Лекции по ПЕС

 

№ 1. Основни международни организации в Европа (необходими разграничения)

       [Обединителни процеси в Европа след Втората световна война – ЗЕС, ЕОИС. Съветът на Европа и ОССЕ]
След Втората световна война, Европа е обхваната от дълбока и всеобхватна криза. До войната Европа е водеща в световен план – съставена е от държави, които владеят планетата (Франция, Англия, Германия). След Втората световна война колониалната система и икономиката са разбити. Политиката се ориентира изцяло в ляво – социализъм, комунизъм. Настъпва разделяне на Европа: Изток – Запад. В същото време, през войната, САЩ увеличава 200 пъти производството си. Те не са засегнати от демографска криза и дават относително малко жертви в тази война. Важен е и факта, че войната не са води на територията на САЩ.
През 1945 г. е проведена доларова реформа. 51 % от световното злато се намира във Форт Нокс (Държавния трезор на САЩ). Националната валута на САЩ става световна – с нея се пазарува в цял свят.
По време на войната стартира проектът “Манхатън”, за създаване на ново оръжие – атомната бомба. САЩ политизира това оръжие чрез използването му в Япония – Хирошима, Нагасаки. Така САЩ демонстрира военната си мощ.
Всичко това е тежко предизвикателство за Европа. Необходимо е в много кратки срокове да се възстанови банковата система, на фона на огромната инфлация в този момент. За преодоляването на тази тежка криза спомага идеята за “Обединена Европа”. Александър Македонски, Наполеон, Хитлер – всички те са преследвали тази идея, но чрез силовия вариант за реализирането й. Хуманния й смисъл е във формулата “Европа без граници”- идеята на пацифистите (войни се водят за граници – премахвайки ги, ще отпадне и причината за война).
След Първата световна война Франция внася в Обществото на народите проект за Европейска федерация. Винаги когато Европа трябва да се възстановява, неизменно се появява идеята за обединение.
1946 г. на лекция пред студенти в САЩ, Чърчил произнася фразите “Желязна завеса раздра континента. Да бъдем рамо до рамо, както през войната и да създадем Европейски съединени щати.” Тук говорим за процесите на запад от Желязната завеса. Около 1947 г. става ясно, че трябва да се създаде координационен център, който да обедини усилията на всички национални формации. Такъв е създаден в Париж, наречен по-късно “Европейско движение”. През 1948 г. се свиква конгрес на Европейските федералисти в Хага (защото е нямало къде другаде). Участват 1000 души. Председател на конгреса е У. Чърчил. Приети са 3 декларации – икономическа, политическа и културна. Пресата ги обвинява във “фантасмагория”. В икономическата декларация се съдържа призива, отделни отрасли от икономиката да се поставят под ръководството на един общ орган. През 1951 г. това е факт – “Организация за производство на стомана”. В политическата декларация – да се създаде международен съд, където всеки човек да може да съди държавата си. През 1950 г. това е факт – “Съда в Страсбург”, въпреки че през 1948 г. го обявяват за фантазия.
Хагската конференция излъчи комитет от експерти, работещи в Лондон, поради което комитета е наречен “Лондонски”. На 05.05.1949 г. комитета подготвя проект за договор, с който договор се създава “Съвета на Европа” (СЕ) – международна, междуправителствена организация. Участват 10 страни-учредителки от Западна Европа. СЕ има ролята да утвърждава основните права и свободи на човека, както и всички сфери на сътрудничество – усъвършенстване на местните органи на управление, противодействие на ксенофобията (отхвърляне на различния), равноправие между мъже и жени и др. Икономическите сфери не са преобладаващи. В последствие СЕ има роля да подпомага установяването на демократизма в страните от Централна и Източна Европа.
Структури на СЕ:
-комитет на министрите на външните работи;
-секретариат;
-парламентарна асамблея (ПАСЕ) – в нея се включват представители на законодателната власт, депутати на националните парламенти, чрез които се дава възможност за участие на гражданите.
СЕ създава международни (МН) договори (конвенции), чиито адресати са страните на територията на Европа :
–Европейска конвенция за защита основните права и свободи на човека. С тази конвенция се създава МН съд за правата на човека в Страсбург – 1950 г.
–Европейска социална харта;
–Рамкова конвенция за защита на малцинствата – дава само основни насоки;
–няколко конвенции за екологията;
–Конвенция за насилието по стадионите;
–Конвенция за забрана на изтезанията и унизителното отношение към хората, лишени от свобода.
През 1956 г. СЕ създава собствен химн (“Ода на радостта” от Бетовен) и флаг (син с 12 звезди. Звездите са 12, като 12 е число символ на успеха – обратно на 13, а не според броя на членовете). 1992 г. България става член на СЕ. По силата на членството ни, заедно с нашия флаг трябва да се вее и този на Европа.
1949 г. тенденцията за обединение намира реализация в политическите нива – СЕ е политическа, МН, междуправителствена организация.
1947 г. Франция и Великобритания подписват договор за съвместна отбрана, но срещу кого – войната току що е свършила.
1948г. в Брюксел се сключва Пакт, с който се създава Западен (военно-политически) съюз срещу потенциална заплаха от Германия. В съюза участват Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург.
Успоредно се водят и други преговори в САЩ – 5-те + САЩ + Канада + още 5 държави (общо 12). В последствие са приети и Гърция и Турция. На 04.04.1949 г. във Вашингтон е подписано “Споразумение за създаване на организация на военно-атлантическия договор” – НАТО.
1954 г. е подписано ново споразумение – Западна Германия и Италия стават членове на Западния съюз. В това споразумение е променено само името на съюза, на “Западен европейски съюз” (ЗЕС) и са премахнати анти-германските текстове.
1954 г. СССР кандидатства за член на НАТО, но е отхвърлен.
07.05.1955 г. – протокол за присъединяване на Западна Германия към НАТО
На 15.05.1955г. в Полша е създаден “Варшавският договор”, в отговор на НАТО.
1984 г. – приета Испания в НАТО, а през 90-те – Полша, Унгария и Чехия. През 2004 г. са приети още 7 държави.
НАТО се ръководи от атлантически съвет, който заседава на ниво министри или държавни глави. Има групи за военно и за ядрено планиране. Всички решения се вземат с консенсус (единодушие). НАТО е изключително гъвкава организация. Всяка държава може да участва, но може същевременно да заяви, че няма да участва във военни действия.

№ 1 и 3. Интеграция и междуправителствено сътрудничество. Етапи на европейската (икономическа) интеграция.
През 1949 г. държавния секретар на САЩ – Джордж Маршъл, на лекция пред студенти, изразява готовност САЩ да окажат помощ на Европа за възстановяване от войната, ако Европа поиска такава помощ. В последствие това се популяризира като “Програма-Маршъл на САЩ за възстановяване на следвоенна Европа”. Тази идея присъства и в обръщение на президента Труман пред нацията. Обръщението е вид инструмент за информиране на нацията, но вече не е само идея, а политика. Европа веднага реагира и през 1949г. в Париж се провежда среща на водещите държави за да отговорят на въпрос – искат ли такава помощ и колко ? на тази среща присъства и Молотов (СССР). На третия ден от срещата се чете Декларацията Молотов, в която се казва, че СССР няма да участва в такава програма със САЩ. България, както и цялата Централна и Източна Европа, подкрепя СССР.
Програмата Маршъл става програма на Западна Европа, по която ще се подпомага Европа. Помощите са в натура (стоки на стойност 13 млд. $), безвъзмездно. Ефекта е “глътка въздух за държавите”, която им дава възможност “да се отблъснат от дъното”. САЩ изискват :
-да се възстанови довоенното производство, от което зависи изхранването на населението
-да се възстановят банките – овладяване на инфлацията
-държавите да създадат МН организации за решаване на сходни проблеми.
В изпълнение на това през 1948 г. е създадена Европейската организация за икономическо сътрудничество (ЕОИС). Тя е МН, междуправителствена организация. Позната е и като Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Среща се и като Г-24. Тази организация разделя получените помощи за нуждаещите се държави. създава се и Европейска банка за възстановяване и развитие.
За две години в Европа се създават интензивно няколко МН организации. Така Европа търси в обединението отговор на предизвикателствата от това време. Става ясно, че са необходими нови форми на обединението.
Заместник-председател на Обществото на народите между Първата и Втората световни войни е Жан Моне (роден в гр. Коняк). След Втората световна война той отговаря за икономическото възстановяване на Франция. Моне създава новия модел за институционализиране и обединяване на Европа – “Интеграционна икономическа общност” (възстановяване на разрушеното цяло). За постигане на целта на интеграцията има две направления:
– на федералистите – те са за формация от федерален тип.
– на опонентите им.
И в двете направления се говори за обединяване в общ интерес. Всяко участие в МН организация е доброволно ограничаване на суверенитета на държавата. При интеграцията (няма дефиниция за интеграция), ограничаването на суверенитета е в пъти по-голям. Държавите прехвърлят ръководството на създадените от тях МН организации

№ 2. Основни идеи за европейско обединяване. Планът „Шуман” и създаването на Европейските общности – Учредителни договори (особености).

       (Създаване на ЕОВС – цели, предмет и институции. Опитите за създаване на военна (ЕОО) и политическа (ЕПО) общностиnи причините за неуспеха на проектодоговорите за ЕОО и ЕПО)
Пет години след края на Втората световна война на 9 май 1950 г. френският външен министър Робер Шуман оповестява Декларация (вдъхновена и подготвена от Жан Моне), която по-късно е наречена „Декларацията Шуман”, с която Франция отправя предложение до западно-европей-ските държави да се създаде Европейска икономическа интеграционна общност (ЕИИО), в която някои икономически отрасли да се ръководят от един наднационален орган. Идеите на декларацията са следните:
1./ На първо място стои схващането за постепенност на интеграционния процес, като първата стъпка е образуването на икономическа общност, основана на общ пазар в една ограничена, но решаваща икономическа област;
2./ Втората идея е свързана с решаването на Германския проблем – идеята на Жан Моне е да се обединят производствата на въглища и стомана между Германия и Франция, като с това обединение се дава гаранция за мир, а така също и разрешаване на проблемите на металургичния сектор в Европа. Обединяването на френско-германското производство на въглища и стомана е гаранция за сигурност (те са източник на суровини за военното производство).
3./Третата идея е свързана с необходимост от учредяване на нов Върховен орган, чиито решения ще бъдат обвързващи за Франция, Германия и другите присъединили се страни.
Предложението на френското правителство се приема от Германия, а така също и от Италия и държавите от Бенeлюкс (икономичеки съюз м-у Белгия, Нидерландия, Люксембург), а Обединеното кралство заявява, че няма готовност да прехвърли компетенции, свързани с националния суверенитет на предлагания Върховен орган. 09.05.1950 г. е обявен за ден на Обединена Европа (променя се символиката. Датата на капитулацията на Германия става дата на обединението – жест към бъдещия партньор Германия).
През април 1951 г. в Париж, Франция, Германия, Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург подписват Договор за създаване на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС) – договора на 6-те.
Този Договор предвижда независим от националните правителства Върховен орган, които самостоятелно ще определя митата и таксите за производство и търговия на въглища и стомана, като събраните средства ще се използват от Върховния орган, а не от националните правителства. Предвижда се постепенно премахване на квотите и координиране на политиките на тези 6 държави в областта на въглищата и стоманата.
Институции на ЕОВС – 4 основни институции, носители на различен тип власт и легитимност и изразители на различни интереси. Това са:
1./Върховен орган; 2./Съвет на министрите, които представя интересите на държавите – състои се от държавите, които имат роля да одобряват решенията на Върховния орган, но само когато това е предвидено в договора; 3./Парламентарна асамблея (ПАСЕ) – членовете и трябва се избират чрез преки и всеобщи избори; 4./Съд на ЕОВС – има собствена юрисдикция. Той прилага и тълкува новото право.
През 1952 г. е предложен проект за създаване на Европейска общност за отбрана (ЕОО), който се базира на планът „Плевèн” (по името на френския премиер Ренè Плевèн) и които предвижда създаването на над национална структура със собствена (европейска) армия, включваща немски контингент и използвана в рамките на НАТО, под единно върховно командване. Целите на новата организация са:  създаване на ефикасна европейска армия, приобщаване на ФРГ към Западния свят, улесняване обединението на Европа чрез премахване на рисковете от поддържане на национална армия.
Година по-късно външните министри на 6-те решават да възложат на Общата асамблея (ПАСЕ) изготвянето на проект за Европейска политическа общност (ЕПО). През март 1953 г. проектът „СПААК” (по името на председателя на Асамблеята – Пол Анри Спаак) е приет в Страсбург. В проектът е включено предложение за създаването на европейски политически институции, които ще отговарят за проблемите, които правителствата и парламентите на държавите са решили да разглеждат общо. Нито един от двата проекта не успява да стане действителност. През 1954 г. четири от 6 държави са ратифицирали договора за ЕОО, но Френското национално събрание го отхвърля. От друга страна правителствата на 6-те отказват да одобрят статута на ЕПО.
(.) Създаване на ЕИО и ЕОАЕ – цели, предмет, институции.
През 1955 г. Пол Анри Спаак, в качеството си на външен министър на Белгия, отправя до колегите си от ЕОВС, предложение за организиране на международна конференция в която да се обсъди идеята за разширяване компетенциите на ЕОВС и в други икономически сектори. Конференцията се провежда в Месина (Сицилия) през юни 1955 г., като нейната заключителна резолюция поставя основите на бъдещия Общ пазар. На тази конференция правителствата на 6-те смятат, че създаването на обединена Европа трябва да продължи чрез развитието на общи институции, постепенно сливане на националните икономики, създаването на общ пазар и постепенно хармонизиране на социалните им политики.
Обединеното кралство отново е поканено за участие, но правителството му отново се обявява против тази форма на интеграция. Резолюцията от Месина възлага подготовката на проекто-текстовете на Учредителните договори на Комитет от правителствени представители, подпомагани от експерти, под председателството на политическа личност, натоварена да координира различните дейности. Комитета се ръководи от Спаак и през 1956 г. приема доклада Спаак, послужил през 1957 г. за основа на подписаните в Рим Договори за създаване на Европейска икономическа общност (ЕИО) и за Европейска общност за атомна енергия (ЕОАЕ), които влизат в сила през 1958 г.
Със създаването на тези две общности в Европа вече те стават три, заедно с ЕОВС, със сходни органи на управление – Съвет на министрите, Комисия, Асамблея и съд и обща идентична насоченост.
В ЕИО и ЕОАЕ решенията се вземат от Съвета на министрите, които се одобряват от Комисията. Комисията е натоварена с изпълнителни функции. Решенията се вземат не от висш орган, а от междуправителствени организации. Решава се ЕИО и ЕОВС да имат една парламентарна асамблея в Страсбург и един съд в Люксембург.

 

№ 4. Довършване, разширяване и задълбочаване. Историческо развитие, икономическа и политическа логика на европейското изграждане. Единен европейски акт.       [Довършване, разширяване и задълбочаване на Общностите. Срещата в Хага през 1969 г. Създаването на ЕПС.]
1. Първото разширяване на ЕО е съпроводено с доста трудности. Неколкократните молби за членство на Обединеното кралство, Ирландия, Дания и Норвегия остават без последствия до 1969 г.
През 1963 г. Франция налага вето на първата молба за членство на Обединеното кралство подадена през 1961 г., аргументирайки се с тесните транс-атлантически връзки на островната държава.
През 1967 г. Обединеното кралство отново подава молба за членство и отново има наложено вето за приемането й.
Ветото на Франция продължава през целия мандат на генерал Де Гол. Едва след неговото оттегляне от властта през 1969 г. новият френски министър Робер Шуман предлага среща на върха на 6-те по формулата „довършване, разширяване и задълбочаване”, понятия, които ще останат актуални за всички стадии на изграждането на Европа.
На заседанието на държавите и правителствените ръководители на 6-те през декември 1969 г. в Хага, се постига съгласие за започване на преговори за присъединяване на страните кандидатки. Договорите за присъединяване на Обединеното кралство, Ирландия, Дания и Норвегия се подписват в Брюксел през януари 1972 г. След отрицателен вот на референдум в Норвегия (и до днес тя не е член) се присъединяват само трите държави. Това присъединяване на тези държави има важни политически последици за ЕИО. С него се слага началото на съществуването вътре в Общността на две основни визии. 6-те държави от самото начало и понастоящем са ядрото на този кръг държави, които пледират за по-тясна интеграция, за задълбочаване, водещо до политически съюз, докато около Обединеното кралство и Дания се формира групата на държавите, които предпочитат разширяване на интеграционния процес, ограничено до икономическите му аспекти.
Времето между първото и второто разширяване на ЕО е период на трудно абсорбиране на трите нови държави членки с радикално различни правни, политически, административни и езикови традиции. Това е етап характеризиращ се с рецесия, предизвикана от петролните кризи през 1973 г. и 1979 г., трудности по включването на Токийския кръг на ГАТТ и бавен напредък във вътрешно-общностната интеграция.

2. Подемът в европейската интеграция в средата и края на 80–те години
Следващото разширяване на европейските общности е през 80-те години – разширяване на юг, където има важно стратегическо положение (Средиземно море) за общността. След възстановяване на демократичните режими на Гърция (1975 г.), Испания (1977 г.) и Португалия (1974 г.), тези страни кандидатстват за членство в ЕИО. Гърция от 1961 г. има статут за асоцииране и се подготвя за членство. 6 години след подаването на официална молба за членство от Гърция, през 1979 г. в Атина се подписва договорът й за присъединяването към ЕО и Гърция през 1981 г. става държава-членка. Това е втората бедна и малка държава, която се присъединява към Общността, като решението на Деветте е мотивирано изключително от политически съображения за подкрепа на демографските реформи в страната. Гърция има много добро развито корабоплаване и туризъм. Пет години по-късно – през 1986 г. и Португалия и Испания стават пълноправни членки на ЕО.
Това второ разширяване на Общността също довежда до съществени политически промени, тъй като ново-присъединилите се образуват заедно с Ирландия групата на „четирите бедни”, които са основните бенефициенти на разпределителните политики на Общността. Има всички основания да се предполага, че тази група държави ще се противопостави в бъдеще на присъединяването на други бедни или по-бедни от тях.
Периодът между второто разширяване и третото през 90-те години се характеризира със съществен напредък в икономическата и политическата интеграция. Това е период, в който се осъществяват важни учредителни реформи на общностите, чрез Единия европейски акт и ДЕС. Това е етап, който е белязан от дълбока икономическа криза и рецесия, от края на студената война и от кризата в доверието, относно способността на Европейските общности до посрещнат политическите предизвикателства на времето (войната в бивша Югославия). След разширяването на Европейската общност с Обединеното Кралство, Дания, Ирландия и Гърция, провеждането на преки избори за Европейски Парламент и решението за изграждане на единен вътрешен пазар въз основа на представената от Комисията “Делор” “Бяла Книга за изграждане на вътрешния пазар”, през месец юни 1985г. Европейският Съвет в Милано взема решение за свикване на първата Междуправителствена Комисия за промени в учредителните договори.
На Европейския Съвет в Люксембург пред месец декември 1985 г. Десетте постигат необходимото решение за изготвяне на Единен Европейски Акт (ЕЕА).

ЕЕА се подписва на 28 февруари 1986 г. и влиза в сила на 1 юли 1987 г. Основните промени на ЕЕА засягат изграждането на единния вътрешен пазар и задълбочаването на сътрудничеството в областта на външната политика. Записано е, че от 1992 г. вътрешния пазар трябва да функционира пълноценно, което е и направено. За първи път в ЕЕА се включват норми, които уреждат външнополитическата интеграция, а не икономическата.
След направените промени в институциите, най-съществени са увеличаването на случаите на гласуване с квалифицирано мнозинство от Съвета и създаването на Първоинстанционен съд; усъвършенстване на институциите и разширяване на правомощията им; включват се нови области в обхвата на компетентността им.

№ 5. Договорът от Маастрихт за  създаване на ЕС. Разграничение между „стълбовете”
На 7 февруари 1992 г. в Маастрихт страните-членки подписват Договор за Европейски съюз (ДЕС), които влиза в сила през ноември следващата година. Направени са съществени изменения в учредителните договори на Общността, които се превръщат в първи стълб на ЕС и в процеса на интеграцията. ДЕС обхваща другите два стълба – обща политика в областта на външните отношения и сигурността и сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи. И така:

*  първият стълб е Европейската общност,

*  вторият е общата политика в областта на външните отношения и сигурността,

* третият е сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността. (Ciela)

ДЕС въвежда понятието Европейски съюз, но запазва съществуването на трите Общности (ЕИО,ЕОВС и Евроатом) като единствено преименува Европейската икономическа общност, създадена с Римския договор през 1957г. в Европейска общност. ДЕС създава нова правна конструкция – ЕС, съществуваща наред и независимо от общностите, което според общото виждане се оприличава на гръцки храм с три стълба: 1-ви главен – общностен, допълнен от два междуправителствени: ОПОВОС (2-ри стълб) и полицейско и съдебно сътрудничество в наказателно-правните материи (СОПВР=сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи – 3-ти стълб).
В структурно отношение ДЕС се състои от:
– Преамбюл, 8 раздела и 10 протоколи, които са приложени към Договора.
Раздел I „Общи разпоредби” (чл.1-7) образува „покрива” на конструкцията и включва текстове, в които се определят целите на Съюза, съществуването на единна институционална рамка, посочват се ценностите, които Съюзът споделя, принципите върху които се изгражда и функционира, както и последиците на продължаващо и тежко нарушение от страна на държава членка на тези принципи. След това следва централния стълб от конструкцията, които включва раздел II (чл.8), раздел III (чл.9) и раздел IV (чл.10), които съдържат разпоредби относно измененията на Договорите относно ЕИО, ЕОВС и ЕОАЕ.
Раздели V и VI включват материи излизащи извън обсега на общностите – това са политика в областта на външните отношения и сигурността (чл.11-28) и полицейско и съдебно сътрудничество в наказателно-правната област (чл.29-42). Тези два „междуправителствени” нови стълба имат различна институционална структура и различни същностни белези от стълба на Общностите. Основните действащи лица тук не са институциите на Общността, а държавите-членки и организмите, които изравняват техните интереси – Съветът и Европейския съвет. Европейският парламент и Комисията са с ограничени правомощия, а Съдът не е компетентен да правораздава в тази материя.
Основния метод на вземане на решения в тези стълбове е консенсусът – единодушието. Правото което тези стълбове пораждат е традиционно международно право и няма характера на правото на Общността.
Дейността в общата политика на външните отношения и сигурността е резултат на постепенно развитие на европейското политическо сътрудничество, формализирано и закрепено от Единия европейски акт.
Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи се развива като практическо сътрудничество, поначало неформализирано и за пръв път се регламентира в ДЕС от Маастрихт и се доразвива в ДЕС от Амстердам. Създадени са две системи за обмен на информация: едната по линия на Шенгенското споразумение. Цялата информация е в единна база данни в Страсбург като всеки полицай има достъп до тази информация и втората система е „Европол”. Сътрудничеството в тази област датира от 1972г., когато е сформирана Комисия от Министрите на вътрешните работи и правосъдието (TREVI), които търсят механизми за решаването на различни проблеми – международна търговия с оръжие, тероризъм и др. Тази Комисия подготвя основата за „Европол” и създаването на нормативна база която да урежда тези контакти.
Раздел VII (чл.43-45) съдържат разпоредби относно „засилено сътрудничество”, позволяващи определен кръг от държави членки да влязат в по-тясно сътрудничество в определени области, по отношение на които не всички държави имат готовност или желание да участват.
ДЕС завършва със раздел VIII „Заключителни разпоредби”, които са общи и за трите стълба и целят да гарантират единство на институциите на Съюза и неговия неделим характер. В този раздел са включени разпоредби, третиращи материи, като ревизията на договорите, процедурата за присъединяване към ЕС, ратификацията на ДЕС, обхвата на правораздавател-ната компетентност на Съда на ЕО и др.

№ 5?. Процесът на вземане на решения – основни нормотворчески процедури в I стълб
Законодателната процедура в първи стълб е съобразно следната схема: Комисията предлага, а Съветът решава след консултация с ЕП. Първоначално при разпределението на компетент-ностите най-голяма такава се предоставя на СМ, като представител на интересите на държавите членки. В последните две десетилетия ЕП взема все по-голямо участие в нормотворчеството, като понастоящем ЕП и СМ са равностойни партньори в този процес.
По правило законодателната процедура може да бъде инициирана чрез предложение на Комисията, която е напълно автономна в упражняването на тази своя компетентност. Комисията по всяко време може да внася промени в предложението си, но Съветът може да се отклони от направеното предложение само с единодушно решение. Предложението на Комисията се формулира след провеждането на неформални консултации в рамките на работни групи от национални експерти, чиято цел е да изяснят позициите на отделните държави-членки, с оглед на последващото гласуване на предложението в Съвета Предложението на Комисията се приема с обикновено мнозинство и се обнародва в Официален вестник на всички официални езици. Предложението се представя на Съвета, придружено с подробно изложение на мотивите.
Видове законодателни процедури:
1./Процедура на консултиране – исторически това е първата процедура за участие на ЕП в законодателния процес. Чрез тази процедура в случаите предвидени в Договора на ЕП се предоставя да даде становището си по предложение на Комисията за даден нормативен акт преди гласуването му от Съвета.
2./Процедура по сътрудничество – въведена за първи път с Единия европейски акт. Тази процедура позволява на ЕП да участва в законодателния процес на „второ четене” и да предлага на Съвета промени в общата му позиция, независимо, че крайното решение се взема от Съвета;
3/.Процедура на съвместно вземане на решения – тази процедура е въведена за първи път с ДЕС от Маастрихт и в последствие разширена и опростена от ДЕС от Амстердам. По правило съвместното вземане на решения е в области, в които Съветът решава с квалифицирано мно-зинство. Съвместното решение е сложна процедура основаваща се на паритета (нито една от двете институции ЕП и Съвет не могат да приемат нормативен акт без съгласието на другата).
Приемането на нормативния акт се осъществява по следната схема:
1.)Първо четене – Комисията представя предложение едновременно пред ЕП и Съвета; ЕП дава становище по проекта; Съветът приема с квалифицирано мнозинство окончателно акта, ако ЕП не е предложил промени или ако самият Съвет приеме предложенията за промени на ЕП.
В рамките на първото четене институциите не са обвързани със срокове и могат да се опитат да постигнат съгласие по текста с оглед на окончателното му приемане още на този етап. В случай, че не се постигне съгласие, Съветът приема „обща позиция”, която се изпраща на ЕП.
2.)Второ четене – в рамките на това четене процедурата е ограничена с 3 месечен срок с възможност за продължение още 1 месец. Ако в тримесечния срок от получаването му Съветът одобри изменения текст с квалифицирано мнозинство, актът се счита за приет. Ако Комисията е дала отрицателно становище по предложенията на ЕП, актът може да бъде приет от Съвета с единодушие.
3.)Помирение – ако Съветът не приеме всички изменения, предложени от ЕП, Председателят на Съвета съгласувано с Председателя на ЕП свиква в 6 месечен срок Комитет по помирение, които се състои от равен брой членове на Съвета или техни представители и евродепутати. В случай, че не се постигне съгласие по съвместен текст, актът не се приема и процедурата приключва. При съгласуван текст се преминава към трето четене.
4.)Трето четене – то трябва да приключи в рамките на 6 седмичен срок с възможност за продължение още 2 седмици. При съгласие между ЕП и Съвета актът се приема с квалифицирано мнозинство и от ЕП с абсолютно мнозинство от членовете му, подписва се от двамата председатели и се обнародва. В случай на отказ на някоя от институциите процедурата приключва.
4.)Бюджетна процедура – чрез нея се цели приемането на бюджета на ЕО преди началото на финансовата година. Исторически това е първата процедура в която ЕП участва в процеса на вземане на решения наравно със Съвета
5.)Процедура по приемане на изпълнителни актове – с цел осигуряване на еднообразно прилагане и гарантиране на липса на дискриминационно третиране. В този случай практиката е изработила оригинална схема на взаимодействие между общностното и национално равнище, създавайки механизми за тясно асоцииране и сътрудничество между институциите на ЕС и националните администрации т.нар комитология. Решението на Съвета по комитология предвижда точно определени процедури, в рамките на които се приема изпълнителния акт. Решението съдържа и критериите, приложими при избора на Комитет, както и ролята на ЕП. Комитетите, подпомагащи Комисията са около 300 на брой.
6.)Процедура по сключване на международни договори – в нея участват СМ и Комисията. ЕП в зависимост от естеството на споразумението или е консултиран, или дава одобрението си за сключването му.

 

 

№ 6. Договорите от Амстердам и от Ница. Тенденции в развитието на ЕС.

Договорът от Амстердам е подписан на 2 октомври 1997 г. и влиза в сила през 1999 г. Държавите членки при подписването са вече 15. Чрез този договор се променят 3-те учредителни договора за създаване на ЕО и ДЕС от 1992 г. Основни цели на договора са , че той регламентира механизми, свързани с мерки за увеличаване на заетостта, да интегрира постигнатото чрез Шенгенските споразумения в рамките на Общностите, като по този начин бъдат преодолени пречки, свързани със свободата на движение, да бъдат реформирани институциите, да регламентира по нов начин сътрудничеството между държавите членки в областта на допълнителните два стълба на интеграция. Промените са минимални.
Приета е разпоредба за въвеждане на гражданство на ЕС за всички граждани на страните- членки. Те имат право да работят и живеят във всяка една от 15-те, да избират и да бъдат избирани в местни и парламентарни избори, да получават дипломатическа защита от представителства на държавите-членки на ЕС във всяка друга държава, когато това се налага.
Провъзгласена е зона на свобода, справедливост и сигурност и е преструктуриран 3-ти стълб. Въпроси като визова политика, предоставяне на убежище и емиграция са прехвърлени към 1-ви стълб като при решаване на въпроси от тези сфери настъпват някои промени.
– Решенията от 1-ви стълб се вземат с мнозинство, а тези от 2 и 3 с единодушие.
– Решенията от 1-ви стълб подлежат на контрол от съда на ЕО, тези на 2 и 3 – не.
– за решенията от 1-ви стълб роля има Европейския парламент, а за решенията от 2- и 3-стълб той само се уведомява
По отношение на втория стълб – обща  политика в областта на външните отношения и сигурността, основна задача е определяне на принципите и основните насоки на тази политика, вземане на решение за общи стратегии, одобряване на съвместни действия и приемане на общи позиции, като решенията се приемат с консенсус.
В областта на сигурността се подчертава същественото значение на Западноевропейския съюз и си поставя задача за създаване на обща европейска отбранителна политика, а при наличие на предпоставки за това и на европейска отбрана. Договорът от Амстердам предвижда засилване на полицейското сътрудничество между държавите членки, включително и в рамките на Европол, с оглед борбата срещу организираната престъпност, тероризма, трафика на хора, незаконният трафик на оръжие и наркотици, както и създаване на всякакви условия за сътрудничество между правораздавателни органи по наказателно-правни въпроси.
Въведена е нова служба: Върховен представител по сигурността и външната политика – Хавиер Солана.
В договора са включени текстове за засилено сътрудничество. Икономическите и политическите въпроси да се управляват от едни и същи органи.; управлението да е по-близо да гражданите.
На конференцията в Амстердам, Франция поставя въпроса за заетостта (безработицата). Проблем които засяга пряко всички държави, тъй като навсякъде има безработица, но това е запазен периметър за справяне с проблема от всички държави поотделно. Стига се до становище, че и по този въпрос ще има стратегии за развитие. Сформиран е Комитет по заетостта (като мястото на Комитета следва председателството – Франция).
През 2000 г. в Ница се провежда Междуправителствената Конференция, чиито основни решения са свързани със:
– начина за адаптиране на институциите на Общностите към разрастването на ЕС и предстоящото приемане на 12 нови държави.
– състава на Европейската комисия: ЕК ще има по един представител от всяка държава, членуваща в Европейския съюз, докато техният брой не достигне 27. След това членовете на Комисията ще се определят на ротационен принцип;
– броя на депутатските места; броя на евро-комисарите;
– вземането на решения с квалифицирано мнозинство: Гласуването с квалифицирано мнозинство е разширено в 29 области, но за важни области се запазва единодушието – напр. данъчното облагане, социалното осигуряване, емиграционни въпроси, търговията с услуги в областта на аудио-визията и културата, гласуването на финансовия план за 2007-2013 г.;
– колко гласа ще има всяка държава в Съвета на министрите;
– премахнато е правото на всяка държава да блокира създаването на форми на засилено сътрудничество като е регламентирано, че всяка форма на засиленото сътрудничество  трябва да е минимум от 8 държави; само във военната област не могат да се създават форми на засилено сътрудничество;
– промени в съдебната система – взема се решение да се създадат съдебни отделения които да функционират по различни направления.
В Ница е представена „Хартата за основните права и свободи на човека”, но тя не е приета. Взема се решение съдбата на развитието на Обединена Европа да се реши след широко народно обсъждане.

№ 7. Конституция за Европа – особености и причини за неуспеха. Лисабонският договор – особености и действие.         (Европейския конвент – състав и мандат. Договорът за създаване на Конституция на Европа.)
При изработването на Европейската конституция се използва по-прозрачен, отворен и близък до европейските граждани способ за ревизия на учредителните договори. ЕП решава при изготвянето на Договора за създаване на Конституция на Европа да използва нова формула, изразяваща се в свикването на т.нар. Конвент като възможно най-широк форум, който да дебатира при пълна прозрачност и откритост. Конвентът дава възможност в дискусията да се чуят както позициите на отделните държави членки, така и вижданията на самият ЕС и неговите граждани.
Състав на Конвента – включва представители на правителствата на тогавашните 15 държави членки и 13 държави кандидат членки (и България е сред тях), представители на техните национални парламенти, представители на ЕП и на Комисията, 13 наблюдатели от Комитета на регионите и Икономическия и социален комитет, европейският омбудсман и представители на европейските социални партньори – общо 105 члена и техните заместници.
Мандатът на Конвента, дефиниран по време на Европейския съвет от Лаакен през декември 2001 г., включва задачата да се предложат решения, свързани с най-важните въпроси на бъдещото развитие на ЕС; изграждането на по-демократичен, ефикасен и прозрачен ЕС, опростяване на правните процедури и инструменти, по-добро разпределение на предоставената компетентност. Конвента е под председателството на Валери Жискар д’Естен и е подпомаган от Президиум, включващ видни фигури, свързани с развитието на ЕС. Конвентът провежда първата си сесия на 28.02.2002 г. и след 15 месеца интензивни дебати в рамките на пленарни заседания и множество работни групи на 10.07.2003 г. постига консенсус да представи пред Европейския съвет проект за Конституция. Решенията се вземат с консенсус, кандидатите не могат да нарушат консенсуса. След изготвянето на версиите на договора на 20 официални езици на ЕС, Конституцията се подписва в Рим през 2004 г.
Договорът за създаване на Конституцията отменя и заменя действащите учредителни договори (ДЕО и ДЕС) и кодифицира нормативната уредба. Обединяват се стълбовете и се решава въпросът за правосубектността за ЕС (че той е Ю.Л), но не се разширяват сферите на изключителните правомощия.
Договорът се състои от 4 части.
Част I. „Общи разпоредби с принципно значение”, които дефинират ЕС, неговите цели и ценности, правомощията с които разполага, институционалната му структура и процедурите за вземане на решения.
Част II. възпроизвежда Хартата за основните права, тържествено прокламирана по време на Европейския съвет от Ница;
Част III. детайлизира разпоредбите, съдържащи се в част I, и регламентира политиките на ЕС.
Част IV. е посветена на общи и заключителни клаузи. Съдържа разпоредби, третиращи ратификацията и влизането в сила на Конституцията, отмяна на съществуващите договори, процедурите за изменение и допълнение на Конституцията.
Към основния текст са приложени 36 правно обвързващи протоколи, както и не обвързващи, но с голямо политическо значение Декларации.
Договорът подлежи на ратификация от 25-те държави членки. Франция и Холандия не я ратифицират, 13 държави са „За”. За някой от страните ратификацията е възможна само чрез задължително допитване до народа (Ирландия и Дания). Останалите държави, правят избор между парламентарната ратификация и референдум.

към № 7. Договор от Лисабон (от МВнР)

Договорът от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз (ДЕС) и на Договора за създаване на Европейската общност (ДСЕО) е изготвен при стриктно спазване на приетия през м. юни 2007 г. от Европейския съвет мандат. Използван е различен подход при изменение на двата договора. При Договора за Европейския съюз (ДЕС) водещ е действащият текст и при липса на изрични указания за изменения, разпоредбите на настоящия договор се запазват. В Договора за ЕО, който се преименува на Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС) водещи са текстовете, договорени на Междуправителствената конференция през 2004 г. (Договор за създаване на Конституция за Европа), освен ако има изрични указания за изменения в мандата от м. юни 2007 г.
Договорът запазва и въвежда в учредителните договори следните най-важни елементи от проекта на Договора за създаване на Конституция за Европа:
Премахва се тристълбовата структура и се въвежда единна правосубектност на Съюза. Европейската общност прекратява съществуването си и се създава един субект на правото в лицето на ЕС, който е правоприемник на Европейската общност. Специфични разпоредби в областта на общата външна политика и политика на сигурност ще продължат да се прилагат, където вземането на решения с единодушие се запазва.

Системата за гласуване чрез претегляне на гласовете на всяка държава-членка се заменя с нова от 1 ноември 2014 г. Съгласно новата система даден акт ще се счита за приет, ако за него са гласували най-малко 55% от членовете на Съвета, но поне 15 страни-членки, които представляват 65% от населението в ЕС. Блокиращото малцинство трябва да бъде формирано най-малко от четири страни-членки. Гласуването с квалифицирано мнозинство в Съвета на ЕС става общо правило и ще се използва винаги, когато Договорите не предвиждат друго.

Разширяват се законодателните правомощия на Европейския парламент като процедурата за съвместно вземане на решения, която се преименува на “обикновена законодателна процедура”, ще се прилага в общо четиридесет и три нови области, включително и в областта на правосъдието и вътрешните работи.

От новия мандат на Европейската комисия през 2014 г. броят на членовете на ЕК ще бъде намален на 2/3 от броя на държавите-членки. Този брой ще може да се променя с единодушно решение на Европейския съвет.

Националното представителство на членовете на ЕК ще се определя въз основа на равноправна за държавите-членки система на ротация, която подлежи на договаряне от Европейския съвет с единодушие.

Въвежда се постът “Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност” със статут на заместник-председател на Комисията, като по този начин се сливат ролите на настоящия Върховен представител на ЕС и Комисаря по външни отношения. Върховният представител се назначава от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство. В своята дейност той се подпомага от Служба за външни отношения на ЕС, чиито състав и организация се определят с единодушно решение на Европейския съвет. Основните функции на Върховния представител са да провежда общата външна политика и политика на сигурност и отбрана на Съюза, да председателства Съвета „Външни отношения” и да осигурява последователността във външните действия на Съюза.

Въвежда се постът “Председател на Европейския съвет”, който се избира от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство за срок от две години и шест месеца, с възможност за еднократно преизбиране. Председателят на Европейския съвет председателства и ръководи работата на Европейския съвет, осигурява подготовката и приемствеността на работата на Европейския съвет и осигурява външното представителство на Съюза по въпросите, отнасящи се до общата външна политика и политика на сигурност, без да се засягат компетенциите на Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност.

Засилва се ролята на националните парламенти, като те биват консултирани за предложенията на законодателни актове на Европейската комисия и могат да дават мотивирани становища за съответствието на тези предложения с принципа на субсидиарност.

Въвеждат се опростени процедури за изменение на Договора за ЕС и Договора за функционирането на ЕС. Европейският съвет може с единодушие, след консултация с Европейския парламент и Европейската комисия, да приеме решение за изменение на част трета от Договора за функционирането на ЕС, уреждаща вътрешните политики на ЕС, при условия на последваща ратификация от държавите-членки.

Европейският съвет също може с единодушие и след одобрение на Европейския парламент да вземе решение за прилагане на гласуване с квалифицирано мнозинство в сфери, където се изисква единодушие (с изключение на решенията от военно естество или в областта на отбраната) или за преминаване от специална към обикновена законодателна процедура при приемането на нови законодателни актове. И в двата случая решението може да бъде блокирано, ако национален парламент уведоми за своето несъгласие.

Създават се нови правни основания за действия на ЕС в областите на енергетиката, гражданската защита, развитието на спорта и туризма.
Договорът от Лисабон въвежда механизъм за “постоянно структурирано сътрудничество” в областта на отбраната, съгласно който държавите-членки, които желаят, могат да установяват помежду си по-тясно военно сътрудничество, използвайки институционалната рамка на ЕС. Механизмът на засилено сътрудничество също се разширява и към европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО), позволявайки групи страни-членки да осъществяват конкретни мисии на ЕПСО, с единодушно решение на Европейския съвет.

Изброяват се областите на изключителна компетентност на ЕС (в които единствено ЕС може да приема юридически задължителни актове, докато държавите-членки имат тази възможност, единствено ако са оправомощени от Съюза или с цел прилагането на актовете на Съюза), областите на споделена компетентност (в които и Съюзът, и страните-членки могат да законодателстват и да приемат правно обвързващи актове, като държавите-членки упражняват своята компетентност, доколкото Съюзът не е упражнил или е решил да спре да упражнява своята) и областите на подпомагащи, координиращи или допълващи действия (в които основната компетентност остава в страните-членки, а Съюзът ще може да предприема действия, след съгласуване със страните-членки и без да накърнява тяхната компетентност в съответните области).

В сравнение с проекта на Договор за създаване на Конституция за Европа, Договорът от Лисабон съдържа следните по-важни изменения:

Договорът от Лисабон няма характер на кодифициращ акт. С влизането в сила на този договор, действието на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност се запазва, като последният се преименува на Договор за функционирането на Европейския съюз. В Договора се избягва всякаква аналогия, която би могла да бъде направена, с федерална държава, предвид въведените с Договор за създаване на Конституция за Европа правни институти на Европейския съюз. Това намира отражение и в използваната терминология: „министърът на външните работи на Съюза” се преименува на „Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност”, названията „закон” и „рамков закон” отпадат, като се запазват съществуващите до сега названия „регламенти”, „директиви” и „решения”. Символите на ЕС като химн, знаме и девиз, които биха могли да придадат федерален характер на Съюза, не са включени в Договора.

Хартата на основните права, съставляваща Част II от проекта на Договор за създаване на Конституция за Европа, не е включена в проекта на нов Договор. Въпреки това, Хартата ще има същата правна стойност като Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз. Хартата беше прокламирана от Европейския парламент, Европейската комисия и Съвета на ЕС на 12 декември т.г., непосредствено преди подписването на Договора и беше публикувана в Официален вестник на ЕС. Хартата не се прилага спрямо Великобритания и Полша по силата на протокол, приложен към Договора от Лисабон.

Влизането в сила на новата система за гласуване с двойно мнозинство в Съвета на ЕС е отложено за 1 ноември 2014 г., като до тази дата ще продължи да се прилага сегашната система за гласуване с квалифицирано мнозинство чрез претегляне на гласовете. Допълнително се въвежда преходен период до 31 март 2017 г., по време на който, когато дадено решение трябва да се приеме с квалифицирано мнозинство, член на Съвета може да поиска то да бъде взето съгласно сега съществуващата система за гласуване.

Допълнително се засилва ролята на националните парламенти в процедурата за контрол за съответствието на законодателните предложения на Европейската комисия с принципа на субсидиарност, като се въвежда допълнителен механизъм за контрол, а срокът за даване на мотивирани становища от националните парламенти се променя от шест на осем седмици.

Договорът от Лисабон разширява предвидената в проекта на Договор за създаване на Конституция за Европа възможност за установяване на засилено сътрудничество в областите на взаимното признаване на присъди и минималните правила относно квалифицирането и санкционирането на престъпленията, както и по отношение на полицейското сътрудничество (предложение, съдържащо се в мандата от м. юни 2007 г.).

Внасят се изменения в Протокола относно Шенгенското право и в Протокола относно позицията на Великобритания и Ирландия в областта на правосъдието и вътрешните работи.

Създават се нови разпоредби в Протокол 10 относно преходните разпоредби, с които се въвежда 5-годишен преходен период след влизането в сила на новия Договор. До изтичането на този срок, по отношение на приетите преди влизането в сила актове в областта на полицейското сътрудничество и сътрудничество по наказателно-правни въпроси, Комисията няма да има правомощия да установява нарушение на правото на ЕС по чл.226 от Договора за функционирането на ЕС, а Съдът на ЕС ще има само ограничена юрисдикция съгласно сега действащия чл.35 от Договора за ЕС.

Добавя се Декларация на Междуправителствената конференция, съгласно която, ако Съдът на ЕС поиска броят на генералните адвокати да се увеличи с трима (и техният брой да стане единадесет вместо досегашните осем), Съветът ще приеме това увеличение с единодушие. Предвижда се новите трима генерални адвокати да се разпределят както следва: 1 постоянно място за Полша и 2 места за ротация на по-малките държави-членки.

Общият брой на местата в Европейския парламент се увеличава от 750 на 751.

Борбата с климатичните промени става една от целите на политиката на Съюза в областта на енергетиката.

Създава се нов Протокол относно т.нар. “Компромис от Янина”, съгласно който промяна на механизма може да бъде приета от Европейския съвет с единодушие. Според договореността от Янина от 1994 г. държави-членки, които се доближават до необходимия минимум, за да постигнат блокиращо малцинство, могат да отложат гласуването на даден акт в рамките на “разумен период от време”.

Към едностранните декларации на държавите-членки, приложени към проекта на Договор и изброени в Заключителния акт на Междуправителствената конференция, е включена едностранна декларация на 16 държави-членки, ратифицирали Европейската конституция, сред които е и България, в която се заявява, че тези държави-членки ще продължат да зачитат европейските символи (знаме, химн, девиз, евро и Деня на Европа) като символи на принадлежността и връзката на гражданите с Европейския съюз.

Договорът от Лисабон се сключва за неопределен период. Той подлежи на ратификация от държавите-членки в съответствие с техните конституционни изисквания. Договорът влиза в сила на 1 януари 2009 г. при условие, че са депозирани всички ратификационни инструменти, или ако този срок не се спази – на първия ден от месеца, следващ този, през който е депозиран инструментът на последната държава-членка.

 

№ 8. Основни особености и специфики на ЕО и на ЕС. Правосубектност на ЕС.                   

                (Правосубектност и правна същност на ЕО и ЕС)
Правосубектност на ЕО. Действащото право на ЕС предоставя правосубектност само на Общностите. Така чл.281 ДЕО постановява „Общността е юридическо лице”. Такава идентична разпоредба се съдържа и по отношение на Евроатом в Договора за Евроатом. Правните последици от наличието на юридическа правосубектност се проявяват както във вътрешен план по отношение на правовия ред на държавите членки, а така също и във външен план.
Вътрешна правосубектност – означава, че на територията на всяка държава-членка, Общността се ползва с всички права, които съответното национално законодателство предоставя на своите юридически лица (правото да се придобива и да се разпорежда с движимо и недвижимо имущество и правото да бъде страна по съдебни дела), като за целта Общността се представлява от Комисията (тя е единствената институция, представляваща Общността). Има две изключения, като независими институции – Европейската централна банка и Европейската инвестиционна банка – имат призната собствена правосубектност.
Международна правосубектност – това са правомощия, с които разполага Общността, като всеки субект на международното право (сключване на международни договори с трети държави и международни организации; присъединяване към международни споразумения, участие в съдебни производства пред международни съдилища, ползване на привилегии и имунитети, право на дипломатическо представителство). Преговорите за сключване на договори с трети страни и организации се провеждат от Комисията, а подписването им е предоставено на Съвета. В зависимост от естеството на конкретния международен договор ЕП участва в процедурата по сключване чрез консултиране или одобрение.
Правосубектност на ЕС – Договорът за ЕС не съдържа текст относно правосубектността на Съюза. Липсата на специална норма не е достатъчно основание за изключване на правосубектността на Съюза, а разрешението за правосубектността се прилага от практиката, според която ЕС е субект на международното право. Многобройни са случаите в които на практика Съюзът действа като самостоятелен субект на международното право. Във външните си отношения ЕС се представлява от Председателството, но наред с него и от Върховния представител на ОПОВОС. В рамките на политиките спадащи в компетентността на Съюза, той може да сключва международни споразумения (по отношение на Втория стълб). Друга проява на международна правосубектност са декларациите по външнополитически проблеми, изпращането на специални пратеници и наблюдатели на ЕС на територията на трети страни. Договорът за създаване на Конституцията слага край на дебата относно правосубекността на ЕС, като изрично признава правосубектността на ЕС, сливайки трите стълба, инкорпорирайки Общността, ОПОВОС и СОПВР в една единствена правна фигура и така премахва нуждата от различен правен статут на различните компоненти на Съюза. С изричното признаване качеството на Ю.Л на ЕС той става субект на международното право наред с държавите членки, но без да накърнява техния собствен статут на субекти на международното право. Правна същност на ЕО/ЕС – това е обединение на суверенни държави. Тези интегрирани общности не са класически международни организации като разликите са следните:
– тук степента на обвързване е много по-висока;
-наличието на институции, независими от държавите членки, прехвърлянето на суверенитет върху създадените институции;
-наличието на пряко избран от гражданите на държавите членки парламент;
– наличието на собствен правов ред, различен от този на държавите-членки и на международ-ното право;
– формирането на бюджета – при международните организации се формира от членския внос за членство, а при ЕО се формира от вноски на производителите на въглища и стомана. В интегрираните общности собствени източници на финансиране са митата, таксите с които се облага внасяната от вън селскостопанска продукция, 1 % от ДДС и финансиране от държавите.
Тези разлики са основание на дефинирането на ЕО като международна наднационална организация.
(№ 45). Членство в ЕО и ЕС
Европейските общности са създадени като отворени организации и учредителните им договори предвиждат възможност за присъединяване на нови държави членки при наличието на определени условия и при спазването на определена процедура.
Условия за членство:
1. Всяка европейска държава, която спазва принципите, прогласени в ДЕС може да се кандидатира за членство в Съюза. Тук има ограничение – само европейски държави могат да се кандидатират за членове.
2. Второто условие за членство изисква спазване на принципите на свободата, демокрацията, зачитането на правата на човека и основните свободи, както и на правовата държава, като принципи общи за държавите членки прокламирани в чл.6, ал.1 от ДЕС.
Наред с тези условия Европейския съвет от Копенхаген през 2003 г. формулира и следните други критерии, които допълват юридическата база:
– съществуване на стабилни институции, гарантиращи демокрацията, върховенството на правната норма, правата на човека и защитата на малцинствата;
– съществуване на функционална пазарна икономика и способност на страната кандидат да посрещне натиска на конкуренцията и пазарните сили, действащи в Съюза;
– годност на страната кандидат да поеме задълженията, произтичащи от пълноправното членство, включително придържане към целите на политическия, икономическия и валутен съюз
Процедура по присъединяване:
1./Държавата-член адресира молбата си за членство до Съвета, които е оправомощен да вземе решения по нея с оглед на преговорния процес;
2./Съветът се произнася с единодушие след консултиране на Комисията и позитивно становище от страна на ЕП, който се произнася по въпроса с абсолютно мнозинство на всичките си членове.
По всяка молба за членство Комисията представя становище, което представлява задълбочен анализ на състоянието на страната кандидат и което становище трябва да подпомогне Съвета да вземе решение дали да започне преговори за присъединяване. При положително становище от страна на Комисията се започват преговори.
Преговорите се водят от председателството на ЕС от името на държавите членки със съдействието на Комисията, или по решение на Съвета от самата Комисия. Комисията подготвя общи позиции за всички държави членки, като основа за водене на преговорите във всеки отделен сектор.
Приключване на преговорите – Комисията дава окончателното си становище по резултата от тях, след което ЕП се произнася със становище по одобрението му и Съветът пристъпва към подписване на споразумение с държавата кандидат, за присъединяването й. Това споразумение по своята същност е междудържавен договор и подлежи на ратификация от страна на всички договарящи страни в съответствие с правилата, съдържащи се в националните им законодателства.
До ДЕС от Амстердам, първичното право не съдържа клауза по суспендиране на права, произтичащи от членството в ЕС. Договорът от Амстердам предвижда възможност при констатирано тежко и продължаващо нарушение на установените в чл.6,ал.1 на ДЕС принципи да бъде взето решение за суспендиране на някои права на държавата нарушител, вкл. и правото и на глас в Съвета. Това става по предложение на 1/3 от държавите членки или на ЕК, след одобрение на ЕП. Съветът във формат държавни или правителствени глави може да констатира такова нарушение на формулираните принципи от дадена държава членка, като изслуша нейните обяснения. След тази констатация Съветът с квалифицирано мнозинство взема решение за суспендиране на някои от правата на въпросната държава вкл. и правото и на глас. ЕП се произнася с мнозинство 2/3 от подадените гласове, представляващи мнозинство от неговите членове. Въздържанието при гласуването не е пречка за вземане на решение от страна на Съвета, като гласът на засегната държава членка не се брои. При промяна на ситуацията Съветът може да измени или да отмени наложената мярка с квалифицирано мнозинство. До настоящия момент суспендирането на права не е реализирано на практика, тъй като представлява изключителна мярка.
Прекратяване на членство – в действащото първично право на ЕС липсва правна норма, уреждаща възможността за прекратяване на членството на дадена държава по нейно съгласие или по искане на останалите държави. Тези въпроси са били само обект на теоретични дискусии, без никога да бъдат разисквани между държавите членки.

№ 45. (и към № 8). Засилено сътрудничество
Засиленото сътрудничество позволява няколко държави членки да влязат в по-тясно сътрудничество в определени области, по отношение на които не всички държави членки имат готовност или желание да участват на дадения етап, като реализират това сътрудничество в институционалната рамка на Договора – т.е чрез институциите и процедурите на ЕС. Условията, поставени от Договора на ЕС от Амстердам за упражняване на засилено сътрудничество, на практика не позволяват неговото използване, като това важи предимно за : правото на вето – всяка една държава-членка може да блокира засиленото сътрудничество, позовавайки се на важни причини на националната политика; изискване за участие на най-малко мнозинство от страните членки – да има кворум; приложното поле на засиленото сътрудничество е само в първия и третия стълб.
С измененията на ДЕС от Ница се постига значителен успех в насока на засиленото сътрудничество, които се свеждат до следното:
1. Приложното поле на засиленото сътрудничество обхваща и трите стълба, като не допуска използването му в областта на отбраната или при въпроси с военни последици.
2. Минималния брой държави, необходим за формиране на засилено сътрудничество, се фиксира на 8, независимо от общия брой на държавите-членки.
3. Засиленото сътрудничество може да се осъществява само като крайна мярка.
4. Сътрудничеството е отворено за всички държави-членки по всяко време.
5. Целта на сътрудничеството е засилване на интеграционните процеси и подпомагане осъществяването на целите на Европейската общност и ЕС.
6. Премахва се възможността за упражняване на право на вето, но всяка държава-членка има право да сезира Европейския съвет с въпроса за допустимостта от засилено сътрудничество, като Съвета се произнася с квалифицирано мнозинство. В областта на 2-рия стълб Съвета разрешава засиленото сътрудничество с единодушие.
7. При засилено сътрудничество в област от 1-вия стълб, обект на процедурата на съвместно вземане на решения, засиленото сътрудничество може да се осъществи само при позитивно становище на Европейския парламент (ЕП).
Конституционните разпоредби относно засиленото сътрудничество по същество не се различават от действащата уредба на ДЕС с изключение на следното: минималния праг на участващите държави става 1/3 вместо досегашните 8; одобрението на ЕП е необходимо във всички случаи, предвидена е възможност държавите-членки, участващи в засиленото сътрудничество, единодушно да решат да вземат решенията си в рамките на сътрудничеството с квалифицирано мнозинство.

№ 9. Компетентност на ЕС – видове, упражняване. Принципи на субсидиарност и пропорционалност
I. Компетентност – За разлика от унитарните държави, ЕО няма суверенитет и не разполага с обща компетентност по всички въпроси, които са обект на правно регулиране в една държавна. По подобие на международните организации и федеративните структури, ЕО разполага с компетентност, която изрично й е предоставена от Учредителните договори (възложена компетентност) и не може да я надхвърля. Договорът на ЕО не предоставя компетенции на ЕО в цели области, а по-скоро за осъществяването на определени цели, за реализирането на определени задачи, изброени в чл.2 на ДЕО. Първоначално такава цел е изграждането на митнически съюз, след това общ пазар, икономически и валутен съюз. Компетентността на Общността е качествено различна от компетентността на държавата. Компетентността на държавата означава възможност за действие, докато тази на Общността е задължение за действие. Предоставянето на компетентност на ЕО е окончателно (освен при последваща ревизия на първичното право – ревизия  на договорите). Не упражняването на определено правомощие от страна на ЕО не е основание за преминаването му в компетентността на държавите-членки. Прехвърлянето на компетентност от държавите-членки върху ЕО е само в областите, изрично указани в разпоредба на учредителния договор.
Хипотезите в които държавата отстъпва компетентност и държавен суверенитет, могат да се обособят в следните групи:

1./ Случаи на предоставяне на нови правомощия чрез ревизия на учредителните договори.
2./ Случаи, при които учредителните договори предвиждат приемането на решения с мнозинство, а не с единодушие.
3./ Постоянното увеличаване на правомощията на Европейския парламент води до отслабване на Съвета, който представлява интересите на националните правителства в системата на ЕС.
Видове компетентност:
1. Изключителна компетентност – област, в която според Конституцията само Съюзът може да законодателства и да приема правно обвързващи актове, а държавите-членки могат да действат само при изрично овластяване от ЕС. Областите, на изключителната компетентност са: митнически съюз, правила на конкуренцията, необходими за функционирането на вътрешния пазар, общата търговска политика, валутната политика – по отношение на държавите приели еврото, опазването на морските биологични ресурси. В посочените сфери ЕС единствен може да упражнява законодателна функция, а държавите членки осъществяват изпълнителна компетентност.

Според Жан Пол Жаке: „Общностните компетенции са поначало конкуриращи се компетенции, т.е. държавите членки остават компетентни, докато Общността не е предприела действия. Често се използват и термините „поделена“ или „паралелна“ компетентност, но тези понятия оставят впечатлението, че Общността и държавите членки са едновременно компетентни в една и съща материя. Случаят, разбира се, не е такъв, тъй като държавите членки губят възможността да предприемат действия от момента на влизане в сила на общностната уредба в съответната област….. всяка компетентност, ….. следва да бъде разглеждана като поделена, ако не фигурира нито в списъка на областите, предмет на изключителна компетентност, нито сред областите на действия за подкрепа, координация или допълване, доколкото те са изчерпателно изброени. В този контекст Конституцията посочва като поделена компетентност вътрешния пазар, социалната политика в границите, определени от Конституцията, социалното, икономическо и териториално единство, земеделие и риболов, с изключение на съхранението на морските биологични ресурси (изключителна компетентност), околната среда, защитата на потребителите, транспортът, трансевропейските мрежи, енергетиката, пространството на свобода, сигурност и правосъдие, общественото здраве, научните изследвания,

сътрудничеството за развитие и хуманитарната помощ (чл. І-14).”

2. Съвместна (поделена) компетентност – Конституцията съдържа примерен списък на основните области на поделена компетентност – вътрешен пазар, правосъдието и вътрешните работи, земеделието и риболовът, околната среда, социалната политика и др. Тук държавите членки са компетентни дотолкова, доколкото ЕС не е упражнил или е прекратил упражняването на своята компетентност. В случаите на поделена компетентност законодателните функции се реализират или от ЕС или от държавите-членки, като разпределението на компетентност се основава на принципа на субсидиарността, които намира тук пълно приложение.
3. Подкрепящи, координиращи или допълнителни действия – в области като индустриалната политика, здравеопазването, образованието, спорта, културата, туризма, гражданска защита и административно сътрудничество. Законодателните правомощия в тези области са на държавите-членки, докато ЕС има координиращи, подпомагащи или допълнителни функции. В тези сфери ЕС не може да извършва хармонизиране на националните законодателства на държавите-членки със своите правни актове. В сферата на външната политика основната компетентност е на Съюза, който я дефинира и прилага, а държавите членки предприемат подкрепящи действия.
4. II. Принципи на субсидиарност и пропорционалност
   Принцип на субсидиарност – В юридически смисъл субсидиарността е принцип, регулиращ упражняването на законодателната компетентност, предоставена на ЕО от учредителния договор. На ниво ЕО първия опит да се регламентира разпределението на компетенциите между Общността и държавите-членки е в областта на околната среда. Субсидиарността става общ принцип на правото на ЕО в ДЕС, чиято цел е решенията в Съюза да се вземат възможно най-близко до гражданите. Принципа на субсидиарност се прилага в областта на паралелната (конкурентна) компетентност и се отнася предимно за първи стълб. Легална дефиниция за понятието се съдържа в чл.5,ал.2 в Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО): „В областите, които не се обхващат от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарноста, само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността заради обхвата и ефекта от предлаганото действие”. Общността може да действа само ако дадена цел може да се постигне по-добре на ниво Общност, отколкото на ниво отделна държава- членка. Решенията се вземат от държавите, и само ако те не се справят ще се намеси Общността. Всички общностни институции следва да спазват принципа, без това да наруши институционал-ното равновесие на системата. Контролът за спазването на принципа е възможен на две нива: /1./ Политически контрол – ролята на националните парламенти според протокола за субсидиарност, приложен към Договора от Амстердам; /2./ Юридически контрол – осъществява се от Съда на ЕО в рамките на контрола на законността на Общностното право.
   В конституционния текст относно сусидиарността се съдържа важно нововъведение, включвайки регионалното и местно равнище на приложната сфера на принципа. Новост в Конституцията е предоставеното право на националните парламенти да изискват от Комисията да обмисли отново предложенията, по отношение на които националните парламенти вземат решения, дали проблема да се реши на национално или регионално равнище.
   2. Принцип на пропорционалност – определение в чл.5, ал.3 на ДЕО „Действията на Общността не превишават необходимото за постигане на целите на този Договор”. Средствата, които ще използва Общността, трябва да бъдат пропорционални (адекватни) на преследваната цел. Този принцип дава отговор на въпроса какво следва да е по характер, форма и интензитет действието на Общността, независимо дали спада или не към изключителната й компетентност.
   Според Жап Пол Жаке: Преценката на пропорционалността се извършва след тази на субсидиарността. Субсидиарността е насочена към това да се определи, дали компетентността следва да бъде упражнена. Пропорционалността влиза в играта, след като решението за упражняване на компетентността вече е взето, за да се определи обхватът на законодателството. Тя се отнася до избягване превишаването на

необходимата уредба и до преценка в резултат на това, дали не съществуват други средства за постигане целите на Общността, свързани с приемането на по-малко обвързващи за адресатите правила от предложеното законодателство. ….

Принципът на пропорционалността се отнася както до съдържанието на визираното действие, така и до формата, която то приема. По отношение на формата Протоколът (от заключенията в Единбург, декември 1992 г.) в своя § 6 посочва, че „директивите следва да бъдат предпочитани пред регламентите и рамковите директиви следва да бъдат предпочитани пред детайлна уредба“. Що се отнася до съдържанието, според § 7 от Протокола, на националното ниво следва да бъде оставена възможно най-голяма свобода на преценка и когато е възможно „общностните мерки следва да предоставят на държавите членки алтернативни решения за постигане целите на тези мерки“. Целеният резултат е да се осигури на властите, натоварени с въвеждането на директивите, възможно най-голяма свобода, съобразена с поставените цели, за да се достигнат резултатите, определени от общностния законодател. …. често констатирана тенденция, която е трудно да бъде променена, да бъдат приемани под формата на директиви текстове, толкова подробни, колкото са регламен-тите. Принципът на пропорционалността е възприет и в Конституцията (чл. І-11, § 4)…..

С приемането на Договора за Европейския съюз възникна въпросът, дали вписването на

принципа на субсидиарността и затвърждаването на правилото на предоставянето на компетенции в него не предполагат прекратяване прилагането на теорията на подразбиращите се правомощия. Европейският съвет в Единбург от 11 и 12 декември 1992 г. оставя този въпрос открит. В заключенията от него се отбелязва, че принципът на субсидиарността не поставя под въпрос „..…принципа, формулиран в чл. F, §3 (днешен чл. 6, §4) от ДЕС, според който Съюзът си осигурява средствата, необходими за постигането на неговите цели и осъществяването на неговите политики“. Що се отнася до принципа на предоставените правомощия, е дадена следната насока: „Институциите трябва да бъдат сигурни, че предлаганото действие попада в границите на компетенциите на Общността, предоставени от Договора, и че е насочено към осъществяването на една или повече от целите й. При разглеждането на предлаганата мярка следва да се определи задачата, която трябва да се постигне, да се установи, дали тя е оправдана с оглед целите на Договора и дали е налице необходимата правна основа, позволяваща приемането й.“ Същевременно следва да се отбележи, че от влизането в сила на ДЕС се наблюдава по-ограничено позоваване на чл. 308 (стар 235) и на компетентността на Общността във външните отношения.

 

№ 10. Структура и органи на ЕС. Реформа от Лисабон.

          (Обща характеристика на институционния механизъм на ЕО/ЕС)
I. Структура и органи на ЕС

Всяка от институциите на ЕО/ЕС имат собствена легитимност, точно дефинирани правомощия и е изразител на различни интереси.

Съветът на министрите е изразител на интересите на държавите-членки и е с най-големи правомощия.
Комисията е изразител на колективния европейски интерес. Тя е ръководена от интересите на Общността като цяло. Еврокомисарите й са независими.

Европейския парламент е изразител на интереса на народите на държавите членки, а Съдът е изразител на правовата държава.Взаимоотношенията между институциите на ЕС не съответстват на основното схващане за разделение на властите. При институциите няма йерархия и най-важен орган. Те функционират на принципа „баланс между институциите”. За да се осигури единство и приемственост в дейността на Съюза, ДЕС прокламира единство на институто-националната му рамка. Институциите са снабдени с правомощия, предоставени им от учредителните договори, които те упражняват в съответствие с предвидени в тях процедури във всички сфери на дейност и материи, регламентирани от правото на ЕС. Отношенията между институциите се регулират от няколко основни принципа:
    1. Автономия на институциите – всяка институция приема собствени правила за управление и не може нерегламентирано да се намесва в дейността на друга институция.
    2. Институционално равновесие – баланс на институциите;
    3. Лоялно сътрудничество – като се подписват договори за сътрудничество между институциите;
    4. Прозрачност;
Измежду всичките институции (Съвет, Комисия и Парламент), Съветът, а не Европейския парламент е институцията, която упражнява суверенното право да законодателства и да взема политически решения. Европейския парламент може да свали Комисията, но не и Съвета. Европейския парламент може да наложи вето върху решенията.Съветът и Комисията си поделят класическите правомощия на изпълнителната власт. Съветът може да възлага на Комисията, да й делегира права, но може и сам да изпълнява. Институционалната система на ЕС е оригинална система, ключов елемент на която са сътрудничеството и балансът между отделните власти в рамките на т.нар. институционален триъгълник. Така законодателната власт в повечето случай се поделя между ЕП и Съветът, но се упражнява по инициатива на ЕК, която разполага с монопол върху законодателната инициатива. Изпълнителната власт се поделя между ЕК и Съветът, но европейския закон, дефиниращ нейното упражняване се приема със съгласието на ЕП. До влизане на Конституцията в сила, институционалната структура на ЕС включва пет институции: ЕП, Съвет на министрите, ЕК, Съд и Сметна палата и четири органа с консултативни и управленски функции: Икономически и социален комитет, Комитет на регионите, Европейска централна банка и Европейска инвестиционна банка.

1. II. Реформа от Лисабон

Договорът от Лисабон актуализира институционалната система на Съюза  с цел да отговори на нуждата на разширения ЕС да адаптира политиките си към бързо променящия се свят.

1 Опростяване на процеса на вземане на решения:  За да се подобри способността на ЕС да действа, прилагането на гласуването с квалифицирано мнозинство в Съвета бе разширено до много нови области и определението на процедурата на гласуване с квалифицирано мнозинство бе опростено.

2 Единна организация: Съюзът от своя страна ще получи единна юридическа правосубектност, която ще сложи край на двойствеността между Съюза и Общността и ще увеличи способността на Съюза да действа.

• Договорът от Лисабон слага край на сегашното разграничаване между Европейски съюз и Европейска общност.
• Съгласно Договора от Лисабон Съюзът ще има юридическа правосубектност, докато сега единствено Европейската общност има такава. Това нововъведение е от особено значение за външното измерение на дейностите на ЕС.
• Единната юридическа правосубектност позволява на Съюза да сключва международни споразумения и да се присъединява към международни организации. По този начин например Съюзът ще може да се присъедини към Европейската конвенция за правата на човека. Това би позволило на Съда за правата на човека в Страсбург да контролира съгласуваността на действията на Съюза с Европейската конвенция за правата на човека.

3 Засилено сътрудничество: Повишената роля на засиленото сътрудничество позволява на Съюза да запази способността си да действа, дори и без подкрепата на всяка една от държавите-членки. Този механизъм позволява зачитането на различните интереси на държавите-членки.

4 Институционални промени: Европейският съвет става отделна институция и със своя собствен председател той ще даде по-голяма последователност на действията на Съюза. Една „намалена“ Комисия ще може по-бързо и по-ефективно да решава и да действа.

• Европейският съвет е учреден като отделна институция от Съвета и ще бъде председател-стван от лице, назначено за период от две години и половина. Това ще затвърди авторитета на Европейския съвет при определянето на насоките на политическата дейност на Съюза.
• Учредяването на избран председател на Европейския съвет ще повиши видимостта и общата последователност на дейностите на Съюза.
• Ролята на председателя ще бъде да ръководи и да придвижва работата на Европейския съвет и да осигурява …. в това си качество външното представителство на Съюза, но само по въпросите, отнасящи се до общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС).
• Договорът от Лисабон засилва законодателните и бюджетните правомощия на Европейския парламент и променя неговия състав: броят на членовете на Парламента не може да надвишава 751 (750 плюс един председател). Разпределението на местата между държавите-членки ще се основава на низходяща пропорционалност.
• Съставът на Комисията ще бъде намален. След 2014 г. броят на членовете на Комисията ще съответства на две трети от броя на държавите-членки въз основа на  равноправна ротационна система за избор на членове.
• Осен това Договорът от Лисабон въвежда пряка връзка между резултатите от изборите за Европейски парламент и назначаването на председател на Комисията.

5 Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност: Новата роля и статутът на Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност ще подобрят последователността на външната дейност на Съюза.

• Постът на Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност ще получи нова форма и по-големи правомощия. Той / тя ще бъде също и заместник-председател на Комисията, отговарящ за външните отношения и съгласуваността на другите външни аспекти на дейността на Съюза. Той / тя ще председателства също така Съвета на министрите по външни работи.
• Това ще сложи край на двойствеността на компетенциите на Върховния представител, който също e и Генерален секретар на съвета, и на комисаря, отговарящ за външните отношения.

6 Засилена роля на парламентите: Засиленото участие на Европейския и националните парламенти в процеса на вземане на решения ще засили демокрацията и ще повиши легитимността на функционирането на Съюза.

 

№ 11. Европейски съвет. Председателство на ЕС.

Европейския съвет не е предвиден нито като институция, нито като орган в учредителните договори на Общността. Той възниква в резултат на политическа инициатива по време на конференция на държавите и правителствените ръководители на държавите-членки в Париж през 1974г. Понастоящем и до влизане на Конституцията на ЕС, Европейският съвет се състои от държавните глави или правителствени ръководители на държавите членки и Председателя на Европейската комисия (ЕК) – той е член по право. Те се подпомагат от министрите на външните работи на държавите членки и от член на ЕК. Първоначално Съвета заседава най-малко два пъти годишно, а след 2002 г.- 4 пъти годишно. При необходимост, произтичаща от спецификата на дневния ред, членовете на ЕСъвет могат да решат да бъдат подпомагани от един министър и 1 еврокомисар. След последното разширяване на ЕС през 2004г. всички заседания се провеждат в Брюксел.

До влизане в сила на Конституцията, ЕСъвет се председателства на ротационен принцип на 6 месеца от държавния или правителствен глава на държавата-председател на Съюза. След приемане на Конституцията ЕСъвет с квалифицирано мнозинство избира постоянен председател за срок от 2,5 години с право на още един мандат от 2,5 години.

ЕСъвет е институцията, която дава основните импулси, необходими за по-натъшното развитие на ЕС и определя общите политически насоки на това развитие. ЕСъвет не разполага със законодателни функции и не може да приема законодателни актове. Решенията на ЕСъвет не са норми, те нямат характера на правнообвързващи актове. В ЕСъвет не се гласува, а се постига общо съгласие (никой не трябва да е против), освен ако учредителния договор не предвижда друго. Резултатите от работата на неговите заседания се публикуват във формата на заключения, съдържащи декларации, решения и др. Тези заключения са политическо ръководство за останалите институции на ЕС. Всички ключови въпроси на ЕС, като промените в структурата на Съюза, изграждането на икономически и валутен съюз, развитието на ОВППС, СОПВР са обект на разискване и постигане на съгласие от Съвета. ЕСъвет назначава всички ръководни фигури в Съюза. ЕСъвет заседава 2 дни – 1./За вътрешна политика и сигурност; 2./ За интеграционно развитие и външна политика.

1. Състав и начин на функциониране – (Ciela)

Съветът на Европейския съюз се състои от представители на правителствата на държавите-членки. Неговият състав варира в зависимост от точките в дневния ред, като всяка държава-членка се представлява от този член на правителството, който отговаря за въпросната област (външни работи, финанси, социални грижи, транспорт, селско стопанство и т.н.).

Работата на Съвета се подготвя от комитет, който се състои от постоянни представители на държавите-членки; работата на този комитет се подпомага от работни групи, състоящи се от длъжностни лица от съответните сектори на правителството на държавата-членка.

Председателството на Съвета се поема последователно от всяка една държава-членка за период от шест месеца съгласно реда, установен от Съвета. На Председателството се оказва съдействие от страна на Генералния секретариат, който подготвя работата му и осигурява нейното гладко протичане. Генералният секретариат на Съвета е в същото време и Върховен представител за Общата политика в областта на външните отношения и сигурността.

Съветът взема решения чрез мнозинство на своите членове. Съгласно Договора, в ограничен брой ситуации се изисква единодушно решение. В повечето случаи Съветът взема решения с квалифицирано мнозинство: за да бъде прието, дадено предложение трябва да получи определен „праг“ от гласове, като всяка държава-членка има брой гласове, определен въз основа на броя на населението й.

2. Правомощия – Съветът има шест ключови отговорности:

– На базата на предложения, направени от Комисията, Съветът приема законодателството на Общността; в много области той приема закони съвместно с Европейския парламент;

– Координира основните икономически политики на държавите-членки;

– От името на Европейската общност сключва международни споразумения между Общността и една или повече на брой държави или международни организации;

– Заедно с Европейския парламент приема бюджета на Европейския съюз;

– Определя общата политика в областта на външните отношения и сигурността на Европейския съюз на базата на насоките, определени от Европейския съвет;

– Координира сътрудничеството между националните съдилища и полицейските сили по въпросите на престъпността.

 

 

№ 12. Съвет на министрите (СМ). КОРЕПЕР  и консултативни комитети.

1. I. Съвет на министрите (СМ) – състав: състои се от по един представител на всяка държава-членка на министерско равнище, който е овластен да обвързва нейното правителство.
   Съветът заседава в над 20 състава в зависимост от проблемите, които разисква. Състава се определя от дневния ред (околна среда, правосъдие и вътрешни работи, образование, младеж и култура, икономически и финансови въпроси и др). Първоначално СМ заседава само във формат външни министри, но впоследствие и министри от други ресори започват да провеждат срещи. Форумът на външните министри е най важния, тъй като в неговата компетентност спадат общите въпроси и той отговаря за координацията на дейността на Съвета.
   Сесиите се ръководят от председател на ротационен принцип от всяка държава членка за период от 6 месеца (от 01.01 до 30.06 и от 01.07 до 31.12) в предварително определена последователност, като всяка държава знае кога нейния представител ще е председател. Всяка държава преди да поеме поста председател е подготвила програма за решения които трябва да се вземат през 6 месечния и мандат. Работи се по системата „troika”- предишен, настоящ и бъдещ председател работят заедно за осигуряване на плавност и приемственост в ръководството. Освен чисто организационна и процедурна, ролята на председателя се изразява и във важни координационни функции – той изготвя проекта за дневен ред на всяка сесия, изготвя програма за действие за 6 месечието в която посочва приоритетите си.
   Съветът се подпомага от генерален секретариат, ръководен от генерален секретар. Генералния секретар и заместникът му, който управлява секретариата се избират от съвета с квалифицирано мнозинство.Дневния ред на заседанието на Съвета се състои от 3 части:
   Част „А” – в нея са включени точките, по които решенията на Съвета се вземат без разискване и се одобряват en bloc, само „подпис”- това са въпросите, по които КОРЕПЕР е постигнала съгласие.
   Част „В” – в нея са включени въпросите, които следва да се разискват от министри и да бъдат гласувани.
   3-та точка Разни – в нея обикновено са включени искания на дадена делегация, по които се провежда обмен на мнения, но не подлежат на гласуване.
   Гласуването в СМ става с три вида гласуване: обикновено мнозинство, квалифицирано мнозинство и единодушие в зависимост от третираната материя. До 1986 г. решенията са вземани с единодушие, след това с квалифицирано мнозинство (само за данъците и още за 2-3 области – с единодушие).
   Квалифицираното мнозинство се определя на принципа на претегляне на гласовете, с което се цели да се балансира разликата между големите и малките държави. Гласовете се претеглят съобразно съвкупен критерий, включващ демографски, икономически и политически компоненти. За приемането на акт с квалифицирано мнозинство са необходими най-малко 232 от общо 321. Ако гласовете са на границата влиза в сила т.нар. блокиращо малцинство, което трябва да е 90 гласа. При квалифицирано мнозинство се броят само гласовете „за”, като въздържанието е равно на негативен вот. В І стълб решенията се вземат с квалифицирано мнозинство. Във втори те се вземат с единодушие, като за да се избегне блокирането, се прилага т.нар “конструктивно въздържание”- държавата не казва „да”, но поема ангажимент да не пречи.
   Отсъствието на министър не може да повлияе на решение взето единодушно от присъстващите. Министър не може да изпрати свои заместник-министър да го представлява, но може да делегира право на друг министър от друга държава-членка.
   Комитетът не гласува, но чрез него се получава важна информация.
   Правомощия на СМ:
   ) Той е основния законодателен орган на ЕС като в мнозинството случай изпълнява законо-дателната си компетентност съвместно с ЕП.
   2.) Съвместно с ЕП осъществява бюджетната компетентност на ЕС.
   3.) Съветът е титуляр на изпълнителната власт в ЕС. Той разполага с изпълнителни правомо-щия, които по правило делегира на Комисията, но може да ги реализира и сам.
   4.) Играе важна роля на координатор на общите икономически политики на държавите членки.
   II. Към СМ функционира помощен орган – Комитет на постоянните представители (КОРЕПЕР). Той действа в два състава: КОРЕПЕР I – състоящ се от заместниците на постоянните представители на държавите-членки; КОРЕПЕР II – състоящ се от самите представители, които имат ранг – посланик. КОРЕПЕР ръководи и контролира дейността на многобройните работни групи от експерти по различни въпроси. Работните групи се състоят от дипломати от Постоянните представителства на държавите-членки в Брюксел и от национални експерти от държавите членки. Тези работни групи са първо ниво в които започва изработването на актовете на ЕС. Специалните работни групи подготвят заседанията на КОРЕПЕР. В случай на постигнато съгласие в работните групи, то само се формализира в КОРЕПЕР. КОРЕПЕР се стреми да разреши въпросите, по които в работните групи не е постигнато съгласие. Когато това се постигне, на министрите на Съвета остава само да положат подписите си под акта. КОРЕПЕР участва в подготовката на дневния ред на заседанията на Съвета и предлага кои въпроси да бъдат включени за разискване и кои да отпаднат.
   III. Консултативни органи (комитети):
   1. Икономически и социален комитет (ИСК) – това е консултативен орган с обща компетентност, целящ да асоциира различни групи от икономически и социални интереси към интеграционните процеси на Общността. ИСК включва представители на три групи: 1/ група на работодателите; 2/ група на трудещите се (Р/С) и 3/ група разни интереси: като селско стопанство, свободни професии, търговия, транспорт, малки предприятия и потребители. Броят на членовете не може да надвишава 350 члена, назначени от Съвета с квалифицирано мнозинство за срок от 4 години по предложение на държавите членки по квоти за отделните страни. При изпълнение на служебните си задължения членовете на ИСК представляват интереса на ЕС и са напълно независими. ИСК избира сред членовете си Председател и Бюро за срок от 2 години, натоварено с организационни функции. ИСК участва в процеса на изготвяне на вторичното право на ЕО чрез приемане на консултативни становища.
   2. Комитет на регионите – нов орган създаден с ДЕС от Маастирихт. Той е постоянно действащ орган, който замества консултативния съвет на Комисията – състои се от представители както на регионите, така и на местната власт. Представителството в Комитета е изградено на териториален признак. Комитета на регионите има същия състав, организация и дейност като ИСК. И двата органа имат един и същи брой членове и едно и също разпределение по държави, мандата е същия 4 годишен. Комитета по регионите е консултативен орган, който подпомага Съвета и Комисията със становищата си. Освен задължителните случай на консултиране Комитетът може винаги да бъде сезиран по инициатива на Съвета или Комисията или по своя инициатива да дава становища във всички случаи, когато счете за необходимо. Комитетът може да се произнесе и със становище в случай, че е сезиран ИСК и са засегнати „специфични регионални интереси”.На конференцията в Амстердам, Франция поставя въпроса заетостта, проблем които засяга пряко всички държави, тъй като навсякъде има безработица, но това е запазен периметър за справяне с проблема от всички държави поотделно. Стига се до становище, че и по този въпрос ще има стратегии за развитие. Сформиран е и Комитет по заетостта, като мястото на Комитета следва председателството – Франция.

 

№ 13. Европейска комисия – състав, функции, актове, особености.

Европейската комисия (ЕК) е създадена за да бъде пазител на учредителните договори, изпълнителен орган на ЕС, инициатор на общностното право и орган контролиращ неговото ефикасно прилагане и съблюдаване, администратор и управляващ различните политики на ЕС, посредник между държавите членки и изразител на общностния интерес.
В сравнение с другите институции на ЕС, тя е най-независимата и най-необвързаната с национални съперничества или интереси.
Състав – Принципът приет в Римския договор и действащ до месец ноември 2004 г. е ЕК да се състои от по 2-ма члена на страните с най-голямо население и по 1 от всички останали членове на ЕС.
Ревизията от Ница въвежда принципа една държава – 1 комисар. Така след последното разширяване на ЕС действащата ЕК се състои от по 25 члена- по един от всяка държава членка избрани на основа на общите им качества и предоставящи всички гаранции за независимост.
Всеки кандидат за еврокомисар трябва да отговаря на следните изисквания – националност на държава членка, компетентност и независимост (тя е най-важна). Всяка държава-членка е длъжна да се съобразява с независимостта на комисарите и да не прави опити да им влияе при изпълнение на задачите. Длъжността комисар е несъвместима с упражняването на други професионални дейности (независимо дали са платени или безвъзмездно). Ако се нарушат изискванията мандата им може да се прекрати и да бъдат лишени от пенсия. Комисарите имат големи правомощия, например могат да забранят сливане на предприятия, ако това би нарушило баланса и конкуренцията на пазара. Мандатът на комисар се прекратява индивидуално при смърт, доброволна оставка или служебно освобождаване от длъжност. Комисарят подава оставка при поискване от Председателя.
Процедурата по формиране на Комисията включва няколко етапа, като в процедурата участват както държавите членки и Съветът, така и ЕП.
1-ви етап – номиниране кандидатурата за председател на ЕК (изтъкнати известни експертни фигури – първи е бил Жан Моне). СМ в състав държавни или правителствени ръководители като отчита резултатите от изборите за ЕП, определя с квалифицирано мнозинство кандидат за председател, който предлага на ЕП за избор. ЕП след изслушване, одобрява кандидатурата с мнозинство от членовете си. Председателят ръководи и отговаря за дейността на ЕК. По право е член на Европейския съвет. Равен е по статут с държавния глава в международната дипломация, участва във форумите на Г-7 и Г-8. Председателят може да иска оставката на даден комисар. Ако не бъде избран, след 1 месец се номинира нова кандидатура. Няма ограничение в мандатите – всеки може да бъде преизбиран неограничен брой пъти.
2-ри етап – определяне на останалите членове на ЕК. СМ с квалифицирано мнозинство и по общото съгласие на избрания Председател приема списъка на останалите членове на Комисията, изготвен съгласно предложенията на държавите членки.
3-ти етап – включва одобрението на определения пълен състав на комисията от ЕП en bloc, като гласуването се предшества от 2-седмично изслушване на комисарите пред заседания на съответните постоянни комисии.
4-ти етап – окончателно назначаване на членовете на ЕК от СМ с квалифицирано мнозинство, след която тя встъпва във функциите си. Мандатът на членовете на ЕК е 5 години (до 1999 г. е бил 4 години).
ЕК е „колегиален” орган и членовете й имат равни права. ЕК е изградена на принципа на колегиалната отговорност (всеки комисар взема участие наравно с другите в дискусиите по всеки въпрос и всички комисари са еднакво отговорни за взетото решение).
В структурно отношение ЕК е изградена на базата на общи служби (Генерален секретариат, Европейска служба против измамите, Евростат, преса и комуникации), вътрешни служби (бюджет, политически съветници, юридическа служба, вътрешен одит) и множество генерални дирекции и специализирани служби по отделните политики (селско стопанство, образование и култура, енергетика и транспорт и др.). На всеки член от ЕК са подвластни една или повече генерални дирекции. Комисията заседава един път седмично (всяка сряда), като заседанията й са закрити. Голяма част от въпросите които се разглеждат от ЕК се решават по т.нар. писмена процедура (изчистения от всякакви спорни въпроси текст минава на подпис през всички комисари). Комисията взема решение с обикновено мнозинство.
Правомощия на ЕК:
    – право на законодателна инициатива – ЕК участва активно в законодателния процес на ЕС. ЕК има монополното право да изготвя проекти за нормативни актове приемани от Съвета. С течение на годините този монопол отслабва и съществува само в общностната материя. В областта на Втория стълб (ОПОВОС), тя дели законодателната инициатива със Съвета, а в областта на Трети стълб с държавите членки.
– собствени нормотворчески правомощия, с които осигурява изпълнението на учредителните договори и на актовете на европейския законодател; Пряката нормотворческа дейност е относно: управлението на митническия съюз; прилагането на защитни клаузи; политиката на конкуренция и общата селскостопанска политика; изпълнението на бюджета на Общността;
– контролни правомощия – ЕК е пазител на договорите; тя е призвана да осигурява спазването на първичното и вторичното право на Общността от страна на физическите и Ю.Л, държавите членки и останалите институции на ЕС. Контролната функция се реализира чрез правото на ЕК да санкционира нарушението на договорите, извършени от частни лица. Тя осигурява прилагането на защитни клаузи в областта на общата търговска политика на ЕС.
– външно представителство – с изключение на ОПОВОС комисията провежда от името на ЕС преговори за сключване на договори с трети страни и представлява Съюза пред правителствата на трети страни и международните организации;
– управление на отделните политики и програми на ЕС.

Европейска комисия – Ciela

1. Състав и начин на функциониране

Комисията се състои от 25 члена (по един от всяка държава-членка), избрани на базата на тяхната обща компетентност, като независимостта им е извън всякакво съмнение. Членовете на Комисията се назначават от Съвета, след като бъдат одобрени от Европейския парламент, за срок от пет години.

Председателят на Комисията се определя на заседание на Съвета на ниво държавни глави или министър-председатели; това назначение трябва да бъде одобрено от Европейския парламент.

Отделите на Комисията са обособени в Генерални дирекции, като всяка от тях носи отговорност за определена област на дейност.

2. Правомощия – Европейската комисия има четири основни роли.

Тя има почти монополна роля в иницииране на законодателството: Комисията носи отго-

ворност за съставяне на предложения, които изпраща на Парламента и на Съвета. Освен това тя играе активна роля и в последващите етапи на законодателните процедури.

Европейската комисия осъществява политиките и реализира бюджета на Европейския съюз: тя носи отговорност за управлението и изпълнението на бюджета при осъществяването на политиките и програмите, приети от Парламента и Съвета.

Тя е „пазителят“ на Договорите: Комисията извършва необходимото, така че разпоредбите, приети от институциите на Общността, да се прилагат от отделните физически лица, от държавите-членки и от институциите. При упражняване на своите правомощия Комисията може да наложи санкции на физически лица и компании за нарушаване правото на Общността. Комисията има право да възбужда дела срещу държави-членки за извършени нарушения, и като част от тези дела може да покани съответната държава-членка да отстрани нередностите в рамките на определен срок. Освен това, Комисията може да завежда дела пред Съда на ЕО при нарушение на правото на Общността от страна на държава-членка или от страна на някоя институция.

Европейската комисия представлява Общността: от името на Общността, Комисията води преговори с цел сключване на международни споразумения със страни, които не членуват в ЕС и с международни организации. Тези преговори се водят съвместно със специални комитети, назначени от Съвета, и при спазване на установените от Съвета директиви за водене на преговори.

 

 

№ 14. Европейски парламент (ЕП)  – състав, функции, актове, особености.
Парижкият договор от 1951 г. предвижда създаването на Обща асамблея на ЕОВС със 78 члена, която заседава всеки месец в Страсбург от 1952 до 1958г. 1958г Римския договор я замества с Асамблея на Европейските общности, която има компетенции и в трите общности. Понятието Европейски парламент се легализира с единия европейски акт през 1986 г.
До 1979 г. членовете на ЕП се определят от представители на съответните националните парламенти. От 1979 г. решението евродепутатите да се избират чрез всеобщи и преки избори, се взема от държавните и правителствени ръководители на Деветте, като се предвижда изборите да се провеждат по единна избирателна процедура във всички държави членки или съгласно общи за всички държави членки принципи, като в момента избирателната процедура във всяка държава съответства на конституционния й режим. Понастоящем във всички държави се прилага пропорционалната система с национални, регионални или смесени листи. ЕП се избира при общо, равно и пряко избирателно право при тайно и свободно гласуване на гражданите на страните членки за срок от 5 години.
Състав на ЕП: Всяка държава има квота относно числения състав, като принципа на броя на депутатските места се основава от една страна на: демографски реалности, а от друга с компенсирането им с едно свърх-представителство на най-малочислените държави членки. Мандатът на евродепутатите е 5 години. До 1976 г. изискването към тях е да имат качеството на депутати от националните парламенти, като днес това изискване не е валидно.
Организация и начин на функциониране на ЕП:
Вътрешната организация на ЕП наподобява тази на националните парламенти и се урежда от вътрешен правилник. Както и в националните парламенти и тук се формират парламентарни групи, като обединяването на евродепутатите е по политически признак без оглед на националността им. Условието за формиране на политическа група е наличието на минимален брой депутати, като изискванията на процедурните правила са образуването на групите да става по многонационален признак. В действащия ЕП има действащи 7 групи и няколко независими депутата. Най–многобройните групи са: Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти, Алианса на либерали и демократи.
Процедурните правила предвиждат създаването на постоянни комисии, подкомисии и комисии по разследване. В сегашния парламент действат 20 комисии, които подготвят дебатите за пленарната зала и гарантират осъществяването на парламентарен контрол между сесиите. Всяко законодателно предложение трябва да се разгледа в една от 20 комиисии, която може да предложи изменения в предложенията на Комисията или общата позиция на Съвета.
Цялата дейност на ЕП се ръководи от Председател с мандат 2,5 години с право да бъде преизбиран да края на мандата на ЕП – 5 г. Председателя се подпомага от 14 заместници – от всяка държава по един. Те заедно образуват Бюрото на ЕП, колегията на квесторите и конференцията на председателите. Квесторите са 5 на брои. Тук имат административни и финансови функции и участват със съвещателен глас в заседанията на бюрото. От 1992 г. се създаде института на Омбудсмана. Той не е депутат. Избира се от парламента, но е независим. Мандатът му съвпада с този на ЕП – 5 г.
ЕП се свиква по право втория вторник на март и провежда една годишна сесия. Редовните му пленарни заседания се провеждат ежемесечно по една седмица (5 работни дни) в Страсбург. Заседанията и разискванията на ЕП са публични. Дебатите, становищата и резолюциите на ЕП се публикуват в Официалния вестник на ЕС. Освен ако не е предвидено друго в специална разпоредба от Учредителния договор, ЕП взема решенията си с абсолютно мнозинство на подадените гласове.
Правомощия на ЕП:
1/.Нормотворчески (законодателни) правомощия – ЕП няма самостоятелна нормотворческа компетентност, а може да я упражнява само съвместно със Съвета на министрите. Участието в законодателния процес има следните форми:
– консултативно становище – ЕП дава становище преди Съветът да приеме законодателното предложение на Комисията, като нито Съветът, нито Комисията са задължени да приемат измененията формулирани в становището на ЕП.
– процедура на сътрудничество – според тази процедура ЕП може да внесе подобрения в проекта на нормативен акт чрез предложени промени в предложенията на Комисията, както и в предварителната позиция на Съвета.
– съвместно приемане на нормативни актове със Съвета – като тази процедура включва: одобрение от страна на ЕП (Съветът не може да вземе решение, преди ЕП да даде съгласие по съответния акт. Това се прилага предимно при договорите за асоцииране, присъединяване, но не и за търговските договори); искане на инициатива – ЕП може с мнозинството от членовете си да изисква от Комисията да упражни правото си на законодателна инициатива.
2./ Участие в сключването на международни споразумения – Съветът се консултира с ЕП при сключването на всички международни споразумения с изключение на международните споразумения в рамките на общата търговска политика на ЕС.
3./ Бюджетни правомощия – приходите на Общността се формират от три източника: 1.мита налагани според Общата митническа тарифа; 2. селскостопански мита, с които се облагат стоките внасяни в Общността от трети страни; 3.собствени приходи от ДДС, като тези приходи се разделят между Общността и държавите членки. Правомощията на ЕП в бюджетната сфера са:
– право да гласува или отхвърли бюджета; Проектобюджета се изготвя от ЕК, който се предоставя на СМ и на 05.10… минава на първо четене през ЕП като ЕП разполага с 45 дни да се произнесе.
– право да предлага промени относно задължителните разходи (тези които произтичат пряко от договора или от актове на Общността – това са главно селскостопански разходи, разходите произтичащи от международни споразумения с трети страни); Тези промени се приемат с абсолютно мнозинство
– право да определи крайния размер на незадължителните разходи (всички останали разходи за енергетика, трансспорт, околна среда, образование, култура); Приемат се с мнозинство.
– право да освободи Комисията от отговорност за изпълнението на бюджета;
4./ Контролни функции – ЕП осъществява общ политически контрол върху дейността на общностните институции.
– контрол и участие в назначенията на институциите и органите на ЕС – право  да участва в номинирането на Комисията, право да гласува недоверие на Комисията; право да изисква от Комисията да упражни законадателна инициатива; поставя писмени и устни въпроси на Съвета на министрите; ЕП е косултиран при назначаването на председателя на Европейския валутен съюз, председателя на Европейската централна банка предоставя на ЕП годишен доклад; ЕП е консултиран при номинирането на членовете на Сметната палата.
– други контролни правомощия – създаване на временна анкетна комисия, разглеждане на петиции, назначаване на Омбудсман.
Европейски парламент – Ciela

1. Състав и начин на функциониране

Европейският парламент се състои от 732 представителя на гражданите на държавите-членки, избрани чрез общо пряко гласуване за срок от пет години. Броят на представителите на всяка отделна държава-членка е различен в зависимост от броя на населението й. Членовете на Парламента не образуват национални делегации, а формират транснационални групи в зависимост от политическите си възгледи.

Членовете на Парламента са разделени на специализирани комитети и делегации. Докладите, изготвяни от парламентарните комитети, се представят за утвърждаване от Парламента на негова пленарна сесия. На тези сесии на Парламента се разглеждат още и запитванията към Комисията и към Съвета, спешно възникналите въпроси и изявленията на Председателството. Пленарните сесии на Парламента са открити.

2. Правомощия

2.1. Законодателни правомощия: Парламентът участва в различна степен в съставянето на законодателните актове на Общността, в зависимост от конкретната област: от него може да се изиска да представи необвързващи становища процедура за консултации) или обвързващи становища (процедура за одобрение); той може да поиска от Съвета да приеме изменения и допълнения по предложения на Комисията, които е утвърдил с абсолютно мнозинство и които Комисията е приела (процедура за сътрудничество); и накрая, обикновено законодателните текстове се приемат въз основа на общо съгласие между Парламента и Съвета, като одобрението на окончателния текст от страна на Парламента е абсолютно необходимо за приемането му (процедура за съвместно решение).

2.2. Контрол върху бюджета: Парламентът упражнява бюджетни правомощия съвместно със Съвета и има последната дума, що се отнася до незадължителните разходи. Парламентът приема окончателния бюджет, контролира неговото изпълнение и предоставя освобождаване от задължения във връзка с това изпълнение.

2.3. Контрол върху изпълнението: Комисията носи политическа отговорност пред Парламента. Назначаването на Председателя и на членовете на Комисията подлежи на предварително одобрение от Европейския парламент. Приемането, от страна на Парламента, на вот на недоверие към Комисията, води до оставка на

цялата Комисия като орган.

Парламентът осъществява своята контролна роля чрез редовно следене на докладите, които Комисията му изпраща. Наред с това, членовете на Парламента често отправят писмени и устни запитвания към Комисията и към Съвета.

Освен това, Парламентът има правомощия да създава временни комисии за разследване на твърдения за нарушения или лошо управление при осъществяване на правото на Общността.

Що се отнася до общата политика в областта на външните отношения и сигурността, и до сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпроси на престъпността, Парламентът има право редовно да бъде информиран и може да отправя въпроси към Съвета, както и да прави препоръки. Провеждат се парламентарни консултации по основните аспекти и фундаменталните решения в областта на външните отношения и сигурността, както и по всички предложени мерки с изключение на общите позиции по въпросите на сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията.

Парламентът разглежда петиции, отправени към него от граждани на Съюза по въпроси, отнасящи се до областите на дейност на Общността.

Европейският парламент назначава европейския Омбудсман, който е оправомощен да приема оплаквания относно лошо управление в дейностите на институциите и органите на Общността.

 

№ 15. Сметна палата, ЕЦБ и други органи.

I/ Сметна палата (СП) – създава се като орган на Общността през 1975 година. Състои се от 24 члена (по 1 един от всяка държава членка), назначени за период от 6 години от Съвета с квалифицирано мнозинство след консултиране на ЕП. Членовете на СП се избират сред личности, които са принадлежали или принадлежат към одиторски институции в съответните страни или притежават качества, които ги правят особено подходящи за тази длъжност. Членовете избират помежду си председател с 3 годишен мандат. При изпълнение на служебните си задължения те не могат да изискват, нито да приемат инструкции от което и да е правителство или друга организация. Те не могат да изпълняват и никаква друга професионална дейност срещу заплащане или безвъзмездно.
Правомощия на СП: Ролята й е да информира съюзните институции за законността и правилността на извършваните финансови операции, както и за доброто финансово управление на Общността. СП проверява редовността на приходите и разходите на Общността, както и на всеки друг организъм, създаден от нея. Тя може да контролира разходите, които правят държавите членки за сметка на Общността (селскостопански разходи, събирането на митнически такси). СП може да предоставя становища с инициативи по отделни въпроси и по искане на отделни институции на ЕС. Ежегодно след приключване на бюджетната година СП представлява доклад, които се предоставя на останалите институции на ЕС и се обнародва в Официалния вестник на ЕО заедно с отговорите на засегнатите институции. Участва при формирането на бюджета и отчета на Комисията през годината. СП изготвя и специализирани доклади (на програмата ФАР, по структурните фондове, по трансграничното сътрудничество).
II/ Органи на Икономическия валутен съюз (ИВС):
1. Европейска инвестиционна банка (ЕИБ) – тя е със собствена правосубектност и е създадена с цел да подпомага развитието на ЕО. Тя е едновременно орган на Общността и банка, чиито членове са държавите членки. Капиталът на ЕИБ се образува от вноски на държавите членки и от заеми от капиталовите пазари извън Общността и вътре в нея. Финансирането на ЕИБ е насочено към по изостаналите региони от Общността и служи активно на процеса на икономическо и социално изравняване. ЕИБ е източник за допълнително финансиране на приоритетни инвестиции и като правило тя финансира 50% от стойността на инвестицията, като разликата се осигурява от собствени средства на заемополучателя или други източници на дългосрочно кредитиране. Банката предоставя средносрочни и краткосрочни заеми с продължителност от 4 до 12 години за инвестиционни проекти и до 20 години за инфраструктурни проекти.   Управлението на ЕИБ се осъществява от:
   – Съвет на гуверньорите – състои се от министрите, посочени от всяка държава членка (обикновено това са министрите на финансите). Съвета назначава останалите органи; одобрява баланса и годишния отчет, взема решение с единодушие, с квалифицирано мнозинство или с обикновено мнозинство, представляващо 40% от управлявания капитал;
– Управителен съвет – състои се от 24 члена, определени от държавите членки и 1 член определен от Комисията;
– Директорски съвет – колегиален изпълнителен орган, отговорен за текущата дейност на банката;
– Контролен съвет.
2. Европейска банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) – създава се през 1991 г. от 40 страни с първоначален капитал 40 млрд. долара с основна цел да насърчава частния сектор и предприемаческата инициатива в държавите от Централна и Източна Европа и бившия СССР. Седалището на банката е в Лондон. ЕС и неговите държави членки и институции (ЕИБ) държат 51% от капитала на банката. ЕБВР действа на банков и инвестиционен принцип. Банката може да отпуска заеми до 60% за проекти в частния сектор, а останалите 40% за държавни проекти.
3. Европейска система на централните банки (ЕСЦБ) – управлява валутния съюз и изпълнява валутната политика като поддържа стабилността на цените. Състои се от Европейската централна банка и националните централни банки на държавите-членки, които участват в еврото. Характерно за ЕСЦБ е нейната независимост при упражняване на възложената й компетентност и изпълнение на задачите и задълженията, произтичащи от учредителните актове и Устава.
Сметна палата на Европейския съюз – Ciela

1. Състав

Сметната палата включва по един представител от всяка държава-членка, избран измежду хора, които в своята страна работят или са работили в одиторска институция или имат специална квалификация за такава работа и чиято независимост е извън всякакво съмнение. Членовете на Сметната палата се назначават от Съвета за срок от шест години. Съветът взема решенията за назначение с квалифицирано мнозинство, след като се е консултирал с Европейския парламент.

2. Правомощия

Сметната палата носи отговорност за контрола върху отчетите на приходите и разходите на

Общността и на органите на Общността, така че да се гарантира, че ЕС харчи парите си съгласно бюджетните правила и разпоредби, при спазване на административните и счетоводни принципи. Задачата на Сметната палата е да осигури правилно финансово управление.

Обект на финансовите ревизии на Сметната палата са институциите на Общността и на държавите-членки, както и всички органи, осъществяващи управление на приходите или разходите от името на Общността, а също и всички физически или юридически лица, които получават парични суми от бюджета на Общността. Финансовите ревизии в държавите-членки се извършват в сътрудничество с компетентните национални органи и институции, които са

длъжни да предоставят всички документи и цялата информация, изисквана от Сметната палата.

Всяка година Сметната палата представя пред Съвета и пред Европейския парламент изложение относно изрядността на отчетите и законността и редовността на съответните транзакции. Всяка година се съставя доклад, съдържащ резултатите от наблюденията на Сметната палата по отношение на управлението на финансите на Общността, като този доклад се разпраща до институциите на Общността и се публикува в Официалния вестник. В доклада се отбелязват областите, в които промените са възможни и желателни. Отговорите на институциите до Сметната палата във връзка с неговите наблюдения също се публикуват в Официалния вестник.

Сметната палата има и съветнически правомощия. В определени случаи другите институции на ЕС могат да поискат неговото мнение.

Сметната палата може да прави коментари по определени въпроси под формата на специални доклади, които също се публикуват в Официалния вестник.

 

Европейски икономически и социален комитет

1. Състав

Европейският икономически и социален комитет включва представители на различните социални и икономически аспекти на обществото, и по-специално – на земеделците, работещите в транспорта, работниците, бизнесмените и търговците, на различните професии, на потребителите и на обществеността като цяло.

Членовете на Икономическия и социален комитет се предлагат от държавите-членки и се назначават от Съвета за срок от четири години, като Съветът взема своите решения с квалифицирано мнозинство. Членовете на Комитета образуват три групи, представляващи работодателите, наемните работници и различни икономически и социални интереси.

2. Правомощия

Икономическият и социален комитет има консултативна роля. Той излага вижданиятана своите членове и защитава техните интереси при обсъждане на политиката с Комисията, със Съвета и с Европейския парламент.

Комитетът представлява една неразделна част от европейския процес на вземане на решeния: с него трябва да се провеждат консултации преди да се вземе решение относно икономическата и социалната политика. Освен това, по своя инициатива, Комитетът дава мнение и по други теми, които или Комитетът счита за важни, или те са били предложени от институциите.

 

Комитет на регионите

1. Състав и организация

Комитетът на регионите се състои от представители на регионалните и местните органи на властта. Членовете на Комитета, заедно със същия брой алтернативни членове, се предлагат от държавите-членки и се назначават от Съвета за срок от четири години, като Съветът взема решения с квалифицирано мнозинство.

2. Правомощия

Комитетът на регионите е консултативен орган. Неговата роля е да обърне внимание на значението на местната и регионална гледна точка по отношение на европейското законодателство. За тази цел Комитетът представя становища по предложенията на Комисията.

Комисията и Съветът са длъжни да се консултират с Комитета на регионите, когато става дума за специфични регионални интереси, а освен това могат да се консултират с него и по всякакви други въпроси. Комитетът може да изготвя становища и по своя собствена инициатива, и да ги представя пред Комисията, Съвета и Парламента.

 

Европейска централна банка

1. Състав и организация

Европейската централна банка се състои от два органа:

Съветът на управителите включва Изпълнителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ) и управителите на националните централни банки в Еврозоната.

Изпълнителният съвет включва Президента, Вицепрезидента и други четирима члена, назначени с единодушно решение на държавите-членки, по препоръка на Съвета и след консултации с Европейския парламент. Техният мандат е осем години и не може да се подновява.

Двата органа вземат решенията си с просто мнозинство, като всеки член има един глас, а Президентът има решаващ глас.

2. Правомощия

Европейската централна банка е „сърцето“ на Европейския икономически и валутен съюз.

Тя носи отговорност за стабилността на Еврото, включително и за регулирането на паричния

запас, и заедно с националните централни банки определя и осъществява валутната политика на Съюза.

За да бъде в състояние да изпълни задачите си, на ЕЦБ са предоставени широк кръг от

изключителни права. Тя контролира ликвидността посредством покупко-продажба на облигации или посредством банкови кредитни операции и операции на паричния пазар, или посредством фиксиране на задължителния резерв, който трябва да имат кредитните организации в националните централни банки или в ЕЦБ.

Тя дава предписания за кредитните организации.

ЕЦБ е натоварена също и с консултативни и законодателни функции. В сферата на своята компетентност, банката предоставя консултации на европейските институции и на органите на властта на държавите-членки в хода на изпълнение на тяхната законодателна роля. Тя може да също дава мнение пред институциите на Общността по въпроси, отнасящи се до тази сфера.

ЕЦБ може да инициира законодателство в области, свързани с валутната политика и да приема разпоредби, които са необходими, за да бъде в състояние да осъществява специфичните си задачи.

Съществуват редица разпоредби, които гарантират независимостта на ЕЦБ: тя няма право нито да настоява да получи, нито да получава каквито и да са напътствия от институциите, или от държавите-членки, или от други органи.

 

 

№ 16. Система на комитологията-ОТПАДА

 

 

№ 17. Система на източниците на правото на ЕС  (реферат  от  leg.theory)
Източниците на правото на ЕП са обект на различни мнения на автори от цял свят. Точно поради този факт, в правната доктрина не се е достигнало до единна класификация на източниците на правото на Европейския Съюз. Характеризирвайки мненията на различни експерти от областа на европейското и световното право, ще се опитаме да дадем конкретна спецификация на видовете източници на правото на ЕС.
Някои автори споделят мнението, че източниците на правото на ЕС би трябвало да се подразделят на писани и неписани. Други правни експерти твърдят, че класифицирането би изглеждало по правдоподобно ако разглеждаме понятията „първични „ и „ вторични” източници. Трети учени залагат на двете предходни мнения, като стоят зад тезата , че „първичните и вторичните” са всъщност подгрупа на писаните източници. Четвърта група специалисти по право дефинират източниците на право на такива в тесен и широк смисъл, както и на вътрешни и външни. Ние по-скоро ще застанем зад тезата, разделяща основата на правото на ЕС на писано (първично и вторично) и неписано, тъй като неписаните източници би следвало да се обособяват като самостоятелен раздел и едва ли е необходимо да ги разделяме на първични и вторични.
I. Писани източници на правото на ЕС

1. Първични източници: Писаните източници се разделят на „първични” и „ вторични.” Към

първичното право на ЕС спадат на първо място Учредителните договори (УД). Към тях съответно е необходимо да включим и актовете за изменение и допълнение на УД, както и договорите за присъединяване на новите държави-членки през годините. Преди да изложим накратко отделните договори, нека да споменем че според Съда на Европейските Общности именно УД играят ролята на „Конституционна харта на Общностите.” Към УД следва да се причисляват следните:
• Парижкият договор за създаване на ЕОВС, влязъл в сила от 25.07.1952г., за срок от 50 г.
• Договорът зза създаване на ЕИО и договорът за създаване на ЕОАЕ (Римски договори), влязъл в сила от 01.01.1958, безсрочен.
• Единният Европейски Акт (ЕАТ), влязъл в сила от 01.07.1987 г.
• Договорът от Маастрихт, влязъл в сила от 01.11.1993 г.
• Договорът от Амстердам, влязъл в сила от 01.05.1999 г.
• Договорът от Ница, влязъл в сила от 01.02.2003 г.
Изброените норми и актове на първичното право са с най-висока степен на спазване и имат предимство пред останалите законодателни норми в ЕС, както и пред законодателствата на отделните страни-членки.
Преди да посочим вторичните източници на ЕС, можем да се спрем на някои международни договори с трети страни или с межденародни организации, текстове които също са взети под внимание и чието място по важност бихме определили преди вторичните източници на право на ЕС. Това са:
• Сключените от ЕС международни договори с трети страни или международни организации, които са обнародвани в официалният вестник на ЕС.
• Междудържавни споразумения в рамките на ЕС и Европейските Общности – това са общностните конвенции сключени и ратифицирани от съответната държава(и)-членка(и).
2. Вторични източници:  Производна на първичните източници са вторичните източници на право на ЕС. Към тях се отнасят:
• Регламент – съдържа норми с общ и задължителен характер, пряко приложим без необходимост от внедряване в националното законодателство.
• Директива – резултатна последица, нямаща пряка приложимост, задължителна за транспониране в националното законодателтво, насочена към конкретен адресат.
• Решение – акт насочен към субект на частното право на ЕС, имащ задължителен характер и пораждащ права и задължения директно за частноправните субекти в страните-членки.
• Препоръки и становища – необвързващи, недостиг на юридическа сила, по- скоро съветващи и напътстващи.
• Атипични актове – вътрещни директиви, регламенти, препоръки и становища действащи само между отделните институционални отношения.
• Непредвидени в договорите видове актове – резолюции, позиции, заключения, декларации, съобшения и др., които са използвани от съвета и комисията на Европа.
• Общи стратегии, действия и позиции задвижващи общата политика по външните работи и сигурноста в Европа.
• Общи стратегии, действия и позиции ръководещи полицейското и съдебно сътрудничество по наказателни въпроси.

II. Неписани източници на правото на ЕС
• Практиката на Европейския съд – притежава тълкувателна сила на общностните норми по задълчителен характер с тенденция към правилното им прилагане.
• Общи принципи на правото – принципи на МП, на страните членки, правото на съдебна защита и други.
• Не на последно място – правният обичай.

 

№ 17-18. Първично право – източници и място в правната система
Източниците на правото на ЕС могат да бъдат писани и неписани (правния обичай, общите принципи на правото, съдебната практика), основни или второстепенни. Класическото разграничение на писаните източници е на източници на първичното и производното право
На първо място сред източниците на първичното право стоят:
Учредителните договори – първият  Парижки договор за създаване на ЕОВС от 1951 г., който е сключен за срок от 50 години; Двата Римски договора от 1957г: 1./ За създаване на ЕИО и 2./ За създаване на Европейската общност по атомна енергетика (ЕОАЕ) като и двата договора са безсрочни.
Структурата и съдържанието на трите договора са аналогични и силно напомнят структурата и съдържанието на една държавна конституция. Имат 4 групи разпоредби:
1.)Разпоредби с декларативен и програмен характер и политическо значение – преамбюл и встъпителни норми;
2.)Всеки от трите учредителни договора по подобие на всяка Конституция съдържа институционални разпоредби;
3.)Материални разпоредби – те се различават в трите договора;
4.)Заключителни разпоредби – уреждат традиционни въпроси по международно договорно право, като начин на обвързване на държавите и предпоставки за влизане в сила на договорите.
Учредителните договори се поставят не само над вътрешното право на държавите членки, но и над Международното право. Всяка държава членка трябва да се съобразява с правото на ЕО и ЕС в другите си международни ангажименти, не може да сключва международни договори противоречащи на учредителните договори и е длъжна да денонсира всеки сключен по рано международен договор противоречащ на някои от учредителните договори.
Всеки учредителен договор е придружен от множество допълнителни актове, които имат самостоятелно юридическо (протоколите) и политическо (декларациите) значение, но формално са неделима част от учредителните договори. Сред протоколите най-голямо значение имат – Протоколът за Устава на съда, приет с Договора от Ница; Протоколът относно привилегиите и имунитетите на Европейските Общности и др.
Сред декларациите най-съществени са: Декларацията относно бъдещето на Съюза; Декларация относно прилагане на Общностното право; Декларация относно ролята на националните парламенти в ЕС и др.
Други източници са: Договорите и актовете за изменение и допълнение на учредителните договори – четирите големи ревизии на учредителните договори:
1. Единният европейски акт от 1986 г.
2. Договорът за създаване на ЕС от Маастрихт от 1992 г. ДЕС съдържа три групи разпоредби:

1./ Изменение в текстовете на 3 учредителни договора;

2./ Разпоредби относно новите две области на сближаване във втори и трети стълб;

3./ Заключителни разпоредби – които установяват ясно уредена процедура по приемането на нови членове.
3. Третата голяма ревизия е предвидена още при приемането на ДЕС. През 1997г. се подписва Договорът от Амстердам, нерядко определян като недовършена ревизия, защото основните въпроси – Ще стане ли ЕС ю.л. и как ще функционират институциите след следващото разширяване на Съюза, са отложени.
4. Договорът от Ница от 2001 г.
Други източници са: договорите които внасят промени, но не от генерален характер – т.нар „малки ревизии” като към тях спадат:
-Конвенцията относно някои институции общи за Европейските общности, подписана и влязла в сила заедно с Римските договори;
-Договорите от Люксембург от 1970 г. за увеличаване на бюджетните правомощия на ЕП;
– Договорът от Брюксел за сливане на институциите – създаване на общи Съвет и Комисия;
Други източници: Договорите за присъединяване на нови държави членки – те са самостоятелни международни договори и самостоятелни правни източници. Те съдържат обаче и разпоредби за изменение на учредителните договори – относно разпределение на местата в ЕП; относно членството в някои органи (ЕК, Първоинстанционият съд), относно размера на гласовете на всяка държава членка в Съвета на министрите.
След влизане на Договора за създаване на Конституция на Европа, той ще се превърне в основен първичен източник на европейското право.

№ 19. „Производни” източници. Актове на институциите – видове, особености, реквизити        [Производно право – класификация на актовете на институциите в първи стълб и мястото им в правната йерархия. Общи правила.]
Производното законодателство се приема на базата на първичните правни източници и обхваща различните видове актове на институциите и органите на ЕС. Сега действащата правна система на ЕС включва множество правни инструменти, около 15 на брой – от които 5 основни, а останалите нестандартни и по-рядко срещани.
1. Регламент – основен източник на производното право. Основната му функция е да създава еднообразно право в целия Съюз; има задължителен характер. Акт с абстрактно действие – няма  конкретни адресати (важи за всички) и съдържа норми с общ характер. Регламентите са пряко приложими и нормите му се ползват с директен ефект. Всяко Ф.Л. и Ю.Л. може да се позове на директния ефект, за да получи съдебна защита пред съответния национален съд. С влизането му в сила той става действащо право не само за държавите членки, но и частно правните субекти. Регламента влиза в сила 20 дена след обнародването му в Официален вестник, излизащ на всички официални езици.
Институциите и органите които са компетентни да приемат регламенти са: СМ, СМ съвместно с ЕП, Комисията и Европейската централна банка.

ЕП и Европейският съвет не могат самостоятелно да приемат този вид актове.
Има два вида регламенти: 1.)Базови регламенти – чието приемане се основава пряко на норма от първичното право и които целят да осигурят нейното изпълнение. Тези регламенти съответ-стват на законите във вътрешното право и съдържат общи и постоянни правила.Приемат се от СМ или съвместно от СМ и ЕП. 2.) Изпълнителни регламенти – основават се на базовите и се приемат за да осигурят тяхното изпълнение. Приемат се от СМ или по-често от Комисията, която действа по делегация на СМ.
2. Директива – тя също има обвързващ характер, но оставя на националните власти избора на формите и средствата за неговото постигане. Задължителен е само крайния резултат. Тя е инструмент за хармонизиране на националното законодателство. Хармонизиране не означава уеднаквяване. Директивата за разлика от регламента има конкретен адресат (една, няколко или всички държави членки, но само държави). Тя не е пряк източник на права (не създава индивидуални права и задължения на субектите на европейското право), не е директно приложима. Директивата съдържа не само посочване на дължимия резултат, но и конкретни указания (препоръки) за начина на постигането му. Институциите които приемат директиви са: СМ, СМ съвместно с ЕП и Комисията.
3. Решение – то е акт, който има конкретен адресат (няма общо действие). Този адресат обикновено е субект на частното право в някоя държавата членка, но също и държава членка или неин орган. Решението за разлика от регламента обвърза с действието си само адресата и има характер на индивидуален администр. акт. За разлика от директивата решението е задължително в своята цялост. Решенията се приемат от: СМ, СМ съвместно с ЕП, Комисията и Европейската централна банка.
4. Препоръки и мнения (становища) – те формално са без правна сила, те не обвързват. Препоръки могат да издават всички институции и органи на ЕС. Техен адресат са държавите- членки, като чрез този акт те се поканват да възприемат определено поведение. Мненията се дават от Комисията и се адресират до държавите членки или техните Ю.Л.
Вътрешния правилник на СМ определя изискуемата форма за актовете, които приема. Тези изискания се приемат и от ЕП по актовете, приемани по процедурата на съвместно вземане на решения.
Всички видове актове следва да отговарят на две основни формални изисквания:
– да посочват разпоредбата, на която се основават;
– етапите на следваната процедура по приемането им.
Правните актове на ЕС трябва да указват мотивите, на които се основават и да отразяват всички предложения или мнения, изискуеми в съответствие с ДЕО.

Актове на институциите. Класификация. Форма и юридическа сила – bg-pravo.com

Актовете на институциите на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ са правни норми, създадени съгласно вече съществуващи разпоредби, които се наричат първично право, от които именно произтичат правомощията на институциите да създават вторични норми. Нормотворчеството на институциите не е конкретно уредено във вторичното право. В учредителните договори не са предвидени общи правомощия за институциите. Последните не могат да осъществяват нормотворчество в области извън обхвата на договорите, нито да превишават правомощията, които са изрично формулирани в тях.

На практика институциите в съответствие със своите правомощия приемат различни по форма, съдържание и правна сила актове. Регламентите и общите решения имат задължителен характер. Регламентът е нормативен акт с общо приложение, който обвързва като цяло всички държави-членки и е директно приложим в тях. Регламентите могат да се разделят на пряко предвидени в разпоредбите на учредителните договори и имащи за цел да уредят изпълнението им и на такива за неизпълнение, с които се извършва нормотворческия процес.

Директивите, приемане от ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТи Евратом, както и препоръките, приемани от ЕОВС също са актове на институциите, имащи юридическа сила. Директивите са задължителни за всяка държава-членка само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, а по отношение на формите и начините не съдържат задължително предписание. Препоръките съдържат почти идентичен текст с този, определящ директивите.

Решенията са актове, които са насочени към индивидуално определени адресати. Те са задължителни като цяло.

Актовете без юридическа сила, които приемат институциите са препоръките и мненията. Те не пораждат права и задължения за адресатите. Препоръките се отправят по инициатива на институция, а мненията са резултат от външна инициатива. Препоръките се приемат от Съвета, а мненията се дават от Комисията. Институциите приемат и актове, които не се вместват в класификацията на актовете, които се приемат в съответствие с Договора за европейската общност и др. учредителни договори. Те могат да се разграничат като актове, съдържащи норми на вътрешното право и актове, чиито норми действат извън конституциите.

 

№ 20. Други „производни” източници на ПЕС. /

№ 21. Външни и неписани източници на ПЕС. Значение на практиката на Съда на ЕС     (Източници на Общностното право в широк смисъл – международни договори, сключени от общностите, договори, сключени от държавите-членки, неписани източници на общностн. право)
Международни договори, сключени от общностите – според чл. 300 на ДЕО сключените от ЕО международни договори стават част от общностното право и са задължителни (обвързващи) за Общностите и техните органи, както и за държавите членки и частните субекти в тях.
Европейските общности (най вече Европейската общност) сключват редица международни договори с трети страни (най-вече търговски договори) или с международни организации. Международни договори сключва и ЕС, действайки чрез правния персоналитет на ЕО.
Като самостоятелни правни източници на Общностното право Съдът на ЕО разглежда и актовете на органите, създадени по силата на международен договор с трети страни (напр. органите създадени по силата на едно споразумение за асоцииране).
Съдът на ЕО предава силата на източник на Общностното право и на някои международни договори сключени от държавите членки преди 1958 г., по които приема, че след създаването си Общността действа като представител на своите държави членки, тъй като именно тя вече е овластена да упражнява компетенциите, които самите държави са упражнявали по тези договори преди нейното създаване.
Външни смесени актове – това са международни договори,сключени от Европейските общности, по които обаче заедно с тях страна са и държавите-членки (такива са европейските споразумения за асоцииране, по които страни от една страна е асоциираната държава, а от друга страна Европейските общности и техните държавите членки заедно).
Приети, обнародвани в Официалния вестник и влезли в сила за ЕС, международните договори на Общностите стават част от правото на ЕО и ЕС и застават на второ място след учредителни-те договори в йерархията на източниците.
Международни споразумения в рамките на ЕО и ЕС – като такива се определят споразумения-та между държавите-членки в материи в които държавите членки са запазили своите компетен-ции, но целта на които е по-близка или съвпада с целите на Общността.Към тази категория спадат:  – Общностните конвенции – за да бъдат общностно право те трябва да бъдат сключени и ратифицирани от всички държави членки.
– Европейски конвенции – създават се чрез акт на Съвета, приет с единодушие и подлежащ на ратификация от поне половината държави членки, за да влезе в сила.
– Решения и споразумения, сключени от представителите на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета – най-често те се приемат по подобие на общностните актове – по предложение на ЕК, след консултиране с ЕП в рамките на заседание на СМ. Публикуват се в Официален вестник и нерядко възлагат мерките по изпълнението им на Общностните институции.
– актове с програмен характер т.нар „вътрешни смесени актове” – приети едновременно от Съвета и държавите членки. Това са декларации, резолюции, становища (отнасящи се до Общностите и приети по общото съгласие на държавите членки).
Неписани източници на общностното право:
1./ Общите правни принципи – вътрешно присъщи за националното и международното право (правната сигурност, правото на съдебна защита, състезателно начало на съдебния процес);
2./ Общи принципи на международното право;
3./ Основни правни принципи, общи за правните системи на държавите-членки – това са принципи на които Съдът на ЕО често се позовава и към които ДЕО често препраща.
4./ Практиката на Съда на ЕО – той е натоварен с изключителното право да тълкува общностните норми по задължителен начин с оглед на еднаквото и правилно прилагане в държавите членки.

5./ Правния обичай – има ограничено приложение.

Практика на Европейския съд – от bg-pravo.com

При тълкуване на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, Европейският съд прилага всички възприе-

ти начини, методи и принципи на тълкуване, които се използват в международното право. Европейският съд е върховна съдебна инстанция на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. Неговите общи задачи са прокламирани в договорите за общностите. Той осъществява тълкуване, прилагане и доразвиване на правото на ЕС, като действа, както следва:
    1.) Като Конституционен съд, когато е сезиран да отменя актове на Съвета и на Комисията;
    2.) Като Административен съд, когато взема отношение по молби на ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА и ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА за отмяна на неправомерни актове на институциите или решава спорове между институциите и техни длъжности лица;
    3.) Като Граждански съд, решавайки спорове за обезщетяване на вреди, причинени от неправомерни актове на институциите или техни длъжностни лица;
    4.) Като Международен съд, решавайки спорове между държавите-членки.
Европейският съд признава международното право за обвързващо – признава както обичайните, така и договорните норми. Той признава международното право за обвързващо, независимо дали произтича от договорни или от общи принципи. При тълкуване правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ Европейският съд прилага общоприетите методи, начини и принципи на тълкуване, които са обичайни за международното право и са прилагани от Международнния съд на ООН. Съдът обаче, като оторизирана инстанция да тълкува правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ дава предимства на функционалния метод на тълкуване. Неговият подход е системен и технологичен, т.е. съответстващ на целите на разпоредбата. Съдът е установил основните принципи, в съответствие с които са изградени основите на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. В своята практика той е постигнал съвършенство при утвърждаване принципите на равенство и недискриминация и най-вече на равенство в третирането на хората при смяна на местоработата си от една държава-членка в друга. В своите решения и тълкувания той смята, че те са равнопоставени с правата и задълженията, произтичащи в националните законодателства за местните граждани. Съдът тълкува принципът на свободата, като го определя като средство за насърчаването на свободата на търговията и личната мобилност на хората. Той признава и принципа на солидарността, принципа на единството, принципа на ефективността и др. Използвайки тези принципи, начини и методи на тълкуване, Съдът няма за цел да установи дали законодателните актове и решения са точен превод на превод на предварително установените правила, а дали те съответстват на разпоредбите на учредителните договори. Със своята практика в това отношение Съдът създава общоприети правила, които прилага в последващата си практика и тези правила получават пряко отражение в следващите решения, при разглеждането на аналогични дела. Тези правила не са обвързващи прецеденти, а са традиция в общото право и следва да се разглеждат като ръководство при приемането на следващите решения по дела със същия характер и уреждащи аналогичен предмет. По този начин чрез практиката си Съдът осъществява нормотворческа дейност и попълва празнотите в законодателството на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.

№ 22. Правни принципи на интеграцията. Принцип на институционна и процедурна автономия и нейните граници. Принцип на лоялно сътрудничество –ОТПАДА

 

№ 23. Общи принципи на правото на Европейския съюз. Разграничение от международното право (от bg–pravo.com)

Общите принципи на правото са една от съставните части на правната система на ЕС.

Те са част от неписаното право на ЕС.

Основните принципи могат да се разделят условно на 3 групи:
1./ Общовалидни принципи, съгласно международното право, общоприети в съответствие с

чл. 38 от статута на Международен съд.
     2./ Принципи, пряко произтичащи от учредителните договори и правните системи на

държавите-членки.
     3./ Принципи, които произтичат непряко, а се подразбират от учредителните договори.
Общите принципи на правото са признати и се прилагат от Съда в правната система на ЕС.
Най-голямо внимание и признание в правото на ЕС получава общия принцип на правото относно правата на човека и основните свободи. Той е въплътен в Устава на ООН, Международната харта за правата на човека, Европейската конвенция за правата на човека, в други международни актове, в законодателствата на почти всички държави, както и в учредителните договори. В договора за европейската общност се съдържат разпоредби, които забраняват всякаква дискриминация на основата на национална принадлежност, както и такива, които уреждат свободата на установяване, на извършване на услуги, на правото на сдружаване и др. Гаранциите на основните права често са отразявани в актовете на институциите. Важен акт е съвместната декларация на ЕП, Съвета и Комисията, приета през 1977 г. Тя няма юридическа сила, но с нея се потвърждават и обобщават резултатите, постигнати от съдебната практика за осигуряване на гаранции за основните права. През 1978 г. в Копенхаген държавите и правителствените глави на държавите-членки на ЕС приемат декларация, с която заявяват, че правата на човека във всяка държава-членка са съществен елемент от членството в ЕС. Това е потвърдено от Тържествената декларация за Европейския съюз от 1983 г. Текстове, свързани с правата на човека, са включени и в преамбюла на Единния европейски акт. През 1989 г. ЕВРОПЕЙСКИЯТ ПАРЛАМЕНТ приема декларация относно основните права и свободи. Особен интерес за защита правата на човека и основните свободи внася Маастрихтския договор, съгласно който се създава ОМБУДСМАН – съдия по жалбите, до когото гражданите от държавите-членки могат директно да подават жалби.
В правото на ЕС е въплътен принципът на субсидиарност, с цел да се уреди разпределението на управленските правомощия между държавите-членки и институциите на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. Този принцип получава израз в текста на чл. 173 от ЕЕА, съгласно който общността предприема действия, свързани с околната среда, за да бъдат постигнати на по-високо ниво целите, отколкото е постигнато това в отделните държави-членки.

С формулирането му в Маастрихтския договор този принцип получава юридически задължител-на сила. Субсидиарността не включва изричното разграничаване на правомощията на държавите-членки и ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, тя не е процедура, а ръководен принцип в съществуващата процедура за упражняване на правомощията; не урежда отношенията между държавите-членки; не засяга съществуващия баланс на институциите.
Принципът на пропорционалността е формулиран в чл. 5 от Договора за ЕО – което и да е действие на общността не следва да надхвърля необходимото за постигане на целите на този договор. Докато принципът на субсидиарност се прилага в случаите, когато е взето решение и следва да се определи кой ще осъществи действия за постигането на целите, то принципът на пропорционалността се прилага тогава, когато вече е установено, че действията на ЕО са необходими за постигането на целите, но тя не следва да надхвърля необходимите за това правомощия.
Ролята на общите принципи на правната система на ЕС се определя от целите и правилата, въплътени в учредителните договори и от общите правни традиции на държавите-членки.

 

към № 23. Обща характеристика на правото на ЕО. Съотношенията му с МПП и с вътрешното право на държавите членки.

До 1962 г. Общностното право се възприема като специфично международно право, като в основата му стои класически международен договор. Разлика между Международното право и общностното право:
СМ    – общностното право се създава по уникален процес – ЕКΔ ЕП;
– субекти на международното право са държави и организации, докато субекти на Общностното право са държави, институции и частно правни субекти (физически и Ю.Л);
– нормите на Общностното право имат пряка приложимост – не се нуждаят от никакви допълни действия (ратификация) за разлика от международното право. Те имат директен ефект и са източник на субективни права за частно-правните субекти
Правото на ЕО и ЕС не просто се различава от МПП и вътрешното право на държавите-членки. То е уникален автономен правопорядък. Правото на ЕО е самостоятелен правен ред интегриран в правната система на държавите членки. Това е самостоятелна съвкупност от правни норми, които стават непосредствено приложими във всяка държава членка. Те ще се прилагат от всички правоприлагащи и правораздаващи органи, като при това прилагане трябва да се отчита от една страна, собствената йерархия на тези правни норми и от друга, предимството което всички те и всяка една от тях имат пред всички вътрешни норми, включително и тези на Конституциите (за разлика от международните договори).
Общностните договори са установили един нов правен ред, в полза на които държавите са ограничили във все по-широки области своите суверенни права и чиито субекти не са само държавите членки, но и техните граждани. Общностния правов ред има върховенство по отношение на правото на държавите членки, има пряка приложимост (не е нужна ратификация) и директен ефект на правните нормите спрямо държавите и нейните граждани.

№ 24. Принцип на непосредствената приложимост – особености, значение
Принцип на непосредствена (директна) приложимост на Общностното право – този принцип гарантира незабавното прилагане на европейската правна норма във вътрешния правов ред на държавата-членка. Непосредствената приложимост се отнася до начина, по който правото на ЕС се интегрира във вътрешния правов ред. Независимо, че не е закрепен изрично в учредителните договори, директния ефект е основен принцип на правото на ЕС, формулиран и развит от съда на ЕО.

С директен ефект е тази правна норма, която незабавно и пряко предоставя на физическите и Ю.Л субективни права, които трябва да бъдат признати и защитени от националните съдилища. Директния ефект на дадена норма е способ за защита срещу действия и мерки, нарушаващи правото на ЕС и дава възможност на заинтересуваните частни лица да се позовават директно на правото на ЕС срещу националните властнически органи.
Частичен (вертикален) директен ефект – норми които създават права и задължения по отношение на държавите членки; Норми с такъв ефект – това са нормите, които съдържат задължения за въздържане от действие или забрани. Други такива норми са нормите, които налагат на държавите-членки задължение за положително действие.
Пълен (хоризонтален) директен ефект – които създават права и задължения по отношение и на частните правни субекти. Частното лице може да се позовава на тази разпоредба при спор с друго частно лице, а не с държавата. Това са разпоредби относно конкуренцията, относно свободното движение на работна сила и предоставяне на услуги, равностойното третиране на мъжа и жената.
Не всички разпоредби на първичното право имат директен ефект. За да има директен ефект, правната норма трябва да е годна да предоставя права на индивидите. Според съда на ЕО тази способност има само една безусловна норма, чието изпълнение не зависи нито от изтичането на определен срок, нито от настъпването на някое условие и достатъчно точно и ясна разпоредба.

№ 25. Принцип на примат (върховенство) на общностното над националното право
За пръв път примата (върховенството) на общностния правопорядък е формулиран в прочутото решение на Съда на ЕО по делото Costa v. ENEL. В ДЕО липсва специален текст относно това как трябва да се решават конфликтите между националните правни норми и общностните правни норми. Съдът в практиката извежда заключенията си чрез тълкуване на целите на Общността и автономния характер на нейното право.
Според съда „за разлика от обикновените международни договори Договорът за ЕИО създава свой собствен правен ред, интегриран в правната система на държавите членки при влизането в сила на Договора и който нейните съдилища са длъжни да прилагат”.
Включването в правото на всяка държава членка на разпоредби, произтичащи от Общността и по точно от Договора, създават невъзможност за държавите да дадат предимство на едностранна и последваща мярка над правната система, приета от тях на основата на реципрочността. Ако националната норма е приета след Общностното право и която му противоречи, то държавата членка може да бъде изправена пред Съда.
Поради своя специфичен и оригинален характер правото, произтичащо от Договора, не би могло да бъде отменено от вътрешноправни разпоредби, без да бъде лишено от характера си на право на Общността.
По силата на принципа на върховенство на общностното право, разпоредбите на Договора и институциите на Общността са пряко приложими (без да са ратифицирани), имат директен ефект и в отношенията с вътрешното право на държавите-членки водят автоматично до неприложимост на всяка разпоредба от националното законодателство, която им противоречи със самият факт на влизането им в сила. Разпоредбите на правото на Общността трябва да се прилагат изцяло и еднообразно във всички държави членки от момента на влизането им в сила и през целия период, докато действат. Тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички засегнати държави членки или физически лица, които са страни по правоотношенията. Дори и Конституцията и нейните разпоредби са подвластни на общностното право за разлика от международното право.
Ограничавайки суверенните си права, държавите-членки прехвърлят окончателно субективни права и задължения от вътрешната си правна система върху правната система на Общността, която са създали и не могат в последствие да се отказват от това прехвърляне чрез едностран-ни мерки. Ако има колизия между национална норма и норма на Общностното право, националната автоматично отпада.
В приетата Европейска Конституция се затвърждава върховенството на Общностното право, като тя постановява, че „Конституцията и законодателството прието от институциите на Съюза в изпълнение на компетентностите, които са му предоставени, имат предимство спрямо законодателствата на държавите-членки”.
bg–pravo.com: Общоприето е, че правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ има примат над националните законодателства на държавите-членки на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. Почти всички конституции на държавите-членки съдържат разпоредби, засягащи примата на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ над националните законодателства. Европейският съд е признал доктрината за примата за първи път през 1964 г. в решението по делото “Коста срещу Енел”. Основното правило въплътено в доктрината е, че разпоредбите на правото на ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ, имащи директен ефект, винаги имат примат над националното право на държавите-членки. Приматът на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ е правило, което се основава на учредителните договори, а не на националните законодателства на държавите-членки. Всеки националния съд при разглеждане на дела в рамките на собствената му юрисдикция трябва да прилага правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ в неговата цялост и да не прилага разпоредби на националното законодателство, които му противоречат. В тази връзка Европейският съд е приел редица решения, които указват как националните съдилища да уреждат конфликтите, възникващи между правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ и националните законодателства.
Правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ има предимство, защото е специално право, което има първичен характер и е приоритетно по отношение на националните законодателства. То е прието като такова по силата на учредителните договори, посредством които държавите-членки доброволно прехвърлят права и задължения от техните вътрешноправни системи към правната система на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, като едновременно с това ограничават държавния си суверенитет.

 

№ 26. Принцип на директния ефект – особености, действие. Критерии и видове.

Директен ефект на Общностното право (в ИНСТИТУЦИОННО ПРАВО НА ЕС, Жан Пол Жаке)

№ 26. Принцип на директния ефект – особености, действие. Критерии и видове +

№ 28. Директен ефект – задължения за националните органи

934. Директният ефект на Общностното право се корени в способността му директно да създава права и задължения за частните лица – права и задължения, на които те могат да се позоват пред националния съдия, който има задължението да ги гарантира. Така Общностното право намира своята пълна ефикасност с превръщането си в източник на законност във вътрешното право, чието зачитане се осигурява от националния съдия. Съществуването на директен ефект не е специфика само на Общностното право. Международното право също познава този феномен и Постоянният съд за международно правосъдие призна, че страните по един международен договор могат да имат намерение неговите разпоредби да пораждат последици по отношение на частните лица. В международното право обаче директният ефект представлява изключение, докато в Общностното право той е принцип. Това признаване на директния ефект не позволява на ДЧ да имат последната дума при прилагането на Договорите. Щом като частните лица могат да се позовават на правата, които им предоставя Общностното право, пред националните юрисдикции, те лично стават участници в общностната игра и разполагат с възможност да принудят националните власти да се съобразяват с Общностното право. В този контекст ролята на националния съдия, разбира се, става основна.

Терминологията по отношение на директния ефект не е особено прецизна.

1/Някои употребяват като синоними понятията „директен ефект“ и „директна приложимост“, а терминът „възможност за директно позоваване“ запазват за случаите, когато частните лица могат да искат от националния съдия защита на права, които черпят от Общностното право.

2/За други предвид практиката на СЕО (вече Съд на ЕС=СЕС) терминът „директен ефект“ покрива случаите, когато Общностното право създава права за частните лица. Обратно, разбирането за директна приложимост е по-специфично, тъй като между другото включва и задължението за еднообразно прилагане. От един общностен акт могат да възникнат и други последици, освен стриктния директен ефект, като задължението за съобразено тълкуване на националното право с Общностното право. Това се отнася и за „приложимостта по изключване“, при която националният съдия е длъжен да остави неприложена една национална мярка, която противоречи на общностна разпоредба, като това не е непременно свързано с директния ефект, т.е. със създаването на права за частните лица. Тя може да произтича от задължителния характер на акта и от действието на върховенството.

• 1. Признаване на директния ефект от СЕО (вече Съд на ЕС)

935. Единствената форма на директен ефект, спомената в УД, се открива в чл. 249 ДЕО, който определя, че регламентът е „директно приложим във всички ДЧ“. Освен това от редакцията на чл. 81 и сл. ДЕО относно конкуренцията следва, че те са предназначени да се прилагат спрямо предприятията. Обобщаването на принципа на директния ефект обаче бе направено от СЕО (СЕС) по делото Van Gend en Loos.
936. Въпросът бе дали едно частно лице може да се позове пред холандски съдия чл. 12 ДЕО (чл. 25 след измененията от ДА) относно забраната за въвеждане на нови мита. Изводите на СЕО (СЕС) се основават отново на специфичната природа на Общността и по-специално на нейните цели. И тук неговият подход се различава от този на един международен съдия, който, вместо да се опре на основания от обективната природа на организацията, би предпочел да изясни волята на страните. Сърцевината на концепцията на СЕО (СЕС) се основава на разбирането, че целта на ДЕО е създаването на един общ пазар, чието функциониране засяга директно частните лица. Поради това Договорът не е просто споразумение със задължения между страните, а създава директно права за частните лица. Този извод се основава и на преамбюла на договора, който визира народите на държавите членки, а също и на институционната структура на Общността, с която страните са обвързани чрез ЕП и ИкоСоКо. Редом с това предоставената на СЕО (СЕС) роля да гарантира единството при тълкуването и прилагането на Общностното право от националните съдилища чрез механизма за преюдициално запитване „потвърждава, че ДЧ са признали на Общностното право годността техните граждани да се позовават на него пред своите съдилища“. От този анализ на целите

и структурата на Общността, определени от Договора, СЕО извежда, че „Общностното право, … освен да създава задължения в тежест на частните лица, е предназначено и да им предоставя права, които стават част от техния правен патримониум“. Следователно те могат да се позовават на тези права пред националните юрисдикции. Както върховенството, така и директният ефект се основават на специфичната природа на Договора. Изведен по повод разпоредби от самия Договор, директният ефект отива далеч по-нататък и по отношение на правата, създадени с други общностни актове, като регламентите, за които Договорът го предвижда изрично. Следователно от практиката на СЕО (СЕС) произтича една презумпция за директен ефект.

937. По делото Simmenthal СЕО (СЕС) резюмира своето виждане за последиците от директния ефект в три аспекта:

     – общностните разпоредби трябва „да разгърнат в пълнота своите последици по еднакъв начин във всички ДЧ“;

     – те представляват „източник на права и задължения за всички, за които се отнасят, било то ДЧ или частни лица, които са страни в правоотношение, уредено от Общностното право;

     – „всеки съдия…, сезиран в рамките на своята компетентност, има, в качеството си на орган на една ДЧ, задачата да защитава правата, предоставени на частните лица от Общностното право“.

938. Тази презумпция обаче не е достатъчна. За да може едно лице да се позове на един общностен акт, е необходимо актът да е годен за прилагане директно спрямо частните лица. Следователно директният ефект се извежда от съдържанието на акта. Разпоредбите на акта трябва да са безусловни и достатъчно прецизни. Понякога се добавя, че трябва да са ясни. Всъщност това са изисквания, които често се оказват изпълнени, тъй като има връзка между яснотата и прецизността, както и между безусловността и прецизността. Впрочем що се отнася до прецизността, СЕО (СЕС) отсъди, че необходимостта от разясняване чрез съдебно тълкуване не означава, че нормата няма директен ефект…. Водещият критерий за директния ефект е безусловността на акта. Приложението на нормата трябва да е възможно, без да е необходима последваща мярка на Общността или на ДЧ, така че частните лица да бъдат пряко ангажирани без булото на допълнителни разпоредби. Това условие е изпълнено не само когато мярката е приложима сама по себе си, но и когато Общността или ДЧ нямат никаква свобода на преценка при приемането на евентуални мерки по приложението й. Съществуването на срок преди влизането в сила на акта също не засяга безусловността – просто актът ще породи директен ефект едва след изтичането на срока. Това се отнася например за множество разпоредби на Договора, чието прилагане зависи от изтичането на преходен период. Накратко актът поражда директен ефект, когато приложението му не е подчинено на никаква свободна преценка на Общността или на ДЧ.
939. Понякога, особено по отношение на директивите, се смятало, че за да породи директен ефект, актът трябва да създава права за частните лица. Днес съдебната практика вече не споделя това виждане. Директният ефект е обективен и частните лица могат да се позовават на него винаги, когато имат интерес да се обърнат към националния съдия. Както един съдия може служебно да се позове на интерес от обществен ред във връзка с незачитането на една национална норма, така той трябва служебно да провери, дали задълженията, произтичащи от една директива, са надлежно изпълнени, независимо дали тази директива създава субективни права за частните лица или не.

 

№ 27. Директен ефект на различните източници

[§ 2. Общностни норми, годни да проявят директен ефект]

940. Директният ефект на Общностното право не се проявява по еднакъв начин при различните норми. За да го проследим и разберем вариациите на неговия интензитет, е необходимо да следваме номенклатурата на общностните актове.

А. Директен ефект на някои разпоредби на Учредителните договори (УД)

941. СЕО (СЕС) прогласява директния ефект именно по повод ДЕО. Това, че някои разпоредби на УД могат да произвеждат директен ефект за частните лица в отношенията им с ДЧ или с други частни лица, не трябва да изненадва. В първия от тези случаи доктрината говори за вертикален директен ефект, а във втория – за хоризонтален. Такива могат да бъдат разпоредбите относно конкуренцията, които се прилагат в отношенията между предприятията, но също и някои основни разпоредби на договорите, чието зачитане задължава частните лица поради изискванията на общия пазар – свободното движение на лица и стоки, недискриминацията на основата на пола. Други намират приложение само в отношенията между частните лица и ДЧ, тъй като задълженията, които налагат, могат да бъдат изпълнени единствено от държавата. Такива са всички забрани за митнически или количествени ограничения, разпоредбите относно съобщаването на държавните помощи, забраните за ограничения на свободата на установяване или на движение на капиталите. Накрая, когато приложението на определени разпоредби на договорите предполага преценка от институциите или ДЧ, те са лишени от директен ефект, тъй като не създават безусловни задължения.

Б. Директен ефект на регламентите

942. Директният ефект на регламентите не трябва да подлежи на съмнение. Той се проявява както в отношенията между ДЧ и частните лица, така и в отношенията между самите частни лица. Фактът, че някои регламенти предвиждат национални мерки по приложението им, не е пречка те да пораждат директен ефект, тъй като това позволява на съдията да контролира съобразеността на тези мерки с регламента.

В. Директен ефект на директивите

943. По правило директивите не произвеждат директен ефект, тъй като са адресирани до ДЧ и трябва да бъдат транспонирани във вътрешното право. Единствено мерките по транспонирането произвеждат последици в националния правен ред. Освен това транспонирането по принцип предполага съществуването на възможност за преценка на ДЧ. Възможността частните лица да се позовават на права, които се основават на директива, произтича от националните мерки по транспонирането. …..
944. Решенията на СЕО по делата SACE (CJCE, 17 déc. 1970, SACE, aff. 33/70,Rec. 1213) и (CJCE, 4 déc. 1974, Van Duyn, aff. 41/74, Rec. 1337) извеждат принципа за директния ефект на директивите. СЕО не отрича отсъствието на директен ефект на директивите, тъй като те пораждат последици само чрез мерките по транспонирането им и по принцип трябва да оставят свобода на преценка на ДЧ. Практиката на СЕО обаче очертава като особени случаите, когато една ДЧ не е транспонирала или е транспонирала лошо една директива в рамките на срока за това. В този случай – и единствено в този случай – да се откаже директен ефект ще означава директивата да се лиши от всякакъв полезен ефект, а според Договора тя е задължителен

акт. Наистина възможно е държавата да бъде санкционирана в рамките на производството за нарушение на Договорите, но докато тече цялото това производство, ще останат без защита правата, които частните лица биха могли да черпят от директивата. … В такъв случай би трябвало националният съдия да може да приложи директивата срещу държавата, която не е изпълнила задълженията си по нея. Необходимо е също съответните разпоредби да са годни да породят директен ефект, т.е. да са прецизни и безусловни. Поради това директният ефект на директивите се проявява само при изключителни условия. …… Последицата от това е, че директният ефект позволява на частните лица да се позоват на една директива срещу държавата, но е невъзможно държавата да се позове на директния ефект на директивата за задължения, произтичащи за частните лица. Следователно не е възможен „обратен“ вертикален директен ефект.

945. Разпоредбите на една директива с директен ефект не могат да се прилагат от едно частно лице в отношенията му с друго частно лице. Директният ефект е вертикален, а не хоризонтален. Логиката е проста – частните лица не могат да носят отговорност за задължения, произтичащи от една нетранспонирана директива, тъй като те не са виновни за това, че тя не е транспонирана. Дълго време, тъй като не съществуваше задължение за публикуване на директивите, частните лица въобще не можеха да знаят за съществуването й. Точно колкото е приемливо едно частно лице, научило за една директива, да може да се позове на нейните разпоредби срещу своята държава, на която директивата е била съобщена официално, толкова

е шокиращо да се наложат на частните лица задължения, произтичащи от една директива, за чиито разпоредби те дори не знаят. ДЕС, разбира се, подобри това положение, като наложи обнародването на адресираните до всички ДЧ директиви, но СЕО прие, че това обнародване не представлява достатъчен мотив за признаването на директен ефект между частните лица.

Този отказ от хоризонтален директен ефект често е критикуван. Смята се, че той засяга единството на общия пазар. СЕО обаче отхвърля идеята за хоризонтален директен ефект по много ясен начин – това би означавало „на Общността да се предостави компетентност да възлага по директен начин задължения на частните лица, докато тя може да прави това само когато е овластена да приема регламенти“. ….

946. СЕО обаче разкрива още много възможности за прилагането на директивата. Първо, според него националният съдия трябва да тълкува националното право съобразно директивата по всички спорове, за да позволи задължителния характер на директивата да намери своя пълен полезен ефект (именно това доктрината нарича тълкувателен директен ефект). По-късно СЕО развива много широко разбиране за това, спрямо кои държавни органи е приложима директивата: не само централните, но и децентрализираните общности; публичните предприятия; държавата като работодател. При нетранспониране или неточно транспониране на директива може да се търси отговорност от държавата, независимо дали нейните норми имат директен ефект. В определени случаи пораждането на директен ефект спрямо ДЧ може да има последици и за трети лица. Самата ДЧ е тази, която трябва да се съобрази с тези последици в

рамките на вътрешното си право.

Г. Директен ефект на решенията

947. Тук трябва да се разграничават решенията, адресирани до частни лица, и решенията, адресирани до ДЧ. Първите несъмнено пораждат директен ефект и техните адресати могат да се позовават на тях пред националните си съдилища. По отношение на вторите широко приложение намира практиката относно директивите. Хоризонталният директен ефект следва да се изключи.

Д. Директен ефект на международните договори

948. Тук, … се прилагат правилата на международното право и директният ефект не е сред тях. Въпросът трябва да се решава конкретно във всеки отделен случай. Страните по един договор са свободни да определят какво да бъде неговото действие във вътрешното право. Ако те не направят това, съдът трябва да извлече тяхната воля от предмета и характера на договора. Както обявява СЕО, „една разпоредба на договор, сключен между Общността и трети страни, трябва да се смята за имаща директна приложимост, когато от нейната редакция, както и от предмета и характера на договора, произтича ясно и прецизно задължение, което не е подчинено – по отношение на изпълнението или последиците си – на никакъв външен акт“.

Така СЕО (сега СЕС) призна директен ефект на разпоредбите на споразуменията за асоцииране или сътрудничество.

949. Най-често поставяният пред СЕО въпрос несъмнено беше този за директния ефект на ГАТТ, а сетне на разпоредбите на СТО. СЕО отказа да признае директен ефект на разпоредбите на ГАТТ, поради тяхната гъвкавост и непълнотата на системата за разрешаване на спорове. Той дори прие, че една ДЧ не може да иска отмяна на общностен акт заради противоречие с разпоредбите на ГАТТ. Разпоредбите на СТО се отличават от тези на ГАТТ по по-развитата система за разрешаване на спорове. СЕО обаче прие, че дори при това положение остава много свобода за договаряне дори след установяването на нарушение. Поради това признаването на директен ефект и контролирането на валидността на един общностен акт по отношение на нормите на СТО може да доведе до създаване на пречки пред свободата на общностните институции да се договарят в рамките на СТО. ….. Иначе казано, при отсъствието на директен ефект принципът за тълкуването на Общностното право в съответствие с международния договор се прилага, доколкото е възможно. Тези принципи, изведени относно СТО, се прилагат по отношение на всички международни договори на Общността.
950. Ако директният ефект на регламентите никога не е бил оспорван от френските съдилища, с директивите въпросът стои по-различно. Френският Държавен съвет (ДС) се противопостави на техния директен ефект, доколкото УД не го предвиждат.

В своето знаменито решение Cohn-Bendid  ДС изключи възможността за позоваване на една директива в подкрепа на иск срещу един индивидуален административен акт.Това решение никога не е поставяно под съмнение, но еволюцията на юриспруденцията доведе до ограничаване на действителното му действие.

951. Първо, доколкото не подлежи на спор задължителният характер на директивата, възможно е едно частно лице да противопостави посочените в нея цели било на мерките, приети за изпълнението й, било на всеки несъвместим с тези цели вътрешен акт. ДС прилага тези принципи към предхождащите директивата актове, което позволява на частните лица да искат от администрацията отмяна на предходен акт, противоречащ на целите на една директива. Както декларира ДС, националните власти „след изтичането на срока за транспониране не могат нито да оставят в действие предходни актове, несъвместими с нейните цели, нито да приемат последващи разпоредби, които противоречат на нейните цели“. …..
952. …. Най-сетне нетранспонирането на една директива или лошото й транспониране ангажира отговорността на държавата. Невъзможността обаче да се позовеш на една директива в иска за отмяна на един индивидуален административен акт се запазва. Единствената възможност за частното лице е да използва средствата на възражението за незаконосъобразност, като се позове на несъобразеността на мерките по транспониране на една директива с нейните предписания . Това решение оставя в действие празнотите, макар и ограничени, относно защитата на частните лица, но е значителен прогрес в сравнение с практиката Cohn-Bendid.

 

 

№ 27. Директен ефект на различните източници

 

№ 28. Директен ефект – задължения на националните органи

          (Пряк ефект на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ) – bg-pravo.com
Съгласно правилото на директния ефект определени норми на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ получават пряко действие в националните законодателства, предоставяйки възможност на ФИЗИЧЕСКИТЕ ЛИЦА и ЮРИДИЧЕСКИТЕ ЛИЦА да придобиват субективни права и задължения. Директният ефект предоставя и защитава субективни права. Неговото прилагане е в зависимост от това, дали нормите на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ са напълно ясни и точни, юридически перфектни и не искат за тяхното прилагане приемането на допълнителни нормативни актове. Директният ефект е изцяло приложим само по отношение на държавите-членки, а по отношение на ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА и ЮРИДИЧЕСКИТЕ ЛИЦА е приложим частично. Той не съдържа единни и общи разпоредби, а при него се разграничават разпоредби, отнасящи се до държавите-членки – с вертикален пряк ефект, и разпоредби, отнасящи се до ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА и ЮРИДИЧЕСКИТЕ ЛИЦА – с хоризонтален пряк ефект.

(виж отделно в-с № 26–28)

 

 

№ 29-30. Съдебна система на ЕС./ Състав и организация на съдилищата на ЕС. Новото от Лисабон         (Обща характеристика и структура на съдебната система.

Функции на съда, видове съдебна компетентност и нейния обхват в трите стълба.)

1. I. ЕС има автономна съдебна власт, снабдена със собствена съдебна система, която първоначално включва Съда на ЕО, а в последствие и Първоинстанционния съд създаден през 1986г. Европейския съд е създаден на принципите на правовата държава и за да функционира трябва да разполага със съдебна система която да осигури съблюдаването на правната норма от страна на държавите-членки, институциите на Съюза и частните лица.
   Съдът на ЕО е изразител на интересите на Общността, които е призван да защитава. Решенията на съда не подлежат на контрол или отмяна; той е върховна съдебна инстанция в системата на ЕС и всяко неизпълнение на неговите решения подлежи на контрол и санкциониране от самия съд.
   – съдът на ЕО разполага със задължителна компетентност да правораздава;
   – съдът не може да откаже да правораздава;
   – прекия достъп до съдебна защита пред съда е открита не само за държани, институции, но и за частно-правни субекти;
   – решенията на съда имат не само задължителна, но и изпълнителна сила на територията на държавите-членки. Решенията на съда се признават направо и не се нуждаят от особено производство за екзекватура (признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение).
2. II. Структура на съдебната система – съдебната система на ЕС се състои от:

   1./ Съд на ЕО (по Лисабонския договор – Съд на ЕС);

   2./ Първоинстационен съд (по ЛД – Общ съд). Към него функционират съдебни панели (въведени с договора от Ница), които разглеждат определени категории дела – интелектуална собственост и трудови дела;

   3./ Съдилищата на държавите-членки. Те са компетентни да прилагат европейското право.
III. Функции на съда – Съдът има за основна функция да осигурява спазването на законността при тълкуването и прилагането на договора на ЕО.
В зависимост от естеството на споровете, които разглежда в рамките на предоставената му компетентност, Съдът действа в различно качество и осъществява функции, присъщи на: конституционен, административен, граждански, международен и на апелативен (върховен) съд.
1.) Конституционен съд – когато издава решения в следните области:
– при разграничаване на компетентност между държавите-членки и ЕС, между институциите на Съюза, както и при изясняване на техните институционални права и задължения;
– при защита на основните права и свободи;
– при изработване на основните принципи на правото на ЕС – това са решения на Съда, с които той развива конституционните по характер принципи на върховеиство на правото и на неговия директен ефект;
– отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на ЕС;
2.) Административен съд – чрез тази функция съдът защитава правните субекти срещу неправомерни действия на общностните институции и действа като админ.съд:
– когато осъществява контрол върху индивидуалните административни актове, издавани от институциите и органите на ЕО (предимно Комисията);
– когато правораздава по спорове между институциите и техните служители;
3.) Международен съд в следните случай:
– спор между държави-членки или между Комисията и държави-членки във връзка с прилагането или тълкуването на правото на ЕС;
– спор при тълкуване на международни конвенции (напр.Конвенцията Европол);
– спор между държави-членки във връзка с предмета на договорите, ако
компетентността по спора произтича от специално споразумение между държавите;
4.) Граждански съд – при искове за обезщетение за вреди, обикновено като втора инстанция.
5.) Апелативен съд – по всички дела срещу институциите на ЕС, заведени пред Първоинстационния съд.
IV. Видове съдебна компетентност
    1./Правораздавателна компетентност – тя е най-съществена. Реализира се чрез различни производства (искове за отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на Общността, искове за неправомерно бездействие на институциите и т.н.). Към тези производства се прибавят и случаите когато Съдът е сезиран въз основа на арбитражна клауза (доброволна компетентност включена в споразумение между две държави за решаване на спорове), в рамките на които Съдът сезиран пряко с решаването на правен спор, се произнася окончателно по него.
    2./Тълкувателна компетентност – на съдът е предоставена изключителна компетентност да тълкува като последна инстанция правото на ЕС и да се произнася по валидността на производното право. Съдът тълкува правните норми въз основа на тълкувателните способи закрепени във Виенската конвенция за правото на договорите – метод на буквалното тълкуване; систематичен способ и теологичен способ.
Националните съдилища не могат да тълкуват нормите на Общностното право.
    3./ Консултативна компетентност – процедура при която Съдът се произнася със становище, което има не консултативен, а задължителен характер. Известно становище на съда в изпълнение на консултативната му компетентност е относно несъвместимостта на проекта на Споразумение за Европейското икономическо пространство с разпоредбите на ДЕО.
Обхват на компетентността:
В първи стълб компетентността е най съществена, решенията на съда имат най-голяма тежест. В втори стълб – консултативна компетентност. В трети стълб – тълкувателна.

към № 29-30. Състав, организация, процедури и компетентност на Съда на ЕО.
Състав на съда – включва по 1 съдия от всяка държава членка (няма задължение държавата да издигне кандидатурата на собствен гражданин, може да е гражданин и на друга държава-членка); изисква се единодушие на държавата-членка за всяка кандидатура. След последното разширяване на ЕС, съдът се състои от 25 съдии, подпомагани от 8 генерални адвокати.
Генералните адвокати не са членове на съда и не участват в разискванията по делото. Те подпомагат съда, като представят публично, напълно безпристрастно и независимо мотивирани експертни заключения по подлежащите на разглеждане дела.
Съдиите и генералните адвокати се избират измежду лица притежаващи квалификация изискваща се за назначаването на най-висшите съдебни длъжности в съответната им страна или които са юристи с призната компетентност. За лицата има изискване и за независимост. Мандатът на съда е 6 години, като той може да се обновява без ограничение. На всеки 3 години 1/3 от състава на съда и генералните адвокати се подменя. Нормална практика е съдиите и генералните адвокати да изкарат по 2 мандата.
Съдиите и генералните адвокати не могат да заемат каквато и да е политическа или административна длъжност, нито да упражняват каквато и да е професия (освен ако имат изричното разрешение на Съвета като извънредна мярка, могат да упражняват само преподавателска дейност).
Съдиите и генералните адвокати имат имунитет от наказателно преследване. Дори и след като престанат да заемат своята длъжност, те продължават да имат имунитет по отношение на действията, предприети в изпълнение на служебните им задължения, включително и за казаното и написаното от тях. Съдът в пленарно заседание има право да отнеме имунитета.
Съдиите избират помежду си Председател с 3 годишен обновяем мандат. Той ръководи работата на съда и председателства съдебните заседания. Генералните адвокати избират председател с мандат 1 година. Съдът съвместно с генералните адвокати избира своя Секретар за срок от 6 години. Секретарят на съда разполага както с административни, така и със съдебни функции. Съдиите, генералните адвокати и секретарят са длъжни да живеят в местонахождени-ето на седалището на Съда – Люксембург.
Процедури – съдът заседава като пленум, но той може да създава и колегии. Понастоящем съдът функционира в следните формати: състави от по 3-ма или 5-ма съдии в зависимост от трудността на спора, голям състав (11 съдии) и пленум. Съдът заседава в пленум винаги когато, държавата-членка или институция на ЕС, която е страна по делото го е поискала.
Производството пред съда е публично и състезателно. Състои се от две фази:
1-ва фаза – писмена: Процедурата започва с изпращане на писмена искова молба до Секретаря на съда, която съдържа определени реквизити (имената и адресите на страните, предмета на спора, основанията на исканията и доказателствата в подкрепа на твърденията на ищеца). След вписването на молбата в регистъра на съда се назначава съдия докладчик и секретарят изпраща молбата до ответната страна, която разполага с едномесечен срок за отговор.
Съдът има право да изисква от страните да представят всякаква информация и документи, които счита за необходими за решаване на делото. Съдът може да поиска такава информация и от държави-членки или институции които не са страни по делото.
2-ра фаза – устна: Тя включва прочитането на доклада на съдията докладчик, изслушването на свидетели, експерти, пледоариите на страните и заключенията на генералния адвокат. Съдът може да разпитва страните, но те могат да се обръщат към него посредством представителя си. Държавите – членки и институциите на Общността се представят пред съда от представител, назначен за всяко конкретно дело. Представителят от своя страна, може да бъде подпомаган от съветник или правоспособен адвокат.
Всички други страни в процеса се представляват от правоспособен адвокат или университетски преподавател, ако законодателството на съответната държава – членка го допуска.
След разискванията от съда, които са тайни, съдът постановява решението си. Когато се оттегли да заседава, съдът заседава на френски. Решенията на съда се прочитат в открито заседание, като задължително съдържат мотиви.
Компетентност на съда – правораздавателна, тълкувателна, консултативни функции.

към № 29-30. Първоинстационен съд – създаване, състав и компетентност. Обжалване на решенията на ПИС.
Първоинстанционният съд (ПИС) започва да функционира през 1989г. Понастоящем ПИС е компетентен да разглежда:
– всички искове на частни лица срещу институциите на ЕС (с Решения № 350/1993г. на Съвета на ПИС се предоставя обща компетентност да разглежда като първа инстанция всички преки искове заведени от частни физически и юридически лица).
– спорове между ЕС и неговите служители и персонала;
– искове, заведени срещу Комисията от предприятия или сдружения на предприятия (относно концентрацията на предприятия и относно марката на ЕО)
Нормативната база за дейността на ПИС се съдържа в ДЕО и в устава на Съда на ЕО, в последната му редакция от 2004г. ПИС се състои поне от по един съдия от всяка държава-членка, като броят им се определя в устава на Съда. Понастоящем състава е 25 съдии. Мандата на съдиите е 6 годишен. Възможно е по съвместна инициатива на Комисията и Съда, Съветът с единодушие да създава към ПИС специализирани правораздавателни панели с правораздавателна компетентност по искове и процедури в конкретно определени специфични области (напр.държавната служба). ПИС правораздава като първа инстанция по исковете и процедурите предвидени в ДЕО с изключение на тези, предоставени на съдебния панел, както и на спадащите в изключителната компетентност на съда на ЕО според неговия устав. Уставът може да предостави на ПИС компетентност и по други искове и процедури. С реформата от Ница на ПИС се предоставя функции да упражнява преюциална (тълкувателна) компетентност в „специфични области, определени от устава”. Когато ПИС установи, че не е компетентен да се произнася по дела, спадащи в юрисдикцията на Съда на ЕО, той му ги препраща. Ако съдът на ЕО от своя страна установи, че дадено дело е подсъдно на ПИС, процедурата е същата, като ПИС не може да откаже да правораздава.
Обжалване на решенията на ПИС – страните по делото могат да обжалват всяко решение на ПИС пред съда на ЕО в двумесечен срок от уведомяването им. Жалбата се ограничава само до основания за законосъобразност: липса на компетентност на ПИС; допуснато процесуално нарушение, което засяга неблагоприятно интересите на жалбоподателя или нарушение на правото на ЕС.
Ако жалбата е обоснована Съдът на ЕО отменя решението на ПИС като са възможни следните хипотези:
– самият съд може да се произнесе окончателно по казуса с решение, когато естеството на спора го позволява;
– Съдът на ЕО връща делото за ново разглежданите от ПИС, като последния е обвързан от решението на съда относно законосъобразността;
Ако жалбата е подадена от държава-членка или институция на ЕС, която не е встъпила пред ПИС, съдът може да постанови кои от последиците на отмененото решение на ПИС се считат за окончателни по отношение на страните по делото.

НОВОТО ОТ ЛИСАБОН ЗА СЪДА

14) Член 9 се заменя със следния текст:

„Член 9

1. Съюзът разполага с институционална рамка…… Институциите на Съюза са:

— Европейският парламент,  — Европейският съвет,  — Съветът,  — Европейската комисия (по-нататък наричана „Комисията“),  — Съдът на Европейския съюз, — Европейската централна банка,  — Сметната палата. ………

20) Създава се член 9 Е:

„Член 9 Е

1. Съдът на Европейския съюз се състои от Съд, Общ съд и специализирани съдилища. Той осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите.
2. Съдът се състои от по един съдия от всяка държава-членка. Той се подпомага от генерални адвокати.

Общият съд включва поне по един съдия от държава-членка.

Съдиите и генералните адвокати на Съда и съдиите на Общия съд се избират измежду лица, чиято независимост е извън съмнение и които отговарят на условията, предвидени в членове 223 и 224 от Договора за функционирането на Европейския съюз. Те се назначават по общо съгласие от правителствата на държавите-членки за срок от шест години. Съдиите и генералните адвокати, чийто мандат изтича, могат да бъдат преназначавани.

3. Съдът на Европейския съюз се произнася в съответствие с Договорите:

а) по искове, подадени от държава-членка, от институция или от физическо или юридическо лице;

б) с преюдициални заключения, по искане на националните юрисдикции, относно тълкуването на правото на Съюза или относно действителността на актове, приети от институциите;

в) в другите случаи, предвидени в Договорите.“ ……….

27) Член 11 се изменя, както следва:

а) параграф 1 се заменя със следните два параграфа:

„1. Компетентността на Съюза в областта на общата външна политика и политика на сигурност обхваща всички области на външната политика, както и всички въпроси, свързани със сигурността на Съюза, включително постепенното формиране на обща отбранителна политика, която може да прерасне в обща отбрана.

Общата външна политика и политика на сигурност ……. Тази политика се изпълнява от върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и от държавите-членки, в съответствие с Договорите. Конкретните роли на Европейския парламент и на Комисията в тази област се определят от Договорите. Съдът на Европейския съюз не е компетентен по отношение на тези разпоредби, с изключение на компетентността да следи за съответствието с член 25б от настоящия договор и да проверява законосъобразността на определени решения, посочени в член 240а, втора алинея от Договора за функционирането на Европейския съюз. ……

ХОРИЗОНТАЛНИ ИЗМЕНЕНИЯ

2) В целия договор:

а) ……

м) думите „статут(а) на Съда на Европейските общности“, „статут(а) на Съда на ЕО“ или „статута на Съда“ се заменят със „статут(а) на Съда на Европейския съюз“;

н) думите „Първоинстанционен(ния)(ният) съд“ се заменят с „Общ(ия)(ият) съд“;

о) думите „съдебен състав“ и „съдебни състави“ се заменят съответно със „специализиран съд“ и „специализирани съдилища“, като изречението съответно се адаптира в граматично отношение. ………

209) Създава се следният нов член 224а:

„Член 224а

Създава се комитет, който да дава становище относно годността на кандидатите да упражняват

функциите на съдия и генерален адвокат на Съда и на Общия съд, преди правителствата на държавите-членки да ги назначат съгласно членове 223 и 224.

Комитетът е съставен от седем лица, избрани измежду бивши членове на Съда и на Общия съд, членове на висши национални съдебни органи и юристи с призната компетентност, един от които се предлага от Европейския парламент. Съветът приема решение, с което се определят правилата за функциониране на този комитет, както и решение за назначаване на неговите членове. Той действа по инициатива на председателя на Съда.“ ……

211) Член 225 А се изменя, както следва:

а) първата алинея се заменя със следния текст:

„Европейският парламент и Съветът, като действат в съответствие с обикновената законодател-на процедура, могат да създават специализирани съдилища към Общия съд, натоварени да разглеждат като първа инстанция определени категории искове в специфични области. ЕП и Съветът действат чрез регламенти или по предложение на Комисията, след консултация със Съда, или по искане на Съда, след консултация с Комисията.“ …….

212) Член 228 се изменя, както следва:

а) в параграф 2 първа и втора алинея се заменят със следния текст, който става първа алинея:

„2. Ако Комисията реши, че тази държава-членка не е предприела мерките за изпълнение на решението на Съда на Европейския съюз, тя може да сезира Съда на Европейския съюз, след като предостави възможност на тази държава да изложи своите съображения. Комисията посочва размера на фиксираната парична сума или принудителната парична мярка, която тази държава-членка трябва да заплати, и която според нея е съобразена с обстоятелствата.“

б) добавя се следният нов параграф 3:

„3. Когато Комисията сезира Съда на Европейския съюз с иск по силата на член 226, тъй като счита, че тази държава-членка не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура, тя може, ако счете за уместно, да определи размера на фиксираната парична сума или принудителната парична мярка, която тази държава трябва да заплати, и която според нея е съобразена с обстоятелствата.

Ако Съдът на Европейския съюз установи, че има неизпълнение на горепосоченото задължение, той може да наложи на тази държава-членка да заплати фиксираната парична сума или принудителната парична мярка, в рамките на размера, определен от Комисията.

Задължението за плащане влиза в сила на датата, определена в решението на Съда на Европейския съюз.“ . ……..

215) В член 231 втората алинея се заменя със следния текст: „Независимо от това Съдът на Европейския съюз определя, ако счете за необходимо, онези от правните последици на отменения акт, които трябва да се считат за окончателни.“. …….

220) Създава се следният нов член 235а:

„Член 235а

Съдът е компетентен да се произнася по законосъобразността на акт, приет от Европейския съвет или от Съвета по силата на член 7 от Договора за Европейския съюз само по искане на държавата-членка, която е предмет на констатация на Европейския съвет или на Съвета, и само относно спазването на процедурните изисквания, предвидени в споменатия член.

Това искане трябва да бъде отправено в срок от един месец от датата на констатацията. Съдът се произнася в срок от един месец, считано от датата на искането.“. ……..

223) Създават се следните два нови члена 240а и 240б:

„Член 240а

Съдът на Европейския съюз не е компетентен по отношение на разпоредбите относно общата външна политика и политика на сигурност, както и по отношение на актовете, приети въз основа на тези разпоредби.

Въпреки това, Съдът на Европейския съюз е компетентен да контролира спазването на член 25 от Договора за Европейския съюз и да се произнася по исковете, заведени при условията, предвидени в член 230, четвърта алинея от настоящия договор, относно контрола за законосъо-бразност на решенията, предвиждащи ограничителни мерки спрямо физически или юридически

лица и приети от Съвета на основание глава 2 на дял V от Договора за Европейския съюз.

Член 240б

При упражняване на предоставените му правомощия, свързани с разпоредбите на глави 4 и 5 на дял IV, трета част, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие, Съдът на Европейския съюз не е компетентен да проверява валидността или пропорционалността на операции, проведени от полицията или други правоприлагащи служби в държава-членка, нито да се произнася относно изпълнението на задълженията на държавите-членки за поддържането на обществения ред и опазването на вътрешната сигурност.“

224) Член 241 се заменя със следния текст:

„Член 241

Независимо от изтичането на срока, предвиден в член 230, пета алинея, всяка страна може при спор, който засяга акт с общо приложение, приет от институция, орган, служба или агенция на Съюза, да се позове на средствата, предвидени в член 230, втора алинея, за да обоснове пред Съда на Европейския съюз неприложимостта на този акт.“. …….

226) В член 245 втората алинея се заменя със следния текст:

„Европейският парламент и Съветът могат, в съответствие с обикновената законодателна процедура, да изменят разпоредбите на статута, с изключение на дял I и на член 64 от него.

Европейският парламент и Съветът действат или по искане на Съда и след консултация с Комисията, или по предложение на Комисията и след консултация със Съда.“ …….

СТАТУТ НА СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

10) Протоколът относно статута на Съда на Европейския съюз се изменя, както следва:

а) в първото съображение на Преамбюла позоваването на Договора за създаване на Европейската общност се заменя с позоваване на Договора за функционирането на Европейския съюз. В останалата част от протокола, думите „от Договора за ЕО“ се за менят с Договора за функционирането на Европейския съюз;  ……..

б) В следните членове думите „Съда(ът) на ЕО“ или „Съда(ът) на Европейските общности“ се заменят със „Съда(ът)“. …….

р) член 64 се изменя, както следва:

1. i) създава се следната нова първа алинея: „Правилата, които уреждат приложимия към Съда на Европейския съюз езиков режим, се определят с регламент на Съвета, който действа с единодушие. Този регламент се приема или по искане на Съда след консултация с Комисията и Европейския парламент, или по предложение на Комисията след консултация със Съда и Европейския парламент.“
2. ii) в първа алинея, която става втора, първо изречение, думите „Докато бъдат приети в

настоящия статут правилата относно езиците, които се използват в Съда на ЕО и в Първоин-станционния съд, …“ се заменят със следното: „До приемането на тези правила …“; второто изречение се заменя със следния текст: „Чрез дерогация от членове 223 и 224 от Договора за функционирането на Европейския съюз всяко изменение или отмяна на тези разпоредби изисква единодушното одобрение на Съвета.“

 

 

№ 31. Основни производства пред Съда на ЕО (в ЛД: Съд на ЕС). Общи процедурни правила (Ciela)

1. Видове производства

1.1 Препращане за даване на преюдициално заключение

Съдът (по ЛД: Съд на ЕС) работи в сътрудничество с всички съдилища на държавите-членки, които са съдилищата, компетентни да прилагат правото на Общността. За да се осигури ефективно и еднакво прилагане на общностното право, както и за да се избегне всяко противоречиво тълкуване, националните съдии могат, а понякога са длъжни, да се обърнат към Съда, за уточнение на въпрос по тълкуването на общностното право, например, с цел да проверят дали то е спазено във вътрешното им законодателство. Препращането за даване на преюдициално заключение може също така да има за цел да провери валидността на даден акт на общностното право.

Съдът отговаря не чрез обикновено становище, а чрез акт под формата на решение или мотивирано определение. Националният съд, до който те са адресирани, е длъжен да се съобрази с даденото тълкуване при решаването на висящия пред него спор. Решението на Съда е задължително и за другите национални съдилища, пред които е повдигнат идентичен въпрос.

Препращането за даване на преюдициално заключение е и средството, чрез което всеки европейски гражданин може да потърси тълкуване на засягащите го общностни правила. Въпреки че препращането може да бъде направено само от национално съдилище, в производството пред Съда могат да участват всички страни в производството пред националния съд, както и държавите-членки и европейските институции. По тази причина значителен брой от водещите принципи на общностното право са изведени от преюдициалните въпроси, повдигани от националните съдилища.

1.2 Иск за установяване на неизпълнение на задълженията

Той позволява на Съда да контролира съблюдаването от страна на държавите-членки на задълженията, произтичащи от общностното право. Сезирането на Съда се предхожда от предварителна процедура, проведена от Комисията, която има за цел да предостави на държавата-членка възможност да даде отговор на отправените срещу нея обвинения. Ако тази процедура не доведе до прекратяване на неизпълнението от страна на държавата-членка пред Съда може да бъде предявен иск за установяване на нарушение на общностното право.

Искът може да бъде предявен или от Комисията-на практика в почти всички случаи – или от държава-членка. Ако Съдът установи неизпълнение на задължение, държавата е длъжна да го преустанови незабавно. Ако, след повторно сезиране от Комисията, Съдът установи, че съответната държава-членка не е изпълнила решението му, той може да постанови заплащането на еднократно платима сума и/или периодична имуществена санкция.

1.3 Иск за отмяна (№ 32)

Чрез иска за отмяна ищецът претендира отмяна на акт, приет от общностна институция (регламент, директива, решение). Съдът има изключителната компетентност да се произнася по исковете, предявени от държава-членка срещу Европейския парламент и/или срещу Съвета (с изключение на актовете на Съвета в областта на държавните помощи, дъмпинг и изпълнителни правомощия), или предявени от една институция на Общността срещу друга. Първо-инстанционният съд (вече Общият съд) е компетентен да разглежда като първа инстанция всички други искове от този вид, и по-специално исковете, предявени от частни лица.

1.4 Иск за установяване на неправомерно бездействие (№ 33)

С него се дава възможност на Съда да осъществи контрол за правомерността на проявено бездействие от страна на общностните институции. Такъв иск обаче може да бъде предявен само след като съответната институция е била поканена да предприеме действия. След като се установи неправомерността на бездействието, тази институция следва да предприеме нужните мерки за отстраняване на нарушението. Компетентността по разглеждане на искове за установяване на неправомерно бездействие се поделя между Съда и Първоинстанционния съд (Общия съд) съгласно същите критерии, валидни за исковете за отмяна.

 

1.5 Обжалване

Съдът може да бъде сезиран с жалби срещу решенията и определенията на Първоинстан-ционния съд (Общия съд), но само по правни въпроси. Ако жалбата е допустима и основателна, Съдът отменя решението на Първоинстанционния съд (Общия съд). Съдът може да реши делото по същество, ако стадият на производството го позволява. В противен случай той следва да върне делото на Първоинстанционния съд (Общия съд), който е обвързан от постановеното по жалбата решение.

1.6 Преразглеждане

Решенията на Първоинстанционния съд (Общия съд), постановени по жалби срещу решения на

Съда на публичната служба, могат да бъдат преразглеждани от Съда само по изключение.

 

2. Производство

Независимо от вида на делото, то включва винаги писмена, а обичайно и устна фаза, провеждана в открито заседание. При все това, необходимо е да се прави разграничение между препращането за даване на преюдициално заключение и другите искове, известни като „преки искове“.

2.1 Сезиране на Съда (Съд на ЕС) и писмено производство

• при препращане за даване на преюдициално заключение: Националното съдилище отнася до Съда въпроси, свъзани с тълкуването или с преценката на валидността на общностна разпоредба, обикновено под формата на съдебен акт в съответствие с националните процесуални правила. След като искането бъде преведено на всички общностни езици от служба „Преводи“ на Съда, секретарятът съобщава постъпилото искане, както на страните в производството пред националния съд, така и на всички държави-членки,и на институциите. Публикува се съобщение в Официален вестник на Европейския съюз, в което, inter alia, се посочват участващите в процеса страни и съдържанието на въпросите. Страните, държавите-членки и институциите имат на разположение два месеца, за да представят пред Съда писмените си бележки.
• при преки искове: Съдът трябва да бъде сезиран с искова молба, адресирана до секретариата. Секретарят публикува в Официален вестник на Европейския съюз съобщение за исковата молба заедно с описание на основанията и исканията на ищеца. Същевременно, исковата молба се връчва на ответната страна, която има на разположение един месец, за да представи писмена защита. Ищецът има право на реплика, а ответникът на дуплика, като и в двата случая срокът е едномесечен. Сроковете за депозиране на тези документи следва да се спазват, освен в случай на отсрочка, допусната от председателя.

И при двата типа искове председателят и първият генерален адвокат определят съответно съдия-докладчик и генерален адвокат, които да следят за развитието на производството.

2.2 Подготвителни действия и доклад за съдебното заседание

При всички производства, след приключването на писменото производство страните се поканват да посочат, в срок от един месец, дали и защо желаят да бъдат проведени устни състезания. След прочитане на доклада на съдията-докладчик и след изслушване на генералния адвокат, Съдът преценява необходимостта от действия за разследване по делото, на какъв съдебен състав то следва да бъде разпределено и дали следва да се проведат устни състезания, чиято дата се определя от председателя. В нарочен доклад за съдебното заседание съдията-докладчик обобщава наведените факти и доводи на страните по делото, и на встъпилите в производството страни, ако има такива. По време на съдебното заседание този доклад, изготвен на езика на производството, става обществено достояние.

2.3 Публично съдебно заседание и заключение на генералния адвокат

Устните състезания се провеждат в публично заседание пред решаващия съдебен състав и

генералния адвокат. Съдиите и генералният адвокат могат да задават на страните въпроси, които намират за подходящи. Няколко седмици по-късно, отново в публично съдебно заседание, генералният адвокат представя заключението си пред Съда. В него той прави подробен анализ на юридическите аспекти на спора и предлага, напълно независимо от Съда своя отговора на поставения проблем. С това приключва устното производство. Ако се счита, че делото не повдига нов правен въпрос, Съдът може да реши, след като изслуша генералния адвокат, че делото ще се гледа без представяне на заключение.

2.4 Съдебни решения

Съдиите се съвещават на базата на проекторешение, изготвено от съдията-докладчик. Всеки от съдиите от съответния съдебен състав може да предложи изменения в проекта. Решенията на Съда се вземат с мнозинство от гласовете на съдиите, особени мнения не се излагат. Решенията се подписват от всички съдии, участвали в съвещанието, а диспозитивът се произнася в публично заседание. Съдебните решения и заключенията на генералните адвокати са достъпни на интернет страницата на Съда в деня на произнасянето или прочитането им. В повечето случаи те впоследствие се публикуват в Сборник съдебна практика на Съда (Съдa на ЕС) и на Първоинстанционния съд (Общия съд).

2.5 Особени производства:

* мотивирано определение: Когато отнесеният за даване на преюдициално заключение въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече е бил призован да се произнесе, или когато отговорът на този въпрос не повдига основателни съмнения или може да бъде изведен от съдебната практика, Съдът, след изслушване на генералния адвокат, може да се произнесе с мотивирано определение, като се позове на вече произнесеното решение по този въпрос или на съответната съдебна практика.

* ускорено производство: Ускореното производство дава възможност на Съда да се произнесе в кратки срокове по особено неотложни дела чрез скъсяване на сроковете и пропускане на някои стадии на производството. По молба на една от страните и след като е изслушал другите страни председателят на Съда може да реши, дали особената спешност на делото изисква използване на ускореното производство. Ускорено производство е предвидено също и по отношение на препращането за даване на преюдициално заключение. В тези случаи молбата изхожда от националното съдилище, което сезира Съда.

* обезпечително производство: Обезпечителното производство цели да спре изпълнението на акт на институция, който пре това е и предмет на иск, или допускането на всякакви други временни мерки, необходими за предотвратяване на настъпването на значителна, и непоправима вреда за някоя от страните.

2.6 Съдебни разноски

Производството пред Съда е безплатно. Но Съдът не поема разноските за адвокат, имащ право да практикува пред съд на държава-членка, който трябва да представлява страните. Въпреки това, ако страна по спора се намира в невъзможност да понесе съвкупността или част от разходите по производството, тя може, без да е представлявана от адвокат, да направи искане за предоставяне на правна помощ. Към искането следва да бъдат приложени всички доказателства за необходимостта от такава помощ.

2.7 Езиков режим

При всички преки искове езикът, на който е изготвена исковата молба (всеки един от 23-те официални езика на Европейския съюз), е „език на производството“, тоест езикът, на който ще се развива производството. При препращанията за даване на преюдициално заключение език на производството е този на националното съдилище, отнесло въпроса до Съда. Дебатите при съдебните заседания се превеждат симултанно, според нуждите, на различни официални езици на ЕС. Съдиите се съвещават без устни преводачи на общ език, който по традиция е френският.

 

3. Общи процедурни правила

Съдът на ЕО (Съдът на ЕС) и Първоинстанционният съд (Общият съд) издават разпореждания в различни случаи, както е постановено в процедурните правила, които случаи са общо три групи:  – Случаи, възникнали в хода на разследванията по делото (напр. актове, разпореждащи опазването на доказателства, или разделяне, обединяване или прекратяване на дела);

– Случаи, при които Съдът взема решение без да разглежда делото по същество (например в случай на явна недопустимост на делото или отсъствие на юрисдикция);

– Случаи, при които Съдът взема решение по съществото на делото; тук разпорежданията всъщност представляват опростени решения, които се използват, когато случаят е идентичен с друг случай, по който вече е било произнесено съдебно решение.

По принцип разпорежданията могат да се променят и отменят.

 

 

№ 32. Производство за отмяна на актове (Дела за отмяна на актове на институциите)
Съдът на ЕО (по Лисаб.д-р: Съд на ЕС) има компетентност да санкционира незаконосъобразни актове, приети от институциите на ЕС. При това производство съдът има правомощие само да

отмени даден акт, но не и да го промени или замени с решението си.

Контролът тук е за законосъобразност (не и за целесъобразност).
      Актове подлежащи на отмяна – актове, приети съвместно от Европейския парламент (ЕП) и Съвета, актове на Съвета, на Комисията и на Европейската централна банка, освен препоръките и становищата, както и актовете на ЕП, произвеждащи правни последици по отношение на трети лица.      Основания за отмяна – има четири основания:
1./ Липса на компетентност – изхожда се от това, че Съюзът и неговите институции разполагат само с предоставените им от Договорите правомощия.
2./ Съществено процесуално нарушение – на това основание подлежат на отмяна немотивираните актове на институциите, които нарушават предвиденото в договорите задължение за мотивиране.
3./ Нарушение на този Договор или на всяка норма относно неговото прилагане;
4./ Злоупотреба с власт.
Активно легитимирани – ДЕО установява йерархична система на титулярите на правото на иск. На върха на системата са „привилегированите ищци” – това са държавите – членки, ЕП, Комисията и Съветът, които могат да пледират за отмяна без ограничение (могат да атакуват всички нормативни актове). Тези молители не трябва да доказват правен интерес като се презюмира, че те винаги имат интерес от спазването на правото на ЕС. На следващото ниво се намират – Сметната палата и Европейската централна банка. Те могат да завеждат искове при условие, че целта на иска е защита на прерогативите им. Накрая са обикновените ищци –  физически и Ю.Л като за тях важи правилото да докажат правен интерес от атакуване на нормативния акт. Съдът отменя актовете с решения, които имат обратна сила. Има преклузивен срок – два месеца от влизане в сила на даден акт той може да се атакува. Съдът посочва кои от вече настъпилите правни последици могат да останат в сила.

№ 33. Производство за противоправно бездействие

           (Дела за неправомерни бездействия на институциите)
Искът срещу неправомерно бездействие е допустим, ако е осъществена предварителна административна процедура, изразяваща се във формална покана от страна на ищеца до институцията да преустанови бездействието си. Ако в срок от два месеца от поканата за действие институцията не „определи становището си”, ищецът разполага с двумесечен срок, в рамките на който да заведе иска си.
Неправомерното поведение се изразява в „бездействие в нарушение на този Договор” от страна на ЕП, Съвета, Комисията или Европейската Централна банка. Бездействието включва всяко неизпълнение на задължение, произтичащо от Договора за дадена институция.
Активно легитимирани – и тук се разграничават привилегировани и обикновени ищци. Всички институции на Общността и държавите членки могат да атакуват неправомерното бездействие на общностните институции.
Обикновените ищци – физическите и Ю.Л могат да сезират съда, само за да атакуват бездействието на дадена институция да издаде правно-обвързващ акт, адресиран до тях. Тук достъпът на частните лица е значително ограничен. Искът е допустим само по отношение на не приемането на правен акт, който поражда правни последици за ищеца. Тук трудно се доказва наличието на правен интерес на тези лица.
Производство за установяване на неправомерно бездействие (Жан Пол Жаке):

1073. Ако производството за отмяна на неправомерни актове има за цел да санкционира неправомерните действия на общностните институции, производството за установяване на неправомерно бездействие е насочено към случаите на неизвършване на определени действия в нарушение на Общностното право. Когато Договорите или актовете, приети по тяхното прилагане, уреждат задължение да бъдат извършени определени действия от страна на институциите на Общността, тяхното неизвършване е нарушение на Общностното право и дава основание за внасянето на искане за установяване на неправомерно бездействие.

Ако обаче съответната институция извърши съответното действие или издаде съответния акт, състоянието на неправомерно бездействие е прекратено. Съответното действие или акт вече може да бъде оспорвано по реда на производството за отмяна на неправомерни актове. Така

производството за установяване на неправомерно бездействие допълва производството за отмяна на неправомерни актове и според СЕО те са „израз на едно и също правно средство“.

1074. ….. В действителност актът, с който се поставя край на състоянието на бездействие, не винаги би могъл да бъде оспорван по реда на производството за отмяна. Неиздаването на един подготвителен акт може да бъде основание за искане за установяване на неправомерно бездействие, но след като този акт бъде издаден, той не може да бъде предмет на производство за отмяна поради своя подготвителен характер. Така например, ако Съветът не приеме проект за бюджет в определените срокове, той може да бъде осъден за неправомерно бездействие. Самият проект за бюджет обаче не може да бъде предмет на искане за отмяна. Също така, ако съответната институция прекрати бездействието си, като издаде акт, различен от искания, и ако този акт няма обвързващо действие, той не може да бъде оспорван. Следователно връзката

между отмяна и неправомерно бездействие не е абсолютна.

1. Страни в производството
2. Искане за установяване на неправомерно бездействие може да бъде отправено срещу Парламента, Съвета, Комисията, Европейската централна банка. В началния етап Европейският парламент не беше споменат между институциите, чието бездействие може да бъде предмет на производството, но Договорът от Маастрихт коригира този пропуск, като добави също и Европейската централна банка към кръга на пасивно легитимираните субекти. Конституцията прибавя към тях и Европейския съвет. Искането е допустимо, единствено когато Общностното право урежда задължение за действие и не оставя на съответната институция никаква възможност за самостоятелна преценка. По традиция СЕО определя като недопустимо искане за установяване на неправомерно бездействие по отношение на случаите, в които Комисията не предприема действия за откриване на производство за установяване на нарушение на договорите от една държава членка, тъй като Комисията разполага с право на самостоятелна преценка относно целесъобразността на такива действия.
3. Искане за установяване на неправомерно бездействие може да бъде внесено от държава членка или от общностна институция. Поради особеното си положение СЕО не следва да упражнява това право. Не е необходимо институционните тъжители да доказват наличието на правен интерес. Не е задължително искането да се отнася до акт, който има обвързващо действие, тъй като Договорът не съдържа подобно правило. Така невнасянето от Комисията на предложение, което тя е задължена да внесе, може да бъде предмет на производство за установяване на неправомерно бездействие. Непредставянето в определените от Договора срокове на проекта за бюджет, който е незадължителен акт, също е основание за откриване на производство срещу Съвета.
4. … частноправните субекти, те са активно легитимирани в случаите, когато една институция не е издала акт, на които те следва да бъдат адресат, с изключение на препоръките и становищата. За разлика от хипотезата на производство по искане на институционалните тъжители, това предполага, че частноправните субекти могат да внесат

жалба за установяване на неправомерно бездействие единствено когато дадена общностна институция не е издала задължителен акт. Освен това текстът на Договора изключва възможността да бъде атакувано бездействието в случай на издаване на акт с общо действие, тъй като чл. 232 има за предмет актовете, които се отнасят до частни лица. Същевременно в търсенето на аналогия с производството за отмяна на неправомерни актове СЕО не изключва възможността да бъде допуснато разглеждането на жалба, която се отнася до неиздаването на акт с общо действие, ако съответните частноправни лица са пряко и индивидуално засегнати. Както Съдът констатира: „също както чл. 173, ал. 4 позволява на частните лица да искат отмяната на акт на една общностна институция, на който не са адресати, когато актът ги засяга пряко и индивидуално, чл. 175, ал. 3 следва да бъде тълкуван, така че да позволи на тези лица да атакуват неправомерното бездействие на една институция, която не издава акт, който би ги засегнал по същия начин. Възможността частните лица да се ползват от своите права не може да зависи от действието или бездействието на съответната институция.“.

2. Досъдебна фаза
3. Внасянето на иск за установяване на неправомерно бездействие задължително се предшества от изпращане на покана за извършване на съответното действие от заинтересо-вания субект до съответната институция. Тази покана изрично трябва да укаже състоянието на неправомерно бездействие и да посочи акта, който институцията би следвало да издаде. По отношение на частните лица това условие позволява да бъде решен въпросът за допустимостта на искането. Поканата не е обвързана със срок, но Съдът счита, че тя следва да бъде отправена в разумен срок.
4. От отправянето на покана започва да тече срок от два месеца, в рамките на който

съответната институция следва да се произнесе по случая. Липсата на действия от нейна страна открива пътя към внасянето на иск. Ако институцията се произнесе по искането обаче, не е възможно да бъде внесен иск за установяване на неправомерно бездействие. Остава възможността за оспорване на съответния акт по реда на производството за отмяна на неправомерни актове на общностните институции. …. основната гаранция за заинтересованите лица се явява в значението, което СЕО придава на понятието „произнасяне“. …. единствено анализът на съдържанието на произнасянето от страна на съответната институцията може да позволи да се прецени неговият реален характер. Така простият отговор, че случаят ще бъде разгледан, не може да се разглежда като произнасяне. От друга страна, ако произнасянето се осъществи със закъснение, дори към момента, когато производството вече е в съдебна фаза, искането ще бъде определено като лишено от предмет. В този случай обаче СЕО обикновено осъжда съответната институция да заплати разходите по делото.

3. Действие на решението за установяване на неправомерно бездействие
4. Действието на решението  за  установяване на неправомерно бездействие е уредено  в  чл. 233, който определя и последиците от решението за отмяна на един неправомерен акт, което потвърждава аналогичния характер на двете производства. Констатирането на неправомерно бездействие има декларативен характер и институцията, по отношение на която е постановено решението, е обвързана да приеме в разумен срок необходимите мерки за прекратяване състоянието на неправомерно бездействие. Следователно установяването на неправомерното бездействие потвърждава задължението за извършване на съответното действие и при неприемане на съответните мерки може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Общността.

 

 

№ 34. Производство за нарушаване на Правото на ЕС от държава-членка

            (Дела за установяване на неизпълнение от държавите–членки на задълженията им,

            произтичащи от общностното право)

Договорът за създаване на Европейската общност предоставя на Съда на ЕО (ЛД: Съд на ЕС) изключителна компетентност да осъществява контрол по отношение на държавите–членки и да констатира с решение, като последна инстанция неизпълнението на задължения, произтичащи за тях от първичното право на ЕС. Юрисдикцията на Съда на ЕО (Съд на ЕС)  по отношение на държавите-членки е задължителна и изключителна.
В процедурата по завеждане на тези искове водеща роля има Комисията, която следи за спазването на правото на ЕО. На практика в мнозинството случай исковете се завеждат от Комисията.
Предпоставка за завеждането на иска е „неизпълнение на задължение, произтичащо от Договора”. Това неизпълнение включва, както неизпълнение на първичното право, така и неизпълнения породени за държавите-членки от вторичното право (регламент, решение, съдебно решение на самия Съд на ЕО (Съд на ЕС)). Нарушението може да се прояви във формата на вътрешен акт, приет в нарушение на Общностното право; в не приемане или отказ да се приеме даден вътрешен акт, както и определени фактически действия от страна на държава – членка.
Сезирането на Съда на ЕО (Съд на ЕС)  се предхожда от задължителна административна процедура, чрез която на държавата-членка се предоставя възможност да опровергае повдигнатите срещу нея обвинения и спорът да приключи без намесата на Съда. В тази предварителна процедура Комисията преценява дали е налице нарушение от държавата членка.
Процедурата по разследване започва с изпращане на писмо, с което Комисията дава възможност на държавата-членка да изложи позицията и съображенията си. Ако след отговора на държавата Комисията продължава да счита, че е налице неизпълнение, тя издава
мотивирано становище, констатиращо нарушението, с което дава на държавата срок за отстраняването му, като често посочва и подходящите за това способи.
Ако държавата не се съобрази със становището, Комисията може да сезира Съда за започване на производство. Комисията е абсолютно автономна в преценката си както, дали да възбуди процедура по разследване, така и дали да сезира Съда със спора.
Освен Комисията инициатор на процедурата може да е държава-членка срещу друга държава. Тук административната фаза започва със сезиране на Комисията от заинтересованата държава. Комисията дава възможност на всяка от двете държави да изложи своята позиция и съображения за позицията на другата държава както в писмен, така и в устен вид, след което се произнася с мотивирано становище. Липсата на становище в рамките на 3 месеца от датата, на която въпросът е бил отнесен пред Комисията, дава възможност спорът да бъде отнесен до Съда.Съдът с решението си може да отхвърли иска или да констатира неизпълнението от страна на държавата-членка. Съдът обаче няма компетентност сам да преустанови това нарушение (да отмени или да приеме вътрешен акт). При установяването на неизпълнението от съда, държавата-членка е длъжна да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с решението на Съда. Тези необходими мерки, следва да се приемат в разумен срок, след изтичането на който, както и при отказ на държавата да се съобрази с решението на Съда, то последния има право да и наложи имуществени санкции. Решенията на съда имат силата на присъдено нещо по отношение на осъдената държава и нейните властнически и съдебни органи и те трябва да обезщетят частните лица за вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС от страна на тези органи.

 

№ 35. Договорна и извъндоговорна отговорност

[Дела за обезщетение на вреди, причинени от неправомерни актове или бездействие на институциите] (виж самостоятелен в-с № 35)

Съдът на ЕО (по ЛД: Съд на ЕС) разполага с компетентност да правораздава по искове за обезщетение на вреди, произтичащи от извъндоговорна отговорност на Общността. Тези искове са самостоятелни въпреки, че може те да са следствие както от неправомерен акт, така и от бездействие на институциите.
В случаите на извъндоговорна отговорност, в целия Договор има единствено изрично препращане към основните принципи на правото, общ за държавите-членки в материята на извъндоговорната отговорност.
Активно легитимирани по този иск са както физическите и ЮЛ, така и всяка държава претърпяла вреда. Ответник по иска е ЕС, в лицето на съответно отговорните за вредоносното действие или бездействие институции или орган.
Този вид искове рядко приключват с осъдително решение, тъй като от характера на Съюза и неговите институции следва, че основните случай на извъндоговорна отговорност са свързани с вреди, резултат от законодателната им дейност. Исковете по тези дела се погасяват с 5 годишна давност.

№ 35. Договорна и извъндоговорна отговорност (ИНСТИТУЦИОННО ПРАВО НА ЕС, Жаке)

 

848. ДЕО не съдържа обща разпоредба относно общите принципи на Общностното право, с изключение на чл. 288, които основава извъндоговорната отговорност на Общността на основните принципи, общи за ДЧ. Практиката на СЕО обаче се позовава много широко на общите принципи. ………
849. Според СЕО (по ЛД: Съд на ЕС) поради това, че Европейската общност е правова общност, всички актове на нейните институции следва да бъдат подчинени на съдебен контрол. … Дейността на СЕО … е ограничена до различните видове производства, предвидени в Договора. Договорът предоставя широка гама от механизми за защита: отмяна на неправомер-ни актове, възражение за законност, установяване на неправомерно бездействие, извъндоговорна отговорност, установяване на нарушение на договорите, запитване по преюдициален въпрос за тълкуване или преценка за валидност, към които следва да се прибавят и специалните механизми на защита, предвидени в рамките на отделни политики или в рамките на различни договори между държавите членки. …..
850. …. В хода на поставени пред него случаи СЕО естествено се ориентира към изграждането на обща картина на формите на защита, като определи в нея точното място на всеки вид производство. …… Що се отнася до извъндоговорната отговорност на Общността, искът за обезщетение може да бъде основан на вреди, причинени от даден неправомерен акт. ……..

Действие на решението за установяване на неправомерно бездействие

1080. Действието на решението за установяване на неправомерно бездействие е уредено в

чл. 233, който определя и последиците от решението за отмяна на един неправомерен акт, което потвърждава аналогичния характер на двете производства. …. установяването на неправомерното бездействие потвърждава задължението за извършване на съответното действие и при неприемане на съответните мерки може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Общността. …….

Производство за обезщетение

1100. Извъндоговорната отговорност на Европейската общност се урежда от чл. 235 и 288, ал. 2 от ДЕО. Чл. 288, ал. 2 задължава Общността да поправи вредите, причинени от общностните институции и техните служители, съобразно основните принципи на правото, общи за правния ред на всички държави членки. Тази формулировка предоставя на СЕО голяма свобода в определянето на режима на общностната отговорност. В съответствие с подхода, който следва по отношение на общите принципи на правото, Съдът не се ограничава само до тези принципи, които са характерни за правото на всички държави членки. Той създава един специфичен режим, като заимства определени принципи от националните системи, полагайки грижата да прецени какъв ефект ще имат те в контекста на общностната отговорност. Така Общностното право за обезщетения за вреди от извъндоговорна отговорност на Общността почива върху три основни елемента: наличието на неправомерно поведение на една общностна институция, реално претърпени вреди и причинно-следствена връзка между действията на институцията и претърпените вреди (Holtz et Willemsen).
1101. СЕО утвърждава самостоятелния характер на производството за извъндоговорна отговорност на ЕО. ……. СЕО … приема, че искът за обезщетение за вреди се явява самостоятелно средство за защита и не е необходимо да се прибягва първо до производство за отмяна, за да бъде искът за обезщетение за вреди допустим. Същевременно съществуват и случаи, в които искът за обезщетение за вреди, причинени от Общността, се явява заобиколен път за отмяната на един общностен акт. Такава е хипотезата, когато последиците от производството за обезщетение за вреди са идентични с тези, които биха следва ли от производство за отмяна на съответния акт като например в случая на възстановяване на неправомерно събрани такси. В тази хипотеза исканото обезщетение съвпада с финансовата облага, която ищецът би извлякъл при обжалване и отмяна на акта. Оттук е видно, че целта на иска за обезщетение е да преодолее изтичането на срока, в който актът е можело да бъде обжалван и да постигне премахване последиците от този акт. В този случай искът за обезщетение ще бъде определен като недопустим.
1102. Първичното право урежда и въпроса за договорната отговорност на ЕО за сключените от нея или от нейно име договори. В тази област за разлика от извъндоговорната отговорност компетентността на СЕО не е изключителна. Тя зависи от съществуването в съответния договор на специална клауза, с която се предоставя компетентност на общностния съд. СЕО

е определил също, че той не е компетентен да решава спор по договор за обезщетение, сключен между частноправен субект и държава членка, въпреки че този договор е сключен в приложение на един регламент относно обезщетяването на млекопроизводителите. Приложимият закон е законът на договора, така както следва от волята на страните, които могат да изберат даден национален закон, Общностното право или основните принципи на правото, общи за всички държави членки. ….. Делата за договорна отговорност на Общността нямат голямо значение. В практиката клаузи,уреждащи компетентност на СЕО, се използват единствено за особено важни договори, с цел да се избегне претрупването на общностната юрисдикция с този вид дела. ……

1103. Условията за допустимост на иска са свързани със страните по спора и със сроковете, в които той може да бъде предявен.

   А/ Страни по производството

1104. Производството за обезщетения за вреди от извъндоговорна отговорност на ЕО (ЕС) е значително по-достъпно, отколкото производството за отмяна на неправомерни актове, тъй като то може да бъде заведено от всяко физическо или юридическо лице, което претендира, че е претърпяло вреда вследствие действие на общностна институция или нейни служители.

Държавите членки не са изключени от кръга на активно легитимираните субекти, но досега нито веднъж не е предявяван иск за обезщетение за вреди от страна на една държава членка.

Първоинстанционният съд (ПИС, а по ЛД: Общ съд) е компетентен да разглежда като първа инстанция исковете за обезщетения за вреди, като е възможно неговите решения да бъдат обжалвани пред СЕО. Исковете на юридически лица са допустими, ако имат за предмет вреди, претърпени от тях самите. Следователно асоциациите не могат да предприемат действия, когато са налице вреди единствено за техните членове. Членовете на една асоциация обаче могат да я упълномощят да ги представлява в едно

производство за обезщетение за вреди, които са претърпели.

1105. Искът следва да бъде заведен срещу институцията, причинила съответните вреди, но всъщност се ангажира отговорността на ЕО, тъй като институциите нямат самостоятелна правосубектност. Договорът приравнява и ЕЦБ на общностна институция. СЕО възприема едно широко тълкуване на понятието институция, което надхвърля това, което съдържа чл. 7 (Парламент, Комисия, Съвет, СЕО, Сметна палата), за да попречи институциите да се опитват да избягат от отговорност, като прехвърлят определени дейности на различни други органи. Поради тази причина Съдът определя като допустими искове, насочени срещу Европейската инвестиционна банка, която, макар да е предмет на уредба в Договора, не фигурира в чл. 7. ….. В действителност най-сериозните затруднения в идентифицирането на връзката между извършените действия и Общността са свързани със случаите, когато вредата е причинена от служител или държава членка, действащи в изпълнение на Общностното право.

Вреди, причинени от служители на Общността

1106. Когато увреждащото деяние се дължи не на лоша организация на дейността, а на работата на точно определен служител …… Общностното право разграничава личните действия от тези, извършени по служба….. За извършените от служителя действия отговорност носи Общността, ако те „представляват естествено продължение на възложените на институциите дейности по силата на пряка вътрешна връзка“. Така инцидент, предизвикан от служител на Общността, който управлява своя личен автомобил, не представлява увреждане, извършено по служба, макар той да е използвал МПС във връзка с работата си. …. Във всички случаи, когато увреждащото деяние е извършено по служба, отговорността на Общността не може да бъде ангажирана и следва да се търси личната отговорност на съответното лице пред национален съд…. Следователно за случаите, които не попадат в хипотезата на отговорност на ЕО, компетентен е националният съд. В случай че отговорността на Общността бъде ангажирана за действия на неин служител, тя има право на регресен иск към съответното лице съгласно Статута на общностната служба в случай на виновни лични действия от негова страна (чл. 22, ал. 1 от Статута).

Вреди, причинени от държавите членки при прилагане на Общностното право

1107. …. няма как да бъде заобиколен деликатният въпрос за отговорността на ЕО за вреди от

действия на държавите членки, предприети с оглед прилагането на Общностното право.При липсата на ясно решение по този въпрос би могло увреденото лице да бъде обезщетено двукратно за претърпените вреди или изобщо да не бъде обезщетено. Може да се констатира, че механизмът, възприет от СЕО, не изключва напълно втората хипотеза. Проблемът следва да бъде решен чрез определянето на институцията, която носи отговорност за съответните действия. … СЕО няма изключителна компетентност да решава въпроса за обезщетяването освен в случаите, когато настъпилите вреди са в отговорност на Общността. Всички останали хипотези следва да бъдат решавани от националните съдилища.

Отговорност за неправомерни действия на ЕО

1108. Когато вредите произтичат от неправомерността на общностните действия, следва да бъде ангажирана отговорността на самата ЕО. В тази хипотеза Съдът следва да установи, че националните власти, прилагали общностното законодателство, не са разполагали с възможност за самостоятелна преценка, било защото общностното законодателство не позволява това, било защото действат по указания на институция на Общността.
1109. СЕО обаче установява и т.нар. възражение за паралелен иск, според което, дори ЕО да е отговорна за настъпилите вреди, искът пред общностния съд ще бъде недопустим, ако ищецът може да получи обезщетение от националния съд. …. Ако едно частно лице е заинтересовано да получи обратно платени от него вземания на националните власти в приложение на един недействителен общностен акт, неговият иск пред националния съд е напълно допустим, защото именно държавите членки са натоварени със събирането на такива вземания. Доколкото частното лице разполага с право на иск по реда на националното право, няма защо то да използва пътя на иск за обезщетение за вреди пред СЕО.
1110. Ако обаче съответното лице претендира освен възстановяване на недължимо платената сума и обезщетение за претърпените вреди, тази част от неговия иск не може да бъде решена от националния съд, тъй като той няма компетентността да ангажира отговорността на ЕО. В този случай СЕО следва да се произнесе по искането за обезщетение за вреди. Следователно е налице разделяне на компетентността между националния и общностния съд. … Ако СЕО постанови, че съответният общностен акт е недействителен, националният съд ще може да постанови възстановяване на недължимо платената сума. За обезщетяването на вреди, претърпени в резултат на прилагането на недействителния общностен акт, частното лице следва да се обърне с иск към общностния съд. От него следва да бъде търсено решение и ако националният съд не може да извлече последиците от недействителността на общностния акт. …. Когато компетентен да реши въпроса за обезщетението е СЕО, националните съдилища не могат да налагат предварителни мерки или да разпоредят извършването на разследване по случая преди сезирането на общностния съд. Подобна практика би засегнала единството на Общностното право в частта му за отговорността на ЕО за вреди, причинени на частноправните субекти от неправомерни действия на Общността.
1111. Ако отговорността за неправилното прилагане на Общностното право е изцяло на националните власти, иск за обезщетение може да бъде предявен единствено пред съответния национален съд, тъй като държавите членки имат задължението да гарантират обезщетяването на частните лица в този случай. …. Единствената хипотеза, при която е възможно да възникне общностна отговорност при извършване на увреждащи действия от страна на органите на една държава членка, е свързана със случаите, когато определена институция на Общността е натоварена с упражняването на контрол над държавите членки по прилагането на определени актове и тя не е осъществила съответните действия. Дори в този случай обаче отговорността на ЕО не може да бъде ангажирана, освен ако не е налице нарушение на специфично задължение на съответната институция .

Кумулиране на увреждащи действия

1112. Налице са хипотези, в които вредите са причинени едновременно от неправомерни действия на ЕО и на държава членка. Принципите на Общностното право не допускат СЕО да реши случая в неговата цялост, защото това би означавало той да ангажира и отговорността на държавата членка. Следователно частноправният субект следва да търси обезщетение за вредите, причинени от ЕО, пред общностната юрисдикция, а за тези, причинени от държавата членка, пред съответния национален съд. СЕО допуска разглеждането на иска за обезщетение, преди националният съд да се е произнесъл по вредите, причинени от държавата членка.

СЕО обаче се произнася по исканото обезщетение, след като националният съд реши въпроса за отговорността на държавата членка. Това му позволява при решаването на въпроса на общностно ниво да вземе предвид решението на национално ниво и да гарантира, че съответ-ният частноправен субект ще получи достатъчно обезщетение за претърпените от него вреди.

  Б/Срокове

1113. Според чл. 43 от Устава на СЕО искът за обезщетение за вреди при извъндоговорна отговорност на ЕО е обвързан с петгодишен давностен срок. Срокът започва да тече от момента на настъпване на факта, който се явява основание за иска. СЕО дава тълкуване на тази формулировка в своята практика, яснотата на която не е най-голямото й достойнство. Така Съдът определя, че за начало на давностния срок по иска се счита не моментът на настъпване на факта, който е в основа на вредите, а моментът на конкретизиране на тези вреди. ….

 

Елементи на общностната отговорност

1115. В съответствие с класическия институт на отговорността за причинени вреди отговорността на ЕО може да бъде ангажирана, ако са изпълнени три условия: наличие на увреждащо деяние, наличие на вреда и наличие на причинно-следствена връзка между увреждащото деяние и настъпилата вреда. ….. В тези решения Съдът синхронизира условията за ангажиране отговорността на ЕО с тези, които се прилагат относно отговорността на държавите членки. В решението си по делото Bergaderm СЕО изрично постановява, че отговорността на ЕО не може да бъде ангажирана, ако не са налице три условия: наличие на правна норма, която урежда права за частноправните субекти; съществено нарушение на тази норма и наличие на причинно-следствена връзка между нарушаването на тази норма и настъпване на вредите.

I./ Увреждащо деяние

1116. …… Що се отнася до неправомерното увреждащо деяние, следва да бъдат разграничени хипотезите на неправомерно деяние на общностната администрация и недействителност на един акт на Общностното право.

Ia./ Неправомерни действия на общностната администрация

1117. Тази хипотеза е свързана с неправомерни действията на общностната администрация, които могат да приемат различна форма: „лоша организация на публичните услуги; непредоставяне на информация на икономическите субекти ; неосъществяване на контрол; пропуски в опазване на поверителна информация; неизвършване на необходимите действия за поправяне на неверни данни, нарушаване на задължението за добра администрация“ …. Тежестта на увреждащото деяние, годно да породи общностна отговорност, следва да се преценява в рамките на всеки отделен случай. …. Възможно е … Съдът да прецени, че за да се ангажира отговорността на Общността с хипотезата на дейност, характеризираща се с особена сложност, е необходимо допуснатото нарушение да бъде особено тежко.

Ib./ Увреждащо деяние, произтичащо от неправомерен акт

1118. Връзката между увреждащото деяние и неправомерността в Общностното право не е абсолютна. Едно правомерно действие също може да породи отговорността на ЕО поради особените обстоятелства на неговото извършване. От друга страна, не всеки неправомерен акт е в основата на увреждащо деяние. Освен това СЕО има ясно ограничителен подход относно случаите, свързани с актове с общо действие, които съдържат решения в областта на икономическата политика. ……
1119. Според обичайната съдебна практика общностната отговорност не може да бъде ангажирана, освен при нарушаване на основна норма на Общностното право. Става въпрос обаче не за това да е налице нарушение на норма, стояща по-високо в йерархията на общностния правен ред. В тази хипотеза всеки недействителен акт би бил основание за ангажиране отговорността на ЕО. …..
1120. Отговорността на ЕО не може да бъде ангажирана освен при наличие на тежко нарушение. Това изискване е защитено от Съда с мотива, че „законодателната власт, дори когато съществува юрисдикционен контрол относно действителността на нейните актове, не трябва да бъде препятствана в своята дейност от перспективата да носи отговорност всеки път, когато приема нормативни решения в обществен интерес, които засягат интересите на частни лица“. СЕО счита също, че приемането на решения в областта на икономиката е задача от особена трудност, която не може да породи общностна отговорност освен при тежко

правонарушение. …….

1123. …. СЕО взема предвид и размера на причинените вреди като характеризиращ елемент на тежестта на нарушението. …. Съдът приема, че отговорността на Общността не може да бъде ангажирана, когато последиците от недействителността на общностния акт не надхвърлят икономическия риск, присъщ на засегнатите сектори. В делото Mulder СЕО подчертава: „Постоянна практика на Съда е, че ангажирането на извъндоговорната отговорност на ЕО предполага, че претърпените вреди надхвърлят границите на обичайния икономически риск,

присъщ на дейностите в засегнатия сектор“.

II./ Претърпени вреди

1124. За да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на ЕО, е необходимо заинтересованото лице да докаже, че е претърпяло вреди. Те следва да са настъпили действително. СЕО обаче допуска подаването на иск, ако вредите могат да бъдат прогнозирани с достатъчна степен на сигурност….. Не е необходимо вредите да са точно оценени, ако причината за тях е установена със сигурност. СЕО приема, че е необходимо отговорността да бъде установена възможно най-рано, за да се избегне настъпването на по-сериозно увреждане (Kampffmeyer). Когато вредите са установени, Съдът счита, че техният точен обхват може да бъде определен на един по-късен етап. …. СЕО може да констатира възникването на отговорност и да посочи критериите за оценка на вредите, като отправи покана към страните да се споразумеят относно размера на обезщетението, като се обърнат отново към Съда, ако не могат да постигнат съгласие (Mulder).
1125. Вредите, които включват както претърпени загуби, така и пропуснати ползи, следва да бъдат оценими в пари, тъй като СЕО може да присъди единствено обезщетение. Претърпени нематериални щети също могат да бъдат претендирани пред Съда, но в този случай СЕО обикновено постановява, че неговото решение представлява достатъчно обезщетение. При оценката на претърпените вреди Съдът отчита, дали увреденото лице е имало възможността да компенсира част от тях. Възможно е да бъдат присъдени и лихви. Те обаче започват да текат не от датата на настъпване на вредите, а от момента на тяхната оценка от СЕО.

III./ Причинно-следствена връзка

1127. Ищецът трябва да докаже наличието на пряка причинно-следствена връзка между настъпилите вреди и действията на Общността. Това изискване следва от чл. 288. … Дори когато неправомерните действия са извършени от една държава членка, намесата на Общността в подкрепа на тези действия е достатъчна, за да бъде изградена причинно-следствената връзка (Kampffmeyer).
1128. Когато увреденото лице е допринесло със своето поведение за настъпване на вредите, причинно-следствената връзка може да бъде нарушена. Такъв е случаят, когато един частно-правен субект не предприема мерките, който би предприел всеки субект в идентична ситуация, за да се предпази от настъпване на вредите, или който прояви непредпазливост. В тази хипотеза отговорността на Общността ще бъде ограничена (Adams) или изключена (Meroni).

 

Уточнения:

Член 233 (ДЕО)

Институцията или институциите, чийто акт е бил отменен или чието бездействие е било обявено за противоречащо на настоящия Договор, е длъжна да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението на Съда.

Това задължение не засяга задължението, което може да произтече от прилагането на член 288, втора алинея (параграф (2)).

Настоящият член се прилага и по отношение на ЕЦБ.

 

Член 235 (ДЕО)

Съдът е компетентен да разглежда спорове относно обезщетения за вредите, посочени във втория параграф на член 288.

 

Член 288 (от ДЕО)

(1) Договорната отговорност на Общността се регулира от правото, приложимо по отношение на съответния договор.

(2) В случай на извъндоговорна отговорност, Общността в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжна да поправи вредите, причинени от нейни институции или служители, при изпълнението на техните задължения.

(3) Предходният параграф се прилага при същите условия по отношение на вредите, причинени от ЕЦБ или от нейни служители, при изпълнението на техните задължения.

(4) Личната отговорност на служителите към Общността се регулира от разпоредбите, съдържащи се в Правилника за длъжностните лица или в Условията за работа, които се прилагат по отношение на тях.

 

Член 46 (от ПРОТОКОЛ (№ 6) относно статута на Съда (2001 г.) към ДЕО)

Исковете срещу Общностите по дела в областта на извъндоговорната отговорност се погасяват след изтичането на срок от пет години от датата на възникване на събитието, което ги обуславя. Давността се прекъсва с предявяването на иск пред Съда или ако преди образуването на това производство увредената страна е предявила претенцията си пред съответната институция на Общностите. В последния случай производството се образува в двумесечен срок, предвиден в член 230 от Договора за ЕО и член 146 от Договора за Евратом; разпоредбите на член 232, втора алинея от Договора за ЕО и на член 148, втора алинея от

Договора за Евратом съответно се прилагат, когато е уместно.

 

 

№ 36. Тълкувателна компетентност на Съда на ЕО (Съд на ЕС) – преюдициални заключения.                     [Производство на преюдициални заключения]

Преюдициалното производство е способ, чрез който съдът развива и създава правото на ЕС.

Правото на ЕС се прилага от националните съдилища, но еднообразното му прилагане се осигурява посредством оригиналния механизъм на производство, предвидено в чл.234 от ДЕО, който предоставя изключителна компетентност на Съда на ЕО (вече Съд на ЕС) да тълкува, като последна инстанция правото на ЕС и да се произнася по валидността на производното право. Производството осигурява еднообразие в тълкуването и прилагането на правото на ЕС. Производството не е правораздавателно, тъй като съдът не решава делото. Той се произнася само по правни въпроси с които е сезиран от националния съд и по този начин допринася за решаването на спора, което е от компетентността на националния съд. Съдът тълкува правните норми въз основа на тълкувателните способи, закрепени във Виенската конвенция за правото на договорите: метод на буквалното тълкуване; систематичен способ (при него се държи сметка за мястото и функцията на тълкувателната норма в отношенията й с други норми и с целия нормен комплекс); теологичен способ (при него се изхожда от целите, предмета и задачите на договора).

В практиката си съдът дава предимство на систематичния и теологичния способ.
Преюдициалното производство е косвен начин да се осъществи контрол по законосъобразност, тъй като Съдът е компетентен да се произнесе по въпрос за валидността на акта на Общността, повдигнат пред националния съд. Чрез това производство частните лица получават достъп до съда, които не е възможен при производството за отмяна на незаконосъобразните актове на институциите на Общността. Чрез тази процедура частното лице може да постигне последиците от прекия иск за отмяна. Повечето от половината от всички искове, заведени пред съда на ЕО (вече Съд на ЕС) са по постановяване на предварително заключение. Тълкувателната компетентност на Съда обхваща първичното право на ЕС, производното право без ограничение (както правно-обвързващи актове, така и такива с препоръчителен характер, включително и решения на самия съд), както и международни договори, сключвани от трети страни. Искане за преценка за валидност е допустимо по отношение на производното право с правно-обвързващ характер и международните договори. Такава преценка е изключена по отношение на първичното право и решенията на самия съд. Производството по тълкуване установява възможност за националния съд автономно да прецени, дали да постави даден правен проблем пред съда на ЕО (Съд на ЕС) – т.нар. факултативно препращане. Съществува и друга хипотеза за задължително препращане, в която националния съд е задължен да поиска от съда на ЕО (Съд на ЕС)  да се произнесе предварително (това са случаите, в които решението на националния съд не подлежи на обжалване).

№ 37. Пространство на свобода, сигурност и правосъдие: общи аспекти (от сайт на ЕU)

„Политиките“ представляват насоки, които Общността решава да следва в определени области, за да постигне общите цели, които си е поставила. Тези „политики“ се наричат „общи„, защото се отнасят за всички държави-членки на Съюза. Това общо действие осигурява лостов ефект, който позволява да се постигнат по-добри резултати.

Част от тези политики са, напр. общата селскостопанска политика (ОСП), регионалната политика и политиката на сближаване, транспортната политика, социалната политика и политиката на заетост, политиката в областта на околната среда или политиката в областта на научните изследвания и технологичното развитие.

1. Лисабонска стратегия
2. Обща селскостопанска политика
3. Политика за горите
4. Обща политика в областта на рибарството
5. Регионална политика и политика на сближаване
6. Транспортна политика
7. Трансевропейски мрежи
8. Промишлена политика
9. Социална политика и политика по заетостта
10. Политика в областта на околната среда
11. Защита на потребителите и обществено здраве
12. Пространство на свобода, сигурност и правосъдие (ПССП)
13. Енергийна политика
14. Политика за научни изследвания и технологично развитие
15. Малки и средни предприятия
16. Туризъм
17. Култура и образование
18. Данъчна политика

 

XII. Пространство на свобода, сигурност и правосъдие (ПССП)

Темите за визите, убежището и имиграцията са включени в Дял ІV от ДЕО и към тях се прилага общностният метод. Полицейското сътрудничество и съдебното сътрудничество по наказателно-правни въпроси обаче се осъществява по метода на междуправителствените решения. ДФЕС въвежда и други важни промени в тази политика.

ПРАВНО ОСНОВАНИЕ: Дял IV (членове 61–69) от Договора за създаване на ЕО, озаглавен „Визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното движение на лица“. Тези разпоредби, въведени с Договора от Маастрихт извън общностния контекст (трети стълб), са включени в ДЕО по силата на Договора от Амстердам и в известна степен попадат в обхвата на системата за вземане на решения в Общността.

Дял VІ от Договора за ЕС, озаглавен „Разпоредби относно полицейското и съдебното сътрудни-чество по наказателноправни въпроси“. Тези разпоредби остават извън общностния контекст и са предмет на междуправителствени решения.

ЦЕЛИ: Постепенното изграждане на пространство на свобода, сигурност и правосъдие (ПССП) е предвидено в Договора от Амстердам. То заменя концепцията за правосъдие и вътрешни работи по силата на Договора от Маастрихт. Както бе подчертано от Европейския съвет (Тампере,15–16 октомври 1999 г.), целта е да се съчетае правото на свободно движение по цялата територия на Съюза с висока степен на защита и правни гаранции за всички.

ПССП започна нов етап в развитието си след подписването на Конституцията през октомври 2004 г. и приемането на Хагската програма през ноември 2004 г. и на Хагския план за действие през юни 2005 г.

Промени по силата на Договора от Амстердам (1 май 1999 г.)

Групата политики под първоначалното заглавие „Правосъдие и вътрешни работи“ (ПВР) в Договора от Маастрихт са многобройни и разнообразни и се определят в три насоки — свобода, сигурност и правосъдие:

— Свобода, която обхваща свободното движение на лица, убежище и законната имиграция.

— Правосъдие, което обхваща както гражданскоправните, така и наказателноправните въпроси.

— Сигурност, която обхваща и вътрешни, и външни аспекти — тероризъм, престъпност, трафик на наркотици, търговия с хора, незаконна имиграция.

Договорът от Амстердам придвижи голяма част от третия стълб от Маастрихт към общностната

сфера, особено митническото сътрудничество и съдебното сътрудничество по гражданс-коправни въпроси (раздел C.3). Това включване в общностния подход обаче е само частично, доколкото процедурите за вземане на решения и правомощията на Съда на ЕO в тази връзка не следват общите правила съгласно правото на Общността.

а) Процедура за вземане на решения (член 67 ДЕО);

1. i) През преходния период от пет години:

— правото на Комисията на законодателна инициатива се споделя с държавите-членки (с изкл. на няколко области по член 67, ал. 3),

— решенията се приемат от Съвета с квалифицирано мнозинство, с изкл. на областите по ал. 3,

— с Парламента се провеждат само консултации;

1. ii) След преходния период:

— Комисията до голяма степен възвръща монопола си върху законодателната инициатива, докато правото на инициатива на държавите-членки се ограничава до призоваване на Комисията да внесе законодателно предложение до Съвета — молба, която Комисията е длъжна да разгледа (ал. 2),

— някои области стават предмет на съвместно вземане на решения (от Парламента и от Съвета) (ал. 4), а Съветът може да вземе решение (но само единодушно) да приложи същата система и към други области (ал. 2);

б) Компетентност на Съда на Европейските общности (чл. 68);

Компетентността на Съда се ограничава само до обикновеното право съгласно Договора за създаване на Европейската общност.

в) Полицейското сътрудничество и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси остават извън Договора за създаване на Европейската общност и следователно в междуправителствената сфера, макар и да се подчиняват на някои общностни правила;

г) Цялата система е силно усложнена: тя включва три клаузи за гъвкавост, седем допълнителни протокола, 17 декларации на държави-членки, няколко календара за изпълнение на мерките и възможност за по-тясно сътрудничество. Затова прилагането й е извънредно трудно.

Принос на Договора от Ница: той разширява процедурата за съвместно вземане на решения (член 67, ал. 5):

— с някои мерки във връзка с убежището и бежанците, при условие че Съветът вече е приел законодателство, което да определя общите правила и основни принципи в тази насока,

— със съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси, с изключение на аспектите във връзка със семейното право.

Европейският съвет в Тампере (октомври 1999 г.) подчерта намерението си да превърне ЕС в пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Той призова Комисията да разработи табло за оценка, в което да се отбелязва постигнатия напредък и спазването на сроковете. Таблото за оценка, което беше въведено през 2000 г., се актуализира два пъти годишно и преследва три цели: гарантирана прозрачност за гражданите, поддържане на набраната в Тампере на Европейския съвет инерция и установяване на евентуални закъснения.

Срещата на Европейския съвет през декември 2001 г. в Лаекен създаде условия за оценка на постигнатото. В актуализацията на таблото за оценка за втората половина на 2001 г. Комисията направи извода, че положението като цяло е положително, но някои срокове не са спазени, особено по отношение на имиграцията и убежището. Тя отбеляза, че „смяната на стълба“ не е ускорила процеса.

Европейският съвет в Севиля (юни 2002 г.) наблегна на необходимостта от разработване на обща политика в областта на убежището и имиграцията.

Европейският съвет в Хага на 4—5 ноември 2004 г. прие Хагската програма, чиято цел е да

гради върху постигнатото в рамките на изтеклата програма от Тампере. Хагската програма взема предвид провъзгласените в Конституцията цели за изграждане на пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Основните стъпки предполагат приемане на мерки за:

— довършване на втората фаза от общата политика в областта на убежището до 2010 г.;

— започване на дебати относно евентуалното създаване на европейски граничен корпус;

— създаване на Шенгенска информационна система второ поколение (или ШИС ІІ, която да заработи до 2007 г.) и визова информационна система (ВИС);

— създаване на Комитет по вътрешна сигурност съгласно разпоредбите на Конституцията;

— въвеждане на Европейската заповед за предаване на доказателства до 2005 г.;

— изграждане на европейска информационна система в областта на полицейските архиви.

Хагската програма е конкретизирана в поредица от мерки в Хагския план за действие, одобрен от Европейския съвет на 16 и 17 юни 2005 г. Хагският план за действие е актуализиран в края на 2006 г. В него се поставят следните цели:

— взаимно признаване на решения по гражданскоправни и наказателноправни въпроси;

— разработване на комплексна миграционна политика на ЕС;

— подобряване на полицейското сътрудничество и по-широко оперативно сътрудничество;

— борба с тероризма и организираната престъпност;

— развитие на външното измерение на правосъдието и вътрешните работи;

— създаване на Шенгенска информационна система от ново поколение;

— разширяване на Шенгенското пространство.

Списък на основните правни текстове:

а) План за действие на Съвета и на Комисията за оптимални условия за изпълнение на разпоредбите на Договора от Амстердам относно създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие (ОВ ЕС C 19 от 23.01.1999 г., стр. 1)

б) Заключенияна Европейския съвет в Тампере, 15 — 16 октомври 1999 г.

в) Договор за създаването на Европейските общности (консолидирана версия) (ОВ C 325, 24.12.2002 г.):  Раздел IV (членове 61—69 ДЕО)

— Външни граници

— Политика в областта на убежището

— Имиграция и права на граждани на трети страни

— Борба с измамите и трансграничната корупция

— Борба с трафика на наркотици

— Митническо сътрудничество

г) Договор за Европейски съюз (консолидиран текст) (ОВ C 325 от 24.12.2002 г.):

               Трети стълб (Раздел VI ДЕС, (членове 29—42)

— Полицейско сътрудничество

— Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси

— Борба с организираната престъпност

— Борба с трафика на хора

д) Европейска конституция (ОВ C 310, 16.12.2004 г.)

е)  Хагска програма

РОЛЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

Съгласно член 39 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), Европейският парламент (ЕП) всяка година провежда разисквания по напредъка в областта на полицейското и съдебното сътрудни-чество по наказателноправни въпроси.

ЕП изцяло подкрепя създаването на ПССП. Ролята му може да се проследи едновременно в следните насоки:

— да законодателства чрез участие в процеса на съвместно вземане на решения,

— да дава тласък в инициативи за нови проекти,

— да упражнява контрол, като наблюдава спазването на сроковете за приемане на текстове и тяхната съвместимост с гражданските свободи.

ЕП подчертава отрицателните последици от разделението между първия и третия стълб за създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, включително сериозната липса на парламентарен контрол. ЕП се надява, че в процеса след Ница процедурата за съвместно вземане на решения ще се разшири, за да обхване всички области в правосъдието и вътрешните работи. ЕП категорично подкрепя промените, които ДФЕС и особено член 294 от него ще внесе в областта на свободата, сигурността и правосъдието, благодарение на правомощията за съвместно вземане на решения по почти всички въпроси във връзка с ПССП. Също така повечето решения в Съвета ще се вземат с квалифицирано мнозинство, което ще ускори развитието на ПССП.

Що се отнася до общата политика в областта на убежището и имиграцията, ЕП отбелязва, че прехвърлянето на тази област от третия към първия стълб в рамките на Договора от Амстердам не е повишило ефективността и че все още съществуват твърде много пречки в Съвета.

Според Лисабонския договор [Дял IV, озаглавен „ПРОСТРАНСТВО НА СВОБОДА, СИГУРНОСТ И ПРАВОСЪДИЕ“, заменя дял IV относно визите, убежището, имиграцията и другите политики, свързани със свободното движение на хора, от ДЕО. Той съдържа 5 глави: Гл. 1: Общи разпоредби; Гл. 2: Политики относно контрола по границите, убежището и имиграцията; Гл. 3: Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси; Гл. 4: Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси; Гл. 5: Полицейско сътрудничество]

ГЛАВА 1.  ОБЩИ РАЗПОРЕДБИ

Член 61

1. Съюзът представлява пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в което се зачитат основните права и различните правни системи и традиции на държавите-членки.
2. Той осигурява отсъствието на контрол на лицата на вътрешните граници и развива eдинна

политика по въпросите на убежището, имиграцията и контрола на външните граници, която се

основава на солидарността между държавите-членки и е справедлива спрямо гражданите на трети

страни. По смисъла на настоящия дял апатридите се считат за граждани на трети страни.

3. Съюзът допринася за осигуряването на високо равнище на сигурност чрез мерки за предотвратяване на престъпността, расизма и ксенофобията, както и за борба с тях, чрез мерки

за координиране и сътрудничество между полицейските и съдебните органи и другите компетентни органи, както и чрез взаимното признаване на съдебните решения по наказателни дела и, ако е необходимо, чрез сближаването на наказателните законодателства.

4. Съюзът улеснява достъпа до правосъдие, по-специално чрез принципа на взаимното признаване на съдебните и извънсъдебните решения по граждански дела.

Член 61 А

Европейският съвет определя стратегическите насоки на законодателното и оперативно

планиране в пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

Член 61 Б

Националните парламенти следят, по отношение на законодателните предложения и инициативи, представени в рамките на глави 4 и 5, за зачитането на принципа на субсидиарност, съгласно Протокола относно прилагането на принципите на субсидиарност и на пропорционалност.

Член 61 В

Без да се засягат разпоредбите на членове 226, 227 и 228, Съветът, по предложение на Комисията, може да приема мерки за установяване на реда и условията, при които държавите-членки, в сътрудничество с Комисията, правят обективна и безпристрастна оценка на прилагането, от страна на органите на държавите-членки, на посочените в настоящия дял политики на Съюза, и по-конкретно с цел да се насърчава пълното прилагане на принципа на взаимното признаване. ЕП и националните парламенти биват информирани за съдържанието и резултатите от тази оценка.

Член 61 Г

В рамките на Съвета се създава постоянен комитет, за да се осигури, в границите на Съюза,

насърчаването и засилването на оперативното сътрудничество в областта на вътрешната сигурност. Без да се засягат разпоредбите на член 207, той подпомага координирането на действията на компетентните органи на държавите-членки. …….

Европейският парламент и националните парламенти биват информирани за неговата работа.

Член 61 Д

Настоящият дял не засяга изпълнението на задълженията, които имат държавите-членки по поддържането на обществения ред и опазването на вътрешната сигурност.

Член 61 Е

Държавите-членки могат да организират, помежду си и под своя отговорност, форми на сътрудни-чество и координация, които считат за подходящи, между компетентните служби на техните администрации, натоварени с опазването на националната сигурност.

Член 61 Ж

Съветът приема мерки за осигуряване на административно сътрудничество между компетентните служби на държавите-членки в областите, посочени в настоящия дял, както и между тези служби и Комисията. Той действа по предложение на Комисията при спазване на член 61 И и след консултация с Европейския парламент.

Член 61 З

Когато е необходимо за постигане на целите, посочени в член 61, по отношение на предотвратяване-то на тероризма и свързаните с него дейности, както и на борбата с тези явления, Европейският парламент и Съветът определят, чрез регламенти, в съответствие с обикновената законодателна процедура, рамка от административни мерки относно движението на капитали и плащанията, като например замразяване на финансови средства, на финансови активи или на икономически приходи, които принадлежат на физически или юридически лица, на групи или недържавни образувания, или са в тяхно владение или притежание.

Съветът приема, по предложение на Комисията, мерки за прилагане на посочената в първа алинея рамка.

Актовете, посочени в настоящия член, съдържат необходимите разпоредби в областта на правните гаранции.

Член 61 И

Актовете, посочени в глави 4 и 5, както и мерките, посочени в член 61 Ж, които осигуряват админи-

стративно сътрудничество в областите, посочени в тези глави, се приемат:

а) по предложение на Комисията, или

б) по инициатива на една четвърт от държавите-членки.

 

ГЛАВА 2. ПОЛИТИКИ ОТНОСНО КОНТРОЛА ПО ГРАНИЦИТЕ, УБЕЖИЩЕТО И ИМИГРАЦИЯТА

Член 62

1. Съюзът развива политика, която има за цел:

а) да се гарантира отсъствие на всякакъв контрол на лицата, без оглед на тяхното гражданство,

при преминаване на вътрешните граници;

б) да се осигурят контролът на лицата и ефективното наблюдение при преминаването на външните граници;

в) постепенно да се въведе интегрирана система за управление на външните граници.

2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с

обикновената законодателна процедура, мерки в областта на:

а) общата политика по отношение на визите и другите разрешения за краткосрочно пребиваване;

б) контрола, на който подлежат лицата, преминаващи външните граници;

в) условията, при които гражданите на трети страни могат да се движат свободно на територията на Съюза за кратък период от време;

г) всички необходими мерки за постепенното въвеждане на интегрирана система за управление на външните граници;

д) отсъствие на всякакъв контрол на лицата, без оглед на тяхното гражданство, при преминаване на вътрешните граници.

3. В случай че дадено действие на Съюза изглежда необходимо, за да се улесни упражняването на правото, посочено в член 17, параграф 2, буква а), и освен ако Договорите не предвиждат правомо-щия за тази цел, Съветът, като действа в съответствие със специална законодателна процедура, може да приема разпоредби относно паспортите, личните карти, разрешенията за пребиваване и всички други подобни документи. Съветът действа с единодушие след консултация с ЕП.
4. Настоящият член не засяга компетентността на държавите-членки по отношение на географското определяне на техните граници в съответствие с международното право.

Член 63

1. Съюзът развива обща политика в областта на убежището, субсидиарната закрила и временната закрила, чиято цел е да предостави подходящ статут на всеки гражданин на трета страна, който се нуждае от международна закрила, както и да гарантира зачитането на принципа на неотблъскване. Тази политика трябва да бъде съобразена с Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и с Протокола за статута на бежанците от 31 януари 1967 г., както и с другите съответни договори.
2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с

обикновената законодателна процедура, мерки за обща европейска система за убежище, която

включва:

а) единен статут на бежанец за гражданите на трети страни, който да е валиден в целия Съюз;

б) единен статут на субсидиарна закрила за гражданите на трети страни, които, без да получават европейско убежище, се нуждаят от международна закрила;

в) обща система за временна закрила на разселени лица в случай на масов приток на бежанци;

г) общи процедури за предоставяне или отнемане на единен статут на бежанец или на

субсидиарна закрила;

д) критерии и механизми за определяне на държавата-членка, отговорна за разглеждането на

молбите за убежище или субсидиарна закрила;

е) правила относно условията за приемане на лица, търсещи убежище или субсидиарна закрила;

ж) партньорство и сътрудничество с трети страни за управлението на потоците от лица, търсещи

убежище или субсидиарна или временна закрила.

3. В случай че една или повече държави-членки се намират в извънредна ситуация, характеризираща се с внезапен приток на граждани на трети страни, Съветът, по предложение на Комисията, може да приема временни мерки в полза на засегнатата(ите) държава(и)-членка(и). Той действа след консултация с Европейския парламент.

Член 63 А

1. Съюзът развива обща имиграционна политика, целяща да гарантира, на всички етапи, ефективно управление на миграционните потоци, справедливо третиране на гражданите на трети страни, пребиваващи законно в държавите-членки, както и предотвратяване на незаконната имиграция и трафика на хора и засилена борба с тези явления.
2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с

обикновената законодателна процедура, мерки в следните области:

а) условията за влизане и пребиваване, както и правилата за издаване от държавите-членки на

визи и разрешения за дългосрочно пребиваване, включително с цел събиране на семейства;

б) определянето на правата на гражданите на трети страни, пребиваващи законно в дадена

държава-членка, включително условията за свобода на движение и пребиваване в другите държави-членки;

в) нелегалната имиграция и незаконното пребиваване, включително експулсирането и

репатрирането на незаконно пребиваващите лица;

г) борбата срещу трафика на хора, по-специално на жени и деца.

3. Съюзът може да сключва с трети страни споразумения за обратно приемане в страните по

произход или страните, от които идват, на граждани на трети страни, които не отговарят или са

престанали да отговарят на условията за влизане, присъствие или пребиваване на територията на

една от държавите-членки.

4. Европейският парламент или Съветът могат, в съответствие с обикновената законодателна

процедура, да установят мерки за поощряване и подкрепа на действията на държавите-членки за насърчаване на интеграцията на граждани на трети страни, пребиваващи законно на тяхна територия, като се изключва всякакво хармонизиране на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки.

5. Настоящият член не засяга правото на държавите-членки да определят капацитета за прием на граждани на трети страни, идващи от трети страни, на тяхната територия с цел да търсят работа като заети или самостоятелно заети лица.

Член 63 Б

Политиките на Съюза, посочени в настоящата глава, и тяхното прилагане се ръководят от принципа на солидарност и на справедливо разпределение на отговорностите между държавите-членки, включително във финансово отношение. Винаги когато е необходимо, актовете на Съюза, приети по силата на настоящата глава, съдържат подходящи мерки за прилагането на този принцип.

 

ГЛАВА 3. СЪДЕБНО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО ГРАЖДАНСКОПРАВНИ ВЪПРОСИ

Член 65

1. Съюзът развива съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение, което се основава на принципа на взаимно признаване на съдебните и извънсъдебните решения. Това сътрудничество може да включва приемането на мерки за сближаване на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки.
2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с

обикновената законодателна процедура, по-специално когато това е необходимо за правилното

функциониране на вътрешния пазар, мерки, които целят да осигурят:

а) взаимно признаване между държавите-членки на съдебните и извънсъдебните решения и

тяхното изпълнение;

б) трансгранично връчване и уведомяване за съдебните и извънсъдебните актове;

в) съвместимост на правилата, приложими в държавите-членки по отношение на стълкновение на закони и на юрисдикции;

г) сътрудничество при събирането на доказателства;

д) ефективен достъп до правосъдие;

е) премахване на пречките пред правилното протичане на гражданските производства, като при необходимост се насърчава съвместимостта на гражданскопроцесуалните правила, приложими в държавите-членки;

ж) разработване на алтернативни методи за разрешаване на спорове;

з) подкрепа за обучението на магистрати и съдебни служители.

3. Чрез дерогация от параграф 2 мерките, свързани със семейното право, които имат трансгранично значение, се определят от Съвета в съответствие със специална законодателна процедура. Съветът действа с единодушие след консултация с Европейския парламент.

Съветът, по предложение на Комисията, може да приеме решение за определяне на аспектите на

семейното право с трансгранично значение, които биха могли да бъдат предмет на актове, приемани съгласно обикновената законодателна процедура. Съветът действа с единодушие след консултация с Европейския парламент.

Посоченото във втората алинея предложение се предава на националните парламенти. Ако национален парламент нотифицира своето несъгласие в срок от шест месеца след предаването,

решението не се приема. При липса на несъгласие Съветът може да приеме това решение.

 

ГЛАВА 4. СЪДЕБНО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ВЪПРОСИ

Член 69 А

1. Съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси в Съюза се основава на принципа на взаимното признаване на присъдите и съдебните решения и включва сближаването на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки в областите, посочени в параграф 2 и в член 69 Б.

Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с обикновената законодателна

процедура, мерки за:

а) установяване на правила и процедури, които осигуряват признаването, в целия Съюз, на всички видове присъди и съдебни решения;

б) предотвратяване и разрешаване на спорове за компетентност между държавите-членки;

в) подкрепа за обучението на магистрати и съдебни служители;

г) улесняване на сътрудничеството между съдебните или равностойни на тях органи на държавите-членки във връзка с наказателните производства и изпълнението на решенията.

2. Доколкото това е необходимо за улесняване на взаимното признаване на присъдите и съдебните

решения, както и на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси с транс-

гранично измерение, Европейският парламент и Съветът, като приемат директиви в съответствие

с обикновената законодателна процедура, могат да установят минимални правила. Тези минимални правила отчитат различията между правните традиции и системи на държавите-членки. Те обхващат:   а) взаимната допустимост на доказателства между държавите-членки;

б) правата на лицата в наказателното производство;

в) правата на жертвите на престъпления;

г) други специфични аспекти на наказателното производство, които Съветът определя предварително чрез решение; за приемането на това решение Съветът действа с единодушие след одобрение от Европейския парламент.

Приемането на минималните правила, посочени в настоящия параграф, не възпрепятства държавите-членки да запазят или да въведат по-високо ниво на закрила на лицата.

3. Когато член на Съвета счита, че проект за директива, посочена в параграф 2, би засегнал основни аспекти на наказателноправната система на неговата държава, той може да поиска отнасянето на този въпрос до Европейския съвет. В такъв случай обикновената законодателна процедура се спира. След разискване и при наличие на консенсус Европейският съвет, в срок от четири месеца от спирането, отнася проекта обратно до Съвета, с което се прекратява спирането на обикновената законодателна процедура.

В същия срок, при наличие на разногласие и ако най-малко девет държави-членки желаят да

установят засилено сътрудничество въз основа на въпросния проект за директива, те информират за това ЕП, Съвета и Комисията. В такъв случай разрешението да се пристъпи към засилено сътрудни-чество, посочено в член 10, параграф 2 от Договора за ЕС и член 280 Г, параграф 1 от настоящия договор, се счита за предоставено и се прилагат разпоредбите за засилено сътрудничество.

Член 69 Б

1. Европейският парламент и Съветът, чрез директиви, в съответствие с обикновената законода-телна процедура, могат да установят минимални правила относно определянето на престъпленията и на санкциите в областта на особено тежката престъпност с трансгранично измерение, произтичащо от естеството или последиците на тези деяния или от особена необходимост за общо противодействие. Тези области на престъпност са следните: тероризъм, трафик на хора и сексуална експлоатация на жени и деца, незаконен трафик на наркотици, незаконен трафик на оръжия, изпиране на пари, корупция, фалшифициране на платежни средства, компютърна престъпност и организирана престъпност. …. Съветът може да приеме решение за определяне на други области на престъпност, които отговарят на критериите, посочени в настоящия параграф. Той действа с единодушие след одобрение от Европейския парламент.
2. Когато сближаването на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки в областта на наказателното право е належащо, за да се осигури ефективното прилагане на политика на Съюза в област, в която са приети мерки за хармонизиране, чрез директиви могат да се установят минимални правила относно определянето на престъпленията и на санкции в съответната област. Тези директиви се приемат съгласно обикновена или специална законодателна процедура, идентична на тази, използвана за приемането на въпросните мерки за хармонизиране, без да се засягат разпоредбите на член 61 И.
3. Когато член на Съвета счита, че проект за директива, посочена в параграф 1 или 2, би засегнал основни аспекти на наказателноправната система на неговата държава, той може да поиска този въпрос да бъде отнесен до Европейския съвет. В такъв случай обикновената законодателна процедура се спира. След разискване и при наличие на консенсус Европейският съвет, в срок от четири месеца от спирането, отнася проекта обратно до Съвета, с което се прекратява спирането на обикновената законодателна процедура.

В същия срок, при наличие на разногласие и ако най-малко девет държави-членки желаят да

установят засилено сътрудничество въз основа на въпросния проект за директива ….. [прилагат се разпоредбите за засилено сътрудничество (както в чл. 69 А, ал. 3.)]

Член 69 В

Европейският парламент и Съветът могат, в съответствие с обикновената законодателна

процедура, да установят мерки за насърчаване и подкрепа на действията на държавите-членки в

областта на предотвратяването на престъпността, като се изключва всякакво хармонизиране на

законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки.

Член 69 Г

1. Мисията на Евроюст е да подкрепя и засилва координацията и сътрудничеството между

националните органи за разследване и съдебно преследване по отношение на тежката престъпност, засягаща две или повече държави-членки, или изискваща съдебно преследване върху обща основа, на базата на извършените оперативни действия и на информацията, предоставена от органите на държавите-членки и от Европол.

В това отношение Европейският парламент и Съветът, чрез регламенти, в съответствие с

обикновената законодателна процедура, определят структурата, функционирането, областта на

действие и задачите на Евроюст. Тези задачи могат да включват:

а) започване на разследвания, както и предложението за възбуждане на наказателни преследва-

ния от компетентните национални органи, по-конкретно онези, които се отнасят до престъпления, засягащи финансовите интереси на Съюза;

б) координиране на разследванията и наказателните преследвания, посочени в буква а);

в) засилване на съдебното сътрудничество, включително чрез разрешаването на спорове за

компетентност и чрез тясно сътрудничество с Европейската съдебна мрежа.

Тези регламенти определят освен това и реда и условията за участие на Европейския парламент и на националните парламенти в оценяването на дейността на Евроюст.

2. В рамките на наказателните преследвания, посочени в параграф 1, и без да се засягат разпоредбите на член 69 Д, официалните действия по съдебната процедура се извършват от

компетентните национални длъжностни лица.

Член 69 Д

1. В борбата с престъпленията, засягащи финансовите интереси на Съюза, Съветът, чрез регламенти, в съответствие със специална законодателна процедура, може да учреди Европейска прокуратура на основата на Евроюст. Съветът действа с единодушие след одобрение от ЕП.

При липса на единодушие група от най-малко девет държави-членки може да поиска отнасянето

на проекта за регламент до Европейския съвет. В този случай процедурата в Съвета се спира.

След разискване и при наличие на консенсус Европейският съвет, в срок от четири месеца от

спирането, отнася проекта обратно до Съвета за приемане.

В същия срок, при наличие на разногласие и ако най-малко девет държави-членки желаят да

установят засилено сътрудничество въз основа на въпросния проект за регламент, ….. [прилагат се разпоредбите за засилено сътрудничество (както в чл. 69 А, ал. 3.)]

2. Европейската прокуратура е компетентна да извършва издирване, наказателно преследване и предаване на съдебните органи, при необходимост в сътрудничество с Европол, на извършителите и съучастниците в престъпления, засягащи финансовите интереси на Съюза, както са определени от регламента, предвиден в параграф 1. Тя упражнява пред компетентните юрисдикции на държавите-членки функциите на обвинението във връзка с тези престъпления.
3. Регламентите, посочени в параграф 1, определят статута на Европейската прокуратура, условията за упражняване на функциите ѝ, процедурния правилник, приложим спрямо дейността ѝ, както и правилата, уреждащи допустимостта на доказателствата, и правилата, приложими по отношение на съдебната проверка на процесуалните актове, които тя приема при изпълнението на своите функции.
4. Европейският съвет може, по същото време или впоследствие, да приеме решение за

изменение на параграф 1 с цел да се разширят правомощията, предоставени на Европейската

прокуратура по отношение на борбата срещу тежката престъпност с трансгранично измерение, и

което да измени съответно параграф 2 относно извършителите и съучастниците в тежки престъпления, засягащи няколко държави-членки. Европейският съвет действа с единодушие, след одобрение от Европейския парламент и след консултация с Комисията.

 

ГЛАВА 5. ПОЛИЦЕЙСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО

Член 69 Е

1. Съюзът развива полицейско сътрудничество, което обединява всички компетентни органи на държавите-членки, включително полицейските, митническите и други специализирани правоприла-гащи служби в областта на предотвратяването или разкриването на престъпления, както и на действията по разследване.
2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът могат, в съответствие с обикновената законодателна процедура, да установят мерки относно:

а) събирането, съхраняването, обработването, анализа и обмена на подходяща информация;

б) подкрепа за обучението на служители, както и сътрудничество в обмена на служители, в областта на оборудването и в научните изследвания в сферата на криминалистиката;

в) общите следствени методи, свързани с разкриването на тежки форми на организирана престъпност.

3. Съветът може, в съответствие със специална законодателна процедура, да установи мерки

за оперативно сътрудничество между органите, посочени в настоящия член. Съветът действа с

единодушие след консултация с Европейския парламент.

При липса на единодушие група от най-малко девет държави-членки може да поиска отнасянето

на проекта за мерки до Европейския съвет. В този случай процедурата в Съвета се спира. След

разискване и при наличие на консенсус Европейският съвет, в срок от четири месеца от спирането, отнася проекта обратно до Съвета за приемане.

В същия срок, при наличие на разногласие и ако най-малко девет държави-членки желаят да

установят засилено сътрудничество въз основа на този проект за мерки, ….. [прилагат се разпоредбите за засилено сътрудничество (както в чл. 69 А, ал. 3.)]

Специфичната процедура, предвидена във втората и третата алинея, не се прилага спрямо актове,

които представляват развитие на достиженията на правото от Шенген.

Член 69 Ж

1. Мисията на Европол е да подкрепя и засилва дейността на полицейските органи и на другите правоприлагащи служби на държавите-членки, както и взаимното им сътрудничество, в

предотвратяването на тежката престъпност, засягаща две или повече държави-членки, на тероризма и на формите на престъпност, засягащи общ интерес, който е предмет на политика на Съюза, както и борбата срещу тях.

2. Европейският парламент и Съветът, като действат чрез регламенти, в съответствие с

обикновената законодателна процедура, определят структурата, функционирането, областта на действие и задачите на Европол. Тези задачи могат да включват:

а) събирането, съхранението, обработката, анализа и обмена на информация, предадена по-

конкретно от органите на държавите-членки или от трети страни или организации;

б) координирането, организирането и провеждането на следствени и оперативни действия

съвместно с компетентните органи на държавите-членки или в рамките на съвместни следствени екипи, при необходимост в сътрудничество с Евроюст.

Тези регламенти определят освен това реда и условията за контрол на действията на Европол от страна на Европейския парламент, като в този контрол участват и националните парламенти.

3. Всяко оперативно действие на Европол трябва да бъде извършвано във връзка със и със съгласието на органите на държавата(ите)-членка(и), чиято територия е засегната. Прилагането

на принудителни мерки е от изключителната компетентност на съответните национални органи.

Член 69 З

Съветът определя, в съответствие със специална законодателна процедура, условията и границите, в които компетентните органи на държавите-членки, посочени в членове 69 А и 69 Е, могат да действат на територията на друга държава-членка, заедно и със съгласието на органите на тази държава. Съветът действа с единодушие след консултация с Европейския парламент.

 

№ 37 Пространство на свобода, сигурност и правосъдие.-ОТПАДА

№ 38. Обща политика по външните отношения и сигурността (ОПОВОС)

           [Втори стълб – цели и инструменти за постигането им] – ОТПАДА

 

№ 39. Гражданство на ЕС – особености. Икономически права. /

№ 40. Политически права на гражданите на ЕС. Други права, гарантирани от ПЕС.

             [Eвропейско гражданство – понятие и основни права според ДЕС. Хартата на основните

             права на ЕС и интегрирането и в Договора на Конституцията на Европа.]

1. I. Европейско гражданство (Сiela)

По отношение на европейското гражданство, което Договора създава за всеки гражданин на

държава-членка, Съдът е приел, че то включва правото на пребиваване в друга държава-членка. Също така ненавършило пълнолетие лице, което е гражданин на държава-членка, има здравна застраховка и разполага с достатъчно средства, също притежава право на пребиваване. Съдът подчертава, че правото на Общността не изисква самото дете да разполага с необходимите средства, както и че в същото време отказът да се предостави право на пребиваване на майката, която е гражданин на трета страна, би лишило от всякакъв смисъл правото на пребиваване на детето (Zhu и Chen, 2004 г.).

В  същото  решение  Съдът  уточнява,  че  не  се  допуска  ограничаване от  държава-членка на

последиците от предоставянето на гражданство на друга държава-членка дори тогава, когато придобиването на гражданство на държава-членка има за цел получаването на право на пребиваване по силата на правото на Общността от гражданин на трета страна.

Гражданството на ЕС не може да служи за придобиване на гражданство на държавите-членки на ЕС.  Основни права: 

1./Право на свободно придвижване и на свободно пребиваване на територията на държавите-

членки.
2./Активно и пасивно избирателно право – Всеки може да бъде избиран в органите на Европей-ския парламент, а така също и в органите на местната власт – кмет. Изборното право не се отнася до избора на националните парламенти.
3./Право на дипломатическа и консулска закрила.
4./Правото на подаване на петиции и право да сезира Европейския омбудсман.
II. Харта на основните права в рамките на ЕС възниква по повод 50-та годишнина от Всеобщата декларация за правата на човека. Хартата обединява в един-единствен документ всичките граждански, лични, икономически, политически и социални права, с които се ползват гражданите на ЕС и пребиваващите на неговата територия. Хартата има 6 глави.
Глава I „Достойнство” – право на живот, право на интегриране на личността, забрана за мъчения и т.н.
Глава II „Свободи” – уважение на личния и семейния живот, защита на личните данни, правото на брак, свобода на изразяване и информация, право на образование, право на собственост, право на убежище и защита в случаи на експулсиране или екстрадиране.
Глава III „Равенство”- липса на дискриминация, равенство между мъжа и жената, права на децата и възрастните.
Глава IV „Солидарност” – условия на труд, колективни социални права, забрана на детския труд, обществено осигуряване и социална помощ, грижи за здравето.
Глава V „Права на гражданина” – активно и пасивно избирателно право, достъп до документите на съюза, право да се сезира омбудсмана, право на свободно предвижване.
Глава VI „Правосъдие”. Защитата на основните права и свободи е приоритет на съда на ЕО.
Адресати на всички разпоредби на Хартата са институциите и органите на ЕС при съблюдаване принципа на субсидиарността, както и държавите-членки, но само в случаите, когато прилагат общностното право.
Правата уредени в Хартата на основните свободи, могат да се прилагат единствено в рамките на правото на ЕС и се защитават от Съда на ЕС.

 

№ 41. Защита на правата на човека в ЕС  (в ИНСТИТУЦИОННО ПРАВО НА ЕС, Жан Пол Жаке) -ОТПАДА

 

 

№ 42. Свобода на движение на стоки, услуги, капитали и хора – bg–pravo.com – ОТПАДА

 

№ 43. Обща търговска политика. Митнически съюз. Политика за защита на конкуренцията – (от реферати) – ОТПАДА

 

 

№ 44. Материално право на ЕС – общо представяне на основните политики

1./ Материалното право са тези правни норми и субективни права, които непосредствено регулират хората, поведението им в социалната действителност. – ОТПАДА

 

 

№ 45. Членство в ЕС.    

          [Европейско споразумение за асоцииране (ЕСА) на РБългария с ЕО – структура, съдържание,

          институционен механизъм]

Асоциирането е регламентирано в чл.310 от ДЕО: „Общността може да сключи с една или повече държави или международни организации споразумения, създаващи асоцииране, характеризиращи се с взаимни права и задължения, съвместни действия и особени процедури”. По своята същност тези споразумения са смесени договори: договарящи страни по тях са както ЕО, ЕОВС и ЕОАЕ, така и държавите-членки.
Договаряне и сключване на ЕСА:
1./Провеждане на т.нар. „проучвателни” разговори с тези страни, които представят конкретни доказателства за решимостта си да зачитат принципите на правовата държава и правата на човека, да прилагат правилата на политическия плурализъм, да организират свободни и демо-кратични избори и да либерализират икономиката си, с цел въвеждане на пазарно стопанство.
2./Изготвяне на Комисията на проект за директиви (мандат) за преговори на базата на проучва-телните разговори. Проектът съдържа детайлни разпоредби относно всички задължителни елементи на ЕСА. Съветът приема директивите с решение, а ЕП се произнася с консултативно становище.
3./Овластяване на Комисията да проведе преговорите за сключване на ЕСА въз основа на одобрените директиви. Овластяването става от Съвета с решение.
4./Съветът след консултация с ЕП взема решение (с единодушие) за сключване на ЕСА.
5./Ратификация на ЕСА от всяка държава-членка съобразно правилата на националния и правов ред, както и от националния парламент на асоциираната държава.
I. Хронологията на преговорния процес за сключване на ЕСА на РБългария е следната:
– На 13.09.1991 г. Съветът дава разрешение за започване на проучвателни разговори, които приключват в края на 1991 г.
– На 13.02.1992 г. Комисията представя на Съвета препоръка за приемане на директиви. Група държави-членки настояват за провеждане на диференциация между трите страни от Вишеград (Чехословакия, Полша и Унгария) от една страна, и България и Румъния – от друга страна. На края се постига компромис в мандата за преговорите с България, като се включва политическа клауза, допускаща едностранно прекратяване на действието на ЕСА в случай, че насрещната страна не е изпълнила някое от задълженията си по него. Българската страна възприема тази клауза като дискриминационна и полага усилия за отпадането на този текст от ЕСА, но дванадесетте не отстъпват от позицията си.

– На 14.05.1992 г. България започва преговорите си при по-лоши условия, отколкото Вишеград-ските страни и при влошена икономическа ситуация в самата Общност. Преговорите се провеждат в седем кръга и приключват на 22.12.1992 г. и ЕСА с България се подписва на 08.03.1993 г; ратификационната процедура приключва в края на 1994 г. и на 01.02.1995 г. ЕСА влиза в сила. Търговските му разпоредби се въвеждат предварително в действие на 31.12.1993г. чрез временно споразумение по търговия и свързаните с нея въпроси.
Съдържание на ЕСА: В структурно отношение ЕСА се състои от: преамбюл; комплекс от норми, обособени според естеството на третираната материя в части и раздели; протоколи и приложения. Основното тяло на ЕСА включва следните части: 1)Политически диалог; 2)Общи принципи; 3)Свободно движение на стоки; 4)Движение на работници, право на установяване, предоставяне на услуги; 5)Плащания, капитали, конкуренция и други икономически разпоредби, сближаване на законодателствата; 6)Икономическо сътрудничество; 7)Културно сътрудничество; 8)Финансово сътрудничество; 9)Институционални, общи и заключителни разпоредби.
ЕСА се сключва за неопределен срок и включва преходен период с максимална продължител-ност 10 години (разделен на два етапа от по 5 години). Преминаването от I към II етап става след решение на Съвета по асоцииране, което се взема в рамките на годината, предхождаща изтичането на I-ия етап. Двуетапността не се отнася за свободното движение на стоки. Всяка от договарящите страни може да денонсира ЕСА след съответно предизвестие до другата страна. Всяка от договарящите страни може да възприеме съответни мерки, ако счете, че другата страна не е изпълнила някое от задълженията си по споразумението, като в „особено спешни случаи”, тя може да направи това без предварително разглеждане на случая от Съвета по асоцииране. Институционият механизъм, предвиден в ЕСА, включва следните три вида органи:
   1. Съвет по асоцииране – висш политически орган с широки правомощия, който на ниво министерско равнище следи за изпълнението на ЕСА. Състои се от членове на Съвета на ЕС и на Комисията от една страна и от членове на правителството на България от друга, с ротация на председателството. В компетентността му е да взема решения и да отправя препоръки. Това е органът които тълкува ЕСА, решава спорове между страните. Съветът по асоцииране се свиква веднъж годишно и „когато обстоятелствата го изискват”. На учредителното си заседание приема процедурни правила за дейността си.

2. Комитет по асоцииране – орган, който подготвя и подпомага работата на Съвета по асоцииране. Състои се от представители на членовете на Съвета на ЕС и на Комисията и от представители на българското правителство, на ниво висши държавни служители. Правомощията на Комитета и начина на функционирането му се определят в Процедурните правила на Съвета по асоцииране.
   3. Парламентарен комитет по асоцииране – орган с консултативни функции, който може да отправя препоръки до Съвета по асоцииране. Включва членове от ЕП и членове от НС на РБ-я. Сам изготвя правилата за вътрешната си дейност и сам определя на какви интервали от време ще се свиква.
   II. Подготовка за пълноправно членство. Преговорен процес
   На 14.12.1995 г. по време на Европейския съвет в Мадрид, България формализира намерението си за присъединяване към ЕС, като подава официална молба за членство. Приблизително по същото време молби за присъединяване подават и останалите асоциирани страни от Централна Европа: Унгария и Полша през 1994 г.; Румъния, Словакия, Латвия, Естония и Литва през 1995 г.; Чехия и Словения през 1996 г.
   ЕСъвет в Мадрид възлага на Комисията да представи пред Съвета становищата си по молбите за членство. В изпълнение на тази задача през 1997 г. Комисията представя пред Съвета и ЕП “Agenda 2000” – стратегически документ, които предлага ясна визия на ЕС пред прага на 21-ви век и включва становища по молбите за членство на всички страни-кандидатки, цялостна оценка на страните и предложения за започване на преговори за присъединяване, както и засилена стратегия за подготовка за присъединяване.
   Комисията не препоръчва започване на преговори с РБългария и становището й се базира на общата оценка за състоянието на подготовката на страната, изготвена на базата на трите (?) критерия за членство.
   Европейския съвет не възприема подхода за симултанен старт на преговорния процес с всички кандидати и следвайки препоръката на Комисията, решава започването на конкретни преговори само с 6-те (Полша, Унгария, Чехия, Естония, Словения и Кипър). За България и останалите кандидатки се взема решение за ускоряване на подготовката за членство чрез включването им в процеса на аналитичен преглед на законодателството. Целта на този преглед е да се идентифицират възможните проблеми с оглед на търсене на пътища на тяхното разрешаване в хода на преговорите. Общностното законодателство е разделено на материи в 31 глави и Комисията прави детайлно представяне на всяка от тях: първоначално на многостранна среща с кандидатите, разделени на две групи, последвана от двустранна среща с всеки кандидат. По време на сесиите всяка държава-кандидатка заявява, дали може да приеме съответната глава от законодателството, дали има намерение да претендира за преходни периоди в материята, дали вече е приела необходимото законодателство, дали разполага с нужните структури и административен капацитет за прилагането му. На основата на устни и писмени отговори на тези въпроси и на предложението на Комисията, изготвено на тази база, държавите приемат позициите на ЕС за преговори по отделни преговорни глави. Най-важният компонент на подготовката за членство, дефиниран в “Agenda 2000” и заключенията на Европейският съвет от Люксембург е „засилена предприсъединителна стратегия”, изготвена от ЕС за всяка страна-кандидатка, с оглед спецификата на нуждите й. Ключов елемент на тази стратегия е партньорството за присъединяване. Партньорството за присъединяване с България (с последна ревизия в сила от май 2003 г.) и приложената към него Национална програма за приемане и прилагане на Общностното законодателство, дефинират приоритетите на страната до 2004 г.
   Преговорите за присъединяване – решението за преговори с България и останалите 5 кандидатки се взема на 10.11.1999 г. от Европейския съвет в Хелзинки на базата на оценка и препоръката на Комисията. В заключенията си Европейския съвет дефинира два основни ръководни принципа на преговорите за членство:
   1./ Индивидуално третиране – всяка страна кандидатка ще бъде преценявана по собствените й заслуги, като принципа ще се прилага както по отношение на отварянето на отделни преговорни глави, така и при воденето на преговорите.
     2./ Възможност за догонване – страните, които започват преговори след Съвета от Хелзинки … ще имат възможност да догонят онези, които са вече в процес на преговори, в рамките на разумен период от време, ако реализират достатъчен прогрес в подготовката си.
   Преговорите се провеждат в рамките на двустранни междуправителствени конференции, в които държавите-членки участват на ниво министри на външните работи или постоянни представите-ли, а държавата-кандидатка – с главен преговарящ или ръководител на Мисията в ЕС.

Комисията приема нова стратегия за разширяването, определяща график на преговорите т.нар „пътна карта” – план-график с ясно дефинирани етапи за прилагане на общностното право. Пътната карта за България и Румъния е одобрена по време на Европейския съвет в Копенхаген през 2002 г. Тя е концентрирана върху админ.капацитет и съдебната реформа и предвижда значително увеличение на финансово съдействие за страната след приемането на 10-те нови членки. На 10.02.2004 г. Комисията предлага финансовата рамка за РБългария за 2007–2009 г. Преговорите на България за сключване на присъединителния договор приключват на 15 юни 2004 г. След приключване на преговорите започва изготвянето на проект на договора за присъединяване. На 13.04.2005 г. ЕП дава съгласието си за сключване на присъединителния договор. На 11.05.2005 г. 39-то Народно Събрание ратифицира договора за присъединяване, като в следващите 18 месеца от подписването той трябва да бъде ратифициран от националните парламенти на всички страни-членки на ЕС, за да влезе в сила от 01.10.2007г.