Международно публично право

 

 

 

 

Впр. 1 Международно право, глобалната международна система и междудържавните отношения
1. Междудържавните отношения, независимо от географския обхват, се уреждат от международни правила – принципи, норми и обичаи. Правото включително и международното е израз на равенство, справедливост и свобода в рамките на съществуващия правопорядък в конкретната международна система. В международната практика се формират множество международни системи. Общоприето е, че съществува една глобална международна система, която обхваща всички съществуващи международни системи, техните субекти , правните отношения между тях, правните системи, както и всички свързани с тях компоненти.
2. Всяка международна система по правило включва следните компоненти: Субекти, отношенията между тях, правнасистема.
Субекти на международната система могат да бъдат държавите, международните организации, физически или юридически лица, но могат да бъдат и смесени.
Международните отношения представляват политическите, икономическите, научно-техническите, културните и други отношения между субектите на международната система. Те могат да се разглеждат в широк смисъл като глобални (планетарни) международни отношения, обхващащи всички съществуващи на нашата планета отношения и в тесен смисъл, когат обхващат конкретна област, в която участват определени субекти. Тези отношения се развиват извън пределите на територията, компетенцията или юрисдикцията на отделните държави. Върху международните отношения оказват влияние редица фактори като нивото на икономическо развитие, обществения морал, националните интереси, интересите на богатите и силни държави, интересите на транснационалните корпорации, екологията, глобалните проблеми, научно-техническият прогрес и др.
Правната система. Съществуват две традиционни правни системи – вътрешнодържавна и международно правна (която се дели на частна и публична), но в международната практика съществуват и смесени като например правната система на ЕС Международната система се гради преди всичко на общопризнатите императивни принципи (jus cogens) на международното право. Те имат обшовалиден за всички субекти от тази система. В съответствие с универсалните принциписе разработват и приемат отраслови принципи и норми. Наред с международноправните норми за междудържавната система значение имат и функциониращите социални норми като международния морал, международния обичай, международната вежливост и т.н.

 

Впр. 2 Понятие, същност и характерни особености на МП 
1. Международното право (МПП) е система от принципи и норми (договорни и обичайни), уреждащи както отношенията между субектите, така и сътрудничеството на публичноправната основа в международните отношения.
Анализът на дадената по-горе дефиниция съдържа няколко елемента:
1) Международното право (и по-точно МПП), което на този етап е далеч по-удачно да наричаме „междудържавно” право.
2) МПП е система от принципи и норми, а не хаотична съвкупност от норми
3) Основавайки се на императивните норми – jus cogens,които представляват негови стълбове, МПП създава всички останали отраслови принципи и норми.
4) Тези норми уреждат отношенията между субектите на МП
5) МП урежда също така и други възникващи взаимоотношения за осъществяване на сътрудничество между субектите на МП, със субекти от другите правни системи.
2. Развитието на МП може условно да се раздели на три етапа в съответствие с развитието на международните отношения.
ПЪРВИЯТ ЕТАП. От зараждането на първобитния строй до завършването на развитието на междуплеменните взаимоотношения. Този етап представлява първично развитие и създаване на първообраза на локални обичайни норми до създаването на държавите.
ВТОРИЯТ ЕТАП. Свързан е с появата на държавите и възникването на необходимост-та от междудържавно уреждане на отношенията между тях. Поставя се началото на регионал-ното развитие на обичайните международноправни норми. В различните региони МП придоби-ва свои специфики. Възникват норми и институти, уреждащи международните икономически отношения, международното морско право, консулското право, правното положение на чуж-денците и т.н.
ТРЕТИЯТ ЕТАП. Свързан с преминаването на МП от регионално в универсално. Влияние върху този преход оказват първоначално актовете приети на международните конгреси във Виена, Париж и Берлин. Силно влияни върху изменението на принципите на МП оказва Втората световна война, след която се забранява войната като средство за решаване на международни спорове. Днес МП се равива под влиянието на края на Студената война, като се прилагат първо норми, уреждащи сътрудничеството, а не конфронтацията между държавите.
3. Структурата на МП се състои на първо място от принципите и нормите, които от своя страна биват универсални, регионални и партикуларни. Второ: нормите на МО, които се делят на диспозитивни и императивни. Трето: общите принципи на МП, които имат задължи-телна сила и представляват ядрото на МП. Четвърто: групи от МП норми, уреждащи отноше-нията в отделните отрасли на МП. Техни елементи са общопризнатите принципи и норми на МП, актовете на международни органи, решенията на международни съдебни органи и институтите на МП. Пето: международноправните институти като комплекс от правни норми. Шесто: актовете на международните органи и организации имащи препо-ръчителен характер като резолюции, декларации и т.н. Седмо: социалните норми на международния обичай, морал и вежливост.
4. Особености на МП. Важна особеност на МП е, че главните негови субекти са дър-жавите, които всъщност са самостоятелни правни системи и частично са интегрирани в между-държавната система. МП оказва съществено влияние върху глобалните международни отноше-ния. МП урежда двустранни и многостранни отношения, независимо от нациионалните систе-ми на държавите. МП се характеризира със специфични източници. Нормите на МП се създават от неговите субекти посредством доброволното съгласуване на волите на суверенните държави. Следователно МП има общодемократичен характер. В МП не съществува централизиран апа-рат за прилагане на принуда, така че МО имат по-скоро координационен характер. Праворазда-ването се извършва само след изричното съгласие на държавите.
Международното право е свързано и с международния морал като форма, отразяваща обществено съзнание на международната общност без да се отъждествява с него. Международ-ната общност се съобразява с морала, който оказва влияние и върху формирането на нормите на МО. За МП важно значение имат още и нормите на международната вежливост.

 

Впр. 3 Възникване и развитие на МПП и науката за него 
1. В началото международното право действително се е зародило като международно в качеството на разновидност на съвременните обичайни норми, но като същинско международ-но право възниква с установяването на междудържавните отношения, след възникването на държавите. От своето възникване МП досега е преминало през 3 главни етапа на развитие: първият е свързан със създаването и развитието на локални обичайни норми; вторият е свър-зан с възникването и учредяването на междудържавните регионални отношения, продължили до началото на XIXв.; третият е свързан с преминаването от регионално международно право в универсално, когато започва да урежда универсални междудържавни отношения.
2. Развитие на МП. Първоначално, до падането на Римската империя, МП се е развивало в отделни обособени региони, като най-развити по това време са Египет и другите държави от Древния Изток, Древна Гърция и Древния Рим, Индия и Китай. Градовете-държави на Древна Гърция си обменяли посланици, сключвали търговски, съюзни и мирни договори. Те са сключвали и дого-вори с други държави. Рим разработвал и сключвал различни видове международни договори: съюзни, за дружба, търговски, морски и др.
През Средновековието развитието на МП се характеризира с определени особености в различните етапи от този период. Влияние оказват църквите и религиите в различните регио-ни. Като центрове се обособяват Западна Европа, Византия, Киевска и Московска Рус, държ-авите от Югозападния средиземноморски басейн, Индия, Китай и държавите от американ-ския континент.
Международното право не забранява войната, затова са водено множество войни за територии и пазари. Войните нанасяли вреда на църковните интереси, затова римокатоличес-ката църква полага усилия да прекрати войните, често изпълнявайки ролята на арбитер между воюващите държави и организирайки вселенски събори за решаването на международни про-блеми. Тези събори много напомнят на съвременните международни конференции. Разработват се проекти за установяването на „всеобщ мир”, съдържащи организационни форми на сътруд-ничество.
Периодът XVI-XVII в. се характеризира с много висока степен на централизация на държавите, появява се стремеж към завладяване на нови пазари и разширяване на търговията, което оказва влияние върху развитието на международното право. Трансформирани са старите институти, получава признание принципът за суверенитет и равноправие на държавите. Новите географски открития по това време дават тласък на развитието на международната търговия и корабоплаването, което води до признаването на международния принцип за свобо-да на откритото море, във връзка с който се приемат и понятията „открито море” и „третори-ални води”, провъзгласява се и свободата на корабоплаването по международните реки. Разви-тие получава институтът на неутралитет по време на война.
Третият етап от развитието на международното право е свързан с постепенното разширяване на междудържавните регионални отношения и тяхното преминаване в универсал-ни. Създават се общи принципи и норми, валидни за всички държави. Под влияние на Великата френска революция като основно начало били декларирани международноправни принципи на суверенно равенство, независимост, ненамеса и спазване на международните договорни задъл-жения. Силен тласък на развитието на международното право оказват международните конгре-си от началото на XIX в. – Виенския, Парижкия, Берлинския. В края на XIX в. i началото на XX в Хага се провеждат международни конференции за кодификацията на т.нар. право на войната. След Първата световна война се създава Обществото на народите. В устава на ОН обаче не само не се забранява войната, но и се допуска като средство за разрешаването на спорове меж-ду държавите (чл. 12). След Втората световна война, която е най-кръвопролитната и разруши-телна война в историята на човечеството е основана ООН, чийто устав поставя началото на най-новия прогресивен етап на развитие на МП, тъй като в него са формулирани седем от принципите на съвременното МП, гарантира международния мир и сигурност и се явява като инструмент за международно сътрудничество. Отпечатък върху МП оставя и противопоста-вянето до края на 80-те на Изтока и Запада, влязло в най-новата история като понятието „студена война”.
3. Възникване и развитие на доктрината за МП. Науката за МП възниква през Средновековието и за неин основател се счита холандският учен Хуго Гроций, но прогресивни идеи са разглеждани и в трудовете на неговите предшественици. През XVII-XVIII в. са създаде-ни три основни направления в науката за МП – гроцианското, естественоправното и позити-висткото, от които най-значимо е гроцианското. Според Гроций международ-ното право се със-тои частично от „естествено право като предписание на здравия разум” и частично от позитив-но право (договорно и обичайно), което е продукт на съгласуване на воля на държавите. Прогресивно влияние върху развитието на доктрината на международното право оказват идеи-те на френските просветители Ш. Монтескьо и Ж.Ж. Русо., които осъждат воденето на войни. Международноправната доктрина бележи своето развитие и в Русия по това време. В съчинени-ята на руските автори се обосновават идеите за независимост на държавата, за обединяването на славянските държави, за съблюдаване задълженията, произтичащи от международни дого-вори.
В наши дни международноправната доктрина е носител на най-прогресивните принци-пи и норми, приетив международната практика и уреждащи сътрудничеството между държави-те, гарантиращи международния мир и сигурност, регулиращи процеса на разоръжаване и т.н. Международноправната доктрина е система от теории, концепции, разработки на научни исти-тути и асоциации, трудове на отделни автори или изследвания на колективи, които подпомагат развитието на международното право в конкретни исторически условия.

Впр. 4 Понятие и видовеизточници на МПП. Общопризнати принципи и норми  на съвременното МПП. Кодификация и прогресивно  развите на МПП.
Под източници се разбират правните форми, в които са включени норми и принципи на МП, които след ратификация или обвързване по друг начин стават задължителни за субектите на МП.

Нормите,договорите, институтите и тн на МП са такива защото са получили признанието на цялата международна общност. Съотнесено към източниците можем да посочим, че подобно общопризнаване(общоприемане) източниците получават в член 38 от статута на международния съд. Статута на международния съд е неделима част от устава на ООН ( който е ратифициран от всички държави т.е. международната общност) Посочените в член 38 на МП източниците могат да бъдат разделени на 2 вида

1) Главни – 2 на брой

– По-важен и по-значим е международния договор. От 19в държавите го предпочитат пред обичая като по-гъвкаво правно средство. Защото : той е в писан вид и освен това съдържа конкретни права и задължения и за 2те страни ; международния договор по правило съдържа клауза относно решаването на спорове, възникващи във връзка с тълкуването и прилагането на международния договор. Договора преминава 2 стадия ( по-нататък ще ги разгледаме)

– Международноправен обичай ; също преминава 2 стадия.  В следствие на многократно повтарящи се действия възниква международния обичай, който няма задължителна сила. Той може да си остане такъв, но ако държавите (някои от тях или всички) възприемат международния обичай като задължителен, тогава този международен обичай се трансформира в международноправен обичай и за държавите, които са го признали той има задължителна сила

По правило днес по-голяма част от международните отношения са уредени от договори. Там където не съществуват договорни норми те се допълват от обичайни норми.

2) Спомагателни – Те не са като същинските основни източници, а спомагат за правилното и точно тълкуване и прилагане на основните източници. На първо място са посочени решенията на международния съд; на следващо място е посочено международноправната доктрина (трудовете на най- изтъкнатите специалисти по МП); националните законодателства и съдилища (посредством националното законодателство се прилагат нормите на МП); решенията на международните органи(всички създадени формирования, организирани да решават определени международни въпроси или проблеми и в тях участват 3 или повече държави.

Сравнение между Вътрешно държавно право, МП и право на ЕС – схема 2

 

Особени източници –  Принципи на международното право

Те са основата на всичко – 7 са в чл. 2 от устава на ООН

1) Принцип на неупотреба на сила и заплаха със сила (нарушен от САЩ в Ирак)

2) Мирно решаване на международните спорове (нарушен от САЩ в Ирак)

3) Ненамеса във вътрешните работи (нарушен от САЩ в Ирак)

4) Суверенно равенство между държавите (нарушен от САЩ в Ирак аве всички са нарушение)

5) Право на нациите на самоопределение

6) Сътрудничество в съответствие с устава на ООН (става въпрос за мирно сътрудничество)

7) Pacta sund servanda – добросъвестно изпълняване на договорните задължения(задълженията произтичащи от международните договори)

Заключителният акт от Хелзинги урежда още 3 принципа:

8) неприкосновеност на държавната граница

9) Териториална цялост

10) Уважение на основните права и свободи на човека

Вече десетилетия на ред се формира 1 нов универсален принцип на МП. Международноправна защита на околната среда.

Какво представлява кодификация и прогресивно развитие на МП ? –  Кодификация означава, че в един кодификационен акт (универсален международен договор) влизат всички действащи норми и принципи в един хармонизиран ред (такъв акт е виенската конвенция)

Прогресивно развитие на МП означава актуализиране, осъвременяване, допълване или премахването на остарели недействащи норми и принципи. Тази работа се извършва по схемата (1)

Впр. 5 Характерни особености на МПП в сравнение с вътрешното право.Съотношение между МПП и МЧП.

Сравнвяваме по 3 елемента

1) Правоприемане – приемане на актове, съдържащи правни норми и принципи. Във всяка държава съгласно конст. е определен 1 държавен орган(обикновенно парламента), който приема правните норми и принципи под формата на национален закон, който след своето влизане автоматично става задължителен за субектите на вътрешното право на държавата.  По отношение на МП – не съществува общопризнат международен орган, който да приема актове, които автоматично да стават задължителни за всички субекти на МП (един от големите проблеми в МП) Съгласно теорията за съгласуване на волите държавите доброволно  се съгласяват да сключват международни договори, чиито норми след ратификация на международния договор стават задължителни за тях.

2) Правораздаване – Държавата има точно определен съгласно конституцията държавен орган, който да правораздава(съдът). Всички международни съдилища и арбитражи нямат задължителна юрисдикция(освен СЕС) Членките на ООН не са задължени да участват в международни процеси освен ако не са подали изрична декларация. Тоест в международните дела трябва и двете страни да изразят съгласие за участие в дело. За ЕС нещата стоят по-различно тъй като са подписани договорите за членство.

3) Правоприлагане – Държавата съгласно нац законодателство има точно определени държавни органи, които следят за прилагането на законите. В областта на МО съгласно МП няма общопризнат международен орган, който да следи за нормалното правоприлагане на международните принципи и норми, облечени в различни форми(договори и др).

 

1. Съотношение между вътрешното и международното право
   Фактори за определяне на съотношението
   – взаимодействието между вътрешната, външната политика и дипломацията на държавите;
   – международноправните норми, които държавите създават са израз на техните интереси.
   Съотношението е закономерна особеност на развитие на обществените отношения.

   Вътрешнодържавното право е главно средство за осъществяване на нормите на международното право, а от своя страна международното право е средство, с което в междудържавните отношения държавите реализират нормите на вътрешното право, целите и принципите на външната политика и дипломацията. Нормите на съвременното междудържавно право влияят на вътрешното законодателство, в договорите се формулират задълженията на държавите за приемане на нови или изменението на стари закони.

   Теории за съотношението между вътрешното и международното право

   Дуалистична
   Двете системи съществуват самостоятелно.

   Първа монистична
   Международното над вътрешнодържавното.

   Втора монистична
   Вътрешнодържавното над международното.

   Първата и последната теория се обезмислят с решението на Общото събрание на ООН от 1989 г.

   Съотношението между вътрешното и международното право зависи още и от характера на правните норми. За да се имплементират международноправните норми във вътрешното право на държавата, е необходимо несамоизпълняващите се норми да се преобразуват в национални.

   Трансформация на международните норми в национални – има 2 начина и един обобщен.

1) Пряка трансформация – когато една държава ратифицира един международен договор той става автоматично, без да се променя, част от националното законодателство. Неговите норми се прилагат както тези на другите закони.

2) Непряка трансформация – Тоест нормите на международния договор се трансформират в закон със същия брой текстове и норми. Пример за неправилна непряка трансформация е закона за защита на детето където 49 текста от международната конвенция се трансформират в 10.

3) смесена трансформация – пряка и непряка

2. Съотношение между международното публично право и международното частно право
   – В широк смисъл международното публично право и международното частно право уреждат международните отношения;
   – Международното публично право урежда междудържавните отношения, а международното частно право урежда гражданскоправните отношения с международен характер.
   – Въпросът за съотношението е спорен, според едни – МЧП е част от МПП, според други – МЧП част от вътрешното право, според трети – включва норми и от двата аспекта.

 

 

 

Впр. 6 Понятие и видове субекти на международното публично право. Основни права и задължения на държавата като субект на международното публично право
1. Понятие за субект на МП

Субектите на МП не се подчиняват на автоматично на нормите на МП, освен ако доброволно, с помощта на юридически актове не са заявили, че ги приемат за задължителни.
– Предмет на МП: междудържавните отношения.
– Международна правосубектност: възможността на субекта да притежава правоспособност и дееспособност – да бъде субект на правоотношения. Тези права се притежават само от субектите на МП, независимо от техния обем. Правата и задълженията биват общи и индивидуални.
2. Видове субекти на МП
Субект на международното право е формирование (държавно или подобно международно), което може да осъществява самостоятелни действия (включващи поемането на права и носенето на международна отговорност).

Видове субекти на международното право:

1. Държавата (независимо в каква форма е -> унитарна, федерация, конфедерация, съюз и т.н.), която е в международноправната доктрина, е позната като традиционен и първичен субект на МП.

Традиционен, защото хилядолетия наред (до края на Втората световна война) традиционно е бил признаван само един субект на МП -> държавата. След учредяването на ООН и признаването на ООН за субект на МП, постепенно се признават всички  междуправителствени организации за субект на МП.

Първичен е затова, защото държавата създава вторични субекти, т.е. субекти, които имат вторична ограничена правоспосубектност и правоспособност.

2. Междуправителствените организации (международна организация = междуправителствени организации) -> създадена съгласно учредителен международен договор и е субект на МП. Междуправителствените организации са вторичен, несуверенен и производен субект на международното право.

Несуверенен е, защото международната организация не разполага с държавен суверенитет.

3. Европейски съюз – хибриден субект на международното право. ЕС разполага с частичен суверенитет в някои области. Постепенно федеративният принцип, на който е основан ЕС, измества международния.

Държавата-членка разполага с пълен суверенитет, международните организации нямат суверенитет, а ЕС притежава частичен суверенитет.

4. Специфичен субект, който се подразделя на три:

• Държавоподобни образувания, напр. Ватикана -> има някои от елементите на държавата, но не е държава. Разположен е на 0.5 кв. км в Рим. Нямат армия, но имат вътрешна полиция.
• Нации, стремящи се към независимост (не всички, които се борят, са субекти на МП). Субекти са само тези, които са признати от международната общност като такива, напр. Палестина.
• Ad hoc субект на международното право (временно, само за определени случаи, само за определен договор). Дели се на два вида:
• Транснационални корпорации -> такива, които са до 500 пъти по-богати от най-бедните държави. Например: Shell;
• Физическите лица -> в проекта за отговорността на държавата, приет около 2001 г. се казва, че държавата носи отговорност за действията на своите органи и официални длъжностни лица. Т.е., физическите лица в качеството си на длъжностни лица носят пълна отговорност в областта на МПП за своите действия, насочени срещу мира, правата на човека (т.нар. геноцид).

Впр.7 Признаване според международното публично право. Видове, форми и последици на признаването
1. Същност на признаването
Признаването е акт на една държава и няколко такива, в следствието на който възникването на нов международноправен субект възниква е признато и се декларира намерение за създаване на сътрудничество с него.
– Информира се международната общност за формалното признаване на новия субект;
– Акт с политическо значение и юридически следствия.
– Признаването не е задължително, произтичащо от международното право, а доброволен акт за установяване на традиционните международни отношения между субектите на МП.
2. Теории за признаването
– Конституивна теория – актът е от решаващо значение за признаването на субекта и правосубектността му.
– Декларативна теория – констатира се появата на субекта в международното право.
3. Способи за признване
Чрез едностранни декларации, съдържащи се в специална нота или послание, може да бъде осъществено от група държави (посредством комюнике) или чрез своите дипломатически или консулски представителства.
Признаването може да бъде мълчаливо (от поведението).
4. Форми на признаване
ОфициалноТо се извършва по два начина: де факто и де юре.
– Де факто – традиционна форма; ограничено по обем в сравнение с де юре; преходна крачка преди окончателното признаване;
– Де юре – окончателно и в пълен обем.
Неофициално.Едностранен акт с временно действие, обикновено се сключват временни международни договори.
5. Видове
– нововъзникналите държави;
– нови правителства;
– въстанали/воюващи нации.

 

Впр.8 Възникване и изчезване на субектите на МПП. Международно правоприемство- видове, правни основания. Основни многостранни  международни договори в областта на  правоприемството.
Правоприемството имаме в случай, когато на мястото на един стар обект възниква нов; отнася се не само за държави, но и за организации.
І. Определение: преминаване на права и задължения от една държава към друга и носенето на отговорност за държавната територия
ІІ. Предмет на правоприемство:
• държавната територия; правата и задълженията според МП; държавните дългове; държавните архиви и държавната собственост.
ІІІ. Източник на правоприемство:
• обичайните норми на МП
Виенската конвенция за правоприемството на държавите от 1978г. ( в областта на държавната собственост, архивите и дълговете – 1983г.).
Важно!!! Правоприемството не възниква при смяната на правителства или други вътрешнодържавни промени, а при възникването на нови държави, при сливането, разделянето, отделянето на част/и от една държава.
Съществува както пълно, така и частично правоприемство

Правоприемство на държавите Съществува както пълно, така и частично правоприемство. В зависимост от конкретния случай, пълно правоприемство се предполага при възникването на нови държави на мястото на вече несъществуваща държава, а във всички останали случаи – частично или относително.
Въпросите относно правоприемството в съвременната международна практика се уреждат главно от обичайните международноправни норми и от международните договори, сключвани между държавите като отражение на международноправната доктрина и международната практика – двете конвенции от 1978 г. и 1986 г. Проблемите относно правоприемството, които не се уреждат в конвенциите, се решават съгласно принципите на общото МП.
Правоприемство на международните договори Урежда се от Виенската конвенция за правоприемството на държавите по отношение на договорите от 1978 г. Уредени са въпросите по отношение на:
– правоприемство на договори при сливане на държави
– при разделянето на държави
– отделянето на части от държавната територия.
Съгласно чл. 16 новата независима държава не е длъжна да остави в сила който и да е договор и да стане страна по него по силата на факта, че той е бил в сила по отношение на територията, която е предмет на правоприемството.
Правоприемство на държави относно държавната собственост, държавните архиви и държавните дългове
Урежда се от нормите на обичайното международно право, двустранните договори и Виенската конвенция от 1983 г. относно правоприемството на държавите в областта на държавната собственост, архиви и дългове.
Държавната собственост: няма единен критерий за разделянето, при преминаването от държавата предшественик, към държавата приемник.
Държавните архиви: от обичайното право, принципите и нормите във Виенската конвенция от 1983 г.; трябва да се вземат всички мерки за предпазване от повреда или унищожение на държавните архиви.
Държавните дългове: не съществуват императивни норми, които да задължават държавата приемник да приеме държавен дълг на предшественика; кредиторът няма юридическо основание да го търси, освен ако държавата не е потвърдила, че го приема.

Възникване и изчезване на субектите:Признаването: акт на една или друга групи държави, с който пряко или косвено се констатира възникването на нов субект на МП.Това има определени политически и юридически последици. Пораждат се нови отношения м/у държавите и нововъзникналия субект- официални, неофициални, пълни, частични. Има 2 теории за принзаване- конститутивна и декларативна
Способи за признаване: офииално и неофициално
Официално: Де факто- традиционна форма, но ограничена в сравнение с де юре
Де юре- автоматично установяване на дипломатически отношения, а също така и сътрудничество в основните области.
Неофициално- едностранен акт, с който съществуващата държава влиза в контакт с нововъзникналата за решаването на конкретен въпрос за точно определен случай.
Видове субекти: нововъзникналите държави. Нетрадиционно са и въстаналите и воюващите нации, движения.
Съществува и преходно признаване на нации и народи, стремящи се към независимост. Те се признават от отделни държави или организации. ООН им дава статут на наблюдател.

 

Впр. 9 Отговорност  според международното право. Видове отговорност и методи за регламентирането и. Основни правни актове и конституции. Кодификация на МП относно международната  отговорност на д-вите.
І. Определение: това са правните последици, настъпващи в резултат на неизпълнение или нарушение от субектите на МП на конкретни международноправни задължения.
ІІ. Видове отговорност:
• Деликтна – при неизпълнение или нарушение на общите принципи на МП;
• Договорна – при нарушаване или неизпълнение на поетите международни задължения, съгласно международен договор.
ІІІ. Основание: основанието за възникване на международноправна отговорност е извършването на нарушение от страна на субект на МП.
ІV. Отговорността бива:
1. материална:
• репарации – при причинени материални щети се възстановяват парични суми, стоки или услуги;
• реституция – възстановяване или връщане в натура неправомерно отчуждено, повредено или унищожено имущество;
• субституция – замяна на повредените имущества със сходни или равноценни предмети.
2. нематериална:
• политическа: санкции – колективни и индивидуални (репресалии) и реторсии.
• морална (сатисфакции), ресторация

Държавата не може да се освободи от международноправна отговорност, позовавайки се на неправомерните действия на нейните органи съгласно националното законодателство, тъй като тя извършва действия и бездействие чрез физически лица в качеството си на длъжностни лица.
– Държавите се освобождават от отговорност когато:
>> бъде постигнато съгласие между държавите относно противоправното действие на едната от страните;
>> действията на държавата са били свързани с непреодолима сила;
>> действия с цел самоотбрана
>> действия, предизвикани от противоправните действия на друга държава.

 

Впр. 10 Населението според международното право. Понятие и съставни части.
– всички физически лица, които живеят постоянно или временно в границите на държавата и се подчиняват на нейната юрисдикция.
– делят се на граждани и чужденци.
– правното положение на населението зависи от националното законодателство, в което се определя.
– МП урежда възникващите проблеми относно населението в междудържавното сътрудничество.
– междудържавните отношения се регулират от редица конвенции, които защитават правата на човека.
– всяка държава определя статуса на съставните части от населението си посредством националното си законодателство.
– всички граждани на държавата са равни пред закона. Изключения тук се позволяват в случаите, когато някои граждани са издигнати в дипломатически или консулски представителства.
– чужденците са: чужди граждани, лица с двойно гражданство, лица без гражданство, бежанци.
– правният статус и правата и задълженията на чужденците се определя от категорията, към която принадлежат.

 

Впр. 11 Понятие за гражданство. Придобиване, изгубване и лишаване от гражданство според българското действащо право. Двойно гражданство и без гражданство. Международноправни въпроси на гражданството

 

Гражданите на държавата са лица, които са се родили на територията на държавата, получили са нейното гражданство, с което разполагат до своята физическа смърт. Гражданството е трайна правна връзка между едно физическо лице и държавата. Връзката е правна, защото, докато едно лице разполага с валиден паспорт на една държава, то е неин гражданин. Връзката е трайна, защото продължава през целия живот на лицето, освен ако не бъде прекъсната, например ако едно лице замине трайно в друга държава. Това лице може да запази своето гражданство, ако продължава периодично в посолството своя задграничен паспорт.
1. ГражданствоТрайната правна връзка на физическите лица с държавата, уредена от нейното законодателство в съответствие с международното право.
2. Придобиване на гражданство
По рождение:
Основните принципи са националният и териториалният.
– Националният принцип („правото на кръвта“) – според гражданството на родителите на новороденото (Европа).
– Териториалният принцип („правото на почвата“) – в зависимост на чия територия е роден човек (Латинска Америка).
Натурализация:По молба на физическо лице, което е гражданин на друга държава или няма такова; в случай на брак или осиновяване.
Реинтеграция:Възстановяване на гражданство.
Почетно гражданство:За чужденци с особени заслуги пред държавата.
Смяна на гражданство в следствие на териториални промени:Съгласно международен договор част от територията на една държава преминава заедно с населението към тази на друга държава.
Трансферт:Прилаган е в миналото, в следствие на войни, населението получава гражданство на държавата победител.
Опция:От международен договор – населението само избира кое гражданство да избере при преминаването на една държава към друга.
3. Прекратяване на гражданство
– смърт;
– освобождаване от гражданство;
– загубване на гражданство;
– лишаване от гражданство.

 

Впр. 13 Международноправна закрила правата на човека. Основни права и свободи на човека според съвременното международно публично право. Геноцидът, расовата дискриминация и апартейдът – престъпления против човечеството. Регионални системи. Международен контрол
1. Международноправна закрила правата на човека Кодификацията и прогресивното развитие на международното право в областта на правата на човека се извършва преди всичко на основата на общопризнатите принципи на съвременното международно право – принципът за равноправие и забрана за дискриминация. Проблемът, свързан с разработването и приемането на универсален международен акт, уреждащ зачитането и спазването на правата на човека и основните права и свободи, за пръв път се разглежда от ООН.
– Устав на ООН – в него намират отражение текстовете от Декларацията на Обединените нации и Техеранската декларация.
Други известни кодификации:
– Магна Харта;
– Декларация относно независимостта на САЩ;
– Декларация за правата на народите в Русия.
Освен универсалните международни актове са приети и редица актове от регионални международни организации.
2. Международна харта за правата на човека
Международната харта за правата на човека се състои от 5 документа:
– Всеобща декларация за правата на човека;
– Международен пакт за социални, икономически и културни права;
– Международен пакт за гражданските и политическите права;
– Два факултативни протокола.
Права и свободи:
– основни права и свободи;
– граждански права;
– политически права и свободи;
– икономически, културни и социални права.
3. Защита срещу нарушаване правата на човека
– актове, съдържащи уредба относно защита срещу масовинарушения на правата на човека;
– актове, защитаващи правата на отделни категории индивиди;
– актове, уреждащи правата на човека по време на въоръжен конфликт.
Международната общност в различните международни органи приема като основна цел премахването на расизма, расовата дискриминация, апартейда и всички форми на проява на расизъм. Важна роля се предоставя на ООН и другите международни огранизации. Най-добре защитени са правата на жените в политическата, икономическата и образователната област. Важна роля за изграждането на уважението към правата на децата за оцеляване, защита и развитие играе УНИЦЕФ. В последно време остро се поставя проблемът, свързан с правния статус на малцинствата в различните законодателства.

Геноцидът е физическо изтребление на големи групи хора, по расови, национални, етнически или религиозни причини. Става въпрос за убийства и изтребления, извършвани по отношение на гражданското население.
Правната уредба на геноцида е предвидена в Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, приета от Общото събрание на ООН през1948г. Според тази Конвенция, всички лица, които са извършили геноцид ще бъдат наказани, независимо дали са правителства, държавни служители или частни лица.
4. Регионални международноправни системи за защита правата на човекаЕвропейската международноправна система обхваща следните актове:
– Европейска конвенция за защита на основните права и свободи от 1950 г.;
– Европейска социална харта от 1961 г.;
– актовете, приети в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
В международната практика се наблюдава и е прието, че спазването на правата на човека в отделните региони и държави до голяма степен зависи от културните, религиозните, етническите, езиковите и други различния. Закрилата не е еднаква в различните региони.
Европейската международноправна система обхваща следните по-важни международноправни актове: Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 1950 г. и допълнителните протоколи към нея, Европейската социална харта от 1961 г., актове, приети в рамките на ЕС и на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
5. Международен контрол Институтът международен контрол е един от начините в международните отношения, осигуряващи съблюдаването на международните отношения наред с гаранциите и другите международни мерки. Съгласно международната практика, за да се поощрят държавите да изпълняват поетите международни задължения в областта на правата на човека, се използват също така и консултации, оказване на помощ на държави при разработване и приемане на национални закони в тази област, оказване на услуги и посредничество при възникването на спорове, приемането на препоръки в рамките на международните организации и др.

 

Впр. 14 Територията и други пространства според международното право. Понятие и видове територии и пространства, намиращи се под суверенитета и юрисдикцията на държавата.
Когато става дума за територия, всъщност се говори за сухопътната част на нашата планета (само едно изключение -> когато говорим за държавна територия става дума за всички нейни части).

Когато се говори за пространство, това означава, че става дума за водно, въздушно или т.нар. космическо пространство, което е между звездите и планетите.

В състава на държавната територия, под изключителния държавен суверенитет се включват:
– сушата и водните пространства;
– лежащите под тях подземни недра;
– въздушното пространство над сушата и водните пространства.
Както територията, така и пространството могат да се разделят на два основни вида: държавна територия и международна територия.
Съвременното МП определя следните територии и пространства:
– държавна територия;
– международни територии и пространства;
– територии и пространства със смесен правен режим;
– територии със специфичен правен режим (Арктика и Антарктида);
– територии и пространства със специален международноправен режим (неутрализирани, демилитаризирани и безядрени зони).
2. Държавна територияДържавната територия е определената съгласно МП част от земната повърхност, акватория, подземни недра и въздушно пространство над тях, намиращи се под суверенитета на държавата, както и природните ресурси.
Правната природа на държавната територия е въплътена в териториалното й върховенство, конкретизирана в двата й основни елемента: imperium и dominium.
Съставни части на държавната територия:
– Сухопътна територия
– Водна територия
– Въздушно пространство
– Недрата на държавната територия
– Условната държавна територия – плаваща, летяща и космическа територия.

3. Международна територия – Международна територия- никоя д-ва няма суверенитен в/у нея; д-вите нямват право да упражняват властта си в/у нея.

Международни територии и пространства – два вида: земни и неземни.

Земните територии и пространства са общо наследство на човечеството -> онази част от Световния океан, която не попада под националната юрисдикция на крайбрежните държави, това са т.нар. международни води. Към тези международни пространства попада въздушното пространство над международните води, както и дъното и неговите недра под международните води.

Неземните територии и пространства – т.нар. космическо пространство, Луната и другите небесни тела.

 

Медународни територии са Антрактида, космическото пространство, открито море, въздушното пространство над открито море, морското дъно извън пределите на националните води.

 

Впр. 15 Държавна територия – понятие, придобиване и изгубване, значение. Правна същност на териториалното върховенство на държавата
1. Понятие за държавна територияОпределена съгласно международното право част от земната повърхност, акваторията, подземните недра и въздушното пространство над тази повърхност, които се намират под суверенитета на дадената държава.
Правната природа на държавната територия е въплътена в териториалното й върховенство, конкретизирана в двата й основни елемента: imperium и dominium. Висшата власт се осъществява чрез законодателните, изпълнителните, административните и съдебните държавни органи.

Начините на придобиване и загубване на територии са отстъпване,размяна или продажба.

Отстъпване и размяна на територии се прави:

1. на слабонаселени или ненаселени територии;

2.когато тези територии са тясно свързани с д-вата,в чиито предели ще се включат(географски,исторически,етнически и т.н).

3.Продажба на територии. Най-известни са продажбата на Луизияна през 1803г. от Франция на САЩ и на Аляска от 1867г. от Русия на САЩ.

 

 

2. Териториално върховенствоФорма на осъществяването на държавна власт над всички лица в рамките на нейните граници. Чрез териториалното си върховенство държавата осъществява суверенното си право да владее собствената си територия. Понятието териториално върховенство е по-широко от понятието юрисдикция, тъй като изразява цялата държавна власт съгласно установените конституционни форми.
   Сухопътната територия – сушата под суверенитета на една държава;
   Водната територия – вътрешните води и териториалното море;
   Въздушното пространство – разположеното над сухопътната и водната територия;
   Недрата на държавната територия – недрата под повърхността, която се включва в държавната територия;
   Условната държавна територия – морските, речните, въздушните и космическите кораби, носещи флага на държавата – условно приравняващи се към нейната територия.
   3. Правна същностСпоред международното право съществува общо приемане, че територията принадлежи на държавата не само фактически, но и юридически, което намира отражение в международните договори. Правният режим на държавната територия се установява в законодателството на съответната държава.

 

Впр. 16 Държавни граници. Понятие, видове и способи за определяне, установяване и изменяне. Пограничен режим изобщо и според българското действащо право. Гранични въпроси в мирния договор от 1947г.
1. Понятие за държавни границиДържавната граница, установена в съответствие с международното право, е линия, определяща пределите на сухопътната, водната и въздушната територия на всяка държава. Линията на държавните граници се определя по договорен път. Договорите имат два стадия на определяне (3 т.).
2. Видове държавни граници
Сухопътна граница
Пределите на сушата на една държава:
– ортографична – съобразена с особеностите на географския релеф;
– геометрична – права линия;
– астрономична – определен паралел или меридиан.
Водна граница
– речна;
– езерна;
– други водоеми;
– морска – морските граници се определят от законодателството на крайбрежната държава в съответствие с международното право.
Въздушна границаЛиния, издигната вертикално нагоре от линията на сухопътната и водната граница.
3. Определяне на границите –

Сухопътните граници се установяват по два начина: делимитация и демаркация. Делимитацията означава сключване на договор между двете съседни държави, в който се описва с думи през какви места преминава линията на държавната граница. По правило, към договора се прикрепя карта с местността, през която преминава линията на държавната граница. Демаркацията е вторият стадий на установяване на линията -> състои се в съставянето на смесена комисия на палитетни (равноправни) начала от представители на двете държави, които обозначават на място линията с гранични знаци. Този етап има и подетап: редемаркация, съгласно който през определен период смесена комисия подменя изчезнали или повредени гранични знаци.

 

 

Впр. 17 Международни територии и пространства. Понятие и видове. Пространства със смесен правен режим
1. Международни земни пространства Или още пространства за общо ползване – водните пространства, обхванати от откритото море, въздушното пространство над него, морското дъно и неговите подземни недра.
Всички държави могат да осъществяват свобода на международните си въздушни съобщения в международното въздушно пространство съгласно международното право.
Конвенцията на ООН за морското дъно от 1982 г. включва принципа за неприсвояване на морското дъно и неговите ресурси.
2. Международни неземни пространстваКосмическото пространство и естествените небесни тела – никоя държава не може да установява свой суверенитет над тях.
3. Пространства със смесен правен режимТова са райони, които не се намират под суверенитета дадена държава, но не са и международни пространства и се уреждат от правни норми на вътрешното и международното право.
– Континенталният шелф – крайбрежната държава упражнява определени суверенни права над природните му богатства, които не накърняват правния режим на водите в откритото море над шелфа, нито на въздушното пространство.
– Изключителна икономическа зона – тя е с ширина 200 морски мили, отчитани от изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море, намираща се под специфичен правен режим, определящ правата и юрисдикцията както на крайбрежната държава, така и правата на другите държави, установен от международното морско право.
Крайбрежната държава притежава само суверенни права, но не и суверенитет, тази зона е част от откритото море.

Пространства със специфичен правен режим – правните режими на Южния и Северния полюс. Правният режим на Южния полюс (Антарктика) се урежда съгласно Вашингтонския договор от 1959 г. Съгласно този договор, Южният полюс е обявен за демилитаризирана зона (не могат да бъдат произвеждани и складирани конвенционални оръжия); неутрализирана зона (не може да бъде театър на военни действия); зона, в която не могат да бъдат използвани оръжия за масово унищожаване.

 

 

 

Впр. 19 Международноправен режим на Арктика и Антарктика.
1. Антарктика>> Това е районът около Южния полюс – Антарктида (Антарктика), Тихия и Индийския океан в своята най-южна част.
Правният режим на този континент е уреден през 1959 г. с Вашингтонския договор с участието на 12 държави:
– С него се замразяват претенциите на Австралия, Аржентина, Великобритания, Нова Зеландия, Норвегия, Франция и Чили по отношение на териториите на Антарктика.
– Континентът ще се използва само за мирни цели.
– Забранява се изграждането на военни бази.
– Зоната става неутрализирана, демилитаризирана, безядрена.
– Създава се Консултативно съвещание, провеждащо се веднъж на 2 години.
– Създава се и система от инспекции, чиито наблюдатели проверяват континента.
– Договорът е открит за присъединяване за всяка държава-членка на ООН, или поканена да го направи.
– Освен този договор, правният режим се урежда и от други международни договори.
2. Арктика>> Включва арктическия басейн на северния полюс, най-северните части от северните морета, Европа, Азия и Севрена Америка.
– Оформените полярни триъгълници, части от прилежащите територии на дръжавите са се оформили постепенно (Канада, Русия, САЩ, Дания и Норвегия), така че те са получили общо признание от останалите държави и те се съобразяват с него.
– Правният режим на морските пространства, които са обхванати от секторите се регулират от нормите на международното морско право.
– Правният режим на териториалните води се регулира от режима на откритото море.
– Конвенцията на ООН от 1982 г. предвижда особени права на приарктическите държави по отношение на техните морските райони на тяхното северно крайбрежие.
– Правният режим на архипелага Шпицберген регламентира режим на демилитаризация и неутрализация на архипелага, в договора за Шпицберген от 1920 г. Той е под суверенитета на Норвегия.

 

 

Впр. 21 Международно договорно право. Понятие, възникване, развитие  и кодификация. Понятие,  стуктура , наименованиеи видове международни д-ри. Ролята на международния д-р в съвременното МП. Виенска конвенция за правото на д-рите от 1969г.

Международно договорно право

Международното договорно право е един от отраслите, които най-малко се поддават на политическо влияние.

Международното договорно право е отрасъл на МПП, представляващ правила(принципи и норми), които уреждат между субектите на МП преговарянето, подписването, ратификацията, влизането в сила, действието и прекратяване или спиране на действието на международния договор.

До приемането на универсални международни актове регулиращи тези процеси сключването на международни договори се урежда от обичайните норми на международното право.

Източници на МДП – появяват се след създаването на ООН и съгласно подготвяните проекти от комисията по МП.

Първи и основен източник на МДП – виенска конвенция за правото на договорите от 1969г, която и до днес играе ролята на своеобразен международен кодекс установяващ реда за сключване на международни договори. Конвенцията урежда само договори сключвани между държави, а не между други субекти на МП. Не засяга т.нар. широко разпространени в западна Европа устни договори наречени джентълменско споразумение.

2ри източник – Виенската конвенция за правоприемството на международните договори от 1978г. (именно тогава започва разпада на колониалната система и съответно този въпрос идва на дневен ред)

 Конвенцията съдържа принципа TABV LA RASA (чиста дъска) Тоест всяка нововъзникнала държава може да започне на чисто – тоест да анулира всички международни договори, сключени от държавата предшественик.

3я универсален източник е виенската конвенция относно правото на договорите, сключвани между държави и международни организации или между международни организации- 1986г. Тоест вече се регламентират не само договорите между държави, а и между горепосочените.

Друг източник – Устава на ООН – в чл 2 съдържа принципа pacta sun servanda(на договора съм роб) – договорите трябва да се спазват; добросъвестно изпълнение на международните договори.

Чл ? – устава на ООН е най-високо в йерархията на международните договори. Ако някой договор сключен между(от) държави членки на ООН противоречи на устава на ООН то те са невалидни и недействителни. 

 

Международният договор е споразумение, сключено между субектите на международното право, изразяващо съгласуването на тяхната воля относно създаването на права и задължения в определена област в съответствие с международното право. Допълнителни елементи: наличието на разпоредби, уреждащи проблеми, свързани с процедура за уреждане на спорове, с тълкуване и прилагане на договора, с формулиране на резерви, форма, структура, наименование, език.
– предмет на договора – всичко, което страните договарят и включват в текста на договора; трябва да е правомерен, реален и допустим от МП; освен международни проблеми, предмет могат да бъдат и вътрешнодържавни при спазване принципите на МП. – страни – всички субекти на МП, тъй като притежават международна правосубектност; съгласни са да бъдат обвързани с договора и по отношение на тях договорът е в сила; участници в преговорите – тези, които вземат участие, договаряща се страна – тези, които са се съгласили да бъдат обвързани с договора, трета страна – не е страна по договора; държавите са главните и най-многобройни участници – страни (чл. 6 от Виенската конвенция); международните организации притежават специална правосубектност, която е ограничена в сравнение с тази на държавите (ООН е с най-голяма правоспособност); нациите и народите, държавоподобните образувания също притежават правоспособност да сключват и да бъдат страна по договор
МП не предвижда задължителна форма на международните договори. В съвременната практика държавите използват официалните си езици при сключване на двустранни договори, като текстовете са автентични, т.е. имат еднаква сила. Официални езици на ООН са руският, английският, френският, испанският, китайският и арабският.
Наред със съществените елементи на договора съществуват и т. нар. модалитети, които са свързани с основните, но не са задължителни. Например изисквания за подписване от определен брой страни , за влизане в сила след определен брой ратификации, временно или частично прилагане, технически изисквания и др.
Структура на международния договор – преамбюл (посочва мотивите и целите на договора), централна част (съдържанието), заключителна част (реда за влизане в сила, срок, прекратяване или спиране на договора) и приложения (обикновено имат силата на разпоредбите на другите части).
Наименования – чл. 2 от Виенската конвенция уточнява, че наименованието на договора не е от значение за юридическата му сила; договор, конвенция, споразумение, пакт, акт, статут, устав, обмен на ноти, трактат, харта и др.
Видове – според броя на участниците (двустранни, многостранни – локални и общи, многостранни – универсални), според броя на договарящите се страни(открити, закрити и полузакрити), по социален състав (м/у държави с различни социални системи), по степен на гласност (явни и тайни), по предмет на регулиране (политически, икономически, социални и др.)

 

Впр. 22 Сключване на международен договор. Съвременни способи. Ускорени и опростена процедура за Сключване на международен договор

Сключването на международния договор е сложна процедура, която обикновено преминава през два основни етапа. Първият етап включва съгласуване на волята на субектите относно текста на договора (преговори или конференции), парафиране и подписване. Вторият етап изразява съгласието на страните да се обвържат с юридически задължения.

 

• МД първоначално преминава през етап на изготвяне на текста на договора. Изготвянето на текста на договора зависи от това дали той ще бъде двустранен или многостранен. Многостранен договор се изготвя на международна конференция, на която се събират съответните д-ви. Конференцията се провежда на конкретно място,където се водят преговори. Изпращат се специално упълномощени представители. Всяка д-ва има конкретен ред за упълномощаване. При двустранните договори представителите си разменят пълномощията, при многостраните –се предават на специална комисия.

При  МД независимо от това на колко езика е изработен текста на д-ра ,всички са юридически равнозначни, имат еднаква юридическа сила ,всички са автентични.

След изготвяне на текста на договора се преминава към удостоверяване на автентичносттан на текста. Това става по 3 начина:

1. подписване на текста на договора;
2. парафиране на текста на д-ра, т.е. поставяне на инициали;
3. адреферендум , т.е. представителите поставят своя подпис,който трябва да бъде проверен от съответен орган.

Сключването на договор е всъщност процес на изготвяне на текста на договора.

За водене на преговори и подписване на договорите се определят лица, на които се издават специални пълномощия (без пълномощно – държавните глави, правителствените ръководители и мин. на външните работи).
При сключване на двустранни договори се използва традиционната техника, която включва: преговори за разработване и съгласуване на текста, парафиране, приемане и подписване на международния договор. Подписите на упълномощените са един до друг, като от лявата страна на ориг. текст се поставя подписа на страната домакин
При многостранните договори: 1.текстът се разработва от експерти на международната организация 2.приема се на международна конференция, свикана от съответната международна организация, с мнозинство от 2/3 или с консенсус 3. подписва се от председателя на конференцията и от генералния секретар на м/унар. орг-я. Подписите се поставят един под друг в азбучен ред.
Начини за изразяване на съгласие при обвързване с м/унар. договор: подписване, размяна на документи, ратификация, приемане, утвърждаване и присъединяване (чл. 11-15 на Виенската конвенция).

В МДП съществуват три процедури: традиционна, ускорена и опростена.
Традиционна – урежда сключването на двустранни договори между традиционните субекти на международното право. Характерни са двата стадия от 9в. Характерно е това, че текстът на договора се разработва от експерти на двете държави.
Ускорена – разработват се многостранни договори в рамките на международните организации. Характерното при тази процедура е, че текстът се разработва от експерти на международните организации, а приемането на текста става на специално свикана международна конференция с квалифицирано мнозинство.
Опростена – защото при нея отсъства и първия и втория стадий. Няма пряко договаряне, нито има ратификация. Осъществява се посредством изпращането на дипломатически ноти. Това е разпространено в международно-частната

 

Впр. 23  Влизане в сила и прилагане на договора. Ратификацияи конфирмация изобщо и според бълг. Действащо право.

Влизане в сила и прилагане на договора – с влизането в сила разпоредбите на договора придобиват задължителен характер и настъпват определени международноправни последствия при неспазването им. Чл. 24 на Виенската конвенция предвижда м/унар. договори да влизат в сила по реда и на датата, предвидена в самите договори. Когато няма разпоредба – след споразумение м/у участниците. С влизането в сила се прекратява временното или частично прилагане на определени разпоредби.

• Влизането на договора в сила има две съпки:

1. д-вите трябва да се ангажират, да се обвържат с договора.
2. д-вата да изпълни определено условие, което е записано в д-ра.

Ако не бъде изпълнено някое от двете условия договора не влиза в сила. Обвързването с договора зависи единствено от волята на самите д-ви.

Влизането в сила на д-рът е възможно да стане напр. от конкретна дата, конкретно събитие, от подписването на договора, от ратифицирането от всички д-ви или от определен минимален брой д-ви, от датата на размяна на някакви документи,от депозирането и т.н. Влизането в сила на д-рът зависи от условията посочени в самия д-р.

Кога се смята за сключен международния договор- след подписване, ратификация или когато започне неговото действие и прилагане ? – според Борисов е последното. Съгласно съществуващата договорна практика е възможно един договор да бъде сключен и ратифициран, но да не влезе в действие – даде пример с някакъв договор за ракетна отбрана.

 

Временно прилагане означава, че международните договори са започнали своето действие след съгласуване на волята на договарящите се държави, което ще продължи до официалното влизане в сила на договора.
Ратификацията е институт, който се използва най-често в м/унар. практика за обвързване с договорите. Означава, че м/унар. договори се утвърждават съгласно нац. законодателство от висшия орган на властта в държавата.
Конфирмацията е начин за изразяване на съгласие за обвързване с по-маловажни м/унар. договори и се извършва от правителството или др. ведомства при условия като при ратификацията.

 

Впр.24 Присъединяванекъм многостранен м.д-р. Резерви и тълкувателни декларации. Депозиране, публикуване и регистрация.

Присъединяването е да станеш страна по договора след влизането му в сила. Страните по д-р биват:

– първоначални;

– присъединили се.

Присъединяването е начин, по който дадена д-ва дава своето съгласие по д-ра.

 

Резерви – В м/унар. практика резерви обикновено се формулират по многостронни договори преди влизането им в сила. Общият ред за формулиране, приемане, възражения и процедура по резервите е уреден от Виенската конвенция. Резерва означава „едностранно изявление … с което се иска да се изключи или промени правното действие на определени разпоредби на договора при тяхното прилагане …“.
Право на формулиране на резерви може да има само тогава, когато резервата не е несъвместима с предмета и целите на договора и изрично се допуска от неговите разпоредби. Резервата представлява едностранно изявление, скоето дадена д-ва изменя или отменя спрямо себе си определени разпоредби от д-ра(тяхното правно действие). Във всеки д-р е оповестено дали могат или не могат да се правят резерви. Когато една д-ва направи резерви останалите д-ви трябва да дадат своето съгласие. Може д-рът да забранява определен вид резерви или да изключва възможността за резерви като цяло. Недопустими са резерви, които противоречар на целите и обектите на д-ра. Ако договорът прозволява правенето н резерви като цяло или няма специален текст за резервите д-вата, която ги прави трябва да изчака приемането им останалите страни по д-ра.

Тълкувателните декларации представляват еднократно изявление на д-вата, с което дава своето тълкуване на д-ра. Тълкувателните декларажии дават своето тълкуване на договоран,не го приемат, не променят разпоредби. Чрез тях останалите д-ви разбират как съответната д-ва ще изпълнява д-ра. Д-вите могат да направят както обща тълкувателна декларация,така и по отделно.

Депозиране – Депозират се обикновено оригиналите на многостранните договори и всички отнасящи се към тях документи, свързани с формулирането на резерви, ратификацията, присъединяване и денонсация. Депозитарът се определя от страните по договора и се фиксира в него. Депозитар може да бъде една, няколко държави или м/унар. организация. Главно от ООН се изпълнява тази функция; безпристраност
Регистрация – оказва влияние в/у юрид. сила на договора само в рамките на ООН, извършва се от депозитара
Публикуване – секретариатът на ООН публикува периодично сборници с регистрираните м/унар. договори; вътрешнодържавно публикуване – промулгация

 

Впр.25 Действие на международния договор по време. Прилагане на договори относно същия предмет.

• МД като правен акт трябва да има действие във времето, пространството и по отношение на субектите.

По принцип МД имат действие напред във времето. По изключение по волята на д-вите д-рите могат да имат обратно действие.

 

Действието на международните договори по време се определя от волята на страните или от изпълнението на конкретни условия, предвидени в договора – срок на действие, спиране или прекратяване на действието и др.
Видове:
– с определен срок – определят точно продължителността на действието
– безусловно определени договори – съдържат норми, които фиксират точно определени срокове
– условноопределени – фиксират определен срок и включват норми относно автоматичното действие на нов определен срок
– с неопределен срок – норми, които конкретно указват това; могат и да не съдържат такива разпоредби
– безсрочни – не съдържат норми относно прекратяването или спирането на тяхното действие
Действието на договорите може да бъде продължено (пролонгация) преди изтичането на определения срок или след прекратяване на действието на договора

• Възможно е д-вите да сключват във времето различни д-ри с един и същ предмет. Когато има последователно слкючени д-ри,които имат едни и същи страни последващия договор (по-късно приетия във времето) отменя предишния.

Условията за отмяна са:

-страните по договора да се едни и същи

-д-ра да урежда един и същ въпрос

– да бъде дадена различна правна уредба.

 

 

Впр. 26 Действие на международния договор в пространството. Видове територии и пространства, в които се осъществява действието на международния договор.

 

• Поначало МД действат на териториите на д-вите,които са ги сключили. Възможно в обаче един д-р да действа само на определени територии на д-вата или да се отнасят само за част от територията на една д-ва ,независимо че е сключен от няколко страни. Възможно е и д-р да действа само в международни територии.

 

1. Действие във пространството – Международните договори са сключени и действат в следните видове пространства

• Със смесен правен режим.
• Договори които уреждат международните реки
• С международен договор е уреден южния полюс
• Демилитаризирани, неутрализирани и безядрени зони

Съгласно чл 27 от виенската конвенция от 69г. (първия записан източник) – международния договор действа върху цялата държавна територия освен ако не е посочено друго.

Няма нито един международен договор, които да действа върху цялата държавна територия, защото автоматично от действието на международните договори се изключват следните части от държавната територия –

• всички части от държавната територия които се ползват или са свързани с военните
• Автоматично се изключват и всички части, върху които са разположени чуждестранните дипломатически и консулски представителства както и представителствата на международните организации и други ползващи се с дипломатически привилегии и имунитети.
• Тези части, които са забранени зони, които се охраняват от министерството на вътрешните работи

Има и такива части където частично не се прилагат – гранични зони и зони около границата

Международните организации, независимо че не притежават собствена територия, сключват международни договори, имащи териториална и пространствена сфера на действие.

 

Впр. 27 Действие на международния договор спрямо страните по договора и третите страни.

Много е важно кои държави са страни по договора както и предмета на договора.

Какво значи договаряща се страна – страна, която участва в преговорите по съставянето на текстовете на договора.

Страна по договор – държава, която е ратифицирала договора и по отношение на която договора е влязъл в сила.

 

 

• Договорът може да породи права спрямо трети при усливие, че:

1. в договорът изрично са записани правата,които възникват за третите страни.
2. приемане на тези права дори и мълчаливо.

Договорът може да породи задължения спрямо трети страни:

1. в договорът е изрично записано,че дадено задължение възниква и за д-ви извън договора.
2. изрично и писмено това задължение бъде прието.

 

Спрямо третите страни се разпространява общото правило, че за тях не произтичат юридически задължения. Когато третата страна не изрази изрично в писмена форма, че приема задължения и не приема права, тя не се счита за за обвързана с договора и за нея не произтичат юридически последици.
В международноправната уредба не се уреждат случаите, когато са накърнени интересите на третата страна. Тя има право на протест и удовлетворение в съответствие с принципите и нормите на съвременното международно право.
Права и задължения могат да възникнат за трети страни без тяхно съгласие, но не могат да се прилагат.

 

Впр. 28 Осигуряване изпълнението на международния договор. Правно значение на регистрирането на международния договор при режима на ОН и ООН. Тълкуване на международния договор.

 

Международният правопорядък може да бъде осигурен само при точно спазване на поетите договорни задължения в съответствие с принципа Pacta sunt servanda. Той се разпространява само върху действащите принципи и норми (чл. 28 на Виенската конвенция). Има императивен характер. Само валидните международни договори могат да бъдат действащи.
Международният правов ред може да се гарантира само с точното спазване на договорните задължения. Използват се следните гаранции: гарантирането от трети страни; взаимна, двустранна гаранция и колективна, групова гаранция за изпълнението на задълженията по определен договор. Най-използваните сега гаранции са споразуменията за създаване на международни контролни органи и механизми. ООН приема резолюции, призоваващи към ратификация на група договори, за присъединяване, разширяване и т.н.

Принципите на тълкуване имат общозадължителен характер. Те са: принципът на добросъвестността, на единството, на ефективността. Има и спец. принципи на тълкуване, използвани спрямо договори, съставени на различни езици.

Във всички договори е възможно понякога да се наложи тяхното тълкува н е, защото важно е да се вникне в същността им. Според това кои извършва тълкуването то бива:

1)  Съдебно (каузално) – извършва се от съдебен орган (международен арбитраж или съд)   и   има  юридически   задължителен характер.      Две      държави      сключват предварително компромис – договор за предаване на един договор за каузално тълкуване. Те задължително се подчиняват на бъдещото решение на съда или арбитража.

2)  Автентично, официално – от самите страни  по договора  и има  юридически задължителен характер.

3) Доктринално – мнението на специалисти, но няма юридически задължителен характер, а има характер само на препоръка.

Според начините, методите на тълкуването бива:

1)  Езиково – граматическо, синтактично, морфологично.

2)  Историческо – с оглед времето, когато е сключен договора.

3) Логическо – формална логика.

4)  Систематическо – свързано е вече с принципите на МП, със сключени други международни договори.

Единият вид тълкуване не изключва другото тълкуване.

 

Видове тълкуване: официално (от държавите), неофициално (от ЮЛ и ФЛ; доктринално), автентично (най-важното; участват всички страни по договора, има задължителен характер), вътрешнодържавно (едностранен акт, от една държава), международно (комисии, международен арбитраж и международен съд).
Начини на тълкуване: специално юридическо (правните х-ки), граматическо, логическо, систематическо (взаимовръзките), историческо. Начините нямат задължителна сила.
Поправки и изменения са допустими, само когато са предвидени в договора или е постигнато допълнително споразумение. Когато в многостранен договор не се предвижда поправка, следва да се уведомят всички страни, които имат право да участват в приемането на решение по предложението за внасяне на поправки по договора.

29. Прекратяване и спиране действието на международния договор

Прекратяване и спиране действието на международните договори

Основание за прекратяване на договор са:

1. При срочни договори – изтичане на сроковете, за които са сключени, освен ако страните не желаят неговото продължаване или в самият договор е предвидено това.

Пролонгиране – удължаване на договора (обнародване)

Промулгиране – задължитлно е да се публикува един договор.

Прелиминарен – предварителен договор

 

2. Ревизия на договора – възможно е при желание на страните по договора, той да бъде изменен, т.е. ревизиран;
3. Денонсиране – предсрочно прекратяване на МД, но при условие, че тази възможност е посочена в самия договор. У нас денонсирането на МД с закон е възможно от НС (чл. 85 КРБ).
4. Анулиране на МД – право на една страна в един договор едностранно да прекрати договора, при условие, че другата страна не изпълнява задълженията си по него

 

2 вида прекратяване – правомерно и неправомерно

Правомерно – когато то се осъществява съгласно нормите на общото международно право или съгласно нормите на конкретния договор. Съществува и способ наречен денонсация на международния договор съгласно който ако една от страните по един договор желае да излезе от  определен международен договор тя трябва преди всичко да отправи предизвестие до всички останали страни, че желае да напусне договора – обикновено 1 година по-рано. Предизвестието се счита за прието ако никоя от другите страни не възрази против него.

// държава и страна не са необходими. Държавата се нарича страна само в когато се говори за договори – например – България е страна по договор. В останали случаи – държава //

Друг способ за прекратяване(неправомерен) – когато едно прекратяване не съответства на принципите на общото международно право държавата излезе без предизвестие. Този способ се нарича анулиране. При анулирането другите страни по договора понасят определен ущърб. И съгласно МП тази държава (анулиращата) носи пълна международноправна отговорност. Тоест тя е длъжна да овъзмезди нанесените щети.

Прекратяване – край на договора.

Спиране – временно спира да действа

 

Впр.31. Едностранни международни актове

 

Едностранни международноправни актове.

Едностранните международноправни актове са форма на поемане на едностранно международно задължение, наричано erga omnes, спрямо международната общност. (напр. почти всички крайбрежни държави са приели, че тяхната морска граница ще бъде определени мили навътре в морето).
Най-важният едностранен акт са декларациите, в които изрично една държава се обръща към международната общност и поема конкретни задължения, които ще изпълнява.
Вторият начин е посредством отказ от права и претенции.
Третата форма е т.нар. дипломатически протест. Има случаи, когато една държава протестира против нарушаването на международното право. Най-често това е свързано с това, когато “великите сили” обявят, че в някоя държава не се спазват правата на човека.

 

Впр.32 Понятие за дипломатическо и консулско право. Държавни органи за външни отношения – възникване, развитие, класификации, характерни особености.

Под дипломация се приема официалната дейност на органите за външни отношения на държавите за осъществяването на външна политика. Тя се проявява под различни форми – преговори, разработване и сключване на международни договори, осъществяване на дипломатическа преписка, на постоянно представителство, участие в международни органи и организации и др.
Съгласно международното право се възприемат две понятия на дипломация – двустранна и многостранна. Двустранната (традиционна) урежда отношенията между две държави. Многостранната (висша форма) се осъществява в рамките на международните организации, международни конференции и срещи на многостранна основа (преговори, консултации и разработване на международни договори).
Предмет на уреждане от нормите на дипломатическото и консулското право са международните отношения, свързани с официалната дейност на органите за външни отношения на държавите. Условно нормите могат да се разделят на норми, действащи до Втората световна война (обичайни международноправни норми), и норми, приети след това (Конвенция за привилегиите и имунитета на ООН, Конвенция за привилегиите и имунитите на специализираните организации на ООН, Виенски конвенции за дипломатическите и консулските отношения, Конвенция за специалните мисии и др.).
По форма нормите се разграничават на норми, обхванати в международните договори, и норми на международноправните обичаи. Международните договори могат да бъдат разделени на универсални (приетите конвенции след Втората световна война), двустранни (отразяват спецификата на отношенията) и регионални. Нормите на обичайното международно право допълват нормите на международните договори при празноти (международен протокол, церемониал и др.).
Дипломатическото и консулското право са система от принципи и норми на международното право, уреждащи дейността, функциите, привилегиите и имунитета на дипломатическите и консулските представителства и техните сътрудници и служители. Дипломатическото право се прилага посредством две форми. Традиционното се осъществява чрез дипломатичските представителства и специалните мисии. Многостранното се осъществява посредством постоянни представителства на държавите при международните организации и делегациите.
Органи за външни отношения са определените в държавата органи, посредством които тя осъществява връзки в международните отношения.
Вътрешнодържавните органи се намират на територията на държавата и се разделят на два вида:
а) ОБЩИ – с обща компетенция, осъществяват представителство на държавата по всички въпроси на МО
– парламент – определя външната политика на държавата, решава въпроси, свързани с обявяване на война, сключване на мир и терит. изменения на държавата, ратифицира и прекратява международни договори, контролира органите за външни отношения
– държавен глава – ползва се с имунитет на суверена зад граница, сключва международни договори, акредитира и освобождава ръководителите на дипломатическите представителства на държавата зад граница, отправя покани до държавни глави на други държави, ползва имунитети, привилегии и почести и др.
– правителство – ръководи външната политика, размяна на делегации, преговори и сключване на международни договори, съвместни заявления с други правителства, изпращане на ноти или послания от името на правителствения глава
– главата на правителството – може без спец. правомощия да води преговори и сключва договори, има дипл. привилегии и имунитет
– ведомството на външните работи – ръководи и координира външните отношения, ежедневно осъществява международни контакти, най-общо защитава правата и интересите на държавата и нейните граждани зад граница; състои се от три вида отдели: териториални (изучават политическото, правното и икономическото състояние на държавите), функционални (действат в области, имащи по-общ характер в МО) и административни (помощни функции)
– министър на външните работи – води преговори и подписва договори, представя своята държава в международни организации, приема шефовете на дипломатически представителства, назначава дипломати и консули, ползва се с дипломатически привилегии и имунитет.
б) СПЕЦИАЛИЗИРАНИ – представляват държавата само в една област на международното и сътрудничество
в) ЗАДГРАНИЧНИ
– постоянни – постоянно местопребивават, притежават движимо и недвижимо имущество; дипломатическите представителства, постоянните представителства при международните организации и консулските представителства
– временни – само за решаването на определен въпрос или дейност; специалните мисии и делегациите

 

Впр. 33 Дипломатическо представителство. Задачи и правно положение на дипломатическите представителства и техните служители.

Дипломатическото представителство е най-важният задграничен държавен орган за външни отношения. Намира се постоянно на територията на приемащата държава.
Ред за учредяване – достатъчно е взаимно съгласие между договарящите се държави.
Структура – отдели: дипломатически, консулски, икономически, по печата, за културно сътрудничество, административно-стопански, военен, канцелария и др. Някои от тях се подразделят на секции.
Функции – чл. 3 от Виенската конвенция; 1. да представлява изпращащата държава 2. да защитава интересите на изпращащата държава 3. да води преговори 4. да изяснява условията и развитието на събитията в приемащата държава и да съобщава за тях на своето правителство 5. да поощрява приятелските отношения 6. церемониални функции.
Сътрудници на дипломатическо представителство – ръководителят и членове на персонала на дипломатическото представителство.
Ръководители на дипломатическите представителства: класът им се определя от договарящите се страни; три класа – 1. посланици и нунции 2. пратеници, пълномощни министри и интернунции 3. управляващите представителства; рангове – посланик, първи секретар, втори секретар, трети секретар и аташе – културен и военен
Назначаването на ръководителя на дипломатическото представителство преминава през три стадия: 1. поискване и получаване на съгласие (агреман) от приемащата държава; 2. назначаване и получаване на акредитивни писма от изпращащата държава; 3. заминаване в приемаща държава; 4. връчване на акредитивните писма; 5. официално встъпване в длъжност.
Прекратяването на официалните функции на ръководителя на дипломатическото представителство може да настъпи по инициатива на изпращащата или приемащата държава и в следните случаи: 1. при изтичане на срока, за който е бил акредитиран; 2. при отзоваването му; 3. при обявяване за persona non grata; 4. при подаване на оставка; 5. при смърт; 6. при война между държавите; 7. при прекратяване на съществуването на едната държава; 8. при скъсване на дипломатическите отношения
КОМУЛАЦИЯ (съвместителство) означава , че ръководителят на дипломатическото представителство на една държава може да бъде и дипломатически представител в няколко държави едновременно, ако никоя от приемащите държави не възразява.
Членове на персонала на дипломатическото представителство – не се изисква получаване на агреман, назначават се и се отзовават от изпращащата държава, необходима е вербална нота с молба за получаване на входна виза.
Три категории:
1. Дипломатически персонал – лицата, които имат дипломатически ранг: посланик, съветник, секретари, аташета и други (задължително граждани на изпращащата държава)
2. Административно – технически персонал – завеждащите канцелария, счетоводителите, преводачите, машинописки, радисти, шифровачи и други
3. Обслужващ персонал – шофъори, куриери, охрана, готвачи, градинари и други

 

Впр. 34 Привилегии и имунитети на дипломатическите представителства, на постоянните представители при международните организации и на техните служители.

Привилегии и имунитети се предоставят на дипломатическите представителства и техните сътрудници за да могат да осъществяват своите функции свободно и неприкосновено (неконтролирани от властите на приемащата държава).
Неприкосновеността на помещенията е най-важното условие. Властите на приемащата държава са длъжни да осигуряват външната охрана. Вътрешната се осигурява от самото представителство (включ. огнестрелно оръжие). С неприкосновеност се ползват превозните средства на дипломатическите представителства и техните сътрудници (спец. регистрационен номер). Неприкосновени са и архивите, документите, официалната кореспонденция и пощата. Съществува свобода на връзките и движението и право на ползване на герб и знаме на изпращаща държава. Дипломатическите представителства имат юрисдикционен (наказателен, граждански, административен) имунитет, данъчен имунитет и митнически привилегии.
Привилегии и имунитети на сътрудниците на дипломатическите представителства – пълен обем се предоставя на ръководителя на дипломатическия персонал. Към личните привилегии и имунитети на дипломатите спадат: лична неприкосновеност на лицата, притежаващи дипломатически ранг; неприкосновеност на жилището; функционален имунитет за членовете на административно-техническия и обслужващия персонал. Основни задължения на дипломатическото представителство са да използва своите помещения за официални цели и да осъществява официалните си отношения с приемащата държава посредством министерство на външните работи и другите ведомства. Сътрудниците са длъжни да уважават законите на приемащата държава, да не се намесват във вътрешните работи на държавата, всички официални контакти да се осъществяват посредством министерство на външните работи и другите ведомства, да не осъществяват професионална или търговска дейност за лична изгода.

 

Впр. 35 Привилегии и имунитети на специалните мисии и техния статут.

Специалната мисия е временно представителство на една държава в друга за уреждане на специални въпроси или за изпълняване на специална задача. Изпращането на специална мисия става след съгласието на приемащата държава. Функциите се определят по взаимно съгласие между изпращащата и приемащата държава. Прекратяването може да стане по споразумение; при завършване на задачата; с изтичане на срока и при уведомяване на изпращащата държава, че счита дейността за прекратена.
Пълномощията на специалните мисии се определят от държавния глава, ръководителя на правителството, ведомството на външните работи или на друго ведомство.
Задачи – водене на преговори, сключване на международни договори, участие в юбилейни тържества; изпращане на лични послания на държавния глава или секретни поръчения
Численият състав се определя от изпращащата държава; приемащата може да не се съгласи без да се мотивира. Съставът включва ръководителя, представителите и членовете на персонала; може да е включен дипломатически, адм.-технически, обслужващ персонал.
Специалната мисия се счита за временно дипломатическо представителство. Привилегиите и имунитетите на нейните членове са подобни на тези на дипломатическите представители.

 

Впр. 36 Правен режим на постоянните представителства при международните организации
1. Същност-Постоянните представителства при международните организации са орган за външни отношения на държавата, които я представляват пред международните организации от универсален характер.
2. Членство-По правило само държавите-членки на международната организация могат да учредяват такива представителства. Нечленуващите държави могат да учредяват само постянни мисии на наблюдател към нея.
3. Функции -Според Виенската консвенция от 1975г:
• Осигуряване на представителство на изпращащата държава
• Поддържане на връзка между изпращащата държава и международната организация
• Съобщаване на осъществяваната дейност в организацията на изпращащата държава
• Защитаване интересите на изпращащата държава
• Осигуряване на изпращащата държава в дейността на организацията
• Водене на преговори
• Съдействие за осъществяване целите и принципите на международната организация
4. Привилегии и имунитети на постоянните представителства
• Неприкосновеност на помещенията
• Освобождаване от данъци, такси и мита
• Неприкосновеност на архивите
• Неприкосновеност на кореспонденцията и др
5. Назначаване, прекратяване на функциите и имунитети
а/ На ръководител на Постоянното представителство
• Назначаване
– изпращащата държава назначава ръководителя
– изпращащата държава съобщава неговото име на организацията
– организацията информира приемащата държава
• Прекратяване функциите
– Изпращащата страна уведомява предварително организацията
– Представителството се отзовава окончателно
б/ На членове на персонала на Постоянното представителство
• Назначаване
– Изпращащата държава уведомява организацията
– Организацията уведомява приемащата държава
• Имунитети
– неприкосновеност на личността
– неприкосновеност на служебните книжа и документи
– свобода на връзките
– право на куриери с шифър
– данъчен имунитет

 

Впр. 37 Правен режим ва консулските представители. Консулски привилегии и имунитети.

Ред за учредяване на консулски представителства – по взаимно съгласие, независимо от дипломатическите отношения (по принцип заедно с тях идват и консулските).
Консулски апарат – структурно звено на външното ведомство на държавата, в който се легализират документи и консулства зад граница – самостоятелни представителства или отдели в дипломатическите представителства. Консулското представителство действа в определен окръг.
Функции – опазването и защитата на интересите на изпращащата държава, поощряване на търговия и оказване на съдействие за развитие на икономически и културни връзки между държавите, изпълнение на административни и нотариални функции, наблюдение на политическия живот. Консулските представителства са в подчинение на Министерство на външните работи и на дипломатическото представителство.
Прекратяване – при закриване на консулството, при война, ако консулският окръг премине към трета държава.
Привилегии и имунитети – подобни на тези на дипломатическите представителства, но при пожар – няма неприкосновеност на консулските помещения.
Персонал на консулското представителство – ръковотел; четири класа – генерален консул, консул, вицеконсул и консулски агент. Изпращащата държава дава консулския патент, в който се потвърждават пълномощията и се посочват гражданство, клас, консулски окръг, местопребиваване. Приемащата държава решава дали да даде екзекватура (разрешение за изпълнение на функциите); при получаване – официално встъпване в длъжност. Приемащата държава издава и т.нар. карта, която удостоверява, че лицето е консул.
Задължения – консулът периодично изпраща доклади за развитието на консулския окръг; съветник и помощник.
Персонал: 1. консулски длъжностни лица (ръководител, секретари, аташета); 2. консулски служещи и 3. обслужващ персонал.
Привилегии и имунитети – като тези на дипломатите
Консулски корпус – всички консули в определен окръг, може да има няколко такива. Има церемониално и протоколно значение, включва щатни и нещатни консули. Доайен е консулът с най-старши клас.

 

Въпрос 38.
Международни конгреси и конференции – понятие, правна същност, ред на свикване и процедура, правна сила на актовете им.

1. Понятие за международна конференция
Временен международен орган, в рамките на който се осъществява многостранно международно общуване. Под международен орган се имат предвид три самостоятелни института на МП: международната конференция, международната организация и международния комисия.
Международната конференция се организира от субекти на МП, в които участват минимум три техни официални представители.

Проблеми, които се разглеждат на международните конференции или конгреси:
– глобални проблеми;
– универсални проблеми;
– регионални проблеми;
– проблеми, отнасящи се до ограничен брой държави.

Международните конференции са форма на многостранната дипломация.

2. Организация на международните конференции
– свиква се по инициатива на международни организации;
– свикването се предхожда от преговори относно езика, мястото, времето и т.н.
– определя се формата на конференцията;
– редът и работата на конференцията се определят в правилник;
– работните органи на конференциите са пленарни, комитети;
– конференциите преминават в три етапа: подготовка, обсъждане и приемане на текста на договор и приемане на резолюция или заключителен акт.

3. Правна сила на актовете
Актовете са два вида: с политическа и с юридическа сила.
След ратификация, те стават задължителни за страните членки

 

 

Впр. 39 Обща характеристика и правна природа на международните организации. Класификация на международните организации. ОН и ООН.
1. Обща характеристика-Обединения, имащи междуправителствен и неправителствен характер в зависимост от участниците, извършващи определена международна дейност на многостранна основа. Постоянно действащ международен орган, уреден съгласно международен договор, сключен между държави, обединяващи се на основата на общи цели и принципи, за осъществяването на международна дейност, за решаването на определени задачи и проблеми посредством решения, приети от собствените им органи.
Първите международни организации възникват през втората половина на XIX в.
Категории международни организации:
международни правителствени
международни неправителствени
2. Правна природа
– Постоянно действащи международни органи.
– Учредяването им се осъществява съгласно многостранен международен договор, който е правната основа за функционирането на всяка международна организация.
– Държавите, обединяващи се в международни организации осъществяват сътрудничеството си на основата на общо приети цели, принципи и интереси.
– Съгласно устава всяка една от тях функционира в съответствие с установеното организационно устройство – а именно постоянни и временни органи и определен ред за членство.
– Те притежават международна правосубектност – носят международноправна отговорност, която е ограничена, вторична. Има специфичен характер.
– Към основните елементи се прибавят и: наименование, флаг, емблема и седалище.
3. Класификация
3.1. Универсални международни организации
Организация на обединените нации (ООН)
Специализирани и други организации от системата на ООН
3.2. Регионални международни организации
3.3. Международни неправителствени организации

 

Впр. 40 Организация на обединените нации (ООН). История, цели, основни принципи. Правна уредба на членството на ООН съгласно Устава
ООН е една от най-значимите универсални международни организации, уредена на основата на доброволно обединение на държави за „поддържане на международния мир и сигурност и развитието на сътрудничеството между нациите“.
1. История
– идеята възниква по времето на Втората световна война;
– първо предложение: 24 септември 1941 г.
– Декларация за съвместна борба против страните от „оста“ – участват 26 държави – обединени нации;
– първа крачка: Декларация за създаването на всеобща организация за сигурност 30.10.1943 г.
– окончателно изработване на устава: 26 юни 1945 г. – от 50 държави.
– фактическата дейност започва на 20.01.1946 г. – първата сесия на Общото събрание в Лондон.
2. Цели (сълг. чл. 1)
– да поддържа международния мир и сигурност чрез колективни мерки;
– да развива приятелски отношения между нациите на основата на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите;
– да сътрудничи при решаване на международни проблеми от икономически, социален, културен и хуманитарен характер и да насърчава развитието на уважението към правата на човека и основните свободи без оглед на различията в раса, пол, език и религия;
– да бъде център за съгласуване действията на нациите за постигане на общите цели.
3. Основни принципи
– суверенно равенство на всички държави;
– добросъвестно изпълнение на приетите задължения съгласно международния договор „Pacta sunt servanda“ – преамбюл;
– уреждане на международните спорове с мирни средства;
– въздържане от заплаха със сила и употреба на сила в международните отношения;
– оказване на всестранна помощ на организацията в предприеманите от нея съгласно устава действия, както и въздържане от оказване на помощ на държавите, против които ООН приема предпазни или принудителни действия;
– осигуряване на възможността всички страни, които не са членки на организацията, да действат съгласно нейните принципи, доколкото това е необходимо за поддържането на международния мир и сигурност;
– ненамеса на ООН във вътрешните работи на държавите, като този принцип не засяга прилагането от организацията на принудителни мерки, в случай на заплага за мира, нарушаване на мира или акт на агресия.
4. Правна уредба на членството(в чл. 4 на устава)
– държавата, която желае да стане член на ООН подава заявление до генералния секретар.

 

Впр. 41 Главни органи на ООН. Състав, функции и компетенции
Главни органи на ООН и техните компетенции
Общо събрание
– единственият орган, в който са представени всички държави-членки;
– обсъждане на всички въпроси, произтичащи от Устава на ООН или отнасящи се до функциите и правомощията на всички нейни органи, с изключение на въпросите под компетенцията на Съвета за сигурност;
– събира се на редовни сесии, около 3-месечни, начало: третия вторник на септември всяка година;
– генералният секретар на ООН изготвя предварително дневния ред на сесиите;
– дейността на ОС на ООН се извършва на основата на установени процедурни правила, приети през 1947 г., многократно изменяни;
– ОС има седем главни комитета: по разоръжаването, специален политически, икономически и финансов, по социални, хуманитарни и културни въпроси, по попечителството, по административни и бюджетни въпроси, по правни въпроси.
Съвет за сигурност
– Носи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност;
– 15 членове: 5 постоянни (Великобритания, Китай, Русия, САЩ и Франция) и 10 непостоянни;
– гласуване: за приемане на решение минимум 9 „за“;
– заседания: без прекъсване в седалището на ООН в Ню Йорк;
– работни езици: анлгийски, китайски, испански, руски и френски;
– два комитета: на експертите и на приемането на нови членове.
Икономически и социален съвет
Съвет за попечителство
Международен съд
Секретариат

 

Впр. 44 Специализирани организации в системата на ООН – правна природа и структура, видове, функции и взаимоотношения с ООН и с правителствените международни организации.

Специализираните организации са междуправителствени универсални организации, създадени за укрепване на многостранните отношения между държавите в определена област на международните отношения. Те са самостоятелни (автономни) международни организации, свързани с договори с ООН, при условие, че отговарят на определени изисквания (чл. 59 от Устава на ООН). Договорите се сключват от името на ИКОСОС и се утвърждават от Общото събрание.
В договорите се предвижда:
– обмен на информация и документи
– задължение да се взимат предвид препоръките на ООН
– сътрудничество съгласно целите и принципите на ООН
Структура:
– висши органи – общо събрание; участват всички държави – членки
– изпълнителен орган – изборен, ръководи работата на организацията между сесиите на висшия орган
– административен орган – постоянно действащ секретариат
– спомагателни органи – комисии и комитети
Функции:
– разработват и приемат конвенции и препоръки в специализираните от тях области; конвенциите се приемат с квалифицирано мнозинство от 2/3, а препоръките – с обикновено мнозинство
– разработват международни административни и технически правилници, нормативни резолюции
Видове:
– икономически – ЮНИДО
– финансови – МБВР, МВФ, МАР и МФК
– селско стопанство – ФАО, МФССР
– транспорт и връзки – ИКАО, ИМО, СПС и МСД
– метеорология – СМО
– социални – МОТ и СЗО
– културно-хуманитарни – ЮНЕСКО и ОМПИ

 

Впр.45 Регионални договори и регионални организации.

Специфичен признак, характеризиращ регионалните международни организации (РМО), е принадлежността на държавите-членки на съответната организация към един географски район. В съответствие с регионалните международни договори се създават също така и регионални органи – регионални международни организации, конференции, комисии и комитети. Създадени са организации с обща и специализирана компетентност.
Уставът на ООН е главният акт, който регулира статута на РМО:
– действията на РМО да са съвместими с целите и принципите на ООН
– РМО да полагат всички усилия за постигане на мирно уреждане на регионалните спорове преди отнасянето им до Съвета за сигурност
– Само СС притежава правомощия да използва регионалните споразумения и рег. органи по негова преценка за осъществяването на принудителни действия в региона под негово ръководство
Изисквания за правомерност на РМО:
– да са учредени в съответствие с целите и принципите на ООН
– да са в рамките на съответния географски район
– принудителни действия се осъществяват под ръководството но СС, освен в случаите на самостоятелна или колективна отбрана
– Лига на арабските държави – 1945г., с обща компетентност; седалище – Кайро, постоянен наблюдател при ООН
– Организация на американските държави – три акта – 1947 и 1948г.; създадена е на основата на Панамерикански съюз; седалище – Вашингтон
– Организация за африканско единство – 1963г., седалище – Адис Абеба
– Организация на независимите държави – от държави, бивши републики на СССР, 1993г., седалище – Минск
Специализирани РМО – Конференция на официалните туристически организации на балканските държави, Африканска база за развитие и др.

 

Впр. 47 Международно икономическо право- понятие, принципи и функции. Международноправни форми ва европейските интеграционни процеси. Правна система на Европийския съюз.

МИП е система от принципи и норми, уреждащи икономическите отношения между субектите на международното право.Обхваща външноикон.сътрудничество,търговията,транспорта, корабоплаването, финансите, кредитите др.
Предмет на уреждане от МИП са двустранните и многостранните икономически отношения между субектите на международното право.
Две концепции:
– че е отрасъл на международното публично право
– международното и вътрешнодържавното право
Нормите на МИП са насочени към съдействие за равноправно осъществяване от държавите на суверенни права в областта на МИО, независимо от техния икономически ръст на развитие.
Източници на МИП:
1. Международни договори
– многостранни
– двустранни – общи и специални
2. Международноправен обичай
3. Решения на международни органи
Принципи на МИП:
– Икономическа недискриминация – правото на държавата да и бъде предоставено от другата страна по договор на условия, предоставени на трети страни
– Най-облагодетелствена нация – право на държавата да предоставя на друга държава привилегии, включващи режима на най-голямо благоприятстване, условия, които действат или могат да бъдат предоставени на трети страни
– Национален режим – на основата на взаимност на чуждестранните физически и юридически лица да се предоставят правата на местните физически и юридически лица по отделни видове отношения
– Взаимната изгода – прилага се, когато отношенията между държавите не са на взаимноизгодна основа и те предприемат мерки за справедливо разпределение на изгодите и задълженията
– Преференциалният режим – привилегии по отношение на митнически такси, като обикновено се създават за действие между две или повече държави
– Общи принципи на международното право като средство за координация на унивирсалните МИО

 

Впр. 48 Международни неправителствени организации (МНО). Статут на МНО в ООН.

Международните неправителствени организации (МНО) не се създават на основата на междудържавен договор, не са субекти на международното право. Това са междудържавни обединения, които включват национални съюзи и асоциации, обществени организации и физически лица. Целта им е да осъществяват международно сътрудничество в политическата, икономическата, научно-техническата област, религията, спорта и други области на международните отношения.
– Балкански съюз по медицина, Берлинска конференция на католиците в Европа, Асоциация по международно право и др.
МНО имат свой устав, осъществяват своята дейност в повече от две държави, целите имат международен характер, членският състав представя различни държави, имат своя структура и финансиране.
Структура:
– висш орган – общо събрание
– управителен съвет
– секретариат (постоянно действащ)
В ООН МНО получават консултативен статут I и II категория при ИКОСОС и се включват в специален списък.
Статус I категория получават МНО, чиято дейност е свързана с по-голямата част от дейностите на ИКОСОС и чийто членски състав представлява основната част от населението на държавите, на които са граждани.
Статус II категория получават МНО, чиято дейност е свързана само с отделни видове дейности на ИКОСОС
В трета група се включват МНО, които могат да окажат съдействие и помощ на ИКОСОС в неговата дейност.
МНО от I и II категория могат да определят пълномощни представители, които да вземат участие като наблюдатели в откритите заседания на ИКОСОС, неговите комитети и сесионни органи при разглеждането на въпроси от тяхната компетенция. Могат да правят устни и писмени заявления

 

Впр. 49 Международноправни средства за мирно решаване на международните спорове. Мирно уреждане на международните спорове – несъдебни средства.

Международните спорове възникват между субектите на международното право по правни, политически или фактически проблеми (двустранни и многостранни). Съгласно международното право международните спорове трябва да се решават само с мирни средства (основен принцип).
Първият многостранен международен акт е разработената на Хагските мирни конференции (1899г. и 1907г.) и приета на 5 октомври 1907г. Конвенция за мирното решаване на международните стълкновения (не забранява използването на въоръжена сила).
В приетия през 1928г. в Париж договор за отказ от войната за пръв път войната е забранена и призната като незаконен способ за решаване на международните разногласия.
През 1982г. ООН приема Манилската декларация за мирно разрешаване на международните спорове, а през 1988г. – Декларация за предотвратяване и отклоняване на споровете и ситуациите, които могат да застрашат международния мир и сигурност.
Държавите-страни в спора, са длъжни да се въздържат от действия, които биха могли да задълбочат и затруднят решаването на спора, което би могло да доведе до заплаха на мира и сигурността. Те сами избират мирните средства.
Видове международни спорове:
1. спорове, застрашаващи международния мир и сигурност

2. други спорове (чл. 34 от Устава на ООН)
   Като спор се квалифицират конфликтите, когато между участващите вече са предявени насрещни претенции по един и същ предмет. Ситуацията се приема като по-широко понятие от спора, тъй като сблъсъкът на интереси не е съпроводен с предявяване на взаимни претенции. При спор участващата в спора държава членка на Съвета за сигурност не може да гласува, докато при ситуация може.
   1. правни спорове
   2. политически – не се решават със съдилища, а с политически средства.
   1. по степен на опасност за международния мир и сигурност
   2. по предмет на спора
   3. по географски обхват – локални, регионални и глобални
   4. по брой на страните – двустранни и многострани
   Според Устава на ООН:
   1. спорове, чието продължаване би могло да застраши международния мир и сигурност (чл. 33)
   2. международни спорове (чл. 2)
   3. всеки спор, незастрашаващ международния мир и сигурност (чл. 38)
   4. местни спорове (чл. 52)
   5. правни спорове (чл. 36)
   Несъдебни средстваНай-предпочитаната форма за уреждане на международните спорове е постигането на споразумение между страните.
   Преки преговори – най-старото и предпочитано средство; могат да се водят чрез дипломатически канал или на специално организирана среща, чрез постоянни или специално назначени представители на държавите, чрез размяната на документи, чрез радио- и телефонна връзка и т.н.; участват всички субекти на международното право, засегнати от спора; не се определя срок за водене на преговорите, но страните трябва да се стремят към постигане на споразумение; могат да се водят на най-високо ниво (държавен или правителствен глава) или на ниво министри на външните работи, посланици или специално упълномощени лица; без предварителни ултиматуми или условия, диктат или заплахи.
   Класификация:
   1. по предмет на спора – мирни, политически, икономически или по други специални въпроси
   2. по брой на страните в спора – двустранни или многостранни
   3. по статус на представителството
   Консултации – разновидност на преговорите между заинтересованите страни
   Международна помирителна процедура – спомагателно предназначение за решаването на споровете и договарянето между страните; влючва процедурите добри услуги, анкета, посредничество и помирение
   – добри услуги – оказват се от трети страни; съдействие за установяване на пряк контакт и организиране на преки преговори между спорещите страни; могат да участват пряко по желание на страните или не
   – посредничество – пряко участие на трета страна в преговорите; внася предложения; участва пряко в спора
   – анкета – цели се да се помогне на страните да сключат преки договори; формират се анкетни комисии с равен брой представители на спорещите стран; изясняват се фактическите обстоятелства по спора
   – помирение – помирителни комисии; препоръки на спорещите страни

 

50.Процедури за мирно решаване на международните спорове в рамките на международните организации.

 

• Споровете между държави могат да се разрешават в международни организации, в чиито устави се предвижда разрешаване на спорове с мирни средства. С нарастването на броя на международните организации се увеличава относителното им тегло и значение в системата на мирните средства за разрешаване на международни спорове. Те позволяват на държавите-участнички в международни организации по взаимно съгласие да уреждат разногласия, да предотвратяват възникването на спорове и по-нататъшното им изостряне.

Членуването в международни организации не е пречка за прилагане от държавите на други мирни средства за разрешаване на спорове: посредничество, добри услуги, арбитраж и други.

Мирното разрешаване на международни спорове е една от най-важните функции на ООН. Според Устава на ООН, организацията трябва да извършва с мирни средства, съобразено с принципите на справедливостта и международното право, уреждане или разрешаване на международни спорове, както и на положения, които могат да доведат до нарушаване на мира.

Главната отговорност за поддържане на мира е възложена с Устава на ООН върху Съвета за сигурност. Затова, разрешаването на международни спорове и конфликти, чието продължаване би могло да застраши поддържането на мира и сигурността е една от най важните му задачи.

Всеки член на ООН, както и държави, които не са членки на ООН могат да се обърнат към Съвета за сигурност с молба да разгледа спора или положението, което може да доведе до международни конфликти.

Основание за разглеждане на спора в Съвета за сигурност представлява: молба на спорещите страни или на други държави, решение на самия съвет, препоръка на Общото събрание, предложение на Генералния секретар на ООН.

Съветът за сигурност има право:

Ø      да поиска от страните да разрешат всеки спор с избрани от тях мирни средства;

Ø      самостоятелно да проучи един или друг спор или положение, за да изясни дали продължаването им е в състояние да застраши поддържането на международния мир и сигурност.

Ø      да препоръча на страните във всеки стадий на спора подходяща процедура или метод за уреждане на такъв спор

Ø      да препоръча такива условия за решаване на спора, каквито сметне за подходящи, ако прецени че продължаването на спора между страните може да застраши поддържането на мира и сигурността

Ø      да предложи на заинтересованите държави за решаването на спор от местно значение да използват регионални организации и съответните им органи.

Съветът за сигурност може да прекрати разглеждането на спора, ако самите спорещи страни го уредят, след като е бил отнесен пред Съвета за сигурност. Но нито една от спорещите страни отделно по своя преценка не може да прекрати разглеждането на спора  в Съвета за сигурност.

Ако се създаде положение, което застрашава международния мир, Съветът за сигурност може не само да препоръча процедура, но и да постави каквито сметне за подходящи условия за прекратяване на опасните действия.

Според чл. 35 от Устава на ООН да разрешава спорове може също така общото събрание, което създава за тази цел необходимите помощни органи. Общото събрание с чл. 11, т.2 от устава може да обсъжда и прави препоръки по всякакви въпроси, които се отнасят да поддържането на международния мир и сигурност по молба на заинтересованата държава, включително нечленка на ООН, ако тя поеме предварително за този спор задължение да разреши по мирен начин съобразно с чл.35, т.2 от Устава на ООН. В общото събрание спор може да бъде разгледан и по молба на Съвета за сигурност.

Общото събрание и Съветът за сигурност могат да възложат разглеждането на спор на специално създадени за това органи- на комисия или на посредник. Обенът на правомощията, редът за дейността и прекратяването на помощните органи се определят от Общото събрание или от Съвета за сигурност. Тези органи действат от тяхно име и се отчитат пред тях.

Резолюциите на Съвета за сигурност относно разрешаване на спорове между държави има характера на препоръки, т.е. не са задължителни за спорещите страни. Ако държавите, въпреки препоръките на Съвета за сигурност, не са разрешили спорния въпрос и във връзка с това възниква положение, което е заплаха за международния мир и сигурност, Съвета за сигурност може да приложи принудителни мерки-санкции.

 

 

 

Впр.52 Съдебни средства за решаване на международните спорове. Международния съд на ООН – състав, устройство, компетентност, съдопроизводствени начала. Правни актове. Съвещателни мнения. Други международни съдебни институции.

Международният съд е постоянно действащ съдебен орган, създаден в съответствие с международен договор, определящ неговия статут, състав, компетенции и дейност за решаване на международните спорове посредством създадена процедура. Със създаването на ООН се учредява Международен съд като главен съдебен орган на ООН. Открит е за всички останали държави, които не са страни по статута на съда.
Състав – 15 члена, независими съдии, избрани в лично качество независимо от гражданството (не може да има повече от един гражданин на една и съща страна); за срок от 9 години (с право да бъдат преизбрани) от Общото събрание и Съвета за сигурност (независими един от друг); основните правни системи в света; нямат право докато са международни съдии да упражняват каквато и да е политическа или административна функция, или да се занимават с друг вид професионална дейност; дипломатически привилегии и имунитети.
Седалището е в Хага. Няма задължителна юрисдикция за държавите, които изрично не са заявили, че я признават. Официални езици на съда са френски и английски.
Съдебният процес се състои от две части – писмена и устна. Решенията са юридически задължителни само за участващите в делото страни, като не създава прецедент за решаването на други дела със същия предмет. Преглед на решението се допуска при откриване на решаващ факт, неизвестен на съда и страните по спора. Решенията се приемат с просто мнозинство (50+1) от гласовете на присъстващите съдии, като в случай на равенство гласът на председателя или заместниците му има решаващо значение. Решението трябва да бъде мотивирано и подписано от председателя или секретаря.
Съвещателни функции – по искане на правоимащи за това иституции, въпросите се представят в писмена форма, разглеждат се на открито заседание.
Специални международни съдилища – Европейски съд на ЕС; Европейски съд по правата на човека в Страсбург, Американски съд за правата на човека и др.

 

Впр.53 Международно морско право. Понятие, характерни особености и източници. Правен режем на вътрешните морски води.

ММП е сисема от принципи и норми, определящи режима, уреждащ отношенията между субектите на МП, възникващи в съответствие с техните действия, осъществявани в моретата и океаните.
Прилагат се общопризнати принципи и норми, а също и отраслови принципи, включени в свободата на откритото море: свобода на корабоплаването в открито море, свобода на полетите над открито море, право на мирно преминаване през териториално море, право на транзитно преминаване през международните проливи и прелитането над тях, право на изследователска дейност и риболов.
Източници – международните договори (двустранни и многостранни) и международноправните обичаи
– Международна морска организация (ИМО)
– Международен морски комитет
– Междуправителствена океанографска комисия към ЮНЕСКО
– Международен съвет по изследване на моретата и др.
Две женевски и една ямайска конвенции, Уставът на ООН и редица конвенции уреждат действията и правопорядъка в открито море, териториално море, прилежащи зони, правен режим на проливи, държави архипелази, изключителна икономическа зона и т.н.
Морските пространства се класифицирт според правния статус на три категории:
1. пространства под суверенитета на крайбрежна държава и са съставна част от нейната държавна територия (вътрешни морски води, териториални води, архипелажни води)
2. международни (общи) пространства – могат да се използват от всички държави на равноправна основа (открито море, район на морското дъно и въздушно пространство над него)
3. пространства със смесен правен режим (континенталният шелф и изключителната икономическа зона)
Своеобразен правен статус имат международните проливи и канали.
Правен режим на вътрешните морски води Водите, разположени от изходната линия на териториалното море към брега, са част от вътрешните води на държавата. Те са съставна част от територията на държавата, напълно подчинени на държавния суверенитет. Към тях се включват територията на морските пристанища, заливи, лимани, “историческите” води и др.
Правният режим се определя от крайбрежната държава в съответствие с нейните интереси и поетите международни задължения. По правило корабоплаването и риболовът, научноизследователската и стопанската дейност за други държави са забранени без разрешение. Изключение се допуска в случай на стихийно бедствие.
Крайбрежната държава определя правния режим на морските пристанища. Суверенно право на всяка държава е да обяви определено пристанище за открито или закрито за чуждестранните кораби. В законодателството се определя режима на пристанище.
Държавите сключват договори за търговия и мореплаване, в които се определя правният режим за влизане и пребиваване на корабите в пристанищата. При обслужване на чуждестранни кораби държавата прилага или принципа на националния режим, или режима на най-голямо благоприятстване.
Морските търговски кораби по време на пребиваване в чуждестранни пристанища са длъжни да спазват законодателството на крайбрежната държава.
Чуждестранните военни кораби притежават имунитет от юрисдикцията на крайбрежната държава.
За влизането на чуждестранни търговски кораби в търговски пристанища не се изисква специално разрешение. При военните кораби е установен разрешителен или уведомителен режим.
Значителна роля и съдействие за осъществяване на международното корабоплаване изпълняват консулствата при уреждането на възникнали конфликти.

 

Впр.54 Правен режим на териториалното море. Българското действащо законодателство и правния режим на териториалното море на Р България.

Териториалното море (или териториалните води) е морски пояс с ширина до 12 морски мили, разположен отвъд сухоземната територия и вътрешните морски води, върху които се разпростира суверенитетът на крайбрежната държава. Крайбрежната държава има право сама да определи ширината му от 3 до 12 морски мили, измервани от изходните линии.
Измерването на ширината може да се извършва:
1. от линията на най-големия отлив
2. от преките изходни линии, съединяващи в морето точки на крайбрежието, следващи общата посока на брега
3. от външните граници на вътрешните морски води
Държавите, чиито брегове са срещулежащи или прилежащи, разграничават териториалните си морета с договор, но ако не са сключили такъв договор, нито една от двете държави няма право да разпростира териториалното си море отвъд средната линия.
Право на мирно преминаване през териториалното море ползват корабите на всички държави – както крайбрежни, така и без излаз на море. Според Конвенцията на ООН по морско право от 1982г. терминът “преминаване” означава плаване през териториалното море с цел: а) да се пресече това море, без да се влиза във вътрешните води или да се спира на котва на рейд, или акостира в пристанищно съоръжение извън вътрешни води; или б) да се влезе или излезе от вътрешни води, или да спре на котва в такъв рейд, или акостира в такова пристанищно съоръжение. Преминаването трябва да бъде непрекъснато и бързо. Крайбрежната държава има право да предприема необходимите мерки за недопускане на немирно преминаване.
Юрисдикция на борда на чуждестранния кораб, преминаващ през териториално море, крайбрежната държава по правило се въздържа и не упражнява. Наказателната си юрисдикция за извършено престъпление на борда на кораб по време на преминаване, крайбрежната държава упражнява само в случаите: когато последиците на престъплението се разпростират върху нея; когато нарушава спокойствието в страната или добрия ред в териториално море; когато е поискано съдействие от съответните лица (капитана на кораба и др.); когато е необходимо да се приемат мерки за пресичане на незаконно пренасяне на наркотчни средства или психотропни вещества.
Гражданска юрисдикция по отношение на лица на борда на чуждестранен кораб крайбрежната държава не може да упражнява, спирайки или отклонявайки кораб, преминаващ през териториалното море. Може да вземе изпълнителни мерки за арест на такъв кораб.
Съгласно Конвенцията на ООН по морско право военните и другите държавни кораби, използвани за нетърговски цели, се ползват с имунитет срещу наказателната и гражданската юрисдикция на крайбрежната държава.

 

Впр.56 Правен режим на континенталния шелф.

Континенталният шелф на крайбрежната държава е продължението на морския бряг под водата, включващ повърхността на морското дъно и недрата на подводния район, който се разпростира отвъд териториалното й море до външния ръб на окрайнината на континента или на разстояние до 200 морски мили от изходните линии. Окрайнината включва потопеното под водата продължение на земната маса на крайбрежната държава и се състои от повърхността на морското дъно и недрата на шелфа, склона и възвишението, но не включва повърхността на океанското дъно на голяма дълбочина, океанските му хребети или неговите недра.
Ако външният ръб е над 200 мили, външната граница на шелфа може да се разпростира до 350 морски мили.
По отношение на континенталния шелф крайбрежната държава упражнява суверенни права по отношение на промишленото проучване и експлоатацията на неговите природни ресурси, а други държави – след изрично изразено съгласие (разрешение).
Крайбрежната държава не може да нарушава или да води до неоправдана намеса в корабоплаването или при осъществяването на други права и свободи от други държави в съответствие с международнота право. Регулира сондирането за всякакви цели. Крайбрежната държава извършва ежегодно плащания за експлоатацията на неживите ресурси на шелфа отвъд 200-те морски мили. От тях се освобождават развиващите се държави.
Разграничаването на континенталния шелф между държави със срещулежащи или прилежащи брегове се извършва по споразумение съгласно международното право.

 

Впр. 57 Режим на изключителната икономическа зона.

Изключителната икономическа зона (ИИЗ)e район, разположен отвъд пределите на териториалното море и прлежащ към него, намиращ се под особен правен режим, който урежда правата и юрисдикцията на крайбрежната държава и правата и свободите на другите държави.
Съгласно Конвенцията на ООН по морско право ширината на ИИЗ е до 200 морски мили от изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море. На крайбрежната държава се предоставят определени суверенни права и юрисдикция, които тя осъществява в точно изпълнение на разпоредбите на конвенцията (промишлено проучване и експлоатация, съхраняване и стопанисване на природните ресурси, намиращи се на морското дъно, в недрата и водите му). Има юрисдикция да създава и използва изкуствени острови, съоръжения и структури за морски научни изследвания, за защита и опазване на морската среда и др.
Всички държави се ползват в изключителна икономическа зона от свободите на корабоплаване и прелитане, полагане на кабели и тръбопроводи и от други международно правомерни начини за използване на морето, съвместими с разпоредбите на конвенцията. Другите държави са длъжни да зачитат правата и задълженията на крайбрежната държава и да спазват законите и правилата, приети от нея в съответствие с конвенцията.
Споровете се решават на основата на справедливостта, като се зачитат интересите на страните и на международната общност.
Разграничаването на ИИЗ между държави със срещулежащи или прилежащи брегове става със сключване на международен договор.
Повече от 80 държави имат изключителна икономическа или риболовна зона.

 

Впр. 59 Международноправен режим на откритото море. Правен режим на лишените от морсик бряг държави. Води на държавните архипелази.

Открито море е пространството на моретата и океаните, което не е подчинено на суверенитета на която и да е държава. В него не се включват морските пространства, обхванати от териториалното море, вътрешните води и архипелажните води.
Хуго Гроций пръв обосновава аргументирано необходимостта от свободно ползване на морските пространства в труда си “Свободно море”
Според Конвенцията на ООН по морско право от 1982г. принципът за свободата на откритото море включва: свобода на корабоплаването, на прелитането, свобода да се полагат подводни кабели и тръбопроводи, да се строят изкуствени острови и други съоръжения, свобода на риболова и на научните изследвания. Те се осъществяват при взаимно зачитане на интересите на всички държави. Откритото море се запазва изключително за мирни цели, равнопоставено за всички държави, без претенции за неговото подчиняване на суверенитета на която и да било държава.
Задължения на държавите – да води корабен регистър, да осъществява своята юрисдикция върху всеки кораб, капитан, офицери и екипаж, да взема мерки за осигуряване на безопаснотта по море.
Военните кораби и тези, които се използват изключително за държавна нестопанска служба, се ползват в открито море с пълен имунитет от юрисдикцията на която и да е държава, освен държавата на знамето.
Всяка държава е длъжна да приема ефективни мерки за предотвратяването и наказването на превоза на роби, както и да си сътрудничи с другите държави при преследване на пиратството в открито море или на всяко друго място извън юрисдикцията на която и да е държава. Пиратство е всеки неправомерен акт на насилие, задържане или грабеж, извършен с лични цели от екипажа или от пътниците на частен кораб или на частно въздухоплавателно средство в открито море или на място, което не е подчинено на ничия юрисдикция. Всяка държава има право да завземе пиратски кораб или въздухоплавателно средство.
Всички държави са длъжни да си сътрудничат при преследване на незаконна търговия с наркотици и психотропни вещества в открито море. Имат право да преследват чуждестранен кораб със собствени военни средства, ако смятат че този кораб е нарушил законите и правилата на държавата. Преследването следва да започне още докато чуждестранният кораб се намира във вътрешни, териториални или архипелажни води. Прекратява се, когато корабът навлезе в други такива води.
Гражданите на всички държави имат право на риболов в открито море.
Правен режим на лишените от морсик бряг държави
Държавите без излаз на море имат право на достъп до море, включително и кораби да плават под техен флаг. Държавите без излаз на море съгласуват с държавата на транзита посредством двустранни, субрегионални или регионални споразумения условията и формите на осъществяването на свободата на транзита, вкл. и защитата на техните законни интереси. Транспортните средства на държава без излаз на море, извършващи транзит, не подлежат на облагане с такси и сборове, по-високи от тези, които се събират на държавата на транзита.
Корабите, плаващи под знамето на държавата без излаз на море, се ползват със същия режим в морските пристанища, с който се ползват корабите на третите държави.
Държавата архипелаг е съставена изцяло от един или повече архипелази, но може да включва и други острови. Суверенитетът на държавата архипелаг се разпростира върху архипелажните води, въздушното пространство над тях, дъното, неговите недра и ресурси.
Архипелажните води са тези, разположени между островите, съставни части на държавата архипелаг. Дължината на изходните линии не трябва да надхвърля 125 морски мили според Конвенцията на ООН по морско право.
Корабите на всички държави се ползват от правото на мирно преминаване през архипелажните води. Архипелажната държава може временно да преустановява мирното преминаване с оглед гарантирането на нейната сигурност. Морските коридори и въздушните пътища се определят със серия от непрекъснати осеви линии от точките на входа на пътя за преминаване до точките на изхода му.
Задълженията на корабите и въздухоплавателните средства по време на тяхното преминаване и задълженията на архипелажните държави се прилагат mutatis mutandis по отношение на преминаването по архипелажните морски пътища.
Ширината на териториалното море, прилежащата зона, изключителната икономическа зона и континенталният шелф на държавите архипелази се измерват от изходните архипелажни линии.

 

Впр. 60 Международноправен режим на въздушното пространство според действащите международни договори. Понятие, източници и принципи. Правен режим на международните полети.

Въздушното пространство се дели на пространство, попадащо под националната юрисдикция на държавите, и въздушно пространство за общо ползване от всички държави – международното пространство, което се урежда от международното въздушно право (МВП).
В началота на XX век се разработват редица актове, уреждащи правния режим на полетите. Приема се принципът, че на държавата принадлежи пълният и изключителен суверенитет над нейното въздушно пространство. С основно значение са конвенциите, подписани във Варшава и Чикаго, както и две споразумения, съгласно които се предвиждат пет свободи на въздуха, които държавите взаимно могат да си предоставят. Много от конкретните въпроси за уреждане на международните въздушни съобщения се регулират главно в двустранни договори между държавите. В тях се определят маршрутите на полетите, условията за експлоатация на линиите и авиокомпаниите. Съдържат и задълженията на страните по осигуряване на безопасността и др.
Източници на МВП – международните договори и обичаи.
Предмет – отношенията между субектите на МП, възникващи при използването на международното въздушно пространство.
МВП е система от принципи и норми, създаващи правен режим, който урежда отношенията между субектите на МП при използване на международното въздушно пространство и гарантиране на неговата сигурност.
Принципи на МВП:
– Принцип на изключителния и пълен суверенитет на държавите над тяхното въздушно пространство
– Принцип на свобода на полетите в международното въздушно пространство
– Принцип на осигуряване на безопасност на международната гражданска авиация
– Забрана на дискриминацията
– Принципът на равенство на възможностите
– Мирно уреждане на международните спорове относно “свободите на въздуха”
Правен режим на международните полети Международни са полетите, при които въздухоплавателното средство пресича границата на държавата на регистрацията, а също така и границите на други държави за превоз на пътници, товари или поща срещу заплащане.
Международните въздушни съобщения (така е прието да се наричат превозите) се осъществяват от въздухоплавателните средства, на които са определени място на излитане и кацане. Осъществяват се от държави и от юридически лица (авиокомпании). Собственикът на въздухоплавателното средство носи отговорност за вредите, възникнали вследствие на смърт или увреждане на здравето на трети лица или на тяхното имущество по време на полет.
Правомерен полет е този, който се осъществява съгласно договор за международни въздушни съобщения и в съответствие с разрешение за осъществяване на еднократен полет.
Въздушен каботаж е осъществяването на превози по въздуха между две точки на територията на една държава само от въэдухоплавателни средства на тази държава.
Транзитните полети се осъществяват само по специални международни трасета, утвърдени от държавите в съответствие с международни договори или със специални разрешения.
Полетите над държавна територия се извършват в съответствие на полетите над нейната територия – редовни и нередовни. Редовните се съществяват по определени линии в определен интервал в съответствие с установеното разписание, съгласно сключен договор. Нередовни са полетите, които не се осъществяват съгласно тези условия.
Влизането във въздушната територия на една държава без разрешение се квалифицира като правонарушение, с изключение на случаите, свързани с “неопределена сила”, и се носи наказателна, административна или дисциплинарна отговорност на екипажа и държавата.
Статусът на въздухоплавателното средство се определя от неговата националност (регистрацията му в определена държава). Биват граждански и такива, които се използват от военните, полицейските и митническите служби.
Статусът на екипажа не е изцяло правно уреден. Като цяло командирът носи отговорност за въздухоплавателното средство, членовете на екипажа, пътниците, товара и пощата по време на полета.

 

Впр.61 Понятие, източници и принципи на международното космическо право. Международноправен режим на космическото пространство, небесните, космическите кораби и космонавтите.

Международното космическо право е система от принципи и норми, уреждащи отношенията между субектите на МП в процеса на изследване и използване на космическото пространство и небесните тела и определящо техния правен режим.
Зараждането и развититето на ма МКП условно се дели на два етапа: 1. разработване и приемане в рамките на ООН на редица резолюции, засягащи правното регулиране при осъществяване на космическите изследвания; 2. договорно обхващане на нормите и принципите – Договор за Космоса – 1967г.
Субекти на МКП са субектите на МП, които осъществяват пряка космическа дейност.
Източници – международните договори.
Принципи:– изследване и използване на Космоса за благото на цялото човечество
– равноправие на държаите при изследване и използване на Космоса
– забрана космическото пространство да се присвоява и да попада под национална юрисдикция
– космическото пространство е открито за свободно изследване и използване в съответствие с международното право
– Луната и другите небесни тела се използват изключително за мирни цели
– държавите носят международна отговорност за националната си космическа дейност
– държавите носят международна отговорност за ущърб, причинен от космически обекти
– държавите запазват своята юрисдикция и контрол над космическите обекти, отбелязани в техните регистри
– държавите са длъжни да не замърсяват Космоса
Правен режим на космическото пространство и на небесните тела Приема се, че космическото пространство се простира след външната граница на въздушната граница (около 100-110 км от повърхността на Земята) до пределите на лунната орбита. Пространството преди орбитата на Луната носи наименованието Близък Космос, а след него – Далечен Космос.
Важно значение има космическото постранство, известно като геостационарна орбита – разстояние, на което изкуствените спътници се въртят около Земята със скорост, равна на скоростта на въртене на Земята около оста и, поради което те остават неподвижни спрямо земната повърхност.
Международноправен статус на космонавтите и космическите обекти – определя се от МКП, според което те са лицата, извършващи космически полет, които са граждани на своите държави исе подчиняват на юрисдикцията и контрола на държавата, в която е регистриран космическият кораб.
Намирайки се в полет, космонавтите изпълняват функционални задължения както по времето, когато се намират в космическото пространство, така и когато са на естествено небесно тяло. Те са длъжни да оказват всевъзможна помощ на космонавти от други държави и да осигуряват ненамеса в работата на чуждестранни обекти. В договора за Космоса е уреден проблемът за спасяването на космонавтите при различни обстоятелства.
Статусът на космическите обекти се определя от МКП в действащите актове. Космически обекти са изкуствени небесни тела, изстреляни в Космоса от една или няколко държави или намиращите се на небесните тела съоръжения с цел изследване и използване на Космоса.
Космическите обекти се регистрират в ООН и в самите държави. Държавата-страна по договора, в чийто регистър е записан обект, намиращ се в космическото пространство, запазва юрисдикцията и контрола над него и екипажа му по време на пребиваването в космическото пространство или на небесни тела.
Всички космически обекти, намиращи се на небесните тела, са открити за посещаване от представители на трети държави при спазване на определени условия

 

Впр.62 Основи на международното екологично право. Понятие, източници и принципи. Обекти, защитени от международното екологично право.

Международното екологично право (МЕП) е система от принципи и норми, уреждащи дейността на субектите на МП относно предотвратяването, ограничаването и отстраняването на нанасянито на ущърб на околната среда.
Понятието “околна среда” обхваща преди всичко елементи от три групи:
I – обекти на естествената жива среда – флората и фауната
II – неживата среда – почвата, водната среда, атмосферата и околоземното космическо пространство
III – “изкуствената среда”, създадена допълнително от човека – изкуствени езера, язовири, канали, диги и др.
Предмет на МЕП:
– предотвратяване и отстраняване на замърсяването на морската среда
– опазване и рационално използване на морските живи и неживи ресурси
– опазване, предотвратяване и отстраняване на замърсяването на водите на международните реки
– защита, опазване и рационално използване на флората и фауната на сушата
– опазване на уникални природни обекти и комплекси на отделни екологични системи
– защита на земната среда от екологично замърсяване
– защита на атмосферата
– защита на околоземното космическо пространство, Космоса, небесните тела
Принципи на МЕП:
– Принципът на защита на околната среда
– Принципът за рационално използване на околната среда
– Принципът за предотвратяване на замърсяването на околната среда
– Принципът за международната отговорност
– Принципът на нанасяне на вреда на околната среда извън юрисдикцията на държавите
– Свобода на изследването и използването на околната среда и нийните компоненти
– Осигуряване на екологична сигурност
Източници:
1. Международни договори – главно многостранни
Международните природни ресурси биват общи и делими. Общите се определят от международните договори за общо ползване, а делимите принадлежат частично или си използват от две или повече държави.
2. Препоръки
Обекти, защитени от международното екологично право.
1. Световният океан и неговите ресурси
2. Международни водни системи (водите на международните реки и езера)
3. Земна атмосфера
4. Животински и растителен свят
– опазване на природните регионални комплекси
– извършване на дейности, отчитайки опазването на живите ресурси
– опазване на изчезващите видове растения и животни
5. Околоземно космическо пространство
6. Радиоактивно заразяване

 

Впр. 63 Международно хуманитарно право. Понятие, източници и развитие.

Международното хуманитарно право (МХП)е система от договорни и обичайни международноправни норми, уреждащи отношения между субектите на международното право, страни по въоръжен конфликт (или война) относно прилаганите в това отношение средства и методи, защита на ранените, болните, военнопленниците и гражданското население (комбатанти и некомбатанти).
МХП призовава държавите в случаите на въоръжен конфликт (или война) да съдействат, независимо дали са страни, или не по конфликта, за възможно максимално хуманизиране на въоръжените сблъсъци.
Принципи, забраняващи използването на въоръжени средства за решаване на проблемите и споровете между държавите:
– ограничаване на воюващите при избора на средствата и методите за водене на военни действия
– защита на правата на пленените, болните и ранените комбатанти
– защита на правата на гражданското население
– закрила и определяне на режими на гражданските обекти и културните паметници
– определяне на статуса и отношенията с неутралните и невойващи държави
Важни източници на МХП са Хагските конвенции 1899 и 1907 г. и 4-те женевски конвенции от 1949г. Голям недостатък е включената в тях clausula omnes (уговорка за всеобщнст), съгласно която разпоредбите на определена конвенция важат само за страните по конвенцията.
Съвременното международно право забранява воденето на агресивна война. Въпреки това практиката на МО показва, че правителствата на много държави не се съобразяват със съществуващите международни принципи и норми и водят кръвопролитни и жестоки войни.
Създаването и формирането на МХП е свързано с имената на Анри Дюнан и Франсис Либер.
Анри Дюнан формулира две предложения: 1. договор относно даването на неутрален статус на медицинския персонал, намиращ се на бойното поле; 2. основаването на Червен кръст през 1863г..
Франсис Либер създава наръчник и инструкция относно правото на войната и дава по-нататъшна насока за развитието на МХП.
Периодизация:
1. до Първата световна война – Декларация за морската война и редица други, които уреждат положението на ранените, употребата на експлозивни и запалителни куршуми, сухопътната война
2. след Първата световна война – Женевски протокол за забрана да се прилагат по време на война задушливи, отровни или други подобни газове и бактериологични средства за война
3. след Втората световна война – четири женевски конвенции: забрана за разработване, произвеждане и натрупване на запаси от бактериологично и токсично оръжие; забрана за враждебно използване на средствата за въздействие върху природната среда; забрана или ограничение на конкретни видове конвенционално оръжие.

 

Въпрос 70. Международно трудово право. Понятие, основни цели и принципи. Контрол за приложението на действащите актове.

 

Международното трудово право е система от принципи и норми, пораждащи отношения между държавите за подобряването на условията на труд посредством реглментриране на работното време, боржата с безработицата, и гаранция на работна заплата, осигуряваща нормални условия за живот. Целите и принципити на международното трудово право са въплътени в в устава на МОТ (международна организация на труда, 1919) и са допълнени от Филаделфийскара декларация от 1944 г. Целта на МОТ съглсно филаделфйската декларация е, че тя следва “да способства приемането на програми от държавите в света, ориентирани към достигане на пълна заетост и повишаване на жизненото ниво”
Уникалното за МОТ, отличаващо я от другите международни организации е организационната и структура, основаваща се на тристранен принцип на представителството. В органите на МОТ наред с представителите на представителствата на страните-членки, е предвидено също така и участието на представители на организациитена профсъюзите и на работодателите на тезо държави. Всяка една от трите страни действа независимо една от друга. Това е принцип на тристранното участие – той предвижда участие на заинтересуванете страни (правителства, профсъюзи, работодатели
Вторият основен принцип н МОТ е универсалността – той дава възможност на всички държави да вземат участие в дейността на организаията.
МОТ осъществява контрол в съответствие с уставните си разпоедби, а също така и приложението на международните трудови конвенции още отпреди втората свтовна война.
Може да се приеме, че ратификацията на конвенциите на МОТ и произтичащото приложение на техните разпоредби изцяло зависят от националните законодателства. Държавите сами следят редварителен анализ на международните норми и решават дали те съответсват на националните законодателства и възможно ли е приемането на необходими мерки за ефективното им приложение и едва тогава пристъпват към ратификация. Друго задъжение произтичащо от ратификацията на дадена конвенция е, че “всяка страна-членка се задължава да предоставя ежегодни доклади на МБТ итнисни приетите от тях мерки за прилагането на нормите на коненцията, която са ратифицирали” – това се казва “отчетен доклад”

 

71. Право на международна сигурност.

 

Правото на междунраодна сигурност е система от правни принципи и други способи и методи, прилагани в съответствие с общите принципи на международното право за гарантиране на общия мир и сигурност на Земята.
Първата многостранна основа на това право е проведената през 1899г. Хагска конференция. Нейн осовен въпрос е разоръжаването.
Проблемът за гарантиране на международният мир в глобален аспект е преди всичко свързан с превантивната дейснот по недопускането на избухване и прекратяване на въоръжени конфликти или война.
Съвременото международно право е право на мира и международната сигурност. Главната идея, залегната в преамбюла на Устава на ООН е „да избавим идните поколения от бедствията на войната, която два пъти в нашия живот донесе неизразими нещастия на човечеството… да обединим силите си за поддържане на международния мир и сигурност…“ . Съвремената система от международноправни средства за гарантиране на мира включва:
– Колективна сигурност;
– Разоръжаване;
– Пресичане на актове на агресия;
– Неутрализиране и демилитаризиране;
– Мерки срещу действия застрашаващи мира;
– Укрепване
Главен източник, регламентиращ способите е Уставът на ООН:
Чл.1 Целите на Организацията на Обединените нации са: 1. Да поддържа международния мир и сигурност и за тази цел: да взема ефективни колективни мерки за предотвратяване и отстраняване заплахите на мира и за потушаване действията на агресия или други нарушения на мира, както и да постига с мирни средства и в съгласие с принципите на справедливостта и на международното право уреждане или разрешаване на международните спорове или положения, които биха могли да доведат до нарушаване на мира.; Чл. 2 jus cogens; Гл. VI Мирно уреждане на спорве; Гл. VII Действия в случай на заплахи срещу мира, нарушения на мира и актове на агресия;
ООН разполага и с Военнощабен комитет, подпомагащ Съвета за сигурност.
Освен Устава има и поредица други многостранни деоговори ограничаващи употребата на агресия и оръжия.
Насоки на системата за гарантиране на международната сигурност:
1. Създаване на ефективна колективна сиситема на сигурност в регионален и универсален план
2. Предприемане на ефективни колективни мерки по разоръжаване, прдотвратяване на конфликти и др.
3. Усилване на сътрудничеството и консултациите
За да бъде ефективна тази система трябва да действа при следните условия: изцляо да съответства на принципите на международното право и да служи за целите на международния правопорядък; при прилагането на мерките трябва да участъват всички държави; приоритет имат превантивните мерки; принудителни мерки се зиползват само при крайна необходимост;
Колективна сигурност: това е система от мерки, кото се прилагат от всички държави с цел предотвратяването, ограничаването и премахването на заплаха за мира и сигурността. Юридическа основа са международните договори. Системата може да е универсална, регионална или за определен географски район.
Раоръжаване и ограничаване на въоръжаването: конкретни действия на държавите, насочени към намаляването и постепенното премахване на средствата за водене на война. Универсалната основа е Уставът на ООН. Други източници са договорите за разоръжаване. Особена роля има Комисията по разоръжаването към ООН. Целта е пълна забрана за производството на оръжия за масово унищожение.
Контролен механизъм: най-сигурният механизъм е този, който е заложен в договорите за разоръжаване. Съществуват и международни инспекциии както и национални технически средства з аконтол и национални мерки за контрол.

 

 

72. ВЪПРОС – МЕЖДУНАРОДНО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО. ПРИНЦИПИ,ПОНЯТИЕ И ИЗТОЧНИЦИ.

Международното наказателно право е самостоятелен отрасъл в правната наука. Един от съвременните международници у нас О. Борисов приема че международното наказателно право е система от принципи и норми, уреждащи сътрудничеството на държавите за борба срещу международната престъпност, правна помощ по наказателни дела и наказвнае на престъпниците. Съществуват обаче и други различни тези.

Многообразието от правни актове може да бъде сведено до няколко основни източника на международното наказателно право.

Международните договори са относими към международните престъпления и престъпленията с международен елемент. Международните актове биват двустранни, регионални и универсални. По своя характер международните договори се отнасят до престъпленията и тяхната наказуемост, оказване на помощ по наказателни дела, предаване на престъпници и др. Някои международни договори са свързани пряко с престъпленията и международната престъпност, а други – косвено.

Двустранни са договорите сключени между две суверенни държави( билатериални). Те имат най-дълга история. Това са договорите за правна помощ. В договорите за правна помощ се определят два подхода при дефиниране на престъпленията: първият е енумерационния, т.е.  изброителния, вторият подход е елиминационния, съгласно който в договора се посочват само престъпленията, за които не се допуска предаване.

Регионалните договори регламентират оказването на правна помощ по повод на извършени престъпления в досъдебната фаза на процеса и предаване за съдене или предаване за изтърпяване на наказание. Европейските конвенции имат характера на регионални. Регионалните договори имат приоритет спрямо двустранните.

Универсалните договори могат да бъдат разделени на три основни групи: първата обхваща международни актове, които имат политическо значение. Втората група международни актове са приетите от ООН конвенции и са отворени за присъединяване от страните-членки на световната организация. Третата група включва препоръчителните за страните членки на ООН международни стандартни правила, които мове да бъдат модел за всички страни. Стандартните правила имат не пряко отношение към международното наказателно право.

Международният обичай е от най-старите източници. Обичаят се превръща в традиция, която се спазва при решаване на конкретни казуси. Възникването на обичайните норми в международното наказателно право е процес, който протича под влияние и на нормите на вътрешното право на страните. Основен принцип на международното обичайно право е „или предай, или съди”. Международният обичай не трябва да се уеднаквава с оказването на правна помощ на основата на взаимността.

Съдебният прецедент е институт на общото право. Той има значение на спомагателен правен източник. Същността му се състои в обстоятелствата на съдебните решения да служат за източник на съда.
В новата литература Оксфордските резолюции са непознати, те имат по-частен характер.

Националният закон е източник на вътрешното право, той може да разщири приложното си поле и да се превърне в източник на международното наказателно право само когато правната регламентация от националното законодателство премине в международното чрез създаване на нови актове.

Международно престъпление е всяко извършено противоправно деяние, което е резултат от съществуващото в международна общност престъпно социално явление, квалифицирано от международноправните принципи и норми.
Класификация:
I група – агресия, военни престъпления, престъпления против човечеството, апартейд, расова дискриминация, екоцид и др. – за тях отговорност носи предимно държавата
II група – криминални престъпления, извършени от физически лица; свързани са с робството, търговията с наркотични и психотропни вещества, морско и въздушно пиратство, международен тероризъм, порнография, подправка на парични знаци и др. – за тях отговорност носят физическите лица

Престъпления с международен елемент – вземане на заложници, посегателство срещу лица (убийство, отвличане или нападение), пиратство, продажба или замяна на роби, поставяне в подчинено положение (сводничество, склоняване към проституция), незаконно прилагане на принудителен и задължителен труд, подправка на парични знацитрафик на наркотични и психотропни вещества.

Престъпления с международен елемент са тези криминални престъпления, които са извършети от едно или група физически лица, които нарушават правата и свободите на физически или юридически лица, както и интересите и законите на две или повече държави.

Международноправни форми и механизми за сътрудничество – международните договори