1. Вещното право като клон на ГП. Понятие, предмет, система, източници на ВП.

 

 

1. Понятие за ВП.

Като обективно право, ВП е дял от ГП и по-точно дял от специалната част на ГП. Това означава, че неговият предмет обхваща ГПО, но с определена специфика. След като става въпрос за ГПО, това означава, че ВПО притежават всички основни белези на ГПО, основният от които е равнопоставеността.

 

Що се касае до спецификата на ВПО, тя се изразява в това, че при тях нещата опират до притежаването на вещи. Вещта е центърът на ВП и именно свързаните с този център отношения са предмет на регулиране на ВПО.

 

1. Предмет на ВП.

Ако трябва да очертаем ВП като система , то представлява съвкупност от такива ГПН, които уреждат ГПО, имащи за свой предмет вещ.

Вещното право е свързано с въпросите относно притежанието; придобиването на вещите;  извличането на блага от тези вещи.

Тук е свързан и въпросът за защитата на притежанието на вещите – т.е. други лица да не ти пречат на теб като титуляр на вещта да извличаш ползата от нея.

ВП решава въпроса за колизията между няколко вещни права.

ВП разглежда и усложнените форми на притежание на вещта (съсобствеността и етажната собственост)  Всичко това представлява предмета на ВП.

 

1. Система на ВП.

Тъй като липсва ГК, не можем да говорим за единно утвърдена и приета система на ВП. При все това имаме някакъв модел, който може да ни подскаже за наличието на такава система, и това е моделът на ЗС. Според този модел системата на ВП представлява:

1. Общо учение за вещите
2. Право на собственост като основно и водещо ВП
3. Някои обособяват видовете право на собственост, тъй като те обуславят съществени различия в правния режим
4. Ограничени вещни права (вещни права върху чужда вещ)
5. Владение
6. Вписване

 

1. Източници на ВП.

 

Източниците са онези форми на правно съществуване, в които се съдържат нормите на правото. Класическата форма за съвременното право е НА. В йерархично отношение като източник на ВП следва да посочим

 

• КРБ. Тя има основополагащо значение за материята на ВП с 2 свои текста –

чл. 17 – принцип за гарантираност и неприкосновеност на частната собственост и във връзка с него поставя основните критерии при които се допуска отчуждаването на частната собствености; поставя като основно положение и делението на собствеността на публична и частна; установява се и изискването режимът, който касае държавната и общинска собственост като собственост с относително най-голямо присъствие, да бъде уреден със закон ;

чл. 18 – въвежда една особена категория публична собственост – вещи изключителна държавна собственост – това са вещи, които могат да принадлежат само и единствено на държавата и по никакъв начин, вкл. с промяна на текущото законодателство, не може да има промяна в тяхното титулярство;

чл. 19 – принцип за свободната стопанска инициатива – той е тясно свързан и логически неотделим от неприкосновеността на частната собственост; въпросът за особена защита на земята като основно национално богатство, тя се ползва с особен режим, визиран е принципът, че обработваемата земя може да се ползва само за земеделески цели, отклоняване много рядко и само за определени цели; забрана за небългарски граждани да притежават земеделска земя (тази забрана търпи редица смекчения, тъй като международните спогодби не позволяват подобна забрана да важи за гражданите на ЕС, както и на други граждани на реципрочна основа(щом ние можем у тях, значи и те могат у нас);

чл. 57 – основните права са неотменими (правото на частна собственост е основно право)

 

• Закони

1. ЗС – приет е като част от реформените усилия за отмяна на т.нар. буржоазно право с ново социалистическо право; ЗС е трябвало да изразява социалистическите идеи в областта на ВП;
2. ЗДС – в отговор на чл. 17, ал. 4 КРБ
3. ЗОС

• Закони с фиксиран предмет на правно регулиране (т.е. закони, които се отнасят до специфична категория вещи; Специални вещно-правни закони)

1. ЗСПЗЗ (1992г. – пикът на реституционните процеси, има голяма част за реституциите на земеделски земи) – уредба на земеделските земи
2. Закон за горите
3. Закон за подземните богатства
4. Закон за управление на етажната собственост (ЗУЕС)
5. Закон за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) –
6. Закон за устройство на територията (ЗУТ)

• Подзаконови актове

Правилник за вписванията – той касае материята относно технологията по извършване на вписвания в специална информационна система (Имотен регистър, който още не е изграден); вписването се извършва в Агенцията по вписванията;

 

 

 

 

 

2. Субективни вещни права. Същност и видове. Съотношение между вещните права. Отграничение от други субективни граждански права

 

1.Същност на СВП.

Вещните права са вид ГП. По родовите си белези те покриват белезите на ГСП

 

„Призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да извършва определено поведение по отношение на определена вещ, както и да изисква от всички останали лица да не му пречат при осъществяването на това негово поведение.”

 

`

• Възможността за непосредственото въздействие върху вещта – позитивната страна на ВП.
• Възможността, която отрича поведението на трети лица; от адресатите се изисква бездействие  – негативната страна на ВП.

 

2.Белези на ВП:

1. Обект – права, възникващи по повод на вещ (няма ли вещ, няма вещно право; погиване на вещта е едно от основанията за изгубване на ВП). За да бъдат обект на ВП, вещите трябва да са индивидуално определени. Българското право не познава фигурата на собственост върху съвкупност от вещи (стадо или колекция; различавай съвкупност от сложна съставна вещ, напр. автомобил).

 

1. ВП са абсолютни субективни права, тъй като са насочени срещу неопределен кръг правни субекти, които не е необходимо да бъдат индивидуализирани и от тях се изисква да не нарушават ВП на титуляра. (Русчев: според него абсолютните права включват само възможността на титуляря да има собствено поведение, не отнася негативната страна към възможностите)

 

1. ВП са притезателни по своя характер, което означава, че в съдържанието им се включва възможността носителят им да изисква от други правни субекти спазването на определено поведение (тази характеристика е пряко свързана с негативната страна); изискваното поведение е под формата на бездействие

(проф. Русчев смята, че не са притезателни – изискването за определено поведение може да се адресира едва към конкретния нарушител, а дотогава нямаме адресат;  в този случай ще се изисква такова поведение, което да сведе нещата до състоянието преди нарушението; това едно ново право, възникнало в следствие на нарушението, с относителен характер, а не с вещен характер)

 

1. ВП са имуществени субективни права, което означава, че обектите им се подават на имуществена/ парична оценка

 

1. ВП са сложни субективни права, тъй като в структурата им са заложени няколко отделни възможности à правомощия и те съставляват неразделна част от самото субективно право, а не са самостоятелно вещно субективно право.
2. Като правило ВП са главни права, които съществуват самостоятелно. Те не зависят за съществуването си от наличието на други субективни права

• изключение – сервитутите, тъй като за да е налице сервитутно право трябва да е налице право на собственост върху господстващия имот.

 

1. ВП не се погасяват по давност при неупражняването им. Това се отнася основно за правото на собственост – при неупражняване на правото на собственост то не се погасява по давност, собственикът не губи вещта.

• положение при правото на ползване и правото на строеж

чл. 59, ал. 3 ЗС – ако правото на ползване не се упражни в продължение на 5 години

чл. 67 ЗС – ако правото на строеж не се упражни в продължение на 5 години, то се погасява

 

Т.е. определени ВП не се погасяват, а за други ВП при определени условия е предвидено такова погасяване, което не е същинско погасяване, а по-скоро преклудиране, тъй като се губи самото материално право, а не правото на защита.

 

1. ВП са ограничени на брой (numerous clauses) – само изрично уредените от закона ВП съществуват, други вещни права не съществуват

 

 

3.Отграничения на ВП с други имуществени права:

ВП и ОП на вземане (пр. право на заемодателя да иска да му се върнат дадените в заем пари или вещ)

• ВП е абсолютно по своя характер, ОП е относително – кредиторът като титуляр на субективното право може да го изиска само от заемателя;
• Предмет на ВП е вещта (собственикът сам със свои действия да извлича ползата от вещта), докато предмет на ОП е дължимото поведение на длъжника (престацията)
• ВП са numerous clauses, докато ОП не са и страните спокойно могат да договорят и създават ОП, които не са изрично уредени в закона

 

4. Видове ВП :

1. Пълни и ограничени вещни права – на база количествен критерий –

• Пълни – тези , които предоставят на своите носители най-широк обхват възможности по отношение на вещта. Такова право е само едно – правото на собственост – то предоставя на собственика максималния обхват възможности за извличане на ползите от вещта. Поради тази причина титулярят на правото на собственост се счита за лице притежаващо вещта.
• Ограничени – предоставят по-ограничен обхват възможности за въздействие върху вещта или за извличане на ползи в сравнение с възможностите, които предоставя правото на собственост; те са количествено по-тесни. Наричат се още права върху чужда вещ, тъй като се предполага, че вещта, върху която съществуват, не е тяхна, а принадлежи на друг (собственика).Това са:

Право на ползване (основно чл. 56-62 ЗС;

Право на строеж (чл.63-67 ЗС); Тук се вкл.правото на надстрояване и правото на пристрояване.

Сервитут (чл. 75 ЗС,  група от отделни вещни права, които обслужват упражняването на друго вещно право; сервитут за преминаване през определен имот , право на водопрекарване).

1. Право на ипотека и право на залог върху движима вещ – това са права с подчертано обезпечителен характер (те обезпечават правото на вземане). Счита се, че това са особен вид облигационни права. Уредбата им се съдържа в ЗЗД, а не в ЗС.
2. Право на задържане от чл. 72 ЗС и чл. 91 ЗЗД – съответно лице да може да откаже да даде определена вещ, докато не бъде изпълнено дадено условие (примерно докато не бъдат заплатени подобренията, които е направил по тази веш). Според доц. Конов това право има вещен характер (изолирано твърдение) Титулярят на това право не е владелец, а държател на вещта; правото на задържане не може да се противопостави на всички трети лица (то не следва вещта).
3. Концесионно право (Закон за Концесиите и ЗОС) – р. КС – концесионното право е разновидност на правото на ползване по смисъла на ЗС; Преобладавашото мнение е, че концесионното право има облигационен характер, т.е. ще представлява дългосрочен договор за ползването на определена вещ при специфични правни условия
4. Право на управление на държавни имущества (и най-вече на държавни имоти, т.е. на недвижими вещи) – чл. 14 ЗДС – това право на управление няма нищо общо със сделките на управление в ГП. Д-р Сарафов не мисли, че това е самостоятелно вещно право, защото излиза че самата структура на държавата (агенцията или министерството) се явява в ролята на титуляр, който може да се противопоставя на самата държава, след като е част от самата нея; Но има случаи когато държавата и нейни публични институции влизат в конфликт именно свързан с управлението на държавни имоти(пр. между СУ и Министерството на културата за Ботаническата градина в Балчик; разпрата за имота на Шипка 6 (оставен от Христо и Евлоги Георгиеви на СУ))

 

5. Съотношение между ВП – съществува принципът, че по-тясното по обем вещно право изтласква над по-голямото по обем вещно право – вярно е само когато говорим за съотношението право на собственост – ограничено вещно право, т.е. пр. ползвателят има приоритет над собственика.

При колизия между ограничени вещни права се решава въз основа на това кое право е възникнало по-напред във времето и съответно каква противопоставимост проявява то като право спрямо по-новото право; по-старото право ще отблъсне по-новото право.

Единствено първоначалният принцип би могъл да има някакво отношение за сервитутите – те са по-тесни и ограничени вещни права ще вземат връх и над правото на ползване, и над правото на строеж.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3. Вещи, понятие за вещи, видове вещи

 

 

1. Понятие за вещ

Вещта е предмет на вещното субективно право. Това обуславя специалния интерес към нея, както и необходимостта във връзка с нея да бъдат въведени специални нормативни правила, касаещи най-вече различният начин на третиране на различните вещи.

 

Законът не дефинира изрично понятието за вещ, , но според общоприетото разбиране вещта е такъв обект от физическата реалност, който има самостоятелно и обособено от останалите обекти съществуване.

 

Вещта има няколко характеристики:

• Има свойството телесност (материалност) – това е реалната субстанциална форма, чрез която тя съществува и тази форма може да бъде сетивно доловена.

 

• Вещта може да има различни форми, може да е в различно агрегатно състояние, стига да е налице и другото условие – вещта да е обособена и чрез обособяването си самостоятелно съществуваща. Обособяването се постига по различни начини, в някои случаи то е естествено присъщо на вещта и е неотделима част от нейното физическо съществуване. В други случаи е изкуствено. При поземлените имоти границите се очертават по изкуствен начин чрез устройствени планове, т.е. по административен ред, а където имаме територии, по отношение на които не съществуват устройствени планове, очертаването става чрез юридически документ (нотариални актове и т.н.) – те описват площта, която заема имота. Правилото – очертаването на обособеността на имота се постига чрез визиране на поне три от неговите граници.
  При сградите това става чрез архитектурния проект на сградата.
  В случаите, в които имаме изкуствен начин за обособяване на обекти променянето на обособеността на тези става чрез промяна на съответните актове.

 

• За да може една вещ да бъде годен обект на ВП, по отношение на нея трябва да е възможно и упражняване на фактическа или юридическа власт. В този смисъл не са обекти на ВП участъци от лунната повърхност, от марсианската повърхност, от някакви космически тела в далечния космос.

 

• Някъде се среща твърдението, че вещите трябва да имат свойството социална полезност – това от формалноюридическа гледна точка няма никакво значение – вещта може да бъде абсолютно непотребна и абсолютно безполезна.

 

Вещи могат да бъдат и въздушни и водни субстаници, но за целта трябва да се осигури тяхното надлежно обособяване. Атмосферният въздух сам по себе си не е вещ, но въздухът или някакъв газ, нагнетен в бутилка или друг газов контейнер вече придобива качеството на вещ. Аналогично стоят нещата и във връзка с течните субстанции.

 

 

За да очертаем обхвата на вещите трябва да разгледаме случаите, в които имаме изключения от визираните правила и белези във връзка с вещите. 2 посоки:

• субстанция, която няма характеристиките на вещ, но въпреки това законът я определя за такава –енергията, независимо от нейния вид приравнена на движима вещ (фикция).
• обекти, които външно притежават белезите на вещ (имат и телесност, и обособеност), но въпреки това не се считат за вещи и следователно не са обект на вещни субективни права, нито могат да бъдат предмет на ВПО:

• не са вещи хората; неотделените органи от човешките тела ; по отношение на обособените органи – те могат да бъдат предмет на имуществен обмен; не са вещи и съвкупностите от вещи – те са множество от самостоятелни вещи от сходен тип, чието обединяване е свързано с някакви конкретни обстоятелства, (библиотека, колекция от монети,марки).
  Само по изключение, съвкупностите от вещи се третират като единен обект на ВП – например пчелното семейство и пчелният рояк (съгласно Законът за пчеларството) – те са третирани като единен обект и оттук са годни да бъдат обект на самостоятелно ВП; Съвкупностите от вещи се различават от сложните (съставните) вещи (пр. за сложна вещ – лека кола), които са обект на ВП.

 

2. Видове вещи:

• Движими и недвижими вещи – съгласно чл. 110 ЗС (ал. 1 – недвижимите вещи са посочени изрично, ал. 2 – движимите вещи са всички останали). Правнорелевантният критерий е трайността на прикрепване, а не това дали обектът може да се премества.
  Правни последици от деленето :

à например формата за извършване на сделки с недвижими имоти е нотариален акт (чл. 18 ЗЗД), при движимите вещи, най-тежката форма, позната за извършване на сделки с тях, е писмена форма с нотариална заверка на подписите.

à когато недвижимите вещи са обект на обезпечение, спрямо тях се учредява ипотека, докато спрямо движимите вещи обезпечението е залог (изключение – корабите се ипотекират)

à когато недвижимите вещи са обект на обезпечителна мярка, спрямо тях се налага възбрана, докато при движимите вещи се налага запор

à чл. 78 ЗС – само спрямо движимите вещи

à недвижимите вещи могат да се придобиват чрез два варианта на придобивна давност – 5 години за добросъвестно владение и 10 години за недобросъвестно владение; движимите вещи не познават такава диференциация и се придобиват с 5-годишен срок

à чл. 91 ЗЗД – само спрямо движими вещи ..правото на задържане

à чл. 75 ЗС – само недвижими вещи

 

• Главна вещ и вещ-принадлежност – главна вещ е тази, която има самостоятелно съществуване, т.е. тази, която не обслужва някаква друга вещ. Вещта принадлежност е тази, която е предназначена да обслужва друга главна вещ (пр. лека кола и запасна гума, комплект резервни части и инструменти; жилище и таванските и избените помещения (складови помещения), както и балконите).
  Правно значение – чл. 98 ЗС – принадлежността следва главната вещ ако не е постановено или уговорено друго

 

• В зависимост от това дали вещта се състои от една единствена вещ или от няколко вещи, делими вещите на прости и сложни. Простите са тези, които представляват субстанциално хомогенна цялост, докато сложните се състоят от множество вещи, но се считат за една вещ – телевизор, печка, лека кола.

 

• В зависимост от това дали използването на вещта става чрез изчерпване на нейната субстанция или без да има такъв процес делим вещите на потребими и непотребими – потребими са тези, чиято субстанция се изчерпва в процеса на употребата им (храни, питиета, горива), докато непотребими са тези, чиято субстанция не се изчерпва при използването им, а само се стига до някакъв процес на овехтяване (амортизация) на вещта, но тя продължава да бъде субстанциално същата. Поради тази причина може да се използва многократно.
  Правно значение – потребимите вещи са предмет на договора за заем за потребление (прехвърля се право на собственост, ползвателят връща вещи от същия вид, количество и качество), докато непотребимите – за заем за послужване (не се прехвърля право на собственост, ползвателят връща същите вещи)

 

• Делими и неделими вещи – неделими са тези, които при обособяването им на отделни съставни части биха загубили качествената си определеност. Обратно, делими са тези, при които при реалното им разделяне не би се стигнало да разваляне на качествената им определеност.
  Неделимостта бива два вида – фактическа и юридическа неделимост. Фактическа неделимост ще е налице тогава, когато разделянето на субстанцията на една вещ би довело до нейното изчезване или до загуба на годността и за използване по предназначение – пример – лека кола, телевизор, домашен любимец.
  Юридическа неделимост е налице тогава, когато няма пречка физическата субстанция на вещта да се обособи на отделни части, но по някакви съображения законът не го допуска – жилищата, за да могат да се разделят, има изискване получените обособени самостоятелни жилища да отговарят на определени условия (основни изисквания – самостоятелен вход и самостоятелни санитарни възли). поземлен имот.
  Значение на делението – Неделимите вещи не могат да се разделят чрез обособяване на отделни части, но това не означава, че спрямо тях не може да се извърши делба, особено ако са обект на съсобственост и между съсобствениците има желание такава да се извърши. Тази делба няма да може да се извърши чрез разделяне на вещта на съставните й части, а чрез изнасяне на вещта на публична продан.

 

 

 

 

 

 

 

6. Владение – понятие и правно значение, видове владение, държание, придобиване и изгубване на владението и държането.

 

1. Понятие.
   Владението и държането са особени фигури на вещното право, те нямат характера на субективни вещни права, а представляват фактически състояния, с които законът свързва определени правни последици, най-важната от които е осигуряването на вещноправна защита.

 

На фигурата на владението законът отделя по-сериозно внимание, поради което законът предлага по-разгърната уредба (чл. 68-76 ЗС), като има и други текстове, които по една или друга форма са свързани с владението (чл. 79 и следващите ЗС – акцентиращи към придобивната давност).
На фигурата на държането законът отделя значително по-малко внимание, липсва систематизирана уредба на държането, а въпросите, които се отнасят до него, са разпръснати в различни разпоредби инцидентно – пр. чл. 76 ЗС – „и държалецът”, чл. 68, ал. 2 – дефиниция на държането.

Държането има далеч по-разгърната уредба в ЗЗД. Това е така, защото там се урежда облигационното, а не вещното ползване на вещта.

 

Идеята за владението произлиза още от РЧП. Тя е свързана с осъзнаването, че с оглед съображения за правна и социална сигурност в определени случаи е необходимо да се осигури защита на едно фактически създало се положение по отношение на дадена вещ.  Това обуславя като необходимост искащият промяната на това фактическо положение да я търси по предвидения за това законов ред – в противен случай той ще извърши нарушение на закона и ще попадне под неговите удари, включително когато е собственик. Владението се свежда до това да не се допуска извършването на самоуправни действия във връзка със спорове за вещни права. Дори един престъпник (крадец) има качеството на владелец.

 

Владение – дефиниция – чл. 68, ал. 1 ЗС – владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Владението задължително трябва да съдържа 2 белега;

• обективен (corpus) и
• субективен (animus).

 

Корпусът се изразява в упражняването на фактическа власт върху вещта, тази власт може да приеме най-различни форми – чрез пребиваване в един имот, неговата обработка, неговото ограждане, промяна на предназначението му, действия по използване и извличане ползите на имота.

Не е необходимо фактическата власт да се демонстрира непрекъснато (но владението трябва да е постоянно, макар и демонстрацията да не е непрекъсната).

Не се изисква упражняването на фактическата власт да става лично, възможно е това упражняване да става чрез друго лице. Важно е това друго лице да има съзнанието и разбирането, че упражнява владението за другиго и това да бъде демонстрирано по ясен и недвусмислен начин (не се разсъждава дали това е представител или не).

 

Анимусът се изразява в намерението упражняваната върху вещта фактическа власт да се свързва с представата за принадлежност на вещта към владелеца. Това е факт от психическия живот на лицата, поради което неговото установяване става сравнително трудно и в такива случаи на помощ обикновено идва някоя разпоредба на закона –чл. 69 ЗС – предполага се, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за друг.

 

Поставя се въпросът има ли някакви специални изисквания за упражняване на фактическата власт с оглед пълноценност на волята на владелеца???, т.е. може ли ненавършил пълнолетие субект или недееспособен субект да упражнява владение. Доминира разбирането, че тъй като упражняването на владение предполага и определен тип психическо поведение ,  недееспособните не могат самостоятелно да извършват владелчески действия (според ас. Сарафов това е прекалено, тъй като владението не е свързано с някакви вредни последици).

 

Посочват се и други признаци, на които трябва да отговоря владението, за да се счита, че е налице такова.

Чл. 302 ЗИСС – владението е постоянно – владението се осъществява не с откъслечни дейсвия, а с едни системно осъществявани действия, което не означава обаче, че тези действия трябва да се демонстрират непрекъснато, достатъчно е владелецът да може да осъщестява действията по всяко време. По този си белег владението се отграничава от търпимите действия и съизволителните действия, също фигура

• Под търпими действия разбираме действия, които се упражняват спрямо чужда вещ, но това става с изричното или мълчаливо съгласие на собственика на вещта, демек това е особен вид фактическо състояние, но единствената последица от него е, че можеш да извършваш въздействие върху чужда вещ без да те държат отговорен за това.
• Съизволителни действия – те се разглежат като някакъв съпътстващ елемент от упражняването на определено вещно право, т.е. те произтичат от налично вещно право, докато владелецът не е титуляр на никакво вещно право – пример – право на строеж – суперфициарят може да построи върху чужда зема постройка, да придобие собствеността върху сградата и да ползва земята в степента, в която това е необходимо за ползването на постройката; напълно е възможно обаче в процесът на строителство суперфициарят да използва терена с оглед протичането на самото строителство – да складира, да използва терена; тези действия, които могат да имат инцидентен характер, са съизволителни действия.

 

Владението трябва да е непрекъснато – да не се изгубва фактическата власт върху вещта в течение на по-голям период от определено време – този период не трябва да е по-дълъг от 6 месеца по българското законодателство чл. 75 и чл. 76 ЗС; чл. 81 ЗС.

 

Владението да е спокойно и явно – да не е обезпокоявано, да не е оспорвано от някой друг; явно владение – това, което е манифестирано по един недвусмислен начин както по отношение на трети лица, така и по отношение на конкретни лица (собственика);

 

2. Видове владение :

 

• добросъвестно и недобросъвестно – с оглед на правните особености, които разкрива владението
•  с оглед това дали владението е придобито по един законен начин, или в нарушение на правни норми – владението е законно и незаконно; разликата е в това, че при незаконното владение като правило няма да се стигне до придобиване на вещта в собственост по давност – чл. 80, ал. 2 (само при нарушаване с престъпление)

 

• с оглед обхвата на владелческите действия – владението е пълно и ограничено (квазивладение). Пълно владение е това, което по обем на действията съответства на правото на собственост и като резултат при упражняването на това владение ще се стигне до придобиване по давност на право на собственост. Квазивладение – по обхват съответства на ограничено вещно право, при упражняване се стига до придобиване по давност на съответното ограничено вещно право.

 

•  оглед това дали владението се упражнява лично от владелеца или от друго лице – лично владение или владение чрез друг (чл. 68, ал. 1 ЗС – делението е дадено от законодателя). Упражняването на владението чрез другиго не означава учредяване на представителни отношения, то става чрез специални отношения изразени с фигурата на държателя, т.е. този, който владее за друг, е държател.

 

•  с оглед на това дали владението се упражнява самостоятелно или съвместно с друго лице – самостоятелно (еднолично) и съвместно владение или съвладение. В този случай ефектът от владението ще се състои в разпределяне на правните последици от владението за лицата, упражняващи съвместното владение – придобиваното вещно право ще стане тяхно съвместно притежание (съсобственост, ако правото е собственост).

 

 

3. Държане –

уредбата е доста по-оскъдна, чл. 68, ал. 2 ЗС (дефиниция) и чл. 76 във връзка със защитата с един от исковете.

Държането има основната си уредба в ЗЗД чрез фигурите на различни видове договори, които регламентират ползването на чужда вещ на облигационна основа –

• договорите за наем, заем за послужване, влог;
•  в ТП – договор за превоз, комисионния договор и в по-общ план договора за поръчка и др.

От гледна точка на ВП обаче, лицата са държатели!

 

Държането е  упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя => подобно на владението и държането има 2 признака:

Обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта

Субективен– не анимус, но има съзнанието, че вещта е чужда, той я държи за другиго. Обикновено държателят получава вещта на правно основание и това поставя държането на строго регламентирана правна основа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

4.Способи за придобиване и изгубване на владението и държането

 

Най-различни, не са лимитативно установени в закона.

Владение:

• Възможно е едно лице да завладее чужда вещ, т.е. чрез установяване на фактическа власт в/у вещ, особено ако титулярят на вещното й право не упражнява непосрествено такава.
• Възможно е владението да се установи и по неправомерен начин (по престъпен начин). Голяма част от престъпленията против собствеността са свързани с противоправно отнемане на фактическата власт върху вещта.
• Досегашно държане, превърнато във владение – това става чрез промяна в субективното отношение чрез подмяна на съзнанието, че вещта е чужда, с воля и желание тя да стане своя. В този случай нещата не са толкова прости и не може така лесно да бъдат приети за настъпила трансформация, тъй като наличието на предходни отношения във връзка с държането на вещта, предполагат по-активно показване на намеренията. Т.е. при промяна в субективния елемент à трябва да се изрази по категоричен начин!!!

 

• Чрез наследяване – особеността тук е, че владението не е право, а фактическо състояние, поради което при него не се наследява субективно право (обичайната ситуация при наследяването).
  Ето защо в този случай говорим за приемство във владението във фактическо отношение. Чрез наследяването във фактическото отношение ние ще получим досега изтеклия срок от наследодателя, за да можем да добавим към него срокът на нашето владение, за да може да възникне очакваното вещно право.

 

• Унищожаване, разваляне или отмяна на придобивно правно основание – от унищожаването до предаването на владението на собственика ще се наблюдава владение – заличава се това право и той се превръща във владелец. Владението може да възникне и при сключването на нищожен договор.

 

• Владение чрез друг – другият не е представител

 

• Владение чрез представител – тук се счита, че не представителят извършва действието, а представлявания – често срещана хипотеза при ЮЛ.
  Няма пречка и без да имаме представителство представителя (невладелеца) да започне да владее за другиго – чрез трудов договор, договор за изработка, гестия.

 

• въз основа на специфично правно основание от облигационен характер – не се поражда държане, а владение – случаят на предоставяне на вещта въз основа на предварителен договор, по който лицето е владелец.

 

 

Държане :

• Придобива се въз основа на правно основание, свързано с облигационни отношения, които предоставят временно упражняване на фактическата власт върху вещта.

 

5. Изгубване на владението и държането – налице ще е когато отпадне някой от конститутивните му елементи. 

1. При владението изгубването може да е свързано със загубване на фактическата власт (има срок от 6 месеца, който не се води за загуба на владението – чл. 75, 76, 81 ЗС)
2. При промяна в субективната страна – ако владелецът просто загуби волята и желанието да свои вещта за себе си и започне да я държи – това трябва да е демонстрирано по ясен и недвусмислен начин.

 

1. С принудително отнемане на фактическата влас.
2. При предаване владението на вещта на др.лице.
   –––––––––––––––––––––

 

1. Държане – съществено обстоятелство – по силата на самия договор държателят е задължен да върне вещта.
2. Възможно е държането да се промени и чрез промяна в субективната страна по посока на това държателят да стане владелец – промяна на субективния елемент и възникване на воля той да държи вещта като своя.

 

 

 

7. Добросъвестно владение – понятие и правно значение

 

 

Делението на добросъвестно и недобросъвестно владение е изведено легално – чл. 70 ЗС; с аргумент от противното всяко владение, което не е добросъвесно е обикновено (недобросъвестно) владение.

1. За да е налице добросъвестно владение е необходимо владелецът да владее вещта на правно основание – юридически факт
2. Това основание трябва да е годно да направи владелеца собственик – това означава, че правното основание трябва да е ЮФ пораждащ собственост –– транслативните договори – покупко-продажба, замяна, дарение; апортирането на вещи в ЮЛ, административни актове с вещно действие, конститутивни съдебни решения => всичко, което по закон прехвърля собственост.

 

1. От тук възниква въпросът = защо направо приобретателят не е собственик от това  годно правно основание? Защото основанието страда от порок и това е пречката правното основание да превърне лицето в собственик.
   Законът не просто има предвид порок на правното основание, но и изрично посочва какви са тези пороци, които не позволяват да произведе крайния си прехвърлителен ефект:
   1. Лицето да не знае, че праводателят не е собственик – никой не може да прехвърля права, които няма (изключение от принципа – това не е в сила при чл.78, ал. 2 ЗС)
   2. Да не е спазена предписаната от закона форма (да е опорочена изискваната от закона форма). Уточнение – под форма в този случай не се разбира форма по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като при нищожност няма никакво годно правно основание. Става въпрос за случаи, при които имаме налице форма, но тя страда от пороци, непозволяващи сделката да създаде своя окончателен вещноправен ефект – пр. свързани с нарушение на нотариалната форма на нотариалното производството– нотариус изповядва сделката при нарушаване на принципите на териториалната компетентност. Георги Боянов извежда една необяснена добре теза. Той посочва като пример неподписан от нотариуса нот.акт.  à Много, много невъзможно.
      !!! Разликата с нищожността е, че липсва годно правно основание!!! Докато при случаите по чл.70 ЗС  – налице е форма, тя е спазена, не е нищожна по чл. 26 ЗЗД, но е опорачена.
2. Условие от субективен характер – приобретателят да не е знаел за пороците! Достатъчно е тази добросъвестност да е налице към момента на сключване на сделката или при възникване на основанието.
   Последващото научаване на порока не опорочава добросъвестността на владението.
   В чл. 70  ЗС е въведена една презумпция – добросъвестността се предполага до доказване на противното. Презумпцията не е презумпция за това, че владението е добросъвестно. Тя е презумпция само по отношение липсата на знанието на порока. 

Правно значение на добросъвестното владение – състои се в  различния режим, на който се подчиняват двата вида владение – разлика в правните последици. Законодателят се отнася по-благосклонно към добросъвестното владение à чл. 79(2) ЗС:
à Добросъвестното владение върху недвижими имоти води до 5г. давностен срок за придобиване;
à Добросъвестното владение по-благоприятно се третират отношенията, които владелецът има със собственика на вещта – относно ползването на вещта и обезщетението във връзка с това ползване; придобиване на плодовете от вещта; по-високата стойност, която може да поиска за подобренията, права относно това да задържи връщането на вещта докато собственикът не му изплати дължимите суми.

à При унищ./ разваляне на договора с оратно действие, лицето придобива качеството на недобросъвестен владелец.

 

 

 

8. Права на владелеца във връзка с разноските и подобренията, добивите и плодовете от владяната вещ. Правно положение на добросъвестния подобрител.

 

Докато упражнява владението върху вещта владелеца може да извършва различни действия с нея, които да влияят:
благоприятно (пр. ако владелецът подобри качеството на вещта, в резултат собственикът се обогатява) или
неблагоприятно (пр. ако владелецът усвоява плодовете от вещта, в резултат собственикът обедняваа) на собственика.

Това създава цял спектър от правни проблеми в отношенията собственик-владелец, които следва да намерят своето ясно разрешаване –  уредба в чл. 70, ал. 3 до чл. 74 ЗС.
Макар и свързана с вещноправна фигура, тя преди всичко е с облигационен характер, тъй като отношенията по нея са отношения между кредитор и длъжник, а в основата й стои принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване.

Следователно всеки от тях може да попадне както в положението на кредитор, така и на длъжник.

 

1. Отношенията във връзка с ползите от вещта, по-специално във връзка с непосредственото служене с вещта
   1. Добросъвестен владелец – чл. 71 ЗС – той се ползва от вещите до предяваването на иска за връщането – материалните и стопански изгоди остават за владелеца, а собственика не може дори да претендира за обезщетение за това, че е лишен от тях.
   2. Недобросъвестен владелец – чл. 73, ал. 1 ЗС – недобросъвестният владелец дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил; няма значение дали владелецът е действал виновно или не; собственикът се намира в едно изключително благоприятно процесуално положение, тъй като със самия акт на отнемане на владението му се е приело, че му е нанесена вреда – на него при съдебен спор не му се налага да доказва, че е претърпял такава вреда, нито да доказва нейния размер.
      Законът постановява, че се дължи обезщетение за ползите, от които е лишен собственика, а не за вредите, които е претърпял.
      Този режим по чл. 73 е в много ярък контраст с режима по чл. 82 ЗЗД, който визира обезщетението, дължено на кредитора при неизпълнение на договорно задължение – по чл. 82 трябва да се доказват пропуснатите ползи, докато при отношението владелец-собственик не.

 

 

1. Плодовете от вещта
   1. ДВ – Чл. 71 – придобива собственост върху плодовете, които е събрал (естествени и граждански )до предяваването на иска за връщането им и не дължи тяхното връщане. След предяваването на иска собственикът има право върху плодовете.
   2. НДВ – Чл. 73, ал. 1 ЗС – НДВ няма право върху плодовете – длъжен е да върне плодовете, които е събрал, а и тези, които е могъл да събере, но не е събрал. Владелецът трябва да върне и плодовете, с които дори не се е обогатил

 

1. Извършените върху вещта подобрения
   1. ДВ – чл. 72 ЗС ДВ може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта в следствие на тези подобрения.
      Подобрения – тези изменения във вещта, които подобряват нейните качествени или функционални характеристики (пр. топлоизолация, отоплителна инсталация, подобрение в машина, което подобрява капацитета й и т.н.).
      В тези случаи е възможно да имаме следната ситуация – средствата, които се влагат от страна на владелеца, да са по-малки от стойността, с която се увеличава вещта – тогава ДВ може да иска сумата, с която се е увелечила вещта, ако тя е по-голяма от сумата, която е дадена за средствата. (разлика с чл. 59 – само до обедняването на владелеца; в ЗС може да се иска и по-голямото)
   2. НДВ – чл. 74, ал. 1 НДВ може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота в следствие на тези подобрения
2. Необходими разноски – не придават нови качества и функционални характеристики на вещта – тук няма разлика между ДВ и НДВ – и при двете ще се дължи стойността на направените необходими разноски.
   Обаче чл. 72, ал. 3 казва, че при добросъвестният владелец до заплащане на подобренията (и то по-високата стойност) и на необходимите разноски, той има право да задържи вещта
   В този случай той вече няма право да ползва вещта и да придобива плодовете, но и самият факт на невръщане на вещта е допълнителен стимул, който заставя собственикът да заплати.
3. Законът обособява и една трета категория владелци, които владелци се ползват с особено правно положение.Това са владелци, които по характера си са НДВ, но по силата на изрична законова разпоредба са приравнени на добросъвестни владелци. Законът обособява 2 групи такива владелци, а съдебната практика още една трета група такива владелци:

1. Владелците, получили фактическата власт въз основа на предварителен договор. Чл. 70, ал. 3 ЗС – когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, владелецът има правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС. Т.е. владеещият по предварителен договор има всички права на добросъвестен владелец, с изключение на едно – той ще придобие давността чрез дългата придобивна давност.
2. Добросъвестен подобрител – това е такъв НДВ, който е извършил подобрения върху чужд имот със знанието и непротивопоставянето на собственика. Съображенията са свързани главно с морала и разбиранията за справедливост – след като собственикът е бездействал и не е ревандикирал имота си, и за това не може да се очаква, че ще бъде възнаграден. Става въпрос за хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗС – той се приравнява на ДВ по правилата на чл. 72 – иначе за останалите аспекти той продължава да е НДВ – дължи връщането на плодовете и т.н.

 

1. Към групата на приравнените на добросъвестни владелци има една група, обособена в ПП 6/74’ (т. 4) – придобили на основа на някакво основание, което е било унищожено, развалено или отменено – ако те не са знаели за предстоящото унищожаване, разваляне или отмяна на правното основание, въпреки че са НДВ, следва да се смятат за ДВ с изключение на срока на давността.

 

Права, с които разполага държателят на една вещ – ПП 6/74’ –
à Правилата относно владението не намират приложение относно държането. Държателят определя правата си съобразно правилата на договора, въз основа на който се упражнява държането, а ако липсва договора, отношенията се уреждат съобразно облигационните институти, съдържащи се в ЗЗД, а именно –  воденето на чужда работа без натоварване (чл. 60-62 ЗЗД), а ако и те не са налице – по реда на чл. 59 ЗЗД.

 

 

 

 

9. Защита на владението и държанието. Посесорни искове.

 

 

1. Съществена особеност на владението е, че то се ползва с правна защита в качеството си на фактическо състояние. Това е отклонение от процесуалната традиция със защита да се ползват субективните права.

 

2. Възможни защити на владението – не можем да изключим фигурата на самозащитата, възможно е при наличието на предпоставките за самозащита владението да се защити.
   Отпадна възможността с прокурорско постановление (по административен ред) да защитава създадено фактическо състояние.
   Отпадна и възможността (чл. 126ж стария ГПК) защитата на владението да се осъществява по един ускорен процесуален ред.

 

3. В момента основната форма за защита са двата иска по чл. 75 и чл. 76 ЗС = т.нар. посесорни искове. Тази група искове се различава исковете за защита на вещни права – ревандикационен и негаторен (чл. 108 и чл. 109 ЗС) – т.нар. наричат петиторни искове. Владелкеските искове са уредени като особено исково производство в ГПК (не се гледат по общия исков ред, а по специален ред, на който е уредено специално място в ГПК – чл. 356-361).

Отклонения:

• относно подсъдността – компетентен съд е винаги районния съд.
• при тях се установява единствено фактът на владението и фактът на нарушаването, не се установява кой е собственикът; в този смисъл срещу предявен посесорен иск не може да се предяви насрещен иск за собственост.
• не може срещу предявен владелчески иск ответникът да направи възражение, че е собственик на имота, защото целта е да се установи S.A.P. фактическото положение, за да се осигури бързо искова защита.

 

Второто нещо (след установяването на владението), което се доказва, е фактът на нарушаване на владението, че то е отнето неправомерно или че се пречи да упражняваш фактическа власт върху вещта спокойно и необезпокоявано. Ако фактическата власт е отнета правомерно, искът няма как да бъде уважен.

Активно легитимирана страна (кой е в състояние да предяви тези искове) –
 по чл. 75 и чл. 76 лице може да бъде владелеца, но
по чл. 76 владелческата защита може да се използва и от държателя.

Няма никакво значение дали владението е правомерно или неправомерно. Искът може да бъде предявен от собственик на вещта или титуляр на ограничено вещно право, на които е отнета фактическата власт върху вещта или им се пречи упражняват фактическата си власт върху вещта.

Ищецът няма да доказва качеството си на титуляр на вещно право, а ще се легитимира от позицията на владелец, а това скъсява и опростява процеса.

Искът може да бъде предявен и от съсобственик спрямо други съсобственици стига да са налице общите условия за предявяване на такъв иск.

 

 

4. Спрямо какви вещи може да се търси защита? – всякакъв вид вещи, макар че законът внася известни различия относно реда за осъществяване на тази защита –
   чл. 75 – само за недвижим имот;
   чл. 76 – както движима, така и недвижима. Няма значение дали предмет на иска са вещи публична или частна собственост. Дори и да владеем вещи публична собственост, може да упражним владелческа защита (хипотезата е малко вероятна, но е вероятна).Възможно е ако владеем реална част от УПИ, която отговаря на изискванията за минимална площ (за района на София и големите градове около 230 кв. м.) също можем да упражним владелческа защита, макар че обектът на владението не е обособен като самостоятелен имот.

 

5. Особености и различия между чл. 75 и чл. 76.

Чл. 75 – недвижим имот, непрекъснатост на владението 6 месеца, защита срещу всяко нарушение.

Допуска защита само на владение върху недвижим имот. Във формулировката на текста има неточност – сервитутът е вид вещно право, а и освен това вещното право не може да се владее. Идеята е да се защити квазивладението върху недвижимия имот.

Владението трябва да е продължило повече от 6 месеца, т.е. изисква се владението да е продължило непрекъснато, с което се показва, че законът приема само трайното владение . Възможно е да има присъединяване на владение (чл. 82 ЗС), като помощ в тази насока би оказала и презумпцията по чл. 83 ЗС.

Владението може да бъде защитено срещу всяко нарушение–  въздействие, нарушаващо фактическата власт; не е нарушение декларативното оспорване на фактическата власт – тогава хипотетично защитата би била с установителен иск. Не са нарушения по смисъла на закона хипотезите на търпими действия, действията, произтичащи от договор с владелеца.

Ответник по такъв иск е всеки нарушител към момента на предявяване на иска. Тази особеност дава основание той да се квалифицира условно като вещен иск .

Самият иск следва да се предяви в един сравнително кратък срок – 6-месечен срок. Има спор дали искът е давностен или преклузивен. Аргумент против разбирането, че срокът е преклузивен – владението не е субективно право. Аргумент против разбирането, че срокът е давностен – чл. 67 и чл. 59, ал. 3.

 

 

Чл. 76 –  с много по-разширено приложно поле:

• той касае както недвижими, така и движими вещи
• искът не ограничава тази фактическа власт само до владението, а чрез него позволява да се защитава и държането
• не се поставя изискване относно продължителността на срока, в който се е упражнявала фактическата власт

 

В същото време имаме изисквания, които стесняват приложното му поле :

 

– защита се предоставя само ако владението е отнето

– отнемането трябва да е станало по квалифициран начин – чрез насилие(насилието може да е както физическо, така и психическо) или по скрит начин (владелецът не е в състояние веднага да установи фактът на отнемането на владението).

 

– може да се предяви само срещу лицето, което е отнело вещта – ако междувременно вещта бъде прехвърлена върху друго лице, срещу него няма да можем да предявим иска по чл. 76. Искът трябва да се предяви в 6-месечен срок от узнаването на отнемането или от прекратяването на насилието.

 

 

 

10. Право на собственост – понятие. Вещноправен и конституционноправен режим на правото на собственост.

 

1. От субективните вещни права – правото на собственост е най-важното, стои в центъра на цялата система от вещноправни фигури. Всички фигури са свързани по някакъв начин с правото на собственост. По отношение на титуляря на правото на собственост се счита, че вещта е негова. За всички други, независимо колко широк е обхватът на възможностите му върху вещта, вещта е чужда.Правото на собственост е единственото вещно право, което предоставя на своя носител възможно най-широкия обхват възможности за въздействие върху вещта, той е „еталонът за вещна пълнота”. То е основата, на която се учр. Ограничените ВП.!!!

   Обратно – останалите вещни права се наричат ограничени, защото те се съотнасят с пълнотата на правото на собственост – предоставят по-тесен обхват възможности. Няма възм. Да се учр.ограничени ВП в/у ограничени, освен в случаите на:

– върху право на ползване да се учреди сервитут; в/у право на строеж – надстрояване/ сервитут.

 

Титулярят на правото на собственост не може да има спрямо своята вещ ограничено вещно право à защо? à  защото има всички възмножности в/у вещта!

 

Ако титуляр на ограничено вещно право върху вещта стане собственик, то неговото ограничено вещно право следва да отпадне. Изключения – чл. 178 ЗЗД (ако приемем, че ипотеката е вещно право); в Германия и Швейцария – носител на право на собственост може да учреди сервитут върху своя имот (у нас я няма тази идея).

 

 

Относно една вещ може да съществува само едно право на собственост.

На основата на правото на собственост може да се учреди всяко друго вещно право. Правото на собственост може да варира между пълна и гола собственост, т.е. то може да се ограничава в големи амплитуди à „свиваемо” е!!!

Пълна собственост (владение, ползване, разпореждане) + изискване от всички други лица да не му пречат при упражняването на тази фактическа власт (негативна страна на правото на собственост). Голата à нищо не може да прави, освен да си го бара 😀

 

2. 2. Конституционноправна уредба – чл. 17, чл. 18, чл. 21, чл. 22, чл. 57, ал. 2.
   Между правото на собственост по смисъла на ВП и правото на собственост по смисъла на Конституцията няма тъждество.В КРБ правото на частна собственост не е уредено като ВП, а като основно право на човека, защото КРБ го регламентира  в един по-широк контекст – отношението между частния индивид и институциите.

Акцентът на КП – уредбата е върху неприкосновеността на частната собственост (и то от институциите на публичната власт!!!), за да се предпази от посегателсва!!!

 

В този смисъл КРБ осигурява една допълнителна гаранция на собствеността, която се проявява чрез две разновидности – чрез институционалната гаранция и чрез индивидуалната гаранция.

• При институционалната гаранция собствеността се защитава сама по себе си като правен институт. Не може да се следва законодателна линия или обществена практика, които да имат за цел премахване на собствеността като институт, НО то не може да се премахне като институт!!!
•  При индивидуалната гаранция се защитава правото на собственост като индивидуално субективно право, т.е. правото на собственост в лицето на конкретно взет правен субект.

 

Различие в предметния обхват на понятието:
ВП – предмет е определена вещ;
КП – няма чисто правно-технически характер, защото правото на собственост по смисъла на КРБ не се свежда до вещното право на собственост, то обхваща всички форми на имуществено притежание –
Чл. 17, ал. 1 – собствеността, независимо какъв е нейният вид, се „гарантира/ защитавата от закона”!; докато ал. 3 – изрично за частната собственост; държавата трябва да уреди по съответния начин тази нейна гаранция.

чл. 18, ал. 1 –посочени са обектите изключителната държавна собственост – КРБ отнема възможността на законодателя да ги направи частна държавна собственост.
Чл. 17, ал. 3 – няма се предвид, че тя е неприкосновена, а с това се отправя послание до публичната власт да не извършва произволни посегателства.

КРБ осигурява съответни инструменти, чрез които да се постигне или да се гарантира неприкосновеността на частната собственост. Те формират т.нар. конституционна защита на правото на собственост:

• право на конституционна жалба по отношение на закон или действие на НС, с което се накърнява частна собственост
• чл. 17, ал. 5 КРБ – за предварителното обезщетение при изкупуване на имот.
• чл. 5, ал. 2 КРБ – когато е налице противоречие между КРБ и подзаконов нормативен акт, тъй като законът се оспорва пред КС

Въпрос 11. Видове право на собственост.  Право на публична и на частна собственост.

(Лекция-9.11.2012)

 

→Деленето на правото на собственост на публична и частна е въведено в Конституцията –съгласно чл.17,ал.2 “Собствеността е частна и публична“. Това е единственото деление, което е установено не просто по норм. начин, но е и издигнато на конситуционно равнище. Това показва, че делението е с ключов х-тер за правото на собственост и следва да намери отражение в текущото законодателство (чрез своите актове текущият законодател трябва с отделни режими да регламентира двата вида право на собственост. →Това е деление с правноприложен, а не с доктринален х-тер.

→Режимът на публичната собственост е предназначен да обслуава обществените интереси – норм. състав на този режим има единен х-тер – подчинен на идеята да се обслужват тези интереси.

→Режимът на частната собственост е предназначен да обслужва частни интереси и норм. му състав е с оглед на тези интереси.

→Правнотехническите отлики м/у публичната и частната собственост се проявяват в няколко особености – с оглед начина на тяхното възникване; относно ограниченията, които тежат в/у тях; относно реда за упражняването на двата вида собственост; относно начините за защита на двата вида собственост.

→ Един от способите за възникване на публична собственост е отчуждаването на частна собственост на ФЛ и ЮЛ (това е изключено като способ за възникване на частна собственост).

Предвид особеното значение на публ. собственост – тя НЕ подлежи на запори, възбрани, спрямо публ. собственост не може да се насочи принудително изпълнение – тя е образно казано “несеквестируема“. →особено широка защита срещу посегателства. Публичната собственост НЕ може да се придобива по давност.

→Особеното положение на публичната собственост има и своята обратна страна – свързана е и с определени обвързаности, не само с преимущества.

1.Режимът на публ. собственост е много по-ограничителен от режима на частната собственост. По отношение на публ. собственост – формите, чрез които тя  може да участва в гражд. оборот са силно ограничени , защото:

1.1. тя не може да се прехвърля на други лица

1.2.тя не може да служи за обезпечение на задължения – не представлява такова имущество като по смисъла на чл.133 ЗЗД.

1.3.вещите публ. собственост НЕ могат да се ипотекират, нито да се залагат.

╚Само по изключение и в редки случаи по отношение на публ. собственост се допуска учредяване на ограничени вещни права и сключването на облигационни договори във връзка с ползването й. →Това изрично се казва в чл.7, ал.5 ЗДС – като дори в този случай има допълнителни ограничения, въведени в ал.6 ЗДС и в чл.7ал.2 от ЗОС (по изключение(.

→По – класическата форма за въвличане на имоти публ. собственост в гражд. оборот е учредяване на концесионно право (но то се приема за облигационно, не за вещно право – по принцип, макар да има спорове).

В редки случаи могат да се отдават вещи публ. собственост под наем (чрез д-вор за наем) с практически цели и ако не противоречи на особеното предназначение, на същността на публ. собственост.

╚Нищо такова няма при частната собственост – по самата си същност тя е предназначена да бъде въвличана активно в стопанския и имуществения оборот (такива ограничения както при публ. собственост биха били неуместни). Частната собственост познава ограничения само с оглед на конкр. обстоятелства, но те не са така подробно и настоичиво нормативно зададени.

→Разлика м/у публ. и частна собственост съществува и с оглед условията, при които става стопанското им реализиране.

-За частната собственост има конституционноправно изискване реализацията й да става на равноправна икономическа и юрид. основа – при изключването на монополизъм и при условия, позволяващи разгръщането на свободната стопанска инициатива (чл.19 К-я).

-По отношение на публ. собственост такова изискване няма – тя е свързана с обслужването на обществени интереси и реализацията ѝ не може да става на пазарна основа.

╚Казаното дава основание да се внесе прецизиране в широко разпространеното схващане, че двата вида собственост са равнопоставени – от юрид. гл.т. те са много неравнопоставени – двата вида собственост стоят по различен начин в правната система.

╚Твърдението, че са равнопоставени има смисъл – породен от острата реакция срещу едно положение, съществувало до 1990г. – преди 1990г. е било налице йерархизирането на видовете собственост като някои от тях са били обявени за ценностно по-значими, по-важни и определящи от други.

Димитровска Конституция – собственост I категория и собственост II  категория (по-маловажна). →Обществената собственост е водеща, детерминираща обществените отношения, докато частната собственост е схващана като нещо упадъчно.

1971г. –Конституцията – този подход бе преутвърден –Живковска К-я –К-я на развития социализъм – не се говори за частна, а за лична собственост и има неравнопоставяне м/у обществената и личната собственост.

╚Това градиране като подход дава отражение в/у начина на третиране на двата вида собственост – едната се защитава по-интензивно , другата по-слабо. Системата от наказания в НК за посегателства с/у обществената собственост е много по-строга в срв. С тази за посегателства с/у личната собственост.

╚Днес подобен подход е неприемлив и би се сметнал за анархичен. Не бива нито един от двата вида собственост да се определя като икономически по-важен и юридически по-защитен от другия.

 

Статия – бр. 2 сп.“Правна мисъл“ 2003г. –„Публ. И частната собственост като вид право на собственост.

         →К-ята по самата си същност е един програмен норм. акт, който не навлиза в детайли, оставяйки конкретните въпроси от норм. х-тер на текущия законодател (маркира насоки, общи положения и дава принципи). Нейният лаконичен текст в чл.17, ал.2, който постулира делението, наложи да се изясни кое какво е и да се прокарат разграничителни критерии м/у двата вида собственост, защото това е деление ново за конституционната ни практика.

По Търновската К-я е имало подобно деление, но то не е било в същия вид, в който го познава сегашната К-я.

ЗИСС познаваше делението : имоти за общо ползване и частно имущество.

╚Нуждата от внасяне на яснота в разграничението м/у публ. и частна собственост доведе до приемането на Тълкувателно решение 19 по конституционно дело №11 от 1993г.(обн. ДВ бр.4 от 1994г.) което се занимава с изясняването на разликите м/у публ. и частната соб-ст – това ТР наложи меродавната гл.т. при интерпретирането на делението като изведе следните постулати:

КОМУ принадлежи правото на собственост

КАКВИ са вещите, предмет на правото на собственост

КАКВО е тяхното предназначение

╚Това са три жалона, три отправни точки въз основа на които да се определи разликата м/у публ. и частната собственост.

→Според КС публ. собственост е онази, която принадлежи на субекти, упражняващи публ. власт, възниква по повод точно определени вещи, посочени под една или друга форма. Собственост, която се отнася до вещи , имащи обществено предназначение т.е. обслужващи обществения интерес.

→КС не сочи какво представлява частната собственост, но по аргумент противното следва да заключим, че частната собственост е тази, която принадлежи на субекти, които нямат публ. власт, а дори и да имат тя не е свързана с нея. Частната собственост се отнася до вещи, които представляват неизброимо, неизчерпаемо множество и не е нужно да се посочват, изброяват – това е собственост, която  служи за задоволяване на частни интереси.

╚Прави впечатление, че в това деление няма социални белези, които да разграничават собственостт.

╚Критерият е формалноюридически.

╚Във връзка с този критерий има дискусия м/у Ж. Сталев и В.Таджер .

Таджер не се съгласява с позицията на КС и настоява, че всъщност публ. собственост е всяка собственост на д-вата и общините, а от своя страна в рамките на публ. собственост се обособяват имоти с частно и имоти с публ. предназначение. Според критерия, въведен от КС се стига до положение, при което д-вата и общините могат да имат и публ. и частна собственост, а ФЛ и ЮЛ могат да имат само частна собственост. Д-вата и общините бяха изведени до положение на титуляри , които могат да притежават и двата вида собственост. →Според Таджер водещият критерий е един единствен – кой е титулярът на собствеността. При титуляр, който притежава публ. власт  и собствеността му е публична (другите критерии са ирелевантни и са елемент на други класификации).

В противоречиие на това Ж. Сталев пише статия в подкрепа на КС.

╚Тази “дискусия“ се развива на страниците на периодичния, текущия печат, което отново показва, че неюридически внушения са се опитали да породят дискусия по тема , изчерпана от КС.

 

→Когато говорим, че публ. собственост принадлежи на субекти, имащи публ. власт не бива да се остава с впечатление, че това има значение за упражняването на публ. собственост – тя е гражд. субективно право. Д-вата и общините не упражняват публ. власт във връзка с това право, а ако го правят прилагат механизъм, който използват и при осъществяването на други дейности.

╚Това са институции, които имат общо обществен х-тер – олицетворяват обществения интерес.

→Различният начин на поставяне на публ. и частната собственост прави твърде проблематична възможността м/у тях да възникне съсобственост – тя е единно право, което се притежава от два или повече субекта – предполага да се съчетаят два режима, които са взаимоизключващи се.

╚Но има случаи, при които се познава фигурата на съсобственост м/у публ. и частна собственост – напр. адм. сграда – два етажа са на общината за адм. цели , а горните етажи са имоти за офиси – по отношение на общите части на тази сграда възниква съсобственост, но тук се прилага специален режим за общите части по ЗУЕС и не се прилага общият режим по ЗС, което позволява да се избегне затруднението.

╚Ако се стигне до такава съсобственост законодателят трябва изрично да уреди конфликтните въпроси, които поставя тази съсобственост (дори абстрактно да съществува такава съсобственост ще се намери съотв. техника за решаване на проблеми). Сега такава техника няма, а се предполага възникването на едно абсурдно положение – урежда се, допуска се такава съсобственост , но тя на практика е конфликтна до степен на невъзможност.

 

 

 

Въпрос 12. Държавна собственост – понятие и видове. Изключителна, публична и частна държавна собственост. Управление и разпореждане с държавна собственост. Специфични придобивни основания. Особена защита на държавната собственост.

(Лекция- 09.11.2012г.)

 

 

→ Особеното при държ. собственост е на първо място в нейния титуляр – това е Д-вата, като една особена публ. институция, разполагаща с максималната пълнота от правомощия за упражняване на публ. власт. В същото време д-вата е сложен механизъм – апарат, чрез който да се осъществява тази власт, при което всеки орган има своята компетентност, действа в своя сфера, така че д-вата чрез цялото си множество от органи покрива широк спектър от отношения включително такива с вещноправен х-тер.

Напр. съгласно Закона за горите органът, занимаващ се с управление на горите е Агенцията по горите , както и държавните горски и ловни стопанства по местонахождението на имота, а не областният управител (по правило обл. управители се занимават с държ. имоти, а не министърът на регионалното развитие и благоустройството или министърът на земеделието).

В други случаи – органът, който се занимава с управлението на държ. имоти е съотв. обл. управител.

В отделни други случаи – министърът на регионалното развитие и благоустроиството.

╚Тази разпръснатост в органите, които имат отношение към държ. собственост намира отражение в реда на защита на  имотите държ. собственост – и по-точно в реда, по който се представлява д-вата  по спорове, свързани  с нейната собственост.

→По чл.31 ГПК Чл. 31. (1) Държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго.

(2) По дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Ал.1 –  Д-вата  се представлява по гражд. спорове от Министъра на финансите, освен ако не е посочено друго; а по ал. 2 – при дела за недв. имоти д-вата се представлява от Министъра на регионалното развитие и благоустройството (занимава се с устройство на територията – всички планове и документи са при него); (но държ. юристконсултство се намира в Министерството на финансите).

╚Този ред за представляване на д-вата е счетен за управленски по-целесъобразен и няма общо със собствеността като такава, а е свързан с механизма, по който д-вата осъществява своето управление.

→По-сложно става като отчетем обстоятелството, че д-вата не е управленски хомогенна, а в нея има три отделни власти, които са независими и трябва да взаимодействат помежду си като търсят съотв. баланс.

Поставя се въпросът как отделните власти се съотнасят помежду си с оглед на държ. собственост и може ли някоя власт да доминира в тези отношения над другите власти. (80-те години съдилища от Съдебната палата бяха изместени, за да се дадат първите два етажа на Националния исторически музей – СВ и ИВ са независими – не може едностранно да се взема решение за разместване на съд. сгради, въпреки че управлението на тези имоти по чл.106 К-ята става с решение на МС.). Принцип, който е изведен от КС – независимостта  на СВ има имуществено измерение. Независимост на съд. власт – с оглед изискването решението на МС да бъде взето и със съгласие на съотв. институция – това положение е изрично закрепено в ЗСВ.

–подобно положение има и в чл.55 от ЗБНБ – собствеността в/у сградите на БНБ е отделна от държ. соб-ст. →Така се цели да се подчертае обстоятелството, че по отношение на такава собственост НЕ се прилага общият режим за имотите държ. собственост.

╚Подчертава се, че обичаините органи на ИВ – МС, обл. управители, министри не могат да имат никакви правомощия по отношение на такава собственост – цели се имуществена независимост на БНБ от Ив ( в частност от правителството).

-също за имуществото на БАН – само със съгласие на НС може да има промяна в имуществото -заобикаля се МС)

 

Постави се въпросът как да се хомогенизира режимът на държ. собственост в процеса на упражняването ѝ .

→По общия режим д-вата може да има широк спектър от обекти на собственост както на територията на страната, така и извън нея  вкл.  универсално(?) право на суверенитет върху позиции на геостационарна орбита и изключителната икономическа зона  в териториалните води на страната. ( Последните две фигури са свързани с реализиране на себективните права на д-вата във връзка с други д-ви и с международните отношения.).

Но във вътрешното право се поставя въпросът за режима , на който следва да се подложат тези зони.

КС – по отношение на тази категория обекти, които не са дефинирани изрично като обекти на вещни права – се прилага режимът на публ. държ. собственос, когато става въпрос за отношения вътре в рамките на националното право

→Д-вата има право на собственост и в/у обекти извън държ. граници – въпрос “на какъв режим се подчиняват?“ – не можем да наложим нашия режим на другата д-ва относно третирането на държ. имоти.

ПРИНЦИП: Начинът, по който се отнася българската д-ва към тези обекти е подчинен на вътрешния режим, което на практика означава, че нашият вътрешен режим трябва да се съвместява с режима на съотв. д-ва, където се намира имотът (по нашите актови книги – собствеността в/у посолствата се води публ. държ. соб-ст – но този режим е наложен с оглед вътрешнодърж. Нужди – да не се злоупотребява с такива имоти – но автоматично не можем да пренесем този режим спрямо другата д-ва).

*По  отношение на компетентните органи да разполагат с ъс собственост на д-вата –вж. Помагалото на М.Марков – като общият принцип, който можем да формулираме (въпреки съществуващата динамика) е – когато обектите са  с по-голям материален интерес компетентен да разполага с тях е МС; при обекти с по-малък държ. и материален интерес компетентен да взема решения е съотв. обл. управител, на чиято територия се намира съотв. обект.

╚Тук обаче трябва да отчитаме обстоятелството, че при имоти публ. държ. собственост възможностите за разпореждане са относително ограничени. Разбира се, няма пречка д-вата да променя режима на своята собственост – от частна в публична, или от публична в частна, ( с решение на М) но това променяне във вида на собствеността не е произволно, а  само при определени обстоятелства, заложени в чл. 10 ЗДС – водещо значение има  обстоятелството дали е отпаднало предназначението на имотите (ако са престанали да осъществяват обществени нужди се преквалифицират в частна собственост).

╚Важна особеност на д-вата е това, че тя има огромен веществен обхват на притежаваната собственост, но в същото време тази собственост НЕ може да бъде управлявана централизирано (както един частен собственик може да управлява своите вещи – частна собственост).

→Това налага да се разработи някаква формула, чрез която формалноюридически  обектите частна държ. собственост да се предоставят на отделни звена в д-вата, които имат статута на ЮЛ и проявяват относителна автономност в своето съществуване. Предоставянето на имотите на ведомствата и общините става под формата на фигурата на управление.

Чл.14, ал3 ЗДС – Управлението в/у обекти и вещи държ. собственост включва правата на ведомствата и ЮЛ-ца на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват, поддържат от името на д-вата за своя сметка и на своя отговорност.

╚Самата фигура на управление, която е формулирана в закона прави впечатление с няколко особености:

1. Адресати на подобно управление могат да бъдат само ведомства или ЮЛ-ца на бюджетна издръжка вкл. общините.
2. По своя обхват това управление включва правомощията да се упражнява факт. власт, да се ползва, да се извличат изгодите от вещта, да се осъществява текущото поддържане – действия по съхранение на вещта и нейното запазване
3. Това действие на ведомството се предприема не от негово име, а от името на д-вата. (Фигурата не е изчистена –приема се по-скоро за “заместване“, не може да се приеме за представителство).
4. Тези действия ведомството извършва за своя сметка – не ангажира имуществената обвързаност на д-вата.
5. “На своя отговорност“ – задълженията тежат в/у ведомството, на което е поверено управлението, не на д-вата.

→Как става предоставянето на  вещите държ. собственост за управление – различен режим за различните видове случаи  – чл.15 ЗДС (от МС може да става предоставянето при публ. държ. собственост, по отношение на частната държ. собственост – от обл. управител). Министрите и ръководителите на ведомства  може да предоставят имоти за управление на своите териториални адм. звена или други, свързани с тях ЮЛ-ца.

ВАЖНО! Когато говорим за управление по  смисъла на чл.14 и 15 ЗДС и Правилника за прилагане на ЗДС не се разбират действията на управление, свързани с поддържане и съхранение на определено имущество (като класическото понятие за действие на управление).

-няма се предвид като осъществяване на социална власт

-права на определен субект във връзка с предоставените му обекти държ. собственост.

 

→В рамките на имотите публ. държ. собственост се обособява една категория имоти изключителна държ. собственост – чл.18 ал.1 К-ята ги изброява изрично (само с промени в К-ята можем да изменим тези обекти).

*ТР на КС – “това е особена категория публ. собственост, ползата от която е толкова голяма, с толкова голямо значение за обществото, че конституционният законодател е преценил, че трябва да бъде предоставена на разположение на всички“ – категория публ. собственост, която не може да бъде трансформирана в частна собственост.

 

 

Специфични придобивни основания за придобиване на държ. собственост.

→Класически способи – сделки, правоприемство, наследяване и т.н.; освен класическите способи за нея са присъщи и други, непривични за другите правни субекти, включително и способи, свързани с прилагане на правомерна принуда при отнемане на чуждо имущество.

–чл.37 НК – конфискация

-гражд. конфискация – имущество, придобито по престъпен начин

-адм. конфискация по Закона за митниците на незаконно внесени вещи.

-отнемане по чл.53 от НК – предмети и средства на престъплението

╚безвъзмездно отнемане – акт на санкциониране за определено неправомерно действие

-чл.17 ал.5 К-ята – придобиване на собственост, чрез отчуждаване за удовлетворяване на държ. нужди при строго установени правила – нуждата да не може да се реализира по друг начин , предварително и равностойно обезщетение →не е акт на санкция и придобиването е възмездно с/у съотв. имуществена равностойност

-Когато се придобиват имоти чрез наследяване – може както чрез наследяване по закон, така и по завещание. В случай, че наследява по закон – д-вата се явява своеобразен наследник от последна инстанция – само ако няма други наследници.

→Особеност в правния режим на държ. собственост се проявява и в защитата, с която тази собственост се ползва – отклонение от общия режим за защита, свързан с исковете по чл. 108, 109 ЗС – не гражданскоправна, а административноправна защита.

По чл. 80 ЗДС – имот държ. собственост, който се  владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата, от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на обл. управител, въз основа на мотивирано искане на съотв. министър или ръководител на ведомство →това измества ролите в един спор по повод на имотите – чрез заповедта директно д-вата-собственик си възстановява имота в своя патримониум – това заставя другото лице да я обжалва – то трябва само да поеме доказателствената тежест.

 

 

 

 

Въпрос 13. Общинска собственост – понятие, управление и разпореждане с общинска собственост. Специфични придобивни основания. Особена защита на общинската собственост.

(лекция – 16.11.12 г.)

 

 

→Общинската собственост е особен вид собственост като особеностите ѝ се дължат на две обстоятелства.

1. Общината притежава и частна и публична собственост, подобно на д-вата като субект на правото на собственост, и това внася известна нехомогенност в общия режим на общинската собственост – специален режим за публ. общинска собственост и специален режим за частната общинска собственост.
2. Особеностите на общината като институционализиран правен субект доколкото в това си качество  тя е свързана както с адм. териториалното деление на страната, така и с идеята за местното самоуправление на населението (в едно се обединява адм. територианото деление и самоуправлението ). Това обстоятелство води до съчетаване на ф-ции от разл. х-тер – културни, социаллни, градоустроиствени, вкл. и ф-ции по упражняване на публ. власт в рамките на територията на общината.

→За разлика от д-вата общината е относително по-хомогенна във властово отношение, защото при нея нямаме делението на властта на ЗВ, СВ и ИВ. При нея властта основно се концентрира в лицето на общинския съвет (макар  да има известно обособяване на кмет, кметска администрация, но на практика общинският съвет  много повече взема отношение към изпълняването на текущите въпроси на ИВ.

→Общинският съвет много по-често се намесва при решаването на оперативни въпроси, свързани с притежаваното от общината имущество.

Тази хомогенност намира проявление и в още едно отношение – м/у отделните части на държ. механизъм могат да възникнат противопоставяне, напрежение при управлението, стопанисването на държ. имущество , най-вече на недвиж. имоти – трябва да се търси взаимен баланс и разбиране. ╙ При общината подобен проблем НЕ възниква.

→Съгласно ЗМСМА общиският съвет е този, който трябва да взема решение за придобиване, управление и разпореждане  с общинско имущество и определя конкретните правомощия на кмета относно това имущество.

Също общинският съвет – чл.8, ал.2 от Закона за общинската собственост (ЗОбС) – приема специална наредба, която третира въпросите относно собствеността на общината.

Важна особеност във връзка с  положението на общината е че чл. 136 К-ята обявява общината за ЮЛ – тя е единствената териториална общност, която като такава е обявена за ЮЛ-це, а не като орган на управление (други субекти НЕ в качеството си на териториални единици са ЮЛ – напр. областен управител).

╚Това е важно тъй като до голяма степен обуславя къде в териториално отношение са концентрирани имуществата на общините – те се намират основно на територията на съотв. община, но това не изключва общината да има имущество, вещни права, които се намират извън нейната територия. Но в същото време това определя границите на имуществения обхват на общината в срв. със специфични категории обекти, които обслужват съотв. община (напр. една община не би могла да има свои общински пътища на територията на друга община).

→Общината след държавата е субектът, който разпростира имуществените си права в/у най-широк кръг от разл. видове вещи. Тези вещи са подробно изброени в ЗМСМА, и ЗОбС. Отделно от това към общинската собственост се отнасят и земеделски земи по ЗСПЗЗ, гори по Закона за горите, води и водностопански обекти по Закона за водите.  (Влизат обекти с най-различно естество и предназначение – както обекти, обслужващи обществените нужди на общината, така и обекти, които не обслужват обществени нужди : обекти от инфраструктурен х-тер, в различните аспекти на  инфраструктурата – пътища, инженерни съоражения, езера, язовири, имоти, свързани с обслужване на обществени, благоустроиствени и комунални нужди  + обичайните вещи на битово притежание – жилищните имоти, движимите вещи (автомобилен парк, мебелировкаа и т.н).

→Публ. общинска собственост е тази, която е предназначена за трайно задоволяване на потребности с местно значение – като чл.3 от ЗОбС изброява неизчерпателно обектите публ. общинска собственост.

Във връзка с това останалите обекти, които не са публ. общинска собственост, спадат към частната общинска собственост

→Наличието едновременно и на публ. и на частна общинска собственост повдига въпроса за начина на променяне на собствеността от публ. общинска в частна общинска и обратно. Според чл. 6 ЗОбС имоти и вещи публ. общинска собственост могат да стават частна общинска собственост, когато престанат да имат предназначението да обслужват обществени нужди (материална предпоставка). Процесуална предпоставка – решението за тази промяна се взема от общинския съвет  мнозинство 2/3 от общия брой на всички общински съветници. →Това е една допълнителна гаранция, че няма  с лекота и при съмнителни основания да се променя публ. общинска в частна общинска собственост.

→Обратно, когато се променя частна общинска в публ. общинска собственост – материална предпоставка: трябва тези имоти да са придобили предназначение да обслужват обществени интереси; процесуална предпоставка: решението за това да бъде взето от общинския съвет с мнозинсство повече от половината.

╚Чисто практически промяната на предназначението често се осъществява със самото решение – промяната се слива в едно с вземането на самото решение.

→Предвид това, че общината е многостранна институция с разл. ф-ции, осъществявани от разл. звена и субекти, свързани с общината – при нея в чисто управленски план се налага да се обособи, да се създаде специална фигура, посредством която да се извършва безвъзмездно предоставяне на обекти общинска собственост на звена, съставляващи елементи от собствената организационна структура на общината и на свързани с нея ЮЛ-ца на общинска бюджетна издръжка. Тази фигура подобно на познатата ни за държ. собственост фигура се нарича предоставяне за управление на обекти общинска собственост.

Законът не дефинира какво представлява управлението, а само посочва, че за управление имотите и вещите общинска собственост се предоставят безвъзмездно на ЮЛ-ца и звена на общинска бюджетна издръжка – чл.12 от ЗОбС.

╚Освен това се уточнява, че редът за управление се определя подробно в Наредбата по чл. 8, ал 2.

→Това управление включва широк кръг от възможности във връзка с ползването, извличането на икономически изгоди от вещта като изрично поставя условие – управлението да става в интерес на населението и общината с грижата на добър стопанин. В рамките на фигурата на управлението използването на обектите общинска собственост трябва да става съобразно предназначението на вещите.

→Във връзка с общината трябва да се направи едно уточнение по повод на правната природа на т. нар. общинско предприятие – чл. 51 и чл. 52 от ЗОбС. Общинското предприятие в този си вид има своя произход още в законодателството отпреди 9 септември – като трябва да се има предвид, че това НЕ  е самостоятелен правен субект – не е самостоятелно обособено ЮЛ-це от общината, а структурно звено на самата община – специализирано звено на общината за изпълнение на местни дейности и услуги, финансирано от общинския бюджет и от извън бюджетни средства и фондове.

Дейността си то осъществява въз основа на Правилник, приет от общинския съвет. Този правилник определя правата и задълженията на предприятието по отношение на предоставеното му общинско имущество.

╚Тъй като предприятието по смисъла на чл. 51 НЕ е самостоятелен правен субект НЕ му се прехвърля никакво имущество на общината – тя остава титуляр на това имущество.

 

→Относно способите за придобиване на обекти общинска собственост – Помагало на проф. Марков.

 

Общи способи – придобити чрез правна сделка, като договорът се сключва в писмена форма; по давност, по чл. 78 ЗС, приращение, преработване, присъдениняване и др.

 

Особени способи – чл. 2  ЗОС:

• Имоти, чиято собственост и възстановена на общината по ред и условия, определени със закон;
• Придобити с доброволен труд или парични средства на населението – пар.10 ЗОС.
• Придобити при ликвидация на търговски дружества с общинско участие.;
• Придобити по др.начин определен със закон – напр. определените в чл. 11 ЗН вещи и имоти от незаетото имущество; земеделски земи, чийто собственик не е установен – чл. 25 ЗСПЗЗ.

 

→Особена защита на общинската собственост.

Предвид положението на общината като субект, предназначен да обслужва обществени нужди на населението(най-вече с притежаваното от нея имущество ).

Тя се ползва с особености при защитата на нейните вещни права (близки до тези при държ. собственост). Тя  е поставена в по-благоприятно положение при защита на вещните ѝ права в сравнение с положението на обикновения частноправен субект.

1.На първо място съгласно чл. 65 от ЗОбС – Общински имот, който се владее или държи без основание, не се използва по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз оснава на заповед на кмета на общината. →Защитата на вещното право на общината става не по общия исков ред на чл.108 и чл.109 ЗС, а по администр. ред. При това заповедта за изземване се реализира по адм. ред със съдействието на полицията (адм. акт и адм. процедура).

╚За разлика от индивидуалния адм. акт при държ. собственост, който се издава от областния управител – тук компетентен е кметът; за София , Варна и Пловдив – градове с районно деление – заповедите за изземване по чл.65 ЗОбС може да се издават и от кметовете на райони, стига да им е изрично възложено от общинския съвет.

╚Самата заповед подлежи на обжалване по адм. ред, но поставя в неудобна позиция жалбоподателя. →Обжалването НЕ спира изпълнението на заповедта освен ако съдът изрично не е постановил друго.

→Във връзка с тази процедура – чл.65, ал.5 изрично дава още една привилегия на общината – установява, че лицата, които се отстраняват от имотите нямат правото да по чл.72 и чл.74 от ЗС – НЕ могат да противопоставят на общината владелческите права и не могат да упражнят правото на задържане, докато им се изплати подобрение върху имота.

╚Подобен текст при ЗДС няма.

2.Втора особена форма на защита – във връзка с изключването на приложното поле на придобивната давност в редица случаи на обекти общинска собственост ( изключването на придобивната давност касае както вещите публ. общинска собственост на общината съгласно общото правило на чл. 7, ал.1 ЗОбС, но подобна забрана действа и спрямо някои категории вещи частна общинска собственост – имоти от земите на общинския поземлен фонд и горските територии общинска собственост не могат да се придобиват по давност.

 

 

 

Въпрос 14. Съдържание на правото на собственост. Ограничаване на правото на собственост – същност и видове ограничения.

(лекция-16.11.2012г.)

 

 

→Понятието съдържание, когато го отнасяме към субективно вещно право най-често се свързва със състава от възможности, които съотв. вещно право обхваща. Тази фигура най-ясно е изведена при вещните права, но може да се наблюдава и при правата в/у обекти на интелектуалната собственост.

→Традицията във ВП е когато говорим за съдържание на правото на собственост е това да става с т.нар. собственическа триада – три правомощия – правомощие на владение, правомощие на ползване и правомощие на разпореждане (правомощията нямат х-тера на самостоятелни субективни права – правно технически нямат статута на такива права, а са съставна част от правото на собственост.

-защото те възникват едновременно с възникването на амото право на собственост.

-упражняването на кое да е от тях се счита за упражняване на правото на собственост в цялост

-често пъти тези правомощия се намират в някаква правна или логическа връзка помежду си  ( често, за да упражниш правото на ползване, трябва да имаш първо владението в/у една вещ; за да се разпоредиш фактически с една вещ – пак трябва да имаш владението в/у вещта.

╚когато се ограничава някое от правомощията това се счита за отраничаване на правото на собственост.

→В литературата масово се говори, че е римскоправна триада – в курсовето по Римско право обаче не се споменава подобна триада. Тезата, че това е “класическа римскоправна триада“ не е съмсем безпочвена – базирана е в/у Римското право, но не е фигура на самото Римско право.

В институциите на Гай е прави коментар по повод правата на Римската република спрямо завладените провинциални земи, които не се подчиняват на режима на италийските земи – спрямо тези провинциални земи римската д-ва има право да си служи, да извлича ползи от тях и да усвоява изгодите, които тези земи предоставят – но тези възможности не са наричани триада.

Това е обяснимо тъй като поробеното население продължава да има права в/у тези земи и да ги експлоатира съгласно своето право

╚С реформата на Каракала тази разлика се заличава – земите придобиват по-друг статут – отпада разграничението италийски и неиталийски земи.

╚Така на базата на един частен случай впоследствие постглосаторите ф-мират фигурата на тази триада.

→У нас тази фигура се налага сравнително късно със Съветската правна доктрина, която е образец след 1944г. (преди това тази триада се споменава при Диков във връзка с едно сравнителноправно изследване на фигурите на ВП).

→Днес тази фигура НЕ е изрично заложена в закона – по силата на вещноправната доктрина – тази фигура се приема за универсална и има повсеместен х-тер и често се използва дори в съдебната практика (затова въпреки, че не е изрично закрепена тази фигура има място и се използва повсеместно в нашето правно мислене и пр. практика – тя е една сполучлива правнологическа конструкция).

 

→Трябва по-конкретно да очертаем облика на всяко едно от правомощията в състава на правото на ползване:

1. Правомощието владение – се свежда до възможността на собственика лично или чрез другиго да упражнява факт. власт в/у вещта без да е необходимо това упражняване да става непрекъсното.

Формите, чрез които може да се осъществява това правомощие са различни и до голяма степен зависят от х-тера и естеството на самата вещ.

 

‼! Правомощието владение да НЕ се СМЕСВА с владението като факт. положение по чл. 68 и следв. ЗС, защото това правомощие има своята основа в правото на собственост и произтича от него. Лицето – влладелец по чл. 68 ЗС НЕ е собственик на вещта, а владее с/у собственика (има и други разлики).

 

2. Правомощието ползване – се свежда до възможността да се извличат полезните свойства на вещта. То се свежда до служене с вещта и извличане на плодовете, които тя дава – независимо граждански или естествени.

Във връзка с това правомощие трябва да отбележим, че като правило собственикът не е длъжен да се съобразява с предназначението и установените свойства на вещта. Понеже е собственик той може като принцип да ползва вещта по начин, отклоняващ се от обичайното ѝ предназначение. (В определени случаи обаче собственикът е обвързан да ползва вещта по предназначение и не може да се отклонява от него – напр. чл.38, ал.3 ЗУТ – не можеш да ползваш апартамент за офис в сграда с преобладаващо жилищно предназначение, ако не си получил съгласие на непосредствените съседи и на преобладаващата част от етажните собственици.)

 

‼! Прамомощието ползване НЕ може да се смесва с ползването като ограничено вещно право по чл. 56-чл.62 ЗС.

В чисто практически план ползването може да става както непосредствено от собственика, така и от друго лице, което да ивлича нейните изгоди в полза на собственика

Това е хипотезата, когато работници извършват  експлоатация на машини и съоражения в условията на трудово наемане (не собственикът извършва дейността по извличане на ползи от тези вещи, но изгодите от вещта отиват в полза не на този, който използва вещта, а на собственика.

 

3. Правомощието разпореждане – то е с най-интензивен х-тер тъй като упражняването му влияе в/у правото на собственост или в/у състоянието на правото на собственост, както и в/у състоянието на вещта – обект на правото на соб-ст.

По своя х-тер правомощието разпореждане се разделя на две разновидности – фактическо и юридическо разпореждане.

А) За факт. разпореждане се говори, когато предмет на разпореждане е самата вещ като физическа субстанция (ще е налице, когато изменим напр. външния вид на вещта).

За факт. разпореждане се говори и когато разглобим вещта на съставните ѝ части, също когато променим функционалното ѝ предназначение или целта на вещта. Също, когато повредим или унищожим вещта – защото на практика ще се стигне и до загубване на правото на собственост понеже ще отпадне на практика обектът, в/у който съществува.

Б) Юрид. разпореждане се характеризира с това, че предмет на въздействие при него е не вещта, а правото на собственост като вид правна абстракция.  Най-тежката форма на юрид. разпореждане е като се разпоредим с правото на собственост – тогава собственикът губи правото си и то преминава към правоприемника.

Също при отказ от право на собственост по чл. 99 от ЗС – загубването на правото на собственост не става чрез приминаването му в правната сфера на друг.

Към по-олекотените форми на юрид. разпореждане спадат учредяването на обезпечение в/у вещи  – залог в/у движ. вещи и ипотека в/у недвиж. вещи, също учредяване на ограничени вещни права в/у една вещ – това води до ограничаване на правото на собственост, но не и до загубването му.

 

‼! Правомощието на разпореждане да НЕ се смесва с фигурата на действия на разпореждане (свързано с едно разграничение на сделките на сделки на управление и сделки на разпореждане – рязграничението се провежда по линия на това каква е степента на пр.ефект на извършваната сделка – при сделки на у-ние – по-малко интензивен, при сделки на разпореждане – по-интензивен) – има се предвид, че сделките/действията на разпореждане имат много по-широк приложен обхват, те се отнасят до редица ситуации, които не е задължително да опират до правото на собственост.

От тази гл.т. действия, които отнасяме до сделките на разпореждане могат да не се отнасят до действията, отнасящи се до правомощието на разпореждане от правото на собственост (ТР  91 от 1974г. на ОСГК на ВС).

 

→Ограничения на правото на собственост.

Водещи х-теристики на правото на собственост – всеобхватност и абсолютен х-тер. В същото време още от Римското право става ясно, че собствеността не може да е абсолютно неограничена – собственикът не се намира в социален вакуум, а живее в общност, където се преплитат множество разл. интереси. Тези интереси трябва да бъдат зачитани и дават отражение в/у поведението, което може да си позволи собственикът (никъде и никога собствеността не е била нито неограничена, нито абсолютна;, подлагала се е на ограничения с разл. степен на интензивност по философията на отделните законодателства за съотв. период). Въпросът не е в това има ли или не ограничения на собствеността, а колко  интензивни са те и с какви цели се налагат.

→ДИСКУСИЯ – Дали по самата си същност собствеността е ограничена (дали по начало в рамките на нейния обхват се включват ограничения) или те са нещо възникнало, извън правото на собственост, което обаче повлиява на неговото състояние (в миналото е имало дискусия – под влиянието на разл. разбирания в нашата правна доктрина).

Като приемем, че собствеността е по принцип неограничена и впоследствие  ѝ се налагат външни ограничения – това поставя акцент в/у индивидуализма в поведението на собственика.

Когато приемем, че собствеността е ограничена в самата си същност – изначално я подчиняваме на императиви, които ограничават поведението на собственика (опира до съотв. правна система и юридическата  ѝ култура).

*Френската пр. с-ма има особен елемент – когато се създава ФГК през 1804г. Комисията, която го изработва има задачата да се прекъсне всякакъв спомен от феодалното минало и да се закрепят завоеванията на буржоазната революция.

→Модерното ни гражд. право е изградено чрез рецепция на романското право (но не пряко от ФГК, а от Италиянския ГК от 1864г.). Придържаме се към гл.т., че ограниченията НЕ са част от самото право на собственост, а  са нещо произхождащо и налагащо се отвън на правото на собственост (не се отнася за социалистическия период).

→С приемането на новата К-я отново се повдигна въпросът досолко ограничавана може да бъде собствеността и какви ограничения и посегателства в/у нея може да има (полит. спорове и остри дискусии при приемането на К-ята –чл.17, ал.3 “частната собственост е неприкосновена“  – няма никакво пояснение – а в проекта за К-я е имало пояснение). Чл.19 ал.5 К-ята се правят корекции относно неприкосновеността и се предвижда възможността частната собственост да бъде  ограничавана за обществени нужди.

Също КС в практиката си прокара теория, че когато има конституционно по-значим интерес от ненакърняването на собствеността по К-я – то е допустимо частната собственост да бъде накърнена и няма да е налице отклонение  от чл.17, ал.3 (не може този текст да се абсолютизира като някакво абстрактно правно положение).

 

→Видове ограничения на правото на собственост – основно два вида:

I.

1. Същински ограничения – когато ограничението засяга самото право на собственост като такова – напр. ограниченията, свързани с учредяване на ограничени вещни права или с учредяването на ипотека.
2. Несъщински ограничения – свързани с ограничаване поведението на собственика (създава се впечатлението, че е ограничена собствеността, но тези ограничения не касаят директно правото на собственост, а са привлечени към собствеността – чрез съотв. правен режим за съотв. собственик и качествата, на които този собственик отговаря – напр. чл.130 СК ( имуществото на ненавъришило пълнолетие дете).

╚ Ограниченията тук произтичат от правния режим на субекта (не опират, не са свързани, не произтичат от собствеността, а от детето).

╚ Не е така при същинските ограничения  – те опират до самото право на собственост.

1. Общи и частни ограничения

1.Общи ограничения – касаят всички видове собственост, независимо от тяхното естество (във връзка с недопускането на злоупотребата с право и очертаване на границите на чуждите субективни права).

2.Частни ограничения –  строго определени във връзка с особеностите на отделните видове вещи или отделните видове собственост (напр. ограничения в/у публ. собственост,; ограничения във връзка със собствеността в/у обекти в режим на етажна собственост.

 

 

 

Въпрос 15. Съсобственост – понятие, правна уредба и видове. Съпритежание на други вещни права. Способи за възникване и прекратявяне на съсобствеността.

(Лекция – 23.11.2012г.)

 

 

→Съсобствеността е пряко свързана с правото на собственост и представлява негова разновидност. Особеност при съсобствеността е че титулярът на правото на собственост не е едно единствено лице, а две или повече лица. Поради тази причина, за да се разграничи класическата собственост от съсобствеността  – класическата собственост се нарича още – еднолична собственост или вещ, намираща се в еднолично притежание.

→Съсобствеността е нещо различно от едноличната собственост тъй като при наличието на две или повече лица, притежаващи общо право на собственост – по необходимост помежду им възникват правоотношения по повод различни аспекти от притежаването на общата вещ (при едноличната собственост няма как да възникнат такива – вътрешно няма как да се противопоставят различни интереси).

→От гл.т. на титулярството  няма никакви ограничения на броя на правните субекти, които могат да притежават общо право (напр. при реституцията  – практиката познава множество случаи) – това обстоятелство обаче, фигурата в почти невъзможна за нормално функциониране. Чисто абстрактно съсобствениците (може да са субекти от различен вид – ФЛ, ЮЛ, д-вата и т.н.) могат да бъдат неограничен кръг лица, но колкото са повече, толкова по-конфликтна става фигурата. Тя обаче е неизбежна, защото редица житейски обстоятелства може да породят съществуването й (напр. при смърт на наследодател) – тази фигура съществува още от Римското право.

→Освен изтъкнатите конфликти – следващ проблем, който поставя съсобствеността е как се разглежда правната ѝ същност.

 

1. Според едното виждане, което черпи опората си пряко от разпоредбата на закона – съсобствеността е състояине, при което едно общо право на собственост се притежава едновременно от две или повече лица, наречени съсобственици (чл.30,ал. 1 ЗС – Правото на собственост (като едно право – общо) може да принадлежи общо на две или повече лица. →По тази причина изглежда, че самото субективно право е разделено м/у съсобствениците ( а то е едно, но е конституирано от няколко части).

Понеже по същество правото на собственост не може да се раздели на части степента на титулярство на всеки съсобственик се определя чрез специфична фигура (мерна единица) – наречена идеална част. Съсобствениците притежават идеални части в рамките на единното право на собственост. →Това е причината, поради която често пъти в непрецизната реч се говори за “идеална част от в/у вещта“ (по принцип се разглеждат като синоними с правно понятие – идеална част от правото на соб-ст).

Чрез идеалните части се измерват пропорциите на вътрешните отношения м/у съсобствениците и чисто технически това може да се представи като различни видове степен на надделяване на интереси на единия съсобственик над интересите на останалите съсобственици и то до степен, до която можем да говорим за отделни права, възникнали м/у тях от участието им в самото вещно право.

 

2.Друга гл.т. застъпва, че по своята съшност при съсобствеността всеки съсобственик има самостоятелно право в/у вещта, като отделните права на съсобствениците взаимно се конкурират и се блокират съобразно степента на идеалните части, които притежават съсобствениците (Л.Василев, П. Венедиков).

Това виждане е застъпено и в ТР № 7 от 2012г. на ОСГК.

Съсобствеността е правно състояние, при което едновременното съществуване на няколко взаимосвързани права на собственост на различни лица в/у една и съща вещ поражда специфични вътрешни отношения м/у съсобствениците (става въпрос за “взаимосвързани права“, но не е дефинирано какво означава това).

 

3. Третото становище е на М. Маркови В. Петров – според тях съсобствеността е сложно правоотношение, в рамките на което се включват две или повече вещни права с еднакво съдържание, притежавани от две или повече лица, които взаимно се ограничват (т.е. това становище е разновидност на второто становище).

╚Ние поддържаме първото становище:

• по чисто формални причини
• ако приемем второто становище това би означавало да върнем фигурата към разделната собственост, позната на феодализма, но това не есъвременна фигура. Също няма как да изразяваме вътрешните отношения чрез идеални части (в/у тях можем да стъпваме само ако приемем първите становища).

╚Този теоретичен спор – проявленията му ще се видят, когато се обяснява същността на делбата (по която също има спорове и то във връзка именно с различните гл.т. относно съсобствеността. Различни разрешения ще се предвиждат в зависимост от становището, но важен е всъщност резултатът).

→Основна х-теристика на съсобствеността е че при нея възниват вътрешни отношения м/у съсобствениците и те се отграничават от отношенията м/у съсобствениците и трети лица – които са външни отношения.

Фактът, че има вътрешни отношения м/у съсобствениците налага съществуването на две уточнения.

1.Никой от съсобствениците не се явява ех lege представител на друг (т.е. НЕ са в отношения на взаимно представителство помежду си) – това обаче не означава, че има пречка да се упълномощят взаимно и всеки да представлява другия.

*2.Уточнение – има обективни конструкции, при които поведението на единия от съсобствениците по повод на вещта поражда рефлексни правни последици в правните сфери на другите съсобственици (напр. когато един съсобственик упражнява сам  факт. власт в/у вещта се приема, че упражнява владение в/у своите идеални части и е държател на останалите идеални части на съсобствениците – чл. 32 ЗС (т.е.  държи вещта за тях)) – т.е. действията на единия съсобственик, поведението му рефлектира в/у останалите съсобственици.

→Правната уредба на съсобствеността се съдържа основно в ЗС – чл.30-36, но отделни правила във връзка с нея могат да се срещнат разпръснати (фрагментаризирани) в различни актове – ЗГ, ЗСПЗЗ, ЗУТ, ЗДС, ЗОбС.

*По ЗСПЗЗ – когато един от съсобствениците предяви искане за възстановяване на собствеността пред компетентния орган във връзка с поземлената собственост (при реституция) – това негово искане ползва и останалите съсобственици (специфична уредба).

╚Голямо е значението на материята. В тълкувателната си дейност от тази година ВКС – от  13 тълкувателни дела, 4 са по въпросите на съсобствеността:

ТР 1/2012г. ОСГК

ТР 7/2012г. ОСГК

Две образувани дела – още няма решение – тълкувателно дело №5/2012г. и тълкувателно дело №13/2012г.

Съществуват и редица ТР-я на ВС във връзка с уредбата на съсобствеността.

 

→Видове съсобственост – правният ни ред не познава един единен вид съсобственост.

1. Ако вземем за критерий режимът, на който се подчинява съсобствеността можем да обособим три вида съсобственост.
2. 1. Обикновена (дялова) съсобственост – ЗС (и в останалите норм. актове, касаещи съсобствеността) – това е основният вид съсобственост, която има най-обширна уредба.

2.Втори вид съсобственост, който е разновидност на дяловата съсобственост, но показва отклонение от общия режим по ЗС. Това е съсобствеността, възникваща по д-вор за гражданско дружество, възникващо по чл. 357 и следв. ЗЗД. Тази съсобственост е  визирана в чл.359, ал.1 ЗЗД, който предвижда, че всичко придобито за дружеството е обща собственост на съдружниците, а ал.2 предвижда, че дяловете на съдружниците в тази собственост са равни, освен ако не е уговорено друго (тази съсобственост по принцип се подчинява на общия режим по ЗС, но не е класическа съсобственост  и затова има отклонения от общия режим по ЗС). Особености в режима по правната уредба:

2.1.Съсобственикът има качеството съдружник в гражд. дружество, което възниква от д-вор. Тази съсобствеоност е подчинена на общата идея да се обслужват нуждите на дружеството като цяло – т.е. предназначението ѝ е да се реализира общата цел, която преследват съдружниците. (За разлика от общото правило по ЗС – нито един от съсобствениците не може да си служи с общата вещ по начин, по който да извлича доходи за себе си. Просто служенето винаги трябва да е подчинено на общата цел на дружеството).

2.2.Друга особеност – управлението на общата вещ става не по чл. 32 ал.1 ЗС (управлението става въз основа решение на съсобственика, който има мнозинство от вещта), а става с единодушие – чл.360 ЗЗД – решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички съдружници (мнозинство в лицата, а не мнозинство в идеалните части, дори в хипотезата на изключението по чл. 360, ал.2 in fine ЗЗД).

2.3.Следваща особеност – никой от съсобствениците няма право  да се разпорежда със своя дял, докато не бъде прекратен д-ворът за дружеството (напр. чрез продажба, дарение, замяна или т.н. или да ипотекира своя дял – тъй като това би влязло в противоречие със задълженията му по д-вора за гражд. дружество.

Невъзмоно е тази съсобственост да се прекрати принудително, чрез делба по съдебен ред.

 

3.Съпружеска имуществена общност (СИО) – уредена в чл.21, 23, 24, 27, 28, 29, 32 на СК. За разлика от 1 и 2 тази съсобственост е бездялова (в литературата се среща основно делението на дялова и бездялова съсобственост) – т.е., докато тя съществува в нея НЕ могат да се обособяват идеални части и това е пряко свързано с целите и смисъла на тази съсобственост.

При нея съсобствениците са винаги двама (следствие от наличието на съпружеско качество). Тази съсобственост е пряко подчинена на целите и принципите на съпружеското съжителство (има силно присъствие на лични, морални елементи, което ицключва спрямо тази съсобственост да се прилагат материалистичните принципи на обикновената съсобственост).

Правилата във връзка с управлението, разпореждането и прекратяването на тази съсобственост са съвсем различни, налице е съвсем друг порядък отклоняващ се от общия режим по ЗС.

 

II.Задължително делим съсобствеността на дялова и бездялова – делението е формулирано  в зависимост от това дали могат да се обособят дялове – в зависимост то това следва специфичен режим за всеки вид.

*Тази фигура не е позната на нашето право – собственост на общата ръка – тази съсобственост се доближава като фигура до нашата съсобственост при гражданското дружество.

 

ΙΙΙ.Според критерия дали тя може да се прекрати чрез делба – делима и неделима съсобственост.

Поначало собствеността е делима (чл.34 ЗС – всеки съсобственик може въпреки противни уговорки да иска делба на общата вещ), но в определени случаи това правило няма как да се приложи – дялова, но неделима съсобственост (напр. при общи части в сгради под режим на ЕС). По тази причина чл.38 ЗС – изрично казва, че общите части не могат да се делят. Това правило се отнася само за една категория общи части – такива по естество си (които са абсолютно необходими за съществуването на ЕС; има и общи части по предназначение, които не са необходими за съществуване на ЕС и може да са предмет на делба – напр. подпокривно пространство, но НЕ и покрива).

Също съсобствеността в рамките на гражданското дружество (чл. 359 ал.3 ЗЗД) – съдружникът може да иска своя дял от дружественото имущество само при излизане от дружеството или при прекратяването му.

Бездялова съсобственост е и СИО – по дефиниция е неделима.

 

IV.С оглед начина на възникване – принудителна, доброволна и случайна съсобственост.

1.За принудителна съсобственост говорим, когато тя възниква без волята и дори против волята на съсобствениците.

→Такава съсобственост е СИО при положение, че страните не са се договорили чрез брачен д-вор, че ще се прилага някакъв друг режим за техните  техните имуществени отношения, изключващ режима на СИО (напр. режим на разделност).

Принудителна съсобственост ще възникне и спрямо общите части при ЕС.

Принудителна съсобственост ще възникне и при принудително изпълнение в/у дял на единия съсобственик или при конфискация или отнемане на част то имуществото.

2.Доброволно възникване на съсобствеността ще е налице тогава, когато е изразено съгласие на съсобствениците за нейното възникване – това може да стане по различен начин  – чрез общо закупуване на една вещ и купувачите се уговарят какви дялове ще придобият от вещта; също при прехвърляне на идеална част от еднолично притежаващ вещта собственик; също при съвместно доброволно упражняване на владение в/у една обща вещ, при което ще се стигне до доброволно възникване на съсобственост в/у ния при изтичането на придобивната давност.

3. 3. Случайно възникване – възникването на съсобствеността се дължи на юрид. факт от типа на юрид. събития – наследяване на имущество от две или повече лица – тук съсобствеността е резултат от настъпилата смърт на наследодателя.

 

→Способи за прекратяване на съсобствеността – тя може да бъде прекратена чрез различни способи – законът е благосклонен към прекратяването  ѝ тъй като самата фигура на съсобствеността е конфликтна и законът приема за добре дошло положението което изважда от тази конфликтна фигура (това се отнася само за делимата, не и за неделимата съсобственост).

1.Сливането на съсобственици в следствие на наследяване (когато един съсобственик наследи друг и отпадна дяловата структура при притежанието на вещта).

2.Прехвърляне на дела на един съсобственик в/у друг съсобственик (видът на прехвърлителната, транслативна сделка не е от значение).

*Виждане на Г. Боянов – консолидация на собствеността може да се наблюдава при отказ  от дял на някой от съсобствениците ( с отказа се уголемява само дела на другия съсобственик – Боянов се опира на ЗН чл.53 – ако някой наследник се откаже от неговия дял уголемява дяловете на останалите. → Критика: това правило ще доведе до отпадане на съсобствеността в резултат на наследяване, но не всяка съсобственост е резултат от наследяване – дали можем по аналогия да приложим правилото на чл. 53 ЗН? →При отказа от вещни права обикновено титуляр на правото (предмет на отказа) може да стане само лице, което законът изрично е посочил  при осъществяване на някакво правоприемство – т.е. не може след като няма опора в закона и не е уредено в закона да се прави такава аналогия.

3.При унищожаване на вещта (няма консолидация на собствеността) – самото право на собственост отпада. Но при погиване на част от вещта съсобствеността продължава да съществува в/у оцелялата част от вещта.

4. Най-важен е способът, наречен ДЕЛБА. Общият принцип е по чл.34 ЗС – Всеки съсобственик може да поиска делба, когато става въпрос за делима съсобственост (да не се смесва неделима съсобственост с неделима вещ).

Неделима  съсобственост – не подлежи на делба, не се поддава на разделяне.

Неделима вещ – тази, която не може да се обособи на отделни самостоятелни  части, поради фактически или юридически съображения (котка, лека кола, също УПИ в населените места по ЗУТ). Но това, че една вещ е неделима не означава, че не може да бъде предмет на делба – просто способът за извършването ѝ ще е специфичен. Делбата няма да се извърши чрез реално разделяне на вещта – а чрез изнасянето ѝ на публична продан . (Ако става въпрос за делба на съвкупност  от веши  – напр. на цялото имущество – делбата може да стане чрез преразпределяне на дялове от имуществото м/у съсобствениците, най-често наследници).

╚Извод – неделима вещ може да бъде предмет на делба.

→Правната същност на делбата е сложна, защото делбата може да се осъществи чрез различни правни форми и в рамките на всеки един от тези начини да се прояви  различна същност на делбата.

Можем да имаме и доброволна и принудителна делба.

При доброволната делба не се стига до упражняване на потестативно право (ако става дума за недвиж. имот делбата се извършва пред нотариус,; а ако не се изисква форма може да се извърши и с частен писмен документ).

При съдебната делба се стига до упражняване на потестативно право – по принудителен ред се извършва делбата чрез исково производство.

╚В тази връзка имаме разпръсната правна уредба: чл.34 и 35 ЗС, чл.69 и следв.ЗН, ЗДС, ЗОбС, ЗУТ, ГПК. Това обяснява защо по отношение на същността на делбата са изказани различни становища (самата материя не е единна).

→Изясняването на същността на делбата е теоретико-практичен въпрос. Влияние оказва и това кака разглеждаме същността на самата съсобственост (според първата или втората теория) – което обуславя различен изход във връзка с начина, по който прекратяваме тази фигура.

*Становище на П. Венедиков – делбата е придобивен способ, на базата на който се придобива собственост в еднолично притежание (но това е вярно само ако един придобие идеалните части на останалите).

Собствеността се консолидира при делбата, но не винаги води до придобиване на собственост в еднолично притежание (но при делба на неделима вещ съсобствениците губят вещта с/у парична престация).

*Кр. Цончев – делбата е трансформация на идеални части в реални части – винаги ли е така? –не винаги е така.

*Според М. Марков делбата има конститутивно действие тъй като прекратява съсобствеността и поражда права в/у обособени части (може обаче една вещ да е делима, но да има повече съсобственици, отколкото са възможните реални части).

╚При това положение е безпредметно да се опитваме да представим делбата като хомогенна фигура , която обхваща в себе си  единната същност на всички варианти на делба, които се срещат в действителността – А ТРЯБВА да се търсят само най-общите белези на единство, които фигурата на делбата би ни предложила (да търсим неща, които са безспорни).

→Въз основа на казаното можем да констатираме:

1.Делбата несъмнено води до прекратяване на една имуществена общност, каквато е съсобствеността (но има случаи, при които тя не води до отпадане на съсобствеността, а до обособяване на по-малки групи  съсобственици).

2.На второ място при делбата се стига до отпадане на вътрешните отношения м/у съсобствениците (щом отпадат предпоставките за тях отпадат и отношенията).

3.В определени случаи делбата е резултат от упражняването на потестативно право, но няма пречка да извършим и доброволна делба, когато не упражняваме потестативно право, внасящо по принудителен ред промяна  в чужда правна сфера.

Ето защо делбата може да се разглежда като способ за прекратяване на имуществена общност и свързаните с нея отношения м/у съсобственици, при което може да се стигне както до трансформиране на идеални части в реални части, така и до ситуация, в която собствеността не се консолидира в лицето на нито един от съсобствениците – като е възможен и междинен вариант – когато съсобствеността се трансформира в еднолична собственост на част от съделителите като отпада от състава ѝ останалите съделители.

С оглед резултатите от делбата вече трябва да преценим дали тя е придобивен способ – в първата хипотеза е придобивен способ, но  това е много специфичен придобивен способ, който има за предпоставка  наличие на съсобственост и дялове в тази съсобственост – по-правилно е да се приеме за трансормационен способ (не придобивен способ).

При втората хипотеза – никой не придобива части от вещта – делбата не е придобивен способ – а е само и единствено способ за прекратяване на съсобствеността.

При третата хипотеза за едни съсобственици делбата ще е придобивен способ, за другите няма да има такъв характер.

 

→Две са ф-мите за осъществяване на делба – доброволен и съдебен (принудителен).

1. Доброволната делба се извършва чрез д-вор по правило формален по чл.35 ЗС. При доброволна делба, на която предмет са недвиж. имоти няма нужда от нотариален акт, а само нотариална заверка на подписите. Страни по този д-вор са съсобствениците, но има съд. практика, която допуска участници в делба да бъде и лице несобственик (не в качеството на съделител, а в качеството на приобретател – лице, на което ще се възложи в реална собственост вещта). Според практиката на ВКС в този случай ако предмет на делба е недвиж. имот – тя трябва да се изпълни във формата на нотариален акт, а не да се използва писмена ф-ма с нотариална заверка на подписи.

Приема се, че договорът за делба не е синалагматичен, а многостранен д-вор, насочен към обща цел – прекратяване на съсобствеността. Ако приемем това трябва обаче да признаем, че се касае не за д-вор, а за многостранна сделка. Тази сделка е възмездна тъй като с/у идеалната част на всеки съделител се получава някакво насрещно благо – дали под формата на реална част от вещта или на пари или се дели имуществена маса и се придобива конкретна вещ.

→Дискусия: не е задължително при такова делене да се постигне пълно покриване на стойността на притежаваната част. Възможно е някой съсобственик да се съгласи да получи имуществен еквивалент, който да не съответства на стойността на идеалната му част.

 

2.Съдебна делба – тя, за разлика от доброволната делба, е форма за упражняване на потестативно право по съд. ред, което право НЕ се погасява по давност – чл.34, ал.3 ЗС. Дори да е поето задължение за непоискване на делба (негативна престация) всеки съсобственик може да предяви иска за делба – чл.35, ал.5 ЗС.

Съдебната делба по чл.341-355 ГПК е уредена като особено исково производство – но с някакви допълнителни специфики, които го отличават от общия ред, по който се гледат искови дела. Това е най-сложното производство в ГПК. В  рамките на делбения процес имаме два подпроцеса, свързани с т.нар. две фази на съд. делба.

Ι.Първа фаза – по допускане на делбата – едно производство по същество.

ΙΙ.Втора фаза – по  извършване на делбата.

В рамките на първата фаза се изследва, установява въпросът за съсобствеността. – обхватът на имуществото, предмет на делбата (делбената маса, предмет на делба могат да са само вещи, права на  интелектуална собственост, но НЕ и делба на вземания, които са делими по същество). Това е една фаза по подготовка за извършването на същинската делба – идеята е да се изчистят всички спорни и неясни  въпроси по делбата преди да е предприемат действия по извършването ѝ.

В рамките на втората фаза има няколко варианта:

1. Да се предостави вещ в еднолична собственост на всеки от съделителите – стига само делбената маса да е от такова естество, че да го позволява – прави се чрез акт за възлагане на дял на всеки съделител.
2. Ако вещта не позволява горното – то два подварианта:

2.1. Вещта да се изнесе на публична продан като съделителите получат равностойността на своя дял от сумата на проданта (няма пречка някой съделител да участва в публ. продан и да придобие собственост в/у вещта).

2.2.Касае само конкретен вид вещ – при неподеляемо жилище в определени случаи е възможно ако един от съделителите отговаря на определени, посочени условия – да поиска съдът да му възложи това жилище в дял – да му даде собствеността, при уравняване на дяловете на останалите съделители (трябва да изплати дяловете на останалите съделители).

 

→Съпритежаване на други права – в рамките на ВП има ситуация, при която две или повече лица притежават едно и също вещно право – може  да се наблюдава и извън хипотезата на правото на собственост – напр. при право на строеж, съпритежание на сервитутно право (при съсобственост в/у господстващия имот).

Дали можем да имаме съпритежание на право на ползване? – теорията приема, че понякога е възможно да има съпритежание, но не е единно становище. (Формулировка, при която родители прехвърлят имоти на своите деца и записват в нотариалния акт, че запазват право на ползване заедно или поотделно в/у целия имот). →Но понеже правото на ползване е intuito personae то не може да бъде упражнявано от две или повече лица (думата „заедно“ подвежда, че правото на ползване може да се притежава съвместно от две или повече лица).

→Съпритежание на права не се среща само във ВП, но го има и по отношение на други права – може да има съпритежание на авторски права (съавторство), също при правото на патент. В търговското право дял от капитала на ООД (обособена част от имуществото на дружеството, но две или повече лица я притежават). Съсобственост в/у акция в АД.

НЕ може да има съпритежание в/у право на вземане (или се раздробява на части вземането или се прилага особен вариант на титулярство – т.нар. активна солидарност, но при нея няма съпритежание в класическия смисъл.

 

 

 

Въпрос  № 16.Права и задълженията на съсобствениците. Използване и

управление на съсобствена вещ. Правен режим на

съсобствените недвижими имоти. Особености в застрояването

на съсобствен недвижим имот.

Лекция – 30.11.2012 г.

 

 

→Една от съществените особености на съсобствеността като правна фигура е наличието на вътрешни отношения м/у съсобствениците във връзка с различни аспекти от правното положение на вещта и извличането на изгодите, които тя осигурява. Тези отношения могат да се отнасят до ползите от вещта, до служенето с вещта, до обезщетение за лишаване от възможност за лично служене, до придобиване плодовете от вещта, до подобренията, извършени на вещта,  до недвиж. имоти и отношенията във връзка с тяхното застрояване, също до отношения във връзка с тежестите, произтичащи от съотв. вещ →в/у тези отношения законът фокусира своето въздействие – т.е. те са с определящо значение.

→Водещ принцип – всеки от съсобствениците може да реализира толкова ползи и да понесе толкова тежести, колкото е размерът на идеалната му част. Тази идеална част е ориентир, опорна точка, чрез която се определя пропорцията на вътрешните отношения м/у съсобствениците (в каква степен на пропорция ще се уреждат вътр. отношения).

Права и задължения във връзка с ползите от вещта – чл.30, ал.3 ЗС “Всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.“

“Ползите “ – пределно общ и неконкретизиран израз, но практиката включва в него всички изгоди, които вещта може да предостави от непосредственото служене с нея – през получаването на плодовете от нея до реализирането на разпоредителни действия с идеални части от вещта.

╚Правилото на чл. 30, ал.3 ЗС визира по-скоро общ принцип, отколкото някакво конкретно право на отделния съсобственик.

╚Този принцип обаче не е самоцел.

Важен практически извод може да се направи на негова основа – никой съсобственик не може да бъде лишаван от ползите от вещта, колкото  и да е малко участието му във вещта (императивно изискване – всеки съсобственик да участва в ползите).

→Служенето с вещта – вече в този аспект виждаме проявлението на конкретно субективно право, което има съсобственикът във вътр. отношения. Чл.31, ал.1 ЗС – “Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ ..“.→Служенето е конкретизация на ползите, извличани от съсобствената вещ. Служене – непосредствено извличане на изгодите, които вещта притежава  с оглед потребителските й качества ; съсобственикът чрез свои лични действия да се възползва от качествата на вещта ( нещата са предопределени от х-тера и функционалните особености на съотв. вещ ).

╚Според практиката – ТР №7 от 2012г. “Съдебната практика приема, че терминът „си служи “ от чл. 31, ал.1 ЗС е синоним на използвания термин  „се използва лично“ от чл. 31, ал.2 ЗС.

Общата вещ се използва от ония съсобственик, които я  употребява с оглед постигането на определени цели и осъществяване на нужди, съвместими с нейната природа и нормално предназначение.

╚Това е право на ползване, разбирано като факт. служене без получаване на доходи от съсобствената вещ.

╚Това служене обаче, се натъква на две съществени ограничения:

1. Съсобственикът трябва да си служи с вещта според нейното предназначение, а не според някакво друго. Ако съсобственикът не се ползва от вещта съобразно предназначението ѝ той излиза извън рамките на своето право и останалите съсобственици могат да преустановят това ползване чрез предявяване на негаторен иск по чл. 109 ЗС. Пояснение : в рамките на това ползване недопустимо е да се разрушава, променя, уврежда субстанцията на вашта или да се накърняват свойствата ѝ.

2.Съсобственикът може да си служи с вещта само в степента, в която това съответства на неговата идеална част (ТР №7 2012г. – неговото право да си служи с вещта е ограничено от конкуренцията на еднородните права на ползване, които имат другите съсобственици). В редица случаи подобно абстрактно изискване е трудно приложимо на практика (теоретично се закрепва лесно, но се реализира трудно).

╚Ето защо в практиката се прибягва до различни варианти за избягване на това противоречие и се прибягва до служене, което да съответства на принципа, установен в закона.

-Повременното разпределение на служенето – съсобствениците определят в какъв ред ще си служат с вещта.

-Ако вещта позволява – може да се прибегне до разпределяне на служенето на реални части съобразно идеалните части на съсобствениците (нива, апартамент по стаи) – едновременно ползване.

-Съвместно ползване на вещта – напр. апартамент, които да се ползва общо.

╚Когато се стигне до разпределяне на реално ползване на вещта това НЕ е делба на вещта – то е по-скоро привременно разпределяне на служенето с вещта).

╚В случай на непостигане на съгласие за доброволно разпределяне на служенето с вещта – такова разпределяне се прави от съда – чл. 32 ЗС. Това решение на съда е акт на спорна съдебна администрация, с койтоо се извършва съдебно администриране на гражд. правоотношения. Решението на съда се ползва с изпълнителна сила – т.е. може да се реализира по принудителен ред, но не се ползва със сила на пресъдено нещо – т.е. решението може да се преразгледа отново, когато се променят обстоятелствата.

*Във връзка с ползването се поставя въпросът може ли съсобственик да си защити правото на служене с ревандикационен иск по чл.108 ЗС пред друг съсобственик или пред всички други съсобственици ? – Съдебната практика приема, че това е процесуално недопустимо тъй като съотв. съсобственик разполага с изрично уреден от закона способ за защита по чл. 31 ЗС и трябва да обоснове , да предяви претенцията по чл. 31, а не да използва в тази насока чл. 108 ЗС.

╚Уточнение: Ако обаче съсобственикът напълно е лишен от владението на вещта, отказва му се всякакъв достъп – то тогава му се отрича самото право в/у вещта по същество  и се отнема владението на съсобственика – в такъв случай вече е налице защита не по чл.31, а по чл. 108 ЗС – съсобственикът се ползва с ревандикационна защита – иск, предявен от единия съсобственик с/у другия, който му е отнел вещта.→Проблемът е как ще се осъществи принудително изпълнение тъй като трябва да се установи въвод в идеална част – това не може да стане, затова съд. изпълнител просто осигурява достъп до вещта ( в изпълнителното производство). След като вече е осигурен достъпът и има спорове за разпределяне на ползването – ще се предяви иск по чл.31 ЗС.

 

→Във връзка с личното ползване на вещта се проявява и следващият аспект от вътр. отношения – обезщетение за лишаване на съсобственик от възможността да си служи с вещта, когато вещта се използва само от един съсобственик или се използва по начин, който надхвърля размерът на идеалната му част. →Така се накърнява възможността за служене с вещта на останалите съсобственици и те имат право на обезщетение за ползите, от които са лишени – чл.31, ал.2 ЗС.

╚Във връзка с това се поставят няколко въпроса:

“Трябва ли смисълът на разпоредбата за лично ползване да се приема буквално и следователно би следвало да се дължи обезщетение само когато един съсобственик лишава другите от ползите от вещта действително лично служейки си с нея  ИЛИ трябва да разширим смисъла и да приемем, че такова обезщетение ще се дължи и в случай, че съсобственикът не си служи лично с вещта, но на практика ефективно контролира достъпа до нея и е лишил останалите съсобственици от възможността да си служат с вещта?“

Възможни са множество варианти – ТР № 7 на ОСГК от 2012г. – оттносно създалата се ситуация има две становища:

-Според първото акцентът се поставя в/у личното, пряко служене с вещта по чл.31 – и не се дължи обезщетение ако съотв. съсобственик не си служи лично той с вещта.

-Според второто становище законът не ограничава понятието лично служене само до личното използване на вещта, а приема, че е без правно значение по какъв начин се осъществява това лично служене след като на практика другите съсобственици са лишени от възможността да си служат с вещта.

╚За правилно се приема според ТР №7 второто становище – няма значение дали става дума за лично ползване или е налице ситуация, при която се пречи на останалите съсобственици да си служат с вещта независимо дали съотв. съсобственик си служи сам той с вещта – ще се дължи обезщетение.

“Какъв е размерът на обезщетението и как се определя той?“ – практиката се е насочила към идеята да се търси средната наемна цена на съотв. вид вещ.

╚Получаването на обезщетение обаче не е безусловно – обуславят го две предпоставки.

1.Да има писмено поискване от страна на засегнатия съсобственик – чл.31,ал.2 ЗС. Обезщетение се дължи от деня на писменото поискване. Законът не поставя особени изисквания относно начина на оформяне на писмения документ – може писмо вкл. по е-път, но най-добре е да се отправи нотариална покана като най.удачна форма за писмено поискване.

‼ Фактът на поискването е от съществено значение тъй като именно то поражда задължението за обезщетение (ТР № 7 – „искането по чл. 32, ал.2 ЗС е равнозначно на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД“) – и след получаването на поканата съотв. съсобственик изпада в забава  и от този момент вататък започва да тече 5год. погасителна давност.

Веднъж отправено писменото поискване действа неограничено във времето, докато не се прекрати ползването от другия съсобственик.

Важна особеност е не само че преди поканата не се дължи обезщетение, но обезщетение не се дължи и за периода преди поискването – поканата действа за напред и НЕ покрива минали периоди, няма обратно действие.

2. Съсобственикът да е бил лишен от ползването на вещта – това означава да не е имал възможност да си служи с нея без да е необходимо това да е свързано с някакви целенасочени действия по лишаването му от страна на другия съсобственик.

В случай, че съсобственикът е имал възможност да си служи с  вещта, но не я е реализирал – той НЯМА право на обезщетение (трябва обективно да е лишен от ползването ѝ).

Също така в контекста на разгледаното – тъй като обезщетението се дължи СЛЕД отправяне на писменото поискване другият съсобственик може да се освободи от задължението да плати обезщетение ако осигури достъп до вещта и създаде другите материални предпоставки за реалното осигуряване на достъп на другия съсобственик (може дори да се стигне до ситуация на предлагане на достъп чрез съвместно използване на вещта ако тя не може да се ползва в реални части).

 

→Придобиването на плодовете от вещта – в по-широк план ползването на една вещ освен непосредствено служене с нея включва и получаването на плодовете от нея – независимо дали естествени или граждански (законът не съдържа допълнителни правила за плодовете).

Уредбата е систематично на друго място:

1.Чл. 30,ал.3 ЗС – принципът съсобственикът да участва в ползите от вещта съобразно идеалните си  части – доколкото плодовете са част от ползите.

2.Чл.93 ЗС – плодовете от вещта принадлежат на собственика ѝ.

╚Така чл. 30, ал.3 във връзка с чл.93 ЗС дават отговор на въпроса как стоят нещата с плодовете от съсобствената вещ. →Всеки съсобственик има право в/у такава част от плодовете на вещта, която съответства на размера на идеалната му част.

Особеност – за да възникне това право в/у плодовете не е необходимо отправяне на никакво писмено поискване – това право възниква за съсобственика от момента на появата му. (Съсобственикът, който е събирал целия размер на плодовете дължи на останалите съсобственици припадащите им се части напр. от наема още от момента на получаването.)

Плодовете се дължат в натура, както са получени, но ако има разноски във връзка с получаването от страна на съотв. съсобственик той има право на тези разноски и съотв. има право на задържане на плодовете по мисъла на чл.91 ЗЗД до заплащането на разноските.

Ако плодовете са граждански – под формата на пари – дали в/у  тях се дължат лихви от момента на събирането им – преобладаващото разбиране е че не се дължат ( но ако се следва облигационноправната гл.т. щом са изискуеми – няма логика да не се дължат лихви в/у тях като главница).

 

→Управлението и използването с общата вещ  – тук трябва да отчитаме факта, че съсобствеността е комплицирана фигура, при която съсобствениците формират определена общност, която обаче не е персонифицирана и съсобствениците взаично не се представляват помежду си  – въпреки това действията, които те извършват спрямо вещта рефлектират в/у правната сфера на останалите съсобственици.

╚Най-ясно това проличава при управлението на вещта – разбира се  в правнотехнически смисъл като сделки на управление. Свежда се до вземането на решения за запазване и поддържане на общата вещ – най-различни сделки по ремонт и поправяне на вещта, сделки по отдаване вещта под наем, сделки по застраховане на вещта и т.н. ТР № 91 /1984 – към действията на управление попадат и действията по защита на субективното право – действия по предявяване на жалби или искове по защита на общата вещ с/у трети лица.

╚Чл. 32, ал.1 ЗС изрично установява, че общата вещ се управлява  съобразно решението на съсобствениците, притежаващи повече от ½ от нея. →Законът постановява, че мажоритарните съсобственици имат правото да управляват вещта, но НЕ им вменява задължение за това – не може да им се търси отговорност за непредприемане на съотв. действия (напр. за ремонт на вещта).

╚Правилото, че управлението става чрез решението на мажоритарните съсобственици НЕ намира приложение при защита на съсобствеността от трети лица – т.е. и малцинствен съсобственик може да предяви такъв иск за защита (в противен случай би се обезсмислила самата защита). →Това е така защото ако обосновем защитата на мнозинствения принцип ще накърним правата на малцинствения съсобственик  да получи защита, докато чака да се формира мнозинството.

╚Мнозинството от общата вещ има значение и при използването на вещта – чл.32, ал.1 ЗС – общата вещ се използва съгласно решение на мнозинството, но мажоритарните съсобственици не могат да вземат решение да лишат   съсобственик от ползването на вещта с/у обезщетение, защото  това би противоречало на принципа по чл.30 ал.3 ЗС.

╚Във връзка с управлението на общата вещ и формирането на мнозинството възникват няколко практически въпроса.

 

-Какво става ако се ф-мира мнозинство и то вземе решение, но другите съсобственици нямат желание да се подчинят на това решение (което по х-тера си има частноправен х-тер и то не може да бъде наложено на останалите съсобственици по принудителен ред без да се отиде пред институция, упражняваща законова принуда). Това поставя въпроса може ли в този случай мажоритарният съсобственик да се обърне към съда и да поиска неговото решение да бъде облечено в принудителна форма, за да може да бъде реално изпълнено?

╚Близък въпрос е поставен в тълкувателно дело 13 от 2012г. – допустимо ли е да се иска разпределяне на ползването пред съда от страна на лице, което само притежава повече от 50 % идеални части. →Едно подобно решение макар и свързано с упражняване на потестативно право няма принудителен х-тер.

 

-Въпросът за управлението на общата вещ чрез сключване на договор за наем от мнозинството без съгласието на останалите съсобственици – тук има няколко варианта:

1. Ако съсобственикът има повече от 50 % от вещта и сключи д-вор за наем до 3 год. – д-ворът ще има правнообвързващо действие и ще може да се противопостави на другите съсобственици – чл.32 ЗС. По тази причина неучаствалият в сключването на д-вора съсобственик не може да води с/у наемателя иска по чл. 55 ЗЗД (основанието е д-ворът, сключен от другия съсобственик).
2. Втора хипотеза – ако съсобственик, имаш повече от 50% от вещта сключи д-вор за наем за срок по-дълъг от 3год. – то д-ворът ще има правнообвързващо действие спрямо другите съсобственици за срок до 3 години.
3. Ако съсобственикът, сключил д-вор за наем има по-малко от 50% от вещта – срокът на наема няма значение останалите съсобственици не са обвързани от подобен д-вор – противното би противоречало на чл. 32, ал.1 ЗС – останалите съсобственици могат да се противопоставят на д-вора, което би довело до невъзможност за изпълнение и съотв. до разваляне на д-вора. Но самия факт, че д-ворът е сключен от малцинствен съсобственик не прави така сключения д-вор нищожен.

 

→Отношения във връзка с подобренията в/у общата вещ  – напр.  подобрания от страна на един  или на отделни съсобственици – такива действия обогатяват останалите и съгласно принципа на неоснователното обогатяване останалите съсобственици трябва да възстановят разноските по подобренията.

Ако няма предварителни уговорки кое кога и от кого трябва да бъде извършено – те трябва да поемат съразмерно разноските по подобренията, които са тежест – по чл.30, ал.3 ЗС съобразно идеалните си части.

По същия начин стоят нещата във връзка с необходимите разноски по общата вещ, поради което ако са направени такива (напр. данък е заплатен, застраховка и т.н.) се дължи възстановяване на плащането до размера на идеалната част на съотв. съсобственик →за да настъпи падеж, за да възникне правото в/у тези разноски не е необходимо да се отправя покана.

 

→Застрояване на съсобствен имот – в съответствие с принципа на приращението ако един съсобственик застрои недв. имот то той няма да стане едноличен собственик на построеното, А постройката ще стане съсобствена вещ като всеки съсобственик ще има в/у нея толкова идеални части, колкото има в/у земята.

*Възможно е обаче изградената постройка да стане  и еднолична собственост при определени условия – по чл.183 ЗУТ – съсобствен УПИ – може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или от няколко съсобственици въз основа на д-вор, сключен в нотариална форма с останалите съсобственици. Това на практика означава, че съсобственикът, който ще строи по чл.183 ЗУТ ще трябва да има учредено право на строеж от останалите съсобственици по повод техните идеални части от земята. (Формата за действителност е писмен документ с нотариална заверка на подписите.)

╚чл.183,ал.4 ЗУТ обаче предвижда едно отклонетие от правилото по ал.1. Той допуска да се извършва строителство в съсобствен имот, при което построеното да стане еднолична собственост на съотв. съсобственик – специална хипотеза – имотът да е предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване до 10м. и останалите съсобственици да са реализирали или да са започнали да реализират строителство в имота. →В този случай по ал.4 няма проблем на подобен съсобственик да се издаде разрешение за строеж.

Разрешението за строеж не е право на строеж, а адм. акт, с  който се разрешава извършване на строителна дейност (наличието му води до законно извършено строителство, а липсата му – до незаконно строителство).

╚Тук трябва да се има предвид редът за издаване на това разрешение – имплицитно, предполага се, че по същество на останалите съсобственици им е учредено право на строеж (реализирали са или са започнали да реализират строителство) – имплицитно е възникнало право на строеж за останалите съсобственици – следователно не е необходимо на този съсобственик изрично да му се учредява право на строеж от другите съсобственици →отклонение от общия ред за учредяване на право на строеж.

 

 

Въпрос №17. Изкупуване на дял от съсобственик на недвижим имот. Правна същност и правоотношения. Способи и ред за изкупуване по ЗС и ГПК

(лекция – 30.11.2012г.)

 

 

→Изкупуването на дял от съсобствена вещ и по-точно от съсобствен имот е пряко свързано със стремежа на законодателя да установи максимално условия и възможности съсобствеността да се консолидира в колкото се може по-малко съсобственици и по този начин  да се избегнат конфликтите и напреженията, които тази съсобственост предпоставя.

→Уредбата се среща в два основни случая – по ЗС и по ГПК във връзка с делба на съсобствено жилище.

→ Общото правило е по чл. 33 ЗС, който предвижда, че “Съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение.“

От текста на чл.33 ЗС можем да направим извода, че предпоставките за допускане на изкупуване са следните:

1. Изкупуването намира приложение само по отношение на недвиж. имоти като няма значение видът на имота (горски земи, имот в урбанизирана територия). Няма значение и по какъв ред е възникнала съсобствеността.

*В определени случаи изкупуването не може да се приложи поради естеството на съсобствеността (напр. при общите части в/у сградите в режим на етажна собственост – те трябва да обслужват ефективно всички съсобственици).

→Сходна идея има отразена в ТР №45 от 1960г.  – че, когато в съсобствен УПИ съществуват отделни сгради, принадлежащи на различни съсобственици – този, който желае да продаде собствената си сграда, към която има принадлежност част от общото място той НЕ Е длъжен да предлага за продажба сградата със съотв. ѝ идеална част от земята първо на останалите съсобственици на мястото.

2.Правилото на чл.33 ЗС е приложимо само при хипотеза на д-вор за покупко-продажба . ( Някои автори приравняват на този д-вор и замяната срещу родово определени вещи – трябва да е налице достатъчно широк род с елементи, достъпни на останалите съсобственици)

При останалите прехвърлителни сделки обаче правилото по чл.33 ЗС НЕ е приложимо, защото престацията, която съсобственикът-продавач получава от третото лице може успешно да му бъде предоставена от всеки един от останалите съсобственици (не страда интересът на съсобственика-продавач  от това съсобствеността да се консолидира в по-малък брой съсобственици).

В случаите, когато отношенията с третото лице не могат да получат равноценно заместване или престацията, предлагана от третото лице не може да получи равноценно заместване от някой съсобственик – подобно изкупуване е недопустимо.

Ето защо ако сме изправени пред хипотеза на д-вор за замяна, д-вор за прехвърляне на имот с/у задължение за гледане и издръжка, д-вор за даване вместо изпълнение, при които престацията е строго определена изкупуването няма да намира приложение, защото това, което ще се получи от третото лице не може да бъде заменено от престация на някой друг съсобственик.

Изкупуването не е приложимо и при дарение на идеална част, защото то е безвъзмездна сделка (не може съотв. лице да бъде задължено да надари някой друг съсобственик).

Правото на изкупуване е неприложимо  и при д-вор за продажба на наследство, което включва идеална част от недвиж. имот стига ценота да е уговорена за цялото наследство, а не само за идеалната част от недв. имот. →Практиката твърди, че това се отнася и до случаите, в които наследството се състои само от съотв. идеална част от недв. имот.

 

→Правилото се прилага само ако продажбата се извършва на лице извън кръга на съсобствениците, но ако продажбата е на някой от съсобствениците – друг съсобственик не може да изкупи дела, защото общият принцип е идеалните части да остават в полза на съсобствениците (т.е. по между им няма право на изкупуване).

→Изкупуването е допустимо само ако д-вора за продажба на идеална част е действителен.

→Изкупуването се допуска само ако са налице някои определени нарушения.

1.Не е спазено изискването другите съсобственици да се уведомят и поканят да осъществят правото на предпочитано купуване – чл.33 ал.2 ЗС.

2.Продажбата на третото лице да е извършена при привидни условия, извършени във вреда на останалите съсобственици.

3.Не е представена пред нотариус вярна декларация относно незаинтересоваността на останалите съсобственици за закупуване на идеалната част.

4.Да не е изтекъл двумесечният срок по чл. 33, ал.2 ЗС. Искът за изкупуване трябва да се предяви в двумесечен срок ОТ продажбата – срокът започва да се брои от момента на извършване на сделката, но практиката приема, че срокът се брои от момента на узнаване на останалите съсобственици, а не от момента на сключване на сделката (срокът е преклузивен и практиката приема житейски по-приемливото разбиране – от момента на узнаване за сделката).

 

→Ред за осъществяване на изкупуването. В случай, че са налице някои от горните основания в полза на съсобствениците възниква правото да изкупят идеалната част от третото лице. Това право е потестативно – упражнява се по съд. ред чрез предявяне на иск (чрез възражение не се допуска).

“Моля да ми се даде възможност да встъпя в правата на третото лице по отношение на имота, като изкупя при същите условия, посочени в нотариалния акт съотв. идеална част от недв. имот, представляваща предмет на д-вора за продажба.“

Активно легитимиран по този иск е всеки съсобственик, различен от съсобственика-продавач на идеалната част. Няма пречка да са двама или повече съсобствениците, упражняващи право на изкупуване – при това положение всеки от тях ще  изкупи част, съответстваща на идеалната му част то имота. Не може  да бъде обаче ищец съсобственикът, на който е предложено, но той е отказал да закупи съотв. част.

Надлежни ответници по иска са третото лице купувач и съсобственикът продавач – искът трябва да се предяви спрямо д-вата тъй като решението трябва да е еднакво за всеки от тях (те са необходими факултативни другари в процеса).  →Защото те имат общо материалноправно положение, произтичащо от общността на продажбеното правоотношение, в което се намират – тогава щом се внася промяна в продажбеното пр.отношение то тя трябва да е по-отношение и на двамата участници в пр.отношението.

╚Застъпва се позицията, че постановеното решение за изкупуване е с обратна сила и заличава правото на собственост на третото лице, превръщайки съотв. съсобственик, упражнил правото на изкупуване в приобретател на идеалната част от момента на сключване на д-вора м/у съсобственика и третото лице. →Все пак тази позиция крие известни рискове – може да се срещне с други последици на отношението и това да доведе до тежки противоречия – Ако се допуска обратно действие – то би трябвало изрично да е предвидено в закона.

 

→Извън ЗС и ГПК съдържа хипотези на изкупуване.

1.Хипотеза на изкупуване при принудително в/у вещ в режим на СИО за дълг на единия съпруг – когато в изпълнителното производство другият съпруг внесе по сметка на съд. изпълнител равностойността на дълга на съпруга – длъжник  (според определена цена в магазин за съотв. движ. вещ) – чл.505, ал.1 ГПК.

Когато съпругът недлъжник не е участвал в наддаването, ако участва при съставяне на протокола по чл. 492 ГПК, с който се възлага  на трето лице имотът – съпругът може да заяви, че ще изкупи недв.имот по най-високата, предложена на търга цена –чл.505 ал.2 ГПК

2.По чл. 349 ГПК– не е изкупуване във вида на ЗС, а възлагане на имот в еднолична собственост в рамките на провеждаща се делба.

Особености на това изкупуване:

2.1.Може да се осъществи само в условията на съд. делба.

2.2.Само за определен вид недвиж. имот се отнася – само за жилищен недв. имот.

2.3.Възлагането не е спрямо всеки вид съсобственост – а само спрямо такава, възникнала вследствие на наследяване или прекратяване на СИО, настъпило вследствие прекратяване на брака ( СИО от бездялова се превръща в обикновена дялова съсобственост по ЗС).

В чл.349 – три хипотези на изкупуване  с оглед на конкр. обстоятелства на възникване на съсобствеността  и качествата на съделителите – право да поискат да им се възложи жилището имат само определена категория лица.

А)Бившият съпруг, който е жив и да няма жилище.

Б)При прекратяване на СИО чрез развод и двамата съпрузи са живи – жилището се предоставя на съпруга, комуто са предоставени родителските права и той да няма друго жилище (ТР – №1/2004г. ВКС)

В)По чл. 349, ал. 2 ГПК – отнася се до съсобственост, възникнала в следствие на наследяване – съделителят да е живял в жилището в момента на откриване на наследството, да няма друго жилище (да има жилищна нужда) – ако има няколко такива лица предпочита се предложилият по-висока цена.

╚Как се упражнява правото на възлагане по чл. 349 ГПК:

• искането за възлагане трябва да се направи най-късно в първото заседание след допускане на делбата (първото заседание от втората фаза, но най-добре е това искане да се направи още в исковата молба).
• изкупуването става чрез съд. решение по възлагане на жилището. По това изкупуването в случая много наподобява изкупуването по чл.33 от ЗС

 

→Изкупуване по чл.258 ДОПК – изкупуване на дял от съсобствена вещ при публ. продан за дълг на някой  от съсобствениците – предлага се на съсобственик-недлъжник за изкупуване. Търг за идеалната част от недв. имот и за цялата вещ при движ. вещ – като в последния случай на останалите съсобственици се заплащат съотв. им части (Първо в едномесечен срок на другия съсобственик се дава възможност да се съгласи да изплати, и второ в 30дневен срок му се дава възможност да плати цената).

 

 

 

Въпрос 18. Етажна собственост. Понятие и правен режим. Видове ЕС. Възникване и прекратяване. Права и задължения на етажните собственици.

(лекция 14.12.12 г.)

 

→ЕС е една фигура, която можем да разглеждаме като модификация, разновидност на правото на собственост. Особеното за нея е че тя е една комплексна правна форма тъй като в нея се съчетават елементи от различен х-тер.

→За да има ЕС трябва да има сграда с повече от един обекти в нея и всичко в ЕС се подчинява на идеята за съвместно съжителство м/у обитателите на сградата и поддържане на функционалната годност на сградата (в съответствие с архитектурните и техническите параметри).

→Налице са три елемента, които обуславят комплексния х-тер на ЕС:

1.Наличие на обекти, притежавани в еднолична собственост

2.Наличие на общи части, притежавани в съсобственост от собствениците на самостоятелните обекти в сградата.

(1 и 2 са вещноправни елементи)

3.Наличие на определена общност, формирана от обитателите в сградата, която трябва да се подчинява на особени правила във връзка със съжителството в сградата.

╚ Всички тези елементи се разглеждат последователно тъй като правният режим на ЕС се концентрира в/у всеки един от тях – най-голяма относителна тежест имат режимите във връзка с общите части и общността на етажните собственици; докато по отношение на обектите еднолична собственост важат в голяма степен класическите положения на правото на собственост, но и при 1. ЕС все пак внася известни особености.

→Уредбата на ЕС се съдържа основно в един нормативен акт – Закон за управление на етажната собственост (ЗУЕС) от 1май 2009г. Отделни положения за ЕС се съдържат в ЗС от чл.37 – чл.46 и няколко положения в ЗУТ и др. норм. актове.

→ Според действащата правна уредба  на ЗУЕС са установени три вида ЕС:

1.ЕС, в която имаме до три обекта, притежавани в еднолична собственост. Уредбата по този вид ЕС се съдържа в ЗС. Това изрично е записано в чл.3 ЗУЕС, който препраща към чл. 30,ал.3, чл.31, ал.1, чл. 32 ЗС →в този случай управлението на общите части, режимът, който се прилага за тях следва да е свързан с режима на обикновената съсобственост (тъй като тук няма голяма общност от съсобственици идеята е да не се ползва сложния режим на класическата ЕС, а да се ползва по-простия механизъм по ЗС).

2.ЕС, която се подчинява на режима по ЗУЕС т.е. ЕС, при която в сградата има повече от 3 обекта, притежавани в еднолична собственост. Тази ЕС по ЗУЕС може да бъде обособена в три разновидности с оглед режима на управление:

2.1.чрез общо събрание на ЕС

2.2.чрез сдружение на етажните собственици

2.3.смесена система, при която може хем управление чрез сдружение на етаж. собственици хем общо събрание на етаж. собственици (когато не всички са се включили към сдружението за управление).

3.ЕС под формата на жилищен комплекс от затворен тип – за нея говори чл. 2 ЗУЕС. Съгласно пар.1 т.3 от Допълнителните разпоредби на ЗУЕС това е такъв комплекс, който е обособен като отделен УПИ, в който са построени сгради в режим на ЕС и други обекти (фитнес зали, басейни, места за отдих, обекти със стопански х-тер), обслужващи собствениците и обитателите на комплекса при спазване на изискванията за контролиран достъп на външни лица.

А)Задължително законът изисква обектите да са построени в/у обособен УПИ (да обхващат цял УПИ).

Б)Да има комплекс от обекти в него без значение как са изградени (в УПИ да има построени сгради в режим на ЕС и спомагателни обекти).

В)Контролиран достъп да тях.

╚В тези комплекси са налице тежки вътрешни проблеми във връзка с урегулиране на съжителството м/у собствениците, обитателите в такива обекти. Законът възприе следното разрешение макар и не съвсем сполучливо – че управлението на общите части в Ж.К. от затворен тип става с писмен д-вор с нотариална заверка на подписите м/у инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти и като условие за действителност този д-вор се вписва от инвеститора в АП по партидата на всеки самостоятелен обект и се противопоставя на всеки следващ приобретател на обекта (т.е. при тези комплекси  не се използват традиционните форми за управление на ЕС и не се създава правилник за вътрешния ред).

╚Правилата във връзка с управлението на общите части се уреждат на базата на частни д-вори по чл.2 ЗУЕС →фактът, че тези д-вори се обявяват за противопоставими на следващите приобретатели на такъв имот, означава, че такива лица се оказват обвързани от клаузите на д-вора макар да не са участвали при сключването му. Но – няма пречка на базата на този д-вор или този д-вор да предвижда, че при управлението на общите части ще се прилага режимът по ЗУЕС или някакъв правилник, който инвеститорът е разработил и който е налице към момента на сключване на д-вора (няма ограничения в закона).

╚Ако при общия ред за управление на ЕС можем да действаме чрез един специфичен механизъм за налагане на частна воля –а именно възможността да се обърнем към Районния съд, за да наложи решението взето от управителния орган/ общото събрание – чрез заповед за незабавно изпълнение (механизъм, установен по силата на закона) на даден етажен собственик. То тук при Ж.К. от затворен тип   сме обвързани чрез д-вора и неизпълнение на д-вора означава нарушение на договора и ще се прилага механизмът за принудително налагане изпълнението на д-вори.

 

→Общи части са онези части от сградата или земята, които обективно служат за общо ползване от обитателите в ЕС. Общите части са посочени в чл. 38 ЗС като по закон биват два вида:

1. Общи части по естеството си – са тези, които са органично необходими за ЕС и могат да съществуват само във вида, в който са налце – само и единствено съобразно предназначението, което им е отредено, и то НЕ може да се променя; без тях ЕС е невъзможна (напр. земята, в/у която е построена сградата, основите, носещите части на сградната конструкция, покривът и др. – чл.38, ал.1 ЗС дава подробен, но не и изчерпателен списък на общите части (посочени са основно общи части по естеството си)).

2.Общи части по предназначение – са такива общи части, които не са абсолютно задължителни, необходими за съществуването на ЕС, но са създадени да обслужват нуждите на етаж. собственици. Тези общи части могат да претърпят промени в предназначението си  без това да засегне съществуването на ЕС (напр. портиерско жилище, складово помещение, подпокривно пространство и т.н.).

Този тип общи части се определят с архитектурния проект на сградата – той дава предназначението им  – след това промяната вече може да се извърши по специалния ред, по който трябва да се вземат решенията от етаж. собственици, а не само с решението на управата на ЕС →необходимо е съгласието на всички етаж. собственици.

→Правни особености на общите части –

1.съсобствеността в/у общите части е особена съсобственост и тя не се подчинява на  общия режим за класическата дялова съсобственост.

2.съсобствеността при тези общи части е неделима по изрична разпоредба на закона – чл.38, ал.3 ЗС (с цел да се осигури функционална годност и нормално ползване на сградата, която цел при делба не би могла да се постигне). Но по ал. 2 части от сградата, които обслужват отделно притежаваните етажи или части от етажи могат да са общи само на лицата, чиито обекти обслужват, но не и на останалите съсобственици – напр. канализационни щрангове и водопроводни тръби – решение да се обособят такива части от общите части се взима от общото събрание, но не и с единодушие.

3.идеалните части на етаж. съсобственици в тези общи части се определят по специален ред (формула, заложена в закона); общите части трябва да са установени в момента на изграждане на сградата. Сборът от идеалните части трябва да дава 100 % на общите части (чл.40 ЗС. “Дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. По-късни изменения в отделните помещения не се отразяват върху размера на дяловете.“).

По чл.17, ал.4 ЗУЕС –“Когато в документите за собственост на самостоятелните обекти в сгради в режим на етажна собственост не са посочени съответните идеални части от общите части на сградата, за целите на този закон идеалните части за всеки самостоятелен обект се определят като съотношение между сбора на площта на самостоятелния обект и складовите помещения, придадени към обекта, разделен на сбора от площта на всички самостоятелни обекти и придадените складови помещения, като така полученото число се преобразува в проценти“.

╚Тези общи части имат х-тера на вещ принадлежност към обекта, притежаван в индивидуална собственост. Това означава, че съобразно правилата на чл.98 ЗС те следват съдбата на главната вещ, но тук връзката главна вещ – вещ принадлежност е неотменима.

Особеност: По отношение на тези общи части НЕ важи правилото за изкупуването по чл.33 ЗС – няма задължение на етаж. собственик да предложи при продажба обекта с идеалните части първо на останалите етаж. собственици тъй като идеалните части не са самостоятелен обект – извод: собственикът може свободно да се разпорежда с индивидуалната си собственост и заедно с нея със съотв. ѝ идеални части от общите части.

 

→Възникване на ЕС – става по най-различни начини, но принципното положение е че трябва да имаме минимум два обекта, притежавани в индивидуална собственост от различни собственици и този момент нататък да е налице възникване на съсобственост в/у общите части.

ЕС е възможно да възникне тогава, когато имаме изградена вече постройка и предприемачът-строител започне разпродажбата на отделните обекти  – в момента, в който се продаде първият обект възниква ЕС м/у първия собственик и предприемача и с последващите продажби ЕС се разроява.

ЕС може да възникне вече и при по-сложни случаи – напр. продажба на “зелено“ – кога възниква ЕС щом продажбата на обектите е по архитектурния план на сградата без да е изградена постройката → в този случай според ТР №1/2012г. на ВКС можем да извлечем извода, че ЕС ще се счита за възникнала в момента, в който сградата е изградена в груб строеж – тогава възникват права на собственост в/у индивидуалните обекти в съчетание с правото на собственост в/у идеалните части в общите части на сградата. Дотогава независимо, че част от етажите и обектите в тях са вече изградени – все още нямаме цялостен обект, че да са обособени общи части.

→При ЖСК (отдавна вече губи практическото си значение) – ЕС ще възникне тогава, когато първият от член-кооператорите се снабди с нотариален акт за обособен обект – възниква ЕС м/у него и ЮЛ на ЖСК.

 

→Прекратяване на ЕС – при унищожаване, разрушаване на сградата, която е била в режим на ЕС. При отпадане на правнологическа предпоставка за съществуване на ЕС (да има поне две обекта собственост на две различни лица, в съчетание със съсобственост в/у общите части).

 

→Права и задължения на етаж. собственици и другите обитатели в сградата. Съществена особеност при ЕС е обстоятелството, че при нея се формира особен вид социална общност от лицата, които обитават обектите изградени в нея. Макар и с някои елементи на институционализация на тази общност (като напр. обособяване на органи за управление) – тя няма х-тера на ЮЛ-це (ЕС и обитателите ѝ не формират ЮЛ – няма персонификация). При все това, за да може ЕС да ф-ционира по нормален начин  етаж. собственици трябва да се подчиняват на определени правила, във връзка с което имат определени права и им се вменяват определени задължения, които зависят от правното качество, което имат лицата в ЕС – с оглед на това са обособени три вида субекти в ЕС:

1.Етажни собственици – лицата с най-широк кръг права.

2.Ползуватели на самостоятелни обекти в сградата –по-общо лица, които имат вещни права спрямо обекти в сградата в режим на ЕС.

3.Обитателите – това са лица, които на някакво правно основание пребивават в сградата – основание с облигационен, а не с вещен х-тер (наематели, заематели за послужване).

→От тези три групи с най-широк кръг права и задължения се ползват етаж.собственици.

• Права – чл.5 ЗУЕС – собствениците имат право да използват общите части според предназначението им, да участват в управлението на ЕС и да участват при вземането на решения във връзка с това управление. В конкретните права може да се видят отделните механизми, чрез които става управлението на ЕС и най-вече във връзка с участието в Общото събрание на етаж. собственици и гласуването на неговите решения.

Правото на глас в Общото събрание вече е пропорционално на размера на притежаваната идеална част от общите части (чл.17, ал.1 ЗУЕС) – вижда се прокаран принципът от общите правила за управление на съсобствените вещи при дяловата съсобственост. (Този ред по ЗУЕС се отличава от реда, който се използваше при (отм) ПУРНЕС – там решаващ беше броят на обектите, а не размерът на идеалните части).

*Чл.17, ал.7 ЗУЕС – “Общото събрание с мнозинство повече от 50 на сто от идеалните части от общите части може да реши следните решения да се приемат с мнозинство повече от половината от броя на самостоятелните обекти:

1. приемане, изменяне и допълване на правилника за вътрешния ред;
2. избиране и освобождаване членовете на управителния съвет (управителя) и касиера;
3. избиране и освобождаване членовете на контролния съвет (контрольора);
4. определяне размера на паричните вноски за разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата;
5. създаването на условия за достъп в етажната собственост на хора с увреждания;
6. използване на общите части на сградата и прилежащата й площ при възникнали спорове, както и за спазване на вътрешния ред и санитарно-хигиенните норми“.

Не за всички въпроси може да се приеме такова решение, а само за изрично посочените – а ако такова решение не бъде взето гласуването и на тези въпроси ще е по общия ред на чл.17, ал.1 ЗУЕС.

• Задължения на етаж. собственици: както по отношение на общите части и тяхната поддръжка, така и по отношение на общността от обитатели – чл.6 ЗУЕС.

-да не извършват в своите обекти дейности, които да създават безпокойство за другите обитатели по-голямо от обичайното.

-да не извършват действия, които застрашават носимостта и пожарната безопасност на сградата.

-да не накърняват добрите нрави

-*Специфично задължение (нямо го в чл.6) : да участват в управлението на ЕС, включително и като членове на ръководните органи. Чл.20 ЗУЕС – собственик или ползувател може да откаже  да е член на Управителния съвет само при трайна факт. невъзможност, поради продължително отсъствие от страната през последната година или при повторно предложение (извън това етаж. собственик не може да откаже).

-етаж. собственици трябва да осигуряват достъп до своя обект за осъществяване на технически, проверочни, структурни и др. дейности.

→За разлика от етаж. собственици ползувателите не разполагат с пълномащабния набор от права и задължения. Ползувателите са обитатели с втора по степен важност в ЕС, което дава отражение в/у правата и задълженията, които те имат .

Те разполагат с почти всички права на ЕС-ци вкл. и правото да ползват общите части по предназначението им и да участват в управлението на ЕС – но не са собственици и се изключват от онези права и задължения, които са тясно свързани със собственическото качество (напр. не могат да участват при вземането на решения във връзка с определяне размера на паричните вноски във фонда “Ремонт и обновяване“ и на разходите, необходими за ремонт и за извършване на полезни разноски за сградата и др. – чл.5, ал.2 ЗУЕС.

Ползувателите могат да участват в Общото събрание, но при разногласие със собственика, участва и гласува собственикът.

Не е казано каква е тежестта на гласа на ползувателя (той НЕ е представител на собственика, защото има самостоятелни права във връзка с управлението на ЕС и на самостоятелно правно основание участва в управлението) – следва тежестта да е равна на тежестта на идеалните части, които се припадат на собственика.

→Обитатели в същинския смисъл на думата – чл.5, ал .4 ЗУЕС –

Могат да ползват общите части по тяхното предназначение и да участват в управлението на ЕС със съвещателен глас. Могат да участват в Общото събрание, могат да вземат отношение по разискваните въпроси, но НЕ могат да гласуват при вземане на решения. Следователно те не могат да атакуват взетите решения пред съда. Могат обаче да бъдат избирани за членове на управителните органи.

Задължени са да спазват правилата за вътр. ред, да изпълняват решенията  на управителните органи и да изпълняват всички други задължения, които имат и етаж. собственици, с изключение на задължението да участват в ремонта и поддръжката на общите части.

 

Чл. 5.  ЗУЕС(1) Собствениците на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост, наричани по-нататък „собственици“, имат право да:

1. използват общите части на сградата според тяхното предназначение;
2. участват в управлението на етажната собственост.

(2)  Ползвателите в сграда в режим на етажна собственост имат правото по ал. 1, т. 1 и участват в управлението на етажната собственост, с изключение на вземане на решения по чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 10, букви „а“, „б“, „в“, „г“, „ж“ и „л“, освен ако не е уговорено друго между собственика и ползвателя.

(3)  Когато между собственика и ползвателя не е уговорено друго и има разногласие между тях, в гласуването участва собственикът.

(4) Обитателите в сграда в режим на етажна собственост имат правото по ал. 1, т. 1, както и да участват в управлението на етажната собственост със съвещателен глас.

 

 

 

 

Въпрос №19. Управление на ЕС – Системи за управление. Органи и ред за управление при Общо събрание на ЕС и при сдружение на собствениците. Прекратяване на сдружението. Контрол върху решенията на органите на ЕС.

(лекция 15.12.2012г.)

 

→ЕС формира една специфична общност от различни категории лица, която трябва да намира своето адекватно управление  с оглед общите интереси, които лицата имат и необходимостта да се поддържа едно разумно съжителство м/у различни индивиди (в тази сфера законодателството отбелязва най-много неблагополучия). →Трябва да се намери достатъчно прост и надежден  механизъм, който да работи при лица непрофесионалисти. Сега има една много усложнена структура на управление, подобна на механизма при ЮЛ-ца (членовете на ЮЛ-ца обаче имат интерес от участието в тази структура за разлика от етаж. собственици). ЗУЕС се създаде НЕ за да има работещ механизъм, а с идеята за усвояване на средства от фондове на Европейския съюз за реновиране на сградите.

→Системите за управление на ЕС са следните:

1. Система на управление чрез Общо събрание.
2. Система на управление чрез сдружение на етаж. собственици.
3. Смесена система.

 

1.

→При с-мата за управление чрез Общо събрание етаж. собственици НЕ се институционализират в специализирано ЮЛ-це, което да има за предмет управлението на ЕС. Ex lege за такива случаи са установени точно определени начини за управление и свързаните  с тях органи за управление (в тази с-ма етаж. собственици не могат да използват други форми освен установената по закона – могат само да направят сдружение за управление – вън от това се използва с-ма №1).

В рамките на тази с-ма има и Управителен съвет (орган с оперативен х-тер).

Общото събрание (ОС) на етаж. собственици – в него участват обаче не само етаж. собственици, но и ползувателите и обитателите на облигационно основание, защото последните две групи не формират свое самостоятелно паралелно общо събрание. ОС е основният орган за управление, взема главните решения във връзка със съществуването на ЕС и управлението и поддръжката на общите части (чл.11 ЗУЕС). ОС е специализаран орган за вътрешно управление – при него има специални процедури за свикване – кой може да поеме инициативата за свикване (чл.11 ЗУЕС).→ ОС може да се свиква при определени условия от етаж. собственици и от ползуватели (но не и от обитатели – нямат сезираща компетентност).

При нововъзникнала ЕС ОС трябва да се свика в 6 месечен срок от възникването – от собственици с най-малко 20 % от ид. части. Редът за свикване е строго разписан в чл.13 ЗУЕС (покана, изложена на видно място, час, дневен ред), за да е редовно събранието присъстващите трябва да представляват кворум (етаж. собственици и ползувателите могат да бъдат представлявани и от други лица, но обитателите не могат да бъдат представлявани).

ЕС е пример за спадащ кворум – когато първоначално не се събират необходимия брой етаж. собственици е възможно чрез изместване на събранието във времето (с 1 час) – да се проведе редовно събрание и да се вземе валидно решение. Първоначалният кворум е 67% от идеалните части от общите части, а за въпроси с по-голяма значимост се изисква по-голямо мнозинство – трябва по-висок кворум съотв. по-голям минимален брой етаж. собственици, които да формират съотв. изискуемо мнозинство (напр. за изгонване на етаж. собственик – 75 % от етаж. собственици).

Спадащ кворум – до 33 % от ид. части на общите части на ЕС, а ако този кворум не се събере и след един час събранието се отлага за следващия ден – ако пак няма 67 % кворум събранието се провежда  колкото и идеални части да са представени.

 

Правомощия на Общото събрание – от ЗУЕС.

 

Особеност при управлението чрез Общо събрание е начинът на протичане на общите събрания.

-Изискванията в тази насока са посочени в чл.17 ЗУЕС.  За съжаление тук също се проявява склонност за усложняване на режима, процедурата, което е крайно неуместно. Законът изисква събранието да взема решения само по предварително определен ред (като при ЮЛ-ца) и само в неотложни случаи може да се взимат решения извън дневния ред.

-За събранието се води протокол (ключов момент) – от протоколчик, избран с мнозинство по предложение на председателя на ОС. Изискванията за протокола са в чл.16, ал.5 ЗУЕС. Чрез извлечение от протокола или чрез копие от самия протокол  – в случай на съд. спор или на представяне на решение на ОС пред общинската администрация или други органи трябва да се представи/ приложи такъв документ (при искане за изпълнителен лист напр. че някой не си е платил вноските , решение на ОС за обжалване на УПИ на съседния парцел, решение за обжалване на изменения на устройствения план – упълномощава се на Общото събрание управителят на ЕС да представлява етаж. собственици.

По чл.16 ЗУЕС протоколът е частен свидетелстващ документ, който се изготвя в 7 дневен срок от провеждане на събранието, подписва се от протоколчика и от председателя на събранието. Съобщение за съставянето на протокола се поставя на видно и общодостъпно място на входа на сградата, за което обстоятелство се съставя нов протокол от председателя на управителния съвет или управителя и един собственик.

╚Това е сложен модел, но всеки един пропуск в него се превръща в отменително основание – като всеки един член на ОС може да извърши оспорване на ппротокола – относно достоверността му и легитимността на взетите решения – оспорване могат да извършат етаж. собственици, ползуватели и обитатели в съотв. законови срокове.

Право да гласува на ОС има етажният собственик (той има пълен набор от права и задължения в ЕС) – ако той не гласува с неговите идеални части и без да му е представител ползувателят на самостоятелно правно основание може да гласува. Обитателят НЯМА право на глас, дори да може да участва на ОС и не се взема предвид при определяне на мнозинството – но няма пречка да бъде упълномощен да представлява етаж. собственик или ползувател.

╚Решението на ОС се взема с единодушие при дейности от изключителна важност – напр. за надстрояване и пристрояване на сградата, за промяна на предназначението на общите части (които са такива по предназначение).

╚За други случаи се изисква мнозинство от 75 % от ид. части на общите части – това са случаи, които същ са важни, но не толкова колкото тези по чл. 17, ал.2 т.2 ЗУЕС.

-напр. по въпроси във връзка с извеждане на собственик или ползувател по чл. 45 ЗС, което може да бъде за срок не по-дълъг от три години (като в този случай от 75 % се приспадат идеалните части на изгонвания).

-напр. когато се взема решение за извършване на полезни разходи или разходи във връзка с поставяне на топлоизилации или за получаване на кредити (“Кредити от кого? – Сарафов“).

-напр. решение за опрощаване на финансови задължения, за разсрочване или отсрочване на изпълнението им.

└за всички тези случаи се изисква мнозинство  от ¾ от идеалните части (от всички, а не само от представените на съотв. събрание !!!).

╚За други случаи от по-малка важност пак се изисква квалифицирано мнозинство – но 2/3 от ид. части от общите части – напр. когато се вземат решения за обновяване, за основен ремонт, за усвояване на средства от еврофондове и от общинските бюджети, за поставяне на рекламни и технически пана по сградата, за поставяне на съоражения, чрез които се осигурява връзка или се прекратява връзката с топлофикационната, газоснабдителната или водоснабдителната мрежа – отново се изисква 2/3 мнозинство от ид. части от общите части, а не от ид. части, представени на съотв. ОС. !!!

 

╚Извън всички тези изчерпателно посочени случаи – решения по други въпроси се вземат с  повече от 50% (50 % +1) от представените !!! на съотв. ОС идеални части, а не от всички общи части –напр. за да се одобри годишният отчет на управителя, за да се изберат нови органи за управление.

 

→Управителен съвет (УС) респ. управител, когато ЕС е по-малобройна и не се налага създаване на колективен орган за управление.

УС респ. управителят са оперативни, изпълнителни органи за управление на ЕС – те трябва да движат текущите дела на ЕС (защото Общото събрание е орган, който действа инцидентно след изрично свикване и не се намира в състояние на постоянна активност. Между свикванията на Общото събрание текущите дела на ЕС се движат от управителния орган – който бива или колективен – Управителен  съвет (трябва да се състои от нечетен брой членове, но не по-малко от трима – които избират от своя състав председател на УС) или едноличен – като Управител.

За членове на УС (респ. за управители) могат да бъдат избирани етажни собственици или ползуватели – може обаче (от 2011г.) да бъде избрано и лице, посочено от собственик – напр.  обитател на ЕС на облигационно основание – при условие, че е предложен от етажен собствиник и че това лице живее в сградата и е вписано в книгата на ЕС.

*Също от 2011г. с чл.19, ал.8 ЗУЕС се предвиди, че правомощията или част от тях на УС респ. на управителя могат да се възлагат на ФЛ-ца, които не са собственици – по същество се има в предвид трети външни лица, които са извън рамките на ЕС. →Това става при определени условия – трябва мнозинство повече от 50% от всички ид. части (не от представените на ОС), за да се вземе такова решение, и да има д-вор за възлагане на управлението или на съотв. управителна дейност м/у третото лице и представителят на етаж. собственици.

 

→Това управление има мандатен х-тер – управителният орган се избира за определен мандат – до 2 години – обаче ако след изтичането на мандата не бъде избран нов управителен орган съгласно чл.21 ЗУЕС настоящият орган продължава да изпълнява ф-циите си до избирането на нов.

*Особеност: правомощия на УС – чл.23 ЗУЕС – управителният орган има представителна власт (представлява еx lege етаж. собственици – чл.23, ал.1, т.5 ЗУЕС) – представляват се етажните собственици, а не ЕС, която не е персонифицирана. В отношенията с администрацията, органите на местната власт и др. правни субекти се приема за удобство, че се представлява ЕС, но тя не е ЮЛ-це. (Повдига се въпросът дали се представляват само етаж. собственици и ползувателите или се представляват и обитателите – допуска се по логиката на ЗУЕС, че се представляват.)

Обхват на представителната власт – тя се разпростира пред местните органи и др. правни субекти – чл.23, ал.3 ЗУЕС – управителят или председателят на УС представляват собствениците и ползувателите по отношение на всички действия, свързани с управлението на ЕС. →Дали това положение за действията на управление се отнася и за отношенията във връзка със защитата на правата на ЕС пред съд (дали спадат към действията на управление в този случай)? – по чл. 23, ал.4 ЗУЕС –  еx lege това лице се явява представител по искове, предявени с/у етаж. собственици във връзка с общите части и по искове с/у собственик, ползувател или обитател, които не изпълняват решенията на ОС и въобще задълженията си по този закон.

╚НО, когато се води дело с/у трети лица, извън ЕС във връзка с общите части (или други общи въпроси) – председателят на УС респ. управителят представлява етаж. собственици  само ако бъде упълномощен. (по ПУРНЕС – еx lege това лице се явяваше представител по всички действия на управление).

→За извършване на действия на разпореждане – напр.  действия по учредяване  на право на пристрояване или на надстрояване, или промяна на предназначението на общи части и други действия на разпореждане – това лице НЯМА представителна власт  еx lege, а трябва да бъде упълномощавано от етаж. собственици – чрез волеизявление, закрепено към водения протокол (отклонение от отм. ПУРНЕС).

 

→Възможно е в ЕС да има и трети орган, който е факултативен – контролен съвет или контрольор – избира се само по решение на ОС и целта му е да контролира действията на оперативния орган  по отношение разходването на средства от ЕС (чл.24, ал.4 ЗУЕС) – когато ЕС е по-многобройна и с по-значителен бюджет.

 

2.

→Втората система на управление – чрез сдружение на етаж. собственици – е уредена в чл.25-чл.37 ЗУЕС. Особеното при тази система е че всъщност управлението на ЕС става чрез управлението на сдружението на етажните собственици→ за целта се създава специално звено, наречено Сдружение на собствениците, което е ЮЛ-це (т.е. има персонифициран х-тер).

! ЮЛ-це се отнася само да сдружението на етаж. собственици, но не и до самата ЕС – и в този смисъл наличието на такова сдружение не превръща ЕС в ЮЛ-це. Това ЮЛ на сдружението има особен статут, проявяващ се както по отношение на реда за възникването му, така и в предмета на неговата дейност и в начина, чрез който се конституират  членствените отношения в него.

→Сдружението възниква по регистрационната система чрез провеждането на учредително събрание от етаж. собственици като възникването на ЮЛ-це става чрез вписване  на сдружението в публичен регистър към съотв. общинска администрация (не в АП като търг. дружества и кооперациите, нито в регистъра на СГС както при полит. партии).

→Предметът на дейност е специфичен – посочен е в чл.25 ЗУЕС – сдружението има за предмет на дейност усвояването на средства от Европейския съюз и от други източници на финансиране, както и набиране на собствени средства – с цел ремонт и обновяване на сгради в режим на ЕС.

→Като ЮЛ-це сдружението има индивидуализиращи белези като наименование и адрес на дейност; има и собствено имущество – то се формира от източниците за финансиране на дейността му и в никакъв случай НЕ съвпада със самостоятелните обекти или идеалните части от общите части на ЕС – те си остават индивидуална собственост на етаж. собственици и следователно с тях НЕ се отговаря за задълженията на сдружението.

→Сдружението се учредява въз основа на проведено учредително събрание (ред за свикване – чл. 25 ЗУЕС) – за учредяване на сдружението трябва да се обединят собственици, представляващи не по-малко от 67 % от идеалните части от общите части. Т.е. при провеждане на учредителното събрание трябва да присъстват етаж. собственици, притежаващи не по-малко от 67% от идеалните части – за да се приеме решение за учредяване, за да се избере наименование на сдружението (чл.27, ал.4 ).

Трябва да се приеме и устройствен акт на сдружението, който се нарича от закона “Споразумение за създаване на сдружение“.

╚Тези решения трябва да се приемат единодушно и да бъдат избрани органи за управление на сдружението – като тези органи вече могат да се гласуват с обикновено мнозинство – съставя се и протокол.

╚Споразумението за създаване на сдружението трябва да отговаря на определени условия по чл. 28 ЗУЕС.

→Регистърна фаза – по чл.29 – като ЮЛ-це възниква от момента наа регистрацията.

*Особеност във връзка с приемането на нови членове в членствения състав на на ЮЛ – този членствен състав е ограничен – свежда се САМО да етаж. собственици (в него не могат да членуват ползуватели или обитатели ) – като минималният брой е 67% от ид. части от общите части – към вече създадено такова сдружение могат да се присъединяват и др. етажни собственици, които не са участвали при учредяването.

Може ли да напуснат етаж. собственици сдружението? – чл.30, ал. 2 и ал.3 ЗУЕС поставят условия за напускане  – членството може да се прекрати едва след изтичане на гаранционните срокове във връзка с извършените дейности с пари от фондовете на Европейския съюз или с общински пари, но не по-рано от 5 години от усвояването на средствата. (Когато не са усвоени по някаква причина такива средства напускането е свободно – чрез декларация с нотариална заверка на подписа до Управителния съвет на сдружението.

╚Риск да се спадне под 67% – в такъв случай сдружението ще трябва да се прекрати.

→За да няма заобикаляне на този императивен х-тер на членуването в сдружението е предвидено, че може да се извършва промяна в собствеността на съотв. индивидуален обект – но членството автоматично се прехвърля в/у новия собственик.

→Органи на сдружението – чрез тях на практика се управлява ЕС. Терминологично те са идентични с органите на управление при обикновената ЕС –Общо събрание, Управителен съвет респ. управител и Контролен съвет или контрольор (тук обаче последният орган е задължителен, а не факултативен). Правомощията на ОС, УС и контролния съвет са посочени в чл.32-35 ЗУЕС – те до голяма степен се покриват с правомощията на съотв. органи от обикновената ЕС – единствената особеност е че тук не управляваме ЕС, а сдружението – тук може да трябва да се вземат решения за управление на дружението като ЮЛ напр. за прекратяването му с решение на ОС.

 

→Смесена система за управление – за такава говорим, когато не всички етаж. собственици са членове на сдружението на собствениците за управление на ЕС – в това сдружение влизат 67 % , а за останалите 33% не можем да налагаме органите за управление на сдрружението и техните решения. В този случай на практика ф-ционират две паралелни системи за управление – а именно с-мата за управление на сдружението на собствениците (по отношение на членуващите в сдружението етаж. собственици) и обикновената с-ма за управление, която обхваща както сдружението на етаж. собственици така и останалите етаж. собственици – формулировката е в чл. 33, ал.4 ЗУЕС.

╚Когато не всички етаж. собственици членуват в сдружението решенията му се внасят за одобрение в обикновеното ОС на етаж. собственици – в този случай членовете на сдружението участват в ОС на ЕС като гласуват с дял равен на идеалните части, с които е взето решението в сдружението (всеки си гласува със своята идеална част) – но членовете на сдружението са задължени по закон да гласуват така както са гласували, за да се приеме решението в сдружението.

*За случаите, когато се иска 75 %  или 100% единодушие сдружението не може да предреши въпроса ако то самото е от 67 % етаж. собственици – ако обаче то е от 75 % етаж. собственици то те ще предрешават и тази група въпроси. Във вариант със 67 % членове обаче сдружението ще може да предрешава въпросите за управление на ЕС – решение, по които се взема с мнозинство 50%.+1.

 

→Контрол в/у решенията на органите на ЕС – налице е диференциация:

1. Вътрешен контрол – когато имаме контролен съвет или контрольор.
2. Ако обаче решенията на УС са незаконосъобразни – тогава те могат да се атакуват пред Районния съд – незаконосъобразни са всички решения, взети в нарушение на процедурните детайли – чл. 40 ЗУЕС (т.е. може да се иска отмяна и на актовете на УС – пак пред Районния съд и само при положение, че те са незаконосъобразни).

╚Законът не прави разлика м/у ОС и УС на ЕС и ОС и УС на сдружението – правилата за съд. отмяна  важат за решенията както на ОС и УС на ЕС, така и за решенията на ОС и УС на сдружението – НО в последния случай право да искатотмяна на решението имат само членовете на сдружението.

→С оглед стремежа за едно облекчаване на процедурите законът предвижда, че когато собственик, ползувател или обитател не изпълни решение на ОС – управителят може да предяви искане за незабавно изпълнение – чрез заповед за незабавно изпълнение по чл. 410, ал.1, т. 1 ГПК – като въз основа на тази заповед се издава изпълнителен лист (към искането трябва да се приложи препис от решението на ОС – т.е. по същество препис от протокола.

 

 

 

 

Въпрос № 20. Право на строеж – понятие и съдържание. Способи за учредяване. Упражняване и съдържание на правото на строеж в различните фази от изграждане на обекта. Прекратяване на правото на строеж.

(Лекция 15. 12.2012г.)

(Продължение 21.12.2012г.)

→Правото на строеж е основното ограничено вещно право – то се ползва с най-голямо разпространение от ограничените вещни права; нарича се още “суперфиция“ по латинския корен на понятието. Логическа предпоставка на правото на строеж е принципът на приращението по чл. 92 ЗС – всичко, което е разположено в/у земята (и под земята) принадлежи на собственика на земята, освен ако не е установено друго. Именно това друго нещо се постига чрез фигурата на правото на строеж – тя има предназначението да разкъса връзката земя-повърхност, така че собствеността в/у това, което се изгради на земята да е различна от собствеността в/у земята.

Тъй като извършването на строителните дейности в имота разкрива редица особености  включително и нарушаване на ф-ционалното предназначение и годност на земята – затова, за да може едно лице да извършва такива действия то трябва да притежава специфично право – а именно правото на строеж.

→Обект на правото на строеж могат да бъдат най-различни постройки и елементи от архитектурната среда – напр. можем да разделим  обектите с оглед разположението им във вертикално отношение – на наземни (сгради, постройки, хидроенергийни съоражения) и на подземни (чл. 63 ЗС).

С оглед вида на обекта, който може да се изгради в реализация на правото на строеж – най-вече сгради, постройки, но и хидроенергийни съоражения или части от тях (технически, линейни съоражения и др.) напр. по чл. 42 от Закона за енергетиката.

*Въпрос – можем ли да отнесем правото на строеж и към растенията? – в литературата се приема, че можем да го отнесем и към растенията (до този извод стигаме по необходимост).

→Не може да са предмет на правото на строеж леки и преместваеми обекти (фургони, бараки) – защото техният градоустройствен статут е такъв, че не предполага право на строеж.

Не може предмет на право на строеж да бъде извършването на основен ремонт или на текущ ремонт.

→Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което титулярът му може да изгради постройка в чужда земя, да стане собственик на така изградената постройка и да ползва земята в тази степен, в която това е необходимо за ползване на самата построена сграда.

От казаното следва, че правото на строеж е сложно субективно право тъй като включва в състава си три правомощия:

1. Право да се построи сградата в съотв. имот (вкл. съизволителните действия).
2. Придобиването право на собственост в/у изградената постройка (в логически контраст с правото на собственост в/у земята).
3. Право на ползване на земята в степента, в която това е необходимо за ползване на сградата (подход към сградата, да можем да преминаваме през земята, за извършване на ремонти).

→Уредбата на суперфицията се съдържа в чл. 63-67 ЗС (собственост в/у постройка ), но отделни положения във връзка с правото на строеж се съдържат и в чл.180 – 182 ЗУТ, чл. 62 ЗЕ, чл. 54 и сл. ЗГ (право на строеж в горски територии се учредява за изграждане на стълбове и въздушни проводи).

→Как се учредява право на строеж – общо правило – чрез нотариален акт като форма за действителност (защото се учредява ограничено вещно право в/у недвиж. имот). Изключение : в/у държавни и общински имоти – официална писмена форма (заповед на съотв. орган и д-вор, а в някои случаи трябва и решение на общинския съвет) – няма нотариална форма, но е налице усложнение по отношение на смесения фактически състав.

→Учредване може да се извърши само от собственика на земята като важна предпоставка за учредяването е че трябва да е налице влязъл в сила ПУП[1] или виза за проектиране по чл.180 ЗУТ – защото чрез ПУП-а се въвеждат редица ограничения във връзка със стройтелството тъй като се очертават параметрите на стройтелство в даден поземлен имот и ограниченията, които тежат в/у него с оглед предназначението му, височина на застрояване, допустима РЗП, минимални отстояния от др. обекти, регулационни основания.

→Правото на строеж НЕ трябва да се бърка с разрешението за строеж – разрешението за строеж е администр. акт, по силата на който се разрешава извършването на строителна дейност включително и в/у собствен имот. Такова разрешение се издава, за да се спазят параметрите на градоустройство, което да не позволява диво застрояване на терените и влошаване на жизнената среда. Липсата на разрешение за строеж или нарушаването на параметрите на разрешението води до незаконно строителство (няма нищо общо с правото на строеж!).

→Учредяването от правнотехническа гл. т. може да стане чрез различни начини:

1.Чрез правна сделка – като д-ворът за учредяване ще има правноучредителен х-тер (на базата на едно по-широко право се извежда едно по-тясно като обхват).

-всеки един д-вор с транслативен х-тер ще е годно основание за възникване на право на строеж.

-право на строеж може да се учреди чрез завещание

-право на строеж може да се учреди чрез апортна вноска в ЮЛ

2.Право на строеж може да се придобие по давност чрез квазивладение, което съответства по обем на съотв. право на строеж.

3. Право на строеж може да се учреди и чрез административен акт (когато се предоставя държ. земя на дадена община с оглед задоволяване на обществени потребности – заповед на областния управител въз основа на решение на МС).

→Упражняване на правото на строеж

 

 

1.

→Упражняване правото на строеж.

Упражняването на едно субективно право се свежда до реализирането на неговото съдържание – т.е. упражняването на правото на строеж се свежда до реализиране на правомощията му, които обаче са специфични и твърде разнородни по своя х-тер и трябва да проследим как те се реализират и какви особености се проявяват при реализацията на всяко едно от тези правомощия.

*Най-много въпроси в практиката повдига проблемът с реализирането на първото правомощие – да се построи сграда в/у чужд терен. Проблемът идва от: правилото на чл. 67 ЗС, който гласи, че “ Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.“ →Т.е. първият проблем идва от това, че това правомощие е обвързано с давност – период от 5 години. На практика това означава строителството да се извърши в рамките на 5 години – но възниква проблем в кой етап се счита една сграда за завършена (защото сградата е сложен обект с различни степени на завършеност ).

╚По тези въпроси имаме сериозни колебания и спорове – те получиха отговор с ТР №1 на ОСГК на ВКС от 2011г.

*Проблеми възникват и по отношение на х-тера на срока.

 

╚Извод – обобщение: Във връзка с това правомощие (№1) възникват няколко въпроса:

А)Относно завършването на сградата в рамките на 5 год. период по чл.67 ЗС – а оттук следва и втори, свързан с него въпрос : В кой момент сградата се счита за завършена и правомощието упражнено?

Б)Втори проблем – какъв е х-терът на срока по чл. 67 – той разкрива едни непривични и несъгласуващи се съобразно традиционните представи на правното мислене белези.

В)Какво става ако построеното надхвърля в обема си това, което е било учредено като обем на правото на строеж?

 

╚По първия въпрос е установено разбирането, че правото на строеж се счита реализирано (т.е. правомощие №1 е налице) в момента, в който постройката е построена/ изградена в ГРУБ СТРОЕЖ. Груб строеж е понятие, което е официално дефинирано в ЗУТ – пар. 5, т.46 от Допълнителните разпоредби. “ „Груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи.“

 

Следователно:

• трябва да е изградена конструкцията на сградата
• трябва да са изградени външните стени
• трябва да е сложен покривът

Ние имаме тези критерии само във връзка съссградите, НО правото на строеж може да се отнася не само  до сградата, а и до някакво техническо съоражение напр. и тук вече нямаме яснота в критериите. →Можем да направим някакъв паралел съобразно принципите при правото на строеж – следователно можем да приемем, че съотв. съоражение не е необходимо да е завършино в пълен вид – но си остава неясно в каква степен.

→Идеята на правото на строеж е да прекъсне действието на приращението  – затова възниква подобен въпрос и по отношение на растенията, спрямо които също може да имаме “право на строеж“ – не е ясно в каква степен на съществуване на растението правото ще се счита упражнено.

 

→Характерът на срока – от къде идва проблемът → с изтичането на този срок се погасява самото субективно право, а не както при давностните срокове – да се губи само правото на защита, при запазване на самото субективно право. От тази гл.т. срокът по чл. 67 ЗС разкрива х-теристиките на преклузивен срок ( по принцип наличието на единия от двата вида срокове (давностен или преклузивен) изключва наличието на другия) →в случая обаче е налице съчетаване. Съчетавайки тук двата срока – съчетаваме някои от елементите им, но пък някои от белезите на всеки един от двата срока се изключват →т.е. налице е хетерогенна форма, която обслужва нуждите на практиката, съчетавайки правни последици и от двата срока.

╚Законодателят изрично в чл. 67 е вмъкнал “погасява се в полза на собственика по давност“  – Тълкувайки действителната воля на законодателя – ТР №1 от 2011г. – има различни становища във връзка с х-тера на този срок, но се счита, че той е давностен – макар да се погасява самото субективно право, а не правото на иск. Рокът е изрично квалифициран като давностен – последица (тя е важна) от това, че срокът е определен като давностен се състои в особеността, че  отношенията м/у собственикът на терена и суперфициара ще се уреждат съобразно правилата на погасителната давност (чл.110-120 ЗЗД.

╚От определянето на срока като давностен следва че неспазването му НЕ води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи правилата за давността – няма ли изрично позоваване от страна на собственика на земята – чл. 120 ЗЗД.

*Собственикът на земята не може да се позове на изтекла давност след като правото на строеж е вече реализирано (независимо колко време след изтичането на 5-те години) – той ще понесе неблагоприятните последици от бездействието си  (аргумент от чл .118 ЗЗД).

*Срокът може да бъде прекъсван и спиран на основанията, предвидени в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

* По принцип давностният срок тече, когато лицето не упражнява правата си.

*Ако приемем, че срокът е давностен – то собственикът на земята ще трябва да действа активно, за да може да произведе ефектите на този срок.

*А какво става ако нашият строител не е спрял строителството, а продължава лека по лека да строи и след като срокът е отминал/изтекъл – въпрос “След като той самият активно действа по реализирането на правото на строеж – изтекъл ли е срокът?“ – фактът, че е изтекъл срокът, но през всичкото това време суперфициарът извършва строителство т.е. упражнява правото си на строеж НЕ означава, че той може да отблъсне и да изключи течащия 5 годишен срок  по чл. 67 ЗС – тук релевантният факт е не дали правото на строеж се упражнява, а степента на завършеност на строежа към момента на изтичане на срока (всичко тук зависи от поведението на собственика на земята, защото правото на строеж не се счита автоматично за погасено – собственикът на терена трябва да направи волеизявление, на базата на което правото на строеж ще се счита вече за погасено.

→Един частен проблем около степента на завършеност на строежа е проблемът за това как изтича срокът и кога се счита упражнено правото на строеж при сгради с множество самостоятелни обекти в тях, както и при надстрояване и пристрояване на сградата? Този въпрос в практиката се среща най-често при продажба на обекти на зелено – всъщност купувачите закупуват право на строеж в/у отделните обекти, което се извежда от по-широкото право на строеж на предприемача.

*Напр. сграда с 5 етажа е изградена до 3 етаж – но в този момент изтича срокът по чл. 67 ЗС – но собствениците от петия етаж казватч, че не са всъстояние фактическги да упражняват правото си на строеж и затова по отношение на тях не може да се счита, че е започнал да тече давностният срок. Срокът по чл. 67 ЗС започвал да тече тогава, когато е налице фактическа възможност за започване на строителството  – не може да се брои давностен срок по чл.67 ако не са издадени съотв. строителни книжа, защото без тях не може да се извършва строителство. Аргументът на купувачите е взет от правато на надстрояване  – не можеш да упражниш правото си ако фактически не са налице конструктивните елементи на сградата, които да позволят упражняването му – в тази връзка това правило следвало да се приложи и при правото на строеж.

Този довод обаче не се приема от ВКС спрямо правото на строеж – Смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“ , употребено в чл. 67 ЗС , когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата (т.е. цялата сграда) или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж.“- ТР на ВКС  № 1/2011г. – т.е. правото на строеж се счита упражнено от суперфицияра/ рите при довършване на цялата сграда в груб строеж, когато се придобива и собствеността в/у отделните самостоятелни обекти в нея. (т.е. не се прилага правилото, на което са се позовали собствениците от 5 етаж.)

╚Цел на това правно положение е да се притисне суперфициярът да завърши сградата в срок.

→Правото на строеж се преценява с оглед на цялата сграда – а не на отделните обекти, включени в нея.

→При сгради в режим на ЕС – “освен право на собственост върху отделните самостоятелни обекти съществува и съпритежание на общите части като двете права са в неразривно единство – чл.98 ЗС. Затова е недопустимо да се разкъсват отделните правомощия на правото на строеж като се приеме, че до изтичане на петгодишния срок по чл.67 ЗС то е упражнено, но не е придобита собствеността поради неизграждане на общите части “.

╚Идеята е да се брани интересът на собственика на земята – и не е удачно да се приема, че за част от сградата правото на строеж е упраажнено, а за друга част не е упражнено и срокът не е започвал да тече.( “Състоянието , при което за неопределен период от време съществуват упражнени и неупражнени, но непогасени по давност ограничени вещни права на строеж за части от сградата, в съотношение на главна вещ и принадлежност /основен обект и общи части/ не е в интерес на собственика на земята сградата да бъде построена в петгодишен срок , който цели да защити разпоредбата на чл.67 ЗС. Недовършеното строителство е неприемливо и от гледна точка на устройството на урбанизираните територии, затова ЗУТ съдържа разпоредби, целящи да стимулират приключването на строежите в определен срок“.)

→В два случая съдът посочва, че не се прилага правилото на чл. 67 (т.е. правилото е дерогирано) – правото на строеж не се погасява в полза на собственика на земята, в случаи на …:

1.Ако собственикът на земята, учредил право на строеж за отделни обекти в сграда, но в същото време той се е задължил да извърши строителната дейност . На него на облигационно основание – договор за изработка – той се е задължил да изгради постройката →тогава правото на строеж на собствениците за отделните обекти никога не ще се погаси по давност (не може собственикът на земята да се ползва от собственото си недробосъвестно поведение).

2. Когато правото на строеж е отстъпено като обезщетение за отчужден недвижим имот (има изрична законова разпоредба пар.11 ЗУТ допълнителни разпоредби).

(“Когато задължението за изграждане на вещта е на учредителя на правото на строеж, място за неговото погасяване по давност няма. Ако собственикът на земята учреди право на строеж за отделни обекти в сграда, като се задължи да я построи, така учреденото право на строеж за отделните обекти в сградата никога не ще се погаси по давност.

Никога не се погасява по давност и правото на строеж, отстъпено като обезщетение за отчужден недвижим имот.“).

Тази логика – да не се счита започнало течененето на срока при сграда с множество обекти – при право на надстрояване и пристрояване – срокът не тече ако не е налице факт. възможност за започване на строителството (то е отделно от правото на собственост в/у сградата и не е част от единното право на строеж).

→Какво става, когато построеното е в повече от обема на учреденото право на строеж? Третият аспект във връзка с упражняването на правото на строеж касае проблема за т.нар. ексцес – изграждане на нещо, което по обема си надхвърля обема на учреденото право на строеж. В този случай отговорът на въпроса за последиците зависи от това дали ексцесът може да се обособи като самостоятелен обект  или не може да се обособи като такъв.

• Ако може да се обособи като самостоятелен обект се счита, че по отношение на него проявява действие ефектът на приращението, поради което негов собственик се оказва собственикът на земята, а отношенията м/у него и суперфицияра ще се уреждат на облигационна основа – или съобразно принципа на неоснователното обогатяване или съобразно института на воденото на чужда работа без натоварване – в зависимост от конкретния случай.
• Ако обаче ексцесът не може да се обособи като самостоятелен обект – то тогава възниква съсобственост м/у суперфицияра и собственика на земята по отношение на целия изграден обект или по отнношение на обекта към който спада ексцесът като собственикът на земята в тази съсобственост ще има идеална част съответна на размера на ексцеса.

*В съдебната практика има позиция според която построеното в ексцес се явява принадлежност към главната вещ и съотв. принадлежи на суперфицияра. →Това е невярно – приращението по чл. 92 ЗС не е само способ за придобиване на собственост и представлява абстрактен вещноправен принцип, а е и способ за защита на правото на собственост в/у земята. Защото трябва да се има предвид, че този, който построи нещо в чужд имот не може да се счита за негов собственик безнаказано.  →Затова всичко посроено като обект на терена ще се счита за собственост на собственика на земята – собствеността му е защитена, когато нещо е построено в имота му т.е. когато са налице неправомерни посегателства в/у собствеността на земята под формата на непозволено строителство.

→Законът е допуснал възможността хипотетично да се стигне до разрушаване на сградата, построена в следствие на упражнено право на строеж – в този случай съгласно разпоредбата на чл. 66 ал. 2 ЗС  “Правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго“ . – Ако погине построката или част от нея – може да се изгради сградата отново.

╚От гл.т. на разглежданото е важно, че след като се реализира правомощието и сградата бъде изградена – това правомощие остава в латентна форма – продължава да съществува макар да е отпаднал предметът му и в случай на унищожаване на сградата или част от нея то се активизира и отново може да бъде реализирано правомощието в съотв. степен и пак е валидно правилото на чл. 67 ЗС. →Все едно сме се върнали в първоначално състояние и отново започваме строежа т.е. отново упражняваме правото на строеж.

 

2.

→Придобиване собствеността в/у сградата – свързва се с придобиване на право на собственост, НО черпено от едно ограничено вещно право (по принцип ограничените вещни права се черпят от правото на собственост, а не обратното), защото правото на строеж е инструмент за уреждане на отношенията м/у двама собственици – разкъсва се връзката м/у собствеността на сградата и собствеността на земята.

╚В този случай правото на собственост в/у сградата е налице на самостоятелно основание, но съществува в сянката на правото на строеж.

→В този смисъл правото на собственост в/у сградата търпи ограничения.

1.Ограничения по чл.66, ал.1 ЗС – ако собственикът на постройката реши да я продаде на трето лице – то той първо трябва да я предложи на собственика на земята по реда на чл. 33 ЗС (т.е. той няма свобода при разпореждането си с това право на собственост и по-точно при разпореждане чрез продажба).

2.Следващо ограничение – е че собственикът на сградата не може свободно да учредява право на надстрояване и право на пристрояване спрямо нея, а е необходимо, за да се учреди право на надстрояване съотв. на пристрояване да имаме съгласието на собственика на земята (собственикът на сградата може да разреши да се използва архитектурната и строителната конструкция на сградата, но не и да отмени принципа на приращението – защото в този случай пак ще е налице строителство в чужд имот →съобразяваме се с интересите на собственика на земята).

→Няма никакво изискване от страна на закона след като правото на строеж бъде упражнено сградата да бъде завършена – с други думи след като се построи сградата до груб строеж суперфициарът вече може да бездейства (изискването за упражняване правото на строеж касае само първото правомощие, не и другите две) – т.е. да остави сградата в състояние на груб строеж дълъг период от време.

 

3. →Правомощието земята да се ползва в необходимата степен след като сградата е построена за нормалното ѝ ползване. Това правомощие е формирано доста общо в чл. 64 ЗС (“Собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго“) – “само доколкото това е необходимо“ – относително определена норма – ius eqium (това са норми, които се прилагат спрямо спецификата на всеки конкретен случай). Понеже нормата не може да бъде формулирана за всеки един обект, построен в упражняване на правото на строеж – различни сгради, с различни ф-ции, особености и х-теристики – при възникване на спор съдът ще се произнесе тълкувайки нормата спрямо конкретния случай. (напр. при нормална сграда – да имаме подход към сградата и да използваме земята, за да извършваме ремонтни дейности, но не можем да използваме земята за паркинг (наличието на земя за паркиране е особен вид благо, което не е част от правото на собственост в/у сградата)).

 

→Прекратяване на правото на строеж. Основания за прекратяване –

1). Феномен при едно от основанията – изтичане на срока на правото на строеж – когато правото на строеж е установено за определен срок – чл.65 ЗС “ Когато правото на собственост върху постройката е установено със срок, след изтичането на срока собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята“.

╚Единственият случай в нашата правна система, в който имаме наличие на право на собственост, ограничено със срок (обичайна х-теристика на правото на собственост е че то не се погасява с изтичането на някакъв срок) – защото тази собственост се черпи от правото на строеж.[2]

2). Отказ.

3). Погасяване по давност.

 

По тази тема е важно да се прегледа ТР №1 /2011г. на ОСГК на ВКС.

 

21. 21. Право на надстрояване и право на пристрояване – понятие, съдържание, правен режим. Учредяване и упражняване. Вещноправни и облигационноправни последици от упражняването на правото на надстрояване и пристрояване.

 

1. Понятие – ПНП. Уредбата е в чл. 66(4) ЗС, чл. 59 ЗДС, чл. 38 ЗОС и чл.183 ЗУТ.

ПНП е ограничено ВП, по силата на което носителят му може да пристрои или надстрои съществуващата сграда(която не е изцяло негова собственост), като придобие собствеността върху новоизградения обект, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата.

1.1. Същност:
à преобладаващото е, че ПНП е вид право на строеж.
à самостоятено (М.М.) -> тъй като ПНП има различни последици при упражняването си (прекратява се); различно е съдържанието на правото; обект на правото е застроен имот заедно със сградата.

1.2. Обект:
à На ПНП, върху който се строи:
– застроен поземплен имот, върху който може да се строи в съотвтсвие с влязъл в сила ПУП.
– съществуващата сграда, чийто обем се увеличава височинно(надстрояване) или широчинно    (пристрояване)

à на построяване и придобиване – самостоятелен обект(жилище) или несамостоятелен(таван)

1.3. Носител – ФЛ, ЮЛ, държавата и общините. Налице са следните изисквания:
à да не е изключителен собственик на сградата. Може и етажен собственик, съсобственик.
à може да е собственик на земята ако си е запазил ПНП; обект на ПНП е само сградата.
à няма ПНП, когато правото на строеж е предварително поделено и са определени обектите.

 

2. Учредяване.
   2.1. С правна сделка – най-често срещаното:
   à с оглед качеството на страните:
   – между ФЛ и ЮЛ – с продажба, замяна, дарение и др. В нотариална форма.
   – върху държавен или общниски имот, в полза на държавата/ общината.  По определен ред – при държавен имот се провежда търг, областният управител издава заповед за сключване на договор, а върху общински имот – след решение на ОСъвет, със/без търг, въз основа на заповед на кмета се сключва договор.

à кой следва да учреди ПНП – хипотезите са следните:
– ако земята и сградата са собственост на едно лице, ПНП се учредява от него.
– ако земята е собственост на едно лице, а сградата на друго, зависи от обема на учреденото право на строеж – 1. Ако е в пълен обем, преди построяване на сградата суперфициарът може да прехвърли само съответната част от правото на строеж.  – 2. Ако суперфицията е ограничена, собственикът си е запазил ПНП и може да го учреди. – 3. Договор със собственика на имота в нотариална форма. – 4. Декларации – съгласие на всички етажни собственици.

2.2. По други начини – по давност, със съдебно решение по чл. 19 ЗЗД, при ПН по време на брак

 

3. Съдържание – налице са две групи правомощия, защото са върху два обекта –
   3.1. Върху земята – правомощията на правото на строеж в съответния обем. То е установеното „друго” от чл. 92, като се изключва действието на приращението по отношение на новоизградения обект.
   3.2. Върху сградата – да се извърши строителство; владение и ползване на общите части; разпореждане; правно очакване – т.е. след завършване на строителството в груб вид да придобие собствеността върху обекта/ идеалните части.

 

4. Вещноправни и облигационноправни последици от упражняването на ПНП.
   4.1. ВП последици:
   è титулярът придобива право на собственост върху изградения обект.
   è носителят на ПНП придобива дял от общите части, а на останалите Е.собственици -намалява
   èАко не е имало – възниква етажна собственост, а ако е имало – се променят дяловете от общите части.4.2. ОП последици –
   è възникват задължения за носителя на ПНП: да заплати стойността на придобитите общи части в ЕТ.собственост; да поеме разноските по укрепване на сградата; да обезщети ет.собственици за причинените имуществени и неимуществени вреди и неудобства.
   è задължения за етажните собственици: да заплатят стойността на евентуално новосъздадените общи части или подобрения.

 

5. Прекратяване на ПНП – същите като при Правото на строеж:
   Според М.М. – прекратява се след извършване на при/надстрояването и остава само правото на строеж.

àс изтичане на срока – чл.65 ЗС.

àпо давност – 5 години.

àпри отказ от правото – чл.99 -100 ЗС

à при сливане

à с разваляне, отмяна или унищожаване на договора – с обратно действие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Въпрос № 22. Право на ползване – понятие, съдържание и видове. Способи  за придобиване и изгубване. Съпоставка с правата, възникващи от договор за концесия, от наемен договор, от договор за заем за послужване, от договор за аренда. Учредяване, упражняване и прекратяване на правото  на ползване.

(лекция – 11. 01. 2013г.)

 

 

→Правото на ползване е едно от ограничените вещни права, които урежда нашето ВП. Особеното за него е че наличието му според установените разбирания засяга в най-голяма степен съществуващото право на собственост в/у вещта и води до най-голямото му ограничение. Именно при фигурата на правото на ползване можем да срещнем състояние, което определяме като гола собственост, защото то е с най-широки възможности, предоставяни на своя носител в сравнение с останалите ограничени вещни права, уредени от нашето ВП.

→Правото на ползване има разпръсната правна уредба – чл. 56-62 ЗС – основно, но също така и в ЗН, ЗДС, ЗОбС, ЗУТ, дори в  Закона за пчеларството и Закона за енергетиката.

→В този си вид правото на ползване е резултат от идеите към средата на ХХв. (реформиране на старото буржоазно право и създаване на ново социалистическо право – но моделът му НЕ е взет от Съветското право). Фигурата е по-скоро рожба на собственото ни правно мислене – отклонява се от с-мата на т.нар. лични сервитути по отм. ЗИСС (които са фигури, заети от френското и италианското право). В рамките на с-мата на личните сервитути имаме различни видове ползване – плодоползване, ползване и обитаване – ЗС НЕ прави подобно разграничение и тези фигури са обединени в една – фигурата на правото на ползване → и до ден днешен това е успешна фигура със сравнително широко практическо приложение (откликва на реални житейски нужди).

→По своето съдържание правото на ползване според дефиницията на чл. 56 ЗС включва възможността вещта да се ползва съгласно нейното предназначение и да се получават добивите от нея без да се променя съществено .

╚Т.е. правото на ползване обхваща по същество две правомощия:

1. Плодоползване – възможността да се извличат плодовете, предоставяни от вещта ( независимо граждански или естествени).
2. Служене с вещта – да се извличат потребителските ползи от вещта чрез непосредствено въздействие в/у нея от титуляра на правото на ползване (което зависи от х-тера и естеството на вещта).

→Нашето ВП НЕ познава фигурата на плодоползването във вида Ѝ по  отм. ЗИСС (плодоползването е било най-широкото ограничено вещно право) – чл. 35 ЗН се споменава “плодоползване“ – нашето ВП обаче не познава тази фигура – причината за  употребата на думата е историческа – ЗН е приет 1949г. (когато все още е в сила ЗИСС) , а ЗС е приет 1951г. и законодателят не е съобразил да пригоди ЗН към новата терминология → прави се корективно тълкуване – под „плодоползване“ по смисъла на ЗН ще се има предвид правото на ползване по смисъла на чл. 56 ЗС.

→Правото на ползване е това, при което в най-голяма степен в/у титуляра му тежат определени задължения (по принцип сме свикнали, че при ограничените вещни права говорим само за права, но не и за задължения – не е  така при вещното право на ползване) – законът вменява на титуляра му редица задължения, които произтичат от самото субективно право.

╚Причината за това необичайно решение е в обстоятелството, че законодателят се стреми да уреди по възможно най-детайлен начин отношенията м/у ползувателя и собственика на вещта (и по-специално задълженията на ползувателя спрямо собственика).

╚Какви са тези задължения:

Ползувателят трябва да пази вещта и да я използва съобразно с нейното предназначение, той няма избор в това какви изгоди да извлича от нея. В случай че застрашава целостта на вещта или си служи с нея по начин, който я застрашава с разрушаване или значително увреждане или съществено променя вещта – правото на ползване може да бъде прекратено по съдебен ред ( тези задължения на ползувателя са определени чрез прекратителните условия, от които може да се възползва собственикът.

Също основание за прекратяване на правото на ползване е нарушаване на съществени задължения на ползувателя.

• напр. ползувателят е длъжен да застрахова вещта в полза на собственика, но за своя сметка.
• също ползувателят е длъжен да плаща разноските във връзка с ползването на вещта (данъците и таксите в/у вещта – субект на данъчното задължение ще е ползувателят, което освобождава собственика).
• длъжен е да поддържа вещта като тук се отчита собственото ѝ овехтяване .

╚Нарушаването на тези задължения, които са част от съдържанието на самото право на ползване е основание за неговото прекратяване.

→За да откроим същността на правото на ползване трябва да го разграничим от сходни фигури и да отговорим на въпроса може ли то да съществува в съсобственост.

→Въпросът може ли правото на ползване да съществува в съсобственост е проблем, които идва от една практика съществуваща в нотариалното дело – напр. родители прехвърлят апартамент на детето си и за да се гарантират, че няма да бъдат изгонени в акта за прехвърляне на собствеността учредяват право на ползване в своя полза (пожизнено) – учредяване на право на ползване в редукция на правото на собственост. Същата конструкция се използва и при прехвърлянето на имот с/у задължение за гледане и издръжка.

Най-често прехвърлителят и титуляр на правото на ползване са двамата родители. Формулировка “прехвърлителите запазват за себе си заедно и поотделно правото на ползване“ – това създава илюзията, че правото на ползване е учредено в условията на съсобственост. Това налага анализ на особената природа на правото на ползване – то е единственото вещно право intuito personae – чл.56 ЗС ал.2 забранява неговото прехвърляне , а прекратително условие е смъртта на титуляра – може ли права intuito personae да бъдат притежавани в съсобственост (самата съсобственост предполага сложна конструкция на отношенията м/у съсобствениците).

*Ако приемем теорията, че при съсобствеността имаме множество права на собственост – няма проблем.

*Но ако приемем по-вярната теория, че имаме едно вещно право на собственост, съвместно притежавано от две или повече лица – не можем да приемем съвместно упражняване на правото на ползване в съсобственост.

╚Извод имаме две ограничени вещни права на ползване, които се намират във взаимна конкуренция (ако единият умре другият ще разпростре правото си на ползване в/у цялата вещ – защото той си го е имал, но е било ограничено от правото на ползване на другия ползувател)[3].

→Разграничаване на правото на ползване от други сходни фигури, които външно наподобяват неговото съдържание (т.е. предоставят възможност за ползване, за служене с вещта).

Основното разграничение е м/у правото на ползване и ползването, почиващо в/у облигационноправни фигури – д-вор за наем, д-вор за лизинг, timeshare (временно ползване според Закона за потребителите), заем за послужване и други подобни.

Ако правото на ползване изразява правно положение спрямо вещта тъй като е вещно право, то ползването, почиващо в/у облигационноправни фигури изразява правното положение спрямо насрещната страна по правоотношението (това е длъжникът).

Напр. при д-вора за наем център на правоотношението е поведението, което длъжникът трябва да има спрямо кредитора (т.е. наемодателят е длъжник по предоставяне на право на ползване и да не пречи на наемателя да ползва наетата вещ). →Т.е. тук ползването изразява връзката м/у кредитор и длъжник и поведението, което длъжникът трябва да реализира, за да осъществи интереса на кредитора. Докато при правото на ползване имаме правна позиция спрямо вещта и съответно конкуренция м/у позиции спрямо вещта (напр. при право на ползване и вещно право).

╚От тук са и всички друти правнотехнически различия м/у тези фигури – на тази база следва това какви са сроковете на упражняване на ползването, как се учредява ползването, при какви основания се прекратява – все различия, следващи от различието в същността.

Напр. ползването при наемен д-вор не е противопоставимо спрямо трети лица, приобретатели на вещта – стига д-ворът да не е вписан.

При правото на ползване във ВП – то е противопоставимо на всички следващи приобретатели на вещта.

Д-вор за наем – може максимум за 10год. да се сключва такъв д-вор м/у нетърговци, докато при правото на ползване такова ограничение няма.

→Разграничение м/у правото на ползване и концесионното право. Тук има две становища: 1) че концесионното право е вещно право, особен вид право на ползване. 2)преобладава обаче второто становище, че е право с облигационен х-тер. Концесионното отношение е много по-богато по съдържание от едно вещноправоотношение, свързано с фиксирано ползване на вещ. В рамките на концесионното правоотношение страните могат да уговорят много повече допълнителни права и задължения, които нямат вещноправна природа – стига да приемаме, че в този случай е налице право, почиващо на облигационното основание.

→чл. 149 – чл. 161 Закона за потребителите – timeshare – вид облигационно ползване на вещта, но при специфични условия през призмата на защитата на потребителите (повременно ползване на недвиж. имот за определен период от време) – т.е. реализиране на потребителска услуга от съотв. имот.

 

 

 

 

Въпрос 23. Сервитутни права

(лекция – 11.01.2013г.)

 

→Сервитутните права са особена категория вещни права – не става въпрос за едно конкретно субективно право, а за множество субективни права.  Общото при тях е че се свързват с наличието на някаква функционална зависимост м/у различни обекти, при която, за да може да се ползва единият от обектие е необходимо да се подложи на ограничение вещно право в/у друг обект. Поради което и самите обекти се обозначават обикновено като господстващ имот и служещ имот (това не е случайно – причината е свързана с историческото възникване на фигурата – от Римското право и е основно свързана със земеделските имоти – имотът в името на който се извършва обременяването се нарича господстващ имот /обект, а другият в/у който е наложено ограничението се нарича служещ обект/имот.

→В нашето право няма единна и систематизирана уредба на сервитутите, за разлика от стария ЗИСС, който в ограмната си част е бил посветен именно на уредбата на сервитутните права.

В действащия ЗС изобщо няма уредба на сервитутните права, а само на едно място се споменава за тях – чл. 75 ЗС във връзка със защитата „владението в/у недвиж. имот или вещно право в/у такъв имот включително и в/у сервитут може да бъде защитавано с/у всяко нарушение.

╚Това не е случайно – при създаване на вещното законодателство от средата на ХХв. – е предвидено, че материята на сервитутите трябва да бъде уредена в специални закони с градоустройствен и технически х-тер – Закона за енергетиката, ЗГ, Закона за водите, ЗУТ, Закона за е-съобщения и др. →Всеки един от тези закони урежда сервитутите от позицията на различния свой специфичен предмет – уредбата на сервитутите в тези закони е с частнопрофилиран или тяснопрофилиран х-тер.

→Определение за сервитут – обобщавайки белезите от уредбата в различните закони и за различните сервитути – ограничено вещно право, при което в/у един  имот, наречен служещ, се налага ограничение в името на друг имот или вещен обект, който се нарича господващ имот или господстващ обект.

Не е необходимо двата обекта да са в някакво непосредствено съседство помежду си (може един господстващ имот да е през няколко имота от служещия – напр. при водопрекарване и право на преминаване при земеделски имоти).

→По своя предмет сервитутите могат да бъдат с различен х-тер. Най-често това са сервитути за преминаване през чужд имот, сервитути за водопрекарване, сервитути за прокарване на съоражения и инсталации на техническата инфраструктура като кабели, тръби, комуникационни съоражения и др.

 

→Относно особеностите на сервитута като ограничено вещно право – вж. Помагалото.

 

→Като вещно право сервитутът се свързва с класическите правомощия, които наблюдаваме при вещните права : владение, ползване и разпореждане – трябва да сме внимателни при структуриране на тези правомощия, давани при сервитута – защото всеки сервитут има свои специфики във връзка с конкретното си предназначение.

1. Правомощието владение – е свързано с упражняване на фактическа власт от титуляра на сервитута спрямо служещия имот, която власт обаче е ограничена в рамките на сервитута (тя е със спорадично проявление) – в този случай е налице установяване на факт. власт в/у сервитута чрез упражняване на факт. власт в/у служещия имот.

╚При т.нар. отрицателни сервитути, най-често изискващи да не се извършва определено действие, подобно упражняване на фактическа власт в/у служещия имот няма тъй като сервитута е невидим по х-тера си. Естеството на сервитута не позволява да се реализира някакава факт. власт в/у служещия имот.

╚Именно на базата на това правомощие може да се осъществи защитата по чл. 75 ЗС – стига да е налице упражняване на фактическа власт в/у служещия имот.

2. Правомощието ползване – и при него полз(у)ването на сервитута се проявява най-често чрез действия по полз(у)ване на служещия имот в степента и във формата, която съотв. сервитут предполага (различните сервитути предполагат различно ползване, а законът не дефинира каква е степента на ползване в различните случаи). Не само какъв е видът, но и какъв е обемът на това ползване (има различна интензивност) трябва да се определи в акта за учредяване на сервитута.

Интензивност в ползването – колко често може да се упражнява правото на ползване – непрекъсното или периодически? →Тук действа един общ принцип, че при учредяване на сервитута (и особено, когато това  става принудително) следва да се търси най-малката степен на обременяване, която търпи служещия имот – да се засегне във възможно най-малка степен – каква е тя обаче следва да се преценява конкретно като се съобразяват, разбира се, нуждите на господстващия имот и по какъв най-лек могат да бъдат удовлетворени те. Степента, в която се засяга служещият имот дава основание на размера на обезщетението, което ще получи собственика на служещия имот за това, че в/у имота му се учредява сервитут.

 

 

3.Правомощието разпореждане – при него най-ясно се проявява акцесорността на сервитутното право като вещно право – неговият несамостоятелен х-тер. То следва съдбата на собствеността в/у господствашия имот. При прехвърляне собствеността на господстващия имот се счита, че с нея е прехвърлено и титулярството в/у сервитута в полза на господстващия имот. Като правило разпореждането със сервитутно право преминава през разпореждане с господстващия имот. Сервитутните права НЕ може да са предмет на самостоятелно прехвърляне, НЕ може да са предмет на самостоятелно обезпечение (т.е. когато се разпореждаме със собствеността в/у господстващия имот стига да не е предвидане друго – това означава, че е прехвърлено и титулярството в/у сервитута, служещ на господстващия имот).

Няма пречка да се извърши самостоятелно разпореждане със сервитут – напр. при отказ от сервитутно право по чл.100 ЗС – но това е много трудно осъществима хипотеза.

→В определени случаи нашият законодател включва в някои от сервитутите и още едно правомощие, крайно непривично за сервитутите, а именно – 4) титулярът на сервитутното право да може да извършва строителство в служещия имот. Такъв сервитут, по силата на който може да се извършва строителство в служещия имот  е предвиден в чл. 64 от Закона за енергетиката и чл. 193 ЗУТ. В тези случаи възниква въпрос – що за сервитут е този и какви правомощия създава? Това е непривична фигура – разширява правомощията на сервитута и вкарва доста елементи от правото на строеж.

╚В тези случаи сервитутът се учредява с влизането в сила на подробен устройствен план, с който се определя строителството в съотв. имоти и се изплаща еднократно обезщетение на лицето, през чийто имот е прокаран такъв сервитут.

• ПУП се публикува в ДВ и има срок за обжалване, който е преклузивен. Юридически тази процедура не е много издържана, но технически няма друг способ.

 

→Възникване на сервитутното право – като вещно право сервитното право възниква в резултат от правноучредителен акт. Съществуват два варианта за учредяване, които са дадени като алтернатива:

1. доброволно учредяване – по общия ред за учредяване на вещни права – винаги е в/у недвиж. имот и се извършва във ф-мата на нотариален акт.

Отклонения има когато става дума за държавна или общинска земя – чрез заповед на областния управител или на кмета.

2. принудително учредяване – невинаги може да се разчита на доброволното поведение на собственика на служещия имот – затова законът е предвидил възможност за учредяване по принудителен ред (когато собственикът на служещия имот отказва да учреди сервитут в полза на собственика на господстващия имот или когато става дума за мащабност – за някакви устройствени или технически цели – чрез акт, с който се налага устройствен план – административен акт с принудителен х-тер).

По Закона за опазване на селскостопанското имущество (ЗОСИ) – в чл. 36 описва принудителното учредяване на сервитут.

В този случай учредяването става със заповед на кмета, който назначава съотв. Комисия, която определя параметрите на сервитута и размера на обезщетението – прави се предложение на кмета – след което той издава заповед.

По Закона за енергетиката – изисква отразяване на сервитута в кадастъра и вписване в имотния регистър – но това не е елемент от фактическия състав за възникване на сервитута.

 

 

 

Въпрос 24. Защита на правото на собственост  и другите вещни права – наказателна, административна и гражданскоправна защита, самопомощ. Съотношение между видовете защита. Искове за защита на вещни права.

Лекция – 11.01.2013г.

(продължение – 18. 01. 2013г.)

 

Защитата е неотменна част от съществуването на всяко едно субективно право – без защита то не би могло да има  реална юридическа тежест. Особеност във връзка със защитата на вещните права е че тя може да се предостави с различни способи и да е в различни форми.

Има случаи, когато защитата се постига като косвен ефект от прилагането на определени форми на юридическа принуда (този ефект не е цел на принудата, но с ния се проявява и защитния ефект). Когато се прилага наказателна принуда спрямо лице, противоправно отнело чужда вещ  спрямо него се предприемат действия, подчинени на целите на наказателния процес и наказателното дело (те нямат гражданскоправен вещен х-тер, но в рамките на наказателния процес иззетите вещи придобиват специфичен статут като се изземват по принудителен ред от извършителя, след което с постановление на прокурора като отпадне нуждата то тях те се връщат на собственика). В тези случаи чрез наказателното производство косвено сме постигнали защита на вещното си право (отпада възможността собственикът да води гражданскоправни искове за връщане на вещите си).

В повечето случаи обаче защитният ефект може да се осигури чрез провеждане на вещноправните искове, които са осигурени от закона.

Видове защита на вещните права:

1. Според характера на предоставената защита и механизмите, чрез които тя се реализира:
   • наказателноправна защита
   • административноправна защита
   • гражданскоправна защита
     • обща гражданскоправна защита и
     • специализирана вещноправна защита

1). Наказателноправна защита – свързана е  с наказателното преследване, с реализиране на наказателната отговорност за извършеното престъпление спрямо вещното право (най-често спрямо правото на собственост). Тази защита се прилага служебно и само в случаите, в които законът е обявил за престъпления съотв. посегателства спрямо вещта.

2). Административноправната защита е свързана с прилагането на мерки за административноправна отговорност и административна принуда.

╚Особеното – в редица случаи тази защита има правновъзстановителен х-тер/ефект (освен постигане на администр. защита се постига и ефект на възстановяване на положението от преди извършването на нарушението).

╚Извън този случай е възможна и адм. защита с пряко защитно действие спрямо вещното право – чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОбС – чрез заповед с адм. х-тер – заповед за изземване; също по чл. 34 ЗСПЗЗ → този тип недвиж. вещи няма да се ползват с класическата форма на защита – ревандикационния иск по чл. 108 ЗС

*Случаите на обжалване на устройствени планове, когато има предвиждания, засягащи правото на собственост – в тези случаи чрез обжалването на акта и неговата евентуална  отмяна косвено ще постигнем защита на нашите вещни права (макар да не са те прекият обект на защитата, а това, че адм. акт засяга нашият интерес.

3). Гражданскоправна защита – тя е по нашето право защита с правновъзстановителен х-тер – цели се възстановяване на положението от преди нарушението, а ако това не е възможно – компенсиране на вредите, причинени от нарушението.

3.1. Обща гражданскоправна защита – защита чрез предявяване на облигационни искове – чл. 45 ЗЗД (при неправомерно засягане/ увреждане на вещни права) и други облигационни искове със защитен ефект по отношение на вещни права – това са облигационните искове за връщане на вещи – но тук лицата действат не във вещноправно качество (напр. собственик или ползвател), а в облигационноправно качество – чл. 233 ЗЗД (наемател, наемодател), чл.249 ЗЗД с който се възстановява факт. власт в/у вещта при заем за послужване.

3.2.Вещноправна защита – чрез посесорни (чл. 75 и чл. 76 ЗС) и петиторни искове (чл.108, чл. 109 ЗС – искове със специализиран вещноправен х-тер).

*Има и още една специализирана защита – защита чрез предявяване на установителни искове – по чл. 109а ЗС и по чл.124 ГПК.

→В какво съотношение може да се намират различните способи и средства за защита?

 

→Въпросът за съотношението между различните видове защита е твърде усложнен тъй като опира до съобразяване на редица правила и принципи най-често от процесуален характер и често те не са много ясно формулирани – липсва единна систематизирана уредба от която да съдим за съотношението, в което се намират различните видове защита.

→В общи линии се очертават два варианта:

1. Различните видове защита да могат да се кумулират или
2. Различните видове защита да се намират в съотношение на алтернативност (използването на едната по дефиниция да изключва използването и на другата). В рамките на (2) има два варианта:

2.1.Съотношение на избор на алтернативност – когато самото лице избира кой вариант на защита да използва с оглед това кой от вариантите най-добре ще защити интересите му. (За избора може да повлияе дори това колко ще е цената на съотв. защита.)

2.2.В други случаи обаче съотношението на  алтернативност не е изборно, а е съотношение на изключване на защитата и по-точно наличието на едната форма на защита по дефиниция изключва възможността да се прибегне към друга защита (изрично е уреден един способ и се прилага той, към друг НЕ може да се прибегне).

→Съотношение наказателна – гражданскоправна защита.

Принципът е че наказателната защита НЕ изключва гражданската т.е. може да се кумурират, но това не е задължително – нещо повече – в един наказателен процес може да се откажете  от провеждане на гражданскоправна защита (по съображения от процесуален характер).

Дори самостоятелната форма на защита пак е форма на кумулативна защита – защото може да получим защита както в наказателния процес, така и чрез самостоятелно водене на граждански процес за съотв. случай (напр. неправомерно увреждане на чуждо имущество – чл.216 НК – предвижда наказателна отговорност – но наказателната защита няма правновъзстановителен х-тер, а се понасят от лицето, извършило деянието неблагоприятни последици с цел индивидуална и генерална превенция).

Гражданскоправната защита така както е уредена в България има изцяло правновъзстановителен х-тер (много рядко се отклонява от параметрите на възстановяването.

╚Тези две отговорности, свързани с двете защити – гражданска и наказателна могат да се кумулират.

→При кумулирането на защити трябва да се обърне специално внимание на едно кумулиране – на две процесуални защити – едната е свързана с възстановяването на фактическото състояние от преди нарушението, което можем да постигнем чрез посесорна или чрез петиторна защита.

Може да имаме ситуация, когато предявяваме установителен иск по чл. 124 ГПК, с който да установим определено правно положение в наша полза, което после да ни послужи. В този случай в зависимост от вида на ситуацията – ако нарушителят е в имота ни – ревандикационен иск; когато не е в имота ни – установителен иск – не ни е отнето владението.

Трети вариант – някой да се е снабдил с констативен нотариален акт за нашия имот, защото е извадил нотариален акт въз основа на изтекла придобивна давност – установителен иск. Независимо дали сме получили защита чрез осъдителен или чрез установителен иск в правния мир продължава да съществува нотариалният акт на нарушителя (за продажбата или за давностното владение ) – т.е. имаме интерес да обезсилим такъв нотариален акт, за да не е основание за бъдещо нарушаване на правото ни.

╚Можем ли да предявяваме наред с двата иска и иск за обезсилване на съотв. нотариален акт (конститутивен – материализиращ титул на вещното право при продажба / констативен – констатира факта, че е осъществено придобивно основание за придобиване на собствеността )? Можем ли да съчетаваме искове за защита и такива за обезсилване на нотариален акт? Чл. 537, ал. 2 ГПК – когато констативния акт засяга трети лица (т.е. собственикът) – породилият се спор се разрешава по исков ред – срещу лицата, които се ползват от акта – установителен иск. При уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя (т.е. неговата формална доказателствена сила е обезсилена, т.е. губи валидност).  За кой вид нотариален акт се отнася? – ТР № 3 /2012г. на ОСГК – на отмяна по чл. 537 ГПК подлежат само констативните нотариални актове,  с които се установява право на собственост, не и конститутивните,  които се удостоверява прехвърляне на вещно право в/у недвиж. имот.

╚Двата нотариални акта са с различна правна същност:

• Конститутивният нотариален акт материализира в себе си и условията на един договор м/у лица различни от засегнатия собственик – чл.21 ЗЗД. Този д-вор независимо, че няма да произведе вещно действие – продължава да е валиден д-вор м/у страните по нотариалния акт – т.е. това трето лице не може да интервенира в този д-вор. По чл. 188 и следв. ЗЗД измаменият купувач ще може да реализира евикция.
• Не така е при констативния нотариален акт – при него няма договорни задължения затова се обезсилва.

╚Възможно е да се съчетае класическата вещноправна защита – най-често по чл.108ЗС или установителният иск по чл. 124 ГПК с иска за отмяна на нотариалния акт по чл. 537 ГПК  само ако нотарианият акт е констативен ( не и ако е конститутивен ).

→В други случаи – не е възможно да прибягваме до съчетаване на две защити, а може да се възползваме само от една.

1. Възможност да избираме коя защита да ползваме – напр. срещу нас се строи постройка в отклонение от нормите за техническо застрояване на имота – това уврежда интересите на собствениците на нашия имот – пречи ни се да си служим с вещта и да извличаме неината потребителска стойност – в този случай може да се предяви негаторен иск  по чл.109 ЗС. В същото време така извършеното строителство представлява незаконно строителство по смисъла на териториалните и устройствени закони – налице е нарушение на администр. правния ред за извършване на строителна дейност.

╚Варианти за собственика на имота – интересът му е в това онова, което е над законно построеното да бъде премахнато. Това той може да постигне чрез негаторен иск. В същото време обаче собственикът може да постигне защита и ако активизира административните органи, които следят за законността на строителството  и да поиска от тях да премахнат незаконното строителство (т.е. ако стане инициатор на адм. процедура – тук той не заплаща нито такса, нито наема адвокат, нито се нагърбва с тежестта на воденето на едно гражданско дело). По силата на служебните си функции адм. органи са длъжни да извършат проверка  и да предприемат съотв. действия при констатирано нарушение.

*ТР 31/ 85 ОСГК – прибягването до едната защита по никакъв начин не те лишава от възможността да се получи защита по другия начин – т.е. лицето може с оглед интереса си да избере коя защита да търси. (Ако обаче адм. орган напр. не си свърши работата т.е. адм. защита не ни е осигурила търсената от нас защита – то нищо не пречи да се прибегне до негаторна защита по исков ред.

Също при сервитут, учреден по адм. ред напр. за преминаване през земеделска земя собственикът на служещия имот може да търси защита по чл. 18 – чл. 35 ЗОСИ, когато имотът  му се ползва по начин, който го уврежда, както и по общия исков ред.

Също – при вещно-облигационен ред – дадена вещ под наем по реда на чл. 233 ЗЗД – в рамките на облигационното отношение ще доказваме облигационноправно качество – няма пречка ако сме собственици на вещта да предявим и ревандикационен иск за връщане на вещта.

→На следващо място законът допуска алтернативност м/у петиторни и посесорни искове – няма пречка едно вещно право да се защити с владелчески искове (чл.75 и чл.76 ЗС ) – т.е. защитният ефект на вещното право да се допусне чрез упражняване на владелческа защита – ищецът ще доказва фактическия състав на владението, а не че е собственик.

2. В други случаи наличието на една защита изключва възможността да се прибегне до друга защита.

Напр. когато е предвидена административноправна за изземване на имоти по чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОбС.

Същият случай е по чл. 34 ЗСПЗЗ по адм. ред със заповед на кмета се изземват възстановени по реституция земеделски земи.

╚В тези случаи наличието на адм. правен ред за защита изключва прибягването до традиционната защита и по-точно до вещноправната защита по чл.108 ЗС, защото с оглед критериите и принципите на процесуалното право лицето няма правен интерес от вещната защита тъй като законът му е предоставил друг начин да удовлетвори интереса си.

Подобна ситуация на алтернативност е и във връзка със защитата по чл. 32, ал.2 ЗС – когато не може да се образува мнозинство във връзка с общата вещ или решението е вредно за вещта – съдебна администрация на отношенията м/у съсобствениците. Във връзка с подобен ред за защита на интересите на съсобствениците – когато интересите им следва да се защитят по реда на чл. 32, ал.2 ЗС не може да се прибегне до ревандикационен или негаторен иск.

 

→Съотношението м/у осъдителен и установителен иск. В тази насока има застъпени две становища:

1. Когато правото може да бъде защитено чрез осъдителен иск (това са петиторните искове по чл. 108 и 109 ЗС – когато ти е отнета вещта или ти се пречи свободно да упражняваш правато си на собственост) – не можеш да предявяваш установителен иск, за да докажеш, че си собственик на вещта (не е налице правен интерес от предявяване на установителен иск следователно това е недопустимо). →Теза за субсидиарния х-тер на осъдителната защита – не е основна форма на защита, а се използва само в краен случай.
2. Напоследък има и друго становище, а именно, че установителен иск е допустим въпреки наличието на правен интерес от предявяване на осъдителен иск, но не винаги като универсален принцип, а само когато защита чрез установителен иск макар и в по-малък обем от тази, която дава един осъдителен иск, е ефикасна и достъпна в конкретния случай, за да се упражни правото.

╚Сериозен практически въпрос – заведено е тълкувателно дело № 8/ 2012г. на ОСГК.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

25. Ревандикационен иск.

 

1. Понятие и характеристика за ревандикационен иск – осъдителен иск, при който се иска: установяване на притежаваното от ищеца право; възстановяване на отнета фактическа власт в/у вещта от лице, което няма правно основание да прави това; да се осъди ответника да предаде владението;

Той представлява претенция на носителя на ВП срещу лицето, което неоснователно владее или държи вещта – чл.108 ЗС („Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.“)

è Искът е вещен – ответник е лицето, което към момента владее или държи вещта;
è  Искът е петиторен  – защитава се ВП, а не фактическо състояние.

1.1. Кой е активно легитимиран да предяви този иск? – собственикът; във връзка с чл.111 ЗС – правилата за собствеността намират приложение и при ограничените вещни права. Ищецът трябва да е носител на ВП,  може и съсобственик.

→извод: активно легитимиран може да бъде и всеки титуляр на ограничено вещно право – включително когато искът се предявява с/у собственика на вещта, защото ограниченото вещно право взема връх над пълното при защита.

→Може ли съсобственик да предяви такъв иск с/у друг съсобственик – проблемът идва от усложненията във връзка с принудителното изпълнение на решението при уважаване на иска – а това е трудно тъй като трябва да се осъществи въвод във владение на идеална част.

2. Пасивно легитимиран субект – лицето с/у което следва да се предяви искът – всяко лице, което е отнело фактическата власт или част от нея като това лице може да бъде включително и собственикът на вещта. Ответникът трябва да владее вещта при предявяване на иска и да липсва основание , на което то владее.

Ако в процеса на делото се смени лицето, което владее към момента вещта трябва ли да се предяви отново иск? – ГПК изрично казва в чл. 226, ал.1 – че ако в течение на производството владението бъде прехвърлено делото следва своя ход м/у първоначалните страни.

Този иск НЕ се погасява по давност –  притезателните субективни  права се защитават с такъв иск. Цели да осъди ответника да предаде владението – ако ли не преминаваме към изпълнителния процес.

 

2. Последици от предявяване на иска:

è преценява се дали съществува вещта, кой я владее или държи;  спира се придобивната давност на ответника;   добросъвестният владелец вече дължи добивите(чл. 71 ЗС); ако ответникът отчужди или предизвика погиването на вещта, ще дължи действителната й стойност;

 

3. Тежест на доказване – ищецът трябва да докаже – чл. 154 ГПК:

• Идентификацията на вещта;
• Придобивното основание – проблемът за дяволското доказване
• Владението/ държането на вещта от ответника към момента на предявяване на иска.

 

4. Защита на ответника:

è Срещу активната легитимация – трябва да установи, че ищецът не притежава претендираното ВП, че ищецът не е титуляр на съотв. вещно право

è    Срещу пасивната легитимация – да докаже, че не владее и не държи вещта/ владее или държи вещта на правно основание.

è    С възражение – отлагателно ( за задържане, неизпълнен договор) / прекратително (за унищожаване или разваляне на договор.Той може да направи възражение, позовавайки се на изтекла придобивна давност.

5. Последици на решението:

è сила на пресъдено нещо – признава се или се отрича ВП на ищеца или преценцията за предаване на владението

è Ако искът е уважен – има изпълнителна сила, т.е. основание за принудително предаване на вещта.

è Наказателна отговорност, ако ответникът унищожи , укрие или повреди вещта.

 

 

 

 

26. Негаторен иск.

 

 

1. Характеристика и видове:
   è с тях се търси защита срещу всяко нарушение, с изключение на отнето владение, защото хипотезата на чл. 108 ЗС е специална, а на 109 – обща.
   è те са петиторни и вещни искове
   è следва да се разглеждат като претенции;
   è вината на ответника не е предпоставка за уважаване на иска;В зависимост от вида на нарушението се различават:
   è негаторен установителен – чл. 124(1) ГПК.
   è осъдителен иск за прекратяване на нарушението’
   è осъдителен иско за възстановяване на предишното състояние(може да се съедини с ревандикациоен, кумулативно помежду си или с иск за вреди)

 

2. Иск за прекратяване на нарушението.

→Чл. 109 ЗС (Чл. 109. Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.) – правна уредба – по нашето право този иск е само ОСЪДИТЕЛЕН[4]!

→Особености : по чл.109 – собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право – владението не е отнето, а под друга форма се пречи на лицето да упражнява правото си в пълна и неограничена степен.

 →Активно легитимиран – всеки субект, на който се пречи да упражнява свободно и безпрепятствено (преценява се в конкретния случай) правото си. Ищец е собственикът или носителят на ограничено ВП.

→Ответник е лицето, което упражнява неправомерното въздействие в/у засегнатото вещно право – най-често собственик на съседен имот или лице, намиращо се в съседен имот; няма пречка ответникът да е собственикът на вещта ако титуляр на ограничено вещно право е ищец и собственикът му пречи да си реализира в пълен обем вещното право. Целта е да се прекратят тези неоснователни въздействия.

→Ищецът доказва вещното си право и действията, с които ответникът му пречи да упражнява това право.

à Ответникът се защитава с възражения, чрез които доказва, че действията му са правомерни или че не е лицето, което пречи; може да възрази и срещу титулярството на вещното право на ищеца (т.е. да оспорва активаната легитимност).

1. срещу активната легитимация се защитава като докаже, че ищецът не притежава претендираното право, а срещу пасивната – че не е извършил действията или че има правно основание да ги извърши.

à действие на решението – създава сила на пресъденото нещо като признава или отрича правото на собственост, както и претенцията  на ищеца; ипълнителна сила – подлежи на принудително изпълнение по реда на чл. 527 ГПК.

 

3. Осъдителен иск за възстановяване на предишното състояние – представлява претенция на носителя на ВП срещу лицето, което поддържа неоснователно създадено основание, което пречи на спокойното упражняване на правото, да премахне това състояние и да възстанови предишното.

à нарушението – установяване на променено състояние в резултат на неоснователни въздействия ( напр. извършен строеж).

à предмет на иска – да се установи притежаваното от ищеца право, извършеното нарушение и че създаденото състояние на в имота е запазено и до момента/ да се осъди ответника да възстанови предишното състояние.

à активна легитимация – ищец е собственикът или носителят на ограничено ВП върху имота;

à ппасивна легитимация – ответник е лицето, което поддръжа неоснователно създаденото състояние в момента.

à защита на ответника:

1. Срещута активната легитимация – като докаже, че ищецът не притежава претендираното право
2. Срещу пасивната легитимация – че не не той поддържа състоянието или че е имал правно основание;
3. Чрез възражение за злоупотреба с право;
4. Като предяви искане за разноските, ако е добросъвестен владелец.

à действие на решението – създава сила на пресъденото нещо като признава или отрича правото на собственост, както и претенцията  на ищеца; ипълнителна сила – подлежи на принудително изпълнение по реда на чл. 526 ГПК.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

27. Установителни искове за защита на вещните права – положителен и отрицателен, иск за определяне на граници, искове за непълноти и грешки в кадастралната карта.

 

1. Установителен отрицателен иск – чл. 124(1) ГПК.

à нарушение – спор относно ограничено ВП, което трето лице твърди, че притежава ( без да са извършен нарушаващи действия – ако е налице, установителен иск е недопустим, защото ищецът няма интерес от такава защита);

à предмет на иска – да се признае, че претендираното ВП върху определена вещ не се притежава от ответника или не съществува;

àактивна легитимация – ищецът е собственикът/ съсобственикът или носителят на ограничено ВП върху вещта, доказвайки, че е придобил правото;

à пасивна легитимация – ответник е лицето, което претендира, че притежава ограничено ВП върху вещта;

à защита на ответниката:

1. Срещу активната легитимация – като обори правото на собственост или ВП на ищеца.
2. Срещу пасивната – да докаже , че е придобил твърдяното право. Ищецът може да установи, че след като е придобил правото, ответникът го е загубил.

à действие на решението – признава или отрича правата на ищеца/ ответника със сила на пресъденото нещо, не подлежи на изпълнение.

2. Установителен иск за собственост – чл.124 ГПК:

à Налице е претенция на трето лице, че притежава същото вещно право, каквото има и упряжнява ищецът, без да го упражнява;

à предмет на иска – да се признае, че спорното праве се притежава от ищеца – положителен установителен иск. Може да се иска установяване на правното положение и за минало време;

à особен случай е чл. 53(2) ЗКИР за установяване на грешки и непълноти в кадастралната карта. Когато не могат да бъдат установени с протокол, защото се спори за права!

Чл. 53(2) ЗКИР (2) Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

 

3. Иск за определяне на граници – чл. 109а ЗС, чл. 43(3) ЗКИР, чл. 52(3) ЗКИР.

à когато границчните знаци между два съседни имота са неясни и спорни и не могат да бъдат поставени със съгласието на съседите. Според Венедиков е налице отграничение от ревандикация, защото става въпрос за незначително парче земя

à отграничения в приложното поле на иска – когато границите се определят по административен ред:

1. Ако имотите са регулирани от ПУП, регулационните линии определят границите(чл.14 ЗУТ)
2. При възстановяване на собственост върху земеделски зземи с план за земеразпределяне границите на имотите се определя с плана;
3. По искане на собственика границите на поземления имот се означават с трайни знаци;

à Предмет на иска е да се установи мястото, където да се поставят гранични знаци;

à Легитимация – собствениците или притежателите на ограничени ВП върху съседни имоти са едновременно ищци и ответници;

à Характер на иска:

1. Установителен – преобладаващото мнение, но не се изяснява дали е иск за установяване на факт или относно спор за пространствените предели;
2. Конститутивен – когато има разлика между площта по документи и действителната на терена.

 

 

Въпрос № 28. Способи за придобиване на вещни права. Понятие. Видове. Придобиване чрез правни сделки. Придобиване по силата на смесени фактически състави.

(лекция 19. 01.2013г.)

 

→Способите за придобиване на вещни права са свързани с механизмите, чрез които правото осигурява своите последици – нагодени са спрямо абстрактната природа на правото и абстрактния начин, по който способите (различни видове юридически факти с правопораждащ х-тер) се осъществяват.

Понякога, за да се реализира някой от способите законът поставя изисквания относно качествата на титуляра, който ще придобива (напр. придобиване на земеделски земи у нас – само от български граждани, граждани на ЕС и други д-ви от Европа или д-ви, с които имаме на реципрочна основа д-вори като Израел и Турция – извън тях граждани на други д-ви не могат да придобиват вещни права на собственост – освен чрез наследяване по закон – никакви способи за придобиване спрямо такива лица не биха имали правновалидно действие).

→Придобиване на едно и също право може да става чрез различни придобивни способи (напр. сервитут – както по принудителен така и по доброволен път – все с адм. акт, но различен ( в зависимост от това дали има д-вор ) – или едно субективно право може да се придобива в резултат от различни юрид. факти – решение на ОСГК от 1980г.

Способите са различни – при сервитут – може чрез адм. акт, но по ЗОСИ може и чрез д-вор за севитут за преминаване.

 

→Основно деление на придобивните способи:

 

1. Първични придобивни способи – съблюдава се реализирането на строго формални предпоставки, установени в закона, не се черпи правото от чужда правна сфера – придобиване по чл. 78 ЗС, придобиване по давност, придобиване при създаване на нова вещ.

*Придобиване по приращение – по-специфичен случай.

*При принудително изпълнение – продажба на движими вещти в хода на изпълнително производство – чл. 482 ГПК – купувачът става собственик на вещта, независимо дали вещта е принадлежала на длъжника. Не се допуска такава продажба да се обжалва по исков ред – цели се стабилност на продажбата и нейните резултати.

Същото по чл. 484 ГПК – за кораби, въздухоплавателни средства, МПС – първичен способ – не се черпят права от сферата на прводателя.

╚Това обаче не е вярно за недвиж. имоти – тук тази продажба е производен способ – чл. 496, ал.2, изр. 2 ГПК – „купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Правата, които трети лица са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите“.

*Ефект на противопоставимост – колизия на права, при която не отпада последващо възникналото право, но то не е противопоставимо – напр. при ипотека на купувача на имота – гола ипотека – съществува, но за кредиторите не може да произведе реален правен ефект.

Ако ипотеката е била учредена преди започването на принудителното изпълнение или възбраната в/у имота – a contrariо от чл. 496 ГПК – ипотеката е противопоставима на взискателите съотв. и на купувача – т.е. това не може да е първичен придобивен способ. Принцип: при недвиж. имоти вписването е с оглед противопоставимост  на правата на титулярите и уведомяване на цялата правна общност за това (придобиването има производен х-тер).

╚Правилото за недвиж. имоти – че придобиването на недвиж. имоти при публична продан по реда на принудителното изпълнение е производно не важи, когато придобиването ставапри реализация на ипотека – чл.175, ал. 1 ЗЗД („С извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от цената по реда на ипотеките си.“) – всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Купувачът придобива имота чист – защото това е идеята на ипотеката (с оглед успешното реализиране на ипотеката като обезпечение). Никой не би купул ипотекиран имот ако трябва да търпи други ипотеки – това правило НЕ важи обаче за вещни права, учредени преди първата ипотека. Те се противопоставят на приобретателя по ипотеката – той е можел преди учредяването ѝ да провери дали има други вещни права в/у имота – което прави ипотеката рискова.

╚Чл. 175 ЗЗД внася объркване, че при реализирането на ипотеката – способът за придобиване е първичен – НО способът отново е производен като по ГПК.  Разликата е че при ипотеката – последващите вещни права и ипотеки не просто не са противопоставими, а се прекратяват – правата изчезват, преустановяват съществуването си ( докато по чл. 496 ГПК – продължават да съществуват, но са непротивопоставими).

╚Останалите ипотекарни кредитори се удовлетворяват от продажната цена по реда на удовлетворението (т.е. по какъвто ред са учредили съотв. ипотека). Купувачът на имота спрямо тях няма задължения и отговорности – придобива имота чист от ипотеки.

→Чл. 93 ЗС – добивите, плодовете от вещта принадлежат на собственика. Тук има застъпени две становища:

1.Придобиването е  първично, защото практически не черпим права от чужда правна сфера, понеже самите вещи са нови и не са съществували преди това.

2. придобиването е производно, защото собствеността в/у плодовете се придобива именно защото произтича от собствеността в/у вещта-майка.

*П.Венедиков нарича тоа придобиване „ придобиване без правоприемство“ – производно придобиване, при което обаче нямаме правоотношение с друг правен субект (ставаме титуляри на това право, защото то има опора в първичното ни право на собственост в/у вещта-майка. [5]

 

2. Производно придобиване – основано е в/у черпене на придобиваното право от правната сфера на друго лице, което наричаме праводател – още правопрехвърлително, правоучредително правоприемство.

 

→Сделки, които по нашето право са с вещноправен х-тер:

1.Договор за покупко-продажба – специфичен, с многобройни разновидности (продажба на изплащане – при последната вноска се прехвърля собствеността; продажба в полза на трето лице; продажба на търг по ТЗ; продажба по ГПК; продажба с уговорка за обратно изкупуване по чл. 333 ТЗ).

2. Договор за замяна, където поне единият предмет на замяната е вещ.
3. Д-вор за дарение на вещ – чл. 225 и сл. ЗЗД.
4. Ненаименуван д-вор за прехвърляне на недв. имот с/у задължение за гледане и издръжка.
5. Д-вор за заем за потребление – има вещноправен ефект (прехвърляне на собствеността в/у предоставяната в заем вещ).
6. д-вор за неправилен влог, чийто предмет са родово определени вещи – прехвърля се собствеността на влогоприемателя (сделка с вещноправно действие) – връща се вещ от същото количество и качество (напр. захар, сол, гориво – вложени в някакъв склад заедно с други родово определени вещи).
7. Д-вор за изработка с материали на изработващия (купувач-възложител; продавач-изпълнител).
8. Д-вор за даване вместо изпълнение, когато предмет на даването е прехвърлянето на собственост в/у вещ – чл. 65 ЗЗД – datio in solutum.
9. Също транслативните д-вори, имащи за предмет съвкупности, третирани като единен обект и в рамките на тези съвкупности имаме вещни права.

*Напр. Д-вор за прехвърляне на наследство, в което има вещни права – чл .212 и сл. ЗЗД / д-вор за прехвърляне на наследство – специфични правила не се прилагат.

Д-вор за дарение на наследство – във форма на нотариален акт, а не облекчената форма по чл. 212 ЗЗД.

*Д-вор за прехвърляне на търговско предприятие по чл. 15 и сл. ТЗ.

*Продажба на съвкупност по Закона за пчеларството – няма пречка да се прехвърли пчелно семейство като съвкупност (ако става дума за стадо, за колекция – се счита, че всяка една вещ се прехвърля отделно).

Особеност: особени способи за придобиване на права – при тях настъпването на вещния ефект не е целенасочено постигнато,  а е следствие от специфична разновидност на правоотношението и специфичен резултат от развитието на съотв. правоотношение – при застрахователния д-вор – когато застрахователят изплати стойността на изгубената или открадната вещ – застрахователят става собственик на съотв. вещ и ако тя се намери се връща на застрахователя.

*Сходна хипотеза – при превозен д-вор с автомобилен транспорт – при загубен багаж се дължи стойността на багажа и ако се намери ще е собственост на превозвача – НО ако се намери вещта в срок до 1 година превозвачът може да върне вещта на пътника и да си получи обратно изплатените пари (той ще действа от позицията на собственик на вещта, от която иска да се освободи).

 

ЗС

Чл. 92. Собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго.

 

Чл. 93. Добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й.

 

 

 

30. Възстановяване /реституция/ на правото на собственост. Основни фактически състави на реституция по ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, ЗВСНОИ.

 

1. Понятие.

Законово уредени процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително (в най-широк смисъл) одържавени или фактически заети.

1.1. Възстановяване на изгубени права:

Възстановяването (реституцията) на притежавано и изгубено ВП по същество е повторно придобиване. Придобиването е производно, затова държавата трябва да е придобила правата по определен начин, както и да ги е притежавала към момента на възстановяването.

1.2. Възстановяване възможността да се упражняват права – възстановяването на възможността на титуляра да упражнява правата си, които не е изгубил, не е способ за придобиване (някои случаи по ЗСПЗЗ).

1.3. Законите уреждат още:

• отношенията във връзка с подобренията и добивите;
• правата на трети лица.

2. Възстановяване на земеделски земи и гори.

2.1. Възстановяване на земеделски земи по ЗСПЗЗ (1991 г.):

а) обекти:

• до размерите по ЗТПС;
• да не са застроени.

б) начини на възстановяване:

• възстановяване в стари реални граници – възстановява се възможността за упражняване на правото;
• възстановяване с план за земеразделяне – създаване на нови обекти на собственост, равностойни по количество и качество;
• обезщетяване с поименни компенсационни бонове. Те са безналични ценни книги, които могат да служат за плащания при закупуване чрез търг на земеделски земи от дър­жавния поземлен фонд и по приватизационни сделки

в) правоимащи – в полза на бившите собственици или тех­ните наследници;

г) ред:

• административен – чрез общинските служби по земеде­лие (ОСЗ). Заявления можеха да се подават в 17-месечен срок (преклузивен). След изтичането му лицата могат да доказват правата си с иск срещу ОСЗ, като по делото се призовава и общината (чл. 11 ЗСПЗЗ). И тази възможност бе ограничена с преклузивен срок – до 13.05.2007 г. (§22 ЗИДЗСПЗЗ от 2007 г.). Спорове за материални права също се решават по съдебен ред – чл. 14/4 ЗСПЗЗ;
• доказване на правата – до 2007 г. и чрез нотариално за­верени декларации. Засегнатите лица могат да установят правата си по съдебен ред – чл. 12/4 ЗСПЗЗ. Одържавените по ЗСГ земи се възстановяват след връщане на полученото обезщетение;

д) действие – решението по чл. 14, ал. 1, т. 1 и това по чл. 1 7, ал. 1 ЗСПЗЗ имат сила на констативен нотариален акт за собственост. Според РКС № 4/1996 г. собствеността върху земите никога не е била изгубвана, но в ТР № 1/ 1 997 г., ОСГК се прие, че решението за възстановяване има конститутивно действие занапред и води до придобиване на права.

2.2. Възстановяване на гори и земи от горския фонд по ЗВСГЗГФ(1997г.):

а) обекти — всички гори, защото са били одържавени и обя­вени за общонародна собственост;

б) начини на възстановяване:

• в стари реални граници;
• с лесоустройствен план;

в) правоимащи – в полза на бившите собственици (ФЛ и ЮЛ), техните наследници и правоприемници;

г) ред:

• административен – чрез общинските служби по земеде­лие. Срок за подаване на заявления – 30.06. 1 999 г. След из­тичането му правата могат да се установят само по съде­бен ред с иск срещу общинската служба. И при спор за материални права страните трябва да се обърнат към съда;
• доказване – с писмени доказателства, не и с декларации; При липса на документи се подават молби за проверка собствеността – до 30.10.1999 г.;

д) действие – решението за възстановяване на собствеността и скицата имат сила на констативен нотариален акт освен ако имотите са включени в строителните граници на населени места.

3. Закони за възстановяване на одържавени имоти.

3.1. Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ, 1992 г.):

а) обекти – движими вещи и недвижими имоти, които са:

• одържавени по ЗОЕГПНС и по други изрично изброени закони, установяващи държавен монопол (напр. Закона за държавния монопол на тютюна);
• отнети без законово основание или не по установен ред от държавата, общините и народните съвети в периода 9.09.1944-1989г.;
• конфискувани по Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начян имоти – след проверка на присъдата;

б) начини на възстановяване – само в натура;

в) правоимащи – в полза на:

• ФЛ – собствениците, техните наследници по закон или правоприемници;
• юридически лица, църкви, манастири, джамии, синагоги и други религиозни общности, читалища и училища;

г) ред:

• автоматично възстановяване при следните условия:

1) да са още собственост на държавата, общините, обществени организации или техни дружества; 2) да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени; 3) собствениците да не са били обезщетени;

• възстановяване по съдебен ред, ако имотите са:

придобити от трети лица, но в нарушение на закона, или чрез използване на служебно или партийно положение или злоупотреба с власт (исковете можеха да се предявят до 1г. от влизане в сила на закона).

3.2. Закон за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБлНМ, ЗДИ и 3С (ЗВСНОИ,1992г.):

а) обекти – недвижими имоти;

б) начин на възстановяване – само в натура;

в)  правоимащи — в полза на собствениците и техните наследници;

г) ред – искане в 6-месечен срок до кмета на общината. Отказът се обжалва пред окръжния съд.

• предпоставки: 1) сградите да съществуват към момента на влизане на закона в сила (а ако са съборени, мястото да отговаря на изискванията за самостоятелен парцел); 2) ме­роприятието, за което е отчужден имотът, фактически не е започнало или имотът не се използва за нуждите, за които е бил отчужден;

д) действие – по силата на решението за отмяна на отчуж­даването и след като правоимащите върнат полученото от държавата обезщетение.

3.3. Закон за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (1991 г):

а) обекти – продадени на държавата по реда на ПМС № 60/1975 г., издадено в изпълнение на ЗСГ;

б) начини на възстановяване — само а натура;

в) правоимащи – в полза на собствениците н наследниците;

г) ред — автоматично, ако върнат в едногодишен срок на купувачите или правоприемниците им получената цена.

3.4. Закон за кооперациите – § 1 от отменения закон от 1991 г. и § 1 от действащия закон:

а) обекти – иззето, одържавено или преразпределено по какъвто и да е начин имущество след 10.09.1944г., ако искането за това е направено до 7.02.1993 г.;

6) начини на възстановяване – само в натура;

в) правоимащи – в полза на кооперации и кооперативни съюзи н на техни правоприемници. На прекратени, но незаличени кооперации – ако възстановят дейността си;

г) ред – искания до държавните, общинските и други фир­ми и организации;

• доказване на правата – с писмени доказателства или по съдебен ред;

д) действие – имуществото се връща по реда на наредба на МС.

3.5. Закон за възстановяване собствеността върху недвижи­ми имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май —септември 1989 г. (1992 г.):

а) обекти – недвижими имоти, които са били изкупени от държавата, общините, обществени организации или техни фирми. Обезсилват се договорите, с които тези лица са прехвърлили собственост на други ФЛ, а последните се обезщетяват;

• имоти, продадени на ФЛ, освен ако те изплатят 12-кратната стойност на продажната цена;
• възстановяват се и правата на членство в ЖСК;

б) начин на възстановяване – в натура;

в) правоимащи – български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция или други страни през периода май – септември 1989г.

• да не са получили в обезщетение друг недвижим имот и да не притежават в района на същото населено място друг недвижим имот, задоволяващ жилищните им нужди;

г) ред — автоматично, ако в 4-месечен срок от влизане в сила на закона платят на купувача получените от продажбата суми;

• даренията и отказите от право на собственост се обявяват със закона за нищожни.

3.6. Закон за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти (ЗОСОИ, 1997 г.):

а) обекти – имоти по ЗВСОНИ, които не могат да бъдат върнати реално, а по желание и за реално възстановените имоти,  които  не  са били  одържавени,  а завзети  от държавата;

б) обезщетяване — възможност за избор на вида на обезщетение:

• възстановяване в натура при съсобственост с държавата върху целия (застроен) имот;
• получаване на част от акциите или дяловете на търговските дружества, в активите на които са включени имотите;
• получаване на компенсаторни записи. Те са безлични поименни ценни книги. Могат да служат за платежно средство при покупка на имот от държавата по ЗДС, при учредяване на право на строеж върху държавни или общински земи, при прекратяване на съсобствеността с държавата или общините, по приватизационни сделки (по отменения ЗППДОП), при покупка на обекти на незавършено строителство;

в) правоимащи — в полза на правоимащите по горните за­кони;

• собствениците на отчуждени жилища или парцели за жилищно и вилно строителство могат да получат жилищни компенсаторни записи;

г)  административен ред – искания до съответния ми­нистър или областния управител в 1 -годишен срок от вли­зане в сила на закона.

• предпоставките за възстановяване на собствеността се преценяват към 22.11.1997 г., когато влиза в сила ЗОСОИ (ТР № 6/2006, ОСГК).

3.7. Други актове:

• Закон за амнистия и връщане на отнети имущества (ЗАВОИ, 1991);
• Закон за възстановяване на собствеността върху кон­фискуваните с Указ № 88 на Президиума на НС от 1953 г. недвижими и движими имоти, принадлежащи на Католиче­ската черква в пределите на Народна република България;
• Разпореждане № 15 на МС/1991 г. за отменяне отчужда­ването на недвижими имоти за държавна и обществена нужда на територията на Варненска област;
• ПМС № 225/1992 г. за деактуване на някои одържавени имоти.

 

31. Придобиване по чл. 78 ЗС

 

1. Функции на правилото.

1.1. Връзката с правилото на чл. 24/1 ЗЗД (правилото е било създадено във Франция, където е възприето вещното действие на договорите):

• при преминаването на собствеността по силата на договора, без да е нужно предаване, вещта може да оста­не в ръцете на бившия собственик. Ако той сключи нова прехвърлителна сделка с трето лице, то може да придобие владението, но няма да придобие собствеността върху вещ­та по пътя на правоприемството;
• съобразяването на правното положение с факти­ческото налага да се установи изключение от принципа, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. (ММ – правилото е коректив, който да внесе сигурност е оборота. То не променя принципите на правоприемството н затова не е изк­лючение от тях, а предвижда оригинерно придобиване на права).

1.2. Необходимост от гарантиране сигурността на оборота с движими вещи:

• възниква конфликт на интереси между; 1) приобретателя по първата сделка, който придобива собствеността по правоприемство, но не е получил владението и 2) приобретателя по втората сделка, който получава владението на съ­щата вещ, но без да придобие собствеността по пътя на правоприемството. Налице е разминаване между правно­то и фактическото положение;
• ако не съществуваше правилото на чл. 78, всеки купу­вач на движима вещ би се изправил пред трудната зада­ча да проверява легитимацията на прехвърлителя, от когото получава владението на вещта, без да бъде сигурен, че правото на собственост не е прехвърлено вече на трето лице;
• облекчаването и сигурността на оборота се постига чрез изоставяне защитата на лицето, първо придобило соб­ствеността по правоприемство, и чрез признаването на лицето, получило владението, за собственик въз основа на един първичен придобивен способ. При това първият приобретател губи собствеността (чл. 99). Тази защита се дава само при наличие на определени предпоставки.

2. Приложно поле.

2.1. По отношение на предмета:

• движими вещи – общото понятие по чл. 110. За придо­биване на собственост върху пари се счита, че е достатъчно владението, но не и другите предпоставки (ж. Сталев). Вещите трябва да са в гражданския оборот (л. Василев);
• ценни книги на приносител — всички налични ценни книги са движимости, но специалният ред за прехвърляне на поименните ценни книги и на книгите на заповед е ос­нование те да бъдат изключени от приложното поле на правилото. Придобиването на собствеността върху документа поражда въпроса за придобиването и на правото, инкорпорирано в ценната книга – възможност за обезсил­ването й по реда на чл. 560 и сл. ГПК и за предявяване на искове за неоснователно обогатяване. Придобиването на ценни книжа на регулиран пазар от добросъвестно лице е действително, независимо дали прехвърлителят е техен притежател (чл. 138 ЗППЦК).

2.2. Ограничения:

а) вещи, за прехвърлянето на които се изисква форма — нотариален акт (няма такива движими вещи по нашето законодателство) или нотариална заверка на подписите (регистрирани МПС, кораби);

б) откраднати и изгубени вещи – до 3 г. от кражбата или из­губването собственикът може да си иска вещта:

• откраднати вещи — кражба или съставни престъпления (грабеж), но не и присвояване или обсебване, при които вещта е била поверена от собственика на друго лице;
• изгубени вещи — при намирането им възниква задълже­ние за връщането им на собственика или предаването им в служба „Общинска собственост“ – чл. 87—88. Хипотези:
  1. ако вещта е била предадена в общинската служба, след една година общината придобива собствеността по първичен начин и досегашният собственик губи права­та си — чл. 89;
  2. ако намерилият вещта я е пуснал в оборота и владе­нието е било придобито при условията на чл. 78, собст­веникът може да я иска в тригодишния срок от изгубването. След изтичането на 3 г. владелецът към момента придобива собствеността. (ММ – и преди изтичане на срока би трябвало да се счита за собственик спрямо всички останали лица.);

• изключение – правилото на чл. 78/1 има сила и по отно­шение на откраднати и изгубени вещи, без да е необходи­мо изтичането на 3-годишния срок, ако владелецът е при­добил вещта от държавно или общинско предприятие (В. Стоянов – или търговско дружество с преобладаващо държавно или общинско участие). С такава защита разполага и купувачът при публична продан (чл. 482/2 ГПК).

2.3. По отношение на правата – само субективни ВП:

• право на собственост;
• право на ползване (само при учредяване);
• заложно право – спорно е, защото не е признато едино­душно за вещно право (ММ – освен това договорът за залог не може да се квалифицира безусловно като възмезден договор. Против придобиването му по чл. 78 се наказват П. Венеднков и В. Стоянов. А. Кожухаров и Л. Василев го допускат).

З.ФС.

3.1. Придобиване (установяване) на владението:

• от несобственик;
• прехвърлителят да е предал фактическата власт.

3.2. На правно основание:

• годно да прехвърли собствеността—сделка, СФС или др.;
• ако е недействителна сделка, развален или отменен дого­вор, въпросът може да се реши с оглед добросъвестността (П. Венедиков).

3.3. Възмездност на правното основание:

• срещу задължение за насрещна престация, без да се изисква да е била изпълнена;
• основната функция на правилото е да се защити търговският оборот, който е възмезден. Пък и не е справедливо да се предпочете интересът на безвъзмездния приобрета­тел пред този на собственика.

3.4. Добросъвестност на владелеца:

• без да знае, че праводателят не е собственик;
• незнанието се преценява към момента на придобиване на владението.

3.5. Позоваването на владелеца не е елемент от ФС:

• не е необходимо волеизявление – собствеността се при­добива ех lеgе;
• пасивното поведение на владелеца (ако не се защити с възражение за придобиване на собствеността по чл. 78) обаче не е просто отказ от право на собственост (обр. Л. Василев). То ще има за последица признаването на правото на досегашния собственик.

4. Доказване – становища:

4.1. Достатъчно е да се докаже владението:

• собствеността се презюмира (така е по френския ГК, така и Г. Боянов);
• недостатък – не е уредена изрично презумпция по отно­шение на другите елементи на ФС освен за добросъвест­ността.

4.2. Трябва да се докажат обективните елементи на ФС;

• правното основание и възмездността (обективните еле­менти на ФС) трябва да се докажат. Тежестта на доказване се определя съобразно процесуалното положение на стра­ните и правилото на чл. 154 ГПК;
• презумпцията за добросъвестността (незнанието) по чл. 70 може да намери приложение.

5. Същност:

5.1. на придобиването— становища:

• мигновена давност — неприемливо, защото давността изисква изтичането на определен срок;
• презумпция – не е уредена изрично в закона;
• особен първичен придобивен способ (преобладаващо мнение у нас). Собствеността се придобива „чиста“, освен ако владелецът е бил недобросъвестен по отношение на
• съществуващи ВП. Особеностите произтичат от връзката с правното основание: 1) недействителността на сделката е пречка за придобиването; 2) условието и срокът по сделката обуславят и ефекта на придобиването;

5.2. на 3-годишния срок по отношение на откраднатите и изгубените вещи:

• погасителна давност — неприемливо, защото не се по­гасява само правото на иск, а правото на собственост;
• придобивна давност – няма изискване владението да е упражнявано по време на срока;
• преклузивен срок (преобладаващо мнение у нас) – всъщност се отлага действието на придобиването и собст­веникът запазва правата си до изтичане на срока, след което ги губи, защото ги придобива друг (чл. 99). (ММ -преклузивен срок, но за претенцията на предишния собственик по чл. 78/2. Придобиването на собствеността от владелеца, който се позовава на ФС по чл. 78/1 по отношение на всички останали лица, не бива да се отлага и той следва да разполага с петиторна защита срещу тях.)

 

32. Придобиване чрез давностно владение

 

1. Понятие и функции.

1.1. Понятие и отграничения:

Способ за придобиване на субективни ВП чрез факти­ческото им упражняване през определен от закона срок от лице, което не притежава съответното право.

Отграничения:

• от погасителната давност: различно приложно поле (дори ВП по принцип не се погасяват по давност); пред­поставка за погасяване на правото е неупражняването му по време на срока; различни са и последиците на погаси­телната давност. Но някои правила на ЗЗД се прилагат към придобивната давност съобразно изричното препращане на чл. 84;
• от завладяването – при него за придобиването на соб­ствеността е достатъчно установяването на владение, без да се изисква да е продължило през определен срок.

1.2. Функция:

• подобно на погасителната давност и придобивката води до постигането на синхрон между правното и фактическото положение, а чрез това повишава сигурността в оборота;
• улеснява доказването и решава проблема с т.нар. „дя­волско доказване“;
• има значение на придобивно основание (първичен придобивен способ).

2. Приложно поле.

2.1. Относно правата – субективни ВП:

• само субективните ВП. Не могат да се придобиват по давност заложно или ипотечно право, право на задържане, вземания, права на интелектуална собственост и др.;
• всички видове ВП могат да се придобиват по давност, с изключение на отрицателните сервитути. Ограничените ВП се придобиват чрез квазивладение.

2.2. Относно обектите – има ограничения за придобиване по давност, установени с императивни норми на закона от­носно:

а) действащи ограничения:

• вещи и имоти – публична собственост на държавата и на общините – чл. 86;
• земи от държавния поземлен фонд – чл. 24/7 ЗСПЗЗ;
• горски територии, държавна и общинска собственост -ЧЛ.263Г;
• активи на пенсионни фондове – чл. 136 КСО;
• могат да се придобиват права върху идеални части, но не и върху реална части от урегулиран поземлен имот или от застроен обект, ако не могат да се обособят като са­мостоятелни обекти или да се присъединят към съседен имот – чл. 200 ЗУТ. Принадлежност към жилището (избено или таванско помещение) може да се придобие по давност от трето лице, ако то притежава в сградата обект, към кой­то може да се присъедини, и това не би нарушило изисква­нето жилището да има складово помещение (чл. 40 ЗУТ). Не може да се придобие и обща част по естество в ЕС;
• не могат да се позовават на давност приобретателнте на земеделски земи, които са им били продадени или пре­доставени от ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях организации, или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените в ЗСПЗЗ случаи (когато са били предоставени за ползване въз основа на ПМС) – чл. 10/13 ЗСПЗЗ.

б) отменени ограничения:

• всички държавни и общински вещи и имоти – до 1996 г. (преди изменението на чл. 86);
• вещи, които са кооперативна собственост – до 1999 г. (чл.З1/3 ЗК-отм.);
• реституирани имоти – до 1997 г. за имоти по ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ (чл. 5 ЗВСОНИ); за имоти по ЗВер – до 2002 г. (§ 5/4 ЗВер);
• имоти в населени места, за които се е прилагал ЗСГ — отм. (чл. 29) -до 1990 г.

2.3. Относно лицата:

• забрана за лице, придобило владението на движима вещ чрез престъпление – чл. 80/2 (например ако не съобщи за намирането на чужда вещ до една седмица — чл. 207 НК);
• в полза на лице с титул за собственост давност не тече (напр. за купувача преди разваляне на договора, за даре­ния преди отмяна на дарението).

З.ФС.

3.1. Владение:

• трябва да е установено (придобито) владение – за дър­жател давност не тече. (Напр. сънаследникът е държател, но ако отблъсне владението на другите наследници и установи владение само за себе си, започва да тече давност.);
• трябва да е непрекъснато – прекъсва се с изгубването му за повече от 6 месеца (отнемане от трето лице или просто изоставяне на вещта). За да не се прекъсне владе­нието, необходимо е да се предяви владелчески иск в сро­ка. С прекъсване на владението се прекъсва и давността -чл. 81. (В ЗСПЗЗ се постанови, че при включването на имоти в ТКЗС не е било прекъснато владението, ако се е основавало на пис­мен документ – чл. 12/7 в редакцията от 1997 г.);
• доказването е облекчено чрез презумпцията на чл. 83 – който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. Достатъчно е да се дока­же установяването на владение в началния момент на дав­ността и наличието му в края на срока (както и при позова­ването на владелеца), освен ако предявява иск за собстве­ност.

а) продължителност:

• за движими вещи (ако не са налице предпоставките по чл. 78) – 5г.;
• за недвижими имоти – в зависимост от вида на владението:
  1. за добросъвестния владелец – 5г.;
  2. за недобросъвестния – 10 г. (по ЗДавн – отм., сроковете са били съответно 10 и 20 г.).
• За сервитут по ЗВ срокът винаги е 10 г. (чл. 103/З ЗВ);

б) присъединяване на срока на владение при предаването му – чл. 82. Броят на предходни владения, чиито срокове могат да се присъединят, е неограничен. Присъединяване­то се извършва последователно към всяко предходно вла­дение. Законът изисква „правоприемство“, т.е. предаването да е на правно основание (ММ – не е нужно да е годно да прехвърли собственост – може и по предварителен договор. Обр. В. Стоянов.) Хипотезите в зависимост от вида на правоприемството:

• общо – при наследяване. Запазва се видът на владението (добросъвестно или не), ако наследникът го продължи;
• частно – чрез сделка или друг ЮФ. Възможно е владе­нието на праводателя и приобретателя да е от различен вид (добросъвестно и недобросъвестно) – ако е така, необходима е общо 10-годишна давност;
• „фингирано“ правоприемство – при разваляне на дого­вора прехвърлителят възстановява владението си и присъ­единява това на приобретателя (обр. П. Венедиков);
• владението продължава и при т.нар. реална суброгация – например ако имотът е отчужден за държавни или общински нужди и владелецът е обезщетен с друг имот, който ще придобие по давност (Л. Василев – при предходната уредба, когато е било възможно имотно обезщетяване).

в) спиране н прекъсване на давността – по правилата на чл. 115 и 116 ЗЗД. Правилата са императивни и всеки може да се позове (обр. П. Венедиков).

• особен случай на спиране на срока — ако след завладява­нето за известно време имотът е бил придобит от държава­та или от кооперация (субект, спрямо когото придобивната давност не е могла да тече), давност не тече. Ако след това имотът отново бъде придобит от друго лице – давността продължава;
• със закон се спира срокът на давността върху държавни и общински имоти от 31.05.2006 г. до 31.12.2014 г. (§ 1 ЗДЗС).
• особености при прекъсването – искът и възражението прекъсват давността само ако имат петиторен характер и ако решението има сила за владелеца. Признанието не трябва да е отправено към собственика, защото с него се изразява отпадането на анимуса на владелеца и той се превръща в държател (така П. Венедиков, В. Стоянов, обр. В. Таджер). Когато със съдебно решение е уважен иск или въз­ражение на владелеца срещу собственика, срокът (докол­кото му е необходим) е 5 г. (чл. 117 ЗЗД). Когато е бил ува­жен искът на собственика – срокът винаги е 10 г.;

г) отказ от давност – след като е изтекла (чл. 113 ЗЗД). Докато владелецът още не се е позовал на давността, иначе трябва да се приложат правилата за отказ от право на собственост. Ако се признават правата на собственика, владението се трансформира в държане, а ако не – може да започне нова давност. Кредиторите на владелеца могат да искат отмяна на отказа по чл. 135 ЗЗД.

4. Действие на давността.

4.1. Позоваване на давността:

• давността не се прилага служебно – чл. 120 ЗЗД. За вла­делеца възниква право да се позове на изтеклата давност, което той трябва да упражни, за да се легитимира като соб­ственик;
• срок – няма ограничение във времето, но владението трябва да продължава непрекъснато и към този момент;
• форма:
  1. пред съд – като ищец или ответник (най-често по петиторен иск). Може и с възражение. Няма значение сре­щу кого – не непременно срещу досегашния собстве­ник. И пред въззивна инстанция (ТР № 1/2001 г.);
  2. пред нотариус – (само за ВП върху недвижими имоти) – чрез искане за обстоятелствена проверка и из­даване на констативен нотариален акт за собственост – чл. 587 ГПК;

• кредиторите на владелеца не могат да се позоват вместо него по реда на чл. 134 ЗЗД (Вл. П. – съображения от морално естество и за справедливост могат да бъдат пречка за владелеца да се позове на давността. Следователно упражняването на правото зави­си от личната преценка. Обр. В. Стоянов).

4.2. Момент на придобиване на собствеността — становища:

• с изтичане на срока, автоматично (Л. Василев);
• от позоваването (в. Таджер). То се разглежда като еле­мент от ФС (Г. Боянов), макар че не е споменато в чл. 79;
• с обратна сила — към момента на изтичане на срока, осъществяването на ФС (Г. Боянов). (ММ – обратното действие не е уредено, но нотариалният акт няма конститутивно действие, а само признава владелеца за собственик, т.е. той е придобил вече собствеността.)

4.3. Същност:

• първично придобиване – досегашният собственик губи правата си;
• ограничените ВП и тежести не се погасяват автоматич­но, а отпадат, ако владението ги изключва, или по давност (ММ – ипотеките не могат да се заличат на това основание).

 

33. Придобиване чрез конститутивни съдебни решения.

 

1. Понятие:

à производен способ за придобиване на ВП – чрез правоприемство;

à ЮФ, от който настъпва правоприемството, може да е само конститутивно съдебно решение с правопораждащ ефект.
à Отграничение от конститутивните решения, с които се възстановяват ВП – за унищожаване на сделка , за разваляне на договор, отмяна на дарение и др. Правата се възстановяват с обратна сила!

2. Видове конститутивни решения:

• Решение за обявяване на окончателен договор за сключен – чл. 19/3 ЗЗД.

à упражняването на преобразуващото право да се иска обявяването на окончателен договор за сключен става само с конститутивен иск. За ВП върху недвижим имот исковата молба подлежи на вписване, както и решението!

à съдът трябва да провери дали прехвърлителят е титуляр на правата и изпълнени ли са особените изисквания на закона.

à решението замества окончателния договор – той се смята за сключен от влизането му в сила.

à допълнително условие за запазване действието на решението  – ищецът трябва да изпълни и задълженията си по окончателния договор, да плати таксите и разноските в двуседмичен срок, иначе решението се обезсилва. Обезсилването се извършва от първонинстанционния съд по искане на ответника,.

à решението няма изпълнителна сила!

 

• Решение за изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот – чл.33/2 ЗС.
  è преобразуващото право се упражнява само по съдебен ред – с иск, предявен в двуседмичен преклузивен срок. Исковата молба/ решението – се вписват.

è ответници са купувачът – трето лице и продавачът – съсобственик;

è ако повече съсобственици упр.правата си, исковете  се уважават съразмерно

è възниква продажбено отношение при същите условия, както с 3тото лице!;

è възниква и задължение за плащане на цената в едномесечен срок – в противен случай – решението се обезсилва по право.

 

• Решение за възлагане на неподеляемо жилище на бивш съпруг/ сънаследник:

è правото да се иска възлагане се упражнява с искане до съда най-късно до 1вото заседание след допускане на делбата;

è ако наследниците поискат възлагане, предпочита се този с по-висока цена;

è присъжда се уравняване на дяловете на другите съделители с имот/пари;

è собствеността се придобива след изплащане на сумата.

è паричното уравнение трябва да се изплати в 6-месечен срок, в противен случай то се обезсилва по право.

 

• Решение за предоставяне на движимите вещи, които служат за отглеждане и възпитание на децата, на единия от съпрузите – чл. 29/2 СК;

 

è правото да се искат тези вещи възниква и се упражнява с иск след влизане в сила на решението за развод или унищожаване на брака.

è срокът е една година от влизане в сила на бракоразводното решение;

è предмет – са движимите вещи, които са били съпружеска общност, но са били предназначени към момента на развода за отглеждането на лапетата.

è налице е възможност за пререшаване на въпроса – при евеееентуална промяна на мерките относно упражняването на родителските права => може да се иска отмяна на решението.

 

34. Придобиване по наследство – по закон и завещание. Придобиване при преобразуване на ЮЛ.

 

Представлява производен придобивен способ, който има за предмет имуществото на починало ФЛ.

 

1. Наследяване по закон – налице е общо правоприемство;

à законът определя реда, в който роднините се призовават към наследяване. Наследник по закон е и съпругът;

 

à при повече наследници законът определя дяловете им в съсобствеността;

à особени правила:

1. чл. 11 ЗН – при липса на наследници по закон или завещание – то се получава от държавата и общините, които получават движимите вещи, както и жилища и ателиета, гаражи и имоти и др.
2. чл. 12 ЗН – обикновената покъщина и земеделският инвентар се получават от наследник, който е живял с наследодателя и се е грижил за него; 2/ ако някой от наследниците е извършил подобрения в наследството преди откриването му.

 

2. Наследяване по завещание –

à въз основа на общо завещателно разпореждане – при него не се посочват определени имущества, а цялото или дробна част от наследството

 

à въз основа на частно завещателно разпореждане, завет (по силата на частното правоприемство) – то има за предмет определено имущество. Хипотезите са:

1. когато предмет на завета са индивидуално определени вещи, налице е правоприемство дирекно от наследодателя;
2. когато предмет са родово определени вещи, за заветника възниква вземане срещу наследниците да му прехвърлят собственоста.

 

 

3. Придобиване на наследството:

è ФС е следният:

1. откриване на наследството
2. наличие на семейноправна връзка( при наследяването по закон) или на завещателно разпореждане (при наследяване по завещание);
3. приемане на наследството;

 

è наследството се придобива ако бъде прието, по два начина:

1. изрично – с писмено заявление, което се вписва в РС по местоотркриването;
2. мълчаливо – ако наследник ивърши действия, от които е очевидно намерението му да приеме наследство(напр. ако се разпореди с него).

 

è приемането има обратно действие – наследникът се счита за собственик от момента на откриване на наследството.

 

è легитимация на наследника като собственик изисква представяне на:

1. титула за собственост на наследодателя;
2. удостоверение за наследници (при наследяване по закон) или завещание;
3. акта за делба  – след извършването на делбата.

 

 

 

35. Придобиване на собственост вурху застроени обекти чрез извършване на груб строеж или ЖСК.

 

1. Договор, с които две или повече лица, които притежават правото да строят в определен имот, обединяват усилията си за съвместно построяване на определени обкети, като всеки се задължава да участва пари, труд и материали, съответни на стойността на обекта, който ще придобие, когато се извършхи делба на сградата съобразно разпределението по договора.

 

Характеристика:

• Ненаименуван договор.
• Многостранен договор.
• Възмезден договор по начало- всеки участник се задължава да престира, но може да се уговори и безвъзмездност по отношение на някои от участниците.
• Консесуален договор.
• Неформален договор.
• Смесен договор.
• С оглед личността на участниците.

 

Отграничения :

–от договора за гражданско дружество- в случая общата цел не е стопанска в тесен смисъл, а придобиване на имот чрез реализиране на притежаваното върху терена; притежанието на ВП е предпоставка за участие в договора; Правилата по ЗЗД се прилагат аналогично.

Сключване :

• Предмет- обекти в сграда, която предстои да се изгради в имота съгласно одобрен архитектурен проект.
• Страни- ФЛ и ЮЛ, които са собственици на имота, етажни собственици или имат право на строеж, надстояване, пристрояване
• Съдържание- обособените обекти, които ще получи всеки участник, тяхната стойност, условията за изпълнение на строителството, други права и задължения.

 

 Права и задължения на страните :

• Имуществени права и задължения :
• Задължения : за вноски ( в пари, труд или материали);
• Права : на съсобственост върху построеното; право на всекиу участник да получи при делбата определен обект; право на ликвидационен дял; право на разноските.

Неимуществени права и задължения

• Задължения: за лоялност и участие в управлението;
• Права : право на участие в управлението. По аналогия с гражданското дружество, ако не е уговорено друго, всеки може да извършва действия на управление и има право на вето. Споровете се решават с мнозинство, а останалите въпроси- единодушно.

Придобиване на собствеността и прекратяване на договора

• Възникване на съсобственост върху новопостроените обекти съобразно притежаваните от участниците ВП. Особености: дяловете зависят от обема на притежаваните от участниците ВП; неделимост до завършване на сградата или поне на грубия строеж.
• Прекратяване на съсобствеността и придобиване на обособените обекти съобразно предварителното разпределение- възможности: 1) с доброволна делба, която може и да се отклони от първоначално предвиденото разпределение; 2) с иск по чл. 19/3 ЗЗД, а не зрез съдебна делба.
• Ако възмиква етажна собственост, трябва да се определят и идеалните чсти от общите части на сградата;
• Договорът може да се прекрати и преди завършване на строежа- доброволно, чрез разваляне по отношение на всички или само на някои от участниците.

 

 Придобиване на застроен обект в ЖСК.

• Понятие и характеристки на ЖСК:

Доброволно сдружение на лица, което се създава за снабдяване на членовете със собствени жилища, гаражи или ателиета чрез организиране на стоителна дейност чл.1 ЗЖСК.

Характеристика : Вид кооперация- създадена чрез доброволно обединение;

Особености: не е търговец; членове могат да бъдат и ЮЛ; минималният брой членове е 6.

 ФС на придобиването:

• Учредяване на ЖСК- чрез провеждане на УС и вписване на кооперацията в регистъра на Ок. Съд;
• Членство- обикновено или по право, възникнало и непрекратено.
• Право на строеж, придобито от ЖСК
• Завършване на сградата
• Решение на ОС за разпределяне на обособени обекти в сградата. Решението се взема с квалифиц. мнозинство. Необходимо е писмено съгласие на член-кооператори;
• Решение на ОС за определяне на окончателната цена на имотите и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от мястото или от правото на строеж. Решението се взема с квал. Мнозин. ОС трябва да бъде свикано в рамките на 1 месец от определяне на цената на имотите след приключване на стоителство. Ако УС не го свика, всеки кооператор може да поиска от РС (не е разтройство, а районен съд ) да го свика с решение. Ако ОС (не е осиране :Д а Общо събрание) не вземе решение, то се взима от РС по искане на някой от кооператорите- чл 36 ЗЖСК;
• Снабдяване на всеки чл-кооператор с нот. акт за съответния обект. Макар че се издава по чл. 483/1 ГПК, актът има конститутивно действие и е завършващия ел. На ФС- 35/2 ЗЖСК.

 Същност:

-смесен ФС;

– производно придобиване- поначало собственикл на сградата е ЖСК.

Защитни заклинания на чл.- кооператорите преди снабдяването им с нотариални актове- чл 38а ЗЖСК :

• Вещен заклинателен иск- срещу всеки, който заема без основание обекта, които е негов съгласно разпределението;
• Особена претенция : 1) не е петиторна- преди придобиването на собствеността;

2) не е посесорна- владението на обектите в сградата е на ЖСК.

 

 

36. Придобиване право на собственост чрез приращение, завладяване, преработване и присъединяване. Придобиване на намерени вещи. Намиране на съкровище.

 

1. Приращения

Приращения върху НИ- чл 92.

Способ за придобиване на собственост върху чужди движими вещи,  които трйно се прикрепват към недвижимия имот на собственика.

 

• Прикпрепените вещи стават част от недвижимия имот, а не самостоятелен обект на собственост. Няма значние коий е извършил прикрепването;
• Автоматично придобиване- без да е необходимо нечие волеизявление. ФС вкл. Прикрепване на движима вещ към имота под формата на: на части от сгради, строежи, мрежи и съоръжения, както и трайни насаждения. В ЗС не се уреждат изрично приращенията, получени чрез нанос, оттегляне на вода и др., но ползата е за собств. на краибрежния имот.
• Диспозитивно правило- ако не е уговорено друго. Ако е учред. право на строеж, пристрояване или надсрояване, придобивният ефект по отн. На новопостроена сграда ще ползва суперфициаря;
• Същност- няма правоприемство. Първичен способ, защото е без значение чия е била към моммента собствеността върху прикрепената вещ.
• При отделянето им собствеността върху движимостите се възстановява ( въпросът е спорен) !!!

 

Добиви-чл 93.

Общо понятие- всичко, което може да се получи от или по повод използването на една вещ, без да се засяга целостта и;

Видове :

Плодове- движими вещи, отделени от други, без последните да се изменят съществено. С отделянето на плода се обособява нова вещ, в-ху която възниква пр. на собственост; Неорганични и органични.

Прираст- доход, който се получава от вещ вследствие на биологични процеси, увеличаващи стойността й. Ubgrade na tier 1 v tier 2 pvp оръжие ( за WoW играчите.) V s В случая не възниква нов обект и не се придобива ново право на собственост;

Наем- доход, който се получава от вея, вследствие от възмездното й предоставяне за ползване на 3-то лице. Обикновено се получава наемна цена в gold, лихва и др.

Диспозитивно правило- придобиват се от собственика на вещта-майка. Може да се уговори друго, като се учреди право на ползване на 3то лице- то придобива добивите. В закона също се уреждат изключения- напр. В полза на добросъвестния владелец. (чл 71)

Същност- няма правоприемство.

 

Преработване- чл 94.

Способ за придобиване на собств. върху движима вещ, създадена от лице, което не е собственик на материала.

• Винаги при създаване на нова (движима) вещ се губи собствеността върху материала, но възниква собственост върху новосъздадената вещ. Проблемът възниква, когато върпосът за собствеността не е уреден в договор;
• По смисъла на закона- когато преработения материал е чужд, собствеността зависи от обстоятелството коя е по-високата стойност:

на материала- неговият собственик става собственик на изработената вещ.

на работата- тогава се има предвид и добросъвестността на преработващия: 1) ако е знаел, че материалът е чужд, неговият собсств. става собств. на вещта, но може и да се откаже. 2) ако не е знаел, става собственик по  силата на този ФС. Налице е оригинерно придобиване.

равностойни са- неуредена хипотеза.

 

 При няколко материала с различни собственици.- чл 95.

• Ако има главен материал- неговият собственик придобива веята.
• Ако не може да се определи главен материал- възниква съсобственост върху вещта.
• Ако изработването е дейност на няколко лица- неуреден въпрос.

 

Характер :

-първично придобиване- от преработващия;

Няма право приемство- от собственика на материала.

 

Обезщетение за стойността на работата или материала чл. 96:

• Задължение, основано на неоснователното обогатяване на придобиващия собствеността: 1) за преработващия- в полза на собственика на материала; 2) за собственика на материала- в полза на преработващия; 3) за собственика на главния материал- в полза на собствениците на допълнителни материали;
• Отграничение от задължението за поправяне на вредите- дължи се по общите правила, т.е ако са причинени виновно.

 

Присъединяване– чл. 97

Способ за придобиване на собственост върху чужда двужуна вещ, която се прикрепва трайно като част към друга главна движима вещ.

• Хипотезата- когато разл. лица са собств. на 2-те вещи и когато въпросът за собствеността не е уреден с договор. По аналогия правилото следва да се прилага при смесване на вещства.
• Трайно прикрепване е налице, когато вещите не могат да се разделят, без да се засегне главната.
• Коя вещ е главна? С оглед на функционалното предназначение.
• Отграничение от случая, когато движима вещ става принадлежност на друга. (чл. 98). Присъеднинената вещ запазва самостоятелността си и собствеността не се променя.

 

 Същност :

Всъщност не се придобива нов обект, защото присъединента част губи самостоятелността си;

Няма правоприемство- първичен способ.

При отделяне на частта собствеността се възстановява.

 

 Право на обезщетение за собств. на присъеднинената вещ- спец. Хипотеза за неоснователно обогатяване.

 

 

Придобиване на недвижими имоти, чийто собственик не може да бъде установен. Придобиване на намерени вещи и на съкровище.

 

Придобиване на безстопанствени недвижими имоти.

Липса на общо правило в законодателството.

Предишна уредба

• До 1991 г.- всички вещи, които нямат друг собственик, стават държавна собственост- чл 6 ЗС.
• 1996 г- 1999 г. общсто правило , че са общ. Собственост. Чл 2/2 ЗОС.
• След 1999г.- общината владее безстопанствените имоти- чл 13/2 ЗОС. Това означава, че може да ги придобие по давност за 10 г.

 Специални правила :

Чл 11 ЗН-   незаето наследство се придобива от държавата, с изключ. на недвижими имоти, които стават общинска собственост;

Чл 44/2 ЗЮЛНЦ- имуществото, останало след ликвидация на ЮЛ с нестоп. цел за общественополезна дейност се предава на общината;

Чл. 42/2  ЗПП- държавата придобива имуществото на пол. Партия, прекратена с решения на съда.

Чл. 25 ЗСПЗЗ- земеделска земя, която не принадлежи на граждани, ЮЛ или държавата, е общинска собственост. Останалата след реституцията земеделска земя се владее от общината и се придобива след 10г.- чл 19 ЗСПЗЗ;

Чл. 7 ЗГ- държавни са горите и земите от горския фонд, които не принадлежат на ФЛ, ЮЛ и общините.

 

 Намерени вещи.

Нашият законодател не е уредил завладяването на безстопанствени вещи като способ за придобиване на собственост.

Изгубени и изоставени вещи:

Изгубени вещи- движими вещи, владението върху които е изгубено поради невнимание, без да има отказ от собственост;

Изоставени вещи- движими вещи, чиито собственици са се отказали от правата си и са преустановили владението. Може да се установи ново владение.

Отпадъци- причинителите на отпадъци и тези които ги владеят са техни притежатели чл. 5 ЗУО. Забранява се тяхното изоставяне или нерегламентирано изхвърляне или унищожаване.

 

Придобиване на изгубена вещ :

• Задължение за намерилия вещта да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, след заплащане на възнаграждение- чл. 87. Непредаването е престъпление по чл. 207 от НК и намерилият вещта не може да я придобие по давност. Ако не е обещано възнаграждение (чл. 368 ЗЗД)- дължи се обичайното (10 % от стоиността на вещта)
• Ако тези лица са неизвестни- задължение за предаване в общинската служба в едногодишен срок. Ако вещта не бъде предадена, лицето може да установи владение, но то е недобросъвестно и ще я придобие след 5г. Ако я продаде на добросъвестно лице, срещу него ще важи защитата на досегашния собственик до 3г. от изгубването- чл 78/2;
• Ако вещта не бъде поискана- става собственост на общината- чл. 89. Тя може да я продаде и чл. 78/2 не се прилага.

 

Придобиване на съкровище.

Понятие за съкровище- чл 91.

Вещи, които имат особена ценност;

Скрити по какъвто и да е начин.

Имат собственик, но той не може да бъде установен.

 

Придобиване :

От държавата.

Право на възнаграждение за лицето, което е намерило съкровище- 25% от стойността.

 

 Паметници на културата :

Понятие- всяко недвижимо и движимо автентично материално свидтелство за човешко присъствие и дейност за процесите в природата, което има научна и културна стойност и значимост. (чл 3. ЗПКМ)

Откритите при археологически разкопки стават държавна собственост- чл. 16 ЗПКМ

При откриване по друг повод- възниква задължение за уведомявнае в седмичен срок на съответната община, кметство или най- близкия музеи, а укритите се изземват в полза на държавата- чл. 14 ЗПКМ. Въпросът за собствеността не се урежда изрично, но следва да се третират като сърковище, ако собственикът е неизвестен;

Право на възнаграждение на този, който предаде на музей движима вещ-паметник на културата.

 

Имущество на потънал кораб :

• Собств. на потънало имущество, който не е направил заявление или не извади имуществото в срока, определен от изпълнителна агенция“ Морска администрация.“, загубва правата си над него (чл. 334 КТК);
• В случаите, когато потъналото имущество бъде извадено случайно, лицето, което го е извадило, е длъжно да го предаде на Морска администрация. Това лице има право да получи възнаграждение на изваденото имущество в размер на 1/3 от него ( чл 335 КТК).
• Когато собств. е неизвестен, не се яви или откаже да заплати разноските Морска администрация пристъпва към продажба на имуществтото чрез търг с явно наддаване )чл. 333а КТК).
• пол. приходи постъпват в бюджета на агенцията.

 

 Въпросът за завладяването на движими вещи и животни като способ за придобиване.

При лов и риболов  на диви животни и риби, които са свободни .

• Дивечът е частна държавна собств., рибките принадлежат на собственика на съответния обект. Придобиването е производно.
• Отстреляният дивеч, кожите и друг род такива материали принадлежат на ловеца при условията, опрделени от стопанисващия обекта.
• Лицето, на което е издадено специално разрешително за любителски или стопански риболов е собственик на рибката, стига тя да е уловена или след уловяването й, освободена от въдицата. При любителски риболов риболовците могат да си запазят на ден до 2 кг. Пъстървови риби или до 3 кг от всички останали риби с изключение на риба с размерите на акула или кит. Уловената риба не може да бъде обект на покупко-продажба.

 

 

 На изоставени вещи:

Да е налице отказ от правото на собственост;

Притежателите на отпадъци са причинители на отпадъците, както и лицата, в чието владение се намират (чл.5 ЗУО). Отпадъците се предоставят за събиране, транспортиране, опозолтворяване или обезвреждане на лица, които имат право да извършват съответните дейности.

 

 

 

37. 37. Отчуждаване на имоти за държавна и общинска нужда

 

Отчуждават се права-собственост или  ограничени ВП.

Обекти – недвижими имоти и части от тях: поземлени ( застроени и незастроени); сгради и съоръжения (чл. 38/1 ЗВ).

 

1.1 Допустимо е отчуждаване въз основа на закон:

• ограничение на принципа за неприкосновеност на частната собственост-допустимо е принудително отчуждаване в обществен интерес;
• редът и условията за отчуждаване се уреждат със законов, а не с подзаконов акт.

1.2 Конституционно установени условия:

• само ако нуждата не може да бъде задоволена по друг начин;
• задължително обещетяване на собственика:
  • предварително- държавата или общината не придобива собствеността преди реалното обещетение на собственика на отчуждения имот;
  • равностойно-възможнст законът да предвиди парично или натурално обещетение, равностойно на отчуждения имот. Понастоящем е уредено само парично обещетение.

 

2. Отчуждаване по ЗДС

2.1 Допълнителни предпоставки

• влязъл в сила подробен устройствен план- с него се установява наличието на държавна нужда , която не може да бъде задоволена по друг начин. Допуска се отчуждаване и по одобрен ПУП, з който е допуснато предварително изпълнение.Ако са изминали 10г. от влизането му в сила, собствениците могат да искат изменението му.
• имотът да е предназначен за държавни нужди, които обуславят възникването на публична собственост на държавата.
• имот на ФЛ или ЮЛ

2.2 Ред

• отчуждаването може да се извърши изцяло или на етапи;
• производството започва с мотивирано искане на заинтересованите ведомства до МФ и МРРБ, придружено с финансова обосновка;
• предложение на МФ и МРРБ до областния управител, който издава заповед за отчуждаване-връчва се на собствениците по реда на ГПК;
• 14-дневен срок за обжалване на заповедта на областния управител пред съответния административен съд, а решението на МС пред ВАС;
• обещетението е парично-размерът му се определя в съответствие с предназначението на имотите преди влизането в сила на ПУП въз основа напазарните цени на имоти с подобни характеристики.

– обещетението се внася от инвеститора по банкова сметка на правоимащите, за което ги уведомява чрез публикации в 2 централни и 1 местен ежедневник;

– ако имотът е ипотекиран, съответната част от обещетението се плаща първо на ипотекарния кредитор;

2.3 ВП последици:

• имотът се смята за обещетен от датата, на която обещетението е преведено по сметката на собствениците;
• ако имотът е единствено жилище, се заема 3 месеца след плащането на обещетението;
• държавата придобива имота производно, но чист от тежести

 

2.4 Отмяна на отчуждаването:

• по иск на собственик до адм, съд или ВАС, ако до 6 месеца след влизане в сила на заповедта не му бъде изплатено обещетението;
• ако в 3-годишен срок мероприятието по плана не е започнало или имотът не се използва по предназначението, за което е отчужден;

– държавата дължи обещетение за вредите, причинени на собственика;

– собственикът дължи за подобренищта обещетение в размер на по-малката сума от разноските и увеличената стойност;

3. Отчуждения по ЗОС

3.1. Допълнителни предпоставки

• влясъл в сила подробен устройствен план. Допуска се отчуждаване и по одобрен ПУП, за който е допуснато предварително изпълнение.
• имотът да е предназначен за изграждане на обекти-публична общинска собственост или др. определени със закон.
• имот на ФЛ или ЮЛ- имоти на държавата не могат да бъдат отчуждавани принудително за общински нужди- могат да се прехвърлят безвъзмездно в полза на държавата;

3.2 Ред

• кметът на общната публикува обявление за предстоящото отчуждаване на интернет страницата на общината, 2 централни и 1 местен ежедневник и в сградата на общината. Обявлението съдържа: 1) предназначение на имотите; 2) основание за отчуждаването; 3) вид, местонахождение, размер и собственици на имотите; 4) размер на дължимото обещетение;
• не по рано от 1 месец след публикуване на обявлението кметът издава заповед за отчуждаване. В нея се посочват освен  още и търговската банка, в която ще се внасят обещетенията, и датата, след която започва плащането им;
• заповедта може да с еобжалва в адм. съд по местонахождението на имота в 14-дневен срок от обнародването й. Производството пред адм. съд приключва в срок до 2 месеца от подаването на жалбата. Решението на съда е окончателно;
• в едноседмичен срок от издаванена заповедта за отчуждаване кметът на общината публикува обявление в 2 централни и 1 местен ежедневник и в сградата на общината, с което уведомява собствениците в коя банка са внесени обещетенията;
• обещетението е парично-по парарни цени към деня на издаване на заповедта на кмета. Не се дължи обещетение за незаконно построени сгради и подобрения в имота;
• обещетение в натура-когато се отчъждават земеделски земи и горски територии, които няма да се урегулират с ПУП;

3.3 ВП последици

• имотът се смята за отчужден от датата, на която паричното обещетение бъде преведено от общината в банка в сметка на правоимащите. При натурално обещетение имотът се мята за отчужден от датата на влизане в сила на заповедта на кмета. Ако имотът е единствено жилище на правоимащия, се завзема най-рано след 3 месеца от плащане на обещетението;
• общината придобива имота по производен начин и без тежести;

3.4.Отмяна;

• ако до 6 месеца от влизане в сила на заповедта на кмета или на съдебното решение собственикът не може да бъде обещетен, може да иска от кмета да отмени заповедта за отчуждаването. Ако до 3 месеца след този срок не е направено искане, може да се плати обещетението, заедно с лихвите. След това заповедта се обезсилва;
• ако в 3-годишен срок мероприятието по плана не е започнало или имотът не се използва по предназначението, за което е отчужден, собственикът може да иска от кмета да отмени заповедта за отчуждаване, след като върне полученото обещетение;

Облигационни последици:

– общината дължи обещетение за вредите, причинени на собственика;

– собственикът дължи за подобренията обещетение в размер на по-малката сума от разноските и увеличената стойност;

4. Особени правила

4.1 Отчуждаване по чл.209 ЗУТ:

• на части от поземлени имоти за разширяване елементите на транспортната инфраструктура, при което имотите могат да с еползват по предназначението си, което са имали преди отчуждаването;
• отчуздаването става със заповед на кмета или областния управител, която може да се обжалва пред съда;
• обещетението е парично;
• частта от имота се счита отчуждена при изплащане на обещетението;

4.2 Отчуждаване на земеделски земи:

• по реда на ЗДС и ЗОС

4.3 Условия за отчуждаване на имоти по ЗВ:

• Ако собственикът трайно е лишен от ползването на целия имот или на част от него поради осъществяване на някое от следните мероприятия:
• при извършване на проучване за добив на подземни води;
• при изграждането на нови обекти, свързани с ползването, опазването или защитата от вредно въздействие на водите;
• когато е необходимо за по-целесъобразно оползотворяване на водните ресурси;
• на имоти, разположение в гранците на най-вътрешния и средния пояс от санитарно-охранителните зони около водоизточниците на минерални води;
• когато се налага изграждането на нови обекти, свързани с опазването или защитата от вредното въздействие на водите;

4.4Условия за отчуждаване  по ЗПБогат:

• Когато титулярът на разрешение за търсене или проучване и собственикът на земята не успеят да сключат договор, с който в полза на титуляра на разрешението или на консесионера се учредява вещно право на ползване върху земята, заинтересуваната страна отнася въпроса за разрешаване пред съответния орган, който може да направи искане за отчуждаване по ЗДС;

4.5 Условия за отчуждаване по ЗЗТер:

• При увеличаване на площта или при включване на нови защитени територии към парковете с национално значение и природните резервати имотите се отчуждават по ЗДС;

4.6 Условия за отчуждаване по ЗОЗЗ:

• Основание за отчуждаване са влезлите в сила решения за промяна на предназначението на земеделски земи, собственост на ФЛ и ЮЛ, необходими за държавни или общински нужди;

 

 

 

 

 

43. Вписване – същност и цел. Системи на вписване – реална и персонална система. Актове, подлежащи на вписване. Правно действие на вписването.

 

1. Понятие – вписванията са процесуални действия на съдията по вписванията и службата по вписванията, състоящи се в записване и подреждане във водените книги( в имотня регистър) на обстоятелсва, предвидени в закона, за да им се даде гласност – чл. 1 ПВ.

 

à целта на вписването е да внесе сигурност в оборота с недвижими имоти. Основните проблеми са:

1. нотариалният акт може да се използва за легитимация на лице, което вече не е собственик – т.е. вписването информира за отчуждителни сделки с имотите;
2. вписването създава противопоставимост – дори и като нотариален акт, договорът за прехвърляне/ учредяване на ВП действа между страните и не може да се противопостави на трети лица, които са придобили ВП върху имота от същия собственик и са вписали акта по-рано.

 

à  може да е елемент от фактическият съста – напр.при ипотеките, при отказ от ВП върху недвижим имот.

à след 1996г. вписванията не се извършват от нотариуси, а от съдии по вписванията, но остават уредени като вид нотариално действие. Уредбата е в ЗС, ПВ, ЗКИР, ГПК.

 

2. Системи за вписване:

à персонална ( възприета у нас от Франция и Италия ) – партидите се водят на имената на отчуждителите. Недостатъците са – непълна информация, която поражда опасност от грешки Персоналната с-ма действа на принципа на откриване на партиди, но на името на отчуждителя на имота (напр. при апартамент – купен от д-вата 70-те год. или наследен – не са извършвани сделки с него – той не фигурира в книгите по персоналната с-ма, не се отразява нишо за имота в такава книга. Ако продадем имота – в този момент се открива партида в партидната книга по персоналната с-ма, но на името на отчуждителя). Това е така, защото самият модел на систематизиране и откриване на информация по тази с-ма е базиран на такава логика – данни за имота се търсят по името на продавача по азбучен указател, по първо име. Сделките са описани по реда на вписванията – партидна книга – партида (в книги) – данни за нотариалния акт (в книги).

╚Данните са не въз основа на партида на имота, а на партида на лицето – отчуждител.

 

à реална (възприема се със ЗКИР, създадена в Германия) – партидите се водят за обособни недвижими имоти;

à до въвеждането на имотния регистър у нас ще се водят и двата регистъра.

à има още ТАПИЙСКА система и система ТОРНСТЕН.

 

 

3. Актове, подлежаши на вписване.

Режимът е императивен, т.е. се вписват актове в предвидените от закона случаи:

à по ПВ: актове относно недвижими имоти; искови молби и решения, ипотеки и особени залози; възбрани и други обезпечения.

à по ЗКИР: актове, с които се учредява, признава, прехврърля ВП въру недвижими имоти; възбрани и ипотеки и др.

 

Налице е изискване относно формата на актовете – нотариална или заверка на подпис.

 

 

3.1.. Актове подлежащи на вписване – актове, с които се прехвърлят, учредяват, установяват или принават ВП – чл. 112. В това число:

 

à актове, с които се прехвърля собственост или се учредява, изменя, прехвърля или прекратява друго ВП върху недв.имот, както и актове, с които се признават такива права (констативните нотариални актове.;

à договорите, с които се прехвърля наследство на недв.имот (чл. 212 ЗЗД)

à актовете за отказване от вещни права върху недвижим имот – чл. 100 ЗС

à договорите за делба на недв.имоти;

à договорите за наем на недвижим имот за срок по-дълъг от една година.

à други актове, за които е предвидено със закон – напр.:решения на общински служби по земеделие за възстановяване собствеността върху земеделските земи и гори( чл. 5 ЗСПЗЗ); заповеди на кмета за индивидуализиране на УПИ (чл. 16/5 ЗУТ)…. и др.

à актове, които не са изрично предвидени в закона: постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на недвижим имот, изнесен на публична продан; присъда, с която се конфискува имот; решение, с което се отнема в полза на държавата и др.

 

Налице са и изключения(чл.5 ПВ) – не се вписват: придобиване на имот по силата на закона; придобиване на наследство; договори за наем, свързани с държавна тайна.

 

3.2. Искови молби и съдебни решения:

à решенията и молбите, които заместват подлежащи на вписване актове по чл. 112, б”а”(напр.по чл.33/2 ), както и решения, които констатират подлежащи на вписване актове по чл. 112, б. „а-ж” – установителни, осъдителни и конститутивни – напр.искове по чл.108, чл.109, чл.109а

 

à за разваляне(чл.87 ЗЗД), унищожаване (чл.32 ЗЗД), отменяване (чл. 227 ЗЗД) или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112-114, б”а”.

à за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля/учредява ВП върху недвижим имот(чл. 19 ЗЗД)

à молби за отмяна на съдебни решения, подлежащи на вписване.

 

3.3. Ипотеки, възбрани и др.обезпечения:

à всички видове ипотеки – договорна, законна(чл. 166 ЗЗД)

à възбрани, постановени от съда от съдебния изпълнител или публичния изпълнител.

à обща възбрана

à залог върху търговско предприятие, в активите на което е включен недвижим имот.

 

3.4. Актове, които само се записват в книгите по чл.33а ПВп:

à извършените нотариални завещания

à актове за отмяна на завещания;

à предадените за пазене саморъчни завещания.

 

 

 

 

 

4. Правно действие на вписването:

Вписването има три възможни действия:

1. Оповетява факта на извършеното действие – т.е. даване на гласност – книгите с актовете се пазят 100! години. Справка може да се извърши устно/ чрез нотариус и писмено – с подаване на заявеление и издаване на удостоверения.

 

2. Определя поредността на извършване на действията (с приоритет се ползва по-рано вписаното право – решава се колизията в рамките на противопоставимостта на разл. права). – при ипотеката – две или повече ипотеки вписването определя реда на привилегиите.

 

3. Вписаният акт е противопоставим на всички последващи актове, вписани след него – до вписването им актовете по чл. 112 ЗС не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права. По отношение на исковите молби – придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца – чл. 114 ЗС.
   По отношение на решенията – от датата на вписване на исковата молба, ако решението бъде отбелязано в 6 – месечен срок от влзането му в соа – чл. 115/2 ЗС.

 

→Вписването по нашата правна с-ма НЕ е елемент от ФС за придобиване на вещни права. Но при невписан норатиален акт – титулярът на правото не може да  го противопостави на вписан нотариален акт, а по-късно нотариален акт не можем да впишем. В Германия напр. е възможно, но там са по реалната с-ма.).

 

→По изключение в три случая вписването има конститутивно действие.

1. При вписването на ипотека – елемент от факт. състав на придобиването на ипотека – няма вписване – няма ипотека.
2. Отказът от вещно право по чл. 99 и чл. 100 ЗС – чрез декларация с нотариална заверка на подписа, която трябва да бъде вписана.
3. Възбрана – чл. 400(2) ГПК.

 

 

44. Кадастрална карта и имотен регистър

 

Кадастър е сувкупността от основни данни за метоположението, границите и размерите на недвижимите имоти на територията на страната, набирани представяни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по установен от закона ред.

1.2 Обект на кадастъра:

• поземлен имот – част от земната повърхност, включително и тази, която е трайно покрита с вода, определена с граници съобразно правото на собственост. Имотите образуват територията на страната, без да се припокриват един с друг;
• сграда, включителни изградена в груб строеж,
• самостоятелен обект в сграда;

За всеки обект се създава идентификатор-уникален номер, чрез който имотът се посочва еднозначно за територията на страната.

1.3 Съдържание на кадастъра:

а) основни данни:

• за поземлен имот – идентификатор; граници, определени с геодезическите координати на определящите ги точки; площ; предназначение; адрес; начин на ползване;
• за сграда:идентификатор; очертание на сградата, определено с геодезическите координати на определящите ги точки; застроена площ, брой етажи, предназначение, адрес;
• за самостоятелен обект в сграда – идентификатор; местонахождение; предназначение, етаж; адрес;
• за гранците;

б) други данни:

• относно собствеността и други ВП върху недвижимите имоти;
• сециализирани данни за: недвижимите имоти, различно от основните кадастрални данни; строеж; съоръжения и други обекти в поземлените имоти; трайни насаждения и др.

1.4 Кадастрална карта и кадастрални регистри

• кадастралната карта съдържа: 1) държавните граници, границите на административно-териториалните единици, землищните граници и границите на територии с еднакво трайно предназначение; 2)поземлените имоти с границите и идентификаторите им; 3) сградите и идентификаторите им; 4) наименование на местности, улици, водни течения и площи и други обекти; 5) точките на геодезическата основа; 6) схеми на самостоятелни обекти в сгради;
• водят се кадастрални регистри на: недвижимите имоти-обект в кадастъра; геодезическите основни точки; идентификаторите и промените им. Кадастралният регистър на недвижимите имоти- обект на кадастъра , съдържа 1) основни данни за имота, 2)данни за собственика на недвижимия имот и акта, с който черпи правото си, 3) данни за другите вещни права върху недвижимия имот, 4) номера на партидата на имота в имотния регистър.
• Кадастралната карта и кадастралния регистър се изработват в писмен и графичен вид върху традиционни и нови носители и в цифров вид върху магнитен, оптически или друг технически носител.

1.5 Органи и правоспособни лица

• органи по кадастъра: 1) Агенция по геодезия, картография и кадастър към МРРБ , която е изпълнителна агенция и ЮЛ; 2) служби по геодезия, картография и кадастър в областните центрове, които са териториални звена на агенцията. Ръководните функции се изпълняват от изпълнителния директор на агенцията и началниците на службите.
• правоспособни лица – Агенция по К възлага на правоспособни лица изпълнението на дейности по създаване на кадастрална карта и кадастрални регистри. Правоспособни лица са ФЛ , които отговарят на изискванията на чл. 17 ЗКИР.

1.6 Производство по създаване на кадастрална карта и регистри:

• производството запозва със заповен на изпълнителният директор на агенцията. Може да започне и по искане на инвеститора или собственика за отделен имот или група имоти.
• службата по кадастъра в съответния район обявява в „Държавен вестник“, че са изработени карта и регистри и се дава срок за писмени възражения.
• след разглеждане на възраженията от специална комисия, картата и регистъра се одобряват със заповед на изпълнителния директор на агенцията. Обнародва в Държавен вестник.
• след влизането й в сила се уведомява мин. на правосъдието, а данните се предават на съответната служба по вписванията.

 

Одобрените Кадастрална карта и регистър могат да се изменят, когато съдържат непълноти или грешки.

1.7 Публичност на кадастъра:

• Агенция по кадастъра издава при искане справки от кадастралната карта и кадастралните регистри. Справките са писмени и устни.
• по искане на собственика границите на поземления имот се означават на място с трайни знаци въз основа на кадастралните данни от службата по кадастъра;
• данните от кадастъра са доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното.

 

2 Имотен регистър

• Имотният регистър се състои от партидите на недвижимите имоти. В него се описват актовете , с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върхи недвижими имоти, възбраните и ипотеките върху тях, както и за други действя, обстоятелства или юридически факти, за които закон предвижда вписване.

2.2 Партида на недвижимите имоти:

• партидата се води за недвижим имот, който има идентификатор. Всяка партида има самостоятелен номер;
• части на партидата: а)за имота; б) за собственика и за признаването и прехвърлянето на правото на собственост; в) за учредяването и прехвърлянето на други вещни права и за юридическите факти и обстоятелствата, подлежащи на вписване; г) за ипотеките; д) за възбраните;
• партидата се води на хартия или на друг информационен носител;
• в партидно дело се съхраняват: актовете, послужили като основание за вписване; скицата на имота и схемата на самостоятелния обект в сградата.

2.3 Органи по създаване и водене на регистъра:

• Агенция по вписванията като изпълнителна агенция към министъра на правосъдието – ЮЛ;
• службите по вписванията са териториални звена на агенцията в седалищата на районните съдилища;
• съдия по вписванията разпорежда вписванията в партидите на недвижимите имоти, които се намират на територията на съответния недвижим имот;
• създаване на регистъра: 1) производството запозва със заповен на мин. на правосъдието за всеки съдебен район. Обнародва се в ДВ; 2) службата по вписванията изготвя предварителни партиди и партидни дела; 3) те се преобразуват в партиди след получаването на данните от одобрения кадастър; 4) след изготвяне на партиди за имотите в целия район мин. на правосъдието обявява със заповед въвеждането на имотния регистър; 5) тече 6-месечен срок за обнародване на заповедта;

 

2.4 Връзка между кадастъра и имотния регистър:

• кадастърът и имотният регистър са свързани чрез двустранна връзка въз основа на идентификатора на недвижимите имоти;
• основните данни за недвижимите имоти в имотния регистър се получават от кадастъра. Данните за правото на собственост и другите вещни права върху недвижимите имоти в кадастъра се получават от имотния регистър;

 

2.5 Публичност на имотния регистър:

• всеки може да получи устна справка за вписванията по партида на определен недвижим имот;
• всеки може да иска препис или извлечение от партида за определен имот , или удостоверение за вписано в нея обстоятелство;

 

 

 

45. Ред за извършване на вписването

 

1 Книги е ред за вписване

1.1 Книги-чл.33 ПВ:

• от актове, подлежащи на вписване, нотариални актове; актове за договорна ипотека; молбите за законна ипотека; удостоверенията по ЗОЗ; документи за налагане на възбрани; и др.

Те се подреждат в томове;

• входящ регистър’
• партидна книга или картотека;
• азбучен указател’
• регистър за справки;
• регистър за отказите и постановените по тях определения на окръжния съд;

1.2  Ред за вписване:

а) на актовете по чл. 112, ипотеките и възбраните:

• начало на производството – задължително и факултативно вписване: по молба на нотариус, на страните по акта или на всеки, който има интерес от вписването. Извършените от съдията по вписванията нотариални актове се вписват служебно.
• представя се актът в 2 или 3 оригинални екземпляра. Може да се впишат и официално заверени извлечения, ако съдържат съществените условия на акта. При вписване на законна ипотека в полза на банка към молбата се прилага договорът за банков кредит.
• по всяка молба , с която се иска вписване, се образува нотариално дело или особено канцеларско дело. Делата се пазят 5 години.
• при вписването на непарична вноска в търговско дружество съдията по вписванията проверява правата на вносителя;
• вписването се извършва по разпореждане на съдията по вписванията, като актът се записва незабавно, в рамките на работния ден.
• актът се подрежда в съответната книга, а останалите екземпляри се връщат на молителя;

б) на искови молби и решения

• на исковата молба не се дава ход, докато не бъде вписана;
• представя се препис от предявената искова молба или решение, както и доказателство за платени такси.
• записва се във входящия регистър;
• същественото съдържане се отбелязва в партидната книга;
• преписът се подрежда в особено канцеларско дело;
• оригиналът е означен с номер и дата и се връща на молителя;

в) отказ на вписване:

• съдията по вписванията е длъжен да провери спазени ли са изискванията на закона и ако не са- да откаже вписването;
• отказът подлежи на обжалване пред окръжния съд;
• ако бъде извършено вписване на неподлежащ на вписване акт или на акт, който подлежи на вписване в друг съдебен район или е наришен чл.576 ГПК, вписването е нищожно

г) недействителност на вписването- изброените в чл. 576 ГПК основания;

3.3 Вторични вписвания и заличавания:

• вписвания на актовете по чл. 171 ЗЗД- действия с обезпеченото вземане или с дълга-отбелязва се в партидната книга, а преписът се прилага към особено канцеларско дело;
• подновяване на ипотеката – по молба на кредитора, единият екземпляр от която се подрежда в съответната книга-чл.18 ПВ;
• заличаване на ипотеката – по молба на всеки заинтересуван. Представя акта, въз основа на който се иска заличаване, и съдията го отбелязва отстрани на вписания акт;

 

3.4 Особености на вписване в имотния регистър по ЗКИР

• към молбата се прилага и скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър, а за самостоятелен обект в сграда- и схема- чл.77/2 ЗКИР;
• върху молбата за вписване се отбелязват годината, месецът, денят , часът и минутата на постъпването й;
• актът се вписва , ако праводателят е вписан в имотния регистър като носител на правото, освен при придобиване по давност;
• съдията по вписванията разпорежда извършването на вписването или го отказва с определение. Подлежи на обжалване;
• вписването се удостоверява с подписа на съдията по вписванията. Вписването е недействително, когато липсва определение на съдията по вписванията, както и когато то не е удостоверено;
• всяко вписване в имотния регистър може да бъде оспорено по реда на чл.537 ГПК. Вписването се заличава, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство;

 

 

[1] Подробен устройствен план

[2] Това е специфична особеност на правото на строеж.

[3] Независимо, че има становище по чл.111 ЗС, че правото на ползване може да се упражнява в условията на съсобственост – това становище според нас не е приемливо.

[5] Закона за пчеларството – чл. 10, ал. 2 – ако роякът влезне и заседне в чужд имот (прилича на чл. 92 ЗС).

• придобиване чрез владение
• придобиване на собственост чрез акта на завладяването

(не е нужно да изтича придобивна давност).