) – само лице, на което за съставянето на този документ не може да се търси наказателна отговорност. Тази специфика води до извод, че тук предхождащата ползването на документа престъпна дейност  изключва възможността да се търси наказателна отговорност за последващата такава. Може да се направи аналогия с някои от формите на последваща престъпна дейност, при които е посочено че наказателна отговорност може да си търси доколкото лицето не е съучастник в предходното престъпление. За последваща престъпна дейност наказателна отговорност се носи доколкото деецът не е участник в предходната.

3) От субективна страна умисъл.

2.2. Чл.319: престъпно премахване на документи.

1) От обективна страна предмет на това престъпление е чужд или неизключително принадлежащ на дееца документ, т.е. документ от който деецът не черпи права – нито изключително, нито частично, т.е. не авторството на документа е критерий, за да се реши дали е чужд за дееца или не, а това кой именно черпи права  от документа. Изпълнителното деяние в 3 варианта:

а. унищожаване на такъв документ – да бъде засегнат д-та по начин, че въобще да не може да бъде използван за целите, за които е предназначен;

б. повреждане на документа – засягането е от естество, че документът частично не може да бъде използван за посочените цели;

в. скриване на такъв документ – да бъде поставен н такова място, че оставането за него обективно да затруднява правоимащите лица и органите на властта.

2) От субективна страна пряк умисъл и цел, която е дадена в 3 варианта

а. да се причини другиму вреда – под вреда се разбира такава от имуществен и неимуществен характер (макар че не е казано изрично);

б. да набави деецът за себе си или

в. да другиго облага – в практиката се приема от имуществен или неимуществен характер.

 

 

 

37. 37. Престъпления против реда и общественото спокойствие

 

1. Родов обект на посегателство на престъпленията по глава 10 са обществените отношения, свързани със защита на т.н. добри нрави (ДН) и обществения ред. Системата на престъпленията по глава 10 предполага обособяване на 4 групи:

1.1. Първа основна група: групата състави на хулиганство  – 325.

1.2. Втора  основна група: самоуправни действия: 323 – самоуправство; 323а – незаконно построяване на сграда; 324 – незаконно упражняване на професия или занаят.

1.3 Трета основна група: състави престъпния нарушения на общественото спокойствие: лъжливи сигнали за тревога – 326; незаконно устройване или участие в хазартни игри – 327; скитничество – 328; просия – 329 (2); неупражняване на обществено полезен труд – 329 (1).

1.4.Четвърта група състави: престъпления, създаващи предпоставки за извършване на престъпна дейност: явно подбуждане към престъпления – 320; закана с престъпление – 320а; образуване, ръководство или участие в престъпна организация или група – 321 и 321а; непопречване извършването на тежко престъпление – 322.

2. Състави на хулиганство – чл. 325. Тези състави съдилищата считат на практика за такива от субсидиарен хр по ое на редица други престъпления (ако нещо не излиза като престъпление се насочват към 325).

2.1. 325, ал.1 – основният състав:

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в извършване на непристойни действия (Х чрез бездействие трудно може да се осъществи, т.е. не може). Резултат грубо нарушение на обществения ред (ОР). Фактът, че в НК се говори за “грубо” нарушение на ОР – това е законов критерий за различаване на хулиганството от административни нарушения, явяващи се хулигански действия.

2) От субективна страна наред с умисъл – това е един от малкото случаи, при които в основен състав са регламентирани мотивите или подбудите на дееца: хулигански подбуди  – “действията да изразяват явнно неуважение към обществото”. Действията изразяват демонстративно пренебрежително отношение към т.н. ДН – на дееца не му пука, важно е да осъществи това си поведение.

2.2. Чл.325 (2): по-тежко наказуеми случаи. Квалифициращи обстоятелства са:

1) деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, алтернативата – срещу представител на обществеността – няма вече практическо значение (тя е реминисценция от т.н. доброволни отряди на трудещите се). Чл. 93 т. 2 орган на власт. Особеност е, че под съпротива спрямо орган – не осъществяване на насилие, а случая при който въпреки предупреждението от съответен орган на властта – деецът продължава да осъществява хулигански действия. Ако обаче те бъдат съпроводени с насилие – съвкупност от престъпления. Хулиганство и престъпление против личността.

2) Когато хулиганството по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм – това са случаите, при които в съдебната практика (СП) се счита, че хулиганските действия се изразяват в осъществяване на полови действия на публично място па скандален начин.

3) Когато Х се отличава по своето съдържание с изключителна дързост – в СП, когато хулиганските действия са съпроводени с употребата на огнестрелно оръжие

3. Самоуправни действия:

3.1. 323 (1) – основен състав.

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на свое или чуждо действително или предполагаемо право. Понеже НК съдържа алтернативата – може да се окаже, че в конкретния случай не става въпрос за право. От обективна страна още – правото да е оспорвано от другата страна. Изисква се упражняването на правото да стане самоволно и не по установения ред законът акцентира върху този признак от обективна страна, обозначавайки неговото съдържание чрез 2 термина: а) самоволно и б) не по установения ред. Немаловажност на случая, за да се третира състава като престъпление – в противен случай (маловажно) – административно нарушение.

2) От субективна страна умисъл.

3.2. 323 (5) – по-тежко наказуем състав деянието е съпроводено с принуда.

3.3. На основание 323 (3) – имаме основание за освобождаване от наказателна отговорност във връзка с едно последващо поощрявано от закона поведение, когато е осъществено възстановяване на първоначалното фактическо положение и когато е направено е незабавно след предупреждението от съответно ДО.

3.4. 323 (4) – възможност 1нократно да се ползва това.

4. Незаконно упражняване на професия или занаят –  324:

4.1. Ал. 1 – основен състав

1) От обективна страна престъпление – форма на усложнена престъпна дейност – престъпление по вид и…занаят, което визира трайно ое към обекта на посегателство и се превръща  в източник на доходи. Тези деяния са свързани с упражняване на професия или занаят без закона да прави ограничаване на вида на П или З, освен чрез изискванията към субекта на посегателство:  1) лице, което няма правоспособност да упражнява съответен П или З; 2) по тълкувателен път – изводът, че не всяка П или З предполагат специална правоспособност. Без съответна правоспособност,  напр. при адвокатска професия (такава правоспособност придобиваме след теоретико-практическия изпит след държавни изпити и практиката, т.е. стажът – оттук – правоспособни юристи; ако адвокатстваме без да сме се регистрирали в съответна адвокатска колегия – няма престъпление ). По основния състав – дали лицето е правоспособно или не – дори да има лицензионен режим, освен в случая на ал. 2.

2) От субективна страна умисъл.

4.2. Ал. 2 – характерно е, че в една и съща разпоредба са заключени по-тежко наказуемия състав от Івия и друг основен състав.

1) При този ІІри основен състав от обективна страна изпълнителното деяние е упражняване на професия в нарушение на установения за това ред – каквото и да е нарушение. Ако субект на престъплението е лекар или стоматолог.

2) От субективна страна умисъл.

Чл. 324 (2) – 1 изречение: по-тежко наказуемия състав, както и този по ал. 5 се отнасят за деянията по ал. 1, докато този по ал. 3 би следвало чрез систематическо тълкуване по настоящем да се счита такъв и спрямо основния състав по ал.2 на 324.

5. Чл.  326 и 327

5.1. Чл. 326:

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в неверни повиквания  или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога. Няма значение по какъв начин се предават от съответния адресат – радио, телефон, телеграма.

2) От субективна страна: умисъл, чието съдържание предполага съзнаването на факта, че подаваните сигнали ще бъдат възприети от адресата им като такива за помощ, злополука, тревога.

5.2. 327, ал.1 – Іви основен състав:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е устройване на хазартна игра (ХИ). ХИ: такава, при която резултатът зависи изключително или преимуществено от шанса. Видове ХИ – Закон за хазарта и актовете по неговото прилагане. Устройването трябва да е станало без съответно разрешение тук има строг лицензионен режим – в съответно разрешение се описва вида ХИ, валутата, в която има възможност да се играе, игрални съоръжения и др. Без разрешение означава ХИ да се устройва, без който и да е от елементите или условията в съответно разрешение.

2) От субективна страна умисъл.

5.3. 327 (2)  ІІри основен състав:

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в устройването на хазартна игра със съответно разрешение като основанието за криминализиране е – ПИ е организирана не на определните места (разрешение за казино в Боровец, мести го на морето).

2) От субективна страна умисъл.

5.4. 327 (4) – ІІІ основен състав – форми на усложнена престъпна дейност във вариант престъпления на системно или често извършване.

1) От обективна страна са необходими 3 отделни деяния, изразяващи се в участия в хазартни игри – по този начин се осигурява системността по смисъла на НК. Хазартните игри са организирани без съответно разрешение.

2) От субективна страна: умисъл – трябва да включва знание на факта, че игрите са организирани без с.разрешение.

6. Явно подбуждане към престъпления (ЯПП) – 320. ЯПП и подбудителството като форма на съучастие – разграничение: 320а – закана да се извърши престъпление – съпоставително с оглед 144: “който се закани на другиго с престъпление против личността “. Чл. 320а е специална разпоредба и дефинира само някои хипотези на закана с обществено-опасно престъпление – тези по глава 11 от Особената част.
7. Образуване, ръководене или участие в престъпни организации – 321 и 321а – тълкуване с оглед на 109 ал.1 и 2;

7.1. Чл. 321а – участие в ръководството на организация или група – дефинирано е в по-тясна рамка.

7.2. 322 – най-общият състав на допустителство – извършване на престъпление от друго лице;

Той е общ дори спрямо общия състав на допустителство по служба по 285, който се изключва от специалната хипотеза на допустителство по служба по 219. Има 3 нива на регламентация на допустителство по служба: 322 – общо; 285 – междинно; 219 – специално.

 

 

[1] Стойнов разграничава два етапа в развитието на човешкия организъм: ембрионален и постембрионален. В първия етап НК означава човешкия организъм като “плод”, а във втория етап обект на посегателство са отношенията, свързани с жив човек.

[2] Постановление №2 от 16.XII.1957 г., Пленум на ВС, изм. и доп. с Тълкувателно постановление №7 от 6.VII.1987 г., Пленум на ВС: По някои въпроси на умишлените убийства. Обект на престъплението по чл.115 НК е човешкият живот.  Това престъпление е завършено, когато настъпи смъртта на пострадалия.  Тя може да настъпи както непосредствено след извършване на деянието, така и по-късно.  И в двата случая престъплението е завършено, ако между деянието и настъпилата смърт има причинна връзка.

[3] По Постановление №2.

[4] Длъжностно лице – по смисъла на чл.93, т.1, но от този кръг субекти се изваждат случаите на убийство на съдия, прокурор, следовател или на лице от състава на Министерството на вътрешните работи по чл.116 (2).

[5] П. №2:

• Под „при изпълнение на службата или функцията“ следва да се разбира по време изпълнение на задължение, включващо се в службата или функцията на пострадалото лице независимо дали той е изпълнявал това задължение в определеното работно време или извън него и без да е необходимо поводът за извършване на убийството да е във връзка със службата или функцията му.
• Престъплението е извършено „по повод изпълнение на службата или функцията“, когато пострадалото лице не е изпълнявало служебно задължение, но има пряка връзка между деянието и неговата служебна дейност или обществена функция.

ИЗВОД:

• В първия случай убийството е извършено при изпълнение на дейност, спадаща към компетентността на съответното лице, т.е. критерият не е времеви, а е свързан с характера на дейността;
• Във втория случай основен мотив на дееца за осъществяване на убийството е изпълнение на дейност, спадаща към компетентността на пострадалия, без това да е към момента на нейното осъществяване

[6] Длъжностно лице – по смисъла на чл.93, т.3

[7] Военно лице – понятието за НК е по-широко по обем от понятието “военнослужещ”. Същевременно “военно лице” е по-тясно по обем от понятието “лице, което може да осъществи военни престъпления” (по аргумент от чл.371).

[8] Лице, ползващо се с международна защита – по смисъла на чл.93, т.13.

[9] П.№2: Под безпомощно състояние по смисъла на чл.116, т.5 от НК се разбира такова състояние, при което жертвата не може да окаже съпротива на дееца.  Такива престъпления са: лишаване от живот на дете, на тежко болен, на лице, което спи и др.

[10] Типичен пример е убийството след мача Левски-ЦСКА.

[11] П. №2: Под особено мъчителен начин за убития се разбира начин, който причинява изключителни страдания на жертвата, като лишаване от живот чрез рязане на части от тялото на жертвата, с отрова, която причинява особени страдания, с множество удари, чрез постепенно задушаване и др.

[12] П. №2: Съставът за особена жестокост е налице, когато при извършване на убийството деецът е проявил изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек.  Някои обстоятелства, като например рязане на части от тялото на жертвата, нанасяне на много удари и др.,  могат да характеризират убийството като такова, извършено едновременно по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост.

[13] П.№2: При същото деецът цели да придобие материална изгода, като наследство, жилище, пари или други ценности, да не плаща издръжка и др.

[14] П.№2: Деецът при грабеж с убийство отговаря по чл.199 (2), т.2, а не наред с това и по чл.116 (1), т.7 НК. Квалифицираното убийство по чл.116, т.7 НК се различава от престъплението по чл.199 (2), т.2 НК по това, че при него деецът цели да придобие известна материална изгода след извършването му, докато при грабежа, придружен с убийство, деецът извършва последното, за да отнеме по насилствен начин чужда движима вещ с цел да я присвои или за да запази владението на открадната движима вещ.  Това престъпление може да се извършва само при пряк умисъл.

[15] П.№2: Убийството е предумишлено, когато деецът го е извършил по предварително решение, взето при сравнително спокойно и хладнокръвно състояние след обсъждане на мотивите за и против извършването му. За предумисъла може да се съди от изработен план за извършване на убийството, взети предварителни мерки за укриване на същото, устроена засада, предварителен избор на мястото, където да се причака жертвата, разузнаване на пътя за движението на жертвата, продължителност на времето от възникване на намерението за извършване на убийството до неговото реализиране и др.

[16] П.№2: Член 116, т.10 НК следва да се прилага, когато убийството е предшествано или съпроводено от хулигански действия, които са подтикнали дееца да го извърши или когато е извършено по мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата на общежитието и човешката личност.  Предшестващите и съпровождащите хулигански действия се обхващат от състава на убийството, ако са извършени с едно деяние.  Когато са извършени по различно време и с отделни деяния, налице е реална съвкупност.

[17] Постановление № 2 от 29.VI.1974 г. по н. д. № 4/74 г., Пленум на ВС: … В съдебната практика съществува спор дали с разпоредбата на чл. 325 НК е възприет принципът на поглъщане.  За разлика от разпоредбата на чл. 283 НК (отм.), този принцип е изоставен.  При наличие на идеална съвкупност, ако с деянието, сочещо престъплението хулиганство, са осъществени признаците на едно или няколко други престъпления, се прилага разпоредбата на чл. 23 НК.  Съдът, след като определи наказание за всяко престъпление, налага най-тежкото от тях.  Този принцип има само едно изключение, изрично предвидено в закона (случаи на чл. 116, т. 10 НК).

Извод: няма основание, когато хулиганското действие се изразява единствено в умъртвяване на пострадалия, за носене на отговорност при условията на съвкупност по чл.116, т.10 и чл.325. Но когато с тези хулигански действия се осъществяват и други действия, които не са хулигански, на общо основание отговорността ще бъде при условията на съвкупност от престъпления.

[18] При прилагането на тази разпоредба да се имат предвид указанията, дадени с Постановление №2/70 г. за опасния рецидив.

[19] Типичен пример е убийството на ватмана с пострадалите двама негови колеги.

[20] П.№2: Под силно раздразнение се разбира такова състояние, при което съзнанието на дееца е овладяно до такава степен от чувствата, че волята му се определя предимно от тях.  Касае се до физиологически афект, при който е налице само едно ограничение в значителна степен на ръководене на постъпките по смисъла на чл. 13 НК, а не до патологически, при който е изключена способността на дееца да ръководи постъпките си.

[21] Ближни – по смисъла на чл.93, т.10.

[22] П.№2: Насилието, с което се предизвиква състоянието на силно раздразнение, може да бъде както физическо, така и психическо.

Насилието, тежката обида и клеветата, с които се предизвиква състоянието на силно раздразнение, трябва обективно да съществуват.

Не всяка обида може да послужи като основание за прилагане на чл.118 НК. Изисква се обидата да бъде „тежка“.  А такава е тази обида, която от гледището на морала дълбоко засяга и унижава достойнството и честта на дееца.

Не е необходимо обидата, с която е предизвикано раздразненото състояние, да съставлява престъпление по чл.146 НК. Съпружеската изневяра не във всички случаи съставлява тежка обида по смисъла на чл.118 НК.

[23] Източник на повишена опасност – всяка дейност, при която и най-малкото неизпълнение или немарливо изпълнение на правилата за осъществяването й поставя в опасност живота или здравето на другиго.

[24] Решение № 152 от 26.III.1984 г. по н. д. № 117/84 г., III н.о.: Когато със съгласието на бременна жена се умъртви плодът й извън здравните заведения и от това последват увреждания, които довеждат до нейната смърт, е налице идеална съвкупност от две престъпления, които се наказват поотделно – чл.123 и 126 НК.

Ако умъртвяването на плода е извършено без съгласието на бременната и от това е последвала смъртта й, престъплението е едно.

[25] Решение № 220 от 28.IV.1978 г. по н. д. № 187/78 г., I н. о.

[26] Стойнов: чл.127 урежда две хипотези на наказуемо поведение, което се намира в причинна връзка с осъществено самоубийство или опит за самоубийство:

• Участие в самоубийство на другиго (ал.1 и 2) и
• Довеждане другиго до самоубийство (ал.3)

Основният състав на първото е по ал.1, а в ал.2 са установени квалифицирани случаи.

[27] Стойнов: Разликата между двете хипотези е тази, че при подпомагането пострадалият вече е взел решението да се самоубие, а при подбуждането – все още не го е взел.

[28] Р.№ 7 от 15.01.85 г. по н.д. № 693/84 на I н.о.

Когато деецът умъртви пострадалия по негова молба или в изпълнение на  взаимно решение за двойно самоубийство, той извършва престъпление по чл.115, а не по чл.127, ал.1 НК. Разграничаването между убийството по чл.115  НК и самоубийството по чл.127, ал.1 НК се изразява в това, че при  убийството изпълнителното деяние се извършва от дееца, докато в случаите на  чл.127, ал.1 НК жертвата сама слага край на живота си, а деецът само я  подпомага или я склонява към самоубийство.

[29] Има се предвид такова по чл.89, б. “б” и “в”

[30] Стойнов: Класифицира “Принудата”, “Задържането на заложник” и “Заканата с престъпление” като Престъпления против свободното формиране на волята и избора на поведение.

[31] Ближни – по смисъла на чл.93, т.10.

[32] По смисъла на чл.142.

[33] Стойнов: Надзорът се състои в един постоянен контрол върху поведението на детето, неупражняването на който създава опасност за неговото развитие. Съставът не изисква драстичната форма: детето да е оставено безпризорно, следователно и по-леките форми са съставомерни. Не се касае обаче до краткотрайно оставяне без надзор (напр. докато майката отиде да купи кафе от магазина). Това е оценъчна категория и съдът трябва конкретно да прецени дали положената грижа е достатъчна във всеки конкретен случай.

[34] Стойнов: Престъплението е резултатно и респ. довършено, когато в резултат на неполагането на тези грижи и надзор е създадена опасност за физическото, душевно и моралното развитие на детето.

Този състав е специална норма по отношение на общите чл.137 и 138, визирани в раздела за злепоставяне. Тук се визира само една от възможните хипотези за застрашаване физическото развитие на децата. Касае се не до еднократно действие, а до пренебрегване на родителските или настойническите задължения.

[35] Стойнов: В теорията се спори дали не е по-точен изразът „малтретиране“ когато се касае до физическото измъчване на деца. Изпълнителното деяние изисква по-продължителен процес на въздействие, а не еднократен акт.

[36] Систематизацията е по Стойнов.

^[37] Стойнов: Обект на това престъпление са обществените отношения, чрез които се осигурява неприкосновеност на политическата организация на държавата такава, каквато е установена с Конституцията. Този член има универсално действие.

[38] Преврат – насилствено завземане на властта в центъра или по места.

[39] Бунт – открито повдигане на множество хора, които са обединени по организационен, производствен или териториален признак срещу властта.

Стойнов: И в трите случая се цели въздействие върху органите на държавна власт. Предмет на престъплението са именно тези органи на властта.

[40] Въоръжено въстание – открито повдигане на множество хора, към които всеки може да се присъедини, което разкрива разликата с “бунта”.

^[41] Стойнов: Деецът цели или той да участва лично в новата власт, или организацията, в която участва, да вземе новата власт.

[42] Стойнов: Терористичните действия са насочени към всяване на страх сред неограничен кръг хора. Цели се дестабилизиране на властта чрез въздействие върху съзнанието на гражданите, като се подкопава доверието във  властта и нейната способност да осигури нормален живот на хората.

[43] Стойнов: Следователно върху държавността се посяга чрез въздействие върху конкретни ФЛ, които осъществяват важни държавни или обществени функции, т.е. от значение е качеството на пострадалия – това е лице, което има предвидените в закона качества.

[44]  В съдебната практика се приема, че това е лице, което е натоварено по съответния ред да упражнява държавна или обществена функция.

Стойнов:

• “държавен деятел” – лице, което заема ръководна длъжност в органите на държавна власт и управление или в отделните звена на държавния апарат, напр. президент, премиер, депутат, кмет, председател на ВС. Държавният деятел се отличава от длъжностното лице – той е длъжностно лице, което заема ръководно положение в системата на държавния апарат. Различава се и от орган на власт.
• “обществен деятел” – ръководен работник или активист на обществена организация, политическа партия, синдикат или друга организация, която участва в политическия живот на държавата. Общественият деятел се отличава от представителя на обществеността по см. на чл.93, т.3 – това е лице, посочено от обществена организация да упражнява въз основа на закона или на друг НА определена функция.

 

[45] Стойнов: Обект на тези престъпления са отношенията, чрез които се осигурява безопасността на държавата срещу посегателства отвън. Засяга се военната мощ на страната, нейната държавна независимост и условията за мирното й участие в международния живот.

[46] Неподчинение – означава неизпълнение на нарежданията давани от началниците (засяга се единоначалието).

[47] Бягство от войската – противоправно напускане на службата от военнослужещи.

[48] Разстройване подготовката и снабдяването – означава внасяне на функционални смущения в подготовката на войската като цяло или отделни нейни подразделения, или внасяне на функционални смущения в снабдяването й.

[49] Подбуждане – интелектуална дейност, целяща да доведе до вземане на решение за осъществяване на враждебни действия спрямо страната ни.

[50] Представител на чужда държава – всеки, притежаващ посоченото качество на основание международен договор, по който България е страна.

[51] Постановление №8 от 28 юли 1971 г. на Пленума на ВС

[52] Стойнов: изпълнителното деяние се изразява в съгласуване на волята на дееца с представителя на чуждата държава или организация. Имаме специфична цел – да й служи за в бъдеще като шпионин, т.е. деецът цели да извършва деянията по чл.104.

Престъплението е формално – достатъчно е да се съгласува волята на дееца с представителя на чуждата държава или организация. Не е необходимо вече да е издал сведенията или да е започнал тяхното събиране. Ако е извършил деянията по чл.104 ще е налице поглъщане и ще се прилага чл.104.

[53] Стойнов: това е приготовление към издаване на държавна тайна, което е толкова общественоопасно, че законодателят го приравнява към издаването. Конкретното събиране може да стане по различен начин. Това е дейност по узнаването на сведенията или получаване на достъп до предметите, носители на такава информация.

[54] Стойнов: това е довеждане до знанието или предаване във фактическа власт на държавната тайна на представител на чуждата държава или организация. Престъплението е резултатно – то е довършено, когато сведенията станат известни на представителя на чуждата държава, респ. носителя на информацията минава в неговата фактическа власт. Не е необходимо държавната тайна да напусне пределите на страната.

[55] Стойнов: Самите предмети като такива не могат да се разглеждат като държавна тайна, но те са носители на информация (напр. топографската карта като лист хартия не е тайна, но тя е носител на специфична отпечатана информация и затова съставлява държавна тайна).

[56] ТР №48/80 – … Публикуването в пресата на сведения и факти, които са включени в списъка на Министерския съвет като държавна тайна, от съответните държавни органи, които имат това право, обективно премахва качеството им на държавна тайна и затова след публикуването те вече не могат да бъдат предмет на престъплението по чл. 104 НК.

Публикуването на такива факти и сведения от други неупълномощени лица не премахва качеството им на държавна тайна независимо от това, дали е потърсена или не наказателна отговорност от авторите на тези публикации. В случаите, когато други лица събират или издават на чужда държава или на чужда организация такива сведения, станали достояние на неограничен кръг от хора поради публикуването им в печата, се налага изследване субективния състав на престъплението дали е налице пряк умисъл, че се издава държавна тайна. …

 

[57] Разстройване – причиняване на функционални смущения с оглед възможността да се осъществява съответната стопанска дейност.

[58] Подравяне – причиняват се структурни изменения, които засягат осъществяване на съответната стопанска дейност.

[59] Според Стойнов проповядването на каквато и да е идеология е дейност, която едва ли би могла да застраши държавността – този състав и в противоречие с новата Конституция, която проповядва свобода на словото. Проповядването на насилствено изменение на установения с Конституцията държавен строй може да бъде деяние с по-висока степен на обществена опасност.

[60] Проповядване – има се предвид психическо въздействие, осъществено спрямо неограничен кръг от хора, което е от естество да ги мотивира да възприемат определени възгледи

[61] Следователно наказва се като завършено самостоятелно престъпление предварителната организационна дейност.

[62] В Тълкувателно решение №23 от 1977 г. на ОСНК

[63] ТР №23: Групата е налице, щом две или повече лица съгласуват волята си за осъществяване на едно или повече престъпления.  Организацията е обединяването на две или повече лица за трайна и устойчива престъпна дейност.  За разлика от групата, организацията се отличава с по-висока степен на организираност и устойчивост.  Тя може да бъде по-многобройна и да има съответни структурни звена или поделения.  По признака трайност и устойчивост организацията и групата се отличават от обикновеното съучастие, възникнало инцидентно.

[64] С оглед собствена подбуда.

[65] По ТР №23.

[66] По ТР №23.