Особености на юридическата терминология

 

 

Значението на отношението право- език е изключително важно. Известно е, че независимо дали езикът е на законодателя, на съдията, на адвоката или на представител на доктрината, въпросното отношение се проявява по две основни направления: езикът служи  за изразяване на правилото и въздейства върху правилото. У нас на българския език му е признато правото да бъде единственият официален. Именно по тази причина правото се формулира на български език, на който законодателно му е вменено да бъде ясен, точен и максимално достъпен до най-широк кръг субекти.  Всеки знае максимата „Незнанието на закона не оправдава“. Въпросът е как човекът, неизкусен в правната наука, да е запознат със смисъла и съдържанието на правните предписания, за да може да ги спазва. Тук чистата  юридическа епистемология не помага. Тук е нобходим език, с който всеки да разбира юридическия език. Езикът е само формалният инструмент, формалният носител на юридическото мислене и в тази връзка може да се определи като своеобразно оръдие, специфично средство на юридическата техника. И макар че в сложния и противоречив процес на правната еволюция юридическият език, като че ли постепенно губи от своята символична и пластична мощ, които в по-ранните етапи на правната еволюция са го определяли като съществена част от присъщия на правото формализъм и от произтичащата от него своеобразна юридическа власт, днес неговото задълбочено научно осмисляне в никакъв случай не е по-малко важно и значимо за правото.

Голяма част от юридическата терминология тръгва от общата основа на езика на юридическите актове – обичайния или по-точно казано  съответния общоупотребим национален език (у нас общоупотребимия български език). Този процес на формиране на юридическите термини минава в процеса на правната еволюция през един извънредно сложен процес на приспособяване и постепенно уточняване и прецизиране на съдържанието на тези термини. Може да се каже, че в голямата си част това са преди всичко юридически термини, посредством които се обозначават голяма част от правните институти (осиновяване, брак, развод, вина, различни видове договори и др.). По този начин една огромна част от юридическите термини, минавайки през този сложен път на приспособяване и уточняване на тяхната съдържателна натовареност, губят в голяма степен смисловото съдържание, с което се използват в общоупотребимия национален език, и придобиват съвсем различно смислово съдържание. Такива термини са например владение, привилегия, добросъвестност, вина, умисъл, отсъствие, добри нрави и много други. Като се вписват като съставна част от юридическата терминология, техният смисъл еволюира по определен начин, докато с тях започне да се обозначава съвсем различно смислово съдържание.

С оглед спецификата на правната материя обичайният техен смисъл (смисълът, с който се натоварват в общоупотребимия език) се оказва често недостатъчен, най-вече недостатъчно прецизен и точен. В този смисъл те вече не могат да удовлетворят нуждите на юридическата техника и по-точно не могат да се използват достатъчно точно и прецизно за обозначаването на присъщите на правото понятия. Така постепенно това се превръща в непосредствено основание тези термини да загубят обичайния си смисъл и придобиват друг, съвсем различен, специфичен за юридическата материя смисъл. Така постепенно думи като „трети лица“, „юридически лице“, „работодател“, „работник“, „държавен служител“, „страни“, „добри нрави“, че дори и такива най-обикновени думи като „плащане“, „раждане“, „смърт“, „добросъвестност“ и много други придобиват като елементи на юридическия език съвсем различен смисъл. Поради тясната си органическа връзка с практическото всекидневие на хората в големия брой от случайте се оказало необходимо в сложния процес на еволюцията на юридическия език, юристът да тръгне от огромното многообразие от думи в общоупотребимия национален език. После постепенно тези всекидневни и банални думи се трансформират по определен начин, като придобиват, вписани в юридическия език, съвсем ново специфично съдържание, качествено различно от онова, с което се използват в обичайния език. Така „раждането“ и „смъртта“ вече не обозначават само определени природни събития, предопределени от биологичната природа на човешкия индивид, посредством които се очертават, образно казано, границите на присъствието на човека на „белия свят“. Те вече се превръщат в особен вид юридически факти от гражданското състояние на човешкия индивид като основен субект на правото и могат да доведат до настъпването на определени правни последици, предварително визирани в действащото право. Най-обикновеното използване на различни вещи от нашето всекидневие вече се оказва не толкова просто. Във вещното право то вече се прецизира и осмисля като различни правни възможности – владение, ползване и разпореждане, които на свой ред могат да доведат до настъпването на различни правни последици. При тези юридически термини промяната в смисъла им идва от вписването им като важна органическа съставка на правната материя, от неизбежното им обвързване във връзка с това с логиката на правното реглиране. А това означава обвързване и взаимопроникване с основното социално назначение на правото като най-важен регулатор на обществените отношения, с основните негови същностни характеристики, с принципите на правото, със сложните връзки и взаимодействия вътре в правната материя.

Много често този начин на формиране на юридическа терминология – приспособяване на думи от общоупотребимия български език – довежда и до някои отрицателни последици. В много случаи, вече в качеството им на юридически термини, съответните думи се използват неправилно или се изопачават. Това се дължи най-често или на юридическа неграмотност, или на недостатъчно разбиране на юридическия термин и по-специално на различното му съдържателно натоварване в юридическия език от онова, което се свързва с него в общоупотребимия език. В тези случаи недостатъчното познаване на правните термини води и до неправилната им употреба. Такъв е случаят с термина „юридическо лице‘‘. В практическото ни ежедневие хората често неправилно го използват, като го съотнасят към хора, които имат юридически познанияи квалификация, които разбират от право (макар че иначе този термин в правото означава особен вид колективен субект на правото). Подобна грешка се допуска , когато хората (особено журналистите често го правят) обсъждат определени нормативни юридически актове, но неправилно ги наричат „нормативни документи“. Същото е и когато вместо правилния термин „нотариален акт“ в ежедневието хората често го наричат неправилно „натурален акт“. Или вместо правилното „разторгване на брака“ се заменя с неправилното „разтрогване на брака“ и мн. др.

Друга част от специфичната юридическа терминология се формира по пътя на привнасянето на специалната терминология от другите науки. Тяхното приобщаване към терминологията на правната наука става не чрез буквалното, механическото им привнасяне, а посредством съответното им приспособяване и адаптиране, така че те да се превърнат в органическа съставка на юридическата терминология. Привнасянето на термини от други науки и конституирането им като неразделна органическа част от правната терминология в голяма степен се предопределя от важна обективна закономерност в развитието на научното познание – скокообразното развитие на науките. Проследяването на цялостния сложен и противоречив процес на еволюцията на научното познание показва, че през различните периоди в развитието на човешкото общество под влиянието на различни потребности и конкретни исторически обстоятелства на преден план излизат различни науки. И тъй като целокупното човешко познание може да се определи като извънредно сложна система от знания, то своеобразният бум в развитието на една или друга област на човешкото познание на свой ред оказва своето определящо въздействие върху развитието на другите науки. Наблюдаване това явление и при развитието на юридическата наука, която през различните етапи на своето развитие се оказва по-силно или по-слабо доминирана от достиженията на различни науки. Това са преди всичко науки, които по някаква причина изпреварват развитието на целокупното човешко познание, което на свой ред превръща техните достижения във важен фактор за развитието и на юридическата наука.

Но обогатяването на понятийния апарат на юридическата наука и усъвършенстването  във връзка с това на юридическата терминология посредством привнасянето на термини от други науки често се оказва твърде опасно, особено ако става дума за безкритичното им привнасяне, без те да се впишат естествено в системата на сложилата се вече в правната наука и практика юридическа терминология. Това най-често се случва, когато учени- юристи, следвайки присъщото им научно любопитство, в стремежа си да достигнат до по-големи дълбочини в осмислянето на правните явления често се оказват изкушени да използват и във връзка с това да привнасят познание и от другите науки. А това твърде често означава по необходимост и преосмисляне и обогатяване на сложили се традиционни юридически понятия,а във връзка с това неизбежно се налага рационализиране и развитие на традиционната юридическа терминология. Но обогатяването на понятийния апарат и усъвършенстването на юридическата терминология не може да става за сметка на загубата на точността и прецизността на сложилите се и устояли научни термини. И доколкото всяка сфера на научното познание представлява своеобразна система, то сложилата се система от научни термини обозначава освен всичко друго и органически свързани, координирани помежду си научни понятия. Поради присъщите специфики на юридическата материя това в много по-голяма степен се отнася за юридическата терминология. Така например, когато въз основа на философски аргументи някои автори предлагат да се разшири понятието за юридическа отговорност или за юридическия процес, то освен всичко друго не трябва да се забравя, че предложения от такъв характер понякога са недостатъчно обмислени и често довеждат и до настъпването на неблагоприятни последици. Много често в резултат на такива привнасяния на термини и познания от другите науки научните термини в правната наука почват да губят присъщата им строгост и определеност, а това често значително се отразява върху стойността, яснотата и координираността на целия научен апарат. А като се има предвид, че термините в юридическата наука са в основни линии единни с терминологията на закона и юридическия език на практическата юриспруденция, то винаги следва да се имат предвид всички неблагоприятни последици, които това „разширяване“ и „обогатяване“ на терминологията може да доведе в законодателството и юридическата практика. Опасностите от привнасянето на термини от други науки в езика на юридическите актове много често идват и от друга посока – от неправилното тълкуване на тези термини, вече придобили статус като юридически (а това означава с точно, предварително визирано в закона съдържание). Най-често такова тълкуване си позволяват да правят икономистите. Без да си дават сметка за особеностите на правната материя и спецификата на тълкуването на правните термини, много често икономистите си позволяват доста свободно тълкуване на правни термини, като привнасят съдържание, съвсем различно и чуждо на онова, което обозначава терминът в правния акт.

И най-накрая, голямата част от специфичната юридическа терминология се формира вътре в  юридическата наука, следвайки собствената логика на правното регулиране. Тези понятия, респективно термини, отразяват особения поглед на юридическата наука върху реалиите от действителността, своеобразния акцент на тяхното отразяване и закрепване в юридическото познание, следвайки своеобразията на логиката на юридическото мислене. В рамките на сложната система от различни юридически науки логиката на юридическото мислене всяка от тях следва собствения си предмет на правно регулиране и присъщия й във връзка с това особен юридически режим. Във връзка с това всяка юридическа наука формира и изгражда и собствена система от понятия, отразяващи правилно присъщите на науката правни реалии. А това неизбежно довежда и до формирането и изграждането на специфична юридическа терминология, която точно и адекватно отразява присъщата да всяка правна наука логика на юридическото мислене. Изграждането на собствената юридическа терминология предполага не само формирането на нови понятия (термини) във всяка отделна правна наука. Изключително важно значение в този процес имат връзките и взаимодействието между различните правни науки в цялостната сложна система на правопознанието. Това взаимодействие и взаимопроникване има своята обективна основа – системността на правото като нормативен регулатор на обществените отношения. Привнасянето на термини от една юридическа наука в друга често има за своя обективна основа процеса на усложняване на правното регулиране, на връзките и взаимодействият вътре в него. Но това трябва да става, като се следва стриктно логиката на юридическото мислене, която може да се гарантира включително и като се запази сематическият идентитет на използваните правни понятия(термини).

Терминът е словесно обозначение на понятието, а самото понятие е отражение на опознатата действителност в съзнанието на хората. На това основание юридическите термини служат и като словесен материал за съставянето на правните актове. Терминологията, включително и правната, е система от специални думи и словосъчетания, които отговарят на съответните понятия. В известна степен между термина и определението (дефиницията) съществува сходство, но е налице и съществена разлика. Тя се изразява в това,че терминът е относително кратко, а понякога условно изражение на съдържанието на понятието, докато определението трябва да разкрива основните елементи на това съдържание. Освен това терминът се използва винаги в един и същи смисъл, по един и същ начин, което не може да се каже за определенията. Дефинициите на понятията могат да бъдат и биват различни, дори когато се използват едни и същи термини. Терминът е относително независим от контекста. Той обикновено не се нуждае от определения и допълнения като части на речта, за да изяснят смисъла му. Този смисъл е негов присъщ елемент. Ако в обикновената реч някои думи могат да получат различно смислово значение в зависимост от други части на речта, които ги придружават, да получат „контекстна подвижност“, това само по изключение може да се случи при юридическите термини. Обратното е по-възможно, т.е. терминът да придаде ново смислово съдържание на думите, които го съпътстват. Поради това съставителят на нормативни актове трябва добре да владее юридическата терминология и да има предвид всички отражения, които терминът може да окаже върху текста, при неговото съставяне.

Според правната теория в юриспруденцията се използват три вида термини: общоупотребявани, специално-технически и специално-юридически. Първата категория се използват от всички науки и в обикновената реч. Втората категория има място в юриспруденцията, доколкото правотворчеството, правоприлагането и правната наука имат в определени случаи отношение към тази област на знанието, в която се формират съответните специално-технически термини. Третата категория – специално-юридическите термини, са онези думи или словосъчетания, които обозначават правните понятия и се използват редовно като елементи на юридическия език.

Но и при социално-юридическите термини може да се извърши съответна класификация и да се обособят отделни класификационни групи. В една от тях се отнасят онези термини, които са общи за юриспруденцията, за всички клонове на правната наука и практика. Такива обобщаващи термини са „юриспруденция“ и „право“. Останалите класификационни групи могат да се обособят по клоновете на правото. Всеки клон на правната наука освен общата правна терминология използва и своя специфична терминология. Така например наказателното право си служи с термини като „престъпление“, „неизбежна отбрана“, „крайна нужда“ и др. Доброто познаване и правилната употреба на юридическите термини допринася да се формулира кратко, точно и ясно едно правно предписание, определена правна идея или конструкция.

В областта на терминологията значение има въпросът за синонимите. Синонимията съществува, когато на различни думи, различни термини, се дава едно и също смислово значение. Например термините „Министерски съвет“ и „правителство“ са синоними. По-сложен е въпросът с термините, които имат по няколко значение(омоними). Става дума за термините, с които се означават различни понятия. Така например думата „управление“ може да означава форма на дейност, но също и структурно подразделение на държавен орган или на организация. Подобно е положението и с термина „организация“. Например в чл. 44, ал.3 на Конституцията се постановява, че законът определя организациите, които подлежат на регистрация. Очевидно в случая се имат предвид съответните сдружения на гражданите. В чл. 102, ал. 3, т.5 на Конституцията обаче се постановява, че не подлежат на приподписване указите на президента, с които се определя организацията на службите към президентството. В случая думата „организация“ има съвсем друго значение, както и в чл. 106 на Конституцията, който постановява, че Министерският съвет „организира“ стопанисването на държавното имущество. Различно значение има и терминът „избирателно право“. С него се означава в определени случаи система от правни норми, които определят реда и условията за избиране на определени органи (избирателно право в обективен смисъл на думата, като част от правната система). Но този термин означава и субективното право на гражданите да избират и да бъдат избирани.

Юридическият термин е научно постижение. Това налага той да има своя вътрешна логика, да е подчинен на изискването за здрав смисъл. По-конкретно това означава, че термините трябва да бъдат логични и общопризнати. Също така те трябва да бъдат устойчиви, тъй като устойчивостта на термините води до тяхното признаване.  Чл. 37, ал. 1 от УПЗНА установява, че: „Думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове“. Юридическата доктрина и съдебната практика са основани на системата от понятия, дефинирана в действащото законодателство. В редица случаи обаче се налага доктрината и практиката да формулират нови правни понятия.

В Решение  № 4 от 1993г. по к.д. номер 3/1993г. на Конституционния съд се прави доводът, че при  липсата на изрично легално или конституционно определение на понятието „държавна служба“  е възможно да се използва (разбира се, с известна аналогия) доктриналното понятие „държавен служител“. Съдът, след като потвърждава, че понятието „държавна служба“ е от административното право, прави уточнението, че „за държавна служба и държавни служители (за отделни техни видове) се говори със специфично съдържание и в други клонове на правото“. Относно това как трябва да се изяснява съдържанието на понятието в различните случаи, съдът стига до принципния довод: „При липса на еднозначно доктринално или легално определение на държавната служба смисълът и съдържанието на понятието в отделните случаи трябва да се разкриват в съгласие с конкретните цели на разпоредбите и институтите, с които то се свързва“.

Юридическата практика също създава нови понятия, като могат да бъдат разграничени два случая. В първия съдебната практика конкретизира съдържанието на общо понятие, установено в законодателството, и „на основата на това понятие прави серия от квалификации, тоест решава, че конкретни предмети, дадени в действителността, отговарят, или обратното – не отговарят на това понятие“. Във втория случай съдебната практика формира съдържанието (посочва белезите) на понятия, които законодателят е употребил, но не е дефинирал. Термин, чието съдържание е формирано от юриспруденцията, е терминът „новооткрито наследство“, употребен, без да е дефиниран, в чл. 91а ЗН. Съдът приема, че то „обособява възстановената собственост в отделен обект на  наследяване, за който ще се прилагат специално създадените правила, без да се променя времето и мястото на откриване на наследството, а оттам и кръгът на наследниците“.

Понятията, формулирани от юридическата доктрина и практика, могат да бъдат класифицирани също и като научни и технически. В правната теория се дискутира каква е задължителността за тълкувателя на употребените в закона доктринални и юриспруденциални понятия. Според някои автори задължително е само юриспруденциалното дефиниране. Според други споменаването на научното или доктринално понятие в текста на закона има за цел единствено да препрати към съответния метаезик, в контекста на който то може да бъде разбрано. В българската правна система текстът на чл. 37, ал.1 от УПЗНА е стабилна опора, за да бъде призната употребата на „думи с усвърдено правно значение“ (създадени от юридическата доктрина и практика) не само от законодателя при формулране на законите, но и от съдията в процеса на тълкуване.

Както е известно, в процеса на правотворчеството на езика на нормативните актове се обръща внимание, защото законът трябва да бъде разбираем и достъпен за „средния“ (по интелект, образованост) човек. Той по принцип е запознат със смисъла на редица термини от различни области на научното познание. В повечето случаи за регулиране на обществените отношения във всяка област са достатъчни абстрактните, „универсални“, традиционни юридически конструкции, понятия и норми. Езикът на правото  е специфичен, често  неразбираем за обикновения човек. Задачата на юристи, филолози и философи е да го направят лексикално достъпен и разбираем за адресатите на правото. Пътят към постигане на тази цел преминава може би през създаване на интердисциплинарна теория, която следва да разработи принципите, които осигуряват юридическият език да бъде логичен, точен и ясен, така че да бъде достъпен за всеки гражданин. Постигането на един оптимален минимум на тези качества на юридическия език би позволило обикновеният гражданин да се ориентира най-общо в каталога на права, свободи и задължения, включен в позитивното право. Индивидът ще се ориентира в предназначението и целта на юридическите предписания. Различните подходи при осмислянето на правната действителност в процеса на времето неизбежно предизвикват необходимост от обогатяване на традиционната юридическа терминология. Но никога не трябва да се забравят основните изисквания, които се предявяват към нея: еднозначност, строга определеност, ясност, устойчивост,стабилност и съвместимост с целия останал комплекс от употребяваните в правото термини.

 

Библиография:

1. Теория на правотворческата дейност, Т. Колев, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2006
2. Правото на езика и езикът на правото, Т. Колев ( Насоки за писане и редактиране на правни текстове, Д. Хрусанов и Т. Шопов, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2010г.)
3. Юридическа техника, Д. Милкова, изд. „Сиби“, София, 2002
4. Съставяне на правни нормативни актове, Б. Спасов, изд. „Фенея“, София, 2006
5. Теория на тълкуването, Р. Ташев, изд. „Сиби“, София, 2007