17. Трудова злополука. Приравнение на трудовата злополука случаи.
Трудова злополука – тя има преди всичко богата международноправна уредба. От универсалните международни актове за България са в сила Конвенция 12 относно обезщетенията при трудова злополука в земеделието (1921 г.), Конвенция 17 относно обезщетенията при трудова злополука (1925 г.), Конвенция 19 относно еднаквото третиране на трудови злополуки (1925 г.), Обща конвенция 102 относно минималните стандарти на социална сигурност. На регионално европейско равнище – чл. 34, ал. 1 ХОПЕС.
Във вътрешното право рискът трудова злополука е предвиден изрично в чл. 1, т. 1 КСО.
За трудова злополука са осигурени преди всичко лицата, които са осигурени за всички рискове, а това са лицата, които полагат зависим труд, независимо от неговата правноорганизационна форма. Те са посочени изрично в чл. 4, ал. 1 и чл. 4а, ал. 1 КСО. Освен тези лица има и категория лица, които поради характера на тяхната работа не са осигурени за всички рискове, но са осигурени само за трудова злополука – които осъществяват краткотрайни трудови дейности.
Легална дефиниция на понятието се съдържа в чл. 55, ал. 1 КСО – всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.
Легални белези на понятието:
- Обективното състояние на осигуреното лице – то се характеризира с две възможни хипотези. Едната е внезапно увреждане на здравето – това означава нарушение на целостта на човешкия организум или на нормално протичащите процеси в него. Увреждането трябва да е внезапно – да е резултат на еднократно външно въздействие. Втората хипотеза е, че може да сме изправени не пред внезапно (травматично) увреждане, а пред нетравматично увреждане – този извод правим от чл. 60, ал. 2 КСО, според който при декларирана злополука по повод на нетравматично увреждане разпореждането по чл. 60, ал. 1 се издава въз основа на решението на органите, осъществяващи експертизата на работоспособността (това е изключение).
- Последиците от това състояние – временна неработоспособност, трайно намалена неработоспособност, смърт. Тези възможни последици са свързани със загуба на доходите, които лицето е получавало срещу трудовата си дейност.
- Причинната връзка между увреждането и неблагоприятните последици – увреждането трябва да е породило последиците или последните да са пряк резултат от увреждането.
- Функционалната връзка между увреждането и трудовата дейност – „през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието“. „Извършваната работа“ – трудовата функция, за която е създадено правоотношението. „Всяка работа, извършена в интерес на предприятието“ – увреждането е настъпило при дейност, която е в интерес на работодателя (напр. счетоводител се опитва да се справи с проблем с водопровода и претърпява злополука). „През време на работа“ – както при редовното, така и при извънредното редовно време (трябва работодателят да е наясно с извънредно извършвания труд – иначе няма да е налице трудова злополука). „По повод на извършването“ – когато не е при непосредственото изпълнение на трудовата функция (напр. Средкова отива да търси микрофона и пада по стълбите).
Злополуката, която отговаря на всички тези белези, е същинска трудова злополука.
Чл. 55, ал. 2 – приравнени случаи на трудова злополука. Те представляват приравнени по правни последици на трудовата злополука явления от обективната действителност, които нямат някой от белезите на същинската трудова злополука. Три хипотези, посочени в разпоредбата – те са свързани с пътуването по определен маршрут. Характерни белези:
- Обективното състояние на осигуреното лице – внезапно увреждане на здравето.
- Резултат от увреждането – неработоспособност или смърт.
- Причинна връзка между увреждането и последиците – последните са пряк резултат от увреждането.
- Злополуката е станала по време на пътуване до и от определено място, което винаги е свързано с работата – при пътуване по обичайния маршрут до мястото на живеене (основно или допълнително); до мястото на хранене през работния ден (не и ако на самото място на хранене се претърпи злополука); до мястото на получаване на възнаграждение.
