20-21. Съдоустройство и съдопроизводство в средновековна България

20. Съдоустройство и съдопроизводство в българската средновековна държава

Етикети: История на Българската държава и право

1) Съдебна власт – зараждане и развитие
Началото на съдебната власт намираме още при древните народи – заражда се с първите осъществени действия на едно лице от племето спрямо друго. Тогава се появява талионът (кръвната мъст). Отмъщението е проява на съдебна власт, на санкция. Тогава тя се е осъществявала от рода или старейшините. Според изворите с подобна съдебна власт започват да разполагат и племенните вождове.
След като вече се образува държава, нещата се развиват дотам, че съдебна власт имат определени държавни служители. На първо място това е владетелят, който се явява върховният съдия. Със съдебна власт освен него разполагат и областните управители, близките помощници на владетеля. След Покръстването и навлизането на епитимийните наказания, се учредяват църковни съдилища (митрополитски такива и висш църковен съд). Техните правомощия са предимно в областта на семейното, наследственото право и решаването на спорове между духовници. Когато през XIII-XIV в. се разпространяват имунитетите, феодалите също добиват съдебна власт. Друг съдебен орган е народният събор, който се свиква инцидентно по инициатива на владетеля; неговите правораздаващи функции са в преследването и наказването на еретиците. За съдии има сведения и от
Отговорите на папа Николай I.

2) Съдебна процедура
В началото тя е елементарна и се осъществява чрез способите на обичайното право (откупи, кръвна мъст и др.) – т.нар. талионно право. От Крумовото законодателство и Отговорите на папа Николай I черпим информация, че съдебният процес вече има инквизиционно-следствен характер. Той е характерен с това, че разследващото и наказващото лице е едно и също – използват се физически мъчения, за да се изтръгнат самопризнания. Освен в България, той е прилаган и в много други държави и остава познат до буржоазните революции.
Според Закона за съдене на людете, основният съдебен процес е обвинително състезателен (основното доказателство са свидетелските показания; максимален брой на свидетелите – 11, за по-малки спорове 7-3; те трябва да са „честни, правдиви, богобоязливи“).
Според Славянската Еклога съдебният процес е същият. При него обаче допустими свидетели са тези с професия и богатство или които са познати на съда (това се нарича класово-съсловен подход). Ако не са познати на съда, първо се подлагат на мъчения; забранено е деца да свидетелстват срещу родителите си и не се допуска свидетелстване по слух. Допускат се и писмени доказателства.
Съществува и Божият съд (ордалий), използван като доказателствено средство. Той представлява тежки физически изпитания (хвърляне в дълбока вода, поливане с вряла вода или жигосване с нажежено желязо и др.).

Преди всичко средновековният съдебен процес е елементарен – завършва със съдебни актове, които не се считат за нещо присъдено. В Средновековна България заедно със съдебния процес, се прилага редовно и обичайното право. Въпреки това държавата се стреми да наложи писаното право, като утвърждава държавната юрисдикция при наказателни и граждански дела (статия 17 от Еклогата – за самоуправството).