1. Предмет на правната психология

 

Правната психология е отрасъл на психологията. Тя се категоризира като интердисциплинарна наука и може да се изследва както от психологична, така и от юридическа гледна точка, като трябва да се вземе под внимание фактът, че тези две науки използват различен инструментариум. Предметът на правната психология е близък до този на психологията. Специфичното за психологията като наука е, че тя не борави с установени (числени) мащаби както останалите науки. Естеството на предмета е качествено различно от тях: неговият център е психичният, духовният елемент у човека, който е много личен и, поради това, неуниверсален и практически неизмерим. Заради тази специфика на психичното у човека, се налага обективиране на предмета на изследване. Обективираният предмет на психологията е човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида. То може да бъде изследвано чрез самонаблюдение, но и чрез външно наблюдение. Психологията изследва поведението като субективност (поведение, обвързано с конкретен индивид и специфично за него). Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори.

Предметът на правната психология е поведението на човека, свързано с правната действителност.

 

Субективност

 

Съществуват различни теории относно естеството на субективността у човека. Една от тях разделя вътрешния свят на емоции, когниции и мотивации; друга го квалифицира като съвкупност от съзнавано и несъзнавано; трета поставя акцент върху вербалност и невербалност в човешкото поведение. Въпреки различните теории, субективното е прекалено енигматично. То е извън времето и затова не може да се раздели на минало и бъдеще – то е винаги сегашното, това, което съществува в момента. Субективното у индивида не може да бъде изцяло определено, нито е възможно да се достигне до неговата абсолютна дълбочина.

Една четвърта теория определя субективното като нещо интимно. В него често се наблюдава елементът на произвол. Тази характеристика се прави на базата на схващането, че дадени страни на интимното съществуват дори и без явно да се реализират чрез действия във външния свят. Тяхната проява понякога зависи от едновременното действие на съвкупност от специфични фактори, чието настъпване е несигурно, зависи от случайността. Именно това е елементът на произвол. Пример за това може да се даде чрез следните два сценария: сериен убиец може да има желанието да убива и да го прави, отнемайки живота на много жертви; но този сериен убиец може да има това желание и да не го реализира или пък да го реализира само веднъж. Реализацията на неговият вътрешен свят може да зависи от струпването на много фактори (обективни и субективни). От правна гледна точка, всяко едно от действията му се преценява по различен начин – при едно убийство, той се квалифицира просто като убиец; при множество извършени – като сериен убиец. Нищо от това обаче не променя субективното у него, неговия вътрешен свят и неговата интенция.

Субективното има различни реални (външни) измерения при различните хора. Тези реални измерения отново зависят от множество фактори и поради това отново може да се даде характеристиката на произвол. Поради произволността на субективното, направените наблюдения не могат да се проецират в бъдещето с цел предициране, защото настъпването на същите специфични фактори, предизвикали определено поведение у даден човек, е несигурно. Освен това е възможно не всички фактори, благоприятствали това поведение, да са известни.

Субективността е лична и тя се екстернализира в действия и постъпки – този елемент може да се окачестви като субективност спрямо другите. Тук се проявява авторството, изразяването на нещо собствено, различно от останалите.

Субективността е вътрешна и тя може да не се изрази в 100% навън. Един човек може да замисля убийство и да го извърши без да говори на никого за своите планове. Той може сериозно да го замисля и подробно да го обяснява на други, но въпреки това никога да не го извърши. Субективността и в двата случая е свързана със замисъла на убийството, но външната й проява е различна.

Задачата на съдията е да доведе субективното до неговата обективност. Проблемът е, че поради непознаването на вътрешния свят на всеки отделен индивид, това е почти невъзможно. Оптималният възможен вариант е постигането на минимално различие между субективно и обективно. Решението на съдията също е субективно – то произхожда от неговото възприятие и вътрешен свят, но в оптималния си вариант, това решение трябва да е максимално близо до обективните мащаби.

Според образа на алегоричната фигура на Темида, древногръцката богиня на справедливостта, представяна със завързани очи, правосъдието не трябва да се влияе от външни фактори при решаването на съдебни случаи. От гледна точка на правната психология обаче, то трябва да се влияе от индивидуалността на извършителя и останалите действащи лица, защото именно това е ключовото за решаването на случая.

Необходимо е да се направи и разграничение между понятията “субективно” и “субективност”. Субективното поведение на индивида не винаги изразява неговата вътрешна субективност напълно или дори само отчасти. Понякога външното поведение изразява само малка част от вътрешния свят на човека. А понякога, то е емоционално, необмислено и непремерено с този вътрешен свят. Понякога импулсивното поведение може да е дори в разрез с вътрешния свят на индивида. Смисълът на психологията е наблюдението на проявеното поведение и неговият анализ, чрез които се правят изводи за вътрешната субективност. Това са методите на дедукция и индукция – извличането на информацията от дадени факти, анализът на тази информация, изграждането на дадена теория за вътрешния свят на индивида и евентуалното наблюдаване на последващо поведение, което би я потвърдило. Наблюдението е единственият начин на евалюиране, тъй като поведението е единствената манифестация на субективността (изключение от това правило е случаят, в който някой желае искрено да сподели вътрешния си свят с друг човек). След опознаването на субективните елементи на вътрешния свят на индивида, може да се направи извод за бъдещото му поведение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2.История и структура на правната психология

Правната психология е съществен отрасъл на психологията. Правната психология е интердисциплинарна наука; предметът й може да се изследва от психологическа или юридическа гледна точка. Тук се срещат право и психология.

1. Два дяла в областта на психологията:

– фундаментален – определяне на парадигмите (те са не повече от 5,6), напр. психоанализата; интроспекционизъм, бихевиоризъм, емпиризъм.

– теориите се прилагат чрез конкретиката – тук е ПП;

2. Структура на ПП:

– съдебна психология – осмисля психологически процеса на правораздаването;

– психология на законотворчеството (в България почти няма такива изследвания) – психолингвистичен момент (как ПН ще бъде „облечена”) специално медииране ( от адресата към законодателя)

– съдебно-психологична експертиза (различно е от съдебна психиатрична експертиза); психичната болест може да се стимулира и диссимулира много лесно;

– криминална психология – генезис (създаване и развитие на личността(факторите, които му влияят)), детерминация (основните причини за извършване на престъплението (мотивите на престъплението);

– пентинециарна психология – проблемите при изтърпяване на наказанието (на затворника на администрацията…);

– полицейска психология;

– девиантна психология;

В края на столетието психологията намери много широко приложение в сферата на социалното управление при неутрализиране на отрицателни социални явления – девиантни и деликвентни действия. Развитието на този клон на психологическите науки е допринесло твърде много за по-успешното решаване на три основни проблема на съдебната практика:

• По-прецизно изясняване на промените в личностните качества, обуславящи престъпното поведение;
• Утвърждаването в оперативната, следствената и съдебната работа на по-ефективни средства и методи, гарантиращи постигането на по-голяма прецизност по отношение спазването на нормативните актове;
• Поставяне на по-стабилно научни основи на организацията и управлението на специализираните държавни органи, ангажирани с охраната на обществения ред и противодействие на престъпността.

 

Правната психология е интердисциплинарна наука и може да се разглежда от две гледни точки. Историята й може да бъде предадена от гледна точка на правото и от гледна точка на психологията.

Един от основополагащите трудове на тази наука е трактатът на Чезаре Бекария (1738 – 1794) – “За престъпленията и наказанията” (Cesare Bonesano di Beccaria – “Dei delitti e delle pene”), първоначално публикуван през 1764 г. на италиански език. Творбата съдържа основни постулати в областта на криминологията, използвани и до наши дни. Бекария застъпва идеята за обществения договор и характеризира престъпниците като “единичните лица, които чрез нападки се стремят не само да отвоюват от общото благо обратно честта си, но да си присвоят и частите на другите.”  Според него, водещото при налагането на наказанията трябва да бъде справедливостта. В доводите му се усеща и доста хуманизъм, тъй като той вижда наказанието главно като обществено-превантивна мярка, отколкото като наказателна и поради това пледира за изключването на мъченията като форма за изтръгване на самопризнания и премахването на ексцесивно тежките наказания.

Психологията съществува като форма на философията още от дълбока древност, но се развива като експериментална наука едва в края на XIX в. През първите 50 години от нейната история, тя постепенно се разграничава от физиологията, психиатрията и философията; създават се основните й концепции. През следващите 50 години тя се развива не толкова в теоретична, а по-скоро в емпирична насока. През 50-те/60-те години след Втората световна война се появяват множество нейни приложни отрасли, между които е и правната психология. През 70-те години на XX век в България се създават и специализирани институции, занимаващи се с изучаването и прилагането на правната психология – Центърът за психологични изследвания към затворите, Институтът по психология към МВР (’71 г.), психология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (’72), Институтът по психология към БАН.

Психологията има два дяла – фундаментален и приложен. Правната психология има приложен характер.

Отрасли на правната психология са:

~ юридическата психология (свързана с процеса на правораздаване)

~ съдебната психология (близка по характер с юридическата, но докато първата се концентрира повече върху характера на закона, съдебната психология се насочва към съдебния процес и техниките, използвани при разпит на свидетели и оценяването на показанията им; изготвяне на съдебно-психологична експертиза и съдебно-психиатрична експертиза – разлика в похватите при изготвянето им, поради различния инструментариум, с който си служат психологията и психиатрията; тяхната стойност и резултати също са различни, тъй като те имат различна функция и използват различни критерии; в България е възприето да се изготвя психологично-психиатрична експертиза)

~ криминална психология/психология на делинквентното поведение

~ психология на девиантното поведение (deviation – отклонение)

Поведението, отклоняващо се от обществено установените стандарти може да се класифицира като:

~ криминално

~ агресия

~ антисоциално

~ асоциално

Криминалното поведение от правна гледна точка е свързано с извършването на престъпление. Всички тези типове поведение представляват социални отклонения от стандартите за дължимо поведение и те рефлектират върху социалната общност. Проявата на агресия, антисоциално и асоциално поведение са свързани с по-ниска степен на отклонение от установения стандарт в сравнение с криминалното поведение. Девиантното поведение представлява проява, намираща се на границата между престъплението и социалното отклонение. Пример за девиантно поведение е вандализмът по време и след футболни мачове. Независимо от характера на проявеното социално отклонение, извършителите условно са клинично здрави, т.е. не се счита, че подобно поведение задължително е индикатор за психическа болест.

Други отрасли на правната психологията са:

~ патопсихологията (която следва да се разграничи от психопатологията или психиатрията, която е медицинска наука; патопсихологията е психологична наука, която, както и психиатрията, изучава психопатологичните феномени в поведението на човека; двете науки обаче си служат с различен инструментариум)

~ психология на агресията (комплексна наука, включва в себе си отчасти правната психология, но не само; не може да бъде строго отнесена към нито една категория)

~ пенитенциарна психология (психология на затворите; занимава се с работата на затворническата администрация, поведението на затворниците; анализира проблемите на средата, която трябва да помогне за ресоциализацията на личността, но която същевременно е дълбоко агресивна сама по себе си)

Главният проблем, свързан с личността на престъпника и въпроса за неговата ресоциализация се крие основно в извършеното от човека. Убийството представлява не само престъпление против друга личност; извършвайки го човекът извършва и престъпление против себе си. Много често, измъчван от товара на вината, вършителят започва автономно да развива процес на самооневиняване. Другият възможен вариант е все по-задълбочаващото се чувство за вина, довеждащо в крайна сметка до самоунищожение на индивида, тоест психическо разстройство или самоубийство. При процеса на самооневиняване вършителят започва да се изживява като жертва на обстоятелствата, той се променя ментално. Сблъсъкът в затвора между надзиратели и затворници като статус срещу статус задълбочава започналия процес на ментално изменение и деградация, което прави ресоциализацията много по-трудна. Налагането на дадени правила и модели за поведение чрез власт и употребата на сила би могло да задълбочи евентуалната агресия у индивида и склонността му към девиантно/криминално поведение. Решението на проблема е установяването на по-човешки взаимоотношения между администрацията и затворниците, които да помогнат за тяхното възстановяване като членове на обществото.

~ психология на законотворчеството (не се разработва в България)

~ психолингвистика

~ полицейска психология (вкл. и психология на тероризма и други проблеми на вътрешната сигурност)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3.Структура на психичното

 

Психичният свят на индивида е изграден от съзнание и несъзнание. Съзнателното е част от психичното и достояние на субекта, който го отчита вътре в себе си. Част от психичното е и несъзнателното. Изводи за съществуването на несъзнателното, това, което пряко не е отчетено от субекта, се правят на базата на определени явления – например, т.нар. смътни спомени и преживявания, които индивидът не може точно да опише или да си спомни цялостно, но за които той има специфично усещане. Друг елемент на несъзнателното е т.нар. хрумване (“insight”), което се появява не в резултат на съзнателна анализа на фактите и опита, а по-скоро неочаквано. Често хората проявяват поведение, което е несъгласувано или дори противоречи на техния вътрешен съзнателен свят. Сънищата също са характерни със своята непривичност и различие от съзнателното у индивида. От биологична гледна точка тези процеси са свързани главно с начина, по който работи човешкият мозък. Различните центрове, в които бива съхранена възприетата информация се възбуждат с помощта на импулси по различен начин. По време на сън тези центрове се задействат едновременно и именно това е причината за необикновените комбинации и асоциации, които човек вижда в съня си. За разлика от медицината обаче, психологията не поставя акцента върху физиологичните особености на човека, тя си служи с друг инструментариум и преследва различна цел – изследването на човешката душевност. Теорията за съзнание и несъзнание е нейното обяснение както за наблюдаваните явления, така и за начина на тяхната проява и възможните комбинации между тях. Психологията ги окачествява като пространства на духа, които не могат да се уловят и които влияят върху поведението.

Независимо от субективната воля да се установят всички причини за поведението на индивида, те не могат да бъдат изцяло изследвани, поради тяхната частична зависимост и от неосъзнатото. Влиянието на неосъзнатото върху човека обаче в повечето случаи е значително малко. Съществуването му не освобождава индивида от отговорност за собствените му действия и постъпки. От гледна точка на естеството на човешката природа, индивидите притежават способността да знаят мотивите за своите действия, да правят свободен избор и да носят отговорност за него. Въпреки това знанието за индивидуалното поведение, именно поради наличието на неосъзнатото, е непълно.

Ролята на неосъзнатото се засилва при екстремни ситуации, когато човек не е в състояние да осмисли всеки елемент на случващото се и в съзнанието му се появават т.нар. “тъмни петна”. Често “тъмните петна” могат да възникнат в резултат на силна уплаха, стрес, нежелание на индивида да се сблъска с ужаса на реалността. “Тъмни петна” се появяват най-често у хора с лабилна психика, ненавикнали на стресови ситуации; обратно – у хора, за които напрежението от даден характер се е превърнало в ежедневие, не би трябвало да се наблюдава подобна частична загуба на паметта поради уплаха (пример за това са полицаите, пожарникарите, лекарите, които работят в екстремни ситуации; подобно не може да се очаква и от серийните убийци, които извършват акта на насилие съзнателно – изказването на подобен човек, че не е в състояние да си спомни за случилото се поради уплаха, често е индикация за лъжливи показания).

Структурата на психичното се състои от общо три елемента: съзнание, суб-съзнание и несъзнание.

Съзнанието е релевантната за реалното битие част от психичното. Съзнанието се подчинява на социална регулация, към него могат да се отнесат също така и моралът, обичаите и др. качества, възпитавани у човека. Религията обаче не спада към тази категория, тъй като тя не просто се възприема от индивида, но се основава и на вяра, която не е задължително да е логично обоснована или концептуална – тя просто съществува.

Съзнанието представлява индивидуално усвоен социален опит, който има две измерения – исторически и индивидуален социален опит. Историческият социален опит е този, натрупан от предходните поколения; той се предава на следващите индивиди не като преживяване, а като вече готова информация. Индивидуалният социален опит е този, който индивидът е получил сам за себе си през своя живот. Съзнанието реално представлява индивидуализираният социален опит. Това означава, че информацията получена на базата на историческия и индивидуален опит, трябва първо да се осмисли и усвои дотолкова, че да стане регулатор на поведението на индивида. Чрез тази индивидуализация на опита, той става част от съзнанието. Информацията, която не се субективизира по този начин и не играе ролята на регулатор на индивидуалното поведение, не е и част от съзнанието. Тя е само потенциал, с който разполага индивидът. По този начин, паметта също представлява информация, но нейната принадлежност към съзнанието зависи от това, доколко тя има регулираща функция спрямо постъпките на дадения субект.

Колкото повече информация притежава индивидът, толкова повече присъствието и възможностите му в битието са по-мащабни. Важно е обаче и доколко тази информация бива активно използвана. Това твърдение може да се онагледи с примера за човека, който живее в библиотека и е събрал цялата информация, прочел е всички книги и притежава огромно знание, но никога не го използва именно, защото живее само в библиотеката; с други думи, това е пример за пасивно знание, което не е част от съзнанието.

Както вече бе споменато, съзнанието е регулатор на социалните действия, в него се крият главните причини и аргументи за човешките постъпки. Другите фактори подтикнали индивида към именно определена форма на избраното поведение; не към извършването на даден тип престъпление, а на извършването на престъпление по точно определен възможен начин, могат да се дължат и на несъзнанието. Възможни са безброй много сценарии, които да доведат до извършването на действието по точно определен начин. Но това е само “финната настройка”, подробности, допълващи цялостната картина. В един съдебен процес, тези фактори могат да играят ролята на смекчаващи или утежняващи вината обстоятелства, но само дотолкова. Основните причини се намират в съзнанието.

Съзнанието на индивида е това, което съществува в момента, то няма времеви измерения. То не е било, нито ще бъде – то е сега, продължително, неотделимо, съществуващо във всеки един миг от живота на индивида.

Суб-съзнанието е тази част от психичното, която представлява потенциалът за съзнанието. Суб-съзнанието е информацията, с която разполага индивидът и на базата, на която избира варианти на действие. Всеки индивид притежава минимален набор от информация. Реалното знание, което човек притежава, е само номинално – на практика то никога не е пълно, тъй като никой не би могъл да притежава цялото знание на света. Индивидуализирането на информацията се различава при всеки човек. То зависи от социалната реалност, индивидуалното битие и други фактори, и поради това е много специфично. Социалният ареал влияе върху поведението на индивида и формира неговата социална същност. При промяната му един неподготвен индивид би могъл да се срине психически, да загине дори физически или да се приспособи. Следва да се отбележе, че смяната на социалния ареал би могла да бъде и благоприятна за индивида.

Ролята на социалната среда за развитието на човека е голяма. Добрата социална среда възпитава определени ценности у субекта, прави го по-сложна личност, способна да анализира своето поведение и преценява разумния начин на действие. При маргиналните индивиди в повечето случаи не се наблюдава такова развитие, както при останалите. Липсата на достатъчно постъпваща информация в суб-съзнанието води до липсата на анализ, достатъчна регулация и развитие на поведението. Поради тези причини, актът на насилие или убийство се явява като естествен отвод на натрупаната информация в съзнанието под влияние на социалния ареал. Това ще рече, че при индивид живеещ в среда, в която проявата на насилие е нещо естествено, информацията, постъпваща до неговото съзнание носи заряда на агресията, девиантното, криминалното. При индивидуализирането й, тази информация става регулатор на поведението на индивида. По този начин се стига до проява на насилие от страна на същия този индивид.

Субектът – това е съзнаващият се индивид. Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добива индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека; при обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят се забелязва определено разминаване; не може да се намери пълно и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени “грешки на поведението”. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за индивида да бъдат обяснени. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява подобни необичайни постъпки в много случаи с несъзнанието.

Несъзнанието, също както и съзнанието, включва в своята същност два основни типа информация: историческия опит (опита на човечеството) и индивидуалния социален опит. Историческият опит в ранните години от съществуването на човечеството се е предавал в устна форма; по-късно са били създадени писмени паметници. Освен чрез тях, част от този опит и придобити способности се предава и генетично. Той не може да се съизмерва със социалния опит на индивида, в много случаи той въобще не става негово достояние и попада по този начин в несъзнанието.

Индивидуалния социален опит на субекта бива получен с помощта на неговото субсензорно възприятие. Човек възприема света чрез своите пет сетива (зрение, слух, мирис, допир, обоняние). Получената информация достига до мозъка, който я обработва и съхранява. В повечето случаи индивидът осъзнава достигналата до него информация. Съществува обаче и такава, която е достигнала до него без той самият да си дава сметка за това. Тези недиректно възприети сигнали, картини, случки, знаци и др. попадат в несъзнанието – те не биват отчетени съзнателно, но въпреки това понякога повлияват чувствата и поведението. Това влияние зависи и от физическата кондиция на индивида – дали е болен или здрав, дали е уморен, напрегнат, щастлив и т.н. Физическата кондиция, заедно с несъзнанието, оставят отпечатък върху работата на съзнанието. Те влияят върху мисълта, настроенията, идеите и асоциациите. С изучаването на тези процеси на творчеството се занимава евристиката.

В заключение може още веднъж да се повтори, че въпреки влиянието, което несъзнателното има върху поведението на човека, всеки индивид е преди всичко мислещо социално същество – това е основното за неговия организъм и поради това, неговите действия, които противоречат на социалните норми и накърняват правата на другите, не биха могли (с малки патологични изключения) да бъдат представени като продукт на несъзнанието и освободят индивида от отговорност.

 

4. Психологична структура на личността

Личността това е социално качество на индивида. Личността е специфично човешко притежание, тя е функция на социалността. Тя е социалността, която е упражнявана преднамерено – човешката социалност. Личността е присъща на всички човешки същества (ограничението може да е свързано с дефицит в менталната система, те не могат да бъдат личности, защото те не могат да усвоят социален опит, индивидите съществуват на ниво инстинкти). Личността е там, където е възможно да се надрасне материалното й битие. Личността не изниква на празно поле, тя има предвестник – индивида (човешката телесност). Личността израства от индивидуалността. Индивидът съдържа в себе си възможност за формиране на личност. От друга страна личността е свързана с онтогенезиса – там във всеки един момент личността изисква индивидуалност в смисъла на ментална пълноценност. Индивидуалността е само предпоставка. Но личността в края на краищата се развива чрез обществото (социалната среда). Ако индивидът не се постави в нормални условия, които да му позволят да стане личност, той никога няма да стане така и даже ще закърнее като индивидуалност. Личността се получава чрез социализация. Като има стадии в нейното развитие (предмет на възрастовата психология). Има един период на предличностност (до 18 год.) – в смисъл време, в което човешкият индивид основно възприема социални въздействия (учи се да употребява знанията). Този индивид все още не може автономно чрез себе си да възпроизвежда социалното (той все още не може да се види дистанцирано от обществото). След 18 год. условно личността се ражда. Има един специфичен стадий, от 40-50 год. става един застой, изравняване на физичното и психичното. Като след 60 год. кривата на психичното остава над физичното (личността има надиндивидуално битие).

Бидейки социално образувание, личността обаче е индивидуално притежание. Личността съществува в индивидуалността.

Структура на личността

Най-напред се е появило психо-физиологичното пространство на личността (то е част от личността доколкото от начина на устройство на мозъчния субстрат зависи каква форма ще придобие моята личност, как ще възприема). Тази психо-физична структура задава количествени параметри на битийността на личността (типа темперамент, като той има смисъл само в комуникацията).

Следва пространството на емоционалността. Емоционалността може да се гледа в три плана: като познание, като реакция, като детерминатор (мотив). Емоцията като познание е субективно познание (дава знание за средата, но през примата на моето его, в този смисъл емоционалността е лъжовна, защото я възприемаме като всеобщност, а тя е парциалност. Тя има смисъл, когато тя не се експлоатира като познание. Емоцията е изпреварващо познание. Интуицията е усет. Познанието идва под формата на емоция, но не е емоция. Емоцията сигнализира и включва разума. Лъжовността на емоцията като познание може да деструктурира, когато няма коректор – разум. Емоцията е абсолютната истина (за мен).

Емоцията като усет е същинска емоция. Тя улавя мига.

Интроспекция (самонаблюдение) – един метод, чрез който психиката може да трупа единично познание

Емоцията като двигател, мотив е една специфична форма на психичното, по-първична. Тя е самодостатъчна от гледна точка, че тя изучава три основни дименции на психичното – познание, движение и преживяване.

Интелект (следваща структура на личността) – познанието е различно от интелекта. Като подструктура на личността тя отговаря за връзката между света и мен от гледна точка на обективността, а не на субективността. Познанието е функция на опита на индивида. В социално-психически план знанието е сетивно познание (физичното измерение на познанието, не е възможно знание без сетива), анализа на познанието (І етап – декодиране на информацията – то става автоматично и тогава се формира знание като нещо, което знам, че притежавам; ІІ етап – съпоставяне на това, което имам с това, което получавам). ІІІ етап – позитивното познание – то е истинско като знание на човешкия род. Този вид познание е обективно, защото то не се влияе от субективността. Ту аз съм обект на познанието. ІV етап е етап на развиване на знанието чрез мен.

Интелект – качество на ума, надиндивидуално разбиране – качество на личността (качеството да се адаптираш към социалната среда).

Мотивационна подструктура – познанието е свързано с това да ни обективира, а мотивацията има за задача ние да се заявим като присъствие в света, тя ни помага в света. Мотивацията е егото, намерило израз навън. Като тя може да се реализира само на базата на психо-физиката и познанието. Тя съдържа всичко дотук. Мотивацията е функция на индивидуалния опит и на моя индивидуалитет. Реалното съществуване на мотивацията е съзнателно. Като енергия идва от нагоните. Разумът консумира тази енергия и я формира в мотиви, потребности. Мотивът е потребност, която си е намерила предмета. Потребността е социализиран нагон.

Ценности – сродни мотиви се укрупняват и се появява една разумна идея, която се нарича ценност, която ме кара да планирам своите действия. Така се формира т. нар. ценностна структура. Разликата в ценностната система идва от това кое на кое място слагаме и как ги интерпретираме (възприемаме) и структурираме и т.н.

Диспозиции – след като оформи ценностната структура, азът оформя и стереотипа на поведение (манталитет) – типологизиране на ситуациите. Те не изискват никакъв избор, но това същевременно освобождава нашия разум, така той може да улавя неспецифичното в ситуациите.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

5,6) ЕМОЦИОНАЛНА РЕГУЛАЦИЯ НА ПОВЕДЕНИЕТО

Емоциите са едновременно преживявания, подтик за действие и заедно с това и рефлекс. Задачата й е да отчита съответствието и несъответствието между желаното и обективно представеното състояние на нещата. Когато има несъответствие възниква негативна емоция. Емоцията е субективна. Тя не се интересува от обективността като такава, а от обективността като отношение към субективното. Тя играе съществена роля при осигуряване на хомеостазиса на индивида. Емоциите ни дават сигнал, че хомеостазата е нарушена. Бидейки субективни, те насаждат произвол. Възпитанието на емоциите означава възпитание на волята.

Видове емоции: Има позитивни и негативни емоции. Според интензитета: 1) емоционално състояние – продължително, но не е интензивно; 2) афект – интензивна и краткотрайна емоция Според цялостното влияние върху човека:

1) стенични – дават виталност, енергия, стимул; 2) астенични – създават напрежение, дискомфорт, вялост.

 

6.Индивидуалното Поведение (Социална Психология)

 

Дейност и поведение-действие и постъпка.Постъпката има 3 елемента-мотивация, извършване, резултиране. Мотивацията-борба на мотиви (Всъщност е не-точно борба, а по-силната емоция угасява другата, а понякога навикът решава постъпката), вземане на решения. Мотивацията се представя като дълъг мотивационен процес, който се състои от верига от соц.псих.явления. Извършването на всяко звено е сигнал за започването на друго.

 

В нач. на тази верига стоят потребностите.В разл.науки потребността се приема по различен начин-от гледна точка на биологията, психофизиката(потреб.е не само потреб. на съотв.орган,а е на цялата биосоциална сфера на човека). Потреб. на човека е различна от потреб. на животните по това, че човекът започва да се готви за задоволяване на дадена потребност още преди тя да е натъпила, а животното чака да дойде потреб. и тогава реагира. Освен това човекът може да блокира дадена потреб. и дори собствените си инстинкти. В нач. на мотивацията стои не само потреб.,но и нормата. Тя може да е източник на пораждане на потреб., както потреб. може да стане норма. Потреб. пораждат интереси-осъзнаване на потреб. и избирането на метод за задоволяването й.

 

От нормите пък се формират нагласи. Те са склонности, предразположености, готовности в определени ситуации да се реагира по определен начин. Ценностна с-ма, ценностна ориентация-ценностната с-ма при определен човек.Желанието обединява пътя, който идва от мотивацията от нормата и мотивацията от пореб. Влечението е по-смътно; мечти и надежди-соц-псих.явления и понятия, те са предварителен план за постъпка, но са с по-слаба дейстена ангажираност. Мечтата-проектиране на желанието; Надеждата-вид прогноза с по-голямо залагане на благоприятна случайност. Мечтите и надеждата могат да играят роля и на отдушници.

 

Следващият процес при мотивацията е целеполагане. Това е разгърнат модел на мотивационния процес. Соц.психо. измерения на соц.псих. процес: Соц.псих. инерция пречи понякога на мотивацията. Понякога има натиск от страна на обкръжението; заключителната част на постъпката е начало и на следваща постъпка; тези социалнопсихологически елементи се отлагат в съзнанието и социалната психика се обогатява; реинтерпретация-към соц.постъпка човек може да се върне след години; дадена постъпка може да остане дълго време незавършена.

 

 

 

8 – Мотивационна регулация на поведението

1. Мотивация – субективната причина за дадено действие, което се извършва от определен човек.
2. Субективност – има израз в няколко аспекта:
вътрешно психическо състояние на човека;
това, което притежава само определеният субект (човек) и никой друг не притежава. В този смисъл субективното се разглежда като произвол;
субективното като недостатъчност – когато желанието на човека не може да се изпълни, дадено поведение е следствие от два фактора: опитът и социалната среда. Субективното като недостатъчно дава тласък за извършването на определени действия.
като ирационално.
В този смисъл престъплението е израз на субективната недостатъчност. Криминалната личност е морално дефицитен субект. Проблемът за престъплението, е проблемът за човека и човечността.
3. От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна правото е стандарт и не се субективизира.
4. В психологически план мотивацията включва:
нагони – има социални и индивидуални аспекти;
потребности – социализирани инстинкти, проблемът изначално е социален;
ценности – проблемът е индивидуален.

 

В основата на поведението на човека стоят нагоните. Нагоните – това е психичната енергия в чистия й вид, която получаваме при раждането си. Този нагон съществува номинално. Потребности – инстинктите, които ни движат, за да можем да възпроизвеждаме нашето индивидуално битие. Делят се на биологични и социални (имат предмет, който винаги е някакъв социален продукт). Мотиви – осъзнатите потребности са мотиви – те са преобразувани. Мотивът съдържа вътре в себе си някаква цел и някакъв резултат. Те се подраждет в йерархия – съподчиняват се. Кохато мотивите се обединят в по-големи пространства се формира ценност. II ВАРИАНТ: Въпрос 08 – Мотивационна регулация на поведението 1. Мотивация – субективната причина за дадено действие, което се извършва от определен човек. 2. Субективност – има израз в няколко аспекта: вътрешно психическо състояние на човека; това, което притежава само определеният субект (човек) и никой друг не притежава. В този смисъл субективното се разглежда като произвол; субективното като недостатъчност – когато желанието на човека не може да се изпълни, дадено поведение е следствие от два фактора: опитът и социалната среда. Субективното като недостатъчно дава тласък за извършването на определени действия. като ирационално. В този смисъл престъплението е израз на субективната недостатъчност. Криминалната личност е морално дефицитен субект. Проблемът за престъплението, е проблемът за човека и човечността. 3. От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна правото е стандарт и не се субективизира. 4. В психологически план мотивацията включва: нагони – има социални и индивидуални аспекти; потребности – социализирани инстинкти, проблемът изначално е социален; ценности – проблемът е индивидуален.

 

 

11                         Генезис на криминалното поведение

 

Престъплението е естествена част от социалното битие, дотолкова доколкото социалното битие е част от случващото се индивидулно битие, т.е. престъплението е обвързано с личността, като по този начин то става обвързано и с нейното индивидулно битие; личността от своя страна има социални измерения и престъплението, реализирано от конкретната личност, прониква и в тези социални измерения.

Индивидуалното битие е натоварено с опцията на престъплението – то е произволът, който може да се реализира в индивидуалното битие. Според Зигмунд Фройд, съществуват две сили в човека – Ерос и Танатос, стремежът към любов и стремежът към унищожение, смърт. Във всеки един миг от живота си, човек има възможността за избор между едната възможност и другата. Изборът, който човек ще направи зависи от самия него, от неговата субективност. При някой хора той изобщо не бива осъзнат като избор, защото поради техния морал, Танатос въобще не представлява опция.

Престъплението е индивидуален акт; не може да се определи алгоритъм, който да предсказва неговата появата. Престъпността е и социален феномен, за обществото тя се явява като една абстрактна фигура. По-отблизо погледната обаче, тя е сътавена от множество индивидуални престъления. Статистиката на престъпността показва определена тенденция в обществото на процента извършвани престъпления, тяхното относително покачване или спадане. Съществува определен устойчив дял – около 3-5% на престъпност във всяко общество, т.е. независимо от условията, във всяко общество 3-5% от хората винаги ще извършат престъпление. Процентът обаче не е индивидуализиран/персонифициран, той не означава, че съществуват хора, които са предопределени да извършат престъпление.

Психологията се интересува от индивидуалността на престъплението и търси причините за него, фундаменталните условия, които позволяват престъплението да се случи чрез индивидуалния акт, в неговата предистория и генезис.

Генезисът е зараждането, опцията и предоставената възможност на индивида да извърши дадено престъпление. Предисторията са фактите, довели до престъплението, подтикнали извършителя. Понякога тези факти могат да разкрият, че престъпникът и жертвата са една и съща личност (от правна гледна точка, това е конструкцията, при която същинският извършител използва някакъв физически или ментален недостатък на жертвата – непълнолетие, незнание за фактите, временна или постоянна невменяемост и т.н., за да накара жертвата сама да извърши акта на престъпление; F. C. Schröder – “Täter hinter dem Täter”; подобна фигура се наблюдава и в случая с финансовите пирамиди – хората сами влагат парите си, подтикнати от създадената от измамника грешна представа).

 

 

 

 

13) ПСИХОЛОГИЧНА СТРУКТУРА НА РАЗПИТА В ДОСЕДЕБНОТО И

СЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО

Според една теория, човекът е създаден, за да бъде истински – да казва и върши

истината, което е въпрос на приемане и вярване. Истината има индивидуално битие, не

съществува универсална, абсолютна истина. Това е така, защото макар и според

естественоправната теория да съществуват вечни и всеобщи истини, управляващи

човешкото съществуване, реално дори и тези истини не се приемат от абсолютно

всички индивиди. Истината като лично убеждение не е еднаква при всички хора.

Всеки човек живее живота си така, както той го разбира – това е индивидуалната,

негова истина, която той се стреми да превърне в истина за всички. Истината в живота

на отделните индивиди се случва по различен начин, бива видяна от различни гледни

точки, зависи от различното стечение на обстоятелствата – това е произволът на

истината.

Илюзията за всеобщата истина се създава чрез институционализирането й –

официалното предаване на статута й на всеобща истина. По същия начин правото

трябва да представлява институционализиран морал. Проблемът при

институционализирането на истината е от кого тя бива определена като универсална и кой се съгласява с това определение. Институционализирането се постига от определен

брой хора, които постигат консенсус помежду си, но поради наличиено у всеки на

индивидуална истина, различна от тази на останалите, консесусът в много случаи се

постига чрез отстъпки. Възможността за компромис е от типа “нашата истина не е

съвсем истина, но поне тази част ще стане общата истина”, т.е. истината се превръща

от индивидуална в обща, но тя е само компромисна; тя не е цялата истина, а само

частична. Съгласието на останалите индивиди с институционализираната истина също

е проблематично отново поради индивидуалността и личните разбирания и убеждения

на всеки един от тях.

Възниква и въпросът, защо трябва да се търси истината, какво представлява тя от

гледна точка на правната психология. Истината е начинът, по който дадено

престъпление се е случило, но това не е начинът, по който някой е решил, че то е

станало, а начинът, по който то наистина, обективно е протекло. Провеждането на

разпит с цел да се установи истината не е верният подход, защото тогава

разпитващият търси своята индивидуална истина, която да наложи върху фактите и

превърне в обективна. Тогава неговата собствена нагласа спрямо обвинаемия, неговите

чувства, предрасъдъци и др. повлияват преценката му и това би могло да пречупи

обективната истина през неговата гледна точка и да я изкриви. С оглед на

справедливостта, разпитът трябва да се провежда с цел да се търси истината: не

стремежът да се установят фактите такива, каквито разпитващият вярва, че са, а

стремежът към истинността трябва да бъде водещ. Това е особено важно, тъй като

налагането на индивидуалните убеждения на разпитващия върху фактите са просто

израз на неговата индивидуална истина, но целта е разрешаването на социален

проблем, който е извън провеждащия разпита, извън обсега на отделната

индивидуална личност въобще.

При разпита на обвиняеми лица в хода на разследването на едно престъпление,

особеностите на вътрешния свят неминуемо оказват влияние върху отношението на

разпитващия към заподозрения. В случай, че разпитващият има допирни точки със

заподозрения, сходни възприятия и др., това оказва ефект върху неговата психическа

нагласа към обвиняемия и е възможно да го направи по-благосклонен; обратно – ако

съществува огромен разрив между вътрешния свят на заподозрения и на разпитващия,

това може да доведе до тотално дистанциране на следователя, неразбиране на

мотивите за извършения акт, предубеждение, отвращение и строго осъждане на

деянието.

В процеса на търсенето на истината не за всички хора съществуват морални

императиви, въпреки че трябва да ги има, защото престъпността сама по себе си

представлява неосъщественият морал. Според Кант “има един Господ над мен и един

морален императив”. Този морален императив обаче се приема различно от всеки.

Някои хора го приемат като факт и правят всичко възможно, за да достигнат до

истината, за други моралният императив е само илюзия и истината няма такова важно

значение.

 

 

 

22Вербално и невербално поведение

Вербални аспекти на комуникацията между хората по време на разпита. Ефективно е, когато се изпраща и приема смисълът.
Номинална семантика на изказа – в тълковния речник, неестествена е.
Индивидуализирана семантика – при социализиране на човека се осъществява социалният опит. Вербалното послание се получава в определен социален аспект. Това послание се дешифрира от самите нас – специална терминология, думите ги свързваме с личните си интереси, разбирания. (индивидуализираният смисъл – собственият, индивидуализиран, социален опит). Темата, съдържанието, предметът на разговора също се тълкува индивидуално.

Вербалното послание има своя логика (логичност) – психологичната логика е субективна.
– аргументираност на речта
– истинност на речта
– интонация – артикулирането на смисъла. Модификацията на смисъла, която се носи от вербалното послание. Тя може да засили/опровергае онова, което се твърди вербално
– сила на гласа – нюансиране на смислите
1) бързина/темпо на речта – бързият темп може да се интерпретира като проблем, който е функционален, невропсихологичен; като това, че човекът знае много и иска да каже много за кратко време; като параван поради липса на готовност/подготвеност. Когато бързоречието не носи смисъл, се усеща, че нищо не се казва всъщност; също така бързият темп може да се тълкува и като индикация за емоционална привързаност.
2) Бавна реч – за индикиране на солидност, тежест. Речта трябва да бъде подготвена, претеглена. Бавността като мудност обаче говори за човек, който не се интересува въобще, на който му е все едно. Ритъмът на речта е свързан с биологичните процеси в организма. Ритмиката е естественост, хармония. Речта влияе върху емоцията.
– паралексикално (паравербално) – паузата в речта черпи психологичен смисъл от това, което е преди и след нея. Паузата активира вниманието като критичност, като оценка. Иска да се обърне внимание без да се натрапва; диалект/ жаргон – не трябва да се използва, нито паразитни думи.
– Пространството на експресията – онова, което човек излъчва в пространството без да говори. Структурни компоненти:
• мимика (изражение на лицето). Вербалното влияние винаги се цензурира от адресата, разсъдъчното е съзнателно, а съзнанието е социален индивидуален опит.
• Поза на тялото, движение, позиция (място в пространството), дистанция, външен вид (структурата на тялото, облеклото, аксесоарите), аромат, допир
Експресията заобикаля цензурата – въздейства директно. Това е универсалният език, без значение дали на другия ще му се хареса или не.