1. Юридически английски

solicitor – this person is a lawyer who gives legal advice to individuals and companies. He or she passed the exam of the Law Society of England and Wales at the end of his or her studies.

attorney – this person is a lawyer who gives legal advice to individuals and companies. He or she passed his or her exams in the USA at the end of his or her studies and is usually a member of the American Bar Association.

barrister – this person is a lawyer who gives legal advice and opinions to solicitors. He or she passed the exams of the Bar Council of England and Wales at the end of his or her studies.

lawyer – this is the general job title that we use for people who work as a solicitor, barrister or attorney.

litigation – the process of making claim in the civil court

advocacy – the skill of speaking for someone in court

criminal law – the law that punishes acts against a person or against a property that people consider to be harmful to the whole community. The state prosecute criminals

civil law – the law concerning the rights and duties private individuals and companies rather than criminal  matters.

a matter – subject or situation

a will – a legal document in which a person gives details of what they want to happen to their property after their death

claimant – plaintiff ищец

small claim – a small claim is a claim for a maximum amount of £5000

to be in dispute – to have a serious disagreement with another person

a party to a court case – the claimant or the defendant

a procedure – a decided way of doing something

to prosecute – to take legal action against someone in the criminal court

to issue a claim – to start a claim in the civil court

to serve a claim upon someone – send a claim to a defendant’s address and make sure that he or she receives it

to find in favour of – to decide that this person has won the case

to give a judgement – officially announce the result of the case

to make an order – officially state what someone has to do, how and when he/she must do it

bailiff – who can legally take a person’s property when that person does not pay money he or she owns

breach – break

negligence – when someone is not careful enough and his carelessness hurts another person as a result небрежност

allegations – accusation обвинение

no win – no free – if the client does not win the case he/she does not have to pay for the lawyer’s services

the duty of care – the obligation to be careful and not to hurt anyone

suing someone – starting proceedings against someone in a civil court

to be murge – when two companies join together to from one

to have a right – to have a legal interest in something

arrears – money that someone owes to someone and they promised to pay it back by a certain date but didn’t

accrue – to grow or accumulate (about interest)

eligible – the right kind of a person to have something

purport – to claim or to declare that something is true

parties – the people who have entered into a contract or the people involved in a dispute

no good  – an informal way of saying not suitable or not acceptable

fallen into arrears – изпаднал в забава

precedent – a decision of a judge in earlier case that other judges must follow if the circumstances of the situation are the same or similar

case – a set of arguments in a situation that might become legal or is already legal in nature

obiter dictum – something that is not really necessary for the legal basis for the decision

distinguishable – for the precedent that does not apply in the particular situation because the case is so different

a body of law – a collection of law

relevant – of significance or importance to a particular situation

legislation – a collective word for all statutes

jurisdiction – legal power over geographical area of people

contrary to – against

under duress – under pressure

to enforce a term – to make sure that the term is obeyed

the costruction of a contract – the interpretation of a contract

payroll – list of people who work for the business

the retail industry – the industry involved in buying goods and selling them to the public

provision – a term contained in a contract

rival – a person or a organization that is in the same business as you and is in competition with you for the same customers and clients

absence – when somebody is not in the place where you expect that person to be

material – important

notice – a warning period

grievance – complaint

harm – damage

a remedy for breach a contract – a solution provided to an injured party in case of breach (relief)

an injunction – the court ordered the party in breach to stop behaving in a way that breaches the contract

conduct – more formal word that means behavior

trespass  to the person – to harm someone in a psysical way

defamation – when someone makes a negative statement about another person which harms that person’s reputation

redress – to correct something that is unfair

actionable per se – does not need to provide proof

notwithstanding – despite or in spite of something

inasmuch as – what you are saying in the rest of your sentence is true only in a limited way

to come into force – to begin to have legal effect

inadmissible evidence – evidence that for some reason cannot be presented n court

to fall out of use – something that people don’t use it anymore

relevant legislation – the part of the general law of a country that the parties to a contract must obey in a particular situation






















claimant – ищец

defendant – ответник/обвиняем

breach – нарушавам

libel – клевета

slouder – клевета по време на спор

negligence – небрежност

to sue a person – по гражданско дело

to try a trial – по наказателно

allegations – обвинения

grounds – основания

landlord – хазяин

maternity leave – отпуск по майчинство

sick pay – болничен

insolvent – несъстоятелен

redundancy – съкращение

assets – активи

accept liability – поемам отговорност

contentions – спорен

parties – страни по дело

receipt – касова бележка

statute – закон

to place a restriction – слагам забрана

disclose – изнасям информация

to comply with – съответствам с

void – нищожен

enforceable – изпълним

capacity – дееспособност

deed – дело

to amend – изменям

legislation – законодателство

MP – депутат

enter into force – влизам в сила

to pass a law – приемам закон

bill – законопроект

article – член от закон

expressly – изрично

purport – подсигурявам

to exercise rights – упражнявам права

remedy – средство за съдебна защита

injunction – ограничителна заповед

plaintiff – ищец

appeal – обжалвам

spouses – съпрузи

defriment – препятствие, пречка

forbearance – забрана

coincide – съвпадам

revoke – оттеглям

inconvenience – неудобство

rectify – партида

acquisition – предобиване

staff – персонал

payroll – ведомост

wage – надница

invoice – фрактура

supplier – доставчик

track record – работно време

closing date -краен срок

job title – длъжност

grievance – жалба

termination – прекратяване на договор

rival – съперник

public holiday – официален празник

contribute – допринасям

resignation – оставка

to be made redundant – съкращават ме

dismissal – уволнение

harassment – тормоз

dock pay – глоба (от работодател)

trade union – проф.съюз

strike – стачка

conciliation – помирение

suspended – отстранен

distressed – обезпокоен

wron – злодеяние

harm – щета

liable – отговорен

conduct – поведение

overlap – припокриване

nuisance – нарушаване на спокойствието/реда

trespass to the person – навлизане в личното пространство

to defame – подронвам престижа

battery – побой

assault – нападение

false imprisonment – неправомерно задължане/отвличане

libel – писмена клевета

slouder – устна клевета

omission – пропуск

foreseeable – предвидим

redress – поправям (за вреда)

deterrent – превантивен

remote damage – косвена щета

incurred – пичинени

vicarious – безвиновен

terminate – прекратявам

forth with – веднага

extent – степен

prior to – before

notwithstanding – въпреки, независимо от

availability – наличност

procurement – поръчка

hereby – според, чрез

herein – в според

herematter – оттук нататък

heretofore – в предишен

hereunder – по-долу

aforcementioned – гореспоменат

premises – помежду

set out – изложено

overmight – от днес за утре

commence – започвам begin

то лоад – отваря

withdrawal – теглене на пари от сметка

law of contract –

company law – корпоративно право

land law – поземлено право

law of tort –

law of equity and trust –

employment law – трудово право

family law – семейно право

immigration law – имиграционно право

intellectual property law – право върху интелектуална собственост

criminal law –

to file a claim – внасям жалба

1. Финансово право

№ 1. Финансовото право като отрасъл на действащото право на Република България. Обща характеристика. Предмет н метод на правното регулиране. Източници на финансовото право. Разграничение и съотношение на финансовото право с останалите правни отрасли.



  1. Финансовото право като отрасъл на действащото право на Република България.

В правната теория съществуват две теории:

♦ финансовото право е самостоятелен отрасъл;

♦ обективното финансово право е компилативен правен отрасъл, т.е. то има допирни точки с всички други правни отрасли и няма собствен предмет на правно регулиране.

Първото становище е, че финансовото право е самостоятелен отрасъл, но има връзка с другите правни отрасли. За да бъде обособено като самостоятелен правен отрасъл трябва да има собствено правно регулиране, т.е. определен кръг от обществени отношения, с които друг отрасъл не се занимава и трябва да има метод на правно регулиране (вторичен критерий).


Финансовото право като отрасъл на правотосамостоятелен отрасъл на правната система, представляващ съвкупност от финансово-правни норми, регулиращи обществени отношения, възникващи в процеса на финансовата дейност на държавата, относно разпределението, натрупването, разходването и използването на съвкупния обществен продукт (националния доход) и контрола върху тази дейност, с цел набиране и използване на необходимите на обществото и държавата финансови средства. В теоретичен аспект е важно въздействието върху икономиката с цел набирането и използването на средствата от бюджета.

Финансовото право като учебна дисциплина представлява теоретически знания и практически умения за действащото обективно финансово право и за достиженията на финансово-правната наука. Изучава се в Юридическите и Икономическите факултети.

Финансовото право като наука представлява научни изследвания върху финансовото право като отрасъл на правото, за да може да бъде използвано от държавата като средство за ръководене и управление на финансите и развитие на икономиката и обществото


  1. Предмет на финансовото право е съвкупността от отношения, възникващи в резултат на упражняваната финансова дейност на държавата, по повод на разпределението, натрупването, разходването и използването на съвкупния обществен продукт (национален доход) и контрола върху тази дейност. Същността на предмета на регулиране на финансовото право се разграничава от три предпоставки:

♦ обществено-икономическо развитие;

♦ възпроизводство; за повишаване на възпроизводството трябва да се произвеждат повече материални блага, т.е. по-голям национален доход (националният доход е предмет на разпределение и използване и той е източник на всички блага);

♦ ролята на държавата е да ръководи разпределението и използването на националния доход.

Финансовото право регулира финансовите отношения. Те имат паричен характер (управляват движението на паричните средства), но не всички финансови отношения са парични и: vice versa.

Държавата има две сфери – производствена и непроизводствена (образование, здравеопазване, наука, армия, etc.). Производствената сфера създава националния доход. Държавата не може без непроизводствената сфера и затова трябва да се намери начин за прехвърляне на средствата от производствената сфера. С тази цел се създава държавният бюджет, който осъществява връзката. Държавният бюджет е централизиран паричен фонд. Отношенията по прехвърлянето се наричат финансови отношения.


  1. Предмет на правно регулиране.

В тази връзка предметът на правно регулиране има комплексен характер и обхваща относително самостоятелни и взаимно и необходимо обвързани обществени отношения. Предметът отразява единният процес на създаване и определяне на дохода и печалбата.

създаване на дохода и печалбата. Това става в производствената сфера. Характерен е общ финансово-правен режим и имаме финансова отчетност.

разпределение на дохода. Включва данъци, мита, публично-правни вземания, задължителни финансови вноски. Тези отношения се наричат най-общо данъчни и с тях се занимава данъчното право. Те са отношения, с които се разпределя натрупания финансов доход. Обособява се в централизирани и децентрализирани фондове. Децентрализираните се използват за нуждите на стопанските организации, а централизираните се разходват за задоволяване на общодържавни нужди.

натрупване и разходване на финансовите средства. Натрупването става в държавен, републикански, местен бюджет, фондове за обществено осигуряване, извънбюджетни сметки etc. Наричат се бюджетни отношения и се регулират от бюджетното право.

използване на натрупаните в централизирани и децентрализирани фондове парични средства. Те трябва да бъдат използвани производително. Става дума за банковата система, а отношенията са парично-разходни и с тях се занимава банковото право. Включват се отношенията по изпълнение на държавния бюджет, по паричното обръщение; става дума за кредитиране, влогонабиране и разплащане; отношения по повод използването на натрупаните финансови средства: специфични финансово-правни способи за движението, съхранението, прехвърлянето, начина на плащане и т.н.

контрол. Контрол върху всички четири предходни елемента, като контролът изисква те да се извършват в съответствие с финансово-правните норми. Контролът е: финансов, данъчен, митнически, банков, ценови, бюджетен. Тези отношения са контролни отношения и с тях се занимава финансовият контрол. Финансовият контрол се осъществява от Държавния финансов контрол, данъчният от данъчните дирекции, бюджетният от Сметната палата и т.н. Характерното за контролните отношения е, че възникват винаги и само по волята на държавата. Не са първични разпределителни отношения, а вторични – контролни. Не са парични отношения, но последиците им са парични.


  1. Финансовите отношения са публично-правни отношения и са резултат от държавната дейност.

Поне един от субектите по всички финансови правоотношения е държавата, правоотношенията са желани и установени от нея и затова държавата полага усилия за тяхното усъвършенстване. Финансовото право е част от публичното право.

Финансовите отношения имат организираща роля: чрез финансовата дейност на държавата се осигурява планомерно разпределение на финансовите средства.

Място на проявление на финансовите отношения е финансовата система на държавата, което означава – в самите фирми и при прилагането на данъчната система.

Приложение – финансовите правоотношения са само резултат от приложението на правни норми. Те не съществуват обективно в действителността, а само и единствено по силата на правни норми.

Финансовите правоотношения имат паричен характер, защото възникват и се прекратяват по повод на парични средства.

Има три момента в едно финансово правоотношение:

1) задължение да се получи или заплати сума пари по силата на правна норма;

2) една от страните е държавата, тя е и активен субект;

3) има и отношения, които нямат за обект парични средства – наричат се безобектни, вторични или помощни – биват устройствени, контролни или процесуални.


  1. Методът на правно регулиране – е способът, чрез който се уреждат отношенията. Той показва по какъв начин се регулират провежданите в отрасъла отношения. В правото има 2 типа: равнопоставеност (характерен за гражданското или частното право) и властническо-императивен метод, който регулира публично-правни правоотношения, които са от особено значение за държавата.

Властническо-императивният метод се изразява чрез самото финансово законодателство – диспозитивните норми са изключение, и чрез индивидуалните финансови актове, които са властнически актове – актове, които финансовата администрация издава по прилагането на финансовото законодателство и в тях са предвидени санкции за нарушение или принудителни мерки за изпълнение. Дори на своите органи държавата не разрешава договаряне.

Във финансовото право финансовите органи  действат в условията на обвързана компетентност. В цялото финансово право има само 2-3 случая на оперативна самостоятелност.

Властническият метод във финансовото право не се покрива с властническия метод в административното право. Във финансовото право той е засилен. Актовете на финансовата администрация са с декларативно, а не с конститутивно действие, т.е. не създават права и задължения тепърва. Актът прави вземането ликвидно и изискуемо, затова и във финансовото право са едни от най-тежките глоби и санкции. Във финансовото право има и принудителни финансови мерки.

Извод: финансовото право е самостоятелен правен отрасъл, който се характеризира със собствен предмет и метод на правно регулиране, има за предмет разпределението, преразпределението и разходването на националния доход и контрола върху тези дейности и го прави с помощта на властническо-императивния метод.


  1. Източници на финансовото право – могат да бъдат само нормативни актове, а не могат да бъдат обичаят (защото се засягат важни държавни интереси) и практиката (съдебна или административна). Нормативните актове са законови или подзаконови.

Източници са:

Конституцията (около 15 разпоредби, уреждащи финансово-правна материя);

Закони         – чисто финансови закони, уреждащи само финансови отношения;

– закони с комплексен (компилативен) характер (уреждащи не само финансово-правни, а и други отношения);

– източници на други правил отрасли;

Подзаконови нормативни актове (тези нормативни актове, които уреждат второстепенни, технически елементи);

Международни договори (предимно спогодби за избягване на двойното данъчно облагане);

Решения па Конституционния съд – тези, с които се обявява за противоконституционна съответна финансово-правна норма, но тълкувателните решения на съда не са източници, тъй като не създават правна норма, а се изяснява съдържанието;

Решения на Върховния административен съд – тези, с които се отменя подзаконов нормативен акт, като противоречащ на закона.


  1. Разграничение на финансовото право от останалите правни отрасли.

а) Финансово-правните отношения възникват едновременно или като последица от други правоотношения. Отграничаването им е от съществено значение за теорията и практиката. Преплитането става по две линии:

♦ в публичното право (между финансови и административни правоотношения, между финансови и конституционни правоотношения);

♦ в частното право (между финансови и гражданско-правни отношения и между финансови и търговски правоотношения).

Критерии за разграничаването според теорията: един обединен критерий – предмет и метод на правното регулиране, и един помощен – субектите на правоотношението.


б) Разграничение между финансови и конституционни правоотношения.

Има много сходства: например и двата отрасъла са публично-правни отрасли. Конституцията е източник и на финансовото право, но конституционните норми нямат пряко приложение във финансовото право. За разлика от финансовото право, конституционното право се занимава с устройството на държавата, формата на държавно управление, изграждане на обществено-икономическите отношения и политическите органи на обществото, но не урежда финансово-правна материя, а само залага принципите.


в) Разграничението между финансови и административни правоотношения е предимно въз основа на предмета на правно регулиране. Административното право се занимава с управлението на държавата. Финансовата дейност също е управленска дейност и често се върши от същите органи. Финансовото право регулира управлението, свързано с финансите. Административното право се занимава с управлението като цяло, но не включва отношения по разпределение на националния доход. Методът е властнически и за двата отрасъла.


г) Разграничение между финансови и граждански правоотношения.

Финансовите правоотношения са резултат от развили се граждански или търговски отношения и възникват заедно или след тях. За разграничаването по-голямо значение има методът на правно регулиране. В определени случаи като помощен критерий се явяват и субектите. Във финансовото право правоотношението възниква винаги в резултат на финансовата дейност на държавата или на държавни органи. Финансовите правоотношения се извършват за създаване, разпределение, натрупване и разходване и използване на националния доход и контрол над тези дейности, но винаги в обществен интерес. При гражданските н търговските правоотношения отношенията са между два субекта, които не са задължително в обществен интерес. Финансовите отношения възникват и се развиват винаги във финансовата система. В едно финансово правоотношение страна винаги е държавата.


д) Съотношенията между финансовото право и другите отрасли на правото условно са разделен на три вида:

организационни (устройствени);

♦ по повод прилагането на финансово-правни норми;

процесуални (по реализирането на правата и задълженията).

Устройствените съотношения – са най-вече с административното и по-малко с конституционното право, тъй като финансовите органи са държавни органи, а индивидуалният финансов акт е индивидуален административен акт. Финансовото право ползва заемки от административното и конституционното право – механично или нормите се модифицират (придобиват самостоятелно или особено значение). За това може да се говори за относителна (при съотношение с публично-правни отрасли) и абсолютна (при съотношение с отрасли от частното право) автономия на финансовото право.

По повод прилагането: финансово-правните норми рядко се прилагат самостоятелно. Могат да се разграничат 4 момента:

1) финансово-правната норма действа самостоятелно и приложението ù не зависи от други правни норми (напр. данък се плаша и за незаконна дейност или при липса на регистрация);

2) приложението на финансово-правни норми е резултат от възникване и приложение на друга правна норма преди това (напр. поради смърт получаваш наследство и дължиш данък върху него);

3) прилагане на финансово-правна норма, в резултат на което се налага да се приложи друга норма (напр. един от собствениците на обща собственост плаща целия дължим данък – има право на регресионен иск към съсобствениците);

4) за да се приложи норма от гражданското или търговското право трябва да се приложи финансово-правна норма или режим (напр. за да се откажеш от наследство в чужбина се иска разрешение от министъра на финансите).

Финансовото право няма собствен, единен и цялостен процес. Данъчният процесуален кодекс кодифицира част от материята, но все пак съществуват множество финансово-правни отношения, които се регулират по друга процедура и затова субсидиарно се прилагат Гражданския процесуален кодекс, Наказателния процесуален кодекс, Закона за административното производство и Закона за административните нарушения и наказания.






№ 2. Финансови правни норми. Същност, структура, видове. Особености на финансовите правни норми. Финансов план н финансова правна норма. Тълкуване на финансовите правни норми.



  1. Финансови правни норми – същност.

Финансовото право бива обективно и субективно. Обективното финансово право е съвкупност от правни норми, регулиращи определен кръг обществени отношения.

Всяка финансова правна  норма е общо, абстрактно правило зa поведение, което се проявява в три направления:

  1. действа неограничено във времето;
  2. не е ограничено по отношение на случаите;
  3. не е ограничено по отношение на адресатите.

На тази основа се прави и първата разлика между финансово-правните норми и индивидуалните финансови актове:

Финансово-правна норма


Индивидуален финансов акт


неопределен кръг адресати


индивидуален адресат


неограничен брой казуси


конкретен казус


неограничена във времето


еднократно действие


По отношение на неограниченото действие във времето трябва да се отбележи, че тази характеристика не е абсолютна: финансово-правната норма може да има и срочно действие, когато крайният момент е установен още с приемането на финансово-правната норма (напр. при бюджетните норми). Има и случаи, когато финансово-правни норми имат еднократно действие – напр. финансова амнистия.

Също така лицата се подчиняват на различен правен режим – юридически лица, физически лица и т.н. Финансово-правните норми се прилагат по отношение на всички лица aпp. данъчно задължено лице), има и норми, които действат и по отношение на формирования, нямащи качества на правен субект. Финансово-правните норми действат по отношение на неограничен кръг адресати, но от определена категория. В зависимост от това, какъв кръг финансови права и задължения урежда една финансово-правна норма субектите са подбрани и за тях важат някои ограничения. Много малко са финансово-правните норми, при които могат да бъдат засегнати всички лица.


  1. Структурата на финансово-правната норма е следната: хипотеза, диспозиция и санкция.


Във финансовото право при хипотезата е заложен юридически факт (доход, печалба, оборот, сделка, т.н.). Проблем е тълкуването на тези понятия и какво значение им дава финансовото право, защото те идват от други правни отрасли или научни области. Възможни са няколко варианта:

1) когато терминът се използва със същото значение, т.е. имаме буквално тълкуване;

2) понятието се използва със съдържание, различно от това в отрасъла, от който идва – тогава понятието се тълкува разширително или стеснително. Например в данъчното право във всички данъчни закони има заключителни разпоредби, в които се дава тълкуването по смисъла на данъчния закон на определен термин. Това се прави по две съображения – фискално (за да се осигури по-висок приход за бюджета, финансовият закон дава по-различно тълкуване, с оглед защита на интересите на държавата) и предотвратяване заобикалянето на финансовия закон, т.е. постигането на законен резултат с незаконни средства.

Диспозицията съдържа адресатите и техните права и задължения (един адресат има правото да получи данъка, а друг има задължението да го плати). Във финансовото право рядко използва „субективно финансово право“. Държавата в лицето на държавните органи е носител на субективни права, а останалите субекти са носители на задължения (наблюдава се и обратният момент – при стипендии, пенсии, обезщетения и т.н.). Само субектите, посочени във финансово-правната норма могат да бъдат носители на правата и задълженията, те не могат да ги прехвърлят на трети субекти, т.е. няма договаряне, може обаче да има онаследяване (всяко наследство се приема или отказва изцяло, като отказът не може да бъде в полза на някого).



По отношение на санкцията – доколкото се отнася до публично-правни отношения, важно за държавата е те да се развиват законосъобразно, като са предвидени санкции при неизпълнение. Санкциите във финансовото и данъчното право са твърде големи (особено за банкови и данъчни нарушения). Данъчните престъпления се уреждат в чл. 293 до чл. 298 от Наказателния кодекс. Държавната принуда се проявява в две форми: санкция или принудителни административни мерки. За извършени финансови нарушения се налага една от четирите вида санкции: наказателна, административна, гражданска или дисциплинарна. При наказателно-правните норми санкции се съдържат в тях, но финансовото право приема друг подход:

1) санкциите може да са изнесени в края на нормативния акт, в отделен наказателен раздел или глава в закона;

2) санкциите може да са в друг финансов нормативен акт, когато е налице един закон и множество подзаконови нормативни актове;

3) санкциите може да са в друг закон, който да не е част от финансовото право.


  1. Видовете финансово-правни норми са 6 основни групи:

1) материално-правни (посочват права и задължения) и процесуално-правни (посочват реда за реализиране на материално-правните норми). При финансовото право двата вида норми се намират в един и същ нормативен акт. Материално-правните норми са насочени към определянето, възникването, изменението и прекратяването на субективните права, те съдържат правните качества на субекта и на правните обекти. Процесуално-правните норми уреждат реда за осъществяване на правото, формите на правна защита, реда за защита на правните качества, способи за реализиране на правото. Материално-правните норми поначало нямат, а процесуално-правните имат обратно действие. Материално-правните норми в определени случаи могат да се прилагат от чуждестранен съд. Процесуално-правните норми не могат да се прилагат извън страната, която ги е създала. Материално-правните норми са императивни или диспозитивни, а процесуално-правните норми по правило са императивни и рядко диспозитивни.

2) императивни и диспозитивни правни норми. Всяка финансово-правна норма е императивна по принцип, тя трябва да се приложи, щом се осъществят фактите, посочени в хипотезата им, т.е. адресатът не може да се отклонява от диспозицията. Диспозитивните правни норми се прилагат само, ако страните не са съгласни за нещо, субектите могат да се договорят, но не са длъжни да сторят това.

3) задължаващи, забраняващи и упълномощаващи (според поведението, изискващо се от адресатите). Задължаващите правни норми създават задължение за извършване на определени действия, предизвиква се активно поведение на субектите на финансово-правната норма. Забраняващите правни норми установяват и задължават бездействие, адресатът трябва да се въздържа от промяна на правния свят. Упълномощаващите правни норми (овластяващи и оправомощаващи) уреждат субективни права, състоящи се в извършване на положителни действия, признаващи правоспособност и дееспособност. Всяка правна норма е заповед за спазване на определено поведение. Тя може едновременно да заповядва и да забранява, както и да овластява.

4) технико-юридически правни норми: съществуват само във финансовото право. Това са правни норми, които съдържат и технически разпоредби (таблици с данни, проценти и др.). Тези правни норми, имащи и цифров израз, са и юридически и технически, с тях се регулират по постоянни начини определени отношения (банкови, финансови операции и др.). Въз основа на тях се определят годишни разходи и се планира бюджетът.

5) финансово-контролни правни нopми;

6) бюджетни, данъчни, валутни, митнически, банкови и други правни норми, според предметното им съдържание.


  1. Финансов план и финансови правни норми. Особености:

а) за цялостното осъществяване на финансовата дейност са нужни закони, индивидуални финансови актове и финансов план (бюджет);

б) в основата на финансовото право стои разбирането, че финансовата дейност не може да се извършва хаотично;

в) финансовите планове притежават някои от характерните белези на правни норми – задължителност на изпълнението, обвързващ характер за адресатите;

г) финансовият план се различава от правните норми по три белега:

– няма нормативен характер;

– не е абстрактно правило за поведение, което да действа неограничено във времето;

– финансовият план по правни последици е с едногодишно действие, при финансово-правните норми има санкции за неизпълнение; не влече неблагоприятни правни последици.






№ 3. Действие на финансовите правни норми по време, място и по отношение на лицата. Правен режим на свободните безмитни зони.



  1. Действие по време – три основни пункта:

влизане в сила на правната нормаспоред чл. 5 от Конституцията “нормативните актове влизат в сила три дни след обнародването им, ако не е посочен друг срок“. Във финансовото право, обаче този принцип е no-скоро изключение, в смисъл, че често в правната норма се сочи друг, отлагатлен срок. Възможни за пет варианта, като два са основни:

1) от 1 януари следващата година, за да може действието на финансово-правната норма да съвпадне с бюджетната година (особено по отношение на правни норми, регулиращи отношенията по разходване на бюджетните средства);

2) от първо число на някои месец – голяма част от финансово-правните отношения се пораждат, развиват и погасяват в рамките на един месец;

3) други срокове, ако нормите не предвиждат приходи и разходи (например, ако финансово-правните норми са устройствени);

4) може да влизат в сила незабавно – тези финансово-правни норми не засягат права и интереси (напр. финансовите амнистии);

5) различни финансово-правни норми от един закон може да влизат в сила по различно време.

♦ Обратно действие на финансово-правна норма. В много случаи законът заварва „висящи“ правоотношения (възникнали, но неразрешени). Ако в преходните и заключителните разпоредби на новия нормативен акт не е казано нищо, важи принципа материално-правните норми действат за в бъдеще.

Може изрично в преходните и заключителните разпоредби, да е придадено обратно действие: има две хипотези:

а) финансово-правни норми, които установяват задължения не трябва да имат обратно действие;

б) доколкото не се накърняват правата и интересите на лицата, а се създават финансови права и задължения за тях, обратното действие е допустимо само за облагодетелстващи правни норми.

Изводът е, че обратното действие е оправдано само при положение, че новата материално-правна норма не утежнява положението на адресата.

При процесуалните правни норми, по презумпция новата процесуално-правна норма е по-съвършена, затова те имат обратно действие и всички висящи правни отношения трябва да се уредят по новия процесуален ред. Ако в новия акт не е казано изрично, ще се прилага новата процедура, ако тя е по-сложна, коренно различна от сегашната, законът изрично предвижда, че висящите правни отношения се уреждат по стария ред. От друга страна тук също важи принципът за приложение на по-благоприятния закон. Ако до налагане на санкцията в сила влезе ново законодателство, прилага се по-благоприятната за лицето, тъй като принципът е изваден от наказателното право. Той е приложим само, когато става дума за санкции и не се отнася до правата и задълженията. Тогава се прилага старият принцип, че се прилага нормата, била в сила при възникване на правното отношение.

Отмяна на финансово-правна норма – нормативният акт се отменя, изменя и допълва с изрична разпоредба, понякога се използва принципа на „мълчаливата отмяна“ (с нов закон и др.).


  1. Действие на финансово-правните норми по отношение на лицата.

Всяка финансово-правна норма има кръг от адресати. Финансово-правните норми нямат универсално действие по отношение на лицата и не действат спрямо всички възможни правни субекти. Възприема се диференциран подход, в определени случаи се предвижда нормата да действа спрямо лица, които имат някакво специално качество (напр. отчетник). Валутният закон в допълнителните си разпоредби дава определение на понятието за “местни лица” и за “чуждестранни лица”, като тези понятия не съвпадат с „български и чуждестранни граждани“, а са дефинирани с оглед на действащия „валутен режим” (режимът, на който се подчиняват сделките между местни лица или местни и чуждестранни лица, когато предметът на сделките са валутни ценности).


  1. Действие на финансово-правните норми по място.

По принцип финансово-правните норми действат на територията на страната, на която са създадени. Има случаи, когато:

♦ отделни правни норми не се прилагат на определена част от територията на страната (1). Това е непознато за други правни отрасли.

♦ на територията на свободните безмитни зони (2) където, определени митнически и данъчни правни норми не се прилагат.

♦ на определени части от територията на страната се прилагат различни финансово-правни норми (3).

В тази връзка съществуват два правни института – двойно данъчно облагане и свободни икономически зони.


  1. Двойното данъчно облагане – отделни държави по силата на суверенитета си могат да определят пространствено действие на данъчно-правните си норми, което да не се ограничава на територията на държавата. От международна гледна точка няма забрана да се обхващат действия и факти, осъществени в чужбина, като предпоставка за възникване на данъчно задължение. Съвременните данъчни системи свързват възникването и данъчното задължение с два основни принципа:

1) облагане на световния доход на лицата;

2) облагане при източника (териториален принцип).

Първият принцип е известен и като универсален, защото лицето се облага за всички доходи, които е придобило, без значение, на чия територия са придобити. При втория принцип се облагат само тези доходи, които имат източник на територията на страната. Когато във взаимодействието между две държави (А и Б), А използва 1), а Б – 2), или и двете прилагат 2), или когато и двете прилагат 1), има двойно данъчно облагане.

Понятието “двойно данъчно облагане“ има два аспекта – юридически и икономически.

Юридическият аспект се изразява в това, че когато за един и същ субект на облагане възниква аналогично данъчно задължение във връзка с един и същ обект на облагане за един и същи период на облагане в различни държави.

Икономическият аспект се състои в това, че общият размер на данъка, платен в двете държави превишава по-високия му размер за една от двете държави. Прилагането на чужди данъчни норми в Република България е недопустимо.

Има и вътрешно двойно данъчно облагане – когато един и същ доход или имущество е в практическия състав на различни данъчни задължения. Двойното данъчно облагане може да бъде избегнато чрез развитие на вътрешното законодателство, както и чрез международни договори или чрез т.нар. “данъчен кредит” (прилага се, когато няма спогодба за избягване на двойното данъчно облагане). Действащият принцип в Република България е универсалният – сумират се всички доходи и се определя глобален данък, от него се вади платеният в чужбина данък и се плаща разликата, но се приспада само данъка до размера му в собствената страна.


  1. Правен режим на свободните безмитни зони.

Открити пристанища, свободни градове и т.н. на дадени части от територията на страната, по силата на вътрешното законодателство някои финансово-правни норми не се прилагат (данъчни, митнически и валутни).

Финансов режим на безмитните зони – когато на територията им работят чуждестранни или смесени дружества и реализират печалба, данъкът не е между 20 и 40 %, а 5-10%. Когато в тях се влагат стоки за суровини, за производство и търговия и производствени стоки се изнасят на световния пазар, вносни и износни мита не се плащат. Ако в страната се прилага определен валутен режим, той не важи в тези зони. Причините са следните:

от гледна точка на инвеститора: спестява се част или целия данък, не се плаща вносно мито, трудът е евтин, чуждестранните инвеститори завладяват пазари;

от гледна точка на държавата, в която е зоната: привличане на инвестиции, израждане на инфраструктура, навлизане на технологии, носят конвертируема валута и създават работни места.

Изводът е, че безмитните зони са нова форма на международен търговски обмен, те обхващат голяма част от световната търговия. В България тази дейност се регулира от Указ № 2242 за свободните зони и Правилника за неговото приложение. В Русе и Видин са създадени първите, а по-късно и в Бургас, Пловдив, Свиленград, София и др. Всяка зона е юридическо лице и има собствен вътрешен правилник.






№ 4. Устройство и компетентност на финансовата администрация. Финансови правомощия на органите на държавната власт и държавно управление с обща компетентност. Специализирани държавни органи.



Финансовата дейност е държавна дейност. Единият от субектите на финансово-правното правоотношение е държавен орган. Всички тези органи изграждат финансовата администрация.

  1. I. Устройство:
  2. Основните белези на финансовите органи са властническите правомощия и определената със закон компетентност.
  3. 2. Видове финансови органи:

А. Органи на власт и органи на управление: финансовите органи са и от двете категории, като по-голямата част от финансовата дейност се извършва от органи на управление. Органи на власт са Народното събрание, Общинските съвети, Президента, Министерски съвет.

Б. Органи с обща (които не са финансови органи, но извършват финансова дейност -Министерски съвет и др.) и със специализирана компетентност (БНБ, Сметна палата).

В. Еднолични (финансови ревизори, инспектори и др.) и колективни органи (Сметна палата, УС на БНБ).

Г. Органи с местна компетентност (регионални дирекции) или на територията на цялата страна (Главна данъчна дирекция).


ІІ. Компетентност.

Финансовите органи на всички нива в йерархията имат точно определена компетентност, права и задължения. До скоро при финансовата администрация действаше принципа, че по-горестоящ орган не може да изземва компетенции от по-низшестоящите органи, ако това се случи, атът е нищожен. По отношение на данъчното право този принцип отстъпва (ДПК). Случва се по-горен орган да изземе решаването на определен въпрос или преписка от низшестоящ орган и да ги възложи на друг равностоящ орган.

Всеки финансов орган действа в условията на обвързана компетентност, понеже финансовата дейност е изключително важна за държавата. Законодателството е ограничило финансовите органи, отнемайки им правото на преценка. Съществуват и 2-3 случая, когато финансов орган може да действа в условията на оперативна самостоятелност (например, когато президентът опрощава задължения на длъжник). Понеже се действа при обвързана компетентност, освен за физическите или юридическите лица, при неспазване на задълженията им, санкции може да има и за самите финансови органи (ДПК, чл. 252-264).


ІІІ. Властнически правомощия.

Финансовите органи, които участват във финансово-правни отношения имат две основни правомощия:

А. Издаване на властнически актове: понеже се действа при обвързана компетентност тези актове имат декларативно действие, т.е. правата и задълженията не възникват от акта, а по силата на закона. Актовете само признават, че права и задължения са настъпили, но не ги пораждат. Понеже това са парични взаимоотношения, се казва, че актовете правят задълженията ликвидни и изискуеми; в акта се определя основанието, размера и деня на падежа. Актовете на органите, действащи при оперативна самостоятелност имат констативно действие.

Б. Санкционни правомощия:  всеки орган в кръга на компетенциите си може да налага санкции за неспазване на правни норми. Това са административни наказания под формата на глоби и принудителни административни мерки, от тях е изключена наказателната отговорност, която се налага само по съдебен ред.


ІV. Финансова администрация.

Тя може да се разбира в широк и тесен смисъл. В широк смисъл тя обхваща всички органи, които извършват някаква финансова дейност. В тесен смисъл финансовата администрация са специализирани държавни органи, които са компетентни изцяло или преимуществено за осъществяване на финансова дейност:

БНБ – осъществява паричната и кредитната политика на държавата и я представлява в международните финансови институции;

данъчна администрация – събиране и попълване на приходната част на държавния бюджет;

Сметна палата – независим държавен орган, осъществяващ финансов контрол във връзка с изпълнението на държавния бюджет; контролът се извършва на две нива. В България е имало Сметна палата до 1948г., възстановена е със Закона за сметната палата.


  1. Статут и правомощия на данъчната администрация. Основните белези са:

♦ данъчната администрация е част от държавното управление, по-точно от изпълнителната власт;

♦ данъчната администрация има властнически правомощия – издава властнически актове, които са задължителни за адресатите и често пъти изпълнението се осигурява с държавна принуда;

♦ дейност по практическото приложение на данъчното законодателство и събиране на държавните приходи; органи със специална компетентност;

♦ изключено е общественото начало.

Тези белези се отнасят и за органите на държавен финансов контрол, като тяхната компетентност е по-широка, защото те следят за спазването на финансовия ред в държавата.

Правомощията на данъчната администрация са:

1) право на безпрепятствен достъп до проверяваните обекти;

2) да изискват и изземват всякаква документация;

3) да проверяват счетоводството и отчетността;

4) да установяват притежаваните парични и материални ценности;

5) да изискват писмени обяснения, както от ревизираните страни, така и от трети страни;

6) да извършват ревизии и проверки;

7) да събират доказателства и да налагат мерки за обезпечаването им;

8) да установяват административни нарушения;

9) да изискват документация и сведения от трети лица;

10) мерки за обезпечаването на данъчни  вземания (налагане на запори и възбрани върху имуществото на длъжника);

11) да налагат санкции (административни наказания).


Правомощия на органите на Държавен финансов контрол (уредени са в Закона за държавния вътрешен финансов контрол и Правилника за прилагането му). Органите на държавен финансов контрол извършват проверки чрез т.нар. финансови ревизии. При тях се проверяват:

1) законосъобразността на изразходване на средствата и на събиране, съхраняване, стопанисване и отчитане на имуществото;

2) по отношение на целесъобразността ревизиите засягат само дружества с над 50% държавно участие;

3) счетоводната дейност;

4) за неизпълнение на задълженията към бюджета;

5) за опазване на имуществените интереси на държавата (и във връзка с приватизацията);

6) за спазване на валутния режим;

7) за спазване на нормативни актове, уреждащи финансовата и стопанска дейност на ревизирания обект.

Основната разлика от данъчната администрация е, че държавен финансов контрол се осъществява в две форми: задължителен и факултативен. На задължителен държавен финансов контрол подлежат всички държавни и общински фирми, без значение, какъв е процента на държавна собственост в тях, както и частни юридически лица, чиито задължения се гарантирани с държавно или общинско имущество. На факултативен държавен финансов контрол подлежат всички юридически лица, фондации, сдружения с нестопанска цел, при:

а) молба на 1/10 от собствениците на компанията или съдружниците;

б) по искане на главния прокурор;

в) по нареждане на Министерство на финансите, когато законът го предвижда.

Разликата е в реализацията на резултатите от контрола. Всяка финансова ревизия приключва с три документа: ревизионна разписка (при успешно приключила ревизия), ревизионен акт (при констатирани нарушения) или с акт за начет. Актът за начет се издава, когато има основания за търсене на пълна имуществена отговорност, т.е. отговаря и трябва да възстанови изцяло причинените от него вреди. Той има особена доказателствена сила, счита се, че съдържащите се в него констатации са верни до доказване на противното. При задължителния финансов контрол се преминава през акт за начет.

При факултативния финансов контрол резултатите се предоставят на поискалия ревизията орган и ако той поиска да търси имуществена отговорност, това става не по специалното исково производство, предвидено в ДПК, а по общия исков ред.






№ 5. Финансови правоотношения. Обща характеристика. Същност и структура на финансовите правоотношения. Организационни финансови правоотношения. Възникване и развитие на финансовите правоотношения. Юридически факти.



І. Обща характеристика.

Финансовите правоотношения възникват във връзка, при и по повод на разпределението, разходването на националния доход и контрола върху тази дейност. Те възникват по повод осъществяването на държавната финансова дейност. Те са вид изпълнително-разпоредителна дейност. Едната му страна е винаги държавата, която се представлява от специализирани оправомощени държавни органи, може и двете страни да са държавни органи. Правоотношението е желано от държавата, тя има интерес от осъществяването му. Финансовите отношения съществуват само като правоотношения, не съществуват обективно в действителността, а само и по силата на правни норми.


ІІ. Финансовите правоотношения могат да се характеризират и от:

– гледна точка на субектите;

– с оглед властническия метод на регулиране;

– с оглед обекта на правоотношението;

– с оглед на настъпилите правни последици.

Финансовите правоотношения имат имуществен характер – финансови права и задължения, плащане и получаване на определени суми. Финансовите правоотношения, които нямат за обект парични средства се наричат “безобектни”, те са „помощни” и “обслужващи”. Те биват организационни (устройствени), контролни, процесуално-правни. Те осигуряват законосъобразното протичане на основните финансови правоотношения.


III. Финансовите правоотношения възникват, за да се породят финансови права и задължения. В повечето случаи носители на тези права (субект) е държавата, това са публични субектни права, в законодателната теория и практика този термин е заменен с „държавни вземания”. От другата страна стои субект, носител на задължения. Възможна е размяна на активния и пасивния субект във финансовото правоотношение.


  1. IV. Юридически факти, пораждащи финансови правоотношения. Те се съдържат в хипотезата на финансово-правната норма (напр. печалба, оборот, сделка и т.н.), и имат цифров израз. Юридическите факти се делят на юридически действия и юридически събития. Критерий е наличието на човешка воля, насочена към пораждането на конкретни правни последици. Един юридически факт може да породи различни последици.

Във финансово-правната теория юридическият факт е действие, при което човешката воля е насочена към настъпване на определени финансово-правни последици, напр. продажбата е събитие – цели придобиването на вещ или получаването на цена. В резултат от това събитие се плашат данъци или такси, но тези последици не са желани от субектите, в малко случаи юридическите факти се разглеждат като действия.

Юридическите действия биват:

правомерни и неправомерни. Законът не прави разлика между двата вида, затова и двата вида могат да породят правни последици;

– в тесен смисъл те са същински действия или бездействия;

– прости и сложни – с оглед на юридическия им състав.

Дали индивидуалните финансови актове са юридически факти? Дали пораждат права и задължения? Повечето индивидуални финансови актове имат декларативен характер, те не пораждат финансови права и задължения, а сами ги признават, само по изключение индивидуалните финансови актове са с конститутивно действие – т.е. играят ролята на юридически факти и пораждат права и задължения.











№ 6. Субекти на финансовите правоотношения. Финансова правосубектност. Субектен състав. Активни и пасивни субекти.



І. Субекти на финансовото право – кръг от лица, потенциални носители на финансови права и задължения. Субект на финансовите правоотношения е по-тясно понятие. Всеки субект на финансовото правоотношение е и субект на финансовото право, но конкретни права и задължения стоят зад всеки субект на финансовото правоотношение, а не абстрактно, както при „субект па финансовото право”.


ІІ. Възникване на финансовата правосубектност. Изключение е че, в данъчното и финансовото право, носители на права и задължения могат да бъдат формирования, които нямат качеството „юридическо лице“ (граждански дружества по Търговския закон и ЗЗД, както и търговски представителства, които нямат право на стопанска дейност на територията на България). В данъчното право това формирование получава самостоятелен данъчен номер и доходите му се облагат. Данъчното право ги приравнява, чрез правна фикция, на юридическо лице и като такива стават носители на права и задължения. Финансовата правосубектност е вторична и по принцип следва някакво гражданско правоотношение. Тук обаче финансовата правосубектност е първична и е възникнала, без да е налице гражданско или търговско правоотношение.

Субекти са:

  1. физическите лица – стават субекти на правото от раждането си;
  2. финансовите органи – могат да участват във финансово правоотношение от момента, в който придобият качеството държавен орган, т.е. от момента на учредяването си (цялата данъчна администрация е едно юридическо лице). /Когато става дума за държавни органи не може да се говори зa права и задължения, защото те са правна фикция; говори се за компетентност и правомощия/;
  3. юридически лица – придобиват правосубектност от деня на регистрацията си, от вписването си в търговския регистър към държавните съдилища. Носители на права и задължения до регистрацията на вече работещо юридическо лице са конкретните физически лица. Държавата е титуляр във всяко правоотношение, а държавният орган е неин представител.


ІІІ. Субектна структура на правоотношението.

По принцип всяко правоотношение се състои от два правни субекта. Затова се говори за двустранна субектна структура. Правоотношението възниква, развива се н се прекратява между две страни. При финансовото право има едно изключение – тристранна субектна структура, състояща се от три правни субекта – държавата, юридическо лице и Българска народна банка. Това се случва само при разходването на бюджетни средства – един субект се разпорежда средствата да бъдат отпуснати, втори ги получава, впоследствие разходва, като това става чрез БНБ, която има контролни права и задължения. Тя има контролни правомощия и надмощно положение спрямо другите два субекта. Контролът е за законосъобразност и за целесъобразност. При констатирани нарушения БНБ може да откаже превеждането на сумите.


ІV. Активни и пасивни правни субекти.

В гражданското и търговското право субектите се делят на активни и пасивни, в зависимост от това, кой е носителят на права (активен) и на задълженията (пасивен).

При финансовото правоотношение:

  1. финансовите правоотношения са властнически и не е приемливо един субект, който е носител на властнически правомощия да е и пасивен субект. Затова се възприема друга концепция – активен субект е този субект, който упражнява властнически правомощия, т.е. всеки активен субект е държавата. Това важи за публичното право – не винаги има покритие между активния субект и носителя на правата;
  2. по-голямата част от финансовите правоотношения имат финансов характер. Когато имаме два държавни органа, преценката се извършва с оглед конкретното правоотношение и се установява, кой упражнява по-големи властнически правомощия.

Видове субекти – всеки субект на правото е и субект на финансовото право, като във финансовото право има и субекти, които са субекти само на финансовото право (първичната правосубектност).






№ 7. Финансови актове. Обща характеристика. Видове финансови актове. Съотношение между финансовите и административните актове.



  1. Финансови актове. Обща характеристика.

Финансовата дейност се осъществява чрез нормативни актове, финансови планове и индивидуални финансови актове. Индивидуалните финансови актове се издават във всички сфери на финансовата система. На практика финансовата дейност не може да се осъществява само и единствено на базата на нормативни актове, ако не бъдат издадени н съответните индивидуални финансови актове.

Индивидуален финансов акт – той индивидуализира, прави ликвидно и изискуемо, посочва размера, падежа, адресата, правното основание. Тези актове освен финансови, са и индивидуални административни актове. Като такива трябва да отговарят на изискванията на чл. 2 от ЗАП. Във финансовото право няма аналогична правна разпоредба. По отношение на законосъобразността се прилага чл. 41 от ЗАП, а в данъчното право – ЗАНН.

Индивидуален финансов акт – терминът се употребява като родово понятие. То е само доктринално.

Между всеки закон и субекта, към който е насочен има посредник, който да изясни н конкретизира закона. Това са органите на изпълнителната власт, които правят закона изпълняем, чрез актовете, които издават. Освен това се създават нови и задължителни правила за поведение, които доразвиват закона.

Нормативни актове са тези актове, с които се създават правни норми. Влизат в сила в 3-дневен срок след тяхното обнародване. Действат на територията на цялата страна, спрямо неограничен кръг от субекти, има повторяемост на изпълнението. По тази причина нормативните актове не се изпълняват, а се прилагат. Има специален ред за прекратяване на действието им.

Индивидуалният административен акт е акт, който насочва нормите към субекта, действа само по отношение на лицата, които са неин адресат, не се говори за териториален обхват, действието им се прекратява с изпълнението на задълженията. Има еднократност на изпълнението.


  1. Белези на индивидуалните финансови актове:

1) израз са на волеизявлението на държавния финансов орган, от който се пораждат права и задължения. Има разлика между материално-техническите действия, следващи волеизявлението и самото волеизявление;

2) дали волеизявлението е на държавен орган с обща или със специализирана компетентност;

3) формата, т.е. начина на изразяване на волеизявлението има двояко значение – по отношение на валидността на акта и във връзка с доказването на юридическия факт. Всички индивидуални финансови актове са в писмена форма и по установени образци. Изключение е само отказа за мзаване (спазване??) на индивидуални финансови актове, когато е налице мълчалив отказ;

4) това е властнически акт. Издаден е едностранно, без да има съгласуване на волите между автор и адресат (дори често против волята му). Издаването може да стане по повод на молба (сезираща воля). По често това става на базата на подадена от лицето декларация, като е налице деклариране на факти, неизгодни за лицето. От юридическа гледна точка декларацията е извънсъдебно признание и няма обвързваща сила за държавните органи. Ако желаят, те могат да извършат проверка;

5) индивидуални финансови актове се издават въз основа (трябва да съответства на принципите) и в приложение / изпълнение (трябва да е в синхрон) на закона. Издаването на актове трябва да с предвидено в закона. Индивидуалните финансови актове не са нормативни актове, не са правораздавателни. Финансовата администрация има права и задължения да издава индивидуални финансови актове. Всички индивидуални финансови актове, израз на обвързана компетентност подлежат на обжалване, а тези, които са израз на оперативна самостоятелност не подлежат;

6) индивидуалните финансови актове решават въпроси, свързани с практическата финансова дейност на държавата;

7) индивидуалните финансови актове в огромното си мнозинство са актове с декларативно действие. Изискуемост – когато задължението на едно правно задължено лице стане изнскуемо, тогава органа може да търси изпълнението. От този момент, от който адресатът на задължението не разполага повече с възможност да определи сам момента на изпълнение. В правото задълженото лице има два варианта само да избере, кога да плати: когато в нормативния акт е предвиден срок за доброволно изпълнение на задължението и когато административния или финансовия акт не е станал окончателен.

8) индивидуалните финансови актове са скрепени с държавната принуда.


  1. Разлика между индивидуален финансов акт и индивидуален административен акт4 основни пункта:

1) по отношение на повода за тяхното издаване. Индивидуалният административен акт най-често се издава по молба, а финансовият – служебно (понякога по декларация);

2) по отношение на характера на акта – повечето индивидуални финансови актове са с декларативен характер. Институт на данъчен (финансов) автоматизъм – актът може да не се издаде, но този правен институт се гарантира събирането вземанията на държавата в срок и с икономия на средства;

3) по отношение на обжалването. Има два аспекта:

♦ във връзка с реда на обжалване: при индивидуалните административни актове се прилага 3АП, а за една категория индивидуални финансови актове – ЗАП, а за друга – Данъчно-процесуалния кодекс. Данъчен акт трябва първо да се обжалва по административен ред и чак тогава по съдебен ред. При обжалване на индивидуални финансови актове по съдебен ред контролът все още е по законосъобразност, с решението на съда може да се отмени акта на основата на друг порок, който не е посочен в жалбата;

♦ вън връзка с празния режим на жалбата – в административното право тя спира изпълнението, при индивидуалните финансови актове не спира изпълнението. Принцип във финансовото право е – първо плащаш, после обжалваш;

4) по отношение на изпълнението – финансовият процес е по-близо до гражданския, отколкото до административния процес. Прилага се Данъчния процесуален кодекс и ГПК, понякога  ЗАП.


  1. Видове индивидуални финансови актове: 6 класификации:

1) в зависимост от това, дали признават права или налага задължения – облагоприятстващи и утежняващи. Облагоприятстващите влизат в сила в момента на издаването си, а утежняващите в по-късен момент и не пораждат задължения, ако адресатът не бъде уведомен, което се удостоверява с подпис. Задълженията може да са в три посоки:

♦ да се направи нещо;

♦ да на се направи нещо;

♦ нещо да се даде.

2) с оглед на това, дали с актът тепърва възникват права или се увеличават, или той признава вече съществуващи права и задължения, се делят на декларативни и конститутивни;

3) в зависимост от това, дали актът възлага задължения от личен характер, или не – акт,който всеки може да изпълни е интуитоперсонен;

4) по отношение на това, кой орган ги издава;

5) общи ненормативни актове – неопределен, но определяем кръг от субекти и еднократност на изпълнението;

6) с оглед на това, дали е израз на оперативна самостоятелност, или на обвързана компетентност.


Изисквания за законосъобразност на индивидуалните финансови актове:

– да са издадени от компетентния орган;

– да е съобразен и да съответства на закона,

– да е в съответствие с целта на закона;

– да е спазено производството по издаването;

– да е спазена нормативно-установената форма.






№ 8. Усложнения в развитието на финансовите правоотношения. Промени във фактическите състави и страните на правоотношенията.



За да възникне едно правоотношение са необходими правна норма, юридически факт и два субекта. Усложненията са две групи: свързани със субектите (1) и свързани с фактическия състав (2).


  1. Усложнения по отношение на физическите или юридическите лица (3 типа):

отговорност за чужд финансов дълг. Налице е едно правоотношение, при което държавата е носител на субектни права, а от друга страна е физическо или юридическо лице, което има финансов дълг. В тази схема едно трето лице, на някакво правно основание встъпва или ще бъде привлечено на мястото на титуляра-длъжник и така ще отговаря за чужд дълг. Тази промяна се извършва ех lege, а не по договаряне на страните.

♦ Сходни институти са: заместване в дълг и встъпване в дълг. При заместването в дълг титулярът-длъжник изчезва и на негово място идват едно или повече лица. Този правен институт не е уреден. Регламентирано е само встъпването в дълг, при което титулярът продължава да носи отговорност за собствения си дълг, но заедно с него отговаря и трето лице. Докато в гражданското право отговорността е солидарна, във финансовото право тя е последваща.

Има два случая за приложение на този институт:

– при неправомерно действие на трето лице;

– когато третото лице само се постави в положението на длъжник. Има държавно вземане, което е гарантирано от трето лице по негова воля, а не когато дойде време за погасяване на вземането, т.е. поръчителство. В данъчното право поръчителството е възможно и по ЗМДТ (обитателят на имота е данъчно задължен да плати данъка на имота).

В гражданското право солидарността възниква по силата на закон или договор. Във финансовото договорна солидарност е недопустима. Отговорността на съдлъжниците е (т.е. при пасивна солидарност) – всеки отговаря за целия дълг.

Този длъжник, срещу когото държавата насочи искането не може да възразява, защо е избран, когато някой от длъжниците плати, отговорността отпада и с това приключва финансовото правоотношение и възниква ново правоотношение – този, който е платил, може да иска с регресен иск от останалите длъжници съответната част от дълга. Отговорността между солидарните длъжници е – дължи се по равно. Приложението на този институт е само при същинските финансови правоотношения, само по силата на закона и в интерес на държавата.

Разликата между чистата солидарност и отговорността за чужд дълг е, че при отговорността за чужд дълг отговорността възниква впоследствие.

правоприемство – преди да е приключило правоотношението пасивният субект се заменя с друг, по силата на закон. Прилага се при същинско и при организационно правоотношение, защото финансовите права и задължения могат да преминат върху правоприемниците, стига да не са вързани с личността на ответника или кредитора. Правоприемството е познато и при физическите  лица, и при юридическите лица – и в двата случая правоприемниците са същите, както в гражданското право. При физическите лица наследниците по гражданското право са и правоприемници по финансови права и задължения. Ако се приеме наследството, се добива неограничена отговорност за задълженията на наследодателя. Отказът от наследство става с нотариален акт. При юридическите лица правоприемството  се прилага в резултат на преобразуване на юридическото лице (сливане, вливане, разделяне).


  1. Усложнения, свързани с фактическите състави – при отпадане на юридически факт или промяна в правното положение:

А) При тази хипотеза имаме възникнало правоотношение след осъществяването на един юридически факт, след което се установява, че този факт не е настъпил и не е годен да породи финансови последици. Тогава става въпрос за правния институт на ”вторично правоотношение по връщане” – то трябва да коригира правните последици в съответствие с юридическия факт. Преди да върне недължимо полученото данъчният орган служебно проверява, дали длъжника няма задължения към държавата, за да направи компенсация. Това задължение трябва да е изискуемо (без значение от произхода и размера). Компенсацията може н да е частична (с остатък), но прихващането или връщането може да бъде осъществено. След постъпване на молбата данъчният орган трябва да извърши проверка или ревизия и да издаде данъчен финансов акт, с който да признае, т.е. да уважи или да откаже прихващането и връщането. Ако молбата е основателна, се издава разпореждане за права и задължения.

Б) Втори правен институт е „промяна на обема на юридическите факти“. Юридическият факт трябва да има цифров трал. Без значение е, на какво се дължи промяната в обема (в следствие на грешка, или на умишлени действия, или по вина на финансовия орган). Правните последици трябва да бъдат преведени в съответствие с юридическия факт. Съществува една особеност: при всички случаи се заплащат лихви върху допълнителната сума. Лихвите са гражданска отговорност за забава, а не санкция.

В) усложнения, по повод заобикаляне на финансови задължения и симулативните сделки. Това се разглежда във финансовото право във връзка с ролята на сделките, като юридически факти за възникване на правоотношения. Заобикалянето на финансови задължения означава, с правно позволено средство да се постига забранен финансово-правен резултат. Въпросът е, след като една сделка е сключена при заобикаляне на закона, дали е годен юридически факт за възникване на правоотношение н дали се плащат данъци и такси? Ако се разкрие сделка, при което е платено по-малко или изобщо не е платено, тя не се разваля, а се доплаща със съответните лихви, при условие, обаче, че не става дума за престъпление. Особености: разкриването на подобни сделки не е скрепено с време. В правото има принцип, че писмени доказателства се оборват с писмени доказателства, т.е. възможно е със свидетелски показания да се докаже измамата. Във връзка със симулацията във финансовото право се въвежда правния институт на свързаните лица и правния институт на „относителна недейственост на сделките в данъчното право”.





№ 9. Санкции, налагани за нарушения на финансови правни норми. Особености. Видове санкции. Принудителни административни мерки.



  1. Санкции, налагани за нарушения на финансови правни норми.

Доколкото финансовите правоотношения са властнически, тяхното изпълнение е скрепено със санкции, под формата на юридическа отговорност. Санкцията се свързва с 4 вида отговорност: наказателна, гражданска, административна и дисциплинарна. Те могат да бъдат кумулирани, с едно изключение – не може да се кумулира наказателна и административна отговорност, защото едно деяние не може да е едновременно административно нарушение и престъпление.

Ако деянието е с no-ниска степен на обществена опасност, се търси административна отговорност, а ако е с по-висока – наказателна. За едно и също финансово нарушение освен санкции, могат да се налагат и принудителни административни мерки.

Санкциите и принудителните административни мерки може да са:

– във финансово-правната норма,

– в края на нормативния акт,

– в друг финансов закон;

– в закон от друг отрасъл на правото.


  1. Видове санкции:

А) наказателна отговорност – когато едно финансово нарушение е с висока степен на обществена опасност и е въздигнато от закона в престъпление – например митнически нарушения, като финансовият орган разполага с възможност и компетенции само да констатира наличието му. Това може да стане с данъчни ревизии, одитиране на държавния вътрешен контрол, проверка и т.н. Финансов орган няма право да налага санкция, свързана с наказателна отговорност. Тя се търси по съдебен ред по НПК. Финансовата администрация само уведомява компетентния орган.

Б) дисциплинарна отговорност – установена с Кодекса на труда. При извършване на нарушения, когато нарушителят се намира в трудово правоотношение. Рядко срещано наказание, когато става дума за финансово престъпление. Дисциплинарната отговорност се налага от съответния ведомствен ръководител. Дисциплинарното наказание е забележка, предупреждение за уволнение и уволнение.

В) гражданска отговорност – във финансовото право има различни наименования: имуществена, отчетническа или нотариална. Гражданската отговорност има обезщетителен характер. Целта е да се репарира, да се възстановят щетите. Във финансовото право се говори за вреди. Гражданската отговорност за финансови нарушения се носи тогава, когато в резултат на финансови нарушения са причинени вреди. За разлика от наказателната и дисциплинарната отговорност, въпреки че гражданската отговорност се разглежда във финансовото право (резултат е от упражнен финансов контрол), тя не се покрива изцяло с това понятие в гражданското право. Разликите са:

1) става дума само за имуществени вреди, защото закона не допуска причиняване на неимуществени вреди на юридически лица;

2) във финансовото правоотношение гражданската отговорност е само деликтна и възниква само по силата на закона;

3) при гражданска отговорност се начисляват лихви от момента, в който лицето е в забава, т.е. от настъпването на падежа. Във финансовото право лихвите се начисляват от момента на причиняване на вредите или ако той е неизвестен, от момента на откриването им.

4) в гражданското право гражданската отговорност покрива действително причинените вреди, плюс пропуснатите ползи, плюс неимуществените щети. При финансовото право тя включва само действително причинените вреди.

Г) Административна отговорност (най-широко разпространената). Проявява се основно като глоба. Характеристики:

1) По отношение на начина на определяне на санкцията. Често административните нарушения носят вреди, чиито резултат има числов израз. Размерът на глобата е на база на вредоносния резултат, т.е. съществува права зависимост със санкцията.

2) Класическият способ за определяне на глобите във финансовото право е в относителната определеност. Често за база служи минималната работна заплата, защото по-лесно се отчитат инфлационните процеси. /Върху глоба не текат лихви/.

3) Често санкцията се определя и като глоба в размер „п” пъти размера на укрития данък. Отчита се степента на обществена опасност на деянието. Предварително се определя размерът на глобата/санкцията, така на решаващия орган се отнема възможността за преценка на обстоятелствата.

4) Когато нарушението се извършва от две или повече лица има съучастие и всяко лице подлежи на санкция. При солидарна отговорност всяко лице носи отговорност за цялата щета. Ако се отнася за глоба – всяко лице носи самостоятелна отговорност, т.е. има определена за него глоба.

5) Според Закона за държавните такси, ако нарушителят внесе държавната такса преди издаване на наказателно постановление: глобата се събира с 50 % по-малко. В административното право това е непознат способ. В ЗАНН има давностен срок за съставяне на наказателен акт или издаване на наказателно постановление. В данъчното право давността е друга. За финансово нарушение тя е една година от откриването му или пет години от извършването.


  1. Принудителни административни мерки.

Уредени са в ЗАНН, чл. 22/23. Имат най-широко приложение във финансовото право, защото имат по-голям ефект. Принудителните административни мерки се прилагат масово и в съчетание със санкции. Те са три основни вида: превантивни, преустановителни и възстановителни.

А) превантивни принудителни административни мерки – във финансовото право само в Указ 1074 има ограничение за заемането на материално-отговорни длъжности от лица, извършители на престъпление, в качеството си на отчетник.

принудителни административни мерки


Финансово право Административно право
1. Прилагат се спрямо физически и юридически лица. 1. Прилагат се спрямо физически лица.
2. Налагат се само от данъчните органи, т.е. от финансовата администрация. 2. Освен съответните държавни органи, ПАМ могат да налагат и органи на обществени организации.
3. Свързани са с неблагоприятни последици от материално естество. 3. Свързани са преди всичко с личността на дееца.
4. Приемат се само и изключително в интерес на държавата и обществото. 4. ПАМ могат да бъдат приети интерес на държавата и обществото.


При ревизии, проверки, одити контролните органи констатират нецелесъобразни и незаконосъобразни действия, довели до имуществени вреди. Принудителните административни мерки, както и санкциите могат да се предприемат, само когато е налице незаконосъобразност, не могат да се налагат при нецелесъобразни действия. В такива случаи се правят препоръки и т.н. и се сигнализира висшестоящия орган. Често срещани принудителни административни мерки в сферата на бюджета са ограниченията или спиране на финансирането при неправомерно разходване на бюджетни средства, нарушения на бюджетната и финансовата дисциплина, отклоняване на средства, непредоставяне на отчети. Подобно е и блокирането на сметки и влогове при неизплатени финансови задължения, целят се следните неща:

а) принуждаване на лицето да изплати задълженията си;

б) ако се стигне до принудително изпълнение се осигуряват средства за него;

в) отнемане на лиценз или разрешение за извършване на определена дейност;

г) отнемане на предмета на нарушението.






№ 10. Финансови вземания и финансови задължения. Обща характеристика. Публични вземания. Системи за определяне на размера на публичните вземания. Производство по определяне на размера на публичните вземания.



І. Обща характеристика.

Всяко финансово правоотношение поражда права и задължения. В случая става въпрос за правоотношения, които наричаме същински финансови правоотношения.

Вземанията са три основни вида:

а) финансови вземания – всички субективни права, с финансов произход, няма значение, кой е носител на правото;

б) публично-финансови вземания – субективни права с финансов произход и с носител държавата;

в) публични вземания – по-широко понятие, субективни права на държавата, в които се включват и вземания с нефинансов произход (глоби, конфискации и т.н.).

Според ДПК вземанията са публични и частни. Чл. 13 урежда публичните вземания. Частните са с гражданско-правен произход и др.


ІІ. Видове публични вземания: с финансов произход (А) и със санкционен произход (Б).

А) финансов произход  – те са най-важни. Освен същинските данъци към тях спадат и митата и таксите. Те са с данъчен характер, защото се определят едностранно от държавата, но за разлика от същинските данъци се събират на различно правно основание и постъпват регулярно в бюджета. Принципът е колкото приходът е по-голям, толкова падежът е по-кратък.

Б) санкционен произход  – те са с наказателен или административен произход (в резултат на глоби, принудителни административни мерки, конфискации и др.). Имат двуяка функция (1); постига се целта на наказанието и (2); възстановяват се причинените щети. Имат малък дял в бюджета.

За разлика от вземанията с финансов произход, чиито размер държавата се стреми да увеличава, тук е точно обратното, защото целта е принуждаване към спазване на обществения ред.

В) Вземания с гражданско-правен произход – резултат от участието на държавата в правоотношения, в които тя участва не като власт, а е равнопоставен субект. Те са две групи:

(1) вземания с договорен характер;

(2) вземания, почиващи на деликтно основание. Цел е възстановяване на причинените вреди, няма приход в бюджета.

Г) публични вземания – други държавни вземания, подобни на В) – от приватизация, непотърсени печалби от лотария и неизправни стипендианти.


ІІІ. Системи за определяне на размера на вземанията.

  1. 1. Начин на определяне – за тези със санкционен характер се прилага ЗАНН и НК, при тези с гражданско-правен произход, ако основанието е деликтно, размерът зависи от вредите, ако са вземания при договорни отношения, размерът зависи от договореното.
  2. Системи за определяне на размера на вземанията: 2 основни вида:

а) постоянни (твърди) размери – вземането е определено в някаква абсолютна стойност за всички субекти в самата финансово-правна норма (най-често при таксите, рядко при данъците);

б) променливи (подвижни) – варират, изискват правна или техническа дейност, за да бъде определен размерът на вземането. Съществуват два критерия – облагаема основа и данъчна ставка.

Облагаемата основа е величина, която се получава чрез трансфер на отчетения данъчен резултат за данъчни цели, чрез завишаване или намаляването му, т.е. „дохода”. Има две системи -пропорционална и прогресивна. При пропорционалната вземането не е в абсолютна стойност, а от закона се извеждат критериите, от които ще зависи определянето размера на данъка. Ставката е константна. Ако се предвижда различна ставка за различни фактически състави също. При прогресивната система и двата критерия имат еднакво значение. С увеличаване на основата расте и данъчната ставка. По принцип има две прогресии – обикновена и етажна. При обикновената се гледа горната граница на основата и се облагат по най-високия процент за дадения вид. Изводът е, че пропорционалната е по-подходяща за доходите на юридическите лица, а прогресивната – за физическите.


  1. IV. Производство.

При някои вземания няма производство, няма технически действия по установяване на вземанията.

  1. Процедурата е по ЗАНН и НПК.
  2. При липсата на разгърната процедура се прилага финансов автоматизъм.

З. Има и технически и правни действия по установяване на вземането – същинско правоотношение. Има 4 етапа:

– подаване на декларации – посочва се облагателната основа, задължителна фаза. Задължението за подаване на декларация е независимо от това по плащането. Обикновено субектът е един и същ, но може да има и разминаване. Данъчният орган не е обвърза с твърденията в декларацията. Понякога имат паричен израз, ако няма, следва процедура по трансформация;

– издаване на индивидуален финансов акт, който има декларативен характер;

– оспорване на индивидуален финансов акт – при правен интерес. Актът може да се обжалва по две линии – основание и размер. Става по ЗАП.








№ 11. Прекратяване на финансови правоотношения. Изпълнение на публичните вземания. Видове изпълнение. Срокове при изпълнението. Гаранции за изпълнение. Привилегии.



І. Прекратяване на финансово правоотношение.

Случва се при изпълнение на финансовите задължения (прекратяване на задължението и погасяване на вземането). Погасяването е по-широк термин, включва всички законодопустими способи за заличаване на финансовия дълг. Изпълнението е по-тясно понятие и е най-честия и най-желан способ за погасяване. Други способи са опрощаване, финансова амнистия, погасителна давност, компенсация. При изпълнението има постъпление на средства в бюджета, при останалите няма, въпреки погасяването на задължението.


ІІ. Видовете изпълнение – са доброволно и принудително. Правните последици са едни и същи – финансовото правоотношение се прекратява, задължението се погасява, и в двата случая има постъпление в бюджета.

Доброволното изпълнение на публичните държавни вземания е уредено в ДПК. Субсидиарно се прилага ГПК, както и разпоредби в отделни финансови закони. Предпоставките за започване на изпълнението са следните:

– да е налице едно изпълнително право;

– вземането да е налице, определено по основание и размер;

– вземането да е изускуемо (да е настъпил падежа);

– да има издаден индивидуален финансов акт (в повечето случаи, но не е условие);

– вземането трябва да бъде безспорно (да има силата на присъдено нещо) – да са изчерпани възможностите за оспорване. Това не се отнася за данъчното право, в чл. 110 от ДПК пише, че “… в 14-дневен срок от връчването на данъчния ревизионен акт, лицето трябва да изпълни данъчно задължение, иначе – принудително изпълнение…“;

– вземането не трябва да е разсрочено или отсрочено.


Субект на изпълнението:

1) финансовият длъжник (адресатът на индивидуалния финансов акт);

2) правоприемство – в зависимост от частта на дълга, което приемат, отговарят за задължението;

3) трето лице – може да бъде всяко лице, такова плащане не е свързано с личността на длъжника. Финансовите задължения са непрехвърляеми. Държавата е длъжна да приеме плащането. Държавата не е длъжна да търси изпълнение от трето лице. Няма значение за нея какви са отношенията между длъжника и третото лице. Ако обаче съществува уговорка за прехвърляне на дълга – това не обвързва държавата, тя продължава да търси задължението от титуляра- длъжник.



ІІІ. Начин на изпълнение. Принципът е – дължи се изцяло и в срок. Може и разсрочено и отсрочено по чл. 147-155 от ДПК. Това става с молба до органа, който преценява в условията на оперативна самостоятелност. Във финансовото право няма безсрочни задължения, срокът зависи от характера на вземането и може да варира от 3 дни до една година. Има обвързана компетентност на финансовата администрация по отношение на сроковете. Съществуват привилегии за предварително изпълнение, които имат стимулираш ефект.

Принудителното изпълнение се прилага, когато длъжникът не плати в срок, той изпада в забава. Има 3 вида:

а) в резултат на неспазване на срока и при забава се дължат лихви, равни на основния лихвен процент + 10 пункта;

б) административна отговорност – глоба;

в) възможност данъчният орган да пристъпи към  принудително изпълнение – до това води забавата. Разходите са за сметка на длъжника.


ІV. Гаранции правни способи, които държавата създава, за да обезщети вземанията. Те са многобройни, но могат да се обособят в две групи:

1) Гаранции в широк смисъл – всички гаранции в законодателството. Те са превантивни способи, целта е да не се стига до неизпълнение на задълженията. Те са 9:

финансов автоматизъм – част от вземанията на държавата с данъчен произход се събират служебно, без издаване на данъчен ревизионен акт;

компенсация – когато има нещо надвнесено;

отговорност за чужд финансов дълг – трето лице плаща задълженията, то отговаря заедно с длъжника за това, което не е събрано;


– отстъпка при своевременно внасяне на данъка;

5-годишна погасителна давност – установява се основанието за спиране и прекъсване на давността. След прекъсването следва нов 5-годишен давностен срок;

принудително изпълнение (след неплащане в срок и забава);

предварително плащане (патентен данък, съдебни такси);

подаване на декларация.

2) Гаранции в тесен смисъл. Същински гаранции, предимно в производството по принудително изпълнение. Те са два вида:

– общи;

– специални.

Когато длъжникът няма достатъчно средства да плати и не може да удовлетвори всички кредитори, се образува изпълнителен процес, независимо от кредиторите и задълженията. Съдията-изпълнител проверява, има ли задължения към държавата, ако има такива държавата служебно се привлича като присъединил се кредитор. В този процес тя се нарича взискател и се удовлетворява с предпочитание.


  1. Ред за погасяване на задълженията към държавата.

Той е един и същ и при доброволното и принудителното изпълнение и е:

1) разноски;

2) лихви;

3) главница.

Ако длъжникът има две или повече задължения към държавата и сумата не е достатъчна да се погасят всички задължения, принципът е: погасява се първо по-старото задължение. При две и повече задължения, падежа на които е настъпил по едно и също време, задълженията се изпълняват пропорционално. Когато финансовите задължения имат акцесорни задължения се плаща по същия ред. Приема се, че задължението е погасено, когато се погасят и трите съставки – разходи, лихви и главница.

Когато има надплащане – процедура по проверка, дължи ли се нещо, ако не и дали сумата трябва да се върне, проверява се, в кой е грешката. Ако тя е в данъчния орган, надвнесеното се връща с лихва, ако грешката е в длъжника, надвнесеното се връща без лихва. За да се реализира тази възможност данъчният орган трябва да се сезира с молба. Възможно е и процедурата да се извърши и служебно.











№ 12. Принудително изпълнение на публичните вземания. Обща характеристика. Органи. Предпоставки. Способи за осъществяването на принудителното изпълнение.



І. Обща характеристика.

Принудителното изпълнение е другият вид изпълнение след доброволното, в резултат на което се достига до прекратяване на финансовото правоотношение и наличие на постъпление в бюджета. Правният ефект е един и същ, но способите са различни. Принудителното изпълнение е способ на държавна принуда, а при доброволното изпълнение това става по волята на длъжника.

  1. Предпоставки за започване на принудителното изпълнение – идентични с тези при доброволното, плюс допълнителни.

а) длъжникът да е изпаднал в забава;

б) държавният изпълнителен орган да е изпратил покана за доброволно изпълнение до длъжника.

/Ако задължението е било разсрочено н настъпи падежа на някои от частите и длъжникът не плати, принудителното изпълнение се предприема за цялото вземане, т.е. премахва се ефекта на разсрочването. Ако изпълнението е било отсрочено, принудителното изпълнение може да започне едва след настъпване на новия срок./

  1. Компетентни органи – това са т.нар. публични изпълнители. Те са служители на Агенцията за държавни вземания. Прилага се ДПК и субсидиарно ГПК. Структурата и правомощията на тези органи са уредени в Закона за събиране на държавните вземания. Страни в производството по принудителното изпълнение са: (1) данъчната администрация с нейните органи и Агенцията за държавни вземания и (2) данъчни субекти.


ІІ. Предпоставки.

Изпълнителен титул. Изпълнителният титул е документ, в който е посочено субектното право на държавата да получи определено вземане, основанието и размера на вземането и субекта, който трябва да плати задължението.

Няколко вида актове:

  1. Всеки финансов акт – индивидуален акт, данъчен ревизионен акт, митнически и т.н. Наличието им е достатъчно да започне принудителното изпълнение, без съдебен акт.
  2. Съдебни актове – държавни вземания със съдебен произход – необходимо е издаване на изпълнителен лист (само един път, копие не се дава).
  3. Наказателно постановление – глобите – подлежат на принудително изпълнение и не е необходимо производство по издаване на изпълнителен лист и изпълнително дело. Преминава се през определена процедура – издава се акт за констатация на нарушението, въз основа на който се издава наказателното постановление. Актът за констатация не е изпълнителен титул, наказателното постановление не може да обхваща неща, които не са констатирани в акта.

4 Данъчна декларация.

  1. Данъчно съобщение – за определяне на данъка и срокът, на който е изтекъл (това е недоразумение, защото това не е акт и не може да бъде изпълнителен титул).

6 Покана. Преди да започне принудително изпълнение данъчният орган изпраща покана за доброволно изпълнение. Това е последна възможност за длъжника да изплати дълга. Има санкции за органите, които не спазят това изискване.


ІІІ. Основание за спиране на изпълнителни действия.

  1. Спиране без да се начисляват лихви.

2 Когато длъжникът е поставен под запрещение.

  1. При отиване на редовна военна служба.
  2. При смърт.
  3. Когато в хода на принудителното изпълнение възникне предпоставка за прихващане.

След спирането данъчният орган не може да извършва нови изпълнителни действия, но може да извърши действия по обезпечаване на вземането.


  1. IV. Основания за отмяна на изпълнителни действия. 6 варианта:
  2. Когато задълженията и направените разноски се погасят изцяло, плащането може да стане по всякакъв начин.

2 Когато актът, с който се установява принудителното изпълнение е обявен за нищожен, обезсилен и отменен.

  1. При смърт на длъжника и когато няма наследници, т.е. те са се отказали от наследството.
  2. Когато е направена преценка, че вземането е несъбираемо, т.е. изчерпани са всички правни способи и продължението на процедурата е икономически неоправдано.
  3. Когато с акта на висшестоящ орган или съд се отмени решението или акта, въз основа на който се извършва принудителното изпълнение.

6 Други, предвидени в ДПК случаи.

/При прекратяване на производство органът по принудително изпълнение вдига служебно и наложените запори и забрани./


  1. Способи за принудително изпълнение.

♦ запор – изпълнителен;

– обезпечителен;

♦ опис.

При описа принудителното изпълнение се насочва към движимите и недвижими вещи на длъжника. Различава се от възбраната, която е обезпечителна мярка за бъдещо вземане и е само върху недвижими вещи.

При запори – обезпечителният запор се налага спрямо вземанията и движимите вещи на длъжника. Тук няма изпълнение, цели се запазване на статуквото.

При изпълнителния запор изпълнението се насочва към трето лице, като му се нарежда да преведе дължимата сума на държавата.

Дали ще се приложи запор или опис зависи от преценката на органа по събиране на държавните вземания. Двата способа се използват алтернативно или кумулативно. Принцип при описа е, да се описват само вещи, които могат да покрият вземането, а не всички.






№ 13. Производство по принудително изпълнение на публичните вземания. Действия по изпълнението. Запор. Публична продан. Защита срещу принудително изпълнение.



  1. I. Участници в производството по принудително изпълнение.
  2. Органът по принудително изпълнение.
  3. Публичен взискател (държавата).
  4. Длъжниците или техните наследници, както и трети лица, когато не са изпълнили служебните си задължения.
  5. Трети лица със самостоятелни права върху обектите на изпълнение.
  6. Обезпечените кредитори, разполагащи с ипотеки или възбрани, вписани преди започването на принудително изпълнение.

Към производството могат да се присъединят и други кредитори в четири случая: (1) кредитори или взискатели, чието вземане е обезпечено с ипотека, залог или особен залог, както и тези, които са упражнявали права на задържане на веща.


IІ. Изпълнителен запор от процесуална гледна точка:

– изпълнителният орган трябва да установи, какви вземания има длъжника и спрямо кого: от банки, от трети лица, вземания по ценни книжа, по изпълнителни листове. После държавният орган преценява, кои вземания да запорира. След това трябва да изпрати покана за доброволно изпълнение. Длъжникът отговаря с цялото си имущество пред кредитора. Всички вземания може да бъдат запорирани, но при някои вземания има ограничения и запор може да се наложи само върху част от тях, а не върху ”несеквестируемо имущество”. Принудителното изпълнение се насочва към цялото имущество, с изключение на:

  1. Трудово възнаграждение, обезщетения, пенсия, стипендия в размер до 150 лв.
  2. Сумите по сметки в размер до 150 лв. за всеки член от семейството на длъжника.
  3. Издръжките, които са определени от съда.
  4. Обезщетения по социални осигуровки, помощи и др.

Ако длъжникът няма собствено имущество, влогове или вземания, а другият съпруг притежава такива, ако са придобити по време на брака, след 1985г., се счита, че е придобито поравно и принудителното изпълнение може да бъде насочено към съпруга. Държавният орган праща запорно съобщение на трето лице, с което нарежда да не плаща на длъжника, а направо на държавния орган. Това писмо е задължително за третото лице, то не може да възразява или да обжалва.

От момента на налагане на запора длъжникът се лишава от право да се разпорежда с вземания или вещи. Също така под страх от наказателна отговорност не може да изменя, поврежда или унищожава вещта. Последствията настъпват от момента на получаване на призовката за доброволно изпълнение. Извършените от длъжника разпореждания с вещта са недействителни спрямо взискателя. На него и кредиторите не могат да бъдат противопоставяни прехвърляне и учредяване на вещни права, ако те не са били вписани преди възбраната.

В тридневен срок от връчване на запорното съобщение третото лице трябва да каже, дали признава вземането на длъжника и дали е готов да плати, а също и дали някой друг няма претенции върху това вземане, също дали няма запор върху това вземане. Ако вземането е обезпечено със залог, третото лице няма право да предава веща на длъжника без разпореждането на кредитора. Ако запорът е върху трудови възнаграждения, запорът е не само върху трудовото възнаграждение, а и за всички възнаграждения, получени за същата или друга работа в същото учреждение.

Лицето, което изплати възнаграждение на длъжника, въпреки запора, без да удържи сумата на запора, отговаря лично пред кредитора за тази сума и то солидарно с третото задължено лице.

Ред за погасяване – разноски, лихви, главница. Ако в резултат на постъпленията останат задължения за погасяване, се говори за частично погасяване. При действията по запорирането държавният орган за всяко действие от запорирането оставя?? протокол. При извършване на дейността си всеки държавен орган трябва да оказва съдействие – предоставяне на информация и т.н. Възможно е да възникне ситуация на нужда на длъжника – тогава държавният орган има право да разреши неотложни плащания от блокираната сметка.


ІІІ. Опис.

Преди да се пристъпи към описване на вещите, трябва да има проверка и събиране на информация по няколко начина:

а) когато става дума за вещи и имоти – от общината, данъчната служба при службата по вписванията, по отношение на юридическите лица; да събере ежегодните баланси, свидетелски показания и проучвания.

След проверката следва покана за доброволно изпълнение и чак тогава същинският опис. В поканата трябва да се посочат, кои вещи ще бъдат описани (както и при възбраната). По принцип се отговаря с цялото имущество. Не може да се секвестира жилището на длъжника, ако е единствено за него (по 30 кв.м. на член от семейството), вещите за всекидневна употреба, вещите, свързани с упражняването на професията, земеделските земи. Задължението на държавния орган е да описва само тези вещи, които по стойност са равни на задълженията. Може длъжникът сам да посочи, кои вещи да бъдат описани.

Описът съдържа: основанието, мястото, подробно описание и оценка на вещта, възражения на трети лица и подписи. Вещта принципно се оставя на отговорно пазене на длъжника, но може и да се откаже – тогава се дава на пазач (който трябва да я пази с грижата на добър стопанин).

Вещта се оценява и ако лицето не плати в определения срок следва публична продажба или търг (явен и таен). Може да се стигне и до продажба на съсобствени вещи; ако са недвижими вещи, се продава идеалната част на длъжника, а при движими – цялата вещ, като се отделя частта на съсобственика на длъжника.

Опис на вещи, включени в съпружеската имуществена общност – съпругът на длъжника трябва да плати задълженията на съпруга-длъжник и разноските. При търг (явен или таен), ако е за съпружеска имуществена общност има 3-дневен срок за съпруга на длъжника да плати най-високата оферта на търга.


ІV. Публична продан. Обща характеристика. Начин на продажба. Продажба чрез търг. Особени случаи на продажба.

Продажбата на движими вещи става чрез публична продажба или търг. Дори да има само един купувач, той става собственик, стига цената да не е по-ниска от началната сума. Продадена чрез търг движима вещ става собственост на купувача, дори и тези вещи да не са били собственост на длъжника (да са насочени към правата на трети лица).

Това може да стане и с недвижими имоти, ако в едногодишен срок от обявлението в Държавен вестник за възлагане на имота, третото лице собственик не е подало иск за собственост. “Правото е за зрящите.”

Всички разноски са за сметка на длъжника. След погасяване на разходите, лихвите и главницата, останалата сума се връща на длъжника. Може да се продава отделна вещ, група от вещи, всички активи на длъжника, които са движими вещи.

При недвижимите имоти се прилага търг. Вещта се продава без да се начислява ДДС (т.е. е освободена доставка). Не се продават вещи, за които разходите са несъразмерни с очакваните приходи. Изготвя се съобщение за продажбата до длъжника. Публикува се в Бюлетин на Агенцията за държавни вземания и в поне един централен ежедневник.


а) Публична продажба – допустима е за вещи с продажна цена, не по-голяма от 30 000 лв., те трябва да са на мястото на продажбата и се предават веднага на купувача (след плащането). Плащането е само в брой, за всички продажби. Собствеността преминава върху купувача с издаване на постановление за възлагане.

Особености – Вещта трябва да бъде продадена в едномесечен срок от излагането и за продажба, след това цената се сваля с 10%, след още месец – с още 10%, и така до 6 месеца от началото на продажбата. След това се търси цена по договаряне и ако не бъде продадена в едногодишен срок от началото на излагането, длъжникът може да си я вземе обратно в рамките на един месец. Ако не си я потърси се предава безвъзмездно на социални заведения или се унищожават.


б) Продажба чрез търг.

Прилага се за движими вещи с начална тръжна цена по-голяма от 30 000 лв. и за недвижими имоти или вещни права върху тях. Едновременно със съобщението за търга се обявяват и правилата. Депозитът за участие е 10%, всяка вещ получава пореден номер, всички участници получават табела с номер. В началото на провеждането на търга наново се оповестяват правилата и стъпка за наддаване, като % от началната цена. Води се протокол и наддавателен лист. В протокола се отбелязват спечелилият, вторият и третият. В 5-дневен срок се извършва плащането, като се приспадне внесеният депозит, иначе депозитът се задържа. Ако спечелилият не плати, с нов протокол публичният изпълнител обявява за спечелил търга втория участник. Той се уведомява със съобщение, като срокът за плащане е тридневен. Третият може да получи вещта, но само ако посочената от него цена е по-висока от началната.

В три случая може да се стигне до нов търг:

1) когато не се яви кандидат или явилите се кандидати не предлагат цена, по-висока от началната;

2) когато никой от участниците в търга не внесе предложената от него цена;

3) при нарушение на другите условия.

Ако на новия търг вещта отново не се продаде, тя се преоценява и се предлага за нова продажба. Ако и тогава вещта не се купи, по искане на публичният взискател, тя може да се предложи на 50% от началната тръжна цена.


в) Продажба с тайно наддаване – предложение се прави в два плика, съдържащи – данни за предложението, цена, начин на плащане, документи, удостоверяващи за внесения депозит. Всички пликове се описват в списък, който се подписва от публичния изпълнител. За валидно се счита предложение, постъпило до края на работното време, преди отваряне на пликовете, до края на същия срок същите могат да се оттеглят. В обявения ден, час и място предложенията се отварят и се обявяват гласно, предложилият най-висока цена се обявява за купувач. Ако има две еднакви цени, печели този, който плаща в брой. В 3-дневен срок от извършване на плащането се издава постановление за възлагане на вещта. Собствеността се прехвърля от датата на постановлението. Купувачът може да вземе вещта веднага, но при недвижими вещи публичният изпълнител прави въвод. Трето лице може да се брани само чрез иск за собственост. Ако сумата не постъпи по сметка, се приема, че купувачът се е отказал – дава се право на втория и третия в класирането. Депозитът се задържа само на първия.

Обжалването става в 3-дневен срок от обявяване на резултата, при следните обстоятелства:

1) някои от участниците е посочил по-висока цена от купувача;

2) когато обявеният за купувач не е имал право да участва (това са органите организирали търга или оценителите);

3) предложената от жалбоподателя цена е следващата след тази на спечелилия.

Жалбата се подава чрез публичния изпълнител. След постъпването ù той не издава постановление. Жалбоподателят е длъжен да внесе изцяло предложената от него цена, което е условие за редовност на жалбата.

Особени случаи на продажба:

  1. На съсобствени вещи – вещта се описва и се оценява, предлага се на съсобственика на длъжника да я закупи в 30-дневен срок. Ако той се съгласи писмено да изплати частта на длъжника, публичният изпълнител определя 30-дневен срок, след което издава постановление за възлагане. Ако не пожелае да плати или не плати в срок, следва търг за идеалната част на длъжника от недвижимия имот или за цялата вещ, като на съсобственика се изплаща съизмерима сума, а разноските са за сметка на длъжника. Съсобственикът може да обжалва оценката или изцяло изпълнителните действия, поради неспазване на закона.


  1. V. Защита на длъжника при принудително изпълнение.

Има два пътя:

1) обжалване;

2) исков път.

Особености при обжалването – то е само по законосъобразност; не може да се оспорва основанието и размера на вземането, а само принудителното изпълнение; принципно длъжникът обжалва, но може и трети лица (съпруг/а или кредитор); оспорва се по административен и съдебен път; ако се окаже, че обжалваните изпълнителни мерки са незаконни и те биват отменени, принудителното изпълнение може да продължи по друг начин. !Жалбата не спира изпълнението!

Исковият път се използва само от трето лице – спира се изпълнението от съда до момента на произнасяне по това, кой е собственик на вещта. Ако се постанови, че е третото лице, действията се отменят.






№ 14. Други способи за погасяване на публичните вземания. Финансова амнистия. Опрощаване. Прихващане. Давност и преклузивни срокове.





































№ 15. Правна уредба на държавния вътрешен финансов контрол. Статут и правомощия на контролните органи. Финансови контролни производства. Разграничаване със сходните правни институти.




към № 15. ІІІ. Разграничение на финансовата ревизия от други правни институти.

По стария закон – следните институти – финансова проверка, финансова ревизия (одит по новия закон) и инвентаризация.


Финансова ревизия Финансова проверка
всеобхватен финансов контрол част от тази дейност – множество различия в обема на извършената проверка
осъществяване на последващ финансов контрол осъществяване на предварителен финансов контрол



Финансова ревизия Инвентаризация
нормативна уредба – ЗДФС + Правилник за приложението; ЗДВФК Закон за счетоводството
последващ финансов контрол:

– проверява се минала финансова дейност;

– веднъж на три години.

Текущ финансов контрол и периодичен финансов контрол:

– на три дни, седмица или една година.

Проверява всички видове стопанска дейност, приватизация н т. н. има определено предназначение:

– контрол, с който се проверява наличието на финансови ценности, както и тяхното състояние.

Извършва се от длъжностни лица (одитор, ревизор и т.н.), т.е. те имат трудово задължение да извършват финансов контрол;

– техните права или задължения са ех lege.

– органи ad hoc (съставени за целта)

– колективен орган (комисия)

– изпълнител на инвентаризация, работят нещо друго, но като член на комисията; еднократно придобиват право да проверяват; те не могат да проверяват други поделения или подразделения;

– могат да вършат единствено това, което е определено в заповедта, с която се назначава комисията.

– приключва с акт, който има особена доказателствена сила, т.е. констатациите на тези актове са верни до доказване на противното, т.е. т.нар. съществена процесуална привилегия на ищеца – приключва с обикновен констативен протокол

– няма особена доказателствена сила

Начин на реализиране на резултатите:

– съдебна фаза и исково производство

Ако бъдат открити щети или липси два пъти:

а)след инвентаризация следва финансова ревизия;

б) по общия исков ред – завежда се гражданско дело.




Финансова ревизия Съдебно-икономическа експертиза
и ревизора и експерта имат едни и същи   знания, но са с различно положение и се използват за различни цели  
институт на финансовото право институт на наказателния или гражданския процес
форма на финансов контрол назначава се вещо лице (експерт), в случаите, когато има нужда от специални познания в определена област
предназначение – да се проконтролира дейността и да се посочи фактическото състояние отговор на конкретни въпроси във връзка с извършена преди това финансова ревизия;

експертът е подчинен на следователя или съда, който му е възложил проверката, преценява кои въпроси да му се поставят

  Съдът не е длъжен да се съобразява със заключенията на експерта. Той преценява с оглед на събраните доказателства дали да повярва на експертите. Съдът не е обвързан със заключенията.






№ 16. Приключване на финансово контролното производство. Актове. Мерки за въздействие, предприемани по повод констатирани слабости, нарушения и вреди.



Всеки одит има 4 етапа:

– подготвителен;

– същинска проверка;

– приключване на ревизията и съставяне на документите (дотук са задължителни етапи);

– правни последици от ревизията.

Т.е. ако има финансови нарушения (вреди) се предприемат мерки за  въздействие, за реализация на резултата, но това няма задължителен характер.


  1. Актове, с които приключва одита:

(по стария закон)

ревизионна разписка;

– ревизионен акт;

– акт за начет.

По новия закон няма ревизионна записка, а на мястото на ревизионния акт – доклад на одитора, т.е. има:

– доклад на одитора;

– акт за начет.

  1. Ревизионната записка е най-рядко срещаният документ. Една ревизия приключва с нея, когато няма констатирани слабости или нарушения. Тя представлява своеобразен акт за констатации, в него се описва, че е извършена ревизия, на кои обекти, от какъв орган, какъв е обхвата на контрола, какъв период обхваща проверката (обикновено от края на предната ревизия).
  2. Ревизионен акт / Доклад на одитора – издава се при разкрити слабости и нарушения. Може да се търси отговорност, но не имуществена или гражданска, а единствено административна или дисциплинарна. Прави се цялостна оценка на обекта, констатират се нарушения. Анализират се предложенията за отстраняване на нарушенията.

Тоест докладът на одитора и ревизионната записка са актове за констатации.

  1. Актове за начет – констатира вреди, за които ще се носи пълна имуществена отговорност. Актът за начет е продължение на ревизионния акт (доклад и в него се описва само фактическия състав на имуществената отговорност).

Общото между доклада на одитора и акта за начет е, че са официални документи, съставени от държавния орган при правно регламентирано производство (одит/ревизия).

– формата е само писмена;

актовете, пораждат определени права и задължения – по принцип, но докладът и актът за начет не пораждат права и задължения; за да бъдат породени такива, е необходим друг акт.

При акта за начет се издава след съдебното решение наказателно постановление, а при доклад на одитора – заповед. Всички те са констатиращи или подготвящи актове.


  1. Функции на ревизионните документисезираща и доказателствена.

а) сезираща функция – при извършването на контрола, контролиращият орган изпраща акта за начет до определения орган, за да се запознае този орган с тях. Имуществената отговорност не се налага от одитора, а се налага от съда. Сезиращата функция се изразява в изпращане на акта, като съдът е длъжен да се произнесе по него, не е необходимо да се пише искова молба, защото самият акт за начет е искова молба.

б) доказателствена функция – отнася се само и единствено за акта за начет (чл. 30, ал. 4 от ЗДФК и чл. 301 от ГПК). Има особена доказателствена сяла – презумпция за достоверност, като тя е една процесуална привилегия на увреденото юридическо лице. По силата на тази презумпция юридическото лице не доказва констатацията, а само предявява акта в съда. Презумпцията е в полза на ищеца и е оборима (може да се оспори):

– по време на ревизията се преглеждат хиляди първични счетоводни документи и актът за начет е резюме на тези документи;

– съдът не се занимава с преглеждането на тези документи;

– актът за начет е резултат от правно-регламентирана дейност;

– контролът се осъществява от държавен орган със специализирани познания в тази област;

– констатациите са подкрепени с писмени доказателства.

Изтъква се, че има и обвинителна функция, но това не е вярно, защото тук е налице друго производство, когато става въпрос за повдигане на обвинението. Дори при констатирано престъпление документите се изпращат в следствието.


  1. Мерки за въздействие (правни последици от одита и реализация от резултатите на одита). Този етап няма задължителен характер, защото по време на одита може да не бъдат разкрити нарушения – тогава не се предприемат мерки за отстраняването им. Една от целите на одита, след като бъдат разкрити всякакви видове нарушения, е да бъдат предприети мерки за отстраняването на условията и причините и самите нарушения.


  1. Видове мерки за въздействие – мерките въз всеки отделен случай зависят от констатациите. Основно се подразделят на две групи:

1) Мерки спрямо проверяваната дейност:

писмени указания за отстраняване на установеното нарушение – това става със заповед за реализация, като органът е Министерство на финансите, съответно министъра или председателя на комитета?? Със заповедта за реализация се дават указания на ръководителите на ревизирания обект. В тези случаи говорим за външно-ведомствен контрол. Указанията имат задължителен характер и не подлежат на обжалване по съдебен или административен ред.

вътрешни заповеди – писмени указания се издават винаги, когато има извършени нарушения, а при вътрешните заповеди може да се констатира нецелесъобразност, неправилност на определени действия и ако се дадат задължителни указания това означава, че се изземва оперативната самостоятелност. В тази връзка може да се правят само препоръки и сигнали.

Има още три типа мерки:

предложения за спиране на някои действия, водещи до причиняване на вреди на контролирани обекти – тези предложения се правят до самия ръководител или до висшестоящия орган;

предложение за отмяна на незаконосъобразни актове на ръководители на контролирани обекти (за отмяна, а не за обжалване);

предложение до ръководителите на контролирани обекти за налагане на дисциплинарни наказания по Кодекса на труда;

изготвяне на обобщителни доклади;

предложение за промяна в законодателството.


2) Мерки по отношение на лицата: отговорността е 4 вида – дисциплинарна, наказателна, гражданска и административна.

Дисциплинарната отговорност се прилага само по отношение на лицата в трудово правоотношение (КТ, чл. 136). Налага се независимо от останалите видове отговорност. Формите са забележка, предупреждение за уволнение и уволнение.

Наказателна отговорност – при констатирани нарушения се съставя предварително производство и наказателното съдопроизводство се произнася с присъда. Контролният орган открива и доказва престъпленията, но не налага санкцията; в съда той има качеството на свидетел.

Гражданска отговорност – причинените вреди трябва да бъдат репарирани.

Административната отговорност се налага според ЗДВФК и Правилника за приложението му и ЗАНН. Процедурата за съставяне на актовете и изпълнението е по ЗАНН, но давностните срокове са по-големи.






№ 17. Правен режим на имуществената отчетническа отговорност. Разграничаване на имуществената отчетническа отговорност по ЗЗД.



  1. Правен режим на имуществената отчетническа отговорност.

Мястото на гражданската отговорност е в гражданското право, но по традиция е уредена във финансовото право по две съображения:

– тази отговорност е последица от упражнен финансов контрол;

– има много специфики, които не се покриват изцяло със ЗЗД.

До приложението на имуществена отчетническа отговорност се стига, когато има причинени вреди. Целта е да се обезщетят или възстановят причинените вреди.

Каква отговорност е договорна или деликтна? Ако е договорна, трябва да има договор и нарушение на договора. Деликтната е по-тежка и не е необходимо наличието на договор.

Съществуват 4 теории, от които 2 са основни, относно имуществената отчетническа отговорност:

  1. Имуществената отчетническа отговорност е договорна отговорност – основание се намира в трудовия договор, защото лицата, които са субекти на тази отговорност стъпват в трудови правоотношения и в качеството му на отчетник му се поверяват имуществени, материални или парични ценности. В резултат на неизпълнение на трудовите си задължения се стига до причиняване на вреди. Слабото място на тази теория е, че към такава отговорност могат да се привличат само лица по трудов договор.

2 Имуществената отчетническа отговорност е деликтна отговорност – защото фактическият състав е същият, като при гражданската деликтна отговорност – вреда, противоправно поведение, причинно-следствена връзка и вина. При тази теория отговорност носят не само лицата по трудов договор, а всички лица на които им е поверено държавно или общинско имущество.

  1. Имуществената отчетническа отговорност има смесен характер.
  2. Имуществената отчетническа отговорност е специфична (самостоятелна) …….г.,;.:_:.-л::;а отговорност – тази теория категорично се отхвърля.


  1. Приложно поле на имуществената отчетническа отговорност – във всички сфери, в които се борави с държавно или общинско имущество. Достатъчно е в юридическото лице да е налице блокираща квота или задълженията на юридическото лице да са гарантирани с държавно или общинско имущество.

Отговорността на отчетниците е гражданска, деликтна отговорност, но тя не се покрива изцяло с отговорността по ЗЗД, което дава основание да се говори за специфична деликтна отговорност. И ако отговорността по ЗЗД е общоделиктна отговорност, то тази по ЗДВФК е специална деликтна отговорност.


  1. Специфики в нормативната уредба:

обща отговорност – чл. 45 от ЗДД;

специална отговорност чл. 29 и следващи от ЗДВФК. Това с специален закон, като към него се прибавя субсидиарното приложение на ЗДД.

С оглед на субектите от двете страни на правоотношението – по общия режим такава отговорност носи всеки, който причини вреда другиму, без да е необходимо този субект да има специални качества. При специалния режим отговорност носят лицата, които имат качеството на отчетник – т.е. само физически лица.

С оглед на вредите – при общия режим подлежат на възстановяване имуществени и морални вреди, а при специалния – само имуществени вреди. Увредено юридическо лице не може да претендира за неимуществени вреди.

С оглед на обезщетението, задължението за възстановяване и обема на вредата – при общия режим, всички вреди, които са непосредствена и пряка последица от противоправно поведение (действително причинени вреди и пропуснати ползи). При специалния режим – възстановяват се само действително причинени вреди (щети).

С оглед на вредоносния юридически факт – при общия режим възстановяват се всички вреди, без значение от какво произхожда вредността. При специалния режим – в ЗДВФК има три случая, при които се носи имуществена отговорност: умишлено причинена вреда, от липси, да е причинена не при или по повод изпълнение на служебни задължения. За вреди причинени в следствие на друг фактически състав, отговорността е административна (под формата на глоба).

С оглед на давността – при общия режим е 5 години. При специалния режим по ЗДВФК – 5 години, а по стария закон е била 10 години. Но независимо от спирането или прекъсването на тази давност имуществената отговорност не се търси, ако са изтекли повече от 10 години от причиняването на вредата.

С оглед на лихвата – по стария закон за държавния финансов контрол лихвата е 10 пункта + основния лихвен процент, а по новия закон лихвата е законната такава – 14,62% (??? сега % сигурно е друг).

С оглед на реализиране на отговорността – при общия режим отговорността се реализира по общия исков ред по ГПК, а при специалния режим се прилага особено исково производство по ГПК.






№ 18. Субекти на имуществената отчетническа отговорност. Третите лица като субекти на отговорността.



  1. Субекти на имуществената отчетническа отговорност.

Има две основни групи субекти:

1) лицата, които са причинили вредата – имат качеството отчетник. Трябва да е налице вреда, противоправно поведение, причинно-следствена връзка и вина. Всичко това води до непозволено увреждане, в качеството на отчетник.

2} третите лица – не са причинили вредата, не е необходимо да имат качеството на отчетник, но носят отговорност на друго правно основание – неоснователно обогатяване.

Чл. 31 – отчетник – работник или служител, на който се поверява държавно или общинско имущество и/или се дават възможности да се разпореждат с него и да извършват правни действия.

При причиняването на вреди отчетникът и работникът ще носят имуществена отговорност. Важното е качеството, в което са причинили вредите. Ако са в качеството си на работници -отговорността е по Кодекса на труда, а ако е в качеството на отчетник – отговорността е по ЗДВФК.


  1. Видове отчетници – чл. 31 от ЗДВФК е определил три групи:

1) преки и фактически;

2) ръководители;

3) косвени.

Преки отчетници са тези, които непосредствено боравят с парите и материалните ценности, които са им връчени. Тези лица упражняват някои от четирите вида или всички видове отчетническа дейност (събиране, съхраняване, разходване и отчитане).

Фактически отчетници – приравнени са на преките отчетници, но това са лица, които не са назначени на отчетническа длъжност; не получават за това трудово възнаграждение, но инцидентно (ad hoc) извършват такава дейност.

Ръководители – не боравят пряко с парите или материалните ценности, обаче в качеството си на ръководители управляват парите или се разпореждат с тях или извършват действия с актове. По тази причина те имат по-голяма възможност в своите разпореждания да причинят по-големи вреди. Ръководителят отговаря затова, че лично е причинил щети чрез акт и чрез своите действия/бездействия. Ръководител означава не само най-високият в йерархията, а и началници на отдели и т.н. Членове на колективен орган носят ??? солидарна имуществена отговорност за вредите, които са причинени, в резултат на решението, което са взели. Не носи отговорност това лице, което е гласувало против или е отсъствало.

Косвени отчетници – имат пряк достъп до паричните средства. Това са контролни органи, които упражняват контрол върху преките отчетници (или върху юридическите лица) (предварителен или текущ финансов контрол). Имат превантивна задача – да предотвратяват допускането на виновни нарушения. Задължението им е да упражняват контрол, а неупражняването му дава възможност на отчетниците да причиняват вреди. Вредите са пряка и непосредствена последица от виновно противоправно поведение на преките причинители и на контролните органи. Отговорността е солидарна. Контролният орган винаги отговаря за противоправно бездействие. Ръководителите също отговарят в качеството си на контролни органи. Длъжностни лица, които могат да отговарят като контролни органи са тези, които могат да упражняват контрол.

Всички отчетници са физически лица, отговорни, защото са причинили вреди. Отговорността е деликтна за непозволено увреждане, като действието е виновно. Отчетникът е по-широко понятие от материално-отговорно лице, включвайки в себе си и трите категории отчетници. Материално-отговорно лице е по-тясно понятие, включва в себе си пряк отчетник, на който материалните ценности са връчени лично и на него се водят. Всяко материално-отговорно лице е пряк отчетник, но не всеки отчетник е материално-отговорно лице. За финансовото право е важно качеството отчетник, а не материално-отговорно лице.


  1. Трети лица – лица, които не са причинили вреди. Те отговарят за неоснователно обогатяване. Възможни са две категории:

1) получили нещо без правно основание или получили нещо на отпаднало правно основание. Необходимо е да е налице отчетник, причинител на вредата, което да е дало възможност на трети лица да се облагодетелстват. Вината на отчетника е под формата на действие, активно поведение.

2) получили нещо по дарение от отчетника, който е причинил вредата (дарени са присвоени средства).

И в двата случая отговарят отчетникът и третото лице за причинената вреда, но отговорността е на различно правно основание. За отчетника – деликтна, а третото лице за неоснователно обогатяване. Отговорността е солидарна, солидарността е до размера на неоснователното обогатяване. За по-голяма вреда отговаря отчетникът, причинител на вредата.

Неоснователното обогатяване е обективна, безвиновна отговорност (т.е. без значение е, дали третото лице е действало виновно или не). За отговорността на третото лице е без значение, дали действията му са добросъвестни. Чл. 271 от Кодекса на труда – добросъвестно поучено трудово възнаграждение не се връща.


  1. Отговорността на третите лица:

начетно производство – имуществена отговорност носи и третото лице, и отчетникът и то по специално исково производство;

общ исков ред – когато отчетникът не носи пълна имуществена отговорност, той носи административна отговорност. В такъв случаи се завежда дело срещу третото лице по общия исков ред.






№ 19. Предпоставки за възникване на имуществена отчетническа отговорност. Определяне на размера на причинената вреда и нейната оценка.



  1. Предпоставки за възникване на имуществена отчетническа отговорност.

Този въпрос се разглежда фактическия състав, пораждащ имуществена отчетническа отговорност. Доколкото се касае до деликтна отговорност, това е и фактическият състав на този вид гражданска отговорност. Визиран е в чл. 29 от ЗДВФК.

За да възникне отговорност трябва да има:

– причинени вреди;

– противоправно поведение;

– виновно причинение;

– вредите трябва да са следствие от противоправното поведение на отчетника.

Елементи от фактическия състав – съдържа 4 елемента, от които 3 са обективни, а вината е субективен елемент. Необходимо е 4-те елемента да са кумулативно дадени, като всеки един от елементите има еднаква правна стойност. Липсата на който и да е от елементите от фактическия състав означава, че отговорност не може да възникне.

Вреда накърняването или намаляването на имуществени права и интереси. Тя трябва да бъде причинена от физическо лице с качеството на отчетник и трябва да е причинена на юридическо лице. Става дума за имуществени вреди, а не за неимуществени и то за тези, които са реално причинени вреди. Специфична форма на отчетнически деликт или вреда е т.нар. липса (съществува само в тази материя). Има две определения:

отрицателна разлика в имуществото, състояща се в разлика в полученото, отчетеното и намереното в наличност;

– вреда с неустановен произход, т.е. не е ясно, как е станало.

Тъй като отговорността е деликтна, а задължението на отчетниците е да пазят повереното им имущество, достатъчно е да се появи разлика в имуществото, за да възникне отговорност. Тук останалите три елемента се предполагат.

Противоправно поведение – когато става дума за юридическа отговорност, тя винаги се свързва с незаконосъобразност или противоправно поведение (фактическото поведение на лицето да не съответства на нормативно описаното). Поведението на отчетниците е регламентирано в Закона за счетоводството. Противоправното поведение може да се изрази в действие или бездействие. При липси не се доказват тези елементи.

При нецелесъобразно поведение отчетникът е действал в рамките на закона и не е нарушил правната норма, но въпреки това той е избрал неподходящо поведение и дори в резултат от това да са били причинени вреди, той няма да носи отговорност, тъй като липсва противоправност в поведението.

Причинната връзка – вредата трябва да е резултат от противоправно поведение. Трябва да е безспорно доказана. В одитното производство тежестта за доказване е на одитора.

Вината – субективен елемент от състава на деликтната отговорност. Чл. 45 от ЗДД – вината е по презумпция, предполага се до доказване на противното. Отчетникът трябва да докаже, че е действал без вина. Вината може ла е по умисъл или по небрежност. До 01.01.2001г. имаше значение каква е формата на вината – за умишленост беше пълна, а за небрежност – частична. С новия ЗДВФК се въведе формата на вината като предпоставка. Чл. 29, ал. 1, т. 1 изисква вредата да е причинена умишлено. Това е неудачна разпоредба, която ще доведе до редица проблеми.


  1. Определяне на размера на причинената вреда.

Когато е увредено имуществото, се поставя въпроса за оценката. При увреждане на имуществото вредата се определя към датата на причиняването ù. От този момент започват да се начисляват лихвите. Определянето на размера става към момента на одита, когато откритата вреда е по-високата от двете цени (пазарна или отчетна).

Когато вредата е причинена във валута, валутата се възстановява винаги във валутата, в която е причинена, или по най-високия курс на БНБ към тези дати (на причиняване, на плащане, на откриване). Лихвите се дължат към датата на причиняване на вредата или от тази на откриване на вредата и се плаща до датата на пълно възстановяване на вредата. Давностният срок се прекъсва с издаването на акт за начет (вписва се в ревизионната книга).







№ 20. Основания за освобождаване от имуществена отчетническа отговорност.



В този случаи не се стига до погасяване на задължението, най-често поради липса на един от четирите елемента на фактическия състав.

  1. Компенсация между липси и излишъци.

Често при условията на един финансов одит се установява, че някои вещи липсват, а други са в повече. При липси се носи пълна имуществена отговорност, а при излишъците се отнема в полза на предприятието. Допуска се да се извърши компенсация между двете, като по този начин вредата се изключва от фактическия състав. За да се осъществи компенсация, трябва да са налице две неща:

а) вещите/стоките да се водят на отчет не само стойностно, но и количествено;

б) причинна връзка между липси и излишъци, т.е. един и същи факт да е допринесъл за липсите и излишъците.

Допустима е компенсация между два отчетника, стига да има причинна връзка между тях. Компенсация се извършва и между две ревизии, стига те да са една след друга.


  1. Изпълнение на неправомерна заповед.

При следната хипотеза – ръководно длъжностно лице издава неправомерна заповед и отчетникът я изпълнява – причинява се имуществена вреда; от заповедта не са настъпили имуществени вреди, за които отговорността да е солидарна за автора и изпълнителя на заповедта. За да не се носи отчетническа отговорност, трябва да са спазени следните изисквания:

1) заповедта да е издадена от длъжностното лице, което носи тези провомощия;

2) да е в писмена форма;

3) отчетникът писмено да е възразил срещу нея;

4) да е последвала нова писмена заповед.

Ако тези условия са спазени отчетникът може да изпълни заповедта, като за причинените вреди отговорност носи длъжностното лице, а не той. Ако някое условие не е спазено, отговорността е солидарна.

Когато заповедта е явна и изисква извършването на явно престъпление, тогава дори условията от 1 до 3 да са спазени, при настъпване на новата писмена заповед отчетникът е длъжен да откаже изпълнението. Ако не откаже, той носи пълна имуществена отговорност.

В българското законодателство няма определение за „явно престъпление“. Наличието на такова се съобразява във всеки един конкретен случай, с оглед съдържанието на заповедта, интелектуалните качества на отчетника и т.н.


  1. Признаване на фира.

Фирата е обикновено вреда, под формата на липса, която настъпва при съхранение и боравене с вещта. Тя се изразява в загуба на количество, тегло или обем. Тази вреда не е виновно причинена и не е в резултат на противоправно поведение, а е вследствие на обективни физико-химични процеси. Фира се признава само за стоки, които се мерят, теглят и броят, а не за пакетирани стоки. Съществуват множество наредби, които регламентират фирата. За да се признае фира, е необходимо да са налице:

1) при един финансов одит да е констатирана липса;

2) да е доказано по безспорен начин, че отчетникът е положил грижата на добрия стопанин;

3) признаването на фира става служебно – отчетникът е необходимо да се позове на нея и да поиска да бъде призната. Съществуват определени, признати проценти за фира за различните видове стоки в наредбите. Фирата е сериозен криминогенен фактор и стимул отчетниците да присвояват.


  1. Признаване на търговски риск.

Това е вид оправдан стопански риск в областта на търговията. Не се отнася за всеки вид търговия и търговски обекти, а само за тези обекти, в които има пряк достъп до стоката. До 0.5-1% от оборота се признава и се приема за търговски риск. Търговецът е необходимо да доказва дребни кражби. Не става служебно, а е необходимо търговецът да се позове на търговския риск.


  1. Престъпления на трети лица (т.нар. взломни кражби).

Вредата, която е в резултат на ограбеното е независеща от отчетника и не се счита за присвоена от него. Той носи отговорност само, ако по някакъв начин е облекчил или подпомогнал извършителя на  престъплението. Необходимо е категорично да се установи, че става дума за взломна кражба. Също трябва да се извърши инвентаризация, за да се установят вредите. Те всички са под формата на липси. По презумпция тази липса е открадната, не е необходимо трето лице да бъде заловено, съдено и т.н.


  1. Бракуване и обезценяване.

При бракуването стоката е изобщо негодна за употреба. Бракуването става чрез нарочна комисия и вещта се унищожава. Вредата е за цялата стойност на бракуваната вещ. Бракува се за сметка на предприятието, отчетникът не носи отговорност, ако е положил грижата на добрия стопанин, но ако не е, носи отговорност.

При обезценяването стоката все още има стойност и може да бъде употребявана, но не отговаря на първоначалната цена, на която е обявена за продажба. Разликата е за сметка на предприятието. Стоката се продава с нова цена, определена от комисия. Това също е висок криминогенен фактор.






№ 21. Пълна, солидарна н бригадна имуществена отчетническа отговорност.



И трите вида са пълна имуществена отговорност, но при тях отговорността се носи от две или повече лица.

  1. Пълна имуществена отговорност. По стария закон –

а) когато вредата е в резултат на престъпление (безстопанственост, присвояване и т. н.), като в новия закон се говори за умишленост, вместо за престъпление, което е нелепост. След като се търси умисъл, а не престъпление, е редно да се носи пълна имуществена отчетническа отговорност само за умишлено извършени престъпления. Наличието на умисъл противоречи на финансовото законодателство, при него водеща е причинената вреда.

б) когато вредата е под формата на липса. Вредоносният факт е неизвестен, не се изследва противоправното поведение на отчетника. Липса е разликата между повереното, отчетеното и наличното или вреда с неустановен произход. Основание за носене на отговорност – лицето не е съхранявало повереното  му имущество, т.е. нарушен е принципа на съхранение. Тъй  като вредоносният факт не е известен, лихви се дължат от датата на откриване на липсата.

в) когато вредата не е причинена при или по повод изпълнението на служебни задължения – т.е. налице е лично основание.

г) когато длъжностните лица са се разпоредили или са допуснали незаконни плащания.

Длъжностното лице носи пълна имуществена отчетническа отговорност само в случай, че ръководителят се е обогатил. Отговорността е в рамките на полученото от лицето, което лично се е разпоредило. Отговорността е само за ръководителя, той отговаря само, ако лично се е обогатил. Тя е в пълен размер, но не за цялата вреда, а само за количеството, в което се е обогатил ръководителя.


  1. Солидарна имуществена отговорност.

Няколко лица отговарят солидарно, когато вредата е причинена от тях. Заедно с причинителя отговарят и трети лица, които са се обогатили неоснователно. Прилагат се принципите на солидарността (чл. 121 ЗЗД). Съществуват случаи, при които се носи пълна солидарна имуществена отговорност.

а) когато има съпричиняване (съвина)вредата е настъпила в резултат от поведението на две или повече лица. Не става дума за съучастие. Формите на вината може да са различни, като е налице възможност двете лица да не се познават лично, т.е. да не са действали съвместно. Най-често срещаната хипотеза е солидарност между прекия и контролиращия орган, който не е осъществил контрола и при изпълнение на неправомерна заповед.

б) когато отчетническата дейност не може да бъде разграничена – т.е. не може да се разбере причинителя на вредата.

в) когато не е изпълнено задължение при приемане и предаване на имуществото или обекта – отговорността се носи от двата отчетника.

г) когато органът, взел решението, от което са настъпили вредите, е колективен.

д) при неоснователно обогатило се трето лице – отговорността е между отчетника и третото лице. Солидарната отговорност е на  различни правни основания. Когато третото лице е извършител  на  взломна кражба, тогава отговорността между извършителя и отчетника е солидарна.


  1. Бригадна имуществена отговорност.

Уредена е единствено във финансовото право, и то само при отчетниците, подобно на солидарната отговорност от повече лица, но по различен начин. Отговорността е пълна от гледна точка възстановяването вредите на съответното лице. В ЗДФК и ЗДВФК не се споменава бригадна имуществена отговорност, но не е отменена – за пръв път се урежда през 1949 г.


1) въвежда се в обекти, където две или повече лица боравят с пари или имущество, т.е. когато отчетническите функции не могат да бъдат разграничени – отговорността е солидарна. Солидарната отговорност, обаче, може да бъде избегната, ако се сключи договор между бригадите и юридическото лице. По силата му двете страни се съгласяват отговорността да не е солидарна, а да е бригадна. Този договор не е трудов, понеже бригадата не е юридическо лице. Членовете на бригадата поотделно сключват договор за бригадна имуществена отчетническа отговорност. Не може само едно лице да сключи договор за бригадна отговорност. Отказа на някой член на бригадата да сключи договор за бригадна отговорност не е основание за прекратяване на трудовия договор.

2)  имуществената  отговорност е деликтна, а не договорна, защото договорът за бригадна отговорност не поражда отговорността, а само я разпределя между членовете на бригадата.

3) бригадната отговорност не е солидарна, а лична между членовете на бригадата. Тя е лична и съобразена с два критерия:

– прослужено време, когато е причинена вредата;

– получавано през периода трудово възнаграждение.

4) бригадната отговорност е само за липси – вредата е само за липси, не е ясен причинителят.

5) в сила е принципът, че всеки е причинил вредата, но отговорността не е солидарна, а всеки отговаря със своя дял за нея. Ако има липса в бригадата, лицето, което не е сключило договор за бригадна отговорност, отговаря с бригадата солидарно за причинените вреди.

Презумпцията, че всички са причинили вредата е оборена в два случая:

– ако има договор за бригадна отговорност, но се установи, кое лице е причинило вредата, бригадната отговорност се разпада;

– не носи отговорност лицето, което не е било на работа през този период.

Предимства и недостатъци: засилва се самоконтрола между членовете на бригадата; има по-голяма събираемост, но не е добре уредена нормативно.






№ 22. Способи за погасяване на имуществената отчетническа отговорност. Плащане. Възстановяване в натура. Прихващане. Опрощаване на задължението. Сливане. Погасителна давност.



  1. I. Плащане.
  2. Условия за изпълнение:

а) да бъде определено задължението;

б) при условие на доброволност лицето може да плати по време на ревизията преди акта за начет да е минал в съда. Най-често се плаща след това. Няма значение кога ще се плати, важно е задължението да бъде ликвидно и изискуемо;

в) трябва да плати лицето, посочено в акта. Възможно е няколко лица да отговарят солидарно. Ако плати едно от лицата, отговорността на останалите отпада. При бригадната отговорност всяко лице плаща своето задължение;

г) когато става дума за неоснователно обогатяване, третото лице плаща само до размера на обогатяването. Възможно е задължението да се плати от трето лице, като юридическото лице е длъжно да приеме това плащане;

е) плащането става изцяло или на части, при условие на доброволно или принудително изпълнение.


  1. Ред на погасяване – разноски, лихви, главница.


  1. Кога е налице изпълнение – когато се погасят действително причинените вреди, т.е. да се изплати главницата + акцесорните задължения.


ІІ. Възстановяване в натура.

Възможно е, когато вредите са причинени на вещи, не е посочено изрично в закона. Чл. 45 от ЗЗД – всеки възстановява вредите, които виновно е причинил другиму.

  1. Начин на възстановяване на вредите – ако е повредено имущество, може да се погаси отговорността с възстановяване на имуществото от същия вид, количество и качество.
  2. Основни моменти:

а) приложимо е само, ако увреденият е дал съгласието си за това;

б) приложимо е до постановяване на съдебния акт;

в) възстановява се само главницата, т.е. преди да бъде възстановена вещта, тя трябва да бъде оценена, за да се изискат лихвите:

– главницата в натура, но лихвите се плащат;

– ако лицето се съгласи, може и лихвите да са в натура;

г) възстановяването в натура може да стане и от трето лице. Възможно е и частично възстановяване, стига задължението да е делимо.


ІІІ. Компенсация (прихващане).

Чл. 103-105 от ЗЗД. В гражданското право става дума за волеизявление на една от страните, която иска компенсация. Волеизявлението трябва да е oт юридическо лице – само от държавни органи. Отчетникът може да бъде този, който да сезира юридическото лице, но изявлението е от държавните органи.

Кога може да се направи – когато в едно правоотношение кредиторът и длъжникът си разменят местата. Правни последици настъпват, когато компенсацията е възможна, а не от деня на направа на волеизявлението. Ако остане задължение след компенсацията, лихви се начисляват само до датата, до която е било възможно да се извърши компенсацията. Ако след тази дата едно от вземанията е покрито с давност, то давността не се прилага.


  1. IV. Опрощаване.

Тъй като става дума за държавни задължения, юридическите лица не могат да правят отказ от права. Това може да направи единствено президентът. Органите на увреденото юридическо лице не могат да опрощават задължения, защото става дума за държавно имущество. Ако ръководните органи на едно юридическо лице опростят задължение, те нанасят вреда, поради което носят солидарна отговорност с длъжника до размера на опростеното. Ако юридическото лице е със смесено участие, опрощаване от страна на ръководните органи на юридическото лице е възможно само за частния кредитор. При кооперациите опрощаването става от Общото събрание.


  1. V. Сливане на кредитор и длъжник в едно лице. (Сливане на увредената организация с начетеното лице).

По принцип никой не може да дължи сам на себе си. Възможни са три хипотези:

– при условията на чл. 11 от Закона за наследяването;

– когато начетеното лице оставя завещание в полза на увреденото юридическо лице;

– увреждане на едно юридическо лице от друго юридическо лице (неоснователно обогатено) и второто лице се влива в първото (увреденото).


VІ. Давност.

Имуществената отговорност се погасява с 5-годишен давностен срок от деня на причиняване на вредата или на откриването ù. Давността се спира и се прекъсва. Съставянето на акт за начет води до прекъсване на давността. Тя се отнася както за отчетника, когато са причинени вредите, така и за трети лица, които са се обогатили неоснователно.






№ 23.Съдебно производство по осъществяване на пълната имуществена отчетническа отговорност.



Реализирането на отговорността става по два начина:

– по ГПК, пред граждански съд;

– по НПК.

Критерият е дали има извършено престъпление.


  1. Особено начетно производство – в основата му е актът за начет. Той определя личностните предели, т.е. в него са посочени лицата, които трябва да носят пълна имуществена отговорност. Ако бъдат констатирани в хода на производството и други лица, те не могат да бъдат включени в производството. Трябва нов акт. Определени са и предметните предели. Актът се изпраща пред компетентния съд. Ако начетът е до 10 000 лв. е подсъден на районния съд по местонахождението на ощетените лица, ако е над 10 000 лв. – на окръжен съд/градски за София.


  1. Развитие на производството – започва процедурата с финансов одит, който приключва с акт за начет. В него е описан вредоносният фактически състав. Одиторът изпраща акта до компетентния съд. Принципно ощетеното юридическо лице е ищец, т.е. трябва да напише искова молба и да я изпрати в съда, но в случая актът за начет има качество на такава и се изпраща в съда директно от одитора, т.е. лице, което няма качеството на страна в процеса, сезира съда.


  1. Страни в начетното производство са: ищецувреденото юридическо лице, представителят на Министерство на финансите е втори съ-ищец, а ответник е отчетникът. Одиторът (актосъставителят) не е страна и може да бъде разпитан в процеса само в качеството му на свидетел. Чрез сезирането на съда директно от одитора се постига т.нар. ”процесуална икономия“. В 90% от случаите лицето, причинило вредите е ръководителят на юридическото лице.

Актът за начет има всички изисквания на искова молба. Той следва да отговаря на условията на ГПК (чл. 98-100). Ако не може да бъде върнат обратно, актът за начет се изпраща в съда със съпроводително писмо.

Има спор по отношение на качествата на Министерство на финансите в процеса. То е третата контролираща страна. Според друга теория е подпомагащо. Министерство на финансите има всички права, които има и увреденото юридическо лице, но участва в процеса и като контролираща страна за защита на държавните интереси. В тази връзка правата му са по-големи – при противоречие между увреденото юридическо лице и министерството, съдът се съобразява само и единствено със становището на Министерство на финансите.

След като актът за начет постъпи в съда, той изпраща уведомително писмо, в което съобщава на отчетника, че срещу него е постъпил акт за начет и му се дава възможност в 14-дневен срок да направи възражение срещу акта за начет. Ако в този срок не постъпи възражение изобщо не се стига до съдебна фаза. Приема се, че липсата на възражение срещу акта за начет означава признаване на съдържащите се в него констатации. Съдът служебно издава изпълнителен лист, актът за начет в случая служи като извънсъдебно изпълнително основание.

След като са постъпили възражения, актът за начет влиза в съда и се ползва с изключителна доказателствена сила (чл. 301 от ГПК), т.е. ищецът не трябва да доказва, съдържащите се в акта твърдения, счита се, че те са доказани. Тежестта за оборване е за ответника, т.е. има обръщане на доказателствената тежест.

Всички доказателствени средства са допустими. Начетените лица могат да използват и гласни доказателствени средства (свидетели).

По принцип писмени доказателства се оборват с писмени доказателства. Изключения във финансовото право – когато страната използва свидетелски показания, ако се докаже, че писменият документ е изгубен или изчезнал, не по нейна вина.

Решението на съда може да бъде обжалвано.

В началото на производството страните нямат право да се разпореждат с процеса – не могат да спират, прекратяват, увеличават или намалят иска, да постигат спогодби.

В новия закон, чл. 37, ал. 4 – при производства при юридически лица с държавно участие повече от 50%, те не могат да се откажат от иска (т.е. страната губи завинаги възможността да защитава съответното право. Различно е от оттегляне на иск – не желае в това конкретно производство да защитава правата си, но може по-късно, ако е в давност).

Втората инстанция винаги е инстанция по същество. След като реши делото втората инстанция го изпраща на първата и тя издава изпълнителен лист.

При образуване на производството не се заплащат първоначална такса (4%). Тя се определя в самото решение и я плаша този, който е загубил делото. Съдът е този, който служебно присъжда лихва.


  1. Особености на производството в наказателния съд:

Чл.. 4?1, ал.. 1 от ЗДВФК – при наличие на данни за престъпление Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол изпраща акта за начет и докладва на органите на прокуратурата.

Процедурният ред за реализиране на имуществена отчетническа отговорност е по НПК, тъй като причинителите на вредите носят освен имуществена и наказателна отговорност (тя е водеща, а гражданската отговорност я следва). Прилага се, когато са налице стопански престъпления – документна измама, безстопанственост, престъпление по служба и т.н.

Това са две производства в един процес, защото:

– тъй като имуществената отговорност е вторична, който и съд трябва да се произнесе първо за вредоносния факт (престъплението), т.е. от един факт има два вида отговорност;

– при реализиране на гражданската отговорност ще бъдат използвани доказателствата, събрани в наказателния процес;

– избягва се постановяването на противоречиви съдебни актове. В наказателния съд присъдата е с два диспозитива – единият за наказателната, а другият за гражданската отговорност.


  1. Развитие на производството.

Актът за начет в наказателния процес няма такова значение, каквото има в гражданския процес. Тъй като става дума за престъпление важи по-силният принцип, че обвиняемият е невинен до доказване на противното. Актът за начет има обикновена доказателствена сила. Актът за начет не може да бъде изпратен директно в съда, преди това трябва да се е развило т.нар. “предварително производство“, да е имало следствие и то да е приключило с обвинително заключение, да има обвинителен иск от прокурор и той да е внесен в съда. След като обвинението бъде доказано от прокурора в съда, се стига до постановяване на присъда, т.е. актът за начет няма обвинителна функция.

Има З варианта на това производство:

  1. Извършен е одит, съставен е акт за начет, в него одиторът отчита, че причинените вреди са резултат от престъпление – тогава актът за начет се изпраща в прокуратурата.
  2. Извършва се одит, в хода му се констатира наличието на престъпление, сезира се прокуратурата, като предварителното производство върви успоредно с ревизионното производство.
  3. При разследването на престъпление се констатират и имуществени вреди. Тогава следствието праща искане за извънреден одит. Следствието трябва да изчака резултатите и чак след това да състави обвинително заключение или обвинителен акт.

Извод: Независимо от пътя се стига до съставяне на два акта – акт за начет и обвинителен акт, като обвинителният акт се внася в съда, той определя личностните и предметните предели на процеса. Ръководи се само от обвинителния акт, независимо от факта, че актът за начет е прикрепен към обвинителния акт като доказателство, т.е прокурорът е този, който следва да докаже връзка между него и имуществените вреди.


  1. Съпоставка между обвинителния акт и акта за начет.

При вариант 1) има съвпадение между двата акта.

При втория вариант – когато актът за начет съдържа данни за определен размер имуществени вреди, но следствието е установило и доказало имуществени вреди за по-малък размер – тогава се съставя обвинителен акт, в които претенцията е до по-малкия размер на разликата, ако не е резултат от престъпление – производство в граждански съд.

При третия вариант – актът за начет е за определен размер, но следствието доказва по-големи имуществени вреди – тогава обвинителният акт е за по-високата сума.


  1. Страни по гражданския иск в наказателния процес.

Налице е граждански ищец (юридическото лице), то се представлява от ръководителя на юридическото лице или законен представител. Ако има разлика между акта за начет и обвинителния акт юридическото лице може да предяви граждански иск за разликата в гражданско производство. Няма контролна страна. Другата страна е гражданският ответник. По принцип наказателната отговорност е лична, а имуществената може да бъде и солидарна. В наказателния процес обикновено има покриване между подсъдим и граждански ответник, но може и да са различни лица, когато има неоснователно обогатяване на трети лица (те отговарят имуществено).


  1. Завършване на производството – варианти:

1) при положение, че прокурорът успее да докаже изцяло обвинителния акт – присъда с два диспозитива. Съдебният акт може да се оспорва и в двете му части. Може да се обжалва и от увреденото юридическо лице и от гражданския ответник, може да бъде протестирано от прокурора. Втората инстанция може да реши делото по същество, но не е длъжна. Може и да го върне за разглеждане от първата инстанция, но с нов съдебен състав, връщането може да е още от предварителното производство.

2) още в предварителното производство или в съдебната фаза, наказателното производство може да бъде прекратено, но да са налице причинени вреди. Тогава съдът прекратява наказателното производство и служебно изпраща акта за начет в гражданския съд.

3) съдът може да се произнесе с оправдателна присъда и в двата диспозитива. Тогава увреденото юридическо лице няма право да търси имуществена отговорност от отчетника.


Всичко това се отнася за юридически лица с държавно участие, блокираща квота или над нея, а за останалите юридически лица – по общия исков ред.






№ 24. Бюджетно право. Понятие и източници. Правна характеристика на бюджета. Елементи на бюджетната система. Бюджетно регулиране. Бюджетна класификация. Местни бюджети.



  1. Бюджетното право е съвкупност от правни норми, с които се регулират обществени отношения, по повод съставянето и изпълнението на държавния бюджет. Бюджетното право не е самостоятелен правен отрасъл, а е подотрасъл на финансовото право. Бюджетните правоотношения са в центъра на финансовите отношения, голяма част от финансовите правоотношения са свързани с бюджета. Всички белези на финансовото право са характерни и за бюджетното право.


  1. Особености:
  2. В бюджетните правоотношения не участват всички субекти на финансовите правоотношения, а само държавни органи, много рядко страна може да бъде и друго учреждение (при бюджетни разходи и бюджетно финансиране).
  3. Бюджетните правоотношения се характеризират със стадийност, етапност. Бюджетът е процес, фактически състав, съставен от няколко етапа. В субективен смисъл става дума за публични субективни права. Доколкото носителите им са държавни органи, а не граждански субекти, то можем да говорим за бюджетни компетенции и правомощия, предоставени права и задължения на държавни органи в сферата на бюджета.

За бюджетна компетентност говорим при тези държавни органи, на които е предоставено право на самостоятелен бюджет.


  1. Източниците на бюджетното право са на 4 нива:
  2. Конституция на Република България (принципи на бюджетното законодателство);
  3. Законови източници (Закон за устройството на държавния бюджет, който е устройствен и процесуален. Той е органичен финансов закон: Закон за общинските бюджети);
  4. Ежегодният закон за бюджета – в него се съдържат малко на брой правни норми. Законът за бюджета не поражда правно действие, преди да е издадено постановление на Министерски съвет, който трябва да направи това в едномесечен срок. Това постановление има ролята на правилник, израз на виждането, как ще се изпълнява бюджета;
  5. Други източници – правни норми от други закони или подзаконови нормативни актове.


  1. Обща характеристика на бюджета.

Има няколко гледни точки:

  1. Бюджетът има политически характер. Той е политически финансов инструмент от страна на управляващите за осъществяване на политиката им. Неприемането на бюджета е de facto вот на недоверие.
  2. Икономически характеристики. Бюджетът е централизиран паричен фонд.
  3. Правна характеристика – план, който има задължителен (обвързващ) характер. Бюджетът има задължителен, но не и нормативен характер, не се съдържат правила за поведение. Той е основен финансов план. Има еднократно действие и силата на закон.


  1. Елементи на бюджетната система – централен и местни бюджети. Прости и сложни бюджети. Общи и специални (целеви) приходи.


  1. Бюджетно регулиране: ако има недостиг на приходи, има различни способи да се компенсира недостига:

а) отчисления от приходите, които трябва да постъпят в бюджета – юридическите лица, които работят на територията на една община, отчисляват част от това, което трябва да иде в държавния бюджет и го насочват към общинските бюджети;

б) субсидии от висшестоящ бюджет – определят се с приемането на бюджета. Бюджетната субсидия е сума, предоставена безвъзмездно от държавния бюджет, с общо или целево предназначение. Бюджетни субвенции – безвъзмездно отпуснати от държавния бюджет средства, но при определени условия. Дотация – суми, които се отпускат от бюджета за финансиране на губещи дейности;

В) безлихвени кредити от централния бюджет – при форсмажорни обстоятелства или временен недостиг на средства. Има задължение да се върне.


  1. Бюджетна класификация – законът определя ред за разпределение на приходите и разходите – значение за законо- и целесъобразното разпределение на бюджета. Установява се упражняването на контрол от Сметната палата, въвеждат се задължения за всички лица и органи, свързани с изпълнението на бюджета. Очертават се бюджетни правомощия и компетентност на изпълнението на бюджета. Бюджетната класификация – нормативно установен ред за групиране на приходите и разходите.


  1. Местни бюджети – в правомощията на общинския съвет е да приема бюджета, да го детайлизира и да приема отчета за изпълнението му. Кметът изработва проектобюджета, внася го за разглеждане, организира текущото му изпълнение и подготвя отчета за изпълнение.






№ 25. Бюджетен процес. Обща характеристика. Съставяне, приемане, изпълнение и отчитане на държавния бюджет. Органи н тяхната компетентност.



Бюджетът не е еднократен акт, а продължителен процес, който трае една бюджетна година, а след приключването на бюджета има отчет за неговото изпълнение.


  1. I. Бюджетен процес – няма легално определение в законодателството:

1) в широк смисъл – производство, съвкупност от определени процесуални действия, които се извършват в определена последователност. Бюджетният процес е форма на реализиране на бюджетни правомощия на държавните органи, при което се осъществяват материално-бюджетни норми. Доколкото в бюджетния процес участват различни държавни органи с различни правомощия, това е сложно производство, в което се издават редица нормативни актове и като цяло се характеризира с етапност.

Бюджетният процес преминава през 4 етапа:

  1. Съставяне на проектобюджет.
  2. Приемане.
  3. Изпълнение.
  4. Приемане на отчета за изпълнение.

Всеки предхождащ етап е подготовка за следващия. Различните етапи са от компетенциите на различни органи. Етапи 1) и 3) са от правомощията на изпълнителната власт, а 2) и 4) на законодателната власт.

Бюджетният процес се схваща и като система от правомощия, развиващи се само между държавни органи и по реда на Закона за устройство на държавния бюджет. Той се изгражда на следните 6 принципа:

  1. законосъобразност; 2. целесъобразност; З. икономичност;
  2. публичност; 5. Бързина; 6. непосредственост.


  1. Изготвяне на проектобюджета – започва през юни-юли и основната дейност по него се извършва от Министерство на финансите. Изготвянето става на две нива – на републикански бюджет и на местните бюджети. Понеже става дума за икономически анализ, свързан с икономически показатели, то бюджетът има и икономически характер. Минава се през следните етапи:

а) Министерство на финансите изготвя бюджетна прогноза за следващите три години, въз основа на икономически показатели. Те ежегодно се актуализират в рамките на бюджета за съответната година. Това е макро-рамката на бюджета и е основа на изготвянето му. Изготвянето тръгва по две линии.

– линия на републиканския бюджет – подготвената макрорамка се изпраща като бюджетни насоки на всички ведомства на бюджетна издръжка, които на базата на тези насоки изготвят проектобюджетите си. Министерство на финансите също изготвя свой проектобюджет, без да се съобразява с желанията на останалите ведомства.

– по линия на общините – всяко управление на бюджетна издръжка изготвя бюджетни заявки, които постъпват в общината, а оттам обобщено в Министерство на финансите.

– от своя страна Сметната палата и Висшия съдебен съвет представят бюджетите си, за да бъдат включени в проектобюджета. Министерство на финансите не може да внася корекции в тях.

Следва процедура на сблъсъци, основно на ниво Министерство на финансите. Министерствата, ведомствата и общините защитават своите заявки при министерството. Ако противоречията са непреодолими арбитър е Министерски съвет. Така изготвеният проектобюджет се внася в Министерски съвет, придружен с мотиви и информация за местните бюджети. Министерски съвет разглежда проектобюджета и прави корекции в него (без да пипа бюджета на Сметната палата и на Висшия съдебен съвет). Министерски съвет може да дава становища по проектобюджетите им. Приетият от Министерски съвет проектобюджет трябва да постъпи в канцеларията на Народното събрание до 1 ноември. Ако това не стане, Министерски съвет иска отсрочка и Народното събрание взема решение за внасянето му в по-късен срок. Правото на бюджетна инициатива принадлежи единствено на Министерски съвет.


  1. Обсъждане и приемане на бюджета – ежегодният бюджет се приема със закон, като на първо четене министърът на финансите прави общ доклад, в който са посочени глобално приходите и разходите, т.е. макрорамката на бюджета. Тя се приема на първо четене. На второ четене се приема законът по пера. Водеща е Комисията по бюджет, финанси и финансов контрол, като нейният председател дава становище. По решение на Народното събрание е възможно да се поиска и становището на Сметната палата, тъй като тя няма компетенции по предварителен контрол. Понеже бюджетът обхваща всички сфери на обществено-политическа дейност всички комисии на Народното събрание участват в изготвянето и приемането му. Всички участват в обсъждането, като всяка една прави постъпки за увеличаване на разходите в съответната сфера. А Комисията по бюджет, финанси и финансов контрол обобщава становищата и излиза с доклад със своето становище на второ четене.

В етапа между първо и второ четене важи един принцип – промени могат да се правят само в макрорамката на бюджета и принципът, че който предлага увеличаване на разходите трябва да предложи и източника на финансиране. Приетият със закон бюджет добива правна сила н подлежи на изпълнение. Има обаче и допълнителна предпоставка за изпълнението на бюджета. В срок от един месец Министерски съвет приема постановление за изпълнение на бюджета. С него се конкретизират показателите на бюджета. Съдържа правни норми, свързани с изпълнението на бюджета, т.е. постановлението е нормативно виждане на Министерски съвет, как смята да изпълни приетия от Народното събрание бюджет. След приемането на бюджета, ръководителите на министерства и ведомства със самостоятелен бюджет, на базата на утвърдените им бюджетни кредити трябва да разпределят бюджета по 3-месечия н по бюджетни класификации (разбивка по приходи и разходи и по пера). Това разпределение се контролира от Министерство на финансите и се одобрява от него. Едва след това става изпълнението.

При положение, че бюджетът не е приет до 01.01. бюджетът пак ще се изпълнява, но приходите ще се събират в съответствие с действащия закон, а разходите ще се правят в размер, съответстващ на разходите за съответния период на изминалата година.


  1. Изпълнение.

Това е дейност, осъществявана от изпълнителната власт. Разпоредителите с бюджетни кредити са органи, които могат да се разпореждат с бюджетни средства. С оглед на структурата им те биват два вида – първостепенни и второстепенни. Всяко министерство е финансов орган, защото е разпоредител с бюджетни кредити, а звената вътре в него се ръководят от второстепенни ръководители.

Разпоредители на републиканския бюджет:

  1. Министри.
  2. Ръководители на ведомства.
  3. Ръководители на учреждения на републиканско подчинение, които имат звена.
  4. Ръководители на учреждения на републиканско подчинение, но които нямат поделения.

Разпоредители по местните бюджети:

  1. Кмет на община.
  2. Ръководители на учреждения, които са на републиканско подчинение, но нямат поделения.

Бюджет на съдебната власт – Висшият съдебен съвет, чрез ВКС и ВАС, чрез главният прокурор и директорите на следствени служби следят за юридическото изпълнение на бюджета.

Фактическото изпълнение в приходната и разходната част се прави от БНБ, като тя може да делегира това на други банки. БНБ действа в качеството си на държавен орган и в този смисъл се явява като контролен орган. Контролът е за законосъобразност и целесъобразност в разходната част на бюджета. БНБ може да откаже плащане по бюджета, ако счете, че не са законо- и целесъобразни.

По принцип разходите по бюджета се извършват до размера на постъпленията. Министърът на финансите през цялото време може да иска информация от БНБ за изпълнението, т.е. осъществява текущ контрол, като може да налага два вида мерки:

– да спира финансирането;

– да блокира банковите сметки на бюджетните учреждения. Освен него текущ контрол осъществяват органите на Сметната палата. Министерство на финансите също притежава санкционни правомощия.

Министърът на финансите има по-малки правомощия от Сметната палата, тъй като те осъществяват контрол и спрямо него Събирането на бюджетните приходи се осъществява от държавната администрация. Тя събира не само същинските данъци, но и всички държавни вземания. По време на изпълнението на бюджета, ако приходната част не се изпълни, както е било предвидено, беше възможно БНБ да отпуска кредити на бюджета. С въвеждането на валутния борд това се забранява. Съществува възможност за прехвърляне на бюджетни средства от един разпределител на друг, в рамките на един и същи бюджет. Това е в правомощията на министъра на финансите, който работи в условията на оперативна самостоятелност.


  1. Приемане на отчета за изпълнение на държавния бюджет.

Изпълнението свършва на 31.12. за годината, за която е приет. Дотогава поетите за изпълнение в рамките на бюджетната голина задължения трябва да се изплатят от съответните разпоредители с бюджетни кредити. Процедурата по изготвянето на отчета за бюджета е същата, както при изготвянето на самия бюджет. Решенията на Министерски съвет се докладват в Народното събрание от министъра на финансите. Приемането на отчета става на извънредна сесия на Народното събрание. Активно участие в отчета има Сметната палата, която осъществява последващ бюджетен контрол.











№ 26. Правен режим на бюджетните приходи. Понятие и видове бюджетни приходи. Правна характеристика на данъците. Видове данъци. Данъчна политика.



Всеки бюджет има две части – приходна и разходна. С приходната част се занимава данъчното право, защото данъците са основна част от бюджетните приходи (до 35%).

Съществуват приходи от гражданско-правен и санкционен характер, а също и второстепенни източници на приходи (например от приватизация).

Всеки данък има икономическа и правна характеристика. Данъците са редовни бюджетни приходи, чрез които става разпределението на националния доход.


І. Юридически белези на данъците:

  1. Данъкът е публично субективно право на държавата да получи определена сума. Данъкът е правоотношение, а връзката е държавният суверенитет. Връзката е двустранна, като задължението е конституционно. Носител на субективни права е държавата, но в някои случаи тя може да го отстъпи в полза на общините (местни данъци).
  2. Данъкът е законоустановен – данъчното задължение е установено със закон, съгласно чл. 60 на КРБ. Народното събрание установява данъците и определя размерите им. Всеки един елемент на данъка е установен със закон.
  3. Става дума за невъзвращаеми вземания.
  4. Данъците са безвъзмездни – израз на държавния суверенитет.
  5. Данъците са установени като задължение по общ начин за всички данъчнозадължени лица, т.е. данъкът възниква ех lege, a не с данъчен акт. Данъчно облагаемите декларации имат само декларативно действие и индивидуализират задълженията на конкретен субект, като го правят изискуемо.
  6. Данъците са определени едностранно от държавата – т.е. няма договаряне по нито един от елементите на данъка. Данъчната администрация действа почти винаги в условията на обвързана компетентност.
  7. Данъците са непрехвърляеми – прехвърлянето им не обвързва държавата по никакъв начин; понеже това са персонални плащания, всяко едно лице може да плати чужд данък, но това не е прехвърляне на задължение.
  8. Данъкът може да се изплати на части – възможно е отсрочване на задължението. В този случаи държавният орган действа в условията на оперативна самостоятелност.
  9. Изпълнението на данъчното задължение е свързано с държавната принуда.


ІІ. Класификация на данъците.

  1. В зависимост от това, дали връзката между държавата и платеца е пряка или не:

а) преки данъци – данъчно задълженото лице е и платец;

б) косвени данъци – когато юридическият платец е различен от фактическия платец.

  1. С оглед определяне размера на данъка:

а) данък в абсолютна стойност (с твърд размер);

б) пропорционални данъци;

в) прогресивни данъци.

  1. С оглед на това, кое стои в основата на данъчното облагане (субектът, неговият доход или имущество):

а) подоходни имуществени данъци;

б) лични данъци.

  1. В зависимост от това, в кой бюджет постъпват:

а) републикански данъци;

6) местни данъци.

  1. С оглед лицата, които плашат данъци:

а) физически лица;

б) юридически лица;

в) физически и юридически лица.


ІІІ. Данъчна политика – пряко изражение на държавния суверенитет, влияние на ЕС, на СТО (Световна търговска организация). При високи данъци има политическа нестабилност, а при ниски данъци – слаба държава.

  1. Колко данъци да има в една държава? По правило не е важно колко са на брои, a каква част от брутния доход се отнема с тях. По принцип трябва да са повече на брой, да обхващат повече лица, но да са с по-нисък размер.
  2. На кои данъци се дава приоритет – в съвременната данъчна политика се набляга на косвените данъци, защото те са данъци върху потреблението.
  3. Кои данъци да преобладават – пропорционални или прогресивни. И двата вида имат място. Подходящи за юридическите лица са пропорционалните данъци, а за физическите – прогресивните.
  4. Да има ли данъчни привилегии и преференции? Данъчната преференция от една страна спомага за данъчната справедливост, но от друга се поражда социална несправедливост. Ориентацията е към премахване на всякакви видове привилегии.


ІV. Функции на данъка.

  1. Социална – с тях се покриват обществени потребности.
  2. Икономическа – един от регулаторите на икономиката.
  3. Разпределителна – от производствената в непроизводствената сфера.


  1. V. Видове данъчни системи:
  2. Скандинавска система – висок необлагаем минимум, нисък процент на данъчно облагане (прогресия), преразпределителни функции, насочени основно към физическите лица, постига се социална справедливост (Норвегия, Швеция, Дания).
  3. Англо-саксонска система – преди всичко икономическа функция, няма висок необлагаем минимум – съвпада с минималната работна заплата на страната. Няма рязък спад на данъчните ставки. Размерът е около 35-40%. Доходът не се изземва, а се реинвестира.






№ 27. Статут и правомощия на Сметната палата. Актове на органите на Сметната палата.



Законът за Сметната палата е приет през 1995г. Нормативната уредба включва и Конституцията, Закона и Правилника за приложението му.

  1. Сметната палата е държавен орган, който упражнява властнически правомощия, издава властнически актове и притежава санкционни правомощия. Сметната палата се причислява към висшите държавни органи, защото съществуването ù установено в Конституцията. Сметната палата контролира Министерски съвет и министрите за изпълнението на бюджета. Тя заема приблизително същото място като Народното събрание. Сметната палата е специализиран контролен орган, защото е предназначена да контролира бюджета. Тя осъществява текущ и последващ контрол. Тя е независим орган и се подчинява само на Конституцията и законите. Не се причислява към нито една от трите власти. Друг орган не може да я контролира. Контролът ù е външен и поведомствен. Тя е външна организация за всички проверявани обекти. Може да контролира всички бюджети (включително и бюджета на съдебната власт). Задачите ù са следните:

– контрол върху изпълнението на бюджета за законосъобразност и целесъобразност;

– контрол върху изпълнението на извънбюджетните сметки,

– контрол върху изпълнението на бюджетни средства, предоставени на лица, извършващи нестопанска дейност;

– контрол по обслужването на държавния дълг;

– контрол върху постъпленията от приватизацията;

– контрол върху текущото отчитане на приходите и разходите,

– контрол върху БНБ;

– контрол върху отношенията между БНБ и бюджета;

– контрол върху организациите с идеална цел.

Обект на контрол са всички организации, конто се издържат от бюджета.


  1. Устройство на Сметната палата.

Тя е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София. При приемането на бюджета на Сметната палата изпълнителната власт няма думата. Председателят на Сметната палата и членовете трябва да са само български граждани, избират се и се освобождават от Народното събрание с мандат 9 години. Председателят се избира по предложение на Народното събрание, като в срок от един месец той предлага на Народното събрание 10-те члена. Председателят няма право на втори мандат. Не могат да бъдат избирани за членове лица, които през последните З години са били ръководители на ведомства или членове на правителството. Трябва да имат висше юридическо или икономическо образование, минимум 15 години стаж за председателя и 10 за членовете, да не са осъждани за умишлени престъпления. Не могат да се избират роднини на председателя. Сметната палата създава областни териториални поделения. Начело на тях стоят директори. Вътре в тях има отделения, ръководени от членове на Сметната палата. Отделите са съставени от сектори, организирани на функционален принцип. Органи на Сметната палата са председателят, членовете, ръководителите на сектори, директорите на териториалните поделения и инспекторите.

Председателят има собствени правомощия. Председателят и членовете не могат да работят друго, освен преподавателска дейност. Правомощията на председателя се прекратяват от Народното събрание, след като му изтече мандата. Може и преди това: по негова молба; ако е осъден на изтърпяване на лишаване от свобода за умишлени престъпления; ако не може да изпълнява задачите си за повече от б месеца. Същото важи и за членовете, но те могат да бъдат освободени и по предложение на председателя.

Другите длъжности са главен секретар и административен директор. Главният секретар ръководи дейността по контрола – организира и осъществява план на контролната дейност. Административният директор осъществява административната дейност на Сметната палата.

Контролната дейност на Сметната палата се осъществява чрез контролни проверки от низовите звена. Правомощията на инспекторите са същите като тези на финансовите одитори по Закона за държавния вътрешен финансов контрол. Те могат да налагат принудителни административни мерки. Издават актове за констатация. Могат да правят предложения и задължителни указания до министрите и ръководителите на ведомства. Ако те не се съобразят, се прави доклад до Народното събрание. Органите на Сметната палата не могат да правят актове за начет и не може да се търси гражданска отговорност.








№ 28. Правен режим на таксите. Понятие н нормативна уредба. Видове такси. Субекти. Определяне на размера на таксите. Производство. Съдебни такси.



  1. Правен режим на таксите.

Таксите са вид държавно вземане с данъчен произход. Те не са данъци, но са изцяло подчинени на режима на данъците. Те са държавни финансови вземания, които формират приходи в бюджета. Правната основа за вземане на такси е извършването на услуга от държавен орган или възможност за получаване на услуга (пътен данък).

Прилики между данък и такса:

– става дума за финансови плащания;

– методът на правно регулиране е властнически.


– таксата има възмезден характер (плаща се за получаването на услуга);

– таксата се договаря едностранно от държавата;

– еквивалентност, но не в икономически смисъл и не като в гражданското право;

– таксата постъпва в бюджета, а при гражданските правоотношения – в една от страните;

– таксата е финансово плащане, строго определено от държавата, тя може да я намали, увеличи или премахне за определен кръг лица.


  1. Нормативната уредба е в Конституцията, Закона за държавните такси, Закона за местните данъци и такси. Тарифите не са нормативни актове, а нещо като приложение към нормативния акт. Тарифата детайлизира. Таксата е в резултат от предоставена услуга. Първо се плаша таксата и после се получава услугата. Може да се плати първо една част от таксите, а после друга.


  1. Видове такси:

– според органа, при който постъпват: държавни и местни;

– особен вид са съдебните такси – събират се от съдилищата и постъпват в бюджета на съдебната власт. По принцип тя е 4% от стойността, при дела за делба – след делбата се начислява такса върху всеки дял, при брачните дела – първоначално таксата е 10 лв., а след това – 50 лв.;

– според вида на предмета на услугата;

– според начина на изчисляване – твърди, в абстрактна стойност или прогресивна;

– според начина на плащане – гербови марки и др.


  1. Субекти – те са активни (държавата) и пасивни.

При таксите има и освобождаване от задължението за плащане (преференции) – при таксите трябва да ги има. Освободени от държавни такси са бюджетните учреждения, лица, които имат специални качества – дипломати (ако е реципрочно), инвалиди, членове на многодетни семейства.


  1. Производство – повечето такси се определят в абстрактна стойност, при пропорционалните и прогресивните има изчисления. Таксите се плащат доброволно, защото лицето търси услугата. Ако таксата е надвнесена, лицето трябва да подаде молба.






№ 29. Правен режим на митните сборове. Понятие и нормативна уредба. Видове мита. Митническа политика. Представителство по митническото право.



  1. Митни сборове – мита, такси и данъци. Събират се ДДС и акцизи. Събират се такси за услуги, които митническите органи извършват. Митата са трета категория държавни вземания, които осигуряват приходи в бюджета. Не са данъци, но са с данъчен произход. Имат всички белези на данъците. Разликата е в правното основание. Данък се дължи за доход и печалба, а мито за преминаване на границата. Митата стоят най-близо до косвените данъци. Те се определят като косвени в данъчната система. Подобно на ДДС митата се включват в цената на стоката и се плащат от потребителя. Митата служат за финансово регулиране на търговския обмен.


  1. Видовете мита са: вносни, износни и транзитни (такса за преминаване през страната). Регулаторна функция на вносните мита – всички мита са произлезли с цел създаването на по-благоприятни условия за реализиране на вътрешния пазар Митата за стоки от по-развити страни са по-високи, защото тези стоки са с по-ниска себестойност и по-високо качество, т.е. са по-желани. Финансовата функция е, че носят приход в бюджета. Износните мита са отживелица в развитите страни. Те също имат регулираща функция – при дефицит на продукта на вътрешния пазар, при дотирано производство и т.н.


  1. Митническата политика е относително самостоятелна политика. Тя зависи от правилата на Световната търговска организация. Митническата политика е диференцирана и гъвкава. Създават се определени митнически съюзи, които определят свои вътрешни правила, различни от тези на СТО. Клауза за най-облагодетелствана нация – две страни взаимно си предоставят най-благоприятни митнически условия. Митнически войни – завишаване на митата до степен, обезсмисляща вноса/износа. Ембарго политическо решение за забрана на обмен на търговски стоки.


  1. Нормативната уредба е в Закона за митниците и Правилника за неговото приложение. Приложението на нормативната уредба става с Митническата тарифа на Република България. Тя се състои от 22 раздела, в които всичко е регламентирано. Тя е променлива и чрез нея се изразява митническата политика. Митнически нарушения – укриване на стоката, на нейния произход или на митническата ù облагаема стойност.






№ 30. Митническа администрация. Статут и правомощия на митническите органи. Актове на митническите органи, издаване и обжалване.



Субектиактивен субект е държавата, носител на субективни права да получи митото. То постъпва в републиканския бюджет. Държавата се представлява от нарочна митническа администрация- централизирана система, изградена на 4 нива, включващи – Главно управление на митниците, Районни митнически управления, митници и митнически бюра и пунктове към митниците. Същинската работа по определяне и събиране на митата се извършва от митниците. Първо и второ ниво имат ръководни и контролни функции.

Има два вида митническа дейност: управление на контрола и определяне и събиране на митата. Митническите бюра и пунктове нямат собствени правомощия, те им са предоставени. Митниците по места имат изпълнителни правомощия. Митниците са структурно звено на Министерството на финансите.

Обмитяването става на името на юридическия вносител/износител. Друг субект е ????????

Митническият посредник не е пряк участник в митническото правоотношение, той играе ролята на митнически адвокат, който подпомага субекта – платеца.






№ 31 Митническо задължение. Възникване, обезпечаване и погасяване на митническото задължение. Производство по принудително събиране на публични вземания от митническите органи. Възстановяване и опрощаване на митни сборове. Митнически нарушения и наказания.



Обект на обмитяване е фактическия състав, който поражда митническото правоотношение. Стока, която преминава през държавната граница се облагат с мита, които са определени от Министерски съвет. Митата, с които се облага внесената стока се определят от Митническата тарифа на РБ. Принципът е, когато стоката преминава митническата граница, тогава става и обмитяването. За удобство има митници, изградени вътре в територията на страната, където се обмитяват стоките за удобства. По смисъла на Закона за митниците стоки са всички видове предмети, които се пренасят през държавната граница – превозни средства, пратки, пътнически багаж, пратки по електро и тръбопровода. Законът дава разширително тълкуване на понятието „стока“. Понятието стока съдържа всички вещи, включително и за собствена употреба. Осъществяването на митническия контрол предхожда обмитяването. Митническият контрол следи, какво се внася или изнася и дали тези стоки са забранени.

Митническият контрол може да бъде фактически и документарен. След установяване на обекта на обмитяване се установява и митническата облагаема стойност – определя се за митнически цели стойността на стоките в лв.

Документарна стойност – каквото пише в документите за стоките (вкл. цена + разходи на купувача към продажбата. Към реалната цена на стоките трябва да се прибави комисионни за брокерски услуги, разходи за контейнери, за опаковка (вкл. труда и материалите), цени на материалите, клишета и матрици, инжинеринга, планове, чертежи, транспортни разходи до входящ граничен пункт в България, товарене и разтоварване). Определя се левовата равностойност на стоката и се прибавят добавките (застраховки и др.). Мито се плаша върху цялата цена (вкл. добавките).


Освобождаване от облагане – тенденцията е за изчезване на митата (при износните мита). За вносните мита има митнически съюзи. Не се облагат стоки за ре-експорт (транзитни стоки), стоки, предназначени за панаири, изложби, стока, внесена след рекламация. Не се облагат и лица с дипломатически имунитет, инвалиди, и стоки в малки количества. За по лесното събиране на митата стоката се задържа, докато не се плати митото. За стоки за ре-експорт се изисква банкова гаранция.


Процедура: подаване на митническа декларация – посочва се обекта на облагане. Към нея се прибавят фактури, документи за застраховка и др. Задължението за подаване на декларация е скрепено с принуда. Митническият орган не е обвързан с декларацията – той може да я провери. По същество тя е индивидуален административен акт – трябва да отговаря на чл. 41 от ЗАП. Митническото задължение  възниква ех lege. Актът се издава при обвързана  компетентност. Възможно е да не се издава такъв акт – когато нищо не се внася и изнася. Декларациите само се заверяват. Обжалването е по реда на ЗАНН. Законът за митниците въведе и съдебно обжалване.

Митническите нарушения са да се плати по-малко или да не се плати, да се внесе/изнесе забранена стока, да се представи за друга стока, докладва се по-малко количество, че се внася от други дружества. Глоби по квитанция или фиш, ако нарушението е дребно. Ако нарушението е по-сериозно се издава акт и наказателно постановление.


Наказанията са глоба, временно лишаване от право да се осъществява внос/износ (за еднолични търговци или юридически лица, чиито предмет на дейност е това, от 6 месеца до 2 години), имуществена санкция – до 200 % от митническата стойност на стоките (за ЕТ и юридически лица). Чл. 229 от Закона на митниците определя принудителните административни мерки – митническите органи могат да изземват стоки, предмет на контрабанда + превозни средства, послужили за пренос на контрабандни стоки. Ако стоките не се изземат, се плаша мито – санкции.

Нарушенията, издигнати в ранг престъпление (според чл. 242 от НК). Наказва се и опита за нарушения, според Закона за митниците.






  1. Банково право. Понятие и източници на банковото право. Банкова система. Банкови и небанкови финансови институции. Основни понятия на банковото право.



  1. Банковото право е съвкупност от правни норми, уреждащи определен кръг обществени отношения. Не може да се говори за самостоятелен правен отрасъл. Съдържа публично-правна материя, част от финансовото право. Методът е властнически по отношение на дейността на централната банка, банковия надзор, даването и отнемането на лицензии. Материята е с частно-правен характер по отношение на банковите сделки. В тази си част банковото право спада към търговското право.


  1. Банките като институция. В основата на банковото право стои понятието банка”. Необходимост от банки – парите са еквивалент на стоките, измерител на стоките при размяна. В държавата може да има само една банка, която да създава парите. Необходимо е парите да се натрупват, както и да се извършват безкасови плащания на големи разстояния.

Когато едно лице дава собствени средства на заем, това е лихварство. Банковата дейност е боравене с чужди средства, влогонабиране и кредит. 1694г. е създадена първата емисионна банка в Англия. Първата банка е създадена в България през 1864г. в Русе – по скоро взаимоспомагателна каса. През 1879г. е създадена БНБ. 20-те години на ХХ в. има бурно развитие на банките. 1944г. са национализирани 130 банки.

В основата на банковата дейност е т.нар. неправилен влог. Когато сключва договор за влог, банката става собственик на парите, а влогодателят – кредитор. Той получава лихва.


  1. Източници на банковото право – Закон за Българска народна банка, Закон за банките, Търговски закон.


  1. Влогонабиране и кредитиранесъответно пасивна и активна дейност. При влогонабирането банката е длъжник, а влогодателят е кредитор. При кредитирането банката е кредитор. За извършването на банкови сделки банката взима такса. I

Националната банка е единствена в държавата и са ù възложени функции на държавен орган. Търговските банки участват като частноправни субекти. В зависимост от сферата  на дейност банките биват промишлени, земеделски, кооперативни, инвестиционни и др. Търговските банки са търговски дружества. Възможни са банки като акционерни дружества и кооперации, но като кооперация банка досега не е създадена. По действащият закон банките могат да бъдат само акционерни дружества. Има държавни, общински, частни и смесени. Български банки и клонове на чуждестранни банки в България.


  1. Банковият капитал е съвкупността от парични средства, с които разполага банката. Собственият капитал се формира от вноски на акционерите, а чуждият (привлечен) – от влогонабиране. Банковата печалба е разликата между приходите и разходите за една година (положителният финансов резултат). Основните категории приходи са лихви от кредити, комисионни от извършени сделки и такси. Основните разходи са за лихви по влоговете, несъбираеми вземания, административно-стопански разходи на банката. Разпределението на печалбата – според банковото данъчно законодателство и устава на банката. Банковата гаранция – същинската банкова гаранция – банката става гарант в отношенията кредитор-длъжник като трето лице. Тази гаранция се изисква предварително и банката гарантира с пари, а не с имущество. Сключват се два договора: с кредитора – условията, кога ще плати банката; с длъжника – условията, как банката да събере вземанията си от него.

Банковият контрол – банков надзор на БНБ над търговските банки. Вътрешен контрол по отношение отпускането на кредити. Той е текущ и последващ.

Банкова тайна – свързана е с надеждността на една банка. Това е неразгласяването на информация, относно авоарите по сметки. По отношение на действащи и закрити банки. Това е вид служебна тайна, скрепена със санкция.

Основание на банковата ликвидация е банковата несъстоятелност.

Банков банкрут – явление, настъпило изведнъж. Той се обявява от съда. Собствеността се продава и удовлетворяването става, докъдето стигнат средствата. За умишлените банкрути се дължи наказателна отговорност.






№ 34. Правен режим на БНБ. Място на БНБ в банковата система. Устройство, управление и правомощия на БНБ.



  1. Правен режим на БНБ. Място на БНБ в банковата система.

БНБ е създадена на 25.01.1879г. със закон с капитал 2 млн.лв. Първоначално БНБ е с компетенциите на днешните търговски банки. Със закон от 24.01.1885г. БНБ получава разрешение да емитира парични знаци (да печата банкноти и сече монети).

Източници са Закона за БНБ и 15 наредби на БНБ.

Статут – юридическо лице със седалище София. Тя е централна банка и има надмощно значение над другите банки. Тя ги създава и осъществява контрол. Тя е независима от Министерски съвет и другите органи. Основна задача е защита на националната валута и да провежда паричната и кредитна политика на държавата. На тази основа са и противоречията с правителството. То има интерес от печатането на пари и по-голямо парично обръщение, но това води до инфлация и обезценяване на лева.

БНБ е специализиран държавен финансов орган, притежава значителни на брой съществени правомощия:

провежда паричната и кредитната политика на държавата;

– издава лицензи за извършване на банкова дейност;

– определя лихвената политика – определя основния лихвен процент;

– определя основния валутен курс в страната с курса за разплащане;

– БНБ заедно с Министерство на финансите представят държавните институции пред международните финансови институции;

– БНБ е и касиер на държавата, като може да делегира това право на други банки;

– емисионен център;

– БНБ влиза в правоотношение като гражданско-правен субект много рядко – при влогонабиране и кредитиране, участва като акционер в други банки;

– функции на паричен съвет. Паричната маса трябва да е равна на конвертируемата валута, към която е приравнена. Отнема се автономията ù да определя валутния резерв, забрана да финансира държавния бюджет, забрана за рефинансиране на търговските банки.


  1. Органи на управление на БНБ – Управителен съвет, който се състои от управител, трима подуправители и трима члена. Тримата подуправители са шефове на трите основни направления в БНБ – ”Емисионно”, “Банково” и „Банков надзор”. Трите члена се назначават от президента. Управителят и тримата подуправители се избират от Народното събрание и пред него полагат клетва. Назначените от президента членове полагат клетва пред него. Членовете на управителния съвет имат 6-годишен мандат. Трябва да са български граждани, изтъкнати професионалисти в банковото дело, да притежават високи нравствени качества, да нямат налагани наказания “лишаване от свобода” за умишлени престъпления, да не са обявявани в несъстоятелност като еднолични търговци или неограничено-отговорни сътрудници и да не са били членове на управителни съвети на предприятия, обявени в несъстоятелност. При встъпване в длъжност и в края на мандата си подават имуществени декларации. Предсрочно могат да бъдат освободени при подаване на оставка, фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за период от 6 месеца, при осъждане и т.н., при неучастие без основателна причина на повече от 3 от заседанията на Управителния съвет. При настъпване на някои от тези обстоятелства се избира нов член, но само до края на текущия мандат.


  1. Правомощията на Управителния съвет са властнически и санкционни. Той заседава най-малко един път месечно. Свиква се на заседание по инициатива на управителя или на най-малко трима от членовете. Заседанията са редовни при кворум по-голям от 50%. Решенията се взимат с мнозинство, но не по-малко от 4 гласа. Не се допуска въздържане от гласуването, освен за въпроси, засягащи тях или членове на семействата им.

Управителят на БНБ има собствени правомощия, той е едноличен орган.

– има представителни функции;

– организира, ръководи и контролира дейността на БНБ, с изключение на дейностите, които са от компетентността на подуправителите. Може да създава консултативни съвети.

Подуправителите също са орган на БНБ и имат собствени правомощия. Управителният съвет избира и главен ревизор, който се одобрява от Сметната палата. Главният ревизор извършва вътрешен финансов контрол.













№ 35??? Банков надзор. Понятие. Надзорни правомощия на БНБ. Вътрешен банков контрол.Контрол върху търговските банки. Банков контрол върху големите и вътрешните кредити. Кредитни ограничения.



Организация на вътрешния банков контрол: създава се специализирано звено и дейността се осъществява от инспектори. Те имат право на свободен достъп, право до изискват справки, сведения и документи, да проверяват отчетността, да изискват предлагането на мерки по налагане на запори и възбрани. Задълженията им са да правят анализ на банковата дейност, да преценяват съществуващите технологии и технически средства за защита срещу закононарушения, да отправят предложения за подобряването им, да проверяват всички сигнали за нередности.


Основните обекти на вътрешния банков контрол са: законосъобразността на счетоводните операции; проверка на компетентността на лицата, извършили действия за сметка на банката, да проверяват, дали сделките не застрашават правата на акционерите. Специфични обекти са спазване на ограниченията на лицензията, отчетността и др.


Актовете, които могат да издават са два вида:

– констативни (мнения, препоръки, доказателства + становище относно необходимите мерки);

– констативна записка (ако няма нарушения).


Контрол върху големите кредити. Големи кредити са тези, които надвишават 10% от собствения капитал на банката и тези, които надвишават 1 млн. лв. Общата сума на големите кредити не може да надвишава 25% от собствения капитал на банката. Всеки един голям кредит не може да превишава 8 пъти собствения капитал на банката. За големите кредити съществува специален режим на отпускане и те подлежат на специален контрол от БНБ. Проверяват се кредитоспособността на клиента, обезпеченията и др. Голям кредит може да се отпусне на едно лице или на свързани лица. Кредити до 10% от капитал се отпускат от инспекторите, над 10% – с решение на Управителния съвет, при кредит над 15% – с единодушие от Управителния съвет. Може да не се отговаря на някое от тези условия, ако кредитът е обезпечен със злато и когато гарант е държавата, както и когато кредитополучателят има депозит в търговската банка, който е на стойност минимум размера на кредита или ако кредитът е обезпечен с държавни ценни книжа.


Вътрешни кредитиотпускат се на лица, свързани с търговската банка – служители, семействата им и т.н., акционери на търговски дружества, в които търговската банка е акционер. Те са особено рискови, затова има специални ограничения – отпускат се само при единодушие на Управителния съвет + одобрението на специализирана служба за вътрешен банков контрол. Решението трябва да съдържа лихвения процент и начина на връщане на кредита. Забранява се на лицата, свързани с търговските банки да ползват преференции. Вътрешните кредити не могат да надхвърлят двугодишната заплата на служителите (когато се отпускат на служители). Обшият размер на вътрешните кредити не може да е по-голям от 10% от собствения капитал на търговските банки.


Кредитни ограничения. Търговската банка не може да притежава дълготрайни материални активи на стойност по-голяма от 50% от собствения капитал, с изключение на случаите при удовлетворяване чрез ипотеки и залози, но при тези случаи трябва да се освободят от тях в рамките на 2 години. Търговската банка не може да бъде неограничено отговорен съдружник, като търговско дружество, в друго дружество.


№ 36. Правен режим на търговските банки. Учредяване. Собствен капитал, капиталова адекватност. Резерви. Органи на управление.



Търговските банки са търговци по смисъла на чл.? ал. 1 от Търговския закон Търговските банки са гражданско-правни субекти и участват в правоотношенията като равноправни субекти. Тяхната дейност се регламентира от Закона за банките, който е специален по отношение на Търговския закон, ЗБНБ, 15 наредби на БНБ, ТЗ и Уставите на търговските банки. Уставите не могат да противоречат на императивни норми и те се състоят от две части със задължителни и с други норми.

Според Закона за банките, ”банката е акционерно дружество, което публично привлича влогове и използва привлечените парични средства за предоставяне на кредити и за инвестиции на свой риск и за своя сметка”.

Акционерното дружество трябва да има писмено разрешение за осъществяване на банкова дейност. При подаването на заявка за разрешение се прилагат:

– данни за записания капитал и направените вноски;

– план за обосновка за дейността на търговската банка;

– данни за лицата, записали 3 или повече % от капитала, вкл. произход на средствата и доказателства, че не са заемни, информация за платените през последните 5 години данъци;

– данни за лицата, които ще управляват банката;

– Устав и други устройствени актове;

– сертификати за квалификация н опит и др.

В 6-месечен срок от депозирането на молбата Управителният съвет на БНБ се произнася, като дава или отказва да даде лицензия за извършване на банкова дейност. БНБ извършва проучвания за валидността на документите. Лицензията може да изключи извършването на сделки или дейности, за които БНБ прецени, че заявителят не е квалифициран. След като получи лицензията банката се регистрира от окръжния съд и от този момент се създава юридическото лице. Ако в 6-месечния срок БНБ не отговори или откаже да издаде лицензия банкова дейност не може да бъде извършвана.

Лицензия се отказва: когато устава или другите учредителни актове не отговарят на закона, когато капиталът е по-малък от минимално необходимия, когато някой член на управителния съвет не отговаря на установените изисквания, когато се установи, че има лица, записали капитал със заемни средства и т.н. Заявителят може след изтичането на 6 месеца отново да подаде молба.


Видовете лицензия са: пълна, частична и под условие.

Пълната лицензия позволява освен извършването на двата основни вида банкова дейност – влогонабиране и кредитиране, и останалите 7 вида банкова дейност и 9 вида търговска дейност.

Частичната лицензия е само за част от същинската банкова дейност, но задължително включва двата основни вида банкова дейност.

Лицензията е под условие, когато са поставени условия от БНБ. Когато при осъществяване на дейността си, една търговска банка излезе извън обхвата на лицензията си, това е основание за отнемане на лицензията ù.

Отказът на БНБ да издаде лицензия не подлежи на обжалване. БНБ действа в условията на оперативна самостоятелност. Решението на БНБ подлежи на незабавно изпълнение и не може да бъде обжалвано по съдебен ред.



  1. Привличането на парични средства не може да става под формата на влогове от други банки.
  2. Предмет на дейност на търговската банка трябва да бъде същинската банкова дейност, а другата търговска дейност ad hoc.
  3. Законът забранява на търговските банки да извършват друга търговска дейност, освен тази, необходима за функционирането ù.
  4. Капиталът на търговската банка е паричен. Има ограничения за придобиването на недвижими имоти Капиталът е собствен и заемен (от влогонабиране и депозити). При учредяването реално внесеният капитал трябва да е минимум 10 млн. лв., като капиталът трябва да е разделен на акции и то поименни.
  5. Търговската банка заделя резерви, които стоят като безлихвен депозит в БНБ – от реалната печалба. Преди да се заделят средства за фонд “Резерви” не може да се разпределят дивиденти.
  6. Капиталова адекватност – отношението между собствения капитал и вземанията на банката.
  7. Ликвидност (краткосрочни активи).


Органи за управление на търговските банки. Според Търговския закон структурата на управление може да бъде едностепенна и двустепенна. Банката се управлява и се представлява съвместно най-малко от две лица, като не може да се възлага управлението на едно от тях. Те може взаимно да упълномощават трето лице, което да ги представлява.






№ 37. Ликвидация на банките. Банкова несъстоятелност.



Ликвидация на банките.

Ликвидацията представлява преустановяване на банковата дейност. Основание за това е отнемането на лицензията от БНБ.

Централната банка може да отнеме лицензията:

  1. Когато търговката банка не започне да извършва дейността си в 12-месечен срок от издаването на лицензията.
  2. Ако търговската банка е извършила нарушение на разпорежданията на закона; когато е нарушила изискванията за доверителност; сключила е банкови сделки, които засягат финансовата ù стабилност; не е изпълнила поети към централната банка писмени ангажименти (обикновено за оздравителни мероприятия); когато е извършила сделки в нарушение на издадената лицензия, когато възпрепятства осъществяването на банков надзор, когато застрашава интересите на вложителите или когато извършва пране на пари.
  3. Когато търговската банка е предоставила неверни сведения.
  4. При чуждестранни банки, извършващи дейност на територията на страната, чрез свои клонове – когато се отнеме лицензията на чуждата банка в седалището ù.

Всички тези случаи са на принудителна ликвидация. След вземане на решение за отнемане на лицензията, централната банка отправя искане (съдържащо основанията и доказателствата) към окръжния съд по регистрация за образуване на производство по ликвидация на търговската банка. Решението за отнемане на лицензията се публикува в Държавен вестник и се информира обществеността. Централната банка назначава квестори, ако няма такива. Окръжният съд образува производство и назначава ликвидатори от списъка на синдиците на централната банка. Действа се по изискванията на Закона за банките н субсидиарно се прилага Търговския закон Ликвидаторите носят същата отговорност, като управителите на банката. Те са длъжни писмено да отправят покана до кредиторите (обнародва се в Държавен вестник) на банката към момента на прекратяването ù. Имуществото на акционерното дружество се разпределя, само ако са изминали 6 месеца от обнародването на поканата до кредиторите. Ако някои кредитори не бъдат признати за такива, започват дела.

Търговската банка може да бъде продадена изцяло или да се влее в друга търговска банка, но само със съгласието на БНБ, защото задълженията се поемат от купувача и не трябва да се нарушава капиталовата адекватност на купуващата банка.

Когато търговската банка е неплатежоспособна, ликвидаторите са длъжни незабавно да уведомят БНБ, която отправя искане до окръжния съд за започване на дело по несъстоятелност.

Доброволната ликвидация става по волята на акционерите с решение на Общото събрание и съгласие на БНБ. Преди това се прави ревизия, за да се установи, дали банката е платежоспособна и дали има достатъчно ликвидни средства да изплати задълженията си към кредиторите и вложителите без отлагане. Ако не, се започва производство по несъстоятелност, както и, ако БНБ е дала съгласието си, но ликвидаторите установят неплатежоспособност. След откриване на производството по доброволна ликвидация, Общото събрание определя срок за извършването ù и възнагражденията на ликвидаторите.


Общи моменти при задължителна и доброволна ликвидация.

  1. Ликвидаторите представляват търговската банка. Ако са двама – съвместно, а еднолично само, когато приемат волеизявление към търговската банка.
  2. Ликвидаторите играят ролята па изпълнителен орган. Трябва да завършат текущите операции, да съберат вземанията и да предприемат действия по превръщането на имуществото в пари и да удовлетворят вземанията на кредиторите Само по изключение могат да сключват нови сделки в интерес на търговската банка.
  3. Ликвидаторите трябва да уведомят данъчните органи.
  4. Имуществото се разпределя между кредиторите. Ако търговската банка е платежоспособна, се удолетворяват всички кредитори и чак тогава акционерите.
  5. Когато са уредени всички задължения на банката и остатъкът е разпределен, ликвидаторите искат заличаването на търговската банка от регистъра на съответния окръжен съд. Чак с неговото решение се прекратява съществуването на търговската банка като правен субект.


Банкова несъстоятелност – тя е близка до ликвидацията, защото и в двата случая се стига до заличаването на правния субект. В основата ù стои не платежоспособността. За разлика от ликвидацията, освен четирите задължителни и едно доброволно условие, при банковата несъстоятелност има и други. При банковата дейност има остра нужда от специален режим, тъй като те работят с чужди, заемни средства и при неплатежоспособност се накърняват интересите на трети лица.

Има два режима на банкова несъстоятелност – общ и специален (само за банките). При общия режим се предвижда възможност за оздравяване на предприятието на длъжника, но при търговските банки това е невъзможно. При общия режим се говори за справедливо удовлетворяване на кредиторите, като се вземат предвид интересите на кредиторите, на длъжника и неговите работници. При специалния режим не могат да бъдат защитени интересите на служителите на търговската банка.


І. Откриване на производството по несъстоятелност (по специалния режим).

  1. Изпадане в неплатежоспособност, но има две условия, за разлика от общия режим:

а) търговската банка повече от 7 дни да не изпълнява свое изискуемо задължение;

б) общата стойност на задълженията да надвишава активите на банката.

Законът дава тези две изисквания алтернативно, т.е. необходимо е да е налице поне едно от двете. Откриването на процедурата се предхожда от отнемане на лицензията. За разлика от общия режим, само БНБ може да иска откриване на производство по несъстоятелност. Инициативата може да е на всеки търговец или кредитор, БНБ не действа като кредитор, а като държавен орган. БНБ прави искане до съответния окръжен съд за започване на процедурата. То се мотивира и подкрепя с доказателства за неплатежоспособността. Производството е бързо – съдията образува делото в деня на подаване на жалбата и в 10-дневен срок насрочва заседание. Производството се осъществява на един етап, за разлика от общия режим, където първият етап е оздравяването. При общия режим се създава Съвет на кредиторите, докато това липсва при търговските банки, тъй като кредиторите са известни, тяхното събиране е много трудно и неоправдано, а и съществува закон, който защитава интересите на кредиторите. Искането на БНБ се разглежда на закрито заседание. Ролята на ищец играе БНБ, а на ответник – търговската банка. Търговската банка има правото да доказва, че притежава активи, които са достатъчни да покрие задълженията си, както и да докаже, че БНБ погрешно е счела, че се касае за неплатежоспособност (неплатежоспособността трябва да бъде трайна).

Ако тя е временна, това не е основание за изпадане в несъстоятелност. В това производство участва и прокурор. Съдът може да излезе с два вида решения:

♦ неплатежоспособност не е налице или тя е била временна, т.е. съдът отхвърля иска и отказва да образува производство по несъстоятелност. Тъй като БНБ действа като държавен орган, решението я обвързва и тя е длъжна да върне лицензията.

♦ установява се, че са налице основания за обявяване на банката в несъстоятелност, т.е. съдът признава с решението си. Съдът действа в условията на обвързана компетентност и преценката му се отнася единствено до материално- и процесуално-правните предпоставки за откриване на производството.


Решението на съда има следните последици:

  1. Обявява неплатежоспособността и определя началната ù дата.
  2. Открива производство по несъстоятелност.
  3. Обявява търговската банка в несъстоятелност.
  4. Прекратява правомощията на органите на търговската банка.
  5. Постановява обща забрана и запор на имуществото ù.
  6. Лишава търговската банка от право да се разпорежда и управлява имуществото си.
  7. Постановява започване на осребряване на имуществото и неговото разпределение.
  8. назначава синдик.

Решението трябва да бъде произнесено в 10-дневен срок. Решението подлежи на обжалване, не от датата на влизане в сила, а в 10-дневен срок от обнародването му в Държавен вестник.


Последици от публикуването на решението в Държавен вестник:

  1. Всички отпуснати от търговската банка кредити стават незабавно изискуеми.
  2. Всички давностни и преклузивни срокове спират да текат за период от 6 месеца (касаят вземанията на банката).

С решение на съда се назначава синдик на търговската банка. Той е физическо лице и трябва да отговаря на следните изисквания:

  1. Да не е осъждан за престъпление от общ характер.
  2. Да няма родствена връзка с длъжник или кредитор и самият той да не е кредитор.
  3. Да не е изпадал в несъстоятелност.
  4. Да има висше икономическо образование и минимум три години стаж по специалността.
  5. Да не се намира с кредиторите и длъжниците в отношения, които пораждат съмнение.
  6. Да не е синдик на друг търговец.

Правомощията на синдика може да се осъществяват от няколко лица. Тогава решенията се вземат единодушно, а действията се извършват съвместно.

Правомощията на синдика са следните:

  1. Представлява юридическото лице.
  2. Управлява текущите му дела.
  3. Съхранява имуществото и води търговските книги.
  4. Издирва имуществото на длъжника.
  5. Участва в производството по делата на длъжника и води дела от негово име.
  6. Събира парични вземания.
  7. Разпорежда се със събраните суми.
  8. Издирва кредиторите на длъжника.
  9. Осребрява имуществото.
  10. Може да прекрати с предизвестие от 60 дни всеки едностранен договор, по който банката е страна, като не дължи обезщетения за прекратяването.

Синдикът  изпраща всеки месец в съда и в БНБ отчет за дейността си, който трябва да бъде одобрен. Синдикът няма правомощия да извършва оздравителни мерки в търговската банка. Синдикът (за разлика от обшия режим) има двойнствено подчинение – пред съда и пред БНБ.


ІІ. Маса на несъстоятелността.

Тя включва имуществените права на банката към датата на постановяване на съдебното решение. Може да се увеличи и след тази дата, в резултат на придобиване на имуществени права. Масата на несъстоятелността включва всички имуществени права, с изключение на несеквестируемите. Съдът може да обяви някои сделки за недействителни, ако те нарушават масата на несъстоятелността. Законът посочва седем такива сделки:

– безвъзмездни сделки, извършени в 3-годишен срок преди обявяване на неплатежоспособността;

– безвъзмездна сделки, извършени в 5-годишен срок преди обявяване на неплатежоспособността, ако от тях са се облагодетелствали акционерите, членове на техните семейства и свързани с тях лица;

– безвъзмездни сделки, извършени в 5-годишен срок преди обявяване на неплатежоспособността, които са имали намерение да увредят кредиторите на банката;

– погасяване на парични задължения чрез прехвърляне на собственост (само до 6 месеца преди обявяването);

– сделки, извършени във вреда на кредиторите, страна по които е лице, свързано с банката;

– залог, ипотека или друго обезпечение в полза на необезпечени вземания на търговската банка.

Всички тези сделки са сключени преди датата на обявяване в неплатежоспособност.

Исковете се предявяват от синдиците и БНБ. Делата по тях са освободени от държавни такси.


Претенциите на кредиторите – в две фази:

  1. Съдът издирва и уточнява, кои са кредиторите. Това са вложители, които са известни на търговската банка и други кредитори, които не са известни. Съдът издирва вторите в едномесечен срок от обнародване на решението. Синдикът изпраща по пощата с препоръчано писмо съобщение до всеки държател на банкова касета и до всяко лице, предоставило имущество за съхранение. С това писмо те се канят да си получат вземането в 90-дневен срок. Ако това не стане банковата касета се отваря в присъствието на синдик и нотариус, описва се от синдика и се съхранява от него до приключване на производството. Ако дотогава вещите не бъдат потърсени, съдържанието на. каретата се предоставя на опис в БНБ. От датата на предаване започват да текат 5 години преклузивен срок, а след изтичането му имуществото става държавна собственост.

Кредиторите, в срок от един месец от обнародването на решението предявяват вземанията си пред синдика (тук не става дума за вложителите). Синдикът обобщава всички претенции за вземания и изготвя списък с признатите от него вземания. Той признава вземания по размер, по основание и по поредност. Негово задължение е да обнародва в Държавен вестник и най-малко два пъти в централните ежедневници за мястото, където е изложен списъка. В 14-дневен срок може да се правят възражения от кредиторите/длъжниците.

  1. Втората фаза е пред съда. Процедура по утвърждаване на списъка – след изтичането на 14-дневния срок. Съставя се нов списък, който се изпраща в окръжния съд, разглежда се на закрито заседание. Има нова възможност за оспорване, но преди това списъкът трябва да е бил оспорен пред синдика. Съдът утвърждава списъка на кредиторите, които ще участват в разпределение на масата на несъстоятелността.


ІІІ. Осребряване на имуществото – продажбата на банката от синдика като цяло. Това се разрешава от съда, след писменото становище на БНБ. Централната банка осъществява проверка, дали продажбата няма да увреди интересите на кредиторите. Прехвърлянето става след окончателното изплащане на сумите. Банката може да бъде купена единствено от друга търговска банка с действаща лицензия.

Правата на акционерите на банката се погасяват, освен правата на ликвидационен дял след удовлетворяването на кредиторите.

Съществува ред за покриване на вземанията на кредиторите от осребреното имущество:

  1. Вземания, обезпечени със залог/ипотека.
  2. Вземания, заради които се упражнява право на задържане.
  3. Разноските по несъстоятелността. !
  4. Вземания, отношение по които има Фонда за гарантиране на влоговете на гражданите.
  5. Влогове, които не са покрити от системата за покриване на влоговете.
  6. Вземания на банки.
  7. Вноски към общественото осигуряване.
  8. Всички останали.

Ако след удовлетворяването на кредиторите остане имущество, то се разпределя между акционерите, съобразно притежаваните акции.

При несъстоятелност – 3 режима на удовлетворение:

1) Закон за банките;                                                                                                                                                                 г

2) Закон за задълженията и договорите;

3) Търговски закон.

Производството приключва с решение на съда (след разпределение на имуществото) и с решението се заличава банката от търговския регистър като правен субект.






№ 38. Правен режим на влогонабирането.



  1. I. Влогонабирането е основна банкова дейност, от която следват всички останали видове. В основата на влогонабирането стои привличането на чужди парични средства, с които банката оперира. По тази категория сделки банката е длъжник, а вложителите – кредитори. Доколкото длъжниците са пасивни субекти, тези сделки се определят като пасивни.

Спестовност = влогонабиране

Спестовността не покрива влогонабирането, понеже при него има набиране на парични средства, с цел опериране с тях, което липсва при спестовността.

Влогонабирането е дейност, при която временно свободните парични средства се дават на влог, при положение, че правният субект не вижда друг начин да извлече средства от тях. Правната форма на влогонабиране е договорът за влог.


а) обикновен влог – при него влогодателят предава на влогонаемателя вещ, която последният пази и е длъжен да върне обратно, при което получава възнаграждение за съхранението;

б) неправилен влогдават се на влог парични средства (заместими вещи), като влогонаемятелят е длъжен да върне не същите банкноти, а техния номинал. Той има възможност да се разпорежда с тях и да ги предоставя на трети лица под формата на кредити. Влогонаемателят става собственик на тези средства, т.е. влогодателят от собственик се превръща в кредитор. Особености:

влогодателят е кредитор;

– вземането не е скрепено с давност;

– вземането не е свързано с личността.

Влог. отношения възникват по силата на договора за влог. Банката е юридическо лице като цяло и договорите се сключват с нея като цяло. Титулярът на влога може да тегли определени суми от всеки клон на банката, както и да иска разплащателни операции. Вложителите са титуляри на влоговете и се разплащат с тях. Това става:

– лично;

– чрез пълномощник, т.е. чрез нотариално заверено пълномощно;

– чрез законен представител, определен от съда или родител.


Нормативната уредба на влогонабирането е в Търговския закон, Наредба за влогонабирането, ЗЗД.


ІІ. Финансово-правен режим на влогонабирането.

Той предоставя общите условия за извършване на влогонабирането, които в банковото право имат императивен характер, т.е. когато банката осъществява влогонабиране, трябва да спазват задълженията, като към тях могат да се включат допълнителни свободни условия между влогонаемателя и влогодателя.

Принципи на влогонабирането:

  1. Забрана за осъществяване на влогонабиране от небанкови институции:

– необходимост от банкова лицензия;

– ако друга институция извършва влогонабиране, подлежи на тежки санкции;

– съществуват посредници, които извършват влогонабиране, но за сметка на банка (в практиката -работнически влог, пощенски клонове и др.).

  1. Доброволност – никой не е задължен да стане вложител. Само при депозита има елемент на принуда.

З. Тайна на влоговете – няма разлика от банковата тайна, простира се върху всички влогови сделки, обхваща, както състоянието на сметките, така и движението по тях.

  1. Възвращаемост – при поискване влогонаемятелят е длъжен да върне сумата; няма давност за връщане на влог.
  2. Лихвеност – в основата стон неправилния влог. Влогонаемателят се разпорежда със заместимите вещи, за което заплаща лихва. Основният лихвен процент е един от критериите за определяне на банковата лихвена политика. Банките не са обвързани юридически с лихвения процент на БНБ, но са икономически зависими от него. При високи лихви има повече вложетели, но се намалява собствената печалба, а при ниски – обратно. Лихвата зависи от:

– договора с вложителя;

– вида и размера на влога;

– при срочните влогове лихвата е по-голяма,

– дали влога е в лева или валута (ако са в лева, в България не съществува данъчно облагане на лихвите).

  1. Неограниченост на влоговете – единствено по отношение на минималния размер има ограничения.
  2. Несеквестируемост – става дума за влогове на физически, а не на юридически лица. Изключения се правят са влогове, чиито източник е престъпление, вземания от финансов начет и вземания по издръжка.
  3. Гарантираност – съществува резервен фонд на търговските банки, в който всяка банка има съответната квота. Негов депозитар е БНБ. При несъстоятелност на търговските банки влоговете се покриват от този фонд. ДСК с предоставяло 100% гаранция за влоговете в миналото.


ІІІ. Видове влогове:

  1. Спестовен влог – натрупване на парични средства на физическите лица. Ако един влог не изпълнява друга функция, освен акумулиране на средства, той е спестовен. Открива се с внасяне на средства. Това може да направи всеки български и чуждестранен пълнолетен гражданин. Издава се спестовна книжка, която отразява всички вноски и движението по сметката. По принцип разпореждането с влога става само с тази книжка. При изтегляне на цялата сума този документ остава в банката.

При кражба или загуба на спестовната книжка, титулярът трябва незабавно да уведоми търговската банка. В противен случай търговската банка не носи отговорност. При разминаване на данните в търговските банки и спестовната книжка, важат тези от спестовната книжка, ако в последните 3 години спестовната книжка е предоставяна за олихвяване.

  1. Разплащателен влог – може да се открие от всеки пълнолетен български гражданин, както и от чужди пълнолетни граждани. Той има.две функции:


– разплащане (услуга, оказвана на вложителя, като банката плаща по неговите задължения). Има два режима – спестовен влог, при който текат лихви на вложителя и в същото време се заплаща за услуги. Банката води отчетност за разплащанията и дава информация за операциите. За тази си дейност получава възнаграждение по договаряне. При добросъвестни и дългогодишни клиенти при временен недостиг на средства търговската банка може да заплати от свое име.

  1. Срочен и безсрочен влог. При срочните влогове има падеж. Ако титулярът се разпорежда преди това със средствата той губи предимствата на срочния влог. При безсрочния могат да се извършват операции по всяко време.
  2. В национална и чужда валута – няма ограничения за вида валута.
  3. На пълнолетни лица и детски. Детските влогове са под условие. Най-често, ако децата са малолетни, родителите разполагат с него, ако са непълнолетни – могат да се разпореждат лицата със съгласието на своите родители/попечители.
  4. Лични и общи влогове. Две или повече лица може съвместно да открият общ влог. Режимът му се урежда между лицата-титуляри и търговската банка. Възможно е само титулярите да могат да се разпореждат заедно или някои от тях да се разпорежда с пълномощно, което остава в търговската банка.
  5. Безусловни и условни влогове. Условията са уговорени между търговската банка и титуляра.
  6. Лични и в полза на трети лица – това е при договор под условие, третото лице трябва да изпълни някакво изискване, за да се разпорежда с него.


№ 39. Правен режим на кредитирането.



  1. Кредитиране.

Кредитирането е втората основна дейност на търговските банки. Банковият кредит е проява на участието на търговските банки в стопанския живот. Насочват се временно свободни парични средства от един в друг сектор на икономиката, като се търси икономически ефект. Заместват се действителни парични преводи. Търговските банки имат контролни функции, дали кредитите се използват по предназначение и ефективно.

Кредитирането се извлича от неправилния влог. Правната форма на кредитирането е договор за заем. Заемополучателят е длъжен да употреби обекта на заема (отпускат се заменими вещи) и е длъжен да върне вещ от същото количество и качество. Има разлика между същинското и стоковото кредитиране (при който има особен режим на плащане).

Кредитът има комплексен характер (частно и публично-правен). Има свобода на договарянето, но и договорът за заем се подчинява на финансово-правния режим, на определени правила и принципи, които имат санкционни последици. Всичко това + надзорът на БНБ определя публично-правния режим, който е задължителен за всички страни.


  1. Принципи на кредитирането:
  2. Плановост. Всяка търговска дейност ежегодно и в перспектива съставя кредитен план. Понеже кредитирането е най-рисковата дейност има нужда от глобално планиране. Кредитната политика се определя от Управителния съвет на търговската банка. По принцип кредити се отпускат само съобразно приетия план, а само по изключение извън него.
  3. Целевост. Всеки кредит се дава целево. Нужна е обосновка на кредитополучателя и проверка на банката, относно субекта и целите на кредита. Банката може да осъществява контрол по всяко време върху изпълнението/усвояването на кредита. Има забрани за използване за други цели.
  4. Кредитни ограничения. Свързани са с големите, вътрешните кредити и с цялостното кредитиране. Критерии за ограниченията е собствения капитал на банката.
  5. Срочност. В банковото право няма безсрочни задължения. В договора за заем и договора за кредит се посочва падежа, етапите на плащане и т.н. и има санкции при неизпълнение.
  6. Възвращаемост – тясно свързана е с кредитните ограничения. Това е разликата между финансиране и кредитиране.
  7. Лихвеност. Няма безлихвени кредити. Лихвата е възнаграждение за ползването на средствата. Зависят от целите, размера и срока на кредита.
  8. Обезпеченост. Търговската банка е задължена да получи обезпечение под формата на залог, ипотека или др. Обезпечението обикновено е около 120% от размера на кредита.
  9. Гарантираност. Трето лице може да гарантира кредита или да поръчителства.

Ако търговската банка извършва дейност в нарушение на принципите, следват санкции от БНБ, която може да принуждава за спазването им. При драстично нарушение може да се стигне и до отнемане на лицензията.


  1. Видове кредити:
  2. Според срока – краткосрочни (оборотни) – до една година; средносрочни – до 5 години и дългосрочни (над 5 години) (инвестиционни) (за ДМА, имоти и сериозни технологии).
  3. Кредити в лева и валута. В каквато валута се отпуска, в такава се връща.
  4. Кредити при общ и при специален режим (с преференции) – от гледна точка на лихвите. Обикновено се отпускат на държавни банки и имат гратисен период.

Всяха търговска банка гарантира банковата тайна, снемането и може да се поиска само от съда или друг овластен за това орган.

  1. Валутно законодателство. Валутен режим. Местни и чуждестранни лица. Правен режим на сделките, действията и плащанията, предмет на валутния закон.


В правната система няма валутно право, като самостоятелен правен отрасъл. Всяка държава може да установи специален правен режим, относно сделки и действия с предмет чуждестранна валута или благородни метали, с цел зашита на националната парична единица –„валутен монопол”.

В законодателството има съвкупност от нормативни актове, които регламентират валутния режим в дадена страна. В България те са на три нива:

– Валутен закон (1999г), приет според изискванията на ЕС за свободно движение на капитали;

– подзаконови нормативни актове (наредби) /Наредба за добиване, преработка и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни, Наредба за износа на чуждестранна валута и благородни метали и скъпоценни камъни. Наредба за събирането на информация за нуждите на статистиката на платежния баланс, Наредба за условията и реда за предаване на отчетите и декларации за задълженията на местни лица към чуждестранни лица и др./;

– други нормативни актове – Закона за митниците, Закона за чуждестранните инвестиции и т.н.

От предметният обхват на Валутния закон става ясно, че става дума за отношенията на граждански обмен и сделки, свързани с тях. Валутният закон урежда сделки и плащания между местни и чуждестранни лица, презгранични преводи и плащания, сделки с чужда валута по занятие, сделки с благородни метали и скъпоценни камъни (придобиване, преработка и износ), внос и износ на левове и чуждестранна валута в наличност, събиране и поддържане на статистическа информация за платежния баланс на страната, упражняването на валутен контрол.

Тези сделки от гражданския оборот са обхванати от валутния режим, който се състои в това, че са предвидени разрешителни или регистрационни режими или са забранени сделки.


Мисля, че нещо липсва!!!!!!!!!

митническите органи, централен депозитар, нотариуса/съда по вписванията, БНБ, емитента на поименни ценни книжа на капиталовия пазар. Без предоставяне на регистрация компетентните органи по регистрация са длъжни да отказват регистрация. Министерство на финансите поддържа и три други регистъра:

1) преки инвестиции на местни лица в чужбина и на частни лица в страната;

2) инвестиции на частни лица в недвижимо имущество в страната и на местни лица в чужбина;

3) задължения на местни лица към чуждестранни лица.

– добив и преработка и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни по занятие. Тези лица, които не са банки, но извършват такава дейност трябва да ги регистрират в Министерство на финансите в 14-дневен срок. /За преводи и плащания към чужбина трябва да бъдат извършвани само през търговските банки, и то само след като са декларирани основанията за превода (над 20 000 лв. се изискват документ, а ако подлежат на регистрация и документ за регистрация).

– внос и износ на левове и чуждестранна валута в наличност. Може да се внасят неограничени количества в страната, като те трябва да декларират цялата сума при влизане, ако е над 5 000лв. Местните физически лица може да изнасят левове и чуждестранна валута до тази сума без изисквания, от 5 000 до 20 000лв. – с деклариране, а над 20 000лв. – с разрешение на БНБ (???? Да се провери – мисля, че е изменено). Същото е и при чуждестранните лица, като те трябва да докажат основанията за придобиване на валутата в страната, а когато става въпрос за суми над 20 000лв. – трябва да докажат, че са я внесли в страната.

  1. Правна уредба на валутния контрол. Понятие. Основни задачи на валутния контрол. Органи и тяхната компетентност. Отговорности при упражняване на валутен контрол.



  1. Валутния контрол.

По своята правна същност контролът върху валутния режим е вид административен контрол, който се упражнява от държавните органи в сферата на управление и регулиране на валутните процеси.

Предмет на валутния контрол: всички сделки, които имат за предмет валутни ценности или имущество под валутен контрол, сключени между местни и чуждестранни лица.

Цел на валутния контрол: да охранява установения валутен режим в страната и да следи за спазването на валутното законодателство.


  1. Органи на валутния контрол:

– външноведомствен контрол (Министерство на финансите, БНБ, митнически и данъчни органи към МФ, Министерство на икономиката);

– вътрешноведомствен контрол (от ръководителите и длъжностните лица във ведомства, организации и предприятия);

– Министерство на финансите осъществява цялостен валутен контрол в страната за опазване на държавния валутен фонд и спазване на валутното законодателство. Обикновено сделките се осъществяват с предварително разрешение от МФ.

– БНБ осъществява текущ контрол върху действия и сделки с валутни ценности и контрол върху търговските банки за спазване изискванията на закона, финансовите къщи, местните физически лица. Може и да проверява истинността на изнесената от лицата информация.


Всеки орган има мерки за въздействие:

Министърът на финансите – указания за отстраняване на нарушения, забрана за осъществяване на дейност за една година и сезира органите на прокуратурата за извършени престъпления;

– митническите органи – отнемат в полза на държавата при недеклариране или когато няма разрешение от БНБ при износ;

– БНБ може да откаже регистрация или издаване на разрешение, може да издаде указания за отстраняване на нарушения, да отнеме разрешение и да сезира органите на прокуратурата за извършени престъпления;

– пощенските служби осъществяват контрол по спазване на забраните за износ на лева, валута, благородни метали и скъпоценни камъни по пощата, но без да има право да отнемат.


  1. Видове контрол:

– предварителен (от гледна точка на разрешението),

– текущ (декларирането) и

– последващ (проверки и ревизии – изпълнява се от органите на държавен вътрешен финансов контрол).


  1. Последица от упражняването на валутен контрол е прилагането на система от правни отговорности, които включват административна, наказателна, гражданска и дисциплинарна.

Административната отговорност включва глоба/имуществена санкция (от 5 000 до 150 000 лв. / 50 000 до 120 000лв.); актовете се съставят от оправомощени от министъра на финансите или от управителя на БНБ длъжностни лица. Наказателни постановления се издават от министъра на финансите или от управителя на БНБ, или от упълномощени лица. Съставянето на актове, обжалването и изпълнението на наказателните постановления е по ЗАНН.

Наказателна отговорност е предвидена в чл.251 от НК – който наруши разпоредба на закон, акт на Министерски съвет и на БНБ относно валутния режим се наказва с лишаване от свобода до б години и глоба, до 2 пъти размера на престъплението,  като предметът на престъпление се отнема и ако липсва се присъжда неговата равностойност.

Дисциплинарна отговорност се упражнява спрямо лица, които са нарушили трудовото си правоотношение (т. е.  държавните органи).

Гражданската отговорност има незначително приложение, тъй като става дума не за отношения между гражданско-правни субекти, а за отношения между държавни контролни органи по упражняване на контрол по валутния режим.




1. Териториално и селищно устройство


Понятие за устройство на територията, принципи, развитие на законодателството и нормативна основа


Устройството на територията (УТ) е комплексна многостранна дейност, която служи за организиране, опазване и устройване на жизнената среда на човека – средата, която човек обитава и обхваща физическия свят, в рамките на който човек съществува. В стария ЗТСУ се казваше, че този закон се приема, за да се създадат най-благоприятните условия за труд, отдих и живот.

Околната среда не е застинала категория, а се изгражда систематически, за да придобие определени качества (от гледна точка на икономическия, обществения и личния живот и екологията). Създаването на тази хармонична среда не е еднократен акт, а е система от действия, насочени към човека като биологичен индивид и като единственото висше мислещо социално развито същество.

С формирането на човешкото общество започва естественият процес на обмяна на вещества между човека и природата. Тя води до еволюция – развитие с 2 противоположни резултата. От една страна се формират потребителски стойности, от друга – настъпват изменения в природата. Тя постепенно преминава от естествено в изкуствено състояние. Тази изкуствено променена природа се пригажда за нуждите на човека.

Целта на УТ е създаване на изкуствена среда, в която балансирано и непротиворечиво съществуват интересите на държавата, общностите и човешкото общество.

Върху УТ влияние оказват различни фактори – икономически, политически, социални и др. УТ зависи от степента на развитие и задоволяване на определени интереси. Съществуват определени природо-географски и физически фактори, които влияят върху УТ. В това отношение България има възможно най-благоприятните условия за устройване на територията, тъй като нейната територия е почти поравно разпределена между ниски (31%), хълмисти (41%) и планински (28%) местности. Надморската височина (480 m) също е най-благоприятната възможна.

УТ се подчинява на определени принципи: демократизма; комплексността; непротиворечието между държавни, обществени и лични интереси; съчетаването на отрасловото и териториалното начало.

УТ е предмет на изучаване от различни научни направления, в т.ч. поради необходимостта от нормативно регулиране то е предмет на разглеждане и от правото. Няколко са нормативните актове при съществуването на Третата българска държава, които регулират обществени отношения в областта на УТ. Първият е Закон за благоустройството на населените места в Царство България. Той се отнася само до населените места. Важното е, че още с този закон се възприема идеята за създаване на планове за развитие на населените места, които са особен вид юридически актове, съдържащи задължителни перспективи (по-близки или по-далечни) за УТ. Той действа до 1941 г., когато е приет Законът за благоустройството на населените места. Той също се отнася до регулирането на населените места, но тук приложното поле се разширява до близките непосредствено лежащи до населените места земи. Освен това се развива системата на градоустройственото планиране в близка и средносрочна перспектива. През 1950 г. е приет Законът за планово изграждане на населените места – за първи път УТ се разпростира не само за населените места, но и за извънселищните територии. Той е повлиян от новите политически и правни условия след Втората световна война.

Следващият закон – ЗТСУ, е приет през 1973 г. През цялото си съществуване до 2001 г. претърпява 24 поправки. ЗТСУ и ППЗТСУ създават такъв тип регулация на селищните и извънселищните територии, която отговаря на тогавашните условия. Доброто е, че отделя внимание и на извънселищните територии. Второто е, че се опитва по общ начин да уреди всички обществени отношения в съответната област. От друга страна, този закон обслужва определен тип политически и икономически интерси. Неговите разпоредби бяха така формулирани, че да позволят ликвидацията на частната собственост върху недвижимите имоти (особено в големите градове) и замяната ѝ с ограничената по обхват и съдържание лична собственост. На този закон беше възложено да ликвидира постепенно частната собственост. Освен това той създаде условия държавата да бъде основен инвеститор – строител на жилища. С този закон се отговори на заложените в Конституцията от 1971 г. идеи за съществуването на т.нар. общонародна собственост.

През 2001 г. беше приет ЗУТ. Той отговори на новите икономически условия за равнопоставеност на формите на собственост, за защита на частната собственост, за възможно ограничаване на посегателствата върху нея. Освен това той има комплексен характер – разглежда въпроси от финансови, облигационни отношения, обществени поръчки и др.

Други съвременни нормативни актове са ЗКултНасл, ЗКИР, ЗДС, ЗОбС, ЗМСМА, ЗУЗСтолОбщ, водното законодателство, горското законодателство, екологичното законодателство.

Органи по УТ: 1)НС; 2)МС; 3)областни управители; 4)кметове на райони и общини; 5)общински съвети. Това са органи с обща компетентност. Част от техните правомощия са насочени към решаване на въпроси от УТ. Съществува и система от специализирани държавни органи, създадени специално за регулиране на отношения от УТ. Министърът на РРБ е централен орган на ИВ, който провежда държавната политика и упражнява контрол върху строителството. Други специализирани органи са общинските агенции, районните агенции и областните агенции. На следващо място, специализиран орган е главният архитект на общината. Съобразно ЗТСУ (отм.), това е помощен орган на кмета. С приемането на ЗУТ на него бяха възложени и редица самостоятелни правомощия и според сегашната уредба той ръководи и координира дейностите по устройствено планиране и издава административни актове.

ЗУТ създаде и т.нар. система от съвети. Решенията тук се вземат еднолично, но съществуват съвети на национално, областно и общинско ниво. На национално ниво – Национален експертен съвет по устройство на територията и регионална политика. Това е орган към министъра на РРБ. Съществуват областни и общински експертни съвети.

Принципът, който съществува в административното право, е, че помощният орган изразява мнения или становища. Този закон в редица случаи представлява отклонение от класическото АП. Такова отклонение се допуска при експертните съвети – при определени случаи тяхното мнение е задължително, те задължително се произнасят по определени въпроси. Целта на това законодателно решение е по важни въпроси от УТ задължително да се произнася колективен орган от специалисти.

Особен тип специализиран орган за провеждане на държавната политика в областта на УТ е ДНСК. Тя има районни поделения на ниво областен град – РДНСК. Органите на ДНСК се занимават с контрол върху строителството, обследване на аварии в строителството и незаконно строителство.



Устройство и планиране на териториите. Особености на юридическото регулиране на УТ

УТ е непрекъсната дейност, която се регулира от различни закономерности; част от тях са юридически по своята същност, затова УТ е правно регулирана дейност, която има за цел преминаване от естествена към изкуствена среда и създаване на благоприятни условия за човека през целия му живот.

ЗТСУ разделя територията на устройство на селищните и на извънселищните територии. Той създава 1 тип правила за териториите на населените места и друг тип за извънселищните територии. Така например тогава беше абсолютно забранено да се извършва строителство в териториите със земеделски характер и извън сгради с помощен характер за селскостопанска дейност.

Сега ЗУТ възприе друг подход. Той не прави разлика между селищни и извънселищни територии, тъй като възприема друг критерий – вида на територията, нейното предназначение, степента на нейното развитие и необходимостта от рехабилитация. При този подход се прилагат еднакви правила и нормативи за територии с еднакви приложение, степен на развитие, независимо от това, къде се намират. Така се преминава от 1 философия, заложена в ЗТСУ, към друга, по-модерна, в ЗУТ.

Така се появяват територии, които са няколко вида, установени в чл. 7 на ЗУТ: урбанизирани, земеделски, горски, защитени и „нарушени територии за възстановяване“ (чл. 7), „нарушени територии за възстановяване и рекултивация“ (чл. 8). Чл. 7 казва кои са видовете територии, а чл. 8 – какви дейности могат да се извършват в териториите и как става тяхното определяне (вж. чл. 8)

Глава втора.


Чл. 7. Според основното им предназначение, определено с устройствените схеми и планове, териториите в страната са: урбанизирани територии (населени места и селищни образувания), земеделски територии, горски територии, защитени територии и нарушени територии за възстановяване.

Чл. 8. Конкретното предназначение на поземлените имоти се определя с подробния устройствен план и може да бъде:

  1. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 2004 г.) в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях – за жилищни, общественообслужващи, производствени, складови, курортни, вилни, спортни и развлекателни функции, за озеленени площи и озеленени връзки между тях и териториите за природозащита, за декоративни водни системи (каскади, плавателни канали и други), за движение и транспорт, включително за велосипедни алеи и за движение на хора с увреждания, за техническа инфраструктура, за специални обекти и други;
  2. в земеделски територии – за обработваеми земи (ниви, овощни и зеленчукови градини, лозя, ливади и други) и необработваеми земи (пасища, скатове, дерета, оврази и други);
  3. в горски територии – за гори (дървопроизводителни гори, защитни гори, рекреационни гори и други) и горски земи (поляни, земи, заети от храсти, скали и други);
  4. (изм. – ДВ, бр. 88 от 2005 г.) в защитени територии – за природозащита (природни резервати, национални паркове, природни забележителности, поддържани резервати, природни паркове, защитени местности, плажове, дюни, водоизточници със санитарно-охранителните им зони, водни площи, влажни зони, защитени крайбрежни ивици) и за опазване на обектите на културно-историческото наследство (археологически резервати, отделни квартали или поземлени имоти в населени места с културно-историческо, етнографско или архитектурно значение);
  5. в нарушени територии – за възстановяване и рекултивация на кариери, рудници, насипища, хвостохранилища, депа за отпадъци, свлачища, срутища и други.

В 1 подробен устройствен план (ПУП) могат да се съдържат правила за територии с различно предназначение и различен устройствен статут (пример – София).

УТ е свързано със съществуването на особен тип юридически актове – устройствени схеми и устройствени планове. Тези 2 вида юридически актове (съдържат в себе си различни класификации) предопределят нормативно установения режим на планиране. За да може законът да въведе ред, се налага със силата на нормативни актове и индивидуални разпореждания да се създадат условия за задължително планиране. Това означава, че перспективите, които са заложени в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план, имат задължителен характер и се променят при изрично установени обстоятелства. Схемите и плановете представляват конкретно установени стъпки на планиране, разположени във времето и пространството. С тях се създават условия за развитие на териториите, за съчетаване на традициите и приемствеността с постиженията на строителството и урбанистиката при определени финансови възможности въз основа на достиженията на науката и техниката. Схемите и плановете са юридически актове и те отговарят на 2 вида условия и характеристики. Първо, те имат качествата на юридически актове въобще и на съответните класификации съобразно определени критерии. В същото време, поради естеството на материята, те имат свои особености: 1)съдържат задължителни предвиждания; 2)икономически обосновани (изискване на ЗНА, тук е елемент от производството по тяхното приемане и е елемент от тяхното изпълнение).

Особености на юридическото регулиране на УТ

Те са в няколко насоки. На първо място, ЗУТ, а и всички останали нормативни актове, които имат отношение към УТ, имат комплексен правен характер – в тях не съществува устойчиво разграничение на норми от различни правни отрасли. В тях (особено в ЗУТ) се решават проблеми от областта на ГП, ОП, ТгП, обществените поръчки. Законът урежда комплексно 1 цял кръг обществени отношения.

Друга особеност, която следва от планирането, е съществуването на голям брой индивидуални разпореждания. Голяма част от някои видове ПУП-ове имат характера на ИАА-ве и затова имат статута, определен от АПК със съответните изключения.

Друга особеност на юридическото регулиране е стремежът за разлика от ЗТСУ да се изравни стойността на публичноправното регулиране, което има задължителен и повелителен характер и не предполага съгласуване на волите. Със ЗУТ се постигна донякъде целта това публичноправно регулиране да се изравни по стойност, дори в известен смисъл е ограничено спрямо съществуването на частноправното регулиране. Стремежът на законодателя е бил колкото може повече да се ограничи властническата административна намеса на държавата и общините чрез техните органи при регулирането на отношения, възникнали при съгласуване на воли (при ГП-сделки, при наследяване). Това налага възникването и регулирането на различни действия и дейности, които гарантират изразяване на воля от страна на засегнатите лица. Въведено е изискване за съгласуване при предприемане на едностранни действия от страна на държавата. Освен това в редица случаи е предвидено сключване на предварителни договори, които гарантират интересите на заинтересованите лица – съседи, съсобственици или хора, чиито имоти са в близост 1 до друг. С предварителните договори се гарантира възможността за самостоятелно изразяване на воля и впоследствие за сключване на окончателен договор, в т.ч. и по съдебен ред.

Стремежът на законодателя при приемането на ЗУТ беше да се ограничи регулирането на материята с ПНА-ве. Това не бе постигнато по начина, по който бе замислено. При действието на ЗТСУ съществуваше ППЗТСУ, в който се съдържаха редица основни правни регулации. Сега се отиде в другата крайност. Това, което се съдържаше в ППЗТСУ, в голяма степен вече представлява законова регулация в ЗУТ, но си остана и съществуването на няколко десетки ПНА-ве. Може да се изрази съмнение, дали е необходимо техните правила и нормативи да бъдат уреждани на законово ниво.

При приемането на ЗУТ бяха установени редица специфични правила, които имаха характера на отклонения от правилата на АПК (пример: легалното определение за ИАА – чл. 21 АПК; чл. 214 и сл. ЗУТ).


Глава пета.


Раздел I.

Индивидуални административни актове

Определение на индивидуален административен акт

Чл. 21. (1) Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт.

(2) Индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения.

(3) Индивидуален административен акт е и волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ.

(4) Индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

(5) Не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове.


Част пета.


Глава деветнадесета.


Чл. 214. Индивидуални административни актове по смисъла на този закон са:

  1. актовете за устройство на територията по чл. 1, отказите за издаване на такива актове и административните актове за отмяна или оставане в сила на актове, издадени по административен ред, с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на отделни физически или юридически лица, независимо дали изрично са посочени като адресати;
  2. актовете по т. 1, издадени от Дирекцията за национален строителен контрол, от кметовете на райони и кметства, от главните архитекти и други овластени длъжностни лица в областните, общинските и районните администрации;
  3. актовете за спиране, за забрана на ползването и за премахване на незаконни строежи.

Съществуват сериозни разлики и от гледна точка на предметния критерий, и от гледна точка на адресатите, и от гледна точка на начина на издаване.

При приемането си ЗУТ беше пример за прилагане и на общата, и на специалната клауза от гледна точка на съдебния надзор – част от производствата се развиваха по ГПК, а друга част – по АПК. С последващите изменения се премина към приложение само на АПК и сега ЗУТ е приложение само на общата клауза – ако има неуредени въпроси, за тях се прилага АПК. С последните изменения от края на миналата година в още по-голяма степен се предвидиха правила, в още по-голяма степен характерни за АПК.

Редица правила и процедури в ЗУТ играят ролята и на правила за обществените поръчки.




Земята представлява особен тип ценност. От гледна точка на използването ѝ тя се разглежда като повърхност, субстанция, терен за строеж и като съдържание на земните недра. Това е ресурс и като такъв подлежи на използване, но за тази цел е необходима информация за неговото качество, количество, граници, собственост и други вещни права, плодородие, в т.ч. и данни за водните пространства и за въздушното пространство. Тази информация трябва да е освен надеждна, и юридически закрепена, тъй като въз основа на нея се извършват правни и фактически действия с висок материален интерес. Това налага правото да осъществява своята регулаторна функция не само по отношение на земята, но и на информацията за нея. Така се появява кадастърът. Освен това тази информация и нейното правно регулиране не могат да са самостоятелни, а трябва да съществуват в система. Така се появява нормираната от правото технико-икономическа система от информация, при която се събира информация на определени носители и съдържа данни, годни за вземане на различни решения.

За произхода на думата „кадастър“ се спори: 1)това е дума с латински произход и означава регистър на имотите с данни за собствениците; 2)дума с гръцки произход и означава регистър на недвижимите имоти. Кадастърът възниква в дълбока древност. Съществуват писмени източници и сведения, че кадастър има в древните високо развити цивилизации и народи – Китай, Индия, Египет, Вавилон. Съществуват писмени източници за египетския кадастър. Необходимостта от египетски кадастър е възникнала, тъй като в определено време от годината водите на Нил заливат територии и се загубват границите на недвижимите имоти. След като Нил се отдръпне, са необходими знаци за границите и собствениците. Известен е кадастърът от времето на император Тулий, усъвършенстван е от Цезар.

През Средновековието не съществува кадастър в Европа. В края на 16 в. на територията на днешна Австрия се създава кадастър за недвижимите селскостопански имоти, който става единен общодържавен кадастър. По този образец са създадени пруският и френският кадастър. Френският кадастър от времето на Наполеон стои в основата на съвременния кадастър.

По българските земи кадастър се прави през времето на управлението на Мидхат паша като валия на Русе. Този кадастър е с военно предназначение, тъй като въз основа на него се извършват строителни и изкопни работи.

В България след Освобождението са приети няколко нормативни акта. В Източна Румелия през 1880 г. е приет Закон за кадастъра и земите. Първи НА в свободна България са Правилата за строеж на здания в градовете (1881 г.). В тях има и разпоредби за кадастъра. Първият общ НА в България по отношение на кадастъра е приет 1908 г. – Закон за кадастъра на земите. По-късно – 1941 г., е приет Законът за кадастър и комасация (обединяване и уедряване) на земите. През 1949 г. е приет Законът за планово изграждане на населените места, през 1973 г. – ЗТСУ. Те съдържат правила за кадастъра. През 1979 г. е приет Закон за единния кадастър на НРБ. С него се разширява приложното поле на кадастъра, поставят се основите на единен кадастър в България. Той предвижда централен кадастър, териториални кадастри и ведомствени кадастри. Освен това се стреми да регулира обществени отношения в селищните и извънселищните територии.

Настъпилите икономически, политически и социални промени, а също и промени в собствеността и в организацията на държавното управление налагат приемането на нов закон. Така през 2000 г. се появява ЗКИР. Предвид специфичния характер на тези отношения срокът е по-дълъг от обичайния и ЗКИР влиза в сила на 1.01.2001 г. Той отменя предишния Закон за единния кадастър на НРБ. Освен това, с него бяха отменени разпоредбите на ЗТСУ, отнасящи се до кадастъра. По този начин в България се създаде нормативната основа на съвременния кадастър. Създадена беше и система от органи, които имат правомощия в областта на кадастъра. На първо място, това е министърът на РРБ – той осъществява държавната политика, международните дейности, синхронизацията на законодателството и даването на правоспособност в областта на кадастъра. Специализиран конкретно за дейностите по кадастъра орган е Агенцията по геодезия, картография и кадастър. Това е изпълнителна агенция в структурата на МС, самостоятелно ЮЛ с териториални подразделения. Във всеки областен град има служби по геодезия, картография и кадастър, а дейности по кадастъра се извършват в населените места, в които има районни съдилища.

Дейностите по кадастъра, които са в правомощията на Агенцията, са в няколко насоки: 1)поддържане на кадастралния фонд; 2)извършване на кадастрални измервания – АГКК заснема недвижими имоти, обработва информацията и създава носители на тази информация. Важна част от правомощията на АГКК и нейните местни структури е придобиване на квалификация и правоспособност в областта на кадастъра. Това означава, че ФЛ-ца – български граждани и ЮЛ-ца по българското право могат да извършват дейности по кадастъра, ако имат необходимата правоспособност. Тя възниква на регистрационен принцип – 1 лице или ЮЛ, в състава на което има специалисти със съответната квалификация, придобива право да извършва действия по кадастъра след вписване в съответния регистър. Вписването има конститутивно действие, тъй като с него лицата придобиват възможност да извършват действия по кадастъра.

Дотук става дума за безспорно административно производство, което води до придобиване на правоспособност. Възможно е на лицето да се откаже. Отказът подлежи на оспорване по административен ред пред министъра на РРБ. Заинтересованата страна при подаване на молба за вписване е съответното ФЮЛ – това е страната в безспорното административно производство. Решаващият орган е Агенцията. Горестоящ орган е министърът.

Тук има 1 отклонение от правилата на АПК. По АПК оспорването по административен ред не е задължително като предпоставка за оспорване по съдебен ред. Това означава, че принципът, който е въведен в АПК, е, че е възможно оспорване на изричен или мълчалив отказ направо пред съд, без да е имало преди това оспорване по административен ред. В ЗКИР е възприето отклонение и там оспорването по административен ред е задължително. Това означава, че оспорването по административен ред е от категорията на т.нар. абсолютни процесуални предпоставки, за да се стигне до най-тежката, но и най-ефективна форма на контрол върху администрацията – оспорване на актовете ѝ пред съд. Подобно отклонение се наблюдава и в други закони (примери: ЗУТ, данъчни закони). Освен това, поради високия материален интерес от дейностите по кадастъра, тук е задължително застраховането – т.е. с признаването на правоспособност задължително се сключва застраховка.

При условия и предпоставки, съдържащи се в закона, е възможно загубване на правоспособност. Това става чрез издаване на заповед на директора на АГКК. С тази заповед лицата (Ф и Ю) се заличават от регистъра. Тази заповед (за заличаването) отново по същия ред и при същите предпоставки лицата могат да оспорват пред министъра. Ако решението му е неблагоприятно, има възможност за съдебен контрол.



Съдържание на кадастъра. Кадастрални карти и информационни системи. Поддържане на картите и регистрите. Поправяне на грешки и непълноти в кадастъра

ЗКИР предоставя систематично обобщение на уредбата на основните обществени отношения, свързани с кадастъра. Според чл. 2, ал. 1 кадастърът е съвкупност от основни данни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по особен, установен от закона ред. {Чл. 2. (1) Кадастър е съвкупността от основни данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти на територията на Република България набирани, представяни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по установен от този закон ред.}

Чрез кадастралните карти (КК-и) и регистри (КР-и), които са носители на информация от кадастъра, се съдържа правнозначима информация с доказано значение относно определени данни. Чрез КК-и графично се оформят територията и границите на имотите. Имат се предвид различни видове граници: на държавата, териториалните единици, граници на поземлените имоти, землищни. Землище е територия, придадена към определено населено място по силата на традицията/правен акт. Границата е затворена линия от земна повърхност, отделяща по някакъв признак (вид територия) 1 територия от съседните. Това е мислена или реална линия, която е прокарана по земната повърхност и отделя 1 от друга територия. Всяка територия има граница и тя се състои от определящи точки с означения. Поради правната значимост на КК-и е установена процедура по създаване, поддържане и изменяне на КР-и.

Създаването на КК-и представлява административно производство. То започва по заповед на директора на Агенцията. Това е АА с 2 категории реквизити: 1)реквизитите, характерни за актовете по АПК; 2)реквизитите, специфични за този тип актове (границите на района; лицата, които имат необходимата правоспособност, графики, срокове). След измененията на закона от 2004 г. се дава възможност за започване на тази процедура по искане на частно лице (собственик, инвеститор, предприемач – чл. 35а). {Чл. 35а. (Нов – ДВ, бр. 36 от 2004 г.) Кадастрална карта и кадастрални регистри могат да се създават и по искане на собственика или инвеститора за отделен имот или за група имоти, което се извършва за тяхна сметка.} Това е пример за публично-частно партньорство; не се променя властническата характеристика на тези действия, разширява се възможността за свободна стопанска инициатива.

Със заповедта се създават задължения за 2 категории правни субекти: едната са държавните и общинските органи, другата – ФЮЛ. Тук е и 1 от отклоненията, отнасящи се до частната собственост, тъй като се дава възможност на служителите, които извършват заснемания, да преминават и влизат в частни имоти.

Проектът се обявява на заинтересованите лица. Те могат да представят възражения пред специална комисия, която е административен орган. Тя се произнася с мотивирано решение. Това е спорно производство пред административен орган. То повдига спор относно съществуването на разлики между заснетото и фактическото или твърдяно състояние на обектите на кадастъра. Приетите КК-и или регистри се обявяват със заповед на изпълнителния директор на Агенцията, която подлежи на обжалване по реда на АПК.

За различни държавни органи съществува задължение за поддържане в актуално състояние на КК-и и КР-и. Заснемането и след това създаването и утвърждаването е човешка дейност и това предполага допускане на грешки. Конкретно отнесено към тази материя става дума за грешки и непълноти в кадастъра. В закона са определени обектите на кадастъра – поземлени имоти, сгради (в т.ч. и такива в състояние на т.нар. „груб строеж“) и самостоятелен обект в сградата; извън съдържанието на кадастъра остават някои съоръжения на инженерната инфраструктура, но пък в КК са отразени улиците, по които има такива обекти на инфраструктурата. В редица случаи в кадастъра намират място данни за въздушното пространство и територии, които трайно се намират под вода, съобразно правото на собственост.

Законът създава правила относно начина, по който се описват имотите в кадастъра. Всеки имот има идентификатор – уникален номер, подобен на ЕГН. Той има висока, но не абсолютна степен на стабилност. За всеки имот се събират и поддържат определени основни кадастрални данни. За поземлен имот това са идентификатор, граници, площ, трайно предназначение, начин на използване и адрес. Такова определение има в ЗУТ и ЗКИР. Основни данни за сграда са идентификатор, очертания на сградата, застроена площ, брой етажи, предназначение и адрес. Трети обект на кадастъра са самостоятелните имоти в сградата. За тях се посочват идентификатор, местоположение, етаж, предназначение.

Легални понятия за поземлен имот, сграда и обекти се съдържат в ЗУТ и ЗКИР (чл. 187 ЗУТ – завършена сграда; груб строеж – §5, т. 46 ЗУТ; §1, т. 2 ЗКИР; жилище/самостоятелен обект в сграда – чл. 40 ЗУТ).


Чл. 40. (1) Всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Допустимо е помещенията да бъдат пространствено свързани с изключение на тоалетни и бани-тоалетни.

(2) Санитарни помещения над жилищно помещение, над кухня или килер за хранителни продукти се допускат само в жилището, което обслужват.

Чл. 187. (Нов – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) (1) С подробни устройствени планове в части от урегулирани поземлени имоти – в партерното ниво на сгради в режим на средно или високо свързано застрояване, разположени по външните регулационни линии, могат да се предвиждат разширения и връзки с тротоара на прилежащата улица като пешеходни проходи, колонади и пасажи за улесняване на пешеходния достъп в дълбочина на квартала или по протежение на улицата.

(2) Обектите по ал. 1 не могат да надвишават 30 на сто от застроената площ на сградите.

(3) Собствениците на урегулирани поземлени имоти и сгради не могат да препятстват или да ограничават масовия пешеходен достъп до обектите по ал. 1.

(4) Обекти по ал. 1 могат да се предвиждат и чрез изменение на действащите подробни устройствени планове по реда на чл. 135, ал. 5.

(5) Собствениците на урегулирани поземлени имоти и сгради по ал. 1 се обезщетяват еднократно от общината по реда на чл. 210.

  • 5. По смисъла на този закон: 46. (предишна т. 42 – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) „Груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи.


  • 1. По смисъла на този закон: 2. „груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на изпълнени довършителни работи;

В ЗУТ и ЗКИР се използват сходни термини, но те имат различно предназначение, поради различното предназначение на двата закона. ЗУТ има за цел да уреди обществени отношения, които са свързани с установяване на развитието на територията в бъдеще; става дума за прилагане на схеми и планове, които определят перспективите за развитие на някаква територия. Целта на ЗКИР е да даде информация за фактическото състояние на имотите и това е информация с правно и доказателствено значение, въз основа на която се извършват действията по ЗУТ. По този начин едни и същи или подобни термини, поради регулацията на различни обществени отношения, се използват по различен начин.

Грешките и непълнотите в кадастъра се поправят по 2 начина: 1)административна процедура; 2)съдебна процедура. Основната разлика е в това, дали се засягат вещни права, или не се засягат. При административната процедура грешки и непълноти се установяват на място; преди това се извършват необходимите измервания, заинтересованите лица подписват протокол и производството приключва. В литературата съществуват твърдения, че това е съглашение с ГП-характер относно фактическото състояние на 2 поземлени имота. Ако са изпълнени всички изисквания, компетентният държавен орган може да извърши необходимите корекции.

Възможно е освен това заповедта на изпълнителния директор по чл. 54 от закона (ЗКИР) да се оспори по реда на АПК. Това означава жалба относно законосъобразността на тази заповед. Подсъдността е на административния съд по местонахождението на имота.

Чл. 54. (1) (Изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Измененията в кадастралната карта по чл. 53 се одобряват със заповед от изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър или от овластен от него началник на служба по геодезия, картография и кадастър. Заповедта се съобщава на заинтересуваните лица по реда на Гражданския процесуален кодекс.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 36 от 2004 г., изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 01.03.2007 г.) Заповедта по ал. 1 може да се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред административния съд по местонахождението на имота.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Агенцията по геодезия, картография и кадастър незабавно предава на службата по вписванията скица – копие и извлечение от одобрения кадастрален регистър на недвижимите имоти за всеки отделен имот при:

  1. разделяне или съединяване на недвижими имоти по искане на собственика;
  2. разделяне на недвижими имоти в резултат от промяна на граници на административно-териториални единици, землищни граници, граници на територии с еднакво трайно предназначение;
  3. разделяне на недвижими имоти при промяна на трайното предназначение на част от имот;
  4. отстраняване на непълноти и грешки.

(4) При съдебна делба съдът възлага обособените дялове, след като са получили идентификатори в кадастъра по реда на този закон.

(5) При доброволна делба се прилага редът по ал. 4. Недействителна е доброволна делба, ако дяловете на съделителите не са получили идентификатори в кадастъра.

Когато има спор за вещно право, се прилага процедурата на чл. 53 ЗКИР: грешки и непълноти, отнасящи се до основни данни в КК-и и КР-и, се поправят по молба на заинтересованото лице; когато възникне спор за материално право, промените стават след съдебно решение.

Чл. 53. (1) Одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри могат да се изменят:

  1. когато съдържат непълноти или грешки;
  2. когато са одобрени при нарушение на закона;
  3. когато се нанасят допълнителни кадастрални данни по реда на чл. 34, ал. 1.

(2) Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Непълнотите и грешките по ал. 1, т. 1 се установяват на самото място от службата по геодезия, картография и кадастър с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересуваните собственици.

На първо място, тук става дума за вещноправен спор. Този вещноправен спор идва, когато са накърнени вещни права. Без решение на този вещноправен спор не може да се развие административната процедура за промяна на картите и регистрите. Това е само предпоставка за развитието на административната процедура – първо се решава вещноправният спор в съд и след това се преминава към промяна на картата по административен път.

Съдебният иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 представлява особено проявление, доразвитие и специализация на чл. 108 ЗС. {Чл. 108. Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.} Между тези 2 иска съществуват разлики. По чл. 108 собственикът счита, че е накърнено неговото право на собственост и той иска защита. Този иск е осъдителен – има за цел да наруши едно фактическо състояние и да го приведе в съответствие с юридическите отношения на собственост по повод на определен имот. Искът по чл. 53 има установителен характер – с него се установява, че положението, отразено в кадастъра, е различно от законоустановените и съществуващи отношения на собственост. С него само се доказва, че съществуват грешки и непълноти в кадастъра, които влияят неблагоприятно и са довели до засягане на юридически установено право на собственост. Има и разлики в ответника: по чл. 108 това е владеещият несобственик, а по чл. 53, ал. 2, изр. 2 това са собственици на съседни или близки имоти, които имат интереси, свързани с имота, за който са установени грешки и непълноти в кадастъра. Съществува възможност вместо иска по чл. 53 да се предяви иск по чл. 108, но процедурата и доказването са по-тежки.

Съществува и разлика с иска по чл. 109а от ЗС, независимо от това, че е установителен иск. {Чл. 109а. (Нов – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Собственикът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти.} Предмет на иска по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР е установяване на право на собственост на ищеца върху частта от дворното място, заключена между погрешно нанесената според ищеца в КК граница с имота на ответниците и твърдяната вярна имотна граница към минал момент. Правният интерес се състои в установяване на право на собственост към един минал момент и извършване на поправка в кадастъра и ако тя е релевантна за регулационните предвиждания, да се извърши и изменение в съответните устройствени планове.





Устройствено планиране. Устройствени схеми (УС-и) и устройствени планове (УП-ове)

УТ представлява комплекс от мерки и действия, чрез които естествената среда се променя в изкуствена, така че да се формира благоприятна жизнена среда за задоволяване и осъществяване на основните жизнени функции на човека. Основна особеност на ЗУТ, подобно на всяка законова и юридическа регулация е, че при него се урежда особен кръг обществени отношения – те са свързани с УТ: проектиране, строителство, участници в строителството; контрол и надзор върху дейностите в строителството и ограничения на правото на собственост, произтичащи от държавната намеса в УТ. Кръгът обществени отношения се отнася до целенасоченото въздействие върху физическата среда и въздействие върху територията, което се нарича устройване на територията. Устройването на територията е променяне по предварителни и законоустановени перспективи с различен диапазон – краткосрочни, средносрочни и дългосрочни. Не са просто промени, а целенасочени, които са юридически закрепени и имат задължителен характер. Задължителен означава, че трябва да се постигне съответствие между юридически закрепените предвиждания и реалното фактическо изпълнение.

Физическите промени в УТ са резултат от особен тип фактическа и правна дейност – планиране. В ЗУТ съществува особена категория юридически актове: планове и схеми. Понякога в литературата те се наричат специфичен инструмент за влияние върху УТ. Съществуването на планове и схеми постига още една цел – децентрализиране на част от процесите по УТ. Децентрализиране означава няколко неща: 1)то отразява стремежа доколкото е възможно решенията по УТ да се вземат най-близо до самата територия; 2)разпределението на правомощията на компетентните органи да бъде съобразено с правата и интересите на гражданите и техните организации.

Особеност на регулацията по ЗУТ е въз основа на новите политически и икономически реалности да се постигне максимално висока степен на равнопоставеност между различните участници в процеса на планиране и строителство; да се постигне изравняване на двата принципа на регулиране на УТ – публичноправния и частноправния. Трябва да се защитят и интересите на държавата като всеобща организация на обществото и като субект, който чрез органите си носи отговорност за УТ. Чрез ЗУТ се създават гаранции за защита на 2 типа интереси: лични и обществени. Обществени интереси означава въздействие върху околната среда, съчетание между традиции и модерност в УТ, запазване и разширяване на връзката с природата, правилно използване на ресурсите и защита на културните, историческите и природните обекти с висока стойност. И личните, и обществените интереси се защитават чрез УС-и и УП-ове.

УС-и и УП-ове в своята система представляват планиране, при което се оформят задължителни за прилагане и използване предвиждания за устройването на територията. Дейностите по планиране са правни и фактически действия, подредени в логическа последователност. Тя предполага планиране от по-общото към по-конкретното и от по-дълъг период (10 – 15 г.) до по-кратки, непосредствено необходими дейности. Това означава, че спрямо първия етап на планиране всеки следващ е с по-висока степен на конкретност, но при по-кратък период на изпълнение. Логическата свързаност води и до юридическа. Това означава, че всяко следващо ниво с по-конкретни предвиждания е задължително зависимо и съобразено с предвижданията от по-високо ниво.

Установената система за планиране обхваща 2 вида актове: УС-и и УП-ове. Тази система отговаря на сегашните икономически и политически реалности. ЗТСУ (отм.) беше установил многостепенна система само от планове, но те се подчиняваха на друга философия и преимуществено бяха насочени към населените места. УС-и са вид юридически актове. Нормативната уредба се съдържа основно в чл. 99 и сл. и чл. 115 и сл. от ЗУТ.

Част втора.


Глава пета.


Чл. 99. (1) С устройствените схеми се осигурява устройство на териториите, съответстващо на социално-икономическото развитие при гарантирано опазване на околната среда.

(2) Устройствени схеми могат да се разработват за територията на цялата страна, на една или повече области или на група съседни общини.

(3) Според съдържанието си устройствените схеми са комплексни, когато решават общоустройствени проблеми на територията и тяхната взаимообвързаност, и специализирани – когато решават отделни устройствени проблеми на територията или териториалното разположение на стопански и други общественозначими обекти и инфраструктури от национално, регионално, областно и междуобщинско значение.

Чл. 100. Устройството на територията на страната се осъществява въз основа на Национална комплексна устройствена схема. С нея се определят начините за постигане на целите и задачите за устройство на територията на национално ниво, обвързано с общото устойчиво социално-икономическо развитие.

Чл. 101. (1) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Районните устройствени схеми се съобразяват с предвижданията на Националната устройствена схема.

(2) (Предишен текст на чл. 101 – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) С районните устройствени схеми се определят:

  1. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) изискванията към устройството на териториите в съответствие с Националната устройствена схема и стратегиите за регионално развитие;
  2. общата структура на територията на района, общото предназначение на териториите по чл. 7 и общите изисквания към използването, опазването и устройството им;
  3. разположението и бъдещото развитие на обектите, мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура с национално и регионално значение;
  4. развитието на мрежата от населени места в района и центровете с национално и регионално значение;
  5. мерките за опазване и подобряване на околната среда, за предотвратяване или намаляване на вредни въздействия върху околната среда и здравето на населението.

(3) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) В зависимост от конкретните задачи на районната устройствена схема, залегнали в заданието за проектиране, могат да се изработват специализирани районни устройствени схеми по ал. 2, т. 3, 4 и 5.

Чл. 102. (1) Устройствените схеми нямат пряко инвестиционно приложение.

(2) Предвижданията на одобрените устройствени схеми за структурата на територията, техническата инфраструктура с национално и регионално значение, опазването на околната среда и обектите на културно-историческото наследство, както и за използването на водните и горските ресурси са задължителни за последващите устройствени планове.

(3) Предвижданията на одобрените устройствени схеми са основания за областните и общинските администрации да кандидатстват за субсидии от бюджета за устройствени дейности.

Глава седма.


Раздел I.

Информационна и техническа основа на устройствените схеми и планове

Чл. 115. (1) За изработването на устройствените схеми и планове се ползват данни от топографските карти, кадастъра, нивелационните планове, специализираните карти и други в цифров и графичен вид, както и други данни от специализираните информационни системи на централни и териториални администрации и на дружества.

(2) Данните за местоположението, границите, размерите, трайното предназначение и начина на трайно ползване на поземлените имоти и сградите, данните за държавните граници, границите на административно-териториалните и териториалните единици и границите на територии, обхващащи имоти с еднакво трайно предназначение, както и данните за собствеността и ограничените вещни права, се извличат от кадастъра и имотния регистър.

(3) Данните за надземните мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, за транспортните съоръжения (железопътни линии, пътища, мостове, бродове, пристанища и други), за хидрографията, за растителната и почвената покривка и за релефа се извличат от топографските и специализираните карти.

(4) Данните за подземните сгради, за подземните мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, за защитените природни обекти, за обектите на културно-историческото наследство, както и други специфични данни за териториите се ползват от специализираните карти, регистри и информационни системи на централни и териториални администрации и на дружества.

(5) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) По искане на кмета на общината, на други ведомства или на заинтересуваните лица създаването на специализирани карти, регистри и информационни системи с допълнителни кадастрални данни по чл. 32, ал. 1 от Закона за кадастъра и имотния регистър може да се извършва едновременно със създаването на кадастралната карта и кадастралните регистри.

(6) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Информацията по ал. 1 – 5 се предоставя задължително на съответната държавна или общинска администрация, като се заплащат само действителните разходи, направени за създаването на копия от документацията. При поискване информацията се предоставя в срок 7 дни. При отказ или закъснение се носи административнонаказателна отговорност съгласно този закон.

Чл. 116. (1) (Изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Юридическите и физическите лица, които осъществяват строителни работи, засягащи съдържанието на кадастралните планове, са длъжни незабавно след завършване на работите да предоставят на общинската администрация пълни и точни данни – схеми, скици, планове, чертежи и документи за собственост за извършеното ново строителство или преустройство. В случаите, когато се засяга съдържанието на кадастрален план, предаден на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, или на одобрена кадастрална карта, данните се предоставят на Агенцията по геодезия, картография и кадастър.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2006 г., в сила от 11.08.2006 г.) Във връзка с изработването на специализираните карти на подземни мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и на други подземни строежи общините и дружествата, които ги стопанисват и използват, са длъжни да оказват съдействие на съответните изпълнители на специализираните карти, като при поискване предават на изпълнителите пълни и точни схеми, скици, планове, чертежи и при необходимост – документи за собственост, както и да посочват и означават върху терена точното местоположение на наличните подземни мрежи, съоръжения и строежи, включително и на водовземните съоръжения за подземни води.

(3) Като техническа основа на устройствените схеми и планове може да се съставя опорен план, който съдържа необходимите данни по този раздел за съответната територия.

Чл. 117. Министърът на регионалното развитие и благоустройството съгласувано с министъра на околната среда и водите и с министъра на здравеопазването издава наредба за обема и съдържанието на устройствените схеми и планове.

Раздел II.

Създаване, одобряване и изменение на устройствените схеми

Чл. 118. (1) Изработването на устройствените схеми се възлага от органите, компетентни да одобрят устройствените схеми, а изработването на Националната устройствена схема – от министъра на регионалното развитие и благоустройството със съдействието и участието на централните и териториалните администрации.

(2) Устройствените схеми се изработват със средства от държавния бюджет и със средства на общините.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 37 от 2006 г., в сила от 01.07.2006 г.) Проучването и проектирането на устройствени схеми се възлага по реда на Закона за обществените поръчки.

Чл. 119. (1) Проектите за устройствени схеми се изработват въз основа на задание от възложителя, обосноваващо необходимостта от създаването на схемата, териториалния обхват, сроковете и етапите за изработване, както и основните изисквания към нея. Заданието се придружава от необходимата информация за съществуващото положение и перспективното развитие на съответната територия.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Централните и териториалните администрации, притежаващи информация, необходима за изработването на заданието, са длъжни безвъзмездно да я предоставят в необходимия обем на възложителя при поискване – в едномесечен срок.

(3) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г., изм. – ДВ, бр. 19 от 2009 г., в сила от 10.04.2009 г., изм. – ДВ, бр. 92 от 2009 г., в сила от 20.11.2009 г.) Заданието по ал. 1 за защитени територии на културно-историческото наследство се съгласува с Министерството на културата, при условията и по реда на чл. 125, ал. 5.

(4) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) При засягане на елементи на националната екологична мрежа заданието по ал. 1 се одобрява след съгласуване с Министерството на околната среда и водите, което представя писмено становище в едномесечен срок от датата на получаването му.

(5) (Нова – ДВ, бр. 19 от 2011 г., в сила от 09.04.2011 г.) Заданието по ал. 1 в случаите, когато се засягат горски територии, се одобрява след съгласуване с изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по горите, който представя писмено становище в едномесечен срок от датата на получаването му.

Чл. 120. Устройствените схеми се изработват от технически правоспособни лица съгласно чл. 229 и 230.

Чл. 121. (1) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2004 г.) Проектите за устройствени схеми подлежат на обществено обсъждане преди внасянето им в експертните съвети по устройство на територията. Възложителят на устройствената схема оповестява мястото, датата и часа на общественото обсъждане в един национален всекидневник и поне в една местна медия. На общественото обсъждане се води писмен протокол, който се прилага към документацията за експертния съвет. В градовете с районно деление обществени обсъждания се организират задължително във всички райони.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) Съгласуването на проектите за устройствени схеми със заинтересуваните централни и териториални администрации, а при необходимост – и със специализираните контролни органи и експлоатационните дружества, се извършва от възложителя и се изразява с техни писмени становища в едномесечен срок от постъпване на искането за съгласуване и чрез участие на определени от тях представители в заседанието на експертния съвет по устройство на територията. Отказите за съгласуване трябва да бъдат мотивирани. Ако не е представено писмено становище и на заседанието на експертния съвет не присъства представител на заинтересуваната централна или териториална администрация или в 14-дневен срок след заседанието не бъде подписан протоколът на съвета, счита се, че проектът е съгласуван.

(3) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Проектите за районни устройствени схеми се съгласуват в едномесечен срок с общинските съвети на общините, чиито територии се засягат от тези схеми.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Проектите за районни устройствени схеми, обхващащи територията на една област, които не са съгласувани от общински съвет, се внасят за разглеждане в Националния експертен съвет.

(5) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Проектите за устройствени схеми, обхващащи територията на една област, се разглеждат от областния експертен съвет, а всички останали схеми – от Националния експертен съвет в двумесечен срок от внасянето им в съответния експертен съвет.

Чл. 122. (1) Министерският съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството одобрява с решение Националната комплексна устройствена схема.

(2) Министърът на регионалното развитие и благоустройството одобрява със заповед специализираните и районните устройствени схеми, които засягат територията на повече от една област, както и районните устройствени схеми по чл. 121, ал. 4.

(3) Областният управител одобрява със заповед районните устройствени схеми, които засягат територията на една област.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Актовете по ал. 1 – 3 се обнародват в „Държавен вестник“.  

Чл. 123. Изменения и допълнения на одобрените устройствени схеми се правят при условията и по реда, по които се изработват и одобряват.

УС-и замениха т.нар. общодържавни планове, предвидени в ЗТСУ. С тях се създават задължителни предвиждания за развитието на територията, но не само на територията, а като част от социално-икономическото развитие, съобразено с опазване на околната среда. Те имат юридическо значение: от една страна са задължително предвиждане за социално-икономическото развитие, а от друга – особен тип НА-ве. Те имат дългосрочен и обвързващ характер. В тях се съдържат предвиждания за 10 – 20 години. Обвързващият характер има 2 страни. От една страна, те съдържат задължителни предвиждания за съответния период, които са задължителни и определящи за плановете от по-ниска степен, а от друга – възлагат задължения при упражняване на правомощия от страна на компетентните държавни органи. УС-и нямат пряко инвестиционно значение. Чрез тях не може да се променя титулярят на правото на собственост и вещноправни промени. От тях пряко не следват отчуждителни и обезщетителни процедури. Те нямат конкретен характер; не се занимават с конкретни имоти или техните собственици. Те съдържат само общи перспективи за развитие на територията.

Съществуват различни видове УС-и. Първият критерий е територията, за която се създава. От тази гледна точка имаме национална комплексна УС и районни УС-и. Те се създават на национално, районно, областно или междуобщинско ниво. Вторият критерий е съдържанието: комплексни и специализирани. С комплексните се решават общоустройствени проблеми. В тях се определят общите насоки за развитие и перспективите за отделна територия. Специализираните се отнасят до специфични въпроси и особени инфраструктурни проекти.

За всеки един вид УС-и е предвидена процедура за създаване, изработване и приемане. Всяка УС има 2 компонента: текстови и графичен. В текстовите материали се съдържат анализи, прогнози, програми, икономически проекти. Графичният компонент са карти, диаграми, графики, извлечения от кадастъра. Националната УС се възлага от министъра на РРБ и се одобрява с решение на МС. Районните УС-и обхващат над една област и се одобряват от министъра, а за няколко общини в една област – от областния управител.



Следващо ниво на планиране са общите устройствени планове (ОУП-ове). Те представляват обща основа за цялостно УТ и определят преобладаващото предназначение и начин на устройство на отделните структури и части на територията. Нормативната уредба е на законово и подзаконово ниво – чл. 103, 104 и сл. ЗУТ.

Глава шеста.


Раздел I.

Общи положения

Чл. 103. (1) Устройствените планове са:

  1. общи устройствени планове;
  2. подробни устройствени планове.

(2) Общите устройствени планове определят преобладаващото предназначение и начин на устройство на отделните структурни части на териториите, обхванати от плана.

(3) Подробните устройствени планове определят конкретното предназначение и начин на устройство на отделните поземлени имоти, обхванати от плана.

(4) Всеки устройствен план се съобразява с предвижданията на устройствените схеми и планове от по-горна степен, ако има такива, и представлява по отношение на тях по-пълна, по-подробна и конкретна разработка.

(5) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Подробен устройствен план на населено място и на землището му може да се създава и когато няма общ устройствен план на населеното място. В случаите, когато плановете за регулация и режим на застрояване обхващат цялото населено място, те изпълняват и ролята на общ устройствен план на населеното място.

(6) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) При изработване на общи и подробни устройствени планове се извършват инженерно-геоложки и хидрогеоложки проучвания за общата устойчивост на територията и пригодността й за строителство.

Раздел II.

Общи устройствени планове

Чл. 104. (1) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Общите устройствени планове са основа за цялостното устройство на териториите на общините, на части от тях или на отделни населени места с техните землища. Предвижданията на общите устройствени планове, с които се определят общата структура и преобладаващото предназначение на териториите, видът и предназначението на техническата инфраструктура и опазването на околната среда и обектите на културно-историческото наследство, са задължителни при изготвянето на подробните устройствени планове.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Неразделна част от общия устройствен план са правилата и нормативите за неговото прилагане, които се изработват в съответствие с наредбата по чл. 13, ал. 1 и се одобряват едновременно с плана.

(3) Общият устройствен план няма пряко приложение за разрешаване на строителство.

Чл. 105. Общите устройствени планове се разработват за териториите на:

  1. община, като обхващат всички населени места в общината и техните землища;
  2. част от община и обхващат група съседни землища с техните населени места;
  3. населено място – град, заедно с неговото землище; територията – предмет на общия устройствен план, може да не съвпада със землището на града;
  4. селищно образувание с национално значение съгласно Закона за административно-териториалното устройство на Република България.

Чл. 106. С общия устройствен план на община или на част от нея се определят:

  1. (доп. – ДВ, бр. 65 от 2004 г.) общата структура на територията, предмет на плана, и преобладаващото предназначение на съставните и структурните части – местоположението и границите на териториите за населени места и селищни образувания; земеделските територии; горските територии; териториите за природозащита; териториите за културно-историческа защита; нарушените територии за възстановяване и териториите със специално, с друго или със смесено предназначение;
  2. общият режим на устройство на всяка от териториите по т. 1 със съответните правила и нормативи;
  3. разположението на мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на територията на общината и връзките им с териториите на съседните общини и с инфраструктурни мрежи, съоръжения и обекти от национално значение;
  4. териториите с публична държавна и с публична общинска собственост и режимът на тяхното устройство;
  5. териториите с вероятно разпространение на предвидими природни бедствия и необходимите превантивни мерки и начин на устройство и защита;
  6. териториите за активно прилагане на ландшафтноустройствени мероприятия и естетическо оформяне.

Чл. 107. С общия устройствен план на град с неговото землище или на селищно образувание с национално значение се определят:

  1. общата структура на територията, предмет на плана – жилищни територии; производствено-складови територии; територии за паркове и градини; територии за спорт и забавления; територии за обществено обслужване; територии с обекти на културно-историческо наследство; територии за курортно-туристическо и вилно строителство; територии за мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура; земеделски територии; горски територии; територии за природозащита; нарушени територии за възстановяване; територии със специално, с друго или със смесено предназначение;
  2. общият режим на устройство на всяка от териториите по т. 1 със съответните правила и нормативи;
  3. териториите с публична държавна и с публична общинска собственост и режимът на тяхното устройство;
  4. изискванията към естетико-композиционното изграждане на територията;
  5. (нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) изискванията за устройство на достъпна за цялото население среда, включително за хората с увреждания.

Поначало ОУП се приема от този орган, който е компетентен за съответното ниво. ОУП-ове се създават за общини и землищата на населените места в тях, за части от общини, за населени места и селищни образувания (селищни образувания – по ЗАТУРБ). С него се дават основните насоки за развитие на техническата инфраструктура и мероприятия по опазване на историческото и културното наследство. Чл. 104, ал. 1 – принцип, че по-горестоящ план е закон за всеки следващ план. ОУП-ове са задължителна основа и са задължителни при подготовката, приемането и изменянето на ПУП. И тук важи принципът, че ОУП няма пряко инвестиционно значение. С тях не се извършват обезщетителни и отчуждителни процедури. В ЗУТ при изменението на чл. 103 (2003 г.) изрично беше записано, че ПУП може да се създаде и когато няма ОУП за населеното място. Това означава, че ПУП условно казано може да замести ОУП за определен период от време, докато такъв бъде изработен и приет.

Особеност на ОУП-ове е, че те като правило се приемат от общинските съвети; изключение – за Столичната община. При нея нивото област и община включва една и съща територия и поради особеното значение на Столичната община и устройството ѝ, ОУП се приема с решение на общинския съвет или акт на областния управител; има конкуренция на териториална компетентност, приемането става със специален закон – Закон за устройството и застрояването на Столична община. В него се определят видове и възможни тенденции, а също и конкретни цифрови параметри за развитие на територията, околната среда, използване на различни части от столицата. Естествено е промените в ОУП на София да стават по реда на общия законодателен процес – изменение/допълнение/нов закон. Този закон, подобно на другите ОУП-ове, няма пряко инвестиционно значение и въз основа на него не могат да се развият конкретни отчуждителни и обезщетителни процедури.

Следващо ниво на планиране е ПУП. Това е третият пореден етап като ниво на планиране след УС-и и УП-ове. Целта на ПУП е доразвиване на предвижданията, съдържащи се в ОУП. ПУП е продължение, конкретизация и индивидуализация на съответния ОУП. Той представлява по-пълна, подробна и конкретна разработка на предвижданията за развитие на населеното място и реализацията е за по-къс период от време (чл. 103, ал. 4). Нормативната уредба е в чл. 103, 108 и сл. ЗУТ.

Раздел III.

Подробни устройствени планове

Чл. 108. (1) Подробните устройствени планове конкретизират устройството и застрояването на териториите на населените места и землищата им, както и на селищните образувания. Предвижданията на подробните планове са задължителни за инвестиционното проектиране.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 41 от 2007 г., изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) Подробният устройствен план се придружава от планове за вертикално планиране, планове-схеми за комуникационно-транспортната мрежа, за водоснабдяване, канализация, електрификация, от планове за паркоустройство и благоустройство, геоложки проучвания, газоснабдяване, топлоснабдяване, далекосъобщения и други, които се одобряват едновременно с подробния устройствен план като неразделна част от него. С плановете за регулация се определят напречните профили на улиците с предвиденото озеленяване и сервитутните ивици на мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура, ако има такива извън уличната регулация. С план-схемите за мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура се определят видът и техническите размери на мрежите и съоръженията в обем, достатъчен за издаване на виза по чл. 140.

(3) Когато се създават подробни устройствени планове за един или за група квартали, те се придружават от проект за вертикално планиране. В случай че с проекта се предвиждат промени в уличната мрежа, той се придружава от схема на уличната мрежа, от напречни профили на улиците, както и от схеми на мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура, ако с новите предвиждания се засягат изградени подземни мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура на населеното място или на части от тях.

(4) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Неразделна част от подробните устройствени планове, с изключение на комплексните проекти за инвестиционна инициатива по чл. 150, са правилата и нормативите за тяхното прилагане, които се изработват в съответствие с наредбата по чл. 13, ал. 1 и се одобряват едновременно с плановете.

(5) Предвижданията на плана трябва да са икономично осъществими и да дават възможност за целесъобразно устройство на урегулираните поземлени имоти и на кварталите.

(6) Собствениците на поземлените имоти се обезщетяват за вредите, причинени от прилагането на плана за вертикално планиране. В случая се прилага чл. 210.

Чл. 109. (1) Подробните устройствени планове могат да се разработват за териториите на:

  1. населени места с техните землища, както и на структурни части от населени места с непосредствено прилежащите им части от землищата;
  2. населени места и селищни образувания или на части от тях, обхващащи част от квартал, един или повече квартали;
  3. землища или на части от землища.

(2) Подробните устройствени планове могат да се разработват и само за един поземлен имот или за група поземлени имоти.

Чл. 110. (1) Подробните устройствени планове могат да бъдат:

  1. план за регулация и застрояване – ПРЗ (план за регулация на улици и поземлени имоти и за режим на застрояване);
  2. план за регулация – ПР (план за регулация на улици и поземлени имоти без режим на застрояване); планът за регулация може да бъде план за улична регулация – ПУР (план за регулация само на улици и на поземлени имоти за обекти на публичната собственост);
  3. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) план за застрояване – ПЗ;
  4. работен устройствен план – РУП (план за застрояване и силуетно оформяне);
  5. (нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) парцеларни планове за елементите на техническата инфраструктура извън границите на урбанизираните територии.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Според устройствените цели и задачи и в зависимост от конкретната необходимост при устройството на определена територия може да се изработва и прилага един от плановете по ал. 1.

(3) С подробните устройствени планове по ал. 1, т. 2 могат да се определят и устройствени зони и територии с устройствен режим и линии на застрояване.

(4) За преструктуриране на жилищни комплекси, на промишлени, курортни, туристически и други селищни образувания се изработва и прилага план за регулация и режим на застрояване.

Чл. 111. За земеделски, горски и защитени територии, за нарушени територии за възстановяване и за територии със специално или друго предназначение могат да се разработват специализирани подробни устройствени планове, които решават отделни устройствени проблеми и обхващат структурни части от територията на общината.

Чл. 112. (1) С подробен устройствен план по чл. 110, ал. 1, т. 1 се определят: структурата на територията, устройствените зони и територии с устройствен режим и конкретното предназначение на всеки поземлен имот.

(2) С подробен устройствен план по чл. 110, ал. 1, т. 1 се урегулират:

  1. поземлените имоти, предназначени за обекти на публичната собственост;
  2. поземлените имоти за застрояване и поземлените имоти без застрояване с техния режим;
  3. кварталите и поземлените имоти за предимно жилищно застрояване с пределно допустими плътност и интензивност на застрояване, височина и начин на застрояване, линии на застрояване;
  4. кварталите и поземлените имоти за производствени и складови дейности, за селскостопанско производство и животновъдство, режимът на тяхното устройство и санитарноохранителните им зони;
  5. кварталите и поземлените имоти за озеленяване с рекреационно, защитно и мелиоративно предназначение;
  6. кварталите и поземлените имоти за спортни дейности и дейности за забавления и режимът за устройството им;
  7. кварталите и поземлените имоти със сгради за обществено обслужване;
  8. кварталите и поземлените имоти с културно-историческо значение и режимът на устройството и опазването им;
  9. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) уличната мрежа и алеите;
  10. мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура с техните сервитутни ивици, както и обектите, свързани с опазването на околната среда;
  11. кварталите и поземлените имоти със смесено, специално или друго предназначение.

(3) (Отм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.)

(4) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) С подробните устройствени планове се създават и условия за устройство на средата и техническата инфраструктура с цел достъпност и ползване от лица с увреждания, съобразно изискванията на наредбата по чл. 107, т. 5.

Чл. 113. (1) Работният устройствен план се съставя за ограничена част от територията (отделен урегулиран поземлен имот или група урегулирани поземлени имоти) и се изработва въз основа на действащ подробен устройствен план по чл. 110, ал. 1, т. 1, 2 и 3 или едновременно с него. С работен устройствен план не може да се променят характерът и начинът на застрояване, предвидени с действащия подробен устройствен план.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Работен устройствен план се съставя по искане на възложителя за конкретизиране на действащия подробен устройствен план само при условията на чл. 36 или при свързано застрояване в повече от два урегулирани поземлени имота.

(3) С работния устройствен план могат да се допускат и изменения на границите на урегулираните поземлени имоти при спазване на условията по чл. 17.

(4) Работният устройствен план определя точно:

  1. разположението и очертанието на сградите в план, както и минималните разстояния между тях и до имотните граници – съобразно допустимите за съответната устройствена зона плътност и интензивност на застрояване;
  2. необходимите силуети, изясняващи: максималните височини на сградите и билата им в абсолютни коти; броя на етажите; формата и наклона на покривите и архитектурната връзка между сградите с оглед на правилното архитектурно-пространствено оформяне.

(5) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) По искане на възложителя проектът за изменение на подробния устройствен план може да се изработи, съобщи, одобри и да влезе в сила едновременно с проекта за работен устройствен план.

(6) (Нова – ДВ, бр. 19 от 2009 г., в сила от 10.04.2009 г.) При измененията на подробните устройствени планове за защитени територии за опазване на културното наследство или за части от тях задължително се изготвят и работни устройствени планове в обхват имотите, за които се отнася изменението, и непосредствено съседните им имоти.

Чл. 114. (1) (Предишен текст на чл. 114 – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Конкретното разположение на строежите и начинът на застрояване на поземлените имоти, урегулирани с плановете по този раздел, се определят:

  1. с работен устройствен план, когато изработването му е задължително;
  2. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) с виза за проектиране по чл. 140 – при свободно застрояване и при свързано застрояване в два съседни урегулирани поземлени имота.

(2) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Разположението на мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура се определя с инвестиционния проект.

Тези планове имат инвестиционен характер, могат да се създават по искане на конкретни заинтересовани лица, техните предвиждания и заложените в тях параметри са основа за провеждане на отчуждителни и обезщетителни процедури. Задължителният характер на ПУП се изразява в установените правила, производство и норми, които са закон за държавните органи и заинтересованите лица. Само ПУП представлява законосъобразна основа за извършване на предстроителни и строителни дейности. Неприет или изобщо липсващ ПУП води до създаване или съществуване на незаконно строителство или ако такова се извършва, то е незаконно.

Чрез ПУП се определя конкретният изглед на сградите/ансамбъл от сгради, заедно с необходимите допълнителни мероприятия (укрепителни дейности, съчетаване на традиции и новости, укрепване, запазване и интегриране в новата среда на архитектурни, културни или природни ценности). По ЗТСУ (отм.) съществуваха и бяха уредени подробни градоустройствени планове и застроително-регулационни планове (ЗРП-ове). Имаше квартално-застроителен, силуетен и план за вертикално планиране. По новия ЗУТ беше възприета идеята, че се създава и приема само необходимият за конкретния случай ПУП. Конкретизацията на правилата за изработване на ПУП е в Наредба №8.

Съществуват различни видове ПУП-ове. Първо, според обхвата на територията: 1.населени места, части от населени места и землищата им; 2.населени места, селищни образувания, части от тях или няколко квартала; 3.селищни землища или части от тях, принадлежащи на някои населени места. Второ, съдържание (чл. 108, ал. 2, 3): планове за вертикално планиране, ВиК, паркоустройство, електрификация и др. План за вертикално планиране – определят се наклони на улици, корекции на реки, преместване на земни маси. Тук се определя по юридически път какъв е съответният терен – хълмист, равен, планински. Това деление има значение за това, какво строителство ще се разреши в дадено населено място или части от него – вид строителство, етажност, отстояния, лице на недвижимите имоти. Трето, съобразно възможността за строителство и извършване на благоустройствени мероприятия. Най-тежката форма е планът за регулация и застрояване. Тук се съдържат регулацията на улици, режимът за застрояване, зони за възможно строителство. План за регулация – тук няма застрояване, а се уреждат улици и имоти без застрояване; имотите, които са публична държавна собственост, публична общинска собственост. Следващ етап на планиране е планът за застрояване. Тук се уреждат възможните застроителни мероприятия.

Важно значение има работният УП. Той се създава за ограничена част от територията. Негов аналог е кварталният застроителен и силуетен план. Той е с най-висока степен на конкретизация. Съдържа се информация за сградите, които трябва да бъдат запазени.

С изменението от 2003 г. – парцеларни планове: ПУП-ове за части от територията със специфично предназначение за инфраструктура (газо-, електропроводи).

Особен случай на ПУП-ове са специализираните ПУП-ове за земеделски, планински и други територии и територии с необходимост от защитни мероприятия (пример: Кремиковци – рекултивация).

Без да е посочена изрично като ПУП, но с такова значение, е визата за проектиране. За нея са създадени особени правила за едно бързо производство, което се извършва от главния архитект по искане на възложител/заинтересовано лице. Това е елемент от ПУП за конкретен поземлен имот за начина на строителство, отстоянията между съседни имоти. Тази правна конструкция и това специфично бързо административно безспорно производство са предвидени в ЗУТ, за да се ускорят действията и дейностите по строителство, ако все още не е приет ПУП. По този начин се прави опит да се ускори инвестиционното проектиране и възможността за строителство на нови стопански обекти.


Една от задачите на системата от планове е да определи характера и предназначението на тези части от държавата, които служат за устройствени мероприятия. Чрез системата от схеми и планове се определят видът и предназначението на териториите и поземлените имоти (ПИ-ти). Съществуват различен вид територии с оглед предназначението; степента на урбанизираност; различни дейности – строителни, благоустройствени, възстановителни, които се извършват в съответната територия.

Видът територия и видът ПИ се определят със съответни планове. Въз основа на плановете се извършва т.нар. урегулиране – определяне на граници, конкретно предназначение и режим на устройство на ПИ. Това е юридически регулирана дейност и обхваща правни и фактически действия по превръщане на ПИ в урегулиран ПИ (УПИ).

За разлика от ЗТСУ, ЗУТ си служи с тези 2 понятия – ПИ и УПИ. По ЗТСУ съществуваха категориите ПИ и парцел. Парцелът по ЗТСУ и УПИ по ЗУТ имат особеност – за тях са влезли в сила ПУП-ове и така е постигната трансформация от нерегулиран имот в имот, годен за застрояване и извършване на благоустройствени действия. До 1990 г. подобно действие можеше да стане без съгласието на собствениците с еднолично и едностранно решение на компетентен държавен или общински орган. След 1990 г. с приемането на Конституцията, промените в ЗТСУ, ЗДС, ЗОбС, съгласието на собствениците става конститутивен елемент. Тази философия бе развита и в ЗУТ.

С подобни устройствени планове се регулират 3 вида обекти: улици, квартали и поземлени имоти. Улиците и кварталите се регулират с улични регулационни линии. Поземлените имоти откъм улицата се регулират с улични регулационни линии, които определят границата с прилежащата улица. Тя (границата) е лицето на имота. Това са външни регулационни линии. Съществуват и вътрешни регулационни линии. Вътрешните регулационни линии са 2 вида – странични и т.нар. дъно на имота. По българското право е задължително където е лицето на имота, да има изход към улица, път или по изключение алея. Определянето на тези граници с ПУП, предназначението на имотите, вътрешните и външните регулационни линии водят до създаване на УПИ.

Урегулирането при действието на ЗУТ се осъществява въз основа на няколко принципа. Те се извличат от чл. 14 и сл. на ЗУТ.

Раздел II.

Урегулиране и застрояване на териториите и поземлените имоти

Чл. 14. (1) С подробните устройствени планове се урегулират улици, както и квартали и поземлени имоти за застрояване и за други нужди без застрояване.

(2) Улиците и кварталите се урегулират с улични регулационни линии.

(3) Поземлените имоти се урегулират със:

  1. улични регулационни линии, които определят границата с прилежащата улица (лице на имота);
  2. вътрешни регулационни линии, които определят границите със съседните имоти (странични и към дъното на имота), при условията на чл. 16 или 17.

(4) Урегулираните поземлени имоти имат задължително лице (изход) към улица, към път или по изключение към алея в парк.

(5) В урегулираните с подробен устройствен план поземлени имоти регулационните линии по ал. 3 стават граници на имотите.

Чл. 15. (1) С подробен устройствен план по чл. 16 или по чл. 17 се урегулират само поземлени имоти, които не са били урегулирани с предишен подробен устройствен план. Урегулираните веднъж поземлени имоти не подлежат на последващо урегулиране освен в предвидените в този закон случаи.

(2) С последващ подробен устройствен план могат да се урегулират само улици и квартали, без да се променят границите между поземлените имоти.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Границите на урегулирани поземлени имоти могат да се променят с план за регулация само със съгласието на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи.

(4) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Когато с план за регулация се променят граници на урегулирани поземлени имоти – държавна собственост, договорът по ал. 3 се сключва по пазарни цени от областния управител в писмена форма.

(5) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Когато с план за регулация се променят граници на урегулирани поземлени имоти – общинска собственост, договорът по ал. 3 се сключва по пазарни цени от кмета на общината в писмена форма.

(6) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Заповедта за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулирани поземлени имоти по реда на ал. 3, влиза в сила с издаването й и се съобщава на заявителите.

(7) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Строителство в урегулирани поземлени имоти, чиито граници се променят с плана за регулация по реда на ал. 3, се разрешава след представяне на окончателен договор по ал. 3, 4 или 5.

(8) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Строителство в урегулирани поземлени имоти, чиито граници се променят с плана за регулация по реда на ал. 3, не се разрешава, когато в резултат на изменението на плана за регулация планът за застрояване за съответните урегулирани поземлени имоти е в противоречие с действащите устройствени правила и нормативи.

(9) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Изменение на план за регулация по реда на ал. 3 се отказва със заповед на кмета на общината, когато с проекта за изменение се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи.

(10) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Изменение на план за регулация по реда на ал. 3 се отказва със заповед на кмета на общината, когато с проекта за изменение се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност, които са под минимално установените по закон за определените с плана за застрояване на тези имоти характер и начин на застрояване.

(11) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Копия от влезлите в сила изменения на подробните устройствени планове по ал. 3 се изпращат служебно от общината на Агенцията по геодезия, картография и кадастър след представяне на окончателен договор по ал. 3, 4 или 5.

Чл. 16. (1) (Доп. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) С подробен устройствен план за територии с неурегулирани поземлени имоти, както и за територии с неприложена първа регулация по предходен устройствен план се определят необходимите площи за изграждане на обектите на социалната инфраструктура – публична собственост на озеленените площи, обединени в зелена система, и на общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура. За осъществяване на тези предвиждания с влизането в сила на плана собствениците на недвижими имоти прехвърлят в полза на общината процентна част от площта на имотите си, определена с плана, но не повече от 25 на сто.

(2) Подробният устройствен план по ал. 1 се изработва на базата на кадастрална карта, одобрена по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър.

(3) Лицето и площта на новообразуваните урегулирани имоти, конкретното им предназначение, характерът и начинът на застрояването им се определят със самия подробен устройствен план.

(4) В случаите по ал. 1 на всеки собственик на недвижим имот общината определя равностоен урегулиран имот (имоти), като се съобразява с местоположението на имотите в местността, но не и с точните им кадастрални граници. Когато имотът попада в различни устройствени зони, новообразуваният урегулиран имот се предоставя в зоната, в която имотът е имал преобладаващо местоположение. Урегулираните имоти са с пазарна стойност не по-малка от пазарната стойност на имотите преди урегулирането им, което се доказва с решение на комисията по чл. 210.

(5) (Изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Собствениците на поземлени имоти по ал. 4 придобиват собствеността върху новообразуваните с плана урегулирани поземлени имоти, а общината придобива собствеността върху отстъпените й части по ал. 1 от датата на влизане в сила на плана. За придобиването на собствеността на всеки отделен урегулиран поземлен имот кметът на общината или упълномощено от него лице издава заповед с точно индивидуализиране на имота. В 7-дневен срок от влизане в сила на заповедта копие от нея се изпраща на службата по вписванията, а копие от одобрения план по ал. 1 – на Агенцията по геодезия, картография и кадастър – за служебно вписване в имотния регистър и нанасяне в кадастъра.

(6) Ипотеките, наложени върху поземлените имоти преди урегулирането им, преминават изцяло върху новосъздадените урегулирани поземлени имоти. Общината придобива отстъпените й части от поземлените имоти без вещни тежести.

(7) За територии с неурегулирани поземлени имоти, както и за територии с неприложена първа регулация по предходен устройствен план по решение на общинския съвет вместо плана по ал. 1 може да бъде създаден план за улична регулация и имоти за обекти на публичната собственост по чл. 110, ал. 1, т. 2.

Чл. 17. (1) Извън случаите по чл. 16 с подробен устройствен план за населено място или за част от него се урегулират неурегулирани дотогава поземлени имоти, като вътрешните им регулационни линии съвпадат с имотните граници.

(2) С плана по ал. 1, при спазване на правилата и нормативите, определени в този закон, могат да се урегулират:

  1. налични неурегулирани поземлени имоти с цел образуване на повече на брой самостоятелни урегулирани поземлени имоти;
  2. поземлени имоти, чиито размери не отговарят на изискванията на чл. 19, с цел упълномеряването им с части от съседни имоти;
  3. съседни неурегулирани поземлени имоти за създаване на съсобствени урегулирани поземлени имоти.

(3) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) За случаите по ал. 2 заинтересуваните собственици подават заявление до общината, а за случаите по ал. 2, т. 2 и 3 – и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Идеалните части на съсобствениците в образуваните съсобствени урегулирани поземлени имоти се определят със самия договор.

(4) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Когато с план за регулация по ал. 2, т. 2 и 3 се засягат поземлени имоти – държавна собственост, договорът по ал. 3 се сключва по пазарни цени от областния управител в писмена форма.

(5) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Когато с план за регулация по ал. 2, т. 2 и 3 се засягат поземлени имоти – общинска собственост, договорът по ал. 3 се сключва по пазарни цени от кмета на общината в писмена форма.

(6) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) В случаите по ал. 2, т. 2 и 3 може да се разрешава строителство след представяне на окончателен договор по ал. 3, 4 или 5.

(7) (Предишна ал. 4, доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Копия от влезлите в сила подробни устройствени планове се изпращат служебно от общината на Агенцията по геодезия, картография и кадастър. В случаите по ал. 2, т. 2 и 3 копия от влезлите в сила подробни устройствени планове се изпращат служебно от общината на Агенцията по геодезия, картография и кадастър след представяне на окончателен договор по ал. 3, 4 или 5.

Чл. 18. (1) За поземлените имоти, урегулирани за застрояване с подробен устройствен план, се определят:

  1. конкретното предназначение, допустимите дейности и допустимото застрояване;
  2. максималната плътност на застрояване;
  3. максималната интензивност на застрояване;
  4. минималната свободна дворна площ;
  5. минималната задължително озеленена дворна площ;
  6. начинът и характерът на застрояване;
  7. линиите на застрояване.

(2) Отделни видове подробни устройствени планове могат да съдържат и част от показателите по ал. 1.

Чл. 19. (1) При урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват следните размери:

  1. в градовете – най-малко 14 м лице и 300 кв.м повърхност;
  2. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) в курортните населени места и селищни образувания и в курортните зони на населените места – най-малко 16 м лице и 500 кв.м повърхност;
  3. във вилните зони – най-малко 18 м лице и 600 кв.м повърхност;
  4. в селата или частите от тях с преобладаващ равнинен терен – най-малко 16 м лице и 500 кв.м повърхност, а при специфични теренни и стопански условия, както и на главни улици – най-малко 14 м лице и 300 кв.м повърхност;
  5. в селата или частите от тях с преобладаващ стръмен терен – най-малко 12 м лице и 250 кв.м повърхност.

(2) С решение на общинския съвет въз основа на заключение на общинския експертен съвет се определят селата или частите от тях с преобладаващ равнинен или стръмен терен.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Определените в ал. 1 най-малки размери на урегулираните имоти за ниско застрояване (лице и повърхност) могат да бъдат намалявани най-много с една пета в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни сгради, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване, въз основа на заключение на общинския експертен съвет.

(4) При делба на поземлените имоти по ал. 1 реално обособените части не могат да бъдат с размери по-малки от минимално определените в ал. 1, намалени най-много с 1/5.

(5) (Изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) При урегулиране на поземлени имоти в квартали за средно високо и високо жилищно застрояване, за ниско свързано застрояване в повече от два имота за застрояване със социални жилища или за друго специфично застрояване размерите на имотите се определят със самия подробен устройствен план, без да се спазват нормите по ал. 1.

(6) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) При урегулиране на поземлени имоти в границите на населените места за нежилищно застрояване или за други нужди без застрояване техните размери се определят с подробен устройствен план, съобразно санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания и съответните устройствени правила и нормативи.

(7) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Очертанията на улиците, площадите и на урегулираните имоти и техните размери, както и застрояването на имотите в населени места или в техни части с историческо, археологическо, етнографско или архитектурно значение се установяват със самия подробен устройствен план, така че да се запазят историческите и архитектурните ценности, околната среда, характерният обемно-пространствен и архитектурно-художествен образ и ценната дървесна растителност.

На първо място стои принципът, че урегулирането с улични регулационни линии и с регулационни линии се прави само за имоти, за които няма предишен ПУП. Веднъж вече урегулирани, ПИ-ти не подлежат на следващо урегулиране, освен по изключение. Чл. 15, ал. 1, изр. 2 – в предвидените в този закон случаи; идеята е всяка една регулация да бъде изпълнена, т.е. всяко едно урегулиране. Тази идея цели да ограничи случаите на последващи регулации, които затрудняват устройването на територията. Логически следващ от този принцип е принципът, заложен в чл. 15, ал. 2 ЗУТ, според който последваща регулация (последващ нов ПУП) е допустима само за улици и квартали, при които не се изменят границите на вече съществуващи ПИ-ти. Това означава, че следваща регулация допуска промяна на улиците, но не и промяна на ПИ-ти, което означава промяна в собствеността и в отношенията на собственост. Въз основа на чл. 15, ал. 1 във вр. с чл. 17, ал. 1 може да се определи принципът, че с ПУП така се определят вътрешните регулационни линии, че те да съвпадат със съществуващитеимотни граници на неурегулираните имоти. Целта е да не се променят съществуващите отношения на собственост и да не се налагат промени като предаване на част от собствеността на друг собственик и това да става без съгласието на собствениците.

Оттук следва принципът, заложен в чл. 15, ал. 3, че границите на УПИ-ти се променят с план за регулация само със съгласието на собствениците, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Това означава, че е възможна промяна в отношенията на собствениците на съседни парцели по ЗТСУ и ПИ-ти по ЗУТ. За да се запазят интересите на собствениците и да се изравни значението на публичноправното и вещноправното регулиране, е необходима категорично изразена воля от съсобствениците. Законът дава гаранции за съгласието на съсобствениците чрез заявление и предварителен договор. Това е предварителен договор за прехвърляне на част от собствеността върху определен имот, който е предмет на предварителния договор. Така промяната в ПУП или създаването на ПУП е поставено в зависимост от съгласието на заинтересованите собственици. Това означава, че изработването на ПУП ще бъде поставено в зависимост от закона, от устройствените нужди и в същото време от съгласието на собствениците и техните интереси.

В чл. 16 ЗУТ се урежда регулирането на неурегулирани територии или територии с т.нар. неприложена първа регулация. Това е допустимо, когато е необходимо изграждане на обекти – публична собственост за инфраструктурни нужди. Собствениците на недвижими имоти, които са отредени за инфраструктура, могат да предоставят, като прехвърлят в полза на общината до 25/100 от своите имоти. В литературата правилото на чл. 16 се нарича градска комасация. От правилото по ал. 1 следва задължението на общината по ал. 4 на чл. 16 да се определи равностоен УПИ. Ако имотът попада в различни устройствени зони (с различна стойност), тогава се предоставя имот със същите качества. Спорен е въпросът в теорията и практиката, в кой момент става прехвърлянето на собствеността: от една страна към общината, от друга – към собственика.

Извън правилата, установени в чл. 15 и 16, съществуват и правила в чл. 17. Предвидени са 2 основни способа за урегулиране: 1)урегулиране чрез комасация, разместване на границите и местоположението на имотите (чл. 16); 2)урегулиране по реда на чл. 17 – то не води пряко и непосредствено до разместване на граници и местоположението на недвижимите имоти. По реда на чл. 17 се урегулират налични неурегулирани ПИ-ти с цел образуване на повече на брой УПИ-ти; на второ място – пълномеряването (превръщане на един имот в УПИ с определени параметри) като от съседни имоти се прибавят части от тях към него. Основно правило, което следва да се спазва, доколкото е възможно, е вътрешните граници на УПИ-ти да съвпадат с имотните граници съобразно КК. Това означава, че границите на правото на собственост, установени в КК, представляват граници на УПИ-ти. Принципът отново е изравняване на стойността на вещноправната и административноправната регулация.

В чл. 18 ЗУТ е определено какво означава урегулиране – какви характеристики трябва да притежава един имот след включването му в ПУП. След като за имота са налице обстоятелствата в чл. 18, това означава, че той от ПИ се е превърнал в УПИ и вече може да се извършат необходимите благоустройствени мероприятия.

В чл. 19(!) са установени нормите за ниско, свободно, свързано застрояване в имотите. Те са задължителни; те са минимални и имат значение за застрояването в различни населени места или различни части в населени места. Отчитат се особеностите на населените места: села, градове, надморска височина, вид на терена и начин на застрояване.

Видове застрояване и параметри на застрояване – прочети!



вторник, 13 декември 2011 г.

Отчуждавания и обезщетявания по ЗУТ

Вл. Петров – книгата за УТ

Едно от достъженията на съвременната политическа система и оттам на повечето конституции на развитите и цивилизовани държави е прогласяването на частната собственост за неприкосновена. Това е принцип, характерен за цивилизованите държави след Френската революция. В същото време повечето конституции на същите тези държави съдържат изрични разпоредби, които предвиждат или допускат или разрешават разширително или стеснително възможността за принудително отчуждаване на частната собственост; основно тук се има предвид отчуждаване на недвижима собственост. Това важи и за КРБ. В чл. 17, ал. 3 е предвидено, че частната собственост е неприкосновена. В същото време ал. 5 допуска възможността за принудително отчуждаване на собственост.

Чл. 17. (3) Частната собственост е неприкосновена.

(5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.

Принудителното отчуждаване на собственост е традиция за българското законодателство. През различни периоди от съществуването на Третата българска държава отчуждаването е било възможно, но при различни предпоставки и в различен обем. КРБ в чл. 17, ал. 5 допуска принудително отчуждаване, но установява правила, ограничения и предпоставки, за да бъде то конституционосъобразно и законосъобразно.

Какво представлява принудителното отчуждаване? Това е административна дейност, прилагане на властнически правомощия в рамките на установената за конкретен държавен или общински орган компетентност. Не става дума за сделка или договор. При тях по правило има съгласуване на воли; те предполагат насрещни волеизявления, които имат равнозначна стойност и водят до постигане на съгласие и обща воля върху предмета на договора. При отчуждаването няма съгласуване, то е заместено от властническото волеизявление на държавен орган. Тук съгласието на другата страна (собственика) не е необходимо. То не е елемент от фактическия състав на отчуждаването. Възможно е да се изрази съгласие по размера на обезщетението, по характера на обезщетението, но не и по изразяването на воля за промяна на носителя на правото на собственост от едно лице (Ф или Ю) към държавата или общината.

Друга особеност е титулярят на правото на собственост. Без да е изрично записано в Конституцията, титуляр на правото на собственост, която подлежи на отчуждаване, са Ф или Ю лица. Не е възможно отчуждаване на държавна или общинска сосбственост. Съществуват и други предпоставки. На първо място, отчуждаването е допустимо и законосъобразно, ако са налице ясно и конкретно установени и доказани обществени нужди. Те трябва да са от такъв характер, че да не могат да се задоволят по друг начин.

Съобразно КРБ отчуждаването е допустимо след предварително и равностойно обезщетение. Тук са важни и трите думи – „след“, „предварително“, „равностойно“ (обезщетение). Поради това ЗУТ определя, че процедурата не може да породи своя отчуждителен ефект, преди изпълнение на изискванията за предварително и равностойно обезщетение. Тези предварителни условия и ограничения, съчетани с властническия характер на отчуждаването, отличават отчуждаването от други способи за промяна на титуляря на правото на собственост.

Понастоящем уредбата на принудителното отчуждаване на недвижима собственост е уредена в чл. 17, ал. 5 КРБ, чл. 21 и сл. ЗОбС и чл. 32 и сл. ЗДС. Уредба на принудителното отчуждаване се съдържа и в чл. 205 и сл. ЗУТ.


Глава трета.


Чл. 21. (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) (1) (Доп. – ДВ, бр. 54 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 70 от 2008 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Имоти – собственост на физически или на юридически лица, могат да бъдат отчуждавани принудително за задоволяване на общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждането на обекти – публична общинска собственост или на одобрен подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти от първостепенно значение – публична общинска собственост, за който има влязло в сила разпореждане за допускане на предварителното му изпълнение, както и в други случаи, определени със закон, след предварително и равностойно парично или имотно обезщетение.

(2) За изграждането и експлоатацията на обектите по ал. 1 могат да се отчуждават имоти или части от тях, които се засягат непосредствено от предвиденото строителство или които стават негодни за застрояване или ползване съобразно устройствените, санитарно-хигиенните и противопожарните правила и нормативи и изискванията за сигурност и безопасност.

(3) Части от имоти могат да се отчуждават само когато остатъкът от имота отговаря на изискванията, определени в закон, съобразно неговия вид, местонахождение и предназначение.

(4) (Доп. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Имотите по ал. 1 не се отчуждават, ако преди издаването на заповедта по чл. 25, ал. 2 общината ги придобие в собственост по реда на чл. 199, ал. 1 от Закона за устройство на територията, чрез замяна с равностоен общински имот или собствениците им учредят на общината ограничени вещни права.

(5) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) В случаите по ал. 4 кметът на общината внася предложение в общинския съвет за одобряване на предварителното съгласие, постигнато със собствениците на имоти по ал. 1 за сключване на сделка за придобиване на собствеността на съответните имоти или за учредяване на ограничени вещни права върху тях.

(6) (Предишна ал. 5 – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Имоти – собственост на държавата, не могат да бъдат отчуждавани принудително за общински нужди. Когато за нуждите на обектите по ал. 1 се засягат имоти – частна държавна собственост, те се прехвърлят безвъзмездно в собственост на общината по реда на Закона за държавната собственост.

(7) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2008 г., предишна ал. 6, изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Подробните устройствени планове по ал. 1 се одобряват от общинския съвет независимо от техния обхват.

(8) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Когато одобреният подробен устройствен план предвижда изграждане на обекти от първостепенно значение – публична общинска собственост, общинският съвет може да разпореди предварително изпълнение на плана.

(9) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Отчуждените за задоволяване на общински нужди имоти по ал. 1, както и имотите, придобити по реда на ал. 4, стават публична общинска собственост.

Чл. 22. (Доп. – ДВ, бр. 96 от 1999 г., изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Отчуждаването на имотите по чл. 21, ал. 1, може да се извърши изцяло, или на етапи – преди започване на строителството от съответния етап.

(2) Собствениците и ползвателите на имотите, подлежащи на отчуждаване, са длъжни да осигуряват свободен достъп до тях за извършване на измервания и други технически дейности, когато това е необходимо за изготвяне на искането за отчуждаване. При отказ достъпът до имотите се осигурява със съдействието на органите на полицията. Държавните органи са длъжни да предоставят безвъзмездно цялата информация, с която разполагат, отнасяща се до имотите – предмет на отчуждаването.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Кметът на общината възлага определянето на равностойното парично обезщетение за имотите, предвидени за отчуждаване, на оценители, отговарящи на изискванията на Закона за независимите оценители. В случая не се прилагат разпоредбите на Закона за обществените поръчки.

(4) (Отм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.)

(5) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Размерът на равностойното парично обезщетение за имотите, предвидени за отчуждаване, се определя съобразно конкретното им предназначение, което са имали преди влизането в сила, съответно преди одобряването на подробния устройствен план по чл. 21, ал. 1 и въз основа на пазарните цени на имоти със сходни характеристики, намиращи се в близост до отчуждавания имот.

(6) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Конкретното предназначение на поземлени имоти, урегулирани за застрояване с предходен подробен устройствен план, е предназначението им, определено с предходния подробен устройствен план, действал преди влизането в сила, съответно преди одобряването на подробния устройствен план по чл. 21, ал. 1.

(7) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Конкретното предназначение на поземлени имоти, урегулирани за изграждане на обекти – публична държавна или публична общинска собственост, с предходен подробен устройствен план, действал преди влизането в сила, съответно преди одобряването на подробния устройствен план по чл. 21, ал. 1, които не са отчуждени съобразно предвижданията на предходния план, е предназначението им, определено с подробния устройствен план, действал преди влизането в сила на плана, предвиждащ изграждането на обекти – публична държавна или публична общинска собственост.

(8) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Размерът на равностойното парично обезщетение по ал. 5 за поземлени имоти, включени в обхвата на урбанизирана територия съобразно действащия общ устройствен план, които не са урегулирани за застрояване с предходен подробен устройствен план, се определя като за имоти без предвидено застрояване и се съобразява с установения траен начин на фактическото им ползване.

(9) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Извън случаите по чл. 16 от Закона за устройство на територията, когато с план по чл. 21, ал. 1 се предвижда отчуждаване на част от неурегулиран поземлен имот, а останалата от имота част се урегулира и в нея се предвижда застрояване, размерът на равностойното парично обезщетение се определя като разлика между цената на отчуждаваната част от имота и повишената стойност на урегулираната част от имота.

(10) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Размерът на равностойното парично обезщетение се определя не по-рано от три месеца преди издаването на заповедта по чл. 25, ал. 2.

(11) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) В случай че определеният размер на равностойното парично обезщетение е по-малък от данъчната оценка на имота, обезщетението се изплаща в размер, равен на данъчната му оценка.

(12) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2008 г., предишна ал. 6, изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) В случай че не могат да се определят пазарните цени на имоти със сходни характеристики поради липса на извършени сделки в съответната служба по вписванията, равностойното парично обезщетение се определя по реда на:

  1. приложение № 2 към чл. 20 от Закона за местните данъци и такси – за имоти в урбанизираните територии;
  2. наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи – за земеделски земи;
  3. (изм. – ДВ, бр. 19 от 2011 г., в сила от 09.04.2011 г.) наредбата по чл. 86, ал. 2 от Закона за горите – за горските територии.

(13) (Предишна ал. 5 – ДВ, бр. 54 от 2008 г., предишна ал. 7 – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) След влизане в сила на подробния устройствен план законните строежи и другите подобрения, извършени от собственика на имота при условията и по реда на чл. 49 от Закона за устройство на територията, се заплащат с по-малката стойност от стойността на направените разходи и увеличената стойност на имота.

(14) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2008 г., предишна ал. 8, изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Не се дължи обезщетение за незаконни строежи в поземления имот – предмет на отчуждаване.

Чл. 23. (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г., нов – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) (1) В случаите, когато с план по чл. 21, ал. 1 се предвижда отчуждаване на неурегулирани поземлени имоти извън урбанизираните територии, които са незастроени земеделски земи или горски територии, обезщетението може да се извърши със земеделски земи от общинския поземлен фонд, съответно – с горски територии, общинска собственост, еднакви по произход и функции с отчуждавания имот, ако в землището, в което попадат предвидените за отчуждаване имоти, има равностойни свободни общински имоти от същия вид за обезщетяване на всички собственици на имоти, засегнати от плана, след решение на общинския съвет по предложение на кмета на общината.

(2) С предложението по ал. 1 кметът на общината внася проект на план за обезщетение, с който се определят имотите, подлежащи на отчуждаване – по вид, местонахождение, размер, начин на трайно ползване и стойност на всеки имот, и равностойните имоти – общинска собственост, които се предлагат за обезщетение – по вид, местонахождение, размер, начин на трайно ползване и стойност на имота, при съобразяване с местоположението на имота, подлежащ на отчуждаване, в местността на съответното землище.

(3) В случаите по ал. 1 оценяването на имотите, подлежащи на отчуждаване, и на имотите – общинска собственост, се извършва по реда на чл. 22, ал. 12, т. 2 и 3. Разликата в стойността на отчуждавания имот и на имота – общинска собственост, предоставян в обезщетение, не може да бъде повече или по-малко от десет на сто. Когато стойността на общинския имот е по-малка от стойността на отчуждавания, разликата в стойностите се доплаща с парично обезщетение.

(4) Въз основа на решението на общинския съвет кметът на общината издава заповед по чл. 25, ал. 2 за отчуждаване на съответните имоти по ал. 1 при спазване на изискванията на чл. 25, ал. 1.

(5) Имотът се смята за отчужден от датата на влизане в сила на заповедта по ал. 4. От датата на влизане в сила на заповедта за отчуждаване собственикът на отчуждения имот придобива собствеността върху предоставения му в обезщетение общински имот.

(6) След влизане в сила на заповедта за отчуждаване се съставя акт за общинска собственост на отчуждения имот, който се вписва в имотния регистър по неговата имотна партида, а заповедта по ал. 4 се вписва в имотния регистър по партидата на имота, предоставен в обезщетение.

(7) Когато в срок до 6 месеца от влизане в сила на заповедта по ал. 4 общината не изплати дължимото парично обезщетение за разликата в стойността по ал. 3, собственикът на отчуждения имот има правата по чл. 29, ал. 6.

(8) Разпоредбите на ал. 1 не се прилагат, когато имотът, предвиден за отчуждаване, е с размери, по-малки от 3 дка за ниви, 2 дка за ливади, 1 дка за трайни насаждения и 1 дка за гора.

(9) Разпоредбите на ал. 1 не се прилагат и в случаите, когато неурегулирани поземлени имоти, попадащи в територии, предвидени с действащите устройствени планове за разширяване на строителните граници на съществуващи урбанизирани територии – населени места и селищни образувания, или за създаване на нови селищни образувания, се урегулират с подробен устройствен план по чл. 16 от Закона за устройство на територията.

(10) В случаите по ал. 8 собствениците се обезщетяват с равностойно парично обезщетение, определено при условията и по реда на чл. 22.

Чл. 24. (Отм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.)

Чл. 25. (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) Кметът на общината публикува обявление в два централни и един местен ежедневник, с което уведомява собствениците на имотите за предстоящото отчуждаване и изпраща копие от него до кметовете на райони или кметства или до кметските наместници, на чиято територия се намират имотите или части от имотите – частна собственост, предмет на отчуждаване. Кметовете или кметските наместници поставят обявлението на определените места в сградата на общината, на района, на кметството или в населеното място, на чиято територия се намират имотите, предмет на отчуждаването. Обявлението се публикува и на интернет страницата на общината. Обявлението съдържа:

  1. (изм. и доп. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) предназначение на имотите съобразно влезлия в сила, съответно одобрен, подробен устройствен план по чл. 21, ал. 1;
  2. основание за отчуждаването;
  3. вид, местонахождение, размер и собственици на всеки от имотите, които следва да бъдат отчуждени;
  4. (доп. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) размерът на дължимото обезщетение, а при имотно обезщетение – вида, местонахождението, размера, начина на трайно ползване и стойността на имота, предоставян в обезщетение, както и размерът на паричното обезщетение за доплащане при разлика в стойностите на имотите.

(2) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 54 от 2008 г., доп. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Кметът на общината издава заповед за отчуждаване, в която се посочват основанието за отчуждаване, предназначението, видът, местонахождението, размерът и собственикът на имота, размерът на обезщетението, а при имотно обезщетение – вида, местонахождението, размера, начина на трайно ползване и стойността на имота, предоставян в обезщетение, както и размерът на паричното обезщетение за доплащане при разлика в стойностите на имотите, търговската банка, в която се внася обезщетението, и датата, след която започва изплащане на обезщетението по сметката на правоимащите. Заповедта се издава не по-рано от един месец след публикуване на обявлението по ал. 1. Кметът на общината може да допусне предварително изпълнение на заповедта при условията на чл. 60 от Административнопроцесуалния кодекс.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Заповедта по ал. 2 се обнародва в „Държавен вестник“. Копие от заповедта се поставя на определените за това места в сградата на общината, на района или на кметството или в населеното място, на чиято територия се намират имотите, предмет на отчуждаването, и се публикува на интернет страницата на общината.

(4) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) В едноседмичен срок от издаване на заповедта по ал. 2 кметът на общината публикува обявление в два централни и един местен ежедневник, с което уведомява собствениците на имотите в коя банка е внесено обезщетението, определено в заповедта, и за началната дата, от която започва изплащането му. Обявлението се поставя и на определените за това места в сградата на общината, на района, на кметството или в населеното място, на чиято територия се намират имотите, предмет на отчуждаването, и се публикува и на интернет страницата на общината.

Чл. 26. (Отм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.)

Чл. 27. (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 01.03.2007 г., доп. – ДВ, бр. 54 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Заповедта на кмета на общината по чл. 25, ал. 2 може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на имота в 14-дневен срок от обнародването й в „Държавен вестник. Когато заповедта е обжалвана само относно размера на паричното обезщетение, жалбата не спира изпълнението й.

(2) (Отм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.)

(3) (Изм. – ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г., изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) Съдът се произнася по жалбата в 14-дневен срок от подаването й. Призоваването на страните се извършва най-късно три дни преди съдебното заседание. Вещото лице е длъжно да представи заключението най-късно три дни преди съдебното заседание.

(4) Съдът призовава задължително и инвеститора на обекта, за изграждането на който се отчуждава имотът, когато той е различен от общината.

(5) Сроковете по ал. 3 се прилагат и при отлагане на делото.

(6) (Доп. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) Производството пред административния съд приключва в срок до два месеца от подаването на жалбата. Съдът обявява решението в 7-дневен срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. Решението на съда е окончателно.

Чл. 28. (Отм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.)

Чл. 29. (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г., изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) (1) Паричното обезщетение, определено в заповедта по чл. 25, ал. 2, се превежда от общината в посочената в заповедта банка по сметка на правоимащите.

(2) Когато собственикът на имота не може да бъде установен или е с неизвестен адрес, както и в случаите, когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимото обезщетение или за права върху отчуждавания имот, обезщетението се внася в банката по сметка на общината. В тези случаи банката изплаща обезщетението на лицето, което установи правата си по съдебен ред, по нареждане на кмета на общината.

(3) Имотът се смята за отчужден:

  1. в случаите по ал. 1 – от датата, на която паричното обезщетение, определено в заповедта по чл. 25, ал. 2, бъде преведено от общината в банка по сметка на правоимащите, когато:

а) заповедта по чл. 25, ал. 2 не е обжалвана в срока по чл. 27, ал. 1 или е обжалвана само по отношение на размера на обезщетението;

б) в заповедта по чл. 25, ал. 2 е допуснато предварително изпълнение и то не е отменено от съда;

  1. в случаите по ал. 2 – от датата, на която паричното обезщетение, определено в заповедта по чл. 25, ал. 2, бъде преведено в банката по сметка на общината;
  2. в останалите случаи – от датата, на която паричното обезщетение, определено в решението на съда, бъде преведено от общината в банка по сметка на правоимащите.

(4) Когато заповедта по чл. 25, ал. 2 е обжалвана по отношение на размера на обезщетението и съдът е постановил по-висок размер, общината превежда по сметка на правоимащия разликата заедно със законните лихви върху нея.

(5) Когато отчужденият имот е единствено жилище на собственика, имотът се завзема след изтичане на три месеца от изплащането на обезщетението.

(6) Ако в 6-месечен срок от влизането в сила на заповедта по чл. 25, ал. 2 или на съдебното решение дължимото парично обезщетение не бъде преведено по сметка на собственика на имота, кметът на общината отменя заповедта за отчуждаването по искане на собственика.

(7) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Исканията за отмяна на заповедта за отчуждаване могат да се предявяват в тримесечен срок от изтичането на срока по ал. 6, ако до предявяването им дължимото парично обезщетение заедно с лихвите не бъде преведено по сметка на собственика на имота.

(8) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Ако в срока по ал. 7 не бъде предявено искане за отмяна на заповедта за отчуждаване и в този срок дължимото парично обезщетение заедно с лихвите не бъде преведено по сметка на собственика на имота, заповедта за отчуждаване се обезсилва.

Чл. 30. (Отм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г., нов – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) (1) Когато е издадено разрешение за строеж за изграждане на обект от първостепенно значение – публична общинска собственост, и определеното в заповедта по чл. 25, ал. 2 обезщетение е преведено по сметка на собствениците, общината може да влезе във владение на имоти или на части от тях, представляващи незастроени земеделски земи или горски територии преди влизането в сила на заповедта за отчуждаването им, и да започне строителството след заплащане на парично обезщетение на засегнатите собственици.

(2) Когато имотът е земеделска земя, обезщетението по ал. 1 включва доходите, които би получил собственикът на имота от реализация на продукцията, ако имотът се обработва, или арендното плащане, което е трябвало да получи за отдадената под аренда земя за една стопанска година.

(3) Когато имотът е горска територия, обезщетението по ал. 1 включва доходите, които би получил собственикът на имота от продажбата на дървесината при наличието на издадено от компетентните по Закона за горите органи позволително за сеч и извоз и от продажба на вещите от страничните ползвания, представляващи стопанска дейност, когато има издадено писмено позволително.

(4) Преди влизането във владение на имота се съставя протокол-опис за фактическото му състояние от комисия, определена със заповед на кмета на общината, в която се включват представители на общината, оценител и собственикът на имота или упълномощен негов представител. В заповедта се посочват видът, местонахождението и номерът на имота, собственикът на имота и датата и часът за извършване на описа на имота. Протоколът се подписва от членовете на комисията и от собственика на имота.

(5) Заповедта по ал. 4 се връчва на собственика на имота по реда на Административнопроцесуалния кодекс не по-късно от 7 дни преди датата, на която ще се извърши описът. Когато собственикът на имота е надлежно уведомен за извършване на описа и не се яви, действията се извършват и протоколът се съставя в негово отсъствие. Разходите по описа на имота и определяне на обезщетението са за сметка на общината.

(6) Кметът на общината издава заповед, в която определя размера на дължимото обезщетение въз основа на констатациите, направени в протокола. В заповедта се посочват видът, местонахождението и собственикът на имота, на който следва да се изплати обезщетението, датата и часът за влизане във владение на имота. Обезщетението се заплаща в 14-дневен срок от връчването на заповедта и преди влизане във владение на имота.

(7) Заповедта по ал. 6 се връчва на собственика на имота по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Собственикът на имота може да оспори размера на обезщетението в 14-дневен срок от връчване на заповедта.

(8) В случаите, когато собственикът на имот не може да бъде установен или е с неизвестен адрес, заповедите по ал. 4 и 6 се обнародват в „Държавен вестник“.

(9) Съдът разглежда жалбата и се произнася с решение при условията и по реда на чл. 27. Когато съдът постанови по-висок размер на обезщетението, общината изплаща на собственика разликата заедно със законните лихви върху нея в едномесечен срок от постановяване на решението на съда.

Чл. 31. (1) (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г., изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Ако в тригодишен срок, а за обектите от първостепенно значение – в 5-годишен срок, от отчуждаването на имота строителството на обекта не е започнало, както и в случаите, когато одобреният подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти от първостепенно значение – публична общинска собственост, бъде отменен от съда, а новият влязъл в сила подробен устройствен план не засяга отчуждения вече имот, по искане на бившия собственик на имота кметът на общината отменя заповедта за отчуждаване след възстановяване на полученото обезщетение.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) В случаите по ал. 1 общината дължи на собственика обезщетение за причинените вреди.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) Общината има право да получи по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота за извършените от нея подобрения в имота.

(4) (Нова – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) Искане за отмяна на заповедта за отчуждаване може да се предяви в тримесечен срок от изтичането на съответните срокове по ал. 1, съответно – от влизането в сила на новия подробен устройствен план.

Чл. 32. (1) (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) Когато отчужденият имот е обременен с вещни тежести се спазват следните правила:

  1. дължимото парично обезщетение в частта му до размера на обезпеченото с ипотека вземане се плаща на ипотекарния кредитор, доколкото вземането му не се предшества от друго такова с предимство за удовлетворение;
  2. (изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) при наложена върху имота друга вещна тежест дължимото парично обезщетение се внася в търговска банка и служи за обезпечаване на съответното вземане.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 104 от 1996 г., отм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.)

(3) (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) Общината придобива имоти, отчуждени по този закон, без тежести.   

Чл. 33. (Доп. – ДВ, бр. 15 от 2011 г.) По отчуждителните производства, обезщетенията и сделките за придобиване на собственост и на вещни права по тази глава не се събират данъци и такси.


Глава трета.


Раздел I.

Общи правила (Нов – ДВ, бр. 87 от 2010 г.)

Чл. 32. (1) (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г., предишен текст на чл. 32 – ДВ, бр. 17 от 2006 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Имоти и части от имоти – собственост на физически или юридически лица, могат да се отчуждават принудително за задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, след предварително и равностойно обезщетение.

(2) (Нова – ДВ, бр. 17 от 2006 г., доп. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Равностойното парично обезщетение по ал. 1 се определя в съответствие с предназначението на имотите преди влизането в сила на подробния устройствен план, съответно преди одобряването на подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект и за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики, намиращи се в близост до отчуждавания.

(3) (Нова – ДВ, бр. 17 от 2006 г.) В случай че не могат да се определят пазарните цени на имоти с подобни характеристики поради липса на извършени сделки в съответната служба по вписванията, равностойното парично обезщетение се определя по реда на:

  1. правилника за прилагане на Закона за държавната собственост – за имоти в урбанизираните територии и устройствени зони;
  2. наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи – за земеделски земи;
  3. (изм. – ДВ, бр. 19 от 2011 г., в сила от 09.04.2011 г.) наредбата по чл. 86, ал. 2 от Закона за горите – за горските територии.

(4) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Съдията по вписванията е длъжен да издаде удостоверение и да предостави копие от всички вписани сделки с имоти, намиращи се в близост до отчуждавания: покупко-продажба, замяна, учредяване на вещни права или прехвърляне на собственост срещу задължение за строителство, ипотека, продажба чрез търг от държавни и частни съдебни изпълнители, държавни институции и общини, както и други възмездни сделки, по които поне една от страните е търговец. Удостоверението за наличие или за липса на сделки по изречение първо се издава в едномесечен срок от искането. За издаденото удостоверение не се заплаща държавна такса.

Чл. 33. (1) (Доп. – ДВ, бр. 124 от 1998 г., отм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.)

(2) (Изм. – ДВ, бр. 1 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г., изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти за задоволяване на държавни нужди, или с одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, или по друг начин, предвиден в закон.

(3) (Нова – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) Отчуждаването на имотите – частна собственост, може да се извърши изцяло – преди започването на строежите, или на етапи – преди започването на строежите от съответния етап.

(4) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Отчуждените за задоволяване на държавни нужди имоти стават публична държавна собственост.

Чл. 34. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) (1) Заинтересованото ведомство прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие и благоустройството. Когато се предвижда изграждането на обекта да се извърши на етапи, искането може да бъде за отчуждаване на имотите, необходими за съответния етап.

(2) Към искането за отчуждаване по ал. 1 се прилагат:

  1. копие на влязъл в сила подробен устройствен план;
  2. характеристика, вид, местонахождение, размер на имотите, данни за собствениците и документи за собственост;
  3. (изм. – ДВ, бр. 17 от 2006 г.) оценка на имотите, извършена от оценител на имоти, направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване;
  4. финансова обосновка на предложението за отчуждаване.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 17 от 2006 г.) Собствениците и ползвателите на имотите по ал. 1 са длъжни да предоставят документи за собственост и да осигуряват свободен достъп до тях за извършване на измервания и други технически дейности, когато това е необходимо за изготвяне на искането. При отказ достъпът се осигурява със съдействието на органите на полицията. Общинските и държавните органи са длъжни да предоставят безвъзмездно всички документи, които се отнасят до имота – предмет на искането по ал. 1.

(4) Министърът на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройството, след като разгледат и преценят искането за отчуждаване, могат да го одобрят или отхвърлят в 14-дневен срок. Министърът на финансите се произнася относно финансовата обезпеченост на отчуждаването, а министърът на регионалното развитие и благоустройството – относно наличието на основание за отчуждаване.

Чл. 34а. (Нов – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Отчуждаването на имоти и части от имоти – частна собственост, предназначени за изграждането на национални обекти, се извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

(2) Извън случаите по ал. 1 отчуждаването се извършва със заповед на областния управител по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

(3) (Доп. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Едновременно с подаване на предложението по ал. 1 или ал. 2 министърът на регионалното развитие и благоустройството или областният управител изпраща копие от него до всички общини, на чиято територия се намират имоти или части от имоти – частна собственост, предмет на отчуждаване. Кметът на съответната община е длъжен незабавно да постави обявление за започналата процедура по отчуждаване на видно място в сградата на общината.

(4) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Към предложението за отчуждаване по ал. 1 се прилагат:

  1. копие на влязъл в сила или одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект и за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение;
  2. характеристика, вид, местонахождение, размер на имотите, данни за собствениците и документи за собственост;
  3. оценка на имотите, извършена от оценител на имоти, направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване;
  4. финансова обосновка на предложението за отчуждаване.

(5) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Когато при отчуждаването на имоти по ал. 1 се засягат имоти – общинска собственост, те се прехвърлят безвъзмездно в собственост на държавата по реда на Закона за общинската собственост.

(6) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Разпоредбата на чл. 34, ал. 3 се прилага и при отчуждаване на недвижими имоти за изграждане на национален обект.

Чл. 34б. (Нов – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) (1) В решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1 се посочват държавната нужда, за която се отчуждават имотите, видът, местонахождението, размерът, цената (размерът на обезщетението) и собствениците на всеки от имотите.

(2) Решението се обнародва в „Държавен вестник“.

Чл. 34в. (Нов – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) (1) В заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2 се посочват държавната нужда, за която се отчуждава имотът, видът, местонахождението, размерът, цената (размерът на обезщетението) и собствениците на имота, търговската банка, в която се внася обезщетението, и датата, след която започва изплащането му на правоимащите. Заповедта се издава в 14-дневен срок от получаването на предложението на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Заповедта се обнародва в „Държавен вестник“. Областният управител изпраща копие от заповедта и до всички общини, на чиято територия се намират имотите или части от имотите – частна собственост, предмет на отчуждаване. Кметът на съответната община е длъжен да постави заповедта на видно място в сградата на общината.

Чл. 35. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) (1) Законните строежи и другите подобрения, извършени от собственика на имота след влизането в сила на подробния устройствен план при условията и по реда на чл. 49 от Закона за устройство на територията, се заплащат по по-малката стойност между стойността на направените разходи и увеличената стойност на имота.

(2) Законните строежи и другите подобрения, извършени от собственика след обнародването на решението по чл. 34а, ал. 1, когато основание за принудително отчуждаване е одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект и за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, се заплащат по по-малката стойност между стойността на направените разходи и увеличената стойност на имота.

Чл. 36. (Отм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.)

Чл. 37. (Отм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.)

Чл. 38. (Изм. – ДВ, бр. 124 от 1998 г., изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) (1) Решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1 подлежи на обжалване пред тричленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от обнародването му в „Държавен вестник“.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 01.03.2007 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2 подлежи на обжалване пред административния съд по местонахождението на имота в 14-дневен срок от обнародването й в „Държавен вестник.

(3) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Когато решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1 или заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2 са обжалвани само относно размера на паричното обезщетение, жалбата не спира изпълнението им. В този случай не се допуска спиране на изпълнението на акта за отчуждаване.

(4) (Предишна ал. 3 – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) В 7-дневен срок от получаването на жалбата Министерският съвет, съответно областният управител, изпраща жалбата до съда заедно със становище по нея и всички необходими доказателства.

(5) (Предишна ал. 4 – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Съдът призовава задължително инвеститора на обекта, за изграждането на който се отчуждава имотът.

(6) (Изм. – ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г., предишна ал. 5 – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) В 5-дневен срок от получаването на жалбата съдът се произнася в закрито заседание по допускане на посочените и представените от страните доказателства и насрочва делото след 15 дни. При призоваването не се прилагат правилата на чл. 56, ал. 3 и срокът по чл. 199 от Гражданския процесуален кодекс.

(7) (Предишна ал. 6, изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Сроковете по ал. 6 се прилагат и при отлагане на делото.

(8) (Предишна ал. 7 – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Съдът обявява решението в 7-дневен срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. Решението на съда е окончателно.

(9) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Съдът назначава за вещи лица оценители, които отговарят на изискванията на този закон.

Чл. 39. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Имотът се смята за отчужден от датата, на която паричното обезщетение, определено в решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1 или в заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2, бъде преведено по сметка на правоимащите. Когато решението на Министерския съвет или заповедта на областния управител са обжалвани само по отношение на размера на обезщетението или е допуснато предварителното им изпълнение и то не е отменено от съда, имотът се смята за отчужден от датата, на която инвеститорът преведе по сметка на областния управител обезщетението, определено в решението на Министерския съвет или в заповедта на областния управител.

(2) Когато отчужденият имот е единствено жилище на собственика, имотът се завзема в срок до три месеца след изплащане на обезщетението.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 01.03.2007 г.) Ако в 6-месечен срок от влизане в сила на заповедта по чл. 34, ал. 2 или съответно на решението по чл. 34а, ал. 1, или на съдебното решение собственикът не бъде обезщетен, по негово искане административният съд по местонахождение на имота, съответно Върховният административен съд, отменя акта за отчуждаването.

(4) Обезщетението, определено в решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1, в заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2 или в съдебното решение, се внася от инвеститора на обекта в търговска банка по сметка на правоимащите.

(5) (Доп. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Обезщетението, определено в решението на МС по чл. 34а, ал. 1 или в заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2, се внася от инвеститора на обекта в търговска банка по сметка на областния управител, когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимата сума или за права върху отчуждения имот, като в този случай банката изплаща сумата на лицето, което установи правата си по съдебен ред. Имотът се смята за отчужден от датата, на която инвеститорът преведе по сметка на областния управител обезщетението, определено в решението по чл. 34а, ал. 1 или в заповедта по чл. 34а, ал. 2.

(6) (Доп. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Инвеститорът на обекта публикува съобщение в два централни и един местен ежедневник, с което уведомява собствениците на имотите в коя търговска банка е внесено обезщетението, определено в решението по чл. 34а, ал. 1, в заповедта по чл. 34в, ал. 1 или в съдебното решение, и за началната дата, от която започва изплащането му.

(7) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Когато решението на Министерския съвет или заповедта на областния управител са обжалвани по отношение на размера на обезщетението и съдът е постановил по-висок размер, инвеститорът изплаща на правоимащия разликата заедно със законните лихви върху нея в едномесечен срок от влизане в сила на съдебното решение.

Чл. 39а. (Нов – ДВ, бр. 17 от 2006 г.) (1) (Доп. – ДВ, бр. 33 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Когато собственикът на имота не може да бъде установен или адресът му е неизвестен, както и когато собственикът на имота не е потърсил в тримесечен срок от публикуване на съобщението по чл. 39, ал. 6 определеното му обезщетение или не е представил в същия срок документи, доказващи правото му на собственост, имотът се смята за отчужден от датата, на която инвеститорът преведе по сметка на областния управител обезщетението, определено в решението по чл. 34а, ал. 1 или в заповедта по чл. 34а, ал. 2.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) В случаите по ал. 1 бившият собственик на отчуждения имот или неговите правоприемници доказват правото си да получат определеното обезщетение пред областния управител, който нарежда на банката да изплати дължимото обезщетение заедно със съответната лихва, която обслужващата банка начислява върху депозираната сума за периода на депозита. При заявено желание от страна на правоимащите дължими суми за обезщетението до 1000 лв. могат да се изплащат и в брой.

Чл. 40. (1) (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г., доп. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Ако в 3-годишен срок, а за изграждане на национален обект – в 5-годишен срок от отчуждаването на имота мероприятието по подробния устройствен план не е започнало или имотът не се използва по предназначението, за което е отчужден, по искане на бившия собственик на имота областният управител отменя отчуждаването след възстановяване на полученото обезщетение. Когато имотът е отчужден с решение на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1, областният управител изпраща искането на министъра на регионалното развитие и благоустройството, който предлага на Министерския съвет да отмени изцяло или частично решението по чл. 34а, ал. 1.

(2) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Ако одобреният подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, бъде отменен от съда, а новият влязъл в сила подробен устройствен план не засяга отчуждени вече имоти, бившият собственик на имота може да направи искане до областния управител за отмяна на отчуждаването. Областният управител изпраща искането на министъра на регионалното развитие и благоустройството, който предлага на Министерския съвет да отмени изцяло или частично решението по чл. 34а, ал. 1. Министерският съвет приема решението по чл. 34а, ал. 1 след възстановяване на полученото обезщетение.

(3) (Предишна ал. 2, изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) В случаите по ал. 1 и 2 държавата дължи на собственика обезщетение за нанесените вреди.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г., предишна ал. 3 – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Държавата има право да получи по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота за извършените междувременно от нея подобрения в имота.

Чл. 41. (1) (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) Когато отчуждените имоти са обременени с вещни тежести, се спазват следните правила:

  1. дължимото парично обезщетение в частта му до размера на обезпеченото с ипотека вземане се плаща на ипотекарния кредитор, доколкото вземането му не се предшества от друго такова с предимство за удовлетворение;
  2. (изм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.) при наложена върху имота друга вещна тежест дължимото парично обезщетение се внася в търговска банка и служи за обезпечаване на съответното вземане.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 104 от 1996 г., отм. – ДВ, бр. 63 от 2003 г., в сила от 16.08.2003 г.)

(3) Държавата придобива недвижимите имоти, отчуждени по този закон, без тежести.


Глава седемнадесета.


Раздел I.

Условия за принудително отчуждаване и обезщетяване

Чл. 205. Въз основа на влезли в сила подробни устройствени планове недвижими имоти – собственост на юридически и физически лица, могат да бъдат отчуждавани по реда на Закона за държавната собственост и на Закона за общинската собственост за обекти – публична собственост на държавата и общините, както следва:

  1. (доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) за изграждане и реконструкция на транспортната техническа инфраструктура, преустройство на транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения – пътища, улици, площади, надземни и подземни трасета на железопътни и трамвайни линии и съоръжения към тях;
  2. (изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 41 от 2007 г.) за изграждане и реконструкция на други мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура – водоснабдяване, канализация, пречистване на питейни и отпадъчни води, електрификация, топлофикация, газификация, електронни съобщителни мрежи и други;
  3. за осъществяване на дейности по опазване на околната среда и природните ресурси, геозащитна дейност, укрепване на бреговете, както и за благоустройствени дейности – озеленени площи за широко обществено ползване, водни площи и течения, гробищни паркове и третиране на битови отпадъци;
  4. за изграждане на обществени обекти на здравеопазването, социалното подпомагане и образованието.

Чл. 206. (1) За изграждане на обектите по чл. 205 се отчуждават недвижими имоти или части от тях, които се засягат непосредствено от предвиденото строителство или стават негодни за застрояване или ползване съобразно устройствените, санитарно-хигиенните и противопожарните правила и нормативи, както и съобразно изискванията за сигурност и безопасност.

(2) Части от поземлени имоти се отчуждават само когато от остатъка от имота може да се образува урегулиран поземлен имот в съответствие с изискванията на чл. 19.

(3) Допуска се части от поземлени имоти, от които не могат да се образуват урегулирани поземлени имоти, да бъдат обединявани в съсобствени урегулирани поземлени имоти при условията на чл. 17 и 19, без да бъдат отчуждавани.

(4) В случаите, когато основното застрояване се запазва и остатъкът от поземления имот може да се ползва по предназначение, което имотът е имал преди отчуждаването, със съгласието на собственика може да бъде образуван маломерен урегулиран поземлен имот.

(5) Когато няма съгласие на собствениците в случаите по ал. 3 и 4, се отчуждава целият поземлен имот.

Чл. 207. (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) При изграждане на обекти и съоръжения по чл. 205 поземленият имот не се отчуждава, ако собственикът му учреди право на строеж, с изключение на елементите на транспортната техническа инфраструктура – публична собственост на държавата и общините.

Чл. 208. (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., доп. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) Срокът за започване на отчуждителните процедури по Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост на недвижими имоти, определени по подробните устройствени планове за изграждане на обекти – публична държавна или публична общинска собственост, е пет години от влизане в сила на плановете и десет години от влизането в сила на подробните устройствени планове за изграждане на елементи на техническата инфраструктура по чл. 64 – публична собственост на държавата и общините, а за имоти, предвидени за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 – петнадесет години от влизане в сила на плановете. След изтичане на този срок собствениците на недвижимите имоти имат правата по чл. 134, ал. 2, т. 1.

Чл. 209. (1) (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) Условията и редът за принудително отчуждаване по Закона за държавната собственост не се прилагат, когато се отчуждават части от поземлени имоти за разширяване елементите на транспортната инфраструктура – автомагистрали и пътища от републиканската пътна мрежа, железопътни линии и гари, летища, пристанища, при което имотите могат да се ползват по предназначението си, което са имали преди отчуждаването.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 54 от 2008 г.) За отчуждаването областният управител, издава заповед, с която въз основа на оценка, изготвена от лицензирани специалисти, определя:

  1. размера на паричното обезщетение по пазарни цени;
  2. датата, на която отчуждената част ще бъде завзета.

(3) Заповедта по ал. 2 подлежи на обжалване по реда на чл. 215, ал. 1.

(4) Частта от поземления имот се счита за отчуждена от деня на изплащане на паричното обезщетение.

В чл. 205 е предвидено, че въз основа на влезли в сила ПУП-ове недвижими имоти на ФЮЛ могат да бъдат отчуждавани по реда на двата закона (ЗОбС и ЗДС) с цел изграждане на обекти, които са публична държавна или общинска собственост. Тук се съдържат и правила, и ограничения. Първо, това става въз основа на влязъл в сила ПУП, тъй като ПУП може да доведе до отчуждавания и обезщетителни процедури. На второ място, титуляр на правото на собственост са ФЮЛ. На следващо място, процедурата е в ЗДС и ЗОбС (чл. 205 казва: „по реда на ЗДС и ЗОбС“). На следващо място, отчуждаване е допустимо само за изграждане на обекти, които са публична държавна (ами общинска?) собственост. Така още в началото са установени редица ограничения. В т. 1, 2, 3 и 4 са изброени конкретни случаи, при които е допустимо отчуждаване по ЗУТ.

Разпоредбата на чл. 205 поставя въпроса за съотношението между ЗУТ от една страна и двата закона (ЗДС и ЗОбС). На първо място, двата закона уреждат общите хипотези и общия режим на отчуждаване за държавни и общински нужди. За разлика от тях, чл. 205 ЗУТ е конкретизация и специализация на нормите от двата закона. Чл. 205 използва реда, предвиден в двата закона. Спазването на този ред е основание за отчуждаванията по ЗУТ. В същото време, в двата закона са допустими и други отчуждавания извън обхвата на ЗУТ. ЗУТ допуска отчуждаване при конкретни случаи – публична държавна собственост и изброяване на случаите (ВиК, летища и др.). Това означава, че за да е законосъобразно отчуждаването по ЗУТ, то трябва да се проведе по реда на двата закона, но при условията и нуждите по ЗУТ: 1)публична държавна собственост (общо), и 2)за изброените в т. 1 – 4 случаи (конкретно). Ако тези 2 условия не са налице, отчуждаване, което да е законосъобразно по ЗУТ, няма да е допустимо. Възможно е отчуждаване, но то ще е по двата закона, тъй като те съдържат общите разпоредби. Обратната хипотеза не е възможна. Ако едно отчуждаване не е съобразено с общите правила и общите хипотези на двата закона, то няма да е законосъобразно и допустимо и по ЗУТ.

Така се установяват 2 различни режима на отчуждаване. От една страна е общият режим по двата закона, от друга – специалният режим по ЗУТ. От чл. 209 ЗУТ може да се изведе правилото, че ЗУТ просто използва реда за отчуждаване, предвиден в двата закона. Съгласно чл. 209, при големи инфраструктурни обекти част от правилата на ЗДС не се прилагат. Тук обезщетението е само парично.

Кои имоти подлежат на отчуждаване? На първо място, това са недвижимите ПИ-ти; на второ място, части от тях. Подлежат на отчуждаване тези имоти, които са непосредствено засегнати от предстоящото строителство или ще станат негодни за застрояване или ползване съгласно установените норми. Части от ПИ-ти могат да се отчуждават, ако остатъкът от имота може по правилата на ЗУТ (чл. 16 – 19) да представлява самостоятелен урегулиран парцел – УПИ. Възможна е и друга хипотеза – създаване на съсобственост без отчуждаване. Ако няма съгласие между съсобствениците, имотът се отчуждава.

Целта на тези предпоставки и ограничения е да се намали до възможния минимум принудителното отчуждаване, т.е. ограничаването на частната собственост на ФЮЛ. Съществува още едно ограничение. То е по отношение на сроковете за започване и приключване на отчуждителните процедури. Ако в съответните срокове не се предприемат съответните правни и фактически действия, за заинтересованите лица възниква възможност да искат промяна в ПУП-ове, т.е. запазване на досегашното състояние.

Процедурата по отчуждаване минава през няколко етапа. При държавната собственост участват МРРБ и МФ. При общинската собственост участват кметът и общинската администрация.



Понятие за ИАА по ЗУТ (1) и съдебен надзор за ИАА-ве по ЗУТ (2)

И двете са уредени в гл. 19. От 2010 г. тя е променена като наименование. Досега беше „Съдебен контрол върху ИАА-ве по УТ“; сега – „Оспорване на ИАА-ве по УТ“.

Глава деветнадесета.


Чл. 213. (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 12.07.2006 г.) Съдилищата осъществяват контрол по законосъобразността на административните актове по устройство на територията при условията и по реда на този закон, а по въпроси, които не са уредени в него – по Административнопроцесуалния кодекс.

Чл. 214. Индивидуални административни актове по смисъла на този закон са:

  1. актовете за устройство на територията по чл. 1, отказите за издаване на такива актове и административните актове за отмяна или оставане в сила на актове, издадени по административен ред, с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на отделни физически или юридически лица, независимо дали изрично са посочени като адресати;
  2. актовете по т. 1, издадени от Дирекцията за национален строителен контрол, от кметовете на райони и кметства, от главните архитекти и други овластени длъжностни лица в областните, общинските и районните администрации;
  3. актовете за спиране, за забрана на ползването и за премахване на незаконни строежи.

Чл. 214а. (Нов – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) (1) В 7-дневен срок от получаване на жалбата административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорен индивидуален административен акт за одобряване на подробен устройствен план или за одобряване на комплексен проект за инвестиционна инициатива, да го отмени или измени, или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му, като уведоми за това заинтересуваните страни.

(2) Индивидуалните административни актове по ал. 1 се съобщават и подлежат на обжалване по реда, предвиден за съобщаване и обжалване на индивидуалния административен акт, който се оттегля или отменя.

Чл. 215. (1) (Доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 01.03.2007 г., изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г., доп. – ДВ, бр. 33 от 2008 г.) Индивидуалните административни актове по този закон, отказите за издаването им и административните актове, с които те са отменени или оставени в сила, с изключение на тези по чл. 216, ал. 1, могат да се обжалват пред съответния административен съд по местонахождението на недвижимия имот. Актовете и отказите на министъра на регионалното развитие и благоустройството, на министъра на отбраната и на министъра на вътрешните работи се обжалват пред Върховния административен съд.

(2) По реда, предвиден в ал. 1, могат да се обжалват и решенията на комисията по чл. 210, ал. 3, като по делото се призовават общината и заинтересуваните страни.

(3) Прокурорът може да подава протести относно законосъобразността на подлежащите на обжалване актове.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Жалбите и протестите се подават чрез органа, чийто акт се обжалва или протестира, в 14-дневен срок от съобщаването му, а когато актът се съобщава чрез обнародване в „Държавен вестник“ – в 30-дневен срок от обнародването му. Жалбите и протестите срещу актове, с които се одобрява подробен устройствен план или се издава разрешение за строеж на обект с национално значение или на общински обект от първостепенно значение, се подават чрез органа, издал акта, в 14-дневен срок от обнародването на акта в „Държавен вестник“.

(5) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Органът, издал акта по чл. 216, ал. 1, има право да обжалва заповедта по чл. 216, ал. 5. В производството пред съда се призовават жалбоподателят, органът, издал акта по чл. 216, ал. 1, и заинтересуваните лица.

(6) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Не подлежат на обжалване устройствените схеми и общите устройствени планове, както и техните изменения.

(7) (Нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) Решенията на първоинстанционния съд по жалби или протести срещу индивидуални административни актове по този закон са окончателни с изключение на решенията по жалби или протести срещу индивидуални административни актове за одобряване на подробни устройствени планове, на комплексни проекти за инвестиционна инициатива и на заповедите за премахване на незаконни строежи от първа до пета категория включително. Решенията на първоинстанционния съд са окончателни и по жалби или протести срещу индивидуалните административни актове за одобряване на подробни устройствени планове или на комплексни проекти за инвестиционна инициатива за изграждане на обекти с национално значение и на общински обекти от първостепенно значение.

Чл. 216. (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) (1) Не подлежат на пряко обжалване по съдебен ред следните административни актове на главните архитекти на общините (районите):

  1. отказите за съгласуване и одобряване на инвестиционни проекти, когато не са съставна част на комплексния проект за инвестиционна инициатива;
  2. разрешенията за строеж заедно със съгласуваните и одобрени инвестиционни проекти, когато такива се изискват, и отказите за издаването им, когато не са съставна част на комплексния проект за инвестиционна инициатива.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 33 от 2008 г.) Административните актове по ал. 1 подлежат на обжалване по законосъобразност пред началниците на регионалните дирекции за национален строителен контрол, а за специалните обекти, свързани с отбраната и сигурността на страната – пред министъра на отбраната, съответно пред министъра на вътрешните работи или пред председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 12.07.2006 г.) Жалбите се подават от заинтересуваните лица чрез органа, издал акта, по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

(4) Жалбите и протестите срещу актовете по ал. 1 спират изпълнението им.

(5) Началникът на регионалната дирекция за национален строителен контрол се произнася с мотивирана заповед по основателността на подадената жалба, след преценка на нейната допустимост, в 15-дневен срок от постъпването й. Със заповедта си началникът на регионалната дирекция за национален строителен контрол може да отмени изцяло или отчасти обжалвания акт или да отхвърли жалбата, като остави в сила обжалвания акт.

(6) Заповедите на началника на регионалната дирекция за национален строителен контрол се обжалват по реда на чл. 215.

Чл. 217. (1) Жалбите и протестите пред съда не спират изпълнението на следните административни актове:

  1. (отм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.)
  2. (изм. – ДВ, бр. 103 от 2005 г.) заповеди за спиране и забрана на достъпа до строежи по чл. 224, ал. 1;
  3. заповеди за забрана на достъпа и ползването на строежи;
  4. (отм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.)
  5. (отм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.)
  6. (отм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.)
  7. (нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) за въвеждане на строежите в експлоатация;
  8. (предишна т. 7 – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) заповеди по чл. 194, ал. 1 за осигуряване на свободен достъп в недвижимите имоти;
  9. (предишна т. 8, изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г., доп. – ДВ, бр. 106 от 2006 г., в сила от 28.01.2007 г., изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) заповеди по чл. 195 и 196;
  10. (предишна т. 9, изм. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) заповеди по чл. 209, ал. 2;
  11. (нова – ДВ, бр. 103 от 2005 г.) заповеди по чл. 57а, ал. 3.

(2) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Съдът може да спре изпълнението на административните актове по ал. 1, с изключение на тези по т. 2.

Чл. 218. (Изм. – ДВ, бр. 87 от 2010 г.) (1) При оспорване по реда на чл. 215 на индивидуални административни актове за одобряване на подробни устройствени планове или на комплексни проекти за инвестиционна инициатива, чието съобщаване е извършено чрез обнародване в „Държавен вестник“, заинтересуваните лица могат да се конституират като ответници в производството в едномесечен срок от деня на обнародване в „Държавен вестник“ на съобщение за оспорването.

(2) Съдът обнародва в „Държавен вестник“ съобщение за оспорването на актовете по ал. 1, което съдържа:

  1. посочване и описание на оспорения индивидуален административен акт;
  2. информация за правата на заинтересуваните лица да се конституират като ответници в едномесечен срок от деня на обнародването;
  3. номер на делото.

(3) Когато съдът прецени, че жалбата е недопустима, съобщението по ал. 2 не се обнародва, а производството се прекратява по предвидения за това ред.

(4) Заинтересуваните лица се конституират като ответници в производството пред съда в срока по ал. 1 чрез подаване на заявления до съда, които съдържат:

  1. трите имена и адреса, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за българските граждани;
  2. трите имена и личния номер за чужденец и адреса, заявен в съответната администрация, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв;
  3. фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице, изписани и на български език, седалището и последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;
  4. номер на делото;
  5. акта, който се оспорва, и органа, който го е издал;
  6. изявление, че заинтересуваното лице желае да бъде конституирано в производството като ответник;
  7. подпис на заявителя.

(5) Към заявлението по ал. 4 се прилагат писмени доказателства, удостоверяващи качеството на заинтересувано лице на заявителя.

(6) Със заявлението по ал. 4 е недопустимо да се правят искания за отмяна на индивидуалния административен акт, както и за присъединяване към подадени жалби в законоустановения срок.

(7) Нередовности в подадените заявления по ал. 4 се отстраняват по реда на чл. 158 от Административнопроцесуалния кодекс.

(8) Съдът с определение конституира, съответно отказва да конституира, заявителите по ал. 4 като ответници в производството.

(9) Отказът по ал. 8 може да се обжалва в 7-дневен срок от съобщаването му с частна жалба по реда на глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс. Съдът се произнася с определение, което е окончателно.

(10) Решението на съда по дела, образувани по реда на ал. 1, има сила по отношение на всички заинтересувани лица.

Чл. 219. (1) (Изм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.) За постъпилите жалби и образуваните съдебни производства по тази глава се прилагат разпоредбите на дял трети от Административнопроцесуалния кодекс.

(2) (Отм. – ДВ, бр. 61 от 2007 г., в сила от 27.07.2007 г.)

(3) (Нова – ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. – ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 12.07.2006 г.) За неуредените в тази глава въпроси се прилага Административнопроцесуалният кодекс.

На първо място, подлежат на оспорване само ИАА-ве. Това е ограничение в сравнение с АПК. На второ място е възприет терминът на АПК „оспорване“, тъй като допреди приемането на АПК в ЗАП (отм.) и ЗВАС (отм.) се говореше за обжалване, а обжалването е термин, който се свързва само с жалбоподателя, не включва протестирането от страна на прокуратурата. Освен това, изрично са изключени от съдебен контрол схемите и общите УП-ве.

Тук е дадено легално определение на понятието ИАА по ЗУТ. ИАА-ве по ЗУТ са описаните по т. 1, 2, 3 актове. Съществуват разлики с определението по чл. 21 АПК. Чл. 21. (1) Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт.

(2) Индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения.

(3) Индивидуален административен акт е и волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ.

(4) Индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

(5) Не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове.

На първо място, тук като ИАА-ве се разглеждат актовете, издадени при осъществяване на контрол по административен ред. Това е изрично установено, защото в ЗУТ съществува сериозно отклонение спрямо общия принцип на АПК. Принципът, който въвежда АПК, е, че АА-ве подлежат на съдебен надзор, независимо от това, дали са оспорени по административен ред, т.е. по АПК съществува алтернативност. Това означава, че който оспорва АА по АПК, може да избере дали да оспори по административен ред и след това по съдебен, или да премине направо към оспорването пред съд. По ЗУТ няма такава алтернативност. Тук оспорването по административен ред е предпоставка за преминаване към оспорване пред съд. Това е особеност на ЗУТ и целта е въпросът за законосъобразността на АА-ве, ИАА-ве да се разглежда първо в системата на ИВ. Така се прави опит да се ограничат делата в съда.

Следваща особеност на ИАА-ве е, че не е задължително при издаване на ИАА изрично да се посочи адресатът на акта. Това е отлика с АПК. Там това е задължително. Това решение на ЗУТ е практически оправдано, тъй като често пъти става дума за прилагане на ПАМ и някои от тях имат неотложен характер (спиране на ток/вода) и е възможно да не се установи изрично адресатът на акта.

В чл. 214 в трите му точки са установени ИАА-ве чрез 2 критерия: 1)съдържанието на АА-ве (чл. 214, т.1) – говори се за права, задължения, интереси; 2)в т. 2 са посочени органите, които издават ИАА-ве – ДНСК, кметовете на райони и кметства, главните архитекти и други овластени длъжностни лица. Описанието на ИАА-ве в т. 1 има общ принципен характер; там се говори за права, задължения и интереси. В т. 3 описанието на АА-ве е с конкретна насоченост; става дума за актове по спирането, премахването и забраната за ползване на незаконни строежи.

През 2010 г. бе приет чл. 214а; с него се предвиди, че административният орган в 7-дневен срок от получаването на жалбата може сам да оттегли оспорения пред него ИАА за одобряване на ПУП или за одобряване на комплексен проект за инвестиционна инициатива, да го отмени или измени или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му. За тези действия той трябва да уведоми заинтересованите страни.

По същество ЗУТ като специален закон възприема с новия чл. 214а т.нар. отзивно производство (право на отзив). То съществуваше в чл. 26 ЗАП (отм.) и сега в чл. 91 АПК. {Чл. 91. (1) В 7-дневен срок, а когато органът е колективен – в 14-дневен срок, от получаване на жалбата или протеста административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорения акт, да го отмени или измени, или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му, като уведоми за това заинтересованите страни. (2) Новият акт подлежи на оспорване по реда на този кодекс. В тези случаи не се допуска повторно преразглеждане на акта.} Целта на разпоредбата на чл. 214а е производството да не излиза и да се ограничи само в рамките на органа, издал АА. Това става, като на него се дава възможност за преразглеждане на издаден ИАА. Така законодателят прави опит това, което е спорно в ИАА, да не стига до по-горното ниво. Тази възможност, която се създава чрез правото на отзив, е само правна възможност; това не е задължение. Чрез тази разпоредба се дава възможност за приложение на принципа за процесуалната икономия и възможност за самоконтрол.

Тук са важни няколко неща. Първо, до кои актове се отнася: 1)ИАА-ве за одобряване на ПУП и за одобряване на комплексен проект за инвестиционна инициатива; 2)при отмяна или изменение на такива актове или издаване при отказ. Целта е възможност за преразглеждане в рамките на компетентния орган. Тук не е уточнен един въпрос и той е дали органът сам може да влезе в това отзивно производство, или в жалбата трябва да има конкретно искане. Може би е добре да се използват и двете възможности. Освен това, от новото наименование на гл. 19, в чл. 214а се говори само за жалба. Това означава, че на прокуратурата е отнето правото да иска преразглеждане. Това следва от факта, че изменението на наименованието на гл. 19 и чл. 214а са в едно и също изменение на ЗУТ. Преразглеждането означава, че компетентният орган – автор на акта сам да оттегли, измени или отмени дадения акт. Поставя се въпросът дали съществува разлика между оттегляне и отмяна в това производство. Задължението за уведомяване на заинтересованите лица има за цел да се гарантират техните права и интереси и оттам тяхното право на защита.

Ал. 2 на чл. 214а преповтаря чл. 91 АПК. Тя се отнася до начина на съобщаване и възможността за обжалване. Тук е и една от разликите с чл. 91 АПК. По АПК изрично не се допуска повторно преразглеждане на акта. Това не е предвидено в ЗУТ, но той така или иначе е специален закон по отношение на УТ спрямо АПК.

Съдебен надзор

На първо място, ЗУТ след поредицата изменения вече окончателно се придържа към разпоредбите на АПК със спазване на някои особености. Това означава, че в ЗУТ след няколкото изменения на закона се преминава към т.нар. обща клауза, т.е. към прилагане на разпоредбите на АПК. Първа инстанция са административните съдилища по местонахожденията на имотите и втора инстанция е ВАС. Когато става дума за актове на министри, първа инстанция е 3-членен състав на ВАС, втора инстанция е 5-членен състав на ВАС.

Измененията на чл. 215 от 2010 г. са в няколко насоки. Предвиждат се различни срокове за подаването на жалби и протести. Общият срок е 14-дневен, а там, където има обнародване – 30-дневен. Тук се поставя въпросът за баланса на принципи: дали трябва принципът на процесуалната икономия и бързината да има приоритет пред правото на защита, тъй като то се затруднява от по-кратките срокове за оспорване. Положителното в това изменение е, че в производството отпада изискването за участие на ЮЛ на органа, издал акта.

Интересно решение е залегнало в чл. 215, ал. 5. То предвижда, че органът, издал първоначалния акт, може да обжалва пред съд актовете на началниците на РДНСК. Друг интересен момент са страните в това съдебно производство. Това са жалбоподателят, органът, издал акта по чл. 216, и заинтересованите лица. Чл. 215, ал. 6 – не подлежат на обжалване УС-и и общите УП-ове. Ал. 7 – част от решенията на първоинстанционния съд са окончателни и не подлежат на преразглеждане/обжалване.

Друго интересно изменение е на чл. 218. То има преимуществено процесуален характер. Уреждат се действията на съда и страните при оспорване на ИАА-ве. Тук е важен въпросът за конституирането на заинтересованите лица. Заявлението за конституиране трябва да бъде придружено от доказателства, които удостоверяват качеството заинтересовано лице.

1. Съдебна реторика

Конспект по Съдебна реторика

  1. Обща и съдебна реторика
  2. Увод. Видове
  3. Диалогът в съдебното следствие
  4. Изложение на фактическата обстановка. Видове
  5. Анализ и оценка на доказателствата. Логически грешки и манипулативни похвати
  6. Обосноваване на юридическата квалификация
  7. Характеристика на личността на подсъдимия и пострадалия, и оценка на отегчаващите, и изключително смегчаващите вината обстоятелства
  8. Анализ на причините и условията, способствали за извършване на престъплението
  9. Предложение за размера на наказанието лишаване от свобода, за първоначалния режим на изтърпяване на наказанието и гражданския иск
  10. Заключение на съдебната реч
  11. Подготовка на съдебната реч
  12. Примерна структура на съдебната реч
  13. Произнасянето на съдебната реч като невербална комуникация
  14. Невербална комуникация чрез външен вид. Съдебната тога. Ролята на първото впечатление
  15. Кинесика: поза, жест, изражение, количество поглед
  16. Невербална вокализация – височина, сила, темп, паузи, ударения, тон на речта и пр.
  17. Кинесика – пространствена организация на общуването. Височина, статус, разстояние, лична територия, лично пространство, ориентация и др.

1. Правна информатика


  1. Предмет, методи и задачи на правната информатика.
    ПИ е наука за организиране, обработка и използване на правната информация в традиционната и във виртуалната среда. ПИ възниква в резултат от дейността на правните субекти и се съдържа в системите на правните норми, юридическите актове, правните понятия, правоотношенията и правните субекти.
    Теоретичната ПИ дава определение на правната информация, очертава нейните особености като вид социална информация, очертава нейните оригинални качества. Теоретична част разглежда:
    – организирането, подреждането на правна информация като – нормативни актове, съдебна практика и литература; специфични юридически структури – правни норми, нормативни юридически конструкции, системата на законодателството, правните понятие и др.
    -обработката на правната информация – процедури за решаване на казуси, нормотворчески и тълкувателни процедури.
    – използването на правната информация в правотворчеството, правоприлагането и цялостния механизъм на правно регулиране.
    Приложната ПИ разглежда: правните информационни системи; технологиите на интернет за организиране и обработка на правна информация; електронното правителство; системи за бизнес анализи; електронни регистри на държавните институции; информационни източници на ЕС. Приложната част пресъздава резултатите оте теоретичната във вид на компютърни инфорамационни технологии.
    Специализирана ПИ разглежда: конкретни правни информационни системи, предназначени за обслужване на органи на съдебната власт, т.нар. електронно правосъдие; системи за подпомагане дейността на адвокати и юридически съветници.
    При изучаване и изследване на своя предмет ПИ използва общонаучни, специални и собствени методи. Общонаучните методи са: 1. Методи за изследване на информацията като системен анализ, моделиране и представяне на знанията; 2. Методи за теорията на социалните организации; 3. Методи и качества на информационното общество.
    Специализираните методи за изследване на правната информация идват от правните науки: 1. Правните знания като обща предпоставка; 2. Правната догматика; 3. Юридическото тълкуване; Това са методи за изследване на правната материя. Посредством тях се разкриват особености на правната информация, които не могат да бъдат изяснени чрез общите методи.
    ПИ създава и използва свои собствени методи като: 1. Специализираните способи за обработка на правна информация – процедура за юридическа консултация, процедури за тълкуване, за създаване на нови актове и разпоредби и др.; 2. Методи, основани на съвременни информационни и компютърни технологии и предназначени за конструиране на идеални обекти.
    Задачите на ПИ се конкретизират в: 1. Теоретичната проблематика – методи за изследване на правната информация, организиране, обработка и нейното използване; 2. приложна проблематика за създаване и използване на правни информационни системи и прилагане на нови информационни технологии в правната наука и практика. Резултатите в теоретичната си част ПИ създава нови начини за организиране, нови способи за обработка и нови механизми за действие на правото във виртуална среда.




  1. Информация, системи, модели. Информация и социални организации.
    Функционалният подход разглежда информацията в контекста на системите и тяхното взаимодействие. В рамките на този подход се различават свободна и свързана информация. Свободната информация е във вид на знаци и сигнали. Тя е резултат от определени процеси в системата и се обменя между нейните компоненти. Тази информация има относителна самостоятелност спрямо свързаната информация. Свързаната информация се съдържа в структурите на системите. Тя е условие за дейността на системите и за получаване на свободна информация в процеса на действие на системите. Изучаването на свързната информация означава изучаване на системите, техните структури, начини на функциониране, процеси, компоненти, връзки и йерархия. Информационният процес е преобразуване на свързана информация в свободна и обратно.
    Създаването на средства за запазване и предоставяне на информация означава създаване на модели на структурите на системите и модели на процесите в тези системи.
    Понятието система се определя като съвкупност от обекти, взаимодействието между които предизвиква появата на нови, интегративни качества, несвойствени на отделно взетите компоненти, образуващи системата. Изтъкват се следните качества на системите: 1. Цялостност – качество, което характеризира систмета като нещо единно; 2. Връзки между компонентите на системата, които възникват в процеса на тяхното взаимодействие; 3. Поява на нови качествени характеристики и нови функции, неприсъщи на компонентите.
    Средата на системата се състои от предметите и явленията, върху които системата въздейства. Входът на системата характеризира въздействието на външната среда върху нея. Изходът на системата се определя от въздействието на системата върху външната среда. То се осъществява посредством изходните компоненти на системата. Процесите в системата се определят като способи за получаване на резултати посредством взаимодействието на системните компоненти. Структурата на системата обединява компонентите и връзките между тях. Структурата зависи от характера на компонентите, от начина на тяхното поведение и осъществяваните от тях функции.
    Моделът се определя като “материална или концептуална система, която в определена форма, отразява, възпроизвежда някои съществени свойства на оргинала. В точно определен смисъл замества този оригинал. Изучаването на модела не само осигурява познаване на оригинала, но и дава нова информация за него.” Функциите на моделирането са гносеологична – за възможностите за изследване на системата; прогностични – създаване на системи, несъществуващи в действителността; илюстративна – дава се ясна представа за обекти, недостъпни за пряко наблюдение; синтезираща – обяснява се с приносите им за процеса на познание.
    Един от видовете информация – социалната, възниква и се използва в социалните системи. Предпоставка за изследване на социалната информация е знанието за социалните организации. Техните системни качества, компоненти, връзки, процеси и структури. Социалната информация бива свързана, под формата на знания, и свободна, под формата на документи и друг вид знаци.
    Социалните организации са относително автономни групи хора, ориентирани към постигане на известна предварително определена цел, осъществяването на която изисква съвместни координирани действия. Социалните организации са системни образувания.






  1. Информационни технологии и информационни системи – понятие, видове. Съвременно състояние и перспективи. Виртуална реалност.
    Компютърните технологии са средството за организиране на данните, което заменя успешно остарелите технологии на справочници, картотеки и др. Компютърните информационни технологии за средство за моделиране на данни. За разлика от остарелите средства, те притежават още една съществена възможност – позволяват изграждане, запазване и използване не само на модели на данни, но и модели на способи за тяхната обработка. Компютърните програми са носители на определени методи за обработка на информацията. Проблематиката на информатиката при всяко приложение на компютърни информационни технологии се разширява с още две проблематики: първо, проблематиката на общонаучните методи като моделиране и системен анализ, и второ, проблематиката на частнонаучните методи, използвани в дейността, за която е създадена информационната технология.
    Използването на създадените информационни технологии води до развитие и обогатяване на понятията, осигурява нова среда за съществуване на знанията и чрез това насърчава развитието на науката. Динамиката на създаваните модели допринася за пълноценното ползване на информацията. Нарасналата възможност за разпространението й също е характеристика  на тези технологии.
    Информационната система се определя като множество от методи, процедури, формални и неформални техники и технологии за събиране, запазване, обработка и разпространение на информация. Информационните системи се създават и използват от организации и индивидуални субекти. Те са предназначени за работа в определен отрасъл на знанието. Информационните системи запазват и осигуряват достъп до големи обеми данни, организирани в съвкупности от взаимосвързани таблици – бази данни. Структурата на системата обединява бази данни, средства за обработка и потребителски езици.
    Видове информационни системи – от 60-те години документални и фактографски инфорационни системи. Има и смесени документално-фактографски системи. През 70-те години се делят условно на системи за текуща обработка на данни и управленски информационни системи. Експертните системи възникват през 80-те години. Те са компютърни системи, които използват знания от определена област, за да осъществяват функции, изпълнявани от човека експерт. Най-значимият им нов компонент са базите данни. През последното десетилетие на XX век са създадени глобални търсещи информационни системи в интернет. Обемите информация, обхватът на търсенето, темповете на актуализация тук са несравними с всички предшестващи разновидности на информационни системи.
    Вируталната реалност или виртуалното пространство е среда, която физически не съществува, но е създадена от информационните технологии. Най-краткото определение на виртуална реалност е нефизическа реалност. Тя се характеризира с качествата идеално явление, независимост, управляемост, достъпност, моделиране, автоматизъм, възстановимост, системност, конструиране и потенциал.
    До появата на компютърните информационни технологии такава среда не е била общодостъпна и не са съществували общоприети примери за нейното съществуване.







  1. Правна информация – определение, видове, характеристика. История на информационните идеи в правото.
    Първите определения се стремят да очертаят обхвата на понятието: 1. Правната информация се съдържа в правните норми; 2. Съдържа се в законодателството и практиката по прилагане на правото; 3. Съдържа се в правните норми, нормативните актове, източниците им и други юридически актове; 4. Правната информация е съвкупността от сведения за правото и всички процеси и явления, свързани с него.
    Свободната информация в правната система е в знакова форма. Тя се съдържа в нормативните и индивидуалните юридически актове, в правната литература и в други носители, които не са юридически актове и които възникват при действието на правните учреждения. Свързаната информация е тази, която се съдържа в структурата на правната система и в структурата на нейните компоненти: системата на юридическите актове, системата от правни норми, системата от правни субекти, понятийните структури на правосъзнанието, правоотношенията и др. Това е информацията, която притежава в най-голяма степен юридическо своеобразие.
    Според качеството на носителите правната информация се разделя на официална и неофициална. Официалната се съдържа в носители, които имат качеството на юридически документи. Неофициалната се съдържа в справочници, сборници, резултати от научни изследвания. Според фунциите в управлението правната информация се се разделя на предписваща, в юридическите актове, и описваща, за резултатите от реализацията на нормите.
    Правната информация като вид информация.  Свободната правна информация , информацията в знакова форма се обективира в документи и други писмени източници. Тя се използва многократно и има известна самостоятелност по отношение на своя носител. Правната информация като вид социална информация е неотделима от дейността на хората и познанието на действителността. Тя има описващ и предписващ характер и представлява специфичен ресурс. Специфичните черти на правната информация са, че тя възниква в резултат на регламентирана човешка дейност и като резултат на реализация на установени процедури. За правната информация са характерни специално установени способи за запазване, възприемане и използване. Правната информация е неотделима от държавно организираното управление. Тя се използва като средство за конституиране на управленската система, като средство за предаване на управленски въздействия и възниква като резултат от тези въздействия. Предписващата правна информация в правните норми съдържа модели на организационни структури и модели на тяхното поведение.
    Правната информация се съдържа в особени структури, присъщи само на нея. Примери за това са нормативните юридически конструкции и функционалните структури от правни норми. Всички видове информация са организирани около нормативната правна информация. Последната е организиращият фактор в многообразието от видове правна информация. Един от най-съществените видове правна информация се съдържа в правните понятия. Тази информация представлява знание за правните явления и процеси. Правните понятийни структури са не само носители, но и организатори на информация. Те обобщават информацията за останалите компоненти от правната система. Информацията в понятийните структури е модел на явленията в правната система. Тя притежава по-висока познавателна стойност от тази на свободната информация.






  1. Източници и носители на правната информация. Възприемане на правната информация.
    Източниците на правна информация са дейностите на правните субекти. Източниците на свободна информация са процесите в организациите. Резултатите от осъществяването на тези процеси са нормативни и индивидуални актове. Например нормативните актове възникват в резултат на правотворчески процес, а съдебните след реализация на съответната съдебна процедура. Индивидуалните правни субекти са източници на информация за резултатите от реализация на правните норми, предоставящи им права и възлагащи задължения. Те са източници и на мнения и предложения по обсъждани проекти на нормативни актове. Индивидуалните субекти са източник и на информация, съдържаща се в монографии, студии, статии и др.
    Въпросът за носителите на правна информация е относно формата, в която тя съществува. Само обективираната информация може да бъде възприемана и използвана от други потребители.
    Правната информация в знакова форма се съдържа в традиционни носители и в модели, създадени от ПИ. Към традиционните носители се причисляват картотеките и справочниците на законодателството, сборници с нормативни актове, съдебните решения, картотека на съдебна практика и статистически справочници. Правната информация в знакова форма се съдържа и в модели, създадени от ПИ, сред които са бази данни за нормативни актове, информационни системи с пълен текст на нормативни актове, бази данни на съдебната практика, електронни таблици със статистически данни. Правната информация в структури на системи също се съдържа както в традиционни, така и в нови носители, модели създадени от ПИ. Към традиционните носители спадат система от правни норми, понятийни системи, система на законодателството и система на правните учреждения. Новите носители са модели на нормативни структури, на класификатори и тезауруси, на системата на законодателството и на организационни структури.
    Като създава модели на традиционните носители на правна информация, ПИ организира по нов начин информацията и създава предпоставки за прилагане на нови способи за нейната обработка. Вследствие на това се разширява и обогатява използването на информацията в юридическата дейност. При втория вид правна информация – тази, съдържаа се в структурата на правната система и в структурите на нейните компоненти, ПИ изпълнява забележителни и уникални функции като спрямо собствения си предмет, така и спрямо правната наука и практика.
    Новите носителни на правна информация са: електронни носители, ускоряват разпространението, осигуряват достъпност, идват с нови методи за обработка на информацията, използването на нови технологии предполага целенасочено обучение. Новите носители позволяват пълно проявление на характеристиките на правната информация – неизчерпаемост, самостоятелност по отношение на носителя, многократно използване. Посредством новите информационни технологии носители предизвикват създаването на нови юридически методи. Позволяват създаване на модели на правната действителност. Те са средство за обективиране на субективната правна реалност.
    Възприемането на правната информация е процес на преобразуването й. В него нараства нейната ценност и непосредствена приложимост. Типичният преход, който се осъществява  е преобразуване от знакова информация в понятийни структури. Възприемането на правната информация повишава правните знания. Информацията трябва да е системно организирана. Осъществява се и преход от свободна в свързана информация.







  1. Правна информация в знакова форма. Нормативни актове – информационна характеристика, видове, реквизити.
    Понятието нормативен акт е получило нормативна дефиниция нашето законодателство. Според чл. 1а ЗНА нормативният съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субектиу има нееднократно действие и се създава или приема от компетентен държавен орган. Нормативният акт притежава характеристики, които го определят като самостоятелен акт и компонент в системата на законодателството.
    Нормативният акт описва нормативни правни структури. В него се съдържат описания на правни норми и на други, по-развити нормативни образувания. Информацията в нормативния акт е текстов израз на правни нормативни модели за поведение. Нормативният акт е резултат на правотворчески процес. Информацият в него е резултат на многообразни преобразувания на социалната информация в процеса на правотворчеството. В него са закрепени знания за обществените отношения.
    Видовете нормативни актове са изчерпателно изброени в ЗНА. Това са: Конституцията, кодекси, закони, постановления на Министерския съвет, правилници, наредби и инструкции. Конституцията добавя към това изброяване и международните договори, ратифицирани по конституционен ред.
    Реквизити на нормативния акт като юридически акт са:
    1. Наименование на акта – вид на акта и главния му предмет.
    2. Съкратено наименование на нормативния акт.
    3. Номер на акта – само постановленията на Министерския съвет, наредбите и инструкциите имат номера.
    4. Дата на приемане на акта.
    5. Дата на обнародване на акта в Държавен вестник.
    6. Брой и година на Държавен вестник.
    7. Орган, издал акта – може и съвместно издаден от няколко органа.
    8. Вид на акта.
    9. Дата на влизане в сила на нормативния акт.
    10. Дата на отмяна на акта.
  2. Структура на нормативните актове. Организация на нормативната материя. Динамика на информацията в нормативните актове.
    Структурата на нормативния акт е нормативно регламентирана в глава трета от УПЗНА, озаглавено “Строеж на нормативните актове“. Разпоредбите на указа задължават всички нормотворчески органи да спазват точно определена форма на изложение на нормативната материя. Структурата на нормативния акт се състои от следните йерархично организирани компоненти: въведение, което незадължителен компонент, част, дял, глава, раздел (член, алинея, точка, буква); допълнителни разпореди; преходни и заключителни разпоредби; приложения към нормативния акт – списъци, таблици, тарифи, схеми, формули и др.
    Сподер чл. 28 ал.1 УПЗНА членовете в нормативния акт в зависимост от предмета и броя им може да се групират в части, дялове, глави, раздели или само някои от тях. Допълнителните, преходните и заключителните разпоредби се поместват в края на нормативния акт. Те се отбелязват с параграфи и имат непрекъсната номерации.
    Допълнителните разпоредби съдържат правила, коита са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Включват се разпоредби, които се отнасят до повече подразделения на акта, но поради характера или обсега на приложението им не могат да бъдат включени в общите правила. Дават се обяснения на думи и изрази, употребени многократно в акта. Посочват се кои директиви, са транспонирани чрез нормативния акт и към кои други нормативни актове на ЕС препраща българският нормативен акт. Превеждат се на български използваните означения на чужди езици – кодове, индекси, класификации и др.
    Преходните разпоредби описват норми, с които се продължава действието на правила, отменени с новия нормативен акт. Също така с които се урежда прилагането на отменените правила спрямо висящи правоотношения или спрямо започнали, но незавършени фактически състави.
    Заключителните разпоредби съдържат правила, с които се придава обратна сила на акта, с които се отлага неговото действие, с които действието му се ограничава за част от територията на страната. Могат да се съдържат също и правила за отменяне, изменяне и допълване на други нормативни актове. Съдържа органа, на който се възлага изпълнението на акта, делегация за издаване на нормативен акт по прилагане на акта.
    Правната теория и практика правят разлика между външния израз на правилото за поведение и неговата нормативна същност. Първото явление теорията и практиката наричат разпоредби на нормативните актове. Второто е част от субективната правна реалност. Това са правните норми. Въздействието на нормативните структури върху структурата на акта не се изчерпва само на равнището на правната норма. По-сложните нормативни структури като асоциации от норми, нормативни юридически конструкции и функционални структури от норми също определят до голяма степен организацията на нормативните текстове. Развитието на нормативния акт във времето обособява следните групи информация : 1. Проект на нормативния акт; 2. Разпоредби, влизането в сила на които предстои; 3. Действащи нормативни разпоредби; 4. Отменени нормативни разпоредби; Отменените разпоредби са необходими при анализ на правоотношения, възникнали по време на действие на отменената разпоредба. Съвременните правни информационни системи предоставят текста на определен акт или на цялото законодателство, които са били актуални към определена дата. Това създава условия за юридическа квалификация на случаи съобразно нормативната уредба, действаща към момента на възникване на правоотношението.
  3. Езикът на нормативните актове. Препратки между разпоредбите на нормативните актове.
    Правни понятия, правни норми и по-развити нормативни структури се изразяват посредством естествения език. Според чл. 9 ЗНА това е общоупотребимият български език. Правните правила се формулират кратко, точно и ясно. Чл. 36 ал. 1 УПЗНА допуска отклонения от този език само ако те се налагат от предмета на акта. Използването на чужди думи и изрази се допуска само ако те са станали трайна съставка на българския език или не могат да бъдат заместени с български думи и изрази. Според чл. 37 ал. 1 УПЗНА думи и изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове.
    Разпоредбите, съдържащи един или няколко израза с утвърдено право значение, ще имат съвпадащ или близък предмет на регулиране, т.е. в хипотезите или диспозициите на съответните правни норми ще се съдържат сходни юридически факти или правни последици. Между съответните правни норми ще съществуват връзки, в типичния случай – връзки между общи и специални правни норми. Колкото по-специфичен е юридическият израз или термин, толкова по-сигурно ще е наличието на връзка между нормите, изразени в разпоредбите, използващи този израз или термин.
    Не всички термини в нормативните актове се използват в общоприетия им смисъл. Отклонения от него са допустими само ако с допълнителна разпоредба се определи особеният смисъл на термина за съответния нормативен акт.
    Препратките са специфични езикови конструкции за израз на връзки между нормативни текстове. Те са особено допълнение към синтактичните структури.Съществуването им се обуславя от потребността за точно формулиране на връзки между компоненти от нормативни актове (в типичния случай компонентите са членове алинеи). Препратките са езиково средство за израз в системата от правни норми.
    Чл. 39 ал. 1 УПЗНА е прогласено правилото, че препратките се използват по изключение. Изброени са и случаите, при които се допуска използването им:
    – когато следва да се приложи обща уредба на определена материя, дадена от други разпоредби;
    – когато се препраща едновременно към повече разпоредби;
    – когато се препраща към разпоредби на акт, въз основа на който е издаден препращащият акт;
    – когато възпроизвеждането на разпоредбата, към която се препраща, ще усложни текста;
    – към разпоредби и актове на ЕС и обнародваните международни договори.
    Препращането не се допуска, ако води до неяснота на текста. Чрез препратките се постига концентрираност на нормативния текст. Посредством препратките една правна норма може да бъде формулирана чрез използване на текстовете на вече формулирани правни норми.
    Установените връзки на препращания между разпоредби поставя въпроса за видовете връзки между правните норми. Системата от правни норми се състои от компоненти – норми и връзки между тях. Установените препращания между разпоредби е стъпка към установяване на връзки между правни норми и изграждане на нормативни структури.
  4. Правоприлагащи актове, статистическа информация, други видове правна информация в знакова форма.
    Теорията определя правоприлагащия акт като официален акт-документ на компетентен орган, който съдържа индивидуално държавновластническо разпореждане за прилагане на правото. Реквизитите и структурата на правоприлагащите актове, също както и тези на нормативните актове, са обект на нормативна регламентация. Примери за нормативно закрепени реквизити на правоприлагащи актове са: 1. индивидуален административен акт – чл. 59 ал. 2 АПК; 2. наказателно постановление – чл. 57 ЗАНН; 3. решение по гражданско дело – чл. 236 ГПК; 4. постановление на прокурора за образуване на досъдебно производство – чл. 214 ал. 1 НПК; 5. присъда – чл. 305 НПК;
    Поради многообразието на този вид юридически акотове не можеда се търсят единна структура и еднообразни реквизити за всички тях. Всеки вид акт притежава свои, нормативно установени реквизити. Въпреки това всеки правоприлагащ акт съдържа – наименование, дата на издаване, място на издаване, орган, издал акта. Текстът на правоприлагащите актове се организира в две части – първа, обстоятелствена, в която се излагат мотивите на решението, и втора, разпореждане за действие – диспозитив.
    Един вид юридически актове заслужава особено внимание за правноинформационните изследвания. Това са актовете на върховните съдебни органи. Тълкувателните решения се приемат на общите събрания на ВКС и ВАС. Основание за издаване на тълкувателно решение е противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Тълкувателните постановления се приемат съвместно от общото събрание на съдиите от съответните колегии на ВКС и ВАС. Тълкуватетелните постановления се приемат при противоречива или неправилна практика между ВКС и ВАС. Тълкувателните актове са задължителни за органите на съдебната власт, на местно самоуправление и органите, издаващи административни актове.
    Съдебната практика има насочващи, конкретизиращи и информационни функции. Тя служи за преодоляване на празноти в правото, за конкретизация на общи правни норми, за аргументиране на претенции по конкретни сходни случаи.
    Публикуваните в информационни издания съдебни решения имат следната структура: 1. мото (диспозитив), в който се излага съкратено съдържанието на решението; 2. квалификация или основание за издаването на акта; 3. вид на акта; 4. номер на решението; 5. дата на издаване на решението; 6. вид на делото; 7. номер и година на делото; 8. издаващ орган; 9. мотиви.
    В основанията за издаване на съдебните актове се съдържат връзки между правни норми, установени в процеса на тяхната реализация. Систематазирани, тези връзки да обобщение на юридическия опит. Те се използват за установяване на трайни връзки между компонентите на нормативната система, а също и за формиране на нормативни структури, възникващи при реализацията на правото.
    Към другите видове правна информация в знакова форма се причислява статистическата информация. Тя обобщава резултатите от реализацията на правните норми. Библиографските описания представляват съвкупност от сведения, които позволяват да се идентифицира произведението и да се получи обща информация за него. Други производни видове правна информация са: справочници на законодателството, картотеки с данни за нормативните актове, картотеки на съдебната практика, юридечески речници и др.

    10. Структурите в правната система като носители на информация. Понятийни структури, класификатори и тезауруси. Европейският тезаурус Eurovoc. Юридически конструкции от понятия.
                    Структурата на правната система и структурите на нейните компоненти също съдържат информация. Понятийните структури, структурите в системата от правни норми, структурата на системата на законодателството, структурите на правните субекти като носители на втория вид правна информация – свързаната. Този тип правна информация се опредметява, получава израз в материалната действителност посредством изразните възможности на естествения език.
    Понятийните структури са образувани от понятия и връзки между тях. Понятията отразяват съществени качества на явленията и процесите. Връзките между понятията показват отношенията между явленията, представят динамиката на взаимодействията между тях. Понятийните структури се съдържат в човешкото съзнание. Те са модели на действителността и съдържат системно организирана информация. Те организират понятията едновременно по множество критерии – по родови-видови отношения, по функционални взаимодействия. В тях са обединени йерархични, функционални и други зависимости. Правните понятия са част от правната система и знание за нейните компоненти.
    Класификаторът е разпределяне на понятия в класове въз основа на общи признаци. Тези признаци представляват относително устойчиви характеристики на обектите от действителността. Класификаторите представят само йерархични връзки между понятията. Това ограничение е недостатък, защото чрез тези връзки не могат да се представят взаимодействията между процесите и явленията и функционалните връзки между понятията. Най-елементарни са азбучните класификатори. Тези класификатори се използват в специализирани отрасли на познанието.  Йерархичните класификатори представят родово-видови зависимости между понятия. Подразделенията на класификатора се наричат рубрики или раздели. Класификаторите се използват в процедурата за юридическа консултация за събиране и квалификация на фактите по случая. Те се използват и за организиране на нормативната материя при създаване на нормативен акт.
    Тезаурусът е речник, в който понятието се определя посредством логически наредено множество от синоними или близки по значение думи. Той изразява различни видове връзки между понятията. Тезаурусът е носител и обединител на знания. Той се състои от дескриптори и връзки между тях. Дескрипторите са свързани помежду си с различни видове връзки. Те изразяват отношенията на понятията от съответната област на научното познание. Връзките между дескрипторите са родово-видови, връзки част-цяло, асоциативни връзки, синонимки връзки. Преди всичко тезаурусите са средство за организиране и обработка на правната информация. Те се използват в правотворчеството.
    Eurovoc е многоезичен тезаурус на Европейския съюз. Той обхваща области, които са от значение за европейските институции – политика, международни отношения, законодателство, икономика, търговия, финанси, образование, комуникации, наука, бизнес, конкуренция и др. Той е създаден с цел преодоляване проблемите на синонимията при създаване и използване на документи; за индексиране на документи в информационните системи на ЕС; за осигуряване на езиково независимо търсене в информационните системи на ЕС; за преодоляване на омонимията, т.е. двусмисленото използване на термини. Eurovoc се състои от дескриптори, не-дескриптори, семантични връзки.

    11. Правната информация в нормативните структури. Нормативните юридически конструкции като носители и обединители на правна информация.
    Правните норми са свързани помежду си. Тези връзки са проява на техни качества и взаимодействия. Преобладаващата част от връзките възникват при реализация на правните норми. Нормите и връзките образуват нормативни структури. Теоретичните правни изследвания са установили, че освен правните норми е едноименната система съществуват и други нормативни структурни образувания. Това са асоциациите от норми, юридическите конструкции, правните институти, подотрасли и отрасли.
    Нормативната юридическа конструкция за регламентиране на поведение е модел на определено юридическо действие. Тя е предназначена да регламентира това действие, като определи условията за неговото осъществяване и резултатите от извършването му. Конструкцията от този вид обединява всички правни норми, необходими за осъществяване на предписанията в основната норма резултат. Тя предоставя всички нормативни средства, необходими за неговото постигане. Този вид конструкция регламентира един етап от развитието на правоотношението.
    Основната норма в нормативната юридическа конструкция закрепва основния фактически състав, правния субект и правните последици. В хипотезата й са определени фактите, наличието на които е необходимо условието за действието на конструкцията. Диспозицията обединява правните последници, предвидени да настъпят при реализацията й. Като вид правната норма може да бъде оправомощаваща, задължаваща, забраняваща или охранителна. Конкретизиращите норми са следващият компонент в конструкцията. Тяхната функция е да развият и обогатят съдържанието на основната норма като цяло или на отделни нейни части. Всяка конкретизираща норма може да изпълнява функциите на основна норма в друга юридическа конструкция. Ограничаващите норми изключват, ограничават или забраняват извършването на действия, предвидени в диспозицията на основната норма. Нормите, регламентиращи правосубектността на субекта на основната норма, конкретизират качествата, на които трябва той да отговаря. Това са съвкупности от норми, които от своя страна също образуват конструкции. В качеството си на типови нормативни образувания те участват във всички конструкции, чиито основни норми регламентират поведението на съответния субект. Дефинитивните норми са друг компонент на нормативната юридическа конструкция. Тяхната функция е да разкрият съдържанието на термини, използвани при формулирането на основната норма. Функциите на дефинитивните норми са обслужващи. Реализацията им не се обективира като акт от действителността. Тези норми нямат пряк регулиращ ефект. Презумпциите предпоставят наличие или отсъствие на определен юридически факт. Възникне ли определена фактическа обстановка, по силата на нормата се предполага, че в нея съществуват или не факти, за които няма преки данни. При фикциите един несъществуващ в действителността факт се приема за съществуващ в сферата на правното регулиране. Нормите-срокове обуславят извършването на правните действия, предвидени в диспозицията на основната норма, с изтичането или неизтичането на определен период от време. Резултатът от реализацията на основната норма в някои случаи трябва да отговаря на определени изисквания. Общите норми съдържат “изнесени пред скоби” правила, валидни за всички норми в института, подотрасъла или отрасъла. Те обслужват основните норми, присъединявайки се към тях при действие на нормативната юридическа конструкция. Самите те могат да се проявяват като основни норми в общи нормативни юридически конструкции. Нормите-принципи съдържат ръководни правила, които показват целите пред реализацията ва основните норми в конструкциите.
    Задължителни компоненти, които участват във всички конструкции за регламентиране на поведение са основната норма, без която конструкцията не може да съществува и да действа; нормите, определящи правосубектността на субекта на основната норма.
    Йерархии от структури възникват, когато една норма участва като обслужваща в една конструкция, такива са конкретизиращите, допълващите и ограничаващите норми, а в друга конструкция изпълнява функциите на основната норма.
    Нормативните юридически конструкции са обединители на нормативна и ненормативна информация. Като обединители на нормативна информация конструкциите: образуват общност, в която нормите са включени и взаимодействат въз основа на предназначението си. Това подпомага възприемането на нормите съобразно техните функции и в контекста на тяхната реализация.
    Като обединители на ненормативна информация конструкциите систематизират резултатите от всички видове тълкуване на цялата конструкция, а не само на отделните норми в нея. Те организират съдебната практика. Практиката към една конструкция е много по-конкретна в сравнение с практиката към определена норма.
    Конструкциите организират знанието за способите за обработка на информация. Това знание, предоставено в контекста на конструкциите, допринася за пълноценно възприемане на информацията в конструкциите.
    В качеството си на обединители на информация нормативните юридически конструкции се представят като “блокове” от знания, способни да ориентират правоприложителя за всички изисквания на нормативната система за извършване на определено правно действие.

    12. Правна информация във функционални структури от правни норми.
                    Функционалните структури са образувани от норми с пряк регулиращ ефект и са предназначени да регламентират последователности от действия. Техният регулиращ ефект не се ограничава в рамките на отделно и несвързано с другите действие. Те са предназначени за регламентиране на процеси. Според предназначението си те са теоретични и обвързани с определен процес. Това деление е аналогично на съответното деление на нормативните юридически конструкции. Теоретичната функционална структура обхваща всички възможни проявления на функционалните структури. Тя е общ и абстрактен модел за създаване на различни видове функционални структури. Функционалните структури за определено производство са: 1. нормотворческа функционална структура, която регламентира всички варианти на протичане на определено производство; 2. доктринална функционална структура, която освен вариантите съдържа и предложения за промени, сравнения с аналогични производства и др. ; 3. казуална функционална структура, която съдържа точно определена последователност от норми. Тя е конкретизация на вариантите, предвидени от законодателя в един точно определен нормативен ред.
    Функционалните вериги имат начало, развитие и край. Нормите с правопораждащи фактически състави поставят началото на тези вериги. Развитието на правоотношението, базирано върху тях, се осигурява посредством последователност от норми, всяка от които променя предшестващата я фактическа обстановка. Краят на разглежданите вериги са норми с правопрекратяващ ефект. Резултатите от реализацията им не са предвидени като юридически факти в други правни норми. Те съдържат правопрекратяващи фактически състави.
    Императивните вериги са образувани от задължаващи норми. Правотношението непременно следва да премине през всички нормативно предвидени стъпки. Развитието му не зависи от свободния избор на участващите в него субекти. Диспозитивните вериги са образувани от норми, при които реализацията на поне една от нормите зависи от усмотрението на нейния адресат. Детерминирани са тези вериги, в които съставящите ги норми са свързани посредством детерминирани функционални регулативни връзки. В тези вериги всяка връзка е съзнателно предвидена от законодателя.  Недетерминирани са веригите, в които съществуват двойки норми, свързани посредством недетерминирани функционални регулативни връзки, т.е. връзки, възникнали поради появата на непредвидени резултати от действието на предходната норма. Функционалните регулативни вериги се делят на основни и съпътстващи. Това деление проличава при съпоставяне резултатите от действието на основните и конкретизиращите правни норми. Пълните вериги описват детайлно, стъпка по стъпка поведението на правните субекти. Всяко действие на участниците в правоотношението е предвидено и регламентирано във веригата. Непълните вериги не описват детайлно и подробно поведението на правните субекти в правоотношението.
    Функционалните мрежи от правни норми са два типа. Вариантните мрежи са образувани от алтернативно реализиращи се вериги от правни норми. Кумулативните мрежи са образувани от едновременно и кумулативно реализилащи се вериги от норми.
    Функцоналните структури са средство за организиране на правна информация. Те са източници на нови способи за обработка на правна информация. Те са средство за регламентиране на производствата на държавните органи. Те са юридическа основа за създаване на електронното правителство. Понятието за функционални структури от правни норми е предпоставка за създаване на нови нормотворчески юридически техники.

  5. Връзки между правни норми.
    Нормативните структури се състоят от норми и връзки между тях. Връзките обединяват правните норми при осъществяване на техните функции. Връзките са преходи от едни състояния в други при осъществяване на правното регулиране. Те са свидетелство за наличието на процеси, които преобразуват едни състояния в други. Връзките възникват предимно при действието на правните норми. Връзките се класифицират съобразно вида и функциите на свързаните норми. Статичните връзки са най-елементарните връзки в системата от норми. Те свързват еднотипни компоненти на норми и са израз на идентичности и подобия между тези компоненти. Статичните връзки между хипотези и диспозиции (санкции) не са еднородна група. В рамките на рода се наблюдават своеобразия. Ако всички компоненти на една хипотеза са свързани посредством статични връзки с компонентите на друга хипотеза, то връзката между тях е връзка на еднаквост. В противен случай, ако само част от компонентите на двете хипотези са свързани, тогава връзката ще е връзка на подобие. Към тези два вида се добавя и връзката на включване между хипотези или диспозиции. Тя възниква, когато една хипотеза или диспозиция изцяло е включена в група. Статичните връзки на еднаквост и подобие са неориентирани. При тях не може да се въведе подредба на свързаните компоненти. В типичния случай те възникват между обща и конкретизираща норма.
    Функционалните връзки между правните норми са израз на тяхното действие. Те са проява на съвместното действие на правните норми, насочено към постигане на определен правен резултат. За разлика от статичните, функционалните връзки свързват разнотипни компоненти на правните норми. Поради това и поради функционалните различия между свързваните компоненти функционалните връзки са винаги ориентирани. Функционалната връзка възниква след реализацията на предходната норма. Тази реализация създава условия за действието на следващата норма. В зависимост от функционалното предназначение на предходната норма създаваните от нея условия за реализацията на следващата норма са от различен характер. Функционалните връзки между правните норми не са еднородна група. Първостепенен е критерият, основан върху качеството на резултата от действието на предходната норма. Първата група обхваща връзките, предизвикани от реализации на норми, които се обективират във факт от действителността. Тези връзки възникват между норми, чието предназначение е пряко да регулират обществени отношения. Затова те се наричат функционални регулативни връзки. При втората група функционални връзки резултатът от реализацията на предходната норма не е факт от действителността, който променя фактическата обстановка. Тези връзки изпълняват информационни функции, както наприемр дефинитивните норми спрямо основната норма в нормативната юридическа конструкция. Затова вторият вид се наричат функционални информационни връзки.
    Функционалните регулативни връзки не са хомогенна група. Те се разделят на няколко вида. Позитивните и негативни връзки се различават по отношението между възникналия резултат от действието на предходната норма и модела на юридическия факт в хипотезата на следваща норма. Позитивната връзка е налице между две норми, когато има съвпадение между един от резултатите  на предходната норма и едно от условията за действието на следващата норма. Негативното свързване засяга случаите, когато не са се осъществили предвидените в диспозицията на предходната норма факти или действия.
    Определени връзки са тези, които се дължат на резултат, предвиден като правна последица в диспозицията на предходната норма. Неопределените връзки възникват поради появата на непредвидени резултати от действието на предходната норма, които резултати са закрепени като модели на юридически факти в следващата норма.
    Императивните връзки свързват две задължаващи норми. Диспозитивните връзки са налице, когато поне едната от свързваните норми – предходната или следващата, е оправомощаваща . От преценката на субекта зависи дали той ще реализира нормата и чрез това си действие да осъществи в конкретния случай връзка между двете норми и да продължи развитието на правоотношението.
    Алтернативните функционални регулативни връзки възникват при реализация на предшестващи норми, които водят до множество последици, всяка от които е закрепена като модел на юридически факт в множествво други следващи норми. Правоотношението се развива чрез реализацияна една от всичките възможни следващи норми. Кумулативни връзки възникват, когато реализацията на предходната норма създава условия за едновременната реализация на множество следващи норми. Веригата от норми се разклонява, при което възникват няколко паралелно протичащи нормативно регламентирани процеса.
    Втората голяма група функционални връзки са функционалните информационни връзки. Дефинитивните връзки са характерни представители на функционалните информационни връзки. Те получават името си от първата норма в отношението. Предшестващата норма е или дефинитивна (чл. 93 НК) или друг вид норма, съдържаща дефиниция (чл. 115 НК). Връзката възниква поради обстоятелството, че в следващата норма дефинираният термин е използван при описание на съдържанието на неин компонент.
    Нормите-фикции, презумпциите, нормите-срокове и други видове норми с обслужващи функции се свързват чрез функционални информационни връзки с останалите компоненти от структурата на системата от правни норми.

    14. Правна информация в системата на законодателството и в системата на държавните органи. Нормативни юридически конструкции за организационни структури.
    Компоненти на системата на законодателството са нормативните актове. Връзките между тях изразяват отношения на две равнища: на равнище нормативни разпоредби и на равнище нормативни актове. Видовете връзки между нормативните актове в системата на законодателството са няколко вида. Йерархичните връзки свързват висшестоящи актове с актове по тяхното прилагане. Хоризонталните връзки свързват актове от различни равнища в системата на законодателството. Върхът в йерархията в националното законодателство се заема от Конституцията. Кодексите и законите образуват обособени клонове, включващи съответните им актове по прилагане. Тази класическа схема се допълва от ратифицираните и влезли в сила международни актове и договори; постановленията на Министерския съвет, с които са уредени обществени отношения в областта на изпълнителната и разпоредителната дейност на МС; актове по изпълнение и прилагане на актове на ЕС или международни договори, сключени от Европейските общности. Модел на системата на законодателството: Анализът на заключителните разпоредби на всички подзаконови актове е в състояние да определи йерархичните връзки в системата на законодателството и по този начин да формира нейната най-съществена структура. Съвременните правни информационни системи използват технологии, основани на чл. 43 УПЗНА и множеството реализации на тази разпоредба в конкретните ПНА. Обединяването на тези връзки в йерархична структура показва йерархията в системата на законодателството и служи като средство за организация на нормативна и други видове правна информация в правните информационни системи.
    Структурите на правните учреждения като носители на информация: Установяването на тези структури става чрез анализ на два вида явления. На първо място, това е регламентацията на организациите. Например структурата на съдебната власт е регламентирана в КРБ, ЗСВ, ГПК, НПК и други подзаконови актове. В тях се съдържат разпоредби, които регламентират структурите и процесите в тези организации. Нормативните модели на процесите в организациите са функционални структури от правни норми. Втори обект на изследване са реално съществуващите организации. Изследването тук протича по правилата на системния анализ. Търсят се компонентите им, връзките между тях и процесите, които протичат в организациите. Съпоставката между реалните структури и процеси и техните нормативни модели показва неформалните структури и процеси в организациите. Приложението на организационните структури се открива в законодателната техника, в темите за елекетронното правителство, като обучаващи средства, като модели за организиране на правната информация. Особено актуален е въпросът за организационните структури и функции. На преден план излизат процедурите за съвместна дейност на организациите и съставните им части, новите видове организационни структури. Особено важни са въпросите за правната регламентация – както на традиционните организационни структури и функции, така и на новите видове организационни структури и процеси. Възникват нови обекти на правна регламентация – производство, протичащи във виртуалната среда, нови и не непременно йерархични организационни образувания. Нормативните юридически конструкции за регламентиране на организационни структури трябва да съдържат: цели и задачи, структура, конституиращ орган и начало на действие, правомощия, производства за осъществяване на правомощия, актове, отговорност, данни, възникнали в резултат на осъществяване на правомощията и регистри за запазване на тези данни – бази данни.

    15. Обработка на правната информация – понятие, видове способи за обработка.
    Обработката на правна информация се извършва посредством определени способи. Те се прилагат към правната информация, за да удовлетворят информационните потребности и чрез това да подготвят използването на правната информация.
    Характеристика на способите за обработка на правна информация. Те са знание за работа с правната информация. Те са мисловни процедури. В това си качество те се състоят от понятия и връзки между тях. Те са понятийни структури, т.е. в тях се съдържа свързана информация. Способите за обработка мога да се изследват като структури, да се търси мястото им в структурата на правната система и връзките им с останалите структури. Способите за обработка са методи за анализ на правните явления и процеси. Изучаването на способите за обработка означава изучаване на методите, които юристът прилага в своята дейност. Те са конкретни последователности от действия, технологии за работа на юриста с правната информация. Структурите от понятия, представляващи способи за обработка на информация, организират и изразяват познавателната активност на субектите при работа с правната материя. Проблематиката на обработката на правната информация се отличава от проблематиката на нейното използване.
    Според предназначението си способите се делят на способи за организиране и способи за използване на правната информация. Способите за организиране на правната информация имат юридико-технически характер. Те нямат самостоятелно значение. Способите за използване на правната информация имат непосредствено значение в дейността на правните субекти. Те се прилагат за решаване на конкретни задачи в юридическата практика. Според характера на резултата способите се разделят на следните групи:
    Систематизиращи са тези способи, прилагането на които води до групиране на информацията по определени признаци, без да възниква качествено ново знание, без да се формират нови понятийни структури. Генериращи са тези способи, при които възниква нова свободна и свързана информация. Прилагането им води до развитие на правните знания. Познавателните процедури са способи за обработка от по-общ характер. Резултатът от прилагането им притежава многостранни характеристики и представлява предимно понятийни структури. Според формалната им определеност способите са формални и неформални.
    Формалните способи се състоят от точно определени последователности от действия и водят до възникване на точно определени резултати. Използват формални характеристики на правната информация. Техните резултати са предвидими, обосновани чрез обосноваността на самия способ за обработка. Формалните способи се пресъздават във вид на компютърни информационни технологии. Неформалните способи за обработка се основават на смисъл, вложен в правната информация. Тези способи използват умозаключения по аналогия, сравнения по абстрактни признаци, индуктивни умозаключения и други логически методи и правила. Тяхната ценност се състои във възможността чрез тях да се откриват нови качества на правната материя.
    Способите за обработка на правната информация спрямо субектите, които ги осъществяват , са индивидуални и общи. Според използването на правни знания те са общи и специализирани способи. Способите са средство за преобразуване на информацията в процеса на удовлетворяване на информационна потребност: инфорационна потребност – информация, удовлетворяваща потребността; Търсещ въпрост (подреждане на информацията) – отговор – нов търсещ въпрос (подреждане на информацията).

    16. Търсещи въпроси за обработка на знакова правна информация и за обработка на структури.
                    Този вид търсещи въпроси представляват формулирани с помощта на определен език информационни потребности. Общата структура на търсещия въпрос съдържа: указание за вида информация, който ще се обработка – Пример: всички нормативни актове; съдебна практика по граждански дела; указание за реквизита (характеристиката) и критериите за търсене. Пример: за нормативните актове това са дата на обнародване, действащи или отменени редакции и др.
    Търсещите въпроси се прилагат към множество еднотипни обекти, организирани в бази данни. В едни търсещ въпрос може да се съдържат няколко реквизита и критерия за търсене, свързани с логическите оператори И, ИЛИ, НЕ, NEAR (в близост). Посредством логическата връзка И се търсят обекти, които едновременно удовлетворяват търсещите критерии, използвани във въпроса. Разновидност на оператора И е операторът NEAR. Изпълнението на въпрос, в който термините са свързани, посредством NEAR намира термини, които се намират в близост, разделени с определен брой термини (обикновено 7-8 термина) един от друг. С връзката ИЛИ се търсят обекти, които удовлетворяват един от критериите, използвани във въпроса. В резултат на изпълнението на въпроса се предоставят обекти, страници от интернет, в които се среща поне един от термините, свързани с логическата връзка ИЛИ. С НЕ се търсят обекти, които не удовлетворяват съответния критерий. В резултат на изпълнението на въпроса се предоставят всички обекти, в които се срещат всички термини, без тези предшествани от логическата връзка НЕ. Като търсещи критерии може да се използват всички реквизити на документа.
    При обработка на свързана информация търсенето има за цел да установи структури, компоненти в тях, йерархии, процеси в структурите. Затова търсещите въпроси имат следното типично съдържание: В какви структури участват даден компонент? Кои са висшестоящите компоненти в йерархичната структура? Кои са съставните части на даден компонент? Кои компоненти участват в даден процес? Кои е компонентът, даващ началото на даден процес? Кой е следващият компонент в процеса? Ако са допустими няколко варианта за действие, кой от тях и по какви критерии да се избере? Каква е последователността от действия за постигане на определен резултат? Какви са възможните последици от развитието на даден процес?
    Тези въпроси, също както въпросите за обработка на знакова информация, се обединяват в последователности. Особеното при тях е, че съдържанието и начинът на извършването на последователностите се определят в голяма степен от самата структура – адресат на въпростие.
    Подреждането на информацията се прилага предимно към знаковата информация, организарана в бази данни. Подреждането се различава от търсещия въпрос. Резултатът от подреждането не подбира само част от данните, достъпни преди изпълнението му, както е при търсенето. Тук резултатът като обем на информацията не се различава от първоначалното състояние на базата данни. Промяната е качествена. Данните са подредени по определени критерии и тази подредба е желана от потребителя, по-добре удовлетворява неговите информационни потребности.

  6. Общи способи за обработка на правната информация. Системен анализ.
    Системният анализ е съвкупност от методи и средства за създаване, изследване и управление на системи. При изследване на изкуствени, възникнали при участието на човека системи анализът се насочва и към рационализиране на процесите за вземане на решения. Системният анализ е изучаване на сложни обекти като цяло, при което се събират знания за техния компонентен състав, вътрешни и външни връзки, процеси и структури. Целта на системния анализ е изясняване възможностите за подобряване функционирането на изследвания обект. Системният анализ е средство за подреждане на информацията. Той е и средство за получаване на нова информация за състоянието на системата.
    Етапите на системния анализ са поставяне на задачата; структуриране на системата; създаване на модел; изследване на модела. Поставянето на задачата включва: определяне целите на анализа; определяне целите на системата; общо описание на функционирането на системата; определяне способите за описание на системата; ограничения при функционирането й. Структурирането на системата се състои в определяне на: границите и външната среда; компонентите на системата; връзките между компонентите; подсистемите и техните подсистеми; функциите на компонентите, на подсистемите и на системата като цяло; структурата на системата; връзките между компонентите и външната среда; входовете и изходите; процесите; йерархиите в системата.
    Създаването на модел е третият етап от системния анализ. Получените резултати от предходния етап се представят посредством избраните средства за описание на системата. Създава се модел на системата. Пример за модел на системата от правни понятия е семантичната мрежа, създадена във виртуалната среда. Пример за модел на системата от правни норми е представянето на нормативни юридически конструкции и функционални структури, създадени в правните информационни системи или чрез семантична мрежа във виртуалната среда. Моделите притежават различна степен на сходство с оригинала си. По принцип обаче те са приближени, непълни копия на своя оригинал. В тях изследваната система се представя със съществените й характеристики. Несъществените характеристики се представят непълно в модела.
    Изследването на модела е заключителният етап на системния анализ. То е предназначено за задълбочаване на знанията за системата, за по-пълно разкриване на структурата, функционирането и процесите в системата, както и за прогнозиране на поведението й.
    Поставянето и развитието на целите са общи способи за обработка на информация. Резултатът от тяхното прилагане води до възникване на информация за несъществуващи, но желани състояниея на системите. Поставянето на цели е дедуктивен способ за обработка на информацията. Неговото начало започва  с формулиране на една обща цел. Тя се подразделя на няколко подцели, постигането на които осигурява изпълнението на общата цел. Формулирането на подцелите е процес на конкретизация ва общата цел. Определят се състоянията на системата, нейните характеристики, нейните подсистеми или компоненти, необходими за постигането на по-общата цел.
    При развитието на цели от едно съществуващо състояние на системата последователно се изграждат бъдещи желани нейни състояния. Развитието на цели се основава на планирането и прогнозирането.
  7. Статистически анализи и класифициране като общи способи за обработка на правна информация.
    Статистическите методи се използват за установяване на зависимости между масово проявяващи се явления и процеси. Те са помощно средство на изследователя при установяване на закономерности в изследваната от него област. Те са инструмент за преход от единичното и случайното към масовото и повтарящото се. Статистическите анализи не показват причините за съществуване на едно или друго явление. Те са констатират наличието на някаква връзка и зависимост. Статистическите анализи използват първична, непосредствена информация за изследваните явления и процеси. В резултат на нейната обработка се получава вторична, производна информация.
    В правото статистическите анализи се използват за търсене на зависимости между различни правни явления, както и за влиянието на социалните явления и икономическите закономерности върху тях. Статистическите методи се използват: за изследване резултатите от реализацията на правото. Използват се данни, възникващи в съдебната система – съдилища, прокуратура, следствие; за изследване ефективността от действието на правните норми; при обработката и анализа на данни от социологически изследвания. Задължителна предпоставка за статистически анализи в правото е наличието на данни за реализацията на правните норми. Съвременните средства за обработка на статистическа информация са системите за бизнес анализи. Те обединяват информация от различни източници и чрез съпоставяне и прилагане на специализирани алгоритми установяват зависимости и тенденции в развитието на изследваните явления.
    Класифицирането разделя обема на едно понятие на подпонятия по определени признаци. Изборът на признаците зависи от информационните потребности, от знанията на изследователя, от целите на разследването. Класифицирането се извършва при спазване на определени правила:  при едно и също деление деление следва да се прилага едно и също основание; обемът на членовете трябва да се равнява на обема на цялото класифицирано множество; членовете на делението трябва взаимно да се изключват.
    Правната наука и практика също използват класифицирането за създаване, изследване и развитие на собствените си концептуални схеми. Тези изследвания са подчинени на общите правила за класифициране. Специфична черта на юридическите изследвания в тази насока  е, че те се извършват с помощта на характерни критерии, възприети от правото, както и посредством прилагане на специфични за правото способи за обработка на информацията, прилагани в рамките на етапите на класифицирането. В правото класифицирането се използва: в процедурата за юридическа консултация за групиране фактите от една реална фактическа обстановка; във всички процедури, анализиращи нормативната материя и особено процедурите за създаване и изменение на нормативни актове; във всички процедури, използващи нормативните актове в системата на законодателството; в научните изследвания – за организиране на нормативни актове, съдебна практика, литература и др.; при използване и създаване на правни информационни системи и разнообразните информационни технологии в интернет.
    В процеса на класифициране предварително, още преди събирането на фактите съществуват множество възможни класификационни структури. Основата на тези структури са фактическите състави-модели на различни правни норми, сродните фактически състави в асоциациите от норми. Те представляват готови схеми за събиране и организиране на данните.



  1. Специализиране способи за обработка на правната информация. Процедура за юридическа консултация.
    Специализираните способи използват особените характеристики на правната информация. Те или са неприложими към други видове информация, или прилагането им няма особения смисъл и резултати, постигнати при работа с правната информация. Способите за използване на правната информация представляват цялостни процедури, прилагани от юриста при осъществяване на определени дейности. Такива например са процедурата за юридическа консултация, процедурите за създаване, изменение и отмяна на нормативни текстове. Тези процедури се състоят от части, някои от които сами по себе си представляват също самостоятелни процедури. Способите за организиране на правната информация съставят второто равнище в йерархията от специализирани способи. Прилагането им, за разлика от способите за използване, няма за цел и не може непосредствено да удовлетвори информационни потребности, възникващи при използването на правната информация. Самостоятелното изпълнение на тези способи не води до резултат, способен да реши проблеми на правната реализация. Прилагането на тези способи и използването на резултатите от тях имат смисъл само в контекста на способите за използване на правна информация. Способите за организиране на правната информация имат юридико-технически характер. Те се прилагат с цел систематизирането на правната информация, формализирането й посредством типичните юридически структури. Способите за организиране са предпоставка за създаване на нови способи за обработка на правната информация.
    Използването на горните два вида способи е съпроводено с прилагане на логически методи и правила за работа с информацията. От позицията на използването на правната информация обработката й представлява наредена последователност от прилагане на все по-общи правила и процедури.
    Процедурата за юридическа консултация има за цел да даде отговор на определен правен проблем. Тази процедура е способ за обработка, приложим при използването на правната информация. Изпълнението й преобразува информацията. В началото на процедурата информацията представлява сума от неподредени факти за конкретния случай. В тази съвкупност не са отделени спорните от безспорните проблеми, не е изяснен юридическият харектер на случая. Целите на страните нямат качествата на фактически състояния, постижими чрез последователна реализация на правни норми. Те не са правно дефинирани цели. Предназначението на тази процедура е да определи юридическите качества на случая. Изпълнението й цели създаване на аргументи, документи и други материали. Те ще бъдат представени пред определен правен субект.
    Предварителен анализ на проблема – основната задача на този етап е да преобразува неорганизираната информация, предоставяна от клиента, в структурирани факти. През този етап се използват знания за правните норми и съдебната практика, опит от решаване на подобни случаи. При развити средства за организиране на информацията се използват процедури за интервюиране на клиента, готови класификатори и схеми на нормативни юридически конструкции за организиране на фактите. На този етап се изясняват целите на клиента и очакваните от него отговори или решения. За да се изпълни тази задача, преди всичко се формира хипотеза за правния проблем с цел събиране и организиране на фактите. Тази дейност включва определяне на основните правни проблеми и установяване на основните нормативни актове и съдебна практика. След това се установява правното положение на страните. Събират се достъпните основн факти по случая. Те се разделят на безспорни факти и факти, подлежащи на доказване. В заключение на този етап се прави преглед на процедурните и съдебните проблеми, които възникват по случая.
    Установяване на значимите информационни носители – целта на този етап е събиране на всички възможни видове носители на правна информация, които имат значение за случая. Преди всичко установяват се нормитивнити актове, релевантни за проблема, за правния статут на страните и за фактите по случая. След като се уточнят нормативните актове, се избират нормативните текстове, релавантни за проблема и за фактическата обстановка на случая. Оформя се извлечение от законодателството, което се състои от тези текстове. Второто действие от този етап е установяване на частноправните актове по конкретния случай – договори и едностранни волеизявления. Следващото действие е установяване на съдебна практика по случая. При използване на информационната система два са критериите за задаване на търсещи въпроси – нормативните текстове, получени при търсене в текстовете на нормативните актове; терминът, който е най-характерен за разглеждания случай.
    Установява се наличието на ненормативни актове по случая – заповеди, решения и др. Тук се търсят и други видове информация – писма, окръжни, указания, разяснения, методики и др. На следващо място, търси се правна литература по проблемите на разглеждания случай. Съобразяват се актовете на правото на ЕС, а също и практиката на Съда на ЕС.
    Уточняване на нормативната юридическа конструкция – основното предназначение на този етап е да се намери съвкупността от взаимосвързани норми, които регламентират случая. Тук се преминава от текст към норма, от знакова информация към информация, съдържаща се в нормативните структури. Установява се и мястото им в системата от правни норми. Чрез юридическата квалификация се установява приложимата за случая основна правна норма. Така се уточнява и нормативната юридическа конструкция, в която тази основна норма участва. Следващата задача е установяване на компонентния състав на конструкцията – конкретизиращи норми; норми-принципи; ограничаващи норми; изключващи норми; норми, определящи правосубектността на участниците в правоотношението; дефиниции; презумпции; фикции; норми-срокове; санкции; норми, определящи формата на резултата от реализацията на основната норма. Анализът на конструкцията продължава със съпоставяне на конкретизиращите норми и фактите по конкретния случай. Необходимо е да се уточни дали някоя от конкретизиращите норми не урежда проблема по-точно и по-пълно в сравнение с нормата, избрана за основна.
    Установяват се функционалните структури от правни норми, в които участва основната норма. Така се добива информация за нормативната история на развитието на конкретното правоотношение и възможните негови бъдещи състояния. Тези структури са основа за намиране на допълнителна съдебна практика, релевантна по случая.
    Допълнително събиране на данни за случая – нормативните структури, регламентиращи случая, се използват като основа за нови преценки на фактите и за ново събиране на факти. В този процес организиращият фактор са конструкциите и функционалните структури. Преди всичко се събират факти за историята на правоотношението. Организиращи и насочващи функции тук изпълнява функционалната структура от норми, и то тази нейна част, която се е осъществила преди реализацията на основната норма, която урежда текущото състояние на случая. Събират се и факти въз основа на компонентите на нормативната юридическа конструкция. Установява се правното значение на документите по случая. Доказват се факти и свидетелски показания.
    В заключителния етап на процедурата се създава нова информация въз основа на събраната от предходните етапи. Установяват се предвидените от нормативната уредба варианти за развитие на правоотношението въз основа на функционалните структури от правни норми. На тази основа се уточняват намеренията, предпочитанията и очакванията на клиента.
    Съставя се подходящ план за аргументиране. Уточнява се предписваната от правото процедура за разглеждане на случая. Подготвят се документи, необходими за извършване на съответните правни действия. За тази цел се използват образци на документи, както и нормите, определящи формата на резултата от реализирането на основната норма.




  1. Процедура за създаване на нормативни юридически конструкции.
    Предназначението на метода за създаване на нормативни юридически конструкции е: да преобразува нормативните текстове в правни норми; да установи връзки между нормите в конструкцията; да свърже нормите в конструкцията; да свърже конструкцията с други конструкции, нормативни структури и други видове правна информация; да запази конструкцията и данните към нея за следващи използвания. Създаването на нормативна юридическа конструкция протича в няколко етапа: 1. Определя се основната норма; 2. Търсят се готови или полуготови конструкции;  3. Установяват се връзки между разпоредби; 4. Преход от разпоредби към норми; 5. Определят се конкретизиращи, допълващи, ограничаващи, обслужващи и общи норми; 6. Установяват се допълнителни видове информация – съдебна практика, литература, право на ЕС; 7. Запазване на конструкцията.
    Определяне на основна норма – целта на анализа е създаване на пълна конструкция за всички сродни фактически състави. Цели се създаване на конструкция, приложима за конкретния фактически състав. Процесът е част от процедурата за юридическа консултация; Търсят се готови конструкции – това могат да бъдат запазени собствени конструкции от минали сходни казуси или полуготови конструкции от съдебната практика, с които се допълва собствената конструкция; Установяват се връзки между разпоредби – връзките се установяват чрез търсещи въпроси с характерни термини, търсещ въпроси с NEAR, бутони в информационните системи. От съдебните решения по разпоредбата се извличат основанията за издаване на решението и се установяват връзки между съответните норми. Дефинитивните връзки се откриват посредством дефинициите в правните норми. Използват се и неформални методи за откриване на връзки като общи правни знания, собствен опит, доктринални тълкувания и др.; Преход от разпоредби към норми – от значение е вида на нормата и нейната структура. Функцията на нормата се изразява в нейната реализация и резултата от тази реализация. Нормата се свързва с други норми посредством нормативна връзка. Определят се конкретизиращи, допълващи, ограничаващи, обслужващи и общи норми – установените връзки се конкретизират. Обособяват се статичните връзки между еднотипните компоненти на правни норми. Статичните връзки биват на еднаквост, подобие и включване. Определя се функцията на нормата, свързана чрез статични връзки с основната норма. В резултат на това се определят конкретизиращите, допълващите и ограничаващите норми в конструкцията. Следва определяне на дефинитивни норми, презумпции, фукции, норми-срокове, норми, определящи формата на резултата. Определят се и принципи, общи норми, норми, определящи правосубектността. Допълнителни видове информация – съдебна практика – чрез връзките между разпоредба и съдебна практика. Литература – чрез връзките между разпоредба и библиография. Актове на ЕС – чрез връзка между разпоредба и право на ЕС, чрез търсещи въпроси в Eur-Lex. Запазване на конструкцията – традиционните методи са записки, научни произведения. В информационните технологии това става чрез предварително създадени общи празни структури на нормативни юридически конструкции или чрез създаване на собствени структури на конструкции.
    Създадената конструкция е модел на част от системата от правни норми. Конструкцията съществува извън индивидуалното съзнание. Тя е подходяща форма за обмен на формално правно знание. Създават се условия за нова форма за наука и правоприложна комуникация. Конструкцията подлежи на последващо развитие и изследване. Тя премахва необходимостта към следващи приложения отново да се извършва преход от текст към правни норми и нормативни структури.











  1. Способи за обработка на правната информация за създаване на разпоредби.
    Процедурата е предназначена за юридико-техническо оформяне на нормативната материя в разпоредби на нормативните актове. Нейното приложно поле е юридическата форма. Тя не съдържа правила ца определяне съдържанието на нормативния текст. Използва се в правотворческия процес, но не включва способи за обработка, предназначени за събиране, анализ и обработка на социална информация.
    Етапи. Решението за съдържание на правното правило създава условия за формулиране на правилото в общ вид. По формата си това е текст, но той все още не е юридическият текст, съдържащ правното правило. Неговото предназначение е да изрази смисъла, основното съдържание на новото правило, без да се съобразява с юридико-техническите изисквания за формулиране на правните правила. Следва структуриране на правното правило. Определят се видът на нормата и нейните функции в нормативната система, което позволява да се избере типова структура, присъща на съответния вид правни правила. Определят се основните компоненти на нормата и техните съставни части. Например ако нормата е оправомощаваща, структурата й ще включва хипотеза и диспозиция, обединяващи фактически състави, субекти, правни последици. Ако нормата е дефинитивна, структурата й съдържа термина и дефиницията му. Ако субектът на нормата е нов за правото и неговия правен статут не е уреден в действащото законодателство, се създават норми, които определят неговия правен статут.
    Тези действия откриват възможност за уточняване мястото на правното правило в нормативните структури. Ако правилото изпълнява функциите на основна норма в нормативната юридическа конструкция, то се определя и съставът на тази конструкция, като се уточнят и останалите норми в конструкцията. Ако нормата не е основна, преценява се съвместното действие на новото правило с останалите норми в конструкцията. Анализира се мястото на нормата във функционалните нормативни структури. Съвременното развитие на информационните технологии, особено в сферата на електронното правителство, аргументира още един, напълно непознат етоп на тази процедура. Той е приложим в случаите на създаванена разпоредби, регламентиращи структурата и функциите на държавен орган. Целта на този етап е да се определят функциите на новото правно правило в информационните технологии на електронното правителство. Етапът намира приложение при създаване на нормативни актове и разпоредби, предназначени за регламентиране на структурата, функции и процедурите, прилагани от държавни органи. Съдържанието на този етап се състои в определяне на мястото и функциите на новото правно правило в информационния модел на организацията. Предпоставка за извършването на този етап е детайлното познаване както на възможностите и функциите на правото за регламентиране на организационни структури и процеси, така и подробното и пълно познаване проблематиката на съвременните информационни технологии и функциите им в електронното правителство.
    Анализите, извършени в предходните етапи, са предпоставка за извършване на следващия етап, чиято цел е прецизно юридическо формулиране на нормативния текст. Тук се проверява дали фактическият състав, субектът, правните последици или части от тях не са описани в други нормативни разпоредби. Ако се налага от обхвата на материята и от структурите в системата от норми, формулират се препратки към тези нормативни текстове. Общият текст на правилото се формулира кратко, точно и ясно, съгласно разпоредбата на чл. 36 УПЗНА. Следващият етап на процедурата се състои в определяне мястото на новия текст в нормативния акт. Спазва се изискването на чл. 30 УПЗНА общите разпоредби да предхождат особените, а при множество особени разпоредби те да се подреждат по вид: устройствени, материалноправни, процесуалноправни и наказателни разпоредби. Разпоредбите от една нормативна юридическа конструкция обикновено се поместват в един раздел. Разпоредбата, съдържаща основната норма, се помества в началото на раздела. Разпоредбите, съдържащи конкретизиращите и допълващите норми, се поместват непосредствено след разпоредбата на основната норма. Разпоредбата, съдържаща ограничаваща норма, се помества непосредствено след правилото, което ограничава. Разпоредбите, съдържащи дефиниции, презумпции и фикции, се поместват след разпоредбите, съдържащи конкретизиращите и допълващите норми.
    Последният етап е приложим при регламентиране на структурата и функциите на държавен орган. Съдържанието му се състои в извършване на промени в информационните технологии на електронното правителство, които отразяват съдържанието на новото правно правило.
    Възможността за изразяване волята на нормотворческия орган едновременно във вид на нормативни разпоредби и информационни технологии осигурява единство между писаното право, негови нормативни модели и информационни технологии на електронното правителство. С това информационните технологии добиват качеството на юридически средства за регламентиране на структури и процеси на държавни органи във виртуалната среда.

    22. Способи за обработка за изменение и отмяна на нормативни актове.
    Отмяната или изменението на определено правно правило се отразява върху нормативните структури, в които отменяната или изменяната норма участва. Промяната на нормата е промяна и на тези структури. Затова измененията следва да преценяват не само на равнището на отделната правна норма, но и в по-широния контекст на структурите в системата от правни норми. Значението на този способ се открива в последиците от прилагането му. Посредством него се поддържа системността на нормативните образувания и се осигуряват регулативните качества на системата от правни норми.
    Процедурата протича в следната последователност: Установяват се функциите и мястото на отменяното правило в системата от норми. Въз основа на събраната информация се извършват преценки от юридико-технически характер. Те са предназначени да отговорят на въпросите: какви функции е изпълнявала нормата досега в нормативната система; как изменението или отмяната на разпоредбата ще се отрази върху тези функции. Ако се пристъпва към отмяна на разпоредба, трябва да се разгледат въпросите: кой друг компонент от нормативната система ще осигури правно-техническите функции на отменената материя; как ще се регулират правоотношенията, развиващи се по съществуващата уредба. Установяват се препращанията от други разпоредби към отменяната или изменяната разпоредба. Ако промяната засяга правното положение на държавен орган, преценява се нейното въздействие върху цялото законодателство. При закриване на орган е необходимо да се прецени кои от предоставените му компетентности ще се прехвърлят на други органи. Установяват се нормативните структури, в които отменяната или изменяната норма участва. Това са нормативните юридически конструкции и функционалните структури от норми. Преценява се въздействието на планираните изменения върху засегнатата нормативна материя. Тази преценка се извършва с помощта на специални ненормативни правила. Изготвят се необходимите изменения в нормативните структури, засегнати от измененията.
    Последният етап е приложим само ако се отменят или изменят разпоредби, регламентиращи структурата и функциите на държавен орган. Този етап включва: анализ на измененията в информационните технологии на електронното правителство, които са предизвикани от отмяната или изменението на разпоредбата; определяне функциите на променените нормативни структури (вслествие на отмяната или изменението на разпоредбата) в информационните технологии на електронното правителство. Тези действия целят да съгласуват нормативните изменения с другата форма на тяхното съществуване в средата на електронното правителство – информационните технологии.
    Отмяната на нормативен акт е действие , което се отразява върху цялата система на законодателството. Затова още преди отмяната на акта следва да се анализират структурите , в които той участва като цялостно образувание, а не само като съвкупност от разпоредби. Процедурата протича в следната последователност: Установява се обхватът на отмяната, което включва действията: установяване на актовете по прилагане на отменяния акт и кои от тях  са издадени единствено на основание отменяния акт; установява се дали някои от отменените актове по прилагане имат самостоятелно действие, което може и да бъде продължено до издаване на нов акт по прилагане на отменящия акт.
    Установяват се висшестоящите актове спрямо отменените актове и възможността да регулират обществените отношения без действието на отменените актове. Установяват се препращанията от други актове към отменяните актове.  Анализът на тези връзки показва как отмяната ще се отрази върху действията на актовете (и създадените от техните разпоредби нормативни структури), които препращат към отменяните актове. Анализират се всички нормативни юридически конструкции, създадени чрез отменените актове, както и конструкциите, засегнати от отмяната. Тези действия се извършват съобразно процедурите за отмяна или изменение на нормативни текстове. След като се установят подробно последствията на планираната отмяна, се пристъпва към формулиране на разпоредбата, чрез която се извършва отмяната.

  2. Юридическото тълкуване като способ за обработка на правната информация.
                   Езиковото тълкуване на разпоредбите на нормативните актове предполага знания у тълкуващия субект за езика, за неговия словесен състав и граматически конструкции. Прилагат се също знания за специалните юридически езикови структури, чрез които се формулират правните правила. Предпоставка за това тълкуване са и знанията за смисъла на юридическите термини, за структурите на правните норми. Процедурата, по която протича езиковото тълкуване, се състои от следните етапи: като се използват знания за езиковите конструкции, се установяват частите от нормативния текст, които описват частите на правната норма – хипотеза, диспозиция (санкция); в случай че е използвана препратка към друга разпоредба на нормативен акт, първоначално се установява нейния вид. След това препратката се заменя с текста, към който препраща; текстът се анализира, за да се изясни съдържанието на юридическите термини. Използват се класификатори, юридически синонимни и тълковни речници; търсят се нормативни дефиниции за всеки от юридическите термини. При наличие на такива дефиниции текстът им се използва за изясняване смисъла на съответното юридическо понятие; анализират се останалите, неюридическите термини в разпоредбата. Използва се предположението, следващо от чл. 9 ал. 1 ЗНА, че думите и изразите са използвани в смисъла на общоупотребимия български език.
    Резултатът от езиковото тълкуване представлява текстът, който по възможно най-изчерпателен начин чрез средствата на езика описва съдържанието на правната норма. Този текст е структуриран, в него са отделени частите на речта, описващи елементите на правната норма. Той е предпоставка за преход към систематично тълкуване на правното правило.
    Систематичното (системното) тълкуване представлява установяване на връзки между правните норми и изграждане на нормативни структури. От гледна точка на системните изследвания систематичното тълкуване е специфичен способ за изследване на системата от правни норми. Систематичното тълкуване е способ за обработка, при който се извършва организиране на правната информаци. Критерий и основа за това организиране са както знанията за нормативни структури – асоциации от норми, нормативни юридически конструкции, функционални структури, така и знания за видовете връзки между правните норми и способите за установяване на тези връзки. Систематичното тълкуване е своебразно “реконструиране” на нормативния текст, извършвано от адресат, в собствени нормативни структури. Целта на систематичното тълкуване е адресатът да изгради в съзнанието си моделът на нормативните структури, които нормотворческият орган е описал в текста на нормативните актове.
    Казуалното систематично тълкуване: масова форма на традиционното тълкуване; приложно поле – юридическата практика; предприема се с цел решаване на определен казус; установява нормативни структури въз основа на реални фактически състави; резултатите от систематичното тълкуване не са откъснати от конкретните факти и пригодни за последващи използвания; необходими са допълнителни усилия за извличане на нормативната структура от конкретния казус; ценност – основава се върху конкретни житейски случаи.
    Обобщаване систематично тълкуване: цел – създаване на цялостна нормативна система; обхват – всички правни норми, всички връзки между тях, всички нормативни структури; предхожда казуалното систематично тълкуване; предназначено е да организира нормативната материя в система; създава нормативна основа за решаване на конкретни казуси; не може да обхване всички възможни нормативни структури, защото не е в състояние да обхване всички практически реализации на нормите, връзките между тях и получаваните структури; единственото тълкуване в традиционната среда, което формира нормативните структури, регламентиращи структурите и процесите в държавните органи; създава ново и цялостно битие на системата от правни норми във виртуалната среда.
    Систематичното тълкуване, разглеждано като способ за организиране на правната информация, протича в два етапа. Първо, установяват се всички връзки на тълкуваната норма с други правни норми. Второ, компонентите (правните норми) и връзките между тях се обединяват, за да се изградят нормативни структури. Получените нормативни структури са резултат от систематичното тълкуване.

    24. Установяване на връзки между правни норми. Логически методи и правила за обработка на правната информация.
    Системата от правни норми се състои от компоненти и връзки между тях. Свързаните правни норми образуват нормативни структури – асоциации от норми, нормативни юридически конструкции, функционални структури. Установяването на връзките между нормите е процес, който започва с анализ на разпоредбите на нормативните актове. Този процес представлява преход от разпоредби към нормативни структури. Той е своеобразен обратен преход от понятийни и нормативни структури към нормативни разпоредби, осъществен при формулиране на правните правила. Установените връзки са предпоставка за изграждане на нормативни структури.
    Формалните способи за установяване на връзки използват формални методи и критерии за обработка на правната информация. Обект на обработка от тях са нормативните актове и техните разпоредби. Връзките между тях са признак за наличие на връзки между правните норми. Формалните способи използват търсещи въпроси. Критерии за търсене са думи и изрази, чрез които в нормативните текстове са изразени връзки между правни норми. Формалните способи предпоставят знания за езиковия израз на връзките между нормите, за особените езикови структури и конструкции, използвани при формулиране на нормативните структури.
    Установяване на връзки, изразени чрез препратки. Препратките са средство за израз на връзки между разпоредбите на нормативни актове. Те са формални белези за съществуване на връзки между правни норми. Връзките между нормативните разпоредби показват връзки между правни норми. Видът на препратка свидетелства за вида на връзката между нормите, изразени в съответните текстове. Например препратката, която замества описанието на юридически факт-модел, насочена към текст, описващ диспозицията на друга норма, свидетелства за наличието на функционална връзка между двете норми.
    Установяване на връзки между правни норми въз основа на съдебни решения. За да бъдат изяснени характерът на този метод и възможните му приложения, както и неговите ограничения, е необходимо да се разгледа начинът на възникване на връзките между норми при издаване на съдебни решения. Връзките извлечени от решенията на върховните съдебни органи, са създвани от юристи с богат и дългогодишен професионален опит. Тяхната дейност е еманация на правоприложната практика – както по механизъм на достигане на конкретния случай до върховен съдебен орган, така и съобразно личните професионални качества на съдебните състави от тези органи. Тези връзки са създадени въз основа на конкретни казуси. Резултатът от горната дейност е съвкупност от взаимосвързани правни норми, които в своята цялост са нормативната основа за решаване на конкретния случай.
    Установяване на връзки между общи и специални норми. Критерият за установяване на тези връзки е формален. Това са еднакви термини, които се използват в нормативните текстове. Общите термини показват общност в регламентираните фактически състави, субекти или правни последици. Тази информация се използва съвместно със знания за юридическата сила на нормативните актове, за групирането им в подотрасли и отрасли. Получават се извлечения от законодателството, които се използват като основа за определяне на връзки между общи и специални норми.
    Установяване на дефинитивни връзки. Тук  ”обект на търсене” е термин, за който съществува нормативна дефиниция. Всички нормативни текстове в определен контекст (напр. нормативен акт, правен отрасъл), които използват този термин, са свързани с дефинитивния текст посредством едноименната връзка. Препратки и еднакви изрази се използват съвместно, за да изразят дефинитивната връзка между две норми. В повечето случаи на съвместно използване на термин и препратка последната е предназначена за конкретизация на дефинитивната връзка.
    Установяване на нормите, които уреждат правното положение на определен правен субект. Обекти на търсене в този случай са еднаквите термини, с които се изразява наименованието на правния субект. Например: Министерският съвет, Министерството на правосъдието или общото наименование “общини”.
    Установяване на връзки между правни норми въз основа на общ предмет. Този способ за обработка в известен смисъл е разширение на способите за установяване на връзки между правни норми въз основа на общи термини, субекти, дефиниции. Начините за извършването му, обосноваността и най-вече получените резултати и техният принос за изграждане на нормативни структури аргументират самостоятелното му разглеждане. Този способ е формален по начена на извършването му, но посредством него се установяват неформални връзки между правни норми.
    Неформалните способи се използват за установяване на връзки във функционални структури от правни норми. Тези връзки са опосредствани чрез резултатите от реализацията на нормите. Затова невинаги те са изразени в нормативните текстове чрез формални признаци. Установяването на тези връзки предполага използване не само на формални методи, но и изследвания на конкретни правоотношения, тяхното развитие и резултати.
    Обработката на правна информация не може изцяло и изчерпателно да се опише посредством последователности от правни действия. Редица дейности като например преодоляване на празноти в правото, тълкуване по аналогия и пр., обработват информацията посредством прилагане на логически изводи, общи правни принципи, юридически максими. Познаването на тези правила е предпоставка, общ логически и юридически контекст за използване на правната информация.
    Индукция. Индуктивен е изводът от определени правила или данни, който обяснява тяхното общо правило. Чрез него се формулират общите особености на множества правила или данни. Пълната индукция се използва за извличане на общ правен принцип от множество еднородни норми. Резултатите от пълната индукция са приложими при запълване на празноти в правото и при логическото развитие на правните норми в процеса на тяхната реализация. Дедукцията се използва за формулиране на частни изводи от общи юридически принципи, за конкретизация на общите правни норми. Примери за подобни конкретизации са публикуваните решения и постановления на върховните съдебни органи. Изводите по аналогия се основават на допускането, че ако два обекта или две ситуации са подобни по няколко признака, то те са подобни и по още един признак. На тази основа признаци, факти и знания за единия обект се отнасят към другия. Изводите a fortiori (умозаключение за степен) се извършват според правилата: Който е оправомощен или задължен за по-голямото, той е оправомощен или задължен за по-малкото. Комуто е забранено по-малкото, нему е забранено и по-голямото. Изводите от този род не могат да се прилагат при обосноваване на наказателна отговорност. Изводите на противното (argumentum a contrario) се основават върху логическия закон за противоречието. Две противоречиви съждения за съдържанието на една правна норма не могат да бъдат едновременно истинни, едното от тях е неистинно. Ако едното съждение е установено като истинно, то противоречивото съждение е неистинно. Довеждане до абсурд (reductio ad absurdum). При този извод въз основа на едно неистинно твърдение се обосновава верността на противоположното твърдение. Неистинността на първото твърдение се доказва чрез довеждането му до абсурд.
    Правила, прилагани при тълкуване на нормативните текстове. Последващите закони отменят предходните им. За противоположни изводи трябва да е налице противоположно основание. Необичайното и двусмислено тълкуване не се одобрява от правото. По сходни дела се постановяват еднакви решения.  Комуто е забранена една цел, нему е забранено и действието, което води към тази цел. Правните принципи също се използват в правоприлагането като аргументи за прилагане на определена нормативна материя.

    25. Използване на правната информация в механизма на правното регулиране. Механизъм на действие на правото в материална и във виртуална среда.
    Правната информация възниква като резултат от протичане на процеси в правната система. В контекста на тези процеси информацията се организира, обработва и използва. Преди всичко следва да се изясни понятието “процес в правната система” и да се разграничи от общото понятие за процес в терминологията на системните изследвания. На тази основа се разглеждат общи и конкретни процеси в правната система. Най-общият процес в нея, според терминологията на правната теория, е механизмът на правното регулиране. По-конкретни процеси са правотворческият, правоприлагащият, процесът на реализация на права и изпълнение на задължения.
    Проблематиката за информационните процеси в правото може да се разглежда от позициите на общото понятие за информационен процес. Той се състои от следните компоненти: източник на информация, канал за връзка, получател на информация.
    Особености на информационния процес в правната система. Тези общи твърдения се отнасят и до информационните процеси в правната система. Тези процеси свързват компонентите на правната система и представят механизма на правното регулиране. Информационните процеси са един от аспектите на създаването, възприемането и реализацията на правните норми.
    В правната теория механизмът на правно регулиране се определя като система от правни средства, с помощта на които се осъществява правно въздействие върху обществените отношения. Механизмът на правно регулиране представя динамиката на правната система и общите информационни процеси в нея. Механизмът на правното регулиране протича в следните стадии: формиране и действие на правните норми; прилагане на правото; възникване на права и задължения; реализация на права и изпълнение на задължения. Първият стадий включва процеси по формиране и общо действие на правните норми. Формирането на нормите се осъществява чрез правотворчески процедури. Тук се използват предимно способи за организиране на правната информация – процедури за създаване, изменение и отмяна на нормативни разпоредби и нормативни актове. Вторият стадий – възникване на права и задължения, също се съпровожда от възприемане на правната информация. Тук се извършва конкретизация на нормативността по отношение на участниците в правоотношенията. Третият стадий – реализация на права и изпълнение на задължения, е съпроводен с извършване на конкретни действия по реализация на правните норми. Възникват нови факти от действителността, като някои от тях са основание за нови реализации на правни норми. Факултативният стадий – прилагане на правото, се включва: след първия стадий – при нарушаване на общото действие на правните норми; след втория стадий – при нарушаване на конкретни права или при неизпълнение на задължения. Всеки стадий включва процеси по възприемане на правната информация чрез специализиране способи. Тези процеси в професионален аспект се конкретизират в процедури за създаване на нормативни структури, процедура за юридическа консултация, процедури за езиково и казуално систематично тълкуване.
    Наред с традиционното си действие правото проявява регулативните си качества и във виртуалната среда. Примерите са многобройни – електронна демокрация, достъп до обществена информация, защита на личните данни, електронно правителство, електронна търговия. Виртуалната реалност е нова среда за съществуване и действие на правото. Тя показва своите оригинални качества и спрямо механизма на правно регулиране. Възникват нови правни качества, а някои познати черти получават нова интерпретация и значимост: автоматизъм на извършваните действия – това означава, че са възможни случаи на реализация на права и изпълнение на задължения без непосредствено волеизявление на правните субекти; конкретност – необходимо е предварително и по общ начин преобразуване на нормативни разпоредби в конкретни планове за развитие на правоотношението, конкретни действия и резултати от тях; формална определеност на процедури, действия и резултати; системност – във виртуалната среда не може да съществуват празноти в правото, абстрактност на предписанията. Във всички тези неопределености трябва да бъдат преодолени при създаване на конкретните процедури, чрез които правото се реализира във виртуалната среда.
    В първия стадий при формиране и действие на правните норми се създават абстрактни нормативни структури. Те възникват в правотворческия процес и съдържат общ модел на последователно реализиращи се норми във виртуалната среда. Възниква нов стадий – създаване на конкретни нормативни структури. Неговата цел е да конкретизира абстрактните нормативни структури и да създаде модели за реализация на правото, конкретизирани спрямо обекти на правоотношенията, качества на субекти, права и задължения, резултати от реализация на нормите.
    Вторият традиционен стадий – възникване на права и задължения, също търпи промени. Тук се конкретизират останалите неконкретизирани качества от предходния стадий – на кореспондиращи субекти, на обекта на правоотношението, сроковете за изпълнение на задълженията, резултатите от реализацията на правата и задълженията. Третият стадий – реализация на правата и изпълнение на задълженията във виртуалната среда, също търпи промени. В него следва да се предвидят механизми за защита на личните данни, които отговарят на законовите изисквания и принципи в тази материя. Факултативният стадий изпълнява допълнителни функции. В него, в допълнение на традиционните действия, се установяват: спазени ли са изискванията за преобразуване на абстрактните нормативни структури в конкретни нормативни структури; валидността на волеизявленията във виртуалната среда; спазени ли са правилата за защита на личните данни.

  3. Използване на правната информация в правотворчеството и правоприлагането.
    Правотворческият процес е също и информационен процес. Той е съпроводен от процеси на организиране, обработка и създаване на нова информация. Резултатът от правотворческият процес е нормативен акт. В правотворческия процес се извършва преобразуване на информация. Качествата на информацията, използвана в праотворческия процес, определят качествата на създаваните нормативни актове. Тя трябва да е изчерпателна и пълна, да обхваща всички правни форми и характеристики на обществените отношения, които са предмет на регулиране. В правотворческия процес се използват разнообразни способи за обработка на информацията. Систематизираната информация е предпоставка за осъществяване на правотворческия процес. Тези способи са средство за удоволетворяване на специфични информационни потребности на правотворчеството. Те са също и инструменти за юридико-техническо оформяне на нормативната материя. Правотворческият процес не се свежда само до последователност или съвкупност от способи за обработка на информацията. Правотворческият процес е част от механизма на правното регулиране. Средата, в която се осъществява правотворчеството, внася в процеса нови видове информация и нови способи за обработка. Най-близка до практиката е позицията, която разглежда информацията в контекста на стадиите на правотворческия процес. Тази гледна точка поставя следните въпроси: каква информация е необходима за осъществяване на всеки стадий; какви способи за обработка се прилагат към информацията; как информацията се организира във всеки стадий; какви са информационните резултати от изпълнението на всеки стадий. При прилагане на законопроект и предхождащото проучване на неговата необходимост се работи с по-конкретизирана информация.На първо място, това е нормативна информация за действащата уредба на обществените отношения, до които се отнася нормативният акт. Второ, при планиране на законопроекта се работи с информация за практиката по прилагане на действащата уредба. Тук за събиране и организиране на информацията се използват нормативни структури, при реализацията на които е възникнала тази информация. Трето, необходима е информация за предложенията за промени. Например това са предложения за органите, на които е възложено изпълнението на определен нормативен акт. Четвърто, необходима е нормативна информация за уредбата на сходни обществени отношения от законодателството на други страни. В началните моменти на нейното събиране тази информация е подредена съобразно структурите, използвани в съответните законодателства.
    Възниква също информация за очакваните резултати от прилагането на закона. Това предвиждане се основава върху резултатите от прогнозиране на отношенията по новата уредба. Определят се финансовите и другите средства, необходими за прилагането на новата уредба. При законопроект, с който се систематизират или кодифицират нормативни актове, се извършва проучване на необходимостта, обхвата и начина на систематизирането и кодифицирането. Резултатът от правотворческия процес е нормативен акт. Той е носител на нова информация. В правотворческия процес информацията се преобразува. Създава се нова по качество информация. Тя е организирана по нов начин. Нормативният акт съдържа предписваща информация, предназначена да регулира обществените отношения.
    Анализът на необходимата за правоприлагането информация има за отправна точка стадиите на правоприлагането. Те са: установяване на фактическите обстоятелства (установяване на фактическата основа на делото); избор и анализ на правните норми и нормативните структури; решаване на делото, изразено в акт за прилагане на правото.
    През първия стадийустановяване на фактическите обстоятелства, се събира и обработва информация за фактите по делото. Тук като ориентир се използва нормативната информация, знанието за правните норми и особено за хипотезата, в която се описват юридическите факти. Това знание подрежда и насочва събирането на информация за фактическите обстоятелства по делото, придава юридическа специфика на действията по събиране и обработка на информацията. Вторият стадийизбор и анализ на правните норми и нормативните структури, включва извършването на дейностите: установяване на правните норми и изграждане на нормативните структури, които регламентират конкретния случай; проверка на автентичността и юридическото действие на нормите. Особеното при работата с информацията в този етап е, че се използва информация, организирана в юридически понятия, информация във вид на знания. Изборът на правните норми се осъществява посредством правната квалификация. Тук е необходима както информацията, събрана на предходния стадий – информацията за фактите, така и нормативна правна информация и особено информацията, съдържаща се в хипотезите на правните норми. Изграждането на нормативните структури става чрез съответните способи и систематичното тълкуване.
    Третият стадийрешаване на делото, използва информацията, събирана и обработвана през първите два стадия. Тук възниква нова информация, обективирана в реквизитите и в текста на правоприлагащия. Информацията, събирана на предходните стадии, тук се използва за вземане на решение. Неговото качество до голяма степен зависи от обема, пълнотата и качеството на събраната и обработената информация. На този стадий възниква юридически акт – документ.
  4. Виртуална правна реалност – понятие и състав.
    Понятие. Виртуалната реалност или виртуалното пространство е среда, която физически не съществува, но е създадена от информационните технологии. Най-краткото определение на виртуалната реалност е нефизическа реалност.
    Свойства: Идеално явление. Виртуалната реалност е създадена от интелектуалните усилия на човека и е относително независима от материалната действителност. Обектите в нея имат произволни свойства, установявани и изменяни от целите, желанията и идеалните потребности на създаващия субект.
    Независимост. Събитията, обектите и техните качества във виртуалната реалност не зависят от природните дадености. Всичко, което се случва в тази реалност, зависи от човешката воля.
    Управляемост. Във виртуалната реалност събитията са управляеми. Генератор на тези събития са информационните технологии, създадени от човека. Действията на тези технологии подлежат на контрол.
    Достъпност. Виртуалната реалност и нейните съставни обекти са достъпни за всички. Не са потребни преобразувания на обектите в друга форма, за да бъдат получени и използвани от произволен субект.
    Моделиране. В тази реалност е възможно създаването на произволни виртуални обекти със също така произволни идеални техни качества и свойства. Когато тези обекти нямат аналог в действителността, те представляват оригинални същности.
    Автоматизъм. Информационните технологии във виртуалната реалност действат, без да е необходим външен източник. Те изпълняват предварително определени последователности от действия. Във виртуалната среда, където всички явления са идеални, действията представляват създаване и обработка на информация.
    Възстановимост. Състоянията на обектите във виртуалната реалност може да се възстановяват. Действия и техните резултати не само фиктивно, но и “виртуално” може да бъдат пренебрегвани. Тъй като фактите във виртуалната реалност не променят необратимо нейните качества, те може да бъдат “премахнати”, като тези операции не са съпроводени с фиктивно пренебрегване на необратими физически състояние, каквато е традиционната правна техника в подобни случаи.
    Системност. Виртуалната реалност е замислена, създадена и действа системно. Действието й се осъществява посредством системно организирани процедури, които водят до предварително планирани и предвидени в общи граници състояния.
    Конструиране. Възможността за конструиране на произволни виртуални обекти е предпоставка за създаване на произволни модели на реални или идеални обекти във виртуалната реалност.