31. СЪЩНОСТ, ПРЕДМЕТ И ОБСЕГ НА ДОКАЗВАНЕТО    

/в , /от
Print Friendly, PDF & Email
  1. I. Обща характеристика на доказването-   За да потвърди или отрече със СПН съществуването на спорно право, съдът трябва да бъде убеден че съответният правопораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Издирването на истината относно фактите, релевантни за спорното право става чрез доказването.

 

Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.

 

Понеже принадлежат на миналото , а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. В процеса те не могат да имат друго битие освен битието на фактически твърдения. Твърдението че определен факт се е осъществил може да бъде посрещнато с отричане, т.е насрещно твърдение че такъв факт не се е осъществил. Съдът е обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. (трябва да се установи съответствието между твърденията и действителното фактическо положение).

 

Значението на доказването в исковия процес е изключително голямо. Правните спорове обикновено се дължат на противоречието на становищата на спорещите относно фактите, а не относно тяхното правно значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се запълва с доказателствените действия на съда и на страните. Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира от съда като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта. От друга страна, поради зависимостта на субективното право от правнорелевантните факти всяка неистинска фактическа констатация на съда води по необходимост до неправилен извод относно правото. (приеме ли погрешно,че е бил даден заем, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното положение, че ответникът дължи; приеме ли погрешно, че той е платил, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното правно положение, че претендираното от ищеца вземане не съществува). По голямата част от неправилните решения на съда се дължат не на неправилно прилагане на материалния закон към правилно установените факти, а обратното- на неистиността на фактическите констатации на съдилищата.

 

  1. II. Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Всички тези действия се извършват от съда или пред съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия ако желаят.

 

Правилата, които уреждат доказването, са почти всички съществени за правилността на решението, защото я обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения, уредено от чл.303 ГПК.

 

III. Различаваме няколко вида съдебно доказване (Д) съобразно с неговат цел и предмет

 

  1. Съобразно с целения с доказването резултат различаваме пълно и непълно Д
  • Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
  • Непълно е Д, което цели да създаде вероятност- не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.
  1. Когато Д има за предмет факти, за  които доказващият носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. Ищецът претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и насрещно Д- относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи факти. Обратно е положението на ответника.

За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пълно- иначе съдът няма да може да приеме, че фактът, предмет на главното Д, се е осъществил. Затова насрещното Д може да се задоволи да бъде непълно. Защото непълното насрещно Д разрушава сигурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин осуетява пълното му Д.

!!!! От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения (напр. на ревизионен акт).Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.

 

  1. В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правнорелевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт, различаваме пряко и косвено Д.
    • Пряко е Д на самата сделка;
    • Косвено е Д на факта на преговори относно тая сделка- предмет на косвено Д са т.нар. доказателствени факти. Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил

 

Прякото Д е обикновено пълно (договорът се доказва с документа, който го материализира). Косвеното Д е обикновено непълно. Доказателствения факт създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът на преговорите прави вероятно, че след тях и възоснова на тях се е стигнало до сключване на договор, но е възможно преговорите да са завършили безрезултатно.

 

  1. IV. ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ- фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми.

 

Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма, извлечена от съответния източник на правото. Нея той трябва да извлече от източника на право, който е длъжен да знае. Съдът е длъжен да знае закона. Затова няма тежест за Д на източниците на право, нито тежест за Д, че от определен източник на право трябва да се изведе определена правна норма.

 

  1. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят, или към човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т.нар. отрицателни факти (липсата а определено поведение- бездействията, и липсата на определено психическо състояние- незнанието, липсата на дължима грижа).

Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото. Значението на факта за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право, т.е когато от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото.

 

Косвено е значението на факта, който, без да е правнорелевантен спрямо спорното право, индицира, че релевантен за това право факт се е осъществил или не се е осъществил. Косвено значение имат поради това всички доказателствени факти.

  1. макар и да се включват във фактическия състав на спорното право, не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право (например ПС при иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца).
  2. Не са факти, а правна квалификация на факти „ дълбокото разстройство на брака”, „важно основание”, „невъзможност за изпълнение” и др.
  3. Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове ( с помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира; дали даден документ е подправен или не)
  4. Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от Д.

Има факти, които които са от значение за делото, но които съдът е длъжен да постави в основата на своето решение, без те да бъдат доказвани. Съдът е длъжен да ги третира като ненуждаещи се от доказване. Това са общоизвестните, съдебно известните факти и фактите, презюмирани със законни презумпции.

 

  1. Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (например природна стихия, засегнало това населено място)
  2. Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение; допускане на осиновяване, развод; вписване в регистри). Съдът е длъжен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно известен, за да даде възможност на страната, която го оспорва да проведе обратно доказване. (чл.155). За да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в делото с твърдения на заинтересуваната страна.
  3. Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от Д (154 ал.2). Законната оборима презумпция е доказателствено правило, което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Оборването е в тежест на този, който твърди друго. (напр. презумпция за вина при непозволено уреждане (чл.45 ЗЗД); презумпцията за знание при сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора 9чл.135 ал.2 ЗЗД), презумпцията за бащинство на съпруга (чл.32 СК))