№ 1. Финансовото право като отрасъл на действащото право на Република България. Обща характеристика. Предмет н метод на правното регулиране. Източници на финансовото право. Разграничение и съотношение на финансовото право с останалите правни отрасли.

 

 

1. Финансовото право като отрасъл на действащото право на Република България.

В правната теория съществуват две теории:

♦ финансовото право е самостоятелен отрасъл;

♦ обективното финансово право е компилативен правен отрасъл, т.е. то има допирни точки с всички други правни отрасли и няма собствен предмет на правно регулиране.

Първото становище е, че финансовото право е самостоятелен отрасъл, но има връзка с другите правни отрасли. За да бъде обособено като самостоятелен правен отрасъл трябва да има собствено правно регулиране, т.е. определен кръг от обществени отношения, с които друг отрасъл не се занимава и трябва да има метод на правно регулиране (вторичен критерий).

 

Финансовото право като отрасъл на правото – самостоятелен отрасъл на правната система, представляващ съвкупност от финансово-правни норми, регулиращи обществени отношения, възникващи в процеса на финансовата дейност на държавата, относно разпределението, натрупването, разходването и използването на съвкупния обществен продукт (националния доход) и контрола върху тази дейност, с цел набиране и използване на необходимите на обществото и държавата финансови средства. В теоретичен аспект е важно въздействието върху икономиката с цел набирането и използването на средствата от бюджета.

Финансовото право като учебна дисциплина представлява теоретически знания и практически умения за действащото обективно финансово право и за достиженията на финансово-правната наука. Изучава се в Юридическите и Икономическите факултети.

Финансовото право като наука представлява научни изследвания върху финансовото право като отрасъл на правото, за да може да бъде използвано от държавата като средство за ръководене и управление на финансите и развитие на икономиката и обществото

 

2. Предмет на финансовото право е съвкупността от отношения, възникващи в резултат на упражняваната финансова дейност на държавата, по повод на разпределението, натрупването, разходването и използването на съвкупния обществен продукт (национален доход) и контрола върху тази дейност. Същността на предмета на регулиране на финансовото право се разграничава от три предпоставки:

♦ обществено-икономическо развитие;

♦ възпроизводство; за повишаване на възпроизводството трябва да се произвеждат повече материални блага, т.е. по-голям национален доход (националният доход е предмет на разпределение и използване и той е източник на всички блага);

♦ ролята на държавата е да ръководи разпределението и използването на националния доход.

Финансовото право регулира финансовите отношения. Те имат паричен характер (управляват движението на паричните средства), но не всички финансови отношения са парични и: vice versa.

Държавата има две сфери – производствена и непроизводствена (образование, здравеопазване, наука, армия, etc.). Производствената сфера създава националния доход. Държавата не може без непроизводствената сфера и затова трябва да се намери начин за прехвърляне на средствата от производствената сфера. С тази цел се създава държавният бюджет, който осъществява връзката. Държавният бюджет е централизиран паричен фонд. Отношенията по прехвърлянето се наричат финансови отношения.

 

3. Предмет на правно регулиране.

В тази връзка предметът на правно регулиране има комплексен характер и обхваща относително самостоятелни и взаимно и необходимо обвързани обществени отношения. Предметът отразява единният процес на създаване и определяне на дохода и печалбата.

♦ създаване на дохода и печалбата. Това става в производствената сфера. Характерен е общ финансово-правен режим и имаме финансова отчетност.

♦ разпределение на дохода. Включва данъци, мита, публично-правни вземания, задължителни финансови вноски. Тези отношения се наричат най-общо данъчни и с тях се занимава данъчното право. Те са отношения, с които се разпределя натрупания финансов доход. Обособява се в централизирани и децентрализирани фондове. Децентрализираните се използват за нуждите на стопанските организации, а централизираните се разходват за задоволяване на общодържавни нужди.

♦ натрупване и разходване на финансовите средства. Натрупването става в държавен, републикански, местен бюджет, фондове за обществено осигуряване, извънбюджетни сметки etc. Наричат се бюджетни отношения и се регулират от бюджетното право.

♦ използване на натрупаните в централизирани и децентрализирани фондове парични средства. Те трябва да бъдат използвани производително. Става дума за банковата система, а отношенията са парично-разходни и с тях се занимава банковото право. Включват се отношенията по изпълнение на държавния бюджет, по паричното обръщение; става дума за кредитиране, влогонабиране и разплащане; отношения по повод използването на натрупаните финансови средства: специфични финансово-правни способи за движението, съхранението, прехвърлянето, начина на плащане и т.н.

♦ контрол. Контрол върху всички четири предходни елемента, като контролът изисква те да се извършват в съответствие с финансово-правните норми. Контролът е: финансов, данъчен, митнически, банков, ценови, бюджетен. Тези отношения са контролни отношения и с тях се занимава финансовият контрол. Финансовият контрол се осъществява от Държавния финансов контрол, данъчният от данъчните дирекции, бюджетният от Сметната палата и т.н. Характерното за контролните отношения е, че възникват винаги и само по волята на държавата. Не са първични разпределителни отношения, а вторични – контролни. Не са парични отношения, но последиците им са парични.

 

4. Финансовите отношения са публично-правни отношения и са резултат от държавната дейност.

Поне един от субектите по всички финансови правоотношения е държавата, правоотношенията са желани и установени от нея и затова държавата полага усилия за тяхното усъвършенстване. Финансовото право е част от публичното право.

Финансовите отношения имат организираща роля: чрез финансовата дейност на държавата се осигурява планомерно разпределение на финансовите средства.

Място на проявление на финансовите отношения е финансовата система на държавата, което означава – в самите фирми и при прилагането на данъчната система.

Приложение – финансовите правоотношения са само резултат от приложението на правни норми. Те не съществуват обективно в действителността, а само и единствено по силата на правни норми.

Финансовите правоотношения имат паричен характер, защото възникват и се прекратяват по повод на парични средства.

Има три момента в едно финансово правоотношение:

1) задължение да се получи или заплати сума пари по силата на правна норма;

2) една от страните е държавата, тя е и активен субект;

3) има и отношения, които нямат за обект парични средства – наричат се безобектни, вторични или помощни – биват устройствени, контролни или процесуални.

 

5. Методът на правно регулиране – е способът, чрез който се уреждат отношенията. Той показва по какъв начин се регулират провежданите в отрасъла отношения. В правото има 2 типа: равнопоставеност (характерен за гражданското или частното право) и властническо-императивен метод, който регулира публично-правни правоотношения, които са от особено значение за държавата.

Властническо-императивният метод се изразява чрез самото финансово законодателство – диспозитивните норми са изключение, и чрез индивидуалните финансови актове, които са властнически актове – актове, които финансовата администрация издава по прилагането на финансовото законодателство и в тях са предвидени санкции за нарушение или принудителни мерки за изпълнение. Дори на своите органи държавата не разрешава договаряне.

Във финансовото право финансовите органи  действат в условията на обвързана компетентност. В цялото финансово право има само 2-3 случая на оперативна самостоятелност.

Властническият метод във финансовото право не се покрива с властническия метод в административното право. Във финансовото право той е засилен. Актовете на финансовата администрация са с декларативно, а не с конститутивно действие, т.е. не създават права и задължения тепърва. Актът прави вземането ликвидно и изискуемо, затова и във финансовото право са едни от най-тежките глоби и санкции. Във финансовото право има и принудителни финансови мерки.

Извод: финансовото право е самостоятелен правен отрасъл, който се характеризира със собствен предмет и метод на правно регулиране, има за предмет разпределението, преразпределението и разходването на националния доход и контрола върху тези дейности и го прави с помощта на властническо-императивния метод.

 

6. Източници на финансовото право – могат да бъдат само нормативни актове, а не могат да бъдат обичаят (защото се засягат важни държавни интереси) и практиката (съдебна или административна). Нормативните актове са законови или подзаконови.

Източници са:

♦ Конституцията (около 15 разпоредби, уреждащи финансово-правна материя);

♦ Закони         – чисто финансови закони, уреждащи само финансови отношения;

– закони с комплексен (компилативен) характер (уреждащи не само финансово-правни, а и други отношения);

– източници на други правил отрасли;

♦ Подзаконови нормативни актове (тези нормативни актове, които уреждат второстепенни, технически елементи);

♦ Международни договори (предимно спогодби за избягване на двойното данъчно облагане);

♦ Решения па Конституционния съд – тези, с които се обявява за противоконституционна съответна финансово-правна норма, но тълкувателните решения на съда не са източници, тъй като не създават правна норма, а се изяснява съдържанието;

♦ Решения на Върховния административен съд – тези, с които се отменя подзаконов нормативен акт, като противоречащ на закона.

 

7. Разграничение на финансовото право от останалите правни отрасли.

а) Финансово-правните отношения възникват едновременно или като последица от други правоотношения. Отграничаването им е от съществено значение за теорията и практиката. Преплитането става по две линии:

♦ в публичното право (между финансови и административни правоотношения, между финансови и конституционни правоотношения);

♦ в частното право (между финансови и гражданско-правни отношения и между финансови и търговски правоотношения).

Критерии за разграничаването според теорията: един обединен критерий – предмет и метод на правното регулиране, и един помощен – субектите на правоотношението.

 

б) Разграничение между финансови и конституционни правоотношения.

Има много сходства: например и двата отрасъла са публично-правни отрасли. Конституцията е източник и на финансовото право, но конституционните норми нямат пряко приложение във финансовото право. За разлика от финансовото право, конституционното право се занимава с устройството на държавата, формата на държавно управление, изграждане на обществено-икономическите отношения и политическите органи на обществото, но не урежда финансово-правна материя, а само залага принципите.

 

в) Разграничението между финансови и административни правоотношения е предимно въз основа на предмета на правно регулиране. Административното право се занимава с управлението на държавата. Финансовата дейност също е управленска дейност и често се върши от същите органи. Финансовото право регулира управлението, свързано с финансите. Административното право се занимава с управлението като цяло, но не включва отношения по разпределение на националния доход. Методът е властнически и за двата отрасъла.

 

г) Разграничение между финансови и граждански правоотношения.

Финансовите правоотношения са резултат от развили се граждански или търговски отношения и възникват заедно или след тях. За разграничаването по-голямо значение има методът на правно регулиране. В определени случаи като помощен критерий се явяват и субектите. Във финансовото право правоотношението възниква винаги в резултат на финансовата дейност на държавата или на държавни органи. Финансовите правоотношения се извършват за създаване, разпределение, натрупване и разходване и използване на националния доход и контрол над тези дейности, но винаги в обществен интерес. При гражданските н търговските правоотношения отношенията са между два субекта, които не са задължително в обществен интерес. Финансовите отношения възникват и се развиват винаги във финансовата система. В едно финансово правоотношение страна винаги е държавата.

 

д) Съотношенията между финансовото право и другите отрасли на правото условно са разделен на три вида:

♦ организационни (устройствени);

♦ по повод прилагането на финансово-правни норми;

♦ процесуални (по реализирането на правата и задълженията).

Устройствените съотношения – са най-вече с административното и по-малко с конституционното право, тъй като финансовите органи са държавни органи, а индивидуалният финансов акт е индивидуален административен акт. Финансовото право ползва заемки от административното и конституционното право – механично или нормите се модифицират (придобиват самостоятелно или особено значение). За това може да се говори за относителна (при съотношение с публично-правни отрасли) и абсолютна (при съотношение с отрасли от частното право) автономия на финансовото право.

По повод прилагането: финансово-правните норми рядко се прилагат самостоятелно. Могат да се разграничат 4 момента:

1) финансово-правната норма действа самостоятелно и приложението ù не зависи от други правни норми (напр. данък се плаша и за незаконна дейност или при липса на регистрация);

2) приложението на финансово-правни норми е резултат от възникване и приложение на друга правна норма преди това (напр. поради смърт получаваш наследство и дължиш данък върху него);

3) прилагане на финансово-правна норма, в резултат на което се налага да се приложи друга норма (напр. един от собствениците на обща собственост плаща целия дължим данък – има право на регресионен иск към съсобствениците);

4) за да се приложи норма от гражданското или търговското право трябва да се приложи финансово-правна норма или режим (напр. за да се откажеш от наследство в чужбина се иска разрешение от министъра на финансите).

Финансовото право няма собствен, единен и цялостен процес. Данъчният процесуален кодекс кодифицира част от материята, но все пак съществуват множество финансово-правни отношения, които се регулират по друга процедура и затова субсидиарно се прилагат Гражданския процесуален кодекс, Наказателния процесуален кодекс, Закона за административното производство и Закона за административните нарушения и наказания.

 

 

 

 

 

№ 2. Финансови правни норми. Същност, структура, видове. Особености на финансовите правни норми. Финансов план н финансова правна норма. Тълкуване на финансовите правни норми.

 

 

1. Финансови правни норми – същност.

Финансовото право бива обективно и субективно. Обективното финансово право е съвкупност от правни норми, регулиращи определен кръг обществени отношения.

Всяка финансова правна  норма е общо, абстрактно правило зa поведение, което се проявява в три направления:

1. действа неограничено във времето;
2. не е ограничено по отношение на случаите;
3. не е ограничено по отношение на адресатите.

На тази основа се прави и първата разлика между финансово-правните норми и индивидуалните финансови актове:

Финансово-правна норма	Индивидуален финансов акт
неопределен кръг адресати	индивидуален адресат
неограничен брой казуси	конкретен казус
неограничена във времето	еднократно действие

По отношение на неограниченото действие във времето трябва да се отбележи, че тази характеристика не е абсолютна: финансово-правната норма може да има и срочно действие, когато крайният момент е установен още с приемането на финансово-правната норма (напр. при бюджетните норми). Има и случаи, когато финансово-правни норми имат еднократно действие – напр. финансова амнистия.

Също така лицата се подчиняват на различен правен режим – юридически лица, физически лица и т.н. Финансово-правните норми се прилагат по отношение на всички лица (нaпp. данъчно задължено лице), има и норми, които действат и по отношение на формирования, нямащи качества на правен субект. Финансово-правните норми действат по отношение на неограничен кръг адресати, но от определена категория. В зависимост от това, какъв кръг финансови права и задължения урежда една финансово-правна норма субектите са подбрани и за тях важат някои ограничения. Много малко са финансово-правните норми, при които могат да бъдат засегнати всички лица.

 

2. Структурата на финансово-правната норма е следната: хипотеза, диспозиция и санкция.

♦ Хипотеза

Във финансовото право при хипотезата е заложен юридически факт (доход, печалба, оборот, сделка, т.н.). Проблем е тълкуването на тези понятия и какво значение им дава финансовото право, защото те идват от други правни отрасли или научни области. Възможни са няколко варианта:

1) когато терминът се използва със същото значение, т.е. имаме буквално тълкуване;

2) понятието се използва със съдържание, различно от това в отрасъла, от който идва – тогава понятието се тълкува разширително или стеснително. Например в данъчното право във всички данъчни закони има заключителни разпоредби, в които се дава тълкуването по смисъла на данъчния закон на определен термин. Това се прави по две съображения – фискално (за да се осигури по-висок приход за бюджета, финансовият закон дава по-различно тълкуване, с оглед защита на интересите на държавата) и предотвратяване заобикалянето на финансовия закон, т.е. постигането на законен резултат с незаконни средства.

♦ Диспозицията съдържа адресатите и техните права и задължения (един адресат има правото да получи данъка, а друг има задължението да го плати). Във финансовото право рядко използва „субективно финансово право“. Държавата в лицето на държавните органи е носител на субективни права, а останалите субекти са носители на задължения (наблюдава се и обратният момент – при стипендии, пенсии, обезщетения и т.н.). Само субектите, посочени във финансово-правната норма могат да бъдат носители на правата и задълженията, те не могат да ги прехвърлят на трети субекти, т.е. няма договаряне, може обаче да има онаследяване (всяко наследство се приема или отказва изцяло, като отказът не може да бъде в полза на някого).

 

♦ Санкция

По отношение на санкцията – доколкото се отнася до публично-правни отношения, важно за държавата е те да се развиват законосъобразно, като са предвидени санкции при неизпълнение. Санкциите във финансовото и данъчното право са твърде големи (особено за банкови и данъчни нарушения). Данъчните престъпления се уреждат в чл. 293 до чл. 298 от Наказателния кодекс. Държавната принуда се проявява в две форми: санкция или принудителни административни мерки. За извършени финансови нарушения се налага една от четирите вида санкции: наказателна, административна, гражданска или дисциплинарна. При наказателно-правните норми санкции се съдържат в тях, но финансовото право приема друг подход:

1) санкциите може да са изнесени в края на нормативния акт, в отделен наказателен раздел или глава в закона;

2) санкциите може да са в друг финансов нормативен акт, когато е налице един закон и множество подзаконови нормативни актове;

3) санкциите може да са в друг закон, който да не е част от финансовото право.

 

3. Видовете финансово-правни норми са 6 основни групи:

1) материално-правни (посочват права и задължения) и процесуално-правни (посочват реда за реализиране на материално-правните норми). При финансовото право двата вида норми се намират в един и същ нормативен акт. Материално-правните норми са насочени към определянето, възникването, изменението и прекратяването на субективните права, те съдържат правните качества на субекта и на правните обекти. Процесуално-правните норми уреждат реда за осъществяване на правото, формите на правна защита, реда за защита на правните качества, способи за реализиране на правото. Материално-правните норми поначало нямат, а процесуално-правните имат обратно действие. Материално-правните норми в определени случаи могат да се прилагат от чуждестранен съд. Процесуално-правните норми не могат да се прилагат извън страната, която ги е създала. Материално-правните норми са императивни или диспозитивни, а процесуално-правните норми по правило са императивни и рядко диспозитивни.

2) императивни и диспозитивни правни норми. Всяка финансово-правна норма е императивна по принцип, тя трябва да се приложи, щом се осъществят фактите, посочени в хипотезата им, т.е. адресатът не може да се отклонява от диспозицията. Диспозитивните правни норми се прилагат само, ако страните не са съгласни за нещо, субектите могат да се договорят, но не са длъжни да сторят това.

3) задължаващи, забраняващи и упълномощаващи (според поведението, изискващо се от адресатите). Задължаващите правни норми създават задължение за извършване на определени действия, предизвиква се активно поведение на субектите на финансово-правната норма. Забраняващите правни норми установяват и задължават бездействие, адресатът трябва да се въздържа от промяна на правния свят. Упълномощаващите правни норми (овластяващи и оправомощаващи) уреждат субективни права, състоящи се в извършване на положителни действия, признаващи правоспособност и дееспособност. Всяка правна норма е заповед за спазване на определено поведение. Тя може едновременно да заповядва и да забранява, както и да овластява.

4) технико-юридически правни норми: съществуват само във финансовото право. Това са правни норми, които съдържат и технически разпоредби (таблици с данни, проценти и др.). Тези правни норми, имащи и цифров израз, са и юридически и технически, с тях се регулират по постоянни начини определени отношения (банкови, финансови операции и др.). Въз основа на тях се определят годишни разходи и се планира бюджетът.

5) финансово-контролни правни нopми;

6) бюджетни, данъчни, валутни, митнически, банкови и други правни норми, според предметното им съдържание.

 

4. Финансов план и финансови правни норми. Особености:

а) за цялостното осъществяване на финансовата дейност са нужни закони, индивидуални финансови актове и финансов план (бюджет);

б) в основата на финансовото право стои разбирането, че финансовата дейност не може да се извършва хаотично;

в) финансовите планове притежават някои от характерните белези на правни норми – задължителност на изпълнението, обвързващ характер за адресатите;

г) финансовият план се различава от правните норми по три белега:

– няма нормативен характер;

– не е абстрактно правило за поведение, което да действа неограничено във времето;

– финансовият план по правни последици е с едногодишно действие, при финансово-правните норми има санкции за неизпълнение; не влече неблагоприятни правни последици.

 

 

 

 

 

№ 3. Действие на финансовите правни норми по време, място и по отношение на лицата. Правен режим на свободните безмитни зони.

 

 

1. Действие по време – три основни пункта:

♦ влизане в сила на правната норма – според чл. 5 от Конституцията “нормативните актове влизат в сила три дни след обнародването им, ако не е посочен друг срок“. Във финансовото право, обаче този принцип е no-скоро изключение, в смисъл, че често в правната норма се сочи друг, отлагатлен срок. Възможни за пет варианта, като два са основни:

1) от 1 януари следващата година, за да може действието на финансово-правната норма да съвпадне с бюджетната година (особено по отношение на правни норми, регулиращи отношенията по разходване на бюджетните средства);

2) от първо число на някои месец – голяма част от финансово-правните отношения се пораждат, развиват и погасяват в рамките на един месец;

3) други срокове, ако нормите не предвиждат приходи и разходи (например, ако финансово-правните норми са устройствени);

4) може да влизат в сила незабавно – тези финансово-правни норми не засягат права и интереси (напр. финансовите амнистии);

5) различни финансово-правни норми от един закон може да влизат в сила по различно време.

♦ Обратно действие на финансово-правна норма. В много случаи законът заварва „висящи“ правоотношения (възникнали, но неразрешени). Ако в преходните и заключителните разпоредби на новия нормативен акт не е казано нищо, важи принципа материално-правните норми действат за в бъдеще.

Може изрично в преходните и заключителните разпоредби, да е придадено обратно действие: има две хипотези:

а) финансово-правни норми, които установяват задължения не трябва да имат обратно действие;

б) доколкото не се накърняват правата и интересите на лицата, а се създават финансови права и задължения за тях, обратното действие е допустимо само за облагодетелстващи правни норми.

Изводът е, че обратното действие е оправдано само при положение, че новата материално-правна норма не утежнява положението на адресата.

При процесуалните правни норми, по презумпция новата процесуално-правна норма е по-съвършена, затова те имат обратно действие и всички висящи правни отношения трябва да се уредят по новия процесуален ред. Ако в новия акт не е казано изрично, ще се прилага новата процедура, ако тя е по-сложна, коренно различна от сегашната, законът изрично предвижда, че висящите правни отношения се уреждат по стария ред. От друга страна тук също важи принципът за приложение на по-благоприятния закон. Ако до налагане на санкцията в сила влезе ново законодателство, прилага се по-благоприятната за лицето, тъй като принципът е изваден от наказателното право. Той е приложим само, когато става дума за санкции и не се отнася до правата и задълженията. Тогава се прилага старият принцип, че се прилага нормата, била в сила при възникване на правното отношение.

♦ Отмяна на финансово-правна норма – нормативният акт се отменя, изменя и допълва с изрична разпоредба, понякога се използва принципа на „мълчаливата отмяна“ (с нов закон и др.).

 

2. Действие на финансово-правните норми по отношение на лицата.

Всяка финансово-правна норма има кръг от адресати. Финансово-правните норми нямат универсално действие по отношение на лицата и не действат спрямо всички възможни правни субекти. Възприема се диференциран подход, в определени случаи се предвижда нормата да действа спрямо лица, които имат някакво специално качество (напр. отчетник). Валутният закон в допълнителните си разпоредби дава определение на понятието за “местни лица” и за “чуждестранни лица”, като тези понятия не съвпадат с „български и чуждестранни граждани“, а са дефинирани с оглед на действащия „валутен режим” (режимът, на който се подчиняват сделките между местни лица или местни и чуждестранни лица, когато предметът на сделките са валутни ценности).

 

3. Действие на финансово-правните норми по място.

По принцип финансово-правните норми действат на територията на страната, на която са създадени. Има случаи, когато:

♦ отделни правни норми не се прилагат на определена част от територията на страната (1). Това е непознато за други правни отрасли.

♦ на територията на свободните безмитни зони (2) където, определени митнически и данъчни правни норми не се прилагат.

♦ на определени части от територията на страната се прилагат различни финансово-правни норми (3).

В тази връзка съществуват два правни института – двойно данъчно облагане и свободни икономически зони.

 

4. Двойното данъчно облагане – отделни държави по силата на суверенитета си могат да определят пространствено действие на данъчно-правните си норми, което да не се ограничава на територията на държавата. От международна гледна точка няма забрана да се обхващат действия и факти, осъществени в чужбина, като предпоставка за възникване на данъчно задължение. Съвременните данъчни системи свързват възникването и данъчното задължение с два основни принципа:

1) облагане на световния доход на лицата;

2) облагане при източника (териториален принцип).

Първият принцип е известен и като универсален, защото лицето се облага за всички доходи, които е придобило, без значение, на чия територия са придобити. При втория принцип се облагат само тези доходи, които имат източник на територията на страната. Когато във взаимодействието между две държави (А и Б), А използва 1), а Б – 2), или и двете прилагат 2), или когато и двете прилагат 1), има двойно данъчно облагане.

Понятието “двойно данъчно облагане“ има два аспекта – юридически и икономически.

Юридическият аспект се изразява в това, че когато за един и същ субект на облагане възниква аналогично данъчно задължение във връзка с един и същ обект на облагане за един и същи период на облагане в различни държави.

Икономическият аспект се състои в това, че общият размер на данъка, платен в двете държави превишава по-високия му размер за една от двете държави. Прилагането на чужди данъчни норми в Република България е недопустимо.

Има и вътрешно двойно данъчно облагане – когато един и същ доход или имущество е в практическия състав на различни данъчни задължения. Двойното данъчно облагане може да бъде избегнато чрез развитие на вътрешното законодателство, както и чрез международни договори или чрез т.нар. “данъчен кредит” (прилага се, когато няма спогодба за избягване на двойното данъчно облагане). Действащият принцип в Република България е универсалният – сумират се всички доходи и се определя глобален данък, от него се вади платеният в чужбина данък и се плаща разликата, но се приспада само данъка до размера му в собствената страна.

 

5. Правен режим на свободните безмитни зони.

Открити пристанища, свободни градове и т.н. на дадени части от територията на страната, по силата на вътрешното законодателство някои финансово-правни норми не се прилагат (данъчни, митнически и валутни).

Финансов режим на безмитните зони – когато на територията им работят чуждестранни или смесени дружества и реализират печалба, данъкът не е между 20 и 40 %, а 5-10%. Когато в тях се влагат стоки за суровини, за производство и търговия и производствени стоки се изнасят на световния пазар, вносни и износни мита не се плащат. Ако в страната се прилага определен валутен режим, той не важи в тези зони. Причините са следните:

♦ от гледна точка на инвеститора: спестява се част или целия данък, не се плаща вносно мито, трудът е евтин, чуждестранните инвеститори завладяват пазари;

♦ от гледна точка на държавата, в която е зоната: привличане на инвестиции, израждане на инфраструктура, навлизане на технологии, носят конвертируема валута и създават работни места.

Изводът е, че безмитните зони са нова форма на международен търговски обмен, те обхващат голяма част от световната търговия. В България тази дейност се регулира от Указ № 2242 за свободните зони и Правилника за неговото приложение. В Русе и Видин са създадени първите, а по-късно и в Бургас, Пловдив, Свиленград, София и др. Всяка зона е юридическо лице и има собствен вътрешен правилник.

 

 

 

 

 

№ 4. Устройство и компетентност на финансовата администрация. Финансови правомощия на органите на държавната власт и държавно управление с обща компетентност. Специализирани държавни органи.

 

 

Финансовата дейност е държавна дейност. Единият от субектите на финансово-правното правоотношение е държавен орган. Всички тези органи изграждат финансовата администрация.

1. I. Устройство:
2. Основните белези на финансовите органи са властническите правомощия и определената със закон компетентност.
3. 2. Видове финансови органи:

А. Органи на власт и органи на управление: финансовите органи са и от двете категории, като по-голямата част от финансовата дейност се извършва от органи на управление. Органи на власт са Народното събрание, Общинските съвети, Президента, Министерски съвет.

Б. Органи с обща (които не са финансови органи, но извършват финансова дейност -Министерски съвет и др.) и със специализирана компетентност (БНБ, Сметна палата).

В. Еднолични (финансови ревизори, инспектори и др.) и колективни органи (Сметна палата, УС на БНБ).

Г. Органи с местна компетентност (регионални дирекции) или на територията на цялата страна (Главна данъчна дирекция).

 

ІІ. Компетентност.

Финансовите органи на всички нива в йерархията имат точно определена компетентност, права и задължения. До скоро при финансовата администрация действаше принципа, че по-горестоящ орган не може да изземва компетенции от по-низшестоящите органи, ако това се случи, атът е нищожен. По отношение на данъчното право този принцип отстъпва (ДПК). Случва се по-горен орган да изземе решаването на определен въпрос или преписка от низшестоящ орган и да ги възложи на друг равностоящ орган.

Всеки финансов орган действа в условията на обвързана компетентност, понеже финансовата дейност е изключително важна за държавата. Законодателството е ограничило финансовите органи, отнемайки им правото на преценка. Съществуват и 2-3 случая, когато финансов орган може да действа в условията на оперативна самостоятелност (например, когато президентът опрощава задължения на длъжник). Понеже се действа при обвързана компетентност, освен за физическите или юридическите лица, при неспазване на задълженията им, санкции може да има и за самите финансови органи (ДПК, чл. 252-264).

 

ІІІ. Властнически правомощия.

Финансовите органи, които участват във финансово-правни отношения имат две основни правомощия:

А. Издаване на властнически актове: понеже се действа при обвързана компетентност тези актове имат декларативно действие, т.е. правата и задълженията не възникват от акта, а по силата на закона. Актовете само признават, че права и задължения са настъпили, но не ги пораждат. Понеже това са парични взаимоотношения, се казва, че актовете правят задълженията ликвидни и изискуеми; в акта се определя основанието, размера и деня на падежа. Актовете на органите, действащи при оперативна самостоятелност имат констативно действие.

Б. Санкционни правомощия:  всеки орган в кръга на компетенциите си може да налага санкции за неспазване на правни норми. Това са административни наказания под формата на глоби и принудителни административни мерки, от тях е изключена наказателната отговорност, която се налага само по съдебен ред.

 

ІV. Финансова администрация.

Тя може да се разбира в широк и тесен смисъл. В широк смисъл тя обхваща всички органи, които извършват някаква финансова дейност. В тесен смисъл финансовата администрация са специализирани държавни органи, които са компетентни изцяло или преимуществено за осъществяване на финансова дейност:

♦ БНБ – осъществява паричната и кредитната политика на държавата и я представлява в международните финансови институции;

♦ данъчна администрация – събиране и попълване на приходната част на държавния бюджет;

♦ Сметна палата – независим държавен орган, осъществяващ финансов контрол във връзка с изпълнението на държавния бюджет; контролът се извършва на две нива. В България е имало Сметна палата до 1948г., възстановена е със Закона за сметната палата.

 

1. Статут и правомощия на данъчната администрация. Основните белези са:

♦ данъчната администрация е част от държавното управление, по-точно от изпълнителната власт;

♦ данъчната администрация има властнически правомощия – издава властнически актове, които са задължителни за адресатите и често пъти изпълнението се осигурява с държавна принуда;

♦ дейност по практическото приложение на данъчното законодателство и събиране на държавните приходи; органи със специална компетентност;

♦ изключено е общественото начало.

Тези белези се отнасят и за органите на държавен финансов контрол, като тяхната компетентност е по-широка, защото те следят за спазването на финансовия ред в държавата.

Правомощията на данъчната администрация са:

1) право на безпрепятствен достъп до проверяваните обекти;

2) да изискват и изземват всякаква документация;

3) да проверяват счетоводството и отчетността;

4) да установяват притежаваните парични и материални ценности;

5) да изискват писмени обяснения, както от ревизираните страни, така и от трети страни;

6) да извършват ревизии и проверки;

7) да събират доказателства и да налагат мерки за обезпечаването им;

8) да установяват административни нарушения;

9) да изискват документация и сведения от трети лица;

10) мерки за обезпечаването на данъчни  вземания (налагане на запори и възбрани върху имуществото на длъжника);

11) да налагат санкции (административни наказания).

 

Правомощия на органите на Държавен финансов контрол (уредени са в Закона за държавния вътрешен финансов контрол и Правилника за прилагането му). Органите на държавен финансов контрол извършват проверки чрез т.нар. финансови ревизии. При тях се проверяват:

1) законосъобразността на изразходване на средствата и на събиране, съхраняване, стопанисване и отчитане на имуществото;

2) по отношение на целесъобразността ревизиите засягат само дружества с над 50% държавно участие;

3) счетоводната дейност;

4) за неизпълнение на задълженията към бюджета;

5) за опазване на имуществените интереси на държавата (и във връзка с приватизацията);

6) за спазване на валутния режим;

7) за спазване на нормативни актове, уреждащи финансовата и стопанска дейност на ревизирания обект.

Основната разлика от данъчната администрация е, че държавен финансов контрол се осъществява в две форми: задължителен и факултативен. На задължителен държавен финансов контрол подлежат всички държавни и общински фирми, без значение, какъв е процента на държавна собственост в тях, както и частни юридически лица, чиито задължения се гарантирани с държавно или общинско имущество. На факултативен държавен финансов контрол подлежат всички юридически лица, фондации, сдружения с нестопанска цел, при:

а) молба на 1/10 от собствениците на компанията или съдружниците;

б) по искане на главния прокурор;

в) по нареждане на Министерство на финансите, когато законът го предвижда.

Разликата е в реализацията на резултатите от контрола. Всяка финансова ревизия приключва с три документа: ревизионна разписка (при успешно приключила ревизия), ревизионен акт (при констатирани нарушения) или с акт за начет. Актът за начет се издава, когато има основания за търсене на пълна имуществена отговорност, т.е. отговаря и трябва да възстанови изцяло причинените от него вреди. Той има особена доказателствена сила, счита се, че съдържащите се в него констатации са верни до доказване на противното. При задължителния финансов контрол се преминава през акт за начет.

При факултативния финансов контрол резултатите се предоставят на поискалия ревизията орган и ако той поиска да търси имуществена отговорност, това става не по специалното исково производство, предвидено в ДПК, а по общия исков ред.

 

 

 

 

 

№ 5. Финансови правоотношения. Обща характеристика. Същност и структура на финансовите правоотношения. Организационни финансови правоотношения. Възникване и развитие на финансовите правоотношения. Юридически факти.

 

 

І. Обща характеристика.

Финансовите правоотношения възникват във връзка, при и по повод на разпределението, разходването на националния доход и контрола върху тази дейност. Те възникват по повод осъществяването на държавната финансова дейност. Те са вид изпълнително-разпоредителна дейност. Едната му страна е винаги държавата, която се представлява от специализирани оправомощени държавни органи, може и двете страни да са държавни органи. Правоотношението е желано от държавата, тя има интерес от осъществяването му. Финансовите отношения съществуват само като правоотношения, не съществуват обективно в действителността, а само и по силата на правни норми.

 

ІІ. Финансовите правоотношения могат да се характеризират и от:

– гледна точка на субектите;

– с оглед властническия метод на регулиране;

– с оглед обекта на правоотношението;

– с оглед на настъпилите правни последици.

Финансовите правоотношения имат имуществен характер – финансови права и задължения, плащане и получаване на определени суми. Финансовите правоотношения, които нямат за обект парични средства се наричат “безобектни”, те са „помощни” и “обслужващи”. Те биват организационни (устройствени), контролни, процесуално-правни. Те осигуряват законосъобразното протичане на основните финансови правоотношения.

 

III. Финансовите правоотношения възникват, за да се породят финансови права и задължения. В повечето случаи носители на тези права (субект) е държавата, това са публични субектни права, в законодателната теория и практика този термин е заменен с „държавни вземания”. От другата страна стои субект, носител на задължения. Възможна е размяна на активния и пасивния субект във финансовото правоотношение.

 

1. IV. Юридически факти, пораждащи финансови правоотношения. Те се съдържат в хипотезата на финансово-правната норма (напр. печалба, оборот, сделка и т.н.), и имат цифров израз. Юридическите факти се делят на юридически действия и юридически събития. Критерий е наличието на човешка воля, насочена към пораждането на конкретни правни последици. Един юридически факт може да породи различни последици.

Във финансово-правната теория юридическият факт е действие, при което човешката воля е насочена към настъпване на определени финансово-правни последици, напр. продажбата е събитие – цели придобиването на вещ или получаването на цена. В резултат от това събитие се плашат данъци или такси, но тези последици не са желани от субектите, в малко случаи юридическите факти се разглеждат като действия.

Юридическите действия биват:

– правомерни и неправомерни. Законът не прави разлика между двата вида, затова и двата вида могат да породят правни последици;

– в тесен смисъл те са същински действия или бездействия;

– прости и сложни – с оглед на юридическия им състав.

Дали индивидуалните финансови актове са юридически факти? Дали пораждат права и задължения? Повечето индивидуални финансови актове имат декларативен характер, те не пораждат финансови права и задължения, а сами ги признават, само по изключение индивидуалните финансови актове са с конститутивно действие – т.е. играят ролята на юридически факти и пораждат права и задължения.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

№ 6. Субекти на финансовите правоотношения. Финансова правосубектност. Субектен състав. Активни и пасивни субекти.

 

 

І. Субекти на финансовото право – кръг от лица, потенциални носители на финансови права и задължения. Субект на финансовите правоотношения е по-тясно понятие. Всеки субект на финансовото правоотношение е и субект на финансовото право, но конкретни права и задължения стоят зад всеки субект на финансовото правоотношение, а не абстрактно, както при „субект па финансовото право”.

 

ІІ. Възникване на финансовата правосубектност. Изключение е че, в данъчното и финансовото право, носители на права и задължения могат да бъдат формирования, които нямат качеството „юридическо лице“ (граждански дружества по Търговския закон и ЗЗД, както и търговски представителства, които нямат право на стопанска дейност на територията на България). В данъчното право това формирование получава самостоятелен данъчен номер и доходите му се облагат. Данъчното право ги приравнява, чрез правна фикция, на юридическо лице и като такива стават носители на права и задължения. Финансовата правосубектност е вторична и по принцип следва някакво гражданско правоотношение. Тук обаче финансовата правосубектност е първична и е възникнала, без да е налице гражданско или търговско правоотношение.

Субекти са:

1. физическите лица – стават субекти на правото от раждането си;
2. финансовите органи – могат да участват във финансово правоотношение от момента, в който придобият качеството държавен орган, т.е. от момента на учредяването си (цялата данъчна администрация е едно юридическо лице). /Когато става дума за държавни органи не може да се говори зa права и задължения, защото те са правна фикция; говори се за компетентност и правомощия/;
3. юридически лица – придобиват правосубектност от деня на регистрацията си, от вписването си в търговския регистър към държавните съдилища. Носители на права и задължения до регистрацията на вече работещо юридическо лице са конкретните физически лица. Държавата е титуляр във всяко правоотношение, а държавният орган е неин представител.

 

ІІІ. Субектна структура на правоотношението.

По принцип всяко правоотношение се състои от два правни субекта. Затова се говори за двустранна субектна структура. Правоотношението възниква, развива се н се прекратява между две страни. При финансовото право има едно изключение – тристранна субектна структура, състояща се от три правни субекта – държавата, юридическо лице и Българска народна банка. Това се случва само при разходването на бюджетни средства – един субект се разпорежда средствата да бъдат отпуснати, втори ги получава, впоследствие разходва, като това става чрез БНБ, която има контролни права и задължения. Тя има контролни правомощия и надмощно положение спрямо другите два субекта. Контролът е за законосъобразност и за целесъобразност. При констатирани нарушения БНБ може да откаже превеждането на сумите.

 

ІV. Активни и пасивни правни субекти.

В гражданското и търговското право субектите се делят на активни и пасивни, в зависимост от това, кой е носителят на права (активен) и на задълженията (пасивен).

При финансовото правоотношение:

1. финансовите правоотношения са властнически и не е приемливо един субект, който е носител на властнически правомощия да е и пасивен субект. Затова се възприема друга концепция – активен субект е този субект, който упражнява властнически правомощия, т.е. всеки активен субект е държавата. Това важи за публичното право – не винаги има покритие между активния субект и носителя на правата;
2. по-голямата част от финансовите правоотношения имат финансов характер. Когато имаме два държавни органа, преценката се извършва с оглед конкретното правоотношение и се установява, кой упражнява по-големи властнически правомощия.

Видове субекти – всеки субект на правото е и субект на финансовото право, като във финансовото право има и субекти, които са субекти само на финансовото право (първичната правосубектност).

 

 

 

 

 

№ 7. Финансови актове. Обща характеристика. Видове финансови актове. Съотношение между финансовите и административните актове.

 

 

1. Финансови актове. Обща характеристика.

Финансовата дейност се осъществява чрез нормативни актове, финансови планове и индивидуални финансови актове. Индивидуалните финансови актове се издават във всички сфери на финансовата система. На практика финансовата дейност не може да се осъществява само и единствено на базата на нормативни актове, ако не бъдат издадени н съответните индивидуални финансови актове.

Индивидуален финансов акт – той индивидуализира, прави ликвидно и изискуемо, посочва размера, падежа, адресата, правното основание. Тези актове освен финансови, са и индивидуални административни актове. Като такива трябва да отговарят на изискванията на чл. 2 от ЗАП. Във финансовото право няма аналогична правна разпоредба. По отношение на законосъобразността се прилага чл. 41 от ЗАП, а в данъчното право – ЗАНН.

Индивидуален финансов акт – терминът се употребява като родово понятие. То е само доктринално.

Между всеки закон и субекта, към който е насочен има посредник, който да изясни н конкретизира закона. Това са органите на изпълнителната власт, които правят закона изпълняем, чрез актовете, които издават. Освен това се създават нови и задължителни правила за поведение, които доразвиват закона.

Нормативни актове са тези актове, с които се създават правни норми. Влизат в сила в 3-дневен срок след тяхното обнародване. Действат на територията на цялата страна, спрямо неограничен кръг от субекти, има повторяемост на изпълнението. По тази причина нормативните актове не се изпълняват, а се прилагат. Има специален ред за прекратяване на действието им.

Индивидуалният административен акт е акт, който насочва нормите към субекта, действа само по отношение на лицата, които са неин адресат, не се говори за териториален обхват, действието им се прекратява с изпълнението на задълженията. Има еднократност на изпълнението.

 

2. Белези на индивидуалните финансови актове:

1) израз са на волеизявлението на държавния финансов орган, от който се пораждат права и задължения. Има разлика между материално-техническите действия, следващи волеизявлението и самото волеизявление;

2) дали волеизявлението е на държавен орган с обща или със специализирана компетентност;

3) формата, т.е. начина на изразяване на волеизявлението има двояко значение – по отношение на валидността на акта и във връзка с доказването на юридическия факт. Всички индивидуални финансови актове са в писмена форма и по установени образци. Изключение е само отказа за мзаване (спазване??) на индивидуални финансови актове, когато е налице мълчалив отказ;

4) това е властнически акт. Издаден е едностранно, без да има съгласуване на волите между автор и адресат (дори често против волята му). Издаването може да стане по повод на молба (сезираща воля). По често това става на базата на подадена от лицето декларация, като е налице деклариране на факти, неизгодни за лицето. От юридическа гледна точка декларацията е извънсъдебно признание и няма обвързваща сила за държавните органи. Ако желаят, те могат да извършат проверка;

5) индивидуални финансови актове се издават въз основа (трябва да съответства на принципите) и в приложение / изпълнение (трябва да е в синхрон) на закона. Издаването на актове трябва да с предвидено в закона. Индивидуалните финансови актове не са нормативни актове, не са правораздавателни. Финансовата администрация има права и задължения да издава индивидуални финансови актове. Всички индивидуални финансови актове, израз на обвързана компетентност подлежат на обжалване, а тези, които са израз на оперативна самостоятелност не подлежат;

6) индивидуалните финансови актове решават въпроси, свързани с практическата финансова дейност на държавата;

7) индивидуалните финансови актове в огромното си мнозинство са актове с декларативно действие. Изискуемост – когато задължението на едно правно задължено лице стане изнскуемо, тогава органа може да търси изпълнението. От този момент, от който адресатът на задължението не разполага повече с възможност да определи сам момента на изпълнение. В правото задълженото лице има два варианта само да избере, кога да плати: когато в нормативния акт е предвиден срок за доброволно изпълнение на задължението и когато административния или финансовия акт не е станал окончателен.

8) индивидуалните финансови актове са скрепени с държавната принуда.

 

3. Разлика между индивидуален финансов акт и индивидуален административен акт – 4 основни пункта:

1) по отношение на повода за тяхното издаване. Индивидуалният административен акт най-често се издава по молба, а финансовият – служебно (понякога по декларация);

2) по отношение на характера на акта – повечето индивидуални финансови актове са с декларативен характер. Институт на данъчен (финансов) автоматизъм – актът може да не се издаде, но този правен институт се гарантира събирането вземанията на държавата в срок и с икономия на средства;

3) по отношение на обжалването. Има два аспекта:

♦ във връзка с реда на обжалване: при индивидуалните административни актове се прилага 3АП, а за една категория индивидуални финансови актове – ЗАП, а за друга – Данъчно-процесуалния кодекс. Данъчен акт трябва първо да се обжалва по административен ред и чак тогава по съдебен ред. При обжалване на индивидуални финансови актове по съдебен ред контролът все още е по законосъобразност, с решението на съда може да се отмени акта на основата на друг порок, който не е посочен в жалбата;

♦ вън връзка с празния режим на жалбата – в административното право тя спира изпълнението, при индивидуалните финансови актове не спира изпълнението. Принцип във финансовото право е – първо плащаш, после обжалваш;

4) по отношение на изпълнението – финансовият процес е по-близо до гражданския, отколкото до административния процес. Прилага се Данъчния процесуален кодекс и ГПК, понякога  ЗАП.

 

4. Видове индивидуални финансови актове: 6 класификации:

1) в зависимост от това, дали признават права или налага задължения – облагоприятстващи и утежняващи. Облагоприятстващите влизат в сила в момента на издаването си, а утежняващите в по-късен момент и не пораждат задължения, ако адресатът не бъде уведомен, което се удостоверява с подпис. Задълженията може да са в три посоки:

♦ да се направи нещо;

♦ да на се направи нещо;

♦ нещо да се даде.

2) с оглед на това, дали с актът тепърва възникват права или се увеличават, или той признава вече съществуващи права и задължения, се делят на декларативни и конститутивни;

3) в зависимост от това, дали актът възлага задължения от личен характер, или не – акт,който всеки може да изпълни е интуитоперсонен;

4) по отношение на това, кой орган ги издава;

5) общи ненормативни актове – неопределен, но определяем кръг от субекти и еднократност на изпълнението;

6) с оглед на това, дали е израз на оперативна самостоятелност, или на обвързана компетентност.

 

Изисквания за законосъобразност на индивидуалните финансови актове:

– да са издадени от компетентния орган;

– да е съобразен и да съответства на закона,

– да е в съответствие с целта на закона;

– да е спазено производството по издаването;

– да е спазена нормативно-установената форма.

 

 

 

 

 

№ 8. Усложнения в развитието на финансовите правоотношения. Промени във фактическите състави и страните на правоотношенията.

 

 

За да възникне едно правоотношение са необходими правна норма, юридически факт и два субекта. Усложненията са две групи: свързани със субектите (1) и свързани с фактическия състав (2).

 

1. Усложнения по отношение на физическите или юридическите лица (3 типа):

♦ отговорност за чужд финансов дълг. Налице е едно правоотношение, при което държавата е носител на субектни права, а от друга страна е физическо или юридическо лице, което има финансов дълг. В тази схема едно трето лице, на някакво правно основание встъпва или ще бъде привлечено на мястото на титуляра-длъжник и така ще отговаря за чужд дълг. Тази промяна се извършва ех lege, а не по договаряне на страните.

♦ Сходни институти са: заместване в дълг и встъпване в дълг. При заместването в дълг титулярът-длъжник изчезва и на негово място идват едно или повече лица. Този правен институт не е уреден. Регламентирано е само встъпването в дълг, при което титулярът продължава да носи отговорност за собствения си дълг, но заедно с него отговаря и трето лице. Докато в гражданското право отговорността е солидарна, във финансовото право тя е последваща.

Има два случая за приложение на този институт:

– при неправомерно действие на трето лице;

– когато третото лице само се постави в положението на длъжник. Има държавно вземане, което е гарантирано от трето лице по негова воля, а не когато дойде време за погасяване на вземането, т.е. поръчителство. В данъчното право поръчителството е възможно и по ЗМДТ (обитателят на имота е данъчно задължен да плати данъка на имота).

В гражданското право солидарността възниква по силата на закон или договор. Във финансовото договорна солидарност е недопустима. Отговорността на съдлъжниците е (т.е. при пасивна солидарност) – всеки отговаря за целия дълг.

Този длъжник, срещу когото държавата насочи искането не може да възразява, защо е избран, когато някой от длъжниците плати, отговорността отпада и с това приключва финансовото правоотношение и възниква ново правоотношение – този, който е платил, може да иска с регресен иск от останалите длъжници съответната част от дълга. Отговорността между солидарните длъжници е – дължи се по равно. Приложението на този институт е само при същинските финансови правоотношения, само по силата на закона и в интерес на държавата.

Разликата между чистата солидарност и отговорността за чужд дълг е, че при отговорността за чужд дълг отговорността възниква впоследствие.

правоприемство – преди да е приключило правоотношението пасивният субект се заменя с друг, по силата на закон. Прилага се при същинско и при организационно правоотношение, защото финансовите права и задължения могат да преминат върху правоприемниците, стига да не са вързани с личността на ответника или кредитора. Правоприемството е познато и при физическите  лица, и при юридическите лица – и в двата случая правоприемниците са същите, както в гражданското право. При физическите лица наследниците по гражданското право са и правоприемници по финансови права и задължения. Ако се приеме наследството, се добива неограничена отговорност за задълженията на наследодателя. Отказът от наследство става с нотариален акт. При юридическите лица правоприемството  се прилага в резултат на преобразуване на юридическото лице (сливане, вливане, разделяне).

 

2. Усложнения, свързани с фактическите състави – при отпадане на юридически факт или промяна в правното положение:

А) При тази хипотеза имаме възникнало правоотношение след осъществяването на един юридически факт, след което се установява, че този факт не е настъпил и не е годен да породи финансови последици. Тогава става въпрос за правния институт на ”вторично правоотношение по връщане” – то трябва да коригира правните последици в съответствие с юридическия факт. Преди да върне недължимо полученото данъчният орган служебно проверява, дали длъжника няма задължения към държавата, за да направи компенсация. Това задължение трябва да е изискуемо (без значение от произхода и размера). Компенсацията може н да е частична (с остатък), но прихващането или връщането може да бъде осъществено. След постъпване на молбата данъчният орган трябва да извърши проверка или ревизия и да издаде данъчен финансов акт, с който да признае, т.е. да уважи или да откаже прихващането и връщането. Ако молбата е основателна, се издава разпореждане за права и задължения.

Б) Втори правен институт е „промяна на обема на юридическите факти“. Юридическият факт трябва да има цифров трал. Без значение е, на какво се дължи промяната в обема (в следствие на грешка, или на умишлени действия, или по вина на финансовия орган). Правните последици трябва да бъдат преведени в съответствие с юридическия факт. Съществува една особеност: при всички случаи се заплащат лихви върху допълнителната сума. Лихвите са гражданска отговорност за забава, а не санкция.

В) усложнения, по повод заобикаляне на финансови задължения и симулативните сделки. Това се разглежда във финансовото право във връзка с ролята на сделките, като юридически факти за възникване на правоотношения. Заобикалянето на финансови задължения означава, с правно позволено средство да се постига забранен финансово-правен резултат. Въпросът е, след като една сделка е сключена при заобикаляне на закона, дали е годен юридически факт за възникване на правоотношение н дали се плащат данъци и такси? Ако се разкрие сделка, при което е платено по-малко или изобщо не е платено, тя не се разваля, а се доплаща със съответните лихви, при условие, обаче, че не става дума за престъпление. Особености: разкриването на подобни сделки не е скрепено с време. В правото има принцип, че писмени доказателства се оборват с писмени доказателства, т.е. възможно е със свидетелски показания да се докаже измамата. Във връзка със симулацията във финансовото право се въвежда правния институт на свързаните лица и правния институт на „относителна недейственост на сделките в данъчното право”.

 

 

 

 

№ 9. Санкции, налагани за нарушения на финансови правни норми. Особености. Видове санкции. Принудителни административни мерки.

 

 

1. Санкции, налагани за нарушения на финансови правни норми.

Доколкото финансовите правоотношения са властнически, тяхното изпълнение е скрепено със санкции, под формата на юридическа отговорност. Санкцията се свързва с 4 вида отговорност: наказателна, гражданска, административна и дисциплинарна. Те могат да бъдат кумулирани, с едно изключение – не може да се кумулира наказателна и административна отговорност, защото едно деяние не може да е едновременно административно нарушение и престъпление.

Ако деянието е с no-ниска степен на обществена опасност, се търси административна отговорност, а ако е с по-висока – наказателна. За едно и също финансово нарушение освен санкции, могат да се налагат и принудителни административни мерки.

Санкциите и принудителните административни мерки може да са:

– във финансово-правната норма,

– в края на нормативния акт,

– в друг финансов закон;

– в закон от друг отрасъл на правото.

 

2. Видове санкции:

А) наказателна отговорност – когато едно финансово нарушение е с висока степен на обществена опасност и е въздигнато от закона в престъпление – например митнически нарушения, като финансовият орган разполага с възможност и компетенции само да констатира наличието му. Това може да стане с данъчни ревизии, одитиране на държавния вътрешен контрол, проверка и т.н. Финансов орган няма право да налага санкция, свързана с наказателна отговорност. Тя се търси по съдебен ред по НПК. Финансовата администрация само уведомява компетентния орган.

Б) дисциплинарна отговорност – установена с Кодекса на труда. При извършване на нарушения, когато нарушителят се намира в трудово правоотношение. Рядко срещано наказание, когато става дума за финансово престъпление. Дисциплинарната отговорност се налага от съответния ведомствен ръководител. Дисциплинарното наказание е забележка, предупреждение за уволнение и уволнение.

В) гражданска отговорност – във финансовото право има различни наименования: имуществена, отчетническа или нотариална. Гражданската отговорност има обезщетителен характер. Целта е да се репарира, да се възстановят щетите. Във финансовото право се говори за вреди. Гражданската отговорност за финансови нарушения се носи тогава, когато в резултат на финансови нарушения са причинени вреди. За разлика от наказателната и дисциплинарната отговорност, въпреки че гражданската отговорност се разглежда във финансовото право (резултат е от упражнен финансов контрол), тя не се покрива изцяло с това понятие в гражданското право. Разликите са:

1) става дума само за имуществени вреди, защото закона не допуска причиняване на неимуществени вреди на юридически лица;

2) във финансовото правоотношение гражданската отговорност е само деликтна и възниква само по силата на закона;

3) при гражданска отговорност се начисляват лихви от момента, в който лицето е в забава, т.е. от настъпването на падежа. Във финансовото право лихвите се начисляват от момента на причиняване на вредите или ако той е неизвестен, от момента на откриването им.

4) в гражданското право гражданската отговорност покрива действително причинените вреди, плюс пропуснатите ползи, плюс неимуществените щети. При финансовото право тя включва само действително причинените вреди.

Г) Административна отговорност (най-широко разпространената). Проявява се основно като глоба. Характеристики:

1) По отношение на начина на определяне на санкцията. Често административните нарушения носят вреди, чиито резултат има числов израз. Размерът на глобата е на база на вредоносния резултат, т.е. съществува права зависимост със санкцията.

2) Класическият способ за определяне на глобите във финансовото право е в относителната определеност. Често за база служи минималната работна заплата, защото по-лесно се отчитат инфлационните процеси. /Върху глоба не текат лихви/.

3) Често санкцията се определя и като глоба в размер „п” пъти размера на укрития данък. Отчита се степента на обществена опасност на деянието. Предварително се определя размерът на глобата/санкцията, така на решаващия орган се отнема възможността за преценка на обстоятелствата.

4) Когато нарушението се извършва от две или повече лица има съучастие и всяко лице подлежи на санкция. При солидарна отговорност всяко лице носи отговорност за цялата щета. Ако се отнася за глоба – всяко лице носи самостоятелна отговорност, т.е. има определена за него глоба.

5) Според Закона за държавните такси, ако нарушителят внесе държавната такса преди издаване на наказателно постановление: глобата се събира с 50 % по-малко. В административното право това е непознат способ. В ЗАНН има давностен срок за съставяне на наказателен акт или издаване на наказателно постановление. В данъчното право давността е друга. За финансово нарушение тя е една година от откриването му или пет години от извършването.

 

3. Принудителни административни мерки.

Уредени са в ЗАНН, чл. 22/23. Имат най-широко приложение във финансовото право, защото имат по-голям ефект. Принудителните административни мерки се прилагат масово и в съчетание със санкции. Те са три основни вида: превантивни, преустановителни и възстановителни.

А) превантивни принудителни административни мерки – във финансовото право само в Указ 1074 има ограничение за заемането на материално-отговорни длъжности от лица, извършители на престъпление, в качеството си на отчетник.

принудителни административни мерки

 

Финансово право	Административно право
1. Прилагат се спрямо физически и юридически лица.	1. Прилагат се спрямо физически лица.
2. Налагат се само от данъчните органи, т.е. от финансовата администрация.	2. Освен съответните държавни органи, ПАМ могат да налагат и органи на обществени организации.
3. Свързани са с неблагоприятни последици от материално естество.	3. Свързани са преди всичко с личността на дееца.
4. Приемат се само и изключително в интерес на държавата и обществото.	4. ПАМ могат да бъдат приети интерес на държавата и обществото.

 

При ревизии, проверки, одити контролните органи констатират нецелесъобразни и незаконосъобразни действия, довели до имуществени вреди. Принудителните административни мерки, както и санкциите могат да се предприемат, само когато е налице незаконосъобразност, не могат да се налагат при нецелесъобразни действия. В такива случаи се правят препоръки и т.н. и се сигнализира висшестоящия орган. Често срещани принудителни административни мерки в сферата на бюджета са ограниченията или спиране на финансирането при неправомерно разходване на бюджетни средства, нарушения на бюджетната и финансовата дисциплина, отклоняване на средства, непредоставяне на отчети. Подобно е и блокирането на сметки и влогове при неизплатени финансови задължения, целят се следните неща:

а) принуждаване на лицето да изплати задълженията си;

б) ако се стигне до принудително изпълнение се осигуряват средства за него;

в) отнемане на лиценз или разрешение за извършване на определена дейност;

г) отнемане на предмета на нарушението.

 

 

 

 

 

№ 10. Финансови вземания и финансови задължения. Обща характеристика. Публични вземания. Системи за определяне на размера на публичните вземания. Производство по определяне на размера на публичните вземания.

 

 

І. Обща характеристика.

Всяко финансово правоотношение поражда права и задължения. В случая става въпрос за правоотношения, които наричаме същински финансови правоотношения.

Вземанията са три основни вида:

а) финансови вземания – всички субективни права, с финансов произход, няма значение, кой е носител на правото;

б) публично-финансови вземания – субективни права с финансов произход и с носител държавата;

в) публични вземания – по-широко понятие, субективни права на държавата, в които се включват и вземания с нефинансов произход (глоби, конфискации и т.н.).

Според ДПК вземанията са публични и частни. Чл. 13 урежда публичните вземания. Частните са с гражданско-правен произход и др.

 

ІІ. Видове публични вземания: с финансов произход (А) и със санкционен произход (Б).

А) финансов произход  – те са най-важни. Освен същинските данъци към тях спадат и митата и таксите. Те са с данъчен характер, защото се определят едностранно от държавата, но за разлика от същинските данъци се събират на различно правно основание и постъпват регулярно в бюджета. Принципът е колкото приходът е по-голям, толкова падежът е по-кратък.

Б) санкционен произход  – те са с наказателен или административен произход (в резултат на глоби, принудителни административни мерки, конфискации и др.). Имат двуяка функция (1); постига се целта на наказанието и (2); възстановяват се причинените щети. Имат малък дял в бюджета.

За разлика от вземанията с финансов произход, чиито размер държавата се стреми да увеличава, тук е точно обратното, защото целта е принуждаване към спазване на обществения ред.

В) Вземания с гражданско-правен произход – резултат от участието на държавата в правоотношения, в които тя участва не като власт, а е равнопоставен субект. Те са две групи:

(1) вземания с договорен характер;

(2) вземания, почиващи на деликтно основание. Цел е възстановяване на причинените вреди, няма приход в бюджета.

Г) публични вземания – други държавни вземания, подобни на В) – от приватизация, непотърсени печалби от лотария и неизправни стипендианти.

 

ІІІ. Системи за определяне на размера на вземанията.

1. 1. Начин на определяне – за тези със санкционен характер се прилага ЗАНН и НК, при тези с гражданско-правен произход, ако основанието е деликтно, размерът зависи от вредите, ако са вземания при договорни отношения, размерът зависи от договореното.
2. Системи за определяне на размера на вземанията: 2 основни вида:

а) постоянни (твърди) размери – вземането е определено в някаква абсолютна стойност за всички субекти в самата финансово-правна норма (най-често при таксите, рядко при данъците);

б) променливи (подвижни) – варират, изискват правна или техническа дейност, за да бъде определен размерът на вземането. Съществуват два критерия – облагаема основа и данъчна ставка.

Облагаемата основа е величина, която се получава чрез трансфер на отчетения данъчен резултат за данъчни цели, чрез завишаване или намаляването му, т.е. „дохода”. Има две системи -пропорционална и прогресивна. При пропорционалната вземането не е в абсолютна стойност, а от закона се извеждат критериите, от които ще зависи определянето размера на данъка. Ставката е константна. Ако се предвижда различна ставка за различни фактически състави също. При прогресивната система и двата критерия имат еднакво значение. С увеличаване на основата расте и данъчната ставка. По принцип има две прогресии – обикновена и етажна. При обикновената се гледа горната граница на основата и се облагат по най-високия процент за дадения вид. Изводът е, че пропорционалната е по-подходяща за доходите на юридическите лица, а прогресивната – за физическите.

 

1. IV. Производство.

При някои вземания няма производство, няма технически действия по установяване на вземанията.

1. Процедурата е по ЗАНН и НПК.
2. При липсата на разгърната процедура се прилага финансов автоматизъм.

З. Има и технически и правни действия по установяване на вземането – същинско правоотношение. Има 4 етапа:

– подаване на декларации – посочва се облагателната основа, задължителна фаза. Задължението за подаване на декларация е независимо от това по плащането. Обикновено субектът е един и същ, но може да има и разминаване. Данъчният орган не е обвърза с твърденията в декларацията. Понякога имат паричен израз, ако няма, следва процедура по трансформация;

– издаване на индивидуален финансов акт, който има декларативен характер;

– оспорване на индивидуален финансов акт – при правен интерес. Актът може да се обжалва по две линии – основание и размер. Става по ЗАП.

 

 

 

 

 

 

 

№ 11. Прекратяване на финансови правоотношения. Изпълнение на публичните вземания. Видове изпълнение. Срокове при изпълнението. Гаранции за изпълнение. Привилегии.

 

 

І. Прекратяване на финансово правоотношение.

Случва се при изпълнение на финансовите задължения (прекратяване на задължението и погасяване на вземането). Погасяването е по-широк термин, включва всички законодопустими способи за заличаване на финансовия дълг. Изпълнението е по-тясно понятие и е най-честия и най-желан способ за погасяване. Други способи са опрощаване, финансова амнистия, погасителна давност, компенсация. При изпълнението има постъпление на средства в бюджета, при останалите няма, въпреки погасяването на задължението.

 

ІІ. Видовете изпълнение – са доброволно и принудително. Правните последици са едни и същи – финансовото правоотношение се прекратява, задължението се погасява, и в двата случая има постъпление в бюджета.

Доброволното изпълнение на публичните държавни вземания е уредено в ДПК. Субсидиарно се прилага ГПК, както и разпоредби в отделни финансови закони. Предпоставките за започване на изпълнението са следните:

– да е налице едно изпълнително право;

– вземането да е налице, определено по основание и размер;

– вземането да е изускуемо (да е настъпил падежа);

– да има издаден индивидуален финансов акт (в повечето случаи, но не е условие);

– вземането трябва да бъде безспорно (да има силата на присъдено нещо) – да са изчерпани възможностите за оспорване. Това не се отнася за данъчното право, в чл. 110 от ДПК пише, че “… в 14-дневен срок от връчването на данъчния ревизионен акт, лицето трябва да изпълни данъчно задължение, иначе – принудително изпълнение…“;

– вземането не трябва да е разсрочено или отсрочено.

 

Субект на изпълнението:

1) финансовият длъжник (адресатът на индивидуалния финансов акт);

2) правоприемство – в зависимост от частта на дълга, което приемат, отговарят за задължението;

3) трето лице – може да бъде всяко лице, такова плащане не е свързано с личността на длъжника. Финансовите задължения са непрехвърляеми. Държавата е длъжна да приеме плащането. Държавата не е длъжна да търси изпълнение от трето лице. Няма значение за нея какви са отношенията между длъжника и третото лице. Ако обаче съществува уговорка за прехвърляне на дълга – това не обвързва държавата, тя продължава да търси задължението от титуляра- длъжник.

 

 

ІІІ. Начин на изпълнение. Принципът е – дължи се изцяло и в срок. Може и разсрочено и отсрочено по чл. 147-155 от ДПК. Това става с молба до органа, който преценява в условията на оперативна самостоятелност. Във финансовото право няма безсрочни задължения, срокът зависи от характера на вземането и може да варира от 3 дни до една година. Има обвързана компетентност на финансовата администрация по отношение на сроковете. Съществуват привилегии за предварително изпълнение, които имат стимулираш ефект.

Принудителното изпълнение се прилага, когато длъжникът не плати в срок, той изпада в забава. Има 3 вида:

а) в резултат на неспазване на срока и при забава се дължат лихви, равни на основния лихвен процент + 10 пункта;

б) административна отговорност – глоба;

в) възможност данъчният орган да пристъпи към  принудително изпълнение – до това води забавата. Разходите са за сметка на длъжника.

 

ІV. Гаранции – правни способи, които държавата създава, за да обезщети вземанията. Те са многобройни, но могат да се обособят в две групи:

1) Гаранции в широк смисъл – всички гаранции в законодателството. Те са превантивни способи, целта е да не се стига до неизпълнение на задълженията. Те са 9:

– финансов автоматизъм – част от вземанията на държавата с данъчен произход се събират служебно, без издаване на данъчен ревизионен акт;

– компенсация – когато има нещо надвнесено;

– отговорност за чужд финансов дълг – трето лице плаща задълженията, то отговаря заедно с длъжника за това, което не е събрано;

– поръчителство;

– отстъпка при своевременно внасяне на данъка;

– 5-годишна погасителна давност – установява се основанието за спиране и прекъсване на давността. След прекъсването следва нов 5-годишен давностен срок;

– принудително изпълнение (след неплащане в срок и забава);

– предварително плащане (патентен данък, съдебни такси);

– подаване на декларация.

2) Гаранции в тесен смисъл. Същински гаранции, предимно в производството по принудително изпълнение. Те са два вида:

– общи;

– специални.

Когато длъжникът няма достатъчно средства да плати и не може да удовлетвори всички кредитори, се образува изпълнителен процес, независимо от кредиторите и задълженията. Съдията-изпълнител проверява, има ли задължения към държавата, ако има такива държавата служебно се привлича като присъединил се кредитор. В този процес тя се нарича взискател и се удовлетворява с предпочитание.

 

1. Ред за погасяване на задълженията към държавата.

Той е един и същ и при доброволното и принудителното изпълнение и е:

1) разноски;

2) лихви;

3) главница.

Ако длъжникът има две или повече задължения към държавата и сумата не е достатъчна да се погасят всички задължения, принципът е: погасява се първо по-старото задължение. При две и повече задължения, падежа на които е настъпил по едно и също време, задълженията се изпълняват пропорционално. Когато финансовите задължения имат акцесорни задължения се плаща по същия ред. Приема се, че задължението е погасено, когато се погасят и трите съставки – разходи, лихви и главница.

Когато има надплащане – процедура по проверка, дължи ли се нещо, ако не и дали сумата трябва да се върне, проверява се, в кой е грешката. Ако тя е в данъчния орган, надвнесеното се връща с лихва, ако грешката е в длъжника, надвнесеното се връща без лихва. За да се реализира тази възможност данъчният орган трябва да се сезира с молба. Възможно е и процедурата да се извърши и служебно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

№ 12. Принудително изпълнение на публичните вземания. Обща характеристика. Органи. Предпоставки. Способи за осъществяването на принудителното изпълнение.

 

 

І. Обща характеристика.

Принудителното изпълнение е другият вид изпълнение след доброволното, в резултат на което се достига до прекратяване на финансовото правоотношение и наличие на постъпление в бюджета. Правният ефект е един и същ, но способите са различни. Принудителното изпълнение е способ на държавна принуда, а при доброволното изпълнение това става по волята на длъжника.

1. Предпоставки за започване на принудителното изпълнение – идентични с тези при доброволното, плюс допълнителни.

а) длъжникът да е изпаднал в забава;

б) държавният изпълнителен орган да е изпратил покана за доброволно изпълнение до длъжника.

/Ако задължението е било разсрочено н настъпи падежа на някои от частите и длъжникът не плати, принудителното изпълнение се предприема за цялото вземане, т.е. премахва се ефекта на разсрочването. Ако изпълнението е било отсрочено, принудителното изпълнение може да започне едва след настъпване на новия срок./

2. Компетентни органи – това са т.нар. публични изпълнители. Те са служители на Агенцията за държавни вземания. Прилага се ДПК и субсидиарно ГПК. Структурата и правомощията на тези органи са уредени в Закона за събиране на държавните вземания. Страни в производството по принудителното изпълнение са: (1) данъчната администрация с нейните органи и Агенцията за държавни вземания и (2) данъчни субекти.

 

ІІ. Предпоставки.

Изпълнителен титул. Изпълнителният титул е документ, в който е посочено субектното право на държавата да получи определено вземане, основанието и размера на вземането и субекта, който трябва да плати задължението.

Няколко вида актове:

1. Всеки финансов акт – индивидуален акт, данъчен ревизионен акт, митнически и т.н. Наличието им е достатъчно да започне принудителното изпълнение, без съдебен акт.
2. Съдебни актове – държавни вземания със съдебен произход – необходимо е издаване на изпълнителен лист (само един път, копие не се дава).
3. Наказателно постановление – глобите – подлежат на принудително изпълнение и не е необходимо производство по издаване на изпълнителен лист и изпълнително дело. Преминава се през определена процедура – издава се акт за констатация на нарушението, въз основа на който се издава наказателното постановление. Актът за констатация не е изпълнителен титул, наказателното постановление не може да обхваща неща, които не са констатирани в акта.

4 Данъчна декларация.

5. Данъчно съобщение – за определяне на данъка и срокът, на който е изтекъл (това е недоразумение, защото това не е акт и не може да бъде изпълнителен титул).

6 Покана. Преди да започне принудително изпълнение данъчният орган изпраща покана за доброволно изпълнение. Това е последна възможност за длъжника да изплати дълга. Има санкции за органите, които не спазят това изискване.

 

ІІІ. Основание за спиране на изпълнителни действия.

1. Спиране без да се начисляват лихви.

2 Когато длъжникът е поставен под запрещение.

3. При отиване на редовна военна служба.
4. При смърт.
5. Когато в хода на принудителното изпълнение възникне предпоставка за прихващане.

След спирането данъчният орган не може да извършва нови изпълнителни действия, но може да извърши действия по обезпечаване на вземането.

 

1. IV. Основания за отмяна на изпълнителни действия. 6 варианта:
2. Когато задълженията и направените разноски се погасят изцяло, плащането може да стане по всякакъв начин.

2 Когато актът, с който се установява принудителното изпълнение е обявен за нищожен, обезсилен и отменен.

3. При смърт на длъжника и когато няма наследници, т.е. те са се отказали от наследството.
4. Когато е направена преценка, че вземането е несъбираемо, т.е. изчерпани са всички правни способи и продължението на процедурата е икономически неоправдано.
5. Когато с акта на висшестоящ орган или съд се отмени решението или акта, въз основа на който се извършва принудителното изпълнение.

6 Други, предвидени в ДПК случаи.

/При прекратяване на производство органът по принудително изпълнение вдига служебно и наложените запори и забрани./

 

1. Способи за принудително изпълнение.

♦ запор – изпълнителен;

– обезпечителен;

♦ опис.

При описа принудителното изпълнение се насочва към движимите и недвижими вещи на длъжника. Различава се от възбраната, която е обезпечителна мярка за бъдещо вземане и е само върху недвижими вещи.

При запори – обезпечителният запор се налага спрямо вземанията и движимите вещи на длъжника. Тук няма изпълнение, цели се запазване на статуквото.

При изпълнителния запор изпълнението се насочва към трето лице, като му се нарежда да преведе дължимата сума на държавата.

Дали ще се приложи запор или опис зависи от преценката на органа по събиране на държавните вземания. Двата способа се използват алтернативно или кумулативно. Принцип при описа е, да се описват само вещи, които могат да покрият вземането, а не всички.

 

 

 

 

 

№ 13. Производство по принудително изпълнение на публичните вземания. Действия по изпълнението. Запор. Публична продан. Защита срещу принудително изпълнение.

 

 

1. I. Участници в производството по принудително изпълнение.
2. Органът по принудително изпълнение.
3. Публичен взискател (държавата).
4. Длъжниците или техните наследници, както и трети лица, когато не са изпълнили служебните си задължения.
5. Трети лица със самостоятелни права върху обектите на изпълнение.
6. Обезпечените кредитори, разполагащи с ипотеки или възбрани, вписани преди започването на принудително изпълнение.

Към производството могат да се присъединят и други кредитори в четири случая: (1) кредитори или взискатели, чието вземане е обезпечено с ипотека, залог или особен залог, както и тези, които са упражнявали права на задържане на веща.

 

IІ. Изпълнителен запор от процесуална гледна точка:

– изпълнителният орган трябва да установи, какви вземания има длъжника и спрямо кого: от банки, от трети лица, вземания по ценни книжа, по изпълнителни листове. После държавният орган преценява, кои вземания да запорира. След това трябва да изпрати покана за доброволно изпълнение. Длъжникът отговаря с цялото си имущество пред кредитора. Всички вземания може да бъдат запорирани, но при някои вземания има ограничения и запор може да се наложи само върху част от тях, а не върху ”несеквестируемо имущество”. Принудителното изпълнение се насочва към цялото имущество, с изключение на:

1. Трудово възнаграждение, обезщетения, пенсия, стипендия в размер до 150 лв.
2. Сумите по сметки в размер до 150 лв. за всеки член от семейството на длъжника.
3. Издръжките, които са определени от съда.
4. Обезщетения по социални осигуровки, помощи и др.

Ако длъжникът няма собствено имущество, влогове или вземания, а другият съпруг притежава такива, ако са придобити по време на брака, след 1985г., се счита, че е придобито поравно и принудителното изпълнение може да бъде насочено към съпруга. Държавният орган праща запорно съобщение на трето лице, с което нарежда да не плаща на длъжника, а направо на държавния орган. Това писмо е задължително за третото лице, то не може да възразява или да обжалва.

От момента на налагане на запора длъжникът се лишава от право да се разпорежда с вземания или вещи. Също така под страх от наказателна отговорност не може да изменя, поврежда или унищожава вещта. Последствията настъпват от момента на получаване на призовката за доброволно изпълнение. Извършените от длъжника разпореждания с вещта са недействителни спрямо взискателя. На него и кредиторите не могат да бъдат противопоставяни прехвърляне и учредяване на вещни права, ако те не са били вписани преди възбраната.

В тридневен срок от връчване на запорното съобщение третото лице трябва да каже, дали признава вземането на длъжника и дали е готов да плати, а също и дали някой друг няма претенции върху това вземане, също дали няма запор върху това вземане. Ако вземането е обезпечено със залог, третото лице няма право да предава веща на длъжника без разпореждането на кредитора. Ако запорът е върху трудови възнаграждения, запорът е не само върху трудовото възнаграждение, а и за всички възнаграждения, получени за същата или друга работа в същото учреждение.

Лицето, което изплати възнаграждение на длъжника, въпреки запора, без да удържи сумата на запора, отговаря лично пред кредитора за тази сума и то солидарно с третото задължено лице.

Ред за погасяване – разноски, лихви, главница. Ако в резултат на постъпленията останат задължения за погасяване, се говори за частично погасяване. При действията по запорирането държавният орган за всяко действие от запорирането оставя?? протокол. При извършване на дейността си всеки държавен орган трябва да оказва съдействие – предоставяне на информация и т.н. Възможно е да възникне ситуация на нужда на длъжника – тогава държавният орган има право да разреши неотложни плащания от блокираната сметка.

 

ІІІ. Опис.

Преди да се пристъпи към описване на вещите, трябва да има проверка и събиране на информация по няколко начина:

а) когато става дума за вещи и имоти – от общината, данъчната служба при службата по вписванията, по отношение на юридическите лица; да събере ежегодните баланси, свидетелски показания и проучвания.

След проверката следва покана за доброволно изпълнение и чак тогава същинският опис. В поканата трябва да се посочат, кои вещи ще бъдат описани (както и при възбраната). По принцип се отговаря с цялото имущество. Не може да се секвестира жилището на длъжника, ако е единствено за него (по 30 кв.м. на член от семейството), вещите за всекидневна употреба, вещите, свързани с упражняването на професията, земеделските земи. Задължението на държавния орган е да описва само тези вещи, които по стойност са равни на задълженията. Може длъжникът сам да посочи, кои вещи да бъдат описани.

Описът съдържа: основанието, мястото, подробно описание и оценка на вещта, възражения на трети лица и подписи. Вещта принципно се оставя на отговорно пазене на длъжника, но може и да се откаже – тогава се дава на пазач (който трябва да я пази с грижата на добър стопанин).

Вещта се оценява и ако лицето не плати в определения срок следва публична продажба или търг (явен и таен). Може да се стигне и до продажба на съсобствени вещи; ако са недвижими вещи, се продава идеалната част на длъжника, а при движими – цялата вещ, като се отделя частта на съсобственика на длъжника.

Опис на вещи, включени в съпружеската имуществена общност – съпругът на длъжника трябва да плати задълженията на съпруга-длъжник и разноските. При търг (явен или таен), ако е за съпружеска имуществена общност има 3-дневен срок за съпруга на длъжника да плати най-високата оферта на търга.

 

ІV. Публична продан. Обща характеристика. Начин на продажба. Продажба чрез търг. Особени случаи на продажба.

Продажбата на движими вещи става чрез публична продажба или търг. Дори да има само един купувач, той става собственик, стига цената да не е по-ниска от началната сума. Продадена чрез търг движима вещ става собственост на купувача, дори и тези вещи да не са били собственост на длъжника (да са насочени към правата на трети лица).

Това може да стане и с недвижими имоти, ако в едногодишен срок от обявлението в Държавен вестник за възлагане на имота, третото лице собственик не е подало иск за собственост. “Правото е за зрящите.”

Всички разноски са за сметка на длъжника. След погасяване на разходите, лихвите и главницата, останалата сума се връща на длъжника. Може да се продава отделна вещ, група от вещи, всички активи на длъжника, които са движими вещи.

При недвижимите имоти се прилага търг. Вещта се продава без да се начислява ДДС (т.е. е освободена доставка). Не се продават вещи, за които разходите са несъразмерни с очакваните приходи. Изготвя се съобщение за продажбата до длъжника. Публикува се в Бюлетин на Агенцията за държавни вземания и в поне един централен ежедневник.

 

а) Публична продажба – допустима е за вещи с продажна цена, не по-голяма от 30 000 лв., те трябва да са на мястото на продажбата и се предават веднага на купувача (след плащането). Плащането е само в брой, за всички продажби. Собствеността преминава върху купувача с издаване на постановление за възлагане.

Особености – Вещта трябва да бъде продадена в едномесечен срок от излагането и за продажба, след това цената се сваля с 10%, след още месец – с още 10%, и така до 6 месеца от началото на продажбата. След това се търси цена по договаряне и ако не бъде продадена в едногодишен срок от началото на излагането, длъжникът може да си я вземе обратно в рамките на един месец. Ако не си я потърси се предава безвъзмездно на социални заведения или се унищожават.

 

б) Продажба чрез търг.

Прилага се за движими вещи с начална тръжна цена по-голяма от 30 000 лв. и за недвижими имоти или вещни права върху тях. Едновременно със съобщението за търга се обявяват и правилата. Депозитът за участие е 10%, всяка вещ получава пореден номер, всички участници получават табела с номер. В началото на провеждането на търга наново се оповестяват правилата и стъпка за наддаване, като % от началната цена. Води се протокол и наддавателен лист. В протокола се отбелязват спечелилият, вторият и третият. В 5-дневен срок се извършва плащането, като се приспадне внесеният депозит, иначе депозитът се задържа. Ако спечелилият не плати, с нов протокол публичният изпълнител обявява за спечелил търга втория участник. Той се уведомява със съобщение, като срокът за плащане е тридневен. Третият може да получи вещта, но само ако посочената от него цена е по-висока от началната.

В три случая може да се стигне до нов търг:

1) когато не се яви кандидат или явилите се кандидати не предлагат цена, по-висока от началната;

2) когато никой от участниците в търга не внесе предложената от него цена;

3) при нарушение на другите условия.

Ако на новия търг вещта отново не се продаде, тя се преоценява и се предлага за нова продажба. Ако и тогава вещта не се купи, по искане на публичният взискател, тя може да се предложи на 50% от началната тръжна цена.

 

в) Продажба с тайно наддаване – предложение се прави в два плика, съдържащи – данни за предложението, цена, начин на плащане, документи, удостоверяващи за внесения депозит. Всички пликове се описват в списък, който се подписва от публичния изпълнител. За валидно се счита предложение, постъпило до края на работното време, преди отваряне на пликовете, до края на същия срок същите могат да се оттеглят. В обявения ден, час и място предложенията се отварят и се обявяват гласно, предложилият най-висока цена се обявява за купувач. Ако има две еднакви цени, печели този, който плаща в брой. В 3-дневен срок от извършване на плащането се издава постановление за възлагане на вещта. Собствеността се прехвърля от датата на постановлението. Купувачът може да вземе вещта веднага, но при недвижими вещи публичният изпълнител прави въвод. Трето лице може да се брани само чрез иск за собственост. Ако сумата не постъпи по сметка, се приема, че купувачът се е отказал – дава се право на втория и третия в класирането. Депозитът се задържа само на първия.

Обжалването става в 3-дневен срок от обявяване на резултата, при следните обстоятелства:

1) някои от участниците е посочил по-висока цена от купувача;

2) когато обявеният за купувач не е имал право да участва (това са органите организирали търга или оценителите);

3) предложената от жалбоподателя цена е следващата след тази на спечелилия.

Жалбата се подава чрез публичния изпълнител. След постъпването ù той не издава постановление. Жалбоподателят е длъжен да внесе изцяло предложената от него цена, което е условие за редовност на жалбата.

Особени случаи на продажба:

1. На съсобствени вещи – вещта се описва и се оценява, предлага се на съсобственика на длъжника да я закупи в 30-дневен срок. Ако той се съгласи писмено да изплати частта на длъжника, публичният изпълнител определя 30-дневен срок, след което издава постановление за възлагане. Ако не пожелае да плати или не плати в срок, следва търг за идеалната част на длъжника от недвижимия имот или за цялата вещ, като на съсобственика се изплаща съизмерима сума, а разноските са за сметка на длъжника. Съсобственикът може да обжалва оценката или изцяло изпълнителните действия, поради неспазване на закона.

 

1. V. Защита на длъжника при принудително изпълнение.

Има два пътя:

1) обжалване;

2) исков път.

Особености при обжалването – то е само по законосъобразност; не може да се оспорва основанието и размера на вземането, а само принудителното изпълнение; принципно длъжникът обжалва, но може и трети лица (съпруг/а или кредитор); оспорва се по административен и съдебен път; ако се окаже, че обжалваните изпълнителни мерки са незаконни и те биват отменени, принудителното изпълнение може да продължи по друг начин. !Жалбата не спира изпълнението!

Исковият път се използва само от трето лице – спира се изпълнението от съда до момента на произнасяне по това, кой е собственик на вещта. Ако се постанови, че е третото лице, действията се отменят.

 

 

 

 

 

№ 14. Други способи за погасяване на публичните вземания. Финансова амнистия. Опрощаване. Прихващане. Давност и преклузивни срокове.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

№ 15. Правна уредба на държавния вътрешен финансов контрол. Статут и правомощия на контролните органи. Финансови контролни производства. Разграничаване със сходните правни институти.

 

 

 

към № 15. ІІІ. Разграничение на финансовата ревизия от други правни институти.

По стария закон – следните институти – финансова проверка, финансова ревизия (одит по новия закон) и инвентаризация.

 

Финансова ревизия	Финансова проверка
всеобхватен финансов контрол	част от тази дейност – множество различия в обема на извършената проверка
осъществяване на последващ финансов контрол	осъществяване на предварителен финансов контрол

 

 

Финансова ревизия	Инвентаризация
нормативна уредба – ЗДФС + Правилник за приложението; ЗДВФК	Закон за счетоводството
последващ финансов контрол: – проверява се минала финансова дейност; – веднъж на три години.	Текущ финансов контрол и периодичен финансов контрол: – на три дни, седмица или една година.
Проверява всички видове стопанска дейност, приватизация н т. н.	има определено предназначение: – контрол, с който се проверява наличието на финансови ценности, както и тяхното състояние.
Извършва се от длъжностни лица (одитор, ревизор и т.н.), т.е. те имат трудово задължение да извършват финансов контрол; – техните права или задължения са ех lege.	– органи ad hoc (съставени за целта) – колективен орган (комисия) – изпълнител на инвентаризация, работят нещо друго, но като член на комисията; еднократно придобиват право да проверяват; те не могат да проверяват други поделения или подразделения; – могат да вършат единствено това, което е определено в заповедта, с която се назначава комисията.
– приключва с акт, който има особена доказателствена сила, т.е. констатациите на тези актове са верни до доказване на противното, т.е. т.нар. съществена процесуална привилегия на ищеца	– приключва с обикновен констативен протокол – няма особена доказателствена сила
Начин на реализиране на резултатите: – съдебна фаза и исково производство	Ако бъдат открити щети или липси два пъти: а)след инвентаризация следва финансова ревизия; б) по общия исков ред – завежда се гражданско дело.

 

 

 

Финансова ревизия	Съдебно-икономическа експертиза
и ревизора и експерта имат едни и същи   знания, но са с различно положение и се използват за различни цели
институт на финансовото право	институт на наказателния или гражданския процес
форма на финансов контрол	назначава се вещо лице (експерт), в случаите, когато има нужда от специални познания в определена област
предназначение – да се проконтролира дейността и да се посочи фактическото състояние	отговор на конкретни въпроси във връзка с извършена преди това финансова ревизия; експертът е подчинен на следователя или съда, който му е възложил проверката, преценява кои въпроси да му се поставят
	Съдът не е длъжен да се съобразява със заключенията на експерта. Той преценява с оглед на събраните доказателства дали да повярва на експертите. Съдът не е обвързан със заключенията.

 

 

 

 

 

№ 16. Приключване на финансово контролното производство. Актове. Мерки за въздействие, предприемани по повод констатирани слабости, нарушения и вреди.

 

 

Всеки одит има 4 етапа:

– подготвителен;

– същинска проверка;

– приключване на ревизията и съставяне на документите (дотук са задължителни етапи);

– правни последици от ревизията.

Т.е. ако има финансови нарушения (вреди) се предприемат мерки за  въздействие, за реализация на резултата, но това няма задължителен характер.

 

1. Актове, с които приключва одита:

(по стария закон)

– ревизионна разписка;

– ревизионен акт;

– акт за начет.

По новия закон няма ревизионна записка, а на мястото на ревизионния акт – доклад на одитора, т.е. има:

– доклад на одитора;

– акт за начет.

1. Ревизионната записка е най-рядко срещаният документ. Една ревизия приключва с нея, когато няма констатирани слабости или нарушения. Тя представлява своеобразен акт за констатации, в него се описва, че е извършена ревизия, на кои обекти, от какъв орган, какъв е обхвата на контрола, какъв период обхваща проверката (обикновено от края на предната ревизия).
2. Ревизионен акт / Доклад на одитора – издава се при разкрити слабости и нарушения. Може да се търси отговорност, но не имуществена или гражданска, а единствено административна или дисциплинарна. Прави се цялостна оценка на обекта, констатират се нарушения. Анализират се предложенията за отстраняване на нарушенията.

Тоест докладът на одитора и ревизионната записка са актове за констатации.

3. Актове за начет – констатира вреди, за които ще се носи пълна имуществена отговорност. Актът за начет е продължение на ревизионния акт (доклад и в него се описва само фактическия състав на имуществената отговорност).

Общото между доклада на одитора и акта за начет е, че са официални документи, съставени от държавния орган при правно регламентирано производство (одит/ревизия).

– формата е само писмена;

– актовете, пораждат определени права и задължения – по принцип, но докладът и актът за начет не пораждат права и задължения; за да бъдат породени такива, е необходим друг акт.

При акта за начет се издава след съдебното решение наказателно постановление, а при доклад на одитора – заповед. Всички те са констатиращи или подготвящи актове.

 

2. Функции на ревизионните документи – сезираща и доказателствена.

а) сезираща функция – при извършването на контрола, контролиращият орган изпраща акта за начет до определения орган, за да се запознае този орган с тях. Имуществената отговорност не се налага от одитора, а се налага от съда. Сезиращата функция се изразява в изпращане на акта, като съдът е длъжен да се произнесе по него, не е необходимо да се пише искова молба, защото самият акт за начет е искова молба.

б) доказателствена функция – отнася се само и единствено за акта за начет (чл. 30, ал. 4 от ЗДФК и чл. 301 от ГПК). Има особена доказателствена сяла – презумпция за достоверност, като тя е една процесуална привилегия на увреденото юридическо лице. По силата на тази презумпция юридическото лице не доказва констатацията, а само предявява акта в съда. Презумпцията е в полза на ищеца и е оборима (може да се оспори):

– по време на ревизията се преглеждат хиляди първични счетоводни документи и актът за начет е резюме на тези документи;

– съдът не се занимава с преглеждането на тези документи;

– актът за начет е резултат от правно-регламентирана дейност;

– контролът се осъществява от държавен орган със специализирани познания в тази област;

– констатациите са подкрепени с писмени доказателства.

Изтъква се, че има и обвинителна функция, но това не е вярно, защото тук е налице друго производство, когато става въпрос за повдигане на обвинението. Дори при констатирано престъпление документите се изпращат в следствието.

 

3. Мерки за въздействие (правни последици от одита и реализация от резултатите на одита). Този етап няма задължителен характер, защото по време на одита може да не бъдат разкрити нарушения – тогава не се предприемат мерки за отстраняването им. Една от целите на одита, след като бъдат разкрити всякакви видове нарушения, е да бъдат предприети мерки за отстраняването на условията и причините и самите нарушения.

 

4. Видове мерки за въздействие – мерките въз всеки отделен случай зависят от констатациите. Основно се подразделят на две групи:

1) Мерки спрямо проверяваната дейност:

♦ писмени указания за отстраняване на установеното нарушение – това става със заповед за реализация, като органът е Министерство на финансите, съответно министъра или председателя на комитета?? Със заповедта за реализация се дават указания на ръководителите на ревизирания обект. В тези случаи говорим за външно-ведомствен контрол. Указанията имат задължителен характер и не подлежат на обжалване по съдебен или административен ред.

♦ вътрешни заповеди – писмени указания се издават винаги, когато има извършени нарушения, а при вътрешните заповеди може да се констатира нецелесъобразност, неправилност на определени действия и ако се дадат задължителни указания това означава, че се изземва оперативната самостоятелност. В тази връзка може да се правят само препоръки и сигнали.

Има още три типа мерки:

♦ предложения за спиране на някои действия, водещи до причиняване на вреди на контролирани обекти – тези предложения се правят до самия ръководител или до висшестоящия орган;

♦ предложение за отмяна на незаконосъобразни актове на ръководители на контролирани обекти (за отмяна, а не за обжалване);

♦ предложение до ръководителите на контролирани обекти за налагане на дисциплинарни наказания по Кодекса на труда;

♦ изготвяне на обобщителни доклади;

♦ предложение за промяна в законодателството.

 

2) Мерки по отношение на лицата: отговорността е 4 вида – дисциплинарна, наказателна, гражданска и административна.

Дисциплинарната отговорност се прилага само по отношение на лицата в трудово правоотношение (КТ, чл. 136). Налага се независимо от останалите видове отговорност. Формите са забележка, предупреждение за уволнение и уволнение.

Наказателна отговорност – при констатирани нарушения се съставя предварително производство и наказателното съдопроизводство се произнася с присъда. Контролният орган открива и доказва престъпленията, но не налага санкцията; в съда той има качеството на свидетел.

Гражданска отговорност – причинените вреди трябва да бъдат репарирани.

Административната отговорност се налага според ЗДВФК и Правилника за приложението му и ЗАНН. Процедурата за съставяне на актовете и изпълнението е по ЗАНН, но давностните срокове са по-големи.

 

 

 

 

 

№ 17. Правен режим на имуществената отчетническа отговорност. Разграничаване на имуществената отчетническа отговорност по ЗЗД.

 

 

1. Правен режим на имуществената отчетническа отговорност.

Мястото на гражданската отговорност е в гражданското право, но по традиция е уредена във финансовото право по две съображения:

– тази отговорност е последица от упражнен финансов контрол;

– има много специфики, които не се покриват изцяло със ЗЗД.

До приложението на имуществена отчетническа отговорност се стига, когато има причинени вреди. Целта е да се обезщетят или възстановят причинените вреди.

Каква отговорност е договорна или деликтна? Ако е договорна, трябва да има договор и нарушение на договора. Деликтната е по-тежка и не е необходимо наличието на договор.

Съществуват 4 теории, от които 2 са основни, относно имуществената отчетническа отговорност:

1. Имуществената отчетническа отговорност е договорна отговорност – основание се намира в трудовия договор, защото лицата, които са субекти на тази отговорност стъпват в трудови правоотношения и в качеството му на отчетник му се поверяват имуществени, материални или парични ценности. В резултат на неизпълнение на трудовите си задължения се стига до причиняване на вреди. Слабото място на тази теория е, че към такава отговорност могат да се привличат само лица по трудов договор.

2 Имуществената отчетническа отговорност е деликтна отговорност – защото фактическият състав е същият, като при гражданската деликтна отговорност – вреда, противоправно поведение, причинно-следствена връзка и вина. При тази теория отговорност носят не само лицата по трудов договор, а всички лица на които им е поверено държавно или общинско имущество.

3. Имуществената отчетническа отговорност има смесен характер.
4. Имуществената отчетническа отговорност е специфична (самостоятелна) ……._г.,^;.:_:.-л::;а отговорност – тази теория категорично се отхвърля.

 

2. Приложно поле на имуществената отчетническа отговорност – във всички сфери, в които се борави с държавно или общинско имущество. Достатъчно е в юридическото лице да е налице блокираща квота или задълженията на юридическото лице да са гарантирани с държавно или общинско имущество.

Отговорността на отчетниците е гражданска, деликтна отговорност, но тя не се покрива изцяло с отговорността по ЗЗД, което дава основание да се говори за специфична деликтна отговорност. И ако отговорността по ЗЗД е общоделиктна отговорност, то тази по ЗДВФК е специална деликтна отговорност.

 

3. Специфики в нормативната уредба:

♦ обща отговорност – чл. 45 от ЗДД;

♦ специална отговорност чл. 29 и следващи от ЗДВФК. Това с специален закон, като към него се прибавя субсидиарното приложение на ЗДД.

С оглед на субектите от двете страни на правоотношението – по общия режим такава отговорност носи всеки, който причини вреда другиму, без да е необходимо този субект да има специални качества. При специалния режим отговорност носят лицата, които имат качеството на отчетник – т.е. само физически лица.

С оглед на вредите – при общия режим подлежат на възстановяване имуществени и морални вреди, а при специалния – само имуществени вреди. Увредено юридическо лице не може да претендира за неимуществени вреди.

С оглед на обезщетението, задължението за възстановяване и обема на вредата – при общия режим, всички вреди, които са непосредствена и пряка последица от противоправно поведение (действително причинени вреди и пропуснати ползи). При специалния режим – възстановяват се само действително причинени вреди (щети).

С оглед на вредоносния юридически факт – при общия режим възстановяват се всички вреди, без значение от какво произхожда вредността. При специалния режим – в ЗДВФК има три случая, при които се носи имуществена отговорност: умишлено причинена вреда, от липси, да е причинена не при или по повод изпълнение на служебни задължения. За вреди причинени в следствие на друг фактически състав, отговорността е административна (под формата на глоба).

С оглед на давността – при общия режим е 5 години. При специалния режим по ЗДВФК – 5 години, а по стария закон е била 10 години. Но независимо от спирането или прекъсването на тази давност имуществената отговорност не се търси, ако са изтекли повече от 10 години от причиняването на вредата.

С оглед на лихвата – по стария закон за държавния финансов контрол лихвата е 10 пункта + основния лихвен процент, а по новия закон лихвата е законната такава – 14,62% (??? сега % сигурно е друг).

С оглед на реализиране на отговорността – при общия режим отговорността се реализира по общия исков ред по ГПК, а при специалния режим се прилага особено исково производство по ГПК.

 

 

 

 

 

№ 18. Субекти на имуществената отчетническа отговорност. Третите лица като субекти на отговорността.

 

 

1. Субекти на имуществената отчетническа отговорност.

Има две основни групи субекти:

1) лицата, които са причинили вредата – имат качеството отчетник. Трябва да е налице вреда, противоправно поведение, причинно-следствена връзка и вина. Всичко това води до непозволено увреждане, в качеството на отчетник.

2} третите лица – не са причинили вредата, не е необходимо да имат качеството на отчетник, но носят отговорност на друго правно основание – неоснователно обогатяване.

Чл. 31 – отчетник – работник или служител, на който се поверява държавно или общинско имущество и/или се дават възможности да се разпореждат с него и да извършват правни действия.

При причиняването на вреди отчетникът и работникът ще носят имуществена отговорност. Важното е качеството, в което са причинили вредите. Ако са в качеството си на работници -отговорността е по Кодекса на труда, а ако е в качеството на отчетник – отговорността е по ЗДВФК.

 

2. Видове отчетници – чл. 31 от ЗДВФК е определил три групи:

1) преки и фактически;

2) ръководители;

3) косвени.

Преки отчетници са тези, които непосредствено боравят с парите и материалните ценности, които са им връчени. Тези лица упражняват някои от четирите вида или всички видове отчетническа дейност (събиране, съхраняване, разходване и отчитане).

Фактически отчетници – приравнени са на преките отчетници, но това са лица, които не са назначени на отчетническа длъжност; не получават за това трудово възнаграждение, но инцидентно (ad hoc) извършват такава дейност.

Ръководители – не боравят пряко с парите или материалните ценности, обаче в качеството си на ръководители управляват парите или се разпореждат с тях или извършват действия с актове. По тази причина те имат по-голяма възможност в своите разпореждания да причинят по-големи вреди. Ръководителят отговаря затова, че лично е причинил щети чрез акт и чрез своите действия/бездействия. Ръководител означава не само най-високият в йерархията, а и началници на отдели и т.н. Членове на колективен орган носят ??? солидарна имуществена отговорност за вредите, които са причинени, в резултат на решението, което са взели. Не носи отговорност това лице, което е гласувало против или е отсъствало.

Косвени отчетници – имат пряк достъп до паричните средства. Това са контролни органи, които упражняват контрол върху преките отчетници (или върху юридическите лица) (предварителен или текущ финансов контрол). Имат превантивна задача – да предотвратяват допускането на виновни нарушения. Задължението им е да упражняват контрол, а неупражняването му дава възможност на отчетниците да причиняват вреди. Вредите са пряка и непосредствена последица от виновно противоправно поведение на преките причинители и на контролните органи. Отговорността е солидарна. Контролният орган винаги отговаря за противоправно бездействие. Ръководителите също отговарят в качеството си на контролни органи. Длъжностни лица, които могат да отговарят като контролни органи са тези, които могат да упражняват контрол.

Всички отчетници са физически лица, отговорни, защото са причинили вреди. Отговорността е деликтна за непозволено увреждане, като действието е виновно. Отчетникът е по-широко понятие от материално-отговорно лице, включвайки в себе си и трите категории отчетници. Материално-отговорно лице е по-тясно понятие, включва в себе си пряк отчетник, на който материалните ценности са връчени лично и на него се водят. Всяко материално-отговорно лице е пряк отчетник, но не всеки отчетник е материално-отговорно лице. За финансовото право е важно качеството отчетник, а не материално-отговорно лице.

 

3. Трети лица – лица, които не са причинили вреди. Те отговарят за неоснователно обогатяване. Възможни са две категории:

1) получили нещо без правно основание или получили нещо на отпаднало правно основание. Необходимо е да е налице отчетник, причинител на вредата, което да е дало възможност на трети лица да се облагодетелстват. Вината на отчетника е под формата на действие, активно поведение.

2) получили нещо по дарение от отчетника, който е причинил вредата (дарени са присвоени средства).

И в двата случая отговарят отчетникът и третото лице за причинената вреда, но отговорността е на различно правно основание. За отчетника – деликтна, а третото лице за неоснователно обогатяване. Отговорността е солидарна, солидарността е до размера на неоснователното обогатяване. За по-голяма вреда отговаря отчетникът, причинител на вредата.

Неоснователното обогатяване е обективна, безвиновна отговорност (т.е. без значение е, дали третото лице е действало виновно или не). За отговорността на третото лице е без значение, дали действията му са добросъвестни. Чл. 271 от Кодекса на труда – добросъвестно поучено трудово възнаграждение не се връща.

 

4. Отговорността на третите лица:

♦ начетно производство – имуществена отговорност носи и третото лице, и отчетникът и то по специално исково производство;

♦ общ исков ред – когато отчетникът не носи пълна имуществена отговорност, той носи административна отговорност. В такъв случаи се завежда дело срещу третото лице по общия исков ред.

 

 

 

 

 

№ 19. Предпоставки за възникване на имуществена отчетническа отговорност. Определяне на размера на причинената вреда и нейната оценка.

 

 

1. Предпоставки за възникване на имуществена отчетническа отговорност.

Този въпрос се разглежда фактическия състав, пораждащ имуществена отчетническа отговорност. Доколкото се касае до деликтна отговорност, това е и фактическият състав на този вид гражданска отговорност. Визиран е в чл. 29 от ЗДВФК.

За да възникне отговорност трябва да има:

– причинени вреди;

– противоправно поведение;

– виновно причинение;

– вредите трябва да са следствие от противоправното поведение на отчетника.

Елементи от фактическия състав – съдържа 4 елемента, от които 3 са обективни, а вината е субективен елемент. Необходимо е 4-те елемента да са кумулативно дадени, като всеки един от елементите има еднаква правна стойност. Липсата на който и да е от елементите от фактическия състав означава, че отговорност не може да възникне.

Вреда – накърняването или намаляването на имуществени права и интереси. Тя трябва да бъде причинена от физическо лице с качеството на отчетник и трябва да е причинена на юридическо лице. Става дума за имуществени вреди, а не за неимуществени и то за тези, които са реално причинени вреди. Специфична форма на отчетнически деликт или вреда е т.нар. липса (съществува само в тази материя). Има две определения:

– отрицателна разлика в имуществото, състояща се в разлика в полученото, отчетеното и намереното в наличност;

– вреда с неустановен произход, т.е. не е ясно, как е станало.

Тъй като отговорността е деликтна, а задължението на отчетниците е да пазят повереното им имущество, достатъчно е да се появи разлика в имуществото, за да възникне отговорност. Тук останалите три елемента се предполагат.

Противоправно поведение – когато става дума за юридическа отговорност, тя винаги се свързва с незаконосъобразност или противоправно поведение (фактическото поведение на лицето да не съответства на нормативно описаното). Поведението на отчетниците е регламентирано в Закона за счетоводството. Противоправното поведение може да се изрази в действие или бездействие. При липси не се доказват тези елементи.

При нецелесъобразно поведение отчетникът е действал в рамките на закона и не е нарушил правната норма, но въпреки това той е избрал неподходящо поведение и дори в резултат от това да са били причинени вреди, той няма да носи отговорност, тъй като липсва противоправност в поведението.

Причинната връзка – вредата трябва да е резултат от противоправно поведение. Трябва да е безспорно доказана. В одитното производство тежестта за доказване е на одитора.

Вината – субективен елемент от състава на деликтната отговорност. Чл. 45 от ЗДД – вината е по презумпция, предполага се до доказване на противното. Отчетникът трябва да докаже, че е действал без вина. Вината може ла е по умисъл или по небрежност. До 01.01.2001г. имаше значение каква е формата на вината – за умишленост беше пълна, а за небрежност – частична. С новия ЗДВФК се въведе формата на вината като предпоставка. Чл. 29, ал. 1, т. 1 изисква вредата да е причинена умишлено. Това е неудачна разпоредба, която ще доведе до редица проблеми.

 

2. Определяне на размера на причинената вреда.

Когато е увредено имуществото, се поставя въпроса за оценката. При увреждане на имуществото вредата се определя към датата на причиняването ù. От този момент започват да се начисляват лихвите. Определянето на размера става към момента на одита, когато откритата вреда е по-високата от двете цени (пазарна или отчетна).

Когато вредата е причинена във валута, валутата се възстановява винаги във валутата, в която е причинена, или по най-високия курс на БНБ към тези дати (на причиняване, на плащане, на откриване). Лихвите се дължат към датата на причиняване на вредата или от тази на откриване на вредата и се плаща до датата на пълно възстановяване на вредата. Давностният срок се прекъсва с издаването на акт за начет (вписва се в ревизионната книга).

 

 

 

 

 

 

№ 20. Основания за освобождаване от имуществена отчетническа отговорност.

 

 

В този случаи не се стига до погасяване на задължението, най-често поради липса на един от четирите елемента на фактическия състав.

1. Компенсация между липси и излишъци.

Често при условията на един финансов одит се установява, че някои вещи липсват, а други са в повече. При липси се носи пълна имуществена отговорност, а при излишъците се отнема в полза на предприятието. Допуска се да се извърши компенсация между двете, като по този начин вредата се изключва от фактическия състав. За да се осъществи компенсация, трябва да са налице две неща:

а) вещите/стоките да се водят на отчет не само стойностно, но и количествено;

б) причинна връзка между липси и излишъци, т.е. един и същи факт да е допринесъл за липсите и излишъците.

Допустима е компенсация между два отчетника, стига да има причинна връзка между тях. Компенсация се извършва и между две ревизии, стига те да са една след друга.

 

2. Изпълнение на неправомерна заповед.

При следната хипотеза – ръководно длъжностно лице издава неправомерна заповед и отчетникът я изпълнява – причинява се имуществена вреда; от заповедта не са настъпили имуществени вреди, за които отговорността да е солидарна за автора и изпълнителя на заповедта. За да не се носи отчетническа отговорност, трябва да са спазени следните изисквания:

1) заповедта да е издадена от длъжностното лице, което носи тези провомощия;

2) да е в писмена форма;

3) отчетникът писмено да е възразил срещу нея;

4) да е последвала нова писмена заповед.

Ако тези условия са спазени отчетникът може да изпълни заповедта, като за причинените вреди отговорност носи длъжностното лице, а не той. Ако някое условие не е спазено, отговорността е солидарна.

Когато заповедта е явна и изисква извършването на явно престъпление, тогава дори условията от 1 до 3 да са спазени, при настъпване на новата писмена заповед отчетникът е длъжен да откаже изпълнението. Ако не откаже, той носи пълна имуществена отговорност.

В българското законодателство няма определение за „явно престъпление“. Наличието на такова се съобразява във всеки един конкретен случай, с оглед съдържанието на заповедта, интелектуалните качества на отчетника и т.н.

 

3. Признаване на фира.

Фирата е обикновено вреда, под формата на липса, която настъпва при съхранение и боравене с вещта. Тя се изразява в загуба на количество, тегло или обем. Тази вреда не е виновно причинена и не е в резултат на противоправно поведение, а е вследствие на обективни физико-химични процеси. Фира се признава само за стоки, които се мерят, теглят и броят, а не за пакетирани стоки. Съществуват множество наредби, които регламентират фирата. За да се признае фира, е необходимо да са налице:

1) при един финансов одит да е констатирана липса;

2) да е доказано по безспорен начин, че отчетникът е положил грижата на добрия стопанин;

3) признаването на фира става служебно – отчетникът е необходимо да се позове на нея и да поиска да бъде призната. Съществуват определени, признати проценти за фира за различните видове стоки в наредбите. Фирата е сериозен криминогенен фактор и стимул отчетниците да присвояват.

 

4. Признаване на търговски риск.

Това е вид оправдан стопански риск в областта на търговията. Не се отнася за всеки вид търговия и търговски обекти, а само за тези обекти, в които има пряк достъп до стоката. До 0.5-1% от оборота се признава и се приема за търговски риск. Търговецът е необходимо да доказва дребни кражби. Не става служебно, а е необходимо търговецът да се позове на търговския риск.

 

5. Престъпления на трети лица (т.нар. взломни кражби).

Вредата, която е в резултат на ограбеното е независеща от отчетника и не се счита за присвоена от него. Той носи отговорност само, ако по някакъв начин е облекчил или подпомогнал извършителя на  престъплението. Необходимо е категорично да се установи, че става дума за взломна кражба. Също трябва да се извърши инвентаризация, за да се установят вредите. Те всички са под формата на липси. По презумпция тази липса е открадната, не е необходимо трето лице да бъде заловено, съдено и т.н.

 

6. Бракуване и обезценяване.

При бракуването стоката е изобщо негодна за употреба. Бракуването става чрез нарочна комисия и вещта се унищожава. Вредата е за цялата стойност на бракуваната вещ. Бракува се за сметка на предприятието, отчетникът не носи отговорност, ако е положил грижата на добрия стопанин, но ако не е, носи отговорност.

При обезценяването стоката все още има стойност и може да бъде употребявана, но не отговаря на първоначалната цена, на която е обявена за продажба. Разликата е за сметка на предприятието. Стоката се продава с нова цена, определена от комисия. Това също е висок криминогенен фактор.

 

 

 

 

 

№ 21. Пълна, солидарна н бригадна имуществена отчетническа отговорност.

 

 

И трите вида са пълна имуществена отговорност, но при тях отговорността се носи от две или повече лица.

1. Пълна имуществена отговорност. По стария закон –

а) когато вредата е в резултат на престъпление (безстопанственост, присвояване и т. н.), като в новия закон се говори за умишленост, вместо за престъпление, което е нелепост. След като се търси умисъл, а не престъпление, е редно да се носи пълна имуществена отчетническа отговорност само за умишлено извършени престъпления. Наличието на умисъл противоречи на финансовото законодателство, при него водеща е причинената вреда.

б) когато вредата е под формата на липса. Вредоносният факт е неизвестен, не се изследва противоправното поведение на отчетника. Липса е разликата между повереното, отчетеното и наличното или вреда с неустановен произход. Основание за носене на отговорност – лицето не е съхранявало повереното  му имущество, т.е. нарушен е принципа на съхранение. Тъй  като вредоносният факт не е известен, лихви се дължат от датата на откриване на липсата.

в) когато вредата не е причинена при или по повод изпълнението на служебни задължения – т.е. налице е лично основание.

г) когато длъжностните лица са се разпоредили или са допуснали незаконни плащания.

Длъжностното лице носи пълна имуществена отчетническа отговорност само в случай, че ръководителят се е обогатил. Отговорността е в рамките на полученото от лицето, което лично се е разпоредило. Отговорността е само за ръководителя, той отговаря само, ако лично се е обогатил. Тя е в пълен размер, но не за цялата вреда, а само за количеството, в което се е обогатил ръководителя.

 

2. Солидарна имуществена отговорност.

Няколко лица отговарят солидарно, когато вредата е причинена от тях. Заедно с причинителя отговарят и трети лица, които са се обогатили неоснователно. Прилагат се принципите на солидарността (чл. 121 ЗЗД). Съществуват случаи, при които се носи пълна солидарна имуществена отговорност.

а) когато има съпричиняване (съвина) – вредата е настъпила в резултат от поведението на две или повече лица. Не става дума за съучастие. Формите на вината може да са различни, като е налице възможност двете лица да не се познават лично, т.е. да не са действали съвместно. Най-често срещаната хипотеза е солидарност между прекия и контролиращия орган, който не е осъществил контрола и при изпълнение на неправомерна заповед.

б) когато отчетническата дейност не може да бъде разграничена – т.е. не може да се разбере причинителя на вредата.

в) когато не е изпълнено задължение при приемане и предаване на имуществото или обекта – отговорността се носи от двата отчетника.

г) когато органът, взел решението, от което са настъпили вредите, е колективен.

д) при неоснователно обогатило се трето лице – отговорността е между отчетника и третото лице. Солидарната отговорност е на  различни правни основания. Когато третото лице е извършител  на  взломна кражба, тогава отговорността между извършителя и отчетника е солидарна.

 

3. Бригадна имуществена отговорност.

Уредена е единствено във финансовото право, и то само при отчетниците, подобно на солидарната отговорност от повече лица, но по различен начин. Отговорността е пълна от гледна точка възстановяването вредите на съответното лице. В ЗДФК и ЗДВФК не се споменава бригадна имуществена отговорност, но не е отменена – за пръв път се урежда през 1949 г.

Особености:

1) въвежда се в обекти, където две или повече лица боравят с пари или имущество, т.е. когато отчетническите функции не могат да бъдат разграничени – отговорността е солидарна. Солидарната отговорност, обаче, може да бъде избегната, ако се сключи договор между бригадите и юридическото лице. По силата му двете страни се съгласяват отговорността да не е солидарна, а да е бригадна. Този договор не е трудов, понеже бригадата не е юридическо лице. Членовете на бригадата поотделно сключват договор за бригадна имуществена отчетническа отговорност. Не може само едно лице да сключи договор за бригадна отговорност. Отказа на някой член на бригадата да сключи договор за бригадна отговорност не е основание за прекратяване на трудовия договор.

2)  имуществената  отговорност е деликтна, а не договорна, защото договорът за бригадна отговорност не поражда отговорността, а само я разпределя между членовете на бригадата.

3) бригадната отговорност не е солидарна, а лична между членовете на бригадата. Тя е лична и съобразена с два критерия:

– прослужено време, когато е причинена вредата;

– получавано през периода трудово възнаграждение.

4) бригадната отговорност е само за липси – вредата е само за липси, не е ясен причинителят.

5) в сила е принципът, че всеки е причинил вредата, но отговорността не е солидарна, а всеки отговаря със своя дял за нея. Ако има липса в бригадата, лицето, което не е сключило договор за бригадна отговорност, отговаря с бригадата солидарно за причинените вреди.

Презумпцията, че всички са причинили вредата е оборена в два случая:

– ако има договор за бригадна отговорност, но се установи, кое лице е причинило вредата, бригадната отговорност се разпада;

– не носи отговорност лицето, което не е било на работа през този период.

Предимства и недостатъци: засилва се самоконтрола между членовете на бригадата; има по-голяма събираемост, но не е добре уредена нормативно.

 

 

 

 

 

№ 22. Способи за погасяване на имуществената отчетническа отговорност. Плащане. Възстановяване в натура. Прихващане. Опрощаване на задължението. Сливане. Погасителна давност.

 

 

1. I. Плащане.
2. Условия за изпълнение:

а) да бъде определено задължението;

б) при условие на доброволност лицето може да плати по време на ревизията преди акта за начет да е минал в съда. Най-често се плаща след това. Няма значение кога ще се плати, важно е задължението да бъде ликвидно и изискуемо;

в) трябва да плати лицето, посочено в акта. Възможно е няколко лица да отговарят солидарно. Ако плати едно от лицата, отговорността на останалите отпада. При бригадната отговорност всяко лице плаща своето задължение;

г) когато става дума за неоснователно обогатяване, третото лице плаща само до размера на обогатяването. Възможно е задължението да се плати от трето лице, като юридическото лице е длъжно да приеме това плащане;

е) плащането става изцяло или на части, при условие на доброволно или принудително изпълнение.

 

2. Ред на погасяване – разноски, лихви, главница.

 

3. Кога е налице изпълнение – когато се погасят действително причинените вреди, т.е. да се изплати главницата + акцесорните задължения.

 

ІІ. Възстановяване в натура.

Възможно е, когато вредите са причинени на вещи, не е посочено изрично в закона. Чл. 45 от ЗЗД – всеки възстановява вредите, които виновно е причинил другиму.

1. Начин на възстановяване на вредите – ако е повредено имущество, може да се погаси отговорността с възстановяване на имуществото от същия вид, количество и качество.
2. Основни моменти:

а) приложимо е само, ако увреденият е дал съгласието си за това;

б) приложимо е до постановяване на съдебния акт;

в) възстановява се само главницата, т.е. преди да бъде възстановена вещта, тя трябва да бъде оценена, за да се изискат лихвите:

– главницата в натура, но лихвите се плащат;

– ако лицето се съгласи, може и лихвите да са в натура;

г) възстановяването в натура може да стане и от трето лице. Възможно е и частично възстановяване, стига задължението да е делимо.

 

ІІІ. Компенсация (прихващане).

Чл. 103-105 от ЗЗД. В гражданското право става дума за волеизявление на една от страните, която иска компенсация. Волеизявлението трябва да е oт юридическо лице – само от държавни органи. Отчетникът може да бъде този, който да сезира юридическото лице, но изявлението е от държавните органи.

Кога може да се направи – когато в едно правоотношение кредиторът и длъжникът си разменят местата. Правни последици настъпват, когато компенсацията е възможна, а не от деня на направа на волеизявлението. Ако остане задължение след компенсацията, лихви се начисляват само до датата, до която е било възможно да се извърши компенсацията. Ако след тази дата едно от вземанията е покрито с давност, то давността не се прилага.

 

1. IV. Опрощаване.

Тъй като става дума за държавни задължения, юридическите лица не могат да правят отказ от права. Това може да направи единствено президентът. Органите на увреденото юридическо лице не могат да опрощават задължения, защото става дума за държавно имущество. Ако ръководните органи на едно юридическо лице опростят задължение, те нанасят вреда, поради което носят солидарна отговорност с длъжника до размера на опростеното. Ако юридическото лице е със смесено участие, опрощаване от страна на ръководните органи на юридическото лице е възможно само за частния кредитор. При кооперациите опрощаването става от Общото събрание.

 

1. V. Сливане на кредитор и длъжник в едно лице. (Сливане на увредената организация с начетеното лице).

По принцип никой не може да дължи сам на себе си. Възможни са три хипотези:

– при условията на чл. 11 от Закона за наследяването;

– когато начетеното лице оставя завещание в полза на увреденото юридическо лице;

– увреждане на едно юридическо лице от друго юридическо лице (неоснователно обогатено) и второто лице се влива в първото (увреденото).

 

VІ. Давност.

Имуществената отговорност се погасява с 5-годишен давностен срок от деня на причиняване на вредата или на откриването ù. Давността се спира и се прекъсва. Съставянето на акт за начет води до прекъсване на давността. Тя се отнася както за отчетника, когато са причинени вредите, така и за трети лица, които са се обогатили неоснователно.

 

 

 

 

 

№ 23.Съдебно производство по осъществяване на пълната имуществена отчетническа отговорност.

 

 

Реализирането на отговорността става по два начина:

– по ГПК, пред граждански съд;

– по НПК.

Критерият е дали има извършено престъпление.

 

1. Особено начетно производство – в основата му е актът за начет. Той определя личностните предели, т.е. в него са посочени лицата, които трябва да носят пълна имуществена отговорност. Ако бъдат констатирани в хода на производството и други лица, те не могат да бъдат включени в производството. Трябва нов акт. Определени са и предметните предели. Актът се изпраща пред компетентния съд. Ако начетът е до 10 000 лв. е подсъден на районния съд по местонахождението на ощетените лица, ако е над 10 000 лв. – на окръжен съд/градски за София.

 

2. Развитие на производството – започва процедурата с финансов одит, който приключва с акт за начет. В него е описан вредоносният фактически състав. Одиторът изпраща акта до компетентния съд. Принципно ощетеното юридическо лице е ищец, т.е. трябва да напише искова молба и да я изпрати в съда, но в случая актът за начет има качество на такава и се изпраща в съда директно от одитора, т.е. лице, което няма качеството на страна в процеса, сезира съда.

 

3. Страни в начетното производство са: ищец – увреденото юридическо лице, представителят на Министерство на финансите е втори съ-ищец, а ответник е отчетникът. Одиторът (актосъставителят) не е страна и може да бъде разпитан в процеса само в качеството му на свидетел. Чрез сезирането на съда директно от одитора се постига т.нар. ”процесуална икономия“. В 90% от случаите лицето, причинило вредите е ръководителят на юридическото лице.

Актът за начет има всички изисквания на искова молба. Той следва да отговаря на условията на ГПК (чл. 98-100). Ако не може да бъде върнат обратно, актът за начет се изпраща в съда със съпроводително писмо.

Има спор по отношение на качествата на Министерство на финансите в процеса. То е третата контролираща страна. Според друга теория е подпомагащо. Министерство на финансите има всички права, които има и увреденото юридическо лице, но участва в процеса и като контролираща страна за защита на държавните интереси. В тази връзка правата му са по-големи – при противоречие между увреденото юридическо лице и министерството, съдът се съобразява само и единствено със становището на Министерство на финансите.

След като актът за начет постъпи в съда, той изпраща уведомително писмо, в което съобщава на отчетника, че срещу него е постъпил акт за начет и му се дава възможност в 14-дневен срок да направи възражение срещу акта за начет. Ако в този срок не постъпи възражение изобщо не се стига до съдебна фаза. Приема се, че липсата на възражение срещу акта за начет означава признаване на съдържащите се в него констатации. Съдът служебно издава изпълнителен лист, актът за начет в случая служи като извънсъдебно изпълнително основание.

След като са постъпили възражения, актът за начет влиза в съда и се ползва с изключителна доказателствена сила (чл. 301 от ГПК), т.е. ищецът не трябва да доказва, съдържащите се в акта твърдения, счита се, че те са доказани. Тежестта за оборване е за ответника, т.е. има обръщане на доказателствената тежест.

Всички доказателствени средства са допустими. Начетените лица могат да използват и гласни доказателствени средства (свидетели).

По принцип писмени доказателства се оборват с писмени доказателства. Изключения във финансовото право – когато страната използва свидетелски показания, ако се докаже, че писменият документ е изгубен или изчезнал, не по нейна вина.

Решението на съда може да бъде обжалвано.

В началото на производството страните нямат право да се разпореждат с процеса – не могат да спират, прекратяват, увеличават или намалят иска, да постигат спогодби.

В новия закон, чл. 37, ал. 4 – при производства при юридически лица с държавно участие повече от 50%, те не могат да се откажат от иска (т.е. страната губи завинаги възможността да защитава съответното право. Различно е от оттегляне на иск – не желае в това конкретно производство да защитава правата си, но може по-късно, ако е в давност).

Втората инстанция винаги е инстанция по същество. След като реши делото втората инстанция го изпраща на първата и тя издава изпълнителен лист.

При образуване на производството не се заплащат първоначална такса (4%). Тя се определя в самото решение и я плаша този, който е загубил делото. Съдът е този, който служебно присъжда лихва.

 

4. Особености на производството в наказателния съд:

Чл.. 4?1, ал.. 1 от ЗДВФК – при наличие на данни за престъпление Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол изпраща акта за начет и докладва на органите на прокуратурата.

Процедурният ред за реализиране на имуществена отчетническа отговорност е по НПК, тъй като причинителите на вредите носят освен имуществена и наказателна отговорност (тя е водеща, а гражданската отговорност я следва). Прилага се, когато са налице стопански престъпления – документна измама, безстопанственост, престъпление по служба и т.н.

Това са две производства в един процес, защото:

– тъй като имуществената отговорност е вторична, който и съд трябва да се произнесе първо за вредоносния факт (престъплението), т.е. от един факт има два вида отговорност;

– при реализиране на гражданската отговорност ще бъдат използвани доказателствата, събрани в наказателния процес;

– избягва се постановяването на противоречиви съдебни актове. В наказателния съд присъдата е с два диспозитива – единият за наказателната, а другият за гражданската отговорност.

 

5. Развитие на производството.

Актът за начет в наказателния процес няма такова значение, каквото има в гражданския процес. Тъй като става дума за престъпление важи по-силният принцип, че обвиняемият е невинен до доказване на противното. Актът за начет има обикновена доказателствена сила. Актът за начет не може да бъде изпратен директно в съда, преди това трябва да се е развило т.нар. “предварително производство“, да е имало следствие и то да е приключило с обвинително заключение, да има обвинителен иск от прокурор и той да е внесен в съда. След като обвинението бъде доказано от прокурора в съда, се стига до постановяване на присъда, т.е. актът за начет няма обвинителна функция.

Има З варианта на това производство:

1. Извършен е одит, съставен е акт за начет, в него одиторът отчита, че причинените вреди са резултат от престъпление – тогава актът за начет се изпраща в прокуратурата.
2. Извършва се одит, в хода му се констатира наличието на престъпление, сезира се прокуратурата, като предварителното производство върви успоредно с ревизионното производство.
3. При разследването на престъпление се констатират и имуществени вреди. Тогава следствието праща искане за извънреден одит. Следствието трябва да изчака резултатите и чак след това да състави обвинително заключение или обвинителен акт.

Извод: Независимо от пътя се стига до съставяне на два акта – акт за начет и обвинителен акт, като обвинителният акт се внася в съда, той определя личностните и предметните предели на процеса. Ръководи се само от обвинителния акт, независимо от факта, че актът за начет е прикрепен към обвинителния акт като доказателство, т.е прокурорът е този, който следва да докаже връзка между него и имуществените вреди.

 

6. Съпоставка между обвинителния акт и акта за начет.

При вариант 1) има съвпадение между двата акта.

При втория вариант – когато актът за начет съдържа данни за определен размер имуществени вреди, но следствието е установило и доказало имуществени вреди за по-малък размер – тогава се съставя обвинителен акт, в които претенцията е до по-малкия размер на разликата, ако не е резултат от престъпление – производство в граждански съд.

При третия вариант – актът за начет е за определен размер, но следствието доказва по-големи имуществени вреди – тогава обвинителният акт е за по-високата сума.

 

7. Страни по гражданския иск в наказателния процес.

Налице е граждански ищец (юридическото лице), то се представлява от ръководителя на юридическото лице или законен представител. Ако има разлика между акта за начет и обвинителния акт юридическото лице може да предяви граждански иск за разликата в гражданско производство. Няма контролна страна. Другата страна е гражданският ответник. По принцип наказателната отговорност е лична, а имуществената може да бъде и солидарна. В наказателния процес обикновено има покриване между подсъдим и граждански ответник, но може и да са различни лица, когато има неоснователно обогатяване на трети лица (те отговарят имуществено).

 

8. Завършване на производството – варианти:

1) при положение, че прокурорът успее да докаже изцяло обвинителния акт – присъда с два диспозитива. Съдебният акт може да се оспорва и в двете му части. Може да се обжалва и от увреденото юридическо лице и от гражданския ответник, може да бъде протестирано от прокурора. Втората инстанция може да реши делото по същество, но не е длъжна. Може и да го върне за разглеждане от първата инстанция, но с нов съдебен състав, връщането може да е още от предварителното производство.

2) още в предварителното производство или в съдебната фаза, наказателното производство може да бъде прекратено, но да са налице причинени вреди. Тогава съдът прекратява наказателното производство и служебно изпраща акта за начет в гражданския съд.

3) съдът може да се произнесе с оправдателна присъда и в двата диспозитива. Тогава увреденото юридическо лице няма право да търси имуществена отговорност от отчетника.

 

Всичко това се отнася за юридически лица с държавно участие, блокираща квота или над нея, а за останалите юридически лица – по общия исков ред.

 

 

 

 

 

№ 24. Бюджетно право. Понятие и източници. Правна характеристика на бюджета. Елементи на бюджетната система. Бюджетно регулиране. Бюджетна класификация. Местни бюджети.

 

 

1. Бюджетното право е съвкупност от правни норми, с които се регулират обществени отношения, по повод съставянето и изпълнението на държавния бюджет. Бюджетното право не е самостоятелен правен отрасъл, а е подотрасъл на финансовото право. Бюджетните правоотношения са в центъра на финансовите отношения, голяма част от финансовите правоотношения са свързани с бюджета. Всички белези на финансовото право са характерни и за бюджетното право.

 

2. Особености:
3. В бюджетните правоотношения не участват всички субекти на финансовите правоотношения, а само държавни органи, много рядко страна може да бъде и друго учреждение (при бюджетни разходи и бюджетно финансиране).
4. Бюджетните правоотношения се характеризират със стадийност, етапност. Бюджетът е процес, фактически състав, съставен от няколко етапа. В субективен смисъл става дума за публични субективни права. Доколкото носителите им са държавни органи, а не граждански субекти, то можем да говорим за бюджетни компетенции и правомощия, предоставени права и задължения на държавни органи в сферата на бюджета.

За бюджетна компетентност говорим при тези държавни органи, на които е предоставено право на самостоятелен бюджет.

 

3. Източниците на бюджетното право са на 4 нива:
4. Конституция на Република България (принципи на бюджетното законодателство);
5. Законови източници (Закон за устройството на държавния бюджет, който е устройствен и процесуален. Той е органичен финансов закон: Закон за общинските бюджети);
6. Ежегодният закон за бюджета – в него се съдържат малко на брой правни норми. Законът за бюджета не поражда правно действие, преди да е издадено постановление на Министерски съвет, който трябва да направи това в едномесечен срок. Това постановление има ролята на правилник, израз на виждането, как ще се изпълнява бюджета;
7. Други източници – правни норми от други закони или подзаконови нормативни актове.

 

4. Обща характеристика на бюджета.

Има няколко гледни точки:

1. Бюджетът има политически характер. Той е политически финансов инструмент от страна на управляващите за осъществяване на политиката им. Неприемането на бюджета е de facto вот на недоверие.
2. Икономически характеристики. Бюджетът е централизиран паричен фонд.
3. Правна характеристика – план, който има задължителен (обвързващ) характер. Бюджетът има задължителен, но не и нормативен характер, не се съдържат правила за поведение. Той е основен финансов план. Има еднократно действие и силата на закон.

 

5. Елементи на бюджетната система – централен и местни бюджети. Прости и сложни бюджети. Общи и специални (целеви) приходи.

 

6. Бюджетно регулиране: ако има недостиг на приходи, има различни способи да се компенсира недостига:

а) отчисления от приходите, които трябва да постъпят в бюджета – юридическите лица, които работят на територията на една община, отчисляват част от това, което трябва да иде в държавния бюджет и го насочват към общинските бюджети;

б) субсидии от висшестоящ бюджет – определят се с приемането на бюджета. Бюджетната субсидия е сума, предоставена безвъзмездно от държавния бюджет, с общо или целево предназначение. Бюджетни субвенции – безвъзмездно отпуснати от държавния бюджет средства, но при определени условия. Дотация – суми, които се отпускат от бюджета за финансиране на губещи дейности;

В) безлихвени кредити от централния бюджет – при форсмажорни обстоятелства или временен недостиг на средства. Има задължение да се върне.

 

7. Бюджетна класификация – законът определя ред за разпределение на приходите и разходите – значение за законо- и целесъобразното разпределение на бюджета. Установява се упражняването на контрол от Сметната палата, въвеждат се задължения за всички лица и органи, свързани с изпълнението на бюджета. Очертават се бюджетни правомощия и компетентност на изпълнението на бюджета. Бюджетната класификация – нормативно установен ред за групиране на приходите и разходите.

 

8. Местни бюджети – в правомощията на общинския съвет е да приема бюджета, да го детайлизира и да приема отчета за изпълнението му. Кметът изработва проектобюджета, внася го за разглеждане, организира текущото му изпълнение и подготвя отчета за изпълнение.

 

 

 

 

 

№ 25. Бюджетен процес. Обща характеристика. Съставяне, приемане, изпълнение и отчитане на държавния бюджет. Органи н тяхната компетентност.

 

 

Бюджетът не е еднократен акт, а продължителен процес, който трае една бюджетна година, а след приключването на бюджета има отчет за неговото изпълнение.

 

1. I. Бюджетен процес – няма легално определение в законодателството:

1) в широк смисъл – производство, съвкупност от определени процесуални действия, които се извършват в определена последователност. Бюджетният процес е форма на реализиране на бюджетни правомощия на държавните органи, при което се осъществяват материално-бюджетни норми. Доколкото в бюджетния процес участват различни държавни органи с различни правомощия, това е сложно производство, в което се издават редица нормативни актове и като цяло се характеризира с етапност.

Бюджетният процес преминава през 4 етапа:

1. Съставяне на проектобюджет.
2. Приемане.
3. Изпълнение.
4. Приемане на отчета за изпълнение.

Всеки предхождащ етап е подготовка за следващия. Различните етапи са от компетенциите на различни органи. Етапи 1) и 3) са от правомощията на изпълнителната власт, а 2) и 4) на законодателната власт.

Бюджетният процес се схваща и като система от правомощия, развиващи се само между държавни органи и по реда на Закона за устройство на държавния бюджет. Той се изгражда на следните 6 принципа:

1. законосъобразност; 2. целесъобразност; З. икономичност;
2. публичност; 5. Бързина; 6. непосредственост.

 

1. Изготвяне на проектобюджета – започва през юни-юли и основната дейност по него се извършва от Министерство на финансите. Изготвянето става на две нива – на републикански бюджет и на местните бюджети. Понеже става дума за икономически анализ, свързан с икономически показатели, то бюджетът има и икономически характер. Минава се през следните етапи:

а) Министерство на финансите изготвя бюджетна прогноза за следващите три години, въз основа на икономически показатели. Те ежегодно се актуализират в рамките на бюджета за съответната година. Това е макро-рамката на бюджета и е основа на изготвянето му. Изготвянето тръгва по две линии.

– линия на републиканския бюджет – подготвената макрорамка се изпраща като бюджетни насоки на всички ведомства на бюджетна издръжка, които на базата на тези насоки изготвят проектобюджетите си. Министерство на финансите също изготвя свой проектобюджет, без да се съобразява с желанията на останалите ведомства.

– по линия на общините – всяко управление на бюджетна издръжка изготвя бюджетни заявки, които постъпват в общината, а оттам обобщено в Министерство на финансите.

– от своя страна Сметната палата и Висшия съдебен съвет представят бюджетите си, за да бъдат включени в проектобюджета. Министерство на финансите не може да внася корекции в тях.

Следва процедура на сблъсъци, основно на ниво Министерство на финансите. Министерствата, ведомствата и общините защитават своите заявки при министерството. Ако противоречията са непреодолими арбитър е Министерски съвет. Така изготвеният проектобюджет се внася в Министерски съвет, придружен с мотиви и информация за местните бюджети. Министерски съвет разглежда проектобюджета и прави корекции в него (без да пипа бюджета на Сметната палата и на Висшия съдебен съвет). Министерски съвет може да дава становища по проектобюджетите им. Приетият от Министерски съвет проектобюджет трябва да постъпи в канцеларията на Народното събрание до 1 ноември. Ако това не стане, Министерски съвет иска отсрочка и Народното събрание взема решение за внасянето му в по-късен срок. Правото на бюджетна инициатива принадлежи единствено на Министерски съвет.

 

2. Обсъждане и приемане на бюджета – ежегодният бюджет се приема със закон, като на първо четене министърът на финансите прави общ доклад, в който са посочени глобално приходите и разходите, т.е. макрорамката на бюджета. Тя се приема на първо четене. На второ четене се приема законът по пера. Водеща е Комисията по бюджет, финанси и финансов контрол, като нейният председател дава становище. По решение на Народното събрание е възможно да се поиска и становището на Сметната палата, тъй като тя няма компетенции по предварителен контрол. Понеже бюджетът обхваща всички сфери на обществено-политическа дейност всички комисии на Народното събрание участват в изготвянето и приемането му. Всички участват в обсъждането, като всяка една прави постъпки за увеличаване на разходите в съответната сфера. А Комисията по бюджет, финанси и финансов контрол обобщава становищата и излиза с доклад със своето становище на второ четене.

В етапа между първо и второ четене важи един принцип – промени могат да се правят само в макрорамката на бюджета и принципът, че който предлага увеличаване на разходите трябва да предложи и източника на финансиране. Приетият със закон бюджет добива правна сила н подлежи на изпълнение. Има обаче и допълнителна предпоставка за изпълнението на бюджета. В срок от един месец Министерски съвет приема постановление за изпълнение на бюджета. С него се конкретизират показателите на бюджета. Съдържа правни норми, свързани с изпълнението на бюджета, т.е. постановлението е нормативно виждане на Министерски съвет, как смята да изпълни приетия от Народното събрание бюджет. След приемането на бюджета, ръководителите на министерства и ведомства със самостоятелен бюджет, на базата на утвърдените им бюджетни кредити трябва да разпределят бюджета по 3-месечия н по бюджетни класификации (разбивка по приходи и разходи и по пера). Това разпределение се контролира от Министерство на финансите и се одобрява от него. Едва след това става изпълнението.

При положение, че бюджетът не е приет до 01.01. бюджетът пак ще се изпълнява, но приходите ще се събират в съответствие с действащия закон, а разходите ще се правят в размер, съответстващ на разходите за съответния период на изминалата година.

 

3. Изпълнение.

Това е дейност, осъществявана от изпълнителната власт. Разпоредителите с бюджетни кредити са органи, които могат да се разпореждат с бюджетни средства. С оглед на структурата им те биват два вида – първостепенни и второстепенни. Всяко министерство е финансов орган, защото е разпоредител с бюджетни кредити, а звената вътре в него се ръководят от второстепенни ръководители.

Разпоредители на републиканския бюджет:

1. Министри.
2. Ръководители на ведомства.
3. Ръководители на учреждения на републиканско подчинение, които имат звена.
4. Ръководители на учреждения на републиканско подчинение, но които нямат поделения.

Разпоредители по местните бюджети:

1. Кмет на община.
2. Ръководители на учреждения, които са на републиканско подчинение, но нямат поделения.

Бюджет на съдебната власт – Висшият съдебен съвет, чрез ВКС и ВАС, чрез главният прокурор и директорите на следствени служби следят за юридическото изпълнение на бюджета.

Фактическото изпълнение в приходната и разходната част се прави от БНБ, като тя може да делегира това на други банки. БНБ действа в качеството си на държавен орган и в този смисъл се явява като контролен орган. Контролът е за законосъобразност и целесъобразност в разходната част на бюджета. БНБ може да откаже плащане по бюджета, ако счете, че не са законо- и целесъобразни.

По принцип разходите по бюджета се извършват до размера на постъпленията. Министърът на финансите през цялото време може да иска информация от БНБ за изпълнението, т.е. осъществява текущ контрол, като може да налага два вида мерки:

– да спира финансирането;

– да блокира банковите сметки на бюджетните учреждения. Освен него текущ контрол осъществяват органите на Сметната палата. Министерство на финансите също притежава санкционни правомощия.

Министърът на финансите има по-малки правомощия от Сметната палата, тъй като те осъществяват контрол и спрямо него Събирането на бюджетните приходи се осъществява от държавната администрация. Тя събира не само същинските данъци, но и всички държавни вземания. По време на изпълнението на бюджета, ако приходната част не се изпълни, както е било предвидено, беше възможно БНБ да отпуска кредити на бюджета. С въвеждането на валутния борд това се забранява. Съществува възможност за прехвърляне на бюджетни средства от един разпределител на друг, в рамките на един и същи бюджет. Това е в правомощията на министъра на финансите, който работи в условията на оперативна самостоятелност.

 

4. Приемане на отчета за изпълнение на държавния бюджет.

Изпълнението свършва на 31.12. за годината, за която е приет. Дотогава поетите за изпълнение в рамките на бюджетната голина задължения трябва да се изплатят от съответните разпоредители с бюджетни кредити. Процедурата по изготвянето на отчета за бюджета е същата, както при изготвянето на самия бюджет. Решенията на Министерски съвет се докладват в Народното събрание от министъра на финансите. Приемането на отчета става на извънредна сесия на Народното събрание. Активно участие в отчета има Сметната палата, която осъществява последващ бюджетен контрол.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

№ 26. Правен режим на бюджетните приходи. Понятие и видове бюджетни приходи. Правна характеристика на данъците. Видове данъци. Данъчна политика.

 

 

Всеки бюджет има две части – приходна и разходна. С приходната част се занимава данъчното право, защото данъците са основна част от бюджетните приходи (до 35%).

Съществуват приходи от гражданско-правен и санкционен характер, а също и второстепенни източници на приходи (например от приватизация).

Всеки данък има икономическа и правна характеристика. Данъците са редовни бюджетни приходи, чрез които става разпределението на националния доход.

 

І. Юридически белези на данъците:

1. Данъкът е публично субективно право на държавата да получи определена сума. Данъкът е правоотношение, а връзката е държавният суверенитет. Връзката е двустранна, като задължението е конституционно. Носител на субективни права е държавата, но в някои случаи тя може да го отстъпи в полза на общините (местни данъци).
2. Данъкът е законоустановен – данъчното задължение е установено със закон, съгласно чл. 60 на КРБ. Народното събрание установява данъците и определя размерите им. Всеки един елемент на данъка е установен със закон.
3. Става дума за невъзвращаеми вземания.
4. Данъците са безвъзмездни – израз на държавния суверенитет.
5. Данъците са установени като задължение по общ начин за всички данъчнозадължени лица, т.е. данъкът възниква ех lege, a не с данъчен акт. Данъчно облагаемите декларации имат само декларативно действие и индивидуализират задълженията на конкретен субект, като го правят изискуемо.
6. Данъците са определени едностранно от държавата – т.е. няма договаряне по нито един от елементите на данъка. Данъчната администрация действа почти винаги в условията на обвързана компетентност.
7. Данъците са непрехвърляеми – прехвърлянето им не обвързва държавата по никакъв начин; понеже това са персонални плащания, всяко едно лице може да плати чужд данък, но това не е прехвърляне на задължение.
8. Данъкът може да се изплати на части – възможно е отсрочване на задължението. В този случаи държавният орган действа в условията на оперативна самостоятелност.
9. Изпълнението на данъчното задължение е свързано с държавната принуда.

 

ІІ. Класификация на данъците.

1. В зависимост от това, дали връзката между държавата и платеца е пряка или не:

а) преки данъци – данъчно задълженото лице е и платец;

б) косвени данъци – когато юридическият платец е различен от фактическия платец.

2. С оглед определяне размера на данъка:

а) данък в абсолютна стойност (с твърд размер);

б) пропорционални данъци;

в) прогресивни данъци.

3. С оглед на това, кое стои в основата на данъчното облагане (субектът, неговият доход или имущество):

а) подоходни имуществени данъци;

б) лични данъци.

4. В зависимост от това, в кой бюджет постъпват:

а) републикански данъци;

6) местни данъци.

5. С оглед лицата, които плашат данъци:

а) физически лица;

б) юридически лица;

в) физически и юридически лица.

 

ІІІ. Данъчна политика – пряко изражение на държавния суверенитет, влияние на ЕС, на СТО (Световна търговска организация). При високи данъци има политическа нестабилност, а при ниски данъци – слаба държава.

1. Колко данъци да има в една държава? По правило не е важно колко са на брои, a каква част от брутния доход се отнема с тях. По принцип трябва да са повече на брой, да обхващат повече лица, но да са с по-нисък размер.
2. На кои данъци се дава приоритет – в съвременната данъчна политика се набляга на косвените данъци, защото те са данъци върху потреблението.
3. Кои данъци да преобладават – пропорционални или прогресивни. И двата вида имат място. Подходящи за юридическите лица са пропорционалните данъци, а за физическите – прогресивните.
4. Да има ли данъчни привилегии и преференции? Данъчната преференция от една страна спомага за данъчната справедливост, но от друга се поражда социална несправедливост. Ориентацията е към премахване на всякакви видове привилегии.

 

ІV. Функции на данъка.

1. Социална – с тях се покриват обществени потребности.
2. Икономическа – един от регулаторите на икономиката.
3. Разпределителна – от производствената в непроизводствената сфера.

 

1. V. Видове данъчни системи:
2. Скандинавска система – висок необлагаем минимум, нисък процент на данъчно облагане (прогресия), преразпределителни функции, насочени основно към физическите лица, постига се социална справедливост (Норвегия, Швеция, Дания).
3. Англо-саксонска система – преди всичко икономическа функция, няма висок необлагаем минимум – съвпада с минималната работна заплата на страната. Няма рязък спад на данъчните ставки. Размерът е около 35-40%. Доходът не се изземва, а се реинвестира.

 

 

 

 

 

№ 27. Статут и правомощия на Сметната палата. Актове на органите на Сметната палата.

 

 

Законът за Сметната палата е приет през 1995г. Нормативната уредба включва и Конституцията, Закона и Правилника за приложението му.

1. Сметната палата е държавен орган, който упражнява властнически правомощия, издава властнически актове и притежава санкционни правомощия. Сметната палата се причислява към висшите държавни органи, защото съществуването ù установено в Конституцията. Сметната палата контролира Министерски съвет и министрите за изпълнението на бюджета. Тя заема приблизително същото място като Народното събрание. Сметната палата е специализиран контролен орган, защото е предназначена да контролира бюджета. Тя осъществява текущ и последващ контрол. Тя е независим орган и се подчинява само на Конституцията и законите. Не се причислява към нито една от трите власти. Друг орган не може да я контролира. Контролът ù е външен и поведомствен. Тя е външна организация за всички проверявани обекти. Може да контролира всички бюджети (включително и бюджета на съдебната власт). Задачите ù са следните:

– контрол върху изпълнението на бюджета за законосъобразност и целесъобразност;

– контрол върху изпълнението на извънбюджетните сметки,

– контрол върху изпълнението на бюджетни средства, предоставени на лица, извършващи нестопанска дейност;

– контрол по обслужването на държавния дълг;

– контрол върху постъпленията от приватизацията;

– контрол върху текущото отчитане на приходите и разходите,

– контрол върху БНБ;

– контрол върху отношенията между БНБ и бюджета;

– контрол върху организациите с идеална цел.

Обект на контрол са всички организации, конто се издържат от бюджета.

 

2. Устройство на Сметната палата.

Тя е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София. При приемането на бюджета на Сметната палата изпълнителната власт няма думата. Председателят на Сметната палата и членовете трябва да са само български граждани, избират се и се освобождават от Народното събрание с мандат 9 години. Председателят се избира по предложение на Народното събрание, като в срок от един месец той предлага на Народното събрание 10-те члена. Председателят няма право на втори мандат. Не могат да бъдат избирани за членове лица, които през последните З години са били ръководители на ведомства или членове на правителството. Трябва да имат висше юридическо или икономическо образование, минимум 15 години стаж за председателя и 10 за членовете, да не са осъждани за умишлени престъпления. Не могат да се избират роднини на председателя. Сметната палата създава областни териториални поделения. Начело на тях стоят директори. Вътре в тях има отделения, ръководени от членове на Сметната палата. Отделите са съставени от сектори, организирани на функционален принцип. Органи на Сметната палата са председателят, членовете, ръководителите на сектори, директорите на териториалните поделения и инспекторите.

Председателят има собствени правомощия. Председателят и членовете не могат да работят друго, освен преподавателска дейност. Правомощията на председателя се прекратяват от Народното събрание, след като му изтече мандата. Може и преди това: по негова молба; ако е осъден на изтърпяване на лишаване от свобода за умишлени престъпления; ако не може да изпълнява задачите си за повече от б месеца. Същото важи и за членовете, но те могат да бъдат освободени и по предложение на председателя.

Другите длъжности са главен секретар и административен директор. Главният секретар ръководи дейността по контрола – организира и осъществява план на контролната дейност. Административният директор осъществява административната дейност на Сметната палата.

Контролната дейност на Сметната палата се осъществява чрез контролни проверки от низовите звена. Правомощията на инспекторите са същите като тези на финансовите одитори по Закона за държавния вътрешен финансов контрол. Те могат да налагат принудителни административни мерки. Издават актове за констатация. Могат да правят предложения и задължителни указания до министрите и ръководителите на ведомства. Ако те не се съобразят, се прави доклад до Народното събрание. Органите на Сметната палата не могат да правят актове за начет и не може да се търси гражданска отговорност.

 

 

 

 

 

 

 

№ 28. Правен режим на таксите. Понятие н нормативна уредба. Видове такси. Субекти. Определяне на размера на таксите. Производство. Съдебни такси.

 

 

1. Правен режим на таксите.

Таксите са вид държавно вземане с данъчен произход. Те не са данъци, но са изцяло подчинени на режима на данъците. Те са държавни финансови вземания, които формират приходи в бюджета. Правната основа за вземане на такси е извършването на услуга от държавен орган или възможност за получаване на услуга (пътен данък).

Прилики между данък и такса:

– става дума за финансови плащания;

– методът на правно регулиране е властнически.

Разлики:

– таксата има възмезден характер (плаща се за получаването на услуга);

– таксата се договаря едностранно от държавата;

– еквивалентност, но не в икономически смисъл и не като в гражданското право;

– таксата постъпва в бюджета, а при гражданските правоотношения – в една от страните;

– таксата е финансово плащане, строго определено от държавата, тя може да я намали, увеличи или премахне за определен кръг лица.

 

2. Нормативната уредба е в Конституцията, Закона за държавните такси, Закона за местните данъци и такси. Тарифите не са нормативни актове, а нещо като приложение към нормативния акт. Тарифата детайлизира. Таксата е в резултат от предоставена услуга. Първо се плаша таксата и после се получава услугата. Може да се плати първо една част от таксите, а после друга.

 

3. Видове такси:

– според органа, при който постъпват: държавни и местни;

– особен вид са съдебните такси – събират се от съдилищата и постъпват в бюджета на съдебната власт. По принцип тя е 4% от стойността, при дела за делба – след делбата се начислява такса върху всеки дял, при брачните дела – първоначално таксата е 10 лв., а след това – 50 лв.;

– според вида на предмета на услугата;

– според начина на изчисляване – твърди, в абстрактна стойност или прогресивна;

– според начина на плащане – гербови марки и др.

 

4. Субекти – те са активни (държавата) и пасивни.

При таксите има и освобождаване от задължението за плащане (преференции) – при таксите трябва да ги има. Освободени от държавни такси са бюджетните учреждения, лица, които имат специални качества – дипломати (ако е реципрочно), инвалиди, членове на многодетни семейства.

 

5. Производство – повечето такси се определят в абстрактна стойност, при пропорционалните и прогресивните има изчисления. Таксите се плащат доброволно, защото лицето търси услугата. Ако таксата е надвнесена, лицето трябва да подаде молба.

 

 

 

 

 

№ 29. Правен режим на митните сборове. Понятие и нормативна уредба. Видове мита. Митническа политика. Представителство по митническото право.

 

 

1. Митни сборове – мита, такси и данъци. Събират се ДДС и акцизи. Събират се такси за услуги, които митническите органи извършват. Митата са трета категория държавни вземания, които осигуряват приходи в бюджета. Не са данъци, но са с данъчен произход. Имат всички белези на данъците. Разликата е в правното основание. Данък се дължи за доход и печалба, а мито за преминаване на границата. Митата стоят най-близо до косвените данъци. Те се определят като косвени в данъчната система. Подобно на ДДС митата се включват в цената на стоката и се плащат от потребителя. Митата служат за финансово регулиране на търговския обмен.

 

2. Видовете мита са: вносни, износни и транзитни (такса за преминаване през страната). Регулаторна функция на вносните мита – всички мита са произлезли с цел създаването на по-благоприятни условия за реализиране на вътрешния пазар Митата за стоки от по-развити страни са по-високи, защото тези стоки са с по-ниска себестойност и по-високо качество, т.е. са по-желани. Финансовата функция е, че носят приход в бюджета. Износните мита са отживелица в развитите страни. Те също имат регулираща функция – при дефицит на продукта на вътрешния пазар, при дотирано производство и т.н.

 

3. Митническата политика е относително самостоятелна политика. Тя зависи от правилата на Световната търговска организация. Митническата политика е диференцирана и гъвкава. Създават се определени митнически съюзи, които определят свои вътрешни правила, различни от тези на СТО. Клауза за най-облагодетелствана нация – две страни взаимно си предоставят най-благоприятни митнически условия. Митнически войни – завишаване на митата до степен, обезсмисляща вноса/износа. Ембарго – политическо решение за забрана на обмен на търговски стоки.

 

4. Нормативната уредба е в Закона за митниците и Правилника за неговото приложение. Приложението на нормативната уредба става с Митническата тарифа на Република България. Тя се състои от 22 раздела, в които всичко е регламентирано. Тя е променлива и чрез нея се изразява митническата политика. Митнически нарушения – укриване на стоката, на нейния произход или на митническата ù облагаема стойност.

 

 

 

 

 

№ 30. Митническа администрация. Статут и правомощия на митническите органи. Актове на митническите органи, издаване и обжалване.

 

 

Субекти – активен субект е държавата, носител на субективни права да получи митото. То постъпва в републиканския бюджет. Държавата се представлява от нарочна митническа администрация- централизирана система, изградена на 4 нива, включващи – Главно управление на митниците, Районни митнически управления, митници и митнически бюра и пунктове към митниците. Същинската работа по определяне и събиране на митата се извършва от митниците. Първо и второ ниво имат ръководни и контролни функции.

Има два вида митническа дейност: управление на контрола и определяне и събиране на митата. Митническите бюра и пунктове нямат собствени правомощия, те им са предоставени. Митниците по места имат изпълнителни правомощия. Митниците са структурно звено на Министерството на финансите.

Обмитяването става на името на юридическия вносител/износител. Друг субект е ????????

Митническият посредник не е пряк участник в митническото правоотношение, той играе ролята на митнически адвокат, който подпомага субекта – платеца.

 

 

 

 

 

№ 31 Митническо задължение. Възникване, обезпечаване и погасяване на митническото задължение. Производство по принудително събиране на публични вземания от митническите органи. Възстановяване и опрощаване на митни сборове. Митнически нарушения и наказания.

 

 

Обект на обмитяване е фактическия състав, който поражда митническото правоотношение. Стока, която преминава през държавната граница се облагат с мита, които са определени от Министерски съвет. Митата, с които се облага внесената стока се определят от Митническата тарифа на РБ. Принципът е, когато стоката преминава митническата граница, тогава става и обмитяването. За удобство има митници, изградени вътре в територията на страната, където се обмитяват стоките за удобства. По смисъла на Закона за митниците стоки са всички видове предмети, които се пренасят през държавната граница – превозни средства, пратки, пътнически багаж, пратки по електро и тръбопровода. Законът дава разширително тълкуване на понятието „стока“. Понятието стока съдържа всички вещи, включително и за собствена употреба. Осъществяването на митническия контрол предхожда обмитяването. Митническият контрол следи, какво се внася или изнася и дали тези стоки са забранени.

Митническият контрол може да бъде фактически и документарен. След установяване на обекта на обмитяване се установява и митническата облагаема стойност – определя се за митнически цели стойността на стоките в лв.

Документарна стойност – каквото пише в документите за стоките (вкл. цена + разходи на купувача към продажбата. Към реалната цена на стоките трябва да се прибави комисионни за брокерски услуги, разходи за контейнери, за опаковка (вкл. труда и материалите), цени на материалите, клишета и матрици, инжинеринга, планове, чертежи, транспортни разходи до входящ граничен пункт в България, товарене и разтоварване). Определя се левовата равностойност на стоката и се прибавят добавките (застраховки и др.). Мито се плаша върху цялата цена (вкл. добавките).

 

Освобождаване от облагане – тенденцията е за изчезване на митата (при износните мита). За вносните мита има митнически съюзи. Не се облагат стоки за ре-експорт (транзитни стоки), стоки, предназначени за панаири, изложби, стока, внесена след рекламация. Не се облагат и лица с дипломатически имунитет, инвалиди, и стоки в малки количества. За по лесното събиране на митата стоката се задържа, докато не се плати митото. За стоки за ре-експорт се изисква банкова гаранция.

 

Процедура: подаване на митническа декларация – посочва се обекта на облагане. Към нея се прибавят фактури, документи за застраховка и др. Задължението за подаване на декларация е скрепено с принуда. Митническият орган не е обвързан с декларацията – той може да я провери. По същество тя е индивидуален административен акт – трябва да отговаря на чл. 41 от ЗАП. Митническото задължение  възниква ех lege. Актът се издава при обвързана  компетентност. Възможно е да не се издава такъв акт – когато нищо не се внася и изнася. Декларациите само се заверяват. Обжалването е по реда на ЗАНН. Законът за митниците въведе и съдебно обжалване.

Митническите нарушения са да се плати по-малко или да не се плати, да се внесе/изнесе забранена стока, да се представи за друга стока, докладва се по-малко количество, че се внася от други дружества. Глоби по квитанция или фиш, ако нарушението е дребно. Ако нарушението е по-сериозно се издава акт и наказателно постановление.

 

Наказанията са глоба, временно лишаване от право да се осъществява внос/износ (за еднолични търговци или юридически лица, чиито предмет на дейност е това, от 6 месеца до 2 години), имуществена санкция – до 200 % от митническата стойност на стоките (за ЕТ и юридически лица). Чл. 229 от Закона на митниците определя принудителните административни мерки – митническите органи могат да изземват стоки, предмет на контрабанда + превозни средства, послужили за пренос на контрабандни стоки. Ако стоките не се изземат, се плаша мито – санкции.

Нарушенията, издигнати в ранг престъпление (според чл. 242 от НК). Наказва се и опита за нарушения, според Закона за митниците.

 

 

 

 

 

33. Банково право. Понятие и източници на банковото право. Банкова система. Банкови и небанкови финансови институции. Основни понятия на банковото право.

 

 

1. Банковото право е съвкупност от правни норми, уреждащи определен кръг обществени отношения. Не може да се говори за самостоятелен правен отрасъл. Съдържа публично-правна материя, част от финансовото право. Методът е властнически по отношение на дейността на централната банка, банковия надзор, даването и отнемането на лицензии. Материята е с частно-правен характер по отношение на банковите сделки. В тази си част банковото право спада към търговското право.

 

2. Банките като институция. В основата на банковото право стои понятието банка”. Необходимост от банки – парите са еквивалент на стоките, измерител на стоките при размяна. В държавата може да има само една банка, която да създава парите. Необходимо е парите да се натрупват, както и да се извършват безкасови плащания на големи разстояния.

Когато едно лице дава собствени средства на заем, това е лихварство. Банковата дейност е боравене с чужди средства, влогонабиране и кредит. 1694г. е създадена първата емисионна банка в Англия. Първата банка е създадена в България през 1864г. в Русе – по скоро взаимоспомагателна каса. През 1879г. е създадена БНБ. 20-те години на ХХ в. има бурно развитие на банките. 1944г. са национализирани 130 банки.

В основата на банковата дейност е т.нар. неправилен влог. Когато сключва договор за влог, банката става собственик на парите, а влогодателят – кредитор. Той получава лихва.

 

3. Източници на банковото право – Закон за Българска народна банка, Закон за банките, Търговски закон.

 

4. Влогонабиране и кредитиране – съответно пасивна и активна дейност. При влогонабирането банката е длъжник, а влогодателят е кредитор. При кредитирането банката е кредитор. За извършването на банкови сделки банката взима такса. I

Националната банка е единствена в държавата и са ù възложени функции на държавен орган. Търговските банки участват като частноправни субекти. В зависимост от сферата  на дейност банките биват промишлени, земеделски, кооперативни, инвестиционни и др. Търговските банки са търговски дружества. Възможни са банки като акционерни дружества и кооперации, но като кооперация банка досега не е създадена. По действащият закон банките могат да бъдат само акционерни дружества. Има държавни, общински, частни и смесени. Български банки и клонове на чуждестранни банки в България.

 

5. Банковият капитал е съвкупността от парични средства, с които разполага банката. Собственият капитал се формира от вноски на акционерите, а чуждият (привлечен) – от влогонабиране. Банковата печалба е разликата между приходите и разходите за една година (положителният финансов резултат). Основните категории приходи са лихви от кредити, комисионни от извършени сделки и такси. Основните разходи са за лихви по влоговете, несъбираеми вземания, административно-стопански разходи на банката. Разпределението на печалбата – според банковото данъчно законодателство и устава на банката. Банковата гаранция – същинската банкова гаранция – банката става гарант в отношенията кредитор-длъжник като трето лице. Тази гаранция се изисква предварително и банката гарантира с пари, а не с имущество. Сключват се два договора: с кредитора – условията, кога ще плати банката; с длъжника – условията, как банката да събере вземанията си от него.

Банковият контрол – банков надзор на БНБ над търговските банки. Вътрешен контрол по отношение отпускането на кредити. Той е текущ и последващ.

Банкова тайна – свързана е с надеждността на една банка. Това е неразгласяването на информация, относно авоарите по сметки. По отношение на действащи и закрити банки. Това е вид служебна тайна, скрепена със санкция.

Основание на банковата ликвидация е банковата несъстоятелност.

Банков банкрут – явление, настъпило изведнъж. Той се обявява от съда. Собствеността се продава и удовлетворяването става, докъдето стигнат средствата. За умишлените банкрути се дължи наказателна отговорност.

 

 

 

 

 

№ 34. Правен режим на БНБ. Място на БНБ в банковата система. Устройство, управление и правомощия на БНБ.

 

 

1. Правен режим на БНБ. Място на БНБ в банковата система.

БНБ е създадена на 25.01.1879г. със закон с капитал 2 млн.лв. Първоначално БНБ е с компетенциите на днешните търговски банки. Със закон от 24.01.1885г. БНБ получава разрешение да емитира парични знаци (да печата банкноти и сече монети).

Източници са Закона за БНБ и 15 наредби на БНБ.

Статут – юридическо лице със седалище София. Тя е централна банка и има надмощно значение над другите банки. Тя ги създава и осъществява контрол. Тя е независима от Министерски съвет и другите органи. Основна задача е защита на националната валута и да провежда паричната и кредитна политика на държавата. На тази основа са и противоречията с правителството. То има интерес от печатането на пари и по-голямо парично обръщение, но това води до инфлация и обезценяване на лева.

БНБ е специализиран държавен финансов орган, притежава значителни на брой съществени правомощия:

– провежда паричната и кредитната политика на държавата;

– издава лицензи за извършване на банкова дейност;

– определя лихвената политика – определя основния лихвен процент;

– определя основния валутен курс в страната с курса за разплащане;

– БНБ заедно с Министерство на финансите представят държавните институции пред международните финансови институции;

– БНБ е и касиер на държавата, като може да делегира това право на други банки;

– емисионен център;

– БНБ влиза в правоотношение като гражданско-правен субект много рядко – при влогонабиране и кредитиране, участва като акционер в други банки;

– функции на паричен съвет. Паричната маса трябва да е равна на конвертируемата валута, към която е приравнена. Отнема се автономията ù да определя валутния резерв, забрана да финансира държавния бюджет, забрана за рефинансиране на търговските банки.

 

2. Органи на управление на БНБ – Управителен съвет, който се състои от управител, трима подуправители и трима члена. Тримата подуправители са шефове на трите основни направления в БНБ – ”Емисионно”, “Банково” и „Банков надзор”. Трите члена се назначават от президента. Управителят и тримата подуправители се избират от Народното събрание и пред него полагат клетва. Назначените от президента членове полагат клетва пред него. Членовете на управителния съвет имат 6-годишен мандат. Трябва да са български граждани, изтъкнати професионалисти в банковото дело, да притежават високи нравствени качества, да нямат налагани наказания “лишаване от свобода” за умишлени престъпления, да не са обявявани в несъстоятелност като еднолични търговци или неограничено-отговорни сътрудници и да не са били членове на управителни съвети на предприятия, обявени в несъстоятелност. При встъпване в длъжност и в края на мандата си подават имуществени декларации. Предсрочно могат да бъдат освободени при подаване на оставка, фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за период от 6 месеца, при осъждане и т.н., при неучастие без основателна причина на повече от 3 от заседанията на Управителния съвет. При настъпване на някои от тези обстоятелства се избира нов член, но само до края на текущия мандат.

 

3. Правомощията на Управителния съвет са властнически и санкционни. Той заседава най-малко един път месечно. Свиква се на заседание по инициатива на управителя или на най-малко трима от членовете. Заседанията са редовни при кворум по-голям от 50%. Решенията се взимат с мнозинство, но не по-малко от 4 гласа. Не се допуска въздържане от гласуването, освен за въпроси, засягащи тях или членове на семействата им.

Управителят на БНБ има собствени правомощия, той е едноличен орган.

– има представителни функции;

– организира, ръководи и контролира дейността на БНБ, с изключение на дейностите, които са от компетентността на подуправителите. Може да създава консултативни съвети.

Подуправителите също са орган на БНБ и имат собствени правомощия. Управителният съвет избира и главен ревизор, който се одобрява от Сметната палата. Главният ревизор извършва вътрешен финансов контрол.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

№ 35??? Банков надзор. Понятие. Надзорни правомощия на БНБ. Вътрешен банков контрол.Контрол върху търговските банки. Банков контрол върху големите и вътрешните кредити. Кредитни ограничения.

 

 

Организация на вътрешния банков контрол: създава се специализирано звено и дейността се осъществява от инспектори. Те имат право на свободен достъп, право до изискват справки, сведения и документи, да проверяват отчетността, да изискват предлагането на мерки по налагане на запори и възбрани. Задълженията им са да правят анализ на банковата дейност, да преценяват съществуващите технологии и технически средства за защита срещу закононарушения, да отправят предложения за подобряването им, да проверяват всички сигнали за нередности.

 

Основните обекти на вътрешния банков контрол са: законосъобразността на счетоводните операции; проверка на компетентността на лицата, извършили действия за сметка на банката, да проверяват, дали сделките не застрашават правата на акционерите. Специфични обекти са спазване на ограниченията на лицензията, отчетността и др.

 

Актовете, които могат да издават са два вида:

– констативни (мнения, препоръки, доказателства + становище относно необходимите мерки);

– констативна записка (ако няма нарушения).

 

Контрол върху големите кредити. Големи кредити са тези, които надвишават 10% от собствения капитал на банката и тези, които надвишават 1 млн. лв. Общата сума на големите кредити не може да надвишава 25% от собствения капитал на банката. Всеки един голям кредит не може да превишава 8 пъти собствения капитал на банката. За големите кредити съществува специален режим на отпускане и те подлежат на специален контрол от БНБ. Проверяват се кредитоспособността на клиента, обезпеченията и др. Голям кредит може да се отпусне на едно лице или на свързани лица. Кредити до 10% от капитал се отпускат от инспекторите, над 10% – с решение на Управителния съвет, при кредит над 15% – с единодушие от Управителния съвет. Може да не се отговаря на някое от тези условия, ако кредитът е обезпечен със злато и когато гарант е държавата, както и когато кредитополучателят има депозит в търговската банка, който е на стойност минимум размера на кредита или ако кредитът е обезпечен с държавни ценни книжа.

 

Вътрешни кредити – отпускат се на лица, свързани с търговската банка – служители, семействата им и т.н., акционери на търговски дружества, в които търговската банка е акционер. Те са особено рискови, затова има специални ограничения – отпускат се само при единодушие на Управителния съвет + одобрението на специализирана служба за вътрешен банков контрол. Решението трябва да съдържа лихвения процент и начина на връщане на кредита. Забранява се на лицата, свързани с търговските банки да ползват преференции. Вътрешните кредити не могат да надхвърлят двугодишната заплата на служителите (когато се отпускат на служители). Обшият размер на вътрешните кредити не може да е по-голям от 10% от собствения капитал на търговските банки.

 

Кредитни ограничения. Търговската банка не може да притежава дълготрайни материални активи на стойност по-голяма от 50% от собствения капитал, с изключение на случаите при удовлетворяване чрез ипотеки и залози, но при тези случаи трябва да се освободят от тях в рамките на 2 години. Търговската банка не може да бъде неограничено отговорен съдружник, като търговско дружество, в друго дружество.

 

№ 36. Правен режим на търговските банки. Учредяване. Собствен капитал, капиталова адекватност. Резерви. Органи на управление.

 

 

Търговските банки са търговци по смисъла на чл.? ал. 1 от Търговския закон Търговските банки са гражданско-правни субекти и участват в правоотношенията като равноправни субекти. Тяхната дейност се регламентира от Закона за банките, който е специален по отношение на Търговския закон, ЗБНБ, 15 наредби на БНБ, ТЗ и Уставите на търговските банки. Уставите не могат да противоречат на императивни норми и те се състоят от две части със задължителни и с други норми.

Според Закона за банките, ”банката е акционерно дружество, което публично привлича влогове и използва привлечените парични средства за предоставяне на кредити и за инвестиции на свой риск и за своя сметка”.

Акционерното дружество трябва да има писмено разрешение за осъществяване на банкова дейност. При подаването на заявка за разрешение се прилагат:

– данни за записания капитал и направените вноски;

– план за обосновка за дейността на търговската банка;

– данни за лицата, записали 3 или повече % от капитала, вкл. произход на средствата и доказателства, че не са заемни, информация за платените през последните 5 години данъци;

– данни за лицата, които ще управляват банката;

– Устав и други устройствени актове;

– сертификати за квалификация н опит и др.

В 6-месечен срок от депозирането на молбата Управителният съвет на БНБ се произнася, като дава или отказва да даде лицензия за извършване на банкова дейност. БНБ извършва проучвания за валидността на документите. Лицензията може да изключи извършването на сделки или дейности, за които БНБ прецени, че заявителят не е квалифициран. След като получи лицензията банката се регистрира от окръжния съд и от този момент се създава юридическото лице. Ако в 6-месечния срок БНБ не отговори или откаже да издаде лицензия банкова дейност не може да бъде извършвана.

Лицензия се отказва: когато устава или другите учредителни актове не отговарят на закона, когато капиталът е по-малък от минимално необходимия, когато някой член на управителния съвет не отговаря на установените изисквания, когато се установи, че има лица, записали капитал със заемни средства и т.н. Заявителят може след изтичането на 6 месеца отново да подаде молба.

 

Видовете лицензия са: пълна, частична и под условие.

Пълната лицензия позволява освен извършването на двата основни вида банкова дейност – влогонабиране и кредитиране, и останалите 7 вида банкова дейност и 9 вида търговска дейност.

Частичната лицензия е само за част от същинската банкова дейност, но задължително включва двата основни вида банкова дейност.

Лицензията е под условие, когато са поставени условия от БНБ. Когато при осъществяване на дейността си, една търговска банка излезе извън обхвата на лицензията си, това е основание за отнемане на лицензията ù.

Отказът на БНБ да издаде лицензия не подлежи на обжалване. БНБ действа в условията на оперативна самостоятелност. Решението на БНБ подлежи на незабавно изпълнение и не може да бъде обжалвано по съдебен ред.

 

Особености:

1. Привличането на парични средства не може да става под формата на влогове от други банки.
2. Предмет на дейност на търговската банка трябва да бъде същинската банкова дейност, а другата търговска дейност ad hoc.
3. Законът забранява на търговските банки да извършват друга търговска дейност, освен тази, необходима за функционирането ù.
4. Капиталът на търговската банка е паричен. Има ограничения за придобиването на недвижими имоти Капиталът е собствен и заемен (от влогонабиране и депозити). При учредяването реално внесеният капитал трябва да е минимум 10 млн. лв., като капиталът трябва да е разделен на акции и то поименни.
5. Търговската банка заделя резерви, които стоят като безлихвен депозит в БНБ – от реалната печалба. Преди да се заделят средства за фонд “Резерви” не може да се разпределят дивиденти.
6. Капиталова адекватност – отношението между собствения капитал и вземанията на банката.
7. Ликвидност (краткосрочни активи).

 

Органи за управление на търговските банки. Според Търговския закон структурата на управление може да бъде едностепенна и двустепенна. Банката се управлява и се представлява съвместно най-малко от две лица, като не може да се възлага управлението на едно от тях. Те може взаимно да упълномощават трето лице, което да ги представлява.

 

 

 

 

 

№ 37. Ликвидация на банките. Банкова несъстоятелност.

 

 

Ликвидация на банките.

Ликвидацията представлява преустановяване на банковата дейност. Основание за това е отнемането на лицензията от БНБ.

Централната банка може да отнеме лицензията:

1. Когато търговката банка не започне да извършва дейността си в 12-месечен срок от издаването на лицензията.
2. Ако търговската банка е извършила нарушение на разпорежданията на закона; когато е нарушила изискванията за доверителност; сключила е банкови сделки, които засягат финансовата ù стабилност; не е изпълнила поети към централната банка писмени ангажименти (обикновено за оздравителни мероприятия); когато е извършила сделки в нарушение на издадената лицензия, когато възпрепятства осъществяването на банков надзор, когато застрашава интересите на вложителите или когато извършва пране на пари.
3. Когато търговската банка е предоставила неверни сведения.
4. При чуждестранни банки, извършващи дейност на територията на страната, чрез свои клонове – когато се отнеме лицензията на чуждата банка в седалището ù.

Всички тези случаи са на принудителна ликвидация. След вземане на решение за отнемане на лицензията, централната банка отправя искане (съдържащо основанията и доказателствата) към окръжния съд по регистрация за образуване на производство по ликвидация на търговската банка. Решението за отнемане на лицензията се публикува в Държавен вестник и се информира обществеността. Централната банка назначава квестори, ако няма такива. Окръжният съд образува производство и назначава ликвидатори от списъка на синдиците на централната банка. Действа се по изискванията на Закона за банките н субсидиарно се прилага Търговския закон Ликвидаторите носят същата отговорност, като управителите на банката. Те са длъжни писмено да отправят покана до кредиторите (обнародва се в Държавен вестник) на банката към момента на прекратяването ù. Имуществото на акционерното дружество се разпределя, само ако са изминали 6 месеца от обнародването на поканата до кредиторите. Ако някои кредитори не бъдат признати за такива, започват дела.

Търговската банка може да бъде продадена изцяло или да се влее в друга търговска банка, но само със съгласието на БНБ, защото задълженията се поемат от купувача и не трябва да се нарушава капиталовата адекватност на купуващата банка.

Когато търговската банка е неплатежоспособна, ликвидаторите са длъжни незабавно да уведомят БНБ, която отправя искане до окръжния съд за започване на дело по несъстоятелност.

Доброволната ликвидация става по волята на акционерите с решение на Общото събрание и съгласие на БНБ. Преди това се прави ревизия, за да се установи, дали банката е платежоспособна и дали има достатъчно ликвидни средства да изплати задълженията си към кредиторите и вложителите без отлагане. Ако не, се започва производство по несъстоятелност, както и, ако БНБ е дала съгласието си, но ликвидаторите установят неплатежоспособност. След откриване на производството по доброволна ликвидация, Общото събрание определя срок за извършването ù и възнагражденията на ликвидаторите.

 

Общи моменти при задължителна и доброволна ликвидация.

1. Ликвидаторите представляват търговската банка. Ако са двама – съвместно, а еднолично само, когато приемат волеизявление към търговската банка.
2. Ликвидаторите играят ролята па изпълнителен орган. Трябва да завършат текущите операции, да съберат вземанията и да предприемат действия по превръщането на имуществото в пари и да удовлетворят вземанията на кредиторите Само по изключение могат да сключват нови сделки в интерес на търговската банка.
3. Ликвидаторите трябва да уведомят данъчните органи.
4. Имуществото се разпределя между кредиторите. Ако търговската банка е платежоспособна, се удолетворяват всички кредитори и чак тогава акционерите.
5. Когато са уредени всички задължения на банката и остатъкът е разпределен, ликвидаторите искат заличаването на търговската банка от регистъра на съответния окръжен съд. Чак с неговото решение се прекратява съществуването на търговската банка като правен субект.

 

Банкова несъстоятелност – тя е близка до ликвидацията, защото и в двата случая се стига до заличаването на правния субект. В основата ù стои не платежоспособността. За разлика от ликвидацията, освен четирите задължителни и едно доброволно условие, при банковата несъстоятелност има и други. При банковата дейност има остра нужда от специален режим, тъй като те работят с чужди, заемни средства и при неплатежоспособност се накърняват интересите на трети лица.

Има два режима на банкова несъстоятелност – общ и специален (само за банките). При общия режим се предвижда възможност за оздравяване на предприятието на длъжника, но при търговските банки това е невъзможно. При общия режим се говори за справедливо удовлетворяване на кредиторите, като се вземат предвид интересите на кредиторите, на длъжника и неговите работници. При специалния режим не могат да бъдат защитени интересите на служителите на търговската банка.

 

І. Откриване на производството по несъстоятелност (по специалния режим).

1. Изпадане в неплатежоспособност, но има две условия, за разлика от общия режим:

а) търговската банка повече от 7 дни да не изпълнява свое изискуемо задължение;

б) общата стойност на задълженията да надвишава активите на банката.

Законът дава тези две изисквания алтернативно, т.е. необходимо е да е налице поне едно от двете. Откриването на процедурата се предхожда от отнемане на лицензията. За разлика от общия режим, само БНБ може да иска откриване на производство по несъстоятелност. Инициативата може да е на всеки търговец или кредитор, БНБ не действа като кредитор, а като държавен орган. БНБ прави искане до съответния окръжен съд за започване на процедурата. То се мотивира и подкрепя с доказателства за неплатежоспособността. Производството е бързо – съдията образува делото в деня на подаване на жалбата и в 10-дневен срок насрочва заседание. Производството се осъществява на един етап, за разлика от общия режим, където първият етап е оздравяването. При общия режим се създава Съвет на кредиторите, докато това липсва при търговските банки, тъй като кредиторите са известни, тяхното събиране е много трудно и неоправдано, а и съществува закон, който защитава интересите на кредиторите. Искането на БНБ се разглежда на закрито заседание. Ролята на ищец играе БНБ, а на ответник – търговската банка. Търговската банка има правото да доказва, че притежава активи, които са достатъчни да покрие задълженията си, както и да докаже, че БНБ погрешно е счела, че се касае за неплатежоспособност (неплатежоспособността трябва да бъде трайна).

Ако тя е временна, това не е основание за изпадане в несъстоятелност. В това производство участва и прокурор. Съдът може да излезе с два вида решения:

♦ неплатежоспособност не е налице или тя е била временна, т.е. съдът отхвърля иска и отказва да образува производство по несъстоятелност. Тъй като БНБ действа като държавен орган, решението я обвързва и тя е длъжна да върне лицензията.

♦ установява се, че са налице основания за обявяване на банката в несъстоятелност, т.е. съдът признава с решението си. Съдът действа в условията на обвързана компетентност и преценката му се отнася единствено до материално- и процесуално-правните предпоставки за откриване на производството.

 

Решението на съда има следните последици:

1. Обявява неплатежоспособността и определя началната ù дата.
2. Открива производство по несъстоятелност.
3. Обявява търговската банка в несъстоятелност.
4. Прекратява правомощията на органите на търговската банка.
5. Постановява обща забрана и запор на имуществото ù.
6. Лишава търговската банка от право да се разпорежда и управлява имуществото си.
7. Постановява започване на осребряване на имуществото и неговото разпределение.
8. назначава синдик.

Решението трябва да бъде произнесено в 10-дневен срок. Решението подлежи на обжалване, не от датата на влизане в сила, а в 10-дневен срок от обнародването му в Държавен вестник.

 

Последици от публикуването на решението в Държавен вестник:

1. Всички отпуснати от търговската банка кредити стават незабавно изискуеми.
2. Всички давностни и преклузивни срокове спират да текат за период от 6 месеца (касаят вземанията на банката).

С решение на съда се назначава синдик на търговската банка. Той е физическо лице и трябва да отговаря на следните изисквания:

1. Да не е осъждан за престъпление от общ характер.
2. Да няма родствена връзка с длъжник или кредитор и самият той да не е кредитор.
3. Да не е изпадал в несъстоятелност.
4. Да има висше икономическо образование и минимум три години стаж по специалността.
5. Да не се намира с кредиторите и длъжниците в отношения, които пораждат съмнение.
6. Да не е синдик на друг търговец.

Правомощията на синдика може да се осъществяват от няколко лица. Тогава решенията се вземат единодушно, а действията се извършват съвместно.

Правомощията на синдика са следните:

1. Представлява юридическото лице.
2. Управлява текущите му дела.
3. Съхранява имуществото и води търговските книги.
4. Издирва имуществото на длъжника.
5. Участва в производството по делата на длъжника и води дела от негово име.
6. Събира парични вземания.
7. Разпорежда се със събраните суми.
8. Издирва кредиторите на длъжника.
9. Осребрява имуществото.
10. Може да прекрати с предизвестие от 60 дни всеки едностранен договор, по който банката е страна, като не дължи обезщетения за прекратяването.

Синдикът  изпраща всеки месец в съда и в БНБ отчет за дейността си, който трябва да бъде одобрен. Синдикът няма правомощия да извършва оздравителни мерки в търговската банка. Синдикът (за разлика от обшия режим) има двойнствено подчинение – пред съда и пред БНБ.

 

ІІ. Маса на несъстоятелността.

Тя включва имуществените права на банката към датата на постановяване на съдебното решение. Може да се увеличи и след тази дата, в резултат на придобиване на имуществени права. Масата на несъстоятелността включва всички имуществени права, с изключение на несеквестируемите. Съдът може да обяви някои сделки за недействителни, ако те нарушават масата на несъстоятелността. Законът посочва седем такива сделки:

– безвъзмездни сделки, извършени в 3-годишен срок преди обявяване на неплатежоспособността;

– безвъзмездна сделки, извършени в 5-годишен срок преди обявяване на неплатежоспособността, ако от тях са се облагодетелствали акционерите, членове на техните семейства и свързани с тях лица;

– безвъзмездни сделки, извършени в 5-годишен срок преди обявяване на неплатежоспособността, които са имали намерение да увредят кредиторите на банката;

– погасяване на парични задължения чрез прехвърляне на собственост (само до 6 месеца преди обявяването);

– сделки, извършени във вреда на кредиторите, страна по които е лице, свързано с банката;

– залог, ипотека или друго обезпечение в полза на необезпечени вземания на търговската банка.

Всички тези сделки са сключени преди датата на обявяване в неплатежоспособност.

Исковете се предявяват от синдиците и БНБ. Делата по тях са освободени от държавни такси.

 

Претенциите на кредиторите – в две фази:

1. Съдът издирва и уточнява, кои са кредиторите. Това са вложители, които са известни на търговската банка и други кредитори, които не са известни. Съдът издирва вторите в едномесечен срок от обнародване на решението. Синдикът изпраща по пощата с препоръчано писмо съобщение до всеки държател на банкова касета и до всяко лице, предоставило имущество за съхранение. С това писмо те се канят да си получат вземането в 90-дневен срок. Ако това не стане банковата касета се отваря в присъствието на синдик и нотариус, описва се от синдика и се съхранява от него до приключване на производството. Ако дотогава вещите не бъдат потърсени, съдържанието на. каретата се предоставя на опис в БНБ. От датата на предаване започват да текат 5 години преклузивен срок, а след изтичането му имуществото става държавна собственост.

Кредиторите, в срок от един месец от обнародването на решението предявяват вземанията си пред синдика (тук не става дума за вложителите). Синдикът обобщава всички претенции за вземания и изготвя списък с признатите от него вземания. Той признава вземания по размер, по основание и по поредност. Негово задължение е да обнародва в Държавен вестник и най-малко два пъти в централните ежедневници за мястото, където е изложен списъка. В 14-дневен срок може да се правят възражения от кредиторите/длъжниците.

2. Втората фаза е пред съда. Процедура по утвърждаване на списъка – след изтичането на 14-дневния срок. Съставя се нов списък, който се изпраща в окръжния съд, разглежда се на закрито заседание. Има нова възможност за оспорване, но преди това списъкът трябва да е бил оспорен пред синдика. Съдът утвърждава списъка на кредиторите, които ще участват в разпределение на масата на несъстоятелността.

 

ІІІ. Осребряване на имуществото – продажбата на банката от синдика като цяло. Това се разрешава от съда, след писменото становище на БНБ. Централната банка осъществява проверка, дали продажбата няма да увреди интересите на кредиторите. Прехвърлянето става след окончателното изплащане на сумите. Банката може да бъде купена единствено от друга търговска банка с действаща лицензия.

Правата на акционерите на банката се погасяват, освен правата на ликвидационен дял след удовлетворяването на кредиторите.

Съществува ред за покриване на вземанията на кредиторите от осребреното имущество:

1. Вземания, обезпечени със залог/ипотека.
2. Вземания, заради които се упражнява право на задържане.
3. Разноските по несъстоятелността. !
4. Вземания, отношение по които има Фонда за гарантиране на влоговете на гражданите.
5. Влогове, които не са покрити от системата за покриване на влоговете.
6. Вземания на банки.
7. Вноски към общественото осигуряване.
8. Всички останали.

Ако след удовлетворяването на кредиторите остане имущество, то се разпределя между акционерите, съобразно притежаваните акции.

При несъстоятелност – 3 режима на удовлетворение:

1) Закон за банките;                                                                                                                                                                 г

2) Закон за задълженията и договорите;

3) Търговски закон.

Производството приключва с решение на съда (след разпределение на имуществото) и с решението се заличава банката от търговския регистър като правен субект.

 

 

 

 

 

№ 38. Правен режим на влогонабирането.

 

 

1. I. Влогонабирането е основна банкова дейност, от която следват всички останали видове. В основата на влогонабирането стои привличането на чужди парични средства, с които банката оперира. По тази категория сделки банката е длъжник, а вложителите – кредитори. Доколкото длъжниците са пасивни субекти, тези сделки се определят като пасивни.

Спестовност = влогонабиране

Спестовността не покрива влогонабирането, понеже при него има набиране на парични средства, с цел опериране с тях, което липсва при спестовността.

Влогонабирането е дейност, при която временно свободните парични средства се дават на влог, при положение, че правният субект не вижда друг начин да извлече средства от тях. Правната форма на влогонабиране е договорът за влог.

Съществуват:

а) обикновен влог – при него влогодателят предава на влогонаемателя вещ, която последният пази и е длъжен да върне обратно, при което получава възнаграждение за съхранението;

б) неправилен влог – дават се на влог парични средства (заместими вещи), като влогонаемятелят е длъжен да върне не същите банкноти, а техния номинал. Той има възможност да се разпорежда с тях и да ги предоставя на трети лица под формата на кредити. Влогонаемателят става собственик на тези средства, т.е. влогодателят от собственик се превръща в кредитор. Особености:

– влогодателят е кредитор;

– вземането не е скрепено с давност;

– вземането не е свързано с личността.

Влог. отношения възникват по силата на договора за влог. Банката е юридическо лице като цяло и договорите се сключват с нея като цяло. Титулярът на влога може да тегли определени суми от всеки клон на банката, както и да иска разплащателни операции. Вложителите са титуляри на влоговете и се разплащат с тях. Това става:

– лично;

– чрез пълномощник, т.е. чрез нотариално заверено пълномощно;

– чрез законен представител, определен от съда или родител.

 

Нормативната уредба на влогонабирането е в Търговския закон, Наредба за влогонабирането, ЗЗД.

 

ІІ. Финансово-правен режим на влогонабирането.

Той предоставя общите условия за извършване на влогонабирането, които в банковото право имат императивен характер, т.е. когато банката осъществява влогонабиране, трябва да спазват задълженията, като към тях могат да се включат допълнителни свободни условия между влогонаемателя и влогодателя.

Принципи на влогонабирането:

1. Забрана за осъществяване на влогонабиране от небанкови институции:

– необходимост от банкова лицензия;

– ако друга институция извършва влогонабиране, подлежи на тежки санкции;

– съществуват посредници, които извършват влогонабиране, но за сметка на банка (в практиката -работнически влог, пощенски клонове и др.).

2. Доброволност – никой не е задължен да стане вложител. Само при депозита има елемент на принуда.

З. Тайна на влоговете – няма разлика от банковата тайна, простира се върху всички влогови сделки, обхваща, както състоянието на сметките, така и движението по тях.

4. Възвращаемост – при поискване влогонаемятелят е длъжен да върне сумата; няма давност за връщане на влог.
5. Лихвеност – в основата стон неправилния влог. Влогонаемателят се разпорежда със заместимите вещи, за което заплаща лихва. Основният лихвен процент е един от критериите за определяне на банковата лихвена политика. Банките не са обвързани юридически с лихвения процент на БНБ, но са икономически зависими от него. При високи лихви има повече вложетели, но се намалява собствената печалба, а при ниски – обратно. Лихвата зависи от:

– договора с вложителя;

– вида и размера на влога;

– при срочните влогове лихвата е по-голяма,

– дали влога е в лева или валута (ако са в лева, в България не съществува данъчно облагане на лихвите).

6. Неограниченост на влоговете – единствено по отношение на минималния размер има ограничения.
7. Несеквестируемост – става дума за влогове на физически, а не на юридически лица. Изключения се правят са влогове, чиито източник е престъпление, вземания от финансов начет и вземания по издръжка.
8. Гарантираност – съществува резервен фонд на търговските банки, в който всяка банка има съответната квота. Негов депозитар е БНБ. При несъстоятелност на търговските банки влоговете се покриват от този фонд. ДСК с предоставяло 100% гаранция за влоговете в миналото.

 

ІІІ. Видове влогове:

1. Спестовен влог – натрупване на парични средства на физическите лица. Ако един влог не изпълнява друга функция, освен акумулиране на средства, той е спестовен. Открива се с внасяне на средства. Това може да направи всеки български и чуждестранен пълнолетен гражданин. Издава се спестовна книжка, която отразява всички вноски и движението по сметката. По принцип разпореждането с влога става само с тази книжка. При изтегляне на цялата сума този документ остава в банката.

При кражба или загуба на спестовната книжка, титулярът трябва незабавно да уведоми търговската банка. В противен случай търговската банка не носи отговорност. При разминаване на данните в търговските банки и спестовната книжка, важат тези от спестовната книжка, ако в последните 3 години спестовната книжка е предоставяна за олихвяване.

2. Разплащателен влог – може да се открие от всеки пълнолетен български гражданин, както и от чужди пълнолетни граждани. Той има.две функции:

– спестяване;

– разплащане (услуга, оказвана на вложителя, като банката плаща по неговите задължения). Има два режима – спестовен влог, при който текат лихви на вложителя и в същото време се заплаща за услуги. Банката води отчетност за разплащанията и дава информация за операциите. За тази си дейност получава възнаграждение по договаряне. При добросъвестни и дългогодишни клиенти при временен недостиг на средства търговската банка може да заплати от свое име.

3. Срочен и безсрочен влог. При срочните влогове има падеж. Ако титулярът се разпорежда преди това със средствата той губи предимствата на срочния влог. При безсрочния могат да се извършват операции по всяко време.
4. В национална и чужда валута – няма ограничения за вида валута.
5. На пълнолетни лица и детски. Детските влогове са под условие. Най-често, ако децата са малолетни, родителите разполагат с него, ако са непълнолетни – могат да се разпореждат лицата със съгласието на своите родители/попечители.
6. Лични и общи влогове. Две или повече лица може съвместно да открият общ влог. Режимът му се урежда между лицата-титуляри и търговската банка. Възможно е само титулярите да могат да се разпореждат заедно или някои от тях да се разпорежда с пълномощно, което остава в търговската банка.
7. Безусловни и условни влогове. Условията са уговорени между търговската банка и титуляра.
8. Лични и в полза на трети лица – това е при договор под условие, третото лице трябва да изпълни някакво изискване, за да се разпорежда с него.

 

№ 39. Правен режим на кредитирането.

 

 

1. Кредитиране.

Кредитирането е втората основна дейност на търговските банки. Банковият кредит е проява на участието на търговските банки в стопанския живот. Насочват се временно свободни парични средства от един в друг сектор на икономиката, като се търси икономически ефект. Заместват се действителни парични преводи. Търговските банки имат контролни функции, дали кредитите се използват по предназначение и ефективно.

Кредитирането се извлича от неправилния влог. Правната форма на кредитирането е договор за заем. Заемополучателят е длъжен да употреби обекта на заема (отпускат се заменими вещи) и е длъжен да върне вещ от същото количество и качество. Има разлика между същинското и стоковото кредитиране (при който има особен режим на плащане).

Кредитът има комплексен характер (частно и публично-правен). Има свобода на договарянето, но и договорът за заем се подчинява на финансово-правния режим, на определени правила и принципи, които имат санкционни последици. Всичко това + надзорът на БНБ определя публично-правния режим, който е задължителен за всички страни.

 

2. Принципи на кредитирането:
3. Плановост. Всяка търговска дейност ежегодно и в перспектива съставя кредитен план. Понеже кредитирането е най-рисковата дейност има нужда от глобално планиране. Кредитната политика се определя от Управителния съвет на търговската банка. По принцип кредити се отпускат само съобразно приетия план, а само по изключение извън него.
4. Целевост. Всеки кредит се дава целево. Нужна е обосновка на кредитополучателя и проверка на банката, относно субекта и целите на кредита. Банката може да осъществява контрол по всяко време върху изпълнението/усвояването на кредита. Има забрани за използване за други цели.
5. Кредитни ограничения. Свързани са с големите, вътрешните кредити и с цялостното кредитиране. Критерии за ограниченията е собствения капитал на банката.
6. Срочност. В банковото право няма безсрочни задължения. В договора за заем и договора за кредит се посочва падежа, етапите на плащане и т.н. и има санкции при неизпълнение.
7. Възвращаемост – тясно свързана е с кредитните ограничения. Това е разликата между финансиране и кредитиране.
8. Лихвеност. Няма безлихвени кредити. Лихвата е възнаграждение за ползването на средствата. Зависят от целите, размера и срока на кредита.
9. Обезпеченост. Търговската банка е задължена да получи обезпечение под формата на залог, ипотека или др. Обезпечението обикновено е около 120% от размера на кредита.
10. Гарантираност. Трето лице може да гарантира кредита или да поръчителства.

Ако търговската банка извършва дейност в нарушение на принципите, следват санкции от БНБ, която може да принуждава за спазването им. При драстично нарушение може да се стигне и до отнемане на лицензията.

 

3. Видове кредити:
4. Според срока – краткосрочни (оборотни) – до една година; средносрочни – до 5 години и дългосрочни (над 5 години) (инвестиционни) (за ДМА, имоти и сериозни технологии).
5. Кредити в лева и валута. В каквато валута се отпуска, в такава се връща.
6. Кредити при общ и при специален режим (с преференции) – от гледна точка на лихвите. Обикновено се отпускат на държавни банки и имат гратисен период.

Всяха търговска банка гарантира банковата тайна, снемането и може да се поиска само от съда или друг овластен за това орган.

40. Валутно законодателство. Валутен режим. Местни и чуждестранни лица. Правен режим на сделките, действията и плащанията, предмет на валутния закон.

 

В правната система няма валутно право, като самостоятелен правен отрасъл. Всяка държава може да установи специален правен режим, относно сделки и действия с предмет чуждестранна валута или благородни метали, с цел зашита на националната парична единица –„валутен монопол”.

В законодателството има съвкупност от нормативни актове, които регламентират валутния режим в дадена страна. В България те са на три нива:

– Валутен закон (1999г), приет според изискванията на ЕС за свободно движение на капитали;

– подзаконови нормативни актове (наредби) /Наредба за добиване, преработка и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни, Наредба за износа на чуждестранна валута и благородни метали и скъпоценни камъни. Наредба за събирането на информация за нуждите на статистиката на платежния баланс, Наредба за условията и реда за предаване на отчетите и декларации за задълженията на местни лица към чуждестранни лица и др./;

– други нормативни актове – Закона за митниците, Закона за чуждестранните инвестиции и т.н.

От предметният обхват на Валутния закон става ясно, че става дума за отношенията на граждански обмен и сделки, свързани с тях. Валутният закон урежда сделки и плащания между местни и чуждестранни лица, презгранични преводи и плащания, сделки с чужда валута по занятие, сделки с благородни метали и скъпоценни камъни (придобиване, преработка и износ), внос и износ на левове и чуждестранна валута в наличност, събиране и поддържане на статистическа информация за платежния баланс на страната, упражняването на валутен контрол.

Тези сделки от гражданския оборот са обхванати от валутния режим, който се състои в това, че са предвидени разрешителни или регистрационни режими или са забранени сделки.

 

Мисля, че нещо липсва!!!!!!!!!

митническите органи, централен депозитар, нотариуса/съда по вписванията, БНБ, емитента на поименни ценни книжа на капиталовия пазар. Без предоставяне на регистрация компетентните органи по регистрация са длъжни да отказват регистрация. Министерство на финансите поддържа и три други регистъра:

1) преки инвестиции на местни лица в чужбина и на частни лица в страната;

2) инвестиции на частни лица в недвижимо имущество в страната и на местни лица в чужбина;

3) задължения на местни лица към чуждестранни лица.

– добив и преработка и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни по занятие. Тези лица, които не са банки, но извършват такава дейност трябва да ги регистрират в Министерство на финансите в 14-дневен срок. /За преводи и плащания към чужбина трябва да бъдат извършвани само през търговските банки, и то само след като са декларирани основанията за превода (над 20 000 лв. се изискват документ, а ако подлежат на регистрация и документ за регистрация).

– внос и износ на левове и чуждестранна валута в наличност. Може да се внасят неограничени количества в страната, като те трябва да декларират цялата сума при влизане, ако е над 5 000лв. Местните физически лица може да изнасят левове и чуждестранна валута до тази сума без изисквания, от 5 000 до 20 000лв. – с деклариране, а над 20 000лв. – с разрешение на БНБ (???? Да се провери – мисля, че е изменено). Същото е и при чуждестранните лица, като те трябва да докажат основанията за придобиване на валутата в страната, а когато става въпрос за суми над 20 000лв. – трябва да докажат, че са я внесли в страната.

41. Правна уредба на валутния контрол. Понятие. Основни задачи на валутния контрол. Органи и тяхната компетентност. Отговорности при упражняване на валутен контрол.

 

 

1. Валутния контрол.

По своята правна същност контролът върху валутния режим е вид административен контрол, който се упражнява от държавните органи в сферата на управление и регулиране на валутните процеси.

Предмет на валутния контрол: всички сделки, които имат за предмет валутни ценности или имущество под валутен контрол, сключени между местни и чуждестранни лица.

Цел на валутния контрол: да охранява установения валутен режим в страната и да следи за спазването на валутното законодателство.

 

2. Органи на валутния контрол:

– външноведомствен контрол (Министерство на финансите, БНБ, митнически и данъчни органи към МФ, Министерство на икономиката);

– вътрешноведомствен контрол (от ръководителите и длъжностните лица във ведомства, организации и предприятия);

– Министерство на финансите осъществява цялостен валутен контрол в страната за опазване на държавния валутен фонд и спазване на валутното законодателство. Обикновено сделките се осъществяват с предварително разрешение от МФ.

– БНБ осъществява текущ контрол върху действия и сделки с валутни ценности и контрол върху търговските банки за спазване изискванията на закона, финансовите къщи, местните физически лица. Може и да проверява истинността на изнесената от лицата информация.

 

Всеки орган има мерки за въздействие:

– Министърът на финансите – указания за отстраняване на нарушения, забрана за осъществяване на дейност за една година и сезира органите на прокуратурата за извършени престъпления;

– митническите органи – отнемат в полза на държавата при недеклариране или когато няма разрешение от БНБ при износ;

– БНБ може да откаже регистрация или издаване на разрешение, може да издаде указания за отстраняване на нарушения, да отнеме разрешение и да сезира органите на прокуратурата за извършени престъпления;

– пощенските служби осъществяват контрол по спазване на забраните за износ на лева, валута, благородни метали и скъпоценни камъни по пощата, но без да има право да отнемат.

 

3. Видове контрол:

– предварителен (от гледна точка на разрешението),

– текущ (декларирането) и

– последващ (проверки и ревизии – изпълнява се от органите на държавен вътрешен финансов контрол).

 

4. Последица от упражняването на валутен контрол е прилагането на система от правни отговорности, които включват административна, наказателна, гражданска и дисциплинарна.

Административната отговорност включва глоба/имуществена санкция (от 5 000 до 150 000 лв. / 50 000 до 120 000лв.); актовете се съставят от оправомощени от министъра на финансите или от управителя на БНБ длъжностни лица. Наказателни постановления се издават от министъра на финансите или от управителя на БНБ, или от упълномощени лица. Съставянето на актове, обжалването и изпълнението на наказателните постановления е по ЗАНН.

Наказателна отговорност е предвидена в чл.251 от НК – който наруши разпоредба на закон, акт на Министерски съвет и на БНБ относно валутния режим се наказва с лишаване от свобода до б години и глоба, до 2 пъти размера на престъплението,  като предметът на престъпление се отнема и ако липсва се присъжда неговата равностойност.

Дисциплинарна отговорност се упражнява спрямо лица, които са нарушили трудовото си правоотношение (т. е.  държавните органи).

Гражданската отговорност има незначително приложение, тъй като става дума не за отношения между гражданско-правни субекти, а за отношения между държавни контролни органи по упражняване на контрол по валутния режим.