1. Конституиционно право

Print Friendly, PDF & Email

Впр. 1 Предмет на конституционното право на Р. България. Роля и значение в системата на действащото право

(Близнашки, лекционен курс)
1. Конституционното право (КП) е един от основните правни отрасли на правната система. Нормите на КП регулират устройството на държавата и обществото, а от тук и КП се определя като водещ правен отрасъл. Конституцията, която се отличава с най-висшата юридическа сила, играе ролята на основополагащ закон – „закон на законите”.
КП в строгия смисъл на думата – това е позитивното право, което регулира организацията и фунцкионирането на публичната власт в Р. България. На основата на правния отрасъл се изгражда и КП като наука. Същевременно КП има своите теоретични основания т.е. идеи, възгледи и принципи, които се формират като самостоятелни направления в политическата мисъл. Когато се определя КП се подчертава, че това е правен отрасъл със силно изразен политически характер.

(Танчев, Въведение в КП)
Най-простото и най-често срещаното определение дефинира КП като система от правни норми. Неговата главна обща характеристика е, че тези норми съставляват текста на конституцията. Ако пък става дума за КП като научна област или учебна дисциплина, то неговият предмет е изследването и изучаването на тези норми.
Доколкото обаче правото, в това число и конституционното право, е особен социален регулатор и субстанциален механизъм на социалния контрол и може би най-съвършеният мирен метод за разрешаване на социални конфликти, то никога не може да бъде метасоциално.

– КП представлява гранично право с политиката – то съдържа норми относими към политиката на страната.
– КП е право, в което участват всички граждани, определяйки начина на управление.
Следователно към нормативния елемент на КП следва да се добавят импликациите, които произтичат за него от правната и политическата доктрина, а също така и от политическата теория, например поведението на гражданите, които въздействат чрез участие или като възпират дейността на институциите посредством основните си права.

(Киселова)
Въпреки големите различия в конституционните модели на отделните държави съществуват редица общи принципи. Това са:
1) Принципът на народния суверенитет
2) Принципът за разделението на властите
3) Принципът на политическия плурализъм

2. Основният закон включва в себе си принципите на действащото право. При прехода от планово към пазарно стопанство някои държави създават своя конституция в неговия край. Налице е проектиране на фактическите обществени отношения в конституцията.
България е една от онези държави, които приемат своя основен закон началото на този преход като по този начин КРБ поставя основите на демократичното устройство на новото гражданско общество.

 

Впр. 2 Източници на конституционното право на Р. България. Норми на КП – обща характери-стика, особености, класификация.

1. Източници

а) Основен източник на КП е Конституцията на Р. България. Тя е творение на учредителната власт, има непроизводен характер и заема върховно положение в системата от източници на правото. Източник на КП са и законите за изменение и допълнение на Конституцията, тъй като те се считат за част от Конституцията.

б) Международните договори по чл. 5 ал. 4: „Международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България…” също могат да бъдат източници на КП доколкото:
– се отнасят до отношения, които са предмет на КП;
– отговарят на конституционните изисквания за влизане в сила.

в) Устройствени закони. Приемат се от парламента и регламентират начина на дейност на определени органи: Закон за Конституционния съд, Закон за Съдебната власт, Закон за Сметна палата, Закон за Омбудсман.

г) Органични закони. Предметът на регулиране на органичните закони обхваща отношения, които по правило се уреждат в конституцията – основните права на гражданите, формата на управление, формата на държавно устройство, предоставяне на автономия, разпределение на компетенции между органите на трите власти и т.н.

д) Обикновени закони, които касаят конституционноправна материя:
– Избирателни закони (за президент и вицепрезидент, народни представители, местни избори, избор на представители в Европейския парламент)
– Закон за българското гражданство
– Закон за политическите партии
– Закон за допитване до народа

e) Подзаконови, вторични или регламетарни актове, които се създават в изпълнение на закона, имат производен от него характер или регулират първично материя извън установения в Конституцията домен на закона. Такива са:
– Актовете на централната избирателна комисия (например меродически указания)
– Решения на Кoнституционния съд (когато КС тълкува, тълкуванията се прилагат наред с нормите)

ж) Правната доктрина и конституционния обичай в Р. България представляват спомагателни източници.

2. Норми на КП
Особеностите в предмета на КП определят особеностите на нормите на КП, които ги специфицират по отношение на общото понятие за правни норми.

2.1 Характеристики:
2.а) Висока степен на правна абстракция. Често съществуват затруднения при индивидуализацията на дължимото поведение. Трудно се откриват и трите елемента на правната норма: хипотеза, диспозиция и санкция. Често пъти тези елементи се намират в два отделни нормативни акта. Правната норма се извлича чрез една смислово-тълкувателна дейност. Нормите на КП съдържат санкция, но тя много често се намира в друг източник на КП или в източник на друг правен отрасъл. Например посегателството срещу правото на живот е санкционирано в Наказателния кодекс (НК). Следователно нормите на КП съдържат и трите елемента, но връзката между тях не е толкова пряка.
2.б) Относителна стабилност, трайност. Динамиката в нормативната уредба не е присъща за КП. Предметът на КП определя тази стабилност, тъй като характерът на обществените отношения регулирани в КРБ изисква стабилност. Следствие от това е и специфичната процедура за изменение на Конституцията (гл. ДЕВЕТА КРБ)
2.в) Висша юридическа сила на нормите на КП. Конституцията се определя като върховен закон и останалите правни норми не могат да й противоречат. Тя създава и юридическите гаранции и конституционния механизъм за гарантиране на това върховенство – Конституционния съд.

2.2 Йерархията на нормите
2.а) Норми на конституцията
2.б) Норми на законите, приемани от Народното Събрание (НС) – (Международни договори, които се ратифицират чрез закони, както и Правилника за организацията и дейността на НС. Юридическата сила на международния акт приема силата на акта, с който е ратифициран. Нормите на международния договор не могат да противоречат на Конституцията).

Впр. 3 Конституционно правоотношение – обща характеристика и особености

1. Характеристика
„Правното отношение е двустранна индивидуална правна връзка, която логически обединява корелативни субективни права и юридически задължения” между субекти на дадена правна система.

2. Особености на конституционното правоотношение
а) В КП субектите биват:
– индивидуални – еднолични държавни органи, отделните граждани, лица без гражданство, чужденци, бежанци, лица, на които е предоставено убежище.
– комплексни – държавата, българският народ (не участва пряко, а реализира волята си чрез отделните граждани или организации; народът е субект при референдум), политическите партии, обществени организации с нестопанска цел, групи за натиск, неформални и нетрайни обществени формирования.
Особеното е, че не могат да съществуват отношения между граждани в това им качество. В повечето случаи едната страна е държавата или друг орган. Единият от субектите е в състояние да упражни волево господство над другия.
б) Обект на конституционното право представлява реализацията на основните права на човека и гражданина т.е. обект представляват и материални, и нематериални блага.
в) Методът на правно регулиране е императивен.
г) Съдържанието на системата от държавни органи, които са субекти на правото са носители на субективни права. Правомощието е единство от право и задължение това право да бъде осъществено. Държавният орган е длъжен да упражни правото, защото то представлява реализация на публичен интерес. Никой друг орган не може се самоупълномощава, той има ограичена власт. Неограничената власт би била източник на деспотично управление и не води до правно отношение. Такива актове на държавния орган са нищожни.
Често, макар и обвързани взаимно субективните права не си съответстват точно по съдържание. Държавните органи са длъжни да не ограничават правата (свободата на словото например).

Впр. 4 КП като отрасъл на правото и като наука. Конституционноправната наука в Р. България

1. КП е публичноправен отрасъл, т.е. то принадлежи към онази група отрасли, в които отношенията се уреждат в публичен интерес. КП играе определяща роля по отношение на всички публични и частноправни отрасли: основната му функция е да изгради фундамента от принципи и ценности, около който се „върти” модерната държава.
Особеното място на КП в системата на публичноправните отрасли се дефинира спрямо два критерия: предметът на правно регулиране и методът на правно регулиране. Съществува още един спомагателен критерий – режим на правното регулиране, но той няма самостоятелно приложение. Разграничаването на правните отрасли разгръща практическото си значение при правотворчеството и при правоприлагането.
В публичното право основният подход на законодателя е „всичко което не е изрично позволено, е забраненно” за държавния орган т.е. той може само онова което е закрепено в правните норми. Това поставя система от изсквания за нормативно закрепване на оществените отношения, които КП регулира.

2. Предметът на регулиране представлява система от обществени отношения, които се регулират от нормите на определен отрасъл. Трудностите при определянето на предмета на правно регулиране на КП идват от там, че то регулира един широк кръг от обществени отношения с разнороден характер.

При определяне на предмета на КП са възможни два подхода:
– Прагматичен (изброителен) – определянето на предмета се свежда до следване на системата на конституционния текст, т.е. описват се отношенията, които уреждат нормите на действащата конституция. Оформят се няколко групи: отношения, свързани с формата на управление на държавата, с икономическата система, с конституционноправния статус на гражданите, с техните основни права и свободи.
– Аналитичен – извежда се дефиниция на общите белези на отношенията, които поради разнородния характер на конституцията звучат прекалено общо. (система от общи понятия, които възникват при осъществяването на държавната власт и народни суверенитет и при упражняването на основните права на гражданите).
При дефиниране на предмета на КП следва да се имат предвид 2 особености:
а) предметът на КП така абстрактно не съществува – държи се сметка за времето и мястото; при сравнение на двата конституционни акта става ясно за реазличията в мненията на конституционния законодател.
б) сърцевината на предмета са онези обществени отношения, които са обект на правно регулиране от КП неизменно от първите конституции до днес; кръгът отношения – основни права и свободи и функционирането на публичната власт; извън тях всеки законодател подхожда творчески – включва и други отношения, които според него в дадения момент са важни.

Относно отношенията, които се включват в предмета също съществуват два подхода:
б.1) Съществува кръг от отношения, които се регулират само по принцип, а не изчерпателно като допълнителната уредба се намира в други правни отрасли. (чл. 17 КРБ).
б.2) Изчерпателното уреждане на дадени обществени отношения, така че други отрасли нямат отношения към тях.
В нормите на КП е заложен един прогностичен момент – принципите предопределят едно развитие за пререиод от време.

3. Правно регулиране. Режимът на правно регулиране е обвързан и предопределен от предмета. Всички публичноправни отрасли, в които отношенията са уредени в публичен интерес, използват преди всичко властчническия метод. Методът предопределя типа на правните норми – нормите на КП са императивни правни норми.
Режимът на правно регулиране определя характер на източниците на правния отрасъл и мястото им в йерархията на правната система. Източниците на КП са от горните етажи – Конституция и закони; подзаконовите актове по начало са изключение за КП.

Впр. 5 Конституционализъм. Първи конституции – характеристика. Видове конституции

1. Конституционализмът може да се дефинира в две основни насоки:
1.а) Традиционната юридическа литература определя конституционализма като съвкупност от техники и приоми за органичаване на публичната власт. (Карл Фридрих 40-те год. На XXв.). Това е понятието в тесен смисъл, което има своите исторически основи и влияние на английската традиция.
1.б) В широк смисъл конституционализмът се разбира като идейното и политическо движение, насочено към установяването на конституционното управление т.е. при което публичната власт се упражнява в съответствие с предварително установени ценности и идеи респ. правила и процедури. Конституционализмът в този смисъл е продукт на модерната епоха, но някои автори говорят и за античен конституционализъм, виждайки корените му в Древна Елада.

Смята се, че началото на модерната политическа мисъл се поставя от Николо Макиавели по времето на италианския Ренесанс. Той „изобретява” понятието за държава – stato. С неговото име се свързва и доктрината reason d`etat буквално: основанието на държавата, висшите държавни интереси. Това е политическа идеология, което оказва огромно влияние по времето на абсолютната монархия. Макиавели е един от идеолозите на националната държава; той формира модела за националното обединение на Италия. След него на държавата започва да се гледа като произведение на изкуството.
Ришельо – създател на модерната френска държавност, възприема доктрината за reason d`etat. Тя кореспондира с идеята за държавния суверенитет. Макиавели е привърженик на идеята за един активен живот, за един нови политически морал. Той е противник на папската намеса в светстката власт.
Томас Хобс „един от последните мислители на Средновековието и един от първите на Новото време”(Маркс) въвежда договорната теория за държавата. Теорията въвежда модела за реципираност между държавата и гражданите – те се подчиняват на държавата, защото получават защита от нея. По този начин се достига мир в обществото.
Малко по-късно Джон Лок, автор на „трактата за гражданското управление”, въвежда идеята за един безкръвен държавен преврат – “The Glorious Revolution”. Той се счита за основателно на модерния либерализъм – най-влиятелното течение на модерната епоха. Оттук тръгват управлението чрез съгласие, раделението на властите… Огромно влияние върху развитието на конституционализма оказва естественоправната доктрина, свързана с договорната теория. Очертават се модели на взаимоотношение между обществото и държавата, а от тук и контурите на конституцията: управляващите да знаят какво се очаква от тях, а управляваните – на какво да разчитат.

Големият вододел – краят на една епоха и началото на друга, е Великата френска буржоазна революция. Създава се Декларацията за правата на човека и гражданина: политическа програма на модерната епоха, която и до днес е част от Френската конституция. Самото название на декларацията говори, че се изхожда от разграничението между гражданското общество и политическата държава. Тази диференциация е в основата на европейското разбиране за свободата и оттук на европейския конституционализъм. „Декларацията” е писана от високоподготвени мислители. Тя е продукт на събитията, но се превръща в политическа програма на модерната епоха. Диференциацията е свързана с развитието на стоково-пазарните отношения в недрата на на феодализма, формирането на гражданското общество, в чиято основа стои частната собственост (а не феодалната). Това обаче е един дълъг процес.

Развитието на модерния конституционализъм има две основни фази – либерален конституционализъм и демократичен конституционализъм. В ранната фаза се наблюдават 3 основни тенденции, насочени към:
– деперсонификация на властта – постепенно се достига до идеята на „двете тела на краля”: едното смъртно – неговата личност, а другото безсъртно – държавата. „Кралят умря, да живее кралят!”
– институционализация на властта – бавен и продължителен процес на осъзнаване на държавата като сложна и многофункционална институция, която има за свое ядро идеята за общото благо.
– разделение на властта – свързано е с разделението на единната държавна власт.
Големият обрат в мисленето се осъществява от Великата Френска буржоазна революция, която издига лозунга „Свобода, равенство и братство”.

2. Първите конституции са били предназначени да закрепят зараждащите се нови обществени отношения, които идват да сменят феодалната държава и обществена система. К. поставят началото на конституционализма като модел на управление.
Първата в света К. е тази на САЩ-1789 г.(преди нея- само на щата Вирджиния, а не на суверенна даржава).
Първата европейска К. е на Франция от 1791 г., утвърждава първообраза на констуционната монархия, а К. на Франция от 1793 г. за първи път прокламира принципа за единство на държавната власт.
Втората половина на 19 в. се характериира с приемането на нов тип конституции – възприема се републиканската форма на държавно управление и провъзгласяват принципа на народния суверенитет. К. на Франция от 1878 и Швейцария от 1874 първи регламентират републиканската парламентарна система на държавно управление. Забележителни са Ваймарската К-я на Германия от 1919 , Испанската от 1931 г., Австрийската от 1920 г.

(northern-star)
3. Видове конституции

a) Според формата на изразяване юридическите конституции биват:
– писани и
– неписани.
Като правото в съвременния свят, в който действат близо 200 основни закона, се е наложила писаната конституция. Неписана конституция има например Великобритания (състои се от над 40 акта на английския парламент, конституционни конвенции и съдебни прецеденти).

б) Според процедурата по изменение конституциите се делят на:
– твърди и
– гъвкави
Твърдите конституции имат силно усложнена процедура за изменение. Конституционната история не потвърждава изводите, че най-твърдите конституции са най-стабилни и имат най-дълъг живот. Най-гъвкави са неписаните конституции, които се променят без особени трудности.

в) В зависимост от съответствието между юридическата и фактическата конституция основните закони биват:
– реални (ако си съвпадат) и
– фиктивни (ако се разминават). Фиктивен основен закон е този, който не се спазва при реалната практика на управление.

г) Според начина на създаването им конституциите биват:
– дарувани и
– учредени
Даруваната конституция не предвижда механизъм за промяната си.

д) Според формата на държавно устройство конституциите биват три основни вида:
– федерални,
– конфедерални
– унитарни.

Във всички федерации конституциите на субектите на федерацията са подчинени на съюзната конституция, която урежда общата политика. Конституциите на конфедерациите са многостранни договори между държавите-участници в обединението, запазили напълно суверенитета си. Унитарните конституции преобладават в съвременния свят.

Според характера на обществено-икономическия строй:
– буржоазни
– социалистически (Куба, Китай, Северна Корея)

Според формата на държавно управление:
– републикански:
*на парламентарни републики
*на президентски републики
– монархически
*на парламентарни монархии (Англия, Норвегия)
*на конституционни монархии (България до 1947)

Според формата на държавно устройство:
– на унитарни държави (България)
– на федерални (САЩ, Германия)
– на конфедеративни държави (Швейцария)

 

Впр. 6 Развитие на българския конституционализъм. Търновска конституция от 1879г. – обща характеристика

1. Конституционното развитие на България преминава през 4 основни етапа, които съвпадат с действието на четирите български конституции в новата история на III Българска държава. Характерни черти на развитието на българския конституционализъм са: прекъснатост, скокове, липса на приемственост. Без съмнение всички български конституции са конституции на прехода. Друга особеност е силното влияние на международните среди отколкото на вътрешните потребности на обществото.
Българската конституционна традиция се установява доста късно. Независимо от това се утвърждават едни от най-демократичните за времето конституционни принципи и ценности. България се приобщава към европейския конституционализъм и черпи идеите си от от европейската конституционна мисъл.
За българския модел е характерно и честото разминаване между фактическата и юридическата конституция. Политическата практика понякога се разминава от предписанията на конституционните норми.

2. Развитието на българския конституционализъм започва с приемането на Търновкската конституция през 1879 г.
а) Основни моменти:
– особености на българския парламентаризъм – еднокамарен парламент;
– своеобразна форма на държавно упраление.
б) Българският модел се разминава с утвъдените в европейските държави парламентарни структури, възниква като еднокамарна асамблея на представители, избирани пряко. Либерално и консервативно крило.
в) Формата на държавно управление – монархия (по силата на Берлинския конгрес). Парламентарната монархия от онова време притежава няколко характеристики:
– изключва се монархът от законодателната власт (неин носител е парламентът)
– изпълнителната власт – правителството, представляващо кабинета на министрите зависи от политическите сили в парламента; излъчва се от политическата партия, която има мнозинство. Участието на монарха във кабинета е формално.
– съществува възможност на парламента да бламира правителството.
– различни форми на парламентарен контрол по отношение на правителството – политически контрол за политиката следвана от правителството.

3. Нормативни разрешения в Търновската конституция
Тя не провежда стриктно принципа за разделение на властите. Формално са обособени законодателна, изпълнителна и съдебна власт, но при определение на техните титуляри се стига до смесване.
– Законодателната власт се поделя между княза и праламента. а) Князът има право да свиква парламента на сесии, те се откриват с тронно слово. Чрез него монархът упражнява правото си на законодателна инициатива. б) Той приподписва законите, приети от парламента (промулгация). Без неговата санкция законът не може да влезе в сила. в) Князът може да разпуска парламента и да насрочва нови избори по свое усмотрение, без това да е свързано с установени предпоставки.
– При изпълнителната влас също съществува дуализъм: титуляри са княза и правителството (последното се назначава от монарха). а) Чрез указ той натоварва определено лице да формира правителство – министър предстедател, по чието предложение се назначават министрите. Князът не е длъжен да посочи министър председател от партията, която е спечелила изборите. б) Правителството е отговорно пред монарха. Той може да поиска оставката на министър-председателя. в) Народните представители могат да отправят интерпелации и интеррогации до министрите.
– Съдебната власт: а) всички съдии се назначават от монарха б) той има право на помилване.

ТК установява модел на управление, който е значително отдалечен от паламентарен. Конституционната еволюция на държавите, послужили за пример на ТК, е отивала към парламентаризъм, а България се движи в обратната посока – засилване функциите на монарха с конституционни средства и чрез конституционната практика. Властта на монарха и възможността да арбитрира политическия процес се утвърждават от липсата на развита партийна система. В България се наблюдава процес на бързо роене на политическите партии, формират се множество по-слаби партии без традиционна подкрепа от избирателите. За това допринася и възприетото пропорционално представителство. Формирането на парламентарно мнозинство става невъзможно. У нас се полага един негативен модел на парламентарно представителство, при който монархът назначава правителството, разпуска парламента и предизвиква предсрочни избори.
Все пак ТК се превръща в един от най-демократичните образци в Европа от онова време. Тя съдържа широк каталог от права и свободи (лични и политически). Принципът на равноправието е проведен по категоричен начин. ТК допринася за бурния стпански прогрес, за бързото въстановяване на държавата след войните.
За съжаление заложената възможност в ТК за извеждане на центъра на законодателната власт от парламента е често използвана. Наблюдава се сливане на законодателната и изпълнителната власт, следствие от делегираното законодателство. Тази практика продължава и след 09.09.1944. През 1946 се премахва монархията след референдум, а ТК остава да действа формално до отмяната й през 1947.

Впр. 7 Конституциите от 1947 и 1971 – общото и особеното в двете конституции

1. Конституцията на НРБ 1947 е приета от ВНС и е типичен представител на основните закони на „народните демокрации”, които с различни модификации възпроизвеждат модела на управление, установен в конституцията на СССР от 1936.

Характерни черти:
1.а) Преустройство на системата на конституционните принципи – принципът за разделение на властите е заменен с този на единство на държавната власт; отпада и принципа на политическия плурализъм; принципът на народния суверенитет е изведен в абсолют.
1.б) Парламентът е обявен за върховен орган в държавата – той формира всички останали органи в държавата. Той избира Президиум на НС, състоящ се само от народни представители, който:
– ръководи дейността на парламента
– играе ролята на държавен глава
– между сесиите на парламента осъществява законодателна дейност (чрез укази)
Парламентът не е постоянно действащ орган, а осъществява функциите си в рамките на парламентарни сесии 3-4 пъти годишно, през останалото време в неговите функции встъпва Президиума.
1.в) МС е орган с изпълнително-разпоредителни функции, избира се от парламента.
1.г) Съдебната власт не е единна система от органи. Отделна е системата на съдилищата, успоредно с която фунцкионира тази на прокуратурата.

Конституцията от 1947 не е идеологизирана конституция, но в същото време тя съдържа една своеобразна програма за трансформиране на политическата и икономичеката система на обществото и за изграждане на социалистическа държава от съветски тип. Формално се прогласява плурализъм на формите на собственост, но в същото време се предвижда и възможността за национализация на чaстната собственост, за въвеждане на монополи. В селското стопанство върви кооперирането на поземлената собственост – процес, който приключва в средата на 60-те.

Гл. II урежда основите на плановата икономика на държавния социализъм. Въведен е кръг от обекти на изключителна държавна собственост, а външната и вътрешната търговия са поставени под държавен контрол. Прекомерната етатизация на икономиката намира израз в държавното ръководство на стопанството чрез държавния народостопански план. Засилените регулативни функции на държавата, ограничаването на стопанската инциатива и прякото администриране на икономиката впоследствие довеждат до поглъщане на гражданското общество от държавата.

В политическата сфера се извършва редуциране на партиите на 2 основни партии – БКП и БЗНС. Не е установена двупартийна система, защото БЗНС имат сходни възгледи и участват в О. Фронт и в изборите за НС и местни органи с общи кандидатури.
Конституцията от 1947 изиграва ролята си за трансформирането на българското общество и държава съобразно постулатите на една идеологическа рамка. Тя е продукт на Ст. Война и Желязната завеса; действа в периода на най-силно противопоставяне на Изтока и Запада.

2. Конституцията от 1971 е идеологизирана. Една идеология се превръща в рамка на държавната политика, от която държавните органи не могат да се отклоняват. Тя окончателно скъсва с политическия плурализъм. Чл. 1 отрежда ръководна роля на БКП и БЗНС.
2.1 В икономическата област конституцията констатира случилото се в предходния период – превръщането на държавата в абсолютен собственик. Закрепва се държавния монопол върху основните стопански сфери. Юридически, а и практически частната инициатива е недопустима. Кооперативната собственост е силно централизирана чрез създаването на кооперативни обединения в национален мащаб. Конституцията не признава и частната собственост, заменяйки я с термина „лична собственост”, за която съществува широк кръг от възможности да бъде отчуждена.

2.2 В областта на системата на държавните органи се наблюдава очертана тенденция към централизация на държавните органи – свиделство за окончателното утвърждаване на политическия тоталитаризъм в държавата. Държавните решения се взимат от най-висшите етажи на системата. Налице е уния между партийното и държавното ръководство, а в партийните ръководства не се наблюдава дълго време персонално обновяване.
Народният суверенитет се превръща в суверенитет на парламента т.е. всички държавни органи се формират от него. Премахнат е Президума на НС, като се създава нова институция – Държавния съвет. ДС се състои само от народни представители, отделен е от НС (макар и да се избира от него) и играе ролята на колективен държавен глава. ДС определя и законодателната програма на парламента, който отново не е постоянно действащ орган. ДС играе ролята на филтър между сесиите на НС и може да внася измения в отделните текстове на законите. ДС може да създава първична правна уредба чрез нормативни укази, утвърдени на сесия на НС. ДС е един от субектите, които имат право на законодателна инициатива.

2.3 В областта на държавното управление. МС се формира по парламентарен път. Парламентът осъществява контрол върху действията на правителството, което трябва да се отчита пред НС. МС се превръща в изпълнител на политиката, зададена от ДС. В ДС се образуват специални органи – съвети, които дублират министерствата.

2.4 В сферата на местното самоуправление почти не се оставя място за осъществяване на местно самоуправление, независимо от първоначалния замисъл. То е лишено от ресурс, общинската собственост е силно свита, а финансирането се осъществява от държавния бюджет. Териториалното разделение е на 2 звена – общини и области. Общините включват по няколко населени места, обединени в селищни системи. На областно ниво се отива към едно обединение на окръзи в области – от 28 окръга остават 9 области. Наблюдава се отделяне на политиката от конкретните проблеми в отделните райони.

2.5 Конституцията от 1971 повтаря разделението между съда и прокуратурата като две самостоятелни системи. Предварителното разследване на наказателните дела се осъществява от органите на МВР чрез единен следствен апарат, обособен в рамките на МВР.

Впр. 8 Конституцията от 1991 – създаване и обща характеристика

1. Националната кръгла маса започва работа от есента на 1989. Тя представлява форум, на който са представени БКП, БЗНС и други политически партии и граждански сдружения, част от които възстановени от 1947. Нейната задача е да се договорят мерките за трансформиране на политическата система на обществото чрез възприемане на редица демократични принципи и приемане на нова конституция. Въз основа на тези договорености се приемат промените в конституцията от 1971:
– премахва се чл. 1 и идеологизиращите текстове;
– възстановен е принципът на политически плурализъм;
– въвежда се принципът за разделение на властите (по-скоро като декларация);
– пролетта на 1990 г. се премахва ДС и се въвежда президентската институция.
Правомощията на ДС се разпределят между президента и НС. Налага се мораториум върху смъртното наказание.

2. Конституцията от 1991 се явява последица от договореностите на Националната кръгла маса. Приемането на новата конституция се осъществява от ВНС, избрано въз основа на закон, който да гарантира свободния и демократичен избор, предхождан от закон за политическите партии, осигуряващ достъп до политиката и до изборите на всички партии, които искат да издигнат кандидат.
От особено значение е, че българският преход към демокрация включва приемането на изцяло нова конституция, която да създаде юридическата рамка за развитие на националните процеси и да осигури стабилност на държавата по пътя на прехода.
Конституцията на България от 1991 е приета от VII ВНС, но то се различава по функциите си, тъй като действа като ОНС , защото приема и нови закони.
Републиканският характер на държавата не подлежи на съмнение – република с парламентарна форма на управление. Засилва се ролята на НС. Към парламента се формира конституционна комисия от парламентарни представители – юристи, които оформят окончателния проект, приет на 3 четения с мнозинство от 2/3.
Новата конституция възприема парламентарната форма на управление, като редица от институтите са взаимствани от конституциите на Усоабуям ФРГ, Гърция, Италия. Областта на правата и свободите е съобразена със ЕКзПСЧ. България сравнително бързо осъществява прехода в политическата сфера. За съжаление в икономическата сфера претърпява провал, но Конституцията не може да бъде обвинявана за това.
Конституцията от 1991 е една модифицирана европейска конституция. Тя предлага една модификация на парламентарния модел, който после е взаимстван и от други държави.

3. Конституция на Република българия
– Преамбюл
– ПЪРВА ГЛАВА Основни начала
– ВТОРА ГЛАВА Основни права и задължения на гражданите
– ТРЕТА ГЛАВА Народно събрание
– ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Президент на републиката
– ПЕТА ГЛАВА Министерски съвет
– ШЕСТА ГЛАВА Съдебна власт
– СЕДМА ГЛАВА Местно самоуправление и местна администрация
– ОСМА ГЛАВА Конституционен съд
– ДЕВЕТА ГЛАВА Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова Конституция
– ДЕСЕТА ГЛАВА Герб, печат, знаме, химн, столица
– Преходни и заключителни разпоредби

Впр. 9 Върховенство на конституцията. Непосредствено действие

Чл. 5 ал. 1 „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат”
1. Изначалното върховенство на К произтича от нейния непроизводен характер. Съдържанието на К не се преопределя от изисквания за спазване и не се предхожда от действието на други вътрешноправни актове с по-висша юридическа сила. Конституцията регулира първично основните обществени отношения, предмет на нейното съдържание.
Конституционното върховенство има универсално действие и се разпростира по отношение на всички правни субекти на териоторията на националната държава.
То произтича от това, че в основния закон са уредени основните конституционни ценности, принципи и норми, които преопределят съдържанието на правното регулиране и се „декомпозират” в законите и подзаконовите актове. Върховенството на конституцията има не само формален аспект, който поддържа йерархията в системата от източници на правото, но също така предопределя и материалното съдържание на законите. Изискването за съответствие на законите с конституцията е първото практическо следствие на конституционното върховенство, което се проявява в правотворчеството. Второто измерение на конституционното върховенство при прякото действие на нормите се проявява в правоприлагането.

2. Принципът за непосредственото действие на конституционните норми е провъзглъсен в чл. 5 ал. 2: „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”. Принципът имплицитно се провежда в конституционната и правната система, а също така се прилага практически от правните субекти. Според Конституцията от 1991 разпоредбите на основния закон следва да се прилагат без опосредствано правно регулиране от парламентарни закони, подзаконови актове и други източници на право.
При хипотезата на противоречие на други правни норми с нормите на Конституцията, прякото действие заедно с върховенството означава, че правоприлагащите органи следва да предпочетат конституционния текст. Конкретният механизъм за това е предвиден в чл. 150 ал. 2: „Когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд.”
Макар и в несъвършен вид, в §3, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби доразвива принципи за върховенството на К и за нейното пряко действие чрез идеята за отменителното действие на К по отношение на заварените закони, които й противоречат. Конституционният съд обаче ревизира първоначалната си концепция да не се произнася върху конституционността на закони, приети преди влизането в сила на К от 1991.

3. Приоритет при прякото прилагане на К имат нормите, предвиждащи забрани, и особено тези от тях, които провъзгласяват негативни основни права на човека и гражданина. Самоизпълняващите се конституционни предписания и норми на международни договори, станали част от вътрешното право по реда на чл. 5 ал 4 КРБ, също имат по-висока юридическа сила и следва да бъдат предпочетени пред конституционни разпоредби, които препращат към законова уредба, като резервират правното регулиране на законодателя.

Впр. 10 Основни начала на конституцията. Гражданинът, гражданското общество и правовата държава

1. Смята се, че началото на модерната политическа мисъл се поставя от Николо Макиавели по времето на италианския Ренесанс. Той „изобретява” понятието за държава – stato. С неговото име се свързва и доктрината reason d`etat буквално: основанието на държавата, висшите държавни интереси. Това е политическа идеология, което оказва огромно влияние по времето на абсолютната монархия. Макиавели е един от идеолозите на националната държава; той формира модела за националното обединение на Италия. След него на държавата започва да се гледа като произведение на изкуството.
Ришельо – създател на модерната френска държавност, възприема доктрината за raison d’état. Тя кореспондира с идеята за държавния суверенитет. Макиавели е привърженик на идеята за един активен живот, за един нов политически морал. Той е противник на папската намеса в светстката власт.
Томас Хобс „един от последните мислители на Средновековието и един от първите на Новото време”(Маркс) въвежда договорната теория за държавата. Теорията въвежда модела за реципираност между държавата и гражданите – те се подчиняват на държавата, защото получават защита от нея. По този начин се достига мир в обществото.
Малко по-късно Джон Лок, автор на „трактата за гражданското управление”, въвежда идеята за един безкръвен държавен преврат – “The Glorious Revolution”. Той се счита за основателно на модерния либерализъм – най-влиятелното течение на модерната епоха. Оттук тръгват управлението чрез съгласие, раделението на властите… Огромно влияние върху развитието на конституционализма оказва естественоправната доктрина, свързана с договорната теория. Очертават се модели на взаимоотношение между обществото и държавата, а от тук и контурите на конституцията: управляващите да знаят какво се очаква от тях, а управляваните – на какво да разчитат.

2. Големият вододел – краят на една епоха и началото на друга, е Великата френска буржоазна революция. Създава се Декларацията за правата на човека и гражданина: политическа програма на модерната епоха, която и до днес е част от Френската конституция. Самото название на декларацията говори, че се изхожда от разграничението между гражданското общество и политическата държава. Тази диференциация е в основата на европейското разбиране за свободата и оттук на европейския конституционализъм. „Декларацията” е писана от високоподготвени мислители. Тя е продукт на събитията, но се превръща в политическа програма на модерната епоха. Диференциацията е свързана с развитието на стоково-пазарните отношения в недрата на на феодализма, формирането на гражданското общество, в чиято основа стои частната собственост (а не феодалната). Това обаче е един дълъг процес.
В епохата на Просвещението Адам Смит извежда идеята, че гражданското общество има сво собсветна логика, невидимата ръка на пазара. Частната собственост се явява основа на гражданското общество. То е една сфера на свободата; човешкият индивид сам определя и преследва целите си, сключвайки различни договори.
Хегел определя гражданското общество като една сфера на борба: индивидът гледа на останалите само като средства за постигане на собствените си егоистични цели.
В Декларацията се изхожда от рзграничението между правата на човека (естествени права: участие в живота на гражданското общество) и правата на гражданите (свързани с политическото им участие).
Гражданското общество се отличава с разнообразието си, а политическата държава – с хомогенност, еднообразие, защото се формира една обща воля. Според Русо общественият договор представлява договор между всички: общата воля на народа, немирала израз в законите и за да е автентична трябва да е насочена към общественото благо. „Държавата е политическо единство на един народ (Карл Шмид).
В „Декларацията” е дадена схемата на взаимоотношенията в Г.Общ.: отделният индивид може всичко, което не е изрично забранено от закона; държавните органи обаче омгат да предприемат само действия, които са им изрично позволени от закона като всяко конкретно правомощия трябва да намира своето основание в идеята за общото благо.
3. Това, което прави възможно взаимодействието между гражданското общество и държавата е идеята за нацията. Нацията представлява общност от граждани, свободни и равни помежду си, които имат общи корени в миналото, съвместен живот в настоящето и споделени очаквания за бъдещето. Модерната държава е национална държава. Нацията е по-силен сплотяващ фактор от разбирането за класата и класовата солидарност.
Великата Френска революция издига лозунга „Свобода, равенство, братство” , всяко от които намира по няколко интерпретации:
– Свободата – като отсъствие на външна намеса в частната сфера и като възможност за участвие в политическия живот.
– Равенство – като коцпепция за формалното равенство (равенството пред закона) и като концепция за равенство във възможностите (свързана с комунистическата утопия)
– Братство – като принадлежност на всички индивиди към човечеството (братя) и като социална справедливост.
От тук по-късно се извежда и основната задача на държавата: да гарантира индивидуалната свобода и правната сигурност, т.е. да бъде неутрален арбитър спрямо различни частни интереси в гражданското общество.
Безспорната роля в развитието на гражданското общество и правовата държава изиграва революцията от 1848, която въвежда: 1) всеобщо избирателно право 2) право на нациите на самоуправление 3) разглеждането на социалния въпрос – исканията на работническата класа.
3. Постепенно, минавайки през редица сложни и нелеки процеси, изкристализира и формулата за демократичната социална и правова държава:
– Това е държава, която запазва правовия си характер
– Това е социална държава, чиято цел е да преодолее крайните форми на социално неравенство
– Това е и демократична държава, която създава условия за политическо участие на своите граждани в условията на многопартийна демокрация

4. От тук и конституцията на модерната държава има за свои начала:
1. равноправие на гражданите
2. народен суверинитет;
3.политически плурализъм;
4. разделение на властите ;
5 .законност;
6. хуманизъм;
7. демократизъм;
8. свободна стопанска инициатива;

Впр. 11 Учение за властта. Държавната власт – принципи, източник, субекти, способи за осъществяване. Народен суверенитет. Разделението на властите като теория и конституционен модел.

1. Обща характеристика на държавната власт
Държавната власт е сложна политико-правна категория. Тя е предмет на изучаване преди всичко от теорията на държавата, и след това от КП в пределите на конституционната уредба на субектите на властта, техните правомощия, формите и методите за нейното осъществяване. Според съвременната философия и правна наука, държавната власт се основава на принудата, авторитета и влиянието. Принудата се изразява във възможностите по отношение на правните субекти да се прилагат наказателни, административни и икономически санкции в предвидените в закона случаи. Авторитетът на държавната власт се проявява в убеждението и вътрешно мотивираното съгласие на правните субекти доброволно да й сътрудничат. Влиянието включва всички други фактори, чрез които властта въздейства върху правните субекти и социалните процеси.
Държавната власт е политическа по своята същност. Но тя е само едно от проявленията на политическата власт.
Тя е:
1) всеобхватна – обединява всички правни субекти, прониква във всички структури на обществената с-ма;
2) суверенна – по отношение на другите недържавни власти тя има върховенство;
3) единна – въпреки разделението на властите (което всъщност е разделение на функциите); така се осигурява единна политика на държавата.

Източник на държавната власт е народът – принцип на суверенност. Държавната власт трябва да изразява волята на народа.
Държавната власт се характеризира с властнически отношения, които възникват при нейното осъществяване -между органите на властта и субектите, върху които се осъществява властническо въздействие (те също могат да бъдат органи).

2.Народен суверенитет.
Суверенитетът е една от най-сложните и богати по съдържание категории на КП. Той представлява независимост и върховенство на соц. общности, обособени в нация и в народ, и на неговата държавна организация.
Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден, според когото суверенитетът в държвата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Но цялостно теорията за народния сувренитет е разработена от Ж.Ж. Русо, според когото всеки гражданин притежвава част от суверенитета, но той се осъществява общо от всички. Той твърди, че народният суверенитет е непрехвъряем и не може да се делегира. Избраният от народа представителен орган е само изразител на този суверенитет. Източник и субект на суверенитета си остава само народа, от който произтича властта, и той може да я осъщетвява самостоятелно. Принципът на народния суверенитет за пръв път юридически е легитимиран в преамбюла на К. на САЩ от 1787 г., а в Европа в К. на първата Френска република от 1793 г.
Българският конституционализъм от зараждането си е повлиян от идеите на Русо за народния суверенитет. В първата българска конституция се регламентира представителното осъществяване на властта в НС, което се избира пряко от народа. В двете социалистически К-ии изрично е провъзгласено, че в НРБ “цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”. В К. от 1991 г. е налице разгърната формула на принципа на народния суверенитет. И недопустимостта той да бъде присвояван от някого. В чл.1, ал.2 и 3 от К се разкриват неговото съдържание, формите и механизмите за осъществяването му и се регламентират гаранции срещу посегателство върху него. Чл1, ал.2 ”цялата държавна власт произтича от народа” – всички правни субекти, които упражняват държавната власт, получават своите пълномощия пряко или косвено от народа, включително и НС.
Суверенитетът е неотнимяем от народа и не може да бъде делегиран другиму.
“Тя (Държавната власт) се осъществява от него (народа) непосредствено или чрез органите, предвидени в тази Конституция.” – това са двете форми за осъществяване на държавната власт от народа: а) непосредствено – чрез референдуми и др; б) чрез избрани (пряко или косвено) органи.
Държавата е изразител, но не и носител (субект) на народния суверенитет.
Върховенството на народа е същността на принципа на народния суверенитет – никой субект не може да стои над народа.
народния суверенитет е неотменяем – “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”
Народният суверенитет се проявява в няколко разновидности, които са интегрални части на едно цяло:
1) държавен суверенитет – независимост на държавата и държавната власт от други държави и държавни власти; той е реалната възможност на д-вата независимо да осъщ. своята власт, вътрешна и външна политика, да съхрани териториалната си неприкосновеност и национална сигурност.
2) национален суверенитет – право на нацията на самоопределение; тя сама определя формата на държавно управление, на държавно устройство, т.е. решава основните проблем на своето държавно битие.
3) народен суверенитет – източник и субект на власта в държавата е народът; това е народовластие, осъществявано чрез различни форми и способи.
Създадени са три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публичната власт.

3. Разделение на властите.
Цялостна теория на принципа на разделение на властите, създава Шарл Монтескьо през 1748 г. – “За духа и
законите”. Той дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Техни субекти са парламентът, павителството и съдебните органи. Разделението на властите не означава противоборство между тях. За да може нормално да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват. ”Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране…” (РКС ном.1, 1999 г.). Истинският смисъл на принципа за разделението на властите е разграничаване на функциите между тях.
Търновската К-я прогласява принципа за разделение на властите, двете соц. К-ии от 1947 и 1971 г. го отхвърлят, К-ята от1991 г. го възстановява. Чл. 8 на тази К-я гласи: „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”.
Принципът за разделението на властите детерминира системата на държавните органи. На негова основа са създадени три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на публичната власт.
Но К-ята не създава необходимите юридически предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на принципа. К-ята и законовите разпоредби не вписват основните начала на принципа – взаимното възпиране на държавните органи.

Впр. 12 Форма на държавното управление и държавното устройство.

I. Форма на държавно управление.

Държавата е особена политическа организация на народа (обществото), който живее в границите на определена територия, върху която се осъществява държавна власт. Тя е инструмент за интеграция на обществото. Конституционноправната наука изследва проблемите на държавната власт в гражданското общество.

Проблемът за формите на държавното управление е дискусионен. Според господстващото мнение, критерият за формите на държавното управление е характерът на висшите държавни органи и взаимоотношенията между тях. Основните формите на държавното управление са 2: републиканска и монархическа.

1. Монархическа.
– абсолютна м-хия – неограничена (Бруней, Саудитска Арабия);
– дуалистична м-хия – с белези на абсолютна и конституционна м-хия (Йордания, Мароко);
– конституционна м-хия;
– парламентарна м-хия – монархът е символ на държавността без реална власт.

2. Републиканска
– президентска република – САЩ, Русия;
– парламентарна р-ка – България, Италия;
– полупрезидентска р-ка – Франция, Полша.

Парламентарната форма на управление се проявява в различни нюанси в отделните страни. В основата на това управление стоят взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт. Механизмите на парламентарното управление са конституционно регламентирани. Парламентаризмът е с-ма за управление, при която ясно и прецизно са установени взаимоотношенията между висшите държавни органи – НС, президента и МС. Парламентът е център на политическия живот.
До 1946 г. България е конституционна монархия. През 1946г. се провежда референдум по въпроса за формата на управление. Той заменя монархическата форма с републиканска. Републиката е провъзгласена на 08.09.1946г. и това поставя началото на републиканското управление у нас. На 4 декември 1947 г. е приета конституцията, в която е посочено, че НРБ е държава с представително управление.
К. от 1971 г. също възприема идеята за представително управление, без изрично да я декларира.
К от 1991 г.(чл.1,ал.1) прогласява: ” България е република с парламентарно управление”.

II. Форма на Д устройство

1. Унитарна д-ва – суверенитетът е неделим. Тя има изградена единна с-ма от държавни органи; единна К-я; единно законодателство и единно гражданство. Териториалната й организация също е единна. Територията й се дели на различни административно-териториални единици – области, окръзи, райони, околии, общини или др.

2.Конфедерация – съюз от държави. Създава се на договрна основа между две или повече държави. Конфедеративният съюз е неустойчива общност от д-ви, които съхраняват своя суверенитет. Субектите на конфедерацията имат своя независима държавна организация.
ЕС притежава белезите на конфедерация. Конфедерацията създава свои органи които се грижат за общите дела на съюза.

3. Федерация – съюзна д-ва. Тя е единна д-ва, която трайно обединява множество държави или държавни образувания. Федерацията има общи органи – парламент, правителство, върховни съдийски органи. Обикновено е двукамерен – едната се избира от цялото население, а другата – от представители на държавните образувания, които са субекти.

4. Уния – особено държавно формирование, което се характеризира с лабилни връзки между държавите.
а) лична уния – едно лице – монархът, е глава на две или повече суверенни д-ви. Нетрайно обедединение.
б) реална уния – един монарх е държавен глава на множество суверенни държави, но съюзът между тях е траен и е скрепен в конституциите на държавите.

България е унитарна д-ва. В трите нейни конституции не е регламентирана формата на държавно устройство. Едва в К-ята от 1991 (чл.2 ал.1) изрично се посочва: „Р Б-я е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни, териториални образувания.“
Промяната във формата на държавното устройство е изключително правомощие на ВНС.
Територията на България се дели на административно-териоториални единици, които са част единната територия на държавата. Според К (чл.135 ал.1) територията на България се дели на общини и области. Съставни административно-териториални единици в общините са кметсвата и районите.

Впр. 13 Пряко осъществяване на държавната власт – форми. Конституционна и законова уредба

Според Конституцията (чл. 1 ал.2) държавната власт се осъществява непосредствено от народа и чрез органите, предвидени в К-ята. Всъщност това са двете форми за осъществяване на публична власт. Народът осъществява непосредствено държавната власт чрез формите на пряката демокрация. Тя е средство за осъществяване на държавна власт чрез пряко, императивно волеизявление на политически дееспособните граждани. При пряката демокрация народът непосредствено решава въпроси от общодържавно или местно значение. Това са властнически решения, които имат юридически императивен характер и пораждат непосредствено правни последици, без да се нуждаят от последващо утвърждаване от държавен орган.

Редът за прякото участтие на гражданите – в Закона за допитване до народа (ЗДН). Съгласно този З-н формите за пряко участие са 4:
1. Национален референдум – решават се основни въпроси, които са от компетенцията на НС. Чрез него не могат да се решават въпроси от компетенцията на ВНС, КС и съдебните органи, както и въпроси за изменение и допълнение на К-ята, за държавния бюджет и данъчното облагане, както и др. въпроси, за които със закон е предвиден специален ред.

2. Местен референдум – в община, район, кметство или нас. място.
За х-ра на плебисцита (лат. Plebiscitum – решение на народа) се поддържат различни мнения. Най-приемливо, но не безспорно е: способ за решаване на въпроси с м/унар. значимост.

3. Общо събрание на населението – за местни въпроси в общини, райони, кметства, нас. места и квартали.
4. Подписка – гражданите правят предложения до общ. съвети за решаване на въпроси от местно значение. Затова подписката не е форма на пряко народовластие.

К-ята предоставя правомощия на НС да определи въпроса, по който да се произведе национален референдум. В З-на за местното самоуправление съществуват няколко текста, които регламентират провеждането на местни референдуми. Законът за допитване до народа регламентира способите и правните механизми за пряко осъществяване на държавна власт от народа. Регламентирани са националния и местния референдум, общото събрание на населението и подписката като фирми на проявление на пряката демокрация. Право на участие имат полиически дееспособните граждани, т.е. имащите избирателни права.

Впр. 14 Политическият плурализъм – основен конституционен принцип на политическия живот. Статус на партиите и сдруженията на гражданите.

1. (А) Плурализъм (латински корен) означава множественост. В качеството си на принцип на КП под П. се има предвид наличието на множeство различни интереси в гражданското общество. Принципът на П се основава върху признаването на факта на съществуване на различни инетереси на гражданите, като им се признава възможността да се обединяват и сдружават, за да получат израз в сферата на публичността. Най-висшето проявление е свързано с възможността да се създават политически партии.

(Б.1) В епохата на Ранния конституционализъм се отрича правото на съществуване по политическите партии. По време на Фр. Революция се слага знак на равенство между партия и фракция, явления, които изразяват склонност към раздробяване на целостта на националната общност. През XIXв. н а политическите партии се гледа с лошо око, защото могат да обезсмислят идеята за свободния мандат, като поставят депутатите в зависимост от групови интереси. Факт е обаче, че политическите партии на практика съществуват под формата на различни движения, изразяващи многообразието от нагласи и тенденции в общественото мнение.

(Б.2) В края на XIX-XIXв. настъпва обрат – появява се т.нар. масова демокрация. Въвеждането на всеобщото избирателно право поражда необходимостта огромната маса от нови гласоподаватели да бъде организирана, така че да се канализират обществените настроения. Появяват се масовите политически партии, организирани в национален мащаб. Появата им ще доведе до утвърждаването им като посредници между гражданското общество и политическата държава. Те изпълняват двупосочна фунцкия – от една страна дават израз на различните нагласи и очаквания, които се формират в недрата на гражданското общество, с цел да оказват въздействие върху националната политика; а от друга – на допълнителна подкрепа за провеждане на политиката на държавата.
Това, което отличава политическите партии от всички останали граждански сдружения, е обстоятелството че те възникват като организации, които изпълняват ролята на инструменти в борбата за овладяване и упражняване на публичната власт. Смисълът на съществуването на партиите е да участват в борбата за власт. Освен това те се характеризират с привързаността си към специфична идеология – система от идеи, ценности, принципи относно справедливата организация на обществото и дръжавата. Те се различават по своята идейна ориентация.

(Б.3) От Революцията от 1848 се очертават три измерения на идейно-политическия спектър: консерватизъм, либерализъм и социализъм. Между двете световни войни партийно-политическата система е разтърсена от криза на парламентаризма, която довежда до срив на парламентарната демокрация в Европа. Партиите придобиват склонност да организират по всеобхватен начин живота на обществото (чрез младежки структури, синдикални организации и т.н.). Така те се обособяват като автономни структури в държавата като при тоталитарните режими се оформят т.нар. „партии хегемони”. След края на ПЪРВАТА Световна война се наблюдава тенденция към конституционализиране на ролята и статуса на политическите партии, така че да се дисциплинира дейността им. Бидейки част от цялото, те са поставени под условие да работят за общото благо, а не срещу него.

2.1 При създаването на КРБ 1991 тази тенденция оказа въздействие върху националния политически живот. В чл. 11 ал. 1 се предвиди, че политическият живот се основава на принципа на политическия плурализъм. Според чл. 11 ал. 3 партиите съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите. Това се осъществява преди всичко чрез н.нар. „предизборна борба”. Тя се води между ПП, които представят свои преизборни платформи, издигат кандидати за политически длъжности, провеждат преизборни кампании.
Новият ЗПП (2001г.) значително усложни процедурата по образуване на политически партии. Инициативата за създаването на ПП може да бъде взета от най-малко 50 граждани чрез инициативен комитет; 500 човека трябва да подкрепят устава и 5000 членове са нужни, за да се регистрира в СГС.
Според чл 11, ал. 4 КРБ не могат да се образуват ПП на етническа, расова, верска основа, както и такива, които си поставят за цел насилственото вземане на държавната власт. Етносите и различните вероизповедания се свързват с частния живот на хората. Верските проблеми се извеждат извън политическия живот и се разглеждат като частен въпрос. ПП се създават върху идейна и ценностна основа, т.е. политически програми могат и трябва да създават визии за общественото благо на националните общности.

2.2 Уредба на политическите партии: чл. 11 КРБ кореспондира с чл. 44 КРБ и чл 1, ал 3 КРБ (ПП са вид ЮЛНЦ).
ЗПП урежда:
А) Образуване (ред и начин): Инициативен комитет (50 души) -> подготвя се Учрд. Събрание (публична обява + проект за устав + дата, място и час) -> 500 учредители (деесп. бг гражд.) подписват се в протокола и устава -> след като се подкрепи от 5000 граждани, документите се депозират в СГС, в специален регистър във фирмено отделение.
Б) Органи: ОС (Конгрес), управителен орган, контролен орган, след вписването се обявява в Държавен вестник (оповестителен, а не конститутивен елемент)
В) Финансиране:
– членски внос,
– дарения от ФЛ и ЮЛ (с под 50% участие),
– от собствена дейност (приходи от книги, вестници и списания),
– държавна субсидия (ако получи поне 1% на предходните избори, всеки глас = 1% от минималната работна заплата)
Изисква се отчет пред Сметната палата до края на месец МАРТ. Води се двойно счетоводство (характерно за търговците). Основанията за контрол от страна на Сметната палата са 2: – ПП получават субсидия от държавата; – ПП осъществяват публична фунцкия
Г) Прекратяване
– саморазпускане
– разделяне, отделяне
– вливане, сливане
– разпускане по постановление на СГС по предложение на прокурора. Тази процедура е атакуема пред ВКС по реда на ГПК
– с решение на КС, с което ПП се обявява за противоконституционна.
При доброволно прекратяване имуществото след покриване на задълженията може да отиде към новата ПП, а при принудително прекратяване – в полза на държавата.

Впр 15. Конституционни основи на икономическата система. Принципи и форми на собственост

1. К-ята установява и регулира основните положения и принципи на икономическата с-ма, на нейната организация, функциониране и отношения. Икономическата с-ма обуслая х-ра на политическата организация на обществото и е основа на държавната и на публичната власт. Тя е съвкупност от обществени отношения, които възникват по повод на собствеността.
Собствеността е отношение между хора, групи от хора, публични или стопански институции, което възниква във връзка с разпореждането, владението и ползването на материални и нематериални блага. Правната основа на икономическата с-ма е уредена на в гл. 1 “Оновни начала” на КРБ. Тя поставя юридически основи за прехода от планова към пазарна икономика. Пазарната икономика на РБ според КРБ (чл. 19 ал. 1) се основава на свободната стопанска инициатива. Правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер. Тя не изключва принципите на държавно регулиране и на държавен контрол в/у стопанската дейност.

2.1 К-ята регламентира 2 форми на собственост: публична и частна – чл. 17 ал. 2. Конституционният законодател е възприел критерия за разграничаване на формите на собственост съобразно субектите (носители) на правото на собственост.
1. Субекти на частната собственост са ФЛ и ЮЛ.
2. Субекти на публичната собственост са публично-правните институции.
Според чл.17, ал.2 К “собствеността на държавата и общините е публична и частна”. Субекти на публична собственост могат да бъдат само тези, които притежават държавновластнически правомощия (империум) – държавата и общините. Публичната собственост се отличава със социалното си предназначение и с това, че държавата сама, чрез властнически средства я защитава. Публична собственост са обектите, които са обявени за изключителна държавна собственост, обектите, в/у които държавата осъществява суверенни права, и тези, в/у които е установен държавен монопол. Изключителна държавна собственост са обектите, изброени в чл.18, ал.1 К: подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, водите, горите и паркове с национално значение, природните и археологическите резервати. Тези обекти принадлежат само на държавата и тя не може да ги отчуждава.
К-ята ( чл.18, ал.4) дава възможност на държавата със закон да установи монопол върху определени обекти и дейности, когато е обществено необходимо (жп транспорт, нац. пощенски и далекосъобщителни мрежи, използване на ядрена енергия, производство на радиоактивни продукти, оръжия, взривни и биологични силно действащи вещества).
Според К-ята (чл. 17, ал. 4) режимът за управление и стопанисване на обектите държавна и общинска собственост се определя със закон. Такъв е приет през 1996 г. – З-н за държавната собственост и З-н за общинската собственост. Те определят статуса на тази собствености – техните обекти и начините за стопанисване и управление.
2.2 Частна собственост – преобладаващо това право принадлежи на граждани и частни ЮЛ. В условията на пазарна икономика гражданите и частните ЮЛ са равнопоставени с държавата и общините в гражданския оборот. К-ята обявява частната собственост за неприкосновена (чл. 17 ал. 3). Недопустимо е всяко незаконно посегателство върху нея. Но не всяка частна собственост е неприкосновена, а само придобитата на законно основание. Правото на частна собственост не е абсолютно, то може да бъде ограничавано в съответствие с разпоредбите на чл. 17 ал. 5.

3. Конституционни основи на правния режим на земята.
В декларативен стил К-ята провъзгласява, че земята е основно национално богатство. За разлика от др. обекти на собсвеност, земята не може да се увеличава. Затова е поставена под особена закрила на държавата и обществото. Обработваемата земя се използва само за земеделски нужди, промяна на нейното предназначене е допустимо по изключение при доказани обществени нужди, като реда и условията за това са предвидени в закон (чл.21, ал.2). Чл. 22 К (Изм. – ДВ, бр. 18 от 2005 г., в сила от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз и не се прилага към заварените международни договори) (1) Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на Република България към Европейския съюз или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България, както и чрез наследяване по закон.
Чл.22, ал(3) Режимът на земята се определя със закон.

Впр. 16 Конституционноправен статус на гражданите н Р. България. Конституционна основа на статуса на чужденците и лицата без гражданство

1. Елементите на конституционния статут на гражданите обхващат:
– института на гражданството;
– принципите на правното положение на гражданите и основните начала на гражданската свобода;
– основните права, свободи и задължения на гражданите;
– конституционни гаранции на основните права.

Традиционно гражданството се дефинира като трайна политикоправна връзка или принадлежност на физическите лица към определена държава. По този начин гражданството, заедно със суверенитета, територията и институциите, е една от задължителните характеристики на националната държава. Неговата природа не зависи от политическия режим на републиките, който в голяма степен предопределя състоянието на гражданска свобода и реализацията на основните права.

2. Принципи на конституционния статус на гражданите:
а) Всеобщността на основните права на човека: предполага международноправното и вътрешноправното признаване и скрепяване с юридически гаранции на основните човешки права на всеки индивид, независимо от гражданството, което той притежава или ако е апатрид. КРБ провъзгласява този принцип в чл. 26: (1) „Гражданите на Р България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция“ (2) „Чужденците, които пребивават в Р България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство.
б) Принципът на равенството: равните в правата, задълженията и гаранциите си индивиди имат право на равно третиране пред закона и еднаква защита от държавните иснституции. Юридическото равенство не следва да се отъждествява със социалното равенство: чл 6 КРБ: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойство и права”. Забранени са и ограничения на правата или създаването на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.
в) Принципът на неотменимостта и неотчуждаемостта на основните права на човека означава, че основните свободи са изначално присъщи и валидни по отношение на всяко човешко същество. КРБ допуска изменение на тези неподлежащи на ограничения права, само при изключително усложнения ред за осъществяване на учредителната власт чрез ВНС, като по този начин практически ги прави невъзможни за дерогиране.
г) Принципът на пропорционалността позволява да бъдат допуснати относителни ограничения на основните права на индивид или група лица, когато това изисква оправдан публичен интерес. Този принцип би могъл да се изведе от чл. 31 КРБ

3. Конституционна основа на статуса на чужденците и лицата без гражданство
Чужденец е всяко лице, което не е български гражданин. Лицата, които притежават двойно гражданство се наричат бипатриди, а лицата без гражданство – апатриди. В унитарната държава едно лице притежава едно национално гражданство, докато във федерациите и конфедерациите – двойно гражданство (на държавата член, и на съюзната държава). Поначало правният статус на гражданите и чужденците е еднакъв, доколкото за определени права и задължение не се изисква българско гражданство. РБ предоставя убежища на чужденци, които по политически причини не са желани в страната си. Правото на убежище не е равнозначно със статута на бежанец. Убежище се получава по-лесно, но след определено време чужденците трябва да напуснат. Статут на бежанците е статут на постояннопребиваващи, който предоставя повече социално-икономически възможности на тези чужденци.

  1. Българско гражданство – определение. Правни последици от наличието на гражданство

    Гражданството е правна и политическа връзка между лицата и държавата, която има траен и устойчив характер.

    Българското гражданство като обществено отношение има конкретно правно съдържание, което се проявява в:
    – правото на българските граждани на местоживеене в страната;
    – правото да не могат да бъдат изгонени от нея или предадени на друга държава;
    – правото да напускат страната и да се завръщат;
    – правото когато се намират в чужбина, да са под защита на държавата;
    – те са носители на всички права и свободи;
    – правото на участие в управлението на страната (да избират и да бъдат избирани; да гласуват при провеждане на референдум и др.);
    – правото да заемат държавни длъжности;
    – правото да осъществяват предоставените им политически права.

    Лицата, които притежават двойно гражданство, се наричат бипатриди, а лицата без гражданство – апатриди. Бипатридите с българско гражданство се третират еднакво с всички останали български граждани с две изключения, които се отнасят до пасивното избирателно право и са свързани с изискването за лоялност единствено към българската държава. Двойното гражданство е предвидено като условие за неизбираемост на кандидатите за президент и за народни представители.

    Двойното гражданство може да възникне при деца, родени от смесени бракове, при осиновяване, при сключване на брак между граждани от различни държави, при натурализация и при възстановяване на гражданство.

  2. Придобиване и загубване на българско гражданство – условия и способи

    Гражданството се придобива по рождение – автоматично, при наличието на определени юридически изисквания и чрез натурализация, в резултат на доброволни действия на лицата, в случай, че те отговарят на установените в закона условия. Българското гражданство по рождение възниква винаги в две хипотези – когато поне единият родител на лицето е български гражданин (чл. 25 К, чл. 8 ЗБГ) или когато лицето, което не придобива друго гражданство по произход, е родено на територията на Република България. Конституцията от 1991 г. не допуска лишаване от гражданство на български гражданин по рождение. Произходът е основен принцип за придобиване на българско гражданство, който се допълва с принципа на месторождението. Придобиването на гражданство по месторождение има за цел да не се допусне безгражданственост на лицата. Според чл. 10 от ЗБГ лице, родено в България или на обекти, върху които се разпростира държавният суверенитет, от родители небългарски граждани, придобива българско гражданство, ако не придобива гражданство, въз основа на гражданството на родителите си.

    Натурализацията е способ за придобиване на гражданство на определена държава от чужди граждани или лица без гражданство. Натурализацията е възможна само при наличието на определени условия, на които трябва да отговаря лицето, и съвпадането на неговото желание със съгласието на държавата да му предостави гражданство. Лицето може да отговаря на условията и да иска да получи гражданство, но държавата не е задължена да удовлетвори неговото желание. По общ ред чужденец може да придобие българско гражданство, ако има местожителство или постоянно местопребиваване в Р България в продължение най-малко на пет години към момента на подаване на молба за придобиване на гражданство. Законът изисква наличието на 6 условия към датата на подаване на молбата за натурализация, за да придобие българско гражданство по общия режим лице, което не е български гражданин:
    1-пълнолетие;
    2-разрешение за постоянно пребиваване не по-малко от 5 години;
    3-лицето да е неосъждано;
    4-да има доходи и занятие;
    5-да владее български език;
    6-да е освободен от досегашното си гражданство.
    Специалният режим за натурализация изисква лицето да е пребивавало постоянно на законно основание 3 години на територията на страната към деня на подаване на молба за натурализация и да отговаря на останалите условия от общия режим.

    Сключването на брак от български гражданин или гражданка с чужда гражданка или гражданин не води автоматически до промяна на тяхното гражданство. Промяната на гражданството на единия съпруг не променя гражданството на другия. Придобиването или освобождаването от гражданство на другия съпруг е въпрос на личен избор.
    Осиновяването не води до промяна на гражданството на осиновения, но то е предпоставка, която улеснява придобиването или освобождаването от българско гражданство.
    Нашето законодателство приема, че децата следват гражданството на своите родители. Промяната на гражданството на родителите води до промяна на гражданството на малолетните деца. Ако детето е непълнолетно, самото то трябва да поиска промяна на гражданството си. Ако лицето е пълнолетно, само решава въпроса за своето гражданство, независимо от родителите си.

    Освобождаването от гражданство може да стане само по искане на гражданина. Не е възможно на каквито и да е законни основания инициативата за освобождаване да произхожда от държавата. Български гражданин, придобил чуждо гражданство, без да иска освобождаване от българско, става лице с двойно гражданство.
    Натурализацията може да бъде отменена, ако лицето-чужденец, получило българско гражданство чрез натурализация, си е послужило с неверни данни или факти, които са станали основание за придобиване на българско гражданство, или е укрило данни или факти, които, ако са били известни, биха били основание за отказ за придобиване.

    Лишаването от българско гражданство е най-висша правна и морална санкция по отношение на гражданите. Осъществява се едностранно от държавата. Тя прекратява връзката си с гражданина на законово основание, по своя преценка, без да се съобразява с неговата собствена воля. Основанията за лишаване от българско гражданство са законоустановени престъпни деяния с най-голяма обществена укоримост, които засягат коренни интереси на държавата. Лишаването от българско гражданство е приложимо само по отношение на граждани, придобили българско гражданство по натурализация. Условие за лишаване е гражданинът да е осъден с влязла в сила присъда за тежко престъпление против Република България. Ако се намира в пределите на страната, то ще изтърпи присъдата, но не може да бъде лишено от българско гражданство. Лишаването е възможно, ако лицето не остава без гражданство. Това е израз на хуманизма на нашата държава – лицето да не остане без гражданство, което би ощетило неговия правен статус като пълноценна личност.

    Придобиването и загубването на българско гражданство става с указ на президента. Молбата за придобиване, освобождаване или възстановяване на българско гражданство се отправя до министъра на правосъдието.

Впр. 19 Класификация на основните права и свободи. Лични права и свободи – обща характеристика, видове

I. Идеята за оснoвните неотменими човешки права за пръв път е прогласена от школата на естественото право. Сега тези права са закрепени в конституциите на държавите и в редица международни актове.Така се защитават най-важните ценности – живот, свобода и др.
Основните права и свободи на гражданите, според най-разпространената класификация са разделени в три групи:
1. Лични– създават условия за свободно съществуване и развитие на личността. Те очертават ограниченията за вмешателство на държавата в личния живот и свобода на гражданите; значителна част от тях са взаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и други международни актове.
2. Политически – създават правна възможност на гражданите да учстват в политическия живот и преди всичко в осъществяването на държавната власт. Част от тях са формулирани в съответствие с Пакта за граждански и политически права.
3. Социално-икономически – създават възможност за задоволяване на материалните и духовни потребности на гражданите. Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.

II. Лични права и свободи – създават условия за свободно съществуване на личността. Те очертават границите на вмешателство на държавата в личния живот и свободата на гражданите. Значителна част от личните конституционни права са заимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и др. международни актове.

Тези права са основа на демокрацията:

1) най-значимо право – право на живот – чл. 28 . Посегателството върху живота се наказва като най-тежко престъпление. 38 НС отмени смъртното наказание и го замени с доживот. затвор без право на замяна;

2) право на лична свобода и неприкосновеност (чл.30)
а) Никой не може да бъде подлаган на мъчения, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение; насилствена асимилация; медицински, научни или др. опити без неговото доброволно писмено съгласие (чл.29);
б) Никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на др. посегателство върху личната неприкосновеност.
Изключения – при условията и по реда, определени със закон (НПК). В изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт, които до 24 часа се произнасят по законосъобразността на задържането.

3) Личният живот на гражданите е нерикосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния живот и срещу незаконно посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име. Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без неговото знание или въпреки изричното му несъгласие. Ограничения – в предвидените от закона случаи.

4) личната неприкосновеност се допълва от неприкосновеността на жилището. Влизането в жилище без съгласие на обитателя му става с разрешение на съдебната власт или за предотвратяване предстоящо или започнало престъпление.

5) неприкосновеността на личността се гарантира и чрез конституционна забрана за вмешателство в личния живот на гражданите – чл. 32 ал. 1 – има се предвид неприкосновеността на семейния и личния живот (по недопустим от закона начин и против волята на гражданина).

6) относно статуса на лицата, които са застрашени да бъдат санкционирани и обвинение в извършване на престъпление. Никой не може да бъде принуждаван да се признае за виновен; нито да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание. Конституцията провъзгласява презумцията, че обвиняемият е невивен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Никой не може да бъде осъден за действия или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление, към момента на извършването му – чл. 5 ал. 3 К.

7) К. провъзгласява свободата и тайната на кореспонденцията за неприкосновени. Изключения се допускат само с резрешение на съдебната власт (за предотвратяване на тежки престъпления)

8) израз на свободата на гражданина е неговото право свободно да избира свободно своето местожителство, да се предвижва по територията на страната, да напуска нейните предели и да се завръща – чл. 35. Съобразено с Всеобщата декларация.

9) Правото и задължение на българските граждани да ползват и изучават български език (чл. 36). То е един от факторите за съхраняване на българската идентичност. Официалният език в РБ е българският (чл.3). Случаите, в които се използва само български език се определят със закон.

10) На гражданите е предоставена свобода на съвестта, на мисълта, на избор на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи – чл. 37.

11) К-ята провъзграсява свобода на убежденията – чл. 38 – това е вътрешно присъща на човека необходимост, свобода на избор да формира своите възгледи. Никой не може да бъде преследван поради своите убеждения. (законодателя е имал предвид политическите убеждения).

12) чл. 39, 40, 41 “комуникац. права и свободи” – комплекс от права, право да се изразява и разпространява мнение, чрез различни средства, които не подлежат на цензура: печатът, електронните медии; право на информация. Но това не е абсолютно право, то не може да се използва за накърняване на чужди права.

13) К-ята предоставя право на гражданите да искат, получават и разпространяват информация. Също не е абсолютно право.

14) гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Те го упражняват за защита на своите политически, икономически социални и други интереси.

15) Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашение неговите права или законни интереси. Еволюция по отношение на предишните К-ии: с изменение на НК от 1990 г. – адвокатската защита е допустима от момента на задържане или от момента на привличане на лицето в качеството му на обвиняем. Гражданинът има право на защита във всички стадии на съдебния процес.

16) К-ята задължава държавата да поеме отговорността за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица – чл. 7. Това е лично право на гражданите да търсят отговорност от държавата за нарушените им права. Отговорността на длъжностните лица може да бъде гражданска и наказателна. Отговорността на държавните органи е само гражданска, тя може да бъде търсена, само ако вредите са настъпили в резултат на нейни незаконни актове (тя не носи отговорност, ако тези актове са неправилни). Условията и реда се регламентирани в ЗОДОВ.

17) От наличие на българското гражданство следва правото на гражданите, които се намират в чужбина да се ползват от закрилата на държавата. Това произтича от правнополитическата връзка между тях.

Впр. 20 Политически права и свободи – обща характеристика, видове

Те създават възможност гражданите да участват в политическия живот и в осъществяване на държавната власт или в дейността на държавните органи. Една част от политическите права са формулирани в съответствие с Пакта за граждански и политически права. Политическата свобода е възможността на гражданина по вътрешна убеденост свободно да определи своето поведение в политическия живот и отношението си към политическите институции (в осъществяване на публ. власт). Тези права се реализират чрез правоотношение между гражданите и политическите институции. Видове политически права:

1) Избирателно право – то дава възможност за участие във формирането на държавни представителни и други изборни органи. Чрез избирателното право гражданите конституират политическо представителство. Чл. 42 ал. 1 – гражданите, навършили 18 г. имат право да избират държавни органи, да бъдат избирани в местни органи и да участват в допитване до народа. Лишени от тези права са гражданите, поставени под запрещение и изтърпяващи наказание – лишаване от свобода. Закони за организиране и провеждане на избори: за ВНС, народни представители, президент и вицепрезидент, местни, Закон за допитване до народа.

2) Свобода на словото – К. постановява, че печатът и др. средства за масова информация са совободни и не подлежат на цензура (чл.40). Това е форма за осъществяване свободата на словото и да се изразява мнение по въпроси от обществено-политическия живот; свобода на убеждение. Това е фундаментален принцип на всяко демократично общество (свобода на кандидатиране за народен представител, партии и коалиции, на достъп до средствата за масово осведомяване).
Свободата на словото предполага утвърдено вътрешно чувство у гражданина за свобода на мисълта, убежденията и мненията. Свободата на словото е фумдаментален принцип, в/у който се основава съществуването, и развтието на всяко демократично общество. Правните субекти са равнопоставени при упражняване на свободата на словото чрез средствата за масово осведомяване и печата.
Свободата на печата и електронните медии не е абсолютна. Тя може да бъде ограничавана в в случаите и по начин, определен в К.
Ограничения:
а) спиране на печатно издание – със съдебен акт се прекратява издаването на един информационен носител;
б) конфискация – отнемане по решение на съд. власт на 1 или повече броеве на едно периодично издание, без то да се спира.

3) Право на събрания и манифестации (чл. 43) – гражданите могат да се събират мирно и без оръжие. Това са форми на колективно изразяване на отношение на гражданите към политически, икономически, културни и др. въпроси. Уредени са в Закона за събрания, митинги и манифестации.

4) К. регламентира правото на гражданите свободно и доброволно да се сдружават – чл. 44. това е основно право на личността. То “съчетава либералната идея за свободата на индивида с колективистичната идея за обединяване усилията на повече хора за подтигане на определени цели” (РКС ном.10,1994) По смисъла на К. сдруженията на гражданите са разнородни по характер и цел обществествени (недържавни) формирования. Два вида сдружения:
а) организации за постигане на стопански цели – кооперации
б) организации с идеална цел – според предмета на дейност да се подразделят на политически партии, синдикални формации и др. с идеална цел.
К забранява (чл. 44 ал.2) създаването на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.
Сдруженията на гражданите се регистрират в съда и на това основание придобиват качеството на ЮЛ. Сдруженията на гражданите с идеална цел се регистрират по реда на ЗЛС, З-н за пол. партии, ГПК, КТ. Сдруженията на граждани със стопанска цел – З-н за кооперации и за ЖСК.
Държавата и многопартийната система са гаранция за политическата свобода на гражданите, но въпреки това политическите процеси в обществото не трябва да се идеализират. Все още съществуват завоалирани форми на ограничаване на политическата свобода у нас.

Впр. 21 Социално-икономически права – обща характеристика, видове

Социално-икономическите права създават възможност за задоволяване на материалните и духовните потребности на гражданите.Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.
Такива са правата закрепение в чл. 47-52 КРБ:

Чл. 47. (1) Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.
(2) Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.
(3) Децата, родени извън брака, имат равни права с родените в брака.
(4) Децата, останали без грижата на близките си, се намират под особената закрила на държавата и обществото.
(5) Условията и редът за ограничаване или отнемане на родителските права се определят със закон.

Чл. 48. (1) Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.
(2) Държавата създава условия за осъществяване на правото на труд на лицата с физически и психически увреждания.
(3) Всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа.
(4) Никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд.
(5) Работниците и служителите имат право на здравословни и безопасни условия на труд, на минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на извършената работа, както и на почивка и отпуск при условия и по ред, определени със закон.

Чл. 49. (1) Работниците и служителите имат право да се сдружават в синдикални организации и съюзи за защита на своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване.
(2) Работодателите имат право да се сдружават за защита на своите стопански интереси.

Чл. 50. Работниците и служителите имат право на стачка за защита на своите колективни икономически и социални интереси. Това право се осъществява при условия и по ред, определени със закон.

Чл. 51. (1) Гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане.
(2) Лицата, останали временно без работа, се осигуряват социално при условия и по ред, определени със закон.
(3) Старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и лицата с физически и психически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото.

Чл. 52. (1) Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.
(2) Здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със закон.
(3) Държавата закриля здравето на гражданите и насърчава развитието на спорта и туризма.
(4) Никой не може да бъде подлаган принудително на лечение и на санитарни мерки освен в предвидените от закона случаи.
(5) Държавата осъществява контрол върху всички здравни заведения, както и върху производството на лекарствени средства, биопрепарати и медицинска техника и върху търговията с тях.

  1. Основни задължения на гражданите – характеристика. Обвързаност на правата със задълженията

    Гражданското общество се характеризира с широки права и свободи на човека, но не трябва да бъде нарушен балансът между тях. Правата и свободите са конституционно регламентирани и защитени. Изпълнението на задълженията е израз на отговорност на гражданите пред обществото. Правата и задълженията са взаимно свързани. За разлика от правата задълженията удовлетворяват обществените и държавни интереси и чрез тях – интересите на гражданите. Субекти на задълженията са правоспособните, чужденците, лицата без гражданство. За неизпълнение се носи административна и наказателна отговорност. Задължително е училищното обучение до 16 г.

    >> Основно задължение е да се спазват и изпълняват К и законите;
    >> задължение за защита на отечеството – то е дълг и чест на всеки български гражданин. Измяната и предателството към Отечеството са най-тежките престъпления и се наказват с цялата строгост на закона.
    >> Гражданите имат и задължение да плащат данъци и такси, установени със закон съобразно техните доходи, имущество и извършени услуги. Таксите са възмездно плащане и се дължат за извършени услуги или за издадени документи.
    >> Конституцията задължава гражданите да оказват съдействие на държавата и обществото.

Впр. 23 Конституционни гаранции на основните права и свободи на гражданите. Субекти на особена закрила

1. Най-съществените последици от конституционализацията на основните права са свързани с юридическите им гаранции. Те могат да се систематизират следните групи:
В международноправен аспект:
– международни гаранции, съдържащи се в универсалните и регионалните инструменти по правата на човека;
Във вътрешното право се открояват:
– функционални гаранции, обхващащи конституционните принципи на народния суверенитет, разделението на властите, плурализма, господството на правото и хуманизма;
– институционални гаранции, включващи конституционното и административното правосъдие, както и съдебната защита на правата пред независими и безпристрастни съдебни органи.

2. Правото на защита е право на самостоятелни активни действия на лицето, чиито права и законни интереси се накърняват; на тези действия не трябва да се пречи и те трябва да се зачитат от всички и в този смисъл правото на защита има абсолютен характер. То е и неотменимо и може само да бъде ограничавано в определени случаи на извънредно положение.

3. Юридическото съдържание на правото на защита се съдържа в чл. 56 КРБ:
„Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява със защитник”
Правото на защита по чл. 56 не трябва да се схваща само като право на българските граждани, то е и основно човешко право. Това е естествено (биосоциално) право на индивида да се защитава, когато се нарушават или застрашават негови права или интереси. Следователно това право е всеобщо на две равнища:
– всеобщност по отношение на българските граждани;
– гаранция на жизнените права на всяка личност, която се намира на територията на Р. България (т.е. чужденци, лица без гражданство и т.н.)

Текстът на чл. 56 не изчерпва нормативната уредба на конституционното право на защита. Освен в него като обща разпоредба, в КРБ има и специални разпоредби – чл. 30 ал. 4,5; чл. 32, ал. 1; чл 45 и т.н. Това са норми, в които се урежда правото на защита в определена област (съдебната) или във връзка с конкретно материално субективно право (чест, достойнство, добро име) или точно определен вид защита (адвокатска).
Защитата на правата и законните интереси на гражданите и на техните организации е функционално неотделима от адвокатурата. По силата на чл. 56 обаче и според чл. 134 адвокатската защита не се ограничава само до защита пред органите на съдебната власт.

4. Субекти на особена закрила според КРБ са: семейството, децата (чл. 14) и жената-майка (чл. 47 ал 2), лицата останали временно без работа (чл. 51), старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и лицата с физически и психически увреждания (чл. 51, ал 2, 3)

  1. Избирателна система – определение, възникване, развитие. Мажоритарна и пропорционална система. Развитие на избирателната система на Р България. Избирателно законодателство

    Избирателната система е инструмент за формиране на представителните органи. Народът чрез избирателния корпус предоставя на определени лица – политически представители, да осъществяват държавната власт от негово име и в негов интерес.
    Изборите са онзи демократичен фундамент, върху който се изгражда държавното управление. Основната част от политическите институции на всяка конституционна система се формират чрез избори. Те легитимират държавните институции, дават им първично основание да осъществяват своята компетентност, но това върви с власт, която по презумпция се осъществява от името на избирателите в публично осъществен интерес.
    Избирателното право е основно, конституционно, политическо право, което се основава на два основополагащи конституционни принципа: на суверинитет и политически плурализъм.

    Мажоритарна избирателна система
    МИС се основава на правилото, че мнозинството взима политическите решения, а малцинството се подчинява. МИС могат да се изпълняват от колективни и еднолични органи., в едно- и многомандатни райони. МИС са прости за прилагане. Правилата, които се използват при тях са понятни и разбираеми за кандидатите и избирателите. В основата са математическите действия събиране и сравняване на величини. В зависимост от вида на мнозинството МИС се делят на:

    1) мажоритарна система на относителното мнозинство – свързано е с надмощието на един кандидат по отношение на останалите, при което той събира най-много гласове. Печелившият кандидат побеждава опонентите си всеки един, взет по отделно, т.е. гласовете му превъзхождат гласовете на всеки един от противниците му. Това е система на първия, преминал чертата. Системата не значи, че избрания кандидат трябва да победи всички останали кандидати, взети заедно.
    и
    2) мажоритарна система на абсолютното мнозинство – правилата изискват за спечелването на мандата кандидатът да е получил повече от половината от действителните подадени гласове. Той побеждава своите противници не само по отделно, но и всички, взети заедно. Той е абсолютният победител.

    МИС водят до стабилни парламентарни мнозинства. Личностният избор на избирателя е на преден план. Тук принципът на представителството се нарушава заради голямата загуба на гласове. Гласовете за кандидатите, които не печелят мандата, се губят. Затова победителят печели всичко, а победеният – нищо.

    Пропорционална избирателна система
    ПИС могат да се използват само за избор на колективни органи в многомандатни избирателни райони. Сърцевината е отношението между гласове и мандат – на принципа на справедливото разпределение, при което всяка партия печели толкова, колкото избирателите й отредят. При ПИС се търси съответствие между дяла на гласовете и дяла на мандата. Така парламентът е отражение на нацията – основната цел на ПИС се разграничава в зависимост от математическите правила. По-сложни са от тези на МИС, тъй като те предполагат деление. При ПИС решаващи са политическите програми на партиите и кандидатите, а не личностните качества на кандидатите.

    Избирателно законодателство
    В момента действат четири самостоятелни избирателни закона, от които три с практическо значение
    1) 1990 – Закон за избор на ВНС – той макар че не е отменен няма практическо приложение, тъй като според гл. IX от К представителите се избират по общия ред
    2) Закона за избор на народни представители
    3) Закона за МИ – въвежда избори за общински съвет, кметове на общини, кметове на кметства
    4) Закона за избиране на президент и вицепрезидент, който въвежда президентската институция
    Идеи за избирателен кодекс, който да обедини цялата законодателна материя по изборите, но този законопроект все още не е приет.

    Характеристика на съвременната българска избирателна система
    Основите на българското законодателство са поставени в Търновската Конституция.
    Конституцията установява парламентарна форма на управление. 2 вида – асиметричен и хибриден. НС е най-стабилният орган на конституционната система. Моделът е хибриден.
    Разделение на властите: НС не може да бъде разпуснато от държавния глава или правителството. Само при:
    ако депутатите са под 180, когато НС не може да излъчи правителство – чл.99; когато НС реши да се саморазпусне и да свика ВНС; Конституцията регламентира изборния процес.
    4 основни принципа – всеобщо, пряко, равно, тайно избирателно право, чл./ 45-6 от К.
    Колективните органи се избират по ПИС.
    Едноличните органи – МИС с абсолютно мнозинство – президент, кмет на община и кметство;
    1990 – ВНС, 200 депутати се избират пропорционално и 200 мажоритарно
    От 1991 – се избира само по ПИС за избор на НС. В Европа ПИС е предпочитана. Тя дава сравнително вярно изображение на предпочитанията на избирателите. ПИС води до разпокъсаност на политическия живот и не може да създава еднопартийно правителство. ПИС в България е в най-елементарния си вариант. Политическите партии подреждат кандидатите
    Избор на кметове – от 1995 има закон за местните избори.

  2. Организация и произвеждане на изборите

    >> Насрочване на избори
    Изборите се насрочват от президента, а за президент и вицепрезидент от народното събрание с решение. Възможно е при определени обстоятелства да има предсрочни избори за президент или НС при: изтичане на конституционно предвидения мандат; предсрочно прекратяване на мандата на колективни изборни органи или предсрочно прекратяване на мандата на еднолични органи; при необходимост да се произведе втори тур или частичен избор.
    Изборите се насрочват най-късно два месеца преди изборния ден.
    Предсрочни избори за НС – два случая – когато НС не може да състави правителство или е взето решение за свикване на ВНС.

    >> Образуване на избирателни райони и секции
    Избирателните райони са формирани въз основа на броя на жителите.
    Едномандатен е този район, от който се избира един народен представител. Създават се при прилагане на мажоритарната избирателна система. В многомандатните избирателни райони броят на депутатските мандати е правопропорционален на числеността на населението в района.
    Избирателните райони се определят около 50 дни преди изборния ден. Избирателните райони съвпадат с административните области.
    Формирането на избирателните секции – избирателна секция се създава, когато броят избиратели е 1000 души. Ако населеното място има повече от 1000 и остатъкът е до 500, те също се включват в тази избирателна секция, ако са повече от 500 се формира нова втора секция

    >> Съставяне на избирателни списъци
    Вписването в тях е абсолютна юридическа предпоставка за упражняване на избирателните права от гражданите (изисквания: български гражданин, над 18 г., да е избирателно дееспособен, да е адресно регистриран в общината). Списъците съдържат идентифициращи данни за избирателите.

    >> Образуване на изборни комисии
    ЦИК – назначават се най-късно 60 дни преди изборния ден от президента. ЦИК следят за изпълнението на закона и осъществяват методическо ръководство и контрол върху другите избирателни комисии.
    РИК (районни) – съставът на РИК се определя от ЦИК 45 дни преди изборите.
    ОИК (общински) – също 45 дни преди изборите
    СИК (секционни) – образуват се от общинските 35 дни преди изборния ден

    >> Регистриране на кандидатите
    Могат да се издигат неограничен брой кандидати. Субекти на правото да издигат кандидати са политическите партии, коалиции, обществените организации и избирателите. Партиите трябва да са вписани в СГС – това е юридическо основание да бъдат регистрирани в ЦИК – не по-късно от 30 дни преди изборите. Нужните документи за регистрацията са: предложение от централното ръководство или от инициативен комитет; писмено съгласие на кандидата да бъде регистриран от името на партията; декларация от кандидата, че има само българско гражданство.

    >> Предизборна кампания
    Многостранна политическа дейност, предназначена да мотивира изборното поведение на гласоподавателя. Започва 30 дни преди изборния ден и приключва 24 часа преди самите избори.

    >> Гласуване
    Чрез него избирателят осъществява своето активно избирателно право. Избирателят по съвест изразява своето отношение към предложените кандидати. Гласоподаването е лично, провежда се в неработен ден. Избирателят удостоверява самоличността си при гласуване.

    >> Преброяване на бюлетините, определяне на изборните резултати
    В разпределянето на мандатите участват само партии и коалиции, които са получили най-малко 4% от действителните гласове.
    Недействителност на бюлетините: когато са намерени в кутията без плик; когато в плика има повече от една бюлетина на различни партии; когато не са по установения образец. Недействителни са и бюлетините, когато в избирателния плик са поставени две или повече за един и същ вид избор.

    >> Втори тур на гласуване и предсрочен избор
    Изборът се счита за действителен, ако в гласуването са взели участие повече от половината от всички избиратели по избирателните списъци. Избрани са кандидатите с повече от половината от общия брой на действителните гласове. Иначе се провежда втори тур в срок от една седмица. При второто гласуване се състезават първите две кандидатпрезидентски двойки, получили най-много гласове при първото гласуване.
    Предсрочни избори – само за еднолични органи.

  3. Система на държавните органи

    В системата от функциониращи звена на механизма на държавата трябва да открием органа по няколко критерия:
    >> организационно структурно образувание, което се характеризира с определен персонаж (личностен – лице или множество лица с особен юридически статус – съвкупност от правомощия, които определят техните компетентности). При държавния орган – той е създаден, за да реализира правомощията си, т.е. право-задължение. Държавният орган е длъжен да реализира компетентност, длъжен е да разгледа отнесения към него въпрос, има определени срокове. Принципът на мълчаливото съгласие и мълчаливият отказ съществуват.
    >> държавният орган издава актове, волеизявления в юридически значими актове на държавата – индивидуални, общи и нормативни административни актове

    Държавните органи са изборни и назначаеми. Изборните са свързани с демократичната идея за мандатност. Конституирани са и действат в рамките на разумен срок. Ако мандатът е дълъг, разумно е да е еднократен, и ако е кратък, разумно е да е многократен. По отношение на състава органите са еднолични и колективни. Кворумът е минималният брой членове, необходим за обсъждане на въпрос от своята компетентност. При наличието на колективен орган от голямо значение е мнозинството. Необходимо е мнозинство в условията на кворум за решаване на политически решения. Квалифицирани мнозинства се предвиждат за реализацията на много важни компетентности.
    Държавният орган се различава по териториален обхват от централните и местните органи. Разграничение на висши и местни в йерархическа подсистема от органи. Имат обща или специална компетентност. Няма орган в конституционната държава, където са разделени функциите, който да може всичко, да има абсолютно всякаква компетентност. Омбудсманът е държавен орган с компетентност, но без право да издава административни актове.

    В КП има тенденция – винаги се търси институция, която да осъществява надзор над надзирателите. КС няма надзиратели – актовете им са окончателни в името на върховенството на К.

    Държавният орган е институция, която се създава за управление. Правомощията са изрично записани в закон, а пълномощията са легитимност за участие в държавното управление. Правомощията са овластяване на закон, произтича от волята на органа, който избира или отнема властта.
    Система от държавни органи – единство от взаимосвързани и взаимодействащи органи, които функционират в дадена социална среда.

Впр. 27 Парламент и парламентаризъм

I. Парламентаризъм

1. Парламентаризмът се характеризира с наличието на специален представителен орган – парламент, който е титуляр на законодателната власт. Но наличието на парламент не е достатъчно, за да се определи режимът като парламентарен. Парламентът трябва да стои в основата на публичната власт, да заема приоритетно положение в нейната организация. Парламентаризмът е режим на управление, при който парламентът е титуляр на законодателната власт и в същото време упражнява политически контрол над правителството. Х-ра се със следните белези:
-разграничение и разпределение на функциите в с-мата от органи на изпълнителната власт и по-конкретно между държавния глава и правителството; държавният глава не е абсолютен носител на изпълнителната власт.
– политическа отговорност на прав. пред парламента.
Условия за съществуване на парламентарния режим са: реална демокрация, политически плурализъм, изборност на парламентарния състав и др.
България е република с парламентарно управление.
Има и монархически парламентаризъм (Англия, Белгия идр.)- държавният глава (монарх) има право на абсолютно вето над приетите закони; той традиционно открива избрания парламент с “тронно слово”.

Разграничават се три етапа в развитието на парламентаризма:
1) Ранен парламентаризъм (Великобритания) – това е дуалистичен парламентаризъм. Съществуват два основни политически центъра: Короната и парламента. Кралят управлява страната чрез назначавани от него министри, които се ползват с доверието на парламента. Отначало парламентът заседава под председателството на краля. По-късно обаче започва да се събира самостоятелно. Така се формира принципа за единство на изпълнителната власт, а по-късно и принципа за колективната отговорност на министрите пред парламента. Кабинетът се превръща в самостоятелно действаща институция. Правителството има ролята на свързващо звено между короната и парламента. Утвърждава се принципът на двойната отговорност на министрите.

2) Класически парламентаризъм (Великобритания и други европейски държави)

– ПЪРВАТА ИЗБОРНА РЕФОРМА (1832) разширява избирателния корпус до 5% от населението. Появява се едно силно и независимо народно представителство. Това е времето на индустриалната революция, когато буржоазията натрупва значителни богатства. Развитието на парламентаризма е в своя разцвет – „Златната епоха”.

Парламентаризмът е монистичен. Пряко се избира камара на общините. Основните политически решения се взимат именно в парламента. Утвърждава се принципа на парламентарното върховенство. През този период разбирането за парламентаризма е „Управление чрез дискусия”: а) дискусия, която отразява тенденциите в развитието на общественото мнение; б) открити публични дискусии – аргументи „за” и „против” възможните опции, рационални публични разисквания. Това е и времето на парламентарното красноречие.

Парламентаризмът придобива своя пълнокръвен облик.

– ВТОРАТА ИЗБИРАТЕЛНА РЕФОРМА (1868) бележи появата на „партийните машини” – националните политически партии. Изчезват независимите депутати. Реалната власт се пренася от парламента към правителството, в което като министри влизат водачите на мнозинството в парламента. Във Великобритания обществените настроения се канализират от 2 основни партии – виги и тори; либерали и консерватори. В началото на XX век либералите биват изместени от лейбъристите.

3) Съвременен рационализиран парламентаризъм (След края на II Световна война)
Стабилизира се положението на правителството. Наблюдават се 3 тенденции: а) правителството се формира на парламентарна основа; б) усъвършенстване на процедурата за ангажиране на политическата отговорност на правителството чрез порицание (Франция) и вот на недоверие (Германия); в) конституционализиране на правния статус на политическите партии. Те са поставени в условия да служат на общото благо.

II. Особености на парламентаризма в България

1. Президентът се избира пряко от избирателите, не от парламента.
2. Президентът не разполага с възможността да разпуска предсрочно НС (разпускането по чл.99, ал. 5 се прави не по преценка на президента, а поради предписание на К – когато НС се е оказало неспособно да образува правителство).
3. Президентът няма законодателна инициатива (освен за ревизия или приемане на К)

III. Народно събрание

Общодържавен представителен орган. Това качество се обуславя от неговия състав. То се състои от политически представители на различни социални слоеве на обществото. НС се състои от 240 народни представители (чл.63), избрани чрез общо, равно и пряко избирателно право, с тайно гласуване.
Срокът на пълномощията на парламентите е установеният период, през който те съществуват и функционират като държавни органи, упражнявайки принадлежащите им властнически пълномощия. Срокът на пълномощията на НС според К-ята е 4-годишен. Този срок е оптимален.
Срокът на пълномощие на НС се прекратява с изтичане на 4-годишния му мандат или от деня на предсрочното му разпускане. Срокът на пълномощието на народните представители се прекратява с изтичане на легислатурата (лат. Legis- закон, latus-внесен ) на НС, освен ако мандатът на народните представител не бъде прекратен предсрочно на основания, предвидени в чл. 72 К: при подаване на оставка; при влизане в сила на присъда за лишаване от свобода или когато изпълнението на присъдата не е отложено; при установяване на неизбираемост на депутата или несъвместимост; при смърт.
В условия на война, военно или др. извънредно положение, настъпило след изтичане на мандата на НС, то може да продължи срока на своите пълномощия до възстановяване на статуквото, след което в срок от 2 месеца се насрочват избори за ново НС.
Срокът на пълномощие на НС може да се прекрати предсрочно според К (чл.99, ал.5 ), ако се изчерпят всички конституционни възможности парламентът да състави правителство.Тогава президентът разпуска НС, назначава служебно правителство и насрочва парламентарни избори. Президентът не може да разпуска НС през последните 3 месеца на своя мандат.
Предсрочно прекратяване на мандата на НС може да има и ако повече от ½ от народни представители трайно го напуснат.

Мястото на НС в държавната организация се обуславя от неговите правомощия, от начина на образуване и от състава му. НС притежава законодателни правомощия на единствен законодателен орган в Р България. Само то може да приема, отменя и изменя закони. Законодателните правомощия на НС не могат да бъдат делегирани или отстъпвани.
НС притежава “компетенция за компетенциите”. То е компетентно да определя компетенциите на др. държавни органи, тяхната организация и правомощията им, като приема устройствени закони, уреждащи статуса им. Такива са З-н за КС, З-н за съд. власт, З-н за местн. самоуправление и местн. адм-ция и др.
Актовете на НС имат висша юридическа сила в сравнение с актовете на други държавни органи.

  1. Велико народно събрание – орган на учредителната власт, статус, компетентност, ред на дейност, актове

    Освен на законодателна, изпълнителна и съдебна, властите се делят и на учредителна и учредена.
    Учредителна е властта (властническа функция) на специален орган, който приема и ревизира К. С Конституцията той утвърждават основите на гражданското общество, правовата държава, формата на управление.
    Учредена е властта, която функционира на основата на разпоредбите на вече съществуващата К. Парламентът е законодателен орган, който твори законите. Учредителна власт у нас е Великото народно събрание. Орган на учредената власт е Народното събрание (обикновено НС).
    ВНС има по-многоброен състав от НС, което го прави широко представителен орган. То се състои от 400 народни представители, избрани по общия ред на избирателното законодателство. Изборите за ВНС се произвеждат по инициатива на НС, с мнозинство от 2/3 от всички народни представители.

    Чл. 158 – ВНС
    >> приема нова Конституция
    >> решава въпроса за изменение територията на Р България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения
    >> решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление
    >> решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 (разпоредбите на К имат непосредствено действие) и 4 (международните договори, ратифицирани, по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат) и чл. 57, ал.1 (основните права на гражданите са неотменими) и 3 (при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата предвидени в съответните членове)
    >> решава въпросите за изменение и допълнение на глава девета от К.

    Правомощията на ВНС не могат да бъдат делегирани на НС.
    ВНС приема актовете си с мнозинство 2/3 от всички народни представители. Те се гласуват три пъти в различни дни. Актовете се подписват и обнародват от председателя на Събранието в 7-дневен срок от приемането им.
    ВНС решава само онези въпроси от своята компетентност, за които е избрано.
    В неотложни случаи ВНС може да осъществява функциите на НС.
    Пълномощията на ВНС се прекратяват, след като реши въпросите, за които е избрано.

  2. Народно събрание – обща характеристика, състав, срок на пълномощията, взаимоотношения с другите държавни органи

    НС е общодържавен (национален) представителен орган на законодателната власт. То е постоянно работещ орган. НС притежава „компетенция за компетенциите” – то е компетентно да определя компетенциите на другите държавни органи, тяхната организация и правомощията им, като приема устройствени закони, с които урежда статуса им.
    В българската парламентарна система парламентът има възможност да бламира правителството, докато то не може да въздейства върху НС, например да поеме инициативата за разпускането му.
    НС е основен фактор за формиране на държавната политика – това то извършва предимно чрез законите, които приема. Законът е израз на определена политика в различните сфери на обществения живот.
    Ролята на НС в държавната организация се определя от неговите конститутивни правомощия – избира МС, други органи, състава на КС, ВСС и т.н.
    НС притежава важни контролни правомощия, т.е. упражнява парламентарни правомощия. Упражнява контрол върху дейността на МС, министрите и други изпълнителни органи.
    НС е независимо от другите органи, тъй като има вътрешна (регламентирана) автономия.

    НС се състои от 240 народни представители, избрани чрез общо, равно и пряко избирателно право, с тайно гласуване. Срокът на пълномощията на парламентите е установеният период, през който те съществуват и функционират като държавни органи. Според К от 1991 г. срокът на пълномощията на НС е 4 години. КС приема, че началото на мандата на НС е изборният ден.

    Срокът на пълномощията се прекратява с изтичане на 4-годишния мандат или от деня на предсрочното му разпускане. Срокът на пълномощията на народните представители се прекратява предсрочно (чл. 72) при подаване на оставка; при влизане в сила на присъда за лишаване от свобода; при установяване на неизбираемост или несъвместимост; при смърт.
    В условията на война, военно или друго извънредно положение, настъпило след изтичане на мандата на НС, то може да продължи срока на пълномощията си до възстановяване на статуквото.
    Срокът на пълномощията на НС може да се прекрати предсрочно в случай, че се изчерпят всички конституционни възможности парламентът да състави правителство (чл. 99, ал. 5). Тогава президентът разпуска НС, назначава служебно правителство и насрочва парламентарни избори. Президентът не може да разпусне парламента през последните три месеца от мандата си.

  3. Конституиране, организация и ред на дейност на Народното събрание. Заседания, кворум, мнозинства

    Избраните кандидати придобиват депутатски мандат. След свикването на първото заседание се конституират в орган и могат да осъществяват правомощията си. В срок от 1 месец след произвеждането на изборите НС се свиква на първото си заседание от президента (ако той не го направи – от 1/5 от народните представители). Народните представители полагат клетва, това е задължителен акт.
    Акт на конституиране на НС е избирането на ръководни органи: председател и заместник-председатели. Избрани са кандидатите, които са получили повече от половината от гласовете на присъстващите народни представители. Формират се и постоянни и временни комисии. Създават се парламентарни групи.

    Редът на дейност на НС е установен в предписанията на К и Правилника. Заседанията на НС се откриват от председателя или от заместниците му. Заседание може да се проведе, ако присъстват повече от половината народни представители.
    НС работи по програма за една или две седмици. Тя се изготвя от председателя със съдействието на заместник-председателите. Предложения за включване в нея на въпроси се правят писмено от народните представители и председателите на парламентарните групи не по-късно от 18h на деня, предшестващ пленарното заседание, на което ще се гласува програмата. На основата на приетата програма се изготвя проектът за дневен ред. В края на всяко заседание председателят обявява датата, часа и дневния ред на следващото заседание. В подреждането на въпросите в дневния ред приоритет има най-голямата парламентарна група. НС не винаги успява да разгледа и реши всички въпроси от дневния ред.

    Заседанията се ръководят от председателя или от заместниците му. За желаещите да се изкажат, се съставя списък. Думата за изказване се дава, като се редуват представителите на различните парламентарни групи. Въпроси извън дневния ред не могат да се обсъждат. За да се осигури свобода на изказванията, се дава възможност да се правят до три изказвания от народни представители, които поддържат различно становище от това на своята парламентарна група. Присъстващите на пленарното заседание министри могат да вземат думата винаги, когато я поискат.
    Народният представител може да се изказва по същество по обсъждания въпрос само едни път. За да се разменят мнения и действително да се дискутира по обсъжданите въпроси, народните представители могат да отправят реплики към изказалия се депутат. Репликата е възражение по направено изказване. На репликата народният представител има право на отговор – дуплика.

    Гласуването е лично. То може да се извърши явно и тайно. Гласува се „за”, „против” и „въздържал се”.

    Пленарното заседание може да бъде прекратено или отложено с решение на пленума по предложение на председателя или на парламентарна група. Прекратяването означава, че заседанието с този дневен ред няма да бъде възобновено. Отложеното обсъждане на въпрос от дневния ред ще продължи на заседание в друг ден. Заседанията могат да бъдат прекъсвани от председателя за определено време.
    За заседанията се води пълен стенографски протокол.

    За да се проведе заседание на пленума на НС и да се приемат решения, е необходимо присъствието на определен минимален брой народни представители, които представляват кворума. Кворумът зависи от изискващото се мнозинство за приемане на съответните актове. Той е основата, върху която се изчислява мнозинството.
    Обикновеното мнозинство представлява повече от половината от гласовете на присъстващите народни представители. С такова мнозинство се приемат закони, решения, декларации, обръщения.
    Абсолютно мнозинство е повече от половината от гласовете на всички народни представители. С такова мнозинство се гласува вот на недоверие на МС, приема се решение и пр.
    Квалифицирано мнозинство са гласовете на 3/4 от народните представители; или ако то не е достигнато, но гласовете са повече от 2/3 от всички народни представители, тогава решението се гласува отново в срок от 2 до 5 месеца. . То се прилага при приемане, изменение и допълнение на Конституцията. При новото гласуване решението може да се приеме с мнозинство 2/3.

  4. Постоянни комисии – видове, компетентност, организация и ред на дейност. Временни комисии. Парламентарни групи

    Парламентите създават комисии, които осъществяват спомагателна дейност.
    Широкият кръг от правомощия на НС по осъществяване на държавно ръководство на обществото чрез законодателната и другите дейности налага да се създаде система от комисии, които да го подпомагат в неговата многостранна дейност. Те са помощни органи в неговата законодателна дейност и упражняват парламентарен контрол (чл. 79, ал. 2). Парламентарните комисии са специализирани органи. Създават се, за да съдействат на парламента в специфичните сфери от неговата дейност. Комисиите получават правомощията си от НС.
    Постоянните комисии действат през целия мандат на НС. Временните се образуват по конкретен повод. Избират се от НС по предложение на председателя или най-малко на 1/10 от народните представители. Броят, видовете, наименованието и съставът на постоянните комисии се определят от НС съобразно обективните потребности. В постоянните комисии могат да бъдат избирани само народни представители, като всеки може да бъде включен в състава най-много на две комисии. При формирането на състава се спазва принципът на пропорционалното представителство на парламентарните групи според техния числен състав.
    Постоянните комисии обсъждат законопроекти за решения, декларации и обръщения преди да бъдат внесени в пленума. За да се създадат условия за нормална работа на комисиите, К и правилникът постановяват, че държавните органи, длъжностните лица, гражданите и организациите, когато бъдат поканени да се явяват пред комисиите, за да дадат исканата информация или да направят необходимите пояснения по въпросите и компетентността на комисиите, са длъжни да направят това и да предоставят исканите документи и сведения. Всяка комисия избира свое ръководство, състоящо се от председател и по двама заместник-председатели.
    НС образува и временни комисии по конкретен повод за проучване, анкети или по отделни въпроси от своята компетентност. Те преустановяват съществуването си след изтичане на срока, за който са създадени, или предсрочно по решение на НС.

    Заседанията на комисиите се провеждат по предварително определен дневен ред. Постоянните комисии се свикват на заседание от техните председатели, по искане на председателя на НС или по искане най-малко на 1/3 от членовете на комисиите. Заседанията им по принцип са открити. Комисиите могат да провеждат съвместни заседания, когато към съответните въпроси имат отношение две или повече комисии. Заседанията на комисиите се провеждат, ако кворумът е налице, т.е. ако присъстват повече от половината от членовете им. Решения се вземат с обикновено мнозинство, т.е. с гласовете на повече от половината от присъстващите, чрез явно гласуване. Решенията на парламентарните комисии имат препоръчителен характер. Те не пораждат правни последици.
    Постоянните комисии извършват предварително обсъждане на законопроектите. След внасянето на законопроекта в НС председателят го разпределя между комисиите и определя водещата комисия. Тя изготвя и предлага становище по законопроекта за първото му обсъждане в пленума. В него се отразяват предложенията и на другите постоянни комисии.
    Постоянните комисии са важен фактор в подготвителната фаза на законодателния процес. Чрез дейността си съдействат за създаването на качествени закони. Като органи на НС те упражняват контрол по изпълнението на актовете и по някои въпроси от дейността на министрите. Контролът на комисиите е спомагателна форма на парламентарния контрол и не е самостоятелен. Специализираните контролни структури на НС са временните комисии за проучване и анкети. Тяхното основно предназначение е упражняването на контрол по въпроси, засягащи държавните или обществените интереси.

    Парламентарни групи
    На основата на партийната принадлежност или политическата си ориентация народните представители доброволно се обединяват в парламентарни групи. Те не са вътрешни органи на НС. Парламентарните групи са партийноорганизационни обединения, изразители на интересите на съответната партия или коалиция. Парламентарната група може да се формира при наличието на определен брой народни предсатвители от една политическа партия. Парламентарните групи легализират създаването си пред председателя на НС, като се вписват в специален регистър. Всеки народен представител може да бъде член само на една парламентарна група.
    Парламентарните групи си избират ръководства, които направляват дейността им. Ръководствата поддържат постоянни връзки с председателя на НС. Президентът е длъжен да се консултира с парламентарните групи при възлагане на проучвателен мандат на представител, посочен от съответната парламентарна група, за да предложи състава на бъдещото правителство (чл. 99).
    Председателят на НС уведомява парламентарните групи за постъпилите законопроекти, за да могат да вземат отношение по тях.

  5. Народно събрание – орган на законодателната власт. Законодателен процес – фази

    Законодателният процес е нормативноустановена процедура, осъществявана от НС в качеството му на законодателен орган. Подготовката на законопроекта по принцип е извънпарламентарна дейност. Законотворчеството е дейност, осъществявана от НС и вътрешните му структури.
    Законодателният процес се състои от няколко последователно осъществявани фази: законодателна инициатива, обсъждане на законопроекта и гласуване. Процесът приключва с приемането или отхвърлянето на законопроекта от НС. След приемането законопроектът се превръща в закон – така приключва процесът на създаването му.

    Законодателна инициатива
    Правото на законодателна инициатива е юридическа възможност на конституционно определени правни субекти да внасят законопроекти в НС. Законопроектът с мотивите се изпраща до председателя на НС и се регистрира по надлежен ред, а той е длъжен в 3-дневен срок да го разпредели между постоянните комисии, в съответствие с предмета на правното регулиране. Той е длъжен на първото пленарно заседание да уведоми народните представители за постъпилите законопроекти, вносителите им и разпределението им по комисии.
    Конституцията предоставя правото на законодателна инициатива на народните представители и на МС (чл. 87, ал.1). Най-често вносител на законопроекти е МС, защото правителството е висш орган на изпълнителната власт, чиято основна функция е изпълнението на законите. МС изготвя свои законодателни програми, за да отговори на обществените потребности, като системно сезира парламента със законопроекти. Въпреки че К предоставя правото на законодателната инициатива на отделния народен представител, трудно е той сам да изготви законопроект, който да отговаря на изискванията на законодателната техника.

    Обсъждане на законопроектите
    Обсъждането на законопроекта има за цел да се определи отношението на парламентарните фракции и на народните представители към законопроекта като цяло и към неговите конкретни разпоредби. Обсъждането се разделя на две фази: предварително обсъждане и обсъждане в пленума на НС.
    Предварителното обсъждане на законопроектите е в постоянните комисии на НС. Съобразно характера на законопроекта неговото обсъждане в постоянните комисии може да стане поотделно в една или в повече комисии, или съвместно в няколко. Когато законопроект се обсъжда поотделно от две или повече комисии, всички предложения със съответните мотиви се предоставят на водещата комисия, за да ги обобщи. При обсъждане на законопроектите в постоянните комисии вносителят е длъжен да присъства, за да даде необходими обяснения по поставените въпроси.
    Обсъждането на законопроектите в пленума на НС също се извършва на два пъти. Първо се обсъжда в неговата цялост, по принцип. Изслушва се доклад от водещата комисия, становището на вносителя и доклади на другите постоянни комисии. След като законопроектът бъде приет на първо четене от пленума, той се връща на водещата комисия, за да вземе отношение по направените предложения при обсъждането. Предварителното обсъждане в комисиите се извършва два пъти. Второто обсъждане в пленума на НС се извършва на друго заседание. То е по същество и по детайлите на отделните предписания.

    Гласуване на законопроектите
    След приключване на обсъждането законопроектът се гласува. То става също на два пъти. След първото обсъждане в пленума народните представители гласуват законопроекта в целостта му, а второто гласуване е окончателно. Гласуването е явно, може да се извърши и по друг начин по решение на НС. Законопроектът се приема с обикновено мнозинство. Резултатът от гласуването се обявява на председателя. Ако вотът е положителен, се счита, че от този момент законопроектът е приет.
    Отлагателното вето на президента възобновява законодателния процес във фазата на обсъждане във водещата комисия и в стадия на второ обсъждане в пленума. Ветото може да бъде преодоляно, ако срещу него гласуват повече от половината от всички народни представители.

    Удостоверяване, обнародване и влизане на законите в сила
    Автентичността на приетия закон се удостоверява с подписа на председателстващия заседанието на НС и другите длъжностни лица – секретари и стенографи.
    Обнародването на законите се извършва чрез публикуването им в Държавен вестник. Извършва се най-късно 15 дни след неговото приемане от НС. Повторно гласуваният закон се обнародва от президента най-късно в 7-дневен срок от получаването му. Законът влиза в сила 3 дни след обнародването му, ако законодателят не определи по-къс или по-продължителен срок за влизането му в сила.

  6. Парламентарен контрол – същност и форми. Правни последици

    Контролът е част от всяка управленска дейност. Държавното управление е невъзможно без упражняването на контрол върху управляващите структури. При констатиране на недостатъци субектът на управление внася съответни корекции в управленските решения.
    НС упражнява парламентарен контрол предимно върху висшите органи на изпълнителната власт. Заедно с това чрез специфични организационни средства и методи – анкети и проучвания, извършвани от специални комисии, то упражнява контрол и върху други управленски структури – местни органи, стопански организации и други.
    Парламентарният контрол дава възможност да се провери наличието на политическо доверие и поддръжка на правителството от страна на парламента. Той е политически, има за цел да установи как „МС ръководи и осъществява вътрешната и външна политика в съответствие с К и законите” (чл. 105, ал. 1 от К). Негативните констатации за политиката на правителството може да се санкционира чрез снемане на политическото доверие от него. Парламентарният контрол е абсолютно необходим за ефективно функциониране на изпълнителната власт. Законодателната власт губи своя смисъл, ако приетите от нея закони не бъдат ефективно прилагани. Поради това НС не може да бъде безразлично към дейността на изпълнителната власт по изпълнение на законите, въз основа на които се осъществява политиката.
    Контролът на НС е за осъществяване главните направления в държавната политика.

    Формите на контрол са различни.
    Една от тях са отчетите на МС, които той ежегодно представя по изпълнението на държавния бюджет, както и по отделни въпроси от своята политика. Форма на контрол върху политиката на МС и министрите са питанията. Това са въпроси, които народните представители отправят към тях по нормативно установен ред. Питането може да се развие в запитване.
    Чл. 90 от К регламентира две основни форми на парламентарен контрол: въпроси и питания. Те са форма на контрол, която се използва предимно от опозицията, с тях се цели да се внесат корекции в дейността на изпълнителната власт. Питанията се отправят по основни въпроси. Те могат да се правят не само по въпроси, които се отнасят пряко до висшите органи на изпълнителната власт, а и до дейността на администрацията, която ги подпомага. Те се отправят чрез председателя на НС в писмена форма. Отговорът може да бъде писмен или устен, дава се само в присъствието на народния представител, който е направил питането. След отговора не могат да стават разисквания и да се правят реплики.
    Въпросите на народните представители се отправят до министър-председателя и другите министри. Те са актуални и имат текущ характер, представляват обществен интерес. Имат по-малко значение от питанията.

    Постоянните и временни комисии като органи на НС осъществяват парламентарен контрол от негово име. Той има спомагателно значение и се упражнява по въпроси с по-малко социално значение. НС упражнява контрол чрез парламентарни проучвания, анкети и изслушвания по въпроси, засягащи държавни или обществени интереси. За тях НС създава специализирани временни комисии.

  7. Правомощия на Народното събрание – класификация

    Законодателни правомощия
    Конституцията постановява, че НС осъществява законодателната власт. То е единствен законодателен орган, титуляр на законодателната власт в Р България. Закони може да твори и народът чрез референдуми. НС, формирано по демократичен начин чрез избор, се състои от политически представители на различни социални групи от народа и затова на него е предоставено правомощието да създава правни норми от най-висш разряд, с най-голяма юридическа сила.
    НС приема, допълва, изменя, отменя закони. Основното му правомощие е приемането на закони. НС приема държавния бюджет и го изменя съобразно обществените потребности и възможности. Бюджетът се изготвя от правителството и се приема със закон. Друго правомощие е установяването на видовете данъци и определянето на размера им.
    НС дава съгласие за сключване на договори за държавни заеми.
    Към тази група се отнася законодателната уредба на реда за произвеждане на референдум, на реда за придобиване и изгубване на българско гражданство.

    Конститутивни правомощия
    – НС избира и освобождава министър-председателя и по негово предложение избира МС.
    – НС създава, преименува, закрива, разделя министерства, по предложение на министър-председателя.
    – НС избира и освобождава председателя на БНБ и на Сметната палата.
    – НС участва във формирането на КС – избира 1/3 от състава му; както и на ВСС – 11 от членовете.

    Правомощия по осъществяване на външната политика
    НС ратифицира и денонсира международни договори с най-голяма значимост за международната политика на България. Ратифицирането е особен вид утвърждаване на международен договор, конвенция или съглашение от парламента. Денонсирането е вид отмяна на ратифициран международен акт.
    НС ратифицира/денонсира договори, които:
    >> имат политически или военен характер;
    >> се отнасят до участието на Р България в международни организации;
    >> предвиждат коригиране на границите на Р България;
    >> съдържат финансови задължения за държавата;
    >> предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на межуднародните спорове;
    >> се отнасят до основни права на човека;
    >> се отнасят до действието на закон или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;
    >> имат клаузи, които изрично предвиждат тяхната ратификация.

    Ратифицираните международни договори след тяхното обнародване в ДВ и влизането им в сила стават част от вътрешното право на Р България. Нормите на тези договори имат приоритет пред тези нa вътрешното право, ако съществува колизия между тях.

    Правомощия по отбраната и сигурността
    – НС решава въпросите за обявяване на война, когато Р България е обект на агресия или в случай на нужда при изпълнение на задължения, произтичащи от международни договори. Само парламентът притежава правомощието да сключва мир.
    – НС обявява военно или друго извънредно положение върху цялата или върху част от територията на страната, когато тя е обект на военна агресия или при други обстоятелства.
    – НС разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването или преминаването на чужди войски на или през територията на България.

    Правомощия по създаване и изменение на Конституцията
    НС може да прави изменения и допълнения на Конституцията с изключение на тази материя, която е резервирана за ВНС.
    При никакви условия правомощията на ВНС не могат да бъдат делегирани на друг орган. ВНС е орган на учредителната власт и поради това може да приема Конституцията, която е учредителен акт.

    Контролни правомощия
    НС притежава правомощия за упражняване на политически контрол върху висшите органи на изпълнителната власт – МС и министрите.
    НС упражнява парламентарен контрол за осъществяване на правителствената политика. Контролът е израз на политическата отговорност на правителството пред парламента. Една от формите на парламентарен контрол върху дейността на МС и на министрите са въпросите и питанията на народните представители.

    Други правомощия
    НС приема решения за произвеждане на национален референдум; насрочва избори за президент, дава амнистии, определя официалните празници и учредява ордени и медали.

  8. Актове на Народното събрание – характеристика, видове. Обнародване

    Актовете на НС са резултат от неговата дейност по осъществяване на принадлежащите му правомощия и са израз на волята на парламентарното мнозинство, формулирана като едностранно волеизявление на законодателния орган.

    Правните актове на НС действат на територията на Р България и други обекти, върху които се разпростира държавният суверенитет. Действието на законите започва от момента на влизането им в сила и завършва с тяхното отменяне или изтичане на срок, за който са приети. С влизането им в сила те стават задължителни за изпълнение и приложение от всички държавни органи, организации, длъжностни лица и граждани, до които са адресирани.
    Ненормативните актове на НС влизат в сила от момента на приемането им.

    НС приема закони, решения, декларации и обръщения (чл. 86, ал. 1). Формата на актовете е единствено писмената.

    Видове: конституционни закони, закони, Правилник за организацията и дейността на НС, решения, декларации и обръщения.

    Юридическите актове на НС са най-голяма по относителен дял и най-съществена по значимост група актове. Те са резултат от законодателната, контролната и вътрешноорганизационната дейност на НС. Към юридическите актове се отнасят К, конституционните закони, законите, Правилникът за организация и дейност на НС и решенията. От своя страна юридическите актове се делят на нормативни и ненормативни.
    Нормативни са онези актове, които съдържат правни норми или изменят и допълват нормативните актове. Нормативните актове на НС са с най-висша юридическа сила в сравнение с нормативните актове на другите държавни органи.
    Ненормативните актове са решенията. Приемат се въз основа и в изпълнение на К и Правилника.
    С неюридическите актове НС постига цели, по отношение на които е неприложим методът на правно регулиране. Това са декларациите и обръщенията.

    Закон
    >>Изразява интересите на определена част от обществото, формализират волята на мнозинството в парламента в държавна воля
    >>първично и трайно регулира основни обществени отношения
    >> той е нормативен акт, който съдържа, изменя или допълва правни норми (тълкувателният акт не създава нови правни правила)
    >> приема се от общодържавния представителен орган или чрез референдум
    >> приема се по установен ред (процедура)
    >> той е акт с висша юридическа сила

    Видове закони
    >> конституционни закони – към тях се отнасят законите за изменение и допълнение на К. Те притежават най-висша юридическа сила. Те нямат самостоятелно съществуване, а се инкорпорират в К
    >> кодекси – закони с особена природа, които регулират всеобхватно обществени отношения от един правен отрасъл или особено важен негов дял
    >> обикновени закони – най-голяма по обхват група. Могат да бъдат общи и специални. Има и устройствени (органически) закони, бюджетни закони

    Закон и подзаконови актове.
    Законът първично регламентира основни обществени отношения, а подзаконовите актове се издават въз основа и в изпълнение на законите. Те вторично уреждат на основата на закона конкретни или индивидуални обществени отношения с по-малка социална значимост.

    Правилник за организацията и дейността на НС
    Той регулира отношенията по конституирането, вътрешната организация, реда и формите на дейност на парламента. Действието на разпоредбите се разпростират предимно по отношение на НС, органите му и народните представители. Субекти на правоотношенията, които възникват на основата на Правилника, са преди всичко НС, вътрешните му органи и народните представители. Правилникът е нормативен акт с юридическа сила, равна на закона.

    Ненормативни актове на НС
    Това са решенията. Инициативата за приемане на решения принадлежи на отделния народен представител, на група народни представители, на правителството, когато внася решение за приемане на държавния бюджет. Решенията са правни актове, които съдържат конкретни или индивидуални юридически предписания. Те се отнасят до конкретни въпроси или до персонално определени лица и имат предназначението да породят правни последици или съдържат оценки за дейността на държавни органи. Решенията се приемат на едно четене предимно с обикновено мнозинство. Има и изключения – например решението за гласуване на недоверие на правителството се приема с абсолютно мнозинство. Решенията влизат в сила от момента на приемането им.

    Неюридически актове на НС
    Декларациите и обръщенията са израз на отношението на НС към проблемите на вътрешната и външната политика. Тези актове не са юридически, но маркират някои акценти в политиката на държавните органи. Те представляват политическа директива за дейността им, без да са юридически задължителни за тях. Това са политически актове с призивен характер.

  9. Същност на политическото представителство. Конституционен статус на народния представител

    Народното представителство е отношение между два политически субекта – избирателния корпус и депутата. Народният представител действа по политическо пълномощие от тези, които са го избрали, и приема управленски решения вместо тях. Политическият представител изразява политическите интереси на онези, които представлява. Волята на мнозинството на народните представители е отражение на общата воля на обществото.
    Чл. 67 – Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.
    Мандатът е упълномощаване на определени лица да осъществяват права, които принадлежат другиму. Властта произтича от народа, т.е. народът е неин източник.

    Народните представители се избират по реда, установен от избирателното законодателство на основата на принципите на общо, равно и пряко избирателно право при тайно гласуване.
    Чл. 65 – за народен представител може да бъде избран български гражданин, който няма друго гражданство, навършил е 21 години, не е поставен под запрещение и не изтърпява наказание лишаване от свобода.
    Чл. 68 – народните представители не могат да изпълняват друга държавна служба или да извършват дейност, която според закона е несъвместима с положението на народен представител.
    Чл. 69 – народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в НС.
    Чл. 70 – народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпление от общ характер и то с разрешение на НС или на председателя му.
    Народен представител, който е избран за министър, трябва да освободи мястото си в парламента, неговият мандат се прекъсва (не се прекратява).

  10. Имунитет и предсрочно прекратяване на пълномощията на народния представител

    Имунитетът е единство от наказателна неотговорност и наказателна неприкосновеност на народния представител (чл. 69 и 70 от К).
    Наказателната неотговорност е забраната да се търси наказателна отговорност на народния представител за изказаните от него мнения и гласувания в НС.
    Наказателната неприкосновеност е забраната да се възбужда наказателно преследване срещу народен представител за извършено от него престъпление по време на пълномощията му. Народният представител не може де бъде задържан и срещу него не може да бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпления от общ характер, и то с разрешение на НС, а когато то не заседава – на председателя на НС. Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, но в такъв случай незабавно се известява НС, а ако то не заседава – председателя.

    Пълномощията на НС се прекратяват с изтичане на 4-годишния мандат и предсрочно – при парламентарна криза. Независимо от основанията заедно с пълномощията на НС се прекратява и мандатът на народните представители.
    Предсрочно се прекратяват пълномощията на народния представител при: (чл. 72):
    >> хипотезата на подаване на оставка на НС
    >> влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление, или когато изпълнението на наказанието лишаване от свобода не е отложено
    >> установяване на неизбираемост или несъвместимост
    >> смърт

 

  1. Президентът на Р България – характеристика. Вицепрезидент

    Чл. 92 – 104

    Конституцията от 1991 г. въвежда института на пряко избирания от народа президент. В парламентарната република той има значително по-ограничени правомощия от абсолютния монарх в президентските републики. Съществуват два статуса на президентската институция – т.нар. „силен” и „слаб” президент. Критерий за силния и слабия държавен глава е кръгът и характерът на неговите правомощия и реалната му роля в осъществяването на публичната власт. Българският президент заема особено място в системата на публичната власт и не може да бъде отнесен нито към „силния”, нито към „слабия” президент.

    Президентът е висш орган и символ на държавността, той „олицетворява единството на нацията и представлява Р България в международните отношения” (чл. 92 от К). Президентът се избира за срок от 5 години (чл. 93), той трябва да е български гражданин по рождение, навършил 40 години.

    Държавният глава има свои политически и идеологически убеждения. Няма юридическа забрана да членува в политическа партия, но не може да участва в нейното ръководство. Недопустимо е президентът да проявява пристрастие или негативизъм към някои политически сили.

    Президентът е интегриращ и стабилизиращ фактор в обществото и държавата, той създава условия за гарантиране на глобалните национални интереси, участва във формирането на държавната политика.

    Функции на президента:
    >> Представителна функция в международните отношения.
    >> Арбитражна функция, за да се осигурят нормални взаимоотношения между държавните органи при осъществяването на властта.
    >> Функции по отбраната и сигурността на страната, в качеството на върховен главнокомандващ (чл. 100)

    Вицепрезидент.
    Президентът се подпомага от вицепрезидента. Вицепрезидентът не замества президента в случай на отсъствие. Само при предсрочно прекратяване на пълномощията на президента вицепрезидентът встъпва в длъжността на президент до новите избори.
    Вицепрезидентът е институция, която е ненужна в държава с парламентарно управление. Той самият няма собствени фиксирани правомощия, а по изключение, ако президентът му възложи част от своите по чл. 98, той ги придобива. Пример за това е: да назначава и освобождава служители от президентството, да предоставя, възстановява, освобождава и лишава от българско гражданство, да предоставя убежище, помилване.

  2. Правомощия на президента. Актове. Укази. Приподписване на някои укази – същност и правни последици.

    Правомощията на президента са регламентирани основно в глава четвърта от Конституцията в чл. 98-101, съществуват и уредби в други членове. Някои негови правомощия се установяват със закон, т.е. Народното събрание може да му предоставя правомощия.

    >> Правомощия в сферата на международните отношения – за сключване на международни договори, в случаите, определени със закон; за освобождаване и назначаване на дипломатически представители.
    >> Правомощия по отбраната и сигурността на страната като върховен главнокомандващ.
    >> Конститутивни правомощия – съставянето на правителство. Той не го назначава, но участва при конституирането на парламента. Ако има три неуспешни опита за съставяне на правителство, тогава президентът сам поема цялата отговорност за съставянето на висш орган на изпълнителната власт. Президентът участва и в конституирането на Конституционния съд (1/3 от членовете му), назначава и освобождава главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС по предложение от ВСС; назначава и освобождава ръководителите на дипломатическите представителства в чужбина.
    >> Правомощия във връзка със законодателната дейност. Според чл. 101 от К президентът има право в срок от 15 дни да върне закон за ново обсъждане от Народното събрание (отлагателно вето).
    Президентът обнародва законите в срок от 15 дни след приемането им.
    >> Други правомощия: Обръщения към народа; насрочване на парламентарни и местни избори; награждаване с ордени и медали; предоставя, възстановява, освобождава и лишава от българско гражданство в съответствие с Конституцията; упражнява право на помилване на лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода.

    Актове
    Правомощията на президента се реализират чрез неговите актове. Той издава укази, отправя обръщения и послания, които са негово еднолично и едностранно волеизявление.

    УКАЗ
    Ненормативен юридически акт. Издава се по конкретен въпрос (насрочване на избори) или урежда индивидуални отношения (за назначаване на посланици). Издава се по инициатива на президента, на МС, на ВСС, на граждани, чужди граждани. Указите на президента подлежат на приподписване (констрасигнатура) от министър-председателя или съответния министър. Приподписването е акт на поемане на отговорност и е израз на зависимост между президента от висшата изпълнителна власт. Неприподписаният указ не поражда правни последици.

    Укази, неподлежащи на контрасигнатура:
    >> Укази за разпускане на Народното събрание при парламентарна криза.
    >> Укази за назначаване на служебно правителство.
    >> Укази, с които президентът връща приети закони за ново обсъждане
    >> Укази, с които се определя организацията и реда на дейност на службите към президентството и се назначава неговият персонал.

    Всички актове на президента подлежат на контрол от Конституционния съд. Върху някои от указите контрол упражнява и Народното събрание.
    Указите влизат в сила от деня на издаването им, тъй като са ненормативни актове. Ако се приподписват – от момента на приподписването.
    Обръщенията и посланията са политически актове, с които президентът взема отношение по важни въпроси от външната или вътрешната политика или отправя призиви към нацията или парламента.

  3. Неотговорност на президента. Предсрочно прекратяване на пълномощията.

    Чл. 103 от Конституцията прогласява неотговорността на президента и вицепрезидента за действия, извършени при изпълнение на техните функции, и за издадените от тях актове. Те не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване. Ползват се с имунитет.
    Държавната измяна на президента по смисъла на чл. 103, ал. 1 не е измяна по смисъла на НК. Със своите действия той може да нанесе тежки политически, икономически и други вреди, които на практика подриват и отслабват устоите на държавата. Президентът ще носи отговорност за нарушаване на Конституцията, ако то е съществено и е налице вредоносен резултат за държавата и обществото. Нашата Конституция предвижда сложна процедура за търсене на отговорност на президента и вицепрезидента. Предвидената отговорност е политическа. Резултатът от доказано обвинение води до снемане на политическото доверие от тях, което се изразява в прекратяване на пълномощията им.
    Мотивирано обвинение срещу президента или вицепрезидента за държавна измяна или нарушение на Конституцията се повдига пред НС по предложение на ¼ от всички народни представители (60 души). Ако НС прецени, че са налице достатъчно данни, потвърждаващи обвинението, то приема решение с квалифицирано мнозинство от 2/3 от всички народни представители. След решението на НС процедурата за търсене на отговорност продължава в Конституционния съд. Той е длъжен в едномесечен срок да се произнесе по обвинението. Ако бъде установено, че президентът/ вицепрезидентът са извършили държавна измяна или са нарушили Конституцията, пълномощията (мандатът) им се прекратяват. Конституционният съд разглежда и решава делото с участието най-малко на ¾ от всички конституционни съдии (9 души). Решението се взима с тайно гласуване.

    Срокът на пълномощията на президента и вицепрезидента е 5 години. Пълномощията им се прекратяват с изтичане на петте години. Предсрочно те се прекратяват на основание на чл. 97 от К:
    >> при подаване на оставка пред КС
    >> при трайна невъзможност да изпълняват правомощията си (ако не изпълняват правомощията си в продължение на 1 година) при тежко заболяване
    >> при смърт
    >> чл. 103 – когато е налице държавна измяна или нарушение на К

    Ако пълномощията на президента се прекратят предсрочно, вицепрезидентът встъпва в неговата длъжност, а ако и той не може, правомощията му се изпълняват от председателя на НС, без това да го прави президент. Когато се прекратят правомощията на президента, НС насрочва избори за президент и вицепрезидент, които трябва да се проведат в срок от 2 месеца.

  4. Конституционни основи на организацията на Министерския съвет. Министерски съвет – висш орган на изпълнителната власт. Избор, състав, прекратяване на пълномощията

    Министерският съвет е правителството на държавата. Той е орган на изпълнителната власт, на който се възлага осъществяването на програмата на парламентарното мнозинство. То е поставено в зависимост от доверието и подкрепата на парламента, пред който е политически отговорно.

    МС е титуляр, централен колективен орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Самата изпълнителна власт се осъществява въз основа и в изпълнение на законите. Общата компетентност на МС намира израз във възможността му чрез своите актове и дейност да въздейства върху различни обществени сфери. Министрите и ръководителите на ведомства без ранг на министерства са органи със специална компетентност. Органите на изпълнителната власт функционират на принципа на йерархичността. Разпорежданията на правителството са задължителни за всички органи на изпълнителната власт, до които са адресирани.

    Образуване:
    В парламентарните републики при конституиране на правителството вземат участие парламентът, държавният глава и парламентарните групи. Нужни са съгласувани действия и сътрудничество между тях. У нас правителството се назначава от парламента. Правомощията се прекратяват по силата на чл. 111

    >> с гласуване на недоверие на МС или министър-председателя
    >> с приемане на оставка на МС или министър-председателя
    >> при смърт на министър-председателя
    Чл. 112 – при получаване на вот на недоверие от парламента.

    Независимо от основанията, във всички случаи на подаване на оставка до избиране на новото правителство старото продължава да изпълнява функциите си.
    След подписване на оставка на правителството или прекратяване на пълномощията му влиза в действие процедурата по създаване на нов МС. В предварителната фаза вземат участие президентът и парламентарните групи. Конституционният съд определя ролята на президента като посредническа. Президентът с указ възлага проучвателен мандат за съставяне на правителство на посочения от най-голямата парламентарна група кандидат, ако той отговаря на изискванията за избираемост. Обикновено за министър-председател се предлага лидерът на партията или коалицията, която има мнозинство в парламента. У нас е възприет „екипният принцип” за съставяне на правителство. На министър-председателя се дава възможност да предложи структура и правителствения екип, с който ще работи. Той има това право, защото той е отговорен за цялостната дейност на МС.

    Когато първият проучвателен мандат е неуспешен, президентът е задължен да възложи на втората по численост парламентарна група да предложи кандидат за министър-председател. Ако и това е неуспешно, президентът за трети път възлага мандата, но не е задължен да е на третата по големина парламентарна група. Ако и трите проучвателни мандата се окажат несполучливи и НС не успее да състави МС, парламентарните възможности за съставяне на правителство се изчерпват. Конституцията възлага на президента да състави служебно правителство като изход от парламентарната криза.
    Кандидатът за министър-председател се счита за избран, ако за него са гласували повече от половината от участвалите в гласуването. Избраният МС полага клетва пред НС на основание чл. 76, ал. 2 от Конституцията.

    Срок и състав:
    Ако не възникнат ситуации за предсрочно прекратяване на пълномощията на МС на основание чл. 111, ал. 1 и чл. 112, ал. 2 от К мандатът му съвпада с този на НС. При нормални условия срокът на дейност на правителството може да бъде 4 години. Конституцията не определя числения състав на МС, а посочва, че той се състои от министър-председател, заместник министър-председатели и министри. Конституцията не се обвързва с поименното определяне и броя на видовете министерства. Това дава възможност за по-голяма оперативност на МС и на НС да правят промени в системата.
    В определени периоди съществува института на т. нар. „министри без портфейл”. Те не оглавяват министерства, а отговарят за конкретни мероприятия или за определена сфера на държавната дейност.
    Председател и членове на МС могат да бъдат лица, които са само български граждани, не са поставени под запрещение и не изтърпяват наказание лишаване от свобода. На народен представител, избран за министър, се прекъсват пълномощията му за времето, през което е министър.

  5. Правомощия на Министерския съвет. Актове – видове, правна същност.

    Правомощия на МС:

    МС ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите.
    >> има право на законодателна инициатива (чл. 87, ал. 1) – той е основен вносител на законопроекти. Така съдейства за ефективна законодателна дейност
    >> осигурява обществения ред и национална сигурност
    >> осъществява общо ръководство на Въоръжените сили, може да предлага на парламента да обяви военно или друго извънредно положение
    >> осъществява общо ръководство на държавната администрация
    >> ръководи изпълнението на държавния бюджет, организира стопанисването на държавното имущество
    >> ръководи и контролира дейността на министрите
    >> отменя незаконосъобразните и неправилните актове на министрите (чл. 107)
    >> създава ведомства без ранг на министерства – държавни, изпълнителни агенции, назначава и освобождава ръководителите им
    >> може да сезира Конституционния съд по въпроси от неговата компетентност
    >> има правото да предлага по необходимост свикването на НС
    >> предлага на президента назначаването и освобождаването от длъжност на посланиците и постоянните представители на България в международни организации
    >> утвърждава и денонсира международни договори в случаите, предвидени в закона
    >> назначава и освобождава областните управители (чл. 143, ал. 2)

    Министър-председателят е централен едноличен орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Ръководи и координира общата политика на правителството и дейността на министрите (чл. 108, ал. 2). Той ръководи заседанията на МС, представлява правителството във взаимоотношенията му с другите държавни органи. Назначава и освобождава от длъжност заместник-министрите.

    Актове на МС:

    Актовете на МС са юридическа форма, чрез която се реализират предоставените му правомощия.
    Законът първично урежда отношенията, докато с правителствените актове се осъществява вторична, съответстваща на закона уредба на обществените отношения. Правителствените актове доразвиват и конкретизират вече регламентираните със закон отношения.

    Според чл. 114 МС приема постановления, разпореждания и решения. С постановления МС урежда широк кръг от обществени отношения и приема правилници и наредби. Те са административни актове, които са основен инструмент за осъществяване на изпълнителната власт.

    Постановленията са нормативни актове. С постановления се регламентират в съответствие със законите обществени отношения, които са предоставени за уреждане от МС. Постановленията на МС, с които се приемат правилници и наредби, са особени актове. Те не са нормативни по съдържание, а са нормативни по предназначение.
    Разпорежданията по принцип са ненормативни актове, с които се регулират конкретни обществени отношения (например за изграждане на здравни, социални и други обекти)
    Решенията на МС са ненормативни актове, които уреждат конкретни или индивидуални отношения.

    Според чл. 125, ал. 2 ВАС (на НС) има правомощието да се произнася по спорове за законността на актовете на МС и на министрите. Надзорът е за законност, не и за целесъобразност (правилност).

  6. Взаимоотношения на Министерския съвет с Народното събрание, президента, съдебните и местните органи

    Парламентът избира МС. Парламентарното мнозинство формира правителство, което се ангажира да осъществява неговата политика. То е поставено в зависимост от доверието и подкрепата на парламента. Правителството е политически отговорно пред парламента.

    Създаване на нов МС. След консултации с парламентарните групи президентът възлага на най-голямата по численост да предложи кандидат за министър-председател. Президентът има посредническа роля. Той поставя началото на формирането на МС. Президентът с указ възлага проучвателен мандат за съставяне на правителство на посочения от най-голямата парламентарна група кандидат, ако той отговаря на изискванията за избираемост. Ако той успее да предложи структура на персоналния състав на МС, президентът предлага на НС да избере кандидата за министър-председател. Ако първият проучвателен мандат не успее, президентът е конституционно задължен да възложи на втората по численост парламентарна група да предложи кандидат за министър-председател. Президентът съдейства за създаването на МС. След три неуспешни опита Конституцията възлага на президента да състави служебно правителство – изход от парламентарната криза. Едновременно с това президентът разпуска НС и насрочва парламентарни избори до 2 месеца.

    МС назначава и освобождава областните управители, които организират провеждането на държавната политика в областите.
    МС е основен вносител на законопроекти в НС и по този начин съдейства за ефективната законодателна дейност; чрез законопроектите се стреми нормативно да обезпечи осъществяването на политиката си.

    НС образува МС и е логично да има възможност за контрол върху неговата дейност, МС е натоварено с изпълнение на законите. Парламентарният контрол е политически. МС носи солидарна отговорност пред НС за провежданата политика, която се изразява в политическо недоверие на НС към него, в резултат на което се прекратяват неговите пълномощия.
    Актовете на правителството не могат да бъдат отменяни от НС. ВАС се произнася по спорове за законност на актовете на МС и на министрите. Всички административни актове (освен закона) подлежат на съдебен надзор за законност, но не и за целесъобразност.

  7. Отговорност на Министерския съвет пред Народното събрание – характеристика. Институтите „вот на доверие” и „вот на недоверие”.

    Правителствената отговорност е съществен белег на парламентарната система за управление. Правителството има своята автономност, но поради характера на дейността си се намира в корелативна връзка с парламента.
    МС като колективен орган носи солидарна отговорност пред НС за провежданата политика, която се изразява в политическо недоверие на НС към него, в резултат на която се прекратяват пълномощията му (чл. 89, ал. 1, чл. 112, ал.2 от К).

    Правителствената отговорност се реализира в три разновидности.
    >> Колективна и солидарна отговорност на правителството за цялата дейност
    >> Отговорност на министър-председателя пред НС по чл. 108, ал. 2 за цялата политика
    >> Политическа отговорност на отделен министър за незадоволителната му дейност по ръководството на министерството

    При прекратяване на пълномощията на МС поради подаване на оставка процедурата по чл. 99 започва отначало, без мандатът на парламентарната група, чието правителство е подало оставка да премине върху друга парламентарна група. Мандатът отново се дава на същата парламентарна група да предложи нов кандидат за министър-председател и нов МС. Само ако тази парламентарна група се откаже или не е в състояние да състави ново правителство, мандатът преминава върху друга парламентарна група.

    Министрите носят отговорност и пред правителството. Те са отговорни и за вреди, причинени на граждани от техните незаконни действия и актове, но тази отговорност не е пряка, а се трансформира като отговорност на държавата (чл. 7 от К). Министър, който не е съгласен с водената от премиера и правителството политика, е морално задължен да си подаде оставката. Членовете на МС не се ползват с имунитет. Доказано противоправно деяние на министър по служба е основание да му бъде потърсена и политическа отговорност. Ако деянието е престъпление от общ характер, министърът е подсъден по общия ред за този вид престъпления.

    ВОТ НА НЕДОВЕРИЕ
    Гласува се от парламента по предложение на народните представители. Те могат да поискат да се гласува „вот на недоверие” за цялостна политика на правителството или по конкретен повод. Вотът на недоверие се иска от опозицията, с цел да бъде бламирано правителството. За да се осигури обаче стабилност на правителството и да не е застрашено съществуването му от случайно създали се обстоятелства в парламента, Конституцията не допуска инцидентен блам. Ако възникне ситуация, при която МС не получи подкрепата на свое предложение или законопроект, това не е равнозначно на инцидентен вот на недоверие и не следва прекратяване на пълномощията на правителството. Изисква се предложението за гласуване на недоверие да е направено от 1/5 от народните представители, което е гаранция срещу злоупотребата от страна на незначителни групи депутати; необходимо е абсолютно мнозинство от гласовете. Ако предложението се отхвърли, през следващите 6 месеца не се допуска отново искане за гласуване на недоверие на същото основание.

    ВОТ НА ДОВЕРИЕ
    Иска се от МС за цялостната политика на правителството, по неговата програма или по конкретен повод. При негативен резултат министър-председателят е длъжен да подаде оставката на правителството и да се прекратят пълномощията му. Искането на вот на доверие е действие, чрез което правителството се стреми да затвърди разколебаното доверие на НС и да въздейства за сплотяване на мнозинството, което го подкрепя.

  8. Правен статус на министрите като членове на Министерския съвет и като специализирани изпълнителни органи. Правомощия, актове.

    Еднолични специализирани органи на изпълнителната власт са министрите. Те осъществяват ръководство на съответния отрасъл или сфера на държавна дейност. Министрите и ръководителите на ведомствата ръководят съответните министерства/ ведомства въз основа на законите и актовете на МС.
    Чл. 25 Закона за администрацията – министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност и ръководи отделно министерство. Той е орган, който отговаря за провеждане на държавната политика в съответната област. Министерството е учреждение, юридическо лице на бюджетна издръжка, което подпомага министъра. Министърът се избира от НС. Той има властнически правомощия – чл. 108 министрите ръководят отделните министерства, освен ако НС реши друго.
    В пределите нa своята компетентност министрите дават нареждания и отменят незаконосъобразни или неправилни актове и действия на ръководителите на подчинените им управленски структури. Министрите носят отговорност за сферата си. Те издават юридически актове и контролират изпълнението им, разпореждат се с бюджета на министерството.
    Министрите носят политическа отговорност за дейност, състояние на съответните отрасли и сфери пред НС. Носят и дисциплинарна отговорност пред правителството. Може да им се търси и наказателна отговорност пред правителството.
    Чл. 115 К – министрите издават правилници, наредби, инструкции и заповеди – те имат подзаконов характер, те са административни актове; имат общодържавен характер, действат на територията на цялата страна, в определен отрасъл или област на държавната дейност; действието им се разпростира върху подчинените им органи; по принцип нямат обратна сила освен ако няма изрична разпоредба.

    >> Правилници – нормативни актове, които се издават за прилагане на закон/акт с по-висша юридическа сила. Те се издават и за да уреждат статуса на органи и учреждения в министерствата, т.е. те са устройствени актове;
    >> Наредби – нормативни актове, които конкретизират отделни норми/части от актове с по-висша юридическа сила;
    >> Заповеди – ненормативни актове, които уреждат конкретни или индивидуални обществени отношения;
    >> Инструкции – с тях министрите дават указания за прилагането на нормативни актове, които са издали. Задължителни са и влизат в сила от деня на издаването им.

    Чл. 116 К – Държавните служители са изпълнители на волята на интересите на народа. При изпълнението на дейността си, те са длъжни да се ръководят единствено от закона и да бъдат политически неутрални.

  9. Съдебна власт – понятие, разграничаване от другите власти. Органи на съдебната власт – съдебни, прокурорски и следствени

    Правосъдието е особен вид правозащитна дейност. Правосъдие осъществяват само съдебните органи.

    Правораздаването е също правозащитна дейност, но е по-обхватна по съдържание от правосъдието. Правораздаване осъществяват съдът и особените юрисдикции, но последните не осъществяват правосъдие.

    Съдебната власт се осъществява от съда, т.е. правосъдие. Тя е многопланово събирателно понятие, което включва дейности по разследване (производство), прокурорския надзор и правосъдието.
    Органите на съдебната власт са съдилищата, прокуратурата и следствените органи. Прокуратурата и следствието не осъществяват правосъдна дейност. Те подпомагат съда в неговата дейност. Органите на съдебната власт заемат специално място в държавната организация и изпълняват особени задачи. Съдът, прокуратурата и следствието осъществяват дейности за укрепване на законността и правопорядъка. Те са специализирани органи, чието основно предназначение е да осъществяват правозащитна функция.
    Законът за съдебната власт (ЗСВ) е приет през 1994 г. Правните основи са установени и в Конституцията – тя регламентира единна съдебна власт, която интегрира съдебните, прокурорските и следствените органи.
    Съдебната власт е интегративна част от държавната организация. Тя е присъща на всяко демократично организирано в държава общество. Съдебната власт осъществява правосъдието, което е специфична държавна дейност. Тя осъществява особена държавна функция, коренно различна от тази на останалите две държавни власти.
    Независимостта на съдебната власт се изразява в правната недопустимост на другите власти да въздействат на съдиите, прокурорите и следователите. Те се подчиняват само на закона. Независимостта на съдебната власт не е отрицание на взаимодействието й с останалите държавни органи. Въпреки разделението на властите, те са единен механизъм, който работи за съхранение и утвърждаване на правния ред. Поради това трите власти си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на публичната власт.

  10. Съдилищата – правосъдни органи. Видове съдилища. Система на съдебните органи

    Конституцията установява тристепенна система на органите на съдебната власт. Съдопроизводството е първоинстанционно; въззивно (апелативно, второинстанционно) и касационно (третоинстанционно). Триинстанционното съдебно производство е гаранция за защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. То намалява възможността за допускане на грешки и осигурява по-висока степен на обективност при правосъдната дейност. Всички съдебни инстанции трябва да бъдат сезирани.
    Двуинстанционно е административното производство. Административните дела се разглеждат от първоинстанционен съд и от окръжния или ВАС като касационни инстанции.
    Основните първоинстанционни съдилища са районните. Като първа инстанция действат и окръжните съдилища по дела, определени със закон. Първоинстанционни са и военните съдилища.
    Въззивното съдопроизводство е второинстанционно. Апелативните съдилища решават дела, образувани по жалби срещу първоинстанционни актове на окръжните съдилища. Военноапелативният съд разглежда дела по жалби срещу актове, постановени от военните съдилища. Окръжните съдилища решават дела като апелативни инстанции по жалби срещу актове на районните съдилища.
    Касационното съдебно производство се осъществява от ВКС по съдебни актове, постановени от апелативните съдилища. Касационна инстанция е и ВАС за съдебни актове на съдилищата относно законосъобразността на административни актове.

    Система на съдебните органи
    Системата на органите на съдебната власт интегрира три относително самостоятелни подсистеми: съдебните, прокурорските и следствените органи.
    Създадена е обединяваща административна структура – Висш съдебен съвет. Той осъществява кадровата политика и решава основни организационни проблеми на съдебната власт. Трите подсистеми притежават организационна автономност. Съдебната власт във функционален аспект включва дейността по разследване на наказателни дела, прокурорския надзор за законност и правосъдието. Трите подсистеми работят в тясно взаимодействие по осъществяване на правосъдната функция. Всяка от тях осъществява свои задачи чрез съответни средства и методи. Дейността на следствените органи е началната, предварителна фаза на наказателния процес. След нейното приключване прокурорските органи дават заключение и ако са налице законови основания по съответния ред предават обвиняемия на съда. Приемането на съответен акт (присъда или решение) е заключителният стадий от дейността на съдебната власт.
    Системата на органите на съдебната власт и техният статус са детайлно уредени в Закона за съдебната власт (ЗСВ).
    Самата система включва: Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативните, окръжните, военните и районните съдилища.
    Правосъдието се осъществява в името на народа.
    Съдилищата осъществяват дейността си в съдебни райони, чиито граници и седалища се определят от ВСС.
    Всички съдилища са юридически лица на бюджетна издръжка.
    Правосъдните органи не са правотворчески, те не творят, а само прилагат правните норми.

  11. Конституционни принципи на правосъдието

    1) Независимост на съдиите, прокурорите и следователите. Магистратите са независими при осъществяване на предварителното разследване, при упражняване на прокурорския надзор и в съдебния процес. Органите на съдебната власт са длъжни да съобразяват своята дейност и актове единствено с разпоредбите на закона. Всички те притежават автономия при осъществяване на своите законови правомощия. Гаранция за независимостта е несменяемостта на магистратите до навършване на пенсионна възраст (стават несменяеми след 5-годишен стаж на длъжността, която заемат; могат да бъдат освобождавани от длъжност при влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление, при подаване на оставка и при трайна невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година). Магистратите се ползват с имунитет. Те не могат да бъдат задържани и са наказателно неотговорни. Независимостта се проявява и в политическия неутрализъм на магистратите и в самостоятелния бюджет на съдебната система.
    2) Спазване на законността от всички органи на съдебната власт. Органите на съдебната власт осъществяват своите функции само въз основа и в изпълнение на закона, те се подчиняват само на него.
    3) Равенство на гражданите пред закона. Съдилищата са едни и същи за всички граждани и прилагат спрямо тях едни и същи материални и процесуални закони. Не се допускат ограничения или привилегии, основани на раса, народност и т.н.
    4) Състезателност в съдебния процес. Този принцип предполага равнопоставеност на страните в процеса. Съдът взема под внимание фактите и доказателствата, представени от страните, като запазва правото си на преценка за тяхната достоверност и релевантност. Състезателното начало се гарантира от съдебната власт с нейната способност обективно и безпристрастно да оцени доказателствения материал на равнопоставените пред закона страни.
    5) Право на защита на гражданите и юридическите лица във всички стадии на процеса. На обвиняемия са предоставени необходимите процесуални средства за защита във всички фази на процеса. К провъзгласява презумпцията, че обвиняемият е невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Гражданинът може сам да се защитава или да потърси професионална адвокатска защита. В случаите, предвидени в закона, обвиняемият има право на служебна адвокатска защита.
    6) Демократично начало. Демократизмът на съдебното производство се проявява и в институциализираното участие на обществеността в съдопроизводството. Конституцията регламентира участието на съдебни заседатели в правораздаването. Съдебните заседатели участват само в разглеждането на първоинстанционни дела в районните, окръжните и военните съдилища, в случаите, определени от НПК. Те са равноправни и независими членове на съдебните състави и се подчиняват само на закона. Имат равни права със съдиите и гласът им е равен на техния.
    7) Съдебното производство е триинстанционно. (въпр. 47)
    8 ) Установяване на истината. Конституцията (чл. 121, ал. 2) в императивна форма постановява, че „производството по делата осигурява установяването на истината”.
    9) Публичност: делата са открити; съдът решава дали да бъдат при закрити врата; по Закона за защита на класифицираната информация задължително се гледат при закрити врата
    10) Мотивираност на съдебните актове: в НП мотивите са част от съдебния акт; мотивите са анализиране на доказателствата, фактите и правните норми
    11) Обща клауза: на обжалване подлежат всички административни актове, без значение кой ги е издал и каква е правната им природа, освен ако не са изключени от обжалваемост; когато засягат основни конституционни права, винаги подлеждат на съдебно обжалване; на атакуване подлежат и бездействията

  12. Върховен касационен съд – организация, компетентност. Взаимоотношения с апелативните съдилища. Актове – правна същност.

    ВКС осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдебни органи (чл.124 от К). Юрисдикцията му се разпростира върху цялата територия на страната и е висша съдебна инстанция по наказателни и граждански дела. Делата не се разглеждат по същество, а по законосъобразността на актовете, обжалвани пред ВКС. Касация означава отмяна.
    Пред ВКС се атакуват актове на апелативните инстанции. Той решава и спорове за подсъдност, когато страна по тях е апелативен съд. Решенията на съда са окончателни и не подлежат на обжалване.

    ВКС има три колегии – гражданска, наказателна и търговска. Всички съдии от гражданската колегия формират нейното общо събрание, а всички съдии от наказателната колегия образуват своето общо събрание. Общите събрания на колегиите обсъждат и приемат тълкувателни решения по неправилна или противоречива съдебна практика по прилагане на законите. Тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Заседават при наличието на кворум не по-малък от 2/3 от всички съдии. Решенията се взимат с обикновено мнозинство (с гласовете на повече от половината присъстващи). Тълкувателните решения се приемат с абсолютно мнозинство (с гласовете на повече от половината от общия брой на съдиите от колегията). Общите събрания на колегиите взимат решение за сезиране на Конституционния съд, когато се констатира, че закон противоречи на К.

    Пленумът на ВКС се състои от всички негови съдии. Той определя броя и състава на отделенията на ВКС; обсъжда годишните доклади на председателя.
    Кворумът за заседанията на пленума е 2/3 от общия брой на съдиите. Решенията се вземат с обикновено мнозинство (с гласовете на повече от 1/2 от присъстващите).

    ВКС като касационна инстанция заседава в състав от трима съдии и когато разглежда спорове за подсъдност, ако законът не предвижда друго.

    Председателят осъществява организационно и административно ръководство на съда, представлява го пред другите държавни органи; прави предложения за приемане на тълкувателни решения, ръководи заседанията на пленума, предлага заедно със заместник-председателите разпределението на съдиите по колегии и отделения. Назначава се за срок от 7 години.

  13. Върховен административен съд – организация, компетентност. Актове – правна същност.

    ВАС осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване (чл. 125, ал. 1). Юрисдикцията му се разпростира върху цялата територия на България. Той е касационна инстанция относно законосъобразността на административните актове.
    ВАС е единствената инстанция, която се произнася по спорове за законосъобразност на актовете на МС и на министрите. Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които засягат правата и законните им интереси, освен актовете, изрично посочени със закон (чл. 120, ал. 2). Този текст определя кръга от правните субекти – гражданите и юридическите лица, които могат да търсят съдебна защита срещу административни актове. Обжалваемият акт трябва да засяга субекта, който го обжалва, т.е. той да има правен интерес.

    ВАС има председател и двама заместник-председатели. Съдът се състои от две колегии, в които има отделения. Всяка колегия създава свое общо събрание, включващо всички съдии. Общите събрания на колегиите могат да сезират КС. В Закона за съдебната власт са регламентирани два органа на ВАС – общо събрание на съдиите и пленум на съда. В заседанията на общото събрание вземат участие и лица, които не са негови членове, а пленумът заседава само в състав от всички съдии, без участието на външни лица. Общото събрание обсъжда и приема тълкувателни решения, а пленумът решава само организационни въпроси на съда.

    В общото събрание вземат участие министърът на правосъдието, прокурори от прокуратурата при ВАС. На заседанията могат да бъдат поканени и съдии от окръжните съдилища, специалисти от науката и практиката.
    По предложение на председателя на АС, на министъра на правосъдието, на главния прокурор и на заместник-главния прокурор при ВАС общото събрание приема тълкувателни решения по прилагане на законите в административното съдопроизводство. Тълкувателните решения са задължителни за съдебната и изпълнителната власт. Те не са нормативни актове. Съдилищата не са нормотворчески, а правоприлагащи органи.
    Общото събрание заседава при наличието на кворум най-малко от 2/3 от всички съдии. Решенията се вземат с обикновено мнозинство. Тълкувателните решения се приемат с абсолютно мнозинство.
    Пленумът на ВАС определя броя и състава на отделенията на съда, обсъжда годишния доклад на председателя за дейността на съда и т.н. Пленумът заседава при кворум най-малко 2/3 от всички съдии. Решенията се приемат с гласовете на повече от половината от присъстващите.
    ВАС разглежда делата като касационна инстанция. Жалби и протести срещу незаконосъобразни ненормативни актове на министри, ръководители на друго ведомства, подчинени на МС, на областни управители се разглеждат в 3-членен състав.
    Жалби и протести срещу незаконосъобразни нормативни актове на МС, на министрите и ръководителите на ведомства се разглеждат се разглеждат от 5-членен състав. Пред 5-членен състав се обжалват решенията на 3-членния състав. Решенията на 5-членния състав не подлежат на по-нататъшно обжалване.

    Председателят се назначава от президента на Републиката за срок от 7 години, по предложение на ВСС. Той осъществява организационно ръководство на работата на съда, представлява го пред държавните институции, свиква и ръководи заседанията на общото събрание, прави предложения за приемане на тълкувателни решения.

  14. Прокуратура – организация и компетентност. Конституционни основи на организацията на следствените органи.

    Прокуратурата е ведомство със съответни структури, изградени на различни равнища. Прокурорите са еднолични органи. Те осъществяват надзор за законност. Прокурорският надзор има държавно-властнически характер. Прокурорът притежава държавно-властнически правомощия. Той не може да отменя актове на държавни органи, не може да налага наказания за нарушаване на закона. Той изисква от компетентните органи и от длъжностните лица да отстранят нарушенията на закона и да прилагат мерки за въздействие по отношение на нарушителите.

    Системата на прокуратурата включва главна прокуратура, оглавявана от главен прокурор; апелативни; военно-апелативна; окръжни; военно-окръжна; районни прокуратури. Прокуратурата е юридическо лице на бюджетна издръжка. Системата на прокуратурата се изгражда в съответствие с тази на съдилищата. Тя е единна, централизирана йерархична система.

    Към ВКС е създадена Върховна касационна прокуратура. Тя се ръководи от заместник-главен прокурор. Идентично прокуратурата към ВАС се ръководи от заместник-главен прокурор.

    Главният прокурор се назначава от президента за срок от 7 години по предложение на ВСС. Той осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори, разпределя работата на заместник-главните прокурори. Има право да назначава и освобождава служителите в главната прокуратура, да извършва ревизии и да контролира работата на всички прокурори. Той може да сезира Конституционния съд.
    Прокурорите следят за спазване законността като: привличат към отговорност лицата, извършили престъпление (възбуждат наказателно преследване срещу тях и поддържат обвинението по наказателни дела от общ характер); упражняват надзор при изпълнение на наказателни и други принудителни мерки в местата за изтърпяване на наказания; предприемат действия за отмяна на незаконосъобразни актове. При изпълнение на правомощията си прокурорът може да изисква документи, сведения, обяснения, експертни мнения и пр.; да изисква проверки; да призовава граждани; да взима предвидените от закона мерки при наличие на данни за извършено престъпление.
    Прокурорските разпореждания са задължителни за длъжностните лица, за полицията и гражданите. Държавните органи, организации и длъжностни лица трябва да оказват съдействие на прокурорите. Прокурорите протестират и искат отмяна или изменение на незаконосъобразни актове.
    Прокурорите притежават широки правомощия при упражняване на надзора за законност върху изпълнението на наказанията и на другите принудителни мерки в местата за задържане. Прокурорът не може да прекрати наказателното производство. Когато установи, че наказателното преследване трябва да се прекрати, той е длъжен да сезира съда, който се произнася по ред, установен от закона.

    Следствени органи
    Системата от следствени служби е интегрална част от съдебната власт. Те се изграждат при окръжните съдилища. Следователите осъществяват следствие по наказателни дела (чл. 128). Следователите извършват своята дейност в съответствие със закона. При изпълнение на задълженията си те осъществяват процесуално ръководство на органите, които са натоварени с отделни процесуални задачи в наказателното производство. Техните разпореждания във връзка с предварителното разследване са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани.

  15. Конституционна уредба на правния статус на съдиите, прокурорите и следователите

    Статусът на съдиите, прокурорите и следователите се урежда от Конституцията и Закона за съдебната власт. При осъществяване на своите функции те се подчиняват само на закона. Магистратите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от ВСС. За магистрати се назначават лица, които имат само българско гражданство, завършили са висше юридическо образование, преминали са стаж и са придобили юридическа правоспособност, не са осъждани на лишаване от свобода за умишлено престъпление и притежават необходимите нравствени и професионални качества.

    Магистратските длъжности са несъвместими с депутатски мандат, със заемането на длъжността министър, заместник-министър, кмет и общински съветник, с изборна или назначаема длъжност в държавни, общински или стопански органи. Не могат да упражняват търговска дейност, да упражняват адвокатска професия, да дават правни консултации.

    Магистратите стават несменяеми след навършване на 5-годишен стаж на длъжността, която заемат. Те пазят като служебна тайна сведенията, които са им станали известни по служба и засягат интересите на гражданите, юридическите лица или държавата. Съдиите, прокурорите и следователите се ползват с имунитет. Те не могат да бъдат задържани, освен за тежко престъпление и то с разрешение на ВСС. Имунитетът на магистратите се снема от ВСС, когато има достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер. Главният прокурор прави мотивирано предложение за снемане на имунитета и за задържане.
    Магистратите носят гражданска отговорност за вреди, причинени при изпълнение на техните служебни задължения, освен когато извършеното е престъпление. Дисциплинарни дела срещу магистрати се разглеждат от 5-членен състав на ВСС.

    Магистратите се освобождават при:
    >> навършване на 65-годишна възраст;
    >> подаване на оставка;
    >> влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление;
    >> трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година;
    >> тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт;

    В съда и прокуратурата съществува институтът на младшите съдии и младшите прокурори. Те трябва да отговарят на изискванията за съдии и прокурори и се назначават от ВСС за срок от 2 години, който може да бъде продължен с още 6 месеца. Младшите съдии се назначават в окръжните и военните съдилища, а младшите прокурори – в районните, окръжните и военните прокуратури. Младшите съдии участват като членове на съдебни състави при разглеждане на дела.

  16. Висш съдебен съвет – организация и компетентност

    ВСС е колективен административен орган на съдебната власт. Той е юридическо лице и изпълнява ролята на висше административно звено на структурите на съдебната власт и организационно и кадрово осигурява тяхното функциониране.
    ВСС се състои от 25 члена. Народното събрание избира 11 членове, 11 се избират от делегатските събрания на съдиите (6), на прокурорите (3), на следователите (2). По право членове на ВСС са председателят на ВКС, председателят на ВАС и главният прокурор. ВСС се председателства от министъра на правосъдието без той да има право на глас.
    За членовете на ВСС се изисква (чл. 130) да бъдат юристи с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко 15 години юридически стаж, от който не по-малко от 5 години като магистрат или хабилитиран научен работник по право.
    Законът установява несъвместимостта за участие в състава на ВСС с депутатски мандат, длъжността кмет и общински съветник, членуването в политически партии. Несъвместимо е и упражняването на свободна, търговска или друга професионална дейност с изключение на преподавателската във висшите училища. Срокът на пълномощията на изборните членове е 5 години. Те не могат да бъдат преизбирани в два поредни мандата.

    Мандатът на изборен член на ВСС се прекратява при (чл. 130, ал. 8):
    >> подаване на оставка;
    >> влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление;
    >> трайна фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от 1 година;
    >> дисциплинарно освобождаване от длъжност или лишаване от право да упражнява юридическа професия или дейност;

    ВСС определя съдебните райони и седалищата на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища и броя на съдиите, прокурорите и следователите във всички съдилища, прокуратури и следствени служби; определя възнаграждението им; назначава, освобождава, понижава, повишава и премества магистратите; взема решение за снемане на имунитета.
    Заседанията на ВСС се провеждат, ако присъстват най-малко 2/3 от състава му. Решенията се вземат с явно гласуване с обикновено мнозинство. Решенията за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на магистрат се приемат с тайно гласуване (чл. 131).
    Решенията на ВСС и на дисциплинарния му състав подлежат на обжалване пред ВАС в 2-седмичен срок от съобщението.

    Според чл. 132а от Конституцията към ВСС се създава Инспекторат, който се състои от главен инспектор и 10 инспектори. Главният инспектор се избира от НС за срок от 5 години, а останалите инспектори – за 4. Инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт, без да засяга независимостта на магистратите при осъществяването на функциите им (ал. 6). Той действа служебно, по инициатива на граждани, юридически лица или държавни органи, включително магистрати (ал. 7). Инспекторатът отправя сигнали, предложения и доклади до други държавни органи, включително и до компетентните органи на съдебната власт. (ал. 9)

  17. Контрол за конституционносъобразност на законите – предназначение, същност, видове

    Целта на конституционния контрол е да създаде единна непротиворечива законова система, изградена на принципа на върховенството на Конституцията.

    Вътрешнопарламентарният контрол върху законите е последователен израз на върховенството на парламента, който е символ на народовластието, на суверенитета на нацията. В съвременните демократични държави контролът за конституционност на законите се осъществява от извънпарламентарни институции – конституционни юрисдикции, които стоят извън трите власти. Контролът за конституционност на законите от конституционните юрисдикции се приема, че стои в основата на идеята за „рационализирания парламентаризъм”. Той ограничава суверенитета на парламента и го възпира в пределите на конституционно установената му власт, за да се осигури баланс във властта.

    Конституционният съд е единен, централен специализиран извънпарламентарен орган на контрол за конституционност. Той е независим от твореца на законите и поради това преценката му е обективна и безпристрастна. Първият КС е създаден в Австрия, 1920 г.

    КС се задейства чрез сезиране предимно от субекти на публичната власт. (у нас – чл. 150). Контролът е абстрактен, необвързан с решаването на конкретен съдебен спор, въпреки че съществуват и изключения, т.е. може да е и конкретен.
    По принцип контролът в европейските страни е последващ, но в някои страни е предварителен. Последващ е контролът, който се осъществява след като законът е обнародван и влязъл в сила. Предварителен е този, който се осъществява след приемането на закона от парламента, но преди да е обнародван.
    Последица от контрола е приемането на актове, които са задължителни за държавните органи, юридическите лица и гражданите, а не само за страните, които са сезирали конституционната юрисдикция. В резултат на контрола за конституционност на закона не се създават нови правни норми. Контролът има констативен характер – да се установи противоречието или съответствието на закона с Конституцията, от което следват определени правни последици.

    „Конституционният съд е извън съдебната система и не извършва правораздаване” (РКС 18, 1993 г.).

  18. Конституционен съд – характеристика, конституиране, състав

    Конституцията от 1991 г. заменя парламентарния механизъм на контрол за конституционност на законите със специализиран извънпарламентарен контрол чрез създаването на Конституционен съд.
    Конституционният съд осигурява върховенството на Конституцията. Той е особен държавен орган. Мястото му в държавната система не може да се търси сред трите власти, но той не е и четвърта власт. КС заема своето собствено място в системата на държавните органи. КС е „равнопоставен спрямо върховните органи на трите власти. Затова, като защитава Конституцията, той е призван да внася необходимите корекции и да балансира при упражняването на държавната власт от органите, поставени на „върха” на трите власти” (РКС № 18, 1993), за да се осигури ефективното функциониране на държавната власт.

    КС се състои от 12 съдии – 1/3 се избират от Народното събрание; 1/3 се назначават от президента; 1/3 се избира от колегия, съставена от общите събрания на ВКС и ВАС. За съдии в КС се избират само юристи с високи професионални и нравствени качества с най-малко 15-годишен стаж, само с българско гражданство.

    На първото си заседание конституционните съдии полагат клетва за добросъвестно изпълнение на задълженията си в присъствието на президента, председателя на НС и председателите на ВКС и ВАС. Правна последица от полагането на клетва е встъпването в длъжност, т.е. съдиите вече могат да осъществяват конституционните си правомощия.

    Председателят на КС се избира за срок от 3 години. Той е пръв между равни при осъществяването на правомощията на КС и е равнопоставен с останалите съдии. Той е организационен и административен ръководител на Съда, представлява го, ръководи заседанията, упражнява бюджета, разпределя работата между съдиите.

    Мандатът на конституционните съдии е 9 години без право на преизбиране.
    КС е перманентно съществуващ и функциониращ орган. Той е единственият висш държавен орган, на който никога не се прекратява мандатът, а само периодически се обновява част от състава му. Въведен е принципът на ротацията. На всеки три години съставът се обновява с 1/3 (4 съдии).

    Предсрочно се прекратява мандатът на съдиите при (чл. 148) :
    >> изтичане на определения срок;
    >> подаване на оставка пред КС;
    >> влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление;
    >> фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си повече от 1 година;
    >> несъвместимост с длъжности и дейности по чл. 147, ал.5;
    >> смърт.

    Положението на член на КС е несъвместимо с представителен мандат, със заемане на държавна или обществена длъжност, с членство в политическа партия или синдикат и с упражняването на свободна, търговска и друга дейност.

    КС може да бъде сезиран от: 1/5 от народните представители; президента, МС, ВКС, ВАС и главния прокурор; както и от омбудсмана с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите (чл. 150).

  19. Правомощия и ред за разглеждане на конституционните дела

    Конституционният съд е орган, чиято основна функция е да упражнява контрол за конституционност на законите, за да осигури върховенството на Конституцията, непротиворечивост на правната система и баланс в публичната власт.
    Контролът за конституционност на закона се отнася, както за неговото съдържание, така и за реда на приемането му. КС се произнася по конституционността на актове само когато е сезиран от субекти, имащи това право, посочени в чл. 150 от К (1/5 от народните представители; президента, МС, ВКС, ВАС и главния прокурор; както и от омбудсмана).
    Правомощията на КС са установени само на конституционно равнище. Със закон не могат да се предоставят или отнемат правомощия на съда (чл. 149, ал. 2). Това придава стабилност и точна определеност на границите на компетентността му.

    1) Контрол за конституционност на законите и други актове. Съдът се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и другите актове на НС, както и на актовете на президента. Основание за обявяване на един акт за противоконституционен може да бъде и нарушаването на процедурата за приемането му, установена в К. Контролът за конституционност на законите и другите актове по принцип е последващ – той се осъществява по отношение на вече приети и обнародвани актове. Конституцията предвижда по изключение и упражняване на предварителен контрол в определени случаи. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила. Последицата е неприлагане на закона в бъдеще. Законът продължава да съществува в правната действителност и само НС може да го отмени – да го превърне в правно нищо. Обект на контрол за конституционност са и разпоредбите на Правилника за организация и дейност на НС. КС се произнася и по решения (ненормативни актове) на НС, както и за декларациите и обръщенията на НС и обръщенията и посланията на президента;

    2) КС осъществява предварителен контрол за конституционност. Той се произнася за съответствие на сключените от Р България международни договори и Конституцията, преди ратификацията им от НС. Целта е да не се допусне противоречие на норми от договорите с разпоредбите на К. В резултат на контрола за конституционност на актовете Съдът приема решения. Те имат конститутивен ефект. Освен задължителността на диспозитива на решението правните субекти, до които е адресирано, се съобразяват и със становището на КС, изложено в мотивите на решението. Решенията на Съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Те са окончателни и не подлежат на обжалване по съдебен или административен ред;

    3) КС дава задължително тълкуване на Конституцията, той е върховен тълкувател, но само на Конституцията, без да тълкува законите. Съдът може да дава задължително тълкуване на К, само ако бъде изрично сезиран по съответния ред от имащи право субекти;

    4) Решаване на спорове за законността на изборите за президент и вицепрезидент и за народни представители. КС се произнася дали са спазени предвидените условия и процедури на избирателните закони. Исканията за решаване спорове относно законността на избора се правят в 15-дневен срок от решението на ЦИК. Съдът със своето решение констатира дали са извършени посочените в иска нарушения. Решението има констативен характер. КС уведомява ЦИК за решението, а тя от своя страна е компетентна да обяви избора за недействителен. Ако това се случи, ЦИК ще определи следващият кандидат от съответната листа за избран;

    5) КС се произнася по обвинение за държавна измяна и нарушаване на К срещу президента и вицепрезидента, повдигнато от НС;

    6) КС е арбитър по спорове за компетентност между НС, президента и МС и между органите на местно самоуправление и органите на централната изпълнителна власт;

    7) КС се произнася по спорове за конституционност на политически партии и сдружения. Целите и задачите, които партиите и сдруженията си поставят, не могат да противоречат на разпоредбите на Конституцията;

    8) КС предсрочно прекратява мандата на президента, вицепрезидента, народни представители и конституционни съдии в случаите и при условията, предвидени в К. КС установява наличието на юридически и фактически основания за предсрочно прекратяване пълномощията на президента и вицепрезидента при подаване на оставка (чл. 97) и при трайна невъзможност да изпълняват правомощията си поради тежко заболяване. Пълномощията на народен представител се прекратяват предсрочно от КС поради неизбираемост или несъвместимост

    9) КС снема имунитета на конституционни съдии при извършено тежко умишлено престъпление. На обвинения съдия се дава възможност да даде лично обяснение пред Съда. Той не участва в гласуването.

    Ред на дейност
    Искът до КС се прави писмено, като се мотивира предметът на иска и се прилагат съответните писмени доказателства. На основата на иска, председателят разпорежда да се образува конституционно дело и възлага на един или няколко съдии да го подготвят и докладват и определят датата на разглеждането му. Наличието на перфектно искане, отправено до съда, е основание за образуване на дело. Първоначално Съдът се произнася по допустимостта на иска. Установява се дали съществуват фактически и конституционни основания за разглеждане на иска по същество и дали е в неговата компетентност. Съдът се произнася по допустимостта на иска с определение в закрито заседание. Ако реши, че искът е допустим, следва решаване на делото по същество.
    В производството се допускат само писмени доказателства, с изключение случаите, когато Съдът се произнася по обвинение срещу президента/ вицепрезидента. Тогава са допустими всички видове доказателства.
    Когато са събрани и проучени достатъчно доказателства, Съдът е длъжен да се произнесе в срок от 2 месеца. КС заседава при наличие на кворум от 2/3 от всички съдии. Своите решения той приема с абсолютно мнозинство – с повече от половината от гласовете на всички съдии. С квалифицирано мнозинство от 2/3 от гласовете се приемат решения, с които се снема имунитет на конституционен съдия и прекратяване на мандата на съдия поради фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от 1 година. Съдиите са длъжни да гласуват „за” или „против”, имат право на особено мнение или писмено становище.

  20. Актове на Конституционния съд – видове, правна същност и действие

    Конституционният съд приема решения, определения и разпореждания.

    Решенията са основните актове, чрез които КС се произнася по същество по спорове и искове от неговата компетентност. Диспозитивът и мотивите на решението се обнародват в „Държавен вестник”.

    С определения съдът се произнася по допустимостта на исковете и споровете или по други процедурни въпроси.

    В разпореждания председателят оформя своите ръководни и административни решения: разпределя работата между съдиите; обнародва актовете; разпорежда се с бюджета; административно ръководи съда и др.

    Решенията са окончателни и задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани, за които се отнасят, и са обвързващи и за самия КС. Те влизат в сила три дни след тяхното обнародване. При установяване на противоконституционност на закон, той престава да се прилага след влизането в сила на решението. Решенията, които имат индивидуален характер (спор за избора на президент) влизат в сила по реда на ненормативните актове – от деня на постановяването им от съда.

  21. Правен статус на конституционните съдии. Основания и ред за прекратяване на мандата им

    Конституционните съдии са висши държавни служители, осъществяващи специфична по характер дейност. Те имат статуса на председателя на Народното събрание, т.е. имат неговия ранг.
    След избирането или назначаването им конституционните съдии в 7-дневен срок са длъжни да освободят заеманите длъжности или да прекратят извършваната от тях дотогава платена дейност. След полагането на клетва встъпват в длъжност. Съдиите имат еднакъв статус и са равнопоставени, единствено председателят има и организационни правомощия.

    Според чл. 147, ал. 5 от К положението на конституционен съдия е несъвместимо с представителен мандат, със заемане на държавна или обществена длъжност, с членство в политическа партия или синдикат и с упражняването на търговска или друга платена професионална дейност. Членовете на КС се ползват с имунитет на народен представител (ал. 6), срещу тях не може да бъде възбудено преследване, преди да е снет имунитетът им, който се изразява в наказателната им неприкосновеност. Имунитетът е гаранция за личната неприкосновеност, която е предпоставка за нормалната дейност и изпълнение на задълженията. Снема се при наличието на достатъчно данни за извършено тежко умишлено престъпление. Главният прокурор представя данните на Съда, на съдията се дава възможност за лично обяснение, а решението се взема с квалифицирано мнозинство от 2/3 от всички съдии чрез тайно гласуване. След решението на Съда съдията губи имунитета си и срещу него може да бъде възбудено преследване. Но той не губи качеството си на конституционен съдия. Мандатът се прекратява едва с влизането в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода. Други основания за прекратяване на мандата са (чл. 148): изтичане на определения срок, подаване на оставка пред КС, фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си повече от 1 г., несъвместимост по чл. 147, ал. 5, смърт.

    Конституционните съдии имат право да осъществяват контакти с всички държавни органи, стопански и обществени организации. Не може да им бъде отказано предоставянето на исканите от тях сведения. Съдиите са задължени да пазят тайната на съвещанията при решаване на делата и информацията, която представлява държавна и служебна тайна.
    Конституционните съдии имат право на пенсиониране след изтичане на мандата им независимо дали са навършили пенсионна възраст.

  22. Местно самоуправление. Административно-териториално деление на Р България

    Всяка община притежава своя специфична характеристика, изразяваща се в наличието на особени икономически, социални, културни потребности. Рационалният механизъм на местното самоуправление се състои в оптималното разпределение на правомощията между държавата и местните общности и органи за задоволяване на материалните и духовните потребности на населението. Същността на местното самоуправление е реалната възможност на населението самостоятелно да решава въпросите от местно значение, най-тясно свързани с неговите нужди. Местното самоуправление е способ за децентрализиране на държавната власт при нейното осъществяване по места. Децентрализацията означава прехвърлянето на правомощия от органите на централната изпълнителна власт на правни субекти, които не са в йерархическа зависимост спрямо тях.
    Самоуправлението е съставна част от единната държавна власт, част от държавно организираното управление на обществото. Според чл. 2, ал. 1 от К България е единна държава с местно самоуправление.
    Органите за местно самоуправление са публичноправни субекти, които притежават качества на юридически лица. Правнонормативно са им предоставени определен кръг властнически правомощия във връзка с осъществяване на самоуправлението. Притежават автономия в рамките на закона да определят суверенно своята вътрешна организация и дейност.

    Административно-териториално устройство е териториалната организация на държавата. Нейната територия е обособена в части, които включват населени места и землища към тях със съответно население. На територията на тези териториални единици се създава система от органи за самоуправление на обществените процеси.
    България е унитарна държава. Териториално тя е единно държавно формирование.
    За да осъществява рационално и диференцирано управление на обществото, територията на държавата е разделена на административно-териториални единици.
    Според К територията на Р България се дели на общини и области.

    Областта е териториално образувание с административно предназначение. Тя се състои от няколко съседни общини. Територията й е територията на включените в границите й общини. При създаването на областите се вземат предвид географските особености на територията; наличието на град, който е културен и стопански център с изградени социална и техническа инфраструктура, транспортни връзки. Създаването и закриването на области се извършва със закон. В областта се създават изборни органи за местно самоуправление.

    Общината е основна административно-териториална единица. В нея се създават съставни административно-териториални единици: кметства и райони. Със закон или решение на общинския съвет им се възлага изпълнението на определени функции и съответни правомощия. Законът за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и Законът за административно-териториално устройство на Р България (ЗАТУРБ) определят условията и реда, при които се създават общини. Първото е да желае да се самоуправлява – изразява се чрез референдум в императивна форма. Най-същественото условие е наличието на реални възможности общинските органи да осъществяват предвидените в закона функции и правомощия.

    Общината се състои от едно или повече съседни населени места. Територията й е територията на кметствата, районите или населените места, включени в нея. Условие за създаване на община е наличието на над 6 000 души общо в населените места, които ще бъдат включени в нея. Нужно е и населено място, което да е естествен обединителен център. Нова община може да се създаде по искане най-малко от 25 на 100 от политически дееспособните граждани от едно или няколко населени места или по инициатива на съответния общински съвет или правителство.

    Законът постановява, че в столицата и в градовете с население над 300 000 души се създават райони. Това става със закон. Райони могат да се създават и в градовете с население над 100 000 души по решение на общинския съвет. Районите са съставни административно-териториални единици в общините. Райони се създават при наличие на население над 25 000 души и е необходимо съществуването на инфраструктура с районно значение за задоволяване на административните, социалните и санитарно-хигиенните потребности на населението.
    В районите се избират кметове по предложение на кмета на общината с решение на общинския съвет. Съставни единици в общината са и кметствата. Те се създават на територията на общината по решение на общинския съвет. Кметството се състои от едно или повече съседни населени места. То се образува при наличие на население над 100 души общо в населените места, които образуват кметството.
    Населените места и селищните образувания са териториални, но не административно-териториални единици. Селищното образувание е територията на едно или повече населени места в техните строителни и землищни граници. Те могат да са с национално и местно значение и нямат постоянно живеещо население. В населеното място има постоянно живеещо население.
    Столичната община е особена административно-териториална единица, в пределите на която се осъществява самоуправление на населението и се провежда държавната политика за развитие на столицата. Тя е със статут на област.

  23. Общината – основна административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление. Правен статус на общината. Форми на участие на гражданите в управлението на общината

    Общината е основна административно-териториална единица, в пределите на която се осъществява самоуправление на населението.
    Общината е територията, върху която живеят гражданите, които се намират в трайни публичноправни и гражданскоправни връзки и взаимоотношения с органите за самоуправление и администрацията. Тя носи името на населеното място, което е неин административен център, т.е. което е седалище на общинските органи.
    Местното самоуправление се осъществява пряко от гражданите или от избраните от тях общински съвети и кметове.
    Общината е юридическо лице със свои органи, имущество и самостоятелен бюджет. Тя е финансово самостоятелна при решаване на местните въпроси. Това е обективна предпоставка за самоуправлението на населението.
    Общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. Общинската собственост може да бъде публична и частна. Публична са онези обекти, които са изключени от гражданския оборот, т.е. те могат да бъдат само собственост на общината и служат за задоволяване на обществени и административни потребности. Тези имоти и вещи не могат да се отчуждават.
    Имоти и вещи – общинска частна собственост, могат да се отчуждават. Те могат да се обременяват и с вещни права. Частна общинска собственост са всички други имоти и вещи, които не са публична собственост.
    Общината може да осъществява стопанска дейност чрез търговски дружества с общинско имущество и самостоятелно чрез общински предприятия. Законът предоставя широка финансова самостоятелност на общините, но техните реални финансови възможности са ограничени. Общината има самостоятелен бюджет. Той е отделен от държавния и се формира от собствени приходи и от източници от субсидии от държавата. Общинският бюджет е публичен и се контролира от населението чрез общинския съвет и определените със закон компетентни органи. Разходите на общината са за задоволяване на местни потребности и за изпълнение на държавни функции, за подпомагане на общински и други предприятия, чиято дейност е свързана с удовлетворяване на нуждите на населението. Бюджетът на общината се разпределя по кметства и райони, в съответствие с целевото му предназначение. Той се приема от общинския съвет по предложение на кмета. Изпълнението му се организира от кмета на общината. Годишният отчет се разглежда и приема от общинския съвет.

    Самоуправлението на общината се осъществява от дееспособни граждани, които непосредствено решават основни за тях въпроси чрез референдуми и общи събрания на населението и чрез пряко избрани от тях органи, формират и провеждат местната политика в съответствие с интересите на населението.
    Самоуправлението се осъществява предимно чрез създадените публични институции – съветите и кметовете. Усъвършенстването на местното самоуправление може да се осъществи чрез установяване на оптимално съответствие в използването на формите на пряката демокрация и органите на самоуправление.
    Законът за местното самоуправление и местната администрация дава възможност всички въпроси, свързани с политиката на общината да бъдат решавани от населението с референдум. Не се допуска провеждането на референдум по въпроси на общинския бюджет, по данъчното облагане и други въпроси, за решаването на които със закон е предвиден специален ред. Правото на инициатива за провеждането му имат ¼ от гласоподавателите, ¼ от съветниците, кметовете и по-горестоящият орган на изпълнителната власт – областният управител и кметът на общината. Решението се взема от общинския съвет. Референдумът е редовно проведен, ако в гласуването са участвали повече от половината гласоподаватели. Предложението е прието, ако за него са подадени повече от половината действителни гласове с бюлетина „да”.
    Разновидност на местния референдум е общото събрание на населението. Чрез него гражданите решават въпроси от местно значение в общините, районите, кметствата и кварталите на населените места. Това е форма на пряка демокрация, която е по-лесно осъществима и поради това може по-системно да се използва за самоуправление на населението. То се състои от всички политически дееспособни граждани на територията, на която се провежда. Правото на инициатива за свикване има кметът на общината, района и кметството или по искане на ¼ от избирателите.
    Форма на участие на гражданите в самоуправлението са подписките. Чрез тях се правят предложения до общинския съвет за решаване на важни въпроси на общината. Правото на инициатива за организиране на подписка имат най-малко 100 избиратели, а в кметства до 200 души население – най-малко 1/5 от тях.

  24. Общински съвет – орган на местно самоуправление. Избор, срок на пълномощията, организация и ред на дейност. Правомощия и актове

    Общинските съвети са органи, формирани от населението, и чрез тях то се самоуправлява, като решава основните задачи, свързани със задоволяването на неговите потребности.
    Общинските съвети не се отнасят към нито една от трите власти. Те са самостоятелни структури за самоуправление, което не значи, че са органи, стоящи извън системата на държавната организация. Те се намират в йерархическа зависимост от централните органи на изпълнителната власт. Министерският съвет осъществява общо ръководство на общинските органи, но не може да отменя техните актове. Той упражнява контрол за законосъобразност върху актовете и действията им, само в случаите, предвидени в закона. Местните органи на самоуправляващите се общности са организационно и функционално автономни.
    Общинските съвети се избират от населението на основата на общо, равно и пряко избирателно право при тайно гласуване, за срок от 4 години. Общинските съветници се избират по пропорционалната система, мандатите се разпределят между политическите сили по метода на Д’Ондт. Законността на избора може да се оспорва пред окръжния съд, съответно пред СГС. Общинските съвети са местни представителни органи с обща компетентност, чийто състав се определя на основата на броя на населението. Общинският съвет е колективен орган, който се свиква на първо заседание в 14-дневен срок от изтичането на мандата на предходния общински съвет. Начало на конституирането му е полагането на предвидената от закона клетва. За своята организация и дейност общинският съвет приема правилник, с който урежда въпросите на вътрешната структура и функционирането на общинския съвет и неговите комисии, на общинската администрация и други. Общинският съвет избира свои вътрешен ръководен орган – председател на общинския съвет. Той се избира с абсолютно мнозинство, т.е. най-малко половината плюс един от гласовете на всички съветници. Притежава организационни правомощия във връзка с организацията на дейността на общинския съвет и го представлява пред други институции. Свиква съвета на заседания; ръководи подготовката им; председателства заседанията; координира дейността на постоянните и временните комисии.
    Вътрешни помощни органи на общинския съвет са постоянните и временните комисии. Те се формират от общинския съвет и го подпомагат в осъществяване на неговите правомощия в различните сфери на дейност. Общинският съвет сам преценява какви и колко постоянни и временни комисии да образува. Актовете на комисиите нямат юридически задължителен характер, не пораждат права и задължения.

    Правомощия на общинския съвет:
    1) Стопански. Общинският съвет приема решения за придобиване, стопанисване и разпореждане с общинското имущество, определят правомощията на кметовете в тази област. Създава и прекратява общински фондации и структури за управление на дарено имущество;
    2) Финансови. Приема годишен бюджет на общината, контролира упражняването му, определя размера на местните данъци и такси, определя средствата за издръжка на общинската администрация и трудовите възнаграждения на кметовете;
    3) Конститутивни. Определя структурата на общинската администрация, създава постоянни и временни комисии, създава райони и кметства при условия и ред, определени със закон;
    4) Социални. Териториална организация. Приема стратегии, програми и планове за развитие на общината, предлага административно-териториални промени, приема решения за създаване на общи и подробни градоустройствени планове на общината, приема решения за именуване и преименуване на улици, площади и т.н.,
    5) Организационно-административни. Приема решение за провеждането на референдуми и общи събрания на населението, удостоверява с почетно гражданство българи и чужди граждани, приема решения за участие на общината в сдружения в страната и в чужбина;
    Основната форма на дейност на общинския съвет са заседанията. Те се свикват от председателя, по искане на 1/3 от общинските съветници; по искане на 1/5 от избирателите; по искане на областния управител. Заседава поне 6 пъти годишно. Заседанията могат да се провеждат, ако присъстват повече от половината от всички съветници. Решенията се приемат с обикновено мнозинство – с гласовете на повече от половината от присъстващите, ако законът не предписва друго, някои решения се вземат с абсолютно мнозинство.

    Актове.
    Общинският съвет приема правилници, наредби, решения и инструкции по въпроси от местно значение.
    Правилниците и наредбите са нормативни актове. Те доразвиват разпоредбите на актовете или на части от тях, които са с по-голяма юридическа сила. Те са подзаконови актове и уреждат вторично обществените отношения. Имат ограничено действие и не е задължително да действат върху цялата територия на общината. Те влизат в сила по реда, определен за нормативните актове. Правилниците и наредбите се довеждат до знанието на населението по подходящ начин – чрез местната радиоуредба, публикуване в местния печат и т.н. Спазването и изпълнението им е задължение за гражданите на общината и лицата, пребиваващи на територията й.
    Решенията са най-системно използваните актове от общинските съвети. Могат да са нормативни и ненормативни подзаконови актове. Чрез тях се урежда материя от сферата на икономиката, културата, образованието и т.н.
    С инструкции общинският съвет дава указания на подчинени на него органи или организации за прилагане на нормативни актове. Те дават указание за прилагане на правни норми, но не създават нови такива.

  25. Кметът в системата на местното самоуправление. Избор, компетентност, актове

    Кметът е орган на изпълнителната власт в общината, района и кметството, но той е преди всичко орган, функционално свързан с общинския съвет. Той е орган на изпълнителната власт в системата на местното самоуправление. Негово задължение е да работи за изпълнение на решенията на съвета и носи отговорност пред него.
    Кметът се избира от населението или от общинския съвет за срок от 4 години – чл. 139, ал. 1 от К. ЗМСМА постановява кметовете на общини и на кметства да се избират от населението на основата на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване. За кмет на общини или на кметство се избира лице, което е само български гражданин, навършил 18 години и притежаващ избирателни права.
    Кметовете са с обща компетентност и подзаконова дейност. Осъществяват изпълнителната власт и оглавяват общинската администрация и са важен фактор в осъществяване на самоуправлението.
    Длъжността на кмета е несъвместима с участието му в ръководства на политически партии, в упражняването на търговска дейност, по смисъла на ТЗ, в управлението и участието в надзорни и контролни органи на дружества. Не може да бъде и общински съветник едновременно.
    Кметът на общината притежава изпълнителни правомощия. Той ръководи изпълнителната дейност, насочва и координира дейността на специализираните органи в общината, назначава и освобождава от длъжност ръководителите и служителите в администрацията и т.н. Кметът може да възлага изпълнението на свои функции на кметовете на райони и кметства. Той координира и контролира законосъобразността и целесъобразността на тяхната дейност по изпълнение на възложените им функции; осъществява контрол за целесъобразност на актовете и действията им при изпълнение на законово предоставените им правомощия.
    При реализиране на правомощията си кметът на общината издава заповеди. Те са ненормативни актове, които уреждат конкретни или индивидуални обществени отношения. Според чл. 45, ал. 1 от ЗМСМА общинският съвет може да отменя актове на кмета, които не са съобразени с решенията на общинския съвет. Заповедите на кмета могат да бъдат обжалвани пред областния управител и пред съда.
    В своята дейност кметът се ръководи от закона, актовете на общинския съвет и решенията на населението в общината. Общинският съвет има приоритет по отношение на кмета, въпреки че те не се намират в йерархическа зависимост.
    Общото между общинския съвет и кмета е, че те са органи, които осъществяват управленски функции в пределите на общината. Те получават своите властнически пълномощия от един и същ правен субект – населението на общината чрез пряк избор, но заемат различно място в осъществяване на местното управление. Докато общинският съвет е орган за самоуправление, то кметът е звено от единната система на органите на изпълнителната власт.
    Кметовете на райони и на кметства са пълномощници на общинския съвет и на кмета на общината. Тези кметове изпълняват бюджета на общината в частта му за района или кметството; извършват административни и други услуги на населението; осигуряват опазването на обществения ред; организират благоустройството и пр. Кметовете представляват района или кметството пред населението, пред обществените и политически организации и пред други райони и кметства.
    Пълномощията на кметовете на общини, райони и кметства се прекратяват предсрочно при: подаване на оставка пред общинския съвет; при влизане в сила на присъда за лишаване от свобода за умишлено престъпление; при трайна невъзможност или системно неизпълнение на функциите; при смърт.

  26. Областта като административно-териториална единица. Областен управител – компетентност и актове

    Областта е териториално образувание с административно предназначение. Тя се състои от няколко съседни общини. Територията й е територията на включените в границите й общини. При създаването на областите се вземат предвид географските особености на територията; наличието на град, който е културен и стопански център с изградени социална и техническа инфраструктура, транспортни връзки. Създаването и закриването на области се извършва със закон. В областта се създават изборни органи за местно самоуправление.
    В областта не се създава колективен орган за управление и не се осъществява самоуправление на населението. Тя се управлява еднолично от областен управител, който е представител на централната изпълнителна власт, подпомага се от заместник-областен управител и административен апарат. Областният управител е проводник на държавната политика в областта, отговаря за защита на националните интереси и за законността, осъществява административен контрол. Статутът му се урежда от Закона за администрацията.
    Областният управител се назначава от Министерския съвет. Заместник-областният управител се назначава от министър-председателя. Те и областната администрация са на бюджетна издръжка. Областният управител и неговият заместник не могат да участват в ръководни органи на политически партии и да упражняват търговска дейност.
    Областният управител е орган с обща компетентност. Той организира разработването и изпълнението на областните стратегии и програми за регионално развитие; координира работата на държавните органи на територията на областта и взаимодействието им с местните власти и между органите на самоуправление и местната администрация. Той защитава държавната собственост, отговаря за опазването на обществения ред; контролира изпълнението на актовете на президента и на МС; осигурява спазването на законността и осъществява административен контрол за законосъобразност на актовете и действията на органите на местно самоуправление.
    При изпълнение на правомощията си той издава заповеди.
    Областният управител спира изпълнението на незаконосъобразни актове на общинските съвети и ги отнася до съответния окръжен съд. Той отменя незаконосъобразни актове на кметове на общини, за чиято отмяна не е предвиден друг ред. Заповедите за спиране и отмяна на посочените актове могат да бъдат обжалвани пред ВАС.

 

0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар