1. Материали за изпита за адвокати и младши адвокати

  1. I. НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НАУКИ

 

  1. Наказателноотговорни лица – субект на престъплението, вменяемост и невменяемост. Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

 

 

Наказателната отговорност се поражда само от престъпление и обратно – всяко престъпление поражда наказателна отговорност. Всяко наказателно отговорно лице е по необходимост и субект на престъплението. Субект на престъплението и наказателно отговорно лице може да бъде само човек, който е достигнал определена възраст и се намира в състояние на вменяемост.

Кой е човек и кой не е, се определя от биологията и медицината. Субект на престъплението и наказателноотговорно лице по нашето право може да бъде само индивидуален и никога колективен правен субект – юридическо лице.

На второ място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да бъде наказателноотговорен, той трябва да е навършил такава минимална възраст, в която е достатъчно психически и социално зрял, че да бъде способен да извърши престъпление и да е пригоден да понесе следващото се да него наказание.Ако едно лице не е навършило четиринадесет годишна  възраст и следователно е малолетно, то не може да бъде подложено на наказателна репресия – налице е необорима презумпция за липса на зрелост. Ако лицето е между 14 и 18 години и следователно е вече непълнолетно, то въпросът за неговата психическа и социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично установяване. Налице е индивидуално оборимата презумпция за липса на зрелост. Непълнолетно лице – навършило 14, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. По отношение на лице навършило 18 години е налице необоримата презумпция за зрелост и оставя да се разисква само въпросът за неговата вменяемост.

На трето място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателноотговорен, трябва той да е и вменяем – да има индивидуалната способност да прояви вина. Докато наказателноотговорно лице може да бъде само онова, което и от своя гледна точка и най-вече от обществена е пригодно за наказване. Наказателноотговорното лице съдържа винаги в себе си субекта на престъплението, защото неговата фигура е по-трудно постижима.Този извод следва и от режима за налагане на наказанията – Чл. 33 (2) “Не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее.”

Освен своите три основни качества НОЛ може да има  и някои допълнителни наказателноправно релевантни качества – непълнолетието и намалената вменяемост. Те са от значение не само за индивидуализацията, но и за диференциацията на наказанието и се изследват след като бъде изяснено, че проявата, привлякла наказателноправно внимание е престъпление, понеже се имат предвид само за наказанието.

Вменяемост и невменяемост

По отношение на индивидуално зрелите непълнолетни и по отношение на пълнолетните лица е налице оборима презумпция за вменяемост – те притежават способността да разбират свойството и значението на своите деяния и могат да ръководят постъпките си.Вменяемостта има същите показатели като зрелостта за подлагане на наказателна репресия при непълнолетните. Но докато зрелостта на непълнолетния за наказване свидетелства за едно относително по-ускорено индивидуално развитие, то вменяемостта свидетелства за нормално психическо състояние. Невменяемостта е налице, само когато ненормалното психическо състояние води и до неспособност да се разбира свойството или значението на своите деяния или да се ръководят постъпките.

На тази основа невменяемостта се очертава от два кумулативни критерия:

А.Медицински

Според него болестните състояния, които могат да доведат да невменяемост са систематизирани в следните три групи:

а) Умствена недоразвитост – олигофрения.

Тя е задържане на умственото развитие без възможност за подобрение. Получава се вследствие на повреждане на плода или заради въздействие в най-ранна детска възраст. Бива:

Идиотия – това е пълна липса на интелект и на членоразделна реч; безпомощност и неспособност за планомерни действия;

Имбецилност – това е много нисък интелект, тежко разстройство на речта, на със способност за придобиване на известни знания за елементарен физически труд под чуждо ръководство;

Дебилност – това е състояние на сравнително развита реч, на способност за елементарна практическа ориентация и за известна планомерно дейност; неспособност за абстрактно мислене и за оценка на по-сложни положения.

Страдащите от идиотия и имбецилност са във всички случаи невменяеми. Докато страдащите от дебилност са поначало вменяеми, освен ако не се касае до деяния, които налагат абстрактно мислене.

б) Продължително разстройство на съзнанието – хроническа душевна болест.Също няма възможност да подобрение. В две групи:

шизофрения – води до загуба на единството на личността, халюцинации и налудни идеи;

епилепсия – това е заболяване, изразено в конвулсивни припадъци, придружени със загува на съзнанието и постепенно настъпваща тежка деградация.

в) Краткотрайни разстройства на съзнанието. По начало са преходни и излечими. Дължат се на соматични и на общи инфекциозни и други заболявания.

От значение за вменяемостта на дееца са следните:

Патологично алкохолно напиване – различно е от обикновеното опиване с алкохол. Проявява се в две форми – патологичен ефект:съпроводено е с дълбоко помрачаване на съзнанието и бурна двигателна възбуда, с автоматични , безцелни движения и немотивирани постъпки; патологично просънно състояние: такива са хипнотичните състояния и реактивни състояния: преходни психически травми, които  могат да се изразят в параноидна или халюцинаторна форма.

Б. Юридически

Според този критерий лицето не е наказателноотговорно, когато не е могло да разбира свойството или значението на извършеното – интелектуален момент, или да ръководи постъпките си – волеви момент на вменяемостта.

Деецът може да се окаже невмевяем най-напред заради неизпълването на интелектуалния момент. Лицето разбира свойството на деянието, когато е наясно с технологичната му страна, а именно с неговите фактически закономерности и резултат – до какво води то. А разбира значението на своето деяние,  когато е неясно с неговата социологическа страна, именно: може да му даде правилна социална оценка – дали е добро, лошо или безразлично за обществото.

Деецът може да се окаже невменяем и зареди ниеизпълване на волевия (реактивния момент на вменяемостта – когато не може да ръководи  постъпките си (разстройство на волята). Такова е например състоянието при прояви на наркомани в състояние на абстиненция.

Пълна, частична невменяемост

Вменяемостта се явява качество на субекта на престъплението и се определя като предпоставка за вината му. Психическото разстройство след извършване на престъплението е последващо състояние на невменяемост за наказване, което не засяга наличността на извършено престъпление и породената от това престъпление наказателна отговорност да дееца. Това състояние е само пречка за провеждане на наказателен процес с цел налагане на наказание и изпълнение на наложено наказание.

Лицето може да бъде (за цял живот или определен период от време) невменяемо по отношение на всички свои деяния, при което се говори за неговата пълна невменяемост или невменяемо само по отношение  на определени свои деяния, при което се говори да негова частична невменяемост.

Пълната невменяемост може да е дадена като трайно, обикновено за дееца състояние; периодично настъпващи кризисни моменти – при хронически болести, придружени с пристъпи или изключително и  поради това временно и преходно психическо състояние на лицето.

Частично невменяеми са страдащите от дебилност и налудни идеи. Тези лице са невменяеми само за своите деяния, които налагат абстрактно мислене или по отношение  на предмети и явления, които са източник на налудничави идеи, например пироманите за палежа. В останалите случаи частично невменяемите лица са вменяеми. Частичната невменяемост трябва да се различава от намалената, която не  е обобщение, а се отнася до определено деяние. Освен това намалената вменяемост не е невменяемост. Тя е вид вменяемост. НВ е състояние на отрицателни количествени изменения в способностите на субектите да разбират свойството и значение на деянието и да ръководят постъпките си. Те затрудняват дееца, но не препятстват способностите му да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.Измененията са в рамките на вменяемостта – те не водят до качествена промяна към невменяемост на дееца.

Принудителни медицински мерки

Когато едно лице изпадне в психическо разстройство и представлява опасност за околните и за самия себе си, могат да му бъдат наложени принудителни мерки. ПМ по НК се вземат само по отношение на лице, което е извършило предвидено в НК общественоопасно деяние. Те се вземат само ако и докато деецът продължава да бъде опасен.

Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

Има три възрастови групи с оглед на това дали включените в тях субекти могат да носят НО:

Малолетни – до 14 години, за които се смята, че никога не са достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия;

Непълнолетни – от14 до 18 години, да които се предполага, че не са достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия;

Пълнолетни – след 18 години, за които се смята, че винаги са достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия.

Малолетните са във всички случаи и безусловно наказателнонеотговорни. Разбира се дори и проявите на такива лица не оставят без последици. Чл. 32 (2)” По отношение на малолетните лица, извършили общественоопасни деяния, могат да бъдат приложени съответни възпитателни мерки.” – по ЗБППМН.

Непълнолетните не носят НО, ако не могат да разбират свойството или значението на деянието или да ръководят постъпките си. В такъв случай и по  отношение на тях се налагат горепосочените възпитателни мерки. За тях се презюмира, че не биха могли да разбират свойството или значението на деянието и да ръководят постъпките си – възрастова незрелост. Наред със нея има и втора причина за тяхната неспособност, характерна и за пълнолетните – душевна болест, обосноваваща невменяемост.

Презумцията за възрастова незрелост далеч не изчерпва привилегииге на непълнолетните спряма пълнолеттните дейци.

Първата привилетия от тук нататък се заключава в по-облекчения режим за освобожваване на вменяемия непълнолетен деец от  възникналата по отношение на него НО: Чл. 61. (1) “По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.” Непълнолетните се освобождават от наказателна отговорност при един по-благоприятен за тях режим отколкото пълнолетните. Ако наказателноотговорният непълнолетен не бъде освободен от НО, и на него трябва да му се наложи наказание, той ползва следващата се привилегия в сравнение с пълнолетните наказателноотговорни лица.

На първо място, на непълнолетните не може да се наложат всички наказания, които според чл. 37 НК се налагат на пълнолетните.съгласно чл. 62 НК на непълнолетните могат да се наложат  само следните видове наказания: лишаване от свобода, като при това се изтърпява не  в затвор, а в поправителен дом; пробация; обществено порицание; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност по чл. 37, ал. 1, т. 7. Затова, ако непълнолетният е извършил престъпление, в чиято санкция има предвидено друг вид наказание, то или се заменя с по-леко по вид, съгласно чл. 63 или, ако там няма предвидена замяна, отпада изобщо.

На второ място, на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание, каквото би се наложило на пълнолетния за същото престъпление. Наказанието се редуцира по силата на самия закон: Чл. 63.” (1) За непълнолетните предвидените в особената част на този кодекс наказания се заменят: 1) доживотният затвор без замяна и доживотният затвор – с лишаване от свобода от три до десет години; 2) лишаването от свобода за повече от десет години – с лишаване от свобода до пет години “ . Тази редукция води и до скъсяване на давностните срокове по чл. 80, ал. 2 НК.

На трето място, възпитателната цел притежава по-голям относителен дял отколкото при пълнолетните: съгласно чл. 60 “Наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.” Това налага при индивидуализацията на наказанието им да се държи много повече сметка за тяхната лична превенция.

На четвърто място, по-големи са възможностите за освобождаване на непълнолетния от изтърпяване на наложеното наказание. Така ако осъдения непълнолетен не бъде освободен от изтърпяване на наложеното му наказание по общия текст на чл. 66 НК (условно осъждане), за него е предвидена и допълнителна възможност – чл. 64: “(1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява в трудововъзпитателно училище или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.”

Освен това по-големи са възможностите и за частично и по-специално за предсрочно освобождаване на непълнолетния от остатъка от наложеното му наказание лишаване от свобода – чл.71, ал. 1. За да може непълнолетния да бъде освободен от остатъка, достатъчно е да е изтърпял само 1/3 от своето наказание, а не 1/2 , както е за пълнолетните.

 

 

  1. Понятие за престъплението. Престъплението като деяние, престъпен резултат, причинна връзка. Обществена опасност и противоправност на престъплението

 

Понятие за  престъпление

Обект на престъплението

ОП е онова, което изпитва неблагоприятните му последици. Това са обществените отношения, които попадат в обхвата на НК. Общият обект се защитава от цялото НП, докато родовият – от онази отделна глава на Особената част на НК, в която то е предвидено.Непосредственият обект е онзи, на който посяга едно индивидуално извършено престъпление.Най-често престъпленията са еднообектни, но има и такива, които посягат на повече обекти, например: грабеж –основен обект: обществените отношения, които защитават  личната собственост, допълнителен елемент(задължителен): засягането на личната свобода чрез съдържащата се в него принуда; взломна кражба – основен обект е чуждата собственост, допълнителен (но в този случай факултативен) – засягането на собствеността на взломената вещ, не е задължително за да има кражба.

Предмет на престъплението е онази материална съставка на  обекта му – вещ, информация, човешко тяло и пр., с която се оказва неблагоприятно въздействие и върху самия обект. Самият предмет не претърпява по необходимост неблагоприятни промени – например в случай на кражба. Освен това той не е и винаги задължителен.

Докато предметът на престъплението е част от обекта му, то средството на престъплението е част от съставящото го деяние. То увеличава възможностите на самото деяние, заради което позволява или изобщо извършването му (например имотната облага при подкупа) или поне по-ефективно осъществяване на престъплението и по-тежко или по-сигурно засягане на обекта му (напр. кражба с използване на техническо средство). Принадлежащото на дееца средство на извършеното умишлено престъпление подлежи на отнемане във всички случаи.

Състав на престъплението

СП се определя като съвкупност от обективни и субективни признаци, които очертават особеностите на определен вид престъпление и служат за неговото установяване. Щом престъплението е законоустановено, то неминуемо има и предвиден за целта състав – законов състав. В негов противовес е фактическият състав. Законовият състав спада към правото, фактическият състав – към действителността. Съставът съдържа само типичните особености на отделния вид престъпление, а не всички възможни негови особености. Докато общото определение по чл. 9 НК очертава онова, което е присъщо на всички видове престъпления – “престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.” – пет основни свойства: деяние, обществена опасност, противоправност, вина и наказуемост, то съставът на престъплението очертава онова, което е присъщо само на отделния вид престъпление – неговите типични особености, по които този вид престъпления се различават от другите. Има престъпления, за които е предвиден само един състав. Понякога за едно престъпление са предвидени повече състави – един основен, а останалите са квалифицирани и (или) привилегировани. Квалифицираните са за по-тежко наказуеми случаи, привилегированите, обратно, за по-леко наказуеми случаи на същото престъпление.

Съставът на престъплението се състои от обективни и субективни признаци. Обективните отразяват обективните особености на престъплението – тези, които са извън психическите преживявания на дееца; докато субективните отразяват субективните му особености – тези, които са част от психическите преживявания на дееца. Взети съвкупно, ОП формират обективната страна на престъплението в широк смисъл, а СП – субективната му страна.Обективната страна в широк смисъл се разделя на три: обект, обективна страна в тесен смисъл и субект. Тези три части на състава заедно с четвъртата му част – субективната страна, се наричат елементи на състава на престъплението. Всеки от тях се състои от един или повече признаци:

Обектът на престъплението включва един или повече признаци, които обозначават единственото или различните ОО, върху които то посяга, в това число и предметът на престъплението като тяхна материално съставка.

Обективната страна на престъплението включва признаците, които обозначават: а) евентуално описаната обстановка за неговото извършване (време, място и други условия) – незадължително; б) самото престъпно деяние, чрез което се извършва престъплението, в това число евентуално определения му метод (начин или средства за извършване) – признаците за него се определят като “изпълнително деяние” и са задължителни за всички престъпления; и в) евентуално посочените последици на престъплението – “престъпен резултат” и не са задължителни за всички престъпления.

Субектът на престъплението включва един или повече признаци на онзи деец, който би могъл да го извърши. Задължителни са за онези престъпления, които не могат да се извършат от всяко НОЛ, тоест от общ субект, а само от особен субект (длъжностно лице, военнослужещ и др.). Тези признаци следователно допълват основните качества на субекта – човек, необходима възраст, вменяемост, като сами по себе си са също обективни.

Субективната страна включва поне един признак относно вината и в частност относно нейната форма и вид, който е задължителен, както и други, незадължителни (факултативни) признаци, наричани още специални субективни признаци – относно цел, мотиви, и прочие, които законодателят е решил да посочи изрично, защото е сметнал, че само така може да опише пълноценно престъплението.

Основният състав очертава типичните особености на всички престъпления от този вид. Квалифицираният състав съдържа всички признаци на ОС заедно с един или повече други обективни или субективни признаци, които придават по-голяма ОО или съответно обществена укоримост на престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-тежко наказание. Привилегированият състав съдържа всички признаци на ОС заедно с един или повече други обективни или субективни признаци, които придават по-малка ОО или съответно обществена укоримост на престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-леко наказание.

Съставомерността означава, че определено деяние изпълва всички признаци на някакво престъпление. Така наличието на съставомерност означава положителен отговор на въпроса дали е осъществен състав на престъпление, но не и отговор на въпроса какъв състав е осъществен. На този въпрос отговаря наказателнопровната квалификация на деянието – убийство, измама, палеж и пр. Ползва се само понятието несъставомерност, което означава, че деянието няма правната квалификация на нито едно престъпление.

Престъплението като деяние

Всяко престъпление е преди всичко и най-напред някакво деяние, което обхваща действие или бездействие.Деянието за наказателното право се отличава със своя човешки произход – това е конкретен човешки акт и представлява външен израз на човешката воля.То има два елемента: вътрешен, който се заключава в неговата волева основа, и външен, който го характеризира като намеса във външния свят.У отделния човек първо се формира волята – вътрешната страна, а след това се стига до нейната изява. Тези елементи се констатират от останалите в обратна поредност.

Човешката проява (външната намеса) може да бъде лишена от волева основа на собствения си субект и да не представлява поради това деяние.По своя източник причините, които изключват волевата основа, могат да бъдат вътрешни и външни по отношение на субекта. Към външните спадат непреодолимата сила и физическата принуда.

Непреодолимата сила е налице, когато тялото на човек се оказва в плен на природна стихия. Тук тялото се контролира не от волята на субекта, а само и изцяло от природната стихия. Физическата принуда има същото въздействие, но тя не е с природен, а с човешки произход.Физическият натиск върху обекта на проявата е такъв, че води не само до пречупване, а до пълно елиминиране на волята му.

Човешката проява може да бъде лишена от волева основа и по вътрешни причини – когато са сработили такива биологични механизми в човешкото тяло, които не се контролират от волята.Такива са инстинктивните реакции и рефлекторните прояви.

Действие и бездействие

Действието представлява едно или няколко телодвижения по отношение на определен предмет. Най-често води до определена промяна.

Бездействието е въздържане от телодвижения по отношение на определен предмет. То най-често води до пропускане на промяна, до застой.

Деянието е част от обективната действителност, а изпълнителното деяние – част от правото. Изпълнителното деяние очертава дейността (едното или повече деяния – действия и бездействия), с която се извършва определено по вид престъпление.

Всяко  престъпление има общественоопасни последици. Има обаче престъпления, за които техният законов състав не очертава общественоопасните им последици и са поради това без престъпен резултат.Това може да бъде, защото според виждането на законодателя това не е възможно- необхватни  по своя характер и съдържание, или защото това не е нужно – когато тяхното настъпване е неизбежно, ако се осъществят залегналите в състава на престъплението признаци.

Според наличието на престъпен резултат в своя законов състав престъпленията биват резултатни: увреждащи и на поставяне в опасност, и безрезултатни (формални). Въпросът за довършеността се решава различно при резултатните и при формалните престъпления. За пълното осъществяване на РП е нужно да се изпълни престъпния резултат – иначе престъплението няма да бъде довършено и може да е налице само опит. Формалните престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяването на тяхното изпълнително деяние.

Причинна връзка

ПВ е обективно съществуваща връзка между два факта, при която настъпването на вторият факт се дължи на първия. ПВ в наказателното право обединява престъпното деяние и общественоопасните последици.За да се приеме наличието на такава връзка е необходимо и достатъчно да се установи, че ако престъпното деяние не е било извършено, то няма да настъпят и общественоопасните последици. По довод за противното онези ОО последици, които биха се получили и без извършване на престъпното деяние, няма да са в причинна връзка с него. Деецът се ангажира с онези ОО последици, по отношение на които е проявил вина. Причинната връзка е обективен признак на резултатните престъпления и е извън законовия състав на безрезултатните. Не е достатъчно обаче самото настъпване на предвидените в престъпния резултат ОО последици. Нужно е те да са в причинна връзка с престъпното деяние.Самата ПВ е обективен признак на всяко резултатно престъпление, без нейното изпълване съставът на престъплението няма да бъде осъществен в цялост и може да има само опит.

Обратно е положението с формалните престъпления. За пълното  осъществяване на състава им не е нужно да настъпват никакви ОО последици. Тези престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяване на тяхното изпълнително деяние. При това положение, щом няма признаци относно ООП, не би могло да има и признак относно причинната връзка с тях. Причинната връзка е от значение и за безрезултатните престъпления, но едва след установяване на съставомерността – за да се определи наличието на достатъчно висока степен на обществено опасност за да може то да се третира като престъпление, в противен случай е малозначително деяние.

Обществена опасност на престъплението

ОО е основно (атрибутивно) свойство на престъплението съгласно чл. 9, ал. 1. Съгласно чл. 10 “общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.” За престъпленията е присъща не всяка, а винаги и само високата степен на ОО.

Характерът на ОО е качественото своеобразие на деянието. Той показва върху какво и как се въздейства неблагоприятно.

Степента на ОО е нейната количествена определеност. Тя показва колко се въздейства неблагоприятно. Зависи от ценността на обекта и дълбочината на неблагоприятното въздействие. Степента на ОО има значение за законодателя за да криминализира деяния с висока степен на ОО и за тежестта – колкото по-голяма е степента на ОО, толкова по-тежка е санкцията, и определеността на санкцията – колкото в повече варира  степента на ОО, толкова в по-широки граници се определя и санкцията. На трето място степента на ОО е основно законодателно съображение и за начина на наказателното му преследване – дали е престъпление от общ или от частен характер.

За органите на съдебната власт степента на ОО за да се реши най- напред дали това деяние е престъпление или, макар и съставомерно е малозночително деяние. На второ място дали деецът да бъде освободен от наказателна отговорност: Чл. 61. (1) “По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.” На трето място степента на ОО е основният критерии за индивидуализация на наказанието.

Малозночителното деяние е предвидено в чл. 9, ал.2. Тя гласи: ” Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”.

Противоправност на деянието

ПП е също основно свойство на престъплението.За разлика обаче от ОО, определена като свойство на онова деяние, което се намира в противоречие с поддържаните от държавата обществените отношения, ПП е свойство на онова деяние, което се намира в отношение на противоречие с наказателноправните норми. За престъпленията е свойствена само наказателната ПП – противоречие само с НК. Тя е обективно и юридическо свойство – нейното наличие зависи  от закона.

За разлика от другите основни свойства на престъплението ПП не е посочена изрично в общото му определение. Тя обаче може да бъде изведена от него. Щом престъплението е “обявено от закона” за “наказуемо”, значи, че то първо е правно регулирано и на следващо място – фигурира в него за да бъде забранено, откъдето се извежда и неговата противоправност.

За да бъде едно деяние наказателно ПП, необходимо и достатъчно е то да осъществява обективните признаци на състава на някакво престъпление. Затова едно деяние ще бъде наказателно противоправно ако съответства на обективна страна на престъпление.

Правните забрани, които се съдържат в наказателноправните норми са две категории: които забраняват действието – противоправно е действието, и които забраняват бездействието – противоправно е бездействието.

Противоправността бива често определяна като “юридически израз” на ОО. По този начин се подчертава състоянието на производност между тях, а именно, че ПП произтича от ОО.Тази производност винаги е опосредено от законодателя, за когото ОО е водеща. За нуждите на органите, които прилагат закона, поредността е обратната. Тези органи изясняват преди всичко дали деянието и криминализирано и в частност – противоправно, и едва впоследствие, ако наистина е противоправно, се проверява степента на обществената му опасност.

 

 

 

 

3. Обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправност на деянието (неизбежна отбрана, крайна необходимост, оправдан стопански риск)

Поначало всяко вредоносно деяние е общественоопасно. Има обаче изключения, при които заради специфичната обстановка на извършването вредоносни деяния се оказват общественополезни, понеже предизвикват оправдаваща ги полза – възможна или действителна. Обстоятелствата, при които се извършват се определят като оправдателни основания (оправдания).

Неизбежна отбрана

  1. Същност на неизбежната отбрана

Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

Неизбежната отбрана е най-типичното обстоятелство, при което извър­ше­ното вредоносно деяние не е общественоопасно. Нейната същност се за­клю­­чава в разрешеното от закона увреждане на едно лице – нападател, с цел пре­сичане на отрицателното му поведение. По този начин, като дава въз­мож­ност на гражданите да отблъскват всяко непосредствено и противо­прав­но на­падение чрез причиняване вреди на нападателя, неизбежната отбрана се явя­­ва своеобразно средство за защита на съществуващите обществени отно­ше­ния.

Според чл. 46 от Закона за задълженията и договорите, вредите при­чи­­не­ни на нападателя при неизбежна отбрана не подлежат на възстановяване.

Неизбежната отбрана се състои от два взаимно свързани елемента – на­па­­дение и защита, които имат свои характерни особености.

1.1. Нападението при неизбежна отбрана

1.1.1. Същност на нападението

По смисъла на чл. 12, ал. 1 НК нападение е всяка човешка проява, коя­то създава опасност от увреждане на правно защитени интереси. Не е необхо­ди­мо проявата да бъде осъществена по волята на своя субект, т.е. да съставля­ва деяние. Дори неволните човешки прояви се определят като нападение, щом като са от естество да увредят съществуващите обществени отношения.

Обикновено нападението се осъществява чрез активно човешко пове­де­ние, изразяващо се в нахвърляне, връхлитане върху някого или върху нещо, с цел да бъде унищожено, ограбено и пр. Макар и по изключение, пасив­но­то човешко поведение също може да се оцени като нападение. Това са слу­чаи­те, в които “нападателят” е бил длъжен да действа (лекар да окаже помощ на болен или родилка, водач на превозно средство да окаже помощ на по­стра­да­лите от транспортна злополука, в която е участвал и др.) и неговото без­дейс­твие създава непосредствена опасност от отрицателни изменения в дейс­тви­телността. Когато обаче такава опасност липсва, бездействието не мо­же да се третира като нападение.

В по-голямата си част нападенията се извършват умишлено, но някои не­пред­пазливи деяния също налагат използването на активна защита. Ето за­що неизбежната отбрана е допустима и срещу деяния, извършени по непред­пазливост.       Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от за­ко­на. Затова, когато “отбраняващият се” съзнателно провокира с активни дейс­твия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана. От друга стра­на, на деянията, извършени при неизбежна отбрана не може да се отго­во­ри с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да се защитава и не­говото деяние не може да се третира като нападение.

Видно е, че особеностите на нападението могат да бъдат различни. То мо­же да е или да не е деяние, да е действие или бездействие, да е умишлено или непредпазливо.

1.1.2. Обект на нападението

Обект на нападението при неизбежната отбрана може да бъде не само жи­вотът на граж­даните, но и всички държавни, обществени и лични правно­за­щитими ин­те­­­­­­ре­си – външната и вътрешната сигурност, собствеността, здра­вето, свобода­та, честта, половата неприкосновеност на личността, личните иму­­ществени пра­ва, общественият ред и спокойствие и др.

1.1.3. Субект на нападението

Субект на нападението при неизбежна отбрана може да бъде всяко фи­зи­ческо лице. Не е необходимо то да е достигнало определена възраст или да действа в състояние на вменяемост, т.е. нападателят може да бъде и наказа­тел­нонеотговорно лице.

1.1.4. Непосредственост на нападението

Неизбежната отбрана е допустима, само когато нападението е не­посредствено, а то е такова от момента на започването му до момента на не­говото приключване. Това са времевите граници, в които причинените на на­падателя вреди ще са при неизбежна отбрана. Ето защо е необходимо посо­че­ните два момента да бъдат точно определени във времето.

а. Започване на нападението

В практиката се приема, че нападението е започнало, не само когато е започнало самото увреждане на съществуващите обществени отношения, но и когато е създадена реална опасност от увреждането им. Така например, ако на­па­дателят действа с огнестрелно оръжие или нож, не е необходимо отбра­няващият се да изчаква насочването на пистолета или замахването с ножа от близко разстояние, за да предприеме действия в своя защита.

б. Приключване на нападението

Нападението е приключило при няколко хипотези. Общото за всички тях е, че опасността от увреждане на обществените отношения е отминала, по­ради което вредите, причинени на нападателя, няма да са при неизбежна от­­бра­на.

На първо място, нападението е приключило, когато неговият обект е окон­чателно увреден и няма какво повече да се защитава чрез неизбежна от­бра­на.

На второ място, нападението е приключило, когато нападателят го е пре­кратил. Прекратяване ще е налице, когато по собствени подбуди или обек­тивна невъзможност да го продължи, нападателят е дал външен израз на от­каз от по-нататъшните действия, застрашаващи живота и здравето на на­пад­натия – захвърляне на оръдието, с което се осъществява нападението, на­пус­кане на местоизвършване на деянието и др.

На трето място, нападението е приключило, когато нападателят е при­ве­ден в състояние, в което не може да го продължи.

След като нападението е вече приключено, деянията на нападнатия мо­гат да се оценят само като извършени в състояние на силно раздразнение, но не и като извършени при неизбежна отбрана. Общото между тях е, че и в два­та случая има упражняване на насилие или друго противоправно действие. При неизбежната отбрана обаче, отбраняващият се уврежда нападателя в мо­­мент, когато нападението продължава, и целта му е да го отблъсне. В усло­вия­та на чл. 118 и 132 НК деецът, в състояние на силно раздразнение, из­върш­ва убийството или нанася телесната повре­да, след като нападението е вече прекратено.

1.1.5. Противоправност на нападението

От значение за наличието на неизбежна отбрана е онова непос­ред­стве­но нападение, което е и противоправно.

Противоправно е нападението, с което се засягат правно защитени ин­те­реси. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НК не уточнява дали става дума за проти­во­­­правност въобще или само за наказателна противправност. В съдеб­на­­та прак­­­тика се приема, че не е необходимо нападението да осъществява и състав на престъпление. Това означава, че като нападение може да се опреде­ли и по­ве­дение, което не е наказателнопротивоправно. Така например, напа­де­нието, осъществено от малолетен или невменяем не е престъпно, но е про­тиво­прав­но. Накратко – противоправно е всяко нападение, което нападателят няма пра­во да извърши, а нападнатият не е длъжен да претърпи.

1.2. Защитата при неизбежна отбрана

1.2.1. Същност на защитата

Същността на защитата при неизбежна отбрана се изразява в причи­ня­ва­не вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Така, чрез увреж­дане на самия нападател или на негови права и интереси, се създава фак­тическа невъзможност той да продължи нападението или у него се съз­да­ва мотив да го преустанови. Най-често нанесените вреди имат личен харак­тер, като се уврежда живота или здравето на нападателя, или се засяга свобо­да­та му. Възможно е обаче и всякакво друго увреждане на неговите права.

Вредите, които защитата причинява, трябва да засягат само личността или правата на нападателя. Недопустимо е при неизбежна отбрана да се при­чи­няват вреди на трети лица. Само в случай, че нападението се извършва в усло­вията на посредствено извършителство, вреди могат да се причиняват и на посредствения извършител, и на използваното като оръдие лице, което пря­­ко осъществява изпълнението на нападението.

Не е необходимо отбраната да бъде единствено средство за защита. На­пад­натият може, но не е длъжен да се откаже от активна защита, да бяга или да търси помощ от трети лица или от държавни органи.

1.2.2. Субект на защитата

Неизбежната отбрана е упражняване право на защита, при която както на­пад­на­тият, така и всяко друго лице, могат да причинят вреди на нападателя с цел отблъс­ква­не на неговото нападение. Законът предоставя това право на все­­ки гражданин, без да е не­об­хо­димо да се търси намесата на спе­циа­лизи­раните държавни органи. Що се от­нася до длъжностните лица, натоварени за борба с правонарушенията, те не само морално, но и служебно са задължени да отблъснат нападението, а без­действието им е нарушение на службата и може да бъде престъпление.

  1. Превишаване на пределите на неизбежната отбрана

Неизбежната отбрана изключва обществената опасност на извърше­но­то при условията й деяние и дава възможност за защита чрез причиняване вре­­ди на нападателя. Тя обаче не е право за неограниченото му увреждане. Лич­ността и правата на последния продължават да са обект на правна защита и след като той е предприел непосредствено и противоправно нападение. Не мо­же например пазачът на овощната градина да убие крадец, когото е видял да пълни багажника на автомобила си с ябълки. В чл. 12, ал. 2 НК е уста­но­ве­но изискване, според което не трябва да има явно несъответствие между ха­рак­тера и опасността на нападението и тези на защитата. В противен случай е налице превишаване на пределите на неизбежната отбрана, при което отбра­ня­ващият се носи наказателна отговорност и е длъжен да възста­но­ви причи­не­­ните с деянието си вреди.

За превишаване на пределите на неизбежната отбрана може да става ду­ма, само когато са налице останалите й елементи – непосредствено и про­ти­­воправно нападение, което се отблъсква чрез причиняване вреди на напа­да­теля. В противен случай няма да е налице положение на неизбежна отбрана и следователно няма как да бъдат превишени нейните предели.

Същността на превишаването на пределите на неизбежната отбрана се състои в това, че на нападателя са нанесени ненужно големи вреди, които чув­ствително надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението.

Предварителното разрешаване на въпроса, относно превишаването на пределите на неизбежната отбрана за всеки конкретен случай е невъзможно. Поради това в чл. 12, ал. 2 НК е използвана обща формулировка – явно не­съ­от­­ветствие между характера и опасността на нападението и на защитата.

Характерът на нападението се определя от социалната значимост на обек­та, срещу който то е насочено, а неговата опасност от това, дали съот­вет­ният обект е само застрашен или е започнало неговото увреждане, до ка­к­ва степен е достигнало последното, каква е вероятността да се стигне до окон­­­­­­­чателно увреждане на този обект.

Изискването за съответствие между нападение и защита не трябва да се раз­бира в смисъл, че защитните действия не трябва да се насочват към места, уяз­вими за живота и здравето на нападателя. Законодателят не е поставил та­ко­ва изискване, тъй като то води до намаляване ефективността на неиз­беж­на­та отбрана. Освен това, нападнатият не е длъжен да се защитава със средства и по начин, съразмерни на средствата и начина на нападението. Това в пове­че­то случаи е невъзможно, също намалява ефективността на не­из­беж­ната от­бра­на и затова противоречи на чл. 12, ал. 2 НК. Както вече се из­тък­на, важ­но­то е да няма явно несъответствие между защитата и нападе­ние­то, а не на кое място и с какво ще бъде засегнат нападателят.

Превишаване на пределите на неизбежната отбрана е налице, само ако не­съот­ветствието между нападение и защита е явно, а то е та­кова, когато е яс­но изразено и не буди никакво съмнение. Това означава, че вся­ко колеба­ние по въпроса за превишаване на пределите на неизбежната от­бра­на следва да се решава в полза на субекта на защитата.

  1. Случаи, в които няма превишаване на пределите на не­из­беж­ната отбрана

3.1. Ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище – чл. 12, ал. 3, НК

Под “насилие” в случая следва да се разбира всяко физическо въздейс­твие върху нападнатия, независимо дали това е отбраняващият се или друго присъстващо лице. Насилието може да приеме различни форми – от брутално физическо блъскане до опит за убийство.

Понятието “взлом” включва всяко преодоляване на преграда, здраво на­­правена за защита на лица или имот.

“Жилище” по смисъла на тази разпоредба е всеки обект, който се из­полз­ва за обитаване, независимо от това какво представлява (самостоятелна ед­нофамилна сграда; апартамент в жилищен блок, вилна сграда, фургон, из­полз­ван за вила или за обитаване от работници при строеж, палатка и т.н.), къде се на­ми­ра (в регулационните граници на град, село, вилна зона или вън от тях –  хижа, фургон за работници и т.н.), дали е напълно завършен, отго­ва­ря ли на архитектурните, санитарните и други изисквания и дали се оби­та­ва вре­менно (стая в хотел, вила, палатка) или постоянно. Не са жилище по сми­съ­ла на тази разпоредба гаражът и дворът на къщата.

Очертаното в чл. 12, ал. 3, НК нападение се характеризира с осо­бе­на интензивност. Наред с това то пряко и грубо нарушава неприкосновеност­та на жилището, която е изрично прогласена от чл. 33, ал. 1 от Конституция­та. Нещо повече, нападнатият не може да знае с каква цел нападателят иска да проникне насилствено или с взлом в жилището. Тази цел може да бъде убийство или жестоко изтезание, за да бъде принуден нападнатият да посочи къде има скрити пари или други ценности. “При тези условия отбраната на на­пад­­натия, включително чрез убийство на нападателя, не може да бъде ока­чест­вена като превишаване на пределите на неизбежната отбрана.” (Р. 19/97 на КС на РБ).

  1. Ненаказуемост на превишаването на пределите на неиз­беж­­ната отбрана

Съгласно чл. 12, ал. 4 НК при превишаване пределите на неизбежната от­брана, поради уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо. Това е така, за­щото в тези случаи деецът се намира в особено психическо състояние – упла­ха (силен страх) или смущение (дезориентиране и объркване), което огра­ничава в значителна степен възможността му правилно да прецени об­ста­­новката и да се защитава в пределите на неизбежната отбрана. Деецът оба­че ще отговаря иму­щест­вено за причинените вреди на нападателя, при усло­вие, че е действал виновно.

Уплахата и смущението са психически състояния, които възникват вне­зап­но. Поради това разпоредбата на чл. 12, ал. 4 НК не намира приложение в слу­чаите, когато отбраняващият се е очаквал нападението и се е подготвил да го отблъсне – въоръжил се е, намерил е помощници и др.

  1. Правно положение на лицата, задължени да осъществя­ват неизбежна отбрана

При неизбежна отбрана е по-особено положението на лицата, които по за­кон, правилник или разпореждане са натоварени да бдят за опазване на жи­во­та или правата на гражданите, обществения ред, собствеността. Такива са съ­ответните служители в МВР, МО и др. Когато тези лица осъществяват не­из­бежна отбрана, трябва да имат предвид разгледаните до тук правила, които ва­жат и за тях. Едновременно с това обаче, посочените категории служители следва да съобразяват поведението си и със законовите и подзаконови нор­ма­тив­ни актове, които уреждат правилата за тяхната дейност. Така например, докато при отблъскване на нападението гражданите поначало са само морал­но задължени да участват, служителите на МВР, по силата на своето служеб­но положение, са винаги задължени да сторят това. Ако те не действат доста­тъч­но активно или бездействат, може да отговарят по чл. 387 НК.

Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържнане  за предаване на органите на властта и предотвратяване на на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки – чл. 12 “а”, НК.

Крайна необходимост и оправдан стопански риск

Крайната необходимост е предвидена в чл. 13 НК: Чл. 13. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.

Крайната необходимост е най-напред едно състояние на непосредствена опасност за някакви правноохраняеми интереси. Тя застрашава с увреждане държавни или обществени интереси, лични или имотни блага. Тя не е ограничена по своя произход и може да възникне по всякакви причини – обществено бедствие с природен или социален произход; внезапни остри болестни състояния или злополуки; нападения от страна на хора или опасност от животни и т.н. Крайната необходимост съществува, докато трае състоянието на непосредствена опасност и се прекратява с преминаването на опасността или с окончателното увреждане на застрашените  от нея  интереси.

Второто изискване за наличие на крайна необходимост е да не съществува друг начин за избягване на опасността – да няма друг безвреден начин за избягването й.

Изисквания относно насоки и предели

Деянието КН трябва да има такава насоченост, че да служи за отстраняване на неизбежната по безвреден начин непосредствена опасност.

Намесата на дееца трябва да доведе до намаляване на съвкупния обем на настъпващите вреди. В противен случай се стига до превишаване пределите на деянието при крайна необходимост.

НО и КН:

И двете деяния са вредоносни, но общественополезни.

И двете са допустими само при опасност за някакъв правноохраняем интерес. Но докато за неизбежната  отбрана се изисква опасността да идва винаги и само от противоправно нападение, то за деянието при КН няма никакви ограничения относно произхода на опасността – тя може да е всякаква по своя произход.

При НО не се поставя изискване да няма безвреден начин за избягване на противоправното нападение.

Докато за НО е достатъчно да няма явно несъответствие с нападението по опасност и характер, то за КН се изисква причинените от деянието вреди да са по-малки от предотвратените. Пределите на НО се определят на равнище дейност, на КН – на равнище резултат.

За НО не се изисква да бъде непременно успешна.

Деянието при оправдан стопански риск е предвидено в чл. 13а НК: (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск – за да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко, зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици.

ОСР има благоприятна за обществото цел – постигане на някаква полза или избягване на загуба, но, от друга страна, е съпроводено от възможност за неуспех и настъпване на вредни последици. Тук следователно ползата от причинената вреда е винаги възможна и никога действително осъществена.

За да не бъде обаче авантюра такова едно деяние, трябва да съставлява разумен риск. Определя се от съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване – ал. 2. Тези две съотношения се преценяват съвкупно.

 

 

  1. 4. Вина – същност и определение. Форми на вината. Умисъл – същност, определение и видове. Непредпазливост – същност, определение и видове. Грешката и нейното значение

 

Престъпление е само онова предвидено в НК общественоопасно деяние, което е извършено виновно  – под формата на умисъл или непредпазливост. Вината следователно е едно от основните свойства на престъплението – основанието за НО.

При това вината служи и като предел на ангажирането на дееца с онези общественоопасни последици, които се намират в причинна връзка с извършеното от него деяние.Той може да бъде ангажиран само с онези последици, по отношение на които е проявил вина.

Вината е психическото отношение на дееца към обществената опасност на своето извършвано деяние и най-вече към неговите общественоопасни последици. Тя е налице, когато деецът е съзнавал или поне могъл да съзнава обществената опасност на деянието и най-вече неговите общественоопасните последици и въпреки това е решил да го извърши. Тя се проявява от началото до края на довършването на общественоопасното деяние.

Както всички други особености на престъплението, така и вината подлежи на установяване. За разлика от вината в гражданското право тя не се презюмира, а се доказва.

Вината е субективно свойство, защото е част от психическите преживявания на дееца. Тя е конкретен факт, но не от обективната, а от субективната реалност.

Вината не зависи и от противоправността. За нейното наличие не се изисква деецът да е съзнавал или да е могъл да съзнава, наред с обществената опасност и противоправността на своето деяние. Отделен въпрос е, че в процеса на правоприлагане установяването на противоправност е необходимо практическо условие , за да се стигне до търсене на вина.

Вината е материално правно свойство и трябва да се различава от виновността, която е процесуалноправно понятие и означава установена връзка на едно лице, намерено за виновно, с определено престъпление.

Има две схващания за вината. Едното от тях, застъпено у нас, е психологическото схващане. Според него вината има само и изцяло психическо съдържание.Другото схващане приема, че за наличието на вина се изисква оценка за съществуването и под формата на външен укор.

Форми на вината

За да има вина, не е достатъчно деецът да съзнава или  поне да може да съзнава ОО и най-вече ОО последици на своето деяние и въпреки това да реши да го извърши. Нужно е още психическите преживявания на дееца да имат изрично и изчерпателно определените от НК форми. Съгласно чл. 11, ал. 1 НК те са две – умисъл и непредпазливост.Умисълът бива пряк и евентуален, а непредпазливостта – самонадеяност (съзнавана непредпазливост) и небрежност (несъзнавана непредпазливост).

Умисъл – същност определение и видове

Умисълът е положително субективно отношение на дееца към ООП на своето деяние.Умисълът се определя в чл. 11, ал. 2 НК: Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.

В този текст се открояват ясно два момента на умисъла – интелектуален и волеви.Интелектуалният момент на умисъла се изразява в това, че деецът е наясно с ООП на своето деяние.Волевият момент може да се прояви в два варианта – деецът или пряко да иска, или съзнателно да допуска настъпването на съставомерните ООП на своето деяние.

Пряк е умисълът, когато престъплението е на просто извършване или когато престъплението е резултатно и деецът желае (цели) настъпването на съставомерните ООП, той е извършил деянието заради тяхното настъпване, например стреля в някого за са причини смъртта му.

Умисълът е евентуален,  когато престъплението е резултатно, но съставомерните ООП не са целени от дееца, а са само възможен, допълнителен резултат на неговото деяние, с чието настъпване той се съгласява преследвайки някаква цел. Например кара бързо лек автомобил за да може неговият спътник да хване влака, като пресича пешеходна пътека тип “зебра” с минаващ пешеходец, когото прегазва.

Други видове умисъл:

Афектен умисъл – когато решението за извършване на умишленото престъпление се е породило и е осъществено в състояние на силно душевно вълнение;

Предумисъл – когато решението за извършване на престъплението е взето в сравнително спокойно душевно състояние, след известно обмисляне на съществените моменти на престъплението.

Накрая в зависимост от това, дали решението за извършване на престъплението е взето по-рано или пък непосредствено преди неговото изпълнение, се говори за предварителен и внезапен умисъл

С изключение на престъпленията, за  които законът изрично предвижда непредпазливост, всички останали престъпления са умишлени. Опитът и приготовлението, като стадии на престъпната дейност, са възможни само при умишлените престъпления. Същото важи и за съучастието.

Непредпазливост – същност, определение и видове.

Непредпазливостта представлява отрицателно отношение на дееца към ООП. Той е против настъпването им. Деецът все пак има вина, защото ООП са причинени от неговото деяние в такова психическо състояние, което позволява тяхното субективно предвиждане и избягване.

Непредпазливостта е уредена в чл. 11, ал. 3 НК: Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.

Текстът очертава последователно двата основни вида непредпазливост – несъзнавана (наричана още небрежност) и съзнавана (наричана още самонадеяност).

Самонадеяност е налице, когато деецът от една страна, разбира, че извършваното от него деяние е условие за настъпването на ООП, но от друга страна е убеден,  че съществува  и някаква пречка – собствените си възможности, възможностите на пострадалия или някакъв друг блокиращ фактор, която изключва настъпването им.Например водач на МПС предприема изпреварване при ограничена видимост и се удря във внезапно появило се насрещно движещо се МПС. За самонадеяността са характерни два основни момента. От една страна, деецът лекомислено е приел, че е налице сигурна пречка за настъпване на ООП. Но от друга той все пак е бил в състояние да разбере, че такава пречка няма.

Небрежността (несъзнаваната непредпазливост) е налице, когато деецът изобщо не разбира, че извършваното от него деяние е условие за настъпване на ООП. Същевременно обаче,  за да е налице небрежност, нужно е деецът все пак да е бил в състояние да предвиди настъпването им по времето, когато е извършвал своето деяние – не само по принцип, но и в конкретния случай. Например ловец стреля по неясен силует, който се оказва, че не е на животно, а на човек.

Евентуалният умисъл и самонадеяността си приличат по това, че и при двата вида вина деецът от интелектуална гледна точка  разбира принципната възможност за настъпване на ООП, а от волева гледна точка не иска настъпването им.

От  интелектуална гледна точка разликата е в това, че докато при евентуалния умисъл деецът е наясно и с конкретната възможност за настъпването на ООП, понеже няма нищо, което да го убеди в противното, то при самонадеяността положението е обратното. Разлики от волева гледна точка – докато при ЕУ деецът макар и наясно и с конкретната възможност за настъпване на ООП, извършва въпреки това своето предизвикващо ги деяние, защото е безразличен към настъпването им, то при С той не е безразличен, а е против настъпването им – деецът извършва своето предизвикващо ги деяние само и единствено защото е убеден, че те няма да настъпят.

Непредпазливостта и случайното деяние по чл. 15 НК си приличат по това, че и в двата случая по времето, когато извършва своето деяние, деецът не разбира поне конкретната възможност за настъпване на ООП. При Н обаче деецът е бил в състояние да я разбере, докато при случайните деяния не стига никога и до разбиране и на конкретната възможност за тяхното настъпване.

Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).

Според НК непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи.Непредпазливите престъпления са само резултатни, и то на реално увреждане. Никога не се предвиждат непредпазливи престъпления на просто извършване – тези престъпления се извършват винаги и само с пряк умисъл.

Грешката и нейното значение

За разлика от обстоятелствата , изключващи ОО и противоправност на деянието, обстоятелствата, изключващи вината, препятстват осъществяването не на обективната страна, а само на субективната страна на престъплението. Докато първите го оправдават, то вторите само го извиняват.

Вредоносното деяние, извършено при изключващи вината обстоятелства, осъществява подобно на престъплението обективната страна от състава на някакво престъпление и разкрива висока степен на ОО – то е противоправно и може да бъде пресечено с неизбежна отбра. Това деяние обаче не осъществява и субективната страна на съответното престъпление.

Най-типичното от обстоятелствата, изключващи вината, е грешката  по чл. 14НК. Както всяка грешка, така и тази представлява несъзнаване на нещо – било поради липса на всякакви представи за него, било поради неверни представи.

За да има обаче грешка по чл. 14 НК, то онова,  за което се греши, трябва да бъде някое от “фактическите обстоятелства” които принадлежат към състава на престъплението.Такава грешка, независимо от причината, на която се дължи, изключва винаги умисъла. Ако престъплението е само умишлено, извършеното деяние не може изобщо да съставлява престъпление. Например ако онзи, който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение да я присвои, не съзнава, че вещта е чужда, вземайки я за своя, той ще осъществи едно несъставомерно деяние, понеже няма непредпазлива кражба и не може да се осъществи субективната страна.Ако обаче има и съответно непредпазливо престъпление, поставя се въпросът за вида на грешката – дали тя не изключва и непредпазливостта.

Грешката е извинима, изключвайки и непредпазливостта, ако тя самата не се дължи на непредпазливост – когато деецът не  би могъл да я избегне и при най-голямо внимание и грижа за интересите на другите правни субекти. Тогава липсва всякаква вина, заради което не може да се осъществи състава на никакво, дори и на непредпазливо престъпление. И обратно – грешката ще е неизвинима и няма да изключи непредпазливостта, когато деецът може да я избегне, ако прояви по-голямо внимание и грижа към околните.Така че, неизвинимата грешка не пречи да се осъществи субективната страна на непредпазливото престъпление.

Грешката най-често води до недостиг на умисъл за обективно осъщественото. В такъв случай, тя свежда наказателната отговорност само за онова, за което има пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла.

Първата причина  за да има недостиг на умисъл по отношение на обективно осъщественото, е деецът да не знае за съществуващо квалифициращо обстоятелство. В такъв случай отговорността за умишленото престъпление не може  да бъде по квалифицирания състав – тя ще бъде само по основния състав, тъй като само за него има пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла. Например умишлено убийство на бременна жена, за която деецът не знае, че е бременна.

Втората причина за да има недостиг на умисъл по отношение на обективно осъщественото, е деецът да измисли несъществуващо привилегироващо обстоятелство. В такъв случай отговорността не може да е по основния състав – тя ще е по привилегирования. Това се получава например при умишлено убийство в афектно състояние на лице, за което деецът погрешно приема, че е предизвикал афекта с противоправно поведение.

Не е изключено грешката да се дължи и на излишък на умисъл за обективно осъщественото.Това се получава в случаите, когато деецът измисли неблагоприятно за себе си съставомерно обстоятелство, каквото всъщност няма.

Грешка може да има и когато деецът мисли че са налице някои от оправдателните основания, които изключват обществената опасност и противоправносттта на деянието.

Следователно, както грешката, че липсва някой от онези обективни факти, които се визират от състава на престъплението, така и грешката, че е налице някое от оправдателните основания, води до несъзнаване на обществената опасност на извършваното деяние и изключва умисъла. Ако тази грешка е била неизбежна, тоест извинима, тя изключва и непредпазловостта.

За специфична грешка става дума в чл. 16 НК: Чл. 16. Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление. Тук грешката се заключава в това, че дееът не разбира нищожността на отдадената му заповед, дължащо се на противоречието и с НК

 

 

  1. Стадии на умишленото престъпление. Опит – определение и видове. Наказуемост на приготовлението и опита

 

Нито едно престъпление не се извършва моментално – за неограничено малко време. Осъществяването на всяко престъпление  е процес с по-малка или по-голяма продължителност във времето. За да се стигне до пълното му осъществяване престъпната дейност минава през различни стадии.

Наказателното право се интересува само от стадиите в осъществяване на умишлените престъпления.

Самостоятелно значение за наказателното право имат три стадия на умишленото престъпление – приготовление, опит и довършено престъпление.

Приготовлението е първият от тези стадии в осъществяване на умишлената престъпна дейност. То е определено в чл. 17, ал. 1 НК: Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.

За да има приготовление е нужно, най-напред да се изпълнят две обективни изисквания – едно положително и едно отрицателно.

Положителното е да бъде довършено създаването на поне едно условие за извършване на определено умишлено престъпление. Достатъчно е да се създаде само едно условие. От друга страна е необходима то да бъде довършено.Отрицателно обективно изискване е да не е започнало извършване на престъплението, тоест  да не се е стигнало до опит.

Наред с това за да има приготовление трябва да се изпълнят и две субективни изисквания. Първото от тях е задължително. То се свежда до наличието на пряк умисъл не само за извършване на престъплението, но и пряк умисъл и за приготовлението към него. Второто е да бъдат изпълнени и евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото престъпление. Ако не са изпълнени, приготовлението няма да е към това престъпление,  а ще бъде към друго, по-леко наказуемо (към основния състав).

Приготовлението се различава от заканата с престъпление, за която не се изисква  действително да е било взето решение за извършването му.

Текстът на чл. 17, ал. 1 НК съдържа примерен списък с двете най-типични условия за извършване на намисленото престъпление – подготвяне на средства за извършването му или намирането на съучастник.

Първото условие е физическо по своето съдържание. Нужно е средството да бъде направено, да се намира в готов вид. Второто е интелектуално по своето съдържание.То представлява договор между две или повече лица за участие в намисленото престъпление. Не е достатъчно просто търсенето, нужно е и съучастника да бъде намерен, давайки съгласието си да участва в престъплението.

Наказателната отговорност за приготовление е, от една страна, субсидиарна – тя има значение, доколкото не е извършено самото намислено престъпление или не е налице опит за него. От друга страна – приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи. Приготовленията в тези случаи се обявяват за наказуеми чрез изрична разпоредба в Особената част на НК.При това санкцията не се извежда от санкцията за довършеното престъпление, а се дава отделно – в изрична разпоредба.

Когато приготовлението е наказуемо, за дееца възниква наказателна отговорност. Той обаче може да се “самоосвободи” от нея, ако предприеме последваща положителна дейност по чл. 17, ал. 3 НК: Деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението. Това обратно поведение се нарича самоволен (доброволен) отказ от приготовление.

От обективна страна деецът трябва да прояви пасивност, като не започне осъществяването на изпълнителното деяние. От субективна страна тази пасивност трябва да бъде проявена по собствена подбуда – доброволно и окончателно да се е отказал от извършване на престъплението. Отказът обаче няма да е доброволен, ако деецът е бил възпрепятстван от такива  трудности, които не е могъл да преодолее.

Опит

Опитът е вторият стадии в осъществяването на умишлената престъпна дейност. Той е очертана в чл. 18, ал. 1 на НК: Опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление.

Той не застрашава обектът на престъплението, но е насочен обективно и субективно към довършване на престъплението.

От обективна страна има две изисквания – положително и отрицателно. Положителното е да започне извършване на престъплението.За това има два критерия – материален и формален. Формалният критерии се изпълнява когато започне изпълняването на изпълнителното деяние. Той е основният. Формалният се заключава в застрашаване на обекта на престъплението.

Отрицателното изискване, за да има опит, е престъплението да не е  довършено.

Наред с това за да има опит, по подобие на приготовлението, трябва да се изпълнят и две субективни изисквания. Първото е задължително и то се изразява в наличието на пряк умисъл. Второ е да са изпълнени и евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото престъпление.

Опитът се различава от приготовлението по това, че осъществява изпълнителното деяние на престъплението.

Разликата между опита и довършеното престъпление е тази , че опитът не изпълва, а довършеното престъпление изпълва всички признаци от състава на престъплението. Ако престъплението е на просто извършване – необходима и достатъчно е да се доведе докрай изпълнителното деяние. Ако престъплението е резултатно, за довършването му е нужно настъпване и на престъпния резултат.

Опитът се поглъща от довършеното престъпление. Затова, ако престъплението бъде довършено, деецът отговаря само за него и никога за опит.

Чл. 18 НК предвижда два вида опит – довършен и недовършен.

Недовършеният опит е налице, когато ИД не е доведено докрай – за недовършването му се съди по това, че не може да започне онзи причинно-следствен процес, който води до престъпен резултат, или макар изпълнителното деяние де е доведено докрай, деецът не е имал умисъл да довърши своето престъпление.

Довършен опит е налице, когато ИД е доведено докрай и деецът е имал умисъл да довърши своето престъпление, но въпреки това не се стигнало до настъпване на престъпния резултат в причинна връзка с опита.

Нужно е да се има предвид, че докато недовършеният опит е възможен при всички престъпления – резултатни и на просто и завършване, то довършения опит има място само при резултатните престъпления. Той няма място при престъпленията на просто извършване, защото ако ИД на някое такова престъпление бъде обективно и субективно завършено ,което се получава с довършения опит, няма какво повече да се осъществява и ще става дума единствено за поглъщащото всеки опит довършено престъпление.

Докато приготовлението е наказуемо само за изрично определени в НК престъпления, то опитът за всяко престъпление е поначало наказуем. Изключение прави само т. н. абсолютно негоден опит.Негоден опит е налице, когато престъплението не може да бъде довършено заради негодно средство или негоден предмет. Ако те са такива, че не могат никога да обусловят довършване на престъплението, ше става дума за абсолютно негодно средство или предмет, а оттук и за абсолютно негоден опит.

Освен че поначало всеки опит е наказуем, той пак за разлика  от приготовлението се наказва не по самостоятелно предвидена санкция, а по санкцията, предвидена за довършено престъпление. Чл. 18. (2) При опит деецът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление, като се взема пред вид степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.

Освен това всеки от двата вида опит има значение на изключително смекчаващо обстоятелство: Чл. 58. Съдът може да приложи разпоредбите на чл. 55 и в следните случаи: а) при опит – поради недовършеността на престъплението, като съобрази и обстоятелствата по чл. 18, ал. 2;

Както самоволния отказ от  приготовление, така също и самоволният отказ от опит обосновава отпадане на вече възникнала наказателна отговорносст: Съгласно Чл. 18 (3) При опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда: а) се е отказал да довърши изпълнението на престъплението или б) е предотвратил настъпването на престъпните последици.

Положението със субективната страна на самоволния отказ от опит е  същото, както със субективната страна на самоволния отказ от приготовлението – нужна е собствена подбуда.

Различна е обективната страна. Ако опитът е още недовършен и следователно не е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, достатъчно е деецът да прояви пасивност по отношение на ИД, като обаче за разлика от самоволния отказ при  приготовлението се въздържи само от дъвършването на недовършената зу част.Ако обаче опитът е довършен и следователно е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, тогава пасивността (оттеглянето) на дееца няма да бъде достатъчна. Ще е нужно той да прояви активност, като се намеси в започналия прочинно-следствен процес и успее при това да преодотврати настъпването на престъпния резултат. Ако не успее,  независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие от страна на дееца,  няма да му се зачете самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а ще му се наложи само по-леко наказание.

Самоволният отказ както от наказуемо приготовление, така и от опит води до отпадане на наказателната отговорност само за него . Затова, ако с опита се осъшествяват признаците на престъпление от друг вид  (например блудство с опита за изнасилване), наказателната отговорност за него няма да отпадне.

 

 

  1. Съучастие в престъпление – основни форми и тяхното разграничаване. Наказуемост на съучастниците

 

Съучастието е задружно умишлено участие на две или повече лица в осъществяването на едно умишлено престъпление. Съучастието има място само при умишлените престъпления и никога при непредпазливите. Ако две или повече непредпазливи престъпления имат общ престъпен резултат, казва се, че между тези две отделни престъпления има независимо съпричиняване на този резултат.

Три са предпоставките (изискванията) за наличието на съучастие в едно умишлено престъпление – две обективни и една субективна.

Първата обективна предпоставка е количествена. Тя е да има поне две лица, които са наказателноотговорни, като поне едно от тях извършва самото престъпление. Защото ако никой не извърши престъпление, тоест ако няма престъпление, не може да има и съучастие в него.  Ако наказателноотговорното лице е само едно, съучастие не може да се получи – би могло да се стигне само до т. н. посредствено извършителство, при което едно наказателноотговорно лице ползва друго, наказателнонеотговорно, за да извърши престъплението.

Втората обективна предпоставка за наличие на съучастие в едно умишлено престъпление, е качествена. Тя е да има задружност в усилията на участниците. Задружността ще е налице,  когато дейността на съучастниците се намира в причинна връзка с осъществяване на ИД и на евентуално предвидения престъпен резултат. Ако такава връзка липсва дейността не може да бъде съучастническа, а може да съставлява само отделно вторично престъпление на т. нар. “причастност” – допустителство, недоносителство или укривателство (лично или вещно).

Третата предпоставка е субективна. Тя е поначало всеки един от участниците да има умисъл не само за престъплението, но и за съучастието  в  него – за това, че иска или поне допуска задружното му осъществяване. Възможен следователно е не само пряк, но и евентуален умисъл.

Съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, за това, че той лично, със своето собствено деяние способства за извършване на определено отделно престъпление.

Чл. 20 НК определя три основни вида съучастие – извършителство, подбудителство и помагачество. Извършител е този, който участва в самото изпълнение на  престъплението. Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление. Помагач е този, който умишлено  е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняването на спънки, набавянето на средства или по друг начин. Посочените видове съучастие са присъщи само за обикновеното съучастие. То не изчерпва всички форми на задружна престъпна дейност – една от тях е намирането на съучастник  като вид приготовление.

Друга особена форма на задружна престъпна дейност е т. нар. “необходимо съучастие”. То е налице, когато от фактическа гледна точка престъпната дейност не може да се осъществи от едно лице – опит за преврат, бунт, кръвосмешение. По важното за необходимото съучастие е това, че тук всеки от съучастниците върши свое отделно престъпление. Затова техните отделни престъпления могат да имат и различни правни квалификации – приемането на подкуп:  активен и пасивен.

Престъпните общности също спадат към “необходимото съучастие”. Наред с това те са и особени форми на предварителна престъпна дейност, която за разлика от обикновеното приготовление по чл. 17 са оформени като самостоятелни завършени престъпления. ПО са два вида – престъпно  сдружение и престъпна тълпа. ПС се получава, когато три или повече НОЛ се сговорят да извършат множество (две или повече) престъпления – сговарянето само за едно престъпление е само намиране на съучастник като вид приготовление съгласно чл. 17 НК. Престъпната тълпа е налице, когато множество лица са събрани по едно и също време на едно открито място, за да извършат едно или повече най-често насилствени престъпления. Тук липсва организационна връзка – тълпата не е в резултат на договор. Връзката между участниците е само функционална.

Различаваме главни и акцесорни съучастници. Главен съучастник е извършителят – той прави, извършва престъплението.Акцесорни съучастници са подбудителят и помагачът  – те допринасят за извършването му, без обаче да навлизат в сферата на ИД.

Все пак акцесорните съучастници осъществяват своята дейност в рамките на престъплението. По това дейността им се различава от тази на “причастните” или още “вторичните” престъпления, които не само че не навлизат в сферата на ИД, но и изобщо не се осъществяват в неговите рамки.

Извършителство

За извършителство се говори, когато умишленото престъпление не е осъществено еднолично, а от две или повече лица. Критериите за извършителската дейност са два – да бъде осъществен какъвто и да е елемент на ИД (основен и формален критерии) и втори – да бъде застрашен обекта на престъплението (материален). Той служи за доизясняване на основния критерий в лицето на ИД, когато то е формулирано прекалено общо и не винаги се разбира дали предприетата дейност го изпълва.

Наред с това за да има извършителство, нужно е от субективна  страна деецът да има умисъл за участие в самото изпълнение на престъплението. В противен случай, ако не се осъществяват както от обективна, така и от субективна страна изискванията за извършителство, деянието може да представлява само помагачество, но не и извършителство.

Обикновено както едноличното, така и съучастническото съизвършителство се осъществява собственоръчно. В тези случаи сме изправени пред непосредствено извършителство. Извършителството е посредствено, когато извършителят осъществява ИД чрез друго лице, което не отговаря за същото умишлено престъпление. Не отговаря понеже е наказателнонеотговорно лице или понеже е в положение на крайна нужда или грешка.

Съизвършителството се определя като просто съучастие – без разпределение на ролите.

Подбудителство

Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление.

От обективна страна за наличието на подбудителство се изисква психическо въздействие върху НОЛ, в резултат на което то бива склонено да извърши определено умишлено престъпление.Упражненото въздействие трябва да се окаже решаващ мотив. От субективна страна подбудителството е умишлена дейност. Подбудителят трябва да съзнава, че въздейства психически върху лицето. Макар и възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има умисъл за съучастие – да иска и да знае или допуска своето склоняване от друго лице.

По начало подбудителството като вид акцесорно съучастие се наказва, когато и защото се е стигнало до извършителска дейност. Неуспялото подбудителство (без да има извършителска дейност по начало не обосновава наказателна отговорност. То може да обоснове НО само в два случая:

– ако подбужданият се съгласи да извърши престъпление, което съставлява намиране на съучастник като типичен вид приготовление по чл. 17, ал. 1 или;

– ако неуспялото подбудителство е обявено от закона за наказуемо, например подбудителството към лъжесвидетелстването.

За да има подбудителство, нужно е най-напред склоняваният още да не е решил да извърши престъплението, за което е подбуждан, а след това – да бъда мотивиран да го извърши именно поради подбуждането.

Помагачество

Помагачът за разлика от подбудителя допринася за осъществяването на ИД, като улеснява онзи извършител, който вече е решил да извърши престъплението. По подобие на приготовлението той създава условия за извършване на престъплението, като при това не осъществява нищо от изпълнителното деяние. За разлика от приготовлението помагачеството обслужва не предстояща собствена дейност, а една чужда дейност и то не само до неговото започване, но и до приключването и. Не може да има само помагачество след извършителството. Онази дейност, която би била извършена след осъществяване на ИД и също като него би способствала за настъпването му, ще съставлява друго умишлено престъпление, извършено при условията на независимо съпричинителство с първото.

От субективна страна както подбудителството, така също и помагачеството е умишлена дейност. Умисълът може да е пряк или евентуален. Макар и възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има умисъл за съучастие – да иска и да знае или допуска своето улесняване от друго лице.

Както и приготовлението, така и помагачеството може да бъде по своето съдържание физическо и интелектуално.

Физическото помагачество е промяна в материалния свят – отстраняване на спънки, набавяне на средства, подмамване на пострадалия.

Интелектуалното помагачество е промяна в психиката  на решилия да извърши престъплението – даване на съвети, на разяснения, или окуражаването му, като му обещава помощ след престъплението.

Както подбудителството, така и помагачеството е вид акцесорно съучастие и като такова се наказва, когато и защото се е стигнало до извършителска дейност. То при липса на извършителска дейност може да обоснове наказателна отговорност само в два случая:

– като съставящо приготовление, ако самото приготовление е обявено  за наказуемо съгласно чл. 17, ал. 2 НК; или

– ако неуспялото помагачество е обявено изрично за наказуемо , например неуспяло помагачество към подкуп по чл. 305а НК.

Наказуемост на съучастниците

Всички съучастници се наказват, защото обективно и умишлено са допринесли за осъществяване на определено умишлено престъпление.

На първо място, всеки съучастник се наказва с наказанието, което законът предвижда за осъщественото престъпление. На второ място, съучастникът се наказва за своя умишлен принос в осъществяване на престъплението.

От обективна страна приносът е определим качествено и количествено. Това следва и от чл. 21, ал. 1 НК: Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат пред вид характерът и степента на тяхното участие.

Характерът на участието е качественият определител на съучастническия принос: той е видът на съучастническата дейност – извършителство, подбудителство, помагачество. Степента на участие е количественият определител на съучастническия принос. Обикновено най-тежко се наказва извършителя, след това подбудителя и най-леко помагача. Степента на участие обаче може до промени местата им.

От субективна страна се брои винаги и само умишленият принос и никога непредпазливият принос в престъплението. Това положение важи както за простото съучастие (съизвършителството), така и за сложното. Ето защо, ако извършителят осъществи нещо повече от това, към което е бил умишлено подбуждан или подпомаган (количествен ексцес), другите съучастници не носят отговорност за него. Ако пък извършителят извърши някое друго престъпление, а не това, към което е бил подбуждан или подпомаган (качествен ексцес), останалите съучастници няма изобщо да носят отговорност.

На трето място, всеки от съучастниците отговаря съобразно личния принцип. Това следва от чл. 21, ал. 4 НК: Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице. Така например, ако брат и приятел укрият заедно едно лице, извършило престъпление, това, че чл. 294, ал. 3 НК изключва наказателната отговорност за брата, не може да ползва и приятеля на укривания.

Извън тези общи принципи за наказването на акцесорните съучастници (подбудители и помагачи) важат и някои особени правила.

На първо място, тези съучастници отговарят при условие, че има извършителство.

На второ място, те отговарят само в рамките на извършителството. Те не могат да отговарят за нещо повече, дори умишлено да са подбуждали или подпомагали за него.

На трето място, те отговарят винаги и изцяло за своя умишлен принос в извършеното престъпление, независимо дали могат сами да го извършат.Според чл. 21, ал. 3 НК “когато поради определено лично свойство или отношение на дееца законът възвежда извършеното деяние в престъпление, за това престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, за които тези обстоятелства не са налице”.

Съгласно чл. 22, ал. 1 НК “подбудителят и помагачът не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на престъпните последици”.От субективна страна е нужна разгледаната вече “собствена подбуда” – тоест доброволност и окончателност на решението за отказа. Най-напред деецът трябва да преуставови своята дейност. Нужно е още деецът да предприеме активно поведение за противодействие на престъплението.

Когато ИД не е осъществено докрай и следователно не е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, деецът трябва успешно да възпрепятства останалите съучастници. Ако не успее, то независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие, няма да му се зачете като самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а само ще му се наложи по-леко наказание.

Когато обаче ИД е осъществено докрай и следователно е вече започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, тогава деецът трябва да се намеси в започналия причинно-следствен процес и да успее при това да предотврати настъпването на престъпния резултат. Ако не успее, то независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие, няма да му се зачете като самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а само ще му се наложи по-леко наказание.

Самоволният отказ, както от наказуемо приготовление  и от опит, така също и от съучастие в определено умишлено престъпление води до отпадане на НО само за него.

 

 

 

  1. Множество престъпления. Видове усложнени престъпления – продължавано престъпление, съставно престъпление и други. Съвкупност от престъпления. Рецидив. Опасен рецидив

 

Най-често деецът извършва едно деяние и с него осъществява едно престъпление. Възможно е обаче с много (две или повече) деяния да се осъществява само едно престъпление и обратно – с едно деяние да се осъществяват много (две или повече) престъпления.

Налице е едно деяние, когато има система от телодвижения или въздържане от тях, осъществени: първо, в изпълнение на едно общо решение; второ, за постигане на една-единствена цел и трето, при относителна неизменност на условията. Не се ли изпълни макар само едно от тези три изисквания, деянията стават повече.

Видове усложнени престъпления

За да се определи, дали са налице едно или повече престъпления, нужно е преди всичко да  се изясни, кога има усложнено престъпление. Усложненото престъпление може да създаде впечатление за множество престъпления, но всъщност престъплението е само едно.

Възможно е най-напред да има само фактически усложнения при извършването на иначе “прости” по своята юридическа конструкция престъпления (например убийство с даване на отрова на няколко пъти). Тези усложнения са нетипични за престъплението и поради това не се отразяват в състава му.

Обратното важи за юридическите усложнения. Те са типични за престъплението и поради това се отразяват в състава му.Юридическите усложнения може да се отнасят до изпълнителното деяние или до престъпния резултат.

А) Престъпленията, характеризирани с усложнения в изпълнителното деяние, се наричат усложнена престъпна дейност. Те могат да се подразделят на две групи:

– продължени престъпления, при които изпълнението не обхваща задължително два или повече акта (те може да са, но може и да не са отделни деяния);

– престъпления, при които изпълнението задължително обхваща два или повече акта (които също може да са, но може и да не са отделни деяния).

Продължените престъпления са първата група усложнена престъпна дейност. Те се характеризират с  това, че изпълнението им представлява трайно, непрекъснато продължаващо осъществяване на състава, докато не настъпят някакви обстоятелства, които да го прекратят. Такова е неплащането на издръжка по чл. 183 НК, недоносителството по чл. 248 НК, членуването в престъпно сдружение по чл.321 НК, завладяване на въздухоплавателно средство по чл. 341б НК.

Към втората група усложнена престъпна дейност спадат следните видове престъпления:

Съставните престъпления – те включват в своето ИД два или повече разнородни акта, всеки от които осъществява сам по себе си състав на престъпление. Осъществени обаче в определена обективна и субективна връзка, тези актове придобиват значително по-висока степен на ОО и са обявени общо за едно сложно престъпление. При съставните престъпления обективната връзка между отделните актове е функционална,  като се изразява най-често в това, че единият акт (явяващ се като средство) способства за осъществяването на другия акт (явяващ се на свой ред като цел). Пример за такова престъпление е взломната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК: За кражба наказанието е лишаване от свобода от една до десет години: 3) ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот;

По начало актът-цел (улесненият акт) определя систематическото място на цялото съставно престъпление, а актът-средство (улесняващият акт) играе роля на квалифициращо обстоятелство.

Двуактните престъпления имат сходна характеристика със съставните, понеже включват в своето ИД два разнородни и функционално свързани акта. Тук също актът-цел определя систематическото място на цялото двуактно престъпление. Неговите два акта  обаче никога едновременно не осъществяват и сами по себе си състави на отделни престъпления. При типичните двуактни престъпления нито един от актовете не осъществява сам по себе си състав на престъпление. Такова е напр. двуактното престъпление по чл. 137 НК: Който изложи лице, лишено от възможността да се самозапазва поради малолетство, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност, по такъв начин, че животът му може да бъде в опасност, и като съзнава това, не му се притече на помощ, се наказва с лишаване от свобода до три години. Докато при нетипичните двуактни престъпления единият от актовете осъществява, а другият не осъществява сам по себе си състав на престъпление. Напр. двуактното престъпления изнасилване: Чл. 152. (1) Който се съвъкупи с лице от женски пол: 2. като го принуди към това със сила или заплашване;

Престъпленията на системно извършване (системни престъпления) включват в своето ИД поне три акта, при това от един и същи вид. В едни случаи системността е нужна, за да има изобщо престъпление – тя е признак от основния състав на престъплението, например предоставянето на помещение за развратни действия по чл. 155, ал. 2 НК; просия по чл. 329, ал. 2 НК. В други случаи системността не е нужна, за да има изобщо престъпление, а е необходима за да има по-тежко наказуемо по закон престъпление – тя е признак от квалифицираният му състав, например системното отнемане на чужди МПС за ползване по чл346, ал. 2, т. 2 НК.

Престъпленията по занаят са частен случай на системните престъпления. Те са такива системни престъпления, които са източник на доходи, например неразрешена банкова, застрахователна или друга финансова дейност по чл. 252 НК.

Продължавано престъпление – там, където е предвидено, представлява подобно на несъщинското престъпление на системно извършване  множество последователни деяния от един и същи вид, които и сами по себе си са престъпления, например серия от квартирни кражби или серия от измами. За разлика обаче от несъщинското престъпление на системно извършване  продължаваното престъпление не следва задължително да включва поне три престъпни деяния; достатъчни са и две. Наред с това всяко несъщинско престъпление на системно извършване съдържа винаги в себе си и в този смисъл поглъща  продължаваното престъпление.По тези съображения престъпленията, които имат квалифициран състав на системно извършване, могат да образуват и продължавано престъпление, но единствено, когато са само две на брой. Иначе станат ли три, осъществява се квалифицирания състав за системно извършване,  който поглъща продължаваното престъпление.

Б) Резултатни престъпления с усложнения в своя престъпен резултат

Първият вид усложнения в престъпния резултат е налице при т.нар. продължителни престъпления. Това са такива престъпления, чийто престъпен резултат е един, но продължава (трае) относително дълго време, например тежка телесна повреда.

Вторият усложнения в престъпния резултат е налице при престъпленията, които имат повече от един престъпен резултат. Това са такива престъпления, чийто квалифициран състав предвижда (като квалифициращо обстоятелство) допълнителен престъпен резултат. Например при пожар, когато освен запалването на предмета настъпва и смърт на човек – чл. 330, ал. 3, пр. 2 НК, или когато  след изнасилване пострадалата се самоубива – чл. 152, ал. 4 , пр.2 НК

Всяко от усложнените престъпления, независимо от сложността на изпълнителната дейност или на престъпните последици, остава едно-единствено престъпление, за което се налага едно единствено наказание.

Съвкупност от престъпления

Множеството от престъпления, извършени от един деец, предполагат две възможности:

– деецът да извърши две и повече престъпления, преди да е бил осъден за някое от тях; в тези случаи е налице съвкупност от престъпления;

– деецът да извърши ново престъпление, след  като е бил осъден с влязла в сила присъда да някое от тях; в тези случаи е налице рецидив.

Следователно съвкупност от престъпления е налице, когато деецът извърши множество престъпления, неразделени по време с влязла в сила присъда за някое от тях. Ако те бъдат разделени с влязла в сила присъда за някое от тях, получава се рецидив – за това престъпление или за тези престъпления, които са извършнени след влизане на присъдата в сила.

Текстът на чл. 23, ал. 1 очертава двата вида съвкупност: Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях  – в първата хипотеза, където съвкупността от престъпления е осъществена само с едно престъпление става дума за идеална съвкупност, а във втората, където всяко от престъпленията се осъществява с отделно деяние, става дума за реална съвкупност.

Възможни са следните типични случаи на идеална съвкупност от престъпления:
Когато деянието предизвиква причинно-следствени (каузални) процеси в няколко насоки и води не до един, а до два или повече фактически резултата, всеки от които има собствено наказателноправно значение и обосновава едновременно осъществяване на съставите на повече престъпления – различни по обект и наказателноправна характеристика. Напр. повреда на машина чрез кражба на детайл от нея.

Когато деянието причинява само един фактически резултат, но с него осъществява едновременно съставите на повече престъпления – различни по обект и наказателноправна характеристика. Например кражба на пистолет (194-195 НК), с което се придобива огнестрелно оръжие без разрешение (чл. 339 НК).

Във всички случаи на идеална съвкупност деянието не само съответства, но и осъществява две или повече състава на различни престъпления. За да бъдат осъществени обаче, тези съответстващи на деянието състави трябва да не се изключват помежду си. Иначе е налице привидна идеална съвкупност и само едно престъпление, което осъществява само изключващия състав и  никога изключения състав.

Два състава могат да се изключат помежду си, когато се намират един спрямо друг в отношение на специалност, на поглъщане или на субсидиарност.

Два състава са в отношение на специалност, когато се отнасят до едно и също престъпление и единият, наричан специален, има същите признаци като другия, наричан общ, заедно с още един – квалифициран или привилегирован. В такова съотношение са квалифицираните и привилегировани състави спрямо основните състави на едно и също престъпление. Например взломната кражба изключва обикновената кражба.

Два състава са в отношение на поглъщане, когото се отнасят до различни престъпления и единият, наричан поглъщащ, съдържа в себе си всички признаци на другия, наричан погълнат.При това положение поглъщащият състав няма как да бъде осъществен, без да  се премине през осъществяване на погълнатия състав. Например убийството поглъща телесната повреда, а убийството опита.

Два състава са в отношение на субсидиарност, когато се отнасят да различни престъпления и единият, наричан субсидиарен, се прилага само когато и  защото не  намира приложение другия, наричан първичен. Например вредителството по чл. 107 НК е първично спрямо умишлената безстопанственост по чл.219, ал. 3 НК.

Най-сетне идеалната съвкупност се изключва и от състава на онова съставно престъпление,чиито актове (съставки) се осъществяват с едно деяние. Такова например е престъплението по чл. 124 НК – причиняване смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. Тук се осъществява изключващ, който обаче, за разлика от предходните случаи, се отнася и до двата акта, изключва едновременно два съответни им състава – на причиняване другиму смърт по непредпазливост (чл.122) и на умишлено нанасяне на телесна повреда (чл. 128 – 130).

Докато при идеалната съвкупност връзката между престъпленията идва още от единството на деянието, то при реалната съвкупност връзката между престъпленията идва само от единството на субекта – едно лице, с няколко отделни деяния, извършва две или повече отделни престъпления – еднородни (напр. върши няколко измами) или разнородни (напр. краде, убива, изнасилва).

Реалната съвкупност предполага също така наличие на няколко престъпления. Затова отделните деяния не само съответстват, но и осъществяват два или повече състава на различни престъпления, които не се изключват помежду си.Иначе е налице привидна реална съвкупност и едно престъпление, което осъществява само изключващия и никога изключения състав.

Привидна реална съвкупност най-напред е налице, когато две отделни деяния съответстват на два такива състава, които помежду си са в отношение на субсидиарност. Например, ако се извърши наказуемо приготовление и самото престъпление, той ще отговаря само за престъплението и никога за приготовлението.

Привидна реална съвкупност обаче може да е налице и когато осъщественият изключващ състав не се отнася само до едно от деянията, а обхваща всички тях.  Това се получава при осъществимите с две деяния съставни престъпления, каквито са повечето от тях и при несъщинските престъпления на системно извършване (където отделните актове са също престъпни).

Такова значение има впрочем и продължаваното престъпление – там, където и когато и  тогава, когато то е предвидено в наказателноправната система.Защото то се счита за единно престъпление и изключва реалната съвкупност на съставляващите го последователно извършени престъпления от един и същи вид.

Съгласно чл. 26 НК съвкупността от онези престъпления, всяко от които съставлява опасен рецидив, не се наказва по специалните правила, предвидени за съвкупността в чл. 23 – 25 НК. За тези престъпления се налагат отделни наказания, поради което деецът търпи сбора на наложените му от съда наказания.

В останалите случаи обаче, колкото и престъпления да са извършени, на дееца се налага само едно наказание. Това е най-тежкото от всички наказания, определени за отделните видове престъпления – чл. 23, ал. 1. Наложеното най-тежко наказание се допълва задължително с евентуално определените за другите престъпления наказания обществено порицание и лишаване от права – те се присъединяват към него. Ако обаче определените за другите престъпления наказания са конфискация или глоба те се присъединяват към наложеното най-тежко наказание по преценка на съда.

Когато определените наказания са от един и  същ вид, възможно е, пак по преценка на съда, наложеното най-тежко наказание да бъде увеличено. За това увеличение обаче има три предела, всеки от който следва да бъде спазен (чл. 24 НК).

На първо място, увеличеното наказание не може да надхвърля с повече от една втора  първоначално наложеното най-тежко наказание.

На второ място, увеличеното наказание не може да надхвърля сбора от отделните първоначално определени наказания.

На трето място, увеличеното наказание не може да надхвърля и максималния размер, който НК предвижда за този вид наказание.

Рецидив

Рецидивът е налице, когато деецът извърши множество престъпления, разделени по време с влязла в сила присъда за някое от тях – това престъпление или тези престъпления, които са извършени след влизане в сила на присъдата в сила за предходно или предходни престъпления, представляват рецидив.

Съществуват различни видове рецидив:

С оглед времето на извършване на престъплението, представляващо рецидив:

– преди да е завършило изтърпяване на наказанието по предходно осъждане; или

– след като това наказание е било изцяло изтърпяно.

С оглед на вида престъпление, представляващо рецидив:

– еднородово с онова, за което деецът е бил вече осъден (специален рецидив); или

– различно по вид от него (общ рецидив).

С оглед на значението на рецидива за квалификацията на извършеното престъпление:

– квалифициращо обстоятелство, което обосновава осъществяването на по-тежко наказуем състав; или

– такова обстоятелство, което остава да се отчете само за индивидуализацията на наказанието.

Ако предходното наказание вече е било изтърпяно, то и новото наказание не могат да бъдат групирани в едно общо наказание. Новото наказание се изтърпява отделно и изцяло – чл. 27, ал. 3 НК.

Ако обаче предходното наказание още не е изтърпяно (защото изпълнението му още не е започнало или макар и започнато, не е било изтърпяно докрай), то от неизтърпения остатък на предходното наказание – и то към момента на извършване на престъплението, представляващо рецидив (а не към момента на налагане на наказанието за него), от него и от това ново наказание се определя едно общо наказание – чл. 27  ал. 1 НК: “Когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е лишаване от свобода. Определеното общо наказание не може да бъде по-малко от наказанието по втората присъда”. Групирането в едно общо наказание важи само за случаите, когато и двете наказания са лишаване от свобода. За другите видове наказания групиране не се предвижда.

Преди да събере двете наказания лишаване от свобода , съдът може по своя преценка да намали размера на второто наказание – за рецидивиращото престъпление. От една страна, намаляването му ще се окаже дори задължително, защото за сбора от  двете наказания има един абсолютно определен максимален предел – 30 години. От друга страна намалявайки второто наказание, съдът трябва да държи сметка и за един относително определен минимален предел на сбора от двете наказания. Съдът не може да намали двете  наказания дотолкова, че сборът от тях да се окаже по-малък от това второ наказание.

От общото правило, че съдът може да намали размера на второто наказание има три изключения – чл. 27, ал. 2 НК: “Наказанието по втората присъда се присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от пет години или ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив”. Няма значение, че сборът от двете наказания може да надхвърли 30 години.

Повторността е предвидена в чл. 28 НК. Тя е съчетание между специален и квалифициран рецидив – “Предвиденото в особената част на този кодекс наказание за престъпление, извършено повторно, се налага, ако деецът е извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление”. Следователно повторността е онзи специален рецидив, който е възпроизведен в квалифициращо обстоятелство за определени престъпления и обосновава налагането на предвидено в закона то-тежко наказание (например неплащането на издръжка по чл.183, ал. 4 НК).

Опасен рецидив

Опасният рецидив също представлява такъв рецидив, който е възведен в квалифициращо  обстоятелство за определени престъпления и обосновава налагането на предвидено в закона по-тежко наказание. За да се изпълни квалифициращият признак за него, нужно е не просто предишно осъждане на дееца за същото престъпление, а такива едно или повече предишни осъждания, които са предвидени алтернативно в чл. 29, ал. 1 НК: “Предвидените в особената част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив, се налагат, когато деецът:

а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66;

б) извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66;”

В първата хипотеза е достатъчно едно предишно осъждане. Наред с това то трябва да е за тежко умишлено престъпление. Тежко престъпление съгласно чл. 93, ал.7 “е това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна”. Тук се гледа максимумът.

Изисква се по-нататък определен минимум  и за индивидуално наложеното от съда наказание – то да бъде поне една година лишаване от свобода.

И накрая това наказание да бъде наложено ефективно, а не условно.

Във втората хипотеза на опасен рецидив е необходимо да има поне две предишни осъждания за престъпления, които при това и помежду си не са в отношение на съвкупност, а на рецидив, тоест второто от осъжданията да е за рецидивиращо престъпление.

Тук престъпленията също трябва да бъдат умишлени. Не е нужно обаче те да се и  тежки съобразно предвидените в закона наказания за тях – достатъчно е те да са от общ характер. Не е нужно също така наказанията да са в размер на една година лишаване от свобода – нужно е само те да са от този вид.

Необходимо е най-сетне поне едно от тези две предишни наказания да е било наложено ефективно, а не условно – по чл. 66 НК.

Повторността и опасният рецидив си приличат по това, че е двете имат значението на квалифициращи обстоятелства за определени престъпления –обосновават налагането на предвидено в закона по-тежко наказание. Те си приличат и по това, че изтичането на 5 години от изтърпяване на наказанието за предишното осъждане е пречка за отчитане  на това осъждане, за да се определи дали има повторност или опасен рецидив.

За разлика на повторността обаче при опасният рецидив не се вземат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен. Конкуренцията между повторността и опасния рецидив се решава в полза на опасния рецидив – чл. 29 (3) “Когато за даденото престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършване и за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив”.

Последиците от окачествяване на извършеното престъпление като опасен рецидив са следните:

  • във всички случаи на ОР нормите на Особената част на НК предвиждат по-висок размер наказание лишаване от свобода, при това винаги със специален минимум;
  • във всички случаи на ОР правилата за съвкупност не се прилагат – деецът търпи поотделно всички наказания;
  • ако престъплението представляващо ОР е извършено преди да завърши изпълнението на наказанието по предходната присъда, наказанието за него не може да бъда намалено – това ново наказание ще се присъедини изцяло към неизтърпяното, и то независимо от това какъв общ размер ще се получи;
  • по отношение на осъдените за опасен рецидив не може да има условно осъждане,
  • ако е изтърпяно фактически не по-малко от 2/3 от наложеното наказание и неизтърпяната част е не повече от три години – може да има предсрочно освобождаване.

 

 

  1. Принципи за определяне на наказанието от съда. Индивидуализация. Алтернативни и кумулативни санкции. Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – общо характеристика и видове. Освобождаване от наказателно отговорност на непълнолетни

 

Два са принципите на определяне на наказанието за едно престъпление – законност и индивидуализация.

Законността означава, от една страна, да се имат предвид законовите рамки, в които наказанието може да се определи.Това са най-напред рамките на санкцията за извършеното престъпление, предвидена в Особената част на НК. Те обаче могат да бъдат допълнително коригирани от евентуално приложими норми на Общата част на НК. Тази корекция може да се направи по силата на чл.58 във връзка с чл. 55 НК – ако деянието е опит или помагачество, или по силата на чл.63 НК – ако деецът е непълнолетен. Във всички тези случаи се стига до редукция.

Извън това, когато са налице множество престъпления, имат се предвид и онези норми на Общата част, които уреждат наказанията за тях. Ако става дума за съвкупност от престъпления, прилагат се разпоредбите на чл.23 – 25 НК, а ако става дума за рецидив – разпоредбите на чл. 27 НК.

От друга страна законността означава да се приложат онези правила, които уреждат самата индивидуализация. Това са общите правила по чл. 54 и следващите, както и евентуално приложимите особени правила за опит по чл. 18, ал. 1 и за съучастие по чл. 21 НК или при налагане на отделни наказания като лишаване от свобода в частта за режима, глоба в частта за размера.

Индивидуализацията следва и е подчинена на законността.

Индивидуализацията сама по себе си означава съобразяване на наказанието с неповторимите особености на случая, които не е било възможно да се предвидят от законодателя и да залегнат в закона.

Съгласно чл. 54, ал. 1 НК “Съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид:

степента на обществената опасност на деянието и дееца,

подбудите за извършване на деянието

и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства”.

Индивидуализацията на наказанието се осъществява от съда.

Тя се осъществява най-напред съобразно общите правила по чл. 54 и следващите от НК. Според тях наказанието се индивидуализира съобразно т. нар. смекчаващи и отегчаващи обстоятелства ( по чл.56 НК) и съобразно целите на наказанието (по чл. 36 НК).

Смекчаващи и отегчаващи са поначало онези обстоятелства относно престъплението и дееца, които, макар да имат значение за определяне на наказанието, не фигурират в закона. Обстоятелствата, които обуславят по-малка обществена опасност на деянието и дееца и по-малка укоримост на неговото престъпно поведение, са наречени от закона смекчаващи, а тези, които обуславят по-висока степен на ОО и укоримост – отегчаващи.

Не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление.

Другото съображение за определяне на наказанието са целите по чл. 36 НК. За да се изключи самоцелността на наказанието, то трябва да се индивидуализира така, че определеният му вид и размер да способства в най-голяма степен за постигане на целите на наказанието.

Съдът определя наказанието в пределите на относително определената санкция.Същевременно, за да отрази и случаите, когато едно или друго престъпление се отклонява съществено от типичните за своя вид характеристики, законодателят предвижда изключителни правила като тези по чл. 55, ал.1 НК, които осигуряват индивидуално наказание, съобразено с конкретните особености на деянието и дееца.

Чл. 55. (1) При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко, съдът:

1) определя наказанието под най-ниския предел;

2) заменява:

а) доживотния затвор – с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години;

б) лишаването от свобода, когато не е предвиден най-ниският предел – с пробация, а за непълнолетните – с пробация или обществено порицание;

в) пробацията – с глоба от сто до петстотин лева.

Има две условия за прилагане – първото е алтернативно: наличие на изключителни или на многобройни смекчаващи обстоятелства. Изключителното обстоятелство може да е и едно. Смекчаващото обстоятелство е изключително, когато, от една страна променя необичайно характеристиките на престъплението, а, от друга, ако е обективно по своето съдържание, не придава малозначителност на деянието, която да изключва престъпния му характер съгласно чл.9, ал.2 НК.

Докато изключителните смекчаващи обстоятелства са необичайни по своя характер, то многобройните са необичайни само като количество и единствено в своята съвкупност водят до съществена промяна в оценката на извършеното престъпление.

Алтернативните и кумулативните санкции са видове на усложнените санкции.

Те са посочени в чл. 57 НК:

Чл. 57. (1) Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече наказания, съдът определя най-подходящото по вид и размер наказание, като се ръководи от правилата на предходните членове.

(2) Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност за дадено престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече наказания, съдът, като се ръководи от правилата на предходните членове, определя размера на всяко едно от тях така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите, посочени в чл. 36.

Сложните санкции са предвидени за случаите, когато степента на ОО на съответния вид престъпление и особеностите на неговия деец варират значително  и се проявяват в такива граници, които не могат да бъдат обхванати само от един вид наказание.

Алтернативните санкции дават възможност да се наложи не само различно по размер, но и по вид наказание. Тя изисква от съда да реши два въпроса: да определи най-напред вида на налаганото наказание, а след това  и неговия размер. Съдът при отегчаващи обстоятелства определя по-тежкото наказание, при смекчаващи –по-лекото. Когато е налице изключително или многобройни смекчаващи обстоятелства, съдът излиза извън пределите на санкцията, като слиза под долния предел на по-лекото наказание, ако има минимум. Ако е без минимум, тогава наказанието се заменя със съответно по-леко по вид наказание.

Когато степента на ОО на съответния вид престъпление и/или особеностите на дееца разкриват такава специфика, че за постигане целите на наказанието съдът трябва задължително или по своя преценка да наложи повече от един вид наказание, законодателят предвижда кумулативна санкция. Българското наказателно право познава два вида кумулативни санкции:

  • такива, при които съдът е длъжен да наложи двата или повече вида предвидени наказания – напр. по чл. 203 ;
  • и такива, при които съдът ги налага по своя преценка – например по чл. 201 НК.

Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – обща характеристика и видове

Обикновеното развитие на един наказателен процес се свежда до осъществяване на наказателната отговорност с налагане на наказание на дееца с присъда и изтърпяване на наложеното наказание. В някои хипотези обаче законът позволява наложеното наказание да не се изтърпява. По отношение на него се осъществява НО, като с влязла в сила присъда му се налага наказание, деецът също така се смята и за осъждан, но той не търпи наложеното му с присъдата наказание. Осъденият се освобождава изцяло или частично от изтърпяването му.

Три са типичните случаи на освобождаване на осъдения от изтърпяване на наложеното му с присъда наказание:

  • условно осъждане, при което осъденият се освобождава изцяло от изтърпяване на наложеното наказание – за лишаване от свобода;
  • предсрочно освобождаване, при което осъденият се освобождава частично от изтърпяване на наложеното му наказание;
  • помилване, при което освобождаване на осъдения от изтърпяване на наложеното наказание може да бъде и в двата варианта – пълно и частично.

Има и два други, нетипични случаи – първият е по чл. 64 НК и се отнася до непълнолетен деец Чл. 64. (1) “Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява в трудововъзпитателно училище или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните”.

Другият нетипичен случай е по Чл. 42. (1) Във военно време военният съд може да отложи до края на военните действия изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода, като изпрати осъдения в действуващата армия. Отлагането на изпълнението може да се отмени, ако осъденият извърши ново престъпление.

Условно осъждане

Съгласно чл. 66 (1) “Когато съдът налага наказание лишаване от свобода до три години, той може да отложи изпълнението на наложеното наказание за срок от три до пет години, ако лицето не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и ако съдът намери, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието”. Според (2) “Изпитателният срок не може да надминава срока на наложеното наказание лишаване от свобода с повече от три години”. Условното осъждане има три предпоставки – първата се отнася до вида и размера на наложеното наказание (3 г. лишаване от свобода); втората се отнася до съдебното минало на осъдения деец; третата визира очаквани бъдещи промени.

По своето действие условното осъждане всъщност означава “отсрочване на присъдата” за определен период от време и всъщност представлява едно безусловно осъждане с отлагане на изпълнението.

Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок осъденият извърши друго умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той изтърпява и отложеното наказание. Ако осъденият извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. Ако условно осъденият не изпълнява без основателна причина някоя от определените му по реда на чл. 67, ал. 3 пробационни мерки, съдът може по предложение на пробационния съвет да я замени с друга или да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода.

По отношение на лице, осъдено условно за престъпление, което то е извършило като непълнолетно, изпитателният срок е от една до три години.

За разлика от условното осъждане предсрочното освобождаване отговаря на своя термин.

Съдът може да постанови условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода или пробация по отношение на осъден, който с примерно поведение и честно отношение към труда е дал доказателства за своето поправяне и е изтърпял фактически не по-малко от половината от наложеното наказание. Разпоредбата се прилага и по отношение на лица, осъдени за престъпление, представляващо опасен рецидив, ако е изтърпяно фактически не по-малко от две трети от наложеното наказание и неизтърпяната част от наказанието не е повече от три години. Условно предсрочно освобождаване не се допуска повторно, освен ако деецът е бил реабилитиран за престъплението, по отношение на което е било приложено условно предсрочно освобождаване. При условното предсрочно освобождаване за осъдения се установява изпитателен срок в размер на неизтърпяната част от наказанието, но не по-малко от шест месеца, за което време съдът може да постанови пробация като взема предвид доклад от пробационния служител.

Освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода или не изпълнява постановената пробация. Ако в този срок предсрочно освободеният извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.

Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от свобода непълнолетен, ако се е поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от една трета от наложеното му наказание. Ако лицето остане непълнолетно до своето освобождаване, то няма да бъде условно.

Помилване

Конституцията предоставя на президента на републиката да упражнява право на помилване – до опрощава изцяло или отчасти наложено от съда наказание.Указът е индивидуален акт и засяга индивидуално определено лице.

Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни

Освобождаване от НО е вид прекратяване на НО. Деецът изпада в положение на изобщо не извършил престъпление. За разлика от другите хипотези на прекратяване на НО – заради самоволен отказ; смърт на извършителя; изтекла преследвателска давност, освобождаването от НО съставлява правен акт на съда или постановление на прокурора. Този акт има конститутивно значение, защото внася промяна в съществуващото правно положение.

Понастоящем НК предвижда само два случая на освобождаване от НО: на пълнолетни – уредено в чл. 78а НК и на непълнолетни – с прилагане на възпитателни мерки по чл.61 НК.

Чл. 78а. (1) Пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага наказание от петстотин до пет хиляди лева, когато са налице едновременно следните условия:

а) за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;

б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел;

в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

Чл. 61. (1) По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

(2) В тези случаи съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като уведоми за това местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или й изпрати преписката за налагане на такава мярка.

(3) Когато прокурорът реши да не се образува досъдебно производство или да прекрати образуваното досъдебно производство, той изпраща преписката на комисията за налагане на възпитателна мярка.

Режимът за освобождаване на непълнолетните от НО е значително по-облекчен от този за пълнолетните.

На първо място, няма никакво изискване относно наказанието, което законът предвижда за престъплението, извършено  от малолетният деец. Достатъчно е престъплението да не представлява голяма ОО. Няма значение какво е предвиденото по закон наказание – престъплението може да бъде дори тежко и следователно максимумът не предвиденото в закона наказание за него да надхвърля 5 години.

На второ място няма никакво значение съдебното минало на непълнолетния деец.

На трето място, не се изисква никакво последващо положително поведение – от самият деец или от трето облагодетелстващо го лице (когато има имуществени вреди).

Най-сетне, не се изисква досъдебното производство да е завършило и делото да е внесено в съда.

 

 

  1. Престъпления против живота. Убийство – видове, състави. Причиняване на смърт по непредпазливост

 

Престъпленията против живота са най-тежките посегателства с/у личността, защото човешкият живот е най-ценното благо, което тя притежава. Животът се дава веднъж и е неповторим. От момента на своето раждане лицето има право да живее толкова, колкото му е отредено. Човешкият живот не може да бъде отнет дори със съгласието на пострадалия. Затова у нас евтаназията е също престъпление.

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ ЖИВОТА

  1. Непосредствено обект на престъплението против живота са ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот. Според чл.28 К всеки има право на живот, посегателството с/у човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.
  2. От обективна страна:

а) предмет на тези отношения е прокламираното право на живот, предмет е винаги жив човешки организъм;

б) характерът на обществената опасност се определя от обекта на престъплението. Всички престъпления по раздел 1 са резултатни, увреждащи престъпления.

  1. Субект на престъплението поначало може да бъде всяко нак. отговорно лице. Като особен субект се изисква по съставите на убийство при професионална непредпазливост и на криминалния аборт.
  2. От субективна страна престъпленията могат да се осъществят при всички разновидности на умисъл и непредпазливост.
  3. Според характера на посегателството разграничаваме 3 вида престъпления против живота:

а) убийство в тесен смисъл или лишаване от живот на друг жив човек. Те се разделят на 2 групи:

– умишлени убийства, където основният състав е чл.115, квалифициран – чл.116, привилегирован – чл.118-121; наказуемо приготовление – чл.117(1); подбуждане към убийство – чл.117(2);

– причиняване на смърт по непредпазливост – основен състав чл.122(1), квалифициран – чл.122(2); причиняване на смърт при професионална непредпазливост – чл.123; причиняване на смърт по непредпазливост при смесена вина – чл.124; ненаказуемо причиняване на смърт по непредпазливост по чл.125;

б) криминален аборт, който е престъпление, увреждащо човешкия живот в неговия ембрионален стадий на развитие – чл.126.

в) престъпления свързани със самоубийството – чл.127.

УМИШЛЕНО УБИЙСТВО – ОСНОВЕН СЪСТАВ

Според чл.115 за да е налице умишлено убийство, трябва да съществува умишлено умъртвяване на другиго.

  1. Обективна страна:

а) предмет на престъплението е пострадалият (жертвата), което следва от употребения термин „другиго“. Пострадалият трябва да има качествата на жив човек. Той трябва да бъде различен от дееца. Самоубийството е правнонерегулирано.

б) изпълнителното деяние е отразено в закона с думата „умъртви“. Умъртвяването е въздействие в/у организма на пострадалия, което е от естество да предизвика неговата биологична смърт. То може да бъде от различно естество – физическо химическо или биологично. Най-често тези убийства се осъществяват чрез действие. Съществува и хипотеза на бездействие – ако виновният е длъжен да извърши определени действия, които са били необходими за запазване и поддържане живота на пострадалия. Убийството е едно типично резултатно престъпление. Резултатът настъпва с биологичната смърт на жертвата. Приема се, че смъртта настъпва в момента, в който престане да функционира главният мозък.

Възможен е както довършен, така и недовършен опит към убийство. Довършен опит ще има, когато умъртвителното деяние е осъществено, но не е настъпила смъртта на жертвата поради независещи от субекта причини, а недовършен – когато изпълнителното деяние е останало недовършено и това е причина смъртта да не настъпи.

в) в теорията и съдебната практика се отдава съществено значение на причинната връзка. Приема се, че смъртта може да настъпи непосредствено след извършване на деянието или в по-късен момент.

  1. Субект – всяко наказателно отговорно лице може да бъде отговорно по чл.115. Убийството може да се осъществи и в съучастие, при това във всички негови форми – в еднолично извършителство или в съизвършителство, в подбудителство или помагачество.
  2. Субективна страна – формата на вината при убийството по чл.115 е умисъл,който може да бъде както пряк, така и евентуален. И в двете форми на умисъла деецът съзнава, че деянието му е общественоопасно, предвижда настъпването на смъртта на жертвата и иска или допуска този резултат.

Когато убийството е осъществено при косвен умисъл, субектът винаги предвижда само възможното, евентуалното настъпване смъртта на пострадалия. В тези случаи той преследва някаква друга цел, но съзнава, че е възможно да причини наред с целения резултат и смъртта, като към последния резултат се отнася безразлично, т.е. допуска го.

КВАЛИФИЦИРАНИ УМИШЛЕНИ УБИЙСТВА

  1. Убийства, квалифицирани с оглед особеностите на пострадалия.

а) разпоредбата на чл.116(1),т.1 урежда убийство на дл. лице, на представител на обществеността, както и на военно лице, включително и от съюзна или приятелска държава или войска, при или по повод изпълнение на службата или функцията му или на лице, ползващо се с международна защита както и на магистрат или на лице от състава на МВР. Необходимо условие при тези убийства е деецът да осъзнава ясно, че извършва убийство именно на такова лице.

Под „при изпълнение на службата или функцията“ следва да се разбира, ч убийството е извършено по време на изпълнение на задължение, включващо се в службата или функцията на пострадалото лице, независимо дали то е изпълнявало това свое задължение в определеното работно време или извън него.

Престъплението е извършено „по повод изпълнението на службата или функцията“, когато пострадалото лице не е изпълнявало служебно задължение, но има пряка връзка м/у деянието и неговата служебна дейност или обществена ф/я. В тези случаи субектът е мотивиран именно от изпълнението на функцията или службата на жертвата.

Понятието „длъжностно лице“ е определено в чл.93, т.1 – служител в държавно учреждение; лице, което извършва ръководна работа в държавно предприятие, кооперация, друго ЮЛ или ЕТ; лице, което извършва работа, свързана с пазене на чуждо имущество; частните нотариуси и помощник-нотариуси, създадени по ЗН.

Представител на обществеността е понятие, изяснено в чл.93, т.3.

Военно лице е лице от войнишкия, сержантския или офицерския състав на въор. сили, което е на действителна военна служба. Такива са и запасните, повикани на учебни сборове или мобилизирани в редовете на БА. Изложеното важи и за случаите, когато пострадалият е военно лице от приятелска или съюзна държава или войска.

Лице, ползващо се с международна защита е такова, за което е предвидено в международен д/р, по който РБ е страна – чл.93, т.13.

б) убийство на баща, на майка, на рожден син или на рождена дъщеря – чл.116(1), т.3.

– убийство на баща или на майка. Жертвата има качеството „баща“ или „майка“ на извършителя, когато деецът произхожда пряко от тези лица.

– убийство на рожден син или на рождена дъщеря – тези качества имат пострадалите, които пряко произхождат от извършителя на престъплението, които са припознати от него като негови лица или които са признати за такива по исков ред.

в) убийство на бременна жена, на малолетно лице или на повече от едно лице – чл.116(1), т.4.

г) убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние – чл.116(1), т.5. Безпомощното състояние е обективно обстоятелство, което не позволява на пострадалия да се отбранява и съпротивлява, нито да избегне нападението. Такова състояние може да е налице поради старост, болест, слепота и т.н. Това състояние възниква най-често преди престъплението, независимо от действията на дееца. Задължително е обаче за да се квалифицира едно убийство по гореспоменатия член, безпомощното състояние на жертвата да не се дължи на действия на дееца.

  1. Квалифицирани умишлени убийства с оглед на метода на извършване.

а) убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост – чл.116(1), т.6.

Убийството, извършено по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, трябва да създава реална опасност от причиняване на смъртта на поне още едно лице, макар и тази опасност да не се е реализирала. За да бъде налице тази квалификация, необходимо е да е настъпила смъртта на едно лице и по време на убийството да е съществувала реална опасност за живота на мнозина .

б) при убийството по особено мъчителен начин за убития на жертвата се причиняват изключителни физически болки и морални страдания, които значително превишават болките и страданията, преживени от пострадалия при едно обикновено убийство. От суб. страна е необходимо деецът да съзнава, че умъртвявайки жертвата й причинява посочените страдания.

в) убийство, извършено с особена жестокост е налице, когато при извършването му деецът е проявил изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек. При тези убийства субектът проявява коравосърдечие и безчовечност към жертвата.

  1. Квалифицирани умишлени убийства с оглед особеностите на субекта.

– в чл.116(1), т.2 е уредено умишленото убийство, извършено от дл. лице, както от представител на обществеността, от лице от състава на полицията при или по повод изпълнение на службата или функцията му. Чл. 116. (1) За убийство: 2) от длъжностно лице, както и от представител на обществеността, от лице от състава на полицията при или по повод изпълнение на службата или функцията му;

Лицата, посочени в т.2 притежават власт и често са въоръжени на правно основание. Служебното им положение означава, че имат повече задължения, едно от които безспорно е да не използват положението си в нарушение на тези задължения. Именно затова ФС е квалифициран.

От субективна страна деецът трябва да съзнава, че действа в качеството си на длъжностно лице, представител на обществеността, полицай, както и във връзка между изпълнението на службата или функцията и извършеното убийство.

– т. 10 визира друг случай на убийство, който е квалифициран с оглед на своя субект, когато убийството е извършено от  лице, действащо по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група.

– т. 12 – от лице – «опасен рецидивист», и убийство от лице, което е извършило друго умишлено убийство, за което обаче няма постановена присъда.В тези случаи от значение е миналото на дееца.

  1. Квалифицирани умишлени убийства с оглед субективната страна.

В чл.116(1) т.7-10 са уредени случаите на умишлено убийство, квалифицирани поради особености на субективната страна на престъплението. Квалификацията е с оглед особеностите на умисъла (т.9), с оглед особените цели, които се преследват от дееца (т.7 и 8) и с оглед подбудите на субекта (т.10).

а) Предумишлено убийство – чл.116(1) т.9. Предварителният умисъл разкрива всички особености на волевия и интелектуалния момент, така както е определен в чл.11(2) НК. Но наред с тях предумисълът съдържа допълнителни особености, които именно го характеризират като предварителен. Поради това не точно да се разграничава умисъла от прекия умисъл, още повече, че предварителния умисъл за убийство може да бъде и евентуален, а не само пряк. Характеристика на предумисъла:

– решението е взето предварително – м\у момента в който субекта решава да извърши престъпление и този на осъществяването на изпълнителното деяние съществува известен период от време;

– който позволява на дееца да обмисли решението спокойно и хладнокръвно. Следователно решението е взето в спокойно и хладнокръвно състояние, когато интелектуалните способности на дееца не са били повлияни от въздействието на външни дразнители, които да възбуждат емоционалната дейност на мозъка;

– обсъждане на мотивите за и против извършването на престъплението – то е налице, когато деецът действително е обмислял решението, а не само, когато действително е имал възможност да стори това.

За наличието на предумисъл може да се съди по евентуално изработен план, осъществяване на приготовления, засади, предварителен избор на място и т.н.

б) Убийства, с които се преследват особени цели. Тези убийства са уредени в чл.116(1) т.7 и 8. Убийствата от тази категория винаги се осъществяван с пряк умисъл.

– убийството е извършено с користна цел (т.7), когато деецът желае ч\з него да набави за себе си или за другиго имотна облага. Последната може да бъде увеличаване имуществото на дееца или на някое трето лице.

Убийството с користна цел се различава от грабежа придружен с убийство по чл.199(2). При убийството по чл.116(1) т.7 деецът цели да придобие известна материална облага след извършването му и в неговите представи тя следва направо поради смъртта на пострадалия. А при грабежа придружен с убийство деецът извършва последното с цел да отнеме по насилствен начин чужда движима вещ с цел да я присвои или да запази владението в\у открадната та вещ.

– убийство с цел да бъде прикрито друго престъпление (т.8) е налице, когато е извършено друго престъпление и ч\з причиняване смъртта на едно лице се цели то да остане неразкрито или да се затрудни неговото разкриване.

– убийство с цел да бъде улеснено друго престъпление имаме, когато жертвата е пречка по пътя към осъществяването на друго престъпление. В представите на субекта при този вид убийство се премахва именно такава пречка.

в) Убийство извършено по хулигански подбуди (т.11). Тази квалификация ще е налице, когато деецът цели ч\з убийството да покаже явно неуважение към обществото, пренебрежение към правата и морала и към човешката личност. Това са т.н. „безмотивни престъпления“ – лицата се виждат за пръв и последен път. Изпълнителното деяние се осъществява само ч\з действие. Хулиганските подбуди трябва реално да съществуват към момента на извършването на убийството.

 

* Убийство, представляващо опасен рецидив и съвкупност от убийства (чл.116(1) т.12). Общото при тях е, че се касае до множество престъпления, осъществени от един субект.

Убийството, представлява опасен рецидив когато е извършено при условията на чл.29, б.А и Б. Същественото тук е, че субектът е осъждан с влязла в сила присъда за друго престъпление.

Съвкупност от убийства има, когато е осъществено от лице, извършило друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда и което се квалифицира по чл.115 или 116. Предпоставка за това второ приложение на т.12 е на първо място деецът да е извършил убийство или опит за убийство, които осъществяват признаците по чл.115, 116. На второ място е необходимо субектът да не е осъждан за първото убийство, защото в противен случай ще е налице хипотеза на опасен рецидив.

* Убийства, квалифицирани с оглед няколко обстоятелства по чл.116.

Когато умишленото убийство осъществява 2 или повече от квалифицираните признаци по чл.116 ще е налице едно престъпление, осъществено при 2 или повече квалифициращи обстоятелства. Тези обстоятелства винаги отразяват една по-висока степен на обществена опасност.

УМИШЛЕНО УБИЙСТВО – ЛЕКО НАКАЗУЕМИ СЛУЧАИ

Основните обстоятелства са визирани в чл.118-121 и показват, че степента на обществена опасност е значително по-малка в сравнение с тази на престъпленията по основния състав.

  1. Убийство, извършено в състояние на физиологичен афект. То е уредено в чл.118. За този състав са характерни 2 момента – особеното състояние на дееца и че то е предизвикано от провокиращото поведение на пострадалия.

а) за това убийство е характерно, че деецът действа в състояние на силно раздразнение, т.е. когато съзнанието му е овладяно от чувства до такава степен, в която възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е в значителна степен намалена, без той да е бил лишен от нея. Поведението на извършителя е непосредствен резултат от поведението на жертвата. Ако състоянието на дееца не е силно раздразнение, е обикновено раздразнение, то се взема пред вид като смекчаващо обстоятелство. При афектното убийство субектът взема решение за извършване на престъплението внезапно. Времето, през което афектът трае, е поначало фактически въпрос.

б) формите, които може да приеме поведението на пострадалия, са изчерпателно посочени в закона.

– под „насилие“ се разбира забраненото от закона физическо въздействие в/у виновния или негови ближни. Степента на раздразнение на виновния зависи от степента на засягане на личността, което пострадалият е осъществил;

– „тежка обида“ – умишлено унижаване на чувството за лично достойнство на дадено лице посредством неприлично, противоречащо на правилата на морала отнасяне с него и се изразява в засягане на оценката, която обиденият има за себе си;

– „клевета“ – разгласяване на неистинско позорно обстоятелство или приписване на неизвършено престъпление и с нея се засяга обществената оценка, която се дава на наклеветения. Клеветата също трябва да бъде тежка;

– „друго противозаконно действие“ – такова е всяко действие,което противоречи на разпоредбите на действащ НА.

  1. Убийство при превишаване на пределите на неизбежната отбрана – чл.119. От обективна страна е от особено значение поведението на пострадалия. То се изразява в непосредствено противоправно нападение, което пряко предизвиква реакцията на отбраняващия се. Втората съществена особеност е, че има превишаване на пределите на неизбежната отбрана, като преценката се прави по общите критерии по чл.12(2).

Без значение е субективната страна на деянието. Субектът може да действа умишлено, непредпазливо или при грешка. Когато се действа с умисъл е необходимо деецът да съзнава, че превишава пределите на неизбежната отбрана.

Когато чрез убийството са превишени пределите на неизбежната отбрана, но това се дължи на уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо на основание чл.12(4).

  1. Убийство на рожба от майка. Наказанието, предвидено в чл.120 е по-леко от това, предвидено за убийство на рожден син или дъщеря по чл.116(1), т.3. Основание за подобно привилегировано третиране е особеното психическо състояние, в което се намира родилката по време на раждането или непосредствено след него. То се характеризира с нервно напрежение на майката, предизвикано от раждането, което довежда до отслабване на задръжките.
  2. Убийство на рожба с чудовищен вид – чл.121. Характеризира се с особения предмет – рожба с чудовищен вид. Това е човешко същество, което по своята физика значително се отклонява от нормалното (ясно изразени дефекти, които са невъзстановими – липсващи или сраснали части от тялото). За да се приложи тази разпоредба е необходимо убийството да е станало веднага след раждането. Субект на това престъпление може да бъде само бащата или майката на новороденото.

Причиняване на смърт по непредпазливост                 

  1. 1. Причиняване на смърт по непредпазливост при обикновена непредпазливост.

а) основен състав – чл.122(1). Резултатът – смъртта на жертвата е причинен пряко и непосредствено от конкретно деяние, което може да бъде действие или бездействие. От суб. страна формата на вината е непредпазливост. Когато деянието е извършено самонадеяно, деецът предвижда вероятното настъпване на смъртта, но действа или бездейства при категорична субективна увереност, че този резултат няма да настъпи. За да е налице тази форма на непредпазливост е необходимо деецът да е бил сигурен, че смъртта няма да настъпи, а според ВС такава увереност ще е налице, когато той е взел ефикасни, макар и недостатъчни мерки за предотвратяване на р/тата. Когато субектът извърши деянието по небрежност, той не предвижда смъртта на пострадалия, но в конкретната обстановка е бил длъжен и е могъл да я предвиди.

б) квалифицирани случаи на причиняване на смърт по непредпазливост – чл.122(2).

– класификацията е с оглед средството на престъплението – ако смъртта е причинена с огнестрелно оръжие или със силно действащо отровно вещество;

– при непредпазливото причиняване на смъртта на 2 или повече лица е необходимо м/у непредпазливото поведение и този резултат да има пряка и непосредствена връзка;

– не се наказва убийството на недородена или току що родена рожба от майката, извършено по непредпазливост – чл.125.

  1. Причиняване на смърт при професионална непредпазливост (общ състав) – чл.123(1). Разпоредбата предвижда наказание за онзи, който причини другиму смърт поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или друга правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена опасност.

а) от обективна страна:

– изпълнителното деяние може да се осъществи чрез действие или бездействие, но то непременно трябва да е елемент от упражняването на правно регламентирано занятие или дейност, представляващи източник на повишена опасност;

= дейността е съвкупност от действия и бездействия, извършени с цел да се постигне определен резултат;

= занятието е дейност, която се характеризира с известна трайност и системност в нейното осъществяване и има професионален характер;

– дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена опасност;

– необходимо е осъщественото нарушение на правилата да се намира в причинна връзка с настъпилата смърт;

б) субект на убийството при професионална непредпазливост по основния състав е лице, което притежава правоспособност да упражнява занятие или дейност.

в) от субективна страна се осъществява по непредпазливост в двете й форми.

  1. Причиняване на смърт при професионална непредпазливост – квалифицирани случаи – чл.123(2 и 3). По-тежко наказуемите убийства при професионална непредпазливост са очертани, като законът е имал пред вид степента на засягане на обекта, обстоятелствата, свързани със субекта и хипотезата на особено тежък случай.

а) с оглед особеностите на субекта:

– неправоспособен по смисъла на чл.123(2) е този субект, който не притежава необходимите специални знания, умения и опитност, предвидени в НА, проверени и удостоверени по съответен ред или който няма съответно разрешение да упражнява занятието или дейността, макар и да е правоспособен. Деецът няма да е правоспособен и когато е лишен от право да упражнява съответната дейност;

– пияното състояние на субекта се изразява в неблагоприятно патологично изменение на функциите на организма, дължащо се на проникване на алкохола в последния. Проявява се като нарушение на психиката, здравето, координацията, равновесие, говор, сънливост и др. Този квалифициращ признак ще е налице, когато в момента на извършването на деянието, концентрацията на алкохол в кръвта на дееца е най-малко 0,05 %, като законът не изисква да има причинна връзка м/у пияното състояние и осъществените нарушения на правилата за упражняване на дейността.

  1. Привилегирован състав – чл.123(4). НК предвижда значително по-леки наказания за случаите, когато деецът след деянието е направил всичко, зависещо от него, за спасяване на пострадалия. Това е една т.нар. поощрителна разпоредба:

а) необходимо е пострадалият да е бил още жив в момента, в който субектът му е оказал помощ;

б) деецът трябва да е направил всичко възможно, зависещо от него за спасяване на пострадалия;

в) необходимо е жертвата да не пречи на дееца той да може да направи нужното за оказване на помощ.

  1. Причиняване на смърт по непредпазливост при смесена вина. За убийствата по чл.124 е характерно, че е налице „различно субективно отношение на дееца към различни последици на неговото деяние.

а) от субективна страна:

– изпълнителното деяние се осъществява чрез действие или бездействие, но то разкрива обективните признаци на причиняване на телесна повреда;

– прекият резултат от престъплението е телесна повреда, като вследствие на нея настъпва и смъртта на пострадалия. Следователно налице са 2 резултата – телесна повреда и смърт;

– по-тежкият резултат трябва да се намира в причинна връзка с настъпилото увреждане на здравето, то поставя началото на един негативен процес с фатален край;

б) от субективна страна:

– по отношение на телената повреда субектът действа умишлено;

– по отношение на смъртта деецът действа по непредпазливост в двете й форми;

в) степента на умишлено увреждане на здравето на пострадалия има значение за наказанието, което ще се наложи на дееца. Разпоредбите на чл.124 дефинират отговорността в зависимост от вида на умишлената телесна повреда.

г) в чл.124 са предвидени няколко особени хипотези на непредпазливо причиняване на смърт вследствие на умишлено нанесена телесна повреда:

– за случаите, когато деянието е извършено в състояние на силно раздразнение. Състоянието на физиологичен афект предизвиква решение за причиняване на телесна повреда на жертвата а по отношение на смъртта субектът действа по непредпазливост (чл.124(2));

– умишлено причинена телесна повреда при превишаване на пределите на неизбежна отбрана;

– когато тежката или средна телесна повреда, от които е последвала смъртта представлява опасен рецидив – чл.124(3).

 

 

 

  1. Престъпления против здравето -видове телесни повреди

 

 

Здравето на личността е защитеното от правото единство на телесната цялост, физиологично състояние и функциониране на съвкупността от тъкани, органи и системи на човешкото тяло във всеки един момент от неговото биологично съществуване.

  1. Обща характеристика и система на престъпленията против здравето.

а) непосредствен обект са ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическата цялост на личността. Здравето е елемент от биологичното битие на човека в конкретен период от неговото съществуване и всеки индивид има свое здраве, което е различно от това на другите хора.

б) от обективна страна тези престъпления разкриват особености, сходни с тези на престъпленията против живота.

– изпълнителното деяние се осъществява както ч\з действие, така и ч\з бездействие;

– от гледна точка на въздействието в\у обекта посегателствата в\у здравето са типични резултатни увреждащи престъпления. Изключение от това право са само два състава, свързани с венерическите заболявания (чл.135(4) и (5)).

в) субект на престъплението е всяко нак. отговорно лице.

г) от субективна страна престъпленията разкриват голямо разнообразие.

д) с/мата на престъпленията против здравето е изградена в/у три критерия – вида на престъплението, степента на засягане на здравето и ф/мата на вината.

  1. Телесни повреди. Телесната повреда е противоправно и виновно увреждане на здравето на др. човек чрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите, органите или с/мите на чов. организъм или причиняване на болка или страдание.

Видове телесни повреди:

А. Тежка телесна повреда. Според разпоредбата на чл.128(2) телесната повреда е тежка ако е причинена: продължително разстройство на съзнанието; постоянна слепота с едното или двете очи; постоянна глухота (като под такава се разбира глухота и с двете уши); загуба на речта; детеродна неспособност; обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган; загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб; загуба или осакатяване на крак или ръка; постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.

Общото при всички тези увреждания, които са тежка телесна повреда е, че всички те засягат основни органи и ф/ии на организма, така че здравето на пострадалия е засегнато до края на живота му или поне за неопределено дълъг период.

* Продължително разстройство на съзнанието – такива изменения, които го правят социално неспособен поради дълбоко нарушаване на неговите интелектуални или волеви възможности. Необходимо е да бъде продължително, като обхваща един дълъг период, изключващ временните и трайни болестни състояния.

* Постоянна слепота с едното или двете очи – не може да възприема и да разпознава заобикалящата го среда с едното или двете очи от най-близко разстояние, без да е необходима абсолютна невъзможност за възприемане на светлинни дразнения.

* Постоянна глухота – увреденият не е в състояние да възприема и от съвсем близко разстояние обикновените звукови сигнали и говор. Телесната повреда е тежка, когато глухотата е постоянна, т.е. когато повредата на слуховата ф/я е непоправима за цял живот.

* Загуба на речта – не може да изразява мислите си посредством членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с др. хора. Тя също трябва да бъде постоянна.

* Детеродна неспособност – анатомично или функционално засягане на организма, вследствие на което човек губи способността си да създава или ражда поколение и е увреждане, зависещо от пола на жертвата.

* Обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган – макар да не го уточнява изрично, законът има пред вид само засягане на главата, тъй като там се намират сетивните органи. Обезобразяването представлява такова съществено обезобразяване на човешкия образ, което го загрозява и то завинаги. Разстройството на речта представлява засягане ф/иите на говора, но без да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява мислите си без нея.

* Загуба на единия бъбрек, слезка или крило на белия дроб – касае се за цялостно отнемане от тялото на жизненоважни оргати, без които сериозно се нарушава нормалното съществуване и функциониране на човешкия организъм. Загуба на орган означава изваждането му извън тялото на човека, или оставането му там, но без да функционира.

* Загубата или осакатяването на крайник. Загубата на крак или ръка е цялостното отнемане на тези части на тялото в резултат на увреждането. Осакатяването на крайник е такова негово увреждане, при което ръката или кракът не са отделени от тялото, но тяхната ф/я е загубена завинаги и то в най-съществената им част. Ръката е осакатена, когато последва загуба от китката надолу, отнети са всички пръсти, при пълна загуба на 4 пръста или при загуба на палец и показалец едновременно. Кракът е осакатен, когато са отнети петата или стъпалото.

* Общо разстройство на здравето, опасно за живота, е това, което обхваща болестните състояния с голяма продължителност, без да е необходимо да се засегнат всички части на организма. Не е необходимо състоянието на опасност за живота да е налице постоянно.

Б. Средна телесна повреда.

Според чл.129(2) телесната повреда е средна, когато причинява: трайно отслабване на зрението и слуха; трайно затрудняване на речта, на движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност; счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето; обезобразяване на лицето или др. части от тялото; постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота или разстройство на здравето, временно опасно за живота; наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.

За много от уврежданията, които са визирани в чл.129(2) се изисква те да бъдат трайни. Според ВС, под белега трайност се разбира минималната продължителност във времето от около 30 дни, без да изключва и неопределено дълги периоди с продължителност над посочената.

* Причинено трайно отслабване на зрението или слуха – всяко ограничение на зрителната или слуховата способност.

* Трайно затрудняване на речта е увреждане, при което се засягат органи или функции, в резултат на което увреденият загубва способността свободно и правилно да изразява мислите си чрез членоразделна реч. Трайно затрудняване на движението на крайниците се определя като ограничаване възможността на увреденото лице да извършва активни физически действия и трудова дейност. Трайно затрудняване на движението на снагата или врата е което засяга двигателната способност на човека и съгласуваното им свързване с основните ф/ии на крайниците на тялото. Този ефект може да се дължи на счупване или спукване на кости, на разкъсване на мускулна или др. тъкан, както и на смущения в дейността на нервната с/ма, счупване на 3 или повече ребра, без да е съпроводено с разместване. Трайното затрудняване на ф/иите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност може да се дължи на анатомичното им увреждане или на функционални смущения.

* Счупване на челюст – нарушаване на нейната анатомична цялост. Според ВС това е самостоятелен вид увреждане,което води винаги до затрудняването на дъвченето и говоренето, поради което не е необходимо да се съпровожда винаги от избиване на зъби. Спукването на челюстта се приравнява на счупването й.

* Избиване на зъб(и) – избит, счупен или разклатен без значение дали е здрав или болен. Необходимо е те да не са изкуствени (иначе се носи отговорност само по чл.45 ЗЗД). Ако след това е направено добро зъбопротезиране, ВС приема, че следва да се има предвид при определяне на наказанието. Вследствие избиването на зъб трябва да бъде затруднено дъвченето или говоренето.

* Обезобразяването на лицето или на др. части на тялото – причиняват се значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото, които обективно загрозяват вида на човека.

* Постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота е увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват жизнените му сили или способността му да се противопостави на заболяването. Разстройството на здравето е временно опасно за живота, когато са причинени болестни състояния с малка продължителност, без да е необходимо да засегне всички части на организма.

* Наранявания, които проникват в черепна, коремна или гръдна кухина. Тези кухини на организма изолират жизнено важни органи от външната среда така, че да се изключи възможността от физическото им увреждане или от проникване на чужди тела и организми в близост до тях.

В. Лека телесна повреда.

а) ЛТП с разстройство на здравето по чл.130(1) е налице, когато на пострадалия са причинени анатомични увреждания или функционални смущения, извън тези, визирани в чл.128(2) и 129(2). Такива са всички увреждания, които не са завинаги, постоянни, продължителни, трайни или временно опасни за живота. Такива са одраскване, охлузване, порезни рани на кожата, контузни рани, които причиняват оток и посиняване, мускулни пробождания, счупване на 1 или 2 ребра, на носни костици и др. подобни.

б) ЛТП, изразяваща се в причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето по смисъла на чл.130(2) е засягане на организма в най-малка степен. Тази болка се определя като краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическото въздействие, а страданието – като продължаваща болка.

в) във връзка с ЛТП в чл.130(3) е предвидена и реторсията, т.е създадена е възможност съдът да не накаже и двамата, ако пострадалият от ЛТП е отвърнал веднага с такава на лицето, което му е причинило ЛТП.

г) ЛТП, нанесена по непредпазливост не е престъпление. Наказва се само, когато увреждането съставлява СТП или ТТП, независимо дали се касае за обикновена или професионална непредпазливост.

Причиняването на лека телесна повреда по общо правило е престъпление от частен характер.

КВАЛИФИЦИРАНИ ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ

  1. Квалифицирани състави на умишлени телесни повреди.

а) Законът третира като квалифициращи обстоятелства само качествата на пострадалия „майка и баща“, като за разлика от убийствата, качествата „рожден син“ и „рождена дъщеря“ не са квалифициращо обстоятелство – чл.131(1), т.3.

б) Причинени на повече от едно лице, на малолетно или на бременна жена – в т.4 на същия член.

в) Съвкупността от телесни повреди, но само когато първото престъпление е умишлена тежка или средна телесна повреда – т.6.

г)Повторното извършване на СТП и ТТП е квалифицирано обстоятелство в чл.131(1), т.7. Повторност ще е налице, когато деецът е вече осъждан за друго такова престъпление.

д) ТТП и СТП са квалифицирани и когато представляват опасен рецидив – чл.131а.

  1. Квалифицирани състави на непредпазливи телесни повреди.

а) когато деецът е действал при професионална непредпазливост (чл.134(1)) или когато неправоспособно лице е причинило такава повреда чрез деяние, спадащо към правно регламентирано занятие или дейност, представляващи източник на повишена опасност – чл.134(2).

б) причиняване на СТП и ТТП в пияно състояние или на повече от 1 лице, извършени при професионална непредпазливост.

ЛЕКО НАКАЗУЕМИ ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ

  1. Леко наказуеми умишлени телесни повреди.

а) когато субектът е действал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, с което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни, освен в случаите на опасен рецидив – чл.132(1).

б) когато са причинени при превишаване на пределите на неизбежната отбрана – чл.132(2).

  1. Леко наказуем случай на непредпазливи телесни повреди – когато деецът, след като е причинил СТП или ТТП при професионална непредпазливост е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия – чл.134(4).

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, СВЪРЗАНИ С ВЕНЕРИЧЕСКИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Законодателят приравнява тези престъпления на СТП.

Под венерическа болест се разбира трайно разстройство на здравето, неопасно за живота, което се дължи на проникване в човешкия организъм на вирус и което се предава при осъществяване на полов контакт м/у болния и здраво лице. Възможни са и др. пътища на прониква не на вируса в организма на пострадалия, но половият контакт е най-честото.

  1. Заразяване другиго с венерическа болест. Особености.

1.1. От обективна страна.

а) пострадало е лице, което не е заразено с венерическа болест.

б) изпълнителното деяние се осъществява най-често с действие, но е възможно и едно бездействие да е пряка причинна връзка за заразяване на жертвата (напр. при неспазване на хигиенни изисквания).

в) това е резултатно престъпление, тъй като е довършено с факта на проникване на заразата в организма на лицето, което не страда от такава болест. Необходимо е заболяването да се е развило в тежка ф/ма, като са без значение евентуалните подобрения, които настъпват в резултат на лечение.

1.2. Субект – само лице, което страда от венерическа болест.

1.3. От субективна страна заразяването другиго с венерическа болест може да бъде умишлено и по непредпазливост. И при двете ф/ми на вина се изисква един допълнителен субективен елемент – деецът да знае, че страда от такава болест.

1.4. При множество пострадали в чл.135(2) е предвиден квалифициран състав. Такъв е и съставът, когато са заразени лица до 16 год. възраст.

  1. Заразяване другиго със СПИН – въпросът се нуждае от законодателна интервенция поради фаталния край на заболяването. Тук също важат хипотезите на умишлено и непредпазливо заразяване.
  2. Особени хипотези – поставяне в опасност др. лице да бъде заразено с венерическа болест – чл.135(4), наказва се по адм. ред, а при повторно извършване – по общия ред.

 

ЗЛЕПОСТАВЯНЕ. Особени белези на тази група престъпления. Разлика от убийството и телесната повреда. Анализ на престъпленията по чл.136, 137-141.

Този вид престъпни посегателства не увреждат живота или здравето на личността, но се свързват с такава опасност за увреждане.

  1. Непосредствен обект са ОО, които възникват във връзка с неприкосновеността на човешкия живот и здраве.
  2. От обективна страна злепоставянето се характеризира с няколко особености:

а) изпълнителното деяние се осъществява преди всичко с бездействие. Действието като ф/ма на деянието е възможно само при нарушаване на формално установените правила по чл.136. За злепоставянето е характерно, че то винаги е свързано със съществуване на определена опасност за живота или здравето на жертвата за определен период от време. Поради това, то винаги е едно продължено престъпление.

б) от гледна точка на въздействието в/у обекта има 2 вида престъпления: престъпления на поставяне в опасност (чл.136 и 137) и формални престъпления (чл.138-141).

  1. Субект може да бъде всяко нак. отговорно лице, а особен субект се изисква по чл.138, 140, 141.
  2. От субективна страна умишлено и само един състав непредпазливо – чл.136(2).
  3. С/ма на престъпленията:

а) чрез които се създава опасност;

б) свързани с неотстраняване на възникнала опасност;

ВИДОВЕ ЗЛЕПОСТАВЯНЕ

  1. Нарушаване правилата за охрана на безопасността на труда – чл.136, когато с това се изложи на опасност живота или здравето на трудещите се.

а) от обективна страна престъплението е свързано с трудова дейност, чиято безопасност е предмет на особена регламентация в закон или подзаконов НА, към който препраща бланкетната разпоредба. Пострадалият е лице, което участва в трудовата дейност. Изп. деяние се изразява в нарушаване на установени в НА правила за охрана безопасността на труда. То може да се осъществи както чрез действие (напр. издаване на заповед за работа на необезопасен обект), така и чрез бездействие (напр. непровеждане на задължителен медицински преглед преди започване на работа). Престъплението е резултатно, довършено е когато възникне опасност за живота или здравето на пострадалия.

б) субект може да бъде само лице, правно задължено да спазва определени правила за охрана безопасността на труда.

в) от субективна страна:

– умишлено, като волевият момент може да се изразява само в безразлично отношение към резултата Умишленото злепоставяне може да се осъществи само при евентуален умисъл. Субектът цели или допуска тяхното нарушаване, като предвижда възникването на опасността;

– непредпазливостта се изразява в незнание на съответните правила, които субектът е бил длъжен или е могъл да знае или в тяхното немарливо изпълнение;

  1. Неоказване на помощ (чл.137-141).

а) престъплението по чл.137 е двуактно, защото изисква: 1.излагане на опасност и 2.непритичане на помощ. То е от категорията на продължените. От суб. страна се реализира с евентуален умисъл. Субект може да бъде всяко наказателно отговорно лице.

б) престъпление по чл.138 – изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие на лице, което е морално задължено да се грижи за друго лице. То трябва да няма възможност да се запази поради малолетие, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност. Деецът трябва да е могъл да окаже необходимата помощ, като това трябва да е било възможно да стане.

в) престъпление по чл.139 криминализира деянието, противоречащо на една морална норма. Деецът не се е притекъл на помощ на едно лице, което се намира в опасност за живота, като това притичане на помощ би било без всякаква опасност за него самия или другиго. От субективна страна деянието се извършва при евентуален умисъл. Този текст в говоримия език се нарича „сеирджилък“.

г) престъпление по чл.140 – то се явява квалифициран състав на престъплението по предходния член. Особеното тук е, че деецът е водач на МПС, участвало в злополука.

д) неоказване на помощ на болен или на родилка без уважителни причини от медицинско лице, след като е било поканено. Родилка означава, че при бременната са започнали родилните болки. Необходимо е деецът изрично да е бил поканен и неговото бездействие да е без уважителни причини. В ал.2 на чл.141 е даден квалифициран състав на престъплението. Когато на виновния е било известно, че болният или родилката са в опасно положение.

Тези престъпления имат теоретичен характер и последните 20 -30 години почти няма практика по тях.

 

 

  1. Престъпления против честта – видове и отграничения

 

Обидата и клеветата са умишлени и противоправни посегателства върху духовните ценности на личността – честа и достойнството на човека.

Обидата и клеветата са винаги и само престъпления от частен характер – те се преследват по тъжба на пострадалия.

Престъплението обида е предвидено в чл. 146 НК. Съгласно ал. 1 на този член: “Който каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се наказва за обида с глоба от хиляда до три хиляди лева. В този случай съдът може да наложи и наказание обществено порицание”.

Субект на престъплението може да бъде всяко НОЛ.

Изпълнителното деяние има две форми:

Първата се осъществява чрез думи и се заключава в казване на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие.

Втората форма на ИД обида се осъществява чрез действие, жест (мълчаливо). Тя се заключава в извършване не нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие.

И в двете форми се засяга честта и достойнството на пострадалия – самочувствието му, неговата самооценка. Тук от значение е само презрителната унизяваща форма на обръщение към пострадалия – дори да става дума за нещо, което е вярно по своето съдържание, това не изключва обидата.

Присъствието на пострадалия като обективен признак  на обидата се тълкува разширително, а не само в смисъл, че той трябва да се намира на същото място.Приема се, че пострадалия присъства и когато обидата е отправена по телефона или дори, когато обидата е отправена  с писмо.

При тези случаи тя се определя като присъствена обида.В противен случай,когато презрителната оценка към пострадалия , поднесена с думи или действия, е насочена не към него, а към трето лице, обидата се явява отсъствена. Такава обида е поначало е съставомерна с едно изключение – когато военнослужещ даде презрителни оценки за своя началник пред трето лице.

Обидата е типично резултатно престъпление. Нейният престъпен резултат е узнаването от пострадалия на унизяващото го обръщение.

Характерно за формата на вина е, че то може да се извърши и с двата вида умисъл – пряк и евентуален.

По подобие на леките телесни повреди и тук има място за т. нар. реторсия.Ако пострадалият е отвърнал веднага на обидата, то съдът може (не е длъжен) да освободи и двамата от наказание.

Квалифицирани състави.

Ако тя е нанесена публично. Това означава, че обидата се осъществява на място, където е имало минимум две лица, които са могли да възприемат казаното или извършеното.

Ако обидата е разпространена чрез печатно произведение или по друг начин.

Ако страна е длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод на службата или функцията му.

Престъплението клевета е предвидено в чл. 147 НК:

Чл. 147. (1) Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание.

(2) Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.

Субект може да бъде всяко НОЛ.

ИД има две форми:

Първата от тях е типична. Тя е разгласяване на позорно обстоятелство за другиго. За разлика от обидата тук адресат не е самия пострадал, а трето лице. При това е  достатъчно да има само разгласяване – съобщаване на едно трето лице; не е нужно да има разпространяване – уведомяване на повече лица.

Наред с това за разлика от обидата, средството на клеветата не е оценка, а факт (обстоятелство). Фактът, който се довежда до знанието на третото лице трябва да е позорен – да обосновава отрицателни изводи за пострадалия.Фактът е позорен, защото неговото разгласяване води до засягане на обективна чест и  достойнство на пострадалия – неговия авторитет, обществената му оценка.По тези съображения фактът на осиновяването не е позорен и не може да съставлява клевета. Разгласяването на такъв факт е предвидено като отделно престъпление против личната тайна в  чл. 145, ал.2 НК, и то пак за разлика  от клеветата, когато отговаря на истината, а не на някаква лъжа. Чл. 145. (2) Който разгласи тайната на осиновяването с намерение да причини вредни последици на осиновения, на осиновителя или на семейството им, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с пробация, а когато от деянието са настъпили тежки последици – с лишаване от свобода до една година.

Втората форма на ИД  е приписване на другиму на престъпление. Съществено е това да не отговаря на истината.Тук всъщност става дума за частен случай на първата типична форма на ИД – разгласяване на позорно обстоятелство.

За извършване на клеветата не се изисква каквото и да е присъствие на пострадалия. За сметка на това има друго изискване – засягащия го позорен факт да бъде неверен. Ако разгласеният факт отговаря  на действителността, престъпление няма да има.

Клеветата е резултатно престъпление. Престъпният резултат е узнаване на позорния е неверен факт от страна на поне едно трето лице. Не е нужно обаче това лице да е повярвало и да си е съставило лошо мнение за пострадалия.

Формата на вината е умисълът – пряк или евентуален.

Квалифицираните случаи са както при обидата, но има и един допълнителен – да са настъпили тежки последици.

Престъплението по чл. 148а НК е сравнително ново – от 1997 г.:  Чл. 148а. Който разгласи устно, чрез печатни произведения или по друг начин данни, обстоятелства или твърдения за другиго, основаващи се на неправомерно придобита информация от архива на Министерството на вътрешните работи, се наказва с глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева.

Субект на престъплението може да бъде всяко НОЛ.

ИД е преди всичко разгласяване на някакъв факт за другиго. За разлика от клеветата обаче тук не се изисква фактът да бъде непременно позорен и/или неверен. За сметка на това е поставено изискването разгласеният факт да идва от неправомерно придобита информация от архива на МВР.

Престъплението е резултатно както клеветата. Престъпният резултат е узнаване на факта от страна на поне едно трето неовластено за това лице. Не е нужно обаче това лице да си е съставило лошо мнение за пострадалия.

Формата на вина също е умисълът – пряк или евентуален.

 

 

12. Разврат – видове полови престъпления

І. Обща характеристика.

Престъпленията по Раздел 7 “Разврат” (половите престъпления) се определят като умишлени и противоправни посегателства срещу половата неприкосновеност на личността.

Груповият обект на посегателство са обществени отношения, свързани с:

  • половата неприкосновеност,
  • нормалното психо-физическо и морално развитие на подрастващите,

Системата на половите престъпленията се обособява съобразно основния критерии – “характера на половото действие” в следните подгрупи:

  • блудство,
  • престъпни съвкупления,
  • хомосексуални действия,
  • други полови престъпления, към които спадат:
  • създаващите предпоставка за развратни действия (чл.155 и 156),
  • порнография (чл.159).

Допълнителен критерий за подразделяне на половите престъпления е възрастта на пострадалия. С оглед на този критерий половите престъпления биват спрямо достигнали или недостигнали някаква зрелост лица.

ІІ. Блудство.

1. Основен състав.

Регламентиран е в чл.149 (1).

Субект на това престъпление може да е лице както от мъжки, така и от женски пол.

ИД е осъществяване на физически контакт с лице под 14 г. Контактът обаче не  е обективно насочен към съвкупление.

Пострадал от престъплението може  да бъде всяко лице, ненавършило 14 годишна възраст.

Престъплението е резултатно – осъществен физически контакт с пострадалия.

От субективна страна:

  • пряк умисъл и
  • специфична цел: да възбуди/удовлетвори полово желание без съвкупление.

Съгласно член 158 НК при последвал брак между двете лица деецът не се наказва.

2. По-тежко наказуеми случаи с пострадал малолетно лице.

Регламентирани са в чл.149 (2)¸(5). Диференциацията на НО чрез тях е по-особена в сравнение с принципното положение в Особената част (чл.93, т.8).

Заслужават внимание и четири квалифицирани състави на блудство по отношение на малолетен:

  • при използване на сила или заплашване спрямо пострадалия. Чрез тях деецът сам и принудително предизвиква безпомощното състояние на пострадалия. Така се получава съставно престъпление – изпълнителното му деяние съдържа два разнородни акта в отношение като средство към цел. Всеки от тях и сам по себе си осъществява състав на престъпление. Няма реална съвкупност, а само едно, съставно престъпление;
  • чрез използване на безпомощното състояние на пострадалия. Пострадалият не може да оказва съпротива за да се защити;
  • чрез привеждане на жертвата в безпомощно състояние. Това квалифициращо обстоятелство е налице, когато деецът привежда сам в безпомощно състояние пострадалия , но по непринудителен път. Тук също става дума за два акта, но първият от тях не съставлява принуда, нито друго престъпление. С оглед на това става дума за нетипично двуактно престъпление, защото само вторият акт, съставлява сам по себе си престъпление;
  • четвъртият случай е този, при който има поне двама малолетни пострадали

3. Втори основен състав (чл.150).

  • От обективна страна основната разлика е с оглед предмета на престъплението (пострадалия) – лице, навършило 14-годишна възраст. Блудствените действия по начало не са забранени спрямо тази категория лица, но тук законът изисква и допълнителни обстоятелства, дадени в алтернатива:
  • като се използва принуда (двуактно престъпление);
  • използване на безпомощното състояние на пострадалия – деецът не е причастен към привеждане на жертвата в това състояние, т.е. престъплението не едноактно;
  • привеждане на жертвата в такова състояние (двуактно престъпление).
    • От субективна страна (аналогично с чл.149 (1)):
  • пряк умисъл и
  • специфична цел: да възбуди/удовлетвори полово желание без съвкупление.

ІІІ. Престъпни съвкупления.

Те  са няколко различни вида.Характерно за тях е, че деецът и пострадалият са от различен пол.

1. чл.151.Регламентирани са два основни състава в двете алинеи. Те са без принуда, без използване на сила или заплашване.

Първи основен състав – алинея 1: Който се съвъкупи с лице, ненавършило 14-годишна възраст, доколкото извършеното не съставлява престъпление по чл. 152, се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

  • Субект на престъплението може да бъде всяко НОЛ. От обективна страна пострадал е лице, ненавършило 14-годишна възраст, без значение пола. Изпълнителното деяние се изразява в самото осъществяване на съвкуплението, т.е. по принцип има запрет са осъществяване на това деяние с лице от тази категория. Квалификацията е възможна доколкото извършеното не представлява изнасилване. По този начин се подчертава, че при престъплението по чл.151 съвкуплението е със съгласието на пострадалия. Предполага се знание на факта, че пострадалият е малолетен, деецът да е знаел, че лицето не е навършило 14-годишна възраст. Несъзнаването на обстоятелство от състава на престъплението води до института на чл.14 НК – фактическа грешка.

Понеже пострадалият е малолетен, неговото съгласие няма значение и не изключва престъплението.

Престъплението е резултатно. Престъпният резултат се заключава в половия акт между дееца и малолетния пострадал.

Под “съвкупление” съдебната медицина има предвид вагинално сексуално проникване.  Това означава, че при тези престъпления довършен опит е невъзможен.

  • От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

 

Престъплението по чл.151 (1) следва да се различава от престъплението по чл.191 (3) – заживяване на съпружески начала с лице от женски пол ненавършило 14-годишна възраст. Ако чл.191 (3) е осъществен ще се изключи възможността самостоятелно да се прилага чл.151 (1) НК.

Втори основен състав – алинея 2:  Който се съвъкупи с лице, навършило 14-годишна възраст, което не разбира свойството или значението на извършеното, се наказва с лишаване от свобода до три години.

Различава се от състава по ал.1 по това, че става дума за лице навършило 14-годишна възраст, но което не разбира свойството и значението на извършеното и следователно е невменяемо. Тук пострадалият е също лице, което няма правно значима воля.

И тук, съгласно чл. 158 НК при последвал брак между двете лица деецът не се наказва. Чл. 158. В случаите на чл. 149 – 151 и 153 деецът не се наказва или наложеното наказание не се изпълнява, ако до привеждане на присъдата в изпълнение последва брак между мъжа и жената.

  1. Изнасилване (чл.152): Който се съвъкупи с лице от женски пол:
  2. лишено от възможност за самоотбрана, и то без негово съгласие;
  3. като го принуди към това със сила или заплашване;
  4. като го приведе в безпомощно състояние,

се наказва за изнасилване с лишаване от свобода от две до осем години.

Техен субект може да бъде само мъж, а пострадал – само жена.

2.1. Субект – налице е особеност: самостоятелен извършител е само лице от мъжки пол. Лица от женски пол могат да носят НО за изнасилване и то не само като помагач и подбудител, но и за съизвършителство във всички варианти, дори когато престъплението е двуактно. Жена може да участва в първия акт – принуда или привеждане на жертвата в безпомощно състояние.

2.2. От обективна страна основният състав по ал.1 има три варианта:

  • съвкуплението се осъществява с лице от женски пол, което е лишено от възможност за самоотбрана и без неговото съгласие:
  • тук деецът не е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние с оглед характера на конкретното деяние (съвкуплението), а не че преди това не е бил виновен за това;
  • пострадалата не е дала съгласие за осъществяването на съвкуплението преди да изпадне в такова състояние;
  • съвкуплението се осъществява при използването на принуда (сила или заплашване). Така се сломява наличната или евентуална съпротива на жертвата;
  • съвкуплението се осъществява чрез привеждането на лицето от женски пол в безпомощно състояние. Този вариант се различава от първия по това, че тук деецът е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние, а от втория – по начина, по който това се осъществява (там е чрез употреба на сила или заплашване, а тук – по всякакъв друг начин извън употреба на сила или заплашване).

Пострадал е само лице от женски пол, т.е. нашият НК не дава изрична защита на пострадало лице от мъжки пол. Когато на практика пострадал е лице от мъжки пол, съдът прибягва до квалификация по други състави – като съвкупност от престъпления (от принуда и хулиганство или от телесна повреда и хулиганство). Целта е все пак да се постигне справедливо наказване.

Субект е само лице от мъжки пол.

Престъплението е  резултатно. Изпълнителното деяние във всички случаи предполага съвкупление с жертвата. При това престъпление довършен опит не е възможен.

2.3. От субективна страна – пряк умисъл.

Интересен юридически е квалифицираният случай на изнасилване по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК. Това е групово изнасилване. Тук е достатъчно да има поне двама съизвършители, не е нужно те да  са  се сговорило предварително.

 

По-тежко наказуемите състави са с голямо практическо значение.

3. чл.153.

3.1. Субект – самостоятелен извършител е само лице от мъжки пол.

3.2. От обективна страна пострадал е само лице от женски пол, но съставът се специфицира от гледна точка на особената връзка, която съществува между пострадалата и субекта на престъплението – връзка на материална или служебна зависимост.

Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на съвкуплението като деецът се възползва от наличието на посочената зависимост (житейски т.нар. “мек натиск” върху жертвата).

Субект на това престъпление може да бъде всяко НОЛ от мъжки пол, което има материална или служебна власт спрямо пострадалия – лице от женски пол.

Престъплението е резултатно.

3.3. Субективната страна – пряк умисъл, който има за съдържание съзнаване от страна на дееца, че макар да осъществява съвкуплението със съгласието на жертвата, то се дължи изключително на нейната зависимост.

4. Кръвосмешение (инцест) – чл.154: Съвкупление между възходящи и низходящи, между братя и сестри и между осиновители и осиновени се наказва с лишаване от свобода до три години.

4.1. От обективна страна това е един от вариантите на особена задружна престъпна дейност – обособява се в особената част на закона, а не сред основните форми на съучастие. Това е пример за т.нар. “необходимо съучастие”. Лицата участващи в съвкуплението се намират в близка родствена връзка:

  • по права линия без ограничения в степените;
  • по съребрена линия до втора степен (между братя и сестри);
  • между осиновители и осиновени.

Тук изрично не се прави уговорка, както в чл.152, но лицето отговаря за кръвосмешение, ако няма основание да отговаря за изнасилване. Ако единият от извършителите не е навършил 14-годишна възраст няма да има кръвосмешение, а престъпно съвкупление при условията на чл.151 (1).

Престъплението е резултатно.

4.2. От субективна страна – умисъл, т.е. ако деецът не знае, че преспива с родственик, липсва основание за НО.

Създаването на условия за разврат включва три престъпления.

Субект и на трите може да бъде всяко НОЛ.

  1. Първото от тези престъпления е предвидено в чл.155, ал. 1 НК: Който склонява друго лице към проституция или свожда към блудствени действия или съвкупление, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до три хиляди лева.

Изпълнителното деяние на това престъпление има две форми – склоняване на лице към проституция и свождане. Първата форма се изразява д извършване на дейност по мотивиране на мъж или жена да осъществява полови контакти с неограничен брой лица срещу материални облаги. Втората форма на ИД се изразява в подпомагане на различни, вече мотивирани лица, да осъществяват блудствени действия или съвкупления.

Престъплението е на просто извършване.

Форма и вид на вината винаги пряк умисъл.

  1. Второто от този вид престъпления е това по чл. 155, ал. 2: Който предоставя систематически помещение на различни лица за полови сношения или за блудствени действия, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от хиляда до пет хиляди лева.

ИД на това престъпление е системно предоставяне на помещение, но не на една и съща двойка с трайно изградени отношения, а на различни лица, за да осъществяват полови контакти или само блудствени действия. Системно означава поне три пъти.

Престъпният резултат се заключава в държането на предоставеното помещение от поне три двойки.

Форма и вид на вината – пряк умисъл.

3.Третото от престъпленията по създаване на условия за разврат е отвличането на жена за разврат: Който отвлече друго лице с цел да бъде предоставено за развратни действия, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години и с глоба до хиляда лева.

ИД – отвличане на лице от женски пол за развратни действия.

Престъпният резултат е поставянето на пострадалата на място, където тя  не желае да пребивава.

Форма и вид на вината – пряк умисъл.

Като субективен признак съществува специална цел – пострадалата да бъде предоставена за развратни действия.

ІV. Други полови престъпления.

  1. Хомосексуални действия: Чл. 157. (1) Който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използува положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.

За разлика от блудството той е винаги и само разврат между лица от един и същи пол.Насочен е към полово сношение – анален контакт, когато е между мъже и към действия на полово удовлетворение, когато е между жени.В първата хипотеза се определя като педерастия, във втората – като лезбийство. Хомосексуализмът е престъпление само в предвидените от закона случаи:

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст, наказанието е лишаване от свобода от три до дванадесет години.

(3) Който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, ненавършило 14-годишна възраст, се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

(4) Който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, навършило 14-годишна възраст, което не разбира свойството или значението на извършеното, се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

2. Порнография (чл.159):

Чл. 159. (1) (Който създава, излага, представя, излъчва, предлага, продава, дава под наем или по друг начин разпространява порнографски материал, се наказва с лишаване от свобода до една година и глоба от хиляда до три хиляди лева.

Криминализират се всички възможни форми на манипулация чрез предмети с порнографско съдържание. Кои са тези предмети по смисъла на закона? Критерият е оценъчен. И тук НО следва силно да се ограничи и да бъде в съответствие с модернистичните разбирания по въпроса с европейското законодателство.

В два аспекта би могло да се обоснове наказателно-правна намеса:

  • достъп до тях на лица на ниска възраст,
  • места, на които би следвало човек да си купи/погледа такива материали.

Престъплението  се върши с пряк умисъл.

 

 

13. Престъпления против собствеността – видове, отграничения

 

Непосредствен обект – обществени отношения, които осигуряват нормални условия за упражняване на правото на собственост върху движими вещи.

Основен състав – чл.194 (1): Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

Кражбата е най-често извършваното престъпление.

1. От обективна страна

1.1. Предмет на престъплението може да бъде само движима вещ, като според ЗС (която не е трайно прикрепена към земята) и енергията се счита за такава, която трябва:

  • да е чужда, а тя е такава, когато не е в изключителната собственост на дееца;
  • да има определена парична стойност като меродавната стойност е тази към момента на извършване на престъплението (с нея трябва да бъде обезщетен пострадалия, а освен това служи и за критерий за определяне на това, дали кражбата е в големи или особено големи размери). Вещта трябва да има някаква стойност, защото престъпленията против собствеността по гл. V са такива от имуществен характер.

На основание чл. 194 (2) е видно, че кражба може да бъде осъществена и от съсобственик на вещта, предмет на престъплението. Кражбата не може да има за предмет „ничии“ вещи.

1.2. Съществен елемент на състава е владението на вещта. То по смисъла на НП включва и държането, т.е. разбира се само фактическа власт, без значение дали по смисъла на ГП е владение или държане. Следователно под „владение“ не се има предвид това по см. на чл. 68 ЗС, а се има предвид власт за едно фактическо разпореждане с вещта. Няма пречка да се прекъсне фактическата власт и на държател.

1.3. Изпълнителното деяние се изразява в отнемане на вещта от владението на другиго без неговото съгласие. Осъществява се само чрез действие и се изразява в това, деецът да прекрати досега съществуващата фактическа власт върху вещта, която се упражнява от собственика или друго лице и да установи своя фактическа власт, т.е. отнемането се характеризира с два момента:

  • прекъсване на фактическата власт на досегашния владелец на вещта;
  • установяване от страна на дееца на своя фактическа власт върху вещта.

Въпреки това кражбата не е съставно или двуактно престъпление, най-малкото защото разграничаването на тези два елемента е чисто теоретическо.

1.4. Кражбата е резултатно престъпление. Установяването на фактическа власт същевременно визира и резултата – в момента, в който се приема, че фактическата власт е установена от дееца, престъплението се счита довършено. От гл.т. на стадиите на осъществяване на едно умишлено престъпление, при кражбата довършен опит е невъзможен, възможен е само недовършен такъв, защото логично не е възможно да се конструира хипотеза на довършено деяние без настъпване на резултата.

Престъпен резултат – завладяване на чуждата вещ. Завладяването се смята  за юридическо довършване на престъплението. Има обаче и т. нар. фактическо довършване. То настъпва по-късно – а именно, тогава, когато деецът успее да избяга и пострадалият или трето лице не може вече да реагира на място за да възстанови първоначалното владение. С фактическото довършване се преустановява състоянието на неизбежна отбрана.

Постановление №6 от 1971 г. на Пленума на ВС – опит за кражба е налице, когато деецът е извършил действия за отнемане на вещи от места, където обикновено се държат такива, но те не са се оказали налице, както и в случаите, когато не е намерил търсената вещ. Това е хипотеза на годен опит.

1.5. Липса на съгласие за отнемане на предмета на посегателство.

2. От субективна страна.

Съставът се характеризира с два момента:

  • пряк умисъл;
  • специален субективен признак – цел, която се изразява в намерение на дееца противозаконно да присвои вещта.

Тълкуването на целта предполага намерение на дееца да счита вещта като своя, т.е. намерение да се разпорежда с нея като със своя. Следователно, кражбата не е користно престъпление по определение във връзка с основния състав. СП стига много далеч – обосновава се цел и в случаи, когато вещта се отнема, за да се принуди трето лице да изпълни свое задължение. В едно свое решение ВКС се произнася по следния случай: наемодател изпраща своя дъщеря във вила, която дава под наем, за да вземе по-ценни неща на наемателя, защото не си плащал наема, за да го принуди да плати. Съдът приема, че отнемането е с цел присвояване, не е изнудване, тъй като се дължи една престация по действителен договор.

3. По-тежко наказуеми случаи.

Възможно е съставите да се групират на базата на следните критерии:

  • с оглед на обстановката, в която се извършва;
  • с оглед на своя предмет;
  • с оглед на метода на извършването;
  • с оглед на нейният субект.

В лекцията те са разгледани последователно.

Точка 1: особеното е обстановката, в която е извършена кражбата – във време на обществено бедствие. Има неизчерпателно изброяване на някои случаи: пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено бедствие. Особено значение има съставът от гл.т на факта, че не се предвижда възможност за смекчаване на НО на основание чл.197, ако кражбата е осъществена при посочените обстоятелства.

Точка 2: кражба на вещ, която не е под постоянен надзор. Това са случаите, при които съответните вещи по предназначението си или поради определено стечение на обстоятелствата, или обичайно се оставят без наблюдение (не е възможно да се постави под надзор), напр. селскостопанска продукция (независимо дали е обрана или не), МПС на неохраняем паркинг. Поради наличието на този състав тълкувателната практика на ВС е в смисъл, че правоимащите не са преустановили осъществяването на своята фактическа власт върху съответните вещи, когато са забравили тези вещи, напр. в превозно средство или на публично място (ж.п. гара, аерогара), все места, за които има установен режим, с оглед връщането на тези вещи на посочените лица. Следователно вземането на такива вещи на общо основание се третира като кражба (ППВС 6-71, изм. с ППВС 7-87).

Вторият квалифициран случай на кражба с оглед на нейния предмет е по чл.195, ал.1, т.8 – кражба, извършена от гроб на покойник. Формулата е неудачна, защото възниква въпросът, какво ще стане, ако кражбата е от гроб, но не на покойник. Тълкуването на тази хипотеза свързваме с това, че законодателят би искал да ни укаже на особеното място, от което се отнемат вещите. Това място очевидно трябва да се свърже с тленните останки на човека, следователно под тази кражба се разбират случаите, когато отнемането визира вещи, които не само са вкопани в земята, но и се намират около такова място, независимо от тяхното предназначение, които обичайно се поставят в или около такова място, било за оказване на почит на починалия, било за украса на съответното място.

Точка 3: Първият от тези случаи  е по чл.195, ал. 1 т.3 НК: ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот – взломна кражба. Осъществена е чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот. Изброяването е изчерпателно. Съществува обширна съдебна практика, в която се уточнява необходимостта преградата да е здраво направена, прозорецът, през който е проникнато да не е с дупка или пукнатина, ако е с найлон, той да не е откован и др. под.

По точка 3 съществуват и следните три квалифицирани състава:

  • ако за извършване на кражбата е използвано МПС – такова използване е налице, когато благодарение наличието на МПС деецът е успял да установи своя фактическа власт върху вещта, предмет на кражбата. Това не е хрумване на дееца, а предназначението на МПСто е да може с него да се осъществи престъплението (напр. натоварва се ТИР с цигари – без наличието на МПС кражба с такъв тонаж на вещите е невъзможна, но ако краде 2-3 бижута, не попада под този състав).
  • Когато за осъществяване на кражбата е използвано техническо средство – това е всяка вещ, която по предназначението си служи за осъществяване на една или повече технически операции. Не става дума за използване на вещ, която по силата на особените умения на дееца се използва в конкретния случай за осъществяване на такива операции, т.е. не се квалифицират случаите, когато вещта се използва инцидентно за тази операция, макар по предназначението си да не се използва за такава. Проблеми в СП: когато не се използва МПС, а каруца, това техническо средство ли е? След колебания се приема, че не е.
  • Когато кражбата се осъществява по специален начин – има се предвид начин, който предполага особени умения или ловкост, проявена от страна на дееца. Той осъществява поведение, което не е обичайно от гледна точка възможностите на повечето хора. Разлика с т.2: според СП, когато се използва шперц или когато деецът прави дубликат на ключ и с дубликата извършва кражба, това е специален начин (особена хитрост). Иначе използването на какъвто и да е ключ за влизане се третира по т.2.

Точка 4: Първият такъв случай е предвиден в чл.195, ал.1, т. 5: ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай – изисква се предварителен сговор и на следващо място извършеното да не е маловажен случай, тоест стойността на откраднатото да не е под три минимални работни заплати.

Втори случай – ако кражбата е извършена от длъжностно лице, което се е възползувало от служебното си положение. Изисква се кумулативното наличие на следните условия: Кражбата е извършена от длъжностно лице по см. на чл.93, т.1, без ограничение какво е точно,то да се е възползвало от служебното си положение. Длъжностното лице се е възползвало от служебното си положение, когато длъжностното качество на дееца го е улеснило в достъпа му до вещта.

Трети –  в немаловажни случаи, ако е извършена повторно; Условията за квалификация са: кражбата е повторна, т.е. представлява случай на специален рецидив по см. на чл. 28 НК, в немаловажни случаи – и предхождащият кражбата случай следва да е немаловажен, и новоизвършеният случай следва да е немаловажен.

Следващи, ако кражбата е извършена от лице което е охранител или застраховател , лице от състава на МВР или се представя за такова.

Кражба извършена от лице, действащо по поръчение или в изпълнение на решение на престъпна група. Особеностите са както от обективна, така и от субективна страна. Кражбата е извършена от две или повече лица по см. на чл.93, т.12, които са се сговорили предварително за нейното осъществяване. Този състав предполага предварителен сговор за осъществяване на кражбата, което от своя страна предполага постигането на съгласие за извършване на конкретната кражба преди нейното започване и от субективна страна – предварителен общ умисъл. Сговорът е само с оглед извършването на конкретното престъпление. Ако сме изправени пред хипотезата, при която лицата са се разбрали за извършване на повече от една кражба и извършат само една от тези кражби отговорността им следва да се търси при условията на съвкупност между чл. 195 (1), т. 5 и чл. 321 – образуване или ръководене на група, съставена с цел да се вършат престъпления в страната или в чужбина. Иска се случаят да е немаловажен по аргумент за противното от чл.93, т.9 НК.

Кражба, която представлява опасен рецидив – чл. 196 НК. За неговото определяне като рецидив следва да се имат предвид разпоредбите на чл.29 и 30 НК.

Кражба в големи размери

За кражба в големи размери наказанието е лишаване от свобода от три до петнадесет години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния.

Когато предметът на престъплението е в големи размери. „Големи размери“ е оценъчен критерий, с който се свързва стойността на предмета на престъплението. Според СП (ТР №1 от 1988 г. на ОСНК), за да се приеме наличието на “големи размери” и при други престъпления против собствеността е необходимо стойността на предмета да надхвърля 70 пъти минималната работна заплата към момента на осъществяване на деянието. Този критерий се различава съществено от легално уредения критерий при данъци с големи размери. Законодателят не се съобрази с установената съдебна практика в областта на икономическите престъпления като се очакваше, че ВКС ще е институция, която се съобразява с данъците и ще наложи този критерий и за останалите престъпления, но не стана така.

Чл.196а – най-тежко наказуем състав.

Когато предметът на престъплението е в особено големи размери и кражбата представлява особено тежък случай. Кумулират се изискванията стойността на предмета на престъплението според съдебната практика да надвишава 140 пъти минималната работна заплата, а от друга страна – случаят да е особено тежък по см. на чл. 93, т.8 НК: „Особено тежък случай“ е този, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца;

4. По-леко наказуеми състави са два. Те са следните.

Маловажни случаи на кражба – спрямо основния състав и спрямо съставите при кражба на вещ без постоянен надзор и при кражба от длъжностно лице. В тези случаи предметът на кражбата има ориентировъчна стойност до три минимални работни заплати.

Леко наказуема е и кражбата при последващо репариране на открадната вещ по чл.197 НК, стига да не е налице опасен рецидив. Тук става дума за последващо (посткриминално) положително поведение по даване обратно на самата вещ, която е била открадната, или възстановяването и в натура – за вещи от същия вид, или стойностно – в пари. Особеностите, които обуславят приложението на състава – в случаите на връщане или заместване на вещите предмет на престъплението.

  • За “заместване” става дума, когато предмет на кражбата са заместими вещи – тогава е възможно и тяхното възстановяване от гл.т. на стойността им. Когато е необходимо да се платят пари за заместване възниква въпросът, сумата да коя стойност трябва да съответства – на тази към момента на кражбата или към момента на възстановяване? По принцип на стойността при възстановяване, тъй като поощрителната норма е свързана с необходимостта от механизъм за обезщетяване на пострадалия.
  • Когато се връща вещ, която е похабена в една или друга степен, за да се счита върната трябва да се покрие стойността на похабяване.
  • Връщането или заместването на вещта може да се осъществи от всяко трето лице – не е необходимо то да стане от страна на дееца.
  • Няма специфичен начин да стане връщането или заместването – съдебната практика приема, че е налице връщане или заместване на вещите, когато те или са вече във фактическата власт на правоимащия, или той по определен ред би могъл да установи такава.
  • Връщането или заместването може да стане до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд.
  • ВС налага практика по прилагането на чл.197 в см. че връщането или заместването трябва да е станало доброволно – когато връщането на вещта е станало в резултат на изземване на същата от органите на МВР, тази норма не може да се приложи. ВС допуска изключение когато:
  • изземването на вещите от органите на МВР е станало по указание за тяхното местонахождение от страна на дееца;
  • когато е иззета една относително по-малка част от вещите, а останалата е върната или заместена от дееца.

Такова изискване за доброволност лисва в закона и е контра леге.

 

Грабеж.

І. Обща характеристика.

Грабежът се характеризира с изключително висока степен на обществена опасност и затова има особености, свързани с неговото наказване. Диференциацията на наказуемостта предполага:

  • липса на по-леко наказуем състав
  • приготовлението за грабеж е винаги наказуемо (чл.200), за разлика от приготовлението за кражба, което е наказуемо само с оглед хипотезата на чл. 195 (1), т.3 и 4.

Грабежът е съставно престъпление – съставният престъпен състав обхваща от една страна:

  • признаците на принудата по чл.143,
  • а от друга – на кражбата по чл.194 (1).

Затова и обектът на посегателство е комплексен:

  • не само чужда вещ, но и
  • пострадалото лице (непосредствения обект на престъплението принуда). Според СП за съставомерността на деянието е без значение дали владелецът на вещта е неин собственик, или само упражнява върху нея фактическа власт.

ІІ. Основни състави.

Грабежът има три основни състава – един типичен и два нетипични.

Основните варианти на престъплението са уредени в чл.198 (1), (3) и (4).

  1. Типичният състав на грабежа е очертан в чл.198 (1): Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж с лишаване от свобода от три до десет години.

От обективна страна изпълнението на престъплението предполага осъществяване на принуда като условие за извършване на отнемането – сила или заплашване като метод и начин за осъществяване на отнемането на чужда движима вещ. Принудата предхожда или съпътства извършването и предназначението й е да се парализира една налична или евентуална съпротива на жертвата, в следствие на което деецът да може сам да отнеме вещта. На практика тук принудата често се явява като елемент и от други форми на усложнена престъпна дейност. Използваната принуда може да бъде както обикновена – пречупва волята на пострадалия и го насочва към пасивност, така и физическа – когато изцяло елиминира волята на пострадалия и го насочва към такава пасивност, която не е деяние.

ИД разкрива наличието на едно съставно престъпление – един улесняващ акт, който взет отделно, съставлява принуда и втори акт, който взет отделно, съставлява кражба.

От субективна страна съставът се характеризира с:

  • пряк умисъл;
  • намерение противозаконно да се присвои вещта (в указание вече смисъл по чл.194 (1)).
  1. Първият от двата нетипични състава на грабежа е по чл.198 (3): Грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ.

Регламентира се т.нар. “грабежоподобна кражба”. Това са особени хипотези, когато крадецът е заварен на мястото на престъплението и използва принуда със специфична цел – да запази владението върху откраднатата вещ. Ако целта на принудата е друга (напр. да не бъде заловен, да избяга) няма да имаме грабеж, а съвкупност от опит за кражба и престъпление против личността, в зависимост от това, в какво точно се е изразило насилието. Тълкуването на израза “с цел да се запази владението върху откраднатата вещ” поставя въпроса, до кой момент се счита, че ще е налице такава цел? Критерият не е формален, не е ограничен до конкретно място на заварване на дееца. Този състав сочи последния момент, в който, ако е използвана принуда с оглед тази цел, извършеното ще се третира като грабеж. Трябва да се прецени, до кога продължава периода на установяване на фактическата власт – ако е още в магазина, такава не е установена. Поначало принудата се осъществява преди или по време на осъществяване на отнемането.

Тук отново са налице две съставки, които, взети поотделно съставляват принуда и кражба, но са в обратна последователност.

  1. Вторият от двата нетипични състава на грабежа е този по чл.198 (4): Грабеж има и когато за отнемане на вещта лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в беззащитно състояние.

Характерно е, че вместо да използва принуда, деецът привежда в безсъзнание или поставя в беззащитно състояние жертвата, като метод и начин за осъществяване отнемането на вещта. Привеждането в безсъзнание е вариант на поставянето в беззащитно състояние. Аналогия може да се направи с оглед на чл.152 (1), т.2 и 3 – привеждането на жертвата в безпомощно състояние се различава от принудата по това, че извън силата и заплашването се използват и други методи за постигането на същия резултат. Трябва да има или сила или заплашване с оглед сломяването на жертвата като по ал.1 силата не трябва да доведе до резултат, по-тежък от причиняването на лека телесна повреда, защото в случаите когато е причинен по-тежък резултат (средна или тежка телесна повреда) ще сме изправени пред квалифициран случай на грабеж при условията на чл.199. Под „заплашване“ по ал.1 се има предвид само това, което е изрично указано в чл.198 (2): „застрашаване с такова непосредствено деяние, което излага на тежка опасност живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго някое присъстващо лице“. Всичко останало като метод на въздействие извън ал.1 следва да се квалифицира по чл.198 (4).

ІІІ. По-тежко наказуеми състави на грабеж – чл.199:

Чл. 199. (1)За грабеж на вещи:

1) в големи размери;

2) извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи;

3) придружен с тежка или със средна телесна повреда;

4) представляващ опасен рецидив;

5) извършен от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група,

наказанието е лишаване от свобода от пет до петнадесет години, като съдът може да постанови и конфискация до една втора от имуществото на виновния.

(2) За грабеж на движима вещ:

  1. придружен с тежка или със средна телесна повреда, от които е последвала смърт,
  2. придружен с убийство или с опит за убийство,
  3. в особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен,

наказанието е лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Съдът може да постанови и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния.

 

  • ал.1, т.1 – ако грабежът е на вещи „в големи размери“- минималната стойност на предметите по време на грабежа да бъде поне 70 минимални работни заплати;
  • ал.1, т.2 – когато грабежът е извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи. Има разлика във формулировката по чл.199 (1) и чл.195 (1), т. 5: “5) ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай”; – предварителния сговор предполага споразумение между съизвършителите да вършат кражби или грабежи. Когато са се разбрали да вършат кражби, а част от лицата осъществяват грабеж имаме ексцес на съучастие – за грабеж ще отговарят само онези от съизвършителите, които са излезли от рамките на общия умисъл. Според СП множественото число в случая е само елемент от предварителния сговор и не предполага извършването на повече от 1 престъпление от лицата, действащи в съучастие, за да се приложи тази разпоредба.
  • ал.1, т.3 – грабежът е придружен с тежка или средна телесна повреда, т.е. насилието е прераснало в причиняване на резултат по см. на чл.128 и чл.129 НК;
  • когато грабежът представлява опасен рецидив по см. на чл.29 НК.
  • извършен от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група. Тя се състои от поне трима души съгласно чл. 93, т. 20 НК

 

  1. IV. ОЩЕ ПО-ТЕЖКО НАКАЗУЕМИ СЛУЧАИ НА ГРАБЕЖ:
  • придружен с тежка или със средна телесна повреда, от които е последвала смърт, Смъртта на пострадалият е причинена по непредпазливост;
  • придружен с убийство или с опит за убийство. За разлика от предходния случай тук смъртта на пострадалия се причинява не по непредпазливост, а умишлено;
  • ал.2, т.3 – ако грабежът е в особено големи размери и деецът е бил въоръжен. Това е единственото изключение в Особената част на НК, при което за престъпление от имуществен характер, без то да е съпроводено със смърт на пострадалия, се предвижда в алтернатива най-тежкото наказание (доживотен затвор без замяна). Достатъчно е деецът “да е бил въоръжен”, т.е. да е имал вещ, която по предназначението си да може при използване спрямо трето лице да увреди неговият живот или здраве. Следователно трябва да има стеснително тълкуване в смисъл, че деецът е афиширал пред пострадалия наличието на оръжие у него и така е демонстрирал опасността от неговото използване спрямо пострадалия. Същевременно то може да бъде използвано за преодоляване на евентуална или налична съпротива на пострадалия.

 

Към гл. 5 на НК спадат още и съставите на присвоявания, измама, изнудване, вещно укривателство, унищожаване и повреждане и злоупотреба на доверие.

ОТГРАНИЧЕНИЯ:

  1. Кражба и обсебване: съставите на 2 вида престъпления са в отношение на алтернативност между 2-та състава, което изключва наличието на идеална съвкупност и алтернативата е с оглед: в чия фактическа власт (ФВ) се намира предмета на престъплението – това е разграничителният критерий (РК) между 2-та вида престъпна дейност.

2.Кражба и грабеж: отношението между съставите е на поглъщане, понеже признаците на грабежа (като съставно престъпление) обхващат и всички признаци на кражбата, следователно говорим за поглъщане между 2-та вида състави, което изключва възможността да бъдат осъществени при идеална съвкупност.

  1. 3. Двата вида присвояване: обсебване и длъжностно присвояване. Основен РК тук не може да бъде в чия ФВ е предмета на престъплението. Като РК остава основанието, на което деецът има ФВ върху вещта. В съдебната практика (СПр) поради което като критерий се възприема част от съдържанието на 201 – дали вещите-предмет на престъплението са връчени в качеството му на длъжностно лице или в това му качество са му поверени да ги пази/или управлява, или не (ако не – обсебване, макар присвояването да е осъществено от длъжностно лице).
  2. Съставно длъжностно присвояване по 202/ал.1, т.1 – за улесняване на което е осъществено документно престъпление  е различно от документната измама, независимо в кой от 2-та й варианта: по 212 ал.1 или ал.2. РК отново е в чия ФВ е предмета на престъплението.
  3. Грабеж (Г) и изнудване (И). Две са основните линии на разграничение: по линия на предмета – предмет при Г: само движими вещи; предмет при И: всяко имуществено благо. Основен РК е, разбира се, какво е предназначението на принудата при 2-та вида престъпление. При Г принудата се използва, за да се парализира една налична или евентуална съпротива на жертвата и деецът сам отнема вещта. При изнудването принудата се използва, за да се мотивира другото лице (пострадалият) да вземе решение и извърши акт на имуществено разпореждане (ИР), вследствие на който се стига до причиняване на вреда. Във връзка с тази предпоставка: грабежоподобно изнудване – в СПр сега то се квалифицира като грабеж.

 

 

14. Длъжностно присвояване и обсебване – обща характеристика, състави

 

Длъжностните престъпления се делят на: същински и несъщински, в зависимост от това дали техният основен състав може да бъде осъществен само от длъжностно лице или не. В случая, защото основният състав изисква субекта да е длъжностно лице престъплението е същинско длъжностно. Когато такова изискване за длъжностно качество на субекта е характерно само за специалните състави на дадения вид престъпление имаме несъщинско длъжностно престъпление, напр. чл.195 (1), т.6.

Обща характеристика на длъжностното присвояване и обсебване

Обект на присвояванията са ОО по пазенето или управлението на чуждата собственост.

Присвояването прилича на кражбата, тъй като и при двете престъпления предмет на престъпното посегателство е поначало чужда движима вещ: при кражбата той е винаги и само такава вещ, а при присвояванията – най-често такава вещ.

Разликата между кражбата и присвояванията се състои в това, че при кражбата предметът се намира в чуждо владение и деецът го завладява (получава) противоправно. Докато при присвояванията никой от тези два момента не е налице – предметът е у самия деец, без при това да го е получил (завладял) противоправно.

С оглед на разликата в изходното положение на предмета се стига и до следващото различие – в изпълнителното деяние. Ако при кражбата деецът отнема намиращ се в чуждо владение предмет с присвоително намерение спрямо  него, то при присвояванията, щом предметът се намира у самия деец, не е възможно той тепърва да се отнема, макар и с присвоително намерение. По отношение на него се осъществява вече обективна присвоителска дейност.

Има два типични вида присвоявания – длъжностно присвояване по чл. 201 – 205 НК и обсебване по чл. 206 НК. При това обсебването може да се счита за специален случай на длъжностна присвояване. Извън тях има и няколко специфични случая на присвояване, предвидени в чл. 207 и чл. 208 НК, които са твърде близки до обсебването и могат да се разглеждат в този смисъл като негови разновидности.

НК регламентира в раздел ІІІ на глава V двата основни вида престъпни присвоявания:

  • длъжностно присвояване (чл.201-205) и
  • обсебване (чл.206-208).

ДЛЪЖНОСТНО ПРИСВОЯВАНЕ.

Длъжностното присвояване има много и различни състави

І. Основен състав – чл.201: Чл. 201. (Изм., ДВ, бр. 10 от 1993 г.; доп., бр. 50 от 1995 г.; частично обявен за противоконституционен с Решение № 19 от 1995 г. по к.д. № 17 от 1995 г., бр. 97 от 1995 г.; изм., бр. 75 от 2006 г.) Длъжностно лице, което присвои чужди пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява като се разпореди с тях в свой или в чужд личен интерес, се наказва за длъжностно присвояване с лишаване от свобода до осем години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.

1.Субектът се характеризира с две особености:

1)изискването да има качеството “длъжностно лице” по смисъла на чл.93, т.1: „Длъжностно лице“ е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно: служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение; ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както и на частен нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник – частен съдебен изпълнител”.

Интерес представлява тълкуването, където лицето осъществява работа по пазене и управление на чуждо имущество в ЮЛ, при ЕТ или частен нотариус или помощник-нотариус. Затрудненията са свързани с ЕТ, което доведе до следния въпрос – щом лицето пази или управлява имущество на ЕТ, може ли да се счита, че ЕТ с вписването си става длъжностно лице по смисъла на закона? Все още има магистрати, които предизвикват противоречива СП. Приема се от повечето състави на ВКС, че ЕТ е длъжностно лице, което се обосновава с факта, че когато ЕТ не е сключил договор за управление на търговското си предприятие или не е сключил друг договор, с който да ангажира трети лица от негово има и сметка да осъществяват една или друга сделка, то самият той може да се окаже в положение, че в това му качество да има фактическа власт за разпореждане с държавно имущество. Кои са тези хипотези? Когато са опитали да заблудят фиска относно възстановяване на данъчен кредит като попълнят данъчна декларация с невярно съдържание или съобразно възможностите по Закона за счетоводството по електронен път подадат невярна информация като продажбите за завишени по отношение стойността на покупките. Излиза, че ЕТ ще бъде данъчно задължено лице и щом е такъв и си спестява изпълнението на едно данъчно задължение, то следователно има във своя фактическа власт възможност да се разпореди с едно от друга гл.т. публично вземане. Излича, че когато се дължи данък, имуществото е чуждо по смисъла на чл.93, т.1, “б” втората хипотеза.

Извод: това е меко казано “своеобразно тълкуване”. Не се държи сметка за това, което е регламентирано в закона. Практиката е противна на закона.

2) Изискване деецът именно в качеството си на длъжностно лице да му бъдат връчени чуждите пари, вещи или ценности или в това му качество същите да му бъдат поверени да ги пази или управлява. Това изискване не означава, имуществото да е връчено по брой, килограми и т.н. Напротив, колкото е по-отговорно служебното положение на дееца, толкова повече фактическо предаване в повече не е необходимо.

  1. От обективна страна – недоразумение предизвиква изменението от 1995 г., чрез което НС се опита да формулира значението на изпълнителното деяние при това престъпление. По принцип ИД се изразява в присвояване на чужди вещи, допълни се “като се разпореди с тях в свой или чужд интерес”. Това изменение беше обявено за противоконституционно с решение №19 от 1995 г. на КС. Според КС чрез историческо тълкуване, зачитайки волята на законодателя и изразявайки становища на първо и второ четене, законодателят е имал предвид само случаите, когато ползата е само за ФЛ, пренебрегвайки разпореждането в колективен интерес (в полза на ЮЛ). И тук има смесване на понятия, което не е необходимо при наличието на новата Конституция, която дели собствеността на публична и частна.

Присвояване = разпореждане с чужди вещи от страна на дееца като със свои.

Престъплението се счита довършено в момента, в който започне разпореждането като се отчете спецификата дали разпореждането e фактическо или правно. Фактическото е в собствена полза – заключава се в лична или производствена консумация. Юридическата се заключава в някакъв акт на разпореждане.

Извод: длъжностното присвояване е едно от малкото престъпления, при които не може да се осъществи опит към него.

  1. Предмет на престъплението – чуждо имущество – чужди пари, вещи или други ценности. Този предмет трябва да се намира у длъжностното лице не само противоправно, но и по служба. Най-често това се получава, когато предметът му бъде предоставен чрез правен акт (сделка, административен акт или съдебно решение) в рамките на неговите служебни правомощия, или друго правно действие – напр. длъжностното лице го намери при служебен оглед и го вземе съгласно своите служебни задължения.

Сочат се  два варианта за получаване на вещите – връчване: има инцидентен контакт между вещта и дееца и поверяване: представлява едно по-трайно отношение между към материалните ценности.

Изпълнителното деяние се състои в присвояването на предмета.

Престъпният резултат се заключава не само в безвъзмездното и невъстановимо лишаване на собственика от вещите – предмет на престъплението, но и в облагодетелстването на дееца с тях или на третото лице, в чиято полза той се е разпоредил.

  1. От субективна страна – пряк умисъл. Съдържанието му включва и съзнаване от страна на дееца за особеното му отношение към вещите предмет на престъплението:
  • че те са в неговата фактическа власт;
  • че те са му връчени в качеството му на длъжностно лице или са му поверени да ги пази или управлява.
  1. Това е длъжностно престъпление от типа на същинските и специалните длъжностни престъпления.

ІІ. По – тежко наказуеми случаи.

Особен интерес представлява

  1. Съставното длъжностно присвояване – чл.202 (1), т.1. “Чл. 202. (1) За длъжностно присвояване наказанието е лишаване от свобода от една до десет години: 1. ако за улесняването му е извършено и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание”; Предпоставки за приложението й:
  • за улесняване на длъжностното присвояване да е извършено и друго престъпление. Щом става дума за улесняване, то трябва да предхожда или съпътства самото длъжностно присвояване. На практика улесняващо престъпление се явява престъпление против търговията (измежду чл.232-234а) или документни престъпления (от вида на чл.308-316). Това означава, че спецификата на съставния престъпен състав е, че едно от престъпленията, които обхваща не е фиксирано;
  • за улесняващото престъпление да не се предвижда по-тежко наказание в сравнение на тази хипотеза на длъжностно присвояване. Ако се предвижда по-тежко такова, двете ще се третират в условията на съвкупност.

Улесняващото престъпление не може да бъде също длъжностно присвояване, защото тогава ще сме изправени пред форма на усложнена престъпна дейност и престъплението ще е продължавано.

Трябва да се прави разграничение между:

  • документна измама и
  • длъжностно присвояване с улесняващо престъпление – документно престъпление.
  1. Втори квалифициран случай по чл. 202, ал. 1 НК: 2. ако е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително.
  2. Длъжностното присвояване се наказва още по-тежко в други три случая:Чл. 202. (2) За длъжностно присвояване наказанието е лишаване от свобода от три до петнадесет години:
  3. ако е в големи размери,
  4. ако представлява опасен рецидив или

3.ако присвоените средства са от фондове, принадлежащи на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава.

Най-тежко наказуем състав – чл.203. Длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. Както чл.196а НК, така и чл.203 представлява два от общо трите случая в особената част, при които се предвижда лишаване от свобода до 20 години.

ІІІ. По-леко наказуеми състави.

Са също като при кражбата:

  1. По чл.204 – аналогичен на маловажния случай на кражба по смисъла на чл.93, т.9 – когато случаят е маловажен;
  2. По чл.205 (поощрителна разпоредба) – аналогичен на хипотезата на връщане или заменяне на вещта по чл.197 НК – до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд.

Обсебване

Обсебването обхваща останалите случаи на присвояване, които не са включени в длъжностното присвояване, защото субектът или изобщо не  е длъжностно лице, или ако е, предметът на присвоителската му дейност не се намира у него по служба.

Така разликата между обсебването и длъжностното присвояване се състои в това, че при ДП предметът на престъплението е връчен на дееца в качеството му на длъжностно лице или му е поверен да го управлява в това му качество. При обсебването е възможно деецът да е длъжностно лице, но това не е задължително.

Що се отнася до разликата между обсебването и кражбата, тя се състои преди всичко в това, че при кражбата предметът на престъплението не се намира у дееца, а у друго лице, докато при обсебването той е у дееца и проблем за неговото отнемане няма. Предвид на това кражбата представлява отнемане на предмета със субективно присвоително намерение, а обсебването – обективна присвоителска дейност с вече  намиращия се у дееца предмет на престъплението.

І. Основен състав – чл.206 (1).

  1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ, т.е. идентичен с този при кражбата. Изпълнителното деяние е идентично с това при длъжностното присвояване. И тук присвояването се тълкува идентично с чл.201. Какви са особеностите? Правното основание, на което деецът при обсебване има фактическа власт върху вещта. Тази особеност се отразява и върху особеностите на субекта.
  2. Субект – формално погледнато се казва “който”. След тълкуване се стига до извода, че деецът трябва да разполага с фактическа власт на т.нар. “частно-правно” основание (напр. заем за послужване). Изискването на закона е, деецът да владее или пази вещта, предмет на престъплението. Можем ли да направим различие на база на субекта? Не, защото всяко длъжностно лице може да е субект, т.е. трябва да се акцентира при разграничението върху основанието, на което деецът има фактическата власт върху вещта, която е предмет на престъплението. Трябва да се използва онази част от текста, която казва, че вещите са му поверени в качеството му на длъжностно лице, т.е. всяко длъжностно лице може да обсеби вещи, които обаче не в това му качество са му поверени да ги пази или управлява.
  3. От субективна страна – пряк умисъл.

По-леко и по-тежко наказуемите случаи са аналогични както при длъжностното присвояване.

ІІ. Особени хипотези.

Извън обсебването по чл. 206 НК има и три други специфични случая на присвояване:

  1. Чл.207 (1) – първи основен състав: Чл. 207. (1) Който намери чужда движима вещ и в продължение на една седмица не съобщи за нея на собственика, на властта или на този, който я е загубил, се наказва с глоба от сто до триста лева.

1.1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ. Изпълнителното деяние се изразява в едно бездействие със срок, който започва да тече след изтичането на друг, изрично посочен в закона. Посоченият в закона срок е едноседмичен от момента, в който предметът на престъплението бъде намерен от дееца. Бездействието започва да тече след изтичане на този седмичен срок – изразява се в несъобщаване за намирането на вещта. Посоченото бездействие води до извода, че става дума за форма на продължено престъпление.

1.2. От субективна страна – умисъл.

На практика проблемът произтича от това, къде деецът е намерил вещта. Според СП има обществени места, на които ако вещта е намерена, не се счита, че фактическата власт на предишния държател е прекратена. За такива места се приемат обществения градски транспорт, защото е предвиден специален ред, по който ако се намери вещ, тя да се предостави на когото трябва. Или на Централна гара-София. С особен статут се ползват и някои сметища (на Кремиковци за цветни метали). Следователно ако приемем, че фактическата власт на предишния не е прекратена, извършеното трябва да се третира като кражба.

  1. Чл.207 (2) – втори основен състав: Същото наказание се налага и на този, който противозаконно присвои чужда вещ, която е попаднала у него случайно или по погрешка.

От обективна страна има особеност – вещта, предмет на престъплението попада у дееца случайно или по погрешка, т.е. различно е основанието или начина, по който деецът придобива вещта.

  1. Трети състав – чл.208: (1) Който открие съкровище и в продължение на две седмици не съобщи на властта, се наказва с глоба от петстотин до хиляда лева.

(2) Който, като търси, открие съкровище и в продължение на две седмици не съобщи на властта, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от хиляда до пет хиляди лева.

(3) Ако съкровището е в особено големи размери, наказанието е: по ал. 1 – лишаване от свобода до две години или глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, а по ал. 2 – лишаване от свобода до пет години или глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.

(4) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а ако липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност.

Съставите по ал.1 и ал.2 трябва да се тълкува систематически, за да се открие различието:

  • по ал.1 предметът се открива от дееца, без да го търси, а
  • по ал.2 след като го търси.

Иначе предметът и в двата случая е съкровище. За разлика от чл.207 (1), по чл.208 (1) и (2) се дава по-удължен срок, след който бездействието започва да се инкриминира. И тук имаме форма на усложнена престъпна дейност.

От субективна страна съставите се характеризират с умисъл.

 

 

  1. Измама, документна измама – състави, отграничения. Вещно укривателство

 

Има два вида измама – активна и пасивна. Техните основни състави са очертани съответно в чл. 209, ал. 1 и 2 НК:

Чл. 209. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага възбуди или поддържа у някого заблуждение и с това причини нему или другиму имотна вреда, се наказва за измама с лишаване от свобода до шест години.

(2) Който със същата цел използува заблуждението, неопитността или неосведомеността на някого и с това причини нему или другиму имотна вреда, се наказва с лишаване от свобода до три години.

Активна измама – ал. 1.

Субект – всяко НОЛ.

Нейното изпълнително деяние се изразява във възбуждане или поддържане на заблуждение. Те се осъществяват винаги и само с действие. Възбуждането на заблуда представлява създаване на невярна представа у адресата на измамата. Поддържането на заблуда представлява само потвърждаване на вече оформена по други причини заблуда у адресата на измамата.

Заблуждаване и оттук измама на машина не може да има. Дори някаква машина да бъде “подведена” с оглед предоставяне на определена имуществена престация, това никога няма да съставлява измама. Ако манипулираната машина предостави на дееца пари или други движими вещи, без да ги е заплатил, няма да е налице измама, а т. нар. кражба от автомат. Иначе ако изобщо не се стига до завладяване на чужда движима вещ, деянието би могли де се окаже съставомерно само  в два случая:

Първия по чл. 348а НК, където манипулираната машина предоставя на дееца или трето лице далекосъобщителна услуга. Тук следователно се извършва една своеобразна “кражба на услуга”.

Вторият  случай е на т. нар. същинска компютърна измама по чл. 212а, ал. 2 НК:”Чл. 212а. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго облага възбуди или поддържа заблуждение у някого, като внесе, измени, изтрие или заличи компютърни данни или използва чужд електронен подпис и с това причини на него или на другиго вреда, се наказва за компютърна измама с лишаване от свобода от една до шест години и глоба до шест хиляди лева. (2) Същото наказание се налага и на този, който, без да има право, внесе, измени, изтрие или заличи компютърни данни, за да получи нещо, което не му се следва”. Тук се извършва една своеобразна “кражба на вземане”.

При измамата се очертават три причинни връзки:

Вследствие заблуждаване нейния адресат у него се формират или затвърдяват неверни представи за гражданскоправни релевантни обстоятелства – от значение за осъществяване на имуществени разпореждане;

Вследствие  на тези свои неверни представи адресатът на измамата предприема имуществено разпореждане – за своя или чужда сметка;

Вследствие на това негово разпореждане се стига до имотна вреда за него самия или за трето ощетено лице, с чието имущество той има право да се разпорежда.

Измамата е резултатно престъпление – състои се в имотната вреда на лицето, което е било заблудено или на другиго.

Имотната вреда може да засегне всякакъв интерес – тя не се отнася само до движима вещ – тя може да има за приложно поле както актива на имуществото на  пострадалия, представлявайки неговото намаляване, така и пасива на имуществото, представлявайки неговото увеличаване.

Наказателната измама винаги е свързана с имотна вреда. Без имотна вреда може да има само гражданска измама, която поначало не е престъпление.

Формата и видът на вината са прекият умисъл.

Допълнителен субективен признак – специална користна цел, деецът да набави за себе си или за другиго имотна облага.

Пасивна измама – ал. 2.

ИД – използване на заблуждението, неопитността или неосведомеността на някого. То се осъществява чрез бездействие.

Квалифицирани случаи:

Обособими са по два критерия – съобразно субекта  и съобразно с престъпния резултат.

Съобразно субекта:

  1. ако деецът се е представил за длъжностно лице или за лице, което действува по поръка на властта;
  2. ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното извършване;
  3. ако измамата е извършена от длъжностно лице или от пълномощник в кръга на неговата длъжност или пълномощие или от лице, което непосредствено извършва по занятие сделки с валута в наличност;
  4. ако е извършена повторно в немаловажни случаи;
  5. ако е извършена в условията на опасен рецидив.

Според престъпния резултат:

  1. ако причинената вреда е в големи размери;
  2. когато измамата е в особено големи размери, представляваща особено тежък случай .

Измамата прилича както на кражбата, така и на обсебването, тъй като и при тези престъпления субектът засяга чуждо имущество. Измамата обаче трябва да се разграничава от тези престъпления.

Отграничения:

Както при кражбата, така също и при обсебването деецът сам предизвиква засягането на чуждото имущество – той отнема владението или съответно присвоява чужда вещ. Това обаче не  е налице при измамата. При нея деецът винаги въздейства върху друго лице, което е адресат на неговото престъпно поведение и служи , за да се осъществи престъпното увреждане на пострадалия. Адресатът извършва правнозначима дейност, която по същество представлява унищожаема сделка. С нея той се разпорежда със собственото си имущество или имуществото на друго лице.

Пак за разлика от измамата, кражбата и обсебването имат за предмет винаги и само чужда движима вещ. Това обаче не важи за измамата. Нейният предмет е много по-широк. Той може да бъде всякакъв имуществен интерес.

Най-сетне кражбата и обсебването имат за престъпен резултат определено имуществено облагодетелстване, и то от самия деец, който завладява или присвоява чужда движима вещ,  докато измамата има за свой престъпен резултат само имущественото засягане на пострадалия, макар и с поставена от дееца субективна цел за имуществено облагодетелстване на себе си  или на другиго. Стигне ли се до такова облагодетелстване, то като последица на сделка, произвеждаща правно действие, ще е с правно значение – правото ще го признае за придобивка на облагодетелствания до унищожаване на сделката съгласно чл. 29 ЗЗД.

Документна измама

С нея деецът набавя за себе си или за другиго имотна облага: Чл. 212. (1) “Който чрез използуване на документ с невярно съдържание или на неистински или преправен документ получи без правно основание чуждо движимо имущество с намерение да го присвои, се наказва с лишаване от свобода до осем години”.Докато по  Чл. 212. “(2) Наказанието по предходната алинея се налага и на онзи, който чрез съставяне на документ с невярно съдържание или на неистински или преправен документ съзнателно даде възможност на друго физическо лице да получи без правно основание такова имущество”.

Документната измама разкрива три особености спрямо обикновената активна измама по чл. 209, ал. 1 НК.

Документната измама се характеризира, на първо място, с това, че, както личи и от нейното наименование, тя има за свое средство някакъв опорочен документ. Този документ пресъздава за адресата на измамата някакви несъществуващи обстоятелства с гражданскоправно значение. Предвид на тях, убедил се в наличието им, адресатът извършва имуществено разпореждане.

На второ място, документната измама се характеризира с това, че има за свой предмет не всякакъв имуществен интерес, а само чуждо движимо имущество.

На трето място, ДИ се характеризира и с това, че има за свой престъпен резултат не само имуществено засягане на пострадалия. Тя има за престъпен резултат, подобно на кражбата и обсебването, обективно облагодетелстване на своето собствено или на чуждо имущество. При това деецът получава сам предмета на престъплението или дава възможност на другиго да го получи.

Документна измама в собствена полза

Чл. 212, ал. 1. Има за ИД получаване на чуждо движимо имущество чрез използване на документ с невярно съдържание, неистински или подправен документ. Чрез използване на такъв документ се стига до заблуждаване на адресата. Заблудата е относно такова отразено в документа обстоятелство, което го кара да се разпореди със свое или чуждо имущество в полза на самия деец.

Тук има два акта – един улесняващ: измамливо ползване на опорочен документ, и втори – улеснен от него акт – получаване на предоставено чуждо имущество.

Престъплението е резултатно. ПР се състои в придобиване на владение върху предмета на престъплението от дееца.

Формата и видът на вината са прекият умисъл.

Допълнително се предвижда и специален субективен признак – намерението на дееца противозаконно да присвои полученото. Субективната страна следователно е като при кражбата.

Документна измама в полза на другиго

Ал. 2. Има за ИД най-напред съставяне на документ по ал.1. След това документът  се използва – бива предоставен на адресата на ДИ. С това свое второ действие деецът дава възможност на друго лице да получи чуждо движимо имущество вследствие на разпореждането на измамения адресат. Следователно тук също има два акта, единият от които е измамливо ползване на опорочен документ. В случая обаче този акт не е първичен и улесняващ, а обратно, втори и улеснен. Измамливото ползване на опорочен документ се предхожда и улеснява от неговото изготвяне – от дееца или поне с участието на дееца.

Престъплението е резултатно. ПР и по ал.2 е пак получаване на чуждо движимо имущество, но тук не от самия деец, а от трето лице. Не е нужно обаче това лице да приеме имуществото.

Формата и видът на вината и тук са прекият умисъл.

Застрахователна измама е предвидена в чл. Чл. 213.”Който разруши, повреди или унищожи с измамлива цел свое осигурено имущество, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от сто до триста лева”.

В случая не става дума за измама на застраховател, а за специфична по отношение на тази измама предварителна престъпна дейност. Има и специална цел – да се измами застрахователя, че застрахователното събитие е настъпило.

Вещно укривателство.

ВУ е една производна престъпна дейност. Нейният състав е очертан в Чл. 215. (1) “Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго общественоопасно деяние, се наказва с лишаване от свобода до пет години, но с наказание, не по-тежко от предвиденото за самото престъпление”.

Вижда  се, че ВУ представлява най-напред едно вторично престъпление. Това предходно престъпление трябва да бъде довършено, защото тъкмо придобитото от него служи по-нататък да предмет и на вещното. ВУ е винаги последваща престъпна дейност.

Първоначалното престъпление е най-често някакво престъпление против собствеността – кражба, присвояване, измама, изнудване. Няма обаче пречки то да бъде и престъпление по друга глава – контрабанда, подкуп и пр.

Нещо повече, не е нужно това първоначално извършено деяние да съставлява непременно някакво престъпление и негов субект да бъде НОЛ. Достатъчно е първоначалното деяние да осъществява престъпление само от обективна страна.

Може да има вещно укривателство само на движима вещ, придобита чрез престъпление и никога на такава, произведена чрез престъпление.Укриването на такава произведена чрез престъпление вещ може да бъде престъпление не по общо правило, а само по изключение – напр. укриване на незаконно добит дървен материал по член 235 НК.

На трето място, първоначалното престъпление за едно вещно укривателство може  да бъде само такова престъпление, което го предхожда непосредствено.

Вещното укривателство е също така и субсидиарна престъпна дейност спрямо първоначалното престъпление. Това означава, че за ВУ може да отговаря само онзи, който не е участвал в първоначалното престъпление, включително обещавайки ВУ след извършването му, което всъщност би означавало интелектуално помагачество в първоначалното престъпление.

Субект – само такова лице, което не е взело участие в първоначалното престъпление.

ИД – може да се осъществи в някоя от следните три форми: укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи.

Престъплението е резултатно.

Формата и видът на вината са прекият умисъл.

Специална цел – деецът да набави за себе си или другиго имотна измама.

Квалифицирани случаи.

Чл. 215. (2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години и глоба от хиляда до три хиляди лева, ако укривателството:

  1. е в големи размери;
  2. е с вещи, поставени под специален режим;
  3. се извършва по занаят;
  4. е извършено повторно или представлява опасен рецидив.

Отграничения:

Чл. 253. (1) “Който извърши финансова операция или сделка с имущество, или прикрива произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имущество, за което знае или предполага, че е придобито чрез престъпление или друго общественоопасно деяние, се наказва за изпиране на пари с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от три хиляди до пет хиляди лева”.

ВУ си прилича с т. нар.престъпление по изпиране на пари – чл.253 НК. И за  двете престъпления се изисква наличието на едно извършено престъпление, чрез което да се получи движимата вещ – техен предмет. И двете следователно представляват вторична, при това последваща престъпна дейност. Освен това както ВУ, така също и прането на пари затрудняват разкриването на първоначалното престъпление.

За разлика от ВУ обаче  престъплението по чл. 253 НК не е и субсидиарна престъпна дейност. От обективна страна не се изисква деецът по  чл.253 да не е участвал по никакъв начин в първоначалното престъпление.Друга разлика е в тяхната субективна страна. При престъплението по чл. 253 не се изисква деецът да набави за себе си или другиго имотна облага. Поради това нейното евентуално поставяне от дееца не подлежи на установяване, за да се докаже, че това престъпление е било осъществено.

При престъплението по чл. 253 НК укриването на предмета като фактическа дейност и прехвърлянето му като юридическа  дейност не са разграничими като отделни алтернативи, както е при ВУ, а то се осъществява в своеобразна комбинация и на двете дейности.

 

 

  1. Общи престъпления по служба – нарушаване на служебните задължения, използване на служебното положение, други състави

 

Престъпленията по служба, също като престъпленията против реда на управление могат а се извършат във всички сфери на държавното управление. Те имат място и в законодателната, и изпълнителната, и в съдебната власт.

За разлика от престъпленията против реда на управление, престъпленията по служба  засягат управлението не отвън, а отвътре. Те имат особени субекти – лица, ангажирани с осъществяване на социалното управление.Субектите им най-често са длъжностни лица. Чл. 93. 1) „Длъжностно лице“ е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно:

а) служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение;

б) ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както и на частен нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник – частен съдебен изпълнител;

Субект на тези престъпления е лице, което работи в системата на държавните и обществените органи. Само при издаването на служебна тайна може да не е длъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие или обществена организация, вещо лице, преводач или тълковник. Те винаги съставляват и дисциплинарни нарушения.

Тук трябва да се разграничават два елемента:

  1. длъжностното лице винаги изпълнява определена функция в системата на една обособена в организационно отношение единица. Неговата работа включва някаква съвкупност от права и задължения, които са определени с нормативен акт или следват от естеството на работата.
  2. особените права и задължения на длъжностното лице в тяхната съвкупност са му възложени. Това възлагане произтича от нормативен акт или от властническо разпореждане на висшестоящ орган; може да произтича от трудов или граждански договор.

Престъплениата по служба са такива, че засягат нормалното функциониране на държавния апарат. Непосредствен обект на тези престъпление са обществените отношения, в рамките на които се осъществява правилното функциониране на държавните и обществените органи, както и доверието на гражданите към тях.

Прест-ята по служба се делят на:

  • общи – засягат общоважащи изисквания за дейността на държавните органи. Те посягат винаги и само на присъщи за всички сфери на управлението вътрешнослужебни отношения. Нормите относно тези престъпления се прилагат само тогава, когато не е осъществен състав на специално престъпление; и специални – засягат се и други обществени отношения, които са обект на други видове престъпления. Така например безстопанствеността и сключването на вредоносна слелка засягат задължително освен служебни и стопански интереси. Техните състави включват винаги съставите на общите престъпления по служба и затова ги поглъщат.
  • същински – субект по основния състав може да бъде само длъжностно лице и винаги се засягат отношенията, в които длъжностното лице участва в това си качество – например длъжностно присвояване по чл.201 НК, и несъщински (например убийство или кражба от длъжностно лице)– по основния състав субект може да бъде и всяко наказателноотговорно лице, но ако са извършени от длъжностно лице, разкриват по-висока степен на обществена опасност и това е основание за въздигането му в квалифициращо обстоятелство.

Престъпна злоупотреба със служба. Чл.282 урежда престъпното нарушаване или неизпълнение на служебните задължения, превишаване на права или власт. Ал. (1) Длъжностно лице, което наруши или не изпълни служебните си задължения, или превиши властта или правата си с цел да набави за себе си или за другиго облага или да причини другиму вреда и от това могат да настъпят немаловажни вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да постанови и лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6, или с пробация.

Формите на изпълнителното деяние са:

  1. нарушаване на служебните задължения – когато в пределите на своята компетентност или в кръга на своите задължения и функции длъжностното лице не се съобразява със установените изисквания – деецът извършва действие, с което се пренебрегва някаква забрана по служба;
  2. неизпълнение на служебни задължения – непредприемане на действия, установени в нормативен акт – деецът бездейства по служба;
  3. превишаване на власт – извършване на действия, излизащи извън рамките на неговата компетентност. Тези действия спадат към службата на други длъжностни лица или колегиален орган, т.е. субектът изпълнява чужди функции – осъщесвява дейност, която само частично съответства на неговата компетентност;
  4. превишаване на права – действия по отношение на чужди властнически пълномощия, които са предвидени в нормативен акт.

Субект на престъплението е само длъжностно лице, което изпълнява функция в държавно учреждение или такова, което изпълнява ръководна работа; много рядко – лице, което пази или управлява чуждо имущество. В случаите, когато превишава своята власт, лицето е орган на властта.

Престъплението е резултатно. Като следствие от деянието необходимо е да е възникнала реална опасност да настъпят немаловажни вредни последици. Следователно престъпният резултат на престъплението е на поставяне в опасност. Вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени, като създаване на съществени смущения в правилното функциониране на държавните органи или сериозно разколебаване на авторитета на тези органи и доверието на гражданите в тях. При преценката дали вредните последици са немаловажни се взема предвид възможният общественоопасен резултат.

Формата и видът на вината е прекият умисъл.

Допълнително е предвидена и специална цел – набавяне на себе си или за другиго каквато и да е облага (имотна или не), или причиняване другиму вреда.

По създадената реална опасност това престъпление се разграничава от административните и дисциплинарните нарушения.

 Квалифициращите обстоятелства сачл.282(2),(3): (2) Ако от деянието са настъпили значителни вредни последици или е извършено от лице, което заема отговорно служебно положение, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години, като съдът може да постанови и ……(3) За особено тежки случаи по предходната алинея наказанието е лишаване от свобода от три до десет години, като съдът постановява и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

 

Деянието по чл.282 следва да се разграничава от това по чл.201. “Длъжностно лице, което присвои чужди пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява като се разпореди с тях в свой или в чужд личен интерес, се наказва за длъжностно присвояване с лишаване от свобода до осем години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7”. Когато нарушаването на правата или неизпълнението на задълженията или превишаването на власт или права се изразява в самото присвояване на чуждо имущество, прилага се чл.201. Ако деянието по чл.282 улеснява присвояването, цялата престъпна дейност се квалифицира по чл.202(1),т.1. Ако деянието по чл.282 е извършено след присвояването, имаме съвкупност.

Чл.283 урежда престъпно използване на служебното положение. Съгласно ал.1 длъжностно лице, което използува своето служебно положение, за да набави за себе си или за другиго противозаконна облага, се наказва с лишаване от свобода до три години.

Субект на престъплението може да бъде само длъжностно лице. Изпълнителното деяние се осъществява чрез действие или бездействие или съчетание от тях и е насочено към експлоатация на службата му в една извънслужебна дейност.

По отношение на резултата сп/д проф.И.Ненов и Ал.Стойнов трябва да е настъпило положително изменение в положението на субекта, а сп/д проф.Д.Михайлов и проф. Гиргинов престъплението е формално.

От субективна страна налице е пряк умисъл – субектът цели да набави за себе си или за другиго имуществена или неимуществена облага. Като допълнителен субективен признак е предвидена и  специална цел – набавяне на противозаконна облага.

Издаването на служебната тайна е уредено в чл.284. (1) Длъжностно лице, което във вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице съобщи другиму или обнародва информация, която му е поверена или достъпна по служба и за която знае, че представлява служебна тайна, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация. (2) Наказанието за деяние по ал. 1 се налага и на недлъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие или обществена организация, на което във връзка с работата му е станала известна информация, представляваща служебна тайна”.

Тайната е информация относно определени факти и обстоятелства, чието узнаване е ограничено от гледна точка на защитата на определен държавен или обществен интерес.

Изпълнителното деяние се осъществява чрез действия, които са очертани с формите „съобщи другиму или обнародва“. При съобщаването престъплението ще е довършено, когато сведенията станат известни на лица, които нямат право да ги знаят и в този смисъл то е формално. При обнародването престъплението ще е довършено, когато сведенията станат достояние на неограничен кръг хора. Тук престъплението е резултатно.

Разпоредбата изисква съобщаването или обнародването да са станали във вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице, т.е да имаме неблагоприятно засягане на правната сфера на посочените субекти.

Субект по ал.1 е длъжностно лице; по ал.2 (за разлика от другите престъпления по служба) – недлъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие или обществена организация, на което във връзка с работата му е станала известна информация, представляваща служебна тайна; а по ал.3 – вещо лице, преводач или тълковник по отношение на информация, станала му известна във връзка с възложената му задача, която то е длъжно да пази в тайна.

От субективна страна имаме умисъл, включващ съзнание, че сведенията са тайна.

Чл.285 урежда допустителството: длъжностно лице, което съзнателно допусне подчинено нему лице да извърши престъпление, свързано със службата или работата му, се наказва с наказанието, предвидено за извършеното престъпление.            Субект е длъжностно лице, на което е подчинено лицето, извършващо престъплението, като последното може и да не е длъжностно лице.

Изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие и се изразява в непопречване да се извърши престъпление, свързано със службата или работата на лицето. Нарушени са, следователно, специални контролни задължения.

Прест-ето е резултатно. Той се свежда до липса на възможно възпиращо действие.

От субективна страна се касае за умисъл. За разлика от помагачеството тук липсва общ умисъл м/у извършителя и допустителя. Ако такъв възникне, допустителството прераства в помагачество. Има субсидиарен характер.

Престъплението е вторично – за наличието му е нужно някакво друго първоначално престъпление.

Допустителството трябва да се разграничава от престъпното недоносителство. И двете престъпления са вторични и представляват умишлена търпимост, спрямо друго, първично престъпление. Недоносителството включва само несъобщаване на властта, докато допустителството включва по необходимост и непротивопоставяне на самото му извършване.

 

 

  1. 17. Престъпления против правосъдието – набедяване, лъжесвидетелстване, лично укривателство. Длъжностни престъпления против правосъдието

 

Правната им уредба е в гл.8,р.III Ос.Ч на НК. Докато престъпленията против реда на управлението и общите престъпления по служба се отнасят до всички сфери на управлението, то престъпленията против правосъдието засягат само една сфера от тях – правосъдието. Непосредствен обект са обществените отношения, свързани с осъществяването или управлението на правораздавателната дейност и авторитета на тези органи, както и доверието на гражданите към тях. Системата им включва:

  1. сп/д мястото на субектите в системата на отношенията – обект на престъпленията: недлъжностни престъпления – от лица извън системата на правораздаването, и длъжностни – лицето е вътре в системата;
  2. сп/д сферата на правораздавателната дейност, в която е извършено престъплението: правораздавателна дейност по наказателни дела – набедяване, и правораздавателна дейност по всякакъв вид дела – лъжесвидетелстване.

Набедяването е уредено в чл.286 НК. “Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание”.

Обектът на това престъпление е комплексен – обществените отношения, в рамките на които се осъществява правораздавателната дейност по наказателни дела, както и честта на пострадалия.

Формите на изпълнителното деяние са:

  1. набеди някого в престъпление– уличи, писмено или устно, пострадалия в извършване на престъпление, каквото последният не е извършил;
  2. представи неистински доказателства – предоставяне във фактическата власт на компетентния орган доказателства, които не отговарят на действителното правно положение.

Престъплението е резултатно – надлежният орган да узнае за неверните твърдения или уличаващите материали.

От обективна страна се изисква те да се представят на „надлежен орган на властта“. Става въпрос за два вида органи: а) държавен орган, който е компетентен да образува наказателно произв-во // б) органите, по отношение на които в законите е предвидено юридическо задължение при наличие на данни за извършено престъпление да сезират органите, компетентни да образуват наказателно произв-во. В този случай изпълнителното деяние ще прилича на посредствено извършителство, но няма да е такова, защото органът е длъжен да упражни правата си.

Престъплението е умишлено, като умисълът е пряк – деецът знае, че набеденият не е извършил престъплението или че доказателствата са неистински.

Субект е всяко наказателноотговорно лице с изключение на лицата, които участват в процеса. Ако някое от тези лица извърши разглежданата дейност, то ще извърши лъжесвидетелство, лъжлив превод или тълкуване, лъжливо заключение, които са предвидени като самостоятелни състави.

Ал.2 урежда квалифициран случай: „ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност, наказанието е лишаване от свобода от една до десет години“. Набеденият ще бъде привлечен, когато въз основа на данните бъде образувано наказателно произв-во и внесен обвинителен акт в съда.

Набедяването следва да се разграничава от клеветата във формата на приписване на неизвършено престъпление:

  • по непосредствения обект – при клеветата се засягат само честта и достойнството на пострадалия, а при набедяването – и правосъдната дейност;
  • по обективната страна – клеветата се извършва пред трето лице, а набедяването – пред надлежен орган на властта.

Лъжесвидетелството е уредено в чл.290-293.  Класическата хипотеза на този вид престъпление е уредена в чл.290. Предвиден е особен субект:

  1. свидетел – лице, призовано пред съд или друг надлежен орган да дава показания относно факти и обстоятелства, предмет на определено дело. Лицето получава това качество от момента на призоваване.
  2. преводач – лице, което владее български език и поне още един чужд език и се назначава, когато в процеса участва лице, което не владее български език или има писмени доказателства, които не са на български език.
  3. тълковник – говорящо лице, което владее жестомимични способи за изразяване, които владеят глухонямите;
  4. вещо лице – лице, което притежава особени знания, необходими за изясняване от съда на определени факти и обстоятелства.

        Изпълнителното деяние може да се осъществи алтернативно в някоя от следните форми:

  • потвърди неистина – съобщи факти и обстоятелства, които не са съществували в обективната действителност;
  • затаи истина – несъобщаване на факти и обстоятелства, които съществуват в действителността и лицето знае за тях;
  • даване на неверен превод или тълкуване – изопачаване на информацията, която първично се излага, като съответното лице съзнателно прави това и дава неверен превод или тълкуване;
  • даване на невярно заключение – изводите му не съответстват на установените факти.

Престъплението е резултатно (проф. Гиргинов) – разследващият орган да научи за неверните твърдения.

От субективна страна се касае за умисъл, който може да бъде: а) пряк – съзнателно изопачаване на истината и цели това, б) евентуален – не е сигурен, че фактите съответстват на действителността, но въпреки това ги представя като такива. Само в хипотезата на чл.291(2) става въпрос за непредпазливост.

В този случай съществува опасност у правораздавателния орган да възникне неправилна представа за ЮФ от значение за делото. Така се създават предпоставки за неправилно  приложение на закона.

Чл.292(1) урежда две хипотези, когато отпада наказуемостта: 1. когато лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление, 2. когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелствуване, превод, тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.

       Чл.293(1) урежда подбуждането другиго към престъпление по чл.290291, като са предвидени и квалифицирани състави – ако се подбуждат две или повече лица и случаят е особено тежък, наказанието е лишаване от свобода до три години.

Субект – всяко НОЛ.

ИД – в  мотивиране на другиго да лъжесвидетелства, да даде неверен превод или тълкуване, или невярно заключение.

Формално – не се изисква адресатът да бъде склонен.

Винаги пряк  умисъл.

Склоняване към нарушаване на длъжностни задължения, чл. 289 НК. “Който склонява длъжностно лице от разследващите органи или от прокурорските или съдебните органи да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с пробация, или с обществено порицание”.

Субект – всяко НОЛ.

ИД – мотивиране на длъжностно лице от системата на съдебната власт да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздавателната си дейност.

Формално, на просто извършване  – не се изисква лицето  да бъде склонено.

Форма на вина – винаги пряк умисъл.

Личното укривателство е уредено в чл.294.

Престъплението е субсидиарно спрямо укриваното първично престъпление, защото неговият състав може да намери приложение, единствено ако субектът му не е участвал в първичното престъпление.

Субект може да е всяко наказателноотговорно лице, което не е участвало в първичното престъпление, което не е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на укриваното лице и техните съпрузи – ал.3.

Изпълнителното деяние е очертано в три форми, като общото м/у тях е спомагането на лице, извършило престъпление:

  1. да избегне – наказателното производство въобще да не се образува;
  2. да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване – когато наказателното преследване е започнало, но деецът способства то да не може да бъде осъществено докрай;
  3. да остане ненаказано с/у укривания има влязла в сила осъдителна присъда и деецът способства или наказанието да не започне да се изпълнява, или ако е започнало изпълнението,то да бъде прекъснато и съответно да не бъде довършено.

     От субективна страна се касае за умисъл, който може да бъде пряк или евентуален – деецът съзнава, че укрива лице, което е извършило престъпление и иска или се съгласява с това.

     Престъплението е резултатно –  създадена е пречка за съдебната власт извършителят на първичното престъпление успява за някакъв период от  време да избегне правосъдие.

   Квалифициращи обстоятелства са: а) с оглед субективната страна – ако деянието е извършено с цел за имотна облага, наказанието е лишаване от свобода до пет години, но не по-тежко от предвиденото за укривания // б) с оглед субекта – ако деецът е съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР – чл.294,(4).

Длъжностните престъпления против правосъдието са уредени в чл.288; чл.295 и чл.299. По първите два състава субектът е орган на власт, а по третия – длъжностно лице, т.е. касае се за престъпление с особен субект.

Чл. 288. Орган на властта, който пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага службата относно наказателно преследване, или по друг начин осуети такова преследване с цел да избави другиго от наказание, което му се следва по закон, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6.

 Чл. 295. Орган на властта, който с цел да избави другиго от наказание или да забави изпълнението на наказанието пропусне да изпълни влязла в сила присъда, ако по служба е бил длъжен да направи потребното за привеждане на присъдата в изпълнение, се наказва с лишаване от свобода до шест години, като съдът може да го лиши от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6, или с пробация.

Чл. 299. Длъжностно лице, което самоволно освободи или пусне затворник да избяга, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да лиши виновния от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6.

Изпълнителните деяния се осъществяват както чрез действие, така и чрез бездействие, което има различни проявни форми:

  1. пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага службата относно наказателното преследване – чл.288;
  2. по друг начин осуети такова преследване – чл.288;
  3. пропусне да изпълни влязла в сила присъда, ако по служба е бил задължен да направи потребното за привеждането ú в изпълнение – чл.295;
  4. самоволно освободи – чл.299;
  5. самоволно пусне затворник да избяга – чл.299.

От субективна страна:

  1. в хипотезата на чл.288 особена цел: с цел да избави другиго от наказателно преследване, което му се следва по закон 1) – пряк или косвен умисъл; при чл.295 умисъл – пряк и евентуален; и

при чл.299 1) пряк умисъл;

 

 

  1. 18. Пасивен и активен подкуп. Други състави от този раздел

 

Подкупът е едно от най-тежките престъпления против дейността на държавните органи и обществени организации. Той свидетелства за наличие на необходимо съучастие. Той е престъпление, което не може да се извърши еднолично – нужни са две лица, всяко от което върши не само различно деяние, но и за разлика от обикновеното съучастие – свое отделно престъпление: вземане на подкуп (пасивен подкуп) и даване на подкуп (активен подкуп).

Пасивният подкуп е свързан с получаване на облага от субект, която облага не му се следва. Активният подкуп може да бъде извършен от всяко наказателноотговорно лице, независимо дали е в или извън системата  на съответния държавен орган.

Обект и на двата вида подкуп са обществените отношения по законосъобразно, безкористно и авторитетно осъществяване на различните служебни дейности.

Средството на подкупа е някаква облага. Тя може да бъде най-напред и преди всичко материална. Подкупът може да се  извърши и посредством нематериална облага – услуга. Не са средство на подкуп обаче незначителните материални облаги – цветя, бонбони или други подобни, където доминира емоционалният елемент.

Облагата при подкупа е винаги и само противозаконна. Тя не се полага – за нейното вземане няма законно основание.

Пасивният подкуп е уреден в чл.301. Съгласно ал.1 длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.

От обективна страна изпълнителното деяние се осъществява само чрез действие, което може да се изрази в следните форми:

  1. приеме дар или облага – най-често се изразява в установяване на фактическа власт или даване на съгласие за получаване;
  2. поиска дар или облага – волеизявление, насочено към потенциалния даващ, с което му се съобщава, че би приел дар или облага. Може да има различна форма;
  3. приемане на предложение или обещание – волеизявление, насочено към съгласие за получаване, ако потенциалният даващ е волеизявил, че е готов да даде подкуп;

Предмет на деянието е дар или облага. Най-често предметът има имуществен характер и може да се отнеме в полза на държавата, а когато липсва, се присъжда неговата равностойност – чл.307а. Дарът има веществен характер, а облагата е всяко благоприятно изменение в  правния статус на субекта.

За разлика от използването на служебното положение по чл.283 НК, тук длъжностното лице постига лично облагодетелстване не защото е началник, а защото е свършил или ще свърши нещо, някаква работа в рамките на службата.

Относно субекта това е лице с особено качество – длъжностно лице, а по ал.5 – чуждо длъжностно лице. Те носят наказателна отговорност и когато с тяхно съгласие дарът или облагата са предложени, обещани или дадени другиму – чл.303. Особен субект се изисква и в хипотезата на чл.305:

             а) арбитър или вещо лице, назначено от съд, учреждение, предприятие или организация, когато те извършат такива деяния във връзка с тяхната дейност, както и на този, който предложи, обещае или даде такъв подкуп;

б) защитник или повереник, когато те извършат такива деяния, за да помогнат да се реши в полза на противната страна или във вреда на доверителя наказателно или гражданско дело, както и на този, който предложи, обещае или даде такъв подкуп.

Посочените субекти извършват деянието във връзка с правомерно поведение по служба, което може да е осъществено или да предстои. Подкупът се дава най-често за бъдещо поведение. Облагата или дарът не се следват и няма правно основание да бъдат получени.

От субективна страна се касае за умишлено престъпление– субектът съзнава, че няма правно основание за получаване на облага и че тя му се дава, обещава, предлага във връзка със службата му.

Престъплението може да бъде резултатно – при установяване на фактическата власт в/у дара или облагата, или формално  – чрез даване на волеизявление.

Квалифициращите обстоятелства са:

  1. с оглед размера на предоставения подкуп имаме два квалифицирани състава: в големи размеричл.302,т.4, и в особено големи размери, представляващ особено тежък случайчл.302а.
  2. с оглед желаното поведение от длъжностното лице имаме отново два състава:
    • ако длъжностното лице е извършило дянието, за да наруши или загдето е нарушило службата си, когато това нарушение не съставлява престъпление, наказанието е лишаване от свобода до осем години и глоба до десет хиляди лева – чл.301(2).
    • ако длъжностното лице е извършило деянието, за да извърши или загдето е извършило друго престъпление във връзка със службата, наказанието е лишаване от свобода до десет години и глоба до петнадесет хиляди лева – чл.301(3).
  3. с оглед субекта подкупът е квалифициран, когато е извършен от лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател – чл.302,т.1
  4. с оглед особености от обективна страна – чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение и когато е извършено повторно – чл.302,т.2-3

Активният подкуп е уреден в чл.304. Съгласно ал.1 който предложи, обещае или даде дар или каквато и да е облага на длъжностно лице, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.

Активният подкуп е насрещното престъпление на разгледания пасивен подкуп.

Субект може да бъде всяко НОЛ.

ИД – в даване на облага на длъжностно лице заради (срещу) негово деяние по служба.

Престъпният резултат е същият като при пасивния подкуп.

От обективна страна връзката е същата както при пасивния подкуп – дава се или се обещава нещо във връзка с правомерно поведение по служба.

Квалифициращи обстоятелства са предвидени в:

  1. чл.304(2) – ако във връзка с подкупа българско или чуждестранно длъжностно лице (ал.3) е нарушило служебните си задължения;
  2. чл.304а – ако подкупът е предложен, обещан или даден на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател.

Чл.305а урежда посредничеството към подкупа – който посредничи да се извърши било активен, било пасивен, ако това не представлява по-тежко Прест-е, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба до пет хиляди лева. Касае се за дейност по съгласуване на волята на даващия и получаващия подкупа, която се осъществява от лице, което не участва в тази дейност. Прест-ето е на просто извършване. Съставът е субсидиарен. За разлика от съучастието субектът цели да съгласува волята, без сам да участва. От обективна страна не трябва да е даден или получен подкупът – в този случай то прераства в помагачество, а може и в подбудителство.

Предвидена е и поощрителна разпоредба – чл.306: не се наказва онзи, който е предложил, обещал или дал подкуп, ако е бил изнуден от длъжностното лице, арбитъра или вещото лице да стори това и ако незабавно и доброволно е съобщил на властта“.

Чл.307 урежда провокацията към подкуп – „който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години“. От обективна страна деецът цели да промени действителността, така че да я направи благоприятна за извършване на подкупа като престъпление. За разлика от опита тук имаме особена цел – да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа.

Нито у този, който дава, нито у този, който получава, е възникнал умисъл. Следователно провокацията е насочена към лица, които все още не са формирали умисъл. Провокацията следва да се разграничава от оперативната разработка да се установи даващият или получаващият подкупа – тук вече е формиран умисълът или е довършено престъплението. Целта е да се докаже извършено престъпление или да не се допусне неговото извършване.

 

 

19. Документни престъпления – обща характеристика и система. Подправка на документи и лъжливо документиране. Други документи престъпления

 

Документните престъпления са противоправни и умишлени посегателства спрямо документите. Тези престъпления имат за свой предмет някакъв документ.

Всеки документ представлява изрично писмено изявление, което има правно значение. Изявлението може да бъде или за волята или за знанието на автора. Документът има относително трайна писмена форма.

Той се различава от удостоверителните знаци по изричната си писмена форма, а не условна каквато може да има един жетон за гардероб например. Документът сочи и изрично определен свой автор. Разграничаване на документа от удостоверителния знак.

  • Документът е изрично изявление, УЗ – мълчаливо.

2) Документът е конкретно изявление, УЗ е общо и абстрактно.

3) Документът е в писмена форма, УЗ е в клиширана форма.

В наказателното право документите се делят основно на официални и частни, както и на диспозитивни (разпоредителни) и  свидетелстващи (удостоверителни).

„Официален документ“ е този, който е издаден по установения ред и форма от длъжностно лице в кръга на службата му или от представител на обществеността в кръга на възложената му функция – чл. 93, т. 5 НК.

Частни са всички други документи, които не са официални. Те се издават между отделните граждани за доказване на различни техни права и задължения.

Диспозитивните документи са волеизявления с правно значение. Това са правните актове: сделки, административни актове, правораздавателни решения. Тези документи не служат за нищо друго и за нищо повече освен да изразят  правнозначимата воля на своя издател. Те не се отнасят до други, стоящи извън тях юридически факти.

Свидетелстващите документи са изявления за знания с правно значение. Тези факти се намират извън волята на издаващия свидетелстващите документи. Такива документи са свидетелстващи удостоверения, констативни протоколи и пр.Свидетелските документи служат за отражение на юридически факт.

Всички документи (и диспозитивни, и свидетелстващи), в зависимост от това, дали се издадени от посоченото за техен автор лице, биват истински и неистински.

Истински е този документ, в който се сочи, че представлява конкретно писмено изявление на онова лице, което действително го е съставило.

Неистински е този, на който е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило – чл. 93, т. 6 НК.

Освен това документите могат да са с вярно или невярно съдържание – в зависимост от това дали отразяват правилно фактите от действителността. Това  деление е от значение само за свидетелстващите документи. За документ с невярно събрание се счита онзи, при който удостоверените обстоятелства не отговарят на обективната действителност.

ДП по глава 9: родов обект на посегателство са обществени отношения, свързани със създаване и съхранение на документите, както и с документооборота. В системата по глава 9 се обособяват 3 основни групи престъпления:

  1. Първа основна група: престъпно създаване на документи – съставите от 308 до 315 вкл., като в рамките на 1 група – 3 подгрупи:

                                      1) Престъпно създаване на неистински документ: от 308 до 310 (тази група се обозначава и като материална подправка на д-ти);

                                      2) Престъпно създаване на истински документи с невярно съдържание: от 311 до 314 вкл. (известна като интелектуална подправка на документи и лъжливо документиране);

                                      3) Други престъпления по 315: злоупотреба с бланкет и измамливо склоняване на другиго да подпише документ.

  1.  Втора основна група: престъпно ползване от документи: от 316 до 318 вкл.
  2. Трета основна група: престъпно премахване на документи в случаите по 319.

   Видове документни престъпления

Състави:

  1. 1. Първа група престъпно създаване на документи: /Подправка на документ/ . Нарича се още материална подправка на документ и има място, както по отношение на свидетелстващите, така и на диспозитивните документи. ПД представлява такова документиране, при което се крие, преиначава авторството. Тя има различни състави, в зависимост от своя предмет – дали е официален или частен документ.

1.1. Престъпно създаване на официални документи – 308: Който състави неистински официален документ или преправи съдържанието на официален документ с цел да бъде използуван, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до три години.

1) ИД. От обективна страна има два варианта на изпълнение на престъплението: 1) съставяне на неистински официален документ; 2)  преправяне на съдържанието на официален документ. По аналогия от чл. 243 – преправеният документ е вид неистински документ, понеже като се променя един или повече от елементите на съдържанието му отново обозначеният автор няма да отговаря на действителния.

2) От субективна страна:  пряк умисъл и специфична цел да бъде използван д-та. Субект може да бъде всяко НОЛ.

   1.2. Престъпно създаване на частни документи – основен състав 309, ал.1: Който сам или чрез другиго състави неистински частен документ или преправи съдържанието на частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правно отношение, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до две години.

1) От обективна страна – характерното тук е, че престъплението е двуактно – това предполага:

а. първи акт на поведението:

– деецът сам или чрез другиго да състави неистински частен документ;

– или в алтернатива – да преправи съдържанието на такъв документ.

б. втори акт на поведението: употреба на така съставения документ.

Неистински частни д-ти могат да се съставят на воля, стига да не се използват. Трудностите в практиката са с оглед тълкуването на първия акт, ако чрез другиго се съставя или преправя възможни хипотези:

а. когато другото лице, което се използва – не знае, че този документ ще бъде употребен – опосредствано извършителство – отговорността се съсредоточава върху този, който с помощта на другото лице извършва деянието.

б. ако другото лице знае, че документът ще бъде употребен – ще се отговаря при условията на съучастие.

2) От субективна страна: пряк умисъл и специфична цел – документът се употребява, за да се докаже съществуването или несъществуването, респ.изменението на дадено право. Субект – всяко НОЛ.

1.3. Чл. 309, ал. 2 – по-тежко наказуемият състав: материална подправка на документи, ако предметът на престъплението са ценни книжа.

1.4. По-тежко наказуеми случаи има  и по чл.310, ал.1 – във връзка със случаите, когато документите са създадени от длъжностно лице в кръга на службата.

1.5. Привилегировани случаи по см.на чл.93 т.9 са регламентирани по 309 (3) и 310(2).

Чл. 308. (1) Който състави неистински официален документ или преправи съдържанието на официален документ с цел да бъде използуван, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до три години.

(2) Когато предмет на деянието по ал. 1 са български или чуждестранни документи за самоличност, за завършено образование или за придобита квалификация, свидетелства за управление на превозни средства, свидетелства за регистрация на превозни средства, визови стикери или други документи, удостоверяващи правоспособност, лични или регистрационни данни, наказанието е лишаване от свобода до осем години.

Чл. 309. (1) Който сам или чрез другиго състави неистински частен документ или преправи съдържанието на частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правно отношение, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до две години.

(2) Ако престъплението има за предмет ценни книжа, наказанието е лишаване от свобода до три години.

(3) В маловажни случаи по предходните алинеи наказанието е пробация или глоба от сто до триста лева.

Чл. 310. Ако престъплението по чл. 308, ал. 1, и 309, ал. 1 и 2 е извършено от длъжностно лице в кръга на службата му, наказанието е лишаване от свобода до пет години, а в случаите по чл. 308, ал. 2 и 3 – лишаване от свобода до дванадесет години, като съдът може да постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

(2) В маловажни случаи наказанието е лишаване от свобода до една година или пробация

  

1.6. Лъжливо документиране.

1.6.1. Чл.311: Длъжностно лице, което в кръга на службата си състави официален документ, в който удостовери неверни обстоятелства или изявления, с цел да бъде използуван тоя документ като доказателство за тия обстоятелства или изявления, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

Субект на престъплението е само длъжностно лице и то, когато действа в кръга на своята служба.

От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в съставяне на истински удостоверителен официален документ, в чието  съдържание се отразяват неверни факти. Неверни са онези факти, които не  отговарят на обективната действителност. Престъпният резултат се изчерпва със създаване на опорочения документ – не е нужно неговото използване.

От субективна страна: пряк умисъл и цел да бъде използван така съставения документ.

1.6.2. Чл.312, ал.1 визира лъжливо документиране, което е поначало в чужда полза: Лекар, който снабди някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му, когато не действува като длъжностно лице, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.

1) Субект на престъплението – само лице с качеството “лекар”, т.е. с висше медицинско образование. В НК изрично се прави уговорка, че макар и да има качеството на длъжностно лице – този лекар не би трябвало в това си качество да действа.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се съдържа в израза “снабдяване на някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му”(този израз обхваща и резултата). Деянието е изготвяне на съответен болничен лист, а резултата – предаването му на заинтересованото лице.

3) От субективна страна пряк умисъл.

Уговорката, че не действа в качеството на длъжностно лице е с оглед 312, ал.1 или случаите по 311: ако лекар би действал като длъжностно лице – би извършил престъпление по 311, не по 312, ал.1.

1.6.3. Чл.312, ал.2:

1) Субект на престъплението е само ветеринарен лекар – по аналогия с ал.1 може да се направи тълкуване за случаите, когато се издава д-т с невярно съдържание за животни. Това престъпление се явява условие за извършването на престъпления против народното здраве по 349 и сл.

1.7. Чл .313 Криминализира лъжливото документиране в своя полза. Чл. 313. (1) Който потвърди неистина или затаи истина в писмена декларация или съобщение, изпратено по електронен път, които по силата на закон, указ или постановление на Министерския съвет се дават пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.

1.7.1.Основен състав по ал.1:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е дадено в 2 варианта: 1) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта потвърждаване на неистина и 2) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта на затаяване на истина. Предмет на престъплението е документ, декларация, за която по силата на закон или постановление на МС има задължение за декларатора да удостовери истинността на определени обстоятелства и тази декларация се дава пред орган на властта по смисъла на чл. 93, т. 2.

2) От субективна страна умисъл.

1.7.1. Чл.313, ал. 3 Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който потвърди неистина или затаи истина в частен документ или съобщение, изпратено по електронен път, в които по изрична разпоредба на закон, указ или постановление на Министерския съвет е специално задължен да удостовери истината, и употреби този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства или изявления : отново двуактно престъпление (подобно на 309).

1) От обективна страна:

а. като първи акт на поведение – създаване на документ с невярно съдържание;

б. употребата на този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства.

2) От субективна страна има умисъл.

И в двата случая – и по ал. 1 и по ал. 3 – става въпрос за частни документи, но по ал.1 има специфизиране на частния документ като обхвата му се свежда до декларация. Чл. 313 – всички останали частни документи, за които по силата на закон или ПМС има задължение за създаващия ги да удостоверява истина.

Като известна комбинация на лъжливото документиране в частен и официален документ се явява  престъплението “посредствено лъжливо документиране” – Чл. 314. Който умишлено стане причина да се внесат неверни обстоятелства или изявления в официален документ, съставен съгласно установения ред въз основа на заявление на частно лице, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.

Тук е налице едно необходимо посредствено извършителство.Това престъпление е субсидиарно спрямо обикновеното лъжливо документиране в официален документ по чл311 и се осъществява само, когато съставляващото го длъжностно лице действа без умисъл.

1.8. Чл.315,  (1) Който състави документ, като попълни лист, носещ подписа на издателя, със съдържание, което не съответствува на волята на подписалия, се наказва съобразно с различията в чл. 308 и 309.

1) Ал.1: злоупотреба с бланкета:

1) От обективна страна по ал.1 изпълнителното деяние се изразява в попълване на лист, предваритерно подписан от издателя със съдържание, което не съответства на волята.

2) От субективна страна пряк умисъл.

2) Чл.315, ал.2:

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява склоняване на друго лице да подпише документа със съдържание, което не съответства на волята. Специфичен е начинът на осъществяване на посегателството – чрез измама.

2) От субективна страна умисъл.

2.Втора основна група ПРЕСТЪПНО ПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ – 316 до 318 вкл.

2.1. Чл. 316: Наказанието, предвидено по предходните членове на настоящата глава, се налага и на онзи, който съзнателно се ползува от неистински или преправен документ, от документ с невярно съдържание или от такъв по предходния член, когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност.

1) От обективна страна предмет са неистински или преправени или документи с невярно съдържание или документи по смисъла на чл. 315. Изпълнителното деяние и  ползването на такива документи. Престъпният резултат е узнаването на документа от лицето, на което се представя.

2) Субект на престъплението(особеност по 316) – само лице, на което за съставянето на този документ не може да се търси наказателна отговорност. Тази специфика води до извод, че тук предхождащата ползването на документа престъпна дейност  изключва възможността да се търси наказателна отговорност за последващата такава.Следователно настоящият състав е субсидиарен спрямо предходните състави на документни престъпления. Може да се направи аналогия с някои от формите на последваща престъпна дейност, при които е посочено че наказателна отговорност може да си търси, доколкото лицето не е съучастник в предходното престъпление. За последваща престъпна дейност наказателна отговорност се носи доколкото деецът не е участник в предходната.

3) От субективна страна умисъл.

2.2. Чл. 318 визира престъпно ползване на такъв един документ, който сам по  себе си не е порочен.Който противозаконно си служи с официален документ, издаден за друго лице, с цел да заблуди орган на властта или представител на обществеността, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация, или с глоба от сто до триста лева.

Субект – всяко НОЛ.

ИД – състои се в противозаконно служене с редовен официален документ, който удостоверява самоличност.

Престъпен резултат – запознаване на орган на власт или на представител на обществеността с предявения документ.

Специална цел – да се заблуди органът на властта или представителя на обществеността.

  1. Трета основна група – престъпно елиминиране на документ. Предвижда се само в чл. 319 НК.

 Чл.319: Който унищожи, скрие или повреди чужд или не изключително нему принадлежащ документ с цел да причини другиму вреда или да набави за себе си или за другиго облага, се наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация.

1) От обективна страна предмет на това престъпление е чужд или неизключително принадлежащ на дееца документ, т.е. документ от който деецът не черпи права – нито изключително, нито частично, т.е. не авторството на документа е критерий, за да се реши дали е чужд за дееца или не, а това кой именно черпи права  от документа.

Изпълнителното деяние в 3 варианта:

а. унищожаване на такъв документ – да бъде засегнат д-та по начин, че въобще да не може да бъде използван за целите, за които е предназначен;

б. повреждане на документа – засягането е от естество, че документът частично не може да бъде използван за посочените цели;

в. скриване на такъв документ – да бъде поставен н такова място, че оставането за него обективно да затруднява правоимащите лица и органите на властта.

2) От субективна страна пряк умисъл и цел, която е дадена в 3 варианта

а. да се причини другиму вреда – под вреда се разбира такава от имуществен и неимуществен характер (макар че не е казано изрично);

б. да набави деецът за себе си или

в. за другиго облага – в практиката се приема от имуществен или неимуществен характер.

 

 

  1. 20. Престъпления против реда и общественото спокойствие – обща характеристика и система. Хулиганство и самоуправство

 

Родов обект на тези престъпления е нормалния обществен живот на гражданите. Престъпленията против реда и общественото спокойствие накърняват интересите, както на обществото като цяло, така и на отделните негови членове. В някои случаи може да се стигне до засягане и на личността, собствеността или социалното управление – нормалната дейност на държавните органи и обществените организации.

Разглежданите престъпления могат да се обособят в четири групи:

– създаване на предпоставки за престъпна дейност (чл. 320 – 322 НК);

– неспазване на правилата за осъществяване на определени дейности (чл. 323 – 324 НК);

– нарушаване на общественото спокойствие (чл. 324 – 325);

– получаване на материални облаги без полагане на труд (чл. 327 – 329).

Чл. 320. (1) Който явно подбужда към извършване на престъпление чрез проповед пред множество хора, чрез разпространяване на печатни произведения или по друг подобен начин, се наказва с лишаване от свобода до три години, но не с по-тежко наказание от това, предвидено за самото престъпление.

(2) Наказанието за явно подбуждане към извършване на престъпление по чл. 108а, ал. 1 е лишаване от свобода до шест години.

Чл. 320а. Който се закани да извърши престъпление по чл. 108а, ал. 1, чл. 330, 333, 334, 340, 341а, 341б, 342, ал. 3, 344, 349, 350 или 352, ал. 1 и това заканване би могло да предизвика основателно опасение за осъществяването му, се наказва с лишаване от свобода до две години.

Чл. 321. 1Който образува или ръководи организирана престъпна група, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години.

(2)Който участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.

(3) Когато групата е въоръжена или създадена с цел да върши престъпления по чл. 243, 244, 253, 280, 337, чл. 339, ал.1 – 4, чл. 354а, ал. 1 и 2, чл. 354б, ал. 1 – 4 и чл. 354в, ал. 1 или в нея участва длъжностно лице, наказанието е:

  1. по ал. 1 – лишаване от свобода от пет до петнадесет години;
  2. по ал. 2 – лишаване от свобода от три до десет години.

(4) Не се наказва участник в групата, ако доброволно се предаде на органите на властта и разкрие всичко, което му е известно за групата, преди да е извършено от него или от нея престъпление.

(5) Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея престъпления, се наказва при условията на чл. 55.

(6) Който се сговори с едно или повече лица да върши в страната или чужбина престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага или да се упражни противозаконно влияние върху дейността на орган на властта или местното самоуправление, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Чл. 321а. (1) Който участва в ръководството на организация или група, която чрез използване сила или внушаване на страх сключва сделки или извлича облаги, се наказва с лишаване от свобода от три до осем години.

(2) Който участва в такава организация или група, се наказва с лишаване от свобода до пет години.

(3) Придобитото от организацията, от групата или от участниците в тях имущество от тази дейност се отнема в полза на държавата, ако лицата, от които е придобито, или техните наследници са неизвестни.

(4) В случаите по предходните алинеи се прилага разпоредбата на чл. 321, ал. 4 и 5.

Чл. 322. Който не попречи на извършването на очевидно тежко престъпление, ако е могъл да стори това без значително затруднение и без опасност за себе си или за другиго, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.

Чл. 323. (1)Който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до пет години или с глоба до хиляда лева.

(2) Който самоволно заеме недвижим имот, от чието владение е отстранен по надлежен ред, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до петстотин лева.

(3) Деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение.

(4) Разпоредбата на предходната алинея не се прилага, ако деецът след възстановяването извърши отново същото деяние.

(5) Когато деянието по ал. 1 е осъществено чрез сила или заплаха, наказанието е лишаване от свобода до 6 години.

Чл. 323а. (1) Който построи сграда върху обработваема земя, земеделска земя или пасище, без да има право на това, се наказва с лишаване от свобода до две години и с глоба от хиляда до три хиляди лева.

(2) При повторно извършване на престъплението по ал. 1, както и при продължаване на строежа, след като е бил спрян от надлежните органи, наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от две до пет хиляди лева, както и обществено порицание.

Чл. 324. (1) Който упражнява професия или занаят, без да има съответна правоспособност, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от сто до триста лева.

(2Когато професията или занаятът са свързани със здравеопазването на населението, наказанието е лишаване от свобода до три години или глоба от сто до триста лева. Същото наказание се налага на лекар, стоматолог или магистър-фармацевт, които упражняват професията си в нарушение на установения за това ред.

(3) Ако деянието по предходната алинея е извършено повторно, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години и глоба от сто до триста лева, като съдът може да постанови и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.

Чл. 325. (1) Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.

(2) Когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет години.

(3) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно, наказанието е: по ал. 1 – лишаване от свобода до три години; по ал. 2 – лишаване от свобода от една до пет години.

(4) Когато деянието по ал. 1 и 2 представлява опасен рецидив, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години.

Чл. 326. Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.

Чл. 327 (1) Който без съответно разрешение устройва хазартна игра, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.

(2) Същото наказание се налага и на онзи, който устройва хазартна игра със съответното разрешение, но не на определените за това места.

(3) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно, наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от сто до сто и петдесет лева, а в особено тежки случаи – лишаване от свобода от една до пет години и глоба от сто до петстотин лева.

(4) Който системно участва в хазартни игри, като знае, че са организирани без разрешение, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от от сто до триста лева.

(5) Парите и вещите, предмет на хазартната игра, се отнемат в полза на държавата, а ако липсват, се присъжда тяхната равностойност.

Чл. 328. (1) Който води живот в скитническа група, се наказва с пробация до две години или с глоба от сто до триста лева.

(2) Който организира или ръководи такава група, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.

(3) Който води скитнически живот, като не се установява на постоянно място за живеене и не упражнява общественополезен труд, се наказва с пробация до две години.

Чл. 329. (1) Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин, се наказва с лишаване от свобода до две години или пробация.

(2) Който системно се занимава с просия, се наказва с пробация за срок до две години.

 

Участието в общото престъпно сдружение е предвидено в чл. 321 НК. “1Който образува или ръководи организирана престъпна група, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години”. Съгласно ал. (2) “Който участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години”. За да е налице такава група, а не намиране на съучастник, каквато е една от типичните форми на съучастие, трябва да се постигне съгласие между поне три лица за вършене на повече от едно престъплеиние. Няма нужда престъпленията да бъдат конкретизирани.

Престъпната група и участието в нея имат характер на престъпно сдружение и е особена форма на предварителна престъпна дейност, която не е субсидиарна, а съставлява самостоятелно завършено престъпление. Ако един или повече участници в престъпното сдружение извършат впоследствие и някакво престъпление, заради което сдружението е създадено, те, за разлика от наказуемото приготовление (чл. 17 НК), ще отговарят в реална съвкупност не само за своето участие в последващото престъпление, но и за участието си в самото престъпно сдружение.

Предвижда се наред със самоволен отказ от довършено престъпление и втора форма на последващо положително поведение –  (4) “Не се наказва участник в групата, ако доброволно се предаде на органите на властта и разкрие всичко, което му е известно за групата, преди да е извършено от него или от нея престъпление”. Докато по (5) “Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея престъпления, се наказва при условията на чл. 55”.

Хулиганството е уредено в чл.325. Съгласно ал.1 който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.

Обект на това престъпление са обществените отношения, свързани с реда, установен в страната и с общественото спокойствие. Общественият ред е установената в държавата система от обществени отношения относно нравствеността и определящи поведението на хората в обществения живот.

Изпълнителното деяние се осъществява само чрез действия, които законът нарича „непристойни“. Непристойни са тези действия, които се изразяват в ругатни, буйство и други прояви, скандализиращи обществото. Те трябва да са обективно годни да станат достояние на обществеността – на неограничен кръг хора.

Форми на хулиганско поведение са извършването на непристойни действия на обществени места – заведения, учреждения; свързани са с посегателство с/у личността; действия, насочени пряко с/у морала; както и действия, които създават смут в обществото.

Прест-ето е резултатно. Резултатът се изразява в нарушаване на обществения ред.

Субект – всяко НОЛ.

От субективна страна се касае за умисъл – деецът съзнава, че грубо нарушава обществения ред и се съгласява с това.

Специален субективен признак – хулиганския мотив – стремеж към пренебрегване отношението към обществения ред, без смислена причина.

Хулиганството е различно от т.н. дребно хулиганство, което може да съставлява само административно нарушение. То се отличава с едновременно и задължително наличие на грубо нарушаване на обществения ред като престъпен резултат  и на явно неуважение към обществото.

Ал.2 урежда квалифициран състав – когато деянието е съпроводено със съпротива с/у орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет години. Съпротивата се осъществява само с действие.

„Изключителен цинизъм и дързост“ е налице, когато действията са особено нагли.

Като квалифициращи обстоятелства са предвидени и повторността – ал.3, и опасният рецидив – ал.4.

 

 

Престъплението самоуправството е уредено в чл.323. То е типично престъпление против законно установения ред на взаимоотношения между отделни граждани, държавата или обществените организации. То има два състава – общо  самоуправство (ал. 1) и специално самоуправство (ал. 2)

Съгласно ал.1, който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до пет години и глоба до 1000 лева.

Субект на това престъпление може да бъде само страна по някакво имуществено правоотношенние или неин представител.

Обект са обществените отношения, в рамките на които гражданите упражняват свои субективни права. Характеризира се с: а) да съществува действително или предполагаемо право на дееца или трето лице // б) оспорване от страна на друг субект на правото – представлява несъгласие на другия субект относно правото или неговото упражняване // в) да има формално установен ред, щом има оспорване на правото // г) самоуправството да не е маловажен случай – чл.93,т.9 НК.

Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на едно оспорено от другиго действително или предполагаемо, притезателно право. Деецът като претендиращ кредитор по притезателното право, “поема компетенциите” на властта. Деецът пренебрегва  не само насрещната стррана, но и властта,  към която е следвало да се обърне, за да си защити и упражни правото.

Прест-ето е резултатно. ПР се заключава в завземане на спорната престация.

Форма и вид на вината – прекият умисъл.

Ал.2 урежда квалифициращо обстоятелство при две предпоставки: а) самоволно заемане на недвижим имот // б) деецът да е отстранен от владението по надлежния ред. Друго квалифициращо обстоятелство е методът на извършване, предвиден в ал.5 – деянието да е осъществено чрез сила или заплаха.

Предвидена е и поощрителна разпоредба – деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение. Тази разпоредба не се прилага, ако деецът след възстановяването извърши отново същото деяние – ал.3-4.

 

 

  1. Право на защита. Процесуални гаранции на правото на защита

 

Според чл. 15 НПК, на обвиняемия и на другите граждани, които участват в наказателното производство, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси.

ПЗ е сложно, комплексно право, включващо в съдържанието си различни права. НПК е уредил изрично тези права според осъществяваната процесуална функция и процесуалното качество. Реализира се посредством използване на законоуредени процесуални средства.

Законът изисква на гражданите да се предоставят всички необходими процесуални средства. Това е абсолютно задължително процесуална предпоставка, за да може да се приеме за валидно осъществяването на всяко процесуално действие.

Този императив е насочен към държавните процесуални органи, които водят процеса. Държавният процесуален органа няма правомощие по своя преценка да лишава гражданин в определено процесуално качество от процесуални права и процесуални средства, например като санкция да неправомерно поведение в процеса. Ръководно-решаващият орган трябва да предостави на гражданите всички средства, уредени н процесуалния закон – те са винаги “необходими”.Ограничаване правата на гражданите се третира като съществено нарушение на процесуалните правила.

В производството по делото могат да участват множество граждани, по линия на различни процесуални функции. Всички участващи в процеса граждани притежават някои еднотипни процесуални права: да правят искания, бележки, възражения; да представят доказателства; да се запознават с делото и да правят необходимите извлечения; да участват в наказателното производство; да обжалват процесуалните актове на съда и органите на досъдебното производство.

От друго страна законът е уредил специфични права, в зависимост от процесуалното им качество.

В най-пълна степен е разработено правото на защита на обвиняемия, което може да се осъществи в  три основни насоки:

Право на лична защита. Обвиняемият лично и непосредствено реализира своите права и с това ангажира пряко своите усилия при осъществяване на защитата.

Служебна защита. Тя се изразява в  задължението на държавния процесуален орган, осъществяващ функциите по ръководство и решаване и/или обвинение да събира както обвинителни, така и оправдателни доказателства, да разкрива не само отегчаващите, но и смекчаващите отговорността обстоятелства, да осигурява цялостно осъществяване  правото на защита на обвиняемия.

Право на защита от защитник. Формите са три:

  1. Доброволна защита. Защитникът като процесуален представител на обвиняемия встъпва в процеса по упълномощаване от обвиняемия или поне с негово съгласие;
  2. Задължителна защита (необходима защита). Защитник се включва в наказателното производство по упълномощаване или по назначаване. Ръководно-решаващият орган е длъжен да назначи защитник винаги, когато обвиняемият не е упълномощил такъв; държавният процесуален орган служебно следи за реализиране на това законово положение. Хипотезите на задължително защита са: когато обвиняемият е непълнолетен, когато обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам, когато делото е за престъпление, да което се предвижда доживотен затвор или лишаване от свобода не по-малко от десет години, когато делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия, когато обвиняемият не е н състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието налагат това.
  3. Условно необходима защита. Участието на защитник не е задължително, ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник. Ръководно-решаващият орган е длъжен да назначи защитник, ако обвиняемият не си е упълномощил такъв и не е направил заявление, че не желае защитник в конкретното наказателно производство.Хипотезите са две – когато обвиняемият не владее български език и когато интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. Обвиняемият може във всяко положение на делото да заяви отказ от включилия се в процеса негов защитник, освен когато обвиняемият е непълнолетен (в този случай отказ могат да направят неговите родители или попечителят), когато страда от физически или психически недостатъци, пречещи му да се защитава сам и когато делото е за престъпление, за което НК предвижда доживотен затвор или лишаване от свобода не по-малко от десет години.

Основни процесуални гаранции за правото на защита на гражданите.

Презумпция за невиновност на обвиняемия.Обвиняемият се счита за невинен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда.Обвиняемият не е длъжен да доказва своята невиновност и ако не е дал обяснения това не може да вреди на неговата процесуално позиция. Обратно, главният обвинител по делото носи тежестта да докаже обвинението.Осъдителната присъда и обвинителният акт на прокурора не могат да почиват на предположения, а следва да съдържат извод за еднозначно, категорично и безсъмнено установена виновност на обвиняемия за извършване на престъпление. Така в “процесуалното състезание” презумпцията за невиновност води известна процесуална “преднина” на субектите в процеса, осъществяващи функцията на защита. Това модифицира класическия принцип на състезателност, какъвто го познава гражданското право.

Когато обвинението няма изискуемите от закона качества да залегне в основата на осъдителната присъда или в обвинителния акт на прокурор и  буди съмнения, то тези съмнения не следва да се тълкуват в чиято и да било полза.

Презумцията за невиновност се отнася до всички участници на процеса. Разбира се, най-пряка е връзката и с правото на защита на обвиняемия. Ако след влизане в сила на осъдителна присъда делото се възобнови, то във възобновения процес осъденият отново се третира като невиновен, тъй като с възстановяването висящността на производството презумпцията за невиновност проявява незабавно своето нормено действие.

Неприкосновеност на личността. Спрямо гражданите,които участват в наказателното производство не могат да се вземат мерки за принуда, освен в случаите и по реда на НПК.

Мерките за процесуална принуда са изрично уредени, лимитативно посочени и могат да се осъществяват само в уредените стриктни процесуални форми.

В случаите, когато чрез прилагане на процесуална принуда се ограничава в най-голяма степен неприкосновеността на личността, законът е въвел компетентност на съда да определя вземане на такива мерки – задържане под стража, домашен арест, освидетелстване, претърсване и изземване, обиск, настаняване на изследване в психиатрично заведение.

Никой гражданин не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съд.

Съдът и органите на досъдебното производство са длъжни да освободят всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода.Те са длъжни да осъществяват задължението си  и  без да бъдат сезирани от заинтересованите лица.

Задължение на органите на досъдебното производство е да разясняват на гражданите техните процесуални права и да им осигуряват възможност да ги упражняват.

Затова законът изисква от държавния процесуален орган, който ръководи производството по делото, да предостави благоприятни възможности откъм време, място и условия за безпрепятствено реализиране на правата.

 

 

  1. Мерки за неотклонение.

 

   Определяне на мярка за неотклонение и други мерки за процесуална принуда.

Вземат се спрямо обвиняемия по дела от общ характер и представляват ограничение на конституционноустановените права на гражданите. Те са законоустановени и изчерпателно изброени.

По отношение на обвиняем не може да се предприемат няколко мерки за неотклонение. При определяне на мярката се вземат предвид степента на обществената опасност на престъплението, доказателствата срещу обвиняемия, здравословното състояние, семейното положение, професията, възрастта и други данни.

В досъдебната фаза на процеса задържане под стража и домашен арест се вземат и контролират от съответния първоинстанционен съд, а останалите – от органите на досъдебното производство.

Цел: Обезпечаване на задължението на обвиняемият да присъства; да се попречи да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда.

Необходимо е строго спазване на процесуалната форма при постановяване на процесуалните актове.

Биват:

Подписка – най-леката.Състои се в поемане на задължение на обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на компетентния орган.

Гаранция – в пари или ценни книжа. Взема се предвид и имущественото положение.Заплаща се от обвиняемият или от други лица. Внасяне – от 3 до 15 дни. Ако не е представена, прокурорът отправя искане до съда за налагане на по-тежка.

Домашен арест. Ограничава свободата на обвиняемия да се придвижва. Състои се в забрана да напуска жилището си без разрешение на съответния орган.

Взема се и се контролира от съда по реда за задържането под стража.

Задържане под стража – най-тежка.За престъпления, за които се предвижда лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, когато данните по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

Изходна база за преценка:

– опасен рецидив или повторност;

– обвинението е за тежко умишлено престъпление и обвиняемият е осъждан за друго тежко умищлено престъпление на лишаване от свобода за не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изпълнение не е отложено на основание чл. 66 НК;

– обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от 10 г. лишаване от свобода или по-тежко;

Мерките за неотклонение не са задължителни.

Когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление отпадне, прокурорът по свой почин определя мярката на задържане в по-лека.

В досъдебното производство задържането под стража е до 1 г. за тежко умишлено престъпление и до 2 г. – ако се предвижда наказание (обвинението е за престъпление) по-голямо от 15 г. лишаване от свобода или доживотен затвор.

Взема се от първоинстанционният съд.Искането се прави от прокурора. Съдът се произнася с определение, което се изпълнява незабавно. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии. Произнася се с определение, което не подлежи на обжалване. В стадия, действия преди разглеждане на делото в съдебно заседание, по мярката се произнася съдията докладчик.

В  досъдебна фаза искането за проверка дали основанията за задържане все още съществуват се прави чрез прокурора. Съдът се произнася с определение. Въззивният съд се произнася окончателно. Съдът може да постанови срок до 2 месеца, през който ново искане е недопустимо.

 

 

 

  1. Други мерки за процесуална принуда

 

  • забрана за напускане пределите на РБ;

– в досъдебното производство – когато наказанието за извършеното деяние е лишаване от свобода или друго по-тежко наказание. Постановява се от прокурора. Уведомяват се граничните контролно-пропускателни пунктове. Подлежи на обжалване пред съответния първоинстанционен съд.Еднолично с определение – не подрежи на жалба или протест.

–    в съдебното производство – от съда.

  • отстраняване на обвиняемия от длъжност. Обвинението е за умишлено престъпление от ОХ, извършено във връзка с работата, и има достатъчно основания да се счита, че служебното положение на обвиняемия ще създаде достатъчно пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Взема се от първоинстанционният съд.Искането се прави от прокурора.Съдът се произнася еднолично. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии.
  • настаняване на обвиняемия за изследване в психиатрично заведение за срок до 30 дни, зачита се като задържане под стража:

–   В досъдебното производство искането се прави от прокурора до първоинстанционния съд. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии.

–   В съдебното производство – по искане на страна или съдът по свой почин. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии.

  • мерки за обезпечаване на гражданския иск, по искане на пострадалия по реда на ГПК – съответния първоинстанционен съд, еднолично в закрито заседание.
  • мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата. По искане на прокурор – съответният първоинстанционен съд еднолично в закрито заседание.
  • принудително довеждане.Когато обвиняемият не се яви на разпит без уважителни причини, ако явяването му е задължително или съответният орган намери, че е необходимо. Обвиняемият и свидетелите могат да бъдат доведени без предварително призоваване, когато са се укрили или нямат постоянно местожителство. От службите на МП, а когато е постановено от разследващ полицай – от службите на МВР.
  • забрана за доближаване до пострадалия. По предложение на прокурора със съгласието или по искане на пострадалия. Взема се от първоинстанчционният съд.

 

 

  1. Предмет на доказване. Доказателства.

 

Доказването е процесуална дейност, реализираща се главно чрез действия по разследването и съдебни следствени действия.

Действията по доказване са ядро на процесуалната дейност и заемат преобладаваща част от всяко производство по наказателни дела. Доказването е строго формално и императивно регламентирана дейност. Основните категории на доказването са доказателства, доказателствени средства, предмет и тежест на доказването, способи за събиране и проверка на доказателствени материали (способи за доказване – НПК 2006).

Предмет на доказване

Предметът на доказване е съвкупност от фактически обстоятелства, които следва да бъдат установени по всяко едно дело от, общ или частен характер.Те са елементи на събитието на престъплението и са факти от миналото. Включването на определени обстоятелства  в предмета на доказването ги характеризира като релевантни фактически обстоятелства.

В наказателното производство подлежат на доказване:

  1. извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него;
  2. характерът и размерът на вредите, причинени с деянието;
  3. другите обстоятелства, които имат значение за отговорността на обвиняемия, включително и относно семейното и имущественото му положение.

Предметът на доказване се развива и разширява в хода на процесуалната  дейност. В началото на образуване на наказателното производство фактическите обстоятелства са с някаква степен на определеност: предварителното производство се образува с предположение за извършване на престъпление и за виновността на привличаното към наказателна отговорност НОЛ, докато при съставяне на обвинителния акт и постановяване на осъдителната присъда  изводът трябва да е безсъмнен и еднозначен.

Не влизат в предмета на доказване:

Общоизвестни обстоятелства – fakta notoria;

Съдебно известни обстоятелства;

Норми на действащото и отменено позитивно право – Judеx novit curia.

Като подразделения на доказването се открояват допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствените материали.

Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху прокурора и разследващите органи, а по дела, образувани по тъжба на пострадалия – върху частния тъжител. Тежестта на доказване винаги носи главния обвинител по делото. На досъдебното производство се носи в равна степен от наблюдаващия прокурор, действащия следовател или разследващ полицай.

Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Не може да се правят изводи в негова вреда, когато  не е дал обяснения, не е доказал възраженията си.

Доказателства в наказателното производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в НПК.

Органите на досъдебното производство събират доказателствата служебно или по искане на заинтересованите лица. Съдът събира доказателствата по направените от страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Съдът и органите на досъдебното производство събират и проверяват както доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателствата, които оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му.

Доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или на други доказателствени средства. Не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в ГПК. Доказателствените средства са процесуално-технически способи за внасяне в процеса на доказателства по делото. Те са носители, източници на доказателства.

Видове доказателства

Преки и косвени. Преки са доказателствата, които непосредствено установяват релевантни по делото обстоятелства. Такива се съдържат в показанията на свидетели-очевидци.Връзката на косвените със събитието е опосредствана.

Обвинителни и оправдателни. Обвинителните обосновават повдигане и поддържане на обвинението срещу лице за извършено от него престъпление. Оправдателните обслужват интересите на защитата.

Първични и производни. Първични – от първоизточник, производни чрез препредаване – косвени.

Веществени и невеществени.Поначало невеществените не може да се внесат по делото самостоятелно, без помощта на съответните доказателствени средства.

 

 

 

  1. Доказателствени средства

 

Видове доказателствени средства

Доказателствата се установяват чрез гласни, веществени и писмени доказателствени средства.

Гласни доказателствени средства

Обяснения на обвиняемия.Обвиняемият дава обясненията си устно и непосредствено пред съответния орган.Обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина. Обвиняемият може да дава обяснения във всеки момент на разследването и на съдебното следствие.Обвиняемият има право да откаже да дава обяснения.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия. Самопризнанието на обвиняемия не освобождава съответните органи от задължението им да събират и други доказателства по делото.

От съдържателно гледна точка, обясненията на обвиняемия могат да бъдат самопризнания и оговор. Оговорът се отнася до престъпна дейност на други лица.

Със свидетелски показания могат да се установят всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина.

Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат да откажат да свидетелстват.

Свидетелят е длъжен: да се яви пред съответния орган, когато бъде призован; да изложи всичко, което знае по делото, и да отговаря на поставените му въпроси, както и да остане на разположение на органа, който го е призовал, докато това е необходимо.

Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания

Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство. Свидетелят не може да бъде разпитван относно обстоятелствата, които са му били поверени като защитник или повереник.

Свидетелят има следните права: да си служи с бележки за цифри, дати и други, които се намират у него и се отнасят до неговите показания; да получи възнаграждение за загубения работен ден и да му бъдат заплатени разноските, които е направил, както и да иска отмяна на актовете, които накърняват правата и законните му интереси. Свидетелят има право да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговора на поставения въпрос се засягат правата му по чл. 121. При направено искане разследващият орган или съдът осигуряват тази възможност.

Прокурорът, съдията-докладчик или съдът по искане на свидетеля или с неговото съгласие вземат мерки за неговата незабавна защита, когато са налице достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне реална опасност за живота или здравето на свидетеля, на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения.

Защитата на свидетеля е временна и се осъществява чрез:

  1. осигуряване на лична физическа охрана от органите на Министерството на вътрешните работи;
  2. запазване в тайна на неговата самоличност.

В акта на съответния орган за осигуряване защита на свидетеля се посочват:

  1. органът, който го издава;
  2. датата, часът и мястото на издаване;
  3. обстоятелствата, които налагат осигуряването на защита;
  4. видът на взетата мярка;
  5. данните за самоличността на лицето, чиято защита се осигурява;
  6. идентификационният номер, който се дава на лицето, чиято самоличност се запазва в тайна;
  7. подписите на органа и на лицето.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на свидетели, дадени по реда на чл. 141 – (свидетеля с тайна самоличност).

Веществени доказателствени средства

Когато веществените доказателства не могат да се отделят от мястото, където са намерени, както и в други предвидени в този кодекс случаи, се изготвят фотоснимки, диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, записи върху носител на компютърни информационни данни, планове, схеми, отливки или отпечатъци.

Видове: фотоснимки, диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, планове, схеми, отливки, отпечатъци.

При изготвяне на веществените доказателствени средства се съставя протокол.

Материалите се прилагат към делото.

Веществените доказателствени средства се изготвят по възможност от лицата, които извършват действията по разследване и съдебните следствени действия. Когато за това са необходими специални знания и подготовка, назначава се специалист – технически помощник.

Писмени доказателствени средства

Писмени доказателствени средства са протоколите за действията по разследване, съдебните следствени и другите процесуални действия, протоколите за изготвяне на веществени доказателствени средства и други документи.

За всяко действие по разследване и съдебно следствено действие се съставя протокол на мястото, където то е извършено.

Съдържание на протокола

В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.

Поправки, изменения и допълнения в протокола

Всички поправки, изменения и допълнения в протокола трябва да бъдат удостоверени с подписа на лицата, които са го подписали.

Протоколите като доказателствено средство

Протоколите, съставени при условията и по реда, предвидени в този кодекс, са доказателствени средства за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства.

Протокол за изготвяне на веществени доказателствени средства

Изготвянето на веществени доказателствени средства се отразява в протокола за съответното действие или в отделен протокол, който се подписва от органа, извършил действията, и от специалиста – технически помощник.Изготвянето на веществени доказателствени средства, получени при използване на специални разузнавателни средства, се отразява в протокол, подписан от ръководителя на службата, изготвила вещественото доказателствено средство, в който се посочват:

  1. времето и мястото на прилагане на специалното разузнавателно средство и изготвянето на съответните веществени доказателствени средства;
  2. самоличността на контролираното лице;
  3. използваните оперативни способи и технически средства;
  4. текстово възпроизвеждане на съдържанието на вещественото доказателствено средство.

Снабдяване с документи

По искане на заинтересованото лице съдът или органът на досъдебното производство му издава удостоверение, по силата на което държавните и общинските органи, юридическите лица и едноличните търговци са длъжни да го снабдят с необходимите документи в рамките на тяхната компетентност.

Документ на чужд език

Когато е съставен на чужд език, документът се придружава с превод на български език, заверен по надлежния ред, или се назначава преводач.

Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание.

Органът на досъдебното производство представя протокола за действията по разследване на лицата, които са взели участие в извършването им, за да се запознаят с него, или по тяхно искане го прочита. На всяко лице органът на досъдебното производство разяснява правото му да иска поправки, изменения и допълнения на протокола. Направените искания се вписват в протокола. Когато някое от лицата, участвало в действията по разследване, откаже или няма възможност да подпише протокола, органът на досъдебното производство отбелязва това, като посочва и причините. Препис от протокола за обиск, претърсване, изземване и освидетелстване се връчва на лицето, спрямо което са извършени тези действия по разследването.

Протокол за разпит

В протокола за разпит се посочват следните данни за разпитания: трите имена, дата и място на раждане, гражданство, националност, образование, семейно положение, занятие, месторабота и длъжност, местоживеене, съдимост и други, които могат да имат значение за делото. В случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 – свидетел със скрита самоличност, данните за самоличността не се вписват в протокола. Обясненията и показанията се записват в първо лице, по възможност дословно. Когато е необходимо, въпросите и отговорите се записват отделно. Разпитаният удостоверява с подписа си, че неговите обяснения или показания са записани правилно. Ако протоколът е написан на няколко страници, разпитаният се подписва на всяка страница. Разпитаният може, ако поиска, да изложи собственоръчно обясненията или показанията, които е дал устно. В този случай органът на досъдебното производство може да задава допълнителни въпроси.

Звукозапис

По искане на разпитания или по почин на органа на досъдебното производство може да се изготви звукозапис, за което разпитаният се уведомява до започване на разпита. След завършване на разпита звукозаписът се възпроизвежда изцяло на разпитания. Допълнителните обяснения и показания също се отразяват в звукозаписа. Звукозаписът завършва със заявление на разпитания, че той правилно отразява дадените обяснения и показания.

Протокол за разпит при изготвяне на звукозапис

Органът на досъдебното производство съставя протокол за разпит и когато има звукозапис. Протоколът съдържа: основните обстоятелства на разпита, решението да се изготви звукозапис; уведомяването на разпитания за звукозаписа; бележки на разпитания във връзка със звукозаписа; възпроизвеждането на звукозаписа пред разпитания и заявлението на органа на досъдебното производство и разпитания за правилността на звукозаписа. Звукозаписът се прилага към протокола, след като се запечата с бележка, в която се посочват: органът, извършил разпита, делото, името на разпитания и датата на разпита. Бележката се подписва от органа на досъдебното производство и от разпитания.

Видеозапис – прилагат се разпоредбите за звукозапис.

 

 

  1. Способи за събиране и проверка на доказателствения материал

 

Видове способи за доказване – НПК нов, (способи за събиране и проверка на доказателствения материал – НПК стар).

НПК е регламентирал наказателно-процесуалната форма за събиране и проверка на доказателствени материали. Не са доказателства фактически данни, които не са установени по реда на НПК. Те са регламентирани в закона и лимитативно изброени.

Нарушенията в провеждането на способите за събиране и проверка , и оформянето на резултатите от съответните действия в множество случаи са съществени нарушения на процесуалните правила и правят съответните доказателствени материали непълноценни.

Способи на доказване в наказателното производство са разпит, експертиза, оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент, разпознаване на лица и предмети и специални разузнавателни средства.

Поемни лица.В досъдебното производство огледът, претърсването, изземването, следственият експеримент и разпознаването на лица и предмети се извършват в присъствието на поемни лица. Поемните лица се избират от органа, извършващ съответното действие по разследването, между лица, които нямат друго процесуално качество и не са заинтересовани от изхода на делото.

 

Разпит

Разпит на обвиняемия

Разпитът е способ за събиране и проверка на гласни доказателствени средства. Разпитът на обвиняемия се извършва през деня, освен когато не търпи отлагане.Преди разпита съответният орган установява самоличността на обвиняемия. Разпитът на обвиняемия започва със запитване разбира ли обвинението, след което се поканва да изложи, ако желае, във форма на свободен разказ всичко, което знае по делото.На обвиняемия могат да се поставят въпроси за допълване на неговите обяснения или за отстраняване на непълноти, неясноти или противоречия. Въпросите трябва да бъдат ясни, конкретни и свързани с обстоятелствата по делото. Те не трябва да подсказват отговори или да подвеждат към определен отговор.Когато са привлечени няколко обвиняеми, разследващият орган ги разпитва поотделно.Обвиняемият не може да бъде разпитан по делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина.

Разпит на свидетел

Преди разпита се установява самоличността на свидетеля и в какви отношения се намира с обвиняемия и с другите участници в производството. В случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2 (свидетел със скрита самоличност) в протокола се вписва идентификационният номер на свидетеля вместо данните за самоличността. Органът, който извършва разпита, поканва свидетеля да даде добросъвестно показания и го предупреждава за отговорността, която носи пред закона, ако откаже да направи това, даде неистински показания или премълчи някои обстоятелства, като му разяснява правото по чл. 121.

Чл. 121. (1) Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство.

(2) Свидетелят не може да бъде разпитван относно обстоятелствата, които са му били поверени като защитник или повереник.

Свидетелят излага във форма на свободен разказ всичко, което му е известно по делото.

Разпит на малолетен и непълнолетен свидетел

Малолетният свидетел се разпитва в присъствието на педагог или психолог, а когато е необходимо, и в присъствието на родителя или настойника. Непълнолетният свидетел се разпитва в присъствието на горните лица, ако съответният орган намери това за необходимо.

Разпит на свидетел с тайна самоличност

Органите на досъдебното производство и съдът разпитват свидетеля с тайна самоличност и вземат всички възможни мерки за запазване в тайна на неговата самоличност.Преписи от протоколите за разпит на свидетеля без неговия подпис се предявяват незабавно на обвиняемия и на неговия защитник, а в съдебното производство – на страните, които писмено могат да поставят въпроси на свидетеля.

Разпит с преводач и тълковник

Когато обвиняемият или свидетелят не владее български език, назначава се преводач.

Когато обвиняемият или свидетелят е глух или ням, назначава се тълковник.

Очна ставка

При съществено противоречие между обясненията на обвиняемите или между обясненията на обвиняемия и свидетелските показания може да се направи очна ставка, освен в случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2. Лицата, между които се прави очна ставка, преди разпита се запитват познават ли се и в какви отношения се намират помежду си.С разрешение на съответния орган лицата, между които се прави очна ставка, могат да си задават въпроси.

Експертиза

Случаи, в които се назначава експертиза:Когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, съдът или органът на досъдебното производство назначава експертиза.

Експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно:

  1. причината на смъртта;
  2. характера на телесната повреда;
  3. вменяемостта на обвиняемия;
  4. способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях;
  5. способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях.

Съдържание на акта за назначаване на експертиза

В акта, с който се назначава експертиза, се посочват: основанията, поради които се налага да се извърши експертизата; обектът и задачата на експертизата; материалите, представени на вещото лице; трите имена, образованието, специалността, научната степен, научното звание и длъжността на вещото лице или наименование на учреждението, в което работи, наименованието на медицинското учреждение, в което ще се правят стационарните наблюдения.

Вземане на образци за сравнително изследване

Органът, който назначава експертизата, може да изисква от обвиняемия и/или от свидетелите образци за сравнително изследване, когато не е възможно да се набавят по друг начин, а при отказ те се изземват принудително с разрешение на съответния първоинстанционен съд. Когато образците за сравнително изследване са свързани с вземане на кръвна проба или с други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло, вземането на образците се извършва от лице с медицинска правоспособност под наблюдението на лекар по правилата на медицинската практика и без да се застрашава здравето на лицето.

Лица, на които се възлага експертиза

Експертизата се възлага на специалисти от съответната област на науката, изкуството или техниката.

Органът, който е назначил експертизата, призовава вещите лица, проверява тяхната самоличност, специалност и компетентност, отношенията им с обвиняемия и пострадалия, както и наличността на основание за отвод.Актът за назначаване на експертизата се връчва на вещото лице, след което му се разясняват правата и задълженията, както и отговорността, която носи, ако даде невярно заключение.

Експертно заключение

След като извърши необходимите изследвания, вещото лице съставя писмено заключение, в което посочва: името си и на какво основание е извършена експертизата; къде е извършена; задачата, която е поставена; материалите, които са били използвани; изследванията, които са извършени и с какви научни и технически средства; резултатите, които са получени, и изводите от експертизата. Заключението се подписва от вещото лице.

Допълнителна и повторна експертиза

Допълнителна експертиза се назначава, когато експертното заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторна – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност.

Доказателствена сила на експертното заключение

Експертното заключение не е задължително за съда и за органите на досъдебното производство.Когато не е съгласен със заключението на вещото лице, съответният орган е длъжен да се мотивира.

Оглед

Цел на огледа

Съдът и органите на досъдебното производство извършват оглед на местности, помещения, предмети и лица с цел да разкрият, непосредствено да изследват и да запазят по реда, установен в НПК, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Огледът се извършва в присъствието на поемни лица, освен в случаите, когато се провежда в съдебно заседание.Когато е необходимо, огледът се извършва в присъствието на вещо лице или на специалист – технически помощник.При извършване на огледа всичко се изследва, както е заварено, а след това се правят и необходимите размествания.

Огледът се извършва през деня, освен когато случаят не търпи отлагане.

Оглед на труп

Оглед на труп се извършва по възможност на мястото, където той е открит, в присъствието на вещо лице – съдебномедицински експерт, а когато няма такъв – в присъствието на друг лекар. Погребението на трупа – предмет на огледа, се извършва с разрешение на прокурора.Изравяне на труп се допуска по нареждане на съда или на прокурора в присъствието на вещо лице – съдебномедицински експерт.Заравянето на трупа се допуска с разрешение на органа, който е наредил изравянето.

Освидетелстване

При оглед на лице не се допускат действия, които унижават неговото достойнство или са опасни за здравето му. Когато се налага освидетелстваното лице да бъде съблечено, поемните лица трябва да бъдат от същия пол. Ако длъжностното лице, което следва да извърши освидетелстването, е от друг пол, същото се извършва от лекар. Оглед на лице в досъдебното производство се извършва с писменото му съгласие, а без такова съгласие – с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора.В неотложни случаи, ако това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на досъдебното производство могат да извършат оглед без предварително разрешение, като протоколът се представя от прокурора за одобрение от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Претърсване и изземване

Основание и цел на претърсването

Когато има достатъчно основание да се предполага, че в някое помещение или лице се намират предмети, книжа или компютърни информационни системи, съдържащи информационни данни, които могат да имат значение за делото, се извършва претърсване за откриването и изземването им. Претърсване може да се извърши и с цел да се издири лице или труп.

Органи, които вземат решение за претърсването и изземването

В досъдебното производство претърсване и изземване се извършват с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора. В неотложни случаи, когато това е единствена възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на досъдебното производство могат да извършат претърсване и изземване и без разрешение, като протоколът за извършеното действие по разследването се представя от наблюдаващия прокурор за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа. В съдебното производство претърсване и изземване се извършват по решение на съда, който разглежда делото.

Лица, в присъствието на които се извършват претърсването и изземването

Претърсването и изземването се извършват в присъствието на поемни лица и на лицето, което използва помещението, или на пълнолетен член на семейството му. Когато лицето, което използва помещението, или член на семейството му не може да присъства, претърсването и изземването се извършват в присъствието на домоуправителя или на представител на общината или кметството. Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от държавни или общински служби, се извършват в присъствието на представител на службата. Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от юридическо лице, се извършват в присъствието на негов представител. Когато не може да присъства представител на юридическото лице, претърсването и изземването се извършват в присъствието на представител на общината или кметството.Претърсване и изземване в помещения на чуждестранни представителства на международни организации и в жилища на техни служители, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България, се извършва със съгласието на ръководителя на представителството и в присъствието на прокурор и представител на Министерството на външните работи. Когато претърсването и изземването са свързани с компютърни информационни системи и програмни продукти, действията се извършват в присъствието на специалист – технически помощник.

Претърсването и изземването се извършват през деня, освен ако не търпят отлагане.Преди да пристъпи към претърсване и изземване, съответният орган представя разрешението за това и предлага да му се посочат търсените предмети, книжа и компютърни информационни системи, в които се съдържат компютърни информационни данни.Органът, който извършва претърсването, има право да забрани на присъстващите да влизат във връзка с други лица или помежду си, както и да напускат помещението, докато завърши претърсването.При претърсването и изземването не могат да се извършват действия, които не се налагат от тяхната цел. Помещения и хранилища се отварят принудително само при отказ да бъдат отворени, като се избягват ненужни повреди.

Разпечатването на носителя, изготвен при претърсване и изземване, се допуска за нуждите на разследването само с разрешение на прокурора и се извършва в присъствието на поемни лица и специалист – технически помощник. В съдебното производство разпечатването се извършва по решение на съда от специалист – технически помощник.

Обиск

Претърсване на лице в досъдебното производство без разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, се допуска:

  1. при задържане;
  2. когато има достатъчно основание да се счита, че лицата, които присъстват при претърсването, са укрили предмети или книжа от значение за делото.

Обискът се извършва от лице от същия пол в присъствието на поемни лица от същия пол. Протоколът за извършеното действие по разследването се представя за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Задържане и изземване на кореспонденция

Задържането и изземването на кореспонденция се допускат само когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления. Задържането и изземването на кореспонденция в досъдебното производство се извършват по искане на прокурора с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието.Задържането и изземването на кореспонденция в съдебното производство се извършват по решение на съда, който разглежда делото.

Следствен експеримент

Цел на следствения експеримент

Съдът и органите на досъдебното производство могат да направят следствен експеримент, за да проверят и уточнят данни, получени от разпита на обвиняемия и свидетелите или от друго действие по разследването или съдебно следствено действие.

Условия за допускане на следствен експеримент

Следственият експеримент се допуска, при условие че не се унижава достойнството на лицата, които участват в него, и не се създава опасност за здравето им.

Ред за извършване на следствения експеримент

Следственият експеримент се извършва в присъствието на поемни лица, освен ако се прави в съдебно заседание.Когато е необходимо, при извършването на следствения експеримент присъства вещо лице или специалист – технически помощник.

Разпознаване на лица и предмети

Основание и цел на разпознаването

Разпознаване се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по делото е необходимо да се потвърди идентичността на лица и предмети. Органите на досъдебното производство, а в съдебното производство – съдът, който разглежда делото, предлагат на обвиняемия или свидетеля да разпознае лица или предмети.

Разпит преди разпознаването

Непосредствено преди да се извърши разпознаването, обвиняемият и свидетелите се разпитват дали познават лицето или предмета, които предстои да разпознаят; за особеностите, по които могат да ги разпознаят; за обстоятелствата, при които са наблюдавали лицата или предметите; както и за състоянието, в което са се намирали при възприемането на лицето или предмета, подлежащи на разпознаване.

Ред за извършване на разпознаването

Разпознаването се извършва в присъствието на поемни лица, освен когато се прави в съдебно заседание. Лицето се представя за разпознаване заедно с три или повече лица, сходни с него по външност, като се вземат мерки то да не осъществи предварително пряк контакт с разпознаващия.По преценка на органа, извършващ разпознаването, то може да се проведе така, че разпознаващото лице да не се срещне непосредствено с разпознаваното лице.Когато не е възможно да се покаже самото лице, показва се негова снимка заедно със снимките на три или повече лица, сходни с него по външност.Предметите се представят за разпознаване заедно с три или повече еднородни предмети.

На обвиняемия или свидетеля се предлага да посочи лицето или предмета, до който се отнасят дадените от него обяснения или показания, и да обясни по какво ги е разпознал.

Специални разузнавателни средства

Веществени доказателствени средства, изготвени при използване на специални разузнавателни средства

Органите на досъдебното производство могат да използват специални разузнавателни средства: технически средства – електронни и механични съоръжения и вещества, които служат за документиране на дейността на контролираните лица и обекти, и оперативни способи – наблюдение, подслушване, проследяване, проникване, белязване и проверка на кореспонденция и компютърна информация, контролирана доставка, доверителна сделка и разследване чрез служител под прикритие. Специалните разузнавателни средства се използват, когато това се налага при разследването на тежки умишлени престъпления, както и на изрично посочени в НПК престъпления ако съответните обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни трудности.

Специалните разузнавателни средства – контролирана доставка и доверителна сделка, могат да служат за събиране на веществени доказателства, а служителят под прикритие се разпитва като свидетел.

Искане за използване на специални разузнавателни средства

За използване на специални разузнавателни средства по конкретно досъдебно производство се подава писмено мотивирано искане от прокурора, който наблюдава разследването, до съда.

Искането трябва да съдържа:

  1. информация за престъплението, за разследването на което се налага използването на специални разузнавателни средства;
  2. описание на извършените до момента действия и резултатите от тях;
  3. данни за лицата или обектите, спрямо които ще се прилагат специалните разузнавателни средства;
  4. оперативните способи, които следва да се приложат;
  5. срока на използването.

Когато искането е за разследване чрез служител под прикритие, към него се прилага писмена декларация от служителя, че е запознат със задълженията си и задачите по конкретното разследване.

В неотложни случаи, когато това е единствената възможност за осъществяване на разследването, служител под прикритие може да се използва и по разпореждане на прокурора, наблюдаващ разследването. Дейността на служителя под прикритие се прекратява, ако в срок до 24 часа не бъде дадено разрешение от съответния съд, който се произнася и по съхраняването или унищожаването на събраната информация.

Разрешението за използване на специални разузнавателни средства се дава предварително от председателя на окръжния съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател. Разрешението за използване на специални разузнавателни средства по отношение на военнослужещите се дава предварително от председателя на съответния военен съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател, които се произнасят незабавно след получаване на искането с писмено мотивирано разпореждане.

Ред и срок за прилагане на специални разузнавателни средства за нуждите на наказателното производство

Специалните разузнавателни средства се прилагат по реда на Закона за специалните разузнавателни средства от съответните служби на Министерството на вътрешните работи. Министърът на вътрешните работи дава писмено разпореждане за прилагане на специални разузнавателни средства въз основа на разрешението от съда.

Срокът за прилагане на специални разузнавателни средства не може да бъде по-дълъг от два месеца и може да бъде продължен, но с не повече от четири месеца.

Прилагането на специални разузнавателни средства се преустановява, когато:

  1. е постигната предвидената цел;
  2. прилагането им не дава резултати;
  3. срокът за разрешението е изтекъл.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на данните от специалните разузнавателни средства, както и само на тях и на показания на свидетели с тайна самоличност. В наказателното производство не могат да се ползват резултати, получени извън направеното искане за СРС, освен ако не съдържат данни за друго тежко умишлено престъпление.

 

 

  1. Граждански иск в наказателния процес

 

Граждански иск. Престъплението е  човешко деяние – действие или бездействие. От него като правопораждащ факт могат да възникнат наказателна отговорност (наказателноправно отношение и гражданска отговорност на деликтно основание (гражданскоправно отношение). С оглед на това се очертава общност в основанието на съответния вид отговорност, общност на елементите на фактическия състав – деяние; вреда; вина; причинна връзка, общност в субекта, който може да решава съответния спор в едно производство като правораздавателен орган с оглед материалната законна сила на неговия процесуален акт –съда, общност в реда за установяване на материалното  правоотношение – чрез образуване и гледане на съответното производство.

Това са основните причини в производството по наказателни дела да се допуска предявяване, разглеждане и разрешаване ГИ за вреди, произтекли от събитието на престъплението. По този начин се постига процесуална икономия – в едно производство се решават въпросите за наказателната отговорност и обезвредата. Гражданският процес относно едно гражданско право се “съединява” към наказателния процес.

НПК е регламентирал гражданския ищец и гражданския ответник като субекти на наказателния процес и страни в съдопроизводството, включително статута на техния повереник, реда за участие на тези лица в съдебните прения, обсъждането на въпросите относно основанието и размера на гражданския иск при постановяване на присъдата, постановяване на допълнителна присъда за произнасяне на съда по иска, произнасяне на въззивната и касационната инстанция по предявения и разгледан в предходните процесуални стадии граждански иск.

Разбира се, понеслите вреди от престъплението лица могат да предявяват претенциите си пред граждански съд по общия исков процес на ГПК. Когато гражданският съд е образувал дело по искова молба на пострадалия, на основание непозволено увреждане, то гражданското право не може да се реализира чрез предявяване на иск и в наказателното производство. В такъв случай гражданското съдопроизводство следва да бъде спряно и да се изчака приключване на наказателния процес  с влязла  в сила присъда, след което гражданският съд да зачете преюдиция на присъдата на наказателния съд относно извършеното деяние, виновността на дееца, наказуемостта на деянието. Ако пострадалият все още не е предявил искова молба в гражданския съд и не желае да участва в наказателен процес (или не бъде конституирана като граждански ищец), то той може след приключване на наказателното дело да реализира правата си пред гражданския съд. Същото следва и когато наказателното производство се прекрати – гражданския иск не се разглежда и може да се предяви по общия ред.

Граждански ищец.

Правоспособност

Физически лица: пострадалия от престъплението гражданин, а след неговата смърт – наследниците му, са активно легитимирани да встъпят във висящо дело като граждански ищец. Водещ елемент в процесуалния интерес са нанесените вреди от имуществен и неимуществен характер.

Учреждения и юридически лица, държавата, общините: тяхното участие в процеса се определя от обстоятелството, че от престъплението могат да произтекат  вреди както за граждани, така и за персонифицирани общности и други субекти.

Прокурорът, който предявява и отстоява граждански иск в полза на непълнолетни пострадали и пострадали – лица  с физически или психически недостатъци, които им пречат да защитават сами своите права  и законни интереси.Той не се конституира отделно като граждански  ищец.

Дееспособност. Процесуална възможност да се извършват валидни правни действия лично. До отпадане на недееспособността на малолетни, непълнолетните и запретените пострадали се представляват в процеса от законните им представители. Във всички останали случаи процесуалната дееспособност на активно легитимираните лица е универсална – достатъчно е те да се представят от длъжностни лица с представителна власт, според правилата на закон и/или учредителен или устройствен акт  на съответната структура.

Процесуална форма за конституиране на граждански ищец.

Висящо наказателно дело от общ или частен характер.

Подаване на молба, в която се посочват подателят, процесуалните ответници по иска, извършеното вредоносно деяние, характерът и размера на вредите, за които се иска обезщетение, делото, по което се предявява иска. Молбата може да бъде писмена или устна, като във втория случай се вписва в съответния протокол. Подаването трябва да стане най-късно до започване на съдебното следствие  в заседанието на първоинстанционния съд.

Съдът се произнася с определение.Отказът на правораздавателния орган се мотивира  и не подлежи на атакуване с жалба пред въззивната инстанция.

Процесуално положение на ГИ.

Гражданският ищец е субект на наказателния процес и страна в неговата съдебна фаза.

ГИ не осъществява основна процесуална функция – НПК регламентира функцията по предявяване и обосноваване на ГИ като приравнена на основната в процеса.

Макар да не е обвинителна неговата функция е еднопосочна с тази на обвинението. Това означава, че той се ползва от работата на разследващия полицай, следователя, прокурора. С оглед на това пострадалият може да ограничи дейността си само до предявяване на гражданския иск и заявяване поддържане на иска. Друго съществено улеснение в негова полза е, че той не внася държавна такса при подаване на иска.

Частният тъжител като главен обвинител в наказателно дело от частен характер може да предяви и граждански иск с цел претендиране на обезщетение. Също така в съдебна фаза на дело от общ характер пострадалият – физическо лице може да се конституира като частен обвинител и заедно с това да подаде и обосновава граждански иск в качеството на граждански ищец, и да бъде разпитван като свидетел.

Процесуални права на гражданския ищец: да участва в наказателното производство; да иска обезпечаване на гражданския иск, предявен от него; да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да прави искания бележки, възражения; да обжалва процесуалните актове на съда, които накърняват неговите права и  законни интереси.

Гражданският ищец може да упълномощава повереници. Когато интересите на малолетния или непълнолетен пострадал са противоречиви с тези на неговия настойник, родител или попечител, съдът му назначава повереник.

Граждански ответник. ГО е лице, срещу  което е предявен граждански иск в наказателния процес и което не е привлечено като обвиняем.

ГО е пасивно легитимиран. Той се включва в орбитата на процеса от момента на предявяване на граждански иск срещу него.ГО се привлича по делото в качеството на съпричинител на деянието. В общия случай той е солидарно отговорен с обвиняемия по делото (чл. 53 ЗЗД).

ГО, като дееспособно лице отговаря напълно и може да извършва валидни правни действия лично. Когато недееспособно лице е съпричинител на вредата, то отговорността на неговите родители, настойник,  попечител се урежда съобразно чл. 48 и следващите ЗЗД, а процесуалните действия в  негова защита се извършват от законен представител или от упълномощен от законния представител повереник.

ГО е субект на наказателния процес и страна в съдебното производство.Съдържанието на неговата функция напълно съответства на съдържанието на дейността по оспорване на обвинението.

Процесуалното качество на ответник по гражданския иск е съвместимо с качеството свидетел и като такъв той може да бъде разпитван в първата и въззивната инстанция.

ГО има следните процесуални права: да участва в наказателното производство; да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да прави искания, бележки, възражения; да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси.

Еднопосочността в действията и на гражданския ответник и на обвиняемия не води до еднозначен режим на третиране.В полза на обвиняемия действа презумпцията за невиновност. По отношение на ГО действа законова презумпция в точно обратна посока: неговата вина се предполага до доказване на противното (чл. 45 ал.2 ЗЗД). В най- общ план това означава, че обвиняемият ще бъде осъден да заплати обезщетение по гражданския иск за причинени вреди само, ако виновността му  за извършване на процесното деяние бъде еднозначно и напълно доказана; обратно, гражданския ответник ще бъде осъден да заплати обезщетение, когато той не е успял да обоснове своята невиновност.

 

 

  1. Досъдебно производство.

  

Условия за образуване на досъдебно производство

Чл. 207. (1) Досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление.

(2) В предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи производство от общ характер се образува по тъжба на пострадалия до прокурора и не може да се прекрати на основание чл. 24, ал. 1, т. 9.

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

  1. деянието не съставлява престъпление;
  2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
  3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
  4. деецът е починал;
  5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
  6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
  7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
  8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
  9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
  10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;
  11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

 

(3) Тъжбата трябва да съдържа данни за подателя и да е подписана от него.

(4) При подаването на тъжбата не се дължи държавна такса.

Законни поводи

Чл. 208. Законни поводи за започване на разследване са:

  1. съобщение до органите на досъдебното производство за извършено престъпление;
  2. информация за извършено престъпление, разпространена чрез средствата за масово осведомяване;
  3. лично явяване на дееца пред органите на досъдебното производство с признание за извършено престъпление;
  4. непосредствено разкриване от органите на досъдебното производство на признаци за извършено престъпление.

Достатъчно данни са налице, когато може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление – чл. 211, ал. 1.

Ако липсват достатъчно данни прокурорът има две възможности, позовавайки се на чл.145 ЗСВ :

І. Сам да извърши проверката: да изисква документи, обяснения, сведения, експертни мнения, други материали, да призовава граждани, като при неявяването им без уважителни причини, разпорежда принудителното им довеждане, да извършва лични проверки.

ІІ. Да възложи на други съответни органи да извършат проверката (най-често органите на МВР) както и ревизии в определения от него срок, като му представят заключения.

Ако сигналът е получен в полицията:

І. Сигналът се изпраща в съответната прокуратура и прокурорът решава (горните положения).

ІІ. Ръководителят на съответната полицейска служба на основание ЗМВР разпорежда извършване на предварителна проверка, след което преписката се изпраща на съответната прокуратура за да се образува или не досъдебно производство.

Проблеми:

  • За да се използва събраната информация като доказателствен материал в образуваното досъдебно производство тя трябва отново да се събере и провери чрез способите на доказване, предвидени в НПК;
  • Първа инстанция отново събира и проверява;
  • Въззивна също може да повтори някои следствени действия.

По време на самата проверка няма гаранции за правата на гражданите, нито съдебен контрол. Проверката може да продължи и години, за което време, лицето, срещу което е подаден сигналът търпи редица негативни последици, без да има съответните средства за защита.

На практика продължава да се преувеличава значението на предварителната проверка, като гаранция срещу неоснователно образуване на наказателни дела. В същото време се премълчава, че тази гаранция се плаща с правата и свободите на гражданите. Важно е и това, че с така установените сравнително кратки срокове за разследване логично е прокурорът да забавя образуването на досъдебното производство, докато не се “докаже” извършеното престъпление.

Гражданите не разполагат с пълноценна защита и по повод постановлението за отказ да се образува досъдебно производство, защото то не подлежи на съдебен контрол. Всеки горестоящ прокурор, до изтичане на давностният срок на престъпното деяние може да го отмени и проверката да продължи или да образува досъдебно производство.

Образуване на досъдебното производство

Чл. 212. (1) Досъдебното производство се образува с постановление на прокурора.

(2) Досъдебното производство се счита за образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването, когато се извършва оглед на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване и разпит на очевидци, ако незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства.

(3) Разследващият орган, извършил действието по ал. 2, уведомява прокурора незабавно, но не по-късно от 24 часа.

По ал. 2 не се изискват нито постановление на прокурора, нито достатъчно данни. Има изискване за данни, но не и затова да са достатъчни.

В тази хипотеза  законът си служи с необоримата презумция, че “досъдебното производство се счита за образувано” със съставянето на протокола по първото действие по разследването, когато то е оглед на местопроизшествие и свързаните с него претърсване, изземване и разпит на очевидци.

Проблем: Законовата материална компетентност на следовател, дознател (чл. 194 НПК) е условие за валидност на извършените действия.

Разпределение на делата в досъдебното производство между разследващите органи

Чл. 194. (1) Разследването се провежда от следователи по дела:

  1. за престъпления от общ характер по чл. 95 – 110, чл. 357 – 360 и чл. 407 – 419 от Наказателния кодекс;
  2. (доп., ДВ, бр. 109 от 2007 г.) за престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет, съдии, прокурори и следователи или от държавни служители в Министерството на вътрешните работи или в Държавна агенция “Национална сигурност”;
  3. за престъпления, извършени в чужбина.

(2) (Изм., ДВ, бр. 69 от 2008 г.) Извън случаите по ал. 1 разследването се извършва от разследващи полицаи.

Неотложните действия по чл.212, ал.2 са обективно неповторими, затова и невалидно събраните доказателства ще са непоправим факт.

Тези действия могат да се извършат и от прокурор: чл.212 , ал. 2 не сочи изрично органа, и от друга страна чл.46, ал. 2, т. 2 НПК – Чл. 46. (1) Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер.

(2) В изпълнение на задачите по ал. 1 прокурорът:         

  1. ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор;
  2. 2. може да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия;

Оглед на местопроизшествието е родово понятие и включва оглед на местности, на помещения, на предмети и лица, вкл.  и на живо лице (освидетелстване).Претърсване и  изземване – също: претърсване на лице – обиск, изземване на книжа, на кореспонденция.

Разграничаване на приложното поле на образуване на досъдебно производство при общата процедура – чл. 212, ал. 2, и при бързото и незабавно производство по чл. 356, ал.3 и 362, ал.3 НПК.

Дела, по които се провежда бързо производство

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

  1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
  2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
  3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
  4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от установяване на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

Действия на разследващия орган

Чл. 362. (1) Незабавно производство се провежда, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Незабавното производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до три дни от установяването на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

Общо:Производството се счита за образувано без :

  • да са налице достатъчно данни;
  • да се прави предварителна проверка;
  • да се изчаква постановление на прокурора, тъй като е налице необходимост от извършването на неотложни действия по разследването.

Разграничения. Бързо и незабавно – разлики от общата процедура.

само, когато са налице и данни за извършителя:

  • лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
  • очевидец го е посочил;
  • върху тялото, дрехите му има явни среди от престъплението;
  • явило се е с признание, че е извършило престъпление.
  • “….със съставяне на протокол за първото действие по разследването” – независимо какво е то.

И при общата и при диференцираните процедури – задължение на разследващият орган да уведоми незабавно прокурора – за да упражни ръководство и контрол за законност.

Актът, с който се образува досъдебното производство е постановление на прокурора.

 

Съдържание на акта за образуване на досъдебно производство

Чл. 214. (1) Когато досъдебното производство се образува с постановление на прокурора, в постановлението се посочват: датата и мястото на съставянето му; органът, който го съставя; законният повод и данните, въз основа на които се образува досъдебното производство, и органът, който го е съставил.

(2) Когато досъдебното производство се образува по реда на чл. 212, ал. 2, освен обстоятелствата по чл. 129 в протокола за първото действие по разследването се посочват законният повод и данните за извършеното престъпление.

Съдържание на протокола

Чл. 129. (1) В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.

(2) Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.

 

Привличане на обвиняем.

Привличане на обвиняем и предявяване на постановлението

Чл. 219. (1) Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер и не са налице някои от основанията за прекратяване на наказателното производство, разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем със съставяне на съответно постановление.

Формулиране от органа на досъдебното производство на твърдение срещу конкретно лице, че е извършило конкретно престъпление – конституирането на му като обвиняем – гарантира се правото му на защита на един по-ранен етап. От друга страна – могат да се прилагат мерките за процесуална принуда, предвидени за обвиняемия в НПК.

Правила за привличане:

  • Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършването на престъпление от общ характер;
  • Когато са извършени всички необходими и възможни действия по разследването и от събрания и проверен доказателствен материал може да се направи обосновано предположение, че определено лице е извършило конкретно престъпление.Този извод е във висока степен вероятен и основателен;
  • Разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем- надзор за законност.Докладът може да е устен, писмен, присъствен или не, или по всякакъв друг начин. На практика докладването е част от сложния фактически състав за привличането на обвиняем. Допуснатото процесуално нарушение – недокладването, е от категорията на съществените. И друго становище – не е елемент, поради това, че “докладва”, а не съгласие от прокурора.

Чл. 219, ал. 2 – друга форма на привличане на обвиняем. Разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него, за което докладва на прокурора.

Няма изискване за достатъчно доказателства, но при обосновано предположение за вина, макар че не е в такава степен основателно и вероятно, както по чл. 219, ал1.

“Може” – указва, че съществува и друга форма, а не че нормата е диспозитивна.

 

При бързото и незабавно производство:

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

 (4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

Чл. 362

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

Същото като в чл. 219, ал. 2

Разлики:

1.

  • БНП – лицето се счита за обвиняем – презумция от момента на съставяне на протокола за първото действие.
  • По чл. 219, 2 – задължение на разследващият орган да привлече обвиняем със съставяне на първото действие.

2.

  • БНП – “ наличие на обосновано предположение”, че лицето е извършило престъпление;
  • По чл. 219, ал. 2 – не е изрично посочено обосновано предположение – субективна страна .

Само по чл. 219, ал. 1 – достатъчно доказателства – обективна страна.

Реквизитите на постановлението и протокола са едни и същичл. 219, ал. 3: В постановлението за привличане на обвиняем и в протокола за действието по ал. 2 се посочват:

  1. датата и мястото на издаването му;
  2. органът, който го издава;
  3. трите имена на лицето, което се привлича като обвиняем, деянието, за което се привлича, и правната му квалификация;
  4. доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да затрудни разследването;
  5. мярката за неотклонение, ако такава се взема;
  6. правата му по чл. 55, включително и правото му да откаже да даде обяснения, както и правото му да има защитник по пълномощие или по назначение.

Връчва се препис от тези актове срещу подпис.

Ако обвиняемият не се яви без уважителни причиниПринудително довеждане

Чл. 71. (1) Когато не се яви на разпит без уважителни причини, обвиняемият се довежда принудително, ако явяването му е задължително или съответният орган намери, че то е необходимо. – Допуска принудително довеждане, но само за разпит.Този текст може да се тълкува разширително, защото съгласно чл. 221 НПК, такъв се провежда незабавно след предявяване на обвинението. От друга страна, недопустимо е норми, които установяват принуда да се тълкуват разширително.

Ако обвиняемият се яви, но не е упълномощил  защитник и иска да организира защитата си, разследващият орган отлага предявяването на постановлението за привличане и разпита на обвиняемия за срок до 72 часа с ново призоваване.

Ако обвиняемият отново се яви без защитник, разследващият орган му предявява постановлението за привличане, като в случаите на чл. 94, ал. 1 – в случаите  на задължителна защита, му назначава защитник. Разследващият орган предявява постановлението за привличане на обвиняемия и неговия защитник, като им дава възможност да се запознаят с пълното му съдържание, а при нужда дава допълнителни разяснения, но не е задължен да предоставя възможност за запознаване с приложените доказателства.

След предявяване на постановлението за привличане на обвиняем органът на досъдебното производство незабавно пристъпва към разпит на обвиняемия.

Ново привличане – в стария НПК – изменение на обвинението.

Основания:

  1. Когато се разкрият основания за прилагането на закон за по-тежко наказуемо престъпление – когато е необходимо да се измени правната квалификация на деянието в по-тежко наказуемо престъпление: критерият е предвидената в закона санкция.

Когато наказанията са от различен вид, се има пред вид тежестта, когато са от един и същи вид – определящо е по-високото по размер:

При еднакъв минимум и различен максимум – сравнява се максимума, при различен минимум и еднакъв максимум – сравнява се минимума, при различен минимум и различен максимум – ако ще се прилага наказание при превес на оттегчаващи вината обстоятелства ще се сравнява максимума, при смекчаващи – минимума.

  1. Когато при разследването съществено се изменят фактическите обстоятелства – време, място, начин, пострадал, вреди.
  2. Когато се налага да се включат нови престъпления.
  3. Когато се налага да се привлекат нови лица, разследващият орган докладва на прокурора и извършва ново привличане на обвиняемия:
  • При съучастие;
  • При различни престъпления, между които има връзка и общото им разглеждане е необходимо за да се разкрие обективната истина.

Изключение: Когато трябва да се приложи закон за еднаквото или по-леко наказуемо престъпление без да се изменя съществено обстоятелствената част на обвинението:

  • На досъдебна фаза не се извършва ново привличане;
  • В съдебна не се повдига ново обвинение.

 

Отказ за образуване и обжалване.

Отказ на прокурора да образува досъдебно производство

Чл. 213. (1) Прокурорът може да откаже да образува досъдебно производство, за което уведомява пострадалия или неговите наследници, ощетеното юридическо лице и лицето, направило съобщението – легитимирани да обжалват постановлението за отказ.

(2) По свой почин или по жалба на лицата по ал. 1 прокурор от по-горестоящатата прокуратура може да отмени постановлението по ал. 1 и да разпореди образуването на (по стария ГПК – да образува: ще се забавя образуването на делата) досъдебно производство и започване на разследване.

Форма  и съдържание на актовете за образуване на производството, привличането и определяне на мерки за процесуална принуда.

Образуване:

С постановление на прокурора.Съдържа:датата и мястото на съставянето му; органът, който го съставя; законният повод и данните, въз основа на които се образува досъдебното производство, и органът, който го е съставил.

По реда на чл. 212, ал.2 (с протокол), освен обстоятелствата по 129 и:

….се посочват законният повод и данните за извършеното престъпление.

Съдържание на протокола

Чл. 129. (1) В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.

(2) Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.

Привличане: постановление, протокол.

Определяне на мерки за процесуална принуда: постановление, протокол, определение от съд.

Провеждане на разследване. Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание. Предявяване на разследването. Заключително постановление на разследващия орган – форма и съдържание.

Разследването се извършва от разследващите органи.

Разследващи органи са следователите и разследващите полицаи. Разследващи полицаи са служителите на Министерството на вътрешните работи, назначени на длъжност “разследващ полицай”. Разследващите органи действат под ръководството и надзора на прокурор.

Прокурорът може да извърши разследване или отделни действия по разследването.Следователите са органи на съдебната власт и разследват престъпления против републиката, против мира и човечеството, против държавната тайна, престъпления, извършени в чужбина.За престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет, съдии, прокурори и следователи или от държавни служители в Министерството на вътрешните работи или в Държавна агенция “Национална сигурност” разследването се извършва също от следователи. Разследването по материали, получени от Държавна агенция “Национална сигурност”, се провежда от прокурор, като прокурорът може да възложи разследването или отделни следствени действия и на следовател.

Целта на разследването е събиране и проверка на достатъчен доказателствен материал.

Действия по разследването и съдебни следствени действия по делегация се допускат, когато трябва да бъдат извършени вън от района на органа, който разглежда делото, и извършването им от този орган е свързано с особени затруднения. Когато е постановена от съд, делегацията се изпълнява от съответния районен съдия, а когато е постановена от орган на досъдебното производство – от съответния орган на досъдебното производство.

Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание.

Органът на досъдебното производство представя протокола за действията по разследване на лицата, които са взели участие в извършването им, за да се запознаят с него, или по тяхно искане го прочита. На всяко лице органът на досъдебното производство разяснява правото му да иска поправки, изменения и допълнения на протокола. Направените искания се вписват в протокола. Когато някое от лицата, участвало в действията по разследване, откаже или няма възможност да подпише протокола, органът на досъдебното производство отбелязва това, като посочва и причините. Препис от протокола за обиск, претърсване, изземване и освидетелстване се връчва на лицето, спрямо което са извършени тези действия по разследването.

Протокол за разпит

В протокола за разпит се посочват следните данни за разпитания: трите имена, дата и място на раждане, гражданство, националност, образование, семейно положение, занятие, месторабота и длъжност, местоживеене, съдимост и други, които могат да имат значение за делото. В случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 – свидетел със скрита самоличност, данните за самоличността не се вписват в протокола. Обясненията и показанията се записват в първо лице, по възможност дословно. Когато е необходимо, въпросите и отговорите се записват отделно. Разпитаният удостоверява с подписа си, че неговите обяснения или показания са записани правилно. Ако протоколът е написан на няколко страници, разпитаният се подписва на всяка страница. Разпитаният може, ако поиска, да изложи собственоръчно обясненията или показанията, които е дал устно. В този случай органът на досъдебното производство може да задава допълнителни въпроси.

Звукозапис

По искане на разпитания или по почин на органа на досъдебното производство може да се изготви звукозапис, за което разпитаният се уведомява до започване на разпита. След завършване на разпита звукозаписът се възпроизвежда изцяло на разпитания. Допълнителните обяснения и показания също се отразяват в звукозаписа. Звукозаписът завършва със заявление на разпитания, че той правилно отразява дадените обяснения и показания.

Протокол за разпит при изготвяне на звукозапис

Органът на досъдебното производство съставя протокол за разпит и когато има звукозапис. Протоколът съдържа: основните обстоятелства на разпита, решението да се изготви звукозапис; уведомяването на разпитания за звукозаписа; бележки на разпитания във връзка със звукозаписа; възпроизвеждането на звукозаписа пред разпитания и заявлението на органа на досъдебното производство и разпитания за правилността на звукозаписа. Звукозаписът се прилага към протокола, след като се запечата с бележка, в която се посочват: органът, извършил разпита, делото, името на разпитания и датата на разпита. Бележката се подписва от органа на досъдебното производство и от разпитания.

Видеозапис – прилагат се разпоредбите за звукозапис.

 

Предявяване на разследването. Заключително постановление на разследващия орган – форма и съдържание.

Действия преди предявяване на разследването

Когато намери, че са извършени всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната истина, разследващият орган докладва делото на прокурора.Прокурорът проверява дали разследването е проведено законосъобразно, обективно, всестранно и пълно. Когато прокурорът установи, че при разследването е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила или че не са събрани доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина, или че се налага ново привличане, той сам извършва необходимите действия или указва на разследващия орган да ги извърши.

Предявяване на разследването

След извършване на гореописаните действия разследващият орган предявява разследването.За предявяването на разследването се призовават обвиняемият и неговият защитник.За предявяването на разследването се призовава пострадалият и неговият повереник, ако е направил искане за това.Когато не се яви обвиняемият или неговият защитник, ако участие на защитник е задължително, или обвиняемият не е могъл своевременно да упълномощи защитник и поиска да организира защитата си, ново предявяване на разследването се насрочва в срок до 72 часа.Ако обвиняемият отново се яви без упълномощен от него защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите на чл. 94, ал. 1 му назначава защитник.

Чл. 94. (1) Участието на защитник в наказателното производство е задължително, когато:

  1. обвиняемият е непълнолетен;
  2. обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам;
  3. делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не по-малко от десет години или друго по-тежко наказание;
  4. обвиняемият не владее български език;
  5. интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник;
  6. когато е направено искане по чл. 64 или обвиняемият е задържан под стража;
  7. производството е пред Върховния касационен съд;
  8. делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия;
  9. обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това.

Неявяването на пострадалия или на неговия повереник, когато е редовно призован, не е основание за насрочване на ново предявяване. Разследването не се предявява на пострадалия, ако не е намерен на посочения от него адрес за призоваване в страната.Преди предявяването разследващият орган разяснява на явилите се лица техните права.Разследването се предявява, като разследващият орган предоставя на явилите се лица всички материали по него за проучване.Прокурорът може да предяви разследването, когато сам е извършил действията по чл. 226, ал. 3. В този случай прокурорът не изготвя заключение.

Чл. 226 (3) Когато прокурорът установи, че при разследването е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила или че не са събрани доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина, или че се налага ново привличане, той сам извършва необходимите действия или указва на разследващия орган да ги извърши.

Запознаване с материалите

Разследващият орган определя срок за проучване на материалите в зависимост от фактическата и правната сложност на делото, от неговия обем и от други обстоятелства, които могат да имат значение за времетраенето на проучването.Когато някое от явилите се лица не е в състояние да проучи материалите, разследващият орган е длъжен да му ги разясни, а при нужда да му ги прочете.Когато някой откаже да проучи материалите, отказът и причините за това се отбелязват в протокола за предявяване на разследването.

Искания, бележки и възражения

След като проучат материалите, съответните лица могат да правят искания, бележки и възражения. Писмените искания, бележки и възражения се прилагат към делото, а устните се вписват в протокола за предявяване на разследването.По исканията, бележките и възраженията се произнася наблюдаващият прокурор.

Допълнителни действия по разследването

При извършване на допълнителни действия по разследването могат да присъстват и лицата, по искане на които те са предприети. След извършване на допълнителните действия разследващият орган повторно предявява разследването.

Заключение на разследващия орган

След окончателното приключване на разследването разследващият орган съставя заключение.

Обвинително заключение

Разследващият орган съставя обвинително заключение, когато установи, че извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него е доказано по несъмнен начин. В обстоятелствената част на обвинителното заключение се посочват накратко: извършеното от обвиняемия престъпление; времето, мястото и начинът на извършването му; пострадалото лице и размерът на вредите; данните за личността на обвиняемия; доказателствата, от които се установяват посочените обстоятелства, и правната квалификация на деянието. В заключителната част на обвинителното заключение се посочват: прокуратурата, на която се изпраща делото, датата и мястото на съставянето на заключението и името и длъжността на съставителя. Към обвинителното заключение се прилагат: списък на лицата, които трябва да бъдат призовани в съдебното заседание; справка за взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на задържането на обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен арест; справка за документите и веществените доказателствени материали; справка за направените разноски и справка за взетите мерки за обезпечение, както и справка за настаняването на децата в случаите по чл. 63, ал. 8.

Заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство

Когато установи, че са налице основанията за това, разследващият орган съставя заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство. В заключението се посочват: престъплението, за което лицето е привлечено като обвиняем; основанията, поради които наказателното производство трябва да се прекрати или спре; датата и мястото на съставянето на заключението и името и длъжността на съставителя.

Срок за извършване на разследването. Срок за мерките за процесуална принуда

Разследването се извършва и делото се изпраща на прокурора най-късно в двумесечен срок от деня на образуването му. Прокурорът може да определи по-кратък срок. По искане на прокурора, когато делото представлява фактическа и правна сложност, прокурор от по-горестоящата прокуратура може да удължи срока с не повече от четири месеца. В изключителни случаи този срок може да бъде удължаван от главния прокурор. Искането за удължаване на срока се изпраща не по-късно от петнадесет дни преди изтичане на горните срокове. В него се посочват причините, поради които разследването не може да приключи в срок, извършените действия по разследването, както и тези, които трябва да бъдат извършени. Прокурорът, който удължава срока за извършване на разследването, се произнася и по мерките за процесуална принуда.Действия по разследването, извършени извън сроковете, не пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват пред съда при постановяване на присъдата. Взетите по отношение на обвиняемия мерки за процесуална принуда се отменят от прокурора след изтичане на повече от две години от привличането в случаите на тежко престъпление и повече от една година – в останалите случаи. Ако прокурорът не ги отмени, мерките за процесуална принуда се отменят по искане на обвиняемия или на неговия защитник от съответния първоинстанционен съд.Съдът се произнася еднолично в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване в тридневен срок пред въззивния съд.Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в закрито заседание с определение, което е окончателно.

След като състави заключението, разследващият орган незабавно изпраща делото на прокурора.

Действия на прокурора след завършване на разследването. Правомощия на прокурора. Съдебен контрол.

Действия на прокурора след завършване на разследването – самостоятелен стадии на  досъдебното производство.

Правомощия, специфични задачи:

  • Да се реши въпросът за по-нататъшния ход на делото чрез внасянето му в съда след изготвяне на обвинителния акт;
  • Предложение за – решаване на делото със споразумение;

– или за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.

  • Да се прекрати досъдебното производство;
  • Да се спре досъдебното производство.

Когато констатира непълнота на доказателства, съществени процесуални нарушения, или необходимост от ново привличане на обвиняем, не може да върне делото и да определи нов срок за допълнително разследване, а трябва сам да предприеме необходимите действия или указвайки на разследващия орган да отстрани допуснатите пропуски и нарушения.

Прокурорът съставя обвинителния акт, когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, не е допуснато нарушение на процесуалните правила, няма основание за прекратяване или спиране на делото.

Делото продължава в съдебната му фаза, само когато прокурорът е изготвил обвинителния акт или предложение 1) за решение на делото със споразумение,  2) за освобождаване от наказателна отговорност.

Обвинителният акт е конституционно правомощие на прокурора за привличане към наказателна отговорност на лица, извършили престъпления от общ характер.

Той има сезираща функция и определя пределите, в които протича доказването в съдебното производство.

ОА съдържа обстоятелствена, заключителна част и приложение.

Обстоятелствената част съдържа описание на извършеното от обвиняемия престъпление, време, място, начина на извършване, пострадало лице и размер на вредите, пълни данни за личността на обвиняемия.

Заключителната част съдържа данни за самоличността на обвиняемия,  правна квалификация на деянието, има ли основание за прилагането  на чл. 53 НК – отнемане на дещи в полза на държавата, има ли основание за трансфер на наказателното производство и по кой международен договор, дата и място на съставяне на обвинителния акт, име и длъжност на съставителя.

За освобождаване от наказателна отговорност е необходимо изготвянето на мотивирано постановление с предложение.

Връщане на делото за доразследване: единствено при бързото – до 7 дни и незабавно производство – до 5 дни.Прокурорът постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или  за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила като определя срок.Може и сам да извърши посочените действия.

Прекратяване на наказателното производство:

Когато липсват предпоставки за повдигане на обвинение пред съд, в общия случай, прокурорът прекратява наказателното производство. Той може да се позове на две категорий основания:

а) Общите прекратителни основания по чл. 24. (1), които се отнасят до липса на наказателно правно отношение (  деянието не съставлява престъпление; деецът е починал), невъзможност да се проведе наказателно преследване и реализиране на наказателна отговорност по отношеине на определени лица ( деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта), компетентност  на други органи и структури да разгледат случая ( местна комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни) и препятстие от процесуален характер ( спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото);  в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;  в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;  по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;  деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

б) Не е доказано участието на обвиняемия в престъплението.

Съдебен контрол

Препис от постановлението за прекратяване на наказателното производство се изпраща на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното юридическо лице, които могат да обжалват постановлението пред съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на преписа.Съдът разглежда делото еднолично в закрито заседание не по-късно от седем дни от постъпване на делото, като се произнася по обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното производство.

С определението съдът може да:

  1. потвърди постановлението;
  2. измени постановлението относно основанията за прекратяване на наказателното производство и разпореждането с веществените доказателства;
  3. отмени постановлението и да върне делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона.

Определението може да се протестира от прокурора и да се обжалва от обвиняемия, от неговия защитник, от пострадалия или от неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице пред съответния въззивен съд в седемдневен срок от съобщаването му. Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в закрито заседание с определение, което е окончателно.

Последици – преустановява се висящността на процеса.

Когато не са били налице основанията за прекратяване на наказателното производство и постановлението на прокурора не е били обжалвано пред съда, то може “служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестояща прокуратура” – институционален надзор.

Когато заинтересованото лице не е обжалвало постановлението пред съответния първоинстанционен съд, то не може да го обжалва пред прокурор от по-горестояща прокуратура по реда на чл.200 НПК, защото по този ред се обжалват само актовете, които не подлежат на съдебен контрол, а постановлението за прекратяване подлежи на такъв. Това лице, обаче, може да поиска чрез сигнал, молба и т.н. от прокурор от по-горестояща прокуратура, на основание чл.243, ал.9 НПК, служебно да отмени постановлението за прекратяване.

Чл. 200. Постановленията на разследващия орган се обжалват пред прокурора. Постановленията на прокурора, които не подлежат на съдебен контрол, се обжалват пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чието постановление не подлежи на обжалване.

Чл. 243. (1) Прокурорът прекратява наказателното производство:

  1. в случаите на чл. 24, ал. 1;
  2. когато намери, че не е доказано участие на обвиняемия в престъплението.

 (9) Когато не са били налице основанията по ал. 1, постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура.

Това постановление, обаче, на по-горестоящият прокурор, не подлежи на съдебен контрол, защото отмяната на постановления е компетентност по осъществяване на контрол и надзор за  законност по прекратени дела. Друг е въпросът, че тези постановления подлежат, първо на институционален служебен контрол по чл.46, ал.3 НПК, и второ, на контрол по жалба на заинтересованите лица по чл. 200 НПК.

Чл. 46. (3) По-горестоящият по длъжност прокурор и прокурорът от по-горестоящата прокуратура може писмено да отмени или измени постановленията на непосредствено подчинените му прокурори. Неговите писмени указания са задължителни за тях. В тези случаи той може и сам да извърши необходимите действия по разследването и други процесуални действия.

Когато постановлението на прокурора не е било обжалвано пред съдебен орган, то няма материална законна сила, защото не се ползва от последиците на неотменимостта. Освен това,  постановлението, именно защото не притежава МЗС, не е задължително за гражданския съд, когато разглежда иска за непозволено увреждане по повод на същото деяние. “Преценката в постановлението на прокурора не е задължително за съда, защото актът на прокурора не влиза в сила…в конкретния случай той не е бил проверяван по съдебен ред”. Р-842-2005-І Н.О.

Определението на съда, с което е потвърдено или изменено постановлението на прокурора, също поражда правните действия на “non bis in idem”, но в същото време е и неотменимо и единствено не се ползва от последиците на непререшаемост но спора, така, както влезлите в сила присъди и решения на съда.

 

Чл. 413. (1) Влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани.

(2) Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите:

  1. извършено ли е деянието;
  2. виновен ли е деецът;
  3. наказуемо ли е деянието.

(3) Разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете на районния съд по глави двадесет и осма и двадесет и девета.

Само присъди и решения са задължителни за гражданския съд.

Правомощието на първоинстанционният съд е да провери обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното производство.           Съдът действа като контролно-отменителна инстанция – не може да се събират и проверяват нови доказателства.

Обоснованост – налице е, когато установените фактическите положения обективно съответстват на събрания и проверен по делото доказателствен материал.

Необоснованост – разследването е извършено обективно, но прокурорът е допуснал логически грешки при анализа или има непълнота на доказателствен материал.

Законосъобразност – съответствие със закона – материален или процесуален.

Материален:

Дали е допусната грешка при прилагането на предпоставките за прекратяване на производството, предвидени в материалния закон – давност, амнистия, освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК, трансфер на НП …

Процесуален закон:

Да е допуснато съществено процесуално нарушение – конкретна разпоредба на НПК или не е приложена, или е приложена неправилно и това е ограничило правата на обвиняемия или неговия защитник, пострадалия или неговите наследници.

Определението подлежи на въззивна проверка – окончателно. Обжалването може да се извърши и от защитника на обвиняемия – самостоятелно право.

Спиране на наказателното производство от прокурора

Прокурорът спира наказателното производство при наличие на процесуални пречки.До тяхното отпадане процесът остава висящ, запазват се процесуалните отношения, но не се извършват действия по хода на делото. НПК урежда три категории основания:

– общите основания за спиране на наказателен процес по случаите на чл. 25 и 26 – след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството; разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина; деецът е лице с имунитет; при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина;

– когато извършителят на престъплението не е разкрит;

– при продължително отсъствие на единствен свидетел – очевидец, извън пределите на страната, когато неговият разпит е от изключително значение за разкриване на истината, освен ако може да бъде разпитан по делегация, чрез телефонна или видеоконференция.

С постановлението за спиране прокурорът извършва действия в няколко насоки:Ако в случаите на неразкрит извършител е било повдигнато обвинение на  предварителното производство, прокурорът прекратява наказателното производство спрямо него;При спиране на наказателното производство прокурорът изпраща препис от постановлението на обвиняемия, както и на пострадалия или неговите наследници;Изпраща делото на разследващия орган за продължаването на издирването. Разследващият орган съобщава на прокурора за резултатите от издирването и му предоставя събраните материали.

Прокурорът възобновява спряното наказателно производство след като отпадне основанието за спиране или е възникнала необходимост от допълнителни действия по разследването. При възобновяването на спряно наказателно производство разследването се извършва в сроковете по чл. 234 – нормативно установените.

Съдебен контрол

Постановлението за спиране може да се обжалва от обвиняемия, пострадалия или неговите наследници пред съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на преписа. Съдът се произнася еднолично в закрито заседание не по-късно от седем дни от постъпване на делото в съда с определение, което е окончателно.Последваща жалба срещу спирането на наказателното производство може да се подава не по-рано от шест месеца от постановяването на определението на съда.

В случаите при продължително отсъствие на единствен свидетел, наказателното производство се спира за срок не повече от една година.

 

 

  1. Първоинстанционно производство

  

Образуване на производството пред първата инстанция

Действията преди разглеждане на делото в съдебно заседание са първият обособен стадий в съдебната фаза на процеса. Дейността на съда в този процесуален момент все още не е правораздавателна. Взема се становище относно наличието на предпостовки за извършване на съдебното производство.

Съдебното производство се образува след като съдът бъде валидно сезиран. Процесуалните средства за това са обвинителен акт на прокурора и  тъжба на пострадалия от престъплението.

С постъпването на обвинителния акт или тъжбата в канцеларията на съда се създава задължение за председателя на съда да се произнесе. По факта на  обвинителния акт той образува съдебно производство от общ характер и определя съдия-докладчик. С оглед на тъжбата на пострадалия, председателят на районния съд с разпореждане приема или отхвърля тъжбата, което означава образуване на наказателно дело от частен характер или отказ от образуване.Разпореждането на председателя на съда, с което се отказва образуването на производството, подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора – с частна жалба. Когато председателят на съда приеме тъжбата, той определя първоначалната квалификация на престъплението.

С оглед внесения от прокурора обвинителен акт или тъжбата, председателят определя съдия-докладчик, който обсъжда определени въпроси:  подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за прекратяване или спиране на наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници; налице ли са основания за разглеждане на делото по реда на глава двадесет и четвърта  – БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО, двадесет и пета – НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО, двадесет и седма – СЪКРАТЕНО СЪДЕБНО СЛЕДСТВИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПРЕД ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ, двадесет и осма –  ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ С НАЛАГАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ и глава двадесет и девета – РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО СЪС СПОРАЗУМЕНИЕ.

След извършване на проверката съдия-докладчика:

Прекратява съдебното производство.Прекратяване на производството означава, че не се прекратява наказателното производство, делото остава висящо, но се пренася за разглеждане и решаване пред друг държавен процесуален орган. Разгледано е подробно към края на въпроса.

Прекратява наказателното производство. Основания за прекратяване са общите прекратителни основания по 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

  1. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
  2. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
  3. деецът е починал;
  4. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
  5. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
  6. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
  7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
  8. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;

и на следващо място, когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление.

Когато прекратява наказателното производство, съдията-докладчик се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, дори да не е всъпил в производството като ищец или частен обвинител ако е намерен на посочения от него адрес.

Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на обжалване на присъдите.

Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик

Съдията-докладчик спира наказателното производство в случаите по чл. 25 и 26: след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството; разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина; деецът е лице с имунитет. при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина.

Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение, забраната за напускане на пределите на Република България и отстраняването на обвиняемия от длъжност.

Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора – с ЧЖ.

След като отпаднат процесуалние пречки, обусловили спирането, производството се възобновява и се насрочва заседание на първа инстанция.

Когато наличните по делото доказателства аргументират основания за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78 а НК, съдия-докладчикът насрочва, разглежда и решава делото по реда на глава 28 НПК – освобождаване от наказателна отговорност с налагане на адбинистративно наказание.

Във всички останали случаи съдията-докладчик насрочва съдебно заседание.

Когато са налице основанията за разглеждане на делото в съдебно заседание, съдията-докладчик насрочва делото в двумесечен срок от постъпването му.

Когато делото представлява фактическа или правна сложност, както и в други изключителни случаи, председателят на съда може писмено да разреши съдебното заседание да бъде насрочено в определен от него по-дълъг срок, но не повече от три месеца.

НПК е уредил страните  в съдебното производство: прокурорът; подсъдимият и защитникът; частният тъжител и частният обвинител; гражданският ищец и гражданският ответник. Съдът не е страна – той реализира единствено и само ръководно-решаваща функция.

По направените искания относно мярката за неотклонение съдията-докладчик се произнася  в открито заседание с участието на прокурора, подсъдимия и неговия защитник. При постановяване на определението съдът обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Определението подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора.

Разглеждане на делото в съдебно заседание. Подготвителни действия.Действия по даване ход на делото. Отлагане на делото

Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Те  са част от действията на съда преди разглеждане на делото в съдебно заседание. След насрочване на съдебното заседание съдия-докладчикът се разпорежда за връчване на преписи от обвинителния акт, респективно тъжбата и разпореждането за даване ход на тъжбата на подсъдимия по делото.

Освен в случаите на бързо производство, незабавно производство, освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, в седемдневен срок от връчването на книжата подсъдимият може да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания.

За насрочването на съдебното заседание се съобщава на пострадалия или неговите наследници, както и на ощетеното юридическо лице. Освен в случаите на бързо производство, незабавно производство, освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, в седемдневен срок от връчването на съобщението пострадалият или неговите наследници могат да правят искания за конституиране като частен обвинител и граждански ищец, а ощетеното юридическо лице – като граждански ищец.

За подготовката на съдебното заседание съдията-докладчик се произнася по всички искания относно: разглеждането на делото при закрити врати, привличането на запасен съдия или съдебен заседател, назначаването на защитник, вещо лице, преводач или тълковник и извършването на действия по разследването по делегация; мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление; мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата; реда, по който следва да се разгледа делото; лицата, които следва да се призоват.

Разпореждането на съдията-докладчик за мярката за неотклонение, мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора.

По искания относно мярка за неотклонение задържане под стража съдията-докладчик внася делото в открито заседание с участие на прокурора, подсъдимия и неговия защитник. При постановяване на определението съдът обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Определението подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора.

Съдията-докладчик разпорежда да се призоват за съдебното заседание лицата, посочени в списъка, и взема необходимите мерки, за да осигури на подсъдимия и неговия защитник, на пострадалия или неговите наследници и ощетеното юридическо лице възможност да се запознаят с материалите по делото и да направят необходимите извлечения.

Разглеждане на делото в съдебно заседание. Действия по даване ход на делото.

Заседанието се открива от председателя на състава, който проверява дали са се явили всички призовани лица и ако някои от тях не са се явили – по какви причини.

Съдебното заседание е втори по ред стадий в съдебната фаза на процеса. То се подразделя на 5 етапа: даване ход на делото , съдебно следствие, съдебни прения, последна дума на подсъдимия и постановяване на присъдата. В него разгръщат действието си основните начала наказателния процес:

– неизменност на състава.Делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание. Когато някой член от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.

– непрекъснатост на съдебното заседание.След изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия членовете от състава на съда не могат преди постановяване на присъдата да разглеждат друго дело.

– запасни съдии и съдебни заседатели. Когато разглеждането на делото изисква продължително време, може да се привлече запасен съдия или съдебен заседател. Запасният съдия или съдебен заседател присъства при разглеждането на делото от началото на съдебното заседание с права на член от състава, освен правото да взема участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото. Когато някой член от състава на съда не може да продължи участието си в разглеждането на делото, запасният го замества с всички права на член от състава и разглеждането на делото продължава.

– разглеждането на делото или извършването на отделни съдопроизводствени действия става при закрити врати, когато това се налага за запазване на държавната тайна или на нравствеността, както и в случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2. – запазване в тайна самоличността на свидетел. Разпоредбата може да се приложи и когато това е необходимо, за да се предотврати разгласяването на факти от интимния живот на гражданите. Във всички случаи присъдата се обявява публично. На съдебно заседание, провеждано при закрити врати, могат да присъстват лицата, на които председателят разреши това, и по едно лице, посочено от всеки подсъдим. Разпоредбата не се прилага, когато има опасност да се разгласи държавна или друга защитена от закон тайна, както и в случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2.

На съдебно заседание не могат да присъстват:

  1. лица, които не са навършили осемнадесетгодишна възраст, ако не са страни по делото или свидетели;
  2. въоръжени лица, освен охраната.

Председателят на състава ръководи съдебното заседание така, че да се осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и точно спазване на закона. Председателят на състава поддържа реда в съдебната зала, като за груби нарушения може да налага глоба на всеки присъстващ. Разпорежданията на председателя са задължителни за всички, които се намират в съдебната зала. Разпорежданията на председателя могат да бъдат отменени от състава на съда.

Когато подсъдимият, частният обвинител, частният тъжител, гражданският ищец или гражданският ответник не спазва реда на съдебното заседание, председателят го предупреждава, че при повторно нарушение ще бъде отстранен от съдебната зала. Ако той продължава да нарушава реда, съдът може да го отстрани от съдебната зала за определено време. След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят му съобщава действията, които са били извършени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол. Когато прокурорът, защитникът или повереникът и след предупреждението на председателя продължава да нарушава реда в съдебната зала, съдът може да отложи разглеждането на делото, ако не е възможно да бъде заменен по съответния ред с друго лице без вреда за делото. За нарушаването председателят съобщава на съответния орган. Когато други лица нарушават реда, председателят може да ги отстрани от съдебната зала.

Участието на прокурора в съдебното заседание по дела от общ характер е задължително.

По дела с обвинение за тежко престъпление присъствието на подсъдимия в съдебно заседание е задължително. Съдът може да разпореди подсъдимият да се яви и по дела, по които присъствието му не е задължително, когато това е необходимо за разкриване на обективната истина. Когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина, делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия, ако: не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган; местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено; се намира извън пределите на Република България и: а) местоживеенето му не е известно; б) не може да бъде призован по други причини; в) е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си.

Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата. Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. По същия ред съдът се произнася и по исканията относно забраната на подсъдимия за напускане на пределите на Република България и отстраняването на подсъдимия от длъжност.Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.

Отводи.  Председателят разяснява на страните правото им на отводи срещу членовете на състава, прокурора, защитниците, секретаря, експертите,  преводача и тълковника, както и правото да възразят срещу разпита на някои свидетели.

Председателят проверява самоличността на явилите се лиця и отстранява свидетелите от залата.

Страните могат да правят нови искания по доказателствата и по реда на съдебното следствие. Съдът се произнася по направените искания, след като изслуша страните.

Съдебното заседание се отлага, когато не се яви:

  1. прокурорът;
  2. подсъдимият, ако явяването му е задължително;
  3. защитникът, ако не е възможно да бъде заменен с друг, без да се накърни правото на защита на подсъдимия. Ако защитниците са повече от един, неявяването на някой от тях не е основание за отлагане на делото.

Когато не се яви без уважителни причини частният тъжител, съдът прекратява делото.   Отлагането на съдебното заседание поради неявяване на други редовно призовани субекти на наказателния процес или на наказателно-процесуалните отношения се извършва в зависимост от наличието на уважителни причини и  с оглед изискването за разкриване на обективната истина.

          

Съдебно следствие

След даване ход на делото и произнасяне по исканията на страните, първоинстанционният съд преминава към втория етап на съдебното заседание  – съдебно следствие. Следствието е процесуална територия на доказването. При него се осъществяват способи за събиране на доказателдствен материал под формата на съдебни следствени действия. Ако в следващите етапи на съдебното заседание се очертае необходимост от използване на способи за доказване се възобновява етапа на съдебното следствие.

Съдебното следствие се ръководи от председателя на състава и започва с прочитане на обвинителния акт от прокурора при дела от общ характер или с прочитане на тъжбата от частния тъжител при дела от частен характер.

Когато е предявен граждански иск, той се прочита от гражданския ищец.

Провеждането на съдебното следствие се реализира като последователност на множество съдебни следствени действия:

Разпит на подсъдимия. Подобно на предварителното производство, веднага след предявяване на обвинението се преминава към разпит на обвиняемия.Председателят поканва подсъдимия да даде обяснения по обвинението. Подсъдимият може да дава обяснения във всеки момент на съдебното следствие. На подсъдимия се поставят въпроси най-напред от прокурора или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник, гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия.Председателят и другите членове на съдебния състав могат да поставят въпроси на подсъдимия след изчерпване на въпросите на страните.

Разпит на подсъдимия в отсъствие на други подсъдими се допуска, когато това се налага за разкриване на обективната истина. След завръщането в съдебната зала на подсъдимия председателят го запознава с обясненията, дадени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол.

Обясненията на обвиняем или подсъдим, дадени по същото дело на досъдебното производство пред съдия или пред друг състав на съда, се прочитат, когато: лицето е починало и на делото е даден ход по отношение на другите подсъдими; делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия; между обясненията, дадени в досъдебното производство и на съдебното следствие, има съществено противоречие; подсъдимият отказва да даде обяснения или твърди, че не си спомня нещо.

 

Разпит на свидетели. Най-напред се разпитват свидетелите, посочени от обвинението, а след това другите свидетели. Когато е необходимо, съдът може да промени този ред. Страната, която е посочила свидетеля, задава въпросите си преди другите страни.На свидетеля се поставят въпроси най-напред от прокурора или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник, гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия.

В случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2 разпитът на свидетелите се провежда по начин, недопускащ разкриване на самоличността им.

Прочитане на показанията на свидетел. Показанията на свидетел, дадени по същото дело пред съдия в досъдебното производство или пред друг състав на съда, се прочитат, когато: между тях и показанията, дадени на съдебното следствие, има съществено противоречие; свидетелят отказва да даде показания или твърди, че не си спомня нещо; свидетелят, редовно призован, не може да се яви пред съда за продължително или неопределено време и не се налага или не може да бъде разпитан по делегация; свидетелят не може да бъде намерен, за да бъде призован, или е починал; свидетелят не се явява и страните са съгласни с това.

Показанията на свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство, могат да се прочетат със съгласието на подсъдимия и неговия защитник, гражданския ищец, частния обвинител и техните повереници. За това съдебно следствено действие по искане на подсъдимия съдът му назначава защитник, ако няма такъв, и му разяснява, че прочетените показания могат да се ползват при постановяване на присъдата.

Оглед, разпит на експерти и други следствени действия.По общо правило съдът може да прилага всички способи за събиране и проверка на доказателствени материали.Съдът събира доказателства по направените от страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Огледът се извършва от целия състав на съда в присъствието на страните, а когато е необходимо – и в присъствието на вещото лице и свидетели.

Приключване на съдебното следствие

Когато са извършени всички съдебни следствени действия, председателят на съдебния състав запитва страните имат ли искания за извършване на нови съдебни следствени действия, необходими за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.Ако страните не направят искания или направените са неоснователни, председателят обявява съдебното следствие за приключено.

Изменение на обвинението

Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са били известни на органите на досъдебното производство, прокурорът повдига ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд. Извън случаите на прекратяване на съдебното производство и изпращането на делото на съответният прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд, съдът отлага съдебното заседание, когато страните поискат да се подготвят по новото обвинение. Когато на съдебното следствие прокурорът или частният обвинител установи, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, и наказателното производство е образувано преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 81, ал. 3, прокурорът на основание чл. 48 – поради безпомощно състояние или зависимост, или частният обвинител може да поиска съдът да се произнесе с присъдата и за престъплението, което се преследва по тъжба на пострадалия.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, частният тъжител може да повдигне ново обвинение, ако не е изтекъл срокът по чл. 81, ал. 3. В този случай съдът отлага съдебното заседание, ако подсъдимият или неговият защитник поискат да се подготвят по новото обвинение.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ характер, съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на прокурора.

Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния

прокурор, когато:

  1. е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник;
  2. на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд или от военен съд.

Прекратяване на наказателното производство в съдебно заседание

Съдът прекратява наказателното производство в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 и ал. 4. – подробно са разгледани към края на въпроса.

Когато основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 се разкрият в съдебно заседание и подсъдимият направи искане производството да продължи, съдът се произнася с присъда.

Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по веществените доказателства, отменя наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск – ако основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

Спиране на наказателното производство в съдебно заседание

Съдът спира наказателното производство в случаите на чл. 25 и 26 – при същите основания, при които се спира от съдия-докладчика.Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора – с ЧЖ.

Решаване на делото. Заседание за произнасяне, актове на съда – форма и съдържание

Извършеното съдебно следствие предоставя на процеса доказателствената основа за изграждане на изводи, заключения, версии. Оттам насетне субектите на процеса трябва да изложат пред ръководно-решаващия орган анализ на стойността на доказателствата и доказателствените средства и своите изводи относно установяването на релевантните по делото фактически обстоятелства и приложението на закона.Съдът пристъпва към изслушване на съдебните прения. Пренията (речите на страните) започват с реч на прокурора, съответно на частният тъжител. След това се дава последователно думата на частния обвинител и неговия повереник, на гражданския ищец и неговия повереник, на гражданския ответник и неговия повереник, на защитника и на подсъдимия. Редът на съдебните речи е  конструиран съобразно общата философия на наказателния процес: обвинението се повдига и формулира предмета на спора пред наказателния съд, обосновава наказателната отговорност на определени лица за извършени престъпни деяния и настоява за съдене и наказване на привлечените към отговорност лица. Подсъдимият се изказва последен, с което се подпомага неговото право на защита – може да съобрази процесуалната си позиция с тази на всички останали и от друга страна – разполага с повече процесуално време в съдебната зала.

В обвинителната си реч прокурорът следва  да изрази окончателно формиралото се у него вътрешно убеждение по въпросите от фактическо и правно естество.Той трябва да бъде обективен и да обърне внимание както на обвинителните, така и на оправдателните доказателства, да способства за изясняване както на оттегчаващите, така и на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Изявлението на прокурора, че не поддържа обвинението не освобождава съдът да се произнесе по  вътрешно убеждение и не прави частният обвинител главен.

В речта си защитникът следва да отстоява позиция в полза на подсъдимия като не може да навежда аргументи в полза на обвинението и гражданския иск, насочени срещу неговия подзащитен.

Страните, които участват в съдебните прения, могат да се позовават само на доказателства, които са били събрани и проверени на съдебното следствие по реда, установен в НПК.

Страните могат да искат извършването на нови съдебни следствени действия. Когато намери, че искането е основателно, съдът прекратява съдебните прения, възобновява съдебното следствие и след извършване на новите съдебни следствени действия отново пристъпва към изслушване на съдебните прения.

Всяка страна има право да направи реплика по повод на твърденията и доводите на другите страни.Защитникът и подсъдимият имат право на последна реплика.

Съдът не може да ограничи по време съдебните прения. Председателят на състава може да прекъсне страните само, когато те явно се отклоняват по въпроси, които не се отнасят до делото.

След завършване на съдебните прения, председателят на съдебният състав дава на подсъдимия последна дума. Това е четвъртият предпоследен етап на съдебното заседание. Подсъдимият изразява цялостното си отношение към обвинението. Изявленията на подсъдимия в този момент не са обяснения – доказателствено средство. Ако в тях той посочи нови данни, от значение за делото, съдът възобновява съдебното следствие, отново изслушва съдебните прения  и последната дума на подсъдимия.

Съдът не може да ограничава времето за последната дума на подсъдимия. Председателят може да прекъсне подсъдимия само когато той явно се отклонява по въпроси, които не се отнасят до делото.

Постановяване на присъдата

Присъдата е основен правораздавателен акт, постановяван от съда като окончателен за съдебното заседание на първата (и на въззивната) инстанция. С нея е възможно да бъдат решени въпросите на виновността и отговорността на обвиняемия в положителен смисъл.Съдът постановява присъдата като пети и последен етап на съдебното заседание, след като изсужа пренията и последната дума на подсъдимия.

Дейността на съда при постановяване на присъдата, в хода на съвещанието на съдебния състав, се разделя на две основни части: обсъждане и вземане отношение по всички въпроси на делото, от една  страна и от друга – постановяване на присъдата като процесуален акт.

При постановяване на присъдата съдът обсъжда и решава следните въпроси:

  1. има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия и извършено ли е виновно;
  2. съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация;
  3. подлежи ли подсъдимият на наказание, какво наказание да се определи, а в случаите на чл. 23 – 25 – множество престъпления и 27 – когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание от Наказателния кодекс какво общо наказание да му се наложи;
  4. налице ли са основанията за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61, ал. 1 – по отношение на непълнолетен и чл. 78а, ал. 1 от Наказателния кодекс – освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание;
  5. да се освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието, какъв да бъде изпитателният срок при условно осъждане, а в случаите по чл. 64, ал. 1 от Наказателния кодекс – каква възпитателна мярка да се наложи да непълнолетен;
  6. какъв първоначален режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода да се определи;
  7. на кого да се възложи възпитателната работа с подсъдимия в случаите на условно осъждане;
  8. налице ли са условията по чл. 68 и 69 от Наказателния кодекс (определяне условно осъдения да изтърпи наложеното му с предходна присъда наказание) и какво наказание подсъдимият да изтърпи;
  9. налице ли са условията на чл. 53 от Наказателния кодекс (отнемане в полза на държавата);
  10. да се уважи ли гражданският иск и в какъв размер;
  11. какво да стане с веществените доказателства;
  12. на кого да се възложат разноските по делото.

Когато е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, съдът се произнася по него с допълнителна присъда в срока за обжалването.

Когато при съвещанието съдът намери, че обстоятелствата по делото не са достатъчно изяснени, той възобновява съдебното следствие.

Когато правораздавателният орган признава подсъдимия за виновен в извършване на престъпление той му налага осъдителна присъда. Това означава, че съдът е формирал вътрешо убеждение във виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице и необходимостта спрямо него да се реализира наказателна отговорност.Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.

Оправдателна присъда.Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.

Актове на съда – форма и съдържание.

Реквизити на присъдата. Най-важни компоненти на правораздавателия акт са мотивите и диспозитивът. В мотивите се посоча какви обстоятелства се считат за установени, въз основа на какви доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение.При противоречие на доказателствените материали се излагат съображения, защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят.Диспозитивът съдържа данни за самоличността на подсъдимия и решението на съда . В него се посочво и съдът, пред който присъдата може да бъде обжалвана и в какъв срок.

Наред с мотивите и диспозитива присъдата съдържа и уводна част.В нея се посочват: датата на издаването й; съдът, имената на членовете на състава, на съдебния секретар и на прокурора; делото, по което се издава присъдата; името на подсъдимия и престъплението, за което е повдигнато обвинението. В случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 (2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; 3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност) във връзка с чл. 289, ал. 2 (Когато основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 се разкрият в съдебно заседание и подсъдимият направи искане) съдът признава подсъдимия за виновен и прилага съответния закон за амнистията или правилата за давност; в случаите на чл. 61, ал. 2, предложение първо от Наказателния кодекс – признава подсъдимия за виновен, освобождава го от наказателна отговорност и му налага възпитателна мярка, в случаите по чл. 78а от Наказателния кодекс – признава подсъдимия за виновен, освобождава го от наказателна отговорност и му налага административно наказание.

Присъдата се обявява от председателя на състава, след като бъде подписана от всички членове.Когато изготвянето на мотивите е отложено, председателят обявява само диспозитива.

Въпроси, по които съдът може да се произнесе и с определение

Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите относно:

  1. определяне на общо наказание на основание чл. 25, 27 и прилагането на чл. 53 от Наказателния кодекс (отнемане в полза на държавата);
  2. първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, когато е пропуснал да направи това с присъдата;
  3. налице ли са условията по чл. 68, 69, 69а и чл. 70, ал. 7 от Наказателния кодекс (постановяване условно осъденият да изтърпи цялостно или частично отложеното наказание, а предсрочно освободеният да изтърпи неизтърпяната част от наказанието) и какво наказание следва да изтърпи подсъдимият;
  4. веществените доказателства и разноските по делото.

В случаите по т. 1 – 3 съдът се произнася в съдебно заседание с призоваване на осъдения.

Определението по т. 1 – 3 може да се обжалва и протестира по реда на глава двадесет и първа, а по  т. 4 – по реда на глава двадесет и втора.

Съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност.

Мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяване на присъдата, но не по-късно от петнадесет дни. По дела, които представляват фактическа или правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от тридесет дни.

Произнасяне по мярката за неотклонение и по мярката за обезпечаване на гражданския иск, на глобата и на конфискацията. Когато подсъдимият е освободен от наказателна отговорност, осъден е условно, осъден е на наказание, по-леко от лишаване от свобода, или е оправдан, мярката за неотклонение се отменя или се заменя с най-леката, предвидена в закона. В този случай задържаният подсъдим се освобождава още в съдебната зала. Когато подсъдимият е оправдан, съдът се произнася и по мярката за обезпечаване на гражданския иск, на глобата и на конфискацията. Определението  подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.

Протокол за съдебното заседание

В протокола за съдебното заседание, освен данните по чл. 129, ал. 1 (датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства) , се посочват:

  1. неявилите се лица и причините за неявяването;
  2. данни за личността на подсъдимия; датата, на която му е връчен препис от обвинителния акт или от тъжбата с разпореждането;
  3. обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите и отговорите на вещите лица;
  4. всички разпореждания на председателя и определения на съда;
  5. прочетените документи и протоколи, както и използваните кинозаписи, звукозаписи или видеозаписи;
  6. кратко съдържание на съдебните прения и на последната дума на подсъдимия;
  7. обявяването на присъдата по съответния ред и разясненията на председателя относно реда и срока за нейното обжалване.

Протоколът за съдебното заседание се подписва от председателя и от съдебния секретар. Съдът може да разпореди изготвянето и на звукозапис и видеозапис на съдебното заседание при спазване разпоредбите за това.

Страните имат право в тридневен срок от датата на изготвянето на протокола да направят писмени искания за поправки и допълнения.Исканията се разглеждат от председателя, а при отказ на председателя да ги уважи – от състава на съда в закрито заседание.

 

Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик и от съда. Прекратяване на наказателното производство.

С оглед внесения от прокурор обвинителен акт или тъжбата на пострадалото лице, председателят на съда определя съдия-докладчик, който обсъжда определени въпроси: подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за спиране или прекратяване на наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници;

Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик.

След извършване на проверката, когато делото не е подсъдно на този съд, съдия-докладчика прекратява съдебното производство и изпраща делото в съответния съд (ако по правилата на местната компетентност е компетентен еднакъв по степен съд) или в прокуратурата към по-горния съд, респ. военния съд (когато според нормите на родовата подсъдност производстсвото е от компетентност на по горен съд или военен съд – съобразно особената подсъдност). Изпращането на производството към по-горен или военен съд се извършва, тъй като сезирането на по-горния съд може да се реализира единствено чрез внасяне на обвинителен акт от прокурор към съответната прокуратура.

Когато прекратява съдебното производство поради извършено на предварителното производство съществено процесуално нарушение, съдията-докладчик връща делото на прокурор, като посочва в разпореждането си допуснатите нарушения.

Прекратяването на съдебното производство означава, че не се прекратява наказателното производство, делото остава висящо, но се пренася за разглеждане и решаване пред друг държавен процесуален орган.

Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик

Основанията за прекратяване на наказателното производство са общите прекратителни основания по 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10. Докладчикът не може да прекрати на основанието на т. 5, доколкото въпросите на трайно разстройство на съзнанието могат да бъдат задълбочено изследвани по-късно (в съдебното следствие на първа инстанция).

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

  1. деянието не съставлява престъпление;
  2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
  3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
  4. деецът е починал;
  5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
  6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
  7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
  8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
  9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
  10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;
  11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

При прекратяването съдията се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, дори да не е всъпил като граждански ищец  или частен обвинител. Това е с оглед предоставяне на възможност на участващите в процеса граждани да упражнят своето право на защита. Уведомява се също така и прокурора, който следва да прецени законосъобразността и обосноваността на процесуалния акт на съдия-докладчика – той е в правото си да протестира и да образува въззивна проверка. Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

Прекратяване на съдебното производство от съда

Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са били известни на органите на досъдебното производство, прокурорът повдига ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ характер, съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на прокурора.

Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато:  е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник; на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд или от военен съд. В такъв случай първоинстанционният съд постъпва по същия начин, както и съдията-докладчик при подготовката на съдебното производство. При доразвиване на производството в неговата досъдебна фаза от прокурор, следовател или разследващ полицай се използават на общо основание доказателствените материали, събрани и проверени на съдебното следствие.

Прекратяване на наказателното производство в съдебно заседание

Съдът прекратява наказателното производство в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 и ал. 4. Както и в случаите на прекратяване на производството от съдията-докладчик, така и след извършване на следствието в съдебното заседание на първата инстанция, от общите  прекратителни основания е изведено положението на т. 1 от същия член – когато деянието не съставлява престъпление според нормите на особената част на НК и предвид правилата на общата част на същия закон.Непрестъпният характер на процесното деяние, по силата на презумцията за невиновност, води процеса към оправдателна присъда, като най-пълно реабилитиращо основание.

След извършване на съдебното следствие, обаче, прекратяването на наказателното производство поради изтичане на давностния срок и влизане в сила на закон за амнистия (чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3) може да бъде осъществено под условие: ако подсъдимият не заяви искане производството да продължи; в противен случай съдът продължава разглеждане на делото и постановяване на присъда. Нормата е продиктувана от съображения по посока на правото на защита на обвиняемия в процеса. Обвиняемият се счита за невиновен до доказване на противното, съобразно действието на презумцията за невиновност. Прекратяване на процеса поради давност или амнистия не установява невиновността на обвиняемия и в този смисъл не е реабилитиращо основание; винаги остава съмнение в евентуалната виновност на привлеченото към наказателна отговорност лице, тоест че то е избягнало държавната репресия поради обективни причини: изтичани на определен срок от време или влизане в сила на закон. С оглед на това законодателят е признал възможността на обвиняемият да заяви, че иска делото да продължи и съдът да постанови присъда. Разбира се това действие на подсъдимият  е на “риск” . Няма сигурност, че съдът ще го оправдае. Съдът е длъжен да се съобрази с волята  на подсъдимия до оттегляне на процесуалният орган за постановяване на присъдата.

Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по веществените доказателства, отменя наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск – ако основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

 

 

  1. Въззивно производство

 

Контролните съдебни производства, въззивното и касационното, са предназначени да осигурят проверка на  невлязла в сила присъда от гледна точка на законосъобразност, обоснованост и справедливост.

Особености на въззивното производство

Валидно подадената жалба или протест имат суспензивно – препятства влизането на присъдатата в сила и деволутивно действие – пренася делото висящо пред по-горен съд.

Превес на апелативния принцип, което означава въззивния съд да разгледа делото по същество.

Предели на въззивната проверка. Въззивната инстанция проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Въззивната инстанция отменя или изменя присъдата и в необжалваната част, а също и по отношение на лицата, които не са подали жалба, ако има основания за това.

Във въззивната инстанция се допускат всички доказателства, които могат да бъдат събрани по предвидения в НПК ред.Въззивният съд извършва процесуално доказване в пълен обем.

Въззивният съд може да установява нови фактически положения.

Доколкото в главата за въззивно производство няма особени правила, прилагат се правилата за производството пред първата инстанция.

Образуване на производство пред въззивната инстанция

Производството пред въззивната инстанция се образува по валиден протест на прокурора или по валидна жалба на страните.

Процесуални предпоставки.

Процесуален интерес.Прокурорът подава протест, когато намери, че постановената присъда е неправилна. Той не може да подава протест срещу присъдата, ако тя е постановена в съгласие с направените от него искания. Подсъдимият може да обжалва присъдата във всичките й части. Той може да я обжалва и само относно мотивите и основанията за оправдаването му. Частният тъжител и частният обвинител могат да обжалват присъдата, ако са накърнени техните права и законни интереси. Те не могат да обжалват присъдата, ако тя е постановена в съгласие с направените от тях искания. Гражданският ищец и гражданският ответник могат да обжалват присъдата само относно гражданския иск, ако са накърнени техните права и законни интереси. Жалби могат да подават и защитниците и поверениците.

Активна процесуална легитимация. Активно легитимирани са страните в първоинстанционното производство.

Срок.Жалбата и протестът се подават в петнадесетдневен срок от обявяването на присъдата.

Компетентен съд.Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е постановил присъдата. До даване ход на делото в съдебно заседание страните могат да правят допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата и протеста. Към жалбата и протеста се прилагат преписи според броя на заинтересованите страни. Когато по делото са привлечени да отговарят няколко подсъдими като съучастници, всеки от тях може да се присъедини към вече подадената жалба, като направи устно или писмено искане за това до даване ход на делото.

Форма на жалбата и протеста. Писмени и се подписват от подателя.Страните могат да подават писмени възражения срещу подадената жалба или протест до даване ход на делото пред въззивната инстанция.

Постановилият атакуваната присъда първоинстанционен съд, чрез който се обжалва жалбата или протеста взема отношение относно тяхната валидност.Съдия от първоинстанционния съд връща жалбата и протеста, когато:

  1. не отговарят на изискванията по чл. 320, ал. 1 и 2, ако в седемдневен срок от поканата пропускът или несъответствието не бъде отстранено;
  2. не са подадени в петнадесетдневния срок от обявяването на присъдата.
  3. не са подадени от лице, което има право на жалба или протест.

Връщането на жалбата и протеста подлежи на обжалване по реда за въззивното обжалване на присъдите.

Жалбата и протестът могат да бъдат оттеглени от жалбоподателя и от прокурора, който участва в заседанието на въззивната инстанция, до започване на съдебното следствие, а ако такова не се провежда – до започване на съдебните прения. Протестът може да бъде оттеглен и от прокурора, който го е подал, до образуване на производството пред въззивната инстанция. Защитникът не може да оттегли жалбата си без съгласието на подсъдимия, а поверениците – без съгласието на техните доверители.

Ред за разглеждане на въззивното дело.

Когато жалбата и протестът са валидно подадени, първоинстанционния съд следва да предприеме определени действия. Съдът, чрез който е подадена жалбата или протестът, незабавно съобщава за това на заинтересованите страни, като им изпраща преписи от тях. Делото, заедно с постъпилите жалби, протести и възражения, се изпраща на въззивната инстанция, след като изтече петнадесетдневния срок за обжалване.

Определеният от председателят на съответния (окръжен, апелативен) съд  съдия-докладчик внася делото в разпоредително заседание на въззивната инстанция. Допускането на исканите доказателства се решава в закрито заседание от състава на съда, който ще разгледа делото. Съдът се произнася по необходимостта от разпит на подсъдимия. Свидетелите и вещите лица, разпитани в първоинстанционния съд, се допускат във въззивната инстанция, ако съдът приеме, че е необходим техният повторен разпит, или когато техните показания или заключения ще се отнасят до новооткрити обстоятелства. Нови свидетели и вещи лица се допускат, когато съдът счете, че техните показания или заключения ще имат значение за правилното решаване на делото. Страните могат да представят нови писмени и веществени доказателства до даване ход на делото.

Страните и другите лица се призовават за съдебно заседание по общия ред.Участието на прокурора в съдебното заседание по делата от общ характер е задължително. Неявяването на другите страни без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.

В производството пред въззивния съд участват субектите на процеса, конституирани  в първоинстанционното разглеждане на делото като страни.

След откриване на съдебното заседание съдът изслушва страните за даване ход на делото и се произнася по направените искания, бележки и възражения.

Жалбата и протестът се разглеждат в съдебно заседание. Разглеждането на делото започва с доклад на съдията-докладчик. В доклада се излага същността на присъдата и съдържанието на жалбите, протестите и възраженията, както и допуснатите доказателства.

При провеждане на съдебно следствие съдът може да използва всички способи за събиране и проверка на доказателствата.           

Правомощия на въззивния съд

Правомощията на въззивната инстанция може да бъдат обособени в две групи. Едни от тях са свързани с отмяна на атакуваното решение и последващо действия на съда, другата група правомощия не предполагат отмяна (изменение на присъдата, спиране на наказателното производство, потвърждение на присъдата).

Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора.

Основания за това са:

– на досъдебното производство е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник;

– се установи, че престъплението, за което е образувано производството по тъжба на частниятъжител, е от общ характер.

Органите на досъдебното производство са длъжни да изпълнят указанията на съдебния орган. Отмяната на първоинстанционната присъда и връщане на делото на прокурора има за държавния обвинител значението на законен повод “съобщение” за образуване на предварително производство.

Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция. Първата инстанция е длъжна да изпълни дадените указания и да проведе отново разглеждане на делото по същество. Въззивният съд не може да отмени присъдата по или да отмени оправдателната присъда, ако няма съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител – принципа не към по-тежко.

Отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда

Въззивният съд отменя присъдата и постановява нова присъда, когато се налага да:

  1. приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция;
  2. осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата инстанция;
  3. оправдае подсъдим, осъден от първоинстанционния съд.

Правомощията по т. 1 и 2 се упражняват, ако има съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител.

Изменение на първоинстанционната присъда

Изменяване на присъдата с оглед смекчаване положението на подсъдимия:

  1. намаляване на наказанието (да намали размера на наказанието, както и да отмени кумулативно наложено наказание);
  2. прилагане закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление;
  3. освобождаване подсъдимия от изтърпяване на наказанието съгласно чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс освобождаване на непълнолетен, отлагане на изпълнението наказание лишаване от свобода до три години;
  4. освободи подсъдимия от наказателна отговорност съгласно чл. 78 и 78а от Наказателния кодекс – за непълнолетен с прилагане на съответната възпитателна мярка, за пълнолетно лице с налагане на административно наказание.

Изменяване на присъдата с оглед утежняване положението на подсъдимия, при съблюдаване на забраната не към по-тежко.Когато има съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител, въззивният съд може да:

  1. увеличи наказанието;
  2. отмени освобождаването от изтърпяване на наказанието по чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс.

Въззивната инстанция може да се измени първоинстанционната присъда и само относно мотивите и основанията за оправдаването на подсъдимия или по гражданския иск.

Потвърждаване на присъдата

Въззивният съд потвърждава присъдата, когато намери, че не са налице основания за нейната отмяна или изменение.

Отменяване на присъдата и прекратяване, както и спиране на наказателното производство. При наличие на общите прекратителни основания – прекратява. За производства от частен характер са приложими и допълнителни прекратителни основания – оттегляне на тъжбата от пострадалия едностранно или по помирение.

Спирането се извършва на основание чл. 25 – общите основания.

Съдържание на решението на въззивната инстанция

В решението си въззивната инстанция посочва: по чия жалба или протест се е произнесла, основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста, кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебното заседание, и решението си по жалбата или протеста.

Когато въззивната инстанция решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия тя се произнася с присъда.

Решението на въззивната инстанция заедно с мотивите се изготвя не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Решението заедно с мотивите се обявява в съдебно заседание с призоваване на страните или им се съобщава писмено, че е изготвено.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ ЗА ПРОВЕРКА НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА И НА РАЗПОРЕЖДАНИЯТА

Определенията са най-многобройните процесуални актове, които постановяват първоинстанционните съдилища. Процесуалният режим за тяхното атакуване е разнообразен.

Определенията и разпорежданията, с които се прекратява наказателното преследване, както и следните определения постановени:

  • при множество престъпления и отнемане на вещи в полза на държавата;
  • за първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода , когато съдът е пропуснал да направи това с присъдата;
  • за случаите на последващо изтърпяване на отложено наказание;
  • при освобождаване от изтърпяване на отложено наказание на лице, извършило престъпление като непълнолетно;
  • когато освободеният предсрочно изтърпява и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление;
  • при налагане на принудителни административни мерки;
  • по молба за реабилитация;
  • при произнасяне за изпълнение на присъда при трансфер на осъдени лица.

се проверяват по реда на глава двадесет и първа – по реда за проверка на присъди. Тези актове са подчинени на общия режим за атакуване на присъдите и за тях е предвиден съдебен контрол в двете редовни проверочни инстанции, а също и посредством извънредния способ за проверка на влезли в сила съдебни актове (възобновяване на наказателни дела).

По реда на глава двадесет и втора се проверяват определенията и разпорежданията, за които това е изрично предвидено в НПК.

Обобщено казано проверката е приложима за актове, които: чрез мерки за процесуална принуда засягат правната сфера на подсъдимия и гражданския ответник; възпрепятстват  конституирането на пострадалия в съдебния процес в качеството на частен обвинител или частен тъжител; задържат развитието на съдебния процес чрез спиране на наказателното производство; отказът на председателя на съда да образува първоинстанционно производство. За тяхна проверка е предвидена само една съдебна контролна инстанция в редовното производство.

Всички останали определения и разпореждания не подлежат на проверка от въззивната инстанция отделно от присъдата.

Сезирането на въззивния съд се осъщаствява посредством частна жалба или частен протест. Те  се подават в седемдневен срок от постановяването на акта, а когато е постановен в закрито заседание – в седемдневен срок от връчването на преписа. За постъпилия частен протест се съобщава на подсъдимия, който в седемдневен срок от съобщението може да направи възражение.

Частната жалба и частният протест не спират производството по делото и изпълнението на определението, освен ако първата или въззивната инстанция постанови друго.

Съдът, който е постановил определението, може сам да го отмени или измени в закрито заседание.Това е типично за административния тип дейности и категорично не е присъщо за правораздаването. В противен случай съдът изпраща на въззивната инстанция делото заедно с постъпилата частна жалба или частен протест.

Въззивната инстанция разглежда частната жалба и частния протест в закрито заседание в седемдневен срок, а когато намери за необходимо – в съдебно заседание с призоваване на страните, което се насрочва в разумен срок, но не повече от един месец. Когато отмени определението, въззивната инстанция решава въпросите по частната жалба и частния протест.

Доколкото в главата за проверка на определения и разпорежданията от въззивната инстанция, няма особени правила, прилагат се правилата на производството по глава двадесет и първа.

 

 

31. Касационно производство

Касационно производство

Касационното производство е четвърти поред стадий в съдебната фаза на процеса, трета редовна инстанция при съдебното гледане на делото и втори, след въззивното производство редовен ред за проверка от по-горен съд на невлязли в сила съдебни актове в производството по наказателни дела.

Характерни белези на касационното производство.

Касационният процес е редовен способ за проверка на съдебни процесуални актове, които не са влезли в материална законна сила.

Извършва се от ВКС в състав от трима съдии. Това е един от способите, чрез които висшата съдебна инстанция у нас уеднаквява процесуалната практика.

Участието на защитник в касационното производство е задължително.Това се отнася и за делото по възобновяване на наказателни дела.

Предмет на касационното обжалване.По касационен ред могат да бъдат обжалвани:

  1. решенията и новите присъди на апелативния съд, освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс, и тези по чл. 334, т. 1 – когато въззивният съд върне делото на прокурора или на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
  2. новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция, освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс. Въззивните решения и присъдите, които са потвърдени от окръжен съд стават окончателни и подлежат на изпълнение.
  3. определенията на окръжния и на апелативния съд по чл. 306, ал 1, постановени в случаите на нова присъда:
  • при множество престъпления и отнемане на вещи в полза на държавата;
  • за първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода , когато съдът е пропуснал да направи това с присъдата;
  • за случаите на последващо изтърпяване на отложено наказание;
  • при освобождаване от изтърпяване на отложено наказание на лице, извършило престъпление като непълнолетно;
  • когато освободеният предсрочно изтърпява и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление;
  • при налагане на принудителни административни мерки;
  • по молба за реабилитация;
  • при произнасяне за изпълнение на присъда при трансфер на осъдени лица.
  1. решенията и определенията на окръжния или апелативния съд, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство.

Предели на касационната проверка. Касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като се произнася в двумесечен срок. Касационната инстанция отменя или изменя присъдата или решението и по отношение на необжалвалите подсъдими, ако основанията за това са в тяхна полза.

Образуване на касационното производство – по касационна жалба или касационен протест.

Касационни основания

Касационните основания представляват дефекти, пороци в съдебния процесуален акт, които законът установява като юридически факти за отменяването или изменяването на акта.

  1. Нарушение на закона.Има се предвид материалния наказателен закон. Нарушение има когато той е приложен неправилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Неправилно е приложен, когато не са съобразени изрични разпоредби. Напр. ако законът предвижда за дадено престъпление наказание от 3 до 5 г. лишаване от свобода, съдът определи 6 г.При втория случай има грешка в квалификацията – например деянието е определено като квалифицирана кражба вместо грабеж.
  2. Когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Законът поставя изрично изискване процесуалното процесуално нарушение да може да бъде отстранено при ново гледане на делото. Съществените процесуални нарушения се класифицират основно в две групи – абсолютни: опорочават особено съществено наказателно-процесуалната форма и са лесно “видими” за по-горния съд – чл. 348, ал. 3, т. 2, 3 и 4, и относителни: напр. ограничаването на правата на обвиняемия ако своевременно не е било отстранено – т. 1 на същия член и алинея. Те изискват преценка от страна на съда – доколко нарушението на процесуалния закон е съществено.
  3. Когато наложеното наказание е явно несправедливо. Това наказание се отнася до наказателната мярка. Предполага се, че НК е правилно приложен, но има порок в определянето на санкцията по чл. 37 НК.НПК говори за явно несправедливо наказание като има предвид практиката по аналогични случаи. Наказанието е явно несправедливо, когато:
  4. очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс:1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
  5. неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на условното осъждане.

Право на касационна жалба и протест

Производството пред касационната инстанция се образува по протест на прокурора или по жалба на другите страни. Прокурорът може да подава касационен протест както в интерес на обвинението, така и в интерес на подсъдимия. Останалите страни могат да подават касационна жалба, когато са нарушени техните права и законни интереси.

Администриране на жалбите

Срок и ред за подаване на касационната жалба и протеста

Жалбата и протестът срещу присъдата на въззивния съд се подават в сроковете по чл. 319, ал. 1 – в петнадесетдневен срок от обявяването на присъдата.

Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е постановил обжалваната присъда или решение. Към жалбата и протеста се прилагат преписи според броя на заинтересованите страни.

Съдържание на касационната жалба и протеста

В касационната жалба и в протеста се посочват: от кого се подава; присъдата, решението и частта, която се обжалва; в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят; искането, което се прави. Жалбата и протестът се подписват от подателя. Възражение срещу подадена жалба и протест, както и допълнение към тях, може да се направи писмено до даване ход на делото. Жалбата и протестът се връщат от съдия от въззивния съд, чрез който са подадени, когато:

  1. не отговарят на изискванията за срок и ред за подаване, ако в дадения от съдия от въззивния съд седемдневен срок пропускът или несъответствието не е отстранено;
  2. не са подадени в срок или от лице, което има право на жалба или протест;
  3. не подлежат на разглеждане по касационен ред.

Връщането на жалбата и протеста подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, който се произнася в закрито заседание.

Оттегляне на касационната жалба и протеста

Жалбата и протестът могат да се оттеглят от страните, които са ги подали, до даване ход на делото в съдебно заседание. Защитникът може да оттегли жалбата само със съгласието на осъдения, а повереникът – със съгласието на своя доверител.

Ред за разглеждане на касационната жалба и протеста

Касационната жалба и протестът се разглеждат в съдебно заседание с призоваване на страните. Участието на прокурор е задължително. Неявяването на другите страни без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото. Делото се разглежда в отсъствие на страната, когато не е намерена на посочения от нея адрес. В доклада на съдията-докладчик се излагат обстоятелствата по делото, съдържанието на обжалваната присъда или решение и оплакванията срещу тях. Съдебно следствие не се провежда. Страните се изслушват по ред, установен от съда.

Правомощия на касационната инстанция при постановяване на решение

След разглеждане на подадената жалба и протест касационната инстанция може да:

  1. остави в сила присъдата или решението. По този начин ВКС изразява своето вътрешно убеждение, че в обжалваната част от присъдата касационната жалба и протест са са неоснователни.
  2. отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство. В случаите на давност или амнистия, съдът установява виновността на лицето и прилага закон за амнистията или давността. В частност, когато въз основа на установените в предходните процесуални инстанции фактически обстоятелства касационният съд приеме, че процесното деяние не е престъпно, той оправдава подсъдимия.
  3. измени присъдата или решението. Касационната инстанция изменя присъдата, когато се налага да се:

– намали наказанието;

– приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление;

– приложи чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс – условно осъждане:

– приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква увеличаване на наказанието, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция;

– уважи или отхвърли гражданският иск, когато е нарушен законът, или да се увеличи или намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди или да се прекрати производството по гражданския иск.

  1. отмени присъдата или решението изцяло или отчасти и да върне делото за ново разглеждане с цел:

– да се увеличи наказанието (включително да се добави кумулативно наказание от системата на чл. 37 НК);

– да се отстранят допуснати съществени процесуални нарушения, ;

– да се отстранят нарушения на материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателната присъда.

Като отменява присъдата и връща делото за ново разглеждане ВКС дава задължителни указания – това на практика  е изискване пред по-долния съд да реши делото по начин, по който ВКС би се произнесъл, ако беше компетентен. При новото разглеждане на делото указанията на касационната инстанция са задължителни относно: 1. стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото; 2. прилагането на закона, освен в случаите, когато се установят други фактически положения; 3. отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуални правила.

Съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, може да наложи по-тежко наказание или да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, когато присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за утежняване положението на подсъдимия.

Съдът, на когото делото е върнато за ново разглеждане, може да осъди оправдания подсъдим, ако присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за осъждане.

Решението на касационната инстанция се изготвя по правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 и се обявява не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Това решение не подлежи на обжалване.

Чл. 339. (1) В решението си въззивната инстанция посочва: по чия жалба или протест се е произнесла, основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста, кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебното заседание, и решението си по жалбата или протеста.

(2) Когато потвърди присъдата, въззивната инстанция посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста.

 

 

  1. Възобновяване на наказателни дела.

 

След разглеждане на делото съобразно възможностите на три редовни съдебни инстанции, постановеният окончателен процесуален акт влиза в законна сила.

Възобновяването на наказателни дела е процесуален механизъм, който позволява корекции във влезлия в сила процесуален акта на съда, постановен  по приключено наказателно дело. Това е извънреден способ на проверка, при който по-горен съд контролира актове в законна сила, извън редовните съдебни производства.

Институтът на възобновяването е аналогичен на отмяната по чл.303 ГПК и разкрива своята същност в няколко насоки.

Приключеното с влязла в сила присъда, решение, определение или разпореждане, наказателно дали трябва отново да бъде приведено в състояние на висящност.

С действието по отмяна се разкрива пътя за ново разглеждане на делото, за преосмисляне на фактическите и правни въпроси на производството.

Възобновяването е способ за неутрализирането на материалната законна сила на атакуваната присъда.

Процесуални предпоставки

Процесуален интерес. Както в контролните съдебни производства, така и при възстановяването, сезиращият съда прокурор има универсален процесуален интерес. Възобновяването по “Чл. 422. (1) Наказателното дело се възобновява, когато:

  1. някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински;
  2. съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство;
  3. чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото”;

става по искане на окръжния, съответно военния прокурор (в тези случаи осъденият следва да изложи исканията си пред съответния административен ръководител на прокуратурата),

а по ал. 4 и 5:

“4. с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото;

  1. по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3;
  2. е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната”

по искане на главния прокурор. Искането за възобновяване не спира изпълнението на присъдата, освен ако прокурорът или Върховният касационен съд постанови друго.

В два от случаите на сезиране за възобновяване е предоставена възможност и на осъдения: 1.В шестмесечен срок от узнаване на влязлата в сила присъда задочно осъденият може да направи искане за възобновяване на наказателното дело, ако не е знаел за наказателното преследване срещу него, включително и за постановената осъдителна присъда. 2.Осъденият за престъпление от общ характер, който не е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс, може сам да направи искане за възобновяване на наказателното дело в случаите на чл. 422, ал. 1, т. 5 ( по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3: “Присъдата и решението подлежат на отмяна или изменение по касационен ред:

  1. когато е нарушен законът;
  2. когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила;
  3. когато наложеното наказание е явно несправедливо”. )

Активна легитимация. НПК е възложил изключителна компетентност на лица, заемащи определени прокурорски длъжности – окръжен, военно-окръжен и Главен прокурор.Ако лице намери основание да иска възобновяване на наказателен процес, то трябва да се обърне към съответния прокурор с волеизявление в тази насока. Прокурорът изпълнява спрямо ВКС ролята на филтър..

Срок.

Не по-късно от шест месеца от влизането в сила на съответния акт или от разкриването на новите обстоятелства за възобновяване на наказателни дела

– по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, когато са допуснати съществени нарушения;

– когато присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат основани върху неистински доказателства;

– когато съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство;

– от подсъдим, когато има право на самостоятелно искане.

Едномесечен за искането на Главния прокурор за възобновяване поради решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото;

Едноседмичен за искането на Главния прокурор за възобновяване по допусната екстрадиция.

Компетентен съд. Възобновяването на наказателни дела е дейност, която е отнесена в компетентност единствено и само до ВКС, който се произнася в състав от трима съдии в открито заседание.

Форма. Процесуалното средство за сезиране на ВКС по реда на възобновяването се нарича искане.

Ред за подаване на исканията до ВКС – чрез съответния първоинстанционен съд, който незабавно изпраща препис от него на прокурора, осъдения или оправдания, а делото – на ВКС.

При разглеждане на делото от ВКС по реда на възобновителното производство се прилагат субсидиарно правилата за касационно производство.

Основания за възобновяване. Типично за основанията е техният изключителен характер. В преобладаващия брой случаи законодателят е имал предвид действия, твърде тежко засегнали държавните правосъдни интереси в областта с престъпността. В този смисъл наказателното производство може да бъде възобновено и след смъртта на осъдения. НПК визира следните възобновителни основания:

  1. Когато някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински – Има се предвид използване на доказателствени средства, които са недостоверни, и неистинни веществени доказателства.
  2. Когато съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство – съществено е, че престъпното деяние е извършено във връзка с участието им по делото.
  3. Когато чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото. Това възобновително основание съответства напълно но отмяната по чл.303 ГПК и се състои в следното:

– разкриват се нови обстоятелства, което означава, че се установява друга фактическа картина на престъпното деяние;

– при постановяване на присъдата ръководно-решаващият орган не е знаел новите обстоятелства и следователно вътрешното убеждение е формирано с недостатък;

– обстоятелствата имат съществено значение за делото – водят до значима промяна на предмета на доказване.

  1. Когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото. Зачита се преюдициалното действие на една международна юрисдикция. Приема се, че актът на Европейския съюз и неговия авторитет са безспорни и установяването на човешките права и свободи е установено по категоричен начин.
  2. Когато по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 тоест делото не е било на вниманието на ВКС.
  3. Когато е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната.

За да бъде възобновено едно наказателно производство съответните основания трябва да бъдат установени по съответния ред. За точки 1 и 2 това е влязла в сила присъда. Когато не е възможно да се установи вследствие наказателно производство и присъда (напр. давност, амнистия), релевантните фактически обстоятелства се разкриват чрез разследване.

Правомощия на съда. Спецификата на процесуалната дейност по възобновяване налага касационния принцип на процесуалното действие на възобновяващия го съд: отменя и връща делото за ново гледане, щом има основание за това, като посочи стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото. Напълно немислимо е възобновяващия го съд да разгледа делото по същество.Съдът може да отмени проверявания акт и да отмени проверявания съдебен акт и да прекрати или спре делото и да оправдае осъдения, когато деянието не представлява престъпление. Възобновяващата инстанция може да изменя присъдата, решение или новата присъда в случаите, когато това е в полза на подсъдимия – става дума да се поправи присъдата в полза на осъдения, когато допуснатата грешка е  в прилагането на правото.По този начин да се избегне ново разглеждане на делото само с определяне на нова наказателно-правна преценка.

 

  1. Бързо производство. Незабавно производство

   БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО

Основанията за провеждане на бързото производство са:

   Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

  1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
  2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
  3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
  4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

За образуване на производството и привличане на обвиняем се прилагат две фикции, познати от предишното бързо полицейско производство: бързото производство се счита за образувано със съставяне на акта за първото действие по разследване, лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъпление, се счита за обвиняем от момента на съставяне на акта за първото действие по разследването срещу него. За образуваното разследване разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора. При предявяване на разследването не се призовава пострадалия, което се явява законоустановеното изключение от общото право на пострадалия да участва в производството съгласно установеното в чл. 227 :”Предявяване на разследването установява задължение на разследващия орган да призове за предявяването пострадалия и неговия повереник, ако е направил искане за това.”

Прокурорът осъществява след приключване на разследването по принцип същите правомощия, както в стадия “ Действия на прокурора след завършване на разследването” по общите правила.

Особеност в правомощията на прокурора при бързото производство е, че за разлика от общия ред, той може да постанови допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.С оглед изискването за бързина, прокурорът може и сам да извърши налагащите се допълнителни следствени действия, без да изпраща делото на разследващия орган. Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, наблюдаващият прокурор може да постанови разследването да се извърши по общия ред. В съответствие с наименованието на производството са предвидени твърде кратки срокове за прокурора и за разследващите органи – 7 дни за разследване, 3 дни за произнасяне на прокурора и 7 дни за допълнително разследване от прокурора или от разследващите органи.

Ускоряване при бързото производство се забелязва и в действията на съда. Съдията – докладчик насрочва делото за разглеждане в 7 дневен срок от постъпването му с обвинителен акт или с предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, или за споразумение за решаване на делото, като наблюдаващият прокурор незабавно връчва преписа от обвинителния акт и осигурява явяването на подсъдими, свидетелите и вещите лица в съдебното заседание. В първоинстанционното производство не се допуска граждански иск и участие на частен обвинител. Съдът в първа инстанция произнася присъдата заедно с мотивите, а при фактическа и правна сложност , мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от 7 дни. Въззивната жалба и протест се подават в 7 – дневен срок от обявяване на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в 15-дневен срок.

 

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

 

То е еднотипно на бързото и казаното по-горе важи като се имат предвид следните разлики:

  • незабавното производство се извършва, когато кумулативно са налице две от отделно уредените предпоставки за бързото производство: лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението;
  • сроковете в досъдебното производство са още по-кратки: 3 дни за разследване, незабавно произнасяне на прокурора още същия ден или на следващия пореден работен ден и 5 дни за допълнително разследване от прокурор или от разследващ орган;
  • ако прокурорът след извършване на досъдебното разследване прецени, че следва да повдигне държавно обвинение пред съд, той трябва незабавно да състави обвинителния акт, да го връчи на обвиняемия и да внесе делото в съда;
  • в уредбата на незабавното производство не са предвидени правила за действията на съдия-докладчик;
  • първоинстанционният съд разглежда делото в деня на постъпването му.

И при двете производства не се допуска граждански иск и участие на частен обвинител.

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

  1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
  2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
  3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
  4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от установяване на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

   Действия на прокурора

Чл. 357. (1) Наблюдаващият прокурор се произнася в тридневен срок от приключване на разследването, като:

  1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
  2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;

 

Основания, които изключват образуване на наказателно производство, и основания за прекратяването му

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

  1. деянието не съставлява престъпление;
  2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
  3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
  4. деецът е починал;
  5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
  6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
  7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
  8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
  9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
  10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;
  11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

Спиране на наказателното производство

Чл. 25. Наказателното производство се спира, когато:

  1. след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството;
  2. разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина;
  3. деецът е лице с имунитет.

Спиране на наказателното производство за престъпления, извършени в съучастие

Чл. 26. При престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина.

 

  1. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда;
  2. внася делото с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или с предложение за споразумение за решаване на делото;
  3. постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като определя срок не по-дълъг от седем дни.

(2) Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, наблюдаващият прокурор постановява разследването да се извърши по общия ред.

(3) В случаите на ал. 1, т. 5 наблюдаващият прокурор може и сам да извърши допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не по-късно от седем дни.

   Действия на съдията-докладчик

Чл. 358. (1) В случаите по чл. 357, ал. 1, т. 3 съдията-докладчик:

  1. прекратява наказателното производство в случаите и по реда на чл. 250;
  2. спира наказателното производство в случаите и по реда на чл. 251;

 

Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик

Чл. 250. (1) Съдията-докладчик прекратява наказателното производство:

  1. в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;
  2. когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление.

(2) Когато прекратява наказателното производство, съдията-докладчик се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

(3) Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, ако е намерен на посочения от него адрес.

(4) Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик

Чл. 251. (1) Съдията-докладчик спира наказателното производство в случаите по чл. 25 и 26.

(2) Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение, забраната за напускане на пределите на Република България и отстраняването на обвиняемия от длъжност.

(3) Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

(4) Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.

 

  1. прекратява съдебното производство и връща делото на наблюдаващия прокурор, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила;
  2. насрочва делото за разглеждане в седемдневен срок от постъпването му.

(2) В случаите на ал. 1, т. 4 съдията-докладчик разпорежда на наблюдаващия прокурор да връчи незабавно препис от обвинителния акт на подсъдимия и да осигури явяването му, както и явяването на свидетелите и вещите лица в съдебно заседание.

(3) В тридневен срок от връчването на преписа от обвинителния акт подсъдимият има право да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания.

   Разглеждане на делото в първата инстанция

Чл. 359. (1) Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 – 3, съдът разглежда делото и произнася присъдата заедно с мотивите, а когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни.

(2) В това производство не се допуска граждански иск.

(3) По тези дела не участва частен обвинител.

   Срок за подаване на жалбата и протеста

Чл. 360. В случаите по чл. 359, ал. 1 жалбата и протестът се подават в седемдневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в петнадесетдневен срок.

   Прилагане на общите правила

Чл. 361. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

   НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

   Действия на разследващия орган

Чл. 362. (1) Незабавно производство се провежда, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Незабавното производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до три дни от установяването на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

   Действия на прокурора

Чл. 363. (1) Наблюдаващият прокурор се произнася незабавно, като:

  1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
  2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;
  3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда;
  4. внася делото с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или с предложение за споразумение за решаване на делото;
  5. постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като определя срок не по-късно от пет дни.

(2) Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, прокурорът постановява разследването да се извърши по общия ред.

(3) В случаите на ал. 1, т. 5 прокурорът може и сам да извърши допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не повече от пет дни.

   Внасяне на делото в съда

Чл. 364. В случаите на чл. 363, ал. 1, т. 3 прокурорът незабавно съставя обвинителен акт, връчва го на обвиняемия и внася делото за разглеждане в съда.

   Разглеждане на делото в първата инстанция

Чл. 365. (1) Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 – 3, съдът разглежда делото в деня на постъпването му. Наблюдаващият прокурор осигурява явяването на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица.

(2) Съдът разглежда делото и постановява присъдата заедно с мотивите, а когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни.

(3) В това производство не се допуска граждански иск.

(4) По тези дела не участва частен обвинител.

   Срок за подаване на жалбата и протеста

Чл. 366. В случаите по чл. 365 жалбата и протестът се подават в седемдневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в петнадесетдневен срок.

   Прилагане на общите правила

Чл. 367. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

 

 

  1. Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия

 

Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда. Обвиняемият подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото.

Разглеждане на делото

Чл. 369, ал.1:Съдът се произнася по молбата еднолично в седемдневен срок и когато установи основанията по чл. 368, ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда.

Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си или съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява наказателното производство еднолично в закрито заседание с определение. Актът е окончателен. След постановяване на определението наказателното производство продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.Когато прокурорът осъществи правомощията си, но на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок. Ако в този срок  прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство с определение.Актът е окончателен.

Глава двадесет и шеста
РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО В СЪДА ПО ИСКАНЕ НА ОБВИНЯЕМИЯ

Искане на обвиняемия до съда

Чл. 368. (1) Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда.

(2) В случаите на ал. 1 обвиняемият подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото.

Разглеждане на делото

Чл. 369. (1) Съдът се произнася по молбата еднолично в седемдневен срок и когато установи основанията по чл. 368, ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда.

(2) Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си по ал. 1 или съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява наказателното производство еднолично в закрито заседание с определение. След постановяване на определението наказателното производство продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.

(3) Когато прокурорът осъществи правомощията си по ал. 1, но на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок.

(4) Ако в срока по ал. 3 прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство с определение.

(5) Актовете на съда по ал. 2 и 4 са окончателни.

Във връзка с правния режим на разглеждане на делото  в съда по искане на обвиняемия е нормата на чл. 334, т. 4 НПК:

Чл. 334. Въззивният съд може:  4. да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 8 и 10 и ал. 4, както и когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл. 369, ал. 4;

Съгласно нея въззивният съд може да отмени присъдата и да прекрати производството, когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл.369, ал.4 НПК.

Според  доц. Манев няма европейска държава, на която да е познат института на разглеждане на делото по искане на обвиняемия.

Друга хипотеза за разглеждане на делото (става дума за неговото продължаване) по искане на обвиняемия е тази по чл. 334, т. 4, във връзка с чл. 24, ал.1, т. 2 и 3 НК. Това е случая на прекратяване на наказателното производство от съда, когато деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия или когато наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;

Чл. 334. Въззивният съд може:

  1. да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на прокурора или на първоинстанционния съд;
  2. да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова присъда;
  3. да измени първоинстанционната присъда;
  4. да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 8 и 10 и ал. 4, както и когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл. 369, ал. 4;
  5. да спре наказателното производство в случаите по чл. 25;
  6. да потвърди първоинстанционната присъда.

Прекратяването на наказателното производство поради изтичане на давностния срок и влизане в сила на закон за амнистия (чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3) може да бъде осъществено под условие: ако подсъдимият не заяви искане производството да продължи; в противен случай съдът продължава разглеждане на делото и постановяване на присъда. Нормата е продиктувана от съображения по посока на правото на защита на обвиняемия в процеса. Обвиняемият се счита за невиновен до доказване на противното, съобразно действието на презумпцията за невиновност. Прекратяване на процеса поради давност или амнистия не установява невиновността на обвиняемия и в този смисъл не е реабилитиращо основание; винаги остава съмнение в евентуалната виновност на привлеченото към наказателна отговорност лице, тоест че то е избягнало държавната репресия поради обективни причини: изтичане на определен срок от време или влизане в сила на закон. С оглед на това законодателят е признал възможността на обвиняемият да заяви, че иска делото да продължи и съдът да постанови присъда. Разбира се това действие на подсъдимият  е на “риск” . Няма сигурност, че съдът ще го оправдае. Съдът е длъжен да се съобрази с волята  на подсъдимия до оттегляне на процесуалният орган за постановяване на присъдата.

 

 

35. Съкратено съдебно следствие пред първата инстанция

 

Идеята на този процесуален режим е да се разгледа в съкратени срокове на първата инстанция  съдебното следствие, като не се провеждат разпити на подсъдими, свидетели и вещи лица, заемащи значително място в процеса.

Провеждането на  съдебното следствие се решава от съда след предварително изслушване на страните. Това предполага съдия-докладчика да е насрочил първоинсттанционното заседание и в двумесечен или тримесечния срок до датата на заседанието да разгледа и въпроса за предварителното изслушване. Решението за това изслушване се взема служебно или по искане на подсъдимия и при извършването му не се призовават свидетели и вещи лица.

При предварителното изслушване подсъдимият и неговият защитник, частният обвинител, гражданският ищец и техните повереници могат да дадат съгласие да не се провежда разпит на всички или на някои свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство. С определение съдът одобрява изразеното съгласие.

Съществена е ролята на подсъдимия при предварителното изслушване на страните. Наред с даването на съгласие да не се разпитват свидетели и вещи лица, той може да направи самопризнание преди началото на съдебното следствие. Той може да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителният акт, като се съгласи да не се събират доказателства  за тези факти. По този начин подсъдимият приема установеността на релевантните фактически обстоятелства от предмета на доказване, без впоследствие да ги оспорва. Това процесуално действие на обвиняемия задължително трябва да се предхожда  от разясняване на неговите права при предварителното изслушване и на последиците от самопризнанието – 372,1, НПК.

Направеното при предварителното изслушване самопризнание няма някаква особена доказателствена стойност в сравнение с другите обяснения на обвиняемия и тук с пълна сила се прилага правилото на чл. 116, ал.1 – “Обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия”. Като допълнителна гаранция на правото на защита е нормата на чл. 372, ал. 2 : “Съдът назначава на подсъдимия защитник ако няма такъв”.

Съдът трябва да установи, че самопризнанието се подкрепя от събраните по делото доказателства, както и с определение да заяви, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за изложените в обстоятелствената част на обвинителният акт факти.

В мотивите на присъдата съдът трябва да приеме за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и доказателствата, събрани на досъдебното производство, които го подкрепят. Ако в съдебното следствие се оспори достоверността на обясненията, показанията и заключенията на вещите лица, по общия ред може да се наложи разпит на подсъдимия /включително очна ставка/ и на свидетелите, както и на вещите лица. В тази връзка искания могат да правят и другите страни по делото – прокурор, граждански ответник и негов повереник, които законодателят е изключил от уредбата на предварителното изслушване. Ясен е, например, процесуалния интерес на ответник /когато гражданския иск е предявен едновременно срещу него и подсъдим/  да оспори самопризнанието и да иска нов разпит на подсъдимия и на свидетелите в съдебното заседание; в такъв случай би било съществено нарушение на процесуалните правила съдът да отхвърли подобно искане на гражданския ответник.

Съгласието на подсъдимия и неговото самопризнание значително намалява обема на следствената работа, която съдът би трябвало да извърши в съдебното следствие на първоинстанционното производство. Предвид на това, подобно на споразумението , когато съдът постанови осъдителна присъда, той определя наказанието при условията на чл. 55 НК и без да са налице многобройни или изключително смекчаващи отговорността обстоятелства.

По същество, съкратеното съдебно следствие в производството пред първа инстанция, е поредна диференцирана форма  за разглеждане и решаване на наказателни дела, която се опира на събраните в досъдебното производство доказателствени материали и установените въз основа на тях фактически обстоятелства.

Глава двадесет и седма
СЪКРАТЕНО СЪДЕБНО СЛЕДСТВИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПРЕД ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ

Решение за предварително изслушване на страните

Чл. 370. (1) Решение за предварително изслушване на страните се взема от съда служебно или по искане на подсъдимия.

(2) Съдът разпорежда предварително изслушване на страните без призоваване на свидетелите и вещите лица.

Въпроси, които се решават при предварителното изслушване на страните

Чл. 371. При предварителното изслушване на страните:

  1. подсъдимият и неговият защитник, гражданският ищец, частният обвинител и техните повереници могат да дадат съгласие да не се провежда разпит на всички или на някои свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство;
  2. подсъдимият може да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласи да не се събират доказателства за тези факти.

Ред за провеждане на предварително изслушване на страните

Чл. 372. (1) Съдът разяснява на подсъдимия правата му по чл. 371 и го уведомява, че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл. 371, т. 2 ще се ползват при постановяване на присъдата.

(2) Съдът назначава на подсъдимия защитник, ако няма такъв.

(3) В случаите по чл. 371, т. 1 съдът с определение одобрява изразеното съгласие, ако съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.

(4) В случаите по чл. 371, т. 2, когато установи, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, съдът с определение обявява, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.

Последици от предварителното изслушване на страните

Чл. 373. (1) В случаите по чл. 372, ал. 3 при провеждане на съдебното следствие от първата инстанция не се извършва разпит на свидетелите и вещите лица, за които се отнася одобреното от съда съгласие, като съответните протоколи за разпит и експертни заключения се прочитат по реда на чл. 283.

(2) В случаите по чл. 372, ал. 4 при провеждане на съдебното следствие не се извършва разпит на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като съдът, ако постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 55 от Наказателния кодекс и без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства.

(3) В случаите по чл. 372, ал. 4 съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят.

Прилагане на общите правила

Чл. 374. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

 

Тълкувателно решение Nr.1
гр.София, 6 април 2009 година

 

 Върховният касационен съд на  Република България, ОБЩО СЪБРАНИЕ НА НАКАЗАТЕЛНАТА КОЛЕГИЯ, в съдебно заседание на пети февруари две хиляди и девета година в състав

сложи на  разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2008 година, докладвано от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА

………………………………………………………………………………………..

Р Е Ш И:

  1. Първоинстанционният съд може да откаже да уважи искане на подсъдимия по чл. 370, ал. 1, във вр. чл. 371, т. 2 НПК за съкратено съдебно следствие само при липса на визираните в Глава двадесет и седма от Наказателно-процесуалния кодекс условия – признание на фактите, изложени в обвинителния акт, което да се подкрепя от събраните в досъдебното производство, доказателства.

 Отказът на съда трябва да бъде мотивиран. Не е налице основание за отвеждане на състава на съда, отхвърлил искане на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие, освен ако от съдържанието на отказа може да се счита, че съдът е изразил предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, съгласно чл. 29, ал. 2 НПК.

  1. Общите правила за конституиране на страните, включително и на частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник, са валидни и приложими в случаите на предварително изслушване по чл.371, т. 2 НПК. На частния обвинител, гражданския ищец и гражданския ответник се предоставя възможност да участват в предварителното изслушване. Становището им по искането на подсъдимия или във връзка с инициативата на съда няма обвързващ характер.
  2. След започване на съдебното следствие по общия ред е недопустимо да се преминава към съкратено съдебно следствие по реда на чл. 373, ал. 2, във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК.
  3. Разпоредбата на чл. 372, ал. 4 не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице.
  4. Съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК не се допуска за отделен подсъдим, когато друг подсъдим по делото не е съгласен същата процедура да се приложи и спрямо него.
  5. Недопустимо е провеждането на съкратено съдебно следствие на основата на изявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, обхващащо само част от инкриминираните в обвинителния акт деяния.
  6. При определяне на наказанието съгласно правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, признанието по чл. 371, т. 2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител.
  7. При процедура по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. При проверката на първоинстанционна присъда, постановена след надлежно проведено по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК съдебно следствие, е недопустимо възивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. Изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не могат да бъдат оттеглени след постановяване на съдебното определение по чл.372, ал. 4 НПК.
  8. Неправилният отказ на първостепенния съд да приложи особените правила на съкратеното съдебно следствие по чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 372, ал. 4 НПК не е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивната инстанция определя наказанието при условията на чл. 55 НК.

 

 

  1. Процедура по освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание

 

Действащите наказателни закони – материален и процесуален, предвиждат правна уредба относно възможността за “отклоняване” от общата наказателно-процесуална форма. Така при институтите на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и на прекратяване на наказателното производство със споразумение,  се допуска, когато прокурорът е убеден във виновността на обвиняемия, да не състави  и да внесе с съда обвинителен акт, да не отстоява обвинението в съдебно заседание, а съдът да не разгледа делото по правилата на редовното съдебно производство и да не наложи на виновния подсъдим наказание от системата на чл. 37 НК.

Предпоставки за прилагане

Материално-правни

Обвиняемият да е пълнолетно лице.За непълнолетните е предвиден режимът на чл. 78 във връзка с чл. 61 НК – освобождаване от наказателна отговорност с прилагане на съответната възпитателна мярка.

За престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;

Деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от