ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО – СПЕЦИАЛНА ЧАСТ

 

Продажба

 

           Продажба. Характеристика. Определение. Видове.

 

Под продажба можем да разбираме, в икономически план, всяко осребряване на даден актив. Казано иначе, ние си продаваме недвижимия имот, което значи, че получаваме пари, т.е обръщаме го в пари. Бихме могли да продаваме едно вземане и т.н.

Правилата за продажбата обаче, в Особената част на ЗЗД  (правилата относно договора за продажба) са насочени не към всяко осребряване на някакъв актив, а преди всичко към продажбата на вещни права върху вещи, т.е продажба на вещи – emptio venditio rei.

Легална дефиниция на договора за продажба се съдържа в чл. 183 ЗЗД: “С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.”

За да получим доктринерна дефиниция трябва да си спомним, че договора е съглашение между две или повече лица и като заместим “договор” със съглашение ще кажем, че договора за продажба е съглашение между две или повече лица, по силата на което продавача се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувача се задължава да му плати.

Договора за продажба може да се смята основен в облигационното право.   

Договорът е двустранен, защото създава задължения и за двете страни: задължение за купувача да плати цената и да получи вещта и задължение за продавача – да прехвърли правото и да предаде вещта.

Договорът е възмезден, защото страните си разменят равноценни (еквивалентни) в техните очи неща – продавача иска вместо своята вещ да получи нейната равностойност, а пък купувача иска да получи вещта и се задължава да плати нейната равностойност.

Договорът е консенсуален, което ще рече, че за сключването му е достатъчно постигането на простото съгласие, което пък от своя страна означава, че договора е и неформален. Както ще видим обаче, има случаи на продажба, които с оглед действителността на договора изискват някаква форма (така, че в някои случаи, заради предмета си, договора е формален). Следователно като казваме, че е консенсуален по-скоро ще разбираме, че той никога не е реален, т.е че за сключването му не е необходимо извършването на някакво материално действие, а си остава действителен при постигнатото съгласие, но това съгласие в някои случаи трябва да има определена форма.

Договорът за продажба е по принцип комутативен, което значи че са известни не само престациите на страните, но и поради известността на престациите на страните те могат предварително да направят оценка на интереса си от сключването на договора. Казано иначе, този техен интерес не зависи от някакво бъдещо и несигурно събитие, което би определило хазартен елемент в договора.

Има продажби обаче, които са по дефиниция алеаторни и такава е продажбата на наследство.

Възможно е също така, извън хипотезата на продажба на наследство, която е винаги алеаторна да уговорим алеаторна продажба и на вещи. Това е т.нар продажба на зелено, при която купуваме цялата реколта от една площ по обща цена. Например, ако купя картофите от вашата нива по цена един лев за килограм, макар вещта да е бъдеща, договора не е алеаторен, защото ако се родят 2 кг. картофи, аз ще дам 2 лв. и ще получа картофите по 1 лв. за килограм, а ако се родят 2 т. – аз ще дам повече пари, но ще получа и повече картофи.

Ако обаче, купя за 100 лв. цялата реколта от вашата картофена нива, то срещу тези 100 лв. аз ще получа толкова картофи, колкото са се родили. В това отношение ние спекулираме срещу плодородието и вие смятате, че сте сключил добра сделка, защото се съмнявате, че тази година ще бъде плодородна и понеже нивата ви ще роди например 5 кг, то 1кг ще ми излезе 20лв.

Аз обаче се надявам, че реколтата ще бъде добра и срещу тези 100 лв. ще получа 5 т. картофи, което ще бъде изключително добрата реколта на вашата нива.

Ето как неизвестността от това каква ще бъде реколтата, вкарана в договора, му придава алеаторния, хазартния елемент, при което едната страна може да спечели на гърба на другата или обратно.

Когато става въпрос за вещни права, договорът има вещно действие. Заедно с това, можем да кажем, че той е по принцип един транслативен договор, защото прехвърля правата, било върху вещта, било другите права, които са предмет на продажбата между продавача и купувача. От тази гледна точка той ще се окаже договор на разпореждане с права.

  Видове продажби. 1) Обикновена продажба – има се в предвид продажбата по ЗЗД, продажбата уредена в чл. 183 –200 ЗЗД.

2) Извън тази обикновена продажба, откакто имаме дуализъм в частното право, можем да говорим и за търговска (спекулативна) продажба. Тя е уредена в ТЗ. Търговска е продажбата, при която една вещ се продава, респ. купува с цел да бъде препродадена в първоначалния и или в обработения и вид или пък да бъде използвана в производството на купувача.

3) Според чл. 318 ал.2 ТЗ: “Не е търговска продажбата,която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е физическо лице”. Изведнъж се оказва, че има, освен обикновената и търговската продажба, и още един вид продажба, който бихме нарекли потребителска продажба, който изрично е обявен от ТЗ, че не представлява търговска продажба и към днешна дата неговата уредба е дадена в Закона за защита на потребителя и правилата за търговия (ЗЗППТ). По смисъла на този закон потребител е всяко лице, което ползва услуги за свои нужди или за нуждите на своите близки, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят (§ 1,т 1).

От този параграф, a contrario можем да се върнем към търговската продажба и да посочим разликата: значи търговска продажба ще е тази, при която вещите се ползват за производство, препродажба или за упражняване на професия или занаят. При потребителската продажба едната страна е потребител, а другата е търговец (какво е търговец се казва в т.2: ““Търговец“ е всяко лице, което продава или предлага за продажба стоки или предоставя услуги на потребител, както и производител или вносител, който продава или предлага за продажба стоки директно на потребител”)

И се оказва, при това положение, че от тези три продажби, които имат съответен режим, макар и непълен, съотношението би било следното: ЗЗД урежда продажбата въобще; ТЗ урежда търговската продажба, която обаче не е продажба на потребител, а е продажба между търговци; ЗЗППТ пък урежда потребителската продажба, по която едната страна е търговец, а другата е потребител.

И сега изведнъж се питаме какво точно ще урежда ЗЗД ?

Излиза, че това, което е конкретното приложно поле на сегашните правила на ЗЗД е този продажба, при която нито една от страните не е търговец. Оказва се значи, че когато аз си купя компютър, с който да работя в офиса си не съм потребител, защото го използвам за бизнес и продажбата не е потребителска, а търговска. Когато си купя, обаче компютър за вкъщи – тогава, може би съм потребител, защото синът ми не развива бизнес и продажбата ще бъде потребителска. Така погледнато ще се окаже, че общия режим на ЗЗД се прилага към продажбите между физически лица, по които нито една то страните не е търговец, т.е аз си продавам старите вещи на някой съсед или нещо подобно.

Разбира се, това на пръв поглед снижава твърде много авторитета на ЗЗД – струва ни се, че всъщност той така дава регламентация на онова явление “стари неща купувам”. Но това ще се окаже не съвсем така, защото макар да имаме множество други закони, които във вътрешното право уреждат различни видове продажби, то ще се окаже също така, че тези закони представляват едно допълнение към регламентацията на ЗЗД, дори всъщност и ТЗ ни дава особеностите на търговската продажба и препраща към ЗЗД. Така, че това, което учим в ЗЗД е основата на продажбата, а ТЗ, ЗЗППТ и т.н нюансират различни положения във връзка с внесения от качествата на страните и целта на продажбата нюанс.

От гледна точка на потребителската продажба, можем да говорим също така за обикновена и разни други видове продажби (особени продажби). Например, продажбата извън търговски обект по чл. 67 ЗЗППТ; договорите, сключвани от разстояние по чл. 69 ЗЗППТ; т.нар принудителна продажба по чл. 70 ЗЗППТ. Тези хипотези имат един особен режим за защита на купувача, а именно, че той може да се откаже от договора при някакви облекчени условия.

С оглед предмета на договора, бихме могли да говорим за продажба на движими вещи и продажба на недвижими имоти. Самите правила на ЗЗД (особени правила за някои видове продажби), също така могат да се разглеждат като отделни видове продажби – продажба на изплащане, продажба със запазване на собствеността, продажба по мостра и т.н.

Можем също така да говорим за международна продажба (или за продажба с международен елемент).

Основните критерии, които до сега използвахме даваха да се разбере, че всички тези продажби се различават по различния правен режим или казано иначе по различното право, което ще прилагаме за тях – в единия случай ще прилагаме преди всичко ТЗ, а субсидиарно ЗЗД; в другия случай няма да прилагаме ТЗ, а особените правила на ЗЗППТ и субсидиарно ЗЗД и т.н.

Можем да говорим значи, за външнотърговска продажба, която ще бъде търговската продажба между търговци от различни страни. Тази външнотърговска продажба на стоки има международна регламентация във Виенската конвенция за договорите относно международната продажба на стоки, която е ратифицирана в България и е в сила за страната. Тя създава, така да се каже, преките норми, които се прилагат за международните договори за продажба. Правилата на тази конвенция се прилагат, ако страните изрично не са ги отклонили и ако поне една от тях има седалище в държава, която е страна по Конвенцията или пък когато правото на една от страните отпраща към правото на държава, която е страна по Конвенцията. Значи Виенската конвенция може да бъде отклонена с изрично съглашение на страните, които имат седалището си в различни страни, при положение, че тя е иначе обективно приложима, защото поне една от тях има седалището си в държава, която е страна по Конвенцията, но самата тя е неприложима в потребителските продажби. За това казваме, че тя е външнотърговска продажба. и даже можем да говорим за външнотърговска продажба по Виенската конвенция, а бихме могли да говорим и за външнотърговска продажба съгласно други правила.

Освен тази външнотърговска продажба, можем да говорим и за нетърговска продажба с международен елемент и приложимо към нея ще се окаже или избраното от страните право или обективно приложимото, съгласно превръзката на някое от МЧП-тата на страните.

Също така, като особени видове продажби можем да споменем договорите за продажба, които се сключват като административни договори. Това ще се окажат приватизационните продажби, независимо от способа или от това какво продаваме – акции, обособена част или нещо друго, както и доставките (продажбите) по Закона за обществените поръчки.

Защо ще бъдат особени?

Защото макар да си остават продажби, сключването им е обусловено от спазването на една усложнена административна процедура, чиято цел е да се прецени действително ли трябва да се приватизира нещо и по какъв начин, респ. действително ли получателя на публичната поръчка (този който иска да получи стоките или услугите) има нужда от такова нещо и как да се определи купувача по приватизационната сделка, респ. доставчика на стоката или услугата при обществените поръчки. Казано иначе, да се ограничат възможностите на администрацията да продава както си иска и да купува от когото си иска и на каквато цена иска.

 

           

 

               Страни по договора за продажба. Предмет и форма.

 

Страните по договора за продажба са продавач и купувач. По принцип, продавач може да бъде всеки. И макар да има лица, които не са били продавачи, едва ли би се намерило такова, което да не е било купувач. Все пак, трябва да отчитаме и особените правила за разпореждане с права на непълнолетни (чл.73 СК), както и да си дадем сметка, че продажбата е разпоредително действие и в случаите, в които то се извършва от представител и също така, когато става въпрос за продажба от търговец, търговско дружество, има различни правила.

Не е нужно продавача да е собственик на вещта, която продава, както не е и необходимо купувача да има нужда от вещта, която купува.

Централната част на въпроса за страните по договора за продажба е свързан с ограниченията или по-скоро със забраните за покупки. Някога имаше доста ограничения за продажбите, особено на недвижими имоти по ЗСГ, който вече го няма.

Има обаче, и в действащото право редица забрани за определени лица да бъдат купувачи в определени случаи. Най-известните от тях са дадени в чл.185 ЗЗД, частично повторени в чл. 379 ГПК. Според чл.185 ЗЗД: ” Не могат да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено лице:

а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества – относно същите тия имущества, както и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават, и

б) (изм. – ДВ, бр. 104 от 1996 г.) съдиите, прокурорите, съдебните изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите – относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е съсобственик на спорното право”. Това са абсолютни забрани. Идеята е че този, който управлява едно имущество или който е адвокат по делото или пък който е съдия по това дело – всички тези забрани имат едно положение, с оглед на което се смята за не до там морално да им се разреши да участват в продажбата като купувачи на тези права, защото сме изправени пред потенциален конфликт на интереси – че те ще предпочетат себе си пред интереса, който било на публично основание, било на основание договора за адвокатска помощ, са задължени да осъществяват.

Според първия текст, последната хипотеза е: “… и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават”. Обикновено се смята, че тук влизат и магазинерите и се казва, че ако сами купят това, което са оставени да продават, то ще имаме непозволено договаряне сам със себе си и т.н. Според Кожухаров, тази идея не бива да се фетишизира до такава крайност. Тук все пак се говори за имотите, от което малко или много се подразбира да става въпрос за недвижимите имоти, а дори и да не се подразбира това,(според мен) това ограничение няма как да се отнесе към магазинера, който продава например швепс. Продавайки швепсове като ожаднее значи той не може да си отвори един швепс и да остави 20ст. в касата, ами трябва да си зареже магазина и да отиде в съседната швепсаджийница и оттам да си купи. Следователно не е разумно да смятаме, че туй ограничение се отнася за продавачите, които продават нещо по утвърдени цени и т.н.

Към тия забрани трябва да прибавим и забраните по ал.1 чл.379 ГПК, която забранява на длъжника по публичната продан да участва в проданта и да купи имота, спрямо който е насочено изпълнението. И това също е така, защото той, ако има пари, по-добре е да си плати дълговете, за които го преследват, отколкото да му изнесат имота на публична продан, пък той да го купи. Това, обаче се отнася за длъжника, но не се отнася за тези публични продани, които са последица от една делба – там съделителите спокойно могат да участват.

Някога имаше редица монополни дейности – външна търговия, търговия на едро и т.н. Болшинството от тези монополи отпаднаха с новата Конституция или малко след това. Така, че забраните свързани с тях, в днешно време не съществуват. Въведени са обаче, други ограничения (напр. по Закона за чуждестранните инвестиции има ограничения за придобиване на правото на собственост върху земя на чуждестранни лица по чл.24).

Също така, можем да смятаме, че по някои продажби се допускат лицензирани продавачи. Днешната ни действителност роди доста лицензии и общо взето за всяко нещо човек трябва да е лицензиран.

Предмет и форма. Предмет на продажбата са разни неща. Както вече беше казано, в икономически план продажбата е осребряване на някакъв актив, а от гледна точка на правната уредба се продават права. Тия права са обикновено вещни права, но заедно с това могат да се продават и права, които не са вещни (напр. вземанията, или пък права на участие и т.н).

Следователно предмет на продажбата са вещи или по-скоро правата върху вещи. Могат да се продават всички вещни права. В крайна сметка можем да говорим и за продажба на правото на ползване, когато учредяваме право на ползване по отношение на някое лице. Ние можем да го отчуждим възмездно и това ще бъде продажба на правото на ползване, при все, че правото на ползване е непрехвърлимо вещно право. То е непрехвърлимо от приобретателя като право на ползване, а този, който с конститутивна сукцесия го учредява на основание собственото си право на собственост, той спокойно може да го продаде.

Продават се както права върху движими вещи, така и права върху недвижими имоти.

Нека кажем обаче, какво е вещ – това е някакъв обособен предмет от природата или човешката дейност и т.н, което има качеството телесност. Обособеността на вещта е не толкова физически и не толкова материална, колкото правна. Има неща, които не са обособени физически, а от гледна точка на правото са обособени и обратното – по някога се случва, че има неща, които са обособени физически и все пак да не ни се виждат като вещ. Оттук е и големия проблем за това кои вещи са движими и кои са недвижими. Недвижимите имоти, схванати като парцелите от земята, физически не са обособени – не е нужно да имате ограда за да имате отделна вещ. Но пък още по-реално това се вижда при застроения парцел – къщичката е част от парцела, част от недвижимия имот. Съществува обаче, правен способ ние да разглеждаме къщата като отделна вещ от земята, защото принципа на интегритета на земята със всичко върху нея търпи изключение в правото на суперфиция, което позволява един да е собственик на къщата, а друг да е собственик на терена.

Същото нещо можем да кажем и за отделните части на сградата в режим на етажна собственост, защото единия апартамент е на един собственик, другия апартамент е на друг и т.н. И се оказва, че част от сградата е отделен недвижим имот, отделна вещ от гледна точка на правото, защото може да има отделен собственик.

Когато обаче, започнем да се питаме каква вещ е бравата, която според проф.Таджер става недвижима вещ, когато е монтирана във вратата, защото според чл.110 ЗС: “Недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката”, а бравата е прикрепена трайно към тарабата на вратата, тарабата на вратата е прикрепена трайно към касата, касата – към стената, стената – към сградата. Следователно бравата е недвижим имот.

Правилния извод, обаче е обратния: бравата не е вещ. Бравата не е така обособена, че да можем да я разглеждаме от правна гледна точка като вещ, защото е немислимо един да е собственик на къщата, а друг да е собственик на бравата. Значи бравата, докато е във вратата не е вещ въобще, а е част от недвижимия имот, част от съставната вещ – сграда. И тогава, ако се запитаме какво е имал предвид закона като е казал: “и всичко трайно закрепено към сградата”, ще се окаже, че е имал предвид онези части от сградата, които могат да бъдат предмет на отделно вещно право на собственост, т.е могат да бъдат собственост на различни лица. Вън от тези неща, прикрепените към сградата неща не са отделни вещи, както тухлите не са отделни вещи докато са в стената.

Следователно вещ е това нещо, върху което можете да имате отделно право на собственост – апартамент например, но не боята, с която е боядисана стената. Не можем да стигнем до извода, че един е собственика на колата, а друг е собственик на боята, с която е боядисана колата и по същия начин не можем да разглеждаме като отделна вещ вратата, бравата и т.н.

Предмет на договора за продажба могат да бъдат както индивидуално, така и родово определени вещи, така и бъдещи вещи, вещи които днес ги няма, но утре могат да се появят, така в крайна сметка и чужди вещи.

Не могат да бъдат обаче, предмет на продажба вещите, които са извън гражданския оборот – например имотите – публична държавна собственост, както и такива неща, които не се смятат по закон за възможни за продаване (напр. реална част от парцел).

Форма. Договора за продажба е неформален и консенсуален или по-скоро консенсуален, което значи неформален (има обаче някакви специални изисквания в редица случаи, както вече бе посочено). Някои правни системи, в т.ч. и българската, предвиждат за някои продажби, във връзка с особеностите на предмета на продажбата, форма за действителност на договора. Ако говорим за формата за доказване, там ще трябва да съобразим общото ограничение за свидетелските показания, съгласно чл.133 ГПК, което всъщност е правилото, че всички сделки над определена стойност трябва да имат форма за доказване. Но с оглед действителността си, принципа е: неформалност на сделките, в т.ч. и на договора за продажба, освен в случаите, в които заради предмета на договора закона не изисква някаква особена форма. Такива изисквания се предявяват за редица неща.

На второ място, за недвижимите имоти, които както е известно се прехвърлят въобще (не само при продажбата, но и на каквото и да е основание), съгласно чл.18 ЗЗД, с нотариален акт. Трябва обаче, да съобразяваме тук и чл.18 ЗС, който казва, че когато прехвърлителя е държавата или общината, е достатъчен писмения договор.

Корабите също се продават с изискване за форма – нотариална заверка на подписа, съгласно чл.46 КТМ.

Автомобилите, след регистрирането им, също се продават с писмена форма или с нотариална заверка на подписа.

Дяловете в дружества с ограничена отговорност, също се продават в такава форма.

Дял от предприятие, съгласно чл. 15 също се продава в писмена форма – нотариална заверка на подписа (оказва се,че не само вещи, но и някакви правни съвкупности могат да бъдат предмет на договора за продажба и обикновено правната съвкупност се обособява тъкмо с цел да може да бъде като съвкупност продадена. В модерното право такава съвкупност е предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, която съвкупност може да бъде продадена).

Продажбата на наследство също изисква нотариална заверка на подписа.

Ако тръгнем към договорите за продажба на ценни книжа, ще се окаже, че там за прехвърлянето е необходимо нещо особено (джиро, предаването на вещта или пък правенето на съответни искания към централния депозитар на безналичните ценни книжа), а не толкова самия договор за продажба.

Ако резюмираме:има редица хипотези, в които договора за продажба има изискване за форма и ако това изискване не е спазено, съгласно чл.26 ал.2 договора е нищожен.

 

Задължения на продавача. Особености на задължението да                                                                                         се прехвърли правото на собственост

 

 

Продавача, съгласно регламентацията на ЗЗД, има две основни задължения: 1) да прехвърли (да достави) правата на купувача – разбираме правата върху нещото, което той продава, вещните права върху вещта, която житейски казваме, че се продава (житейски, защото закона е твърде коректен и ясен: “С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати”); 2) и второто основно задължение на продавача е да предаде вещта на купувача, да я транслира, да достави фактическата власт върху вещта.

В някои хипотези, с оглед изпълнението на тези задължения, могат да съществуват и други (например, да пази вещта и да се грижи за нея до предаването; да осигури превоз, да натовари вещта и т.н, ако тя трябва да бъде дистанционно доставена; да се снабди с правата върху вещта, ако тя не е била негова собственост към момента на сключване на договора).

Задължение на продавача да достави правото, да прехвърли собствеността или другото вещно право. Това е вариант на известното задължение за dare (да се прехвърли правото на собственост или друго вещно право). Както е известно, у нас транслативните договори (тези, които прехвърлят права) имат, съгласно чл.24, облигаторно-вещно действие. Това ще рече, че прехвърлянето на вещни права става по силата на облигационния договор, без да е необходим отделен вещен акт в изпълнение на задължението за прехвърляне на правото, акт чрез който се изпълнява това задължение, както е било в римското право, както е и днес в редица европейски правни системи, където за прехвърлянето на собствеността върху движима вещ е необходимо вещта да бъде предадена и туй не е необходимо само когато тази вещ вече се намира у приобретателя на друго основание, а прехвърлянето на недвижим имот става чрез изповядане, което се вписва (следователно отново акт, различен от договора за продажба, от договора, по който поемаме задължението да прехвърлим собствеността).

За пръв път легално (в Континентална Европа) вещното действие на транслативния договор е уредено във ФГК. С това е узаконена една многогодишна традиция, която обаче не е била така всеобхватна, както се е изразил кодекса. В много случаи, когато при продажбата на една движима вещ, тя не се предава веднага и остава у продавача, страните са се съгласявали, че тя все едно да е предадена е че остава у продавача на друго основание, че продавача престава да бъде владелец на вещта, а се превръща в държател. Тази фигура е известна като посесорна конституция, при която досегашния владелец престава да бъде владелец, предавайки владението и превръщайки се в държател. Тази традиция дори е довела до подразумяване на подобно съглашение за предаване на владението, ако вещта не се предава в момента на продажбата и.

ФГК, стъпвайки на тази традиция е структурирал това правило и оттам облитаторно-вещното действие е преминало във всички страни, които следват неговата традиция.

Стария ЗЗД, възприемайки облигаторно-вещното действие на договора, в чл.30 се изказва по следния начин: “Договорите, които имат за предмет прехвърлянето на собствеността или друго някое право, собствеността или правото се прехвърлят чрез законно изказаното съгласие и вещта остава на риска на приобретателя, макар нейното предаване да не е още станало”.

В това отношение днешния ЗЗД, в чл.24, който е наследник на всички тези неща, може да се каже, че е достигнал до сияйни изводи в изказа, доколкото, особено сравнен с източниците му, той звучи значително по-ясно: “При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта”.

Разсъждавайки върху текста на чл.24 ЗЗД, в никакъв случай не бива да стигаме до погрешния извод, че в правните системи, които не признават вещното действие на облигационния транслативен договор, договорите за продажба са реални. Напротив, и в Римското право, което е типичния пример за другото, договорът за продажба е консенсуален. За възникване на задълженията е достатъчно постигането на съгласие. Така, че облигационното действие на договора се поражда със сключването му. За това той, както в България, така и в Германия не е реален, а е консенсуален. Извършването на този отделен вещен акт, който прехвърля собствеността на основание на договора, но все пак абстрактен, е изпълнение на договора за продажба, а не нещо свързано с неговото сключване. Така, че и там договора за продажба е консенсуален, а не бива да се подлъгваме, че у нас да кажем, че когато договора за продажба няма изначално вещно действие е реален. Например, продажбата на родово определени вещи, защото в повечето случаи прехвърлянето на собствеността ставало с предаването.

Необходимо е също да подчертаем, че вещното действие на договора, на съгласието е по принцип в някаква степен ограничено между страните. Договорите, съгласно чл.21, имат действие между страните. Или по-точно, че по отношение на трети добросъвестни лица (а добросъвестността общо взето се предполага) прехвърлянето е непротивопоставимо. При движимите вещи това следва от правилото на чл.78 ЗС – докато продавача не е традирал вещта, не я е предал на купувача, макар купувача да е станал собственик по силата на чл.24, продавача може спокойно да я продаде втори път и ако я традира на втория купувач, първия ще пие една студена вода. Вярно е че продавача може да се окаже в тези случаи, че е отговорен наказателно за обсебване, защото се е разпоредил с чужда вещ, която му е оставена да я пази, но от гледна точка на действието на договора се оказва, че прехвърлянето е непротивопоставимо на третите лица.

При недвижимите имоти, нотариалния акт прехвърля собствеността между страните, а по отношение на третите лица ще има значение вписването. Казано иначе, като четем чл.113 ЗС: “Актовете по предходния член до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот”. Този текст, може би, от пръв поглед не става кой знае колко ясен, но при анализирането му разбираме следното нещо: ако сме продали днес един недвижим имот, но не го впишем, а утре продадем същия недвижим имот на трето лице и го впишем, вторият нотариален акт, второто придобиване ще бъде противотоставимо на всички, вкл. и на предшестващия собственик, който макар и да е придобил собствеността на основание чл.24, неговия титул не е вписан. Казано иначе, имаме абсолютно аналогичната хипотеза на придобиване (последователно отчуждаване на една движима вещ като я традираме по отношение на втория купувач).

От тези няколко примера виждаме, че разликата между системите, които познават вещното действие на облигаторния договор (нашата) и системите, които смятат, че продажбата има само облигационно действие, а вещното действие настъпва от някакъв друг акт, както е било в Римското право, както е сега в немското, не е чак толкова голяма; че тия системи не са чак толкова архаични, както на пръв поглед ни се струва и обратното – че не бива да надценяваме облигаторно-вещното действие на договорите по нашето право, както и да подценяваме легитимиращото действие на фактическата власт върху вещта при движимите вещи и вписванията, което легитимиращо действие създава действие, създава една публична легитимация на правата. Казано иначе, вещното действие не винаги е абсолютно, напротив – то по правило е ограничено между страните, а спрямо трети лица легитимацията за придобитите права се получава чрез вписването за недвижимите имоти или чрез предаването на вещта – до извършването на тия действия, просто можем да кажем, че нещата са ограничени между страните, съгласно чл.21 и че разликата между двете системи е по-скоро теоретична.

Освен това, за много движими вещи също владението не представлява достатъчна легитимация на собствеността. Например собствеността върху автомобил се установява чрез вписването в талона, а оттам воденето му регистъра на КАТ. На практика, когато вие продавате стария си автомобил, се легитимирате с талона и може да сте загубили фактурата, която имате от “Мототехника” отпреди 35 г. Договора с нотариална заверка на подписа, който се изисква за продажба на автомобил би следвало да има облигаторно-вещно действие, съгласно чл.24, но е възможна и следната хипотеза: продавам си колата с писмен договор с нотариална заверка на подписа днес, обаче нито давам самата кола, нито документите. При това положение аз вече не  съм собственик на колата от гледна точка на облигаторно-вещното действие, но ако я продам отново и дам документите на втория за регистриране в КАТ, вероятно тази втора продажба ще има едно засилено действие и първия купувач ще пие една студена вода (вероятно, защото регистрацията на КАТ все още няма туй ясно правно значение).

Ако резюмираме: нашето право признава облигаторно-вещното действие на договора, други права не го признават, а изискват отделен акт за изпълнение на задължението за прехвърлянето на собствеността, отделен акт, с който се прехвърля собствеността. Но двете системи, ако се замислим, практически стигат до сходни резултати, защото и при нас без предаване на вещта и без вписване, в много случаи легитимацията е така ограничена, че вещното действие е всъщност между страните, каквото е действието на всеки един договор по принцип.

Изпълнение на задължението за прехвърляне на правото. Както вече посочихме, чл.24 узаконява облигаторно-вещното действие на транслативните договори, в т.ч и на договора за продажба. Вещното действие на договора е обусловено от наличието на две предпоставки:       1) Вещта да е определена – съгласно чл.24 ал.1: “При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта”. Има се предвид индивидуалноопределена вещ, определена в договора, в съгласието на страните по начин, че да не съществува друга вещ, която да може да бъде объркана с продаваната, която да отговаря по белези на продаваната (когато сме говорили за видове престации, там би следвало да сме посочили каква е разликата между индивидуалноопределените вещи и родовоопределените вещи и това е въпроса за изброяване, въпроса за определяне на белезите и когато липсва белега, който придава уникалност на вещта, например тебешира, който е в моята ръка, понеже той е единствен и е индивидуално определена вещ, вещта не е определена, а е родовоопределена – например един тебешир от тези, които са в кутията. Или пък да не съществува друго такова количество вещи, които да отговарят на определянето по договора – например тези два тебешира, които са в ръката ми, те са два, те са индивидуално определени, защото аз в ръката си имам само два тебешира.

Не са определени следователно по смисъла на чл.24 родовите вещи. Също така алтернативните вещи при алтернативните престации (при факултативните престации такава неопределеност нямаше – там се дължи основната престация и заради възможността задължението да бъде валидно погасено чрез представяне на допълнителната престация не е необходимо да имаме неопределеност на престацията. Казано иначе, ако основната престация е индивидуално определена вещ, вещния ефект ще настъпи, макар и да може да отпадне с обратна сила, въпреки факултативната възможност да се престира допълнителната престация. Разбира се, ако основната престация е родово определена, тогава се връщаме в първата точка).

2) Втората предпоставка на вещното действие на облигационните договори по чл.24 е нещо, което не е посочено изрично в чл.24, но тази предпоставка произтича от общото принципно правило в областта на правоприемството – никой не може да прехвърля повече права, отколкото той сам има. Вещното действие ще настъпи по силата на чл.24 само, ако се продава една определена вещ и тази вещ е собственост на продавача. Ако продавача не е собственик на вещта, купувача също така няма да стане собственик въз основа на договора или казано иначе няма да имаме вещно действие на договора по чл.24, защото никой не може да прехвърли повече права другиму, отколкото сам той притежава. От това, че продажбата няма вещно действие (не прехвърля правото поради това, че туй право го няма у праводателя, у продавача), не следва че тя няма облигационно действие, че е нищожна. Напротив, тя си е напълно действителен договор и създава облигационно отношение, създава задължение за доставяне на собствеността. То и за това чл.183 не казва, че с договора за продажба едната страна прехвърля или продава, а че се задължава да прехвърли на купувача собствеността върху една вещ или друго някое право. Така, че задължението, което възниква от договора за продажба отразява нейното облигационно действие и това, че правото не е прехвърлено по силата на чл.24, защото не се намира у продавача (защото правоприемството изисква то да се намира у прехвърлителя) не значи, че продажбата е нищожна.

Тезата, че продажбата на чужда вещ е нищожна е последица от едно недоразумение, съществувало в стария ЗЗД като последица от едно недоразумение на съставителите на ФГК. Съставителите на ФГК, разсъждавайки върху въпросите за продажбата на чужда вещ са направили следната, противна на замисленото грешка: те са се облегнали на “обикновения” си пътеводител Потие, който разсъждавайки върху продажбата на чужда вещ казва, че тя не е нищожна, защото между другото, самата продажба не прехвърля собствеността, а собствеността се прехвърля при предаването не вещта, защото по времето на Потие (преди ФГК), макар да е била вече утвърдена традицията на посесорната конституция, сам по себе си договора за продажба не прехвърля собствеността (вещта трябва да бъде предадена), а това че ние фингираме, че тя все едно е предадена, когато се ръководим от посесорната конституция, е друго нещо. Съставителите на ФГК, лъжом са си казали следното нещо: след като великия Потие е казал, че продажбата на чужда вещ не е нищожна, защото продажбата и без това не прехвърля собствеността, сега когато ние пипнахме нещата и казахме, че собствеността се прехвърля въз основа на постигнатото съгласие, на самия договор, значи нещата трябва да бъдат обърнати – Потие казва, че продажбата на чужда вещ не е нищожна, но понеже ние сменихме предпоставката, ще трябва да кажем, че продажбата на чужда вещ е нищожна. Тази мисъл, от легално уредена във ФГК, е дошла и в стария ЗЗД. Много отдавна се е разбрало, че всъщност продажбата не е нищожна, ами могат да се развият тези неща, които сега са известни като последици от отговорност за евикция. Нещо повече, самия факт,че продавача отговаря за евикция, дава да се разбере, че продажбата не е нищожна, заради туй,че той не е бил собственик на вещта. При все това и днес се намират хипотези, при които някои автори, в т.ч. и Кожухаров, изглежда да са склонни да се подхлъзнат по тази стара и за кратко време съществуваща теза.

Продажбата е действителна и може да доведе до прехвърляне на собственост, при това не толкова заради чл.78 ЗС, който би бил неприложим, ако приемем, че продажбата на чужда вещ е нищожна, защото той предполага на правно основание, годно да го направи собственик (ако е негодно основанието – на друго основание значи няма да може да се скрие владелеца и като добросъвестен владелец в чл.78), но и защото това задължение да се достави собствеността би могло да бъде изпълнено като продавача си набави собствеността. И тогава въз основа на тежащото върху него задължение за dare ще се прехвърли собствеността.

Какво значи продавача да не е собственик на продаваната вещ?

Възможни са две хипотези: 1) Възможно е някой друг да е собственик на вещта, което ще рече да се продава чужда вещ; 2) Възможно е вещта да не съществува. Като си дадем сметка обаче, че продажбата на вещ, която някога е съществувала, а към момента на продажбата не съществува според чл.184 ал.1: “Ако при сключването на договора вещта е била погинала, договорът е нищожен” – нищожност като невъзможен предмет (чл.26 ал2), ще разберем, че в тази хипотеза (продавачът да не е собственик на вещта, защото вещта не съществува) се има предвид бъдеща, евентуална вещ, а не вещ, която е погинала –  например реколтата, непроизведеното съоражение, вкл. и непостроения недвижим имот (заради нотариалната форма на прехвърляне на недвижимите имоти, непостроения имот не може бъде продаден преди да е построен, защото нотариуса проверява дали прехвърлителя е  собственик и поради тази причина пред нотариуса няма как да сключим сделка, с която прехвърляме права, които не са ваши или поне нотариуса може да установи тази липса на легитимация).

Изпълнението на задължението за dare, когато договора няма вещно действие, поради отсъствие на тия предпоставки, предполага отстраняването им и достигане до формулата на чл.24.

Когато вещта е неопределена, с концентрацията ще отпадне пречката за действието на чл.24 и собствеността ще бъде прехвърлена. Собствено, на този въпрос е посветена ал.2 на чл.24. Но тази ал.2, всъщност дава да се разбере как се преодолява и кога се смята преодоляна неопределеността към момента на сключване на договора, която е пречка за вещното действие на договора по ал.1.

При алтернативните вещи това ще означава да се упражни избора, съгласно чл.130-132. Концентрацията става по съгласие на страните или чрез предаване. По съгласие на страните може да означава две неща: 1) както те са се уговорили в договора да бъде добавен липсващия белег, който концентрира задължението върху една определена вещ;2) както допълнително са се съгласили да се отделят вещите.

Концентрацията по съгласие на страните трябва да отговаря на едно много важно условие – да бъде ясна и необратима, защото тя прехвърля правото, а оттам и риска и нещата доста биха се объркали, ако имаме концентрация, която позволява да не сме сигурни върху коя точно вещ сме концентрирали нещата. Изискванията за такава концентрация са изпълнени в следните типични случаи: когато страните заедно отделят физически вещите; когато само едната страна отдели вещите по такъв начин, че те вече ясно да са отделени и това да е станало необратимо; възможно е и т.нар мислено отделяне, което се състои в концентриране на задължението върху дадена вещ или вещи, без да се извършват материални действия – това означава просто да добавим липсващия белег.

Когато няма съгласие на страните как да се извърши концентрацията или пък когато постигнатото съгласие не се изпълни, концентрацията става чрез предаване на вещта, а предаването, както казва чл.186 б.а може да бъде и не само на длъжника, но и на друго лице.

Когато вещното действие не настъпва поради това, че продавача не е собственик на продадената вещ, изпълнението на задължението за dare (за доставяне на собствеността) предполага продавача да се снабди със собствеността. Това може да стане по различни начини в зависимост от хипотезата защо продавача не е собственик. При бъдеща вещ, с възникване на собствеността ще възникнат и правата на купувача върху нея, понеже договорът е вече сключен и той там е станал собственик на вещта, макар и по-късно, нямаме пречката по чл.24. Казано иначе, правото ще транзитира през имуществото на продавача и ще премине у купувача, в момента, в който то възниква за продавача. За да стане това обаче, трябва възникването на вещта да е съпроводено с наличието на онези правни условия, които правят щото продавача да стане собственик на нововъзникващата вещ. Казано иначе, продавача на бъдещото теле трябва да е в такива отношения с кравата, че да може да придобие телето като неин продавач (да е собственик на кравата или поне да има плодоползване върху нея). Ако той е бил собственик на кравата, но в последствие я е продал, раждането на телето ще направи собственик на последното новия собственик на кравата и той няма да може да изпълни задължението си по договора, с който е обещал собствеността на телето.

2) Да купи вещите, които е продал – типичната хипотеза на продажба на вещи, които не са наши предполага ние да се снабдим със собствеността върху тях след сключване на договора за продажба.

3) Да наследи вещта. Дали пък договора за продажба на една вещ, която не е на продавача, но продавача може да я наследи няма да се окаже изначално нищожна като договор върху неоткрито наследство (чл.26 ал.1)? Може би, може да се мисли и така. Все пак обаче, трябва да си дадем сметка, че трябва да правим разлика между продажба на чужда вещ и договора върху неоткрито наследство. Чл. 26 ал.1 (in fine) би следвало да се разбира по-ограничено, в смисъла, че са забранени договорите относно наследството, а не относно някакви негови части. Договор върху неоткрито наследство би било например едно договорно завещание, каквото нашето право не познава и забранява, но други права (напр.БГБ) познават.

Има други случаи, когато продажбата няма вещно действие. Това са хипотезите, в които волята на страните е била такава, щото макар да са налице всички предпоставки на вещното действие по чл.24, то да е отложено или обусловено от нещо. Казано иначе, действието на договора по чл.24 да бъде обусловено от едно условие по чл.25. Така е например при продажбата със запазване на собствеността по чл.205 и 206, продажбата под уговорка за опитване по чл.206 и др.

С прехвърлянето на собствеността преминава и риска от случайното погиване на вещта, съгласно правилото, че вещта погива за нейния собственик. Така е у нас. Когато обаче, собствеността се прехвърля чрез традиция можем да разделяме прехвърлянето на собствеността от преминаването на риска, а и у нас даже има хипотези, при които риска е преминал, както е при продажбата на изплащане със запазване на собствеността (чл.205 in fine). Тези международни актове, които третират въпросите за прехвърляне на собствеността и на риска в международен аспект всъщност въобще не се занимават с въпроса за прехвърляне на собствеността (става въпрос за продажбата с международен елемент). Те се занимават единствено с проблемите за риска, защото целта е да не се влиза в противоречие на различните правни системи, които обуславят прехвърлянето на собствеността от различни фактори. Но по-важното е кога всъщност се прехвърля риска.

Второто основно задължение на продавача е да предаде вещта. Съгласно чл.187:”Продавачът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ. Вещта се предава в състояние, в което се е намирала по време на продажбата, заедно с плодовете от тогава”. Туй правило се отнася много повече за индивидуалноопределените вещи, защото те се предават в състоянието, в което са били към момента на сключване на договора, защото по отношение на тях правото е прехвърлено към момента на сключване на договора.

При родовите вещи трябва да се предадат вещи поне от средно качество (чл.64), а и риска от влошаването на качеството преминава върху купувача с концентрацията. Така, че там трудно можем да кажем, че вещта се предава в състоянието, в което тя е била към момента на продажбата. Във всички случаи, обаче вещта се предава заедно с принадлежностите и разните други аксесоари, освен ако не е уговорено друго.

Време на предаването. Както е уговорено. Ако не е уговорено можем да смятаме, че задължението става изискуемо веднага (съгласно туй, което си знаем от “време на изпълнението”), но продавача ще изпадне в забава след изтичането на срока, посочен в поканата на купувача.

Място на предаването. Индивидуално определените вещи, съгласно б. б се предават там, където вещта се е намирала по време на възникването на задължението (за предаване). Казано иначе, там където вещта се е намирала по време на сключването на договора за продажба.

Родово определените вещи, по общо правило се предават (чл.68 б. в ) в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.

Това са общите правила на закона. Възможно е обаче, страните да уговорят друго. Например вещта да се достави някъде другаде. Такава продажба, при която доставянето на вещта или мястото на предаването на вещта се различава от мястото, където е местоизпълнението на задължението, би могла да бъде наречена дистанционна продажба. За нея важат някак си, други правила и те ще дойдат от изричната уговорка на страните, а пък страните, за да могат да се оправят лесно, в международната практика са известни множество правила за договора за продажба, които представляват набор от примерни клаузи.

Кому да се предаде вещта?

От гледна точка на чл.75, е очевидно, че тя трябва да бъде предадена на кредитора, т.е. на купувача или на овластено от него или от съда лице. Всъщност, като съобразим и правилото на чл.73 за забавата на кредитора, ако купувача не дойде да си я вземе от където трябва или не я получи, където му я носите, ако така сте уговорили, ще видим, че предаването може да бъде извършено и чрез влагане на съхранение.

Възможно е обаче, страните да са уговорили дистанционната продажба – случая, в който местоизпълнението на задължението, освобождаването на продавача от задължението за предаване на вещта не съвпада с мястото, където ще я получи купувача. В такъв случай влиза в действие чл.186а: ”Рискът от случайното погиване или повреждане на родово определени стоки преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие между страните или му бъде предадена, а при доставка за купувачи в други населени места – от момента, в който тя бъде предадена на спедитор или на превозвач…”. Значи спедитора и превозвача, съгласно този текст, могат да се смятат овластени от закона лица, да получат стоката за сметка на купувача. Идеята е, че по този начин продавача рязко се лишава от възможността да въздейства повече на стоката (не може да я подмени и т.н.), което достатъчно явно отразява интереса от стабилност между двете страни.

Текста обаче, продължава: ”освен ако между страните е уговорено друго”. Това друго може да бъде всичко – може да бъде например уговорка, че продавача ще носи прасето на гръб до мястото на купувача и че предаването ще се осъществи там – от ръка на ръка.

Разноски. Съгласно чл.186 ал.1 и ал.2: “Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по равно.

Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането – за сметка на купувача”. При неизпълнение на това задължение (за предаването на вещта), купувача разполага с иск срещу продавача – иск за реално изпълнение на неговото задължение да предаде вещта. Този иск е договорен, не е ревандикационен и няма нужда да бъде ревандикациенен, защото ако собствеността не е прехвърлена, било защото вещта не е индивидуализирана, било защото продавача не е собственик, било защото сме в онези по-архаични системи, които не познават облигаторно-вещния ефект, ще излезе, че купувача няма никакво право да си търси вещта. Иска е договорен, също така, както е договорен и иска за връщане на наетата вещ след изтичане на наемния срок и от никъде не следва, че това е ревандикационен иск. Друг е въпроса, че в практиката повечето адвокати са склонни да предявяват във всички тези случаи вместо иск за реално изпълнение  на едно договорно задължение, ревандикационен иск.

При недвижимите имоти, съгласно чл.237 б. е от ГПК, самия нотариален акт е извънсъдебно изпълнително основание за задължението за предаване на владението на имота, на фактическата власт върху имота (както и за плащане на цената, поради което нямаме нужда да водим осъдителен процес срещу продавача).

С изменението на ГПК от 1997г, извънсъдебно изпълнително основание, съгласно новата б. ж, станаха и спогодбите и другите договори с нотариална заверка на подписа, относно съдържащите се в тях задължения за плащане на парични суми или други заместими вещи, задълженията за предаване на определени вещи.

Излиза,че ако договора за продажба е с нотариална заверка на подписа, съгласно това правило, въз основа на договора ще можете да си извадите изпълнителен лист за предаването на индивидуално определени вещи, които са предмет на този договор.

В останалите случаи, в които не можете извънсъдебно да си предявите претенцията за да получите изпълнителен лист, ще трябва да водите осъдителен процес.

Разбира се, разполагате и с други възможности – да развалите договора например. Какво ще предпочетете – зависи от вас.

 

Отговорност на продавача при евикция. Видове евикция.                               

                               Освобождаване от отговорност.

Литература: “Отговорност за евикция” доц. Русчев

 

Вещта, която е продадена може да се окаже обременена с права на трети лица или пък даже да не е собствена на продавача. В такъв случай казваме, че продавача не е изпълнил задължението си да предаде необезпокояваното владение, т.е продавача не е изпълнил задължението си за прехвърляне на собствеността, респ. на другото вещно право, което е предмет на продажбата или пък, че е прехвърлил право с дефекти (правни дефекти). Казано иначе, отговорността за евикция възниква, поради неизпълнението на първото задължение на продавача – да направи купувача собственик.

Хипотези (а от тук бихме могли да говорим и за видове евикция): 1) Вещта е изцяло на трето лице; 2) Третото лице е отчасти собственик на вещта, т.е. продавача е съсобственик, а е обещал да направи купувача единствен собственик на вещта – прехвърля не идеални части, а цялото право върху вещта; 3) Трето лице има вещни права върху вещта – напр. суперфиция, право на ползване и др.; 4) Трето лице има противопоставими на купувача облигационни права – противопоставим договор за наем на вещта (който е вписан и е за повече от една година); 5) Трето лице кредитор, който обявява сделката за непротивопоставима спрямо него по чл.135 – и в този случай купувача ще се окаже евинциран от вещта; 6) Или въобще всяко право, което може да се противопостави на купувача от трето лице и въз основа на това право купувача да бъде лишен от вещта.

От това обаче, не следва, че евикцията е налице само когато вещта е вече предадена на купувача и някой дойде че му я вземе с право – изгони го от имота или му вземе движимата вещ. Евинциран ще бъде всеки купувач, който не може да влезе във владение на вещта, поради правата на трети лица, включително и права, които произтичат, да кажем, от чл.78 ЗС или от поредността на вписванията по чл.113 ЗЗД и т.н. Казано иначе, първият купувач ще се окаже евинциран от втория, когато предпочитаме втория, поради тия изключения от правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото има.

Не може да се отрече, че отговорността за евикция има по-голямо значение в областта на недвижимите имоти, но от никъде не следва, че проблема е изключен при движимите вещи. Чл.78 би ни помогнал в редица случаи, но както видяхме, тъкмо заради чл. 78 първия купувач ще се окаже, че не може да получи вещта и е евинциран от следващия купувач, който е получил вещта и е станал собственик. На всичкото отгоре, не бива да забравяме, че чл.78 ЗС от известно време има едно ограничение – движими вещи, които са прехвърлени с нотариална заверка на подписа или с нотариален акт, за които чл.78 не важи. На всичкото отгоре, собственика на откраднатата или загубена вещ (ал.2 чл.78) може да си я търси в тригодишен срок. Така че отново може да се стигне до евикция на купувача на една движима вещ. Следователно проблема за евикцията не е ограничен до недвижимите имоти или в случая с движими вещи не е само тази рядка хипотеза, в която разсъждаваме: да де, ама едно право не може да се натрапи на купувача, купувача бил много морален, той можел да каже, че не иска да се скрие зад чл. 78 и затова ще търси последиците от една евикция. Вярно е, че и така може да се разсъждава, но самия чл. 78 си казва, че не е всеобхватна защита на купувача от несобственик и следователно проблема за евикцията е общ – както за недвижимите имоти, така и за движимите вещи, независимо от туй, че по-голямо е значението му при недвижимите имоти.

Правилата за отговорността на продавача за евикция са от чл. 188 до чл. 192 ЗЗД. Последиците от това, че продавача е продал вещта, върху която трети лица имат противопоставими на купувача права са различни в зависимост от няколко критерия:

• Дали купувача е добросъвестен или е недобросъвестен, т.е. дали при сключване на договора за продажба е знаел за правата на третите лица или обратно – не е знаел. В единия случай, той е недобросъвестен – купил е на риск, знаейки, че трети лица имат права, а в другия случай е добросъвестен. Има една тенденция добросъвестността да се предполага и това предположение ще трябва да го използваме и тук. Още повече, че недобросъвестността на купувача облекчава положението на продавача или казано иначе, намалява неговата отговорност и ако схващаме нещата така, че продавача може да прави възражения срещу иска на купувача за това, че той е знаел за правата на третите лица, той ще трябва да докаже това свое възражение. Така, че до предположението за добросъвестност може да се стигне и по този път – чрез възражението, което трябва да направи продавача. Значи, съгласно този критерий имаме евинциран добросъвестен купувач, респ. евинциран недобросъвестен купувач.
• Дали третите лица вече са евинцирали купувача, в който случай говорим за една настъпила, за една ефективна евикция или пък купувача само е разбрал, че третите лица имат някакви права и могат да го отстранят от вещта, когато говорим за една бъдеща или евентуална евикция.
• На края, в зависимост от това дали вещта принадлежи изцяло на трето лице или само отчасти (значи третото лице е съсобственик, какъвто е и продавача) или пък тя е обременена с противопоставими права на трето лице. Съгласно тоя критерий различаваме пълна евикция и частична евикция.

Ако се върнем към въпроса, така както е описан (“видове евикция”), значи имаме добросъвестен/недобросъвестен купувач, настояща/бъдеща евикция и пълна/частична евикция.

Ако се случи така, щото да са налице противопоставими права спрямо купувача, права на трето лице, продавача отговаря за евикция съгласно правилата и принципите, които ще бъдат разгледани по-долу. Всъщност, последиците от евикцията са различни в зависимост от тези три критерия, които посочихме по-горе.

Хипотезата на добросъвестен купувач. При евентуална пълна евикция, съгласно чл.189: ”Ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена (тя ще се окаже платена без основание) и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението”.

   При евентуална частична евикция, съгласно чл.190: “Ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това”.

Значи, в първия случай по правилата на чл.87, което значи по съдебен ред, ако вещта е недвижима, респ. по извънсъдебен ред, ако вещта е движима.

При частична евикция развалянето е винаги по съдебен ред и се дължи “обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това”. Значи ролята на съда в този случай за всички видове договори за продажба е да провери дали изпълнението на договора е така засегнато от правата на третите лица, които не са върху цялата вещ (значи не третото лице е собственик на вещта, а то има само противопоставими права), че купувача да не би сключил договора, ако знаеше това. В противен случай, ако не може да се установи това, че купувача не би сключил договора, ако знаеше за правата на трети лица, съгласно ал.2 на чл.190, купувача може да иска само намаляване на цената и обезщетение за вредите.

При развалянето на договора, било поради пълната евикция, било в хипотезата на чл. 190, наред с прекратяването на договорната връзка, купувача има още редица права:

1) Връщане на цялата платена цена, дори и вещта да е погинала (както казва чл. 189 ал.2: “Продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или повредена, но ако купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата, която продавачът му дължи” – напр. изяли сте половината от ябълката и не можете да искате да ви се възстанови цялата).

2) Заплатените разноски по договора, т.е. част от негативния интерес, вкл. и безполезно направените разноски, както и заплащането на необходимите разноски за запазване на вещта и подобренията.

Всички тези последици настъпват без вина на купувача. Те са нещо, свързано с еквивалентността на отношенията, една особена отговорност, за която вината не е необходима. До изпълнението на всички тези неща, купувача може да задържа вещта, упражнявайки възражение за неизпълнен договор.

Извън тези неща, купувача може да иска обезщетение за всички други вреди, съгласно общите правила. Тези общи правила ще бъдат правилата както за размера на вредите (претърпяната загуба, пропуснатата полза и т.н.), така и общото изискване за вината като предпоставка на отговорността за неизпълнение. Казано иначе, до обезщетение за други вреди, продавача ще отговаря тогава, когато правата на третите лица се дължат на неизвестно нему нему нещастно стечение на обстоятелствата – напр. той продал наследствения си имот след като го наследил, но се оказва, че той е обезнаследен, защото има завещание в полза на трето лице или пък нещо друго. За останалите вреди, той ще отговаря съгласно общите правила. Тия останали вреди биха били целия негативен интерес, защото чл.189 настоява за разноските по договора, но не и за обезщетение на другите вреди. Би могло да се мисли, че когато е невъзможна сделка за покритие, това обезщетение би обхванало и част от позитивния интерес на купувача.

До тук, отношенията се развиват единствено между купувача и продавача – те са значи, изцяло облигационни. Купувача обаче, може да не развали договора, като научи, че трето лице имало права, а би могъл да изчака третото лице да осъществи евикция (що се отнася до недобросъвестния купувач, то той и без това не може да прави нищо, освен да чака). С появата на действителния собственик, възникват още една група отношения – това ще бъдат изцяло вещни отношения, ако става въпрос за трето лице, което е собственик. Ако става въпрос за други противопоставими права, ще прилагаме правилата за другите противопоставими права (напр. чл.135).

Значи, третото лице ще изгони купувача с ревандикационен иск. Ако се питаме сега как се развиват отношенията – между купувача и продавача, те си остават облигационни, а между купувача и третото лице, те са вещни. По отношение на продавача, купувача си е купувач. По отношение на собственика, той ще се окаже владелец (добросъвестен или недобросъвестен, в зависимост от фактите и основанията между купувача и продавача).

След като се е появил вече действителния собственик (третото лице), за да защити ефективно правата си по отношение на продавача, купувача трябва да го привлече в процеса като помагач, съгласно чл.175 ГПК. Това ни казва чл. 191 ал.2: “Продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска”. Позицията на продавача, след привличането му, ще бъде помагач на ответника – ответника вика своя праводател да му помага. Целта е, веднъж между продавача и третото лице да има установено какво е положението, и втори път, обвързващата сила не мотивите между купувача и продавача. Ако купувача не привлече продавача, тогава остава следното съмнение: ами продавача може да е имал някакви средства да докаже несъстоятелността на претенцията на третото лице, защото продавача е бил собственик, когато е прехвърлил на купувача и е изпълнил задължението си да му достави обещаното с договора право. Купувачът, обаче не разполага с данни за тези защитни средства на продавача и ако продавача не бъде привлечен по иска, с който собственика реализира отговорността на купувача за евикция, продавача ще може да предяви тези свои възражения и да каже: “Ами не! Тоя някой е самозванец и това, че той те е осъдил, за мен не представлява сила на присъдено нещо, нито пък между нас, от силата на мотивите на решението е установено нещо в моя вреда!”. Така, че привличането на продавача от купувача в процеса ще мобилизира не само продавача да се бори и да защитава купувача, но ще обезпечи и възможността за реализирането на отговорността на продавача към купувача за осъществената евикция.

Ако третото лице спечели делото, купувача освен нещата, които до сега можеше да иска (отново сме в хипотезата на добросъвестен купувач), може да иска и разноските по делото, както и стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице. Това са плодовете по чл. 71 ЗС, които платеца – ответник по един ревандикационен иск е длъжен да даде на собственика-ищец по ревандикацията.

Според Кожухаров, с влизане в сила на съдебното решение, с което се уважава иска на ищеца (третото лице), договора между продавача и купувача се развалял по право. Това нещо приема и Божидар Василев. Законът обаче, не е казал подобно нещо и имаме известни основания да приемем, че Кожухаров малко го е попрекалил. Една от причините за тази нищожност може да се окаже онова недоразумение за недействителността на продажбата на чужда вещ, за което говорихме вече по-нагоре. Оттам се получава следното нещо: че тази продажба е по принцип недействителна, но тази недействителност не може да се ревукира от продавача и в крайна сметка, след като вече е евинциран купувача, тази недействителност някак си е очевидна. Понеже е очевидно, че става въпрос не за недействителност, а за възможност да се прекрати чрез разваляне неизпълнения договор за продажба – в тази хипотеза Кожухаров стига до извода, че съдебното решение между купувача и третото лице прекратява договора за продажба по право.

В по-ново време доц. Русчев приема, че разпадането на договора не настъпва по право, дори и след решението в полза на третото лице. Към изложените там аргументи, би могло да се добави и следното: че вещта може да бъде освободена от продавача от правата на третите лица. Законът разглежда една обратна хипотеза в ал. 3 на чл.191, когато купувача освобождава вещта от правата на третото лице. Но тази хипотеза би могла да се разглежда като едно изпълнение на задължението на продавача по чл.80 ал.1, когато кредитора (купувача) иска да бъде овластен да изпълни вместо продавача. Продавача, видяхме, че е длъжен от гледна точка на договора, който си е действителен, само няма вещно действие да достави вещното право и един от способите да направи това е да го придобие или пък да освободи вещта от правата, които са в полза на третото лице. Тези действия на продавача всъщност биха били реално изпълнение на договора за продажба, защото придобивайки вещта или освобождавайки я от правата на третите лица, ако договора за продажба не е прекратен, няма да имаме пречка за вещното действие и купувача ще придобие правата.

Обаче, ако мислим за връщането на цената, което е едно от правата на купувача при евикция, не може да отречем, че за да подлежи на връщане цената, договорът трябва да е прекратен, защото докато не е прекратен договора чрез разваляне, цената е платена в изпълнение на договора. Развалянето на договорите, особено за недвижими имоти, за които Кожухаров смята, че са единственото приложно поле отговорността за евикция, става по съдебен ред и това е някак си малко скъпо. В този смисъл тезата на Кожухаров има някаква практическа стойност да облекчи уреждането на отношенията между продавача и купувача при хипотеза на евикция, като казва: развалянето настъпва по право и следователно няма нужда да се харчат пари за съдебно разваляне и т.н.

Въпреки това, според мен, развалянето не бива да се мисли, че може да се натрапи на купувача, защото купувача може да има интерес от това да не разваля договора. Така ще бъде във всички случаи, в които има някаква надежда, въз основа на този договор да се сдобие със собствеността, т.е договора да бъде изпълнен.

Как ще бъде изпълнен договора?

Ами например, ако продавача е наследник на третото лице, след смъртта на третото лице, продавачът ще стане собственик и ако договорът е в сила, собственик ще стане купувача; ако напр. между продавача и третото лице има предварителен договор – в такъв случай купувачът би могъл по чл.134 да упражни правото на продавача по предварителния договор и да направи този договор окончателен, да направи продавача собственик и така и себе си собственик; продавачът би могъл да бъде наследник на частния праводател, на продавача на третото лице и тук тази продажба да има някакъв дефект – напр. малоумната ми баба продала на трето лице и ако умре достатъчно бързо, аз бих могъл да предявя иска по чл.32 като наследник на малоумната си баба и ако съда го уважи, ще се унищожи договора; би могло третото лице да е кредитор на продавача и да евинцира купувача на основание чл. 135 – в такъв случай, ако третото лице бъде дезинтересирано (бъде удовлетворено), ще падне относителната недействителност; продавача може да е продал, преди това, на трето лице, но тук да има някакъв дефект или прекратително условие или пък правата на третото лице върху вещта да са срочни  или под прекратително условие (например, право на ползване – третото лице е ползувател на вещта, предявява иска си, евинцира купувача, но е видно, че то още година – две най-много ще ползва вещта, защото правото на ползване трае в най-лошия случай до живот). Фактически, в тези случаи, както и в други подобни, купувача ще има интерес от запазване на договора за продажба и точно за този интерес не държи сметка тезата, че договора се прекратява по право.

Съгласно чл. 191 ал.3: “Когато купувачът е избягнал съдебното отстранение или е освободил вещта от правата, които трети лица са имали върху нея, чрез заплащане на парична сума, продавачът може да се освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума, лихвите върху нея от деня на плащането и разноските”. Има се в предвид следното нещо: купувачът се е спогодил с ищеца, платил му е нещо (напр. втори път платил цената на вещта), след което той се е отказал от иска си – въпроса вече е непререшаем между тях двамата или пък направо взел, че му продал още веднъж вещта. Правилото е замислено като ограничаване отговорността на продавача. Продавача може да се освободи от отговорност като плати това, което е платено от купувача на третото лице (напр.50), но ще направи това при положение, че цената е да кажем 75 и т.н. Продавача може да се освободи от отговорност, но не е длъжен да плати на купувача всичко, което той е платил на третото лице за да освободи вещта – неговата отговорност е в рамките на това, което разгледахме, защото купувачът може много да държи на тази вещ и да е готов да плати много голяма сума, а продавача не може да бъде поставен в положението да плаща това, което купувача плаща на третото лице. Може да се облекчи, ако пожелае да плати това, което е платено, като се предполага, че това, което е платено е по-малко.

Недобросъвестен купувач. Всички тези неща се  отнасяха до добросъвестния купувач. Когато купувачът е знаел за правата на третите лица, той е купил на риск и за това не може да разваля при евентуална евикция – не може да каже: “Аз научих, че ти не си собственик на тоя имот, а Пешо е собственик и сега искам да разваля договора и да ми платиш разноските по договора, да ми върнеш цената и т.н.”. Това, което може да иска недобросъвестния купувач е едва след като е бил евинциран, да му се върне платената цена. Това ни казва чл.192 ал.2: “Съглашението, с което продавачът се освобождава от отговорност няма действие, ако той е премълчал известни нему права на трети лица”. Това правило обаче, се отнася и за случаите, когато продавача изрично е уговорил, че няма да отговаря въобще. От него научаваме, че продавача не може да се освободи от задължението да върне цената на купената вещ. Но пък при недобросъвестния купувач, това е максимума.

   Клаузи за неотговорност или за ограничаване на отговорността. Невъзможно е да се уговори, че няма да се връща цената (чл.192 ал.2). Може обаче, страните да уговорят, че няма да се дължат другите последици на евикцията. Другите последици на евикцията, обаче и без това предполагат добросъвестност на купувача. Но съгласието, с което продавача се освобождава от отговорност няма действие, ако той е премълчал известни нему права на трети лица. В такъв случай ограничението на отговорността няма да важи и той си отговаря съгласно общите правила в хипотезата на добросъвестен купувач.

 

                   Отговорност на продавача за недостатъци

 

Интереса на купувача по договора за продажба е да придобие собствеността и да получи фактическата власт върху една вещ, която може да ползва – да я ползва сам като я употребява или да получи нейната цена като я продаде в същия, преработения и т.н вид. Оттук цената, която той плаща е еквивалентна с това положение, че вещта може да бъде ползвана адекватно.

Според чл. 193: “Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление”. Както е известно, от известно време има един закон (ЗЗППТ), който в допълнителните си разпоредби, т.9 казва какво е дефект. Според т.9 ЗЗППТ: “ „Дефект“ е недостатък, който не осигурява безопасността на стоката или годността и да служи за договореното или обикновеното и предназначение”. От гледна точка на това ще трябва да допълним идеята за недостатък, като добавим, че недостатък би било не само това, което намалява стойността или годността на вещта, но и това което прави вещта опасна за ползване.

Коя стока е опасна ни казва т.8 ЗЗППТ : “ „Опасна стока“ е всяка стока, която не е безопасна по смисъла на т. 7”. Значи недостатъка е такова отрицателно качество (свойство), което съществено намалява нейната стойност или годността и за обикновеното или предвиденото в договора употребление или пък я правят опасна. Всъщност, може би и без допълнението на ЗЗППТ, опасността на стоката би се разглеждала като дефект, доколкото ограничава годността и за ползване или пък обикновеното и предназначение. Например, книгата има бели страници. Тези бели страници ви пречат да получите представа за съдържанието и и намаляват годността на нейната употреба. Всъщност, в много случаи намаляването на годността има за последица и намаляването на стойността, но те са дадени алтернативно, за да се избегне всяко съмнение, че и нещо, което без да влияе на годността все пак намалява цената на вещта, е също така дефект.

Друг пример: ризата има дупка – някои поуплисти казват: “Ами дупката е отзад, ако си я носиш със сако, тя не се вижда ”. Тя не се вижда, но във всички случаи намалява стойността.

Недостатък е алиус. Алиус е друго нещо, различно от дължимото и алиус не е недостатък на вещта. Правилата за продажбата на вещ с недостатъци не се прилагат към престирането на друга вещ. Например, алиус би било, ако сме поръчали маслодайно семе, пък са ни докарали влакнодайно. То си е много хубаво като влакнодайно, но не е онова маслодайно, което ние сме поръчали. Туй не е недостатък, а просто друга стока и се прилагат правилата за пълно неизпълнение.

Предаването на вещ, която е не само с намалена годност, ами направо негодна за употреба също така се разглежда от практиката и теорията като пълно неизпълнение или неизпълнение с недостатъци и по този повод може да се цитира р. 246/62г. I ГО.

Скрити и явни недостатъци. Някои законодателства делят недостатъците на скрити и на явни. Така например, според чл.269 от стария ЗЗД, продавачът не отговаря за явните недостатъци, които купувачът би могъл да съгледа сам. Значи недостатък, който може да го види купувача е явен. Следователно, отговаря се само за скритите недостатъци, според стария ЗЗД.

Днешния ЗЗД не възприема тази мисъл. Той не говори за явни и за скрити недостатъци и поради тази причина проф. Кожухаров, като разглежда въпроса за недостатъците казва, че в модерното право се излиза от онази буржоазна доктрина – да си отваря очите купувача, кой му е виновен като не гледа.

Но все пак има останало нещо и в днешния ЗЗД. Продавача, според чл.193 ал.2, не отговаря за недостатъците, които са били известни на купувача при продажбата. На практика това би се отнасяло общо взето към индивидуално определени вещи, защото те се предават във вида им, в който са били при сключване на договора, съгласно чл.189, но е възможно да се приложи и при родовоопределени вещи, когато представителите на един род имат типичен недостатък – напимер, всички костюми са ушити от плат, който има някакъв дефект на нишката и този дефект се повтаря навсякъде или всички вещи са мръсни, защото са стояли десетки години в магазина и въпреки това не са били обезценени. Значи, продавача не отговаря за недостатъци, които са били известни на купувача. Оттук може да извадим едно житейско предположение, че това, което е очевидно, вижда се, няма как да не е било известно на купувача. Едно такова предположение, не само житейско, но и легално съдържа чл.460 БГБ: “Продавача не отговаря, ако купувача е знаел за недостатъците или поради груба небрежност не го е узнал, освен ако продавача не е изрично обещал липсата ”. Например, ако купувате нещо и казвате: “Абе, тук май има дефект”, а продавача ви отвръща: “А-а, нищо му няма, то това си е така, това не е дефект”

Така, че с известна доза понижение и ЗЗД може да се приеме, че разглежда недостатъците като скрити и явни, без обаче дефинитивно да изключва отговорността за явни недостатъци, а казвайки, че не се отговаря само за тези недостатъци, които са били известни на купувача по време на сключването на договора.

Чл.25 ЗЗППТ, в рубриката “Право на рекламация” дели недостатъците на скрити и на явни, защото рекламацията за явни дефекти се предявява до три работни дни след закупуването на стоката, а рекламацията за скрити дефекти се предявява при откриването им, но не по-късно от срока на гаранцията, ако такава е предоставена. Скрит ще бъде значи този недостатък, който не може да се открие при нормален преглед, който се проявява едва при използването на вещта, макар неговата причина да е съществувала при предаването на вещта, при преминаването на риска, макар и в латентен вид.

Принципите, от които излиза уредбата на отговорността за недостатъци на продавача са следните:

• Недостатъка следва да е съществувал, поне в този латентен вид като причина при преминаването на собствеността и риска. Например, факта, че ви е продал един сироп, който изглеждаше добре, когато ви го продаде, а на следващия ден, като нищо не му е правено взе, че се захароса или вкисна – значи бактериите или другото нещо, което го разваля си е било в него и е представлявало недостатък. Кожухаров дава пример с кожа, инфектирана от молци. Значи, имало молци в латентен вид (още неизлюпени), не се виждали, но причината да се излюпят молците и да изядат кожата си е била в кожата към момента на предаването.
• Недостатъка следва да е рекламиран своевременно. Реакцията на купувача е ограничена във времето, както в интерес на сигурността, така и с оглед необходимостта да може да се провери състоянието на вещта, а не тя да е твърде употребявана, преработена и т.н.
• И последния принцип е че продавачът носи отговорност за недостатъците и когато не ги е знаел. Това ни казва чл.193 ал.3: “Продавачът отговаря и когато не е знаел недостатъка. Съглашението за освобождаване от отговорност е недействително”. Следователно, отговорността за недостатъци е обективна, не зависи от това дали продавача го е причинил, дали продавача го е знаел, дали се дължи на причина, за която той отговаря (така, както се оказва, че продавача отговаря и за евикция, без да е виновен за това, че трето лице има права върху вещта). В този смисъл отговорността за недостатъци е насочена по-скоро към запазване на еквивалентността на отношенията, отколкото към репариране на някакви други вреди, макар че се дължи обезщетение за вреди, но то е съгласно общите правила, когато ще може да се възразява за липсата на вина.

   Рекламиране на недостатъци. Съгласно чл.194: “След като приеме вещта, купувачът трябва да я прегледа в течение на времето, което е обикновено необходимо за това в подобни случаи, и незабавно да уведоми продавача за забелязаните недостатъци. Ако не направи това, вещта се смята одобрена, освен ако по-късно се открият недостатъци, които не са могли да бъдат забелязани при обикновен преглед. В последния случай правата на купувача се запазват, ако той незабавно уведоми продавача за открития недостатък”. Казано иначе, принципа е че трябва да реагирате за недостатъци веднага: за явните – при първоначалния преглед, а за скритите, незабавно след като те се появят. От тук е твърде деликатно кои недостатъци са явни и кои са скрити и това е действителната причина, поради която ЗЗД не говори за явни и за скрити недостатъци, а се изразява описателно. С оглед различните възможности за недостатъци, времето за обикновения преглед е различно. Във всички случаи, при покупката на вещта, купувачът не е длъжен да я разглоби за да види как е отвътре, да пробва палят ли кибритените клечки от кибрита, който получава. Такива неща няма как да очакваме, че ще бъдат прегледани в дълбочина. Във всеки случай, купувачът не е длъжен да разруши опаковката, което всъщност би намалило стойността на вещта и да предприеме към нея такива разни други интервенции, които също я разрушават, нито пък да търси недостатъка, който се проявява с ползването на вещта. Например, от никъде не следва, че трябва да прочета книгата в книжарницата, за да видя дали има страници от друга книга. Тези недостатъци са очевидно скрити, защото те се проявяват с течение на времето и не могат да бъдат установени веднага. В този смисъл, делението на недостатъците на явни и на скрити е относително, а според мен е доста трудно да се определи кои ще са тези явни дефекти по ЗЗППТ, които се рекламират до три работни дни след покупката, а пък кои са скритите. Винаги има една група недостатъци, за които можем да спорим дали са явни или скрити.

   Правата на купувача, когато му е предадена вещ с недостатъци и той е рекламирал своевременно, в сроковете (3 дни, респ. срока на гаранцията, а по общите правила на ЗЗД, тези, които се виждат при първоначалния преглед – веднага, а останалите – когато бъдат забелязани, в крайна сметка не повече от 6м при движими вещи, но пък уведомяването, според чл.194 ал.2, не е необходимо, когато продавачът е знаел за недостатъка, от което пък и разбираме и смисълът на уведомлението – продавачът да може да се ориентира, да види основателна ли е рекламацията, наистина ли е дефектна вещта или просто купувачът не знае как да я използва) са уредени в чл.195 ЗЗД. Първата възможност на купувача е т.нар. редхибиторен иск – да върне вещта и да иска обратно цената, заедно с разноските. На практика това е едно разваляне на договора, поради недостатъците на вещта. То обаче, не се подчинява на правилата на чл.87, в смисъл, че е безпредметно да правите предупреждение, че ще развалите договора, ако недостатъка не изчезне в допълнително дадения от вас срок – няма как да изчезне.

По същата причина и когато разсъждаваме по максимата, че само изправната страна можела да разваля срещу неизправната, според мен, не би трябвало да се мисли, че правата на купувача да разваля договора, поради недостатъци се губят, ако той не е платил още цената. Идеята, че изправната страна разваля срещу неизправната се свързваше с обстоятелството, че ако кредитора, който иска да развали договора е в неизпълнение, което дава насрещно възражение за длъжника, то тогава длъжника няма да бъде в неизпълнение и следователно няма да отговаря за неизпълнението си, няма да може да развали договора. При недостатъци обаче, е очевидно обратното: от това, че ние не сме платили цената, никак не е обусловен недостатъка на вещта и тя няма сама да се поправи като платим цената. Продавача не може да каже, че упражнява възражение за неизпълнен договор – вещта ще има недостатъци, докато не му се плати цената.

Втората възможност е т.нар. квантиминорен иск – да задържи вещта и да иска намаляване на цената, да редуцира цената, така че тя да отговаря на действителната стойност на вещта, заедно с недостатъците.

Третата възможност на купувача е да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Обикновено се казва следното нещо: да иска поправяне на вещта. По ЗЗД обаче, такава възможност директно не е предвидена – купувача може само да поправи вещта за сметка на продавача или пък да я даде на поправка за  сметка на продавача. Той няма директна претенция срещу продавача да му поправи вещта и това следва най-малкото от обстоятелството, че ЗЗД съдържа общите правила за продажбата, общите правила за всякакви продажби, а не за търговски продажби, не за потребителски продажби. Съгласно чл.26 ЗЗППТ, купувача, освен да върне вещта и да иска отбив от цената, може да иска и безплатно извършване на ремонта. Разбира се, тези възможности са алтернативни. При продажбата на родовоопределени вещи, съгласно чл.195 ал.3: “…купувачът може или да упражни правата по първата алинея, или да иска предаване на вещи без недостатъци, както и обезщетение за вредите и в двата случая”. Тези последици, всъщност представляват особената отговорност на продавача за недостатъци, особената гаранция (не в смисъл на гаранционна отговорност), неговата безвиновна отговорност за недостатъци. Тези последици са независими от вината, те не могат да бъдат ограничени със съглашение между страните, за тях продавача отговаря и без да е знаел за недостатъците и е нищожно освобождаването му от отговорност.

Извън тези последици, съгласно чл.195 ал.2: “Той може да иска и обезщетение за вредите съгласно общите правила относно неизпълнението на задълженията”. Общите правила на договорната отговорност вече включват липсата на вина у длъжника, като предпоставка за едно негово възражение и освобождаване от отговорност, както и изискванията за доказване на вредите. Общо взето, в тази отговорност, понеже е договорна, ще се окаже, че тя не обезщетява неимуществените вреди, съгласно онова разбиране, което посочихме при имуществената отговорност.

Също така, съществува едно разбиране, че отговорността, която е имал в предвид законодателя в чл.195 ал.2 се отнася до т.нар интерфектни вреди – тези, свързани със самата вещ и нейното използване, а не за налични увреждания (например, за други вещи на купувача), макар закона да не го казва изрично, съществува такова обяснение и по отношение на стария ЗЗД то е било до голяма степен утвърдено. Значи, вредите, които се имат в предвид тук са преди всичко вредите, които са свързани с нарушения интерес от ползването на вещта.

Като са ви продали дефектна ютия, която не топли, не можете да си изгладите панталона и не можете да отидете на изпит или пък не можете да извършвате гладене срещу пари, не можете да ползвате вещта – тези вреди ще бъдат обезщетени, съгласно общите правила за договорната отговорност, към които препраща чл.195 ал.2.

Изборът как да се ликвидират отношенията между продавача и купувача при недостатъци на вещта принадлежи на купувача – той е този, който избира.

Правата на купувача, свързани с развалянето на договора или с подмяната на вещта зависят от възможността той да представи дефектната вещ, да я върне – за да си искате парите обратно, разваляйки договора, трябва да върнете вещта. Ако не можете да върнете вещта, излиза че няма как да развалите договора. Това обаче, не винаги е така, защото не би било винаги справедливо. Според чл.196 ал.1: “Купувачът има правата по предходния член и когато вещта е погинала или е била повредена, ако това е станало поради нейните недостатъци или поради случайно събитие”. Този текст дава да се разбере, че се прехвърля риска за съществуването на вещта върху продавача, макар вещта да е предадена на купувача и купувача се освобождава от необходимостта да върне вещта, за да развали договора тогава, когато тя е погинала, поради недостатъците си (няма как да върна крушката, когато е гръмнала), но също така и когато вещта е погинала, поради случайно събитие, защото все едно купувача да не е приел като изпълнение на договора, защото това изпълнение е неточно и риска от случайното събитие не тежи върху него.

В кои случаи това няма да бъде така, разбираме от чл.196 ал.2: “Ако повреждането или погиването са станали по вина на купувача или на лицата, на които вещта е била прехвърлена от него, той може да иска само намаляване на цената и обезщетение при условията на предходния член. По същия начин се ограничават правата на купувача и в случаите, когато вещта е била преработена”. От което в крайна сметка разбираме, че купувачът може да иска намаляване на цената след като е прехвърлил вещта и не може да я върне поради тази причина или че въобще прехвърлянето на вещта не лишава купувача от възможността да рекламира недостатъците. Всъщност, той ще може и да развали договора и да си иска обратно цената, в който случай обаче ще трябва да върне вещта, удовлетворявайки по този начин рекламацията на следващия купувач.

Правата за предявяване на тези възможности са ограничени в сроковете по чл.197: “Исковете на купувача по чл. 195 се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбите на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка, срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на страните”.

Първият въпрос, който възниква е: какъв е този срок? Законът е казал “давност”. Като си дадем сметка обаче, че правата на купувача в този случай са повечето пъти преобразуващи – правото да иска редуциране на цената, правото да развали договора, единствено правото да поправи вещта за сметка на продавача може би не е преобразуващо. Като съобразим трудността потестативно право да се погасява тъкмо чрез давностен срок и като прибавим и туй, че закона, под давност обикновено разбира какъв да е срок, можем да направим извод, че срока е по-скоро преклузивен, отколкото давностен.

И още нещо – как се предявяват правата на купувача? Исковете на купувача се погасяват с изтичане на тези срокове. Значи купувача може да предяви правата си само по съдебен ред и иска трябва да бъде предявен в тези срокове. Така, общо взето, мисли Кожухаров.

Според мен, обаче под иск, в случая трябва да разбираме претенция, иск в материалния смисъл на думата, а не в процесуалния смисъл (т.е. че правата се упражняват по съдебен ред). Кожухаров казва следното нещо: те, правата се изпълняват извънсъдебно, обаче ако продавачът не е съгласен с предложеното от купувача, купувачът трябва да предяви иск.

Ако приемем това, ще имаме следният парадокс: правилата за ликвидиране на отношенията във връзка е недостатъците целят да улеснят купувача. Ако сравним с общите правила на чл.87, по чл. 87 развалянето е извънсъдебно. Излиза, че общия текст за разваляне е извънсъдебно разваляне, развалянето поради недостатъци трябва да бъде направено пред съд. Собствено, текста за исковете е дошъл от стария ЗЗД, където също така не е кристално ясно дали действително те са се предявявали по съдебен ред.

Ето защо, според мен, правата на купувача могат да бъдат упражнени и сроковете се отнасят до заявяването на тези права, до правенето на рекламация, която съдържа недостатъка и искането за ликвидиране на отношенията или пък ако е направена рекламация по-рано: “Ела да видиш каква дупка има телевизора!” и след това, в срока по чл.197 вие сте казали: “Искам тоя телевизор да ми го смениш” и т.н

Тази по-нова мисъл е изложена и от Асен Николов в книгата “Отговорност за неизпълнение на договора”, а също така е възприета и в някои решения на ВС (например, р. 1770/95г, V ГО и 799/95г, 5-чл. състав)

Има състави, които приемат (правилно според мен), че срока е преклузивен и ако това е така, то за него ще се следи служебно.

Безспорно е обаче, че купувачът може да предяви правата си, вкл. за разваляне на договора поради недостатъци, като възражение срещу иска на продавача за заплащане на цената. Добре е, обаче и това възражение да бъде направено в срока по чл.195.

Отговорността за недостатъци не се прилага при публичната продан.

 

 

          Особени правила за защита на купувача-потребител

 

   ““Потребител“ е всяко лице, което придобива стоки или ползва услуги за свои нужди или за нуждите на свои близки, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят” (§1 т.1 Допълнителни разпоредби на ЗЗППТ).

““Търговец“ е всяко лице, което продава или предлага за продажба стоки или предоставя услуги на потребител, както и производител или вносител, който продава или предлага за продажба стоки директно на потребител” (§1 т.2 Допълнителни разпоредби на ЗЗППТ).

   Законът претендира да е доста по-широк, отколкото нещата, които би следвало да следват като дава да се разбере, че той урежда не само отношенията във връзка с продажбата на стоки на потребител, но и във връзка с продажбата услуги (а какво точно е услуга е доста деликатно).

Според чл.1 ЗЗППТ, той урежда защитата на потребителя, правилата за осъществяване на търговия и взаимоотношенията между държавните органи, сдруженията на потребителите и съсловните организации на търговците, а неговата цел е да защити основните права на потребителите, които според него, така, както са посочени в чл.2 са: “Целта на този закон е да защити основните права на потребителите:

1. право на защита срещу рискове от придобиване на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им;
2. право на защита на техните икономически интереси при придобиването на стоки и услуги;
3. достъп до съдебни и специални извънсъдебни процедури за защита на потребителите;
4. право на сдружаване с цел защита на техните интереси;
5. право на информация”.

   От особено значение за нас са някои части от ЗЗППТ. Това е най-вече отговорността за вреди, причинени от дефектни стоки, гаранционната отговорност и някои от правилата за особените продажби.

Отговорност за вреди, причинени от дефект на стоките.

Продавача дължи обезщетение за вредите, причинени от недостатъци. Това обезщетение обаче, се подчинява на общите правила на договорната отговорност и следователно в контекста на нашето разбиране, така както се е утвърдило в практиката, на договорно основание не може да се търси обезщетение за неимуществени вреди.

   Вредите, които би обезщетявал продавача са тясно свързани преди всичко с ползването на вещта или т.нар. интерфектни вреди, а не вредите, нанесени, предизвикани чрез повреждане на други вещи на купувача или пък на самия купувач или негови близки. На всичкото отгоре, договорната отговорност за обезщетение за неизпълнение на договора се погасява с 3-годишен срок.

За да се илюстрират всички тези мисли трябва да се даде случая с препарата “АЛ 12” – ослепяването на художничката. Т. р. 54/84г на ОСГК излиза извън рамките на догмата, че договорната отговорност изключва деликтната и прави една много широка крачка напред, даже отива в другата крайност и казва, че кредиторът имал право да избира какъв иск да предяви – деликтен или договорен и че производителя на стоката с дефекти отговаря пред потребителя за причинените му вреди, макар да не бил в договорни отношения с него. Това е първата крачка да се използва или да се създаде нещо подобно на доктрината и практиката на производителя в развитите страни.

Въпросната доктрина и практика е англо-американска, но след войната и особено през последните 20г е силно наложена в Европа и в целия цивилизован свят. Първия известен американски случай е едно дело, по което съда на Ню Йорк за пръв път е изоставил идеята за пряка облигационна връзка между производителя и увредения, като е приел, че производителя е отговорен  за небрежно причинените на потребителя вреди от лошото производство на неговите стоки, което лошо производство включва и лошо проектиране, необезопасени стоки и т.н.

Първият английски прецедент е делото за гадната бира в кутия. Съда казва: “Вярно, че няма пряка облигационна връзка между госпожицата и кафенето, а още по-малко между нея и производителя на бирата. Обаче, всеки е длъжен да се отнася с грижа към ближния, а ближни на един производител са всички тези, които по какъвто и да е случаен начин, в качеството си на потребител могат да бъдат поставени в досег с неговия продукт. И той, ако произвежда питиета в затворени съдове, така, че да не се вижда какво има вътре, трябва да се грижи, така че да не се стигне до това положение” и производителя е бил осъден.

По-късно, в Австралия има един случай с обрив от бельо, който случай е бил решен в полза на потребителя по вече създадената доктрина за ближния.

От това начало, с течение на времето отговорността на производителя, въобще отговорността за продукцията се превръща в стриктна, т.е не е длъжен ищеца да доказва вината на производителя, а е достатъчно да установи от какво нещо е пострадал и как е пострадал. Тя се разглежда като стриктна, а не като безвиновна, защото производителя може да се освободи от отговорност като докаже някои стриктно посочени основания – например, неправилна употреба, неспазване на указанията и т.н.

През 1985г. е приета Директива на Европа за хармонизация на вътрешното право в областта на отговорността за продукцията на Европа, която влиза в сила през 1988г, т.е до 1988г. страните трябва да хармонизират вътрешното си право с тази директива, а ако не го направят, тя ще придобие пряко действие.

Тази директива, тръгвайки от англо-американското разбиране, приема че производителя и всеки, който е докарал продукта до купувача, включително и търговеца, отговарят солидарно за вредите, причинени от дефекта на продукцията. Общата отговорност обаче, е ограничена до някакво число и не е решен изрично въпроса за това кои вреди се обезщетяват – имуществените или неимуществените. Този въпрос е оставен на националните законодателства във връзка с това, че едни гледат с едно око на неимуществените вреди, други като немското, разглеждат неимуществените вреди като нещо, което се присъжда лимитативно и все пак ограничено, за посочени случаи, а не като принцип.

Възможността да се освободи от отговорност производителя е също ограничена, но директивата касае само промишлени стоки и способите за освобождаване от отговорност са свързани главно с неправилното манипулиране със стоките, неправилната употреба, при положение, че са дадени адекватни инструкции.

Нашият закон възприема някак си тази директива. След т. Р. 54/86, което бе вече цитирано, за известно време в България имаше, в Наредбата за договорите между социалистическите организации, признато правото да се съди производителя от друга социалистическа организация. За гражданина обаче, го нямаше. Едва със ЗЗППТ тази отговорност намери някаква легитимна уредба.

По ЗЗППТ производителя носи отговорност само за имуществените вреди, причинени от дефектите на произведената от него стока, при това дори и да няма вина. Когато, обаче производителят не може да бъде намерен, тогава отговаря търговеца. Отговорността за вносни стоки се носи от вносителя на стоката, но ако не може да бъде установено кой е той – тогава отговаря търговеца. Когато неколцина отговарят – те отговарят солидарно. Разликата обаче, с принципа на запад е очевидна – у нас отговаря производителя и вие трябва да го издирите пряко и едва като не можете да го издирите пряко, тогава може да се обърнете към търговеца. Там принципа беше обърнат – всеки, който участва във веригата по докарване на стоката до потребителя, отговаря солидарно, пък помежду си да се разбират.

Имуществените вреди по този раздел включвали претърпяната загуба и пропуснатата полза. Те не включвали цената, от което не бива да се разбира, че вещта, ако е унищожена или пък върната и т.н, няма да се върне цената. Просто идеята е че те са нещо допълнително към цената.

Лицето, което е претърпяло вреди, следствие дефектна стока (това може да бъде купувача или някой от неговото семейно-приятелски кръг), трябва да докаже вредите, дефекта и причинната връзка между тях. Това, което се обезщетява са вредите, причинени от телесно увреждане или повреди на други вещи.

Общия размер на отговорността за един тип увреждане,  за един дефект е ограничен до 100000 лв.

Производителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че:

“1. не е пускал стоката на пазара;

2. дефектът, причинил вредата, не е съществувал към момента на пускането на стоката на пазара;
3. не е произвел или разпространил стоката с цел нейната реализация на пазара;
4. дефектът се обуславя от съответствието на стоката със задължителни изисквания, определени от държавни органи;
5. състоянието на научно-техническите знания към момента на пускане на стоката на пазара не е позволявало установяването на дефекта;
6. той е производител на съставна част и дефектът се дължи на разработването или комплектоването на стоката от друг производител или на инструкции на последния за транспортиране, съхранение или експлоатация”. Така, както са формулирани, тези изисквания, също така създават възможност на производителя за измъкване от отговорност. Значи, общата идея по света, особено англо-американската, е че се отговаря за всяко нещо, което е опасно, вкл. и дизайн, конструкция и т.н, че не е дообезопасена, че не е помислено, че в дадени особени съчетания ще може да причини вреди.

Иска, според чл.19: “…за обезщетение на вреди от дефектна стока може да се предяви до пет години от деня, в който увреденият е узнал или следва да е узнал за вредата, дефекта и идентичността на производителя, респ. вносителя, но не по-късно от десет години от деня, в който дефектната стока е пусната на пазара”. Така, както са формулирани тези срокове, от една страна дават да се разбере, че  не са ограничени в трите години, и че срока започва да тече не от предаването на вещта, а от откриването, от узнаването на тези три неща, които са ни необходими – вреди, дефект и производител, когото да съдим. Все пак обаче, десет години, откакто е пусната вещта на пазара – да е пусната за първи път на пазара или да е произведена дефектната стока, за която ни е се борим? Защото като си дадем сметка, че има неща, които се произвеждат в първоначалния си вид повече от 30-40 г (“Трабант”-и и други такива неща), може да се окаже, че за тях въобще не се носи отговорност.

По-нататък има правило, което дава да се разбере, че съда ще определи начина, по който за сметка на ищеца ще се публикуват данни за уврежданията и дефектите на стоката.

Аз отново настоява, че отговорността по ЗЗППТ е ограничена до имуществените вреди. Съгласно чл.15 ал.4: “Разпоредбите по този раздел не ограничават увреденото лице да търси по общия ред обезщетение за неимуществени вреди, а за имуществени вреди – само когато искането му за обезщетение по този закон не е уважено”. Ако се върнем към директивата, тя не взема отношение, относно това дали се обезщетяват имуществените вреди за да не бъде прекалено външна на тези европейски законодателства, които имат особено отношение по този въпрос. Но общото разбиране за това какво са имуществените вреди от увреждания на здравето е свързано с всички придобивания, от които ние се лишаваме във връзка с това увреждане. Казано иначе, ако се окаже, че е увреден един мъж на 35г, който вече има добра работа, например, адвокат и е умрял или е ослепял или нещо друго му се е случило, обезщетението, като не съобразяваме горната граница на ограничение ще обхване такива неща като пълното му придобиване на хонорари и въобще на благополучието, което той би имал в следващите години на базата на прогнозата за неговото развитие – изключително голямо обезщетение.

В България, под имуществени вреди, обикновено се присъждат много дребни неща – понеже всички сме осигурени и ще получим пенсия за инвалидност, може би може да се даде (по досегашната практика) разликата между пенсията за инвалидност и трудовото му възнаграждение плюс повредата на другите му вещи. Така, че начина, по който е формулирано това правило, изключвайки изрично отговорността за неимуществени вреди, отново поставя потребителя в едно много особено положение, защото нашата традиция е повечето неща във връзка с уврежданията на здравето да ги възприемаме като неимуществени вреди, а изключвайки това  обезщетение, ще се окаже, че трябва да съдим по общия ред, който ще се окаже общо деликтно обезщетение. Вярно, там има предположение за вина, но все пак отговорността е виновна, а не е така ясно посочена, като стриктна или безвиновна, както е в ЗЗППТ.

Има също така, един текст, който ограничава отговорността с долна граница – исковете могат да се предявяват при положение, че претърпените вреди са повече от една минимална работна заплата или нещо подобно, от което пък отново става ясно как е толериран производителя.

Собствено и по директивата има подобно ограничение, но при положение, че изключваме другата отговорност, тук ще се окаже, че ако са претърпели по-малки вреди – например, по-малки имуществени вреди в смисъл такъв, че тази чанта, понеже е дефектна ми е скъсала панталона, но той е по-малко от една минимална работна заплата и следователно нищо няма да мога да направя.

Гаранционна отговорност. Гаранционната отговорност е свързана с обещанието на продавача, че дадената стока ще запази първоначалните си свойства, способност да бъде използвана определен период от време. За редица стоки, МС може да определи задължително да се предоставя гаранция.

   В контекста търговец – потребител, гаранционната отговорност е уредена в чл.20 – 24 ЗЗППТ, но за гаранционен сервиз говори и ТЗ при продажбата (чл.322).

За хранителни стоки, срока на годност е срока за тяхната гаранция.

Чл. 21. “(1) Производителите са длъжни да осигуряват резервни части за поддържане и ремонт в гаранционните срокове.

(2) Търговецът е длъжен да предлага стоки, ако са осигурени с резервни части и консумативи за срок, съответстващ на продължителността на тяхната употреба”. Оттук виждаме смешното положение – значи, търговеца е длъжен да осигурява резервни части за срока на употреба, докато производителя е длъжен да произвежда резервни части за срока на гаранцията. Като си дадем сметка колко са все още сроковете за гаранция, вкл. и за автомобили, у нас, а и колко време ги използваме, ще видим какво недоразумение се получава.

ЗЗППТ за пръв път урежда т.нар. възможности за публични искове – исковете, свързани с дефект на стоките да се предявяват от сдружения на потребителите. Присъденото обезщетение на тези сдружения, можело да бъде, според чл.17 ал.6, използвано само за защита интереса на потребителите.

Неясно е обаче, следното положение: нали се обезщетяват само имуществените вреди, които трябва да бъдат доказани конкретно за всеки увреден. Ако това е така, какво друго обезщетение ще бъде присъдено на Съюза на потребителите?

Закона не урежда изрично наказателните обезщетения, признати изрично в американското, пък и в други права, които имат за цел да изземат дохода на производителя, да удовлетворят чувството за справедливост, тези обезщетения, може би, присъдени на Асоциацията на потребителите има смисъл да кажем, че се използват за защита интересите на потребителя. Но след като нашия закон има предвид само имуществените, при това преките имуществени вреди, аз не доумявам как тези обезщетения ще се използват за тази цел и как въобще ще се присъдят в полза на Асоциацията на потребителите.

Интересно е и следното нещо: когато предявите иск по този закон, можете да искате публикация в средствата за информация. В едномесечен срок от уведомяването, всеки потребител или сдружение на потребителите може да заяви пред съда, че желае да вземе участие в процеса. Ако направи това, решението има сила и за него. За да няма сила и за него, трябва изрично, в този срок да заяви, че няма да участва в този процес. И се получава следния процесуален парадокс: ако аз съм загубил делото срещу производителя за един дефект на стоката и съм направил публикация, а вие не сте заявили, че няма да участвате (в този срок) в процеса, решението имало сила и за вас и вие не може да съдите производителя, респ. търговеца. Ясно е, че не това е смисъла на закона, нещо друго изглежда да се е имало в предвид, но така, както са формулирани разпоредбите се стига тъкмо до този извод.

Има и едно помирително производство – помирителни комисии, които имат за цел да изследват въпроса, едва ли не доброволно и само, ако не са удовлетворени страните от него, от постигнатия компромис, да се предявява иск. Не е обаче, уредено това като изрична предпоставка, а и се отнася това само до някои случаи – неизпълнение на задълженията по гаранционните срокове например. По отношение на обезщетенията, те не са обхванати от това помирително производство.

 

                          

                         Задължения на купувача         

 

Купувача има две основни задължения: 1) да плати цената и 2) да получи вещта, да си вземе вещта, да освободи продавача от грижите за тази вещ.

Задължение на купувача да плати цената. Вече е известно, че паричните задължения, съгласно чл.68 б.а, се плащат по местожителството на кредитора, че те са носими задължения. Съгласно чл.200 ал.2 ,обаче: “Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва”. Следователно, тази ал.2 внася едно значително изключение от общото диспозитивно правило на чл.68 б.а и ако не е уговорено друго, цената се плаща едновременно с получаването на вещта и на всичкото отгоре, не къде да е, ами там, където се предава вещта.

Ако продавача е предал вещта без да получи цената, съгласно ал.3: “Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема”. Значи това ще бъде една възнаградителна лихва, защото той не е в забава.

Средства за защита на продавача при неплащане на цената. Продавача разполага с различни средства, едно от тях във всички случаи е възражението за неизпълнен договор. При движимите вещи, чл.202 дава на продавача едно особено право – когато не е даден срок за плащане на цената и купувача е получил вещта без да плати, от което пък следва, че е трябвало да плати (значи нему не е било противопоставено възражение за неизпълнен договор), вземането на продавача е изискуемо защото не е уговорен срок, продавача може да иска да му се върне в 15-дневен срок вещта от купувача, ако тя се намира още у купувача и е в състоянието, в което е предадена.

Кожухаров разглежда това нещо като възстановяване на правото на задържане.

Ако си дадем сметка, че продавача не задържа вещта с право на задържане, а прави възражение за неизпълнен договор, малко трудно бихме се съгласили с тази теза. Всъщност, това е по-скоро едно особено разваляне на договора, което може да се упражни във въпросния 15-дневен срок.

Текста продължава, че: “Това право не може да се упражни във вреда на кредиторите на купувача, наложили запор върху вещта или получили същата в залог, без да знаят, че цената не е платена”.

Втората възможност на продавача е иска за реализиране на задължението за плащане на цената. Такъв иск би имал правно основание в чл.200 във връзка с чл.79. Цената очевидно ще може да се иска заедно с лихвите за забава и с обезщетение, ако може да се докажат вреди над законната лихва.

Третата възможност, която съществува само при недвижимите имоти е законната ипотека по чл.168 т.1.

При неплащане на цената, продавача има право да развали договора, съгласно общите правила на чл.87.

При движими вещи обаче, е създадено едно допълнително улеснение. По чл.87 трябва да се направи покана за плащане и ако не се плати в този срок, тогава се счита договора за развален. Развалянето, ако е за недвижим имот, ще върви по ал.3 на чл.87. Но за движими вещи, чл.201 съдържа едно облекчение: “При продажбата на движима вещ продавачът може да развали договора без спазване изискванията на чл. 87:

а) ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената;

б) ако купувачът, спрямо когото срокът за плащане цената още не е изтекъл, не се яви да получи или не приеме на срока предложената му съгласно договора вещ.

И в двата случая той трябва да съобщи на купувача в течение на 7 дни от изтичане на срока, че е развалил договора”, т.е. без да дава допълнителен срок. Като си дадем сметка, че задължението е парично, то за паричните задължения винаги се отговаря. Така, че едва ли бихме могли да виждаме някаква особеност по отношение на евентуална вина на купувача. “Ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената”. Значи това е облекчената възможност да развалите договора, защото купувачът не носи парите, а иска да си вземе вещта. Имате възможност да направите и възражение за неизпълнен договор, но също така и може да развалите договора.

Задължение на купувача да получи вещта. Като си дадем сметка, че купувача има и правото да получи вещта, на което право съответства задължението на продавача да му я предаде, ще видим че при неизпълнение на задължението да се получи вещта, купувача ще изпадне в двойна забава – забава за неизпълнение на задължението си (забава на длъжника) и в забава за приемане чуждото изпълнение (забава на кредитора). Това са случаи, в които се кумулират двете правни последици на двете забави.

Какво представлява самото задължение за получаване на вещта? – То зависи от това, какво е уговорено, а също така, до някъде и от характера на вещта, която трябва да се вземе. В единия случай купувача трябва да отиде в магазина и да вземе вещта от там. В другия случай, ще трябва да се яви там, където вещта се е намирала по време на възникването на задължението и да си я вземе оттам (кочината, дето е прасето, което продадох във влака). В други случаи това ще означава да изпрати транспорт, да осигури представител за приемането или най-досадната работа – да си стои вкъщи и да чака да му донесат хладилника.

Средствата за защита на продавача срещу неизпълнение на задължението за получаване на вещта са от една страна общите средства за неизпълнение на всяко задължение, но факта, че купувача ще изпадне и в забава на кредитора, ако не получи вещта облекчава твърде много положението на продавача (последиците на забава на кредитора). Възможността чрез института на забава на кредитора, продавача да изпълни задължението си и без съдействието на купувача, без приемането на вещта от купувача, обезсмисля иска за реално изпълнение на това негово задължение. Безсмислено е да предявите иск, с който искате да бъде осъден ответника да дойде да си вземе вещта, защото вие можете да постигнете този ефект като вложите вещта на хранение, съгласно правилата за забава на кредитора. Ако направите това, вие сте изпълнили вашето задължение и следователно може да задържите цената, а и никой не ви пречи да я искате, ако до този момент тя не ви е платена. На всичкото отгоре, вещта ще се смята предадена по това време, по което сте я вложили и оттогава ще започнат да текат сроковете на купувача във връзка с доставката, т.е. сроковете за рекламация. Все пак, продавача има избор – той ще постъпи така, ако предпочита да запази договора, защото добре е продал вещта. В другите случаи, в които той не държи толкова много на този договор, особено пък ако не е получил още цената – той има възможност да развали договора за продажба, при това при движимите вещи, при които ще бъде най-вече от значение получаването на вещта, защото тях продавача ще трябва да пази, чл.201 ал.1 б. б създава един улеснен начин за разваляне: “ако купувачът, спрямо когото срокът за плащане цената още не е изтекъл, не се яви да получи или не приеме на срока предложената му съгласно договора вещ …той трябва да съобщи на купувача в течение на 7 дни от изтичане на срока, че е развалил договора”. Следователно, ако не си взема вещта има възможност по този облекчен ред да бъде развален договора за продажба.

В един особен случай, купувача има още едно задължение, извън това да получи вещта и да плати цената – това е т.нар. отговорно пазене по чл.198: “Когато купувачът прави възражение за недостатъци на продадената вещ, която му е изпратена от друго място, той трябва да я държи на разположение на продавача и да се грижи привременно за нейното запазване.

Ако вещта е изложена на развала и отлагането е свързано с опасност или ако пазенето е свързано със значителни разноски или неудобства, купувачът, след като уведоми продавача, може да поиска от районния съд разрешение да я продаде”. Това означава, че вие сте длъжни да получите фактически вещта, която ви е изпратена от друго място, да разтоварите транспорта, да я складирате някъде и не можете директно да я върнете на продавача заради това, че тя е имала недостатъци. Логиката на текста е следната: когато нещо е пратено от някъде, например едни лалета са ви изпратени от Холандия и вие ги рекламирате, защото ви изглеждат увехнали, вие не можете да ги върнете отново в Холандия, защото те много по-лесно биха могли да бъдат реализирани тук, макар и с намалена цена, отколкото биха могли да бъдат реализирани в Холандия. Плюс това се спестяват транспортните разноски. Така, че купувача по една дистанционна продажба не може да върне стоката директно, а трябва да я приеме фактически, макар да не я приема правно и да се грижи за нея докато получи нарежданията на продавача, да я държи на разположение на продавача и да се грижи за нея. Разбира се, когато вещта е изложена на развала или отлагането е свързано с опасности или ако пазенето е свързано със значителни разноски или неудобства, купувача може да действа съгласно чл.198 ал.2, която възпроизвежда принципа за действие при забава на кредитора, по отношение на вещи, които са неудобни за влагане и бързо се развалят, след като уведоми продавача, да поиска от РС да я продаде.

 

 

                     Особени правила за някои продажби по ЗЗД

 

Т.4 от раздела за продажбата гласи: “Особени правила за някои продажби”. В нея са включени няколко особени видове продажби, в смисъл, че имат нещо специфично.

Продажба с уговорка за изпитване. Тя е уредена в чл.204: “Продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта”. Действието, така, както е посочено в ЗЗД е уредено в ал.2 и ал.3: “Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувачът не я одобри до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв – веднага след като бъде поканен за това от продавача.

Вещта се счита одобрена, ако е била предадена на купувача и той не се произнесе до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв – веднага след като бъде поканен за това от продавача”. Например, купувате автомобилна част и казвате: “Абе, тя ще стане ли на моята кола?”. Понеже има всякакви стандарти, се уговаряте с продавача, че ще отидете да видите дали тя става там и ако става, я купувате, ако не става, ще я върнете. Понеже сте получили вещта, от никъде не следва, че след като видите, че става, трябва да отидете при продавача и да му кажете.

Обратната хипотеза: когато вещта не е дадена на купувача, значи вие я купувате и искате да я одобрите като помислите дали да я купите.    Разликата между това дали е предадена или не идва от действието на договора. Той и в двата случая се смята за сключен под отлагателно условие, но това условие се смята несбъднато, ако вещта не е предадена  и вие не се върнете да кажете: “Харесва ми”, обратно – смята се сбъднато, ако вещта ви е предадена и вие не се върнете да кажете, че не я одобрявате.

Продажба със запазване на собствеността (чл.205). При тази продажба, движимата вещ (тя се отнася само за движими вещи) се продава без да се плаща цената веднага – плащането на цената е отложено или разсрочено, но собствеността се прехвърля не в момента на предаването на вещта (ако става въпрос за родово определени вещи), а след пълното плащане на цената. Интереса от такава една продажба е обстоятелството, че оставайки собственик на продадената вещ до заплащането на цената, продавача няма да конкурира с останалите кредитори на длъжника. Те не могат да насочат принудителното изпълнение към тази вещ, защото тя не е на длъжника, а на продавача. За да може да се противопостави условието за запазване на собствеността, на трети лица е необходимо да има писмен документ с достоверна дата (ал.2 чл.205).

Чл. 206 съдържа правила, които изключват действието на някои уговорки в хипотезата на такава продажба: “Макар и да има противно съглашение, неплащането на вноски, които не надвишават 1/5 част от цената на вещта, не дава основание за разваляне на договора.

Ако договорът бъде развален поради неизпълнение от страна на купувача, продавачът може да иска възнаграждение за ползуването от вещта независимо от правата му на обезщетение.

Уговорката, платените вноски да останат за продавача като обезщетение, е недействителна”. Казано иначе, при една продажба със запазване на собствеността, до пълното плащане на цената не можете да уговорите, че неплащането на една вноска е основание да се развали договора – неплатените вноски трябва да са повече от 1/5 от общата стойност на вещта.

И второто нещо, ако развалите договора, поради неплащане на цената в срок, поради нарушение на графика за изплащане, вие не можете да кажете, че платените до този момент вноски ги задържате като обезщетение на вредите от разваления договор.

Периодични продажби. Те са уредени в чл.208: “При договорите за периодични доставки цената се плаща при отделните доставки съразмерно с тях.

Срокът, определен за отделните доставки, се предполага уговорен в интереса на двете страни”. Потребителската продажба, макар едната страна по нея да е търговец, не е търговска продажба, а има редица потребителски продажби, които са периодични – например, доставянето на газ по домовете на определени периоди от време.

Продажба с уговорка за изкупуване. От чл.209 научаваме, че тази продажба е недействителна. Това е продажбата, при която аз сега продавам часовника си (получавам 5 лв.) и се уговаряме с купувача, че аз в рамките на един месец или друг посочен срок, мога да го купя срещу друга, афиширана цена или даже, може би, по текущи цени. Като изтече този срок, без аз да съм го купил обратно, аз вече губя правото си да го купувам. Смисълът на тази продажба, в повечето случаи, е един особен залог, едно особено обезпечение или по-скоро един особен заем, при който като обезпечение на взетата сума се дава една вещ. По такъв начин, че ако не бъде върната вещта, ще стане собственик кредитора. И понеже това нещо в гражданския оборот е доста опасно, защото часовника ми не струва 5лв, а струва 6 лв. и ако аз бих го заложил за заем от 5 лв., неплащайки 5лв, той трябваше да бъде продаден на публична продан, продавача да вземе 5 лв. и 1 лв. ще ми върне на мен. Ако обаче, съм при условията на продажбата с уговорка за обратно изкупуване като не дам тези 5лв, които дължа, часовника ми ще остане изцяло при този, на когото съм го дал. Поради тази причина, защото продажбата с уговорка за изкупуване може да се разглежда като способ за заобикаляне на чл.142, тя е уредена в ЗЗД като недействителна.

В ТЗ, обаче тя се урежда в чл.333: “Продажбата с уговорка за изкупуване трябва да бъде в писмена форма и да определя срока, в който правото на изкупуване може да бъде упражнено. След изтичането на срока правото на изкупуване се погасява”. На основата на този текст, може би биха могли да се обосноват отношенията с т.нар.  заложни къщи. От гледна точка на ГП, една подобна дейност би била забранена. От гледна точка на ТП обаче, тя съществува.

Продажбата с уговорка за изкупуване би могла да се разглежда и от друг ъгъл. Тя е не само способ да обезпечим едно вземане, да получим пари срещу една вещ, все едно в заем и след това връщайки заема да получим и вещта, но тя е възможност и за даване в заем на други заместими вещи. В този си вид, тя е известна в областта на инвестиционните ценни книжа и сделките с тях. Това ще бъде заем на някакви инвестиционни ценни книжа. Тук става въпрос за това, че вие в момента се нуждаете от известно количество акции за да изпълните свое задължение за доставка на акции, сключено с някой друг и аз съм склонен да ви услужа с тези акции, но без да ви ги продавам изцяло. Аз все едно ви ги давам в заем и вие сега ги купувате от мен по днешната им цена, но аз имам право да си ги върна обратно и вие сте длъжен да ми ги продадете при някаква бъдеща цена към момента, в който трябва да върнете заема.

Продажба по мостра. Тя е  уредена в чл.203. И тази продажба може да се окаже да не е само между търговци и да не се прилага ТЗ за нея, където също има правила по този въпрос. Чл.203 гласи следното: “Ако продажбата е сключена по мостра и купувачът не я представи, предполага се, че вещта притежава качествата на мострата”. Следователно, когато сключвате един договор за продажба и качествата на вещта са описани в договора съгласно мостра, вие трябва да получите тази мостра, надлежно удостоверена от продавача за да можете един ден, когато той ви изпрати нещо друго, с по-ниско качество, да запазите правата си, рекламирайки го не заради недостатъци, а заради това, че качеството му не отговаря на мострата.

Особени правила, свързани с продажбата на недвижими имоти и разминаването в площта. Те са уредени в чл.210. При продажбата на недвижим имот връзката между площта и цената може да бъде отчетена по различни начини – веднъж като цената е уговорена на единица площ, втори път като вие продавате този имот за Х сума, твърдейки, че той има У площ. И в двата случая разминаването между фактическата площ и това, което е уговорено по договора ще даде едно неравновесие. Това неравновесие подлежи на компенсиране при някакви условия: “При продажба на недвижим имот с посочване на пространството и на цената за всяка единица мярка, когато действителното пространство се окаже по-голямо или по-малко от посоченото в договора, цената на имота се увеличава или намалява съответно.”(чл.210 ал.1 изр.1). Обаче, ако се окаже, че пространството е с 1/10 по-малко или по-голямо, това механично преизчисляване на цената може да се окаже неблагоприятно за страните. Например, аз купувам един имот, който продавача твърди, че е 100 кв.м по цена 1лв. за кв.м. и си мисля, че за него ще платя 100 лв. Оказва се, че той е 105 кв.м и аз трябва да платя 105 лв. Но, ако се окаже, че имота е 145 кв.м, аз ще трябва да платя 145лв, което вече може да не ми хареса. За това текста продължава и казва: “Купувачът обаче може да се откаже от договора, ако пространството е с 1/10 по-голямо или по-малко от показаното в договора”.

В обратния случай, когато цената е определена общо, също съществува възможност за отказване от страна на купувача: “Когато цената е определена общо за целия имот, ако пространството на имота е посочено в договора и то се окаже с повече от 1/10 по-малко от действителното пространство, купувачът има право да иска разваляне на договора или намаление на цената; но ако то се окаже по-голямо с повече от 1/10, продавачът има право да иска увеличение на цената, но в такъв случай купувачът може да се откаже от договора” (чл.210 ал.2). Казано иначе, отклонение по-малко от 1/10 се оказва ирелевантно, но повече от 1/10 води до изравняване или до отказ от договора.

Към особените правила за продажбата можем да отнесем и продажбата на вземане (тя е разгледана във въпроса за цесията). Няма специални правила за продажбата на спорно вземане и днешния закон не вади от тази възможност никакви други последици, в частност, осъдения длъжник да заплати продажната цена на цесионера и да се освободи от задължението да не плаща номинала на вземането.

Също така като особена продажба, бихме могли да разгледаме и продажбата на ценни книги. Когато тези ценни книги са на заповед, собствеността се прехвърля не чрез предаването, не по силата на самия договор, ами чрез джиро. Ще се окаже, че договора за продажба тук има чисто облигаторно действие, а прехвърлянето на правата става с един допълнителен абстрактен акт.

Продажбата на наследство е последния вид особена продажба. За нея, обаче има отделен въпрос.

 

     Продажба на наследство. Страни, предмет, форма, действие

 

Правната уредба е в чл.212 и чл.213 ЗЗД. Особеността идва от предмета на продажбата – не се продава отделно право, не се продава отделна вещ, продава се наследство, като съвкупност от имуществени права и задължения (“Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети…”).

Договорът е алеаторен. Това следва както от самата конструкция на договора и предмета, така и от ясния текст на чл.212 ал.1: “Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник”. Казано иначе, той не обезпечава състава на наследството. Когато продавате един отделен предмет и се окаже, че този предмет не е ваш или е обременен с права на трето лице, купувача може да реализира вашата отговорност за евикция, защото вие не сте му доставили обещаното, не сте му доставили правото такова, каквото то е трябвало да бъде – необременено с чужди права, по начин че купувача да може да стане собственик. При продажбата на наследство тази гаранция не се носи – вие не гарантирате състава на наследството, а гарантирате единствено качеството си на наследник, което означава, че ще отговаряте за евикция в една-единствена хипотеза – ако се окаже, че наследството, което сте продали не е ваше. Например, продавам наследството на баща си. Аз съм наследник на баща си и го продавам изцяло на едно трето лице, с всички неща, които влизат в това наследство. Ще отговарям за неизпълнение на задължението си, единствено ако се окаже, че аз не съм наследник на баща си.

Това, което не се гарантира значи, е състава на наследството. Страните може да си мислят, че в наследството влизат хубави имоти. Оказва се обаче, че баща ми никога не е имал тези имоти, че те са били негови, но той отдавна ги е изял и изпил, при все че е останал да живее още в тях или пък, че тези имоти са ипотекирани и сега вече ги изнасят на публична продан и т.н. Ние значи, не продаваме имотите, а продаваме наследството. И понеже не се носи гаранция за състава на наследството, договора е алеаторен, тъй като нито цената, нито което и да е друго условие на договора може да бъде редуцирано и да се рекламира това, че наследството имало повече задължения, отколкото права, това че в наследството не влизали имоти, които страните са си мислели, че влизат в туй наследство.

Договора е транслативен, възмезден.

Форма. Договора се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписа. И това е форма за действителност, съгласно чл.212 ал.2. Когато си мислим, че в наследството влизат недвижими имоти, за да осигурим противопоставимостта на прехвърлянето на наследството, а това значи и на тези недвижими имоти по отношение на трети лица, трябва да бъде вписан договора за прехвърляне на наследството, при съдията по вписванията на всяко място, където ние си мислим, че има недвижим имот в състава на наследството. Значи, недвижимите имоти се продават с нотариален акт. Нотариуса проверява дали продавача е собственик. Наследството, в което влиза недвижим имот се продава в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Нотариуса въобще не разсъждава по въпроса влиза си или не недвижимия имот в това наследство, но за да се осигури противопоствимостта на прехвърлянето на недвижими  по отношение на трети лица, трябва да се впише договора за прехвърляне на наследството и ще го впишем не на едно място, а навсякъде, където си мислим, че са недвижимите имоти – част от наследството.

Действие на договора. Купувача придобива съвкупността от наследствените имуществени права и задължения (както правата, така и задълженията). За задълженията обаче, за да бъде освободен оригиналния наследник, ще трябва да имаме съгласието на кредиторите му по чл.102. Разбира се, във вътрешните отношения между купувача и продавача, длъжник по задълженията за наследството е купувача, но без съгласието на кредиторите, продавача не може да се освободи от отговорност към тях.

Продава се наследството, а не качеството наследник – предмет на продажбата е наследственото имущество или тази част от наследственото имущество, което представлява наследствения дял на продавача. Например, аз мога да ви продам моята наследствена част от наследството на баща ми, която представлява ½ от наследството, защото имам и брат и т.н. Но продавам това наследствено имущество, а не качеството си на наследник. Това изрично не е казано в закона, но всички го поддържат еднозначно. Изглежда тази формула следва различието, което се е правило в римското право при продажбата на наследство. Там е можело да се разпродаде едно наследство преди приемането му и след приемането му, като е имало някаква разлика в последиците.

Модерното право, в това число и българското, продавайки едно наследство се приема, че вие сте го приели (значи наследника приема наследството и тогава продава цялото наследствено имущество). Поради тази причина той продава само имуществото, но не и качеството наследник.

От това, че се продава наследството, а не качеството на наследник следват няколко положения:

• Купувача е титуляр на имуществените права и задължения, но той не е наследник и вече не може да продава тази съвкупност като наследство. Значи, наследство може да се продава само веднъж.
• Ако последва отказ от наследство от другите сънаследници, увеличението се пада на продавача, на наследника, който е запазил качеството си на наследник, а не на купувача.
• Наследника, а не купувача на наследството има право на наследяване по заместване, съгласно чл.10 ЗН: “Низходящите на наследодателя, които са починали преди него или са недостойни, се заместват в наследяването по закон от своите низходящи без ограничение на степените”. Значи, умрял баща ми. Аз продавам неговото наследство. Дядо ми, обаче е жив. Като умре и дядо ми, негов пряк наследник е баща ми. Но понеже баща ми не е жив към момента на откриване на наследството на дядо ми, аз ще заместя по силата на чл.10, баща си и ще получа пряко наследството на дядо ми, който не ми е пряк наследодател.

Когато аз съм продал наследството на баща си след неговата смърт и преди смъртта на дядо ми, аз съм продал наследството, а не качеството ми на наследник и за това аз, а не купувача, ще наследя по право на заместване дядо си.

Купувача на едно наследство не може да изкупува по чл.288 ал.3 ГПК неподеляемия жилищен имот, понеже тук закона е създал изискване при откриване на наследството да е живял в него.

Съгласно чл.213: “Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото.

Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството”.Тези два текста регулират последиците от идеята, че се продава изцяло наследството и какво би станало, ако междувременно аз съм платил някое задължение, респ. съм продал (унищожил съм) някой от елементите на наследството – за тях се дължи обезщетение.

От тях може да се изведе и положението, че страните могат все пак да се отклонят от идеята, че се продава цялото наследство, в смисъл да изключат от него конкретни вещи. Продавам наследството на баща си, обаче искам да запазя за себе си неговата пишеща машина. Според мен, е допустимо да се уговори, че продавам цялото наследство по реда за продажба на наследство, но да се извади от наследството пишещата машина и това ще бъде съобразено при цената. Закона формално не го допуска, но от тези правила на чл.213 можем да стигнем до този извод.

Чл.90а ЗН: “Завещание и продажба на наследство, съставено и извършена след одържавяване или включване в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява, нямат действие за тези имоти”. Доста неясен текст. Хипотезата е следната: дядо ми умрял през 1965г. Баща ми продал неговото наследство. Защо продал неговото наследство? – Защото през 1965г той би могъл да бъде до голяма степен сигурен, че всъщност никакво наследство не е получил, защото имотите на дядо ми са били одържавени. Баща ми, значи продава това наследство, като смята, че на практика продава пишещата машина на дядо ми, дълговете му и още нещо. Идва реституцията. Оказва се, че наследството на дядо ми вече включва и тия неща на дядо ми, които някога са били одържавени, а сега се реституират. Това увеличаване на наследството няма да се падне, поради изричния текст на чл. 90, на купувача на наследството, а на наследника на дядо ми, респ. на неговите наследници, т.е реституцията ще могат да я искат оригиналните наследници, а не този, който е купил по времето, когато много хора се надяваха, че тази работа не е вечна, но не бяха много склонни да го разглеждат като една фактически очаквана промяна в скоро време.

Ако обаче, вече е възстановена собствеността на тия имоти, тогава този текст няма да се отнесе към тях.

 

 

 

Договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка

     и гледане. Характеристика. Предмет. Страни. Сключване.

 

    Определение: С договора за издръжка и гледане едно лице прехвърля или обещава да прехвърли на друго лице някакво имущество, срещу което приобретателят поема задължението да гледа и издържа прехвърлителя и/или друго лице до края на живота му.

Значи, договора за издръжка и гледане може да бъде сключен и като договор в полза на трето лице. Аз да ви прехвърля моя апартамент за да гледате баба ми (мен няма да гледате). Но бих могъл аз да ви прехвърля моя апартамент за да ме гледате мене и съпругата ми. В този случай, договора ще бъде едновременно и в полза на стипуланта, и в полза на съпругата му, която не е страна по договора.

Договора за издръжка и гледане има две разновидности с оглед задълженията на прехвърлителя, с което можем да обогатим определението като кажем, че договора за издръжка и гледане е този, по който едно лице (прехвърлител) прехвърля или обещава да прехвърли… Значи договора за издръжка и гледане може да бъде предварителен договор за издръжка и гледане, при който грижите започват веднага, но имота ще се прехвърли след малко. Кога? – Когато назреят условията за това.

И вторият случай, без предварителен договор (директно) прехвърляне на имота и да започват грижите от този момент.

И в двата случая обаче, имота се прехвърля, респ. придобива от приобретателя, от длъжника на гледането и издръжката приживе на прехвърлителя. Договора за издръжка и гледане не е договор mortis causa, които договори mortis causa, както знаем са нищожни (чл.26 ал.1). Договора за издръжка и гледане не е договор върху неоткрито наследство – имота се прехвърля сега, към момента на сключване на договора или в по-късния момент къмто момента на изпълнение на предварителния договор за издръжка и гледане от страна на прехвърлителя.

Характеристика на договора. Договора за издръжка и гледане е ненаименован – няма развита легална уредба.

При липсата на правна уредба в специалната част на ЗЗД, извличането на приложими към този договор правила ще се окаже доста относително. Той черпи силата си от принципа на свободата на договаряне (чл.9, респ. чл.20а). При липсата на легална уредба, значи към него ще бъдат приложими общите правила на ЗЗД. Само, че тези общи правила малко са насочени към това екзотично задължение за гледане и издръжка. В такъв случай, от съществено значение ще бъде тълкуването на самия договор, съгласно чл.20. Би могло да се смята, че при тълкуването на договора, както е казано в чл.20, ще бъде от значение и юзанса (правилата в практиката). Тези правила не е много лесно да ги издирим, че да ги смятаме включени в договора, но все пак, обилната съдебна практика по този договор би могла да се разглежда и като такава, която отразява юзанса.

На всичкото отгоре, както е известно, от 1993г. насетне обичая, обичайното право, правния обичай, а не юзанса, беше най-после посочен като източник на правото.

От 1997г, с изменението на чл.4 ГПК, отношението на действащото законодателство към обичая като източник на правото е променено: “Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта”. Така, че обичая вече е санкциониран от писаното право като източник на правото. Във всички случаи, при липсата на писано право, ще бъдат от изключително значение тълкуванията, дадени от съдебната практика.

Има значи, няколко общи съдебни акта – тълкувателни решения, които третират тази материя. Има и множество решения по конкретни казуси. Всички тези решения, според мен, имат една обща слабост. В много случаи, включително и общите актове, излизат от конкретния интерес, от конкретния казус в една, иначе деликатна откъм морални съображения, област и не е много ясно дали отчитат идеите за справедливост и за морал. Така, че те малко трудно заместват липсващата обща абстрактна уредба на договора. Това обстоятелство, както и това, че този договор е силно конфликтен, са дали възможност съдебната практика да излиза преди всичко от интереса на наследниците и до голяма степен да отчита само тези казуси, които са свързани с това малко нетипично или нежелано развитие на отношенията.

А договора е конфликтен от още една гледна точка – той винаги е носил един доста голям потенциал за заобикаляне на закона и за увреждане на чужди интереси.

Произход на договора. В съвременния си вид, договора за издръжка и гледане може да се разглежда като комбинация на две, съществували някога, правни явления – на един легален институт и на един обичаен институт. Легалния институт е договора за пожизнена рента, а обичайния е договора за храненичеството. Договора за пожизнена рента, въобще договора за рента, е бил уреден в стария ЗЗД, съгласно модела на ФГК. Рентата е бивала два вида: 1) вечна рента, при която се отстъпва една парична сума или един имот срещу вечното задължение (значи преминаващо и по отношение на наследниците) за периодично плащане. Значи тази рента е наследима от наследниците на този, който е получил имота или парите. Тази рента обаче, е можела да се изкупува от длъжника, длъжника да плати на рентиера, да откупи рентата и да се освободи от периодичното задължение.

2) Пожизнена рента е тази, при която се прехвърля един имот или се плаща една сума пари, отново срещу периодично плащане на рентиера, но тази рента е обвързана с живота на рентиера и се прекратява след неговата смърт.

Престацията на длъжника е пари, но стария ЗЗД, отчитайки обичаите в България, е приел, че рентата може да се състои в пари, но може и да се състои в припаси, което е било наречено в практиката натурална рента.

Храненичеството е бил един обичаен институт в българските села и в по-малките градове. При него заможни бездетни лица са приемали храненици. По принцип, една от идеите на храненичеството е да замести опцията осиновяване, да даде на една бездетна двойка радостта от чужди деца, които да разглеждат като свои. В този смисъл обичайното осиновяване е било храненичеството. Но храненичеството е преследвало и други цели. Имало е редица случаи, в които се вземат като храненици не малки деца, които ги взимаме с цел да получим тръпката от това, че имаме все пак деца, но пълнолетни и дори семейни вече храненици. В този случай, идеята е била следната: бездетната двойка или този от тях, който е останал, да получи все едно вече пораснали деца, които да го гледат в старините му дето вече са настъпили, да поемат бизнеса му и след неговата смърт да го наследят. Приживе, храненика не получава нищо, но след смъртта наследява благодетеля си.

От комбинацията на тези две неща можем да видим договора за издръжка и гледане. От рентата – незабавното прехвърляне на правото срещу което се получава издръжката и гледането, а от храненичеството, престацията на този, който гледа и издържа.

Приложно поле на договора. Действителните цели, които договора преследва имат за последица да удовлетворят следните два насрещни интереса: на стареца – желанието той да бъде гарантиран в битово и имуществено отношение, включително и емоционално до края на дните си (да не бъде сам и да не бъде принуден да продава на части имуществото си, че да плаща на части да му помагат и т.н). Защо стареца има такава нужда, можем да си отговорим твърде лесно – това днес, освен проблем на бездетието, е типично за България и поради емиграцията на младите хора. За това има много стари хора, които нямат друг изход, освен да търсят такъв ерзац на подкрепата, която би трябвало да очакват от собствените си деца.

Обратното, за този, който поема задължението за гледане и издръжка, това е един способ, един шанс да се сдобие с имущество, с което той по друг начин не може да се сдобие сега, да получи сега един приличен имот, който той каквото и да прави, в близко бъдеще няма как да си позволи.

Наред с това, този договор има възможност да удоволетворява и много други цели, включително и симулативни.

Наред с това, договора за издръжка и гледане е един от елегантните начини да се обезнаследят необходимите наследници (тези със запазена част), защото прехвърлянето е възмездно.

В много случаи този договор се сключва като смесен – за бъдещи и за минали грижи, което още повече обърква нещата и създава конфликт както между бабичката и наследниците и, в частност и този, който е сключил договора, така и след смъртта на бабичката – между наследниците и приобретателя.

Следователно, това е един конфликтен договор.

Характеристика на договора. Договора е двустранен, транслативен (освен в хипотезата на предварителен договор за издръжка и гледане). Има едно изолирано решение (146 от 1983г на III ГО), което хвърля известно съмнение върху възможността да се сключи предварителен  договор за издръжка и гледане, защото приема, че той не може да бъде обявен за окончателен срещу възражението на стареца, дето сме обещали да го гледаме. Когато човек, обаче, прочете решението, си дава сметка, че ВС се е пообъркал и той е искал да постанови резултат, който е можел да постанови, ако каже, че тъй като стареца не е бил гледан след сключването на предварителния договор, когато е трябвало да бъде започнато да бъде гледан – то той разполага с възражение по чл.90, че няма да изпълни своята престация, защото срещу него не се изпълнява или че даже, че може да развали предварителния договор, защото не е изпълнявано задължението.

Болшинството от другите решения приемат, че е валиден такъв предварителен договор.

Договора е алеаторен. Той е договор на шанса. Алеята идва от това, че е известна престацията, която получаваме (апартамента), но е неизвестно колко време ще гледаме бабичката и колко усилия и средства ще ни коства това. Ако бабичката умре сравнително бързо, тристайния апартамент, който получаваме срещу нейното гледане, ще ни излезе евтино, т.е ще бъдем на печалба и обратното.

Освен това, ние поемаме един значителен риск, сключвайки договора, защото трябва да гледаме бабичката каквото и да става с нея. А състоянието на бабичката може да се влоши значително.

Значи, алеаторността идва от неизвестността колко време ще продължи гледането и какви усилия, включително и финансови ще ни коства.

Договора е възмезден. Макар алеаторността да ни пречи да оценим престациите на двете страни като еквивалентни, трябва да си спомним, че при все че някои казват, че възмездни са тези договори, при които двете насрещни престации са еквивалентни, поне в очите на страните, други пък казват, че безвъзмездни са тия договори, с които едната страна иска да даде на другата една облага даром, да прояви щедрост. И тъй като в този договор не е съществен елемент щедростта – нито една от страните няма намерение да прояви щедрост, да направи дарение, той е възмезден, въпреки невъзможността да оценим еквивалентността на престациите поради неговия алеаторен характер.

Договора е intoito personae с оглед бабичката. Аз съм сключил договора върху нейния живот и съм се ангажирал тази бабичка да гледам или евентуално бабичката заедно с стареца и, но не съм се задължил да гледам някоя друга бабичка, на която тази бабичка би и хрумнало да цедира вземането си. В този смисъл договора за издръжка и гледане е intoito personae, спрямо кредитора на задължението за издръжка и гледане.

Той би могло да се разсъждава дали не е intoito personae и с спрямо длъжника, защото създава някакви особени емоционални отношения. Но по-практично е да приемем, че задължението на гледащия е заместимо, което е направила и съдебната практика, а не така тясно свързан с личността му.

Форма на договора. С оглед типичното задължение за издръжка и гледане, някаква форма не е необходима, още повече, че договора не е наименован и оттам няма откъде да дойде изискване за форма, защото закона няма как да го предяви. С оглед обаче, отчуждаването на предмета, което представлява насрещната престация срещу която гледащия се ангажира да гледа бабичката – ще важи формата за този предмет. Доколкото обикновения предмет на договора за издръжка и гледане е недвижим имот, значи трябва да сключим договора във формата на нотариален акт, съгласно чл.18 ЗЗД. Ако може да се сключи договор и върху други имуществени права – ще важи формата за тяхното прехвърляне.

Специални изисквания за валидност на договора. Лицето, което трябва да бъде гледано по договора, трябвало да има нужда от това. На практика това означавало да е възрастно, да не може да се гледа само или да е предстоящ риска да не може вече да се гледа само или пък да е болен или инвалид, макар да не е много възрастен. В противен случай, практиката приема, че договора нямал основание и като така е нищожен. Защо няма основание? – Защото този кредитор нямал нужда от гледане.

Не може да се отрече, че в тази работа има нещо, на пръв поглед съмнително и социалистическо – да е имал нужда, значи да бъде гледан, значи да е нетрудоспособен.

Като се обърнем обаче, към произхода на договора, към храненичеството, не можем да не забележим следното нещо: че възрастта на гледания някак си се връзва с нормалното положение, че той ще умре преди гледащия. И когато сключваме договор за издръжка и гледане върху едно младо лице, точно този елемент липсва, поради което може да се каже, че има някаква логика в тези решения, макар трудно квалификацията да би могла да бъде липса на основание. Обаче, нека си помислим и нещо друго – ако това е така и като се има предвид, че задължението за гледане може да се окаже наследимо, прехвърлимо и във всички случаи заместимо, дали не би могло да се разсъждава и по следния начин: вярно е че аз със своите 40г съм по-възрастен от този 30г певец, дето го гледам за да ми прехвърли там нещото, от което се нуждая. Но при положение, че това е наследимо задължение, може би аз да умра преди него, но децата ми ще продължават да го гледат и така интереса и на двете страни е осигурен. Така, че идеята, че единия трябва да умре, по-скоро би могла да бъде заобиколена с тези разсъждения. И като си дадем сметка, че практиката не ограничава възрастта тогава, когато става въпрос за инвалиди, а има и млади инвалиди, ще се види, че разсъжденията че трябва да е в особено състояние, че да бъде гледан не винаги издържа.

По-старата практика приемаше също така, че договора за издръжка и гледане е недопустим, защото няма основание, когато се сключва между лица, които и без това си дължат издръжка. Например, между съпрузи, между възходящи и низходящи. Аргументацията е много ясна – те, съпрузите си дължат, може би не само издръжка, но и взаимност. Обаче сега стареца, дето имал удоволствието като е бил на 60г да се ожени за някоя своя студентка, сега, след като е станал на 70г, хем не може да се гледа, хем студентката не му е особено вярна. Ако тя не го издържа и не го подпомага, санкцията на семейното право е развод. Като се разведе обаче, той пак няма да има кой да го гледа. Защо тогава да му пречим да сключи този договор със съпругата си и така ще бъде гледан, при това не от кой да е. И този някой ще бъде вързан наистина да го гледа, защото ако не го гледа ще бъде развален договора за издръжка и гледане.

За да бъде действителен договора, трябва лицето, което ще бъде гледано и издържано да е живо към момента на сключване на договора, защото ако не е живо, договора има невъзможен предмет, защото няма как вие да гледате баба ми, която не е жива.

Собствено, и договора за пожизнена рента е нищожен, ако е сключен върху живота на лице, което към момента на сключване на договора е умряло, по същата причина.

Българската практика приема, че договора няма да бъде действителен и ако страната (стареца) умре скоропостижно след сключване на договора, защото договора отново бил без основание – стареца умрял една седмица след сключване на договора.

Трябва да се признае, че ФГК продължава идеята за нищожност на договора за пожизнена рента, сключен при положение, че рентиера е умрял и в хипотезата, в която рентиера умре в един кратък срок от болест, от която е бил болен към момента на сключване на рентата.

Също така обаче, е добре да се отбележи и следното нещо: там практиката не приема, че това се отнася за ненаименования договор за издръжка и гледане, а също така стария ЗЗД не е възприел това правило на ФГК. Ето защо, въпроса дали договора за издръжка и гледане е нищожен или е без основание, ако бързичко умре стареца е един деликатен въпрос. Той подозира една измама, а тази измама не винаги е основателно да подозираме. Причините, които могат да доведат до това стечение на обстоятелствата (да се сключи договора и стареца бързичко да умре) могат да бъдат различни и ние не можем да им даваме еднаква оценка. Никак не е известно дали стареца е разбирал, че ще умре скоро и дали този, който сключва договора наистина вярва, че ще умре скоро. Ако той е бил убеден, можем да кажем, че договора, някак си, е нарушена неговата алеаторност, защото той все едно играе с белязани карти. Но може и да не му е било известно. Може тази смърт да е била случайна. С оглед морално-етичната страна, стареца може би е схващал, че няма голям шанс да живее дълго време – стареца току що е преживял третия си инфаркт в болницата и все още е в реанимация. Шансовете му да живее не са много големи. Той самият си дава сметка за това. Обаче, въпреки това иска да сключи договор за издръжка и гледане, защото ако оживее, какво ще прави. И можем ли ние да приемем, че е неморално да сключи той този договор и да разглеждаме този договор за нищожен и да го караме да се моли да умре, а не да преживее третия си инфаркт.

В крайна сметка, подобна теза е развита и в едно решение от 1999 на II ГО, от което излиза, че модерната практика вече започва да отчита тези неща.

Към момента на сключване на договора, стареца може наистина да знае, че не му остава много време и приобретателя може да си дава сметка за това., но той може вече да е започнал да гледа, да го е гледал за минало време, договора за издръжка да се изповяда като едно задължение за минали грижи и като насрещна престация за бъдещи грижи. Тоя смесен характер на договора на може да изключи неговата валидност само от това, че стареца е позакъснял да изпълни задължението си да прехвърли. В крайна сметка, това прехвърляне може да е било обещано устно или с предварителен договор. Ако предварителния договор е сключен преди години и вие сте гледали стареца, сега, когато стареца е тръгнал да умира, той най-сетне е се е решил да подпише и да сключи окончателния договор, да приемем, че такъв договор е нищожен защото стареца умрял скоро е вече прекалено. Нещо повече, практиката приема, че предварителния договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане би могъл да бъде изпълнен принудително и след смъртта на стареца. Така, че ако вие разполагате с предварителен договор и стареца умре преди да е прехвърлил имота, вие можете да искате да ви се прехвърли имота, защото облигационната страна (гледането докато стареца е жив) не е последица от нотариалния акт, а е последица от уговорката между вас. Срещу това ваше задължение стареца ви е обещал прехвърлянето на имота и сега, когато е умраял всъщност  е изчерпана облигационната част на договора с оглед грижите, но остава да се изпълни задължението за прехвърляне, което ще може да бъде изпълнено и срещу наследниците, т.е да предявите иска по чл.19 ал.3 срещу тях.

В крайна сметка обаче, договора за издръжка и гледане би могъл да бъде сключен след като стареца знае, че умира и другата страна знае това, обаче стареца иска да обезнаследи своите наследници. В този случай, според мен, не може да се каже, че договора е нищожен, поради липса на основание. По-скоро, той е симулативен и наследниците ще могат да се борят срещу него, разкривайки тази симулация, ако успеят да докажат, че това е била целта на страните и че всъщност се прави едно дарение, а не a priori да се твърди, че ако стареца умре скоро, договорът е лишен от основание.

Накрая, може стареца да не знае, че ще умира скоро, а приобретателя да знае. И точно, знаейки го, да търси този старец, че да сключи с него договор за издръжка и гледане. В този случай, очевидно, че дефекта на договора ще бъде някаква измама, а не липсата на основание.

Следователно, хипотезите са много различни и ако съдебните актове са изхождали от някои от тях, то е трудно да бъдат отнесени към всички.

Предмет на договора за издръжка и гледане. Класическият предмет на този договор е недвижим имот. По-рано се случваше стареца да дава и автомобил. Това обаче, е рядкост.

Можем да се запитаме, само недвижим имот ли може да бъде предмет на този договор? Преди години, недвижимите имоти бяха най-ценното нещо. Сега обаче, едва ли е така. Може ли сума пари да бъде предмет на договора или ценни книжа? Някои казват не, защото това щяло да бъде рента, а като е рента, рентата била забранена.

Първо, няма да е рента и второ, рентата едва ли е забранена. Трето, няма как да приемем, че е налице рента, защото престацията, която се дължи от гледащия не е парична сума, а нещо друго.

Така, че, според мен, предмет на договора за издръжка и гледане може да бъде всяка ценност, която приобретателя желае да получи чрез договора за издръжка и гледане, а отчуждителя има и желае да жертва срещу спокойните си старини. Особено днес развитието на отношенията, на нещата, които са в оборот и на ценностите, създава много по-разнообразни ценности от недвижимите имоти. Няма никаква причина приобретателя да наследи например бизнеса на стареца, който последния не може вече сам да върти – бизнес, който по никакъв начин не е нужно да е свързан с недвижим имот – нещо, което съответства на традицията на храненичеството.

 

       Действие на договора за издръжка и гледане. Прекратяване на           

                           договора. Особености при развалянето.

 

При договора за издръжка и гледане имаме типични задължения, които тежат върху гледащия и разбира се задължения за прехвърлянето на имота.

Вторите задължения са по-прости. Те могат да са свързани с вещното право (а именно с продажбата) или до обещаването за бъдещ договор за съответно прехвърляне (предварителен договор). В зависимост от това как е сключен договора за издръжка и гледане, като такъв, с който се обещава в бъдеще да се прехвърли един имот или веднага се прехвърля недвижимия имот, ще имаме значи техническите задължения за прехвърляне на един имот от предварителен договор, респ. задължение на продавача, като типичен случай  на прехвърляне при възмездните договори. Тъй като прехвърлянето е възмездно, при недостатъци, било то правни или фактически, на прехвърленото право, ще прилагаме правилата за евикция или отговорността за недостатъци.

Мислимо е, също така, да се прехвърли не едно право, а съвкупност от права и задължения (например наследство).

Типични задължения: те би следвало да бъдат посочени в договора. И при липсата на диспозитивна правна уредба, договора е този, който трябва да определи какво трябва да разбираме под полагане на грижи, какъв стандарт и т.н. Оттук огромното значение на текста на договора. Само, че в много случаи този текст е доста пестелив.

От съществено значение е в тези случаи както тълкуването на договора спрямо юзанса, така и съдебната практика. Но тези случаи, тези решения излизат от конкретната хипотеза.

Общата насоченост на задължението на гледащия е дадена в т. р. 96/66г. Там е казано, че договорите за издръжка и гледане имат социално предназначение и цел – да обезпечат на кредитора по това задължение по-добри социални условия на преживяване. Задълженията по тях и отношенията на двете страни са наситени с нравствено-етични и социално-битови изисквания. Това тълкувателно решение дава да  се разбере, че идеята е стареца да бъде гледан и обслужван като собствен старец.

Макар да не се основава на традицията на храненичеството, имплицитно като че ли това решение включва неговата идея. Тук е първия парадокс на този договор – очакваме стареца да заживее с приобретателя в едно семейство, в едно домакинство. В България обаче, примера на естественото семейство е доста плачевен. В повечето случаи млади и стари, които живеят в един апартамент не се разбират много добре. Модела на средното естествено домакинство се оказва значи, доста подвеждащ.

Трябва да си дадем сметка обаче, че семейната среда, в която трябва да потопим стареца, не е неговата естествена среда – това не са неговите деца. Това  е една купена семейна среда и следователно ние не можем да караме стареца да се съобразява с този среден модел, който всъщност е естествен. Трябва да приемем, че стареца има правото на една добра семейна среда, която за съжаление няма да се окаже типичната семейна среда.

Значи, основните задължения са задължението за гледане и издръжка. Гледане означава подсигуряване на подслон, храна, обслужване, дрехи, лекарства и в крайна сметка и джобни пари, плюс топлотата и потапянето в семейна среда. 

Задължението за издръжка е доставянето на горното (гледането) за сметка на гледащия.

Може да се каже, че съчетанието “издръжка и гледане” е диспозитивно. Възможно е страните да се уговорят (ако такава е била  идеята и желанието им) и да посочат в договора, че приобретателя ще дължи само гледане, няма да дължи издръжка. Това ще рече, че той трябва да върши тези работи, но без да влага средства за доставянето на неща отвън – стареца дава парите.

Възможно е нещата да бъдат смесени – дължи се гледане, дължи се и издръжка, но отчасти. Казано иначе, стареца да дава някакви пари за издръжката си.

Не може обаче, да се предвиди, че по този договор ще се доставя само издръжка, т.е само пари, без никакви лични грижи.

Някои смятат, че това е недопустимо, защото това би било рента. Това може и да е така. Но трябва да се каже, че договора за издръжка и гледане не би могъл да бъде ограничен само до издръжката, защото в такъв случай не би бил договор за издръжка и гледане – тогава по-скоро наистина би бил договор за рента, който макар и да не е забранен е договор, различен от договора за издръжка и гледане.

Първото задължение е да му осигурим подслон на стареца, т.е. някъде, където да живее и където всъщност да изпълняваме останалите неща. Това е втория парадокс на договора за издръжка и гледане, защото обикновено стареца има жилище – жилището, което прехвърля срещу задължението за издръжка и гледане, а приобретателя е този, който трябва да му осигури жилище.

Излиза, че всъщност стареца се лишава от жилището си, което прехвърля на приобретателя, който пък трябва да му осигури жилище –  доста деликатна ситуация. От тази гледна точка, се оказва, че е за предпочитане стареца да се осигури като, прехвърляйки имота, учреди за себе се право на ползване върху имота, което би позволило той да бъде сигурен, че няма да остане без подслон. Защото, прехвърляйки собствеността върху приобретателя, не се знае утре какво ще стане с тази собственост – приобретателя може да го отчужди, а може и в крайна сметка да бъде принуден да се раздали с имота (принудително изпълнение). Ако обаче, приобретателя е получил само голата собственост, при подобни ситуации, прехвърлянето на имота си върви със стареца.

Обикновено, значи, се приема, че стареца ще живее в това жилище, в което до сега е живял и което е прехвърлил. Но би могло да се уговори и нещо друго.

Не е невъзможно и страните да живеят в известна степен разделени – стареца да си живее там, където до сега си е живял, а пък гледащия – също да си живее там където си е живял. Значи, географската отдалеченост ще трябва да бъде обаче, избягвана – могат да се гледат по този начин съседи или ако са в рамките на един квартал и т.н. Няма как да гледате стареца от САЩ. Определянето на това къде ще живее стареца, включително и в договора, ще се окаже доста съществено, защото от общите правила на изпълнението на задълженията, ако друго не е посочено, следва, че: “във всички други случаи – в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението” (чл.68 б.в). Излиза, че ако нищо не е казано, длъжника е този, който ще трябва да приеме стареца да живее при него – там, където длъжника живее и там да оказва гледането и издръжката.

Стандарт на гледането. Стареца трябва да бъде потопен в семейна среда и да бъде гледан като член от семейството. Какъв обаче, трябва да бъде стандарта на стареца – стандарта на семейството на длъжника  или някакъв друг стандарт?

От идеята, че те образуват нещо като едно семейство, би следвало да се стигне до извода, че стареца като член на семейството, приема досегашния стандарт на семейството на гледащия. Това е общо взето, твърдата практика (защото стареца си избира този, който го гледа).

Като си дадем обаче, сметка, че стареца си купува семейство, a priori  да приемем, че той приема стандарта на чуждото семейство, може да се окаже малко подвеждащо. Не би следвало да приемем, че стареца се примирява със стандарта на гледащото семейство, особено ако той е по-нисък от досегашния му стандарт. Напротив, той жертва имота си за да продължи да живее общо взето, така охолно и според собствените си разбирания, както е живял до сега.

Изменение в материалното положение на гледащия. Тези изменения са също така едно относително ново нещо. Какво става, когато гледащия обеднее – ще се отрази ли това на стандарта, по който трябва да бъде гледан стареца? Логиката на семейното право ни показва, че може би да, защото по СК издръжката се дава до колкото може да се дава и в рамките на това, което може да се дава.

Като се сетим, че това е купеното семейство на стареца, на което той е платил да бъде гледан и обграден от грижи – вижда се, че от тази гледна точка, чл.81 ал.2, дето казва, че липсата на парични средства за изпълнението не извинява длъжника, ще трябва да ни покаже, че след като сме се обвързали с този договор ще трябва да поддържаме поне онзи стандарт, който е бил налице при сключването на този договор и заради който стареца е сключил този договор. От тази гледна точка, значи обедняването на гледащия не би следвало да носи риск за стареца. И ако гледащия не изпълни задължението си, поради това, че е обеднял, ще се окаже, че той е в неизпълнение и ще прилагаме последиците на неизпълнение на задължението си за издръжка и гледане.

Ако гледащия забогатее? Ако гледаме към предната хипотеза, ще излезе, че стареца не би трябвало да му се вдигне стандарта. Но стареца трябва да е потопен в семейната среда. Потапяйки го в семейната среда, ние не можем да го дискриминираме. Следователно, стареца ще се облагодетелства от вдигането на стандарта на гледащия.

Тази недискриминация ще трябва да ни покаже и още нещо – от съществено значение е и това къде се гледа стареца. Защото, ако според договора стареца е трябвало да бъде гледан в едно определено жилище и това гледане може да продължава дистанционно, ако стареца не живее заедно с него, то от никъде не следва, че трябва да обзаведем жилището му по съответния начин. Все пак, в някакви рамки ще е нормално да подпомагаме стареца повече отколкото сме го подпомагали до сега.

Промени в състоянието на стареца. Всички промени са в тежест на гледащия. Той носи риска от тези промени и не може да твърди, че неговите задължения не стигат до там да обслужва парализирания старец и т.н.

Изпълнение на задължението за гледане. Тези задължения са лични, в смисъл, че задължението за издръжка и гледане не би следвало да се разглежда като такова, което би следвало да може да се изпълни чрез трето лице (поне в общия случай). В този смисъл се очаква лично изпълнение на тези задължения.

Те, обаче не са, според практиката, незаместими. Те биха могли да бъдат изпълнени както от близките, така и в крайна сметка от трето лице. Нещо повече, приема се, че когато стареца сключва договора, той има предвид, че бидейки потопен в семейната среда, макар да сключва договор с единия съпруг, то и неговата съпруга ще участва в гледането.

Задълженията за гледане имат и една много важна характеристика – те са някак си незаменими. Можем да ги разглеждаме като заместими, в смисъл, че могат да бъдат изпълнени не само лично от длъжника, но и да бъде той подпомаган от други лица, но те са незаменими в смисъл, че тяхното късно изпълнение се оказва някак си безполезно. Ако сте оставили стареца некъпан една седмица, не може да компенсирате това като на другата седмица го къпете по четири пъти на ден.

Наред със задължението за гледане и издръжка, върху приобретателя тежи и едно задължение за съответно отношение. Гледането и издръжката биха могли да доведат до нормалното задоволяване на потребностите на стареца. Той обаче, трябва да бъде потопен в семейната среда и т.н., от което следва, че би било недобросъвестно изпълнение, ако вие се ограничите само в това или извършвайки действията, които се предполага, че трябва да извършвате, се отнасяте зле към него. По същия начин, ще бъде нарушение на договора и липсата на съответно отношение у близките на длъжника.

На всичкото отгоре и стареца има задължение за съответно отношение. Бидейки потопен в семейната среда, той дължи съдействие като кредитор за да могат да се изпълняват задълженията правилно. Стареца не би действал съгласно договора, не би бил изправен, ако би имал едно грозно отношение към гледащите го. Тук обаче, има един деликатен момент – можем да упрекнем стареца, ако сме сигурни, че той ментално е добре и сме сигурни, че той нарочно се държи така. А при развитието на неговата възраст, той малко или много е съвсем естествено да склерозира и да става все по-досаден. И когато липсата на съответно отношение се дължи на неговото ментално състояние, ние не можем да го упрекнем, че той няма съответно поведение, защото риска от влошаване на неговото състояние също така тежи върху нас.

Смята се, че задълженията за гледане и издръжка са и неделими, т.е когато са поети по отношение на няколко лица, те трябва да бъдат престирани на тези лица общо и неизпълнението по отношение на едното лице е неизпълнение на целия договор.

Неизпълнение на задълженията. Може да се дължи на различни причини. Една от причините е поведението на кредитора. Кредитора би могъл да не оказва съдействие, да не допуска да бъде гледан по две причини: едната причина е че обективно не може да бъде гледан така, както до сега е гледан за известно време – постъпил в болница например. В такъв случай, възниква въпроса, как ще изпълним задължението си? В съдебната практика се говори за трансформиране на непаричните задължения за гледане в парични, т.е да се плаща паричната сума, която е еквивалент на гледането и издръжката на гледания. Тази трансформация може да се окаже доста неудобна за гледащите, защото в крайна сметка едно е да полагате вие или подпомагани от останалите членове на семейството, лични грижи за стареца, друго е да отделите колкото би струвало полагането на тези грижи от трето лице и да плащате на това лице.

Ако стареца е постъпил в болница, според мен, никакъв проблем не възниква – той ще бъде гледан в болницата, така както се гледа собствения старец в болницата. Следователно, аз не виждам причина да се трансформира задължението в пари в тази ситуация.

Възможно е обаче, стареца да отказва получаването на грижите не по обективна причина – например, отива с гадже на море. Според ВС, нещата стоят по следния начин: ако стареца не дава съдействие, по каквато и да е причина, ние трябва да плащаме за да изпълним своето задължение. Защо да му плащаме? Ами, защото забавата на кредитора не прекратявала задължението. Според мен, когато сте поставили кредитора в забава, вие самите не сте в забава. И следователно, една такава трансформация не само няма да ни се наложи, ами тя е излишна и немислима. След като стареца не е там, където сме се разбрали, че ще го гледаме, а е заминал с гадже на море, ние няма как да го гледаме. Следователно, идеята че когато стареца не дава съдействие по каквато и да е причина, ние трябва да трансформираме гледането в пари е твърде опасна и тя изхожда от казуси, при които съда е сметнал, че трябва да даде възможност на стареца да прекрати договора и да сключи договор с някой друг.

Независимо от това, според мен, правилното решение е прилагането на института на забава на кредитора във всички случаи и забавата на кредитора не прекратява задължението, но тя във всички случаи, докато кредитора е в забава, не позволява длъжника да бъде поставен в забава. Следователно, когато стареца излезе от нашия контрол и не дава съдействие да бъде гледан, нищо няма да трансформираме – трябва да изчакаме и да продължим да го гледаме след като се върне.

Временна невъзможност за изпълнение на задължението от страна на гледащия. Проблем не възниква, когато гледането се осъществява в действителна многолюдна семейна среда и някой друг помага на гледащия.

Но проблем би възникнал в ситуацията, в която няма кой да гледа стареца. В този случай, може би, действително можем да твърдим, че задължението може да бъде трансформирано в пари и то при положение, че стареца е съгласен. По-правилното решение е да се замести с някой, защото няма откъде стареца да бъде осигурен при неполагане на грижата за него.

Дори невъзможността да е обективна (гледащия постъпил в болница), в такъв случай е налице една временна невъзможност, която винаги ще бъде частична и за стареца ще възникне правото да развали договора, поради частична невъзможност за изпълнение като установи, че няма интерес от запазването му.

Ако стареца е бил гледан, всяка последваща невъзможност ще се окаже частична и ще трябва да разваля договора по съдебен ред.

Разбира се, стареца би могъл да иска и изпълнение по чл.80. Всъщност, трансформацията в пари, би могла да се разгледа като приложение на чл.80, според който кредитора би могъл да иска изпълнение за сметка на длъжника.

Така се стига до извода, че дори временната невъзможност лично да го гледаме, която се дължи на външна причина, не ни оневинява, защото изпълнението на задължението е възможно чрез трето лице и обстоятелството, че ние не сме наели трето лице да гледа стареца, вместо нас може да се обясни единствено с това, че нямаме пари, а липсата на пари не извинява.

Така погледнато, ще достигнем до хипотезата, че единственото положение на оправдано неизпълнение на задължението е забавата на кредитора от страна на стареца.

Средства за защита на стареца. Във всички случаи, той разполага с иска за реално изпълнение на задължението. Но като си представим характера на задължението и това колко време ще се точи делото, а и психологическия момент, ще видим, че иска за реално изпълнение  е някак си безпрдметен.

Това, с което стареца може най-много да плаши насрещната страна е развалянето на договора. В тази хипотеза на неизпълнение, която както се видя в повечето случаи ще се окаже виновна, стареца би могъл да развали договора. Развалянето, в повечето случаи, ще бъде по съдебен ред, защото предполагаме, че е прехвърлен недвижим имот. Действието на развалянето, според Кожухаров, ставало за в бъдеще, защото задължението за гледане и издръжка е едно перманентно задължение, т.е при него сме в хипотезата на чл.88.

Кожухаров, обаче е единствения, който поддържа това. Всички останали автори и съдебната практика е твърда, че развалянето на договора за издръжка и гледане има обратно действие, независимо от това, че едната престация е продължителна. За да има развалянето действие само за в бъдеще е необходимо двете насрещни престации да бъдат продължителни (както е например при договора за наем). При договора за издръжка и гледане, само едната престация е продължителна. Това поставя въпроса за реституцията при развалянето на договора. Приобретателя трябва да върне имота. Той ще върне имота изцяло. Обаче пък, ако се допусне това без нищо друго, ще е налице неоснователно обогатяване. Следователно, стареца ще трябва да даде на гледащия паричната сума, която представлява равностойността на грижите, които той е положил за него. Нещо повече, практиката приема (основателно), че в този случай длъжника ще може да каже на стареца, че той ще върне имота, но срещу даването на равностойността на грижите. Когато се предяви иска за разваляне на договора, той може да направи възражение за неизпълнен договор.

Този въпрос практически намира изход и следната ситуация: понеже в повечето случаи развалянето на договора за издръжка и гледане се основава на претендираното лошо гледане, с цел да си върнем имота и да го дадем на някой друг, който обещава, че ще ни гледа по-добре, то нещата обикновено се развиват като този новия, който ще гледа стареца дава тези пари.

В такъв случай може да се окаже, че един от разумните ходове е да иска изпълнение в пари, т.е. трансформация на гледането в пари.

Според П. Венедиков, можело да се вписва ипотека върху прехвърления имот, която ипотека да може да обезпечи реституирането на имота след развалянето на договора. И той се основава на чл.168 б.а. Само, че вземането за реституиране на апартамента не е вземане по договор, а е вземане поради разваляне на договора. Следователно, според мен, вписването на тази ипотека е по-скоро едно пожелание от страна на П. Венедиков. По-скоро такава ипотека може да се впише не заради реституцията, а за обезпечаване на паричното задължение (да се трансформира в парично задължение).

Прекратяване не договора извън развалянето. Смъртта на гледания прекратява договора. Ако те са двама, остава единия, който трябва да бъде продължено да бъде гледан и негледането му, поради неделимостта на задължението, може да доведе до прекратяване чрез разваляне на целия договор.

По-деликатен е въпроса, когато длъжника умре преди стареца. Тъкмо с оглед тази хипотеза е възникнал проблема дали задължението на гледащия са intoito personae. Ако приемем, че задълженията на гледащия са intoito personae, то с неговата смърт ще настъпи една невъзможност за изпълнение на договора. Ако настъпи тази невъзможност за изпълнение на договора, тя винаги ще бъде частична, защото до сега е бил гледан. Следователно, ще излезе, че договора трябва да се развали по съдебен ред, поради частична невъзможност за изпълнение на насрещната престация. Тази ситуация създава голямо неудобство и за двете страни. Поради тази причина едно тълкувателно решение на ОСГК развива тезата, че при сключване на договора страните са имали предвид, че стареца ще бъде подпомаган от семейството на длъжника. Това е едно изключително разумно решение. То обаче, се оказва уязвимо от гледна точка на това, което всъщност става, защото как можем да приемем, че стареца се е съгласил да бъде гледан от жена ми, като аз все още на съм бил женен, когато съм сключил договора. Все пак това решение на ВС може да бъде подкрепено и с някои легални аргументи чрез аналогия на закона, защото има един текст (чл.269), който гласи: “Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението.

При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение”. Този текст би могъл да бъде легално обяснение и да даде конструкцията на преминаването на договора в ръцете на неговите наследници. И прилагайки този текст, стигаме до следните две алтернативи: смъртта не прекратява сама по себе си договора – договора може да бъде продължен, ако наследниците пожелаят да го продължат (стареца, понеже договора не е intoito personae не може да се противопостави на това гледане). Наследниците, обаче не са длъжни да го приемат – тогава ще бъде налице частична невиновна невъзможност и договорът ще бъде развален.

 

     Дарение. Понятие. Видове. Отграничения от спонсорството.                                            

                                  Сключване. Форма.

 

Договора за дарение е уреден в чл.225-227 ЗЗД. Легална дефиниция на договора за дарение ни дава чл.225: “С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема”. С израза “веднага” се подчертава, че дарението е договор между живи, а не mortis causa, че ефекта на дарението настъпва сега, а не както е при завещанието, след откриването на наследството. Дарението е безвъзвратно в смисъл, че веднъж извършено, то обвързва и не може да бъде произволно прекратено (към него се прилага чл.20а ал.2).

Типична характеристика на дарението е, че то е безвъзмездно разпореждане, едно безвъзмездно облагодетелстване.

Има два възгледа за безвъзмездно и възмездно: според единия, безвъзмездно е нещото без насрещна престация; според другия, безвъзмездно е нещото без еквивалент; според трети, който може да се разглежда като вариант на първите, безвъзмездно е даването на една облага даром, т.е безвъзмездността предполага намерението да се прояви щедрост (animus donandi).

Има обаче, дарение (т.нар. дарение с тежест), което според различните възгледи създава или не задължения за надарения. Има и други хипотези, в които се смята, че надарения е задължен.

Идеята е, че безвъзмездно е това разпореждане, което е проява на една щедрост. И при дарението тази щедрост се споделя от двете страни. Например, аз искам да ви подаря нещо и вие приемате това нещо тъкмо като знак на щедрост. В този смисъл насрещно някакво задължение и други ангажименти, които възникват за надарения не се разглеждат като еквивалент, дори и всъщност да се стигне до положението да са на практика еквивалентни.

Страни. Дарител и дарен (надарен). Дарителя трябва да бъде дееспособен, защото той е този, който проявява щедростта и се лишава от една облага в полза на надарения. Той се нуждае от пълна дееспособност и има един чл.73 СК, който въобще забранява даренията от недееспособни. Излиза, че непълнолетния изобщо не може да направи дарение. Това е един текст, който в много случаи е прекален.

Надарения е пасивния субект, който бива надарен, поради което при него не става въпрос за дееспособността му, от което не следва, че той може да участва в дарението като недееспособен – ще трябва да бъде представляван, а ако дарението е с тежест, ще трябва да има и попечителско съдействие.

Надарения трябва във всички случаи да е субект на правото. Не може да се подарява нещо на нероден например. Българския закон не работи с обща фикция за правоспособност на ситуруса, когато това е в негова полза. Но могат да бъдат надарявани косвено. Например, подарявам нещо на майката на бъдещото дете с тежест тя да използва 2/3 за от подареното за самото дете. По същия начин можем да облагодетелстваме и неща, които не са правни субекти (животни например).

Дарението значи, предполага съгласието на двете страни. Трябва да си дадем сметка, че и приемането на дарението е също , както и самото дарение, акт на свободна воля, защото не всеки от всекиго е склонен да приеме дарение.

С оглед възможността да се извършват косвени дарения е създаден института на едностранното подставяне. Например, искам да надаря съпругата си с един телевизор. За това казвам за фактурата, гаранцията и т.н нейното име. С това аз само съм започнал дарението. Имам едно проектирано дарение и съм подставил себе си в сделката с продавача, макар че искам да изглежда все едно, че сделката е сключена с надарения. Но той ще придобие правото, ако приеме дарението. Значи, дарението може да бъде извършено чрез действието на други лица, но то трябва да бъде прието.

Предмет на договора за дарение. Закона казва “нещо”. Това “нещо” може да бъде много неща. Оттук и аморфността на дарението. Може да бъде вещ (движима или недвижима), могат да бъдат вземания, дарение бихме могли да имаме при поемането на чуждо задължение и т.н.

Допълнителни изисквания към предмета. Предмета на дарението се отстъпва веднага. От тази гледна точка, за да имаме валиден договор за дарение, предмета трябва да бъде в гражданския оборот. Според Кожухаров, не можело да се подарява нещо, което не принадлежи на дарителя. Казано иначе, дарението на чужда вещ е нищожна. Неговата аргументация излиза от следното нещо: след като трябва веднага да се отстъпи нещото, ако то не може веднага да стане собственост на  надарения, значи дарението няма никакво действие, а след като няма действие, значи то е нищожно.

Има няколко решения, които са решили този въпрос в обратния смисъл – дарението не е нищожно. Смисъла да се приеме това е свързан със следното нещо: подарен е един недвижим имот, който към датата на дарението не е бил собственост на дарителя, поради разни други вещноправни отношения, например съсобственост. И тази част от съсобствениците го претендират от надарената. Ако се приеме, че договора за дарение е нищожен, поради това, че дарителя не е собственик на този апартамент, дъщерята (надарената) би била недобросъвестен владелец, защото нищожното дарение не е годно правно основание. Ако се приеме обаче, че макар да не е прехвърлена собствеността, защото дарителя не е бил собственик на имота, който подарява, но самото дарение не е нищожно, макар да няма вещно действие, дъщерята би била добросъвестен владелец. В областта на недвижимте имоти това дали е добросъвестен или не е от голямо значение, защото давността в единия случай е 5г, а в другия – 10г. Следователно, чл.226 ал2 : “Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно”. Това изискване е доста характерно. То е съществувало и в стария закон. Едно от обясненията за смисъла на това ограничение е, че то както продажбата на чужда вещ, трябва да бъде нищожно.

Другото обяснение е, че дарението  е акт на свободна воля и дарителя на бива да бъде обременен с това, че трябва да жертва едно право, което още няма.

Има обаче, още една логика – че дарението на бъдещо имущество е нищожно, защото дарението трябва да стане веднага от гледна точка на чл.225, а от това веднага го свързваме с разликата със завещанието. Дарението е сделка между живи и то обхваща налично сега имущество за разлика от завещанието, което по необходимост ще остане това имущество, което е налично не сега, а към момента на умиране на наследодателя. И ако основната причина да се обяви дарението на бъдещо имущество за нищожно е тъкмо това (да го отделим от завещанието) като прибавим и идеята, че дарителя трябва да бъде свободен, да не му се налагат някакви особени действия за изпълнение на дарението по отношение на някакво бъдещо имущество, можем да кажем следното нещо: не всяка бъдеща вещ е бъдещо имущество по смисъла на чл.26 ал.2. Бъдещи са само онези права, за които дарителя няма никакво правно очакване, които той трябва да положи усилия за да придобие. Но няма да бъдат бъдещо имущество тези имущества, които по силата на една физическа и да някъде правна закономерност ще станат част от имуществото на дарителя и един бъдещ момент.

Основание на дарението. Основанието на дарението е мотива му. Дарението няма друго основание, освен мотива си. Това смятат едната група автори.

Втората група автори смятат, че основанието на дарението е donandi causa – желанието да се прояви щедрост, а не самия мотив.

Тези две схващания не са диаметрално противоположни. Кожухаров казва, че дарението е особен договор, при който мотива съвпада с основанието, а Попов казва, че основанието на дарението е да се прояви щедрост. Известна подкрепа възгледа на Кожухаров може да намери в чл.226 ал.3: “Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни”. Значи, самия закон казва, че дарението е нищожно, когато мотивът му е противен на закона или на морала. Оттук излиза, че може би мотива наистина се разглежда като кауза на дарението.

Трябва да си дадем сметка обаче, че закона не е казал кой да е мотив, а мотива, единствено поради който то  е направено (има се предвид централния мотив), а в общия случай на дарението този мотив е желанието да се прояви щедрост. Ние значи, не можем да изследваме и да правим релевантни по-задните мотиви на дарителя. Каузата е нещо, което се схваща от двете страни при сключване на договора – желанието да се прояви щедрост се схваща от двете страни и това е централния мотив на дарението.

С оглед желанието да се прояви щедрост и основният мотив, който мотивира това желание можем да различаваме разните видове дарения.

Видове дарения. С оглед мотивите, които мотивират желанието да се прояви щедрост:

• Незаинтересовано (обикновено) дарение – когато желанието да проявите щедрост е единствения споделен мотив. Значи, простото желание да проявим една щедрост. Подобно дарение не винаги се приема – аз не съм склонен да приема на всекиго щедростта.
• Обичайно дарение – ние желаем да проявим щедрост за да се съобразим с една традиция и несъобразявайки се с тази традиция, си даваме сметка, че ще се изложим в очите на обществото. Например, рожден ден – трябва да се подари нещо. Вие като домакин нямате право да си искате подаръка, но е ясно, че аз след като съм решил да отида, трябва да ви взема някакъв подарък, дори и да нямам пари. Този, който получава обичайното дарение и той си дава сметка, че получавайки го, зачита една традиция. И ако едно незаинтересовано дарение не всеки ще приеме, то едно обичайно дарение всеки ще приеме, защото ако не го приеме ще се изложи. Правното значение на обичайното дарение е че то не може да бъде отменено поради непризнателност и не се привнася в наследството.
• Възнаградително дарение – при възнаградителното дарение също проявяваме една щедрост, но тя е мотивирана с чувството ни на задълженост към надарения. Например, спасил сина ми от удавяне. Възнаградителното дарение има значи, за цел да неглижира чувството ни на задълженост, което произтича от предишни отношения и заслуги на надарения. При това заслуги, по отношение на които благодарността ни не може да бъде измерена в пари. От това следва, че възнаградителното дарение е невъзможно по отношение на лица, чийто услуги вие сте плащали.

Има и случаи, при които възнаградителното дарение и обичайното дарение се доближават. Например: когато се пенсионирате, ви се дава нещо за вярна служба.

Възнаградителното дарение не подлежи на отмяна, поради непризнателност, но се привнася към наследството. То не е изключено от чл.31 ЗН.

• Дарение с тежести – дарение, при което надарения е обременен с това да изпълни някакви изисквания. Тези изисквания могат да бъдат най-различни. Тежестта би могла да бъде в полза на дарителя, на трети лица, но може и на трети неперсонифицирани лица. Например, дарявам една къща на СУ, с тежест в нея да живеят десетте най-добри студенти. Тежестта би могла да бъде и такава, която предполага смъртта на дарителя, с което договора няма да стане mortis causa.

Тежестта не създава възмездност, защото не изключва желанието да се прояви щедрост. Напротив, тя е характерна единствено за безвъзмездните разпореждания – дарението и завещанието. Тежестта е уредена в чл.18 ЗН (“Всеки заинтересуван може да иска изпълнение на наложените със завещанието тежести. Неизпълнението на същите не влече след себе си унищожаването на завещателното разпореждане”) и в чл.226 ЗЗД (“Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни”). Не може да се отрече, че тези два текста, ако въобще са уредба, са твърде пестеливи.

Някогашната уредба на тежестта е различна в романската и в немската система. За романската система е характерно, че нямаме ясна податка, от която да се вижда, че тежестта създава изискуемо задължение, т.е че може да се иска принудително изпълнение. Според стария ЗН, неизпълнението на тежестта е била причина за отмяна на дарението. ФГК е разпростирал това нещо и по отношение на завещанието. Трябва да си дадем сметка, че в много случаи няма въобще как да искаме принудително изпълнение (например на задължението ви да учите право).

Немската система изрично посочва, че тежестта създава задължение, което може да бъде искано от дарителя или от този, в чиято полза е тази тежест. Неизпълнението на тежестта при дарението води до възможност да се иска отмяна на дарението.

Ако сравним тези текстове с безкрайно лаконичната уредба на чл.18 ЗН, можем да стигнем до следните изводи: всеки заинтересован може да иска изпълнение на наложеното завещание. Как да го иска? – По принудителен път. Но с неизпълнението на същата (тежестта) не се унищожава завещателното разпореждане.

Отпадането на тежестта като първооснование за отмяна на дарението от днешния закон, може да се обясни със следното нещо: след като не са признали, че тежестта създава задължение, което може да бъде исково, значи това задължение е съвършено и следователно тежестта представлява едно насрещно задължение за надарения по договора за дарение, задължението което прави договора двустранен, макар и не възмезден – тежестта не е цената на това, което дава дарителя. И тъй като имаме общото правило да разваляме двустранните договори поради неизпълнение, ако видим в дарението един двустранен договор, можем да си послужим с чл.87 и да развалим договора, поради неизпълнение на тежестта.

Условие и срок на дарението. Невъзможното при сключване на договора условие, според чл.26 ал.3, прави дарението нищожно, както и невъзможността на тежестта. Смята се, че условие може да се тълкува в материята на чл.226 не само като conditio (бъдещо сигурно събитие), но и като клаузи, удобни на всички страни. Това наистина е така, но все пак тежестта трябва да се различава от условието, по това, че тя представлява едно задължение, а не придава условност на договора. Неизпълнението на тежестта не води до това договорът въобще да не е проявил действие. Условието отлага, прекратява действието на договора. Има обаче, няколко условия, които могат да се окажат близки до тежестите, но ще си останат условия – например, подарявам ви нещо, при условие,че учите право. Това е едно както несигурно събитие, така и нещо, което зависи донякъде от вашата воля.

Според Кожухаров, условието можело да бъде само отлагателно, но не и прекратително.

Според мен, едно прекратително условие е напълно възможно.

Дарение и спонсорство. Има едно правило, чл.226 ал.1: “Обещанието за дарение не произвежда действие”. А също така, дарението е формален договор. Това са двете причини, поради които се питаме спонсорството отделен договор ли е или е договор за дарение.

Договора за спонсорство е ненаименован договор, по силата на който спонсора обещава подкрепа някаква на спонсорирания, който извършва някаква друга дейност. Например, спонсорираният е спортист. Спонсорът му обещава, за този сезон да му изплати дадена сума, срещу което спортиста ще му носи на фланелката си рекламата.

Значи, характерно е че имаме две насрещни задължения – едното за обикновено финансово подпомагане, а другото – за някаква дейност, която би се оказала от полза на спонсора.

Бихме могли да разсъждаваме дали не сме изправени пред дарение с тежести. Но обещанието за дарение не произвежда действие, дарението е формален договор. И ще се окаже, че нямаме ефективна защита на подобно обещание за дарение, дори и да го разглеждаме като дарение с тежести, защото то няма да бъде завършено дарение, а само обещание за дарение, защото аз не ви давам цялата сума.

Друго неудобство е че ако гледаме на спонсорството като на безвъзмезден договор, като на вид дарение, то малко трудно би могло да бъде обяснено защо търговците правят дарение.

Поради тези причини, договора за спонсорство се разглежда като отделен от дарението вид договор. Той ще се окаже един консенсуален, възмезден договор, по силата на който са поети съответни задължения. В частта му обаче, в която спонсорираният ще извършва дейност, различна от реклама (например ще стажува при мен) се натъкваме на следното нещо: от правилото, че никой не може да бъде принуден да търпи нещо против волята си, което правило е ограничено до реалното изпълнение на трудови задължения, от свободата на личността следва, че малко трудно бихме имали иск за реално изпълнение на задължение да се работи някому. Така, че последиците от неизпълнение на това задължение, може би, би била връщането на изразходваната от спонсора сума.

Почти всички български автори приемат, че спонсорството е договор, различен от договора за дарение.

Сключване и форма на договора за дарение. Обещанието за дарение не произвежда действие. Този принцип идва още от римското право. Всяко обвързване, по силата на което ние се ангажираме в бъдеще да направим едно дарение е недействително и не ни обвързва. Казано иначе, предварителния договор за дарение е невъзможен, той е нищожен. Обещанието за дарение е нищожно, от което не бива да се разбира, че то не може да се изпълни, но не можем да настояваме за изпълнение на обещанието за дарение.

С оглед начина си на сключване, са известни два вида дарение: формално и ръчно. Съгласно чл.225 ал.2: “Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа – по надлежния начин за прехвърлянето им”. За недвижимите имоти закона не говори, защото те и без това са формални договори. Прехвърлянето на недвижими имоти става с нотариален акт.

Дарението на движими вещи става с нотариална заверка на подписа и това е едно изискване за действителност на договора.

Всъщност, дарението е по принцип формален договор, тържествен договор и изискването за форма идва от идеята веднъж да се даде на дарителя още една възможност да размисли дали да прояви щедростта, втори път, от това да се даде яснота на сключения договор за дарение, включително и да останат документи от този факт.

Днешния закон е въвел едно смекчение – той не изисква нотариален акт, а само нотариална заверка на подписа за движими вещи. Очевидно е че има доста неудобства в това изискване за форма, поради което то е смекчено.

Обичая, от много отдавна е признал валидността на т.нар. ръчно дарение. Българският законодател е уредил тази възможност във чл.225 ал.2. Оттук излиза, че при движими вещи имаме два вида дарение – тържествено дарение и неформално (ръчно) дарение. Ръчното дарение е сключено с предаването на вещта и докато не е предадена вещта, не е налице договор за дарение, а би имало само едно обещание за дарение.

Така погледнато, излиза че договора за дарение за движими вещи, с една условност на изказа, бива консенсуален, но формален (ако въобще е възможна тази категория). Ако приемем, че консенсуалния се противопоставя само на реалния договор, бихме казали, че дарението е формален договор, който не изисква материални действия (в този смисъл консенсуален), сключва се по съгласие, което е облечено в особена форма. А ако не е спазена формата или не желаем да спазим формата, можем да го сключим като неформален, но реален договор, който ще бъде завършен с предаването на вещта. До изповядването в нужната форма, респ. до предаването на вещта – ще имаме едно неангажиращо обещание за дарение.

Цената на подареното няма значение относно възможността то да бъде предмет на ръчно дарение или не. Има обаче, вещи, които няма как да бъдат подарени чрез ръчно дарение, защото за тяхното прехвърляне въобще се изисква нотариална форма.

Дарение на ценни книжа. Дарението е договор, а прехвърлянето на ценни книжа се извършва чрез джиро или чрез простото връчване. От тази гледна точка дарението ще се окаже каузалния договор, въз основа на който се изпълнява задължението за прехвърляне на правата. Самото джиро не е договор за дарение, защото то е едностранна сделка, но джирото, респ. предаването на документа, би заместило онзи реален елемент при ръчното дарение на вещи и се оказва, че договора може да е неформален, но няма да бъде довършен фактическия състав на дарението, докато ние не сме се разпоредили с ценната книга по онзи начин, който е валиден за нея.

Прехвърляне на вземания (дарствена цесия). Според Кожухаров, цесията е формален договор в случаите на дарствено цедиране, защото за дарението на движимо имущество се изисква нотариална заверка на подписа. Тази форма обаче, на се спазва и последиците на това, че не се спазва е изработването на конструкция, която е приета и в практиката, съгласно която съобщението на длъжника за извършената цесия замества предаването на вещта при реалното дарение. Така, че неформално сключения договор за цесия, дори и безвъзмездна, сам по себе си отново би бил едно недействително обещание за прехвърляне, но когато съобщим на длъжника за станалото прехвърляне, с което се консолидира цесията, можем да видим елемента предаване на движима вещ.

Тази конструкция е критикувана от К. Цончев, защото ЗЗД е уредил цесията като общ способ за прехвърляне на относителни права, независимо от това дали те се подаряват, продават и т.н, независимо от каузата. И тъй като при този общ способ, той не е казал, че при donandi causa се изисква особена форма, няма защо да съобразяваме изискването за форма при дарение на движими вещи (аз съм съгласен напълно с тези аргументи).

Според практиката, ако се дарява наследство, в което влиза недвижим имот, респ. прехвърлянето му срещу издръжка и гледане не може да стане с нотариална заверка на подписа, по облекчената форма на чл.225, което от своя страна означава, че то въобще не може да стане, защото изповядването на сделката чрез нотариален акт, доколкото ние вече нямаме отделен нотариален акт за дарение, различен от актовете за прехвърляне на недвижим имот, няма как да стане с нотариален акт. Защото, ако искате да сключите пред нотариус нотариален акт за прехвърляне на наследство, нотариуса ще трябва да провери дали прехвърлителя е собственик на недвижимия имот, който е част от наследството, което се прехвърля и в този случай бихме имали прехвърляне на конкретния недвижим имот, а не прехвърляне на наследство като наследствена съвкупност, не алеаторния договор за прехвърляне на наследство. Поради тази причина, много по-сериозен е въпроса дали формата по чл.212 не може да бъде използвана при други каузи – дарение, респ. договор за издръжка и гледане. Практиката не го приема. Следователно, от практическа гледна точка, практиката е твърда, че чл.212 не се прилага при дарението, а не се прилага и при договора за издръжка и гледане и тезата на Цончев  за неформалността на дарствената цесия, макар да е коректна и оригинална, е съмнително до колко се прилага.

 

Действие на договора за дарение

 

Договора за дарение има различни действия, в зависимост от това как е сключен. При формалният договор за дарение за дарителя възниква задължение да предаде подареното имущество. Като сключа договор да ви подаря хладилника си, той става ваш, защото дарението е извършено по силата на чл.225 (вещното действие), а за мен възниква задължението да ви предам подарената вещ.

Когато дарението се сключва като ръчно дарение, тъй като предаването е елемент на фактическия състав на сключването на договора и до предаването на вещта имаме само едно нищожно обещание за дарение, което ще се валидизира с изпълнение, задължение за дарителя не възниква.

По същия начин ще стоят нещата и при дарение на услуга. Например, ако аз ви обещая да дойда да ви поправя мивката – това ще бъде едно нищожно обещание за дарение.

Дарителя, за разлика от възмездния отчуждител на някакви права, не отговаря за недостатъци.

Задължения на надарения. Според Кожухаров, по дефиниция, надарения няма никакви задължения. Обаче, при дарението с тежест, ние приехме, че тежестта обвързва надарения да я изпълни. Значи, има задължения за надарения. В общия случай на дарение, надарения дължи признателност на дарителя. Задължението за признателност легално произтича от правилата за отмяна на дарението поради непризнателност, т.е. чл.227. Вярно, че санкцията за неизпълнение на това задължение е отмяната на дарението, а не иск за реално изпълнение. Трябва да се знае, че това, колкото и да са морални задължения, са скрепени с едно особено действие, което е отмяна на дарението.

Има обаче, дарения, които не подлежат на отмяна.

Проф.П. Попов е склонен да види задължение за надарения, както свързани с изпълнение на тежестта, ако има такава, както свързани с признателност, така и при формалните договори, според него надарения има задължението да си вземе вещта (този ефект може да се види и при ръчното дарение).

Всички тези неща ни пречат да квалифицираме договора еднозначно. Защото, ако се замислим, в едни случаи излиза, че договора е едностранен, като създава задължения само за надарения, когато със сключването му вещта е предадена. Във втори случаи, ако дарението е сключено с формален договор без предаване на вещта, освен задължение да се предаде вещта от дарителя, отново ще можем да видим задължение за вдигане на вещта от надарения и задължение за признателност. Има обаче, едни дарения, които обикновено се сключват като ръчни (обичайните дарения) и не създават задължение за признателност. При тях ще се окаже, че задължения въобще не възникват. Защото задължението на дарителя да предаде подарената вещ се изпълнява в момента на сключване на договора, задължение за признателност не възниква. В тази хипотеза излиза, че дарението ще бъде безстранно.

Характеристика на договора. Договора е безвъзмезден, транслативен, формален, но при движими вещи може да се развие и като неформален, но реален, комутативен и според страността му си е “много странен”, в смисъл, че класическото разбиране за дарението е, че то е едностранен договор, който създава задължения само за дарителя, но такова задължение не възниква при ръчното дарение, защото то се изпълнява със сключването на договора, можем да виждаме при някои дарения задължение за признателност, дарението с тежест създава задължение за надарения.

 

          

 

 

             Отмяна на дарението. Основание, същност, последици.

 

Отмяната на дарението може да стане в различни хипотези. Дарението е безвъзвратно, в смисъл, че не може да бъде отменено произволно, но на посочените в закона основания, то е възможно.

Чл.227 урежда отмяната на дарението, поради непризнателност: “Дарението може да бъде отменено, когато дареният:

а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;

б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и

в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.

Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.

Предварителният отказ от този иск е нищожен.

Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил”.

Иска се предявява в едногодишен срок, откакто дарителя е узнал обстоятелствата и в рамките на този едногодишен срок може да бъде предявен и от неговите наследници, ако дарителя е починал. Отмяната на дарението става по исков път, независимо от това какъв е предмета.

Последицата е връщане на подареното имущество, но ал.5 дава да се разбере, че отмяната на дарението не може да се противопостави на трети лица, които са придобили от надарения подареното имущество и тогава надарения дължи само това, което е получил от третите лица, обезщетение за онова, с което се е обогатил.

Според ал.2 чл.227, отмяната на обичайното и възнаградителното дарение поради непризнателност е невъзможна.

Предварителен отказ от правото за отмяна на дарението е нищожен.

Освен отмяна, поради непризнателност, едно дарение може да бъде прекратено и при неизпълнение на тежестта, по реда на развалянето поради неизпълнение (чл.87).

Също така, дарението може да бъде отменено и съгласно чл.105 СК, с прекратяването на брака.

Цончев разглежда една малко особена хипотеза – прекратяване на осиновяването. Ако можем да влезем в хипотезата на чл.227, ще прилагаме този текст – тогава ще може да се развали.

Цончев обаче, отива по-нататък и казва, че според него е възможно и основание за това ни дава чл.273 ГПК.

Ако се опрем на това правило, ще разберем следното нещо: не е изключено прекратяването на осиновяването като основание за отмяна на дарението, но само еднопосочно. Осиновения, който е надарил осиновителя си и след това се прекрати поради вина на осиновителя, осиновяването, той може по силата на чл.273 да иска да се съедини с иска за отмяна на осиновяването и своя иск за обезщетение на осиновения, който е допринесъл за увеличаване на имуществото на осиновителя. Обратната връзка, закона не допуска.

 

 

         Изработка. Обща характеристика. Отграничения. Страни.                                            

                                               Сключване.          

Изработката или т.нар. граждански договор е уредена в чл.258 – 269 ЗЗД. Легална дефиниция има в чл.258: “С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение”.

Римското право е познавало договора за наем в три разновидности: наем на вещи, наем на труд, наем на резултат от труд. Днешния договор за изработка има източника си в третия вид (наем на резултат от труд). Този договор е бил договора, по силата на който един занаятчия се е наемал да извърши в полза на клиента една определена работа. По този договор не са могли да се наемат т.нар. свободни професии. Те са сключвали мандатен договор.

От тази римска традиция договора за изработка в редица правни системи, включително и в стария ЗЗД е разглеждан като вид договор за наем. Самият договор за изработка би могъл да бъде разделен вътрешно на различни видове. Можем да говорим за договор за изработка или поправяне на отделна вещ, за извършване на строеж, дори за пренасяне по суша и море.

Съвременната българска уредба е уредила договора отделно от наемите. Договора за изработка може да се разглежда като самостоятелен договор, който вътрешно има предвид различни елементи.

Характеристика на договора за изработка. Договора е двустранен – създава задължения за двете страни. Договора е възмезден по дефиниция и е винаги възмезден. Ако сключим безвъзмезден договор, той няма да бъде за изработка. Договора е консенсуален, което значи неформален, но ще трябва да съобразим ограниченията на свидетелските показания. Договора е комутативен.

В някои случаи ще се окаже, че има вещно действие.

Страни. Този дето се наема – легалното му наименование е изпълнител, а другата страна се оказва “другата страна” (използва се понякога поръчващ). В практиката е придобил ггражданственост термина “изпълнител” и  “възложител на работата”. Тук ще се използват термините “изпълнител” и “възложител” (майстор и клиент). Поръчващ е винаги различно от поръчител!

Съществена характеристика на договора е че работата се извършва на риск и за сметка на изпълнителя. Той дължи резултата от работата, а не самата работа. Поради тази причина се дължи завършения труд, а не самия труд, както е при трудовия договор.

Предмет. Предмет на договора е работата или “нещото”, както се изразява ЗЗД. Това нещо може да бъде много неща и оттук договора за изработка се оказва, че може да има различни варианти.

Отграничения на договора за изработка от трудовия договор. По  трудов договор се престира не резултатът от труда, а самия труд – работодателя ви става началник и той ви определя какво да работите. Работника не носи риска от извършването на работата.

Днешната действителност е дала доста примери, при които трудовото законодателство се заобикаля с граждански договор. Това е наложило реакция на трудовото законодателство, която в много случаи ще се окаже превишена.

При трудовия договор, в процеса на работа възникват определени отношения между страните – работник – работодател, докато при гражданския договор такова отношение няма.

Характерно за гражданския договор е самостоятелността на изработващия.

Отграничение от договора за услуга (ненаименования договор). От договора за услуга, договора за изработка се отличава по това, че не се дължи резултатът от труда, а самите действия, които представляват услугата.

Отграничение от договора за продажба. Близостта на договора за изработка с договора за продажба ще се наблюдава само в хипотезата, в която изработката е за нова вещ, която ще се изработва с материали на изработващия. Тогава ще трябва да отличаваме дали сме изправени пред продажба на бъдеща вещ, която продавача ще произведе или пред договор за изработка. Разликата ще дойде от специфичността на предмета. Продажбата на бъдеща вещ  е продажба на конфекция. Договора за изработка предполага изработване на нещо уникално, съгласно вашите изисквания за това нещо. Колкото по-малко са специфичните изисквания към предмета, толкова повече се доближаваме до продажба.

Разграничение от мандатния договор. Обикновено се казва, че при изработката се дължи фактическо действие, докато при мандатния договор се дължали правни действия. Това до голяма степен може да се окаже, че е вярно и у нас то едва ли не е канонизирано. При все това, съм склонен да се усъмня в тази формулировка, защото в римското право договора за мандат не е бил ограничен до правни действия в смисъл на сделки, а и днешния закон не урежда мандата като твърди, че негов предмет са възложените правни действия. За това, аз съм по-склонен да приема и една допълнителна разлика между двата договора. Мандатара действа за сметка на манданта. При договора за поръчка действията, които извършва довереника са за сметка на доверителя. И ако поръчката стане невъзможна, а е уговорено възнаграждение, това възнаграждение се дължи. Обратно, при договора за изработка, предприемача действа за собствен риск и за собствена сметка. Ние сме уговорили едно възнаграждение, което е за свършената работа и ако не си свърши работата, възнаграждение не се дължи.

Видове договори за изработка. Можем да ги разграничим според различни критерии – например, обикновен договор за изработка и договор за изработка в строителството; договор за изработка с оглед личността на майстора и договор за заместимо действие; договор за изработка на нова вещ с материали на клиента (ишлеме) и договор за изработка с материали на изработващия.

 

                  Задължения на възложителя и изпълнителя.

 

Задължения на изпълнителя. За тези неща има доста разгърната уредба. Задължението на изпълнителя е да свърши работата със свои средства, съгласно чл.259 (“Ако не е уговорено друго, изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства”). Под “свои средства” в случая нямаме в предвид материалите, а инструментите и други съоражения, с които се извършва работата. Правилото е диспозитивно и страните могат да се освободят от него като уговорят друго.

Да свърши работата, съгласно поръчката на другата страна. Под  това разбираме, че проекта, заданието се дава от клиента. Този проект не бива да се схваща в смисъл, че е един разгърнат проект.  Той е по-скоро идейния проект – формулировката на това какво искам. Значи проекта, който дава клиента е по-скоро идеен проект.

Чл.260 във връзка с проекта и материала на клиента, създава за изпълнителя едно много важно задължение: “Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.

Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените й вреди”. Логиката на това задължение е следната: вие сте клиент, вие имате мечти, които искате да бъдат реализирани от майстора. Само, че майсторът е този, който може да прецени дали вашите мечти са осъществими или ако могат да бъдат осъществени, дали няма да доведат до карикатурност на работата.

Втората възможност е да предупреди клиента  и да приеме работата. Но ако не предупреди за негодността на проекта или на материала, понеже той е майстора и ги разбира тези работи, няма да сме изправени пред обективна невъзможност за изпълнение на поръчката, а ще сме изправени пред неизпълнение, за което той отговаря и той ще отговаря и за похабяване на материала.

Качество на работата. Съгласно чл.261: “Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.

Изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество.

Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното”. Той всъщност отговаря както за недостатъците на работата, така и за едно особено положение, което не е точно недостатък на работата, а е отклонение от поръчката. Защото той трябва да свърши работата, така, както ние сме я искали, освен в хипотезата, в която ние искаме нещо явно неудачно и той се опита да ни напъти в правия път, но не е станало.

Самостоятелност на изпълнителя. Изпълнителя е самостоятелен в изпълнение на работата си. Съгласно чл.262 ал.1: “Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя”. Значи, той може да се информира как върви работата, но не може да досажда на изпълнителя. Това право на поръчващия има и обратна страна.

Закона не го е казал изрично, но това се подразбира, че изпълнителя, бидейки самостоятелен в работата си може да викне помощници, да я превъзлага изцяло или отчасти на други лица, включително и договора да е сключен intoito personae.

От гледна точка на действащото право, между подизпълнителите и клиента няма никаква облигационна връзка. За действията на подизпълнителя отговаря майстора. Но тези подизпълнители нямат претенция срещу клиента за плащане на възнаграждението. Майстора е техния кредитор и длъжник по плащане на възнаграждението. Той ги е наел, а самия той се е наел пред клиента.

Отговорност на изпълнителя. Изпълнителя отговаря за извършване на работата в срок (значи носи отговорност за забава); отговаря за качеството на работата, както и за качеството на материала, съгласно чл.261 ал.2, когато той го е дал. Когато неколцина са сключили договор за изработка на страната на изпълнителя, съгласно чл.261 ал.3: “Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното”.

Задължения на поръчващия. Основните задължения са да плати цената, съгласно чл.266 и да получи (приеме) работата – да я приеме, да си вземе вещта, ако става въпрос за вещ. Наред с това, той има и допълнителни задължения. Такова едно задължение е да представи материала, респ. проекта, ако материала е негов. Казано иначе, при сключването на договора да даде необходимото съдействие. Има дори хипотези на изработка, при които не може въобще да се пристъпи към изпълнение на задължението, ако не сте оказали необходимото съдействие. Например, подстригването – трябва да отидете при фризьора.

Цената по договора. Цената би могла да бъде уговорена по два начина: 1) за цялата работа – общо една или 2) за отделните операции, които ще се извършват. Цената е съществен елемент на договора, т.е няма как изработката да е безвъзмездна, но се случва тя да не се уговаря предварително. Отивате на шивач и очаквате, че той ще ви поиска обичайното възнаграждение.

Дори и да не е уговорено предварително възнаграждение, можем да приемем, че договора е валидно сключен и че се дължи обичайното възнаграждение. Това би следвало както от правилата на практиката, така и от правния обичай.

Изменение на условията. Съгласно чл.266 ал.2: “Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло”. По никакъв начин не сме изправени пред търговска непоносимост, нито пред онова правило на чл.300 ТЗ, за редуциране на договора при изменение на условията. За договора за изработка, това се смята нормално положение, при това без значение дали цената е определена на части или за цялата работа. В това отношение днешната регламентация, която повече е насочена към занаятчийските услуги, чл.266 ал.2 се различава от регламентацията на стария ЗЗД.

Ако обаче, изпълнителят е в забава, тогава бихме могли да разсъждаваме дали той ще може да се ползва от този текст, защото ако би си свършил работата на време, той би използвал една по-евтина работна ръка и би вложил материалите по съответни цени.

Вярно е че закона говори за надлежно определената цена. Днес надлежно се не определят цените, но това не значи, че при отпадането на нормирани цени, под надлежните цени ще трябва да разбираме текущи пазарни цени.

Плащане на възнаграждението. Съгласно чл.266 ал.1: “Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата”. От този текст разбираме, че нормалното положение е първо работата, после цената. Принципа следователно, е че задължението за плащане на цената става изискуемо, а по някога и ликвидно към момента на приемането на работата. Това, разбира се може да бъде изменено. Но в общия случай, когато не се плаща цената предварително, е очевидно, че изпълнителя не разполага с възражение за неизпълнен договор и следователно не може да каже, че няма да свърши работата, ако не му платите.

Тава обаче, той би могъл да направи в особената хипотеза на чл.90 ал.2. Във всички случаи обаче, когато предметът на договора е поправка или нещо друго на движими вещи, той ще разполага с право на задържане върху вещта за заплащане на вземанията по договора, доколкото чл.91 не ограничава правото на задържане до вземанията за разноски, а говори за вземанията във връзка със запазване, поправяне или подобряване на движима вещ и вреди, причинени от нея.

Рискове. Риска от случайното погиване на материала се носи от този, който го е дал. А риска от невъзможността да се свърши работата се носи от изработващия. Съгласно чл.267: “Ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия, изпълнителят има право на съответната част от уговореното възнаграждение.

Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил”. Може да се приеме,че чл.267 е специален по отношение на чл.89, който урежда въпросите при частична невиновна невъзможност в смисъл, че договора за изработка няма да се прекрати по съдебен ред в случай че изпълнителят е свършил отчасти работата и след това не може да я продължи поради обективна невъзможност.

Преминаване на собствеността. Този въпрос е от значение единствено в тази хипотеза на договора за изработка, при която се изработва нова вещ с материали на изпълнителя. В тази хипотеза се оказва, че изпълнителя, освен да свърши работата има и задължение да достави собствеността на клиента. У нас договорите имат облигаторно-вещно действие, което създава едно недоумение в кой момент преминава собствеността.

Според Асен Николов, тази работа ставала със завършването на вещта, без да е било необходимо предаването.

Като си дадем сметка, че според чл.263 риска от случайното погиване на материала се носи от страната, която го е дала, освен ако другата страна не е в забава, би следвало, че всъщност този риск ще премине едва чрез предаването. И доколкото разликата между материала и готовата вещ от вещноправна гледна точка не бива да ни пречи и не можем да кажем кога материалът е престанал да бъде материал и кога е станал нова вещ, след като тя още не е приета, според мен, общото правило би трябвало да бъде, че собствеността преминава заедно с риска, при предаването на изработената вещ, освен ако другата страна не е в забава на кредитора.

Неизпълнение на задълженията. Що се отнася до неплащане на цената или до недаването на съдействие – имаме иск за изпълнение на задължението за плащане на цената, забавянето на даване на съдействие ще постави клиента в забава.

По-интересни са въпросите, свързани с неизпълнението от страна на изработващия. Той отговаря за забавеното изпълнение. Има обаче, едно специално правило на чл.262 ал.2: “Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила”. Това е една особена хипотеза на предварително, антиципирано разваляне на договора – клиента не е длъжен да чака да изтече срока и тогава да се разбере, че работата няма да бъде свършена. Ако от действията на изпълнителя е видно, че той няма да може да изпълни в срок, той може да развали договора още преди да е изтекъл срока за изпълнение.

Втората хипотеза на неизпълнение е свързана с дефектите на работата. Работата трябва да бъде приета от поръчващия. Той е длъжен да приеме работата, извършена съгласно договора (чл.264 ал.1).

“При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците” (чл.264 ал.2). Ако не направи такива възражения работата се счита приета (чл.264 ал.3). Общо взето това, което важи за договора за продажба и прегледа, можем да го пренесем тук.

Възможностите при ненадлежно изпълнение на работата са уредени в чл.265. Ненадлежното изпълнение на работата е свързано не само с недостатъци. Понеже поръчката се дава за някакъв специфичен резултат, е от значение съобразността на поръчката с дадения проект: “Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има недостатъци, поръчващият може да иска:

поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;

заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на възнаграждението”. Отклонението от поръчката е различно от недостатъци.

Възможности на клиента. Съгласно чл.265, те са основно две – да иска поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане и да иска заплащане на разноските, необходими за поправянето или съответно намаляване на възнаграждението.

Но съществува и още една възможност – да развалите договора: “Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора.

Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи – в пет години” (чл.265 ал.2). В този случай, ако материала е даден от поръчващия, ще възникне въпроса от загубата на материала. Според Кожухаров, развалянето на договора и неприемането на работата при недостатъци и отклонения е една много крайна мярка – той държи на реалното изпълнение, което реално изпълнение да стане, макар и чрез поправянето на вече омърляната вещ.

Според мен, подобна теза е очевидно прекалена и е свързана с принизяването на значението на това, което сме поръчали.

Тези права, подобно на правата при продажбата, се погасяват в специални срокове, които се дадени в чл.265 ал.3: “Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи – в пет години”.

 

Особености при прекратяване на договора за изработка. Разваляне.

 

Развалянето на договора по чл.262 ал.2 и развалянето на договора, поради отклонение от поръчката или недостатъци вече бяха разгледани.

Съгласно чл.267: “Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата.

Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло”. Ето значението на предупрежденията по чл.260, които трябваше да направи изпълнителя – ако той се е съгласил да работи съгласно проекта или с материалът, който той е обявил за недостатъчно подходящ, пропадането на работата не е за негов риск, ами е възложено на клиента.

Има още две специални правила за прекратяването на договора за изработка, типични само за него. Едното е чл.269, който вече бе разгледан по аналогия при продължаването на договора за издръжка и  гледане, след смъртта на длъжника-приобретател.

“Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението”. Наследниците не са длъжни да продължат изпълнението, но ако не го продължат, понеже риска от случайната невъзможност се носи от изпълнителя, те няма да получат възнаграждение. За да запазят пълното възнаграждение, те трябва да довършат работата, но срещу тях това не може да се претендира.

“При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение” (чл.269 ал.2).

Отказ от страна на клиента. Той е уреден в чл.268: “Ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата” Значи, ако има основателни причини. Основателни причини, според мен, това изискване за основателни причини е само за очи. Истината е че клиента може произволно да прекрати договора за изработка като се откаже от услугите на изработващия и никой не може да го спре. Само, че при този произволен отказ, той ще трябва да плати това, което е посочено в чл.268, а именно: “…направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата”. Казано иначе, той трябва да му плати пълно възнаграждение, с изключение на това, което спестява изпълнителя от това, че не довършва  работата. Това правило дава една изключителна свобода на клиента и това е оправдано.

Това правило ще ни помогне да не водим спорове по отношение на работата на изработващия, когато при проверката се установи, че той не работи както трябва.

 

 

Наемни отношения. Видове. Отграничения от договора за лизинг и                

                                         договора за аренда

 

Икономически погледнато, наемните отношения са нещо, при което присъединяваме към собственото си имущество временно нещо друго, на някакво друго имущество.

Под наемни отношения към днешна дата разбираме наем на вещи или пък на нещо друго, което не е точно вещи – например наем на предприятие, на чифлик и т.н.

Уредбата на договора за наем е в чл.228 – 239. Тази уредба е насочена преди всичко към потребителския наем. Тя  е ориентирана най-вече към жилищния наем или към наема на движими вещи за потребителски нужди.

Вън от потребителския наем, в една пазарна икономика могат да се намерят редица други наемни отношения. Стария ЗЗД е познавал както наем на вещи, така и наем на сграда, така и редица особени наеми като наем на полски имоти, изполица на полски имоти и т.н.

Бидейки насочени към потребителския наем, правилата на ЗЗД, в много случаи не са съобразени с различни специфики на непотребителския наем – на наема на помещение, на производствени мощности и т.н, които неща ще бъдат използвани за една търговска дейност.

Наред с договора за наем, изведнъж се появи и понятието аренда. Първоначално, аренда се наричаше наема на непотребителски неща. Този вид аренда беше уреден в много подзаконови нормативни актове.

Ако търсим разликата между договора за наем и договора за аренда от тази гледна точка, то тази разлика би била формална. Бихме казали, че арендата е наем, при който се наема нещо със стопанско предназначение. Това е и причината по-новите нормативни актове вече да не разглеждат арендата отделно.

Тази терминологична разлика би могла да не съществува, защото ако търсим някаква доктринерна разлика между договора за аренда и договора за наем, много трудно бихме я намерили. Защото, макар договора за наем да няма вещно действие по отношение на вещта, той в някои случаи има вещно действие с оглед придобиването на плодовете.

От днешна гледна точка, дефиниция на договора за аренда е дадена в чл.2 ЗАЗ: “С договора за аренда арендодателят се задължава да предостави на арендатора за временно ползване обекта на договора, а арендаторът – да извърши определено арендно плащане”. Предмет на договора за аренда може да бъде както селскостопанска земя, така и стопанство, което е уредено като движими и недвижими вещи, свързани със селскостопанска дейност.

За разлика от договора за наем, договора за аренда е формален – той се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписа и подлежи на вписване при съдията по вписванията и се регистрира в съответната поземлена комисия.

Минималния срок на договора за аренда е 4г, но той не е ограничен в максимален срок.

В известна степен, може да се каже, че договора за аренда е до някъде intoito personae, не само защото, както при договора за наем, обекта не може да се преарендова без съгласието на арендатора, но  и съгласно едно правило, арендатора може да прекрати договора от следващата година, ако изпадне в крайна нетрудоспособност.

Разликата, de lege lata, би могла формално да се изрази по следния начин: договора за аренда е този договор за наем, който се урежда в ЗАЗ в земеделието. Той е специален вид наем.

Отграничение от договора за лизинг. Договора за лизинг също създава наемни отношения с известна възможност за модификация. Договора за лизинг е договора, с който наемаме или искаме временно да ползваме срещу заплащане, други производствени мощности, различни от земята. Той обслужва стопанския интерес във следното нещо: за да произвеждате или за да извършвате даден вид дейност ви трябват различни предмети – машини, съоражения и т.н. За да си ги купите тези предмети ви трябват пари. Договора за лизинг спестява необходимостта да се авансират капиталите, необходими за купуването на едно оборудване.

Договора за лизинг е уреден в ТЗ (чл.342-347). Определението е дадено в чл.342: “С договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение”. Общо взето, това е дефиницията и на наема. Самите правила за лизинг общо взето, препращат към правилата за наема. Закона обаче, е уредил два вида лизинг, като втория от тях е посочен в ал.2: “С договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение”. Значи, разликата между лизинга и финансовия лизинг се състои в следното: при оперативния лизинг, лизингодателя отдава под лизинг лизинговия предмет на лизингополучателя и между тях възниква едно отношение, което е твърде подобно на наемното. За това, самия закон препраща към правилата за наема.

При финансовия лизинг участват три търговеца – лизингодател, лизингополучател и производител на лизинговия обект. При сключване на договора за лизинг, лизингодателя няма лизинговия обект. Този лизингодател, по принцип е лизингова компания, която с това се занимава. По тази поръчка на лизингополучателя, лизингодателя отива и договаря с производителя на нещото и го купува от него, плаща го изцяло и го дава на лизинг на лизингополучателя. Оттук и характеристиката финансов лизинг. Всъщност излиза, че лизингодателя финансово кредитира лизингополучателя, плащайки предмета на производителя и отдавайки го под лизинг – да бъде използван и отчасти да се плащат лизинговите вноски.

Интерес от това има търговеца – той се снабдява с модерни съоражения без да инвестира сега всички пари, защото това е невъзможно.

От друга страна, ако не би бил договора за лизинг, производителя на това скъпо оборудване няма да има къде да пласира оборудването си.

За лизинга има още една особеност – срока на лизинга, особено на финансовия, обикновено съвпада със срока на амортизация на лизинговия обект или е близък до него, в резултат на което, ако в договора за лизинг е вписано, лизингополучателя може да придобие вещта по време на договора или след изтичането му, но това е въпрос на уговорка.

Но към момента на изтичане на договора, вещта е обикновено търговски амортизирана, а и вноските, които са направени срещу лизинговия договор през времето на ползване на вещта, са така изчислени, че те общо взето отразяват цената на лизинговото оборудване разсрочено плюс лихвата и другите плащания и отчасти ползването на вещта. Поради тази причина, придобиването на лизинговия обект накрая става при една сравнително малка остатъчна стойност.

Следователно, отграничението на наема от оперативния лизинг може да се каже, че е по-скоро терминологично, а разграничението между договора за наем и финансовия лизинг идва от операцията, която се извършва при финансовия лизинг с участието на трите лица.

 

   Наем на вещи. Сключване. Отграничения от заема и продажбата.

 

Легална дефиниция на договора за наем съдържа чл.228: “С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят – да му плати определена цена”.

Характеристика на договора за наем. Договора е двустранен и възмезден (по дефиниция). Договора е консенсуален, което значи неформален. Има хипотези, в които е добре договора да бъде сключен в някаква форма, но това са хипотези на дългосрочен наем на недвижим имот, с оглед възможността да се противопостави това наемно отношение на последващия приобретател на недвижим имот.

Договора е комутативен и има само облигационно действие.

Предмет на договора е ползването на вещта – вещта, която наемаме и съответно наемната цена от гледна точка на правото на наемодателя срещу задължението на наемателя. Тази вещ може да е всякаква – движима или недвижима, включително родово определена. Понеже договора се сключва с постигането на съгласие, а предаването на вещта е въпрос на изпълнението на договора (както е при договора за продажба), той би могъл да бъде сключен и върху родово определени вещи и това, на практика в много случаи става. Например, наемам автомобил от “Херц”. Искам да наема “Мерцедес”. “Херц” има няколко “Мерцедес”-а, не само на летището, но и на много други места. И ако се окаже, че “Мерцедес”-а, с който фирмата е искала да престира, че е нещо дефектен, тази липса не води до невъзможност, защото “Херц” има и други “Мерцедес”-и и аз не съм наел този “Мерцедес”, който е на летището, а съм наел един “Мерцедес”.

Нормално е тази вещ да не е потребима, защото вие трябва да я ползвате без тя да се изхаби от това – няма как да наемете една бутилка уиски. Но бихте могли да наемете и потребими вещи в екзотичната хипотеза, когато те ви трябват за нещо друго.

Наемодателят не е необходимо да бъде собственик на вещта. Както може да се продава чужда вещ, така още повече може да се наема чужда вещ, от което не страда действителността на договора. Друг е въпроса дали той ще може да бъде изпълнен.

Отграничения. От договора за продажба, отграничението ще дойде от това, че не се прехвърлят права върху вещта (вещни права), а отграничението от заема за послужване – от това, че наема е възмезден. Заема за послужване е  безвъзмезден и реален.

При сключването на договора за наем се наблюдават следните особености: договора за наем може да бъде два вида – срочен и безсрочен. Безсрочния договор за наем е този, по който не е уговорен срок на ползването и може да бъде прекратен с предизвестие от която и да е от страните.

Срочният договор за наем не може да бъде прекратяван с предизвестие от страните. Той дава сигурността, че наемателя ще ползва имота през уговорения срок, а дава и обратната сигурност на наемодателя – че ще получава наема през този срок.

Договора за наем може да бъде сключен, според ЗЗД, за най-много 10г. От това не следва, че един наем не може да продължи вечно – той може да продължи вечно като безсрочен договор. Съгласно чл.229 ал.2: “Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години”. И така, с оглед времето, за което се сключва договора за наем, получаваме две групи, едната разделена на още две: безсрочен договор за наем, който може да се прекрати с предизвестие и срочен договор за наем, който може да бъде най-много за 10г, но ако лицето, което сключва договора като наемодател може да извършва само действия на обикновено управление, то договора може да бъде сключен само за 3г. Чл.229 ал.3 казва: “Ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години”. Друг е въпроса кои са тези лица, които имат право само на обикновено управление.

Първото нещо, което трябва да кажем е че изискването не отразява връзката между наемодателя и имота, който той отдава под наем. Не можем да кажем, че само собственика може да сключва договор за наем за 10г. Напротив, измамника и той може да сключи договор за наем за 10г, обаче няма да може да го изпълни. Ограничението лицата, които имат управителни (само) правомощия се отнася за случаите, когато договора за наем се сключва чрез представител има ограничена власт, било със закон, било от волята на упълномощителя, както и за хипотезите, когато самия собственик не може да се разпорежда свободно с вещта си. Значи, в хипотезите на лица, които могат да сключат договор за наем само за 3г ще се окаже, че всички представители, лишени от разпоредителна власт, например представителя на отсъстващ, наследника във връзка с обявеното продължително отсъствие, разните управители, назначени на открито наследство и т.н. Както и самия непълнолетен, който както е известно, сключва сделки на разпореждане само с разрешение на РС. Значи, представителите на непълнолетния не могат да сключват договор за наем за повече от 3г, без разрешението на РС.  Самия непълнолетен също трябва да има разрешение от РС да сключи договор за наем за повече от 3г по отношение на собствения си имот.

В тази категория обаче, не би следвало да включим т.нар. органни представители на юридическите лица. От една страна не можем да кажем, че договора за наем над 10г е сделка  на разпореждане – закона не е казал, че договора за наем за над 10г е сделка на разпореждане. Той е казал само, че който не може да се разпорежда, не може да сключва договор за наем за повече от 10г, от което не следва, че наема е разпоредителна сделка. Той си остава управителна сделка, но ограничена в първите 3г, без да става разпоредителна сделка. Управителите, представителите на юридическите лица –  те не са ограничени относно сделките с разпореждане. Така, че дори и да гледаме на договора за наем като на сделка на разпореждане, управителя на ООД ще може да сключва такъв договор, доколкото той е ограничен в друго – в прехвърляне, ипотекиране и т.н на недвижими имоти. Казано иначе, когато търсим лица с управителна власт, трябва да видим до какво се отнасят ограниченията на представителната им власт – дали до разпореждане въобще или до отчуждаване на недвижими имоти, респ. обременяването им с вещни права и т.н. и ако са ограничени за отчуждаване, не бихме могли да кажем (според мен), че те не биха могли да сключат договор за наем за повече от три години.

С оглед уговарянето на срока, обикновено се случва вече в срочни договори изрично да се казва, че договора може да бъде прекратен с предизвестие. Ако препишем текста на чл.238 (“Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден – достатъчно е предупреждение от един ден”), ще получим едно много странно смешение. Защото прекратяването на договора по чл.238 е възможно само при безсрочен договор. Като впишем, че отдаваме един имот под наем за 5г, но всяка от страните може да го прекрати с предизвестие, ние всъщност смесваме две несмесяеми неща и при тълкуването на договора въобще няма да е ясно той срочен ли е или не. Защото смисъла на срочния договор е точно да изключи възможността за неговото предсрочно прекратяване чрез предизвестие.

За да се избегне това, ако държите да има някаква възможност за прекратяване на договора преди срока, не бива да преписвате правилата на чл.238. Би бил валиден като срочен един договор за наем, в който е сключена клауза, че в първата една година, наемателя би могъл да се откаже от договора с предизвестие, в който случай дължи някакво обезщетение и обратно. В този случай, ние отчитаме един специален интерес на страните, който не е свързан с произволното прекратяване на срочния договор за наем.

 

                              Действие на договора за наем

              (задължения на страните по наемния договор)

 

Наемодателя, основното му задължение е да предостави вещта и да осигури спокойното и ползване по време на наемния договор, за времето на срока, ако той е срочен, респ. докато той бъде прекратен от една от страните. На това негово задължение съответства правото на наемателя да ползва наетата вещ, наетия имот.

Връзката между двамата е чисто облигационна – наемателя няма никакви вещни права върху наетата вещ. Той дори не е владелец, той е държател за наемодателя. При това положение, наемателя има претенция единствено срещу наемодателя. Той от него може да иска изпълнение на задължението и осигуряване на спокойното ползване. По отношение на третите лица, наемателя не може да има такава претенция, поради което посегателствата от трети лица ще бъдат парирани от наемодателя и за това наемателя трябва да съобщи веднага за посегателствата на трети лица, на наемодателя. Разбира се, той може би, би могъл да се брани с този владелчески иск, който дава право и на държателя. В този смисъл наема създава лично право, личен иск, личен в смисъл не на претенция по отношение на други лица.

Наемодателя трябва да предаде наетата вещ, съгласно чл.230, в състоянието, което отговаря на ползването и (продадената вещ се предава в състоянието, в което е била към момента на продажбата, докато наетата вещ се предава в максимално годно състояние). Ако днес съм наел вашата кола, която утре трябва да ми предадете, тя днес може да е със спукани гуми, но утре трябва да я получа във функциониращо положение, ако не сме се уговорили друго.

“Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство” (чл.230 ал.3). Тази алинея създава едно положение на деление на недостатъците на явни и на скрити, като казва, че наемодателят не отговаря за онези недостатъци на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае.

От това нещо има едно изключение, което е замислено единствено за жилищния наем: “…освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство”. Има се предвид следната ситуация: наемате едно мазе. То по дефиниция  е негодно за живеене, обаче вие го наемате за да се настаните там с многочленното си семейство. Виждате, че не става, но няма къде да живеете. Наемодателят, обаче казва: “сега ще сключим срочен договор за наем, най-малко за една година и ще предплатите за 6м.”. Тази разпоредба ви дава възможността вие, макар да сте премълчали недостатъците, понеже ще е опасно за вашето здраве, вие ще можете да развалите договора, поради несъответствието на вещта, макар да сте я премълчали. Защо? – За да се спасите от това да плащате наем още една година или даже да можете да поискате връщане отчасти на аванса.

Наемателят е длъжен да поддържа вещта във функционално състояние, което значи че ще трябва да поеме основните поправки. Закона стига до този извод a contrario.  Чл.231 ал.1 казва: “Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя”. Това правило, както и правилото за разпределение на разноските следва да се разглежда като диспозитивно. Ако нищо не е уговорено, ще важи това, но заедно с това и от естеството на конкретния договор за наем може да следва нещо различно. Когато вие наемате едно жилище за 1-2г, очевидно е че вие ще боядисвате стените.

Когато обаче, сте наели една вила за 20 дни, очевидно е че не е във ваша тежест боядисването на стените.

Така, че съотношението на поемането на разноските ще е различно при различните случаи на договор за наем.

Поправките и подобренията, които наемателя е направил. Легалния текст е следния: “Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността й срещу наема” (чл.231 ал.2). Можете значи, да направите това при положение, че поправката не е извършена от наемодателя и вие сте направили това с грижата на добър стопанин. Вън от тази хипотеза, законно някакво право няма.

В днешно време се сключват договори за наем, при които вещта се предава в очевидно негодно състояние и задължение на наемателя е да я поправи. Обикновено в договора се казва, че тези подобрения са за сметка на наемателя и те ще останат такива. Когато договора се прекрати, остатъчната стойност на подобренията ще премине безвъзмездно у наемодателя, без наемателя да има претенция за тези подобрения и без дори да имаме неоснователно обогатяване, защото тези хипотези са уредени в договора. Това ще бъде така при хипотеза, че договора е изпълнен по отношение на срока, защото инвестирайки в това да превърнете съборетината в банков клон, вие имате предвид, че вашата инвестиция ще бъде амортизирана в продължение на тези 10г, за които сте сключили договора за наем. И ако никой не ви е пречил да ползвате имота през тези 10г, аз не виждам откъде ще  дойде неоснователното обогатяване и претенцията за тези подобрения.

Ако обаче, договора бъде прекратен по вина на наемодателите преди изтичането на срока, тогава можем да мислим за частично компенсиране на тези инвестиции, защото тя не е амортизирана от наемателя.

Основното задължение на наемателя е да плаща наемната цена.  Деликатен е момента със срочния договор за наем и напускането на наемателя. Наемателя е длъжен да плаща по срочния договор цената  до края на срока и ако за наемателя интереса от срочния договор е той да е сигурен, че ще ползва имота през целия срок и няма да бъде прекратен той с предизвестие, същата сигурност на наемодателя, при получаването на договорната цена, дава срочния договор за наем. Следователно, ако сте сключили един срочен договор за наем и не плащате наемната цена, възможността на кредитора да развали договора поради неизпълнение и да ви изгони, е само една негова възможност – той ще прибегне до нея, когато така му е по-удобно. В повечето случаи тъкмо така му е по-удобно, защото ще ви изгони вас като неплащащ наемател, ще прекрати договора и ще си намери друг наемател.

Но има случаи, в които наемодателя не иска да развали договора. Например, банката, която е наела имота е обещала една фамозна сума като наемна цена и е сключила договор за 10г. Сега, обаче се оказва, че банката не може да остане повече в имота, защото това за нея е загуба.  Следователно, банката е склонна да не плаща наема и да чака да я изгонят или даже казва, че тя си тръгва и няма да плаща повече наем. Обаче, договора е сключен за определен срок и наемателя не може едностранно да се спаси от задължението да плаща наема до края на срока, независимо от това дали ползва или не имота. Договора може да бъде прекратен, поради разваляне, може да бъде прекратен, поради погиване на вещта, но не може да бъде прекратен произволно от наемателя. Той  формално е длъжен да плаща наема до края на срока и това формално задължение в редица случаи ще бъде всъщност реалната претенция на наемодателя, защото наемодателя няма интерес да развали договора, поради неплащане на наемната цена, тъй като, ако го развали, няма да може да даде имота срещу такъв наем. Поради тази причина, той ще съди наемателя да му плаща.

Наемателя отговаря за всички повреди, включително и тези, които не са направени лично от него.

“Чл. 232. Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова – съгласно предназначението й.

Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта.

 

Чл. 233. Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.

Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ.

 

Чл. 235. Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост.”

 

                      Прекратяване на наемните отношения

 

Договора за наем може да бъде прекратен на различни основания. Някои от тях са общи за договорите въобще. Няма спор, че договора за наем може да бъде прекратен по съгласие на страните, поради развалянето му от едната страна или от другата, в зависимост от това коя е неизправната, съгласно чл.231 ал.3, при погиването на вещта изцяло или от части. Но заедно с това договора за наем има няколко характерни основания за прекратяване.

Първото е изтичането на срока, при срочен договор за наем. Въпроса е уреден в чл.236. Договора за наем, по принцип, се прекратява с изтичането на срока, което означава, че вещта трябва да бъде върната (наемателя има договорното задължение да върне вещта след прекратяването на договора. Това е облигационно задължение и наемодателя има облигационен иск да му се върне вещта. С оглед връщането на имота, както и с оглед плащането на цената има едно бързо производство по ГПК – чл.126а ал.1 б.а, б. Договора за наем , ако бъде сключен с нотариална заверка на подписа, би бил, съгласно последното изменение на ГПК извънсъдебно изпълнително основание за предаването на вещта и за плащането на цената. Спорно е дали този, сключен в нотариална форма, договор за наем може да бъде извънсъдебно изпълнително основание за претенцията за връщане на имота, респ. на вещта. И това е така, защото претенцията за плащане на цената, респ. за предаването на имота, произтича пряко от договора. Задължението на наемателя да върне наетата вещ, произтича от прекратяването на договора, независимо на какво основание. А този факт, разваляне, е допълнителен и той няма как да бъде съобразен в договора с нотариална заверка на подписа).

Ако след изтичането на наемния срок, използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договора за наем са счита продължен за неопределен срок. Това е т.нар. мълчаливо продължаване на договора. неговата предпоставка е желанието на наемателя да ползва вещта, знанието и въпреки знанието, непротивопоставянето от страна на наемодателя.

Ал.2 урежда обратната хипотеза: “Ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор”. Противопоставянето е достатъчно да се изразява в заявление, че не се желае мълчаливото продължаване. Ако наемателя продължи да ползва наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълни задълженията, произтичащи от прекратения наемен договор. Значи, дължи се обезщетение, но заедно с това наемателят трябва да изпълнява всички задължения по прекратения договор за наем, а задължение по прекратения договор за наем е и да плаща цената, да плаща наемната цена. Следователно, обезщетението, за което става дума се дължи свръх наемната цена и ако го претендира, кредитора ще трябва да докаже в какво се състоят вредите, които той е претърпял. Практиката се е ориентирала към следното: дължи се обезщетение в размер на текущия пазарен наем.

Предизвестие. То е уредено в чл.238: “Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден – достатъчно е предупреждение от един ден”.

Особени случаи на прекратяване на договора за наем. Погасяването на правото на ползване по чл.60 ЗС, което прави щото да отпадне  и договора за наем. В ЗС има специално правило по този въпрос, а именно, че наема на полски имоти остава в сила до изтичане на текущата стопанска година.

Тук трябва да бъде споменат и чл.235: “Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост”. Кожухаров разглежда тази хипотеза като основание за прекратяване на договора за наем. Според мен обаче, ваденето на наемателя от етажната собственост няма нищо общо с прекратяването на договора за наем, а има общо единствено с възможността наемателя да ползва наетия имот. Ако бъде изваден собственика –  той не губи собствеността си. За това по-коректно е да приемем следното нещо: наемателя си е изваден, поради неспазване правилата на етажната собственост, но договора за наем си е в сила и ако този договор е срочен, ще бъдем в онова положение, в което наемателя може да настоява за плащане на цената в края на срока, въпреки че наемателя не ползва имота лично.

Прехвърлянето на имота, когато той е недвижим, би лишило наемателя от ползването му, защото се прехвърля имота на частно основание, а не на универсално. Ако наследодателя умре, наследника ще наследи и имота и задълженията по договора за наем като негов универсален правоприемник. Но, когато се прехвърля имота, частния правоприемник не е универсален правоприемник и спрямо него не преминава задължението по договора за наем. Следователно, той би могъл да изгони наемателя е ревандикационен иск. Наемателя не може да му каже, че има противопоставимо спрямо него право, защото той има противопоставимо облигационно право срещу наемодателя, а наемодателя вече не е собственик и също така не може да се закрепи в този процес. За да се спаси наемателя от тези рискове, чл.237 урежда противопоставянето на наемния договор на частния правоприемник. Принципа е че, ако договора е вписан, важи за целия срок, ако има достоверна дата, важи за една година, а ако е само във владение на имота – важи като безсрочен.

Във всички случаи обаче, ако наемателя бъде изгонен в резултат на прехвърляне, наемодателя ще отговаря за неизпълнение на своя договор. Защото прехвърляйки имота той всъщност влиза в неизпълнение на договора.

 

                                             

 

 

 

                                                 Пренаемане

 

Пренаемане имаме когато един наемател преотдаде под наем наетия, от него, от наемодателя имот. В такъв случай наемателя придобива качеството пренаемодател, а неговия наемател наричаме пренаемател.

Тази хипотеза съществува и при лизинговия договор.

Стопански функции на пренаемането. Те могат да бъдат най-различни. Например, спекула – наемам един апартамент за 5лв, след това го отдавам под наем за 10лв; сключен е продължителен договор за наем със срок, обаче наемателя не иска да ползва повече имота. Формално обаче, това не е условие за прекратяването на договора за наем. В този случай, той би имал интерес да изпълни задължението си по първоначалния договор за наем; пригаждане на помещение за отдаване под наем чрез фирма; наемателя си пуска другарче, съквартирант.

Легалната уредба е дадена в чл.234: “Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по договора за наем.

Относно ползуването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя.

Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно”. Значи, допустимо е само частично пренаемане, т.е пускането на съквартирант. За всяко по-голямо пренаемане, т.е някой да ползва цялата вещ без вас, е необходимо съгласието на наемодателя.

Проф. Кожухаров казва следното нещо: безспорно е че той може да преотдаде отчасти имота без съгласието на наемодателя. Обаче, какво значи отчасти? Той е наел една стая. Като е наел една стая, значи да я отдаде отчасти е да живеят в стаята двама души, които не са женени. Това е недопустимо. Той се опира и на още две архаични наредби и казва, че текста е безсмислен.

Какво става, когато не е уговорено нищо в наемния договор?

Законът казва: може да пренаема отчасти, Кожухаров казва, че има там една наредба и след като може отчасти, значи може и изцяло и се създава объркването.

Ако трябва да бъдем стриктни в тълкуването и исторически и сравнителноправно, би следвало да решим, че наистина би следвало да може да отдаде само отчасти под наем.

Отношения при пренаемането. Имаме три лица и два наемни договора, като едното от лицата (наемателя от първоначалния договор за наем) е и страна по втория договор за наем в качеството му на пренаемодател. Между наемодателя и пренаемателя, облигационни отношения не възникват или по-скоро нямаме договор за наем. Наемодателя има за свой единствен длъжник наемателя, наемателя е отговорен и е длъжен да плаща наема, наемателя отговаря за всички повреди на имота, включително и тези, които са направени от пренаемателя.

Чл.234 урежда един специален пряк иск на наемателя срещу пренаемателя (обяснен е при косвения иск по чл.134). Според ал.3: “Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно”. От този текст научаваме, че пренаемателя е задължен пред наемодателя само за сумата, която дължи към момента на претенцията си, от което се предполага, че пренаемателя не може да противопостави на наемодателя предварително направените плащания на пренаемодателя.

Според Кожухаров, наемателя и пренаемателя отговарят солидарно пред наемодателя, защото наемателя има иск за цената по договора за наем срещу пренаемодателя, има и прекия иск срещу пренаемателя за неговото задължение.

Според мен, не се вижда откъде може да дойде тази солидарност. Закона не я посочва и от принципа, че солидарността не се предполага, а трябва да бъде уговорена изрично или в закона (а тя не е уредена в закона), аз съм склонен да не се съглася с Кожухаров.

   Пренаемане и цесия на правата. Тази цесия ще ни помогне в действителния случай, в които искаме да заместим един наемател с друг. Това нещо би могло да стане единствено със съгласие на наемодателя по две причини: първо, защото бидейки ограничено пренаемането, става ясно, че е ограничена и прехвърлимостта на правата на наемателя, защото в противен случай ограничението на пренаемането би могло да бъде преодоляно чрез цесия. И второ, защото наемодателя е този, който трябва да приеме заместването на стария длъжник от новия за да имаме пълен ефект от прехвърлянето.

Пренаемане и цедиране без съгласие на наемодателя. Втория наемен договор би могъл да бъде действителен, независимо от това дали е сключен правомерно или не. Както и цесията ще е действителна. Тук наемодателя ще може да направи възражение.

Прехвърлянето (пренаемането) на наемните права без съгласие на наемодателя представлява неизпълнение на договора за наем, в резултат на което може да се стигне до разваляне на наемния договор, поради неизпълнение и оттам да отпадне и фактическата възможност да се изпълни договора за пренаемане.

Правата на пренаемателя не могат да бъдат по-големи от тези на пренаемодателя. Тези права са срещу пренаемодателя, но текста изглежда да цели да установи следната яснота: че при липсата на каквито и да са преки права срещу наемодателя, при отстраняването на първия наемател си отива и втория без да може да  претендира нищо от наемодателя.  И още нещо, с оглед тълкуването на договора за пренаемане, с оглед на това в каква степен ще може да се ползва пренаетия имот, ще имаме като критерий преди всичко правата на наемателя-пренаемател, а след това ще прилагаме правила за тълкуване.

 

                                      Заем за послужване

 

Заема за послужване е уреден в чл.243-249 ЗЗД.  Легална дефиниция има в чл.243, в който пише, че: “С договора за заем за послужване наемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне”.                     Договора е реален, защото се сключва с предаването на вещта. Докато не е предадена вещта, договор няма, т.е няма задължение за връщането и и другите задължения, които произтичат от този договор. От това можем да кажем и още нещо – понеже договора е по дефиниция безвъзмезден, не може да се уговори възнаграждение, а ако би бил възмезден, би се превърнал в наем, но и обещанието да се даде заем за послужване ще трябва да се квалифицира като нищожно обещание за дарение. Казано иначе, предварителния договор за заем за послужване е нищожен (по-скоро би следвало да се разглежда като необвързващ).

Проф. Кожухаров има едно разсъждение, където казва, че има спор дали са възможни предварителните договори към реалните безвъзмездни договори. Нему се иска този договор да е възможен, защото за немското право приложното поле на предварителните договори са тъкмо реалните договори. И разсъждавайки по този  въпрос, той изнамира една екзотична хипотеза. В тази хипотеза не се говори обаче за предварителен договор за заем. В нея става въпрос за един друг ненаименован, организационен, рамков договор между двете библиотеки за сътрудничество или каквото и да е нещо друго, който ще има и основанието си в това, че едната библиотека се задължава пред другата да и дава книги при поискване, ако ги има срещу което обещание  получава обещанието на другата на библиотека, че ще дава книги и т.н.

Договора е неформален, комутативен и няма вещно действие. Договора е intoito personae и личността на заемателя е от съществено значение по две причини: 1) на този заемател се доверявате, а не на някой друг; 2) със смъртта на заемателя се прекратява договора за заема.

Предмет на заема за послужване са индивидуално определени непотребими вещи. Законът е казал определена вещ. Освен това, тъй като договорът е сключен с предаването на вещта, няма как да бъде предадена родово определена вещ.

За това, че вещта трябва да бъде непотребима е очевидно, защото се дължи връщане на същата вещ.

Действие на договора. Договора е едностранен и създава задължение само за заемополучателя. Това е т.нар. actio comudati directa – нормалния иск от договора за заем, иска, който отговаря на задълженията на заемателя. Заемателя е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, да я използва само с обикновеното или с договорното и предназначение и да не преотстъпва вещта, и след прекратяването на договора да я върне. Връщането също е негово облигационно задължение, а не следва от това, че заемодателя е собственик, защото от никъде не следва, че заемодателя е собственик. Ако неколцина са взели една вещ в заем за послужване, те отговарят солидарно.

Относно повредите на вещта, отговорността е уредена чрез препращане от чл.248 към чл.233, който е от материята за наема и казва, че се дължи обезщетение за повреди, нанесени през време на ползването, както от наемателя, така и от другите, свързани с него лица. Същото нещо важи и тук.

При неизпълнение на тези задължения (да си служи с вещта така, както е уговорено или според нормалното и предназначение), заемателя отговаря, дължи обезщетение и за причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност. Следователно, тук имаме една засилена отговорност.

С оглед грижата и отговорността на заемателя, “заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи”. Намират се автори, които приемат, че тук е уреден случай на особената най-лека вина – culpa levisima и по този начин се опитват да възкресят идеята за тройното деление на вината. Законът не излиза от тройното деление на вината. Правилото изрично посочва, че се дължи грижата на добрия стопанин, което означава, че се отговаря за culpa levis, но създава едно специално правило как да се постъпва при конкуренцията на интереса между нашите и чуждите вещи, което не можем да кажем че води до culpa lewisima.

Договора за заем за послужване може да се развие и като несъвършен двустранен, заради обратните искове на длъжника-заемател срещу заемодателя. Заемателя по заема за послужване има  два обратни иска – единия следва от чл.245 (“Заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използуването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни.”). Значи, първата претенция на заемателя срещу заемодателя е претенцията за възстановяване на необходимите разноски. Когато колата, която съм ви дал в заем за послужване се повреди на пътя, вие ще трябва да я поправите. Тези необходими разноски са станали неотложни и те са свръх обикновените разноски и за тях вие ще имате претенция срещу заемодателя.

Вторият иск е по чл.247: “Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя”. Отговорността за вреди, в случая, не е отговорността по чл.50 (деликтната отговорност), защото самия заемател ще има положението на лице, което има надзор върху вещта и ще отговаря спрямо третите лица. Отговорността за тези вреди не е свързана и с общите правила за отговорността за недостатъци при възмездните договори. Тя е обособена от недобросъвестността на заемодателя и скритостта на недостатъка. Заемодателят знае, че ютията е повредена, но въпреки че знае, че е повредена, той нарочно не ви казва за това за да си изгорите панталона или пък небрежно забравя да ви предупреди (т.е без да има намерение да ви постави в това неловко положение). Само при тези предпоставки заемателя отговаря за вреди, причинени от недостатъци на вещта.

Тези два обратни иска са обезпечени с правото на задържане на заемателя. Той има изискуемо искане за извънредни разноски за поддържането или пък вредите има изискуемо вземане свързано с вреди, причинени от вещта, която задържа.

Прекратяване на договора. Договора може да бъде сключен в два варианта – за определено време или определена работа или без да е посочена тази работа. Ако е посочено какво ще правите, колко време ще ползвате вещта, ще трябва да я върнете в единия случай с изтичането на срока, а в другия случай – като си свършите работата, която е уговорена. Ако не е уговорено времето на ползването, респ. работата, за която ще я ползвате, вещта може да бъде искана всякога (чл.249 ал.2).

Дори и да е определено времето, ако заемодателя се нуждае внезапно от същата вещ, по причина, която не му е известна преди това, той може да си я иска. Тук става въпрос за внезапна нужда.

Договора се прекратява и като заемателя умре или не изпълни задълженията си по чл.244.

 

                                      Заем за потребление

 

Той е уреден под заглавието “Заем” в чл.240 (“С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките”). Договора е реален – до предаването на вещта, договора не е сключен, съответно не е възникнало задължение за връщане. Договора е едностранен, но може да се развие като несъвършен двустранен, заради обратния иск на заемателя срещу заемодателя. Договора е безвъзмезден, но може да бъде уговорен като възмезден в случай, че се връща повече от това, което се дава. Съгласно чл.240 ал.2: “Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките”. Така, че ако не е уговорено писмено, че заема е възмезден, той е безвъзмезден.

Договора е комутативен, неформален, но трябва да се съобразим с ограниченията на свидетелските показания и има вещно действие – прави заемателя собственик.

Предмет на договора. Предмет на този договор са заместими и потребими вещи.

Задължения на заемателя. Негово задължение е да върне заетата сума, респ. заетата вещ. По отношение на връщането на заема е от значение чл.240 ал.4. Тя въвежда едно сериозно изключение от правилата, които са за изискуемост и забава на задълженията, които са без срок. Заема може да бъде уговорен със срок. Ако обаче, не се уговори срок, не се прилага общото правило, а чл.240 ал.4 казва друго: “Ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата”. Значи, имате един месец, откакто съм ви поканил да ми върнете заема, освен ако в договора не сме уговорили друго. Можем да уговорим срок, но можем да уговорим и друго. Но опростимия срок е месечен, с което се цели избягването на следното положение: ако приемем общото правило, че заемателят ще изпадне в забава, ако не изпълни задължението си за връщане на заема в посочения в поканата разумен срок, ще се получи следното нещо – сега ви давам 10 лв. на заем. След два часа ви казвам: “Давам ви срок до утре да ми върнете завема”. Всъщност, аз не съм ви отпуснал никакъв заем, защото вие не сте могли да ползвате парите.

Обратен иск на заемателя срещу заемодателя. Съгласно чл. 240 ал.3, при заема се прилага чл.247. Очевидно е че при заема за потребление не можем да имаме обратна претенция, свързана с разноски, защото вие ставате собственик. Така, че каквито и разноски да правите за тези вещи, те са си ваши. Например,  яйцата, които ви дава съседката са развалени. Тя знае, че са развалени, но въпреки това ви ги дава в заем, в резултат на което след като вие ги счупвате в супата, не само оставате без яйца, но и без супа. Това е екзотичната хипотеза, в която премълчаването на недостатъците би ви поставило в това по-лошо положение, в сравнение с това, което щяхте да имате, ако не бяхте ползвали заема.

“Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен” (чл.241). Тази хипотеза е известна като обещание за даване на заем. Това е хипотезата, в която вие днес ме питате: “Абе утре ще ми дадеш ли 5 лв. на заем?”. Понеже на вас утре ви трябват парите, а аз не нося толкова много пари в себе си, но за вас е от значение утре да ви дам 5лв, сключвайки реален договор за заем, защото ако не ви обещая и ако не сте сигурен, че ще ги получите утре от мен, ще търсите някой друг да ви ги даде. Така, че обвързващата сила на обещанието за договор за заем за потребление се оказва от едно голямо значение. И тъй като заема може да бъде както възмезден, така и безвъзмезден, законодателя е счел за необходимо да уреди изрично обещаването на даването в заем като отделен консенсуален договор, който не може да се разглежда като предварителен договор за даване на заем, защото вие няма да водите иск за обявяване на този предварителен договор за окончателен, а евентуално ще искате реално изпълнение на задължението за даване на заем, т.е даването на 5-те лв, което като бъде изпълнено ще се учреди нормално заемно отношение по реалния договор за заем. И това ясно се вижда и от изключението – този, който е обещал да даде заем, длъжен е да го даде, от което не разбираме, че е сключен договор, но с даването ще се учреди, по създаденото отношение, вашето задължение за връщане на заема при условията, които са уговорени с договора за обещаване на заем, освен ако другата страна е станала неплатежоспособна. Ако е станала неплатежоспособна – тогава този, който е обещал да даде заем ще откаже да изпълни това обещание.

 

                                  Влог. Понятие. Видове.

 

Има няколко вида влогове. Влоговете, които ще бъдат разгледани в това изложение са влоговете по ЗЗД, които са три.

Съгласно ЗЗД, с договора за влог, влогодателя предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне. Предмет на договора е винаги движима вещ.

Характеристика на договора. Договора е едностранен, но може да се развие и като несъвършен двустранен. Договора е реален – сключва се с предаването на вещта, която ще се пази. Договора е безвъзмезден – в римската традиция, винаги безвъзмезден, по модерното право се допуска договора да е възмезден, т.е да се дължи възнаграждение, в който случай той ще стане възмезден и двустранен. Договора е комутативен, неформален, но трябва да съобразим ограниченията по чл.133 ГПК и нямо вещно действие.

Задължения за страните. За влогоприемателя – да пази вещта и да я върне след изтичане на договора. Как изтича договора, е казано в чл.255 ЗЗД (“Ако не е бил уговорен срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.

Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя”).

На тези задължения съответстват правата на влогодателя. Влогодателя има право по всяко време да изтегли вложената вещ, дори и да е уговорен срок. Значи, при влога, ако има срок, той е в полза на длъжника-влогоприемател. Не мога да ви откажа да ви върна вложената вещ, заради това, че вие сте сключили договора за една седмица. Обаче (това е уредено в чл.252 ал.1), в този случай влогодателя дължи възнаграждение, ако е уговорено, само за времето, за което тя е била пазена, но трябва да заплати на влогоприемателя разноските, които той е направил с оглед уговореното веметраене на влога.

Обратни искове на влогоприемателя (тези, заради които договора е несъвършен двустранен). Те са свързани с разноските по пазенето и с вредите. Съгласно чл.254: “Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден – и обикновените разноски.

Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел”. Значи, при възмездния влог, се смята, че нормалните разноски за пазенето на вещта са включени в цената. При безвъзмездния влог обаче, ако пазенето на вещта е свързано с разноски, тези разноски се плащат винаги. Но и когато влога е възмезден не се дължат отделно само обикновените разноски. Извънредните разноски (кучето се разболяло) се плащат отделно.

Втората хипотеза на обратен иск е свързана с вредите (чл.254 ал.2).

И двата обратни иска са обезпечени с право на задържане по чл.91. Всъщност, със същото право на задържане е обезпечено и възнаграждението, ако такова е уговорено. Това е, от гледна точка на видовете влог по ЗЗД, т.нар. обикновен (правилен) влог.

По ЗЗД са разгледани още два вида влог – неправилен и необходим влог.

Неправилният влог би могло да се твърди, че има два варианта, макар че повече имаме предвид под неправилен влог това, което е казано в чл.257: “Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.

В този случай важат правилата за заема.

Разпореждането на ал. 1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса”. Хипотезата е следната: давам ви 5 лв. да ги пазите. От моя гледна точка, аз съм направил влог. Но понеже 5 лв. са заместими, вие можете да ги разглеждате като заем и да ги получите в собственост, ако аз съм се съгласил. Прилагат се правилата за заема за потребление с едно изключение – не се прилага чл.240 ал.4 – влогодателя може винаги да си иска вещта (вложената сума) и вие трябва да му я дадете, независимо от това, че чл.240 казва едномесечен срок от поканата. Казано иначе, срока при договора за влог, дори влога да е неправилен, си остава в интерес на кредитора.

Втората хипотеза на неправилен влог (спорно е дали е неправилен) се свързва с ползването на непотребима вещ. Според чл.253, влогоприемателя не може да ползва вещта без съгласието на влогодателя. В противен случай, той дължи възнаграждение за ползването и отговаря съгласно чл.244 ал.3. Би могло обаче, да се уговори, че вие ще ползвате вещта докато я пазите.

Необходимия влог е уреден в чл.251. Хипотезата на необходим влог е случая, в който една вещ се влага по необходимост. Необходимостта може да следва от две неща – от нещастното стечение на извънредни обстоятелства или от реда на определени места. Необходим влог обикновено е наложен от изключителни събития като, както казва закона: “…когато влогът е наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие”. И втората хипотеза, която не е изключително събитие, поне от гледна точка на ЗЗД: “…а също и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места”. Значи, гардероба, когато е задължителен – влога е необходим и се прилагат правилата за необходимия влог, от което обаче не следва, че това е изключително събитие.

Правното действие на необходимия влог е едно-единствено – то е свързано с доказването и това изрично е казано от закона, което означава, че влога си остава неформален и реален договор и че вие можете да установявате със свидетели какво сте вложили.

 

  Договор за гражданско дружество. Обща характеристика.                                                                                Отграничения. Страни. Сключване.

 

Днешния закон урежда частните дружества, в смисъл частично сдружаване, сдружаване за една определена дейност или група от дейности.

Някога римското право е познавало частни и общи дружества. Такива дружества е познавал и стария закон. Днешния закон работи само с частното дружество.

Легална дефиниция на договора за дружество се вижда в чл.357: “С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел”. Значи, договора за дружество по ЗЗД е обединение на две или повече лица, с оглед постигането на една обща цел. Квалификацията на целта като стопанска създава известни недоразумения и усложнения. Какво да разбираме под обща стопанска цел? – Стопанска цел, безспорно, е целта придобиване и разпределение на печалби. Но не е печалбата единственото нещо, което може да бъде цел на дружеството. Целта ще бъде стопанска и тогава, когато обединението е създадено за създаване на материална основа, необходима за осъществяване на една задружна идея. Целта е стопанска, защото ако не би имало стопанска цел, понеже не е задължително да имаме и материални апорти, ще се получи така, че нямаме никаква материална, стопанска и имуществена основа, на която да изградим договора за дружество. Следователно, дружеството може да бъде както за съвместно осъществяване на някаква професия или на някаква придобивна дейност, така и за съвместна полза, която стопанска полза може да се състои, дори и само в създаването на материалната основа на една дружествена дейност. Например, дружество за кафето в канцеларията; организиране на купон и т.н.

Характеристика на договра. Договора е многостранен, което значи , че не са насрещни волеизявленията на страните, а били успоредни. Това означава, че ние имаме еднакви желания, искаме едно и също нещо и правим еднакви волеизявления. Резултатът от това е че постигаме желанието си – получаваме едно и също качество.

Целта, за която се сключва този договор трябва да е позволена от закона.

Договора е възмезден – не защото аз влагам нещо за да вложите и вие. Всъщност, договора за дружество може да мине и без имуществени апорти в икономическия смисъл на думата. Например, сдружаване за правна помощ.

Договорът е възмезден, защото той не е безвъзмезден. Договорът е възмезден, защото в него не можем да намерим основанието едната страна да надари другата.

Договорът е консенсуален, което значи и неформален, но ще трябва да се съобрази с ограничението на свидетелските показания, ако хипотезата е такава, че да предполага след това вземане над определена стойност.

Макар и да е неформален с оглед действотелността си, сегашната данъчна система изисква данъчна регистрация на гражданските дружества, която данъчна регистрация се осъществява срещу нотариално заверен договор.

Договорът е intoito personae, т.е свързан е с личността на съдружниците.

На пръв поглед, изглежда че договорът е алеаторен, защото към момента на сключването му не се знае колко ще е необходимо да влагаме докато съществува дружеството. При все това, обаче правилния извод е обратния – договорът е комутативен, дори и като отчитаме риска работата да пропадне. При все тази неизвестност, договорът е комутативен, защото алеаторни бяха онези договори, при които едно бъдещо събитие, един шанс може да направи щото едната страна да спечели на гърба на другата. При договора за дружество съдружниците или печелят или губят, но те правят това заедно – печелят или губят в тази пропорция, в която са уговорили да разпределят приходите и загубите. Няма механизъм, по който единия съдружник може да спечели на гърба на другите съдружници.

Отграничения от юридическите лица. Гражданското дружество е неперсонифицирано дружество. То не е отделна личност, различна от съдружниците си. Бидейки неотделна личност, гражданското дружество няма собствено имущество. Дружественото имущество се оказва част от имуществото на съдружниците. По нашето право всички търговски дружества са персонифицирани и това ще бъде един формален белег за отличаването на гражданското дружество от търговското. При все че гражданското дружество не е юридическо лице, законодателството е фингирало неговата правосубектност по отношение на някои области на правото. Гражданското дружество е фингиран данъчен субект.  По същия начин то има и трудовоправна правоспособност и осигурителна правоспособност.

Отграничение от груповия строеж. Според проф.М. Павлова, груповият строеж не бил гражданско дружество, защото целта му била много ограничена, много по-конкретна и временна, отколкото е целта на гражданското дружество.

Според мен, това не са големи разлики.

Отграничение от съсобствеността. Съсобствеността не е средство за постигане на някакви цели, каквото е дружеството. Съсобствеността е едно вещноправно състояние, което може да има причината си в различни неща – в наследяване и т.н. При все това тези разлики са ясни. При съсобствеността има някакъв дружествен елемент, който е отчетен от чл.31 и чл.32 ЗС. Той създава тежести на съсобствениците, пропорционални на участието им в общата вещ и създаването на механизъм за управление на общата вещ.

Има хипотези, в които вещта се купува общо, тъкмо като дружествена.

Ами, ако имаме съсобственост и имаме дружествен договор между съсобствениците, какви правила за управление на съсобствената вещ ще трябва да се прилагат?

Отговорът е: правилата на облигационното право, защото правилата за управлението и участието в тежестите на съсобствената вещ по вещното право са всъщност онези субсидиарни правила, които ще важат по отношение на общата вещ когато тази вещ не е дружествен имот. Ако ние сме създали дружество с оглед общата експлоатация на общата вещ, организацията и решенията ни ще бъдат съгласно правилата за гражданско дружество.

   Отграничение от семейната имуществена общност. Гражданското дружество е възникнало по волята на страните и с оглед на това те да постигнат някакви свои цели.

Съпружеската имуществена общност е натрапена на съпрузите със СК. Тя е императивна и безалтернативна .

Генетически обаче, римското дружество на всички имоти има произхода си във фамилната собственост. От друга страна, правилата, които ги има в гражданското дружество могат да се окажат доста приложими в отношенията между съпрузите при една доброволна съпружеска имуществена общност.

В крайна сметка, не е невъзможно и фактическото съпружеско съжителство. И ако се запитаме тези фактически съпрузи дали не създават помежду си някаква имуществена общност, то тази имуществена общност отново може да се развие по правилата на гражданското дружество.

Така че , макар de lege lata, да има достатъчно аргументи, които ни дават повод да ги разграничим категорично, то сравнителноправно, исторически и по идея, може да се окаже, че двете неща не са така противопоставими.

Страни. Страните са съдружниците. Общите правила за сключване на договора и за изисквания към страните биха важали и за договора за дружество. Биха се намерили, обаче и дружества, в които могат да участват само определен тип лица, като например адвокатско дружество.

 

 

 

 

Права и задължения на участниците в гражданското дружество.           Управление. Представителство.

 

Дружествен имот. Имуществените отношения между съдружниците са уредени на принципа: свързаност, реципрочност, общност на печалбите и на загубите. Дружествения имот се образува от два източника – от вноските на съдружниците и от придобивната дейност на дружеството, т.е от упражняването на съответната дейност. Режима на апортите (вноските) е даден в чл.358. Ал. 1 гласи: “За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти”. Българския закон се е ограничил до имуществените вноски, с което не отрича възможността за участие в дружеството и с неимущесвени вноски (труд и др.).

Според ал.2: “Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго”. Оттук се оказва, че апортите имат два режима – такива, които прехвърлят собственост върху всички съдружници (създават съсобственост) или такива, които дават само облигационно право на ползване (не вещно) на съдружниците върху внесената вещ. Закона предполага, че когато една вещ е потребима, тя е внесена само за обща собственост на съдружниците, но не пречи съдружниците да внесат за обща собственост и една непотребима вещ. Но ако не е уговорено друго, заместимите вещи стават общи, а останалите са внесени за общо ползване.

Ал.3 урежда отговорността за недостатъци и лихвите в двете хипотези – препраща ги към продажбата и наема.

Всичко, което е придобито за дружеството става общо на съдружниците, т.е влиза в дружествения имот. Придобито, но за сметка и във връзка с общата дейност. Оттук, тъй като все пак дружеството е частно, трябва да посочим, че обединението може да има различна степен на общност – може да се обединим за една или няколко операции, може да се обединим трайно, можем да се обединим по начин, че да не може да извършваме самостоятелно търговска и др. икономическа дейност, но бихме могли да уговорим, ако не е изрично обхваната една дейност от едно дружество, тя ще остане свободна.

Дружествения имот, значи се състои от активите и пасивите на дружеството. В актива ще влязат вещните права, придобити от дружеството, както и тези, които са станали общи вещи, поради внасянето им от съдружниците, както и всички вземания, налични пари и т.н. Този актив принадлежи общо и неделимо на съдружниците  и в този смисъл, във вещноправната си част, са изключени правилата за собствеността. Изправени сме, вещноправно, пред една особена съсобственост, подобна на тази от семейната имуществена общност, която не може да бъде разделяна преди прекратяването на дружеството и излизане на съдружник. Аз не бих казал, обаче, че тя е бездялова, макар че дяловете не могат да се вадят от там.

Дялове на съдружниците в дружествения имот. Това е частта от общото имущество, която се пада на всеки съдружник. И става въпрос за нещо като идеална част, а не за разпределяне на вещи. Делът на всеки съдружник съгласно чл.359 е равен, ако не е уговорено друго. От което следва, че дела не е пропорционален на стойността на вноските. За да бъдат дяловете от общото имущество неравни, трябва изрично да е уговорено друго.

Пасив на дружеството. Пасива на дружеството са разните му задължения. Закона по-скоро говори за загуби, но всъщност тази загуба не бива да се разбира директно в този смисъл. Пасив е всяко задължение с оглед на дружествената дейност.

Печалбата е тази част от дружествения имот, която подлежи на разпределяне след свършване на някаква операция или на някакъв период и покриване на задълженията.

Съгласно чл.361: “Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял.

Недействителна е уговорката за изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или в печалбите”. Това е забраната за т.нар лъвско дружество – или всички печелят или всички губят.

Значи, печалбата се разпределя пропорционално на дяловете, освен ако не е уговорено друго. В същата пропорция се делят и загубите. Пропорционалността на дяловете, на практика, означава по равно тогава, когато са равни дяловете. Значи, равенството в участието в печалбите и загубите се опира на презумпцията за равенство на дяловете. Ако дяловете са различни, ще имаме и различна пропорция на разпределянето на печалбите и загубите, но всъщност в закона е казано: “освен ако не е уговорено друго”, в резултат на което можем да получим още едно разминаване. Дяловете се смятат за равни, но ние можем да уговорим, че са различни – моя е 2/3, на другите 1/3. Разпределението на печалбите обаче, по закон, диспозитивно следва разпределението на дяловете. Ние обаче, можем да уговорим различно разпределение – дяловете са различни, но печалбата ще делим по равно или пък приходите ще ги делим в друга някаква пропорция. Допустимо е също така, да се уговори, че при различни операции, разпределението на приходите и на загубите ще бъде различно. Забранено е обаче, да изключим някой от печалбите или от загубите, което от своя страна означава, че не можем да уговаряме гарантиран доход на един от съдружниците.

Управление на дружеството. Решенията на съдружниците относно дружествените работи се вземат с консенсус. Това ще рече със съгласието на всички съдружници. Това ни казва чл.360: “Решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички съдружници, освен ако дружественият договор предвижда това да стане с мнозинство на гласовете. Всеки съдружник има право на един глас”. Значи, ако дружествения договор предвижда решения – всички или някои от тях, да се вземат с мнозинство, това е мнозинство не от стойността на дяловете, а от главите –  всеки съдружник има един глас, независимо от дела, независимо от това, каква вноска е направил. И това правило е императивно.

Отношения на дружеството с трети лица. “Ако не е уговорено друго, всеки съдружник има право да управлява. Но в този случай всеки от останалите съдружници може да се противопостави на действието на съдружника, преди то да бъде извършено. По разногласието решава мнозинството от съдружниците” (чл.360 ал.2). Единственият орган  на дружеството са съдружниците. “Всеки съдружник има право да управлява” следва да се разбира в смисъл, че има право да сключва сделки за сметка на дружеството, т.е за сметка на общата дейност, за сметка на останалите съдружници. Казано иначе, чрез косвено представителство. Съдружниците в дружеството нямат законна или от договора за дружество представителна власт.

От сделката, сключена с трети лица, права и задължения възникват за съдружника, който сключва сделката. Тези права и задължения обаче, са за сметка на дружеството във вътрешните отношения. Казано иначе, длъжник на третите лица е само действащия съдружник. Кредитор е също така само действащия съдружник. Но с оглед отчитането на операцията за дружеството, резултатът ще трябва да бъде преразпределен между останалите съдружници.

Длъжник на вън се оказва, значи, че не са останалите съдружници. Дружествения договор не създава пряко представителство. Може да се преследва единствено съдружника, който е сключил сделката. Всички съдружници могат да станат страна и да отговарят за тази сделка, ако са сключили сделката съвместно. Или пък ако съдружниците са упълномощили някой от тях да ги представлява пред третите лица. Тогава дружеството излиза по-напред и страна по сделката ще са всички съдружници. На практика е разумно, при трайно дружество, да се посочи управляващ на дружеството, който да бъде упълномощен от останалите да действа от тяхно име и за тяхна сметка в рамките на съвместната дейност. При данъчната регистрация задължително трябва да се посочи такъв управляващ на дружеството.

Каква ще бъде отговорността на съдружниците по отношение на общо поетите задължения към третите лица?

На пръв поглед ни се иска те да отговарят солидарно. Това обаче, е само на пръв поглед. Солидарна отговорност гражданското дружество не създава. Съдружниците биха могли да се окажат солидарни длъжници навън, ако са участвали пряко или чрез представител в сключването на сделката, т.е ако са страни по сделката с третите лица и изрично е уговорена в сделката солидарна отговорност или пък от типа сделка следва тази солидарност. Например, трима майстори сте се главили да свършите тази работа и сте сключили  договор за изработка общо – майсторите ще отговарят солидарно.

Вън от тези хипотези обаче, солидарна отговорност за съдружниците не възниква и дори кредитора да има претенция спрямо всички, защото всички те са участвали в сключването на сделката или са били представлявани – тяхната отговорност е разделна. Това нещо е относително твърдо прието в съдебната практика.

Иска на съдружника срещу останалите съдружници, чрез който се осъществява преразпределението на загубите, които първоначално са легнали върху единия съдружник, е уреден в чл.364: “Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи”. Следователно, когато единия съдружник е сключил сделката чрез косвено представителство и само той е длъжник на третите лица, това, което той плати на третите лица, чрез actio pro socio ще бъде прехвърлено по отношение на останалите съдружници. Ответна, пасивна страна по този иск са всички съдружници за техните части от участието в загубите на дружеството. Ако сравним с това, което съдържа actio mandati contrario,  ще видим, че actio pro socio е напълно аналогичен на actio mandati contrario, т.е на иска на мандатаря срещу манданта, на иска на косвения представител по договора за поръчка по отношение на косвено представлявания. От което още веднъж се вижда, че начина, по който функционира дружеството навън, освен хипотезата, в която имаме пряко представителство чрез пълномощно, е косвено представителство на всички съдружници чрез действащия съдружник по отношение на третите лица. И съдружника, който действа, както е длъжен да отчете приходите за дружеството, така има право и да получи припадащите се на останалите съдружници части от изразходваното, включително лихвите и вредите, които е претърпял от воденето на процес и вършенето на работата. Значи actio pro socio е нещото, чрез което ние ще получим онова професионално разпределение на тежестта, която се е получила при воденето на общите работи.

 

             Прекратяване на дружеството. Основания и последици.

 

Прекратяването на дружеството става на различни основания. Те са посочени в чл.363. Чл. 363 б.а гласи: “с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно”. Това ще се окаже приложимо към дружеството с една конкретноопределена цел – дружеството за купона (ако се окаже, че мама и тати са се върнали, работата пропада).

При други, по-перманентни цели, които не могат да бъдат постигнати еднократно – постигането или невъзможността да се постигне целта, няма това прекратително значение.

Чл.363 б.б гласи: “с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано”. Сега изведнъж установяваме, че има два вида дружества – срочно и безсрочно (плюс трети вид – дружеството за осъществяване на една конкретна операция).

Чл.363 б.в: “със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго”. Оттук виждаме характеристиката intoito personae. В договора за дружество би могло да се уговори, че смъртта на един съдружник или излизането на един съдружник не води до прекратяване на дружеството, т.е. дружеството се запазва между останалите съдружници. За тази цел обаче, трябва да имаме поне трима съдружници, та като умре или излезе един от тях, да останат двама.

Чл.363 б.г: “с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници”

Чл.363 б.д: “по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок”. С оглед, значи срочността, можем да видим двете алтернативи – безсрочното дружество може да бъде прекратено по искане на който и да е от съдружниците. То би могло да бъде запазено при излизането на този съдружник, ако така е уговорено. При срочното дружество е невъзможно произволното излизане на съдружник. Дружеството може да бъде прекратено преди срока само по решение на съда, когато има основателни причини. Тези основателни причини всъщност биха били неправомерно поведение на останалите съдружници или на този съдружник, който иска да излезе. От това излиза, че от гледна точка на закона, прекратяването на участието на един съдружник, изключването на един съдружник от дружеството, като че ли не може да става извънсъдебно, като че ли даже не може да се говори за изключване на съдружник, а само за прекратяване на дружеството по искане на един от съдружниците, ако са налице важни причини. Иска се предявява, както actio pro socio , от единия съдружник по отношение на останалите съдружници.

Материята за това прекратяване не е достатъчно развита. В областта на събирателното дружество, тя е по-добре уредена в чл.95 ТЗ, където се допуска съдът, вместо да прекрати дружеството спрямо всички, да изключи виновния съдружник.

Можем да мислим или за аналогично прилагане на тази хипотеза или за смекчение, което да допусне запазването на дружеството между останалите съдружници и тази хипотеза.

Може ли да бъде изключен съдружник?

Някаква аналогия с чл.87, за някои автори е допустима. Все пак обаче, не се разваля двустранен договор, поради неизправност, а искаме да изгоним един съдружник от дружеството, поради неговото неправомерно, според нас поведение. При сегашното действие на закона излиза, че това може да стане само чрез прекратяване на дружеството и във всички случаи по съдебен ред. Понеже за някои дружества, които са с крайно действие това може да се окаже неудобно, можем да разсъждаваме не може ли да се създаде друг механизъм в договора. Този механизъм се натъква на виждането, че по договорен път не могат да се учредяват потестативни права.

Има обаче, една конструкция, която може да се учреди по договорен път. Договорът може да бъде условен, както и напускането на съдружниците може да бъде условно. А едно условие би могло да бъде потестативно. Така, че една система от едно случайно и едно потестативно условие, би ни доближила до ефекта на потестативното право. Например, ако някой от съдружниците направи нещо, неговото участие в дружеството се прекратява, ако останалите съдружници пожелаят това.

Така плавно преминаваме от хипотезата на прекратяване на дружеството към хипотезата на напускане на съдружник без прекратяване на дружеството. Това са : 1) хипотезата на смърт и поставяне под запрещение (при запазване на дружеството); 2) предизвестието (при запазване на дружеството), както и 3) прехвърляне на участието в дружеството. Съгласно чл.362, участието в дружеството може да бъде прехвърлено само със съгласие на всички съдружници. Това ще бъде една комбинация между цесия и поемане на задължение и прехвърлянето може да бъде както по отношение на трети лица, така и в крайна сметка и по отношение на съществуващ съдружник и чрез това  прехвърляне доброволно ще се осъществи ефекта на напускане на виновния съдружник и т.н. Значи, както може той да направи предизвестие, така бихме могли и ние да го накараме да прехвърли участието си върху един друг съдружник и пропорционално върху оставащите съдружници.

Последици от прекратяването на дружеството. Тъй като дружеството не представлява юридическо лице, то не е правен субект, прекратяването на дружеството няма да внесе какъвто и да е шум навън. То обаче, ще разкъса връзката между съдружниците, ще прекрати съвместната им дейност и ще превърне особената неделима част на съдружниците, което представлява дружествен имот, в обикновена съсобствена маса, която е делима. Казано иначе, актива на дружеството, след прекратяването на последното, подлежи на делба. Към него се прилагат правилата за делба на наследствено имущество.

Прекратяването на дружеството не означава прекратяване на задълженията между страните. Прекратява се само общата дейност ,но между страните ще има още доста изравнявания, с оглед ликвидирането на отношенията между тях.

При напускане на съдружник, без прекратяване на дружеството, нему ще трябва да бъде изплатен дела. Закона казва, че съдружника може да си иска дела само след прекратяването на дружеството или при напускане (тук става въпрос само за вещите, които са съсобствени на дружеството, защото делба не може да има на вещите, които съдружниците са внесли за общо ползване).

Примери за дружество са: консорциум, адвокатско дружество и т.н.

Гражданското дружество трябва да се отличава от т.нар. тайно дружество, което е институт на търговското право, макар и да не е уредено. Това е дружеството, при което един търговец (трактатор) получава една инвестиция от едно трето лице (комендатор), като срещу получаването на тази инвестиция му обещава част от печалбата на собственото си предприятие.

Правилата за гражданското дружество са неприложими в този случай, защото: 1) комендатора не участва в управлението на предприятието на трактатора; 2) комендатора по никакъв начин не получава права върху имуществото на трактатора. Комендатора всъщност е един кредитор, който обаче, заедно с това е и съдружник. Налице е значи, една компилация между заем и дружество в смисъл, че аз давам тези 1000 лв. и ще получавам от тях печалба. След излизането ми от дружеството, те ще ми се върнат, ако обаче ги има, защото загубата на предприятието може да изяде тези 1000 лв.

 

                                                     Спогодба

   Договора спогодба е уреден в чл.365 – 367 ЗЗД. Определение може да се извлече от чл.365: “С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки”. От тази гледна точка съществуват два вида спогодби с оглед предмета – спогодба по отношение на един съществуващ, настоящ спор, която има за цел да го прекрати и спогодба, по отношение на един евентуален спор, който още не е възникнал, но може и да възникне и в този случай ние искаме да го прекратим.

Вън от това е известна извънсъдебна и съдебна спогодба. Това, което нас ни интересува в настоящето изложение е договора за спогодба, извънсъдебната спогодба.

Значи, спогодбата е договора, чрез който страните преодоляват един спор, прекратяват го или го избягват като си правят взаимни отстъпки.           Целта на спогодбата е прекратяване на спора, респ. избягване на евентуален спор.

Предмета на спогодбата е самия спор. А средството, с което страните избягват, респ. прекратяват бъдещия спор са взаимни отстъпки.

Спор – става въпрос за правен спор, различни мнения. Той се индицира от различните правни твърдения на страните. Единия твърди, че другия има да му дава 5 лв., а другия казва, че има да дава 1 лв. Значи правния спор се заключава в правните твърдения.

Взаимните отстъпки на страните всъщност са частичен отказ от заявеното първоначално правно твърдение, което образува спора.

От никъде не следва, че това е отказ от право, опрощаване или нещо друго. Защото отказа е не от права, а от твърденията, които конституират спора.

Характеристика на договора. Договора е двустранен – създава задължения и за двете страни. Договора е възмезден, защото не е безвъзмезден, защото страните не си правят дарения, не проявяват щедрост.

Договора е комутативен и консенсуален, което означава неформален. Ще трябва да съобразим обаче, формата за доказване, както и формата за договора за доброволна делба, който също е вид спогодба, която цели избягването на един бъдещ спор, избягването на евентуалната съдебна делба. За него, когато е за движими вещи се изисква нотариално заверка на подписа, а за недвижими вещи – освен нотариална заверка на подписа и вписване.

Отграничение на договора за спогодба от дарението. Договора за спогодба не е акт на щедрост.

Отграничение на договора за спогодба от новацията. Договора за спогодба, дори и да изменя съществуващо правоотношение, не съдържа намерение за новиране. Спогодбата се приема, че има обратно действие, в смисъл, че съдържанието на правоотношението, така както е установено в спогодбата се смята, че е такова от край време, за разлика от новацията, при която ние погасяваме един стар дълг, като го заместваме с нов. При спогодбата ние преодоляваме, прекратяваме спора си като решаваме какво е всъщност положението между нас – така, както сме се съгласили да бъде на базата на взаимните отстъпки.

Отграничение на спогодбата от установителния договор. Установителния договр е договорът, при който се преодолява или се прекратява един правен спор или се избягва един бъдещ спор, без да се правят взаимни отстъпки, т.е. като се установява действителното правно положение.

Страни. Страни по договора за спогодба са спогаждащите се. Понеже спогодбата съдържа взаимни отстъпки, оттам отказ от правни твърдения, който отказ може да се окаже както отказ и от права, а заедно с това представлява едно уреждане на спора, което пък от своя страна означава разпореждане с правото на искова защита по отношение на този спор, страните трябва да разполагат с пълна дееспособност, съответно техните представители трябва да притежават изричното право да се спогаждат.

Предмет на спогодбата е спора, спора, който се прекратява. За да бъде годен предмет на спогодбата, спора трябва да бъде относно права, правни твърдения. Значи, трябва да се отнася към права, с които страните могат свободно да се разпореждат. От тази гледна точка, не можем да имаме договор за спогодба по отношение на публични права.

Ще бъдат изключени от спогодбата споровете относно родителски права, относно разделение на семейната имуществена общност и др. права, за които е възможна съдебна спогодба, т.е споразумението да бъде утвърдено от съда.

Във всички случаи, обаче, може да бъде годен предмет на спогодба гражданските последици от едно престъпление – деликтното обезщетение.

Действие на спогодбата. Спогодбата има 3 взаимно изключващи се действия. Тези действия, ако биха съществували едновременно, биха се обезсмислили взаимно:

1) страните се задължават да смятат, че правата между тях са такива, каквито са уредени от спогодбата, откакто са възникнали, т.е. с обратно действие. Това е т.нар.правоустановяващо, декларативно действие.

2) Регулиращо действие на спогодбата – страните се задължават да изпълняват и зачитат съдържанието на правоотношенията между тях, така както то е установено съгласно спогодбата, т.е съгласно декларативното действие на спогодбата.

3)Конститутивно действие – доколкото спора е решен чрез взаимни отстъпки, това върху което са се спогодили страните, по всяка вероятност не отговаря на действителното правно положение. Обаче, спогодбата, с обратна сила изменя това действително правно положение между страните и в този смисъл има правопроменящо действие.

Не може един акт да има и кинститутивно и декларативно действие, но всъщност със спогодбата ние се отказваме от това да търсим действителното правно положение. Действителното правно положение можеше да бъде установено, макар и с чувствителни грешки, при довеждането на спора до край – тогава съда щеше със сила на присъдено нещо да установи, че аз имам да взимам 5 лв. Но ние се отказахме тъкмо от този спор, приемайки, с взаимни отстъпки, че се дължат 3 лв. Така всъщност действителното правно положение се загуби и понеже ние не знаем какво е било то , не можем със сигурност да твърдим, че спогодбата има изменящо действие. Но това действие някак си се предполага в повечето случаи.

Наред с тези три действия, които се отнасят изключително по отношение на правата – предмет на спора, спогодбата може да има и транслативно действие. Това закона ни казва в чл.365 ал.2: “С взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. В такъв случай прехвърлянето на тия права се извършва в определената за това форма” (2 лв. + една дъвка – дъвката не е била предмет на спора).

Всички тези действия, подобно на всички други договори са действия между страните, съгласно чл.21 ал.1. Спогодбата не може да засегне правата на трети лица и да реши спор с трето лице, което не участва в спогодбата. По отношение на застраховките гражданска отговорност, това изрично е посочено в чл.408 ТЗ. Казано иначе, ако делинквента и пострадалия се споразумеят относно това колко му струва крака на пострадалия, то застрахователя гражданска отговорност никак не е обвързан от тяхната спогодба – може да я потвърди, но може да не я потвърди, в който случай вие ще спорите с него и ще го съдите за размера на щетата и на гражданската отговорност.

Недействителност на спогодбата. Спогодбата е договор, частен правен акт и като такъв се подчинява на всички изисквания за действителност по чл. 26 – 35 ЗЗД.

Освен тези правила, има още две специални правила, уредени в чл.366 и чл.367. Според чл. 366: “Спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност”. “Спогодбата върху непозволен договор” ще рече, че договора е нищожен поради противоречие със закона (например договора е нищожен поради противоречие с морала). Но може би има начин да мислим, че страните могат да се спогодят относно друг недействителен договор – в областта на унищожаемите договори, потвърждаването на договора ще има този ефект. Но аз се блазня да мисля, че има хипотези на недействителност – например, скрита липса на съгласие, в които страните да придадат действие на този договор.

Що се отнася до неспазването на формата – не можем да придадем с обратна сила действие на един формален договор, при положение, че не е била спазена формата към момента на сключването. Така, че формално, ако се погледне, приказката: “спогодба върху нищожен договор е нищожна” има някакъв смисъл. Даже, може да се каже, че в повечето случаи е вярна. Но сигурно ще има и изключения  и аз за това наблягам на факта, че закона говори за непозволен, а не за какъв да е нищожен договор.

“Унищожаема е спогодбата, сключена въз основа на документи, които по-късно са били признати за лъжовни” (чл.367). Този текст третира една хипотеза, при която нямаме действителен порок на волята, защото порока на волята като основание за унищожаемост е нещо, което е съществувало към времето, в което е направено волеизявлението, към времето, когато е предприет акта. Аз исках да имам спогодба. По-късно обаче, се разбра, че документите, въз основа на които ние търсихме да видим какво може би е положението, за да знаем колко да отстъпим, се оказаха лъжовни и се признаха за лъжовни.

Изпълнение и неизпълнение на спогодбата. С оглед транслативното действие, спогодбата подлежи на изпълненеие. Тя може да дава искове да си вземем 3-те лв., които се оказа, че ми дължите. Нещо повече – постигнатата с нотариална заверка на подписа спогодба е извънсъдебно изпълнително основание, съгласно чл.327 ГПК.

При неизпълнение на спогодбата, понеже тя е двустранен договор, страната, която е недоволна от това, че другата страна не изпълнява спогодбата, може да иска нейното разваляне. Спогодбата, значи, може да бъде развалена по реда на чл.87 и практиката приема това. Следователно, при неизпълнение на регулативната функция на спогодбата, изправната страна може да развали спогодбата по реда на чл.87, защото другата страна не изпълнява произтичащите от регулативната функция на спогодбата задължения.

По същия начин аз ще мога да разваля и вие да опитате да подкачите отново стария правен спор. Ефекта от развалянето на спогодбата ще бъде затриване на взаимните отстъпки и връщане в първоначалния батак, т.е отказ от споразумението, отказ от взаимните отстъпки и възстановяване на спора, съгласно първоначалните правни твърдения. И тук има един голям проблем –ние можем да развалим спогодбата, обаче в 90% от случаите спогодбата се сключва писмено. Тя се подписва от страните и след като сме развалили спогодбата и сме прекратили обвързването си с взаимните отстъпки, остава документа, а този документ, може би съдържа някакви фактически признания.

 

    Договор за поръчка. Обща характеристика. Страни. Сключване.

 

Договора за поръчка, известен още като мандат, е уреден в чл.280 – 295 ЗЗД. Съгласно легалната дефиниция на чл.280: “С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия”.

Страни по договора за поръчка са довереник (този, на когото сте се доверили – мандатар) и доверител (лицето, което се е доверило на довереника – мандант).

Предмет на договора за поръчка, от гледна точка на закона са, действия. Според акад. Василев, договора за поръчка се дава само за правни действия, а когато действията са фактически – отношенията се уреждат с договора за изработка.

Не може да се отрече, че правилата на закона са насочени преди всичко към извършването на правни действия. Това е така, може би, защото с правни действия извършвани за чужда сметка, възникват по-широк кръг проблеми с оглед ефекта от тези правни действия, защото те се правят по отношение на третите лица. Ако се правят само фактически действия, нещата едва ли биха стояли точно по същия сложен начин. При все това, аз поставям следното условие: 1) В римското право мандатния договор е служил за уреждане на отношенията не само пряко свързани с правни сделки; 2) Между изработката и мандатния договор има и други разлики, несвързани с вида на извършваната дейност; 3) Никой не спори, че гесцията възниква както при извършването на правни, така и на фактически действия; 4) Вярва се, че предмет на поръчката са правни действия в тесния смисъл на думата – разбираме и неща, които не представляват действие, които от материална страна ни изглеждат като фактическо действие, защото изпълнението на едно задължение е фактическо действие и като така казваме, че е юридически факт и като така, понеже е действие на човека, е правно действие, което погасява облигационното отношение.

Следователно, легендата е  че поръчката се дава само за правни действия, би могло обаче, все пак да се мисли дали тези правни действия да ги ограничаваме единствено до правни сделки и други някакви много близки до сделките действия.

Характеристика на договора. Договора за поръчка е едностранен и безвъзмезден по дефиниция. Той обаче, може да бъде уговорен, подобно на влога, като възмезден, в който случай ще стане нормален двустранен договор. Поръчката, която даваме на адвоката е винаги възмездна.

Договора, когато е безвъзмезден, може да се развие като несъвършен двустранен, заради обратния иск на мандатаря срещу манданта – actio mandati contrario.

Договора е консенсуален, което означава че не е формален. Има обаче, едно ограничение по чл.292 ал.3.

Договора е комутативен и intoito personae – личността на двете страни е от съществено значение.

Права и задължения на страните. Би следвало да се очаква, че и двете страни трябва да бъдат дееспособни. Възможно е обаче, и да сключим мандатен договор с недееспособен мандант, чрез съответното съдействие на неговите попечители, на неговите законни представители. Например, ако трябва да се явя на дело от името на детенце, ще ме упълномощи майка му. Но мандатаря трябва да е дееспособен винаги.

Поставянето на някоя от страните под запрещение е основание за прекратяване на поръчката, съгласно чл.291, което обаче може да се отнесе към последващото изпадане в това състояние на този, дето доверява, което пък може да свържем с това да има избор неговият настойник или попечител какво да прави, а и неговата неспособност да взема правилни решения влияе на отношенията между манданта и мандатаря.

 

      Действие на договора за поръчка. Задължения на довереника.

 

   Действие на договора. Отношенията между манданта и мандатаря традициотнно са формирани в две групи претенции – actio mandati directa, на която съответстват задълженията на мандатаря и обратния иск на мандатаря съм манданта – actio mandati contrario. Договорът се смята за едностранен, заради това, че типичната му последица е задължението на мандатаря по actio mandati directa – задължението му да извърши възложените му правни действия. Това извършване на правни действия може да стане по два начина – от името на мандатаря, но за сметка на манданта, т.е с косвено представителство и от името и за сметка на манданта (пряко представителство). В последния случай, мандатаря е пряк представител, пълномощник на манданта и прилагаме във външните отношения, по отношение на третите лица, както и с оглед правата и задълженията от сделката, която сключва и действията, които извършва мандатаря, правилата за прякото представителство. Откак пълномощното в действащото право е уредено като едностранна сделка, различна от мандатния договор, в повечето случаи, при даване на представителна власт между представител и представляван съществува и мандатно отношение, което ще играе ролята на основно отношение при представителството, така, както сме сключили договора. Но упълномощаването ще се разглежда, като отделна в мандата, сделка – то ще бъде нещо , което се дава с оглед мандата и даже в изпълнение на мандатния договор и ще си остане едностранна сделка.

В случай, че се действа без упълномощаване –  за сметка на манданта, но от името на мандатаря, се появяват три групи отношения: 1) учредително, което представлява самия мандатен договор; 2) изпълнителна сделка, която създава отношения между мандатаря и третото лице по отношение на което той извършва правните действия; 3) отчетна операция, по която мандатаря отчита, прехвърля резултатите от изпълнението на сделката на манданта. Към тази група могат да се прибавят и отношенията с третите лица – кредитори на мандатаря, съответно връзката между мандант и трето лице – страна по изпълнителната сделка, ако такава връзка възникне.

“Чл. 281. Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея.

 

Чл. 282. Довереникът може да се отклони от поръчката, ако това е станало необходимо за запазване интересите на доверителя и не е било възможно да се вземе неговото съгласие.

 

Чл. 283. Довереникът трябва да извърши възложеното му действие лично.

Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало необходимо за запазване неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.

Довереникът трябва да извести незабавно доверителя за заместването.

Довереник, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.

 

Чл. 284. Довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.

Довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката”.

Задължението на манданта е това по обратния иск – да авансира средствата и да изплати допълнителните, ако са необходими за изпълнението на поръчката и да обезщети за всички допълнителни разноски и вреди, които е претърпял мандатаря. Закона казва, че манданта трябва да приеме върху себе си резултатите от изпълнителната сделка. Но това не е необходимо, защото той е длъжен да обезщети всички разходи, включително и цената.

“Ако довереникът действува от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица, възникват направо за доверителя” (чл.292 ал.1).

“Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него” (чл.292 ал. 2 изр.1). Значи, когато вие купите, например две кафета (по поръчка на някой), вие ставате длъжник на продавача за цената – правата и задълженията от изпълнителната сделка с третото лице (продавача), при косвено представителство, възникват за мандатаря.

“Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата”. Следователно, правата и задълженията от третото лице в изпълнителната сделка възникват за мандатаря, той е длъжник и кредитор на третото лице, но само правата, а не и задълженията във вътрешните отношения се смятат за права на манданта и по отношение на трети недобросъвестни лица (които знаят за мандатния договор), а така също и по отношение на кредиторите на мандатаря, които биха насочили принудителното изпълнение върху имуществото на мандатаря, смятайки, че кафетата са негови. Обаче, ако договорът има достоверна дата и кредиторите знаят за мандатния договор, спрямо тях този, който е поръчал се смята за манданта. Така, че те няма да могат да използват удовлетворяване на вземанията си срещу мандатаря – имуществото, което мандатаря е придобил от изпълнителната сделка от свое име, но за чужда сметка.

Задълженията обаче не преминават – само правата се смятат така. Задълженията си остават при мандатаря. Спрямо него имат претенция кредиторите – третите лица нямат директна претенция спрямо манданта.

Манданта може да упражни правата си срещу трето лице или след като те му бъдат прехвърлени или ако то е недобросъвестно. Третото лице е необходимо да знае към момента на претенцията.

“Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите” (чл.292 ал.3).

А как трябва да бъде сключен договора, ако поръчката е дадена за отчуждаване на вещни права от името на довереника?

Ако имаме пълномощно, по което да се действа от чуждо име и за чужда сметка, договора за поръчка не се нуждае от особена форма. Ако обаче, ще придобивате недвижим имот с косвено представителство, ви е необходима тази форма – нотариална заверка на подписа.

За да можем да имаме отчуждение на недвижим имот от мандатаря, от негово име, но за наша сметка, мандатаря  трябва да има легитимация за правата върху недвижимия имот. Това означава, че с оглед изпълнението на поръчката, между манданта и мандатаря трябва да има едно фидуциарно прехвърляне – фидуция с мандатна цел. Вие му прехвърляте по нотариален ред на мандатаря апартамента и той ще стане собственик на апартамента, но не пълно, а само с оглед изпълнението на поръчката. Той ще изпълни поръчката от свое име, но за ваша сметка – в нотариалния акт той ще фигурира като продавач или като дарител. Нека например приемем  следното нещо: искам да подаря нещо на любовницата си, но да не се знае, че аз съм го подарил, защото ще стане усложнение. Искам да го подаря чрез косвено представителство от чуждо име, но за моя сметка. За целта ще трябва да взема някой, който да свърши тази работа, комуто предварително ще трябва да  прехвърля по нотариален път имота и това може да се смята и за продажба, но той ще е сключил с мен мандатен договор, по силата на който аз му прехвърлям имота само до толкова, доколкото той да изпълни поръчката ми. И ако любовницата ми откаже дарението, тогава мандатът ще стане невъзможен за изпълнение и понеже е станало невъзможно прехвърлянето, манданта ще трябва да ми прехвърли обратно апартамента, защото той му е прехвърлен фидуциарно не за да бъде все негов, а само доколкото му е необходимо да изпълни мандата.

 

Прекратяване на договора за поръчка

 

Договора за поръчка, тъй като е свързан с личността на страните и предполага едно значително взаимно доверие, се прекратява със смъртта  и поставянето им под запрещение и още, значи чл.287 казва: “Договорът за поръчка се прекратява, освен по други причини, посочени в закона, още и с оттегляне на поръчката от доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под запрещение на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник”. Оттеглянето на поръчката е акт на манданта. Той може по всяко време да вземе доверието си от мандатаря и да каже: “Аз си оттеглям поръчката”, с което договора се прекратява, в смисъл че се прекратяват възможностите на мандатаря да изпълни изпълнителната сделка. Но това, което до този момент е изпълнено остава за сметка на манданта.

Отказа от поръчката е акт на мандатаря. Той също може да се окаже относително произволен, но той е по-стриктно уреден, отколкото оттеглянето на поръчката: “Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди”. Казано иначе, за отказа ви все пак трябва някакво основание, докато оттеглянето на поръчката може да стане произволно. Освен това отказа трябва да бъде направен по начин, че да не засегне интересите на доверителя: “При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради прекратяване на юридическо лице, наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите й”.

 

Отграничения на договора за поръчка от упълномощаването, комисионния договор и персоналната симулация. Отграничение от      договора за изработка.

   Отграничение от пълномощното. Макар някога пълномощното да се е разглеждало като ефект на договора за поръчка и самия договор за поръчка да се е наричал пълномощно, то към днешна дата упълномощаването е отделна едностранна сделка. Пълномощното е нещото, което създава представителна власт, докато договора за поръчка урежда отношенията с оглед изпълнението на тази представителна власт, с оглед упражняването на тази представителна власт, включително и задължението ви  да изпълните тази представителна власт.

Вън от това, договора за поръчка може да не е съчетан с пълномощно, когато мандатаря ще действа с косвено представителство.

Отграничение от договора за изработка. Тези разлики бяха разгледани по-горе, във въпроса за договора за изработка.

Отграничение от комисионния и спедиционния договор. Комисионния и спедиционния договори са търговски договори, които се разглеждат като вариант на мандата, търговски вариант на мандата и заедно с мандатния договор образуват семейството на мандатните отношения. Спедиционния и комисионния  договори са уредени в ТЗ. Комисионния договор е търговски договор, по силата на който комисионера се задължава срещу възнаграждение, по поръка на доверителя да извърши от свое име и за негова сметка една или повече сделки. Сравнен с договора за поръчка, ще видим следните разлики: 1) комисионния договор има за предмет само извършване на сделки, а не други действия; 2) комисионния договор е възможен само с косвено представителство.

Оттук насетне бихме намерили и други разлики: комисионния договор е винаги възмезден, от което следва че той е двустранен; комисионния договор е абсолютна търговска сделка, дори и да е сключена не от търговец – към него се прилагат правилата на ТЗ; положението за intoito personae при комисионния договор е по-смекчено и там заместването е възможно; при комисионния договор, за разлика от уреденото чл. 292, по сделката, сключена с трето лице в изпълнение на поръчката права и задължения възникват за комисионера и когато е съобщил на третото лице и името на доверителя (т.е когато третото лице е недобросъвестно) –  “По сделката, сключена с трето лице в изпълнение на поръчката, правата и задълженията възникват за комисионера и когато той е съобщил на третото лице името на доверителя” (чл. 349 ал.2 ТЗ), но отчетната сделка е винаги прехвърлителна – “Комисионерът е длъжен да изпълни задълженията и да упражни правата, породени от сделката с третото лице” (чл.349 ал.3 ТЗ); “Доверителят може да упражни правата и да бъде принуден да изпълни задълженията към трето лице само след прехвърлянето им от комисионера” (чл.349 ал.4 ТЗ).

За неуредените в тази глава случаи има изрична препратка към договора за поръчка.

Спедиционния договор е договорът, по силата на който спедитора се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име и за сметка на доверителя, договор за превоз на товари. Казано иначе, разграничението от поръчката като че ли идва от предмета – поръчката е за всякакво действие (представителство), както с пряко, така и с косвено представителство. Комисионния договор е възмезден търговски договор, по който комисионера сам, чрез косвено представителство приема да извърши една или няколко сделки. Спедиционния договор е този, по силата на който спедитора приема да извърши не каква да е сделка от свое име за чужда сметка, а договор за превоз.

Разграничение от персоналната симулация. Персоналната симулация от типа “сламен човек”, дето го подставяме и той участва в симулацията трябва да бъде разграничена от договора за поръчка, защото в много случаи ще се окаже, че те имат близко действие. При персоналната симулация имаме едно лице А, което иска да сключи сделка с лицето Б. То не иска да участва пряко в тази сделка и за това използва С, при което се сключват следните сделки: между сламения човек и Б се сключва една симулативна сделка, която е нищожна на основание чл.26 ал.2. Тази симулативна сделка прикрива действителните отношения, които са между истинските заинтересовани, които действителни отношения, ако са изпълнени останалите изисквания, са оформени като една парична сделка (симулираната) и съгласно чл.17 ал.1 прикритата сделка е валидна, освен ако не нарушава някоя разпоредба.

Между С и Б има нищожна продажба като привидна сделка.

Между С и А – не е ясно какво има. Проф. Таджер казва, че има пълномощно. Всъщност тук имаме мандатно отношение и това мандатно отношение не е симулативно, а е мандатен договор – поръчка за извършване на едно симулативно действие. Аз пращам някой да извърши от свое име, но за моя сметка едно симулативно правно действие. Ако сравним двете неща, ще видим следното нещо – след като между А и С имаме мандатен договор и при общия случай на поръчка имаме мандатен договор, значи разликата между двете ще дойде в положението на мандатаря и на сламения човек. Мандатаря е страна по действителна сделка. Сламения човек не е страна по действителна сделка – той не е нито длъжник, нито кредитор на симуланта (третото лице, което сключва симулативната сделка).

Така, че разликата ще дойде в исковете: мандатаря е ответник и ищец (длъжник и кредитор) по отношението му с третото лице, сламеният човек не е нито длъжник, нито кредитор.

 

 

                                 Неоснователно обогатяване

 

   Правната уредба на неоснователното обогатяване се намира в чл.55 – 58 ЗЗД.

Съвременната уредба има наченките си в римските кондикции. Те първоначално са били абстрактни искове, с които се е искало да бъде осъден ответника да плати една сума пари или да даде нещо, без във формулата на иска да се сочи основанието, на което иска туй нещо. Днес те общо се наричат condictio indebiti.

Целта на уредбата се състои в следното: има случаи, когато от формалноправна гледна точка едно придобиване е законно. Придобилия има легитимация да получи правата на нещото, което е било у него. Например, плащането по една унищожаема сделка. В тези случаи придобиването, станалото имуществено разместване е допустимо от правото, то се признава някак си от правото, иначе не бихме придобили нещото, което ни се дава. Но това придобиване, въпреки формалната си правомерност и допустимост, е недопустимо от гледна точка на други правни принципи и правила. Следователно, макар самото придобиване да е правомерно, да е разрешено то правото, то не може да бъде задържано за винаги, то трябва да бъде върнато на този, който го е дал. Правилата на неоснователното обогатяване имат за цел да уредят условията, фактическия състав, при който може да се иска изравняване на едно неоснователно обогатяване, както и предмета на претенцията на полученото без основание. Защото, ако не подлежи на връщане ще се получи неоснователно обогатяване.

При неоснователното обогатяване нямаме правонарушение с оглед придобиването, но е противоправно, нежелано състоянието, което следва след придобиването и за това правото създава средството, с което това придобиване ще бъде иззето отново. А тази цел са създадени кондикциите (исковете за връщане на даденото без основание, при отпаднало или неосъществено основание, т.е по чл.55 и 56 и субсидиарния иск по чл.59).

Под заглавието “Неоснователно обогатяване” в ЗЗД са уредени две групи претенции – исковете за връщане на даденото без основание (кондикциите) и субсидиарния иск по чл.59.

Строго погледнато, термина иск за неоснователно обогатяване трябва да се отнесе само към чл. 59 – това е иска за неоснователно обогатяване. Останалите искове (кондикциите) са претенциите за връщане на даденото без основание, при отпаднало или неосъществено основание.

Разлика между кондикциите и иска по чл.59: различни са хипотезите на тези претенции и е различно съдържанието на тези претенции (различни са нещата, които можем да искаме с чл.55 и чл.56 респ. с чл.59) – в единия случай се иска това, което е дадено, а в другия случай се търси едно икономическо изравняване на базата на това, с което се е обеднил до размера на обогатяването.

Понятие за основание в областта на неоснователното обогатяване. Съществен елемент на фактическия състав, както на кондикциите, така и на иска по чл.59, е липсата на основание.

Кога сме изправени пред липса на основание?

• Кожухаров смята, че основанието в областта на неоснователното обогатяване е същото нещо, което е основанието в областта на договорите. Казано иначе, каузата, по смисъла на чл.26 ал.2 (дето ако я няма договора е нищожен) е равна на основанието при чл.55, а може би и по чл.59.
• Според акад. Василев, основанието е различно от каузата и под основание в областта на неоснователното обогатяване разбираме съществуването на валидно правоотношение, което оправдава престацията, разместването на имуществените блага.
• Според акад. Ч. Големинов, основанието в областта на неоснователното обогатяване е юридически факт – законов, договор и пр. Значи той приема, че основанието е равно на титулус, не на кауза, а на титулус (юридически факт, създаващ правоотношение).
• Аз съм склонен да подкрепя теорията на акад. Василев. Тя е и най-общата от трите теории. Освен това, тя еднакво добре обяснява липсата на основание като елемент от фактическия състав, пораждащ както кондикциите, така и в областта на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване. Съществъването на задължението като част от валидното правоотношение, ще обясни защо ние плащаме нещо и не можем да си го искаме обратно, а липсата на това задължение ще бъде липса на основание за плащането, за престацията и ще можем да кондицираме тази престация. В областта на иска по чл.59, наличието на валидно правоотношение ще обясни защо разместването, което се е получило е окончателно и няма нужда да бъде изравнявано за в бъдеще със субсидиарния иск за неоснователно обогатяване.      

   Тезата на Кожухаров. Това е класическото обяснение на липсата на основание в областта на кондикциите. Тази теза излиза от теорията за договорния характер на изпълнението, от идеята, че всяко плащане представлява сделка, която се прави solvendi causa и когато не съществува задължение, което да бъде погасено чрез плащането – плащането няма как да е направено solvendi causa, защото няма какво да се изпълнява, няма задължение, плащането виси. Всяко плащане предполага задължение и за това всяко плащане се прави с оглед погасяването на това задължение (solvendi causa). Като няма задължение, плащането е направено без тъкмо тази solvendi causa и схванато като сделка е недействително, поради липса на основание.

Тази идея ще се окаже безпредметна в областта на субсидиарния иск по чл.59.

 

         

 

 

 

     Връщане на даденото без основание, при отпаднало            основание и неосъществено основание

 

     Това всъщност са кондикционните претенции, уредени в чл.55-58. Правната уредба се съдържа в чл.55 – 58 ЗЗД. Тези четири текста уреждат две групи неща: 1) фактическия състав, който поражда  претенцията на връщането за даденото без основание, респ. при отпаднало и неосъществено основание, както и 2) специални правила, относно съдържанието на иска за връщане в някои особени хипотези (чл.57 и чл.58).

Фактическите състави на претенцията за връщане на даденото без основание са уредени в чл.55 и чл.56. Чл. 55 гласи следното: “Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг”. Това, което се връща е полученото, а неоснователното обогатяване в по-общия план е полученото чрез пряка престация между солвента и акципиента. Например, изпълнил съм нещо, дал съм 5 лв., но даването на тези 5 лв. е без основание или с отпаднало основание или с неосъществено основание.

Първата хипотеза (дадено без основание) ще е налице, когато към момента на плащането, към момента на престацията между солвента и акципиента не съществува валидно правоотношение, което да оправдае плащането. Това може да стане в редица хипотези, като например договора, въз основа на който се плаща е нищожен.

Но също така, въобще няма да има задължение, което да се погасява и ако някога е имало такова задължение, но към момента на плащането то вече не съществува. Например, имало е договор, договора е развален поради неизпълнение.

Втората хипотеза (неосъществено основание) ще бъдат случаите, в които се прави престация с оглед бъдещо задължение (значи антиципирано изпълнение на бъдещо задължение), което се очаква да се появи. Например, изпълнил съм нещо в преддоговорния период и този договор не се сключва.

Третата хипотеза (отпаднало основание) – към момента на плащането между солвента и акципиента е съществувало задължение, което се погасява чрез това плащане, значи имало е основание, имало е валидно правоотношение, но в един по-късен момент това правоотношение е отпаднало с обратна сила. Например, изпълнявам задължението си по един договор и тъй като насрещната страна не изпълнява, аз развалям договора. Развалянето на договора, когато има обратно действие води до това, че моето плащане е осъществено при отпаднало основание и аз мога да си искам парите с иска по чл.55.

   Разлика между отпаднало основание и липсващо основание. Ако основанието е отпаднало преди плащането, плащането ще бъде направено без основание.

При отпаднало основание е направено това плащане, към момента на което е съществувало основанието, но то отпосле е отпаднало с обрата сила.

По същия начин ще можем да мислим и че хипотезата на отпаднало основание е налице и при унищожаемост на една сделка – връщане на даденото по унищожаема сделка може да се квалифицира при отпаднало основание.

В нашия закон обаче, има специален текст и това е текста на чл.34.

В чл. 55 е дадено едно изключение – кондикцията е изключена, макар даването от солвента на акципиента да е направено без правно основание, когато това даване представлява съзнателно изпълнение на нравствен дълг.

Нравствен дълг. Той е пример за естествено задължение. Естествени са неисковите задължения, тези които не могат да бъдат изпълнени по принудителен път – погасените по давност задължения, задълженията погасени при приключване на производство по несъстоятелност, а можем да мислим и тези, които са преобразувани чрез оздравителния план в несъстоятелността, както и задълженията, които никога не са имали иск.

Модерното право включва в тази категория и т.нар. категория нравствен дълг.

Според Апостолов, в модерното право, естествените задължения не са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено действие е възможността акципиента да задържи изпълнението, т.е отказа на правото да даде на солвента кондикция за връщане на даденото без основание.

За да е изключена кондикция следователно, трябва да сме изправени не пред какво да е естествено задължение, а пред нравствен дълг, който съзнателно е изпълнен като такъв. Такъв ще бъде случая, когато ние нямаме въобще правно задължение и правим нещо, когато смятаме, че така е добре да се постъпи без да проявяваме щедрост (без да правим дарение). Смята се, че родителите са нравствено задължени да подпомагат децата си, дори и когато вече не им се дължи издръжка.

Друг пример за това може да бъде следната ситуация: пътувате в трамвая и минава контрольор. Той хваща едно младо момиче без билет и започва да крещи по него. На вас ви става неудобно и плащате глобата на момичето. Няма как да искате след това от момичето парите, които сте дали за да платите неговата глоба, смятайки че сте изпълнили едно свое морално задължение.

 

     Връщане на даденото поради грешка. Особености при връщането на вещ. Връщане на даденото на недееспособен.

 

Връщане на даденото, поради грешка. Има се предвид истинското condictio indebiti, иска в ситуацията, описана в чл. 56 ЗЗД: “Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора”.

Разлика между чл.55 и чл. 56. По чл.55 нито солвента е длъжник на акципиента, нито акципиента е кредитор на солвента. В хипотезата по чл.56 солвента не е длъжник, не дължи въобще, но акципиента е кредитор, само че не на солвента, а на друго лице. Солвента, поради грешка смята, че той е длъжник, поради грешка изпълнява едно чуждо задължение, мислейки го за свое. От тази гледна точка, хипотезата на чл.56 е различна и се изключва от ситуацията, описана в чл. 73 и чл.74 ЗЗД.

До тази хипотеза (по чл. 56) може да се стигне не само поради незнание, но и поради разместване, отпадане с обратна сила на някакви правни отношения. Тази грешка предполага съзнанието, че дълга е ваш.

В този случай плащането е недължимо с оглед солвента, но е дължимо, с оглед правата на акципиента. При все това, солвента има кондикция, има condictio indebiti да иска от акципиента да му върне това, което е платил, поради грешка, вместо оригиналния длъжник. Но при плащането е възможно акципиента да приеме плащането и да се разпореди, както с документа (например, да върне или да скъса разписката), така и да съобщи на лицата, дали обезпечения, че вземането, обезпечено с техните обезпечения, е погасено и следователно те вече не дължат. В този случай закона казва, че солвента встъпва в правата на акципиента по отношение на оригиналния длъжник.

Суброгация ли е това?

Може би да, макар че това ще бъде всъщност суброгация в липсващите обезпечения, но заедно с това ще бъде частно правоприемство в иска на удоволетворения кредитор. И тази суброгация е необходима, защото при подобно разпореждане няма как да формулираме друга претенция за солвента, с която той да се защити. Между солвента и оригиналния длъжник няма някакво правоотношение.

Чл. 57 гласи следното: “Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете”.

Акад. Василев смята, че чл.57 е излишен и не само това, ами смята, че той е мълчаливо отменен от чл.108 ЗС (ревандикационния иск).

Проф. Ч. Големинов пък критикува тази теза.

Има обаче, една логика, по която можем да приемем, че при конкуренция на облигационния иск (кондикцията) и вещния иск, се решава в полза на кондикцията.

Истината е, че чл.57 е необходим, защото той не урежда иска за връщане с оглед неговото основание и въобще не е конкуренция на чл.108 ЗС. Чл.57 не ни отговаря на въпроса може ли да се кондицира вещ, която е дадена без основание. На този въпрос всъщност ни отговаря чл.55. Значи, чл.57 урежда не фактическия състав на кондикцията, а съдържанието на претенцията какво трябва да се върне или което е все същото – задължението на акцепанта за връщане като казва какво става с плодовете, от кой момент се дължат, какво става, ако вещта е изразходвана, какво става, ако вещта е отчуждена, като дава ясния отговор на въпроса, че вещта не може да се кондицира от нейния приобретател. Казано иначе, аз съм купил една вещ, след това съм я продал на някой друг. От падането този договор ще подлежи на връщане вещта с иска по чл.55 във връзка с чл.57 – дадена при отпаднало основание. Но тя може да се иска от мен доколкото е у мен, но не може да се иска с иска по чл.55 от трето лице, което е придобило вещта.

Има обаче, един друг текст в ЗС, който урежда подобна хипотеза – чл.73 ЗС. Той урежда връщането на вещта от владелец на собственика и решава въпроса за плодовете, за подобренията, в зависимост от това дали владелеца е добросъвестен или не. Между тези два текста – иска по чл.55 във връзка с чл.57 и исковете по чл.73 ЗС като че ли наистина има напрежение.

Чл.73 ЗС урежда отношенията между собственик и владелец на вещта. Тя урежда допълнителните претенции, свързани с ревандикационния иск.

Иска по чл.55 във връзка с чл.57 урежда претенциите между солвента и акципиента, а те са различни от тези между собственик и владелец, дори всъщност собственика и солвента да са едно и също лице. Казано иначе, кондикцията е нещото, което урежда отношенията между страните по една действителна сделка, по правоотношението, когато нещо е дадено без основание, а в отношенията си с оглед продажбата, дори тя да е нищожна или унищожаема, солвента и акципиента си остават продавач и купувач съответно, поради липсата на основание – солвент и акципиент. Те не се превръщат във вещните отношения между собственик и владелец, дори солвента да е собственик на вещта, както е например в случая на продажбата. Това ясно се вижда и от уредбата на отговорността за евикция. Това, което дължи купувача и продавача в случай на евентуална евикция и връщането на вещта от купувача на продавача, който може би не е собственик на вещта, защото точно за това се е стигнало до евикцията, се урежда със чл.189, не с ревандикационен иск.

Вън от хипотезата на евикция, същото нещо ще се уреди по чл.55 във връзка с чл.57 и евентуално по чл.59, ако има някакви допълнителни изравнявания, но не и с иска по чл.108.

От същия порядък е и правилото на чл.58. То ни казва: “Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза”. То също урежда не основанието на кондикцията, а съдържанието на претенцията за връщане, съдържанието на задължението на недееспособния акципиент (какво да иска).

Чл. 58 урежда особената хипотеза на съдържанието на кондикцията, когато по чл. 55 е дадено нещо на недееспособен.

Какво става, когато без основание е престирана една парична сума, а не вещ?

Новото право не е уредило нещата като в стария ЗЗД, а заедно с това, легално е отнесло принципа, че крадеца отговаря и без основание, само към делинквента, само към длъжника по непозволеното увреждане, съгласно чл. 84 ал.3. От това  става ясно, че колкото и несправедливо да ни се струва, акципиента, бил той добросъвестен или недобросъвестен, ще дължи лихви от деня на поканата, ще бъде поставен в забава за връщане на дадената парична сума от момента на поканата. Всъщност, нямаме основание да приложим някакъв друг принцип, колкото и несправедливо да ни се струва това. Защото от една страна няма смисъл да прилагаме аналогично чл.57, защото там изрично си е казано, че ако се дължи връщане на определена вещ, се дължат плодовете от поканата, а и няма как да влезем в правилата на ЗС, който прави разлика добросъвестен/недобросъвестен владелец не за друго, ами защото плодовете по чл.57 биха се връщали доколкото са събрани, а лихвите се дължат независимо от това, дали сме получили приход от тази сума или не.

Така, че към днешна дата може да се стигне да извода, че акципиента, добросъвестен или не, към момента на получаването или в по-късен момент, изпада в забава едва след като солвента го покани, т.е от тогава дължи лихви.

Какво става, когато без основание е престирана нито вещ, нито парична сума, а е изпълнено едно задължение да се направи нещо, едно задължение за facere?

Нищо. Кондикцията е изключена по отношение на престацията facere. Няма как да върнем нещото, което аз съм направил. Няма как да върнем ползването на имота през време на наемния договор, пък бил той и унищожен или нещо подобно. Но тъй като е изключена кондикцията, в ситуацията, в която нямаме друго право, с което да се защитим, изравняването ще стане по правилото на иска по чл.59. Тогава ще трябва да изчислим с какво е обеднял този, дето е извършил едно действие, което се е оказало недължимо извършено.

Възражение срещу претенцията за връщане. Днешното право формално не познава това възражение. Става дума за максимата “При споделената неморалност, при двустранната неморалност, няма реституция, няма връщане”. Когато съществуваше чл.34 в неговия разгърнат вид, той всъщност даваше уредба, частично на този принцип. Ако и двете страни могат да бъдат упрекнати в това, че са действали неправомерно и неморално при сключването на една недействителна сделка, се конфискува от двете. Ако обаче, едната страна е действала при извинителна причина, тогава нейната престация се връща, а другата се кондицира.

Неморалността на една престация може да се разглежда главно в хипотезата, когато самия договор е недействителен като неморален (чл.26 ал.1). Той ще бъде недействителен като неморален, когато това което е уговорено не е забранено, не противоречи на закона, но въпреки това дразни чувството за приличие, дразни добрите нрави. По-лесно ще се случи, когато една клауза в типичен договор да може да бъде разглеждана като неморална или не  с оглед нейната действителност. Може би е неморално и против добрите нрави син да дава заем на баща си, при все това, обаче заема е един осветен от традицията и от закона договор и въпроса дали е неморален или не, не може да доведе до нищожност например на този заем.

Но има отношения, които не са забранени, не са инкриминирани и също така някак си дразнят чувството ни за приличие. Типичен пример е договора за сексуална услуга. Този договор не е забранен, но може би дразни чувството ни за морал, в резултат на което ще се окаже недействителен, в смисъл, че държавата няма да стои зад него, няма да можете да искате реално изпълнение на което и да е от двете задължения или връщане на даденото.

 

                    Неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД

 

Чл.59 гласи следното: “Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити”.

Иска по чл.59 е субсидиарен. Заедно с това обаче, той изразява най-общо правилото, той изразява най-общо принципа на неоснователното обогатяване и като принцип, като най-обща правна норма, той се дерогира от всички специални основания за изравняване на едно неоснователно обогатяване.

Смисълът на ал.2 трябва да се разбира когато няма друга претенция, когато няма друго материалноправно основание за претенция за поправяне на положението, което се  е създало.

Предпоставки на иска са: обедняване, обогатяване и връзка между тях.

Изискването за връзка между обедняването и обогатяването е съобразено в текста с израза “за сметка на другиго”.

Тези предпоставки обаче, са общи. В повечето случаи, когато абстрактно можем да кажем, че има едно неодобрено от правото имуществено разместване. Така е, преди всичко, при кондикциите по чл.55 и 56 – някой дал нещо, което не трябвало да дава, а другия го получил и т.н, но с едно важно изключение – направил някой нещо, изпълнил едно задължение за facere, което не съществувало и няма как да се кондицира действието.

От приложното поле на чл.59 ще трябва да се извадят  и правилата на следните членове: 73 ЗС, 189 ЗС, 534 ТЗ, 127 ал.2 ЗЗД, 155 ал.2 ЗЗД, 134 ЗЗД, 402 ТЗ, 54 ЗЗД, 49 ЗЗД,  56 ЗЗД, 254 ЗЗД, 245 ЗЗД, 285 ЗЗД, 364 ЗЗД, 28 ЗЗД, 29 СК, 12 ал. 2 ЗН, а сигурно ще се намерят и други. Всички тези правила уреждат специални хипотези на неоснователно обогатяване.

Разлика от кондикциите. При кондикциите имаме пряка престация, а при иска по чл.59 имаме някакъв друг усложнен механизъм – освен ситуацията на извършване на действие, нямаме пряка престация между солвента и акципиента, а нещата са се случили по-усложнено.

Обогатяване. То има три релевантни форми:

• Увеличаване на актива на обогатилия се, на условно наречения акципиент
• Намаляване на пасива на акципиента
• Спестяване на разходи

Обогатяването обаче, трябва да бъде имуществено, особено при някои хипотези на релевантно или пък нерелевнтно спестени разходи. Може много сериозно да се спори и дори  да се стигне до извода, че е налице релевантно обогатяване, когато случайно и без разходи някой е получил една облага, която никога не би си позволил срещу разходи сам. Тези разходи, които струват тази облага и той спестява всъщност не са спестени, защото той нямаше да ги плати, нямаше да ги направи. Той просто никога не би си го позволил и сега значи, нямаме имуществено обогатяване чрез спестени разходи, а изпитването на едно удоволствие вследствие ползването на тази облага. Пример за тази мисъл ни дава Йеринг – А изпраща на Б едно буре скъпа бира. А плаща бирата и казва да бъде ипратена на Б, като го идентифицира само с името му. Бурето обаче, не е дадено на Б, а на друг човек със същото име и от същия град.

Обедняване – намаляване на актива. Но също така, по симетрия на другите две форми на обогатяването, можем да разсъждаваме дали е релевантно пропускането да се увеличи актива или увеличаването на пасива. Пропускането да се увеличи актива е доста деликатно. Вярно е, че пропуснатите ползи са част от обезщетението за неизпълнение, респ. за деликт, те са част от съдържанието на гражданската отговорност. Иска по чл.59 обаче, не представлява гражданска отговорност, тук нямаме обезщетение в истинския смисъл на думата. Все пак обаче, понеже и тук има икономическо обедняване, може да се мисли дали едно случайно придобиване на блага от някой, които блага иначе би следвало да влязат в сферата на друг, не е релевантна хипотеза на обедняване на този друг. Още повече, че има текстове, които изрично като че ли уреждат подобна хипотеза – чл.12 ЗН. Ето защо, a priori не може да се отрече тази възможност, обаче случаите, които се цитират като разсъждение се спорни.

Категорично е обаче, че ако сме изправени пред договор, по силата на който срещу заплащане аз съм направил нещо, но после този договор се оказва неефективен, защото е нищожен, унищожен или по друг начин нещо му е криво, така че аз да нямам иск за изпълнение на задължението за заплащане на хонорара, то понеже нямам и кондикция как да си върна даденото действие, ще мога да търся изравнение с чл.59.

Увеличаване на пасива. И тук има като че ли, от стопанска гледна точка, нещо. Но тази форма е силно спорна с оглед правилото на чл. 59. В повечето случаи, релевантно е не увеличаването на пасива, а ефективното намаляване на актива, чрез погасяване на този пасив. Казано иначе, това че аз съм задължен към някого за нещо, докато не съм изпълнил, имуществото ми не е релевантно намалено, само от това, че съм обременен от едно задължение – релевантно е плащането, а не обременяването със задължение. Това можем да  видим дори в максимата, че няма регрес този, който не е платил, а само е обременен с чуждо задължение. Като го плати, тогава ще има някакво намаление.

Все пак, има хипотези, в които това обедняване ще се окаже релевантно. Например, когато възникването на пасива окончателно освобождава акципиента от едно негово задължение, както е при новацията; или пък ако възникването на пасива ни пречи на нашата придобивна дейност – например, да получи кредит и т.н.

Има в крайна сметка и един конкретен пример, в който възникналия пасив е релевантен, правилата за гесцията –  да обезщети гестора, личните задължения, които той е поел както и да му възстанови направените разноски. В единия случай става въпрос да изпълни задълженията, които е поел преди още да е платил гестора, а във втория случай – да му възстанови това, което гестора е платил. Този, колкото и тънък терен може да се интерпретира по два различни начина: след като е уредено при гесцията, това уредено нещо е изключението от общия принцип и за да стигнем до принципа, ще трябва да тълкуваме a contrario – значи, при гесцията може, а в другите случаи не може. Но като си дадем сметка за произхода на иска по чл.59 като обобщение на всички конкретни хипотези, на мен ми се струва, че по-правилно би било неприлагането по аргумента от противното, нетърсенето на гесцията само като изключение, а мисълта, че и в други случаи, без да са гесция, но ако ни се струват достатъчно релевантни, ще може да се иска неоснователно обогатяване  и за увеличаване на пасива.

Това, което трябва да се подчертае е следното: релевантните форми на обогатяване не са аналогични на релевантните форми на обедняване. Релевантно обогатяване са и трите форми – увеличаване на актива, спестяване на разходи, намаляването на актива. Релевантното, във всички случаи, обедняване е намаляването на актива – изразходване на вещи, изразходване на суми пари. Другите две форми – увеличаването на пасива и пропускането на увеличаването на актива, са спорни.

Между обогатяването и обедняването трябва да има връзка. Според мнозинството от по-старите автори, тази връзка трябва да е причинна. Тази теория се дължи до голяма степен на смешението между неоснователното обогатяване и отговорността за деликта или пък гражданската отговорност въобще или поне на обстоятелството, че в областта на обезщетяването на вредите, теорията на връзката на вредите с увреждащото поведение, с правонарушението е и легално и доктринерно по-добре развита. Иска по чл.59 е сравнително нов  и някак си ни се иска да се хлъзнем върху повърхността, че това , което пряко се отнася до вредите, че трябва да има пряка причинна връзка, да го отнесем и за иска по чл. 59.

Истината обаче, е че релевантната връзка между обогатяването и обедняването при неоснователното обогатяване не е причинна. Това категорично се вижда дори и от факта, че няма отнапред определена последователност на тези две явления. При неоснователното обогатяване нещата стоят различно – в едни случаи е първо едното, в други случаи е първо другото, а понякога те възникват едновременно. И поради тази причина, ако твърдим, че връзката е каузална, би следвало да построим една противоестествена каузалност – да кажем, че обогатяването е причина за обедняването, а обедняването е причина за обогатяването, е една такава двойна каузалност, която е просто недопустима.

Оборването на теорията за причинния характер на връзката в нашето право е заслуга на проф. Василев и проф. Големинов.

Каква е връзката между обогатяването и обедняването?

Някаква особена. Всъщност, не можем да кажем, че едното е причина за другото, но и двете са причинени от нещо общо. Казано иначе, връзката не е  по права линия генетична, а по съребрена линия – и обедняването и обогатяването имат общ произход.

Едно друго, претендирано от доктрината , изискване към пръзката, което и Берон приема, е тази връзка да е пряка. Изискването за пряката връзка е отново реминисценция от една страна от гражданската отговорност за вреди и втори път е плод от недооценяването на самостоятелността на иска по чл.59 и бъркането му с кондикциите. При кондикциите е необходима пряка престация между солвента и акципиента. При неоснователното обогатяване по чл.59 връзката между тези две неща (обогатяването и обедняването) не е нужно да е пряка. Например, бабата давала издръжка на внука си. По този начин дъщерята на бабата, т.е майката на внука, която е длъжна от първи ред да дава издръжка, е спестявала, а бабата се е увредила. Бабата не може да иска връщане от внука, защото съзнателно е изпълнила един нравствен дълг. Може ли да иска връщане от майката? Тя пък се е обогатила косвено. ВС стига до извода, че бабата има иск срещу майката, защото обогатяването е налице, независимо от това, че плащането не е било директно на майката, в който случай бихме имали кондикция срещу майката, а е било на детето.

Трябва да се посочи, че ВС следва едно ограничено разбиране за субсидиарността на иска по чл.59, което е неправилно. Според него “няма друг иск, с който да се защити” се отнася до това, че няма друго правно основание между страните по делото, между ищеца и ответника да се получи изравняване на неоснователното обогатяване. Субсидиарността на иска по чл. 59 обаче, не е ограничена до това. Тезата на ВС дава една недопустима широта на ищеца да избере срещу кого да предяви иска – срещу този ответник, който му е удобен.

Всъщност, иска по чл.59 е изключен коректно, и тогава, когато ищеца има претенция и срещу друго някое лице, с което може да си уреди нещата или когато е имал такава претенция, но вече я няма, било защото е погасена по давност, било защото някакви други изисквания, които той е могъл да спази не е спазил.

Съдържание на задължението за връщане. Какво се връща?

Обогатяването до размера на обедняването, както е казал чл.59. Това нещо, значи следното: по-малкото от двете неща (обогатяването или обедняването).

В кой момент обаче, трябва да се съобрази обогатяването, за да може да се претендира това обогатяване до размера на обедняването?

Известни са две възможности:

• Първата е известна като теорията на актуалното обогатяване, на това обогатяване, което съществува у акципиента към момента на предяването на иска. Тази теория е възприета от БГБ.

У нас, с оглед на кондицирането на вещи, този резултат може да се види в чл. 57, но чл. 57 се отнася до кондикциите, а не до иска по чл.59.

• Въпреки това (че можем да видим и сравнително правно и в кондикциите – чл. 57), Големинов настоява, че на българското право е неприсъщо да възприеме теорията за актуалното обогатяване. Той настоява на историческото обогатяване – щом веднъж съм се обогатил, дори и нищо да не е останало от това, ще може да се иска връщане до размера на чуждото обедняване.

Според мен, ако недобросъвестно е било унищожено това обогатяване, ще можем да търсим изравняване, може би, с деликтен иск, може би на някакъв друг принцип или може би, просто бихме казали, че никой не може да черпи права от собственото си неморално поведение, но вън от тази хипотеза ще бъде релевантно не историческото, а актуалното обогатяване.

В областта на подобренията, ВС консеквентно прилага теорията за актуалното обогатяване. Той търси подобренията, които съществуват към момента на завеждането на иска, а не тези подобрения, които ги е имало преди 10 г. или 5г, но вече ги няма. Ето защо, аз не мога да бъда абсолютно убеден, че наистина теорията и практиката в нашето право излизат от идеята за историческото обогатяване, както твърди Големинов.

Давност на претенциите за неоснователно обогатяване (кондикциите, чл. 59). Според пост. 1/97г, в случаите по чл.55 ал.1 хипотеза 1 (sine causa), както и в хипотезите на чл. 59, давността тече от момента, в който е настъпило имущественото разместване, а в хипотезите на чл.55 ал.1 т.2 и т.3 (отпаднало основание, респ. неосъществено основание), откак се е разбрало, че няма основание.

Това формулиране на нещата е коректно теоретично. Може обаче, да има случаи, в които това да се окаже много несправедливо. Това са всички случаи, в които още не е открита причината за неоснователността или не са открити страните, между които ще трябва да се предяви иска, не са ликвидирани тези отношения, които създават привидността на основанието, въз основа на което е направено имущественото разместване. Дори основанието да не съществува материалноправно, то в много случаи съществува една привидност, която прави щото страните да си мислят претенции.

Макар правилото, че давност не тече срещу този, който не може да предяви иск, да не е легално потвърдено в българското право в материята на давността, според мен, в тези случаи давността ще започне да тече от откриването на факта, който дава основание да се смята, че е налице неоснователно обогатяване.

С оглед недействителността на сделките, чл.34 може да ни даде опора за това мислене: “Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея”. Признаването на договора за нищожен е предпоставката вие да искате връщане и докато договорът не е признат за нищожен вие много трудно ще се ориентирате да предявите този иск.

 

                 Непозволено увреждане. Обща характеристика.

 

Отговорността за вреди бива договорна и деликтна или договорна и извъндоговорна. Договорната отговорност е насочена да обезщетява преди всичко позитивния кредиторов интерес, интереса от промяната, която кредитора иска да види осъществена и да постави със средствата на обезщетението, със средствата на отговорността кредитора на едно неизпълнено задължение, на едно неизпълнено предшестващо облигационно отношение в състоянието, в което той би бил имуществено, ако това задължение беше изпълнено точно. Казано иначе, да компенсира липсата или неточността на изпълнението, плащайки обезщетение, с което да бъде поставен икономически кредитора в положението, което щеше да съществува, ако задължението е изпълнено точно.

Деликтната отговорност, обикновено има обратната насоченост. Тя е насочена към осъществяването, към защитата, към обезщетяването на негативния кредиторов интерес, на интереса от липсата на промяна. В този смисъл, факта, който нарушава негативния интерес е една нежелана промяна. Ако в областта на договорната отговорност изпълнението е една желана промяна и когато тя не се осъществи остава дупка в очакванията на кредитора и на обществото и т.н, то при деликта е станало нещо, което не трябваше да става – някой ме блъсне на светофара и ми счупи крака и моя негативен интерес от това да няма промяна в тази област е нарушен от нежеланото ново явление, което от своя страна причинява ред други неблагоприятни за мен последици, които представляват вредите (като ми счупите крака, не мога да ходя, не мога да отида на дело и т.н). Следователно, деликтната отговорност е насочена към обезщетяване на този негативен интерес и има за цел да постави кредитора на отговорността (увреденото лице), в положението,  което би съществувало, ако не беше отричаното, негативното явление, ако не беше нежеланата промяна – да направи щото все едно крака ми не е бил счупен. Това очевидно е невъзможно в абсолютния му вид, но би могло да бъде компенсирано от гледна точка на имуществените ми вреди (това, което съм пропуснал и това което харча за лечение и за други неща), както и би могло да компенсира до някъде, с парично обезщетение, болките и страданията, които изживявам.

Гражданската отговорност въобще, е правоотношението, чието съдържание е задължението на автора на едно гражданско правонарушение да обезщети вредите, които са негова последица. Тя има за цел да размести нещата (обикновено естествено вредите, неблагоприятните последици лягат върху този, който е засегнат) и да преразпредели последиците от едно правонарушение като със средствата на обезщетението освободи, до колкото е възможно този който е претърпял вредите и превъзложи вредите на този, който е техен автор, на автора на правонарушението, от което следват вредите.

В този смисъл гражданската отговорност, в това число и договорната и деликтната, имат известна обезщетителна (реипесекуторна) функция. Те имат за цел да освободят увредения от последиците на чуждото правонарушение, да поправят вредите му, но да ги поправят чрез потребителната стойност на парите, на обезщетението, а не чрез моралната утеха на възмездието.

Когато правонарушението се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, на предшестващо задължение, сме изправени пред договорна отговорност. Обратно, когато правонарушението не се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, договорно задължение, а е друго някакво гражданско правонарушение сме изправени пред отговорност за непозволено увреждане или деликт.

Има доста спорове относно конкуренцията на деликтна и договорна отговорност (вж. въпрос N 27).

Според по-старото разбиране, договорната отговорност, наличието на договор винаги изключва деликтната отговорност. Това мнение се критикува и се стига до извода, че може би, различната насоченост на интереса (позитивния и негативния), който се обезщетява с двете отговорности, ще ни даде критерий за това как договорната отговорност не изключва деликтната или един и същи факт е в състояние да предизвика вреди и в двете посоки и съответно искове и на двете основания.

С т.р. 54/86г. ОСГК, ВС като че ли е изоставил по-раншната си практика и открито е заявил, че увредения има право да избира дали да предяви договорен или деликтен иск.

Фактически състав на деликтната отговорност. Непозволеното увреждане (деликта) е юридически факт, източника, от който възниква деликтната отговорност. Гражданското правонарушение, което причинява вредите създава задължение за автора на гражданското правонарушение да обезщети тези вреди. Термина деликт идва от латинския език, което означава грешка, провинявам, върша нещо непозволено.

Лицето, което е отговорно за осъществения деликт наричаме делинквент. Лицето, което е претърпяло вредите, кредитора по отговорността обикновено наричаме пострадал.

Непозволеното увреждане (деликта) е онова, причиняващо вреди извъндоговорно гражданско правонарушение, с което законът свързва задължението, автора на правонарушението да поправи вредите, които са негова последица.

Основното правило в областта на деликтната отговорност е чл.45 ЗЗД.  В редица случаи обаче, деликтната отговорност може да възникне и без вина, а пък чл.45 ал.2 изрично казва, че във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното. Имаме следователно, едно предположение за вина.

Единодушно е мнението, че фактическия състав на чл.45 включва поведение, противоправност, вина, причинна връзка и вреда. Или деликта, поне по схемата на чл.45 е противоправно и виновно действие, което причинява вреди. Наистина чл.45 не говори за противоправност, но противоправността е основата на всяка вина. Значи, тезата на мнозинството е в смисъл, че деликтната отговорност, поне по чл. 45 включва тези пет елемента.

Поведение. Поведението е съзнателна човешка дейност.

   Противоправност. Ако вината, в редица състави, може да се разглежда като субективно основание в областта на деликтната отговорност, то противоправността е обективното основание на деликтната отговорност.

Чл.45 изразява принципа: “Не вреди другиму”, заедно с това принципа и регламентецията на т.нар. общ, генерален деликт, който генерален деликт в модерното право се смята за изходно положение в повечето правни системи.

Принципа на генералния деликт в модерното право е формулиран от Дома. На базата на римското право той формулира принципа: “Всички загуби (всички вреди), които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина или грешка (или друго, значи неправилно поведение), колкото и малки да са те, но не толкова вредите, а тези неща, които вече изредихме, трябва да се поправят от този, чиято непредпазливост или грешка/вина е предизвикала вредата, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вреда”.

Тази класическа за принципа на генералния деликт, формулировка, повторена след това и от Потие, е намерила място във ФГК, а оттам и във всички други законодателства, следващи примера на ФГК, включително и в стария ЗЗД.

Формулата на днешния чл.45 е всъщност същата, макар и изчистена текстово.

Проблемът за противоправността в деликтната отговорност се поставя тъкмо от принципа на генералния деликт и от общата формулиравка на основанието на деликтната отговорност (“всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”).

Кое правило нарушава делинквента, че да му се възложи отговорност – принципа “не вреди другиму” или някое друго правило?

Отговор на този въпрос дават три теории:

• Идеята, че противоправността се състои в нарушаването на правилото “не вреди другиму”
• Обяснението, че противоправността се състои в нарушаването на общи задължения на индивида в обществото
• Теорията, че противоправността, при деликтната отговорност, се състои в нарушение на чуждо субективно право

Днешната уредба на ЗЗД се характеризира с две особености: 1) за разлика от принципа на генералния деликт, а и на деликтната отговорност по света въобще, у нас вината се предполага, макар и оборимо, но ищеца не е длъжен да установи вината на делинквента. Тук обаче, не е много ясно какво точно се предполага – вината, като психично отношение, която не винаги ни интересува или погрешното поведение на делинквента; 2) втората особеност е свързана с развитието на българското право и с включването в него на редица специални деликтни състави – текстове, които могат да се интерпретират във връзка с чл.45 по следния начин – съществуването на тези текстове може да се обясни само, ако приемем, че те уреждат нещо, което самия чл.45 не урежда, че чл.45 е неприложим  в тези хипотези, от което следва и възможността да схващаме в по-ограничен вид идеята за противоправността при деликтната отговорност по действащото право.

   Обяснения:

• Противоправността при непозволеното увреждане се състои в нарушаването на принципа “не вреди другиму”. Това обяснение, което всъщност смята, че делинквента нарушава самото правило, уреждащо отговорността (чл. 45), че всъщност обезщетението се дължи за нарушаване на правилото, уреждащо самото обезщетение достига до един затворен логически кръг. Противоправността е това дейстие, което причинява вреди, а пък вредите подлежат на обезщетяване, когато са противоправно причинени. Оттук и опита да се вкара в понятието вреда множество от характеристиките на противоправността.
• Нарушава се не правилото на чл. 45, не принципа “не вреди другиму”, а онези базисни задължения на индивида в обществото, които са неписани, но които представляват основата на културното общество. Тази теория е по-точна в сравнение с първата.

В днешно време, поради разгърнатата система на специални деликтни състави, това обяснение започна да става не толкова ясно и на преден план излизат неговите слабости.

• Противоправността в областта на непозволеното увреждане се състои в нарушаване на чуждо субективно право, защото правният ред е създал гаранция на интересите, чрез създаването на субективни права. Даже може да се мисли, че става въпрос не за какво да е субективно право, а за абсолютно субективно право, защото тъкмо тези права осигуряват интереса от неизменността, от запазване на статуквото и така можем да разграничим и деликтната отговорност от договорната.

Тази теория има слабостта да не може да обясни комисивните деликти, защото абсолютните субективни права, от гледна точка на правната им конструкция могат да бъдат нарушени само чрез действие.

Идеята, че противоправността се състои в нарушаването на чужди субективни права изглежда се възприема и от съдебната практика.

Общата грешка на тези три възгледа обаче, според мен, се състои в следното: че те търсят противоправността на поведението, а не на резултата. И ако в една система, изградена на принципа, че се отговаря за погрешното поведение, за виновното поведение, без да се презюмира грешката, вината, тогава е възможно да се каже: “Да, този кара с превишена скорост, не спази еди – какво си и ме блъсна!”. Но при положение, че нямаме необходимостта за установяване на всички тези знаци от една страна, а от друга, че имаме деликтни състави, които очевидно не са виновни, а са безвиновни, ни трябва и критерий не само за противоправността на поведението, а за противоправността на резултата. Защото имаме отговорности, които не почиват на погрешното поведение. Имаме, значи правонарушението, което е единство между човешко поведение и противоправен резултат, причинна връзка между тях и това цялото нещо е деликта, който причинява вредите. Българския закон, не много ясно, но все пак е оценил това – налице е някакъв противоправен резултат, различен от вредите, защото съгласно чл.51 изр.1: “Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането”. Увреждането, в контекста на този текст не са вредите. Увреждането е непозволеното увреждане, деликта, който всъщност свършва до тук, до правонарушението деликт, а вредите са последица от това правонарушение и подлежат на обезщетение доколкото са последица на този деликт. Не можем, от факта, че са причинени вреди, да се върнем и да кажем, че това поведение е противоправно, защото причинява вреди. То може да е противоправно, в смисъл, че е погрешно – не са спазени правилата, които трябва да бъдат спазени, не е положена грижата на добрия стопанин, но при отговорността за вреди от вещи, тъкмо това не е на лице – носи се отговорност без вина, без погрешно поведение и ако би имало погрешно поведение, ще се отговаря не по чл.50 (за вреди от вещи), а по чл.45 (този, който неправилно е действал с вещта, а няма да отговаря собственика). Ето защо, се оказва, че ни трябва критерий за противоправността на резултата, който заедно с поведението, дето го причинява, представлява правонарушението, деликта.

Най-близо до тази гледна точка се оказва теорията, която свързва противоправността с нарушението на чужди субективни права. Но така формулирана, тя представлява едно формалистично обяснение, защото субективните права се признават с оглед някакви интереси, с оглед защитата на някакви блага и делинквента ще действа деликтно, ако неговото поведение, независимо от това дали е противоправно или виновно или непривилегированите състави, засяга не самото субективно право като правна категория, а благото, което стои под това субективно право, засяга вещта (частната), унищожава я, а не правото ми на собственост и този резултат може да бъде постигнат и чрез бездействие.

Ето защо, на мен ми се струва, че правилното обяснение на противоправността е един нюанс на последната теория. Противоправността на резултата, на деликта се състои в това, че поведението на делинквента, независимо от това дали е виновно или не, засяга по някакъв начин неблагоприятно едно лично благо, което предварително и общо е защитено от правния ред като обект на абсолютно субективно право. Защото има хипотези, в които ще бъде причинена вреда без да се засяга абсолютно субективно право и тази вреда ще бъде обезщетена или не, в зависимост от това дали има състав за такъв специален деликт. Например, вмесване в чужда договорна връзка; екологична вреда и др.

За това, аз мисля, че в областта на чл.45, а и на всички следващи правила за деликтната отговорност, противоправността на резултата, а не на поведението се състои в засягането на благо – обект на чуждо субективно право.

Значи, чл.45 изразява принципа на генералния деликт, защото генерализира, обобщава различните хипотези на увреждане чрез засягане на предмета на субективното право, като създава едно общо основание за тяхното обезщетение, като казва, че всеки, който е извършил деликт ще отговаря за вредите, които са последица от това засягане.

Генерализацията, значи се състои в обстоятелството, че за всички такива засягания имаме един общ деликтен състав.

Специалните деликни състави остават онези специални и изрично предвидени в закона деликтни състави, които излизат от друго разбиране за противоправността. Те могат да бъдат разделени на две групи: 1) такива, които създават специални предпоставки и свързват с тях възникването на отговорността, т.е описват конкретното забранено поведение. Например, чл.12 ЗЗД, чл.21 ЗЗД, чл.3 ГПК; 2) такива, които на базата на разширение на общия деликтен състав по чл.45 прибавят към него една изрично уредена хипотеза. В тези текстове изрично се забранява едно поведение, без да се казва, че то се санкционира с обезщетение, но тъй като това поведение е забранено, ако се стигне до причиняването на вреди, комбинацията между  чл.45 и това изрично забранено поведение, ще ни даде основанието на деликтната отговорност. Например, чл.76 ЗС.

Деликтна отговорност без вина. Чл.45 ал.1 гласи: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”. А според ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Идеята на това правило е че отговорността за лично действие в общия случай се вменява не само заради резултата, но и заради субективното отношение на дееца, схванато като противоправно поведение, погрешно поведение, което той е можел да избегне, полагайки грижата на добрия стопанин. Оттук и принципа, че без вина няма отговорност. Винаги обаче, е имало отговорности без вина, без погрешно поведение, както в областта на договорната отговорност, така и при деликтите.

Един от днешните опити да се оправим в бъркотията на днешната безвиновна отговорност, принадлежи на Бауман. Според него, за да разберем дали сме изправени пред една безвиновна отговорност или пред нещо , което не е отговорност, трябва да приложим три критерия: 1) забраненост на резултата; 2) фактическа каузалност между поведението на отговорното лице и вредите, които се обезщетяват; 3) ограничени възможности за освобождаване от отговорността. И ако забранеността на резултата може да е налице и при една гаранция (защото вие можете да дадете поръчителство срещу неизпълнението на задължението от главния длъжник), то втория критерий показва, че по никакъв начин не можем да видим фактическата каузалност между поведението на гаранта и възникването на противоправния резултат, а оттам на вредите.

Обратно, при съставите на безвиновна отговорност, тази каузалност съществува и просто фактическия каузален процес е релевантен в по-големи или в абсолютни граници. Можем ли да кажем, че длъжника би изпълнил по-добре, ако го нямаше поръчителя?! – Абсурд! Но можем ли да си зададем въпроса: щеше ли да има увреждане от моя автомобил, ако аз нямах автомобил? Ако не беше моето поведение да имам автомобил, нямаше да се стигне до това положение. Така, че идеята за фактическата каузалност е нещото, което се съчетава с ограничените възможности за освобождаване от отговорност и показва хипотезите на безвиновна отговорност.

Ако се питаме защо се носи тази отговорност, можем да намерим  няколко обяснения:

• Теорията на риска
• Теорията на стимулирането
• Теорията на разпределянето на последиците на широк кръг лица

Измежду тези три теории, най-точно обяснява основанието теорията на риска. Отговорността се носи не само заради погрешното поведение, ами и заради доброволно поетия, от някой риск при избора на поведение, по принципа “комуто ползите, нему и неблагоприятните последици”. И самия факт, че аз съм предпочел да имам автомобил, възлага, от гледна точка на закона, отговорността за риска, който аз съм поел да причиня вреди, макар моето поведение да не е противоправно.

Ако се върнем към принципа “без вина няма отговорност”, можем да го съобразим по два начина – или ако кажем, че той има ограничено действие, или ако забраним всички потенциално опасни дейности. Никъде обаче не се забраняват всички потенциално опасни дейности. На повечето места има ограничение на скоростта, с която се движат автомобилите, емпирично установена. На базата на някакви идеи е казано, че е правомерно да се движат със скорост 90 км/ч. От 90 км/ч на горе започва зоната на противоправното действие, на погрешното действие. И когато вие причините вреди от катастрофа с превишена скорост, ще отговаряте за личното си виновно поведение, защото сте вършили нещо забранено. Но не можем да махнем автомобилите въобще.

Извън забраната, остава зоната на риска, в която зона поведението е правомерно, но въпреки това, ако се причинят вреди, ще се носи отговорност. И ако се запитаме за субективното основание на тази отговорност, това е свободата на избора на поведението.

Теорията на стимулирането. Безвиновната отговорност има за цел да стимулира към повишаване на безопасността.

Третата теория, идва от това, че много от дейностите, които са опасни са не само индивидуално, но и обществено полезни. В този случай риска трябва да бъде разпределен между всички които се ползват от тези дейности – нещо, което става чрез застраховките или разни бонове.

 

Отговорност за лични виновни действия

                                             (чл.45 ЗЗД)

Чл.45 ЗЗД гласи следното: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Отговорността за лични виновни действия е всъщност нещото, което е създало деликтната отговорност. Началото на вредоносния процес е поставено от едно противоправно, погрешно и субективно вменяемо действие. Този, който причинява вредите действа виновно (в смисъл погрешно, противоправно) и психически е в състояние да разбере погрешното си поведение.

Отговорния субект по чл.45 може да бъде само вменяемо, деликтоспособно физическо лице. Юридическо лице, съгласно пост.7/59г на ВС, не могат да носят отговорност по чл.45.

Съгласно правилото на чл.47 ал.1: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него”. A contrario значи, разбираме, че за да отговаря, лицето трябва разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи или казано иначе, да бъде деликтоспособно. Деликтоспособността се оценява във всеки конкретен случай отделно, макар общата дееспособност да е симптом на деликтоспоспособността. Ако един пълнолетен извърши непозволено увреждане, ние само в специален случай, ако имаме данни, ще се запитаме той разбирал ли е свойството и значението на постъпките си. Обратно, при непълнолетните, специално изследваме въпроса дали те, с оглед механизма на увреждането, което са извършили, могат да разбират това., което са извършили.

От една страна, класическия възглед за юридическите лица е че те са недееспособни – те са правоспособни, но с лични действия не могат нищо да направят, защото не могат да действат лично. Това е и причината те да приемат наследство по опис и да има редица други консеквенции в правото на тази теория.

Друг е въпроса, че българската теория се отклонява някак си от тази този възглед.

Така, че от гледна точка на този класически възглед за юридическите лица, възгледа на акад. Василев и на съдебната практика ще се окаже подкрепен.

На второ място, вината като психическо отношение е присъща само на човека, само той има психика. Волеобразуването на юридическите лица не е психически, а организационен процес.

Обаче, пък е вярно, че юридическите лица отговарят по чл.22 – могат да бъдат  упрекнати дори и в нещо като умисъл и недобросъвестност, за да отговарят за всички преки и непосредствени вреди по чл.82 и т.н.

От друга страна, вината в гражданското право е силно обективирана. Тя е не толкова психическо отношение при умишлената вина, колкото обективно погрешно поведение, погрешно поведение на този (при деликтната отговорност), който психически е бил годен да има правилното поведение. А погрешно може би, могат да действат и юридическите лица, доколкото те въобще могат да действат. Всъщност, действията и волеобразуването на юридическите лица е плод на техните агенти, а не на самите юридически лица.  Те наистина не могат да действат, вместо тях действат техните агенти. И в пост. 7/59 ВС не е казано, че юридическите лица са безотговорни. То твърди, че юридическите лица не отговарят по чл.45 за лично виновно действие, защото те нямат лично действие. Те отговарят като възложители на едно работа по чл.49, при това като възложители на всичко, което техните агенти правят.

На всичкото отгоре, т. 7 от постановлението внася едно отклонение при общите принципи на вината при чл.49. По чл. 49 се отговаря за чуждото виновно действие, т.7 казва, че юридическите лица отговарят за виновните действия на служителите си по чл.49 и тогава, когато не може да се установи кой точно е причинил вредата, а ако не можем да установим кой точно, измежду агентите, е причинил вредата, как можем да установим неговата вина, която е предпоставка за отговорността по чл.49.

Според мен, в тази си част, постановлението дава да се разбере нещо много важно – юридическите лица отговарят за вредите, причинени от неговите агенти и без да можем да разберем кой точно е виновен. Това е така, защото действието на юридическото лице, както и неговото волеобразуване, се оказва не  прост сбор от действията на неговите агенти.

Предположение за вина. Съгласно чл.45 ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Аз не бих казал, че този текст се отнася и за безвиновните отговорности, които следват надолу. Но поне за отговорността за лични виновни действия това е принцип.

Съгласно чл.47: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него”. Да е причинена виновно от самия него е например, да се опие, за да не може да разбира и ръководи постъпките си. Формално погледнато, такава хипотеза е налице само тогава, когато дееца нарочно иска да се постави в положение да не може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, за да причини в това си състояние един противоправен резултат.

В областта на чл.47 обаче, нещата са доста обективирани. Не се интересуваме от това дали той е искал и за това се е опил. Достатъчно е да се е опил.

Практиката обаче, правилно приема, че тази хипотеза няма да е налице, когато причиненото ментално разстройство е продължително или вечно. Ако някой е тръгнал да се самоубива, но не е постигнал този резултат, защото са го спасили, но от прекомерното натравяне е останал невменяем, ние не можем да кажем, че той ще отговаря.

Оборване на презумпцията за вина. Ние обосноваваме отговорността на делинквента, като установим, че той е засегнал по някакъв начин наши, защитени от правния ред блага, с което е причинил вреди. Негова работа е да установи, че той не ги е засегнал виновно, т.е. че действията му не са били неправилни, а пък в крайна сметка дори и да има съмнения около неговата правилност, да припише резултата на една външна причина. Значи, оборването на презумпцията става чрез доказване на случайното събитие или непреодолимата сила, които ще изключат вината на делинквента.

При деликтната отговорност е от съществено значение т.нар. опасна ситуация. Това е ситуацията, в която вече става ясно, че съществува значителен риск за увреждане на чуждите блага. И интерпретирането на една ситуация, като опасна, е въпрос на установяване на следните неща:

1) Можел ли е делинквента да възприеме фактите, които индикират опасността на ситуацията към момента, в който все още могат да се вземат еквивалентни мерки. И ако се установи, че това е било невъзможно, ще се окаже, че той не носи отговорност, защото причината на резултата не е неговото поведение, ами външното нещо, намесата на бабичката, по начин, че той не е могъл да реагира.

• Също така, деликатен е момента, кога престава да съществува опасната ситуация – тълкуването на поведението на останалите участници в живота дали представлява край на опасната ситуация или не. Бабичката застанала на осевата линия и вие си мислите, че тя ще стои там докато минете. Само, че бабичката нямала такова мнение. Вие като сте видели бабичката, сте намалили, възприели сте ситуацията като опасна, решили сте че трябва да спрете за да премине бабичката. Тя обаче, се спряла на осевата линия и вие сте решили, че тя ще ви изчака да минете и засилвате отново. Бабичката обаче, тръгва, защото тя била спряла за да си почине, а не за да ви изчака. И оттук, проблема дали новото тръгване на бабичката е нова опасна ситуация или шофьора неправомерно е интерпретирал нейното поведение като край на опасната ситуация, защото ако не го беше интерпретирал така, както беше тръгнал да намалява, нямаше да я удари.

   Изключващи отговорността обстоятелства. Съгласно чл.46 ал.1: “При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди”. Това всъщност е общото правило за допустимост на защита, чрез насилие, срещу насилие. При неизбежна отбрана не е противоправно нито поведението на отбраняващия се, нито резултата (увреждането на нападателя).

     Ал.2 чл.46 гласи: “При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди”. Мнозина приемат, че действието при крайна необходимост е правомерно, че то не е противоправно. Аз съм съгласен с това, но резултата от самото засягане на тези блага и вредите, които следват това засягане, се оказва противоправен. Изправени сме значи, пред един деликт, при който поведението е позволено, нямаме вина, но от никъде не следва, че засягането на благата на трето лице е правомерно. И тъкмо защото той е еднакво противоправен, както във всеки друг случай на засягане на чужди защитени от правния ред блага, закона изрично казва, че се дължи обезщетение.

От систематическото тълкуване на чл.46 и чл.45 е очевидно кой ще плати обезщетението – този, който действа. Ако действа в условията на неизбежна отбрана – няма да плаща обезщетение. Ако действа в условията на крайна необходимост и засегне чужди блага, той е този, който ще плати обезщетението – той е делинквента, макар да действа не неправомерно.

Извън тези два факта, противоправността (а оттук и отговорността) е изключена, когато имаме овластяването да действаме по този начин. Това овластяване, обикновено е в областта на публичната власт. Тя уврежда едно лице, което притежава развалени хранителни стоки като ги унищожава, с което спасява интереса на потенциалните потребители.

Извън публичното овластяване, за да се достигне до този резултат, в еднократен случай, се смята, че и съгласието на пострадалия изключва отговорността за лично виновно действие. Това съгласие не би било правилно да се интерпретира като отказ от права, отказ от защитата на  абсолютните права, които се засягат от страна на делинквента, защото отказа от абсолютни права е уреден само за собствеността. Ако викнете майстори да съборят две стени в къщата ви за да си разширите хола, вие ги овластявате да направят това, но не се отказвате от правото на собственост върху апартамента и от никъде не следва, че някой друг може да дойте и да ви бутне външните стени. Казано иначе, съгласието на пострадалия би следвало да се интерпретира като изрично създаване на задължение, а оттам и на право на действащия да посегне на конкретни блага.

Въпроса за съпричиняването бе разгледан по-горе, при разглеждането на вината в гражданското право.

Отговорността за непозволено увреждане покрива и ексцеса, който е закономерна последица от едно увреждане. Ако си загубя двата крака, не защото съм избягал от болницата и не защото там лекарите са манипулирали неправилно, а просто като продължаване на процеса, причинен от първоначалната катастрофа, за него пак ще отговаря оригиналния делинквент, който ме е блъснал на светофара.

 

   Отговорност за вреди, причинени от непълнолетни и лица    неразбиращи свойството и значението на постъпките си

 

Отговорността за такива лица е уредена в чл.47 и чл.48, което представляват две групи състави:

• По чл.47 ал.2: “За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им”. Лицето, което е натоварено с надзора на такива лица може да бъде различно, но натоварването с надзор не може да бъде плод на някаква случайна ситуация. Натоварени с надзор са учителите, възпитателите в детската градина, санитарите в лудницата и др. Според мен, натоварена с надзор е и частната гувернандка, която сме взели за детенце.

Не са натоварени с надзора хората, които например, случайно са намерили едно безпризорно лице на улицата и са го повели към полицията; съседката, на която сте оставили да наглежда децата, докато отидете да купите хляб.

Тези лица се освобождават от отговорност, като докажат, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите. Така погледнато, тази отговорност се разглежда като отговорност за личното виновно действие на лицата, които имат надзора и които са били в състояние да предотвратят вредата, предизвикана от пряко действащия, от този, който не е в състояние да ръководи постъпките си. При все това, тази отговорност представлява началото на прехода от виновната отговорност по чл.45 към безвиновните отговорности по чл.49 и чл.50. Отговорността на лицата, имащи надзор и на родителите, се оказва по средата между виновната и безвиновната отговорност.

Дали отговорността е повече виновна или е повече безвиновна, зависи от способите, по които можем да се освободим от отговорност. Според някои автори, тази отговорност не е точно отговорност за лични виновни действия, поради което и не могат да отговарят и възложителите на работата на надзираващите. Казано иначе, ако можем да упрекнем леличката в детската градина, тя ще трябва да плати обезщетението, а нейната отговорност няма да бъде покрита от детската градина, ако тя е юридическо лице. Отговорността на лекаря или санитаря, няма да може да бъде покрита от болницата и т.н Практиката обаче, приема обратното.

Според мен, тази отговорност е много повече виновна, отколкото безвиновна и способите за екскулпиране са много по-широки, защото достатъчно е да докажете, че в съответния момент вие психически не сте били в състояние, не поради вашата грешка, да предотвратите резултатите. Ако това е така, значи таткото ще трябва да отговаря по чл.49 като възложител на работата на гувернандката, която пък от своя страна ще отговаря по чл.47 за вредите, които малкото детенце е причинило.

Отговорност на родителите. Тя е уредена в чл.48: “Родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.

Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него.

Тия лица не отговарят , ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите”. Обаче, положението на родителите и осиновителите, което е еднакво, е малко по-различно от положението на настойника – едните отговарят за вредите, причинени от непълноетните им деца, а от един момент насетне, макар те да са непълнолетни, са деликтоспособни. Настойника отговаря само за вреди, причинени от малолетния, т.е. от лицето до 14г.

Възможността тези лица да се оневинят, доказвайки, че не са били в състояние да предотвратят вредите, е силно ограничена. Ако в хипотезата на надзор търсим конкретната възможност, то в хипотезата на родители и осиновители, както и на настойник, търсим идеята, че тези лица са длъжни да възпитават децата си. За това един родител, който не е бил на екскурзия с 15-годишното си дете, което запалило огън и подпалило гората, ще отговаря и не може да каже, че не е бил там и не е могъл да му каже да не пали огън в гората, по простата причина, че е трябвало да му го каже това по-рано, че е трябвало да го възпита по съответния начин.

Има случаи, в които отговорността по чл.47 и по чл. 48 се оказва едновременно ангажирана. Например, детенце в училище уболо друго дете с пирон. Това нещо станало пред очите на учителката. Учителката има надзор и отговаря по чл.47, а родителите отговарят по чл.48 за общото възпитание на детето.

Как ще се раздели отговорността между тези две групи отговорни лица?

Ако детенце е непълнолетно, проблем няма да има. Но ако детето е малолетно, отговорността ще трябва да бъде по някакъв начин разделена. Правилото е следното: давайки си сметка за какво отговаря учителката, тя отговаря за своята вина при надзора, че тя е трябвало да надзирава децата; давайки си сметка за какво отговарят родителите, те отговарят не само за своята вина при надзора, но и за възпитанието на децата си. Значи, ще разделим нещата по следния начин: отговорността на родителите ще бъде много трудно избегната, освен ако не установим, че действията на детенце не са проява на неговото лошо възпитание, включително и самонадеяност.

Има още един проблем – в много случаи детенце, което е на 16г. не само е непълнолетно и като така вменяемо, има собствено имущество, а има и сертификат за допускане до някакви дейности. Например, ако аз съм непълнолетен, но имам право да карам мотоциклет, като убия или нараня гаджето си, баща ми ще покрие моята отговорност по чл.48. Но всъщност, аз имам всички данни да бъда непосредствен делинквент. Може ли да бъде предявен иска и срещу мен? – Практиката приема, че може.

А когато баща ми плати, той няма ли да плати за чуждо виновно поведение? – Да, има регрес, съгласно чл. 54.

Ще може ли да иска от мен обезщетение?

Формално, изглежда да. Според мен обаче, по-скоро отговорността между двамата ще бъде съвместен деликт и неговия принос по линия на възпитанието ми, може би ще се окаже по-тежък. Казано иначе, отговорността на родителя по отношение на непълнолетен има не само функцията да обезщети пострадалия, но и да освободи имуществото на детето от тежестите на една отговорност, която е предизвикана от неговите виновни действия, но все пак виновни действия, които малко или много могат да се отнесат и към небрежното възпитание на родителите. Така, че макар регреса да не е изключен напълно, според мен, ще трябва да се съобрази и приноса на родителите и ако те не са в състояние да отхвърлят въобще иска върху тях, защото възпитанието им е било правилно, а последиците се дължат на едно нещастно стечение на обстоятелствата, тогава те пък не биха отговаряли, а би отговарял някой друг, понеже аз съм деликтоспособен, значи няма да отговарям аз само, когато е налице типичното случайно събитие, което изключва както моята, а чрез моята отговорност и отговорността на родителите ми.

 

   Отговорност за вреди, причинени от лице, на което е възложена        

                                                  Работа

 

Този въпрос е уреден в чл.49, който гласи следното: “Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа”.       Конструкцията на отговорността по чл.49 е следната: едно лице, което не е невменяемо и не е дете (значи едно деликтоспособно лице) извършва деликт по чл.45, с всички елементи на този състав, вкл. и вина. Деликтът обаче, е извършен при или по повод (значи по някакъв начин във връзка с работата, която му е възложена) изпълнението на някаква възложена работа. Казано иначе, възлагането на работата стои във фактическа каузалност с причините за вредите и това е ангажирало отговорността на възложителя на работата. Типичен пример за възложител е този, който е прекия работодател на делинквента. Закона обаче, е казал “възложил … някаква работа” без да прави ограничения. Като тълкуваме нещата в светлината на стария закон, който е казал, че се отговаря и за слугите и за представителите, можем да стигнем до извода, че не е трудовия договор единствената хипотеза на възлагане на работа, релевантно с оглед чл.49. Трябва да се подчертае обаче, че съдебната практика е твърда, че този, комуто по договор за изработка е възложена една работа отговаря сам. Казано иначе, клиента не отговаря за вредите, причинени от изработващия. Така, че междинната хипотеза – не трудов договор и все пак възлагане на някаква работа, за която възложителя би отговарял, според мен, ще бъде този граждански договор, който не е изработка и не е и трудов, т.е. ако са допустими договорите за кратковременни услуги – например, гувернандката.

Връзката на увреждането с работодателя е дадена в два варианта – при (пряко, вкл. и в ситуацията, в която самата работа причинява вреди) и по повод (тази връзка, която ни дава крайният момент на най-далечната релевантна фактическа каузалност. Например, шофьорът правил курс. Това не му било в кръга на работата. Въпреки това, работодателят ще трябва да отговаря по чл.49, защото ако не го беше назначил, като шофьор, той нямаше да има с какво да прави черен курс и като няма с какво да прави черен курс, нямаше да има с какво да катастрофира; Въпреки, че работодателят не казал: “Като изкопаете дупката, ще отидете да легнете в градината на бабичката и ще и изядете лалетата!”, е очевидно, че ако тези работници не ги беше изпратил да копаят дупката пред бабичката, на никой от тях и през ум не би му минало да изяде лалетата). Така, че въпреки ограничението, което практиката се опитва да внесе в тази област, според мен, терминът “по повод”, ще трябва да се разбира достатъчно широко, като отчетем фактическата каузалност между действията  на този, комуто е възложена работата и неговия възложител.

Тази отговорност някога  е била разглеждана като виновна, заради лошия избор на работодателя или заради лошият надзор на работодателят. Днес, еднозначно се разглежда като обективна, в смисъл че няма нужда да търсим вината на възложителя. Вина можем да търсим у прекия извършител, ако го намерим.

Практиката и Андонов приемат, че отговорността между делинквента и възложителя на работата е солидарна, позовавайки се на чл.53.

Законът, обаче, не предвижда такава солидарност и според мен не би следвало между тях да се прилагат правилата на солидарността, веднъж защото солидарността (пасивната) не се предполага, втори път, защото регреса по чл.54 (на възложителя, който е платил обезщетение за вреди, причинени от работника му) е по-общ. Чл.54 гласи следното: “Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил”. Този регрес е безсмислено да бъде уреден в закона, ако между делинквента и възложителя съществува солидарност, както приема практиката.

Регреса, по принцип е в пълен размер, но има особени закони, които го ограничават. Като си дадем сметка, че типичната хипотеза на възлагане е по трудов договор, се питаме как ще отговаря работника, който е причинил деликта, по регреса към работодателя си. За мен, верния отговор е: ограничено, съгласно чл.202 КТ, защото една от функциите на отговорността по чл. 49, е не само да закриля, да гарантира, че ще има кой да плати вредите, причинени от работника, но аз бих казал и обратното – да ограничи отговорността на работника, защото той е поставен в интерес на другиго, в досег с чуждите блага и с онези енергии, които са в състояние да причинят множество вреди и от този досег най-голяма изгода има възложителя.

Практиката, до скоро беше категорична, че се отговаря  в пълен размер. Има обаче, вече някои решения и особено специални закони, които ограничават регреса на действията по отношение на длъжностното лице. Според мен, тази тенденция ще се утвърди, защото не може работника да бъде принуден да плати огромните щети, които някой е претърпял, поради катастрофата, например, на самолет, дори и този работник да е виновен в нещо. Защото той работи не в собствен интерес, той получава само заплатата си, а интереса е у работодателя и оттук теорията за риска – риска е поет от работодателя за това, защото той използва в своя полза тези хора или вещи.

 

                         Отговорност за вреди, причинени от вещи

 

Има се предвид хипотезата на чл. 50 ЗЗД. Съгласно чл.50: “За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило”. Значи, отговарят солидарно собственика и лицето, което има надзор. Вредите са причинени от вещите, а не от действията на лица. Смята се , че това е типичния случай на безвиновна отговорност. Собственика и лицето, което има надзор върху вещта, отговарят без тяхното поведение да е погрешно. Те отговарят гаранционно по отношение на увредените от вещта. При това не е необходимо вещта да има особени свойства, да е сама по себе си  опасна и т.н.

Разликата между отговорността по чл.45 и покриващата я отговорност за възложителя по чл.49 и отговорността по чл.50 изисква да се каже следното нещо: собственика и лицето, което има надзор върху вещта отговарят, заради неправилното си действие с вещта. И в този смисъл, наличието на вината и ползването на този, който действа с вещта ще индикира отговорността по чл.45 на този, който действа с вещта, а не на собственика на вещта – предпоставка за отговорността на собственика е липсата на вина у някой друг.

Изключването на отговорността, която е безвиновна, значи става на базата на доказване, че вредите не са причинени от самата вещ, а са причинени било от непреодолима сила (общото основание за изключване на отговорността), било от случайно събитие, което представлява действието на третото лице с вещта. Например, дал съм ви в заем за послужване един чук и вместо да забиете пирона, вие с него удряте някой по главата. Аз няма как да отговарям за това, защото вашето действие тук е противоправно. Но, ако чука причини вреди от самосебеси, например се пръсне, въпреки правилните действия на този, който действа с него, ще отговаря собственика.

Отговорността по чл.50, понеже е безвиновна, ще бъде изключена и от вината на пострадалия. Като случайно събитие ще се окаже и действието на самия пострадал. Но обикновено, безвиновната отговорност се изключва не от какво да е действие, а от действието при изключителна вина на пострадалия. При липсата на вина у собственика и у този, който има надзор, всяка вина на пострадалия би била изключена. Тук обаче, ще трябва да съобразим следното нещо –  вината на пострадалия се отразява като неправилно действие, вината на пострадалия ще изключи вината на собственика, когато пострадалия сам действа неправилно с вещта и се самонаранява. Какво от това, че ножицата е моя, при положение, че вие сте си отрязали носа с нея.

Много важни са случаите, в които случайно е поставен в досег с предмета увредения. Например, дупка на улицата. Някой паднал в дупката. Дупката обаче, била сигнализирана (имало табелка). Трябва да се запитаме, доколко е сигнализацията е била такава, че да наложи вие да я видите и да избегнете дупката.

Има ситуации, в които една опасна вещ е обезопасена. Например, има табелка, на която пише: “Високо напрежение! Не пипай!” и стълб. Отговорността ще бъде вече виновна, ако стълба не е достатъчно добре обезопасен, ако имаме само табелка, но нямаме ограда, но той не е направен така, че да не може всеки да се качи върху него и т.н. И в ситуацията на обективна отговорност, значи, за да преценим дали имаме изключващо отговорността обстоятелство, ще трябва да преценяваме следното нещо: доколко са били изпълнени задълженията за обезопасяване на вещта, която е причинила вредите и доколко настойчив е бил пострадалия, за да бъде изключителна неговата вина в преодоляването на тези ограничения.

Кучето било с намордник. Пишело на него: “Зло куче!”. Той отишъл  и започнал да го дразни, та му свалил и намордника.

Но в ситуацията, когато аз си вървя и мина покрай кучето, което е без намордник и то ме ухапе – това вече индикира една виновна отговорност, а не толкова вреда от вещ.

Кое лице има надзор?

Практиката и теорията приемат следното нещо: тръгвайки от теорията за риска, оттам идеята, че отговорността се възлага за възложения риск, поради ползите, които вие извличате от една дейност с тази вещ, върху една вещ, има лицето, което е различно от собственика, когато то използва тази вещ в свой интерес. Значи, надзора има заемателя, наемателя, крадеца, който е отнел вещта и я ползва в свой интерес, но няма надзор върху вещта работника, на който му е дадено да използва в трудовата си функция една вещ, в интерес на работодателя.

 

Отговорност на държавата за вреди причинени на граждани. Правна уредба. Фактически състави.

 

   Съгласно чл.7 от Конституцията, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове на нейните органи. Държавата се явява и възложител по отношение на тези лица, които изпълняват държавни функции по смисъла на чл.49. Въпреки това имаме един специален закон, в който специалното се отнася до две неща: 1) възложителя по чл.49 отговаря, доколкото имаме противоправно действие, виновно действие на неговия служител. И ако се окаже, че неговия служител (който е намерен кой е), е действал правомерно и невиновно – не отговаря и възложителя; 2) по чл.49 се отговаря за деликт, извършен по чл.45 от прекия извършител, а това ще означава и съобразяването на онова понятие за противоправност, което сме си избрали. И ако изберем това по-ограничено понятие, което бе представено, ще има случаи, за които държавата няма да отговаря, защото не са засегнати абсолютни субективни права .

Закона за отговорност на държавата за вреди, причинени на гражданите (ЗОДВПГ) решава и двата въпроса: първия – държавата отговаря независимо от вината на длъжностните лица и това е така, защото има редица хипотези, в които длъжностните лица не са виновни и въпреки това се причиняват някому вреди, като резултатът е противоправен. Следователя е длъжен да наложи мярка за неотклонение на лицето, което е привлякъл като обвиняем. Когато след това съда установи, че това лице не е извършителя и го оправдае, това лице има право на обезщетение, независимо от това, че действията на следователя, тогава, когато той ги е извършвал са били не само невиновни, не само правомерни, ами той е бил задължен да го направи. Така, че покриването на отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, независимо от вината на длъжностното лице е нещо, което е една от целите на закона.

И второто нещо, е описанието на съставите, които пораждат отговорността. Това са, общо погледнато, незаконни административни актове, след тяхната отмяна и действия на защитните органи в областта на наказателното правосъдие, на които действия са приравнени и действията на някои административни органи – финансова полиция и финансов контрол. Тези действия са посочени в чл.2.

С оглед противоправността, ще се окаже, че сме изправени пред специални деликтни състави – обективно неправомерно административно действие или акт, вкл. и бездействие.

Отговорността е обективна и по този начин се осъществява едно преразпределяне в следния смисъл: може да се каже, че държавата действа чрез своя административен апарат в интерес на всички, защото ако нямаме административен апарат, бихме имали анархия. Но, ако при това положение, рано или късно, все някой ще бъде обвинен неправилно, все някой ще бъде задържан неправилно и т.н, понеже и той се ползва от общото благо – да има ред в държавата, нека да бъде така добър да поеме тежестта върху себе си, защото тези органи са действали правомерно. Ако приложим теорията за разпределянето на риска, можем да кажем следното нещо: всички ние, които се ползваме от тази държава, имаме интерес да съществуват тези органи и когато един от нас случайно е увреден, дори и от правомерни действия на държавен орган, ние всички, чрез бюджета ще трябва да платим неговото обезщетение, за да не остане той да плати за всички чрез страданието и вредите, които е претърпял.

Регреса на държавата е даден в два варианта:

• По отношение на административен орган – съгласно КТ и ЗДС
• По отношение на правозащитен орган, в това число и данъчна полиция, и органите за финансов контрол – отговорността е в пълен размер, но само след като е установено, че съответния орган е извършил престъпление. Значи, съдиите, следователите не могат да бъдат принудени да плащат на държавата, каквото и да е от обезщетението, което е платено на гражданина в случай, че не се установи, че те са извършили престъпление. Това решение е повече от разумно, защото иначе, ако тези хора бяха поставени под риска да отговарят по регреса на държавата за обезщетението, което тя е платила, те нямаше да запрат никого под стража, нямаше да произнесат нито една обвинителна присъда и нямаше да вкарат никой в затвора. За това, те трябва да бъдат пощадени от този риск и да отговарят единствено, когато са извършили престъпление.