1. Право на интелектуалната собственост

ПРАВО НА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ

 

 

  1. Нематериални блага. Примери. Ценност и правна релевантност. Характерни черти и юридическа квалификация.

 

  1. Нематериални блага. Правото на интелектуалната собственост има за обект на закрила нематериални блага. Правото не е самоцелно – нещо трябва да е оценено като благо, за да получи защита от правото.

1.1. Блага, нематериални блага.

1) Блага са тези обекти на правото, които са преценени като ценност и поради това са защитени.

2) Нематериални блага (М. Павлова, “ГП – обща част”): идеи или завършени творчески произведения, или отличителни знаци, които могат да се използват за задоволяване на материални или духовни потребности, поради което имат стойност.

1.2. Материалните блага са защитени от вещното, облигационното, наследственото право. След индустриалната революция се оказва, че има и нематериални блага, които се нуждаят от защита – за ценни започват да се възприемат и различни идеи, решения и интелектуални произведения.

  1. Характерни черти на нематериалните блага:

1) Идеални. Нематериалните блага са идеални (не материални), т.е. не се интересуваме от веществения им характер, защото те са по-скоро идеи, мисловни решения, продукт на съзнанието.

2) Въплътени са в материални носители. В наше време обаче дори и материалните носители се дематериализират, за да изпъкне мисълта (напр. дигиталното разпространяване на информация), тенденция за минимализиране на материалните носители.

3) Възможност на материалните носители да се възпроизвеждат – една идея да бъде въплътена в много носители. Именно тази възможност води до индустриалната революция. По същия начин и авторското право възниква при въвеждане на книгопечатането в Европа (преди това има само възможност произведението да носи името на автора – не е същинско авторско право, може да се възприеме като защита на личността). Това обаче не е юридически критерий – в някои случаи има авторско право без тази възможност (напр. при произведенията на изобразителното изкуство, където оригиналът е само един). Днес в някои случаи възпроизводството е възможно и в домашни условия.

4) Не са физически унищожими. Нематериалните блага не са физически унищожими (унищожава се материалният носител), нито се амортизират. Това също не е абсолютен критерий, защото е възможно всички копия да се унищожат или при “визуалното” изкуство да се унищожи единственият оригинал. Технологиите от друга страна остаряват морално, но пък при търговските марки, колкото са по стари, толкова са по-ценни (но марката съществува с продукта, а не сама за себе си). Относно произведенията на литературата, науката и изкуството не може да се даде еднозначен отговор – въпросът е дали може да се говори за морално остаряване; може да има обаче промяна на оценката.

5) Имат икономически аспект – нематериалните блага добавят стойност. Според А. Смит трудът на музиканта е непроизводителен. Маркс също не оценява добавянето на стойност – само трудът добавя стойност. Нематериалните блага не добавят стойност – това е един постулат, който днес се оказва неверен. Не само трудът добавя стойност, но и нематериалните блага, като търговските марки, патент например. В наше време тази добавена стойност е значителна.

6) Убиквитет. Нематериалните блага притежават качеството убиквитет, т.е. те нямат точно определено място в пространството. Всички тези блага поради идеалния си характер нямат точно определени координати. Обектите (нематериални блага) не признават държавни граници, но обикновено законите, защитаващи правата върху тях, са национални и действат на територията на една държава. Търговските марки например се регистрират в една или най-много в няколко страни, но не и в целия свят.

  1. Нематериалните блага са обект на правоотношения, след като се обективират по начин да могат да бъдат възприети и от други лица, различни от техните създатели (обект на правоотношения могат да бъдат и нематериални блага, които не се ползват с правна закрила като ноу-хау – фактически монопол върху производствен опит, тайни на производството и техническа информация).

 

1) Правата върху нематериалните блага – интелектуална собственост, са  неимуществени, както и имуществени.

2) Правата върху тези обекти са изключителни: само притежателят им може да извършва определените действия; в същата държава друго такова право върху същия обект не може да съществува; на всички други правни субекти е забранено да извършват определени действия.

 

Индустриална собственост и интелектуална собственост. Съпоставка между различните обекти на закрила.

 

Права върху нематериални блага – интелектуална и индустриална собственост. Това че става дума за права върху нематериални блага, не означава, че те са неимуществени (като личните права), а тъкмо напротив. Някои от правата върху интелектуална собственост също имат личен характер, но има разлика между лични неимуществени права и права върху нематериални обекти.

Няма дефиниция за индустриална и интелектуална собственост, а изброяване, от което се правят изводи.

  1. Индустриална собственост – Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост. Правата върху нематериални блага са защитени за първи път от Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост от 1883 г. (с последна редакция от Стокхолм 1967 г.). На конгрес във Виена 10 г. по-рано се поставя въпросът каква е закрилата на индустриалната собственост и се установява, че в международен план такава закрила няма (има национална, но не и международна). Парижката конвенция създава Парижки съюз за закрила на индустриалната собственост, който е една от първите международни организации.

1.1. Парижката конвенция дава и определение на понятието индустриална собственост – чл. 1, ал. 2 ПК: Закрилата на индустриалната собственост има за обект патентите за изобретения, полезните образци, индустриалните рисунки или модели, фабричните или търговски марки, знаците за услуги, търговското име, указанията за произход или наименованията на мястото за произход, както и преследването на нелоялната конкуренция; под индустриална собственост се разбират:

1) Права върху патенти за изобретения. Патентът е документът, с издаването на който се свързва изключителното право за използване и разпореждане с изобретението в полза на патентопритежателя. Това всъщност не е обектът на закрила, а актът, който го закриля – обектът е изобретението, а патент е документът за закрила. Според М. Павлова обект на закрила е патентът, а не самото изобретение.

В останалите случаи се изброяват нематериалните блага, а не документите за закрила.

2) Права върху полезни модели. Полезните модели са известни още като “малки изобретения” – оригинални изобретателски решения. Не подлежат на закрила като полезни модели методите на производство. При полезните модели има по-занижени критерии (за изобретателско равнище), закрилата им е по-занижена (по-къс срок – 10 г.), по-ниска такса.

3) Права върху промишлен дизайн (“индустриални рисунки и модели” по ПК). Това също е идея, която се прилага при производството. Има се предвид обаче не техническо решение (за разлика от изобретението и полезния модел), а естетически резултат: видимият външен вид на продукт или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинация от тях (чл. 3, ал. 1 Закон за промишления дизайн). Това е оригинално и ново оформление, а не нещо, което следва от функциите (трябва да е нещо, различно от това, което изисква функцията, за да се защити като дизайн) – чл. 11, ал. 2, т. 2 ЗПД. Освен белезите по чл. 3 дизайнът трябва да притежава новост (чл. 12 ЗПД) и оригиналност (чл. 13). Срокът на действие на регистрацията е 10 г., може да се подновява три пъти последователно за по 5 г. (чл. 15).

4) Права върху фирменото наименование. Търговското име е наименованието, под което е известно и се експлоатира едно предприятие. Съдържанието и регистрацията му се уреждат от търговското законодателство. Това наименование идентифицира самия търговец – наименованието, с което лицето извършва стопанска дейност. Съществува задължение да се притежава търговско име, само едно (при марката няма задължение, но едно предприятие може да има повече от една марка).

5) Права върху търговската марка. Марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично (чл. 9, ал. 1 ЗМГО). ЗМГО урежда четири вида марки. Марката идентифицира продукцията на търговеца (фирмата идентифицира самия търговец, няма пречка фирма и марка да съвпадат). Срокът на действие на регистрацията е 10 г., може да се подновява последователно за по 10 г. (чл. 20 ЗМГО). Може да има еднакви марки за назоваване на различни обекти (това правило не важи за световните марки).

6) Права върху географски означения. Те идентифицират мястото, което в едни случаи се свързва с географски и исторически особености, а в други – с  производство на една стока (показва произход). Географските означения биват: 1) наименование за произход (чл. 51, ал. 2 ЗМГО – означаване на произхода, качествата на стоката се дължат на географската среда); 2) географско указание (чл. 51, ал. 3  – означаване на произхода, качество или друга характеристика на стоката могат да се отдадат на произхода). Закрилата се получава чрез регистрацията и се прекратява, когато престане да съществува връзка между географската среда и качествата на стоката (чл. 56).

7) Правила за предотвратяване на нелоялната конкуренция (свързана с марките, фирмите, дизайна). Определени неща са забранени и се преследват като нелоялна конкуренция. Това е негативен обект на закрила.

– Нелоялна конкуренция според чл. 10, второ, ал. 2 ПК е всеки акт на конкуренция, който е противен на честните обичаи в областта на индустрията или търговията: 1) дейността да е в областта на индустрията (произвеждане на материални блага, които природата не дава в готов вид, както и рудодобив, добив на кариерни материали) или търговията (предоставяне на права върху материални блага или услуги срещу възнаграждение); 2) конкурентна дейност (да се извършва и от други лица); 3) противоречие с честните обичаи (напр. да не се преиначават обстоятелства във връзка с дейността на конкурента). В ал. 3 са посочени конкретни забранени действия.

– ЗЗК, чл. 30: действие или бездействие при осъществяване на стопанска дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите в отношенията помежду им или с потребителите. В чл. 31-35 ЗЗК са формулирани и няколко специални състава.

1.2. Индустриална собственост. Общото между всички обекти е, че са нематериални блага и права върху такива блага (1), които са тясно свързани с индустрията (масовото производство) в най-широк смисъл: селско стопанство, добив на полезни изкопаеми, образование, здравеопазване и т.н. (2).

1.3. Тези права, които са обхванати от понятието индустриална собственост, са numerus clausus и към тях повече от век не са добавяни нови.

ПК определя съдържанието на понятието индустриална собственост като сборно, включващо изчерпателно изброени нематериални блага със стопанско значение.

Паралелно с Парижката конвенция съществува и Бернска конвенция от 1886 г. за закрила на литературните и художествените произведения.

  1. Интелектуална собственост – Световна организация за защита на интелектуалната собственост. През 1967г. в Стокхолм се създава Световна организация за защита на интелектуалната собственост – OMPI.

2.1. В конвенцията за учредяване на OMPI в чл. 2 т. VІІ се дава определение на понятието “интелектуалната собственост”, което включва:

1) Права върху произведения на литературата, науката и изкуството (авторски права).

2) Изпълнителската дейност на артисти, звукозаписи, радио и телевизионни предавания (сродни права).

3) Всички други права върху интелектуална дейност.

2.2. Интелектуална собственост. Това е по-широко понятие. На практика интелектуалната собственост обхваща индустриалната собственост плюс авторските и сродните им права – включва се всичко по първия списък, както и всички други права, които се отнасят до интелектуалната дейност в областта на науката, литературата, изкуството.

2.3. Този втори списък може да се разширява, защото обхваща всичко, което може да бъде интелектуално постижение.

  1. GATT, TPIPS. При глобалната търговия нематериалните блага играят все по-осезаема роля. До 1995 г., когато е учредена СТО, съществуваше GATT (Общо споразумение за мита и търговия) – занимава се с търговския аспект на интелектуалната собственост. Днес GATT продължава да съществува, както и допълнителното споразумение към него TRIPS (относно търговските аспекти на интелектуалната собственост). То изрежда: авторски и сродни права, търговски марки, географски означения (отделни разпоредби относно вината и другите спиртни напитки), промишлен дизайн, патенти за изобретения и полезни модели, топография на интегралните схеми, закрила на неразкритата информация и контрол срещу антиконкурентите. Този допълнителен анекс синтезира всичко от Виенската и Стокхолмската конвенция.

 

  1. Историческо развитие на закрилата на обектите на интелектуалната собственост.

 

  1. Древността. В древността интелектуална собственост не е имало.

1.1. Единствено още в Рим е съществувала закрила на търговските марки, тъй като те са пряко свързани с търговския оборот – няма регистрация на търговски марки, но се приема, че има право (известни са искове).

1.2. Технологии е имало, но тези технически постижения не се употребяват (не се използват в материалното производство) и няма нужда от закрила. Няма нужда да се замества робският труд – робовладелците нямат интерес да прилагат нововъведения в производството. Техническите усъвършенствания се използват най-често във военните действия, храмовете, театрите.

1.3. Описана е обичайноправна норма за закрила (на изобретение), която засяга кулинарното изкуство. В древна Гърция на о-в Сибарис е съществувало правилото, че готвач, който приготви оригинално ястие, получава правото да го приготвя единствено той за период от 1 година. Това напомня за понятието “монопол”, което е въведено за първи път от Аристотел в “Поетика”, като изключителна възможност да се създава и продава една вещ. Според Аристотел съществуват различни монополи:

1) естествени – които възникват поради стечение на обстоятелствата или защото едно лице е най-добро в една област (благоприятни условия или собствени усилия);

2) държавни – възникват, когато властта дава едно право или го запазва за себе си;

3) частни – отговарящ на положението при сибаритите (готвачът има правото, защото той има идеята).

Това именно води до въпроса дали правата върху интелектуалната собственост не са частни монополи.

Липсата на уредба се дължи на недостатъчното развитие на обмена, при което малко технически постижения придобиват стопанско значение.

  1. Средновековието. Появяват се масовото производство и далечната търговия.

2.1. Характерно за периода е затвореното натурално стопанство и обединяването на занаятчии и търговци в съсловни стопански организации, като стопанската дейност на цехове и гилдии е подробно уредена (вид, количество, качество, технология). Усъвършенстванията се прилагат в рамките на цеха. Все пак отмирането на робството и отделянето на занаяти и търговия от селското стопанство дават тласък на производството и повишават производителността на труда.

2.2. Феодалните владетели също осъзнават интереса си от внос на нови стоки и усвояването на производството на нови изделия; започват да дават привилегии. През ХII-ХIII в. монарсите са издавали патенти, т.е. привилегии за определени лица, в повечето случаи занаятчии (за създаване на нови технически средства или за усъвършенстване на съществуващи) и търговци.

1) Тези патенти са наречени  Litterae patentes (отворени грамоти) – на тях се е пишело името на търговеца и това, за което може да се ползва: може да се покаже на всеки, че тази дейност е запазена за това лице (печатари и др.).

2) Привилегиите се предоставят по искане на заинтересованите с акт на монарха по негова преценка – не като упражняване на право да се получи привилегия, а като благоволение. Тук като че ли е ставало дума по-скоро за публично право, защото това е благоволение на монарха (може да издаде или не), без да е необходимо да е измислено нещо. Днес става дума за частно право – измислено е нещо и се издава патент (има право).

3) Дават се най-често за определен срок (5-20 г.).

4) В някои случаи лицето е задължавано да използва техническата идея в определен срок, иначе привилегията е отнемана.

–> Привилегията е временен монопол за използване на техническото решение от дадено лице (автор или друг). Не са същинска правна закрила защото се отстъпват по преценка на монарха. Въпреки това стимулират творчеството, индустрията, търговията, а и имат роля за възникване на патентното право.

  1. Първи патентни закони.

3.1. Нови икономически и социални отношения особено рано се зараждат в средиземноморска Италия. Развиват се конкурентни отношения, което поражда стремеж за произвеждане на нови изделия и въвеждане на нови технологии. Първият закон в областта на интелектуалната собственост е Венецианският закон за патентите и изобретенията от 1474 г. (ранен ренесанс). Той наподобява патентен закон:

1) За определено изобретение (ако е ново за Венеция и може да се реализира стопански) се издава патент за определен срок (10 г.). Забранява се имитацията му и т.н.

2) Авторски принцип: право да придобие такъв монопол има само авторът въз основа на подадена от него молба.

3) Издаването на патенти обаче се оставя на усмотрението на Съвета на дожовете.

3.2. През 1623 г. е създаден първият антимонополен закон от Френсис Бейкън. Този закон има за цел да ограничи привилегиите, създадени от монарсите, и макар че няма ефект, се счита за основа на антитръстовото законодателство. С този закон се обявяват всички монополи за недействителни, освен тези в полза на авторите на изобретения. В неговата секция VI единствените монополи, които се допускат, са патентите за изобретения, издадени на първия и действителен изобретател. Срокът е 14 г. Всъщност в Европа патент се издава не на първия изобретател, а на първия заявител, в САЩ е друго – там важи правилото за first invent (издирва се първият изобретател).

3.3. След победата на буржоазните революции се утвърждават новите производствени отношения, свободата на стопанската дейност и конкуренцията – създават се условия за бързо техническо развитие. Французите твърдят, че те първи са създали закон за защита интелектуалната собственост – всъщност става дума за 3 много кратки закона (един патентно и два авторско право) приети 1791-1794 г., които оказват много силно влияние върху цяла Европа. Те въвеждат термините интелектуална и индустриална собственост и прогласяват, че правата на изобретателите и на авторите са друг вид собственост, най-истинският вид собственост (влияние на естественоправни течения – като лично, естествено право). Индустриална собственост – с факта на създаването на изобретението за автора възниква особено право на собственост; при определени предпоставки на автора се издава патент за определен срок (5, 10 или 15 г.).

3.4. От 1790 г. в САЩ в съответствие с Конституцията (1787), Конгресът насърчава със закони изобретателите като им дава временни и изключителни права върху техните писания и полезни изкуства. Първият закон урежда закрилата на нови машини, устройства, производствени технологии, неизвестни и неизползвани до подаване на искането, за срок от 14 г.

3.5. Други:

1) Отделните германски държави приемат свои закони. Според спогодба между държавите от германския митнически съюз те трябва да включат в законодателството си правилата на уредбата, според която патенти се издават за нови, самостоятелни изобретения и за усъвършенстване на известни обекти. Има съпротива срещу правната закрила на техническите постижения на основание, че тя е остатък от привилегиите. Първият общогермански патентен закон е от 1877 г., според който патенти се издават след експертиза за новост, има задължение да се използва изобретението в законоустановен срок.

2) Русия въвежда съответна на времето правна закрила през 1870 г.

Тенденцията от 60-те години досега е към усъвършенстване на националните законодателства и засилване на междудържавното сътрудничество. Възприема се Международна патентна класификация. Създава се Международен център за патентна документация, където се съхраняват по-важните библиографски данни за всеки патентен документ. Създават се регионални патентни системи: Мюнхенска конвенция за европейски патент (1977) – установява признаците на патентоспособността и реда за издаване на европейски патент, който поражда действие по волята на заявителя в две или повече страни (съдържанието, упражняването и защитата на патентното право се уреждат от  националното законодателство на страната, за която е поискан патентът),  споразумения на френско- и на англоговоряща Африка.

  1. Историческо развитие на авторското право.

Първият закон в България относно авторското право е от 1921 г. До тогава авторите са сключвали различни договори с различни издатели (имало е договорна свобода).

4.1. Първоначално авторското право възниква с развитието на книгопечатането. Когато един печатар или книжар е сключил договор с един автор, дори и без закон за защита на авторското право, в договора има клауза, че авторът не може да отстъпва правата върху своето произведение другиму (книжарят поема търговския риск). Отношенията се уреждат на базата на договорната свобода. Печатарите и книжарите са заинтересовани да ползват изключителни права върху отпечатаните книги и това става чрез документи за привилегии, издавани от монарха. В Англия този интерес съвпада с интересите на короната (статути, засягащи авторското право). Кралската власт е считала, че  печатането на книги трябва да е кралски приоритет и поради това кралете са издавали патенти и за печатане на книги.

4.2. Първият закон в областта на авторското право е английски от 1710 г. – т. нар. Закон на Ана – с него се дава харта на книжарите да печатат книгите на тези, с които са се договорили (copyrights). Този закон дава 14 годишен срок, в който авторите имат изключително право над произведенията си и който, ако те са още живи и има интерес, може да се увеличи с още 14 години.

4.3. Във Франция положението е по-различно – там за първи път става дума за авторски права в съвременния смисъл на думата в споменатите по-горе 3 закона от периода 1791-1794 г. Декретът от 1791 г. признава на автора на драматично произведение изключителното право да разрешава публичното му показване през живота си и 5 г. след това. Декретът от 1793 г. признава на авторите на писмени произведения, музика и рисунки изключителното право да ги разпространяват или продават през същия период. Там се поставя акцент върху експлоатацията на произведенията. Авторите са целели по-скоро признание на гениалността им. Има по-голям натиск от страна на авторите, но отново прозират интересите на предприемачите (издателите). На практика и до днес авторите са изместени от “разпространителите”, което се обяснява и с непреодоляното противопоставяне между автор и предприемач, съществуващо в авторското право (авторът се нуждае от предприемач, за да реализира произведението си).

В англо-американската система авторското право се разглежда като обикновено право на собственост и напр. издател може да получи отначало цялото авторско право върху произведението. В Европа от значение е и моралният елемент – неимуществените права се запазват за автора, независимо че правото за използване е прехвърлено.

 

  1. История на българското законодателство. Източници.

 

  1. Най-старият Закон за търговските марки и дизайн е от времето на Стамболов. Първите авторскоправни норми са отделни разпоредби в ТЗ (1897), третиращи издателския договор.
  2. По силата на Ньойския договор през 1921 г. България влиза в Парижката и Бернската конвенции и се създават:

2.1. Закон за патентите за изобретения. Законът за патентите за изобретения е възприет от унгарския закон (повлиян от френския и немския) през гръцкия. Същият този закон, който отдавна е отменен в България, действа в Гърция до приемането й в ЕС. Патенти се издават за нови изобретения, приспособени за индустриално използване. Според този закон е било достатъчно да се заяви изобретение и ако няма пропуски във формата, се е издавал патент. Този патент обаче е можело да се атакува пред съда и едва ако издържи там се приема, че съществува “истински” патент. Срокът на действие на патента е 15 г. от заявяването. Предвидени са заявителна и годишни такси. Този закон е написан с доста ниско самочувствие като не е предполагана някаква определена изобретателска дейност. Съществено в него е, че новаторството се е изисквало да бъде само за територията на България.

2.2. Закон за авторското право.

  1. След 9.IХ. 1944 г. През 1951 г. са отменени всички закони от преди 1944 година.

3.1. Патентно право. През 1948 г. с указ се създава Институт за рационализации.

1) През 1950 г. е приет Указ за изобретенията, техническите усъвършенствания и рационализаторските предложения, който отменя Закона за патентите за изобретения. Обектите на регулиране са: 1) изобретения; 2) крупни технически усъвършенствания; 3) технически усъвършенствания; 4) рационализаторски предложения. Закрилата на изобретенията се осъществява чрез авторско свидетелство и чрез патент; при издаване на авторско свидетелство използването на изобретението се предоставя на държавата, а авторът има право на възнаграждение. На авторите на технически усъвършенствания и рационализации се издават авторски удостоверения. Приет е Правилник за приложение. В инструкцията за приложение на правилника се дава първото определение на изобретение: творческо оригинално решение, което се характеризира със съществена новост.

2) През 1954 г. е приет Указ за изобретенията, техническите усъвършенствания и рационализаторските предложения. Изоставят се крупните технически усъвършенствания, по-късно техническите усъвършенствания се вливат в рационализаторските предложения. През 1958 г. предложенията, които нямат творчески характер се обособяват в самостоятелна категория организационно-технически предложения.

3) През 1961 г. е приет Закон за откритията, изобретенията и рационализаторските предложения, който възприема системата на обектите от указа от 1954 г. За първи път създава регламентация за научните открития.

4)  През 1968 г. законът от 1961 г. е отменен със Закона за изобретенията и рационализациите. Обектите са: 1) изобретения; 2) рационализации. Чл. 6 от закона от 61 г. обаче остава неотменен заедно с ППЗОИРП и така се запазва тройното деление на: 1) открития; 2) изобретения и 3) рационализации.

– Под откритие се е разбирало установяване на фундаментални свойства, истини, които съществуват в ообективния свят.

– Изобретение е техническо откритие, което не съществува в обективния свят.

– Рационализациите се представлявали технически новости в определена област (технически открития с локален характер). Днес има само патенти за изобретения и полезни модели (рационализации като закрилян обект няма).

За повечето изобретения се издават авторски свидетелства – изобретателите придобиват право на възнаграждение, ако техническото постижение е използвано и това е установено. Патентът не придобива практическо значение поради  ограниченията за осъществяване на стопанска дейност. За някои изобретения (вещества, получени по химически метод, служебни изобретения и др.) патенти не се издават.

* През 1961 г. е въведен терминът “авторско свидетелство”, който идва от Франция. Тогава се смята, че всичко трябва да бъде общодостъпно. Всички ресурси трябва да може да се използват свободно от този, който умее по-добре. Не трябва да има изкуствени спирачки като патенти и т.н. Това обаче не е вярно, защото конкуренцията расте благодарение на такива бариери. При патентите става дума за частен монопол. Авторското свидетелство признава правото на авторство на изобретението и изключителното право на държавата да използва произведението. Патентопритежателят може да използва и да се разпорежда със своето изобретение. Правото е изключително, но всяка друга социалистическа организация може да го ползва – няма стимул: на изобретателя се признава правото, но всички могат да го ползват безплатно. При социализма има връзка между възнаграждението и стимула. На автора се дава възнаграждение в зависимост от икономическия ефект. Авторското право при социализма е било под силен контрол на властите, а възнаграждението е съобразно тарифи.

3.2. Авторско право. Законът за отменяване на всички закони, издадени до 9.IХ.1944 г. отменя закона от 1921 г.

1) През 1951 г. влиза в сила Закон за авторското право, в действие до 1993 г. През 1972 г. се премахва свободното и безплатно използване на произведения по радиото и телевизията, срокът на защита става 50 г. след смъртта на автора.

2) Държавата нормира авторските възнаграждения н тарифи – не може да се плаща за нещо, непосочено в тарифа, нито да се плаща повече или по-малко от посоченото.

  1. Източници. Включват се национални норметивни актове и международни договори, които обвързват България.

4.1. Конституция:

1) Чл. 54, ал. 2: Свободата на художественото, наумното и техническото творчество се признава и гарантира от закона и ал. 3: Изобретателските, авторските и сродните на тях права се закрилят от закона.

2) Чл. 17, ал. 1: Правото на собственост и наследяване се защитават и гарантират от закона.

3) Чл. 54, ал. 1 – всеки има право да се ползва от националните и общочовешки културни ценности.

4) Чл. 39, ал. 1 – всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово.

5) Чл. 56 – право на защита при нарушени или застрашени права или законни интереси.

6) Чл. 5, ал. 4 – предимство на ратифицираните, обнародвани и влезли в сила между-народни договори.

4.2. След 1989 г. са приети следните закони:

1) Закон за защита на конкуренцията (1991 и 1993).

2) ЗП (1993) – ликвидира се авторското свидетелство, въвеждат се патенти.

– Прилага се и спрямо лица, които нямат българско гражданство (чл. 1, ал. 2): 1) лица от държави, които участват в международни договори, по които страна е РБългария (договори, в които е възприет принципът на приравняване, както е в чл. 2 ПК; виж чл. 3 ПК; 2) към лица от други държави този закон се прилага при условията на взаимност, която се преценява от Патентното ведомство; 3) при двустранен договор се прилага  уговореното в него.

– Действието на закона е за в бъдеще. Прилага се към подадени преди влизането на закона в сила заявки за патент (§ 1, ал. 1 ПЗР);  искания за авторски свидетелества – виж § 1, ал. 2 и 3 Издадени авторски свидетелства при определени предпоставки и в определени срокове могат да се трансформерат в патенти (§ 2 и 3). § 4 дава възможност при определени условия да се издаде български патент за продукти, за които при действието на ЗИР това не е било възможно. Отмененият ЗИР се прилага при определяне на срока на действие на издадени при действието му патенти и за възникналите при действието му права на откриватели, на автори на внедрени изобретения и рационализации и на лица, създали признати и внедрени икономически ефективни предложения.

3) Закон за промишления дизайн (1998)

4) Закон за марките и търговските означения (1995).

5) Закон за интегралните схеми.

6) ЗАПСП он 1993 г.

При патентите има радикални промени, като в някои отношения изпреварваме и европейските законодателства. Сравнително погледнато всички нации имат подобни закони и участват в международните конвенции. Патентите са свързани с индустриалното развитие. В Америка има стройна патентна система (главно изобретения и патенти във връзка с ЖП транспорт, електроника и автомобилен транспорт). През началото на ХХ в. в Германия се създава ново законодателство в стегната система.

4.3. Подзаконови нормативни актове:

4.3.1. Патентно право.

1) С постановления на МС са приети Наредба за представителите по индустриална собственост и Тарифа за таксите, които се събират от ПВ.

2) ПВ в съответствие с § 13 ПЗР и чл. 80, т. 7 ЗП издава три наредби (Наредба за разглеждане на спорове и др.).

4.3.2. Авторско право – постановления на МС.

4.4. Непреки вътрешни източници. Приложение намират ТЗ, ЗЗД, ЗАП, ЗАНН, НК, ГПК и др.

4.5. Международни договори:

4.5.1. Патентно право:

1) Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост (1883), България се присъединява през 1921 г..

2) Договор за патентно коопериране (1970), България се присъединява през 1983

3) Будапещенски договор за международно признаване на депозирането на микро-организми във връзка с процедурата по патентоване (1977), България се присъединява през 1978 г.

4) Споразумение за отнасящите се към търговията аспекти на правата върху инте-лектуална собственост (1994) – GAAT/TRIPS.

4.5.2. Авторско право:

1) Бернска конвенция за закрила на литературните и художествени произведения (1886), България се присъединява през 1921 г.

2) Универсална конвенция за авторско право (1952), България се присъединява през 1974 г.

 

  1. Субекти на правата на интелектуална собственост. Правоспособност и дееспособност. Особености.

 

Става въпрос за авторското и патентното право (не толкова марки и др./пр. – те са въпрос на нелоялна конкуренция, не се говори толкова за авторство).

Правоспособни и дееспособни физически лица: всеки роден жив и жизнеспособен до настъпване на мозъчната смърт. Физическите лица под 14 г. според ЗЛС са недееспособни, под 18 г. се нуждаят от съдействието на родители. Въпросът е дали е правно действие създаването на произведение или създаването на изобретение; ограничено запретени. ЗЛС говори за правни действия, а не за правни сделки. Правомерните юридически факти са събития и действия. Действията са сделки (централният елемент е воля, насочена към определен правен резултат) и правни действия в широк смисъл (човешко поведение, но намерението не е насочено към този резултат, а само да се постигне това, което се прави). Създаване на произведение, на изобретение, на полезен модел са постъпки. Тълкуване в теорията: всъщност разпоредбите на ЗЛС са охранителни (да не си навредят непълнолетните и малолетните), “правни действия” се тълкува по-скоро като “правни сделки”. Е. Марков: произведенията и изобретенията не са в една група – и двете са действия, произведенията са постъпки (волята не е насочена към придобиване на права, а към създаване на патент), създаване на изобретения – не са толкова резултативни актове (не е нужно обективиране както при произведенията, обективира се в заявката, но в един друг, откъснат момент). Има и трета категория юридически факти – факти от душевния мир; Е. Марков: създаването на изобретение е по-скоро такъв факт – чл. 11 – информацията не е самото изобретение, макар да е свързана с него: изобретението съществува преди разгласяването; ако изобретението не е патентовано, то е ноу-хау (знание, опит).

 

  1. Титул върху обекти на интелектуалната собственост, създадени за другиго (служебни изобретения, произведения в рамките на трудово правоотношение и др.)

 

Титул е правопораждащ юридически факт – от какво се пораждат правата на работодателя.

  1. Авторско право – чл. 41 ЗАПСП: авторското право принадлежи на автора освен око не е уговорено друго. Авторите обикновено са в трудово правоотношение, длъжностната им характеристика предвижда, че те трябва да създават произведения. Трудов договор – сключен между работодател и работник, в който се урежда трудовата функция. Противопоставя се на договора за изработка (граждански договор), при който се дължи резултат (при трудовото правоотношение се дължи предоставяне на работна сила), урежда се от ЗЗД (трудовото правоотношение се подчинява на императивните норми на КТ). Авторът независимо от трудовото правоотношение е носител на авторско право (ал. 1). Съществува обаче ал. 2: работодателят може да упражни най-съществените икономически интереси на автора без разрешение и без да плаща възнаграждение. “Да съответства на обичайната му дейност”: след като е сключен такъв договор, значи е в предмета на дейност, освен това ТЗ не поставя ограничения в предмета на дейност. Явно несъразмерно трудово възнаграждение: може да поиска допълнително възнаграждение от работодателя, ако не – да иска съдът да присъди по справедливост. Несъответствието трябва да е явно. “По справедливост”: не може да се даде ясен законодателен критерий – необходима е известна доза несигурност, за да бъдем справедливи, с едно твърдо понятие това не може да бъде дадено.

Когато правоотношението не е трудово, а както го нарича законът “поръчка”, става въпрос не за поръчка, а за изработка (чл. 42). Авторското право принадлежи на автора на произведението, но поръчващият има определени права – стеснени: ограничен е от целите, за които е поръчал (напр. превод на доклади за конференция, но преводите не могат да се използват в сборник от докладите).

–> В единия случай (трудово правоотношение) работодателят е ограничен от обичайната дейност (но изглежда всяка дейност е обичайна). В другия случай (изработка) възложителят е ограничен от целите.

Въпросът е колко продължава това право. Авторското право е 70 г. след смъртта на автора. За цялото време ли съществува правото за работодателя. Въпросът е кой е титулът – договор (трудов договор или изработка) или създаване на произведението. Законът не казва докога трае правото. Е. Марков е склонен да вижда два титула: възникване на трдово правоотношение и създаване на произведение (трудовият договор няма прехвърлителен ефект, както е според Цв. Каменова).

  1. Патентно право. На едната страна при ЗАПСП (носител на правото) има две групи – автори и предприемачи, а правото е едно. В патентното право този въпрос е решен по-добре – правата са разделени. Моралните права на изобретателя де удостоверяват с издаването на патента. От друга страна икономическите права, които се удостоверяват и гарантират с патента, принадлежат на патентопритежателя (може да е авторът, но и трето лице).

Чл. 15 посочва кои изобретения са служебни.

Трудов договор или други (става дума за изработка).

1) Не е достатъчно да има трудов договор, но и изобретателят да изпълнява нещо, присъщо за длъжността му. 2) Може да не изпълнява присъщо задължение, но има специално възлагане. Тълкуване: това означава, че трябва да има писмена заповед, в която е описано какво трябва да направи – по каква тема да работи, какви изследвания да направи (това означава “да се очаква”). или 3) Използва материали и средства на работодателя или знания и опит, придобити по време на работата – много широко формулирано, особено знания и опит. Според Е. Марков трябва да се разбират конкретните знания и опит, необходими за това изобретение.

Има един тримесечен дрок; и в двата случая (трудово правоотношение или изработка) изобретателят трябва да съобщи, че изобретението е служебно. При трудовото правоотношение работодателят в тримесечен срок може да патентова; ако пропусне, правото се връща в работника. При възложителите нява ограничение – получава продукта, независимо дали иска да патентова. Добре е, че има срок (трудово правоотношение), но работодателят може да има по-голям интерес да не патентова.

В трудовия договор или в друг договор може да се уговори, че работодателят и работникът ще патентоват заедно. Това е несполучливо разрешение – създава общо право върху нещо неделимо (от чл. 13) – всеки може да упражни вето върху експлоатацията на една технология. В други случаи (договор за изработка) няма ограничение за части: може и всичко да е за изобретателя, възложителят може да се откаже.

Титул – от какво произтича правото. Обикновено това е изобретателят или негов правоприемник (наследник, купувач). Работодателят/възложителят не е правоприемник. Правото ни не е много последователно, създава два титула – създаване и договор (трудов договор или друго). САЩ: задължително е изобретателят да е заявител, ако е друго лице, то е негов представител (при нас има заявителна система – може да заяви всеки), така че във всеки трудов договор трябва да има клауза, че изобретението преминава върху работодателя: работодателят така освен работодател ще бъде правоприемник (има по-голяма логика). В Европа има по-скоро двоен титул – създаване и трудов договор (като в авторското право): неимуществени права за изобретателя, имуществени за работодателя (в авторското право неимуществени права за автора, имуществени за работодателя – не е ясно до кога). И нашият закон (ЗП) залита към двойния титул. При явна несъразмерност се дължи справедливо възнаграждение (като в авторското право): трябва да се преценява печалбата, ценността, приносът на работодателя (има критерии, от които съдът трябва да се ръководи).

 

  1. Изчерпани права. Същност. Разделени пазари и успореден внос.

 

  1. Изчерпани права (марки, дизайни) – става дума, че за самите продукти, които са пуснати на пазара авторските права са изчерпани. Ако се продават произведения не се нарушава авторското право. Това правило съществува при всички обекти на интелектуална собственост (марките и дизайните не се изчерпват ако видът на стоките е много влошен).  Навсякъде се казва, че разпространението трябва да стане със знанието на титуляра, но има случаи, когато това не е необходимо, напр. при принудителната лицензия. Идеята е, че интелектуалната собственост не е самоцел, а съществува за да възнагради и стимулира, но не трябва да се уврежда и легитимната търговия. За първи път през 1900 г. Йозеф Колер в своя Наръчник по патентно право обяснява този феномен като законова лицензия, което не е съвсем коректно.
  2. Успореден внос – става дума за това докъде да се простира изчерпването и дали да има териториално действие. Този проблем е особено съществен за страните от ЕС, защото там той е свързан с Общия пазар и принципът за свободно движение на стоки. Напоследък там надделява разбирането и за извънтериториално изчерпване на правата, но не за всички произведения, например това не се отнася за определени филми и т.н. Трябва ли обаче у нас да се допусне извън териториално изчерпване – не трябва, у нас е само териториално.

 

12, 13. Защита на интелектуалната собственост – видове.

 

  1. В обществото напоследък се поставя все по често въпросът какво може да направи полицията или съда по отношение на защитата на интелектуалната собственост. Способите за приложение на правата са важни, иначе всеки закон би бил безсмислен, за това и съществуват – наказателно, административно и гражданско правни мерки за защита на интелектуалната собственост. Интелектуалната собственост като дял от частното право се състои от субективни права и в този смисъл частно правната защита обикновено се свежда до мобилизиране на личния интерес за защита на правата, при по-драстични нарушения се стига и до намеса на държавата. Са съжаление у нас преобладава държавната намеса, а не би трябвало.
  2. Защита и закрила. Под “закрила” се разбира признаване на права, фактът, че действат съответните закони. В по-тесен смисъл признаването на едно право представлява закрила (напр. издаване на патент или регистрация на търговска марка). “Защита” е по-силно понятие: за защита се говори, когато има нарушени права (нормалното развитие на нещата е нарушено) и съответно се задейства някаква санкция.
  3. Защита на интелектуалната собственост:

3.1. Наказателно-правна защита (най-интензивна). Съществуват няколко разпоредби в НК по този въпрос, обособени в раздел VІІ на глава 3 “Престъпления против интелектуалната собственост”:

1) Чл. 173 – плагиатство, нарушаване на личните права на автора чрез използване на неговото произведение от свое име. Ал. 1 е насочена към закрила на авторските права и гласи: който издава или използва под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение се наказва с лишаване от свобода до 10 години или с глоба до 10 000 лв., както и с обществено порицание, а ал. 2: със същото  наказание се наказва и онзи, който представи за регистрация или регистрира от свое или чуждо име изобретение, полезен модел или промишлен дизайн. Характерно е, че законодателят използва терминът “значителна част”, т.е. той дава защита само срещу използването на цялото или на значителни части. Това обаче не означава, че за използването на незначителна част не се санкционира от гражданското право. Според ВС “значителна част” е 50% от произведението, което е твърде нелогично разбиране.

2) Чл. 172 а – пиратството, неправомерна икономическа експлоатация на произведението. Дълги години подобна закрила не е съществувала. Подобни текстове са въведени във всички съвременни законодателства под влияние на международните актове. Проблематичното в този текст е различието между термините употребени в НК и съществуващите в ЗАПСП – в НК се говори за software, а не за програми за електронно-изчислителни машини, за видеозапис, а не за филми и т.н.

3) Поставя се въпросът защо в НК не е предвиден състав противоположен на чл. 173  – имитация, представяне на авторско произведение под чуждо име.

3.2. Административни санкции (административно-наказателно производство).

1) Относно защитата на конкуренцията – тя по принцип се регулира от някаква администрация, доколкото има органът КЗК и производството за нелоялна конкуренция се извършва пред нея. Санкциите са административни, доколкото КЗК налага глоби на физическите лица и имуществени санкции на юридическите.

2) Във всеки закон има многобройни административно-наказателни състави – най-малко са обаче при патентите. При патентите има една разпоредба, която по-скоро е свързана с националната сигурност – чл. 84: Лице, което публикува същността на секретна заявка по чл. 24, извърши заявяване в чужбина при неспазване изискванията на чл. 25, отстъпи лицензия или извърши действия в нарушение на чл. 31, ал. 5, се наказва с глоба от 100 000 до 1 000 000 лева. Според Е. Марков тази разпоредба е остатък от времето, когато само държавата е могла да патентова в чужбина.

3) Административните санкции са най-вече в областта на АвП и са представени разнообразно в чл. 97. Особеното за тези нарушения е, че те се установяват от органи на Министерството на културата, отдел Авторско право, които съставят акт при констатиране на нарушение. Актът на практика не е санкция, а доказателство за нарушението, а и обвиняващ документ въз основа на който се издава наказателното постановление, което всъщност санкционира. Санкциите, които са предвидени в ЗАПСП са доста особени и Е. Марков задава въпроса какво представлява санкцията запечатване на мястото, в което се извършват нарушенията. Наказателните постановления се издават от министъра на културата или овластено от него лице и се обжалват по реда на ЗВАС.

4) Съществува Постановление 87/96 г. за контрола върху използването на обектите на авторското право и сродните му права, лицензиране на  производителите на компактдискове и производителите на матрици за производство на компактдискове. В момента се готви отмяна на това постановление във връзка с отпадането на лицензионните режими. Става дума основно за лицензиране на производството на компактдискове и регистрация на договорите за ползване на авторски и сродни права, която се санкционира с глоби. Въпросът е, договорите за ползване на авторски и сродни права с валидни и без регистрация и нерегистрацията не води до тяхната недействителност. Регистрацията има контролно значение, но не е конститутивна по отношение на договорите и правата от тях. В САЩ е съществувал регистрационен режим за авторските права, който сега е отпаднал, но съответното ведомство още функционира и може да се направи регистрация.

3.3. Гражданско-правна защита:

3.3.1. Видове искове:

1) Чл. 94 предвижда осъдителен иск за обезщетение: Който наруши авторско право или сродно на него право, дължи на носителя на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, обезщетение за причинените вреди.

2) Установителен иск (иска се от съда да установи наличието или липсата на авторско право) – той не е предвиден изрично в законите, които уреждат интелектуалната собственост, а се извежда от чл.  97 ГПК. Установяване на едно право може да се иска винаги, а установяване на факт може да стане само в предвидените от закона случаи, когато ищецът има правен интерес. Може да се иска установяване на авторско право, нелоялна конкуренция и т.н.

От установителните искове се получава решение със сила на пресъдено нещо, а от осъдителните – решение, което има и изпълнителна сила. Когато се говори за осъдителни искове се счита, че става дума за осъждане за сума пари. В областта на интелектуалната собственост това не е най-характерният вариант (особено при нелоялната конкуренция).

3) Преустановителен иск (вид осъдителен иск) по чл. 95 т.1: Когато произведение или обекти по чл. 72 се използват в нарушение на разпоредбите на този закон носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да иска по съдебен ред: 1. преустановяване на неправомерното използване. До такъв иск се прибягва, когато не са претърпени големи вреди (напр. при продаване на часовници SEIKO на пазара за 1.5 лв., или при пиратско издание на книга, която не се купува. Когато се говори за състави на нарушения има 2 категории по отношение на причинените вреди: 1) резултатни нарушения, при които има причинена вреда; 2) случаи когато макар и да няма вреда има нарушение (подобно при административните нарушения, напр. каране на автомобил с превишена скорост, от което не произтичат негативни последици). Става дума за нарушения, при които самото осъществяване на определен фактически състав е неправомерно – класически пример е нелоялната конкуренция.

4) Унищожителен иск (също е вид осъдителен иск) по чл. 95 т. 2: Когато произведение или обекти по чл. 72 се използват в нарушение на разпоредбите на този закон носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да иска по съдебен ред: 2. изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, както и на негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите.

5) Извън авторското право съществува “отстранителен иск” изпълнение за сметка на длъжника, когато става дума за отрицателни престации – чл. 80, ал. 2: Когато задължението е да не се върши нещо, кредиторът може да иска да му се разреши да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението. ЗЗД не е само за договорите, а за облигациите.

6) Иск за изземване на записващите устройства: чл. 95, т. 3: изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения.

7) ЗАПСП предвижда и един особен иск, характерен само за него – чл. 95, т.4.: да му бъдат предадени вещите по т. 2. Идеята е да не се унищожат пиратски издадените книги, а да се удовлетвори носителят на правото като те му се предадат.

3.3.2. Особености.

1) Активно легитимиран по тези искове е носителят на авторското право или поне лице, което твърди, че е носител на правото.

2) Законът предоставя и активна легитимация и на лицата, които са изключителни притежатели на авторското право (или притежатели на изключителна лицензия), тъй като само те използват правото на практика. Това обаче предизвиква въпроса, че след като законът приема, че в тези хипотези правото се отстъпва, а не прехвърля, дали е така всъщност щом лицата, на които е отстъпено са активно легитимирани по исковете.

3) Активно легитимирани са и сдруженията за колективно упражняване на авторски права – те обаче нямат никакви права, дори и отстъпени.

3.3.3. TRIPS – дава възможност за активни мерки в международен аспект в защитата на интелектуалната собственост. Международната защита винаги е била сравнително слаба – в Бернската конвенция има само една защитна разпоредба (чл. 6), която е с твърде общ характер – ако някоя от страните по конвенцията не подържа определено ниво на закрила засегнатата страна може да приеме реципрочни мерки и да се обърне към Световната организация. Има две групи правила, които преминават от  TRIPS:

1) По отношение на гражданските искове правило от TRIPS, което преминава и в ЗАПСП е чл. 96а, който се занимава с обезпечителните мерки. За съжаление нашата уредба е по-груба от международната. В процеса съществуват два типа обезпечения: 1) обезпечения на имущество и 2) обезпечения на доказателства. По-същественото при интелектуалната собственост е обезпечението на доказателства, като процедурата в ГПК е неприложима за интелектуалната собственост. Тази разпоредби водят началото от един съдебен прецеден, при който съдът е видял, че ако доказателствата за пиратството не се “консервират” от тях нищо няма да остане. Недостатък на нашата уредба е, че обединява на едно място обезпечение на иска и обезпечение на доказателства. Подобни разпоредби на чл. 96а има и в закона за търговските марки и в закона за промишления дизайн, но не и в закона за патентите.

2) Митнически мерки (чл. 96а и сл.) – нарушенията на правата на интелектуална собственост се откриват при преминаване на границата на стоки, в които тези права са материализирани. Митническите мерки се състоят в задържане на пратки и стоки. Това задържане може да се осъществи по молба на заинтересуваното лице, с представяне на някакви доказателства и служебно от митническите органи (служебният контрол е пресилен с оглед  TRIPS). Задържането е до 10 работни дни, като за задържането се уведомяват изпращача и получателя, които заедно със заинтересованото лице могат да направят оглед на задържаната стока. Ако задържането е неоснователно увредения има иск срещу заинтересованото лице, а когато задържането е служебно митническите органи не дължат обезщетение (може да се мисли за обезщетение по ЗОДВПГ).

3.4. Самопомощ. Авторското право се основава на това, че всяко произведение се материализира на материален носител. Голямото развитие на глобалните мрежи (т. нар. информационни магистрали)  през последните години създаде множество нови проблеми пред защитата на интелектуалната собственост. Съвременната техника позволява всяко едно произведение да се превърне в бинарен код и след това отново да се върне в първоначалния си вид. По този начин се избягват множество иманентно съществуващи защити на авторските права. На времето, за да се разпространи една книга е било нежно да се разполага с печатарска преса и на практика пиратското разпространение на книги не е било много привлекателно освен в случаите когато е ставало дума за забранени книги (напр. преди Революцията във Франция). Създадените тогава правила за защита на авторските права се оказват напълно безполезни днес, когато на практика всеки може да има “печатарска преса”. Това е едната от причините, че титулярите на права върху интелектуална собственост трябва да използват и самопомощ при защита на своите произведения. Другата причина е, че в интернет няма граници и е много сложно да се докаже къде се осъществило нарушението и какво е приложимото право. Решението на всички тези проблеми е техническата или физическата защита на произведенията (вид самопомощ), която се изразява най-общо в това, че достъпът до ползването или копирането на произведението се ограничава докато не се плати необходимата сума. Съществуват много варианти на такава защита – става дума за определени начини на кодиране, които  правят невъзможно ползването на определено произведение или влошават неговото качество, друга възможност е в един текст например да се допуснат съзнателно грешки така, че да може да се установи от къде е взет. Разбиването на тези кодове оскъпява продукта и целта е да се създадат, кодове чието разбиване би се явило икономически безсмислено (няма невъзможни за разбиване кодове). Днес хитът е асиметричното криптиране, което се основава на два различни ключа публичен и частен.  За да е възможна самопомощта са необходими 3 условия: 1) да съществува право; 2) да няма възможност лицето, което търси закрила да се обърне към държавните органи; 3) да няма възможност държавните органи да действат достатъчно ефективно. Днес самопомощта се утвърждава легално в киберпространството. Това обаче понякога води до проблема, че се защитават и обекти, върху които не съществуват авторски права – напр. законите в интернет.

 

  1. Изобретение. Нематериални обекти, които не се считат да изобретения по смисъла на Закона за патентите. Технически ефект.

 

В патентното право има 2 обекта на закрила: изобретения и полезни модели.

  1. Изобретение и патентоспособно изобретение. Прави се разлика между изобретение и патентоспособно изобретение – изобретение, което може да бъде обект на правна закрила според определен патентен закон или международен договор, защото отговаря на съответните материалноправни предпоставки. Понятието изобретение се определя от теорията и практиката, докато признаците на патентоспосбното изобретение се уреждат по нормативен път.

1.1. Изобретението според всички автори е идея, резултат на интелектуална творческа (изобретателска дейност), като преобладава разбирането, че тази идея се състои в използването на природни сили и технически средства за постигане на технически ефект или технически прогрес. Има различни теории как да се прецени дали идеята е резултат на изобретателска творческа дейност:

1) Субективни теории: трябва да се търси оригиналната идея и да се изследва нейното качество, нивото на изобретателска дейност или на самото изобретение. Като мярка за степента на идеята според различни автори се сочат: 1) възможностите на средния или добрия специалист от съответната област (абстрактен мащаб); 2) резултат на творчески усилия, дълги търсения и опит (възразява се, че е от значение резултатът, а не предхождащата дейност); 3) неочакваност или изненада от идеята.

2) Обективни теории: най-важният признак на изобретението е техническият прогрес, който обективно то е годно да отбележи.

1.2. Патентоспособно изобретение. Също съществуват различия при определянето му. В повечето законодателства са възприети изискванията за новост и промишлена приложимост.

  1. Изобретение. За съжаление ЗП не казва какво са изобретения. В чл. 6, ал.1 казва кога се издава патент, а в ал. 2 – какво не са изобретения, но не и какво е изобретение. Чл. 6, ал. 2 може да послужи като нормативна опора за определяне на изобретението – може да се изведе кои черти липсват и по това да се определи какво е изобретение.

1) Определение. Определението за изобретение е доктринално и практическо – под “изобретение” се разбират технически правила, някакви материални средства за въздействие върху света.

2) Според стария закон изобретението е техническо решение на задача и това не е далеч от истината: задача е не математическа задача, а потребност на обществото. Решението посочва средствата и начините за постигане на конкретен резултат; средствата принадлежат към областта на техниката. Техническо решение е решение чрез предвидени материални средства за въздействие върху света наоколо. Днес обаче се приема, че не е необходимо да има някаква последователност, т.е. първо да е поставена задача (да има някаква потребност), а след това да дойде изобретението като нейно решение – измисля се нещо, без да има потребност, а после се вижда, че е по-изгодно и започва да се търси.

Затова по-точно е първото определение, като в него под “техника” трябва да се разбират средства за въздействие върху действителността. Под правила се разбира инструкции, напътствия, определена последователност (изобретението съдържа конкретно указание, което може да се приложи от специалист в съответната област на техниката – М. Павлова).

  1. Нематериални обекти, които не се считат за изобретения – посочени са в чл. 6, ал. 2 на ЗП:

3.1. Открития и научни теории и идеи:

1) Открития. Вече не се закрилят, но по старото законодателство са се закриляли (за открития в определени области са се издавали авторски дипломи и се заплащало авторско възнаграждение, но не се пораждат изключителни права за използване). Откритията са се определяли като  установяване на съществуващи отнапред свойства, явления и закономерности в живота и природата – т.е. става дума за правила, които са установени, а не изобретени, тъй като са съществували и преди. Задълбочават се познанията за заобикалящия ни свят, но не се създава нищо ново в действителността. При изобретяването може да се използват някои фундаментални открития, но това не е задължително.

2) Научни теории и идеи. При тях липсва техническият характер. Те са по-скоро догадки или мнения, признати от специалистите, но не и решения. Идеи тук означава неразработени правила (напр. IBM плаща по 500 $ за изпратени идеи, които разработва и превръща в изобретения, които вече са на IBM).

Във  всички тях липсва елемент на въздействие върху материалния свят.

Откритията не се закрилят – те не са нещо конкретно практично, а законите се занимават с практични неща. До 1993 г. откритията са се закриляли (с диплом за откритие) – имало е 6 защитени с диплом български открития. Откритията обаче не са задължително нещо практично, а тъкмо напротив. Първото откритие е на проф. Маджаков, направено още преди Втората световна война, въз основа на разработка, подобна на неговата, в САЩ е регистрирана машина, която най-общо може да се нарече ксерокс.

3.2. Математически формули и методи. В природата няма математика, тя е само на идеално ниво. Математиката няма технически характер, не въздейства върху света и затова не е защитена.

3.3. Резултати от художествено творчество. Става дума за произведения на литературата, науката и изкуството. Те са предмет на авторско право и се закрилят заради тяхната оригинална форма (те са начин на изразяване), но не са технически правила.

3.4. Планове, правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност. Става дума за книги от рода “Как да станем богати”, “Как да спечелим приятели” и т.н. Те не могат да гарантират сигурност за постигане на желания резултат, а и в повечето случаи не става дума за технически правила. Правилата на игрите също не могат да се патентоват, както и някакви системи в тях като скрит пас и особен вид плуване.

3.5. Програми за електронноизчислителни машини. Преди 25 г. не е съществувало делене на hardware и software – първоначално програмите се считат за сервиз към машините. По-късно се вижда, че те са нещо различно и се поставя въпросът дали не са отделен обект, не представлява ли ценност самата интелектуална дейност по създаване на програми. Има основание да се смята, че тези програми представляват “техника” в посочения по-горе смисъл. В Европа надделява разбирането, че патенти за електронноизчислителни машини  не следва да се дават, тъй като програмите са нещо прекалено математизирано и на тях не се гледа като на средство за въздействие, макар и върху техническо следство. У нас програмите се закрилят като произведения на литературата (имало е идея да се разглеждат като произведения на музиката), защото са написани на своеобразен език – бинарен код. Има и технически езици – Java, Visual Basic и т.н. На края има и потребителски език – GUI. Доколкото нещата, изразени чрез езика са литературни произведения, то и software е това. В Америка патентоват и software.

2.6. Представяне на информация. Идеята е, че информацията е общодостъпна. Представянето на информация в чист вид не се закриля и от авторското право, но има специални правила за бази данни.

При всички тези обекти, общо казано, липсват технически характер или характеристики на инструкции, правила.

  1. Технически ефект – чл.6, ал. 3: Предходната алинея се прилага за посочените обекти, доколкото се иска правна закрила за самите тях, т.е. излиза, че ако не се иска закрила, патент може да се получи (може да се третират като изобретения, ако не се търси закрила). За да се разбере тази малко неясна постановка, трябва да се има предвид доктрината за техническия ефект. Според нея може да имаме изобретение, което е някакво устройство, и неговото функциониране да е свързано с някой от посочените обекти (напр. манематическа формула, software). В този случай software ще се патентова заедно с цялото, защото той е необходим, за да действа цялата система.

4.Видове изобретения (М. Павлова):

4.1. Класификация с оглед предмета – на основание чл. 19, ал. 4 и 5. Има значение при преценка дали е спазен принципът на единство при подаване на заявката, за обхвата на закрилата (патентът за метод се отнася и за произвежданите продукти).

1) Изобретение за техническо устройство или изделие – предметът се характеризира с определени конструктивни белези. Новосттае в изменение на разположението на отделни части, изменение в тях и/или взаимодействието между тях, при което се реализира полезен ефект.

2) Изобретение за вещество – предлага се нов състав или съотношение на съставните елементи, при което се постига по-голям социален ефект.

3) Изобретение за метод – процес, протичащ последователно във времето, на базата на който може да се осъществи определена производствена дейност. В зависимост от естеството на въздействие: механични, физични, химични методи.

4.2. Изобретения, при които се използват известни технически средства за достигане на нов ефект:

1) Ново приложение – използват се известни технически средства, за ефект, който до този момент те не са предизвиквали (лекарство като катализатор в химическа реакция).

2) Комбинация на известни самостоятелни елементи – трябва да се поражда нов ефект, който да превишава сумата от ефектите на включените елементи (лекарство, което леква определена болест, а отделните елементи нямат лечебен ефект).

4.3. Основно и допълнително изобретение. И двете отговарят на изискванията на чл. 6.

1) Основното може да се използва самостоятелно.

2) Допълнителното изобретение се намира във връзка с друго основно изобретение, за което е издаден патент, като допълва или усъвършенства основното. Ако за основното е издаден патент, допълнителното може да се използва само със съгласие на патентопритежателя или ако се допусне принудителна лицензия по чл. 32, ал. 3. Допълнителонот изобретение става самостоятелно при прекратяване на патента за основното на основания, несвързани с него (анулиране, изтичане на срока, отказ).

 

  1. Патентноспособност. Промишлена приложимост и новост. Привилегия на новостта (гратисен период).

 

  1. Патентноспособност. Това е възможността дадено изобретение да бъде закриляно с патент или дали предложеното от изобретателя притежава критериите, посочени в закона. Законът защитава само обектите, които покриват критериите – патенти се издават само за изобретения, които отговарят на предвидените в закона критерии. Тези критерии са кумулативни и са изчерпателно дадени в чл. 6, ал. 1: Патенти се издават за изобретения, които са нови, имат изобретателско равнище и са промишлено приложими. Патентното ведомство не може да добавя нови критерии.
  2. Новост.

2.1. Критерият новост. В чл. 8, ал.1 се казва: Изобретението е ново, ако не е част от състоянието на техниката. Когато изобретението не е ново, казваме, че е с опорочена новост. Ново обаче може да означава много неща: може да е нещо, което е станало/направено сега или може дори нещо старо, за което едва сега разбираме. Законът казва какво е ново – изобретението не трябва да е част от състоянието на техниката. Това обаче поставя въпроса какво е състояние на техниката. По-рано се е казвало равнище на техниката, но така или иначе идва от state of art.

2.2. Състояние на техниката. Състоянието на техниката не е критерий – то е мащаб и за трите критерия. Ал. 2 на чл. 8 дава нещо като определение за състоянието на техниката: Състоянието на техниката включва всичко, което е станало общодостъпно чрез писмено или устно описание, използване или разгласяване по друг начин където и да е по света преди датата на подаване, съответно приоритетната дата, на заявката за патент. М. Павлова пояснява, че не всяка общодостъпна информация се отнася до състоянието на техниката, а само сведения, които се отнасят до изобретение. “Общодостъпно” и “разгласено” са ключовите понятия в това определение.

2.3. Новост. Ново е изобретението, което не е част от състоянието на техниката. Новостта се състои в това към момента на подаване на искането за патент техническата същност на изобретението да не е разгласена по начин, който я прави достъпна за неограничен кръг лица.

1) Разгласено. За патентното право е важно, да е било разгласено, а не да бъде разбрано. Какво означава разгласено – трябва да бъде така разгласено, че изобретението да може да бъде осъществено (да бъде повторено – напр. Coca Cola не е разгласена въобще, никой не знае как се прави). За да се опорочи новостта е необходимо и достатъчно да са разгласени съществените признаци на изобретението – новостта се опорочава от такова разгласяване на техническата същност на изобретението, което позволява то да бъде разбрано и приложено от специалист в дадена област, без да черпи други сведения за изобретението.

2) Общодостъпно означава разгласяването да е направено пред неопределен кръг лица. Не опорочават новостта разгласявания пред затворен кръг лица (напр. секретно прилагане).

3) Разгласяването може да стане по много начини. Писмено или устно описание означава разгласяване по абсолютно всякакъв начин – от публикации в списания до интернет, бази данни и др., устно разгласяване; включва се разгласяване чрез демонстрации (открито прилагане) и т.н.

а. Печатни публикации – излагане на техническата същност на изобретението в писмена, графическа или друга форма (патентни бюлетини, конкурсни работи и т.н.). Публикациите опорочават новостта от момента, когато станат общодостъпни – от датата на публикуването им или предоставянето им за информация или използване от публика; при литературните източници – от дадата на подписването им за печат. Ако са посочени само месец или година, за момент на разгласяване се приема последният ден от периода.

– Чуждестранните патенти (вкл. и по силата на международни конвенции) са разгласени от датата на публикуването.

– Подадените заявки пред чуждестранни патентни ведомства или пред ЕПВ, заявките по ДПК – от датата на публикуване.

– Заявките пред българското ПВ не се пубикуват, но са включени към източниците от момента на подаването им, но при условие, че впоследствие бъдат публикувани – чл. 8, ал. 3 ЗП. При това положение датата на разгласяване на българските патенти е датата на заявяване.

б. Различни форми на открито използване – внедряване в производството, открито използване и търговия с предмети, които разкриват достатъчно техническата същност на изобретението.

в. Излагане по всякакъв друг начин на същността на изобретението – експониране на мостри, открито излагане на същността на изобретението.

4) Абсолютна световна новост. По стария закон се искало да не се разпространява на национално ниво, днес се казва “където и да е по света”. Това е доста странна идея, с която нашият законодател се показва като твърде амбициозен. Нашето понятие се основава на абсолютното световно състояние на техниката или на абсолютната световна новост, докато повечето законодателства възприемат като критерий относителната световна новост или относителното световно състояние на техниката, т.е. новост за територията на съответната държава. Това означава, че експертите са задължени да правят проверка с твърде широк обхват – източници от дадена област на техниката, осъществени където и да е и по което и да е време преди датата на заявката или приоритетната дата.

Понятията се определят негативно за удобство, иначе ще започнат безкрайни спорове.

2.4. Ако в едно разгласено изобретение съществените признаци са заменени с техническия им еквивалент в предлаганото за закрила решение, последното не може да се признае за ново. Технически еквеваленти са различни по естество, структура, форма средства, които обаче имат изобщо или в определена насока едно и също действие (трансмисия и зъбчато колело).

2.5. Частична новост. Ако заявеното е заимствало само някои признаци от разгласени решения, правната закрила е само върху новите признаци и връзки.

  1. Промишлена приложимост – изобретението трябва да може да бъде осъществявано. Чл. 10: Промишлено приложими са изобретенията, чийто предмет може да бъде произвеждан или многократно използван в който и да е отрасъл на промишлеността и селското стопанство. Идеята трябва да може да се въплъщава многократно в материални носители или самото изобретение да функционира многократно. Не всички изобретения имат конкретен предмет – само такива, които се отнасят до устройства, изделия, вещества и някои от изобретенията за метод (когато се произвеждат конкретни вещи).

1) Поставя се въпросът с каква издръжливост трябва да е реализираното изобретение. Предварителен отговор не е възможен, но се изисква висока степен на надеждност – винаги има процент случаи, когато няма да функционира, но трябва да се прецени внимателно (не е едно и също 4% неотваряне при чадъри и при парашути).

2) “Промишлено” тук се схваща в най-широк смисъл – според Парижката конвенция всичко, което е в масово производство.

а. Чл. 10 говори за промишлена приложимост във връзка с промишлеността (енергетика, металургия, машиностроене, лека промишленост) и селското стопанство (земеделие, риболов и т.н.).

б. Не се включват транспортът, търговията, здравеопазването, образованието, култура – използвани в тези области изобретения са промишлено приложими само ако предметът им се произвежда в изброените по-горе отрасли.

в. Според М. Павлова за методите изискването трябва да е да могат да се използват многократно със социален ефект не само в двете области, но и в здравеопазването (промишлено прибожими не само когато използването им има за последица производство на материални обекти) – редакцията на чл. 10 е много тясна, защото изрично се говори за предмет на изобретението. Според нея резпоредбата трябва да се схваща в смисъл предметът на изобретението да може да се произвежда или самото изобретение да може да се използва многократно.В европейското законодателство за промишлено неприложими се смятат медицинските методи за диагностика и терапия, упражнявани върху хора или животни. В България се издават патенти за такива методи –  не може да се разбере тази разпоредба в чия полза е. Веднъж издаден, патентът трябва да има и защита, но в медицината лекарят не може да откаже да приложи един метод, защото той е патентован от друг. Според Емил Марков това е нарушение на световните конвенции, тъй като щом има патент той трябва да има и защита.

  1. Привилегия на новостта (гратисен период). Ако поради недискретност или незапознатост с патентното право заявителят разгласи изобретението, за което ще иска патент, по начин, че да стане част от състоянието на техниката, ще е несправедливо да му откажем издаване на патент поради опорочена новост на изобретението. Повечето европейски законодателства възприемат подхода на отказ с оглед на интереса на трети лица, които проверяват патентната чистота и започват да произвеждат, а после се появява патент. Нашият законодател балансира нещата и казва в чл. 11: Разгласяването на информация за изобретението не влияе върху патентоспособността му, когато това разгласяване е направено в дванадесетмесечен срок преди датата на подаване на заявка за изобретението, съответно приоритетната дата. На практика разгласата може да е от всички. В повечето страни това не е така и мнозина заявители губят правата си предварително. Днес обаче в ЕС има обратната тенденция към въвеждане на гратисен период. Това решение ще има голям ефект предимно за малките и следните предприятия, големите не грешат. Чрез института на привилегията на новостта определени разгласявания се изключват от източниците, които я опорочават. М. Павлова извежда три критерия, с оглед на които се урежда приложението на института: срок на разгласяването, от кого е извършено, дали информацията е получена директно или косвено от изобретателя.

1) Разгласяването трябва да е до 12 м. преди заявяването (приоритетната дата).

2) Трябва да е разгласено от: 1) изобретателя; 2) Патентното ведомство: а) не е имало право да разгласява тази информация, съдържаща се в друга заявка на същия изобретател; б) информацията е в заявка, подадена от друго лице без знание или съгласие на изобретателя, като сведенията са получени директно или косвено от изобретателя; 3) информация, разгласена от трето лице, получило я от изобретателя.

 

Изобретателско равнище (неочевидност).

 

  1. Изобретателско равнище. Дълго време такъв критерий не е съществувал и патентното право е функционирало добре. Подобен критерий днес има във всички страни с цел да се оцени самият принос на изобретението, техническата мисъл.

1.1. Критерият се нарича още “неочевидност” или “inventive step”, на немски – изобретателски ръст, а на френски – изобретателска активност.

1.2. В един момент се е създало положението, че са съществували множество недействащи патенти – новото приложение е било малко, новото е било толкова малко, че на практика е било ясно на всички вещи в областта (напр. патент за шестоъгълен молив, а до тогава съществували само кръгли, или за молив с гумичка). Проблемът е възникнал във връзка с един патент на звънче за врата, направено от керамика, а не от метал както до тогава – американското патентно ведомство отказва да издаде патент. ВС на САЩ за първи път в този случай казва, че трябва да има неочевидност – non obviousness: “количеството вложена енергия и усилия не може да имат значение”.

1.3. Във връзка с този критерий изобретението се характеризира като ново стъпало в техническото развитие. Този признак се отнася до качествената характеристика на изобретението – въз основа на него патентоспособното изобретение оснава най-висшата степен на научно-техническо постижение.

  1. Чл. 9: Изобретението има изобретателско равнище, когато не произтича по очевиден начин от състоянието на техниката съгласно чл. 8, ал. 2 за специалиста в областта към датата на подаване, съответно приоритетната дата.

2.1. За кого трябва да не е очевидно – нашият закон казва “специалист в областта”, което нищо не означава. Още от самото начало на въвеждането на този принцип (според ВС на САЩ, възприето и в международните конвенции) постановката е била “skilled in the art”, което означава “сръчния майстор” – този, който добре върши многократно репетирана работа. В практиката и литературата (Е. Марков, Договорът за патентно коопериране) съдържанието на понятието “специалист в областта” се изяснява като добър специалист в съответната област на техниката, който има необходимите знания и отлично умее да прилага известните технически средства. Този специалист трябва да не може да изведе изобретението от състоянието на техниката към момента.

Мащабът “специалист в областта” е въведен с цел изобретателското равнище да се преценява като обективен признак.

2.2. Как се извършва преценката в Патентното ведомство. На практика има подкритерии, които не са законови, но водят до правилни изводи за новостта. От една страна тези критерий са технически, а от друга търговски (напр. трайна незадоволеност на пазара). Техническите критерии трябва да са водещи. Тези субкритерии са само указания, но решаващ е моментът за техническата характеристика.

М. Павлова посочва конкретни указания, които да помогнат за вярното преценяване на изобретателското равнище (преодоляване на трудности, задоволяване на продължително съществуващи потребности, технически прогрес или стопански успех на изобретението – опростяване или поевтиняване на производството и др., нов и неочакван резултат и др.), както и такива, които са индикации за липса на изобретателско равнище (използване на еквиваленти или сбор от известни елементи и др.).

2.3. Изобретателското равнище се преценява към момента на заявяване или към приоритетната дата.

  1. Състояние на техниката.

3.1. Състояние на техниката – патенти и заявки (отнася се и към въпрос N13). Има един силно догматичен въпрос – дали в състоянието на техниката трябва да се включат висящите заявки за патенти и самите патенти – чл. 8, ал. 3: Състоянието на техниката включва и съдържанието на заявки за патент, така както са подадени и с дата на подаване, съответно с приоритет, по-ранни от датата съгласно ал. 2, ако впоследствие бъдат публикувани.

3.1.1. Патентите безспорно са част от състоянието на техниката (те имат подробно описание, така че да могат да се осъществят).

3.1.2. Заявките за патенти не са общодостъпни  поне до 18 месеца след подаването им (не са разгласени по общодостъпен начин) и не следва да са част от състоянието на техниката. Според ал. 3 състоянието на техниката ги включва и тях. Това е така за удобство. Има два подхода в тази насока:

1) Prior-claim-approach – подход на първата генерация патентни закони (на нашия до 1993 г.) Това е подходът на първата претенция. Отказва се патент на втория заявител, защото не е с първа претенция. Трудно е обаче първо да се проверява новостта, а после и висящите заявки.

2) Wide-claim-approach. Дори заявките са част от състоянието на техниката и втората заявка се явява с опорочена новост. Висящите заявки се включват в състоянието на техниката изначално (би имало и предимство на първата заявка, но така е по-удобно).

3.2. Състояние на техниката по отношение на неочевидност. Отново се изхожда от световното състояние на техниката.

1) Има разлика между състоянието на техниката по отношение на новостта (чл. 8) и неочевидността (чл. 9) – за новостта е от значение всичко, докато за неочевидността се разглежда състоянието на техниката без висящите заявки (чл. 9 препраща само към чл. 8, ал. 2, не и към чл. 8, ал. 3). Това не е случайно, защото за новостта заявките са важни, но те не могат да се знаят от “сръчните техници”.

2) М. Павлова извежда разлика в смисъла на понятието в случая на новост и в случая на неочевидност. При новостта изобретението се сравнява с разгласените технически идеи, за да се види дали не се покрива в съществените си белези с някоя от тях. При изобретателското равнище техниката се схваща като синтез на известните технически идеи и се преценява дали от спойката им дали не може да се изведе по очевиден за добрия специалист начин изобретението.

Този критерий е критикуван заради опасността от субективно отношение във вреда на изобретателя (след създаването си нещата изглеждат много по-лесни).

 

  1. Непатентоспособност. Закрила на нови сортове растения (UPOV) и породи животни.

 

Непатентоспособност. Поставя се въпросът дали едно патентноспособно изобретение може да се изключи от закрила. Отговор на този въпрос дава чл. 7 от ЗП – изключване на три групи изобретения от патентоспособните обекти.

  1. Нарушаване на добрите нрави и обществения ред. Чл. 7, т. 1, изр. 1: Патенти не се издават за изобретения, чиято публикация или използване биха нарушили обществения ред и добрите нрави. Какви са точно тези добри нрави – изр. 2: Hарушението не може да произтича само от факта, че използването на изобретението е забранено от законодателството. Едно нещо може да е поставено под особен (лицензионен) режим, но това само по себе си не е пречка пред патентоването му – не означава, че патент няма да се издаде, а се намира под забранителен/разрешителен режим. Нарушение на обществения ред и добрите нрави имаме, когато като че ли се скриват отрицателните качества на изобретението, а се твърди, че то има само положителен ефект (напр. противозачатъчните от първо поколение с много странични ефекти или двигатели, които замърсяват твърде много околната среда). По принцип става дума за изобретения, които са вредни или за екологията, или за хората (напр. ДДТ, за което дори е дадена Нобелова награда). Когато съществува вредност, въпреки полезността на изобретението патент няма да се издаде.

Според М. Павлова такива са изобретения, които позволяват фалшифициране на показания на водомери, позволяват произволно прекъсване на телефонни връзки и др.

  1. Чл. 7, т. 2: Патенти не се издават за вещества, получени чрез вътрешноядрени превръщания, предназначени за военно използване. Това ограничение е наложено от обществения интерес, свързан с отбраната и сигурността на страната.
  2. Чл. 7, т. 3: Патенти не се издават за сортове растения и породи животни, както и основно биологични методи за създаването им.

3.1. Непатентоспособност на сортове растения и породи животни. Става дума за това дали новите сортове растения или породи животни могат да се смятат за патентноспособни изобретения. На практика, освен че са живи същества, нищо друго не пречи да ги обявим за изобретения (има два вида патенти – за продукт и за метод). Законът е на друго мнение – след като ги забранява, значи иначе биха били патентоспособни. В САЩ се издават патенти за сортове, така е било и у нас до 1993 г. Поради привързаността ни към европейското правно семейство ние изключваме тази възможност с последния ЗП.

3.2. Закрила на сортове растения и породи животни. Сортовете растения и породите животни са изключени от кръга на обектите на закрила по ЗП. Съществува обаче Конвенция за закрила на растителните сортове, въз основа на която е създаден и  UPOV – Съюз за закрила на растителните сортове, на който е член и България. Така се създава един нов обект на закрила, който не е точно интелектуална собственост, но е нещо много сходно. Не случайно седалището на този съюз е в сградата на организацията за защита на интелектуалната собственост и председателят на тази организация осъществява и лична уния при управлението му. В България е приет Закон за закрила на новите сортове растения и породи животни. Поставя се въпросът какво означава “биологични методи” (чл. 7, т. 3 ЗП) – става дума за традиционни селекционерски способи, при които се подражава на природните процеси, на еволюцията (макар и много ускорени, процесите са известни). Получават се такива странни сортове като пинчера, който е  непатентоспособен, а се закриля със сертификат за порода животно. Нашият закон предвижда други способи за закрила на тези обекти, а не патент. Критериите за закрила са посочени в чл. 7 на ЗЗНСРПЖ и са новост, различимост, хомогенност, стабилност (материални критерии) и сортът да има сортово наименование, което да се свързва с неговото генетично обозначение (формален критерий).

1) Новост. “Новост” има различно значение от това при патентите: до подаване на заявката за сертификат за закрила не трябва да е предлаган за продажба размножителен материал от този сорт (а не да не е разгласен сортът).

2) Различимост. Сортът не трябва да е твърде сходен с друг съществуващ сорт.

3) Хомогенност. При възпроизвеждането да се получават един клас растения или живи същества (да няма различия).

4) Стабилност. Да се запазят и в следващото поколение качествата, с които сортът е бил защитен (белезите да се запазят без промяна).

5) Името трябва да не повтаря друго име, да не нарушава търговска марка, а и да дава следи за биологичния род или вид. С регистрацията на това име се получава ново право на име, изключително само за този сорт.

Закрилата става със сертификат, а не с патент, но процедурата е доста сходна. Правата, които произлизат от сертификата, са различни от тези на патентопритежателя. Става дума за права само върху първата партида размножителен материал – след като се закупи, вече може да се произвежда свободно (купилият семена може да отгледа реколта или сам да произведе семена, но няма да е в нярушение). Правата от сертификата се продават, а не се сключва лицензионен договор. Признати са някои авторски права на самите селекционери (авторските права не се прехвърлят – лични права). От 1993 до 1996 г. поради липсата на закон нашите селекционери са без всякаква защита.

3.3. Чл. 7, т. 3, изр. 2: Това правило не се разпростира върху микробиологичните методи и върху продуктите, получени чрез тях. Тук става дума за щамове на микроорганизми – и методите, и продуктите, получени от тях, са патентоспособни на общо основание. Проблемът тук е относно генетично манипулираните продукти, които не са селекционерски, а по-скоро инженерски. При тях има патентноспособен продукт и метод. В тази област има множество продукти. ВС на САЩ признава за първи път патентноспособността на микроорганизми, които ядат нефт. В Германия обаче е отказан патент за т. нар. “червен гълъб”, защото той не се е осъществявал всеки път.

 

  1. Полезен модел. Същност. Обекти, които не се закрилят като полезни модели. Съпоставка с изобретението и промишления дизайн.

 

  1. Общи положения. Този въпрос е важен за индустрията, вълнува най-вече дребните и средните предприемачи. Този обект на закрила е въведен в Европа, Азия (най-вече Китай) и др.; в България от 1993 г. (една от първите, които го въвеждат). Наименованието не е много сполучливо (неуспешен превод от немски Gebrauchmuster), по-популярно е “малък модел”.

1.1. Това е втори ред на закрила в индустрията след силната закрила на патентите; говори се вече и за трети пояс на закрила – закрила на самия процес на иновацията.

1.2. Тази закрила е установена във всички страни на континентална Европа без Люксембург; отсъства във Великобритания и САЩ (в САЩ се говори за създаването й).

1.3. Правната закрила на полезните модели се е наложила поради строгите изисквания за патентоспособност спрямо изобретението. За полезните модели има по-леки изисквания спрямо степента на техническо творчество и по-краткия срок на закрила.

Същност: кое благо закриля, каква е разликата с другите патенти в областта на патентоспособността и процедурата.

2 Обект на закрила.

2.1. Има едно благо – полезен модел, което отново не се обяснява (подобно на изобретение), а пак се скача направо на закрилата: закриля се полезен модел, който е нов и промишлено приложим.

2.2. Сравнителноправен подход – има няколко поколения полезни модели:

1) Става въпрос за технически решения, конструктивни подобрения, но първоначално само преносими/портативни изделия. Не се обхващат процесите, тъй като не са продукти, не се включват също и веществата. Първо полезни модели са само някакви изделия и технически решения, поетапни усъвършенствания към тях.

2) Постепенно ограниченията отпадат. Новите законодателства (Германия) не съдържат подобни забрани: няма пречка и вещество да е полезен модел – някои хранителни вещества или козметика също могат да се регистрират като полезни модели. В Китай се премахват всички пречки – възможно е и процес да се патентова като полезен модел.

  1. Критерии за патентоспособност.

3.1. Сравнителноправно:

1) Повечето законодателства изискват новост и промишлена приложимост.

2) Някои законодателства поставят като критерий и известно техническо усъвършенстване, без обаче да се стига до онзи скок, който е необходим за патентите  (при патентите се изисква изобретателско равнище – неочевидност) – не се изисква качествен критерий, а само надминаване на техниката.

3) Испания стига по-нататък – поставя изискване за неочевидност.

4) Съществува проект за ЕС да не се издава патент за промишлен образец за цяла Европа, а за заявените страни – пакет, който може да служи за отделните страни-членки (да задоволява изискванията на различните системи), включени са и двете изисквания.

3.2. Критерии според ЗП. Чл. 73, ал. 1: Патенти се издават за полезни модели, които са нови и промишлено приложими. Законът изисква новост и промишлена приложимост. Законът препраща за новост и промишлена приложимост към чл. 8 и 10 – тълкуват се както при изобретенията.

1) Новост; съпоставка с изобретението. Критерият според чл. 8 е да не е част от състоянието на техниката – техническата същност на изобретението да не е разгласена по начин, който я прави достъпна за неограничен кръг лица.  Новостта не е занижена: пак е световна и се отнася до всичко, което е разгласено. Законът казва “всичко”, но не и какво се включва в него. Според Е. Марков и в този случай това са технологии, правила – става въпрос за технически правила и в двата случая на закрила. В този смисъл полезният модел е изобретение; включително към изключенията се включва това, което не се счита за изобретение (няма технически характер или характер на инструкция или правило). Разликата е по-скоро в закрилата, която се дава – патентоспособността и ефектите от нея – и в двата случая се закрилят блага (изобретения), но по различен начин.

2) Промишлена приложимост.

3.3. По отношение на третия критерий – извлича се от чл. 73, ал. 2: Като полезни модели могат да бъдат защитени обекти с конструктивно-технически особености, отнасящи се до усъвършенстване на конструкцията, формата или пространственото съчетаване на елементите на изделия, инструменти, устройства, апарати или техни части, материали и други с производствено или битово предназначение, които отговарят на изискванията по предходната алинея. Полезен модел не може да бъде нещо, което връща назад технологията. В обратен смисъл законодателят е доста двусмислен – говори за усъвършенстване, но не императивно, а диспозитивно (“могат да бъдат”). Във всички случаи става дума за усъвършенстване (дали ще е усъвършенстване, ще прецени пазарът, но все пак не трябва да бъде крачка назад)  – усъвършенстване, но законът употребява “могат да бъдат”. Не е ясно дали усъвършенстването трябва да бъде постепенно. Полезният модел е правило, което посочва какви промени могат да се внесат в конструкцията или формата на известни изделия или материали, за да се постигне определен социален ефект (ускоряване на производството, опростяване и др.).

1) Усъвършенстване в конструкцията – включване на нови части, промяна на връзките и взаимодействието между частите и др.

2) Промяна във формата – да е свързана с предимства във функционирането, а не да е възприето поради естетически съображения.

3) Пространствено съчетаване на елементите, съпоставка с промишления дизайн. Двусмислие предизвиква “пространствено съчетаване на елементите” – съотношение с дизайна: при полезния модел решението е конструктивно и технологично, за дизайна е важна неговата оригиналност (външен вид, форма).

  1. Ограничения – чл. 74: Патенти за полезни модели не се издават за методите, както и за обектите по чл. 6, ал. 2 и чл. 7.

1) Не са полезни модели тези, които не се считат за изобретения (по чл. 6, ал. 2 не са изобретения, следователно не могат да бъдат полезни модели): 1) открития, научни теории и идеи; 2) математически методи и формули; 3) резултати от художествено творчество; 4) планове, правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност; 5) програми за електронноизчислителни машини; 6) представяне на информация.

2) Непатентоспособност има и при противоречие на добрите нрави, както и за растителни сортове и породи животни (чл. 7).

3) Не са патентоспособни процесите и методите (тогава трябва да се иска патент за изобретение).

Според М. Павлова като полезни модели не могат да бъдат технически правила за вещества, тъй като не отговарят на изискванията по чл. 73, ал. 2 (не може да се говори за конструктивно-технически особености).

  1. Срок на закрила – чл. 76: Правната закрила на полезния модел се предоставя с патент, който има срок на действие десет години, считано от датата на подаване. Закрилата е 10 г. от подаване на заявката. Таксите (за заявяване и годишна за поддържане) са занижени (с около 1/2).
  2. Режим на полезния модел, процедура на издаване.

6.1. Чл. 78 съдържа съответно препращане към изобретението: Режимът за изобретенията се прилага и за полезните модели, доколкото в тази глава не е предвидено друго.

6.2. Въпросът е важи ли това за режима на патентите и за процедурата по издаване. Процедурата не е много облекчена – в повечето държави (Европа), не се прави експертиза, като това е лека закрила и може да се преодолее по съдебен път, в България е двусмислено – прави се експертиза на полезните модели по инерция. Поставя се въпросът дали може разгласяването на един полезен модел да опорочи новостта на едно изобретение (и обратното). Според Е. Марков е възможно, тъй като въпреки разликата в наименованията става дума за технологии. Предстои ратифицирането на Мюнхенската конвенция за издаване на европейски патенти – патентите за България ще се заявяват в Мюнхен (ще действа като отделен европейски патент за България, издава се от европейски административен орган), но ще се атакува пред българските съдилища; за Патентното ведомство ще останат само полезните модели.

*В common low патентът дава закрила и на дизайна (по-широко понятие).

  1. Трансформация. Поставя се въпросът възможна ли е трансформация на заявката или на закрилата, ако вече е дадена. В европейските страни е допустима трансформацията на промишлен модел в изобретение. В България е допустима трансформация само в един случай: ЗП допуска превръщането на заявка (преди даване на патент) за патент на изобретение в заявка за патент на полезен модел. Би трябвало да може и обратното (както в Европа), но законът не го допуска. Договор за патентно коопериране – допускат се трансформации и в двете посоки между изобретение и полезен модел.

 

18, 19, 20. Същност на патента. Срок на действие. Обхват на правната закрила от патента. Прекратяване действието на патента.

 

  1. Същност на патента. Чл. 12 от ЗП, казва какво е патент: (1) Правната закрила на изобретението се предоставя с патент. (2) Патентът удостоверява наличието на патентоспособно изобретение, приоритета, авторството и изключителното право на патентопритежателя върху изобретението. В ал. 1 патентът “предоставя”, а в ал. 2 “удостоверява”. Без патент изобретението не може да се закриля юридически, може само да се държи в тайна. От друга страна обаче се казва, че патентът “удостоверява”. Това води до спор за действието на патента – конститутивно или удостоверително. Днес изглежда въпросът да е исторически (тъй като навремето монархът е “давал” патент). До 1993 г. у нас се е издавало авторско свидетелство, което само е признавало авторството, но не и някакви икономически права – възнаграждение се е давало само ако изобретението бъде внедрено. Ал. 1 идва ни каже, че такова положение вече няма. Според Емил Марков патентът има удостоверитерно действие. М. Павлова поддържа същото становище: закрилата се основава на факта на авторство, а участието на държавния орган, който издава патента, е предназначено да провери дали са налице предпоставките за правна закрила. Патентът има удостоверително действие в няколко насоки:

1) Удостоверяване на наличието на патентоспособно изобретение. Има изобретение, което е патентноспособно, освен това е преминало през някаква държавна експертиза, която не е могла да обори патентоспособността (това дава по-голяма степен на сигурност) – потвърждава патентоспособността по авторитетен начин.

2) Удостоверява авторството. Авторството не може да се учреди от Патентното ведомство. Авторството възниква със създаване на изобретението. За изобретател да се смята авторът на изобретението – авторството (лично право) не се учредява с патента. Личните права не се учредяват (това се отнася е за всички права, произтичащи от конвенции и т.н.).

До издаване на патента не е сигурно дали създаденото решение е изобретение, затова се казва, че решението за издаване стабилизира правото на авторство. Това обаче не означава конститутивно действие. При действието на стария закон с ТППВС се приема, че само фактът на авторство има правопораждащо действие спрямо това право – затова и установителен иск може да се предяви и преди решението за правна закрила, тъй като правото на авторство може да бъде нарушено в един по-ранен момент.

3) Удостоверяване на приоритета. Идеята е, че няма приоритет на изобретението, а на заявката. В САЩ патент се издава на първия изобретател – първият, който е имал идеята и е успял да я довърши в разумни срокове (дори не на първия, който завърши изобретението). В България първото заявяване е дата, т.е. не е нещо, което може да се учреди с патент (от значение е първата заявка – тя се разглежда, а се отхвърлят заявките със следващи дати). Удостоверява се приоритетът на искането от деня на постъпването му в ПВ или при конвенционния приоритет от деня на подаване на първото искане в друго ПВ за същото изобретение.

4) Удостоверяване на изключителното право на патентопритежателя. Поставя се въпросът дали самото изключително право на патентопритежателя (да експлоатира изобретението) не се учредява чрез патента. Това изключително право трае 20 години от подаването на заявката – патентът ще бъде издаден след време, но правото съществува от датата на заявката, т.е. патентът не учредява и това право. Друг е въпросът, че единственият начин да се удостовери изобретението е патентът.

Според М. Павлова решението за издаване на патент има действието на условие, при наличието на което другите два елемента от фактическия състав (авторство и подаване на заявка) пораждат изключителното право на използване и разпореждане с изобретението; само в този смисъл може да се говори за конститутивно действие.

  1. Патентите се издават от Патентното ведомство, което е орган на изпълнителната власт. Всяка държава по Конвенциите е задължена да създаде такъв орган.

2.1. Органите на изпълнителната власт издават административни актове (волеизявление на държавен орган).

1) Трябва да се види какъв точно акт е патентът (нормативен, индивидуален, общ ненормативен). Патентът не е общ ненормативен, нито нормативен административен акт, а е индивидуален, доколкото се издава по една конкретна заявка за едно лице за защита на едно изобретение.

Актът се издава след сезиране (характерно за облагоприятстващите административни актове). Формален административен акт – издава се при спазване на определено административно производство.

2) Как се издава административния акт – при обвързана компетентност или при оперативна самостоятелност. При издаването на патента няма преценка на Патентното ведомство (затова и Емил Марков е склонен да приеме удостоверителното действие на патента) – не могат да се измислят нови критерии за патентоспособност или да се пренебрегне някой от съществуващите.

3) Административните актове, които се издават, могат да бъдат в резултат на спорни (има правен спор) или безспорни (само между заявителя и административния орган) производства. Патентът е резултат от безспорно производство. В патентното производство могат да се правят възражения и от други лица, които обаче не се конституират като страни.

4) Стабилен административен акт. Силата на пресъдено нещо означава, че между същите страни за същото нещо спор не може да се води, следователно патентът няма сила на пресъдено нещо (няма спор). Сила на пресъдено нещо означава непререшаемост на въпроса, стабилност е нещо друго – има процедура на атакуване, но самият административен акт е стабилен (не може да се промени/измени просто така – само по установения ред за обжалване).

2.2. Какъв орган издава патента – едноличен или колективен. Спорно е какво представлява експертът (групата от експерти) – дали е точно държавен служител или има характеристиките на съдия (безпристрастност). Патентът се подписва от директора на Патентното ведомство и затова може да се приеме, че се издава от едноличен орган (има обаче много лица, които са работили по него). Патентът се издава на съответното място – това място е от значение при атакуване на волеизявлението.

  1. Срок на действие. Чл. 16: Срокът на действие на патента е двадесет години от датата на подаване на заявката.
  2. Обхват на правната закрила от патента – как се определя от самия патент обхватът на тази закрила. Два вида нарушения: сляпо (грубо) копиране; много наподобява, но не е оригиналът. Ако има продукт, защитава се самият продукт – това, което е патентовано като изобретение (тогава грубото копиране ще бъде нарушение). Ако обектът само наподобява, тогава се поставя въпросът докъде е защитата; опира се до претенциите. Химическите вещества не са получавали първоначално патент, защото се е приемало, че те съществуват обективно в природата – смесват се някои известни вещества и се получава трето; всъщност се иска патент за полезните им качества; издава се патент само за нови методи за получаване на химически вещества.

4.1. В българския ЗП има противоречие.

1) Чл. 38: Претенцията (претенциите) трябва да определя предмета, за който се иска закрила, да бъде ясна и точна и да се основава на описанието. Претенциите определят предмета, за който се иска закрила (не толкова параметрите на закрила, а същността на изобретението, за да може да се определи предметът). Дава се същността на изобретението. Този подход е характерен за континентална Европа – набелязват се знаците, които са най-характерни за изобретението. Тези знаци са разгласени и те са претенциите. Пределите на правата се определят от претенциите. По-скоро се акцентира на стабилността на патента от гледна точка на възможността да бъде атакуван. В Англия претенциите са оградата (ограждаме част от изобретението, за да не могат другите да я откраднат).

2) Чл. 17, ал. 1, изр. 1: Обхватът на правната закрила се определя от претенциите. Претенциите определят пределите на правната закрила.

4.2. Чл. 17 – обхват на правната закрила.

4.2.1. Пределите на правната закрила се определят от претенциите. Чл. 17, ал. 1: Обхватът на правната закрила се определя от претенциите. Описанието и чертежите служат за тълкуване на претенциите. Границите и пределите на правната закрила се определят от претенциите. Вече има нова задача (преди да се отбележи със знаци кое е новото – същността чрез знаци – чл. 38). Следователно трябва да има компромис при писането на претенциите.

1) Претенциите се тълкуват с помощта на описанието и чертежите по искането (чл. 17, ал. 1, изр. 2).

2) Чл. 17, ал. 5: Рефератът не се взема предвид при определяне обхвата на правна закрила, предоставен от патента. Рефератът не се съобразява при изясняване на смисъла на претенциите.

3) Чл. 17, ал. 3: При определяне обхвата на правна закрила се отчита ограничението на претенциите, направено от заявителя или патентопритежателя в процеса на експертиза за издаване на патента или при искове за обявяване на неговата недействителност. Ограничения на претенциите могат да се правят в процеса на експертизата или при иск за обявяване на недействителност на патента.

4) Чл. 17, ал. 4: Тълкуването на претенциите не се ограничава от примерите за конкретно изпълнение, включени в описанието. Такива примери не дават основание за ограничаване на претенциите.

4.2.2. Еквиваленти. Чл. 17 определя, че закрилата е до претенциите. Допуска се обаче разширително тълкуване на оградата, която са претенциите. Теория на еквивалентите – в техниката редица неща могат взаимно да се заменят (процеси, предмети, вещества). Приема се, че патентът покрива еквивалентите на описаните детайли в заявката – чл. 17, ал. 2, изр. 1: Претенциите покриват не само признаците, както са изразени, но и техните еквиваленти. Но има и допълнително условие – чл. 17, ал. 2: еквивалентът е определен чрез две изисквания. Признакът е еквивалентен на изразения в претенцията, когато:

1) Изпълнява по същество една и съща функция по един и същ начин и постига по същество един и същ резултат. Според М. Павлова се стеснява кръгът на еквивалентите – след като функцията и резултатът са еднакви, не е необходимо и начинът на действие да е същият.

2) За специалист в областта е очевидно, че към датата на приоритета резултатът, постиган от признака, изразен в претенциите, може да бъде достигнат чрез еквивалентния признак. Съществува спор за неочевидност – в чл. 17, ал. 2 не е казано изрично, но излиза същият признак, т. е. смятаме по чл. 8, ал. 2. Пак се стига до думата “очевидно”; щом не е описано конкретно за дадено вещество, отговаря на описанието “ново”. Специалист към приоритетната дата – защото той трябва да се запознае със съдържанието на техниката към тази дата. Не е казано изрично дали обхваща и неочевидните заявки за патент (т.е. само по чл. 8, ал. 2); за преценяване на очевидност – не се включват заявките (когато е новост, заявките са част от съдържанието на техниката).

Еквивалентите са два вида: гладки (чл. 17, ал. 2 – функциите им са взаимно заменяеми) и грапави (изисква се нещо допълнително – могат да бъдат патентоспособни, не се обхващат и защитават от първоначалната претенция).

4.2.3. Ново приложение. Използват се известни технически средства, за ефект, който до този момент те не са предизвиквали (лекарство като катализатор в химическа реакция).

1) Когато става въпрос за устройство, то обикновено има една цел (предназначение) и за него не се говори (традиционна употреба).

2) Веществата имат многостранна приложимост. Ако някой изнамери ново приложение, също би трябвало да има ново право на патент (стига методът му за производство да не е патентован от първия патентопритежател).

4.2.4. Обхватът включва и още един въпрос – втори медицински идентификации. Едно лекарство може да лекува две болести – тогава (особено ако имаме метод за приложение) може ли да се издаде втори патент. Вторият, който е открил нов начин за използване на едно лекарство, може да го патентова (патентова се новият метод, а не самото вещество).

  1. Прекратяване на действието на патента – чл. 26:

1) Изтичане на срока – 20 г. за изобретението (10 г. за полезния модел) от деня на подаване на заявката.

2) Отказ на патентопритежателя. Трябва да се подаде писмено заявление до ПВ, прекратяването настъпва от получаване на заявлението в ПВ. Отказът се отбелязва в регистъра, прави се публикация в бюлетина на ПВ. При отказ на съпритежател патентът действа за останалите.

3) Неплащане на таксите за поддържане в 6-месечен срок от края на патентната година (начало на патентната година е датата на подаване на заявката – чл. 33, ал. 1). Вписва се, прави се публикация в бюлетина на ПВ. Патентът може да се възстанови, ако в 6-месечен срок от изтичане на посочения срок се плати такса за възстановяване.

Чл. 26 урежда и въпроса за недействителност на патента. Обявяването на недействителността води до пълно или частично отпадане на правната закрила с обратна сила. (виж М. Павлова, стр. 144-146)

 

  1. Права от патента. Граници.

 

  1. Права от патента. Правната закрила се състои в изключителното право върху патентованото изобретение или полезен модел.

1.1. Изключително право на патентопритежателя – чл. 19, ал. 1: Изключителното право върху изобретението включва правото на използване на изобретението, забраната трети лица да го използват без съгласие на патентопритежателя и правото на разпореждане с патента. В повечето европейски законодателства това са негативни права (“друг да не …”), България вижда и положителна страна (напр. разпореждането е положително). Права:

1) Право на използване (експлоатация) на изобретението.

2) Забрана за третите лица да го използват без съгласие на патентопритежателя.

3) Право на разпореждане.

1.2. Право на използване. Ал. 3 е опит за изброяване на правомощията, които са най-честият начин за експлоатация на изобретението: Правото на използване на изобретението включва производството, предлагането за продажба, търговията с предмета на изобретението, използването по предназначение на предмета на изобретението, както и прилагането на патентования метод. Това са най-съществените и най-често срещаните, но не е изчерпателно изброяване. Става въпрос за индустрия и търговия:

1) Производствено използване на патентования обект – производство на изобретението в масови размери. Това е право да се произвеждат с търговска цел материални обекти, в които техническото решение е инкорпорирано.

М. Павлова включва като отделно право на изключително използване с цел извличане на доходи на произведените предмети (изчерпва се с извършване на действия на разпореждане с материалните предмети).

2) Търговия – право да се търгува с предметите, които материализират патентования обект (предлагане за продажба, да се сключват сделки с тях, да се внасят с търговска цел в страната, където действа закрилата). Притежател на патент за метод има право да извършва такива действия с предмети, непосредствено произведени при използване на метода.

М Павлова: право да се учредяват неизключителни лицензии върху обекта.

3) Използване на изобретението по предназначение. Според Е. Марков това е излишно (напр. изобретателят може да се бръсне с патентованата си самобръсначка, но може да се бръсне и без тя да е патентована). Това повече подхожда към патенти за продукти.

4) Е. Марков – може да се прибави и реклама на нещо, защото е патентовано. Реклама: повишава се цената на една стока, когато тя е патентована.

1.3. Забрана за третите лица да го използват без съгласие на патентопритежателя. На изключителното право на патентопритежателя съответства задължението на всички трети лица да се въздържат от действия, които пречат на осъществяването на правото. Неизпълнението е нарушение на изключителното право и е скрепено със санкции. Забраните и възможните нарушения са посочени в ал. 4 (продукт); ал. 5 (метод).

1) Когато предмет на патента е продукт: произвеждане, предлагане, продажба, използване, съхраняване (ал. 4).

2) Когато предмет на патента е метод: прилагане на метода, предлагане, продажба, използване, съхраняване на продукта, получен от прилагането на метода (ал. 5).

1.4. Право на разпореждане (М. Павлова): учредяване на изключителни лицензии (според Саракинов всички лицензии се отнасят към разпореждането), разпореждане с правото чрез продажба и други сделки с патента.

Ал. 2 определя използването и разпореждането при повече от един патентопритежател.

  1. Граници. Във връзка с правата съществува и друг въпрос – обхват на правната закрила (виж въпрос N17, т. 4, Обхват на правната закрила).

 

  1. Ограничения в изключителното право на патентопритежателя.

 

  1. За патентопритежателя съществуват някои ограничения – в определени случаи не се иска неговото съгласие. Тъй като един абсолютен юридически монопол върху използването на патентования обект, би се отразил негативно върху обществените интереси, са предвидени ограничения, които смекчават забраната за използване без разрешение на патентопритежателя, когато няма опасност да му се нанесат значителни вреди и с оглед на националните интереси използването е оправдано. Чл. 20 ЗП прави опит за систематика.

1) Т. 1: използване на патентованото изобретение за нетърговски цели с оглед на лични потребности, ако не нанася значителни материални щети на патентопритежателя. Материални вреди би трябвало да бъдат имуществени вреди. Личната употреба не причинява имуществени вреди на патентопритежателя (не е в търговски мащаб).

2) Т. 2: използване на изобретението за експериментални или научноизследователски цели, свързани с предмета на патентованото изобретение. Не е нарушаване на патента използването на изобретението за научни, учебни и експериментални цели, доколкото не се цели търговия, извличане на печалба.

3) Т. 3: еднократно непосредствено приготвяне на лекарство в аптека по лекарска рецепта. Приготвянето на лекарства по рецепта е по-скъпо заради патента. Предварителното приготвяне (преди представянето на рецептата) е нарушение.

4) Т. 4: използване на изобретението, когато то се отнася до метод за диагностика или лечение, включително по хирургичен път, приложено върху хора или животни и осъществено от лекар.

5) Т. 5 (и към въпрос N10): използване на продукт, който е пуснат на пазара от патентопритежателя или с негово изразено знание, доколкото такова използване се извършва, след като продуктът е бил пуснат на пазара на територията на страната. Трябва продуктът да е пуснат на пазара – би трябвало да бъде “да е в обръщение”. Ако съм си купила 100 телевизора SONY, няма да е нарушение да продавам от тях, щом не съм SONY. Прекратяване на правата е несполучливо – правата съществуват 70 г. след смъртта на автора, т. е. правата се изчерпват – не е нарушение, ако продавам телевизори SONY срещу магазина на SONY, но правата ми са изчерпани. Не можем да допуснем екстериториално изчерпване на правата, което предвижда чл. 20, ако се внасят стоки от други страни, където тези права са изчерпани.

6) Т.6: използване на патентованото изобретение в чужди наземни, морски и въздушни превозни средства, които временно или случайно навлизат в земната, морската или въздушната територия на страната, при условие, че патентованото изобретение е използвано изключително за нуждите на тези превозни средства. Свобода на транспорта (Парижка конвенция, т. 6, чл. 20 ЗП).

  1. Ограничение на действието на патента по място (М. Павлова). Патентът действа само на територията на страната, тъй като е акт на държавен орган. Само въз основа на международни актове могат да се издават патенти, които действат на териториите на няколко обвързани от акта страни (европейски патент). Няма да е нарушение: използването на изобретението в друга страна, където няма патентна закрила, както и транзитното превозване през страната на предмети, предназначени за продажба в страна, където патентната закрила не действа.
  2. Ограничения по време (М. Павлова) – 20 г. за изобретението (10 г. за полезвия модел) от подаване на заявката.

 

  1. Преждеползване. Принудителна лицензия.

 

Освен ограниченията в чл. 20 има и други.

  1. Прaво на преждеползване – чл. 21 ЗП: Лице, което до датата на подаване на заявката за патент добросъвестно е използвало изобретението или е извършило необходимата подготовка за използването му, може да продължи да използва изобретението и след тази дата в същия обем. Въвежда се ограничение в изключителното право на патентопритежателя по съображения за справедливост в полза на трети лица, които вече използват или са подготвили за използване обекта.

1.1. Проблемът. Става дума за един справедлив баланс: ако някой изобрети или придобие нещо и започне да го експлоатира, но не го е заявил и го пази в тайна, а друг изобрети същото и го заяви, първият няма изключителни права – патент получава първият заявител. Въпросът е, че този, който няма патент, е изпреварил в технологията. Може да е справедливо да се забрани използването на произведението, но може да се позволи използването и след регистрацията. Въпросът е правилно ли е да спрем първия или дори той да е в нарушение; още повече, че той може да е добросъвестен – напр. да е правил справки до един момент и да е установил, че няма защита. На първия трябва да се признаят някакви права – да не е в нарушение. Преждеползването не е уредено в конвенция, но всички законодателства го уреждат (уредба само във вътрешното право).

1.2. Предпоставки по чл. 21:

1) От значение е датата на заявяване – закрилата започва да тече от тази дата, след тази дата лицето ще е в нарушение.

2) Лицето трябва да е добросъвестно. Само при това условие е допустимо да се допусне право на ползване наред с изключителното право на патентопритежателя. Добросъвестността според Е. Марков означава да не е в нарушение и да не е придобил технологията по пиратски/престъпен начин – да е постигнато почтено или да е придобито почтено. Според Е. Марков вариантите са два: 1) лицето само е изобретило технологията; 2) лицето е платило да му се разработи (да е закупил изобретението).

3) Лицето е започнало да използва изобретението или полезния модел или е направило необходимите приготовления (набавено е оборудване, подготвят се кадри и т.н.).

При тези предпоставки лицето може да използва изобретението в същия обем.

1.3. Използване в същия обем.  Това означава да задължим лицето да използва изобретението в същия обем, но напр. при подготовка това ще означава същия обем подготовка. Според Е. Марков идеята на закона е да няма неоправдано увеличаване на производството (да не би лицето, скрито зад чуждия патент, да извлече прекомерна полза).

1.4. Начин на придобиване и правна природа – две становища:

1) Производно от патента и почива на законна лицензия.

2) Оригинерно. Това разбиране е възприето в закона правопораждащ юридически факт е правомерното използване или приготовленията за използване. Фактическото състояние обаче се превръща в правно едва с издаването на патента, защото той поражда юридически монопол в полза на патентопритежателя – правото се поражда, за да предотврати отнемане на възможността за използване, а не защото е производно от патента.

Правото може да е по-ограничено от претенциите по патента (използването се отнася само до някои признаци).

  1. Право на послеползване. То е подобно на преждеползването. “Междуползване” е по-точно. Патентът трае 20 г. (правото съществува 20 г.), но ако се плащат годишните патентни такси. Ако не се плащат такива такси, правата се прекратяват и изобретението става публично достояние – всеки може да експлоатира технологията. Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост създава една възможност: ако някой пропусне заплащането на ежегодната такса, има срок от 6 м., в който ако се плати в по-голям размер, правата се възстановяват (възобновяват). Послеползването е уредено в чл. 22: Лице, което след прекратяване действието на патента е използвало патентовано изобретение или е извършило необходимата подготовка за използването му, може да продължи да използва изобретението в същия обем и след възстановяване действието на патента по чл. 26, ал. 2. В стария ЗП нямаше такова право. Патентът по някакъв начин не е съществувал, но с плащането започва да съществува с обратна дата. Срещу послеползвател патентопритежателят обаче няма защита.
  2. Какво представлява преждеползването (послеползването).

1) Преждеползването е непрехвърлимо право или доколкото се сключват някакви сделки с преждеползването, това става заедно с предприятието, в което е внедрено, или част от него – чл. 23: Правото на преждеползване и правото на послеползване могат да се прехвърлят само с предприятието или с част от предприятието, в което са възникнали, и могат да се упражняват, без да се разширява обемът на ползването извън това предприятие.

2) Спорен е въпросът дали това е право или не е. Ако е право, то не е абсолютно. Преждеползването може да се противопостави само на патентопритежателя, следователно това е относително право. Според някои това е едно възражение – може да се противопостави само срещу патентопритежателя и само ако предяви някаква претенция, следователно това е едно пресекателно възражение. В какъв смисъл възражение: възражението в процеса обикновено е факт; в материалноправен смисъл възражението е насрещно право срещу патентопритежателя. Според Е. Марков това е едно възражение, но в материалноправен смисъл, право на възражение (възраженията в материалноправен смисъл са насрещни права); не е ли всяко ограничаване на патента едно възражение срещу патентопритежателя.

  1. Принудителна лицензия.

4.1. Уредба. Правото е уредено н чл. 32 ЗП въз основа на препоръката на чл. 5, ал. 2 ПК. Парижката конвенция предвижда, че държавите могат да предвидят такава мярка (обикновено административна, но в някои страни е съдебна) срещу някои действия на патентопритежателя.

4.2. Проблемът. Това отново е ограничение в правата на патентопритежателя. Правата върху обекти на интелектуалната собственост са с изключителен характер – имат един титуляр и на всеки друг правен субект е забранено да се разпорежда с тях. Отдавна се смята, че това право на патентопритежателя, наречено “частен монопол”, е твърде неограничено. Правото върху определено изобретение може да е прекалено “силно” – съществува опасение, че абсолютното право на патентопритежателя може в някои случаи да бъде опасно, напр. едно изобретение за изхранване на населението или животоспасяващо лекарство, но патентопритежателят не иска да го произвежда или го произвежда в много малък обем. Не е оправдано патентопритежателят да използва правото си само като забранява на всички други да използват патентования обект. Затова много държави използват възможността по Парижката конвенция, за да не се позволи злоупотреба с право – въвеждат принудителна лицензия. “Лицензия” означава “разрешение” – има противоречие: лицензията е нещо, което патентопритежателят дава доброволно, а в случая е принудително.

4.3. Според чл. 32, ал. 1 издаването на принудителна лицензия е възможно при три фактически състава, алтернативно дадени:

1) В срок 4 години от подаване на заявката или 3 години от издаване на патентапатентопритежателят да не е използвал патента – прилага се срокът, който изтича по-късно. Защо има два срока: има голяма разлика между заявката за патент и издаването на патент (производството по издаване на патента е продължително и обикновено по-късият срок изтича по-късно). Въпросът е какво точно означава “използване” – дали патентопритежателят трябва да прави всичко по чл. 19. Според Е. Марков “използване” е некоректно употребено – да не заяви желание да го използва, по-скоро “разпореждане” (напр. да даде обяви в два вестника, че е готов да предостави изобретението). Според М. Павлова патентованият обект трябва да не е използван по нито един от начините, уредени в чл. 19.

Патентопритежателят не може да попречи на даването на лицензия с доказване на уважителни причини за неизползването.

2) В посочените срокове изобретението не е използвано в достатъчна степен за задоволяване на националния пазар освен ако има уважителна причина. Възможно е патентопритежателят да произвежда, но да не се купува. Задоволяването на пазара е спорен въпрос. М. Павлова: основанието е оправдано да се прилага, когато обектът има голямо значение за задоволяване на обществени потребности, но не е използван в достатъчна степен без уважителни причини (напр. патентопритежателят иска да поддържа по-високи цени).

3) Обявено национално извънредно положение. На това основание ще се предостави принудителна лицензия, когато използването на обекта се налага за задоволяване на обществени нужди в резултат на извънредните обстоятелства. Срокът е, докато трае това положение.

М. Павлова: има още едно основание в чл. 32, ал. 3: Принудителна лицензия може да се предостави в полза на патентопритежател, чието изобретение влиза в обхвата на друг патент, ако притежателят му отказва да предостави лицензия при справедливи условия – за да не се пречи на използването на допълнителния патент (не е възможно без разрешение на притежателя на главния); справедливи условия – достатъчно възнаграждение.

4.4. Процедура.

1) Административен акт за принудителна лицензия се издава от ПВ по молба на всяко заинтересовано лице.

2) Искането се разглежда от отдела по спорове – чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗП.

Принудителна лицензия за секретен патент – чл. 32, ал. 8.

4.5. Молител (съобр. чл. 32, ал. 3):

1) Всяко заинтересовано лице. Няма ограничение спрямо субектите – физически и юридически лица, български и чуждестранни. Трябва да има интерес да използва обекта за търговска дейност (извън случаите на чл. 20, когато използване е допустимо въпреки патента).

2) Молителят трябва да може да започне производството (да използва изобретението) – чл. 32, ал. 2: Молителят по предходната алинея трябва да докаже, че е в състояние да използва изобретението в рамките на исканата принудителна лицензия.  Трябва да се преценят конкретните възможности на молителя към момента и следващите две години (с оглед на изискването на ал. 5). Лицето трябва наистина да започне да използва изобретението в едногодишен срок, иначе лицензията се прекратява и не може да се възстанови.

3) Лицето, което иска принудителна лицензия, не трябва да е в нарушение (първо трябва да се поиска издаването на принудителна лицензия) – чл. 32, ал. 6.

4.6. Принудителна лицензия:

1) Може да бъде само неизключителна – чл. 32, ал. 4, изр. 1.

2) Учредява се без срок (с изкл. на чл. 32, ал. 3).

3) Възмездна – от чл. 66: Споровете за размера на възнагражденията при предоставяне на принудителна лицензия се решават от Софийския градски съд. Принудителната лицензия се заплаща от молителя на патентопритежателя така, както щеше да се плати, ако бяха сключили лицензионен договор. Въпросът е кой ще определи цената, според Е. Марков това ще е съдът. Ако е възможно да се постигне съгласие, възнаграждението се определя от лицензополучателя и патентопритежателят, ако не – от съда.

4) Възниква лицензионно правоотношение – неизключително право на лицендополучателя да ползва обекта в определените граници и задължение на патентопритежателя да не пречи, да защитава обекта от нарушения. Не е уредено задължение на патентопритежателя за съдействие, но трябва да възникне, след като има възнаграждение.

5) Прехвърляне на принудителната лицензия – чл. 32, ал. 4, изр. 2: Тя може да бъде прехвърлена само заедно с предприятието, в което се използва изобретението – предмет на такава лицензия.

4.7. Има особени принудителни лицензии с други страни по двустранни търговски споразумения; България има такива със САЩ и ЕС (в областта на фармацията).

4.8. Прекратяване – чл. 32, ал. 5: Принудителната лицензия може да бъде прекратена, ако получателят в едногодишен срок от предоставянето й не е пристъпил към подготовка за използване на изобретението. Във всички случаи принудителната лицензия се прекратява, ако в двегодишен срок от предоставянето й получателят не е започнал да използва изобретението. Прекратяването се постановява от същия орган (чл. 55, ал. 2, т. 2) след сезиране от патентопритежателя. Прекратяване има и при изтичане на срока на патента, отказ, обявяване за недействителен.

4.9. У нас няма случаи на принудителна лицензия. В други държави се издават, но много малко (около 30 случая в целия свят). Всъщност смисълът е в едно предупреждение към монопола на патентопритежателя – да не злоупотребява. Първите принудителни лицензии са срещу Рокфелер: установява монополно ниски цени, разорява дребните рафинерии и ги купува на безценица – задължен е бил да предоставя безплатно цялата документация за патентованите му технологии на всеки, който пожелае, можел е всеки да ги експлоатира (крайна мярка, по-късно е забранена).

Лицензията е ограничение на правата на патентопритежателя. Въпросът е спорен: 1) лицето вместо да сключи договор за лицензия иска принудителна лицензия; 2) патентът е едно право, а се третира като задължение – чл. 32 установява задължение за упражняване на правата, макар и не в пълна степен: може да се отиде към злоупотреба с права (според Е. Марков ако се добави към фактическият състав, че неупражняването е злоупотреба, исканията ще бъдат удовлетворявани много по-лесно).

 

22, 23. Заявка за патент. Приоритет.

 

  1. Право на заявяване (легитимация за заявяване) – чл. 13.

1.1. Легитимирани лица. Заявката за патент се подава от изобретателя (или от негов правоприемник) или от неговия работодател. Правото на заявяване се придобива въз основа на юридическия факт на авторство – създаване на техническа идея, която притежава белезите на патентоспособно изобретение или полезен модел.

1) Правото на заявяване принадлежи 1) на изобретателя или 2) на всички съизобретатели, но всеки от тях може да го упражни, ако другите откажат (чл. 13, ал. 1).

2) Правото на наследяване може да се прехвърля и наследява – може да принадлежи на наследник или на частен правоприемник (чл. 13, ал. 1).

3) Служебно изобретение (създадено при изпълнение на задължения, произтичащи от трудови или други правоотношения на изобретателя ) – правото притадлежи на работодателя, ако той подаде заявка в тримесечен срок от получаване на уведомление от изобретателя за създаването на изобретението, иначе преминава върху изобретателя (може да бъде уговорено да принадлежи и на двамата) – чл. 13, ал. 3.

4) При изобретение въз основа на договор правото на заявяване е на възложителя, ако не е уговорено друго – чл. 13, ал. 4.

1.2. Презумпция – чл. 13, ал. 2: Счита се, че заявителят има право на заявяване, докато не се установи друго по съдебен ред.

1.3. Ограничение за служители в ПВ да бъдат заявители и да бъдат посочвани като изобретатели, за да се избегне злоупотреба – чл. 13, ал. 5.

  1. Съдържание на заявката. Заявката се подава в Патентното ведомство на съответните формуляри и според изискванията на закона – чл. 34, ал. 1: Заявката за патент се подава в Патентното ведомство по начин и във форма, установени от неговия председател, и се вписва в държавния регистър. Указания има в Наредбата за оформяне, подаване и експертиза на заявките за патенти, издадена от председателя на ПВ.

2.1. Съдържание на заявката чл. 34, ал. 2, чл . 35. Заявката се състои от:

1) Заявление, което съдържа най-различни данни – чл. 36: име и адрес на заявителя и на представителя по индустриална собственост, ако има такъв (задължително за чуждестранните заявители); име и адрес на изобретателя; декларация за действителния изобретател; наименование на изобретението и данни за претендирания приоритет – номер, дата и страна на приоритетния документ, както и декларация за лицензионна готовност при изразено желание от заявителя.

2) Описание на изобретението, разкриващо най-малко неговата същност.

3) Претенции. Те определят признаците и обема на предмета. Описват едно техническо решение, но става въпрос за юридически параметри – всъщност става дума за правата, които ще  се дадат върху него (очертава пределите на правата).

4) Чертежи, схеми, диаграми, които обаче не са част от заявката и за които не се издава патент (няма права в зависимост от чертежа, той е незащитим) – предоставят се, когато чрез тях може ясно да се разкрие същността на техническото решение.

5) Плащат се различни такси: за експертиза, за претенции, за претендираните приоритети и за публикация за заявката (след издаване на патента, за да се поддържа правото, се плащат ежегодни такси, иначе се погасява).

6) Реферат (резюме): късо, сбито (между 50-70 думи) описание на изобретението, което служи за информационни нужди (чл. 39). Информационната страна на патента е значима – големите компании следят състоянието на техниката, чрез бюлетините на патентните ведомства. Рефератът обаче също няма отношение към правата, които се признават.

7) Декларация и приоритетно свидетелство, когато се претендира приоритет.

Представя се пълномощно, когато се ползва представител по индустриална собственост.

2.2. Поставя се въпросът дали всичко това е необходимо, за да има перфектна заявка. Нашият закон, отчитайки, че това е доста тежко изискване, сочи минимално съдържание на заявката (чл. 34, ал. 2): 1) нещо подобно на заявление – име на изобретателя и заявителя; 2) нещо подобно на описание; 3) такса за заявка. Тази заявка се признава за приоритетна, но производството се спира до набавянето на необходимите документи.

2.3. Описание – чл. 37. То трябва да бъде ясно и пълно – да може изобретението или полезвия модел да се осъществи от специалист в областта само въз основа на описанието. Чл. 37, ал. 1 посочва конкретните изисквания към описанието:

1) Наименование на изобретението.

2) Трябва да съдържа най-общо описание, към коя област се отнася изобретението. Има изобретения, които са от няколко области – при тях се посочват всички области, а ако няма конкретна област, изобретението се описва най-общо.

3) Заявителят трябва да посочи и предшестващото състояние на техниката, доколкото му е известно, с цитиране на документите, в които то е описано, а също така и прототипите и аналозите.

4) Разкриване на техническата същност. При описване на същността на изобретението се търси среден стандарт на описанието – то не трябва да е много подробно, но и не трябва да е недостатъчно. Представят се пояснения на чертежите.

5) Също така е необходимо да се представи един пример за промишлената приложимост на изобретението.

Това описание служи най-вече за провеждане на експертизата.

При биологично репродуктивен материал, който не може да бъде разкрит и не е общодостъпен описанието трябва да съдържа данни за депозирането, което да не е по-късно от приоритетната дата – чл. 37, ал. 2.

2.4. Претенции. Те имат значение за експертизата и представляват технически документ, написан по специфичен юридически начин. Чл. 38, казва: Претенцията (претенциите) трябва да определя предмета, за който се иска закрила, да бъде ясна и точна и да се основава на описанието, за съжаление това не е достатъчно ясно. Ясно е, че трябва да се определи предметът на закрила. Тук обаче идва същественият проблем, защото някоя претенция може да е по-тясна или по-широка от самото изобретение. Предметът е идеален, не реален, оттук идва трудността да се определят границите на претенцията. С тези претенции се очертават пределите на правото и защитата на конкуренцията.

2.4.1. Определение за претенция, ограничителна и характеризираща част. ЗП не дава определение за претенция, идва от практиката. Претенциите представляват дефиниции (отграничения) – отграничения от нещо, което знаем какво е.

1) Това означава най-напред да се определи общият род на изобретението (напр. при микровълновата печка – отоплително устройство). Този общ род се нарича ограничителна част.

2) След това се изброяват видовите отлики на дифинируемото, това което е особено в изобретението според определения вече род. Това се нарича характеризираща част. След ограничителната част следва израза “отличаващо се с” или “характеризиращо се с” и започва характеризиращата част. За новите признаци в комбинация с тези по ограничителната част се търси закрила.

2.4.2. Начини за обвързване на претенцията – има 2 системи:

1) Германска (логическа) – има една главна претенция, която обхваща най-съществените белези на изобретението. По-нататък се пише: “изобретение по т. 1, което се характеризира с т. 2”. Първата претенция става ограничителна част на втората (втората е свързана с първата). Заявеното най-напред се подвежда под определено родово понятие, след което се излагат и видовите признаци. Първата претенция е независима (признаци на изобретението, описани така, че да обхванат всички частни случаи), останалите са зависими (частни признаци, чрез които са подчинени на независимата и/или на предхождащи зависими претенции) – виж М. Павлова, стр. 152.

2) Американска (функционална) – описва се първо това, което ще окаже най-силно въздействие върху околните: започва се с най-същественото изобретение и към него се добавят останалите претенции (няма нужда от навързване на претенциите, търси се функционалната зависимост).

В България, а и в цяла Европа е възприета логическата система.

  1. Изискване към цялата заявка – “единство на изобретението” – чл. 40, ал. 1: Заявката трябва да се отнася само за едно изобретение или за група изобретения, които са свързани така, че образуват един общ изобретателски замисъл. Това изискване не е залегнало никъде в конвенция, но се прилага от всички.

1) Принципът е с една заявка се претендира едно изобретение. Противното би представлявало голяма трудност: 1) експертите ще се затруднят; 2) по този начин се спестяват такси; 3) патентите трябва да се класифицират съобразно международната система за красификация.

2) От този принцип има изключения, защото някои изобретения са толкова свързани, че е по-удобно да се разглеждат заедно (напр. някакво вещество и начин за производството му). Предишният закон до 1993 г. също се придържа към този принцип и едва в инструкция към правилника за приложението му са дадени няколко казуистични изключения. Днес се казва, че може да се направи заявка за няколко изобретения, ако са подчинени на един “изобретателски замисъл” (чл. 40, ал. 1). Не е много ясно какво означава замисъл – според Емил Марков той не нещо дадено отнапред, не е статичен (различен с оглед състоянието на техниката: Ото-Дизел). Чл. 40, ал. 2 и 3: при група изобретения изискването за единство е изпълнено, ако съществува връзка между техническите характеристики, които определят приноса на всяко от изобретенията като цяло спряво състоянието на техниката.

3) При неспазване на изискването заявката трябва да се раздели по инициатива на експертизния отдел или на заявителя, за самостоятелно подадените по-късно заявки (до 3 м. от предложението на експертизния отдел или от искането за разделяне на заявителя) се ползва приоритета на първата – чл. 41.

4) Чл. 40, ал. 4: когато патентът е издаден по заявка, която не отговаря на изискването за единство, това не е основание за обявяване недействителност на патента.

  1. Промени на заявката – може да се правят според чл. 42, ал. 1: Заявителят има право по собствена инициатива да внася промени в описанието, претенциите, чертежите и реферата до вземане на решение за отказ или за издаване на патент или до публикация за заявката съгласно чл. 50, като заплати съответната такса. Обикновено заявките се доразвиват. Единствено в заявлението не са възможни промени и това не е случайно и според Емил Марков това е един вид самопомощ.
  2. Последици от заявката:

1) Откриване на административно производство.

2) Задължение за експертизния отдел да се произнесе с решение при редовна заявка, когато обектът не е очевидно непатентоспособен.

3) Действието на патента е от деня на постъпване на заявката.

4) Трети лица не могат да придобият права на ползвател с фактически действия на използване.

5) Към датаат на постъпване се преценява новост и изобретателско равнище (изобретателска стъпка при полезните модели).

6) Приоритетът е от датата на регистриране в ПВ.

  1. Приоритет.

6.1. Необходимост. Възможно е няколко лица независимо да създадат едно и също изобретение. Съдържанието на правната закрила е в пораждане на изключително право, затова не може да се закриля повече пъти едно изобретение.

6.2. Сравнителноправно:

1) САЩ: приоритет има първият автор (трудно е да се установи кой е той).

2) Приоритетът е на първия заявител – обществото има интерес да се разкрие най-бързо изобретението.

6.3. Приоритет.

6.3.1. Чл. 44, ал. 1: признава се приоритет от датата на подаване на заявката съобразно чл. 34. Заявката трябва да бъде редовна от формална страна.

1) Представяне на допълнителни документи. Заявката трябва да разкрива пълно същността на изобретението – ако за разкриването й се налага представяне на други документи, приоритетна ще е датата на представянето им. Ако се измени същността на обекта чрез представяне на допълнителни документи, приоритетна е датата на представянето им.

2) При разделяне на заявката приоритетна дата на заявките е датата на първоначалната заявка – чл. 41.

6.3.2. Право на приоритет. Въз основа на приоритетната дата възниква право на приоритет.

1) Това право възниква, ако: 1) заявката се отнася за патентоспособен обект; 2) подадена е най-рано.

2) Това е потестативно право – насочено е към създаване на ново правоотношение – възникване на правна закрила.

3) Последващите заявители са длъжни да търпят последицата на приоритета – пречката да получат правна закрила.

6.4. Видове приоритет:

6.4.1. Национален.

1) Поражда се от заявка, подадена пред ПВ.

2) Има възможност за ползване на приоритети от по-ранни заявки – чл. 44, ал. 3: 1) подадени не по-рано от 12 м. от последващата заявка; 2) за тях не е искан национален или международен приоритет. Ал. 4: приоритет от по-рано подадени заявки алинея може да бъде искан в срок 2 м. от датата на подаване на заявка за патент.

6.4.2. Конвенционален приоритет – по ПК (виж.

1) Фактически състав: 1) първо искане, подадено н страна от Парижкия съюз от неин гражданин или приравнен на такъв, или международна заявка по ДПК; 2) подаване на втора заявка пред ПВ на друга страна-членка в срок от 12 м. При подаване на прората заявка заявителят трябва да декларира, че желае да ползва конвенционен приоритет. Според чл. 44, ал. 2 заявителят трябва да направи тази декларация в срок от 2 м. от подаване на заявката, като правото на приоритет се доказва в срок от 3 м. от подаване на заявката (заверен препис от първото искане).

2) Последици: 1) новост се определя към приоритетната дата; 2) заявки след приоритетната дата няма да бъдат уважени.

3) Множествен приоритет: две или повече обединени от избретателски замисъл заявки в различни страни – при обединяване на решенията в една заявка пред следващо ПВ конвенционен приоритет ще се признае за всяка част от заявката съобразно първото искане за тази част. Няма да има единен конвенционен приоритет за цялата заявка.

4) Частичен приоритет: заявка, която обхваща елементи, за които има предходни искания, и такива, за които заявката е първа – при предходна заявка приоритетът се отчита от тази дата, а за останалите елементи приоритетът е от по-късната дата на единното искане.

 

  1. Производство пред патентното ведомство. Атакуване на решенията на патентното ведомство.

 

След подаване на заявката следва производството по издаване на патент.

  1. Системи.

1.1. Заявителна система (по-стара). В закона има критерии за патентоспособност, съществува изискване за неща, които не се считат за изобретения, непатентоспособна материя. Тази система е характерна за Франция по стария режим, България по ЗП от 1921 г. Достатъчно е да се подаде правилно оформена заявка и се издава патент. Изобретението се патентова без проверка по същество. Недоволните от лесно издадения патент могат да го атакуват пред съдилищата – патентопритежателят няма никакви гаранции (слаб патент). Подава се заявка и “невидимата ръка на пазара” решава дали този патент си струва.

1.2. Проверочна система. Германия не е доволна от заявителната система и в началото на ХХ в. създава т.нар. проверочна система. Проверочна система: 1) прави се проверка за формалния критерий и 2) се извършва се техническа експертиза на патентоспособността на изобретението (отговаря ли на изискванията на закона – като по българския ЗП). Остава възможност за атакуване, но сигурността е много по-голяма. Така се издава един силен патент – съществува по-голяма сигурност, държавата гарантира, че патентът е добър. Патентното ведомство проверява – съществува техника, служителите са специалисти, държавни служители, органи на изпълнителната власт: създава се много по-голяма сигурност. Това обаче изисква много усилия (трябва да се проверят около 70 000 патента годишно). Доколкото заявките за патент са национални, то във всички патентни ведомства се върши една и съща работа.

1.3. Отложена експертиза. Европейците, стремейки се да намалят работата на патентното ведомство, правят нещо различно: въвеждат т.нар. отложена експертиза – действа в повечето европейски страни, без да има сходство в законодателството.

1) Подава се заявка за патент и се издава временно удостоверение, че такава е подадена – проверява се: 1) дали заявката е подадена правилно; 2) дали не обхваща материя, която е изключена и за която не се издава патент. Патент не се издава. Заявката обаче се публикува. През това време се получава временна закрила: ако някой реши да използва това, което е заявено, той дължи обезщетение (това не са големите пари от истинското нарушение на правата, а малкото пари, които биха се дължали в случай на сключен договор за поръчка между двете лица).

2) После във всеки един момент по петитум производството може да продължи, да се проучи заявеното изобретение и евентуално да се издаде патент. Първата заявка е без петитум да започне производството, затова се прави допълнитлен акт, с който да се задвижи производството. Това става по инициатива на 1) самия заявител или 2) неговите конкуренти (не желаят да се издаде патент; няма забрана, но все пак съществува едно ограничение), 3) рядко от патентното ведомство. Само 40% от подадените заявки получават патент (по късно се измисля нещо по-добро или по друга причина) – намалява се работата на Патентното ведомство, заявителят има възможност да прецени дали действително си струва да плаща по-нататък за издаване на патент.

И индустрията, и науката критикуват факта, че 60% от заявките отпадат. Нарушен е един основен принцип в патентното право: закрила се дава, защото нещо е изобретено и защото е разкрита същността на изобретението по начин, по който всеки да може да го осъществи. Патентът дава защита именно за това – да не може да се ползва от всички. Чрез системата на отложената експертиза заявката се разгласява на всички конкуренти и се дава временна защита, но не за патентованото произведение, а за заявката (подобно на авторското свидетелство в България) – има разкриване, но не и закрила. В САЩ и Япония не са склонни да въвеждат отложената експертиза.

  1. Производство пред ПВ. У нас производството пред Патентното ведомство не върви по европейски. Имало е идея за въвеждане на отложената експертиза, но българското патентно ведомство не е толкова претоварено.

2.1. Първа фаза – формална (предварителна експертиза). При предварителната експертиза се проверява дали изобщо има изобретение и дали не е забранено от закона. Отпадат чудати изобретения, такива, които всъщност не са изобретения. В нашия закон това е наречено просто “експертиза” – проверява се заявката дали отговаря на всички изисквания (чл. 46 ЗП):

1) Дали заявката отговаря на изискванията за съдържание е форма по чл. 35-40 – правилно подадена, наличие на всичко необходимо по нея (чл. 46, ал. 1). Ако има недостатъци, заявителят се уведомява и може да ги отстрани в срок 3 м. Ако е нарушено изискването за единство, може да се прередактира описанието или да се подадат отделни заявки. Ако заявителят не отстрани недостатъците, заявката се счита за неподадена.

2) Дали не е от изключенията по чл. 6, ал. 2, дали не е непатентоспособна материя чл. 7 (чл. 46, ал. 2). Ако заявката е за такъв обект заявителят се уведомява и има тримесечен срок за становище. Ако заявителят не отговори или мотивите му не бъдат уважени, заявката се отхвърля.

Чл. 46, ал. 3 – поискано е заявката да се разглежда като секретна.

– Сроковете могат да бъдат продължавани два пъти по 3 м. като молбата трябва да постъпи в ПВ преди изтичането им (чл. 48).

– Възстановяване на срока – чл. 49: Сроковете, пропуснати поради особени непредвидени обстоятелства, могат да бъдат възстановени по молба на заявителя. Молбата се подава до три месеца след отпадане на причината за пропускане на срока, но не по-късно от една година от изтичане на пропуснатия срок. Решението за възстановяване на срока се взема от председателя на Патентното ведомство.

2.2. Втора фаза – експертиза по същество (материална експертиза) – чл. 47. Установява се съществуващото състояние на техниката и се проверява патентоспособността на заявеното изобретение. Съществуват две подфази:

1) Проучване (дирене – юр.). Експертизният отдел проучва – чл. 47, ал. 1: По всяка заявка на базата на претенциите, описанието и чертежите експертизният отдел проучва състоянието на техниката по чл. 8, ал. 2 и 3 и изготвя доклад за проучването. Проучва се състоянието на техниката и се прави доклад какво е проучено: пише се доклад за състоянието на техниката по повод новост и неочевидност, както и въобще за патентоспособност – за проучените материали (по-рядко и разпитани свидетели). Докладът е набор от цитати, евентуално значими за заявката документи (няма оценки).

2) Преценка. Не е ясно как се нарича тази фаза, ЗП я нарича преценка – чл. 47, ал. 2: Експертизният отдел преценява патентоспособността на заявеното изобретение в съответствие с изискванията на чл. 6, ал. 1, чл. 8, 9 и 10. Експертизният отдел преценява тези три критерия за състоянието на техниката. Ако докладът е непълен, се допроучва и се прави допълнителен доклад за пропуснатите неща (ал. 4).

– Чл. 47, ал. 3: експертите могат да канят и изслушват заявителя, представителя му и нещатни сътрудници за изясняване на материали по заявката; възможно е заявителят или представителят му да бъде изслушан по негова молба.

– Чл. 47, ал. 4 ЗП: трети лица (конкуренти на заявителя) могат да подават възражения (едва в този етап), но не стават страни по производството.

– Чл. 47, ал. 5: ако заявеното изобретение или част от него са непатентоспособни, заявителят се уведомява за това и за мотивите и му предоставя тримесечен срок за отговор и за коригиране на заявката. Ако заявителят не отговори, не коригира заявката или основателно я поддържа, заявката се отхвърля. Този срок също може да бъде продължен или възстановен (чл. 48 и 49).

– Когато в резултат на проучването се стигне до извода, че заявеният обект е патентоспособен, експертизният отдел взима решение за издаване на патент (чл. 47, ал. 6). Патент се издава и при коригиране на заявката, когато в поправения вид се отнася до патентоспособен обект.

2.3. Промяна, оттегляне, публикуване на заявката:

1) Заявката може да бъде променена – чл. 42.

2) Заявката може по всяко време да бъде оттеглена с писмено заявление – счита се, че не е била подавана.

3) Заявките се публикуват 18 м. след подаването или приоритетната дата, по-молба на заявителя и по-рано (чл. 50). Не се публикуват оттеглени или отхвърлени вече заявки, секретни заявки, заявки, по които е издаден патент; виж ал. 3. След публикуването достъпът до материалите е разрешен (чл. 45). Изобретението или полезният модел се ползва с временна закрила – условна и зависи от това дали ще се издаде патент (чл. 18)

  1. Атакуване на решенията на ПВ. Когато на патентозаявителя му е отказано (решение от материалната експертиза) издаването на патент или е направен частичен отказ (отказ за част от заявката).

3.1. Съществува орган по разглеждане на спорове към Патентното ведомство. Направен е опит да изглежда независим и да функционира като обособена юрисдикция. Работи на състави от трима души (един е юрист, двама – експерти), или петима души (трима експерти и двама юристи) в зависимост от характера на спора – чл. 57. Ако някой от тези експерти е участвал в експертизата по разглеждане на заявката, той се отвежда.

1) Пред отдела по спорове се обжалват няколко групи решения, които са пречка за получаване на патентна защита – чл. 55, ал. 1: 1) решения за пълен или частичен отказ за издаване на патент по чл. 46, ал. 2 (заявката се отнася до обекти, които не са изобретения или не са патентоспособни изобретения) и ал. 3 (заявката е поискана да се разглежда като секретна), чл. 47, ал. 5 (установено е, че заявеният обект е непатентоспособен) и ал. 6; 2) решения за прекратяване на производството по чл. 46, ал. 1 (не са отстранени недостатъци на заявката); 3) определяне на приоритетна дата по чл. 44; 4) отказ за възстановяване на срок по чл. 26, ал. 2 (за плащане на такса за възстановяване на действие на патент).

Чл. 55, ал. 1 предвижда още две групи искания.

2) Жалбата се подава в 3-месечен срок от получаване на решението с приложен документ за платена такса (чл. 56, ал. 1); оставя се без последствие, ако не е спазен срокът или не е платена такса (ал. 4).

3) Органът образува производство в 3-месечен срок от постъпване на жалбата (чл. 58, ал. 1).

4) Производството е състезателно, призовават се като страни заинтересованите лица (чл. 58, ал. 2).

5) Отделът по спорове може 1) да потвърди решението на експертизния отдел или 2) да го отмени изцяло или отчасти,  когато го отмени – да издаде патент или да го върне за ново разглеждане (чл. 58, ал. 3, виж ал. 4).

3.2. Отказът подлежи на съдебен контрол, но задължително трябва да се мине през органа по разглеждане на спорове към Патентното ведомство. Според Е. Марков производството пред отдела по спорове е отзивно производство – макар и различен орган, това е пак Патентното ведомство. Процедурата пред отдела по спорове е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на отказа пред СГС (седалището на ПВ е София). Чл. 59: в 3-месечен срок при потвърждаване на решението недоволната страна може да предяви иск пред СГС. Е. Марков: за какъв иск става дума, след като Патентното ведомство (отдела по спорове) издава решение. До 1993 г. съществуваха много съмнителни моменти във връзка с това обжалване (отказът не можеше да се обжалва), но в ЗАП съществува обща клауза за обжалване на административните актове (дерогира по-старите норми). Но атакуването на стабилен административен акт пред съда е само по законосъобразност (а не се прави преценка дали заявеното изобретение е патентоспособно). Затова сега в чл. 59 се говори за иск. Предявяване на иск означава, че пред съда могат да се сочат доказателства, могат да се разглеждат въпроси по същество пред съда (състояние на техниката, патентоспособност).

Според М. Павлова производството не е исково (не се отнася за предявяване на иск за защита на субективни права), а под “иск” в чл. 59 трябва да се разбира искане за упражняване на съдебен контрол върху административен акт.

 

25, 26. Лицензионен договор (вкл. договор за отстъпване на ноу-хау). Задължения и отговорност на страните. Приложимо право.

 

  1. Общи бележки.

1.1. Сделки. Всички сделки са възможни с обектите на интелектуалната собственост, в случая с патентите – напр. продажба (чл. 183 ЗЗД: прехвърля се собственост върху вещ или друго право), замяна (не се практикува), завещание, залог (по-скоро теоретично). Най-прилаганата сделка е лицензионен договор. Той най-добре отговаря на особеностите на обектите.

1.2. Лицензия.

1) С лицензия напоследък се означава разрешението, което обикновено се издава от органи на изпълнителната власт за упражняване на някои видове търговски дейности (банкова, застрахователна).

2) В патентното право с този термин се означава субективното право на едно лице да използва чуждо нематериално благо.

  1. Лицензионен договор.

2.1. Правна уредба.

1) Чл. 31 ЗП дава насоки – предмет, видове лицензии, действие спрямо трети лица.

2) Чл. 587-599 ТЗ съдържат отделни разпоредби, непълно уреждане на въпроса. Лицензионните сделки са определени като търговски, абсолютни търговски сделки (чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 12 ТЗ), а и винаги едната страна ще е търговец и сделките пак щяха да бъдат търговски – подчиняват се на общите правила за търговските сделки и на специалните норми на чл. 587-599 ТЗ (императивни и диспозитивни правила).

2.2. Предмет, определение. Чл. 31 ЗП говори за заявено ила патентовано изобретение; чл. 587 ТЗ – притежателят на право върху изобретение, полезен модел и т.н. отстъпва ползването му.

1) Лицензионният договор е договор между две лица, по силата на който едната страна лицензодател (винаги патентопритежател) отстъпва правото на използване върху една своя технология на друго лице (лицензополучател) срещу възнаграждение.

2) Предмет: в единия закон (ЗП) това е самото изобретение, в другия закон (ТЗ) е използване на самото изобретение. Според Е. Марков второто разбиране е по-правилно. Според други патентът е предмет на лицензионния договор. Изключителното право на патентопритежателя за използване, експлоатация на изобретението са предмет на договора – отстъпват се правомощия, но патентът се запазва.

2.3. Страни:

1) Лицензодател – патентопритежател при патентната лицензия (лице, което притежава изключително право върху изобретение, полезен модел); М. Павлова: също и лице, което е подало искане за издаване на патент.

2) Страна, на която се отстъпва, предоставя (не прехвърля) – лицензополучател. М. Павлова: в определени случаи и лицензополучателят може да отстъпва лицензия на други лица.

2.4. Съпоставка, отграничения.

1) Лицензионен договор и продажба.

– При продажбата прехвърлителят престава да бъде собственик (прехвърлително правоприемство). При патентната лицензия се отстъпват, предоставят част от правомощията, няма прехвърляне – патентът се запазва от патентопритежателя (не се прехвърля), в някои случаи той използва тези правомощия. Лицензионният договор е с продължително изпълнение, размерът на възнаграждението се определя по специфичен начин (напр. обвързва се с реализирания доход).

– Двата договора имат и прилики – двустранни, възмездни, придобиване на права по производен начин (от значение е дали праводателят има правото и дали обектът има определени качества) – оправдано е аналогичното приложение на правилата за евикция и недостатъци (М. Павлова).

2) Договор за наем, аренда. Лицензионният договор наподобява договор за наем, аренда. Наемателят може да бъде само един (една страна), а при лицензионният договор не е така; има разлики при определяне на възнаграждението; по принцип не могат да се отстъпват сублицензии, а наемателят може да пренаема части от вещта (чл. 234 ЗЗД); разлики в задълженията. Има съществени различия – лицензионният договор не е разновидност на наема.

3) Договор за дружество (гражданско или търговскоправно). При дружеството има обединяване с обща цел, всички страни се съсредоточават в една посока – договорът е многостранен. При лицензионния договор чак такова обединяване не се получава (единият дава технологията, а друг възнаграждение), всеки се стреми към собствена стопанска цел. М. Павлова: някои лицензионни договори разкриват прилика с дружеството (има известна еднопосочност на интересите) – възнаграждението зависи от печалбата, страните взаимно си разменят техническа информация и т.н.: когато има елементи на дружество, при тях ще се прилагат съответните правила, напр. смекчаване на отговорността (виж стр. 191-192).

Следователно, лицензионният договор е sui generis. Специални разпоредби на други договорни видове могат да се прилагат само ако са налице условията за аналогия на закона.

Разлика от опцията (виж по-долу; М. Павлова, стр. 194-195).

2.5. Характеристика.

1) Двустранна сделка – договор.

2) Двустранен договор: всяка страна има задължения. От това следва, че спрямо него могат да намерят приложение възражението за неизпълнен договор, развалянето по чл. 87 ЗЗД и другите разпоредби за тази категория договори.

3) Възмезден договор: срещу прехвърлянето на правото на използване се дължи възнаграждение.

4) Формален договор. До измененията в ТЗ можеше да се каже, че договорът е неформален, сега лицензионният договор се сключва в писмена форма – чл. 587, ал. 2 ТЗ. Поставя се въпросът дали това е форма за доказване или форма за действителност; според Е. Марков изискването като че ли не е толкова строго. Лицензионните договори трябва да се впишат в регистър към ПВ (чл. 31, ал. 4 ЗП, чл. 590 ТЗ). Нерегистрирането води до относителна недействителност: за третите лица сделката не съществува, макар между страните сделката да е валидна – при спор с трети лица получателят на регистрирана лицензия ще загуби.

5) При голяма част от лицензионните договори от значение е доверието между страните. Личните качества на лицензополучателя имат значение, за да се гарантират интересите на лицензодателя. Лицензодателят е заинтересован да се произвеждат качествени стоки, при търговията с тях да са спазват определени правила, чрез които да се запази и подобри реномето му. Когато възнаграждението е според произведените и реализирани изделия, от значение са деловите качества на лицензополучателя. В тези случаи договорът трябва да се характеризира като intuitu personae. Това  означава, че правоотношението по него не преминава автоматично върху правоприемниците на лицензополучателя – от лицензодателя зависи дали ще продължи договора (М. Павлова).

6) Комутативен договор. Въпреки че съществува риск да не може да се реализира изгодно обектът на договора (напр. може да се създаде по-прогресивно техническо решение), всяка от страните знае при сключването му какво престира: правото на използване на обекта и лицензионното възнаграждение са определени по вид и стойност престации.

2.6. Видове лицензия.

1) Изключителна и неизключителна лицензия. Става дума за нещо различно от изключителното право на патентопритежателя.

– Изключителна лиценция (чл. 31, ал. 3 ЗП, чл. 596 ТЗ): 1) Патентопритежателят не може да произвежда сам и да сключва повече лицензии, за него остава голият патент (може да произвежда при изрична уговорка). Изключителната лицензия трябва да бъде изрично уговорена. Лицензодателят няма право да предоставя лицензии със същия предмет на други лица (ЗП), лицензополучателят може да отстъпва лицензии на други лица (ТЗ).

– Неизключителна лицензия: патентопритежателят може да произвежда и да сключва лицензионни договори.

В някои страни (Германия) се говори за изключителна, полуизключителна (само сам да произвежда) и неизключителна (да произвежда и да сключва лицинзии) лицензия.

2) Пълна (законна) и ограничена лицензия. Обикновено правата не се отстъпват в пълен обем. Ограниченията се съдържат в договора, макар ТЗ да поставя териториално ограничение (ако не е уговорено друго, произвежда се само в страната). Може да има ограничения за брой, технически ограничения (напр. мощност на произвежданите лампи и др.), ограничения по време, ограничения на цени (рядко). При нарушаване на ограниченията лицензополучателят се превръща в нарушител. Възможни са всякакви ограничения, пълната и изключителна лицензия е много скъпа. Пълната лицензия се засича с изключителната (на определена територия лицензията може да е изключителна, а на друга – не).

3) Може да съществува кръстосана лицензия. Две дружества си разменят правата по патентите, които имат. Опасно е – ограничение на конкуренцията (може да е нарушение на антимонополно законодателство). Може пък при спор, процес да се стигне до спогодба и да си разменят правата.

4) Сублицензия (подлицензия). Лицензополучателят сключва с друго лице същия договор за отстъпване на технологията. Изключителната лицензия може да се сублицензира, доколкото не е уговорено друго. ТЗ предвижда да се иска съгласие на патентопритежателя, когато е уговорено (съгласие може да бъде отказано само по важни причини). Въпросът е спорен.

2.7. Същност на лицензионния договор, правна природа.

1) Преди време определено е бил ненаименован договор (няма правна уредба). Според Е. Марков въпросът дали сега е наименован или ненаименован договор съществува – има правна уредба, но тя е бедна, не обхваща съществените моменти (възможно е и сега да се определи като ненаименован договор). Уредбата е непълна, затова при изготвяне на лицензионен договор е добре да се уредят подробно различните въпроси.

2) Проблемът за правната природа на този договор е от значение при преодоляване на празнотите в уредбата чрез прилагане на разпоредби, предвидени за други договори. В миналото правната природа се изяснява чрез теорията на отказа – лицензодателят се отказва от правото си да забрани използването на обекта, но не поема задължения спрямо лицензополучателя (не се поражда правоотношение). Сега се смята, че лицензията е положително право, на което съответства задължение на лицензодателя. Прави се разлика между правната природа на изключителната и неизключителната лицензия.

– При неизключителната лицензия лицензодателят може да отстъпва други лицензии и сам да използва обекта, при изключителната може да използва само при изрична уговорка. При неизключителната не могат да се отстъпват сублицензии, освен ако не е уговорено изрично, при изключителната лицензия лицензополучателят има това право.

– За определяне на правната природа е от значение разликата при уреждане на правната защита. Лицензополучателят на изключителна лицензия може да предявява иск за нарушени патентни права срещу всеки (чл. 27, ал. 3 ЗП) – дава основание да се счита, че правото е абсолютно (може да се противопостави на всеки). Лицензополучателят на неизключителна лицензия не може сам да предявява такива искове (чл. 27, ал. 5)- зависим е от защитата на патентопритежателя, правата му са неизключителни, облигационни.

Теорията за лицензията като право, част от самото патентно право означава, че лицензията трябва да е винаги изключително, абсолютно право – не е възможно при неизключителната лицензия – тази теория не обяснява сполучливо правната природа на лиценцията.

2.8. Задължения на страните (задълженията на едната страна са права на другата страна) – зависи дали  е изключителна лицензия.

2.8.1. Задължения на лицензодателя:

1) Да отстъпи правата на експлоатация, които произтичат от патента. Прехвърлянето става автоматично (подобно на облигаторно-вещния ефект по чл. 24 ЗЗД).

2) Да разреши използването на технологията. Става с приложение към договора (“задължава се да предостави цялата информация по анекс N ..”). Дълго време в това се вижда отказ от исковете – лицензионният договор като отказ от искове. Все още е така при дребните патенти, но при една тежка, сложна технология само разрешение не е достатъчно (необходими да и други действия) – това означава и още много: лицензодателят ще прати специалисти на място, той ще приеме специалисти на лицензополучателя да ги обучава – възникват много допълнителни въпроси (напр. кой ще ги командирова) и лицензионният договор мже да се окаже сноп от договори.

3) Когато е договор за изключителна лицензия, има задължение да не се отстъпват други лицензии. Въпросът е какво става с дадените вече лицензии – те остават, а лицензодателят трябва да ги съобщи, не може обаче да се дават нови. Ако това е уговорено, лицензодателят не може сам да произвежда. Въпросът е дали има учредително или прехвърлително правоприемство. Изглежда, че е учредително правоприемство (правото като че ли се разчленява – праводателят го запазва, получателят го експлоатира). Има обаче съмнение: искът за нарушено право може да се предяви и от патентопритежателя, и от изключителния лицензополучател – защо лицензополучателят да може да защитава изобретението, след като правоприемството му е учредително (формално обаче правото принадлежи на патентопритежателя). Икономически може да се постави въпросът за плащане на такси и други разходи, юридически обаче носител на правото е патентопритежателят. Трябва да се даде възможност на лицензополучателя (изключителен) да се защити срещу намеса от трети лица, патентопритежателят може да не плаща такси. Ако лицензията не е изключителна – сурогационен иск по ЗЗД (чл. 134).

4) Осигуряване на ползването – спокойно и несмущавано ползване на отстъпените права, защита срещу претенциите на трети лица.

5) Има и други задължения: задължения за взаимна информация (някой нарушава ли правото и т.н.), задължения за конфиденциалност, чл. 592 ТЗ.

2.8.2. Задължения на лицензополучателя:

1) Да направи възможното да се получи технологията, нужно е съучастие (да вземе документацията, да посрещне специалисти) – лицензионният договор е образователен процес, за който е нужно съучастие.

2) Да плати цената. Няма формула за определяне на цената на лицензията. Може да се изтъкват различни неща при определяне на цената (и в двете посоки): дали технологията е технологична рядкост, как влияе върху околната среда, създаване на работни места, какво ще бъде търсенето – т.е. отчитат се ефектите.

– Възможно е да се платят пари – плаща се цялата сума или цялата сума за сключване на договора и придобиване на технологията може да бъде разсрочена на вноски (рати).

– Може да не плаща в пари – да се отклонява част от продукцията към лицензодателя или да се доставя на определени пазари от негово име (роялти): има стимул по-точно да се изпълни технологията – по-добре ще се продава (процент от цената на изделие). Може и да се връща част от продукцията на лицензодателя, тогава той има интерес да прехвърли и търговската марка – самофинансиране чрез технологията. Често се плаща първо една сума, после роялти.

3) Да се допусне контрол на лицензодателя до производството, книгите, документите, откъдето да може да се види какво е производството, реализацията и т.н. – да се осъществи контрол върху производството. Това е главно с оглед на задължението за плащане при договори на роялти.

Задължение за тайна – 593 ТЗ.

2.9. Срокове. Освен че е ограничен от закона териториално, рядко се дава пълна лицензия, договорът е ограничен и във времето. Това се дължи най-малко на обстоятелството, че патентът е със срок (продължава 20 г. от заявяването). В договора може да се предвидят други срокове; но ако патентът се прекрати, лицензополучателят ще продължи да плаща, без да има защита. ТЗ се опитва да каже, че договорът се продължава, възниква обаче въпросът какво става, ако патентът се прекрати – може да бъде уговорено удължаване, но само в рамките на патента. Договорът се прекратява поради неизпълнение – неустойки.

Договорът може да се прекрати и с предизвестие (чл. 598 ТЗ): писмено предизвести, 6-месечен срок (ако не е уговорено друго), не и преди да е изтекла 1 г. от действието на договора. Не може лицензодателят да гарантира търговския успех на продукцията (зависи и от икономическата обстановка), гарантира само технологичния успех (техническата годност).

Договорът се прекратява и при обявяване на патента за недействителен, при угасване поради неплащане на такси.

2.10. Лицензионният договор се намира между директните инвестиции (завод в съответната страна и т.н.) и външната търговия. Вместо да се внася продукция,  се произвежда на място, дава се лицензия на местен производител (замества външната търговия). Вместо да се строи завод  в една държава се отстъпва лицензия (замества преките инвестиции). По този начин се създават работни места, внасят се нови технологии, разнообразява се пазарът, допринася се и за екологията.

  1. Договор за ноу-хау. ТЗ определя този договор като лицензионен – не е точно. Около 60% от договорите не са за патентни лицензии, а за ноу-хау. Често договорите са смесени – от една страна патентна лицензия, а от друга страна производствена тайна.

2.1. Ноу-хау.

1) Има различни определения за ноу-хау: ТЗ го нарича производствен опит, според някои това са непатентоспособни технологии, според други са непатентовани, но патентоспособни технологии, според трети не е вярно нито едното, според други решаваща е тяхната тайнственост, пети виждат по-скоро опит, мениджърски опит и т.н.

2) Според Е. Марков основното е не толкова това, че технологиите са тайна, колкото това, че тези знания са недостъпни за страната, която иска да ги усвои. Този договор за ноу-хау е най-късият път за образоване как се правят нещата. Ноу-хау е нещо, което фактически опазваме от посегателства. Това не е субективно право, по-скоро едно фактическо положение (макар да се дава защита срещу крайни посегателства в ЗЗК) – производственият опит (ноу-хау) е благоприятен юридически факт (знание или опит).

2.2. Договорът за ноу-хау е един от малкото договори, които нямат за предмет право, а факт. Оттам нататък договорът за ноу-хау е като лицензионният договор с едно изключение: няма разрешение на отстъпващия. Не е лицензионен договор, защото не се дава разрешение – ако другата страна сама стигне до този опит, не може да бъде спряна.

1) Особеното е, че описанието е много по-подробно от лицензионния договор (няма друг източник, от където да се разбере) – по-засилено е задължението да се направи възможна експлоатацията, отколкото при лицензионния договор.

2) Няма такова нещо като право върху производствен опит (може да се стигне до обратния извод от чл. 387 ТЗ) – това е фактическо положение.

3) Задължението за тайна е по-силно. При патента тайна няма – той се публикува. Получава се двусмислие при сключване на договор за ноу-хау: от една страна не се знае за какво се плаща, тъй като тайната се пази, а след това може да се окаже нещо елементарно, от друга страна при разкриване на тайната при преговорите може да има използване на тайната и отказ от сключване на договора, защото няма защита. Тъй като става въпрос за тайна, а страната може да се запознае с опита и после да се откаже, се сключва един опционен договор (сделка за избор): ако страната, която иска да научи опита, се откаже от договора, да не използва наученото по време на преговорите (едва при преговорите се разкрива тайната), иначе се плащат големи неустойки.

  1. Приложимо право при договорната лицензия. Има мнение, че се прилага правото на лицензодателя (както при продажбата се прилага правото на продавача). Тук обаче е невъзможно прилагането на правото на лицензодателя – той е патентопритежател, а патентът му действа само в страната му, много трудно е да се прилага чуждото законодателство; за да даде лиценз, трябва да регистрира патент и в страната на лицензополучателя. Трябва да се прилага правото на лицензополучателя (там е регистриран патентът), ако не е уговорено друго – ще се действа, произвежда в тази страна.
  2. Лицензионен договор при лицензионна готовност (виж М. Павлова, стр.198-213) – чл. 30 ЗП.

4.1. Фактически състав.

1) Декларация за лицензионна готовност. С нея се изразява готовност да се отстъпи неизключителна лицензия на всеки, който желае да използва техническото решение, срещу справедливо възнаграждение.

– Такава декларация може да направи заявителят или патентопритежателят.

– Не трябва да е предоставена вече изключителна лицензия.

– Трябва да се индивидуализира нематериалният обект.

– Ограничение на възможните лицензионни права не е забранено, но се смята, че поради целта на института (използване от всеки, който пожелае) не е допустимо.

2) Молба до ПВ за публикуване на декларацията в бюлетина. Разпореждането за публикуване е административен акт, няма специален ред за обжалване – атакува се по ЗАП.

3) Публикуване.

4.2. Последици.

1) Заявилият лицензионна готовност се лишава от правата да използва обекта и да отстъпва изключителна лицензия.

2) Потестативно право за всяко лице, което желае да използва нематериалното благо, да предизвика пораждане на лицензионно правоотношение

3) Таксите за поддържане на патента са 50%.

4.3. Възникване на лицензия – с волеизявление до заявителя за готовност за придобиване на лицензия по право. Трябва да е писмено (от чл. 587, ал. 2 ТЗ). Договорът се сключва с достигане на изявлението до заявителя (чл. 14, ал. 1 ЗЗД).

4.4. Възнаграждение – може да се определи предварително, но и след възникване на лицензионното правоотношение по съгласие на страните или по съдебен ред.

4.5. Чл. 30, ал. 4: Лицензополучателят може във всеки момент писмено да се откаже от лицензията, като уведоми за това патентопритежателя. Чл. 30, ал. 6 и 7: лицензодателят може да поиска прекратяване на лицензионната готовност, но придобитите и поискани вече лицензии се запазват.

 

 

 

  1. Произведения на науката, литературата и изкуството като обекти на авторското право

 

  1. Определение. Законът предлага дефиниция в чл. 3, ал. 1: обект на авторското право е всяко произведение на литературата, науката и изкуството, което е резултат на творческа дейност, изразено в каквато и да е обективна форма и по какъвто и да е начин. В чл. 3 са изброени и различни обекти на закрила.

1.1. Обект на закрила – произведение на науката, литературата или изкуството.

1) ”Произведение” навежда на мисълта, че е нещо, създадено от хора.

2) Наука, литература, изкуство – приема се, че това са най-общите насоки, в които се създава нещо от хора (произведение). Създава се впечатление, че произведенията могат да бъдат три вида, но не е точно така – посочените три кръга не се изключват взаимно, често се застъпват.  Това не са три области, в които се твори, а насоки, често се преливат помежду си, може да се разширяват, съчетават по някакъв начин (изкуството често се изразява по литературен начин, една монография е произведение е произведение и на литературата, и на науката и т.н.). Трябва да се приеме, че посочването на тези три кръга цели внасяне на по-голяма яснота относно това къде трябва да се търсят обектите на авторското право (Саракинов). Всичко е вече казано по някакъв начин, има определение че произведението е отражение на личността на индивида.

Саракинов: трябва да се приеме, че изброяването в чл. 3, ал. 1 (литературни, музикални произведения и т.н.) е примерно и неизчерпателно – може да се породят такива случаи, които сега не могат да се предвидят.

1.2. Като че ли има два критерия по отношение на изобретението: форма и резултат на творческа дейност.

  1. Изразено във форма.

2.1. Форма – изразяване. Формата е нещо, което се възприема от сетивата. Формата е всъщност изразяване (има тавтология). Произведението трябва да бъде изразено – да не бъде само проект.

2.2. Въпросът е колко трайно трябва да бъде това изразяване:

1) Законът не поставя препятствие формата да бъде фиксирана: няма нужда произведението да бъде написано или записано (възпроизвеждането в нотно писмо на изсвиреното не е съавторство – “Дама Пика”).

2) В някои страни се поставя изискването за фиксация, независимо дали без или със съгласието на автора: напр. записан монолог на Хемингуей – искът не е уважен на основание нарушено авторско право: Конституцията на САЩ: закриля се “всяко писание”; във Великобритания има изискване за фиксация.

Фиксация не е необходима.

2.3. “По какъвто и да е начин и в каквато и да е форма” – има различни начини за изразяване и форма. Ако формата може да се възприеме пряко или косвено чрез определени средства (всички съвременни средства) чрез сетивата, то тя е обективна – признава се за форма: понятието “форма” трябва да се разбира в най-широк смисъл.

Г. Саракинов определя начина на изразяване като начина, по който се въздейства на сетивата на зрителя, слушателя, читателя (стихотворение може да бъде изразено чрез отпечатване или рецитиране), в зависимост от това произведението добива реалност в някаква форма (литературна – роман, поема; музикална – песен, сюита; фотографска и т.н.).

  1. Резултат на творческа дейност. Това е по-сложният въпрос. Дали съдията трябва да бъде естет? От една страна се говори за дейност (някакъв процес на творчество), а от друга страна сякаш ни интересува резултатът.

3.1. Върховният съд има решения върху творческа дейност (по стария закон):

1) Един учебник също може да има авторско право (материята може да бъде изразена по различен начин); ВС продължава: “творческата дейност се изразява в това, че учебникът е написан по-леко” (означава ли, че всеки по-леко написан учебник е обект на авторското право?).

2) Дизайнерът наистина съчетава форми, цветове, материи, но това не означава още творческа дейност (сега обаче чл. 3, ал. 1, т. 5 говори за произведенията на изкуството, вкл.  и приложното изкуство).

ВС има и едно решение от 1996 г., според мотивите на което не може да се говори за обект на авторското право (в случая произведение на научната литература), ако основните принципи на произведението са известни от предишни публикации – не може по въпроса за правната закрила да се подхожда както при преценка дали даден труд отговаря на изискванията за получаване на научна степен или научно звание.

3.2. Творчество – оригиналност.

1) Сега има няколко критерия, около които се обединява теорията и практиката: не са критерии търговският успех (напр. може никой да не гледа филма), стойността (естетически качества) и т.н.

2) Творчеството трябва да се тълкува като оригиналност (както се определя и в другите законодателства). Всъщност прагът не е толкова висок, достатъчна е само различност – оригиналност: не следване на пряко копиране (всъщност и едно писмо може да се разглежда като обект на авторското право, ако не е буквално преписано). Защо законът употребява “творчество”: може нещо да е толкова банално, на толкова ниско равнище, че не е оригинално (Макинтош и Майкрософт: изображенията в програмите на Майкрософт са толкова банални, толкова стилизирани, че не може да се говори за обект на авторско право – всеки може да ги нарисува).

– Според някои автори творческа дейност означава новост: дали ново за самия автор или за всички; според Е. Марков с “новост” доникъде няма да отидем – произведението трябва да е оригинално. Субективната новост няма значение (напоследък се появи понятието “несъзнателно подражание”: лицето не знае – има субективна новост, но подражава). Обективната новост не се установява с експертиза. В САЩ творческа дейност означава новост – произведението да не се покрива напълно с друго съществуващо; новостта не се проучва, произведенията се регистрират независимо от това, но всеки може да оспори новостта в случай на съдебен спор (да докаже, че не е в нарушение като е използвал произведението без разрешение).

– Трябва да има оригиналност, напр. Дали използва Мона Лиза – всичко без образа; Ван Гог като фон на татко Танги използва японска картина – самата дейност да се предаде с маслени бои графика е творческа, можем да я приемем за оригинална.

Според Саракинов авторска дейност има тогава, когато авторът е положил някакво интелектуално усилие (да не е продукт само на рутинно усилие), не е необходим научен принос.

  1. Оригиналността се отнася до формата – закриля се формата. За да има закрила на произведението, трябва да е оригинално, да има творческа дейност, но закрилата се простира само върху израза, не върху идеята, концепцията, замисъла. Произведенията трябва да отговарят на два критерия.

1) Оригиналността се отнася до израза, формата (така е и според  TRIPS) – не се закриля съдържанието, сюжета, героите. Не се закрилят от авторското право и накакви нови научни теории, но доколкото теориите са изразени по оригинален начин, се закрилят от авторското право. Не се закриля и типичният вид на героите (облекло на герой, близък до Супермен – искът се отхвърля), структура.

2) Преводът, преработката на произведение води до създаване на нов обект (чл. 3, ал. 2, т. 1), но все пак се изисква разрешение от автора. Все пак има право на автора да разреши превод – преводачът трябва да предаде духа, а не буквата: оттук преводачът има авторско право, но авторът трябва да разреши – тук сме доста далеч от формата. Също и при разрешението да се създаде филм по книга например – сякаш вече навлизаме в съдържанието. Според юристите също се засяга формата – трансформиране на формата в друг вид; макар това обяснение да не е съвсем достатъчно, все пак се приема, че се закрила формата. Говори се за вътрешна и външна (самият набран текст) форма.

Заглавия на произведения – виж въпрос N27 (?).

  1. Обекти, които не могат да се ползват от авторскоправна закрила (може да е към въпрос N27). Чл. 4 ЗАПСП изрично посочва някои случаи, в които няма закрила. Изключения:

1) Нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи.

а. Нормативни и инивидуални актове. Те са оригинални, но са освободени от авторски права, за да могат да се ползват от всички. Не може да се приеме и това, че за да се измени един такъв акт, трябва да има съгласие на автора (и кой е той?). Дали частни актове (завещание, образци за договор) са обекти?

б. Официални преводи – превод на органа, издал акта; при конвенции официален е преводът на органа, ратифицирал акта (не е нужна публикация в ДВ, за да е официален). При неофициални преводи авторско право може да има.

2) Идеи и концепции. Ако някой изрази схващанията се по определен проблем в статия напр., върху статията на общо основание възниква авторско право (никой не може да я припише на друг, нито да я разгласява без съгласие на автора). Мърху изразените схващания обаче авторско право не възниква – всеки може да ги възприеме и да ги използва свободно. Следователно, авторът няма право и върху резултатите от реализиране на идеите. Организаторите на конкурси от международна верига нямат авторско право – отношенията се уреждат на базата на облигационното право и защитата на конкуренцията. Наименования на фестивали – защита на конкуренцията и търговските марки.

3) Фолклорни творби. Има силно движение за закрила на фолклора. Е. Марков: има един начин за защита на фолклора, не точно авторско право – неразгласени произведения: който ги разгласи за първи път, получава защите за определен период. На тяхна основа могат да се създадат самостоятелни произведения, които са вторични, но се различават от другите произведения от тази група – за създаването и използването им не е необходимо съгласие на автора на първоначалното произведение.

4) Новини, факти, сведения и данни – чиста информация. Тези обекти (напр. данни) могат да влязат напр. в научен труд, където ще бъдат обект на авторско право, но това не е пречка друго лице да ги използва в свое произведение. Друг въпрос са базите данни – обработени и систематизирани данни могат да станат обект на авторско право (чл. 3, ал. 2, т. 3).

Изпълнителство – също няма авторско право.

 

31, 32. Видове произведения. Първични. Вторични. Програмни продукти и бази данни. Дигитализация, мрежи и авторско право.

 

  1. Видове произведения.

1.1. Първични и вторични произведения. Произведенията са определени в чл. 3. Обектите на авторско право са посочени в две алинеи (1 и 2) – поставя се въпросът кое е основанието тези произведения да се разделят на две. Тези списъци не са изчерпателни, те са илюстрации (винаги обаче трябва да се съпостави с критериите дали е изразено и дали е оригинално). Според някои автори произведението е отражение на нещо съществуващо. Като че можем да говорим за два вида произведения:

1) Първични (оригинални) – това са тези произведения, които са самостоятелни.

2) Вторични (производни) – те по някакъв начин са свързани с вече съществуващи произведения. Вторичните произведения се създават на основата на съществуващо преди това произведение – предхождащото произведение личи, основните му черти се запазват.

Саракинов включва към това деление и т.нар. сборни произведения – включват две или повече произведения или материали. Те биват колективни (съставките се създават специално за случая) и съставни (съставките са съществували преди това).

1.2. Индивидуални произведения (дело на едно лице) и съавторски произведения (резултат от усилията на повече от едно лице) – Саракинов.

  1. Първични произведения.

1) Литературни произведения.

а. Това са тези произведения, които се изразяват чрез слово. Литературата (по-скоро словото) е първото нещо, заради което се е появило авторското право. Литературата е писменото слово.

б. Без значение е формата на изразяване. По-добре е да тълкуваме разширително – произведения, изразени чрез средствата на езика (не е необходимо да има фиксиране в писмен вид). Езикът е средство за комуникиране – устна или фиксирана (писмена) комуникация.

в. Тези произведения могат да бъдат различни по съдържание. Изрично се включват и произведения на научната и техническата литература, на публицистиката и компютърни програми. Включват се произведения на научната или техническата литература – т.е. като литература трябва да възприемем и формули, специални знаци и т.н. Може да бъде изразено на всякакви езици – естествени, изкуствени, мъртви. Компютърните програми също са окачествени като литературни произведения (форма за изразяване) – специални правила. Уредбата на компютърните програми като литературни произведения е основана на Директива 91/250 на ЕС (същото изискване и в Споразумение за TRIPS и в Договора за авторско право на СОИС); закрилят се от 1993 г., а за програми преди 1993 г. изтеклото време се брои, но авторите не могат да претензират обезщетения за използването им преди това. Произведения на дадаизма – също можем да ги приемем като форма на изразяване (изразът може да се схваща най-широко).

2) Музикални произведения – възприемат се чрез слуха.

а. Като че ли има три вида съдържащи се страни/части: 1) мелодия (последователно звучене на различни по височина тонове) – тече хронологично; 2) хармония (едновременно звучене на различни по височина тонове, които представляват едно непротиворечиво цяло); 3) ритъм – също тече линейно във времето за разлика от хармонията  – не ни интересува височината на тоновете, а тяхната сила). Всичко това е форма на произведение – дори един елемент да е оригинален, това означава авторско право (напр. само сменен ритъм). Европейското ухо възприема много малък кръг хармонии, също и ритъм. Еднотипни музикални произведения – имат авторски права.

б. Представлява ли едно цяло текст и музика – в някои страни да, у нас и в други страни не (може да се използва мелодията със сменен текст и т.н.). Саракинов определя музикалното произведение с текст като механично и делимо единство от две самостоятелни произведения – авторът на музиката и авторът на текста не са съавтори, всеки е носител на самостоятелно право върху своята част (свързването на музика с текст може да стане само със съгласието на двамата, за всяка част срокът на закрила тече независимо).

в. Обработка – ако авторът на обработката подходи творчески, се приема, че се появява нов самостоятелен обект, оригинален, а не производен (според теорията трябва да се засегнят мелодията, хармонията, метриката, ритъмът, но и инструментирането и евентуално гласоводенето). При аранжимента възниква производно произведение.

3) Сценични произведения – произведения, предназначени да бъдат изпълнени на сцена. Законът прави примерно изброяване. Това са произведения, изразени чрез езика на тялото (танц, балет) – възприема се, че определени мимики и жестове означават определено нещо и това се изразява по този начин. Театър – думи, съпроводени с жестове; музикално-сценични произведения – заедно с музика и т.н.

а. Закриля се самата пиеса, опера и т.н. или всяка отделна постановка – законът (чл. 79 и 80) изрично поставя режисьора сред артистите-изпълнители, а не сред авторите, с което показва, че счита постановката за изпълнение, а не за произведение.

б. Музикално-драматични произведения – не са механичен сбор от музика и текст (за разлика от музикалните произведения с текст), а единни неделими произведения (авторът на либретото е съавтор на операта – всяко използване може да стане със съгласието на двамата автори, срокът на закрила зависи от момента на смъртта на по-късно починалия).

Декорите и костюмите са самостоятелни обекти (произведения на изобразителното изкуство) – от правна гледна точка не са свързани със сценичното произведение. Пантомимата и хореографските произведения са самостоятелни обекти (могат да се създават различни пантомими по едно либрето и музика).

4) Филми и други аудиовизуални произведения. Филмите се приемат като произведение – друго изкуство, следователно са произведения. Законодателят обозначава цялата категория като “аудиовизуални произведения”, а според §2, т. 12 ДР на ЗАПСП „аудиовизуални произведения“ са поредици от фиксирани върху какъвто и да е носител свързани изображения, озвучени или не, възприемани като подвижна картина и използвани по какъвто и да е начин, които отговарят на общите условия по чл. 3, ал. 1. Филмите са най-типичните произведения от категорията, но се дава закрила и на други форми (клипове, телевизионни предавания).

а. Характерно е преплитането на различните елементи: сценарий, декори, костюми и т.н. – произведението е синтетично. Отделните елементи могат да бъдат и самостоятелни обекти, но използвани в аудиовизуалното произведение, те се подчиняват на режима му. Това е единно произведение, създадено в съавторство.

б. Съществено е, че произведението е записано на носител (отличава се от сценичните произведения – изпълняват се “на живо”).

5) Фотография и произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския. За нашия законодател фотографията е творческа дейност (може да се снима в различни ъгли, планове и т.н.). Имало е въпроси дали трябва да бъде обект на авторското право (след като произведенията на изобразителното изкуство може, значи и фотографията може).

а. Може ли заснетото от една камера, оставена на улицата, да бъде обект на авторското право – според Е. Марков по нашето право може (има настройка и т.н.).

б. Кино – трябва да приемем, че е нещо различно от фотографията; в началото (нямо кино) се е смятало за фотография, сега има ясна граница.

Стои въпросът за компютърните игри – дали играчът, избрал оригинален вариант, има авторско право.

6) Произведения на изобразителното изкуство – визуално изкуство (картини и т.н.). Това са произведения, които се възприемат чрез зрението и се изразяват във форми, багри и т.н. Законодателят посочва случаите, които могат да се явят спорни – произведения на приложното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти. Безспорно произведения на живописта, графиката и скулптурата също се закрилят, за тях е създаден §4 от ДР, според който всеки екземпляр, под който стои подпис на автора, се счита за оригинал (не се отнася за приложното изкуство, дизайна, народните художествени занаяти) – тези произведения не са толкова за масово потребление, при тях се цени предимно оригиналът.

7) Произведения на архитектурата (англо-американското право не предоставя закрила на триизмерни обекти). Законът дава определение в §2, т. 9: “произведения на архитектурата“ са сградите и други съоръжения и елементи от тях, трайните обекти на синтеза на архитектурата с други изкуства, както и оформленията на интериори с траен характер, които отговарят на общите условия по чл. 3, ал. 1

8) Проекти, карти, схеми, планове и др. Те трябва да се отнасят до която и да е област на науката и техниката (архитектура, география и др.). Карти – също са обект (авторското право може да бъде нещо много слабо – малко изменение означава вече оригиналност). Саракинов: възможно е даден проект или схема да попадне и под действието на Закона за промишления дизайн и/или ЗП – може да се прибегне до алтернативно или кумулативно прилагане.

9) Графично оформление на печатно издание. Тук влиза и унифицираното оформление на кориците на различни издания от една библиотечна поредица.

  1. Вторични произведения. При тях има едни произведения, които по някакъв начин са включени в тези произведения.

1) Преводи и други преработки на съществуващи вече произведения.

а. Преводът е също вид преработка (само литературни произведения) – трансформацията се изразява в смяна на езика, на който е написано произведението. Преведеното произведение е самостоятелен обект на авторско право. Необходимо е разрешение на автора. Понякога се правят преводи от преводи: разрешение от автора, разрешение от преводача, след това и ние ще имаме авторско право. Преводът на незащитени произведения ще бъде олект на авторско право (срокът на закрила е изтекъл или при неофициални преводи на официални документи). Авторски превод – направен от автора; авторизиран превод – одобрен от автора (не е задължително).

б. Преработка – думата е обяснена при неимуществените права на автора (чл. 18): Преработка е и приспособяването и внасянето на всякакъв вид промени в произведението, както и използването на произведението за създаване на ново, производно от него произведение. Отново не е дадено ясно обяснение: авторското право закриля само формата, така че промяната във фабулата всъщност не е нарушение (използването на същия сюжет не е плагиатство). Преработка – като че ли когато се променя формата, има преработка (напр. не се засяга сюжетът, а само формата). Трябва да се гледа кое е новото, кое е копиране. Е. Марков: преработка – това всъщност е преобразуване на изказа на формата. Адаптирани издания (изменение, но старото произведение се разпознава в новото) – доколкото се прави оригинален подход, може да се говори за вторично произведение. Преработка се извършва само със съгласие на автора (наследника – не влиза в забраната за промяна по чл. 17, тъй като се създава ново произведение с нов автор, а старото остава в непроменен вид). Може да има авторско право при преработката и когато правата върху първоначалното произведение са погасени или не са възникнали (фолклорни творби).

2) Друг е въпросът за аранжимента на музикално произведение – трудно е да се търси оригиналност, тъй като целта е произведението да звучи като даден стил, все пак аранжиментът се приема като обект на авторското право. Аранжиментът е партитура за състав, която включва развитието на основен музикален материал по отношение на формата, мелодията, хармонията, ритъма. Аранжиментът винаги се предхожда от едно първично изобретение. Не е възможно един аранжимент да се изпълни, без да се изпълни и първичното произведение – може да бъде разгласяван само с разрешение на автора на първичното.

Не са споменати оркестрации и вариации; вариациите могат да получат защита, ако са резултат на творческа дейност като преработки (виж Саракинов, стр. 47).

3) Периодични издания, енциклопедии, сборници, антологии, библиографии, бази данни и други подобни, които включват две или повече произведения или материали. Съставяне на сборници, бази данни и др.: събират се произведения на няколко автори – може да има авторско право на продукта като цяло, доколкото подборът е резултат на творческа дейност (не става въпрос за правото на отделните автори). Сборник закони – трябва да отговаря на общия критерий за оригиналност (на подбора), енциклопедии. Всъщност става въпрос за бази данни. Те могат да включват произведения, но и факти, които нямат авторско право – тези бази данни са защитени заради съставителство (в САЩ за телефонен указател е дадено авторско право заради усилия; по-късно тази доктрина се опровергава: усилията нямат значение, има значение оригиналността). Върху телефонен указател няма авторско право, доколкото редът на азбуката е банален, но може да се говори за авторско право върху т.нар. “жълти страници” – подреждане по раздели и т.н. (има оригинална подредба). Електронни бази данни: можем да говорим за авторско право с още по-голяма сигурност (има различни подстъпи и т.н.) – възможност за търсене по различен начин. В Европа се предвижда закрила само на бази данни, колкото и да са банални – всъщност това е закрила на инвестициите (този, който дава парите, е сигурен, че няма да се използва) – нито данните, нито съставителството има авторско право; ще има нарушение на авторско право само при извличане на голямо количество информация. Е. Марков е против: инвеститорът носи риска, а това е свръхзакрила на инвестиции без принос.

Саракинов определя тези произведения като сборни: колективни (произведение, в което личният принос на автора е част от общия труд и не може на всеки да се признае отделно авторско право – периодични издания и енциклопедии – ?), съставно (авторството се състои в подбора и подреждането на включените произведения, авторското право върху единичните произведения се запазва – сборници и антологии), библиографии и бази данни (включват обекти, които не са произведения).

  1. Обект са части от произведения, подготвителни скици, планове и др (чл. 3, ал. 3). Това е прогрес в сравнение с наказателното право – там плагиатство има само при използване на съществени части, според ВС – повече от 1/2.
  2. Правна закрила на заглавията (може да е към въпрос N26).

1) Има различни схващания за заглавието: 1) самостоятелен обект; 2) част от произведението; 3) обект на закрила, ако отговаря на общите изисквания.

2) Може ли да бъде нарушено авторско право при използване на заглавието: трябва да се прецени дали заглавието е оригинално (напр. “Котка върху горещ ламаринен покрив”). Обикновено е трудно да се прецени като произведение поради краткост, но може да се разглежда и като обект на закрила в отделни случаи – заглавието (“Тютюн”) може да бъде тривиално в определена област (изследване на тютюн), но оригинално в друга (роман).

Дали пародията е плагиатство: доколкото е критика, дори покриването в голяма степен може да не е плагиатство (напр. едно намигване може да прави произведението достатъчно оригинално). Друг е въпросът (особено при заглавията) за нелоялна конкуренция (привличане на клиентите) – може заглавието да е тривиално и да няма нарушение на авторското право, но да има нелоялна конкуренция.

Виж въпрос N 26 – обекти, които не подлежат на закрила.

  1. Произведения в цифрови/дигитални мрежи.

6.1. Формата като възможност за директно възприемане вече има по-широко значение, особено с развитието на технологиите. Мрежите са познати от много отдавна – телеграф, телефон, радио. Успоредно върви цифровото/дигиталното превръщане на информацията (не в буквален вид – аналогово предаване на информация). В момента всяка информация може да бъде изпратена в електронен/цифров вид (текст, картина, звук). Това обаче прави много лесно нарушаването на авторското право – поевтиняването на средствата за обмен води  до поевтиняване на средствата за нарушение (пиратство).

6.2. Поставят се и други въпроси в авторското право. Макар да има твърди носители, имаме частно създаване, частно потребление, а между тях е публичното пространство на пазара – там действа авторското право. Докато в мрежата потреблението и създаването е частно, но и мрежата е частна (не е публично пространство) – там като че ли публичността ще дойде едва след потребителя (напр. ако тиражира картината като я разпечата в много екземпляри и я продава).

 

  1. Промишлен дизайн

 

Нормативна основа – Закон за промишления дизайн.

Промишленият дизайн е видимият външен вид на продукт или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка и т.н. Този продукт трябва да е получен по промишлен или занаятчийски начин.

Автор е лицето, създало дизайна. Правото на авторство е безсрочно и непрехвърляемо.

Правото върху дизайна се придобива след регистрацията му в ПВ, считано от датата на подаване на заявката. Това право е изключително. Регистрира се дизайн, който е нов и оригинален.

Дизайнът е нов, ако преди датата на подаване на заявката за регистрация, не е известен друг идентичен дизайн, който е станал общодостъпен чрез регистрация, публикация или разгласяване по друг начин.

Дизайнът е оригинален, ако цялостното впечатление, което той създава, се различава от впечатлението, което създава разгласен преди датата на заявката дизайн.

Регистрацията на дизайна е за срок от 10 години, но може да се подновява 3 пъти за по 5 години. Правото на заявяване принадлежи на автора. Когато дизайна е служебен правото на заявяване принадлежи на работодателя или поръчващия, но ако това право не се упражни в 3-месечен срок от писменото уведомление за създадения дизайн, това право преминава в/у автора ако не е уговорено друго. Дизайнът е служебен, когато е направен при изпълнение на трудово правоотношение или поръчка.

Пред ПВ се подава заявка, като няколко дизайна могат да се включат в една множествена заявка. Заявителя има право да раздели заявката до вземане на решение по нея. От датата на подаване на заявката на заявителя се признава правото на приоритет пред по-късно направени заявки за регистрация на идентични дизайни. Извършва се формална експертиза и експертиза по същество.

Правото върху дизайн включва: използване – производство, предлагане и излагане на пазара, внос или износ; разпореждане; забрана на 3-ти лица без съгласие на притежателя да копират или използват дизайна. Правото върху дизайн може да принадлежи върху 1 или повече лица. Всеки съпритежател може да го ползва без съгласието на съпритежателите, освен ако писмено не е уговорено друго.

Прехвърляне. Прехвърлянето се вписва в Държавния регистър на промишлените дизайни по молба на една от страните, има действие спрямо 3-ти лица от датата на вписването. Притежателят на правото на дизайн може да разреши използването с лицензионен договор. Лицензията може да е изключителна или неизключителна, когато не е уговорено друго е неизключителна. Договорът се вписва в Държавния регистър по молба на лицнзополучателя.

Регистрацията се прекратява с изтичането на срока, отказ на притежателя, прекратяване на ЮЛ – притежател на дизайн без правоприемство.

Заличаването на регистрацията става по молба на всяко лице, когато: дизайна е регистриран в противоречие с чл.3 или чл.11, ал.1 от ЗПД; е изключен от закрила чл.11., ал2; е идентичен с дизайн – обект на национална или м/ународна заявка; включва обект на по-ранно право на 3-то лице по ЗАвПСП; е регистриран при неспазване на изискванията по чл.2 от ЗПД.

Заличаването на регистрацията има действие от датата на подаване на заявката. Не засяга влезли в сила решения по искове за нарушение и лицензионни договори, доколкото са изпълнени преди заличаването, освен ако не е уговорено друго.

 

  1. Автори и други първични носители на авторски права. Авторът като физическо лице. Изключения от принципа. Авторство върху периодика, портрети, произведения на архитектурата, софтуеър и бази данни и др. особености.

 

Кой може да бъде субект. Отклонения от правилото. Генерализиране на въпроса за субектите на интелектуална собственост (авторско и патентно право).

  1. Субект на авторското право (Саракинов). Това е лицето, на което законът признава възможността да упражнява всички или отделни авторски правомощия.

1) Първично възникване – когато авторското право възниква със създаването на произведението. Първичен носител на авторското право е авторът, а в точно определени случаи и други лица.

2) Вторично възникване – когато други лица придобият авторското право на законно основание. Придобива се цялото авторско право (с изключение на някои правомощия – право на име) или отделни правомощия. Вторични носители са напр. наследник, издател, театър и др.

  1. Автори и други първични носители на авторски права.

2.1. Авторът. Правилото е, че авторът е основният, генерален носител на авторско право – чл. 5: Автор е физическото лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение (изр. 1). Тук личи отново принадлежността към континенталното право – фигурата на гения: изпъква личността (оттам колективи не могат да бъдат автори и т.н.). Това означава няколко неща:

1) Нечовек не може да бъде автор (животно, изкуствен интелект). Дали може да съществува изкуствен интелект: въпросът е философски, но безспорно може да създаде произведение. Въпросът е кой да бъде носител на авторското право: 1) може би операторът, но той едва ли си представя произведението точно както е създадено; 2) може да бъде авторът на програмата, но той едва ли може да си представи всички възможни произведения; 3) стои въпросът и с интересите на собственика на изкуствения интелект. Нашият закон не решава въпроса. Европейските законодателства: автор е този, който е създал условията, способствал за създаването на произведението – трябва да се види чий принос е най-голям. В англоамериканското право произведението е стока, търговски продукт – възможно е физическо лице-автор да преотстъпи на юридическо лице (още отначало и изцяло авторското право да принадлежи на друго лице).

2) Придобиване на качеството автор, презумпция за авторство.

а. Със създаването на произведението авторът придобива това качество, няма нужда от някаква регистрация (напр.  и др.).

б. Още повече, съществува презумпция за авторство – чл. 6: До доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени върху произведението по обичайния за това начин – достатъчно е да се напише името в началото на произведението или в края, на картината и т.н. Презумпцията е оборима: другата страна трябва да докаже, че не е автор лицето, което си е написало името (ако не е автор – плагиатство по НК).

3) Въпрос за юридическа индивидуализация на автора. Авторът може да подписва с псевдоним или произведението да е анонимно (чл. 7, ал. 1), но има закрила. Презумпцията за авторство и закрилата на анонимни и подписани с псевдоним произведения следва от Бернската конвенция. Как се осъществява закрилата на произведения под псевдоним или анонимни: смята се, че лицето, което първо е разгласило със съгласието на автора произведението, упражнява авторските права от името на автора (чл. 7, ал. 2). Правилото за псевдонима не се прилага, когато лицето, което се “крие” под него, е добре известно (чл. 7, ал. 3).

Авторът се разграничава от: спомагателни фигури (не осъществяват творческа дейност), изпълнители (полагат творчески труд, но за изпълнение на съществуващо произведение), режисьор, продуцент (виж Саракинов, стр. 56-58).

2.2. Други първични носители на авторското право.  Според чл. 5, изр. 2 Други физически или юридически лица могат да бъдат носители на авторско право само в случаите, предвидени в този закон. Тези случаи са два:

1) Носител на авторско право върху периодично издание е лицето, което осигурява създаването и издаването на произведението – чл. 10.

2) Носител на авторското право върху компютърни програми и бази данни, създадени в рамките на трудово провоотношение, е работодателят.

  1. Съавторство (чл. 8). Произведението е осъществено в резултат на творческите усилия на две или повече лица.

3.1. Условия: 1) съавторите са участвали в процеса на създаването; 2) има съгласие (изрично или мълчаливо), че работят съвместно и създават едно произведение.

3.2. Съавторството може да бъде: 1) делимо (всеки съавтор е изготвил част, която може да бъде обособена); 2) неделимо (приносът на един съавтор не може да бъде отделен от този на останалите)

3.3. Последици:

1) Авторското право принадлежи на всички. Чл. 8, ал. 1: Авторското право върху произведение, създадено от две или повече лица, им принадлежи общо независимо дали произведението е неделимо цяло или се състои от части, които имат самостоятелно значение.

2) За използване или преработване е необходимо съгласието на всички, ако не – въпросът се решава от съда (чл. 8, ал. 2). При части със самостоятелно значение всеки може да разреши самостоятелно използване на частта си, ако не е уговорено друго и това не пречи за използване на общото произведение.

3) Възнагражденията за използване се разпределят между авторите в дялове – определят се по съгласие, ако не – смята се, че са равни; при спор се решава от съда (чл. 8, ал. 4).

Различава се от колективно създаване (всеки е автор на своя принос, работил е самостоятелно, но с цел да се създаде колективно произведение, а носител на авторското право е лицето, осигурило създаването и издаването на произведението) и от съставното създаване (има отделни произведения със самостоятелни авторски права, а носител на авторското право върху съставното произведение е съставителят).

  1. Особени случаи. Законът прави доуточнения за някои специфични случаи.

4.1. Авторско право върху преводи и преработки – чл. 9: Авторското право върху преводи или преработки принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.

1) Авторите на преводи и преработки имат самостоятелно авторско право – вторично авторско право.

2) Необходимо е разрешението на носителя на авторското право.

3) Всяко използване на вторичното произведение изисква съгласие от неговия автор и от автора на първичното.

4.2. Авторско право върху енциклопедии и периодични издания – чл. 10: Авторското право върху периодични издания и енциклопедии принадлежи на физическото или юридическото лице, което осигурява създаването и издаването на произведението. Авторското право върху включените в такова произведение отделни части, които имат характер на произведение на литературата, изкуството и науката, принадлежи на техните автори.

1) Не се пренебрегва авторското право върху отделните части.

2) Авторското право върху цялата енциклопедия или периодично издание е на физическото или юридическо лице, което създава тази енциклопедия или периодично издание (има се предвид преди всичко осигуряването на необходимите финансови средства – на практика това е лицето, което наема персонала, плаща на външни сътрудници и т.н.). На кого е авторското право, напр. сп. Съвременно право: дали е на редакционната колегия (те подбират материалите, но нямат авторски права), няма права и Сиби, а правото е на ректора на СУ (ЮФ не е юридическо лице).

Според Саракинов това са т.нар. колективни произведения.

4.3. Сборници, бази данни, справочници – чл. 11, ал. 1: Авторското право върху сборници, антологии, библиографии, бази данни и други подобни принадлежи на лицето, което е извършило подбора или подреждането на включените произведения и/или материали, освен ако в договор е предвидено друго. Авторското право върху включените в такова произведение отделни части, които имат характер на произведения на литературата, изкуството и науката, принадлежи на техните автори.

1) Авторското право принадлежи на лицето, което е извършило подбора, стига да отговаря на критериите за оригиналност. Субект е само човек – става въпрос за творческа дейност. Може да се допусне по договорен път и друго лице, но само което е участвало в създаването на произведението, иначе ще има противоречие с чл. 5 (Саракинов).

2) Ал. 2: За включването на произведения или части от тях в такова произведение е необходимо съгласието на техните автори, освен ако законът не предвижда друго.

3) В чл. 14 отново се използва “бази данни”. Според Е. Марков чл. 14 се отнася само до произведенията, създадени при трудови правоотношения, а чл. 11 – до произведения, създадени извън трудови правоотношения.

Според Саракинов това са т.нар. съставни произведения.

Саракинов поставя въпроса с речниците – как трябва да бъдат третирани създалите ги лица (като автори или съставители). По закона от 1993 г. до 2000 г. речниците са в една група със сборниците, антологиите и т.н., след това речниците отпадат от текста, т.е. носители на авторско право са авторите.

4.4. Авторско право върху портрети – чл. 13: Авторското право върху произведение на изобразителното изкуство или произведение на фотографията, представляващо портретно изображение на друго лице, принадлежи на автора на произведението. За използването на такова произведение между автора и изобразеното лице могат да се уговарят условия.

1) Има ли плагиатство (такова дело в САЩ – нарисувано лице върху афиш – искът е отхвърлен) – няма: художникът изразява своята собствена индивидуалност.

2) Стои въпросът и за правото на изображение (образ): единствената база са чл. 13 ЗАПСП и Конституцията. Лицето няма изключително право да забрани да се използва произведението (от чл. 13), старият закон даваше изключително право на лицето да уговори условия или да забрани използването на произведението, Конституцията като че ли говори само за технически средства.

4.5. Чл. 12: Авторското право върху произведения на изобразителното изкуство и архитектурата принадлежи на лицето, което е създало произведението, и в случаите, когато собствеността върху произведението принадлежи на друго лице. Повечето отклонения от принципа до тук бяха свързани със случаи, когато произведението може да се произвежда многократно (книги и т.н.). Какво става, когато произведението е уникат: картини, скулптури (някои релефи служат многократно – монети, изображението върху банкноти и монети е акт на държавно управление, не е обект на авторското право; проектът разбира се има авторско право). Напр. една миниатюра: ако я купя, авторското право продължава да е на автора – колизия на права (ЗАПСП). Двете категории права (авторско и вещно) съществуват паралелно и независимо едно от друго – художникът не престава да е носител на авторското право (нещо повече – съществува право при следваща продажба в чл. 20).

4.6. Компютърни програми и бази данни, създадени в трудово правоотношение – чл. 14: Ако не е уговорено друго, авторското право върху компютърни програми и бази данни, създадени в рамките на трудово правоотношение, принадлежи на работодателя. Тук отклонението е най-голямо.

Саракинов специално разглежда авторското право върху аудиовизуални произведения. Според чл. 62, ал. 1: Авторското право върху филм или друго аудио-визуално произведение принадлежи на режисьора, сценариста и оператора. По-специално се поставя въпросът за авторските права върху такива произведения, създадени до 1993 г. (до тогава са принадлежали на съответното предприятие): на основание §6 от ПЗР на ЗАПСП и §51 от ПЗР на ЗИД на ЗАПСП (2000) принадлежат на съответния режисьор, сценарист, оператор (виж Саракинов, стр. 73-78).

 

  1. Същност на субективното авторско право. Съдържателни дефиниции на авторското право. Функционални дефиниции на авторското право.

 

Няма дефиниция за авторско право, но може да се изведе по индуктивен път от различните разрешения на закона.

  1. Съдържателни дефиниции. Повечето автори започват с имуществените права: използване и разпореждане с произведенията. Това идва от проприетарната теория (собствеността включва владение, ползване разпореждане, тук също има използване и разпореждане).

1) Според Е. Марков собствеността също не притежава само тези правомощия, а и забрана за третите лица.

2) Другият дефект на съдържателните дефиниции е, че не дефинират правото, а казват какво може титулярът: но титулярът може да притежава правото и без да използва някои правомощия; в други случаи правомощията могат да бъдат ограничени (напр. да е забранено разпореждането).

  1. Функционални определения. От тях можем да разберем какво е правото (не какво съдържа). Е. Марков: авторското право е призната и гарантирана от закона власт върху едно произведение (на литературата, изкуството или науката), която е изключителна и същевременно ограничена; тук трябва да се включи и интересът – с оглед на интересите на автора.

1) Ясен е обектът – произведение.

2) Власт – щом е право, не може да не е власт. В публичното право властта е принуждаваща, но има и други власти – условна, експертна (в частното право говорим за компенсаторна, условна власт). Властта е това да наложиш волята си на някого да направи нещо, което не желае, или да се въздържи от нещо, което желае (Ведер, Е. Марков). Властта е само възможност – има разлика между това да има възможност да се направи нещо и това да може реално да се направи – властта е различно от властване. Реализирането на правото на автора е властване, упражняването на правото, но не е самото право, което е възможност.

3) Изключително право. Това е право спрямо всички (абсолютно право – всички други правни субекти трябва да се въздържат от действия, пречещи на реализирането на авторското право), но също така авторът е единственият носител на това право (изключително право – не може друг да има право върху това произведение).

4) Ограничено – властта е ограничена. Правото е ограничено преди всичко във времето (трае определен срок след смъртта на автора) – с изтичане на срока на властта произведението е общодостъпно. Други ограничения – винаги е териториално ограничена.

Отношението не е между субект и произведение, произведението е центърът на отношението, но отношението не е с него.

  1. Двойнственост на субективното авторско право. Особено в континенталната традиция има имуществени и неимуществени права. Това са по-скоро правомощия, но се говори за права. Поставя се въпросът това отделни права ли са, докога действат.

3.1. Континентална и англо-американска системи. Неимуществените права произтичат от преди два века – в центъра се поставя личността на твореца. Има историческо обяснение защо в континенталното право е така: във Великобритания преди всичко са интересите на издателите, докато във Франция има силно лоби на авторите (силна организация). В континентална Европа на преден план излизат неимуществените права, докато в англосаксонското право не се отричат, но се смята, че няма особена разлика между посегателствата върху личността и посегателствата върху произведения. Кант говори за автономността на произведенията – произведението излиза извън автора и заживява самостоятелен живот (в подкрепа на разликата между личността на автора и произведението). Релевантният факт е в съответствие с разбиранията на обществото – законодателят се ръководи от тези разбирания при определяне на релевантния факт. Англо-американското право се доближава до континенталната традиция – признават един минимум от морални права в съответствие с Бернската конвенция (ненакърнимост на произведението, съобщаване на името на автора и т.н.).

3.2. Континенталната система не е единна.

1) Във Франция се говори за дуалистична природа на авторското право. Има неимуществени и имуществени права като по-скоро вторите траят според определен срок, докато първите са вечни и неотчуждими, но прехвърлими със смъртта на автора. Неимуществените права служат да гарантират лични, интелектуални и духовни интереси на автора. Имуществените права служат да гарантират определен дял от приходи.

2) Германия: имуществените и имуществените права са едно ядро, като и двете траят 70 г.

Законодателят по-скоро се придържа към германската (монистична) система – едно цяло с отделни правомощия: 1) право на авторство (не съвсем) и право да иска означаване на името или псевдонима са неотчуждими; другите като че ли са отчуждими; 2) след смъртта на автора неимуществените права преминават към наследниците (не могат да променят произведението, нито да го спират поради възгледите си) – виж въпрос N30,

Саракинов определя делението на имуществени и неимуществени права като условно, защото повечето авторски права съдържат елементи и от двата вида. Все пак единият от елементите преобладава, затова законът и теорията ги групират в два вида.

 

  1. Съдържание на авторското право – неимуществени права. Характеристика.

 

  1. Двойнственост на субективното авторско право (виж въпрос N29, т. 3).

1.1. Делението на имуществени и неимуществени права е характерно за континенталната система.

1.2. Дуалистична (Франция) и монистична (Германия) система.

  1. Неимуществени права. Те произтичат от преди два века, в центъра се поставя личността на твореца. В континентална Европа на преден план излизат неимуществените права, докато в англосаксонското право не се отричат, но се смята, че няма особена разлика между посегателствата върху личността и посегателствата върху произведения. Кант говори за автономността на произведенията – произведението излиза извън автора и заживява самостоятелен живот (в подкрепа на разликата между личността на автора и произведението). Англо-американското право се доближава до континенталната традиция – признават един минимум от морални права в съответствие с Бернската конвенция (ненакърнимост на произведението, съобщаване на името на автора и т.н.).
  2. ЗАПСП се опитва да обхване всички правомощия в съответствие с чл. 6 на Бернската конвенция.

1) Право на авторство. Чл. 15, т. 2: авторът има право да иска признаване на неговото авторство върху произведението. Това е сърцевината на неимуществените права. Това е правомощието на автора да се счита за автор на произведението и да иска да не се отрича това от други лица и да не приписват тези лица авторството на себе си или на другиго – право на автора да се счита за автор, право на авторство.

2) Право на разгласяване. Чл. 15, т. 1: право на автора да реши дали, кога и как да разгласи.

а. Това е правно гарантирана възможност на автора да доведе произведението до знанието на неограничен кръг лица. Само авторът може да прецени дали произведението му е завършено. Работодателят също не може да принуди автора да разгласява – може да има санкция по трудовото правоотношение, но не и да се отнеме произведението. Според §2 ДР на ЗАПСП “разгласяване на произведение“ е довеждането на произведението със съгласието на неговия автор за първи път до знанието на неограничен кръг лица, независимо от формата и начина, по който се осъществява това (публикуването не е за първи път). Авторът може да реши не само дали да се разгласи, но и да определи кога, къде и по какъв начин (най-точното определение за цензура). Това право е неимуществено, но е свързано с упражняването на имуществените права.

б. Определени категории автори нямат това право (чл. 15, т. 1): 1) автори на филми и други аудиовизуални произведения; 2) автори на произведения на архитектурата; 3) автори на проекти, карти, схеми, планове и др. Такова право може да се уговори и за тези автори.

Това право е във връзка с възможностите за промяна на произведението (т. 6) и спиране на използването (т. 8).

3) Право на име – т. 3. Авторът може да реши дали да използва или не името си или да използва псевдоним. Авторът може да реши произведението да бъде разгласено под собственото му име, анонимно, под псевдоним или друг идентифициращ знак.

4) Право на автора да иска името му (псевдоним) да бъде поставено по съответния начин  – т. 4: да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението. Това право е свързано с правото на име (напр. името да се пише с малки букви и т.н.; само една изпусната буква може да доведе до големи обезщетения). Това право възниква с факта на създаване на произведението, но се реализира само при разгласяването му. Правото не може да бъде прехвърляно, а след изтичане на срока на закрила, за спазване на правото следи Министрество на културата или съответната организация за колективно управление на правата (чл. 34 във връзка с чл. 34; за организации за колективно управление виж чл. 40).

5) Право на интегритет, на цялост, на уважение – т. 5: да иска запазване на целостта на произведението и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго действие, което би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство.

а. Авторът и обществото са заинтересовани от запазване на творческата индивидуалност на автора, както е отразена в произведението. Това означава не само да не бъде променяно произведението, да не бъдат изпускани части, но и да бъде представено в подходящ контекст (напр. да не се поставя огромен предговор, в който да се обяснява колко погрешни са възгледите на автора – С. Радев). Една безкрайна договорна свобода в Европа не се допуска – правила от публичен ред.

б. Съществува обаче ал. 2 на чл. 15, според която Авторът няма право да се противопостави на желанието на собственика на произведението на архитектурата да го разруши, преустрои, надстрои или пристрои, ако това се извършва в съответствие с действащите разпоредби.

Това право трябва да се спазва  и след изтичане на срока на закрила (чл. 34 във връзка с чл. 33).

6) Право да промени произведението, доколкото не се засягат интересите на други лица – т. 6.

7) Право да спре използването на произведението поради промяна в убежденията – т. 8: да спре използването на произведението поради промени в убежденията си, с изключение на реализираните произведения на архитектурата, като обезщети за претърпените вреди лицата, които законно са придобили правото да използват произведението. Не е казано как да стане това. Правото не се отнася до произведение на архитектурата.

8) Право на достъп до произведението (оригинала), ако се намира във владението на друго лице, когато това е необходимо с оглед на упражняване на негово право – т. 7. Тук ясно личи разликата с вещното право.

  1. Отчуждаване и наследяване.

1) Отчуждаване. Законът забранява отчуждаването само на две неимуществени права: за признаване на авторство и за поставяне на името чл. 16, изр. 1. Според изр. 2 Отчуждаването на други неимуществени права може да става само изрично и в писмена форма.

2) Наследяване. Според чл. 17 до изтичане на срока на закрила неимуществените права след смъртта на автора се упражняват от наследниците. Това не важи за внасяне на промени в произведението и за спиране на използването му поради промяна в убежденията. Съгласно чл. 34 правото на име и правото на противопоставяне срещу изменение трябва да бъдат спазвани и след изтичане на срока на закрила.

  1. Неимуществени права. Законодателят по-скоро се придържа към германската (монистична) система – едно цяло с отделни правомощия.

1) Към това ни насочва чл. 16 – неимуществените права (право на авторство и право да иска означаване на името или псевдонима) са неотчуждими. Другите като че ли са отчуждими. Е. Марков: всъщност дори първото право (на авторство) не е съвсем неотчуждимо – напр. двама автори не могат да се разберат за приноса, но сключват съдебна спогодба, спогодбата обаче означава отстъпки – неимуществените права не са съвсем неотчуждими. Според европейската авторскоправна система в класическия й вид неимуществените права не могат да се отчуждават.

2) След смъртта на автора неимуществените права преминават към наследниците, но те не могат да променят произведението, нито да го спират поради възгледите си. В една идеална монистична система правата се наследяват, в нашия закон – упражняват се от наследниците. Е. Марков: излиза, че има безсубектни права (упражняват се от името на кого).

 

 

  1. Съдържание на авторското право – имуществени права. Характеристика. Право на възнаграждение за всеки вид използване.

 

 

  1. Двойнственост на субективното авторско право (виж въпрос N29, т. 3).

1.1. Делението на имуществени и неимуществени права е характерно за континенталната система.

1.2. Дуалистична (Франция) и монистична (Германия) система.

  1. Имуществени права на автора.

1) Тези права се определят като използване и разпореждане.

2) Използване. Това е по-скоро експлоатация (използване не за лични цели) – с оглед масово тиражиране и извличане на печалба. Как да се използва зависи от волята на автора, но и от характера на произведението (не може да се изсвири картина).

Според чл. 18, ал. 1 авторът има изключителното право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица. Ал. 2 изброява различни видове използване (според Саракинов изчерпателно – ?).

  1. Използване на произведението. Използването е различно спрямо видовете произведения и волята на автора:

1) Възпроизвеждане на произведението (т. 1). В §2, т. 3 на ДР на ЗАПСП има дефиниция: “възпроизвеждане на произведение“ е прякото или непрякото размножаване в един или повече екземпляри на произведението или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му под дигитална форма в електронен носител. От тази гледна точка става дума за стока – тиражиране на стока. Това е възпроизвеждане в много еднакви екземпляри (може да се отнася до всички видове използване).

2) Разпространение на оригинала или части от произведението след неограничен брой лица (т. 2). Дефиницията е в §2, т. 4 на ДР на ЗАПСП: „разпространение на произведение“ е продажба, замяна, дарение, даване под наем или в заем, вносът и износът, както и предложението за продажба или даване под наем на оригинали и екземпляри от произведението. Даването под наем или в заем на произведение на архитектурата, на приложното изкуство и на народните художествени занаяти не означава разпространение по този закон. Става въпрос разпространяване сред неограничен брой лица – дали на оригинала или на множество екземпляри (може да се създадат много оригинали – трябва да се номерират; може да има много копия – възможни са всички сделки с тях). Става въпрос изключително за разпространение на материални екземпляри (не и за предаване в нематериална форма – публично представяне или излъчване по безжичен път). Обикновено едно произведение най-напред се възпроизвежда, а след това се разпространява.

Тук е и приложното поле на концепцията за първата продажба – чл. 18, ал. 4: Първата продажба или друга сделка, с която се прехвърля собствеността върху оригинала на произведението или екземпляр от него, извършена от носителя на авторското право или с негово съгласие, прекратяват правото на разпространение върху тях, с изключение на правото да се разрешава по-нататъшното им отдаване под наем. Това не засяга обаче правото при следваща продажба по чл. 20 (поредният купувач не трябва да иска съгласието на автора, но му дължи определена сума) – виж по-долу. Правото за отдаване под наем не се изчерпва след сключване на сделката.

3) Публично представяне и изпълнение (т. 3). По-нататък се говори за публично показване – отнася се до визуални произведения: няма нужда от някакви допълнителни действия, докато музикалните произведения трябва да се изсвирят. Разликата между представяне и изпълнение е от раздел III на глава VII:

а. При публичното представяне (чл. 55) става въпрос за сценични произведения (драматични, музикално-драматични, хореографски и пантомимични – чл. 3, ал. 1, т. 3).

б. При изпълнението (чл. 58) става въпрос за произведения, които са вече разгласени (независимо какво) – “изпълнението” е нещо възможно най-широко. Публичното изпълнение според Саракинов е изпълнение на музикално или литературно произведение на достъпно за публиката място.

И в двата случая е необходимо да има възможност произведението да бъде възпроето от неограничен брой лица (чл. 18, ал. 3).

4) Публично показване (т. 6). Става въпрос за произведения на изобразителното изкуство и произведения, създадени по фотографски или аналогичен на него начин. В случая произведението само говори за себе си (за разлика от представяне и изпълнение, където е необходимо някакво посредничество). И в този случай трябва да има възможност произведението да бъде възпроето от неограничен брой лица (чл. 18, ал. 3).

5) Излъчване по безжичен път (т. 4). Има определение в §2, т. 5 на ДР на ЗАПСП: „излъчване на произведение по безжичен път“ е излъчването му по радио или телевизия по наземен път, както и изпращането му чрез сигнал до спътник и оттам обратно до Земята с оглед то да бъде прието било пряко и индивидуално от публиката, било чрез посредничеството на организация, различна от излъчващата. Става дума за херцови вълни, включват се и сателитните връзки. Къде обаче е нарушението, ако само се предава до спътника, но той не излъчва (необходимо е и връщане до Земята).

6) Предаване на произведението чрез кабел или друго техническо средство.

Във връзка с последните две права са създадени и специални разпоредби в закона:

а. Чл. 21: Разрешението за излъчване на произведението по безжичен път включва и разрешение за предаването му чрез кабел или друго техническо средство от същата организация без заплащане на отделно възнаграждение при условие, че предаването се извършва едновременно с излъчването, в непроменен вид и не излиза извън територията, за която е отстъпено правото за излъчване – разрешението за предаване по безжичен път включва и разрешението за излъчване по кабел. Доколкото телевизионният оператор е и кабелен оператор, няма нужда от допълнително разрешение: същата организация, едновременно, на същата територия. НТв има претенции към кабелни телевизии във връзка с излъчването на програмата й – освен върху предаването, има права и върху излъчването (сродно право), така че има някакво основание. Безжичен път – дали се включват и сателитните канали: уредено е по аналогичен начин (допустимо е едновременно и на същата територия). Какво значи едновременно – винаги има закъснение. Според Е. Марков правото е да се излъчва на живо, а не на запис, предаването обаче е на запис – няма уредба, но не е нарушение, тъй като такава е технологията; ако се съберат записите и се излъчат по-късно, тогава ще има нарушение.

б. Чл. 22: Разрешението за излъчване на произведението по безжичен път включва и правото за изпращане на произведението от излъчващата организация чрез сигнал до спътник и оттам обратно до Земята по начин, позволяващ приемането му било пряко и индивидуално от публиката, било чрез посредничеството на организация, различна от излъчващата. Това е допустимо при положение, че се приема чрез организация-посредник само ако авторът е отстъпил на приемащата организация правото да излъчи произведението по безжичен път, да го предаде чрез кабел или друго техническо средство или да го изпълни публично по друг начин.

7) Превеждане на произведението (т. 7). И тук става въпрос само за възможност да стане достояние на неограничен кръг лица (чл. 18, ал. 3). Върху превода съществува самостоятелно авторско право.

8) Преработка на произведението (т. 8). Преработка е и използването на произведението за създаване на ново, производно от него произведение. Отново тези действия трябва да има възможност да станат достояние на неограничен брой лица (чл. 18, ал. 3).

9) Реализирането на архитектурен проект чрез построяване или изработване на обекта, за който той е предназначен (т. 9). Нарушаване на правата на автора на архитектурен проект има само при построяване на нещо по него.

10) Предлагане по безжичен път или чрез кабел или друго техническо средство на достъп на неограничен брой лица до произведението или до част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях. За Интернет е направено специално изменение от тази година, но не е точно дадено (мога и радиото да сложа, където пожелая).

  1. Възнаграждение – чл. 19: Авторът има право на възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване на същия вид. За всяко такова самостоятелно използване се дължи възнаграждение на автора. Определяне на възнаграждението – § 5, ал. 1 на ДР: Размерите на възнагражденията, дължими на носителите на авторско и сродните му права, за използване на техни произведения, изпълнения, звукозаписи и радио- и телевизионни програми, се определят по договор между правоимащите и ползвателите. Ал. 2: Когато използването се договаря чрез организация за колективно управление на права, размерът на възнаграждението се определя по споразумение между нея и ползвателите или техните сдружения.
  2. Право на следване (право при следваща продажба) – чл. 20, ал. 1: При повторна и всяка следваща продажба на оригинала на произведение на живописта, скулптурата и графиката чрез посредник или на публична продажба авторът има право да получи възнаграждение в размер пет на сто от продажната цена, ако не е уговорен по-висок процент. Много млади автори продават картините си на безценица, а после купувачите ги продават за огромни суми, затова е предвидено едно право на следване: независимо че са продали картините си или други произведения на визуалното изкуство, могат да побучат определена сума (напр. процент от завишената цена).

1) В България обектите са живопис, скулптура и графика (във Франция правото съществува и при ръкописи и нотни писма). При повторна и следваща продажба – при първата авторът получава цената или част от нея, ако има посредник.

2) При продажба чрез посредник или публична продажба – при директна продажба не може.

Това правило се прилага, доколкото е предвидено в чуждите законодателства, но в рамките, предвидени в българския закон (при чуждите автори). Правото на следване поставя много въпроси: някои виждат право на издръжка. Това право е тясно свързано с автора на произведението – не може да се цедира отделно, не може да се завещава отделно (върви с произведението). Това е имуществено право, но свързано с личността на автора и следва произведението.

Правила за уведомяване и заплащане на възнаграждението има в чл. 20, ал. 2.

 

  1. Свободно използване на произведенията

 

  1. Свободно използване. Границата, от която ще има нарушение, е допустимото свободно използване. В определен брой случаи се налага използването на произведенията да може да става свободно – без разрешение на автора. Тези ограничения обаче са специални, с тях не бива да се злоупотребява. В тази връзка чл. 9, ал. 2 от Бернската конвенция посочва условията, с които националните законодателства трябва да се съобразяват: 1) да се отнасят до някои специални случаи; 2) да не се затруднява използването на произведението; 3) да не водят до неоправдано нарушение на законните интереси на автора.

В полза на обществото като цяло най-значителното ограничение е определеният от закона срок за закрила на авторското право (въпрос N35). Като ограничение може да се разглежда и чл. 41, ал. 2 (право на работодателя да използва произведението, създадено по трудово правоотношение, без разрешение и без заплащане).

  1. В чл. 23 има опит за систематизация на случаите на свободно използване на произведенията. Интелектуалната собственост не бива да препятства правото на информация, доколкото не се нарушават чужди права, националната сигурност. Няма право на информация върху произведенията по принцип, а варира във всеки конкретен случай.

1) Цитиране – т. 1: използването на цитати от произведения на други лица при посочване на източника и името на автора, ако то е означено. Цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, оправдан от целта. Без това не може да се развива науката. Тук попадат музикални цитати, вмъкване на откъси от филми, възпроизвеждане на части от сгради в архитектурата.

а. Може да се цитира всичко, дори да не е разгласено.

б. Трябва да се посочи името на автора, както и източникът.

в. Цитатът трябва да е в съответствие с целта (да подкрепи твърдението и т.н.).

г. Цитатът да е в обичайния обем.

Цитатите в рекламите на Мобиком – отговаря ли цитатът на целите, дали е в обичайния обем: рекламата е само цитат – цитатът не отговаря на целите (целта е продажба), не е в обичайния обем: това не е цитат, има нарушение.

2) С оглед на образованието, науката, осъществяване на аналитични, коментарни цели – т. 2: използването на части от публикувани произведения или на неголям брой малки произведения с изключение на компютърни програми и бази данни в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване. Такова използване е допустимо само за научни и образователни цели, при посочване на източника и името на автора и при условие, че не се засяга нормалното използване на произведението, нито пък се увреждат неоправдано законните интереси на авторите.

а. Могат да се използват неголям брой малки произведения, части от произведения (публикувани).

б. За анализ, коментар, друг вид научно изследване. Законът не казва дали анализът трябва да бъде на същото място (напр. сборник текстове по право – дали коментарът трябва да бъде вътре в сборника) – обхваща всички видове използване.

в. С определени цели – научни и образователни.

г. Посочване на източника и името на автора.

д. Не се засяга нормалното използване на произведението, не се увреждат неоправдано законните интереси на автора.

3) Т. 7: възпроизвеждането по репрографски или друг аналогичен на него начин на части от публикувани произведения или на малки произведения, както и презаписването на части от филми и други аудио-визуални произведения или произведения, записани върху звуконосители или видеоносители от учебни или други образователни заведения и тяхното използване с учебна цел.

а. Репрография – съвкупност от технологии, позволяващи възпроизвеждане на документи (не само ксерокс); само на части от произведения (публикувани) или малки произведения. Презаписване на части от филми и други аудиовизуални произведения или произведения, записани върху звуконосители или видеоносители.

б. Възпроизвеждане от учебни или образователни заведения.

в. С учебни цели

Тези способи изискват много средства за разлика от офсета, но той не е възпроизвеждане.

4) Т. 3: използването като текуща информация в периодичния печат и другите средства за масово осведомяване на речи, отчети, проповеди и други или на части от тях, произнесени на публични събрания, както и на пледоарии, произнесени в съдебни процеси. Според Бернската конвенция е допуснато:

а. Използването на речи, пледоарии и т.н.

б. Във всички медии, които са текущи.

в. Доколкото информацията е текуща (не може да се публикува реч от преди 10 г., нито да се публикува информация, която е текуща, но в книжка, а не в текуща медия).

5) Актуално събитие – т. 4: възпроизвеждането на фотографски, кинематографичен или аналогичен на тях начин, както и чрез звукозаписване или видеозаписване на произведения, свързани с актуално събитие, за да бъдат тези произведения използвани от средствата за масово осведомяване в ограничен обем, оправдан от целите на информацията.

а. За масово осведомяване. Дали показването на картините в една галерия без разрешение на автора е нарушение – не е, доколкото се обслужват целите на информацията.

б. По определени начини.

6) Т. 5: възпроизвеждането на произведения, постоянно изложени на улици, площади и други обществени места, без механично контактно копиране, както и излъчването им по безжичен път или предаването им чрез кабел или друго техническо средство, ако това се извършва с информационна или друга нетърговска цел.

а. Възпроизвеждане на постоянно изложени на публични места произведения.

б. Доколкото не е използвано механично контактно копиране, няма нарушение (напр. може да се снима в един филм паметник, без да има нарушение). Излъчване по безжичен път или предаване по кабел.

в. Цел – информационна или друга нетърговска цел. Въпросът е дали има скрита реклама – напр. вижда се търговска марка: реклама – приканване да се купи определена стока или да се използва определена услуга.

7) Т. 6: публичното изпълнение на публикувани произведения в учебни или други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците в подготовката и реализирането на публичното изпълнение. Изпълняване на цели произведения от актьори, които се обучават, не се плаща възнаграждение на актьорите и не се събират парични постъпления.

а. Публикувани произведения.

б. В образователни заведения. Това отново е с образователна цел.

в. Не се плаща възнаграждение.

г. Да не се събират парични постъпления според Е. Марков означава да не се реализира печалба, но разходите по осветление, декори и т.н. трябва да се покрият по някакъв начин.

8) Използване на шрифтове за незрящи – т. 7: възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг, аналогичен на него метод, ако това не се извършва с цел печалба.

а. Разгласени произведения.

б. От значение е методът – предназначен за незрящи.

в. Не е с цел печалба.

9) Т. 9: възпроизвеждането в малко количество на вече публикувани произведения, с изключение на компютърни програми и бази данни, чрез репрографски, фотографски или друг аналогичен начин от обществени библиотеки, документационни центрове, научни институти и други при условие, че се извършва за научни цели или с цел съхраняване на произведението и екземплярите не се разпространяват извън рамките на организацията, извършила възпроизвеждането. Копие от загубена в библиотека, организация книга и имат право да я отдават под наем, но само в рамките на организацията.

а. Публикувани произведения (без програми и бази данни).

б. Начин – фотографски, репрографски.

в. От обществени библиотеки, научни институти и др.

г. Цел – научни или съхраняване на произведението.

д. Екземплярите да не се разпространяват извън организацията.

10) Т. 10: използването на детайли, фрагменти и отделни елементи от сгради и архитектурни проекти при посочване името на автора, ако то е означено. Използването трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, оправдан от целта.

а. Части от сгради или архитектурни проекти.

б. Посочване на автора.

в. В съответствие с обичайната практика.

г. В обем, оправдан от целта.

  1. Еднократно копиране за лични цели – то вече се плаща. Дълго време не се смяташе за нарушение на авторското право еднократното възпроизвеждане за лично ползване. Средствата да възпроизвеждане на произведенията все повече се усъвършенстват – ксероксът нанесе първия удар върху издателите, възможности за презаписване на аудои и видеокасети, записи от радио и т.н. В резултат притежателите на авторски права търпят големи загуби и се чувстват доста застрашени.

3.1. ЗАПСП през 1993 и 2000 г. направи скок, доколкото разрешава свободното копиране за лични нужди, доколкото не се използва за привличане на клиентела. Чл. 25: Изготвянето на копия от вече публикувани произведения се допуска без съгласие на автора и без заплащане на възнаграждение само за лично ползване. Това не се отнася за компютърните програми и архитектурните произведения.

1) Произведенията са публикувани.

2) Лично ползване – само в частната сфера на лицето.

3) Ограничение за авхитектурните произведения и компютърните програми – ако се допусне свободното копиране защитата им би се обезсмислила.

3.2. Възнаграждение – чл. 26.

1) Кой има право на такова възнаграждение – чл. 26, ал. 1.

2) Задължени лица и размер на възнаграждението – чл. 26, ал. 2. В закона още през 1993 г. бяха въведени вноски от 5% от производствената цена или митническата декларация при внос, които отиват в организация, която по-нататък ги разпределя. От тази година се предвижда също така 2% от хардуера да се внасят. Виж ал. 6.

3) Разпределяща организация, национален фонд “Култура” – чл. 26, ал. 3.

 

4) Разпределение – чл. 26, ал. 4. Въпросът е справедливо ли е такова разпределение – произведенията на някои автори може въобще да не се записват.

5) Условия за връщане на събраните суми – чл. 26, ал. 5.

 

  1. Времетраене и наследяване на авторското право

 

  1. Времетраене на авторското право. Авторското право не може да трае вачно – големи трудности при издирване на наследниците, неоправдано е да се заплащат възнаграждения на далечни роднини.

1.1. Общо правило – чл. 29, ал. 1: Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години след неговата смърт. Срокът е 70 г. от смъртта на автора. Има и някои някои неточности: “авторското право се закриля” (всъщност произведенията се закрилят); закриля се, докато е жив авторът (всъщност от създаването на произведението).

1.2. Особени случаи:

1) При произведения, създадени в съавторство от значение е моментът на смъртта на последния преживял съавтор – чл. 27, ал. 2: При произведения, създадени от двама или повече автори, срокът по ал. 1 започва да тече след смъртта на последния преживял съавтор.

2) Произведения под псевдоним или анонимни – срокът е 70 г. след разгласяването (чл. 28). Ако в този срок авторът стане известен или ако псевдонимът не буди съмнение относно неговата личност, се прилага общото правило.

3) Компютърни програми и бази данни, когато произведението е създадено в трудово правоотношение и авторското право принадлежи на работодателя – срокът е 70 г. след разгласяването (чл. 28а). Ако в този срок се установи авторът, се прилага общото правило.

4) Филми и други аудиовизуални произведения – 70 г. след смъртта на последния преживял измежду режисьора, сценариста, оператора, автора на диалога и автора на музиката, ако тя е била създадена специално за филма (чл. 29).

5) Сборни произведения по чл. 3, ал. 2, т. 3 (периодични издания, енциклопедии и др.) – 70 г. след публикуването им (чл. 30, ал. 1). Това правило е за правата върху сборното произведение, а не за тези на авторите на отделните включени в него произведения. Ал. 2 пояснява: За произведения, които се публикуват на томове, части, броеве или епизоди, срокът по ал. 1 се изчислява за всеки от тях поотделно.

6) Закрила на непубликувани произведения – чл. 34а: Лицето, което разгласява произведение след изтичане на срока на времетраене на авторското право, ако то не е било публикувано дотогава, се ползва с всички имуществени права на автора за срок 25 г., считано от 1 януари на годината, следваща годината, в която произведението е било разгласено.

1.3. Начало на сроковете – чл. 31: сроковете започват да текат от 1 януари на годината, следваща годината, в която е настъпило събитието (смъртта на автора, създаването, разгласяването или публикуването). Това са преклузивни срокове, не могат да бъдат спирани, възобновявани, продължавани.

1.4. Произход на срока на закрила.

1.4.1. Тези 70 г. идват от една директива на ЕС с цел уеднаквяване (Директива 93/98/ЕИО). Няма единно европейско авторско право – има различни системи. Само по някои въпроси (изчерпани права, срок, закрила на софтуер и бази данни) има решения на съда (изчерпани права) и директиви (срок); закрилата на софтуер и бази данни е малко извън авторското право.

1.4.2. История, тенденции:

1) Първият закон (Законът на Ана) предвижда закрила 14 г. По-късно може  да се удължи с 14 г., но ако авторът е още жив (сега срокът е след смъртта).

2) Правото след смъртта на автора идва от наследниците на поета Удуърд, който нищо не е оставил на наследниците. От тогава авторското право продължава след смъртта. От къде идва “автор” – от латински “разувам”, “наддавам”.

3) Различните конвенции предвиждат различни срокове: Бернска – 50 г., Женевска – 25г. (с оглед на интересите на развиващите се страни – защитата да не трае прекалено дълго).

4) Има тенденция към удължаване на срока (но в Америка е 50 г.) – в някои латиноамерикански страни е 80 г.

5) Поради свободното движение на стоки, хора, капитали вместо в страна с по-дълъг срок ще отпечатам в друга страна, а после ще внасям в първата – това налага уеднаквяване.

В Германия срокът е бил 50 г., поставя се въпросът дали авторът иска да подпомогне само наследниците, не би ли желал да подпомогне други автори – създава се фонд, с чиито средства се подпомагат млади културни дейци чрез използване на авторското право и след срока на закрила (20 г.). Този фонд няма успех – срокът се присъединява към 50-те години и закрилата става 70 г. През този срок авторското право съществува и се наследява.

1.5. При чужд автор се прилага чуждият срок, макар да действа нашият закон – когато срокът в чуждата страна е по-къс, се прилага този срок.

1.6. Закрила на създадени преди ЗАПСП произведения. В България са съществували различни режими на времетраенето на авторското право (виж Саракинов, стр. 99-101). Поставя се въпросът какво става със срока на закрила на произведения, създадени преди влизане в сила на ЗАПСП. Според §51, , ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗАПСП (2000 г.) законът се прилага и за произведенията, създадени преди влизането му в сила, ако не са изтекли предвидените в него срокове. Според ал. 2 от закрила се ползват и носителите на права, чийто срок на закрила е изтекъл, ако той не е изтекъл според ЗАПСП в редакцията му от 2000 г. За времето, когато не е съществувало авторско право, обезщетение за използване не се дължи.

  1. Наследяване.

2.1. Наследници – чл. 32, ал. 1: След смъртта на автора авторското право преминава върху неговите наследници по завещание и по закон съгласно Закона за наследството. Преди са съществували ограничения относно кръга от наследници (виж Саракинов, стр. 99-100).

2.2. Момент, до който се наследява – чл. 32, ал. 2: Авторското право се наследява до изтичане на срока на времетраенето му.

2.3. Наследяването не е еднократно. Законът казва Ако авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока … (чл. 33). Според Е. Марков не може да се направи извод, че авторското право се наследява еднократно. Преди е имало ограничения – еднократно наследяване, кръг наследници, но сега няма основание за такъв извод, още повече, че Конституцията разшири правото на наследяване, а и идеята на срока от 70 г. не е еднократно наследяване.

2.4. Липса на наследници – чл. 33: Ако авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока на времетраене, авторското право преминава върху държавата, която го упражнява до изтичане на срока чрез министерството, отговарящо за културата. В случай че починалият автор е бил член на организация за колективно управление на права по този закон, тези права продължават да се упражняват до края на срока на времетраенето им от тази организация, за нейна сметка.

2.5. Проблем при смяна на закона. Принцип на наследственото право е, че кръгът наследници се определя според закона, който е сила към момента на откриване на наследството (т.е. смъртта на наследодателя). Следователно, за наследства, открити при действието на стария закон, кръгът на наследниците ще се определи спрямо него (аргумент от §6, ал. 2 от ПЗР на ЗАПСП).

 

  1. Договори с произведения. (Използване на произведенията.). Общи правила.

 

Гл. VII е озаглавена “Използване на произведенията”. “Използване” означава много неща, законодателят мисли за договори с произведения, чрез които те стават достъпни на публиката.

  1. Договори с произведения – правна уредба, обща характеристика. Ползвателят има изключително право да използва произведението и да разрешава използването му от други лица (чл. 18, ал. 1). Обикновено авторът не пристъпва сам към използването, а се обръща към други лица – сключва договор, с който се прехвърля в някаква степен и при определени условия правото на използване на произведението.

1.1. Правна уредба.

1.1.1. История.

1) Първоначално авторското право е било договорно, една през 1921 г. България ратифицира Бернската конвенция и се създава закон (повече в интерес на издателите).

2) По-късно се урежда предимно договорното авторско право – в ТЗ (и в сегашния ТЗ издателската дейност е определена като търговска).

3) Тази практика беше преустановена през 1951 г. – издателската дейност е монопол на държавата. ЗЗД  урежда някои договори – авторските договори са източници на облигационни отношения между авторите и ползвателите, затова уредбата беше в ЗЗД.

1.1.2. Сега сделките са по-детайлно развити. Това са търговски сделки (едната страна е търговец). Връзката между авторското право и сделките е доста тясна и затова уредбата е в ЗАПСП. Говори се за първично договорно право (автор-предприемач) и вторично (предприемачът преотстъпва предоставените му права).

1.2. Общи положения.

1) Важат предимно правилата на облигационното право, също и някои положения на търговското право, но има и някои специфични положения.

2) Договорна автономия. Договорното право се гради на принципа на договорната автономия – автономия на волята на страните. Тук идва силна корекция за неимуществените права: голяма част от тях (най-съществените) са непрехвърлими, за другите има определени ограничения (какво може да се прави с тях. Неимуществените права са моралната страна, а икономическата страна е, че авторът обикновено е слабата страна. Формалното изравняване с принципа на договорната свобода в много случаи не действа (авторът може да бъде принуден от икономически съображения), затова са установени правила (подобно на закрилата на потребителите). Неимуществените права имат морална, но и икономическа страна – затова автономията на волята в Европа и у нас е силно ограничена.

3) Основни признаци. Саракинов извежда основните признаци, които характеризират тези договори: 1) предмет – прехвърляне на някакво авторско правомощие, свързано с произведение на литературата, науката и изкуството; 2) срочен характер – до 10 г.

  1. Договор за използване на произведението – обща уредба. Може да служи като рамков договор, така че ползвателят след това да отстъпва използването на произведенията.

2.1. Страни. Чл. 36: едната страна е автор, а другата е ползвател. Авторът отстъпва правомощията си по използване на произведението. Договорът е винаги възмезден. Този договор е представен като първичен, а евентуално по-късно ползвателят ще сключи други договори за този срок с издатели и т.н.

2.2. Отстъпва (чл. 36, ал. 1). Според едната теория това е прехвърляне на правомощия. Според другата теория (на разрешението) авторът разрешава да се използва произведението (с оглед на теорията, че авторското право е една забрана). В друг текст на закона се говори за разрешаване; по-коректно е отстъпване на правомощия, защото са необходими и други положителни действия (напр. предаване на произведението и др.), а не само разрешаване за използване. Има учредително правоприемство.

2.3. Тези договори могат да бъдат изключителни (авторът да не отстъпва на други лица) и неизключителни (чл. 36, ал. 1).

1) Изключителни – чл. 36, ал. 2: Когато отстъпи на ползвател изключително право за използване на произведение, авторът не може сам да го използва по начина, за срока и на територията, уговорени в договора, нито да отстъпва това право на трети лица – само ползвателят може да използва произведението за начина, срока и територията, които са уговорени. Чл. 36, ал. 4: Отстъпването на изключително право по ал. 2 се извършва изрично и писмено. Ако липсва подобна уговорка, смята се, че е отстъпено неизключително право за използване на произведението – изрично изключително отстъпване в писмен договор. Изключително отстъпване е характерно за издателските договори, договорите между авторите на кинематографично произведение и филмовия продуцент.

2) Неизключителни – чл. 36, ал. 3: Когато отстъпи на ползвател неизключително право за използване на произведение, авторът може сам сам да го използва, както и да отстъпва неизключително право върху същото произведение на трети лица – авторът си запазва правото да използва произведението и да отстъпва право (също неизключително) на други лица през времетраенето на договора. Обикновено такова право се отстъпва при договорите за публично представяне, публично изпълнение.

2.4. Срок. Посочен е в чл. 37, ал. 2, изр. 1: Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Максималният срок е 10 г.

1) Неуговорен срок – чл. 36, ал. 5: Ако в договора не е уговорен срок, смята се, че правото да се използва произведението е отстъпено за три години, а за произведения на архитектурата – за пет години. Ако не е посочен срок – 3 г. Срок за произведения на архитектурата – 5 г.

2) Договор, сключен за по-дълъг срок – чл. 37, ал. 2, изр. 2 и 3: Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.

2.5. Чл. 37, ал. 1: Hищожен е договорът, с който авторът отстъпва правото да се използват всички произведения, които той би създал, докато е жив. Дали ще бъде нищожен договор напр. за следващите 5 произведения.

2.6. Територия – чл. 36, ал. 6: Ако в договора не е уговорена територията, на която ползвателят има право да използва произведението, смята се, че това е територията на страната, чийто гражданин е ползвателят или където се намира седалището му, ако той е юридическо лице. Възможно е да има няколко договора за изключително използване на произведенията за различни страни.

2.7. Договорът е възмезден – според чл. 36, ал. 1 правото се отстъпва срещу възнаграждение.

1) Чл. 38, ал. 1 посочва начини за определяне на възнаграждението: Възнаграждението на автора може да бъде определено като част от приходите, получени от използването на произведението, еднократна сума, или по друг начин. Възнаграждението може да бъде уговорено като: 1) част от приходите, процент от всяка бройка (възнаграждението е в зависимост от тиража); 2) еднократна сума; 3) по друг начин. Уговаря се в договора.

2) Несъразмерност на възнаграждението – чл. 38, ал. 2 (подобно на чл. 41, ал. 3): Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно не съразмерно на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост.

2.8. Форма. Формата е писмена при изключително право на използване – чл. 36, ал. 4, изр. 1: Отстъпването на изключително право по ал. 2 се извършва изрично и писмено.

2.9. Разваляне – чл. 39. С този договор ползвателят се задължава да използва произведението: авторът освен че иска пари има и други интереси.

1) При изключително ползване може да се развали – чл. 39, ал. 1: Ако в договора, с който се отстъпва изключително право, не е уговорен срок, в който ползвателят е длъжен да започне използването на произведението, авторът може да развали договора, ако използването не е започнало в двегодишен срок от сключването му или деня на предаване на произведението, когато това е станало след сключването на договора.

2) Произведения на авхитектурата – чл. 39, ал. 2: Алинея 1 не се прилага за произведения на архитектурата.

3) При неизключително ползване няма  нужда от разваляне – може да се сключат други договори. Поставя се въпросът дали може да се приложи чл. 87 ЗЗД, всичко от ЗЗД ли ще се приложи.

Авторите могат да образуват организации, на които да отстъпят правото да договарят използването на произведението по един или повече начини и да събират възнаграждения – организации за колективно управление на авторските права (чл. 40). Такива организации могат да образуват и носителите на сродни права (чл. 73). В някои случаи съгласието на автора за използване на произведението се дава само чрез организация за колективно управление (чл. 58, ал. 2 – препредаване на произведенията чрез кабел или подобно техническо средство) – организацията действа от името на автори, които не са нейни членове (чл. 40, ал. 7). Тези организации не се срещат при управлението на “издателски права”, въобще за управление на изключителни права. Виж Саракинов, стр. 109-115.

 

41, 42. Издателски договор. Договори за възпроизвеждане и разпространяване на звукозаписи.

 

  1. Издателски договор.

1.1. Обща характеристика.

1) Това е традиционен договор. Той е създал авторското право, доколкото печатари, издатели са създавали за себе си изключителни права; по-късно се появяват в законите. У нас първо е уреден издателският договор, по-късно се появява авторското право.

2) Издателският договор не се свързва само с книжнината, но и с музикални произведения, произведения на визуалното изкуство (репродукции).

1.2. Определение. Чл. 43: С издателския договор авторът отстъпва на издателя правото да възпроизведе и разпространи произведението, а издателят се задължава да извърши тези действия и да изплати на автора възнаграждение.

1) Договор между две лица: 1) автор (създател на каквото и да е произведение) и 2) издател.

2) Отстъпват се две правомощия: възпроизвеждане и разпространение на произведението. Едната страна отстъпва, другата се задължава да реализира правата и да плати възнаграждение. Тук отново правата са задължения: издателят получава права, но трябва и да ги използва.

1.3. Страни.

1) От едната страна е авторът – създател на произведение (най-често текст, но и музикални и в някои случаи визуални произведения).

2) От другата страна е предприемачът (напр. литературен предприемач) – той поема риска (от това, което публиката ще хареса) и трябва да осигури отпечатването (напр. сключване на договор с печатари) и разпространява (може да сключи договор и с друго лице). Предприемачът всъщност само поема риска. Може да има печатница и дистрибуторска мрежа, но това не е задължително – може да сключи със съответните лица (печатар и разпространител) договори за изработка (договори извън авторското право).

1.4. Правна същност. Това е утвърден самостоятелен договор.

1) Двустранен – права и задължения и за двете страни.

2) Възмезден – винаги се дължи възнаграждение, придобиването на права е обусловено от задължаване.

3) Консенсуален – сключен е с постигане на съгласие, а не при предаване на ръкописа напр.

4) Формален – писмена форма (чл. 46). Има облекчение при вестници и списания – каква е разликата между вестник и списание (има ораничение при даване за издаване на статия 45 дни при вестник и 3 м. при списание за публикуване).

5) Срочен – отстъпването винаги е за определен срок.

6) Комутативен договор – има възможност за прогнозиране на рисковете.

7) Търговски – издателят е търговец. Има външнотърговски елемент при уговорка за разпространение в чужбина.

Договорът не е продажба (авторското право е неотчуждаемо), не е наем (неосезаемост на произведението) – собствен вид договор, не се прилагат по аналогия правилата за продажба и наем.

1.5. Видове издателски договори.

1.5.1. Има няколко вида издателски договори – чл. 44: С издателски договор може да бъде отстъпено правото за възпроизвеждане и разпространение на вече създадено произведение или произведение, което авторът се задължава да създаде.

1) Договор за издаване на готово произведение: авторът е създал произведение и отстъпва правата върху него.

2) Договор за издателска поръчка (?): авторът още не е създал произведението, а след създаването му правомощията ще преминат върху издателя – авторът се задължава и да създаде произведението.

Първото всъщност е издателски договор, второто по-скоро съчетава и договор за изработка с преминаването на правата със създаването на произведението, но и то се нарича издателски договор.

1.5.2. В тази глава са включени и самофинансиращите се автори – чл. 53, ал. 1: Авторът може да възложи за собствена сметка да възпроизведе и разпространи определен брой екземпляри от произведението. “Възлага” всъщност е договор за изработка (Е. Марков), няма нищо от издателския договор (издателят не поема риска, само отпечатва, връща за разпространение). Ал. 2: Авторът може да уговори с издател да възпроизведе и разпространи екземпляри от произведението, като участва в разходите по издаването и в приходите от разпространението.

1.6. Разширяване на приложното поле – чл. 45, ал. 1: Когато с издателски договор автор е отстъпил на издател правото на използване на произведението и по други начини освен издаване, издателят може да преотстъпва използването на произведението по тези други начини на трети лица, ако това е уговорено изрично. Медиите (книги, телевизия, филми и т.н.) се преплитат. Законът прави крачка напред – предвижда възможност за издателя да сключи договори за друго използване с други лица, но това трябва да е уговорено изрично, трябва да уведоми автора писмено (чл. 45, ал. 2) и т.н.

1.7. Съдържание на договора. Задължения на страните.

1.7.1. Съдържание на издателския договор: 1) дата и място на сключване; 2) страни; 3) предмет; 4) тираж на изданието; 5) срок на договора; 6) срок на предаване на ръкописа; 7) размер и ред на плащане на възнаграждението; 8) отговорност за нарушаване на договора.

Законът съдържа обаче много диспозитивни правила, които могат да запълнят празнините – чл. 47 ЗАПСП: 1) право за едно издание; 2) тираж 10000; 3) възнаграждение 15% от цената на дребно за всеки екземпляр; 4) 5 безплатни екземпляра; 5) издаване на езика, на който произведението е предадено; 6) разпространяване на територията на страната, чийто гражданин е или където се намира седалището му; чл. 36, ал. 5 – срок 3 г.

1.7.2. Задължения. Законът е силно диспозитивен.

А. Задължения на издателя.

1) Издателят трябва да издаде произведението (така, че екземплярите да бъдат годни за разпространение). Може тиражът да не е уговорен – максимумът е 10000 екземпляра (чл. 47). С това не се осигурява сигурност – възнаграждението, ако не е уговорено, е процент от цената на всеки екземпляр. По-добре е тиражът да бъде уговарян задължително. Със сегашната уредба задължителен минимум не се предвижда.

2) Да разпространи произведението.

3) Да плати възнаграждението. То може да е: 1) процент от продажната цена на всеки екземпляр (възниква проблем с тиража); 2) глобална сума; 3) комбинация.

4) Издателят трябва да предостави безплатни бройки за автора.

5) Чл. 49: Издателят е длъжен да връща оригиналите на произведенията на изобразителното изкуство, оригинални документи, илюстрации и други оригинали, предложени му за публикуване, освен ако писмено е било уговорено друго.

6) Издателят дължи информация – как се реализира произведението и т.н.

 

7) Издателят няма право да пуска нови издания, ако няма такава уговорка. Ако има уговорка, той има задължение по чл. 48: Преди да пристъпи към следващо издание, издателят е длъжен да даде на автора възможност да внесе изменения и допълнения в произведението.

Б. Задължения на автора.

1) Да отстъпи правата за възпроизвеждане и разпространяване. В нашето право това става със сключването на договора. При договор с несъздадено произведение – със създаването му.

2) Да предаде ръкопис в съответния срок и бройка.

3) Да направи една безплатна коректура.

4) При погиване на част от тиража има задължение да допусне безплатно възстановяване – чл. 50: Ако възпроизведените, но не пуснати в продажба екземпляри от произведението погинат изцяло или отчасти не по вина на издателя, последният може в едногодишен срок да възстанови погиналите екземпляри, без да заплаща за това възнаграждение на автора.

6) Да се въздържа от ново издаване на произведението през времетраене на договора, ако на издателя е отстъпено изключително право (каквото е обикновено).

1.8. Прекратяване на договора.

1.8.1. Прекратяване – чл. 51: Ако не е уговорено друго, издателският договор се прекратява с изтичане на срока на договора или с изчерпване на тиража на изданието, а ако е било уговорено повече от едно издание – с изчерпване на тиража на последното издание. Договорът има действие: 1) до 3 г. или 2) до изчерпване на тиража. Изчерпан тираж – да има под 20% в складовата база на издателя; за това се дължи информация.

1.8.2. Прекратяване с едностранно писмено предизвестие – чл. 52, ал. 1: Ако не е уговорено друго, авторът може да прекрати издателския договор едностранно, с писмено предизвестие, когато договорът е сключен за повече от едно издание, и тиражът на последното издание е изчерпан, а издателят в едногодишен срок не възпроизведе и разпространи следващо издание, при условие, че авторът в същия срок е поискал от него да направи това. Тиражът се смята за изчерпан, когато непродадените екземпляри не са повече от пет на сто от тиража на изданието. В тези случаи полученото вече от автора не трябва да се връща – ал. 2.

1.8.3. Договорът се прекратява и при: 1) изтичане на времетраенето на авторското право; 2) разваляне на договора. Отговорност за неизпълнение, неустойки.

 

  1. Договори за възпроизвеждане и разпространяване на звукозаписи.

 

2.1. Този договор се извършва под няколко форми: 1) носителят на правото сключва договор с продуцент; 2) носителят на правото сключва договор с музикален издател, а той с продуцент; 3) организация за колективно управление сключва от името на членовете си (носители на права и музикални издатели) договори с продуцент; 4) комбинации (носителят сключва договор с продцент, а другите отношения се уреждат чрез организация за колективно управление).

2.2. Пряк договор между автор и продуцент.

2.2.1. Определение: договор, с който авторът отстъпва на продуцента правото да възпроизвежда неговото произведение във вид на звукозаписи и да разпространява екземпляри от тези записи, срещу което продуцентът се задължава да осъществи тези записи за своя сметка, да разпространи екземплярите и да плати на автора възнаграждение.

Договорът е близък до издателския и законът предвижда (?) към него да се прилагат разпоредбите за издателския договор.

2.2.2. Договорът е: 1) двустранен; 2) консенсуален; 3) формален (?); 4) възмезден; 5) срочен.

2.2.3. Предмет: 1) съществуващи произведения; 2) произведения, чието издаване се поръчва.

2.2.4. Страни:

1) Носител на авторското право.

2) Продуцент. Според чл. 85 Продуцент на звукозапис е физическото или юридическото лице, което организира осъществяване на първия запис и осигурява финансирането му. Това обаче е при сродните права. Като страна по договора по повод записването може да встъпи всяко лице, което ще организира осъществяването на записа (не само първия) и е готово да осигури финансирането му.

2.2.5. Съдържание на договора и задължения на страните.

– Съдържание: 1) дата и място на сключване; 2) страни; 3) предмет; 4) тираж; 5) срок на договора; 6) срок за започване на записа; 7) размер на възнаграждението и начин на заплащане; 8) начин на осигуряване на изпълнители и т.н.; 9) отговорност за нарушаване.

Редица уговорки могат да се заместят от диспозитивни правила на закона (чл. 54, ал. 1): 1) записването трябва да се осъществи до шест месеца от деня на предаване на произведението във вид, позволяващ записването, а възпроизвеждането и разпространението – до шест месеца след осъществяване на записа; 2) тираж до 5000 екземпляра; 3) възнаграждение в размер на съответната част от 10 на сто от цената на едро на всеки продаден екземпляр от звуконосителя, пропорционално на времетраенето на произведението му към общото времетраене на целия звуконосител; 4) безплатно предоставяне по 5 екземпляра от всяка произведена разновидност на звуконосителите. Срок 3 г. при липса на уговорка (чл. 36, ал. 5).

– Задължения.

А. На автора:

1) Да отстъпи правото на възпроизвеждане на произведението под формата на звукозапис и правото на разпространение на екземплярите.

2) Да предаде нотен запис или собствен звукозапис или на текста на произведението (при литературно произведение).

3) Да се въздържа от отстъпване на права на друго лице (ако отстъпването е изключително).

4) Да приеме избора на продуцента относно изпълнителите.

Б. На продуцента.

1) Да запише произведението – да го фиксира върху подходящ носител по начин, позволяващ по-нататъшното възпроизвеждане.

2) Да тиражира произведението (екземплярите са звуконосители).

3) Да разпространи екземплярите.

4) Да проведе необходимите рекламни действия за своя сметка.

5) Да плати възнаграждение: 1) процент от цената на всеки продаден екземпляр; 2) глобална сума; 3) комбинации.

2.2.6. Прекратяване на договора: 1) с изтичане на срока; 2) с изчерпване на тиража; 3) с едностранно писмено предизвестие от страна на автора при изчерпан тираж, а продуцентът в срок 1 г. не възпроизведе и разпространи нови екземпляри, ако авторът го е поискал (чл. 52 във връзка с чл. 54, ал. 1 – ?); 4) изтичане на времетраенето на авторското право; 5) невиновна невъзможност; 6) разваляне.

Възможно е самофинансиране по силата на чл. 53 във връзка с чл. 54, ал. 1 (?).

Чл. 54, ал. 3: Отстъпеното от автора право неговото произведение да бъде записано, възпроизведено и разпространено под формата на звукозаписи не включва правото записаното произведение да бъде публично изпълнявано, излъчвано по безжичен път или предавано чрез кабели или друго техническо средство. За включването на тези права страните се уговарят изрично.

2.3. Другата основна форма на договаряне е чрез прибягване до помощта на организации за колективно управление. В България това е “Музикаутор” – отношенията между автор и организация се урежда с договор. “Музикаутор” сключва договори с продуцентите (виж Саракинов, стр. 142-146).

 

 

 

43, 44, 46. Договори с произведения. (Използване на произведенията.) Договор за публично представяне. Договор за изпълнение. Договор за публикуване в периодично издание.

 

Саракинов

 

  1. Договор за публично представяне.

1.1. Определение. Съгласни чл. 55: С договор за публично представяне авторът на сценично произведение отстъпва на ползвате правото да представи произведението, а ползвателят се задължава да го представи и заплати на автора възнаграждение.

1) Сценично произведение: драматични, музикално-драматични, пантомимни и хореографски произведения (чл. 3, ал. 1, т. 3).

2) Публично представяне: извършва се по начин, даващ възможност произведението да бъде възприето от неограничен брой лица (чл. 18, ал. 3).

1.2. Характер: 1) двустранен; 2) консенсуален; 3) неформален; 4) възмезден.

1.3. Страни: 1) автор; 2) организация (театър), която организира представянето.

При произведение от чуждестранен автор се скват договори с преводача и с автора (ако е необходимо според МЧП). Опера – договори с автора на музиката и с автора на либретото. Други случаи – виж стр. 121-122.

1.4. Съдържание на договора и задължения на страните.

1.4.1. Съдържание: 1) дата и място на сключване; 2) страни; 3) предмет; 4) населено място, където произведението ще бъде представяно; 5) срок на започване на представленията; 6) участие на автора в подготовката; 7) срок; 8) възнаграждение и начин на плащане; 9) отговорност.

Тези клаузи могат да бъдат заместени от диспозитивни правила (чл. 56): 1) авторът може да отстъпи правото на публично представяне и на други ползватели извън населеното място, в което ползвателят има седалището си; 2) срок – 3 г.; 3)произведението трябва да се представи публично в срок от 1 г. от получаването му; 4) възнаграждение – 15% от реализирания бруто приход от всяко представяне; 5) ползвателят е длъжен да дава сметка на автора два пъти годишно за броя на публичните представяния и за реализирания от тях приход; 6) авторът може да прекрати договора, когато ползвателят прекрати публичното представяне на произведение за повече от 1 г.

1.4.2. Задължения.

А. На автора:

1) Да отстъпи правото при уговорените условия.

2) Да не отстъпва правото за същото населено място на други лица.

3) Да представи при поискване ръкописа.

4) Да приеме избора на ползвателя относно режисьор, изпълнители и т.н.

Б. На ползвателя:

1) Да започне представянето в срок.

2) Да разгласи представлението.

3) Да посочи автора в рекламните материали.

4) Да не внася изменения.

5) Да заплати възнаграждението.

6) Да иска съгласието на автора при участие извън населеното място, за което е получил правата.

7) Да уведоми автора за премиерата и евентуално да го покани.

8) Безплатен достъп на автора за определен брой представления.

9) Да не преотстъпва правото.

1.5. Прекратяване: 1) изтичане на срока; 2) едностранно предизвестие от страна на автора, когато ползвателят не е представил произведението повече от 1 г.; 3) изтичане на времетраенето на авторското право; 4) невиновна невъзможност; 5) разваляне. Последиците са по ЗЗД.

Повечето договори се сключват чрез “Театераутор”.

 

  1. Договор за изпълнение.

 

2.1. Определение (от чл. 58, ал. 1): договор, чрез който се отстъпва правото за публично изпълнение, на живо или чрез запис, чрез излъчване по безжичен път или предаване чрез кабел или друго техническо средство на музикални или литературни произведения, които били вече разгласени.

1) Публично изпълнение – на живо или чрез запис, чрез излъчване по безжичен път или предаване чрез кабел.

2) Музикални или литератулни произведения.

3) Разгласени произведения.

2.2. Страни:

1) Ползвател – много широк кръг лица (радиостанции, заведения за обществено хранене и др.).

2) Автор или организация за колективно управление. Поради широкъят кръг ползватели и многото произведения, които се изпълняват в рамките на един сеанс налагат сключването на договорите чрез организации за колективно управление. При предаване чрез кабел или друго техническо средство съгласието се дава само чрез организация за колективно управление (чл. 58, ал. 2).

2.3. На практика се сключват два вида договори:

2.3.1. Договор между автора и организацията за колективно управление – сключва се с приемането на автора в организацията. На практика това е договор за поръчка.

1) Организацията не е ползвател – не придобива прехвърлението права, за да ги изпълзва по търговски начин, а само за да може да преговаря с ползватели и да им отстъпва прехвърлените му права.

2) За да може организацията да изпълнява задълженията си, членовете трябва да регистрират всичките си произведения при нея.

Има възможност автор да отстъпи с издателски договор освен правото за издаване и други права (чл. 45), напр. музикалният издател може да отстъпва и публичното изпълнение (издателят ще се стреми към по-широко използване на произведението).

2.3.2. Договор между организацията за колективно управление и ползвателя (виж 130-136).

1) Характер на договора: 1) двустранен; 2) консенсуален; 3) формален (чл. 58, ал. 1 – “писмено съгласие”); 4) възмезден.

2) Определение. С този договор организацията за колективно управление (най-вече “Музикаутор”) от името и за сметка на членовете си отстъпва на ползвателя неизключителното право да използва по съответния начин всички вече разгласени преди това произведения на членовете срещу възнаграждение и при определени условия.

3) Този договор не визира конкретни автори и произведения – всички произведения на всички членове на организацията и на чуждестранните авторски дружества, с които има договор за взаимно представителство. Това е удобство за авторите (има ползватели от целия свят) и за ползвателите (ползват произведения на автори от целия свят).

4) Задължения на ползвателя: 1) да плаща възнаграждение; 2) да дава информация за използваните произведения и авторите (чл. 58, ал. 1). Възнаграждението може да се определи по различни начини: 1) процент от бруто приходи (концерт; 2) глобална сума (дискотеки); 3) процент от приходите на съответната радио или телевизионна организация и т.н. За второто задължение има диференциран подход: 1) заведения с музика “на живо” могат да дават отчет; 2) заведения, които използват записи – приема се, че изпълняват модерната в момента музика.

4) Нито едно авторско дружество не обхваща всички автори – възможно е да се изпълни и произведение на автор, който не е включен в такава организация (би имало нарушение).

а. Някои страни използват теорията на разрешението: приема се, че лицензията, дадена от дружеството, се разпростира върху всички автори в страната, творящи в този жанр (отклонение от принципите на авторското право).

б. Друг вариант е организациите да се задължат пред ползвателите, че поемат отговорност и спрямо авторите, които не са нейни членове (трябва при разпределение да третира еднакво всички автори).

5) Теоретично е възможно да съществуват няколко организации, но това не е удачно – губи се смисълът на колективното управление.

6) Ако автор не желае произведенията му да бъдат изпълнявани публично може: 1) ако е член на организация да я уведоми (напуска организацията, не желае произведенията му да се изпълняват на определена територия или от конкретен ползвател), а тя да уведоми всичките си съконтрахенти; 2) ако не е член на организация – да уведоми поне няколко ползватели. При забрана и продължаващо използване се дължат вреди от организацията, а ако тя е уведомила ползвателя – от него.

 

  1. Договор за публикуване в периодично издание. Става въпрос за два вида договори:

3.1. Договор, с който периодично издание поръчва на автор създаване на произведение.

3.1.1. Характер: 1) двустранен; 2) консенсуален; 3) неформален (съобр. чл. 60, 61); 4) възмезден.

3.1.2. Задължения на автора:

1) Да създаде произведението и да го представи в срока и в уговорения брой екземпляри.

2) Да отстъпи на издателя правото на възпроизвеждане и разпространение. Тиражът е обичайният тираж на изданието.

3) Да не предлага без съгласие на издателя произведението или части от него за публикуване, излъчване по безжичен път преди публикуване от издателя – чл. 59, ал. 1. Това задължение отпада, когато са изтекли 15 дни за вестниците, и 3 месеца за списанията, от датата на предаването на ръкописа и издателят не го публикувал или не е уведомил в тези срокове автора, че ще публикува произведението с посочване на броя, в който ще бъде публикувано (чл. 59, ал. 2). След публикуване на произведението авторът може да го използва, освен ако писмено не е уговорено друго (чл. 60).

3.1.3. Задължения на издателя:

1) Да публикува произведението, ако го одобри, и да го разпространи в изданието. Ако не одобри, може да 1) поиска от автора да направи корекции или 2) развали договора.

2) Да заплати възнаграждение.

3) Да не прави изменения в текста (освен редакционни или граматически поправки).

4) Да върне на автора произведения на изобразително изкуство, оригинални документи и илюстрации, предложени им за публикуване, освен ако писмено е било уговорено друго (чл. 61).

3.2. Договор, с който автор предлага на периодично издание да публикува готово произведение.

3.2.1. Характер: 1) двустранен; 2) не е консенсуален (необходимо е предаване на ръкописа – ?); 3) неформален (съобр. чл. 60, 61); 4) възмезден.

Има предложение от автора, което се смята за прието, ако издателят одобри произведението и го публикува – договорът е сключен от момента на публикуване (по-горе договорът е определен като реален – ?).

3.2.2. Задължения на автора: да отстъпи правото на издателя да възпроизведе и разпространи произведението в изданието.

3.2.3. Задължения на издателя – като по първия вид (няма само обуславяне на първото задължение от одобряване на произведението).

  1. Договор за излъчване по безжичен път илипредаване чрез кабел или друго техническо средство

 

Става дума за излъчването по ефира или чрез кабел на сценични произведения, разгласени преди това или специално създадени за телевизията, но също и на неразгласени преди това музикални или литературни произведения. Ползвател и страна по договора тук е радиo или телевизионна организация,или организация, изпълняваща функциите на кабелен оператор. На нея авторът отстъпва правото на излъчване при определи условия и срещу възнаграждение. Договорът е двустранен, консенсуален, възмезден и неформален. Ако в договора не е уговорено друго, се смята, че авторът е отстъпил правото само за едно излъчване или предаване. Трябва да се има предвид обаче, че съгласно чл. 21 ЗАвПСП даденото разрешение за излъчване по безжичен път, включва автоматически и разрешение за предавенeто му чрез кабел или друго техническо средство от същата организация, без заплащане на отделно възнаграждение. Това е възможно при условие, че предаването се извършва едновременно с излъчването в непроменен вид и че кабелните абонати не се намират извън територията, за която е отстъпено правото на излъчване. Според чл. 57 ЗАвПСП се прилагат по аналогия разпоредбите на чл. 56. ако в договора не е предвидено друго, се смята че:

а) авторът може да отстъпи правото на излъчване и на други подобни ползватели извън населеното място, в което ползвателят има седалището си – прилагането на това правило има смисъл само, когато ползвател е местна (регионална) радио или телевизионна станция;

б) срокът на действие на договора е три години. Ползвателят е длъжен да излъчи (предаде) произведението в срок от една година от получаването му.

Авторските възнаграждения при тези договори се уговарят обикновено в глобални суми, платими еднократно.

Съгласно чл. 22 даденото разрешение включва и правото за изпращане на произведението чрез сигнал до телекомуникационен спътник по начин, позволяващ приемането му на земята, било пряко и индивидуално, било чрез посредничеството на станция, принадлежаща на друго лице, различно от първия ползвател. Това правило е императивно и страните не могат да уговорят друго. С оглед прилагането му е необходимо второто лице да е сключило отделен договор с автора, предоставящ му правото да използва произведението.

 

47, 48, 49. Договори с произведения. (Използване на произведенията.) Създаване и използване на филми и други аудио-визии. Използване произведения на архитектурата. Използване на компютърни програми.

 

Саракинов

 

  1. Създаване и използване на филми и други аудио-визии. Има два тива договори:

 

1.1. Първоначални. Договорите на съавторите с продуцента. Това са авторски договори – не се отстъпва само резултатът, но и част от авторските права (за да може продуцентът по-късно да ги отстъпи на последващи ползватели). Продуцентът се явява първоначален ползвател.

1.1.1. Страни. Тези договори се сключват от всеки от авторите и продуцента.

1) Автор. Чл. 62, ал. 1: Авторското право върху филм или друго аудио-визуално произведение принадлежи на режисьора, сценариста и оператора. Чл. 62, ал. 2: Авторите на музиката, диалога, на вече съществуващата литературна творба, по която е създадено аудио-визуалното произведение, на сценографията, на костюмите, както и на други произведения, включени в него, запазват авторското си право върху своите произведения. Всички тези автори сключват договор с продуцента.

2) Продуцент. Чл. 62, ал. 3: Продуцент по смисъла на този раздел е физическото или юридическото лице, което организира създаването на произведението и осигурява финансирането му.

1.1.2. Задължения на автора:

1) Да създаде нещо във връзка с бъдещия филм. Престацията се състои не в самия труд, а в крайния резултат. За авторите на съществуващо литературно произведение или музикален съпровод не съществува такова задължение. Те обаче трябва да дадат съгласие произведението да бъде преработено в сценарий, респ. използвано за озвучаване на филма.

2) Да предостави на продуцента изключителното право за използване на филма по различни начини. Ако не е уговорено друго или законът не разпорежда друго (напр. чл. 37, ал. 2) авторите предоставят 1) като за страната, така и за чужбина 2) изключителното право за размножаване на произведението, публичното му прожектиране, излъчване по безжичен път или предаване по кабел или друго техническо средство, възпроизвеждането му върху видеоносители и тяхното разпространение, както и правото да разрешава превода, дублиране и субтитрирането на текста (чл. 63, ал. 1). Това е максимално широката гама от права, които продуцентът обикновено притежава. Пропуснато е да се добави новото правомощие по чл. 18, т. 10: предлагане за изпълзване от място и по време, индивидуално избрани от зрителите (такова условие обаче винаги може да се уговори)

1.1.3. Продуцентът дължи възнаграждение – чл. 63, ал. 2. Това възнаграждение се дължи без оглед на разпоредбите, отнасящи се до отношенията, възникнали в рамките на договор за изработка или трудов договор (изр. 2).

1.1.4. Допълнителни правила:

1) Чл. 63, ал. 3: ако някой от авторите се откаже да завърши своята част или не може да я завърши по независещи от него причини, той не може да възпрепятства използването на извършена от него работа за завършване на произведението. Това не го лишава от авторско право върху извършеното с всички произтичащи от това последици.

2) Аудио-визуалното произведение се счита за завършено, когато по споразумение между режисьора и продуцента бъде установен окончателният му вариант (чл. 63, ал. 4). Всякакви изменения на окончателния вариант чрез добавяне, премахване или промяна на някои от елементите му изискват съгласие на тези лица (чл. 63, ал. 5).

3) Чл. 63, ал. 6: При обявяване на продуцент в несъстоятелност автор по чл. 62 има право да изкупи по най-високата предложена цена изходния материал на произведението, ако в срок от 3 дни след приключване на наддаването писмено поиска това.

4) Изходни материали. Ако продуцентът реши да унищожи изходните материали на окончателния вариант на произведението, той е длъжен преди това да ги предложи безвъзмездно на авторите по чл. 62, ал. 1 (чл. 63, ал. 7). До 5 г. след датата на разгласяване на произведението продуцентът или лицата, които са станали собственици на изходните материали на окончателния вариант на произведението, депозират тези материали в Националната филмотека (за филми, чийто продуцент е българско физическо или юридическо лице) – ал. 8.

1.2. Последващи договори – между продуцента и последващи ползватели.

1.2.1. Правно основание – чл. 64: Продуцентът може да отстъпва на трето лице, при поемане на задълженията по чл. 65, правото да излъчва произведението по безжичен път или да го предава по кабел или друго техническо средство, да го възпроизвежда върху видеоносители, които да разпространява или прожектира публично, при което е длъжен да уведоми писмено в едномесечен срок авторите по чл. 62, ал. 1, освен ако този закон предвижда друго. При отстъпване на право авторите трябва да бъдат уведомени.

1.2.2. Не е необходима писмена форма.

1.2.3. Задължение за плащане на възнаграждение.

1) Ползвателят дължи възнаграждение на продуцента.

2) Възнаграждение за авторите.

а. Според чл. 65, ал. 1 Режисьорът, сценаристът, операторът и композиторът имат право на възнаграждение, отделно от това по чл. 63, ал. 2 и за всеки вид използване на филма или аудио-визуално произведение, а останалите автори, посочени в чл. 62 – ако такова възнаграждение е било уговорено. Уговорката за възнаграждение на другите автори извън първите четири категори е логично да фигурира и в първоначалния, и в последващия договори. Плащането на възнаграждението може да стане по два начина – чл. 65, ал. 2 Възнагражденията за различните видове използване на произведението се дължат от съответни ползватели и могат според желанието на авторите да се получават чрез продуцента или чрез организация за колективно управление на авторски права. Във втория случай продуцент е длъжен да предвиди това в договорите, които сключва за използването на произведението. Възнаграждението се определя по договаряне.

б. Независимо от това според чл. 65, ал. 3-4 авторите имат право на процент от сумата, която ползвателите плащат на продуцента. За да могат авторите да осъществяват контрол, според чл. 66 Продуцентът е длъжен по искане на лицата по чл. 62 да им предоставя най-малко веднъж годишно сметка за приходите от всеки вид използване на произведението – това е право на всички автори.

1.2.4. Използване на части от филм – чл. 67.

1) Продуцентът може да използва части от произведението или отделни кадри в обем, оправдан от рекламата за филма, без съгласието на авторите и без заплащане на възнаграждение.

2) Продуцентът може да използва такива части или кадри за други цели само със съгласието на режисьора, сценариста и оператора и срещу заплащане на възнаграждение.

3) Други лица могат да използват части или кадри само със съгласието на режисьора, сценариста и оператора и срещу заплащане на възнаграждение.

Авторите на филми, създадени при условията на ЗАП, при използвания при действието на ЗАПСП имат право на възнаграждение (за аргументацията виж Саракинов, стр. 154-156).

 

  1. Използване произведения на архитектурата.

 

1) Прехвърляне на собственост на архитектурен проект – чл. 67, ал. 1: С прехвърлянето на собствеността върху произведения на изобразителното изкуство и произведения, създадени по фотографски или аналогичен на него начин, и върху архитектурни проекти се отстъпва, ако писмено не е уговорено друго,и правото за публично показване на произведенията. С прехвърляне на собствеността се прехвърля и правото на публично показване на произведението.

2) Прехвърляне на правото на използване – чл. 68, ал. 2: С прехвърляне на правото за използване на архитектурен проект се отстъпва, ако писмено не е уговорено друго, и правото за публично показване на проекта.

3) Чл. 69: За всяко последващо използване на архитектурен проект на вече построена сграда или друг създаден обект е необходимо писменото съгласие на автора.

Изрично е изключено свободното копиране по чл. 25.

Виж изключенията в общите правила (чл. 36, 39).

 

  1. Използване на компютърни програми.

 

3.1. Ако не е уговорено друго, съгласно чл. 70 лицето, което законно е придобило правото да използва компютърна програма, може 1) да зарежда програмата, 2) да я изобразява върху екран, 3) да я изпълнява, 4) предава на разстояние, 5) да я съхранява в паметта на компютър, 6) да я превежда, преработва и да внася други изменения в нея. Условието е тези действия да са необходими за постигане на целта, заради която е придобито правото да се използва програмата, включително и за отстраняване на грешки.

Изрично е изключено свободното копиране по чл. 25.

3.2. Без допълнително съгласие и без възнаграждение за автора лицето, придобило правото да използва компютърна програма, може съгласно чл. 71:

1) да изготвя резервно копие от програмата, ако това е необходимо за съответния вид използване за който е придобита програмата;

2) да наблюдава, изучава и изпитва начина на действие на програмата за определяне на идеите и принципите, които са залегнали в който и да е неин елемент, ако това става в процеса на зареждането на програмата, изобразяването и върху екран, изпълняването й, предаването й на разстояние или съхраняването й в компютърната памет при условие, че той има право да извършва тези действия в съответствие с чл. 70;

3) да превежда програмния код от една форма в друга, ако това е безусловно необходимо за получаване на информация за постигане на съвместимост на създадена компютърна програма с други програми, при условие, че необходимата за тази цел информация не е била предоставена в готов вид и че това се извършва само по отношение на онези части от компютърна програма, които са необходими за постигане на съвместимостта. Получената информация не може да бъде използвана за създаване и разпространение на компютърна програма, несъществено отличаваща се от програмата, чийто програмен код се превежда, както и за каквото и да е друго действие, което може да накърни авторските права върху програмата.

 

  1. Сродни права

 

  1. Обща характеристика.

1.1. У нас се говори за сродни права от 1993 г. През 2000 г. се появява още едно сродно право: права на продуцентите върху филми. Сега съществуват 4 вида сродни права: права на изпълнителите върху изпълненията им, права на продуцентите върху звукозаписи, права на продуцентите на първоначалния запис на филм или друго аудиовизуално произведение върху оригинала и копията, права на радио- и телевизионните организации (чл. 72). Това е в съответствие с Римската конвенция (без продуцентите на филми).

1.2. Сродни права. Тук се включват най-древните (права на изпълнителите – от началото на човечеството) и най-съвременните (права на продуцентите). Сродните права се появяват у нас през 1993 г., в Европа от 80-те години. Конвенцията е сключена през 1961 г., трудно се усвоява от европейските законодателства; във Великобритания сродните права се появяват едва сега, в САЩ за сродни права не се говори (съществува copyright).

1) Защо се закрилят най-древните и най-съвременните права и защо защитата се появява едва сега. Отговорът идва от нарушенията на правата на изпълнителите. Ако има само имитация (на певец, актьор), няма нарушение (въпросът е в това какво желае публиката) – публиката не е толкова голяма (виж ЗАПСП). Нарушение ще има, ако се направят записи и се тиражират, изпълнението се излъчва. Нарушенията се свързват с появата и използването на нови средства. Изпълнителят в по-старо време е имал ограничена публика, която желае да гу слуша и затова влиза в зала (той се съгласява да изпълнява пред тази публика). Ако има обаче възможност за запис и тиражиране, това е нов способ за комуникиране, публиката може да се увеличи многократно – поставя се въпросът за правата.

2) За първи път проблемът с новите средства за комуникация е с фотографията – урежда се като авторско право. По-късно като фотография се третират филмите, но се вижда, че те не са само фотография, има и други неща – заговаря се за правата на продуцентите. Тласъкът се дава с появата на записващи средства – води до създаването на Римската конвенция (урежда сродните права без тези на филмовите продуценти). Изпълнителите са били записвани, без да получават нищо, а след това са били конкурирани от записващите средства; за собствениците на заведения е било по-изгодно да пускат записи, вместо да плащат на музиканти. Работата по създаването на защита започва между двете световни войни, прекъсната е от Втората световна война. Средствата след това се усъвършенстват. Работата по Римската конвенция започва през 1951 г. и завършва през 1961 г.

1.3. Сродни права. Защо правата са сродни. Като че основното е авторското право, но се прави и още нещо, за да стигнат произведенията до публиката – вижда се нуждата от закрила. Дълго време се правят опити за разглеждане на сродните права като преработка: но при един превод се справяме с него, докато между различните изпълнения може да  имаме предпочитания – фикцията за преработката е неприложима (има известна взимозаменяемост, но не съвсем). “Малки авторски права” – не е точно. Имат известно сходство с авторските права – изключителност, дават известни правомощия на носителите си, но липсата на автор ги прави нещо различно.

 

  1. Права на изпълнителите. Носителят някак определя правото, също и права на продуцентите, права на радио и телевизионните организации – правата се определят чрез носителя си.

2.1. Субекти – чл. 74: Артист-изпълнител е лицето, което представя, пее, свири, танцува, рецитира, играе, режисира, дирижира, коментира, озвучава роли или изпълнява по друг начин произведение, цирков или вариететен номер, номер с кукли или фолклорна творба.

2.2. Никъде няма определение за изпълнение. Римската конвенция дава изброяване на видове изпълнения, нашият закон разширява списъка (циркови и вариететни номера, озвучаване – дублиране на филм, има право върху гласа). Обикновено има някакво произведение и то се изпълнява така, че да стигне до публиката. За дейността си този изпълнител получава сродно право. Такова сродно право съществува и при коментатора, макар да няма произведение (според Е. Марков възможно е и да създаде произведение, напр. политически коментатор). Възникване на правото – в момента на изпълнението; при филми правото възниква със завършване на записа (Саракинов).

2.3. Прилагат се правилата на авторското право, съответно – чл. 84: Разпоредбите на чл. 18, ал. 4, чл. 21, 22, чл. 23, т. 4, 6, 7 и 8, чл. 24 до чл. 26, чл. 32 до 34, чл. 37 и чл. 58 се прилагат съответно и относно правата на артистите-изпълнители.

2.4. Съдържание. По подобие на авторското право има имуществени и неимуществени права.

2.4.1. Неимуществени права (чл. 75, ал. 1): свързани с името на изпълнителя (обявяването му и оставянето на съответното място), запазване на целостта на изпълнението. Първото право е неотчуждимо; отчуждаването на второто може да става само изрично и в писмена форма (ал. 2). При колективни изпълнения според чл. 80 се посочват или съобщават по обичайния за това начин името на ансамбъла или групата като цяло и имената на солистите, диригента и на режисьора на сценично произведение, ако с тези лица не е уговорено друго.

2.4.2. Имуществени права – чл. 76, ал. 1: изпълнителят трябва да разреши: излъчване на изпълнението (разширяване на аудиторията), записване на изпълнението, разпространяване на тези записи; изпълнителят може да забрани вторично изпълнение (изпълнение по смисъла на авторското право има, когато не се изпълнява за първи път):

1) Излъчване на изпълнението по безжичен път предаването му чрез кабел или друго техническо средство.

2) Звукозаписването и видеозаписването на изпълнението, възпроизвеждането на записите върху звуконосители или видеоносители и тяхното разпространение.

3) Публичното изпълнение, излъчването по безжичен път и предаване чрез кабел или друго техническо средство на тези записи

4) Предлагането по безжичен път или чрез кабел или друго техническо средство на достъп на неограничен брой лица до неговото записано изпълнение или част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрано от всеки от тях.

Има препращане към чл. 21 и 22 (чл. 84): разрешението за излъчване включва и разрешение за предаване чрез кабел (при определени предпоставки), включва правото за предаване чрез сигнал до спътник, позволяващ прякото или чрез последничество на организация приемане – виж въпрос N31.

2.5. По силата на препращането артистът трябва да допуска без разрешение и без право на възнаграждение:

1) Осъществяване на запис от излъчващата организация за целите на излъчването.

2) Изготвяне на копия от публикувани изпълнения за лично ползване (ще получи обаче дял от компенсационното възнаграждение).

3) Възпроизвеждане на изпълнения, свързани с актуално събитие, от медиите.

4) Публично изпълнение в образователни заведения, ако не се получават приходи и не се заплащат възнаграждения.

5) Презаписване от образователни заведения и използване с учебна цел.

2.6. Важи концепцията за първата продажба.

2.7. Времетраене – чл. 82: Правата на артистите-изпълнители и продължават петдесет години. Срокът започва да тече от първи януари на годината, следваща годината на публикуването на записа на изпълнението, а когато записът не е бил публикуван или изпълнението не е било записано – от началото на годината, следваща годината, в която се е състояло първото изпълнение.

2.8. Наследяване – като при авторските права (чл. 84).

2.9. Договори (виж Саракинов, стр. 167-178).

1) Характеристика: 1) двустранни; 2) консенсуални; 3) формални (чл. 76, ал. 2 – писмена форма); 4) възмездни; 5) срочни (до 10 г. – чл. 37 във връзка с чл. 84).

2) Договори (съгласно чл. 76, ал. 1 и чл. 78, ал. 1): 1) за излъчване на изпълнението; 2) за записване, възпроизвеждане на записите и разпространението им; 3) за публично изпълнение и излъчване на записите; 4) за заснемане на филм и друго аудиовизуално произведение (виж чл. 78, Саракинов).

2.10. Говори се за права на изпълнителите – никога не принадлежат на юридически лица, а само на физически лица (на отделното лице от един хор). Винаги принадлежат на отделни физически лица, въпреки че много от изпълненията са хорови.

1) За да се избегне преговарянето с много лица в една творческа група, законът предвижда лицата да упълномощават едно от тях да даде разрешението – чл. 79: Участниците в колективни изпълнения като хор, оркестър, ансамбъл или друга артистична група, упълномощават писмено едно лице да дава разрешенията съгласно тази глава за използването на техните изпълнения. Солистите и диригентът, както и режисьорът на сценично произведение дават разрешение отделно.

2) Не трябва да се посочват имената на всички, а на групата, посочват се режисьор, диригент и т.н. – чл. 80: При колективни изпълнения се посочват или съобщават по обичайния за това начин името на ансамбъла или групата като цяло и имената на солистите, диригента и на режисьора на сценично произведение, ако с тези лица не е уговорено друго.

3) Законът създава едно самостоятелно право на име на групата (състав, хор и т. н.) – регистрационен режим към Министерство на културата, специален регистър: подава се заявление и съответното име се регистрира (чл. 83). Създава се едно изключително право. Въпросът е, че ако някоя група използва наименованието, преди друга група да го регистрира, то първата група може да отмени регистрацията – дава се предимство на фактическото състояние. Ако такава група престане да изпълнява, наименованието й не може да бъде използвано 10 г. след това. Въпросът е дали това е разумно при световните групи – може би за тях трябва да се създаде отделен режим.

2.11. Римска конвенция. За тези права можем да говорим, доколкото са уредени – ако е страна по Римската конвенция или има уредба във вътрешното законодателство. Иначе може да се направи опит да се включат към авторските права, но как да стане това (напр. при звукозаписи). Закрилят се изпълненията на граждани на страни по конвенцията, както и ако е на територията на такава страна.

1) Излъчване на изпълнение на италианска група по немска телевизия. Тогава Италия не е била страна по конвенцията и искът се отхвърля.

2) Фил Колинс изнася концерт в Калифорния, който се записва пиратски и се разпространява в Германия и други страни. Фил Колинс обжалва пред германски съд, но концертът е в Калифорния, а в САЩ сродни права няма (не е страна по конвенцияна). Ако беше обаче германски гражданин, конвенцията би го закриляла. Европейският съд обаче уважава искането на принципа на недискриминацията: Ф. Колинс е гражданин на страна-членка на ЕС, затова трябва да бъде защитен и в Германия.

 

  1. Права на продуцентите на звукозаписи.

 

3.1. Отново няма дефиниция. Продуцентът е физическо или юридическо лице, което осъществява първия запис и осигурява финансирането. §2, т. 7 ДР на ЗАПСП: „звукозаписване“ е фиксирането върху траен материален носител на поредица от звуци по начин, позволяващ тяхното възприемане, възпроизвеждане, презаписване, излъчване по безжичен път или предаване чрез кабел или друго техническо средство; т. 8: „звукозапис“ е резултатът от звукозаписването. Поредица от звуци – не е казано обаче какви звуци. Дефиницията може да се вземе от Римската конвенция (ратифицирана и обнародвана): не само изпълнение на произведения, но и всякакви други звуци (вятър, улично движение). Може да се вижда някакъв творчески елемент, но законът всъъщност предвижда закрила на всеки запис – оригинален или не, сполучлив или не. Всъщност сякаш става дума за закрила на инвестициите.

3.2. Прилагане по аналогия – чл. 90: Разпоредбите на чл. 18, ал. 4, чл. 21, 22, чл. 23, т. 4 и 7, чл. 25, 26 и чл. 58 се прилагат съответно и относно продуцентите на звукозаписи.

3.3. Права.

3.3.1. Неимуществено право – обявяване на името на продуцента – чл. 87, ал. 1: Продуцентът има право да изисква при възпроизвеждането и разпространението на направените от него записи името му да бъде посочено по обичайния за това начин върху звуконосителите, включително и върху техните обложки и кутии.

3.3.2. Имуществени права – всичко, което може да се прави с един запис (разпространение и т. н.). Чл. 86, ал. 1:

1) Възпроизвеждане и разпространението на записа.

2) Внос и износ на екземпляри от записа, независимо дали са произведени законно или в нарушение на права по т. 1.

3) Публично изпълнение, излъчване по безжичен път или предаване на записа чрез кабел или друго техническо средство.

4) Предлагане по безжичен път или чрез кабел или друго техническо средство на достъп на неограничен брой лица до записа или част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрано от всеки от тях.

Важат правилата на чл. 21 и 22.

3.4. Ограничения (от чл. 90): трябва да допуска:

1) Осъществяване на запис от излъчващата организация за целите на излъчването.

2) Изготвяне на копия от публикувани изпълнения за лично ползване (ще получи обаче дял от компенсационното възнаграждение).

3) Възпроизвеждане на изпълнения, свързани с актуално събитие, от медиите.

4) Презаписване от образователни заведения и използване с учебна цел.

3.5. Важи правилото за първата продажба.

3.6. Времетраене – чл. 89: 50 г. Срокът започва да тече от първи януари на годината, следваща година на публикуването на записа, а когато записът не е публикуван – от началото на годината, следваща годината на осъществяването му.

3.7. Сделки (Саракинов, стр. 185-189).

1) Характер на договорите: 1) двустранни; 2) консенсуални; 3) неформални; 4) възмездни; 5) срочни.

2) Видове (от чл. 86): 1) за презапис, тиражиране и разпространение; 2) за публично изпълнение и излъчване.

3.8. Клипове по MTV – не са в режима на звукозаписа, дори за първи път да се пуска нещо под формата на клип, отива се към другия режим (те са филми). При звукозаписа трябва да се възприема изключително слухово, а при клиповете има и визуално възприемане.

 

  1. Права на филмовите продуценти. Това е четвъртото сродно право, признава се в много малко страни.

4.1. Права:

1) Неимуществено – чл. 90а, ал. 2. Продуцентът има право да изисква при използване на филма името или наименованието му да бъде посочвано по обичайния за това начин.

  1. размножаването им;
  2. публичното им прожектиране;
  3. излъчването им по безжичен път;
  4. предаването им чрез кабел или друго техническо средство;
  5. възпроизвеждането им;
  6. разпространението им;
  7. превеждането, дублирането и субтитрирането им;
  8. предлагането по безжичен път или чрез кабел или друго техническо средство на достъп на неограничен брой лица до филма или част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях.

Времетраене

Чл. 90б. (Нов – ДВ, бр. 28 от 2000 г.) Правата на продуцента по тази глава продължават петдесет години. Срокът започва да тече от първи януари на годината, следваща годината на разгласяването на филма, а когато той не е бил разгласен – от началото на годината, следваща годината на създаването му.

Прилагане по аналогия

Чл. 90в. (Нов – ДВ, бр. 28 от 2000 г.) Разпоредбите на чл. 18, ал. 4, чл. 21, 22, чл. 23, т. 4, 6 и 7, чл. 24 – 26 и чл. 58 се прилагат съответно и за филмовите продуценти.“Имуществени права: размножаване на филма, предаване и т.н.

 

  1. Права на радио и телевизионните организации. Също имат сродно право. Имат изключително право: излъчване на техните програми, записване, предаване по Интернет. Това е доста спорно сродно право – по-скоро е закрила на инвестициите, отколкото има нещо общо с авторското право.

В закона има нещо не много сполучливо уредено. В повечето случаи не става дума за продажба, а за наем и заем на произведенията. Има директива на ЕС за наема и заема на сродни права: при наем на произведение се извлича търговска печалба, при заем не се извлича търговска печалба. Трябва да е ясно какво може да прави наемателят/заемателят. Изчерпват ли се правата: върху пуснато на пазара конкретно произведение и закупено правото е изчерпано (не може да се иска лицензия за всяко използване на същото произведение). Правото не е прекратено, защото авторът може да пусне други тиражи на произведението. При наема и заема, макар и приравнени на използването на произведението, няма изчерпване. Това не се отнася за произведенията на архитектурата – не може архитектът да иска наем.

 

  1. Предотвратяване на нелоялната конкуренция като обект на интелектуалната собственост. Обща клауза и особени състави.

 

Подтискането на нелоялната конкуренция е също вид интелектуална собственост. Освен чистия вид нелоялна конкуренция към нелоялната конкуренция спадат и търговските марки, дизайнът, географските означения. Преди всичко ни интересува явлението конкуренция, стопанската конкуренция, каква част можем да смятаме за интелектуална собственост, обща крауза и особени състави.

Общо за конкуренцията.

Става въпрос за конкуренция и то за “нелоялна конкуренция”. Конституцията говори за “предотвратяване”, в други закони “пресичане”, “подтискане”. Терминът идва от латински – означава съвместно движение; съвместното движение обаче и поражда съревнование. Нелоялната конкуренция се означава и като “недобросъвестна” – критериите са идентични: става въпрос за морала и обичайната търговска практика. Негативните глаголи (“подтискане” и др.) означават, че няма положителен обект – няма легално определено право на лоялна конкуренция, което да съответства на закрилата срещу нелоялна конкуренция. Конкуренция съществува, но някои определени действия, с които тя се осъществява, са забранени, преследват се, преустановяват се по нареждане на съответните органи.

Конкуренция. Предполага се, че конкуренцията изпълнява полезни функции – без нея се смята, че икономиката запада. Обект на изследване е стопанската конкуренция, а не въобще конкуренцията като природен феномен. Конкуренцията има няколко функции:

1) Особено важна е функцията по разпределяне на доходите в зависимост от пазарния успех (по-ниските цени привличат повече клиенти и така се увеличават доходите). Ако ценим успеха, то успелият в конкуренцията е прав.

2) Конкуренцията води до оптимална организация на производствен процес, търговия. Това е така, защото при конкуренцията трябва да се поддържат ниски цени и добро качество. Ако някой от тези два елемента липсва, то потребителите ще се насочат към конкурента, който може да им ги предостави. Затова се налага да се измисли такъв начин на производство, при който да се минимизират разходите и да се въведе механизъм на пестеливо изпълзване на ресурсите – напр. по-малко хора, които да работят ефективно (обратното не винаги е невярно), цели се по-малко използване на суровини (води и до опазване на околната среда), по-изгодно закупуване.

3) Конкуренцията преодолява дефицита на пазара. Трябва да се съобрази предлагането с търсенето. Това означава да се осъзнае какви са нуждите на пазара, за какво има дефицит – стопански субекти се насочват в свободната област.

4) Разнообразяване на стоките. Не става въпрос само за разнообразие на видове стоки и задоволяване на нуждите от тези стоки, но и задоволяване на различните по възможности потребители – от тези с по-малка покупателна способност до тези с по-висока (напр. закусвални Макдоналдс и реномирани заведения като Риц, Савой предлагат и задоволяват еднообразни потребности, но за хора с различни покупателни възможности). Различните стопански субекти се насочват към различните типове потребители (масови и други). Тази цел на конкуренцията все още не е достигната в България.

5) Конкуренцията стимулира иновациите, научно-техническия прогрес – води до по-малко разходи и ресурси. Страни със силна конкуренция са обикновено и технологично водещи.

Дори и крайните привърженици на конкуренцията признават, че тя не може да постигне някои неща. Конкуренцията не може да даде стабилност – постига се от държавата с макроикономически методи (не може да има само хаос, нито само стабилност).

Историческо развитие и различни нюанси на конкуренцията.

Нюанси:

Една част от правото е нареченото у нас антимонополно право – това не е точно определение, защото никой не забранява монополите (те съществуват, а се забраняват някои техни постъпки). В САЩ това право се нарича антитръстово – под “тръст” сега се разбира доверие, но когато е възникнало (по времето на Шърман – акт), “тръст” е означавало финансов контрол. Целта на законодателното уреждане на тези въпроси е конкуренцията да не се изроди във взаимно унищожаване – целта е да се запази самото съществуване на конкуренцията.

Нелоялна конкуренция. Законодателното уреждане на тези въпроси има за цел да запази качеството на конкуренцията.

История.

Антитръстово законодателство. След Гражданската война в САЩ фермерите търгуват посредством железниците – те извозват продукцията и доставят стоки. Железниците заедно с промишлените производители установяват много високи цени, а стойността на продукцията на фермерите пада – в резултат възниква антитръстовото законодателство. По същото време учените твърдят обратното: големите корпорации са полезни. Първите решения са срещу профсъюзите – определят цената на труда без конкуриране. В повечето страни се смята, че изключителните права (патенти и др.) не са нарушение на конкуренцията.

Другият аспект на нелоялната конкуренция. Френските съдилища прилагат правилата за деликта към нелоялната конкуренция. В Германия създаватзакон за нелоялната конкуренция – това като че ли е основата на повечето законодателства. Най-сполучливият български закон е от 1921 г. (за непочтената конкуренция – изглежда да е по-точно от “нелоялна конкуренция”) – почти не е действал.

Обща крауза на нелоялна конкуренция.

Българско право срещу нелоялната конкуренция. Уредбата е в гл. VII ЗЗК: като монополно положение, уредено е като едно частно право (за разлика от антитръстовото, където държавата се намесва). В ПК върху проблема на нелоялната конкуренция е чл. 10 (2) и някои други текстове. ПК е за индустриалната собственост, не за международната индустриална собственост – може да се прилага, доколкото има възможност за пряка приложимост. Чл. 10 (2) не може да се приложи пряко. Ал. 2 на чл. 10 (2) е това, което ни интересува: Представлява акт на нелоялна конкуренция всеки акт на конкуренция, който е противен на честните обичаи в областта на индустрията или търговията. Чл. 30 ЗЗК и чл. 10 (2), ал. 2 трябва да мислим при общата клауза за пресичане на нелоялната конкуренция.

Общ и специални състави. Възможните действия на нелоялна конкуренция са много и непрекъснато се изменят. Може да се измисли общ подход – създаване на общ състав (клауза). Това е подходът от немския закон досега. Това обаче не е съвсем достатъчно, трябва да се измислят и специални състави. Същевременно постепенно в тази обща крауза практиката създава групи от случаи; у нас такива групи от случаи като че ли още няма, но специални състави някакви има (за закриляне на търговсака тайна и т.н.)

Съпоставяне на нелоялната конкуренция с непозволеното увреждане (доколкото във Франция произхожда от там) – чл. 45 ЗЗД: Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

1) Субект. Чл. 45 ЗЗД казва “всеки” (макар че не във всички случаи е всеки), в чл. 30 ЗЗК се говори за всяко действие или бездействие, в чл. 10 (2), ал. 2 ПК за всеки акт. Има действие, но в актовете, уреждащи нелоялната, конкуренция не е казано кой го извършва. В чл. 45 ЗЗД това е “всеки”, но всъщност това са физическите лица, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД (за лошия си избор). При нелоялната конкуренция отново е всеки, не е най-важното юридическата му форма (физическо или юридическо лице), от значение е дейността.Законът казва, че и групи лица (не юридически лица) могат да отговарят за нелоялна конкуренция. Отговарят за нелоялна конкуренция физически лица, юридически лица, други формирования.

2) Нелоялната конкуренция се осъществява при стопанска дейност. По ЗЗД такова изискване няма.

3) По чл. 45 ЗЗД отношението между увредения и делинквента не е от значение. При нелоялната конкуренция трябва да има отношения на конкуренция – между субектите (конкуриращия нелоялно и засегнатият от нелоялната конкуренция) има отношение (не е задължително да е правно, може да е фактическо отношение). Поставя се въпросът кога има конкурентно отношение. Напр. един потребител има определена сума пари, с която може да направи няколко алтернативни неща (да отиде на кино, да обядва, да посети изложба и т.н.) – ще означава ли това, че всички тези възможности са от сфери, които са конкурентни. Тези сфери не са конкурентни, защото се приема при определяне дали съществува отношение на конкуренция, че потребителят има неизчерпаеми възможности за определен вид стоки или услуги. Приема се, че има отношение на конкуренция, когато стоките и услугите съвпадат или са заместими – напр. две таксита имат правоотношения с превозваните лица, между такситата има отношения, но те са фактически. За конкуренция в широк смисъл говорим при конкуренция между различни продукти – приема се, че има неограничена възможност за избор. За отношение на конкуренция в тесен смисъл говорим, когато продуктите съвпадат (не и при възможност за избор между различни продукти. При заместими продукти пак можем да говорим за конкуренция (филм на кино или от видеотеката). Интересува ни конкуренцията в тесен смисъл. Възможно е и едни и същи стоки да не се конкурират – обикновени стоки и техният аналог от т.нар. стоки на лукса; за пури и цигари също не е сигурно, че се конкурират.

4) По чл. 45 ЗЗД се изисква действие. При нелоялната конкуренция също се говори за действие, но изразяването в закона не е особено коректно, защото не е забранено самото действие на конкуренция, а средствата за него. Трудно може да се осъществи нелоялна конкуренция чрез бездействие.

По чл. 45 ЗЗД трябва да е настъпила вреда, да има причинно-следствена връзка, вина и противоправност. Нелоялната конкуренция е един стандарт – трябва да покрива изискванията на етичните стандарти. Тук се говори за едни универсални/различни в различните страни етични стандарти с оглед икономическата дейност – добросъвестна търговска практика. При нелоялната конкуренция също има противоправност. По нашия закон се изисква настъпването на вреда, а по ПК такава не е задължително да е настъпила (“може да увреди”). Разрешението на ПК е по-правилно, защото вреда може да не е настъпила – означава, че се забранява самото поведение (на пазара се продават маратонки “Адидас”, но те са некачествени и този, който ги купува на ниска цена, знае, че не може да иска от тях да имат качествата на оригинала – от това една ли ще настъпи вреда за “Адидас”). Искът за прекратяване на тези действия не е искът за вреди. Ако настъпят вреди, те се търсят. При вреди се задава въпросът за причинната връзка. Вината при нелоялната конкуренция също се отличава от тази по ЗЗД. Възможно ли е да има нелоялна конкуренция при небрежност – тук е необходимо съществуването на една особена цел (конкуренция, не напр. политическа полемика – спор между Дума и Демокрация), затова единствената възможна форма на вината е пряк умисъл. По този начин се създава противоречие: от една страна се говори, че субект може да е всеки (включително и юридически лица, образувания, които не са юридически лица), а от друга страна се говори за вина, особена цел (отделен въпрос е, че не можем да очакваме и спазването на етика от юридическо лице). Ако приемем, че само физически лица могат да отговарят за нелоялна конкуренция, това означава, че нищо не сме направили, защото тези лица са най-бледите участници в икономическите процеси и явления, свързани с конкуренцията. Според Е. Марков в тези случаи се изследва поведението на самите лица, извършващи такава дейност, и доколкото то отговаря на белезите на нелоялната конкуренция, работодателят да отговаря за техните действия.

Чл. 45 ЗЗД

Нелоялна конкуренция

всеки (физически лица)

физически лица, юридически лица, други формирования

стопанска дейност

отношения на конкуренция

етика

действие

причинна връзка

вреда

вина (пряк умисъл)

противоправност

 

противоправност

 

Особени състави на нелоялната конкуренция. Дъмпингът по-скоро не е нелоялна конкуренция, а ограничение на конкуренцията. Производствена и търговска тайна: с това очертаваме интелектуалната собственост на 2 или 3 големи части; и международните конвенции се разделят така: ПК-Бернска конвенция-GATT/TRIPS (международно споразумение за търговските аспекти на интелектуалната собственост). Върху неразгласената информация няма права, но все пак има закрила. Поставя се въпросът тогава защо е необходима закрила чрез патенти и т.н., след като има закрила на информацията. От патенти има смисъл, когато е възможно т.нар. “обратно проектиране” (от продукта да се разбере начинът на производство), иначе наистина няма смисъл (Кока Кола).

 

  1. Марки

 

Правната уредба е в ЗМГО.

Значение. След като има производство и пазар се появяват и марки. Това е най-старият обект на закрила (интелектуална собственост) в българското право.

Определение, видове марки, какво не може да бъде марка, какво следва от защитата.

Определение – чл. 9. Марката е знак, способен да отличи стоките и услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде изразен графично.

Марката преди всичко е знак, с който се отбелязва нещо. Тя няма никакво материално сходство с това, което означава (напр. с думата “прозорец” се означава определен предмет, но сама по себе си думата не представлява материално предмета).

Марката трябва да може да се възпроизведе графично. Според Е. Марков по-точно е: трябва да може да се възприеме по някакъв сетивен начин (“графично” е взето от други закони). Основното е марката да може да се възприеме. Е. Марков: отново се отива към търговските аспекти на интелектуалната собственост. В този смисъл всичко, което е знак, може да бъде марка. Законът пояснява: думи и т.н. Звукови са марките на радиостанциите. Правени са опити да бъдат използвани като марки аромати (в закона е пропуснато) – може, ако могат да се възприемат. Всичко, което е осезаемо, е марка.

Знакът е способен да отличи стоките и услугите на едно лице от тези на други лица. Не е достатъчно марката да е знак, а тя трябва да отличава определени стоки и услуги от сходните такива – трябва да има връзка между стоките/услугите и марката. За да се отличават стоките и услугите, трябва да се отличава самият знак. В този смисъл дума, която няма отличителен характер (определя цял род вещи, напр. “червено вино” не може да е марка за вино), не може да бъде марка. Може обаче дума, означаваща род, да е марка за нещо различно от този род (Windows). Законът допуска една не особена отличителност, когато стоки и услуги добиват популярност и благодарение на тях марката става популярна – може да се регистрира марка, която благодарение на продукцията си ще стане отличителна (напр. фамилно име да е марка). В САЩ съществуват два регистъра: 1) за отличителните марки и 2) за слабо отличителните марки (щом добият популярност благодарение на продукцията си, добиват пълен статут).

Основни системи. Въпросът е дали да се даде преднина на първото използване на марката или да се дадат права с регистриране.

Има две системи.

First to use – предимство се дава на първото използване на марката.

First to file – само с регистрация в особено ведомство се предоставя право на определена марка.

До 1999 г. България се придържаше към първата система (дава се значение на реалното съдържание на марката), а сега е по регистрационната. Това е подходът на Франция и Белгия. В Германия е обратното – не означава, че няма регистрация, но първото използване е предимство. При първата система трябва да се работи усилено, за да се налага марката и да става тя все по-отличителна – задава се въпросът дали сме избрали правилната система за нашето състояние на икономиката.

Ограничения (чл. 11): 1) не е знак; 2) не е отличителен; 3) обичайно за говоримия език; 4) не може да се указва количество, качество, състав, измерителни системи.

Противоречащи на морала марки, гербове, знамена и т.н. – това са условни препятствия (може да се получи разрешение).

Видове марки.

Търговски марки и марки за услуги. Няма особена разлика – служат за отличаване на стоки и услуги на едно лице от тези на други лица.

Колективна марка – подразделение на първите две. Една търговска марка може да е съпритежание на няколко лица, а колективната марка е на сдружение (юридическо лице). Всеки член на сдружението може да използва марката. Сдружението трябва да представи правила за използване на марката от членовете. Една марка, която е съпритежание, може да се отстъпва навън, докато колективната марка може да се предоставя само на членове на сдружението.

Сертификатна марка – удостоверява характеристики на стоки и услуги. Тя не отговаря на определението за марка от закона. Поставя се въпросът дали става въпрос за интелектуална собственост въобще (напр. “европейско качество”). Това всъщност е нещо като качествен контрол  (за успокоение на потребителите) – марката удостоверява, че е спазена определена процедура на контрол, която гарантира определено качество (правила извън пазара, но много тежки). Който регистрира такава марка, трябва да предостави правилата по предоставянето й. Притежателят на такава марка е нещо контрольор на спазване на нормите за качество. Той не може да използва сам марката – това е марка само за чужди стоки и услуги (търговска – за собствени), уверява в техния стандарт. При тази марка няма интелектуална собственост – може да се окаже, че в определен момент всички стоки и услуги удовлетворяват този стандарт. Доколкото обаче и тази марка е знак, тя се нуждае от уредба, която законодателят е включил тук.

 

Наименованията на домейни са два вида:

  1. Top level /върховно равнище/. Такива са: com – търговски, net – може също за търговски; org и int – за организации; edu – научни институти.
  2. Второ равнище – според страната, където е регистриран. Такива са: bg, uk, ru, fr и др.

Ако имената съвпадат, този който пръв е регистрирал е с предимство. Проблемът е за името преди точката. Преди години много хора са регистрирали адрес с името на известна търговска марка. Проблемът е, че е глобална мрежа, а се поставя въпросът къде е нарушението, дали е общоизвестна марка или регистрирана и т.н.

Нарушение ли е написването на една търговска марка като име на сайт? Нарушение ще е ако се използва същия знак/наименование за същите стоки/услуги. Още повече, че ако има само сходство с търговската марка, името не е същото, защото само една различна буква и се отива на друг адрес.

Не е нарушение ако се използва търговска марка за име на домейн ако тя не е общоизвестна/регистрирана в съответната държава или не се използва за същите стоки/услуги или изобщо не се ползва за същата цел.

 

Производство пред ПВ: 1) формална експертиза; 2) експертиза по същество – няма голяма разлика със ЗП. Всъщност има патенти за разлика от много европейски страни (няма експертизи); нужно ли е такова сковаване (слага се бариера пред следващите).

Видове марки – същностен критерий. ПК ги дели на търговски марки и добре известни марки (трябва да имат по-голяма закрила). Българският закон ги дели на три.

Известни на територията на България. Те препятстват регистрирането на сходни на тях марки, когато се иска регистрацията на същите или сходни стоки или услуги. Определят се по класове и подкласове стоки и услуги съгласно класификация от спогодба от Ница, ратифицирана от България

Общоизвестни на територията на България. Не може да се регистрира сходна марка, но за всички класове стоки и услуги.

Как се преценява дали марката е известна или общоизвестна – най-същественото е да говори нещо на потребителите: използват се социологически анкети, допитвания. Известни са и обективни критерии: да присъства на пазара реално; да се докаже, че са влагани средства в промоцията й (реклама, усилия за разгласяването на марката).

Функции на марката:

Отличителна – да отличава от останалите стоки и услуги.

Идентифицираща – дава информация за източника, който е произвел стоката или услугата.

Рекламна.

Гаранционна – не в чисто правно значение на гаранция, а по-скоро икономическа гаранция: за да се поддържа марката, трябва да се поддържа добро качество (ако няма добро качество, ще се загуби доверие в марката).

 

  1. Географски означения

 

Съгласно чл.51. ал.1 ЗМГО под географско означение се разбира наименование за произход и географско указание. Означението за произход се състои от всякакво название, израз или знак, посочващи, че изделието или услугата произхождат от дадена страна, регион или определено място. Те показват от къде идва дадено изделие или услуга.

Наименование за произход – географско наименование на определена страна, местност и т.н., което служи за означаване на стоките, произхождащи от тази страна, свойствата или особеностите на които стоки са обусловени от географската среда, включително природните условия или производствените традиции. Наименованията за произход имат в сравнение с означенията за произход и допълнителна функция, защото посочват характерните качества на изделието, предопределени от географската зона, от която то произхожда. Наименованието за произход е типично географско название.

Под географско указание се разбира наименованието на страна, регион и т.н. в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, което може да се отдаде на този географски произход.

Регистрация – заявката се подава в ПВ. Провежда се формална експертиза и експертиза по същество. Правото на заявяване принадлежи на всяко лице, което извършва производствената си дейност в определено географско място и стоката, която произвежда отговаря на установените качества или особености. Регистрирано географско означение може да се използва само от лице, вписано като негов ползвател.

Правната закрила обхваща забрана за всяко използване в търговската дейност на географското означение за стоки, които са сходни на стоката, за която е регистрирано; неправилно използване или имитиране на географското означение; използване на всяко друго невярно или заблуждаващо указание, което може да доведе до невярно впечатление за нейния произход; други действия, които могат да заблудят относно истинския произход на стоката.

Правната закрила се прекратява, когато престане да съществува връзката м/у качествата и особеностите на стоката и географската среда. Регистрацията се заличава по искане на всяко заинтересувано лице, когато се установи, че е извършено в нарушение на чл. 51 ал.2 и 3 и чл.52 от ЗМГО.

Отменяне на вписването на ползвател става по искане на всеки вписан ползвател, когато по исков ред се установи, че ползвателят използва географското означение за означаване на други стоки или произведените от него стоки не притежават установените качества или особености.

Заличаването на регистрацията има действие от датата на подаване на заявката. Отменянето на вписването на ползвател има действие от датата на подаване на искането за отменяне.

 

  1. Класическите доктрини за интелектуалната собственост и днешното състояние.

    1. Теория на възнаграждението. Още от самото начало, когато са се давали привилегии на изобретателите, възникват силно прагматичните доктрини, които можем да наречем теория на възнаграждението.
    1.1. Основната концепция е, че щом авторът е вложил много сили, средства, имущество, талант и т.н. той заслужава съответната награда, а именно защита на неговото изобретение. Понеже авторът е проявил някакво творчество, подлага имуществото си на риск и т.н., не може да предостави изобретението свободно на манифактурите. Тази теория личи в много съдебни решения.
    1.2. Като основен аргумент срещу тази теория се изтъква фактът, че съдилищата са преценявали кога авторът е трябвало да бъде възнаграден и кога не, не се удължава срокът на патента (защо да се издава патент отново, след като книжарят веднъж е бил възнаграден).
    2. Теория на разгласяването (отнася се основно до изобретенията).
    2.1. Тя възприема основното положение на теорията на възнаграждението и казва вярно, че му благодарим на автора или на изобретателя, но се поставя въпросът защо: защото е измислил своето творение или защото е разпространил тази информация по начин да е достъпна на всички вещи в тази област. Изобретателят има две възможности: да пази в тайна, но друг може да узнае и да патентова, или да патентова. Никой не е длъжен да патентова, но ако изобретението не се патентова, то не получава защита. Първата теория не е вярна: възнаграждава се не за изобретяването, а за разгласяването – изключителното право се получава заради разгласяването. Това е сериозна поправка на първата теория и разрешава много проблеми – на произведението се дава нужната грасност, за да бъде защитено.
    2.2. В началото на появата на тази теория тя е засягала и авторското право (сега само изобретението и патента). В Англия книгите също е трябвало да бъдат регистрирани подобно на изобретенията.
    Във връзка с тази теория изобретателите са били наричани “учители на нацията”. Но тук отново същественото е “нация”, защото в международен план техните изобретения не са имали защита, защото разгласяването е станало само в съответната страна.
    3. Проприетарна теория.
    3.1. Според нея правата на авторите и на изобретателите също са собственост и то най-истинската и неотчуждаемата. Тази теория възниква по времето след Френската революция, като върху нея има съществено естественоправно влияние – в собствеността са ниждали закрила на личността, затова прибавят към видовете собственост и интелектуалната собственост. Тази теория е следствие от поставянето на първо място на проблемите на личността.
    3.2. Най-сериозният аргумент срещу тази теория е въпросът, защо, след като и тук става въпрос за собственост, не се прилагат законите за собствеността (във Франция се създават три закона, отделни от закона за собствеността). От неосезаемия характер на нематериалните блага идва и противоречието с вещното право – собствеността не е изключителна, а само абсолютна (без да смятаме изключителната държавна собственост), собствеността не е ограничена във времето (при интелектуалната собственост след известно време има преминаване в публичното пространство), а и при интелектуалната собственост не може да има съсобственост, делба, придобиване по давност и т.н. Разликите с правото на собственост са много повече от приликите. Във вещното право правата са абсолютни, а в облигационно са относителни.
    1) Проприетарната теория е правилна до такава степен, че правата са по същия начин като вещните абсолютни, но териториално ограничени обаче – не спрямо всички субекти, а срещу тези на територията на страната (може обаче по силата на международни конвенции да бъдат зачитани и извън границите на страната).
    2) Авторските права са изключителни – друг със същото право няма (не може друг да има права върху търговската марка, върху роман). Трябва да бъдат изключени всички останали субекти – не може да се даде обикновено абсолютно право. Изключват се другите субекти от подобни права или претенции. От изключителността на правата обаче произтичат определени ограничения: граници на правомощията за свободно използване, ограничения относно територията и времето (за вещното право ограничение по време няма; при интелектуалната собственост след изтичане на срока всеки може да се ползва).
    От проприетарната теория е останало “собственост”. Съмнително е дали собствеността е интелектуална (напр. географски указания).
    4. Отделен вид права. Йозеф Колер – немски учен от края на ХIХ в. Колер издава през 1900 г. “Учебник по немско патентно право” в която излага теорията, лансирана малко по-рано от белгийския учен Едмон Пикар, че правата върху нематериални блага са различни от вещните, те са права sui generis.
    5. Доктрина за право на клиентела. Френският учен Рубие създава доктрината за право на клиентела. За него няма особени права от марки, патенти, авторство, а за автора има право на клиентела, т.е. лица които ще използват неговите изобретения, ще четат произведенията му, и никой друг няма право да му я отнема. Въпросът е дали има право върху тази клиентела. Писателят има право на клиентела, но тогава извън интелектуалната собственост има фактическа клиентела – адвокатът, лекарят и други имат фактически клиентела: никой не им гарантира, че ще имат клиенти.
    6. Теория на стимула. Основава се на разпоредбата от Американската конституция, че Конгресът насърчава със закони изобретателите като им дава временни и изключителни права върху техните писания и полезни изкуства. Ключовата дума тук е насърчава (стимулира), която като че ли не се отнася за тези, които вече са изобретили, а тези които за в бъдеще ще измислят нещо ново. Това, че нещо вече се закриля и не може свободно да се използва е основание да се измисли нещо, което е по-съвършено и не е защитено. Това е във връзка и с теорията на Фон Хайек и неговия ученик Шумпетер за динамичната конкуренция.
    7. В България по-време на социализма е имало възнаграждение за авторите, но друг стимул е нямало заради плановата икономика. Сега 70 г. след смъртта на автора се запазват авторските права (post mortem auctoris). Защо правото се запазва 70 години след смъртта, по-логично е да се запазва 70 години от създаването си. Случаят е казуистичен и произлиза от Англия и многото наследници на писателя Удуърт. В Германия през 1965 г. се решава да се създаде фонд, който да използва средствата от издаването на произведенията след смъртта на автора; първоначално срокът 50, а после 70 години. Фондът спонсорира млади автори и по този начин ги стимулира. Идеята не е успешна. Друга възможност е авторските права да се упражняват от определени организации (осребряващи организации), като всеки път трябва да се иска разрешение от тях за използването на правото (напр. пускане на песен, която е хит). Тези организации събират такси, от които правят отчисления за автора. По този начин обаче няма конкуренция, защото има твърдо определени  цени за всеки вид музика. Прави се сериозна критика на теорията на стимула откъм сроковете.

 

  1. Предмет на Правото на интелектуалната собственост (ИС). Методология. Правото на ИС в системата на действащото право. Система на правото на ИС. Принципи на правото на ИС.
(от Реферат по Право на Интелектуална собственост)    

 

1.1. Понятие за правото на интелектуална собственост
То е в непосредствена връзка с присъща само на човека, като естествен правен субект, интелектуална дейност. Интелектът е характерно свойство на човека като живо същество и сам по себе си е психологическа категория. Може да се приеме, че интелектът е насочен към съзнателното и е способността да се произвеждат и употребяват неорганични, изкуствени елементи.
Развитието на стоково-паричните отношения неминуемо се отразява и върху необходимостта да се обърне внимание на  икономическата  ценност на създаваните от интелектуалната дейност продукти.
Общественото развитие днес, характеризиращо се с пазарно стопанство в различна степен на проявление на свобода и на социалност, се основава на постоянно нарастваща роля на правилното разпределяне и на закрилата на правата върху обектите на интелектуалната собственост.
“Право на интелектуална собственост” е термин, с който се означават  различни понятия. Така значението на този термин може да бъде: обективно право – съвкупност от правни норми, субективно право – правомощие на основата на обективното право, наука за изследване на правни норми във връзка с интелектуални резултати, учебна дисциплина, която се изучава в юридически, икономически, технически и други специалности предимно на висши учебни заведения, както и при осъществяване на следдипломно обучение.
1.2. Характерни черти на правото на интелектуална собственост
Характерните черти на обективното право на интелектуална собственост могат да бъдат извлечени от анализа на  действащите правни норми, от практиката и правната доктрина.
1. Правото на интелектуална собственост е съвкупност от правни норми, които по своя отраслов характер са гражданскоправни норми.
2. Предмет на правото на интелектуална собственост са правни явления, като предимно равнопоставени отношения между гражданскоправни субекти, но във връзка с нематериални блага, продукти на творческа дейност и сродни на тях блага и действия – обекти на интелектуална собственост, които отношения се наричат интелектуалноправни и включват също така и правния режим на тези обекти.
3. Интелектуалноправните отношения са лични неимуществени и имуществени отношения, една част от които възникват от административен акт – решение на компетентен държавен орган – Патентно ведомство.
1.3. Предмет на правото на интелектуална собственост
Личните неимуществени отношения са свързани непосредствено с имуществените отношения.
Организационните отношения са също в непосредствена връзка с неимуществените и имуществените отношения, тъй като акт на компетентен орган в повечето случаи ги поражда.
1. индустриалноправни отношения, които включват: патентноправни отношения, правни отношения за означения, правни отношения за промишлен дизайн, конкурентни правни отношения (във връзка с нелоялната конкуренция), лицензионни правни отношения;
2. други правни отношения във връзка с интелектуална дейност като: правни отношения за ноу хау и шоу хау, правни отношения за нови растителни сортове и породи животни, правни отношения за топология на интегрални схеми, правни отношения за традиционни знания, правни отношения за интернет.
1.4. Отграничаване на правото на интелектуална собственост от други подотрасли на гражданското право
Правото на интелектуална собственост се разграничава от вещното право, включително от правото на собственост. Вещното право е приведена в система съвкупност от правни норми, които уреждат гражданскоправни отношения във връзка с придобиването, упражняването и защитата на права върху вещи, т.е. уреждат вещноправни отношения.
Правото на интелектуална собственост се разграничава от облигационното право. Динамиката на имуществените отношения се изразява в облигационните връзки между лицата, която се проявява и когато възникнат интелектуални отношения, доколкото и те имат имуществен характер.
Правото на интелектуална собственост следва да се отграничи и от административното право. Критерият за разграничаване следва да се установи в предмета на регулиране, а не в метода на регулиране. Предмет на регулиране на административното право са отношения във връзка с администрацията при доминирането на властническия елемент поради осъществяване на изпълнителна власт.
2.1. Метод на правото на интелектуална собственост
Основен метод като начин на въздействие с правни норми и други правни средства върху обществените отношения във връзка със създаването, признаването, правната закрила и  използването на интелектуалните резултати е методът на равнопоставеност.
Значение за правото на интелектуална собственост има методът на власт и подчинение, доколкото в интелектуалноправните отношения участвуват субекти с властнически правомощия.
Значение на правото на интелектуална собственост има и методът на препоръките. Международните организации създават правила, които оказват силно влияние върху формирането на правните системи с оглед на правната закрила и въобще на правния режим на интелектуална собственост.
2.2. Система на правото на интелектуална собственост
Системата на правото е подреждане на правните норми по отрасли и по правни институти, което се прави от хората, за да се отрази обективно съществуващи неща. Критерии за това подреждане са предметът и методът на регулиране. Липсата на нормативно закрепване на системата на българското гражданско право дава основание да се изразяват различни становища за нейното обосноваване в българската правна наука.
Мястото на Правото на интелектуална собственост в правната система на Р България е ясно определено като подотрасъл на Гражданското право. Единството в правната уредба на интелектуалните отношения предопределя това място и е изключително значим фактор за постигане на целите, поставени от правото, включително за насърчаване на творчеството и на инвестирането в него и за защита срещу нарушения на интелектуалните субективни права.
3.1. Същност и видове източници на правото на интелектуална собственост
Източниците на правото на интелектуална собственост са източници на обективното право на Р България и в частност източници на гражданското и на търговското право. Издават се и индивидуални административни актове, сключват се сделки, изразяват се становища на специалисти, постановяват се решения на съдилища съобразно тяхната компетентност, създават се правила от международни организации, включително неправителствени, които оказват въздействие във връзка с правния режим на обектите на интелектуална собственост.
Българското гражданско право е писано и има източници като: нормативни актове, международни договори, обичаи и правила на морала. Интелектуалноправните отношения са разнообразни, като една част от тях се регламентират със законови норми, а друга част могат да се регулират и чрез правни обичаи и морални правила, включително изисквания за добри нрави, добросъвестност, справедливост.
Нормативните актове като юридически актове на компетентни държавни органи са източниците, които преди всичко имат значение за правото на интелектуална собственост.
3.2. Принципи на правото на интелектуална собственост
Анализът на източниците на правото на интелектуална собственост, изследването на практиката и доктрината дават основание да се посочат някои принципи, които изграждат това право.
1. Принцип на териториално действие на правната закрила на  обектите на интелектуална собственост.
Този принцип на съответствие на признаването на суверенитета на отделната държава и дава възможност в националните правни системи да се съдържа конкретизация на правната закрила на обектите на интелектуална собственост. Силата на придобити субективни права на територията на една държава може да се прояви на територията на други държави само въз  основа на международни договори или на актове на наднационални междудържавни организации или институции.

11, 12, 13. Защита на интелектуалната собственост – видове.

 

Съществува цял спектър от мерки, които обикновено се делят на наказателноправни, гражданскоправни и административноправни. Защитата обикновено е зависима от интереса на титуляра на субективното право, но ако нарушението е много интензивно се намесва и държавата. Трябва да се прави разлика между закрила – самото признаване на правата (т.е. че самите закони, които уреждат тази материя са поставени в сила) и защита – влиза в действие, когато има нарушени права като ангажира санкции срещу нарушителя.

Най-интензивна е наказателноправната защита по НК, където има цял раздел, посветен на защитата на ИС: чл. 173 (плагиатство) – нарушени са неимуществени права на автора – издаване или използване под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение. Възниква въпроса какво е съществена част – според ВС – половината от произведението (50%).

При пиратството има нарушаване на имуществени права на автора, накърнява се икономическият му интерес. Деянието е съставомерно при презапис, възпроизвеждане, разпространение, излъчване или предаване чрез техническо средство или използване по друг начин на чуждо произведение на науката, литературата или изкуството без съгласието на носителя на авторското право. Обект на престъпно посегателство могат да бъдат и звукозапис, видеозапис или радиограма, телевизионна програма, софтуер или компютърна програма.

Адиминистративноправна защита – зависи за кои обекти говорим – КЗК действа по молба на засегнатата страна – налага имуществени санкции, които са административни мерки. ЗАвПСП – чл. 97 и 98 – административнонаказателни разпоредби. Всички нарушения по чл. 97 се установяват с акт от органи, на които това е възложено от министъра на културата със съдействието на органите на МВР.(чл. 98) Санкцията се налага с наказателно постановление на министъра на културата (или от определено от него лице).

ПМС+наредба (критика – без конкретна законова основа) за разрешителен режим най-вече относно компакдискове – нужно е особено разрешение, в противен случай се налагат глоби.

Към административните мерки трябва да се отнесат и митническите мерки – задържане на стоки, които нарушават нормите на ИС: служебно или по искане на заинтересовани лица. Когато действат ex officio  митническите органи не дължат обезщетение за причинените вреди, но има и ЗОДОВ.

Ако става дума за несъществена част имаме гражданскоправно нарушение.

ГП защита – основна – съдебен иск за вреди и обезщетение при нарушаване на авторското право. Възможно е да възникне правен спор – т.е. разминаване на вижданията относно притежанието на правата. Чл. 124 ГПК – общ установителен иск за установяване на права и отношения. Установителния иск има сила на присъдено нещо.

При осъдителни искове ищецът обикновено претендира ответникът да бъде осъден за определена сума и решението има изпълнителна сила. Възможно е ответникът да бъде осъден да преустанови нарушаването на чуждото право.

Има 2 категории състави:

  1. правонарушения – на обществото е нанесена една измерима вреда;
  2. няма вреден резултат, но и тези прояви се наказват поради самото осъществяване на състава (типичен случай при нелоялната конкуренция).

Има още един иск (Марков – “унищожителен”) за унищожаване на неправомерно произведени екземпляри от произведението. Възможно е по ЗЗД кредиторът да поиска от съдът да го овласти да извърши действия, за които е било задължено друго лице, или да премахне направеното в нарушение на задължение за бездействие. Марков – в тези случаи може да се приложи този отстранителен иск.

Съществува и един особен иск на законния издател за изземване на екземплярите, издадени неправомерно.

По ЗП и ЗАвПСП активно легитимирани са тези, които притежават нужната регистрация (дори и да не са автори).

В гражданския процес два вида обезпечения

  1. на иска – по едностранна молба до съда за блокиране на сметки и т.н. (у нас без да се призовава ответника);
  2. на доказателствата – в открито заседание.

Съществуват  3 условия за самозащита:

  1. да участва едно право;
  2. да няма възможност пострадалото лице да се обърне за защита към ДО при нарушение;
  3. да не може да го защити;

Марков – в областта на индустриалното право като че ли първо възникват претенциите, ако при правен спор те се установят – превръщат се в права и едва тогава се намесват държавните органи, за да ги защитят.

Закрила на ноу-хау. Договор за отстъпване на ноу- хау.

 

 

Лицензионният договор може да има за предмет ползващи се със закрила или заявени за получаване на такава обекти на индустриална собственост, както и производственият опит, който в литературата и практиката се означава като ноу-хау. Това понятие включва тайни на производството и техническата документация, които са достояние само на определени лица като фактически монопол, без да се ползват с правна закрила.
Съществуват различни определения за ноу-хау:

  1. ТЗ го нарича производствен опит
  2. Според някои това са непатентоспособни технологии
  3. Според други автори са непатентовани, но патентоспособни технологии
  4. Според трети автори не е вярно нито едното, нито другото
  5. Някои автори смятат, че решаваща е тяхната тайнственост, това, че тези знания са недостъпни за страната, която иска да ги усвои.

С лицензионният договор за ноу-хау лице, което има фактически монопол върху знания, опит или документация, които могат да се използват в търговската дейност, отстъпва използването им на друго лице – лицензополучател.

За лицензополучателя възникват основните задължения да плати възнаграждение за използването, да запази в тайна предоставените му секретни знания и документи и да преустанови използването след прекратяването на договора.

Договорът за ноу-хау е един от малкото договори, които нямат за предмет право, а факт. Договорът за ноу-хау е като лицензионният договор с едно изключение: няма разрешение на отстъпващия. Не е лицензионен договор, защото не се дава разрешение – ако другата страна сама стигне до този опит, не може да бъде спряна.

Особеното е, че описанието е много по-подробно от лицензионния договор- по-засилено е задължението да се направи възможна експлоатацията, отколкото при лицензионния договор.

Задължението за тайна е по-силно. Получава се двусмислие при сключване на договор за ноу-хау:

  • от една страна не се знае за какво се плаща, тъй като тайната се пази
  • от друга страна при разкриване на тайната при преговорите може да има използване на тайната и отказ от сключване на договора, защото няма защита.

Тъй като става въпрос за тайна, а страната може да се запознае с опита и после да се откаже, се сключва един опционен договор (сделка за избор) – ако страната, която иска да научи опита, се откаже от договора, да не използва наученото по време на преговорите, в противен случай се плащат големи неустойки.

ВЪПРОС 28-29:  Международна индустриална собственост.

1. Общи бележки. Не съществува установен международен ред, а има гъвкавост.
1.1. Проблемът.
1) Самите блага са непространствени – не признават граници (убиквитет), докато правата върху тези блага са ограничени: патентът действа на територията на страната, в която е издаден – няма закрила в други страни. Следователно трябва да имаме патент за всяка страна, която ни интересува, иначе няма закрила. Също така има риск при всяка следваща заявка в друга страна да ни кажат, че липсва новост, и да откажат патента (правени са опити да се подадат заявки в необходимите страни в един и същи ден, но това означава голямо неудобство).
2) Затова се сключват двустранни договори, но те не дават пълна закрила. Първи такъв опит е Парижката конвенция (по повод изложението във Виена 10 години по-рано). Идеята е била да се създаде една световна система, която да дава световен патент. Това не е осъществено и досега. Дори и в регионален план в ЕС има разпадане на много патенти в отделните страни, а не единен патент, скандинавските страни също нямат единен патент въпреки многото опити.
1.2. Индустриалната собственост се крепи на: Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост, TRIPS, PCT.
2. Парижка конвенция. Тя е открито международно споразумение. Обвързаните от нея държави създават Парижки съюз. Разпоредбите на ПК условно се разпределят в три групи: 1) правила относно принципа на асимилацията; 2) правила, установяващи конвенционния приоритет; 3) други правила на международния режим.
2.1. Парижката конвенция създава две категории лица: такива, които за граждани на Парижкия съюз, и такива, които са чужденци за съюза.
1) Граждани на Парижкия съюз са граждани на всички страни-членки на съюза (всяка държава, която е ратифицирала, присъединила се е към Парижката конвенция) – чл. 2 ПК.
2) Включват се и други категории лица – такива, които имат постоянно местожителство в такава страна (напр. Индия не е страна-членка на съюза, но ако индиец живее постоянно в Англия, за него ще се прилага) – чл. 3.
3) Лица, които имат на територията на такава страна дейни и сериозни индустриални или търговски предприятия – чл. 3 ПК. Това изискване е установено, за да не може да се използва благоприятния режим чрез създаване на предприятия, които не осъществяват дейност.
По отношение на юридическите лица се говори за националност на юридическите лица. Тяхната националност се определя според закона за регистрацията им (според PCT). Иначе първоначално е било като в Парижката конвенция (да имат гражданство на страна-членка или седалище на территорията на такава страна или да притежават сериозни и дейни предприятия на територията на такава страна).
2.2. Патентът се закриля по Парижката конвенция – за трите категории лица, а за останалите зависи от законодателствата – националните (в България – прилага се ЗП на основата на взаимност). Парижката конвенция дава закрила чрез два режима (гъвкави): съюзен режим и национален режим (двата режима действат паралелно).
2.2.1. Национален режим – принцип на асимилацията (чл. 2 и 3). Въз основа на него се разширява действието спрямо лицата на националните законодателства. Това е всъщност принцип на формалната взаимност между държавите от ПС: не гарантират чрез конвенцията взаимно определени права на гражданите си, а само се задължават да приравнят определен кръг чужди граждани на собствените си. Принципът действа по силата на конвенцията направо. Това е една договорна взаимност – т.е. което и да е от трите категории лица, които се ползват от Парижката конвенция, се ползва със същите права, с които се ползват местните лица, в която и да е страна от съюза (напр. спрямо българин във Франция трябва да се прилага френския патентен закон). Прилагат се както законите, които са съществували до 1883 г., така и законите, които ще бъдат създадени в бъдеще. Важат и материалният, и процесуалният закон, както и всички благоприятни положения. Парижката конвенция не предоставя национален режим при условията на взаимност (българският закон се прилага при такива условия), а действа автоматично по този начин. Това е една формална договорна взаимност – не е важно доколко са еквивалентни насрещно предоставените права, а се препраща направо към съответното законодателство.
2.2.2. Съюзен режим (“Специални правила” в Парижката конвенция, също и “минимална закрила”). Пак няма унифицирано право, а един минимален стандарт – отделни права, които не са процедура, но са достатъчни, за да функционира световна закрила. “Конвенционален приоритет” – специално право в Парижката конвенция (по чл. 4).
1) Винаги има две искания, подадени в различно време в патентни ведомства на страни от съюза.
а. Заявката има национален приоритет първо (ако е подадена първа в националното патентно ведомство). Трябва да има първо искане (правилно оформено), подадено в страна от съюза от неин гражданин или приравнен на такъв. В тази заявка трябва да е разкрита същността на решението и може да се установи датата на подаване. Може и последваща заявка да играе ролята на първа (подадена в същата страна по време, когато първата е била оттегленя, оставена без движение или отхвърлена, не е изложена публично и от нея не произтичат права, не е използвана като основание за приоритетно право) – чл. 4С, ал. 4 ПК.
б. Заявката първо има национален приоритет. По Парижката конвенция става нещо друго: в едногодишен срок има възможност за подаване на заявка в която и да е друга страна-членка на Парижкия съюз – за нея ще важи съответното (напр. френското) национално законодателство и процедура.
2) Приоритет – последици: 1) новостта се определя към приоритетната дата; 2) не може да се издаде патент по подадени по-късно заявки от други лица. Идеята е в това, че в тези 12 месеца всичко, което е станало, не се брои – приема се, че не е станало и че заявката е подадена една година по-рано. Дори и някой да подаде заявка във Франция преди нас, ще се приеме, че е закъснял (ако има издаден патент, той ще се анулира). Не може да се придобие право на преждеползване след датата на приоритета. Приоритетът има две страни: патенторазрушителна спрямо другия и патентосъздаваща спрямо нас. Зачита се за станало промените в законодателството: няма да се прилага старият закон, ако е приет нов. След едногодишен срок може да се подаде нова заявка в трета страна и т.н. Но сега се тълкува само като една първа заявка, подадена в националното законодателство (в България напр.). Само една първа заявка може да служи за международен приоритет (не да се използва нов 12-месечен срок).
Чл. 44, ал. 2 ЗП – предявяване и доказване на правото на приоритет пред ПВ.
3) Идентичност на двете заявки.
а. Обективна идентичност. Въпросът се поставя, защото има превод – трябва да има обективна идентичност, т.е. изобретението трябва да е същото, а не обяснението.
б. Субективна идентичност – дали едно и също лице трябва да подаде двете заявки. По принцип да, но може и легитимен правоприемник (трябва да има непрекъсната легална връзка между субектите).
4) Частичен и множествен.
а. Ако има нещо, което допълнително усъвършенства нашето изобретение: в България ще има два патента за едно изобретение. Може ли във Франция да съберем двата патента – тогава би имало две приоритетни дати (заради последвалата заявка) – тогава ще има множество приоритети.
б. Ако в последваща страна добавим нещо след първоначалната заявка в друга страна, без да го добавяме в България – частичен приоритет. Ако подадем заявка в България, не може по Парижката конвенция да се подаде последваща заявка пак в България (изрично е казано “в която и да е страна-членка на Парижката конвенция”). Българският ЗП обаче предвижда такава възможност. Това е една фикция – спиране на времето за 12 м. и приемане, че нищо не е станало.
В Парижката конвенция съществуват и други специални права: за марките, нелоялната конкуренция и др.
3. Договор за патентно коопериране (РСТ). Парижката конвенция е гъвкава, но консумира много средства, време, усилия. През 60-те години има взрив на технологии. Подават се заявки от страна в страна за едно и също изобретение. Всяка страна прави едно и също нещо (процедура) – отнема много време и средства. Затова най-напредналите индустриално страни започват преговори за единна система. През 1970 г. тя се подписва във Вашингтон. РСТ – една от конвенциите, подчинена на Парижката конвенция. Въз основа на него една страна може да доразвива отделни елементи стига да не противоречат на нормите на Парижката конвенция. РСТ има за цел да облекчи подаването на искания за закрила на едно изобретение и експертизата му в няколко страни. Разработва се проект за общо депозиране – марка се депозира в едно централно ведомство – с марката се получава регистрация в отделната страна. За патентите (претенциите) не може да се приложи общото депозиране. Производството по получаване на закрила има две фази: международна и национална. Международен договор за коопериране – процедура.
3.1. Международна фаза. Тази фаза включва подаването на международна заявка. Близка е до патентните заявки. Отговаря на изискванията по ЗП, но на международно ниво, не на национално. Друга разлика е, че съдържа посочвания (посочените страни и техните посочени ведомства) – страни, за които се иска патент и закрила. Пише се на един език. Според РСТ заявката може да бъде на тези езици, за които се отнася съглашението между Международното бюро на СОИС и международния орган за проучване. Българският ЗП в чл. 67, ал. 2 предвижда само английски и руски.
1) Подава се в собственото (национално) патентно ведомство – според РСТ това е “получаващо ведомство”. Българското ПВ е получаващо за заявки, подавани от български граждани или заявители, които имат местожителство или седалище на територията на страната – чл. 67, ал. 1 ЗП.
2) Крайните страни са “посочени страни” (“ведомства”). Трябва да има поне едно посочване, за да се разгледа по РСТ – ако нищо не е посочено, се приема, че се посочват всички страни-членки (около 50); сега не се приема, затова се смята за международна заявка, евентуално се приема за национална заявка, а евентуално по-късно въз основа на нея да се получи приоритет. При самопосочване на България в международна заявка производството по подадената национална заявка се спира (прекратява се, ако се стигне до национална фаза) – чл. 67, ал. 5 (да не се стигне до два патента).
Двете системи са в синхрон и е възможно директно позоваване на чл. 4 от Парижката конвенция. По РСТ има допълнителни 6 м. да се направи международна заявка.
3) Изготвят се три копия от заявката (според ЗП,чл. 67, ал. 4 може и само 1 екземляр, а ПВ изготвя останалите срещу заплащане).
а. Едно (домашно) копие остава в получаващото ведомство. Получаващото ведомство, след като провери дали са налице формалните изисквания, препраща другите два екземпляра. То проверява дали заявката има белези на международна по РСТ. При грешки, непълноти заявителят в срок 30 дни трябва да ги отстрани, ако не – производството се прекратява. Българското ПВ проверява и дали заявката не е секретна – чл. 67, ал. 6). В ЗП таксите са уредени в чл. 67, ал. 2 и 3. Определението на получаващото ведомство за връщане на заявката и прекратяване на производството не е стабилен административен акт и може да бъде отменено по искане на заявителя, ако отстрани недостатъците.
б. Второто е регистрационно копие – изпраща се в Женева (то се публикува в официалното издание на РСТ). Ако бъде изгубено, цялата заявка пропада – смята се, че такава няма. Предвидено е, че самият заявител може да изпрати своята заявка (а не само чрез ведомството) – по пощата; с последното изменение е предвидено и електронно заявяване.
в. Третото копие е копие за проучване (search copy). Изпраща се до един от осемте органа за международно предварително проучване. Те пак са патентни ведомства. Такива са в Сидни, Москва, Токио, Стокхолм, Виена, Великобритания, Вашингтон, Мюнхен. С особени договори и гласуване между органите на съюза на РСТ се определя коя заявка към кой орган да се изпрати. В договора се определя и езика, на който се подава заявката.
4) Орган за международно проучване. Проучва състоянието на техниката относно предмета на заявката и изготвя доклад. Този доклад съдържа посочване на документите, които трябва да се имат предвид от експертизата – той е сбор от цитати и позовавания на съществуващи документи (само по печатни материали, не се разпитват свидетели). Съобщението за резултата от проучването (при нужда и копия от противопоставените документи) се изпраща на заявителя към края на 16-ия месец от подаването на заявката – той преценява дали да иска закрила след внасяне евентуално на промени в претенциите, или да се откаже от искането си.
Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗП този орган се избира от българското ПВ.
3.2. Национална фаза. Докладът (след около 20-21 месеца) се изпраща в посочените ведомства и там служи за издаване на патент (национален патент по съответните законодателства). Докладът не е задължителен за тези национални законодателства. Те могат да правят самостоятелни допълнителни проучвания и да стигнат до противни изводи от тези в доклада (практически не се прави). Без да е задължителен, докладът е с голям авторитет. С доклада се извършват процесуални действия от една международна администрация. Националните ведомства издават национални патенти, които действат на територията на съответната държава (но са минали международна процедура). Правна закрила се дава във всяка страна, независимо от другите, според изискванията на националното законодателство. Когато България е посочена страна съгласно чл. 69, ал. 2, изр. 1: За откриване на национална процедура заявителят трябва да подаде превод на български език на международната заявка в двадесет и един месечен срок от приоритетната дата, като с подаването заплати и такса за заявяване. Ал. 3: Заявки, по които е открита национална фаза, трябва да бъдат комплектувани съгласно изискванията на чл. 35, 36, 37, 38 и 39 и в сроковете по чл. 46, ал. 1.
Резултатът е в това, че се спестяват време и усилия – заявителят спестява труд средства и има възможност след проучването да прецени шансовете си за закрила, националните ведомства са съществено улеснени; таксите по международната заявка са по-малко от тези при повече отделни заявки.
3.3. Фикция по време и по място.
1) Също има фикция, която дава приоритетна дата – 18 м.
2) Фикция по място: подаването в получаващото ведомство се счита за ефективно подаване и в посочените ведомства (нищо че става 21 м. по-късно). Въз основа на подадената международна заявка може да се получи закрила във всяка от договарящите държави, защото тази заявка има действие и на национална за договарящите страни, в които се иска закрила.
3.4. Глава 3. Тя е задължителна – трябва да има проучване. Може да се направи резерва при ратифицирането (присъединяването) за глава 3 (тогава не важи). Също и ако е ратифицирана, пак може да не се прилага. Тя се състои в това, че може да се направи “нареждане” за изготвяне на международна предварителна експертиза. Органът по проучване освен доклада ще направи преценка по трите критерия за патентоспособност (новост, техническо равнище, промишлена приложимост). Органите са едни и същи (съвпадат с органите за международно проучване). Тук вече се съдържа и преценка в експертизата, не само цитати. Ведомствата вече не са “посочени”, а “избрани” – страни, в които ще искаме патента; искането става след 31 месеца от международното заявяване (чл. 70, ал. 2). Докладът не е задължителен, но е авторитетен. Оценката е скъпа и качествена. Напр. американски заявител – получаващото ведомство е в Америка, то разглежда заявката на английски; имаме посочване за посочените ведомства; получаващото ведомство е и орган за предварително проучване, а може и да е посочено ведомство – процедурата се усложнява.
Международната заявка може да се трансформира в национална при определени предпоставки и ако заявителят подаде в българското ПВ превод на заявката на български и плати такса за заявяване – чл. 71

 

Въпрос No.60  Регистрация на марките. Основания за отказ

Според чл. 10 ЗМГО Правото върху марка се придобива чрез регистрация, считано от датата на подаване на заявката. (2) Правото на регистрация принадлежи на първия заявител.3) Правото върху марка е изключително право.

Регистрацията е необходимо условие за придобиване на право върху марката. Регистрацията се извършва в Патентното ведомство по процедурата по чл. 32-50 ЗМГО.

  1. Начало на регистрацията

Процедурата започва с подаване на заявка от лицето, което желае да регистрира. Провежда се експертиза, с която се установява дали предлаганата търговка марка отговаря на законовите изисквания. Ако проверката покаже, че са налице законовите основания, Патентното ведомство взема предварително решение за регистрация и съобщава това на заявителя, който трябва да внесе държавните такси за регистрация и публикация в 3м срок. След внасяне на таксите, решението става окончателно, на марката се дава регистров номер и се вписва в Държавния регистър на марките. До 1м. след това ПВ издава свидетелство за регистрация. По неговата сила, заявителят се превръща в притежател на регистрацията. До три месеца след това, ПВ е длъжно да направи публикация в официалния си бюлетин. От този момент нататък изключителното право на притежателя има действие по отношение на третите добросъвестни лица. Регистрацията име действие 10г. и може да бъде подновяван за по още 10г. неограничен брой пъти. Но искането за подновяване трябва да се подаде в течение на 1г. преди изтичането на срока или до 6м след това. Ако се изпусне този срок, трябва да се подаде нова заявка.

  1. Край на регистрацията

Регистрацията се прекратява:

  • с изтичане на 10г. срок, ако не е била навреме подновена
  • с отказ на притежателя (с писмена декларация)
  • с прекратяване на ЮЛ-притежател, ако няма правоприемство
  • с отменяне (ако не е била използвана реално в срок от 5г.; ако е станала обичайно обозначение на стоките и услугите, за които е регистрирана; ако е използвана по заблуждаващ потребителите начин)
  • със заличаване (ако е била регистрирана в противоречие с абсолютните пречки; ако е била регистрирана в противоречие с относителните пречки; ако е била регистрирана без съгласието на агента/ представителя; ако е на името на лице, което е действало недобросъвестно при подаването; ако използването й може да бъде забранено от друго лице; ако се състои от или съдържа фирмата на друго лице, ако тази фирма е използвана преди датата на подаването във връзка със сходни или идентични стоки/услуги)

По време на действие на регистрацията, промяна в марката не може да се прави.

 

  1. Основания за отказ (чл.11 и чл.12 ЗМГО)

А:В чл. 11 са изброени абсолютните основания за отказ, при тяхното наличие отказът е задължителен.

  • марката е знак, който не е способен да отличава стоките/услугите на едно лице от стоките/услугите на друго

– не може да се изобрази графично

  • не попада в нито една от категориите: име на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, форма на стоката или нейната опаковка, комбинация от цветове, звуци, комбинация от звуци.

 

  • Няма отличителен характер
  • Състои се от знаци и означения, станали обичайни в разговорния език или в практиката за заявените стоки/услуги
  • Състои се изключително от знаци и означения за вида, качеството, предназначението, стойността и др.

Последните три основания могат да отпаднат в резултат на продължената употреба.

  • Състои се изключително от формата
  • Противоречи на обществения ред и добрите нрави
  • Въвежда в заблуждение
  • Включва гербове, знамена, имена на организации и гр.
  • Включва официални знаци и клейма за контрол
  • Състои се от изображения/ наименования на паметници на историята и културата

Б:В чл. 12 са изброени относителните основания за отказ, които действат по отношение на марки, които са заявени за регистриране по-рано от другиго или потребителите са свикнали да я свързват с друг собственик.

  • има по-ранна марка за същите или сходни стоки/услуги („астера”). Така, не може друг да регистрира „астора” за пасти за зъби, „астера” за сапуни и „астора” за сапуни.
  • Същата марка е придобила в България добра известност като марка на друго лице (друго лице да регистрира „Нивеа” или „Нивеал” за плажни масла. Ако е за сметачни машини би могло.

Въпрос No.62 Съдържание на правото върху търговска марка. Разпореждане с правото.

 

  1. Същност на правото върху търговска марка

Правото на търговска марка (чл.13 ЗМГО) включва правото на притежателя й:

  • да я използва
  • да се разпорежда с нея
  • да забрани на трети лица да я използват в търговска дейност без негово съгласие

 

Да бъде използвана (в търг. дейност) означава:

  • да бъде поставяна върху стоки и техните опаковки
  • да бъдат предлагани стоки под тази марка за продажба, пускането им на пазара, съхраняването им с тези цели, както и предлагането и предоставянето на услуги под тази марка
  • внос и износ на стоки с тази марка
  • използването й в търг. книжа и в реклами

 

  1. Особености
  • действието на регистрацията се разпростира само върху тези стоки и услуги, посочени в свидетелството за регистрация. Ако използваните от друго лице стоки/услуги са идентични е ясно. Ако са само сходни – само ако употребата може да доведе до объркване на потребителите ще има нарушение.
  • Ако използваните от друго лице стоки/услуги не са нито идентични, нито сходни – нарушение ще има само ако марката е високо реномирана и затова, другото лице може да извлече без основание облаги или действията му могат да увредят този отличителен характер.
  • С прекратяване действието на регистрацията се погасява и правото върху марката.
  • Регистрацията действа на територията на държавата, която я е издала.

 

  1. Случаи, в които не може да се забрани употребата на марката

Условие – да не противоречи на добрата търговска практика

 

  • третото лице използва името/ адреса си, които случайно съвпадат с части от марката
  • ако се касае до указания, които се отнасят до вида, качеството, количеството, предназначението, стойността, географския произход, времето на производство на стоката/ предоставяне не услугата.
  • Ако е необходимо да се употреби чуждата марка при посочване на предназначението (качеството им на резервни части например)

 

  1. 4. Паралелен внос – ако един търговец е вносител и разпространител на дадена марка стоки (примерно „Байерсдорф-България” внася продуктите „Нивеа”, произведени от „Байерсдорф-Германия”) и друг вносител и разпространител за друга държава (напр. „Байерсдорф-Турция”) внесе на същия пазар същите стоки с цел продажба. Ако Б-България има съответната лицензия може да забрани на Б-Турция да прави това. Но не и ако и двете държави са членки на ЕС.

 

  1. Задължение за използване – ако една регистрирана марка не се използва реално в 5г. срок, считано от датата на регистрацията, и не е налице основателна причина за това, всяко заинтересовано лице може да поиска отменяне на регистрацията (чл.19 ЗМГО). Срокът започва да тече отначало винаги когато марката се употреби, дори само веднъж.

Използва се марка когато:

  • се поставя върху стоките/опаковките им
  • предлагат се за продажба или пускане на пазара стоки с тази марка, съхраняват се, предоставят се услуги с тази марка
  • внасят се/изнасят се стоки с тази марка
  • марката се използва в търг. книжа или реклами

 

  1. Разпореждане с правото върху търговска марка

Разпореждането има 3 форми:

  • прехвърляне
  • лицензиране
  • ползване като обезпечение или особен залог

А: Прехвърляне – с договор, по всяко време докато трае регистрацията. Вписва се в държавния регистър на марките по молба на някоя от страните. На новия притежател се издава удостоверение. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица от деня на вписването в държавния регистър.

Б: Лицензиране – с лицензионен договор

Лицензионен договор – с него притежателят на право върху търговска марка (лизензодател) отстъпва срещу възнаграждение използването й изцяло или отчасти, на друго лице (лицензополучател).

  • двустранен
  • консенсуален
  • формален
  • възмезден
  • комутативен
  • с трайно действие

Лицензията е изключителна (само на 1 лицензополучател, като има задължение да не преотстъпва на други) и неизключителна (може да предостъпва и на други лица за същата стока/услуга, територия и време).

В: Ищецът по едно гражданско производство може да поиска от съда като обезпечителна мярка по предявен или бъдещ иск допускането на:

  • забрана за използване на търг. марка (за притежателя и лицензополучателя)
  • забрана за разпореждане с търг. марка (само за притежателя)

Може да бъде и обект на особен залог по реда на Закона за особените залози.

 

 Въпрос No.63 Прекратяване действието на регистрацията, отменяне и заличаване, ограничение поради бездействие – последици

Регистрацията се прекратява:

  • с изтичане на 10г. срок, ако не е била навреме подновена
  • с отказ на притежателя
  • с прекратяване на ЮЛ-притежател, ако няма правоприемство – искане може на направи всяко лице, с правен интерес.
  • с отменяне
  • със заличаване
  1. Отказ

Прави се с писмена декларация от притежателя на правото до Патентното ведомство. Тя може да се отнася до всички или до част от услугите и стоките. Отказът има действие от датата на вписването му в Държавния регистър на марките.

Ако има лицензионен договор, отказът се вписва след като бъдат представени доказателства, че лицензополучателят е уведомен. В този случай се прави вписване 2м. след представянето на доказателства.

Ако има няколко съпритежатели – отказът на 1 от тях не прекратява правото за всички.

Ако като част от марката е и географско означение – прекратява се правната закрила на означението, заличава се регистрацията му, отменя се вписването на притежателя на марката като ползвател на ГО.

 

  1. Отменяне
  • марката не е била използвана реално в срок от 5г. от датата на регистрация на българска територия във връзка със стоките и услугите, за които е регистрирана, или използването, ако е било започнало, е било преустановено за непрекъснат срок от 5г. и не съществува основателна причина за неизползването. Отмяна не може да има, ако притежателят е започнал или е възобновил реалното използване в периода между изтичане на 5г. срок и подаването на искането за отмяна.

Отменяването има действие от началото на 5г. период на неизползането.

  • ако в резултат на действието/бездействието на притежателя е станала обичайно обозначение на стоките и услугите, за които е регистрирана (има действие от датата на подаването на искането)
  •  ако е използвана по заблуждаващ  относно естеството, качеството, географския произход потребителите начин(има действие от датата на подаването на искането)

 

  1. Заличаване
  • ако е била регистрирана в противоречие с абсолютните пречки

Не се заличава, ако притежателят докаже, че вследствие на използването, марката е придобила допълнително отличителност.

  • ако е била регистрирана в противоречие с относителните пречки

Искането за заличаване може да бъде направено от всяко лице с правен интерес през цялото време, през което трае регистрацията, както и служебно от ПВ

  • ако е била регистрирана без съгласието на агента/ представителя

Може и да не се прекрати, а да се прехвърли на този притежател, ако той пожелае това.

  • ако е на името на лице, което е действало недобросъвестно при подаването

Може отново да се прехвърли, вместо да се прекрати, на заинтересованото лице, ако то пожелае това.

  • ако използването й може да бъде забранено от друго лице

Не се заличава, ако по време на процедурата се представи писмено съгласие на носителя на по-ранното право.

  • ако се състои от или съдържа фирмата на друго лице, ако тази фирма е използвана преди датата на подаването във връзка със сходни или идентични стоки/услуги)

Ако се отнасят само до част от стоките/услугите, заличаването има действие само за тази част.

 

И отменянето и заличаването не могат да имат действие спрямо:

– влезли в сила решения на съда по искове за нарушения, ако са били изпълнени преди отменянето/ заличаването

– лицензионни договори, ако са били изпълнени преди отменянето/ заличаването, освен ако в договора не е предвидено друго

 

  1. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПИС. ПЪРВИЧНО (ОРИГИНЕРНО) ВЪЗНИКВАНЕ. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПРАВОПОРАЖДАЩИ ФАКТИ В ПАТЕНТНОТО, АВТОРСКОТО, КОНКУРЕНТНОТО ПРАВО СЪОБРАЗНО ОБЩАТА СХЕМА НА ЮФ В ЧАСТНОТО ПРАВО. ПРАВОПРИЕМСТВО.
    І. ПЪРВИЧНО (ОРИГИНЕРНО) ВЪЗНИКВАНЕ
    Със създаването на произведението. То може да не се материализира, но трябва да се обективизира, да се извърши пред други лице (лекция, ораторска реч).
    ІІ. КЛАСИФИКАЦИИ НА ПРАВОПОРАЖДАЩИТЕ ЮФ
    1. АП
    а) създаване на произведение – Ю постъпка, правомерно Ю действие
    б) възникване на ТрПО – Ю действие = сделка
    2. ПП
    а) създаване на изобретение – ЮФ от душевния мир на изобретателя
    б) възникване на ТрПО – Ю действие = сделка
    3. Конкурентно право
    Сложен ФС е нелоялната конкуренция
    а) наличие на стопанска конкуренция
    б) Ю действие
    в) неправомерно
    г) наличие на пряк умисъл
    д) в нарушение на добросъвестната търговска практика
    ІІІ. ПРАВОПРИЕМСТВО
    Правоприемството винаги е частично, защото определени неимуществени правомощия са си за автора.
    а) наследяване – по закон, по завещение
    б) покупко-продажба
  2. ОБЩИ ЧЕРТИ НА ПИС. АБСОЛЮТНОСТ И ИЗКЛЮЧИТЕЛНОСТ. ПОЗИТИВЕН ИЛИ НЕГАТИВЕН ХАРАКТЕР НА СЪДЪРЖАНИЕТО ИМ. ДИХОТОМИЯТА – СЪЩЕСТВУВАНЕ, УПРАЖНЯВАНЕ. КОЛИЗИИ М/У АБСОЛЮТНИ ПРАВА.
    І. АБСОЛЮТНОСТ И ИЗКЛЮЧИТЕЛНОСТ НА СУБЕКТИВНОТО ПИС
    1. Абсолютност – забрана за правни действия на 3 л, които биха накърнили П на носителя на ПИС
    Такава забрана откриваме в ЗАПСП – съдържание на субективното ПИС (забрана за търговско използване от 3 л)
    2. Изключителност – само носителят на ПИС м да извършва определени действия с обекта на закрила (ограниченост – териториална, във времето)
    ІІІ. ПОЗИТИВЕН ИЛИ НЕГАТИВЕН КРИТЕРИЙ
    1. Позитивен х-р
    Така са формилирани позитивните правомощия – използване, разпореждане
    2. Негативен х-р
    Субективно право на защита от негативния обект “нелоялна конкуренция” – З я преследва
    ІІІ. ДИХОТОМИЯТА – СЪЩЕСТВУВАНЕ, УПРАЖНЯВАНЕ
    “Дихотомия” – разделяне на 2 равни части
    Напр в ЗП има възможност изобретател & работодател да станат едновременно носители на П, но то е неделимо. Или пък изобретател – носител на морални П, работодател – икономически права.
    ІV. КОЛИЗИИ М/У АБСОЛЮТНИ ПРАВА
    Автор на златна статуетка & собственика й
    Собственикът може да я претопи, но само ако се нуждае от средства, а не за да ощети автора.
    11. ЗАЩИТА НА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ – ВИДОВЕ
    НП способи
    ГП способи                    за защита на ИС
    Административни мерки
    Закрила на ПИС – признаване = защита в д-е само при нарушаване на ПИС
    І. НП ЗАЩИТА
    1. Плагиатство – чл. 173 НК визира неимущественото право на име на автора
    Нарушителят ползва чуждо произведение / значетелна част под свое име / псевдоним
    Значителна част > 50% (ВС). Лишаване от свобода до 2 г. или глоба
    2. Пиратство – кражба на ИС, най-старият вид престъпление с/у ИС, познато и на РП. Неправомерна експлоатация на чуждо произведение – до 3 г. лишаване от свобода + глоба
    ІІ. АДМП ЗАЩИТА
    1. Чл. 97 – 98 ЗАПСП за деяния с по-ниска степен на ОО от престъпленията се търси АНО. Административни нарушения и наказания.
    Органи на МК съставят констативни актове за нарушения, а министърът издава нак постановления, обжалваеми по реда на ЗВАС. “Запечатване” – адм мярка.
    2. Митнически мерки – митничиските органи имат П на служебно задържане на стоки до 10 раб дни, за които не дължат обезщетение. Отговорни са само по ЗОДВПГ.
    ІІІ. ГП ЗАЩИТА
    1. Осъдителен иск по чл. 94 ЗАПСП
    Дължи нарушителят обезщетение за нанесени вреди. Той включва в себе си и установителен иск, з за да осъдиш, трябва да докажеш, че притежаваш П.
    а) ако не м да се установи р-р на вредите, титулярът на ПИС м да претендира за приходи (стойност на предмета на нарушението) 70 – 35 000 лв
    2. Чл. 95 ЗАПСП – други
    а) преустановителен – иска се преустановяване на нарушението
    б) “унищожителен” – иска се изземване & унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри на произведението и средствата за производство
    “отстранителен” чл. 80 ал. ЗЗД иска се отстраняване на неправомерно възпроизведените копия за сметка на нарушителя
    в) иска се изземване на неправомерно възпроизведените копия и предавнето им на титуляра на ПИС
    3. Активна легитимация
    а) Носителят на ПИС
    б) Ползвателят на ПИС
    4. Съдебни обезпечителни мерки – чл. 96а – заети от споразумението от TRIPS, целта им е обезпечаване на доказателства без призоваване на ответника
    ІV. САМОЗАЩИТА
    При Е-търговията, при кибер-авторското П чрез “асиметрични криптиране” (математически алгоритъм”) се закодира информацията / произведението.
    Авторът сам брани произведението си от нападатели, защото:
    а) има право
    б) няма възм да се обърне към ДО
    в) ДО не могат да изпълнят задълженията си
  3. МЕЖДУНАРОДНО АВТОРСКО ПРАВО
    І. ПРИНЦИПИ НА МЕЖДУНАРОДНАТА АП & СП ЗАКРИЛА
    1. Законите на всяка държава уреждат възникването, прекратяването и обема на субективното ПИС, без да се съобразяват със законите на др държави
    2. Чрез множество междунардони споразумения (конвенции) за държавите участнички възниква З за предоставяне на национален режим на чужденците. Принцип на асимилация на чужденците към местните лица. Формално = П на чужденци = П на местните лица.
    ІІ. МЕЖДУНАРОДНИ СПОРАЗУМЕНИЯ – АП &СП
    1. Бернска конвенция за закрила на литературните и художествените произведения – 1886
    а) България се присъединява след Ньойския договор – 1921 г
    б) действие:
    принцип на асимилация
    гарантиран минимум от АПмощия, с който държавите участнички трябва да съобразят законодателството си.
    в) администриране – от Световна организация за интелектуална собственост (WIPO)
    2. Универсална конвенция за АП – Женева 1952 г
    а) България се присъединява през 1974 г
    б) действие – да приобщи към системата на международното АП държави, които не са в състояние да “покрият” критериите на Бернската конвенция
    в) администриране – от ЮНЕСКО
    3. Римска конвенция за закрила на артистите – изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации – 1961 г.
    а) България се присъединява през 1995 г
    б) действие – принцип на асимилация по отношение на артисти – изпълнители; продуценти на звукозаписи; радио и ТВ ортанизации. Това са т.нар. “сродни права”.
    в) администрира се от WIPO, ЮНЕСКО & Международната организация на труда.
    4. Конвензция за създаване на СОИС (WIPO) – 1967 г
    а) от 70-те години е със статут на специализирана организация към ООН
    б) седалището и е във Женева и участват над 170 държави.
    5. Споразумение за свързаните с търговията аспекти на ИС (TRIPS)
    То е приложение към Маракешкото споразумение за създаване на СТО (WTO)
    а) действие – закрила на АП, СП, търговски марки и географски указания, промишлен дизайн, патенти, топология на интегралните схеми.
    6. Директиви на ЕС, които се заимстват в АП на РП
    Тъй като от 1995 г България е асоцииран член на ЕО, има задължение до 5 г от асоциирането си да хармонизира законодателството ~ с ПИС, именно на това се дължи големият брой промен в ЗИД на ЗАПСП от 2000 г.

 

0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар