32. ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.  

Print Friendly, PDF & Email
  1. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ

 

Въпросът за ДТ е въпрос за последиците от недоказването, ДТ се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е доказан. (щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици).

Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е доказан. В краен резултат вследствие на ДТ решението ще се яви като санкция спрямо тази страна, която претендира отречената правна последица, и като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда правна последица. В това въздействие върху правната сфера на страните по делото с е състои субективната страна на ДТ. Самото й наименование (тежест) води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица черпена от недоказания факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна последица.

 

Общото правило за разпределение на ДТ между страните гласи, че всяка страна носи ДТ относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл.154 ГПК).

За разпределението на ДТ е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната (ищец или ответник) и какъв вид страна представлява (главна, контролираща, подпомагаща; претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е само едно: каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта, обуславящ тази последица страната носи ДТ. Затова при отрицателен установителен иск ответникът трябва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право ( при иск за връщане на недължимо платено ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът- правното основание за да го получи; при т. нар иск за реално изпълнение доставчикът трябва да докаже договора за доставка, както и че стоката, която купувачът трябва да вдигне е отделена и стои на негово разположение; когато се претендира привидност на продажбата, а противната страна се позовава на дарение, тя трябва да го докаже; не наемодателят следва да докаже че не е получавал наем, по-голям от отбелязания в разписката, а наемателят следва да докаже,че е плащал по-голям наем. Последното не значи че отрицателните факти не подлежат на доказване: при иск за оспорване на бащинство ищецът следва да докаже липсата на полово общуване.

 

Разпределението на ДТ следва непосредствено от материалноправните норми. Те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.

Отклонение от общите правила на ДТ предвижда чл. 162. според него ако основанието на иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Това правило означава, че ДТ на ищеца по иск за вземане включва доказване на ЮФ, от който то произтича, но не и размера му. Искът не може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера. Разбира се ищецът е заинтересуван да представи доказателства и за размера на иска, за да избегне риска той да бъде установен по преценка на съда.

 

На страните ДТ  сочи какво трябва да докаже всяка от тях, а на съда ДТ сочи какъв правен извод той трябва да направи, ако едни или други факти не бъдат доказани. ДТ е институт, който стои на границата между материално и процесуално право, така че за нея важат норми, меродавни и за двата правни клона.

 

Изложеното относно ДТ спрямо правнорелевантните факти важи и за ДТ спрямо доказателствените факти. Понеже даден факт става доказателствен само поради по-близката си или по-далечна връзка с правнорелевантния факт, затова страната, която носи ДТ относно даден правнорелевантен факт, носи ДТ и за всички доказателствени факти, с помощта, на които иска да удостовери осъществяването на този факт.

 

  1. Доказателствени средства (ДС)

 

1.ДС са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти (правно и доказателствено релевантни факти). Такива източници на сведения са обясненията на страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства и заключенията на вещите лица. Огледът не е ДС, а способ за събиране на веществени доказателства.

 

Доказателственият факт поради връзката, в която се намира с главния факт, е опора на доказателствени изводи за него. На това основание той се причислява към ДС.

Разликата между ДС и доказателствения факт е че ДС може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателственият факт трябва преди това да бъде винаги доказан и то с ДС

 

  1. Убеждаващото въздействие на ДС е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда, а не го обвързва задължително. Има ДС със задължителна за съда сила (официалните документи).

 

3.Доказателствената сила зависи от достоверността на ДС. Тя се състои в съответствието между действителността и сведението, което ДС доставя, т.е. в истинността на това сведение. От тази гледна точка говорим за достоверни и недостоверни ДС (неистински документ, лъжливи свидетелски показания). Съдът преди да се довери на ДС трябва грижливо да провери неговата достоверност. Тя е условието за доказателствената сила.

 

 

  1. Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими са съответно тези ДС, върху които съдът няма право да изгради своето убеждение. Основе ли на тях своето решение, то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените от закона ДС, както и тези, предвидени от закона ДС, чието използване законът е забранил при доказване на посочени от него факти. (напр. чл.164- недопустимост на свидетелски показания).
  2. От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост.

Относимо е ДС, което може да има доказателствено значение за делото, защото съдържа сведения било за правнорелевантни, било за доказателствени факти. Неотносимо е ДС, което не съдържа такива сведения. За делото то е без доказателствено значение. Неотносимите ДС, без да са недопустими, са ненужни.

  1. Деление на ДС:
  • На лични и веществени според това дали носителят им е лице (свидетел, вещо лице) или вещ (документ, веществени доказателства)
  • На гласни и писмени според това дали ДС доставя сведението устно или писмено.
  • На преки и косвени според това дали ДС се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствен факт. На това деление се придава и друг смисъл: пряко ДС е това, което позволява само един извод за подлежащия на доказване факт; косвено ДС е това, което дава основание не за един, а за повече вероятни изводи.
  • На първични и вторични (производни) според това дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт (например свидетел-очевидец; оригинален документ) или пък възпроизвежда съдържанието на друго ДС (свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от оригиналния документ; протокол за разпит на свидетел). Това деление е с най-важно значение, защото хвърля светлина върху различната степен на достоверност на ДС. Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност спрямо вторичното ДС.

Чл. 183 ГПК допуска като ДС не само официалния, но и частния препис от документ, заверен от страната, която го представя.

Чл. 185- документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на български език, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери верността на превода или верността на превода бъде оспорена, той назначава вещо лице за проверка.

 

Допустимите по закона ДС не могат да бъдат ограничавани с договори между страните, предвиждащи че определени факти могат да се доказват само с ДС, предвидени в договора.