1. Семейно право

 

1.Понятие, предмет и развитие на семейното право (СП)

 

Семейното право е дял на гражданското право (ГП). Представлява съвкупност от правни норми, уреждащи семейните правоотношения. Общото ГП се прилага субсидиарно спрямо СП.

Семейните правоотношения се характеризират с 3 елемента: ЮФ, страни и съдържание. ЮФ са посочени в чл. 1 на СК: „Семейният кодекс урежда отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, както и настойничеството и попечителството.

Семейното правоотношение има характеристики на правната сделка: имаме съответния ЮФ, пораждащ правоотношението и волеизявленията на едно/ повече лица, които са насочени към постигане на правни последици, които се определят от направените волеизявления.

Брак – 2 волеизявления и страните желаят пораждане на правни последици, но не се поставят уговорки за последиците от тях.

До 2009 г. бракът беше правно явление, наподобяващо на правната сделка. След 2009 г. се въвежда институтът на „брачния договор“ – лицата имат възможност по-късно да уредят имуществените си взаимоотношения като съпрузи.

Страните по семейното правоотношение са по-малък кръг от тези при гражданското правоотношение.

Съдържание на правоотношението – в семейното право има институти, отличаващи се от тези в ГП. Това са СИО (съсобствеността във ВП). Има съсобственост заедно, но не и поотделно. Друго специфично явление – ИЗДРЪЖКА. Това е едностранно безвъзмездно задължение, което едно лице дължи на друго.

В СК има норми, уреждащи неимуществените отношения. Невъзможно е принудително изпълнение. Може да се стигне до правна санкция, ако имаме напр. развод по вина на някой от съпрузите.

Урежда ли СК само семейноправни норми? – НЕ. Има и такива норми, които не са семейноправни – адмнинистративноправни норми, процесуалноправни норми, норми, които се отнасят до настойничеството и попечителството.

 

Историческо развитие на правната уредба (виж от учебниците за повече информация)

Имаме два етапа в развиетие на СП: до 1945 г. и от 1945 г. до днес. През първия етап имаме разпокъсана уредба. До 1945 г. материята на брачното право се е уреждала от Екзархийския устав и не е имало светска правна уредба.

На границата между двата периода се приема Наредба закон за брака (светска уредба). През 1945 г. се приема ЗЛС, който отменя НЗБ. Новият закон урежда освен семейното и личното право. След ЗЛС имаме Кодекси от 1968 г., 1985 г. и от 2009 г., като между първия и втория почти няма разлики. Наред със СК действат и Закона за закрила на детето, ЗГР и други подзаконови нормативни актове.

 

2.Сключване на брак – форма и процедура

 

На първо място, трябва да отбележим, че различаваме две понятия за брака – като юридически факт, и като правоотношение.

Бракът е първят специален ЮФ, пораждащ семейно правоотношение. Като ЮФ, бракът е твърде сходен с правната сделка, т.е. той е правомерен ЮФ от категорията на правомерните юридически д/я. Състои се от волеизявленията на две лица – мъж и жена, насочени към пораждането на правните последици на брака. За разлика от сделките правните последици от брака не могат да бъдат уговорени от страните, но биха могли да се уговорят част от тях в параленлно сключен брачен договор. Целта на брака е създаване на семейство и възникване на правоотношенията от брака.

 

Форма на брака

Когато говорим за форма на брака се разбират няколко неща. На първо място, в най-широк смисъл формата на брака е свързана с това на коя юрисдикция се подчинява сключването на брака. До 1945 г. е съществувал единствено църковният брак, а оттогава насам единствената форма на брака е гражданската.

Чл. 4. (1) от СК: Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака.

Какво означава брака да бъде граждански или църковен?

Първата разлика е в реда, по който се сключва брака. На второ място, компетентното лице, което води и осъщесвява сключването на брака (църковен служител – длъжностно лице). Длъжностното лице е компетентно да създава всички актове за гражданско състояние. По правило длъжностно лице по гражданско състояние е всеки кмет. Освен това кметът има право да натовари с писмена заповед друго длъжностно лице от същата община или кметство. ЗГР урежда и някои извънредни случаи, когато други лица имат ф/ите на длъжностно лице. Това са българските дипломатически и консулски представители в чужбина. Могат да осъществят в чужбина  сключването на брак между двама българи или м/у българин и чужденец по българското право. Също така – капитан на кораб, плаващ в открито море (но само, докато е в открито море, т.е. не трябва да е влязъл в териториалните води на чужда държавава); началници на определени войскови подразделения в ситуация, когато се водят военни действия.

Наличието на компетентно длъжностно лице е важно. При неговата липса е нарушена формата на брака. Длъжностното лице трябва да участва в цялата процедура, за да бъде надлежно сключен брака. То проверява условията за сключване на брака – трябва да чуе волеизявленията на страните, да състави акта за брак и да го подпише наред с останалите.

 

Действие на акта за сключване на граждански брак

Чл. 11. (1) Бракът се смята за сключен с подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в брак и от длъжностното лице по гражданското състояние.

(2) Действителен е бракът, сключен пред лице, което публично е изпълнявало функциите на длъжностно лице по гражданското състояние, без да е имало това качество, когато встъпващите в брак не са знаели това.

Макар само гражданският брак да има правно действие няма законова пречка да бъде извършен религиозен ритуал. Религиозният обред е правно ирелевантен. До приемането на настоящия СК беше предвидена задължителна поредност. Ако ще се извършва религиозен ритуал, трябва първо да се сключи граждански брак. В последните изменения на СК тази поредност не се изисква.

Формата на брака е равностойна като формата на сделка. Според чл. 10 съгласието на страните се изразява на два етапа – устно пред длъжностното лице и след това се съставя специфичната писмена форма за валидност на брака (акт за сключване на граждански брак).

Акт за раждане и акт за смърт – за разлика от тези двата акта за брака има само констативно-установително дейнствие.

 

Предцедура при сключването на брака

Следва да се има предвид, че в рамките на България желаещите да сключат брак могат да го направят само в една община. Лицата могат да сключат брак където решат, а не по адресна регистрация. При старата уредба трябваше да се подаде заявление за сключване на брак, а самият брак не можеше да се сключи преди изтичането на 30 дни от подаване на заявлението. При изработването на действащия семеен кодекс това правило отпадна – няма изискване за предварително заявяване на брака.

Документи, които се представят (чл. 9 СК)

Всеки от двата стъпващи в брак трябва да представи декларация, че не съществуват пречки за брак. Второ, медицинско свидетелство/ удостоверение, че не съществуват болести, които са пречка за брака. Ако в медицинското удостоверение е записано, че някой от встъпващите в брак страна от заболяване, което е пречка за брак, брак може да се сключи, но с изричното съгласие на едното от лицата, че е запознато с това и въпреки това иска да встъпи в брак със заболялото лице. Към момента на сключване на брака съпрузите могат да представят нотариално заверена декларация, с която избират законов режим на разделност или на общност относно имуществото. Възможно е да са решили да сключат брачен договор, като трябва да представят пред длъжносто лице удостоверение от нотариуса, който е заверил договора.

Чл. 9 СК не казва в кой момент тези документи трябва да се представя. От закона се вижда, че документите трябва да се налице към момента на скючването на брака.

Същинското сключване на брака

ФС на брака включва, на първо място, съгласието на съпрузите и, на второ място, съставянето на акта, т.е. формата на съгласие. Чл. 10, ал. 2 посочва начина, по който се извършва съгласието. За да бъде валидно съгласие чл. 5 казва:  бракът се сключва по взаимно, свободно и изрично съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние.

Съгласието трябва да е изрично, а не с конклудентни действия. Сългасието се дава от мъж и жена. Съгласието се дава непосредствено пред длъжностното лице; дава се лично, защото не е допустиомо сключването на брак чрез представител. Съгласието трябва да е дадено едновременно.

 

Съставяне на акта за граждански брак

Акът се съставя след изявеното съгласие на страните, макар че практиката показва, че той обикновено се изготвя предварително. Актът се подсва от двамата стъпващи в брак, а след това от двамата свидетели и накрая от длъжностното лице по гражданско състояние.

Свидетелите (кумовете)

Те са свидетели на процедурата и следят за това, което се случва. С подписите си удостоверяват, че лицата са дали съгласие.

В чл. 11, ал.1 се казва, че бракът се смята за сключен с подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в брак и от длъжностното лице по гражданското състояние.

Свидетелите биват пропуснати. Участието на свидетели е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, но ако случайно поради някакви причина е пропуснат подписът на някой свидетел това няма да се отрази върху валидността на акта за брак. Дори неучастието на свидетел също няма да се отрази на валидността на брака.

В акта за брак намират място още две неща. Първото е избраният имуществен режим, който се отразява в акта. Страните обаче не са длъжни да изберат режим и ако не са представили нито декларация за избор, нито удостоверение за сключен брачен договор, се прилага законовият режим на общото имуществено състояние.

 

Фамилно име на съпрузитечл. 12

Има три възможности. Първо, всеки от съпрузите може да запази собственото си фамилно име. Непосредствено преди сключване на брака длъжностното лице запитва какви са фамилните имена. Второ, всеки от стъпващите в брака може да вземе фамилното име на другия съпруг. Трето, да се добави фамалното име на другия съпруг към собственото. Последното изречение на чл. 12 създава една допълнитела възможност. Като фамилно име може да бъде прието или добавено името, с което съпруга е известен в обществото (бащиното име).

Може ли да се вземе псевдоним? Официално признатия псевдоним се получава по съдебен ред и реално това се явява четвърто име.

Годеж – няма правна регламентация и е обичайно правно явление. Това е обещание за сключване на брак, което си дават мъж и жена. Годежът не ангажира по никакъв начин лицата да сключат брак. Очевидно не може да става дума за договорна отговорност. Може обаче да се мисли за деликтна отговорност (чл. 45 ЗЗД).

Според Ана Станева не можем да мислим отговорност за неизпълнение на обещание за встъпване в брак.

3, 4, 5. Условия и пречки за брак

 

Това са положителни и отрицателни предпоставки. Условията за брак за положителни предпоставки, които трябва да бъдат налице, за да може да се сключи брак. Пречките са отрицателни предпоставки, които трябва да не са налице, за да може да се сключи брак, а наличието им не позволява сключването на брак. Пречките биват абсолютни и относителни. Абсолютни са тези, които препятстват сключването на брак с когото и да е, а относителни са тези пречки, които препятстват сключването на брак с определено лице (напр. родство).

 

Положителна предпоставка – брачна възраст (чл.6 СК). Има отклонение от това правило чл. 6, ал. 2, като това става с разрешение на районния съд при наличие на важни причини. Искането се отправя до РС по постоянния адрес на непълнолетния. Ако двамата, които стъпват в брак са непълнолетни се подава общо искане пред райония съдия по адреса на един от двамата.

След като е сезиран той трябва да провери дали са налице предпоставките. Трябва да изслуша желаещите да встъпят в брак; трябва да изслуша родителите, съотв. попечителя на непълнолетния, но становището на родителя не е обвързващо за райнонния съдия. След като районният съдия даде разрешението брака се сключва по общия ред. Длъжностното лице може да откаже съставянето на акта, ако например съдията е дал разрешение за сключване на брак на лице, което е под 16 г възраст; отказва да извърши бракосъчетание, ако има болест, която е пречка за скючването на брака. Длъжностното лице проверява всички предпоставки за сключването на брака.

Непълнолетният, който сключва брак на 16 г. възраст, става напълно дееспособен. Дееспособността има едно единствено ограничение – относно разпореждането с недвижими имоти. Може да се разпорежда само след разрешение на РС по местонахождение на имота.

 

Наличие на друг брак е пречка да се сключи брак (принцип на моногамия) – чл. 7. Трябва да става дума за валидно сключен граждански брак, т. е. религиозния брак не може да бъде пречка да се сключи брак, фактическото съжителство, брак, сключен при ненадлежно упълномощено лице по гражданско състояние или лицата, встъпващи в брак не са добросъвестни. Пречка за брак е валидно сключения брак. Пречка за брак е унищожаемият брак (аналогия с унищожаемата сделка).

 

Различни видове болести (чл.7, ал.1 – т.2 и т.3). По т.2 са т. нар. болести, свързани със способността за даване на валидно съгласие (съгласието е основният елемент от ФС на брака). Не може да сключи брак лице, поставено под пълно запрещение. В посока към смекчаване на изискванията – пречка за брак е само пълното запрещение, а ограниченото не е посочено. Ограничено запретените могат да сключат самостоятелно брак – т.е. без съдействие на попечител/ родител. При ограничено запретените състоянието не е тежко и оттам могат да извършват някои правни действия (приемат се, че бракът е едно лесно разбираемо правно действие). Приема се, че ограничено запретеният ще може да изпълнява задълженията си в една брачна връзка.

Правото на брак и семейство е основно субективно право на лицата и за това ограниченията за сключване на брак трябва да бъдат максималко засегнати. Не се изисква разрешение от РС, за да може ограничено запретения да сключи брак.

Не може да сключи брак не само този, който е поставен под пълно запрещение, но и този, чието състояние е тежко и това състояние предполага поставянето му под запрещение посредством следващи действия.

Следваща група болести по т.3 – това са т.нар. опасни болести. Опасността трябва да е сериозна за живота и здравето на другия съпруг или поколението. Това може да бъде опасност от заразяване или опасност, свързана с поведението на болния, който би могъл да прояви агресия към другия съпруг и да го увреди. Опасността за поколението може да се изразява в същите неща. Обикновено обаче имаме предвид наследяване на болестта.

Наличието на болест, представляваща голяма опасност за поколението, е абсолютно основание за пречка да се сключи брак. Знанието и съгласието на другия съпруг ОБАЧЕ преодолява тази пречка – независимо дали тази болест се отнася пряко до съпруга и поколението.

Липсата на такава декларация, с която здравия съпруг заявява, че е наясно със заболяването на другия съпруг, е предпоставка за отказ да се извърши бракосъчетание (в чл. 9, ал. 1, т. 3).

 

Родство (чл. 7, ал. 2) – близкото родство между желаещите да сключат брак е пречка за това. Това ограничение се простира за всички роднини по права линия без ограничение на степените и между родните по съребрена линия до четвърта степен.

Пречка за брак има и при лицата, свързани с осиновяването. Поради липсата на биологическа връзка и липсата на медицинския критерий имаме само житейска пречка. По права линия нещата остават, като по-горе, а по съребрена линия не до четвърта, а до втора степен.

Имаме пълно и непълно осиновяване. Когато говорим за осиновяването ще бъде уточнен този въпрос.

Роднини по права линия са лицата, които пряко или непряко произхождат едно от друго. При родството по право линия говорим за възходящи и низходящи роднини. Степените на родство се определят според броя на разжданията, които разделят две лица.

При родството по съребрена линия лицата не произхождат едно от друго нито пряко, нито непряко, но имат общ родоначалник. Братята и сестрите са най-близките роднини по съребрена линия. Помежду си те са от втора степен и това е най-ниската степен по съребрена линия!!!

 

Последици от незпазването на изискванията за сключване на брак

Тези изискванията са от формален характер и от материалноправен. Законът не урежда изрично какви са последиците от неспазването на формалните изисквания за сключването на брак. При съществени нарушения на формата стигаме до нищожен брак.

Нищожен брак при нарушение на формалните изисквания: липса на граждански брак; наличие на граждански брак, но със сеществени недостатъци (участва лице, което не е длъжностно лице по гражданско състояние); ако не е съставен акт за граждански брак или макар да е съставен не е подписан от трите лица, които трябва задължително да са си поставили подписите; липса на съгласие, дадено по изискуемия от закона начин.

Тези груби съществени нарушения водят до последицата липса на брак. Има някои процедурни изисквания, които не водят до неблагоприятни последици при сключването на брака. Такива нарушения са неучастието на свидетели, пропуск на някой от тях да подпише акта за граждански брак. Непредствяне на необходимите документи. Такива ще са последиците от чл. 8, ал. 3. Брак се сключва в място определено от кмета на общината. Ал. 3 казва, че бракът може да бъде сключен и на друго място по преценка на длъжностното лице при наличието на уважителни причини.

 

26, 27. Унищожаемост на брака

 

Чл. 46

Унищожаемият брак и унищожаемата сделка са еднородни явления. И в двата случая имаме някакъв порок при извършване на ЮФ; и в двете хипотези ЮФ (брак/ сделка) въпреки порока пораждат нормалното си правно действие; унищожаемият брак съотв. сделка може да бъде атакуван единствено и само по съдебен ред, като закона изрично посочва кои са лицата овластени да предяват иска; и в двата случая искът е конститутивен (упражнява се преобразуващо конститувно право); уважаването на иска води до промяна не само в собствената, но и в чуждата правна сфера; до унощижаването по съдебен ред никой не може да се позовава относно нищножността на брака/ сделката; и двата случая е възможно саниране на порочния акт, след което актът става неатакуем.

 

Основания за унищожаване на брака (прочети пак и за основанията за унищожаване при сделките!) – нарушаване на чл. 6 и чл. 7. Унищожаем ще е бракът сключен от лице под 18 г., ако няма разрешение от съда или от лице под 16 г. възраст. Какъв ще е бракът сключен от лице под 14 г. възраст? Без оглед на това дали е под 16 г. или под 14 г. все е унищожаем. Сделките на малолетните лица са унищожаеми, а не нищожни.

По чл. 7 – унищожаем ще е бракът, когато лицето е свързано с друг брак, т. е. нашето право търпи това положение, а следователно принципът на моногамия не е абсолютно въведен в нашето право. Виж разпоредбата в закона по-нататък.

Основанията за унищожаемост са пороци във волята. Недееспособността като основание имаме и тук (също като при правните сделки). Останалите основания – наличие на друг брак, наличие на родство, наличие на опасна болест, няма нищо общо с основанията за унищожаемост на сделките по ЗЗД.

Останалите пороци на волята – грешка, измама, заплашване (чл. 46, ал. 1, т. 2 СК). Това заплащване не е идентично със заплашването по ЗЗД.

Грешката и измамата – могат ли да се прилагат към брака? Уредени ли са основанията за унищожаемост на брака в чл. 46 на СК или в СК са уредени само специфичните, а за по-общите можем да приложим ЗЗД? – Уредбата в СК е изчерпателна. Грешката и измамата не са основания за унищожаемост на брака, но могат да се случат напрактика. Ако тази грешка се окаже, че е много сериозно, ще доведе до разстройство на брака и съответно до развод.

Унищожаването се извършва само по исков ред. Кой има право на иск? При сделките правото на иск е на лицето, в чиято полза е установена унищожаемостта (лицето, чиято воля е опорочена). Правилото е, че правото на иск за унищожаването на брака имат и двамата съпрузи + прокурора.

При двубрачието – извън двамата съпрузи и прокурора има и друго засегнато лице – съпруга от предходния брак. Ако първия брак се прекрати преди втория, който е унищожаем, то вторият ще се заздрави.

Срокове за предявяване на исковете в повечето случаи няма. При сделките срокът е 3 годишен (ЗЗД) и едногодишен при крайната нужда. Изтичането на този срок не води до заздравяването на унищожаемата сделка. Заздравяването се извършва или чрез изрично изявление за потврърждане или на сделката, или с изпълнение от страна на този, който може да я унищожи.

При брака давностни срокове няма, а заздравяването настъпва по правило не с потвърждаване или изпълнение, а с отпадане на причината за унищожаемостта.

При непълнолетието – чл. 47 СК. Правото на иск принадлежи на непълнолетния съпруг, който може да го предяви до изтичането на 6 месеца от пълнолетието. Искът може да се предяви от непълнолетния още, докато последният е такъв и то без ничие съдействие.

В чл. 47, ал. 1, т. 1 се казва: …и ако няма деца от брака и съпругата не е бременна. Дали родените/ заченатите деца са саниращо обстоятелство? Щом имаме бременност на съпругата, то този унищожаем брак не може да бъде атакуван. Става дума обаче за процесуална пречка, установена в интерес на децата – т. е. ако има родени деца или предстои да се раждат, иск няма да може да се предяви, освен ако не е изтекъл този краен 6 месечен срок.

При заплашването искът може да се предяви само от заплашения съпруг до 1 година от сключването на брака – след този период бракът се заздравява.

Болестите, които са свързани с поставянето под пълно запрещение – всеки от съпрузите и прокурорът може да предяви иска. Този, който е подложен на запрещение, може да предяви иска след оздравяването до 6 месеца. За останалите лица (другият съпруг и прокурора) – заздравяването настъпва с вдигането на запрещението. При опасните болести иск може да се предяви до оздравяването на съпруга.

При родството отпадането на причината за унищожаемостта е невъзможна. Този брак е винаги атакуем без оглед на ограничения във времето. При осиновителното родство обаче нещата са по-различни. При наличие на връзка по силата на осиновяването тази връзка може да се прекрати с прекравяване на осиновяването.

 

 

 

Последици от унищожаването на брака

За разлика от унищожаването на сделките (обратно действие) чл. 41, ал. 1 от СК изрично посочва, че унищожаването на брака действа за в бъдеще.

 

  1. Лични отношения между съпрузите. Имуществени отношения между съпрузите – обща характеристика на режима

 

Законът разделя материята на две части – Глава 3 и Глава 4.

Личните отношения – става дума за неимуществени отношения, които са специфични, тъй като в основата им стоят нравствените взаимоотношения на съпрузите. Общото за тях е, че те са само доброволноизпълняеми (не могат да се изпълняват принудително) и неизпълнението им не винаги е скрепено с правна санкция. Нормите, съдържащи се в Глава 3, се превръщат в същински ПН, когато може да очакваме санкция. Това настъпва само като последица от развод и то ако разводът е съпътстван с произнасяне относно вината на единия от съпрузите.

Рамката на съпружеските отношения – чл. 14 и чл. 17. Дава се общоизискуема рамка за отношенията между съпрузите. Те взимат решенията с взаимно съгласие („взаимно разбирателство“). В повечето случаи всеки един от тях може да извърши правно действие самостоятелно, но базирайки се на предварително съгласие на другия съпруг.

Искове между съпрузи на основание „неоснователно обогатяване“ не са допустими, докато трае бракът. Издръжката за семейството и децата е съобразно възможностите на всеки от съпрузите.

Съпрузите трябва да живеят съвместно (чл. 15), освен ако важни причини налагат да живеят разделени. Къде ще живеят – решават взаимно. Това съвместно съжителство трябва да се разграничава от „фактическата раздяла“. Това не е законов термин, но е възприето в съдебната практика и теорията. Става дума за това, че съпрузите не живеят заедно и са прекъснали всякакви отношения като съпрузи. Фактическата раздяла е признак за това, че взаимоотношенията са дълбоко разтроени.

 

Имуществени отношения

Говори се за конкретно имущество,за конкретно право. Чий стават правата придобите от съпруг по време на брака – остават ли на този, който ги е придобил или възникват общо за двамата съпрузи? Същото се отнася до задълженията и начина на управление и разпореждане на придобитото по време на брака имущество.

Наредбата закон за брака (1945) и Закона за лицата и семейството (1949) възприемат режима на разделност, а това означава, че съпрузите все едно не се намират в брак помежду си – всеки сам става титуляр на правата, които е придобил. Тази пълна разделност обаче не отговаря в голяма степен на идеята за брака. Когато се стигне до развод и в случай на развод, всеки от съприузите има право по исков път да придобие част от придобитото от другия съпруг. Целта е да се придобие равностойност на придобитото, но само ако докаже,че е допринесъл за придобивката.

С първия Семеен кодекс от 1968 г. се създава явлението „съпружеска имуществена общност“. Това, което се запазва и в Кодекса от 1985, е, че се създава двоен имуществен режим. Част от придобитото е собственост и на двамата, но друга част остава собственост на личния супруг.

Има още една особеност. Всяка промяна в имуществените отношения между съпрузите в законите е с обратно действие – преуреждат се вече съществуващи отношения. Целта е да се осигури еднообразно приложение на закона спрямо всички имуществени двойки.

Общото за всички режими и уредби до приемането на СК. Нормите в законите са императивни, тъй като съпрузите не са имали възможност да се отклонят чрез взаимно сългасие.

За първи път през 2009 г. уредбата престава да бъде императивна. Съпрузите имат право да избират измежду три имуществени режима: два законови и договорния режим (чл. 18, ал. 1). Законови режими – законов режим на общност и законов режим на разделност. Договорният режим означава сключване на брачен договор. Сключващите брак сега могат да изберат или да не изберат режим. Ако веднъж са го избрали, след това могат да го изменят неограничен брой пъти по време на брака. Лицата, които няма възможност за избор, са недееспособните, така че не могат да изберат режим; стъпващите в брак, които са ограничено запретени, и непълнотелните. След като не могат да изберат режим по отношение на тях, по отношение на всички лица, които не са избрали режим, се прилага законовият режим на общност. Това е субсидиарно приложимия режим, в случай че друго не е избрано.

Бракове, сключени към момента на влизането в сила на новия СК – за тях се прилага параграф 4 от ПЗР – (1) Правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. (2) Съпрузите по заварени бракове могат да изберат законов режим на разделност или да сключат брачен договор по реда на този кодекс.

При сключването на брака изборът на законов режим се извършва с обща нотариално заверена декларация на двамата, а брачният договор се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите и съдържанието. Може да се сключи преди сключването на брака или по време на брака. Избраният законов режим/ сключеният брачен договор трябва да се съобщият на длъжностното лице по граждаснко състояние. Приложимия режим се отбелязва в акта за граждански брак.

С чл. 19 на СК се създава единен електронен регистър на имуществените режими между съпрузи, който се води към Агенцията по вписванията.

Неподаването на информация би могло да бъде оправдано от гл. т. на това че брак може да се сключи навсякъде в страната.

Вписването няма конститутивно действие относно избора на режима. Целта е да се даде публичност и информация на третите лица, които влизат в правноотношение със съпрузите. При липса на вписване независимо от това какъв е имущественият режим, който е избран, в отношенията с третите лица се прилага законовият режим на общност (чл. 20).

Ако има вписан някакъв режим, той ще е действащият и приложимият, когато се влиза в правоотношение с трети лица.

 

 

  1. Общи имущества на съпрузите

 

Това не е режим, при който всичко става общо! Става дума за два паралелни режима – на лично имущество и на съпружеска общност.

Съпружеска общност (чл. 21) – това е режимът, който може да бъде съпоставен с уредбата по предходните Семейни кодекси – успоредно съществуване на общност и разделност. В ал. 1 на чл. 21 се съдържат предпоставките за възникване на СИО:

на първо място, трябва да има валидно сключен брак и да бъде извършено придобиване лице, което има качеството съпруг. Няма значение кой от двамата съпрузи придобива. СИО възниква без оглед на това се е осъщесвтвил придобивния фактически състав. Най-често придобиването става посредством сделки;

СИО става не всичко, което е придобито по време на брака, а само вещни права. Други права извън вещните не са включени в общността. Влоговете в банките са лични (от 2009 г.);

Самото придобиване на правото трябва да се е осъществило по време на брака – в интервала на неговото сключване и прекратяване. Всичко придобито преди сключването на брака си остава собственост само на отделните съпрузи;

Вещите трябва да са придобите в резултат на „съвместен принос“. Чл. 21, ал. 2 ни обяснява какво означава „съвместният принос“. Всякакво форма на усилие се отчита, а съвместният принос се предполага до доказване на противното – презумцията е оборима. Оборването става по съдебен ред (чл. 21, ал. 4), а искът е установител. Предмет на установяване е липсата на съвместен принос. Ако единият съпруг има съвсем малко принос – презупцията не е оборена.

При фактическа раздяла съпрузите напрактика вече не са такива, но юридически все още са. Това е една от хипотезите, при които може да се обори презумпцията за съвместен принос.

След като този иск е установителен (чл. 124 ГПК), той може да бъде предявен винаги при наличие на правен интерес. Установителните искове не са ограничени със срокове. Искът може да бъде предявен и след смъртта на някои от съпрузите – наследник на съпруга може да иска да докаже, че наследодателят му има изключителен принос за придобиването на определена вещ.

Какво представлява СИО?

Чл. 21, ал. 1. Става дума за особено право явление, а не са съсобственост. Съпружеската общност е един особен вид съсобственост. Принципната спецификата на съпружеската собственост е, че тя представлява бездялова съсобственост. Съпрузите не притежават дял – нито реален, нито идеално част. Само двамата заедно са собственици на цялата вещ, но всеки от тях не притежава никаква част от нея.

Другата особеност е, че това е една принудителна съсобственост. От една страна, тя възниква по силата на закона и не по волята на страните, а от друга страна за принудителността на съсобствеността съпрузите не могат да прекратят съсобствеността чрез делба. Правото ни познава още един случай на принудителна съсобственост – общите части при етажната собственост.

Разпореждането с обща вещ се извършва съвместно с двамата съпрузи.

Кога се прекратява съпружеската общност. Не можем да смесваме прекратяването с делбата. При прекратяването не се извършва разпределяне на някога общите вещи. Бездяловата съсобственост става дялова, обикновена съсобственост. В определени случаи (чл. 29 СК) по исков ред в случай на прекратяване на брака чрез развод всеки от съпрузите може да претендира получаването на по-голям дял от СИО. Когато обаче бракът е прекратен чрез смърт, тогова дяловете са задължително равни.

Кога настъпва прекратяването?

Естествената ситуация (чл. 27, ал. 1) – общността има смисъл, докато имаме брачна връзка. Ако брака се прекрати – прекратява се и общността.

Според ал. 2 на чл. 27 може да се прекрати СИО по време на брака по съдебен ред. За да се уважи това искане съдът трябва да се убеди, че са налице важни причини.

Може ли обаче да се прекрати цялата СИО, на всичко, което са придобили? Може, разбира се!

Чл. 27, ал. 3 – прекратяване при избиране на друг режим.

Чл. 27, ал. 4 – насочено принудително изпълнение в/у общо имущество за личен дълг на единия от супризуте. Принудителното изпълнение се насочва не само с/у личните вещи на съпруга-длъжник, но и срещу СИО. При насочването на такова принудително изпълнение в/у СИО последната се прекратява.

 

  1. Лични имущества на съпрузите

 

Всички права, които не са придобити по време на брака, са лично притежание на този, който ги е придобил.

СИО обхваща само вещните права, придобити по време на брака. Всички права, които не са вещни, дори да са придобити по време на брака не влизат в СИО.

Какво е правното положение на цениите книжа? Същината на ценната книга е материализираните в нея права. Ценните книги не са вещи по смисъла на чл. 21 и те не се включват в СИО.

Чл. 22 – такива са вещите придобити от съпруг по наследство и от договор за дарение (придобивен способ). Тези са изключени от СИО. Тук не е налице съвмествен принос и ние няма как да го предполагаме. Няма значение дали наследяването е по закон или завещание. Положението е също при дарението. Възможно е дарението да е направено на двамата съпрузи. Когато двама са надерените, възниква обикновена съсобственост.

Друга категория лично имущество се обособява с оглед предназначението на вещите – чл. 22, ал. 2 (това са „обикновени“ вещи, които не са скъпоструващи; преценява се от съда във всеки отделен случай) + вещи за упражняване на професия или занаят (чл. 22, ал. 2). Вещите за упражняване на професия не е нужно да са „обикновени“, т.е. сравнително ниски на стойност. Закона предвижда в чл. 30, че всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите, които служат за упражняване на професия, ако съпругът ищец има принос към закупуването на тази вещ.

В качеството си на ЕТ единия съпруг придобива по време на брака вещни права (движими и недвижими) за упражняване на търговската си дейност и включени в неговото предприятие. Дали една вещ е лична или обща се преценява еднократно към момента на нейното придобиване. Вещните права трябва да са включени в неговото предприятие, а това включване можем да проследим в счетоводната документация.

Вещи придобити в резултат на принудително изпълнение. ГПК дава възможност на единия съпруг недлъжник да купи другата половина и да придобие собствеността и вещта става лично притежание. Това става, когато плати дълга и придобие частта на съпруга длъжник.

Чл. 23 – преобразуване на лично имущество – лични са вещите, придобити по време на брака с лично имущество – на мястото на личното имущество идва пак лично имущество. Така ще е, ако новата вещ е придобита изцяло със средства на съпруга собственик на първата вещ, а ако стойността на новата е по-висока от стойността на отчуждената и съпрузите и двамата додават – лична собственост ще е само частта, която е покрита от личното имущество на единия съпруг, а останалата – СИО. Т.е. може да се говори за пълна и частична трансформация. При тази частична трансформация се получава  странно явление – една част е лична собственост, друга – СИО – имаме дялова съсобственот между единия съпруг като единия съсобственик и двамата съпрузи като втория съсобственик.

Трансформацията може да е едностранна (горния пример) и двустранна – и двамата продават нещо лично и с парите купуват нова вещ и стават съсобственици, понеже и двамата са вложили свои лични средства.

При формулировката на чл. 23, ал. 1 няма как да възникне СИО – с какви средства трябва да се закупи една вещ, за да стане СИО? Затова би трябвало текстът да се тълкува корективно като допусната грешка, в стария му смисъл – само ако придобитото е придобито с лично предбрачно имущество или с такова по смисъла на чл. 22, ал. 1 – само тогава придобитата вещ е отново лична.

 

  1. Управление и разпореждане с лично и общо имущество

 

Лично имущество – чл. 25 – всеки от сърпузите могат да склучват сделки с личното си имущество по между си с с трети лица. Щом могат да се разпореждат с имуществото си, могат и да го управляват.

Изключение е разпореждането със семейното жилище, което е лична собственост – пар. 1 доп разпоредби – жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Семейното жилище може да е лична собственост, да е СИО, на роднини, на трето лице и т.н. Когато жилището е лична собственост на единия съпруг, се създава ограничение за собственика – той може да извърши разпореждане със семейното жилище само със съгласие на другия съпруг. Това ограничение се прилага само ако съпрузите нямат друго жилище, независимо дали е на единия или и на двамата.

Законът предвижда и резервен вариант, ако съпругът несобственик не дава съгласие без да има основателни причини, липсата на съгласие може да бъде преодоляна с решение на районния съд.

Пита се все едно ли е какво е другото жилище, къде се намира, какво е състоянието му? След като законът не ги е поставил като изискване тези въпроси, не се интересуваме от тях. Нотариусът, пред когото се изповядва сделката, трябва да провери само има ли друго жилище.

Последици ако това ограничение не бъде спазено – т.е. единият съпруг се разпорежда без да има друго жилище, без съгласие на другия съпруг – каква е сделката – според някои се касае за нищожност на сделката поради противоречие със закона, според други – става дума за висяща недействителнот – сделката не произвежда действие, но има възможност да произведе, ако другият съпруг даде последващо съгласие. Втората теза според Ана Станева е напълно разумна, защото целта е да има съгласие на другия съпруг. Има проблем за приложението на този подход – форма на съгласие на другия съпруг. Ако съгласието е нормално дадено – ще е в нотариалния акт. Приема се, че последващо съгласие е достатъчно да се даде в писмена форма с нотариална заверка на подписите, но за да е възможно, е необходим законов текст, но такъв липсва. Следователно се приема първата теза, че сделката е нищожна.

 

Общо имущество – 1) правни действия на управление – чл. 24, ал. 2. Управителни действия по отношение на общата вещ може да извършва всеки от съпрузите. Приема се, че има едно особено законово представителство, което всеки от съпрузите може да осъществява по отношение на другия – действа сам за себе си, но и за другия, т.к. вещта е неделимо обща. Законово е, защото поризтича ex lege, а не по воля на страните. Особено е, защото при обикновеното представителство правните последици настъпват само за представлявания, а тук – и за двамата.

Дали могат съпрузите както с личното си имущество, да сключват сделки по между си с общото имущество? – не може, защото нямат дялове, няма предмет такава сделка, освен ако не е прекратена СИО, тогава стават обикновени съсобственици и е възможна такава сделка.

2) правни действия на разпореждане с общо имущество

Чл. 24(3) – извършва се свъместно от тях, т.к. СИО е бездялова. Последици от неспазване на правилото:

1/ при недвижимо имущество – нотариална форма; нотариусът трябва да поиска двамата да участват в разпоредителната сделка. Кодекса от 1985 година уреждаше относителната недействителност спрямо неучаствалия съпруг, ако в 6-месечен срок не е атакувана, сделката става действителна и за него (за неучаствалия съпруг). Настоящаата уредба – чл. 24(4) – „оспоримо“ – в проекта е бил използван терминът „унищожаемост“ – такава сделка поражда последици, не е нищожна. Щом искът може да бъде предявен в определен преклузивен 6-месечен срок, то тя ще се закрепи и ще стане напълно валидна. Ако неучаствалият съпруг предяви иска и докаже, че не е участвал в извършването на сделката, то – ако беше записано „унищожаема“, щеше да отпадне с обратна сила, а сега се поставят върпостие – дали отпада с обратна сила/ за вбъдеще/ само по отношение на неучаствалия съпуг? Ана Станева е склонна да тълкува текста в смиисъла на проекта – като приема, че ако искът бъде уважен, то сделката ще отпадне с обратна сила.

2/ при движими вещи – чл. 24(5) – дали разпореждането е извършено възмездно или безвъзмездно и с оглед формата на сделката. Ако разпореждането е безвъзмездно, т.е. дарение на движима вещ, или става дума за разпореждане с движима вещ, при което се изисква форма с нотариална заверка на подписите – се прилага ал. 4. Следователно ал. 5 се прилага за всички останали разпореждания с движими вещи, при които не се изисква нотариална заверка на подписите, т.е. изисква се максимално писмена форма или неформални сделки. Тази хипотеза напомня много чл. 78 ЗС. Тогава в зависимост от доборсъвестността на 3-то лице купувач, ако то не е знаело или не е могло да знае, че липсва съгласие на другия съпруг, то то придобива собствеността, следователно сделката е валидна. Ако приобретателят не е бил добросъвестен – няма да придобие собствеността. При 78 ЗС има придобиване от несобственик. Първичното придобиване по чл. 78 съдържа във ФС освен придобиване на движима вещ от несобственик без да се знае, че не е такъв, има и фактическо предаване на вещта. В хипитезата по СК предаване на вещта не се изисква.

Задължения по чл. 32

Ал. 1 – Разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи. Разходът е незабавно изпълнено задължение (покупка в магазин) – всеки участва не по равно, а съобразно доходите си. Съпрузите не биха могли да предявяват искове за неоснователно обогатяване.

Ал. 2 „Съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството“. Визира такива правоотношения, в които влизат съпрузите, при които изпълнението на задължението не се извършва веднага. Съществува задължение за плащане. Отговорността е солидарна за двамата длъжници. Задължението да е поето за нужди на семейството, а не за лични такива.

 

Законов режим на разделност

Прилага се само ако съпрузите са го избрали. С обща нотариално заверена декларация преди или по време на брака. Всичко е лично притежание на съпруга, прибодил личното право. Чл. 33(2) – докато съществува брака, разделността действа. Когато се стигне до прекратяване по исков ред, може да се окаже, че единият се е обогатил неоснователно по отношение на другия. Законът дава право на всеки от съпрузите да предяви иск, за да получи част от придобитото от другия, долколкото е допринесъл за обогатяването. Съдът ще постанови осъдително решение, като присъжда паричната равностойност на приноса. Отклонение въвежда чл. 34 по отношение на разпореждането със семейното жилище – прилага се чл. 26 – режим на общост.

Чл. 35 – това взаимно ползване на лични вещи не трябва да се разглежда (освен ако не са го уговорили с брачен договор) като договор за ползване, за наем и т.н. Ако вещта е плодотворна, то ползващият съпруг би дължал на собственика плодовете и то след датата на писмено поискване.

Чл. 36(1) – макар в режим на разделност, важат общите изисквания към семейството – разходите поема и единият, и другият. Ал. 2 – различна от 32(2) – солидарността е стеснена до задължения, поети за текущи нужди на семейството – малко вероятно е да има задължения в смисъл на отложено плащане.

 

Договорен режим – брачен договор

Брачният договор е договор – двустранна правна сделка, и за него се прилагат всички общи правила за договорите, доколкото СК не предвижда друго.

Страни – Ако брачният договор се сключи по време на брака – страни са съпузите. Ако се сключи преди брака, двете лица не са съпрузи. Имат само намерение за сключване на брак, което намерение не подлежи на установяване при сключването на брачния договор. Задължителна е пълна дееспособност на лицата. Лице, навършило 16 години и сключило брак с решение на районния съд, не е дееспособно преди да сключи брак, следоватено не може да сключи брачен договор. Но със сключването на брака придобива дееспособност – поставя се върпосът може ли да сключи брачен договор – да, защото не е разпореждане с недвижим имот (за което се изисква разрешение на районния съд), но няма логика, защото същото лице със същия ум преди брака не може да сключи брачен договор. Затова трябва да изчака до навърши 18 години, да придобие общата дееспособност и тогава да сключи брачния договор.

Сключване – чл. 39 – брачният договор е една от малкото сделки, които законът изисква да бъдат сключени лично. Представителство не се допуска. Брачният договор е формален – писмена форма с нотариална заверка на подписите и на съдържанието. Заверка на съдържанието – нотариусът се ангажира с проверка на това съдържание – длъжен е да запази оригинал в своите архиви.

Двете страни имат право да се обърнат към кой да е нотариус. Ако с брачния договор се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижим имот – пред нотариуса по местонахождение на имота. Ако са в различни райони на няколко нотариуса – пред един от тях.

От кой момент брачният договор поражда действие? – ако е сключен с оглед предстоящо сключване на брак, той не произвежда действие без наличие на брак, а от момента на сключване на брака – отлагателно условие. Ако е сключен по време на брака, няма пречка да произведе действие незабавно, но може и да удоворят дата. Може ли да е с обратно действие – да, доколкото законът не казва друго. Всяко едно обратно действие засяга интересите на трети лица, затова не могат да се засягат права, придобити от 3-ти лица, преди сключването на брачния договор.

Всички режими подлежат на вписване в регистъра на имуществените режими на съпрузите. Чрез длъжностното лице по гражданско състояние, удоствоерило сключването на брака. Това отбелязване няма конститутивно действие. Чл. 20 – ако в регистъра няма вписан режим, по отношение на 3-те лица се прилага режимът на общност.

Съдържание – чл. 38 примерно изброява възможното съдържание на брачния договор. Предназначението на договора е да уреди имуществените отношения между съпрузите по време на брака и евентуално тези, които ще възникнат с оглед неговото прекратяване. Урежда само имуществени отношения между съпрузи. Следователно не урежда неимуществени отношения между съпрузи и отношения с трети лица, които не са страни по договора. Може, разбира се, да се правят уговорки в полза на трети лица. Ако са уредени неимуществени права, то той е нищожен, но зависи от вида на съдържанието – трябва да се прави разлика между правно ирелевантно съдържание и противоречие със закона.

Елементи: страните са напълно свободни да уредят нещата както намерят за добре, стига да не противоречи на закона. Възможно е за един вид права – лично притежание, за друг вид – режим на общост. За неуредените върпости се прилага режим на общност, но има опасност да се получи колизия.

-имущество от преди брака – ако не уговорят нищо, имуществото, придобито преди брака, е лично, прилагайки правилата на режима на общност (според които такова имущество остава лично). Ал. 2 изр. 2 – Не е допустима уговорка предбрачно имущество на една от страните да стане съпружеска имуществена общност – защото съпружеската общност е бездялова.

В рамките на брачния договор могат да се сключват прехвърлителни сделки – чл. 39(3) – брачният договор има прехвърлително действие и подлежи на вписване в имотния регистър. Законът се задоволява вместо с форма нотариален акт, изисквана за учредяването или прехвърлянето на вещни права в/у невижим имот, с тази на брачния договор, която е по-облекчена. Ако единственото съдържание е прехвърлителната сделка, то брачният договор ще е невалиден – а прехвърлителната сделка нищожна поради липса ан форма.

-начин на управление и разпореждане с правата – т. 3 дава възможност на страните да се отклонят от нормите на чл. 34, респ. чл. 26 във връзка с разпореждането със семейното жилище;

-начин на участие в разходите и задълженията на семейството – не трябва да противоречи на общия принцип за съвместния принос.

-имуществени последици от развода – ако се уговори, че по време на брака ще придобият определени права лично, биха могли да си предоставят ползването им. Може да уговорят парична компенсация, за да се избегне неоснователно обогатяване. Ако са предвидили съсобственост – да уговорят за след прекратяването делбата на тази съсобственост. Уговорки за това, какво ще се случи с придобитото имущество, трябва да се разглежда като предварителен договор, т.к. иначе трябва да се впише. Ще се окаже, че брачният договор след като веднъж е вписан в регистъра като прехвърлителна сделка, трябва да се впише и втори път като делба. Системата на вписванията не го позволява.

 

  1. Развод – характеристика и основания

 

  1. Развод по исков ред

 

Чл. 49 – право на развод има лице, което има качество съпруг. Това е потестативно право, ако искът бъде уважен, ще настъпят последиците на развода, а това засяга и насрещната страна по правоотношението. „Ако бракът е дълбоко и непоправимо разстроен“ – състояние на брачна връзка, при което тя е станала чисто формална, изпразнена от чистото ѝ морално съдържание. Трябва да се установи дали е избразнен бракът от чистото му морално съдържание. Чл. 14-17 определят рамката за дължимо поведение на съпрузите. Ако това поведение липсва, то брачната връзка е опразнена от към дължимо съдържание.

Дълбокото и непоправимо разстройство основание ли е за развод? Основанията за развод са конкретни факти, които довеждат до прекратяване на брака; конкретни случки (изневяра, нагрубяване и др.). Разстройството е оценъчна категория, но е и реално съществуващ факт, който обаче съществува на базата на други факти – т.е. той е производен факт. Ако се приеме, че разстройството е основание, то ако един път бъде отхвърлен искът за развод, ще следва, че втори път няма да може да бъде предявен иск (по правилото non bis in idem). Чл. 322(1) ГПК казва, че втори път иск за развод може да бъде предявен на ново основание.

Особеност на брачния процес е т.нар. изчерпателност на основанията – ищецът, ако знае основания за разстройството на брака, да ги посочи всиките, за да може съдът да получи реална картина за отношенията между съпрузите. Нов иск може да бъде предявен само при нововизникнали основания. Чл. 322(2)  ГПК. ГПК предвижда възможност с брачния иск да се иска и уреждане на имуществените отношения с цел бързина.

Вина за разстойството на брака – производство по вината – съдът разглежда всички представени факти. В точка 1-ва на решението съдът посочва, че прекратява брака, а в точка 2-ра посочва вината на съпруга, ако ще се произнася по вината, като мотивите, основанията, доказателствата са същите.

Правни последици от вината: 1) виновният съпруг понася разноските по делото. 2) Чл. 52 – правото на развод е строго лично, не преминава върху наследниците. Със смъртта бракът се прекратява. Ако обаче има висящо дело и ищецът умре, бракът се прекратява поради смърт, но наследниците могат да продължат процеса, да докажат основателността на иска, да докажат, че другият съпруг е виновен, но само ако ищецът се е позовал на вината на другия съпруг в исковата молба. Този процес вече не е бракоразводен; от конститутивен се преобразува в чисто установителен. Чл. 54, ал. 1, изр. 2 – облага на наследниците – другият съпруг губи качеството си наследник. 3) невъзможност на виновния съпруг да търси издръжка.

Чл. 49 предвижда възможност всички спорни въпроси да се решат по взаимно съгласие – чрез споразумение цялостно или частично. Съдът преценява дали са защитени интересите на децата, които са от публично значение; в споразумението може да се уредят и имуществените отношения, които съдът може да одобри с решението си и то да стане задължително. Ако споразумението е непълно или интересите на децата не са добре защитени, се прилага по аналогия чл. 51 (относно споразумението при развод по взаимно съгласие) – съдът дава срок за отстраняване на недостатъците. Когато недостатъците не бъдат отстранени в срока съдът отхвърля споразумението, а не иска за развод (искът ще бъде отхвърлен, ако е иск за развод по взаимно съгласие).

Процес по развода – чл. 318 и сл. ГПК. Страните трябва да се явят лично на първото заседани. Ако ищецът без уважителна причина не се яви, делото се прекратява. Чл. 321 – съдът напътства страните към доброволно уреждане на спора.

 

  1. Развод по взаимно съгласие

 

Чл. 50-51 – централен елемент от ФС е общата воля на съпрузите за прекратяване на брака, което съгласно закона трябва да бъде сериозно и непоколебимо – „сериозно“ – в резултат на обмисляне, решението не е резултат от някакво хрумване; „непоколебимост“ – решението е категорично, твърдо и никой от двамата съпрузи не се колебае дали желае или не прекратяването на брака; „без да издирва мотивите“ – съдът не събира доказателства, не се интересува дали бракът е непоправимо разстроен, не пита защо. Изискването за сериозност е пожелателно; ако съдът установи, че страните се забавляват, ще откаже. Необходимо е двукратно потвърждение на непоколебимостта: в общо подадената молба и при съвместното явяване в съдедбната зала. Отсъствието на който и да е от съпрузите без основателна причина се тълкува като разколебаване и води до прекратяване на делото.

Вторият необходим елемент е наличието на споразумение между съпрузите относно част от последиците от развода – чл. 51(1) – по кои въпроси трябва да се постигне споразумение? – съвпадат с въпросите, по които съдът трябва да се произнесе при развод по исков ред. Споразумението е задължителен елемен от ФС. То подлежи на утвърждаване от съда, като той проверява дали е пълно (по чл. 51) и дали са защитени интересите на децата. Ако е непълно или в неинтерес на децата, съдът дава срок за коригиране. Ако недостатъците не бъдат отстранени в срок – молбата за развод по взаимно съгласие се отхвърля.

Съдебното производство е охранително. При исковите производства съдът разрешава спор относно права, а при охранителните – оказва съдействие на страните да постигнат общо желан резултат. Решението на съда по искав ред подлежи на обжалване по общия ред. Решението за развод по взаимно съгласие не подлежи на обжалване. Отказът може да се обжалва, но молбата трябва да е подадена от двамата съпрузи.

 

31-34. Последици от прекратяването на брака

 

Независимо от начина на прекратяване – отпадат всички отношения между съпрузите и от момента на прекратяването на брака става възможно сключването на друг брак, не съществува изискване за изтичане на определен период за сключване на следващ брак. Момент на прекратяване: при смърт – от настъпването ѝ; при съдебно прекратяване – с влизане в сила на съдебното решение.

Имуществени последици – прекратява се автоматично СИО, доколкото е приложим режимът на общност, респ. прекратява се брачният договор в частта, неуреждаща последиците от развода. Прекратяването на СИО означава превръщането ѝ от бездялова в дялова – превръща бившите съпрузи в собственици с по ½ иделана част.

Специфични последици

При развод/ съотв. унищожаване – една от последиците е възможността да се търси по-голям дял от бившата СИО – чл. 29 – по исков ред, конститутивен иск, в кратък срок – 1 година от прекратяване на брака. Три групи основания: 1) ал. 3 – количествен принос – значително надхвърляне – идеята е да не се водят дела за жълти стотинки. Не е ясно от формулировката, но е безспорно, че този иск следва да бъде предявен по отношение на цялата СИО, а не на определен имот от нея. Този иск трябва да бъде сравнен с иска по чл. 21(4) – оборване презумпцията за съвместен принос. Приличат си, доколкото се говори за количествен принос. Но искът по чл. 29(3) има за предмет на доказване само неравенството на приноса, а по чл. 21 – 100% принос на единия съпруг и липса на принос на другия. По чл. 21 искът може да бъде предявен по отношение на отделни вещи; по чл. 29 – конститутивен, по чл. 21 – установителен; по чл. 29 – в срок от 1 година, по чл. 21 – не е ограничен във времето, може да бъде предявен всякога по време на брака или след прекратяването му стига да се докаже наличие на правен интерес.

Другите две основания са свързани с упражняването на родителски права след прекратяването на брака. 2) ал. 1 – ищецът да е получил упражняването на родителските права и то да му създава особени затруднения (напр. много деца, болест на детето, свръхзаложби). Би трябвало да се компенсира не с по-голям дял от СИО, а с по-голяма издръжка, т.к. е възможно да се прикрива спора за по-голям дял зад борба за родителски права; 3) ал. 2 – родителят получава извън дяла си движими вещи предназначени за отглеждане на децата, които са в ползване на децата. [Поставя се върпосът защо на родителя, а не се учредява право на ползване в полза на детето?] Тук става върпос само за движими вещи, предназначени за отглеждането и възпитанието  на децата – не служещи, а предназанчени за тях, за тях са купени.

Искът по чл. 30 се предявава в едногодишен срок от прекратяването на брака. За да може да бъде уважен този иск трябва да са налице няколко предпоставки: по време на брака единия супруг трябва да е придобил лично вещи за упражняване на професия или вземане; трябва да са значителни по стойност; съпругът ищец, който не ги е придобил, трябва да има принос за тяхното придобиване. Става дума за такива права, по отношение на които не възниква СИО.

Последицата по чл. 54 – съпрузите престават да бъдат законни наследници един на друг. Две категории разпореждания в случаи на смърт: завещателни разпореждания (направено завещание от единия съпруг в полза на другия, но след това се развеждат, а завещанието автоматично отпада). Завещанията са отменими по всяко време. Съпругът завещател има и друга възможност – когато съставя завещанието, може да се запише, че дори при развод завещанието ще породи действие.

Застраховки живот в случай на смърт – единият съпруг е сключил с даден застраховател застраховка на живота си в полза на другия съпруг. С развода отпада разпореждането в случай на смърт, но застрахователния договор остава да действа, а това, което отпада, е уговорката в полза на трето лице.

 

Отмяна на даренията (чл. 55)

Даренията след развода не стават атакуеми. Трябва да са налице общите предпоставки за атакуване на дарението (чл. 227 ЗЗД, чл. 30 ЗН). Искът за отмяна по ЗЗД може да бъде предявен в едногошен срок от извършване на дарението, предизвикващо отмяната. Даренията във връзка с брака могат да бъдат отменени след развода.

 

Ползване на семейното жилище след развода

Това е жилището, което се обитава от семейството. Съдът се произнася по този въпрос задължително, ако има ненавършили пълнолетие деца. Ако няма такива деца – съдът ще се произнесе в случай, че някои от съпрузите сезира с този въпрос съда.

В чл. 56 се уреждат възможните решения. Виж ал. 2 и ал. 3.    В интерес на децата може да бъде лишен от правото на полазване на неговото жилище, а там да бъдат настанени съпруга несобственик и непълнолетните от брака деца. Това се прави в интерес на последните. Родителските права се упражняват до навършването на пълнолетие и след това правото на ползване на съпруга несобственик се прекратява.

Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година.

В чл. 57 се казва, че по силата на решението на съда възниква наемно правоотношение. Всяка от страните може да поиска от съда да определи размера на дължимия наем.

Когато правата по отношение на жилището са равни, съдът решава, ръководейки се отново от интересите на децата, но следва да отчете и всякакви други обстоятелства (вина, здравословно състояние и др.).

 

  1. Последици от развода, съврзани с децата

 

След развода съвместното упражняване на родителски права се оказва трудно, макар че и двамта родители продължават да бъдат титуляри на родителски права и задължения. В този случай съдът трябва да реши кой от двамата бивши съпрузи ще упражнява родителските права. Решението се взима в интерес на децата. Съдът задължително изслушва родителите и децата (когато са навършили десет годишна възраст). Нито мнението на родителите, нито мнението на децата е обвързващо. Не е изключено съдът да стигне до извода, че за детето няма да е добре да живее при който и да е от двамата родители, т.е. съдът може да постанови те да живеят другаде – дядо и баба, други роднини и близки, но това разбира се става само със сългасието на въпросните хора. Ако нито една от тези възможности не може да се осъществи, детето се настанява в приемно семейство, а и ако това е невъзможно, следва настаняване на детето в специализирана институция. Мерките, които съдът постановява относно упражняване на родителските права не са непроменяеми.

Съдът се произнася по въпроса  за режима на лични отношения с другия родител.

 

  1. Произход – понятие. Произход от майката

 

Това е биологическата връзка междъу едно дете и жената, която го е родила съответно мъжът, от когото е било заченато. Тази същата връзка, но погледната от позицията на бащата и майката, обозначаваме с „майчинство“ и „бащинство“.

Произходът не е правна връзка, а биологическа, житейски факт, който може да стане ЮФ. Биологическата връзка сама по себе си не е годна да породи правни последици. Това става само ако произходът е установен. Тогава става ЮФ.

Глава 6 („Произход“) урежда правните последици от произхода, които могат да бъдат най-различни.

Приципите по отношение на произхода не са изрично изброени в СК. Имаме два основни принципа в материята на прозхода, които взаимно си противодействат. На първо място, е принципът на истинност. Става дума за това да се установи действителният произход на едно дете. Това се разбира от уредените разнообразни способи за установяване и оспорване на произхода.

Втори принцип – произходът да е стабилен, т.к. той е основен елемент от гражданския статус на едно лице. Този принцип пречи на принципа на постоянното търсене на истината. Макар способите за осъществяване на този принцип да са разнообразни, те са изчерпателно изборени (numerus clаusus) в закона. Т.к. голяма част от тях са искове. Лицата, които могат да ги предявят, са изчерпателно посочени в закона: детето и родителите. Трети заинтересовани лица не могат да се месят в тези лични отношения. В същата насока са и сроковете за установяване на бащинство – преклузивни, изтекат ли, отпада възможността за установяване на бащинство. Чл. 71 – детето да е без установено майчинсво/ бащинство. Трябва да се премахне съществащото и да се търси ново.

Произход от майка – чл. 60 – (1) от раждането се определя коя е майката. (2) майка е родилата жена, дори да е при асистирана репродукция. Действителната биологична майка не би могла да претендира по никакъв начин, че тя е майката – само по пътя на осиновяването. Законопроект за измяна на СК – заместващо майчиство, възможност за майка да се признае не родилата жена, а биологичната майка. Предвижда се това да се уреди с договор за заместващо майчинство.

Способи за установяване на майчинството – 1) по акта за раждане – вписването в акта за раждане на една жена като майка, установява произода на майката. 2) иск за установяване на майчинство – оспорване на майчинството, посочено в акта за раждане (за премахване на майчинство) и иск за установяване на ново майчинство. Първият иск е отицателен установителен иск – за оспорване на произход. Предмет на доказване е, че жената, посочена в акта за раждане, не е родила детето или не е родила въобще. Иска може да предяви: вписаната в акта жена, нейният съпруг и детето след навършване на 14-годишна възраст (има особена процесуална дееспособност, може да отговаря самостоятелно по тези искове). Претендиращата майка, която оспорва чуждо майчинство, за да установи после свое, трябва да предяви едновременно и двата иска – за оспорване на чуждото и за установяване на своето майчинство.

Ако майчинството бъде оспорено, с отбелязване в акта се заличава съответният произход от майката и евентуално се вписва нов. Актът за раждане е първичен способ за установяване на майчинство. След като бъде оспорен, макар и променен, способ за установяване на майчинство се явява вече не актът, а съдебното решение.

Чл. 68 – иск за установяване на майчинство – положителен установителен иск. Предмет на доказване е, че дадена жена е родила дадено дете. Няма ограничения в доказателствените средства. Иск може да предяви: детето, майката, бащата. В случая майка е жената, която счита себе си за майка на дедето. Бащата – две хипотези: може да се касае за съпруга на жената, чието майчинство се цели да се установи, т.к. той би се оказал баща, или има установено бащинство, но няма установено майчинство. Ако искът бъде уважен, съответната жена ще бъде вписана в акта за раждане като майка на детето. Тук важи същото като по-горе.

 

11, 12. Установяване на бащинство: презумпция за бащинство, иск за установяване на бащинство и припознаване

 

Презумпцията за бащинство има важно значение, когато детето е родено от омъжена жена. Чл. 61 – раждането трябва да е по време на брака (не се интересува кога по време (може и непосредствено след сключването му), нито кога е заченато) или раждането да е в рамките на 300 дни след прекратяване на брака. Ако детето е родено в рамките на 300 дни след прекратяване на първия брак, но след сключването на втори, се поставя въпросът бившият или настощият съпруг по силата на презумпцията е бащата. – (2) казва, че баща е настоящият съпруг. Презумпцията е оборима.

 

Оспорване на бащинство (чл.62)

Оспорването на презумпцията се извършва по съдебен исков ред. Това е отрицателен установителен иск. Правят се различни експертизи – на кръвна група, генитическа, свидетелски показания.

Кой има право на иск? На първо място – презумптивният баща. Право на иск има и майката. По действащия семеен кодекс правен иск е даден и на детето.

Исковете на посочените три лица могат да бъдат предявени в едногодишен срок, който обаче тече от различен начален момент. За майката – от раждането; за съпруга – от узнаването за раждането; за детето – до една година от навършване на пълнолетие, но може да го предяви и преди навършването на 18 год. Сроковете са преклузивни – при изтичане няма как да се оспори презумцията за бащинство.

Трети лица нямат право на иск. Лицето, считащо себе си за баща, не може да оспори чуждо бащинство.

 

Наличие на конфликт на презумпция (чл. 63)

Чл. 62, ал. 5 предвижда хипотези, при които презумпцията е неатакуема. Ако се окаже, че изкусвеното оплождане на майката е направено без съгласието на бащата – презумпцията подлежи на оборване.

Кога се използва искът за установяване на произход от бащата по чл. 69? Тогава, когато презумпцията за бащинство не действа или вече е била оборена. Искът е положителен устанвителен иск – целта е да се докаже, че определено дете е заченото от определен мъж. Доказателствените средства са неограничени. Право да предяват този иск имат само майката и детето, а бащата винаги е в положението на ответник. Срокът е 3 годишен за майката от раждането, а за детето – до 3 години от настъпване на пълнолтетието му. Детето може да бъде представлявано от майка си, а от 14 години нагоре искът може да се предяви и лично от детето без съдействието на майката. Ако майката предяви иска през първите 3 год. след раждането, но искът не е бил уважен, съществува възможност искът да бъде предявен от детето. Но ако пак не се успее, възможностите се изчерпват.

 

  1. Припознаване

 

Важна е волята на лицето родител, което заявява, че дадено дете произхожда от него. Припознаването може да се определи като едностранно, строго лично, формално, неотегляемо и контролируемо по същество изявление, с което мъж или жена заяват, че дадено дете произхожда от него.

Чл. 64, ал. 1 – всеки родител може да припознае своето дете. За да може да извърши валидно припознаване, родителят трябва да бъде по правило дееспособен. И 16 год. лице може да извърши припознаване. Припознат може да бъде всеки човек независимо от възрастта, но само ако няма установен произход от майката/ бащата. Дори заченати лица и починали лица могат да бъдат припознати.

Заченати лица се припознават, за да имат установен произход още преди да се родят. Това припознаване има отлагателно условие – ще породи действие, ако детето се роди живо.

Починало дете може да бъде припознато, но само ако е оставило низходящи. Наличието на тези низходящи ще измести като наследници родителите, които припознават починалото дете.

Припознаването е едностранно изявление, което се прави пред длъжностното лице по гражданско състояние – адмнинистративна процецура. Изявлението е формално. Имаме два варианта на форма, която може да се използва: обикновена писмена форма или писмена форма с нотариална заверка на подписа (ако лицето не може да се яви в общината). Длъжностното лице проверява само самоличността на припознаващия и дали детето вече не е с установн произход. Длъжностното лице не проверява истинността на волеизявлението.

Припознаването може да бъде оспорено от другия родител, ако има такъв установен и от детето. Ако от момента на извършване на припознаването, детето е навършило 14 год., длъжностното лице трябва да съобщи на родителите му, че е извършено припознаване, а родителите имат 3 месеца да възразят. Пише се възражение до длъжностното лице, с което се казва, че те оспорват припознаването. След това действие ефектът на припознаването е блокирано. За припозналия вече възниква възможност да установи произход на детето от себе си, но по исков ред. Срокът е 3 месеца след получаване на възражението.

 

  1. Родство. Сватовство
  2. Материалноправни условия на осиновяване
  3. Съгласия за осиновяване
  4. Особености при пълно осиновяване
  5. Съдебно производство по осиновяване
  6. Действие на осиновяването

 

  1. Прекратяване на осиновяването

 

Уредено в 106-109 СК. То е действие, обратно на възникването. Правните последици, настъпили с осиновяването, отпадат за вбъдеще. Прекратява се по съдебен ред, но има и хипотеза на извънсъдебен ред – автоматично се прекратява при смърт на единствения или двамата осиновители при непълно осиновяване. При този вид осиновяване правната връзка е лична между осиновения и осиновителя; няма връзка между осиновения и роднините на осиновитея. По същата причина автоматично се прекратява, ако почине осиновения, при положение, че не е оставил низходящи. Ако същите факти настъпят при пълно осиновяване – смърт на единия от двамата, не настъпва прекратяване.

Ако са починали единствения или двамата осиновители при режим на пълно осиноваване и това се налага от интересите на осиновения, съдът може да прекрати осиновяването. Правото на иск принадлежи на широк кръг лица – осиновения, неговите рождени родители, настойник или попечител, ако са му назначени след смъртта на осиновителя, а също и Дирекция социално подпомагане.

Други основания за съдебно прекратяване: чл. 106, ал. 1, т.2 – причините, довели да разстройство на връзката, не са важни, важно е да се констатира, че тя е дълбоко и сериозно разстроена. Законът посочва една от възможните причини – тежко провинение от едната страна или други обстоятелства. Провинение – виновно поведение. То да е тежко и сериозно. Тежко провинение не може да извърши малолетно дете, доколкото няма зряла воля и не може да се говори за виновно поведение. Относно ДРУГИ обстоятелства, може да се приемат ообективни състояния, свързани с болест на детето, прояви на трети лица от семейството, които трудно съжителстват с детето. Този иск може да бъде предявен само от двете страни – осиновителят или осиновеният. Ако се позовават на виновно поведение, искът трябва да се предяви от невиновната страна.

Прекратяване на взеимно съгласие.

Друго основание е унищожаването на осиновяването. Унищожаемостта има признаците на унищожаемостта на брака. Унищожаването действа за вбъдеще. Основанията са нарушения при извършване на осиновяване. Чл. 106, ал. 1, т. 1. Правото на иск принадлежи на: когато липсва съгласие на някое от лицата, това лице може да предяви иск – ако не е давало съгласие или при порок на волята (в едногодишен срок, който тече от ознаване на осиновяването, а ако е на пълнолетен – от навършване на пълнолетието); на осиновителя, осиновения и всеки от родителите на осиновениявписване на детето в 1-годишен срок от осиновяването (106, ал 3); (4) В останалите случаи на унищожаемост прекратяване могат да поискат осиновителят, осиновеният и всеки от родителите на осиновения до навършване на пълнолетие на осиновения.

Извън посочените лица право да предявят иск имат и прокурора и Дирекция социално подпомагане. Намесват се при същите хипотези, когато сметнат, че се налага за детето. Сроковете за тях са същите.

 

  1. Отношения между родители и деца

 

И произходът, и осиновяването са ЮФ, които пораждат като последица възникване на определени права и задължения. Носители на права и задължения по отношение на ненавършили пълнолетие лица са родителите (майка или баща с установено майчинство или бащинство, а не чисто биологичния факт). Същите поседици възникват и за осиновителите. Всеки осиновител придобива пълния обем на родителските права и задължения.

Родителите имат еднакви права и задължения, независимо от това дали са в брак или не. Ако детето има двама известни родители – двамата са титуляри на родителските права. Когато има двама установени родители, всеки родител притежава цялата съвкупност от родителски права и задължения в пълния ѝ обем. Двамата не си взаимно ограничават правата. Упражняването на тези права според чл. 123 става от двамата родители заедно или поотделно. В ал. 2 – по общо съгласие. Логиката е, че доколкото и двамата са равноправни, то нормалното е да се консултират един с друг. Ако липсва това общо съгласие, ако непреодолимо спорят, могат да се обърнат към медиатор или към съда, за да реши спора им. Това производство е от т.нар. спорна съдебна администрация. Спорът не е за това кой има правото, а за целесъобразност.

Всеки един от родителите има правото да представлява детето самостоятелно. Независимо от вътрешните спорове между родителите, независимо от знанието на трето лице, извършеното действие ще бъде валидно, защото законът му дава такова право.

Чл. 125 – родителят има правото и задължението да се грижи за физическото съществуване и развитие на детето – да го отглежда. Родителят има задължението да се грижи за възпитанието му, като под възпитание се разбира формирането на определени навици, разбирания, възгледи, за да израстне детето като приличен човек. Да се грижи за образованието му – да му осигури възможността да получи поне задължителното образование. Друго право и задължение на родителя е да живее заедно с детето. Ако не живеят заедно, горепосочените права и задължения не могат да бъдат осъществени. Родителят действа като законен представител на малолетното дете и трябва да съдейства при извършване на правни действия от непълнолетното дете.

Родителят изпълнява тези задължения не само защото е задължен, но и защото иска. Той има призната от закона възможност да се грижи за детето си и това право той осъществява в свой интерес.

Родителските права са от типа на абсолютните субективни права – титурярят им сам, чрез собствено поведение постига признатия и гарантиран от закона интерес. Целият околен свят, всички останали лица дължат бездействие – да не пречат. Особеното е, че тук сред тези останали деца е и детето, доколкото родитеят не е преминал в злоупотреба с правата си.

Малолетните деца са недееспособни, вместо тях правни действия извършват родителите им, доколкото имат такива. Те са законни представители. Ако детето е напълнолетно, може да извършва самостоятелно обикновени дребни сделки за задоволяване на нуждите си, а за всички други има нужда от съгласие на родител. СК възпроизвежда общите правила на ЗЛС и ги допълва с допълнителна защита в интерес на детето. Когато се касае за определени разпоредителни действия, по отношение на родителя са упражнява контрол, за да има сигурност, че действа в полза на детето. Чл. 130, ал. 3 – общо ограничение – спрямо действия с разпореждане с недвижими имоти; разпореждане с движими вещи чрез формална сделка (автомобил); разпореждане с влогове и ценни книжа на детето. Необходимо е предварително разрешение на РС. Ако разпореждането е извършено без разрешение на РС, сделката е унищожаема по ЗЗД. В ал. 4 на 130 има още едно ограничение – изброени са няколко вида разпоредитени сделки, които са забранени. Преценката е направена предварително от законодателя. Ако бъдат извършени, са нищожни. Изр. 2 казва, че по изключение може да се извърши обезпечаване на чужди задължения със залог или ипотека, чрез разрешение на РС при нужда и за защита интересите на детето.

 

  1. Ограничаване и лишаване от родителски права

 

Ограничаването и лишаването от родителско права са еднотипни мeрки, които се прилагат спрямо родителя по съдебен исков ред. Основната разлика между тях е в обема, в който се засягат родителските права. При ограничаването са засягат частично, отнема се някое или се ограничава възможността някое право да бъде упражнявано, а при лишаването – се отнема цялата съвкупност от родителски права.

Основания – чл. 131: ал. 1 при виновно поведение на родителя, а ал. 2 – обективна невъзможност за упражняване правата и задълженията. Предпоставка за ограничаване на родителските права е наличие на поведение на родитея, което представлява опасност за благо на детето. Втората хипотеза – законът посочва примерни причини за обективната невъзможност. В тези случаи се налага не да се въздействаа върху родителя, а да се защити детето, останало без необходимите родителски грижи. Според Станева, макар че законодатеят не е казал, че съответното поведение трябва да е опасно, както е по ал. 1, ако няма опасност, мярката е излишна (тежко болен родител, а другият е там).

Съдът отнема родителските права или поставя условия за упражняването им, а при необходимост – настанява детето извън семейство. Напрактика се прилага последната мярка. Родителят губи правото на съвместно живеене, а чрез него и осъществяването на другите основни родителски права. Друга възможност за въздействие е, когато двамата родители вече са разделени, живеят отделно и има режим на периодични контакти между детето и родителя, който живее отделно. Ако при тези контакти се създава опасност за детето, може да се забранят въобще или да се осъществяват при определени условия.

Лишаването от родителски права се осъществява при особено тежки случаи. Има препращане към чл. 131, но ако случаят е окачествен като особено тежък. Преценява се застрашеното благо (живот); дали едно или няколко блага са застрашени; опасност ли е създадена или има вече настъпили вреди; форма, степен и мотиви за вината, разкаяние и т.н.

Наред с тази обща хипотеза в т. 2 на чл. 132 се посочва още едно основание за лишване от родителски права. Става дума за пълно бездействие от страна на родителя относно упражняването на родителските му задължения. Пълното родителско бездействие може да се оцени като поведение, създаващо опасност за детето, ако е виновно. Въпросното поведение може да бъде действие/ бездействие. Действията могат да бъдат включени в общото основание за ограничаване/ лишаване от родителски права. Ако имаме това пасивно поведение на родителя, то не означава, че случая е особено тежък и се налага лишава. Както при действието, така и при бездействието, законът ни дава възможнсст за преценка коя от двете мерки да се вземе – ограничаване/ лишаване от родителски права.

Двете мерки се налагат по съдебен ред в рамките на исков процес. Компетентнен е районният съд по настоящ адрес, а право да предявят иск е изправният родител, ако има такъв, прокурорът и Дирекция „Социално подпомагане“. В производството се излушва провиненият родител, прокурорът/ директорът на социално подпомагане и съдът постановява решение в зависимост от констатираната ситуация.

Последица от лишаването на родителски права

Лишеният от тези права родител губи цялата съвкупност на тази права, но не губи родителсктото си качество – знае се, че той е родител на детето. Той обаче вече не е титуляр, притежател на родителските права. Отпадат и правата, и задълженията. Има обаче едно задължение, което трябва да се спазва – задължението за издръжка. Чл. 151, ал. 3 предвижда, че лишеният от родителски права не се лишава от задължението за издръжка.

Наред с изгубването на тези права лишеният губи и други свои права и правни възможности. По чл. 151 – лишеният не може да търси издръжка от детето си след време. Това е санкцията за лишения от родителски права родител. Лишеният от родителски права не може да бъде осиновител на което и да е дете, а освен това  настойник, член на настойнически съвет или попечител. Става дума за частично засягане на правоспособността на лишения от родителски права – засяга се абстрактната възможност да се придобиат права и задължения от даден вид.

Лишаването/ ограничаването на родителски права подлежи на ревизия – могат да бъдат смекчени или напълно отменени. Отново по исков път при същото производство, но тук ищец ще бъде провинилият се родител. Законът не предвижда формални изисквания, за да се стигна до редуциране на ограниченията или пълно възстановяване на родителксите права (чл. 135).

 

  1. Издръжка

 

Спефичен семейноправен институт. Може да се разглежда като право на издръжка, и като задължение за издръжка.

Задължението за издръжка е строго лично, произтичащо от закона задължение за член на семейството, което задължение е едностранно и безвъзмездно и е свързано с осигуряването на средства за съществуване на друг член на семейството.

Това е едностранно задължение, което възниква по силата на закона без участието на волята на задължението лице. Това е доста нетипично задължение за ГП – лице да бъде натоварено със задължение без очакване за насрещна престация, а това се случва без оглед на волята.

Кое лице има право да търси издръжка?

Предпоставки, на които трябва да отговаря лицето – лицето трябва да бъде неработоспособно и да не може да се издържа от имуществото си. Това е общото правило за издръжка.

Неработоспособност – критеят е медицински. Правната страна на неработоспособността е свързана с достигане на трудовата дееспособност. Приема се, че едно лице, ненавършило 16 г., е неработоспособно. От 16 годишна възраст нагоре, работоспособността зависи изцяло от физическото състояние на лицето. Това се преценя от лекарите.

Наред с неработоспособността на лицето то не трябва да може да се издържа от имуществото си /две кумулативни предпоставки за пораждане на издръжка/. Става дума за оценимите в пари права – парични вземания например. От имуществото се изключват вещите за ежедневно ползване, обикновената покъщнина и необходимото жилище.

Имащият право на издръжка към кого насочва претенциите си?

Виж чл. 140. Издръжката не се дължи наведнъж, а законът ги подрежда в ред, по който могат да бъдат предпочетени. Лицето трябва да да има възможност да дава издръжка. Дължи издръжка лице, което е посочено в закона, но едновременно с това има възможност да дава тази издръжка. Под възможност да се дава издръжката се разбира на задълженото лице да му остават свободни средства след като осигури необходимата си издръжка. Ищецът трябва да докаже в процеса, че се нуждае от издръжка. Защита на ответника може да защитава тезата, че ответника няма имущество или ищеца има достатъчно имущество, или ответника може да защитава тезата, че лицето има по-преден ред роднини, които могат да дават издръжка. Ако има повече от едно лице, което може да дава издръжка, тя се дължи събразно възможностите на всяко от лицето. Ако някое от лицата, които дължат издръжка… (виж. Чл. 140, ал. 3).

 

Размер на издръжката

Размерът зависи от нуждите на търсещия издръжка, а от другата страна на възможностите на дължащия издръжка. Фиксиран минимален размер в чл. 142, ал. 2.

 

Защита на правото на издръжка

Правото на издръжка е особено защитено право, защото става дума за осигуряване на средства за съществуване на едно лице. Чл. 147 – отказът за издръжка за бъдеще време е нищожен. Ако едно лице е придоило право на издръжка преди известно време, може да се откаже за вече изтеклата издръжка назад, но не и за вбъдеще.

Чл. 148 – не се допуска прихващане на задължения с вземания за издръжка. Задължението за издръжка се погасява само с реално изпълнение – длъжникът на издръжката трябва да я плати, без значение дали ще получи насрещното вземане.

Чл. 149 – да се търси издръжка и за минало време – максимум една година назад. Специфични правила, съдържащи се в ГПК, са свързани с принудителното изпълнение. Има определена несеквестируема част – в това имущество попада единственото жилище на длъжника и земите на земеделски стопанин, трудово възнаграждение или пенсия. Тази относителна несеквестируемост отпада, ако става дума за изпълнение за издръжка.

Чл. 152 – едно лице вече е осъдено да плаща издръжка, има влязло в сима решение, започнало е принудително изпълнение, но въпреки това не може да бъде събрано задържението. При това положение нуждаещият се не получава издръжката. При тези предпоставки, казва законът, изплъщането на присъдената издръжка се поема от държавата със средства, предоставени от държавния бюджет чрез общината. Държавата има право на регрес спрямо длъжника, неплащащ издръжката. С последни изменения тази разпоредба търпи свиване на случаите, в които държавата се намесва. Днес правилото се отнася за издържка на ненавършили пълнолетие лица, български граждани, като се определя максимален размер, до който се поема издръжката. Този размер е посочен в Закона за държавния бюджет.

 

  1. Особени случаи на издръжка

 

Издръжка на ненавършили пълнолетие лица – чл. 143, ал. 2 – отношение между родител и ненавършило пълнолетие дете. Родителят като част от родителските си задължения, дължи издръжка, независимо дали детето е неработоспособено и дали може да се издържа от имуществото си. Става дума за навършилите 16 години деца, които стават трудоспособни, но въпреки това родителят им дължи издръжка, за да завършат образованието си спокойно, за да не са принудени да работят, за да се издържат. Родителят трябва да осигурява издръжка, дори детето да има достатъчно имущество (вкл и парични доходи) – т.е. да не се налага да се продава това имущество, за да се издържа детето.

Ако няма родител или родителят е в невъзможност, е безсмислено да бъде осъден да дава издръжка, т.к. пак няма да получи. Следва да се търси издръжки от друг роднина, но там важат общите правила – ако има имущество или е трудоспособен и навършил 16 години, няма да може да търси издръжка.

 

Издръжка на пълнолетни учащи се деца – отново от родители – защото учи, законът му дава облага. Предпоставки: да учи в средно или ВУЗ; в редовна форма; издръжката може да се търси докато трае периодът на обучението, но не повече от 20-годишна възраст за средно и 25 за ВУЗ; да не може да се издържа от доходите си или от използване на имуществата си (не се очаква продажба на имущество както при общите случаи, а следва да се използват доходите, постъпващи от използването на това имущество).

Родителят трява да може да дава издръжката без особени затруднения. По общия ред, лицата не дължат издръжка, ако нямат възможност да я дават – ако не им остава нищо или почти нищо след покриване на собствената им необходима издръжка. Тук родителят ще дължи, ако има достатъчно свободни средства, за да запази обичайния си начин на живот, бил той и разточителен.

 

Издръжка на бивш съпругприлагат се общите предпоставки на чл. 137. Законът добавя и още една предпоставка – чл. 145, ал. 1 – сам невиновният за развода съпруг има право да търси издръжка. Тази издръжка е предварително определена като срочна. Основана е на преди същестувла връзка, дължи се до три години от прекратяване на брака. Възможно е страните, ако са прекратили брака със споразумение, да се уговорили по-дълъг срок. Възможно е и съдът да определи изначално или впоследствие с ново решение да продължи срока, ако получаващият издръжката е в особено тежко положение, а даващият – да я дава без особени затруднения (виж по-горе).

Чл. 140 – щом настоящият съпруг е в първи ред, то ако получаващият издръжка встъпи в нов брак и се сдобие с настоящ съпруг, задължението за даване на издръжка на бившия съпруг, автоматично отпада.

2. Наследствено право

37. Понятие, предмет и принципи на наследственото право

 

 

  1. Понятие. НП може да се определи като: съвкупност от правни норми, представляващи част от ГП, които регламентират правоотношенията, настъпващи по повод смъртта на едно лице и уреждащи преминаването на имуществото на това лице към имуществата на други лица.

Исторически наченки на наследяването има още в предкласовото общество, през родовообщинния строй – имуществото на умрелите е преминавало към останалите членове на рода, първо по майчина, а после по бащина линия. Като правен институт наследяването възниква при разпадането на първобитно общинния строй, предизвикано от развитието на производствените сили и възникването на частна собственост върху оръдията и средствата за производство.

За НП няма спор, то се смята за дял от ГП – посочва се като последния дял на ГП с оглед на това, че е свързано със смъртта на един правен субект и с последиците от тази смърт: т.е. логически правилно е да е накрая. Именно като част от ГП – НП има връзка с всички дялове на ГП:

1) общата част (ЗЛС и др.)

2) ясна връзка с вещно и облигационно право – правата и задълженията, които се прехвърлят след смъртта на лицето са преди всичко от категорията вещни и облигационни права.

3) семейно право – доколкото при наследяването по закон винаги става въпрос за наследници, които са в семейно-правна връзка с починалия или в съпружеска връзка.

  1. Наследствено правоотношение (предмет на регулиране от семейно-правните норми). Налице са трите основни елемента за всяко правоотношение:

2.1. Субекти (страни на правоотношението): всички познати ГП субекти: физически лица; юридически лица; държавата. Под въпрос е правното положение на общините: с последното изменение на ЗН (края на 1999 г.), бе изменен чл.11 – за първи път в ЗН се дава възможност общините да придобиват някакво имущество след смъртта на едно лице, но е спорно дали е между субектите.

2.2. Юридическите факти (пораждащи НПО): характерно е, че юридически факт – единствен или един от фактическия състав винаги е смъртта на едно лице (смъртта – самостоятелно или паралелно с други юридически факти).

2.3 Съдържанието на НПО (права и задълженията, които възникват между правните субекти): наследствените правоотношения са различни, но общо правило е че във всяко едно НПО-е като елемент от съдържанието му присъства субективното право на наследяване.

  1. Субективното право на наследяване: призната и гарантирана възможност на едно лице да придобие имуществото на друго починало лице, т.е. да придобие едно наследство. Правото на наследяване възниква в момента на настъпване на смъртта на наследодателя, но неговите наследници по закон или по завещание могат, придобивайки това право, да изберат: 1) или да изявяват воля за придобиване на наследството, да приемат наследството и да станат титуляри на включените в него права и задължения; 2) или да се откажат от наследството, с което губят правото си на наследяване и възможността да придобият включените в наследството права и задължения. Множеството потенциални наследници на едно лице са от различни редове. 1 ред наследници (деца) – изключват 2 ред наследници (родители), т.е. всички потенциални наследници на едно лице имат право на наследяване, но едни (от най-близкия ред) – го придобиват незабавно/безусловно и могат веднага да го упражнят; останалите наследници от следващите редове притежават правото на наследяване, но то е под отлагателно условие – налице е очакване (на бъдещо несигурно събитие): отказ на наследник от предходния ред или недостойнство да наследява за наследник от предходния ред. Правото на наследяване се характеризира като:

3.1. Абсолютно право: титулярът на правото може сам да осъществи действията, свързани с упражняване на правото и сам чрез своето поведение да задоволи признатия му от закона интерес без да е необходимо поведение на други лица.неограничен кръг на насрещно задължени лица: дължат единствено бездействие и следва да не пречат на титуляра.

3.2. Преобразуващо потестативно право: правото на наследяване се упражнява чрез едностранно волеизявление на титуляра; чрез това едностранно волеизявление се предизвиква правна промяна не само в собствената правна сфера (на  титуляра), но и в чужда правна сфера (деца, които приемат и всичко се прекратява за родителите, които са от 2 ред).правната промяна се състои в това, че например когато едно дете упражни правото си на наследяване – за следващия ред правото на наследяване се погасява: имаме вече наследник от 1 ред, който е приел наследството.

  1. Правна уредба на наследственото право. ЗН: основен НА, който обаче е остарял (от 1949 г. е).

4.1. Преди него е имало ЗН от 1890 г. Различията между двата закона са съществени:

1) Принципното различие е, че първият ЗН, за разлика от сегашния ЗН, е провеждал сериозно неравноправие между:

а)наследниците от мъжки и от женски пол с предпочитание към наследниците от мъжки пол при наследяване на някои недвижими имоти;

б) брачни и извънбрачни деца;

в) родни и осиновени;

В ЗН от 1949 г. – всички тези наследници се третират равностойно.

2) Друга разлика е свързана със системата, която двата закона възприемат относно придобиване на наследството:

а) отменения ЗН е възприемал Теорията на отказа от наследството: наследникът придобива наследственото имущество в момента на смъртта на наследодателя – автоматично , без да е нужно да изрази воля за това: директно правоприемство по силата на закона. Дадена е възможност впоследствие наследникът да се откаже от наследството – и то да излезе от имуществото му с обратна сила.

б) сегашния ЗН – възприема Теорията на приемане на наследството: след смъртта на наследодателя неговото имущество не преминава към наследниците, докато те не изявят воля за приемане. В момента на смъртта наследниците придобиват правото на наследяване, т.е.придобиват правото да го упражняват. Има интервал от време между смъртта и приемането, в който наследството е ничие имущество. Когато наследникът приеме, ЗН посочва че приемането действа с обратна сила – към момента на смъртта.

3) Има различен кръг наследници по закон и други различия.

4.2. Закон за наследството. Законът е стар, но въпреки това не е променян много. Основното изменение е от 1992 г. Повод за изменението: реституционните закони, приети в същия период. Наложиха се промени с оглед осигуряването на възможност за реалното възстановяване на собствеността върху одържавените имоти. Текстовете имат относително временен характер: целта е разрешаване на конкретен проблем. По повод на тази нужда от изменение бяха извършени и няколко много съществени промени, които са принципни:

1) промени се кръгът на наследниците по закон – той бе значително разширен;

2) разшири се свободата за разпореждане с имуществото чрез завещание, до 1992 г.- тя бе значително ограничена.

3) отпадна срока за приемане на наследството.

4) макар действащият ЗН да е един, винаги се налага употребата на предишни положения: приложим е този закон, който е действал към момента на смъртта.

ЗН добре обхваща всички проблеми на НП, макар че няма кодификационен характер.

4.3. Не липсват разпоредби и в други НА:

1) Семеен кодекс – наследствени права на съпрузи при развод;

2) Търговски закон – въпросът за съдбата на дружествения дял на починал съдружник;

3) ЗЖСК –възможност да се замести починал член-кооператор от неговите наследници.

4) ЗАвПСП –особености при наследяване на авторско право;

5) ГПК –тук е разгледана съдебната делба;

6) ЗС – доброволната делба (общ способ за прекратяване на съсобствеността, вкл. възникнала от наследяване).

  1. Принципи на НП: не са изрично формулирани в закона като такива, извеждат се по тълкувателен път от закона (всеки би могъл да формулира повече или по-малко). 3 от тях обаче са основни:

5.1.Равноправие между наследници от мъжки и от женски пол; между брачни и извънбрачни деца; родни и осиновени.

5.2. Свобода на завещателната воля: възможността на всяко едно лице – потенциален наследодател, да се разпореди с имуществото си чрез завещание и по този начин да се отклони от правилата, които законът урежда за наследяване: чл.14, ал.1 от ЗН. Преди 1992 г. – текста на ЗН е с продължение: “…в полза на наследниците си по закон, държавата и обществени организации.” Другата алинея гласи: “…а в полза на други лица извън тези, би могъл да се разпорежда с не повече от Ѕ от имуществото си”. Ако би завещал повече от 1/2 – това завещание е частично нищожно за частта, надхвърляща Ѕ, т.е. която е в повече: тази част се връща в наследството и се разпределя между наследниците по закон, ако няма такива – отива в полза на държавата. От 1992 г- – това положение е отменено.

5.3. Защита на най-близките роднини на наследодателя. Този принцип ограничава завещателната свобода. Изразява се в правилата за т.н.запазена част на най-близките роднини, уредена в чл.28 и сл. Няма ли противоречие между 14 и 28? Общо взето – такова противоречие има. Крайният изход: 1 лице може да завещае цялото си имущество на когото и да е и това завещание ще бъде валидно завещание, т.е. няма да има частична нищожност за частта, която накърнява запазената част. Лицето, което има запазена част, и тя е накърнена може (има потестативното право) да атакува по исков ред завещанието. Неограничена ще бъде завещателната свобода, когато лицето няма наследници със запазена част. Ако има такива – пак може да завещае цялото си имущество. Двата принципа взаимно се ограничават.

Могат да се изведат още 2 съществени принципа:

1) Принцип на реален дял в наследството – всеки наследник получава в натура като обаче се допуска и парично изравняване.

                        2) Принцип на недопустимост на неоснователното обогатяване – чл. 12 ЗН: (1) Hаследниците, които са живели с наследодателя и са се грижили за него, получават в наследство обикновената покъщнина, а ако се занимават със земеделие и не са съответно възнаградени по друг начин – и земеделския инвентар на наследодателя. (2) Сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза; увеличението може да се даде в имот или в пари.

 

 

 

38. Наследяване. Наследство. Откриване на наследството

 

  1. Наследяване.
  2. Същност – преминаване на имуществото на едно починало лице към имуществото на едно или няколко лица, се нарича наследяване или наследствено правоприемство.
  3. Видове – наследяването е два основни вида:

1)наследяване по закон;

2)наследяване по завещание.

  1. Наследяване по закон – преминаването на имуществото се осъществява с оглед правилата в ЗН, т.е. лицата, към които то ще премине и техните дялове се определят от ЗН.Наследяването по закон се осъществява, когато не е налице завещание.
  2. Наследяване по завещание – характеристика:
  • Кръгът на облагодетелстваните лица и обемът на наследствените права се определя от волята на наследодателя, изразена в неговото завещание.
  • Наследяването по завещание има приоритет пред наследяването по закон.

а) Това е така по принцип, макар че не е изключено да се стигне до паралелно наследяване: и по закон, и по завещание.

б) Така ще бъде винаги, когато завещателят не се е разпоредил в завещанието си с цялото си имущество, а например с 1/3 – останалата част от имуществото ще се наследява по закон.

в) Друг вариант: направил е завещание, но с него е накърнил запазената част на наследник по закон, ако последният реши да атакува завещанието – тогава той ще наследява по закон.

 

  1. Общо и частно наследствено правоприемство.
  2. Общо наследствено правоприемство е налице, когато имуществото преминава като цяло или в дробни части, но винаги като съвкупност от права и задължения.
  • Когато имуществото на наследодателя преминава към едно лице като съвкупност от права и задължения.
  • Когато наследството е разделено между няколко наследника: всеки от тях получава съвкупност от права и задължения.
  • При наследяването по закон правоприемството е винаги общо, друго не може да се осъществи.
  • Наследяване по завещание – може да има или общо, или частно правоприемство.
  1. Частно наследствено правоприемство е налице при завета (вид завещание): завещателят оставя на едно лице само определено имуществено право/ или права, но само права, не и задължения (завещавам недвижимия си имот).
  • Лицето, което е облагодетелствано по този начин, се нарича заветник.
  • Заветникът не е наследник (получил е конкретно наследствено право).
  • Положението на заветниците е на особени кредитори на наследниците. Те имат правото да искат от наследниците да им предадат това, което им е завещано (пари, недвижими имоти и др) – имат едно право на вземане към наследниците.
  • Същинските кредитори са били кредитори на наследодателя приживе и след неговата смърт – те стават кредитори и на наследниците.
  • Заветникът никога не е бил кредитор на наследодателя.
  • Към наследодателя заветникът не е имал права.
  • При конкуренция се предпочитат кредиторите. Удовлетворяват се преди заветниците.
  • Наследство.
  1. Същност – съвкупност от прехвърлими имуществени права и задължения, които наследодателят е притежавал към момента на смъртта си.
  2. Неимуществените права и задължения се погасяват със смъртта на наследодателя по принцип, но някои от тях са обект на наследяване
  • Правото на публикуване, възпроизвеждане и разпространение на авторско произведение. Правото на авторско име е непрехвърлимо и ненаследимо.
  • Членствените права и задължения на кооператор се наследяват по особен начин от членовете на семейството му.
  • Правото на членство в ЖСК не е имуществено право. Ако починалия кооператор е завещал правата си в ЖСК, заветникът не може да заема мястото на починалия,а може само да получи на правените имуществени вноски.
  1. Непрехвърлими имуществени права.
  • По закон: вещното право на ползване / чл. 56 ЗС /.
  • По естество: право и задължение за издръжка; право на пенсия /ако лицето не си е взело предишни пенсии – ще ги наследят, но за в бъдеще не може да се наследи качеството на пенсионер/. Наследствена пенсия: лицето я получава по повод смъртта на негов близък, който го е издържал приживе; приживе наследодателят може да не е получавал пенсия.
  • По волята на страните: сключен е договор intuitu personae /договор за поръчка, изработка/.
  1. Към момента на смъртта си – в наследството влиза и правото на наследяване.
  • Чл. 57 ЗН – наследствена трансмисия /наследяване на правото на наследяване/.
  • Застрахователното обезщетение /по застраховка “живот”/, което получава наследникът дали е наследство? – трябва ли да се плати данък наследство върху него:
  • не е наследство, защото наследодателят не е имал приживе правото да получи застрахователно обезщетение;
  • Закон за местните данъци и такси – не е наследство, но се облага като наследство.
  1. Наследство и имущество.
  2. Наследството е по-тясно.
  • Само прехвърлими права и задължения.
  • Фиксирано е към определен момент и не се променя.
  1. Имущество.
  • Всички имуществени права и задължения.
  • Принадлежи на лицето цял живот и се променя;

3.      Авторско право

  • АП е от катег.на комплексните суб.права, т.е. които обхващат множество различни правни възможности за титуляра си:
  • строго лични – право на авторско име, личен елемент – непрехвърлим и ненаследим;
  • имуществени –право на авт.възнаграждение (АВ), в случай, че го е публикувал. Ако е публикувал, но не е реализирал правото си на АВ – това право /като имуществено/ влиза в състава на наследството.
  • Особености.
  • При наследяване на АП има и специални отклонения от общите правила в ЗН – чл. 33 ЗН – еднократност на наследяване на АП.
  • Защитата на АП продължава определен п-д след смъртта на автора: в повечето случаи 50 г. след смъртта.
  • Ако авторът почине – АП-а преминават към наследниците му (издател за АП ще се обърне към тях).
  • Ако в рамките на този 50-годишен срок на защита и наследникът почине – би трябвало тези права да преминат към наследниците на наследника. Според чл.33 ЗН това обаче няма да стане, АП преминават към държавата – еднократност на наследяването.
  1. Членствено право – наследяване. Комплексно субективно право – подобно на АП включва и лични, и имуществени елементи:
  • Лични – право на участие в управлението и взимане на решения.
  • Имуществени – право да се получи част от печалбата; право на ликвидационен дял в случаите на прекратяване на ЮЛ-е. Имуществените елементи се наследяват, но дали неимуществени/лични елементи могат да се наследят? На място на починалия член/ или съдружник да встъпи негов наследник – принципен отговор е трудно да се даде комплексно. Отговорът може да се даде на базата на законовата уредба.
  • Събирателно дружество – персонално дружество (съдружниците държат един на друг). Създадено е с оглед личността на съдружниците:
  • ако някой съдружник почине – дружеството се прекратява;
  • при прекратяване дружеството не стои въпросът за наследяване на членствените права, а само правото на ликвидационен дял (имуществено право) се наследява;
  • законът: в дружествения договор съдружниците могат да предвидят друго;
  • чл.97 ТЗ – в дружеството встъпват изявилите желание наследници:
  • наследниците – право да встъпят в дружеството и станат съдружници.

Това право не е елемент от наследството: ако те приемат наследството като цяло, не означава, че са решили да встъпят в дружеството – това е самостоятелно решение;

  • Наследникът като наследник (а не по наследство) – право да реши дали да встъпи; членственото право не се наследява директно, имаме възможност на наследника да реши да или не;
  • ООД – няма различие. ООД е на границата между персоналното и капиталовото дружество. Чл.129 ТЗ – дружественият дял (правото на участие на съдружника в дружеството) може да се прехвърли и наследява. Прехвърлянето на дружествения дял от един съдружник на друг се извършва – свободно (без намеса на Общото събрание), а на трети лица – при спазване изискванията за приемане на нов съдружник. Третото лице трябва да бъде прието като му се прехвърли дела. Тук обаче е употребено само прехвърляне (2 изр.). Няма логика наследяването да става по различен ред: и тук се осъществява правоприемство. Наследникът би трябвало да изяви желание за встъпване в дружеството, а ОС – да го приеме/ или не. Би могло да се поддържа, че наследяването се осъществява автоматично – включва се членственото правоотношение в състава на наследството. Първата теза е по-приемлива.
  • АД – чисто капиталово дружество. Ако едно лице получи по наследство акции, то става автоматично член на АД – без приемане, без изявяване на воля. В АД същественото е капиталът – персоналният състав не е от значение. При смърт на акционер – неговите наследници, придобивайки имуществените му права, придобиват и правото на членство (и неимуществените права). Тук имаме отклонение от правилото, че неимуществените права могат да се наследяват.
  • Кооперации.
  • Уредба – само в ЗЖСК.
  • Определена категория наследници (само най-близките) – възможност, ако пожелаят и в опр.срок, да изяват желание да заместят починалия съкооператор в членствените права. Т.е. няма автоматично преминаване на членствени права към наследниците.
  1. Откриване на наследството (ОН) – има 2 елемента, време на ОН и място на ОН.
  2. Време на ОН (чл.1 ЗН):
  • Време на откриване на наследството е моментът на смъртта на 1 лице, а мястото на ОН му е местожителството.
  • Наследството се открива в момента на смъртта.
  • ЗН – момент на смъртта. В ГП най-кратките срокове се броят в дни. ЗН се интересува от точния момент на смъртта: ден, час, минута и секунда на настъпване на смъртта – важно е с оглед наследниците, свързани с ОН. Към този момент се определят лицата, годни да наследяват: може да наследява всеки жив човек в момента на настъпване на смъртта на наследодателя: напр.:

При злополука са починали 2 лица (баща и син), които могат да бъдат наследници – кой кого ще наследява – този, който е бил жив към момента на смъртта на другия – правото на наследяване влиза в имуществото му и съответно ще премине към неговите наследници. Ввъзможно е обаче при такава злополука да не може да се установи кой е живял няколко минути повече или по-малко. При това положение допреди едно изменение на закона се приемаше, че те са починали едновременно и всички наследства се откриват едновременно – и никой никого не наследява, а се търсят други евентуални наследници живи към момента на смъртта им. Със създаване на новия чл.10А се прие т.н. презумпция за надживяване (която е позната на някои други правни системи). Счита се, че по-възрастният е починал преди по-младия – по-младият ще наследява по-възрастния. Това е една необорима презумпция. На никой не се дава възможност да установи противното – то и не може да се установи: няма начин да се установи кой кога е починал. Пита се презумпция ли е или е фикция? По-скоро е презумпция. Фикция е правно закрепване на една очевидна неистина, а в случая може и да е истина. Освен това презумпцията се базира и на една житейска очевидност, че по-младият е по-издръжлив.

  • Значение на момента на ОН:

а) Към момента на смъртта се определя състава на наследственото имущество.

б) Значението на деня на ОН е свързано с изтичането на различни срокове, свързани с упражняване на права по повод наследството.

в) Значение за приложимия закон – прилага се този закон или съответно редакция на ЗН, който действа към момента на смъртта.

 

  1. Място на ОН (не е толкова съществено).
  • Последното местожителство на починалия. В Закона за гражданската регистрация терминът “местожителство” не се използва, използва се “постоянен адрес”, т.е. това населено място, тази община, в чиито регистри на населението лицето е вписано.
  • Значение на местооткриването на наследството – с оглед определяне на компетентния районен съд, който има право да извърши различни действия, свързани с наследството. Предявяват се всякакви искове, свързани с наследството за атакуване на завещанието поради недействителност, за възстановяване на запазена част, за делба и т.н.; правят се изявления за приемане или отказ от наследство.

 

 

 

 

 

  1. 39. Наследодател. Наследник

 

І. Наследодател:

  1. Определение.

Починалите лица или обявените за починали по установения в закона ред,чието имущество преминава по реда на наследяване към други лича, се наричат наследодатели.

  1. Белези:
  • Всяко физическо лице може може да бъде наследодател.
  • Юридическо лице не може да бъде наследодател.
  1. Завещател е наследодател, който е оставил завещание.

За да може да остави завещание – той трябва да има сътоветната дееспособност, изискуема в закона.

ІІ. Наследник:

  1. Определение.

Всяко Ф.Л., което по силата на наследственото правоприемство, придобива съвкупност от права и задължения.(разлика със заветника, който не е наследник, а придобива определени само имуществени права по силата на завет).

  1. Наследници могат да бъдат всички познати правни субекти на ГП:
  • физически лица;
  • юридически лица;
  • държава.
  1. Характеристика:
  • Физическите лица наследяват по закон и по завещание.
  • Юридическите лица са годен наследник само по завещание. За да може едно юридическо лице да придобие наследство, съществува изискване то да съществува към момента на смъртта на наследодателя, да не е прекратено, може да е учредено към момента на откриване на наследството. Изключение в това отношение са фондациите чиято правна уредба се намира в ЗЛС. Фондация може да бъде учредена и въз основа на завещание. Към момента на смъртта, фондацията все още не е учредена – тя ще бъде учредена на базата на завещанието.
  • Държавата – може да наследява:
  • по закон придобива безстопанствени имущества – няма наследници или наследниците са се отказали от наследството, били са недостойни, наследвството се получава от държавата;
  • по завещание.
  1. Характеристика на чл.11 ЗН.

До изменението на чл.11 ЗН от края на 1999 г., държавата получава цялото безстопанствено имущество. След изменението от 1999 г. на чл.11 ЗН се добавя следното: “когато липсват наследници, наследството се получава от държавата, с изключение на: 1)всички движими вещи; 2)жилища, ателиета и гаражи; 3)жилищни имоти – застроени и незастроени – които стават собственост на общината, на чиято територия те се намират”.

Държавата не придобива всичко, а определени ВП минават към общината. При наличието на този текст (и само на него – няма други): общината не може да се окачестви като наследник, понеже тя получава само конкретни ВП, а наследството като съвкупност от права и задължения се получава от държавата. Общината по-скоро прилича на заветник – тя получава права, въпреки че няма завещание. Друг е въпросът, че няма пречка да се направи завещание в полза на община и тя би била “наследник” по завещание. Доколкото субект на наследствено правоотношение е всяко лице, което влиза в правоотношение по повод смъртта на едно лице, заветникът също е субект на наследственото правоотношение, следователно и  общината е субект на наследственото правоотношение, без обаче да е има качеството на наследник.

 

  1. Способност за наследяване. Недостойнство за наследяване

 

І. Определение.

Извежда се от чл.2 ЗН чрез тълкуване по аргумент на противното:

Не може да наследява този,който не е заченат при откриването на наследството и който е роден неспособен да живее.

Може да наследява всяко физическо лице, което е живо към момента на смъртта на наследодателя.От това основно правило има и изключение. Право да наследява има и лице, което е заченато към момента на смъртта, но още не е родено, т.е. –  годен правен субект все още няма, но законът защитава правата на заченатия. Заченатият ще може да наследи /ще придобие качеството “наследник”/ само ако се роди жив и жизнеспособен .

  1. Жив – да е поел въздух, да е показал първи признаци на живот.
  2. Жизнеспособен – да има всички необходими органи и жизнени функции за извънутробно съществуване.
  • Въпросът дали детето е жизнеспособно се поставя, ако детето умре скоро след раждането. Чл.2(2) ЗН постановява оборима презумция , че който е роден жив, се смята за жизнеспособен до доказване на противното.
  • Всяко заинтересовано лице би могло по съдебен ред и чрез съответната медицинска експертиза да установи нежизнеспособност. Ако това се докаже ще имаме следната ситуация – едно дете се е родило живо, живяло е кратко време, след което се установява, че то не е било жизнеспособно, т.е. – не е било правен субект. То няма да може да наследява. За да има правен субект – той трябва да е жив и жизнеспособен. Хипотези:
  • детето е родено живо и жизнеспособно – наследява;
  • мъртвородено дете – субект не възниква – няма кой да наследи;
  • ражда се живо дете, умира впоследствие, доказва се нежизнеспособност – няма наследник;
  • ражда се живо дете, умира малко след това, но не се установява нежизнеспособност /починало е поради външни причини/ – то е станало наследник, в неговото наследство се е включило правото на наследяване и то ще премине към неговите наследници чрез наследствена трансмисия (чл.57 ЗН).

ІІ. Недостойнство за наследяване:

  1. Определение.

В случай на тежко провинение към наследодателя или към неговите близки лицето, което иначе е способно да наследява , изгубва качеството на наследник като недостоен.Недостойнството има за последица лишаване от наследство

  1. Хипотези, при които настъпва недостойнство – чл.3 ЗН.
  • Недостойнството настъпва за лице, което убие или се опита да убие наследодателя/ или негов съпруг/ или дете:
  • само умишлено престъпление води до този резултат, не и убийство по непредпазливост;
  • същият ефект има и съучастие в убийство;
  • недостойнството не е налице, в случаите на убийство при обстоятелства, които изключват наказуемостта (неизбежна отбрана, крайна необходимост); ако деянието е амнистирано; при убийство по непредпазливост; когато деянието не се вменява във вина на дееца – той не е разбирал свойството и значението на своето деяние или не е могъл да ръководи постъпките си.
  • престъплението трябва да е установено с влязла в сила присъда на компетентния съд.
  • Не може да наследява като недостоен и лице, което пред надлежен орган на властта е набедил наследодателя в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказатлества срещу него. Става дума за престъпление, което поначало е наказуемо с лишаване от свобода. Недостойнството се изключва, когато набедяването се преследва по ред на частно обвинение и наследодателят не е подал съответната жалба. Съгласно НК обаче набедяването вече се преследва не по тъжба на пострадалия, следователно разпоредбата на чл. 3 ЗН, б. “в” в тази си част се смята за отменена.
  • Посегателства от страна на наследник върху завещателната воля на наследодателя – две групи:
  • Неправомерни въздействия пряко върху волята на лицето :
  • наследник въздейства върху волята на наследодателя и го застави чрез насилие или измама да направи/ отмени/ или промени завещанието;
  • не е нужно въздействащият да оказва въздействие в своя полза – не е важно в чия полза въздейства, т.е. кое е облагодетелстваното лице;
  • няма недостойнство, ако наследникът оказва въздействие върху наследодателя правомерно като се опитва да го убеди.
  • Въздействие върху документа, материализиращ волята, т.е завещанието:
  • унищожаване на завещанието;
  • скриване на завещанието;
  • подправка на завещанието;
  • съзнателно служене с неистинско завещание (това е завещание, което някой вече е подправил и друг човек си служи с него, знаейки, че то е подправено) – от значение е не самият факт на подправката, а ползването на подправено завещание.
  1. Недостойнството настъпва:
  • Автоматично – по силата на закона. Този факт трябва да бъде установен по съдебен ред. Установяването по съдебен ред ще може да бъде противопоставено на иска за наследство на недостойния. Решението на съда има обратно действие по отношение на третите лица, които са придобили права от недостойния наследник
  • Последиците от недостойнството се свеждат до това, че наследникът или губи правото си на наследяване, или въобще губи възможността да го придобие в момента на смъртта – вариантите са два в зависимост кога е извършено деянието:
  • Ако деянието се извърши приживе на наследодателя– т.е. наследникът не е придобил още правото на наследяване, той се лишава от възможността да придобие това право и няма да стане наследник, когато наследодателят умре.
  • Ако деянието е извършено след смъртта на наследодателя (например унищожаване на завещание) наследникът е придобил право на наследяване, но го губи и качеството му на наследник отпада с обратна сила, той вече не може да наследява.
  • Последиците, свързана с недостойството са строго лични – не засягат негови низходящи, които по силата на чл.10 ЗН могат да заместят недостойния си възходящ и да наследят вместо него (ако синът е недостоен, внуците могат да наследят).

 

 

ІІІ. Опрощаване на недостойнството – чл.4 ЗН.

  1. Недостойнството може да бъде опростено от самия наследодател, ако е все още жив, посредством изричен акт.
  • Писмен документ с нотариално заверено съдържание, в който наследодателят заявява, че знае и прощава извършеното деяние.
  • ако се окаже, че наследодателят е опростил едно деяние, а наследникът е извършил другоили други деяния, т.е опростено е само едно – няма да е налице опрощаване;
  • ако са повече от едно деяния – опрощаването трбява да е за всички.
  • Опрощаване чрез завещание – наследодателят завещава и формулира желанието си да прости деянието на своя наследник. Ако налице е такова опрощаване, недостойнството отпада собратна сила и наследникът наследява без ограничения.
  • Наследодателят може да не е извършил изрично завещание, няма изричен акт, но е завещал нещо на наследника. Възможни са два варианта:
  • ако завещателят не е знаел за недостойнството, когато е съставено завещанието – тогава това завещание или частта от него, която е свързана с недостойнството, са нищожни – чл.42 ЗН;
  • ако завещателят, съставяйки завещанието, е знаел за недостойнството, но въпреки това завещава на недостойния, последният ще получи само това, което му е завещано, без да възстановява цялостните си наследствени права. Актът на съзнателно завещаване в полза на недостойния  е само частичен –налице е  само частично опрощаване.

 

 

 

 

 

 

 

 

  1. Наследяване по закон – кръг и ред на законните наследници

 

  1. Наследници по закон – всички физически лица, свързани с наследодателя посредством семейно-правна връзка

 

  1. Родство, групи родство.
  2. Родство по права линия.

Роднини по права линия са лица, които пряко или непряко произхождат едно от друго.

  • Степента на родство между две лица се определя от броя на ражданията, които ги разделят:
  • родител – дете: едно раждане – І степен;
  • дядо – внук: две раждания – ІІ степен.
  • При родство по права линия говорим за низходящи и възходящи роднини на едно лице:
  • низходящи: всички лица, които пряко или непряко произхождат от него (наследодателя);
  • възходящи: всички лица от които той (наследодателя) пряко или непряко произхожда.
  1. Родство по съребрена линия (СЛ).

Съребрени роднини са лица, които не произхождат едно от друго, но имат общ родоначалник. Степента на родство се определя от броя на ражданият, които разделят две лица, но се минава през родоначалника:

  • най-близките роднини по СЛ са от ІІ степен – братя и сестри;
  • чичо и племенник – ІІІ степен (брат и дете на единия брат);
  • деца на двама братя (първи братовчеди) – ІV степен;
  • брои се общия родоначалник.

 

  • Кръг на наследниците по закон.
  1. Обхваща всички лица, свързани със семейно-правна връзка с наследодателя, които по силата на закона, имат безусловно или условно право на наследяване.
  2. Този кръг включва:
  • всички роднини/наследници по права линия (низходящи; възходящи) без ограничение на степента;
  • всички роднини по съребрена линия – до VІ степен вкл;
  • преживелият съпруг – единственият допълнителен наследник извън роднините.

IV.Ред на наследяване.

Законът е подредил наследниците в четири реда според степента на близост спрямо наследодателя.

  1. Всеки предходен ред изключва всички останали.
  2. Ако в рамките на един ред има наследници от различна степен на родство – по-близкия по степен изключва по-далечния.

 

ІІІ. Наследници.

  1. Първи ред наследници.
  • Деца на наследодателя (низходящи от първа степен). В понятието за деца се включват:
  • Лица, които произхождат биологически от наследодателя и този произход е установен по съответния предвиден в СК начин.
  • Осиновени лица – включват се и двете категории осиновяване пълно осиновяване и непълно осиновяване.
  • Не влизат т.нар. доведени или заварени деца – децата на другия съпруг, те нямат връзка с наследодателя, освен ако той не ги е осиновил.
  • В първи ред влизат и всички останали низходящи на наследодателя от всички степени (деца, внуци, правнуци и т.н.) – чл.10 ЗН постановява право на заместване.
  1. Втори ред наследници – родители на наследодателя: майки и баща/ или този от тях, който е известен и жив:
  • Родителите трябва да имат установена правна (не просто биологическа) връзка с детето.
  • Те могат да бъдат не само рождени родители, но и осиновители при двете категории осиновяване.
  1. Трети ред включва 2 групи лица.
  • Възходящите от втора и по-горна степен (дядо, баба, прадядо, прабаба и т.н.) – по-близкия по степен ще изключи по-далечния: дядо изключва прадядо.
  • Първите съребрени роднини – братя и сестри на наследодателя (т.е. съребрени роднини от втора степен) и заедно с тях наследяват в трети ред техните низходящи до шеста степен. Редът за наследяване относно низходящите на братята и сестрите е уреден в чл.10 ЗН – правото на заместване.

      Дотук е свършвал кръгът до 1992 г. като в трети ред братята и сестрите е можело да се заместват само от деца и внуци. С изменението от 1992 г. се разшири кръгът наследници по закон като се създаде:

  1. Четвърти ред наследници

Обхваща останалите съребрени роднини от трета до шеста степен включително:

  • Братя и сестри на родителите (трета степен) и техни низходящи надолу.
  • Съребрените роднини от четвърти ред могат да произхождат не само от дядото, но и от прадядото.
  • Децата на брата на дядото са от пета степен и те са също тук.
  • Брат на дядото (четвърта степен) и негови низходящи.
  • Няма значение от кое коляно се разкланят – важно е да влизат в тези шест степени.

 

  1. Преживелият съпруг:
  2. Не влиза в нито един от редовете.
  3. Наследява заедно с всеки един от първите три реда и дели по определен начин с тях;
  4. Той се прикачва към първи, втори и трети ред наследници.
  5. Ако няма наследници от първите три реда, съпругът получава всичко и измества четвърти ред. Наследниците от четвърти ред наследяват, ако няма наследници от предходните редове и ако няма преживял съпруг.

 

 

     

 

  1. Размер на наследствените дялове

 

Законът императивно определя дяловете на които следва да бъде поделено имуществото при наличието на наследници със запазена част, както и когато има няколко наследници в един ред;

  1. Първи ред- тук са включени низходящите и те наследяват поравно. Ако има само едно дете то получава цялото имущество.
  • Към низходящите спадат и осиновените такива.
  • Низходящи по право на заместване – те получават дела на замествания от тях и делят по равно.
  1. Втори ред- при липса на наследници от I ред наследяват тези от II. Това са родителите на наследодателя и делят поравно. Ако е само единия от тях – получава цялото наследство.
  2. Трети ред – когато липсват наследници от I и II ред, наследяват тези от III. Това са братята и сестрите и възходящи от втора и по-горна степен.
  • За братя и сестри законът заделя 2/3 от наследството и те делят поравно, а за възходящи от 2 и горна степен – запазена 1/3 от наследството.
  • Ако наследяват само братя и сестри и техни низходящи до втора степен, братята и сестрите наследяват по равни части а техните деца по право на заместване.- техните части по колена.

Изключение – чл.8, ал.3, пълнокръвни (родни в ЗН) и непълнокръвни (еднокръвни или едноутробни). Дяловете се определят по друг начин. Еднокръвни и едноутробни братя и сестри получават половината от това което наследяват родните братя и сестри.

  • Ако наследодателят е оставил само възходящи от втора и по горна степен, те наследяват по равни части. Ако наследниците са от различни степени- по- близкият по степен изключва по-далечния.
  1. Преживелият съпруг е призован наследник, винаги наследява с някой от призованите редове:
  • с низходящи – получава от индивидуалното имущество на наследодателя част равна на частта на всяко дете и половината от семейната имуществена общност;
  • с наследници без запазена част – получава половината от наследството и половината от семейната имущ. Общност ако наследството е открито преди навършването на 10г. от брака. Ако бракът е продължил повече от 10г.- получава 2/3 от имуществото;
  • с възходящи от втора и по-горна степен и с братя и сестри, тогава при брак, който е траел по-малко от 10г., той получава 1/3, а ако бракът е траел 10 и повече години – ½.
  1. Четвърти ред – наследяват само ако няма наследници от първите три реда като по-близкият по степен изключва по-далечния.

 

 

 

 

 

  1. Наследственоправно положение на съпруга

 

I.        Правно положение на съпруга.

  1. Определение.

Преживелият съпруг, като наследник по закон е лицето, което се е намирало в брак с наследодателя към момента на настъпването на смъртта и бракът е прекратен именно с факта на смъртта

  1. Хипотези, при които преживелият съпруг не наследява.
  • Ако бракът е прекратен приживе по друг ред (развод; унищожаване по съдебен ред), бившите съпрузи не са взаимни наследници – чл.104 ЗН.
  • Преживелият съпруг не може да бъде и наследник по завещание, ако то е направено преди развода. Завещанието се унищожава с факта на развода, по силата на закона.
  • В случай че бракът е прекратен поради смърт, преживелият съпруг няма да наследява при условията на чл.102 ЗН.
  • При висящ процес за развод, по време на който ищецът умира – наследниците могат да продължат процеса и да установят, че бракът е бил разстроен по вина на преживелия съпруг.

При ненастъпване на тези обстоятелства, съпругът ще е наследник.

  1. Наследяване – характеристика.
  2. Съпругът е необходим наследник – т.е. с право на запазена част.
  3. Съпругът наследява с този ред наследници, които е призован.
  4. Съпругът се явява единствен наследник, когато няма наследници от I, II, III ред. Измества IV ред, а не дели с тях.

III. Особености.

  1. ”Последващ съпруг” според тълкуването на ВКС относно чл.9а ЗН:
  • Бракът е скючен след одържавяването на имоти или включването им в ТКЗС
  • Съпругът да е преживял съпругът-собственик
  • От брака да няма деца-родени или осиновени
  • Последващият съпруг да е починал преди възстановяването на собствеността.

Предпоставките са дадени кумулативно

  1. Повторно слючен брак между двамата съпрузи няма за последица възстановяване на правата, които те биха могли да имат от първия си брак.

Поради това при определяне наследствения дял на преживелия съпруг, годините от първия брак, който е бил прекратен и по-късно възстановен, не се зачитат.

 

 

 

 

 

 

 

  1. 4 Наследяване по право на заместване

 

  1. Определениечл.10 ЗН.

Правото на низходящия да встъпи в наследствените права и да заеме мястото на своя възходящ, когато той е починал преди наследодателя или е недостоен да получи това, което възходящият би получил, ако беше жив или достоен.

  1. Характеристика на правото на заместване (ПЗ).
  2. ПЗ е самостоятелно право на лицето, което наследява по заместване, т.е. не съществува правоприемство между замествания и заместника, той наследява на собствено основание.
  3. При безвестно отсъствие обявеният за умрял се замества на общо основание според чл. 17(1) ЗЛС.
  4. Живите лица могат да бъдат заместени само когато са недостойни. Лице, което е живо, но се е отказало от наследството, не може да бъде замествано.
  5. Заместване се допуска и в полза на лице, което се е отказало от наследството на възходящия, когото замества или което е недостойно да наследи същия.
  • Лица, които могат да наследяват по заместване.
  1. ПЗ се допуска в реда на низходящите на наследодателя, в това число и на осиновените, извънбрачните и техните низходящи. Заместването е без ограничение в степените.
  2. При непълно осиновяване наследяване по заместване е недопустимо.
  3. ПЗ се допуска и по съребрена линия, но има ограничения в закона – починалите преди наследодателя или недостойни негови братя и сестри могат да бъдат заместени само от техните деца и внуци-чл. 10(2) ЗН.
  4. Как се наследява по ПЗ.

Наследниците на починалия преди наследодателя или недостоен негов наследник получават дела на заместения и делят по колена.

 

 

 

 

 

 

  1. Особени случаи при наследяване по закон

 

  1. Отклонение от общите правила на наследяванеточл.12 ЗН.
  2. Чл.12(1) ЗН – наследяване на обикновена покъщнина (ОП) на наследодателя.
  • Наследниците, които са живяли заедно с наследодателя и са се грижили за него, получават извън дела си и тази покъщнина. Тя се вади от общата наследствена маса, не подлежи на подялба между всички наследници, а се дава на посочените лица.
  • Изисквания към тях.
  • Наследникът трябва да е живял заедно с наследодателя в едно и също жилище и в общо домакинство;
  • Кумулативно дадена е и втората предпоставка: полагане на грижи за наследодателя. Грижите могат да бъдат най-различни в зависимост от състоянието на наследодателя. Съдебната практика приема, че не е необходимо, грижите да са от особено естество,става въпрос за обикновени грижи.
  • Когато за 1 наследодател са се грижили няколко наследници – кой е с право да претендира за ОП? Този, при който е живял най-много време или в периода, в който се е нуждаел от най-интензивни грижи. Ако не може да се направи това уточнение – никой няма да получи тази облага (ОП се разделя съразмерно).
  • Правото да получат тази допълнителна облага имат само призованите наследници, само от реда, който получава Н-то (наследодател – наследници: деца, за него обаче се е грижила сестрата, но не е призован наследник и няма да има това право).Става въпрос за изваждане на нещо от Н-то в полза на един от призованите наследници – ощетяват се останалите наследници.
  • Кое е ОП – преценява се конкретно с оглед на общите условия на живот и конкретните условия на живот на наследодателя. Не влизат вещи за упражняване на професия.
  1. Допълнителна хипотеза – чл.12(1) ЗН, втора част – определени наследници освен ОП могат да получат и земеделския инвентар на наследодателя. Наследникът трябва да отговаря на горните две изисквания и освен това:
  • да се занимава със земеделие;
  • да не е бил възнаграден приживе от наследодателя по друг начин за положените грижи.
  1. Чл.12(2) ЗН:
  • Същност – наследник, който приживе на наследодателя е спомогнал за увеличаване на неговото имущество и това след смъртта му води до увеличаване на Н-вото – така е облагодетелствал всички наследници.
  • За да няма неоснователно обогатяване на другите наследници има право да иска при делбата уравняване в пари или натура – в основата на това правило в зависимост от приноса му за общото увеличение на имуществото.
  • Искане за пресмятане на това увеличение може да бъде направено:
  • при делбата,
  • или чрез самостоятелен иск след делбата като общия 5 годишен давностен срок тече от извършване на делбата (ако е пропуснато при делбата).
  • Пресмятането се прави :
  • в пари;
  • в натура (да му се постави в дял вещ).
  • Наследникът има право да иска:
  • равностойността на това, което е вложил (пари, труд). Предпоставка за това е да не е бил възнаграден по друг начин от наследодателя.
  • Или сегашната увеличена стойност на имота, с която иначе биха се обогатили останалите наследници.
  1. Чл.9а – още един случай на особено наследяване по закон, свързан с реституираните имоти.
  • Става въпрос за право на наследяване на възстановени имоти от страна на последващ съпруг.
  • Възстановяването се извършва на собственика или на неговите наследници (ако не е жив). Хипотазите са:
  • наследодателят умрял, оставил съпруг, няма деца – има братя и сестри, съпругът – също има братя и сестри;
  • последващ съпруг –е съпругът, който е станал такъв след одържавяването на имота, включен в ТКЗС ( бракът е след одържавяването). Фактически тези имоти ги е нямало при сключването на брака и следователно съпругът не е допринесъл за тях по време на брака;
  • ако не е жив към момента на възстановяването и няма деца – законът казва – роднините на последващия съпруг няма да наследяват;
  • всичко ще остане на роднините на съпруга – собственик.

 

 

 

 

 

  1. Преминаване на наследственото имущество към държавата

 

  1. Определение.

Когато при откриване на наследството няма наследници или те се откажат, респективно -загубят правото да го приемат, то преминава в полза на държавата, която не може да се откаже от него. В противен случай би се допуснало съществуването на безстопанствени имоти.

  1. Държавата може да бъде наследник както по закон, така и по завещание.
  2. Когато наследява по завещание е в правното положение на наследник.
  3. По силата на закона държавата наследява при условията на чл.11 ЗН, когато няма други наследници.
  • Не съществуват такива или са починали.
  • Отказали са се от наследство.
  • Недостойни са.
  • Комбинация от тези фигури.

В тези случай тя наследява по силата на своята публична власт, а не по силата на наследствено повикване. Според съдебната практика, държавата не се третира като наследник по закон.

  • Особености.
  1. Държавата няма право да се откаже от наследството – не може да съществува безсубектно имущество.
  2. Държавата приема наследството задължително по опис – отговаря за задълженията само до размера на получените активи.
  • Преди изменението на чл.11 ЗН от 1999 г., държавата е получавала цялото наследство като съвкупност от права и задължения.
  • С изменението 1999г. част от правата не се придобиват от държавата, а от общината (вещни права върху всички движими вещи и върху недвижимите имоти: жилища, ателиета и гаражи или парцели, предназначени за жилищно строителство). Тези вещни права преминават към общината на чиято територия се намират. Държавата се явява правоприемник на починалия с изключение на тези права.
  1. Особена хипотеза.

Какво става, когато при липса на наследници, наследството е останало от гражданин на една държава на територията на друга държава? Това е въпрос от практическо значение.

  • Ако приемем, че държавата е наследник по закон, тогава тя ще наследи починалия си гражданин
  • Ако се приеме другото виждане (безстопанствено имущество), имуществото се придобива от държавата на чиято територия то се намира. В практиката се приема това становище.

 

 

 

 

 

 

  1. Завещание – понятие и обща характеристика

 

  1. Определение.

Едностранен, личен, формален, безвъзмезден и отменим акт, с който едно лице се разпорежда с имуществото си за след своята смърт.

  1. Характеристика.
  2. Едностранен акт.

Завещанието е едностранна правна сделка от категорията на неадресираните правни сделки. Това е сделка-разпореждане в случай на смърт. Сделката е сключена под отлагателен срок.

  1. Строго лична сделка.

Завещанието се прави  единствено чрез собствено волеизявление, не посредством представител.

  1. Лицето, което завещава трябва да е дееспособно.
  2. Не може с един акт да завещават две или повече лица, било един на друг, било на трето лице.Това завещание ще бъде нищожно.
  3. Завещанието е формална сделка. Формите на завещанието са:
  • Нотариално завещание – във формата на нотариален акт. За него важат общите изисквания за нотариалното производство – чл.24 ЗН.
  • Саморъчно завещание – в обикновена писмена форма. То следва да е написано на ръка, със собствения почерк на наследодателя.
  1. Отменим акт – завещателят може приживе да промени завещанието изцяло или отчасти по всяко време.
  2. По-новото завещание отменя по-старото.
  3. Съдържание – всяко завещание трябва да съдържа разпореждане с имущество и да сочи лицето, в полза на което се прави завещанието.

 

 

 

 

 

  1. Съдържание на завещанието.

 

  1. Същност.

Съдържание на завещанието съставляват разпорежданията на завещателя относно лицето, в полза на което се извършват тези разпореждания, както и самия предмет на разпорежданията.

  1. Характеристика.
  2. Обект на завещателни разпореждания могат да бъдат имуществени права,.
  3. Видове завещателни разпореждания.
  • Универсални – при тях наследството преминава общо като съвкупност от права и задължения. Придава на лицето, в полза на което е на правено качеството на наследник.
  • Завет – с него се завещава едно определено право, което придава на лицето качеството на заветник.Той не става наследник, а своеобразен кредитор на наследството.
  • Заветът на една определена вещ е недействителен, ако наследодателят не е собственик на тази вещ.
  • Заветът на родови определени вещи е действителен винаги.В този случай заветът се състои в задължение за наследника да предаде завещаните вещи, макар наследодателят да не е оставил такива вещи при откриването на наследството.
  1. Модалитети при завещателните разпореждания.
  • Условие – завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие. Действието им се поставя в зависимост от настъпването или не на едно бъдещо несигурно условие.
  • под отлагателно условие;
  • под прекратително условие.
  • Срок – бъдеще, сигурно събитие.
  • отлагателен срок( начален) – отлага изпълнението на завещанието;
  • прекратителен срок ( краен) – с настъпването му завещанието престава по право да проявява всякакви правни последици.
  • Тежест-клауза, с която завещателят налага на лицето, в полза на кето е направено завещанието да извърши нещо.
  • Лицето е длъжно да изпълни тежестта до размера на полученото имущество.
  • Неизпълнението на тежестта не влече след себе си отмяна на завещанието.
  • Всеки заинтересован може да иска изпълнението й.
  1. Субституция
  • Същност – завещателят може да посочи едно или повече лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наслефдникът или заветникът почине преди него, недостоен е да наследява или се откаже.
  • Видове:
  • Обикновена.
  • Фидеикомисарна – не се използва. По своята същност представлява разпореждане на завещателя, с което се задължава облагодетелстваното лице да запази през целия си живот наследеното имущество.

 

 

 

 

 

 

  1. Активна и пасивна способност при завещанието

 

  1. Завещателна дееспособност- чл.13 ЗН.
  2. Определение – всяко лице, което е навършило 18 годишна възраст и не е поставено под пълно запрещение. Практиката приема, че и лица поставени под ограничено запрещение не могат да правят завещание.
  3. Условия:
  • Завещателят да е имал завещателна дееспособност в момента на извършване на завещанието. Иначе завещанието е унищожаемо.
  • Физически недостатък( глух, ням) не е пречка за извършване на завещание.
  • Еманципирания непълнолетен също може да право завещание.Ограничение – за недвижимите имоти само след разрешение на районния съдия
  • Непълнолетните невстъпили в брак не могат да правят завещание.
  1. Неспазване на условията – завещанието е унищожаемо.Заинтересованите лица по исков ред могат да го атакуват.Този иск не се предявява самостоятелно а в делбен процес.
  2. Способност за наследяване по завещание.
  3. Кой наследява:
  • физически лица;
  • юридически лица;
  • лицата, които са били заченати при откриването на наследството и които са родени способни да живеят;
  • държавата и общините.
  1. Не могат да наследяват:
  • чужда държава имот, които се намира в РБ;
  • недостойните лица.

 

 

 

 

 

  1. Нотариално завещание

 

  1. Нотариално завещание – определение.

Извършва се от нотариус под формата на нотариален акт и за него важат общите правила за нотариалното производство-чл.24 ЗН.

  1. Процедура.
  2. Участници.
  • Наследодател.
  • Нотариус.
  • Двама свидетели.
  1. Необходими условия за участниците:
  • Завещание може да се направи пред всеки нотариус – няма териториална обвързаност. Обвързаността е за самите нотариуси – те нямат правото да извършват нотариални действия извън своя район. Нотариусът може да отиде на друго място (в болница, частен дом и т.н.), но само в рамките на своя район.
  • Чл.471 ГПК – нотариусът не може да бъде засегнато/облагодетелствано със завещанието лице и не следва да бъде в определени родствени връзки със завещателя.
  • Свидетели – изисквания:
  • Чл.480 ГПК – да са дееспособни и грамотни лица.
  • Чл. 471 ГПК – да не са заинтересовани от сделката.
  • Чл. 471 ГПК – да не са в опр.роднински връзки със завещателя.
  1. Процедура по съставяне на завещанието.
  • Предварителна проверка – нотариусът първо извършва подготвителна дейност. Той проверява самоличността и дееспособността на завещателя и свидетелите.
  • Самоличността се проверява по документи за самоличност,при липса на такива завещателят установява самоличността си с двама познати на нотариуса свидетели.
  • Дееспособността – по документи за самоличност и според изискванията чл.13 ЗН, следва да се провери дали лицето може да действа разумно.
  • Съставяне на завещанието:
  • Завещателят изразява устно волята си пред нотариуса и свидетелите, излагайки мотивите си като може да ползва предварително направени бележки.
  • Паралелно с устното изявление, нотариусът записва волята му по възможност такава, каквато е – може да прави само дребни стилистични корекции. Желателно е да запази собствените стилистични изрази на завещателя, което помага при тълкуване впоследствие на волята на завещателя. В случай, че употребените изрази биха направили завещанието нищожно, нотариусът е длъжен да уведоми завещателя. Нотариусът записва волята на завещателя – каквато е, няма изискване за начина, по който ще пише – на ръка, с технически средства.
  • Нотариусът прочита на глас завещанието пред завещателя и свидетелите и проверява дали правилно е разбрал и отразил волята. В завещанието нотариусът е длъжен да отрази всички действия, които е извършил при записването на волята. Например: “Проверих самоличността на завещателя и свидетелите, той изрази устно волята си, аз я записах, прочетох”. Ако тези действия не са записани се приема, че те не са извършени и завещанието ще бъде нищожно. Тук формализмът на закона е силно застъпен. Неспазването на което и да било изискване влече нищожност на завещанието.
  • Подписването на нотариалното завещание се извършва от всички присъстващи – завещател, свидетели, нотариус. Липсата на който и да е подпис повлича нищожност на нотариалното завещание.
  • Нотариусът датира нотариалното завещание.
  • Особени хипотези:
  1. Ситуации, в които завещателят не може да се подпише.
  • Според общите правила на ГПК, ако едно лице не може да подпише документ, то следва да постави отпечатък от десния палец върху документа. Ако и това не може да направи, следва да постави отпечатък от друг пръст на ръката.
  • Чл. 24(3) ЗН урежда отклонение от общите правила – ако завещателят не може да се подпише, той трябва да заяви това и да посочи причината. Нотариусът отбелязва тези обстоятелства в нотариалния акт за завещание преди неговия прочит – т.е. завещателят следва да посочи този факт още при отразяването на волята му и това е част от устно изразената воля на лицето.

В практиката  двете правила се използват паралелно – поставя се отпечатък  и се прави отбелязване.

  1. Хипотеза при която страните представят на нотариуса готов проект на завещание.

Със Закон за нотариусите и нотариалната дейност е въведено изменение на чл. 24(2) ЗН с чл.474(8) ЗННД.

  • Нотариусът проверява самоличността/ дееспособността на страните;
  • Завещателят изразява устно волята си.
  • Вместо да пише нотариусът следи дали текста правилно е написан.
  • Прочита го и с това процедурата по съставяне на завещанието приключва.

 

Становища:

  • Проф. Цанкова – просто не четем текста, поради нелогичността и противоречието с останалия текст на същата алинея, т.е. държим на стандартната процедура – всичко се прави пред нотариуса.
  • Друг вариант, с който се прави компромис и се съвместяват двата начина, но тук рискуваме в един момент да се каже, че нотариалното завещание е нищожно. Проектът – готовото, неподписано нотариално завещание ще замени писането от страна на нотариуса.

Това, което е смущаващо е поредността на действията. От гл.т. на сигурността, по-добре е да не се действа с проект – страните би трябвало да искат нотариуса да напише нотариално завещание.

 

 

 

 

 

 

50/51. Саморъчно завещание

 

  1. Определение.

Саморъчно е завещанието извършено в писмена форма, без заверка от страна на държавен орган, като изискването е да бъде изцяло написано на ръка от завещателя.

  1. Особености.
  2. Нищожно ще бъде ако е написано с помощта на каквито и да били технически средства.
  3. Може да бъде направено под чужда диктовка .
  4. Нищожно ще бъде ако е написано от друго лице, дори и под диктовката на завещателя.
  5. Лесно е да се направи – не изисква специални познания и опит или други лица;
  6. Саморъчното завещание не може да се направи ако лицето не може да пише .
  7. Недостатъци на саморъчното завещание.
  • По-лесно атакуемо е, по-трудно е да се докаже, че лицето е било дееспособно към момента на съставяне на завещанието.
  • Саморъчното завещание може по-лесно да се загуби или унищожи.
  • Характеристика на саморъчното завещание (СЗ) – чл.22 ЗН.
  1. СЗ да е изцяло ръкописно, т.е. писано на ръка от самия завещател – с неговия почерк. Няма пречки завещателят да ползва бележки на друго лице и после да ги препише.
  2. Не е важно върху какъв материал и с какво средство е написано завещанието или с какъв цвят мастило е.
  3. Ако има поправки/ добавки в СЗ как да се действа ?
  • Ако са корекции на самия завещател – това няма значение.
  • Но ако корекциите са направени от друго лице – чл.3, б.”в”, постъпва се различно, две хипотези:
  • когато добавеното ясно може да се разграничи – собственоръчно завещаното се абстрахира от тези поправки и се възпроизвежда първоначалния текст;
  • ако са заличени текстове от СЗ и не може да се открие действителната воля на завещателя – недействителност на цялото завещание поради липса на форма.
  1. Форма на завещанието:
  2. Завещанието трябва да бъде подписано.
  • Подписът да е след завещателните разпореждания – това е потвърждение на волята му.
  • Ако нещо е добавено след подписа – то не важи, но ако е като добавка, в допълнение на горното и има подпис, тогава е  действителен и този текст.
  • Подписът може да е изписване на цялото или съкратеното име. Може да бъде и по обичайния начин – т.е. специфичен знак, който фигурира и в документа за самоличност.
  • Значение на подписа:
  • потвърждава волеизявлението, но служи и за индивидуализация на автора на завещанието;
  • законът не изисква някакви специални условия относно посочване на самоличността на завещателя.
  1. Завещанието трябва да бъде датирано.
  • Без значение е къде се поставя датата.
  • Обозначаването на датата трябва да е пълно и точно – може по обичайния начин или по подразбиращ се начин ( Великден)
  • Датата е от значение към момента на съставяне на завещанието относно
  • преценката на завещателната дееспособност на лицето;
  • преценката дали това е последната му воля.
  • Липсата на дата или ако тя е посочена неточно води до нищожност на завещанието.
  1. Съхранение на СЗ.
  2. Завещанието е от категорията на неадресираните сделки и завещателят не е длъжен да го съобщава на друго лице. Следователно той може:
  • да го съхранява вкъщи;
  • да го предаде за съхранение на трето лице;
  • да го предаде на облагодетелстваното лице;
  • да го предаде в запечатан плик за съхранение у нотариус. Предаването може да се извърши лично от завещателя, но и от друго лице.
  • при предаването нотариусът не извършва някаква проверка на завещанието;
  • при предаването се съставя протокол, в който се посочва лицето, предало завещанието и лицето, което го приема, т.е. нотриус, завещател, дата и се завежда в специален регистър с определен номер;
  • СЗ, оставено на съхранение при нотариуса може по всяко време да бъде взето, но само от завещателя.
  1. Какво става след смъртта на завещателя, когато има лице, при което  СЗ се съхранява?
  • Най-лесно е когато СЗ е при облагодетелстваното лице.
  • Третото лице, при което се пази СЗ има право да се обърне към нотариуса и да поиска обявяване на СЗ. Обявяването няма значение за валидността на завещанието. То е просто способ да се даде гласност на СЗ.
  • с този акт се обявява публично СЗ;
  • искане за обявяване на публочност може да се направи от всяко трето лице.
  • СЗ може да е при нотариуса, публичното му обявяване не се извършва служебно от него.
  • Няма срок за позоваване на СЗ. Дори след 10 г. да се открие – то пак е валидно. Наследникът по завещание може да търси правата си, стига те да не са погасени по давност. В това време може наследството да е преминало у законните наследници или държавата, но наследникът по завещание може винаги да търси правата си.
  1. Ограничения на завещателната свобода. Възстановяване на запазена част

 

  1. Завещателна свобода.

Всяко лице има право на свобода да състави завещание, да се разпореди свободно със своето имущество по начин, различен от указания в закона, като по този начин облагодетелства лица, извън лицата наследници по закон.

  1. Характеристика на завещателната свобода.
  2. Принцип на наследственото право.

Всяко лице има право на свобода да състави завещание, да се разпореди свободно със своето имущество по начин, различен от указания в закона, като по този начин облагодетелства лица, на които държи, обича и т.н.

  1. Обикновено това е целта на завещанието – да се промени реда на наследниците по закон или размера на дяловете на наследниците по закон.

Не е погрешно завещание, в което завещателят завещава точно на наследниците си по закон – не непременнно завещанието трябва да се отклонява от наследяването по закон.

  1. Завещателната свобода се изразява в това, че завещателят може да се разпореди с която и да е част от своето имущество или с цялото си имущество, стига да се касае за прехвърлими имуществени права.

ІІ. Ограниченията на завещателната свобода.

  1. Завещателят е ограничен да направи завещателни разпореждания, които противоречат на закона/ или морала (естествено ограничение за всеки вид сделка).
  2. Понастоящем ограниченията се свежда до наличие на запазена част за определени наследници по закон.
  • чл.14, ал.1 и ал. 2 – чл.32;
  • чл.28 и 29 уреждат запазената част;
  • Имало по-голямо ограничение на завещателната свобода допреди изменението на закона от средата на 1992 г., докогато съществува и допълнително ограничение – завещателят не може да се разпорежда с повече от ½ си имущество в полза на лица, които не са му наследници по закон или държавата и обществени организации.
  • При нарушениена това правило законът постановява частична нищожност на завещанието за частта, надхвърляща половината.
  • В ситуация, когато има наследници със запазена част (деца и съпруг), но завещателят завещава на друг – на тях им се дава и ½ от наследството, както и запзаена част. Решението на закона е било несправедливо, тъй като тези наследнизи са били защитени със запазена част.
  • Когато наследодателят е нямал роднини с право на запазена част, а завещанието е в полза на не-роднини, то е било нищожно наполовина.
  • Когато е нямало наследници по закон, наследството би отишло в държавата. Завещателят завещава, но не може да завещае цялото имущество, защото държавата ще вземе ½. Това решение на закона също не може да се приеме.
  • След промените на закона от 1992 г. важи само ограничението, свързано със запазената част, чл.28 ЗН. Става дума за наследници със запазена част, които са т.нар. необходими наследници. Това са:

– низходящи – І ред;

– ІІ ред – родители и преживял съпруг.

Останалите наследници от ІІІ и ІV ред – няма право на наследство по запазена част, но имат право на наследство по завещание.

  • Запазена част.
  1. Запазена част е тази дробна част от наследството, с която наследодателя няма право да се разпорежда със завещание или с дарение.
  2. Останалата част извън запазената част е разполагаемата част, с която свободно може да се разпорежда.
  3. Запазените части като дроби в чл.29 – размерът им зависи от това кои са наследниците и от броя на лицата.
  4. Запазената част е винаги по-малка от частта, която наследникът би получил ако би наследявал по закон, т.е. ако нямаме завещание и той надследява по закон – чл.29 ЗН.
  5. Противоречие.
  • Чл.14(1) ЗН – завещателят може да се разпорежда с цялото си имущество със завещание, а чл.28 – не може. Разумно съчетаване на двата текста се открива с тълкуване на чл. 30 ЗН.
  • Чл.30 – завещателят може да завещае цялото си имущество но който иска, включително и като накърни запазената част и завещанието, което ще направи ще бъде валидно, но наследникът със запазена част е с право да атакува по исков ред това завещание, за да си възстанови запазената част.
  • Това е едно потестативно право.
  • Искът, с който се упражнява е конститутивен.
  • Правото принадлежи на всеки наследник със запазена част поотделно – упражняването на правото от един наследник не влече възстановяване на правото и на другия наследник, един може да зачете волята на завещателя, друг – да атакува.
  1. Погасителна давност – правото на иск за възстановяване на запазената част се погасява в общия давностен срок – 5 г., чл. 30 ЗН.
  2. Начален момент на давността.

Началният момент е моментът, от който започава да тече давността. Това не емоментът на откриване на наследството, а денят, в който наследникът по завещание се е позовал на него. Според формулировка на ВС това е моментът, в който наследникът е потърсил правата си по силата на завещанието, не непременно съдебно – например, когато е поканил наследниците да му предадат това, което му е определено).

  1. Друга особеност е уредена в чл.30(2) ЗН.

Чл. 30(2) ЗН въвежда изискване в случай, че завещанието, което се атакува, е направено спрямо лице, което не е наследник по закон. Тогава наследникът със запазена част, за да може да предяви иска, трябва да е приел наследството по опис.

  • Характерно за приемане на наследството по опис е, че районният съдия прави пълен опис на имуществото, на всичко, включено в наследството.
  • Опис е нужен, когато атакуващият е трето лице, а не наследник по закон – лица, които са извън наследниците (не са със запазена част), не познават наследството, не знаят какво включва то (възможно е третото лице да бъде излъгано).
  • Когато има приемане по опис, наследникът ще има равностойно право на защита спрямо ищеца.
  1. Процедура за възстановяване на запазената част.
  2. Предявява се иск за възстановяване на ЗЧ.
  • Съдът следва да прецени дали тя е накърнена или не.
  • Когато става дума за дробна част е относително лесно, но завещанието може да не е за дробна част от имуществото, а да е за конкретни имоти – тези имоти трябва да се остойностят, за да се установи каква идеална част от наследството представляват.
  • Съставя се една обща стойностна маса на състава на наследството към момента на смъртта с помощта на вещи лица;
  • Изчислява се активът на наследството, изважда се пасивът, получава се един чист актив на наследството.
  • Запазената част се изчислява спрямо чистия актив.
  • Но към чистия актив на наследството се добавят даренията, направени приживе – това са неща, които въобще не влизат в наследството – излезли са от него приживе.
  • Към така получения актив изчисляваме дробната част.
  • Наследникът със запазена част се оказва доста по-облагодетелстван.
  1. Възстановяване на запазената част.
  • Преди това, за да претендира един наследник със запазена част, че тя е накърнена, чл.30(1) ЗН, той трябва, ако е получил дарение или завещание, трябва да ги включи в запазената част (да прихване направените в негова полза дарения или завещания). За разликата може да търси друго, т.е ако има още нещо да получава – може да го претендира.
  • Ако са направени завещания и дарения:
  • най-напред се атакуват и намаляват завещателните разпореждания. Те се намаляват съразмерно до запълване на запазената част.
  • Ако се окаже, че всички завещания са недостатъчни (т.е. запазената част още не е запълнена), се пристъпва към атакуване на даренията, но не пропорционално всички, а даренията се редуцират от последното към предходните назад ,към първото, докато се запълни запазената част.
  • Няма граница назад, до която може да се отменят даренията. Затова някои предпочитат да прикриват дарения с възмездни сделки, за да не могат да бъдат атакувани от наследниците.

 

 

 

 

  1. Отменяне на завещание

 

  1. Същност: Отмяната е действие, което се извършва лично и приживе от наследодателя.
  2. Характеристика.
  3. Завещанието е отменим акт, т.е. завещателят е свободен да промени/или отмени изцяло направеното завещание.
  4. Отмяната следва да е различава от отделните способи за атакуване на завещанието след смъртта на завещателя (поради недействителност и т.н.).
  5. Строго личен акт на завещателя.
  6. Отмяната на завещанието е окончателна.
  • Начини, по които завещанието се отменя.
  1. Изрична отмяна (ИО).
  2. Мълчалива отмяна (МО).
  3. Конклудентна отмяна (КО).
  4. Изрична отмяна на завещанието.
  5. Средства:
  • Чрез ново завещание – характеристика.

а) Трябва да има ясно формулирано волеизявление на завещателя, че желае да отмени едно свое предходно завещание – изцяло/ или в определена негова част.

б) Няма значение какво е по форма новото завещание (нотариално или саморъчно ).

в) Новото завещание трябва да има необходимото задължително съдържание: завещателят да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си и да посочва облагодетелстваното лице.

г) Наред с това задължително съдържание трябва да се включи текст “отменям всички свои предходни завещания, или отменям завещанието си от еди коя си дата”: новото завещание е равносилно  на ново разпореждане с имущество плюс клауза за отмяна.

  • Посредством нотариален акт. Характеристика:

а) Това е самостоятелен нотариален акт за отмяна на завещание.

б) Използва се в случаите, когато завещателят иска да отмени предходното  или предходните завещания, но не иска да прави ново завещание.

в) Нотариалният акт трябва да отговаря на изискванията по ГПК, чл. 465-488.

  1. Мълчалива отмяна на завещанието.
  2. Мълчалива отмяна на частни завещателни разпореждания. Средства:
  • Може да се извърши единствено и само чрез ново завещание – без значение в каква форма е съставено.
  • По-новото отменя по-старото завещание когато:

а) двете завещания изцяло или в определени свои части съдържат несъвместими завещателни разпореждания;

б) ако предходното и новото завещание имат един и същ предмет, но облагодетелстваното лице е различно – то второто завещание е валидно и отменя предходното.

  1. Мълчалива отмяна на общи завещателни разпореждания (разпорежда се с цялото или с дробна част от имуществото). Последващото завещание не отменя първото, в случая когато има свободни дялове. Съпоставят се съдържанията на двете завещания и се преценява доколко едното е несъвместимо с другото.
  • Възможно е отменящото завещание след смъртта на завещателя да не произведе действие: лицето, на което е завещано е починало/ или е недостойно.
  • Независимо от това, предходното завещание, което е било отменено – остава отменено и няма да се възроди.
  1. Конклудентна отмяна на завещание.
  2. Средства:
  • Саморъчно завещание – чрез унищожаване или чрез заличаване на част от текста.
  • Ако се заличава самостоятелна част от текста, завещанието се счита отменено само в тази си част.
  • Ако се заличава датата или подписа, завещанието се отменя изцяло.
  • Отмяна на завети на индивидуално опр.вещи – чл. 41 ЗН.

а) Чл.41 ЗН, във връзка с чл.19, ал.1 предвижда, че отчуждаване на индивидуално опр.вещ са счита за конклудентна отмяна на завета.

б) Същите правно последици се прикрепват към преработване и изменение завещаната вещ по начин, по който тя изгубва първоначалната си форма и предназначение – законът приема, че тези действия водят до отмяна и в този случай.

в) Ако завещателят след отчуждаването придобие отново вещта и тя бъде върната в имуществото към момента на смъртта – въпреки това заветът е отменен.

Изключение: обратното придобиване може да се дължи на унищожаване на отчуждителната сделка  поради порок във волята на отчуждителя/завещателя – ако е бил в грешка, измама, заплаха, вещта се връща в имуществото му. Заветът не е отменен, не може към една опорочена воля на завещателя да прикрепим, че той е искал отмяна на завета.

  • Особени хипотези.
  1. За хипотезите, когато второто завещание (последното завещание, което е налице към момента на смъртта) не произвежда действие понеже е нищожно или унищожаемо и бъде унищожено – има недействителност на отменящия акт. Ако то е нищожно или бъде унищожено и отпадне с обратна сила – тогава – обратният извод: след като завещанието е отменило предходните, но не съществува в правния мир (сякаш никога не го е имало) – отменящ акт не е налице и отмененото завещание ще произежда действие, т.е. то е налице.
  2. Завещанието, което е отменено с последващо, остава отменено даже и когато последващото завещание не произведе действие поради това, че установеният наследник или заветник умре преди завещателя или се окаже недостоен или се откаже от наследството или от завета
  3. При отмяната на едно последващо завещание, с което е потвърдено или отменено извършено преди това друго завещание, се счита че са отменени както първото така и последващото завещание. Отмененият завещателен акт не може да бъде възстановен сам по себе си.

 

 

 

 

 

 

 

 

  1. Недействителност на завещанието. Нищожност

 

  1. Недействителност на завещанието – същност.

В съгласие с общата теория за действителност на правните сделки ЗН разделя недействителните завещания на нищожни и унищожаеми. За завещанието като едностранна  сделка важат общите правила за сделките в ЗЗД, доколкото в ЗН не са предвидени специални правила.

  1. Нищожност – характеристика:
  • Нищожното завещанието не произвежда действие поначало от момента на смъртта на наследодателя.
  • Всеки може да се позове на нищожност, всяко заинтересовано лице може да предяви установителен иск за установяване на нищожността.
  • Нищожното завещание не подлежи на саниране.
  • Позоваването на нищожността може да стане чрез възражение –то не е ограничено със срок във времето.
  1. Основания за нищожност.
  2. Противоречие на завещателното разпореждане със закона, чл.42 ЗН, б. “в”.
  • Завещателни разпореждания извършени от две или повече лица едно на друго или в полза на трето лице.
  • Когато е завещана реална част от дворищнорегулационен парцел/ ЗТСУ, сега ЗУТ/.
  • Нищожно е завещанието, което се отнася до недопустим предмет – напр. част от жилище, което не може да бъде самостоятелно.
  • Нищожно е завещанието, когато изразения в него мотив, поради който то единствено е направено, е противен на закона и на добрите нрави. Но когато освен изразения мотив, който е противен на закона и на добрите нрави, са изразени и други мотиви, които са в съгласие със закона и доб. Нрави и са решаващи за извършване на завещанието, то не може да се счете за недействително.
  1. Липса на форма.

Завещанието е нищожно, когато при съставянето му не са спазени изискванията за форма, това са изискванията по чл. 24 и чл. 25 ЗН за форма на саморъчното и нотариалното завещание.

  1. Специфични основания за нищожност на завещанието.
  • Нищожно е завещание направено в полза на лице, което няма право да наследява – нероден, незаченат, вече починал към момента на смъртта на наследодателя.
  • Нищожно е завещанието в полза на недостоен, чл.4(2). Не всяко завещание, направено в полза на недостоен е нищожно, а само завещание, при което завещателят не е знаел за причината за недостойнството.
  • Чл.42, б.”в” ЗН – завещание, което установява невъзможно условие или тежест. Нищожността на цялото завещание се различава от невъзможността на модалитета. Следва да се обърне внимание на разгарничението между условие и тежест.
  • Невъзможно условие – действието на завещанието не може да се осъществи – завещателят очевидно не е искал да завещае.
  • При тежест е различно – изпълнението на тежестта не е предпоставка, за да се произведе завещателното действие. Тежестта не обуславя действието на завещанието.

Поставя се въпросът, който няма отговор в ЗН, какво би било положението, ако условието или тежестта са възможни, но противоречат на закона или морала, т.е. не самото завещателно разпореждане и мотивът, а модалитетът противоречи на закона и ЗН. Възможни са два варианта:

  • нищожност на цялото завещание (пълна нищожност);
  • частична нищожност – нищожен ще бъде само модалитетът, а завещателното разпореждане ще произведе действие.

Според съдебната практика завещателното разпореждане е нищожно, когато условието и тежестта, които се съдържат в него, са невъзможни.

  1. Унищожаемост на завещанието

 

  1. Същност.

Унищожаемите завещания  притежават всички елементи, които законът изисква за тяхната действителност, но са засегната от някакъв порок, който дава основание на заинтересования да иска тяхното унищожаване.

  1. Характеристика
  2. Унищожаемото завещание произвежда действие, но то е атакуемо по исков път.
  3. Искът, който се предявява е конститутивен – упражнява се преобразуващо право. Ако съдът го уважи – завещанието отпада с обратна сила – все едно, че не е произвело действие.
  4. Срокът за предявяване на иска по ЗЗД се прилага и тук – 3 години.

Започва да тече от момента на узнаване на основанието за унищожаване на завещанието. Законът посочва и краен срок – “но не повече от 10 години от откриване на наследството.”

  1. Тук също важи правилото, че позоваването на нищожността може да стане чрез възражение – и тогава то не е ограничено във времето.
  • Отклонения от общите правила на ЗЗД.
  1. Кой може да предяви иск за унищожаване на завещанието?

Според чл.32 ЗЗД,  право на иск за унищожение има само страната, в чиито интерес законът допуска унищожаемостта/е установена унищожаемостта. В случая лицето с опорочена воля е завещателят, а той не съществува (това става след неговата смърт), той е страната с право на иск. Искът може да се предяви от всяко заинтересовано лице с правен интерес – всеки субект, чиито права по един или друг начин са засегнати от завещанието.

  1. От основанията в ЗЗД за унищожаемост единствено крайната нужда е неприложима при завещанието.
  2. Основания за унищожаемост
  3. Грешка.
  • Основание за унищожаване, когато се отнася до съществени елементи, когато има несъответствие между изявената и действителната воля на завещателя и това несъответствие е несъзнателно.
  • Грешка в мотивите – също е основание за унищожаване, когато те са вписани в завещанието и единствено поради тях то е направено. За да се стигне до унищожаване, мотивът трябва да е изразен в завещанието и да е единствен.
  1. Измама.

Тя се състои в умишлено създаване на неверни представи у завещателя, които го поставят в заблуждение.Измамата е основание за унищожаване на завещанието, ако е решаваща причина за неговото извършване.

  1. Заплашване.

Общоприето в теорията и практиката е че се визира психическо въздействие – заплашване, докато физическото насилие е основание за нищожност, липсата на воля.

  1. Липса на завещателна дееспособност(отклонение в съдържанието на завещателната дееспособност, уредено в чл.13).
  • Ненавършили пълнолетие.
  • Поставени под пълно запрещение.
  • Лице, което макар и дееспособно, към момента на съставяне на завещанието не е могло да разбира значението и свойството на своите постъпки, и да ги ръководи.
  1. Действие на унищожаемото завещание.
  2. До произнасяне на унищожението завещанието има правен ефект.
  3. С унищожението правният ефект отпада с обратна сила.
  4. Унищожението на авещанието – отменя и всички права на трети лица.
  5. Унищожаемите завещаниямогат да бъдат потвърждавани от наследниците, които имат право да искат унищожаването, завещанието се санира. Потвърждаването се извършва с писмен акт,в който се посочва основанието за унищожаването.

 

 

 

 

  1. 55. Приемане на наследство

 

  1. Обща постановка.

Исторически и са познати две системи за придобиване на наследството – система на отказа и система на приемането.

  1. Система на отказа.

Била е възприета в предходния ЗН от 1890 г. – наследникът придобива включените в наследството права и задължения автоматично, в момента на смъртта на наследодателя, без да е нужно да изрази воля за това. Впоследствие обаче, ако се окаже, че наследникът не желае да придобие тези права, има възможност в определен срок да направи волеизявление за отказ. Тогава ще изгуби придобитите права и задължения с обратна сила.

  1. По сегашния ЗН се урежда система на приемането и система на отказа.
  • Система на приемането на наследството – в момента на смъртта на наследодателя наследниците придобиват единствено правото на наследяване. Едва чрез изрично или мълчаливо приемане на наследството придобиват включените в наследството права и задължения, т.е. не  придобиват   наследството автоматично.
  • До момента на приемането наследството е ничие имущество (не принадлежи на починалия, който не е вече правен субект/ и на наследника, който не е изявил още воля за приемане). Когато наследникът изяви волята си за приемане, чл.48 ЗН, това волеизявление действа с обратна сила към момента на смъртта на наследодателя
  • При действащата система на приемането е възможен и отказ от , но за разлика от отказа при предишната система, сега отказът от наследство е отказ от правото на наследяване – наследникът се отказва от възможността да придобие наследството, което той и не е придобил до този момент, т.е. не се отказва от придобити права и задължения.

II.                 Приемане и отказ – общи черти

  1. Едностранни правни сделки, но с противоположно съдържание (воля за придобиване на наследство и воля, с която се заявява отказ от възможността да се придобие наследство). За тях важат правилата за нищожност и унищожаемост на сделките по ЗЗД с едно отклонение – чл.54(2) ЗН, приемане или отказ не могат да бъдат атакуване поради грешка – тя не е основание за унищожаемост.
  2. Формални волеизявления (когато става въпрос за изрично приемане и отказ).
  3. Безусловни – не може да се постави условие за приемане или отказ – ако това бъде направено те ще бъдат нищожни.
  4. Нищожни ще са, ако се направят за част от наследството – възможно е само – или пълно приемане, или пълен отказ.Наследникът може да приеме или да откаже само всичко, което му се полага като дял.
  • Приемане на наследството – едностранно волеизявление на наследника, с което заявява, че желае да придобие включените в наследството права и задължения. Приемането бива изрично или мълчаливо (извършено чрез конклудентни действия).
  1. Изрично приемане – чл.49 ЗН.
  • Извършва се в обикновена писмена форма – писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството.
  • Вписване на заявлението в специална книга, която се води към районните съдилища за приемане или отказ от наследството.
  • Веднъж направено е неоттегляемо.Единственият начин за оттегляне е наследникът, направил волеизявление, да го атакува поради унищожаемост по сътоветните причини, но без грешка. Може да бъде оттеглено и ако още не е вписано в книгата
  • Отклонение – чл. 54(2) ЗН, приемане или отказ не могат да бъдат атакувани поради грешка – тя не е основание за унищожаемост.
  1. Мълчаливото приемане (с конклудентни действия) – чл.42(2).

ЗН не изброява кои са тези действия, по тълкувателен път се преценява от кои действия следва извод за приемане.

  • Разпоредителни действия с елемент от наследственото имущество: продава, дарява наследствена вещ; учредява ВП върху нея или ипотека, следователно се счита за собственик, т.е. е придобил наследството. Достатъчно е да извърши действието по отношение на един отделен обект от наследството, а не на наследството като цяло – изводът е, че щом счита една вещ за своя, счита и всичко за свое.
  • Действия на разпореждане с влогове на наследодателятеглене на суми от наследствен влог.
  • Изпълнение на наследствено задължение.
  • Не се считат за приемане на наследтсво управителните действия. В този интервал между откриване и приемане на наследството, когато то е ничие и има риск да бъде разпиляно се дава право на всеки наследник, който е с право да приеме, но още не е приел, да управлява имуществото и да предявява владелчески искове за за пазването му.
  • Плащането на данък наследство – се счита за изявена воля за приемане на наследството.
  • Наследството се счита мълчаливо прието и когато наследникът укрие наследствено имущество. В този случай той губи правото си на дял върху укритото наследство и то се разделя между останалите сънаследници.
  1. Срок за приемане на наследството.
  2. Чл.50 (отменен през 1992 г.) уреждаше 5 годишен давностен срок.
  3. С измененията от 1992 г. този срок отпадна, което означава, че срок за приемане няма.

Наследството може да бъде прието без ограничения във времето, но ако няма други лица, които са заинтересовани от решаването на въпроса. Решение дава чл. 51 ЗН – по искане на всеки заинтересован, районният съдия призовава наследника, който се колебае и му определя срок за приемане на наследството, т.е – съдът определя този срок. Съда се сезира от всяко заинтересовано лице.

  • Сънаследник или наследник от следващ ред (потенциален наследник).
  • Кредиторите на наследодателя или длъжниците на наследодателя.
  • Районният съдия според случая определя срока в зависимост какъв е наследникът (възраст, къде живее, според състава на наследството).
  • Срокът, който съдът определя е преклузивен.Ако в определения му срок наследникът отново мълчи, според чл.51(2) ЗН той губи правото да приеме наследството, т.е. отпада като наследник, което е равносилно на отказ от наследство.
  1. Действие във времето при изменението на чл.50.
  • Принципното правило е, че при наследяване се прилага законът, действал към момента на откриване на наследството.
  • За наследства, открити до средата на 1992 г. следва да има 5 годишен давностен срок, а за наследства, открити след това – срокът да е отпаднал.
  • Прието е отклонение – ПР, §9 Закон за изменение и допълнение на ЗН от бр.62 ДВ/ 1992 г. – придава се обратно действие при определени предпоставки на тази разпоредба. Отпадането на срока ще се прилага и към Наследства, открити преди измененията. Хипотеза: наследството е открито през 1985 г., 1990 г. изтича 5 г.срок, наследникът не е приел, с изтичането друг наследник може да направи възражение за изтекла давност, не го е направил обаче; през 1992 г. срокът отпада – липсата на срок вече се прилага:
  • ако до датата на влизане в сила на изменението не е направено възражение за изтекла погасителна давност;
  • след изтичане на 5 г.срок, но преди влизане в сила на изменението.

 

 

 

 

 

  1. Приемане на наследството по опис

 

  1. Същност.

Разновидност на приемането.Когато наследникът иска да ограничи своята отговорност до размера на това, което е получил в наследство (Н), той трябва да приема наследството по опис.

  1. Характеристика.
  2. Може да се осъществи само изрично, т.е. мълчаливо приемане по опис не е възможно;
  3. Става с писмено изявление пред районния съдия и вписване в книгата за приемане и отказ от Н.
  4. Съставяне на опис на активите на Н, т.е. на включените в Н вещни и други права.
  5. Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни нему активи, а районния съдия изготвя описа на включеното в Н имущество.
  6. Приемането на наследството по опис от един от сънаследниците ползва и останалите, счита се че и те са го приели по опис.
  7. Всяко разшпреждане от страна на наследодателя, с което се забранява приемането по опис е недействително.
  8. За разлика от приемането направо – тук има срвн.кратки срокове: 3 месеца от узнаване за откриване на Наследството.
  • Този срок не е императивен, а инструктивен – не преклудира правото.
  • Райноният съдия има правото да продължи този срок с 3 м.
  • След изтичането на този срок – приемане по опис не е възможно, но е възможно приемане по друг начин.
  • Законът не уточнява по какви причини районния съдия може да удължи срока, но се приема че той трябва да установи уважителни причини, поради които даден наследник не е могъл да спази първоначалния срок.
  • Значение на приемането по опис:
  1. Приелият по опис отговаря до размера на актива на Н – така се гарантира, че дори да не получи облага няма да бъде увреден в случая, когато пасива е по-голям от актива – за разлика от наследника, приел Н направо, който придобива съвкупност от права и задължения и отговаря за задълженията независимо колко са те – без ограничения.
  2. Наследникът, приел по опис не отговаря задължително с полученото имущество. Кредиторите не са длъжни да се насочат към получените по Н вещи. Кредиторите могат да насочат изпълнението към негово лично имущество, което е имал и преди Н, следователно не конкретните вещи и права, а стойността им е границата на отговорността.
  3. Три категории лица задължително приемат Н по опис: чл.61(2) ЗН – законът им предоставя особена закрила:
  • Недееспособните – непълнолетни и малолетни; лица под пълно запрещение (натоварените да ги представляват може да не са добросъвестни).
  • Държавата – в качеството си на последен наследник по закон, когато няма други наследници и тя получава имуществото с цел то да не остане без титуляр.
  • Обществените организации – ЮЛ с нестопанска цел.Тези субекти могат да наследяват само по завещание, ако е направено общо завещателно разпореждане или за цялото имущество или за дробна част от него –те наследяват по опис. Целта е да им бъде гарантиран приход поради нестопанския  характер на дейността им.

Тези три категории не могат да приемат направо и за тях срокът от 3 м. е удължен с максимум още 3 м., като е също инструктивен. Но с пропускането на изисквания срок те не губят правото си да приемат по опис.

 

  1. Задължения на наследника, приемащ по опис.
  2. Да представи на районния съдия информация за известните му включени в Н имущества, за да могат да бъдат вписани в описа. Ако се установи, че наследникът съзнателно е пропуснал да посочи известен му наследствен имот, искал е още повече да ограничи отговорността си, последицата е, че той ще се счита приел Н направо и ще отговаря за задълженията неограничено (санкция за недобросъвестното му поведение).
  3. Приелият по опис е длъжен да управлява наследственото имущество и да се грижи с нормалната за него грижа, с грижата за собствените си работи. Кредиторите и заветниците могат да му поискат сметка за управлението и да насочат претенцията си към него, когато няма доброволно изпълнение.
  4. Да не се разпорежда с включените в Н вещи за 5 г.от приемане на Н при недвижимите имоти, и 3 г. – при движимите вещи, т.е. трябва да ги държи на разположение на кредиторите.Изключение се допуска за разпореждане със разрешение на районния съдия – тогава може.

Ако наследникът извърши разпореждане в противоречие с тези изисквания – преди 5 г. срок и без разрешение на Р.съдия, разпоредителната сделка е напълно валидна, произвежда действие, прехвърля собствеността. Последицата е само за наследника – губи облагите на приемането по опис, т.е. ще се счита, че той отговаря за задълженията неограничено, така като че ли е приел Н направо.

  1. Ред, по който наследникът е длъжен да удовлетвори кредиторите и заветниците.
  2. Чл.66 ЗН – в случай на приемане на Н по опис, всеки кредитор или заветник може да поиска от районния съдия да определи ред и начин за удовлетворение на кредиторите.Наследникът е длъжен да се съобрази с този ред.
  3. Ако кредитор и заветник се конкурират без да има основание за предпочтително удовлетворяване по чл. 136 ЗЗД, по силата на ЗН – кредиторите следва да бъдат предпочетени пред заветниците.
  4. Няколко кредитори и няколко заветници на едно и също място, т.е. без основание за предпочитание – те ще бъдат удовлетворени съразмерно/пропорционално на вземането си.
  5. Ако никой не е поискал от районния съдия определянето на ред, тогава наследникът по чл. 66(1) ЗН е длъжен да удовлетвори заветниците по реда, по който са предявили вземанията си. Законът съдържа отклонение от това правило в чл.66(2) ЗН – един заветник може да е бил удовлетворен преди някой кредитор. Кредитори, които са предявили правата си след изчерпване на активите на Н имат право на обратен иск срещу заветници, които са удовлетворени преди тях – по пътя на регреса предявяват правата си. Този иск трябва да бъде предявен в срок до 3 г. от последното плащане.

 

 

 

 

 

  1. Отказ от наследство

 

  1. Същност.

Едностранен формален писмен акт, с който призованият наследник изявява волята си да не приеме наследството.

  1. Видове.
  2. Изричен отказ – извършва се по идентичен начин като изричното приемане, препращане към чл.49.
  3. Мълчалив отказ е възможен само когато заинтересованото лице е поискало определяне на срока от районния съдия и в този срок – наследникът отново не е изявил воля.
  • Недействителен отказ; унищожаем отказ.
  1. Приемане и отказ за част от Н са недопустими и недействителни.
  2. Приемане или отказ под условие или срок са недействителни.
  3. Приемането или отказът могат да бъдат засегнати от недостатъци ( насилие, измама, заплашване), които го правят недействително. Не се допуска оспорване на приемането или оказа поради грешка.Отнася се за случаите, когато наследникът е изпаднал в грешка по собствена вина.
  4. Отказът може да бъде унищожен по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато техните интереси бъдат засегнати от това. Унищожението има действие само доколкото това е необходимо за удовлетворяване на кредиторите. Искът се предявява до 1 година от узнаването но не по-късно от 3 години след отказа.
  5. С изменението на закона от 1992 г. е създаден нов чл.91А, който се отнася до реституираните имоти (през 1991-1992 г. се приемат реституционни закони). Одържавените имоти се връщат и се възстановяват или на собственика, или на неговите наследници – отказалият се наследник обаче няма право да получи реституираните имоти. Например едно лице е имало одържавени в ТКЗС имоти, умира, те не са част от Н към момента на смъртта; наследникът поради тази причина извършва отказ от Н; идва реституцията и отказалият се започва да съжалява, защото вече не е наследник – чл.91А ЗН го спасява.

Отказ от Н, извършен след одържавяването няма действие по отношение на тези имоти. Ако е извършен отказ от Н, но той не обхваща одържавените или включените в ТКЗС имоти, тогава имаме частичен отказ от Н и частично приемане на Н.

  1. Последици от отказ.
  2. За отказалия се наследник – губи правото на наследяване. Частта на отреклия се или изгубилия правото на наследяване уголемява дяловете на останалите наследници.

Кои са останалите наследници – хипотези:

  • Ако са няколко наследници от един и същ ред, един се отказва – неговият дял уголемява дяловете на наследниците от същия ред. Ако се откаже единствен наследник от даден ред или всички наследници от даден ред – се призовават наследниците от следващия ред.
  • Специфична е ситуацията на чл.10 ЗН – тъй като има право на заместване, призовани са жив син на наследодателя и 3-те деца на починалия син (внуци), от тримата един се отказва – неговият дял ще уголеми само дяловете на останалите, които са заместващи заедно с него в рамките на коляното.
  • Хипотеза при която сънаследяват 2 деца и преживял съпруг:

Едното дете се отказва – остават другото дете и съпруг, частта се разделя по равно. Ако всички деца се откажат и остане само съпругът – ВС подкрепя решение, при което при отказ на всички деца се призовава следващия ред и съпругът дели с тях. Тълкуване при противоположна теза – вярно е, че съпругът не принадлежи към редовете на наследниците, но съпругът става наследник от първи ред със смъртта на другия съпруг, а и когато децата се отказват в полза на другия съпруг – те го правят, за да се облагодетелства живия родител .

  • Хипотеза, при която преживелият съпруг не може чрез отказ от своята част в общото съпружеско имущество да я прехвърли на останалите наследници. В този случай, ако преживелият съпруг иска да прехвърли тази част на своите наследници, това може да направи по реда на чл. 18 ЗЗД – по нотариален ред. Поради това отказът е нищожен.
  1. Отказът от наследство произвежда действие от датата на вписването му в особената книга при районния съд.
  2. Когато наследникът се откаже от Н. се счита, че не е имал никога право върху него и не може вече да го приеме. Той не може да оттегли своя отказ. Наследникът се освобождава и от всички тежести, с които е обременено наследството.

 

 

 

 

 

 

 

 

  1. Наследствена трансмисия (НТ)

 

Определение.

Ако наследникът преди да е приел наследството или преди да се е отказал от него почине, тогава неговото право може да бъде упражнено от наследниците му.

Характеристика

  1. Наследникът преди да изяви воля дали приема наследството или не умира – открива се неговото собствено наследство.
  2. Наследниците на починалия наследник, ако приемат наследството на своя наследодател – ще получат и правото на наследяване спрямо първия наследодател и ще могат да получат и първото наследство.

Например две живи деца към момента на смъртта на наследодател. Умира единият син, който остава наследници – съпруга и две деца. Не е възможно някой от последните да се откаже от междинното Н и да приеме първото Н – откаже ли се от междинното Н, не е възможно да получи първото. Може да се откаже от първото (далечното) Н, но не може от междинното (на прекия си наследодател) и да приеме далечното.

Разграничение между право на заместване (ПЗ) и наследствена трансмисия ( НТ).

  1. ПЗ е правото на едно лице, което е умряло преди откриване на наследството или е недостойно, да встъпва в правата, които това лице е имало. НТ има, когато призованият да наследява умре след откриване на наследството, но преди да е изявил волята си дали го приема или не. В двата случая наследник и наследодател са починали
  2. Разлики.
  • В поредността на настъпване на смъртта на наследодателя и наследници:
  • по чл.10 (ПЗ) – когато наследодателят умира неговият наследник вече е починал, наследникът е умрял преди наследодателя;
  • при НТ – умира наследодателят, наследникът е жив – става наследник и умира, но придобил правото на наследяване.
  • Приложно поле на ПЗ и НТ.
  • Наследяване по право на заместване е допустимо само за низходящите, починали преди него и за братята и сестрите (ако не са недостойни) – само в този случай е възможно заместване на липсващ наследник. Преживелият съпруг не наследява. Чл.10 – заместниците са само низходящите на починалия преди наследодателя, а не всички негови наследници.
  • НТ е с много по-широко поле – на мястото на починалия наследник може да се намира абсолютно всеки от който и да е ред, вкл. и наследник по завещание, докато заместването е приложимо само при наследяване по закон.
  • При заместването правото на низходящия наследник, чл.10(3) ЗН, е самостоятелно право на наследяване и не зависи от приемане на междинно наследство. Когато се е откривало, може да е имало отказ, недостойнство, но независимо от това съществува правото да се наследи първото Н. Правото не произтича от Н на междинния наследодател. Чл.57 ЗН – обратно – правата идват единствено и само от прекия наследодател. Наследяване на правото на наследяване Наследниците ще могат да получат далечното Н само ако приемат междинното Н.
  • НТ е неприложима при непълното осоновяване.

 

 

 

  1. Отношения между сънаследници – наследствена общност

 

  1. Наследствена общност (НО).

Когато към наследяване са призовани едновременно няколко лица, между тях се установява наследствена имуществена общност и всеки един от наследниците участва със собствена идеална(дробна) част в общността. Извън наследствената общност остават делимите наследствени задължения и вземания, които се разделят по право между наследниците.

  1. Характеристика.
  2. НО – възниква не по отношение на Н като цяло, а само върху включени в него вещни права.
  3. Останалите елементи на Н автоматично се поделят между наследниците, пропорционално на дела им (вземания и задължения, по-специално).
  4. Когато говорим за наследствено-правна общност имаме предвид съсобствеността (вж.материята на съсобствеността от ВП). Всички правила относно съсобственост действат и относно съсобствеността, възникнала по пътя на наследяване, с изкл.на чл. 30(2) ЗС, който няма приложение.
  • Отношения между наследниците.
  1. Правила относно управление на съсобствена вещ – трябва да бъде ползвана от всеки от съсбоствениците (наследниците) в съотвествие с неговото право.
  • Имотите в общността се ползват и управляват съгласно решението на съсобствениците, които притежават повече от половината от общите вещи. Ако това не се получи – иск по чл.32 за разпределяне на ползването от районния съдия, който определя това ползване по целесъобразност, съобразно броя наследници и т.н..
  • Ако веща е неподеляема – определят се периоди на ползване.
  • Когато някой от сънаследниците ползва общата вещ сам, дължи ползите, от които е лишил другите наследници. Размерът на тази сума е в зависимост от това дали ползва вещта лично или чрез друг:
  • лично – дължи ползите от деня на поканата от страна на друг сънаследник;
  • чрез друг (наем) – дължи всички ползи за целия период на ползване, независимо кога е бил поканен да ги възстанови.
  1. Разпореждане със съсобствена вещ:
  • Разпореждане с цялата вещ – само общо от всички съсобственици. Всички заедно притежават вещта като цяло – те всички ще бъдат на страната на отчуждителя/ прехвърлителя.
  • Всеки съсобственик е свободен да се разпореди със собствената си идеална част от вещта в полза на друг сънаследник или трето лице. Тук се прилага правилото на чл.33 ЗС – предварително да предложи на съсобствениците дела си за изкупуване.
  • Нотариусът ще изисква писмено доказателство за съгласието на другите сънаследници.
  • Ако обаче такава сделка е сключена без спазване на чл.33 ЗС – всеки един от сънаследниците има право да предяви иск за отмяна на сключената сделка и за изкупуване на дела на съсобственика. Искът е срещу съсобственика и третото лице (контрахент). Ако искът бъде уважен настъпва прехвърляне на съсобственост от контрахента към сънаследника, поискал това прехвъряне.
  • Чл. 76 ЗН – специфично правило: хипотезите, когато един сънаследник се е разпоредил с цялата съсобствена вещ, не само със своята идеална част – прехвърлил е повече права, отколкото има.
  • Чл.76: такава сделка е в състояние на висяща недействителност, т.е. сделката не произвежда действие, третото лице не придобива собственост, дори и върху частта, която отчуждителят е притежавал. Това състояние може да бъде поправено и сделката да произведе действие – ако при една бъдеща делба вещта се окаже (се падне) в дела на сънаследника–прехвърлител, т.е. в този момент на делба, когато вещта става изцяло негова се приема, че е притежавал вещта изцяло от самото начало (стабилизира се сделката).
  • Чл.76 не се интересува от начина, по който е извършено разпореждането – възмездно/или безвъзмездно, докато в ЗЗД се разграничение – дарение на чужда вещ е нищожно отначало без възможност за стабилизиране; тук се урежда висяща нищожност с възможност за саниране на сделката по отношение на цялата вещ.
  1. Ползите и тежестите на общността се разпределят между наследниците участващи в нвя съобразно с техния дял
  2. Всеки може да си служи с общото имущество съобразно неговото предназначение и по начин да не пречи на другите наследници да упражняват своите права.
  3. Разноските по поддържането и запазване на общността, са в тежест на всички наследници -съобразно техните дялове и ползването на веща.
  4. Сънаследниците могат да разпределят общите имоти помежду си за временно ползване – общността не се прекратява.
  5. В общите имоти могат да се правят изменения само със съгласието на всички.
  6. Наследниците могат да искат прекратяване на общността – това става чрез делба.

 

 

 

 

 

 

  1. Отношения между сънаследниците и третите лица, отговорност за задълженията и заветите

 

  1. Същност.

Взаимоотношения, които възникват между сънаследници и трети лица, които имат качеството или на длъжници, или на кредитори на наследството, съответно на наследниците.

  1. Характеристика.
  2. Към кредиторите причисляваме и заветниците.
  3. При тези взаимоотношения, когато в Н влизат облигационни права и задължения – общност върху тях между наследниците не възниква. Когато са длъжници или кредитори наследниците са разделно длъжници и разделно кредитори. Налице не възниква нито активна, нито пасивна солидарност,имаме разделност.
  • Трето лице-длъжник.

Наследодателят е бил кредитор, а сега вземането се е разделило между наследниците. Те са разделни кредитори, солидарност – няма. Длъжникът трябва да изпълни на всеки от тях припадащата им се част от вземането.

  • Ако изпълни на един наследник изцяло и той не го разпредели между останалите, длъжникът ще е изпълнил зле и ще дължи на останалите.
  • Неделима престация – прилагат се правилата по чл. 128 – 129 ЗЗД. От длъжника се очаква да изпълни общо на всички кредитори – ако това се окаже трудно осъществимо – право да поиска от съда да определи място, където да вложи вещта, което място да е достъпно за всички кредитори.
  1. Трети лица са кредитори или заветници – наследниците са длъжници.
  2. Всеки един от наследниците отговаря за задълженията, с които е обременено наследството, съобразно дела, който получава– чл.60(1) ЗН.
  • Когато наследството не е прието по опис (преминало е направо), отговорността на наследниците е неограничена. Те са длъжни да изпълняват всички задължения, независимо от размера им, дори и той да надхвърля актива на Н.
  • Когато наследникът е приел Н по опис – размерът на отговорността му е ограничен до стойността на актива на наследството и редът по който е длъжен да удовлетвори кредиторите/заветниците се определя от:
  • районния съдия;
  • ако не е определен от районния съдия – по реда на предявяване на вземанията
  1. Наследниците помежду си не са солидарни длъжници.
  2. Възможно е приживе наследодателят да е поел задължението солидарно с трето лице. Солидарността на наследниците с трето лице не отпада, всеки наследник отговаря солидарно с третото лице, но за своята част. От третото лице може да се иска изпълнение на цялото, от наследниците може да се иска частично. Ако живият солидарен длъжник или третото лице плати целия дълг – регресът трябва да се насочи според частта спрямо всеки наследник.
  3. Ситуация, в която задължението, което наследодателят е имал е било обезпечено със залог/ ипотека върху неговия имот, който също е прехвърлен на наследниците и е станал тяхна съсобственост. Тогава дългът се разделя между наследниците – обезпечението ще тежи върху целия имот – ипотеката е неделима, тежи върху целия имот до пълното погасяване на дълга от всеки сънаследник (не би могло един сънаследник, платил своята част да претендира заличаване на идеална част от ипотеката/дълга).
  4. Чл.67 ЗН.
  5. Правилото – когато наследникът приеме Н, то се влива в неговото имущество поначало и няма разлика между досегашното му имущество и другото. Всички кредитори на наследодотеля и на наследника трябва да разчитат на това обединено имущество и да се конкурират.
  • В чл.67 ЗН законът е отчел възможността наследникът да е имал много собствени задължения и дава възможност на кредиторите на Н да се предпазят от конкуренция с личните кредитори на наследника чрез правото да искат отделяне на имуществото на наследодателя от имуществото на наследника.
  • Става въпрос за юридическо отделяне, което дава привилегия на кредиторите на Н пред кредиторите на наследника.
  • Отделянето може да бъде искано от всеки един от кредиторите или заветниците и се извършва по два различни начина:
  • за движимите вещи отделянето се осъществява чрез писмена молба до районния съдия по местооткриване на Н, която молба се вписва по реда на чл.49 (ред за приемане/ съответно отказ от Н);
  • недвижими имоти: отделянето става чрез вписване в съответните регистри за недвижими имоти – за всеки недвижим имот трябва да се направи отделно вписване.
  • Чл.67(2) – от самото създаване на закона фигурира, че отделянето става по реда на Закон за привилегиите и ипотеките – отм. от ЗС 1951 г., по реда на ЗС и Правилника за вписване. Сега обаче се прие Закон за кадастъра и имотния регистър – с него чл.67(2) се променя и става по реда на ЗКИР.
  1. Полза, която имат кредиторите и заветниците от отделянето.
  • Отделянето създава привилегия за всички кредитори/заветници на Н пред личните кредитори на наследника, когато насочват изпълнението си срещу включените в Н вещи.
  • Създават се и вътрешни привилегии между самите кредитори/ заветници.
  • Тези от тях, които са поискали отделянето имат предимство пред непоискалите.
  • Ако измежду поискалите има и кредитори и заветници , предимство се дава на кредиторите.
  • Различна система привилегии от тази по ЗЗД.

 

 

 

 

 

 

61. Делба-общи положения, видове, действие

 

  1. Определение.

Делбата има за цел да ликвидира състоянието на имуществена общност и да създаде на нейно място отделни имуществени права на сънаследниците върху реално определени обекти.

  1. Характеристика.
  2. Предмет на делбата са включените в наследството вещни права. Само те подлежат на делба.
  3. Цел – да превърне притежанието на идеални части върху множество вещи в пълноценно право на собственост.
  4. Конститутивно действие – идеалните части се превръщат в отделна собственост.
  5. Правото на делба принадлежи на всеки сънаследник от момента на възникване от момента на възникване на съсобствеността и е непогасимо по давност.
  6. Наследодателят не може да направи разпореждане в завещанието си, с което да отнеме правото на делба.такова разпореждане е нищожно.
  • Правила на делбата.
  1. Задължително участват всички наследници. Ако някой отсъства, делбата е нищожна.
  2. Всеки наследник има право да получи своя дял в натура. Делът му не може да бъде в пари. Законът допуска само уравняването на дяловете да става в пари. Ако това не може да стане тогава всички вещи се изнасят на публична продан и всички получават дял в пари.
  3. Когато наследник е продал наследствените си права, при предявяване на иска за делба като страна встъпва купувачът. Но ако делото за делба е било образувано преди продажбата на дела, то ще продължи между наследниците.
  4. Заветниците не могат да искат делба., защото нямат право на дял в наследствената общност.
  5. Делбата може да бъде пълна или частична. Ако при извършването и бъде пропуснато или бъде оставено неподелено някое имущество, то се поделя допълнително.
  6. Видове делба.
  7. Доброволна.
  8. Съдебна.
  9. Делба направена от наследодателя приживе.

 

 

 

 

 

 

  1. Доброволна делба

 

Същност.

Договор между сънаследниците, с който те решават по какъв начин да се раздели съсобствения имот, получен по наследство. Делбата може да бъде частична, а може да бъде и пълна-за всички имоти в съсобствеността.

Характеристика

  1. Договорът е формален. За недвижим имот и движими вещи над определена стойност, формата е писмена с нотариална заверка на подписите и подлежи на вписване. Делбата се счита извършена в момента, в който подписите на страните бъдат нотариално удостоверени.
  2. Сънаследниците трябва да бъдат дееспособни. Ако в делбата участват недееспособни лица или отсъстващи лица. Делбата се извършва с разрешение на районния съдия, за да се защитят техните интереси.
  3. Ако волята на наследника е опорочена – важат правилата на чл. 26 ЗЗД
  4. Ако е налице грешка- чл. 74 ЗН. В този случай делбата може да бъде оспорена само ако някой от сънаследниците е увреден с повече от една четвърт от дела му. Делбата ще се санира при премахване на неравенството.
  5. Доброволна делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба., когато има образувано дело за делба
  6. При доброволна делба на съсобствен с държавата имот трябва да бъдат спазени и специалните изисквания на Закона за държавната собственост.

 

 

 

 

 

  1. Делба, извършена от наследодателя приживе

 

  1. Същност.

Наследодателят може  приживе да подели имотите между наследниците (чл. 77, 78). В този случай делбата има за цел да предотврати спорове между наследниците след смъртта на наследодателя. Тази делба може да бъде извършена с:

  1. Акт на дарение.
  2. Със завещание
  3. Делба дарение.
  4. Определение: Договор между наследодателя и неговите наследници, чрез който наследодателят приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя между наследниците си.
  5. Характеристика:
  • Урежда се по правилата за дарение по чл. 225-227 ЗЗД.
  • участниците в делбата да са дееспособни лица;
  • делбата се извършва в писмена форма;
  • движимо имущество – в писмена форма с нотариална заверка на подписите;
  • ценни книги – по реда за тяхното прехвърляне според чл. 225, ал. 2;
  • недвижимо имущество – в нотариална форма.
  • Дарението става задължително приживе на наследодателя от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. Без такова приемане не е налице делба-дарение.
  • Делбата-дарение може да обхваща само имущество, което наследодателят притежава при извършването й. Делбата-дарение за бъдещо имущество е нищожна.
  • След смъртта на наследодателя, наследниците не могат да отхвърлят делбата и да искат нова.
  • Сънаследникът, който с такава делба е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването и от другите наследници по реда на чл. 30-37 ЗН.
  • Делба завещание.
  1. Определение: Едностранен акт на наследодателя без да се изисква съгласието на наследниците.
  2. Характеристика:
  • Делбата-завещание не е завет.
  • Делбата-завещание може да бъде изменена или отменена по реда на чл. 38 ЗН.
  • Делбата-завещание произвежда своето действие след смъртта на наследодателя.
  • Наследниците не могат да искат извършването на нова делба.