1. I. НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НАУКИ

 

1. Наказателноотговорни лица – субект на престъплението, вменяемост и невменяемост. Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

 

 

Наказателната отговорност се поражда само от престъпление и обратно – всяко престъпление поражда наказателна отговорност. Всяко наказателно отговорно лице е по необходимост и субект на престъплението. Субект на престъплението и наказателно отговорно лице може да бъде само човек, който е достигнал определена възраст и се намира в състояние на вменяемост.

Кой е човек и кой не е, се определя от биологията и медицината. Субект на престъплението и наказателноотговорно лице по нашето право може да бъде само индивидуален и никога колективен правен субект – юридическо лице.

На второ място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да бъде наказателноотговорен, той трябва да е навършил такава минимална възраст, в която е достатъчно психически и социално зрял, че да бъде способен да извърши престъпление и да е пригоден да понесе следващото се да него наказание.Ако едно лице не е навършило четиринадесет годишна  възраст и следователно е малолетно, то не може да бъде подложено на наказателна репресия – налице е необорима презумпция за липса на зрелост. Ако лицето е между 14 и 18 години и следователно е вече непълнолетно, то въпросът за неговата психическа и социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично установяване. Налице е индивидуално оборимата презумпция за липса на зрелост. Непълнолетно лице – навършило 14, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. По отношение на лице навършило 18 години е налице необоримата презумпция за зрелост и оставя да се разисква само въпросът за неговата вменяемост.

На трето място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателноотговорен, трябва той да е и вменяем – да има индивидуалната способност да прояви вина. Докато наказателноотговорно лице може да бъде само онова, което и от своя гледна точка и най-вече от обществена е пригодно за наказване. Наказателноотговорното лице съдържа винаги в себе си субекта на престъплението, защото неговата фигура е по-трудно постижима.Този извод следва и от режима за налагане на наказанията – Чл. 33 (2) “Не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее.”

Освен своите три основни качества НОЛ може да има  и някои допълнителни наказателноправно релевантни качества – непълнолетието и намалената вменяемост. Те са от значение не само за индивидуализацията, но и за диференциацията на наказанието и се изследват след като бъде изяснено, че проявата, привлякла наказателноправно внимание е престъпление, понеже се имат предвид само за наказанието.

Вменяемост и невменяемост

По отношение на индивидуално зрелите непълнолетни и по отношение на пълнолетните лица е налице оборима презумпция за вменяемост – те притежават способността да разбират свойството и значението на своите деяния и могат да ръководят постъпките си.Вменяемостта има същите показатели като зрелостта за подлагане на наказателна репресия при непълнолетните. Но докато зрелостта на непълнолетния за наказване свидетелства за едно относително по-ускорено индивидуално развитие, то вменяемостта свидетелства за нормално психическо състояние. Невменяемостта е налице, само когато ненормалното психическо състояние води и до неспособност да се разбира свойството или значението на своите деяния или да се ръководят постъпките.

На тази основа невменяемостта се очертава от два кумулативни критерия:

А.Медицински

Според него болестните състояния, които могат да доведат да невменяемост са систематизирани в следните три групи:

а) Умствена недоразвитост – олигофрения.

Тя е задържане на умственото развитие без възможност за подобрение. Получава се вследствие на повреждане на плода или заради въздействие в най-ранна детска възраст. Бива:

Идиотия – това е пълна липса на интелект и на членоразделна реч; безпомощност и неспособност за планомерни действия;

Имбецилност – това е много нисък интелект, тежко разстройство на речта, на със способност за придобиване на известни знания за елементарен физически труд под чуждо ръководство;

Дебилност – това е състояние на сравнително развита реч, на способност за елементарна практическа ориентация и за известна планомерно дейност; неспособност за абстрактно мислене и за оценка на по-сложни положения.

Страдащите от идиотия и имбецилност са във всички случаи невменяеми. Докато страдащите от дебилност са поначало вменяеми, освен ако не се касае до деяния, които налагат абстрактно мислене.

б) Продължително разстройство на съзнанието – хроническа душевна болест.Също няма възможност да подобрение. В две групи:

шизофрения – води до загуба на единството на личността, халюцинации и налудни идеи;

епилепсия – това е заболяване, изразено в конвулсивни припадъци, придружени със загува на съзнанието и постепенно настъпваща тежка деградация.

в) Краткотрайни разстройства на съзнанието. По начало са преходни и излечими. Дължат се на соматични и на общи инфекциозни и други заболявания.

От значение за вменяемостта на дееца са следните:

Патологично алкохолно напиване – различно е от обикновеното опиване с алкохол. Проявява се в две форми – патологичен ефект:съпроводено е с дълбоко помрачаване на съзнанието и бурна двигателна възбуда, с автоматични , безцелни движения и немотивирани постъпки; патологично просънно състояние: такива са хипнотичните състояния и реактивни състояния: преходни психически травми, които  могат да се изразят в параноидна или халюцинаторна форма.

Б. Юридически

Според този критерий лицето не е наказателноотговорно, когато не е могло да разбира свойството или значението на извършеното – интелектуален момент, или да ръководи постъпките си – волеви момент на вменяемостта.

Деецът може да се окаже невмевяем най-напред заради неизпълването на интелектуалния момент. Лицето разбира свойството на деянието, когато е наясно с технологичната му страна, а именно с неговите фактически закономерности и резултат – до какво води то. А разбира значението на своето деяние,  когато е неясно с неговата социологическа страна, именно: може да му даде правилна социална оценка – дали е добро, лошо или безразлично за обществото.

Деецът може да се окаже невменяем и зареди ниеизпълване на волевия (реактивния момент на вменяемостта – когато не може да ръководи  постъпките си (разстройство на волята). Такова е например състоянието при прояви на наркомани в състояние на абстиненция.

Пълна, частична невменяемост

Вменяемостта се явява качество на субекта на престъплението и се определя като предпоставка за вината му. Психическото разстройство след извършване на престъплението е последващо състояние на невменяемост за наказване, което не засяга наличността на извършено престъпление и породената от това престъпление наказателна отговорност да дееца. Това състояние е само пречка за провеждане на наказателен процес с цел налагане на наказание и изпълнение на наложено наказание.

Лицето може да бъде (за цял живот или определен период от време) невменяемо по отношение на всички свои деяния, при което се говори за неговата пълна невменяемост или невменяемо само по отношение  на определени свои деяния, при което се говори да негова частична невменяемост.

Пълната невменяемост може да е дадена като трайно, обикновено за дееца състояние; периодично настъпващи кризисни моменти – при хронически болести, придружени с пристъпи или изключително и  поради това временно и преходно психическо състояние на лицето.

Частично невменяеми са страдащите от дебилност и налудни идеи. Тези лице са невменяеми само за своите деяния, които налагат абстрактно мислене или по отношение  на предмети и явления, които са източник на налудничави идеи, например пироманите за палежа. В останалите случаи частично невменяемите лица са вменяеми. Частичната невменяемост трябва да се различава от намалената, която не  е обобщение, а се отнася до определено деяние. Освен това намалената вменяемост не е невменяемост. Тя е вид вменяемост. НВ е състояние на отрицателни количествени изменения в способностите на субектите да разбират свойството и значение на деянието и да ръководят постъпките си. Те затрудняват дееца, но не препятстват способностите му да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.Измененията са в рамките на вменяемостта – те не водят до качествена промяна към невменяемост на дееца.

Принудителни медицински мерки

Когато едно лице изпадне в психическо разстройство и представлява опасност за околните и за самия себе си, могат да му бъдат наложени принудителни мерки. ПМ по НК се вземат само по отношение на лице, което е извършило предвидено в НК общественоопасно деяние. Те се вземат само ако и докато деецът продължава да бъде опасен.

Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

Има три възрастови групи с оглед на това дали включените в тях субекти могат да носят НО:

Малолетни – до 14 години, за които се смята, че никога не са достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия;

Непълнолетни – от14 до 18 години, да които се предполага, че не са достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия;

Пълнолетни – след 18 години, за които се смята, че винаги са достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия.

Малолетните са във всички случаи и безусловно наказателнонеотговорни. Разбира се дори и проявите на такива лица не оставят без последици. Чл. 32 (2)” По отношение на малолетните лица, извършили общественоопасни деяния, могат да бъдат приложени съответни възпитателни мерки.” – по ЗБППМН.

Непълнолетните не носят НО, ако не могат да разбират свойството или значението на деянието или да ръководят постъпките си. В такъв случай и по  отношение на тях се налагат горепосочените възпитателни мерки. За тях се презюмира, че не биха могли да разбират свойството или значението на деянието и да ръководят постъпките си – възрастова незрелост. Наред със нея има и втора причина за тяхната неспособност, характерна и за пълнолетните – душевна болест, обосноваваща невменяемост.

Презумцията за възрастова незрелост далеч не изчерпва привилегииге на непълнолетните спряма пълнолеттните дейци.

Първата привилетия от тук нататък се заключава в по-облекчения режим за освобожваване на вменяемия непълнолетен деец от  възникналата по отношение на него НО: Чл. 61. (1) “По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.” Непълнолетните се освобождават от наказателна отговорност при един по-благоприятен за тях режим отколкото пълнолетните. Ако наказателноотговорният непълнолетен не бъде освободен от НО, и на него трябва да му се наложи наказание, той ползва следващата се привилегия в сравнение с пълнолетните наказателноотговорни лица.

На първо място, на непълнолетните не може да се наложат всички наказания, които според чл. 37 НК се налагат на пълнолетните.съгласно чл. 62 НК на непълнолетните могат да се наложат  само следните видове наказания: лишаване от свобода, като при това се изтърпява не  в затвор, а в поправителен дом; пробация; обществено порицание; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност по чл. 37, ал. 1, т. 7. Затова, ако непълнолетният е извършил престъпление, в чиято санкция има предвидено друг вид наказание, то или се заменя с по-леко по вид, съгласно чл. 63 или, ако там няма предвидена замяна, отпада изобщо.

На второ място, на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание, каквото би се наложило на пълнолетния за същото престъпление. Наказанието се редуцира по силата на самия закон: Чл. 63.” (1) За непълнолетните предвидените в особената част на този кодекс наказания се заменят: 1) доживотният затвор без замяна и доживотният затвор – с лишаване от свобода от три до десет години; 2) лишаването от свобода за повече от десет години – с лишаване от свобода до пет години “ . Тази редукция води и до скъсяване на давностните срокове по чл. 80, ал. 2 НК.

На трето място, възпитателната цел притежава по-голям относителен дял отколкото при пълнолетните: съгласно чл. 60 “Наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.” Това налага при индивидуализацията на наказанието им да се държи много повече сметка за тяхната лична превенция.

На четвърто място, по-големи са възможностите за освобождаване на непълнолетния от изтърпяване на наложеното наказание. Така ако осъдения непълнолетен не бъде освободен от изтърпяване на наложеното му наказание по общия текст на чл. 66 НК (условно осъждане), за него е предвидена и допълнителна възможност – чл. 64: “(1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява в трудововъзпитателно училище или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.”

Освен това по-големи са възможностите и за частично и по-специално за предсрочно освобождаване на непълнолетния от остатъка от наложеното му наказание лишаване от свобода – чл.71, ал. 1. За да може непълнолетния да бъде освободен от остатъка, достатъчно е да е изтърпял само 1/3 от своето наказание, а не 1/2 , както е за пълнолетните.

 

 

2. Понятие за престъплението. Престъплението като деяние, престъпен резултат, причинна връзка. Обществена опасност и противоправност на престъплението

 

Понятие за  престъпление

Обект на престъплението

ОП е онова, което изпитва неблагоприятните му последици. Това са обществените отношения, които попадат в обхвата на НК. Общият обект се защитава от цялото НП, докато родовият – от онази отделна глава на Особената част на НК, в която то е предвидено.Непосредственият обект е онзи, на който посяга едно индивидуално извършено престъпление.Най-често престъпленията са еднообектни, но има и такива, които посягат на повече обекти, например: грабеж –основен обект: обществените отношения, които защитават  личната собственост, допълнителен елемент(задължителен): засягането на личната свобода чрез съдържащата се в него принуда; взломна кражба – основен обект е чуждата собственост, допълнителен (но в този случай факултативен) – засягането на собствеността на взломената вещ, не е задължително за да има кражба.

Предмет на престъплението е онази материална съставка на  обекта му – вещ, информация, човешко тяло и пр., с която се оказва неблагоприятно въздействие и върху самия обект. Самият предмет не претърпява по необходимост неблагоприятни промени – например в случай на кражба. Освен това той не е и винаги задължителен.

Докато предметът на престъплението е част от обекта му, то средството на престъплението е част от съставящото го деяние. То увеличава възможностите на самото деяние, заради което позволява или изобщо извършването му (например имотната облага при подкупа) или поне по-ефективно осъществяване на престъплението и по-тежко или по-сигурно засягане на обекта му (напр. кражба с използване на техническо средство). Принадлежащото на дееца средство на извършеното умишлено престъпление подлежи на отнемане във всички случаи.

Състав на престъплението

СП се определя като съвкупност от обективни и субективни признаци, които очертават особеностите на определен вид престъпление и служат за неговото установяване. Щом престъплението е законоустановено, то неминуемо има и предвиден за целта състав – законов състав. В негов противовес е фактическият състав. Законовият състав спада към правото, фактическият състав – към действителността. Съставът съдържа само типичните особености на отделния вид престъпление, а не всички възможни негови особености. Докато общото определение по чл. 9 НК очертава онова, което е присъщо на всички видове престъпления – “престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.” – пет основни свойства: деяние, обществена опасност, противоправност, вина и наказуемост, то съставът на престъплението очертава онова, което е присъщо само на отделния вид престъпление – неговите типични особености, по които този вид престъпления се различават от другите. Има престъпления, за които е предвиден само един състав. Понякога за едно престъпление са предвидени повече състави – един основен, а останалите са квалифицирани и (или) привилегировани. Квалифицираните са за по-тежко наказуеми случаи, привилегированите, обратно, за по-леко наказуеми случаи на същото престъпление.

Съставът на престъплението се състои от обективни и субективни признаци. Обективните отразяват обективните особености на престъплението – тези, които са извън психическите преживявания на дееца; докато субективните отразяват субективните му особености – тези, които са част от психическите преживявания на дееца. Взети съвкупно, ОП формират обективната страна на престъплението в широк смисъл, а СП – субективната му страна.Обективната страна в широк смисъл се разделя на три: обект, обективна страна в тесен смисъл и субект. Тези три части на състава заедно с четвъртата му част – субективната страна, се наричат елементи на състава на престъплението. Всеки от тях се състои от един или повече признаци:

Обектът на престъплението включва един или повече признаци, които обозначават единственото или различните ОО, върху които то посяга, в това число и предметът на престъплението като тяхна материално съставка.

Обективната страна на престъплението включва признаците, които обозначават: а) евентуално описаната обстановка за неговото извършване (време, място и други условия) – незадължително; б) самото престъпно деяние, чрез което се извършва престъплението, в това число евентуално определения му метод (начин или средства за извършване) – признаците за него се определят като “изпълнително деяние” и са задължителни за всички престъпления; и в) евентуално посочените последици на престъплението – “престъпен резултат” и не са задължителни за всички престъпления.

Субектът на престъплението включва един или повече признаци на онзи деец, който би могъл да го извърши. Задължителни са за онези престъпления, които не могат да се извършат от всяко НОЛ, тоест от общ субект, а само от особен субект (длъжностно лице, военнослужещ и др.). Тези признаци следователно допълват основните качества на субекта – човек, необходима възраст, вменяемост, като сами по себе си са също обективни.

Субективната страна включва поне един признак относно вината и в частност относно нейната форма и вид, който е задължителен, както и други, незадължителни (факултативни) признаци, наричани още специални субективни признаци – относно цел, мотиви, и прочие, които законодателят е решил да посочи изрично, защото е сметнал, че само така може да опише пълноценно престъплението.

Основният състав очертава типичните особености на всички престъпления от този вид. Квалифицираният състав съдържа всички признаци на ОС заедно с един или повече други обективни или субективни признаци, които придават по-голяма ОО или съответно обществена укоримост на престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-тежко наказание. Привилегированият състав съдържа всички признаци на ОС заедно с един или повече други обективни или субективни признаци, които придават по-малка ОО или съответно обществена укоримост на престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-леко наказание.

Съставомерността означава, че определено деяние изпълва всички признаци на някакво престъпление. Така наличието на съставомерност означава положителен отговор на въпроса дали е осъществен състав на престъпление, но не и отговор на въпроса какъв състав е осъществен. На този въпрос отговаря наказателнопровната квалификация на деянието – убийство, измама, палеж и пр. Ползва се само понятието несъставомерност, което означава, че деянието няма правната квалификация на нито едно престъпление.

Престъплението като деяние

Всяко престъпление е преди всичко и най-напред някакво деяние, което обхваща действие или бездействие.Деянието за наказателното право се отличава със своя човешки произход – това е конкретен човешки акт и представлява външен израз на човешката воля.То има два елемента: вътрешен, който се заключава в неговата волева основа, и външен, който го характеризира като намеса във външния свят.У отделния човек първо се формира волята – вътрешната страна, а след това се стига до нейната изява. Тези елементи се констатират от останалите в обратна поредност.

Човешката проява (външната намеса) може да бъде лишена от волева основа на собствения си субект и да не представлява поради това деяние.По своя източник причините, които изключват волевата основа, могат да бъдат вътрешни и външни по отношение на субекта. Към външните спадат непреодолимата сила и физическата принуда.

Непреодолимата сила е налице, когато тялото на човек се оказва в плен на природна стихия. Тук тялото се контролира не от волята на субекта, а само и изцяло от природната стихия. Физическата принуда има същото въздействие, но тя не е с природен, а с човешки произход.Физическият натиск върху обекта на проявата е такъв, че води не само до пречупване, а до пълно елиминиране на волята му.

Човешката проява може да бъде лишена от волева основа и по вътрешни причини – когато са сработили такива биологични механизми в човешкото тяло, които не се контролират от волята.Такива са инстинктивните реакции и рефлекторните прояви.

Действие и бездействие

Действието представлява едно или няколко телодвижения по отношение на определен предмет. Най-често води до определена промяна.

Бездействието е въздържане от телодвижения по отношение на определен предмет. То най-често води до пропускане на промяна, до застой.

Деянието е част от обективната действителност, а изпълнителното деяние – част от правото. Изпълнителното деяние очертава дейността (едното или повече деяния – действия и бездействия), с която се извършва определено по вид престъпление.

Всяко  престъпление има общественоопасни последици. Има обаче престъпления, за които техният законов състав не очертава общественоопасните им последици и са поради това без престъпен резултат.Това може да бъде, защото според виждането на законодателя това не е възможно- необхватни  по своя характер и съдържание, или защото това не е нужно – когато тяхното настъпване е неизбежно, ако се осъществят залегналите в състава на престъплението признаци.

Според наличието на престъпен резултат в своя законов състав престъпленията биват резултатни: увреждащи и на поставяне в опасност, и безрезултатни (формални). Въпросът за довършеността се решава различно при резултатните и при формалните престъпления. За пълното осъществяване на РП е нужно да се изпълни престъпния резултат – иначе престъплението няма да бъде довършено и може да е налице само опит. Формалните престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяването на тяхното изпълнително деяние.

Причинна връзка

ПВ е обективно съществуваща връзка между два факта, при която настъпването на вторият факт се дължи на първия. ПВ в наказателното право обединява престъпното деяние и общественоопасните последици.За да се приеме наличието на такава връзка е необходимо и достатъчно да се установи, че ако престъпното деяние не е било извършено, то няма да настъпят и общественоопасните последици. По довод за противното онези ОО последици, които биха се получили и без извършване на престъпното деяние, няма да са в причинна връзка с него. Деецът се ангажира с онези ОО последици, по отношение на които е проявил вина. Причинната връзка е обективен признак на резултатните престъпления и е извън законовия състав на безрезултатните. Не е достатъчно обаче самото настъпване на предвидените в престъпния резултат ОО последици. Нужно е те да са в причинна връзка с престъпното деяние.Самата ПВ е обективен признак на всяко резултатно престъпление, без нейното изпълване съставът на престъплението няма да бъде осъществен в цялост и може да има само опит.

Обратно е положението с формалните престъпления. За пълното  осъществяване на състава им не е нужно да настъпват никакви ОО последици. Тези престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяване на тяхното изпълнително деяние. При това положение, щом няма признаци относно ООП, не би могло да има и признак относно причинната връзка с тях. Причинната връзка е от значение и за безрезултатните престъпления, но едва след установяване на съставомерността – за да се определи наличието на достатъчно висока степен на обществено опасност за да може то да се третира като престъпление, в противен случай е малозначително деяние.

Обществена опасност на престъплението

ОО е основно (атрибутивно) свойство на престъплението съгласно чл. 9, ал. 1. Съгласно чл. 10 “общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.” За престъпленията е присъща не всяка, а винаги и само високата степен на ОО.

Характерът на ОО е качественото своеобразие на деянието. Той показва върху какво и как се въздейства неблагоприятно.

Степента на ОО е нейната количествена определеност. Тя показва колко се въздейства неблагоприятно. Зависи от ценността на обекта и дълбочината на неблагоприятното въздействие. Степента на ОО има значение за законодателя за да криминализира деяния с висока степен на ОО и за тежестта – колкото по-голяма е степента на ОО, толкова по-тежка е санкцията, и определеността на санкцията – колкото в повече варира  степента на ОО, толкова в по-широки граници се определя и санкцията. На трето място степента на ОО е основно законодателно съображение и за начина на наказателното му преследване – дали е престъпление от общ или от частен характер.

За органите на съдебната власт степента на ОО за да се реши най- напред дали това деяние е престъпление или, макар и съставомерно е малозночително деяние. На второ място дали деецът да бъде освободен от наказателна отговорност: Чл. 61. (1) “По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.” На трето място степента на ОО е основният критерии за индивидуализация на наказанието.

Малозночителното деяние е предвидено в чл. 9, ал.2. Тя гласи: ” Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”.

Противоправност на деянието

ПП е също основно свойство на престъплението.За разлика обаче от ОО, определена като свойство на онова деяние, което се намира в противоречие с поддържаните от държавата обществените отношения, ПП е свойство на онова деяние, което се намира в отношение на противоречие с наказателноправните норми. За престъпленията е свойствена само наказателната ПП – противоречие само с НК. Тя е обективно и юридическо свойство – нейното наличие зависи  от закона.

За разлика от другите основни свойства на престъплението ПП не е посочена изрично в общото му определение. Тя обаче може да бъде изведена от него. Щом престъплението е “обявено от закона” за “наказуемо”, значи, че то първо е правно регулирано и на следващо място – фигурира в него за да бъде забранено, откъдето се извежда и неговата противоправност.

За да бъде едно деяние наказателно ПП, необходимо и достатъчно е то да осъществява обективните признаци на състава на някакво престъпление. Затова едно деяние ще бъде наказателно противоправно ако съответства на обективна страна на престъпление.

Правните забрани, които се съдържат в наказателноправните норми са две категории: които забраняват действието – противоправно е действието, и които забраняват бездействието – противоправно е бездействието.

Противоправността бива често определяна като “юридически израз” на ОО. По този начин се подчертава състоянието на производност между тях, а именно, че ПП произтича от ОО.Тази производност винаги е опосредено от законодателя, за когото ОО е водеща. За нуждите на органите, които прилагат закона, поредността е обратната. Тези органи изясняват преди всичко дали деянието и криминализирано и в частност – противоправно, и едва впоследствие, ако наистина е противоправно, се проверява степента на обществената му опасност.

 

 

 

 

3. Обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправност на деянието (неизбежна отбрана, крайна необходимост, оправдан стопански риск)

Поначало всяко вредоносно деяние е общественоопасно. Има обаче изключения, при които заради специфичната обстановка на извършването вредоносни деяния се оказват общественополезни, понеже предизвикват оправдаваща ги полза – възможна или действителна. Обстоятелствата, при които се извършват се определят като оправдателни основания (оправдания).

Неизбежна отбрана

1. Същност на неизбежната отбрана

Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

Неизбежната отбрана е най-типичното обстоятелство, при което извър­ше­ното вредоносно деяние не е общественоопасно. Нейната същност се за­клю­­чава в разрешеното от закона увреждане на едно лице – нападател, с цел пре­сичане на отрицателното му поведение. По този начин, като дава въз­мож­ност на гражданите да отблъскват всяко непосредствено и противо­прав­но на­падение чрез причиняване вреди на нападателя, неизбежната отбрана се явя­­ва своеобразно средство за защита на съществуващите обществени отно­ше­ния.

Според чл. 46 от Закона за задълженията и договорите, вредите при­чи­­не­ни на нападателя при неизбежна отбрана не подлежат на възстановяване.

Неизбежната отбрана се състои от два взаимно свързани елемента – на­па­­дение и защита, които имат свои характерни особености.

1.1. Нападението при неизбежна отбрана

1.1.1. Същност на нападението

По смисъла на чл. 12, ал. 1 НК нападение е всяка човешка проява, коя­то създава опасност от увреждане на правно защитени интереси. Не е необхо­ди­мо проявата да бъде осъществена по волята на своя субект, т.е. да съставля­ва деяние. Дори неволните човешки прояви се определят като нападение, щом като са от естество да увредят съществуващите обществени отношения.

Обикновено нападението се осъществява чрез активно човешко пове­де­ние, изразяващо се в нахвърляне, връхлитане върху някого или върху нещо, с цел да бъде унищожено, ограбено и пр. Макар и по изключение, пасив­но­то човешко поведение също може да се оцени като нападение. Това са слу­чаи­те, в които “нападателят” е бил длъжен да действа (лекар да окаже помощ на болен или родилка, водач на превозно средство да окаже помощ на по­стра­да­лите от транспортна злополука, в която е участвал и др.) и неговото без­дейс­твие създава непосредствена опасност от отрицателни изменения в дейс­тви­телността. Когато обаче такава опасност липсва, бездействието не мо­же да се третира като нападение.

В по-голямата си част нападенията се извършват умишлено, но някои не­пред­пазливи деяния също налагат използването на активна защита. Ето за­що неизбежната отбрана е допустима и срещу деяния, извършени по непред­пазливост.       Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от за­ко­на. Затова, когато “отбраняващият се” съзнателно провокира с активни дейс­твия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана. От друга стра­на, на деянията, извършени при неизбежна отбрана не може да се отго­во­ри с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да се защитава и не­говото деяние не може да се третира като нападение.

Видно е, че особеностите на нападението могат да бъдат различни. То мо­же да е или да не е деяние, да е действие или бездействие, да е умишлено или непредпазливо.

1.1.2. Обект на нападението

Обект на нападението при неизбежната отбрана може да бъде не само жи­вотът на граж­даните, но и всички държавни, обществени и лични правно­за­щитими ин­те­­­­­­ре­си – външната и вътрешната сигурност, собствеността, здра­вето, свобода­та, честта, половата неприкосновеност на личността, личните иму­­ществени пра­ва, общественият ред и спокойствие и др.

1.1.3. Субект на нападението

Субект на нападението при неизбежна отбрана може да бъде всяко фи­зи­ческо лице. Не е необходимо то да е достигнало определена възраст или да действа в състояние на вменяемост, т.е. нападателят може да бъде и наказа­тел­нонеотговорно лице.

1.1.4. Непосредственост на нападението

Неизбежната отбрана е допустима, само когато нападението е не­посредствено, а то е такова от момента на започването му до момента на не­говото приключване. Това са времевите граници, в които причинените на на­падателя вреди ще са при неизбежна отбрана. Ето защо е необходимо посо­че­ните два момента да бъдат точно определени във времето.

а. Започване на нападението

В практиката се приема, че нападението е започнало, не само когато е започнало самото увреждане на съществуващите обществени отношения, но и когато е създадена реална опасност от увреждането им. Така например, ако на­па­дателят действа с огнестрелно оръжие или нож, не е необходимо отбра­няващият се да изчаква насочването на пистолета или замахването с ножа от близко разстояние, за да предприеме действия в своя защита.

б. Приключване на нападението

Нападението е приключило при няколко хипотези. Общото за всички тях е, че опасността от увреждане на обществените отношения е отминала, по­ради което вредите, причинени на нападателя, няма да са при неизбежна от­­бра­на.

На първо място, нападението е приключило, когато неговият обект е окон­чателно увреден и няма какво повече да се защитава чрез неизбежна от­бра­на.

На второ място, нападението е приключило, когато нападателят го е пре­кратил. Прекратяване ще е налице, когато по собствени подбуди или обек­тивна невъзможност да го продължи, нападателят е дал външен израз на от­каз от по-нататъшните действия, застрашаващи живота и здравето на на­пад­натия – захвърляне на оръдието, с което се осъществява нападението, на­пус­кане на местоизвършване на деянието и др.

На трето място, нападението е приключило, когато нападателят е при­ве­ден в състояние, в което не може да го продължи.

След като нападението е вече приключено, деянията на нападнатия мо­гат да се оценят само като извършени в състояние на силно раздразнение, но не и като извършени при неизбежна отбрана. Общото между тях е, че и в два­та случая има упражняване на насилие или друго противоправно действие. При неизбежната отбрана обаче, отбраняващият се уврежда нападателя в мо­­мент, когато нападението продължава, и целта му е да го отблъсне. В усло­вия­та на чл. 118 и 132 НК деецът, в състояние на силно раздразнение, из­върш­ва убийството или нанася телесната повре­да, след като нападението е вече прекратено.

1.1.5. Противоправност на нападението

От значение за наличието на неизбежна отбрана е онова непос­ред­стве­но нападение, което е и противоправно.

Противоправно е нападението, с което се засягат правно защитени ин­те­реси. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НК не уточнява дали става дума за проти­во­­­правност въобще или само за наказателна противправност. В съдеб­на­­та прак­­­тика се приема, че не е необходимо нападението да осъществява и състав на престъпление. Това означава, че като нападение може да се опреде­ли и по­ве­дение, което не е наказателнопротивоправно. Така например, напа­де­нието, осъществено от малолетен или невменяем не е престъпно, но е про­тиво­прав­но. Накратко – противоправно е всяко нападение, което нападателят няма пра­во да извърши, а нападнатият не е длъжен да претърпи.

1.2. Защитата при неизбежна отбрана

1.2.1. Същност на защитата

Същността на защитата при неизбежна отбрана се изразява в причи­ня­ва­не вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Така, чрез увреж­дане на самия нападател или на негови права и интереси, се създава фак­тическа невъзможност той да продължи нападението или у него се съз­да­ва мотив да го преустанови. Най-често нанесените вреди имат личен харак­тер, като се уврежда живота или здравето на нападателя, или се засяга свобо­да­та му. Възможно е обаче и всякакво друго увреждане на неговите права.

Вредите, които защитата причинява, трябва да засягат само личността или правата на нападателя. Недопустимо е при неизбежна отбрана да се при­чи­няват вреди на трети лица. Само в случай, че нападението се извършва в усло­вията на посредствено извършителство, вреди могат да се причиняват и на посредствения извършител, и на използваното като оръдие лице, което пря­­ко осъществява изпълнението на нападението.

Не е необходимо отбраната да бъде единствено средство за защита. На­пад­натият може, но не е длъжен да се откаже от активна защита, да бяга или да търси помощ от трети лица или от държавни органи.

1.2.2. Субект на защитата

Неизбежната отбрана е упражняване право на защита, при която както на­пад­на­тият, така и всяко друго лице, могат да причинят вреди на нападателя с цел отблъс­ква­не на неговото нападение. Законът предоставя това право на все­­ки гражданин, без да е не­об­хо­димо да се търси намесата на спе­циа­лизи­раните държавни органи. Що се от­нася до длъжностните лица, натоварени за борба с правонарушенията, те не само морално, но и служебно са задължени да отблъснат нападението, а без­действието им е нарушение на службата и може да бъде престъпление.

2. Превишаване на пределите на неизбежната отбрана

Неизбежната отбрана изключва обществената опасност на извърше­но­то при условията й деяние и дава възможност за защита чрез причиняване вре­­ди на нападателя. Тя обаче не е право за неограниченото му увреждане. Лич­ността и правата на последния продължават да са обект на правна защита и след като той е предприел непосредствено и противоправно нападение. Не мо­же например пазачът на овощната градина да убие крадец, когото е видял да пълни багажника на автомобила си с ябълки. В чл. 12, ал. 2 НК е уста­но­ве­но изискване, според което не трябва да има явно несъответствие между ха­рак­тера и опасността на нападението и тези на защитата. В противен случай е налице превишаване на пределите на неизбежната отбрана, при което отбра­ня­ващият се носи наказателна отговорност и е длъжен да възста­но­ви причи­не­­ните с деянието си вреди.

За превишаване на пределите на неизбежната отбрана може да става ду­ма, само когато са налице останалите й елементи – непосредствено и про­ти­­воправно нападение, което се отблъсква чрез причиняване вреди на напа­да­теля. В противен случай няма да е налице положение на неизбежна отбрана и следователно няма как да бъдат превишени нейните предели.

Същността на превишаването на пределите на неизбежната отбрана се състои в това, че на нападателя са нанесени ненужно големи вреди, които чув­ствително надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението.

Предварителното разрешаване на въпроса, относно превишаването на пределите на неизбежната отбрана за всеки конкретен случай е невъзможно. Поради това в чл. 12, ал. 2 НК е използвана обща формулировка – явно не­съ­от­­ветствие между характера и опасността на нападението и на защитата.

Характерът на нападението се определя от социалната значимост на обек­та, срещу който то е насочено, а неговата опасност от това, дали съот­вет­ният обект е само застрашен или е започнало неговото увреждане, до ка­к­ва степен е достигнало последното, каква е вероятността да се стигне до окон­­­­­­­чателно увреждане на този обект.

Изискването за съответствие между нападение и защита не трябва да се раз­бира в смисъл, че защитните действия не трябва да се насочват към места, уяз­вими за живота и здравето на нападателя. Законодателят не е поставил та­ко­ва изискване, тъй като то води до намаляване ефективността на неиз­беж­на­та отбрана. Освен това, нападнатият не е длъжен да се защитава със средства и по начин, съразмерни на средствата и начина на нападението. Това в пове­че­то случаи е невъзможно, също намалява ефективността на не­из­беж­ната от­бра­на и затова противоречи на чл. 12, ал. 2 НК. Както вече се из­тък­на, важ­но­то е да няма явно несъответствие между защитата и нападе­ние­то, а не на кое място и с какво ще бъде засегнат нападателят.

Превишаване на пределите на неизбежната отбрана е налице, само ако не­съот­ветствието между нападение и защита е явно, а то е та­кова, когато е яс­но изразено и не буди никакво съмнение. Това означава, че вся­ко колеба­ние по въпроса за превишаване на пределите на неизбежната от­бра­на следва да се решава в полза на субекта на защитата.

3. Случаи, в които няма превишаване на пределите на не­из­беж­ната отбрана

3.1. Ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище – чл. 12, ал. 3, НК

Под “насилие” в случая следва да се разбира всяко физическо въздейс­твие върху нападнатия, независимо дали това е отбраняващият се или друго присъстващо лице. Насилието може да приеме различни форми – от брутално физическо блъскане до опит за убийство.

Понятието “взлом” включва всяко преодоляване на преграда, здраво на­­правена за защита на лица или имот.

“Жилище” по смисъла на тази разпоредба е всеки обект, който се из­полз­ва за обитаване, независимо от това какво представлява (самостоятелна ед­нофамилна сграда; апартамент в жилищен блок, вилна сграда, фургон, из­полз­ван за вила или за обитаване от работници при строеж, палатка и т.н.), къде се на­ми­ра (в регулационните граници на град, село, вилна зона или вън от тях –  хижа, фургон за работници и т.н.), дали е напълно завършен, отго­ва­ря ли на архитектурните, санитарните и други изисквания и дали се оби­та­ва вре­менно (стая в хотел, вила, палатка) или постоянно. Не са жилище по сми­съ­ла на тази разпоредба гаражът и дворът на къщата.

Очертаното в чл. 12, ал. 3, НК нападение се характеризира с осо­бе­на интензивност. Наред с това то пряко и грубо нарушава неприкосновеност­та на жилището, която е изрично прогласена от чл. 33, ал. 1 от Конституция­та. Нещо повече, нападнатият не може да знае с каква цел нападателят иска да проникне насилствено или с взлом в жилището. Тази цел може да бъде убийство или жестоко изтезание, за да бъде принуден нападнатият да посочи къде има скрити пари или други ценности. “При тези условия отбраната на на­пад­­натия, включително чрез убийство на нападателя, не може да бъде ока­чест­вена като превишаване на пределите на неизбежната отбрана.” (Р. 19/97 на КС на РБ).

4. Ненаказуемост на превишаването на пределите на неиз­беж­­ната отбрана

Съгласно чл. 12, ал. 4 НК при превишаване пределите на неизбежната от­брана, поради уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо. Това е така, за­щото в тези случаи деецът се намира в особено психическо състояние – упла­ха (силен страх) или смущение (дезориентиране и объркване), което огра­ничава в значителна степен възможността му правилно да прецени об­ста­­новката и да се защитава в пределите на неизбежната отбрана. Деецът оба­че ще отговаря иму­щест­вено за причинените вреди на нападателя, при усло­вие, че е действал виновно.

Уплахата и смущението са психически състояния, които възникват вне­зап­но. Поради това разпоредбата на чл. 12, ал. 4 НК не намира приложение в слу­чаите, когато отбраняващият се е очаквал нападението и се е подготвил да го отблъсне – въоръжил се е, намерил е помощници и др.

5. Правно положение на лицата, задължени да осъществя­ват неизбежна отбрана

При неизбежна отбрана е по-особено положението на лицата, които по за­кон, правилник или разпореждане са натоварени да бдят за опазване на жи­во­та или правата на гражданите, обществения ред, собствеността. Такива са съ­ответните служители в МВР, МО и др. Когато тези лица осъществяват не­из­бежна отбрана, трябва да имат предвид разгледаните до тук правила, които ва­жат и за тях. Едновременно с това обаче, посочените категории служители следва да съобразяват поведението си и със законовите и подзаконови нор­ма­тив­ни актове, които уреждат правилата за тяхната дейност. Така например, докато при отблъскване на нападението гражданите поначало са само морал­но задължени да участват, служителите на МВР, по силата на своето служеб­но положение, са винаги задължени да сторят това. Ако те не действат доста­тъч­но активно или бездействат, може да отговарят по чл. 387 НК.

Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържнане  за предаване на органите на властта и предотвратяване на на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки – чл. 12 “а”, НК.

Крайна необходимост и оправдан стопански риск

Крайната необходимост е предвидена в чл. 13 НК: Чл. 13. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.

Крайната необходимост е най-напред едно състояние на непосредствена опасност за някакви правноохраняеми интереси. Тя застрашава с увреждане държавни или обществени интереси, лични или имотни блага. Тя не е ограничена по своя произход и може да възникне по всякакви причини – обществено бедствие с природен или социален произход; внезапни остри болестни състояния или злополуки; нападения от страна на хора или опасност от животни и т.н. Крайната необходимост съществува, докато трае състоянието на непосредствена опасност и се прекратява с преминаването на опасността или с окончателното увреждане на застрашените  от нея  интереси.

Второто изискване за наличие на крайна необходимост е да не съществува друг начин за избягване на опасността – да няма друг безвреден начин за избягването й.

Изисквания относно насоки и предели

Деянието КН трябва да има такава насоченост, че да служи за отстраняване на неизбежната по безвреден начин непосредствена опасност.

Намесата на дееца трябва да доведе до намаляване на съвкупния обем на настъпващите вреди. В противен случай се стига до превишаване пределите на деянието при крайна необходимост.

НО и КН:

И двете деяния са вредоносни, но общественополезни.

И двете са допустими само при опасност за някакъв правноохраняем интерес. Но докато за неизбежната  отбрана се изисква опасността да идва винаги и само от противоправно нападение, то за деянието при КН няма никакви ограничения относно произхода на опасността – тя може да е всякаква по своя произход.

При НО не се поставя изискване да няма безвреден начин за избягване на противоправното нападение.

Докато за НО е достатъчно да няма явно несъответствие с нападението по опасност и характер, то за КН се изисква причинените от деянието вреди да са по-малки от предотвратените. Пределите на НО се определят на равнище дейност, на КН – на равнище резултат.

За НО не се изисква да бъде непременно успешна.

Деянието при оправдан стопански риск е предвидено в чл. 13а НК: (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск – за да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко, зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици.

ОСР има благоприятна за обществото цел – постигане на някаква полза или избягване на загуба, но, от друга страна, е съпроводено от възможност за неуспех и настъпване на вредни последици. Тук следователно ползата от причинената вреда е винаги възможна и никога действително осъществена.

За да не бъде обаче авантюра такова едно деяние, трябва да съставлява разумен риск. Определя се от съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване – ал. 2. Тези две съотношения се преценяват съвкупно.

 

 

4. 4. Вина – същност и определение. Форми на вината. Умисъл – същност, определение и видове. Непредпазливост – същност, определение и видове. Грешката и нейното значение

 

Престъпление е само онова предвидено в НК общественоопасно деяние, което е извършено виновно  – под формата на умисъл или непредпазливост. Вината следователно е едно от основните свойства на престъплението – основанието за НО.

При това вината служи и като предел на ангажирането на дееца с онези общественоопасни последици, които се намират в причинна връзка с извършеното от него деяние.Той може да бъде ангажиран само с онези последици, по отношение на които е проявил вина.

Вината е психическото отношение на дееца към обществената опасност на своето извършвано деяние и най-вече към неговите общественоопасни последици. Тя е налице, когато деецът е съзнавал или поне могъл да съзнава обществената опасност на деянието и най-вече неговите общественоопасните последици и въпреки това е решил да го извърши. Тя се проявява от началото до края на довършването на общественоопасното деяние.

Както всички други особености на престъплението, така и вината подлежи на установяване. За разлика от вината в гражданското право тя не се презюмира, а се доказва.

Вината е субективно свойство, защото е част от психическите преживявания на дееца. Тя е конкретен факт, но не от обективната, а от субективната реалност.

Вината не зависи и от противоправността. За нейното наличие не се изисква деецът да е съзнавал или да е могъл да съзнава, наред с обществената опасност и противоправността на своето деяние. Отделен въпрос е, че в процеса на правоприлагане установяването на противоправност е необходимо практическо условие , за да се стигне до търсене на вина.

Вината е материално правно свойство и трябва да се различава от виновността, която е процесуалноправно понятие и означава установена връзка на едно лице, намерено за виновно, с определено престъпление.

Има две схващания за вината. Едното от тях, застъпено у нас, е психологическото схващане. Според него вината има само и изцяло психическо съдържание.Другото схващане приема, че за наличието на вина се изисква оценка за съществуването и под формата на външен укор.

Форми на вината

За да има вина, не е достатъчно деецът да съзнава или  поне да може да съзнава ОО и най-вече ОО последици на своето деяние и въпреки това да реши да го извърши. Нужно е още психическите преживявания на дееца да имат изрично и изчерпателно определените от НК форми. Съгласно чл. 11, ал. 1 НК те са две – умисъл и непредпазливост.Умисълът бива пряк и евентуален, а непредпазливостта – самонадеяност (съзнавана непредпазливост) и небрежност (несъзнавана непредпазливост).

Умисъл – същност определение и видове

Умисълът е положително субективно отношение на дееца към ООП на своето деяние.Умисълът се определя в чл. 11, ал. 2 НК: Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.

В този текст се открояват ясно два момента на умисъла – интелектуален и волеви.Интелектуалният момент на умисъла се изразява в това, че деецът е наясно с ООП на своето деяние.Волевият момент може да се прояви в два варианта – деецът или пряко да иска, или съзнателно да допуска настъпването на съставомерните ООП на своето деяние.

Пряк е умисълът, когато престъплението е на просто извършване или когато престъплението е резултатно и деецът желае (цели) настъпването на съставомерните ООП, той е извършил деянието заради тяхното настъпване, например стреля в някого за са причини смъртта му.

Умисълът е евентуален,  когато престъплението е резултатно, но съставомерните ООП не са целени от дееца, а са само възможен, допълнителен резултат на неговото деяние, с чието настъпване той се съгласява преследвайки някаква цел. Например кара бързо лек автомобил за да може неговият спътник да хване влака, като пресича пешеходна пътека тип “зебра” с минаващ пешеходец, когото прегазва.

Други видове умисъл:

Афектен умисъл – когато решението за извършване на умишленото престъпление се е породило и е осъществено в състояние на силно душевно вълнение;

Предумисъл – когато решението за извършване на престъплението е взето в сравнително спокойно душевно състояние, след известно обмисляне на съществените моменти на престъплението.

Накрая в зависимост от това, дали решението за извършване на престъплението е взето по-рано или пък непосредствено преди неговото изпълнение, се говори за предварителен и внезапен умисъл

С изключение на престъпленията, за  които законът изрично предвижда непредпазливост, всички останали престъпления са умишлени. Опитът и приготовлението, като стадии на престъпната дейност, са възможни само при умишлените престъпления. Същото важи и за съучастието.

Непредпазливост – същност, определение и видове.

Непредпазливостта представлява отрицателно отношение на дееца към ООП. Той е против настъпването им. Деецът все пак има вина, защото ООП са причинени от неговото деяние в такова психическо състояние, което позволява тяхното субективно предвиждане и избягване.

Непредпазливостта е уредена в чл. 11, ал. 3 НК: Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.

Текстът очертава последователно двата основни вида непредпазливост – несъзнавана (наричана още небрежност) и съзнавана (наричана още самонадеяност).

Самонадеяност е налице, когато деецът от една страна, разбира, че извършваното от него деяние е условие за настъпването на ООП, но от друга страна е убеден,  че съществува  и някаква пречка – собствените си възможности, възможностите на пострадалия или някакъв друг блокиращ фактор, която изключва настъпването им.Например водач на МПС предприема изпреварване при ограничена видимост и се удря във внезапно появило се насрещно движещо се МПС. За самонадеяността са характерни два основни момента. От една страна, деецът лекомислено е приел, че е налице сигурна пречка за настъпване на ООП. Но от друга той все пак е бил в състояние да разбере, че такава пречка няма.

Небрежността (несъзнаваната непредпазливост) е налице, когато деецът изобщо не разбира, че извършваното от него деяние е условие за настъпване на ООП. Същевременно обаче,  за да е налице небрежност, нужно е деецът все пак да е бил в състояние да предвиди настъпването им по времето, когато е извършвал своето деяние – не само по принцип, но и в конкретния случай. Например ловец стреля по неясен силует, който се оказва, че не е на животно, а на човек.

Евентуалният умисъл и самонадеяността си приличат по това, че и при двата вида вина деецът от интелектуална гледна точка  разбира принципната възможност за настъпване на ООП, а от волева гледна точка не иска настъпването им.

От  интелектуална гледна точка разликата е в това, че докато при евентуалния умисъл деецът е наясно и с конкретната възможност за настъпването на ООП, понеже няма нищо, което да го убеди в противното, то при самонадеяността положението е обратното. Разлики от волева гледна точка – докато при ЕУ деецът макар и наясно и с конкретната възможност за настъпване на ООП, извършва въпреки това своето предизвикващо ги деяние, защото е безразличен към настъпването им, то при С той не е безразличен, а е против настъпването им – деецът извършва своето предизвикващо ги деяние само и единствено защото е убеден, че те няма да настъпят.

Непредпазливостта и случайното деяние по чл. 15 НК си приличат по това, че и в двата случая по времето, когато извършва своето деяние, деецът не разбира поне конкретната възможност за настъпване на ООП. При Н обаче деецът е бил в състояние да я разбере, докато при случайните деяния не стига никога и до разбиране и на конкретната възможност за тяхното настъпване.

Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).

Според НК непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи.Непредпазливите престъпления са само резултатни, и то на реално увреждане. Никога не се предвиждат непредпазливи престъпления на просто извършване – тези престъпления се извършват винаги и само с пряк умисъл.

Грешката и нейното значение

За разлика от обстоятелствата , изключващи ОО и противоправност на деянието, обстоятелствата, изключващи вината, препятстват осъществяването не на обективната страна, а само на субективната страна на престъплението. Докато първите го оправдават, то вторите само го извиняват.

Вредоносното деяние, извършено при изключващи вината обстоятелства, осъществява подобно на престъплението обективната страна от състава на някакво престъпление и разкрива висока степен на ОО – то е противоправно и може да бъде пресечено с неизбежна отбра. Това деяние обаче не осъществява и субективната страна на съответното престъпление.

Най-типичното от обстоятелствата, изключващи вината, е грешката  по чл. 14НК. Както всяка грешка, така и тази представлява несъзнаване на нещо – било поради липса на всякакви представи за него, било поради неверни представи.

За да има обаче грешка по чл. 14 НК, то онова,  за което се греши, трябва да бъде някое от “фактическите обстоятелства” които принадлежат към състава на престъплението.Такава грешка, независимо от причината, на която се дължи, изключва винаги умисъла. Ако престъплението е само умишлено, извършеното деяние не може изобщо да съставлява престъпление. Например ако онзи, който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение да я присвои, не съзнава, че вещта е чужда, вземайки я за своя, той ще осъществи едно несъставомерно деяние, понеже няма непредпазлива кражба и не може да се осъществи субективната страна.Ако обаче има и съответно непредпазливо престъпление, поставя се въпросът за вида на грешката – дали тя не изключва и непредпазливостта.

Грешката е извинима, изключвайки и непредпазливостта, ако тя самата не се дължи на непредпазливост – когато деецът не  би могъл да я избегне и при най-голямо внимание и грижа за интересите на другите правни субекти. Тогава липсва всякаква вина, заради което не може да се осъществи състава на никакво, дори и на непредпазливо престъпление. И обратно – грешката ще е неизвинима и няма да изключи непредпазливостта, когато деецът може да я избегне, ако прояви по-голямо внимание и грижа към околните.Така че, неизвинимата грешка не пречи да се осъществи субективната страна на непредпазливото престъпление.

Грешката най-често води до недостиг на умисъл за обективно осъщественото. В такъв случай, тя свежда наказателната отговорност само за онова, за което има пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла.

Първата причина  за да има недостиг на умисъл по отношение на обективно осъщественото, е деецът да не знае за съществуващо квалифициращо обстоятелство. В такъв случай отговорността за умишленото престъпление не може  да бъде по квалифицирания състав – тя ще бъде само по основния състав, тъй като само за него има пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла. Например умишлено убийство на бременна жена, за която деецът не знае, че е бременна.

Втората причина за да има недостиг на умисъл по отношение на обективно осъщественото, е деецът да измисли несъществуващо привилегироващо обстоятелство. В такъв случай отговорността не може да е по основния състав – тя ще е по привилегирования. Това се получава например при умишлено убийство в афектно състояние на лице, за което деецът погрешно приема, че е предизвикал афекта с противоправно поведение.

Не е изключено грешката да се дължи и на излишък на умисъл за обективно осъщественото.Това се получава в случаите, когато деецът измисли неблагоприятно за себе си съставомерно обстоятелство, каквото всъщност няма.

Грешка може да има и когато деецът мисли че са налице някои от оправдателните основания, които изключват обществената опасност и противоправносттта на деянието.

Следователно, както грешката, че липсва някой от онези обективни факти, които се визират от състава на престъплението, така и грешката, че е налице някое от оправдателните основания, води до несъзнаване на обществената опасност на извършваното деяние и изключва умисъла. Ако тази грешка е била неизбежна, тоест извинима, тя изключва и непредпазловостта.

За специфична грешка става дума в чл. 16 НК: Чл. 16. Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление. Тук грешката се заключава в това, че дееът не разбира нищожността на отдадената му заповед, дължащо се на противоречието и с НК

 

 

5. Стадии на умишленото престъпление. Опит – определение и видове. Наказуемост на приготовлението и опита

 

Нито едно престъпление не се извършва моментално – за неограничено малко време. Осъществяването на всяко престъпление  е процес с по-малка или по-голяма продължителност във времето. За да се стигне до пълното му осъществяване престъпната дейност минава през различни стадии.

Наказателното право се интересува само от стадиите в осъществяване на умишлените престъпления.

Самостоятелно значение за наказателното право имат три стадия на умишленото престъпление – приготовление, опит и довършено престъпление.

Приготовлението е първият от тези стадии в осъществяване на умишлената престъпна дейност. То е определено в чл. 17, ал. 1 НК: Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.

За да има приготовление е нужно, най-напред да се изпълнят две обективни изисквания – едно положително и едно отрицателно.

Положителното е да бъде довършено създаването на поне едно условие за извършване на определено умишлено престъпление. Достатъчно е да се създаде само едно условие. От друга страна е необходима то да бъде довършено.Отрицателно обективно изискване е да не е започнало извършване на престъплението, тоест  да не се е стигнало до опит.

Наред с това за да има приготовление трябва да се изпълнят и две субективни изисквания. Първото от тях е задължително. То се свежда до наличието на пряк умисъл не само за извършване на престъплението, но и пряк умисъл и за приготовлението към него. Второто е да бъдат изпълнени и евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото престъпление. Ако не са изпълнени, приготовлението няма да е към това престъпление,  а ще бъде към друго, по-леко наказуемо (към основния състав).

Приготовлението се различава от заканата с престъпление, за която не се изисква  действително да е било взето решение за извършването му.

Текстът на чл. 17, ал. 1 НК съдържа примерен списък с двете най-типични условия за извършване на намисленото престъпление – подготвяне на средства за извършването му или намирането на съучастник.

Първото условие е физическо по своето съдържание. Нужно е средството да бъде направено, да се намира в готов вид. Второто е интелектуално по своето съдържание.То представлява договор между две или повече лица за участие в намисленото престъпление. Не е достатъчно просто търсенето, нужно е и съучастника да бъде намерен, давайки съгласието си да участва в престъплението.

Наказателната отговорност за приготовление е, от една страна, субсидиарна – тя има значение, доколкото не е извършено самото намислено престъпление или не е налице опит за него. От друга страна – приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи. Приготовленията в тези случаи се обявяват за наказуеми чрез изрична разпоредба в Особената част на НК.При това санкцията не се извежда от санкцията за довършеното престъпление, а се дава отделно – в изрична разпоредба.

Когато приготовлението е наказуемо, за дееца възниква наказателна отговорност. Той обаче може да се “самоосвободи” от нея, ако предприеме последваща положителна дейност по чл. 17, ал. 3 НК: Деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението. Това обратно поведение се нарича самоволен (доброволен) отказ от приготовление.

От обективна страна деецът трябва да прояви пасивност, като не започне осъществяването на изпълнителното деяние. От субективна страна тази пасивност трябва да бъде проявена по собствена подбуда – доброволно и окончателно да се е отказал от извършване на престъплението. Отказът обаче няма да е доброволен, ако деецът е бил възпрепятстван от такива  трудности, които не е могъл да преодолее.

Опит

Опитът е вторият стадии в осъществяването на умишлената престъпна дейност. Той е очертана в чл. 18, ал. 1 на НК: Опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление.

Той не застрашава обектът на престъплението, но е насочен обективно и субективно към довършване на престъплението.

От обективна страна има две изисквания – положително и отрицателно. Положителното е да започне извършване на престъплението.За това има два критерия – материален и формален. Формалният критерии се изпълнява когато започне изпълняването на изпълнителното деяние. Той е основният. Формалният се заключава в застрашаване на обекта на престъплението.

Отрицателното изискване, за да има опит, е престъплението да не е  довършено.

Наред с това за да има опит, по подобие на приготовлението, трябва да се изпълнят и две субективни изисквания. Първото е задължително и то се изразява в наличието на пряк умисъл. Второ е да са изпълнени и евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото престъпление.

Опитът се различава от приготовлението по това, че осъществява изпълнителното деяние на престъплението.

Разликата между опита и довършеното престъпление е тази , че опитът не изпълва, а довършеното престъпление изпълва всички признаци от състава на престъплението. Ако престъплението е на просто извършване – необходима и достатъчно е да се доведе докрай изпълнителното деяние. Ако престъплението е резултатно, за довършването му е нужно настъпване и на престъпния резултат.

Опитът се поглъща от довършеното престъпление. Затова, ако престъплението бъде довършено, деецът отговаря само за него и никога за опит.

Чл. 18 НК предвижда два вида опит – довършен и недовършен.

Недовършеният опит е налице, когато ИД не е доведено докрай – за недовършването му се съди по това, че не може да започне онзи причинно-следствен процес, който води до престъпен резултат, или макар изпълнителното деяние де е доведено докрай, деецът не е имал умисъл да довърши своето престъпление.

Довършен опит е налице, когато ИД е доведено докрай и деецът е имал умисъл да довърши своето престъпление, но въпреки това не се стигнало до настъпване на престъпния резултат в причинна връзка с опита.

Нужно е да се има предвид, че докато недовършеният опит е възможен при всички престъпления – резултатни и на просто и завършване, то довършения опит има място само при резултатните престъпления. Той няма място при престъпленията на просто извършване, защото ако ИД на някое такова престъпление бъде обективно и субективно завършено ,което се получава с довършения опит, няма какво повече да се осъществява и ще става дума единствено за поглъщащото всеки опит довършено престъпление.

Докато приготовлението е наказуемо само за изрично определени в НК престъпления, то опитът за всяко престъпление е поначало наказуем. Изключение прави само т. н. абсолютно негоден опит.Негоден опит е налице, когато престъплението не може да бъде довършено заради негодно средство или негоден предмет. Ако те са такива, че не могат никога да обусловят довършване на престъплението, ше става дума за абсолютно негодно средство или предмет, а оттук и за абсолютно негоден опит.

Освен че поначало всеки опит е наказуем, той пак за разлика  от приготовлението се наказва не по самостоятелно предвидена санкция, а по санкцията, предвидена за довършено престъпление. Чл. 18. (2) При опит деецът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление, като се взема пред вид степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.

Освен това всеки от двата вида опит има значение на изключително смекчаващо обстоятелство: Чл. 58. Съдът може да приложи разпоредбите на чл. 55 и в следните случаи: а) при опит – поради недовършеността на престъплението, като съобрази и обстоятелствата по чл. 18, ал. 2;

Както самоволния отказ от  приготовление, така също и самоволният отказ от опит обосновава отпадане на вече възникнала наказателна отговорносст: Съгласно Чл. 18 (3) При опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда: а) се е отказал да довърши изпълнението на престъплението или б) е предотвратил настъпването на престъпните последици.

Положението със субективната страна на самоволния отказ от опит е  същото, както със субективната страна на самоволния отказ от приготовлението – нужна е собствена подбуда.

Различна е обективната страна. Ако опитът е още недовършен и следователно не е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, достатъчно е деецът да прояви пасивност по отношение на ИД, като обаче за разлика от самоволния отказ при  приготовлението се въздържи само от дъвършването на недовършената зу част.Ако обаче опитът е довършен и следователно е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, тогава пасивността (оттеглянето) на дееца няма да бъде достатъчна. Ще е нужно той да прояви активност, като се намеси в започналия прочинно-следствен процес и успее при това да преодотврати настъпването на престъпния резултат. Ако не успее,  независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие от страна на дееца,  няма да му се зачете самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а ще му се наложи само по-леко наказание.

Самоволният отказ както от наказуемо приготовление, така и от опит води до отпадане на наказателната отговорност само за него . Затова, ако с опита се осъшествяват признаците на престъпление от друг вид  (например блудство с опита за изнасилване), наказателната отговорност за него няма да отпадне.

 

 

6. Съучастие в престъпление – основни форми и тяхното разграничаване. Наказуемост на съучастниците

 

Съучастието е задружно умишлено участие на две или повече лица в осъществяването на едно умишлено престъпление. Съучастието има място само при умишлените престъпления и никога при непредпазливите. Ако две или повече непредпазливи престъпления имат общ престъпен резултат, казва се, че между тези две отделни престъпления има независимо съпричиняване на този резултат.

Три са предпоставките (изискванията) за наличието на съучастие в едно умишлено престъпление – две обективни и една субективна.

Първата обективна предпоставка е количествена. Тя е да има поне две лица, които са наказателноотговорни, като поне едно от тях извършва самото престъпление. Защото ако никой не извърши престъпление, тоест ако няма престъпление, не може да има и съучастие в него.  Ако наказателноотговорното лице е само едно, съучастие не може да се получи – би могло да се стигне само до т. н. посредствено извършителство, при което едно наказателноотговорно лице ползва друго, наказателнонеотговорно, за да извърши престъплението.

Втората обективна предпоставка за наличие на съучастие в едно умишлено престъпление, е качествена. Тя е да има задружност в усилията на участниците. Задружността ще е налице,  когато дейността на съучастниците се намира в причинна връзка с осъществяване на ИД и на евентуално предвидения престъпен резултат. Ако такава връзка липсва дейността не може да бъде съучастническа, а може да съставлява само отделно вторично престъпление на т. нар. “причастност” – допустителство, недоносителство или укривателство (лично или вещно).

Третата предпоставка е субективна. Тя е поначало всеки един от участниците да има умисъл не само за престъплението, но и за съучастието  в  него – за това, че иска или поне допуска задружното му осъществяване. Възможен следователно е не само пряк, но и евентуален умисъл.

Съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, за това, че той лично, със своето собствено деяние способства за извършване на определено отделно престъпление.

Чл. 20 НК определя три основни вида съучастие – извършителство, подбудителство и помагачество. Извършител е този, който участва в самото изпълнение на  престъплението. Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление. Помагач е този, който умишлено  е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняването на спънки, набавянето на средства или по друг начин. Посочените видове съучастие са присъщи само за обикновеното съучастие. То не изчерпва всички форми на задружна престъпна дейност – една от тях е намирането на съучастник  като вид приготовление.

Друга особена форма на задружна престъпна дейност е т. нар. “необходимо съучастие”. То е налице, когато от фактическа гледна точка престъпната дейност не може да се осъществи от едно лице – опит за преврат, бунт, кръвосмешение. По важното за необходимото съучастие е това, че тук всеки от съучастниците върши свое отделно престъпление. Затова техните отделни престъпления могат да имат и различни правни квалификации – приемането на подкуп:  активен и пасивен.

Престъпните общности също спадат към “необходимото съучастие”. Наред с това те са и особени форми на предварителна престъпна дейност, която за разлика от обикновеното приготовление по чл. 17 са оформени като самостоятелни завършени престъпления. ПО са два вида – престъпно  сдружение и престъпна тълпа. ПС се получава, когато три или повече НОЛ се сговорят да извършат множество (две или повече) престъпления – сговарянето само за едно престъпление е само намиране на съучастник като вид приготовление съгласно чл. 17 НК. Престъпната тълпа е налице, когато множество лица са събрани по едно и също време на едно открито място, за да извършат едно или повече най-често насилствени престъпления. Тук липсва организационна връзка – тълпата не е в резултат на договор. Връзката между участниците е само функционална.

Различаваме главни и акцесорни съучастници. Главен съучастник е извършителят – той прави, извършва престъплението.Акцесорни съучастници са подбудителят и помагачът  – те допринасят за извършването му, без обаче да навлизат в сферата на ИД.

Все пак акцесорните съучастници осъществяват своята дейност в рамките на престъплението. По това дейността им се различава от тази на “причастните” или още “вторичните” престъпления, които не само че не навлизат в сферата на ИД, но и изобщо не се осъществяват в неговите рамки.

Извършителство

За извършителство се говори, когато умишленото престъпление не е осъществено еднолично, а от две или повече лица. Критериите за извършителската дейност са два – да бъде осъществен какъвто и да е елемент на ИД (основен и формален критерии) и втори – да бъде застрашен обекта на престъплението (материален). Той служи за доизясняване на основния критерий в лицето на ИД, когато то е формулирано прекалено общо и не винаги се разбира дали предприетата дейност го изпълва.

Наред с това за да има извършителство, нужно е от субективна  страна деецът да има умисъл за участие в самото изпълнение на престъплението. В противен случай, ако не се осъществяват както от обективна, така и от субективна страна изискванията за извършителство, деянието може да представлява само помагачество, но не и извършителство.

Обикновено както едноличното, така и съучастническото съизвършителство се осъществява собственоръчно. В тези случаи сме изправени пред непосредствено извършителство. Извършителството е посредствено, когато извършителят осъществява ИД чрез друго лице, което не отговаря за същото умишлено престъпление. Не отговаря понеже е наказателнонеотговорно лице или понеже е в положение на крайна нужда или грешка.

Съизвършителството се определя като просто съучастие – без разпределение на ролите.

Подбудителство

Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление.

От обективна страна за наличието на подбудителство се изисква психическо въздействие върху НОЛ, в резултат на което то бива склонено да извърши определено умишлено престъпление.Упражненото въздействие трябва да се окаже решаващ мотив. От субективна страна подбудителството е умишлена дейност. Подбудителят трябва да съзнава, че въздейства психически върху лицето. Макар и възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има умисъл за съучастие – да иска и да знае или допуска своето склоняване от друго лице.

По начало подбудителството като вид акцесорно съучастие се наказва, когато и защото се е стигнало до извършителска дейност. Неуспялото подбудителство (без да има извършителска дейност по начало не обосновава наказателна отговорност. То може да обоснове НО само в два случая:

– ако подбужданият се съгласи да извърши престъпление, което съставлява намиране на съучастник като типичен вид приготовление по чл. 17, ал. 1 или;

– ако неуспялото подбудителство е обявено от закона за наказуемо, например подбудителството към лъжесвидетелстването.

За да има подбудителство, нужно е най-напред склоняваният още да не е решил да извърши престъплението, за което е подбуждан, а след това – да бъда мотивиран да го извърши именно поради подбуждането.

Помагачество

Помагачът за разлика от подбудителя допринася за осъществяването на ИД, като улеснява онзи извършител, който вече е решил да извърши престъплението. По подобие на приготовлението той създава условия за извършване на престъплението, като при това не осъществява нищо от изпълнителното деяние. За разлика от приготовлението помагачеството обслужва не предстояща собствена дейност, а една чужда дейност и то не само до неговото започване, но и до приключването и. Не може да има само помагачество след извършителството. Онази дейност, която би била извършена след осъществяване на ИД и също като него би способствала за настъпването му, ще съставлява друго умишлено престъпление, извършено при условията на независимо съпричинителство с първото.

От субективна страна както подбудителството, така също и помагачеството е умишлена дейност. Умисълът може да е пряк или евентуален. Макар и възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има умисъл за съучастие – да иска и да знае или допуска своето улесняване от друго лице.

Както и приготовлението, така и помагачеството може да бъде по своето съдържание физическо и интелектуално.

Физическото помагачество е промяна в материалния свят – отстраняване на спънки, набавяне на средства, подмамване на пострадалия.

Интелектуалното помагачество е промяна в психиката  на решилия да извърши престъплението – даване на съвети, на разяснения, или окуражаването му, като му обещава помощ след престъплението.

Както подбудителството, така и помагачеството е вид акцесорно съучастие и като такова се наказва, когато и защото се е стигнало до извършителска дейност. То при липса на извършителска дейност може да обоснове наказателна отговорност само в два случая:

– като съставящо приготовление, ако самото приготовление е обявено  за наказуемо съгласно чл. 17, ал. 2 НК; или

– ако неуспялото помагачество е обявено изрично за наказуемо , например неуспяло помагачество към подкуп по чл. 305а НК.

Наказуемост на съучастниците

Всички съучастници се наказват, защото обективно и умишлено са допринесли за осъществяване на определено умишлено престъпление.

На първо място, всеки съучастник се наказва с наказанието, което законът предвижда за осъщественото престъпление. На второ място, съучастникът се наказва за своя умишлен принос в осъществяване на престъплението.

От обективна страна приносът е определим качествено и количествено. Това следва и от чл. 21, ал. 1 НК: Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат пред вид характерът и степента на тяхното участие.

Характерът на участието е качественият определител на съучастническия принос: той е видът на съучастническата дейност – извършителство, подбудителство, помагачество. Степента на участие е количественият определител на съучастническия принос. Обикновено най-тежко се наказва извършителя, след това подбудителя и най-леко помагача. Степента на участие обаче може до промени местата им.

От субективна страна се брои винаги и само умишленият принос и никога непредпазливият принос в престъплението. Това положение важи както за простото съучастие (съизвършителството), така и за сложното. Ето защо, ако извършителят осъществи нещо повече от това, към което е бил умишлено подбуждан или подпомаган (количествен ексцес), другите съучастници не носят отговорност за него. Ако пък извършителят извърши някое друго престъпление, а не това, към което е бил подбуждан или подпомаган (качествен ексцес), останалите съучастници няма изобщо да носят отговорност.

На трето място, всеки от съучастниците отговаря съобразно личния принцип. Това следва от чл. 21, ал. 4 НК: Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице. Така например, ако брат и приятел укрият заедно едно лице, извършило престъпление, това, че чл. 294, ал. 3 НК изключва наказателната отговорност за брата, не може да ползва и приятеля на укривания.

Извън тези общи принципи за наказването на акцесорните съучастници (подбудители и помагачи) важат и някои особени правила.

На първо място, тези съучастници отговарят при условие, че има извършителство.

На второ място, те отговарят само в рамките на извършителството. Те не могат да отговарят за нещо повече, дори умишлено да са подбуждали или подпомагали за него.

На трето място, те отговарят винаги и изцяло за своя умишлен принос в извършеното престъпление, независимо дали могат сами да го извършат.Според чл. 21, ал. 3 НК “когато поради определено лично свойство или отношение на дееца законът възвежда извършеното деяние в престъпление, за това престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, за които тези обстоятелства не са налице”.

Съгласно чл. 22, ал. 1 НК “подбудителят и помагачът не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на престъпните последици”.От субективна страна е нужна разгледаната вече “собствена подбуда” – тоест доброволност и окончателност на решението за отказа. Най-напред деецът трябва да преуставови своята дейност. Нужно е още деецът да предприеме активно поведение за противодействие на престъплението.

Когато ИД не е осъществено докрай и следователно не е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, деецът трябва успешно да възпрепятства останалите съучастници. Ако не успее, то независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие, няма да му се зачете като самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а само ще му се наложи по-леко наказание.

Когато обаче ИД е осъществено докрай и следователно е вече започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, тогава деецът трябва да се намеси в започналия причинно-следствен процес и да успее при това да предотврати настъпването на престъпния резултат. Ако не успее, то независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие, няма да му се зачете като самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а само ще му се наложи по-леко наказание.

Самоволният отказ, както от наказуемо приготовление  и от опит, така също и от съучастие в определено умишлено престъпление води до отпадане на НО само за него.

 

 

 

7. Множество престъпления. Видове усложнени престъпления – продължавано престъпление, съставно престъпление и други. Съвкупност от престъпления. Рецидив. Опасен рецидив

 

Най-често деецът извършва едно деяние и с него осъществява едно престъпление. Възможно е обаче с много (две или повече) деяния да се осъществява само едно престъпление и обратно – с едно деяние да се осъществяват много (две или повече) престъпления.

Налице е едно деяние, когато има система от телодвижения или въздържане от тях, осъществени: първо, в изпълнение на едно общо решение; второ, за постигане на една-единствена цел и трето, при относителна неизменност на условията. Не се ли изпълни макар само едно от тези три изисквания, деянията стават повече.

Видове усложнени престъпления

За да се определи, дали са налице едно или повече престъпления, нужно е преди всичко да  се изясни, кога има усложнено престъпление. Усложненото престъпление може да създаде впечатление за множество престъпления, но всъщност престъплението е само едно.

Възможно е най-напред да има само фактически усложнения при извършването на иначе “прости” по своята юридическа конструкция престъпления (например убийство с даване на отрова на няколко пъти). Тези усложнения са нетипични за престъплението и поради това не се отразяват в състава му.

Обратното важи за юридическите усложнения. Те са типични за престъплението и поради това се отразяват в състава му.Юридическите усложнения може да се отнасят до изпълнителното деяние или до престъпния резултат.

А) Престъпленията, характеризирани с усложнения в изпълнителното деяние, се наричат усложнена престъпна дейност. Те могат да се подразделят на две групи:

– продължени престъпления, при които изпълнението не обхваща задължително два или повече акта (те може да са, но може и да не са отделни деяния);

– престъпления, при които изпълнението задължително обхваща два или повече акта (които също може да са, но може и да не са отделни деяния).

Продължените престъпления са първата група усложнена престъпна дейност. Те се характеризират с  това, че изпълнението им представлява трайно, непрекъснато продължаващо осъществяване на състава, докато не настъпят някакви обстоятелства, които да го прекратят. Такова е неплащането на издръжка по чл. 183 НК, недоносителството по чл. 248 НК, членуването в престъпно сдружение по чл.321 НК, завладяване на въздухоплавателно средство по чл. 341б НК.

Към втората група усложнена престъпна дейност спадат следните видове престъпления:

Съставните престъпления – те включват в своето ИД два или повече разнородни акта, всеки от които осъществява сам по себе си състав на престъпление. Осъществени обаче в определена обективна и субективна връзка, тези актове придобиват значително по-висока степен на ОО и са обявени общо за едно сложно престъпление. При съставните престъпления обективната връзка между отделните актове е функционална,  като се изразява най-често в това, че единият акт (явяващ се като средство) способства за осъществяването на другия акт (явяващ се на свой ред като цел). Пример за такова престъпление е взломната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК: За кражба наказанието е лишаване от свобода от една до десет години: 3) ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот;

По начало актът-цел (улесненият акт) определя систематическото място на цялото съставно престъпление, а актът-средство (улесняващият акт) играе роля на квалифициращо обстоятелство.

Двуактните престъпления имат сходна характеристика със съставните, понеже включват в своето ИД два разнородни и функционално свързани акта. Тук също актът-цел определя систематическото място на цялото двуактно престъпление. Неговите два акта  обаче никога едновременно не осъществяват и сами по себе си състави на отделни престъпления. При типичните двуактни престъпления нито един от актовете не осъществява сам по себе си състав на престъпление. Такова е напр. двуактното престъпление по чл. 137 НК: Който изложи лице, лишено от възможността да се самозапазва поради малолетство, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност, по такъв начин, че животът му може да бъде в опасност, и като съзнава това, не му се притече на помощ, се наказва с лишаване от свобода до три години. Докато при нетипичните двуактни престъпления единият от актовете осъществява, а другият не осъществява сам по себе си състав на престъпление. Напр. двуактното престъпления изнасилване: Чл. 152. (1) Който се съвъкупи с лице от женски пол: 2. като го принуди към това със сила или заплашване;

Престъпленията на системно извършване (системни престъпления) включват в своето ИД поне три акта, при това от един и същи вид. В едни случаи системността е нужна, за да има изобщо престъпление – тя е признак от основния състав на престъплението, например предоставянето на помещение за развратни действия по чл. 155, ал. 2 НК; просия по чл. 329, ал. 2 НК. В други случаи системността не е нужна, за да има изобщо престъпление, а е необходима за да има по-тежко наказуемо по закон престъпление – тя е признак от квалифицираният му състав, например системното отнемане на чужди МПС за ползване по чл346, ал. 2, т. 2 НК.

Престъпленията по занаят са частен случай на системните престъпления. Те са такива системни престъпления, които са източник на доходи, например неразрешена банкова, застрахователна или друга финансова дейност по чл. 252 НК.

Продължавано престъпление – там, където е предвидено, представлява подобно на несъщинското престъпление на системно извършване  множество последователни деяния от един и същи вид, които и сами по себе си са престъпления, например серия от квартирни кражби или серия от измами. За разлика обаче от несъщинското престъпление на системно извършване  продължаваното престъпление не следва задължително да включва поне три престъпни деяния; достатъчни са и две. Наред с това всяко несъщинско престъпление на системно извършване съдържа винаги в себе си и в този смисъл поглъща  продължаваното престъпление.По тези съображения престъпленията, които имат квалифициран състав на системно извършване, могат да образуват и продължавано престъпление, но единствено, когато са само две на брой. Иначе станат ли три, осъществява се квалифицирания състав за системно извършване,  който поглъща продължаваното престъпление.

Б) Резултатни престъпления с усложнения в своя престъпен резултат

Първият вид усложнения в престъпния резултат е налице при т.нар. продължителни престъпления. Това са такива престъпления, чийто престъпен резултат е един, но продължава (трае) относително дълго време, например тежка телесна повреда.

Вторият усложнения в престъпния резултат е налице при престъпленията, които имат повече от един престъпен резултат. Това са такива престъпления, чийто квалифициран състав предвижда (като квалифициращо обстоятелство) допълнителен престъпен резултат. Например при пожар, когато освен запалването на предмета настъпва и смърт на човек – чл. 330, ал. 3, пр. 2 НК, или когато  след изнасилване пострадалата се самоубива – чл. 152, ал. 4 , пр.2 НК

Всяко от усложнените престъпления, независимо от сложността на изпълнителната дейност или на престъпните последици, остава едно-единствено престъпление, за което се налага едно единствено наказание.

Съвкупност от престъпления

Множеството от престъпления, извършени от един деец, предполагат две възможности:

– деецът да извърши две и повече престъпления, преди да е бил осъден за някое от тях; в тези случаи е налице съвкупност от престъпления;

– деецът да извърши ново престъпление, след  като е бил осъден с влязла в сила присъда да някое от тях; в тези случаи е налице рецидив.

Следователно съвкупност от престъпления е налице, когато деецът извърши множество престъпления, неразделени по време с влязла в сила присъда за някое от тях. Ако те бъдат разделени с влязла в сила присъда за някое от тях, получава се рецидив – за това престъпление или за тези престъпления, които са извършнени след влизане на присъдата в сила.

Текстът на чл. 23, ал. 1 очертава двата вида съвкупност: Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях  – в първата хипотеза, където съвкупността от престъпления е осъществена само с едно престъпление става дума за идеална съвкупност, а във втората, където всяко от престъпленията се осъществява с отделно деяние, става дума за реална съвкупност.

Възможни са следните типични случаи на идеална съвкупност от престъпления:
Когато деянието предизвиква причинно-следствени (каузални) процеси в няколко насоки и води не до един, а до два или повече фактически резултата, всеки от които има собствено наказателноправно значение и обосновава едновременно осъществяване на съставите на повече престъпления – различни по обект и наказателноправна характеристика. Напр. повреда на машина чрез кражба на детайл от нея.

Когато деянието причинява само един фактически резултат, но с него осъществява едновременно съставите на повече престъпления – различни по обект и наказателноправна характеристика. Например кражба на пистолет (194-195 НК), с което се придобива огнестрелно оръжие без разрешение (чл. 339 НК).

Във всички случаи на идеална съвкупност деянието не само съответства, но и осъществява две или повече състава на различни престъпления. За да бъдат осъществени обаче, тези съответстващи на деянието състави трябва да не се изключват помежду си. Иначе е налице привидна идеална съвкупност и само едно престъпление, което осъществява само изключващия състав и  никога изключения състав.

Два състава могат да се изключат помежду си, когато се намират един спрямо друг в отношение на специалност, на поглъщане или на субсидиарност.

Два състава са в отношение на специалност, когато се отнасят до едно и също престъпление и единият, наричан специален, има същите признаци като другия, наричан общ, заедно с още един – квалифициран или привилегирован. В такова съотношение са квалифицираните и привилегировани състави спрямо основните състави на едно и също престъпление. Например взломната кражба изключва обикновената кражба.

Два състава са в отношение на поглъщане, когото се отнасят до различни престъпления и единият, наричан поглъщащ, съдържа в себе си всички признаци на другия, наричан погълнат.При това положение поглъщащият състав няма как да бъде осъществен, без да  се премине през осъществяване на погълнатия състав. Например убийството поглъща телесната повреда, а убийството опита.

Два състава са в отношение на субсидиарност, когато се отнасят да различни престъпления и единият, наричан субсидиарен, се прилага само когато и  защото не  намира приложение другия, наричан първичен. Например вредителството по чл. 107 НК е първично спрямо умишлената безстопанственост по чл.219, ал. 3 НК.

Най-сетне идеалната съвкупност се изключва и от състава на онова съставно престъпление,чиито актове (съставки) се осъществяват с едно деяние. Такова например е престъплението по чл. 124 НК – причиняване смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. Тук се осъществява изключващ, който обаче, за разлика от предходните случаи, се отнася и до двата акта, изключва едновременно два съответни им състава – на причиняване другиму смърт по непредпазливост (чл.122) и на умишлено нанасяне на телесна повреда (чл. 128 – 130).

Докато при идеалната съвкупност връзката между престъпленията идва още от единството на деянието, то при реалната съвкупност връзката между престъпленията идва само от единството на субекта – едно лице, с няколко отделни деяния, извършва две или повече отделни престъпления – еднородни (напр. върши няколко измами) или разнородни (напр. краде, убива, изнасилва).

Реалната съвкупност предполага също така наличие на няколко престъпления. Затова отделните деяния не само съответстват, но и осъществяват два или повече състава на различни престъпления, които не се изключват помежду си.Иначе е налице привидна реална съвкупност и едно престъпление, което осъществява само изключващия и никога изключения състав.

Привидна реална съвкупност най-напред е налице, когато две отделни деяния съответстват на два такива състава, които помежду си са в отношение на субсидиарност. Например, ако се извърши наказуемо приготовление и самото престъпление, той ще отговаря само за престъплението и никога за приготовлението.

Привидна реална съвкупност обаче може да е налице и когато осъщественият изключващ състав не се отнася само до едно от деянията, а обхваща всички тях.  Това се получава при осъществимите с две деяния съставни престъпления, каквито са повечето от тях и при несъщинските престъпления на системно извършване (където отделните актове са също престъпни).

Такова значение има впрочем и продължаваното престъпление – там, където и когато и  тогава, когато то е предвидено в наказателноправната система.Защото то се счита за единно престъпление и изключва реалната съвкупност на съставляващите го последователно извършени престъпления от един и същи вид.

Съгласно чл. 26 НК съвкупността от онези престъпления, всяко от които съставлява опасен рецидив, не се наказва по специалните правила, предвидени за съвкупността в чл. 23 – 25 НК. За тези престъпления се налагат отделни наказания, поради което деецът търпи сбора на наложените му от съда наказания.

В останалите случаи обаче, колкото и престъпления да са извършени, на дееца се налага само едно наказание. Това е най-тежкото от всички наказания, определени за отделните видове престъпления – чл. 23, ал. 1. Наложеното най-тежко наказание се допълва задължително с евентуално определените за другите престъпления наказания обществено порицание и лишаване от права – те се присъединяват към него. Ако обаче определените за другите престъпления наказания са конфискация или глоба те се присъединяват към наложеното най-тежко наказание по преценка на съда.

Когато определените наказания са от един и  същ вид, възможно е, пак по преценка на съда, наложеното най-тежко наказание да бъде увеличено. За това увеличение обаче има три предела, всеки от който следва да бъде спазен (чл. 24 НК).

На първо място, увеличеното наказание не може да надхвърля с повече от една втора  първоначално наложеното най-тежко наказание.

На второ място, увеличеното наказание не може да надхвърля сбора от отделните първоначално определени наказания.

На трето място, увеличеното наказание не може да надхвърля и максималния размер, който НК предвижда за този вид наказание.

Рецидив

Рецидивът е налице, когато деецът извърши множество престъпления, разделени по време с влязла в сила присъда за някое от тях – това престъпление или тези престъпления, които са извършени след влизане в сила на присъдата в сила за предходно или предходни престъпления, представляват рецидив.

Съществуват различни видове рецидив:

С оглед времето на извършване на престъплението, представляващо рецидив:

– преди да е завършило изтърпяване на наказанието по предходно осъждане; или

– след като това наказание е било изцяло изтърпяно.

С оглед на вида престъпление, представляващо рецидив:

– еднородово с онова, за което деецът е бил вече осъден (специален рецидив); или

– различно по вид от него (общ рецидив).

С оглед на значението на рецидива за квалификацията на извършеното престъпление:

– квалифициращо обстоятелство, което обосновава осъществяването на по-тежко наказуем състав; или

– такова обстоятелство, което остава да се отчете само за индивидуализацията на наказанието.

Ако предходното наказание вече е било изтърпяно, то и новото наказание не могат да бъдат групирани в едно общо наказание. Новото наказание се изтърпява отделно и изцяло – чл. 27, ал. 3 НК.

Ако обаче предходното наказание още не е изтърпяно (защото изпълнението му още не е започнало или макар и започнато, не е било изтърпяно докрай), то от неизтърпения остатък на предходното наказание – и то към момента на извършване на престъплението, представляващо рецидив (а не към момента на налагане на наказанието за него), от него и от това ново наказание се определя едно общо наказание – чл. 27  ал. 1 НК: “Когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е лишаване от свобода. Определеното общо наказание не може да бъде по-малко от наказанието по втората присъда”. Групирането в едно общо наказание важи само за случаите, когато и двете наказания са лишаване от свобода. За другите видове наказания групиране не се предвижда.

Преди да събере двете наказания лишаване от свобода , съдът може по своя преценка да намали размера на второто наказание – за рецидивиращото престъпление. От една страна, намаляването му ще се окаже дори задължително, защото за сбора от  двете наказания има един абсолютно определен максимален предел – 30 години. От друга страна намалявайки второто наказание, съдът трябва да държи сметка и за един относително определен минимален предел на сбора от двете наказания. Съдът не може да намали двете  наказания дотолкова, че сборът от тях да се окаже по-малък от това второ наказание.

От общото правило, че съдът може да намали размера на второто наказание има три изключения – чл. 27, ал. 2 НК: “Наказанието по втората присъда се присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от пет години или ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив”. Няма значение, че сборът от двете наказания може да надхвърли 30 години.

Повторността е предвидена в чл. 28 НК. Тя е съчетание между специален и квалифициран рецидив – “Предвиденото в особената част на този кодекс наказание за престъпление, извършено повторно, се налага, ако деецът е извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление”. Следователно повторността е онзи специален рецидив, който е възпроизведен в квалифициращо обстоятелство за определени престъпления и обосновава налагането на предвидено в закона то-тежко наказание (например неплащането на издръжка по чл.183, ал. 4 НК).

Опасен рецидив

Опасният рецидив също представлява такъв рецидив, който е възведен в квалифициращо  обстоятелство за определени престъпления и обосновава налагането на предвидено в закона по-тежко наказание. За да се изпълни квалифициращият признак за него, нужно е не просто предишно осъждане на дееца за същото престъпление, а такива едно или повече предишни осъждания, които са предвидени алтернативно в чл. 29, ал. 1 НК: “Предвидените в особената част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив, се налагат, когато деецът:

а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66;

б) извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66;”

В първата хипотеза е достатъчно едно предишно осъждане. Наред с това то трябва да е за тежко умишлено престъпление. Тежко престъпление съгласно чл. 93, ал.7 “е това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна”. Тук се гледа максимумът.

Изисква се по-нататък определен минимум  и за индивидуално наложеното от съда наказание – то да бъде поне една година лишаване от свобода.

И накрая това наказание да бъде наложено ефективно, а не условно.

Във втората хипотеза на опасен рецидив е необходимо да има поне две предишни осъждания за престъпления, които при това и помежду си не са в отношение на съвкупност, а на рецидив, тоест второто от осъжданията да е за рецидивиращо престъпление.

Тук престъпленията също трябва да бъдат умишлени. Не е нужно обаче те да се и  тежки съобразно предвидените в закона наказания за тях – достатъчно е те да са от общ характер. Не е нужно също така наказанията да са в размер на една година лишаване от свобода – нужно е само те да са от този вид.

Необходимо е най-сетне поне едно от тези две предишни наказания да е било наложено ефективно, а не условно – по чл. 66 НК.

Повторността и опасният рецидив си приличат по това, че е двете имат значението на квалифициращи обстоятелства за определени престъпления –обосновават налагането на предвидено в закона по-тежко наказание. Те си приличат и по това, че изтичането на 5 години от изтърпяване на наказанието за предишното осъждане е пречка за отчитане  на това осъждане, за да се определи дали има повторност или опасен рецидив.

За разлика на повторността обаче при опасният рецидив не се вземат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен. Конкуренцията между повторността и опасния рецидив се решава в полза на опасния рецидив – чл. 29 (3) “Когато за даденото престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършване и за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив”.

Последиците от окачествяване на извършеното престъпление като опасен рецидив са следните:

• във всички случаи на ОР нормите на Особената част на НК предвиждат по-висок размер наказание лишаване от свобода, при това винаги със специален минимум;
• във всички случаи на ОР правилата за съвкупност не се прилагат – деецът търпи поотделно всички наказания;
• ако престъплението представляващо ОР е извършено преди да завърши изпълнението на наказанието по предходната присъда, наказанието за него не може да бъда намалено – това ново наказание ще се присъедини изцяло към неизтърпяното, и то независимо от това какъв общ размер ще се получи;
• по отношение на осъдените за опасен рецидив не може да има условно осъждане,
• ако е изтърпяно фактически не по-малко от 2/3 от наложеното наказание и неизтърпяната част е не повече от три години – може да има предсрочно освобождаване.

 

 

8. Принципи за определяне на наказанието от съда. Индивидуализация. Алтернативни и кумулативни санкции. Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – общо характеристика и видове. Освобождаване от наказателно отговорност на непълнолетни

 

Два са принципите на определяне на наказанието за едно престъпление – законност и индивидуализация.

Законността означава, от една страна, да се имат предвид законовите рамки, в които наказанието може да се определи.Това са най-напред рамките на санкцията за извършеното престъпление, предвидена в Особената част на НК. Те обаче могат да бъдат допълнително коригирани от евентуално приложими норми на Общата част на НК. Тази корекция може да се направи по силата на чл.58 във връзка с чл. 55 НК – ако деянието е опит или помагачество, или по силата на чл.63 НК – ако деецът е непълнолетен. Във всички тези случаи се стига до редукция.

Извън това, когато са налице множество престъпления, имат се предвид и онези норми на Общата част, които уреждат наказанията за тях. Ако става дума за съвкупност от престъпления, прилагат се разпоредбите на чл.23 – 25 НК, а ако става дума за рецидив – разпоредбите на чл. 27 НК.

От друга страна законността означава да се приложат онези правила, които уреждат самата индивидуализация. Това са общите правила по чл. 54 и следващите, както и евентуално приложимите особени правила за опит по чл. 18, ал. 1 и за съучастие по чл. 21 НК или при налагане на отделни наказания като лишаване от свобода в частта за режима, глоба в частта за размера.

Индивидуализацията следва и е подчинена на законността.

Индивидуализацията сама по себе си означава съобразяване на наказанието с неповторимите особености на случая, които не е било възможно да се предвидят от законодателя и да залегнат в закона.

Съгласно чл. 54, ал. 1 НК “Съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид:

степента на обществената опасност на деянието и дееца,

подбудите за извършване на деянието

и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства”.

Индивидуализацията на наказанието се осъществява от съда.

Тя се осъществява най-напред съобразно общите правила по чл. 54 и следващите от НК. Според тях наказанието се индивидуализира съобразно т. нар. смекчаващи и отегчаващи обстоятелства ( по чл.56 НК) и съобразно целите на наказанието (по чл. 36 НК).

Смекчаващи и отегчаващи са поначало онези обстоятелства относно престъплението и дееца, които, макар да имат значение за определяне на наказанието, не фигурират в закона. Обстоятелствата, които обуславят по-малка обществена опасност на деянието и дееца и по-малка укоримост на неговото престъпно поведение, са наречени от закона смекчаващи, а тези, които обуславят по-висока степен на ОО и укоримост – отегчаващи.

Не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление.

Другото съображение за определяне на наказанието са целите по чл. 36 НК. За да се изключи самоцелността на наказанието, то трябва да се индивидуализира така, че определеният му вид и размер да способства в най-голяма степен за постигане на целите на наказанието.

Съдът определя наказанието в пределите на относително определената санкция.Същевременно, за да отрази и случаите, когато едно или друго престъпление се отклонява съществено от типичните за своя вид характеристики, законодателят предвижда изключителни правила като тези по чл. 55, ал.1 НК, които осигуряват индивидуално наказание, съобразено с конкретните особености на деянието и дееца.

Чл. 55. (1) При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко, съдът:

1) определя наказанието под най-ниския предел;

2) заменява:

а) доживотния затвор – с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години;

б) лишаването от свобода, когато не е предвиден най-ниският предел – с пробация, а за непълнолетните – с пробация или обществено порицание;

в) пробацията – с глоба от сто до петстотин лева.

Има две условия за прилагане – първото е алтернативно: наличие на изключителни или на многобройни смекчаващи обстоятелства. Изключителното обстоятелство може да е и едно. Смекчаващото обстоятелство е изключително, когато, от една страна променя необичайно характеристиките на престъплението, а, от друга, ако е обективно по своето съдържание, не придава малозначителност на деянието, която да изключва престъпния му характер съгласно чл.9, ал.2 НК.

Докато изключителните смекчаващи обстоятелства са необичайни по своя характер, то многобройните са необичайни само като количество и единствено в своята съвкупност водят до съществена промяна в оценката на извършеното престъпление.

Алтернативните и кумулативните санкции са видове на усложнените санкции.

Те са посочени в чл. 57 НК:

Чл. 57. (1) Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече наказания, съдът определя най-подходящото по вид и размер наказание, като се ръководи от правилата на предходните членове.

(2) Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност за дадено престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече наказания, съдът, като се ръководи от правилата на предходните членове, определя размера на всяко едно от тях така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите, посочени в чл. 36.

Сложните санкции са предвидени за случаите, когато степента на ОО на съответния вид престъпление и особеностите на неговия деец варират значително  и се проявяват в такива граници, които не могат да бъдат обхванати само от един вид наказание.

Алтернативните санкции дават възможност да се наложи не само различно по размер, но и по вид наказание. Тя изисква от съда да реши два въпроса: да определи най-напред вида на налаганото наказание, а след това  и неговия размер. Съдът при отегчаващи обстоятелства определя по-тежкото наказание, при смекчаващи –по-лекото. Когато е налице изключително или многобройни смекчаващи обстоятелства, съдът излиза извън пределите на санкцията, като слиза под долния предел на по-лекото наказание, ако има минимум. Ако е без минимум, тогава наказанието се заменя със съответно по-леко по вид наказание.

Когато степента на ОО на съответния вид престъпление и/или особеностите на дееца разкриват такава специфика, че за постигане целите на наказанието съдът трябва задължително или по своя преценка да наложи повече от един вид наказание, законодателят предвижда кумулативна санкция. Българското наказателно право познава два вида кумулативни санкции:

• такива, при които съдът е длъжен да наложи двата или повече вида предвидени наказания – напр. по чл. 203 ;
• и такива, при които съдът ги налага по своя преценка – например по чл. 201 НК.

Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – обща характеристика и видове

Обикновеното развитие на един наказателен процес се свежда до осъществяване на наказателната отговорност с налагане на наказание на дееца с присъда и изтърпяване на наложеното наказание. В някои хипотези обаче законът позволява наложеното наказание да не се изтърпява. По отношение на него се осъществява НО, като с влязла в сила присъда му се налага наказание, деецът също така се смята и за осъждан, но той не търпи наложеното му с присъдата наказание. Осъденият се освобождава изцяло или частично от изтърпяването му.

Три са типичните случаи на освобождаване на осъдения от изтърпяване на наложеното му с присъда наказание:

• условно осъждане, при което осъденият се освобождава изцяло от изтърпяване на наложеното наказание – за лишаване от свобода;
• предсрочно освобождаване, при което осъденият се освобождава частично от изтърпяване на наложеното му наказание;
• помилване, при което освобождаване на осъдения от изтърпяване на наложеното наказание може да бъде и в двата варианта – пълно и частично.

Има и два други, нетипични случаи – първият е по чл. 64 НК и се отнася до непълнолетен деец Чл. 64. (1) “Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява в трудововъзпитателно училище или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните”.

Другият нетипичен случай е по Чл. 42. (1) Във военно време военният съд може да отложи до края на военните действия изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода, като изпрати осъдения в действуващата армия. Отлагането на изпълнението може да се отмени, ако осъденият извърши ново престъпление.

Условно осъждане

Съгласно чл. 66 (1) “Когато съдът налага наказание лишаване от свобода до три години, той може да отложи изпълнението на наложеното наказание за срок от три до пет години, ако лицето не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и ако съдът намери, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието”. Според (2) “Изпитателният срок не може да надминава срока на наложеното наказание лишаване от свобода с повече от три години”. Условното осъждане има три предпоставки – първата се отнася до вида и размера на наложеното наказание (3 г. лишаване от свобода); втората се отнася до съдебното минало на осъдения деец; третата визира очаквани бъдещи промени.

По своето действие условното осъждане всъщност означава “отсрочване на присъдата” за определен период от време и всъщност представлява едно безусловно осъждане с отлагане на изпълнението.

Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок осъденият извърши друго умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той изтърпява и отложеното наказание. Ако осъденият извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. Ако условно осъденият не изпълнява без основателна причина някоя от определените му по реда на чл. 67, ал. 3 пробационни мерки, съдът може по предложение на пробационния съвет да я замени с друга или да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода.

По отношение на лице, осъдено условно за престъпление, което то е извършило като непълнолетно, изпитателният срок е от една до три години.

За разлика от условното осъждане предсрочното освобождаване отговаря на своя термин.

Съдът може да постанови условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода или пробация по отношение на осъден, който с примерно поведение и честно отношение към труда е дал доказателства за своето поправяне и е изтърпял фактически не по-малко от половината от наложеното наказание. Разпоредбата се прилага и по отношение на лица, осъдени за престъпление, представляващо опасен рецидив, ако е изтърпяно фактически не по-малко от две трети от наложеното наказание и неизтърпяната част от наказанието не е повече от три години. Условно предсрочно освобождаване не се допуска повторно, освен ако деецът е бил реабилитиран за престъплението, по отношение на което е било приложено условно предсрочно освобождаване. При условното предсрочно освобождаване за осъдения се установява изпитателен срок в размер на неизтърпяната част от наказанието, но не по-малко от шест месеца, за което време съдът може да постанови пробация като взема предвид доклад от пробационния служител.

Освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода или не изпълнява постановената пробация. Ако в този срок предсрочно освободеният извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.

Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от свобода непълнолетен, ако се е поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от една трета от наложеното му наказание. Ако лицето остане непълнолетно до своето освобождаване, то няма да бъде условно.

Помилване

Конституцията предоставя на президента на републиката да упражнява право на помилване – до опрощава изцяло или отчасти наложено от съда наказание.Указът е индивидуален акт и засяга индивидуално определено лице.

Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни

Освобождаване от НО е вид прекратяване на НО. Деецът изпада в положение на изобщо не извършил престъпление. За разлика от другите хипотези на прекратяване на НО – заради самоволен отказ; смърт на извършителя; изтекла преследвателска давност, освобождаването от НО съставлява правен акт на съда или постановление на прокурора. Този акт има конститутивно значение, защото внася промяна в съществуващото правно положение.

Понастоящем НК предвижда само два случая на освобождаване от НО: на пълнолетни – уредено в чл. 78а НК и на непълнолетни – с прилагане на възпитателни мерки по чл.61 НК.

Чл. 78а. (1) Пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага наказание от петстотин до пет хиляди лева, когато са налице едновременно следните условия:

а) за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;

б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел;

в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

Чл. 61. (1) По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

(2) В тези случаи съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като уведоми за това местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или й изпрати преписката за налагане на такава мярка.

(3) Когато прокурорът реши да не се образува досъдебно производство или да прекрати образуваното досъдебно производство, той изпраща преписката на комисията за налагане на възпитателна мярка.

Режимът за освобождаване на непълнолетните от НО е значително по-облекчен от този за пълнолетните.

На първо място, няма никакво изискване относно наказанието, което законът предвижда за престъплението, извършено  от малолетният деец. Достатъчно е престъплението да не представлява голяма ОО. Няма значение какво е предвиденото по закон наказание – престъплението може да бъде дори тежко и следователно максимумът не предвиденото в закона наказание за него да надхвърля 5 години.

На второ място няма никакво значение съдебното минало на непълнолетния деец.

На трето място, не се изисква никакво последващо положително поведение – от самият деец или от трето облагодетелстващо го лице (когато има имуществени вреди).

Най-сетне, не се изисква досъдебното производство да е завършило и делото да е внесено в съда.

 

 

9. Престъпления против живота. Убийство – видове, състави. Причиняване на смърт по непредпазливост

 

Престъпленията против живота са най-тежките посегателства с/у личността, защото човешкият живот е най-ценното благо, което тя притежава. Животът се дава веднъж и е неповторим. От момента на своето раждане лицето има право да живее толкова, колкото му е отредено. Човешкият живот не може да бъде отнет дори със съгласието на пострадалия. Затова у нас евтаназията е също престъпление.

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ ЖИВОТА

1. Непосредствено обект на престъплението против живота са ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот. Според чл.28 К всеки има право на живот, посегателството с/у човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.
2. От обективна страна:

а) предмет на тези отношения е прокламираното право на живот, предмет е винаги жив човешки организъм;

б) характерът на обществената опасност се определя от обекта на престъплението. Всички престъпления по раздел 1 са резултатни, увреждащи престъпления.

3. Субект на престъплението поначало може да бъде всяко нак. отговорно лице. Като особен субект се изисква по съставите на убийство при професионална непредпазливост и на криминалния аборт.
4. От субективна страна престъпленията могат да се осъществят при всички разновидности на умисъл и непредпазливост.
5. Според характера на посегателството разграничаваме 3 вида престъпления против живота:

а) убийство в тесен смисъл или лишаване от живот на друг жив човек. Те се разделят на 2 групи:

– умишлени убийства, където основният състав е чл.115, квалифициран – чл.116, привилегирован – чл.118-121; наказуемо приготовление – чл.117(1); подбуждане към убийство – чл.117(2);

– причиняване на смърт по непредпазливост – основен състав чл.122(1), квалифициран – чл.122(2); причиняване на смърт при професионална непредпазливост – чл.123; причиняване на смърт по непредпазливост при смесена вина – чл.124; ненаказуемо причиняване на смърт по непредпазливост по чл.125;

б) криминален аборт, който е престъпление, увреждащо човешкия живот в неговия ембрионален стадий на развитие – чл.126.

в) престъпления свързани със самоубийството – чл.127.

УМИШЛЕНО УБИЙСТВО – ОСНОВЕН СЪСТАВ

Според чл.115 за да е налице умишлено убийство, трябва да съществува умишлено умъртвяване на другиго.

1. Обективна страна:

а) предмет на престъплението е пострадалият (жертвата), което следва от употребения термин „другиго“. Пострадалият трябва да има качествата на жив човек. Той трябва да бъде различен от дееца. Самоубийството е правнонерегулирано.

б) изпълнителното деяние е отразено в закона с думата „умъртви“. Умъртвяването е въздействие в/у организма на пострадалия, което е от естество да предизвика неговата биологична смърт. То може да бъде от различно естество – физическо химическо или биологично. Най-често тези убийства се осъществяват чрез действие. Съществува и хипотеза на бездействие – ако виновният е длъжен да извърши определени действия, които са били необходими за запазване и поддържане живота на пострадалия. Убийството е едно типично резултатно престъпление. Резултатът настъпва с биологичната смърт на жертвата. Приема се, че смъртта настъпва в момента, в който престане да функционира главният мозък.

Възможен е както довършен, така и недовършен опит към убийство. Довършен опит ще има, когато умъртвителното деяние е осъществено, но не е настъпила смъртта на жертвата поради независещи от субекта причини, а недовършен – когато изпълнителното деяние е останало недовършено и това е причина смъртта да не настъпи.

в) в теорията и съдебната практика се отдава съществено значение на причинната връзка. Приема се, че смъртта може да настъпи непосредствено след извършване на деянието или в по-късен момент.

2. Субект – всяко наказателно отговорно лице може да бъде отговорно по чл.115. Убийството може да се осъществи и в съучастие, при това във всички негови форми – в еднолично извършителство или в съизвършителство, в подбудителство или помагачество.
3. Субективна страна – формата на вината при убийството по чл.115 е умисъл,който може да бъде както пряк, така и евентуален. И в двете форми на умисъла деецът съзнава, че деянието му е общественоопасно, предвижда настъпването на смъртта на жертвата и иска или допуска този резултат.

Когато убийството е осъществено при косвен умисъл, субектът винаги предвижда само възможното, евентуалното настъпване смъртта на пострадалия. В тези случаи той преследва някаква друга цел, но съзнава, че е възможно да причини наред с целения резултат и смъртта, като към последния резултат се отнася безразлично, т.е. допуска го.

КВАЛИФИЦИРАНИ УМИШЛЕНИ УБИЙСТВА

1. Убийства, квалифицирани с оглед особеностите на пострадалия.

а) разпоредбата на чл.116(1),т.1 урежда убийство на дл. лице, на представител на обществеността, както и на военно лице, включително и от съюзна или приятелска държава или войска, при или по повод изпълнение на службата или функцията му или на лице, ползващо се с международна защита както и на магистрат или на лице от състава на МВР. Необходимо условие при тези убийства е деецът да осъзнава ясно, че извършва убийство именно на такова лице.

Под „при изпълнение на службата или функцията“ следва да се разбира, ч убийството е извършено по време на изпълнение на задължение, включващо се в службата или функцията на пострадалото лице, независимо дали то е изпълнявало това свое задължение в определеното работно време или извън него.

Престъплението е извършено „по повод изпълнението на службата или функцията“, когато пострадалото лице не е изпълнявало служебно задължение, но има пряка връзка м/у деянието и неговата служебна дейност или обществена ф/я. В тези случаи субектът е мотивиран именно от изпълнението на функцията или службата на жертвата.

Понятието „длъжностно лице“ е определено в чл.93, т.1 – служител в държавно учреждение; лице, което извършва ръководна работа в държавно предприятие, кооперация, друго ЮЛ или ЕТ; лице, което извършва работа, свързана с пазене на чуждо имущество; частните нотариуси и помощник-нотариуси, създадени по ЗН.

Представител на обществеността е понятие, изяснено в чл.93, т.3.

Военно лице е лице от войнишкия, сержантския или офицерския състав на въор. сили, което е на действителна военна служба. Такива са и запасните, повикани на учебни сборове или мобилизирани в редовете на БА. Изложеното важи и за случаите, когато пострадалият е военно лице от приятелска или съюзна държава или войска.

Лице, ползващо се с международна защита е такова, за което е предвидено в международен д/р, по който РБ е страна – чл.93, т.13.

б) убийство на баща, на майка, на рожден син или на рождена дъщеря – чл.116(1), т.3.

– убийство на баща или на майка. Жертвата има качеството „баща“ или „майка“ на извършителя, когато деецът произхожда пряко от тези лица.

– убийство на рожден син или на рождена дъщеря – тези качества имат пострадалите, които пряко произхождат от извършителя на престъплението, които са припознати от него като негови лица или които са признати за такива по исков ред.

в) убийство на бременна жена, на малолетно лице или на повече от едно лице – чл.116(1), т.4.

г) убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние – чл.116(1), т.5. Безпомощното състояние е обективно обстоятелство, което не позволява на пострадалия да се отбранява и съпротивлява, нито да избегне нападението. Такова състояние може да е налице поради старост, болест, слепота и т.н. Това състояние възниква най-често преди престъплението, независимо от действията на дееца. Задължително е обаче за да се квалифицира едно убийство по гореспоменатия член, безпомощното състояние на жертвата да не се дължи на действия на дееца.

2. Квалифицирани умишлени убийства с оглед на метода на извършване.

а) убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост – чл.116(1), т.6.

Убийството, извършено по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, трябва да създава реална опасност от причиняване на смъртта на поне още едно лице, макар и тази опасност да не се е реализирала. За да бъде налице тази квалификация, необходимо е да е настъпила смъртта на едно лице и по време на убийството да е съществувала реална опасност за живота на мнозина .

б) при убийството по особено мъчителен начин за убития на жертвата се причиняват изключителни физически болки и морални страдания, които значително превишават болките и страданията, преживени от пострадалия при едно обикновено убийство. От суб. страна е необходимо деецът да съзнава, че умъртвявайки жертвата й причинява посочените страдания.

в) убийство, извършено с особена жестокост е налице, когато при извършването му деецът е проявил изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек. При тези убийства субектът проявява коравосърдечие и безчовечност към жертвата.

3. Квалифицирани умишлени убийства с оглед особеностите на субекта.

– в чл.116(1), т.2 е уредено умишленото убийство, извършено от дл. лице, както от представител на обществеността, от лице от състава на полицията при или по повод изпълнение на службата или функцията му. Чл. 116. (1) За убийство: 2) от длъжностно лице, както и от представител на обществеността, от лице от състава на полицията при или по повод изпълнение на службата или функцията му;

Лицата, посочени в т.2 притежават власт и често са въоръжени на правно основание. Служебното им положение означава, че имат повече задължения, едно от които безспорно е да не използват положението си в нарушение на тези задължения. Именно затова ФС е квалифициран.

От субективна страна деецът трябва да съзнава, че действа в качеството си на длъжностно лице, представител на обществеността, полицай, както и във връзка между изпълнението на службата или функцията и извършеното убийство.

– т. 10 визира друг случай на убийство, който е квалифициран с оглед на своя субект, когато убийството е извършено от  лице, действащо по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група.

– т. 12 – от лице – «опасен рецидивист», и убийство от лице, което е извършило друго умишлено убийство, за което обаче няма постановена присъда.В тези случаи от значение е миналото на дееца.

4. Квалифицирани умишлени убийства с оглед субективната страна.

В чл.116(1) т.7-10 са уредени случаите на умишлено убийство, квалифицирани поради особености на субективната страна на престъплението. Квалификацията е с оглед особеностите на умисъла (т.9), с оглед особените цели, които се преследват от дееца (т.7 и 8) и с оглед подбудите на субекта (т.10).

а) Предумишлено убийство – чл.116(1) т.9. Предварителният умисъл разкрива всички особености на волевия и интелектуалния момент, така както е определен в чл.11(2) НК. Но наред с тях предумисълът съдържа допълнителни особености, които именно го характеризират като предварителен. Поради това не точно да се разграничава умисъла от прекия умисъл, още повече, че предварителния умисъл за убийство може да бъде и евентуален, а не само пряк. Характеристика на предумисъла:

– решението е взето предварително – м\у момента в който субекта решава да извърши престъпление и този на осъществяването на изпълнителното деяние съществува известен период от време;

– който позволява на дееца да обмисли решението спокойно и хладнокръвно. Следователно решението е взето в спокойно и хладнокръвно състояние, когато интелектуалните способности на дееца не са били повлияни от въздействието на външни дразнители, които да възбуждат емоционалната дейност на мозъка;

– обсъждане на мотивите за и против извършването на престъплението – то е налице, когато деецът действително е обмислял решението, а не само, когато действително е имал възможност да стори това.

За наличието на предумисъл може да се съди по евентуално изработен план, осъществяване на приготовления, засади, предварителен избор на място и т.н.

б) Убийства, с които се преследват особени цели. Тези убийства са уредени в чл.116(1) т.7 и 8. Убийствата от тази категория винаги се осъществяван с пряк умисъл.

– убийството е извършено с користна цел (т.7), когато деецът желае ч\з него да набави за себе си или за другиго имотна облага. Последната може да бъде увеличаване имуществото на дееца или на някое трето лице.

Убийството с користна цел се различава от грабежа придружен с убийство по чл.199(2). При убийството по чл.116(1) т.7 деецът цели да придобие известна материална облага след извършването му и в неговите представи тя следва направо поради смъртта на пострадалия. А при грабежа придружен с убийство деецът извършва последното с цел да отнеме по насилствен начин чужда движима вещ с цел да я присвои или да запази владението в\у открадната та вещ.

– убийство с цел да бъде прикрито друго престъпление (т.8) е налице, когато е извършено друго престъпление и ч\з причиняване смъртта на едно лице се цели то да остане неразкрито или да се затрудни неговото разкриване.

– убийство с цел да бъде улеснено друго престъпление имаме, когато жертвата е пречка по пътя към осъществяването на друго престъпление. В представите на субекта при този вид убийство се премахва именно такава пречка.

в) Убийство извършено по хулигански подбуди (т.11). Тази квалификация ще е налице, когато деецът цели ч\з убийството да покаже явно неуважение към обществото, пренебрежение към правата и морала и към човешката личност. Това са т.н. „безмотивни престъпления“ – лицата се виждат за пръв и последен път. Изпълнителното деяние се осъществява само ч\з действие. Хулиганските подбуди трябва реално да съществуват към момента на извършването на убийството.

 

* Убийство, представляващо опасен рецидив и съвкупност от убийства (чл.116(1) т.12). Общото при тях е, че се касае до множество престъпления, осъществени от един субект.

Убийството, представлява опасен рецидив когато е извършено при условията на чл.29, б.А и Б. Същественото тук е, че субектът е осъждан с влязла в сила присъда за друго престъпление.

Съвкупност от убийства има, когато е осъществено от лице, извършило друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда и което се квалифицира по чл.115 или 116. Предпоставка за това второ приложение на т.12 е на първо място деецът да е извършил убийство или опит за убийство, които осъществяват признаците по чл.115, 116. На второ място е необходимо субектът да не е осъждан за първото убийство, защото в противен случай ще е налице хипотеза на опасен рецидив.

* Убийства, квалифицирани с оглед няколко обстоятелства по чл.116.

Когато умишленото убийство осъществява 2 или повече от квалифицираните признаци по чл.116 ще е налице едно престъпление, осъществено при 2 или повече квалифициращи обстоятелства. Тези обстоятелства винаги отразяват една по-висока степен на обществена опасност.

УМИШЛЕНО УБИЙСТВО – ЛЕКО НАКАЗУЕМИ СЛУЧАИ

Основните обстоятелства са визирани в чл.118-121 и показват, че степента на обществена опасност е значително по-малка в сравнение с тази на престъпленията по основния състав.

1. Убийство, извършено в състояние на физиологичен афект. То е уредено в чл.118. За този състав са характерни 2 момента – особеното състояние на дееца и че то е предизвикано от провокиращото поведение на пострадалия.

а) за това убийство е характерно, че деецът действа в състояние на силно раздразнение, т.е. когато съзнанието му е овладяно от чувства до такава степен, в която възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е в значителна степен намалена, без той да е бил лишен от нея. Поведението на извършителя е непосредствен резултат от поведението на жертвата. Ако състоянието на дееца не е силно раздразнение, е обикновено раздразнение, то се взема пред вид като смекчаващо обстоятелство. При афектното убийство субектът взема решение за извършване на престъплението внезапно. Времето, през което афектът трае, е поначало фактически въпрос.

б) формите, които може да приеме поведението на пострадалия, са изчерпателно посочени в закона.

– под „насилие“ се разбира забраненото от закона физическо въздействие в/у виновния или негови ближни. Степента на раздразнение на виновния зависи от степента на засягане на личността, което пострадалият е осъществил;

– „тежка обида“ – умишлено унижаване на чувството за лично достойнство на дадено лице посредством неприлично, противоречащо на правилата на морала отнасяне с него и се изразява в засягане на оценката, която обиденият има за себе си;

– „клевета“ – разгласяване на неистинско позорно обстоятелство или приписване на неизвършено престъпление и с нея се засяга обществената оценка, която се дава на наклеветения. Клеветата също трябва да бъде тежка;

– „друго противозаконно действие“ – такова е всяко действие,което противоречи на разпоредбите на действащ НА.

2. Убийство при превишаване на пределите на неизбежната отбрана – чл.119. От обективна страна е от особено значение поведението на пострадалия. То се изразява в непосредствено противоправно нападение, което пряко предизвиква реакцията на отбраняващия се. Втората съществена особеност е, че има превишаване на пределите на неизбежната отбрана, като преценката се прави по общите критерии по чл.12(2).

Без значение е субективната страна на деянието. Субектът може да действа умишлено, непредпазливо или при грешка. Когато се действа с умисъл е необходимо деецът да съзнава, че превишава пределите на неизбежната отбрана.

Когато чрез убийството са превишени пределите на неизбежната отбрана, но това се дължи на уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо на основание чл.12(4).

3. Убийство на рожба от майка. Наказанието, предвидено в чл.120 е по-леко от това, предвидено за убийство на рожден син или дъщеря по чл.116(1), т.3. Основание за подобно привилегировано третиране е особеното психическо състояние, в което се намира родилката по време на раждането или непосредствено след него. То се характеризира с нервно напрежение на майката, предизвикано от раждането, което довежда до отслабване на задръжките.
4. Убийство на рожба с чудовищен вид – чл.121. Характеризира се с особения предмет – рожба с чудовищен вид. Това е човешко същество, което по своята физика значително се отклонява от нормалното (ясно изразени дефекти, които са невъзстановими – липсващи или сраснали части от тялото). За да се приложи тази разпоредба е необходимо убийството да е станало веднага след раждането. Субект на това престъпление може да бъде само бащата или майката на новороденото.

Причиняване на смърт по непредпазливост                 

1. 1. Причиняване на смърт по непредпазливост при обикновена непредпазливост.

а) основен състав – чл.122(1). Резултатът – смъртта на жертвата е причинен пряко и непосредствено от конкретно деяние, което може да бъде действие или бездействие. От суб. страна формата на вината е непредпазливост. Когато деянието е извършено самонадеяно, деецът предвижда вероятното настъпване на смъртта, но действа или бездейства при категорична субективна увереност, че този резултат няма да настъпи. За да е налице тази форма на непредпазливост е необходимо деецът да е бил сигурен, че смъртта няма да настъпи, а според ВС такава увереност ще е налице, когато той е взел ефикасни, макар и недостатъчни мерки за предотвратяване на р/тата. Когато субектът извърши деянието по небрежност, той не предвижда смъртта на пострадалия, но в конкретната обстановка е бил длъжен и е могъл да я предвиди.

б) квалифицирани случаи на причиняване на смърт по непредпазливост – чл.122(2).

– класификацията е с оглед средството на престъплението – ако смъртта е причинена с огнестрелно оръжие или със силно действащо отровно вещество;

– при непредпазливото причиняване на смъртта на 2 или повече лица е необходимо м/у непредпазливото поведение и този резултат да има пряка и непосредствена връзка;

– не се наказва убийството на недородена или току що родена рожба от майката, извършено по непредпазливост – чл.125.

2. Причиняване на смърт при професионална непредпазливост (общ състав) – чл.123(1). Разпоредбата предвижда наказание за онзи, който причини другиму смърт поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или друга правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена опасност.

а) от обективна страна:

– изпълнителното деяние може да се осъществи чрез действие или бездействие, но то непременно трябва да е елемент от упражняването на правно регламентирано занятие или дейност, представляващи източник на повишена опасност;

= дейността е съвкупност от действия и бездействия, извършени с цел да се постигне определен резултат;

= занятието е дейност, която се характеризира с известна трайност и системност в нейното осъществяване и има професионален характер;

– дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена опасност;

– необходимо е осъщественото нарушение на правилата да се намира в причинна връзка с настъпилата смърт;

б) субект на убийството при професионална непредпазливост по основния състав е лице, което притежава правоспособност да упражнява занятие или дейност.

в) от субективна страна се осъществява по непредпазливост в двете й форми.

3. Причиняване на смърт при професионална непредпазливост – квалифицирани случаи – чл.123(2 и 3). По-тежко наказуемите убийства при професионална непредпазливост са очертани, като законът е имал пред вид степента на засягане на обекта, обстоятелствата, свързани със субекта и хипотезата на особено тежък случай.

а) с оглед особеностите на субекта:

– неправоспособен по смисъла на чл.123(2) е този субект, който не притежава необходимите специални знания, умения и опитност, предвидени в НА, проверени и удостоверени по съответен ред или който няма съответно разрешение да упражнява занятието или дейността, макар и да е правоспособен. Деецът няма да е правоспособен и когато е лишен от право да упражнява съответната дейност;

– пияното състояние на субекта се изразява в неблагоприятно патологично изменение на функциите на организма, дължащо се на проникване на алкохола в последния. Проявява се като нарушение на психиката, здравето, координацията, равновесие, говор, сънливост и др. Този квалифициращ признак ще е налице, когато в момента на извършването на деянието, концентрацията на алкохол в кръвта на дееца е най-малко 0,05 %, като законът не изисква да има причинна връзка м/у пияното състояние и осъществените нарушения на правилата за упражняване на дейността.

4. Привилегирован състав – чл.123(4). НК предвижда значително по-леки наказания за случаите, когато деецът след деянието е направил всичко, зависещо от него, за спасяване на пострадалия. Това е една т.нар. поощрителна разпоредба:

а) необходимо е пострадалият да е бил още жив в момента, в който субектът му е оказал помощ;

б) деецът трябва да е направил всичко възможно, зависещо от него за спасяване на пострадалия;

в) необходимо е жертвата да не пречи на дееца той да може да направи нужното за оказване на помощ.

5. Причиняване на смърт по непредпазливост при смесена вина. За убийствата по чл.124 е характерно, че е налице „различно субективно отношение на дееца към различни последици на неговото деяние.

а) от субективна страна:

– изпълнителното деяние се осъществява чрез действие или бездействие, но то разкрива обективните признаци на причиняване на телесна повреда;

– прекият резултат от престъплението е телесна повреда, като вследствие на нея настъпва и смъртта на пострадалия. Следователно налице са 2 резултата – телесна повреда и смърт;

– по-тежкият резултат трябва да се намира в причинна връзка с настъпилото увреждане на здравето, то поставя началото на един негативен процес с фатален край;

б) от субективна страна:

– по отношение на телената повреда субектът действа умишлено;

– по отношение на смъртта деецът действа по непредпазливост в двете й форми;

в) степента на умишлено увреждане на здравето на пострадалия има значение за наказанието, което ще се наложи на дееца. Разпоредбите на чл.124 дефинират отговорността в зависимост от вида на умишлената телесна повреда.

г) в чл.124 са предвидени няколко особени хипотези на непредпазливо причиняване на смърт вследствие на умишлено нанесена телесна повреда:

– за случаите, когато деянието е извършено в състояние на силно раздразнение. Състоянието на физиологичен афект предизвиква решение за причиняване на телесна повреда на жертвата а по отношение на смъртта субектът действа по непредпазливост (чл.124(2));

– умишлено причинена телесна повреда при превишаване на пределите на неизбежна отбрана;

– когато тежката или средна телесна повреда, от които е последвала смъртта представлява опасен рецидив – чл.124(3).

 

 

 

10. Престъпления против здравето -видове телесни повреди

 

 

Здравето на личността е защитеното от правото единство на телесната цялост, физиологично състояние и функциониране на съвкупността от тъкани, органи и системи на човешкото тяло във всеки един момент от неговото биологично съществуване.

1. Обща характеристика и система на престъпленията против здравето.

а) непосредствен обект са ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическата цялост на личността. Здравето е елемент от биологичното битие на човека в конкретен период от неговото съществуване и всеки индивид има свое здраве, което е различно от това на другите хора.

б) от обективна страна тези престъпления разкриват особености, сходни с тези на престъпленията против живота.

– изпълнителното деяние се осъществява както ч\з действие, така и ч\з бездействие;

– от гледна точка на въздействието в\у обекта посегателствата в\у здравето са типични резултатни увреждащи престъпления. Изключение от това право са само два състава, свързани с венерическите заболявания (чл.135(4) и (5)).

в) субект на престъплението е всяко нак. отговорно лице.

г) от субективна страна престъпленията разкриват голямо разнообразие.

д) с/мата на престъпленията против здравето е изградена в/у три критерия – вида на престъплението, степента на засягане на здравето и ф/мата на вината.

2. Телесни повреди. Телесната повреда е противоправно и виновно увреждане на здравето на др. човек чрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите, органите или с/мите на чов. организъм или причиняване на болка или страдание.

Видове телесни повреди:

А. Тежка телесна повреда. Според разпоредбата на чл.128(2) телесната повреда е тежка ако е причинена: продължително разстройство на съзнанието; постоянна слепота с едното или двете очи; постоянна глухота (като под такава се разбира глухота и с двете уши); загуба на речта; детеродна неспособност; обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган; загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб; загуба или осакатяване на крак или ръка; постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.

Общото при всички тези увреждания, които са тежка телесна повреда е, че всички те засягат основни органи и ф/ии на организма, така че здравето на пострадалия е засегнато до края на живота му или поне за неопределено дълъг период.

* Продължително разстройство на съзнанието – такива изменения, които го правят социално неспособен поради дълбоко нарушаване на неговите интелектуални или волеви възможности. Необходимо е да бъде продължително, като обхваща един дълъг период, изключващ временните и трайни болестни състояния.

* Постоянна слепота с едното или двете очи – не може да възприема и да разпознава заобикалящата го среда с едното или двете очи от най-близко разстояние, без да е необходима абсолютна невъзможност за възприемане на светлинни дразнения.

* Постоянна глухота – увреденият не е в състояние да възприема и от съвсем близко разстояние обикновените звукови сигнали и говор. Телесната повреда е тежка, когато глухотата е постоянна, т.е. когато повредата на слуховата ф/я е непоправима за цял живот.

* Загуба на речта – не може да изразява мислите си посредством членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с др. хора. Тя също трябва да бъде постоянна.

* Детеродна неспособност – анатомично или функционално засягане на организма, вследствие на което човек губи способността си да създава или ражда поколение и е увреждане, зависещо от пола на жертвата.

* Обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган – макар да не го уточнява изрично, законът има пред вид само засягане на главата, тъй като там се намират сетивните органи. Обезобразяването представлява такова съществено обезобразяване на човешкия образ, което го загрозява и то завинаги. Разстройството на речта представлява засягане ф/иите на говора, но без да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява мислите си без нея.

* Загуба на единия бъбрек, слезка или крило на белия дроб – касае се за цялостно отнемане от тялото на жизненоважни оргати, без които сериозно се нарушава нормалното съществуване и функциониране на човешкия организъм. Загуба на орган означава изваждането му извън тялото на човека, или оставането му там, но без да функционира.

* Загубата или осакатяването на крайник. Загубата на крак или ръка е цялостното отнемане на тези части на тялото в резултат на увреждането. Осакатяването на крайник е такова негово увреждане, при което ръката или кракът не са отделени от тялото, но тяхната ф/я е загубена завинаги и то в най-съществената им част. Ръката е осакатена, когато последва загуба от китката надолу, отнети са всички пръсти, при пълна загуба на 4 пръста или при загуба на палец и показалец едновременно. Кракът е осакатен, когато са отнети петата или стъпалото.

* Общо разстройство на здравето, опасно за живота, е това, което обхваща болестните състояния с голяма продължителност, без да е необходимо да се засегнат всички части на организма. Не е необходимо състоянието на опасност за живота да е налице постоянно.

Б. Средна телесна повреда.

Според чл.129(2) телесната повреда е средна, когато причинява: трайно отслабване на зрението и слуха; трайно затрудняване на речта, на движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност; счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето; обезобразяване на лицето или др. части от тялото; постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота или разстройство на здравето, временно опасно за живота; наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.

За много от уврежданията, които са визирани в чл.129(2) се изисква те да бъдат трайни. Според ВС, под белега трайност се разбира минималната продължителност във времето от около 30 дни, без да изключва и неопределено дълги периоди с продължителност над посочената.

* Причинено трайно отслабване на зрението или слуха – всяко ограничение на зрителната или слуховата способност.

* Трайно затрудняване на речта е увреждане, при което се засягат органи или функции, в резултат на което увреденият загубва способността свободно и правилно да изразява мислите си чрез членоразделна реч. Трайно затрудняване на движението на крайниците се определя като ограничаване възможността на увреденото лице да извършва активни физически действия и трудова дейност. Трайно затрудняване на движението на снагата или врата е което засяга двигателната способност на човека и съгласуваното им свързване с основните ф/ии на крайниците на тялото. Този ефект може да се дължи на счупване или спукване на кости, на разкъсване на мускулна или др. тъкан, както и на смущения в дейността на нервната с/ма, счупване на 3 или повече ребра, без да е съпроводено с разместване. Трайното затрудняване на ф/иите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност може да се дължи на анатомичното им увреждане или на функционални смущения.

* Счупване на челюст – нарушаване на нейната анатомична цялост. Според ВС това е самостоятелен вид увреждане,което води винаги до затрудняването на дъвченето и говоренето, поради което не е необходимо да се съпровожда винаги от избиване на зъби. Спукването на челюстта се приравнява на счупването й.

* Избиване на зъб(и) – избит, счупен или разклатен без значение дали е здрав или болен. Необходимо е те да не са изкуствени (иначе се носи отговорност само по чл.45 ЗЗД). Ако след това е направено добро зъбопротезиране, ВС приема, че следва да се има предвид при определяне на наказанието. Вследствие избиването на зъб трябва да бъде затруднено дъвченето или говоренето.

* Обезобразяването на лицето или на др. части на тялото – причиняват се значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото, които обективно загрозяват вида на човека.

* Постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота е увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват жизнените му сили или способността му да се противопостави на заболяването. Разстройството на здравето е временно опасно за живота, когато са причинени болестни състояния с малка продължителност, без да е необходимо да засегне всички части на организма.

* Наранявания, които проникват в черепна, коремна или гръдна кухина. Тези кухини на организма изолират жизнено важни органи от външната среда така, че да се изключи възможността от физическото им увреждане или от проникване на чужди тела и организми в близост до тях.

В. Лека телесна повреда.

а) ЛТП с разстройство на здравето по чл.130(1) е налице, когато на пострадалия са причинени анатомични увреждания или функционални смущения, извън тези, визирани в чл.128(2) и 129(2). Такива са всички увреждания, които не са завинаги, постоянни, продължителни, трайни или временно опасни за живота. Такива са одраскване, охлузване, порезни рани на кожата, контузни рани, които причиняват оток и посиняване, мускулни пробождания, счупване на 1 или 2 ребра, на носни костици и др. подобни.

б) ЛТП, изразяваща се в причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето по смисъла на чл.130(2) е засягане на организма в най-малка степен. Тази болка се определя като краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическото въздействие, а страданието – като продължаваща болка.

в) във връзка с ЛТП в чл.130(3) е предвидена и реторсията, т.е създадена е възможност съдът да не накаже и двамата, ако пострадалият от ЛТП е отвърнал веднага с такава на лицето, което му е причинило ЛТП.

г) ЛТП, нанесена по непредпазливост не е престъпление. Наказва се само, когато увреждането съставлява СТП или ТТП, независимо дали се касае за обикновена или професионална непредпазливост.

Причиняването на лека телесна повреда по общо правило е престъпление от частен характер.

КВАЛИФИЦИРАНИ ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ

1. Квалифицирани състави на умишлени телесни повреди.

а) Законът третира като квалифициращи обстоятелства само качествата на пострадалия „майка и баща“, като за разлика от убийствата, качествата „рожден син“ и „рождена дъщеря“ не са квалифициращо обстоятелство – чл.131(1), т.3.

б) Причинени на повече от едно лице, на малолетно или на бременна жена – в т.4 на същия член.

в) Съвкупността от телесни повреди, но само когато първото престъпление е умишлена тежка или средна телесна повреда – т.6.

г)Повторното извършване на СТП и ТТП е квалифицирано обстоятелство в чл.131(1), т.7. Повторност ще е налице, когато деецът е вече осъждан за друго такова престъпление.

д) ТТП и СТП са квалифицирани и когато представляват опасен рецидив – чл.131а.

2. Квалифицирани състави на непредпазливи телесни повреди.

а) когато деецът е действал при професионална непредпазливост (чл.134(1)) или когато неправоспособно лице е причинило такава повреда чрез деяние, спадащо към правно регламентирано занятие или дейност, представляващи източник на повишена опасност – чл.134(2).

б) причиняване на СТП и ТТП в пияно състояние или на повече от 1 лице, извършени при професионална непредпазливост.

ЛЕКО НАКАЗУЕМИ ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ

1. Леко наказуеми умишлени телесни повреди.

а) когато субектът е действал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, с което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни, освен в случаите на опасен рецидив – чл.132(1).

б) когато са причинени при превишаване на пределите на неизбежната отбрана – чл.132(2).

2. Леко наказуем случай на непредпазливи телесни повреди – когато деецът, след като е причинил СТП или ТТП при професионална непредпазливост е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия – чл.134(4).

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, СВЪРЗАНИ С ВЕНЕРИЧЕСКИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Законодателят приравнява тези престъпления на СТП.

Под венерическа болест се разбира трайно разстройство на здравето, неопасно за живота, което се дължи на проникване в човешкия организъм на вирус и което се предава при осъществяване на полов контакт м/у болния и здраво лице. Възможни са и др. пътища на прониква не на вируса в организма на пострадалия, но половият контакт е най-честото.

1. Заразяване другиго с венерическа болест. Особености.

1.1. От обективна страна.

а) пострадало е лице, което не е заразено с венерическа болест.

б) изпълнителното деяние се осъществява най-често с действие, но е възможно и едно бездействие да е пряка причинна връзка за заразяване на жертвата (напр. при неспазване на хигиенни изисквания).

в) това е резултатно престъпление, тъй като е довършено с факта на проникване на заразата в организма на лицето, което не страда от такава болест. Необходимо е заболяването да се е развило в тежка ф/ма, като са без значение евентуалните подобрения, които настъпват в резултат на лечение.

1.2. Субект – само лице, което страда от венерическа болест.

1.3. От субективна страна заразяването другиго с венерическа болест може да бъде умишлено и по непредпазливост. И при двете ф/ми на вина се изисква един допълнителен субективен елемент – деецът да знае, че страда от такава болест.

1.4. При множество пострадали в чл.135(2) е предвиден квалифициран състав. Такъв е и съставът, когато са заразени лица до 16 год. възраст.

2. Заразяване другиго със СПИН – въпросът се нуждае от законодателна интервенция поради фаталния край на заболяването. Тук също важат хипотезите на умишлено и непредпазливо заразяване.
3. Особени хипотези – поставяне в опасност др. лице да бъде заразено с венерическа болест – чл.135(4), наказва се по адм. ред, а при повторно извършване – по общия ред.

 

ЗЛЕПОСТАВЯНЕ. Особени белези на тази група престъпления. Разлика от убийството и телесната повреда. Анализ на престъпленията по чл.136, 137-141.

Този вид престъпни посегателства не увреждат живота или здравето на личността, но се свързват с такава опасност за увреждане.

1. Непосредствен обект са ОО, които възникват във връзка с неприкосновеността на човешкия живот и здраве.
2. От обективна страна злепоставянето се характеризира с няколко особености:

а) изпълнителното деяние се осъществява преди всичко с бездействие. Действието като ф/ма на деянието е възможно само при нарушаване на формално установените правила по чл.136. За злепоставянето е характерно, че то винаги е свързано със съществуване на определена опасност за живота или здравето на жертвата за определен период от време. Поради това, то винаги е едно продължено престъпление.

б) от гледна точка на въздействието в/у обекта има 2 вида престъпления: престъпления на поставяне в опасност (чл.136 и 137) и формални престъпления (чл.138-141).

3. Субект може да бъде всяко нак. отговорно лице, а особен субект се изисква по чл.138, 140, 141.
4. От субективна страна умишлено и само един състав непредпазливо – чл.136(2).
5. С/ма на престъпленията:

а) чрез които се създава опасност;

б) свързани с неотстраняване на възникнала опасност;

ВИДОВЕ ЗЛЕПОСТАВЯНЕ

1. Нарушаване правилата за охрана на безопасността на труда – чл.136, когато с това се изложи на опасност живота или здравето на трудещите се.

а) от обективна страна престъплението е свързано с трудова дейност, чиято безопасност е предмет на особена регламентация в закон или подзаконов НА, към който препраща бланкетната разпоредба. Пострадалият е лице, което участва в трудовата дейност. Изп. деяние се изразява в нарушаване на установени в НА правила за охрана безопасността на труда. То може да се осъществи както чрез действие (напр. издаване на заповед за работа на необезопасен обект), така и чрез бездействие (напр. непровеждане на задължителен медицински преглед преди започване на работа). Престъплението е резултатно, довършено е когато възникне опасност за живота или здравето на пострадалия.

б) субект може да бъде само лице, правно задължено да спазва определени правила за охрана безопасността на труда.

в) от субективна страна:

– умишлено, като волевият момент може да се изразява само в безразлично отношение към резултата Умишленото злепоставяне може да се осъществи само при евентуален умисъл. Субектът цели или допуска тяхното нарушаване, като предвижда възникването на опасността;

– непредпазливостта се изразява в незнание на съответните правила, които субектът е бил длъжен или е могъл да знае или в тяхното немарливо изпълнение;

2. Неоказване на помощ (чл.137-141).

а) престъплението по чл.137 е двуактно, защото изисква: 1.излагане на опасност и 2.непритичане на помощ. То е от категорията на продължените. От суб. страна се реализира с евентуален умисъл. Субект може да бъде всяко наказателно отговорно лице.

б) престъпление по чл.138 – изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие на лице, което е морално задължено да се грижи за друго лице. То трябва да няма възможност да се запази поради малолетие, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност. Деецът трябва да е могъл да окаже необходимата помощ, като това трябва да е било възможно да стане.

в) престъпление по чл.139 криминализира деянието, противоречащо на една морална норма. Деецът не се е притекъл на помощ на едно лице, което се намира в опасност за живота, като това притичане на помощ би било без всякаква опасност за него самия или другиго. От субективна страна деянието се извършва при евентуален умисъл. Този текст в говоримия език се нарича „сеирджилък“.

г) престъпление по чл.140 – то се явява квалифициран състав на престъплението по предходния член. Особеното тук е, че деецът е водач на МПС, участвало в злополука.

д) неоказване на помощ на болен или на родилка без уважителни причини от медицинско лице, след като е било поканено. Родилка означава, че при бременната са започнали родилните болки. Необходимо е деецът изрично да е бил поканен и неговото бездействие да е без уважителни причини. В ал.2 на чл.141 е даден квалифициран състав на престъплението. Когато на виновния е било известно, че болният или родилката са в опасно положение.

Тези престъпления имат теоретичен характер и последните 20 -30 години почти няма практика по тях.

 

 

11. Престъпления против честта – видове и отграничения

 

Обидата и клеветата са умишлени и противоправни посегателства върху духовните ценности на личността – честа и достойнството на човека.

Обидата и клеветата са винаги и само престъпления от частен характер – те се преследват по тъжба на пострадалия.

Престъплението обида е предвидено в чл. 146 НК. Съгласно ал. 1 на този член: “Който каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се наказва за обида с глоба от хиляда до три хиляди лева. В този случай съдът може да наложи и наказание обществено порицание”.

Субект на престъплението може да бъде всяко НОЛ.

Изпълнителното деяние има две форми:

Първата се осъществява чрез думи и се заключава в казване на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие.

Втората форма на ИД обида се осъществява чрез действие, жест (мълчаливо). Тя се заключава в извършване не нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие.

И в двете форми се засяга честта и достойнството на пострадалия – самочувствието му, неговата самооценка. Тук от значение е само презрителната унизяваща форма на обръщение към пострадалия – дори да става дума за нещо, което е вярно по своето съдържание, това не изключва обидата.

Присъствието на пострадалия като обективен признак  на обидата се тълкува разширително, а не само в смисъл, че той трябва да се намира на същото място.Приема се, че пострадалия присъства и когато обидата е отправена по телефона или дори, когато обидата е отправена  с писмо.

При тези случаи тя се определя като присъствена обида.В противен случай,когато презрителната оценка към пострадалия , поднесена с думи или действия, е насочена не към него, а към трето лице, обидата се явява отсъствена. Такава обида е поначало е съставомерна с едно изключение – когато военнослужещ даде презрителни оценки за своя началник пред трето лице.

Обидата е типично резултатно престъпление. Нейният престъпен резултат е узнаването от пострадалия на унизяващото го обръщение.

Характерно за формата на вина е, че то може да се извърши и с двата вида умисъл – пряк и евентуален.

По подобие на леките телесни повреди и тук има място за т. нар. реторсия.Ако пострадалият е отвърнал веднага на обидата, то съдът може (не е длъжен) да освободи и двамата от наказание.

Квалифицирани състави.

Ако тя е нанесена публично. Това означава, че обидата се осъществява на място, където е имало минимум две лица, които са могли да възприемат казаното или извършеното.

Ако обидата е разпространена чрез печатно произведение или по друг начин.

Ако страна е длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод на службата или функцията му.

Престъплението клевета е предвидено в чл. 147 НК:

Чл. 147. (1) Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание.

(2) Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.

Субект може да бъде всяко НОЛ.

ИД има две форми:

Първата от тях е типична. Тя е разгласяване на позорно обстоятелство за другиго. За разлика от обидата тук адресат не е самия пострадал, а трето лице. При това е  достатъчно да има само разгласяване – съобщаване на едно трето лице; не е нужно да има разпространяване – уведомяване на повече лица.

Наред с това за разлика от обидата, средството на клеветата не е оценка, а факт (обстоятелство). Фактът, който се довежда до знанието на третото лице трябва да е позорен – да обосновава отрицателни изводи за пострадалия.Фактът е позорен, защото неговото разгласяване води до засягане на обективна чест и  достойнство на пострадалия – неговия авторитет, обществената му оценка.По тези съображения фактът на осиновяването не е позорен и не може да съставлява клевета. Разгласяването на такъв факт е предвидено като отделно престъпление против личната тайна в  чл. 145, ал.2 НК, и то пак за разлика  от клеветата, когато отговаря на истината, а не на някаква лъжа. Чл. 145. (2) Който разгласи тайната на осиновяването с намерение да причини вредни последици на осиновения, на осиновителя или на семейството им, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с пробация, а когато от деянието са настъпили тежки последици – с лишаване от свобода до една година.

Втората форма на ИД  е приписване на другиму на престъпление. Съществено е това да не отговаря на истината.Тук всъщност става дума за частен случай на първата типична форма на ИД – разгласяване на позорно обстоятелство.

За извършване на клеветата не се изисква каквото и да е присъствие на пострадалия. За сметка на това има друго изискване – засягащия го позорен факт да бъде неверен. Ако разгласеният факт отговаря  на действителността, престъпление няма да има.

Клеветата е резултатно престъпление. Престъпният резултат е узнаване на позорния е неверен факт от страна на поне едно трето лице. Не е нужно обаче това лице да е повярвало и да си е съставило лошо мнение за пострадалия.

Формата на вината е умисълът – пряк или евентуален.

Квалифицираните случаи са както при обидата, но има и един допълнителен – да са настъпили тежки последици.

Престъплението по чл. 148а НК е сравнително ново – от 1997 г.:  Чл. 148а. Който разгласи устно, чрез печатни произведения или по друг начин данни, обстоятелства или твърдения за другиго, основаващи се на неправомерно придобита информация от архива на Министерството на вътрешните работи, се наказва с глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева.

Субект на престъплението може да бъде всяко НОЛ.

ИД е преди всичко разгласяване на някакъв факт за другиго. За разлика от клеветата обаче тук не се изисква фактът да бъде непременно позорен и/или неверен. За сметка на това е поставено изискването разгласеният факт да идва от неправомерно придобита информация от архива на МВР.

Престъплението е резултатно както клеветата. Престъпният резултат е узнаване на факта от страна на поне едно трето неовластено за това лице. Не е нужно обаче това лице да си е съставило лошо мнение за пострадалия.

Формата на вина също е умисълът – пряк или евентуален.

 

 

12. Разврат – видове полови престъпления

І. Обща характеристика.

Престъпленията по Раздел 7 “Разврат” (половите престъпления) се определят като умишлени и противоправни посегателства срещу половата неприкосновеност на личността.

Груповият обект на посегателство са обществени отношения, свързани с:

• половата неприкосновеност,
• нормалното психо-физическо и морално развитие на подрастващите,

Системата на половите престъпленията се обособява съобразно основния критерии – “характера на половото действие” в следните подгрупи:

• блудство,
• престъпни съвкупления,
• хомосексуални действия,
• други полови престъпления, към които спадат:
• създаващите предпоставка за развратни действия (чл.155 и 156),
• порнография (чл.159).

Допълнителен критерий за подразделяне на половите престъпления е възрастта на пострадалия. С оглед на този критерий половите престъпления биват спрямо достигнали или недостигнали някаква зрелост лица.

ІІ. Блудство.

1. Основен състав.

Регламентиран е в чл.149 (1).

Субект на това престъпление може да е лице както от мъжки, така и от женски пол.

ИД е осъществяване на физически контакт с лице под 14 г. Контактът обаче не  е обективно насочен към съвкупление.

Пострадал от престъплението може  да бъде всяко лице, ненавършило 14 годишна възраст.

Престъплението е резултатно – осъществен физически контакт с пострадалия.

От субективна страна:

• пряк умисъл и
• специфична цел: да възбуди/удовлетвори полово желание без съвкупление.

Съгласно член 158 НК при последвал брак между двете лица деецът не се наказва.

2. По-тежко наказуеми случаи с пострадал малолетно лице.

Регламентирани са в чл.149 (2)¸(5). Диференциацията на НО чрез тях е по-особена в сравнение с принципното положение в Особената част (чл.93, т.8).

Заслужават внимание и четири квалифицирани състави на блудство по отношение на малолетен:

• при използване на сила или заплашване спрямо пострадалия. Чрез тях деецът сам и принудително предизвиква безпомощното състояние на пострадалия. Така се получава съставно престъпление – изпълнителното му деяние съдържа два разнородни акта в отношение като средство към цел. Всеки от тях и сам по себе си осъществява състав на престъпление. Няма реална съвкупност, а само едно, съставно престъпление;
• чрез използване на безпомощното състояние на пострадалия. Пострадалият не може да оказва съпротива за да се защити;
• чрез привеждане на жертвата в безпомощно състояние. Това квалифициращо обстоятелство е налице, когато деецът привежда сам в безпомощно състояние пострадалия , но по непринудителен път. Тук също става дума за два акта, но първият от тях не съставлява принуда, нито друго престъпление. С оглед на това става дума за нетипично двуактно престъпление, защото само вторият акт, съставлява сам по себе си престъпление;
• четвъртият случай е този, при който има поне двама малолетни пострадали

3. Втори основен състав (чл.150).

• От обективна страна основната разлика е с оглед предмета на престъплението (пострадалия) – лице, навършило 14-годишна възраст. Блудствените действия по начало не са забранени спрямо тази категория лица, но тук законът изисква и допълнителни обстоятелства, дадени в алтернатива:

• като се използва принуда (двуактно престъпление);
• използване на безпомощното състояние на пострадалия – деецът не е причастен към привеждане на жертвата в това състояние, т.е. престъплението не едноактно;
• привеждане на жертвата в такова състояние (двуактно престъпление).
  • От субективна страна (аналогично с чл.149 (1)):
• пряк умисъл и
• специфична цел: да възбуди/удовлетвори полово желание без съвкупление.

ІІІ. Престъпни съвкупления.

Те  са няколко различни вида.Характерно за тях е, че деецът и пострадалият са от различен пол.

1. чл.151.Регламентирани са два основни състава в двете алинеи. Те са без принуда, без използване на сила или заплашване.

Първи основен състав – алинея 1: Който се съвъкупи с лице, ненавършило 14-годишна възраст, доколкото извършеното не съставлява престъпление по чл. 152, се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

• Субект на престъплението може да бъде всяко НОЛ. От обективна страна пострадал е лице, ненавършило 14-годишна възраст, без значение пола. Изпълнителното деяние се изразява в самото осъществяване на съвкуплението, т.е. по принцип има запрет са осъществяване на това деяние с лице от тази категория. Квалификацията е възможна доколкото извършеното не представлява изнасилване. По този начин се подчертава, че при престъплението по чл.151 съвкуплението е със съгласието на пострадалия. Предполага се знание на факта, че пострадалият е малолетен, деецът да е знаел, че лицето не е навършило 14-годишна възраст. Несъзнаването на обстоятелство от състава на престъплението води до института на чл.14 НК – фактическа грешка.

Понеже пострадалият е малолетен, неговото съгласие няма значение и не изключва престъплението.

Престъплението е резултатно. Престъпният резултат се заключава в половия акт между дееца и малолетния пострадал.

Под “съвкупление” съдебната медицина има предвид вагинално сексуално проникване.  Това означава, че при тези престъпления довършен опит е невъзможен.

• От субективна страна съставът се характеризира с умисъл.

 

Престъплението по чл.151 (1) следва да се различава от престъплението по чл.191 (3) – заживяване на съпружески начала с лице от женски пол ненавършило 14-годишна възраст. Ако чл.191 (3) е осъществен ще се изключи възможността самостоятелно да се прилага чл.151 (1) НК.

Втори основен състав – алинея 2:  Който се съвъкупи с лице, навършило 14-годишна възраст, което не разбира свойството или значението на извършеното, се наказва с лишаване от свобода до три години.

Различава се от състава по ал.1 по това, че става дума за лице навършило 14-годишна възраст, но което не разбира свойството и значението на извършеното и следователно е невменяемо. Тук пострадалият е също лице, което няма правно значима воля.

И тук, съгласно чл. 158 НК при последвал брак между двете лица деецът не се наказва. Чл. 158. В случаите на чл. 149 – 151 и 153 деецът не се наказва или наложеното наказание не се изпълнява, ако до привеждане на присъдата в изпълнение последва брак между мъжа и жената.

2. Изнасилване (чл.152): Който се съвъкупи с лице от женски пол:
3. лишено от възможност за самоотбрана, и то без негово съгласие;
4. като го принуди към това със сила или заплашване;
5. като го приведе в безпомощно състояние,

се наказва за изнасилване с лишаване от свобода от две до осем години.

Техен субект може да бъде само мъж, а пострадал – само жена.

2.1. Субект – налице е особеност: самостоятелен извършител е само лице от мъжки пол. Лица от женски пол могат да носят НО за изнасилване и то не само като помагач и подбудител, но и за съизвършителство във всички варианти, дори когато престъплението е двуактно. Жена може да участва в първия акт – принуда или привеждане на жертвата в безпомощно състояние.

2.2. От обективна страна основният състав по ал.1 има три варианта:

• съвкуплението се осъществява с лице от женски пол, което е лишено от възможност за самоотбрана и без неговото съгласие:
• тук деецът не е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние с оглед характера на конкретното деяние (съвкуплението), а не че преди това не е бил виновен за това;
• пострадалата не е дала съгласие за осъществяването на съвкуплението преди да изпадне в такова състояние;
• съвкуплението се осъществява при използването на принуда (сила или заплашване). Така се сломява наличната или евентуална съпротива на жертвата;
• съвкуплението се осъществява чрез привеждането на лицето от женски пол в безпомощно състояние. Този вариант се различава от първия по това, че тук деецът е причастен към привеждането на жертвата в безпомощно състояние, а от втория – по начина, по който това се осъществява (там е чрез употреба на сила или заплашване, а тук – по всякакъв друг начин извън употреба на сила или заплашване).

Пострадал е само лице от женски пол, т.е. нашият НК не дава изрична защита на пострадало лице от мъжки пол. Когато на практика пострадал е лице от мъжки пол, съдът прибягва до квалификация по други състави – като съвкупност от престъпления (от принуда и хулиганство или от телесна повреда и хулиганство). Целта е все пак да се постигне справедливо наказване.

Субект е само лице от мъжки пол.

Престъплението е  резултатно. Изпълнителното деяние във всички случаи предполага съвкупление с жертвата. При това престъпление довършен опит не е възможен.

2.3. От субективна страна – пряк умисъл.

Интересен юридически е квалифицираният случай на изнасилване по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК. Това е групово изнасилване. Тук е достатъчно да има поне двама съизвършители, не е нужно те да  са  се сговорило предварително.

 

По-тежко наказуемите състави са с голямо практическо значение.

3. чл.153.

3.1. Субект – самостоятелен извършител е само лице от мъжки пол.

3.2. От обективна страна пострадал е само лице от женски пол, но съставът се специфицира от гледна точка на особената връзка, която съществува между пострадалата и субекта на престъплението – връзка на материална или служебна зависимост.

Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на съвкуплението като деецът се възползва от наличието на посочената зависимост (житейски т.нар. “мек натиск” върху жертвата).

Субект на това престъпление може да бъде всяко НОЛ от мъжки пол, което има материална или служебна власт спрямо пострадалия – лице от женски пол.

Престъплението е резултатно.

3.3. Субективната страна – пряк умисъл, който има за съдържание съзнаване от страна на дееца, че макар да осъществява съвкуплението със съгласието на жертвата, то се дължи изключително на нейната зависимост.

4. Кръвосмешение (инцест) – чл.154: Съвкупление между възходящи и низходящи, между братя и сестри и между осиновители и осиновени се наказва с лишаване от свобода до три години.

4.1. От обективна страна това е един от вариантите на особена задружна престъпна дейност – обособява се в особената част на закона, а не сред основните форми на съучастие. Това е пример за т.нар. “необходимо съучастие”. Лицата участващи в съвкуплението се намират в близка родствена връзка:

• по права линия без ограничения в степените;
• по съребрена линия до втора степен (между братя и сестри);
• между осиновители и осиновени.

Тук изрично не се прави уговорка, както в чл.152, но лицето отговаря за кръвосмешение, ако няма основание да отговаря за изнасилване. Ако единият от извършителите не е навършил 14-годишна възраст няма да има кръвосмешение, а престъпно съвкупление при условията на чл.151 (1).

Престъплението е резултатно.

4.2. От субективна страна – умисъл, т.е. ако деецът не знае, че преспива с родственик, липсва основание за НО.

Създаването на условия за разврат включва три престъпления.

Субект и на трите може да бъде всяко НОЛ.

1. Първото от тези престъпления е предвидено в чл.155, ал. 1 НК: Който склонява друго лице към проституция или свожда към блудствени действия или съвкупление, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до три хиляди лева.

Изпълнителното деяние на това престъпление има две форми – склоняване на лице към проституция и свождане. Първата форма се изразява д извършване на дейност по мотивиране на мъж или жена да осъществява полови контакти с неограничен брой лица срещу материални облаги. Втората форма на ИД се изразява в подпомагане на различни, вече мотивирани лица, да осъществяват блудствени действия или съвкупления.

Престъплението е на просто извършване.

Форма и вид на вината винаги пряк умисъл.

2. Второто от този вид престъпления е това по чл. 155, ал. 2: Който предоставя систематически помещение на различни лица за полови сношения или за блудствени действия, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от хиляда до пет хиляди лева.

ИД на това престъпление е системно предоставяне на помещение, но не на една и съща двойка с трайно изградени отношения, а на различни лица, за да осъществяват полови контакти или само блудствени действия. Системно означава поне три пъти.

Престъпният резултат се заключава в държането на предоставеното помещение от поне три двойки.

Форма и вид на вината – пряк умисъл.

3.Третото от престъпленията по създаване на условия за разврат е отвличането на жена за разврат: Който отвлече друго лице с цел да бъде предоставено за развратни действия, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години и с глоба до хиляда лева.

ИД – отвличане на лице от женски пол за развратни действия.

Престъпният резултат е поставянето на пострадалата на място, където тя  не желае да пребивава.

Форма и вид на вината – пряк умисъл.

Като субективен признак съществува специална цел – пострадалата да бъде предоставена за развратни действия.

ІV. Други полови престъпления.

1. Хомосексуални действия: Чл. 157. (1) Който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използува положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.

За разлика от блудството той е винаги и само разврат между лица от един и същи пол.Насочен е към полово сношение – анален контакт, когато е между мъже и към действия на полово удовлетворение, когато е между жени.В първата хипотеза се определя като педерастия, във втората – като лезбийство. Хомосексуализмът е престъпление само в предвидените от закона случаи:

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст, наказанието е лишаване от свобода от три до дванадесет години.

(3) Който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, ненавършило 14-годишна възраст, се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

(4) Който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, навършило 14-годишна възраст, което не разбира свойството или значението на извършеното, се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

2. Порнография (чл.159):

Чл. 159. (1) (Който създава, излага, представя, излъчва, предлага, продава, дава под наем или по друг начин разпространява порнографски материал, се наказва с лишаване от свобода до една година и глоба от хиляда до три хиляди лева.

Криминализират се всички възможни форми на манипулация чрез предмети с порнографско съдържание. Кои са тези предмети по смисъла на закона? Критерият е оценъчен. И тук НО следва силно да се ограничи и да бъде в съответствие с модернистичните разбирания по въпроса с европейското законодателство.

В два аспекта би могло да се обоснове наказателно-правна намеса:

• достъп до тях на лица на ниска възраст,
• места, на които би следвало човек да си купи/погледа такива материали.

Престъплението  се върши с пряк умисъл.

 

 

13. Престъпления против собствеността – видове, отграничения

 

Непосредствен обект – обществени отношения, които осигуряват нормални условия за упражняване на правото на собственост върху движими вещи.

Основен състав – чл.194 (1): Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

Кражбата е най-често извършваното престъпление.

1. От обективна страна

1.1. Предмет на престъплението може да бъде само движима вещ, като според ЗС (която не е трайно прикрепена към земята) и енергията се счита за такава, която трябва:

• да е чужда, а тя е такава, когато не е в изключителната собственост на дееца;
• да има определена парична стойност като меродавната стойност е тази към момента на извършване на престъплението (с нея трябва да бъде обезщетен пострадалия, а освен това служи и за критерий за определяне на това, дали кражбата е в големи или особено големи размери). Вещта трябва да има някаква стойност, защото престъпленията против собствеността по гл. V са такива от имуществен характер.

На основание чл. 194 (2) е видно, че кражба може да бъде осъществена и от съсобственик на вещта, предмет на престъплението. Кражбата не може да има за предмет „ничии“ вещи.

1.2. Съществен елемент на състава е владението на вещта. То по смисъла на НП включва и държането, т.е. разбира се само фактическа власт, без значение дали по смисъла на ГП е владение или държане. Следователно под „владение“ не се има предвид това по см. на чл. 68 ЗС, а се има предвид власт за едно фактическо разпореждане с вещта. Няма пречка да се прекъсне фактическата власт и на държател.

1.3. Изпълнителното деяние се изразява в отнемане на вещта от владението на другиго без неговото съгласие. Осъществява се само чрез действие и се изразява в това, деецът да прекрати досега съществуващата фактическа власт върху вещта, която се упражнява от собственика или друго лице и да установи своя фактическа власт, т.е. отнемането се характеризира с два момента:

• прекъсване на фактическата власт на досегашния владелец на вещта;
• установяване от страна на дееца на своя фактическа власт върху вещта.

Въпреки това кражбата не е съставно или двуактно престъпление, най-малкото защото разграничаването на тези два елемента е чисто теоретическо.

1.4. Кражбата е резултатно престъпление. Установяването на фактическа власт същевременно визира и резултата – в момента, в който се приема, че фактическата власт е установена от дееца, престъплението се счита довършено. От гл.т. на стадиите на осъществяване на едно умишлено престъпление, при кражбата довършен опит е невъзможен, възможен е само недовършен такъв, защото логично не е възможно да се конструира хипотеза на довършено деяние без настъпване на резултата.

Престъпен резултат – завладяване на чуждата вещ. Завладяването се смята  за юридическо довършване на престъплението. Има обаче и т. нар. фактическо довършване. То настъпва по-късно – а именно, тогава, когато деецът успее да избяга и пострадалият или трето лице не може вече да реагира на място за да възстанови първоначалното владение. С фактическото довършване се преустановява състоянието на неизбежна отбрана.

Постановление №6 от 1971 г. на Пленума на ВС – опит за кражба е налице, когато деецът е извършил действия за отнемане на вещи от места, където обикновено се държат такива, но те не са се оказали налице, както и в случаите, когато не е намерил търсената вещ. Това е хипотеза на годен опит.

1.5. Липса на съгласие за отнемане на предмета на посегателство.

2. От субективна страна.

Съставът се характеризира с два момента:

• пряк умисъл;
• специален субективен признак – цел, която се изразява в намерение на дееца противозаконно да присвои вещта.

Тълкуването на целта предполага намерение на дееца да счита вещта като своя, т.е. намерение да се разпорежда с нея като със своя. Следователно, кражбата не е користно престъпление по определение във връзка с основния състав. СП стига много далеч – обосновава се цел и в случаи, когато вещта се отнема, за да се принуди трето лице да изпълни свое задължение. В едно свое решение ВКС се произнася по следния случай: наемодател изпраща своя дъщеря във вила, която дава под наем, за да вземе по-ценни неща на наемателя, защото не си плащал наема, за да го принуди да плати. Съдът приема, че отнемането е с цел присвояване, не е изнудване, тъй като се дължи една престация по действителен договор.

3. По-тежко наказуеми случаи.

Възможно е съставите да се групират на базата на следните критерии:

• с оглед на обстановката, в която се извършва;
• с оглед на своя предмет;
• с оглед на метода на извършването;
• с оглед на нейният субект.

В лекцията те са разгледани последователно.

Точка 1: особеното е обстановката, в която е извършена кражбата – във време на обществено бедствие. Има неизчерпателно изброяване на някои случаи: пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено бедствие. Особено значение има съставът от гл.т на факта, че не се предвижда възможност за смекчаване на НО на основание чл.197, ако кражбата е осъществена при посочените обстоятелства.

Точка 2: кражба на вещ, която не е под постоянен надзор. Това са случаите, при които съответните вещи по предназначението си или поради определено стечение на обстоятелствата, или обичайно се оставят без наблюдение (не е възможно да се постави под надзор), напр. селскостопанска продукция (независимо дали е обрана или не), МПС на неохраняем паркинг. Поради наличието на този състав тълкувателната практика на ВС е в смисъл, че правоимащите не са преустановили осъществяването на своята фактическа власт върху съответните вещи, когато са забравили тези вещи, напр. в превозно средство или на публично място (ж.п. гара, аерогара), все места, за които има установен режим, с оглед връщането на тези вещи на посочените лица. Следователно вземането на такива вещи на общо основание се третира като кражба (ППВС 6-71, изм. с ППВС 7-87).

Вторият квалифициран случай на кражба с оглед на нейния предмет е по чл.195, ал.1, т.8 – кражба, извършена от гроб на покойник. Формулата е неудачна, защото възниква въпросът, какво ще стане, ако кражбата е от гроб, но не на покойник. Тълкуването на тази хипотеза свързваме с това, че законодателят би искал да ни укаже на особеното място, от което се отнемат вещите. Това място очевидно трябва да се свърже с тленните останки на човека, следователно под тази кражба се разбират случаите, когато отнемането визира вещи, които не само са вкопани в земята, но и се намират около такова място, независимо от тяхното предназначение, които обичайно се поставят в или около такова място, било за оказване на почит на починалия, било за украса на съответното място.

Точка 3: Първият от тези случаи  е по чл.195, ал. 1 т.3 НК: ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот – взломна кражба. Осъществена е чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот. Изброяването е изчерпателно. Съществува обширна съдебна практика, в която се уточнява необходимостта преградата да е здраво направена, прозорецът, през който е проникнато да не е с дупка или пукнатина, ако е с найлон, той да не е откован и др. под.

По точка 3 съществуват и следните три квалифицирани състава:

• ако за извършване на кражбата е използвано МПС – такова използване е налице, когато благодарение наличието на МПС деецът е успял да установи своя фактическа власт върху вещта, предмет на кражбата. Това не е хрумване на дееца, а предназначението на МПС^то е да може с него да се осъществи престъплението (напр. натоварва се ТИР с цигари – без наличието на МПС кражба с такъв тонаж на вещите е невъзможна, но ако краде 2-3 бижута, не попада под този състав).
• Когато за осъществяване на кражбата е използвано техническо средство – това е всяка вещ, която по предназначението си служи за осъществяване на една или повече технически операции. Не става дума за използване на вещ, която по силата на особените умения на дееца се използва в конкретния случай за осъществяване на такива операции, т.е. не се квалифицират случаите, когато вещта се използва инцидентно за тази операция, макар по предназначението си да не се използва за такава. Проблеми в СП: когато не се използва МПС, а каруца, това техническо средство ли е? След колебания се приема, че не е.
• Когато кражбата се осъществява по специален начин – има се предвид начин, който предполага особени умения или ловкост, проявена от страна на дееца. Той осъществява поведение, което не е обичайно от гледна точка възможностите на повечето хора. Разлика с т.2: според СП, когато се използва шперц или когато деецът прави дубликат на ключ и с дубликата извършва кражба, това е специален начин (особена хитрост). Иначе използването на какъвто и да е ключ за влизане се третира по т.2.

Точка 4: Първият такъв случай е предвиден в чл.195, ал.1, т. 5: ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай – изисква се предварителен сговор и на следващо място извършеното да не е маловажен случай, тоест стойността на откраднатото да не е под три минимални работни заплати.

Втори случай – ако кражбата е извършена от длъжностно лице, което се е възползувало от служебното си положение. Изисква се кумулативното наличие на следните условия: Кражбата е извършена от длъжностно лице по см. на чл.93, т.1, без ограничение какво е точно,то да се е възползвало от служебното си положение. Длъжностното лице се е възползвало от служебното си положение, когато длъжностното качество на дееца го е улеснило в достъпа му до вещта.

Трети –  в немаловажни случаи, ако е извършена повторно; Условията за квалификация са: кражбата е повторна, т.е. представлява случай на специален рецидив по см. на чл. 28 НК, в немаловажни случаи – и предхождащият кражбата случай следва да е немаловажен, и новоизвършеният случай следва да е немаловажен.

Следващи, ако кражбата е извършена от лице което е охранител или застраховател , лице от състава на МВР или се представя за такова.

Кражба извършена от лице, действащо по поръчение или в изпълнение на решение на престъпна група. Особеностите са както от обективна, така и от субективна страна. Кражбата е извършена от две или повече лица по см. на чл.93, т.12, които са се сговорили предварително за нейното осъществяване. Този състав предполага предварителен сговор за осъществяване на кражбата, което от своя страна предполага постигането на съгласие за извършване на конкретната кражба преди нейното започване и от субективна страна – предварителен общ умисъл. Сговорът е само с оглед извършването на конкретното престъпление. Ако сме изправени пред хипотезата, при която лицата са се разбрали за извършване на повече от една кражба и извършат само една от тези кражби отговорността им следва да се търси при условията на съвкупност между чл. 195 (1), т. 5 и чл. 321 – образуване или ръководене на група, съставена с цел да се вършат престъпления в страната или в чужбина. Иска се случаят да е немаловажен по аргумент за противното от чл.93, т.9 НК.

Кражба, която представлява опасен рецидив – чл. 196 НК. За неговото определяне като рецидив следва да се имат предвид разпоредбите на чл.29 и 30 НК.

Кражба в големи размери

За кражба в големи размери наказанието е лишаване от свобода от три до петнадесет години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния.

Когато предметът на престъплението е в големи размери. „Големи размери“ е оценъчен критерий, с който се свързва стойността на предмета на престъплението. Според СП (ТР №1 от 1988 г. на ОСНК), за да се приеме наличието на “големи размери” и при други престъпления против собствеността е необходимо стойността на предмета да надхвърля 70 пъти минималната работна заплата към момента на осъществяване на деянието. Този критерий се различава съществено от легално уредения критерий при данъци с големи размери. Законодателят не се съобрази с установената съдебна практика в областта на икономическите престъпления като се очакваше, че ВКС ще е институция, която се съобразява с данъците и ще наложи този критерий и за останалите престъпления, но не стана така.

Чл.196а – най-тежко наказуем състав.

Когато предметът на престъплението е в особено големи размери и кражбата представлява особено тежък случай. Кумулират се изискванията стойността на предмета на престъплението според съдебната практика да надвишава 140 пъти минималната работна заплата, а от друга страна – случаят да е особено тежък по см. на чл. 93, т.8 НК: „Особено тежък случай“ е този, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца;

4. По-леко наказуеми състави са два. Те са следните.

Маловажни случаи на кражба – спрямо основния състав и спрямо съставите при кражба на вещ без постоянен надзор и при кражба от длъжностно лице. В тези случаи предметът на кражбата има ориентировъчна стойност до три минимални работни заплати.

Леко наказуема е и кражбата при последващо репариране на открадната вещ по чл.197 НК, стига да не е налице опасен рецидив. Тук става дума за последващо (посткриминално) положително поведение по даване обратно на самата вещ, която е била открадната, или възстановяването и в натура – за вещи от същия вид, или стойностно – в пари. Особеностите, които обуславят приложението на състава – в случаите на връщане или заместване на вещите предмет на престъплението.

• За “заместване” става дума, когато предмет на кражбата са заместими вещи – тогава е възможно и тяхното възстановяване от гл.т. на стойността им. Когато е необходимо да се платят пари за заместване възниква въпросът, сумата да коя стойност трябва да съответства – на тази към момента на кражбата или към момента на възстановяване? По принцип на стойността при възстановяване, тъй като поощрителната норма е свързана с необходимостта от механизъм за обезщетяване на пострадалия.
• Когато се връща вещ, която е похабена в една или друга степен, за да се счита върната трябва да се покрие стойността на похабяване.
• Връщането или заместването на вещта може да се осъществи от всяко трето лице – не е необходимо то да стане от страна на дееца.
• Няма специфичен начин да стане връщането или заместването – съдебната практика приема, че е налице връщане или заместване на вещите, когато те или са вече във фактическата власт на правоимащия, или той по определен ред би могъл да установи такава.
• Връщането или заместването може да стане до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд.
• ВС налага практика по прилагането на чл.197 в см. че връщането или заместването трябва да е станало доброволно – когато връщането на вещта е станало в резултат на изземване на същата от органите на МВР, тази норма не може да се приложи. ВС допуска изключение когато:
• изземването на вещите от органите на МВР е станало по указание за тяхното местонахождение от страна на дееца;
• когато е иззета една относително по-малка част от вещите, а останалата е върната или заместена от дееца.

Такова изискване за доброволност лисва в закона и е контра леге.

 

Грабеж.

І. Обща характеристика.

Грабежът се характеризира с изключително висока степен на обществена опасност и затова има особености, свързани с неговото наказване. Диференциацията на наказуемостта предполага:

• липса на по-леко наказуем състав
• приготовлението за грабеж е винаги наказуемо (чл.200), за разлика от приготовлението за кражба, което е наказуемо само с оглед хипотезата на чл. 195 (1), т.3 и 4.

Грабежът е съставно престъпление – съставният престъпен състав обхваща от една страна:

• признаците на принудата по чл.143,
• а от друга – на кражбата по чл.194 (1).

Затова и обектът на посегателство е комплексен:

• не само чужда вещ, но и
• пострадалото лице (непосредствения обект на престъплението принуда). Според СП за съставомерността на деянието е без значение дали владелецът на вещта е неин собственик, или само упражнява върху нея фактическа власт.

ІІ. Основни състави.

Грабежът има три основни състава – един типичен и два нетипични.

Основните варианти на престъплението са уредени в чл.198 (1), (3) и (4).

1. Типичният състав на грабежа е очертан в чл.198 (1): Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж с лишаване от свобода от три до десет години.

От обективна страна изпълнението на престъплението предполага осъществяване на принуда като условие за извършване на отнемането – сила или заплашване като метод и начин за осъществяване на отнемането на чужда движима вещ. Принудата предхожда или съпътства извършването и предназначението й е да се парализира една налична или евентуална съпротива на жертвата, в следствие на което деецът да може сам да отнеме вещта. На практика тук принудата често се явява като елемент и от други форми на усложнена престъпна дейност. Използваната принуда може да бъде както обикновена – пречупва волята на пострадалия и го насочва към пасивност, така и физическа – когато изцяло елиминира волята на пострадалия и го насочва към такава пасивност, която не е деяние.

ИД разкрива наличието на едно съставно престъпление – един улесняващ акт, който взет отделно, съставлява принуда и втори акт, който взет отделно, съставлява кражба.

От субективна страна съставът се характеризира с:

• пряк умисъл;
• намерение противозаконно да се присвои вещта (в указание вече смисъл по чл.194 (1)).

2. Първият от двата нетипични състава на грабежа е по чл.198 (3): Грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ.

Регламентира се т.нар. “грабежоподобна кражба”. Това са особени хипотези, когато крадецът е заварен на мястото на престъплението и използва принуда със специфична цел – да запази владението върху откраднатата вещ. Ако целта на принудата е друга (напр. да не бъде заловен, да избяга) няма да имаме грабеж, а съвкупност от опит за кражба и престъпление против личността, в зависимост от това, в какво точно се е изразило насилието. Тълкуването на израза “с цел да се запази владението върху откраднатата вещ” поставя въпроса, до кой момент се счита, че ще е налице такава цел? Критерият не е формален, не е ограничен до конкретно място на заварване на дееца. Този състав сочи последния момент, в който, ако е използвана принуда с оглед тази цел, извършеното ще се третира като грабеж. Трябва да се прецени, до кога продължава периода на установяване на фактическата власт – ако е още в магазина, такава не е установена. Поначало принудата се осъществява преди или по време на осъществяване на отнемането.

Тук отново са налице две съставки, които, взети поотделно съставляват принуда и кражба, но са в обратна последователност.

3. Вторият от двата нетипични състава на грабежа е този по чл.198 (4): Грабеж има и когато за отнемане на вещта лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в беззащитно състояние.

Характерно е, че вместо да използва принуда, деецът привежда в безсъзнание или поставя в беззащитно състояние жертвата, като метод и начин за осъществяване отнемането на вещта. Привеждането в безсъзнание е вариант на поставянето в беззащитно състояние. Аналогия може да се направи с оглед на чл.152 (1), т.2 и 3 – привеждането на жертвата в безпомощно състояние се различава от принудата по това, че извън силата и заплашването се използват и други методи за постигането на същия резултат. Трябва да има или сила или заплашване с оглед сломяването на жертвата като по ал.1 силата не трябва да доведе до резултат, по-тежък от причиняването на лека телесна повреда, защото в случаите когато е причинен по-тежък резултат (средна или тежка телесна повреда) ще сме изправени пред квалифициран случай на грабеж при условията на чл.199. Под „заплашване“ по ал.1 се има предвид само това, което е изрично указано в чл.198 (2): „застрашаване с такова непосредствено деяние, което излага на тежка опасност живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго някое присъстващо лице“. Всичко останало като метод на въздействие извън ал.1 следва да се квалифицира по чл.198 (4).

ІІІ. По-тежко наказуеми състави на грабеж – чл.199:

Чл. 199. (1)За грабеж на вещи:

1) в големи размери;

2) извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи;

3) придружен с тежка или със средна телесна повреда;

4) представляващ опасен рецидив;

5) извършен от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група,

наказанието е лишаване от свобода от пет до петнадесет години, като съдът може да постанови и конфискация до една втора от имуществото на виновния.

(2) За грабеж на движима вещ:

1. придружен с тежка или със средна телесна повреда, от които е последвала смърт,
2. придружен с убийство или с опит за убийство,
3. в особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен,

наказанието е лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Съдът може да постанови и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния.

 

• ал.1, т.1 – ако грабежът е на вещи „в големи размери“- минималната стойност на предметите по време на грабежа да бъде поне 70 минимални работни заплати;
• ал.1, т.2 – когато грабежът е извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи. Има разлика във формулировката по чл.199 (1) и чл.195 (1), т. 5: “5) ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай”; – предварителния сговор предполага споразумение между съизвършителите да вършат кражби или грабежи. Когато са се разбрали да вършат кражби, а част от лицата осъществяват грабеж имаме ексцес на съучастие – за грабеж ще отговарят само онези от съизвършителите, които са излезли от рамките на общия умисъл. Според СП множественото число в случая е само елемент от предварителния сговор и не предполага извършването на повече от 1 престъпление от лицата, действащи в съучастие, за да се приложи тази разпоредба.
• ал.1, т.3 – грабежът е придружен с тежка или средна телесна повреда, т.е. насилието е прераснало в причиняване на резултат по см. на чл.128 и чл.129 НК;
• когато грабежът представлява опасен рецидив по см. на чл.29 НК.
• извършен от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група. Тя се състои от поне трима души съгласно чл. 93, т. 20 НК

 

1. IV. ОЩЕ ПО-ТЕЖКО НАКАЗУЕМИ СЛУЧАИ НА ГРАБЕЖ:

• придружен с тежка или със средна телесна повреда, от които е последвала смърт, Смъртта на пострадалият е причинена по непредпазливост;
• придружен с убийство или с опит за убийство. За разлика от предходния случай тук смъртта на пострадалия се причинява не по непредпазливост, а умишлено;
• ал.2, т.3 – ако грабежът е в особено големи размери и деецът е бил въоръжен. Това е единственото изключение в Особената част на НК, при което за престъпление от имуществен характер, без то да е съпроводено със смърт на пострадалия, се предвижда в алтернатива най-тежкото наказание (доживотен затвор без замяна). Достатъчно е деецът “да е бил въоръжен”, т.е. да е имал вещ, която по предназначението си да може при използване спрямо трето лице да увреди неговият живот или здраве. Следователно трябва да има стеснително тълкуване в смисъл, че деецът е афиширал пред пострадалия наличието на оръжие у него и така е демонстрирал опасността от неговото използване спрямо пострадалия. Същевременно то може да бъде използвано за преодоляване на евентуална или налична съпротива на пострадалия.

 

Към гл. 5 на НК спадат още и съставите на присвоявания, измама, изнудване, вещно укривателство, унищожаване и повреждане и злоупотреба на доверие.

ОТГРАНИЧЕНИЯ:

1. Кражба и обсебване: съставите на 2 вида престъпления са в отношение на алтернативност между 2-та състава, което изключва наличието на идеална съвкупност и алтернативата е с оглед: в чия фактическа власт (ФВ) се намира предмета на престъплението – това е разграничителният критерий (РК) между 2-та вида престъпна дейност.

2.Кражба и грабеж: отношението между съставите е на поглъщане, понеже признаците на грабежа (като съставно престъпление) обхващат и всички признаци на кражбата, следователно говорим за поглъщане между 2-та вида състави, което изключва възможността да бъдат осъществени при идеална съвкупност.

3. 3. Двата вида присвояване: обсебване и длъжностно присвояване. Основен РК тук не може да бъде в чия ФВ е предмета на престъплението. Като РК остава основанието, на което деецът има ФВ върху вещта. В съдебната практика (СПр) поради което като критерий се възприема част от съдържанието на 201 – дали вещите-предмет на престъплението са връчени в качеството му на длъжностно лице или в това му качество са му поверени да ги пази/или управлява, или не (ако не – обсебване, макар присвояването да е осъществено от длъжностно лице).
4. Съставно длъжностно присвояване по 202/ал.1, т.1 – за улесняване на което е осъществено документно престъпление  е различно от документната измама, независимо в кой от 2-та й варианта: по 212 ал.1 или ал.2. РК отново е в чия ФВ е предмета на престъплението.
5. Грабеж (Г) и изнудване (И). Две са основните линии на разграничение: по линия на предмета – предмет при Г: само движими вещи; предмет при И: всяко имуществено благо. Основен РК е, разбира се, какво е предназначението на принудата при 2-та вида престъпление. При Г принудата се използва, за да се парализира една налична или евентуална съпротива на жертвата и деецът сам отнема вещта. При изнудването принудата се използва, за да се мотивира другото лице (пострадалият) да вземе решение и извърши акт на имуществено разпореждане (ИР), вследствие на който се стига до причиняване на вреда. Във връзка с тази предпоставка: грабежоподобно изнудване – в СПр сега то се квалифицира като грабеж.

 

 

14. Длъжностно присвояване и обсебване – обща характеристика, състави

 

Длъжностните престъпления се делят на: същински и несъщински, в зависимост от това дали техният основен състав може да бъде осъществен само от длъжностно лице или не. В случая, защото основният състав изисква субекта да е длъжностно лице престъплението е същинско длъжностно. Когато такова изискване за длъжностно качество на субекта е характерно само за специалните състави на дадения вид престъпление имаме несъщинско длъжностно престъпление, напр. чл.195 (1), т.6.

Обща характеристика на длъжностното присвояване и обсебване

Обект на присвояванията са ОО по пазенето или управлението на чуждата собственост.

Присвояването прилича на кражбата, тъй като и при двете престъпления предмет на престъпното посегателство е поначало чужда движима вещ: при кражбата той е винаги и само такава вещ, а при присвояванията – най-често такава вещ.

Разликата между кражбата и присвояванията се състои в това, че при кражбата предметът се намира в чуждо владение и деецът го завладява (получава) противоправно. Докато при присвояванията никой от тези два момента не е налице – предметът е у самия деец, без при това да го е получил (завладял) противоправно.

С оглед на разликата в изходното положение на предмета се стига и до следващото различие – в изпълнителното деяние. Ако при кражбата деецът отнема намиращ се в чуждо владение предмет с присвоително намерение спрямо  него, то при присвояванията, щом предметът се намира у самия деец, не е възможно той тепърва да се отнема, макар и с присвоително намерение. По отношение на него се осъществява вече обективна присвоителска дейност.

Има два типични вида присвоявания – длъжностно присвояване по чл. 201 – 205 НК и обсебване по чл. 206 НК. При това обсебването може да се счита за специален случай на длъжностна присвояване. Извън тях има и няколко специфични случая на присвояване, предвидени в чл. 207 и чл. 208 НК, които са твърде близки до обсебването и могат да се разглеждат в този смисъл като негови разновидности.

НК регламентира в раздел ІІІ на глава V двата основни вида престъпни присвоявания:

• длъжностно присвояване (чл.201-205) и
• обсебване (чл.206-208).

ДЛЪЖНОСТНО ПРИСВОЯВАНЕ.

Длъжностното присвояване има много и различни състави

І. Основен състав – чл.201: Чл. 201. (Изм., ДВ, бр. 10 от 1993 г.; доп., бр. 50 от 1995 г.; частично обявен за противоконституционен с Решение № 19 от 1995 г. по к.д. № 17 от 1995 г., бр. 97 от 1995 г.; изм., бр. 75 от 2006 г.) Длъжностно лице, което присвои чужди пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява като се разпореди с тях в свой или в чужд личен интерес, се наказва за длъжностно присвояване с лишаване от свобода до осем години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.

1.Субектът се характеризира с две особености:

1)изискването да има качеството “длъжностно лице” по смисъла на чл.93, т.1: „Длъжностно лице“ е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно: служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение; ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както и на частен нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник – частен съдебен изпълнител”.

Интерес представлява тълкуването, където лицето осъществява работа по пазене и управление на чуждо имущество в ЮЛ, при ЕТ или частен нотариус или помощник-нотариус. Затрудненията са свързани с ЕТ, което доведе до следния въпрос – щом лицето пази или управлява имущество на ЕТ, може ли да се счита, че ЕТ с вписването си става длъжностно лице по смисъла на закона? Все още има магистрати, които предизвикват противоречива СП. Приема се от повечето състави на ВКС, че ЕТ е длъжностно лице, което се обосновава с факта, че когато ЕТ не е сключил договор за управление на търговското си предприятие или не е сключил друг договор, с който да ангажира трети лица от негово има и сметка да осъществяват една или друга сделка, то самият той може да се окаже в положение, че в това му качество да има фактическа власт за разпореждане с държавно имущество. Кои са тези хипотези? Когато са опитали да заблудят фиска относно възстановяване на данъчен кредит като попълнят данъчна декларация с невярно съдържание или съобразно възможностите по Закона за счетоводството по електронен път подадат невярна информация като продажбите за завишени по отношение стойността на покупките. Излиза, че ЕТ ще бъде данъчно задължено лице и щом е такъв и си спестява изпълнението на едно данъчно задължение, то следователно има във своя фактическа власт възможност да се разпореди с едно от друга гл.т. публично вземане. Излича, че когато се дължи данък, имуществото е чуждо по смисъла на чл.93, т.1, “б” втората хипотеза.

Извод: това е меко казано “своеобразно тълкуване”. Не се държи сметка за това, което е регламентирано в закона. Практиката е противна на закона.

2) Изискване деецът именно в качеството си на длъжностно лице да му бъдат връчени чуждите пари, вещи или ценности или в това му качество същите да му бъдат поверени да ги пази или управлява. Това изискване не означава, имуществото да е връчено по брой, килограми и т.н. Напротив, колкото е по-отговорно служебното положение на дееца, толкова повече фактическо предаване в повече не е необходимо.

2. От обективна страна – недоразумение предизвиква изменението от 1995 г., чрез което НС се опита да формулира значението на изпълнителното деяние при това престъпление. По принцип ИД се изразява в присвояване на чужди вещи, допълни се “като се разпореди с тях в свой или чужд интерес”. Това изменение беше обявено за противоконституционно с решение №19 от 1995 г. на КС. Според КС чрез историческо тълкуване, зачитайки волята на законодателя и изразявайки становища на първо и второ четене, законодателят е имал предвид само случаите, когато ползата е само за ФЛ, пренебрегвайки разпореждането в колективен интерес (в полза на ЮЛ). И тук има смесване на понятия, което не е необходимо при наличието на новата Конституция, която дели собствеността на публична и частна.

Присвояване = разпореждане с чужди вещи от страна на дееца като със свои.

Престъплението се счита довършено в момента, в който започне разпореждането като се отчете спецификата дали разпореждането e фактическо или правно. Фактическото е в собствена полза – заключава се в лична или производствена консумация. Юридическата се заключава в някакъв акт на разпореждане.

Извод: длъжностното присвояване е едно от малкото престъпления, при които не може да се осъществи опит към него.

3. Предмет на престъплението – чуждо имущество – чужди пари, вещи или други ценности. Този предмет трябва да се намира у длъжностното лице не само противоправно, но и по служба. Най-често това се получава, когато предметът му бъде предоставен чрез правен акт (сделка, административен акт или съдебно решение) в рамките на неговите служебни правомощия, или друго правно действие – напр. длъжностното лице го намери при служебен оглед и го вземе съгласно своите служебни задължения.

Сочат се  два варианта за получаване на вещите – връчване: има инцидентен контакт между вещта и дееца и поверяване: представлява едно по-трайно отношение между към материалните ценности.

Изпълнителното деяние се състои в присвояването на предмета.

Престъпният резултат се заключава не само в безвъзмездното и невъстановимо лишаване на собственика от вещите – предмет на престъплението, но и в облагодетелстването на дееца с тях или на третото лице, в чиято полза той се е разпоредил.

4. От субективна страна – пряк умисъл. Съдържанието му включва и съзнаване от страна на дееца за особеното му отношение към вещите предмет на престъплението:

• че те са в неговата фактическа власт;
• че те са му връчени в качеството му на длъжностно лице или са му поверени да ги пази или управлява.

5. Това е длъжностно престъпление от типа на същинските и специалните длъжностни престъпления.

ІІ. По – тежко наказуеми случаи.

Особен интерес представлява

1. Съставното длъжностно присвояване – чл.202 (1), т.1. “Чл. 202. (1) За длъжностно присвояване наказанието е лишаване от свобода от една до десет години: 1. ако за улесняването му е извършено и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание”; Предпоставки за приложението й:

• за улесняване на длъжностното присвояване да е извършено и друго престъпление. Щом става дума за улесняване, то трябва да предхожда или съпътства самото длъжностно присвояване. На практика улесняващо престъпление се явява престъпление против търговията (измежду чл.232-234а) или документни престъпления (от вида на чл.308-316). Това означава, че спецификата на съставния престъпен състав е, че едно от престъпленията, които обхваща не е фиксирано;
• за улесняващото престъпление да не се предвижда по-тежко наказание в сравнение на тази хипотеза на длъжностно присвояване. Ако се предвижда по-тежко такова, двете ще се третират в условията на съвкупност.

Улесняващото престъпление не може да бъде също длъжностно присвояване, защото тогава ще сме изправени пред форма на усложнена престъпна дейност и престъплението ще е продължавано.

Трябва да се прави разграничение между:

• документна измама и
• длъжностно присвояване с улесняващо престъпление – документно престъпление.

2. Втори квалифициран случай по чл. 202, ал. 1 НК: 2. ако е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително.
3. Длъжностното присвояване се наказва още по-тежко в други три случая:Чл. 202. (2) За длъжностно присвояване наказанието е лишаване от свобода от три до петнадесет години:
4. ако е в големи размери,
5. ако представлява опасен рецидив или

3.ако присвоените средства са от фондове, принадлежащи на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава.

Най-тежко наказуем състав – чл.203. Длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. Както чл.196а НК, така и чл.203 представлява два от общо трите случая в особената част, при които се предвижда лишаване от свобода до 20 години.

ІІІ. По-леко наказуеми състави.

Са също като при кражбата:

1. По чл.204 – аналогичен на маловажния случай на кражба по смисъла на чл.93, т.9 – когато случаят е маловажен;
2. По чл.205 (поощрителна разпоредба) – аналогичен на хипотезата на връщане или заменяне на вещта по чл.197 НК – до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд.

Обсебване

Обсебването обхваща останалите случаи на присвояване, които не са включени в длъжностното присвояване, защото субектът или изобщо не  е длъжностно лице, или ако е, предметът на присвоителската му дейност не се намира у него по служба.

Така разликата между обсебването и длъжностното присвояване се състои в това, че при ДП предметът на престъплението е връчен на дееца в качеството му на длъжностно лице или му е поверен да го управлява в това му качество. При обсебването е възможно деецът да е длъжностно лице, но това не е задължително.

Що се отнася до разликата между обсебването и кражбата, тя се състои преди всичко в това, че при кражбата предметът на престъплението не се намира у дееца, а у друго лице, докато при обсебването той е у дееца и проблем за неговото отнемане няма. Предвид на това кражбата представлява отнемане на предмета със субективно присвоително намерение, а обсебването – обективна присвоителска дейност с вече  намиращия се у дееца предмет на престъплението.

І. Основен състав – чл.206 (1).

1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ, т.е. идентичен с този при кражбата. Изпълнителното деяние е идентично с това при длъжностното присвояване. И тук присвояването се тълкува идентично с чл.201. Какви са особеностите? Правното основание, на което деецът при обсебване има фактическа власт върху вещта. Тази особеност се отразява и върху особеностите на субекта.
2. Субект – формално погледнато се казва “който”. След тълкуване се стига до извода, че деецът трябва да разполага с фактическа власт на т.нар. “частно-правно” основание (напр. заем за послужване). Изискването на закона е, деецът да владее или пази вещта, предмет на престъплението. Можем ли да направим различие на база на субекта? Не, защото всяко длъжностно лице може да е субект, т.е. трябва да се акцентира при разграничението върху основанието, на което деецът има фактическата власт върху вещта, която е предмет на престъплението. Трябва да се използва онази част от текста, която казва, че вещите са му поверени в качеството му на длъжностно лице, т.е. всяко длъжностно лице може да обсеби вещи, които обаче не в това му качество са му поверени да ги пази или управлява.
3. От субективна страна – пряк умисъл.

По-леко и по-тежко наказуемите случаи са аналогични както при длъжностното присвояване.

ІІ. Особени хипотези.

Извън обсебването по чл. 206 НК има и три други специфични случая на присвояване:

1. Чл.207 (1) – първи основен състав: Чл. 207. (1) Който намери чужда движима вещ и в продължение на една седмица не съобщи за нея на собственика, на властта или на този, който я е загубил, се наказва с глоба от сто до триста лева.

1.1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ. Изпълнителното деяние се изразява в едно бездействие със срок, който започва да тече след изтичането на друг, изрично посочен в закона. Посоченият в закона срок е едноседмичен от момента, в който предметът на престъплението бъде намерен от дееца. Бездействието започва да тече след изтичане на този седмичен срок – изразява се в несъобщаване за намирането на вещта. Посоченото бездействие води до извода, че става дума за форма на продължено престъпление.

1.2. От субективна страна – умисъл.

На практика проблемът произтича от това, къде деецът е намерил вещта. Според СП има обществени места, на които ако вещта е намерена, не се счита, че фактическата власт на предишния държател е прекратена. За такива места се приемат обществения градски транспорт, защото е предвиден специален ред, по който ако се намери вещ, тя да се предостави на когото трябва. Или на Централна гара-София. С особен статут се ползват и някои сметища (на Кремиковци за цветни метали). Следователно ако приемем, че фактическата власт на предишния не е прекратена, извършеното трябва да се третира като кражба.

2. Чл.207 (2) – втори основен състав: Същото наказание се налага и на този, който противозаконно присвои чужда вещ, която е попаднала у него случайно или по погрешка.

От обективна страна има особеност – вещта, предмет на престъплението попада у дееца случайно или по погрешка, т.е. различно е основанието или начина, по който деецът придобива вещта.

3. Трети състав – чл.208: (1) Който открие съкровище и в продължение на две седмици не съобщи на властта, се наказва с глоба от петстотин до хиляда лева.

(2) Който, като търси, открие съкровище и в продължение на две седмици не съобщи на властта, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от хиляда до пет хиляди лева.

(3) Ако съкровището е в особено големи размери, наказанието е: по ал. 1 – лишаване от свобода до две години или глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, а по ал. 2 – лишаване от свобода до пет години или глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.

(4) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а ако липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност.

Съставите по ал.1 и ал.2 трябва да се тълкува систематически, за да се открие различието:

• по ал.1 предметът се открива от дееца, без да го търси, а
• по ал.2 след като го търси.

Иначе предметът и в двата случая е съкровище. За разлика от чл.207 (1), по чл.208 (1) и (2) се дава по-удължен срок, след който бездействието започва да се инкриминира. И тук имаме форма на усложнена престъпна дейност.

От субективна страна съставите се характеризират с умисъл.

 

 

15. Измама, документна измама – състави, отграничения. Вещно укривателство

 

Има два вида измама – активна и пасивна. Техните основни състави са очертани съответно в чл. 209, ал. 1 и 2 НК:

Чл. 209. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага възбуди или поддържа у някого заблуждение и с това причини нему или другиму имотна вреда, се наказва за измама с лишаване от свобода до шест години.

(2) Който със същата цел използува заблуждението, неопитността или неосведомеността на някого и с това причини нему или другиму имотна вреда, се наказва с лишаване от свобода до три години.

Активна измама – ал. 1.

Субект – всяко НОЛ.

Нейното изпълнително деяние се изразява във възбуждане или поддържане на заблуждение. Те се осъществяват винаги и само с действие. Възбуждането на заблуда представлява създаване на невярна представа у адресата на измамата. Поддържането на заблуда представлява само потвърждаване на вече оформена по други причини заблуда у адресата на измамата.

Заблуждаване и оттук измама на машина не може да има. Дори някаква машина да бъде “подведена” с оглед предоставяне на определена имуществена престация, това никога няма да съставлява измама. Ако манипулираната машина предостави на дееца пари или други движими вещи, без да ги е заплатил, няма да е налице измама, а т. нар. кражба от автомат. Иначе ако изобщо не се стига до завладяване на чужда движима вещ, деянието би могли де се окаже съставомерно само  в два случая:

Първия по чл. 348а НК, където манипулираната машина предоставя на дееца или трето лице далекосъобщителна услуга. Тук следователно се извършва една своеобразна “кражба на услуга”.

Вторият  случай е на т. нар. същинска компютърна измама по чл. 212а, ал. 2 НК:”Чл. 212а. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго облага възбуди или поддържа заблуждение у някого, като внесе, измени, изтрие или заличи компютърни данни или използва чужд електронен подпис и с това причини на него или на другиго вреда, се наказва за компютърна измама с лишаване от свобода от една до шест години и глоба до шест хиляди лева. (2) Същото наказание се налага и на този, който, без да има право, внесе, измени, изтрие или заличи компютърни данни, за да получи нещо, което не му се следва”. Тук се извършва една своеобразна “кражба на вземане”.

При измамата се очертават три причинни връзки:

Вследствие заблуждаване нейния адресат у него се формират или затвърдяват неверни представи за гражданскоправни релевантни обстоятелства – от значение за осъществяване на имуществени разпореждане;

Вследствие  на тези свои неверни представи адресатът на измамата предприема имуществено разпореждане – за своя или чужда сметка;

Вследствие на това негово разпореждане се стига до имотна вреда за него самия или за трето ощетено лице, с чието имущество той има право да се разпорежда.

Измамата е резултатно престъпление – състои се в имотната вреда на лицето, което е било заблудено или на другиго.

Имотната вреда може да засегне всякакъв интерес – тя не се отнася само до движима вещ – тя може да има за приложно поле както актива на имуществото на  пострадалия, представлявайки неговото намаляване, така и пасива на имуществото, представлявайки неговото увеличаване.

Наказателната измама винаги е свързана с имотна вреда. Без имотна вреда може да има само гражданска измама, която поначало не е престъпление.

Формата и видът на вината са прекият умисъл.

Допълнителен субективен признак – специална користна цел, деецът да набави за себе си или за другиго имотна облага.

Пасивна измама – ал. 2.

ИД – използване на заблуждението, неопитността или неосведомеността на някого. То се осъществява чрез бездействие.

Квалифицирани случаи:

Обособими са по два критерия – съобразно субекта  и съобразно с престъпния резултат.

Съобразно субекта:

1. ако деецът се е представил за длъжностно лице или за лице, което действува по поръка на властта;
2. ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното извършване;
3. ако измамата е извършена от длъжностно лице или от пълномощник в кръга на неговата длъжност или пълномощие или от лице, което непосредствено извършва по занятие сделки с валута в наличност;
4. ако е извършена повторно в немаловажни случаи;
5. ако е извършена в условията на опасен рецидив.

Според престъпния резултат:

1. ако причинената вреда е в големи размери;
2. когато измамата е в особено големи размери, представляваща особено тежък случай .

Измамата прилича както на кражбата, така и на обсебването, тъй като и при тези престъпления субектът засяга чуждо имущество. Измамата обаче трябва да се разграничава от тези престъпления.

Отграничения:

Както при кражбата, така също и при обсебването деецът сам предизвиква засягането на чуждото имущество – той отнема владението или съответно присвоява чужда вещ. Това обаче не  е налице при измамата. При нея деецът винаги въздейства върху друго лице, което е адресат на неговото престъпно поведение и служи , за да се осъществи престъпното увреждане на пострадалия. Адресатът извършва правнозначима дейност, която по същество представлява унищожаема сделка. С нея той се разпорежда със собственото си имущество или имуществото на друго лице.

Пак за разлика от измамата, кражбата и обсебването имат за предмет винаги и само чужда движима вещ. Това обаче не важи за измамата. Нейният предмет е много по-широк. Той може да бъде всякакъв имуществен интерес.

Най-сетне кражбата и обсебването имат за престъпен резултат определено имуществено облагодетелстване, и то от самия деец, който завладява или присвоява чужда движима вещ,  докато измамата има за свой престъпен резултат само имущественото засягане на пострадалия, макар и с поставена от дееца субективна цел за имуществено облагодетелстване на себе си  или на другиго. Стигне ли се до такова облагодетелстване, то като последица на сделка, произвеждаща правно действие, ще е с правно значение – правото ще го признае за придобивка на облагодетелствания до унищожаване на сделката съгласно чл. 29 ЗЗД.

Документна измама

С нея деецът набавя за себе си или за другиго имотна облага: Чл. 212. (1) “Който чрез използуване на документ с невярно съдържание или на неистински или преправен документ получи без правно основание чуждо движимо имущество с намерение да го присвои, се наказва с лишаване от свобода до осем години”.Докато по  Чл. 212. “(2) Наказанието по предходната алинея се налага и на онзи, който чрез съставяне на документ с невярно съдържание или на неистински или преправен документ съзнателно даде възможност на друго физическо лице да получи без правно основание такова имущество”.

Документната измама разкрива три особености спрямо обикновената активна измама по чл. 209, ал. 1 НК.

Документната измама се характеризира, на първо място, с това, че, както личи и от нейното наименование, тя има за свое средство някакъв опорочен документ. Този документ пресъздава за адресата на измамата някакви несъществуващи обстоятелства с гражданскоправно значение. Предвид на тях, убедил се в наличието им, адресатът извършва имуществено разпореждане.

На второ място, документната измама се характеризира с това, че има за свой предмет не всякакъв имуществен интерес, а само чуждо движимо имущество.

На трето място, ДИ се характеризира и с това, че има за свой престъпен резултат не само имуществено засягане на пострадалия. Тя има за престъпен резултат, подобно на кражбата и обсебването, обективно облагодетелстване на своето собствено или на чуждо имущество. При това деецът получава сам предмета на престъплението или дава възможност на другиго да го получи.

Документна измама в собствена полза

Чл. 212, ал. 1. Има за ИД получаване на чуждо движимо имущество чрез използване на документ с невярно съдържание, неистински или подправен документ. Чрез използване на такъв документ се стига до заблуждаване на адресата. Заблудата е относно такова отразено в документа обстоятелство, което го кара да се разпореди със свое или чуждо имущество в полза на самия деец.

Тук има два акта – един улесняващ: измамливо ползване на опорочен документ, и втори – улеснен от него акт – получаване на предоставено чуждо имущество.

Престъплението е резултатно. ПР се състои в придобиване на владение върху предмета на престъплението от дееца.

Формата и видът на вината са прекият умисъл.

Допълнително се предвижда и специален субективен признак – намерението на дееца противозаконно да присвои полученото. Субективната страна следователно е като при кражбата.

Документна измама в полза на другиго

Ал. 2. Има за ИД най-напред съставяне на документ по ал.1. След това документът  се използва – бива предоставен на адресата на ДИ. С това свое второ действие деецът дава възможност на друго лице да получи чуждо движимо имущество вследствие на разпореждането на измамения адресат. Следователно тук също има два акта, единият от които е измамливо ползване на опорочен документ. В случая обаче този акт не е първичен и улесняващ, а обратно, втори и улеснен. Измамливото ползване на опорочен документ се предхожда и улеснява от неговото изготвяне – от дееца или поне с участието на дееца.

Престъплението е резултатно. ПР и по ал.2 е пак получаване на чуждо движимо имущество, но тук не от самия деец, а от трето лице. Не е нужно обаче това лице да приеме имуществото.

Формата и видът на вината и тук са прекият умисъл.

Застрахователна измама е предвидена в чл. Чл. 213.”Който разруши, повреди или унищожи с измамлива цел свое осигурено имущество, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от сто до триста лева”.

В случая не става дума за измама на застраховател, а за специфична по отношение на тази измама предварителна престъпна дейност. Има и специална цел – да се измами застрахователя, че застрахователното събитие е настъпило.

Вещно укривателство.

ВУ е една производна престъпна дейност. Нейният състав е очертан в Чл. 215. (1) “Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго общественоопасно деяние, се наказва с лишаване от свобода до пет години, но с наказание, не по-тежко от предвиденото за самото престъпление”.

Вижда  се, че ВУ представлява най-напред едно вторично престъпление. Това предходно престъпление трябва да бъде довършено, защото тъкмо придобитото от него служи по-нататък да предмет и на вещното. ВУ е винаги последваща престъпна дейност.

Първоначалното престъпление е най-често някакво престъпление против собствеността – кражба, присвояване, измама, изнудване. Няма обаче пречки то да бъде и престъпление по друга глава – контрабанда, подкуп и пр.

Нещо повече, не е нужно това първоначално извършено деяние да съставлява непременно някакво престъпление и негов субект да бъде НОЛ. Достатъчно е първоначалното деяние да осъществява престъпление само от обективна страна.

Може да има вещно укривателство само на движима вещ, придобита чрез престъпление и никога на такава, произведена чрез престъпление.Укриването на такава произведена чрез престъпление вещ може да бъде престъпление не по общо правило, а само по изключение – напр. укриване на незаконно добит дървен материал по член 235 НК.

На трето място, първоначалното престъпление за едно вещно укривателство може  да бъде само такова престъпление, което го предхожда непосредствено.

Вещното укривателство е също така и субсидиарна престъпна дейност спрямо първоначалното престъпление. Това означава, че за ВУ може да отговаря само онзи, който не е участвал в първоначалното престъпление, включително обещавайки ВУ след извършването му, което всъщност би означавало интелектуално помагачество в първоначалното престъпление.

Субект – само такова лице, което не е взело участие в първоначалното престъпление.

ИД – може да се осъществи в някоя от следните три форми: укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи.

Престъплението е резултатно.

Формата и видът на вината са прекият умисъл.

Специална цел – деецът да набави за себе си или другиго имотна измама.

Квалифицирани случаи.

Чл. 215. (2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години и глоба от хиляда до три хиляди лева, ако укривателството:

1. е в големи размери;
2. е с вещи, поставени под специален режим;
3. се извършва по занаят;
4. е извършено повторно или представлява опасен рецидив.

Отграничения:

Чл. 253. (1) “Който извърши финансова операция или сделка с имущество, или прикрива произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имущество, за което знае или предполага, че е придобито чрез престъпление или друго общественоопасно деяние, се наказва за изпиране на пари с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от три хиляди до пет хиляди лева”.

ВУ си прилича с т. нар.престъпление по изпиране на пари – чл.253 НК. И за  двете престъпления се изисква наличието на едно извършено престъпление, чрез което да се получи движимата вещ – техен предмет. И двете следователно представляват вторична, при това последваща престъпна дейност. Освен това както ВУ, така също и прането на пари затрудняват разкриването на първоначалното престъпление.

За разлика от ВУ обаче  престъплението по чл. 253 НК не е и субсидиарна престъпна дейност. От обективна страна не се изисква деецът по  чл.253 да не е участвал по никакъв начин в първоначалното престъпление.Друга разлика е в тяхната субективна страна. При престъплението по чл. 253 не се изисква деецът да набави за себе си или другиго имотна облага. Поради това нейното евентуално поставяне от дееца не подлежи на установяване, за да се докаже, че това престъпление е било осъществено.

При престъплението по чл. 253 НК укриването на предмета като фактическа дейност и прехвърлянето му като юридическа  дейност не са разграничими като отделни алтернативи, както е при ВУ, а то се осъществява в своеобразна комбинация и на двете дейности.

 

 

16. Общи престъпления по служба – нарушаване на служебните задължения, използване на служебното положение, други състави

 

Престъпленията по служба, също като престъпленията против реда на управление могат а се извършат във всички сфери на държавното управление. Те имат място и в законодателната, и изпълнителната, и в съдебната власт.

За разлика от престъпленията против реда на управление, престъпленията по служба  засягат управлението не отвън, а отвътре. Те имат особени субекти – лица, ангажирани с осъществяване на социалното управление.Субектите им най-често са длъжностни лица. Чл. 93. 1) „Длъжностно лице“ е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно:

а) служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение;

б) ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както и на частен нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник – частен съдебен изпълнител;

Субект на тези престъпления е лице, което работи в системата на държавните и обществените органи. Само при издаването на служебна тайна може да не е длъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие или обществена организация, вещо лице, преводач или тълковник. Те винаги съставляват и дисциплинарни нарушения.

Тук трябва да се разграничават два елемента:

1. длъжностното лице винаги изпълнява определена функция в системата на една обособена в организационно отношение единица. Неговата работа включва някаква съвкупност от права и задължения, които са определени с нормативен акт или следват от естеството на работата.
2. особените права и задължения на длъжностното лице в тяхната съвкупност са му възложени. Това възлагане произтича от нормативен акт или от властническо разпореждане на висшестоящ орган; може да произтича от трудов или граждански договор.

Престъплениата по служба са такива, че засягат нормалното функциониране на държавния апарат. Непосредствен обект на тези престъпление са обществените отношения, в рамките на които се осъществява правилното функциониране на държавните и обществените органи, както и доверието на гражданите към тях.

Прест-ята по служба се делят на:

• общи – засягат общоважащи изисквания за дейността на държавните органи. Те посягат винаги и само на присъщи за всички сфери на управлението вътрешнослужебни отношения. Нормите относно тези престъпления се прилагат само тогава, когато не е осъществен състав на специално престъпление; и специални – засягат се и други обществени отношения, които са обект на други видове престъпления. Така например безстопанствеността и сключването на вредоносна слелка засягат задължително освен служебни и стопански интереси. Техните състави включват винаги съставите на общите престъпления по служба и затова ги поглъщат.
• същински – субект по основния състав може да бъде само длъжностно лице и винаги се засягат отношенията, в които длъжностното лице участва в това си качество – например длъжностно присвояване по чл.201 НК, и несъщински (например убийство или кражба от длъжностно лице)– по основния състав субект може да бъде и всяко наказателноотговорно лице, но ако са извършени от длъжностно лице, разкриват по-висока степен на обществена опасност и това е основание за въздигането му в квалифициращо обстоятелство.

Престъпна злоупотреба със служба. Чл.282 урежда престъпното нарушаване или неизпълнение на служебните задължения, превишаване на права или власт. Ал. (1) Длъжностно лице, което наруши или не изпълни служебните си задължения, или превиши властта или правата си с цел да набави за себе си или за другиго облага или да причини другиму вреда и от това могат да настъпят немаловажни вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да постанови и лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6, или с пробация.

Формите на изпълнителното деяние са:

1. нарушаване на служебните задължения – когато в пределите на своята компетентност или в кръга на своите задължения и функции длъжностното лице не се съобразява със установените изисквания – деецът извършва действие, с което се пренебрегва някаква забрана по служба;
2. неизпълнение на служебни задължения – непредприемане на действия, установени в нормативен акт – деецът бездейства по служба;
3. превишаване на власт – извършване на действия, излизащи извън рамките на неговата компетентност. Тези действия спадат към службата на други длъжностни лица или колегиален орган, т.е. субектът изпълнява чужди функции – осъщесвява дейност, която само частично съответства на неговата компетентност;
4. превишаване на права – действия по отношение на чужди властнически пълномощия, които са предвидени в нормативен акт.

Субект на престъплението е само длъжностно лице, което изпълнява функция в държавно учреждение или такова, което изпълнява ръководна работа; много рядко – лице, което пази или управлява чуждо имущество. В случаите, когато превишава своята власт, лицето е орган на властта.

Престъплението е резултатно. Като следствие от деянието необходимо е да е възникнала реална опасност да настъпят немаловажни вредни последици. Следователно престъпният резултат на престъплението е на поставяне в опасност. Вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени, като създаване на съществени смущения в правилното функциониране на държавните органи или сериозно разколебаване на авторитета на тези органи и доверието на гражданите в тях. При преценката дали вредните последици са немаловажни се взема предвид възможният общественоопасен резултат.

Формата и видът на вината е прекият умисъл.

Допълнително е предвидена и специална цел – набавяне на себе си или за другиго каквато и да е облага (имотна или не), или причиняване другиму вреда.

По създадената реална опасност това престъпление се разграничава от административните и дисциплинарните нарушения.

 Квалифициращите обстоятелства са – чл.282(2),(3): (2) Ако от деянието са настъпили значителни вредни последици или е извършено от лице, което заема отговорно служебно положение, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години, като съдът може да постанови и ……(3) За особено тежки случаи по предходната алинея наказанието е лишаване от свобода от три до десет години, като съдът постановява и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

 

Деянието по чл.282 следва да се разграничава от това по чл.201. “Длъжностно лице, което присвои чужди пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява като се разпореди с тях в свой или в чужд личен интерес, се наказва за длъжностно присвояване с лишаване от свобода до осем години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7”. Когато нарушаването на правата или неизпълнението на задълженията или превишаването на власт или права се изразява в самото присвояване на чуждо имущество, прилага се чл.201. Ако деянието по чл.282 улеснява присвояването, цялата престъпна дейност се квалифицира по чл.202(1),т.1. Ако деянието по чл.282 е извършено след присвояването, имаме съвкупност.

Чл.283 урежда престъпно използване на служебното положение. Съгласно ал.1 длъжностно лице, което използува своето служебно положение, за да набави за себе си или за другиго противозаконна облага, се наказва с лишаване от свобода до три години.

Субект на престъплението може да бъде само длъжностно лице. Изпълнителното деяние се осъществява чрез действие или бездействие или съчетание от тях и е насочено към експлоатация на службата му в една извънслужебна дейност.

По отношение на резултата сп/д проф.И.Ненов и Ал.Стойнов трябва да е настъпило положително изменение в положението на субекта, а сп/д проф.Д.Михайлов и проф. Гиргинов престъплението е формално.

От субективна страна налице е пряк умисъл – субектът цели да набави за себе си или за другиго имуществена или неимуществена облага. Като допълнителен субективен признак е предвидена и  специална цел – набавяне на противозаконна облага.

Издаването на служебната тайна е уредено в чл.284. (1) Длъжностно лице, което във вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице съобщи другиму или обнародва информация, която му е поверена или достъпна по служба и за която знае, че представлява служебна тайна, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация. (2) Наказанието за деяние по ал. 1 се налага и на недлъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие или обществена организация, на което във връзка с работата му е станала известна информация, представляваща служебна тайна”.

Тайната е информация относно определени факти и обстоятелства, чието узнаване е ограничено от гледна точка на защитата на определен държавен или обществен интерес.

Изпълнителното деяние се осъществява чрез действия, които са очертани с формите „съобщи другиму“ или „обнародва“. При съобщаването престъплението ще е довършено, когато сведенията станат известни на лица, които нямат право да ги знаят и в този смисъл то е формално. При обнародването престъплението ще е довършено, когато сведенията станат достояние на неограничен кръг хора. Тук престъплението е резултатно.

Разпоредбата изисква съобщаването или обнародването да са станали във вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице, т.е да имаме неблагоприятно засягане на правната сфера на посочените субекти.

Субект по ал.1 е длъжностно лице; по ал.2 (за разлика от другите престъпления по служба) – недлъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие или обществена организация, на което във връзка с работата му е станала известна информация, представляваща служебна тайна; а по ал.3 – вещо лице, преводач или тълковник по отношение на информация, станала му известна във връзка с възложената му задача, която то е длъжно да пази в тайна.

От субективна страна имаме умисъл, включващ съзнание, че сведенията са тайна.

Чл.285 урежда допустителството: длъжностно лице, което съзнателно допусне подчинено нему лице да извърши престъпление, свързано със службата или работата му, се наказва с наказанието, предвидено за извършеното престъпление.            Субект е длъжностно лице, на което е подчинено лицето, извършващо престъплението, като последното може и да не е длъжностно лице.

Изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие и се изразява в непопречване да се извърши престъпление, свързано със службата или работата на лицето. Нарушени са, следователно, специални контролни задължения.

Прест-ето е резултатно. Той се свежда до липса на възможно възпиращо действие.

От субективна страна се касае за умисъл. За разлика от помагачеството тук липсва общ умисъл м/у извършителя и допустителя. Ако такъв възникне, допустителството прераства в помагачество. Има субсидиарен характер.

Престъплението е вторично – за наличието му е нужно някакво друго първоначално престъпление.

Допустителството трябва да се разграничава от престъпното недоносителство. И двете престъпления са вторични и представляват умишлена търпимост, спрямо друго, първично престъпление. Недоносителството включва само несъобщаване на властта, докато допустителството включва по необходимост и непротивопоставяне на самото му извършване.

 

 

17. 17. Престъпления против правосъдието – набедяване, лъжесвидетелстване, лично укривателство. Длъжностни престъпления против правосъдието

 

Правната им уредба е в гл.8,р.III Ос.Ч на НК. Докато престъпленията против реда на управлението и общите престъпления по служба се отнасят до всички сфери на управлението, то престъпленията против правосъдието засягат само една сфера от тях – правосъдието. Непосредствен обект са обществените отношения, свързани с осъществяването или управлението на правораздавателната дейност и авторитета на тези органи, както и доверието на гражданите към тях. Системата им включва:

1. сп/д мястото на субектите в системата на отношенията – обект на престъпленията: недлъжностни престъпления – от лица извън системата на правораздаването, и длъжностни – лицето е вътре в системата;
2. сп/д сферата на правораздавателната дейност, в която е извършено престъплението: правораздавателна дейност по наказателни дела – набедяване, и правораздавателна дейност по всякакъв вид дела – лъжесвидетелстване.

Набедяването е уредено в чл.286 НК. “Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание”.

Обектът на това престъпление е комплексен – обществените отношения, в рамките на които се осъществява правораздавателната дейност по наказателни дела, както и честта на пострадалия.

Формите на изпълнителното деяние са:

1. набеди някого в престъпление– уличи, писмено или устно, пострадалия в извършване на престъпление, каквото последният не е извършил;
2. представи неистински доказателства – предоставяне във фактическата власт на компетентния орган доказателства, които не отговарят на действителното правно положение.

Престъплението е резултатно – надлежният орган да узнае за неверните твърдения или уличаващите материали.

От обективна страна се изисква те да се представят на „надлежен орган на властта“. Става въпрос за два вида органи: а) държавен орган, който е компетентен да образува наказателно произв-во // б) органите, по отношение на които в законите е предвидено юридическо задължение при наличие на данни за извършено престъпление да сезират органите, компетентни да образуват наказателно произв-во. В този случай изпълнителното деяние ще прилича на посредствено извършителство, но няма да е такова, защото органът е длъжен да упражни правата си.

Престъплението е умишлено, като умисълът е пряк – деецът знае, че набеденият не е извършил престъплението или че доказателствата са неистински.

Субект е всяко наказателноотговорно лице с изключение на лицата, които участват в процеса. Ако някое от тези лица извърши разглежданата дейност, то ще извърши лъжесвидетелство, лъжлив превод или тълкуване, лъжливо заключение, които са предвидени като самостоятелни състави.

Ал.2 урежда квалифициран случай: „ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност, наказанието е лишаване от свобода от една до десет години“. Набеденият ще бъде привлечен, когато въз основа на данните бъде образувано наказателно произв-во и внесен обвинителен акт в съда.

Набедяването следва да се разграничава от клеветата във формата на приписване на неизвършено престъпление:

• по непосредствения обект – при клеветата се засягат само честта и достойнството на пострадалия, а при набедяването – и правосъдната дейност;
• по обективната страна – клеветата се извършва пред трето лице, а набедяването – пред надлежен орган на властта.

Лъжесвидетелството е уредено в чл.290-293.  Класическата хипотеза на този вид престъпление е уредена в чл.290. Предвиден е особен субект:

1. свидетел – лице, призовано пред съд или друг надлежен орган да дава показания относно факти и обстоятелства, предмет на определено дело. Лицето получава това качество от момента на призоваване.
2. преводач – лице, което владее български език и поне още един чужд език и се назначава, когато в процеса участва лице, което не владее български език или има писмени доказателства, които не са на български език.
3. тълковник – говорящо лице, което владее жестомимични способи за изразяване, които владеят глухонямите;
4. вещо лице – лице, което притежава особени знания, необходими за изясняване от съда на определени факти и обстоятелства.

        Изпълнителното деяние може да се осъществи алтернативно в някоя от следните форми:

• потвърди неистина – съобщи факти и обстоятелства, които не са съществували в обективната действителност;
• затаи истина – несъобщаване на факти и обстоятелства, които съществуват в действителността и лицето знае за тях;
• даване на неверен превод или тълкуване – изопачаване на информацията, която първично се излага, като съответното лице съзнателно прави това и дава неверен превод или тълкуване;
• даване на невярно заключение – изводите му не съответстват на установените факти.

Престъплението е резултатно (проф. Гиргинов) – разследващият орган да научи за неверните твърдения.

От субективна страна се касае за умисъл, който може да бъде: а) пряк – съзнателно изопачаване на истината и цели това, б) евентуален – не е сигурен, че фактите съответстват на действителността, но въпреки това ги представя като такива. Само в хипотезата на чл.291(2) става въпрос за непредпазливост.

В този случай съществува опасност у правораздавателния орган да възникне неправилна представа за ЮФ от значение за делото. Така се създават предпоставки за неправилно  приложение на закона.

Чл.292(1) урежда две хипотези, когато отпада наказуемостта: 1. когато лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление, 2. когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелствуване, превод, тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.

       Чл.293(1) урежда подбуждането другиго към престъпление по чл.290–291, като са предвидени и квалифицирани състави – ако се подбуждат две или повече лица и случаят е особено тежък, наказанието е лишаване от свобода до три години.

Субект – всяко НОЛ.

ИД – в  мотивиране на другиго да лъжесвидетелства, да даде неверен превод или тълкуване, или невярно заключение.

Формално – не се изисква адресатът да бъде склонен.

Винаги пряк  умисъл.

Склоняване към нарушаване на длъжностни задължения, чл. 289 НК. “Който склонява длъжностно лице от разследващите органи или от прокурорските или съдебните органи да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с пробация, или с обществено порицание”.

Субект – всяко НОЛ.

ИД – мотивиране на длъжностно лице от системата на съдебната власт да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздавателната си дейност.

Формално, на просто извършване  – не се изисква лицето  да бъде склонено.

Форма на вина – винаги пряк умисъл.

Личното укривателство е уредено в чл.294.

Престъплението е субсидиарно спрямо укриваното първично престъпление, защото неговият състав може да намери приложение, единствено ако субектът му не е участвал в първичното престъпление.

Субект може да е всяко наказателноотговорно лице, което не е участвало в първичното престъпление, което не е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на укриваното лице и техните съпрузи – ал.3.

Изпълнителното деяние е очертано в три форми, като общото м/у тях е спомагането на лице, извършило престъпление:

1. да избегне – наказателното производство въобще да не се образува;
2. да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване – когато наказателното преследване е започнало, но деецът способства то да не може да бъде осъществено докрай;
3. да остане ненаказано – с/у укривания има влязла в сила осъдителна присъда и деецът способства или наказанието да не започне да се изпълнява, или ако е започнало изпълнението,то да бъде прекъснато и съответно да не бъде довършено.

     От субективна страна се касае за умисъл, който може да бъде пряк или евентуален – деецът съзнава, че укрива лице, което е извършило престъпление и иска или се съгласява с това.

     Престъплението е резултатно –  създадена е пречка за съдебната власт извършителят на първичното престъпление успява за някакъв период от  време да избегне правосъдие.

   Квалифициращи обстоятелства са: а) с оглед субективната страна – ако деянието е извършено с цел за имотна облага, наказанието е лишаване от свобода до пет години, но не по-тежко от предвиденото за укривания // б) с оглед субекта – ако деецът е съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР – чл.294,(4).

Длъжностните престъпления против правосъдието са уредени в чл.288; чл.295 и чл.299. По първите два състава субектът е орган на власт, а по третия – длъжностно лице, т.е. касае се за престъпление с особен субект.

Чл. 288. Орган на властта, който пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага службата относно наказателно преследване, или по друг начин осуети такова преследване с цел да избави другиго от наказание, което му се следва по закон, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6.

 Чл. 295. Орган на властта, който с цел да избави другиго от наказание или да забави изпълнението на наказанието пропусне да изпълни влязла в сила присъда, ако по служба е бил длъжен да направи потребното за привеждане на присъдата в изпълнение, се наказва с лишаване от свобода до шест години, като съдът може да го лиши от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6, или с пробация.

Чл. 299. Длъжностно лице, което самоволно освободи или пусне затворник да избяга, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да лиши виновния от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6.

Изпълнителните деяния се осъществяват както чрез действие, така и чрез бездействие, което има различни проявни форми:

1. пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага службата относно наказателното преследване – чл.288;
2. по друг начин осуети такова преследване – чл.288;
3. пропусне да изпълни влязла в сила присъда, ако по служба е бил задължен да направи потребното за привеждането ú в изпълнение – чл.295;
4. самоволно освободи – чл.299;
5. самоволно пусне затворник да избяга – чл.299.

От субективна страна:

1. в хипотезата на чл.288 – особена цел: с цел да избави другиго от наказателно преследване, което му се следва по закон 1) – пряк или косвен умисъл; при чл.295 – умисъл – пряк и евентуален; и

при чл.299 – 1) пряк умисъл;

 

 

18. 18. Пасивен и активен подкуп. Други състави от този раздел

 

Подкупът е едно от най-тежките престъпления против дейността на държавните органи и обществени организации. Той свидетелства за наличие на необходимо съучастие. Той е престъпление, което не може да се извърши еднолично – нужни са две лица, всяко от което върши не само различно деяние, но и за разлика от обикновеното съучастие – свое отделно престъпление: вземане на подкуп (пасивен подкуп) и даване на подкуп (активен подкуп).

Пасивният подкуп е свързан с получаване на облага от субект, която облага не му се следва. Активният подкуп може да бъде извършен от всяко наказателноотговорно лице, независимо дали е в или извън системата  на съответния държавен орган.

Обект и на двата вида подкуп са обществените отношения по законосъобразно, безкористно и авторитетно осъществяване на различните служебни дейности.

Средството на подкупа е някаква облага. Тя може да бъде най-напред и преди всичко материална. Подкупът може да се  извърши и посредством нематериална облага – услуга. Не са средство на подкуп обаче незначителните материални облаги – цветя, бонбони или други подобни, където доминира емоционалният елемент.

Облагата при подкупа е винаги и само противозаконна. Тя не се полага – за нейното вземане няма законно основание.

Пасивният подкуп е уреден в чл.301. Съгласно ал.1 длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.

От обективна страна изпълнителното деяние се осъществява само чрез действие, което може да се изрази в следните форми:

1. приеме дар или облага – най-често се изразява в установяване на фактическа власт или даване на съгласие за получаване;
2. поиска дар или облага – волеизявление, насочено към потенциалния даващ, с което му се съобщава, че би приел дар или облага. Може да има различна форма;
3. приемане на предложение или обещание – волеизявление, насочено към съгласие за получаване, ако потенциалният даващ е волеизявил, че е готов да даде подкуп;

Предмет на деянието е дар или облага. Най-често предметът има имуществен характер и може да се отнеме в полза на държавата, а когато липсва, се присъжда неговата равностойност – чл.307а. Дарът има веществен характер, а облагата е всяко благоприятно изменение в  правния статус на субекта.

За разлика от използването на служебното положение по чл.283 НК, тук длъжностното лице постига лично облагодетелстване не защото е началник, а защото е свършил или ще свърши нещо, някаква работа в рамките на службата.

Относно субекта това е лице с особено качество – длъжностно лице, а по ал.5 – чуждо длъжностно лице. Те носят наказателна отговорност и когато с тяхно съгласие дарът или облагата са предложени, обещани или дадени другиму – чл.303. Особен субект се изисква и в хипотезата на чл.305:

             а) арбитър или вещо лице, назначено от съд, учреждение, предприятие или организация, когато те извършат такива деяния във връзка с тяхната дейност, както и на този, който предложи, обещае или даде такъв подкуп;

б) защитник или повереник, когато те извършат такива деяния, за да помогнат да се реши в полза на противната страна или във вреда на доверителя наказателно или гражданско дело, както и на този, който предложи, обещае или даде такъв подкуп.

Посочените субекти извършват деянието във връзка с правомерно поведение по служба, което може да е осъществено или да предстои. Подкупът се дава най-често за бъдещо поведение. Облагата или дарът не се следват и няма правно основание да бъдат получени.

От субективна страна се касае за умишлено престъпление– субектът съзнава, че няма правно основание за получаване на облага и че тя му се дава, обещава, предлага във връзка със службата му.

Престъплението може да бъде резултатно – при установяване на фактическата власт в/у дара или облагата, или формално  – чрез даване на волеизявление.

Квалифициращите обстоятелства са:

1. с оглед размера на предоставения подкуп имаме два квалифицирани състава: в големи размери – чл.302,т.4, и в особено големи размери, представляващ особено тежък случай – чл.302а.
2. с оглед желаното поведение от длъжностното лице имаме отново два състава:
   • ако длъжностното лице е извършило дянието, за да наруши или загдето е нарушило службата си, когато това нарушение не съставлява престъпление, наказанието е лишаване от свобода до осем години и глоба до десет хиляди лева – чл.301(2).
   • ако длъжностното лице е извършило деянието, за да извърши или загдето е извършило друго престъпление във връзка със службата, наказанието е лишаване от свобода до десет години и глоба до петнадесет хиляди лева – чл.301(3).
3. с оглед субекта подкупът е квалифициран, когато е извършен от лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател – чл.302,т.1
4. с оглед особености от обективна страна – чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение и когато е извършено повторно – чл.302,т.2-3

Активният подкуп е уреден в чл.304. Съгласно ал.1 който предложи, обещае или даде дар или каквато и да е облага на длъжностно лице, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.

Активният подкуп е насрещното престъпление на разгледания пасивен подкуп.

Субект може да бъде всяко НОЛ.

ИД – в даване на облага на длъжностно лице заради (срещу) негово деяние по служба.

Престъпният резултат е същият като при пасивния подкуп.

От обективна страна връзката е същата както при пасивния подкуп – дава се или се обещава нещо във връзка с правомерно поведение по служба.

Квалифициращи обстоятелства са предвидени в:

1. чл.304(2) – ако във връзка с подкупа българско или чуждестранно длъжностно лице (ал.3) е нарушило служебните си задължения;
2. чл.304а – ако подкупът е предложен, обещан или даден на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател.

Чл.305а урежда посредничеството към подкупа – който посредничи да се извърши било активен, било пасивен, ако това не представлява по-тежко Прест-е, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба до пет хиляди лева. Касае се за дейност по съгласуване на волята на даващия и получаващия подкупа, която се осъществява от лице, което не участва в тази дейност. Прест-ето е на просто извършване. Съставът е субсидиарен. За разлика от съучастието субектът цели да съгласува волята, без сам да участва. От обективна страна не трябва да е даден или получен подкупът – в този случай то прераства в помагачество, а може и в подбудителство.

Предвидена е и поощрителна разпоредба – чл.306: „не се наказва онзи, който е предложил, обещал или дал подкуп, ако е бил изнуден от длъжностното лице, арбитъра или вещото лице да стори това и ако незабавно и доброволно е съобщил на властта“.

Чл.307 урежда провокацията към подкуп – „който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години“. От обективна страна деецът цели да промени действителността, така че да я направи благоприятна за извършване на подкупа като престъпление. За разлика от опита тук имаме особена цел – да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа.

Нито у този, който дава, нито у този, който получава, е възникнал умисъл. Следователно провокацията е насочена към лица, които все още не са формирали умисъл. Провокацията следва да се разграничава от оперативната разработка да се установи даващият или получаващият подкупа – тук вече е формиран умисълът или е довършено престъплението. Целта е да се докаже извършено престъпление или да не се допусне неговото извършване.

 

 

19. Документни престъпления – обща характеристика и система. Подправка на документи и лъжливо документиране. Други документи престъпления

 

Документните престъпления са противоправни и умишлени посегателства спрямо документите. Тези престъпления имат за свой предмет някакъв документ.

Всеки документ представлява изрично писмено изявление, което има правно значение. Изявлението може да бъде или за волята или за знанието на автора. Документът има относително трайна писмена форма.

Той се различава от удостоверителните знаци по изричната си писмена форма, а не условна каквато може да има един жетон за гардероб например. Документът сочи и изрично определен свой автор. Разграничаване на документа от удостоверителния знак.

• Документът е изрично изявление, УЗ – мълчаливо.

2) Документът е конкретно изявление, УЗ е общо и абстрактно.

3) Документът е в писмена форма, УЗ е в клиширана форма.

В наказателното право документите се делят основно на официални и частни, както и на диспозитивни (разпоредителни) и  свидетелстващи (удостоверителни).

„Официален документ“ е този, който е издаден по установения ред и форма от длъжностно лице в кръга на службата му или от представител на обществеността в кръга на възложената му функция – чл. 93, т. 5 НК.

Частни са всички други документи, които не са официални. Те се издават между отделните граждани за доказване на различни техни права и задължения.

Диспозитивните документи са волеизявления с правно значение. Това са правните актове: сделки, административни актове, правораздавателни решения. Тези документи не служат за нищо друго и за нищо повече освен да изразят  правнозначимата воля на своя издател. Те не се отнасят до други, стоящи извън тях юридически факти.

Свидетелстващите документи са изявления за знания с правно значение. Тези факти се намират извън волята на издаващия свидетелстващите документи. Такива документи са свидетелстващи удостоверения, констативни протоколи и пр.Свидетелските документи служат за отражение на юридически факт.

Всички документи (и диспозитивни, и свидетелстващи), в зависимост от това, дали се издадени от посоченото за техен автор лице, биват истински и неистински.

Истински е този документ, в който се сочи, че представлява конкретно писмено изявление на онова лице, което действително го е съставило.

Неистински е този, на който е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило – чл. 93, т. 6 НК.

Освен това документите могат да са с вярно или невярно съдържание – в зависимост от това дали отразяват правилно фактите от действителността. Това  деление е от значение само за свидетелстващите документи. За документ с невярно събрание се счита онзи, при който удостоверените обстоятелства не отговарят на обективната действителност.

ДП по глава 9: родов обект на посегателство са обществени отношения, свързани със създаване и съхранение на документите, както и с документооборота. В системата по глава 9 се обособяват 3 основни групи престъпления:

1. Първа основна група: престъпно създаване на документи – съставите от 308 до 315 вкл., като в рамките на 1 група – 3 подгрупи:

                                      1) Престъпно създаване на неистински документ: от 308 до 310 (тази група се обозначава и като материална подправка на д-ти);

                                      2) Престъпно създаване на истински документи с невярно съдържание: от 311 до 314 вкл. (известна като интелектуална подправка на документи и лъжливо документиране);

                                      3) Други престъпления по 315: злоупотреба с бланкет и измамливо склоняване на другиго да подпише документ.

2.  Втора основна група: престъпно ползване от документи: от 316 до 318 вкл.
3. Трета основна група: престъпно премахване на документи в случаите по 319.

   Видове документни престъпления

Състави:

1. 1. Първа група престъпно създаване на документи: /Подправка на документ/ . Нарича се още материална подправка на документ и има място, както по отношение на свидетелстващите, така и на диспозитивните документи. ПД представлява такова документиране, при което се крие, преиначава авторството. Тя има различни състави, в зависимост от своя предмет – дали е официален или частен документ.

1.1. Престъпно създаване на официални документи – 308: Който състави неистински официален документ или преправи съдържанието на официален документ с цел да бъде използуван, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до три години.

1) ИД. От обективна страна има два варианта на изпълнение на престъплението: 1) съставяне на неистински официален документ; 2)  преправяне на съдържанието на официален документ. По аналогия от чл. 243 – преправеният документ е вид неистински документ, понеже като се променя един или повече от елементите на съдържанието му отново обозначеният автор няма да отговаря на действителния.

2) От субективна страна:  пряк умисъл и специфична цел да бъде използван д-та. Субект може да бъде всяко НОЛ.

   1.2. Престъпно създаване на частни документи – основен състав 309, ал.1: Който сам или чрез другиго състави неистински частен документ или преправи съдържанието на частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правно отношение, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до две години.

1) От обективна страна – характерното тук е, че престъплението е двуактно – това предполага:

а. първи акт на поведението:

– деецът сам или чрез другиго да състави неистински частен документ;

– или в алтернатива – да преправи съдържанието на такъв документ.

б. втори акт на поведението: употреба на така съставения документ.

Неистински частни д-ти могат да се съставят на воля, стига да не се използват. Трудностите в практиката са с оглед тълкуването на първия акт, ако чрез другиго се съставя или преправя възможни хипотези:

а. когато другото лице, което се използва – не знае, че този документ ще бъде употребен – опосредствано извършителство – отговорността се съсредоточава върху този, който с помощта на другото лице извършва деянието.

б. ако другото лице знае, че документът ще бъде употребен – ще се отговаря при условията на съучастие.

2) От субективна страна: пряк умисъл и специфична цел – документът се употребява, за да се докаже съществуването или несъществуването, респ.изменението на дадено право. Субект – всяко НОЛ.

1.3. Чл. 309, ал. 2 – по-тежко наказуемият състав: материална подправка на документи, ако предметът на престъплението са ценни книжа.

1.4. По-тежко наказуеми случаи има  и по чл.310, ал.1 – във връзка със случаите, когато документите са създадени от длъжностно лице в кръга на службата.

1.5. Привилегировани случаи по см.на чл.93 т.9 са регламентирани по 309 (3) и 310(2).

Чл. 308. (1) Който състави неистински официален документ или преправи съдържанието на официален документ с цел да бъде използуван, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до три години.

(2) Когато предмет на деянието по ал. 1 са български или чуждестранни документи за самоличност, за завършено образование или за придобита квалификация, свидетелства за управление на превозни средства, свидетелства за регистрация на превозни средства, визови стикери или други документи, удостоверяващи правоспособност, лични или регистрационни данни, наказанието е лишаване от свобода до осем години.

Чл. 309. (1) Който сам или чрез другиго състави неистински частен документ или преправи съдържанието на частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правно отношение, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до две години.

(2) Ако престъплението има за предмет ценни книжа, наказанието е лишаване от свобода до три години.

(3) В маловажни случаи по предходните алинеи наказанието е пробация или глоба от сто до триста лева.

Чл. 310. Ако престъплението по чл. 308, ал. 1, и 309, ал. 1 и 2 е извършено от длъжностно лице в кръга на службата му, наказанието е лишаване от свобода до пет години, а в случаите по чл. 308, ал. 2 и 3 – лишаване от свобода до дванадесет години, като съдът може да постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

(2) В маловажни случаи наказанието е лишаване от свобода до една година или пробация

  

1.6. Лъжливо документиране.

1.6.1. Чл.311: Длъжностно лице, което в кръга на службата си състави официален документ, в който удостовери неверни обстоятелства или изявления, с цел да бъде използуван тоя документ като доказателство за тия обстоятелства или изявления, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

Субект на престъплението е само длъжностно лице и то, когато действа в кръга на своята служба.

От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в съставяне на истински удостоверителен официален документ, в чието  съдържание се отразяват неверни факти. Неверни са онези факти, които не  отговарят на обективната действителност. Престъпният резултат се изчерпва със създаване на опорочения документ – не е нужно неговото използване.

От субективна страна: пряк умисъл и цел да бъде използван така съставения документ.

1.6.2. Чл.312, ал.1 визира лъжливо документиране, което е поначало в чужда полза: Лекар, който снабди някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му, когато не действува като длъжностно лице, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.

1) Субект на престъплението – само лице с качеството “лекар”, т.е. с висше медицинско образование. В НК изрично се прави уговорка, че макар и да има качеството на длъжностно лице – този лекар не би трябвало в това си качество да действа.

2) От обективна страна изпълнителното деяние се съдържа в израза “снабдяване на някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му”(този израз обхваща и резултата). Деянието е изготвяне на съответен болничен лист, а резултата – предаването му на заинтересованото лице.

3) От субективна страна пряк умисъл.

Уговорката, че не действа в качеството на длъжностно лице е с оглед 312, ал.1 или случаите по 311: ако лекар би действал като длъжностно лице – би извършил престъпление по 311, не по 312, ал.1.

1.6.3. Чл.312, ал.2:

1) Субект на престъплението е само ветеринарен лекар – по аналогия с ал.1 може да се направи тълкуване за случаите, когато се издава д-т с невярно съдържание за животни. Това престъпление се явява условие за извършването на престъпления против народното здраве по 349 и сл.

1.7. Чл .313 Криминализира лъжливото документиране в своя полза. Чл. 313. (1) Който потвърди неистина или затаи истина в писмена декларация или съобщение, изпратено по електронен път, които по силата на закон, указ или постановление на Министерския съвет се дават пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.

1.7.1.Основен състав по ал.1:

1) От обективна страна изпълнителното деяние е дадено в 2 варианта: 1) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта потвърждаване на неистина и 2) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта на затаяване на истина. Предмет на престъплението е документ, декларация, за която по силата на закон или постановление на МС има задължение за декларатора да удостовери истинността на определени обстоятелства и тази декларация се дава пред орган на властта по смисъла на чл. 93, т. 2.

2) От субективна страна умисъл.

1.7.1. Чл.313, ал. 3 Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който потвърди неистина или затаи истина в частен документ или съобщение, изпратено по електронен път, в които по изрична разпоредба на закон, указ или постановление на Министерския съвет е специално задължен да удостовери истината, и употреби този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства или изявления : отново двуактно престъпление (подобно на 309).

1) От обективна страна:

а. като първи акт на поведение – създаване на документ с невярно съдържание;

б. употребата на този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства.

2) От субективна страна има умисъл.

И в двата случая – и по ал. 1 и по ал. 3 – става въпрос за частни документи, но по ал.1 има специфизиране на частния документ като обхвата му се свежда до декларация. Чл. 313 – всички останали частни документи, за които по силата на закон или ПМС има задължение за създаващия ги да удостоверява истина.

Като известна комбинация на лъжливото документиране в частен и официален документ се явява  престъплението “посредствено лъжливо документиране” – Чл. 314. Който умишлено стане причина да се внесат неверни обстоятелства или изявления в официален документ, съставен съгласно установения ред въз основа на заявление на частно лице, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.

Тук е налице едно необходимо посредствено извършителство.Това престъпление е субсидиарно спрямо обикновеното лъжливо документиране в официален документ по чл311 и се осъществява само, когато съставляващото го длъжностно лице действа без умисъл.

1.8. Чл.315,  (1) Който състави документ, като попълни лист, носещ подписа на издателя, със съдържание, което не съответствува на волята на подписалия, се наказва съобразно с различията в чл. 308 и 309.

1) Ал.1: злоупотреба с бланкета:

1) От обективна страна по ал.1 изпълнителното деяние се изразява в попълване на лист, предваритерно подписан от издателя със съдържание, което не съответства на волята.

2) От субективна страна пряк умисъл.

2) Чл.315, ал.2:

1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява склоняване на друго лице да подпише документа със съдържание, което не съответства на волята. Специфичен е начинът на осъществяване на посегателството – чрез измама.

2) От субективна страна умисъл.

2.Втора основна група ПРЕСТЪПНО ПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ – 316 до 318 вкл.

2.1. Чл. 316: Наказанието, предвидено по предходните членове на настоящата глава, се налага и на онзи, който съзнателно се ползува от неистински или преправен документ, от документ с невярно съдържание или от такъв по предходния член, когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност.

1) От обективна страна предмет са неистински или преправени или документи с невярно съдържание или документи по смисъла на чл. 315. Изпълнителното деяние и  ползването на такива документи. Престъпният резултат е узнаването на документа от лицето, на което се представя.

2) Субект на престъплението(особеност по 316) – само лице, на което за съставянето на този документ не може да се търси наказателна отговорност. Тази специфика води до извод, че тук предхождащата ползването на документа престъпна дейност  изключва възможността да се търси наказателна отговорност за последващата такава.Следователно настоящият състав е субсидиарен спрямо предходните състави на документни престъпления. Може да се направи аналогия с някои от формите на последваща престъпна дейност, при които е посочено че наказателна отговорност може да си търси, доколкото лицето не е съучастник в предходното престъпление. За последваща престъпна дейност наказателна отговорност се носи доколкото деецът не е участник в предходната.

3) От субективна страна умисъл.

2.2. Чл. 318 визира престъпно ползване на такъв един документ, който сам по  себе си не е порочен.Който противозаконно си служи с официален документ, издаден за друго лице, с цел да заблуди орган на властта или представител на обществеността, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация, или с глоба от сто до триста лева.

Субект – всяко НОЛ.

ИД – състои се в противозаконно служене с редовен официален документ, който удостоверява самоличност.

Престъпен резултат – запознаване на орган на власт или на представител на обществеността с предявения документ.

Специална цел – да се заблуди органът на властта или представителя на обществеността.

3. Трета основна група – престъпно елиминиране на документ. Предвижда се само в чл. 319 НК.

 Чл.319: Който унищожи, скрие или повреди чужд или не изключително нему принадлежащ документ с цел да причини другиму вреда или да набави за себе си или за другиго облага, се наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация.

1) От обективна страна предмет на това престъпление е чужд или неизключително принадлежащ на дееца документ, т.е. документ от който деецът не черпи права – нито изключително, нито частично, т.е. не авторството на документа е критерий, за да се реши дали е чужд за дееца или не, а това кой именно черпи права  от документа.

Изпълнителното деяние в 3 варианта:

а. унищожаване на такъв документ – да бъде засегнат д-та по начин, че въобще да не може да бъде използван за целите, за които е предназначен;

б. повреждане на документа – засягането е от естество, че документът частично не може да бъде използван за посочените цели;

в. скриване на такъв документ – да бъде поставен н такова място, че оставането за него обективно да затруднява правоимащите лица и органите на властта.

2) От субективна страна пряк умисъл и цел, която е дадена в 3 варианта

а. да се причини другиму вреда – под вреда се разбира такава от имуществен и неимуществен характер (макар че не е казано изрично);

б. да набави деецът за себе си или

в. за другиго облага – в практиката се приема от имуществен или неимуществен характер.

 

 

20. 20. Престъпления против реда и общественото спокойствие – обща характеристика и система. Хулиганство и самоуправство

 

Родов обект на тези престъпления е нормалния обществен живот на гражданите. Престъпленията против реда и общественото спокойствие накърняват интересите, както на обществото като цяло, така и на отделните негови членове. В някои случаи може да се стигне до засягане и на личността, собствеността или социалното управление – нормалната дейност на държавните органи и обществените организации.

Разглежданите престъпления могат да се обособят в четири групи:

– създаване на предпоставки за престъпна дейност (чл. 320 – 322 НК);

– неспазване на правилата за осъществяване на определени дейности (чл. 323 – 324 НК);

– нарушаване на общественото спокойствие (чл. 324 – 325);

– получаване на материални облаги без полагане на труд (чл. 327 – 329).

Чл. 320. (1) Който явно подбужда към извършване на престъпление чрез проповед пред множество хора, чрез разпространяване на печатни произведения или по друг подобен начин, се наказва с лишаване от свобода до три години, но не с по-тежко наказание от това, предвидено за самото престъпление.

(2) Наказанието за явно подбуждане към извършване на престъпление по чл. 108а, ал. 1 е лишаване от свобода до шест години.

Чл. 320а. Който се закани да извърши престъпление по чл. 108а, ал. 1, чл. 330, 333, 334, 340, 341а, 341б, 342, ал. 3, 344, 349, 350 или 352, ал. 1 и това заканване би могло да предизвика основателно опасение за осъществяването му, се наказва с лишаване от свобода до две години.

Чл. 321. 1Който образува или ръководи организирана престъпна група, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години.

(2)Който участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.

(3) Когато групата е въоръжена или създадена с цел да върши престъпления по чл. 243, 244, 253, 280, 337, чл. 339, ал.1 – 4, чл. 354а, ал. 1 и 2, чл. 354б, ал. 1 – 4 и чл. 354в, ал. 1 или в нея участва длъжностно лице, наказанието е:

1. по ал. 1 – лишаване от свобода от пет до петнадесет години;
2. по ал. 2 – лишаване от свобода от три до десет години.

(4) Не се наказва участник в групата, ако доброволно се предаде на органите на властта и разкрие всичко, което му е известно за групата, преди да е извършено от него или от нея престъпление.

(5) Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея престъпления, се наказва при условията на чл. 55.

(6) Който се сговори с едно или повече лица да върши в страната или чужбина престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага или да се упражни противозаконно влияние върху дейността на орган на властта или местното самоуправление, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Чл. 321а. (1) Който участва в ръководството на организация или група, която чрез използване сила или внушаване на страх сключва сделки или извлича облаги, се наказва с лишаване от свобода от три до осем години.

(2) Който участва в такава организация или група, се наказва с лишаване от свобода до пет години.

(3) Придобитото от организацията, от групата или от участниците в тях имущество от тази дейност се отнема в полза на държавата, ако лицата, от които е придобито, или техните наследници са неизвестни.

(4) В случаите по предходните алинеи се прилага разпоредбата на чл. 321, ал. 4 и 5.

Чл. 322. Който не попречи на извършването на очевидно тежко престъпление, ако е могъл да стори това без значително затруднение и без опасност за себе си или за другиго, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.

Чл. 323. (1)Който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до пет години или с глоба до хиляда лева.

(2) Който самоволно заеме недвижим имот, от чието владение е отстранен по надлежен ред, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до петстотин лева.

(3) Деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение.

(4) Разпоредбата на предходната алинея не се прилага, ако деецът след възстановяването извърши отново същото деяние.

(5) Когато деянието по ал. 1 е осъществено чрез сила или заплаха, наказанието е лишаване от свобода до 6 години.

Чл. 323а. (1) Който построи сграда върху обработваема земя, земеделска земя или пасище, без да има право на това, се наказва с лишаване от свобода до две години и с глоба от хиляда до три хиляди лева.

(2) При повторно извършване на престъплението по ал. 1, както и при продължаване на строежа, след като е бил спрян от надлежните органи, наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от две до пет хиляди лева, както и обществено порицание.

Чл. 324. (1) Който упражнява професия или занаят, без да има съответна правоспособност, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от сто до триста лева.

(2Когато професията или занаятът са свързани със здравеопазването на населението, наказанието е лишаване от свобода до три години или глоба от сто до триста лева. Същото наказание се налага на лекар, стоматолог или магистър-фармацевт, които упражняват професията си в нарушение на установения за това ред.

(3) Ако деянието по предходната алинея е извършено повторно, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години и глоба от сто до триста лева, като съдът може да постанови и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.

Чл. 325. (1) Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.

(2) Когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет години.

(3) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно, наказанието е: по ал. 1 – лишаване от свобода до три години; по ал. 2 – лишаване от свобода от една до пет години.

(4) Когато деянието по ал. 1 и 2 представлява опасен рецидив, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години.

Чл. 326. Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.

Чл. 327 (1) Който без съответно разрешение устройва хазартна игра, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.

(2) Същото наказание се налага и на онзи, който устройва хазартна игра със съответното разрешение, но не на определените за това места.

(3) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно, наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от сто до сто и петдесет лева, а в особено тежки случаи – лишаване от свобода от една до пет години и глоба от сто до петстотин лева.

(4) Който системно участва в хазартни игри, като знае, че са организирани без разрешение, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от от сто до триста лева.

(5) Парите и вещите, предмет на хазартната игра, се отнемат в полза на държавата, а ако липсват, се присъжда тяхната равностойност.

Чл. 328. (1) Който води живот в скитническа група, се наказва с пробация до две години или с глоба от сто до триста лева.

(2) Който организира или ръководи такава група, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.

(3) Който води скитнически живот, като не се установява на постоянно място за живеене и не упражнява общественополезен труд, се наказва с пробация до две години.

Чл. 329. (1) Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин, се наказва с лишаване от свобода до две години или пробация.

(2) Който системно се занимава с просия, се наказва с пробация за срок до две години.

 

Участието в общото престъпно сдружение е предвидено в чл. 321 НК. “1Който образува или ръководи организирана престъпна група, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години”. Съгласно ал. (2) “Който участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години”. За да е налице такава група, а не намиране на съучастник, каквато е една от типичните форми на съучастие, трябва да се постигне съгласие между поне три лица за вършене на повече от едно престъплеиние. Няма нужда престъпленията да бъдат конкретизирани.

Престъпната група и участието в нея имат характер на престъпно сдружение и е особена форма на предварителна престъпна дейност, която не е субсидиарна, а съставлява самостоятелно завършено престъпление. Ако един или повече участници в престъпното сдружение извършат впоследствие и някакво престъпление, заради което сдружението е създадено, те, за разлика от наказуемото приготовление (чл. 17 НК), ще отговарят в реална съвкупност не само за своето участие в последващото престъпление, но и за участието си в самото престъпно сдружение.

Предвижда се наред със самоволен отказ от довършено престъпление и втора форма на последващо положително поведение –  (4) “Не се наказва участник в групата, ако доброволно се предаде на органите на властта и разкрие всичко, което му е известно за групата, преди да е извършено от него или от нея престъпление”. Докато по (5) “Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея престъпления, се наказва при условията на чл. 55”.

Хулиганството е уредено в чл.325. Съгласно ал.1 който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.

Обект на това престъпление са обществените отношения, свързани с реда, установен в страната и с общественото спокойствие. Общественият ред е установената в държавата система от обществени отношения относно нравствеността и определящи поведението на хората в обществения живот.

Изпълнителното деяние се осъществява само чрез действия, които законът нарича „непристойни“. Непристойни са тези действия, които се изразяват в ругатни, буйство и други прояви, скандализиращи обществото. Те трябва да са обективно годни да станат достояние на обществеността – на неограничен кръг хора.

Форми на хулиганско поведение са извършването на непристойни действия на обществени места – заведения, учреждения; свързани са с посегателство с/у личността; действия, насочени пряко с/у морала; както и действия, които създават смут в обществото.

Прест-ето е резултатно. Резултатът се изразява в нарушаване на обществения ред.

Субект – всяко НОЛ.

От субективна страна се касае за умисъл – деецът съзнава, че грубо нарушава обществения ред и се съгласява с това.

Специален субективен признак – хулиганския мотив – стремеж към пренебрегване отношението към обществения ред, без смислена причина.

Хулиганството е различно от т.н. дребно хулиганство, което може да съставлява само административно нарушение. То се отличава с едновременно и задължително наличие на грубо нарушаване на обществения ред като престъпен резултат  и на явно неуважение към обществото.

Ал.2 урежда квалифициран състав – когато деянието е съпроводено със съпротива с/у орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет години. Съпротивата се осъществява само с действие.

„Изключителен цинизъм и дързост“ е налице, когато действията са особено нагли.

Като квалифициращи обстоятелства са предвидени и повторността – ал.3, и опасният рецидив – ал.4.

 

 

Престъплението самоуправството е уредено в чл.323. То е типично престъпление против законно установения ред на взаимоотношения между отделни граждани, държавата или обществените организации. То има два състава – общо  самоуправство (ал. 1) и специално самоуправство (ал. 2)

Съгласно ал.1, който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до пет години и глоба до 1000 лева.

Субект на това престъпление може да бъде само страна по някакво имуществено правоотношенние или неин представител.

Обект са обществените отношения, в рамките на които гражданите упражняват свои субективни права. Характеризира се с: а) да съществува действително или предполагаемо право на дееца или трето лице // б) оспорване от страна на друг субект на правото – представлява несъгласие на другия субект относно правото или неговото упражняване // в) да има формално установен ред, щом има оспорване на правото // г) самоуправството да не е маловажен случай – чл.93,т.9 НК.

Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на едно оспорено от другиго действително или предполагаемо, притезателно право. Деецът като претендиращ кредитор по притезателното право, “поема компетенциите” на властта. Деецът пренебрегва  не само насрещната стррана, но и властта,  към която е следвало да се обърне, за да си защити и упражни правото.

Прест-ето е резултатно. ПР се заключава в завземане на спорната престация.

Форма и вид на вината – прекият умисъл.

Ал.2 урежда квалифициращо обстоятелство при две предпоставки: а) самоволно заемане на недвижим имот // б) деецът да е отстранен от владението по надлежния ред. Друго квалифициращо обстоятелство е методът на извършване, предвиден в ал.5 – деянието да е осъществено чрез сила или заплаха.

Предвидена е и поощрителна разпоредба – деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение. Тази разпоредба не се прилага, ако деецът след възстановяването извърши отново същото деяние – ал.3-4.

 

 

21. Право на защита. Процесуални гаранции на правото на защита

 

Според чл. 15 НПК, на обвиняемия и на другите граждани, които участват в наказателното производство, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси.

ПЗ е сложно, комплексно право, включващо в съдържанието си различни права. НПК е уредил изрично тези права според осъществяваната процесуална функция и процесуалното качество. Реализира се посредством използване на законоуредени процесуални средства.

Законът изисква на гражданите да се предоставят всички необходими процесуални средства. Това е абсолютно задължително процесуална предпоставка, за да може да се приеме за валидно осъществяването на всяко процесуално действие.

Този императив е насочен към държавните процесуални органи, които водят процеса. Държавният процесуален органа няма правомощие по своя преценка да лишава гражданин в определено процесуално качество от процесуални права и процесуални средства, например като санкция да неправомерно поведение в процеса. Ръководно-решаващият орган трябва да предостави на гражданите всички средства, уредени н процесуалния закон – те са винаги “необходими”.Ограничаване правата на гражданите се третира като съществено нарушение на процесуалните правила.

В производството по делото могат да участват множество граждани, по линия на различни процесуални функции. Всички участващи в процеса граждани притежават някои еднотипни процесуални права: да правят искания, бележки, възражения; да представят доказателства; да се запознават с делото и да правят необходимите извлечения; да участват в наказателното производство; да обжалват процесуалните актове на съда и органите на досъдебното производство.

От друго страна законът е уредил специфични права, в зависимост от процесуалното им качество.

В най-пълна степен е разработено правото на защита на обвиняемия, което може да се осъществи в  три основни насоки:

Право на лична защита. Обвиняемият лично и непосредствено реализира своите права и с това ангажира пряко своите усилия при осъществяване на защитата.

Служебна защита. Тя се изразява в  задължението на държавния процесуален орган, осъществяващ функциите по ръководство и решаване и/или обвинение да събира както обвинителни, така и оправдателни доказателства, да разкрива не само отегчаващите, но и смекчаващите отговорността обстоятелства, да осигурява цялостно осъществяване  правото на защита на обвиняемия.

Право на защита от защитник. Формите са три:

1. Доброволна защита. Защитникът като процесуален представител на обвиняемия встъпва в процеса по упълномощаване от обвиняемия или поне с негово съгласие;
2. Задължителна защита (необходима защита). Защитник се включва в наказателното производство по упълномощаване или по назначаване. Ръководно-решаващият орган е длъжен да назначи защитник винаги, когато обвиняемият не е упълномощил такъв; държавният процесуален орган служебно следи за реализиране на това законово положение. Хипотезите на задължително защита са: когато обвиняемият е непълнолетен, когато обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам, когато делото е за престъпление, да което се предвижда доживотен затвор или лишаване от свобода не по-малко от десет години, когато делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия, когато обвиняемият не е н състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието налагат това.
3. Условно необходима защита. Участието на защитник не е задължително, ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник. Ръководно-решаващият орган е длъжен да назначи защитник, ако обвиняемият не си е упълномощил такъв и не е направил заявление, че не желае защитник в конкретното наказателно производство.Хипотезите са две – когато обвиняемият не владее български език и когато интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. Обвиняемият може във всяко положение на делото да заяви отказ от включилия се в процеса негов защитник, освен когато обвиняемият е непълнолетен (в този случай отказ могат да направят неговите родители или попечителят), когато страда от физически или психически недостатъци, пречещи му да се защитава сам и когато делото е за престъпление, за което НК предвижда доживотен затвор или лишаване от свобода не по-малко от десет години.

Основни процесуални гаранции за правото на защита на гражданите.

Презумпция за невиновност на обвиняемия.Обвиняемият се счита за невинен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда.Обвиняемият не е длъжен да доказва своята невиновност и ако не е дал обяснения това не може да вреди на неговата процесуално позиция. Обратно, главният обвинител по делото носи тежестта да докаже обвинението.Осъдителната присъда и обвинителният акт на прокурора не могат да почиват на предположения, а следва да съдържат извод за еднозначно, категорично и безсъмнено установена виновност на обвиняемия за извършване на престъпление. Така в “процесуалното състезание” презумпцията за невиновност води известна процесуална “преднина” на субектите в процеса, осъществяващи функцията на защита. Това модифицира класическия принцип на състезателност, какъвто го познава гражданското право.

Когато обвинението няма изискуемите от закона качества да залегне в основата на осъдителната присъда или в обвинителния акт на прокурор и  буди съмнения, то тези съмнения не следва да се тълкуват в чиято и да било полза.

Презумцията за невиновност се отнася до всички участници на процеса. Разбира се, най-пряка е връзката и с правото на защита на обвиняемия. Ако след влизане в сила на осъдителна присъда делото се възобнови, то във възобновения процес осъденият отново се третира като невиновен, тъй като с възстановяването висящността на производството презумпцията за невиновност проявява незабавно своето нормено действие.

Неприкосновеност на личността. Спрямо гражданите,които участват в наказателното производство не могат да се вземат мерки за принуда, освен в случаите и по реда на НПК.

Мерките за процесуална принуда са изрично уредени, лимитативно посочени и могат да се осъществяват само в уредените стриктни процесуални форми.

В случаите, когато чрез прилагане на процесуална принуда се ограничава в най-голяма степен неприкосновеността на личността, законът е въвел компетентност на съда да определя вземане на такива мерки – задържане под стража, домашен арест, освидетелстване, претърсване и изземване, обиск, настаняване на изследване в психиатрично заведение.

Никой гражданин не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съд.

Съдът и органите на досъдебното производство са длъжни да освободят всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода.Те са длъжни да осъществяват задължението си  и  без да бъдат сезирани от заинтересованите лица.

Задължение на органите на досъдебното производство е да разясняват на гражданите техните процесуални права и да им осигуряват възможност да ги упражняват.

Затова законът изисква от държавния процесуален орган, който ръководи производството по делото, да предостави благоприятни възможности откъм време, място и условия за безпрепятствено реализиране на правата.

 

 

22. Мерки за неотклонение.

 

   Определяне на мярка за неотклонение и други мерки за процесуална принуда.

Вземат се спрямо обвиняемия по дела от общ характер и представляват ограничение на конституционноустановените права на гражданите. Те са законоустановени и изчерпателно изброени.

По отношение на обвиняем не може да се предприемат няколко мерки за неотклонение. При определяне на мярката се вземат предвид степента на обществената опасност на престъплението, доказателствата срещу обвиняемия, здравословното състояние, семейното положение, професията, възрастта и други данни.

В досъдебната фаза на процеса задържане под стража и домашен арест се вземат и контролират от съответния първоинстанционен съд, а останалите – от органите на досъдебното производство.

Цел: Обезпечаване на задължението на обвиняемият да присъства; да се попречи да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда.

Необходимо е строго спазване на процесуалната форма при постановяване на процесуалните актове.

Биват:

Подписка – най-леката.Състои се в поемане на задължение на обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на компетентния орган.

Гаранция – в пари или ценни книжа. Взема се предвид и имущественото положение.Заплаща се от обвиняемият или от други лица. Внасяне – от 3 до 15 дни. Ако не е представена, прокурорът отправя искане до съда за налагане на по-тежка.

Домашен арест. Ограничава свободата на обвиняемия да се придвижва. Състои се в забрана да напуска жилището си без разрешение на съответния орган.

Взема се и се контролира от съда по реда за задържането под стража.

Задържане под стража – най-тежка.За престъпления, за които се предвижда лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, когато данните по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

Изходна база за преценка:

– опасен рецидив или повторност;

– обвинението е за тежко умишлено престъпление и обвиняемият е осъждан за друго тежко умищлено престъпление на лишаване от свобода за не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изпълнение не е отложено на основание чл. 66 НК;

– обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от 10 г. лишаване от свобода или по-тежко;

Мерките за неотклонение не са задължителни.

Когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление отпадне, прокурорът по свой почин определя мярката на задържане в по-лека.

В досъдебното производство задържането под стража е до 1 г. за тежко умишлено престъпление и до 2 г. – ако се предвижда наказание (обвинението е за престъпление) по-голямо от 15 г. лишаване от свобода или доживотен затвор.

Взема се от първоинстанционният съд.Искането се прави от прокурора. Съдът се произнася с определение, което се изпълнява незабавно. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии. Произнася се с определение, което не подлежи на обжалване. В стадия, действия преди разглеждане на делото в съдебно заседание, по мярката се произнася съдията докладчик.

В  досъдебна фаза искането за проверка дали основанията за задържане все още съществуват се прави чрез прокурора. Съдът се произнася с определение. Въззивният съд се произнася окончателно. Съдът може да постанови срок до 2 месеца, през който ново искане е недопустимо.

 

 

 

23. Други мерки за процесуална принуда

 

• забрана за напускане пределите на РБ;

– в досъдебното производство – когато наказанието за извършеното деяние е лишаване от свобода или друго по-тежко наказание. Постановява се от прокурора. Уведомяват се граничните контролно-пропускателни пунктове. Подлежи на обжалване пред съответния първоинстанционен съд.Еднолично с определение – не подрежи на жалба или протест.

–    в съдебното производство – от съда.

• отстраняване на обвиняемия от длъжност. Обвинението е за умишлено престъпление от ОХ, извършено във връзка с работата, и има достатъчно основания да се счита, че служебното положение на обвиняемия ще създаде достатъчно пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Взема се от първоинстанционният съд.Искането се прави от прокурора.Съдът се произнася еднолично. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии.
• настаняване на обвиняемия за изследване в психиатрично заведение за срок до 30 дни, зачита се като задържане под стража:

–   В досъдебното производство искането се прави от прокурора до първоинстанционния съд. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии.

–   В съдебното производство – по искане на страна или съдът по свой почин. Жалбата или протестът се разглежда от въззивният съд в състав от трима съдии.

• мерки за обезпечаване на гражданския иск, по искане на пострадалия по реда на ГПК – съответния първоинстанционен съд, еднолично в закрито заседание.
• мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата. По искане на прокурор – съответният първоинстанционен съд еднолично в закрито заседание.
• принудително довеждане.Когато обвиняемият не се яви на разпит без уважителни причини, ако явяването му е задължително или съответният орган намери, че е необходимо. Обвиняемият и свидетелите могат да бъдат доведени без предварително призоваване, когато са се укрили или нямат постоянно местожителство. От службите на МП, а когато е постановено от разследващ полицай – от службите на МВР.
• забрана за доближаване до пострадалия. По предложение на прокурора със съгласието или по искане на пострадалия. Взема се от първоинстанчционният съд.

 

 

24. Предмет на доказване. Доказателства.

 

Доказването е процесуална дейност, реализираща се главно чрез действия по разследването и съдебни следствени действия.

Действията по доказване са ядро на процесуалната дейност и заемат преобладаваща част от всяко производство по наказателни дела. Доказването е строго формално и императивно регламентирана дейност. Основните категории на доказването са доказателства, доказателствени средства, предмет и тежест на доказването, способи за събиране и проверка на доказателствени материали (способи за доказване – НПК 2006).

Предмет на доказване

Предметът на доказване е съвкупност от фактически обстоятелства, които следва да бъдат установени по всяко едно дело от, общ или частен характер.Те са елементи на събитието на престъплението и са факти от миналото. Включването на определени обстоятелства  в предмета на доказването ги характеризира като релевантни фактически обстоятелства.

В наказателното производство подлежат на доказване:

1. извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него;
2. характерът и размерът на вредите, причинени с деянието;
3. другите обстоятелства, които имат значение за отговорността на обвиняемия, включително и относно семейното и имущественото му положение.

Предметът на доказване се развива и разширява в хода на процесуалната  дейност. В началото на образуване на наказателното производство фактическите обстоятелства са с някаква степен на определеност: предварителното производство се образува с предположение за извършване на престъпление и за виновността на привличаното към наказателна отговорност НОЛ, докато при съставяне на обвинителния акт и постановяване на осъдителната присъда  изводът трябва да е безсъмнен и еднозначен.

Не влизат в предмета на доказване:

Общоизвестни обстоятелства – fakta notoria;

Съдебно известни обстоятелства;

Норми на действащото и отменено позитивно право – Judеx novit curia.

Като подразделения на доказването се открояват допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствените материали.

Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху прокурора и разследващите органи, а по дела, образувани по тъжба на пострадалия – върху частния тъжител. Тежестта на доказване винаги носи главния обвинител по делото. На досъдебното производство се носи в равна степен от наблюдаващия прокурор, действащия следовател или разследващ полицай.

Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Не може да се правят изводи в негова вреда, когато  не е дал обяснения, не е доказал възраженията си.

Доказателства в наказателното производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в НПК.

Органите на досъдебното производство събират доказателствата служебно или по искане на заинтересованите лица. Съдът събира доказателствата по направените от страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Съдът и органите на досъдебното производство събират и проверяват както доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателствата, които оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му.

Доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или на други доказателствени средства. Не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в ГПК. Доказателствените средства са процесуално-технически способи за внасяне в процеса на доказателства по делото. Те са носители, източници на доказателства.

Видове доказателства

Преки и косвени. Преки са доказателствата, които непосредствено установяват релевантни по делото обстоятелства. Такива се съдържат в показанията на свидетели-очевидци.Връзката на косвените със събитието е опосредствана.

Обвинителни и оправдателни. Обвинителните обосновават повдигане и поддържане на обвинението срещу лице за извършено от него престъпление. Оправдателните обслужват интересите на защитата.

Първични и производни. Първични – от първоизточник, производни чрез препредаване – косвени.

Веществени и невеществени.Поначало невеществените не може да се внесат по делото самостоятелно, без помощта на съответните доказателствени средства.

 

 

 

25. Доказателствени средства

 

Видове доказателствени средства

Доказателствата се установяват чрез гласни, веществени и писмени доказателствени средства.

Гласни доказателствени средства

Обяснения на обвиняемия.Обвиняемият дава обясненията си устно и непосредствено пред съответния орган.Обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина. Обвиняемият може да дава обяснения във всеки момент на разследването и на съдебното следствие.Обвиняемият има право да откаже да дава обяснения.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия. Самопризнанието на обвиняемия не освобождава съответните органи от задължението им да събират и други доказателства по делото.

От съдържателно гледна точка, обясненията на обвиняемия могат да бъдат самопризнания и оговор. Оговорът се отнася до престъпна дейност на други лица.

Със свидетелски показания могат да се установят всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина.

Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат да откажат да свидетелстват.

Свидетелят е длъжен: да се яви пред съответния орган, когато бъде призован; да изложи всичко, което знае по делото, и да отговаря на поставените му въпроси, както и да остане на разположение на органа, който го е призовал, докато това е необходимо.

Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания

Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство. Свидетелят не може да бъде разпитван относно обстоятелствата, които са му били поверени като защитник или повереник.

Свидетелят има следните права: да си служи с бележки за цифри, дати и други, които се намират у него и се отнасят до неговите показания; да получи възнаграждение за загубения работен ден и да му бъдат заплатени разноските, които е направил, както и да иска отмяна на актовете, които накърняват правата и законните му интереси. Свидетелят има право да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговора на поставения въпрос се засягат правата му по чл. 121. При направено искане разследващият орган или съдът осигуряват тази възможност.

Прокурорът, съдията-докладчик или съдът по искане на свидетеля или с неговото съгласие вземат мерки за неговата незабавна защита, когато са налице достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне реална опасност за живота или здравето на свидетеля, на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения.

Защитата на свидетеля е временна и се осъществява чрез:

1. осигуряване на лична физическа охрана от органите на Министерството на вътрешните работи;
2. запазване в тайна на неговата самоличност.

В акта на съответния орган за осигуряване защита на свидетеля се посочват:

1. органът, който го издава;
2. датата, часът и мястото на издаване;
3. обстоятелствата, които налагат осигуряването на защита;
4. видът на взетата мярка;
5. данните за самоличността на лицето, чиято защита се осигурява;
6. идентификационният номер, който се дава на лицето, чиято самоличност се запазва в тайна;
7. подписите на органа и на лицето.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на свидетели, дадени по реда на чл. 141 – (свидетеля с тайна самоличност).

Веществени доказателствени средства

Когато веществените доказателства не могат да се отделят от мястото, където са намерени, както и в други предвидени в този кодекс случаи, се изготвят фотоснимки, диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, записи върху носител на компютърни информационни данни, планове, схеми, отливки или отпечатъци.

Видове: фотоснимки, диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, планове, схеми, отливки, отпечатъци.

При изготвяне на веществените доказателствени средства се съставя протокол.

Материалите се прилагат към делото.

Веществените доказателствени средства се изготвят по възможност от лицата, които извършват действията по разследване и съдебните следствени действия. Когато за това са необходими специални знания и подготовка, назначава се специалист – технически помощник.

Писмени доказателствени средства

Писмени доказателствени средства са протоколите за действията по разследване, съдебните следствени и другите процесуални действия, протоколите за изготвяне на веществени доказателствени средства и други документи.

За всяко действие по разследване и съдебно следствено действие се съставя протокол на мястото, където то е извършено.

Съдържание на протокола

В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.

Поправки, изменения и допълнения в протокола

Всички поправки, изменения и допълнения в протокола трябва да бъдат удостоверени с подписа на лицата, които са го подписали.

Протоколите като доказателствено средство

Протоколите, съставени при условията и по реда, предвидени в този кодекс, са доказателствени средства за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства.

Протокол за изготвяне на веществени доказателствени средства

Изготвянето на веществени доказателствени средства се отразява в протокола за съответното действие или в отделен протокол, който се подписва от органа, извършил действията, и от специалиста – технически помощник.Изготвянето на веществени доказателствени средства, получени при използване на специални разузнавателни средства, се отразява в протокол, подписан от ръководителя на службата, изготвила вещественото доказателствено средство, в който се посочват:

1. времето и мястото на прилагане на специалното разузнавателно средство и изготвянето на съответните веществени доказателствени средства;
2. самоличността на контролираното лице;
3. използваните оперативни способи и технически средства;
4. текстово възпроизвеждане на съдържанието на вещественото доказателствено средство.

Снабдяване с документи

По искане на заинтересованото лице съдът или органът на досъдебното производство му издава удостоверение, по силата на което държавните и общинските органи, юридическите лица и едноличните търговци са длъжни да го снабдят с необходимите документи в рамките на тяхната компетентност.

Документ на чужд език

Когато е съставен на чужд език, документът се придружава с превод на български език, заверен по надлежния ред, или се назначава преводач.

Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание.

Органът на досъдебното производство представя протокола за действията по разследване на лицата, които са взели участие в извършването им, за да се запознаят с него, или по тяхно искане го прочита. На всяко лице органът на досъдебното производство разяснява правото му да иска поправки, изменения и допълнения на протокола. Направените искания се вписват в протокола. Когато някое от лицата, участвало в действията по разследване, откаже или няма възможност да подпише протокола, органът на досъдебното производство отбелязва това, като посочва и причините. Препис от протокола за обиск, претърсване, изземване и освидетелстване се връчва на лицето, спрямо което са извършени тези действия по разследването.

Протокол за разпит

В протокола за разпит се посочват следните данни за разпитания: трите имена, дата и място на раждане, гражданство, националност, образование, семейно положение, занятие, месторабота и длъжност, местоживеене, съдимост и други, които могат да имат значение за делото. В случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 – свидетел със скрита самоличност, данните за самоличността не се вписват в протокола. Обясненията и показанията се записват в първо лице, по възможност дословно. Когато е необходимо, въпросите и отговорите се записват отделно. Разпитаният удостоверява с подписа си, че неговите обяснения или показания са записани правилно. Ако протоколът е написан на няколко страници, разпитаният се подписва на всяка страница. Разпитаният може, ако поиска, да изложи собственоръчно обясненията или показанията, които е дал устно. В този случай органът на досъдебното производство може да задава допълнителни въпроси.

Звукозапис

По искане на разпитания или по почин на органа на досъдебното производство може да се изготви звукозапис, за което разпитаният се уведомява до започване на разпита. След завършване на разпита звукозаписът се възпроизвежда изцяло на разпитания. Допълнителните обяснения и показания също се отразяват в звукозаписа. Звукозаписът завършва със заявление на разпитания, че той правилно отразява дадените обяснения и показания.

Протокол за разпит при изготвяне на звукозапис

Органът на досъдебното производство съставя протокол за разпит и когато има звукозапис. Протоколът съдържа: основните обстоятелства на разпита, решението да се изготви звукозапис; уведомяването на разпитания за звукозаписа; бележки на разпитания във връзка със звукозаписа; възпроизвеждането на звукозаписа пред разпитания и заявлението на органа на досъдебното производство и разпитания за правилността на звукозаписа. Звукозаписът се прилага към протокола, след като се запечата с бележка, в която се посочват: органът, извършил разпита, делото, името на разпитания и датата на разпита. Бележката се подписва от органа на досъдебното производство и от разпитания.

Видеозапис – прилагат се разпоредбите за звукозапис.

 

 

26. Способи за събиране и проверка на доказателствения материал

 

Видове способи за доказване – НПК нов, (способи за събиране и проверка на доказателствения материал – НПК стар).

НПК е регламентирал наказателно-процесуалната форма за събиране и проверка на доказателствени материали. Не са доказателства фактически данни, които не са установени по реда на НПК. Те са регламентирани в закона и лимитативно изброени.

Нарушенията в провеждането на способите за събиране и проверка , и оформянето на резултатите от съответните действия в множество случаи са съществени нарушения на процесуалните правила и правят съответните доказателствени материали непълноценни.

Способи на доказване в наказателното производство са разпит, експертиза, оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент, разпознаване на лица и предмети и специални разузнавателни средства.

Поемни лица.В досъдебното производство огледът, претърсването, изземването, следственият експеримент и разпознаването на лица и предмети се извършват в присъствието на поемни лица. Поемните лица се избират от органа, извършващ съответното действие по разследването, между лица, които нямат друго процесуално качество и не са заинтересовани от изхода на делото.

 

Разпит

Разпит на обвиняемия

Разпитът е способ за събиране и проверка на гласни доказателствени средства. Разпитът на обвиняемия се извършва през деня, освен когато не търпи отлагане.Преди разпита съответният орган установява самоличността на обвиняемия. Разпитът на обвиняемия започва със запитване разбира ли обвинението, след което се поканва да изложи, ако желае, във форма на свободен разказ всичко, което знае по делото.На обвиняемия могат да се поставят въпроси за допълване на неговите обяснения или за отстраняване на непълноти, неясноти или противоречия. Въпросите трябва да бъдат ясни, конкретни и свързани с обстоятелствата по делото. Те не трябва да подсказват отговори или да подвеждат към определен отговор.Когато са привлечени няколко обвиняеми, разследващият орган ги разпитва поотделно.Обвиняемият не може да бъде разпитан по делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина.

Разпит на свидетел

Преди разпита се установява самоличността на свидетеля и в какви отношения се намира с обвиняемия и с другите участници в производството. В случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2 (свидетел със скрита самоличност) в протокола се вписва идентификационният номер на свидетеля вместо данните за самоличността. Органът, който извършва разпита, поканва свидетеля да даде добросъвестно показания и го предупреждава за отговорността, която носи пред закона, ако откаже да направи това, даде неистински показания или премълчи някои обстоятелства, като му разяснява правото по чл. 121.

Чл. 121. (1) Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство.

(2) Свидетелят не може да бъде разпитван относно обстоятелствата, които са му били поверени като защитник или повереник.

Свидетелят излага във форма на свободен разказ всичко, което му е известно по делото.

Разпит на малолетен и непълнолетен свидетел

Малолетният свидетел се разпитва в присъствието на педагог или психолог, а когато е необходимо, и в присъствието на родителя или настойника. Непълнолетният свидетел се разпитва в присъствието на горните лица, ако съответният орган намери това за необходимо.

Разпит на свидетел с тайна самоличност

Органите на досъдебното производство и съдът разпитват свидетеля с тайна самоличност и вземат всички възможни мерки за запазване в тайна на неговата самоличност.Преписи от протоколите за разпит на свидетеля без неговия подпис се предявяват незабавно на обвиняемия и на неговия защитник, а в съдебното производство – на страните, които писмено могат да поставят въпроси на свидетеля.

Разпит с преводач и тълковник

Когато обвиняемият или свидетелят не владее български език, назначава се преводач.

Когато обвиняемият или свидетелят е глух или ням, назначава се тълковник.

Очна ставка

При съществено противоречие между обясненията на обвиняемите или между обясненията на обвиняемия и свидетелските показания може да се направи очна ставка, освен в случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2. Лицата, между които се прави очна ставка, преди разпита се запитват познават ли се и в какви отношения се намират помежду си.С разрешение на съответния орган лицата, между които се прави очна ставка, могат да си задават въпроси.

Експертиза

Случаи, в които се назначава експертиза:Когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, съдът или органът на досъдебното производство назначава експертиза.

Експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно:

1. причината на смъртта;
2. характера на телесната повреда;
3. вменяемостта на обвиняемия;
4. способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях;
5. способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях.

Съдържание на акта за назначаване на експертиза

В акта, с който се назначава експертиза, се посочват: основанията, поради които се налага да се извърши експертизата; обектът и задачата на експертизата; материалите, представени на вещото лице; трите имена, образованието, специалността, научната степен, научното звание и длъжността на вещото лице или наименование на учреждението, в което работи, наименованието на медицинското учреждение, в което ще се правят стационарните наблюдения.

Вземане на образци за сравнително изследване

Органът, който назначава експертизата, може да изисква от обвиняемия и/или от свидетелите образци за сравнително изследване, когато не е възможно да се набавят по друг начин, а при отказ те се изземват принудително с разрешение на съответния първоинстанционен съд. Когато образците за сравнително изследване са свързани с вземане на кръвна проба или с други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло, вземането на образците се извършва от лице с медицинска правоспособност под наблюдението на лекар по правилата на медицинската практика и без да се застрашава здравето на лицето.

Лица, на които се възлага експертиза

Експертизата се възлага на специалисти от съответната област на науката, изкуството или техниката.

Органът, който е назначил експертизата, призовава вещите лица, проверява тяхната самоличност, специалност и компетентност, отношенията им с обвиняемия и пострадалия, както и наличността на основание за отвод.Актът за назначаване на експертизата се връчва на вещото лице, след което му се разясняват правата и задълженията, както и отговорността, която носи, ако даде невярно заключение.

Експертно заключение

След като извърши необходимите изследвания, вещото лице съставя писмено заключение, в което посочва: името си и на какво основание е извършена експертизата; къде е извършена; задачата, която е поставена; материалите, които са били използвани; изследванията, които са извършени и с какви научни и технически средства; резултатите, които са получени, и изводите от експертизата. Заключението се подписва от вещото лице.

Допълнителна и повторна експертиза

Допълнителна експертиза се назначава, когато експертното заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторна – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност.

Доказателствена сила на експертното заключение

Експертното заключение не е задължително за съда и за органите на досъдебното производство.Когато не е съгласен със заключението на вещото лице, съответният орган е длъжен да се мотивира.

Оглед

Цел на огледа

Съдът и органите на досъдебното производство извършват оглед на местности, помещения, предмети и лица с цел да разкрият, непосредствено да изследват и да запазят по реда, установен в НПК, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Огледът се извършва в присъствието на поемни лица, освен в случаите, когато се провежда в съдебно заседание.Когато е необходимо, огледът се извършва в присъствието на вещо лице или на специалист – технически помощник.При извършване на огледа всичко се изследва, както е заварено, а след това се правят и необходимите размествания.

Огледът се извършва през деня, освен когато случаят не търпи отлагане.

Оглед на труп

Оглед на труп се извършва по възможност на мястото, където той е открит, в присъствието на вещо лице – съдебномедицински експерт, а когато няма такъв – в присъствието на друг лекар. Погребението на трупа – предмет на огледа, се извършва с разрешение на прокурора.Изравяне на труп се допуска по нареждане на съда или на прокурора в присъствието на вещо лице – съдебномедицински експерт.Заравянето на трупа се допуска с разрешение на органа, който е наредил изравянето.

Освидетелстване

При оглед на лице не се допускат действия, които унижават неговото достойнство или са опасни за здравето му. Когато се налага освидетелстваното лице да бъде съблечено, поемните лица трябва да бъдат от същия пол. Ако длъжностното лице, което следва да извърши освидетелстването, е от друг пол, същото се извършва от лекар. Оглед на лице в досъдебното производство се извършва с писменото му съгласие, а без такова съгласие – с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора.В неотложни случаи, ако това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на досъдебното производство могат да извършат оглед без предварително разрешение, като протоколът се представя от прокурора за одобрение от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Претърсване и изземване

Основание и цел на претърсването

Когато има достатъчно основание да се предполага, че в някое помещение или лице се намират предмети, книжа или компютърни информационни системи, съдържащи информационни данни, които могат да имат значение за делото, се извършва претърсване за откриването и изземването им. Претърсване може да се извърши и с цел да се издири лице или труп.

Органи, които вземат решение за претърсването и изземването

В досъдебното производство претърсване и изземване се извършват с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора. В неотложни случаи, когато това е единствена възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на досъдебното производство могат да извършат претърсване и изземване и без разрешение, като протоколът за извършеното действие по разследването се представя от наблюдаващия прокурор за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа. В съдебното производство претърсване и изземване се извършват по решение на съда, който разглежда делото.

Лица, в присъствието на които се извършват претърсването и изземването

Претърсването и изземването се извършват в присъствието на поемни лица и на лицето, което използва помещението, или на пълнолетен член на семейството му. Когато лицето, което използва помещението, или член на семейството му не може да присъства, претърсването и изземването се извършват в присъствието на домоуправителя или на представител на общината или кметството. Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от държавни или общински служби, се извършват в присъствието на представител на службата. Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от юридическо лице, се извършват в присъствието на негов представител. Когато не може да присъства представител на юридическото лице, претърсването и изземването се извършват в присъствието на представител на общината или кметството.Претърсване и изземване в помещения на чуждестранни представителства на международни организации и в жилища на техни служители, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България, се извършва със съгласието на ръководителя на представителството и в присъствието на прокурор и представител на Министерството на външните работи. Когато претърсването и изземването са свързани с компютърни информационни системи и програмни продукти, действията се извършват в присъствието на специалист – технически помощник.

Претърсването и изземването се извършват през деня, освен ако не търпят отлагане.Преди да пристъпи към претърсване и изземване, съответният орган представя разрешението за това и предлага да му се посочат търсените предмети, книжа и компютърни информационни системи, в които се съдържат компютърни информационни данни.Органът, който извършва претърсването, има право да забрани на присъстващите да влизат във връзка с други лица или помежду си, както и да напускат помещението, докато завърши претърсването.При претърсването и изземването не могат да се извършват действия, които не се налагат от тяхната цел. Помещения и хранилища се отварят принудително само при отказ да бъдат отворени, като се избягват ненужни повреди.

Разпечатването на носителя, изготвен при претърсване и изземване, се допуска за нуждите на разследването само с разрешение на прокурора и се извършва в присъствието на поемни лица и специалист – технически помощник. В съдебното производство разпечатването се извършва по решение на съда от специалист – технически помощник.

Обиск

Претърсване на лице в досъдебното производство без разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, се допуска:

1. при задържане;
2. когато има достатъчно основание да се счита, че лицата, които присъстват при претърсването, са укрили предмети или книжа от значение за делото.

Обискът се извършва от лице от същия пол в присъствието на поемни лица от същия пол. Протоколът за извършеното действие по разследването се представя за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Задържане и изземване на кореспонденция

Задържането и изземването на кореспонденция се допускат само когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления. Задържането и изземването на кореспонденция в досъдебното производство се извършват по искане на прокурора с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието.Задържането и изземването на кореспонденция в съдебното производство се извършват по решение на съда, който разглежда делото.

Следствен експеримент

Цел на следствения експеримент

Съдът и органите на досъдебното производство могат да направят следствен експеримент, за да проверят и уточнят данни, получени от разпита на обвиняемия и свидетелите или от друго действие по разследването или съдебно следствено действие.

Условия за допускане на следствен експеримент

Следственият експеримент се допуска, при условие че не се унижава достойнството на лицата, които участват в него, и не се създава опасност за здравето им.

Ред за извършване на следствения експеримент

Следственият експеримент се извършва в присъствието на поемни лица, освен ако се прави в съдебно заседание.Когато е необходимо, при извършването на следствения експеримент присъства вещо лице или специалист – технически помощник.

Разпознаване на лица и предмети

Основание и цел на разпознаването

Разпознаване се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по делото е необходимо да се потвърди идентичността на лица и предмети. Органите на досъдебното производство, а в съдебното производство – съдът, който разглежда делото, предлагат на обвиняемия или свидетеля да разпознае лица или предмети.

Разпит преди разпознаването

Непосредствено преди да се извърши разпознаването, обвиняемият и свидетелите се разпитват дали познават лицето или предмета, които предстои да разпознаят; за особеностите, по които могат да ги разпознаят; за обстоятелствата, при които са наблюдавали лицата или предметите; както и за състоянието, в което са се намирали при възприемането на лицето или предмета, подлежащи на разпознаване.

Ред за извършване на разпознаването

Разпознаването се извършва в присъствието на поемни лица, освен когато се прави в съдебно заседание. Лицето се представя за разпознаване заедно с три или повече лица, сходни с него по външност, като се вземат мерки то да не осъществи предварително пряк контакт с разпознаващия.По преценка на органа, извършващ разпознаването, то може да се проведе така, че разпознаващото лице да не се срещне непосредствено с разпознаваното лице.Когато не е възможно да се покаже самото лице, показва се негова снимка заедно със снимките на три или повече лица, сходни с него по външност.Предметите се представят за разпознаване заедно с три или повече еднородни предмети.

На обвиняемия или свидетеля се предлага да посочи лицето или предмета, до който се отнасят дадените от него обяснения или показания, и да обясни по какво ги е разпознал.

Специални разузнавателни средства

Веществени доказателствени средства, изготвени при използване на специални разузнавателни средства

Органите на досъдебното производство могат да използват специални разузнавателни средства: технически средства – електронни и механични съоръжения и вещества, които служат за документиране на дейността на контролираните лица и обекти, и оперативни способи – наблюдение, подслушване, проследяване, проникване, белязване и проверка на кореспонденция и компютърна информация, контролирана доставка, доверителна сделка и разследване чрез служител под прикритие. Специалните разузнавателни средства се използват, когато това се налага при разследването на тежки умишлени престъпления, както и на изрично посочени в НПК престъпления ако съответните обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни трудности.

Специалните разузнавателни средства – контролирана доставка и доверителна сделка, могат да служат за събиране на веществени доказателства, а служителят под прикритие се разпитва като свидетел.

Искане за използване на специални разузнавателни средства

За използване на специални разузнавателни средства по конкретно досъдебно производство се подава писмено мотивирано искане от прокурора, който наблюдава разследването, до съда.

Искането трябва да съдържа:

1. информация за престъплението, за разследването на което се налага използването на специални разузнавателни средства;
2. описание на извършените до момента действия и резултатите от тях;
3. данни за лицата или обектите, спрямо които ще се прилагат специалните разузнавателни средства;
4. оперативните способи, които следва да се приложат;
5. срока на използването.

Когато искането е за разследване чрез служител под прикритие, към него се прилага писмена декларация от служителя, че е запознат със задълженията си и задачите по конкретното разследване.

В неотложни случаи, когато това е единствената възможност за осъществяване на разследването, служител под прикритие може да се използва и по разпореждане на прокурора, наблюдаващ разследването. Дейността на служителя под прикритие се прекратява, ако в срок до 24 часа не бъде дадено разрешение от съответния съд, който се произнася и по съхраняването или унищожаването на събраната информация.

Разрешението за използване на специални разузнавателни средства се дава предварително от председателя на окръжния съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател. Разрешението за използване на специални разузнавателни средства по отношение на военнослужещите се дава предварително от председателя на съответния военен съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател, които се произнасят незабавно след получаване на искането с писмено мотивирано разпореждане.

Ред и срок за прилагане на специални разузнавателни средства за нуждите на наказателното производство

Специалните разузнавателни средства се прилагат по реда на Закона за специалните разузнавателни средства от съответните служби на Министерството на вътрешните работи. Министърът на вътрешните работи дава писмено разпореждане за прилагане на специални разузнавателни средства въз основа на разрешението от съда.

Срокът за прилагане на специални разузнавателни средства не може да бъде по-дълъг от два месеца и може да бъде продължен, но с не повече от четири месеца.

Прилагането на специални разузнавателни средства се преустановява, когато:

1. е постигната предвидената цел;
2. прилагането им не дава резултати;
3. срокът за разрешението е изтекъл.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на данните от специалните разузнавателни средства, както и само на тях и на показания на свидетели с тайна самоличност. В наказателното производство не могат да се ползват резултати, получени извън направеното искане за СРС, освен ако не съдържат данни за друго тежко умишлено престъпление.

 

 

27. Граждански иск в наказателния процес

 

Граждански иск. Престъплението е  човешко деяние – действие или бездействие. От него като правопораждащ факт могат да възникнат наказателна отговорност (наказателноправно отношение и гражданска отговорност на деликтно основание (гражданскоправно отношение). С оглед на това се очертава общност в основанието на съответния вид отговорност, общност на елементите на фактическия състав – деяние; вреда; вина; причинна връзка, общност в субекта, който може да решава съответния спор в едно производство като правораздавателен орган с оглед материалната законна сила на неговия процесуален акт –съда, общност в реда за установяване на материалното  правоотношение – чрез образуване и гледане на съответното производство.

Това са основните причини в производството по наказателни дела да се допуска предявяване, разглеждане и разрешаване ГИ за вреди, произтекли от събитието на престъплението. По този начин се постига процесуална икономия – в едно производство се решават въпросите за наказателната отговорност и обезвредата. Гражданският процес относно едно гражданско право се “съединява” към наказателния процес.

НПК е регламентирал гражданския ищец и гражданския ответник като субекти на наказателния процес и страни в съдопроизводството, включително статута на техния повереник, реда за участие на тези лица в съдебните прения, обсъждането на въпросите относно основанието и размера на гражданския иск при постановяване на присъдата, постановяване на допълнителна присъда за произнасяне на съда по иска, произнасяне на въззивната и касационната инстанция по предявения и разгледан в предходните процесуални стадии граждански иск.

Разбира се, понеслите вреди от престъплението лица могат да предявяват претенциите си пред граждански съд по общия исков процес на ГПК. Когато гражданският съд е образувал дело по искова молба на пострадалия, на основание непозволено увреждане, то гражданското право не може да се реализира чрез предявяване на иск и в наказателното производство. В такъв случай гражданското съдопроизводство следва да бъде спряно и да се изчака приключване на наказателния процес  с влязла  в сила присъда, след което гражданският съд да зачете преюдиция на присъдата на наказателния съд относно извършеното деяние, виновността на дееца, наказуемостта на деянието. Ако пострадалият все още не е предявил искова молба в гражданския съд и не желае да участва в наказателен процес (или не бъде конституирана като граждански ищец), то той може след приключване на наказателното дело да реализира правата си пред гражданския съд. Същото следва и когато наказателното производство се прекрати – гражданския иск не се разглежда и може да се предяви по общия ред.

Граждански ищец.

Правоспособност

Физически лица: пострадалия от престъплението гражданин, а след неговата смърт – наследниците му, са активно легитимирани да встъпят във висящо дело като граждански ищец. Водещ елемент в процесуалния интерес са нанесените вреди от имуществен и неимуществен характер.

Учреждения и юридически лица, държавата, общините: тяхното участие в процеса се определя от обстоятелството, че от престъплението могат да произтекат  вреди както за граждани, така и за персонифицирани общности и други субекти.

Прокурорът, който предявява и отстоява граждански иск в полза на непълнолетни пострадали и пострадали – лица  с физически или психически недостатъци, които им пречат да защитават сами своите права  и законни интереси.Той не се конституира отделно като граждански  ищец.

Дееспособност. Процесуална възможност да се извършват валидни правни действия лично. До отпадане на недееспособността на малолетни, непълнолетните и запретените пострадали се представляват в процеса от законните им представители. Във всички останали случаи процесуалната дееспособност на активно легитимираните лица е универсална – достатъчно е те да се представят от длъжностни лица с представителна власт, според правилата на закон и/или учредителен или устройствен акт  на съответната структура.

Процесуална форма за конституиране на граждански ищец.

Висящо наказателно дело от общ или частен характер.

Подаване на молба, в която се посочват подателят, процесуалните ответници по иска, извършеното вредоносно деяние, характерът и размера на вредите, за които се иска обезщетение, делото, по което се предявява иска. Молбата може да бъде писмена или устна, като във втория случай се вписва в съответния протокол. Подаването трябва да стане най-късно до започване на съдебното следствие  в заседанието на първоинстанционния съд.

Съдът се произнася с определение.Отказът на правораздавателния орган се мотивира  и не подлежи на атакуване с жалба пред въззивната инстанция.

Процесуално положение на ГИ.

Гражданският ищец е субект на наказателния процес и страна в неговата съдебна фаза.

ГИ не осъществява основна процесуална функция – НПК регламентира функцията по предявяване и обосноваване на ГИ като приравнена на основната в процеса.

Макар да не е обвинителна неговата функция е еднопосочна с тази на обвинението. Това означава, че той се ползва от работата на разследващия полицай, следователя, прокурора. С оглед на това пострадалият може да ограничи дейността си само до предявяване на гражданския иск и заявяване поддържане на иска. Друго съществено улеснение в негова полза е, че той не внася държавна такса при подаване на иска.

Частният тъжител като главен обвинител в наказателно дело от частен характер може да предяви и граждански иск с цел претендиране на обезщетение. Също така в съдебна фаза на дело от общ характер пострадалият – физическо лице може да се конституира като частен обвинител и заедно с това да подаде и обосновава граждански иск в качеството на граждански ищец, и да бъде разпитван като свидетел.

Процесуални права на гражданския ищец: да участва в наказателното производство; да иска обезпечаване на гражданския иск, предявен от него; да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да прави искания бележки, възражения; да обжалва процесуалните актове на съда, които накърняват неговите права и  законни интереси.

Гражданският ищец може да упълномощава повереници. Когато интересите на малолетния или непълнолетен пострадал са противоречиви с тези на неговия настойник, родител или попечител, съдът му назначава повереник.

Граждански ответник. ГО е лице, срещу  което е предявен граждански иск в наказателния процес и което не е привлечено като обвиняем.

ГО е пасивно легитимиран. Той се включва в орбитата на процеса от момента на предявяване на граждански иск срещу него.ГО се привлича по делото в качеството на съпричинител на деянието. В общия случай той е солидарно отговорен с обвиняемия по делото (чл. 53 ЗЗД).

ГО, като дееспособно лице отговаря напълно и може да извършва валидни правни действия лично. Когато недееспособно лице е съпричинител на вредата, то отговорността на неговите родители, настойник,  попечител се урежда съобразно чл. 48 и следващите ЗЗД, а процесуалните действия в  негова защита се извършват от законен представител или от упълномощен от законния представител повереник.

ГО е субект на наказателния процес и страна в съдебното производство.Съдържанието на неговата функция напълно съответства на съдържанието на дейността по оспорване на обвинението.

Процесуалното качество на ответник по гражданския иск е съвместимо с качеството свидетел и като такъв той може да бъде разпитван в първата и въззивната инстанция.

ГО има следните процесуални права: да участва в наказателното производство; да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да прави искания, бележки, възражения; да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси.

Еднопосочността в действията и на гражданския ответник и на обвиняемия не води до еднозначен режим на третиране.В полза на обвиняемия действа презумпцията за невиновност. По отношение на ГО действа законова презумпция в точно обратна посока: неговата вина се предполага до доказване на противното (чл. 45 ал.2 ЗЗД). В най- общ план това означава, че обвиняемият ще бъде осъден да заплати обезщетение по гражданския иск за причинени вреди само, ако виновността му  за извършване на процесното деяние бъде еднозначно и напълно доказана; обратно, гражданския ответник ще бъде осъден да заплати обезщетение, когато той не е успял да обоснове своята невиновност.

 

 

28. Досъдебно производство.

  

Условия за образуване на досъдебно производство

Чл. 207. (1) Досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление.

(2) В предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи производство от общ характер се образува по тъжба на пострадалия до прокурора и не може да се прекрати на основание чл. 24, ал. 1, т. 9.

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

1. деянието не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
4. деецът е починал;
5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;
11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

 

(3) Тъжбата трябва да съдържа данни за подателя и да е подписана от него.

(4) При подаването на тъжбата не се дължи държавна такса.

Законни поводи

Чл. 208. Законни поводи за започване на разследване са:

1. съобщение до органите на досъдебното производство за извършено престъпление;
2. информация за извършено престъпление, разпространена чрез средствата за масово осведомяване;
3. лично явяване на дееца пред органите на досъдебното производство с признание за извършено престъпление;
4. непосредствено разкриване от органите на досъдебното производство на признаци за извършено престъпление.

Достатъчно данни са налице, когато може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление – чл. 211, ал. 1.

Ако липсват достатъчно данни прокурорът има две възможности, позовавайки се на чл.145 ЗСВ :

І. Сам да извърши проверката: да изисква документи, обяснения, сведения, експертни мнения, други материали, да призовава граждани, като при неявяването им без уважителни причини, разпорежда принудителното им довеждане, да извършва лични проверки.

ІІ. Да възложи на други съответни органи да извършат проверката (най-често органите на МВР) както и ревизии в определения от него срок, като му представят заключения.

Ако сигналът е получен в полицията:

І. Сигналът се изпраща в съответната прокуратура и прокурорът решава (горните положения).

ІІ. Ръководителят на съответната полицейска служба на основание ЗМВР разпорежда извършване на предварителна проверка, след което преписката се изпраща на съответната прокуратура за да се образува или не досъдебно производство.

Проблеми:

• За да се използва събраната информация като доказателствен материал в образуваното досъдебно производство тя трябва отново да се събере и провери чрез способите на доказване, предвидени в НПК;
• Първа инстанция отново събира и проверява;
• Въззивна също може да повтори някои следствени действия.

По време на самата проверка няма гаранции за правата на гражданите, нито съдебен контрол. Проверката може да продължи и години, за което време, лицето, срещу което е подаден сигналът търпи редица негативни последици, без да има съответните средства за защита.

На практика продължава да се преувеличава значението на предварителната проверка, като гаранция срещу неоснователно образуване на наказателни дела. В същото време се премълчава, че тази гаранция се плаща с правата и свободите на гражданите. Важно е и това, че с така установените сравнително кратки срокове за разследване логично е прокурорът да забавя образуването на досъдебното производство, докато не се “докаже” извършеното престъпление.

Гражданите не разполагат с пълноценна защита и по повод постановлението за отказ да се образува досъдебно производство, защото то не подлежи на съдебен контрол. Всеки горестоящ прокурор, до изтичане на давностният срок на престъпното деяние може да го отмени и проверката да продължи или да образува досъдебно производство.

Образуване на досъдебното производство

Чл. 212. (1) Досъдебното производство се образува с постановление на прокурора.

(2) Досъдебното производство се счита за образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването, когато се извършва оглед на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване и разпит на очевидци, ако незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства.

(3) Разследващият орган, извършил действието по ал. 2, уведомява прокурора незабавно, но не по-късно от 24 часа.

По ал. 2 не се изискват нито постановление на прокурора, нито достатъчно данни. Има изискване за данни, но не и затова да са достатъчни.

В тази хипотеза  законът си служи с необоримата презумция, че “досъдебното производство се счита за образувано” със съставянето на протокола по първото действие по разследването, когато то е оглед на местопроизшествие и свързаните с него претърсване, изземване и разпит на очевидци.

Проблем: Законовата материална компетентност на следовател, дознател (чл. 194 НПК) е условие за валидност на извършените действия.

Разпределение на делата в досъдебното производство между разследващите органи

Чл. 194. (1) Разследването се провежда от следователи по дела:

1. за престъпления от общ характер по чл. 95 – 110, чл. 357 – 360 и чл. 407 – 419 от Наказателния кодекс;
2. (доп., ДВ, бр. 109 от 2007 г.) за престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет, съдии, прокурори и следователи или от държавни служители в Министерството на вътрешните работи или в Държавна агенция “Национална сигурност”;
3. за престъпления, извършени в чужбина.

(2) (Изм., ДВ, бр. 69 от 2008 г.) Извън случаите по ал. 1 разследването се извършва от разследващи полицаи.

Неотложните действия по чл.212, ал.2 са обективно неповторими, затова и невалидно събраните доказателства ще са непоправим факт.

Тези действия могат да се извършат и от прокурор: чл.212 , ал. 2 не сочи изрично органа, и от друга страна чл.46, ал. 2, т. 2 НПК – Чл. 46. (1) Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер.

(2) В изпълнение на задачите по ал. 1 прокурорът:         

1. ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор;
2. 2. може да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия;

Оглед на местопроизшествието е родово понятие и включва оглед на местности, на помещения, на предмети и лица, вкл.  и на живо лице (освидетелстване).Претърсване и  изземване – също: претърсване на лице – обиск, изземване на книжа, на кореспонденция.

Разграничаване на приложното поле на образуване на досъдебно производство при общата процедура – чл. 212, ал. 2, и при бързото и незабавно производство по чл. 356, ал.3 и 362, ал.3 НПК.

Дела, по които се провежда бързо производство

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от установяване на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

Действия на разследващия орган

Чл. 362. (1) Незабавно производство се провежда, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Незабавното производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до три дни от установяването на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

Общо:Производството се счита за образувано без :

• да са налице достатъчно данни;
• да се прави предварителна проверка;
• да се изчаква постановление на прокурора, тъй като е налице необходимост от извършването на неотложни действия по разследването.

Разграничения. Бързо и незабавно – разлики от общата процедура.

само, когато са налице и данни за извършителя:

• лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
• очевидец го е посочил;
• върху тялото, дрехите му има явни среди от престъплението;
• явило се е с признание, че е извършило престъпление.
• “….със съставяне на протокол за първото действие по разследването” – независимо какво е то.

И при общата и при диференцираните процедури – задължение на разследващият орган да уведоми незабавно прокурора – за да упражни ръководство и контрол за законност.

Актът, с който се образува досъдебното производство е постановление на прокурора.

 

Съдържание на акта за образуване на досъдебно производство

Чл. 214. (1) Когато досъдебното производство се образува с постановление на прокурора, в постановлението се посочват: датата и мястото на съставянето му; органът, който го съставя; законният повод и данните, въз основа на които се образува досъдебното производство, и органът, който го е съставил.

(2) Когато досъдебното производство се образува по реда на чл. 212, ал. 2, освен обстоятелствата по чл. 129 в протокола за първото действие по разследването се посочват законният повод и данните за извършеното престъпление.

Съдържание на протокола

Чл. 129. (1) В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.

(2) Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.

 

Привличане на обвиняем.

Привличане на обвиняем и предявяване на постановлението

Чл. 219. (1) Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер и не са налице някои от основанията за прекратяване на наказателното производство, разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем със съставяне на съответно постановление.

Формулиране от органа на досъдебното производство на твърдение срещу конкретно лице, че е извършило конкретно престъпление – конституирането на му като обвиняем – гарантира се правото му на защита на един по-ранен етап. От друга страна – могат да се прилагат мерките за процесуална принуда, предвидени за обвиняемия в НПК.

Правила за привличане:

• Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършването на престъпление от общ характер;
• Когато са извършени всички необходими и възможни действия по разследването и от събрания и проверен доказателствен материал може да се направи обосновано предположение, че определено лице е извършило конкретно престъпление.Този извод е във висока степен вероятен и основателен;
• Разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем- надзор за законност.Докладът може да е устен, писмен, присъствен или не, или по всякакъв друг начин. На практика докладването е част от сложния фактически състав за привличането на обвиняем. Допуснатото процесуално нарушение – недокладването, е от категорията на съществените. И друго становище – не е елемент, поради това, че “докладва”, а не съгласие от прокурора.

Чл. 219, ал. 2 – друга форма на привличане на обвиняем. Разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него, за което докладва на прокурора.

Няма изискване за достатъчно доказателства, но при обосновано предположение за вина, макар че не е в такава степен основателно и вероятно, както по чл. 219, ал1.

“Може” – указва, че съществува и друга форма, а не че нормата е диспозитивна.

 

При бързото и незабавно производство:

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

 (4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

Чл. 362

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

Същото като в чл. 219, ал. 2

Разлики:

1.

• БНП – лицето се счита за обвиняем – презумция от момента на съставяне на протокола за първото действие.
• По чл. 219, 2 – задължение на разследващият орган да привлече обвиняем със съставяне на първото действие.

2.

• БНП – “ наличие на обосновано предположение”, че лицето е извършило престъпление;
• По чл. 219, ал. 2 – не е изрично посочено обосновано предположение – субективна страна .

Само по чл. 219, ал. 1 – достатъчно доказателства – обективна страна.

Реквизитите на постановлението и протокола са едни и същи – чл. 219, ал. 3: В постановлението за привличане на обвиняем и в протокола за действието по ал. 2 се посочват:

1. датата и мястото на издаването му;
2. органът, който го издава;
3. трите имена на лицето, което се привлича като обвиняем, деянието, за което се привлича, и правната му квалификация;
4. доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да затрудни разследването;
5. мярката за неотклонение, ако такава се взема;
6. правата му по чл. 55, включително и правото му да откаже да даде обяснения, както и правото му да има защитник по пълномощие или по назначение.

Връчва се препис от тези актове срещу подпис.

Ако обвиняемият не се яви без уважителни причини – Принудително довеждане

Чл. 71. (1) Когато не се яви на разпит без уважителни причини, обвиняемият се довежда принудително, ако явяването му е задължително или съответният орган намери, че то е необходимо. – Допуска принудително довеждане, но само за разпит.Този текст може да се тълкува разширително, защото съгласно чл. 221 НПК, такъв се провежда незабавно след предявяване на обвинението. От друга страна, недопустимо е норми, които установяват принуда да се тълкуват разширително.

Ако обвиняемият се яви, но не е упълномощил  защитник и иска да организира защитата си, разследващият орган отлага предявяването на постановлението за привличане и разпита на обвиняемия за срок до 72 часа с ново призоваване.

Ако обвиняемият отново се яви без защитник, разследващият орган му предявява постановлението за привличане, като в случаите на чл. 94, ал. 1 – в случаите  на задължителна защита, му назначава защитник. Разследващият орган предявява постановлението за привличане на обвиняемия и неговия защитник, като им дава възможност да се запознаят с пълното му съдържание, а при нужда дава допълнителни разяснения, но не е задължен да предоставя възможност за запознаване с приложените доказателства.

След предявяване на постановлението за привличане на обвиняем органът на досъдебното производство незабавно пристъпва към разпит на обвиняемия.

Ново привличане – в стария НПК – изменение на обвинението.

Основания:

1. Когато се разкрият основания за прилагането на закон за по-тежко наказуемо престъпление – когато е необходимо да се измени правната квалификация на деянието в по-тежко наказуемо престъпление: критерият е предвидената в закона санкция.

Когато наказанията са от различен вид, се има пред вид тежестта, когато са от един и същи вид – определящо е по-високото по размер:

При еднакъв минимум и различен максимум – сравнява се максимума, при различен минимум и еднакъв максимум – сравнява се минимума, при различен минимум и различен максимум – ако ще се прилага наказание при превес на оттегчаващи вината обстоятелства ще се сравнява максимума, при смекчаващи – минимума.

2. Когато при разследването съществено се изменят фактическите обстоятелства – време, място, начин, пострадал, вреди.
3. Когато се налага да се включат нови престъпления.
4. Когато се налага да се привлекат нови лица, разследващият орган докладва на прокурора и извършва ново привличане на обвиняемия:

• При съучастие;
• При различни престъпления, между които има връзка и общото им разглеждане е необходимо за да се разкрие обективната истина.

Изключение: Когато трябва да се приложи закон за еднаквото или по-леко наказуемо престъпление без да се изменя съществено обстоятелствената част на обвинението:

• На досъдебна фаза не се извършва ново привличане;
• В съдебна не се повдига ново обвинение.

 

Отказ за образуване и обжалване.

Отказ на прокурора да образува досъдебно производство

Чл. 213. (1) Прокурорът може да откаже да образува досъдебно производство, за което уведомява пострадалия или неговите наследници, ощетеното юридическо лице и лицето, направило съобщението – легитимирани да обжалват постановлението за отказ.

(2) По свой почин или по жалба на лицата по ал. 1 прокурор от по-горестоящатата прокуратура може да отмени постановлението по ал. 1 и да разпореди образуването на (по стария ГПК – да образува: ще се забавя образуването на делата) досъдебно производство и започване на разследване.

Форма  и съдържание на актовете за образуване на производството, привличането и определяне на мерки за процесуална принуда.

Образуване:

С постановление на прокурора.Съдържа:датата и мястото на съставянето му; органът, който го съставя; законният повод и данните, въз основа на които се образува досъдебното производство, и органът, който го е съставил.

По реда на чл. 212, ал.2 (с протокол), освен обстоятелствата по 129 и:

….се посочват законният повод и данните за извършеното престъпление.

Съдържание на протокола

Чл. 129. (1) В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.

(2) Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.

Привличане: постановление, протокол.

Определяне на мерки за процесуална принуда: постановление, протокол, определение от съд.

Провеждане на разследване. Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание. Предявяване на разследването. Заключително постановление на разследващия орган – форма и съдържание.

Разследването се извършва от разследващите органи.

Разследващи органи са следователите и разследващите полицаи. Разследващи полицаи са служителите на Министерството на вътрешните работи, назначени на длъжност “разследващ полицай”. Разследващите органи действат под ръководството и надзора на прокурор.

Прокурорът може да извърши разследване или отделни действия по разследването.Следователите са органи на съдебната власт и разследват престъпления против републиката, против мира и човечеството, против държавната тайна, престъпления, извършени в чужбина.За престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет, съдии, прокурори и следователи или от държавни служители в Министерството на вътрешните работи или в Държавна агенция “Национална сигурност” разследването се извършва също от следователи. Разследването по материали, получени от Държавна агенция “Национална сигурност”, се провежда от прокурор, като прокурорът може да възложи разследването или отделни следствени действия и на следовател.

Целта на разследването е събиране и проверка на достатъчен доказателствен материал.

Действия по разследването и съдебни следствени действия по делегация се допускат, когато трябва да бъдат извършени вън от района на органа, който разглежда делото, и извършването им от този орган е свързано с особени затруднения. Когато е постановена от съд, делегацията се изпълнява от съответния районен съдия, а когато е постановена от орган на досъдебното производство – от съответния орган на досъдебното производство.

Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание.

Органът на досъдебното производство представя протокола за действията по разследване на лицата, които са взели участие в извършването им, за да се запознаят с него, или по тяхно искане го прочита. На всяко лице органът на досъдебното производство разяснява правото му да иска поправки, изменения и допълнения на протокола. Направените искания се вписват в протокола. Когато някое от лицата, участвало в действията по разследване, откаже или няма възможност да подпише протокола, органът на досъдебното производство отбелязва това, като посочва и причините. Препис от протокола за обиск, претърсване, изземване и освидетелстване се връчва на лицето, спрямо което са извършени тези действия по разследването.

Протокол за разпит

В протокола за разпит се посочват следните данни за разпитания: трите имена, дата и място на раждане, гражданство, националност, образование, семейно положение, занятие, месторабота и длъжност, местоживеене, съдимост и други, които могат да имат значение за делото. В случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 – свидетел със скрита самоличност, данните за самоличността не се вписват в протокола. Обясненията и показанията се записват в първо лице, по възможност дословно. Когато е необходимо, въпросите и отговорите се записват отделно. Разпитаният удостоверява с подписа си, че неговите обяснения или показания са записани правилно. Ако протоколът е написан на няколко страници, разпитаният се подписва на всяка страница. Разпитаният може, ако поиска, да изложи собственоръчно обясненията или показанията, които е дал устно. В този случай органът на досъдебното производство може да задава допълнителни въпроси.

Звукозапис

По искане на разпитания или по почин на органа на досъдебното производство може да се изготви звукозапис, за което разпитаният се уведомява до започване на разпита. След завършване на разпита звукозаписът се възпроизвежда изцяло на разпитания. Допълнителните обяснения и показания също се отразяват в звукозаписа. Звукозаписът завършва със заявление на разпитания, че той правилно отразява дадените обяснения и показания.

Протокол за разпит при изготвяне на звукозапис

Органът на досъдебното производство съставя протокол за разпит и когато има звукозапис. Протоколът съдържа: основните обстоятелства на разпита, решението да се изготви звукозапис; уведомяването на разпитания за звукозаписа; бележки на разпитания във връзка със звукозаписа; възпроизвеждането на звукозаписа пред разпитания и заявлението на органа на досъдебното производство и разпитания за правилността на звукозаписа. Звукозаписът се прилага към протокола, след като се запечата с бележка, в която се посочват: органът, извършил разпита, делото, името на разпитания и датата на разпита. Бележката се подписва от органа на досъдебното производство и от разпитания.

Видеозапис – прилагат се разпоредбите за звукозапис.

 

Предявяване на разследването. Заключително постановление на разследващия орган – форма и съдържание.

Действия преди предявяване на разследването

Когато намери, че са извършени всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната истина, разследващият орган докладва делото на прокурора.Прокурорът проверява дали разследването е проведено законосъобразно, обективно, всестранно и пълно. Когато прокурорът установи, че при разследването е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила или че не са събрани доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина, или че се налага ново привличане, той сам извършва необходимите действия или указва на разследващия орган да ги извърши.

Предявяване на разследването

След извършване на гореописаните действия разследващият орган предявява разследването.За предявяването на разследването се призовават обвиняемият и неговият защитник.За предявяването на разследването се призовава пострадалият и неговият повереник, ако е направил искане за това.Когато не се яви обвиняемият или неговият защитник, ако участие на защитник е задължително, или обвиняемият не е могъл своевременно да упълномощи защитник и поиска да организира защитата си, ново предявяване на разследването се насрочва в срок до 72 часа.Ако обвиняемият отново се яви без упълномощен от него защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите на чл. 94, ал. 1 му назначава защитник.

Чл. 94. (1) Участието на защитник в наказателното производство е задължително, когато:

1. обвиняемият е непълнолетен;
2. обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам;
3. делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не по-малко от десет години или друго по-тежко наказание;
4. обвиняемият не владее български език;
5. интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник;
6. когато е направено искане по чл. 64 или обвиняемият е задържан под стража;
7. производството е пред Върховния касационен съд;
8. делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия;
9. обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това.

Неявяването на пострадалия или на неговия повереник, когато е редовно призован, не е основание за насрочване на ново предявяване. Разследването не се предявява на пострадалия, ако не е намерен на посочения от него адрес за призоваване в страната.Преди предявяването разследващият орган разяснява на явилите се лица техните права.Разследването се предявява, като разследващият орган предоставя на явилите се лица всички материали по него за проучване.Прокурорът може да предяви разследването, когато сам е извършил действията по чл. 226, ал. 3. В този случай прокурорът не изготвя заключение.

Чл. 226 (3) Когато прокурорът установи, че при разследването е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила или че не са събрани доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина, или че се налага ново привличане, той сам извършва необходимите действия или указва на разследващия орган да ги извърши.

Запознаване с материалите

Разследващият орган определя срок за проучване на материалите в зависимост от фактическата и правната сложност на делото, от неговия обем и от други обстоятелства, които могат да имат значение за времетраенето на проучването.Когато някое от явилите се лица не е в състояние да проучи материалите, разследващият орган е длъжен да му ги разясни, а при нужда да му ги прочете.Когато някой откаже да проучи материалите, отказът и причините за това се отбелязват в протокола за предявяване на разследването.

Искания, бележки и възражения

След като проучат материалите, съответните лица могат да правят искания, бележки и възражения. Писмените искания, бележки и възражения се прилагат към делото, а устните се вписват в протокола за предявяване на разследването.По исканията, бележките и възраженията се произнася наблюдаващият прокурор.

Допълнителни действия по разследването

При извършване на допълнителни действия по разследването могат да присъстват и лицата, по искане на които те са предприети. След извършване на допълнителните действия разследващият орган повторно предявява разследването.

Заключение на разследващия орган

След окончателното приключване на разследването разследващият орган съставя заключение.

Обвинително заключение

Разследващият орган съставя обвинително заключение, когато установи, че извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него е доказано по несъмнен начин. В обстоятелствената част на обвинителното заключение се посочват накратко: извършеното от обвиняемия престъпление; времето, мястото и начинът на извършването му; пострадалото лице и размерът на вредите; данните за личността на обвиняемия; доказателствата, от които се установяват посочените обстоятелства, и правната квалификация на деянието. В заключителната част на обвинителното заключение се посочват: прокуратурата, на която се изпраща делото, датата и мястото на съставянето на заключението и името и длъжността на съставителя. Към обвинителното заключение се прилагат: списък на лицата, които трябва да бъдат призовани в съдебното заседание; справка за взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на задържането на обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен арест; справка за документите и веществените доказателствени материали; справка за направените разноски и справка за взетите мерки за обезпечение, както и справка за настаняването на децата в случаите по чл. 63, ал. 8.

Заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство

Когато установи, че са налице основанията за това, разследващият орган съставя заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство. В заключението се посочват: престъплението, за което лицето е привлечено като обвиняем; основанията, поради които наказателното производство трябва да се прекрати или спре; датата и мястото на съставянето на заключението и името и длъжността на съставителя.

Срок за извършване на разследването. Срок за мерките за процесуална принуда

Разследването се извършва и делото се изпраща на прокурора най-късно в двумесечен срок от деня на образуването му. Прокурорът може да определи по-кратък срок. По искане на прокурора, когато делото представлява фактическа и правна сложност, прокурор от по-горестоящата прокуратура може да удължи срока с не повече от четири месеца. В изключителни случаи този срок може да бъде удължаван от главния прокурор. Искането за удължаване на срока се изпраща не по-късно от петнадесет дни преди изтичане на горните срокове. В него се посочват причините, поради които разследването не може да приключи в срок, извършените действия по разследването, както и тези, които трябва да бъдат извършени. Прокурорът, който удължава срока за извършване на разследването, се произнася и по мерките за процесуална принуда.Действия по разследването, извършени извън сроковете, не пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват пред съда при постановяване на присъдата. Взетите по отношение на обвиняемия мерки за процесуална принуда се отменят от прокурора след изтичане на повече от две години от привличането в случаите на тежко престъпление и повече от една година – в останалите случаи. Ако прокурорът не ги отмени, мерките за процесуална принуда се отменят по искане на обвиняемия или на неговия защитник от съответния първоинстанционен съд.Съдът се произнася еднолично в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване в тридневен срок пред въззивния съд.Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в закрито заседание с определение, което е окончателно.

След като състави заключението, разследващият орган незабавно изпраща делото на прокурора.

Действия на прокурора след завършване на разследването. Правомощия на прокурора. Съдебен контрол.

Действия на прокурора след завършване на разследването – самостоятелен стадии на  досъдебното производство.

Правомощия, специфични задачи:

• Да се реши въпросът за по-нататъшния ход на делото чрез внасянето му в съда след изготвяне на обвинителния акт;
• Предложение за – решаване на делото със споразумение;

– или за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.

• Да се прекрати досъдебното производство;
• Да се спре досъдебното производство.

Когато констатира непълнота на доказателства, съществени процесуални нарушения, или необходимост от ново привличане на обвиняем, не може да върне делото и да определи нов срок за допълнително разследване, а трябва сам да предприеме необходимите действия или указвайки на разследващия орган да отстрани допуснатите пропуски и нарушения.

Прокурорът съставя обвинителния акт, когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, не е допуснато нарушение на процесуалните правила, няма основание за прекратяване или спиране на делото.

Делото продължава в съдебната му фаза, само когато прокурорът е изготвил обвинителния акт или предложение 1) за решение на делото със споразумение,  2) за освобождаване от наказателна отговорност.

Обвинителният акт е конституционно правомощие на прокурора за привличане към наказателна отговорност на лица, извършили престъпления от общ характер.

Той има сезираща функция и определя пределите, в които протича доказването в съдебното производство.

ОА съдържа обстоятелствена, заключителна част и приложение.

Обстоятелствената част съдържа описание на извършеното от обвиняемия престъпление, време, място, начина на извършване, пострадало лице и размер на вредите, пълни данни за личността на обвиняемия.

Заключителната част съдържа данни за самоличността на обвиняемия,  правна квалификация на деянието, има ли основание за прилагането  на чл. 53 НК – отнемане на дещи в полза на държавата, има ли основание за трансфер на наказателното производство и по кой международен договор, дата и място на съставяне на обвинителния акт, име и длъжност на съставителя.

За освобождаване от наказателна отговорност е необходимо изготвянето на мотивирано постановление с предложение.

Връщане на делото за доразследване: единствено при бързото – до 7 дни и незабавно производство – до 5 дни.Прокурорът постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или  за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила като определя срок.Може и сам да извърши посочените действия.

Прекратяване на наказателното производство:

Когато липсват предпоставки за повдигане на обвинение пред съд, в общия случай, прокурорът прекратява наказателното производство. Той може да се позове на две категорий основания:

а) Общите прекратителни основания по чл. 24. (1), които се отнасят до липса на наказателно правно отношение (  деянието не съставлява престъпление; деецът е починал), невъзможност да се проведе наказателно преследване и реализиране на наказателна отговорност по отношеине на определени лица ( деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта), компетентност  на други органи и структури да разгледат случая ( местна комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни) и препятстие от процесуален характер ( спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото);  в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;  в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;  по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;  деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

б) Не е доказано участието на обвиняемия в престъплението.

Съдебен контрол

Препис от постановлението за прекратяване на наказателното производство се изпраща на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното юридическо лице, които могат да обжалват постановлението пред съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на преписа.Съдът разглежда делото еднолично в закрито заседание не по-късно от седем дни от постъпване на делото, като се произнася по обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното производство.

С определението съдът може да:

1. потвърди постановлението;
2. измени постановлението относно основанията за прекратяване на наказателното производство и разпореждането с веществените доказателства;
3. отмени постановлението и да върне делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона.

Определението може да се протестира от прокурора и да се обжалва от обвиняемия, от неговия защитник, от пострадалия или от неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице пред съответния въззивен съд в седемдневен срок от съобщаването му. Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в закрито заседание с определение, което е окончателно.

Последици – преустановява се висящността на процеса.

Когато не са били налице основанията за прекратяване на наказателното производство и постановлението на прокурора не е били обжалвано пред съда, то може “служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестояща прокуратура” – институционален надзор.

Когато заинтересованото лице не е обжалвало постановлението пред съответния първоинстанционен съд, то не може да го обжалва пред прокурор от по-горестояща прокуратура по реда на чл.200 НПК, защото по този ред се обжалват само актовете, които не подлежат на съдебен контрол, а постановлението за прекратяване подлежи на такъв. Това лице, обаче, може да поиска чрез сигнал, молба и т.н. от прокурор от по-горестояща прокуратура, на основание чл.243, ал.9 НПК, служебно да отмени постановлението за прекратяване.

Чл. 200. Постановленията на разследващия орган се обжалват пред прокурора. Постановленията на прокурора, които не подлежат на съдебен контрол, се обжалват пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чието постановление не подлежи на обжалване.

Чл. 243. (1) Прокурорът прекратява наказателното производство:

1. в случаите на чл. 24, ал. 1;
2. когато намери, че не е доказано участие на обвиняемия в престъплението.

 (9) Когато не са били налице основанията по ал. 1, постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура.

Това постановление, обаче, на по-горестоящият прокурор, не подлежи на съдебен контрол, защото отмяната на постановления е компетентност по осъществяване на контрол и надзор за  законност по прекратени дела. Друг е въпросът, че тези постановления подлежат, първо на институционален служебен контрол по чл.46, ал.3 НПК, и второ, на контрол по жалба на заинтересованите лица по чл. 200 НПК.

Чл. 46. (3) По-горестоящият по длъжност прокурор и прокурорът от по-горестоящата прокуратура може писмено да отмени или измени постановленията на непосредствено подчинените му прокурори. Неговите писмени указания са задължителни за тях. В тези случаи той може и сам да извърши необходимите действия по разследването и други процесуални действия.

Когато постановлението на прокурора не е било обжалвано пред съдебен орган, то няма материална законна сила, защото не се ползва от последиците на неотменимостта. Освен това,  постановлението, именно защото не притежава МЗС, не е задължително за гражданския съд, когато разглежда иска за непозволено увреждане по повод на същото деяние. “Преценката в постановлението на прокурора не е задължително за съда, защото актът на прокурора не влиза в сила…в конкретния случай той не е бил проверяван по съдебен ред”. Р-842-2005-І Н.О.

Определението на съда, с което е потвърдено или изменено постановлението на прокурора, също поражда правните действия на “non bis in idem”, но в същото време е и неотменимо и единствено не се ползва от последиците на непререшаемост но спора, така, както влезлите в сила присъди и решения на съда.

 

Чл. 413. (1) Влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани.

(2) Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите:

1. извършено ли е деянието;
2. виновен ли е деецът;
3. наказуемо ли е деянието.

(3) Разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете на районния съд по глави двадесет и осма и двадесет и девета.

Само присъди и решения са задължителни за гражданския съд.

Правомощието на първоинстанционният съд е да провери обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното производство.           Съдът действа като контролно-отменителна инстанция – не може да се събират и проверяват нови доказателства.

Обоснованост – налице е, когато установените фактическите положения обективно съответстват на събрания и проверен по делото доказателствен материал.

Необоснованост – разследването е извършено обективно, но прокурорът е допуснал логически грешки при анализа или има непълнота на доказателствен материал.

Законосъобразност – съответствие със закона – материален или процесуален.

Материален:

Дали е допусната грешка при прилагането на предпоставките за прекратяване на производството, предвидени в материалния закон – давност, амнистия, освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК, трансфер на НП …

Процесуален закон:

Да е допуснато съществено процесуално нарушение – конкретна разпоредба на НПК или не е приложена, или е приложена неправилно и това е ограничило правата на обвиняемия или неговия защитник, пострадалия или неговите наследници.

Определението подлежи на въззивна проверка – окончателно. Обжалването може да се извърши и от защитника на обвиняемия – самостоятелно право.

Спиране на наказателното производство от прокурора

Прокурорът спира наказателното производство при наличие на процесуални пречки.До тяхното отпадане процесът остава висящ, запазват се процесуалните отношения, но не се извършват действия по хода на делото. НПК урежда три категории основания:

– общите основания за спиране на наказателен процес по случаите на чл. 25 и 26 – след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството; разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина; деецът е лице с имунитет; при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина;

– когато извършителят на престъплението не е разкрит;

– при продължително отсъствие на единствен свидетел – очевидец, извън пределите на страната, когато неговият разпит е от изключително значение за разкриване на истината, освен ако може да бъде разпитан по делегация, чрез телефонна или видеоконференция.

С постановлението за спиране прокурорът извършва действия в няколко насоки:Ако в случаите на неразкрит извършител е било повдигнато обвинение на  предварителното производство, прокурорът прекратява наказателното производство спрямо него;При спиране на наказателното производство прокурорът изпраща препис от постановлението на обвиняемия, както и на пострадалия или неговите наследници;Изпраща делото на разследващия орган за продължаването на издирването. Разследващият орган съобщава на прокурора за резултатите от издирването и му предоставя събраните материали.

Прокурорът възобновява спряното наказателно производство след като отпадне основанието за спиране или е възникнала необходимост от допълнителни действия по разследването. При възобновяването на спряно наказателно производство разследването се извършва в сроковете по чл. 234 – нормативно установените.

Съдебен контрол

Постановлението за спиране може да се обжалва от обвиняемия, пострадалия или неговите наследници пред съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на преписа. Съдът се произнася еднолично в закрито заседание не по-късно от седем дни от постъпване на делото в съда с определение, което е окончателно.Последваща жалба срещу спирането на наказателното производство може да се подава не по-рано от шест месеца от постановяването на определението на съда.

В случаите при продължително отсъствие на единствен свидетел, наказателното производство се спира за срок не повече от една година.

 

 

29. Първоинстанционно производство

  

Образуване на производството пред първата инстанция

Действията преди разглеждане на делото в съдебно заседание са първият обособен стадий в съдебната фаза на процеса. Дейността на съда в този процесуален момент все още не е правораздавателна. Взема се становище относно наличието на предпостовки за извършване на съдебното производство.

Съдебното производство се образува след като съдът бъде валидно сезиран. Процесуалните средства за това са обвинителен акт на прокурора и  тъжба на пострадалия от престъплението.

С постъпването на обвинителния акт или тъжбата в канцеларията на съда се създава задължение за председателя на съда да се произнесе. По факта на  обвинителния акт той образува съдебно производство от общ характер и определя съдия-докладчик. С оглед на тъжбата на пострадалия, председателят на районния съд с разпореждане приема или отхвърля тъжбата, което означава образуване на наказателно дело от частен характер или отказ от образуване.Разпореждането на председателя на съда, с което се отказва образуването на производството, подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора – с частна жалба. Когато председателят на съда приеме тъжбата, той определя първоначалната квалификация на престъплението.

С оглед внесения от прокурора обвинителен акт или тъжбата, председателят определя съдия-докладчик, който обсъжда определени въпроси:  подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за прекратяване или спиране на наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници; налице ли са основания за разглеждане на делото по реда на глава двадесет и четвърта  – БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО, двадесет и пета – НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО, двадесет и седма – СЪКРАТЕНО СЪДЕБНО СЛЕДСТВИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПРЕД ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ, двадесет и осма –  ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ С НАЛАГАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ и глава двадесет и девета – РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО СЪС СПОРАЗУМЕНИЕ.

След извършване на проверката съдия-докладчика:

Прекратява съдебното производство.Прекратяване на производството означава, че не се прекратява наказателното производство, делото остава висящо, но се пренася за разглеждане и решаване пред друг държавен процесуален орган. Разгледано е подробно към края на въпроса.

Прекратява наказателното производство. Основания за прекратяване са общите прекратителни основания по 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
4. деецът е починал;
5. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
6. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
7. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
8. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
9. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;

и на следващо място, когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление.

Когато прекратява наказателното производство, съдията-докладчик се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, дори да не е всъпил в производството като ищец или частен обвинител ако е намерен на посочения от него адрес.

Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на обжалване на присъдите.

Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик

Съдията-докладчик спира наказателното производство в случаите по чл. 25 и 26: след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството; разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина; деецът е лице с имунитет. при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина.

Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение, забраната за напускане на пределите на Република България и отстраняването на обвиняемия от длъжност.

Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора – с ЧЖ.

След като отпаднат процесуалние пречки, обусловили спирането, производството се възобновява и се насрочва заседание на първа инстанция.

Когато наличните по делото доказателства аргументират основания за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78 а НК, съдия-докладчикът насрочва, разглежда и решава делото по реда на глава 28 НПК – освобождаване от наказателна отговорност с налагане на адбинистративно наказание.

Във всички останали случаи съдията-докладчик насрочва съдебно заседание.

Когато са налице основанията за разглеждане на делото в съдебно заседание, съдията-докладчик насрочва делото в двумесечен срок от постъпването му.

Когато делото представлява фактическа или правна сложност, както и в други изключителни случаи, председателят на съда може писмено да разреши съдебното заседание да бъде насрочено в определен от него по-дълъг срок, но не повече от три месеца.

НПК е уредил страните  в съдебното производство: прокурорът; подсъдимият и защитникът; частният тъжител и частният обвинител; гражданският ищец и гражданският ответник. Съдът не е страна – той реализира единствено и само ръководно-решаваща функция.

По направените искания относно мярката за неотклонение съдията-докладчик се произнася  в открито заседание с участието на прокурора, подсъдимия и неговия защитник. При постановяване на определението съдът обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Определението подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора.

Разглеждане на делото в съдебно заседание. Подготвителни действия.Действия по даване ход на делото. Отлагане на делото

Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Те  са част от действията на съда преди разглеждане на делото в съдебно заседание. След насрочване на съдебното заседание съдия-докладчикът се разпорежда за връчване на преписи от обвинителния акт, респективно тъжбата и разпореждането за даване ход на тъжбата на подсъдимия по делото.

Освен в случаите на бързо производство, незабавно производство, освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, в седемдневен срок от връчването на книжата подсъдимият може да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания.

За насрочването на съдебното заседание се съобщава на пострадалия или неговите наследници, както и на ощетеното юридическо лице. Освен в случаите на бързо производство, незабавно производство, освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, в седемдневен срок от връчването на съобщението пострадалият или неговите наследници могат да правят искания за конституиране като частен обвинител и граждански ищец, а ощетеното юридическо лице – като граждански ищец.

За подготовката на съдебното заседание съдията-докладчик се произнася по всички искания относно: разглеждането на делото при закрити врати, привличането на запасен съдия или съдебен заседател, назначаването на защитник, вещо лице, преводач или тълковник и извършването на действия по разследването по делегация; мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление; мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата; реда, по който следва да се разгледа делото; лицата, които следва да се призоват.

Разпореждането на съдията-докладчик за мярката за неотклонение, мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора.

По искания относно мярка за неотклонение задържане под стража съдията-докладчик внася делото в открито заседание с участие на прокурора, подсъдимия и неговия защитник. При постановяване на определението съдът обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Определението подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора.

Съдията-докладчик разпорежда да се призоват за съдебното заседание лицата, посочени в списъка, и взема необходимите мерки, за да осигури на подсъдимия и неговия защитник, на пострадалия или неговите наследници и ощетеното юридическо лице възможност да се запознаят с материалите по делото и да направят необходимите извлечения.

Разглеждане на делото в съдебно заседание. Действия по даване ход на делото.

Заседанието се открива от председателя на състава, който проверява дали са се явили всички призовани лица и ако някои от тях не са се явили – по какви причини.

Съдебното заседание е втори по ред стадий в съдебната фаза на процеса. То се подразделя на 5 етапа: даване ход на делото , съдебно следствие, съдебни прения, последна дума на подсъдимия и постановяване на присъдата. В него разгръщат действието си основните начала наказателния процес:

– неизменност на състава.Делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание. Когато някой член от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.

– непрекъснатост на съдебното заседание.След изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия членовете от състава на съда не могат преди постановяване на присъдата да разглеждат друго дело.

– запасни съдии и съдебни заседатели. Когато разглеждането на делото изисква продължително време, може да се привлече запасен съдия или съдебен заседател. Запасният съдия или съдебен заседател присъства при разглеждането на делото от началото на съдебното заседание с права на член от състава, освен правото да взема участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото. Когато някой член от състава на съда не може да продължи участието си в разглеждането на делото, запасният го замества с всички права на член от състава и разглеждането на делото продължава.

– разглеждането на делото или извършването на отделни съдопроизводствени действия става при закрити врати, когато това се налага за запазване на държавната тайна или на нравствеността, както и в случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2. – запазване в тайна самоличността на свидетел. Разпоредбата може да се приложи и когато това е необходимо, за да се предотврати разгласяването на факти от интимния живот на гражданите. Във всички случаи присъдата се обявява публично. На съдебно заседание, провеждано при закрити врати, могат да присъстват лицата, на които председателят разреши това, и по едно лице, посочено от всеки подсъдим. Разпоредбата не се прилага, когато има опасност да се разгласи държавна или друга защитена от закон тайна, както и в случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2.

На съдебно заседание не могат да присъстват:

1. лица, които не са навършили осемнадесетгодишна възраст, ако не са страни по делото или свидетели;
2. въоръжени лица, освен охраната.

Председателят на състава ръководи съдебното заседание така, че да се осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и точно спазване на закона. Председателят на състава поддържа реда в съдебната зала, като за груби нарушения може да налага глоба на всеки присъстващ. Разпорежданията на председателя са задължителни за всички, които се намират в съдебната зала. Разпорежданията на председателя могат да бъдат отменени от състава на съда.

Когато подсъдимият, частният обвинител, частният тъжител, гражданският ищец или гражданският ответник не спазва реда на съдебното заседание, председателят го предупреждава, че при повторно нарушение ще бъде отстранен от съдебната зала. Ако той продължава да нарушава реда, съдът може да го отстрани от съдебната зала за определено време. След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят му съобщава действията, които са били извършени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол. Когато прокурорът, защитникът или повереникът и след предупреждението на председателя продължава да нарушава реда в съдебната зала, съдът може да отложи разглеждането на делото, ако не е възможно да бъде заменен по съответния ред с друго лице без вреда за делото. За нарушаването председателят съобщава на съответния орган. Когато други лица нарушават реда, председателят може да ги отстрани от съдебната зала.

Участието на прокурора в съдебното заседание по дела от общ характер е задължително.

По дела с обвинение за тежко престъпление присъствието на подсъдимия в съдебно заседание е задължително. Съдът може да разпореди подсъдимият да се яви и по дела, по които присъствието му не е задължително, когато това е необходимо за разкриване на обективната истина. Когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина, делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия, ако: не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган; местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено; се намира извън пределите на Република България и: а) местоживеенето му не е известно; б) не може да бъде призован по други причини; в) е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си.

Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата. Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. По същия ред съдът се произнася и по исканията относно забраната на подсъдимия за напускане на пределите на Република България и отстраняването на подсъдимия от длъжност.Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.

Отводи.  Председателят разяснява на страните правото им на отводи срещу членовете на състава, прокурора, защитниците, секретаря, експертите,  преводача и тълковника, както и правото да възразят срещу разпита на някои свидетели.

Председателят проверява самоличността на явилите се лиця и отстранява свидетелите от залата.

Страните могат да правят нови искания по доказателствата и по реда на съдебното следствие. Съдът се произнася по направените искания, след като изслуша страните.

Съдебното заседание се отлага, когато не се яви:

1. прокурорът;
2. подсъдимият, ако явяването му е задължително;
3. защитникът, ако не е възможно да бъде заменен с друг, без да се накърни правото на защита на подсъдимия. Ако защитниците са повече от един, неявяването на някой от тях не е основание за отлагане на делото.

Когато не се яви без уважителни причини частният тъжител, съдът прекратява делото.   Отлагането на съдебното заседание поради неявяване на други редовно призовани субекти на наказателния процес или на наказателно-процесуалните отношения се извършва в зависимост от наличието на уважителни причини и  с оглед изискването за разкриване на обективната истина.

          

Съдебно следствие

След даване ход на делото и произнасяне по исканията на страните, първоинстанционният съд преминава към втория етап на съдебното заседание  – съдебно следствие. Следствието е процесуална територия на доказването. При него се осъществяват способи за събиране на доказателдствен материал под формата на съдебни следствени действия. Ако в следващите етапи на съдебното заседание се очертае необходимост от използване на способи за доказване се възобновява етапа на съдебното следствие.

Съдебното следствие се ръководи от председателя на състава и започва с прочитане на обвинителния акт от прокурора при дела от общ характер или с прочитане на тъжбата от частния тъжител при дела от частен характер.

Когато е предявен граждански иск, той се прочита от гражданския ищец.

Провеждането на съдебното следствие се реализира като последователност на множество съдебни следствени действия:

Разпит на подсъдимия. Подобно на предварителното производство, веднага след предявяване на обвинението се преминава към разпит на обвиняемия.Председателят поканва подсъдимия да даде обяснения по обвинението. Подсъдимият може да дава обяснения във всеки момент на съдебното следствие. На подсъдимия се поставят въпроси най-напред от прокурора или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник, гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия.Председателят и другите членове на съдебния състав могат да поставят въпроси на подсъдимия след изчерпване на въпросите на страните.

Разпит на подсъдимия в отсъствие на други подсъдими се допуска, когато това се налага за разкриване на обективната истина. След завръщането в съдебната зала на подсъдимия председателят го запознава с обясненията, дадени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол.

Обясненията на обвиняем или подсъдим, дадени по същото дело на досъдебното производство пред съдия или пред друг състав на съда, се прочитат, когато: лицето е починало и на делото е даден ход по отношение на другите подсъдими; делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия; между обясненията, дадени в досъдебното производство и на съдебното следствие, има съществено противоречие; подсъдимият отказва да даде обяснения или твърди, че не си спомня нещо.

 

Разпит на свидетели. Най-напред се разпитват свидетелите, посочени от обвинението, а след това другите свидетели. Когато е необходимо, съдът може да промени този ред. Страната, която е посочила свидетеля, задава въпросите си преди другите страни.На свидетеля се поставят въпроси най-напред от прокурора или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник, гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия.

В случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2 разпитът на свидетелите се провежда по начин, недопускащ разкриване на самоличността им.

Прочитане на показанията на свидетел. Показанията на свидетел, дадени по същото дело пред съдия в досъдебното производство или пред друг състав на съда, се прочитат, когато: между тях и показанията, дадени на съдебното следствие, има съществено противоречие; свидетелят отказва да даде показания или твърди, че не си спомня нещо; свидетелят, редовно призован, не може да се яви пред съда за продължително или неопределено време и не се налага или не може да бъде разпитан по делегация; свидетелят не може да бъде намерен, за да бъде призован, или е починал; свидетелят не се явява и страните са съгласни с това.

Показанията на свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство, могат да се прочетат със съгласието на подсъдимия и неговия защитник, гражданския ищец, частния обвинител и техните повереници. За това съдебно следствено действие по искане на подсъдимия съдът му назначава защитник, ако няма такъв, и му разяснява, че прочетените показания могат да се ползват при постановяване на присъдата.

Оглед, разпит на експерти и други следствени действия.По общо правило съдът може да прилага всички способи за събиране и проверка на доказателствени материали.Съдът събира доказателства по направените от страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Огледът се извършва от целия състав на съда в присъствието на страните, а когато е необходимо – и в присъствието на вещото лице и свидетели.

Приключване на съдебното следствие

Когато са извършени всички съдебни следствени действия, председателят на съдебния състав запитва страните имат ли искания за извършване на нови съдебни следствени действия, необходими за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.Ако страните не направят искания или направените са неоснователни, председателят обявява съдебното следствие за приключено.

Изменение на обвинението

Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са били известни на органите на досъдебното производство, прокурорът повдига ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд. Извън случаите на прекратяване на съдебното производство и изпращането на делото на съответният прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд, съдът отлага съдебното заседание, когато страните поискат да се подготвят по новото обвинение. Когато на съдебното следствие прокурорът или частният обвинител установи, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, и наказателното производство е образувано преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 81, ал. 3, прокурорът на основание чл. 48 – поради безпомощно състояние или зависимост, или частният обвинител може да поиска съдът да се произнесе с присъдата и за престъплението, което се преследва по тъжба на пострадалия.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, частният тъжител може да повдигне ново обвинение, ако не е изтекъл срокът по чл. 81, ал. 3. В този случай съдът отлага съдебното заседание, ако подсъдимият или неговият защитник поискат да се подготвят по новото обвинение.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ характер, съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на прокурора.

Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния

прокурор, когато:

1. е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник;
2. на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд или от военен съд.

Прекратяване на наказателното производство в съдебно заседание

Съдът прекратява наказателното производство в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 и ал. 4. – подробно са разгледани към края на въпроса.

Когато основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 се разкрият в съдебно заседание и подсъдимият направи искане производството да продължи, съдът се произнася с присъда.

Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по веществените доказателства, отменя наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск – ако основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

Спиране на наказателното производство в съдебно заседание

Съдът спира наказателното производство в случаите на чл. 25 и 26 – при същите основания, при които се спира от съдия-докладчика.Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора – с ЧЖ.

Решаване на делото. Заседание за произнасяне, актове на съда – форма и съдържание

Извършеното съдебно следствие предоставя на процеса доказателствената основа за изграждане на изводи, заключения, версии. Оттам насетне субектите на процеса трябва да изложат пред ръководно-решаващия орган анализ на стойността на доказателствата и доказателствените средства и своите изводи относно установяването на релевантните по делото фактически обстоятелства и приложението на закона.Съдът пристъпва към изслушване на съдебните прения. Пренията (речите на страните) започват с реч на прокурора, съответно на частният тъжител. След това се дава последователно думата на частния обвинител и неговия повереник, на гражданския ищец и неговия повереник, на гражданския ответник и неговия повереник, на защитника и на подсъдимия. Редът на съдебните речи е  конструиран съобразно общата философия на наказателния процес: обвинението се повдига и формулира предмета на спора пред наказателния съд, обосновава наказателната отговорност на определени лица за извършени престъпни деяния и настоява за съдене и наказване на привлечените към отговорност лица. Подсъдимият се изказва последен, с което се подпомага неговото право на защита – може да съобрази процесуалната си позиция с тази на всички останали и от друга страна – разполага с повече процесуално време в съдебната зала.

В обвинителната си реч прокурорът следва  да изрази окончателно формиралото се у него вътрешно убеждение по въпросите от фактическо и правно естество.Той трябва да бъде обективен и да обърне внимание както на обвинителните, така и на оправдателните доказателства, да способства за изясняване както на оттегчаващите, така и на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Изявлението на прокурора, че не поддържа обвинението не освобождава съдът да се произнесе по  вътрешно убеждение и не прави частният обвинител главен.

В речта си защитникът следва да отстоява позиция в полза на подсъдимия като не може да навежда аргументи в полза на обвинението и гражданския иск, насочени срещу неговия подзащитен.

Страните, които участват в съдебните прения, могат да се позовават само на доказателства, които са били събрани и проверени на съдебното следствие по реда, установен в НПК.

Страните могат да искат извършването на нови съдебни следствени действия. Когато намери, че искането е основателно, съдът прекратява съдебните прения, възобновява съдебното следствие и след извършване на новите съдебни следствени действия отново пристъпва към изслушване на съдебните прения.

Всяка страна има право да направи реплика по повод на твърденията и доводите на другите страни.Защитникът и подсъдимият имат право на последна реплика.

Съдът не може да ограничи по време съдебните прения. Председателят на състава може да прекъсне страните само, когато те явно се отклоняват по въпроси, които не се отнасят до делото.

След завършване на съдебните прения, председателят на съдебният състав дава на подсъдимия последна дума. Това е четвъртият предпоследен етап на съдебното заседание. Подсъдимият изразява цялостното си отношение към обвинението. Изявленията на подсъдимия в този момент не са обяснения – доказателствено средство. Ако в тях той посочи нови данни, от значение за делото, съдът възобновява съдебното следствие, отново изслушва съдебните прения  и последната дума на подсъдимия.

Съдът не може да ограничава времето за последната дума на подсъдимия. Председателят може да прекъсне подсъдимия само когато той явно се отклонява по въпроси, които не се отнасят до делото.

Постановяване на присъдата

Присъдата е основен правораздавателен акт, постановяван от съда като окончателен за съдебното заседание на първата (и на въззивната) инстанция. С нея е възможно да бъдат решени въпросите на виновността и отговорността на обвиняемия в положителен смисъл.Съдът постановява присъдата като пети и последен етап на съдебното заседание, след като изсужа пренията и последната дума на подсъдимия.

Дейността на съда при постановяване на присъдата, в хода на съвещанието на съдебния състав, се разделя на две основни части: обсъждане и вземане отношение по всички въпроси на делото, от една  страна и от друга – постановяване на присъдата като процесуален акт.

При постановяване на присъдата съдът обсъжда и решава следните въпроси:

1. има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия и извършено ли е виновно;
2. съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация;
3. подлежи ли подсъдимият на наказание, какво наказание да се определи, а в случаите на чл. 23 – 25 – множество престъпления и 27 – когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание от Наказателния кодекс какво общо наказание да му се наложи;
4. налице ли са основанията за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61, ал. 1 – по отношение на непълнолетен и чл. 78а, ал. 1 от Наказателния кодекс – освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание;
5. да се освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието, какъв да бъде изпитателният срок при условно осъждане, а в случаите по чл. 64, ал. 1 от Наказателния кодекс – каква възпитателна мярка да се наложи да непълнолетен;
6. какъв първоначален режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода да се определи;
7. на кого да се възложи възпитателната работа с подсъдимия в случаите на условно осъждане;
8. налице ли са условията по чл. 68 и 69 от Наказателния кодекс (определяне условно осъдения да изтърпи наложеното му с предходна присъда наказание) и какво наказание подсъдимият да изтърпи;
9. налице ли са условията на чл. 53 от Наказателния кодекс (отнемане в полза на държавата);
10. да се уважи ли гражданският иск и в какъв размер;
11. какво да стане с веществените доказателства;
12. на кого да се възложат разноските по делото.

Когато е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, съдът се произнася по него с допълнителна присъда в срока за обжалването.

Когато при съвещанието съдът намери, че обстоятелствата по делото не са достатъчно изяснени, той възобновява съдебното следствие.

Когато правораздавателният орган признава подсъдимия за виновен в извършване на престъпление той му налага осъдителна присъда. Това означава, че съдът е формирал вътрешо убеждение във виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице и необходимостта спрямо него да се реализира наказателна отговорност.Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.

Оправдателна присъда.Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.

Актове на съда – форма и съдържание.

Реквизити на присъдата. Най-важни компоненти на правораздавателия акт са мотивите и диспозитивът. В мотивите се посоча какви обстоятелства се считат за установени, въз основа на какви доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение.При противоречие на доказателствените материали се излагат съображения, защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят.Диспозитивът съдържа данни за самоличността на подсъдимия и решението на съда . В него се посочво и съдът, пред който присъдата може да бъде обжалвана и в какъв срок.

Наред с мотивите и диспозитива присъдата съдържа и уводна част.В нея се посочват: датата на издаването й; съдът, имената на членовете на състава, на съдебния секретар и на прокурора; делото, по което се издава присъдата; името на подсъдимия и престъплението, за което е повдигнато обвинението. В случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 (2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; 3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност) във връзка с чл. 289, ал. 2 (Когато основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 се разкрият в съдебно заседание и подсъдимият направи искане) съдът признава подсъдимия за виновен и прилага съответния закон за амнистията или правилата за давност; в случаите на чл. 61, ал. 2, предложение първо от Наказателния кодекс – признава подсъдимия за виновен, освобождава го от наказателна отговорност и му налага възпитателна мярка, в случаите по чл. 78а от Наказателния кодекс – признава подсъдимия за виновен, освобождава го от наказателна отговорност и му налага административно наказание.

Присъдата се обявява от председателя на състава, след като бъде подписана от всички членове.Когато изготвянето на мотивите е отложено, председателят обявява само диспозитива.

Въпроси, по които съдът може да се произнесе и с определение

Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите относно:

1. определяне на общо наказание на основание чл. 25, 27 и прилагането на чл. 53 от Наказателния кодекс (отнемане в полза на държавата);
2. първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, когато е пропуснал да направи това с присъдата;
3. налице ли са условията по чл. 68, 69, 69а и чл. 70, ал. 7 от Наказателния кодекс (постановяване условно осъденият да изтърпи цялостно или частично отложеното наказание, а предсрочно освободеният да изтърпи неизтърпяната част от наказанието) и какво наказание следва да изтърпи подсъдимият;
4. веществените доказателства и разноските по делото.

В случаите по т. 1 – 3 съдът се произнася в съдебно заседание с призоваване на осъдения.

Определението по т. 1 – 3 може да се обжалва и протестира по реда на глава двадесет и първа, а по  т. 4 – по реда на глава двадесет и втора.

Съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност.

Мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяване на присъдата, но не по-късно от петнадесет дни. По дела, които представляват фактическа или правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от тридесет дни.

Произнасяне по мярката за неотклонение и по мярката за обезпечаване на гражданския иск, на глобата и на конфискацията. Когато подсъдимият е освободен от наказателна отговорност, осъден е условно, осъден е на наказание, по-леко от лишаване от свобода, или е оправдан, мярката за неотклонение се отменя или се заменя с най-леката, предвидена в закона. В този случай задържаният подсъдим се освобождава още в съдебната зала. Когато подсъдимият е оправдан, съдът се произнася и по мярката за обезпечаване на гражданския иск, на глобата и на конфискацията. Определението  подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.

Протокол за съдебното заседание

В протокола за съдебното заседание, освен данните по чл. 129, ал. 1 (датата и мястото на действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства) , се посочват:

1. неявилите се лица и причините за неявяването;
2. данни за личността на подсъдимия; датата, на която му е връчен препис от обвинителния акт или от тъжбата с разпореждането;
3. обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите и отговорите на вещите лица;
4. всички разпореждания на председателя и определения на съда;
5. прочетените документи и протоколи, както и използваните кинозаписи, звукозаписи или видеозаписи;
6. кратко съдържание на съдебните прения и на последната дума на подсъдимия;
7. обявяването на присъдата по съответния ред и разясненията на председателя относно реда и срока за нейното обжалване.

Протоколът за съдебното заседание се подписва от председателя и от съдебния секретар. Съдът може да разпореди изготвянето и на звукозапис и видеозапис на съдебното заседание при спазване разпоредбите за това.

Страните имат право в тридневен срок от датата на изготвянето на протокола да направят писмени искания за поправки и допълнения.Исканията се разглеждат от председателя, а при отказ на председателя да ги уважи – от състава на съда в закрито заседание.

 

Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик и от съда. Прекратяване на наказателното производство.

С оглед внесения от прокурор обвинителен акт или тъжбата на пострадалото лице, председателят на съда определя съдия-докладчик, който обсъжда определени въпроси: подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за спиране или прекратяване на наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници;

Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик.

След извършване на проверката, когато делото не е подсъдно на този съд, съдия-докладчика прекратява съдебното производство и изпраща делото в съответния съд (ако по правилата на местната компетентност е компетентен еднакъв по степен съд) или в прокуратурата към по-горния съд, респ. военния съд (когато според нормите на родовата подсъдност производстсвото е от компетентност на по горен съд или военен съд – съобразно особената подсъдност). Изпращането на производството към по-горен или военен съд се извършва, тъй като сезирането на по-горния съд може да се реализира единствено чрез внасяне на обвинителен акт от прокурор към съответната прокуратура.

Когато прекратява съдебното производство поради извършено на предварителното производство съществено процесуално нарушение, съдията-докладчик връща делото на прокурор, като посочва в разпореждането си допуснатите нарушения.

Прекратяването на съдебното производство означава, че не се прекратява наказателното производство, делото остава висящо, но се пренася за разглеждане и решаване пред друг държавен процесуален орган.

Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик

Основанията за прекратяване на наказателното производство са общите прекратителни основания по 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10. Докладчикът не може да прекрати на основанието на т. 5, доколкото въпросите на трайно разстройство на съзнанието могат да бъдат задълбочено изследвани по-късно (в съдебното следствие на първа инстанция).

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

1. деянието не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
4. деецът е починал;
5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;
11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

При прекратяването съдията се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, дори да не е всъпил като граждански ищец  или частен обвинител. Това е с оглед предоставяне на възможност на участващите в процеса граждани да упражнят своето право на защита. Уведомява се също така и прокурора, който следва да прецени законосъобразността и обосноваността на процесуалния акт на съдия-докладчика – той е в правото си да протестира и да образува въззивна проверка. Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

Прекратяване на съдебното производство от съда

Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са били известни на органите на досъдебното производство, прокурорът повдига ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ характер, съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на прокурора.

Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато:  е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник; на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд или от военен съд. В такъв случай първоинстанционният съд постъпва по същия начин, както и съдията-докладчик при подготовката на съдебното производство. При доразвиване на производството в неговата досъдебна фаза от прокурор, следовател или разследващ полицай се използават на общо основание доказателствените материали, събрани и проверени на съдебното следствие.

Прекратяване на наказателното производство в съдебно заседание

Съдът прекратява наказателното производство в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 и ал. 4. Както и в случаите на прекратяване на производството от съдията-докладчик, така и след извършване на следствието в съдебното заседание на първата инстанция, от общите  прекратителни основания е изведено положението на т. 1 от същия член – когато деянието не съставлява престъпление според нормите на особената част на НК и предвид правилата на общата част на същия закон.Непрестъпният характер на процесното деяние, по силата на презумцията за невиновност, води процеса към оправдателна присъда, като най-пълно реабилитиращо основание.

След извършване на съдебното следствие, обаче, прекратяването на наказателното производство поради изтичане на давностния срок и влизане в сила на закон за амнистия (чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3) може да бъде осъществено под условие: ако подсъдимият не заяви искане производството да продължи; в противен случай съдът продължава разглеждане на делото и постановяване на присъда. Нормата е продиктувана от съображения по посока на правото на защита на обвиняемия в процеса. Обвиняемият се счита за невиновен до доказване на противното, съобразно действието на презумцията за невиновност. Прекратяване на процеса поради давност или амнистия не установява невиновността на обвиняемия и в този смисъл не е реабилитиращо основание; винаги остава съмнение в евентуалната виновност на привлеченото към наказателна отговорност лице, тоест че то е избягнало държавната репресия поради обективни причини: изтичани на определен срок от време или влизане в сила на закон. С оглед на това законодателят е признал възможността на обвиняемият да заяви, че иска делото да продължи и съдът да постанови присъда. Разбира се това действие на подсъдимият  е на “риск” . Няма сигурност, че съдът ще го оправдае. Съдът е длъжен да се съобрази с волята  на подсъдимия до оттегляне на процесуалният орган за постановяване на присъдата.

Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по веществените доказателства, отменя наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск – ако основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

 

 

30. Въззивно производство

 

Контролните съдебни производства, въззивното и касационното, са предназначени да осигурят проверка на  невлязла в сила присъда от гледна точка на законосъобразност, обоснованост и справедливост.

Особености на въззивното производство

Валидно подадената жалба или протест имат суспензивно – препятства влизането на присъдатата в сила и деволутивно действие – пренася делото висящо пред по-горен съд.

Превес на апелативния принцип, което означава въззивния съд да разгледа делото по същество.

Предели на въззивната проверка. Въззивната инстанция проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Въззивната инстанция отменя или изменя присъдата и в необжалваната част, а също и по отношение на лицата, които не са подали жалба, ако има основания за това.

Във въззивната инстанция се допускат всички доказателства, които могат да бъдат събрани по предвидения в НПК ред.Въззивният съд извършва процесуално доказване в пълен обем.

Въззивният съд може да установява нови фактически положения.

Доколкото в главата за въззивно производство няма особени правила, прилагат се правилата за производството пред първата инстанция.

Образуване на производство пред въззивната инстанция

Производството пред въззивната инстанция се образува по валиден протест на прокурора или по валидна жалба на страните.

Процесуални предпоставки.

Процесуален интерес.Прокурорът подава протест, когато намери, че постановената присъда е неправилна. Той не може да подава протест срещу присъдата, ако тя е постановена в съгласие с направените от него искания. Подсъдимият може да обжалва присъдата във всичките й части. Той може да я обжалва и само относно мотивите и основанията за оправдаването му. Частният тъжител и частният обвинител могат да обжалват присъдата, ако са накърнени техните права и законни интереси. Те не могат да обжалват присъдата, ако тя е постановена в съгласие с направените от тях искания. Гражданският ищец и гражданският ответник могат да обжалват присъдата само относно гражданския иск, ако са накърнени техните права и законни интереси. Жалби могат да подават и защитниците и поверениците.

Активна процесуална легитимация. Активно легитимирани са страните в първоинстанционното производство.

Срок.Жалбата и протестът се подават в петнадесетдневен срок от обявяването на присъдата.

Компетентен съд.Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е постановил присъдата. До даване ход на делото в съдебно заседание страните могат да правят допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата и протеста. Към жалбата и протеста се прилагат преписи според броя на заинтересованите страни. Когато по делото са привлечени да отговарят няколко подсъдими като съучастници, всеки от тях може да се присъедини към вече подадената жалба, като направи устно или писмено искане за това до даване ход на делото.

Форма на жалбата и протеста. Писмени и се подписват от подателя.Страните могат да подават писмени възражения срещу подадената жалба или протест до даване ход на делото пред въззивната инстанция.

Постановилият атакуваната присъда първоинстанционен съд, чрез който се обжалва жалбата или протеста взема отношение относно тяхната валидност.Съдия от първоинстанционния съд връща жалбата и протеста, когато:

1. не отговарят на изискванията по чл. 320, ал. 1 и 2, ако в седемдневен срок от поканата пропускът или несъответствието не бъде отстранено;
2. не са подадени в петнадесетдневния срок от обявяването на присъдата.
3. не са подадени от лице, което има право на жалба или протест.

Връщането на жалбата и протеста подлежи на обжалване по реда за въззивното обжалване на присъдите.

Жалбата и протестът могат да бъдат оттеглени от жалбоподателя и от прокурора, който участва в заседанието на въззивната инстанция, до започване на съдебното следствие, а ако такова не се провежда – до започване на съдебните прения. Протестът може да бъде оттеглен и от прокурора, който го е подал, до образуване на производството пред въззивната инстанция. Защитникът не може да оттегли жалбата си без съгласието на подсъдимия, а поверениците – без съгласието на техните доверители.

Ред за разглеждане на въззивното дело.

Когато жалбата и протестът са валидно подадени, първоинстанционния съд следва да предприеме определени действия. Съдът, чрез който е подадена жалбата или протестът, незабавно съобщава за това на заинтересованите страни, като им изпраща преписи от тях. Делото, заедно с постъпилите жалби, протести и възражения, се изпраща на въззивната инстанция, след като изтече петнадесетдневния срок за обжалване.

Определеният от председателят на съответния (окръжен, апелативен) съд  съдия-докладчик внася делото в разпоредително заседание на въззивната инстанция. Допускането на исканите доказателства се решава в закрито заседание от състава на съда, който ще разгледа делото. Съдът се произнася по необходимостта от разпит на подсъдимия. Свидетелите и вещите лица, разпитани в първоинстанционния съд, се допускат във въззивната инстанция, ако съдът приеме, че е необходим техният повторен разпит, или когато техните показания или заключения ще се отнасят до новооткрити обстоятелства. Нови свидетели и вещи лица се допускат, когато съдът счете, че техните показания или заключения ще имат значение за правилното решаване на делото. Страните могат да представят нови писмени и веществени доказателства до даване ход на делото.

Страните и другите лица се призовават за съдебно заседание по общия ред.Участието на прокурора в съдебното заседание по делата от общ характер е задължително. Неявяването на другите страни без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.

В производството пред въззивния съд участват субектите на процеса, конституирани  в първоинстанционното разглеждане на делото като страни.

След откриване на съдебното заседание съдът изслушва страните за даване ход на делото и се произнася по направените искания, бележки и възражения.

Жалбата и протестът се разглеждат в съдебно заседание. Разглеждането на делото започва с доклад на съдията-докладчик. В доклада се излага същността на присъдата и съдържанието на жалбите, протестите и възраженията, както и допуснатите доказателства.

При провеждане на съдебно следствие съдът може да използва всички способи за събиране и проверка на доказателствата.           

Правомощия на въззивния съд

Правомощията на въззивната инстанция може да бъдат обособени в две групи. Едни от тях са свързани с отмяна на атакуваното решение и последващо действия на съда, другата група правомощия не предполагат отмяна (изменение на присъдата, спиране на наказателното производство, потвърждение на присъдата).

Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора.

Основания за това са:

– на досъдебното производство е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник;

– се установи, че престъплението, за което е образувано производството по тъжба на частниятъжител, е от общ характер.

Органите на досъдебното производство са длъжни да изпълнят указанията на съдебния орган. Отмяната на първоинстанционната присъда и връщане на делото на прокурора има за държавния обвинител значението на законен повод “съобщение” за образуване на предварително производство.

Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция. Първата инстанция е длъжна да изпълни дадените указания и да проведе отново разглеждане на делото по същество. Въззивният съд не може да отмени присъдата по или да отмени оправдателната присъда, ако няма съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител – принципа не към по-тежко.

Отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда

Въззивният съд отменя присъдата и постановява нова присъда, когато се налага да:

1. приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция;
2. осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата инстанция;
3. оправдае подсъдим, осъден от първоинстанционния съд.

Правомощията по т. 1 и 2 се упражняват, ако има съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител.

Изменение на първоинстанционната присъда

Изменяване на присъдата с оглед смекчаване положението на подсъдимия:

1. намаляване на наказанието (да намали размера на наказанието, както и да отмени кумулативно наложено наказание);
2. прилагане закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление;
3. освобождаване подсъдимия от изтърпяване на наказанието съгласно чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс освобождаване на непълнолетен, отлагане на изпълнението наказание лишаване от свобода до три години;
4. освободи подсъдимия от наказателна отговорност съгласно чл. 78 и 78а от Наказателния кодекс – за непълнолетен с прилагане на съответната възпитателна мярка, за пълнолетно лице с налагане на административно наказание.

Изменяване на присъдата с оглед утежняване положението на подсъдимия, при съблюдаване на забраната не към по-тежко.Когато има съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител, въззивният съд може да:

1. увеличи наказанието;
2. отмени освобождаването от изтърпяване на наказанието по чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс.

Въззивната инстанция може да се измени първоинстанционната присъда и само относно мотивите и основанията за оправдаването на подсъдимия или по гражданския иск.

Потвърждаване на присъдата

Въззивният съд потвърждава присъдата, когато намери, че не са налице основания за нейната отмяна или изменение.

Отменяване на присъдата и прекратяване, както и спиране на наказателното производство. При наличие на общите прекратителни основания – прекратява. За производства от частен характер са приложими и допълнителни прекратителни основания – оттегляне на тъжбата от пострадалия едностранно или по помирение.

Спирането се извършва на основание чл. 25 – общите основания.

Съдържание на решението на въззивната инстанция

В решението си въззивната инстанция посочва: по чия жалба или протест се е произнесла, основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста, кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебното заседание, и решението си по жалбата или протеста.

Когато въззивната инстанция решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия тя се произнася с присъда.

Решението на въззивната инстанция заедно с мотивите се изготвя не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Решението заедно с мотивите се обявява в съдебно заседание с призоваване на страните или им се съобщава писмено, че е изготвено.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ ЗА ПРОВЕРКА НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА И НА РАЗПОРЕЖДАНИЯТА

Определенията са най-многобройните процесуални актове, които постановяват първоинстанционните съдилища. Процесуалният режим за тяхното атакуване е разнообразен.

Определенията и разпорежданията, с които се прекратява наказателното преследване, както и следните определения постановени:

• при множество престъпления и отнемане на вещи в полза на държавата;
• за първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода , когато съдът е пропуснал да направи това с присъдата;
• за случаите на последващо изтърпяване на отложено наказание;
• при освобождаване от изтърпяване на отложено наказание на лице, извършило престъпление като непълнолетно;
• когато освободеният предсрочно изтърпява и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление;
• при налагане на принудителни административни мерки;
• по молба за реабилитация;
• при произнасяне за изпълнение на присъда при трансфер на осъдени лица.

се проверяват по реда на глава двадесет и първа – по реда за проверка на присъди. Тези актове са подчинени на общия режим за атакуване на присъдите и за тях е предвиден съдебен контрол в двете редовни проверочни инстанции, а също и посредством извънредния способ за проверка на влезли в сила съдебни актове (възобновяване на наказателни дела).

По реда на глава двадесет и втора се проверяват определенията и разпорежданията, за които това е изрично предвидено в НПК.

Обобщено казано проверката е приложима за актове, които: чрез мерки за процесуална принуда засягат правната сфера на подсъдимия и гражданския ответник; възпрепятстват  конституирането на пострадалия в съдебния процес в качеството на частен обвинител или частен тъжител; задържат развитието на съдебния процес чрез спиране на наказателното производство; отказът на председателя на съда да образува първоинстанционно производство. За тяхна проверка е предвидена само една съдебна контролна инстанция в редовното производство.

Всички останали определения и разпореждания не подлежат на проверка от въззивната инстанция отделно от присъдата.

Сезирането на въззивния съд се осъщаствява посредством частна жалба или частен протест. Те  се подават в седемдневен срок от постановяването на акта, а когато е постановен в закрито заседание – в седемдневен срок от връчването на преписа. За постъпилия частен протест се съобщава на подсъдимия, който в седемдневен срок от съобщението може да направи възражение.

Частната жалба и частният протест не спират производството по делото и изпълнението на определението, освен ако първата или въззивната инстанция постанови друго.

Съдът, който е постановил определението, може сам да го отмени или измени в закрито заседание.Това е типично за административния тип дейности и категорично не е присъщо за правораздаването. В противен случай съдът изпраща на въззивната инстанция делото заедно с постъпилата частна жалба или частен протест.

Въззивната инстанция разглежда частната жалба и частния протест в закрито заседание в седемдневен срок, а когато намери за необходимо – в съдебно заседание с призоваване на страните, което се насрочва в разумен срок, но не повече от един месец. Когато отмени определението, въззивната инстанция решава въпросите по частната жалба и частния протест.

Доколкото в главата за проверка на определения и разпорежданията от въззивната инстанция, няма особени правила, прилагат се правилата на производството по глава двадесет и първа.

 

 

31. Касационно производство

Касационно производство

Касационното производство е четвърти поред стадий в съдебната фаза на процеса, трета редовна инстанция при съдебното гледане на делото и втори, след въззивното производство редовен ред за проверка от по-горен съд на невлязли в сила съдебни актове в производството по наказателни дела.

Характерни белези на касационното производство.

Касационният процес е редовен способ за проверка на съдебни процесуални актове, които не са влезли в материална законна сила.

Извършва се от ВКС в състав от трима съдии. Това е един от способите, чрез които висшата съдебна инстанция у нас уеднаквява процесуалната практика.

Участието на защитник в касационното производство е задължително.Това се отнася и за делото по възобновяване на наказателни дела.

Предмет на касационното обжалване.По касационен ред могат да бъдат обжалвани:

1. решенията и новите присъди на апелативния съд, освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс, и тези по чл. 334, т. 1 – когато въззивният съд върне делото на прокурора или на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
2. новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция, освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс. Въззивните решения и присъдите, които са потвърдени от окръжен съд стават окончателни и подлежат на изпълнение.
3. определенията на окръжния и на апелативния съд по чл. 306, ал 1, постановени в случаите на нова присъда:

• при множество престъпления и отнемане на вещи в полза на държавата;
• за първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода , когато съдът е пропуснал да направи това с присъдата;
• за случаите на последващо изтърпяване на отложено наказание;
• при освобождаване от изтърпяване на отложено наказание на лице, извършило престъпление като непълнолетно;
• когато освободеният предсрочно изтърпява и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление;
• при налагане на принудителни административни мерки;
• по молба за реабилитация;
• при произнасяне за изпълнение на присъда при трансфер на осъдени лица.

4. решенията и определенията на окръжния или апелативния съд, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство.

Предели на касационната проверка. Касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като се произнася в двумесечен срок. Касационната инстанция отменя или изменя присъдата или решението и по отношение на необжалвалите подсъдими, ако основанията за това са в тяхна полза.

Образуване на касационното производство – по касационна жалба или касационен протест.

Касационни основания

Касационните основания представляват дефекти, пороци в съдебния процесуален акт, които законът установява като юридически факти за отменяването или изменяването на акта.

1. Нарушение на закона.Има се предвид материалния наказателен закон. Нарушение има когато той е приложен неправилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Неправилно е приложен, когато не са съобразени изрични разпоредби. Напр. ако законът предвижда за дадено престъпление наказание от 3 до 5 г. лишаване от свобода, съдът определи 6 г.При втория случай има грешка в квалификацията – например деянието е определено като квалифицирана кражба вместо грабеж.
2. Когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Законът поставя изрично изискване процесуалното процесуално нарушение да може да бъде отстранено при ново гледане на делото. Съществените процесуални нарушения се класифицират основно в две групи – абсолютни: опорочават особено съществено наказателно-процесуалната форма и са лесно “видими” за по-горния съд – чл. 348, ал. 3, т. 2, 3 и 4, и относителни: напр. ограничаването на правата на обвиняемия ако своевременно не е било отстранено – т. 1 на същия член и алинея. Те изискват преценка от страна на съда – доколко нарушението на процесуалния закон е съществено.
3. Когато наложеното наказание е явно несправедливо. Това наказание се отнася до наказателната мярка. Предполага се, че НК е правилно приложен, но има порок в определянето на санкцията по чл. 37 НК.НПК говори за явно несправедливо наказание като има предвид практиката по аналогични случаи. Наказанието е явно несправедливо, когато:
4. очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс:1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
5. неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на условното осъждане.

Право на касационна жалба и протест

Производството пред касационната инстанция се образува по протест на прокурора или по жалба на другите страни. Прокурорът може да подава касационен протест както в интерес на обвинението, така и в интерес на подсъдимия. Останалите страни могат да подават касационна жалба, когато са нарушени техните права и законни интереси.

Администриране на жалбите

Срок и ред за подаване на касационната жалба и протеста

Жалбата и протестът срещу присъдата на въззивния съд се подават в сроковете по чл. 319, ал. 1 – в петнадесетдневен срок от обявяването на присъдата.

Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е постановил обжалваната присъда или решение. Към жалбата и протеста се прилагат преписи според броя на заинтересованите страни.

Съдържание на касационната жалба и протеста

В касационната жалба и в протеста се посочват: от кого се подава; присъдата, решението и частта, която се обжалва; в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят; искането, което се прави. Жалбата и протестът се подписват от подателя. Възражение срещу подадена жалба и протест, както и допълнение към тях, може да се направи писмено до даване ход на делото. Жалбата и протестът се връщат от съдия от въззивния съд, чрез който са подадени, когато:

1. не отговарят на изискванията за срок и ред за подаване, ако в дадения от съдия от въззивния съд седемдневен срок пропускът или несъответствието не е отстранено;
2. не са подадени в срок или от лице, което има право на жалба или протест;
3. не подлежат на разглеждане по касационен ред.

Връщането на жалбата и протеста подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, който се произнася в закрито заседание.

Оттегляне на касационната жалба и протеста

Жалбата и протестът могат да се оттеглят от страните, които са ги подали, до даване ход на делото в съдебно заседание. Защитникът може да оттегли жалбата само със съгласието на осъдения, а повереникът – със съгласието на своя доверител.

Ред за разглеждане на касационната жалба и протеста

Касационната жалба и протестът се разглеждат в съдебно заседание с призоваване на страните. Участието на прокурор е задължително. Неявяването на другите страни без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото. Делото се разглежда в отсъствие на страната, когато не е намерена на посочения от нея адрес. В доклада на съдията-докладчик се излагат обстоятелствата по делото, съдържанието на обжалваната присъда или решение и оплакванията срещу тях. Съдебно следствие не се провежда. Страните се изслушват по ред, установен от съда.

Правомощия на касационната инстанция при постановяване на решение

След разглеждане на подадената жалба и протест касационната инстанция може да:

1. остави в сила присъдата или решението. По този начин ВКС изразява своето вътрешно убеждение, че в обжалваната част от присъдата касационната жалба и протест са са неоснователни.
2. отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство. В случаите на давност или амнистия, съдът установява виновността на лицето и прилага закон за амнистията или давността. В частност, когато въз основа на установените в предходните процесуални инстанции фактически обстоятелства касационният съд приеме, че процесното деяние не е престъпно, той оправдава подсъдимия.
3. измени присъдата или решението. Касационната инстанция изменя присъдата, когато се налага да се:

– намали наказанието;

– приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление;

– приложи чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс – условно осъждане:

– приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква увеличаване на наказанието, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция;

– уважи или отхвърли гражданският иск, когато е нарушен законът, или да се увеличи или намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди или да се прекрати производството по гражданския иск.

4. отмени присъдата или решението изцяло или отчасти и да върне делото за ново разглеждане с цел:

– да се увеличи наказанието (включително да се добави кумулативно наказание от системата на чл. 37 НК);

– да се отстранят допуснати съществени процесуални нарушения, ;

– да се отстранят нарушения на материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателната присъда.

Като отменява присъдата и връща делото за ново разглеждане ВКС дава задължителни указания – това на практика  е изискване пред по-долния съд да реши делото по начин, по който ВКС би се произнесъл, ако беше компетентен. При новото разглеждане на делото указанията на касационната инстанция са задължителни относно: 1. стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото; 2. прилагането на закона, освен в случаите, когато се установят други фактически положения; 3. отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуални правила.

Съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, може да наложи по-тежко наказание или да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, когато присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за утежняване положението на подсъдимия.

Съдът, на когото делото е върнато за ново разглеждане, може да осъди оправдания подсъдим, ако присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за осъждане.

Решението на касационната инстанция се изготвя по правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 и се обявява не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Това решение не подлежи на обжалване.

Чл. 339. (1) В решението си въззивната инстанция посочва: по чия жалба или протест се е произнесла, основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста, кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебното заседание, и решението си по жалбата или протеста.

(2) Когато потвърди присъдата, въззивната инстанция посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста.

 

 

32. Възобновяване на наказателни дела.

 

След разглеждане на делото съобразно възможностите на три редовни съдебни инстанции, постановеният окончателен процесуален акт влиза в законна сила.

Възобновяването на наказателни дела е процесуален механизъм, който позволява корекции във влезлия в сила процесуален акта на съда, постановен  по приключено наказателно дело. Това е извънреден способ на проверка, при който по-горен съд контролира актове в законна сила, извън редовните съдебни производства.

Институтът на възобновяването е аналогичен на отмяната по чл.303 ГПК и разкрива своята същност в няколко насоки.

Приключеното с влязла в сила присъда, решение, определение или разпореждане, наказателно дали трябва отново да бъде приведено в състояние на висящност.

С действието по отмяна се разкрива пътя за ново разглеждане на делото, за преосмисляне на фактическите и правни въпроси на производството.

Възобновяването е способ за неутрализирането на материалната законна сила на атакуваната присъда.

Процесуални предпоставки

Процесуален интерес. Както в контролните съдебни производства, така и при възстановяването, сезиращият съда прокурор има универсален процесуален интерес. Възобновяването по “Чл. 422. (1) Наказателното дело се възобновява, когато:

1. някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински;
2. съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство;
3. чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото”;

става по искане на окръжния, съответно военния прокурор (в тези случаи осъденият следва да изложи исканията си пред съответния административен ръководител на прокуратурата),

а по ал. 4 и 5:

“4. с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото;

5. по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3;
6. е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната”

– по искане на главния прокурор. Искането за възобновяване не спира изпълнението на присъдата, освен ако прокурорът или Върховният касационен съд постанови друго.

В два от случаите на сезиране за възобновяване е предоставена възможност и на осъдения: 1.В шестмесечен срок от узнаване на влязлата в сила присъда задочно осъденият може да направи искане за възобновяване на наказателното дело, ако не е знаел за наказателното преследване срещу него, включително и за постановената осъдителна присъда. 2.Осъденият за престъпление от общ характер, който не е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс, може сам да направи искане за възобновяване на наказателното дело в случаите на чл. 422, ал. 1, т. 5 ( по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3: “Присъдата и решението подлежат на отмяна или изменение по касационен ред:

1. когато е нарушен законът;
2. когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила;
3. когато наложеното наказание е явно несправедливо”. )

Активна легитимация. НПК е възложил изключителна компетентност на лица, заемащи определени прокурорски длъжности – окръжен, военно-окръжен и Главен прокурор.Ако лице намери основание да иска възобновяване на наказателен процес, то трябва да се обърне към съответния прокурор с волеизявление в тази насока. Прокурорът изпълнява спрямо ВКС ролята на филтър..

Срок.

Не по-късно от шест месеца от влизането в сила на съответния акт или от разкриването на новите обстоятелства за възобновяване на наказателни дела

– по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, когато са допуснати съществени нарушения;

– когато присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат основани върху неистински доказателства;

– когато съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство;

– от подсъдим, когато има право на самостоятелно искане.

Едномесечен за искането на Главния прокурор за възобновяване поради решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото;

Едноседмичен за искането на Главния прокурор за възобновяване по допусната екстрадиция.

Компетентен съд. Възобновяването на наказателни дела е дейност, която е отнесена в компетентност единствено и само до ВКС, който се произнася в състав от трима съдии в открито заседание.

Форма. Процесуалното средство за сезиране на ВКС по реда на възобновяването се нарича искане.

Ред за подаване на исканията до ВКС – чрез съответния първоинстанционен съд, който незабавно изпраща препис от него на прокурора, осъдения или оправдания, а делото – на ВКС.

При разглеждане на делото от ВКС по реда на възобновителното производство се прилагат субсидиарно правилата за касационно производство.

Основания за възобновяване. Типично за основанията е техният изключителен характер. В преобладаващия брой случаи законодателят е имал предвид действия, твърде тежко засегнали държавните правосъдни интереси в областта с престъпността. В този смисъл наказателното производство може да бъде възобновено и след смъртта на осъдения. НПК визира следните възобновителни основания:

1. Когато някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински – Има се предвид използване на доказателствени средства, които са недостоверни, и неистинни веществени доказателства.
2. Когато съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство – съществено е, че престъпното деяние е извършено във връзка с участието им по делото.
3. Когато чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото. Това възобновително основание съответства напълно но отмяната по чл.303 ГПК и се състои в следното:

– разкриват се нови обстоятелства, което означава, че се установява друга фактическа картина на престъпното деяние;

– при постановяване на присъдата ръководно-решаващият орган не е знаел новите обстоятелства и следователно вътрешното убеждение е формирано с недостатък;

– обстоятелствата имат съществено значение за делото – водят до значима промяна на предмета на доказване.

4. Когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото. Зачита се преюдициалното действие на една международна юрисдикция. Приема се, че актът на Европейския съюз и неговия авторитет са безспорни и установяването на човешките права и свободи е установено по категоричен начин.
5. Когато по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 тоест делото не е било на вниманието на ВКС.
6. Когато е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната.

За да бъде възобновено едно наказателно производство съответните основания трябва да бъдат установени по съответния ред. За точки 1 и 2 това е влязла в сила присъда. Когато не е възможно да се установи вследствие наказателно производство и присъда (напр. давност, амнистия), релевантните фактически обстоятелства се разкриват чрез разследване.

Правомощия на съда. Спецификата на процесуалната дейност по възобновяване налага касационния принцип на процесуалното действие на възобновяващия го съд: отменя и връща делото за ново гледане, щом има основание за това, като посочи стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото. Напълно немислимо е възобновяващия го съд да разгледа делото по същество.Съдът може да отмени проверявания акт и да отмени проверявания съдебен акт и да прекрати или спре делото и да оправдае осъдения, когато деянието не представлява престъпление. Възобновяващата инстанция може да изменя присъдата, решение или новата присъда в случаите, когато това е в полза на подсъдимия – става дума да се поправи присъдата в полза на осъдения, когато допуснатата грешка е  в прилагането на правото.По този начин да се избегне ново разглеждане на делото само с определяне на нова наказателно-правна преценка.

 

33. Бързо производство. Незабавно производство

   БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО

Основанията за провеждане на бързото производство са:

   Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

За образуване на производството и привличане на обвиняем се прилагат две фикции, познати от предишното бързо полицейско производство: бързото производство се счита за образувано със съставяне на акта за първото действие по разследване, лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъпление, се счита за обвиняем от момента на съставяне на акта за първото действие по разследването срещу него. За образуваното разследване разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора. При предявяване на разследването не се призовава пострадалия, което се явява законоустановеното изключение от общото право на пострадалия да участва в производството съгласно установеното в чл. 227 :”Предявяване на разследването установява задължение на разследващия орган да призове за предявяването пострадалия и неговия повереник, ако е направил искане за това.”

Прокурорът осъществява след приключване на разследването по принцип същите правомощия, както в стадия “ Действия на прокурора след завършване на разследването” по общите правила.

Особеност в правомощията на прокурора при бързото производство е, че за разлика от общия ред, той може да постанови допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.С оглед изискването за бързина, прокурорът може и сам да извърши налагащите се допълнителни следствени действия, без да изпраща делото на разследващия орган. Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, наблюдаващият прокурор може да постанови разследването да се извърши по общия ред. В съответствие с наименованието на производството са предвидени твърде кратки срокове за прокурора и за разследващите органи – 7 дни за разследване, 3 дни за произнасяне на прокурора и 7 дни за допълнително разследване от прокурора или от разследващите органи.

Ускоряване при бързото производство се забелязва и в действията на съда. Съдията – докладчик насрочва делото за разглеждане в 7 дневен срок от постъпването му с обвинителен акт или с предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, или за споразумение за решаване на делото, като наблюдаващият прокурор незабавно връчва преписа от обвинителния акт и осигурява явяването на подсъдими, свидетелите и вещите лица в съдебното заседание. В първоинстанционното производство не се допуска граждански иск и участие на частен обвинител. Съдът в първа инстанция произнася присъдата заедно с мотивите, а при фактическа и правна сложност , мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от 7 дни. Въззивната жалба и протест се подават в 7 – дневен срок от обявяване на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в 15-дневен срок.

 

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

 

То е еднотипно на бързото и казаното по-горе важи като се имат предвид следните разлики:

• незабавното производство се извършва, когато кумулативно са налице две от отделно уредените предпоставки за бързото производство: лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението;
• сроковете в досъдебното производство са още по-кратки: 3 дни за разследване, незабавно произнасяне на прокурора още същия ден или на следващия пореден работен ден и 5 дни за допълнително разследване от прокурор или от разследващ орган;
• ако прокурорът след извършване на досъдебното разследване прецени, че следва да повдигне държавно обвинение пред съд, той трябва незабавно да състави обвинителния акт, да го връчи на обвиняемия и да внесе делото в съда;
• в уредбата на незабавното производство не са предвидени правила за действията на съдия-докладчик;
• първоинстанционният съд разглежда делото в деня на постъпването му.

И при двете производства не се допуска граждански иск и участие на частен обвинител.

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от установяване на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

   Действия на прокурора

Чл. 357. (1) Наблюдаващият прокурор се произнася в тридневен срок от приключване на разследването, като:

1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;

 

Основания, които изключват образуване на наказателно производство, и основания за прекратяването му

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

1. деянието не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;
4. деецът е починал;
5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки;
9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно производство в друга държава;
11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

Спиране на наказателното производство

Чл. 25. Наказателното производство се спира, когато:

1. след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството;
2. разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина;
3. деецът е лице с имунитет.

Спиране на наказателното производство за престъпления, извършени в съучастие

Чл. 26. При престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина.

 

3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда;
4. внася делото с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или с предложение за споразумение за решаване на делото;
5. постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като определя срок не по-дълъг от седем дни.

(2) Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, наблюдаващият прокурор постановява разследването да се извърши по общия ред.

(3) В случаите на ал. 1, т. 5 наблюдаващият прокурор може и сам да извърши допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не по-късно от седем дни.

   Действия на съдията-докладчик

Чл. 358. (1) В случаите по чл. 357, ал. 1, т. 3 съдията-докладчик:

1. прекратява наказателното производство в случаите и по реда на чл. 250;
2. спира наказателното производство в случаите и по реда на чл. 251;

 

Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик

Чл. 250. (1) Съдията-докладчик прекратява наказателното производство:

1. в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;
2. когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление.

(2) Когато прекратява наказателното производство, съдията-докладчик се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

(3) Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, ако е намерен на посочения от него адрес.

(4) Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик

Чл. 251. (1) Съдията-докладчик спира наказателното производство в случаите по чл. 25 и 26.

(2) Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение, забраната за напускане на пределите на Република България и отстраняването на обвиняемия от длъжност.

(3) Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

(4) Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.

 

3. прекратява съдебното производство и връща делото на наблюдаващия прокурор, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила;
4. насрочва делото за разглеждане в седемдневен срок от постъпването му.

(2) В случаите на ал. 1, т. 4 съдията-докладчик разпорежда на наблюдаващия прокурор да връчи незабавно препис от обвинителния акт на подсъдимия и да осигури явяването му, както и явяването на свидетелите и вещите лица в съдебно заседание.

(3) В тридневен срок от връчването на преписа от обвинителния акт подсъдимият има право да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания.

   Разглеждане на делото в първата инстанция

Чл. 359. (1) Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 – 3, съдът разглежда делото и произнася присъдата заедно с мотивите, а когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни.

(2) В това производство не се допуска граждански иск.

(3) По тези дела не участва частен обвинител.

   Срок за подаване на жалбата и протеста

Чл. 360. В случаите по чл. 359, ал. 1 жалбата и протестът се подават в седемдневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в петнадесетдневен срок.

   Прилагане на общите правила

Чл. 361. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

   НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

   Действия на разследващия орган

Чл. 362. (1) Незабавно производство се провежда, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението.

(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

(3) Незабавното производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него.

(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до три дни от установяването на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

   Действия на прокурора

Чл. 363. (1) Наблюдаващият прокурор се произнася незабавно, като:

1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;
3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда;
4. внася делото с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или с предложение за споразумение за решаване на делото;
5. постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като определя срок не по-късно от пет дни.

(2) Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, прокурорът постановява разследването да се извърши по общия ред.

(3) В случаите на ал. 1, т. 5 прокурорът може и сам да извърши допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не повече от пет дни.

   Внасяне на делото в съда

Чл. 364. В случаите на чл. 363, ал. 1, т. 3 прокурорът незабавно съставя обвинителен акт, връчва го на обвиняемия и внася делото за разглеждане в съда.

   Разглеждане на делото в първата инстанция

Чл. 365. (1) Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 – 3, съдът разглежда делото в деня на постъпването му. Наблюдаващият прокурор осигурява явяването на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица.

(2) Съдът разглежда делото и постановява присъдата заедно с мотивите, а когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни.

(3) В това производство не се допуска граждански иск.

(4) По тези дела не участва частен обвинител.

   Срок за подаване на жалбата и протеста

Чл. 366. В случаите по чл. 365 жалбата и протестът се подават в седемдневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в петнадесетдневен срок.

   Прилагане на общите правила

Чл. 367. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

 

 

34. Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия

 

Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда. Обвиняемият подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото.

Разглеждане на делото

Чл. 369, ал.1:Съдът се произнася по молбата еднолично в седемдневен срок и когато установи основанията по чл. 368, ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда.

Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си или съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява наказателното производство еднолично в закрито заседание с определение. Актът е окончателен. След постановяване на определението наказателното производство продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.Когато прокурорът осъществи правомощията си, но на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок. Ако в този срок  прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство с определение.Актът е окончателен.

Глава двадесет и шеста
РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО В СЪДА ПО ИСКАНЕ НА ОБВИНЯЕМИЯ

Искане на обвиняемия до съда

Чл. 368. (1) Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда.

(2) В случаите на ал. 1 обвиняемият подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото.

Разглеждане на делото

Чл. 369. (1) Съдът се произнася по молбата еднолично в седемдневен срок и когато установи основанията по чл. 368, ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда.

(2) Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си по ал. 1 или съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява наказателното производство еднолично в закрито заседание с определение. След постановяване на определението наказателното производство продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.

(3) Когато прокурорът осъществи правомощията си по ал. 1, но на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок.

(4) Ако в срока по ал. 3 прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство с определение.

(5) Актовете на съда по ал. 2 и 4 са окончателни.

Във връзка с правния режим на разглеждане на делото  в съда по искане на обвиняемия е нормата на чл. 334, т. 4 НПК:

Чл. 334. Въззивният съд може:  4. да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 8 и 10 и ал. 4, както и когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл. 369, ал. 4;

Съгласно нея въззивният съд може да отмени присъдата и да прекрати производството, когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл.369, ал.4 НПК.

Според  доц. Манев няма европейска държава, на която да е познат института на разглеждане на делото по искане на обвиняемия.

Друга хипотеза за разглеждане на делото (става дума за неговото продължаване) по искане на обвиняемия е тази по чл. 334, т. 4, във връзка с чл. 24, ал.1, т. 2 и 3 НК. Това е случая на прекратяване на наказателното производство от съда, когато деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия или когато наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;

Чл. 334. Въззивният съд може:

1. да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на прокурора или на първоинстанционния съд;
2. да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова присъда;
3. да измени първоинстанционната присъда;
4. да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 8 и 10 и ал. 4, както и когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл. 369, ал. 4;
5. да спре наказателното производство в случаите по чл. 25;
6. да потвърди първоинстанционната присъда.

Прекратяването на наказателното производство поради изтичане на давностния срок и влизане в сила на закон за амнистия (чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3) може да бъде осъществено под условие: ако подсъдимият не заяви искане производството да продължи; в противен случай съдът продължава разглеждане на делото и постановяване на присъда. Нормата е продиктувана от съображения по посока на правото на защита на обвиняемия в процеса. Обвиняемият се счита за невиновен до доказване на противното, съобразно действието на презумпцията за невиновност. Прекратяване на процеса поради давност или амнистия не установява невиновността на обвиняемия и в този смисъл не е реабилитиращо основание; винаги остава съмнение в евентуалната виновност на привлеченото към наказателна отговорност лице, тоест че то е избягнало държавната репресия поради обективни причини: изтичане на определен срок от време или влизане в сила на закон. С оглед на това законодателят е признал възможността на обвиняемият да заяви, че иска делото да продължи и съдът да постанови присъда. Разбира се това действие на подсъдимият  е на “риск” . Няма сигурност, че съдът ще го оправдае. Съдът е длъжен да се съобрази с волята  на подсъдимия до оттегляне на процесуалният орган за постановяване на присъдата.

 

 

35. Съкратено съдебно следствие пред първата инстанция

 

Идеята на този процесуален режим е да се разгледа в съкратени срокове на първата инстанция  съдебното следствие, като не се провеждат разпити на подсъдими, свидетели и вещи лица, заемащи значително място в процеса.

Провеждането на  съдебното следствие се решава от съда след предварително изслушване на страните. Това предполага съдия-докладчика да е насрочил първоинсттанционното заседание и в двумесечен или тримесечния срок до датата на заседанието да разгледа и въпроса за предварителното изслушване. Решението за това изслушване се взема служебно или по искане на подсъдимия и при извършването му не се призовават свидетели и вещи лица.

При предварителното изслушване подсъдимият и неговият защитник, частният обвинител, гражданският ищец и техните повереници могат да дадат съгласие да не се провежда разпит на всички или на някои свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство. С определение съдът одобрява изразеното съгласие.

Съществена е ролята на подсъдимия при предварителното изслушване на страните. Наред с даването на съгласие да не се разпитват свидетели и вещи лица, той може да направи самопризнание преди началото на съдебното следствие. Той може да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителният акт, като се съгласи да не се събират доказателства  за тези факти. По този начин подсъдимият приема установеността на релевантните фактически обстоятелства от предмета на доказване, без впоследствие да ги оспорва. Това процесуално действие на обвиняемия задължително трябва да се предхожда  от разясняване на неговите права при предварителното изслушване и на последиците от самопризнанието – 372,1, НПК.

Направеното при предварителното изслушване самопризнание няма някаква особена доказателствена стойност в сравнение с другите обяснения на обвиняемия и тук с пълна сила се прилага правилото на чл. 116, ал.1 – “Обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия”. Като допълнителна гаранция на правото на защита е нормата на чл. 372, ал. 2 : “Съдът назначава на подсъдимия защитник ако няма такъв”.

Съдът трябва да установи, че самопризнанието се подкрепя от събраните по делото доказателства, както и с определение да заяви, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за изложените в обстоятелствената част на обвинителният акт факти.

В мотивите на присъдата съдът трябва да приеме за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и доказателствата, събрани на досъдебното производство, които го подкрепят. Ако в съдебното следствие се оспори достоверността на обясненията, показанията и заключенията на вещите лица, по общия ред може да се наложи разпит на подсъдимия /включително очна ставка/ и на свидетелите, както и на вещите лица. В тази връзка искания могат да правят и другите страни по делото – прокурор, граждански ответник и негов повереник, които законодателят е изключил от уредбата на предварителното изслушване. Ясен е, например, процесуалния интерес на ответник /когато гражданския иск е предявен едновременно срещу него и подсъдим/  да оспори самопризнанието и да иска нов разпит на подсъдимия и на свидетелите в съдебното заседание; в такъв случай би било съществено нарушение на процесуалните правила съдът да отхвърли подобно искане на гражданския ответник.

Съгласието на подсъдимия и неговото самопризнание значително намалява обема на следствената работа, която съдът би трябвало да извърши в съдебното следствие на първоинстанционното производство. Предвид на това, подобно на споразумението , когато съдът постанови осъдителна присъда, той определя наказанието при условията на чл. 55 НК и без да са налице многобройни или изключително смекчаващи отговорността обстоятелства.

По същество, съкратеното съдебно следствие в производството пред първа инстанция, е поредна диференцирана форма  за разглеждане и решаване на наказателни дела, която се опира на събраните в досъдебното производство доказателствени материали и установените въз основа на тях фактически обстоятелства.

Глава двадесет и седма
СЪКРАТЕНО СЪДЕБНО СЛЕДСТВИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПРЕД ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ

Решение за предварително изслушване на страните

Чл. 370. (1) Решение за предварително изслушване на страните се взема от съда служебно или по искане на подсъдимия.

(2) Съдът разпорежда предварително изслушване на страните без призоваване на свидетелите и вещите лица.

Въпроси, които се решават при предварителното изслушване на страните

Чл. 371. При предварителното изслушване на страните:

1. подсъдимият и неговият защитник, гражданският ищец, частният обвинител и техните повереници могат да дадат съгласие да не се провежда разпит на всички или на някои свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство;
2. подсъдимият може да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласи да не се събират доказателства за тези факти.

Ред за провеждане на предварително изслушване на страните

Чл. 372. (1) Съдът разяснява на подсъдимия правата му по чл. 371 и го уведомява, че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл. 371, т. 2 ще се ползват при постановяване на присъдата.

(2) Съдът назначава на подсъдимия защитник, ако няма такъв.

(3) В случаите по чл. 371, т. 1 съдът с определение одобрява изразеното съгласие, ако съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.

(4) В случаите по чл. 371, т. 2, когато установи, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, съдът с определение обявява, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.

Последици от предварителното изслушване на страните

Чл. 373. (1) В случаите по чл. 372, ал. 3 при провеждане на съдебното следствие от първата инстанция не се извършва разпит на свидетелите и вещите лица, за които се отнася одобреното от съда съгласие, като съответните протоколи за разпит и експертни заключения се прочитат по реда на чл. 283.

(2) В случаите по чл. 372, ал. 4 при провеждане на съдебното следствие не се извършва разпит на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като съдът, ако постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 55 от Наказателния кодекс и без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства.

(3) В случаите по чл. 372, ал. 4 съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят.

Прилагане на общите правила

Чл. 374. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

 

Тълкувателно решение Nr.1
гр.София, 6 април 2009 година

 

 Върховният касационен съд на  Република България, ОБЩО СЪБРАНИЕ НА НАКАЗАТЕЛНАТА КОЛЕГИЯ, в съдебно заседание на пети февруари две хиляди и девета година в състав

сложи на  разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2008 година, докладвано от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА

………………………………………………………………………………………..

Р Е Ш И:

1. Първоинстанционният съд може да откаже да уважи искане на подсъдимия по чл. 370, ал. 1, във вр. чл. 371, т. 2 НПК за съкратено съдебно следствие само при липса на визираните в Глава двадесет и седма от Наказателно-процесуалния кодекс условия – признание на фактите, изложени в обвинителния акт, което да се подкрепя от събраните в досъдебното производство, доказателства.

 Отказът на съда трябва да бъде мотивиран. Не е налице основание за отвеждане на състава на съда, отхвърлил искане на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие, освен ако от съдържанието на отказа може да се счита, че съдът е изразил предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, съгласно чл. 29, ал. 2 НПК.

2. Общите правила за конституиране на страните, включително и на частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник, са валидни и приложими в случаите на предварително изслушване по чл.371, т. 2 НПК. На частния обвинител, гражданския ищец и гражданския ответник се предоставя възможност да участват в предварителното изслушване. Становището им по искането на подсъдимия или във връзка с инициативата на съда няма обвързващ характер.
3. След започване на съдебното следствие по общия ред е недопустимо да се преминава към съкратено съдебно следствие по реда на чл. 373, ал. 2, във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК.
4. Разпоредбата на чл. 372, ал. 4 не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице.
5. Съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК не се допуска за отделен подсъдим, когато друг подсъдим по делото не е съгласен същата процедура да се приложи и спрямо него.
6. Недопустимо е провеждането на съкратено съдебно следствие на основата на изявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, обхващащо само част от инкриминираните в обвинителния акт деяния.
7. При определяне на наказанието съгласно правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, признанието по чл. 371, т. 2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител.
8. При процедура по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. При проверката на първоинстанционна присъда, постановена след надлежно проведено по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК съдебно следствие, е недопустимо възивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. Изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не могат да бъдат оттеглени след постановяване на съдебното определение по чл.372, ал. 4 НПК.
9. Неправилният отказ на първостепенния съд да приложи особените правила на съкратеното съдебно следствие по чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 372, ал. 4 НПК не е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивната инстанция определя наказанието при условията на чл. 55 НК.

 

 

36. Процедура по освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание

 

Действащите наказателни закони – материален и процесуален, предвиждат правна уредба относно възможността за “отклоняване” от общата наказателно-процесуална форма. Така при институтите на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и на прекратяване на наказателното производство със споразумение,  се допуска, когато прокурорът е убеден във виновността на обвиняемия, да не състави  и да внесе с съда обвинителен акт, да не отстоява обвинението в съдебно заседание, а съдът да не разгледа делото по правилата на редовното съдебно производство и да не наложи на виновния подсъдим наказание от системата на чл. 37 НК.

Предпоставки за прилагане

Материално-правни

Обвиняемият да е пълнолетно лице.За непълнолетните е предвиден режимът на чл. 78 във връзка с чл. 61 НК – освобождаване от наказателна отговорност с прилагане на съответната възпитателна мярка.

За престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;

Деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по чл. 78а НК за предходно престъпно деяние;

Причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

Процесуални

Внесено в съответния първоинстанционен съд предложение на прокурора за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Прокурорът извършва това действие,когато след приключване на предварителното производство намери, че обвиняемия  е виновен за извършване на процесното деяние, следва да бъде съден и наказан, но и в същото време преценява ,че са налице предпоставките на чл. 78а НК. За отбелязване е, че дори в случаите, когато прокурорът внася в съда обвинителен акт, съдията-докладчик може да установи да базата на прокурорския процесуален акт, че са налице основанията по чл.78а и  да насрочи и реши делото по реда за решаване на делото със споразумение..

Когато прокурорът установи, че са налице основанията на чл. 78а от Наказателния кодекс, той внася делото в съответния първоинстанционен съд с мотивирано постановление, с което прави предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.

Форма на процесуалния акт – мотивирано прокурорско постановление, както и разпореждане на съдия-докладчик.

Компетентен съд: предложението на прокурора се внася в съответния първоинстанционен съд, на който делото е подсъдно по правилата на предметната (родовата) подсъдност.

Съдебно производство

Подготвителни действия. След като получи предложението на прокурора, съдът извършва проверка относно наличието на установените предпоставки за реализиране на съдебно производство по освобождаване от отговорност. Когато установи, че са налице условията за разглеждане на делото, съдът го насрочва в едномесечен срок. Препис от постановлението се изпраща на обвиняемия, който може в седемдневен срок от връчването му да даде отговор, като изложи възраженията си и направи нови искания. Ако не са налице основанията по  чл. 78а НК, съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора. След като получи отново делото, прокурорът следва да прецени: дали да внесе обвинителен акт в съда или да прекрати наказателното производство.

Правомощия на съда. Когато не са налице основанията на чл. 78а от Наказателния кодекс, съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора, когато установи нови фактически положения. Освобождава обвиняемия от наказателна отговорност и му налага административно наказание глоба, лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, ако такова лишаване е предвидено за съответното престъпление. Да оправдае обвиняемия – ако намери, че лицето е невиновно, деянието не е престъпно или не се доказва по безпорен начин. Да прекрати наказателното производство в предвидените от закона случаи.

Разглеждане на делото от първоинстанционния съд

Съдът разглежда делото еднолично в открито съдебно заседание, за което се призовават прокурорът и обвиняемият. Неявяването на страните, които са редовно призовани, не е пречка за разглеждане на делото. При разглеждане на делото могат да се преценяват събраните в наказателното производство доказателства и да се събират нови доказателства. Съдът разглежда делото в рамките на фактическите положения, посочени в постановлението. Когато установи нови фактически положения, съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора.

Решението на съда подлежи на обжалване и протест по реда на глава двадесет и първа.

Особени условия

При решаване на делото се прилагат и разпоредбите на чл. 17 – 21 от Закона за административните нарушения и наказания.

Чл. 17. Никой не може да бъде наказан повторно за административно нарушение, за което е бил наказан с влязло в сила наказателно постановление или решение на съда.

Чл. 18. Когато с едно деяние са извършени няколко административни нарушения или едно и също лице е извършило няколко отделни нарушения, наложените наказания се изтърпяват поотделно за всяко едно от тях.

Чл. 19. За административните нарушения, наказуеми по реда на този закон, не се допуска условно наказание.

Чл. 20. (1) Наред с предвидените в чл. 13 административни наказания наказващият орган постановява отнемане в полза на държавата на вещите, принадлежащи на нарушителя, които са послужили за извършванена умишлено административно нарушение, ако това е предвидено в съответния закон или указ.

(2) Отнемат се в полза на държавата и вещите, предмет на нарушението, притежаването на които е забранено, независимо от тяхното количество и стойност, където и да се намират.

(3) Освен вещите по предходната алинея в предвидените в съответния закон или указ случаи се отнемат в полза на държавата и вещите, принадлежащи на нарушителя, които са били предмет на нарушението.

(4) Отнемане по алинеи 1 и 3 не се допуска, когато стойността на вещите явно не съответствува на характера и тежестта на административното нарушение, освен ако в съответния закон или указ е предвидено друго.

Чл. 21. Придобитите от нарушителя вещи в резултат на нарушението се отнемат в полза на държавата независимо от тяхното количество и стойност.

В това производство не се допуска граждански иск. Увредените от престъплението лица могат да претендират обезвреда по общия исков ред пред граждански съд.

По тези дела не участва частен обвинител.

Предложението за възобновяване на делото се прави от апелативния, съответно военно-апелативния прокурор и се разглежда от апелативния, съответно военно-апелативния съд по реда и в сроковете, определени в Закона за административните нарушения и наказания. Когато предложението е основателно, съдът се произнася и по същество, като събира доказателства, ако това е необходимо

 

 

37. 37. Решаване на наказателното производство със споразумение

 

Действащите наказателни закони – материален и процесуален, предвиждат правна уредба относно възможността за “отклоняване” от общата наказателно-процесуална форма. Така при институтите на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и на прекратяване на наказателното производство със споразумение,  се допуска, когато прокурорът е убеден във виновността на обвиняемия, да не състави  и да внесе с съда обвинителен акт, да не отстоява обвинението в съдебно заседание, а съдът да не разгледа делото по правилата на редовното съдебно производство и да не наложи на виновния подсъдим наказание от системата на чл. 37 НК.

След приключване на разследването по предложение на прокурора или на защитника може да бъде изготвено споразумение между тях за решаване на делото. Когато обвиняемият не е упълномощил защитник, по искане на прокурора съдия от съответния първоинстанционен съд му назначава защитник, с когото прокурорът обсъжда споразумението. Последиците от споразумението са същите, както и при прекратяване на наказателното производство в съдебното заседание при наличието на общите прекратителни основания – прекратяват се процесуалните отношения и се слага край на наказателното производство. То наподобява до голяма степен прекратяването на наказателното производство от частен характер при постигане на помирение между пострадалия – частен тъжител и подсъдимия: ако всички тъжители оттеглят изцяло своята тъжба – за всички подсъдими и по отношение на всички престъпления, то съдът следва да прекрати наказателното дело.Забелязват се много сходни елементи с института на споразумението: съдът се произнася по съответствието на постигната спогодба със закона и морала, причинените от престъплението вреди трябва да бъдат репарирани, следва да има изрично съгласие от страна на главния обвинител и съответно негово волеизявление и т. н. Голямата разлика се отнася до това, че споразумението е отнесено до престъпления от общ характер, за които инициативата за наказателно преследване е публична.

Законоустановени предпоставки за прекратяване със споразумение..

   Материално-правни

Споразумение не се допуска за тежки умишлени престъпления по

Глава първа – Престъпления против Републиката

Глава втора раздел I – Убийство

Глава втора раздел VIII – Разврат

Глава осма, раздел IV – Подкуп

Глава единадесета, раздел V – Престъпления при използуване на атомната енергия за мирни цели

Глава дванадесета – Престъпления против отбранителната способност на републиката, против информацията, представляваща държавна тайна, и против чуждестранната класифицирана информация

Глава тринадесета, раздел  VI  – Военни престъпления, извършени във военно време или в бойна обстановка или при участие в мисия или операция извън страната

Глава тринадесета, раздел VII – Престъпления във връзка с военни действия

Глава четиринадесета – Престъпления против мира и човечеството.

   Законодателят е извадил от обема престъпни състави от особената част на НК деянията с по-висока степен на обществена опасност; за тях се следва наказателно преследване по общия ред.

Когато с престъплението са причинени имуществени вреди, споразумението се допуска след тяхното възстановяване или обезпечаване.

Процесуални

Изготвено споразумение. Споразумението се изготвя в писмена форма и съдържа съгласие по следните въпроси:  има ли извършено деяние, извършено ли е то от обвиняемия и извършено ли е виновно, съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация; какъв да бъде видът и размерът на наказанието; какъв да бъде първоначалният режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, когато не се прилага чл. 66 от Наказателния кодекс – отлагане на наказанието лишаване от свобода; на кого да се възложи възпитателната работа в случаите на условно осъждане; каква възпитателна мярка да се наложи на непълнолетния обвиняем в случаите по чл. 64, ал. 1 от Наказателния кодекс; какво да стане с веществените доказателства, когато не са необходими за нуждите на наказателното производство по отношение на други лица или други престъпления, и на кого да се възложат разноските по делото. Споразумението се подписва от прокурора и защитника. Обвиняемият подписва споразумението, ако е съгласен с него, след като декларира, че се отказва от съдебно разглеждане на делото по общия ред. Когато производството е срещу няколко лица или за няколко престъпления, споразумение може да бъде постигнато за някои от лицата или за някои от престъпленията.

Предложение от прокурора до съответния първоинстанционен съд.

Срок. Споразумението се внася от прокурора незабавно след изготвянето му заедно с делото.

Производство пред съда

Споразумението се внася от прокурора в съответния първоинстанционен съд незабавно след изготвянето му заедно с делото. Съдът насрочва делото в седемдневен срок от постъпването му и го разглежда еднолично. В съдебното заседание участват прокурорът, защитникът и обвиняемият. Съдът запитва обвиняемия разбира ли обвинението, признава ли се за виновен, разбира ли последиците от споразумението, съгласен ли е с тях и доброволно ли е подписал споразумението. Съдът може да предлага промени в споразумението, които се обсъждат с прокурора и защитника. Последен се изслушва обвиняемият. В съдебния протокол се вписва съдържанието на окончателното споразумение, което се подписва от прокурора, защитника и обвиняемия.

Съдът се произнася с определение  в два варианта:

Съдът одобрява споразумението, когато не противоречи на закона и морала.

Когато съдът не одобри споразумението, той връща делото на прокурора. В този случай самопризнанието на обвиняемия, няма доказателствена стойност.

Определението на съда е окончателно. То има особена процесуална стойност – утвърждава постигнатото споразумение и в този смисъл консолидира действието на постигната между обвинението и защитата сделка. То е и окончателно.

За определението се съобщава на пострадалия или неговите наследници с указание, че могат да предявят граждански иск за неимуществени вреди пред гражданския съд.

Последици от решаване на делото със споразумение

Одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда. Това е правна фикция. Когато споразумението е за деяние, извършено при условията на чл. 68, ал. 1 от Наказателния кодекс, съдът се произнася и относно изтърпяването на отложеното наказание по реда на чл. 306, ал. 1, т. 3.

Въпроси, по които съдът може да се произнесе и с определение

Чл. 306. (1) Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите относно:

3. налице ли са условията по чл. 68, 69, 69а и чл. 70, ал. 7 от Наказателния кодекс и какво наказание следва да изтърпи подсъдимият;

Чл. 68. (1) Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок осъденият извърши друго умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той изтърпява и отложеното наказание.

(2) Ако при условията на ал. 1 осъденият извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.

Чл. 69. (1) По отношение на лице, осъдено условно за престъпление, което то е извършило като непълнолетно, изпитателният срок е от една до три години.

(2) По отношение на такова лице в случаите на ал. 1 на предходния член съдът може да постанови то да бъде освободено отчасти или изцяло от изтърпяване на наказанието, чието изпълнение е било отложено.

Чл. 69а. (Нов, ДВ, бр. 28 от 1982 г.; изм., бр. 103 от 2004 г., бр. 75 от 2006 г.) В случаите по чл. 68, ал. 2, 3 и 5 и чл. 69, ал. 2, ако осъденият в изпитателния срок извърши ново престъпление от общ характер, за което му е наложено наказание лишаване от свобода, или продължава да не изпълнява без основателна причина някоя от определените му по реда на чл.  67, ал. 3 пробационни мерки, той изтърпява останалата част от наказанието.

Чл. 70. (7) (Доп., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода или не изпълнява постановената пробация. Ако в този срок предсрочно освободеният извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.

Когато споразумението е за деяние, извършено при условията на чл. 68, ал. 2 от Наказателния кодекс, отложеното наказание не се изтърпява.

Споразумение за решаване на делото в съдебното производство

При същите условия и по ред първоинстанционният съд може да одобри споразумение за решаване на делото, постигнато след образуване на съдебното производство, но преди приключване на съдебното следствие. Съдът назначава защитник на подсъдимия, когато той сам не е упълномощил. В този случай споразумението се одобрява само след съгласието на всички страни.

Със споразумението може да се определи наказание при условията на чл. 55 от Наказателния кодекс и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.

 

 

38. Особени правила за разглеждане на дела за престъпление, извършени от непълнолетни

 

Съобразно психофизическото развитие на непълнолетните извършители на престъпления, законодателят е предвидил особени правила, които трябва да бъдат съблюдавани при реализирането на наказателната отговорност.

Те могат да бъдат групирани в три насоки:

Особени правила с общо значение. Те се отнасят до необходимата по-висока грижа на държавата спрямо непълнолетните извършители на престъпни деяния.

– по делата за престъпления, извършени от непълнолетни, досъдебното производство се провежда от определени разследващи органи със специална подготовка.

– участие на родители или попечители .При разглеждането на дела срещу непълнолетни задължително се призовават техните родители или попечители. Те имат право да участват в събирането и проверката на доказателствените материали и да правят искания, бележки и възражения. Неявяването на родителите или попечителя не е пречка за разглеждане на делото, освен ако съдът намери участието им за необходимо.

Правила с по-конкретно значение.

– спрямо непълнолетните лица, привлечени към наказателна отговорност, се прилагат различни мерки за неотклонение.

Спрямо непълнолетни могат да се вземат следните мерки за неотклонение:

1. надзор на родителите или на попечителя;
2. надзор на администрацията на възпитателното заведение, в което непълнолетният е настанен;
3. надзор на инспектора при детска педагогическа стая или на член на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните;
4. задържане под стража. Мярката за неотклонение задържане под стража се взема в изключителни случаи.

– по отношение на непълнолетните обвиняеми е въведена задължителна защита от защитник. Обвиняемият не може да се откаже от защитник. Може да го отстрани като си упълномощи друг такъв.

– с оглед привличане към отговорност на непълнолетен обвиняем, задължително се ангажира активността на определени структури с компетентност в борбата с престъпростта на непълнолетните: когато отложи изпълнението на наказанието спрямо непълнолетния, съдът уведомява съответната местна комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за организиране на необходимите възпитателни грижи;в случаите на задържане непълнолетните се настаняват в подходящи помещения отделно от пълнолетните, като незабавно се съобщава на техните родители или попечители и на директора на учебното заведение, когато задържаният е ученик; Предаването на непълнолетни под надзор става срещу подписка, с която те се задължават да упражняват възпитателен надзор върху непълнолетния, да следят за поведението му и да осигурят явяването му пред разследващия орган и съда

– участие на педагог или психолог при разпита на непълнолетните.Когато е необходимо, при разпита на непълнолетния обвиняем участва педагог или психолог, който с разрешение на разследващия орган може да му поставя въпроси. Педагогът или психологът има право да се запознае с протокола за разпит и да направи бележки по точността и пълнотата на записаното в него.

– при разследването и съдебното следствие се събират доказателства за деня, месеца и годината на раждането на непълнолетния, за образованието, за средата и условията, при които е живял, и доказателства дали престъплението не се дължи на влияние на пълнолетни лица. Тези данни може да имат значение при определяне на субективната страна на състав на престъпление, както и що се отнася до индивидуализацията на наказателната мярка, освобождаване от наказателна отговорност и т. н.;

– делата срещу непълнолетни като първа инстанция се разглеждат в състав от един съдия и двама съдебни заседатели, а в случаите като втора – от двама съдии и трима съдебни заседатели. Съдебните заседатели трябва да бъдат учители или възпитатели.

–  съдебното заседание по дела срещу непълнолетни се води при закрити врати, освен ако съдът намери, че е в обществен интерес делото да се разгледа в публично заседание;

–  когато е необходимо да се изяснят факти, които могат да повлияят отрицателно върху непълнолетния подсъдим, съдът може да го отстрани временно от съдебната зала, след като изслуша защитата, родителите или попечителя и прокурора;

Други условия:

За предявяване на разследването задължително се уведомяват и родителите или попечителите на непълнолетния обвиняем. Родителите или попечителят на непълнолетния обвиняем присъстват на предявяването, ако поискат това.

По преценка на съда в съдебното заседание могат да бъдат поканени инспектори при детска педагогическа стая и представители на учебното заведение, в което учи непълнолетният.

По дела срещу непълнолетни участието на прокурор е задължително.

По тези дела не участва частен обвинител.

Когато пълнолетният е привлечен като обвиняем за престъпление, извършено от него, преди да навърши пълнолетие, делото се разглежда по общия ред.

Когато непълнолетният е привлечен като обвиняем за деяние, извършено в съучастие с пълнолетен, делата не се разделят и производството се разглежда по общия ред.

Когато съдът определи възпитателна мярка, изпраща препис от присъдата на съответната местна комисия.

Предложението на прокурора или на местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните по чл. 64, ал. 2 от Наказателния кодекс за замяна на настаняването във възпитателно училище-интернат с друга възпитателна мярка след постановяване на присъдата се разглежда в съдебно заседание с призоваване на непълнолетния и неговия защитник.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А)

 

1. II. ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НАУКИ И АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНИ НАУКИ

 

1. Недействителност на сделките

а) понятие и видове;

б) нищожни сделки – понятия, основания и видове;

в) унищожаеми сделки – понятия и основания; последици.

 

а) понятие и видове.

Гражданскоправния институт “Недействителност на правните сделки” урежда пороците на сделките, които са основание за недействителност, реда за предявяване на недействителността, последиците от нея и изпълнението на недействителните сделки, възможността за подвърждаване на някои от тях.

Общите разпоредби за недействителността на договорите, които намират  приложение към всички видове сделки, са чл. 26 – 35 ЗЗД. Освен тях други, специални  правни норми за недействителността има както в ЗЗД – чл. 40, 94, 113, 135 и др., така и в други граждански закони, като например чл. 64, ал., т. 1, ал. 2 СК за унищожаемост на осиновяването, чл. 96 – 98 СК за унищожаемост на на брака, чл. 42 – 44 ЗН да недействителност на завещанието и др.

Родовото понятие недействителна сделка по ЗЗД

В ЗЗД чл. 26-35 във връзка с чл. 44 ЗЗД се съдържат правни норми за родовата категория недейс­твителни сделки. Законодателят определя този вид сдел­ки чрез два признака: от една страна недостатъците на сделката, които се признават като основания „за недействителност (чл. 26-33 ЗЗД) и от друга – чрез правните последици, които настъпват вследствие на тези пороци. Когато се вникне във формулираните в посочените текс­тове основания, се установява, че законодателят изхожда от едно широко по съдържание понятие. Той включва в недействителните сделки и такива явления, които, по­ради недостатъци при извършването им, нямат белезите на сделка. Според чл. 26, ал. 2 ЗЗД нищожни са догово­ри, при които липсва съгласие, а също и привидните сделки, за които е характерно, че страните извършват волеизявления, които не са насочени към пораждане на правни последици, а само към създаване на привидност, че „такива та възникнали. Когато волеизявленията на страните не съвпадат и липсва съгласие или когато с волеизявленията не се цели пораждане на правно дейст­вие, всъщност липсва договор. Законодателят обаче пред­почита да нарича тези правни явления нищожни дого­вори, за да е ясно, че те не пораждат желаните от стра­ните правни последици.

Чрез изрично изброените основания в чл. 26-33 ЗЗД законодателят ограничава родовото понятие недействителност.В него се вкючват само такива сделки, при който има порок на волеизявлението или недостатък от изрично изброените в посочените текстове. В литературата без убедителна аргументация в родовото понятие недействителна сделка включват волеизявления, които не страдат от пороци. Приликата им с недействителните сделки по ЗЗД е, че временно или окончателно не пораждат правни последици. Освен по предпоставките за недействителността, висящата и относителната не­действителност се различават съществено от недействи­телността по чл. 26-35 ЗЗД по правните си последици и по социалните функции, които изпълняват, според нас по-издържано от теоретическа гледна точка е тези особени правни явления да се разграничават от недействи­телността на сделките, а не да се включват в една родова категория. Ако като решаващ белег за изграждане на едно общо понятие недействителност се възприеме един­ствено непораждането на правни последици от волеизяв­лението, в това понятие би трябвало да се включат и всич­ки незавършени сделки продажбите на чужди вещи, които не пораждат вещноправни последици. Такова широко понятие според нас не е полезно нито за теория­та, нито за практиката.

Вторият характерен белег за недействителните сдел­ки е, че те или не пораждат правни последици още от сключването си и не могат да се превърнат в действителни или правните последици, които те пораждат, могат да бъдат заличени с обратна сила.

1.Видове недействителност на правните сделки

1.1. Нищожни сделки.

Този вид недействителни сделки страдат от най-тежките пороци. Те са уредени в чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД. В тази разпоредба са  предвидени противоречието и заобикалянето на закона, противоречието на добрите нрави, договорите върху неоткрити наследства, началната невъзможност на предмета на сделката, липсата на съгласие, форма, основание и привидните договори. Освен оощо формулираните основания за нищожност в специални правни норми също се уреждат сделки или отделни уговорки от тяхното съдържание като нищожни, като напр. чл. 40, 335, ал. 1 ЗЗД и др. При тълкуване и прилагане на тези разпоредби трябва да се има предвид и непрецизността на законодателството при използване на термина недействителни сделки. Той се употребява и за означаване на родовата категория опо­рочени сделки без оглед на вида, напр. заглавието над чл. 26 ЗЗД, чл. 26, ал. З in fine ЗЗД, но и като синоним на нищожна сделка или уговорка в нея, като напр. в чл. 38, ал. 2, 94, 113, 361, ал. 2 ЗЗД и др. Точният смисъл на термина може да се определи само като се има предвид контекста, в който е употребен.

Нищожните сделки не пораждат правните после­дици, които страните целят с тях. Още от момента на сключването си сделката е лишена от желаното от стра­ните правно действие, поради което този вид недействи­телност се нарича още начална нищожност.

Всеки правен субект може да се позове на нищожност­та на сделката. Съдът при висящ процес следва служеб­но да следи за нищожността и да я обяви независимо от волята на страните.

Нищожните сделки по правило не могат да се заздра­вят, т. е. чрез отстраняване на порока да се превърнат в действителни. Това само по изключение е допустимо, ако е възможно да се поправи недостатъкът на формата, като напр. се заверят нотариално подписите в страните в час­тния писмен документ, ако законът предписва такава форма като условие за действителност.

Порокът на нищожната сделка към момента на сключването й не отпада с последващо изменение на закона, напр. облекчаване на изискванията за форма на сделка­та. Действителността на последната се преценява спо­ред закона, който е бил в сила по време на сключването й|. Но законодателят може да придаде обратна сила на разпоредби на новия граждански закон с цел да санира сключени преди влизането му в сила нищожни сделки. Такива са примерите с т. нар. валидизационни закони, издадени в периода 1885-1947 г., за да се признаят с об­ратна сила за действителни нищожни поради липса на форма продажби на вещни права върху недвижими имоти.

Страните по нищожната сделка могат да породят же­ланите от тях правни последици, само ако я сключат наново без допуснатите пороци.

Непораждането на правните последици от нищожна­та сделка не зависи от предварителното установяване на порока по съдебен ред. При спор между страните съдът следва да бъде сезиран с отрицателен установителен иск, тъй като целта е да се установи, че правни последи­ци не са били породени.

Нищожността може да бъде пълна или частична в зависимост от това дали порокът засяга цялата сделка или само отделни части от нея.

1.2. Унищожаеми сделки.

Това са недействителните сделки, които страдат от пороци на волеизявлението, уредени в чл. 27-33 ЗЗД. Основанията за унищожаемост са недееспособност или несъблюдаване на правилата за извършване на сделки от законните представители на недееспособните или ограничено дееспособни физически лица, грешка, измама, заплашване, неспособност да се разбира значението на действията от дееспособни лица и крайна нужда. Основанията не са уредени изчерпателно в чл. 27-33 ЗЗД, защото има и други разпоредби, които уреждат основания за унищожаемост на сделките, като напр. чл. 43, б. б, ал. 2 ЗН, който сочи насилието и грешката в мотива като основание за унищожаемост на завещанието, § 8 от преходните и заключителните разпоредби на ЗГЕПДОП, и защото законодателят може да предвижда с нови разпоредби такива основания.

Унищожаемата сделка поражда правни последици от момента на сключването й или в по-късен момент, ако е сключена под срок. Вследствие на порока в полза на стра­ната, чието волеизявление е опорочено, се поражда по-тестативно право по съдебен ред да предизвика с обратна сила отпадане на правните последици на сделката. От волята на носителя на това право зависи дали ще го упражни и по този начин ще заличи правно­то действие на сделката. След упражняване на потестативното право и унищожаване на сделката със съдебно решение правното й състояние е същото както при ни­щожната сделка — счита се, че сделката не е породила правни последици. Законодателят установява срок за упражняване на потестативното право в чл. 32, ал. 2 ЗЗД.

Унищожаемите сделки могат да се заздравят чрез пот­върждаване по реда на чл. 35 ЗЗД и едва тогава сделка­та окончателно се стабилизира, тъй като отпада възмож­ността за унищожаването й. Унищожаемостта също може да бъде пълна или час­тична в зависимост от това, дали порокът засяга изцяло сделката или само отделни уговорки в нея.

1.3. Недействителните сделки могат да се квалифи­цират и в зависимост от конкретните основания за ни­щожност и унищожаемост. Такова деление обаче при действащата правна уредба, която с чл. 34 ЗЗД не отда­ва правно значение на основанието при последиците от изпълнение на недействителна сделка, има ограничено значение главно при обосноваване на конкретната при­чина за недействителност.

Следваща възможна класификация е в зависимост от това, дали основанието за недействителност е предвиде­но в обществен интерес или само в интерес на определе­на страна по сделката. Правната уредба на унищожаемите сделки, според която само в полза на определен правен субект възниква правото за унищожаване и тази страна може да се откаже от него и да потвърди сделка­та, дава основание за извода, че законодателят урежда унищожаемостта само в интерес на определени правни субекти. Правилността на този възглед може де бъде ос­порена при пороците измама, заплашване и неспособ­ност да се разбира значението на поведението (чл. 31 ЗЗД). При тези недостатъци на сделките се засягат и об­ществени интереси, а в случая на чл. 31 ЗЗД изобщо лип­сва разумно волеизявление, което е съществен елемент на сделката. Тези аргументи следва да послужат като повод за преосмисляне на правната уредба на недействителността.

б) нищожни сделки – понятия, основания и видове.

ЗЗД урежда нищожните сделки от една страна чрез общи основания, които обхващат недостатъци, изразя­ващи се в противоречие на сделката на закона по съдър­жание или по начина на сключването си, а също и в про­тиворечие на добрите нрави. Наред с общите основания в гражданското законодателство са уредени множество специални норми, които постановяват нищожност, като напр. чл. 38, ал. 2, 40, 226, ал. 2 и З ЗЗД, чл. 73, ал. З СК идр.

В следващото изложение ще бъдат разгледани общи­те основания за нищожност по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД.

1. Противоречие на закона. Това основание е ус­тановено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Исторически то представля­ва резултат на обобщение и синтез на различни наруше­ния на правния ред и е илюстрация за приноса на тео­рията и на съдебната практика при формулиране на нормативните текстове.

Съдържанието на това основание за нищожност може да се изясни след като се разкрие какъв смисъл се влага в термина закон в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Този термин се употребява в обективното право с две значения. Едно по-тяс­но, което включва само нормативни актове, които са при­ети по реда, установен в законодателството, от Народното събрание и са влезли в сила. Те са закони във формално-юридически смисъл. Под закон в широк смисъл се раз­бира всяко правило за поведение с юридически задъл­жителна сила. В съдебната практика и в литературата се приема единодушно, че в чл. 26, ал. 1 ЗЗД се има пред­вид по-широкото значение на термина закон. Ефикасна защита на правния ред може да се даде, само като се санкционират всички нарушения на правните норми, а не само на тези от законите във формалноюридически смисъл. Макар и всички правни норми да са задължи­телни за правните субекти, в частното право има разлика в начина, по който се проявява тази обвързаност при два­та вида правни норми – диспозитивни и императивни. Диспозитивните норми съдържат възможност за откло­нение в определени граници от предписаните в тях прав­ни последици. Поради това използването на тази възмож­ност не представлява неправомерно поведение.

Противоречието на закона представлява несъобра­зяване с предписанията на императивни правни нор­ми.

Обсъжданото основание за нищожност е толкова общо формулирано, че може да погълне почти всички остана­ли основания. При повечето от тях в крайна сметка има противоречие на императивна норма или по начина на сключване на сделката (насилие, липса на съгласие, на форма, недееспособност, измама, заплашване и др.), или в съдържанието й (противоречие и заобикаляне на зако­на, противоречие на добрите нрави – чл. 9 ЗЗД, крайна нужда). Щом като законодателят установява различие между последиците при двата вида недействителност, очевидна е необходимостта от разграничаване на при­ложните полета на отделните основания за недействи­телност. Всяко изрично формулирано основание следва да изключва приложението на най-общото — противоре­чието на закона. В този смисъл то се очертава като субсидиарно и намира приложение, когато съдържанието на сделката противоречи на закона или по начина на сключването й тя не е в съответствие с императивни нор­ми, но нарушението не е предвидено като отделно, спе­циално основание за недействителност. Практически интерес от това разграничение има главно, когато е пред­видено специално основание за унищожаемост. В тези случаи не може да се приеме, че сделката е едновремен­но и нищожна, поради противоречие на закона „.

При сключване на сделките следва да се съблюдават всички императивни правни норми, които са свързани с тях, а не само гражданскоправните. Нарушаването на норма на административното, финансовото и др. прав­ни отрасли също може да доведе до пълна или частична нищожност на сделката.

Основание за нищожност е противоречието не само на конкретна императивна норма, но и на правен прин­цип. Последните имат по-голямо значение в правната система, поради което се нуждаят също от защита при нарушение. Но ако принципът не е изрично формули­ран в закона, той трябва да бъде изведен и обоснован, за да може неговото нарушение да се признае като основа­ние за нищожност. Законосъобразността на сделката се преценява с оглед на законите, които действат по време на сключването й – р. 237 на I г. о., Сб. 30, 1984.

За нищожността на сделката поради противоречие на закона е достатъчно обективното й несъответствие с по­велителна правна норма или правен принцип. Субективни елементи от състава като знание или намерение за нарушение не се изискват.

Противоречието на закона намира приложение при всички видове сделки, а не само при договорите, за кои­то то пряко е формулирано в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. На това основание могат да бъдат обявени за нищожни едност­ранни и многостранни сделки и решения на органи на юридически лица и общности.

Съдебната практика съдържа много примери на ни­щожни сделки поради противоречие на закона. Такива според трайната практика на ВС са сделки на разпореж­дане с обекти, които законът не третира като самостоя­телни вещи, напр. отделни помещения, които не са обо­собени като жилища, с реални части от парцели — в р.1301 на I г. о. на ВС, Сб. 102,1991 се обявява за нищожно завещание на несамостоятелни помещения поради про­тиворечие с чл. 62 ЗТСУ; с р. 1050 на I г. о. на ВС, Сб. 83, 1991 се приема, че е нищожно завещание, в което са по сочени две дати, поради противоречие на чл. 25, ал. 1 ЗН; дарение на бъдещо имущество е нищожно, поради противоречие на чл. 226, ал. 2 ЗЗД – р. 1174 на I г. о. на ВС, Сб. 87, 1985; продажба на жилище, построено върху държавна земя при учредено право на строеж е нищож­на, ако не е получено разрешение от общинския съвет, поради противоречие на чл. 66 ЗС

2. Заобикаляне на закона

Това основание е частен случай на противоречие на закона. Много по-често в законодателствата се предвиж­да само противоречието като общо основание, което обх­ваща и заобикалянето на закона. Общото между про­тиворечието и заобикалянето на закона е, че участници­те в сделката желаят да породят резултат, който импера­тивни правни норми не допускат. При противоречието страните по сделката действат пряко contra legem. Няма значение дали знаят за тези норми, които нарушават, или не.

При заобикалянето на закона участниците в сделката съзнават, че преследват неправомерна цел. За да я постигнат, те си служат със сделки, който сами по себе си не са забране­ни, защото с тях могат да се постигат и правомерни ре­зултати. Страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат, който не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона. Заобикалянето на закона е основание за нищожност, при което има не само обективно правонарушение, но и намерение да се изпол­зват позволени средства за постигане на забранени цели. Договорната практика познава много случаи, когато се използват подставени лица или скрити пълномощници за заобикаляне на установени в закона забрани за при­добиване на субективни права от определени лица. Такива забрани за участие като купувачи при продажби са установени в чл. 185 ЗЗД; за придобиване на имущества чрез приватизационни сделки са установени забрани за  лицата по чл. 15, ал. 1 и 2 ЗППДОП. На интересен слу­чай, в който ловко се заобикалят чл. 13 и 14 СК се е на­тъкнал ВС в р. 734 на II г. о. на ВС, Сб. 160, 1986. По инициатива на единия съпруг и под влияние на упраж­нен от него физически и морален натиск двама съпрузи „продават“ на сина си недвижим имот, който е съпружес­ка общност, като уговарят, че цена няма да се плаща. Бащата предварително уговаря със сина си той да му подари 2/3 от имота, който ще му бъде продаден. След продажбата се извършва и дарението, след което съпру­гът се развежда. В резултат от сделките съпругът придо­бива 2/3 от съпружеската общност, а съпругата се лиша­ва напълно от своя дял. ВС правилно е квалифицирал сделките като заобикаляне на чл. 13, 14 СК, според кои­то съпружеската общност не може да се превръща преди прекратяване на брака в индивидуална собственост на единия съпруг. ОСГК на ВС правилно приема в р. 33, Сб. 8, 1987, че заобикалянето на закона е самостоятелно основание за нищожност и съдът в мотивите към реше­нието си е длъжен да посочи коя норма от закона е зао­биколена.

3. Противоречие на добрите нрави

Добрите нрави са критерии и норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че зна­чителна част от хората според вътрешното си убежде­ние ги приемат и се съобразяват с тях. Те не се налагат със сила и нямат задължително действие. Те са резултат на вътрешната потребност на почтения човек да се усъ­вършенства духовно и да повишава културата на взаи­моотношенията си с другите членове на обществото. Доб­рите нрави са тези етични възгледи и правила на пове­дение, които се споделят от по-голяма част от хората в онези цивилизовани страни, с които България поддържа икономически, политически и културни връзки. Това е най-обща характеристика, която без съмнение се нуж­дае от конкретизация.

Не всички правни системи възприемат идеята за сан­кциониране на противонравствените сделки. Признава­нето на тези сделки за нищожни означава да се придаде определено правно значение на етичните категории. Известният германски теоретик на правото К. Ларенц определя добрите нрави като правни норми с негативно задължително действие. С § 138 ГГЗ се установява об­щото правило, че противните на добрите нрави правни сделки са нищожни. У нас отмененият ЗЗД признаваше за недействителни задълженията, които имат противна на добрите нрави причина (основание) – чл. 24 във връз­ка с чл. 27 ЗЗД (отм).

В чл. 26, ал. 1 ЗЗД според първоначалната му редак­ция основание за нищожност беше накърняването на „правилата на социалистическото общежитие“, което при последното изменение на ЗЗД беше заменено с накър­няване на добрите нрави. Промяната има дълбоко ка­чествено значение, защото има съществени разлики меж­ду двете понятия. Правилата на социалистическото об­щежитие се изясняват в литературата като етична кате­гория, повлияна в своето съдържание от определени философски и политически възгледи. Напротив, добри­те нрави не се свързват с определена политическа идео­логия. Те се отнасят към господстващия морал в общест­вото на определен етап от неговото културно развитие.

В западноевропейската теория на гражданското и търговското право преобладава възгледът, че по отно­шение на морала, който следва да се съблюдава при сделките, вече има широк обществен консенсус. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които се уговарят необосновано високи цени, неравноп­равно се третират икономически слаби участници в обо­рота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, всички сделки, чрез които се цели недобросъвестна конкуренция. Като примери за неморални сделки в германските учеб­ници се сочат сделки, с които прекомерно се ограничава личната свобода, свободата за участие в стопанския жи­вот, за художествено творчество, за упражняване на про­фесия, за конкуренция; използване на монополно поло­жение, за да се наложи на другата страна неизгодна сдел­ка; когато, за да се осигури сключването на сделка една­та страна брои пари или подаръци на служители или представители на другата страна; когато със сделката се преследват неморални цели; сделки, чрез които се комерсиализират строго лични действия — уговарят се имот­ни облаги за сключване на брак, за даване съгласие за осиновяване, за смяна на религиозна или партийна при­надлежност.

У нас също се сключват сделки, които противоречат на добрите нрави. В печата често се изнася информация за такива случаи, напр. деца се продават от майките за осиновяване, предварително се уговарят резултатите от спортни състезания срещу заплащане, заплащат се пари за сключване на брак от лица от малцинствата, купуват се гласове на избори и др.

В по-старата си практика напр. р. 2221 на I г. о., Сб. 94, 1974 ВС приемаше, че договор за прехвърляне на имот от единия съпруг на другия срещу задължение за гледане е нищожен, поради противоречие на правилата на социалистическото общежитие, защото бракът пораж­да взаимни задължения за грижи и издръжка между съпрузите. Правилна е по-новата практика на ВС, коя­то допуска сключване на такива договори.

Поемането на допълнително задължение по договор между съпрузи не противоречи на морала, а дава по-пълна гаранция в случай на прекратяване на брака при развод. При тежка болест на единия съпруг бракът може да бъде прекратен, но задълженията по договора оста­ват.

4. Сделки върху неоткрити наследства

Това основание е предвидено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД като специален случай на договори, които накърняват добри­те нрави и същевременно противоречат на закона. Тези договори представляват разпореждане с имуществени права, които лицето не притежава, но очаква да придо­бие при откриване на наследство в негова полза. Немо­ралният характер на тези сделки се състои в това, че придобиването на имуществените права в бъдеще зави­си от смъртта на наследодателя, а евентуалният наслед­ник се разпорежда с тях в момент, когато притежателят на правата е още жив и единствено той може да сключва сделки с тях.

Чрез това основание за нищожност се защитават ос­вен добрите нрави и сигурността в оборота. Да се допусне разпореждане с вещи или дялове от неоткрити наследства би означавало да се признаят сделки, при които липсва яснота в няколко насоки: дали евентуал­ният наследник ще преживее наследодателя, кои лица ще бъдат наследници и какви права и задължения ще се включат в наследството.

Това основание за нищожност следва да се приложи и спрямо останалите видове сделки, а не само спрямо до­говорите. Едностранни сделки като завещания или мно­гостранни сделки, като напр. договор за групов строеж с неоткрити наследства, също следва да се считат за ни­щожни. Това основание рядко намира приложение в практиката. С р. 474 на I г. о., Сб. 64,1985, ВС се е произ­несъл, че продажба на дял от неоткрито наследство е нищожна, независимо дали евентуалният наследодател знае и не се противопоставя на сделката.

5. Нищожност по § 5 от допълнителните разпо­редби на ЗППДОП

От случаите на нищожност поради забрана в специ­ални правни норми заслужава да се отбележи тук този по § 5 от допълнителните разпоредби на ЗППДОП. Според тази разпоредба нищожни са сделките за придоби­ване по този закон, осъществени чрез подставено лице или скрит пълномощник. Имат се предвид онези случаи, при които приобретателят по приватизационната сделка прикрива името си като си служи с чуждо име (подставено лице) или едно лице от свое име придобива приватизирано имущество действа като довереник (страна по договор за поръчка) за чужда сметка със задължение да прехвърли на доверителя придобитото имущест­во. Чрез строгата санкция, предвидена в посочената разпоредба, законодателят цели да осигури максимална откритост при придобиванията чрез приватизационни сделки. Изискването да се разкрие личността на приобретателя по сделката е гаранция срещу злоупотреби със служебно и обществено положение и дава възможност обществеността да следи дали чрез последващи дейст­вия не се заобикаля законът.

6. Основания за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД

В чл. 26, ал. 2 ЗЗД са предвидени няколко основания за нищожност, при които правните субекти извършват сделката при такива съществени отклонения от изискванията на закона, че или изобщо липсват най-важните елементи от състава на сделката — волеизявлението или съгласието при двустранните сделки, или волеизявлени­ята са опорочени по съдържание, по форма, съзнателно не са насочени към пораждане на правните последици на даден вид сделка. Макар в закона да се използва тер­минът липса на съгласие, предмет, форма, основание, това не са незавършени фактически състави, защото правните субекти извършват волеизявления, които поради пороците си не пораждат правни последици. При тези случаи не се поставя изобщо въпрос да бъдат довър­шени като фактически състави. При тези сделки не лип­сват отделни факти от фактическия състав на сделката, а извършените факти са с недостатък.

Основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД също представляват противоречия на закона, само че при тях са нарушени съществени законни изисквания за сключване на сдел­ката.

6.1. Начална невъзможност на предмета

Съдържанието на волеизявленията при всяка сделка определя нейния предмет. Това може да бъде вещ, нема­териално благо, човешки действия или бездействия, отделни права и/или правни задължения, както и съвкуп­ности от права и задължения. Предметът на сделката не е елемент от фактическия състав на сделката. С него са свързани правните последици — субективните права и правните задължения, които тя поражда.

За да породи правно действие, волеизявлението, като съществен елемент на сделката, трябва да се отнася до възможен предмет по време на сключването й. Уговаря­нето на невъзможен предмет при сключване на сдел­ката е пречка тя да породи правни последици – нито субективни права, нито правни задължения могат да се породят за нещо, което не може да се осъществи.

Настъпилата след сключване на сделката невъзмож­ност на предмета не е основание за нищожност.

Невъзможността на предмета може да е фактичес­ка: индивидуално определената вещ, предмет на дого­вора, е вече погинала към момента на сключването му; договорът има за предмет действието на лице, което към момента на сключването му е изпаднало в невъзможност поради болест да осъществи действието; към момента на сключване на лицензионния договор за ноу-хау техни­ческата информация е станала общодостъпна и др.

Невъзможността на предмета може да бъде правна напр. към момента на сключване на сделката за учредя­ване на право на надстрояване застроителният план не допуска осъществяване на такова право – в този смисъл е р. 73 на ОСГК на ВС, Сб. 29, 1986; към момента на сключване на лицензионния договор за авторско или патентно право тези права са били вече прекратени и др.

От невъзможния предмет трябва да се отличава заб­ранения от правото предмет, напр. забрана за внос или за износ на определени стоки, за наркотици, взривни вещества и др. В тези случаи сделките са нищожни по­ради противоречие на закона по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Основание за нищожност е само пълната невъзмож­ност на предмета към момента на сключване на сделка­та. При частична невъзможност сделката поражда прав­но действие, но възниква възможност за развалянето й по съдебен ред – чл. 89 ЗЗД. За нищожността на сделка­та няма значение дали страните знаят или не за невъз­можността на предмета.

Продажбата на чужда вещ не е договор с невъзможен предмет, тя не е нищожна, въпреки че не се поражда нейният вещен ефект – в този смисъл е постоянната прак­тика на ВС, р. 1287 на II г. о., Сб. 53, 1993 и др.

6.2. Липса на волеизявление или на съгласие

Към това основание се отнасят случаи, при които вън­шно воля е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. В едни случаи правният субект съзнава, че не желае прав­ните последици, въпреки изявлението си, а в други – не е в състояние да осъзнае това.

До липса на волеизявление или съгласие води изразя­ването на воля от недееспособни – малолетни или поста­вени под пълно запрещение, когато те не разбират зна­чението на правните действия, които извършват, и на техните правни последици. Напр. малолетно дете или поставен под пълно запрещение продава своя вещ или я обременява с права на трети лица.

Волеизявление, направено при насилие срещу ли­цето, което го извършва, е също равносилно на липса на волеизявление. Насилието е упражняване на физическа сила спрямо лице, което изявява воля, или спрямо него­ви близки, за да бъде заставено то да сключи сделката. Чрез насилието пряко се цели да се принуди лицето да осъществи външно поведение за извършване на сделката, въпреки че то не желае сключването й. В печата бяха изнесени данни за случаи, при които собственици на недвижими имоти са били насилствено държани в помещения, докато не подпишат предлаганите им договори за продажба. Чрез извършване на престъпление спрямо личността им, тези собственици са били принуждавани да подписват договори. Насилието се отличава от зап­лашването, при което чрез предизвикване на основате­лен страх от причиняване на зло едно лице се мотивира да сключи сделка, която без това психологическо мани­пулиране то не би сключило.

Класическите примери на насилие са, когато едно лице хваща ръката на друго и насила я движи, за да се подпише договорът; когато се насочва оръжие към лицето или негов близък докато не подпише договора. Акту­алните случаи на насилие са отвличане на лицето или на негови близки; привличане чрез измама и лишаване от свобода на лицето, докато не подпише и др.

При двустранните сделки липсва съгласие, ако се ус­танови при тълкуване на договора, че насрещните воле­изявления не се покриват по съдържание. Това може да се дължи на използване на технически средства – телеграми, телекси или пратеник, които не са предали точно волеизявлението на едната страна. Скрито несъгласие има и когато страните употребяват думи, в които влагат различен смисъл.

Липса на волеизявление или съгласие има и когато изявлението е направено на шега. За да се смята за ни­щожно такова волеизявление, е необходимо от обстоятел­ствата да може ясно да се разбере от останалите участ­ници в сделката, че се прави несериозно.

Волеизявления, направени като учебен пример, напр. подписване на чек с учебна цел, също са нищожни, по­ради това, че те не са насочени към пораждане на прав­ни последици.

Когато се извършва волеизявление при мислената уговорка (reservatio mentalis), че не се желаят правните му последици, то ще бъде нищожно, само ако тази уго­ворка се доведе до знанието на адресата на волеизявле­нието. Ако уговорката не се сподели с лицата, които са засегнати от правните последици на волеизявлението, то е действително.

6.3. Липса на форма

Правните норми, които предвиждат форма като усло­вие за действителност на сделките, са императивни. Несъблюдаването им води до нищожност на сделката. Съ­дебната практика изобилства с нищожни сделки, пора­ди липса на форма. В р. 650 на I г. о., Сб. 27, 1993, ВС приема, че прехвърляне на наследствени права с дого­вор за гледане и издръжка в писмена форма с нотариал­на заверка на подписите е нищожно, тъй като законът – чл. 18 ЗЗД изисква за този договор нотариален акт. Опо­рочаването на нотариалният акт, поради нарушаване на чл. 472 във вр. с чл. 479, ал. 2 ГПК (стар) – не е назначен тълковник на глухата и неграмотна продавачка – води до нищожност на продажбата, поради несъблюдаване на формата – р. 1062 на II г. о., Сб. 44, 1993.

В р. 43 на ОСГК, Сб. 16, 1970 ВС приема, че съставя­нето на протокол на общо събрание на ЖСК и подписва­нето му не са елементи от решението на ОС като воля на мнозинството, а само форма за доказване на протичане­то на събранието и на взетите от него решения. Изводът е, че недостатъците при подписването на протокола не дават основание да се счита решението на ОС за изк­лючване на член кооператор за нищожно.

Предварителният договор за продажба на дял от пра­во на собственост върху къща следва да се сключи в пис­мена форма. Това изискване не е спазено, ако между стра­ните се постигне устно съгласие и се подпише само раз­писка за броените суми като капаро по бъдещия оконча­телен договор. Писменият предварителен договор тряб­ва да съдържа съществените клаузи на окончателния договор – тълкувателно решение на ОСГК  №94, Сб. 29, 1970.

6.4. Липса на основание

Според действащото у нас законодателство и съдебна практика по-голяма част от сделките, предоставящи имотна облага се третират като каузални. При тях, ако липсва основание, те са нищожни.

Основанието не е необходимо изрично да е формули­рано в съдържанието, но трябва да може да се разбере от него. Ако основанието противоречи на императивна нор­ма или на добрите нрави, сделката ще бъде нищожна по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Чл. 26, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за съществуване на основание във всяка каузална сделка. Доказателствената тежест за оборването й пада върху този, който твърди, че липсва основание.

В практиката на ВС са малко решенията, в които се обсъжда въпросът за липса на основание. В р. 1040 на II г. о., Сб. 43, 1993 ВС приема, че алеаторният договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане е нищожен, когато приобретателят е знаел тежкото здра­вословно състояние и близката смърт на прехвърлителя.

Не споделяме изразеното в р. 1001 на I г. о. на ВС, Сб. 72,1967 разбиране, че договорът за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане е без основание, ако прехвърлителят е млад човек и има достатъчно средства за изд­ръжка. В подобни случаи следва да се обсъди дали прехвърлителят има нужда от помощ при воденето на дома­кинството и задоволяване на други негови и на семейст­вото му нужди. Ако, макар да е млад, здрав и имущест­вено обезпечен, прехвърлителят няма възможност да отделя време или не умее да се грижи за домакинската работа, за пазаруване, за отглеждане на децата си, не е разумно да му се отнеме възможността да сключи такъв договор. Изразеното в цитираното решение становище ограничава договорната свобода по чл. 9 ЗЗД.

Правилно ВС приема, че наличието на един договор за издръжка и гледане не е основание следващият, склю­чен от същия прехвърлител на имот, да се счита като нищожен поради липса на основание. С последващия договор се уговаря получаването на допълнителна изд­ръжка и грижи, поради което той също има основание – р. 1749 на I г. о. на ВС, Сб. 71, 1969.

7. Привидни сделки

7.1. Понятие

За привидната (симулативната) сделка е характерно, че се извършват външно изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но участниците в нея уговарят, че не желаят правните последици на сделката. При всяка симулативна сделка липсва волеизявление, насочено към пораждане на определено правно действие в областта на час­тното право. При този вид сделки зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно волево решение. Както правилно изяснява проф. В. Таджер, вътрешната воля на участниците в симулативната сделка е да не се породят правните последици, които съответстват на външното изявление, и поради това тези сделки не по-раждат правни последици, те са нищожни.

При симулативните сделки участниците съзнават несъответствието между своите изявления и вътреш­ната си воля сделката да не породи правните си после­дици. Симулативно може да бъде само волеизявлението, което има адресат, и при условие той да узнае за привидността, а при договорите между всички участници да се постигне споразумение, че сделката няма да породи прав­но действие.

Следователно привидната сделка е специален случай на съзнавана липса на воля или съгласие за пораждане на правните последици на сделката. В зависимост от това дали не се желае изцяло настъпването на правните пос­ледици на сделката или само на част от тях, привидността може да бъде пълна и частична.

Със симулативните сделки правните субекти целят да създадат едно привидно правно състояние за пред трети лица. Последните въз основа на привидната сделка тряб­ва да повярват, че тя е породила правните си последици и да ги зачитат в отношенията си със страните по нея. Кредиторът трябва да повярва, че неговият длъжник е прехвърлил вещта на приобретателя по привидната сдел­ка, поради което той няма право да насочи изпълнение­то за вземането си върху тази вещ. Уговорката за при­видния характер на сделката остава тайна за третите лица, за да могат те да бъдат заблудени относно действи­телното правно положение на страните по привидната сделка. Привидната сделка не покрива престъпния със­тав на измамата по НК, за което се изисква користна цел, този вид сделки не са забранени от закона. Привидната сделка може да се квалифицира и като деликт (непозво­лено увреждане), когато с нея виновно са причинени вре­ди.

Привидността, поради своята специфика, е предви­дена като отделно основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В чл. 17 ЗЗД се урежда действието на привидната сделка спрямо трети лица, с цел да се защитят техните интереси, а също и съчетанието на привидна с прикри­та сделка.

Привидните сделки намират приложение при еднос­транни сделки, които имат адресат като напр. упълно­мощаването, но главно се използват при договорите – продажба, замяна, дарение, прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и др.

Симулативни правни актове не могат да се извърш­ват в областта на семейното право – бракът, осиновява­нето, разводът по взаимно съгласие, припознаването на дете не могат да бъдат привидни. Макар лицата, които извършват волеизявленията, да са направили уговорка, че те са привидни, правните последици се пораждат. Изявления, които се извършват пред длъжностни лица с цел да породят частноправни последици, не могат да се признават за привидни. Не се допуска и привидно воде­не на съдебен процес.

7.2. Отграничения

Привидната сделка се отличава от волеизявление нап­равено при мислена уговорка по това, че при нея адре­сатът на волеизявлението се уведомява, че не се желае правното действие на сделката, а се цели създаване на едно привидно правно състояние.

Привидната сделка се различава от фидуциарната сделка, която е действителна и поражда правни после­дици, но включва в съдържанието си уговорка приобретателят на правото да го прехвърли отново на своя праводател.

Привидната сделка се различава от сделката, склю­чена при измама. При последната единият от участниците в нея е въведен в заблуждение, за да бъде мотиви­ран да сключи сделката.

Такава сделка е унищожаема.При симулативните сделки измамата е предназначена за третите лица.

Привидната сделка се различава от относително не­действителната сделка по чл. 135 ЗЗД. Последната е действителна между страните. Тя може да бъде обявена за недействителна само спрямо увредени с нея кредитори на прехвърлителя по съдебен ред при предпоставките по чл. 135 ЗЗД.

7.3. Сключване на привидната сделка и предявяване на привидността

Привидната сделка се сключва по реда предвиден за действителните. По съдържание волеизявленията тряб­ва да включват съществените белези на дадения вид сдел­ка и да не противоречат на повелителни правни норми и на добрите нрави, защото иначе ще бъдат нищожни по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и няма да могат да породят целеното от страните привидно правно отношение. Ако законът предписва форма като условие за действителност, тя също точно трябва да се спази, напр. ако сделката трябва да Създаде привидност, че се прехвърлят вещни права вър­ху недвижими имоти, тя трябва да се сключи с нотариа­лен акт, като се платят и изискващите се за това дър­жавни и местни такси. Изявленията, които участниците в симулативната сделка правят при сключването й, са предназначени за третите лица и за длъжностните лица, които оформят сделката. Участниците в привидната сдел­ка помежду си се уговарят, че не желаят правното действие на сделката. Тази уговорка се пази в  тайна от тре­тите лица и  от държавните органи. Независимо дали участниците в сделката си имат доверие или не, спора­зумението за привидността на техните волеизявления следва да се оформи в писмен документ, наричан обрат­но писмо (conta lettre). Този документ е необходим, за да се установи привидния характер на сделката по съдебен ред по искане на една от страните. Това изискване е пред­видено в интерес на правната сигурност, тъй като има опасност и при действителни сделки страната, която иска да се освободи от правните си задължения, да твърди че сделката е привидна. Писменият документ, който тряб­ва да се представи пред съда според чл. 165, ал. 2 ГПК трябва да изхожда от страна по сделката или да удостоверява нейни изявления пред държавен орган и да пра­ви вероятно твърдението на другата страна по сделката, че тя е привидна. При сделки, с които привидно се прех­върлят права, привидният приобретател дава обратно писмо на привидния прехвърлител. От съдържанието на този документ, който се редактира свободно, трябва да се разбира, че страните не желаят последиците на сделка­та. При привидни продажби напр. в практиката в обрат­но писмо купувачът пише, че сделката е безпарична и не прехвърля собственост. Писменият документ може да се състави и даде преди сключване на сделката, по вре­ме на сключването й или след това, ако страните си имат доверие.

Привидната сделка е нищожна по право, без да е необходимо съдът да обяви това. Всяко заинтересовано лице може да предяви отрицателен установителен иск, за да се установи с влязло в сила решение,“че сделката, поради привидния си характер, не е породила правните си последици.

Исковата молба за установяване на привидността на сделка, с която се учредяват, прехвърлят или изменят вещни права върху недвижими имоти, подлежи на впис­ване в – чл. 114, 6. а ЗС, чл. 11, б. а ПВп.

Изискването да се представи обратно писмо като на­чало на писмено доказателство, за да са допустими и сви­детелски показания за установяване на привидността, важи само за страните по сделката и за техните правоприемници. Когато искът се предявява от лица, чиито интереси сделката накърнява, включително и наследни­ци на праводателя по нея, изискване за представяне на писмен документ не се поставя, защото тези лица не мо­гат да разполагат с такъв.

Искът за разкриване на привидността не се погасява по давност. Решението на съда, с което се уважава искът, има установително действие. То подлежи на отбелязване в имотния регистър – чл. 115, ал. 2 ЗС.

7.4. Действие на привидната сделка

Привидната сделка е нищожна според чл. 26, ал. 2 in fine ЗЗД, поради което тя  не поражда правни последи­ци, характерни за дадения вид сделка между страните. Всеки може да се позове на нищожността, а съдът след­ва и служебно да следи за нея. Привидната сделка не може да бъде санирана чрез потвърждаване. Няма срок за разкриване на привидността.

Щом като симулативният приобретател не може да придобие права от привидната сделка, би  трябвало и третите лица, на които той „прехвърля“ такива права, да не ги придобиват. Но чл. 17, ал. 2 ЗЗД установява раз­поредбата, че „правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглаше­ние, се запазват, освен ако се отнася до права върху не­движими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността“. Редакцията на този текст е неточна. В разпоредбата се имат предвид случаи, при които приобретателят по симулативната сделка прехвър­ля на трето лице право, което той само привидно придо­бива. Щом като той не притежава правото и неговият правоприемник по сделката не може да го придобие. В тази разпоредба законът всъщност постановява, че тре­тото лице придобива правото, въпреки че праводателят му не го притежава. В чл. 17, ал. 2 ЗЗД се урежда първичен способ за придобиване на субективни пра­ва при следния фактически състав: между симулативния приобретател и трето лице е сключена прехвърлителна сделка за права, които симулативната сделка при­видно поражда или на които се основава правото на тре­тото лице. Сделката с третото лице трябва да е действи­телна, а не нищожна поради липса на форма, противо­речие на закона и др. Третото лице трябва да е добросъвестно, т. е. да не знае, че сключва сделка с лице, което черпи права от привидна сделка. Когато сделките се от­насят до вещни права върху недвижими имоти, се изис­ква актът за придобиване на третото лице да е вписан преди вписване на исковата молба за разкриване на при­видността. Ако актът е вписан след вписване на искова­та молба за установяване на симулацията, третото лице е могло да направи справка в нотариалните книги и да разбере, че правата на праводателя му са оспорени, по­ради което то не се счита за добросъвестно. Трети лица по смисъла на чл. 17, ал. 2 ЗЗД са само частните право­приемници на симулативния приобретател, а не и него­вите наследници. Последните се намират в правното положение на своя праводател, те не придобиват също правата по привидната сделка.

Когато третото лице придобие въз основа на чл. 17, ал. 2 ЗЗД субективното право, симулативният прехвър-лител го загубва или неговото право се оказва обремене­но с права на третото лице, напр. с ограничено вещно право или с обезпечителни права залог или ипотека. В хипотезите на чл. 17, ал. 2 ЗЗД е налице колизия между интересите на симулативния прехвърлител и на третото лице. Законодателят дава предимство на интересите на добросъвестните трети лица, което е справедливо. Симу­лативният прехвърлител може да търси обезщетение за вредите, които е претърпял от прехвърлянето от симула­тивния приобретател.

Чл. 17, ал. З ЗЗД установява изключение от правилото, че кредиторите могат да насочват принудителното изпълнение само върху имуществени права, които при­надлежат на длъжника им. Предпоставки за приложе­нието на това изключение са кредиторите да не знаят за привидния характер на сделката на длъжника, когато са наложили запор върху движимата вещ или вземане­то, а при недвижими вещи възбраната да е вписана в нотариалните книги преди вписване на исковата молба за разкриване на привидността. В тези случаи при ко­лизия между интересите на привидния отчуждител и добросъвестните кредитори на привидния приобретател законът дава предпочитание на кредиторите по съобра­жения на правна сигурност.

7.5 Съчетанието привидна и прикрита сделка .

 Привидните сделки на практика се използват в две групи случаи. Когато правните субекти не желаят да се породят каквито и да било правни последици, а целят само да създават привидност, че такива съществуват, те сключват само симулативна сделка. Този вид привидност се  означава в литературата и практиката като абсолют­на симулация. Но има и случаи, когато  правните субекти желаят да „се“ породят, правни последици от една действителна сделка, но имат интерес третите лица да не знаят за нея, а да мислят, че симулативната сделка е породила правно действие. Когато симулативната сделка се сключва, за да прикрие желаната от страните дейс­твителна сделка, това правно явление се означава като относителна симулация. В практиката договори за дарение сеприкриватс привидни продажби, зашото да­рението може да бъде отменено, ако с него дарителят е накърнил запазената част на наследник по закон – чл. 30, 33 ЗН. Има и обратни случаи, когато продажба на недвижим имот се прикрива с дарение, за да се платят по-малки държавни и местни такси. Относителната си­мулация може да бъде частична, да се отнася само до някои от клаузите на сделката. В много сделки за прех­върляне на недвижими имоти действителната по-висо­ка цена се прикрива зад уговорена привидно в нотари­алния акт значително по-ниска, за да не се платят по-високите такси върху прехвърлянето.

Съчетанието привидна – прикрита сделка е уредено в чл. 17, ал. 1 ЗЗД. При него има две различни по вид и правен режим сделки. Привидната сделка е нищожна и не поражда правни последици още от момента на сключ­ването си. Прикритата сделка е желана от страните, те изявяват воля да я сключат, но не желаят това да се уз­нае от трети лица. Тя не е опорочена поради това, че се пази в тайна. Според чл. 17, ал. 1 ЗЗД, когато страните прикрият сключеното между тях съглашение с привид­на сделка, „прилагат се правилата относно прикритото (съглашение), ако са налице условията за неговата дейс­твителност.“ Прикритата сделка може на свой ред да страда от някои от пороците по чл. 26-33 ЗЗД и тогава тя също ще бъде недействителна. Ако за прикритата сдел­ка е предписана от закона форма като условие за дейст­вителност, тя трябва да бъде спазена. Когато привидна­та сделка, която е близка по съдържание до прикритата, е сключена в същата форма, предписана за прикритата, счита се, че и по отношение на нея е спазена формата. Така в р. 695 на II г. о., Сб. 142,1985, ВС приема, че про­дажбата на недвижим имот, прикрита като дарение, из­вършено с нотариален акт, е действителна.

Ако прикритата сделка няма недостатъци, тя ще по­роди между страните онези правни последици, които следват от закона и от съдържанието на волеизявления­та на страните. Така в казуса по цитираното решение между страните ще се прилагат правилата за продажба­та включително отговорността за евикция и недостатъ­ци. Правните последици няма да могат да се отменят на основанията, предвидени в чл. 227 ЗЗД, защото дарени­ето е нищожно, а продажбата е действителната сделка. Това се отнася за отношенията между страните.

За третите лица, от които е скрита действителната сделка, до момента на разкриване на симулацията ще действа привидната сделка. Ще се прилагат чл. 17, ал. 2 и З ЗЗД. След обявяване на привидността според прик­ритата сделка ще се уреждат отношенията и с третите лица, като ще се запазят и правата, придобити при усло­вията на чл. 17, ал. 2 и З ЗЗД, ако има такива.

7.6. Подставено лице (сламен човек)

Съчетанието на привижда и прикрита сделка намира приложение в практиката при фигурата на подста­веното лиде. Във френската и немската литература и практика това явление се нарича „сламен човек“ а в италианската литера­тура още „дървена глава“ .

При изясняване на тази правна фигура преди всичко тя трябва да се разграничи от правното явление скрито пълномощно (косвено представителство), с което тя се смесва както в литературата, така и в някои съдебни решения на ВС. Според преобладаващото разбиране у нас както в литературата, така и практиката на ВС (р. 3831 на I г. о., Сб. 175, 1959) между подставеното лице и скритото пълномощно има принципна разлика. И двете фигури се използват главно при придобиване на права. За спецификата на всяка от тях се държи сметка и в нор­мативните актове от последните няколко години. Спо­ред § 5 от допълнителните разпоредби на ЗППДОП се обявяват за нищожни придобивките сделки по този за­кон осъществени чрез подставено лице или скрит пъл­номощник.

Скритият пълномощник извършва от свое име прав­ни действия, възложени му с договор за поръчка или с комисионен договор за сметка и в интерес на доверителя — другата страна по договора. Подставеното лице не учас­тва в правната сделка по придобиването на права, то единствено ,”услужва” с името си, за да се прикрие този. кoйто сключва сделката и придобива правата.

Подставеното лице се използва, когато един правен субект иска да сключи сделка, която да породи права и задължения за него, но има интерес третите лица да не знаят, че той е страна по правоотношението. Б тези слу­чаи той се споразумява с друг правен субект – подставено­то лице, да използва неговото име. Така напр. Б иска да сключи сделка с А, но държи да не се разбере, че той ще придобие права по нея, поради което се уговаря с В да използва неговото име. Сделката с А се сключва от Б, той осигурява средствата за изпълнението й, но в документа за сделката се вписва името на В. Това може да стане със знание на А или без той да знае. Когато сделката следва да се скючи в официална форма, при което Б ще следва да се легитимира като страна, между Б и В (подставеното лице) се постига съгласие В да упълномощи привидно Б да действа от негово име.

За да се осигури доказателство за разкриване на привидността, Б получава от В обратно писмо, от което личи, че упълномощаването е симулативно. При подставеното лице се извършват две привидни сделки и една прикри­та, която е действителна, ако не страда от пороците по чл. 26-33 ЗЗД. Симулативни са упълномощаването от В на Б и сделката между А и В въз основа на привидното упълномощаване. Прикритата сделка е между А и Б и ако тя не страда от пороци, съобразно нейното съдържа­ние следва да се уреждат отношенията. Прикритата сдел­ка ще бъде нищожна, ако има забрана за придобиване на съответното право от лицето, което се прикрива зад чуждото име, или ако то се разпорежда чрез нея с иму­ществени средства, придобити неправомерно (т. нар. пране на мръсни пари). __

При подставеното лице между насрещната страна по сделката и подставеното лице не възниква правоотно­шение. Между подставеното лице и лицето, което се прик­рива с неговото име не възниква представително право­отношение, защото упълномощаването е нищожно. Според Кр. Цончев между тях възниква правоотношение по договор за поръчка, тъй като подставеното лице се задължава да извърши правни действия. Тъй като правното действие е нищожно, симулативното упълно­мощаване и този договор според нас са нищожни. Отно­шенията между Б и В следва да се уреждат по правила­та за водене на чужда работа без упълномощаване – чл. 60 и сл. ЗЗД.

Поставя се въпросът какво ще бъде действието на сдел­ката между А и Б преди разкриване на симулацията. Спрямо недобросъвестни трети лица правата придоби­ти на името на В ще се считат за права на Б. Частните правоприемници и кредиторите на В ще могат да се пол­зват от разпоредбите на чл. 17, ал. 2 и З ЗЗД.

Подставеното лице се нарича още двустранно подставяне. То трябва да се отличава от т. нар. еднос­транно подставяне. При него едно лице, което сключва сделка от свое име и със свои средства без знанието на трето лице вписва неговото име в документа за придобиване на правото. Напр. бащата купува хладилник със свои пари, но в касовата бележка и гаранционната карта вписва името на дъщеря си. За третото лице в тези случаи възникват правни последици едва, когато то изяви воля, че желае да придобие правото.

в)унищожаеми сделки – понятия, основания за унищожаемост. Последици

Основанията за унищожаемост на сделките са фор­мулирани по-конкретно в сравнение с тези за нищож­ност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При тях в преобладаващия брой случаи е извършено правно релевантно волеизявление, но вътрешната воля не е формулирана съзнателно и сво­бодно, поради което сделката е опорочена. В едни слу­чаи лицето, което извършва волеизявлението, не съзна­ва несъответствието между вътрешно желаното и обективираното чрез изявлението, така е при грешката, из­мамата, чл. 31 ЗЗД. При заплашването и крайната нуж­да волеизявлението се извършва под влияние на особе­ните обстоятелства, макар и да се съзнава, че сделката е неизгодна.

Общите основания за унищожаемост са уредени в чл. 27-33 ЗЗД. Законодателят не гледа на тях като на изчер­пателно изброяване. В чл. 43, б. б ЗН насилието се уреж­да като основание за унищожаемост на завещанието, а в § 8 от предходните и заключителни разпоредби на ЗППДОП са обявени за унищожаеми с обратна сила оче­видно неизгодни сделки на разпореждане с държавно и общинско имущество.

1. Недееспособност

Според чл. 27 ЗЗД унищожаеми са договорите, склю­чени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване на изискванията, установени за тях. От логическото тълкуване на тази разпоредба се налага изводът, че при нея буквалният текст е по-широк от сми­съла, който разумно следва да се вложи в нея. Според изричната разпоредба на чл. 73, ал. З СК нищожни са изброените в нея безвъзмездни сделки, когато са склю­чени от ненавършили пълнолетие физически лица или от законни представители на недееспособни лица. Ос­вен това в теорията се приема, че са нищожни и онези сделки, които недееспособни лица са сключили, без да разбират значението им и съдържанието на правните им последици. С изключение на тези две групи, остана­лите сделки, сключени от недееспособни лица или от техни представители, без да се съблюдават законните изисквания за тях, са унищожаеми. Унищожаеми са дребните сделки, които малолетни сключват за задоволяване на техните всекидневни нужди. Унищожаеми са също сделки, сключени от непълнолетни или поставени под ограничително запрещение без волеизявление за съдейс­твие на родител или попечител или без разрешение на районния съд, когато законът го изисква – чл. 73, ал. 1 и 2 СК, чл. 4 ЗЛС.

2. Грешка

Според чл. 27 ЗЗД унищожаеми са договорите, склю­чени при грешка, а чл. 28, ал. 1 ЗЗД урежда грешката в предмета и в лицето, с което се сключва сделката. Чл. 43, б. б ЗН урежда грешката като основание за унищо­жаемост на завещанието.

Лицето, което извършва волеизявлението, е в греш­ка, когато то има неверни представи или изобщо не знае за обстоятелства, които имат значение за него при формиране на вътрешната воля за сключване на сделката. Купува якето, защото смята, че е кожено, а се оказва, че е от сполучлива имитация на кожа; купува семе за по­сев, без да знае, че то е годно само за фураж.

Грешката е основание за унищожаемост само в случаите, когато, ако лицето знаеше действителното поло­жение, не би сключило сделката. Грешката е порок на волеизявлението, защото погрешните представи или не­знанието на определени обстоятелства играят решаваща роля за сключване на сделката. При това основание има неосъзнато несъответствие между вътрешната воля и изявлението.

Грешките в мотивите за сключване на сделката не я опорочават според законодателя и не са основание за унищожаването й. Същото се отнася и до грешката в преценката на страната дали сделката е изгодна. Ако би се допуснало в последните два случая грешките да водят до унищожаемост на сделките, това би довело до неси­гурност в правния оборот, поради което е неприемливо.

Грешката като основание за унищожаемост може да се отнася или до начина на извършване на волеизяв­лението, или до неговото съдържание. В чл. 28, ал. 1 ЗЗД се уреждат два вида грешка.

Грешката в предмета на сделката е основание за уни­щожаемост, когато се отнася до негови съществени ка­чества. Грешката може да се отнася до фактически ка­чества на предмета, като напр. от какъв материал е из­работен, дали е златен или само позлатен, за какви опе­рации се използва даден инструмент, с какво гориво ра­боти моторът, каква масленост има млечното произведе­ние и др. Грешката може да се отнася и до правните ка­чества на предмета, като напр. какъв вид застрояване и на колко етажа се предвижда за дворното място, дали сградата в неурегулиран имот остава в отредения за него парцел и др.

Кои качества на предмета на сделката следва да се считат за съществени, се преценява от една страна с ог­лед на обективен и абстрактен критерий. Смята се в практиката, че това са такива качества на предмета, които имат значение за годността му да се използва според не­говото обикновено предназначение и които се отразяват чувствително върху цената на вещта. Но при преценката на качествата на предмета, за които се отнася греш­ката, следва да се прилага и конкретен подход, при кой­то да се държи сметка за уговорки, които страната, която е в грешка, е направила, и за нейните конкретни инте­реси, като се съди не от нейни последващи твърдения, а от обективни факти. Особеното предназначение, заради което страната е сключила сделката, макар да зависи от качества, които в оборота не се считат за съществени, следва да се съобрази, когато се преценява правното зна­чение на грешката.

Грешката в лицето е основание за унищожаване на сделката само, когато тя е сключена с оглед на личност­та, т. е. когато личните качества на насрещната страна са изиграли решаваща роля за сключването й. Такива случаи са грешка в личността на лекаря, на който пациентът иска да повери лечението си; в личността на ху­дожника, на който е поръчана картина; в личността на адвоката, на който се поверява защитата и др.

В чл. 28 ЗЗД не са уредени изчерпателно всички ви­дове грешки, които могат да бъдат основание за унишожаемост. Грешката може да се отнася до правните пос­ледици на сделката, която се сключва. Ако страната е искала да отдаде под наем дворното място, но е подписа­ла договор за учредяване на вещно право на ползване, също сделката ще бъде унищожаема.

Грешката може да се отнася до количеството. Ако е продадена царевица, която се намира в един склад, като е вписано в договора, че тя е 10 тона, а се окаже, че е само 6 тона, също грешката ще бъде основание за уни­щожаване. От грешката в количеството трябва да се от­личава грешката в пресмятането, която според чл. 28, ал. 2 ЗЗД не е основание за унищожаване на сделката, а подлежи на поправяне. Грешка в пресмятането има, ко­гато е уговорена единичната цена и при аритметичните действия за изчисляване на цялата цена (умножаване, събиране) е допусната грешка.

Специална разпоредба урежда правата на страните при продажби на недвижими имоти, когато има откло­нение между уговорената и действително продадената площ с 1/10 в повече или по-малко от указаното в догово­ра. При условията на чл. 210, ал. 1 и 2 ЗЗД са предвиде­ни възможности за разваляне на договора от купу­вача, следователно той е действителен независимо от отклонението.

При унищожаемост поради грешка в чл. 28, ал. З ЗЗД изрично е уредено задължение на страната, която е пре­дизвикала унищожаване на сделката, да плати обезще­тение на насрещната страна. Предпоставките са тя да има вина за изпадането си в грешка и насрещната стра­на да не е знаела за грешката. Според чл. 28, ал. З ЗЗД обезщетението следва да поправи само вредите, причи­нени от сключване на унищожения договор, т. е. да удов­летвори само негативния интерес на насрещната стра­на.

3. Измама

Измамата е основание за унищожаване на сделката, когато волеизявлението е направено под действието на неверни представи, които другата страна или трето лице са предизвикали умишлено у страната по сделката.

Изискванията, на които трябва да отговаря измама­та, за да се признае за основание за унищожаемост са следните: Извършено е волеизявление от страна по двус­транна сделка или участник в многостранна. Участник в сделката е въведен умишлено в заблуждение от друг участник в сделката или от трето лице. Въвеждането в заблуждение представлява внушаване на неверни представи за обстоятелства, свързани със сделката, премъл­чаване на известни факти или съзнателно поддържане на неверни представи у участник в сделката. Измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД ще има само, ако въвеждането в заблуждение е изиграло решаваща роля за сключване на сделката. Ако лицето би сключило сделката и ако зна­еше действителното положение, сделката не следва да се счита за опорочена.

Ако трето лице е въвело в заблуждение страната по сделгата, законът изисква насрещната страна да е знае­ла или според обстоятелствата да може да се направи изводът, че не е могла да не знае за измамата.

Дали измамливите действия на участник в сделката или на трето лице са могли да въведат в заблуждение лицето и да го подведат да сключи сделката се преценя­ва с помощта на субективен критерий, при който се съ­образяват личните качества на измамения. Чл. 29 ЗЗД не изисква този, който осъществява измамните действия, да преследва користна цел или да се е облагодетелствал от сделката. Волеизявлението е опорочено, защото е извършено под действие на неверни или неточни предста­ви, предизвикани съзнателно у лицето.

Унищожаема поради измама ще бъде и сделката, сключена от лице, което е било умишлено доведено от насрещната страна или с нейно знание от трето лице в състояние да не разбира достатъчно значението на поведението си чрез употреба на алкохол, упойващи вещест­ва или хипноза.

Използването на измама при сключване на сделки е виновно, неправомерно поведение. Когато чрез него са причинени вреди, то осъществява състава на гражданс­ки деликт.

4. Заплашване

То е уредено в чл. 30 ЗЗД. При това основание за уни­щожаемост участник в сделката е извършил волеизяв­лението си под влияние на психическа принуда. За разлика от насилието (физическа сила), заплашването представлява възбуждане на основателен страх у участ­ник в сделката с цел той да бъде принуден да я сключи. Психическият натиск върху волята на участник в сдел­ката се упражнява чрез предизвикване на страх от причиняване на предстояща злина, която може да се състои в засягане на лични или имуществени блага на участника или на негови близки. Страховите представи могат да бъдат предизвикани от друг участник в сделката или от трето лице. Не е необходимо непременно заплашва­нето да се отнася до извършване на неправомерни деяния. Страхови представи могат да се предизвикат и от упражняване на субективни права на заплашващия, ако не се сключи сделката, като напр. предявяване на иск за развод, съобщаване за извършено правонарушение. Неправомерният характер на поведението на заплаш­ващия се определя не от неправомерния или неморален характер на действията, които той заявява, че ще пред­приеме, а от упражняването на психическа принуда вър­ху друго лице с цел да се накара то да сключи сделката. Няма значение дали това се върши с користна цел или не.

В чл. 30 ЗЗД се изисква при заплашването чрез въз­буждане на основателен страх да се принуди едно лице да сключи сделка. Редакцията на текста насочва към абстрактен, обективен критерий при преценката дали определено поведение може да предизвика такъв страх. Изглежда, че трябва да се преценява с оглед на човек с нормален интелект и воля дали действията са могли да го уплашат до такава степен, че да реши да сключи сдел­ката. Според нас критерият за това дали е предизвикан основателен страх трябва да бъде конкретен, субективен, защото се преценява поведението на конкретно лице, порокът на неговото волеизявление. Ако заплашеният участник в сделката има по-лабилна психика и не особе­но интензивно поведение на заплашващия може да предизвика у него такъв страх, който да го накара да сключи сделката. Същественото при преценката е да се определи дали без поведението на заплашващия лицето би сключило сделката, т. е. дали волеизявлението му се намира в причинна връзка с предизвиканите страхови представи у него. Само при това условие заплашването е основание за унищожаемост на сделката.

Няма заплашване, когато волеизявлението на участник в сделката е извършено, поради страх, предизвикан от определени обстоятелства, които не са свързани с чо­вешко поведение.

Заплашването е виновно неправомерно поведение. Чрез него се накърнява личното право на свобода на зап­лашеното лице. Заплашването осъществява състава на граждански деликт, когато с него са причинени вреди на заплашеното лице.

5. Унищожаеми сделки по чл. 31 ЗЗД

Според чл. 31 ЗЗД унищожаеми са договорите, склю­чени от дееспособни лица, които при сключването им не са могли да разбират или да ръководят действията си. В тези случаи изявлението е извършено от лице, което спо­ред гражданското законодателство може да прави прав­но релевантни волеви актове. Такива са пълнолетните физически лица, а също и непълнолетните и поставени­те под ограничено запрещение, когато сключват сделки­те по чл. 4, ал. 2 ЗЛС.

Порокът на волеизявлението при случаите по чл. 31 ЗЗД се състои в това, че лицето не го е извършило съзна­телно и разумно, тъй като е било в състояние, при което не е разбирало значението на действията си или не е могло да ги ръководи. Няма значение дали това състоя-нйена лицето е било краткотрайно или продължително, същественото е по време на сключване на сделката то да не е могло да осъзнава значението на правните си дейс­твия или да ги ръководи.

Различни могат да бъдат причините за неспособност­та на лицето да разбира или да ръководи действията си. Лицето може да се намира временно под действието на алкохол, наркотици и други упойващи вещества, в състояние на патологичен афект, шок вследствие на трав­ма, хипноза, треска и др. Възможно е лицето да се нами­ра трайно в такова състояние поради душевна болест, но да не е поставено под запрещение.

В случаите по чл. 31 ЗЗД всъщност липсва разумно формирана вътрешна воля, насочена към пораждане на определени правни последици. Ако не беше предвидено специално основание за унищожаемост, спокойно тези случаи можеха да се обхванат от чл. 26, ал. 2 ЗЗД – ни­щожност поради липса на волеизявление или съгласие. Отличителният белег на тези хипотези е, че лицето, кое­то извършва изявлението, е формално дееспособно. По съображения за правна сигурност законодателят е отделил в специално основание за унищожаемост тези слу­чаи, за да може сделката да породи правно действие, но неговото запазване да зависи от лицето, чието волеизяв­ление е опорочено. Също мотиви за сигурност в оборота и избягване на злоупотреби с унищожаването на сдел­ките са причина да се ограничи възможността за уни­щожаване на тези сделки след смъртта на лицето, което е сключило сделка в състояние на неспособност да раз­бира или ръководи действията си. Според чл. 31 ЗЗД унищожаване на такъв договор може да се иска след смъртта на лицето само ако приживе е поискано поставянето му под запрещение или доказателството за не­способността произлиза от същия договор. Наследници­те на лицето могат да унищожат сделката само въз осно­ва на два вида факти, които правят вероятно твърдение­то, че е сключена в състоянието по чл. 31 ЗЗД. В цитира­ната разпоредба второто предложение — доказателства за недееспособността да произтичат от същия договор, не е ясно формулирано. В него се поставя всъщност изис­кването от съдържанието на волеизявлението на лицето да се вижда, че то не е могло да разбира поведението си или да ръководи постъпките си.

6. Крайна нужда

Идеи за това основание за недействителност са заимствани от френското и германското законодателства. В отменения ЗЗД е бил възпроизведен с едно изменение чл. 1674 ФГК. Чл. 308 ЗЗД (отм.) уреждаше право на продавача на недвижимо имущество да иска унищожаване на продажбата, ако „се е излъгал за повече от половината от действителната стойност“ на недвижимото имущество, макар да се е отказал от правото да иска уни­щожаване и да е обявил, че подарява разликата между цената и пълната стойност”. Разликата от чл. 1674 ФГК е, че според него се изисква продавачът да е увреден с повече от 7/12 от цената на недвижимия имот. Това ос­нование за недействителност се нарича чрезмерна пов­реда. Основанието за възникване на правото за унищожаване на продажбата в тези случаи се обяснява в литературата не само с очевидната нерав-ностойност на насрещните престации, но и с предположението, че продавачът е бил притиснат от нужда, за да се съгласи да сключи продажбата при толкова неизгодна цена.

В ГТЗ в § 138, ал. 2 е предвидено основание за ни­щожност, което включва и крайната нужда, но е с много по-широко приложно поле. Според тази разпоредба ни­щожна е сделката, с която някой, като използва затруд­неното положение, лекомислието или неопитността на друго лице, го кара срещу една престация да даде или обещае имотни облаги, които са в очевидно несъответ­ствие с насрещната престация.

Основанието за унищожаемост по чл. 33 ЗЗД се отли­чава както от чл. 1674 ФГК, чл. 308 ЗЗД (отм.), така и от § 138, ал. 2 ГГЗ. То намира приложение при всички въз­мездни сделки — двустранни и многостранни. Разпоред­бата установява две изисквания, при които се счита, че сделката е опорочена и може да се унищожи.

Първата предпоставка е възмезден договор да е сключен при крайна нужда. Един от участниците в сделка­та по време на сключването й трябва да се е намирал в състояние на крайна нужда. Според схващанията в ли­тературата и в съдебната практика това е състояние на липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, като напр. недос­тиг на парични средства за издръжка на семейството, за лечение на лицето или на негов близък, за плащане на изискуеми задължения, за набавяне на алкохол или нар­котици за пристрастени към тях лица и др.

Крайната нужда не трябва да се смесва с крайната необходимост, при която лицето избягва реална опасност да бъдат увредени негови или на други лица лични или материални блага чрез причиняване на по-маловажни вреди.

В чл. 33, ал. 1 ЗЗД се изисква състоянието на крайна нужда да е въздействало върху волята на участника в сделката така, че го е накарало да я сключи. Необходи­мо е да може да се счита, че при нормални обстоятелст­ва, ако лицето имаше достатъчно средства, то не би склю­чило сделката.

Проф. В. Таджер приема, че в крайна нужда могат да изпаднат само физически лица. Според нас по този на­чин необосновано се ограничава приложното поле на чл. 33 ЗЗД. Спрямо юридически лица също могат да настъ­пят тежки обстоятелства: да изпаднат временно в непла­тежоспособност, да има опасност да бъдат прекратени и това да накара представителите да сключат неизгодни сделки. Няма основание, ако са налице предпоставките по чл. 33, ал. 1 ЗЗД, да им се откаже правото да унищо­жат сделката.

Второто изискване е сделката да е сключена при явно неизгодни условия за лицето, което се намира в край­на нужда. Това означава, че не е достатъчно да има ня­какво несъответствие между стойностите на насрещни­те престации. Разликата между стойността на това, кое­то лицето получава по сделката и стойността, която то би могло да получи, ако имаше възможност да потърси други съконтрагенти трябва да твърде значителна. Дали условията са явно неизгодни се преценява конкретно във всеки случай. При висока стойност на предмета на договора и по-големи отклонения от пазарните цени могат да не представляват явно неизгодни условия. Условията на сделката се преценяват към момента на сключването й. Последващите изменения в цените не би трябвало да се съобразяват.

Чл. 33 ЗЗД не изисква насрещната страна по сделка­та да има намерение да се облагодетелства от нея. Дос­татъчно е, че тя обективно извлича облага, а договорни­ят й партньор се ощетява.

Чл. 33 ЗЗД съдържа някои специални правила за сдел­ките, унищожаеми поради крайна нужда, които устано­вяват отклонения от режима на останалите унищожаеми сделки.

Правото да се унищожи сделката отпада, ако облаго­детелстваната страна отстрани ощетяването. Това не е обезщетение за вреди, а възстановяване на нарушената еквивалентност на престациите при възмездната сдел­ка.

Срокът на погасителната давност за упражняване на правото за унищожаване на сделката е 1 година.

Унищожаването на сделката поради крайна нужда не води до отпадане на правата, придобити от трети лица върху недвижими имоти от приобретателя по сделката, ако актът за придобиването им е вписан преди исковата молба за унищожаването – чл. 33. ал. З ЗЗД.

За държавните имущества унищожаването може да се иска от съответните отраслови министри, министъра на финансите и прокуратурата, а за общинските — от представителните органи на общината — председатели­те на общинските съвети или от упълномощени от тях лица.

Предявяване на недействителността и правните последици от нея

1. Обявяване на нищожността

В закона не е установен специален ред за обявяване на нищожността на сделката. Тя настъпва като последи­ца на основанието, предвидено в закона, и всяко лице може да се позове на нея и на липсата на правни после­дици от сделката. Както страните по сделката, така и всяко трето лице, което има правен интерес, може да предяви отрицателен установителен иск за обявяване на нищожността. Установяването й може да се иска в обра­зуван процес с инцидентен установителен иск или с възражение от ответника. Съдът и служебно е длъжен да следи при образуван процес за пороци на сделката, които водят до нейната нищожност. Процесуалните сред­ства за обявяване на нищожността и позоваването на нея не са ограничени по време.

Порокът на нищожната сделка не може да бъде отст­ранен по волята на страните.

2. Постановяване на унищожаемостта

Порокът на сделката, който е признат от закона като основание за унищожаемост, поражда потестативното право да се иска унищожаване на сделката. Според ЗЗД това право може да се упражни само по съдебен ред при всички видове унищожаеми сделки. Това норматив­но решение създава стабилност и яснота в отношенията между страните по сделката, тъй като тя поражда прав­ни последици до момента, в който с авторитетен правораздавателен акт не се обезсили правното й действие. Чрез вписването на исковите молби за унищожаване на сделки, с които се учредяват, прехвърлят или изменят вещни права върху недвижими имоти, се защитават и правата на третите лица, които те черпят от приобретателя по унищожаемата сделка. Има правни системи, които допускат извънсъдебното унищожаване на опорочените сделки, така както у нас се допуска разваляне на двустранни договори – чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД – без намеса на съда. За сделки с движими вещи е уместно унищожа­ването да става извънсъдебно и до съда да се стига само при спор между страните. При добра воля на страните задължителният съдебен ред само забавя уреждането на отношенията между тях и ги натоварва с неоправдани разходи.

Правото да се иска унищожаване на сделката възник­ва според чл. 32, ал. 1 ЗЗД за страната, в чийто интерес законът допуска унишожаването. Това е този участник в сделката, чието волеизявление е опорочено – недееспособният, този, който е в грешка, измаменият, запла­шеният, неспособният да разбира действията си, лицето, което при крайна нужда е сключило сделката при явно неизгодни условия. Ако волеизявленията и на двете стра­ни по двустранната сделка са опорочени, всеки от тях може да иска унищожаване, след смъртта на носителя на потестативното право то преминава върху неговите наследници. При заместване на носителя на правото от друг правен субект чрез сделка, частният правоприем­ник придобива правото за унищожаване на сделката. Кредиторите на притежателя на потестативното право не могат по реда на чл. 134 ЗЗД да упражнят правото му на унищожаване, защото то зависи от личната прецен­ка на титуляра му. Кредиторите му могат да предявят отменителния иск спрямо сделката по чл. 135 ЗЗД.

Недееспособните упражняват правото си за унищожа­ване чрез законните си представители, а ограничено де­еспособните – с попечителско съдействие на родител или попечител.

При основанието по чл. 31 ЗЗД след смъртта на лице­то правото за унищожаване може да се упражни от нас­ледниците му, само ако приживе е поискано поставяне под запрещаване на лицето или ако от съдържанието на сделката може да се направи заключение за невменяе­мостта но починалия участник в нея.

Правото да се унищожи сделката се упражнява с предявяване на конститутивен иск. Когато лицето, на ко­ето принадлежи това право, не е изпълнило своите за­дължения по сделката, унищожаване може да се иска и чрез възражение, противопоставено на иска за изпълне­ние на насрещната страна.

В чл. 32, ал.  2 ЗЗД е установена тригодишна погаси­телна давност за иска за унищожаване на сделката, до­като възражението може да се направи и след изтичане на този срок, докато е възможно да се предяви иск за изпълнение.

Началният момент на погасителната давност е раз­личен при отделните основания: при недееспособност от деня на навършване на пълнолетие или от деня на прек­ратяване на запрещението; при грешка и измама, когато те са били открити; при заплашване, когато действи­ята, породили основателен страх са преустановени. В останалите случаи началният момент е сключването на сделката. При крайна нуждя погасителнятя давност е една година и започва да тече от сключване, на сделката.

При уважаване на иска или възражението съдът унищожава сделката и последицата от това е, че поро­дените от нея и желани от едната страна по нея прав­ни последици се отменят с обратна сила, настъпва обезсилване на правното действие на сделката. Съдеб­ното решение има конститутивно действие, поражда правна промяна като заличава последиците на сделка­та. Неговото действие се поражда спрямо всички правни субекти. В резултат от действието на решението правни­те последици на унищожаемата сделка се покриват с тези при нищожната – счита се, че сделката не е пораждала правен ефект. Само при унищожаемите сделки поради крайна нужда съдът по искане на страната може да постанови прекратяване на сделката за в бъдеще – чл. 33 ЗЗД.

3. Последици иа недействителността спрямо трети лица

Щом като нищожната сделка не поражда още от сключването си желаните от страните субективни права, това означава, че и третите лица – правоприемници на страна по сделката, няма да могат да придобият пра­ва, макар да са сключили действителна сделка. Който купува право на праводател, черпещ правото от нищож­на сделка, няма да може да придобие това право. Наследяване­то е също такъв способ за придобиване на права, поради което и наследникът на страна по нищожната сделка няма да придобие права, които неговият наследодател би имал, ако сделката беше действителна.

Кредиторите на страна по нищожната сделка също не могат да посегнат на правата, които длъжникът им не е придобил, поради порока на сделката.

Изключение от изложеното правило законодателят установява със специална норма само при привидните сделки. Това са правилата на чл. 17, ал. 2 и З ЗЗД, които бяха разгледани във връзка с привидните сделки. При движимите вещи правата на добросъвестните трети лица, придобили по възмезден начин права от несобственик, са защитени чрез чл. 78, ал. 1ЗС, който установя­ва в тези случаи първично придобиване въз основа на добросъвестното владение на третото лице.

Унищожаемите сделки пораждат права и задължения, поради което приобретателят по такава сделка може да прехвърли правата си на трето лице. Преди да се поста­нови унищожаването наследникът придобива правата на наследодателя си. Кредиторите могат да посегнат на имуществени права, придобити от техния длъжник по унищожаема сделка.

След като сделката бъде унищожена, поради порока си, спрямо третите лица, придобили права по-произво­ден начин от страна по унищожената сделка, се прилага правилото “ с отпадане правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника” .С обратна сила правоприемниците ще загубят правата, които са придо­били от страна по унищожената сделка. Изключение от това правило за движимите вещи е установено в чл. 78, ал. 1 ЗС.

За недвижимите имоти изключение – при унищожаемите сделки поради крайна нужда – чл. 33 ЗЗД. Унищожаването на сделката не води до отпада­не на правата, придобити от трети добросъвестни лица преди вписване на исковата молба за унищожаване на сделката.

4. Обезщетение за вреди

При нищожните сделки и при унищожаемите след обезсилването им могат да възникнат и задължения за поправяне на причинени вреди вследствие сключване­то на недействителната сделка. Изрично възможността да се търси обезщетение е предвидена само в чд. 28, ал. 3 ЗЗД. От тази разпоредба не следва да се направи изво­дът, че при другите основания за недействителност отго­ворността за вреди е изключена. Задължение на деликтно основание — за поправяне на вреди, причинени при непозволено увреждане, – ще се породи, ако вредите са в причинна връзка с виновно поведение на страната при сключване на сделката. Няма основание отговорността да се ограничава само до негативния договорен интерес — вреди, причинени при сключване на сделката. Обез­щетението следва да обхваща всички вреди, които са пряка последица от виновното поведение.

5. Недействителност на смесени гражданскоп-равни фактически състави

В смесените гражданскоправни фактически състави от пороци могат да страдат както гражданскоправните, така и негражданскоправните юридически факти. Видът на основанията за недействителност и правните пос­ледици от тях се регламентират от съответния правен отрасъл, към който се отнася юридическият факт. С го­лямо практическо значение е отговорът на по-трудните за решаване въпроси как се отразява недействителност­та на отделни юридически факти върху последиците на целия състав и как следва да се предявява тяхната не­действителност. Може ли съдът, който е сезиран със спор за субективно право, породено от смесен гражданскоправен фактически състав, да се произнася по недействи­телността на елементи от състава, които не са гражданскоправни юридически факти?

Ако един от елементите на смесения фактически със­тав е нищожен, независимо към кой отрасъл се отнася, няма да могат да се породят правните последици на със­тава, последният също ще бъде нищожен. Съдът, който разглежда спор за субективно право, основано на смесе­ния фактически състав, има право да се произнесе по нищожността не само на гражданскоправните юриди­чески факти, но и за пороците, причиняващи нищож­ност на административни актове и съдебни решения. В този смисъл е практиката на ВКС – р. 78 на ОСГК на ВС, Сб. 15,1973, р. 2 на ОСГК на ВС, Сб. 3,1991 г., р. 405 на IV г. о., Б. 6/1995, №15 и др.

Когато гражданскоправен юридически факт, елемент от смесен фактически състав, е унищожаем, а другите юридически факти са действителни, съставът ще поро­ди правните си последици, но лицето извършило опоро­чения волев акт ще има право да иска неговото унищо­жаване от съда. Щом като се уважи от съда искането за упражняване на това право, с обезсилването на гражданскоправния юридически факт ще отпаднат и правните последици на целия фактически състав.

Властническите актове като елементи от смесен фак­тически състав, когато са опорочени и подлежат на отмяна пораждат правни последици и не са пречка и целият фактически състав да поражда правното си действие. При спор за субективни права в тези случаи за стра­ните по правоотношението ще бъде улеснение, ако съ­дът, който раглежда спора им, би могъл да се произнесе върху унищожаемостта (отменимостта) и на негражданскоправните юридически факти. При предишното със­тояние на законодателството проф. В. Таджер отговаря­ше положително на този въпрос. Последният не е решен по нормативен път, въпреки че понастоящем смесените фактически състави с гражданскоправни последици имат практическо значение. В съдебната практика пре­обладава разбирането, че унищожаемостта на админис­тративни актове, от които се черпят субективни права, следва да бъде предявявана по реда за обжалване, уста­новен в АПК (ЗАП), а не чрез осъществяване на т. н. косвен съдебен контрол за тяхната действителност – в този сми­съл е р. 1359 на IV г. о. на ВС, Б. 12/1993, №22. Ако адми­нистративният акт не е бил отменен по реда на АПК или не е бил обжалван и е влязъл в сила, той поражда прав­но действие като стабилен правен акт независимо от незаконосъобразността си. В някои случаи ВС допуска гражданският съд, който решава спор за право инциден­тно да обявява унищожаемостта на административен акт, но само когато ищецът не е бил легитимиран да атакува административния акт по АПК, защото напр. не е бил страна по административното производство за настаня­ване – р. 1623 на IV г. о. на ВС, Б. 6/1994 г., №10.

Следователно при унищожаемост на юридически факт от смесения фактически състав за предявяване на унищожаемостта ще важи редът установен от нормите на съответния правен отрасъл, към който принадлежи фактът. Ако по време на процес за субективно право се повдигне въпрос за отменимост на негражданскоправен юридически факт, съдът, ако счете, че няма право да се произнася по него, следва да даде възможност на заин­тересованата страна да упражни правото си по надлеж­ния ред и до решаването на въпроса да спре производст­вото. Ако административният акт или съдебното реше ние, от които зависи пораждането на правото, не са ата­кувани и отменени, следва да се приеме, че правото е възникнало. За предпочитане е в бъдеще тези въпроси да бъдат изрично решени по нормативен път.

Имуществени последици при изпълнение на недействителни сделки

1. Проблемът и възможните нормативни решения.

Практиката сочи на редица случаи, когато страните по нищожна сделка съобразяват поведението си с нейното съдържание и изпълняват „задължения“, които тя не е породила. При унищожаемите сделки също изпълнени­ето им може да предшества упражняването на потестативното право за унищожаване. Когато нещо е дадено или извършено в изпълнение на нищожна или унищо­жена сделка, се поставя въпросът дали това са само фак­тически отношения или имат правен характер и, ако са юридически факти, какви правни последици следва да породят.

Осъществяването на престация в изпълнение на ни­щожна или унищожаема сделка се третира от законода­теля като юридически факт, който се свързва с опреде­лени правни последици. Страните по недействителната сделка също гледат на изпълнението по нея като на прав­но действие, а не на фактически отношения.

Логично е да се приеме, че даденото или извършено­то по нищожна или унищожена сделка следва да се въз­станови на този, който го е осъществил, защото за него­вото задържане няма правно основание — получилият го няма субективно право върху него. Историята на граж­данското право познава и други възгледи за решаване на поставения въпрос. Римското право не признава иск за връщане на даденото в изпълнение на недействител­на сделка, когато поведението на страните при сключ­ването й е неправомерно или неморално. Не е обществе­но оправдано законът да защитава лица, които го нару­шават или действат неморално. В такива случаи се е прилагало правилото – „При неморалност на двете страни отпада искът за връщане“. При рецепцията на римското право това правило е възприето и в правните системи на стра­ните от Западна Европа. Връщане на дадено или извър­шено в изпълнение на недействителната сделка може да иска само тази страна по нея, която не е действала противозаконно или неморално. Отказването на право за възстановяване (реституция) се обосновава като санк­ция за укоримото поведение на страната. Този възглед за режима на изпълнението по недействителни сделки, макар да се подкрепя с приемливи правни и морални съображения, има и недостатъци. Когато само едната страна по недействителната сделка е изпълнила, друга­та страна задържа полученото, без да има право върху него, и по този начин получава премия, обогатява се чрез сключване на недействителната сделка, защото тя не престира нищо по нея.

 

 

2. Особени случаи на недействителност

а) относителна недействителност;

б) висяща недействителност;

в) пълна и частична недействителност;

г) особености на недействителността при търговските сделки.

 

а) относителна недействителност

От недействителните сделки следва да се отличава т.нар. относителна недействителност. Чрез  тази правна категория се обединяват различни случаи, уредени в специални правни норми от материалното и процесуалното гражданско право като чл.135 ЗЗД, чл. 452, 453 ГПК и др. Тъй като случаите, които се отнасят към относителната недействителност се различават съществено един от друг, за тях няма създадени общи правила.

При относителната недействителност сделките са действителни, защото не съдържат някои от пороците по чл.26-33 ЗЗД. Затова те пораждат правни последици между страните и спрямо трети лица. Техните правни последици не могат да се противопоставят само на определени трети лица, защото засягат по неблагоприятен начин техни имуществени интереси. В едни случаи относителната недействителност настъпва по право при предпоставките предвидени в специалната норма. По член 135 ЗЗД и чл. 452 ГПК тези трети лица са кредитори на страната по сделката, която прехвърля чрез нея свои имуществени права и по този начин намалява изгледите за удовлетворяването им. В едни случаи относителната недействителност настъпва по право при предпоставките, предвидени в правната норма. Така по силата на чл. 452 ГПК сделките за прехвърляне на права върху запорирани движими вещи, запорирани вземания или възбранени недвижими имоти, извършени от длъжника по изпълното дело, не могат да се противопоставят на взискатвеля по изпълненито и на пресъединилите се кредитори. Тази правна последица настъпва, за да се oсуети или затрудни принудителното изпълнение, което чрез запора или възбраната се насочва върху вещите и вземанията, срещу които те са наложени.

При отменителния иск по чл.135 ЗЗД (Павлов иск) относителната недействителност настъпва като последица от съдебното решение, с което се уважава предявен от кредитора конститутивен иск. Специални предпоставки са кредиторът да е увреден чрез сделката, длъжникът при извършването да е знаел това, а ако я е сключил преди възникване на вземането на кредитора, тя да е предназначена от страните по нея да увреди кредитора. При възмездните сделки се изисква и насрещната страна да знае за увреждането на кредитора към момента на сключването.

Благоприятната последица за кредитора от относителната недействителност на сделката е, че спрямо него длъжникът му се смята за носител на прехвърленото право, вследствие на което той може да се удоволетвори от него. Приобретателят по сделката не се смята за притежател на субективното право спрямо кредитора, поради което той може да развали сделката, за да се освободи от облигационната връзка с насрещната страна.

В някои случаи длъжникът може да осуети относителната недействителност, ако изпълни задължението си по чл.135 ЗЗД, ако придобие други имуществени права от които кредитора може да се удоволетвори.

Относителната недействителност не е санкция за неправомерно или неморално поведение,а е правно средство за защита на интересите на определени правни субекти.

б) висяща недействителност

Друг особен случаи на недействителност на сделката е висящата недействителност. Под това наименование се обединяват редица съществено различаващи се един от друг случаи, уредени в специални норми в различни граждански закони – чл.42, ал.  2 ЗЗД, чл. 22, ал. 2, 3, 4 СК, и др. При тези случаи сделката първоначално не поражда правни последици, защото не са спазени допълнителни изисквания които закона предвижда – от чуждо име е сключена сделка без надлежна представителна власт, единият съпруг е извършил действие на разпореждане с имуществено право от съпружеската общност, въпреки че според чл. 22, ал. 2 СК сделката трябва да се извърши от двамата съпрузи. Въпреки че сделките в тези случаи не са съобразени с определени законни изисквания, в специалните разпоредби се предвижда възможност те да породят правни последици при осъществяване на допълнителни юридически факти. По чл. 42 ал. 2 ЗЗД сделката сключена от мнимо представлявания може да бъде потвърдена от мнимо представлявания и тогава тя поражда действие за него както при редовно представителство. Разпореждането с недвижима вещ от съпружеската имуществена общност от единия съпруг поражда действие и за другия, ако в шестмечен срок от узнаването той не го успори по исков ред.

При т.нар. висяща недействителност, за да породи действие юридическият факт, към него трябва да се прибави и друг юридически факт. Не настъпи ли този факт сделката си остава окончателно лишена от последици.Състоянието на сделката е висящо, докато не се знае дали допълнителният факт ще се осъществи.

в) пълна и частична недействителност

В теорията се приема, че когато порокът, признат като основание за недействителност, засяга целия фактически състав, недействителността е пълна. Опорочаването само на част от този фактически състав се окачествява като частична недействителност. Проблемът за частичнатата недействителност се поставя главно, когато отделни части от съдържанието на волеизявленията са опорочени. Отделни уговорки в договора  могат да противоречат на закона или добрите нрави, да липсва форма за тях, да са сключени поради грешка, измама, заплашване. При липса на волеизявление или съгласие, при липса на основание или предмет, при недееспособност или състояние на невменяемост при сключване на сделката, и при крайна нужда порокът засяга изцяло сделката и недействителността е пълна(

При частичната недействителност е възможно да се запазят частично правните последици на сделката, а недействителните части да се отстранят. За да има практическо значение отстраняването на недействителните части, това което остава трябва да представлява последици на допустима от закона сделка или по-ограничени правни последици на същата сделка, или последици на друга действителна сделка. Когато частичната недействителност засяга неосъщественото съдържание на сделката, последната може да запази правните си последици без тези, които са резултат на недействителните части.

Когато частичната недействителност засяга съществени части от съдържанието на сделката, няма да могат да се породят правните последици на същата сделка. В тези случаи сделката ще може да породи правни последици, само ако включва в съдържанието си друга действителна сделка.Недействителността е тежка санкция и трябва да се отмери така, че да съответства на порока. Проблемът при частичната недействителност е в това, че не винаги е възможно да се запазят, макар и частично, правните последици на сделката. Две са задължителните предпоставки които обуславят такава възможност. Едната е обективна. За да има практическо значение отстраняването на недействителните части, това, което остава трябва да представлява последици на допустима от закона сделка. Когато частичната недействителност засяга несъщественото съдържание на сделката, последната може да запази правните си последици без тези, които са резултат на недействителните и части.

Когато частичната недействителност засяга същаствени части от съдържанието на сделката, няма да могат да се породят правните последици на същата сделка. В тези случаи сделката ще може да породи правни последици, само ако включва в съдържанието си друга действителна сделка. Това ще бъдат случаи на конверсия на правната сделка, на превръщането и в друга.

Втората предпоставка за запазване на последиците на частично недействителната сделка е субективна. Всяка сделка е волеви акт и последиците и могат да настъпят ако субектите, които я извършват, желаят това. На страните по сделката не могат да им се налагат такива правни последици, които те не са имали предвид при сключването й.

Законодателят не урежда отделно основанията за частична недействителност на сделките. Частичната недействителност може да намери проявление както при нищожността, така и при недействителността. Някои от основанията за недействителност във всички случаи водят до пълна недействителност, затова са неприложими за частичната. Такива са липсата на волеизявление или съгласие, на предмет, форма и основание, недееспособност, чл.31 ЗЗД и крайна нужда.

Чл. 26, алинея последна урежда общо в кои случаи частичната недействителност не води до пълна недействителност на сделката. Съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД “ нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона”. Това се отнася за тези случаи на частична недействителност, при които части на сделката противоречат или заобикалят императивни правни норми. Необходимо е да се разкрие предполагаемата воля на страните към момента на сключване на сделката и да се установи дали те биха я сключили при условията, предвидени в правната норма.

Второто нормативно решение в чл. 26, ал. 4 ЗЗД е “когато може да се предположи , че сделката би била сключена и без действителните й части”. При логическото тълкуване следва, че сделката без недействителните й части трябва да е годна да породи правно действие.

Критерият на чл. 26, ал. 4, предложение второ ЗЗД следва  да намери приложение и спрямо сложни сделки, които представляват житейско единство. Когато купувачът по продажба на изплащане е учредил ипотека за обезпечение на вземането на продавача, нищожността на продажбата ще води до нищожност и на ипотечния договор.

При съставните сделки недействителността на волеизявлението на един от правните субекти, които участват на едната страна, не опорочава волеизявленията на другите участници. Ако от тримата съсобственици, които упълномощават един адвокат да ги представлява, по предявен иск срещу тях, волеизявлението на единия е нищожно или унищожаемо, сделката, която извършват другите двама е действителна. Друг е случаят, когато едната страна по сделката се състои от две или повече лица, всяко от които трябва да направи волеизявление за да се сключи сделката. Например всички участници в  колегиалния представителен орган на юридическото лице трябва да изявят воля за сключване на сделка от негово име. Липсата на едно волеизявление ще бъде основание за недействителност на сделката.

В редица случаи законодателят в специални правни норми изрично ограничава нищожността само до определени уговорки в сделката, която остава действителна в останалата си част. Такива са чл. 38, ал. 2, чл. 94, чл. 113, 152, 192, ал. 2, 193, ал. 3, 206 ал. 3, 361, ал.2 ЗЗД.

г) особености на недействителността при търговските сделки

Търговският закон не съдържа специална правна регламентация на основанията и правните последици на недействителността на търговските сделки за разлика от недействителността на учреденото търговско дружество – чл. 70, и на решенията на общото събрание на капиталовото дружество.  Затова на основание чл. 288 ТЗ следва да се приложат общите правила за недействителност на договорите установени в чл.26-34 ЗЗД. Търговските сделки следователно могат да бъдат нищожни или унищожаеми на основанията, посочени в ЗЗД с някои изключения.

Нищожни са договорите и едностраните сделки, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави. Нищожни са договорите които имат невъзможен предмет, договорите при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Когато само част от договора е нищожна, това не влече нищожност на целия договор, ако нищожните части или част са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

Относително нищожни са търговските сделки, ако представителят и лицето с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания. Сделките не произвеждат действие за представлявания –  чл.40 ЗЗД

Унищожаеми са договорите сключени от дееспособни или от техен представител без спазване на изискванията, установени за тях, договорите сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда-чл.27 ЗЗД.

Унищожаем е договорът сключен от дееспособно лице, ако то при сключчването му не е могло да разбира или да ръководи постъпките си – чл.31 ЗЗД

Налице са някои особени правила относно сделките сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия. Ако тези сделки са сключени между търговци не може да се иска тяхното унищожаване поради крайна нужда и явно неизгодни условия – чл. 297 ТЗ. Законодателят е преценил че търговците имат достатъчно опит, квалификация и знания, за да предотвратят сключването на сделка , която не е в техен интерес и е явно неизгодна за тях. Може обаче да се иска унищожаването на това основание, ако една от страните не притежава качеството на търговец.

Второто правило засяга сделките, сключени от представител без представитетлна власт или извън пределите на представителната власт. Според облигационното право сделка сключена без представителна власт се намира във висяща недействителност и не може да породи действие, докато лицето от името на което е сключен договора не го потвърди – чл. 42, ал.2 ЗЗД. Обратно е положението при търговските договори. Когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнавнето – чл. 301 ТЗ. Следователно първоначално е налице висяща действителност, договорът поражда действие, което обаче може да отпадне с обратна сила, ако търговецът се противопостави на сделката веднага след узнаването й. Последващото волеизявление санира договора и изключва неговата нищожност на това основание.

Особености в недействителността на трудовия договор.

Недействителността е състояние на сделката, при което поради пороци на волята тя или въобще не произвежда правно действие или пък породените правни последици подлежат на заличаване с обратна сила.

В трудовото право режима на недействителността се различава от общия такъв. В трудовото право не се прави разлика м/у нищожност и унищожаемост, както от гледна точка на основанията , така и от гл. т. на действието им..

Трудовоправната недействителност никога не действа по право. За да произведе действието си тя трябва да бъде обявена по надлежен ред. Нейното обявяване има действие само за напред, докато унищожаването на сделката по ГП има обратно действие. Обявяването на недействителността на ТД, при наличието на определени предпоставки, запазва породените от недействителното правно отношение последици.

Основанията за недействителност на ТД са уредени в чл. 74, ал. 1 КТ. Недействителни са ТД, които противоречат на закона или на КТД или ги заобикалят. Не всяко противоречие с КТД е основание , а само това с което се установяват по- неблагоприятни условия на труд.

Недействителността в трудовото правоотношение се обявява от съда. В един случай тя може да бъде обявена от инспекцията по труда, тогава, когато тя е в следствие на нарушаване изискванията за минимална възраст. Съдът също има право да обяви недействителност на договора поради ненавършена възраст.

Активно легитимирани да искат недействителност на ТД са не само страните, но и държавни контролни органи или други компетентни органи.

По начало щом се констатира порок в ТД, той се обявява за недействителен. Това може да стане както в нарочно производство въз основа на надлежно предявен иск, така и инцидентно – в друг процес, по искане на заинтересованата страна или служебно от съда.

Недействителността не се обявява ако междувременно недостатъкът на ТД е отпаднал или е бил отстранен. Работодателят не може да иска обявяване на недействителността, ако той самият може да отстрани недостатъка на ТД.

Допустимо е обявяването на недействителност само на отделни клаузи от ТД. В този случаи недействителните клаузи се заместват по право от повелителните разпоредби на закона или от съответните клаузи на колективния ТД.

Съгласно чл.75, ал.1 КТ , когато ТД бъде обявен за недействителен и работникът или служителят е действал добросъвестно при скючването му, отношенията на страните по договора до момента на обявяването на недействителността се уреждат както при действителен ТД. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Запазват се всички трудови права възникнали по време на недействителното трудово правоотношение – трудово възнаграждение, трудов стаж, отпуски, осигуровки и др.

 

 

3. Представителство:

а) понятие и видове;

б) възникване и прекратяване;

в) упълномощаване;

г) процесуално представителство;

д) косвено представителство;

е) представителство в търговското право – понятие и видове;

ж) действие от чуждо име без представителна власт

а) понятие и видове.

Правните последици от волевите актове настъпват в правната сфера на този, който ги извършва. Представителството е правно явление, при което един правен субект – представляваният – е обвързан от правомерни правни действия на друго лице – представителя, – което извършва тези действия от името на представлявания. Най – голямо теоретическо и практическо значение има представителството при сключване и изпълнение на правните сделки.

Според правилата на частното право само дееспособният правен субект може да извършва лично правнозначими актове. Правната категория, чрез която се обслужват интересите на недееспособните е представителството. Дееспособните родители, осиновители или настойници заместват волята и извършват правни действия недееспособните в техен интерес.

Освен при недееспособните физически лица, поради необходимост представителството намира приложение и при юридическите лица. Те формират воля и я изразяват в правния оборот чрез свои органи, които се състоят от едно или повече физически лица.

Житейската целесъобразност е наложила използването на представителството по волята на правните субекти. Когато някой не е сигурен, че ще може да осъществи едно правомерно правно действие, той може да упълномощи друго лице, на което има доверие, то да извърши вместо него желаното действие.

Правното действие на представителството по принцип може да настъпи, само ако въз основа на закона едно лице е овластено да извършва правни действия от чуждо име. Изрично уредени юридически факти – раждане на дете, осиновяване и др. пораждат представително власт в полза на едно лице – представител – да извършва правомерни правни действия от  името на друго лице – представляван.

Представителната власт е едно ограничено по съдържание непритезателно субективно право. Ограничението се изразява с понятието обем на представителната власт. Представителят е овластен да извършва от името  на представлявания само правните действия, които се включват в обема на неговата представително власт.

На представителната власт съответства правното задължение на представлявания да търпи в своята правна сфера правните последици от действията на представителя в границите на представителната власт.

Чрез представителното правоотношение не се ограничава дееспособността на представлявания. Ако той е дееспособен той може да извършва правни действия, за които е възникнала представителната власт.

Представителството е правно явление, в което участват най-малко три лица и се включват две правоотношения.

При него представителят формира и изразява правна воля при правните действия, които извършва. Юридическото лице също може да бъде представител. Правните действия в тези случаи се извършват от физически лица, които образуват състава на представителния орган.

Представителят действа спрямо третите лица от името на представлявания.Той уведомява останалите участници в сделката или заинтересованите лица, че действа като представител – в противен случай правните действия лично го обвързват.

Правните действия, извършени от представителя в рамките на неговата представителна власт, настъпват направо за представлявания, без да преминават през имуществената сфера на представителя.

Представителството по правило обслужва интересите на представлявания, поради което представителят трябва да се ръководи именно от тези интереси.

Представителството е универсален правен институт  с много широко приложение в областта на гражданското, търговското и процесуалното право. Чрез представител могат да се сключват правни сделки, да се упражняват субективни права и да се изпълняват задължения, които не са възникнали с оглед на личността на задълженото лице. Чрез представител може да се придобие владение като фактическо състояние. Най-широко се прилага в областта на облигационното право.

Представителство не може да има за извършване на неправомерни действия. Отговорността е за този, който лично извършва правонарушението.

Видове

Има няколко класификации на представителството.

1. Доброволно и задължително представителство.

Разграничителният критерии е дали представителната власт възниква по волята на представлявания или не. Доброволното, наричано още договорно, възниква въз основа на овластяване на представителя с упълномощителна сделка или трудов договор, извършени от представлявания. Такива сделки може да извърши представлявания само ако е дееспособен. ЗЗД урежда тази сделка като едностранна, от което следва важният извод, че само въз основа на нея пълномощникът не е длъжен да упражнява предоставената му представителна власт.

Задължителното, наричано още законно представитлство, възниква въз основа на юридически факти, които не включват волев акт на представлявания. В тези случаи представителството възниква поради обществена необходимост, защото представляваният няма правно валидна воля, поради недееспособност. Обемът на представителната власт не зависи от волята на представлявания, а се определя от закона.

2. Активно, пасивно и смесено представителство.

Активно е представителството, когато представителя има право да извършва волеви актове от името на представлявания – да сключва сделки, да отправя покани, съобщения, да изпълнява правни задължения, да упражнява субективни права.

Пасивно е представителството, което се отнася само до получаване на волеизявления, съобщения, призовки, адресирани до представлявания.

Смесеното се отнася и до двата вида дейности.

3.Представителство при пълна и ограничена представителна власт.

Пълна – когато представителят е овластен да извършва всички правни действия, които дееспособно лице може да извършва. Законните представители на недееспособните физически лица имат относително пълна представителна власт, тъй като могат да извършват както действия на управление, така и действия на разпореждане с имуществени права на недееспособния, но при условията на чл. 73, ал. 2 СК – стар, запазва се и в новия.

Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.

(2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.

Ограничената представителна власт включва само определен вид правомерни правни действия. Тя може да бъде ограничена по време, спрямо броя на правните действия или според територията, на която могат да се извършват.

4. Множество представлявани и представители.

Възможно е представителите на едно лице да са двама или повече. Според чл. 39, ал. 2 ЗЗД “когато за известно действие са овластени неколцина, всеки от тях може да извърши сам действието, ако от овластяването не следва друго”. С тази разпоредба като правило при множество представители се установява възможност за отделно упражняване на представителната власт от всеки представител. Другата възможност е правното действие да се извърши от всички представители заедно. При нея е налице колективно (съвместно) представителство.

При родители и осиновителите представителната власт се упражнява разделно, докато при колегиалните представителни органи на юридическите лица или общности представителството е колективно.

5. Представителство при юридически лица.

Юридическите лица са изкуствено създадени социални организми, които формират правно релевантна воля и я изразяват чрез своите органи.Физическите лица, включени в органа извършват правни действия от името на юридическото лице и с правно действие за него.

6. Търговско представителство.
7. Договаряне сам със себе си.

Поради това, че представителят сам определя съдържанието на сделката има опасност да злоупотреби с доверието на представляваните в свой личен интерес. Тази опасност е мотивирала законодателя да уреди договарянето сам със себе си с изрична правна норма. Чл. 38, ал. 1 ЗЗД:” Представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представлявания е дал съгласието си за това”.

б) възникване и прекратяване

Възникване

Овластяването на едно лице да извърши правни действия от чуждо име и с действие за друг правен субект винаги се основава на закона. В едни случаи представителната власт се учредява по волята на представлявания, а в други не е необходимо да бъде изявена воля от него, защото овластвяването се поражда от други юридически факти, които се уреждат от отделни правни норми.

В ЗЗД в раздела за представителството е уреден един от юридическите факти, който поражда представителна власт. Това е упълномощителната сделка, която се извършва от упълномощителя – представлявания. Чрез своето едностранно изявление той учредява представителната власт за пълномощника и определя нейния обем.

Завещанието е едностранна сделка, с която също може да се учреди по волята на завещателя след неговата смърт представителна власт за изпълнителя на завещанието , ако в него се посочи такъв.

Сключването на трудов договор за длъжност, упражняването на която включва представителни функции, също поражда за работника или служителя представителна власт. За юрисконсултите със сключването на трудов договор също възниква представителна власт.

Назначаването на физическо лице за представителен орган на фондация или за член на такъв орган  с акта за учредяването й поражда за него също представителна власт, която се определя от целите и задачите на това юридическо лице.

Избор в състава на представителен орган на юридическо лице или на друга длъжност , включваща представителни функции, също поражда представителна власт за избраните физически лица – избор на ректор, на председател на съвет на кооперация и др.

Индивидуалният административен акт на длъжностното лице по настойничеството и попечителството в общината за назначаване на настойнически съвет, поражда за настойника и заместник-настойника представителна власт.

С възникване на членствено правоотношение в кооперативен съюз или синдикална организация, за тези юридически лица възниква представителна власт от името на членуващите  да извършват правни действия за защита на интересите на представляваните в границите на своята дейност –  чл. 61, т. 3 ЗК, чл. 4 ал.2 КТ.

С раждането на дете възниква представителна власт за родителите до навършване на 14 – годишна възраст от детето.

Всеки правен субект може да бъде в положението на  представляван. Само дееспособно физическо лице може да уреди представителна власт чрез упълномощаване.

Прекратяване

Настъпва като последица на определени юридически факти. В законодателството ни липсва обща правна норма, която да урежда тези основания изчерпателно. Една част от тях са уредени в чл. 41 ЗЗД пряко за пълномощието. В тази разпоредба са посочени и такива основания, които намират приложение при всички случаи на представителна власт, поради което се наричат общи. Такива са смъртта на представлявания или представителя, а при юридическите лица – прекратяването им. Поставянето под запрещение на представлявания или представителя също се отнасят към общите основания.

Специалните основания за прекратяване на представителната власт са юридически факти от същия вид като тези при възникването и. Те са едностранно волеизявление на упълномощителя за оттегляне на пълномощието или на пълномощника за отказ от него; прекратяване на трудовия договор с лице, изпълнявало представителни функции; освобождаване от длъжност с вот на органа, който е избрал лицето; освобождаване на настойника със заповед на органа по настойничество и попечителство; освобождаване на назначения от съда представител; прекратяване на осиновяването; прекратяване на членството в кооперативен съюз или синдикална организация; прекратяване на пълното запрещение; навършване на 14 – годишна възраст от детето.

Когато възникването на представителната власт за определено лице е подлежало на регистрация във фирмения регистър, прекратяването  също следва да се регистрира.

в) упълномощаване;

При упълномощаването представителят черпи представителната власт от волята на представлявания. В основата на представителството лежи упълномощаването. Упълномощаването е едностранна сделка и изхожда от страната, ако тя е процесуално дееспособна или от нейния законен представител, ако тя е недееспособна.

Упълномощителят не се лишава от възможността сам да извърши правните действия, за които е дал пълномощно. Действието на пълномощното не се ограничава по време, ако в него не е предвиден срок. Упълномощаването не поражда правно задължение за пълномощника да упражнява учредената му представителна власт.

Видове.

Общо – не се посочват конкретно правните действия, които пълномощникът е овластен да извърши. При специалното се посочват.

Еднократно и многократно.

Срочно и безсрочно.

Упълномощаване за действия за управление и за действия на разпореждане.

Упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно.

Представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представлявания е дал съгласието си за това.

Упълномощителят има право винаги да оттегли пълномощието, а пълномощникът да се откаже от него. Отказването от това право от страна на упълномощителя или пълномощника е недействително.

Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил.

Когато за известно действие са били овластени неколцина, всеки от тях може да извърши сам действието, ако от овластяването не следва друго.

Ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.

Пълномощието се прекратява с оттеглянето му или с отказването от него, със смъртта на упълномощителя или на пълномощника или с поставянето им под запрещение, а когато упълномощител или пълномощник са юридически лица – с прекратяването им. Оттеглянето трябва да се разгласи, за да стигне до знанието, както на пълномощника, така и на третите лица, за да може да им се противопостави.

Прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването е подлежало на вписване и то е било извършено.

Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата стра на, ако тя е била добросъвестна.

Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора.

Пълномощникът може да преупълномощи друго лице, ако е овластен за това или ако преупълномощаването е станало необходимо за запазване интересите на упълномощителя.

Преупълномощаването може да бъде оттеглено както от упълномощителя, така и от преупълномощителя.

Пълномощникът е длъжен незабавно да извести упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения. Ако пълномощникът не изпълни това задължение, той отговаря за действията на това лице като за свои действия.

г) процесуално представителство

Същите нужди (недееспособност, фактическо възпрепятстване или неумение лично да се извърши действието), които налагат представителството в гражданските отношения, правят необходимо и представителството в гражданския процес. То може да бъде само пряко. Подобно на представителството в гражданското право и процесуалното представителство е недопустимо относно строго лични действия.

Процесуалното представителство е налице, когато вместо страната и от нейно име едно друго лице извършва или приема извършените спрямо страната процесуални действия. В първия случай то е активно, във втория – пасивно.

Участието в процеса от чуждо име е решаващо за процесуалното представителство. Затова не са процесуални представители лицата, които от свое име бранят пред съд чужди права (процесуални субституенти). Тези лица са страни.

Процесуалното действие, извършено или прието въз основа на пределите на налична представително власт, обвързва пряко представлявания. При липса на представителна власт влязлото в сила решение, подлежи на отмяна по негова молба – чл. 303, ал. 1, т. 5. Затова за наличността на представителна власт съдът следи служебно. Липсата на представителна власт не е непоправима. Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия като им придава обратна сила спрямо представлявания. Ако искът е предявен без представителна власт, делото трябва да бъде прекратено – искът е недопустим. Когато липсата на представителна власт не засяга предявяването на иска, а следващите процесуални действия, тогава делото не се прекратява, а действията, извършени без представителна власт се считат за неизвършени.

Представляване на граждани от техни законни представители.

Законен представител е лицето, чиято представителна власт не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона.

ЗП на процесуално недееспособни граждани са родителите спрямо малолетните си деца, настойникът спрямо поставения под пълно запрещение. Родителят на непълнолетния и попечителят на ограничено дееспособния не са ЗП. Те нямат право да действат от тяхно име, а само одобряват или не, личните им действия.

Всеки от двамата родители може да представлява детето. Когато упражняването на родителските права е възложено на един от родителите, само той може да представлява детето.

Законният представител може без разрешение от съда да предявява искове от името на недееспособния и да отговаря по всички предявени срещу него искове, независимо от техния предмет. Когато обаче по такива искове ЗП трябва да извърши процесуално действие, за което е нужно изрично пълномощно действието на ЗП е валидно само ако е одобрено от съда.

Освен представителството на недееспособни законно е и представителството на дееспособни граждани, когато те са: безвестно изчезнали или отсъстващи, на лица с неизвестно местожителство, на  неизвестни лица, срещу които се търси обезпечение на доказателства – чл. 208 ГПК. Обявените за отсъстващи се представляват от въведените във владение техни наследници, а всички останали лица – от назначените от съда техни представители.

Представляване на граждани от пълномощник.

Пълномощникът черпи представителната власт от волята на представлявания. В основата на представителството от П лежи упълномощаването. То изхожда от страната, ако тя е процесуално дееспособна или от нейния законен представител, ако тя е недееспособна. Когато П е адвокат за преупъломощаване е необходимо съгласието на упълномощителя. П пред съд може да бъде адвокатът, родителят, детето или съпругът на страната, юристите от социалноправните кабинети при здравните заведения спрямо майките и децата нуждаещи се от правна помощ, синдикалните организации и техните поделения могат да представляват работници и служители. П се легитимира пред съда с писмено пълномощно. Нотариална заверка на пълномощното не е необходима.

Според обема на представителната власт упълномощаването може да се отнася до всички граждански дела, които би завел или биха били заведени срещу упълномощителя, до определено дело, до отделни негови фази, до отделни процесуални действия.

Упълномощаването е изрично, когато посочва делото или процесуалните действия и общо, когато се отнася до неопределен кръг дела или действия по едно дело.

Има действия за които ( представляват разпореждане с предмета на делото или с правото на иск) упълномощаването трябва да е изрично – например сключване на спогодба, намаляване, оттегляне на иска.

Упълномощаването не лишава упълномощителя от възможността сам да извърши процесуалното действие.

Най-важното основание за прекратяване на пълномощното е неговото оттегляне. Оттеглянето е едностранен акт, изхождащ от упълномощителя и доведен до знанието на съда. Прекратява се ПВ на П и когато той или упълномощителят почине или бъде поставен под пълно запрещение, откаже се от ПВ ако е уведомил съда за това, а когато е адвокат – ако бъде лишен от адвокатски права. Прекратяването действа занапред.

Представляване на държавата и на юридическите лица.

Държавата по граждански дела се представлява от министъра на финансите, а по дела които се отнасят до имоти държавно собственост – от министъра на регионалното развитие и благоустрояването. Общината се представлява от кмета. Държавните учреждения, които са персонифицирани се представляват от техния ръководител еднолично.

Кооперацията се представлява от своя председател, а при прекратяване от ликвидатора.  Еднолично е и представителството и на търговските дружества. Само акционерните дружества се представляват, подобно на командитните дружества с акции, колективно, освен ако уставът допуска еднолично представителство.

Банките се представляват съвместно най-малко от две лица, които имат постоянен адрес или дългосрочно пребиваване в страната.

Всички други юридически лица ( с нестопанска цел) се представляват от управителния си орган.

Когато търговец бъде обявен в несъстоятелност, представител на неговото предприятие става синдикът.

Юридическите лица могат да бъдат представлявани и от пълномощници: адвокати,  юрисконсулти, други техни служители с юридическо образование.

Търговските дружества могат да упълномощават като свои П прокуристи и търговски пълномощници.

Представителната власт на юрисконсулта съвпада с тази на пълномощника на граждани и се урежда от същите правила.

д) косвено представителство (скрито пълномощно)

Косвеният представител е обвързан по силата на договор за поръчка или комисионен договор да извърши правни действия от свое име, но за сметка и в интерес на доверителя – насрещната страна по договора за поръчка (косвено представлявания). Договорът между доверителя (косвено представлявания) и довереника (косвения представител) е учредителна сделка за косвено представителство.

Косвеният представител в изпълнение на поетото по договора правно задължение извършва правни действия спрямо трети лица. Когато това е сделка, той я сключва от свое име, но за сметка на доверителя. Тази сделка в литературата се нарича изпълнителна сделка. Тя поражда правоотношение между довереника и неговия съдоговорител.  По нея довереникът дължи изпълнение на поетите от него задължения и има право да упражнява придобитите субективни права спрямо насрещната страна. Тъй като сделката се сключва за сметка и в интерес на доверителя (косвено представлявания), според чл. 292, ал. 2 ЗЗД правата на довереника по нея в отношенията му с доверителя и спрямо третите недобросъвестни лица се считат за права на косвено представлявания.

По силата на учредителната сделка косвеният представител е задължен да прехвърли на косвено  представлявания всички права и правни задължения, възникнали за него от изпълнителната сделка. Когато не се изисква форма на прехвърлянето, косвеният представител просто се отчита пред доверителя като му предава придодитите вещи във фактическа власт. Когато има изисквания за форма те се спазват. Правните действия по прехвърлянето на резултатите от изпълнителната сделка върху косвено представлявания се означават като отчетна сделка. Едва след нейното извършване насрещната страна по изпълнителната сделка влиза в правоотношение с косвено представлявания и може да иска от него изпълнение на поетите от косвения представител правни задължения.

Спрямо добросъвестните кредитори на косвения представител правата, придобити от него по изпълнителната сделка, се третират като права на косвено представлявания, само ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора или вписването на забраната.

При косвеното представителство по един значително по-усложнен път в крайна сметка се постига същият ефект, който настъпва при представителството. При него се цели първоначално да се скрие за чия сметка се сключва сделката и кой след това ще придобие имущественото право. Ако чрез косвеното представителство се цели постигането на забранен от закона резултат, сделките, които се сключват при него, ще бъдат нищожни поради  заобикаляне или противоречие на закона. Косвеното представителство е позволено, освен когато законът изрично забранява неговото използване.

е) представителство в търговското право – понятие и видове.

Основното деление на представителството в търговското право е на доброволно (договорно) и законово (оригинерно, органно).

Различието между доброволното и законовото представителство се състои в това, че при законовото в органа на юридическото лице се назначават физически лица като негови членове и това назначаване не може да се определи като упълномощаване. Още повече, че физическите – членове на органа имат права и задължения към търговското дружество, които не се свеждат само до предсавителството.

Обхватът на законовото представителство е определен в закона и обикновено той е пълен, защото включва цялата дейност на дружеството. Обхватът на доброволното представителство, обаче е ограничен от волята на представлявания търговец и по начало се определя от упълномощителна сделка.

Друго деление на търговското представителство е на самостоятелно и несамостоятелно. Несамостоятелни са търговските представители, които се намират в трудови отношения с търговеца и са зависими от неговите указания.

Търговското представителство бива още активно и пасивно, единично и колективно.

Търговското представителство, в отличие от гражданското, е винаги възмездно.

Прокурист.

Определение – легално е уредено в чл. 21, ал. 1, изр. 1: прокуристът е физическо лице, натоварено и упълномощено от търговец да управлява предприятието му срещу възнаграждение. Прокуристът се нарича търговски управител. Всъщност прокуристът е един особен пълномощник, като особеностите са от една страна с оглед кръга на действията, които може да извършва или обема на представителната власт, който се определя от закона, а не от волята на упълномощителя – търговец и от друга страна има особености и с оглед възникването на представителната власт.

Както при всяко упълномощаване между прокуриста и принципала (търговец) възникват две правоотношения:

1) Основно правоотношение, чието съдържание включва задълженията на страните. То урежда вътрешните отношения между прокуриста и принципала и възниква въз основа на трудов договор, мениджърски договор или от други разновидности на договора за поръчка.

2) Представителната власт възниква от упълномощителна сделка.

Най-важно за прокуриста е представителната власт и особеността, че тя се определя от закона. Така прокуристът съчетава белези на законното и договорното представителство. Принципалът може да влияе в много малка степен, а представителната власт е много широка – прокуристът може да извършва всички действия и сделки свързани с търговското занятие. Прокуристът е alter ego на търговеца, той има представителна власт, която е толкова широка, че почти се покрива с цялата дееспособност на търговеца. Чл. 22, ал. 2 in fine казва: Други ограничения нямат действие по отношение на трети лица, т.е. дори ограниченията на представителната власт на прокуриста да са вписани в търговския регистър те нямат действие за 3тите лица. Представителната власт на прокуриста не е неограничена.

1) Представителната власт се ограничава само до действия, които имат търговски характер.

2) Прокуристът (смята се, че е изрично вписано) не може да извършва действия, които изискват личната преценка на търговеца – напр. образуване на ново предприятие или преобразуване на настоящото. Тъй като това ограничение е теоретично въведено се поставя въпросът до къде се разпростират личните действия.

Прокуристът не може сам да упълномощава прокурист, т.е. не може да преупълномощава лице със същите пълномощия като неговите (чл. 22, ал.1, изр. 2), защото личността е от съществено значение за това упълномощаване. Законът допуска прокуриста да упълномощава и да оттегля пълномощното на други пълномощници, които не са прокуристи (напр. на обикновени търговски пълномощници).

Законът в чл. 22, ал. 2 съдържа още едно ограничение – прокуристът не може да отчуждава и да обременява с тежести недвижими имоти освен ако не е специално упълномощен.

Всички тези ограничения не са резултат на волята на принципала, а на закона.

Принципалът може да влияе върху представителната власт на прокуриста само по един начин – като ограничи прокурата само върху един клон на предприятието (чл. 22, ал. 2, изр. 2).

Търговски представител.

Търговският представител е лице, което самостоятелно и по занятие сътрудничи на друг търговец при извършване на търговската му дейност.Отношенията между търговеца и търговския представител се уреждат с формален (в писмена форма) договор.

Търговски посредник.

Търговец, който по занятие посредничи за сключване на сделки. Отношенията на търговския посредник със страните се уреждат с неформален договор за поръчка.

Търговски пълномощник.

Лице, упълномощено от търговеца да извършва посочените в пълномощното действия срещу възнаграждение. За разлика от прокуриста представителната власт на пълномощника е ограничена от волята на търговеца, а не се определя от закона и договорът му не се вписва в търговския регистър. Търговският пълномощник не може без знанието на търговеца да прехвърля представителните си пълномощия на друго лице.

Търговски помощник.

Лице, което е назначено срещу възнаграждение в търговското предприятие на търговеца да извършва действия в услуга на търговеца.Той се смята за овластен да извършва сделки, ако работи в общодостъпно място за търговия и извършва сделки, които по начало се извършват там.

При търговското представителство вписването му  в търговския регистър може да играе съществена роля.

При събирателните дружества всеки съдружник има право да представлява дружеството.

При командитните представителството се осъществява от неограничено отговорните съдружници.

При дружествата с ограничена отговорност е налице органно представителство. Съгласно чл. 141, ал. 2 ТЗ дружеството се представлява от управителите или управителя. При няколко управители всеки един от тях  може да действа самостоятелно, освен ако дружествения договор не предвижда друго.

При акционерното дружество представителството също е органно. То се осъществява от членовете на съвета на директорите или на управителния съвет. Представителството е колективно, освен ако уставът предвижда друго.При определени условия членовете на представителния орган могат да овластяват едно или няколко лица  от състава си да представляват дружеството. В случая е налице упълномощаване и деривативно представителство.

При командитното дружество с акции представителството се извършва от членовете на съвета на директорите, който се състои от неограничено отговорните съдружници.

Съотношение между гражданското и търговското представителство.

При доброволното гражданско представителство обхватът и правомощията на представителя се определят от упълномощителната сделка. При доброволното търговско представителство – от закона. Извън посочените в закона ограничения търговецът не може да ограничава представителната власт с действие за трети лица.

Представителството в търговското право има по-ограничени правомощия. То не обхваща действия извън търговската дейност.

ж) действия от чуждо име без представителна власт

1. Правилото.

При липса на представителна власт лицето, което извършва правни действия от чуждо име, действа като мним представител, лъжепредставител независимо дали знае липсата или се е заблудил, че е овластен.

Извършването на правни действия извън границите на учредената представителна власт е също неправомерно.

Правно действие, извършено от чуждо име без представителна власт или при превишаване на нейния обем, не поражда правни последици за мнимо представлявания. Тези действия могат да го обвържат, само ако той изяви воля за това, ако ги потвърди – чл. 42, ал.2 ЗЗД.

Следователно правни действия, извършени от чуждо име без представителна власт или при превишаване на учредената представителна власт не пораждат правни последици нито между страните, които са ги извършили, нито спрямо трети лица, като същевременно те се намират във висящо положение, докато не е сигурно дали мнимо представляваният ще ги приеме в своята имуществена сфера.

2. Изключения от правилото.

В ЗЗД е уредено само едно изключение в чл. 41, ал.2. Според тази разпоредба прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването е подлежало на вписване и то е било извършено.

Според облигационното право сделка сключена без представителна власт се намира във висяща недействителност и не може да породи действие, докато лицето от името на което е сключен договора не го потвърди – чл. 42, ал.2 ЗЗД. Обратно е положението при търговските договори. Когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването – чл. 301 ТЗ. Следователно първоначално е налице висяща действителност, договорът поражда действие, което обаче може да отпадне с обратна сила, ако търговецът се противопостави на сделката веднага след узнаването й.

3. Потвърждаването.

Потвърждаването се извършва с едностранно волеизявление на мнимо представлявания. Може да се извърши и чрез представител с надлежна представителна власт.

Потвърждаване с конклудентни действия е допустимо, само когато за правното действие не е предписана форма като условие за действителност.

Правните последици на подвърждаването са, че между мнимо представлявания и останалите участници в правното действие възникват правните последици от момента, когато то е извършено от тях и мнимия представител.

4. Правоотношения при отказ от потвърждаване.

При липса на потвърждаване и ако третото добросъвестно лице претърпи вреди, мнимият представител дължи обезщетение. В полза на третото лице действа оборимата презумция за добросъвестност.

Отношенията между мним представител и мнимо представляван следва да се уредят при липса на потвърждение според правилата за водене на чужда работа без пълномощие –  чл. 60 и сл. ЗЗД.

Ако мнимо представляваният не потвърди правни действия, от които фактически се е обогатил, срещу него могат да се водят  исковете за неоснователно обогатяване по чл. 55 – 59 ЗЗД.

 

 

4. Сроковете в гражданското право:

а) видове срокове, последици;

б) начало и край на сроковете;

в) спиране и прекъсване на давностните срокове;

г) действие на изтеклата давност;

д) преклузивни срокове.

 

а) видове срокове, последици.

В гражданското законодателство сроковете се уреждат от общи правни норми като чл. 72 ЗЗД и от специални за отделните видове срокове. Сроковете са периоди от време. В зависимост от това кой ги установява сроковете биват: законни, съдебни, административни и договорни. Според правните им последици те биват правопрекратяващи, правопораждащи или правопроменящи.

Законни – установени с нормативен акт, като например сроковете за продължителност на авторското право.

Съдебни – срокът за представяне на документ в процеса от трето лице по чл. 192 ГПК, срокове за внасяне на депозити за свидетели и вещи лица.

Административни – определят се от длъжностните лица на администрацията, като например органи на държавния технически контрол могат да задължават лица, извършили незаконни строежи, да ги премахнат или поправят в определени от тези длъжностни лица срокове.

Договорни – те се определят от участниците в сделките, като например отлагателен срок в договора за изработка, падеж на задължението по договор за наем.

Сроковете могат да имат прекратително действие спрямо гражданските правоотношения: като прекратителен срок, предвиден в договор, 20 – годишния срок за действие на патента, 50 – годишния срок след смъртта на автора за продължителността на авторското право и други.

Сроковете на погасителната давност имат значение за защита на субективни права. След изтичането им задълженото лице може да предизвика прекратяване на възможността за защита на правото чрез органите на съдебната власт.

Давностните срокове са периоди от време с начален и краен момент. Правните им последици не се прилагат служебно, а въз основа на волеизявление на заинтересованото лице. Давностните срокове могат да бъдат; придобивни или погасителни.

Погасителната давност е период от време, през който не са настъпиили юридически факти, които да предизвикат погасяване на вземането. Придобивната давност се свързва с упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът третира като своя през определен от закона срок.

Погасителната давност е 5 години, ако не е установен със специална правна норма срок с друга продължителност. Законодателят свързва погасителната давност с вземанията, които са облигационни субективни права.  Изтеклата погасителна давност е юридически факт, който поражда за задълженото лице право да се позове на давността. След изтичане на давността длъжникът може да избира между два вида поведение. Или доброволно да изпълни задължението без да се позовава на изтеклата погасителна давност, или да изчака спрямо него да си предяви претенцията носителят на субективното право и тогава да възрази като се позове на изтеклата давност и да се откаже да изпълни задължението си. Правото си да се позове на погасителната давност задълженото лице може да упражни само чрез възражение.

Погасителната давност не се прилага спрямо вещните права. В чл. 59, ал. 3 и чл. 67 ЗС се уреждат преклузивни срокове, макар в чл. 67 ЗС да се говори за давност.

Чл. 59. Правото на ползуване се погасява със смъртта на ползувателя, ако то не е учредено за по-кратък срок.

Правото на ползуване, учредено в полза на юридическо лице, се погасява с прекратяването му, ако не е установен по-кратък срок.

Правото на ползуване се погасява и с погиването на вещта, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години.

Чл. 67. Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.

Правото на собственост и исковете за неговата защите не се погасяват по давност, както и останалите вещни права.

Изтичането на давността само по себе си не поражда погасителния ефект, субективното право и правно задължение същестуват и след това, поради което изпълнението е извършено на правно основание и не се дължи връщането му.

Погасителната давност има за правна последица отпадане на възможността за защита и за принудително осъществяване на правото, докато придобивната е първично основание за придобиване на вещни права. Действието на придобивната давност се свързва и с прекратяване на вещните права на предишния собственик на придобитата по давност вещ и на лицата, на които той е учредил права.

Придобивната давност е институт само на вещното право, докато погасителната давност принадлежи към общата част на ГП и намира широко приложение както във всички клонове на ГП, така и в останалите отрасли на частното право и за имуществени права от публичноправен характер – като вземания на държавата за данъци и такси.

Видове давностни срокове.

Общата погасителна давност е установена в чл. 110 ЗЗД с продължителност от 5 години. Тя се прилага, когато не е установен в закона срок с друга продължителност.

Тригодишната давност е установена в чл. 111 ЗЗД за три групи вземания:

За вземанията за възнаграждения за труд, за които не е предвидена друга давност.

За вземанията за обезщетения и неустойки по неизпълнен договор.

За вземанията за наем лихва и други периодични вземания. Тригодишна е още давността за правото да се иска унищожаване на сделка по чл. 32, ал. 2 ЗЗД, за исковете по чл. 195 ЗЗД, ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка – чл. 197, ал.1 ЗЗД и др.

Едногодишна погасителна давност е установена за правото да се унищожи сделка поради крайна нужда и явно неизгодни условия по чл. 33 ЗЗД, за исковете по 195 ЗЗД , при продажба на движими вещи с недостатъци – чл.196 ЗЗД, за исковете за вреди, причинени по превозен договор и др.

Шестмесечна погасителна давност се предвижда за искове поради недостатъци по чл. 195 при продажба на недвижими имоти – чл. 197 и др.

Рекламационните срокове се уреждат с изрични правни норми, въз основа на които за носителя на определени субективни права се поражда задължение да направи искане пред задълженото лице в срока доброволно да уредят отношенията си. Отправянето на рекламация в срока може да е признато изрично от закона като положителна процесуална предпоставка за упражняване на процесуалното право на иск.

б) начало и край на сроковете

Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, когато вземането става изискуемо. Този момент е установен като начало на давността при облигационните права, за които е предвиден срок за изискуемост. Съгл. чл. 114, ал. 2 когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Ако за облигационното право не е предвиден срок за изискуемост, то може да се претендира веднага след възникването си и този момент е началото на погасителната давност.

За вземанията от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. Ако той е известен от момента на извършване на деликта срокът започва да тече от този момент. При вземания от непозволено увреждане има комплицирани случаи, при които давността не тече от един и същ начален момент за всички вреди. Ако известно време след извършване на деликта се прояват нови увреждания на здравето на пострадалия, които се намират в причинна връзка с виновното и неправомерно деяние, за тях ще може да се търси обезщетение допълнително и началният момент ще бъде проявяването на тези вреди.

При искове за неустойка за забава давността започва да тече от последния ден за който се начислява неустойката.

Начален момент на давността при някои специални случаи:

При договор сключен под отлагателен срок, началният момент е настъпването на срока. При отлагателно условие от деня на сбъдването му започва да тече давността.

При задължения за бездействие с нарушаването им се поражда правото на иск и започва течението на давността.

Когато е уговорено , че длъжникът ще изплати когато има възможност за това, кредиторът има право да иска съда да му определи достатъчен срок, след изтичането на който започва да тече давността.

При вземания за дадено без основание чл. 55, ал.1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от получаването на престацията.

При вземания за дадено въз основа на отпаднало основание ПД започва да тече от осъществяване на ЮФ, който предизвиква отпадане на основанието.

Давностния срок за унищожаване на сделки по чл. 32 ал. 2 ЗЗД, започва да тече от навършване на пълнолетие, прекратяване на запрещението, откриването на грешката или измамата и др.

За искове по чл. 195 ЗЗД поради недостатъци на продадената вещ, началото на давността е предаването на вещта.

Краят на погасителната давност се определя, като се отчита срока от началния момент според установената в закона продължителност за конкретния случай и се спазят правилата за броене на сроковете по чл. 72 ЗЗД. При определяне на крайния момент следва да се съобразяват още правилата за спиране и прекъсване на давността.

72. Срокът, който се брои по месеци, изтича в съответното число на последния месец; ако този месец няма съответно число, срокът изтича в последния му ден. Срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица. Когато срокът се брои по дни, не се брои денят на събитието или на момента, от който започва да тече срокът. Срокът изтича в края на последния ден.

Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен ден.

Когато срокът изтича определено число дни преди известен ден, този ден, както и денят на изтичането на срока не се броят,

Писмените изявления и съобщения, от каквото и да било естество, се считат за извършени в срока, ако са предадени на пощата, по телеграфа или с радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока.

Под начало на месеца се разбира първо то число, под среда на месеца – петнадесетото число и под край на месеца – последният ден на месеца.

в) спиране и прекъсване на давностните срокове

След като е започнала да тече давността е възможно да се появят такива факти, които представляват пречка от правна и от друга гледна точка носителят на субективното право да го упражни.

Спиране

В чл. 115 ЗЗД са уредени изчерпателно онези обстоятелства, при настъпването на които и докато те съществуват, изтеклият период от време не се включва в погасителната давност. За да могат обстоятелствата от чл. 115 ЗЗД да предизвикат спиране на давността е необходимо да е налице притезание, спрямо което давността се прилага и тя да е започнала да тече , но да не е изтекла напълно.

Давност не тече между съпрузи, защото съществуват задръжки от етично естество да се упражняват субективни права между тях.

Давността не тече между деца и родители, докато последните упражняват родителските си права. Тя не тече в отношенията с този родител, който упражнява представителна власт и попечителско съдействие, а не и спрямо този, който е лишен от родителски права.

Давността не тече между намиращите се под настойничество и попечителство и техните настойници и попечители докато трае настойничеството и попечителството.

Същото се отнася и за вземания за обезщетение на ЮЛ с/у техните управители, докато последните са на служба.Отнася се и за вземания за обезщетение на ЮЛ с/у ФЛ, които са в състава на представителния орган.

Давностен срок не тече за вземания на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител и 6 м. след назначаване на такъв или след прекратяване на недееспособността.

Давностен срок не тече докато трае съдебният процес относно вземането, когато е предявен иск за субективно право. В този случаи спиране на давността настъпва само ако искът бъде уважен с влязло в сила решение.

Ако давностният срок изтича по време когато кредитирът или длъжника са военно мобилизирани, искът може да се предяви до изтичане на 6 месеца от демобилизацията.

Последици: Докато са в сила обстоятелствата , които са основание за спиране на погасителната давност изтеклия период от време не се включва в срока на давността. Давността се удължава с периода от време, през който не е текла.

Съгласно чл. 116: Давността се прекъсва:

а) с признаване на вземането от длъжника;

б) с предявяването на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;

в) с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Последици: чл.117. (1) От прекъсването на давността почва да тече нова давност. (2) ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.

Според чл.125 ЗЗД прекъсването на давността спрямо един солидарен длъжник няма действие спрямо останалите.

При обстоятелства от които личи, че носителят на субективното право проявява активност да го упражни, но това не става поради лошото му имуществено състояние на длъжника са дава възможност чрез прекъсването на давността да се усуети нейното изтичане и лишаване на притежателя от правото на правна защита.

Прекъсването на погасителната давност може да настъпи само, когато за определено притезание тя е започнала да тече, но още не е изтекла.

Едно от основанията за прекъсване е признаването на вземането от длъжника. Това може да стане изрично като се декларира, че лицето има правно задължение към носителя на притезанието или се обещае изпълнение в бъдеще. Признаването на задължението може да се извърши и с конклудентни действия, като плащането на лихвите на задължението и др. Признаването може да се извърши лично или чрез представител.То трябва да се адресира до носителя на притезанието, до негов представител или да се направи пред държавен орган сезиран с искане за защита на субективното право.

С предявяването на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Но с уважаване на иска за обезщетение поради непозволено увреждане за определен период от време не се прекъсва давността спрямо притезанието за друг период от време.

Възражението прекъсва погасителната давност ако се отнася до права, за които тя тече и се прекъсва от лице, което осъществява свое субективно право чрез него.

Друго основание е предприемането на действия за принудително изпълнение. Такива действия могат да се предприемат след издаване на изпълнителен лист въз основа на осъдително съдебно решение или на заповед за изпълнение. Изпълнителното дело се образува по молба на притежателя на неосъщественото притезание, който е взискател по делото.

Съгл. Чл.117 ал.1 ЗЗД, от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Това означава че изтеклият срок до прекъсването загубва своето правно значение като давност. Новата давност започва да тече от настъпването на основанието за прекъсване. При иска и възражението този момент е влизането в сила на решението, с което са уважени.

Прилагане на давността.

Според чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Нейните правни последици настъпват ако задълженото лице изяви воля да се ползва от нея. Това става чрез възражение. Възражението може да се направи винаги когато носителят на субективното право, за което е изтекла давността иска да получи по него изпълнение. Погасителната давност дава право на задълженото лице да откаже правомерно да изпълни задължението си като противопостави възражението за изтекла давност.

Задълженото лице може да се откаже от изтеклата погасителна давност. Това може да стане с едностанно волеизявление, адресирано до носителя на притезанието. Отказът може да бъде пълен и тогава тече нова давност или частичен, когато е само за част от изтеклата давност. Изтеклата давност поражда право на задълженото лице да откаже изпълнението на задължението чрез възражение.

Ако вместо да направи възражение, задълженото лице изпълни, по този начин то погасява правното си задължение и не може да иска възстановаване на даденото. Същия правен ефект настъпва и когато задълженото лице изпълни без да знае, че погасителната давност е изтекла.

Възражението за погасителна давност може да породи правни последици, само когато задължението не е още погасено.

г) действие на изтеклата давност

Последиците на изтеклата погасителна давност , когато е направено възражение за задълженото лице на първо място са: прекратяването на правото на иск и/или на принудително осъществяване в материален смисъл тоест от притезание преминава в състояние, при което не се ползва със защита и не може да се осъществи принудително, превръща се в естествено право.

Ако погасеното по давност притезание е част от сложно правоотношение, погасителната давност по него не засяга останалите субективни права по правоотношението, ако законът не постановява изрично друго.

Третите лица,  които са поели задължение заради чужд дълг, се ползват от изтеклата давност спрямо длъжника.

Погасяването на главното вземане предизвиква погасяване на допълнителните, макар давността за тях да не е изтекла.

д) преклузивни срокове.

В частното право има освен давностни и други срокове, които имат значение при упражняването и защитата на субективните права. Тези срокове се наричат прекратителни или преклузивни. За преклузивните срокове няма обща правна уредба. Като преклузивни се квалифицират сроковете от СК за исковете за оспорване на бащинство, припознаване и др., срокът по чл. 87 ЗЗД, чл.32. ЗС и др.

Докато давностните срокове могат да се установяват само с нормативен акт, преклузивните срокове за субективни права могат да се уговарят между страните в техните сделки, напр. прекратителен срок в договор за наем , влог и др.

Преклузивните срокове, които се уговарят между страните, могат по тяхно съгласие да се скъсяват или удължават, докато това не е допустимо по правило при погасителната давност.

Началният момент на погасителната давност се свързва с възникване на правото на иск в материален смисъл, т.е. с превръщане на субективното право в притезание, докато преклузивните срокове започват да текат от възникване на субективното право.

Преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване и се прилагат служебно от държавните органи, докато обратното важи за погасителната давност.

Отказ от изтекъл преклузивен срок е допустим , за разлика от погасителната давност – чл. 113 ЗЗД. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.

Правното действие на преклузивните срокове се състои в прекратяване на субективното право и на съответстващото му правно задължение и настъпва автоматически с изтичането на срока. Изпълнение на правното задължение след изтичане на срока е лишено от правно основание и подлежи на връщане.

 

 

5. Неизпълнение:

а) същност и форми;

б) невиновна невъзможност за изпълнение – последици;

в) причини за неизпълнението, за които длъжникът отговаря;

г) виновна невъзможност за неизпълнение;

д) забава на кредитора.

 

а) същност и форми.

Неизпълнението е несъответствие между фактическото и дължимото. Когато говорим за неизпълние разбираме някакво отклонение от действията или бездействията, които се изискват от участниците в облигационното отношение.

Чл.79(1) ЗЗД урежда принципа на точното изпълнение. Всеки длъжник трябва точно да изпълни задължението си . Само така облигационното отношение достига крайната си цел и достига нормалния си край.

Нашето гражданско право държи на реалното, ефективното и точно изпълнение на задълженията дори ако трябва да се наложи по принудителен ред.

Неизпълнението на задължението, неосъществяване изобщо на дължимия резултат съставлява едно ненормално развитие на облигационното отношение. То представлява една празнина от гледна точка на законността тъй като правният ред очаква доброволно да бъде изпълнено задължението. Празнина и от гледна точка на кредитора, който е очаквал дължимото му, да бъде престирано. Празнина най-сетне и в общостопански мащаб. Затова всяко неизпълнение е не само анормално развитие но облигационното отношение, но и едно правно, стопански и социално вредно, нежелано явление с редица неблагоприятни отражения.

Неизпълнение.

Само при точно изпълнение облигационното отношение достига до своята крайна цел. Дължимият резултат е осъществен, кредиторът е удовлетворен, а длъжникът е освободен от своето задължение.

Неизпълнението е патология в развитието на облигационното отношение. То е неизпълнение на дължимата престация, на дължимия резултат или дължимо поведение. Не всяко неосъщесвяване на престацията е неизпълнение – трябва да е съществено според чл. 87, ал. 4 ЗЗД.

Причини за неизпълнението:

1. Може кредиторът да не е създал необходимите предпоставки за изпълнение на задължението, когато е необходимо съдействие от страна на кредитора. В този случай говорим за забава от страна на кредитора. Ако купувачът не представи спецификация на стоките, доставчика няма да може да му ги достави.
2. Възможно е неизпълнението да се дължи поради някакво случайно събитие или непреодолима сила, причина , която не може да се вмени във вина нито на длъжника нито на кредитора. Тогава говорим за обективна невъзможност за неизпълнение и няма да има отговорност за неизпълнението.
3. Причината може да е в длъжника, поради неговото виновно поведение, той не е изпълнил дължимата престация.

Форми на неизпълнението.

Неизпълнението изобщо може да се прояви в най- различни форми. Може да не е изпълнено никак или пък само от части, със закъснение, лошо – изобщо неточно.

1. ПЪЛНО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ е налице когато длъжникът не е осъществил нищо от предметното съдържание на дължимата престация – когото не е извършил нищо от това, което трябва да извърши или даде. Или пък е извършил противно на онова , което е трябвало да не върши. Или пък е изпълнил дължимата престация толкова късно и толкова лошо, че кредиторът няма никакъв интерес. Престацията е възможна, но не е осъществена. Понятието пълно неизпълнение има различен смисъл. В един случай то се противопоставя на частичното изпълнение, в други случаи има форма на забава. Пълното неизпълнение може да се противопостави на изпълнението с недостатъци.
2. НЕТОЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ – то не е адекватно на дължимото по време, количество или качество.

2.1 Частично изпълнение. То не съответства на дължимото в количествено отношение. При него длъжникът е осъществил само част от дължимия резултат. За останалата част длъжникът изпада в забава.

2.2 Забавено изпълнение. То е неточно във времето . Длъжникът престира, но не когато дължи. Понякога дори кредиторът вече няма интерес от такова закъсняло изпълнение. В тези случаи то се приравнява на пълно неизпълнение. Това е така при т.н. фикс-сделки.

2.3 Лошо изпълнение. Всякакъв друг вид неточно изпълнение (в качествено отношение), когато то може да премине в пълно, ако несъответствието му е много голямо.

Средства, с които се ликвидират последиците от неизпълнението.

1\ Иск за пряко изпълнение. Чрез него кредиторът може да постигне макар и със забава и по принудителен ред , ефективно осъществяване на дължимия резултат

Този иск допринася за осъществяването на ония цели и интереси, заради които облигационното отношение е създадено.

2\ Овластяване на кредитора. Кредиторът може да бъде овластен от съда да осъществи сам за сметка на длъжника резултата, който последният виновно не е осъществил. Това е възможно, когато задължението е заместима престация.

3\ Договорна отговорност. Когато прякото изпълнение е станало обективно невъзможно или не представлява вече интерес за кредитора, законът възлага вредите от неизпълнението върху длъжника ако това неизпълнение се дължи на негова вина.

4\ Освобождаване от отговорност. Когато неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които длъжникът не отговаря, няма основание да му се възложат вредите от неизпълнението. Точно обратното, справедливо е да бъде освободен от отговорност за неизпълнение щом не е причинил невъзможността.

б) невиновна невъзможност за изпълнение – последици.

Начална невъзможност.

Може да се поема задължение само за нещо възможно – за нещо практически и правно осъществимо по време на поемане но задължението. Иначе не възниква обвързаност за длъжника. „Нищожни са – казва чл.26(2) договорите, които имат невъзможен предмет“

 Последваща невъзможност.

Форми на невъзможност за изпълнение – фактическа (например спадането на нивото на река Дунав за корабоплаването), и юридическа (забрана за износ).

Ако престацията никога не може да  се осъществи говорим за обективна невъзможност, ако не може да се осъществи от конкретния длъжник – за субективна невъзможност.

Това е невъзможността да се изпълни едно вече породено и напълно валидно задължение – обективна невъзможност да се осъществи дължимия резултат, настъпила след възникване на облигационното отношение. При това трябва да се различава дали неизпълнението е станало по вина на длъжника или без вина на длъжника.

Ако неизпълнението не се дължи на неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника, ако то се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, казваме, че е налице невъзможност за изпълнение, която (стига да бъде доказана) освобождава длъжника от всякаква отговорност-чл.81(1).

1. Това е винаги когато става дума за едно случайно по своя произход обстоятелство, чието настъпване длъжникът нито е предизвиквал, нито е могъл, а не е бил и длъжен да предвиди. Пожарът, който е унищожил индивидуално определената вещ, която трябва да се престира; земетръсът който предизвиква срутване на пластове в един рудник и осуетява навременното изпълнение на доставката и т.н. и т.н.
2. Необходимо е не само да е настъпило едно случайно събитие, но и това събитие да създава, да причинява невъзможността, т.е. между случайното по произхода си събитие и невъзможността за изпълнение трябва да съществува отношение на причинна зависимост. Така например Х бива повикан на военна служба. Той не е могъл да предвиди това обстоятелство. То не може да му се вмени във вина просто защото не го е предизвикал. Но ако под предлог на повикването му на военна служба Х не изпълни задължението си да прехвърли на У недвижимия имот, който е обещал да му продаде, ще вменим във вина на Х неизпълнението на това задължение. Защото Х може да упълномощи другиго да изповяда продажбата по нотариален ред.
3. В невъзможността не се крие въобще нищо абсолютно. То е относително понятие. То е относително във времето и пространството. Едно събитие е пречка за изпълнение – причинява невъзможност, не поради своето вътрешно естество, но по силата на взаимното отношение на ред условия и конкретни обстоятелства. Това, което лесно може да се предотврати при едни условия, може да бъде неотклонимо на друго място и при други условия.

Можем следователно в заключение да кажем, че едно събитие съставлява непреодолима пречка за изпълнение на задължението, ако е създало такова състояние, че с оглед на добросъвестността – с оглед на достъпните и практикувани способи за изпълнение – всички усилия на длъжника да престира биха били лишени от практически резултат.

Субективна невъзможност.

Неизпълнението може да се дължи на причина, която съставлява пречка за изпълнение само по отношение на длъжника. За този случай казваме, че е налице лична, субективна невъзможност. Обикновено обективната невъзможност освобождава длъжника, а субективната не го освобождава от задължението му.

Субективната невъзможност е приравнена на обективната възможност за изпълнение. Тя не освобождава длъжника и той ще отговаря за вредите причинени от нея. Например длъжникът не може да изпълни своето задължение, защото няма парични средства или се намира в болнично заведение. Изключението е субективната невъзможност ще бъде равна на обективната , само когато задължението е intuito personae.

Чл.81(1) казва, че длъжника не отговаря когато неизпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Без вина няма отговорност.

 Последици при невиновна невъзможност за изпълнение.

(За да се преценят последиците от невъзможността за изпълнение е необходимо да се види характера на престацията. Дали има обективна или субективна невъзможност, дали задължението е свързано с родово определена или индивидуално определена вещ. Паричните задължения нямат невъзможност за изпълнение.)

1. Задължението се погасява. От длъжника не може да се иска онова, което е станало невъзможно по причина, която не може да се вмени във вина. Не може да се иска от него обезщетение за неизпълнение.
2. Доказване на невъзможността. Длъжникът трябва да докаже невъзможността, да докаже причината, която прави усилията му практически безполезни.
3. Отговорност за случайни събития. Възможно е длъжникът да е поел рисковете от събитието, което причинява невъзможността. В такъв случай той не се освобождава от задължението си. То се превръща в задължение за парично обезщетение.
4. Заместваща облага. От събитието, което прави изпълнението невъзможно, понякога възникват претенции за обезвреда в полза на длъжника. Той може да се е застраховал срещу това събитие и сега – след настъпване на събитието – му се дължи застрахователно обезщетение. Купил е например някой една индивидуално определена вещ. С това е станал нейн собственик (чл.24(1). Продавачът трябва да му я предаде. Но по вина на трето лице вещта е погинала. Това трето лице очевидно дължи обезщетение. Но това обезщетение дължи не на продавача, а на купувача – на новия собственик на вещта. Щом „рискът е за собственика“, а купувачът е вече собственик на продадената и непредадена му вещ, нему се пада облагата – обезщетението, което идва на място на дължимата престация. Комуто рискът, нему и облагата.

Но купената вещ може да е погинала не по вина на трето лице, а в резултат на едно случайно събитие. Била е обаче застрахована от продавача. Кой ще получи застрахователното обезщетение: купувачът или продавачът? Отговорът е, че застрахователното обезщетение принадлежи на купувача.

Извод: ако има заместващи облаги те изцяло заместват погиналата престация.

5. Рискът от погиването на вещта. Най-важната последица от неизпълнението е рискът и това върху кой ще тежи.

1) Зависи от това какъв е договора. При едностранните договори рискът е за кредитора. При тях само едната страна е задължена към другата. Другата има само права. Невъзможността да се изпълни това единствено задължение освобождава длъжника. Заемателят не ще бъде в състояние да върне заетата вещ и няма да дължи обезщетение.

2) При двустранните договори права и задължения възникват и за двете страни, всеки се задължава, защото ще получи нещо насреща. Ако една от страните се освободи от задължението си поради невъзможното му изпълнение, другата ще трябва ли да изпълни насрещното си задължение, щом то е изпълнимо? Ако трябва да изпълни, тя ще даде нещо и нищо няма да получи насреща – рискът ще тежи върху кредитора. Ако пък освободим и нея от задължението, рискът ще легне върху длъжника, чиято престация е станала неизпълнима.

Законодателствата обикновено въвеждат правилото, че рискът тежи върху длъжникът.

Това е общото правило. Рискът тежи върху кредитора  е изключението. Но това изключение има много широко приложение и голямо практическо значение, че мнозина са склонни да считат изключението за общо правило.

У нас законодателя постъпва точно по същият начин. Общото правило е установено в чл.89 ЗЗД.“При двустранните договори , ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право.“ Все едно, че не е сключван. Задължението на дръжникът се погасява. Заедно с това се погасява и задължението на другата страна. Никой никому няма да даде нищо. Правилото може да се формулира така: рискът тежи върху длъжника, чието задължение е станало неизпълнимо.

Изключението.

По правило рискът тежи върху длъжника, чиято престация е станала невъзможна. От това правило съществува едно важно изключение – че при престация на индивидуално определена вещ рискът е за кредитора, за купувача т.е. рискът е за собственика (res perit domino). Така е и при родово определените вещи, но след като са били индивидуализирани. При липса на противно съглашение рискът от случайното погиване или повреждане на прехвърлената в собственост вещ преминава върху приобретателя с преминаването на собствеността.

При задължения за прехвърляне на собственост върху определена вещ собствеността преминава върху приобретателя по силата на самия договор – със самото му сключване. От този момент приобретателят е собственик, макар вещта да не му е предадена. И понеже е собственик, като всеки собственик той понася последиците на случайното погиване или повреждане на собствената си вещ (res perit domino).

Частична невъзможност за изпълнение.

Когато престацията е станала отчасти невъзможна, тогава длъжникът се освобождава да престира невъзможните части, но е длъжен да престира възможните. Кредиторът може да иска разваляне на договора по съдебен ред ако може да докаже, че няма интерес от частичното изпълнение.

в) причини за неизпълнението, за които длъжникът отговаря; г) виновна невъзможност за изпълнение.

По нашето право договорната отговорност се основава на принципа на вината. Вината е субективен елемент на основанието на договорната отговорност, елемент от фактическия състав, който поражда отговорността. Чл. 63, ал. 2 изисква от длъжника да положи  грижата на добър стопанин. Не го ли стори, той проявява вина

Неизпълнението не винаги се дължи на невиновна невъзможност за изпълнението. По-често то се дължи на поведението на самия длъжник – на неговият умисъл, на неговата небрежност, на неговата вина изобщо. Ако в първият случай казваме, че неизпълнението се дължи на причина, за която длъжникът не отговаря, във втория случай обратно, казваме, че то се дължи на причина, за която той отговаря. За такъв длъжник възниква договорна отговорност, т.е. задължение да поправи, доколкото е възможно, в натура вредите, причинени от неизпълнението.И така длъжникът отговаря за своята вина.

Условия за отговорност на длъжника.

В гражданското право вината се предполага, в наказателното се доказва и се отчитат мотивите. В облигационното право мотивите нямат значение и критерият е обективен – грижата на добър стопанин.

ВИНА- психическото отношение , което извършителят на неправомерното действие или бездействие има към собственото си деяние и произтичащите от него резултати

Вината има отношение към отговорността в двете си проявни форми – умисъл и небрежност.

1. Умисълът е налице, когато деецът ясно съзнава, че с неизпълнението си причинява вреди на отсрещната страна. Умишлено – със зла воля действа оня длъжник, който макар ясно да съзнава, че ако не изпълни задължението си, ще причини вреди на своя кредитор – иска или допуска настъпването на този неправомерен резултат.

Пряк е умисълът, когато деецът иска настъпването на неправомерен резултат. При евентуалния умисъл деецът допуска настъпването на неправомерния резултат, стига да настъпи целения от него друг правомерен или неправомерен резултат.

Така например умишлено действа оня длъжник, който не ми доставя уговореното семе, за да не мога да засея, макар да знае, че така ще понеса вреди. Или ми достави семе, което е загубило кълняемостта си. Умишлено действа и оня длъжник, който не ми доставя семето, като се надява, че все някак ще се справя с положението и няма да понеса вреди, но допуща, че такива вреди мога и да претърпя, и се съгласява в себе си и това да стане, стига само да може да продаде семето другиму на двойно по-висока цена. Зла воля проявяват явно и двамата – единият иска непременно да загубя; другият не иска непременно да загубя, но е съгласен евентуално и това да стане, стига само той за спечели. Снизхождение не заслужава нито първият, нито вторият.

2. Небрежност. Небрежен е длъжникът, ако неизпълнението на задължението му се дължи на това, че несъзнавано или лекомислено не е положил онази грижа, която е трябвало да положи, за да го изпълни точно. Тази необходима грижа той е длъжен да положи. Но не я полага. Затова е виновен. Упрекваме го в слаба активност – за бездейната му воля. Неговата небрежност може да се прояви в две форми. Длъжникътможе изобщо да не си е представял последиците на неизпълнението си – да не ги е предвиждал. Но е бил длъжен, могъл е и щял да ги предвиди, ако би положил необходимата грижа. В този случай говорим за несъзнавана небрежност. Но може, обратно, да си е представил последиците на своето неизпълнение, без да е съгласен с тяхното настъпване. Той обаче все пак бездейства, като лекомислено се надява, че предвижданите от него противоправни последици на една или друга причина няма да настъпят: съзнавана небрежност.

Дължимата грижа – чл.63(2) ЗЗД

„Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, когато законът изисква друга грижа.“

Грижата на добър стопанин е следователно необходимата и дължима грижа. Ако длъжникът не я положи, той е във вина. Неговото бездействие става причина дължимият резултат да не бъде осъществен. И понеже това бездействие е виновно, длъжникът отговаря за последиците му, за неизпълнението. Дължи се поначало грижата на добър стопанин. В известни случаи обаче се изисква длъжникът да положи „друга грижа“ – по-голяма или по-малка от тая на добрия стопанин.

1. Когато договорът е сключен в интерес на кредитора грижата се намалява. Грижа, по-малка от тая на добрия стопанин, се изисква обикновено, когото длъжникът няма никакъв интерес от сделката, от която произтича задължението му. Влогоприемателят трябва да се грижи за вложената вещ като добър стопанин, макар да не получава поначало възнаграждение за труда си – чл.253(2). Но той отговаря само за умисъл и груба небрежност след изтичане на срока, в който влогодотеля е трябвало да си вземе вложената вещ обратно. Влогоприемателят отговаря следователно само за неполагане на онази грижа, която и най-небрежния стопанин би положил. Управляващият чужда работа трябва да положи в тази си дейност грижата на добър стопанин, щом се е заел с чуждата работа (чл.60 ал.2 във вр. чл.281). Но неговата отговорност може да бъде намалена с оглед особените обстоятелства, при които е поел грижата за чуждата работа – чл.60(3).
2. Когато договорът е сключен в интерес на длъжника грижата се засилва. Така е при заема за послужване. Понеже само длъжникът има интерес от този договор, изисква се той да положи за чуждата вещ не само грижата на добър стопанин, но и да предпочете нейното запазване пред запазването на своите вещи – чл. 244(1). Това значи, че той отговаря, ако е могъл да спаси заетата вещ от случайно погиване, като жертва своята; че отговаря, ако не е положил тази грижа, която полага и най-грижливият човек.

Съдържание на дължимата грижа.

Законът изисква задължението да бъде изпълнено е грижата на добър стопанин. Но той не определя съдържанието на тази грижа. Мащабът на законодателят е относителен, както по отношение на мястото така и по отношение на лицата. Индивидуализирането поставя въпроса за личните качества на лицата. Липсата на определени интелектуални или физически качества на лицата имат по-малко или по-голямо значение в различните случаи.

Клаузи за неотговорност.

По начало са допустими уговорки, чрез които длъжникът се задължава да положи по-голяма или по-малка грижа от установената от закона. Има хипотези, във които те не са допустими. Напр. при договора за продажба – чл.193(3), не може да се уговаря че продавачът няма да отговаря за недостатъците на вещта. Принципно е положението, че предварителното освобождаване от отговорност или нейното ограничаване се изключва във всички случаи, когато с тях предварително се уговаря, че длъжника няма да отговаря за своя умисъл или за грубата небрежност – чл.94 ЗЗД.

Поставя се и друг въпрос във връзка с вината – отговорността за чужди действия.

1. Длъжникът няма да отговаря за действията на трети лица, които са се вместили в облигационното отношение без негово знание или съгласие и са причинили неизпълнението. Тези трети лица отговарят направо пред кредитора по силата на чл.45 ЗЗД – деликтна отговорност, а не договорна.
2. Длъжникът отговаря обаче за действията на трети лица, които сам е привлякъл към изпълнение на задължението си. Така:

– Довереникът, който не имал право да се замести от друго лице, отговаря за действията на заместника си, като за свои; а ако е имал това право – за вредите причинени от лошия избор на заместника си – чл.283(4).

– Спедиторът може да натовари следващия спедитор за извършване на превоза и без да е овластен за това. Той носи отговорност за действията на следващия спедитор.

– Превозвачът може да предаде товара на другиго за извършване на превоза, но той отговаря за действията на следващите превозвачи до доставяне на товара.

–  Пълномощникът отговаря, както за свои действия, за действията на лицето, което е преупълномощил – чл.43(3).

Длъжникът в тези случаи отговаря не за чужда, а за своя вина – зле е подбрал заместника си.

Всички тези заключения важат за т.н. договорна отговорност. При деликтите отговорността за чужди действия е допустима само в изрично посочените от закона случаи: чл.47 – 49 ЗЗД.

Забавено изпълнение

Забавата на длъжника (mora debitoris) е неизпълнението на едно възможно, изискуемо задължение. Неосъществяване на падежа, във времето, когато е трябвало да се осъществи резултата, неизпълнението на едно все още възможно, но във всички случаи изискуемо задължение.

Забавата е винаги виновна. Можем да говорим за забава само в хипотезите, в които длъжникът отговаря за тази забава, т.е. когато неизпълнението по време се дължи на причини, за които той отговаря. В този смисъл забавата е един технически термин, защото не всяко забавено изпълнение се разглежда като забава на длъжника, а само това забавено изпълнение, което се дължи на причини, за които длъжникът отговаря.

Общо взето тези причини се презюмират: предполага се, че след като е налице неизпълнение, то се дължи на причини, за които длъжникът отговаря и работа на длъжника е да оборва това предположение. Но все пак, в случаите, в които забавеното неизпълнение (неизпълнението по време) се дължи на причини, които не могат да се вменят във вина на длъжника (налице е временна, преходна невъзможност, дължаща се на външна причина: случайно събитие или непреодолима сила) то тогава не бихме казали, че сме изправени пред забава на длъжника, макар изпълнение да няма и то да е забавено, защото няма да настъпят нейните последици (които са по-специални допълнителни възможности на кредитора). Ако длъжникът не е виновен и ако забавата се дължи на временна невъзможност, която не може да му се вмени във вина ще имаме забавено изпълнение, но няма да имаме забава на длъжника и няма да настъпят съответните последици.

За да е налице забава задължението трябва да е изискуемо. Няма да е изискуемо задължението и няма да изпадне в забава длъжника, не само когато не е настъпил още падежа, но и когато той се позовава на нещо, за да не изпълнява – напр. длъжникът се позовава на възражение за неизпълнен договор и ако това позоваване е основателно, той няма да изпадне във забава (въпреки, че не изпълнява), нещо повече твърде вероятно е кредиторът да изпадне в забава. Няма да изпадне в забава длъжникът и когато се позовава на право на задържане. Това ще бъде в хипотезата, когато задържането е дадено за обезпечаване на обратния иск от един несъвършен двустранен договор – напр. задържането на влогоприемателя за разноски по вещта, вкл. и особената хипотеза (вече по двустранен договор) на комисионера или пък на спедитора.

Няма да има забава на длъжника и ако кредитора е в положение на забава на длъжника.

Забавеното изпълнение е това неизпълнение на едно възможно, изискуемо задължение, по причина, за която длъжникът отговаря.

Предпоставки

1. Задължението трябва да е възможно – ако е налице вече окончателната невъзможност не можем да говорим за забава, защото е ясно, че макар и забавено, задължението ще остане неизпълнено, тъй като е вече невъзможно.
2. Изискуемост на задължението – чл.69 ЗЗД:

Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.

Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.

До изискуемостта кредиторът не разполага с претенция или пък тя е парирана от едно насрещно възражение за предварително предявена претенция и длъжникът, макар и върху него да тежи задължението, все още не е длъжен да изпълнява, не може да бъде принуден да изпълни и следователно неизпълнението от негова страна не е противоправно.

3. Поканата от страна на кредитора – чл.84/2 ЗЗД: Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.

При „Време на изпълнение“ проф. Кожухаров казва: когато няма уговорен срок задължението става изискуемо веднага, но веднага не означава мигновено – т.е. длъжникът трябва да бъде поканен. Това е така, но то не засяга изискуемостта на задължението. Задължението си е изискуемо в момента на възникването му, след като не е уговорен срок или такъв срок не следва от закона (както е при заема: ако не е уговорен друг срок трябва да се върне в месечен срок и това е срокът преди изтичането, на който не могат да ви го искат). Но за да изпадне длъжникът в забава, трябва да бъде поканен. А поканата може смислено да се направи тогава, когато вземането е вече изискуемо, иначе е безмислено да се кани длъжника да изпълни едно свое неизискуемо задължение.

Нещата, отнасящи се за поканата при проф. Кожухаров обуславят не възникването на изискуемостта, а изпадането на длъжника в забава.

Следователно след като едно задължение е изискуемо, защото не е обусловено със срок и то става изискуемо със самото си възникване, за да можем да поставим длъжника в забава, трябва да го поканим. При това в поканата трябва да посочим един срок, в който желаем задължението да бъде изпълнено и едва безрезултатното изтичане на този срок поставя длъжника в забава. Размерът на този срок не е необходимо да е особено голям, защото длъжникът в крайна сметка знае, че задължението му е изискуемо и очаква да бъде поканен, но все пак трябва да е съобразен с характера на задължението и на действията, които трябва да извърши длъжника с оглед на изпълнението. За тази покана не е необходима никаква форма – отникъде не следва да има изискване за форма, с оглед нейната действителност (в крайна сметка това си е едно едностранно волеизявление на кредитора). За действителността на поканата не е необходим и някакъв особен текст – дори поканата би могла да се съдържа и в една искова молба. Тази искова молба би могла да се разглежда за длъжника като покана и ако не изпълни ще изпадне в забава. Проблемът обаче е в това, че като получи исковата молба, без да е канен предварително, т.е. без да е поставен вече в забава, длъжникът би могъл в процеса да потвърди, че ще изпълни задължението си, че не го оспорва, да заяви, че сам той с нищо не е дал повод да се предявява този иск “…и понеже признавам дълга в първото заседание и на практика аз не съм неизпълнил, защото не съм бил поставян във забава, моля, разноските по делото да не ми бъдат присъдени и да бъдат възложени на ищеца”. За да не стане това кредиторът трябва да постави длъжника предварително в забава, като го покани не с исковата молба, а с нещо друго.

С какво да го покани? Законът не изисква форма за действителността на поканата, но трябва да е ясно, че длъжникът е получил тази покана, за да бъде валидно поканен. Оттук на практика се използват различни усложнени форми, напр. като нотариална покана (носи се при нотариуса в 3 екземпляра, той ви връща един, втория слага в специална книга, а третия – праща с призовкар на длъжника. И когато призовкарът му го връчи след седмица, две, месец и като се върне обратното листче на призовката, че е връчена, нотариусът прави отбелязване в книгата, в която е вписана поканата, а на кредитора дава също така една разписка, че тази покана е връчена. По този начин се удостоверява, че длъжникът е получил изявлението на кредитора лично на определена дата и текста на това изявление). Всичко това е доста сложно и скъпо и действа бавно.

Няма пречка кредиторът да отиде при длъжника и да го покани устно или пък да му представи поканата писмено, като го помоли той да се подпише, че я е получил – вече има доказателството, че поканата е връчена и откога започва да тече срока, след който длъжникът ще изпадне в забава. Но ако отношенията са ви такива, че това е невъзможно да стане, по-добре е да се използва телеграма с известие за доставяне (не телеграма с платен отговор, не писмо с обратна разписка). Телеграмата с известие за доставяне е телеграма, която се връща при вас също телеграфически, с пълния текст, с който сте я пратили, а освен това и отбелязване на пощата, кога и на кого е връчена – т.е. получавате пълния текст на нотариална покана.

Ако пращате писма с обратна разписка, или препоръчани може да се окаже, че длъжникът ги е получил, върнала се е обратната разписка, но не е ясно какво всъщност е получил: би могъл да твърди, че е получил от вас писмо, което съдържа не вашата покана, а картичка за нова година. Така че с оглед усложненията, които биха настъпили, ако длъжникът оспорва това, че е в забава поради неполучаването на поканата е добре да се даде такава форма на поканата, че кредиторът да има доказателство.

Принципът е, че длъжникът изпада в забава след покана. Изключенията:

1. Когато е определен падеж, т.е. когато задължението е уговорено с някакъв срок, преди изтичането на който то не е изискуемо, не е нужно да каним длъжника на падежа – чл.84/1/изр.1 ЗЗД: Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Не се говори въобще за покана – т.е. прилага се правилото: dies interpellat pro homine (срокът кани вместо човека). Изискуемото в някакъв срок вземане, няма нужда да бъде придружено от покана за длъжника, за да изпадне той в забава.
2. Случая, в който длъжникът е умрял – чл.84/1/изр.2 ЗЗД: Но ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. За да изпаднат в забава неговите наследници трябва да бъдат поканени по разгледания начин.
3. Забавата на деликвента – деликвента е извършителят на деликт. По отношение на задължението му да поправи вредите, да плати обезщетение деликвента се смята винаги в забава – не е нужно да го каним, няма как да уговаряме и срок – „крадецът е винаги в забава“ – чл.84/3 ЗЗД: При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана.

Това правило защитава интересите на увредения, на кредитора по обезщетението с оглед на мораторните лихви, които за деликвента ще текат от деня на извършването на деликта (от възникването на вредите), независимо от това кога кредиторът го е открил, или успял да го покани, или да му предяви иск. Давността е 5 годишна. Като предявим иска можем да поискаме и лихвите върху неговото задължение.

Последици от забавата на длъжника

1. Когато длъжникът е в забава той носи риска от освобождаващата невъзможност – чл.85 ЗЗД:

Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение

Така прибавяме още едно изискване към фактите, които причиняват невъзможност и тази невъзможност не се дължи на причина, за която длъжникът отговаря (невиновна невъзможност) – невъзможността да е настъпила преди длъжникът да е бил в забава (след възникване на задължението, защото иначе ще имаме нищожен договор, но и преди да е изпаднал в забава). Логиката е: ако ние бяхме изпълнили навреме и предметът на престацията беше получен от кредитора, може би тя нямаше да бъде засегната от факторите, които вече я правят невъзможна, защото кредиторът по-добре би се грижил за интересите си. Напр. продал съм ви кучето си в четвъртък и трябваше да ви го дам в петък, но не го направих, с което изпаднах в забава по отношение на предаването. Ако в събота или в неделя кучето погине, тъй като аз съм в забава ще отговарям за това, че не мога ви го предам, рискът ще легне върху мен и аз ще нося отговорност за това случайно погиване и то няма да се разглежда спрямо мен като случайно, защото, ако ви го бях дал може би вие щяхте да го опазите по-добре. Този принцип действа независимо от това, дали вината на длъжника е предпоставка за неговата отговорност или длъжникът отговаря и за случайно събитие. В същност ще се окаже, че в областта на обективната отговорност дори една непреодолима сила да е причинила невъзможността, ако това е станало след като длъжникът е изпаднал в забава, той няма да може да се освободи от отговорност и ще го разглеждаме като неизправен длъжник по причини, за които той отговаря.

Все пак текстът съдържа едно смекчение, което е пряка последица от логиката, върху която той почива: освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение. Ако причините, които правят престацията невъзможна са такива, че престацията би погинала и би станала невъзможна и у кредитора явно е, че тя не се дължи на забавата на длъжника.

Налице е отново едно предположение: когато длъжникът е в забава предполагаме, че и случайната невъзможност за него не е случайна, а се дължи на забавата. За да се освободя от отговорността в хипотезата, която разгледахме трябва да установя, че всички кучета са измрели.

2. Искане за мораторно обезщетение – кредиторът може да настоява за реално изпълнение и заедно с реалното изпълнение, получено обаче късно може, да поиска и обезщетение за вредите от забавата (мораторно обезщетение).

Ако става въпрос за парично задължение ще се дължи мораторна лихва и без да се доказват тези вреди.

Мораторното обезщетение на кредитора ще защити неговия позитивен интерес – той ще иска да бъде поставен в такова положение, което би съществувало, ако беше изпълнено навреме от длъжника: ще получи реално изпълнение и обезщетение за това, че го е получил по-късно.

3. Но ако кредиторът е загубил интерес от късното изпълнение би могъл да иска компенсаторно обезщетение (обезщетение вместо изпълнение), при което положение ще е длъжен да изпълни своето насрещно задължение, ако такова има. Обезщетението вместо изпълнението изключва реалното изпълнение – чл.79 ЗЗД:

Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.

Когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението.

4. Ако договорът обаче е едностранен за кредитора остава възможността да избира само между искането за реално изпълнение и компенсаторното обезщетение (в случай, че е загубил интерес от реалното изпълнение, както и в случай, че реалното изпълнение трудно се постига принудително – напр. при родово определените престации: вещите, които длъжника ги няма и трябва тепърва да ги купува или произвежда и по-добре е да поискаме компенсаторно обезщетение или да развалим договора).Ако договорът е двустранен, кредиторът ще може да го развали, с което би се освободил от своето насрещно задължение и ще има възможност да търси обезщетение за разваления договор. Също така кредиторът има и следните възможности:

• да иска реално изпълнение с обезщетение за забава;
• в случай, че няма интерес от реалното изпълнение (късното изпълнение за него вече е безполезно) той може да предпочете: компенсаторно обезщетение по 79/2 или разваляне на договора. Двете възможности са еднакво достъпни.

Оказва се, ако работим с числа:

– компенсаторното обезщетение е 7 хиляди лева.

– насрещното задължение на кредитора по двустранния договор е 5 хиляди лева.

За да получи 7 хил. трябва да плати 5 – разликата е 2. Ако развали договора ще може да получи обезщетение по чл.88 ЗЗД за разваления договор, което е напр. 2 хил., но ще се освободи от насрещното си задължение и ще си спести 5-те хил.

Чл. 88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.

Вижда се, че икономически нещата си приличат. Когато престацията на кредитора е непарична и нейното реализиране по отношение на друг договор не е много лесно, защото тя е специфична, тогава кредиторът, ако е загубил интерес от реалното изпълнение би предпочел да не разваля договора, за да може по този начин да реализира собствената си престация, която представлява за него интерес само с оглед на този договор и вместо изпълнението на престацията, която поради забавата вече е безполезна за него да получи компенсаторно обезщетение. Напр. сключвам с вас договор, по силата на който аз ще ви дам специалната част на учебника по ОП, а вие ще ми направите торта за рождения ден.Понеже вашето задължение можем да го разглеждаме като фиксирано, защото тортата ви е безполезна, като мине рождения ми ден, вие сте се забавили и аз нямам вече интерес от нея. Ако бих развалил договора, каквото право имам, защото явно е безполезно за мен изпълнение след срока, ще си спестя даването на книгата и бих претендирал от вас само някаква малка разлика за вредите, които съм претърпял от това, че договора е развален (вредите, обезщетяващи негативния ми интерес). Но какво ще правя с книгата, която не ми трябва, а ми беше необходима само като разменна монета по отношение на вашата торта. Затова аз ще предпочета да искам компенсаторно обезщетение, без да развалям договора – да ми платите стойността на тортата (на вашата престация в пари, доколкото като торта тя вече не ми трябва) срещу което да ви дам книгата, която ми е излишна.

Прекратяване на забавата

Състоянието на забава не може да продължава вечно – то се прекратява с някакви юридически факти:

1. Изпълнението – когато длъжникът изпълни, макар и късно. Дори и да е изпълнил само с първоначално дължимото и да не е платил обезщетението за забава, това обезщетение ще се разглежда вече отнесено към крайния момент, в който той е бил в забава – към момента на късното му изпълнение. Това не е без значение, защото размерът на това обезщетение е пропорционален на времето, през което длъжникът е бил в забава. Ако е уговорена неустойка, обикновено тя се уговаря за забава в някакъв процент на ден забава. Ако задължението е парично мораторната лихва се начислява за всеки ден забава, т.е. от това колко време продължава забавата зависи размерът на отговорността на длъжника – в едни случаи пряко, в други – косвено.
2. Даването вместо изпълнение – то ще уреди по принцип задължението такова, каквото е в момента и дори ще го погаси, заедно с мораторното обезщетение
3. Новацията – тя ще уреди отношенията по стария дълг изцяло, а новото отношение ще замести, без да има място за мораторно обезщетение.
4. Заплащането на компенсаторно обезщетение – също прекратява забавата, но всъщност понеже вие искате други последици (не реално изпълнение плюс обезщетението за забава, а обезщетение вместо изпълнение) времето, през което длъжникът е бил в забава само косвено ще влияе на размера на това обезщетение.
5. Развалянето на договора поради забавата на длъжника – освен че прекратява забавата развалянето на договора връща нещата в началната им позиция, то има обратно действие и би следвало да стигнем до извода, че длъжникът никога не е бил в забава – затова е и твърде деликатен въпросът за това, дължи ли се неустойка за забава при хипотезата на развален договор.
6. Поставянето на кредитора в забава – освен че прекратява забавата на длъжника поставянето на кредитора в забава освобождава длъжника от нейните последици.

С оглед на дължимото от длъжника обезщетение изборът на кредитора как да ликвидира последиците от неизпълнението, какво да иска:

• реално изпълнение с мораторно обезщетение;
• компенсаторно обезщетение;
• разваляне на договора.

Оказва се, че в известна степен това не може да продължава безкрайно поради това, че кредиторът не е избрал пътя да трупа последиците от забава на длъжника. Длъжникът има пълното право да поиска да разбере какво става. Така при родовите задължения, където за да имаме невъзможност трябва да изчерпим рода и следователно върху длъжника задължението тежи едва ли не до гроб – икономически, а оттам и правно погледнато кредиторът има интерес сравнително бързо да уреди отношенията си с длъжника, да може да получи евентуално задоволяване на интереса си чрез друг договор (чрез сделка за покритие), а не да чака да се трупат последиците от забавата. Защото в един момент длъжникът би му направил възражението, че всъщност той не дължи всички последици, защото част от тях се дължат на факта, че кредиторът сам не е положил спрямо нещата си грижата на добрия стопанин.

Лошо изпълнение

Лошо – е изпълнение с недостатъци – имат се предвид недостатъци на предаваната вещ или на свършената работа.

Специалните последици – уредени са при съответните договори, а не общо (както при забавата):

1. Редхибиторна претенция – тя дава възможност на купувача да откаже да приеме предадената му вещ с недостатъци и да иска възстановяване на цената, ако тя е платена. По аналогичен начин, когато изработващия изработи работата с недостатъци поръчващия може да откаже да приеме работата и да откаже да плати цената. На практика е едно разваляне на договора. Дори може да се каже, че правилата за разваляне на двустранните договори в голяма степен са тръгнали оттам.

По съвременните правила обаче отговорността за недостатъци не е обвързана от вината, от дължимата грижа и от каквото и да е друго. Възможността купувачът да върне продадената вещ и да си иска обратно цената, поради това, че вещта е имала недостатъци е абсолютно независима от това дали продавачът е знаел за тези недостатъци, дали той ги е причинил или вещта е била със скрити недостатъци, когато той на свой ред я е купил и т.н. В този смисъл тази отговорност е напълно обективна, а и тя е отговорност в широкия смисъл на думата, защото не става въпрос за обезщетяване на вредите от недостатъците, а просто за ликвидиране на отношенията, по повод на това, че ви е предадена една вещ, която има недостатъци, правещи я значително по-малко годна за употреба или намаляват значително нейната стойност.

2. Квантиминорна претенция – възможност да се иска намаляване на цената. Целта на тази претенция е при запазване на договора (приемате вещта, работата) да се получи отбив от цената в съответствие със стойността на недостатъците (със стойността на вещта, работата с недостатъци).

Частично изпълнение

Принципът на точното изпълнение изисква длъжникът да изпълни цялото количество, което дължи.

Когато престацията е неделима обективно е невъзможно изпълнение на части.

Частичното изпълнение е невъзможно и когато престацията е делима със специалното правило на чл.66 ЗЗД: Кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Смисълът на това правилото, че частичното изпълнение е неизгодно икономически за кредитора или поне може да бъде неизгодно. То се прилага и когато задължението е лихвоносно, т.е. ако длъжникът предложи напр. да изпълни само главницата, без да изпълни лихвите – тогава кредиторът може да откаже да приеме изпълнение; или обратното: ако длъжникът предложи само лихвите без главницата. Но правилото на чл.66 се прилага само за случаите, при които става дума за едно задължение. Ако кредиторът има няколко вземания и длъжникът предложи изпълнение на едно от тях, кредиторът не може да откаже да получи изпълнение под предлог, че не му се престират всичките задължения. Нормата на чл.66 е диспозитивна и кредиторът може, ако поиска да приеме частичното изпълнение. В такъв случай задължението на длъжника се погасява в рамките на изпълнената част, а за неизпълнената част длъжникът изпада в забава. Интерес представлява и една особена хипотеза на частично изпълнение: става дума за изпълнение на частично обезпечен дълг. Тази хипотеза има предвид напр. залог, с който е обезпечен половината от дълга. Какви ще бъдат последиците, ако длъжникът изпълни половината от дълга? Коя половина е обезпечавало обезпечението: изпълнената или неизпълнената? В закона липсва отговор на този въпрос и няма общо правило, а трябва да се тълкува конкретно волята на страните и да се види какво те са желали. Вероятно в повечето случаи третото лице, обезпечило дълга ще бъде освободено, но не винаги.

Изпълнението на части обаче е допустимо в някои случаи:

1. Ако страните са го предвидили в техния договор.
2. Ако съответства на естеството на престацията – така по правило едно задължение за изплащане на наемна цена се изпълнява периодически и на части и по правило кредиторът не може да отказва изпълнение.
3. Ако неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора.
4. В някои случаи законодателят забранява на кредитора да отказва частично изпълнение:

д) забава на кредитора.

Когато говорихме за неизпълнението, казахме, че изпълнението е благо за всички, включително и за длъжника, и че с оглед благото на длъжника е създаден института на забавата на кредитора.

Правна уредба:

Чл.95 – 98 ЗЗД.

Чл.95 Кредиторът е в забава, когато неоправдано не приема предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.

Наистина редица задължения не могат да бъдат изпълнени едностранно – трябва изпълнението да бъде прието (да се създадат приемо-предавателен протокол, разписка и т.н.) или пък за да се стигне до изпълнението кредиторът трябва да даде някакво съдействие, да направи нещо (да посочи дестинация, да посочи разтоварно място, склад, да отиде на проба за костюм и т.н.). Всичко това се оказва предпоставка на изпълнението, което ще освободи длъжника и когато те не бъдат осъществени длъжникът ще изпадне в едно по-неблагоприятно положение.

Целта на забавата на кредитора като институт е да облекчи положението на длъжника и да му върне възможностите, които той би имал, ако кредиторът беше приел изпълнението (разбира се в рамките на правните възможности). Част от тези неща (неоснователното неприемане на изпълнението, респ. недаването на съдействие от страна на кредитора) са уредени като насрещни, допълнителни задължения по един двустранен договор. Напр. в чл.200 ЗЗД:

Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта.

Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва.

Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема.

Физическото получаване, приемането на вещта е задължение на купувача.

Чл.264 Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.

При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.

Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.

От това следва, че нещата, които чл.95 общо предписва като предпоставки за забавата на кредитора, неоснователно да не приеме и да не даде нужното съдействие (в много случаи необходимото съдействие се уговаря и в самия договор като задължение, а пък при договора за изработка също става ясно, че клиентът трябва да окаже съдействие). Излиза, че в редица случаи законът, а понякога и договорът въздига приемането на изпълнението и даването на съдействие в задължение на другата страна. Ако това е така към последиците от забавата на кредитора ще се прибавят и последиците на длъжникова забава. Когато един кредитор, който сам е длъжник за даване на съдействие или за получаване на вещта откаже съдействие той изпада в двойна забава – забавата на кредитора и заедно с това в забава на длъжник. Тези две забави имат различни предпоставки, но и различни последици.

Когато говорим за забавата на кредитора в собствения и смисъл ние имаме предвид нейните последици и предпоставки, но не и тези, които се натрупват върху тях когато кредиторът е изпаднал в двойна забава, защото приемането, респ. е негово съвършено задължение, задължение определено в закона или в договора. Оттук можем да си отговорим на въпроса дали сред предпоставките на кредиторовата забава е и неговата вина. Конов: самото поставяне на този въпрос и разсъжденията около него е излишно, след като си даваме сметка, че в някои ситуации едно и също поведение на кредитора води до двойна забава, до забава за приемане и до забава на длъжника. Защото вината е предпоставка само за длъжниковата забава и за да получим последиците на длъжниковата забава, а именно отговорността за вреди, развалянето на договора поради неизпълнение, ако той е двустранен, тогава трябва да се интересуваме от вината на кредитора, в качеството му на длъжник за същите задължения. Когато се интересуваме обаче само от последиците на забавата на кредитора, които бяха насочени към облекчаване на длъжника, но не представляват отговорност за неизпълнение на насрещни задължения на кредитора, тогава вината на кредитора няма никакво значение. За да получим последиците на забавата на кредитора неговата вина, неговата възможност или невъзможност, обективна или субективна, не е основание, от което възникват последиците на забавата на кредитора, защото те нямат характера на отговорност, те само облекчават длъжника, т.е. гледат да не допуснат едно негово утежняване и увреждане. Вината на кредитора с оглед някакви последици ще бъдат от значение само когато претендираме последиците от неговата забава в качеството му на длъжник, когато това, което той не е направил (приемането, респ. съдействието) е едно негово задължение по договора, било уговорено, било следващо от закона. Всъщност до същия извод стига и Кожухаров, когато разсъждава за малолетния кредитор, но той всъщност смесва последиците на двете забави. Като ги разделим не би трябвало да имаме проблем.

Предпоставките на забавата на кредитора:

1. Да не е приел неоснователно:
   • задължението да е изпълнимо;
   • предложеното му изпълнение да е адекватно – това, което се предлага като престация да отговаря на уговореното;
   • ако евентуално вече сме в забава предлагането на престацията трябва да стане с предлагане и на допълнително обезщетение за вредите от забавата.
2. Втората предпоставка е алтернативна: кредиторът да не окаже нужното съдействие

И двете предпоставки няма да са налице, ако кредиторът не е бил поканен да окаже съдействие, ако предложеното изпълнение не е адекватно, ако задължението все още не е изпълнимо, ако се предлага не на надлежното място, ако се предлага не в надлежното количество и т.н, въобще всички неща, които дават на кредитора основание да не приеме едно изпълнение, позовавайки се на дефект.

Когато кредиторът не приеме, защото не е готов да изпълни друго свое насрещно задължение, напр. не отива да си вземе вещта, защото няма пари да плати или е отишъл да приеме вещта, но вещта не му се дава, защото той не я плаща – той също изпада в забава. С други думи упражненото възражение за неизпълнен договор – аз не изпълнявам, защото кредиторът не е готов да изпълни насрещното си задължение, а иначе е готов да приеме моето изпълнение – също го поставя в забава, макар това изрично да не следва от чл.95.

3. Поставяне в забава на кредитора чрез упражняване на възражение за неизпълнен договор – защото отново поведението на кредитора осуетява изпълнението: длъжникът не изпълнява, защото се страхува, че изпълнява срещу нищо, задържа престацията си. При това в този случай кредиторът ще изпадне отново в двойна забава, защото не е осъществено изпълнението на задължението на длъжника поради причина, която лежи у кредитора и в забава на собственото си насрещно задължение за заплащането на цената, на насрещната му престация (не за задължението му, което не представлява точно престация, но му е вменено от закона с оглед изпълнение на задължението на длъжника: да получи вещта, да приеме работата и т.н.). Към тези предпоставки не бива да прибавяме вината – вината на кредитора ще бъде от значение само когато твърдим, че той е в забава, в забава на длъжник.

Последици от забавата на кредитора:

Понеже целта на института е да облекчи длъжника, да не допусне влошаване на неговото положение от това, че той не е изпълнил, последиците могат да се разделят на две групи:

1. По-лека последица, насочена към невлошаване на неговото положение – последица, насочена към това длъжникът да не бъде поставен в по-тежко положение поради неизпълнението, което се дължи на поведението на кредитора, тези, които облекчават длъжника. Тези последици обаче облекчават длъжника временно защото нямаме радикален изход: длъжникът си остава длъжник.

Чл.96 Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него; ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици.

В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава.

Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него. Това е така, когато рискът е бил за длъжника. Когато рискът си тежи и без това върху кредитора няма да има какво да преминава. Но освен това забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на собствената му забава. Ако успеете да поставите кредитора в забава, след като вие вече сте в забава ще получите двоен ефект, не само ще имате един кредитор в забава, но последиците на вашата собствена забава ще бъдат погасени. От това всъщност следва, че дори рискът да е преминал върху длъжника поради това, че той е изпаднал в забава на основание чл.85 сега поради изчистването на длъжниковата забава, поради това, че кредиторът е в забава ще отпадне и тази последица. С други думи рискът, независимо от това дали се носи от длъжника по силата на договора или като последица от собствената му забава, при забава на кредитора ще премине върху същия.

В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава, разноските напр. да пазите и храните коня повече време, отколкото е трябвало, разноски, свързани с преместването на вещите, с идването ви у кредитора да му предложите изпълнение, при което той ви заявява, че не го иска и т.н.

2. Радикална последица, насочена към възможността длъжникът да се освободи от задължението си, въпреки че то не се приема от кредитора или въпреки, че кредиторът не му дава нужното съдействие, т.е. да се получи един максимално адекватен за длъжника резултат (погасяване на задължението чрез изпълнение). Тази втора група последици са насочени към освобождаването на длъжника от изпълнението и тежащото върху него задължение, т.е. да постигнат един адекватен на изпълнението резултат:

Чл.97 Ако задължението е да се предаде нещо и кредиторът е в забава, длъжникът може да се освободи, като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда.

Когато дължимото подлежи на бърза развала или предаването му за пазене е съпроводено със значителни разноски или неудобства, а също и когато то по естеството си не може да се вложи, длъжникът, след като предизвести кредитора, може да поиска от районния съд да му разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора.

Предаването за пазене не произвежда действие, ако длъжникът изтегли вложеното, преди да е прието от кредитора.

Предаването на дължимото за пазене в подходящо място наричаме още „влагане на хранение“ и е способът, с който длъжникът ще преодолее неприемането от страна на кредитора. Но за да постигне този резултат той се нуждае от едно охранително решение – районният съд да му посочи мястото, където той да остави за сметка на кредитора вещите. На практика районният съд няма да посочи такова място, а вие трябва да си го намерите и да го посочите на районния съд, но независимо от това решението ви е необходимо, за да можете да постигнете ефекта на забавата. След влагането на хранение постигаме ефекта на изпълнението, все едно, че сме изпълнили и можем да си търсим цената и всеки, който твърди, че вие не сте изпълнили това задължение ще бъде принуден да слуша възражението, че по разпореждане на съда вие сте вложили предмета някъде. Ако става въпрос за пари, можете да ги вложите, дори да откриете сметка на името на кредитора и да ги вложите там . Другата възможност е да му намерите някаква сметка и да платите по нея, но това вече ще бъде нормално изпълнение без негово съдействие.

Когато дължимото подлежи на бързо разваляне и влагането му в склад е безпредметно или това влагане е свързано със значителни разноски и неудобства („публично влагалище“ = „антрепозитен склад“ = търговски склад), длъжникът, след като предизвести кредитора може да поиска от районния съд да му се разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора. С това задължението на длъжника е погасено. Чл.97 ни дава един ерзац на изпълнението, когато неизпълнението се дължи на забавата на кредитора. До този извод стигаме и a contrario последната алинея на чл.97.

Във всички останали случаи, ако длъжникът го остави там и не го изтегли, смята се, че той е изпълнил, при това с датата на първоначалното влагане.

Има обаче задължения, които не се състоят в предаване на вещи или пари. Длъжникът не може да бъде обвързан до гроб (бояджията и ненавитите килими). Той би могъл да се откаже от договора понеже няма как да изпълни при условия на забава на кредитора, не може да боядиса пряко волята ми, нещо което можеше да направи с влагане на вещта – тогава той ще действа по чл.98:

Ако задължението няма за предмет да се предаде нещо и кредиторът откаже да приеме изпълнението или да даде необходимото съдействие, длъжникът може да се откаже от договора и да иска обезщетение за необходимите разноски, направени поради забавата на кредитора.

На практика това прилича твърде на разваляне на договора от страна на длъжника, но то не се подчинява на общите предпоставки на чл.87: разваляне поради неизпълнение на противната страна. Това е един изход на длъжника да се освободи от задължението и да претендира само необходимите разноски направени поради забавата и нищо друго.

В хипотезата обаче, в която кредиторът е изпаднал в двойна забава, защото има не само правото да получи вещта, но е и длъжен да я получи и затова неполучавайки я изпадаше в двойна забава (и в забава на кредитора и в забава на длъжника) тогава развалянето би могло да отиде по чл.87 и длъжникът да претендира и обезщетение за негативния си интерес, поради това, че договорът е развален.

Според Кожухаров към тези последици се прибавят и още две:

3. Отговорността на длъжника се намалявала, т.е. че при забава на кредитора по отношение на длъжника действало едно favor debitoris и той отговаря само за умисъл и груба небрежност. Но в чл.95 до 98 такова правило не намираме – такова правило има при влога: чл.255/2:

Ако не е бил уговорен друг срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.

Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя.

Този член урежда специални последици на забавата на кредитора, когато той е влогодател.

4. Не се дължели лихви – това и без да го пише закона е така и то е очевидно. Защото длъжникът дължи лихви за забава когато е в забава, а забавата на кредитора го изчистваше от последиците на собствената му забава, а пък договорни лихви той дължи до момента на изпълнението, дори може да изпълни предсрочно и да прихване лихвите (чл.70) дължими до падежа. И тъй като забавата на кредитора му е попречила той да изпълни предсрочно, а е могъл, юридически е видно, че той няма да дължи и тези лихви. Така че наистина, след като е поставен кредиторът в забава нему не се дължат никакви лихви за този период (било договорни, защото забавата е адекватна на изпълнението за длъжника, влагането на хранение, било мораторни, защото очевидно е, че длъжника не е в забава).

Прекратяване на забавата на кредитора

1. С ликвидиране на отношенията с погасяване на задълженията, с изпълнение или по някакво съглашение между кредитора и длъжника (datio in solutum и т.н.).
2. Когато длъжникът на свой ред изпадне повторно в забава – напр. кредиторът е в забава, защото не е склонен да изпълни насрещното си задължение (да плати цената) и срещу него се упражнява възражение за неизпълнен договор. Но един ден той отива при длъжника с парите и казва: ето ти парите, дай си ми вещта и се оказва, че длъжникът не е в състояние да изпълни поради някаква друга причина, той вече е поставен в забава, втори път е поставен в забава на длъжника, защото кредиторът си иска изпълнението. На всичкото отгоре, ако длъжникът не може да изпълни той ще изпадне в този случай също така в двойна забава: в забава по отношение на изпълнението на собственото си задължение и също така в забава по отношение на приемането на насрещната престация на кредитора, която той му предлага. Обстоятелството, че кредиторовата забава изчиства забавата на длъжника е вярно докато съществува забавата на кредитора, но нещата повторно могат да се обърнат когато кредиторът даде нужното съдействие, приеме вещта и т.н., но срещу него не последва изпълнение. Разбира се това нещо е възможно, ако длъжникът до този момент не е упражнил някоя от възможностите за ликвидиране на отношенията (да вложи вещта на хранение, респ. да се откаже от договора, ако той няма за предмет вещ, а една друга престация).
3. Според Кожухаров и погасяването на задължението по давност прекратява забавата. Конов смята, че всъщност възражението за давност може да направи само длъжника и той може и да не го направи, държейки на положението на забава на кредитора. Все пак ситуацията на забава на кредитора не би следвало да се държи, да продължава толкова дълго, че да изтече и давността.

 

 

6. Отговорност за вреди

а) определение и видове вреди;

б) граници на отговорността;

в) причинна връзка;

г) поправяне на вредите.

 

а) определение и видове вреди;

Неизпълнението причинява една празнина в чужд кръг на интереси. Отговорността като санкция за неизпълнението цели да запълни тази празнина, предизвикана от длъжника. Целта е да се отстранят настъпилите неблагоприятни последици, като се обезщети ощетения. Предмет на обезщетяването е всичко което съставлява вреда.

Вреда са всички неблагоприятни последици, които настъпват в правната сфера на кредитора от неизпълнението на поетото към него задължение и засягат неговите права и интереси.

Говорим за два вида вреди 1. Нематериални (неимуществени) 2. Материални (имуществени).

1. Неимуществени вреди са такива, които не засягат имуществото на кредитора, респ. на увреденото лице, а накърнява техни чисто лични, научни, естетични или морални интереси.

За морални вреди се говори най-често в областта на деликтната отговорност (непозволено увреждане). Морална е вредата, която претърпява девицата, която доверявайки се на обещанието за встъпване в брак, се е съгласила на извънбрачни полови връзки, от които забременяла, след което била изоставена – нещо, което и „причинило морални страдания и болки“.

Но за морални вреди може да се говори и в областта на т. нар. договорна отговорност. Морална е отговорността на оня професор, чийто труд се издава от дадено издателство, с такива грешки, които го излагат, или с такова закъснение, че трудът загубва актуалността си.

Подлежат ли на обезщетяване неимуществените вреди? Съществуват правни теории даващи отрицателен отговор на този въпрос. Те изхождат от това, че е невъзможно да се оцени в пари засягането на личните неимуществени интереси и макар да е налице увреждане, не предвиждат възможност за обезщетяване на кредитора (увреденото лице).

Законът трябва да охранява не само имуществените, но и неимуществените интереси. Чл.52 ЗЗД казва: „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“. Следователно по нашето право се дължи обезщетение за морални вреди.

Трайната практика на ВС не допуска обезщетение за неимуществени вреди при неизпълнение на задължение, произтичащо от договора.

2. Имуществени – засягат материалните интереси (имуществения патримониум) на кредитора респ. на увреденото лице. Има две проявни форми:

а) Претърпени загуби – изразява се в намаляване на сегашното имуществено състояние на кредитора в резултат на неизпълнение.

б) Пропуснати ползи – кредиторът пропуска да реализира печалба и да увеличи имуществото си, макар, че са съществували всички изгледи за това, ако правно задълженото лице би изпълнило задължението си.

Имуществените вреди представляват разликата в имущественото състояние на кредитора след изпълнение на задължението и имущественото състояние, което би имал, ако задължението е изпълнено точно. Разликата между тези две величини образува имущественият интерес на кредитора от точното изпълнение на задължението.

Компенсация на ползи и вреди – горната разлика е и претенцията на кредитора за обезщетяване. Възможно е неизпълнението на задължението да дава облага на кредитора – той трябва да приспадне от своята вреда. Следователно стойностния израз на вредата е разликата между паричната оценка от неблагоприятния резултат и този на благоприятните последици от неизпълнението. Задължително е необходимо причинната връзка между благоприятната последица от неизпълнението и самото изпълнение.

Отговорност за вреди при неизпълнение на договора и при непозволено увреждане.

Когато длъжникът с виновното си поведение е станал причина да не се изпълни или да се изпълни неточно негово задължение, за този длъжник възниква ново задължение да поправи вредата, която е причинил виновно. Това виновно неизпълнение поражда отговорност в тежест на длъжника. Очертават се винаги като вторични задължения.

Всяко задължение за поправяне на вреди цели да запълни и изравни празнината, настъпила в чужда имуществена сфера вследствие неизпълнението на един съществуващ дълг. Задълженията за поправяне на вреди се очертават винаги като вторични. Такива са защото възникват на второ място – само защото не са били изпълнени други, предшестващи ги. Щом задълженията за обезвреда предполагат по дефиниция предшестващия ги дълг, щом възникват само при неизпълнение на същия и щом тяхната цел е да поправят причиненото чрез неизпълнеието зло, явно е, че те функционират като санкция за неизпълнението. Вредите трябва да бъдат понесени от този, който виновно ги е причинил. Отговорността за вреди има следователно санкционен характер.

Договорна и деликтна отговорност

Основанието за възникване на отговорност за вреди е винаги неизпълнението на един съществуващ дълг. Този дълг може да има различен произход. И според това отговорността за вреди бива или договорна или извъндоговорна (деликтна)

1. Договорна отговорност. За такава говорим когато неизпълненият дълг произтича от едно облигационно отношение. По силата на това отношение длъжникът е лично обвързан – той трябва да осъществи един резултат, а кредиторът има право да иска от него реализирането му. Длъжникът отговаря за така предизвиканата липса в имуществото на кредитора. За да я запълни, кредиторът разполага с една претенция за обезщетение срещу длъжника. В тази хипотеза говорим за договорната отговорност, защото неизпълненото задължение произтича от договор. Но той не е единственият източник на облигационни отношения. Те възникват и от едностранна сделка и от адм. акт и т.н. Задължения по тия облигационни отношения с недоговорен източник също могат да бъдат изпълнени. И тогава длъжникът отговаря. Неговата отговорност пак наричаме договорна, но очевидно терминът е неточен.
2. Деликтна отговорност. При нея увреденият и увреждащият не само не са предварително свързани в едно обл. отношение, но често не се и познават. Шофьорът, който наранява минувач; крадецът, който разбива вратата на магазин и т.н. – всички те причиняват другиму вреда. Но очевидно е, че те не се намират с увредения в някаква облигационна връзка. Но те нарушават общия дълг, който всеки живеещ в обществото има към всички останали. Това задължение е общо за всички към всички.

Практическо значение на разграничението

Разграничаването на договорна и извъндоговорна отговорност се налага не само от теоретични, но и от практически съображения, тъй като законът не е уредил двете отговорности по съвсем еднакъв начин.

1. Еднакви са предпоставките на договорната и деликтната отговорност. И двете предпоставят наличие на вина у увреждащия и изхождат от принципа, че без вина няма и отговорност.
2. И при едната и при другата отговорност вината на увреждащия се предполага до доказване на противното. Длъжникът не отговаря ако невъзможността се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина – чл.81(1).
3. Еднакви са и целите при договорната и деликтната отговорност. И двете целят да компенсират вредата, която увреденият е понесъл.
4. Общи са и петте елемента на фактическия състав на възникване на отговорността:

а) поведение

б) вреда

в) причинна връзка между поведение и вреда

г) противоправност

д) вина

Разлики между деликтна и договорна отговорност:

1. Договорната отговорност произтича от неизпълнението на договор. Деликтната отг. произт. от неизп. на общото зад. да не се вреди другиму.
2. При договорната отговорност законът допуща степенуване на отговорността съобразно с вината, дори може да се освободи неизпълнилият задълж. си ако вината на другата страна е изключителна, докато при деликтната може само да се намали.
3. При договорната отговорност се отговаря само за т.нар. предвидими вреди. За непредвидими вреди се отговаря само ако длъжникът при неизпълнението е действал умишлено. При деликтната отговорност се отговаря за всички вреди, стига те да са пряка последица от увреждането.
4. При договорната отговорност в самия договор е възможно да се предвиди намаляване на отговорността при небрежно изпълнение. Такова уговаряне при деликтната отговорност е невъзможно.
5. Длъжникът при облигационното отношение винаги отговаря за виновните действия на лицата, които е привлякъл за изпълнение на задължението си. При деликтната отговорност, за чужди виновни действия се отговаря само в предвидените в закона случаи.
6. Ако няколко лица дължат една престация и не са я изпълнили, при договорната отговорност всеки от тях дължи вредите от неговото неизпълнение. При деликтната отговорност тези лица отговарят солидарно.
7. Погасителната давност за исковете е различна. При договорната отговорност тече в зависимост от характера на вземането, а при деликтната отг. е 5 години и тече от момента на откриването на дееца.

б) граници на отговорността.

Отговорност за вреди възниква само при предпоставката, че вредата е последвала от обстоятелство за което длъжникът отговаря. Затова ако вреда не е възникнала, не възниква и отговорност за длъжника, колкото и укоримо да е поведението му. Ако длъжникът е трябвало да поправи наетата къща и не го е сторил, съществува опасност да се събори, той не отговаря в случай, че преди да се събори, къщата изгори при пожар. Между вредата и виновното неизпълнение трябва да има причинна връзка.

Авторемонтният завод А не поправя в срок камионите на УАТ – Самоков. За да не спре превоза, УАТ наема камиони от СОАТ. Докато се спазари, шофьорите на УАТ бездействат, но им тече заплата. С платения наем и платените заплати оборотното имущество на УАТ очевидно намалява. С тези разходи то обеднява. Тази му загуба се дължи на виновното поведение на авторемонтния завод – на неизпълнението на поетото от него задължение. Но нещата не свършват дотук. УАТ е трябвало да превози цимент от гара Ихтиман до язовир Сталин. Транспортът се забавя. Поради липсата на цимент работниците бездействат, но им се плаща. На гара Ихтиман циментът стои на открито намокря се и т.н. Организацията, която строи язовира претендира от УАТ всичките си щети – надници повреден цимент, разноски по изхвърлянето му и т.н. И не само претендира тези вреди, но и предявява иск за тях с/у УАТ, осъжда го да ги заплати като събира тази сума от оборотните средства на УАТ. Цялата работа на УАТ е разстроена. Но първопричината за тези беди е несвоевременното поправяне на камионите от авторемонтния завод. Въпросът е наистина ли той ще отговаря за всички тези последици просто защото се намира в причинна връзка с неизпълнението му. Отговорът е в чл.82 ЗЗД: „Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.“ Анализът на този текст ни дава два извода: 1. Всяка отговорност за вреди предпоставя причинна връзка м/у изпълнението и вредата. Авторемонтният завод в нашия пример ще отговаря за вредите, защото ги е причинил. 2. Длъжникът отговаря не за всички причинени вреди, а само в известни граници. Съществуват две основни ограничения на отговорността.

1. Длъжникът отговаря само за преките и непосредствени вреди, настъпили от виновното му поведение. Този предел е максималната граница, до която изобщо се простира всяка гражданска отговорност – безразлично дали е договорна (чл.82) или деликтна (чл.51). Над този предел обезщетение не се дължи, та макар и кредиторът да е претърпял вреди. Тях ще трябва да понесе сам.
2. Чл. 82 предвижда, че длъжникът не отговаря дори за всички преки и непосредствени вреди, а само за тези „които са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението“. Коя вреда е предвидима и коя не е е чисто фактически въпрос, но все пак приема се, че предвидима е всяка вреда, която човек със здрав разум и нормален интелект лесно би могъл и би трябвало да си представи като нормална и затова и вероятна последица на неизпълнението си.

Може ли да се претендира за морални вреди – ВС счита че е недопустимо, защото приема, че може да се стигне до злоупотреба с право.

При деликтната отговорност може да се претендира за имуществени и неимуществени вреди. Кои лица могат да претендират за неимуществени вреди? Първоначално ВС счита, че това са низходящите, съпруга, родителите на увредено от деликт лице (починало). В последствие: – детето, което е било фактически отглеждано от пострадалия, макар и да не е било осиновено; – лицето което е живеело фактически с пострадалия без да е сключило брак.

в) причинна връзка.

Чл. 82 очевидно обуславя отговорността на длъжника от степента на неговата вина – от това дали тя се проявява във формата на умисъл или на небрежност. Степента на тази вина определя кои звена от причинната връзка ще се считат за правно релевантни. Така постъпва и законът, като смята, че не може да се постави на една и съща плоскост длъжникът, който е проявил небрежност и този, чиято вина е приела формата на умисъл. В защита на длъжника, който не е положил грижата на добър стопанин, за да не го претовари с отговорност, законът се задоволява да го държи отговорен само за вредите, които са пряка и непосредствена последица на неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Към недобросъвестният длъжник пък няма никакво снизхождение. Той трябва да отговаря и за предвидимите и за непредвидимите вреди, стига те пряко да следват от виновното му поведение.

Преки вреди

Пряка е тази вреда, която неизпълнението адекватно причинява. Тази теория се поддържа главно от германската цивилистика, но си е пробила път и във френската правна теория. Според тази тория правно релевантната причинна връзка м/у неизпълнението и вредата е налице само когато според досегашния ни опит такова неизпълнение е годно да предизвика във всички случаи въобще, а не само в конкретния случай пораждането на един и същ резултат.

Теория за причината. Причинността е една от формите на всеобщата взаимозависимост на явленията в обективния свят. Причинност значи, че всяко явление е обусловено от друго, че всяко явление има своите естествени основи и произтича от тях като тяхно следствие. Когато съдът търси причината на конкретна вреда, той изолира само един факт от цялата причинна верига, която я обуславя. Този факт е едно човешко поведение – едно действие или бездействие. Съдът иска да установи дали една човешка постъпка е изиграла съществена роля за настъпване на конкретен резултат.

Компенсация за вини

Длъжникът отговаря за вредите, които виновното му неизпълнение причинява на кредитора. Всеки въобще отговаря за вредите, които виновно причинява другиму.

Възможно е и нещо друго. Претърпяната от Х вреда да изглежда причинена от У, а всъщност да се дължи на изключителната вина на самия Х – на самия увреден, на кредитора. В такъв случай поведението на У (длъжникът) очевидно не е каузално по отношение на настъпилата вреда, докато обратно – поведението на самия увреден Х се намира в причинна зависимост с постигналата го вреда.

Възможно е вредата да е съпричинена от увредения и вредителя – от кр. и дл. и то че да не може да с установи какъв дял от вредата е причинил всеки един от тях. Тогава тя е законна последица на две успоредно действащи причини. Така содата се е повредила, защото е била превозвана в открит вагон, но не е била и подходящо опакована от изпращача.

Длъжникът отговаря за преките вреди на поведението си, ако той единствено ги е причинил. Не можем да направим същия извод ако за настъпването на вредата е допринесъл и самият увреден. Той самия е проявил вина и към себе си. Без неговото поведение вредата не би била настъпила или не би била настъпила в този размер.

Разпределяне на отговорността при обща вина

Познати са две системи на разпределение:

1. допуща поначало разпределяне на отговорността спрямо степента на вината на съпричинителите, допуща пълното отпадане на отговорността на длъжника, ако вината на потърпевшия е особено тежка – ако тази вина е приела формата на умисъл или груба небрежност.
2. Другата система също степенува отговорността на съпричинителите на вредата според вината на всеки от тях. Тя не достига до възможността да изключи изцяло отговорността на длъжника – увреждащия. Общата вина може да съставлява основание само за едно разделяне на отговорността – за намаляване размера на дължимото от потърпевшия обезщетение.

ЗЗД приема и двете системи. Относно деликтната отговорност законът предвижда:“ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали“ (чл.51(2)). Следователно не може изцяло да отпадне.

Обратно, ако се касае за неизпълнение на задължение от съществуващо облигационно отношение, то съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност „…ако неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен“ (чл.83(1)).

Последваща вина на пострадалия

Нормално вината на увредения (кредитора) предхожда вредата. Но вина на увредения е налице и когато през време на настъпването на вредата или след настъпването и, той не е взел мерки за ограничаване на нейния размер „длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне като положи грижата на добрия стопанин“ – чл.83(2).

г) поправяне на вредите.

Да се поправят вредите означава да се премахнат, да се заличат неблагоприятните правни последици, които кредиторът е претърпял вследствие на неизпълнението. Този резултат може да бъде постигнат по два начина:

1. Законът може да предвижда, че дължащият поправяне на вредите трябва да изравни в пари имотното увреждане, претърпяно от кредитора. Тогава говорим за парично или еквивалентно обезщетяване. Защото длъжникът трябва да заплати паричния еквивалент на причинената от него вреда.
2. Но законът може да предвижда, че причинителят на вредата трябва да възстанови нещата в това състояние, в което те са се намирали преди това, преди да бъде посегнато на тях. Тогава казваме, законът е възприел принципът на натуралното обезщетяване.

Натурално обезщетяване.

Истинското приложно поле на принципа на обезщетяването в натура всъщност е областта на непозволеното увреждане. Целта е да се възстанови това положение което е било преди нанасянето на вредата. При договорната отговорност то е свързано най-вече със задължението да се даде или направи нещо. Следователно касае се за онези способи за принудително изпълнение, които кредитора има на разположение, за да получи реално изпълнение доколкото то е възможно и той има интерес от това. При деликтното увреждане е по приемливо натуралното обезщетение.

При договорната отговорност ако кредитора е загубил интерес от натурално обезщетение, приоритет ще се даде на паричното. То се осъществява чрез еднократно или периодично престиране на една парична сума равна на паричната сума на вредата. Има три възможни стойности.

1. Афектационна стойност – тя е по усмотрение, когато той държи особено много на вещта. Тази стойност е по начало без значение при паричното оценяване на претърпяната вреда. Тя може да се вземе под внимание от съдът при определяне на вредата.
2. Пазарна – благото, за което се дължи обезщетение, обикновено има една обективно определима обща стойност, изразявана в пари. Тя е обща защото има за всички еднакви критерий и не се обуславя от това, кой е конкретния притежател на вещта.
3. Относителна – Позволява да се вземат под внимание особено неблагоприятните отражения на неизпълнението в имуществото на конкретния кредитор.

Извод: Паричното обезщетение трябва да е равна на относителната стойност на престацията, която е равна на субективният интерес на кредитора от ненастъпването на вредата.

Меродавен момент.

1. Според едно от схващанията паричната оценка на вредата трябва да се извърши към момента на настъпването й.
2. Според други меродавен е момента на предявяване на иска.
3. Според трети оценката на вредите в пари трябва да стане към момента на съдебното решение. Само тогава обезщетението е пълно.

Обезщетение при неизпълнение на парични задължения.

1. При тях никога не може да настъпи последваща невъзможност за изпълнение на паричен дълг и за това никога не се дължат компесаторни вреди при неизпълнение на паричен дълг. Всяко неизпълнение на парично задължение е винаги само забавено изпълнение и може да породи само претенция за заплащане на закъснителни вреди.
2. При неизпълнение на паричен дълг, кредитора винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва и то от деня на забавата – чл.86(1)
3. Когато претърпените вреди са в по-висок размер от лихвата, кредитора може да иска обезщетение в по-голям размер, но той трябва да докаже тези вреди и че те са в резултат от неизпълнението – чл.86(1).

 

 

 

22. Договор:

а)  понятие и видове;

б) разграничение между договора в облигационното, търговското и трудовото право;

в) сключване на договора, форми;

г) предварителен договор и  договор в полза на трето лице.

 

а)  понятие и видове

ОО могат да възникнат по волята на страните. Правно средство за установяване, изменение и прекратяване на правоотношението (ПО) е правната сделка.

Тази изявена воля е техен източник. Всяка правна сделка следователно включва по необходимост във фактическия състав (ФС) едно или няколко изявления, насочени към установяване, уреждане  или прекратяване на едно ПО.

Когато ФС на правната сделка се изчерпва с волеизявлението на един само правен субект, правната сделка е ЕДНОСТРАННА , а когато обхваща съгласуваните насрещни волеизявления на двама или повече правни субекти, правната сделка е ДВУСТРАННА. Двустранните правни сделки се наричат договори

Определение:

В българското законодателство намираме легално определение в член 8 на ЗЗД

„Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях.“

Договорът е институт, общ на цялото ГП. Той се среща във всички негови части – ВП, ОП, СП.

Свободното договорно обвързване и следващата от него задължителност на уговореното – това са двата основни принципа, които се изтъкват като особени предимства на договорното право.

Макар и съществуващо легално определение в чл.8 на ЗЗД то търпи критики в няколко посоки:

1.От юридическа гледна точка трудно се прави разлика между „да се създаде“ и „уреди“.

И в двата случая оставаме с впечатлението, че се касае за създаване на правна връзка.

2.Още по-неточно е употребен термина „унищожи една правна връзка“. Това означава да се унищожи договор. Това става чрез конститутивен иск предявен пред съда. Унищожаване става и чрез възражение. Както и да е разпоредбите за унищожаване на договор се намират в ЗДД от чл. 27 до чл. 35.

Затова някои теоретици определят договора като съглашение между две или повече лица за създаване, изменение или прекратяване на една правна връзка между тях.

– Имаме две съвпадащи насрещни волеизявления.

– Съглашението е пълното покриване на волята на участващите в договора страни.

В чл. 9 на ЗЗД е провъзгласена свободата на договаряне. Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни правни норми (ПН).

Под съдържание се разбира, че изброените в ЗЗД договори не са единствени, които могат да се сключват между страните – стига да не се нарушават императивни ПН и да не се нарушават добрите нрави.

Видове договори:

1.Едностранни и двустранни. Критерий е това дали едната или двете страни по договора имат задължения. При едностранните задължена е само едната страна, а другата има само права (заем за послужване; договор за поръчка). При двустранните и двете страни имат права и задължения – (продажба; замяна). Повечето договори са синалагматични. А те са тези договори, при които правата и задълженията на страните са генетично и функционално свързани и обусловени (ако едната не се задължи и другата не би се задължила – генетично; изпълнението на задълженията трябва да стане едновременно – функционално).

2.Несъвършени двустранни д-ри – те по принцип са едностранни, но страните са се уговорили задължения да възникват и за двете страни (договор за поръчка с уговорка, че възнаграждение ще се дължи на довереника). При тях по принцип се прилагат правилата за едностранните договори.

3.Според това дали е налице еквивалентно разместване на имуществените ценности биват възмездни и безвъзмездни. Възмезден е този договор, при който всяка от страните по него се задължава срещу насрещна престация. Не е необходимо двете престации да са еквивалентни. Договор за продажба, наем, залог, за превоз и т.н. Безвъзмездните са тези договори, с които едната страна дава на другата или се задължава за нещо в нейна полза без насрещна престация. Такива са договора за влог, за заем за послужване, за поръчка, за дарение и т.н.

4.С оглед на това дали формата за действителност е елемент на ФС договорите се делят на формални и неформални. При формалните договори е необходима определена форма.

Неформалните – законът не изисква форма за действителност. При тях може да се използва формата за доказване (разписка).

5.Според това дали за сключването на договора е необходимо някакво фактическо действие – консенсуални и реални.

Консенсуални са тези договори, за чиято валидност са необходими и достатъчни само съвпадащи волеизявления на двете страни. Договорът е сключен с простото съгласие на волите на двете страни.

Реален е този договор, за чиято действителност е необходимо вън от съгласието още и ПРЕДАВАНЕТО НА ВЕЩА , предмет на договора.

6.Комутативни и алеаторни. Критерият е в зависимост от това дали към момента на сключване на договора са известни облагите, които ще получат страните. Комутативните – известни; алеаторните – неизвестни, зависи от едно бъдещо несигурно събитие.

7.Според това дали основанието е елемент от ФС на договора – каузални и абстрактни. Основанията, които може да има един договор са три:

– да се придобие едно СП;

– да се надари едно лице;

– да се погаси един дълг.

Основанието не е елемент от ФС на договора.

8.Главни и акцесорни. Дали са самостоятелни или са обусловени от някакъв предшестващ договор.

б) разграничение между договора в облигационното, търговското и трудовото право

Съотношение между гражданското и търговското право при уреждане на търговските сделки

Общото между договорите и едностранните сделки, уредени в ЗЗД, от една страна и търговските сделки, уредени в ТЗ, от друго страна, е предметът и методът им на правна регламентация. Те уреждат отношения от материален характер между равнопоставени субекти, с метода на равноправно отношение на законодателя към тях. За неуредените от ТЗ положения за търговските сделки се прилагат разпоредибите на гражданското законодателство – чл. 288 ТЗ.

Различието се дължи на предмета на сделките и на единия или на двата субекта по тях – обслужване на търговския оборот и задоволяване на интересите на търговците, тоест на лица, които по занятие извършват стопанска дейност, с която се цели постигането на печалба чрез удовлетворяването на потребностите на гражданите и юридическите лица, а не обслужване на собствени нужди.

Разлики:

1. Според чл. 8, ал. 2 от ЗЗД злоупотреба с права би била налице, ако лицата упражняват правата си в противоречие с интересите на обществото – съставът на злоупотребата е обективен и субективното отношение на лицето към него няма значение. Обратно е при търговските отнощения – упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна (чл. 289 ТЗ). Законът установява наред с обективния елемент – превратното упражняване на право, и един субективен елемент – намерението да се причинят вреди на друго или други лица.
2. Търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Задължително изискване на закона е обаче и двете страни да са търговци.
3. Когато едно лице действа от името на търговец без представително власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването – чл. 301 ТЗ.
4. Според чл. 10 ЗЗД лихва се дължи само ако е уговорена или определена в закона, в търговското право в отношенията между търговци лихва се дължи, независимо, че не уговорена или изрично предвидена в закона.
5. В отношенията между граждани и между граждани и търговци лихва върху лихва (анатоцизъм) не може да се начислява. В отношенията между търговци, обаче е допустимо да се уговаря лихва върху лихва – чл. 294, ал. 2 ТЗ.
6. При облигационните договори, ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейният размер – чл. 92, ал. 2 ЗЗД. При търговските договори неустойката не може да се намалява поради прекомерност, ако е дължима по търговска сделка, по която и двете страни са търговци.
7. Търговският закон не съдържа специална правна регламентация на основанията и правните последици на недействителността на търговските сделки, за разлика от недействителността на учреденото търговско дружество – чл. 70, и на решенията на общотосъбрание на капиталовото търговско дружество – чл. 75 и 76 ТЗ.

Чл. 70. (1) Учредяването на дружеството е недействително само когато е допуснато някое от следните нарушения:

1. липсва учредителен договор или той не е съставен в предписаната от закона форма;
2. при акционерно или командитно дружество с акции не са спазени изискванията на чл. 159 и 163;
3. (отм., ДВ, бр. 38 от 2006 г.);
4. предметът на дейност на дружеството противоречи на закона или на добрите нрави;
5. учредителният договор или уставът не съдържа фирмата, предмета на дейност на дружеството или размера на вноските, както и капитала, когато законът го изисква;
6. не е внесена предписаната от закона част от капитала;
7. в учредяването на дружеството са участвали по-малко от предвидения в закона брой дееспособни лица.

(2) (Изм. и доп., ДВ, бр. 84 от 2000 г.; доп., бр. 58 от 2003 г.; изм., бр. 38 от 2006 г.) Всеки заинтересуван, както и прокурорът, може да поиска от окръжния съд по седалището на дружеството да обяви дружеството за недействително в едногодишен срок след възникване на дружеството. В случаите по ал. 1, т. 4, 5 и 6 съдът обявява дружеството за недействително само ако нарушението не е вече отстранено или не бъде отстранено в подходящ срок, който съдът дава с определение.

(3) (Доп., ДВ, бр. 66 от 2005 г.; изм., бр. 38 от 2006 г.) Решението на съда за обявяване на дружеството за недействително произвежда действие от влизането му в сила. От този момент дружеството се смята прекратено и съдът изпраща решението за вписване в търговския регистър, след което се извършва ликвидация от назначен от длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията ликвидатор.

(4) (Нова, ДВ, бр. 58 от 2003 г.; отм., бр. 38 от 2006 г.).

(5) (Предишна ал. 4, ДВ, бр. 58 от 2003 г.) Когато са извършени действия от името на обявеното за недействително дружество, за поетите задължения учредителите отговарят солидарно и неограничено.

(6) (Нова, ДВ, бр. 84 от 2000 г.; предишна ал. 5, бр. 58 от 2003 г.; изм., бр. 59 от 2007 г., бр. 50 от 2008 г.) Член 604 от Гражданския процесуален кодекс не се прилага относно учредяването на търговско дружество.

 

Чл. 75. (1) Указанията на съда, дадени при отмяна на решенията на общото събрание по тълкуването на законите, учредителния договор и устава, са задължителни за общото събрание при повторно разглеждане от него на същия въпрос.

(2) Решения или действия на органите на дружеството, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни. Всеки съдружник или акционер може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я прогласи.

Поради това на основание чл. 288 ТЗ следва да се приложат общите правила за недействителност на договорите, установени в чл. 26 – 33 ЗЗД, с някои изключения:

А) За сделка, сключена от търговци при крайна нужда и явно неизгодни условия не може да се иска нейното унищожаване. Може да се иска, ако една от страните не притежава качеството търговец.

Б) Договор, сключен от името на търговец, от лице без представителна власт е във висяща недействителност, докато търговецът не се противопостави на сделката веднага след узнаването й.

В) За сключването на определен тип договори от акционерното дружество, като договори за дългосрочно сътрудничество от съществено значение за дружеството или за прекратяване на такова сътрудничество, управителния съвет може да ги сключи след като вземе предварително съгласие на надзорния съвет или на основата на единодушно решение на съвета на директорите – чл. 236, ал. 1, т. 4 ТЗ, на практика е немислимо такъв договор да бъде сключен в отклонение от цитираната разпоредба и тогава се поставя въпросът, дали договорът, сключен с трети лица, но в нарушение на цитираната разпоредба, е нищожен или е действителен. Ако третото лице е добросъвестно договорът с него е действителен, ако е недобросъвестно – той е недействителен.

Трудов договор

Основания за възникване на трудово правоотношение са ЮФ или ФС с чиято наличност закона свързва учредяването на трудово правоотношение между страните. Действащият КТ урежда три основания на трудови отношения: трудов договор, избор и конкурс.

ТД е обичайното, най-често използваното основание за учредяване на трудови отношения, туй като в най- голяма степен изразява свободата и доброволността на труда.

ТД е личен, двустранен, синалагматичен, продължаващ се, възмезден договор.Съгласно чл. 62 ТД се сключва в писменна форма .От 2002г. е отменена ал. 2 на същия член, съгласно която трудовото правоотношение се считаше за възникнало и когато без да е сключен писмен ТД, работодателят е приел на работа работника или служителя и той е започнал да я изпълнява. Нещо повече, законът въвежда изискването в тридневен срок от сключването или изменението на трудовия договор и в седемдневен срок от неговото прекратяване, работодателят е длъжен да изпрати уведомление за това до съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт.

Работодателят е длъжен да предостави на работника или служителя преди постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие от уведомлението по чл.62, ал.3, заверено от териториалното поделение на Националния осигурителен институт.

Страните на трудовия договор са работодател и работник. При сключването на трудовия договор работодателят запознава работника или служителя с трудовите задължения, които произтичат от заеманата длъжност или изпълняваната работа. Личния характер на трудовото правоотношение от гледна точка на работника, по начало предполага, че на страната на работника всякога може да стои само носителя на работна сила, който ще осъществява съответната трудова функция.

Трудовият договор може да се сключи и с група от лица – непосредствено или чрез упълномощен от тях представител. В този случай за за работодателя и за всяко лице от групата възникват същите права и задължения, както ако договорът е бил сключен с всяко едно от тях.

Сключването на ТД трябва да се различава от неговото изпълнение. Изпълнението започва с фактическото постъпване на работника на работата , за която се е уговорил. От постъпването нататък на работника се дължи трудово възнаграждение и подлежи на задължително обществено осигуряване.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ТД

Съдържанието на ТД съставлява насрещните права и задължения на страните. Според източника на правата и задълженията съдържанието на трудовия договор се разделя на 2 големи групи: а) законоустановено съдържание и б) договорно съдържание. Законоустановеното съдържание обхваща задълженията, които имат за свой източник повелителните разпоредби на закона, както и онези диспозитивни правила по които страните не са уговорили нещо друго, различно от предвиденото в закона. Договорното съдържание на ТД обхваща задълженията които имат за източник волята на стрните. То от своя страна се разделя на необходимо договорно съдържание и на допълнително договорно съдържание. Необходимото съдържание обхваща клаузите, без които няма договор. Това са съществените елементи на договора. Такива са характера на работа, размера на трудовото възнаграждение и мястото на работа. Съгл. Чл. 66 КТ с трудовия договор се определят мястото и характерът на работата и трудовото възнаграждение на работника или служителя. С трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставяне на работната сила, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. За място на работа се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата.

Характера на работа се определя от вида и обема на дейността, която Р или С се задължава да изпълнява по ТД. Най-често тя се определя чрез длъжностното наименование или чрез наименованието на професия или специалност.

Мястото на работа определя теритириалните предели, в които работника или служителя трябва да изпълнява уговорената работа. В случаи че страните не са определили тези предели закона установява презумпциата, че за място на работата се счита седалището на работодателя. А седалището на предприятието е населеното място където е неговото централно управление. Мястото на работа се определя по взаимно съгласие между страните и не може да бъде изменяно едностранно. Работното масто обаче се определя едностранно от работодателя – това е цеха, помещението нахождението на машината и пр.

Трудовото възнаграждение е контрапрестацията срещу предоставената от работника или служителя работна сила.

ТД в който липсва някой елемент от необходимото договорно съдържание е нищожен поради липса на съгласие.

ИЗМЕНЕНИЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Трудовоправната уредба е изградена върху принципа за едностранна неизменност на съдържанието на трудовото правоотношение. Съгласно чл.119.: Трудовото правоотношение може да се изменя с писмено съгласие между страните за определено или неопределено време. Съгласно тази разпоредба страните по договорен път могат да внесат промени в съдържанието на трудовото правоотношение. Изменението по взаимно съгласие е допустимо само що се отнася до договорните елементи в съдържанието на трудовото правоотношение. Допустимостта на изменението по взаимно съгласие се разпростира само върху трудовите правоотношения възникнали от договор и от конкурс. Изменението по взаимно съгласие според разпоредбата на чл. 119 КТ са извършва в писмена форма.

По правната си същност изменението на съдържанието на трудовото правоотношение има характера на договор. С неговото сключване трудовото правоотношение придобива съдържанието, предвидено с договора за изменението.

Едностранно изменение на трудовото правоотношение се извършва при наличието на строго определени основания. Съгл. чл. 120 работодателят може при производствена необходимост, както и при престой, да възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място или местност за срок до 45 календарни дни през една календарна година, а в случаи на престой – докато той продължава.

Производствена необходимост е налице когато липсва работна сила. Престоят е състояние, при което е налице работна сила, но липсва някой от веществените или организационните елементи. Той е състояние на обективна невъзможност работата да продължи.

Работодателя може да възложи на работника или служителя работа от друг характер, макар и да не съответствува на неговата квалификация, когато това се налага по непреодолими причини. Непреодолими причини са природни или обществени бедствия, чието настъпване е непредвидимо и непредотвратимо.

Когато нуждите на предприятието налагат, работодателя може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя.

По нашето право , освен работодателят в определени случаи с право да иска промяна на характера и/или мястото на работа разполага и работника. Основанията за това са дадени в чл. 309 КТ. Съгл. него бременна жена или кърмачка, която изпълнява неподходяща за състоянието й работа се премества на друга подходяща работа или на същата работа при облекчени условия по предписание на здравните органи. До изпълнението на предписанието за преместване тя се освобождава от задължението да изпълнява неподходящата за състоянието й работа, а работодателя й изплаща обезщетение в размер на получаваното брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ деня на издаването на предписанието.

Друго основание за трудоустрояване е намалената трудоспособност. То е уредено в чл. 314. Съгласно него работник, който поради болест или трудова злополука не може да изпълнява възложената му работа, но без опасност за здравето си може да изпълнява друга подходяща работа или същата работа при облекчени условия, се трудоустроява на друга работа или на същата работа при подходящи условия по предписание на здравните органи.

в) сключване на договора, форми.

Сключването на договора е постигане на съгласие между две лица по неговите съществени елементи.

ФС на сключването. Той е сложен, защото изисква наличието на два прости юридически факта (ЮФ) – волеизявлението на предложителя и волеизявлението на адресата. Едната от страните поема инициативата за сключването му и прави оферта. Тази страна се нарича ОФЕРЕНТ. Другата страна е необходимо да изрази съгласие чрез приемане и се нарича приемащ, АДРЕСАТ НА ОФЕРТАТА.

Предложението. То е волеизявление \покана\ за сключване на договор, което един правен субект отнася до друг. Предложението трябва да отговаря на няколко изисквания:

1. Да съдържа всички съществени условия на договора. Тези условия се определят от закона, от обичаите или от естеството на самото задължение. Освен това предложението трябва да посочва и всички онези ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ДИСПОЗИТИВНИТЕ ПРАВИЛА на закона на които оферентът държи. Следователно приема се, че няма оферта, ако предложението НЕ съдържа всички специални условия. Предложението трябва да е така оформено, че за неговото приемане да е необходимо едно просто ДА на адресата. И още – няма да е налице предложение, ако изявлението НЕ съставлява само по себе си покана „за сключване на договор“. Няма предложение, ако се задоволя да съобщя на едно трето лице, че съм намислил да продам къщата си, стига да ми бъде предложена изгодна цена. Това е една информация и нищо повече.

Предложението трябва и да е достатъчно пълно – по каква цена, какво предлага и т.н.

2. Предложението трябва да е отправено до друго лице т.е. принципа е, че офертата трябва да е насочена към точно определено лице (адресат). Възможно е обаче то да е насочено към определен кръг адресати. В тази хипотеза този, които пръв е приел предложението – с него се сключва договора. Например излагане на стоки на витрина съставлява предложение за продажба, отправено до неопределени лица; такава оферта може да бъде отправена и чрез вестник.
3. Трябва да съдържа изисквания за намерения (animus на предложението). Има две становища по въпроса дали анимуса е необходим и ако няма такъв – няма оферта, а покана за преговори. Второто становище е, че не е необходим, а е достатъчно само волеизявление. Приоритет се отдава на първото становище.
4. Обвързваща сила на офертата. Предложението е едностранно волеизявление. То се отправя до друго лице, за да бъде узнато и евентуално прието от него.

Нашето право стои на становището, че предложението обвързва предложителя.

а\ Ако предложителят е определил срок, в течение на който предложението му следва да бъде прието, офертата го обвързва до изтичане на този срок без оглед на това, дали предложението се прави на присъстващ или на отсъстващ (чл. 13, ал. 1). Следователно предложителят не може валидно да оттегли офертата си до изтичане на този срок.

б\ Ако няма определен срок, в течение на който предложението може да бъде прието, трябва да различаваме с оглед на това, дали то се прави на отсъстващ или на присъстващ. Предложението, направено на присъстващ, обвързва предложителя само в случай на незабавно приемане. Предложението губи силата си, ако не бъде незабавно прието, казва чл. 13(3). За присъстващи се считат и лица, които преговарят по телефона.

в\ Предложение, направено на отсъстващ, обвързва предложителя за толкова време, колкото е обикновено нужно за пристигане на приемането – чл.13(3).Това е относително определена норма. Тук се включват три компонента:

– време за пристигане на предложението до адресата;

– време необходимо да се провери и обсъди предложението;

– време за достигане на отговора до предложителя.

Оферентът може да оттегли офертата, ако съобщението за оттегляне пристигне ПРЕДИ, или НАЙ-КЪСНО със самата оферта. Задължителната сила на предложението е установена в защита на лицето, на което се прави предложението. За адресата договора е сключен, дори ако самият оферент умре или бъде поставен под запрещение, след като е отправил офертата. Офертата има задължителна сила по смисъла на закона.

Предложението губи силата си:

1. Ако бъде отхвърлено от адресата, до който е отправено. Молбата за продължаване на срока за приемане още не означава отхвърляне. Офертата може да бъде приета в първоначално определения срок.
2. Ако изявлението за приемане не пристигне своевременно.
3. Ако бъде оттеглено съгласно чл. 13(2) ЗЗД.

Съпоставка между оферта и покана за преговори.

– офертата е задължаваща ;

– офертата трябва да има анимус;

– офертата трябва да съдържа всички съществени условия на договора.

Поканата за преговори не трябва да съдържа тези три изисквания.

Приемане.

Същност. Лицето, на което е направено предложението, има една алтернатива – или да приеме предложението и с това договорът е сключен, или да отхвърли предложението и така да осуети сключването на договора. Приемането също отговаря на няколко изисквания:

1. Да изхожда от лицето, на което предложението е направено, от негов особен представител, евентуално от неговите наследници (ако договорът не е intuitu personae).
2. Да бъде отправено до предложителя, негов представител, респективно неговите наследници.
3. Да е безусловно, т.е. да няма резерви и насрещни условия, защото в такъв случай ще е налице контра оферта или покана за преговори.

Начини на приемане.

Приемането не трябва да оставя никакво съмнение относно окончателното решение да се сключи окончателния договор. Приемането трябва да бъде безусловно. Няма приемане, ако то става с резерви и съдържа насрещни условия. Приемането не е направено с резерви, ако представлява разширение на предложението.

Изявлението за приемане може да бъде ИЗРИЧНО или МЪЛЧАЛИВО.

1.Изрично е когато волята за сключване на предложения договор личи от изрични изрази, които приемащия употребява.

2.Мълчаливо е когато от действията на приемащия може да се съди за решението му да сключи предлагания договор. Това са т.н конклудентни действия.

Оттегляне на приемането .

Предложителят може да оттегли офертата си, стига само известието за това да стигне у лицето, на което се предлага, по-рано или едновременно с предложението(чл.13 ЗЗД)

Късно пристигане на приемането .

От пристигналото приемане се вижда, че то е изпратено навреме, но по независещи от него причини то не е пристигнало навреме. Тогава договора се счита сключен, освен ако предложителя незабавно уведоми другата страна, че счита приемането за закъсняло.Чл.13(5) ЗЗД.

Сключване на договора.

Когато предложението се приеме тогава се постига съгласие между двете страни.

Съгласие (consensus) наричаме съвпадането на волеизявлението на двете страни по съдържанието. Липсата наричаме разногласие(dissensus).

То трябва да обхваща всички съществени страни на договора. Но, ако трябва да се постигне и съгласие и по несъществените елементи, то тогава съгласието по тях НЕ води до сключване на договора. Несъгласието между страните може да бъде явно и скрито -волеизявленията се отличават.

Момент на сключване .

Договорът е сключен, когато се постигне пълно съгласие върху всичко.

Когато предложението е направено на присъстващ договора се счита сключен от момента на приемането.

Когато предложението е направено на неприсъстващ има четири теории:

1.В момента на изявлението на адресата – когато неговата воля за приемане бъде външно обективирана. Това е т.н. теория на ИЗЯВЛЕНИЕТО.

2.Договорът е сключен в момента, в който адресатът на офертата е изпратил съобщението си на предложителя, че приема офертата. Тази теория е теория на ИЗПРАЩАНЕТО.

3.Договорът се счита сключен , когато оферентът е узнал за приемането на офертата. Това е т.н. теория на УЗНАВАНЕТО.

4.Договорът е сключен в този момент, в който изпратеното съобщение за приемане на офертата е достигнало у предложителя. Това е т.н.теория на ПОЛУЧАВАНЕТО.

Нашият законодател е възприел теорията на узнаването.

Мястото на сключване на договора е там, където е било направено предложението.

ПРЕДДОГОВОРНИ ОТНОШЕНИЯ.

Договорът е сключен, щом страните постигнат съгласие върху всичко, което е съществено или което се счита за съществено. От този момент нататък между тях съществуват договорни отношения. Но това не означава, че до този момент не са съществували никакви пранорелевантни отношения. И преди приемането на офертата между страните възникват отношения и продължават до приемането на направената оферта. Тези отношения наричаме ПРЕДДОГОВОРНИ.

1.Правно релевантна връзка възниква между тях още с получаването на предложението. Сам законът е придал задължителна сила на офертата.

Задължения на страните в преддоговорните отношения.

– ЗЗД определя един общ мащаб за поведение като предвижда, че страните по преговорите и при сключването на договора трябва да действат ДОБРОСЪВЕСТНО. Страните трябва да доведат до знанието на другата страна всички обстоятелства, които тя трябва да знае по договора. Това са задължения за взаимно уведомяване.

– Задължение на страните да НЕ прекъсват произволно преговорите.

– Задължение за полагане на грижа. Всяка от страните трябва да вземе мерки за изпълнение на договора, ако той се сключи.

– Задължение да обезпечи валидността на престирания договор.

Тези задължения са преддоговорни защото все още няма сключен договор

Неизпълнението на тези задължения може да се вмени във вина на съответната страна. Тя се нарича преддоговорна вина или вина при договаряне.

Това води и до т.н.преддоговорна отговорност. Тя произтича от действията извършени по повод сключването на договора. Тя не е деликтна, защото няма деликт като умишлено виновно деяние.

Отговорности.

В чл.12 ЗЗД е точен:“При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно.В противен случай те дължат обезщетение“.

Какъв ще бъде размера на обезщетението ? Кои вреди се дължат: позитивните или негативните?

Позитивни – претърпените загуби от страната в резултат на недобросъвестното водене на преговорите.

Негативни – които страната претърпява от несключването на договора.

В една хипотеза ЗЗД счита, че се дължат негативните вреди. Това е хипотезата на чл.28(3) ЗЗД „Страната, която иска унищожението , е длъжна да обезщети другата страна за, вредите, които й са причинени от сключването на унищожаемия договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или е знаела за грешката“. До доказване на противното законът предполага, че не е извинима грешката на този, който иска унищожаването на договора на това основание, и затова свързва унищожаването на това потестативно право със заплащане на обезщетение на другата страна. Т.е.смята се, че трябва да бъдат поправени само негативни вреди, а това са вредите, които другата страна претърпява от това, че е сключила договора, че се е доверила на неговата валидност. Тези вреди съставляват разликата между имущественото състояние на увредения преди и след сключване на договора.

Негативният интерес ще трябва да бъде покрит и в случая, когато преговорите биха били прекъснати без достатъчно основание.

Във всички останали случаи обаче ще важи чл. 12, който не ограничава дължимото обезщетение в границите на негативният интерес. Т.е. увреденият има право да претендира позитивният си интерес.

г) предварителен договор и договор в полза на трето лице

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДОГОВОРИ.

Предварителният договор (ПД) е съглашението, с което две лица се задължават да сключат в бъдеще окончателен договор при условията, уговорени предварително. Той се сключва, когато условията за сключвания окончателен не са настъпили за страните, а те искат да запазят качествата си на съконтрахенти. Най-често се сключват при транслативни сделки за недвижими имоти. ПД не е специален договор. Той е уреден в Общата част. По принцип може да се сключва за всички видове договори, с две изключения:

а\ ПД за дарение- той е нищожен;

б\ Ако окончателният д-р е нищожен по чл. 26,то и ПД също ще бъде нищожен..

Характеристика:

1. Това е НЕНАИМЕНОВАН договор, уреден в общата част.
2. НЕ Е ПРЕСТАЦИОНЕН т.к. не се прехвърля никакво имущество.
3. Договорът е КОНСЕНСУАЛЕН защото е достатъчно постигането на съгласие, за да бъде той сключен.
4. Договорът е КАУЗАЛЕН.
5. Той по принцип е НЕФОРМАЛЕН, но закона предвижда писмена форма за действителност, когато за окончателен д-р се иска нотариална форма чл.19(1).

Приложно поле.

1. ПД за продажба на недвижими имоти са най-често срещаните. Той си е извоювал особеното наименование – обещание за продажба.
2. Продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД.
3. За отстъпване на недвижим имот срещу задължение за издръжка.
4. За замяна на недвижим имот.
5. За наем.
6. За учредяване на вещни права.
7. За заем, за влог, за залог.

Условия за действителност. Всички условия за действителност на един договор са такива и за ПД.

1) Трябва да съдържа всички уговорки относно съществените условия на окончателния договор.

2) Когато има изискване за писмена форма тя трябва да бъде спазвана.

3) Ако окончателния договор е нищожен то и ПД ще бъде нищожен независимо от основанието.

Действие на ПД.

ПД създава едно взаимно задължение за договаряне в тежест на всяка от страните по него. Всяка от тях има претенция спрямо другата да иска сключването на окончателен. Други действия той няма. Има само облигационно но не и вещно действие.

Принудително изпълнение.

Чл. 19(3) ЗЗД. „Всяка от страните по ПД може да предяви иск за сключване на окончателен договор. В такъв случай договора се счита сключен в момента, в който решението влезе в сила.“ Искът е конститутивен, т.к. правото да се иска принудително изпълнение е потестативно. Тук съдебното решение замества окончателния договор. Съдът дава двуседмичен срок да изпълни своето задължение по окончателния договор. Ако не изпълни ответника има право да иска отмяна на окончателния договор.

Исковата молба се вписва, защото всички действия извършени след вписването на исковата молба са недействителни за ищеца.

Съдебното решение също се вписва, защото играе ролята на нотариален акт. Въз основа на него може да се извади констативен нотариален акт.

ДОГОВОР В ПОЛЗА НА ТРЕТО ЛИЦЕ. ОБЕЩАВАНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ТРЕТО ЛИЦЕ.

Договорът в пола на трето лице е уреден в чл. 22 от ЗЗД.

Опр.: Договор по силата, на който страните обещател (промитент) и уговарящ (стипулант) се съгласяват едно трето лице – бенефициер, което не е страна (не участва пряко, нито чрез представител) да придобие едно право като може да иска изпълнението му от обещателя.

Приложно поле.

1. Договора се среща най-често при застраховките в полза на трето лице – застрахователната сума се получава от задълженото лице.
2. При договорите за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане.
3. Договорът за продажба – правото на собственост преминава върху бенефициера.

Страни по договора.

– ОБЕЩАТЕЛ (ПРОМИТЕНТ)- поема задължението да даде нещо или да направи нещо в полза на задълженото лице.

– УГОВАРЯЩ (СТИПУЛАНТ)- уговаря да се престира на трето лице и приема обещанието на обещателя.

– БЕНЕФИЦИЕРЪТ НЕ Е СТРАНА ПО ДОГОВОРА.

Условия за действителност.

Уговорката в полза на трето лице поражда със сключването на договора самостоятелно право за третото лице при няколко условия:

1.Уговорката в полза на третото лице преди всичко трябва да е валидна. Ако тя е нищожна, третото лице не придобива никакви права. Ако пък е унищожаема правата на третото лице отпадат с обратна сила.

2.Договорът трябва да бъде действителен.

3.Необходимо е също третото ползващо се лице да е определено или поне определяемо.

Действие на договора.

Стипулираното право възниква веднага и направо в имуществото на третото ползващо се лице и не преминава през имуществото на уговарящия. Третото лице не е правоприемник на уговарящия.

Третото лице придобива веднага, направо и непосредствено уговореното в негова полза. Но това негово придобиване не е окончателно. Уговорителят, по чийто почин всъщност третото лице става кредитор, има право да отмени уговорката. Неговото едностранно изявление в този смисъл е напълно достатъчно.

Отношение между страните и между страните и третото лице:

1) Обещател – трето лице.

Обещателя може да противопостави на третото лице възраженията, който произтичат от договора, но не и личните възражения срещу договора.

Третото лице по отношение на обещателя има право на иск за реално изпълнение.

2) Обещател – уговарящ.

Уговарящият може да иска разваляне на договора поради неизпълнение; за вреди който неизпълнението е причинило; право на иск за реално изпълнение (и за двете страни); обезщетение вместо изпълнение.

3) Уговарящ – трето лице.

Отношенията са най-различни, няма значение за договора. Най-често уговарящия иска да надари третото лице или да изпълни свой дълг по отношение на третото лице.

4) Третото лице и кредиторите на уговарящия.

Кредиторите могат да отменят договора в полза на третото лице, чрез т.н. отменителен (Павлов) иск по чл. 135 ЗЗД. Третото лице дължи да върне само това, което уговарящия е дал по договора.

Обещаване действието на трето лице.

Обещаване действието на трето лице е налице,  когато едно лице А обещава на друго лице В, че едно трето лице С ще се задължи да извърши нещо в полза на Б. Поражда действие само за обещателя. Ако обаче С не изпълни действието, за което А се е задължил, тогава има две възможности:

1. Може да се иска реално изпълнение от А
2. Когато личните качества на С са от значение за изпълнението, тогава от А се иска само обезщетение.

 

 

8. Разваляне на договор

а) предпоставки и основания;

б) чрез едностранно изявление;

в) разваляне по съдебен ред;

г) последици, риск, обезщетения.

 

а) предпоставки и основания

Защо е необходимо уреждането на този институт: неизпълнението на един двустранен договор не прекратява съществуващото облигационно отношение. Колкото и време длъжникът да не изпълнява облигационното отношение остава. Страните обаче могат да имат интерес да прекъснат облигационната връзка и този е смисълът на развалянето.

Развалянето е институт, който намира приложение само при двустранните договори. Това не означава, че едностранните договори не могат също да бъдат прекратявани, но за тяхното прекратяване има специални правила.

Възможно е страните да уговорят начин за едностранно прекратяване на двустранния договор, различен от установения в закона, в повечето случай, но не винаги. Напр. при договори, които се отнасят до вещни права върху недвижими имоти законодателят е предвидил специален ред, съдебен. Проф. Кожухаров смята, че може да се избегне този съдебен ред, но това мнение може би не е съвсем точно – това не може да става по всякакъв начин, то може да стане, ако напр. се уговори отметнина, но не с каква да е уговорка. разбира се страните винаги могат да се уговорят, че всяка една от тях може да прекрати двустранния договор, напр. като не дава срок. Но не всички уговорки са по принцип допустими.

Нормативната база на уреждането на развалянето се съдържа в ЗЗД:

Чл.87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.

Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.

Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това.

Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора.

Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.

Чл.88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.

Предпоставките на развалянето

Кои са елементите на юридическия факт, който поражда правото а се развали договора?

1. Наличие на неизпълнение, което трябва да представлява едно съществено нарушение. Това следва от чл.87/4 ЗЗД: Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора.
2. Наличие на вина – неизпълнението трябва да бъде виновно
3. Страната, която разваля двустранния договор трябва да бъде изправна – тя трябва или да е изпълнила, или да е готова да изпълни. Ако страната е изпаднала в забава като кредитор, тя не може да развали двустранния договор. Тя не може да го развали и, ако може да и се противопостави възражение за неизпълнен договор. Възможно е обаче и двете страни да са неизправни – това само по себе си не прекратява облигационното отношение. Може ли да се развали такъв договор?

Доминира виждането, че е възможно разваляне в този случай и смисълът от това е да се прекрати една облигационна връзка, която така или иначе няма никакво значение.

б) чрез едностранно изявление

Самото разваляне може да се извърши по два начина:

І. Правилото: развалянето става е едностранно изявление. Според практиката на ВС страната, която може да развали договора с едностранно изявление няма интерес да го разваля по съдебен ред, следователно не може да предявява иск, такъв иск е недопустим. Самото едностранно изявление от гледна точка на неговото съдържание е обикновено изявление, в което се посочва, че страната смята или ще смята след изтичането на определен период от време договора за развален. Едностранното изявление за разваляне трябва да се различава от „предизвестието“. Предизвестието има действие за в бъдеще, с предизвестие се прекратяват някои договори, напр. за наем, влог, дружество.

Едностранното изявление за разваляне трябва да се различава и от т.нар. „отмяна“ или „оттегляне“ – в тези хипотези няма все още сключен договор.

Правната същност на едностранното изявление: упражняване на едно преобразуващо право.

Самото право да се развали договора е неоттеглимо, но е неоттеглимо от момента, в който бъде получено, т.е. преди това може да се оттегли.

Трябва да достигне до насрещната страна, за да породи действие.

Наследимо е. Ако има обаче няколко наследници всеки от тях може да разваля само такава част от договора, каквато съответства на неговия дял в наследствената маса.

Ако обаче задължението, което не се изпълнява е неделимо и ако длъжници по такова неделимо задължение са две лица, достатъчно е само единият от длъжниците да не го изпълни, за да може кредиторът да развали целия договор – в този смисъл е неделимо право.

По принцип изявлението е неформално, но ако договорът е бил сключен в писмена форма, то трябва да бъде направено писмено. Съществува спор за значението на тази писмена форма:

• проф. Кожухаров: формата е за доказване;
• проф. Сталев (Калайджиев): формата е за действителност, тъй като формата за действителност се установява в материалния закон (ЗЗД).

Изявлението се погасява по давност, самото право се погасява по давност, тъй като то е преобразуващо право. Началният момент на давността е завършването на фактическия състав, който го поражда. Правото се погасява с общата пет годишна давност.

По принцип изявлението за разваляне може да бъде условно или безусловно:

1. по правило е условно: законодателят нарича условното изявление за разваляне предупреждение. Условното изявление за разваляне съдържа една покана за изпълнение под краен срок, т.е. дава се срок на длъжника за изпълнение и развалянето настъпва в случай, че длъжникът не изпълни в рамките на този срок, който се дава от кредитора. Самото изявление, тази покана, която се съдържа в него трябва да се различава от поканата, която поставя длъжника в забава. На практика обаче ВС смята, че ако длъжникът е бил поканен да изпълни и той е изпаднал в забава, в изявлението за разваляне не е нужно да се определя нов срок – такова решение има практическата си стойност, макар че едно буквално тълкуване на ЗЗД е неправилно. Самият срок трябва да бъде ясно определен и подходящ за съответния вид задължение;
2. безусловно: може да бъде такова в няколко случая, които са посочени в чл.87/2 ЗЗД:

• Виновна невъзможност за изпълнение, която може да бъде пълна или частична. Когато тя е налице не е нужно кредиторът да дава срок за изпълнение и може направо да развали договора;
• При фикс – сделките, при които срокът е съществен елемент от съдържанието, т.е те не могат да бъдат изпълнени в друго време, освен в установеното;
• Ако длъжникът е изпаднал в забава и кредиторът няма интерес от късното изпълнение също може да развали договора без да дава срок.

в) разваляне по съдебен ред

ІІ. По съдебен ред.

В някои случаи развалянето не може да настъпи в резултат на изявление на изправната страна. В тези случаи развалянето става по съдебен ред.

Този способ за упражняване на правото на разваляне е предвиден на първо място, за договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижим имот – чл.87(3).

Такива са договорите за продажба, замяна на недвижим имот, учредяване на суперфиция, право на ползване, сервитути, ипотеки и т.н. Всички тези договори обикновено са действителни само, ако по отношение на тях бъде спазена формата на нотариален акт (чл.18), респ. на нотариална заверка (чл.212(2) ).

Развалянето по съдебен ред трябва да стане още и когато е настъпила частична невъзможност за изпълнение, но само ако за нея длъжникът не отговаря – чл.89 изр.2 .

Предявяването на иск за разваляне също представлява упражняването на едно субективно потестативно право. Но то самото не осъществява развалянето, а е предпоставка за развалянето. Упражняването на това право се погасява с 5 год. давност.

Този съдебен ред е исковия ред. Предявяващият иска трябва да докаже своя иск. Той трябва да докаже наличността на договор, своето изпълнение или готовност за изпълнение. Не е длъжен да доказва неизпълнението на другата страна.

Въпреки предявеният иск за разваляне съдът може да даде на длъжника според обстоятелствата срок за изпълнение. Това става обикновено, когато в хода на процеса „ответникът предложи изпълнение“.

Развалянето настъпва с обратно действие с влизане в сила на постановеното решение. Искът е конститутивен.

Недопустимост на развалянето.

1. Когато неизпълнената част на задължението е незначителна с оглед интереса на Кр.- чл.87(4)
2. Когато неизпълнението се дължи на невиновна невъзможност. Тогава договора се разваля по право- чл.89.

г) последици, риск, обезщетение

Развалянето има обратно действие. Негова последица е страните да си възвърнат престациите. Това става понеже договорът като правно основание на разменените престации отпада- чл.55.

Изключения от принципа.

Обратно действие на развалянето е практически неприложимо при договори с периодично или продължително изпълнение. Развалянето има само действие за в бъдеще.

Развалянето подлежи на вписване. Най-напред се вписва исковата молба за разваляне. В последствие и съдебното решение. В тези случаи правата на трети лица се запазват, ако те са придобити преди вписването тъй като те са добросъвестни. Могат да се противопоставят на кредитора.

Кредиторът има право на обезщетение за вредите, които е претърпял от неизпълнението на договора.

Често самите страни определят длъжниковата отговорност при неизпълнение. Споразумяват се, че длъжникът ще направи една специална престация на кредитора, че ще му престира при поискване една парична сума или друга имуществена ценност наред или вместо първоначално дължимото..

Неустойката е установена предварително чрез договорно съглашение между страните или с нормативно разпореждане – отговорност но длъжника за в случай, че не изпълни или не изпълни точно договорното си задължение.

Неустойката има огромно практическо значение. Тя дава възможност предварително да се определят предполагаемите вреди, както и предварително на длъжника да му е известно какво ще трябва да плати при неизпълнение, без да е необходимо да се доказват тези вреди и без да се водят процеси.

Неустойката често бива наричана наказателно условие или наказателна клауза. Това не е точно тъй като главната нейна задача е ПРЕВАНТИВНА – да осигури точното изпълнение на задължението.

Чрез гражданско правна заплаха се цели навременно изпълнение на поетите задължения. ОБЕЗПЕЧИТЕЛНА е следователно пряката задача на неустойката. Тази нейна задача е изрично изведена в чл.92(1)-„Неустойката обезпечава изпълнение на задължението…“, но текстът не свършва до тук „и служи като ОБЕЗЩЕТЕНИЕ за вредите от неизпълнението…“. С уговарянето на клауза за неустойка страните все едно предварително решават въпроса, че неизпълнението ще причини вреда на кредитора. Споразумяват се, че кредиторът ще може да претендира вредите в размера на уговорената неустойка – „…без да е нужно да се доказват“

Ако неустойката е прекалено голяма „съдът може да намали нейния размер“- чл. 92(2).

Неустойката има има още една наказателна функция. Наказателен характер има, когато пряко цели да накаже неизправния длъжника – да му наложи една имуществена санкция, без да го освобождава от задължението да обезщети кредитора за вредите му.

Характерни белези на неустойката.

1. Тя е отговорност на длъжника и конкретна правна възможност за кредитора;
2. Предметът на неустойката е предварително определен в д-ра. Той обикновено е парична сума или имуществена ценност. Чрез нея се извършва предварителна оценка на вредите, които би претърпял кредитора от неизпълнението, а в някои случаи играе ролята на наказание;
3. Неустойката не се свързва безусловно с вредата. Тя служи за обезщетение на вредите, които се предполага, че ще настъпят. Тя се дължи не заради вредата, а заради самото неизпълнение;
4. Тя е неизменима, след като е веднъж уговорена и се явява едно акцесорно право или задължение, защото е свързана с главните права и задължения по договора. Ако договорът е нищожен, ще бъде нищожна и неустойката.

– При унищожаемост. Задължението, което е поето при порок на волята, е унищожаемо. Но до унищожаването му е то е валидно. Валидна ще бъде до този момент и уговорената неустойка.

– При невиновна невъзможност длъжникът се освобождава от задължението си, ако изпълнението на същото стане невъзможно по причини, които не могат да му се вменят във вина.

Предпоставки на неустойката.

1. Тя да е уговорена между страните или да е установена от НА.
2. Кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да га изпълни
3. Длъжникът да е нарушил договора, виновно да не то е изпълнил никак или да го е изпълнил лошо или със забава.

За да може да възникне претенцията е необходимо тези три предпоставки да са налице кумулативно.

Разграничаване на неустойката от други институти на ГП.

– Условия- бъдещо несигурно събитие свързано с предварителното действие на д-ра. Неустойката се дължи безусловно.

– Алтернативни задължения- дължат се няколко алтернативно дадени вещи . Неустойката е акцесорно задължение, алтернативните са основни задължения.

– Факултативни задължения- дължи се една вещ по избор на длъжника.

– Отметнина – дава се възможност на длъжникът да откаже да изпълни задължението си по договора, но губи това, което е дал предварително. При неустойката не може да се откаже.

– Обезщетение за вреди – дължат се реално настъпилите вреди следствие на неизпълнението. А неустойка се дължи независимо от вредата.

Видове неустойки.

Задължение за неустойка може да възникне било въз основа на д-р, било непосредствено по силата на з-на. Тя бива 1)договорна или 2)законна.

Неустойката се дължи при неизпълнение. Но неизпълнението може да бъде пълно или само неточно, респ. забавено. И според това тя може да се дължи на 1)пълно неизпълнение или 2) за неточно неизпълнение, респ.забавено изпълнение.

В различно съотношение може да се намира неустойката с вредите, причинени от неизпълнението- да ги оценява или да се дължи наред с тях. И според това неустойката бива 1)алтернативна или 2)кумулативна.

I.Договорна и законна неустойка.

1.Договорна неустойка е това добавъчно съглашение, постигнато м\у страните при или след договарянето, по силата на което Дл. се задължава да даде на Кр. една парична сума или друга ценност, ако не изпълни надлежно задължението си. Тази неустойка има обезпечителна и обезщетителна роля.

2.Законна неустойка е тази, която при неизпълнение или неточно изпълнение се дължи не въз основа на договорно съглашение между кредитора и длъжника , но по силата на закона или друг нормативен акт.

II.Неустойка за пълно неизпълнение и за забавено неизпълнение.

По силата на клауза за неустойка Дл. може да е задължен да престира на Кр. нещо допълнително заедно с дължимото, ако не изпълни, както трябва или ако забави изпълнението на задължението си. В такъв случай неустойката е за неточно респ. за забавено изпълнение.

Неустойка за забава се определя обикновено в процентно отношение към стойността на просрочената престация и се дължи за всеки просрочен ден, но само до определен ден, след което изчисляването на неустойката се прекратява. След това се дължи еднократна неустойка в по- голям размер.

III.Алтернативна и кумулативна неустойка.

1.Алтернативна неустойка.

Договарящите могат да се съгласят, че неустойката ще служи за определяне на размера на вредите, която едната страна вероятно ще претърпи, ако другата страна не изпълни задължението си. На кредитора се дължи алтернативно по негов избор: или неустойка или действителните му вреди.

2.Кумулативна е само в миналото при отношения м\у социалистически организации.

Задатък

Задатък или капаро е тази парична сума или друга имуществена ценност която едната страна дава на другата приключване на договора като доказателство, че той е сключен и за обезпечаване на неговото изпълнение.

Функции на задатъка.

1. ПОТВЪРДИТЕЛНА – задатъка е знак, белег, доказателство, че договорът е сключен.
2. ГАРАНЦИОННА – з-на е признал на изправната страна правото да се откаже от договора и да задържи задатъка, който е получила или да иска в двоен размер задатъка, който тя самата е дала, ако другата страна не изпълни задължението си- чл.93(2). Страхът, че изправната страна ще упражни тия си права, подтиква и двете страни към изпълнение.
3. ОБЕЗЩЕТИТЕЛНО-НАКАЗАТЕЛНА функция. Тя е тясно свързана с гаранционната. Щом изправната страна може при неизпълнение да се откаже от д-ра и да задържи задатъка, респ. да иска дадения от нея задатък обратно в двоен размер, ясно е, че задатъкът представлява средство за обезщетяване на изправната страна за вредите, които неизпълнението й причинява.

Страните могат да уговорят, че този, който е дал задатъка, няма да може в никакъв случай да се отметне едностранно от д-ра. Във всички случаи той е длъжен да престира, в противен случай загубва безвъзвратно дадения задатък.

Действие на задатъка.

Задатъка се дава обикновено при двустранните договори.Той функционира така:

1. При изпълнение. Когато задълженията по договора са изпълнени, този, който е дал задатъка го прихваща към изпълнението си. А ако такова прихващане не маже да стане поради нееднородност на задатъка с дължимата престация, тогава задатъка трябва да се върне от този, който го е получил.
2. При невиновна невъзможност. Когато неизпълнението се дължи на невъзможност, за която длъжника не отговаря, задатъка се връща и отношенията между страните се уреждат по правилата на риска.
3. При виновна невъзможност. Ако престацията не може да се осъществи по причини, за които длъжникът отговаря, изправната страна естествено не може да иска изпълнението на невъзможното, а трябва да избира м\у следните алтернативи:

а) Или да задържи задатъка, който е получила, респ. да иска да се върне в двоен размер, който е броила, без естествено да изпълнява собственото си насрещно задължение. Ако вредите са по- големи отколкото задатъка, тя може да предяви иск за обезщетение за вреди.

4. При забавено изпълнение. Ако изпълнението е все още възможно и длъжникът е в забава (неточно изпълнение), изправната страна има изборно право:

а) Може да иска реално изпълнение на договорното задължение, като за вредите, които забавата е причинила, страната може да иска обезщетение по общите правила като задържи задатъка.

б) Може да развали договора като задържи задатъка и не изпълнява своето насрещно задължение. В този случай договорът следва да се счита развален, с факта, че се задължа задатъка, а не с едностранното волеизявление.

 

 

9. 9. Непозволено увреждане:

а) обща характеристика и отграничения;

б) фактически състав на деликта;

в) отговорност за вреди, причинени от другиго;

г) отговорност за вреди, причинени от вещи.

 

а) обща характеристика и отграничения;

Непозволено увреждане. Обща характеристика

Отговорността за вреди бива договорна и деликтна. Договорната отговорност е призвана да защитава преди всичко позитивния кредиторов интерес, т.е. да замести липсващата полезна за кредитора промяна, неосъществената престация.

Деликтната отговорност е призвана да обезщетява най-вече негативния кредиторов интерес, свързан с това да няма нови, пречещи им неща, да има неизменност и сигурност в една обстановка, т.е. тя влиза в действие, когато нещо ново, нещо нежелано за кредитора на отговорността е станало, напр. блъснат е като пешеходец и му е счупен крака, като последиците на тази нежелана промяна са нови промени, които са също така негативни, нежелани. Отговорността има за цел да постави увредения, кредитора на отговорността в положение, максимално близко до това, което би съществувало, ако не беше отреченото с отговорността положение (счупеният крак и т.н.). Гражданската отговорност за вреди бе правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят причинените от едно правонарушение вреди. Правонарушението е договорното неизпълнение, неосъществяването на престацията – това е противоправният резултат; вредите са последица на този резултат. Договорната отговорност е задължението за обезщетяване на тези вреди, които са последица от това правонарушение.

Деликтната отговорност е задължението или правоотношението между деликвента (отговорния субект) и пострадалия, по силата на което делинквентът трябва да поправи причинените от деликта вреди.

Гражданската отговорност (и договорната и деликтната) има за цел да поправя вредите, репарационна цел, при това да ги поправи с потребителната стойност на обезщетението, да освободи от вредните последици имуществено увреденото лице, дори когато вредите му са неимуществени (чрез удоволствието от имане на пари да се притъпи болката и страданието), но не и да поправя вредите чрез емоционалната стойност на възмездието. В този смисъл гражданската отговорност, за разлика от наказателната няма репресивни функции – тя има за цел да поправя вредите, да се облекчи увредения имуществено, а не да наказва отговорното лице, не да го порицава морално, не да иска нему да е по-зле. Наказателното право има за цел да репресира, като по този начин въздава възмездие. Гражданската отговорност се съразмерява не с укоримостта на поведението, а с размера на вредите. Оттук и гражданската отговорност излиза много повече от разбиранията за икономическа целесъобразност и социална справедливост, отколкото от разбиранията за една етична справедливост (НП). Трябва да бъдат поправени причинените вреди, а не да бъде наказан виновния. Ако гражданската отговорност създава тежести за увреденото лице, това, че ще ви бръкнат в джоба, за да обезщетите е само обратната страна на обстоятелството, че тези пари ще трябва да отидат като обезщетение на увредения, т.е. целта не е вашият джоб да стане по-празен и оттам вие емоционално да се чувствате по-зле, напротив – целта е да не остане празен джоба на увредения. Т.е. отговорността следва вредите, а не дълбочината на вашия джоб или укоримостта на постъпката ви. Това създава възможност (в НП е невъзможно) да може да възникват задължения за обезщетение и без вина, почиващи на принципа на социалната справедливост и икономическата целесъобразност, а не на репресията, на възмездието, което цели НП.

В почти всички правни системи гражданската отговорност е разделена на:

• договорна;
• деликтна.

Разликите:

• в интереса;
• в това дали съществува предшестващо отношение или тепърва ще възникват правоотношения.

Деликтите

Когато правонарушението, което е източник на отговорността, което причинява вреди се състои в неизпълнението на едно предшестващо отношение говорим за договорна отговорност, макар това предшестващо задължение да има извъндоговорен източник (гесцията напр.).

Когато правонарушението не се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, в неосъществяването на една дължима престация говорим за деликтна отговорност, отговорност за непозволено увреждане.

Деликтът е източникът, фактическият състав, правонарушението, от което възниква извъндоговорната, деликтната гражданска отговорност, отговорността за непозволено увреждане.

Delictum – от глаголно съществително от delinquere (греша, провинявам се, върша нещо непозволено). Torqueo – „нарушавам“.

Лицето, което е отговорно за деликта, което е извършило забраненото нещо, авторът на правонарушението е деликвент (delinquentus) или „увреждащ“, „отговорен субект“ и т.н.

„Увреден“, „пострадал“ е кредиторът на обезщетението.

Деликтът е онова причиняващо вреди извъндоговорно гражданско правонарушение, с което законът свързва задължението да бъдат обезщетени тези вреди.

Законът определя фактическите състави, от които следват извъндоговорните задължения, вкл. и деликтната отговорност за вреди.

Отграничения

Сделки.

Гесция.

Договорна отговорност.

Административен акт.

Недействителни сделки.

Неоснователно обогатяване.

Престъпление.

б) фактически състав на деликта

Обща правна уредба ЗЗД:

Чл.45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

Чл.46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.

При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.

Чл.47. Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.

За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.

Чл.48. Родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.

Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него.

Тия лица не отговарят , ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.

Чл.49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Чл.50. За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.

Чл.51. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.

Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.

Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.

Чл.52. Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Чл.53. Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно.

Чл.54. Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил.

Специална уредба:

Множество хипотези, при които се създава задължение за обезщетяване на вреди, причинени не от неизпълнение на предшестващо облигационно правоотношение, не поради неосъществяване на някаква престация.

Тези отговорности също може да бъдат наречени извъндоговорни, т.е. деликтни, защото както договорната отговорност не възниква само при договори, така и деликтната отговорност няма източника си единствено в това, което римската традиция е наричала деликти. Тези специални състави на извъндоговорна отговорност ще наречем „специални деликтни състави“, използвайки термина „деликт“, за да означим всяка една извъндоговорна отговорност.

1. Чл.12 ЗЗД: При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.
2. Чл.21/2 ЗЗД: Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.
3. Чл.28/3 ЗЗД: Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката.
4. Чл.42/1 ЗЗД: Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.
5. Чл.88/1 ЗЗД (Калайджиев и Конов): Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
6. Чл.3 ГПК: Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Такъв деликт не е измислен при злоупотребата с материални права.
7. Чл.76 ЗС (actio spoli): Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.
8. КТ – отговорността на предприятието при трудова злополука.
9. Законът за използване на атомната енергия за мирни цели.
10. Законът за опазване на околната среда.
11. Законът за опазване от замърсяване на въздуха, водите и почвите.
12. Законът за защита на конкуренцията.

Всички тези закони пряко или косвено уреждат специални състави на извъндоговорна отговорност.

Основното правило е чл.45:

Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

В редица случаи обаче отговорността може да възникне и без вина.

Елементи на деликта по чл.45

1. Поведение (някои автори го ограничават до деяние) – съзнателна целенасочена човешка дейност.
2. Противоправност
3. Вина
4. Причинна връзка
5. Вреди

Обезщетяването на тези вреди – цел и смисъл на отговорността

От гл. точка на чл.45 деликтът е противоправно и виновно действие, причиняващо вреди, поради което възниква задължението те да бъдат поправени. Наистина чл.45 не говори за противоправност, но от факта, че споменава за вина – знаем, че без противоправност вина не може да има. От друга страна очевидно е, че обективната страна на всеки деликт е противоправността (iniuria) – ако увреждането не е  противоправно то няма как да се окаже по-нататък виновно или въобще релевантно (освен ако не сме конструирали някой много специален състав, какъвто ще се окаже, че е полезен, подобен на този по чл.3 ГПК).

Обективна предпоставка на деликтната отговорност.

Чл.45 ЗЗД изразява веднъж принципа neminem laedere и втори път е израз на принципа на общия, генералния деликт на българското право, който е познат на повечето съвременни правни системи (най-вече на френския ГК и на старото ни право).

Принципът на генералния деликт

Смята се, че съвременната уредба на деликтната отговорност има далечните си корени в римското право и най-вече в Lex Aquilia от 286 г.пр.н.е. От 12-те таблици, пък и след това системата на римските деликти е била изключително казуистична. За нея може да се каже, че е изградена на принципа nulla poena sine lege, на който принцип е изградено и наказателното право. Отговорността е възниквала тогава, когато се извърши едно точно, подробно описано в обективното право деяние. За всяко такова деяние е имало отделен деликт, отделен иск, отделна actio ex delicto или с други думи – отделен фактически състав. На основание на една норма, една претенция, един иск имате  когато някой ви е откраднал вещта, друг имате, когато някой ви е повредил вещта, трети – когато някой е убил ваш близък, четвърти – когато някой ви е убил роба, пети – когато някой ви е обидил, шести – когато някой ви е измамил като кредитор, и седми – когато някой ви е наплюл.

Lex Aquilia е опит да се генерализира основанието на деликтната отговорност, т.е. да се намали броят на релевантните признаци за всеки отделен състав или житейските казуси, които могат да се подведат под различни състави да се подвеждат под един общ състав: да е все едно дали са ви откраднали вещ или са я счупили и т.н. Този опит е далеч от принципа на генералния деликт, познат днес, но показва тенденцията на развитие на деликтната отговорност: намаляване на броя на съставите така, че всяко увреждане или определен тип увреждане да може да се обезщетява на основание на един състав, независимо от разликата между вещ, човек и т.н. Това генерализиране е все още от идеята на едно единствено основание да се обезщетява всяка противоправно и виновно причинена вреда.

Принципът на генералния деликт е формулиран през XVII в. Идеята за него се свързва обикновено с името на Жан Дома (/1625 – 1696): „Гражданските закони, представени в техния естествен ред“. Дома на базата на идеите на Аквилиевия закон е формулирал следния принцип: „Всички загуби и всички вреди, които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина трябва да се поправя от този, чиято непредпазливост или вина е предизвикала вината, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вредата.“. Класически пример: ако някой играе на игра на топки на място, където има и минувачи и нарани някой ще отговаря и ще дължи обезщетение за нараняването, макар да не е имал намерение да причини вредата. Този пасаж успява да събере отделните хипотези на деликти в едно общо правило – това е генералния деликт.

Тази идея, повторена от Потие е намерила легален израз в артикул 1382 и 1383 на Code civil. Оттам принципът е влязъл във всички законодателства, които го следват, вкл. в стария ЗЗД – чл.56 и 57.

56: Всяко действие на человека, което причинява вреди другиму задължава тогова, по вина на когото е последвало то да поправи вредата.

57: Всякой е отговорен за вредата, която е причинил не само със своето действие, но още и със своята небрежност или непредпазливост.

Разликата между двата текста е малко неясна: някои автори смятат, че вторият текст е уреждал квазиделиктите. Новият ЗЗД се е изразил по-просто. Този общ принцип създава проблемът за понятието „противоправност“ в областта на деликтната отговорност. При казуистично уредените деликти, фактът, че едно поведение, подробно описано ангажира с отговорност дава да се разбере, че то е забранено и противоправно. Когато обаче стигнем до възможно най-общия принцип започваме да се питаме в какво може да се състои противоправността:  дали се нарушава принципът neminem laedere или се нарушават някакви други норми, които стоят не в правилото на чл.45, а около него, дали се нарушава субективно или обективно право. Във всички страни, които излизат от идеята за генералния деликт този проблем се поставя и е източник на множество спорове и теории:

1. Нарушава се нормата neminem laedere
2. Противоправността се състои в нарушаването на някакви общи задължения на членовете в обществото.
3. Третата теория се свързва с нарушаването на субективни права на пострадалия

В немското право макар то да не излиза от римската казуистика, все пак не стига и до прекомерното обобщение, което следва традицията на Дома. Общите хипотези на деликта по BGB са дадени в три отделни направления:

• 823/1: деликт е виновното засягане на чуждо субективно право; (става въпрос за абсолютно субективно право)
• 823/2: отговорност също така носи и този, който нарушава закон, създаващ особена закрила на дадени лица; Т.е. нямаме субективно право, но имаме закон, който създава особена защита, особена гаранция за някакви интереси, без да ги признава за субективни права и този закон се оказва нарушен;
• 826: деликтна отговорност за умишлено противонравствено, умишлено неморално увреждане; Вината трябва да е умисъл, а противоправността идва от нарушаването на тези правила, които макар да не представляват правни правила са въздигнати в някакъв критерий за нормално и почтено поведение, т.е правилата на морала и приличието.

Ако четем само чл.45 ЗЗД бихме направили извода, че нашето право познава генералния деликт точно така, както той е формулиран и в старото ни право и във френското такова – с възможно най-широкия принцип и възможно най-аморфното понятие за противоправност. Конов не отрича, че нашето право познава принципа на генералния деликт.

Различия от стария ЗЗД:

• вината по действащия ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане се предполага. Класическият принцип не предполага вината – предполага се вината при договорната отговорност на длъжника, но кредиторът ще трябва да установи, че поведението на деликвента е било погрешно, виновно и му е причинило вреди. Така погледнато общият принцип и могъл да граничи с идеята за нарушаването на правилото neminem laedere. Но когато нашият закон презюмира вината, а това може би ще се окаже и неполагането на дължимата грижа, излиза, че кредиторът ще каже: получих тези вреди, претендирам, че ги е причинил еди кой си, установявам фактическата причинна връзка между него и моите вреди и с това едва ли не отговорността е обоснована. Така че смяната на режима, презюмирането на вина се оказва, че следват някакви различия и в понятието за противоправност, макар в много случаи и в чуждите законодателства, при липсата на изрична презумпция за вина се стига фактически до нещо подобно на презумпция;
• в новия ЗЗД се създават специални деликтни състави – тези състави ги няма както в стария ЗЗД, така и във френския кодекс. При тях подобни хипотези, чрез едно разширително тълкуване на общото основание на деликтната отговорност са или били по някакъв начин обхващани от принципа. При наличието на специални състави тук обаче трябва да приемем, че законодателят е създал тези състави, защото е виждал, че чл.45 не е много приложим в тези хипотези и дори е спорно дали може да се ангажира отговорността на деликвента въз основа на чл.45 когато е сключен един нищожен договор, или когато са прекъснати преговорите или когато трето лице се е месило в чужда правна сфера. Един от опитите е на Кръстьо Цончев. Налице е едно легално изясняване на истинския смисъл на чл.45 ЗЗД.

Трите теории за противоправността

И трите имат някакви слаби страни.

1. Теорията, че се нарушава правилото neminem laedere всъщност отъждествява противоправността с вредите и по този начин стига до затворен логически кръг: противоправно е това поведение, което причинява вреди, а вредите подлежат на обезщетяване, когато са противоправно причинени. Вън от това тази теория прилага един пеналистичен подход: вижда в нормата, която урежда санкцията отговорността и нормата, която забранява поведението (както е в наказателното право).
2. Теорията за основните задължения в обществото, задължителни само заради факта, че сме членове на едно общество или мерило за неговия културен растеж е избавена от тази непоследователност. Тя вижда в правилото на чл. 45 само източника на отговорността, а забраната, която се нарушава, противоправността извежда от някакви други правила, от общия дълг, който обаче се оказва неписан. Тази теория има своето място в областта на законодателствата, които излизат изцяло от идеята за генералния деликт. Ако чл.45 бе единственото правило, уреждащо отговорност на извъндоговорно основание у нас, ако го нямаше чл.12, 21 и т.н. бихме могли да кажем, че тази теория има своето място, защото нещата биха стояли така: някой прекъсва преговорите, някой причинява вреди, пречейки на чуждо облигационно отношение и т.н. – ще кажем, че той не е изпълнил общия си дълг и затова ще го държим отговорен. Тази теория обаче прекалено много разширява понятието „противоправност“ и създава една аморфна представа за него, твърде много зависи от съда да открие този общ дълг и да прецени дали той съществува или не, за да може да се стигне до извода дали е нарушен или не. А самите общи задължения показват, че са в непрекъснато движение и установяването им е трудно.
3. Теорията за това, че противоправността се състои в нарушаване на субективни права (Бъров) – става дума за абсолютни субективни права, доколкото неизпълнението на относителни права, неосъществяването на престацията ангажира договорната отговорност.

Тази теория изглежда е най-близко до истината. Тя обаче не е в състояние да обясни противоправността при деликтите чрез бездействие, защото с оглед на абсолютните субективни права противоправно е само действието, с което вие по някакъв начин нарушавате целостта на чуждата вещ, убивате някой нарушавайки по този начин правото му на живот и т.н. А безспорно е, че съществуват и деликти чрез бездействие – напр. Р 12/1982 г. на ОСГК. Учителят по физкултура е отговорен, понеже е допуснал едно дете, правейки скок с две медицински топки да си счупва врата. Съществува ли задължение на учителя за някакво действие, за вземане на мерки. Безспорно съществува но това задължение нито е гражданско, нито е към детето, то произтича от трудовата му функция, от някакви други негови задължения, но в никакъв случай не е една гражданска връзка между ученик и учител, не е неизпълнение на едно относително гражданско задължение. Но дори и да беше такова тогава бихме отишли по-скоро към договорната отговорност, доколкото налице е неизпълнение на едно относително задължение, неосъществяване на една престация за съдействие. Въпреки това е правилна тезата, че могат да съществуват и деликти чрез бездействие. Тогава как абсолютните субективни права могат да бъдат нарушавани чрез бездействие. Това е невъзможно.

Обща непоследователност или неточност на тези теории е това, че те търсят противоправността повече в поведението на деликвента.

ПоведениеàПротивоправен резултатàВредиàНепозволеното увреждане

Някак противоправността се отнася повече към поведението. Казваме: „това поведение, което причинява противоправния резултат и чрез него вредите“. Това обаче ще се окаже неточно в случаите, когато се отговаря без вина, напр. в случая на отговорност за вреди от вещи. Няма как да приемем, че поведението на собственика на вещта е противоправно, напротив – нему е напълно позволено да има вещ и въпреки това конструираме отговорността. Не можем също така да кажем (както приема Антонов), че причиняването на вреди, понеже било противоправно, дори и когато е резултат на едно иначе позволено поведение, обратно се връщало назад към поведението и му придавало качеството противоправност. Всички това кара Конов да мисли, че тръгвайки от теорията за нарушаването на абсолютното субективно право трябва да се внесе някакъв нюанс, който да ни позволи да видим веднъж обективността на тази категория „противоправност“ и втори път да видим как би могъл все пак да е противоправен резултата, без да имаме действие, което да е насочено срещу правото, при положение, че всяко бездействие по отношение на едно абсолютно субективно право е правомерно.

Нарушена е не нормата като императив и затова не бива да търсим противоправността на поведението. За да конструираме деликта като правонарушение ни е необходима противоправността на резултата, да видим в това, което е станало едно противоправно състояние. Ако е така можем да се замислим какво защитават нормите, уреждащи абсолютните субективни права, каква е целта им, защо всички останали лица са длъжни да спазват едно пасивно поведение. В центъра на тези норми стои благото, т.е. обектът на абсолютното право, те имат за цел една свобода и гаранция за свободното ползване на тези блага и точно тази цел ни задължава да не ползваме вещта. Така че нормата, която урежда съдържанието на абсолютните субективни права съдържа не само императив, но представлява и една оценъчна категория, че собственикът има свободата за ползването на тази вещ. Титулярът на абсолютното субективно право има свободата и възможността да го прави. Отричането на чуждото вмешателство е свързано единствено с тази гаранция на свободата на титуляра. Тогава ще се окаже, че всички неща, които довеждат до ограничаване на тази свобода влизат в противоречие с нормата, уреждаща съдържанието на абсолютното право не толкова като императивна такава, колкото като оценъчна категория. Тези неща създават едно противоправно състояние, което всъщност представлява деликта като противоправност. Бихме могли да приемем, че противоправността в областта на деликтната отговорност се състои в накърнеността на благата, обект на абсолютно субективно право, а не във формалната нарушеност на самото субективно право, което може да стане само с действие. Тогава какво се нарушава: обективно или субективно право – нарушава се обективно право, но не коя да е правна норма и не някое аморфно задължение да не се вреди другиму, нито пък някакви неписани задължения, произтичащи от устройството на обществото, от социалните връзки в организацията му, а конкретните правила, които уреждат съдържанието на абсолютните субективни права.

Оказва се, е бездействието на учителя стой в причинна връзка с резултата на накърненост на благото – обект на абсолютно субективно право (телесна цялост на ученика). И понеже можем да отнесем този резултат към действията или бездействията на учителя, а тези бездействия са противоправни, защото той на друго основание е длъжен да върши това (т.е. не на основание абсолютното субективно право е длъжен да спасява ученика или давещия се, а на основание функцията си на учител, на спасител, пожарникар и т.н) и ще можем по този начин да конструираме деликтната отговорност и за бездействие. В крайна сметка става ясно, че целта не е да се отрекат формалните нарушения на абсолютните субективни права, действията – срещу които се браним чрез исковете за преустановяване на нарушението (негаторен или ревандикационен), а и всяко абсолютно право дава една такава претенция, но тази претенция не е отговорността. Отговорността следва от това, че е било накърнено благото и ограничаването на свободата ми от накърняването на това благо са последвали други неблагоприятни последици, които са вредите и те ще се обезщетяват.

При това положение дори можем да приеме, че противоправността е юридическият факт, който се състои в накърнеността на благото – обект на абсолютно субективно право. А връзката с абсолютното субективно право ни е необходима дотолкова, доколкото тя ни дава възможност да конструираме редица други елементи на състава, да видим по някакъв начин, че става въпрос за защита на интереси, които предварително са защитени от правото. Когато от ограничаването на свободата на собственика на едно абсолютно право са възникнали вреди, те ще бъдат обезщетени от този, който е причинил ограничаването, независимо от това – дали със своето действие или бездействие формално е нарушил субективното право или поведението му по друг начин стои в причинна връзка с накърняването на благото.

Можем да се запитаме и за съдържанието на принципа за генералния деликт в българското право. Безспорно е, че чл.45 отразява този принцип. Но давайки си сметка, че това понятие за противоправност можем да използваме във всички състави на непозволеното увреждане, неуредени в чл.45 до чл.50 (следващите текстове уреждат размера на обезщетението, съпричиняването и т.н.) бихме могли да кажем следното: обобщението се състои в това, че засягането на обектите на каквито и да са субективни абсолютни права поражда задължение за обезщетение на основание на един единствен състав. Отново нямаме римската казуистика. Така че генералният деликт съществува, но е ограничен в рамките на причиняване на вреди чрез засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право.

Вън от този генерален деликт остават т.нар. „специални извъндоговорни отговорности“ – според Конов: „специални деликти“.

Съществуването на тези текстове е една индикация за легално ограничаване на понятието „противоправност“ в областта на чл.45. Безспорно е, че тези правила създават извъндоговорна отговорност няма причина да се използва и за тях израза „деликтна“. Така излиза, че системата на основанията на деликтна отговорност по българското право с оглед съдържанието на понятието „противоправност“ включва общи и специални деликти: общ – генералния по чл.45 до 50; специални доколкото боравят с друго понятие за противоправност. Какво е то?

Чл.12 ЗЗД: При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.

В случая е създаден един специален деликтен състав, в който понятието противоправност е с различно съдържание: не нарушаване на целостта на чуждо абсолютно право, а едно конкретно описано в закона поведение, което е източника на отговорността. Т.е. налице е един казуистичен деликт създаден на принципа nulla poena sine lege – законът казва какво е забранено, как трябва да се действа.

Чл.21/2 ЗЗД: Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.

Безспорно е, че третото лице може да попречи така, че да се ангажира отговорността му и по чл.45 – напр. да убие длъжника, да изяде ябълката, която се продава и т.н. Бихме конструирали една отговорност по чл.45 за косвено увреждане, защото той увреждайки пряко длъжника, косвено уврежда и кредитора. Типичен пример за косвено увреждане са болките и страданията по повод смъртта на друго  лице. Когато се конструира тази отговорност ВС се опитва да види нарушени някакви права и казва, че брачните или наследствените ми права са нарушени, иска да види целия фактически състав на деликта между деликвента и косвено увреденото лице (което страда или е изгубило издръжка, подкрепа и т.н). Но ако се замислим ще видим, че стриктно посочените на практика случаи на страдащи са всъщност едно ограничаване на действителната мисъл на законодателя. Защото чл.45 предварително не е ограничил страните: достатъчно е да сте извършили един деликт и ако от него последват и вреди, които не се състоят в нарушаването на други права, а просто в някакви неблагоприятни последици отговорност ще се носи и по отношение на това косвено увредено лице. Този спорен въпрос, извън ограниченията, които е въвел ВС за някои случаи на страдащи и лишени от издръжка е разгледан от Конов в сп. „Правна мисъл“ кн.4 от 1987 г.

Така че може да се стигне до нарушаване на чужда облигационна връзка и чрез отговорността на чл.45, но биха могли да се извършат и такива действия, които не влизат в неговото приложно поле. Тогава те ще се обезщетяват на основание чл.21 и ще имаме една допълнителна предпоставка: лицето да е действало умишлено и да е имало за цел да увреди кредитора или длъжника чрез попречване на изпълнението на облигационното отношение.

Чл.3 ГПК: Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.

Този текст също представлява един специален деликт, казва какво трябва да се прави, описва поведение, макар и сравнително общо и когато това поведение не се реализира или се реализира обратното, злоупотребата с процесуални права се ангажира с отговорност.

Тези примери можем да обобщим като една група специални деликтни основания, които боравят със специално понятие за противоправност и заедно с това описват и останалите елементи, които пораждат отговорността и казват дори, че е налице такава отговорност. Тези текстове допълват принципа на генералния деликт в областите, в които той се оказва спорно приложим или неприложим, създавайки специални основания за извъндоговорна отговорност.

Има обаче и други правила, които имат някаква връзка с понятието „противоправност“ и с основанието на деликтната отговорност. Напр. Чл.76 ЗС (actio spoli): Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.

Няма спор, че владелческият иск може да бъде съединен с иск за непозволено увреждане, при това по чл.45 ЗЗД. Но след като приехме, че противоправността в чл.45 се състои в накърнеността на благото, предмет на абсолютното право, при владението, след като нямаме абсолютно субективно право откъде ще конструираме отговорността? Оказва се, че чл.76 ЗС създава един фактически състав на едно конкретно противоправно поведение (насилствено или по скрит начин отнемане на владението или държането на чужда вещ) и това конкретно противоправно поведение е основание за възникване на деликтна отговорност само че по по-особен начин. Чл.76 ЗС не казва: „който отнеме дължи обезщетение“, но създадения състав на противоправно поведение, а не на противоправен резултат ще го приложим към чл.45 и използвайки неговата формулировка като добавим „които виновно и противоправно е причинил другиму“ и ще кажем, че този, който отнеме по скрит начин или чрез насилие чуждата вещ действа противоправно и виновно и макар чл.45 в общия си вид да се отнася за абсолютните субективни права, като съединим двата текста, получаваме една норма, която дава отговорността.

Така че втората група специални деликтни основания ползват формулата на чл.45 ЗЗД. Освен 45 взимат последиците и другите елементи на хипотезата, но присъединяват към хипотезата на чл.45 в рубриката „противоправност“ това специално обявено от закона за противоправно поведение. По същия начин действат и правилата, уредени в Закона за защита на конкуренцията. Нелоялната конкуренция не винаги накърнява чужди блага – обект на чужди субективни права. Тя не винаги нарушава права. Тя нарушава някакви интереси, дори не правната сфера, а сферата на бизнес интереси на лицата. И въпреки това можем да конструираме отговорност по чл.45, ползвайки чл.12 от Закона за защита на конкуренцията. „Нелоялна конкуренция е всяко действие или поведение при осъществяването на стопанската дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите или отношенията им с техните потребители.“

Това е общото понятие. Изброени са и конкретни случаи на такава. Оказва се, че действието „нелоялна конкуренция“ е обявено за противоправно от закона без да накърнява благата – обекти на абсолютни права. И това противоправно действие, в съчетание с чл.45 ще ни даде деликтната отговорност, ако са налице ефективни вреди. Така тези допълващи състави, макар да не предвиждат изрично отговорност могат да ползват последиците по чл.45, защото са уредили някакво противоправно поведение. Тяхното съществуване би могло да се обясни и с това, че чл.45 е неприложим сам по себе си към тези случаи.

Съществуват и други специални деликтни състави напр. чл.29 от Закона за опазване на околната среда – деликтната отговорност за екологична вреда:Който виновно причини вреди другиму от замърсяване или увреждане на околната среда е длъжен да ги обезщети. Тези вреди може да не са последица от замърсяването на обекти на абсолютни субективни права, но законът е създал един конкретен случай на противоправно състояние: екологично увреждане. Когато това състояние може да се свърже, да се отнесе като причинено от действията на едно лице, били те противоправни или не сами по себе си или не, то ще даде основание, лицата, които са претърпели някакви неизгодни за тях промени, вреди във връзка с променената екологична обстановка да претендират обезщетение.

По същия начин стоят нещата при отговорността в някои случаи на повишена опасност, която нашият закон не познава като принцип, защото отговорността за вещи е достатъчно широка. В чл.33 на Закона за използване на атомната енергия за мирни цели се казва, че собственикът или този, който държи, работи и превозва ядрен материал отговаря за вредите от облъчване или ядрена катастрофа. Тук отговорността не се изключва дори и от непреодолима сила, дори и от умишлено действие на трето лице. Противоправният резултат тук е ядрената авария, а не накърняването на обекта на чужди, абсолютни субективни права. В много случаи ще имаме и накърняване на обекта, но ще има случаи, в които ще излезем извън него и пак ще причиним вреди и поради специалния текст на чл.33 ще се дължи обезщетение.

Вината

Има и безвиновна отговорност и въпросът за нейното съществуване е най-спорен в областта на деликтната отговорност. В тази област правилото без вина, няма отговорност, което безспорно трябва да подкрепим в областта на наказателното право ни се струва значимо.

Принципът „без вина няма отговорност“ има източника си в няколко посоки:

1. В морала
2. Идеологически съображения
3. Отказът да се види противоправното състояние като дефиниция за противоправния резултат и отнасянето на това противоправно състояние като последица от нечие човешко поведение да ни конструира правонарушението прави да се мисли по следния начин: могат да действат противоправно, а това значи и виновно само хората, не и природата, не и неодушевените предмети и следователно не можем да имаме отговорност без вина, а ако все пак се дължи някакво обезщетение, когато нещо се е случило без вината на човека, то няма да бъде обезщетение, а нещо друго – не отговорност, а гаранция, застраховка или нещо подобно.

Принципът „без вина няма отговорност“ излиза в правото като догма на три пъти и то по необщоважими съображения:

• римското право не се е занимавало, както и по-късното, особено настоятелно и са неглижирали изискването за вина, когато се е смятало, че се получават едни целесъобразен икономически и справедлив резултат. Но Юстиниановата кодификация се е опитала за пръв път да наложи принципа, търсейки във всяка една хипотеза някаква вина. Това изглежда е станало по повод утвърдената вече християнска религия, чийто морални ценности са изисквали един такъв морален компромис на правото.
• втори път този принцип е бил поставен като основно изискване през XIX в. също така от морални съображения. Най-ярък негов привърженик е бил Йеринг, който в книгата си „Вината в римското право“ е казал, че в крайна сметка от уважаването на този принцип може да се съди за културното развитие на един народ. Ако този принцип би следвало да се поддържа във всички случаи в областта на наказателното право, поради неговата репресивна функция, обезщетителната функция в областта на гражданската отговорност е изиграла шега на Йеринг. Тогава в действителността вече са били вкарани онези опасни и неконтролируеми фактори, които са били в състояние да направят изключително големи поразии, без да можем да упрекнем някой във вина и се оказва, че спазването именно на принципа на вината ще доведе до един несправедлив, а дори и до един неморален резултат. Иначе бихме казали: известно е, че парните котли във фабриките от време на време гърмят дори и добре да са поддържани. Не бихме могли да упрекнем фабриканта в никаква вина и не може да се претендира обезщетение.
• трети път от зле разбрани идеологически съображения принципът за вината се е поддържал и в социалистическото право. Ленин е казал, че от буржоазното право трябва да се вземе всичко, което е морално, прогресивно и в защита на трудещите се. Не е казал обаче какво точно може да се вземе. Йеринг е буржоазен учен от либералния период, от времето на възхода на буржоазната теоретична мисъл и е по-правилна от наложилата се концепция от времето на загниващия капитализъм.

Принципът „без вина няма отговорност“ би могъл да се разглежда като една изкуствена догма. Поддържане на този принцип идва и по инерция от наказателното право. Различни теории в НП са подменили въпроса кой е виновен, кой е извършил престъплението да бъде наказан с другия въпрос: кой е потенциално опасен, за да го накажем, като по този начин спасим обществото от него.

Безспорно е, че и законът и съдебната практика предвиждат хипотези на обезщетение, които не почиват на вина. Напр. чл.50 ЗЗД: За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. Този текст във всички случаи не почива на вината на собственика или на този, който надзирава вещта (те отговарят солидарно), защото, ако някой от тях може да бъде упрекнат във вина, няма да може да се носи отговорност по чл.50 за вреди от вещи, а по чл.45 – за лично виновно действие. Така собственикът на чука, с който съм ви ударил по главата няма да отговаря за това, че главата ви е счупена. Но когато едно устройство гръмне само или поради скритите си вътрешни енергии или просто така, без някой погрешно да е манипулирал тогава ще се носи отговорността по чл.50. Т.е. оказва се, че отговорността по чл.50 е изключена когато някой е извършил нещо погрешно и е бил виновен, следователно тя самата е безвиновна. А и искът ще бъде насочен към различни лица: веднъж към собственика, респ. този, който упражнява надзор, втори път – към лицето, което е действало неправилно. Но отговорът дали това са отговорности или не до голяма степен зависи от нашето желание. Стоейки твърдо на принципа „без вина няма отговорност“ ние можем да си позволим лукса чрез някакви логически еквилибристики да защитим този принцип.

Единият начин е да се взираме така настойчиво в състава на отговорността, във фактическия състав, който поражда задължението за обезщетение, че от взиране да ни се привиди вина: да кажем, че собственикът отговарял за вината си при манипулиране с вещта и тази негова вина се презюмирала необоримо (Кожухаров). Как да установя, че не съм виновен за това, че моето куче изяде съседските цветя след като фактите са против мен – то ги изяде. Това е всъщност по-старата теза на практиката и на доктрината, която изглежда се опитва да възкреси конструкцията на Юстиниан – когато трябва да носим отговорност трябва да конструираме вина, та ако ще и тази вина да е така фингирана, че да е очевидно, че не е никаква вина.

Вторият, по-модерен подход, дошъл у нас до голяма степен от съветските автори е следният: когато гражданското право свързва с някакви състави, сред които няма вина задължение за обезщетение това не е гражданска отговорност, защото отговорност без вина няма, а е нещо друго, някаква гаранция, застраховка. Много е трудно да се оборят тези теории с доводи, черпени от самите тях. Палмар „Три принципа на отговорността без вина“ – статия, публикувана в Международно ревю за сравнително право, кн.4 1987г. При оспоримостта на понятията „вина“, „причина“ можем да си отговорим на въпроса налице ли е в даден случай отговорност без вина или не на базата на три принципа:

1. Забраненост на резултата – противоправност на състоянието, което причинява вреди
2. Наличие на фактическа причинна връзка, на фактическа каузалност между този забранен резултат и поведението на лицето, чиято отговорност обосноваваме – защото вината се оказа критерий за правна релевантност на тази фактическа причинна връзка. Тук този критерий се оказва да е отказан като приложим.
3. Ограниченост на възможностите за екскулпиране.

Прилагайки тези критерии към различните състави, за които се претендира от едни автори, че представляват безвиновна отговорност, а от други (поддръжници на принципа „без вина няма отговорност“) се поддържа, че това не са отговорности, бихме могли да стигнем до следните изводи:

• забранеността на резултата е очевидна и при вредите от вещи и при отговорността за действия на работници и служители и при отговорността при ядрена катастрофа и при отговорността по чл.200/2 КТ – предприятието отговаря за трудовата злополука, дори тя да е причинена от непреодолима сила;
• очевидно е стесняването на възможностите за екскулпиране – няма как да се освободя от отговорност след като кучето ми е изяло цветята;
• дали има фактическа каузалност между поведението на отговорните лица и този противоправен резултат, защото при отговорностите такава каузалност има, а при гаранциите – няма. Ако не беше моята вещ, която аз съм вкарал в оборота, от която извличам ползите нямаше да настъпи този резултат.

Отговорност за лични виновни действия

Началото на причинния процес, който причинява противоправното състояние е поставено от едно поведение, което е противоправно, погрешно, не се полага дължимата грижа и като такова виновно – тук ще се окаже, че вината (небрежността) не е така силно обективирана, както е в договорната отговорност, но също се предполага.

Отговорният субект

Вменяемо физическо лице. Деликтоспособността е различна от дееспособността. Така че тук не е налице формалният критерий на възраст, а по-скоро се интересуваме от фактическата възможност на конкретното лице да разбира свойствата и значението на своите действия.

Чл.47/1 ЗЗД:

Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.

За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.

Неспособният е действал при actio libera in causa, т.е. ако се е напил сам и дори да не го е направил с цел да не отговаря, дори и да няма едно действие с цел да се освободи от причината, отговорността, той ще се носи отговорност.

В практиката правилно се приема, че няма да се носи отговорност когато сме си причинили една трайна невъзможност да разбираме значението на постъпките си (това не е actio libera in causa).

Някои чужди права за всеки случай (§829 BGB), както и в някогашните социалистически права има подобни текстове, които предвиждат отговорност и за невменяемия, когато няма друго лице, което да отговаря за това, че не е упражнявало надзора, и когато състоянието, имуществото на увредения и на увреждащия е такова, че делинквентът, макар и невменяем би могъл да има имущество и има такова, което би могло да покрие обезщетението без особена последица за него. Тогава справедливостта изисква това. Нашето право не съдържа такова правило.

Юридическите лица не могат да отговарят по чл.45 – тезата на ВС по Р 44/1956 г. на IV ГО; ППВС 7/1959 г. Юридическите лица отговарят не по чл.45 за собствено виновни действия, а могат да отговарят само по чл.49 като възложители на работата за чуждата вина, за вината на своите работници и служители, на своите органи и разбира се като собственици по чл.50.

Чл.49 Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Чл.50 За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.

Това е и тезата на акад. Василев.

Срещу тази теза възразяват Гоцев, Любомир Попов, а донякъде и Антонов.

Класическата теория за юридическите лица ги разглежда като невменяеми. Те са недееспособни според класическата теория и вместо тях воля изразяват и сделки сключват техните органи, законните им представители. У нас се приема, че юридическото лице са ex lege и дееспособни и правоспособни и не можем да правим тази разлика – това е опора на тезата на Василев и на ВС.

Вината е психическо отношение на дееца и виновни могат да бъдат само хората, които имат психика. Волеобразуването при юридическото лице не е психически, а организационен процес – допълнителен аргумент за тезата на ВС.

Вярно е, че небрежността може да се схваща като неправилно поведение, като противоправно поведение, което може би може да се припише и на юридическо лице, защото не търсим психическия момент. Но и в двата случая за юридическото лице е характерно нещо друго, нещо на което отговор дава  ППВС 7/1959. То приема, че юридическите лица отговарят за вината на своите органи, представители, служители, работници и т.н., дори когато не можем конкретно да посочим лицето, което се е провинило, не можем да посочим лицето, което би отговаряло по чл.45. Но е достатъчно да стигнем до извода,че то е работник, служител и т.н. на юридическото лице. Тази формулировка вече води като че ли до нещо много близко до фикцията, че вината на персоналния субстрат на едно юридическо лице е вина на юридическото лице. Ще се окаже, че тази фикция е полезна, защото можем да не можем да упрекнем никого в една конкретна вина, защото волята и действията на юридическото лице не са един прост механичен сбор от волеизявленията, от психиката и действията на лицата, които стоят във и зад юридическото лице.

Възможно е да се получи следното: причинен е противоправния резултат (състоянието на накърненост на благото). Налице са и решенията и действията на  конкретните лица в юридическото лице. Едни от тях мислят и действат в непротивоправна и невиновна посока. Други действат по друг начин, в друга посока, която също е чиста, невиновна, непротивоправна. Но ефектът от тези действия не е механичният им сбор, а е нещо подобно на събирането на вектори – и ще създаде противоправния резултат. От идеята, че няма да търсим конкретния виновник, а ще се уверим, че работата е свършена от лицата в юридическото лице, за да ангажираме отговорността му е всъщност много правилна. Тя почива на фикцията, че сборът от отделните воли някак си ни дава едно ново нещо. И това ново нещо е общото противоправно действие на юридическото лице, макар поотделно всеки си е свършил работата, но организацията е била лоша и е с общ ефект – причиняване на някакви вреди.

При вземането на решения е същото: един е взел някакво решение, другият – друго.

Конов: тезата на ВС. Във всички случаи ВС не стига до тезата, че ЮЛ няма да отговарят по чл.12 или по чл.21. Въпреки това можем да кажем: вярно е, че представителят на ЮЛ прекъсна преговорите, не каза причините за недействителността, сключи една нищожна сделка, която можеше да бъде избегната, ако бе направил проверката, дал сведения и т.н., но кой ще отговаря: директорът или  ЮЛ. Имаме две възможности:

• да водим направо иска срещу ЮЛ, защото то е страна;
• да кажем: дори и директорът да е този, който е действал субективно недобросъвестно, който е проявил вина като психическо отношение, който е действал неправилно в крайна сметка ЮЛ отговаря за неговите действия по чл.49, ако те бяха извършени в рамките на чл.45. Сега са извършени в рамките на чл.12, но защо да не отговаря пак ЮЛ.

Изключване на отговорността за лично действие

Чл. 46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.

При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.

Очевидно е, че при неизбежна отбрана не може да възникне отговорност, защото самото действие е провокирано и защитата с насилие срещу насилието е  позволено от всички закони и права.

Повечето автори приемат, че крайната необходимост не е противоправна като действие и че при крайна необходимост нямало противоправност в смисъла на деликтната отговорност. Това наистина ще се окаже така, ако разглеждаме противоправността на действие. Въпреки това обаче, в резултат на действието при крайна необходимост, макар то да е полезно се засягат чужди блага, налице е противоправният резултат, заради който се носи отговорността и всъщност не можем да кажем, че липсва противоправността като предпоставка на деликтната отговорност.

Проблемът е кой да плати обезщетението.

ППВС 4/1975 приема, че обезщетението трябва да бъде платено, не от този, който действа в условията на крайна необходимост, а от този, който е причинил опасността или от този, чиито по-ценни блага са спасени, приемайки че е налице празнина в закона.

Конов: резерва. Законът казва кой да плати и това е по логиката на причината: този който действа и непосредствено причинява вреди. Но вярно е, че този, който действа в условията на крайна необходимост ще може, заплащайки обезщетението да предяви някакви регресни искове срещу този, който е създал опасността от увреждането, защото той всъщност причинява един деликт, който не се е развил като такъв единствено заради действията на това лице. Регресен иск срещу лицето, чиито по-големи блага са спасени, а това ще се окаже този, който е щял да бъде увреден, ако не се бе намесил действащия при крайна необходимост; или дори лицето, което е причинило опасността, защото нему е спестено по-голямото обезщетение, което би дължал, ако се бе реализирала опасността. Тези искове обаче са регресни, тях можем да ги търсим наистина и в правилата на гесцията, но ако приемем тезата на ВС ще се окаже, че ще поставим в неглижирано положение увредения, а той е целта на отговорността. Защото в крайна сметка този, който действа при крайна необходимост избира дали да го прави или не. И макар действието да е невиновно то води до един противоправен резултат и по правилата на риска ние можем да му го възложим. Ако приемем тезата на ВС в казуса за шофьора, който за да не блъсне детето влязъл в аптеката и счупил витрината ще се окаже: собственикът иска да плати стъклото, а детето го няма. Всъщност би могло да няма истинска, а да има мнима крайна необходимост. Действително можем да хванем дееца, който е деликвент, а преразпределянето на нещата ще дойде по други принципи.

Съгласие на пострадалия за увреждане

Спорен въпрос. Някои автори казват, че противоправността отпадала, защото имало и отказ от права. Но отказът от абсолютни права, извън вещните права е твърде спорен. Един от начините да си обясним невъзникването на отговорността е не толкова, че липсва противоправен резултат, не толкова, че липсва вина или погрешно поведение (очевидно е, че такова поведение може да се окаже налице, защото то е обективно погрешно, макар да съм ви разрешил да следвате точно това поведение). Не става въпрос за едно пълно отпадане на предпоставките на отговорността, напр. когато подпишете декларация да ви направят операция, от това не следва, че лекарят няма да носи отговорност когато причини допълнителни поразии или когато се окаже, че тя е била излишна. Вашето съгласие в случая има по-скоро стойността на едно доброволно подлагане на едно иначе непринудително лечение, доброволно подлагане на една манипулация, която не сте длъжни да приемете да се извърши спрямо вас или което е все същото не сте длъжни да стоите на лекцията и да ме чакате да говоря в междучасието, но все пак го правите, а аз мисля, че не отговарям деликтно. Но ефектът, който настъпва е свързан с отпадане на обезщетение, а то е вече едно относително право, едно вземане, с което вие може да се разпореждате, дори още да не е възникнало. Така че можем да гледаме на тези на неща като на едно предварително опрощаване на едно бъдещо вземане, на едно бъдещо вземане за обезщетение на вреди, които ние сега сме предположили, че съществуват, имаме ги предвид. Но това няма да се отнася до други вреди, които биха възникнали от същото или от друго подобно действие. Ако съм разрешил на зъболекаря да ми вади зъба, това не значи, че всеки друг може да ми вади зъба (в частност да ми го избива) без да плаща обезщетение, защото аз съм се бил отказал от абсолютното си право на усмивка.

Възможно е също да ценим съгласието на пострадалия като едно съпричиняващо резултата поведение и тогава да приложим правилата за съпричиняване (/Поля Голева – „Правна мисъл“ кн.4, 1985) При съпричиняване на резултата от няколко деликвента по силата на чл.53 те отговарят солидарно: вътрешно, помежду, по правилата за солидарността ще си преразпределят в повече платеното обезщетение съгласно приноса им.

Чл.53 Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно

в) отговорност за вреди, причинени от другиго

Отговорност за вреди причинени от непълнолетни и лица неразбиращи свойството и значението на постъпките си

Състави

Съставите са два:

1. касае тези, които имат надзора върху неспособни – чл.47/1
2. касае родителите, осиновителите и настойниците.

С оглед вината тези два състава правилно се схващат от почти всички автори като един плавен преход от отговорността за лично виновно действие към безвиновната отговорност по чл.49-50. Намесват се обаче и двата мотива:

• от една страна имаме някаква вина, но в нея можем да упрекнем главно невменяемия и детето;
• търсим също така вина в дължащия надзор или в родителя, защото той може да се освободи от отговорност, като докаже, че не е могъл да предотврати вредите.

Съставът на тази вина постепенно става все по-обективен и по-обективен от посока на този, който дължи надзора в посока на родителя.

Кой дължи надзора?

1.Учителите; 2.Персоналът в лудниците; 3.Лелките в детската градина; 4.Частният учител; 5.Гувернантката

Нужно е да има задължение за надзор, а не просто да сте хванали дете от улицата или да сте го оставили на съседката за десетина минути.

Във втория текст отговорността вече се свързва с правното качество на лицата родители, осиновители или настойници. Екскулпирането на тези лица е много трудно, защото те трябва да установят, че вредата не се дължи на тяхното погрешно възпитание. В този смисъл можем да намерим конкуренцията между двете отговорности. Защото в училище може да бъде причинена една вреда от един ученик и да се питаме кой отговаря: учителят или родителят. Отговорът на този въпрос ще зависи от това, как е причинена вредата: дали е причинена от причина, която можем да вменим в отговорност на родителя заради грешното възпитание, заради лошия пример и т.н. или поради грешката на учителя, дължащ надзор. Двата полярни примера ще бъдат следните: едното момченце ударило другото в часа по трудово обучение с чука по главата. Учителят не е могъл да предотврати това, защото не е могъл да очаква, че децата на 15 години могат да си правят такива неща – явно грешката е в родителите. Обратно: ако манипулирайки с дървения струг или с нещо друго детето причини вреда на другиго ще отговаря учителят, който е трябвало да осигури надзора и безопасността на тази дейност, защото децата в къщи не биват възпитавани относно това, как се работи със струг. Но от елемента „вина“ в отговорността на дължащия надзор следва и една много важна последица: отговорността на лицето, което му е възложило надзора, на училището, на наелия гувернантката да го замества при възпитанието и надзираването на децата и т.н. – т.е. отговорността по чл.49, която отговорност не бихме могли да конструираме, ако гледаме на отговорността на родителите, респ. на дължащия надзор по отношение на невменяеми като на отговорност без вина.

Когато лицето, причинило вредите е фактически вменяемо, т.е. разбира свойството и значението на извършеното от него, то ще се окаже деликтоспособно. Ще отговаря ли то наред с родителя? Изглежда практиката и теорията е склонна да каже, че е налице едно съпричиняване: единият е действал виновно, но и другия е обусловил това действие с неправилното възпитание, липсата на надзор и т.н. В такъв случай ще се окаже, че те могат да отговарят и солидарно.

Мислимо е да има и регрес от родителя, респ. настойника към детето, респ. поднастойния (когато и детето може да бъде конституирано като деликвент, т.е. когато отговаря за собствената си вина). На практика този регрес рядко се предявява, а срещу него могат да се направят и възраженията за значително по-големия принос, т.е. за вътрешните отношения между двамата солидарни длъжници да бъде отнесен на този, на чието неправилно възпитание или недостатъчен надзор се дължат вредите.

Отговорност за вреди причинени от лице, на което е възложена работа

Предпоставки.

Общият критерий, който трябва да ни води в този случай е фактическата каузалност между отговорното по чл.50 лице, неговото поведение и вредата, която е причинил работника. Защото няма как да кажем, че шофьорът, който е тръгнал лично да си ползва служебния автомобил при пренасяне на мебелите си и е направил катастрофа, за него няма как да отговаря възложителя, защото не му е възложил да си носи мебелите. Ако той не беше шофьор в това предприятие нямаше да може да вземе служебната кола. Това е достатъчно, за да видим, че фактическа каузалност има и, че е добре, в интерес на увредения да разширяваме понятието „при и по повод работата“.

Твърди се също, че отговорността по чл.49 била солидарна заедно с отговорността по чл.45 на прекия извършител. Това приема практиката. Гоцев не е съгласен с него (Конов също).

Аргументите на Гоцев:

1. Солидарността не се предполага. Тя произтича от закона или от договора, а законът не е казал те да са солидарни длъжници.
2. Ако законът ги разглежда като солидарни длъжници, тогава чл.54 за регреса би бил излишен, защото за солидарни длъжници регресът е уреден в чл.127 ЗЗД.

Въпреки практиката може би е по-разумно да приемем, че в този случай солидарност няма. Това в известна степен би ни помогнало да разберем и рамките на регресния иск по чл.54. Практиката общо приема, че това е в пълния размер на щетата на това, което се плаща от страна на работодателя, защото той отговарял пряко по 45. Но в КТ има правило (чл.202): За изплатеното на пострадалия или неговите наследници обезщетения работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители съобразно правилата на раздел ІІ от тази глава. Този раздел включва и ограничената имуществена отговорност. Вярно е, че чл.202 се отнася главно за хипотезата на чл.200, в която работодателят отговаря пред друг свой работник. Но Конов не вижда причина да не ограничим регреса на работодателя срещу виновния работник и тогава, когато увреденият е трето лице-неработник на същия работодател (макар практиката да не приема това). Това е справедливо според Конов, защото функцията на тази отговорност е веднъж да гарантира увредения за това, че ще има от кого да получи обезщетение (защото работникът е беден, а възложителят е богат), но и още нещо: тъкмо защото работникът е беден и защото неговата грешка се дължи на това, че се е подчинил на това да извършва една дейност в полза на възложителя, той би следвало да бъде облекчен по някакъв начин в имуществените последици на своята грешка, когато не можем да го упрекнем в умисъл или в извършено престъпление.

г) отговорност за вреди, причинени от вещи

Тя е солидарна между собственика и този, който има надзора.

Кой има надзора? Според практиката на ВС, Антонов, Бъров надзор има не този, който само фактически надзирава вещта, но този който я надзирава по начин такъв, че извлича нейните полезни свойства. Защото отговорността се крепи на идеята за риска, на идеята „комуто ползите, нему и тежестите“ и затова практиката основателно приема, че говедарят няма надзор върху говедата, защото тези говеда са на ТКЗС-то, а той само ги пасе и не извлича полезните свойства от тях. Оказва се, че надзорът върху една вещ има наемателя, ползвателя, този, който в свой интерес, наред със собственика или вместо него използва тази вещ, но не и лицето, на което е възложено в чужд интерес да я надзирава или управлява (в частност – шофьорът на автобуса. Той няма надзор над автобуса, надзор над автобуса има предприятието, което го експлоатира и ако случайно автобусът не е негов, а е нает и причини вреди без ничия вина, тогава предприятието, което го експлоатира и предприятието, което е собственик на автобуса ще отговарят солидарно по чл.50).

Отговорността по чл.50 се изключва:

1. При изключителна вина на пострадалия – трудно е да се каже какво е „изключителна вина“, след като другия няма вина – т.е. тя е такава, която да ни покаже, че умишлено или при груба небрежност пострадалият е преодолял пречките за увреждане. Има едно куче, което е вързано. Когато минавам покрай него и то ме ухапе, очевидно е, че аз не съпричинявам. Ако започна да го дразня, очевидно е, че ухапването се дължи на моята изключителна вина, а не на качествата на кучето.

Отговорността се изключва от нечие (на трето лице) виновно действие. Собственикът на чука няма да отговаря, когато аз съм го взел и съм ви ударил по главата.

 

 

 

10. 10. Неоснователно обогатяване:

а) понятие и видове  фактически състави;

б) понятието “основание” при неоснователното обогатяване;

в) връщане на даденото без основание, при отпаднало и при несъществуващо основание ;

г) общ състав на неоснователното обогатяване.

 

а) понятие и видове фактически състави, б) понятието “основание” при неоснователното обогатяване

Под неоснователно обогатяване се разбират две различни категории фактически състава, а именно: даване и получаване на нещо без основание, при отпаднало, и при несъществуващо основание – разгледано в чл. 55 – 58 ЗЗД, и обогатяването за чужда сметка чл. 59 ЗЗД. 

Двете вземания са облигационни и са уредени на база общ принцип – да се изравни едно неоправдано придобиване на блага, да се отстрани едно неоснователно обогатяване, “да се отдава всекиму своето”. И при двете вземания се констатира липса на основание да се получи и задържи някаква облага. И двете имат извъндоговорен характер.

В рамките им правото прави разграничение:

А) При вземане за връщане на даденото без основание.

Дали основанието, с оглед на което е получена имуществена облага изобщо не е съществувало или е отпаднало с обратна сила;

Дали лицето, което е дало нещото го е сторило поради някакво основание между него и получилия го, или е изпълнил чужд дълг поради грешка;

Дали даденото е стойност или вещ;

Дали получателят е дееспособен или не.

И в рамките на тези вътрешни ограничения се формират различни искове със собствени предпоставки.

Хипотезата на чл.55 съдържа три ФС, пораждащи кондиикционни вземания, кондикционни претенции:

1. Престирано и получено от акципиента без основание * condictio sine causa * Понеже основанието е валидното правоотношение ще се изправим пред тази хипотеза, когато въобще няма валидно правоотношение между солвента и акципиента, което оправдава престацията на солвенса и задържането и от страна на акципиента. – когато сме престирали нещо по един нищожен договор; – когато сме престирали нещо въобще без договор;
2. Неосъществено основание /condictio causa data non secuta/ – една неосъществена кауза;
3. Престиране с оглед отпаднало основание /condictio ad casam finitam/: искане за връщането на това, което сме дали с оглед на основание, което вече го няма. Задължението, основанието като задължение и правоотношение е съществувало към момента на даването, но впоследствие то е било прекратено с обратна сила, така че се оказва, че когато сме платили всъщност сме платили нещо, което не съществува.

Всяко от тези вземания може да се развие при общите предпоставки, но и може да се усложни от допълнителни специални условия. Три такива случая са предвидени в закона:

Първи: Плащане на чужд дълг поради грешка – чл. 56 ЗЗД;

Втори: Вземане за връщане на стойност на получена определена вещ – чл.57, ал. 2 ЗЗД;

Трети: Вземане за връщане на полученото от недееспособен – чл. 58 ЗЗД.

Б) Що се отнася до вземанията от втората категория, те са уредени без да се правят разграничения вътре в тях. Последици са от еднороден фактически състав. Има няколко варианта за осъществяването му:

Неоснователното обогатяване може да се дължи на действия на обогатилия се.

Неоснователното обогатяване може да се дължи на юридическо събитие.

в) връщане на даденото без основание, при отпаднало и при несъществуващо основание

Основно значение имат вземанията за връщане на даденото без основание. Втората категория фактически състави имат субсидиарен характер.

Правна уредба

Фактическият състав е уреден в чл.55 и 56 ЗЗД. Специални правила относно съдържанието на задължението на обогатилия се се съдържат в чл.57 и 58 ЗЗД.

Чл.55

“Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.”

Хипотезата на чл.55 съдържа три фактически състава, пораждащи кондикционни вземания, кондикционни претенции.

1. Престирано и получено от акципиента без основание (condictio sine causa). Понеже основанието е валидното правоотношение ще се изправим пред тази хипотеза, когато въобще няма валидно правоотношение между солвенса и акципиента, което оправдава престацията на солвенса и задържането и от страна на акципиента:
   • когато сме престирали нещо по един нищожен договор;
   • когато сме престирали нещо въобще без договор;
2. Неосъществено основание (condictio causa data non secuta) – една неосъществена кауза:
   • престиране по един договор под отлагателно условие, което не се е сбъднало;
   • предварително престиране с оглед сключването на един договор, който се оказва несключен;
   • дарение с оглед бъдещия брак между две лица, който брак не се осъществява.
3. Престиране с оглед отпаднало основание (condictio ad casam finitam) – искане за връщането на това, което сме дали с оглед на основание, което вече го няма. Задължението, основанието като задължение и правоотношение е съществувало към момента на даването, но впоследствие то е било прекратено с обратна сила, така че се оказва, че когато сме платили всъщност сме платили нещо, което не съществува:
   • платили сме по една унищожаема сделка и тя е била унищожена;
   • при сбъднато прекратително условие по отношение на задължението, което сме изпълнили;

При разваляне на договора с обратна сила – всъщност ние нямаме друго правило, по силата на което ще уредим реституцията при развален договор, освен чл.55 ЗЗД – фактически състав на тази хипотеза е отпадането с обратна сила на задължението на валидното правоотношение, което иначе крепи разместването и позволява на акципиента да запази полученото от солвенса. Трябва да се подчертае обаче, че реституциите при недействителни договори у нас са легално изведени в чл.34 ЗЗД. Навремето това бе направено с оглед конкуренцията между конфискация и реституция, за това да не се прилага общия текст на чл.55, а да се прилага чл.34 – сега е махната конфискацията, но текстът си звучи: Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея. Този текст е специален по отношение на чл.55 ЗЗД, защото текстът на чл.55 се отнася не само до недействителни, но и до други, разгледани вече случаи. Така че реституцията, кондикцията във връзка с нищожен или унищожен договор ще се урежда от чл.34, а не от чл.55 ЗЗД. С признаването на договора за нищожен едва тогава възниква кондикцията, което значи че възникват едновременно две насрещни кондикции и може да се приложи възражението за неизпълнен договор в по-тесния му обем.Чл.55/2: Не може да иска връщане онзи, който  съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. Тази алинея създава едно отрицателно условие или по-скоро една хипотеза, при която кондикцията при условие на чл.55/1 е изключена. Когато имаме плащане без правно задължение, без тази правна обвързаност, която схващаме като основание за плащането и която изключва неоснователното обогатяване, но въпреки това не можем да искаме връщането, въпреки това кондикцията е изключена. Изпълнилият нравствения си дълг съзнателно няма кондикцията.

Какво е нравствен дълг ? Нравствен дълг е част от голямата група на естествените задължения, пример за тях. Естествените задължения са изродените, несъвършените задължения: напр. погасено по давност вземане – с погасена претенция и длъжникова отговорност; задълженията, погасени поради несъстоятелност и конкордат – когато е обявена една несъстоятелност и тя приключи с осребряване на цялото имущество на длъжника-търговец всички негови кредитори участват в тази несъстоятелност и се удовлетворяват съразмерно с това, което се е получило от осребряване на имуществото. На практика те пият за част от вземането си една студена вода. Тази част обаче се погасява правно и те вече няма как да я претендират, защото длъжника (дружеството) е ликвидирано или обявеният в несъстоятелност и ликвидация търговец е загубил търговското си качество, ако е бил едноличен търговец. Но тази останала част тежи като един естествен дълг върху търговеца. По същият начин, когато несъстоятелността е била предотвратена чрез един конкордат, който е един договор между кредиторите и лицето, чиято несъстоятелност се търси или което може да бъде обявено в несъстоятелност, там също се правят някакви отстъпки и се намаляват при някакви условия вземанията, които се претендират и се разсрочват. Частта, с която са намалени се оказва в същото положение на естествени задължения. Извън тези задължения, които излиза, че някога са били съвършени, истински правни задължения, снабдени с претенция и отговорност има и задължения, които се смятат въобще естествени и никога не са имали претенция или отговорност, т.е. били са един дълг на чест. Такива са задълженията от игра на карти и залог. Изглежда обаче модерното право към категорията на тези изброени естествени задължения, които по някакъв начин са уредени, прибавя и нравствените задължения – такива, които не съществуват като правни задължения въобще. Според Анри Капитан естествено задължение има всякога, когато някой е задължен да плати не под принудата на правото, и не за да прояви щедрост и направи дарение, а за да изпълни повелята на един дълг на съвест и чест. Апостолов: в модерното право естествените задължения не са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено правно действие е soluti retentio, възможността да бъде задържано това, което е дадено като изпълнение на едно естествено задължение, или отказът на закона да даде кондикция за връщане на това, което е дадено в изпълнение на едно естествено задължение. Чл.142/2 от стария ЗЗД е имал следният текст: Повръщане не се допуска за естествени задължения, които са доброволно платени. Оказва се обаче, че съществува една значителна разлика между този отменен вече текст и днешният текст на чл.55/2 ЗЗД. Единият говори за естествени задължения въобще, при това за доброволно, а не за недоброволно платени задължения, макар тълкуването му понякога да се доближавало до онова, което днес ще трябва да схващаме по чл.55, а днешният текст говори за съзнателно изпълнен нравствен дълг. В този смисъл днешният текст е по-близък до §814 BGB, който също въвежда понятието за нравствен дълг и говори за естествено задължение.

Разликата между двата текста на ЗЗД може да се разбере като се има предвид правилото на чл.118 ЗЗД: Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Оказва се, че за тези естествени задължения, които са погасени по давност ние имаме специален текст и режим. Разликата в отношението на законодателя е очевидна: погасеното по давност задължение, ако е изпълнено доброволно, независимо от това – съзнателно или не, независимо от това дали се знае, че можете да се позовете на давността, но не сте се позовали, защото това е обидно, искате да го платите като дълг на чест, или просто не сте знаели, че можете да се позовете на тази давност нещата са безразлични: този който плаща доброволно погасения по давност дълг плаща валидно. Обратно – за да е изключена кондикцията по отношение на други естествени задължения, и в частност на моралните, на нравствените задължения, ще трябва по чл.55/2 другата страна да установи, че ние съзнателно сме изпълнили един нравствен дълг. Ако по погрешка сме изпълнили един нравствен дълг, смятайки го за валиден, за правен дълг, тогава ще можем да имаме кондикция. Нравственият дълг – това ще е даването на нещо, което правим съзнателно знаейки, че не сме длъжни правно да го дадем, съзнавайки освен това, че не правим дарение, проявявайки щедрост, а единствено, за да изпълним една повеля на чест и нравствен дълг и съвест. Класически пример за такива задължения на чест и съвест е задължението на родителите да грижат за децата си, да им подсигурят възможности за просперитет, независимо от това на колко години са децата. Издръжката се дължи до 18 години, но родителите имат морален дълг да се грижат да тях докато могат. Така не могат да искат парите, дадени на децата напр. за да учат като дадени без основание. Друг пример за нравствен дълг е платената на контрольора глоба.

Връщане на даденото поради грешка. Особености при връщане на вещ. Връщане на даденото на недееспособен.

Грешка

Чл.56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.

Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се различава от плащането без основание, или с оглед на отпаднало основание, от исковете по чл.55.

По чл.55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка. По чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е негово – напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки, че те са негови. Тълкуването на текста стига дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите, но понякога и грешката в правото.

Нужно е да съществува грешка, защото ако солвенсът не смята, че този дълг е негов той всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на чл.56 ЗЗД. Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който се е обогатил неоснователно може би, но по-скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е. дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е унищожил документа (или му го дава) и в другата хипотеза – е освободил обезпеченията на дълга. В такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е налице суброгация в случая? Може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия. Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на обогатилия се посредством това плащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права.

Вещ.

Чл.57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.

Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал мълчаливо отменен от чл.108 ЗС, който е по-нов. И понеже урежда същото чл.57 е излишен, всъщност защото чл.57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от Големинов: чл.57 не е излишен, защото може да не са налице предпоставките за петиторния, за ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и тогава той няма да може да си я иска по чл.108 ЗС. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу тезата за мълчаливото отменяне на този текст – тезата, че 57 урежда всъщност някакъв ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е признавало ревандикация на движимости. Впоследствие то я е признало, т.е. иск на собственика на движимата вещ срещу лицето, което я държи, само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и правилото на днешния чл.78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по-ограничени от недвижимите имоти размери е инспириран и actio spoli, владелческият иск по чл.76 ЗС: владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл.57 урежда всъщност ревандикационен иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово. Но чл.57 е необходим, само защото за него не са необходими предпоставките на ревандикацията. Разглеждайки го като ревандикационен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи (нещо, което е очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този, който е дал нещо). Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи е в чл.55, но чл.57 ни дава правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик, докато правилото на чл.57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. От тази гледна точка става ясно, че чл.57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция – той просто ни казва какво е съдържанието на правото, когато вещта е изразходвана и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е обаче, че чл.73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар хипотезата на чл.73 да е по различна и да урежда възраженията по един ревандикационен иск, то все пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да зависи последицата по отношение на акципиента (дали срещу него се води вещен или кондикционен иск). Това напрежение трябва да бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или тълкувателен път, а не чрез твърдението, че чл.57 е излишен.

Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ.

Недееспособен.

Чл.58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.

Чл.58 ЗЗД – той също не урежда основание на кондикция, а казва какво може да се иска чрез една кондикция, отправена срещу недееспособен. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Никой не се пита излишен ли е текстът и не се пита може ли да се кондицира срещу недееспособен. Очевидно е, че може, защото искът за връщане на даденото без основание не е нито деликтен, не е проява на някаква отговорност, поради което във фактическия му състав няма проява на такива факти като вина, противоправност и т.н. Следователно двата текста уреждат не основание на кондикциите, а съдържанието на това, което може да се иска чрез нея в някакви специални хипотези: на неоснователно дадена вещ и на недееспособен акципиент.

Имаме правила относно това, какво се връща когато искаме връщане от недееспособен и какво се връща, когато искаме връщане на вещ и тази вещ я няма вече или какво става с плодовете. Липсва общо правило за размера на кондикцията по чл.55 в общия случай напр. на парични задължения, когато някой е дал другиму пари без основание или с оглед на отпаднало основание и т.н. Какво ще се връща – капиталът, лихвите, откога ще се дължат лихви. ЗЗД не дава отговор. В стария чл. 52 е бил уреден: когато акципиенсът е недобросъвестен той дължи капитала на това, което е получил и лихвите от деня на плащането. На практика това е едно конкретно приложение на принципа, че крадецът е винаги в забава – не е нужно да поканваме акципиенса, не е било нужно да го поставяме допълнително в забава, ако той е недобросъвестен при получаването (знае, че получава нещо без основание) той си е в забава и дължи лихвите върху капитала независимо от поканата. A contrario: когато е добросъвестен той ще дължи лихвите от момента, в който ние сме го поканили, т.е. сме го поставили в забава. Такъв текст днес липсва. От гледна точка на по-общо положение и от гледна точка на принципа, че крадецът, делинквентът е винаги в забава, макар че не сме изправени пред деликт може би можем да прилагаме това правило и към акципиента, когато е добросъвестен. Проблемът е в това, че въпросното правило за забавата без покана при извъндоговорно задължение е отнесено от чл.54/3 единствено към непозволеното увреждане. При задължения за непозволено увреждане длъжникът изпада в забава и без покана. Това не ни дава основание да разширяваме този изричен текст и към други случаи. Следователно няма да можем да приложим и за акципиента правилото за крадеца. Следва на практика, че акципиентът, когато е получил неоснователно пари ще дължи лихви върху тях от деня, в който ние сме го поканили и е изпаднал в забава, т.е. откогато сме го поканили да ни върне онова, което неоснователно е получил, откакто сме предявили кондикционната претенция извънсъдебно, чрез покана, или ако не е имало покана – откогато сме предявили иска. Липсата на специални правила относно паричните задължения създават празнота, която няма как да се преодолее във вреда на акципиента.

г) общ състав на неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД).

Субсидиарният иск actio de in rem versa (правото по чл.59 или искът в материалния смисъл на думата).

Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

Правилото е субсидиарно. Текстът на чл.59 легално узаконява actio de in rem verso и заедно с това легално възприема неоснователното обогатяване като принцип. Като принцип правилото на чл.59 обаче е субсидиарно и се изключва от всички останали хипотези на връщане на едно неоснователно обогатяване – в този смисъл то има остатъчна компетентност, запълва дупките, които са останали в законодателството и не са покрити от специални текстове.

Предпоставки

1. Трябва да е налице обогатяване
2. Трябва да е налице обедняване
3. Да има връзка между тях – текстът не говори изрично за връзка, но от самия факт, че всеки който се е обогатил лично за сметка на другиго или някой е обеднял за сметка на обогатяването на другиго говори, че между обедняването и обогатяването трябва да има някаква връзка: за сметка на обедняването на друг.

Тези предпоставки обаче са твърде общи – тях можем да открием на практика в редица други текстове (в специалните, които изключват приложението на чл.59), както бихме могли да ги открием и в кондикциите, макар нещата там да са насочени по-скоро към формалното разместване, към престирането, а не към резултата единият да е станал по-богат, другият – по-беден.

Реален фактически състав на чл.59: от общият принцип трябва да извадим хипотезите, които законът изрично е уредил. Те са много. Тези хипотези всъщност биха ни показали, че съществува принципа на actio de in rem verso, дори и да го нямаше чл.59 в ЗЗД. Те ни помагат да възприемем този иск като едно обичайно правило тогава, когато не го е имало като легално закрепен текст.

Някои примери на специални искове:

1. Чл.55 ЗЗД;
2. Чл.56 ЗЗД;
3. Чл.73 ЗС – ликвидацията между отношенията между владелеца и собственика – подобренията. Който има иск по чл.73 ЗС няма иск по чл.59 ЗЗД;
4. Чл.421 ЗЗД – менителнично неоснователно обогатяване;
5. Чл.127/2 ЗЗД – регрес на платилия солидарен длъжник към останалите солидарни длъжници;
6. Чл.155/2 ЗЗД – регрес на реалните поръчители, суброгацията на реалните поръчители;
7. Чл.143 ЗЗД – регрес на личния, нормалния поръчител;
8. КЗ – регрес на застрахователя срещу деликвента, който е причинил застрахователното събитие като трето лице;
9. Чл.54 ЗЗД – регрес на платилия обезщетение за чуждото виновно поведение;
10. Чл.49 ЗЗД – регрес на този, който е платил обезщетение на увредения от лицето, за което той отговаря (работодателят и работниците при или по повод на извършваната работа).
11. Обратните искове при несъвършено двустранните договори в тази им част, в която те разглеждат връщането на разноски:
    • чл.245 ЗЗД при заема;
    • чл.254 ЗЗД при влога;
    • чл.285 ЗЗД при поръчката.
12. Чл.364 ЗЗД – претенцията на съдружника в гражданско дружество за разноските, които е направил за сметка на дружеството;
13. Може би забраната за лъвско дружество в материята за гражданското дружество;
14. Чл.28 СК – правилата за определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност;
15. Чл.29 СК – претенцията за дял от личното имущество на другия съпруг при развод;
16. Чл.12/2 ЗН – приносът на наследника, който е увеличил приживе на наследодателя стойността на наследственото имущество;
17. В някои случаи ще трябва да съобразим и някои от правилата на гестията, която макар да не е неоснователно обогатяване съдържа специални правила, които касаят тази материя.

Всички тези правила се изключват, т.е. взимат нещо от приложното поле на чл.59 ЗЗД и като специални дерогират неговата хипотеза, защото имат повече признаци и в тези случаи ще можем да искаме изравняване и връщане на основание на тези специални текстове, а не на основание на чл.59 ЗЗД.

Този отрицателен подход за очертаване на приложното поле на чл.59 ЗЗД е невъзможно да се направи изчерпателно и не ни обяснява какво точно представлява основанието на чл.59 ЗЗД. В известна степен все пак той веднъж ни показва реалното му приложно поле и на второ място от многото конкретни случаи бихме могли да схванем принципа и евентуално да го тълкуваме не толкова в светлината на изключенията. Обедняването, имущественото разместване не се дължи на пряка престация от страна на солвенс към акципиент, нямаме даване без основание. Механизмът на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е по-усложнен, той може би ни прилича на това, което става при скачените съдове. Тук нещо е станало, не е дадено пряко, не е изпълнено едно несъществуващо или отпаднало задължение или нещо подобно (нравствен дълг) както е при кондикциите.

Какво означава „обогатяване“?

Обогатяване е налице:

1. При увеличаване на актива – обогатилият се е придобил нови права или е увеличена стойността на досегашните му права (върху парцела е построена къща, тя е боядисана, в банята са сложени мраморни плочи).
2. При намаляване на пасива – някои е платил моите задължения и с това аз съм се обогатил, макар да не съм придобил един нов актив, но имуществото ми е нараснало, защото е намален пасивът ми.
3. Спестяване на разходи – спестил съм разходите, които иначе трябваше да направя, за да постигна това състояние, но за сметка на разходи, които е направил някой друг.

Обогатяването трябва да бъде имуществено. Ако за първите две хипотези това очевидно е така, защото имуществено се състои от оценими в пари права, то за третата хипотеза (спестяване на разходите) изискването обогатяването да е имуществено придобива едно по-самостоятелно значение. Може сериозно да спорим и дори да стигнем до изводи, че не е налице имуществено обогатяване когато са спестени разходи за получаването на нещо, което ние иначе никога не бихме си позволили: нямаше да направя тези разходи, за получаване на това удоволствие, което сега получавам на базата на чужди разходи. Ако е така излиза, че аз не съм се обогатил, защото не съм спестил реални разходи, които щях да направя – нямаше да ги направя тези разходи. В такъв случай се оказва, че обогатяването ми не е толкова имуществено, колкото емоционално (изпитал съм някакво удоволствие, без да правя разходи, но ако трябваше да правя разходи, никога нямаше да си позволя да изпитам това удоволствие). Пример на Йеринг: казус 127: Филип Надлер от Нюрмберг поискал да зарадва брат си Петер Надлер от Манхайм като му изпрати неочаквано едно голямо буре бира, произведена в пивоварната Таугер. Поради непълен адрес бурето било изпратено на името на Петер Надлер в Нюрмберг, но се оказало, че там под това име има няколко лица и в крайна сметка бурето стигнало до Надлер, който обаче не е брата. Последният, като получил бурето и платил дори 4 марки за превоза, много се зарадвал и го изпил. Като разбрал какво е станало Филип предявил иск за неоснователно обогатяване срещу него. Между многото възражения, които е направил Петър решителното било: аз не съм се обогатил имуществено, аз не съм спестил разходи, защото аз никога не бих си позволил 21 литра такава бира и още повече да черпя с него приятелите си. Аналогичен пример, приписван на съветската практика (стр.145 – Големинов): един театър организира чрез гастроном разпращането на скъпи новогодишни подаръци, фини питиета на някои от най-известните артисти в този театър. По погрешка обаче едно от тези питиета попаднало в лице със същото име и също така работило в театъра, но било осветител, а не артист. Според Големинов, без да цитира съдебно решение съветският съд е възприел възражението на осветителя, че не е спестил никакви разноски, защото никога не би си позволил да си купи такова питие и това, с което се е обогатил е удоволствието от изпиването на питието, а не разноските, които би направил, и които никога не е смятал да прави. Излиза, че съветският съд е приел тезата на Йеринг (разумно), че не е налице обогатяване, макар някой може би да се е обеднил и е изключил иска за неоснователно обогатяване.

Конов: не е сигурно, че това е реално решение, възможно е и да е едно модернизиране на примера на Йеринг.

Какво означава „обедняване“?

1. Във всички случаи обедняване е налице, когато имаме намаляване на актива на имуществото на обеднилия се (на условно наречения „солвенс“, тъй като тук нямаме пряка престация). Нещо излиза от актива на обеднилия се – той губи една вещ, тя се поврежда, изхабява, плаща нещо, с което намалява наличните си авоари.
2. Мислимо е дали пропуснатото увеличение на актива не представлява също едно релевантно обедняване. Спорна хипотеза: дали е релевантно за неоснователното обогатяване пропускането за увеличение на актива. Идеята, че е основателното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза на обедняване, защото икономически безспорно е налице обедняване до известна степен се инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване. Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива (lucrum cesans) е елемент от подлежащите на обезщетяване вреди, той е релевантен с оглед отговорността, с оглед непозволеното увреждане или договорното неизпълнение, а неоснователното обогатяване не е отговорност, а нещо друго. Все пак е налице икономическо обедняване и понеже някои специални текстове, напр. чл.28 СК или чл.12/2 ЗН изглежда да намекват тъкмо за такова пропускане на увеличението на актива може би при тълкуването на чл.59 ЗЗД би следвало да съобразяваме тази възможност. Обаче това трябва да става твърде внимателно – не може просто поради тази причина, a priori да кажем, пропуснатото увеличение на актива е релевантно за чл.59 обедняване, но ако се замислим, може би случаите, в които това би било налице са доста спорни. Големинов като такъв случай представя хипотезата за безвъзмездно дадени услуги, за които иначе трябва да се заплаща, т.е. да се направят разходи и тези разходи общо взето за по силите на обогатилия се. Конов: скептицизъм относно това, че ако само са спестени разходи, а някой е направил услуга, без да получи тези пари ще е налице неоснователно обогатяване или поне релевантно обедняване, което да даде основание на иска. Но примерът би могъл да бъде представен и в по-друга светлина: мой колега ме хваща в кафенето и захващаме спор по правен въпрос. На мен ми е приятно, в хода на дискусията аз правя един анализ на зададената от него ситуация, тълкувам релевантните, приложимите към него правни норми, намирам неговите последици, т.е. решавам го и заедно с това намирам и начинът по който, като се извършат други правни действия тези последици биха могли да бъдат променени, където намирам конструкцията, в която можем да достигнем до един резултат, който е различен от първия и който се оказва, че е в полза на някое от хипотетично посочените лица в казуса. Свършва пиенето на кафе, но се оказва, че колегата ми ме е изпитал в този спор, аз съм му дал акъл и с този акъл той решава казуса на своя клиент, в резултат на което той решава казуса на своя клиент и получавайки хонорар в размер на 100 000 лв. увеличава имуществото си. Мога ли да предявя иска по чл.59 ЗЗД? Възможността е съмнителна, защото откакто юридическите знания могат да се продават или поне да хранят всички се пазят да говорят по правни въпроси. Но обогатяване безспорно има, но дали то е за моя сметка, дали аз обеднях с това, щях ли да взема тези пари – не, защото задалият казуса на е мой клиент. Вярно е, че моя колега би могъл да получи парите, но аз в конкретния случай нямам никакво основание да очаквам, че ще получа пари за спора, който водя. Така че може да се окаже, че нямаме релевантно обедняване в случая, макар че е налице обогатяване и претенцията по 59 ЗЗД би била изключена. Друг пример ни дава акад. Василев: храненикът, този, който го гледат без да е осиновен, защото е сирак увеличава имуществото на неговия благодетел, в чиято къща живее, защото му работи на частните ниви. Срещу това той получава само подслон и храна, а принаденият продукт в стопанството на благодетеля му изглежда да е доста по-голям.- налице е обогатяване. От друга страна обаче, ако храненикът не беше храненик и не полагаше труд в частното стопанство на благодетеля си, а би отишъл да работи някъде щеше да получава заплата или дял, което би било повече. Този пример изглежда е на границата на релевантността, защото възможността да се получи повече, ако се живее не при благодетеля, а работи в другаде изглежда много по-реална и по-сигурна. Така че в този случай може би едно такова обедняване, изразено в пропускане на увеличаването на актива ще се окаже релевантно.

В заключение пропуснатото увеличение на актива дали е релевантно или не се оказва твърде деликатен въпрос. Конов не предлага окончателно решение, което не е и необходимо, защото обедняването не е достатъчно, за да удовлетвори изискванията на фактическия състав, трябва да съществува и обогатяване и връзка между тях.

Материята при извъндоговорните задължения е хлъзгава по няколко причини:

• нямаме договор, който да ни покаже каква е волята на страните и който да тълкуваме съгласно правилата на чл.20;
• уредбата е винаги доста обща, принципна, гъвкава и разтеглива;
• нерядко в конкретните казуси са намесени значителни интереси и се намесват и други усложняващи фактори.

Няма приложима винаги истина.

3. Мислимо е увеличаване на пасива, като форма на обедняване. Тази форма на обедняване също е спорна в релевантността си за чл.59 ЗЗД. В повечето случаи релевантно е незадължаването на пасива, което може да доведе до погасяване на чуждо задължение, както е да кажем при иновацията и така до обогатяване на другия субект, а ефективното плащане, излизането на нещо от патримониума на обеднилия се:
   • няма регрес този, който не е платил чуждия дълг, а само се е задължил;
   • няма регрес поръчителят за това, че е поръчител, ако не платил дълга вместо длъжника;
   • няма регрес (суброгация) реалният поръчител, ако не са му продали имота или не е платил вместо длъжника, за да освободи този имот;
   • няма регрес солидарният длъжник към останалите солидарни длъжници, само защото е солидарен длъжник – ще има регрес само ако е платил дълга в повече от собствената си част във вътрешните отношения.

Все пак има и гранични хипотези, за които можем да се замислим: ако увеличаването на пасива на обеднилото се лице, т.е. обедняването като увеличаване на пасива пряко освобождава от някакви задължения обогатилото се лице и то по такъв начин, че изпълнението на задължението, което е легнало върху увеличения пасив, върху обеднилия се (за когото се питаме дали реално се е обеднил) е от такова естество, че ще се изплаща дълго време и ще ангажира, ще блокира средства от този актив, ще ни направи по-предпазливи в харченето, значи ще ограничи възможностите да придобиваме други блага: тогава можем да се замислим и кажем – някой си е купил апартамент, а ние му изплащаме заема и поради изплащането на този заем, който още не сме платили изцяло, но и не сме в състояние ние на свой ред да си купим апартамент, теглейки втори заем, вече за наша сметка или спестявайки тези пари. Тогава хипотезата ще е така гранична, както в случай с храненика и отново здравият смисъл и чувството за право и справедливост трябва да ни помогнат да решим въпроса.

Така или иначе безспорно релевантното обогатяване може да бъде и в трите форми:

• увеличаване на актива;
• намаляване на пасива;
• спестяване на разходи, които биха били (можем да очакваме, че ще бъдат) направени. Но обедняването като релевантни форми не е огледално на обогатяването.

Безспорно релевантната форма на обедняването е:

• намаляване на актива;
• пропуснатото увеличаване на актива и увеличаването на пасива са спорни като ралевентни форми. При съмнение по-скоро трябва да ги откажем, отколкото да им дадем правно значение.

Връзката между обогатяване и обедняване

Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството автори, вкл. по-старите български такива (Берон), както и по-старата практика (Анри Капитан), приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност (договорна или деликтна). Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ. неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обогатяване нещата не стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност. Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да търсим тъкмо причинна връзка.

От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и неизпълнението, респ. деликта е много повече изследвана в теорията и съдебната практика. Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да искаме се опитваме да ги пренесем към друга област – на неоснователното обогатяване.

Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното. Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима последователност, а е известно, че най-простото обяснение на връзката причина « следствие е темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно. От друга страна самият факт, че нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото, че едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи една инерция на тълкувателите.

Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in rem verso там, където не е легално запретен, не изискват причинна, а някаква друга връзка.

Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса.

Каква е връзката? Може да се определи като „особена непричинна връзка“. Това обаче нищо не ни дава. В какво се състои тази връзка? Обикновено един и същи факт причинява и двете явления. При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в другия съд се е повишила – едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин „генетична“. Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги „отпушва“. Тази връзка не е „по права линия“, не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от намаляването на другото, те по някакъв начин са в „съребрена връзка“ и имат общ праводател, общ родоначалник – „врътването на кранчето“. Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като причинна.

Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и обедняването е: обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са непосредствено свързани. Какво значи „непосредствено“ не е много ясно. В областта на отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар някога да са се опитвали да я правят. Идеята за непосредственост би означавала имущественото преливане да не минава през трето казанче – това би било непосредственото обогатяване. Наистина това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация, направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по чл.59 ЗЗД: Р 30-47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да се обогатила пряко.

Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от бабата. Фактът „даване на издръжка“, „поддържане на внучето“ е този, който отваря кранчето и на бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда „и аз съм човек“. Налице е всъщност едно пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг, но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е обеднял (защото не е дал нищо от себе си). От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане, а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки:

• едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това имуществено разместване;
• да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава основание да търсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди – съм спестил този разход и съм се обогатил. Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче цялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост (тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването). В крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 е субсидиарен, които да ни дадат някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и изменението на общото ниво в двата големи скачени съда.

Изискването за непосредственост следователно също се оказва изкуствено и заслугата за оборването му принадлежи на Василев и Големинов.

Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за непосредственост – но в Германия не е така.

Съдържание на задължението за връщане

„Основанието“ – това широко понятие, което въвежда акад. Василев като липса на валидно правоотношение, което оправдава имотното преливане е приложимо тук.

Когато обогатяването на един е станало без основание, „по друг начин“, вън от горните случаи, вън от престациите, за които ни дават кондикции, за сметка на другиго, длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.

Съдържанието на престацията следователно е обогатяването до размера на обедняването, но не повече от обогатяването.

Всъщност двете неща са граници и ако искаме да се изразим по-ясно можем да кажем: „по-малката сума измежду стойността на обогатяването и обедняването“.

От гледна точка на ищеца, на кредитора, на обеднилия се той иска възстановяването на своето обедняване, но това възстановяване не може да надхвърли това, с което обогатилия се е обогатил.

От гледна точка на ответника, той всъщност е склонен да даде само това, с което се е обогатил, но в никакъв случай – не повече от онова, с което ищеца е обеднял.

Така претенцията коректно погледнато я ограничаваме до по-малката от двете стойности.

Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска?

Възможни са две теории:

1. Актуалното обогатяване – състоянието на имуществото, на обогатяването към момента на ликвидация на отношенията, т.е. към момента на предявяване на претенцията за неоснователно обогатяване.
2. Историческото обогатяване – стойността, която е получена в имуществото на обогатилия се към момента на получаването и или в друг един момент, когато тя е била по-голяма.

Буржоазните кодификации и тяхната съдебна практика излизат от идеята за актуалното обогатяване: §818/3 BGB – “обогатилият се не дължи, ако към датата на иска той вече не е обогатен”, но текстът продължава и казва, „но отговаря, ако изчезването на имуществената стойност, изчезването на обогатяването е станало след като той е бил вече поставен в забава, след като е настъпила висящността и това изчезване се дължи на неговите действия”. Напр. изял ябълката, след като сме си я поискали или съборил къщата, когато вече сме тръгнали да ревиндицираме имота и т.н. У нас до този извод може да се стигне чрез правилото на чл.57 ЗЗД:

Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.

От него се изважда аргумент в полза на теорията за актуалното обогатяване. Всъщност текстът на чл.57 се отнася до кондикциите, но поради липсата на специално правило по чл.59 и настояването, че искът не може да надмине обогатяването, би следвало да го имаме предвид. Но въпреки всичко, при наличието на такъв светъл пример от чуждото право и при наличието на чл.57, който може да ни даде опора, въпреки и стария ЗЗД у нас Големинов, а и някои съдебни решения приемат обратния възглед: че релевантно е историческото обогатяване, т.е. стойността на обогатяването към момента на настъпване на разместването.

Конов: принципът трябва да бъде актуалното обогатяване, защото иначе бихме взели нещо, което не съществува към момента у акципиенса. Все пак, тълкувайки и в светлината на чл.57, ако намаляването на обогатяването, изчезването на ползата е станало при недобросъвестен акципиент, след като е бил поканен за връщане, след като знае, че държи нещо, което не му се следва и това е станало с неговите действия – в такъв случай бихме могли да се върнем към един по-раншен момент. Разбира се ще се върнем към този раншен момент при наличието на всички останали предпоставки. Във всеки случай идеята за актуалното обогатяване прозира и в примера с бирата. Към момента, в който аз съм получил бирата, аз наистина имам един увеличен актив със стойността на това буре. Но в по-късния момент, когато се предявява претенцията аз съм изпил това буре и видно е, че имуществото ми не е увеличено с неговата стойност, с неговата цена. И понеже съм направил това, без да съм знаел и без да мога да бъда упрекнат, аз не виждам основание да се иска от мене да платя бурето. Оказва се, че аз съм спестил само един разход да придобия бурето, но никога иначе не бих си го купил.

Така че изглежда компромисът между двете теории е превесът на първата (на актуалното обогатяване) с някакви концесии по отношение на втората, когато можем да упрекнем в някаква измама или недобросъвестност акципиенса.

Но можем да се запитаме: заплащането на тази по-голяма стойност дали по някакъв начин наистина не се свързва с една отговорност, т.е. с един деликт или продължава да бъде неоснователно обогатяване. Във всеки случай поне в областта на подобренията ВС като че ли се ориентира към теорията за актуалното обогатяване.

Безспорни примери за приложното поле на иска по чл.59

Искът по чл.59 е субсидиарен, той възниква само когато няма друг път, а това нямане на друг иск не означава, че такъв е имало, но вече е погасен по давност (конкуренция на давността). Идеята е просто да няма друг начин. Така че с иска по чл.59 не можем да преразпределим нещо, което сме можели да направим с иска по чл.28 или 29 от СК напр., но не го правим, защото е изтекъл преклузивният срок, с който тези претенции са ограничени. Като извадим всички специални случай, без да ограничаваме приложното поле на иска по чл.59 (посочените примери са само типични) безспорно приложение на члена са например:

Подобрения, извършени от наемател. Тогава, когато те не могат да бъдат оправдани с договора за наем и неговата продължителност.

Плащането на чужд дълг не поради грешка. Обратните искове на третото лице по отношение на истинския длъжник, когато той изпълнява дълга като чужд, по чл.73 биха могли да дойдат, ако нямаме да речем възлагане на някакъв мандат тъкмо от иска по чл.59.

Съзнателното изпълнение на нравствен дълг, който нравствен дълг обаче, отговаря на едно правно задължение на друго лице. При положение, че майката е жива и има възможност да дава издръжка на детето си, задължението за издръжка тежи върху нея. Едва когато тя няма тази възможност или не е жива, то преминава върху бабата. Сега, издържайки детето при жива майка бабата изпълнява един свой нравствен дълг, но заедно с това погасява и чужд правен дълг, с което можем да кажем, че майката се е обогатила.

 

 

 

11. Множество кредитори и длъжници:

а) разделност на дълговете;

б) солидарност – същност и видове;

в) неделимост на задълженията.

 

а) разделност на дълговете.

Възможно е един длъжник да се задължи към ня­колко кредитора. В този случай отношенията между страните мо­гат да се уреждат по различен начин.

Един от тях е така наречената „разделност на правата“, при която всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само на съответна част от задължението.

Друга възможност е солидарността. Солидарност на кредито­рите, наречена още „активна солидарност“, е налице тогава, кога­то един длъжник дължи една и съща престация на няколко креди­тори по такъв начин, че всеки от тях може да иска изпълнението й от длъжника, но точното изпълнение, извършено в полза на един кредитор, освобождава длъжника спрямо всички кредитори. Соли­дарността следва да се отграничава от неделимостта, при която няколко кредитори притежават общо право и длъжникът се освобождава от задължението си само ако предаде предмета на задъл­жението на всички кредитори общо — чл. 129, ал. 1 ЗЗД.

Когато повече от един длъжник се задължават към един кредитор, всеки от длъжниците отговаря към кредитора за своята част. В този случай се говори за „разделност“ на задълженията.

Възможно е и друго отношение между страните, което се на­рича „солидарност на длъжниците“ („пасивна солидарност“). Па­сивната солидарност е фигура, при която няколко длъжници дъл­жат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник, но точното изпълне­ние на един съдлъжник освобождава не само него, но и останали­те. Пасивната солидарност е уредена от закона.

б) солидарност – същност и видове;

По принцип при солидарността става дума за хипотеза, при която има повече от един длъжник или кредитор. Господстващото виждане у нас е, че при солидарността има отделни правоотношения с всеки длъжник или кредитор, за разлика от римското право.

Самостоятелният характер на солидарните правоотношения се доказва от разпоредбите на редица текстове. Солидарните отно­шения могат да възникват както от един и същи, така и от различ­ни юридически факти — вж. чл. 101, чл. 138 ЗЗД. Те могат да се различават по своето съдържание — някои от тях могат да бъдат срочни, други условни — вж. чл. 139 ЗЗД. Кредиторът притежава различно материално право и право на иск срещу всеки солидарен длъжник и предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници — чл. 122, ал. 2 ЗЗД. Солидарният длъжник не може да противопо­стави на кредитора личните възражения на останалите съдлъжни­ци и не може да прихваща задължението си с вземания на другите съдлъжници към кредитора — чл. 122, ал. З, чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Самостоятелно за всяко солидарно задължение е действието на сливането, забавата, давността, невъзможността за изпълнение, за която един от съдлъжниците е отговорен, съдебното решение сре­щу един от солидарните длъжници — чл. 124, ал. З, чл. 125, 126 ЗЗД. Последиците от новацията и опрощаването могат да не ползват, но могат и да ползват останалите длъжници — чл. 124, ал. 1 и 2 ЗЗД.

видове солидарност.

СОЛИДАРНОСТ НА КРЕДИТОРИТЕ (активна солидарност).

Активната солидарност не е легално уредена. Тя може да бъ­де уговорена или да възникне като последица от други юридически факти – завет. Солидар­ността на кредиторите не се предполага, а се доказва от лицето, което се позовава на нея.

Обстоятелството, че правата на кредиторите са взаимно зави­сими, налага всеки от кредиторите да упражнява правото си не са­мо в свой интерес, но и с оглед интереса на останалите. Отноше­нията между кредиторите и длъжника се уреждат от следните пра­вила, изведени по аналогия на закона от режима на пасивната со­лидарност — чл. 46, ал. 2 ЗНА, чл. 121—127 ЗЗД.

Ако един от кредиторите постави длъжника в забава, дейст­вието му обвързва останалите. Всеки солидарен кредитор може да иска от длъжника изпълнение на цялото вземане, длъжникът няма възражение за разделяне на дълга. Длъжникът може да се освобо­ди, като изпълни целия дълг на който и да е от кредиторите. Пра­вото си на избор длъжникът може да упражни само докато един от кредиторите потърси изпълнението.

Юридическите факти, които биха имали неблагоприятен ефект за вземанията на останалите кредитори, са ирелевантни за тях. Така, ако един от кредиторите изпадне в забава, правата на останалите кредитори не се засягат. В случай на опрощаване и сливане, което има сила за един кредитор, правата на останалите се намаляват само с частта на длъжника, който е опростил креди­тора или се е слял с него.

Посочените правила са диспозитивни и могат да се променят по желание на страните.

Разпределението на престацията между солидарните кредито­ри се извършва в зависимост от вътрешните отношения между тях. Възможни са различни хипотези — престацията да принадлежи са­мо на един или на няколко от кредиторите, всеки от кредиторите да притежава равен или неравен дял от нея. Допустимо е вътреш­ните отношения между кредиторите да се регулират от правилата на активната или пасивната солидарност.

Практическото значение на активната солидарност е мини­мално. Причината за това е, че изпълнението, което длъжникът прави в полза на един от кредиторите, излага останалите на опас­ност, в случай че получилият изпълнение се окаже неплатежоспо­собен. Активната солидарност успешно се замества от упълномошаването на един или повече от кредиторите, което, за разлика от солидарността, може винаги да бъде едностранно оттеглено от упълномощителя.

СОЛИДАРНОСТ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ (пасивна солидарност).

Понятие. Отграничения. Общият режим на пасивната солидарност се съдържа в чл. 121 — 127 ЗЗД. Законода­телят познава и особени правила на този вид солидарност — чл. 50, ал.1, чл. 53, 101, 141, 261, ал. З, чл. 76 ТЗ и пр.

121. Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена.
122. Кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците.

Предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници.

Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници.

123. Изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници. Получаването на нещо вместо изпълнение от страна на един солидарен длъжник, прихващането с един солидарен длъжник, както и изпадането на кредитора в забава по отношение на един солидарен длъжник също имат действие срещу всички солидарни длъжници.

Солидарният длъжник не може да прихваща задължението с вземания на своите съдлъжници към кредитора.

124. Подновяване на задължението на един солидарен длъжник освобождава останалите съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях.

Опрощаването в полза на един солидарен длъжник освобождава и останалите съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях. В последния случай задължението на останалите се намалява с частта на длъжника, комуто задължението е опростено.

Сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и солидарен длъжник погасява задължението на останалите за частта на този съдлъжник.

125. Прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници, но ако тоя, спрямо когото давността не е изтекла, е изпълнил задължението, той има иск срещу освободените вследствие на давността.

Отказването на един солидарен длъжник от давността не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници; този, който се е отказал, няма иск срещу освободените вследствие на давността.

126. Ако изпълнението стане невъзможно и само някой от длъжниците е отговорен за това, кредиторът може да иска от него пълно обезщетение за вредите. Останалите длъжници отговарят солидарно само за стойността на първоначално дължимото.

Забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници.

127. Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно.

Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил.

В случай, че изпълнилият солидарен длъжник не е противопоставил на кредитора някое общо възражение или не е уведомил своите съдлъжници за изпълнението, той отговаря спрямо тях за причинените вреди.

Юридическите факти, които пораждат солидарността, могат да бъдат обособени в две големи групи. Първата от тях обхваща онези основания, при които солидарността възниква ех 1еgе, без да е изявена воля от страните“. Законодателят урежда пасивна соли­дарност в онези случаи, при които трябва да се осигури по-добра защита на правата на кредитора — така например солидарно отговарят собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се е на­мирала.

Со­лидарност на длъжниците възниква и от правни сделки. Солидар­ност може да се породи от договор или едностранна сделка — например завет. Солидарните задължения могат да въз­никнат или от един и същи юридически факт или от раз­лични юридически факти — например едно лице поръчителства за задължението на друго — чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Когато солидарните задължения се пораждат последователно, съгласието на задължи­лите се вече лица не е необходимо за възникването на последващи­те задължения. Също както активната солидарност, и пасивната солидарност не се предполага, а се доказва от лицето, което се по­зовава на нея — чл. 121 ЗЗД, чл. 127 ГПК. В гражданското право тя е изключение за разлика от разделността, която е правило — арг. от чл. 121 ЗЗД. Разрешението на търговското право е друго. Търгов­ците са професионалисти и следва да отговарят по-тежко от не­професионалните длъжници. Ако две или повече лица поемат об­що задължение по търговска сделка, те отговарят солидарно, ако от сделката не следва друго — чл. 304 ТЗ.

Солидарността се прекратява и се превръща в разделност при наличието на различни юридически факти. Така например кре­диторът и съдлъжниците могат да сключат новационно съглаше­ние за освобождаването им от солидарността, наречено „опроща­ване на солидарността“. Допустимостта на този договор може да се изведе по аргумент за по-силното основание от възможността за опрощаване на един, няколко или всички солидарни длъжници — чл. 124, ал. 2 ЗЗД. Смъртта на един от солидарните длъжници е друг факт, който прекратява солидарността и разделя задължение­то между наследниците пропорционално на техните части в на­следствената маса.

По своята същност пасивната солидарност е вид лично обез­печение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне сре­щу повече от един длъжник за една и съща престация, намалява риска от неплатежоспособността на длъжниците и гарантира кре­дитора, че интересът му ще бъде удовлетворен.

Характерните особености на пасивната солидарност са две: множество на задълженията и единство на предмета на престациите. За да има солидарност, необходимо е наличието на няколко правоотношения, по които кредитор е едно и също лице, но длъж­ниците са различни. Предметът на задълженията обаче трябва да е един и същ — чл. 122, ал. 1, чл. 53 ЗЗД. Хипотези, при които се дължат различни престации — например две индивидуално опре­делени вещи или вещ и пари, не се субсумират под режима на со­лидарността, дори и задълженията да имат една и съща стойност.

Пасивната солидарност трябва да се разграничава от две сходни на нея фигури — неделимостта и неистинската солидарност.

И при неделимостта, както при солидарността, няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора. Близостта между двете явления предпоставя субсидиарното прилагане на ре­жима на солидарността към неделимостта — чл. 129, ал. 2 ЗЗД. За разлика от солидарността обаче при неделимостта има само едно правоотношение с неделим предмет — чл. 128, ал. 1 ЗЗД. Това на­лага уреждането на неделимостта и с правила, каквито солидар­ността не познава. Така, за разлика от солидарността, неделимост­та се запазва и по отношение на наследниците на длъжника — чл. 128, ал. 2 ЗЗД.

Неистинска солидарност съществува в различни случаи, при които няколко длъжници дължат една и съща по предмет или по стойност престация на кредитора. Както отношенията между длъжниците и кредитора, така и вътрешните отношения между длъжниците обаче не се уреждат по правилата на солидарността, а по специални за всяка отделна хипотеза норми. Случаи на не­истинска солидарност са едновременното задължаване на делинквента и застрахователя към увреденото лице.

За разграничаване на солидарността от неистинската соли­дарност са предложени различни критерии.

Всъщност разграничаването между солидарността и неистин­ската солидарност трябва да се извърши както с оглед на същест­вуващата уредба, така и на конкретната воля на страните. Солидарността възниква в две групи случаи — когато е уредена със специална норма (включително в случаите по чл. 304 ТЗ) и ко­гато е уговорена — чл. 121 ЗЗД. Във всички останали хипотези (ос­вен ако има неделимост) е налице неистинска солидарност, която се урежда със специални правила за всеки отделен случай.

Абсолютно действие на солидарността. Солидарните задължения са самостоятелни. Те са обаче тясно свързани помежду си, което е последица от обезпечителната им същност. В изчерпателно посочени от законодателя случаи както юридическият факт, пораждащ солидарността, така и допълнителни на него факти, които настъпват с оглед на едно (или повече) от солидарните задължения, пораждат действие за всички солидарни длъжници. Това явление може да бъде наречено „абсо­лютно действие“ на солидарността. За да не бъдат увредени со­лидарните длъжници, абсолютното действие е допустимо, извън хипотезата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД, само когато е в полза на всички съдлъжници. Законодателят е уредил няколко случая на абсолют­но действие.

Първият от тях е следствие на юридическия факт, пораждащ солидарността. Обстоятелството, че солидарните длъжници дъл­жат едно и също нещо на кредитора, е предпоставка последният да може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници — чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Той може да предяви правата си срещу един от длъжниците, срещу няколко от тях или срещу всички. На кредито­ра не могат да бъдат противопоставени нито възражение за разде­ляне на дълга, нито възражение за реда, по който съдлъжниците са се задължили. Солидарният длъжник не мо­же да предявява установителен иск против кредитора, че и други лица са отговорни за същото задължение. Това правило е основно­то за солидарността. То е израз на нейната обезпечителна същност.

Друга хипотеза на абсолютно действие на солидарността, която също е функция на юридическия факт, пораждащ самата со­лидарност, е задължението на солидарния длъжник, срещу който е предявен иск, да противопостави на кредитора всички общи за съдлъжниците възражения — арг. от чл. 122, ал. З, чл. 127, ал. 3 ЗЗД. Неизвършването на това действие поражда не­благоприятни за съдлъжника последици — чл. 127, ал. 3 ЗЗД. Това абсолютно действие на солидарността е уредено, за да бъде при­нуден длъжникът, от който кредиторът е поискал изпълнение, да полага грижи не само за собствения си, но и на останалите соли­дарни длъжници интерес.

Абсолютното действие може да произтича от юридически факти, следващи солидарността.

Точното изпълнение на едно от солидарните задължения пре­кратява не само това задължение, но и останалите — чл. 123, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Без значение е дали изпълнението е извършено от един, от няколко или от всички съдлъжници. Кредиторът не може да от­каже предложено от един от солидарните длъжници точно изпъл­нение, без да изпадне в забава. Смисълът на тази норма е да се прекрати колкото е възможно по-скоро състоянието на солидар­ност, което е обременително за съдлъжниците. Ако кредиторът е получил от един съдлъжник само част от дължимата престация, той може да търси разликата от останалите.

Аналогично на това на изпълнението е действието на даване­то вместо изпълнение, извършено от един от солидарните длъжни­ци. То освобождава всички — чл. 123, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Юридиче­ски даването вместо изпълнение е еквивалент на изпълнението, до­ри и стойностно двете престации да не съвпадат. Когато обаче на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, прекратителният ефект настъпва, след като бъде събрано вземането, ос­вен ако не е уговорено друго — чл. 65, ал. З ЗЗД. Разграничаването между даването вместо изпълнение, при което длъжникът поема нов дълг, и новацията следва да се извърши в зависимост от наме­рението на страните.

Прихващането с вземане на един от солидарните длъжници има прекратително спрямо всички действие — чл. 123, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Прихващането замества изпълнението и е в интерес на всич­ки солидарни длъжници. Волеизявлението за прихващане може да се направи както от солидарния длъжник, така и от кредитора. Трябва да се прави разграничение между правото да се извърши прихващане и самото прихващане. Правото принадлежи само на страната, която има насрещно вземане, и ако тя е съдлъжник, не може да се упражнява от останалите — чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Прекратителното действие настъпва едва след като изявлението за при­хващане достигне до кредитора — чл. 104, ал. 1 ЗЗД. То ползва всички съдлъжници. Когато прекратяването на задължението е само частично, останалите съдлъжници се освобождават от задълженията си съ­образно с прекратената част.

Абсолютно е действието и на забавата на кредитора спрямо един от солидарните длъжници — чл. 123, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, и на предаването на дължимото за пазене от един от длъжниците съгласно чл. 97, ал. 1 ЗЗД.

Относително действие на солидарността. Самостоятелният характер на правоотношенията е причина юридическите факти, пораждащи солидарността и пове­чето последващи юридически факти, които засягат едно или ня­колко от задълженията, да не оказват въздействие върху останали­те задължения. Това явление се нарича „относително действие“ на солидарността. То се урежда от следните правила.

Изискуемостта на всяко задължение настъпва самостоятелно. Това положение не е легално уредено, но може да бъде обоснова­но със следните аргументи. Солидарните задължения могат да бъ­дат поети по различно време, някои от тях може да бъдат с модалитети, а други — не — чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Солидарните длъжници може да не знаят за съществуването на солидарността или за на­стъпването на факт, който прави едно от задълженията изискуемо. Длъжникът, чието задължение е станало изискуемо, няма задълже­ние да уведоми останалите за изискуемостта, защото той също мо­же да не знае за солидарността. Изводът, че изискуемостта на вся­ко задължение настъпва самостоятелно, се потвърждава от прави­лото, че забавата на един от съдлъжниците не произвежда дейст­вие спрямо останалите — чл. 126, ал. 2 ЗЗД. Забавата се предпоста­вя от изискуемостта. След като действието на забавата е относи­телно, същото трябва да важи и за изискуемостта.

Съображенията, които налагат действието на изискуемостта да бъде относително, са мотивирали законодателя да уреди прави­лото за относително действие на забавата — чл. 126, ал. 2 ЗЗД. Забавата влошава положението на длъжника, затова поведението на един от съдлъжниците не следва да се отразява неблагоприят­но върху патримониума на останалите.

Израз на принципа за относително действие на солидарност­та е и правилото на чл. 126, ал. 1 ЗЗД, съгласно което, ако изпълнението на солидарните задължения стане невъзможно и само един (или няколко) от съдлъжниците е отговорен, кредиторът може да иска обезщетение за вредите само от лицето, което е причинило невъзможността. Останалите солидарни длъжници отговарят со­лидарно само за стойността на първоначално дължимото. Соли­дарният длъжник дължи обезщетение за претърпените от кредито­ра вреди, щом невъзможността за изпълнението се дължи на при­чина, която може да му се вмени във вина — чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Тъй като невъзможността е причинена от един от съдлъжниците, а не от трето лице, законодателят се отклонява от разпореждането на чл. 81, ал. 1 ЗЗД с оглед на останалите солидарни длъжници. Той не разглежда невъзможността като причинена от случайно съби­тие, и съдлъжниците, макар че не са отговорни за невъзможността, не се освобождават. Те дължат заплащане на обезщетение с обем, равен на погиналата престация. Това правило е създадено в инте­рес на кредитора. Правилото на чл. 126, ал. 1 ЗЗД се отклонява от обща­та уредба на невъзможността. Tо сполучливо разпределя риска от поведението на един от съдлъж­ниците между кредитора и останалите длъжници. Ако поведението на един от съдлъжниците е случайно събитие с оглед на останалите, кредиторът се лишава от обезпечението на соли­дарността.

По аналогия от чл. 126, ал. 1 и 2 ЗЗД трябва да се приеме, че във всички случаи на неточно изпълнение, за което един от съ­длъжниците е отговорен, останалите не отговарят за последиците от неизпълнението, освен ако не са допринесли за неговото на­стъпване с виновното си поведение. Неустойката има относително действие, дори и да е уговорена от всички съдлъжници.

Относително е и действието на давността. Всяко задължение се погасява по давност самостоятелно. Кредиторът може да иска изпълнение от солидарните длъжници, чиито задължения не са по­гасени, независимо че спрямо един или няколко от тях давността е вече изтекла. Спирането и прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници е без правно значение за останалите — чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Отказът на един от солидарните длъжници от давност не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници – чл. 125, ал. 2 ЗЗД.

Относителното действие на давността може да бъде обяснено преди всичко с обстоятелството, че институтът на давността е уре­ден в полза на длъжника, а не на кредитора. Спирането и прекъс­ването на давността и отказът от давност обаче са факти, които са в интерес на кредитора, а не на длъжника. Балансът между интере­са на длъжниците и кредитора е намерен в относителното дейст­вие на давността.

Спирането на давността е последица от изчерпателно изброе­ни в закона основания, които препятстват кредитора да упражни правото си спрямо длъжника. Тези факти настъпват самостоятел­но за всеки солидарен длъжник. Наличието на основание за спира­не на давността спрямо един от съдлъжниците не е пречка креди­торът да упражни правата си срещу останалите.

Прекъсването на давността също е допустимо само в посоче­ните от закона случаи. То е последица от извършването на дейст­вия от страна или на длъжника, или на кредитора. Затова дей­ствията, които един от длъжниците извършва, или които кредито­рът предприема срещу един от длъжниците, не трябва да вредят на останалите.

Отказът от давност е акт на длъжника, който има последици, по-тежки дори от тези на прекъсването. Следователно действието му при солидарните задължения може да бъде само относително.

Понеже регресните права на изпълнилия солидарен длъжник срещу останалите възникват едва от момента на изпълнението, те­зи права не се засягат от обстоятелството, че техните задължения спрямо кредитора са вече погасени по давност. Затова, ако съдлъжникът, спрямо който давността не е изтекла, изпълни за­дължението си, той не губи регресните си права — чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Това правило трябва да бъде коригирано, ако изпълнилият съдлъжник е извършил отказ от давност — чл. 125, ал. 2 ЗЗД, защо­то длъжникът по своя воля се е лишил от облагите на давността.

Предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не за­сяга правата на кредитора срещу останалите съдлъжници — чл. 122, ал. 2 ЗЗД. Кредиторът може да съди последователно всички солидарни длъжници, докато се удовлетвори. Правото на иск е функция на материалното право. След като кредиторът има са­мостоятелно материално право срещу всеки солидарен длъжник, той трябва да има и самостоятелно право на защита на това пра­во. Разбира се, ако кредиторът е получил вече изцяло дължимата престация, искът му следва да се отхвърли като неоснователен. В случай на частично изпълнение кредиторът може да търси защита само за неизпълнената част. Това правило е въведено в полза на кредитора. То е израз на обезпечителната същност на пасивната солидарност.

Самостоятелният характер на солидарните задължения не изисква привличането на останалите длъжници в процеса, воден срещу един от тях. Солидарните длъжници са обикновени, а не не­обходими другари – чл. 216, ал. 1 ГПК.

Солидарният длъжник не може да противопоставя на креди­тора личните възражения на останалите съдлъжници — чл. 122, ал. З ЗЗД. Лични възражения са онези, с които само отделен съдлъжник разполага —възможност да се при­хване задължението с насрещно вземане — чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Интервенцията в чужда правна сфера може да засегне сериозно интереса на титуляра на правото. Затова тя е допустима или с не­гово съгласие, или в изрично уредени от закона случаи — напри­мер в хипотезите по чл. 134 и 142 ЗЗД.

Влязлото в сила съдебно решение, по което ответник е бил един от солидарните длъжници, няма действие за останалите неза­висимо дали е в полза на кредитора, или на длъжника.

Когато един от съдлъжниците новира задължението си, то се прекратява, а на негово място възниква ново — чл. 107, ал. 1 ЗЗД. Никой от останалите солидарни длъжници не е страна по новационното съглашение и не се задължава по него. Първоначално поетите от съдлъжниците задължения или се прекратяват, или ако кредиторът е запазил правата си срещу тях, остават непроменени — чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Без значение е дали новацията е обективна или субективна и дали стойността на новираното задължение е по-малка, равна или по-голяма от тази на прекратеното задължение.

Първата уредена от законодателя хипотеза, при която нова­цията на едно от задълженията прекратява не само него, но и останалите, е случай на абсолютно действие на солидарността. Тя е в интерес на останалите солидарни длъжници. Прекратяването настъпва ех 1еgе, без да е нужно кредиторът да извършва изричен или мълчалив отказ от права или да сключва договор за опроща­ване със съдлъжниците, чиито задължения не са новирани.

Възможността за запазване на солидарните задължения е из­раз на относителното действие на солидарността. Солидарните за­дължения са независими едно от друго и прекратяването на едно от тях е без значение за останалите, щом като интересът на креди­тора не е удовлетворен. За да се осуети прекратителният ефект на новацията, кредиторът трябва да обективира намерението си в съ­глашението, което се сключва между него и солидарния длъжник, чието задължение се новира. Когато престацията на новираното задължение е една и съща с престацията на останалите солидарни задължения, между длъжника, чието задължение е новирано, и останалите съдлъжници може да възникне неистинска солидар­ност. След като новацията може да има относително действие, по аргумент за по-силното основание, относително следва да бъде и действието на заместването в дълг, тъй като в последния случай старото задължение се запазва — чл. 102 ЗЗД.

Договорът, по силата на който кредиторът опрощава изцяло един от солидарните длъжници, освобождава и останалите, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях. Във втората хипо­теза задължението на останалите се намалява с частта на длъж­ника, чието задължение е опростено — чл. 124, ал. 2 ЗЗД. Разре­шението на чл. 124, ал. 2 ЗЗД е сходно на това на чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Съществува оба­че и една отлика — ако кредиторът запази правата си срещу соли­дарните длъжници, които не е опростил, за разлика от новацията, задълженията на последните се намаляват с частта на длъжника, чието задължение е опростено. Това правило се основава на раз­бирането, че след като опростеният длъжник е освободен от задължението си спрямо кредитора, той трябва да бъде освободен и от регресните си задължения по вътрешните отношения.

Разбира се, задължението на един от съдлъжниците може да бъде прекратено чрез частичното му новиране и частично опро­щаване. В такъв случай съдбата на останалите задължения трябва да се реши чрез прилагане на правилата на чл. 124, ал. 1 и 2 ЗЗД за съответните части.

Сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и солидарен длъжник прекратява задължението на останалите за частта на този съдлъжник — чл. 124, ал. З ЗЗД. Сливането може да бъде последица на различни юридически факти, които предпоста­вят универсално или частно правоприемство. Действието на сливането настъпва по право. Правилото на чл. 124, ал. З ЗЗД може да бъде обяснено с положението, че след сливането всеки от останалите съдлъжници може да прихване за­дължението си с регресното си вземане за частта на слелия се длъжник по вътрешните отношения на солидарните длъжници — вж. чл. 127,ал. 1 ЗЗД.

ВЪТРЕШНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ СОЛИДАРНИТЕ ДЛЪЖНИЦИ.

Когато един от солидарните длъжници удовлет­вори кредитора, той придобива регресни права срещу останалите, дори и задълженията им да са били вече погасени по давност — чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Функцията на тези права е да се възстанови на­рушеното имуществено равновесие между съдлъжниците.

Освен при наличието на специални легални правила — вж. чл. 513, ал. 1 и 2 ТЗ, или на специална уговорка, солидарните. длъжници отговарят един към друг не солидарно, а разделно. За­дължението на всеки солидарен длъжник е само за част от това, което всички дължат на кредитора — чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Опреде­лянето на тази част се извършва в зависимост от вътрешните от­ношения между солидарните длъжници.

Ако не следва друго от отношенията между солидарните длъжници — например специална уговорка, дяловете им са равни – чл. 127, ал. 1 ЗЗД.

Възникването на регресното право в полза на солидарния длъжник изисква не изпълнение на цялото задължение към креди­тора, а изпълнение, което да е по-голямо по стойност от припада­щата му се съобразно вътрешните отношения част — чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Солидарният длъжник може да търси от останалите само горницата над неговия дял. В противен случай той ще се обогати за сметка на останалите. Поради това, че регресните задължения са различни от солидарните задължения спрямо кредитора и тяхната функция е да се възстанови имущест­веното равновесие между съдлъжниците, предметът на регресните задължения не зависи от предмета на солидарните задължения и поначало е парична сума.

Даването вместо изпълнение и прихващането са прекратителни способи, които ползват всички солидарни длъжници. Затова длъжникът, който е прихванал задължението си със свое вземане или е изпълнил с нещо друго, може да търси от останалите стой­ността на разликата над неговия дял. Ако стойността на заместващата престация е по-малка от та­зи на първоначално дължимото, солидарният длъжник може да търси от останалите само това, което действително е изразходвал, независимо че правата на кредитора се прекратени изцяло. Те­жестта за доказване се разпределя по следния начин. Длъжникът трябва да установи, че е удовлетворил кредитора, а останалите длъжници, ако твърдят, че заместващата престация е по-малка по стойност от първоначалната, трябва да докажат твърдението си. Когато стойността на заместващата престация е по-голяма от та­зи на първоначалното задължение, горна граница на регресното право е стойността на първоначалното задължение.

При новация на едно от солидарните задължения длъжникът няма регресни права срещу останалите длъжници, освен ако кре­диторът е запазил правата си срещу тях и длъжникът е изпълнил новираното задължение (макар че в този случай е налице неистин­ска солидарност, изпълнилият длъжник има регресно вземане сре­щу останалите, ако се е обеднил без основание). Опрощаването е поначало безвъзмездно и опростеният не придобива регресни права.

Солидарният длъжник, чието задължение е новирано, но кре­диторът е запазил правата си срещу останалите съдлъжници, отго­варя регресно, ако те са погасили дълга и това следва от вътреш­ните отношения. Солидарният длъжник, който е опростен, не отго­варя регресно, дори и кредиторът да е запазил правата си срещу останалите съдлъжници, защото задълженията на последните се намаляват с частта на опростения — чл. 124, ал. 2 ЗЗД.

Солидарният длъжник, който е изпълнил задължението си, има регресни права срещу останалите, дори и да не е предявил срещу кредитора лично възражение. Така, независимо че съдлъжникът не е унищожил договора или не е предявил възражение за изтекла давност, той може да търси от останалите припадащите им се части.

Ако кредиторът е удовлетворен от съдлъжник, чието задъл­жение не е възникнало или е вече прекратено, този длъжник не придобива регресни права. Налице е получаване на нещо без осно­вание — чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Отговорен е само кредиторът. В случай на изпълнение на чуждо задължение поради грешка изпълнилият встъпва в правата на кредитора срещу солидарните длъжници, щом кредиторът добросъвестно се е лишил от документа или обезпеченията на задължението — чл. 56 ЗЗД.

Делът на всеки солидарен длъжник следва да обхваща не са­мо главницата, но и съответна част от всички разноски — разходи по изпълнението, съдебни и съдебноизпълнителни разноски, щом разноските са спестени на останалите длъжници. Ако разноските останат за сметка на изпълнилия солидарен длъжник, останалите съдлъжници биха се обогатили. На изпълнилия длъжник могат да бъдат противопоставени насрещни вземания за вреди, в случай че той не е предявил общо възражение или не е уведомил останалите за изпълнението — чл. 127, ал. 2 ЗЗД.

Обезщетението, което един или повече от съдлъжниците са заплатили на кредитора поради виновно причинените му от тях вреди, остават за сметка на лицата, които са причинили вредите.

Съгласно чл. 127, ал. 2, изр. 2 ЗЗД последиците от частичната или пълната неплатежоспособност на един от съдлъжниците не остават в тежест само на изпълнилия солидарен длъжник, а се разпределят между него и всички останали платежоспособни соли­дарни длъжници. Неплатежоспособността на солидарния длъжник може да се определи като обективно състояние, при което регрес­ното задължение не може да бъде изпълнено принудително. Делът на неплатежоспособния се разпределя между останалите съдлъж­ници пропорционално на техните дялове. Това правило се прила­га обаче само между платежоспособните съдлъжници, но не и между тях и неплатежоспособния. Задължението на последния се запазва и то може да бъде приведено в изпълнение, щом състоя­нието на неплатежоспособност престане.

Друго общо правило, което урежда вътрешните отношения между солидарните длъжници, се съдържа в разпоредбата на чл. 127, ал. З ЗЗД. Съгласно това пра­вило солидарният длъжник, който се готви да изпълни задълже­нието си, има две задължения — да противопостави на кредитора всички общи възражения, които и останалите съдлъжници прите­жават, и да уведоми останалите за изпълнението. Общността на задълженията на солидарните длъжници налага всеки един от тях да се грижи за запазване интересите на останалите. Затова общи­те възражения трябва да бъдат противопоставени на кредитора. Без значение е кога са възникнали тези задължения с оглед на раз­личните солидарни длъжници — едновременно или по различно време. Що се отнася до задължението за уведомяване, неговото предназначение е да се избегне двойното плащане. Неизпълнение­то на уредените в чл. 127, ал. 3 ЗЗД задължения поражда за длъж­ника ново задължение — да обезщети останалите за претърпените вреди. Въпреки липсата на легално изискване трябва да се приеме, че поначало само виновното поведение на солидарния длъжник поражда за него отговорност за вреди. Всеки от солидарните длъжници може да прихване вземането си за вреди с регресното си задължение.

Солидарният длъжник, който е изпълнил задължението си, е лице с правен интерес и се суброгира в правата на кредитора сре­щу останалите съдлъжници — чл. 74 ЗЗД, чл. 429, ал. 1 ГПК. Суброгацията е функция на регресните права. Затова изпълнилият длъжник се суброгира само за разликата над своя дял срещу всеки от останалите съдлъжници в границите на дела на този съдлъж­ник. Когато един от солидарните длъжници се е възползвал изця­ло от дължимата сума, той не се суброгира срещу останалите. Ако суброгиралият се би могъл да встъпи в правата на кредитора срещу който и да е от останалите съдлъжни­ци не частично, а за цялото си регресно вземане, или изпълнилият ще се обогати неоснователно, или той ще трябва да връща получе­ните суми над неговия дял в последващ процес. Суброгацията на­стъпва по право. Без значение е дали задължението на изпълнилия солидарен длъжник е възникнало преди, едновременно или след правото на кредитора, в което се встъпва. Изпълнилият съдлъжник може да се суброгира не само за главницата, но и за разноските, за които кредиторът има вземане. Суброгацията има сила и за изпъл­нителния лист на кредитора, щом останалите съдлъжници са били страна по делото и делът им е установен със сила на пресъдено нещо.

Суброгацията има действие не само срещу останалите съ­длъжници, но и срещу техните поръчители и срещу третите лица, които са учредили в тяхна полза залог или ипотека — арг. от чл. 146, ал. 2 ЗЗД.

Съдлъжниците могат да противопоставят на суброгиралия се всички възражения, които имат срещу кредитора.

Дали изпълнилият солидарен длъжник ще упражни регресни­те си права, или ще се суброгира в правата на кредитора зависи от неговата преценка. Регресните права са по-големи по обем от Суброгацията, защото включват и разноските, които длъжникът е понесъл. Освен това останалите солидарни длъжници не могат да противопоставят на изпълнилия съдлъжник възраженията, които имат срещу кредитора. Суброгацията дава възможност на соли­дарния длъжник да се обърне срещу трети лица, които са обезпе­чили съдлъжниците. Тя може да превърне изпълнилия длъжник в привилегирован кредитор, в случай че някое от задълженията е обезпечено със залог или ипотека. Изпълнилият солидарен длъж­ник може частично да упражни регресните си права — например само с оглед на разноските, и частично да се суброгира в правата на кредитора.

в) неделимост на задълженията.

Неделими задължения – задължението е неделимо, когато изпълнението на части е невъзможно.

128. Задължението е неделимо, когато това, което се дължи, е неделимо по своята природа или поради намерението на договарящите.

И в двата случая задължението остава неделимо и по отношение наследниците на длъжника.

129. Предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо. Но всеки от кредиторите може да иска дължимото да се предаде за пазене съгласно чл.97.

За всичко останало спрямо неделимите задължения се прилагат съответно относно солидарните задължения.

В зависимост от това дали задълженията могат да се изпълнят на части, без да се намали общата им стойност, за­дълженията са за делима и неделима престация.

Делимата престация може да бъде изпълнена на части, без да се намалява стойността й. Неделимост е налице тогава, когато предметът на престацията не може да бъде разделен и изпълне­нието на части е или невъзможно, или би намалило значително нейната стойност. Делимостта е правилото, а неделимостта е изк­лючението.

Неделимостта е качество на задължението. Тя трябва да се различава от фактическото състояние, при което едно делимо за­дължение не е разделено.

Това деление на престациите има практическо значение само при задължения с множество на кредиторите или длъжниците, за­щото съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори и престацията да е делима. Правилото на чл. 66 ЗЗД, съгласно което кредиторът не може да бъде принуден против волята си да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо, обаче не означава, че всяко задължение е неделимо. То не е специално правило за неделимостта и има действие по-скоро за делимите, отколкото за неделимите задължения. Само когато задължението е делимо, кредиторът мо­же да се откаже от уреденото в чл. 66 ЗЗД право и да приеме ча­стично изпълнение. Между правилото на чл. 66 ЗЗД и уредбата на неделимостта съществуват и други различия. Член 66 ЗЗД се при­лага поначало само в случай че длъжник е едно лице. Той не нами­ра приложение в хипотезите, при които длъжниците са повече от един и задълженията са поети разделно. От нормата на чл. 66 ЗЗД се прави обаче изводът, че правилата на неделимостта нямат приложение, когато има само един длъжник и един кредитор, за­щото в този случай кредиторът може винаги да откаже частично­то изпълнение като че ли задължението е неделимо.

Юридическите факти, които пораждат неделимостта, са раз­лични. Неделимостта може да произтича от природата на престацията — чл. 128, ал. 1 ЗЗД.

Неделимост може да има и в специално уредени от законода­теля случаи, при които една делима по природата си престация се обявява за неделима.

Друг източник на неделимост са правните сделки — чл. 128, ал. 1 ЗЗД. Уговорката за неделимостта може да бъде изразена как­то изрично, така и мълчаливо.

Законът урежда неделимостта с едни и същи правила незави­симо от юридическия факт, който я поражда.

Както вече се посочи, особените последици на неделимостта се проявяват, когато като кредитори или длъжници се конститу­ират повече от едно лице. В такъв случай възниква сложно право­отношение с единен предмет. Неделимостта се урежда със спе­циални правила.

Неизпълнението на неделимо задължение за известен период от време от един от съдлъжниците по отношение на един от кре­диторите е основание за разваляне на целия договор, в случай че кредиторът има интерес от това. Частичното разваляне не мо­же обаче да бъде отказано от съда.

Неделимото задължение остава неделимо и с оглед на на­следниците на длъжника — чл. 128, ал. 2 ЗЗД. Правилото е изклю­чително и не може да се тълкува разширително или да се прилага по аналогия. По аргумент от противното следва, че неделимостта се превръща в делимост спрямо наследниците на кредитора по не­делимо вземане.

Предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо — чл. 129, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Всеки от кредиторите може обаче да иска престацията да се предаде за па­зене съгласно чл. 97 ЗЗД — чл. 129, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Правилото на чл. 129, ал. 1 ЗЗД не намира приложение, ако длъжниците по неде­лимото задължение са повече от един. В такъв случай всеки от тях може да изпълни на кредитора.

Извън правилата на чл. 128, ал. 2 и чл. 129, ал. 1 ЗЗД недели­мостта се урежда чрез субсидиарно приложение на правилата за солидарността — чл. 129, ал. 2 ЗЗД.

 

 

12. 12. Привилегии

а) същност и видове;

б) залог;

в) ипотека – същност, видове и учредяване;

г) обезпечение пред съд;

д) защита.

 

а) същност и видове

Привилегията е облага, призната от закона на едно вземане, по силата на която то при принудително изпълнение се удовлетворява по предпочитание от цялото имущество на длъжника или от конкретно определен обект на същото.

Характеристика:

1) Привилегията е призната от закона облага на едно вземане. Няма привилегия без законно разпореждане. Страните не могат да създават привилегия с договор.

2) Привилегията е облага на определено вземане – облага, която не е призната на други вземания.

3) Привилегията се простира върху всички имоти или върху конкретен негов имот. И според това привилегиите се разделят на общи и особени.

4) Привилегията дава право да се платят съответните вземания преди всички други от цената на имотите, над които тежи привилегията.

Естество.

1. Привилегията проявява своето действие едва когато се достигне до принудително изпълнение спрямо длъжника. До тогава тя е латентно дадена възможност.
2. Привилегията е едно неделимо право на предпочитание. Ако вземането се раздели между няколко лица (напр. наследници), всяко от тях може за своята част от вземането да иска удовлетворяването си по предпочитание от имуществото, които привилегировано обезпечава цялото вземане.

Видове привилегии.

1. Общи. Простират се върху цялото длъжниково имущество и дават право на кредитора на предпочтително удовлетворяване при разпределяне на стойността от принудителното изпълнение върху който и да е обект от имуществото на длъжника – чл.136, т.1-5.
2. Особени – те се простират само върху определена движима вещ или имот на длъжника и дават право на кредитора на предпочитателно удовлетворяване при разпределяне на стойността от принудителното изпълнение само върху определените движими или недвижими вещи.
3. Извън ЗЗД привилегия съществува по чл. 67 ЗН. Тя е установена в полза на кредиторите на наследството и заветниците. В тримесечен срок те могат да искат отделяне на имуществото на наследника от това на наследодателя. Кредиторите и заветниците, които са поискали отделянето, ще се удовлетворяват предпочитателно пред тези, които не са го поискали. Ако отделянето е поискано от кредиторите и заветниците, законът дава предпочитание на кред. пред заветниците.
4. Особени привилегии, произтичащи от особената несеквестируемост – това са особени привилегии в полза на кредитора, който може да секвестира една иначе несеквестируема вещ. Напр. единственото жилище на длъжника е несеквестируемо (срещу него не може да се насочи принудително изпълнение), ако обаче вземането на кредитора е обезпечено с ипотека върху това жилище, той може да го изнесе на публична продан и да се удовлетвори – чл. 445, ГПК.
5. Привилегии на лихвоносните вземания – те се разпростират върху присъдените лихви, както изтеклите до една година преди започване на принудителното изпълнение.

Ред за удовлетворяване.

Редът, по който вземанията трябва да бъдат платени е този, по който са изброени. Вземанията от по-предна група трябва да бъдат удовлетворени преди тези от следващата група.

1. Особените привилегии пререждат общите, а помежду си те се подреждат по реда на чл. 136.
2. Когато съществуват вземания, които се намират на един и същи ред, те се удовлетворяват съразмерно.
3. Особените привилегии на този, който може да се удовлетвори от несеквестируема вещ, предхождат всички привилегии по чл.136.
4. Когато привилегията е в особен закон (извън ЗЗД), следват 3 хипотези:

– законът определя мястото на тази привилегия;

– ако самият закон не е определил мястото, счита се, че тя е по т.9 на чл.136;

– ако самият закон постановява, че едно вземане ще се изплати преди всички други, това вземане идва на второ по ред място.

Обезпеченията са способи, даващи на кредитора възможност за по-добро удовлетворение на неговите вземания :

1. той може да използва за удовлетворение не само имуществените права на своя длъжник, но и на трето лице
2. в рамките на имуществото на своя длъжник кредиторът се ползва с предимство пред другите кредитори.

В областта на ГП има три обезпечения : поръчителство, залог и ипотека, а в областта на ТП се прибавя и банковата гаранция, която се третира като особен вид сделка. ТП не съдържа специална уредба за поръчителството и ипотеката (те се уреждат в ЗЗД и отделни разпоредби от Правилника за вписване).

Обезпеченията, с които може да се гарантира едно задължение може да са лични и реални.

Лично обезпечение е,  когато едно или няколко лица гарантират на кредитора, че длъжникът ще изпълни задълженията си. По този начин те стават длъжници на кредитора. Лични обезпечения са поръчителството,банковата гаранция.

Реално (вещно) обезпечение имаме, когато гаранцията се отъждествява с една вещ или имуществено право. Не се отговаря общо с имуществото, а с тази движима или недвижима вещ. Нашето право урежда две групи реални обезпечения: залог и ипотека. Функциите, които те изпълняват, както и белезите им, са идентични. Разликите се проявяват в начина им на учредяване и правния им режим и отразяват разликите в правния режим на съответните субективни права, които са техен предмет.

Предимствата, които реалните обезпечения дават на кредитора в сравнение с общата имуществена отговорност на длъжника са в 3 насоки:
1.Длъжникът нормално отговоря с имуществените права, които притежава в момента на започване на принудителното изпълнение. Ако върху едно имуществено право е учредено реално обезпечение, то служи за удовлетворяване на кредитора,независимо дали принадлежи на длъжника или на трето лице.
2.Имуществената отговорност на длъжника обхваща правото на длъжника в състоянието, в което то се намира при започване на принудителното изпълне-ние. При реалните обезпечения отговорността на длъжника обхваща правото в състоянието му в момента на учредяване на обезпечението.
3.Кредиторът с реално обезпечение има специална привилегия върху предмета на обезпечението.Той се удовлетворява с предимство.
           б) залог

Изпълнението на едно задължение може да бъде обезпечено с една движима вещ, така че кр. да има право при неизпълнение да се удовлетвори от цената на вещта по предпочитание пред другите кр. на същия дл. Това обезпечение на кр. съставлява неговото заложно право.

Както е известно, цялото имущество на дл. служи за общо обезпечение на всичките му кр. Кр. обаче не са сигурни, че имуществото на дл. ще остане същото до падежа на вземанията им. Понеже те имат еднакво право на удовлетворяване, рискуват всички да останат неудовлетворени. Залогът решава тази опасност. Ако една вещ обезпечава кр., той предпочитателно се удовлетворява от цената й и тези опасения отпадат.

СЪЩНОСТ НА ЗАЛОЖНОТО ПРАВО.

1. Заложното право е едно потестативно право, даващо възможност на кредитора по залога да създаде ново правно положение с волеизявлението си, че упражнява заложното си право. С това волеизявление той предизвиква принудителна продан на заложената вещ и се удовлетворява от цената й.

Според проф. Кожухаров следва да се приеме, че заложното право в/у вещ е вещно право, защото възниква по повод на конкретна вещ и поражда правоотношения между кредитора и всяко трето лице, в чието владение би се намирала вещта – следователно заложното право е абсолютно право.

Това становище не би трябвало да се споделя, тъй като при залога липсват ВП правомощия, типични за всяко вещно право.

ОТНОШЕНИЕ НА ЗАЛОГА КЪМ ВЗЕМАНЕТО.

Заложното право предпоставя едно вземане, защото обезпечава удовлетворяването му. Следователно заложното право е винаги едно несамостоятелно, акцесорно, добавъчно право.

1. Без вземане заложно право не може да възникне. Ако вземането е недействително, недействително ще бъде и заложното право.
2. Заложното право се погасява заедно с обезпеченото вземане – чл.150(1), без оглед на основанията за погасяване на последното.
3. Прехвърлянето на вземането прехвърля и обезпечаващото го заложно право. Залогът следва обезпеченото вземане в качеството си на негова принадлежност.
4. Всяко нарастване или намаляване на дълга се отразява и на заложното право.

Извод: заложното право е акцесорно, неделимо, потестативно, субективно право, обезпечаващо кр. за цялото му вземане.

УЧРЕДЯВАНЕ НА ЗАЛОГА.

Заложното право може да възникне или чрез договор или непосредствено по разпореждане на закона. В първия случай говорим за договорно, а във втория – за законно заложно право.

Заложното право, което възниква по непосредствено разпореждане на закона бе допустимо у нас в полза на банките по ЗБКД.

Заложното право се учредява чрез договор. Страни по този д/р са залогодателят (длъжник или някое трето лице) и кредиторът – залогоприемател. Често той се нарича залогодържател. Това не е съвсем правилно, тъй като не винаги кр. държи заложената вещ.

За да бъде действителен д/рът, страните тр. да бъдат дееспособни.

Д/рът за залог е НЕФОРМАЛЕН. Изискването за форма по чл.156 ал.2 е за да може заложното право да бъде противопоставено на третите лица. Залогът обаче е факт и без този документ. Но и без тази форма залогът ще е действителна сделка и ще може да се противопостави на трети лица когато обезпеченото вземане не надхвърля сумата определена в чл.164 ГПК.

Залогът е РЕАЛЕН договор. Постигането на съгласие не е достатъчно за сключване на д/ра, а е необходимо заложената вещ да бъде предадена на кредитора или на друго лице – залогоприемател. Съществуват различни начини за предаване на вещта:

– с преминаването й в държане на кредитора или трето лице (ефективно връчване);

– с поставянето й под общо владение – на залогодателя и на залогоприемателя, т.е. кредиторът да бъде поставен в състояние да упражни фактическата си власт на заложената вещ когато поиска това, напр. на кр. се предават ключовете от помещение, където се намират заложените вещи.

При особените залози заложното право възниква без предаване на вещта.

Този д/р е и ЕДНОСТРАНЕН, защото възникват задължения само за залогоприемателя. Залогодателят има само права – да иска връщане на заложената вещ и плодовете, които тя е дала след удовлетворяване на вземането. Той няма задължения.

ПРЕДМЕТ НА ЗАЛОГА.

Предмет на залога могат да бъдат всички движими вещи, освен онези, които са забранени изрично да се залагат. Вещите, които са предмет на залога, трябва да имат самостоятелно съществуване. Не могат да се залагат принадлежности към недвижимости. Заложените вещи трябва да имат имуществена стойност. Затова не може да се залага личен паспорт, грамота, орден и др.

Може да бъде залагана и част от съсобствена движима вещ или вещни съвкупности. Могат да бъдат залагани и бъдещи движимости – напр. материалите, които ще бъдат добити при развалянето на една къща.

Парите също могат да бъдат предмет на залог – чл.158. Ако парите се предадат на кр. – налице е неправилен залог.

Може да бъде залагана и несобствена вещ по см. на чл.78 ЗС. Който придобие владението на движима вещ въз основа на д/р за залог, сключен с несобственик, но без да знае това, придобива заложното право над тази вещ.

Една вещ може да бъде предмет на няколко договора за залог. За действителността на договора е необходимо предаването на заложената вещ. Залогът е възможен в 2 случая: когато вещта е предадена на трето лице, което се задължава да я върне на залогодателя след като се изпълнят и двете задължения; когато вещта е предадена на първия кред. по залога, а той се задължава да я предаде на втория след удовлетворяването си. Вземанията на кредиторите се удовлетворяват по реда на учредяване на залозите.

ОСОБЕНИ ЗАЛОЗИ

Особен залог – залог, учредяван без предаване на вещта. Уреден е в специален закон – ЗОС. Залогодател не може да бъде физическо или юридическо лице без качеството на търговец.

Договорът е формален – писмената форма е условие за неговата действителност. Законът предвижда някои задължителни реквизити на договора. В него трябва да се оправомощи кредитора сам да продаде предмета на залога, да се определи при какви условия и по какъв начин ще се извърши продажбата.

Предмет на залог могат да бъдат движими вещи с изключение на кораби и въздухоплавателни средства, вземания, ценни книжа, дружествени дялове, търговско предприятие, родово определени вещи, както и бъдещи вещи.

Залогодателят има право да държи заложеното имущество, да го използва в своята дейност. Той е длъжен да го застрахова за своя сметка, за да може застрахователя да ползва заместваща облага.

Кредиторът има право да се удовлетвори от цената на заложеното имущество, от обезщетението или от цената, получена при отчуждаването на заложеното имущество.

Залогът има действие спрямо трети лица от момента на вписването му в Централния регистър за особените залози по партидата на залогодателя.

Ако трето лице придобие заложения предмет и залогът е вписан, тоест може да му се противопостави, третото лице придобива права върху заложеното имущество, обременени със залога и получава положението на залогодател. Освен това то е длъжно да уледоми писмено заложния кредитор за придобитите от него права.

При неизпълнение на обезпеченото със залог задължение, кредиторът може да пристъпи към изпълнение върху заложеното имущество. Най-напред той прави изявление за вписване в регистъра, че пристъпва към изпълнение и известява залогодателя за започване на изпълнението в писмена форма. Кредиторът има право да продаде заложеното имущество след изтичане на две седмици от вписването.

ХАРАКТЕРНИ БЕЛЕЗИ НА ОСОБЕНИТЕ (БАНКОВИ) ЗАЛОЗИ

1. Предаването на заложените вещи не е условие за пораждане на заложното право. Заложените вещи могат да останат на отговорно пазене у лицето, даващо залога, при специално уговорени с банката условия…
2. Реализирането на залога (продажба на заложените вещи) може да стане без съдебна намеса. Ако е предвидено в д/ра със залогодателя заложената вещ да се продаде при неизпълнение, търгът се провежда по ред, установен с наредба на мин/вото на правосъдието и УС на БНБ.

Залог в/у вземания. Учредява се с договор. Негов предмет е не вещ, а право на вземане. Могат да се залагат само прехвърлими вземания. Такива са всички вземания – условни, срочни, за заместими и незаместими престации и т.н. освен тези, които по разпореждане на закона, на договор или по естеството си не могат да съставляват предмет на цесия. Следователно не могат да се залагат правото на пенсия, на издръжка.

Този д/р е неформален и консенсуален – сключен е в момента, в който се постига съгласие м/у залогодателя и залогоприемателя.

Д/рът за залог на вземане се сключва м/у залогоприемателя и заложителя – кредитор по вземането, което се залага. Длъжникът по залаганото вземане не участва в този д/р и е трето лице по отношение на същия. Той често дори не знае за неговото сключване.

Залогодателят е длъжен да предаде на кр. документите (ако има такива), които доказват заложното вземане. Кр. е длъжен да извърши всички действия за запазване на това вземане, да събира лихвите по него, ако стане изискуемо и главницата и да вложи получените от това вземане суми в банка.

Банков залог. Когато заложената вещ е предадена на банката или за нейна сметка на друго лице, избрано от банката, банката сама провежда търга за продажба на движими вещи заложени в нейна полза. Допустимо е при следните условия:

Договорът за кредит трябва да съдържа клауза, даваща право на баннката да се удовлетвори от залога, като сама продаде заложените вещи.

Заложената вещ е предадена на банката или друго лице, посочено от банката.

Договорът за залог е скючен в писмена форма, с достоверна дата.

Заложената вещ има пазарна или борсова цена.

Длъжникът е в забава и след изтичане на седемдневен срок от поканата за доброволно изпълнение не е изпълнил задължението си.

Търговски залог – обезпечение върху движима вещ или вземане. Заложният кредитор може да се удовлетвори от стойността на вещта или вземането по предпочитание пред останалите кредитори на длъжника. Трябва да има механизъм за обективно оценяване на вещта. Предимството, което дава залога е в две насоки : кредиторът ще счита, че вещта ще може да се използва за собствено удоволствие и освен това той има привилегии пред другите кредитори. За търговски се счита всеки залог, който обезпечава вземане по търговска сделка.

Особености на търговския залог от гледна точка на учредяването му :

1. Договорен – създава се чрез отделен договор или клауза в дружествения договор между залогоприемателя и залогодателя.
2. Законен – по силата на изрична нормативна разпоредба определени кредитори имат заложно право за обезпечаване на техните вземания, без да е сключен договор или договорна клауза. Т.е. в ТЗ залогът възниква, без да е необходимо съгласието на залогодателя. ТЗ предвижда законен залог при :

– комисионен договор – той е в полза на комисионера за обезпечаване на всички негови вземания по комисионния договор и се разпростира върху всички вещи на комитента, намиращи се у него;

– спедиционен и превозен договор (само на товари). При спедиционния договор едно лице – спедитор – се задължава да сключи от името на друго лице договор за превоз. Установява се законен залог върху всички товари, намиращи се в спедитора. При превозния договор в полза на превозвача се установява законен залог, който се разпростира върху товара.

– договор за банкова касетка – особена категория банкова сделка и договор за влог. Банката има законен залог върху съдържанието на касетката, ако залогодателя не плаща необходимите такси;

– договор за публичен склад – влогоприемателят има право на законен залог върху заложеното в склада за обезпечаване на всичките си вземания върху влогодателя.

Договорният залог в областта на търговкото право има няколко особености : договорът за залог е реален, сключва се с предаването на вещта във фактическата власт на залогоприемателя. Ако се предават ценни книжа, трябва първо да се извърши заложно джиро. Залогът възниква, когато съответната вещ излезе от фактическата власт на длъжника. Изключение има за кораби и въздухоплавателни средства, които не се предават, а се вписват в регистър. Кредиторът е сигурен, че длъжникът няма да увреди вещта и винаги ще може да я продаде. Това е добре в гражданскоправния оборот, но в икономическия оборот икономическото естество е такова, че вещите трябва да остават във фактическата власт на длъжника, за да може той да изплаща задължението си.

Особени залози – по ЗОЗ, при тях няма предаване на вещта във фактическата власт на кредитора. За да се обезпечи един кредит, се дава възможност да се учреди залог без предаване на вещта, а чрез вписване в регистъра на особените залози. Съществуват два вида особени залози :

Търговско право на задържане – идеята на правото на задържане е, че когато две лица си дължат взаимно неща, единият може да откаже да изпълнение, ако другият не изпълни задължението си. В областта на ГП двете насрещни задължения трябва да са елемент от едно и също правоотношение (чл.80 ЗЗД). В областта на ТП основната особеност е в неговата по-голяма допустимост – при положение, че и двете страни са търговци, които могат да упражняват права и задължения върху движимите вещи и ценните книжа на другата страна, независимо дали двете задължения са по едно и също правоотношение или не, ТП позволява правото на задържане да се използва като средство за заставяне на другата страна да изпълни задълженията си. То дава право на този, който го притежава да се удовлетвори от стойността на вещта или ценните книжа, които притежава, привилегировано.

в) ипотека – същност, видове и учредяване

Когато изпълнението на едно задължение е обезпечено с един недвижим имот, така че кредиторът има право при неизпълнение да се удовлетвори от цената му по предпочитание пред другите кредитори на същия длъжник, казваме, че този кредитор разполага с едно ипотечно право.

Ипотеката е право, по силата на което кр. може при неизпълнение да се удовлетвори предпочитателно за своето вземане от цената на един недвижим имот, независимо кой е негов собственик или владелец.

Тази дефиниция сочи редица особености на ипотеката. Понеже в закона не съществува легално определение, характерните й особености се извличат на базата на тълкуване.

Особености:

1. Ипотеката е едно обезпечително право. Целта е да се обезпечи един дълг по отношение на кредитора.
2. Ипотеката е едно акцесорно право – обезпечава интересите на кр.
3. Тя е едно недвижимо право – предмет са винаги недвижими имоти. Съгласно кодекса на търговското мореплаване предмет могат да бъдат и морските кораби.
4. Ипотеката е едно неделимо право.

Ипотеката е едно обезпечение, вещна тежест, но не е вещно право, тъй като ипотекарния кредитор няма никакъв достъп до имота – и дума не може да става за ползване или владеене. Възниква едно облигационно правоотношение.

Ипотеката е едно акцесорно право – едно право добавено към вземането. Титулярът на ипотечното право е преди всичко кредитор. Той е двуяко обезпечен. Обезпечава го най-напред цялото имущество на дл. – обезпечение, с които разполага всеки кр. по силата на чл.133. Но вземането му е обезпечено още и особено от ипотекирания недвижим имот. Ипотечното право не може да възникне преди да е възникнало вземането, което то обезпечава.

Ипотекарното право е неделимо и това означава, е плащането на една част от дълга не освобождава имота от ипотеката. Тя продължава да тежи в/у целия имот. Евентуалното разделяне на дълга м/у няколко длъжници (напр. сънаследници) не води до раздробяване на ипотечното право. Евентуалната продажба на част от ипотекиран имот не освобождава тази част от ипотечната тежест.

Ипотеката се учредява само в/у недвижим имот. Могат да се ипотекират всички недвижими вещи по смисъла на чл.110(1) ЗС. Могат да се ипотекират и постройки, които са суперфициарна собственост в/у чужда земя – чл.63 ЗС. Могат да се ипотекират етажи от етажна собственост или идеална част от съсобствен имот. Не могат да се ипотекират недвижими вещи и вещни права в/у недв. имоти, които са извън гражданския оборот, които не могат да бъдат отчуждавани. Не могат да бъдат ипотекирани сервитутите отделно от недвижимите имоти защото нямат самостоятелно съществуване и ипотека в/у тях не би могла да бъде реализирана.

ВИДОВЕ ИПОТЕКИ

1. Договорна ипотека. Договорна е тази ипотека, която възниква чрез вписване на договор за ипотека, съставен във формата на нотариален акт. Тази ипотека е възможна само между дееспособни лица – д/р за ипотека за обезпечаване на един чужд дълг не може да бъде сключен от представители на недееспособни, а за дълг на самите недееспособни – само с решение на РС.

Ипотека може да се учреди само от този, който в момента на сключване на д/ра е собственик на имота в/у който се учредява ипотеката. Ипотека, сключена от несобственик е абсолютно недействителна.

Д/рът за ипотека се съставя във формата на нотариален акт от нотариуса по местонахождението на имота.

Нотариалният акт трябва да съдържа определени данни:

– име на кредитора;

– име на длъжника и име респ. на собственика на имота;

– описание на конкретния имот, в/у който се учредява ипотеката;

– вземането, за което се учредява;

– сумата, за която се учредява ипотеката.

Ипотеката трябва да отговаря на изискванията за специалност – т.е. тя трябва да бъде учредена само върху конкретно определени имоти, като се посочва местонахождението, видът, границите, стойността на всеки един от тях.

Ипотеката може да бъде пренесена в/у друг имот ако ипотекарният имот е отчужден за държавни нужди и е отстъпен друг в замяна.

Ипотеката може да бъде учредена само за определено вземане (срочно, условно, бъдещо), като при вписването трябва да бъде определен размерът и лихвите.

Нотариалният акт за учредяване на ипотеката трябва да бъде вписан – без това не възниква ипотечно право. В/у един имот могат да бъдат учредени няколко ипотеки, като редът за удовлетворяване на кредиторите е редът по вписването. Вписването има учредителна, доказателствена и информационна функция.

Вписването на договорната ипотека се вписва служебно от нотариуса по местонахождение на имота, а законната – по молба на кредитора. Действието на вписването трае 10 год. и може да бъде подновено преди изтичането на този период. Не се нуждаят от подновяване ипотеки, по които кредитор е държавата.

2. Законна ипотека. Законът допуска в изрично посочени от него случаи и като изключителна облага за известна категория кредитори да се извърши направо по силата на закона вписване на ипотека за обезпечаване на едно тяхно вземане. ЗЗД урежда 2 вида законни ипотеки:

а) ипотека на отчуждителя (продавача) – чл.168 ЗЗД. Този, който отчуждава недвижимия си имот може да не получи всичко, което му се дължи. От отчуждителната сделка той може да има едно вземане. То е обезпечено с ипотека в/у имота, който се отчуждава. Ипотеката не възниква по право, а трябва да се впише по молба на кредитора въз основа на отчуждителния договор. Следователно ФС по чл.168 е следният:

– продажба на имот;

– купувачът да не е платил цената изцяло;

– молба на продавача до съдията по вписванията, включваща специализация на имота. Към тази молба задължително трябва да е приложен и договорът за продажба, даващ основание за учредяване на ипотека.

– вписването на ипотеката трае докато купувачът изплати цената.

б) ипотека на съделителя. Тя възниква при делба (доброволна или съдебна) на сънаследствен или съсобствен имот, когато някой от съделителите получава по-малък дял от този, който му се полага.

ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА

Ипотека се учредява чрез вписване. Без него не може да възникне ипотека. Вписването следователно е учредителен елемент за ипотеката. Вписването има няколко функции:

1. То е елемент от ФС на ипотечното право.
2. То дава публичност и гласност за ипотеката на трети лица и други хирографни кредитори на длъжника, които имат интерес от имота.
3. Определя реда на ипотеките – ипотекарните кредитори се удовлетворяват по реда на вписването.

Вписването се извършва служебно от нотариуса по местонахождение на имота в особена ипотечна книга.

Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, като към нея се прилага документа, който му дава право да иска вписването – акта за отчуждаване, договор за делба и др.

Вписването трае 10 години от деня на който е извършено – чл.172. След това вземането губи ипотечното си обезпечение, освен ако вписването не бъде подновено преди изтичането на този срок.

Обезпеченото с ипотека вземане може да претърпи изменение не по отношение на състава си, а по отношение на кр. или дл. Може кр. да се смени чрез цесия, новация, а дл. да се смени с новация или заместване. В тези случаи говорим за отбелязване към вписването. Може да се прави по искане на заинтересованите в случай, че се смени кредиторът или длъжникът или към дълга се присъедини още един дл. За да имат действие тези изменения, трябва да бъдат отбелязани към д/ра или към молбата за учредяването на ипотеката.

ЗАЛИЧАВАНЕ НА ВПИСВАНЕТО.

То е операция, която се заключава встрани на вписания д/р или молба за учредяване на ипотеката, че станалото вписване не трябва да се счита вече за съществуващо. То погасява ипотеката. Обикновено заличаването е в резултат на погасяването на задължението чрез изпълнение. Но то може да бъде направено и с дарствено намерение. Заличаването на ипотеката може да стане по съгласие на кредитора или въз основа на съдебно решение. То може да стане и по искане на купувача на имота при публична продан, тъй като тя погасява всички ипотеки. Заличаването може да бъде поискано от всеки заинтересован ако тя не бъде подновена.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ИПОТЕЧНОТО ПРАВО.

То се определя в чл.173(1) – правото на кредитора на предпочитателно удовлетворение от цената на ипотекирания имот. Кр обаче разполага и с едно допълнително право: право да не допуска влошаване на ипотекирания имот. Собственикът може да упражнява всички свои правомощия, които не увреждат кредитора, не стесняват правото му на предпочитателно удовлетворяване. Кр. има интерес имотът да бъде запазен в добро състояние, защото в противен случай се намалява евентуалната му цена и кредиторовото удовлетворение става проблематично. Това право на кр. да не допуска влошаване на имота е вещно и може да бъде упражнено чрез иск за запазване целостта на ипотекарния имот, който може да бъде предявен с/у:

1. Всяко трето лице, посегнало в/у ипотекарния имот.
2. Трето лице, държател на ипотекарния имот – това е собственикът на имота, ипотекиран за чуждо задължение, който е носител на пълно вещно право.
3. Самият дл. отговаря на общо основание за вредите, които е причинил. При тази хипотеза ипотекарният кредитор разполага със следните 3 иска:

– иск за обезщетение;

– иск за запазване на ипотекирания имот;

– ако длъжникът е влошил имота, кр. може да иска изпълнение и преди изтичане на уговорения в полза на дл. срок, ако последният с неправомерните си действия е намалил кредиторовото обезпечение.

Ипотеката следва имота и кредиторът може да изнесе имота на публична продан и да се удовлетвори предпочитателно от него. Удовлетворението става само чрез публична продан. Публичната продан може да бъде осуетена при удовлетворяване на кредитора чрез плащане на дължимата сума. Тя може да се иска от всеки кредитор, дори хирографен.

г) обезпечения пред съд

Когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека. Стойността на ценните книжа и на недвижимите имоти се пресмята с 20% под пазарната им цена.

Залогът се учредява чрез влагане на сумата или на ценните книжа в банка.

Ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването й.

Заложените пари и ценни книжа се връщат на залогодателя и ипотеката се заличава по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението.

Тези правила се прилагат и когато законът постановява да се представи обезпечение пред друго държавно учреждение; в този случай действията на съда се извършват от държавното учреждение, пред което се представя обезпечението.

д) защита

Залог

Когато обезпеченото вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземания, които произтичат от писмен договор, кредиторът може въз основа на договора да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс.

Кредитор, който има залог върху вземане, може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс при условията и по реда на чл. 160 и се удовлетворява предпочтително по реда за обръщане на изпълнението върху вземане.

Ипотека

Ако вземането е за определена парична сума или ако за него е уговорена парична неустойка, кредиторът може въз основа на акта за вписването на ипотеката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс.

 

13. Продажба по Закона за задълженията и договорите:

а) обща характеристика;

б) задължения на страните;

в) отговорност на продавача при недостатъци и евикция;

г) различия от търговската продажба.

 

а) обща характеристика;

Според чл.183 ЗЗД продажбата е договор, с който продавача се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право и да му предаде вещта, а купувачът – да плати цена и да получи вещта.

Правна характеристика

1. Двустранен
2. Възмезден
3. Комутативен, но може да бъде и алеаторен: т.нар. emptio spei (продажба на шанс): напр. на рибата, която ще се улови и т.н.
4. Консенсуален
5. При индивидуално определените вещи има облигаторно-вещно действие

Източници на продажбата

1. Общи правила за продажбата: чл.183 – 213 ЗЗД.
2. Източници могат да бъдат и други нормативни актове.
3. Съдебни решения могат да бъдат източници на продажбени правоотношения, напр. решението по чл.19/3 ЗЗД, решението след упражняване на правото на изкупуване по чл.33/1 ЗС и т.н.
4. Източник на международната продажба – Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки – ратифицирана от РБ и е част от вътрешното ни право.

Поначало всички ФЛ и ЮЛ могат да бъдат страни по договора за продажба.

Ограничения:

1. Юридически лица с държавно участие над 50 % не могат да продават свои дълготрайни активи на стойност над 5% от балансовата стойност без съгласие на административните органи, които са посочени в чл.3 от Закона за приватизацията: §10 ПЗР на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия – ДВ бр.38/1992 г.
2. По силата на Правилника за упражняване на правото на собствеността на държавата в предприятията, обнародван в ДВ бр.10 от 1994 г. по силата на чл.18 продажбата на дълготрайни активи на ЕООД или от ЕООД се извършва само чрез търг или конкурс по съответните наредби, но това не са отнася за случаите когато тези активи се продават на друго държавно предприятие или учреждение.
3. Общи забрани, които се отнасят до страните за купуване, уредени в чл.185 ЗЗД:
   • лица, които по закон или по назначение управляват или пазят чуждо имущество не могат да го купуват;
   • длъжностните лица, на които по служба е възложено да продават имущество не могат да го купуват;
   • на съдии, прокурори, съдии-изпълнители, нотариуси и адвокати е забранено да купуват спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действат.
4. Допълнителни забрани за купуване в чл. 490 ГПК:

(1)Длъжникът, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на съдия-изпълнителя, както и лицата, посочени  в чл.185 ЗЗД, нямат право да вземат участие в наддаването.

(2)Когато имотът е купен от лице, което е нямало право да наддава, проданта е недействителна.

(3)В този случай внесените от купувача пари се задържат за удовлетворение вземанията по изпълнителното дело, а имотът по искане на който и да е от взискателите може отново да се изнесе на продан.

5. Забрани при т.нар. договаряне сам със себе си – чл.38/1 ЗЗД: Представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.

 

Предмет на договора за продажба. Цена. Форма.

Предмет

1. Вещи – движими и недвижими, потребими и непотребими, заместими и незаместими, настоящи и бъдещи, собствени и чужди, индивидуално и родово определени.
2. По общо виждане предмет на договора могат да бъдат и облигационни права, но в този случай се прилагат правилата за цесия.

Цена

Цената трябва да бъде определена, и поне определяема.

Трябва да бъде в пари. Не може да бъде в индивидуално определени вещи, тъй като в този случай ще има налице замяна или някакъв друг договор.

Форма на договора

Договорът е неформален. Изискването за форма на доказване, установено в чл.164, ал. 1, т. 3 на ГПК важи и при продажбата, но това общо положение има някои изключения:

• недвижимите имоти се продават като се сключват нотариални актове – чл.18 ЗЗД ;
• нотариална форма е необходима и за продажбата на ограничени вещни права върху недвижими имоти;
• продажбата на наследство трябва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите – това е форма за действителност – чл.212 ЗЗД;
• леки автомобили, кораби, самолети се прехвърлят с писмена форма с нотариална заверка на подписите;
• когато се прехвърля вземане, обезпечено с ипотека тази продажба има значение за ипотеката, само ако бъде отбелязана в ипотечния акт.

б) задължения на страните;

Задължения на продавача.

1. Продавачът най-напред трябва да прехвърли собствеността върху вещта.
   • при индивидуално определените вещи прехвърлянето става в момента на сключване на договора – чл.24/1 ЗЗД. Но продажбата на индивидуално определени вещи може и да няма вещно действие и това е възможно в редица случаи:
     • ако продавачът не е собственик – продажбата на несобствена вещ е действителна, но тя не прехвърля права. Но дори и в този случай купувачът може да стане собственик в следните две хипотези:
       • купувачът на продадена вече веднъж вещ може да стане собственик, ако придобие вещта при условията на чл.78 ЗС;
       • при недвижимите имоти вторият по време купувач може да стане собственик, ако впише преди първия по време купувач нотариалния акт.
     • при продажба на бъдещи вещи – вещното действие настъпва в момента на възникването на вещта;
     • при алтернативни задължения – вещното действие възниква от концентрацията, от упражняването на правото на избор;
     • при родово определени вещи правото на собственост се прехвърля не от момента на сключването на договора, а от момента на индивидуализацията, която може да бъде извършена по два начина, чрез съгласие и чрез предаване на вещите. Когато сделката е дистанционна по силата на специалното правило на чл.186а ЗЗД предаването може да бъде извършено и на превозвач или спедитор и по този начин може да се изпълни задължението за прехвърляне на собствеността;
     • когато договорът е под отлагателно условие, напр. продажбата може да бъде сключена с уговорка за опитване или преглеждане – в такъв случай тя се смята сключена под отлагателно условие, че купувачът ще одобри вещта – тогава собствеността се прехвърля в момента на одобрението – чл.204 ЗЗД;
     • когато продажбата е със запазване на собствеността продавачът може да запази собствеността на продадената вещ, докато получи последната вноска, но в такъв случай рискът преминава върху купувача от предаването. Макар и да има противно съглашение, неплащането на вноски, които не надвишават 1/5 част от цената на вещта, не дава основание за разваляне на договора. Ако договорът бъде развален поради неизпълнение от страна на купувача, продавачът може да иска възнаграждение за ползуването на вещта, независимо от правата му на обезщетение. Уговорката, платените вноски да останат за продавача като обезщетение, е недействителна; ЗЗД забранява продажба с право на изкупуване, това е една продажба под прекратително условие (чл.209)

2. Да предаде вещта. Предаването може да бъде извършено по всички онези начини, както при залога, включително и чрез предаване на документ, който материализира вземането за получаване на вещта. За разлика от залога, тук предаването може да се извърши чрез constitutum possessorium, т.е собственикът може да държи вещта за купувача – публичност, каквато е необходима при залога при продажбата не се изисква.
   • Какво се предава:
     • ако вещта е родово определена се предава вещ от уговореното качество или от установеното в нормативните актове и държавните стандарти. Ако нищо не е уговорено и няма такива стандарти се прилага чл.64 ЗЗД за средното качество. Ако се продава вещ по мостра се прилага чл.203 ЗЗД – предполага се, че вещта притежава качествата на мострата.
     • ако вещта е индивидуално определена, тя трябва да се предаде с всичките и принадлежности и в състоянието, в което се е намирала по времето на сключването на продажбата. Освен това трябва да се предадат и всички плодове на вещта от този момент насетне. От момента на сключването на договора до момента на предаването продавачът има задължението да пази индивидуално определената вещ с грижата на добрия стопанин. Когато се продава недвижим имот и е уговорена някаква площ се прилага чл.210 ЗЗД.
   • Разноските по предаването са за сметка на продавача, а разноските по получаването – за купувача. Това общо правило е диспозитивно.
   • Къде се извършва предаването?
     • ако нищо не е уговорено се прилага правилото на чл.68 ЗЗД и индивидуално определената вещ се предава на мястото, където се намирала в момента на сключването на договора.
     • родово определените вещи се предават в местожителството на продавача в момента на сключването на договора, тъй като продавачът е длъжник. Там, където се предава вещта там поначало трябва да се плати и цената – чл.200 ЗЗД (диспозитивно правило).
     • при дистанционните продажби може да има разлика между мястото на предаването и мястото на доставянето.
   • Кога трябва да се предаде вещта?
     • прилагат се общите правила за срочно и безсрочно задължение, уредени в чл.69 ЗЗД.
     • особеност по отношение на периодичните доставки се съдържа в чл.208/2 ЗЗД: При продажби с периодично изпълнение срокът се предполага за уговорен в полза на двете страни. По правило купувачът и продавачът трябва да изпълнят едновременно задълженията си, за това поначало продавачът може да откаже да предаде вещта, ако не му се заплати цената с възражение за неизпълнен договор и дори и да е уговорено, че продавачът първи ще предаде вещта той пак може да откаже предаването и в хипотезата, уредена в чл.90/2 ЗЗД, ако има опасност купувачът да е неплатежоспособен, освен ако не му се даде обезпечение. При неизпълнение на задължението за предаване купувачът може да иска реално изпълнение с обезщетение за вреди, а може и да развали договора.
     • възможно е да е уговорен срок – тогава се прилагат правилата за срочните задължения;
     • ако не е уговорен срок продавачът може да иска вещта да бъде получена веднага. Ако купувачът не изпълни своето задължение за получаване на вещта, в случай че до този момент рискът е бил носен от продавача, когато купувачът изпадне в забава рискът преминава върху него, но това е само в случая, в който продажбата не е имала вещно действие в момента на своето сключване;
     • купувачът има иск за реално изпълнение;
     • купувачът би могъл, ако иска и да развали договора, включително и по по-опростеният начин на чл.201, буква „б“ ЗЗД.
   • Разноските:
     • по правило тежат върху купувача и разноските по сключването на договора, включително и по прехвърлянето на собствеността са върху него,
     • но според специалното правило на чл.186/1 ЗЗД, ако става дума за недвижими имоти разноските се понасят по равно (това правило е диспозитивно). Разноските по вписването на нотариалния акт и тези по получаването са за сметка на купувача.
     • обичайно продавачът понася само разноските по предаването на вещта.

Задължения на купувача.

1. Купувачът трябва да плати цената. Ако друго не е уговорено той трябва да я плати едновременно с предаването на вещта и на мястото, където това предаване става (по местонахождението на вещта) – чл.200/2. Това правило има сила и когато предаването се извършва чрез предаване на документ – тогава цената се плаща на мястото на предаването на документа. Страните могат да уговорят друго. Освен това се плащат и договорните лихви, ако има такива от деня на сключването на договора. Купувачът дължи и мораторните лихви от деня на забавата.

При продажба на кредит по силата на правилото на чл.200/3 ЗЗД, тъй като купувачът може да събира плодовете преди да е платил цената, той дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар че вземането на продавача може все още да не е изискуемо.

• Ако цената не бъде платена (неизпълнение на купувача) продавачът може:
  • да развали договора по общия ред (чл.87) и да иска обезщетение за вреди;
  • да развали договора по чл.201:

При продажбата на движима вещ продавачът може да развали договора без спазване изискванията на чл. 87:

а) ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената;

б) ако купувачът, спрямо когото срокът за плащане цената още не е изтекъл, не се яви да получи или не приеме на срока предложената му съгласно договора вещ.

И в двата случая той трябва да съобщи на купувача в течение на 7 дни от изтичане на срока, че е развалил договора.

По този член договорът се разваля с едностранно волеизявления на продавача.

• може да иска реално изпълнение на договора заедно с лихвите и всички вреди (ако надхвърлят лихвите)

2. Купувачът трябва да получи вещта (право да я получи и задължение да я получи). Трябва да се прави разлика между приемане и получаване. Приемането означава да се прегледа вещта от купувача и при недостатъци да се върне. Получаване означава придобиване на фактическа власт от купувача върху вещта, владение на вещта.
   • Ако вещта не бъде получена (купувачът не се яви) продавачът може:
     • да развали договора по общия ред (чл.87) и да иска обезщетение за вреди;
     • да развали договора по чл.201.

3. Купувачът трябва да заплати разноските по предвидени в чл.186:

Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по равно.

Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането – за сметка на купувача.

в) отговорност на продавача при недостатъци и евикция;

отговорност на продавача при недостатъци

Правен режим:

193 – 199 ЗЗД.

Когато се продава вещ с недостатъци може да има грешка, а може да има и измама. Възможно ли е купувачът, вместо да се насочи към правилата за продажба на вещ с недостатъци да унищожи договора поради грешка или измама. Калайджиев: няма принципна пречка той да може да приложи избран от него способ. Кожухаров: приема, че само в случай на измама договорът би могъл да бъде унищожен. Но няма правило, което да забранява унищожаването на договора и поради грешка.

Проблемът за измамата и грешката стои и при евикцията: няма пречка договорът да бъде унищожен и поради измама.

Недостатъкът.

Недостатък е всяко отклонение от изискванията за качество, което намалява цената или годността на вещта за обикновеното или предвиденото в договора употребление. Изискванията за качество могат да бъдат уговорени от страните, могат да бъдат установени нормативно, а ако нищо не е уговорено, няма стандарт или някаква друга норма се прилага чл.64 за родово определените вещи.

Тези изисквания или условия (за се намалява цената или годността на вещта) са алтернативни – достатъчно е едно от тях да бъде налице, за да могат да се упражнят правата в този случай.

Недостатъкът трябва да отговаря на три изисквания, за да бъде релевантен:

1. Трябва да е съществувал по времето на сключването на договора при индивидуално определените вещи или в момента на преминаването на собствеността и риска при родово определените. Ако той се е появил по-късно продавачът няма да отговаря за него.
2. Трябва да е съществен – това е фактически въпрос. Недостатъкът е съществен когато чувствително намалява цената или годността, или и двете.
3. Правата при недостатъци могат да бъдат упражнени, само ако купувачът не е знаел за тях.

Няма значение какъв е недостатъкът – явен или скрит, отстраним или не (в някои случаи има).

Недостатъкът трябва да се различава от хипотезата, при която се престира друга вещ -т.нар. aliud. Той може да се дължи на недостатък. Но той е налице, когато недостатъкът е толкова съществен, че вещта не може да бъде използвана по нейното предназначение, не може въобще да го изпълни. В случай на aliud е налице пълно неизпълнение, докато при продажба на вещ на недостатъци е налице лошо изпълнение, което е вид на неточното изпълнение. Общо взето в случай на продажба на aliud положението на продавача е по-тежко.

За да може купувачът да упражни правата в случай на вещ с недостатъци трябва да извърши две действия:

1. Трябва да прегледа вещта веднага или в течение на времето, което е обикновено нужно за това (чл.194/1), т.е. поначало при явните недостатъци прегледът трябва да се извърши веднага, но когато вещта е голяма или се състои от множество части прегледът се извършва във времето, което е необходимо според изискванията на обмена. Крайният срок за извършване на тази проверка е давностният срок.
2. Незабавно купувачът трябва да уведоми продавача. Ако не го направи по силата на установена в чл.194 ЗЗД фикция се смята, че е одобрил вещта. Не е необходимо обаче продавачът да бъде уведомяван в две хипотези:
   • в случаите, когато продавачът е знаел за недостатъка;
   • когато вещта е aliud.

Целта на уведомяването е извършването на една съвместна проверка на твърденията на купувача.

3. Когато прави възражение за недостатъци купувачът трябва да пази вещта (това задължение поначало е при дистанционна продажба). Той трябва да държи вещта на разположение на продавача и да се грижи за нея с грижата на добър стопанин. Ако има опасност вещта де се развали или ако пазенето е свързано със значителни разноски или неудобства купувачът трябва да уведоми продавача и след това да поиска разрешение от районния съд да я продаде.

Правата на купувача.

Ако е бил налице недостатък, отговарящ на посочените изисквания, ако купувачът е извършил проверката, уведомил е навреме и не е знаел за наличието на недостатъци може да направи следното:

1. Да развали договора – чл.195 ЗЗД – редхибиторен иск (actio redhibitoria). Това е право, което прилича на правото, уредено в чл.87, но то има известна специфика:
   • по чл.87 се изисква вина – тук не, защото отговорността на продавача е обективна и това се отнася не само за правото на разваляне, но и за останалите възможности;
   • не е нужно купувачът да дава срок преди да развали договора;
   • разлика във фактическия състав;
   • правото по чл.87 се упражнява с едностранно изявление по начало, докато това по 195 – по съдебен ред.
2. Да иска намаляване на цената – това не е обезщетение за вреди. Тази претенция цели изравняване на имуществения дисбаланс между купувача и продавача.
3. Да иска поправяне на вещта или има възможност да отстрани сам недостатъците за сметка на продавача (чл.195 ЗЗД)- израз на общото правило на чл.80/1 ЗЗД.
4. Когато предмет на договора са родово определени вещи, купувачът може да иска замяна на дефектната с доброкачествена вещ. Тази възможност може да намери приложение и при индивидуално определени вещи, ако е уговорено (по правило). Купувачът може свободно да избира между тези две права, без да спазва някаква последователност.
5. Купувачът може да иска и обезщетение за вреди по общия ред, но в този случай продавачът трябва да е виновен.

Възможно е вещта да е погинала поради своите недостатъци. В такъв случай купувачът може:

1. Да развали договора или
2. Да иска замяна при родово определените вещи – запазва правата си по 195 ЗЗД.

Купувачът запазва правата си и в случай на случайно събитие, т.е. рискът от случайното погиване или повреждане на вещта е за продавача, независимо от това, че той не е собственик и това е така, защото вещта е с недостатъци (чл.196 – специално правило) – в този случай купувачът може също:

1. Да развали договора или
2. Да иска замяна.

Ако погиването или повреждането на вещта се дължи на поведението на самия купувач или на лицата, на които той е отчуждил вещта купувачът не може да разваля договора, а само намаляване на цената и обезщетение за вреди.

Същите възможности има купувачът и в случай на преработване на вещта.

Трябва да се има предвид, че продавачът не може да се освободи от отговорност за недостатъци – такава уговорка е нищожна, тъй като е забранена от закона (чл193 ЗЗД).

Давността по отношение на тези възможности:

1. Когато предмет на договора е недвижим имот давността е 1 година.
2. Ако предмет на договора са движими вещи е 6 месеца.
3. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъците давността е 3 години.

Началният момент на давностния срок е различен, особен – това е моментът на предаването на вещта, а не момента, в който вземането е станало изискуемо.

Правилата за давността при недостатъци са диспозитивни и страните могат да уговарят и друга давност.

Гаранционна отговорност

Не е уредена с общи правила. Най-често се уговаря от страните.

Особеното:

• източник най-често е договор, а няма общи правила за тази отговорност;
• в много случаи се отнася само до отделни, определени недостатъци, а не до всички (чл.193);
• тя е по-благоприятна за купувача в една насока: обикновено е без значение момента, в който се проявява недостатъка. При общата отговорност за недостатъци, за да може да се упражни тя е необходимо недостатъкът да е съществувал или преди сключването на договора или да е съществувал в момента, в който преминава собствеността, или ако се прояви по-късно – продавачът не носи отговорност за тези недостатъци – при гаранционната отговорност не е така: поначало се носи отговорност без значение в кой момент се е проявил този недостатък, дори и след сключването на договора, но в рамките на гаранционния срок. Тези срокове могат да бъдат различни, т.е. страните ги уговарят.

Съотношението между гаранционна и обща отговорност по 193

Може ли да се избира между двете или гаранционната е специална на общата отговорност.

Смята се, че това са две алтернативни средства за защита. Колебание в съдебната практика: в някои случаи се смята, че ако се упражни гаранционната отговорност не може да се упражняват правата по чл.193, но това не винаги е така. Калайджиев: в някои случаи е допустимо да се упражняват и двата вида отговорност, стига да няма неоснователно обогатяване, дотолкова, доколкото става дума за различни фактически състави и за различни права.

отговорност на продавача при евикция

Правен режим:

Чл.187-192 ЗЗД

Основанието на тези правила е наличието на задължение на продавача да прехвърли собствеността. Когато той не може да изпълни това свое най-важно задължение тогава и затова именно се прилагат тези специални правила.

Режимът на тези членове намира приложение главно при недвижимите имоти. Той обикновено не се прилага при движими вещи, защото там важи правилото на чл.78 ЗС. Въпреки това правилата за евикция могат да намерят приложение и за хипотезите за движими вещи в редица случаи: напр. ако вещта е била открадната или изгубена, или ако не е била предадена на купувача, или ако купувачът е бил недобросъвестен – при тези хипотези режимът на евикцията се прилага независимо от чл.78 ЗС.

Правилата за евикция не се прилагат в случаите, при които са налице фактически действия, които смущават упражняването на правото на собственост от страна на купувача. В тези случаи купувачът може да се защити с владелчески иск по чл.75 и 76 ЗС и продавачът не носи отговорност за фактически въздействия върху вещта от страна на трети лица.

Интересна е хипотезата, при която продавачът не е бил собственик, но в последствие става такъв. Ако той е продал една чужда вещ, която е получена от купувача, може ли продавачът, станал в последствие собственик да ревандикира тази вещ от купувача. Това не може да стане: този, който трябва да гарантира собствеността не може да евинцира. В такъв случай правилата за евикция няма да може да се приложат, защото така би се покровителствал недобросъвестния продавач. Това правило не е записано в закона, но то следва от общото положение nemo plus iuris dat, quam ipse habet – приложното му поле е безспорно.

При евикцията се наблюдават следните хипотези:

1. Евентуална евикция – хипотеза, при която купувачът не е още отстранен, но съществува опасност това да стане. В такъв случай са възможни различни разрешения, в зависимост от редица фактори и обстоятелства:
   • Ако вещта принадлежи изцяло на трето лице и купувачът не е знаел, че купува чужда вещ, той може да развали договора и то целия договор по реда на чл.87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението. Продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или повредена, но ако купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата, която продавачът му дължи. След като се развали договора на свой ред купувачът трябва да върне вещта. Но купувачът може да търси освен цената и още няколко вземания, наречени в закона „обезщетения“ не съвсем точно:
     • разноските по договора, които са били в негова тежест и е заплатил (а повечето са);
     • необходимите и полезни разноски, които е направил с оглед на вещта;
     • обезщетение за всички останали вреди извън тези.

Тъй като развалянето на договора не променя характера на облигационното отношение и то остава двустранно, макар че юридическия факт е друг, но всяка от страните дължи това, което е получила и затова по принцип всяка от страните има и възражение за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД. На тези вземания на купувача продавачът може да направи възражение, че не се връща вещта и обратно.

• Ако само част от вещта принадлежи на трето лице или тази вещ е обременена с права на трети лица или купувачът е добросъвестен, т.е. не е знаел, че купува обременена вещ в такъв случай договорът за продажба може да бъде развален само по съдебен ред, дори и вещта да е движима и това е така, за да може съдът да прецени, дали купувачът, ако знаеше би сключил този договор или не. И ако съдът, обсъждайки фактите по делото даде положителен отговор на този въпрос той ще отхвърли иска за разваляне на договора. В този случай купувачът може да търси само намаляване на цената и обезщетение за претърпените вреди. Ако обаче купувачът успее да докаже, че той не би сключил договора при тази обстановка, при наличието на права на трети лица, тогава неговият иск ще бъде уважен и договорът ще бъде развален.
• Ако обаче купувачът е знаел, че купува чужда вещ, той не може да разваля договора и не може да търси обезщетение за вреди, а само цената и то би могъл да я търси само, ако бъде съдебно отстранен, ако не развали договора той не може да търси цената.
• Какво става след развалянето, ако купувачът е добросъвестен? Продавачът е длъжен да върне цената и всичко, което е получил във връзка с нея. Длъжен е да направи това дори и купувачът да е обезценил или повредил продадената вещ и дори да е направил това съзнателно. Това е така, защото купувачът е повреждал своя вещ.
• Ако купувачът е извлякъл полза от повредите, които сам е причинил стойността на тези повреди се приспада от цената (чл.189/2 ЗЗД).
• Възможно е третото лице – собственик на вещта да е предявило иск срещу купувача, но в такъв случай купувачът трябва да привлече продавача като помагач по делото. Продавачът не отговаря, ако не е бил привлечен по делото и докаже, че е имало основание за отхвърляне на иска (чл.191/1). Осъденият купувач може, а може и без да е бил осъден да изпълни на третото лице неговата претенция и в такъв случай продавачът се освобождава от отговорност, ако плати на купувача сумата, която той е платил на третото лице, заедно с лихвите от деня на плащането и разноските по процеса.

2. Осъществена или съдебна евикция – купувачът е бил осъден и да не е предпочел да запази вещта, т.е. да не е платил цената на третото лице, т.е. да е бил отстранен от вещта. С влизането на решението срещу купувача в сила договорът между купувача и продавача се смята за развален и не е нужно купувачът да го разваля – това следва от систематическото тълкуване на чл.188 и 192/1 ЗЗД. В този случай купувачът има същите права, които има в случай на евентуална евикция, но той има и още две допълнителни права:
   • евинцираният купувач може да иска разноските по водения срещу него процес;
   • може да иска от продавача стойността на плодовете, които е трябвало да върне на ищеца – това право принадлежи на добросъвестния купувач (правилата за добросъвестното владение) – той е длъжен да върне плодовете от деня на предявяването на иска срещу него и тяхната стойност може да иска от продавача – като добросъвестен владелец той е собственик на плодовете до деня на предявяване на иска на собственика на вещта срещу него.
3. Частична евикция – съществува пълна идентичност при двете хипотези (на съдебна и евентуална евикция) – вече е нужно да се предяви иск и договорът не се разваля по право, а по съдебен ред. Така определената отговорност за съдебно отстранение може да бъде изменена по съглашение на страните – може да бъде увеличена, но по правило продавачът отговоря само до размера на онова, което е получил от купувача (чл.100/2).

Отговорността на продавача може да бъде и намалена, но в този случай той трябва да върне цената дори и да се уговори, че продавачът няма да отговаря за евикция, той при всички положения е длъжен да върне получената цена. Ако продавачът е премълчал известни нему права на трети лица такова съглашение за освобождаване от отговорност няма действие (чл.192/2), то е нищожно.

По принцип тези права, които се пораждат за купувача при евикция не зависят като че ли от вината на продавача, т.е. има разлика във вината с оглед на обезщетението за вреди, но иначе договорът може да бъде развален дори и при липса на вина.

г) различия от търговската продажба.

ТЪРГОВСКА ПРОДАЖБА

1. Общи бележки. Правна уредба – чл. 318-341 ТЗ. Договорът е двустранен, възмезден, консенсуален, комутативен и т.н. Съдържа всички особености на обикновената продажба, има облигационно-вещно действие, субсидиарно се прилагат правилата на ЗЗД. Основните елементи на договора са предметът и цената. Предметът може да е вещ или право. Безусловната продажба на бъдеща вещ emptio spei е единственото изключение, когато продажбата е алеаторен договор.

Особености на търговската продажба спрямо продажбата по ЗЗД:

2.1. Според чл. 318, ал. 1: търговската продажба (ТПр) е тази, която според правилата на ТЗ е търговска сделка, т.е. абсолютна търговска сделка или продажба, която е свързана със занятието на търговец, който е страна по тази сделка. Тази сделка може да бъде едностранна, двустранна или търговска сделка по общите правила. Не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е ФЛ, независимо, че по общите правила трябва да бъде търговска (ал. 2).

2. ТПр има по правило за предмет движими вещи, т.нар. “стоки”. Това са движими вещи свързани с търговията. Не винаги е така – изключение има, когато предмет на ТПр е недвижим имот, напр. по чл. 1, ал.1, т. 14. Според проф. Герджиков продажбата на недвижим имот, макар и търговска сделка се подчинява до голяма степен на разпоредбите на гражданското право (напр. формата е нотариален акт).

Според проф. Герджиков при предаването на стоките, в изпълнение на договора има определени особености. При търговската продажба се използват клаузите “франко”, “ФОБ” и “СИФ”. Клаузата “франко” се използва само във вътрешно търговската продажба, тази клауза означава, че продавачът е длъжен да осигури стоката до определеното място (напр. “франко гарата на продавача”) и да понесе разноските за това. Клаузата не промяна момента и мястото на преминаване на собствеността и риска. Клаузата “ФОБ” (free on board) означава, че продавачът е длъжен да достави стоката до борда на кораба и да понесе всички разноски до този момент. Клаузата “СИФ” (cost, insurance, freight) означава, че продавачът е длъжен да достави стоката до пристанището, да я натовари на кораба, като поема разноските за това, да я застрахова за своя сметка и да поеме навлото до пристанището на местоназначението на стоката.

3. Особености във връзка със съществените елементи на договора:

3.1. Цена. Цената трябва да бъде определена или поне определяема, по общите правила на ОП, но в ТП има отклонение от това правило в чл. 326, ал. 2 – ако няма правило, чрез което да може да се определи цената, счита се, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства, т.е. критерият е зависим от правилата на оборота. По ал. 3 се изчислява нето-тегло: Когато цената се изчислява според теглото на стоката, теглото на опаковката се приспада. Това правило се прилага и когато за запазването на стоката се използва съхраняващо я вещество, различно от нея. Разпоредбите по ал. 2 и ал. 3 са диспозитивни.

3.2. Срок.

1) Чл. 319 създава правило, което урежда срока за предаване на стоката: Когато не е уговорен срок за предаване на стоката, купувачът може да поиска предаването й в разумен срок. Разумен срок означава достатъчен според обстоятелствата.

2) Чл.320 също съдържа диспозитивно правило, което се прилага в случай, че е уговорено стоката да се предаде и приеме в склада на продавача: Когато е уговорено стоката да се приеме в склада на продавача, страните определят в какви срокове и по какъв начин продавачът ще уведоми купувача, че тя е готова за предаване. Ако това не е определено, уведомяването се прави поне три дни преди деня на предаването, а ако страните са в различни населени места – поне пет дни преди този ден. Уведомлението , че стоката е готова за предаване се нарича авизо.

4. Допълнителни задължения за продавача, които не са познати на ЗЗД:

4.1. Чл. 321 съдържа задължение “за издаване на фактура”. На практика това е задължение по договора, но по Данъчното право има и административно-правно задължение за това, когато сделката е облагаема, с начисляване на ДДС.

4.2. Чл. 322 – задължение “за сервиз”. Става дума за задължение, което се изпълнява не безвъзмездно. Възниква в случай, че не се уговори друго, т.е. правилото е диспозитивно.

5. Специални правила във връзка със задълженията на купувача:

5.1. Чл. 325 – задължение “за пазене на стоката”, когато тя е получена от друго населено място в случай, че купувачът отказва да е приеме (става дума по-точно за “получаване” на стока с недостатъци или за друго неизпълнение на договора), до тогава, до когато е необходимо продавачът да даде нарежданията си (срокът за това се диктува от обичайните правила на оборота). Ако продавачът се забави с нарежданията тогава купувачът може да предаде стоката на 3то лице за пазене за сметка на продавача като го уведоми. Според ал. 2 ако стоката подлежи на бързо разваляне или съхраняването й е свързано със значителни усилия или разноски купувача може да я продаде, но не може да се разпорежда със сумата, която принадлежи на продавача. Според ал. 3 когато не са дадени нареждания по ал. 1 продавачът отговаря само за умисъл или груба небрежност.

5.2. Чл. 324 – задължение “за преглед на стоката”, което не е същинско задължение. Упражняването на това задължение е необходимо, за да може купувачът да запази правата си в случай на неточно изпълнение със стока с недостатъци. Ако купувачът открие, че е налице неточно изпълнение, трябва незабавно да уведоми продавача. В противен случай той губи правата си да възразява по силата на необоримата презумпция в изр. 2, която не се прилага само при скрити недостатъци на вещта, защото тук става дума само за външен преглед.

5.3. Чл. 327 съдържа правило, свързано със задължението “за плащане на цената”, което е доразвитие на чл. 200 ЗЗД: Купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. Коносаментът и складовия запис материализират право да се получи стоката, предаването на такава ЦК се счита за предаване на самата стока. Правилото е диспозитивно. Ал. 2 урежда право на продавача да откаже изпращането на стоката при дистанционна продажба: Ако продавачът се е задължил да изпрати стоката, той има право да иска това да стане само срещу плащане на цената или срещу представяне на доказателства за плащането й.

6. Сделка за покритие. Чл. 323 съдържа още общо правило, уредено въз основа на едно общо правило на Виенската конвенция за международна продажба на стоки, т. нар. “сделка за покритие”. При разваляне на договора изправната страна може да търси обезщетение за претърпени вреди, резултат на развалянето (според Калайджиев това са негативни вреди). Проблемът е как се определят тези негативни вреди. Изправната страна може да сключи една заместваща сделка, която да компенсира негативните вреди, но тази сделка може да се сключи при по-неизгодни условия от развалената. Тогава изправната страна може да търси от неизправната страна разликата в условията между развалената продажба и заместващата сделка. Заместващата сделка обаче трябва да бъде сключена в подходящ срок, защото цените са динамична величина и условията могат да се изменят съществено. Освен обезщетение за негативни вреди, изправната страна може да търси обезщетение и за други вреди по общия ред, но тях трябва да докаже. Според Калайджиев това е общо правило и се прилага и при обикновената продажба по ЗЗД.
7. Забава на купувача за получаване на стоки – чл. 328. Ал. 1 визира последиците и от забава на купувача, който освен, че е кредитор по сделката е и длъжник за получаване на стоката. В този случай продавачът има 3 възможности: 1. да я предаде за пазене; 2. да я продаде по пазарни цени или на публичен търг, след като извести купувача за това и му съобщи времето и мястото на продажбата или на търга; 3. при бързо развалящи се стоки да ги продаде без предизвестие. Т.2 следва да се тълкува по смисъла на чл. 337 и следващите. Във всеки от трите случая продавача се освобождава от задължението да предаде стоката. Предаването за пазене и продажбите са а сметка и на риск на купувача (ал. 2).
8. Продажба на публичен търг с явно наддаване – чл. 337-341.

8.1. Основният въпрос е кой е оферент и кой е адресат на офертата. Оферент е участникът в търга, а не организаторът. Условията се обявяват предварително от продавача, но самата оферта се прави от купувача, който участва в търга. За да е валидна офертата трябва да отговаря на предварително обявените условия.

8.2. Търгът се ръководи от лице, определено от продавача, действащо в негов интерес. Между тях има договорни условия, той е мандатар, довереник.

8.3. Чл. 339 урежда диспозитивно правило: Лицето, което ръководи наддаването, възлага стоката на предложилия най-високата цена. Продажбата се смята сключена с възлагане на стоката.

8.4. Офертата се приема от продавача чрез лицето, което ръководи търга и договорът се счита сключен от момента на възлагане на стоката. За разлика от публичната продан на запорирана вещ, продажбата на публичен търг е деривативно, а не оригинерно основание.

8.5. Купувачът трябва да плати цената веднага и ако не изпълни това си задължение продавачът може да развали договора. В този случай продавачът се насочва към лицето предложило втората цена.

8.6. Чл. 341 урежда едно особено правило: Продажбата на търг, сключена в резултат на действия, които противоречат на закона или на добрите нрави, може да бъде обявена за недействителна по искане на всеки заинтересуван в десетдневен срок от възлагането. При иск за плащане на цената купувачът може да поиска унищожението на продажбата чрез възражение. Изр. 1 се нуждае от корективно тълкуване, тъй като по отношение на формата на недействителността се счита, че става дума за унищожаемост. Става дума не за порок на самата продажба, а за неморалност на действия, които са опорочили волята на страните. 10 – дневният срок е преклузивен и е кратък с цел да се постигне по-бързо стабилизиране на отношенията. Срокът не лишава кредитора от правото да унищожи продажбата по пътя на възражението, при това без ограничение във времето. Продажбата може да се унищожи чрез иск, който може да се предяви не само от страните по продажбата, а и от всеки заинтересован – и останалите участници в търга имат интерес от водене на такъв иск.

 

 

14. 14. Право на собственост:

а) съдържание;

б) способи за придобиване на собствеността;

в) пространствени измерения (хоризонтално, нагоре и надолу).

 

а) съдържание

Понятие за право на собственост

Най-пълната проява на вещното право е собствеността. Затова тя е най-важното от всички вещни права.Често дори за това доколко една държава е правова се преценява според това дали я има и до каква степен е защитена собствеността.

Правото на собственост е абсолютно, защото собственикът на една вещ е защитен от посегателствата върху нея от страна на всички останали членове на обществото.

Правото на собственост дава възможност на собственика да извършва каквито и да било действия с нея, стига да не нарушава правата на другите. Тези възможни въздействия върху вещта – правомощията на собственика образуват съдържанието на правото на собственост.

Още от Римското право е известна класическата триада usus, fruktus, abusus – право на ползване, право да се събират плодовете и право на разпореждане. Именно тези елементи от правото на собственост се означават като правомощия на собдственика.

Днес за елементи на съдържанието на правото на собственост се приемат владението, ползването и разпореждането. Само от собственика зависи дали, кога и как ще упражни правомощията си. Дори и временно или постоянно той да е лишен от някое от правомощията си собствеността си остава негова. Например, ако някой отдаде под наем апартамента си той е лишен от правото си на ползване и от владението върху апартамента, т.к. фактическата власт е в ръцете на наемателя, но въпреки това правото на собственост си остава негово и той може да изисква неговата защита.

Правото на собственост може да се определи като призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да владее, да ползва и да се разпорежда фактически и юридически с определена вещ и да иска от всички други лица да се въздържат от въздействие върху нея.

Съдържание на правото на собственост –Съставните части на правото на собственост се означават като правомощия. Това не са отделни субективни права, а елементи от съдържанието на единното субективно право на собственост. Те произтичат от него и са признати от закона като правни възможности на собственика.

Владение – то е необходим елемент на всяко вещно право и се нарича още право на владение, за да се отграничи от владението като факт. То е правото на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта, да я държи, да си служи с нея. То е предпоставка за упражняване на другите правомощия. Не може собственика да ползва вещта ако не я владее. За разлика от облигационните права, при които предварително е известно лицето, срещу което може да се търси държавна защита и принудително изпълнение на неговото задължение, при вещните субективни права, такава конкретизация няма. Тяхната защита не може да се търси срещу всички правни субекти, чието задължение е да се въздържат от въздействие върху вещта, а само тогава и срещу това лице, което е нарушило вещното субективно право. Затова притезанието, съдържащо се в самото субективно вещно право, е средство за защита. Особеното в съдържанието на това притезание е, че то възниква като санкция за неизпълнение на задължение за бездействие и има за цел възстановяване на владението или другите правомощия от състава на съответното вещно субективно право. Тази претенция не може да съществува самостоятелно и вън от субективното вещно право. Правото на владение не е самостоятелно субективно право от категорията на ограничените вещни права върху чужда вещ, а произтича от правото на собственост като негова съставна част. То е само едно от правомощията на собственика.

Правомощието ползване – това е правна възможност на собственика да извлича полезните свойства на вещта. Как ще се използва вещта зависи от самата вещ. Едни вещи се използват като се консумират, например храна, напитки, гориво. Други – чрез по-продължителна употреба. Правото на ползване включва и възможността на собственика да придобива доходите от своята вещ като плодове, прираст от добитък, а също и гражданските плодове.

Право на разпореждане – свежда се до установяванена правоотношения с други правни субекти, на които се прехвърлят изцяло или от части вещни права или се установяват вещни обезпечения, т.е. това са правни действия, с които пряко се посяга върху вещното право на собственост. В обхвата на правомощието разпореждане трябва да се отнесат само такива правоотношения по повод на вещта, с които изцяло или отчасти се прекратява правото на собственост – продажба, замяна, отказ от право на собственост, или когато се създава възможност за евентуално бъдещо прекратяване или обременяване – завещание, ипотека, залог.

Правото на собственост е вид притезателно субективно гражданско право. То дава възможност на неговия носител да иска от всяко друго лице да се въздържа от въздействия върху вещта на собственика.

Правото на собственост е абсолютно субективно право, защото кръгът от правнозадължените лица е неопределен. То е имуществено право, защото е оценимо в пари. Правото на собственост е прехвърлимо право, тъй като неговият носител може да се сменя. Правото на собственост е сложно субективно право, защото включва в своето съдържание не една, а няколко правни възможности, няколко правомощия на собственика – да владее, да ползва, да се разпорежда със своята вещ.

Правото на собственост е безсрочно право, тъй като не се погасява с еднократно упражняване, нито пък поради неупражняване през определен период.

Видове право на собственост – според различните критерии

Държавна собственост

Режимът на обектите държавна собственост е уреден в ЗДС. Отделни разпоредби има в Конституцията  и в някои други закони.

ЗДС не дава определение за двете форми на собственост – публична и частна, а само изброява обектите на публичната собственост. Преди всичко това са обектите – изключителна държавна собственост според Конституцията. Те са посочени изчерпателно  чл.18, ал. 2 от  основния закон:”Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост”. Към изключителната държавна собственост спада и континенталния шелф, и изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийни ресурси на тези морски пространства.

Освен изброените и посочени в Конституцията ЗДС въвежда още две категории обекти – публична държавна собственост.

Първата са имотите, предоставени на ведомствата в изпълнение на функциите им, и втора – имотите държавна собственост, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване.

Не са държавна собственост вещите на търговските дружества и фондациите, дори държавата да е единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

Имотите, вещите – публична държавна собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се придобиват по давност и да се включват в имуществото на търговските дружества. Това на практика означава, че публичната собственост е извън гражданския оборот. Това ограничение се преодолява с чрез предоставяне на едно особено право на ползване върху тях – концесията. Материята е уредена в закона за концесията.

Имотите – публична собственост могат да се предоставят за безвъзмездно ползване на ведомствата и общините с решение на МС.

Имотите – публична собственост, не могат да се отдават под наем, да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно по договор с трети лица, както и да не се използват по предназначение. По изключение такива имоти могат да се отдават под наем или да се ползват съвместно с трети лица за срок до три години, при положение че се ползват съгласно предназначението им и не се препятства осъществяването на дейностите, за които са предназначени. При условията на закона за концесиите съществува по-либерален режим – концесионерът може да отдава под наем обект публична държавна собственост, или да го използва съвместно с трето лице, без да е ограничен от тригодишния срок.

Вещите частна държавна собственост се предоставят безвъзмездно за стопанисване и управление на юридически лица и други организации на бюджетна издръжка от областния управител по местонахождението им със съгласието на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Непредоставените се управляват от областния управител по местонахождението им. Отдаването под наем на вещи – частна държавна собственост, се извършва от областният управител или от ръководителя на съответното ведомство чрез търг или конкурс по ред, определен от МС. Без търг или конкурс такива имоти могат да се отдават под наем за здравни, образователни и хуманитарни дейности за социално задоволяване на нуждите на населението при същия ред. Пак по ред, определен от правителството, се предоставят имоти – частна държавна собственост, на политически партии и синдикални организации.

За разлика от вещите – публична държавно собственост, държавните имоти – частна собственост, подлежат на разпоредителни сделки. ЗДС визира следните разпоредителни сделки: продажба, замяна, делба на съсобствени недвижими имоти, учредяване на вещни права и безвъзмездно прехвърляне на правото на собственост или друго вещно право.

Общинска собственост

Тя е уредена основна в ЗОС.

Регламентирането на общинската собственост се различава от това на държавната. Най-общо като общинска собственост в ЗОС са посочени и цялата инфраструктура, находищата на полезни изкопаеми и кариери от местно значение, имотите, придобити чрез отчуждителни производства до 01 юни 1996 година,  предназначени за жилищно строителство и обществени мероприятия на общините, жилищата и другите обекти, стопанисвани от общините до 01 юни 1996 година; обектите на инфрастуктурата с местно значение, както и находищата на инертни и строителни материали с такова значение. Общинска собственост са и горите, и земеделските земи, както и водите, водните обекти и водостопански системи, определени със закон. Към общинската собственост спадат и имотите, предоставени на общината със закон или от държавата; движимите и недвижими имоти, придобити със средства на общината или изградени с доброволен труд и парични средства от населението, както и имоти , придобити чрез отчуждаване по реда на ЗОС; даренията или завещани в полза на общината имоти.

След подробното изброяване на обектите на общинската собственост законът ги отграничава от други, които не са такава собственост. Не са общинска собственост сградите на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, изградени до 13 юли 1991 година (деня на влизане в сила на Конституцията). Както при държавната собственост, не са общинска собственост имотите на търговски дружества, дори ако общината е била единствения собственик на капитала.

Общинската собственост е публична и частна. Особеното в случая е, че в Конституцията  няма текст, който да обявява определени обекти за изключителна общинска собственост, както е при държавната. Според него публична собственост са имотите, предназначени за осъществяване на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация, и имотите, предназначени за трайна задоволяване на обществените потребности от местно значение. Частна общинска собственост са всички други имоти. Плодовете от имоти – публична общинска собственост, са частна собственост.

Обявяването на определени имоти за публична общинска собственост става с решение на Общинския съвет. Ако са престанали да имат предназначението визирано в по-горния текст, те се обявяват от същия орган за частна общинска собственост.

• Право на собственост върху земеделски земи – в законодателството няма определение на правото на собственост върху земеделски земи. Отношенията, които възникват във връзка със собствеността и ползването на земеделсите земи се уреждат със специален закон – ЗСПЗЗ.
• Право на собственост върху гори и земи от горския фонд – горите като национално богатство се явяват специфичен обект на правото на собственост /гората е земя заета от горскодървесна растителност/. Горите са територии извън строителните граници на населените места. Субекти на правото на собственост върху горите и земите от горския фонд могат да бъдат държавата, общините, физически и юридически лица. Държавна собственост са всички гори и земи от горския фонд, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините. Изключителна държавна собственост са горите в защитените територии. Общинска собственост са горите и земите от горския фанд, правото на собственост върху които е възстановено от общините. Частна собственост са горите и земите от горския фонд, правото на собственост върху които е възстановено от физически или юридически лица, както и тези придобити чрез правна сделка, по давност и по други придобвни способи и не са държавна или общинска собственост.
• Право на собственост върху води и водостопански системи и съоръжения – правото на собственост върху тези обекти може да принадлежи на държавата, на общините и на физически или юридически лица. Държавната собственост върху водите, водните обекти и водостопанските съоръжения може да бъде публична и частна. Публична държавна собственост са водите на реките и прилежащите им земи, естествените езера, лагуни, блата, подземни води, водопади и т.н. водите и водните обекти могат да се ползват общо или индивидуално, а ползването се учредява въз основа на два режима: концесионен и разрешителен.

Могат ли чужденците да притежават собственост в България?

Чужденци или чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията на международен договор, ратифициран по реда на чл. 22, ал. 2 от Конституцията на Република България, обнародван и влязъл в сила, а чужденците – и при наследяване по закон.

Граждани на държавите – членки на Европейския съюз, или на държавите – страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, могат да придобиват право на собственост върху земя при спазване на изискванията, установени със закон, в съответствие с условията на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз.

Юридически лица от държавите – членки на Европейския съюз, или от държавите – страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, могат да придобиват право на собственост върху земя по реда на ал. 2.

Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижим имот в страната, освен ако със закон е установено друго.

Чужда държава или междуправителствена организация може да придобива право на собственост върху земя, сгради и ограничени вещни права върху недвижим имот в страната въз основа на международен договор, на закон или акт на Министерския съвет.

Чужда държава не може да придобива право на собственост върху недвижим имот в страната по наследство.

Граждани на държавите – членки на Европейския съюз, или на държавите – страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство , които не пребивават постоянно в Република България, могат да придобиват земя за втори жилищен имот след изтичането на срока, определен при условията на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз.

б) способи за придобиване на собствеността

Юридическите факти, с проявлението на които, правните норми предвиждат възникване или прекратяване на права, се означават като способи за възникване и прекратяване на вещни права. Тези способи са установени от закона правните субекти нямат свободата да уговарят други юридически факти или фактически състави, с които да придобиват или изгубват вещни права. Съгласно чл.77 ЗС “правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени от закона”.

Според липсата или наличието на правоприемство, способите за придобиване се класифицират на първични и производни. Първично придобиване имаме тогава, когато фактическият състав за придобиване на право на собственост или вещно право върху чужда вещ, не изисква съществуването на това право у друго лице. Например, придобиването по давност. Тук е достатъчно да се установи фактическата власт с намерение да се свои вещта. Производно /деривативно/ придобиване имаме, когато в придобивния фактически състав се включва преходно съществуване на вещно право у друго лице, което то прехвърля на приобретателя. За да стане например купувачът на един имот собственик, необходимо е неговият праводател /продавачът/ да е бил собственик.

Според приложното поле способите за придобиване биват: общи – чрез които се придобиват вещни права върху всякакъв вид вещи и специални – чрез които могат да се придобиват вещни права само по отношение на определен вид вещи.

Придобиване чрез правна сделка

Придобиването на вещни права чрез правна сделка е деривативен /производен/ способ, защото при него вещното право преминава върху приобретателя, само ако праводателят е имал това право. Най-често сделки за придобиване право на собственост и на вещни права са двустранни сделки – продажба, замяна, дарение, договор за издръжка и гледане. Но право на собственост може да се придобие и чрез едностранна сделка – като завещание. За да произведат своето вещно действие, те трябва да са действителни и да са сключени в определена от закона форма. Изключение от принципа, че собствеността преминава с постигането на съгласие, има в следните случаи:

• при продажба на бъдещи вещи. Сделката за бъдеща вещ е действителна, но купувачът не става собственик, просто защото вещта не съществува;
• при продажба под отлагателно условие – с уговорка за опитване или оглеждане;
• при продажба на алтернативно определени вещи – продавачът дължи и двете вещи, но задължението му се погасява с престирането на една от тях;
• при предварителен договор – това е едно задължение за договаряне;
• при сделка с клауза за неотчуждаемост – купувачът няма право да отчуждава придобитата вещ. Но такава уговорка поражда само облигационно действие – при неизпълнение, продавачът ще може да търси евентуални вреди.

ПЪРВИЧНИ СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ

Придобиване на движима вещ чрез добросъвестно владение

Съгласно чл.78 от ЗС, който придобие по възмезден начин владението на движими вещи или на ценна книга на приносителя на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. Придобилият добросъвестно и възмездно владението върху движима вещ става неин собственик, макар праводателят да не е собственик. В приложното поле на този способ влизат два вида вещи – движими вещи и ценни книги на приносител. Съгласно чл. 78 ЗС, собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие. Последиците от изтичане на тригодишния срок, през който собственикът може да виндицира откраднатата или изгубена вещ са, че добросъвестният владелец става собственик, а правото на предишния собственик се погасява.

Приращение

Това е способ за придобиване на право на собственост, обаче законът не дава дефиниция на това понятие, нито определя характера му на придобивно основание. В юридическата литература, то се определя като право, по силата на което собственикът на една вещ придобива собствеността на всичко онова, което се съединява или инкорпорира в неговата вещ било по естествен, било по изкуствен начин. Приращението може да се дължи на действието на човек или на природни сили, без намесата на човека. С оглед на това приращението може да бъде изкуствено или естествено. Приращение имаме в случаите, когато едно лице направи постройка в чужд имот – гараж, насаждения и т.н., няма значение с чии материали е направена постройката – всичко, с което се увеличава стойността на имота, принадлежи на собственика на земята, доколкото, не е уговорено друго. Може обаче да се учреди право на строеж или право на ползване. За да е налице приращение, необходимо е посочените вещи да бъдат трайно прикрепени към земята. Приращението е първичен способ за придобиване на собственост.

 

Присъединяване

Макар твърде близо до приращението, присъединяването се определя като присъединяване на чужда вещ като част към главната по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ. Собственикът на главната вещ придобива правото на собственост и върху присъединената част при задължение да обезщети нейния собственик. Присъединяването трябва да е извършено по такъв начин, че присъединената вещ да не може да се отдели без съществено повреждане на главната вещ. Освен това присъединената вещ трябва да принадлежи на друго лице. Само тогава възниква проблем за присъединяването и за вещноправната съдба на присъединената вещ. Тук спадат и случаите на съединяване на недвижими вещи, например сграда съединена с друга сграда. Коя вещ е главна, законът не определя. Стойностен или количествен критерий за определяне коя вещ е главна също не е подходящ. Меродавно ще бъде предназначението на съединението от вещи като цяло. При присъединяването, собственикът загубва правото си на собственост върху присъединената вещ. Обаче между него и собственикът на главната вещ възникват облигационни отношения – последният трябва да обезщети собственикът на присъединената вещ. Чл.98 от ЗС установява презумпцията, че принадлежността следва главната вещ.

Преработване

Преработването на една вещ може да съставлява предмет на облигационни отношения, например на договор за изработка. Често преработването на една вещ от лице, което не е неин собственик, поражда и вещни правоотношения, особено ако стойността на труда е много по-голяма от стойността на материалите, и ако материалите принадлежат на различни лица. Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг. За да стане лицето, изработило вещта собственик, е необходимо да се осъществи следния фактически състав:

• да е налице определен трудов резултат, довел до създаването на самостоятелна вещ;
• тази вещ трябва да е нова, не по смисъла на ЗАП
• стойността на труда да надминава стойността на материала към момента на възникване на вещта
• изработващият да не знае, че материалът е чужд в момента на изработване на вещта.

При преработването, едно лице става собственик на вещ, изработена от чужди материали. Собствениците на вложените материали изгубват своето право на собственост. Онзи, който стане собственик на новата вещ дължи обезщетение за стойността на материала или за изработването, както и за други вреди, ако има такива.

Придобиване право на собственост върху изгубени вещи

Изгубени могат да бъдат само движими вещи. Изгубена е тази вещ, която има собственик, но не се владее от никого. Собственикът няма фактическа власт върху нея. Затова, ако друго лице, несобственик, установи владение върху изгубената вещ, то тя става намерена. С факта на изгубването на движимата вещ, не се прекратява правото на собственост върху нея. Собственикът на изгубена вещ може да виндицира в тригодишен срок от загубването. Но това изключение важи само за добросъвестният владелец. Лицето, намерило вещта, не може да се третира като добросъвестно. Добросъвестно ще е трето лице, на което в последствие е била прехвърлена.

Намиране на съкровище

Терминът е условен, става дума за вещи, които имат собственик, но той не е известен. Обект на този придобивен способ би могла да бъде само движима вещ. Необходимо е обаче:

• вещта да бъде скрита, да е неизвестно местонахождението й
• собственикът да е неизвестен
• вещта трябва да има историческа, художествена, археологическа или др. стойност

Посочените вещи са от особено значение за националната култура, затова те могат да се придобиват само от държавата. В случая не става дума за правоприемство. Държавата придобива собствеността направо по силата на чл.91 от ЗС. Налице е особен, първичен способ за придобиване право на собственост.

ОСОБЕНИ СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ

Придобиване право на собственост при публична продан

Изпълнителният процес по принудителен начин замества липсващото доброволно изпълнение от страна на длъжника. Принудителното изпълнение върху вещи се осъществява чрез тяхната публична продан. Публичната продан се извършва от съдия-изпълнител по ред, установен в ГПК – обявление, наддаване, обявяване на купувача, плащане на цената, възлагане на имота. Актът, с който съдия-изпълнителят обявява за купувач участника, направил най-високо наддавателно предложение, не го прави собственик.

Обявяването на купувач поражда за него задължения от облигационен характер – да плати обещаната цена в определен срок. Едва след внасяне на цената, съдия-изпълнителят пристъпва към възлагане на имота.

Възлагането има вещноправно действие. То прехвърля собствеността върху купувача. Това обаче не е продажба, а е властнически акт на държавен орган, който прехвърля имота на длъжника, независимо от неговата воля. Това създава впечатление за първично придобиване. В действителност обаче, с възлагането при публична продан на недвижим имот върху купувача се прехвърлят “всички права, които длъжникът е имал” върху продадения имот. Публичната продан не е оригинерно, а деривативно основание за придобиване на собственост – придобива се имотът такъв, какъвто е описан, заедно с постройките и насажденията.

Придобиване право на собственост по привидни сделки

Известно е че привидните сделки са нищожни на основание на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Те нямат действие за страните и за третите лица. И понеже е нищожно, привидното съглашение не може да прехвърли собствеността, ако има за предмет право на собственост или друго вещно право. Но ако приобретателят по такава сделка прехвърли недвижим имот на трето лице, би следвало третото лице да не стане собственик, защото праводателят му не е собственик. Но законът защитава трети добросъвестни лица като запазва правата им придобити добросъвестно от приобретателя.

Придобиване на право на собственост чрез конститутивни съдебни решения

Законът признава в редица случаи потестативни /преобразуващи/ субективни права. При тях една от страните в правоотношението е овластена с едностранно волеизявление да предизвика промяна в правната сфера на другата страна, да учреди, измени или прекрати правоотношението. Такова е правото да се иска обявяване на предварителния договор по чл.19 ЗЗД за окончателен, правото по чл.33 от ЗС да се изкупи частта на съсобственик, която той е продал на трето лице; правото на сънаследник да иска възлагане на неговия дял на неподеляемо жилище по реда на чл. 349, ал.1 от ГПК; правото да се иска унищожаване или разваляне на договор по ЗЗД и т.н. едни от потестативните права се упражняват извънсъдебно, а други – само по съдебен ред. Съдебното упражняване на потестативните права става чрез конститутивни искове. С конститутивния иск се иска от съда да потвърди със сила на присъдено нещо предявеното потестативно право и да постанови следващата от него промяна на гражданското правоотношение. Съдебното решение, с което се уважават тези искове има конститутивен характер, конститутивно действие. То е юридически факт, който създава, изменя или прекратява правоотношението. То дава на носителя на потестативното право исканата правна промяна, независимо от волята на другата страна в правоотношението, на ответника. Затова конститутивният иск и конститутивното съдебно решение по него са средства за принудително осъществяване на субективни потестативни права.

Особени начини за придобиване на право на собственост представляват участието в ЖСК и участието в договор за групов строеж.

Придобиване на право на собственост по давност

Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ. Уредена в чл.79 -86 Закона за собствеността /ЗС/.

Тя е стар правен институт – позната още на Римското право. Днес придобивната давност намира широко приложение, т.к. до голяма степен защитава правата на добросъвестните приобретатели на движими и недвижими вещи в случаите, когато недобросъвестни лица прехвърлят имущество, което не им принадлежи и така поставят в опасност както интересите на придобиващите собственост, така и правната сигурност.

Придобиването става чрез упражняване на фактическа власт върху определена вещ за определен период от време. За да има придобиване по давност трябва да са налице два елемента: владение и изтичане на определен период от време.

Според Закона за собствеността владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да има придобиване по давност владението трябва да е непрекъснато. Според чл.81 ЗС то се прекъсва с изгубването му за повече от 6 месеца.Държателят на чужда вещ не може да придобива по давност. Например не може да придобие чужда вещ този, който само я съхранява на каквото и да е основание.

Вторият елемент от фактическия състав на придобиването по давност е изтичането на определен период от време, през който непрекъснато да се упражнява фактическа власт върху чуждата вещ.

За недвижимите имоти този срок е 10 години, ако владелецът е недобросъвестен и 5 години за добросъвестния владелец. Срокът за придобиване на движими вещи винаги е 5 години независимо от вида на владението. Срокът започва да тече от деня на установяване на владението.

Според ЗС добросъвестно владение има, когато владелецът владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма / нотариален акт, писмена форма с нотариална заверка на подписите / е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Основания, годни да направят някого собственик са например договори за покупко-продажба, дарения, замени.За да породи действие изтеклия срок трябва владелецът да се позове на изтекла придобивна давност – чрез предявяване на установителен иск, чрез искане да се издаде констативен нотариален акт, чрез възражение срещу предявен срещу него иск за връщане на вещта.

Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Това означава, че по принцип всеки владелец се счита за добросъвестен и ако някой твърди обратното , той трябва да го докаже. Придобивната давност действа за напред – от момента на изтичането на срока и позоваването на давността. Възможно е владелецът, в чиято полза е изтекла давността да се откаже от нея, т.е. да заяви, че не желае да се ползва от нея, че не желае да стане собственик на владяното от него. Отказ от придобивна давност обаче може да се направи само ако не е направено изявление за придобиване правото на собственост въз основа на нея. Ако има такова изявление бившият владелец вече е собственик и може да направи само отказ от право на собственост по оспореното владение.

в) пространствени измерения (хоризонтално, нагоре и надолу). По вертикала е неограничено – нагоре и надолу.

ОГРАНИЧЕНИЯ НА ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ

Като абсолютно и най-пълно вещно право, правото на собственост позволява на титуляра да извършва такива въздействия върху своята вещ, които биха засегнали и чужди интереси. Това налага да се въведат определени от закона ограничения в правомощията на собственика, произтичащи от правото му на собственост. Ето защо такива забрани, които се отнасят за невъзможността да се притежава определена категория вещи /например тези, които са публична държавна или обществена собственост/ от други правни субекти, или да ес придобиват определени обекти /например земеделски земи от чужденци/, както и ограничения, свързани със свободата на договаряне /например относно разпореждането с имота на непълнолетен по чл.73 СК/ не са същински ограничения на правото на собственост, а по скоро са ограничения, засягащи правоспособността на правните субекти. В зависимост от това, дали ограниченията се отнасят за всеки вид право на собственост и очертават границите на неговото упражняване, или засягат само отделни видове собственост или отделни правомощия на собственика, те могат да се обособят на общи и специални ограничения.

Общи ограничения – те са установени в чл.50 от ЗС, съгласно който “собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които се създават пречки за използването на съседния имот по-големи от обикновените”. Преченето в този случай може да се изрази не само в активни действия, но и в бездействия, които пречат на съседа /начина на застрояване, височина на сградите, разстояние между тях; преди да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице, собственикът трябва да я предложи на другите съсобственици; общо ограничение е и възможността за отчуждаване на имоти – частна собственост за държавни и общински нужди/. Към категорията на общите ограничения могат да се отнесат и законните ипотеки, защото те дават право на кредитора да поиска публична продан на имота и да се удовлетвори от неговата цена.

Специални ограничения – отнасят се за отделни видове собственост или за отделни обекти на правото на собственост. Специални ограничения в зависимост от обектите на правото на собственост задължават собствениците на земеделски земи при тяхното ползване да се съобразяват с предназначението на земята. На специални ограничения са подложени и собствениците на паметниците на културата. Ограниченията на правото на собственост не трябва да се смесват с ограничените вещни права. Срещу наложените от закона ограничения на собственика няма конкретно определено правоимащо лице, което да има някакви права върху същия имот.

 

 

15. Съсобственост:

а) понятие и видове;

б) възникване и прекратяване;

в) отношения между съсобствениците;

г) етажна собственост.

 

а) понятие и видове;

Според становището на проф. Венедиков, всеки съсобственик има отделно право на собственост върху цялата вещ, но упражняването на това право е ограничено от конкуренцията на другите съсобственици върху същата вещ. Така, както върху една вещ могат да съществуват едновременно няколко различни вещни права – съсобственост и плодоползване, собственост и суперфиция, така и върху една вещ може да има две или повече права на собственост. При съсобствеността възникват не само правоотношения с трети лица, но и вътрешни правоотношения между съсобствениците. Колкото са съсобствениците, толкова са и правата на собственост, които са свързани поради това, че имат за предмет една и съща вещ. Но съвременното законодателство като че ли възприема конструкцията за съпритежание на едно единно право на собственост. Съгласно чл.30 от ЗС, правото на собственост може да принадлежи и общо на две или повече лица – държавата, общините и други физически или юридически лица. От тази разпоредба е видно, че при съсобствеността едно единно право на собственост принадлежи на две или повече лица. Никой не може да индивидуализира частта от своето право върху вещта – собствеността е обща. При съсобствеността няма съпритежание на обекта, а съпритежание на самото субективно право. В резултат на това по косвен път се стига до съпритежание на обекта. Този смисъл влага и законодателството в термина “идеална част” – в смисъл на част, дял от правото на собственост върху определена вещ. Всеки от съсобствениците има свой дял от правото на собственост, но то не е разделено по правомощия, например единият има право на владение, другият – право на ползване, третият – на разпореждане. При съсобствеността единното право на собственост е разделено, тъй да се каже, по вертикала – всеки от съсобствениците има в съответен обем, в съответна част и право на владение, и право на ползване и право на разпореждане.

Делът, идеалната част, определя обема на правомощията на всеки от съсобствениците във вътрешните им отношения, в разноските, в придобиване на плодовете при делбата му. Този негов дял определя и участието му във връзка с използването и управлението на общата вещ.

Видове съсобственост

Съсобствеността може да се класифицира на отделни видове според различни критерии – наличие на определени дялове, възможност да бъде прекратена, начин на възникване. С оглед на това дали дяловете на съсобствениците са определени, съсобствеността бива два вида: дялова и бездялова. При дяловата съсобственост частите на всеки съсобственик са определени при възникването й, било по съгласие, била чрез завещание, или от съда. При бездяловата собственост /съсобственост на обща ръка/, както показва и нейното наименование, никой от съсобствениците няма конкретно определен дял от общото право на собственост – типичен пример по българското законодателство е съпружеската имуществена общност. При този вид съсобственост делът не е определен, но той е определим. Така например всеки от съпрузите има равни права на владение, ползване и управление върху общите вещи, но докато трае бракът не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност. С оглед на това дали съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба, разграничаваме: делима и неделима съсобственост. Принципът установен за всяка съсобственост е, че тя винаги е делима. Целта на всяка делба е да се ликвидира съсобствеността, като всеки от съсобствениците придобие отделно право на собственост върху реални обособени части от общата вещ. Тогава, когато това е невъзможно, говорим за неделима съсобственост. От своя страна тя може да бъде: неделима по закон, поради естеството на вещта или по предназначението на вещта. Неделима по закон е такава съсобственост, чието прекратяване чрез делба е забранено с изрично разпореждане на правна норма. Така например при делба на поземлен имот, обособените части не могат да бъдат по-малки от определените в ЗУТ размери. При делба на всяка съсобственост се обособява реален обект, реална част от общата вещ. Ако такова обособяване ще доведе до физическото унищожаване на общата вещ, съсобствеността е неделима поради естеството на вещта /например съсобствеността върху едно животно/. Неделима поради предназначението на вещта е тази съсобственост при която, общата вещ по своето естество е делима, но тя е предназначена да обслужва всички и затова ако се допусне делба, някои от съсобствениците или никой не ще може да си служи с общата вещ според предназначението й /общите части на една сграда в етажната собственост: стълби, площадки, покрив и т.н./. С оглед начина на възникване съсобствеността може да бъде доброволна, принудителна и случайна. Доброволната съсобственост е такава съсобственост, която възниква по волята на съсобствениците. Например при покупката на една вещ от две лица, които се съгласяват тя да стане тяхна обща собственост. Принудителната съсобственост възниква независимо от волята на лицата. Принудителна е например съсобствеността върху общите части в етажната собственост. Случайната съсобственост възниква от юридически факти от вида на юридическите събития. Например при наследяване наследниците се третират като случайни съсобственици.

б) възникване и прекратяване на съсобствеността

Току що беше отбелязано, че доброволната съсобственост възниква по волята на съсобствениците. Най-често тя се учредява чрез правна сделка, годна да прехвърли или учреди вещно право – продажба, замяна, дарение и др. съсобственост може да възникне и чрез административен акт – например устройствен план. При наследяване възниква тъй наречената случайна съсобственост. Съсобственост може да възникне и чрез придобивна давност – съсобствеността възниква от юридически факт от типа на юридическите събития, необходимо е владението върху определена вещ да е упражнявано от две или повече лица /съвладение/ с намерение да станат съсобственици. Съсобственост може да възникне и по силата на съдебен акт. Например с присъда на наказателен съд, с която се постановява конфискация на част от определена вещ – възниква съсобственост с държавата. При сключване на договор за дружество също възниква съсобственост. При преработване по чл. 95 от ЗС, ако никой от материалите, от който е изработена новата вещ, не може да се счете за главен, се поражда съсобственост върху новата вещ. Съсобственост може да възникне и при отделяне на естествени плодове от общата вещ. Съсобствеността върху плодоносната вещ се простира и върху плодовете от нея – те стават общи.

Прекратяване на съсобствеността

• Чрез делба – при съсобствеността винаги е възможна колизия между интересите на съсобствениците във връзка с използването на общата вещ, с участието в разноските за нейното поддържане, с упражняване на правата, с две думи тя е потенциален източник на спорове. Затова чл.34 от ЗС допуска възможността всеки съсобственик по всяко време и въпреки противна уговорка да иска делба на общата вещ. Делбата е обикновения, типичен начин за прекратяване на съсобствеността. Право на делба се поражда от всяка имуществена общност. Няма значение видът на съсобствеността и основанието за нейното възникване. Право на делба има всеки съсобственик, независимо от размера на неговия дял. Няма значение и качеството на съсобственика – дали е физически или юридическо лице, дали съсобственик е държавата или общината. Няма значение и обектът на делбата. Може да се иска делба както на движима, така и на недвижима вещ, стига това да е възможно. Делбата може да се извърши по два начина – по съгласие на страните и по съдебен ред. С оглед на това има два вида делба, доброволна и съдебна. Доброволната делба се извършва по съгласие на всички съсобственици. Това е възмезден акт, защото ако някой съсобственик загуби своя дял в резултат на делбата, той може да иска уравнение от другите съсобственици. По своята форма доброволната делба е договор. По своето естество правото да се иска делба на общата вещ е едно субективно потестативно право. При доброволната делба идеалната част на всеки от съсобствениците се превръща в отделно право на собственост върху реална и самостоятелна част от същата вещ. Съдебната делба замества непостигнатата доброволна делба. При нея само по волята на едни и независимо от волята на другите съсобственици съсобствеността се прекратява, като се следва специално съдебно производство, установено в ГПК. Започналото съдебно производство може да се приключи като спогодба, като потвърден от съда договор между страните, с който чрез взаимни отстъпки те слагат край на спора, на съсобствеността, и на делото. Това не е съдебен акт, а договор. Затова съдебната спогодба не може да се обжалва. Съдебната делба се извършва като едно спорно производство, първата фаза на което приключва с решението на съда за допускане на делбата. В това решение се определят лицата, между които се допуска делбата, вещите /имотите/ и частта на всеки съделител. След решението за допускане на делбата започва втората фаза – самото нейно осъществяване: образуване на дялове и предоставяне на конкретен обект в изключителна собственост на съответния съделител, което става със съставяне на разделителен протокол или с теглене на жребий. От влизане на протокола в сила или от тегленето на жребия, определените дялове стават изключителна собственост на участниците в делбата – настъпва нейният вещноправен конститутивен ефект. Съсобствеността вече е прекратена.
• Отказ на дял при съсобственост – съсобственикът има право на разпореждане със своя дял – да го продава, дарява, ипотекира идеална част от недвижимия си имот, да го завещава и т.н., разпореждането може да намери израз и в отказ от право по чл.100 ЗС, който ако има за предмет недвижим имот, трябва да се извърши в писмена форма с нотариално заверен подпис. Въпросът за отказ от дял при съсобственост се свежда до това дали делът се придобива от държавата или уголемява дяловете на другите съсобственици. Пряк нормативен отговор няма, но в действащото гражданско законодателство в отделни разпоредби се утвърждава идеята за уголемяване на дяловете на другите съсобственици.
• Прекратяване на съсобствеността чрез прехвърляне дела на друг съсобственик/сливане/ – всеки съсобственик може да се разпореди със своя дял като го прехвърли на друг собственик. Но ако той прехвърли своя дял на трето лице, съсобствеността не се прекратява, само се сменя личността съсобственика с неговия приобретател.
• С погиване на вещта – с погиване на общата вещ изчезва обектът на съсобственост и следователно се прекратяват правата на всички съсобственици.

Изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот

• Изкупуване по чл. 33 от ЗС – отбеляза се, че всеки съсобственик може да се разпорежда със своя дял от общата вещ. По отношение на разпореждане с дял при съсобственост върху недвижим имот чл.33 от ЗС въвежда известни ограничения. Според това правило съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Ако декларацията е неистинска или ако третото лице купи частта на собственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. От посочените правила на чл.33 от ЗС се установява, че правото на изкупуване се свежда до признатата на собственика възможност при определени предпоставки да придобие дела на друг съсобственик, който последният е продал на трето лице, срещу цена, която трябва да плати това лице. Правото на изкупуване възниква още щом се появят предвидените в чл.33 юридически факти. То дава възможност на съсобственика с едностранно волеизявление, по съдебен ред да придобие собствеността върху продадената част от имота. По своята правна същност това е едно субективно потестативно право. То се упражнява по съдебен ред с конститутивен иск. Ответникът в този процес е третото лице, но се конституира и продавачът. Съдебното решение по този иск прехвърля собствеността и затова има конститутивно действие. Съдебното решение, с което се уважава искът на съсобственика за изкупуване, създава облигационни отношения между него и третото лице – купувач.
• предпоставки за изкупуването по чл.33 ЗС:

приложното поле на правото на изкупуване е ограничено. То се отнася само за недвижими имоти. За да възникне право на изкупуване, са необходими няколко предпоставки. Първо – да е налице съсобственост върху недвижим имот и тя да е дялова. Второ частта на съсобственика на недвижим имот трябва да е продадена на трето лице, което не е съсобственик. Трето чл.33 ЗС визира само продажбата като елемент на фактическия състав на изкупуването. Затова, ако съсобственикът е отчуждил своята част чрез дарение или друг безвъзмезден акт, право на изкупуване за другите съсобственици не възниква. Четвърто, съсобственикът трябва да е предложил на другите съсобственици своя дял и те да са отказали да го изкупят. Това обстоятелство се удостоверява с декларация. Декларацията по чл. 33, ал.1 от ЗС трябва да е неистинска, с невярно съдържание. Декларацията може да е истинска, но условията на продажбата да са уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици. При наличието на тези предпоставки възниква за другите съсобственици правото да изкупят продадената част. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата и срещу купувача. Този срок започва да тече от деня на продажбата.

• действие на изкупуването:

С влизане в сила на решението по конститутивния иск, с което се уважава молбата на заинтересования съсобственик, той придобива съсобствеността върху частта, която изкупува. От този момент той дължи цената, която трябва да плати в месечен срок на трето лице. Ако не плати решението се смята обезсилено по право.

• Право на изкупуване по чл.199 от ЗУТ – държавата и общината могат да бъдат съсобственици на недвижими имоти с физически или юридически лица. Освен чрез делба, такава собственост може да бъде прекратена и чрез изкупуване на дела на физическото или юридическото лице – съсобственик. Държавата и общината имат право на предимство пред трети лица, които са съсобственици, за да изкупят недвижимия имот по пазарни цени в случаите, когато по подробен устройствен план същият е предвиден за изграждане на обект – публична държавна или публична общинска собственост.

в) отношения между съсобствениците

Според чл.32 от ЗС, общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Управлението включва действия по поддържане на вещта в добро състояние, за да може тя да се използва според нейното предназначение. Всеки от съсобствениците може да ползва вещта без да пречи на другите да си служат с нея и може да иска да се извършат необходими разноски за нейното запазване. Често интересите на съсобствениците влизат в стълкновение. В тези случаи законът овластява мнозинството на съсобствениците да вземе решение, но то не е задължено да управлява общата вещ. Това мнозинство не е някакъв орган на управление, тъй като съсобствеността нито е гражданско дружество, нито е юридическо лице. Решенията се вземат с мнозинство на съсобствениците. То се определя не по глави, а по дялове. Тази възможност крие опасности за съсобствениците с по-малък дял, например да бъдат лишени от възможността да ползват общата вещ или пък да се вземе решение, което е вредно за общата вещ. Трябва да се отбележи, че никой от съсобствениците не може да бъде лишен от неговите правомощия. Когато не може да се образува мнозинство за използване и управление на общата вещ или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, всеки от съсобствениците може да отнесе до съда спора за ползването и управлението на общата вещ. Мнозинството на съсобствениците не може да ограничава правото на друг съсобственик, но ако такова решение се вземе и спорът се отнесе пред съда, решението на съда няма да замести решението на мнозинството, защото това не е иск по чл. 32, ал.2 от ЗС, а ще бъде евентуално иск за нарушено право на собственика по чл. 109 ЗС. И съдът след като признае правото на ограничения съсобственик, ще постанови прекратяване на неоснователното действие /решение/ с което му се пречи да упражнява своите правомощия в обема на притежаваното от него право.

Права на съсобствениците

При съсобственост, всеки от съсобствениците има всички правомощия “по вертикала” в обем, съответен на неговия дял, т.е. всеки съсобственик има правомощия владеене, ползване и разпореждане с общата вещ. По начало той ги упражнява самостоятелно.

Право на владение

То дава възможност на всеки съсобственик да упражнява фактическа власт върху общата вещ, но съответно на своя дял и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея съобразно с правата им. Ако един от съсобствениците пречи на останалите да упражняват фактическа власт върху вещта, последните разполагат с негаторния иск по чл.109 от ЗС и могат да искат той да прекрати всяко неоснователно действие, което им пречи да упражняват своите права. Искът по чл.109, ал.1 от ЗС е иск за защита на собствеността.

Право на ползване

Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Чл.31 от ЗС използва термина служене като синоним на понятието ползване. Правото на ползване дава възможност на собственика да извлича полезните свойства на общата вещ. Упражняването обаче на това правомощие е ограничено в няколко насоки. Преди всичко ползването трябва да се осъществява съобразно основното предназначение на вещта, определено от нейното естество или уговорено от съсобствениците към момента на възникване на съсобствеността. Не е необходимо съсобствениците да задоволяват еднакво своите потребности. От друга страна ползването трябва да се осъществява така, че съсобственикът “да не пречи” на другите съсобственици да си служат с нея. Затова, ако на практика някой от съсобствениците използва изцяло общата вещ, той дължи “обезщетение” на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени. Както всеки собственик, така и съсобственика има право да придобива естествените и граждански плодове от общата вещ. Особеното за съсобствеността е това, че те стават общи и всеки от тях ги придобива съответно на своя дял. Плодовете от общата вещ са общи. Няма значение дали съсобственикът ги е събирал сам, като е пречил на другите, няма значение дали те са поискали да се ползват от имота или не.

Право на разпореждане

Всеки съсобственик може свободно да се разпорежда със своя дял от общата собственост. Той може да го продава, заменя, залага, ипотекира. Не е необходимо съгласие на другите съсобственици. Само, когато се касае за продажба на дял от съсобствен недвижим имот, законът изисква съсобственикът да предложи своя дял първо на другите съсобственици за изкупуване при същите условия, и едва ако никой от тях не е приел това предложение, той може да продаде своя дял на трето лице.

Задължения на съсобствениците

Общата вещ може да дава плодове, но нейното използване е свързано и с разноски, затова чл.30, ал.3 от ЗС задължава всеки съсобственик да участва и в тежестите на общата вещ, съразмерно на частта си. Тези разноски могат да бъдат от различно естество: необходими и полезни разноски. Необходими са разноските, без които вещта би погинала или би се увредила съществено. Такива разноски са за храна на животно, ремонт на покрив в обща сграда и т.н. всеки съсобственик е длъжен да участва в тези разноски съобразно своя дял. Ако те са направени само от единия, той има право да поиска от останалите да му платят част, съответна на техния дял. Полезни са разноските, които не са необходими за запазване на целостта на вещта, а водят само до увеличаване на нейната стойност. Съсобствениците не са задължени да участват в тези разноски. Например да се пребоядиса сградата, други нововъведения и т.н. те могат да се извършат само със съгласието на всички, като всеки ще участва съразмерно на своя дял. Но ако някой не е съгласен и те са извършени, в най-добрия случай отношенията ще се уредят по правилата на обезщетението, установено за владението или по правилата на неоснователното обогатяване.

г) етажна собственост

(От 01.05.2009 г. е в сила Закона за управление на етажната собственост).

Вещното законодателство използва термина “етажна собственост” без да определя неговото съдържание, дори го използва нееднозначно. Съгласно чл.37 от ЗС “етажи или части от етажи заедно с придадените към тях помещения в тавана или зимника, могат да принадлежат на отделни собственици – държавата, общините и други юридически или физически лица”. Член 38 от ЗС определя, че при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, има общи на всички собственици части на сградата – земята, върху която е построена сградата, основите, външните стени, плочите, площадките, покривите, комините, инсталациите и всичко, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване.

Характерни признаци на етажната собственост:

• обект на етажната собственост е недвижима вещ, сграда /постройка/; не може да бъде обект на етажна собственост вещ, която не е изградена на етажа, например автобуси, кораби и т.н.
• в архитектурно и строително отношение, сградата трябва да се състои от етажи и други самостоятелни обекти, съгласно техническите правила и норми на строителство; няма значение видът на тези обекти – етажи, апартаменти, магазини;
• отделните самостоятелни обекти трябва да са технически свързани чрез общи части на сградата – основи, покрив, колони, гредореди, вътрешни носещи стени и т.н.
• в правно отношение обособените самостоятелни обекти в сградата принадлежат на различни собственици; ако реално обособените обекти не са разпределени в изключителна собственост между съсобствениците, ще е налице обикновена съсобственост върху цялата сграда;
• общите части на сградата са в съсобственост на отделните етажни съсобственици; всеки от тях има дял в общите части; тези части обаче не могат да се делят; затова съсобствеността върху тях е неделима;
• етажните съсобственици, като изключителни собственици на реално обособени обекти, влизат в правоотношения помежду си и в правоотношения с трети лица във връзка с управлението и използването на общите части. За целта се формират органи на управление на етажната собственост.

От посочените характеристики на етажната собственост се вижда, че тя е една модификация на правото на собственост, едно особено съчетание на изключителна собственост върху обособени обекти в една сграда и съсобственост върху общите части. В по-ново време се приема, че етажната собственост не е вид право на собственост, че общността на сградата налага някои особености при упражняване на отделните видове права на собственост, поради което разпоредбите, уреждащи собствеността са обособени в правния институт етажна собственост. Всеки от съсобствениците в етажната собственост, като носител на свой дял от правото на собственост, е в правоотношения с трети лица, върху които тежи същото задължение – да се въздържат от въздействия, които биха му пречили да упражнява своето право. Носител и на правото на собственост върху обособения обект и на съсобственост върху общите части е едно и също лице. Само обектите са по-различни.

Възникване и прекратяване на ЕС

• Способи за възникване на етажната собственост

Щом ЕС е модификация на правото на собственост, то тя ще възниква и ще се прекратява чрез способите за придобиване и прекратяване на право на собственост и на други вещни права, а именно:

А/ Чрез правна сделка – всяка сделка, с която се прехвърля право на собственост, може да се разглежда и като способ за възникване на ЕС – продажба, замяна, дарение и т.н. необходимо е предмет на тази сделка да бъде обособена част от сграда, в която има и други индивидуални собственици.

Б/ Чрез делба – ако една сграда, етажи или части от нея принадлежат общо на две или повече лица, няма етажна собственост, а е налице обикновена съсобственост. Такава съсобственост може да бъде ликвидирана чрез делба, като съсобствениците си поделят общата сграда по етажи или части от етажи.

В/ Чрез строителство, осъществено чрез ЖСК – целта е, участниците да построят сграда и да придобият отделни части от нея за самостоятелно ползване. ЖСК е юридическо лице. След като се построи сградата, тя става собственост на ЖСК. Едва след снабдяване на член-кооператора с нотариален акт, той придобива в изключителна собственост обособения обект, заради който е членувал в ЖСК. От този момент възниква и етажната собственост, защото вече има най-малко двама различни собственици на самостоятелни обекти в една сграда.

Г/ Чрез договор за групов строеж – ДГС дава възможност в съсобствен парцел две или повече лица да построят сграда, като определят жилищата и други обекти, които ще получат след завършване на строителството. ДГС обаче не е юридическо лице, затова след построяване на сградата, върху нея възниква обикновена съсобственост между участниците в договора. Тази съсобственост се прекратява чрез делба, чрез разпределяне на жилищата и другите обекти съобразно договора.

Д/ По давност – Такъв е случаят когато по давност се придобие право на собственост върху обособен обект от една многоетажна сграда. Например две лица самостоятелно са владели обособени обекти от една сграда, които придобиват по давност.

• Способи за прекратяване на ЕС

А/ При погиване на сградата – при такава хипотеза ще липсва обект, по повод на който да възникват и съществуват отношения на етажни собственици. В такъв случай материалите от разрушената сграда стават обособени самостоятелни вещи и върху тях между етажните собственици възниква обикновена съсобственост с дялове на съсобствениците, съответни на техния дял върху общите части.

Б/ Чрез преустройство на сградата в ЕС – Възможно е сграда в ЕС да се преустрои така, че да се премахнат обособените обекти. Например няколко магазини или складови помещения се преустройват като се премахват разделителните стени и се образува едно помещение. ЕС в този случай се прекратява и бившите етажни собственици стават обикновени съсобственици със съответния си дял върху новия обект.

В/ Чрез сливане – ЕС се прекратява и в случай, че всички обособени обекти в сградата преминат в собственост на едно лице.

Г/ Чрез разделяне – Етажи или части от етажи в отделен блок с отделен вход и с други отделни общи части могат да образуват отделна етажна собственост, макар да са съединени чрез общи стени или да имат общ двор с други етажи или части от етажи или с друга етажна собственост.

Права и задължения на етажните собственици във връзка с общите части на сградата

Общите части от сградата при ЕС са в режим на съсобственост. Те принадлежат общо на всички съсобственици на обособени обекти. Съсобствеността върху общите части няма самостоятелен характер, самостоятелно съществуване. Тя предполага съществуващо право на собственост върху обособен обект в сградата и го следва. Затова тя има акцесорен характер. Съсобствеността върху общите части е неделима – нито чрез доброволна, нито чрез съдебна делба. Към съсобствеността върху общите части не се прилага и правилото за изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот. Субекти, носители на правото на дял върху общите части могат да бъдат само тези лица, които са собственици на отделни обекти в сградата.

Размер на дяловете в общите части – посочените особености на съсобствеността върху общите части обуславят и отклоненията в правилата за определяне на дяловете на съсобствениците. Дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойността на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяване на етажната собственост. Приема се, че делът в общите части се определя като съотношение на стойността на помещението към стойността на цялата сграда. По-късните промени не се отразяват върху размера на дяловете.

Използване на общите части

Общите части са в режим на съсобственост. Затова за тяхното ползване ще важат правилата за обикновената съсобственост. Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата си. Особеност за общите части в ЕС е, че те при същите условия могат да се ползват и от “всеки обитател” и не само от обитатели, а и от посетители на сградата, например гости на собственика.

Участие в разноските, свързани с ползването на общите части

Всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, или в полезните разноски, за извършването на които е взето решение от ОС. Правилото на чл.41 от ЗС различава два вида разноски: необходими и полезни, като не уточнява обхвата на тяхното съдържание. Необходими са разноските, необходими за поддържането или възстановяването на общите части. С полезните разноски само се увеличава стойността на вещта. Те са известни още като подобрения. Субектите на задължението за заплащане на посочените разходи са собствениците и наемателите. Собствениците са длъжни да участват в необходимите разноски, а наемателите и обитателите – в разноските свързани с ползването на общите части – разпределението на общите разходи за осветление, отопление, почистване и пр. на местата за общо ползване.

Права и задължения на етажните собственици върху отделни обекти на етажната собственост

При етажната собственост притежателят на етаж или друг обособен обект в сградата има самостоятелно право на собственост върху този обект. Той може свободно да упражнява правомощията си на собственик – да владее, да ползва и да се разпорежда със своята индивидуално притежавана част от сградата. Но неговото право не е ограничено. Собственикът на недвижим имот не може ад извършва такива действия в своя имот, с които се създават пречки за използването на съседния имот – по-големи от обикновените.

Въведени са следните специални ограничения:

А/ Индивидуалният собственик при използване на своите части е длъжен да не върши нищо, което може да изложи сградата на опасност от пожар или от значителни повреди.

Б/ В жилищното помещение той не може да упражнява занятие, което създава за обитателите на другите помещения безпокойство, по-голямо от обикновеното.

В/ Собственикът може да променя вътрешния вид и разпределението на своите помещения, стига с това да не засяга здравината на сградата. Но той не може да изменя външния вид на своите части. Например вида на входните врати, на балконите, на прозорците, без съгласието на ОС на собствениците.

Г/ Собственикът е длъжен да даде достъп в своите помещения за поправяне на общите части, когато няма друга възможност за това.

Д/ Собственикът на индивидуален обект има и задължението да използва общите части според предназначението им, а така също да спазва решенията на ОС и правилника за вътрешния ред, както и правилата за обществения морал.

Е/ Индивидуалният собственик в ЕС може да се разпорежда със своя обект. Той може да го прехвърля на трети лица, да го ипотекира, да учредява право на ползване и т.н. при продажба на трето лице той не е длъжен да кани други съсобственици от ЕС. Те нямат право на изкупуване.

Ж/ Етажният собственик може да защитава правото си на собственост върху обособения обект с всички способи за защита на правото на собственост – с ревандикационен иск и с негаторен иск. Допустими са и владелчески искове по чл. 75 и 76 от ЗС.

Управление на етажната собственост – За управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик се прилагат разпоредбите на чл. 42,43,44 на ЗС. В останалите случаи при управление на етажната собственост се прилага ЗУЕС.

ЗУЕС

Чл. 2. (1) Управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, се урежда с писмен договор с нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти.

(2) Договорът по ал. 1 се вписва по партидата на всеки самостоятелен обект и е противопоставим на неговите последващи приобретатели.

Изключения

Чл. 3. За управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик, се прилагат разпоредбите на чл. 42, 43 и 44 от Закона за собствеността.

ЗС

Чл. 42. Управлението на общите части в сградата в етажна собственост и надзорът на изпълнение на задълженията на обитателите принадлежи на общото събрание на собствениците и на избрания от него управител или управителен съвет.

Чл. 43. Общото събрание взема решение, ако в заседанието участвуват лично или чрез представители половината от собствениците.

В общото събрание участвуват с право на глас и наемателите при разрешаването на въпроси, които засягат техните имуществени интереси или вътрешния ред на сградата. В този случай общото събрание взема решение, ако присъствуват повече от половината от лицата, които имат право да участвуват в събранието.

Ако при първото свикване не се явят нужното число лица, събранието се отлага за един час по-късно при същия дневен ред и се счита законно, колкото и лица да се явят.

Чл. 44. Общото събрание взема решение с мнозинство, което представлява повече от половината от присъствуващите собственици.

В случая на ал. 2 на предходния член общото събрание решава с мнозинство на гласовете на присъствуващите.

Чл. 45. Собственикът на етаж или на част от етаж се изважда от сградата по решение на общото събрание за срок до три години:

Общо събрание

Общото събрание е необходим и задължителен орган в ЕС. Няма значение какъв е броят на индивидуално притежаваните обекти.

• Общо събрание на собствениците – в неговия състав участват само собствениците на отделните обекти в сградата. То решава въпросите за възстановяване и поддържане на общите части: взема решение за извършване на полезни разноски, за изменение външния вид на частите на отделните обекти; приема бюджета за разходите за поддържане и възстановяване на общите части; избира управител или управителен съвет за изпълнение на решенията му; разглежда и решава жалби срещу действията на управителя и УС; овластява управителя за извършване на дребни разходи в рамките на бюджета.
• Общо събрание на собствениците и обитателите /наемателите/ – член 43 от ЗС включва в състава на това общо събрание собствениците и наемателите. То приема правилник за вътрешния ред; избира управител или УС за срок от две години. ; Той е изпълнителният орган на това общо събрание, докато управителят или УС, избиран от общото събрание на собствениците, е орган за изпълнение само на решенията на общото събрание на съсобствениците.

 

 

16. Вещни права върху чужда вещ – суперфиция:

а) същност видове и трансформация;

б) уредба в ЗС, ЗУТ, ЗДС, ЗОС;

в) различия в четирите видове суперфиция;

г) погасяване.

 

а) същност, видове и трансформация

Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи сграда /постройка/ върху чужда земя и да стане изключителен собственик на постройката. Правата на собственост върху земята и постройката се намират в юридическо единство по силата на чл.92 от ЗС. Но чл.63 от ЗС ги разделя на две вещни права – едно лице е носител на правото на собственост върху терена, друго е собственик на постройката върху същия терен. Именно правото да се притежава, да се държи постройка в чужда земя, се нарича право на строеж или суперфиция. Вещно право на строеж се учредява винаги и само върху чужд имот. Затова няма право на строеж върху собствена земя. Ако собственикът застроява своя парцел, това не е отделно вещно право на строеж, а е осъществяване на неговите правомощия на собственик. Не е нужно постройката да съществува реално. Право на строеж може да се учреди и преди сградата да е построена е с тази цел то най-често се учредява, затова и вещното право на строеж не е сервитут, не е тежест върху определен имот.

Докато сервитутът следва имота, при правото на строеж собственикът на постройката винаги може да я прехвърли на трето лице при спазване на изискванията на чл.33 от ЗС. И най-сетне сервитут не може да възникне без да съществува господстващ имот, докато правото на строеж може да се учреди и преди сградата да е построена. За разлика от правото на ползване, вещното право на строеж не е право intuitu personae – не се погасява със смъртта на своя носител, а може да се наследява и прехвърля. То не се погасява и с погиване на вещта – ако постройката погине, носителят на правото на строеж може да я построи отново, без да е нужно да му се учредява ново право на строеж. От направените сравнения може да се направи извод, че вещното право на строеж е самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ. Всеки субект на гражданското право може да бъде носител на вещното право на строеж. То може да се отстъпва на физически лица, на юридически лица, на кооперации. Правото на строеж може да бъде съпритежание на две или повече лица и в такъв случай за него ще важат съответно правилата за съсобствеността. Предмет на правото на строеж може да бъде и строеж под повърхността на земята. Ако суперфициарът построи повече от уговореното, например вместо сграда на два етажа построи и трети етаж, построеното в повече по силата на приращението се придобива от собственика на земята. Вещното право на строеж включва следните правомощия:

• Право да се построи и държи сграда в чужд имот. То се свежда до правото да се извърши строителство. Това правомощие трябва да се упражни в петгодишен срок. То се погасява по давност, ако не бъде упражнено в този срок.
• Изключително право на собственост върху постройката. С извършване на строежа носителят на ВПС автоматично става собственик на постройката. Собственикът на земята няма никакви право върху постройката.
• Право да се ползва чуждата земя. Носителят на правото на строеж има и допълнително правомощие да ползва чуждата земя, доколкото това е необходимо за използване на постройката. Например, да си направи пътека за преминаване, да складира материали за строежа и т.н.

Учредяване на право на строеж

Учредяването на право на строеж може да стане чрез различни правни актове. Съгласно чл. 55 от ЗС, вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Най-често правната сделка ще е отделен договор – за учредяване на право на строеж. И понеже сделката има за предмет недвижим имот, съгласно чл.18 ЗЗД, тя трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт, като условие за нейната действителност. Учредяването на право на строеж върху държавна или общинска земя по начало е възмездно и се осъществява чрез провеждане на търг. Учредител или страна по договора за отстъпване право на строеж може да бъде само собственикът на земята. Приобретател на право на строеж може да бъде всеки правен субект – физическо или юридическо лице. Право на строеж може да се придобие и по давност. Принципната възможност да се придобие по давност ВПС следва от чл.85 от ЗС, който постановява, че разпоредбите за придобиване на право на собственост върху недвижим имот по давност важат за придобиване по давност и на други вещни права върху такъв имот. Доброволната делба е друг способ за придобиване на право на строеж. При съсобственост на застроен имот, съсобствениците могат да си поделят имота така, че един от тях да придобие само собствеността върху постройката, а собствеността върху земята да остане за другия собственик. Щом земята и постройката принадлежат на различни лица, възниква право на строеж. Понеже делбата е доброволна, достатъчна е писмена форма с нотариална заверка на подписите.

Право на строеж може да се учреди и чрез завещание. Така например, наследодателят може да завещае правото на собственост върху земята в полза на един от наследниците, а право на строеж в полза на друг. Известно е, че освен административни правоотношения, административните актове могат да породят и гражданскоправни последици. С такива последици може да се учреди и право на строеж. В посочените по-горе случаи отстъпването на право на строеж върху държавна или общинска земя се осъществява чрез смесен фактически състав /административен акт плюс договор/.

Прекратяване на правото на строеж

Правото на строеж може да се прекрати с различни правни способи – с изтичане на уговорения срок, по давност, с отказ от право на строеж, прехвърляне право на строеж и други. Член 65 от ЗС дава възможност ВПС да се учреди с определен срок. След изтичане на уговорения срок собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята по силата на чл.65 от ЗС. Досегашния собственик няма право на обезщетение за подобренията, направени в чуждия имот. Съгласно чл.67 от ЗС, ВПС се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на пет години. Всъщност, това не е погасителна давност, защото се загубва самото право на строеж, но по практически съображения към този срок ще се прилагат правилата за погасителна давност, установени в чл. 115-120 ЗЗД. Началният момент на давността, това е моментът на придобиване на правото на строеж – датата на договора, на административния акт или разрешението за строеж. От този момент суперфициарът трябва да получи и фактическа възможност да започне строителните работи в чуждата земя. Ако, например собственикът не го допусне да строи, давността няма да започне да тече. Относно въпроса какво се разбира под упражнено право на строеж има две становища – според едното обектът трябва да бъде изграден в груб вид, т.е. в основни линии; според другото – достатъчно е да е налице одобрен архитектурен проект и издадено разрешение за строеж. Според новите правила на ЗУТ, строителство се извършва въз основа на разрешение за строеж, което се издава не само за строеж в собствен имот, но и на лица, на които е учредено право на строеж. То губи правното си действие, ако в 3 – годишен срок строежът не е запичнал или когато в продължение на 5 години от издаването му не е завършен грубият строеж, включително покривът на сградата. Известно е, че правото на собственост не се погасява по давност, нито исковете за неговата защита. Но ето, че ограничени вещни права се прекратяват по давност, като при това се смесват функциите на придобивната и погасителната давност. Погасителната давност се свързва с не упражняване на правото на иск, а придобивната – с упражняването на владелчески, фактически въздействия върху вещта. Правото на строеж не се учредява с оглед на личността, затова не се погасява със смъртта на своя носител. Правото на строеж може да се прекрати чрез отказ, чрез едностранно волеизявление на неговия носител. Право на строеж може да се учредява и при съсобственост върху парцел. Съсобственост върху парцел може да възникне при регулация, чрез която се сливат парцели, при наследяване и чрез правна сделка. При сгради в режим на етажна собственост, построени върху държавна или общинска земя, може да се учредява право на строеж за самостоятелен обект или право на надстрояване, без да се иска съгласие на лицата, на които първоначално е била учредено право на строеж.

Право на надстрояване и пристрояване – ПНП

Правото на надстрояване и пристрояване е сравнително ново явление, наложено от нуждите по най-ефективен начин да се застрояват поземлените имоти; то е икономически изгодно, защото се осъществява в съществуваща сграда и не се налага да се извършват ред подготвителни работи – прокарване на водопроводи, канализация и пр. Правото на надстрояване и пристрояване според едни е разновидност на правото на строеж, според други – то е самостоятелно вещно право. Характерните белези на ПНП се свеждат до следното:

• ПНП предполага налична, построена сграда;
• НП е вид строителна дейност, чрез която се извършва застрояване във височина на съществуваща сграда или към нея неделимо се пристроява друга сграда, респективно определено помещение;
• Носителят на ПНП става собственик на надстроения /пристроения/ обект;
• Носителят на ПНП придобива и идеални части от терена на заварената сграда;
• Носителят на ПНП придобива и идеални части от общите части на сградата.

ПНП е право на едно лице да надстрои или пристрои заварена сграда, собственост на друго лице /лица/, с етаж или свързана неделимо с нея пристройка, заедно със зимничните и таванските помещения, като стане изключителен собственик и така надстроените или пристроени функционално обособени обекти и собственик със съответен дял в общите части на сградата и носител на съответна част от правото на строеж.

Субект, носител на ПНП, може да бъде както физическо, така и юридическо лице. То е външно за собственика или за етажната собственост лице. Въпреки някои особености, неговото съдържание е еднотипно с това на правото на строеж. Така носителят на ПНП има същите правомощия – да извърши строителството /надстрояване и пристрояване/ на обособен обект; след надстрояването или пристрояването той става изключителен собственик на реално обособения обект; може да ползва чужда земя, върху която е построена сградата. Наред с това той придобива и дял в общите части на сградата и съответна част от съществуващото право на строеж.

Учредяване и прекратяване

ПНП се учредява от собственика на земята, или на изградената постройка. Така например право на надстрояване и пристрояване върху недвижим имот, изграден върху държавна земя /съответно общинска/ се учредява със заповед на областния управител /съответно кмета/ след провеждане на търг, като въз основа на търга се сключва договор. ПНП може да се учреди и в полза на собственици на жилища в жилищни сгради, построени върху държавна или общинска земя или в полза на техни пълнолетни низходящи, ако са с незадоволени жилищни нужди. За учредяване на ПНП на съществуваща сграда в режим на етажна собственост или при съсобственост на строителен парцел е необходимо съгласието на етажните собственици, респективно на съсобствениците. Когато ПНП се учредява върху имот, който е държавна или общинска собственост нотариална форма на договора не е необходима. Достатъчна е писмена форма. Договорът обаче подлежи на вписване. Когато ПНП се учредява от физически или юридически лица, сделката се извършва във формата на нотариален акт. При отстъпване  право на надстрояване и пристрояване върху съсобствен имот и ако сградата е в етажна собственост, освен договора в нотариална форма с останалите собственици е необходима и декларация-съгласие с нотариална заверка на подписите от всички собственици в етажната собственост. ПНП може да се придобие и по давност – чрез фактическо упражняване на действия, съставляващи съдържанието на това вещно право. ПНП може да се придобие и по силата на съдебно решение с конститутивен иск. Например чрез съдебно решение по чл.19 ЗЗД, с което предварителният договор за прехвърляне или учредяване на ПНП се обявява за окончателен.

Доколкото ПНП е разновидност на правото на строеж, към него намират съответно приложение и правилата за прекратяване на правото на строеж. Така ПНП се прекратява с изтичане на уговорения срок. То може да се прекрати и по давност, ако не се упражни в продължение на пет години, както и чрез едностранно волеизявление – чрез отказ. ПНП обаче не се прекратява, ако част от постройката, например надстроения етаж погине – носителят на ПНП отново може да извърши надстрояването, без да му се учредява ПНП. Всички разходи за надстрояване или пристрояване на заварената сграда, включително тези за укрепване на сградата, например на основите, носещите конструкции и др. са за сметка на носителя на ПНП. Собствениците на обекти в сградата не участват в тези разходи. Носителят на ПНП трябва да поеме и евентуално разходите по преместване и осигуряване с временно жилище на обитателите, ако това се налага с оглед строежа, както и отстрани всички повреди, които строителната дейност е причинила.

Право на подстрояване – право на строеж под нивото на земята.

б) уредба в ЗС, ЗУТ, ЗДС, ЗОС;

ЗС

Чл. 63. Собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на постройката.

Също така собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка.

Собственост върху постройка,отделно от земята под нея, може да се създаде и чрез доброволна делба.

Чл. 64. Собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго.

Чл. 65. Когато правото на собственост върху постройка е установено със срок, след изтичането на срока собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята.

Чл. 66. (Ал. 1, предишен текст на чл. 66, ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Собственикът на постройката може да я продаде на трето лице при съответно приложение разпоредбите на чл. 33.

(Ал. 2, нова – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго.

(Ал. 3, нова – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Предмет на правото на строеж може да бъде и строеж под повърхността на земята.

(Ал. 4, нова – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Право на надстрояване и право на пристрояване се учредява за надстрояване, съответно пристрояване на съществуваща сграда.

Чл. 67. (Ал. 1, изм., ДВ, бр. 31 от 1990 г.) Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.

(Ал. 2, отм., ДВ, бр. 33 от 1996 г.).

 

ЗУТ

УЧРЕДЯВАНЕ И ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ПРАВО НА СТРОЕЖ

Чл. 180. (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Правото на строеж в поземлен имот, се учредява в съответствие с влязъл в сила подробен устройствен план или виза за проектиране, издадена от главния архитект на общината (района) в предвидените от закона случаи.

Чл. 181. (1) Правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж.

(2) (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) След завършване на сградата в груб строеж, констатирано с протокол на общинската (районната) администрация, предмет на прехвърлителна сделка може да бъде построената сграда или самостоятелни части от нея.

Чл. 182. (1) (Предишен текст на чл. 182, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Строежи в чужд урегулиран поземлен имот имат право да извършват лицата, в полза на които е учредено право на строеж или право на надстрояване или пристрояване на заварена сграда, както и строежи под повърхността на земята.

(2) (Нова, ДВ, бр. 65 от 2003 г.; доп., бр. 107 от 2003 г.) Строеж в чужд поземлен имот и строеж под повърхността на земята в чужд поземлен имот имат право да извършват и лицата, в полза на които е издадена заповед по чл. 193, ал. 3 и 4 или е учреден сервитут по чл. 64 и § 26 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за енергетиката. На същите се издава разрешение за строеж по чл. 148.

Чл. 183. (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.)

(1) В съсобствен урегулиран поземлен имот може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици въз основа на договор в нотариална форма с останалите собственици.

(2) Надстрояване или пристрояване на сграда – етажна собственост, се разрешава въз основа на договор за учредяване на право на надстрояване или пристрояване със собственика на урегулирания поземлен имот в нотариална форма и декларация-съгласие с нотариална заверка на подписите от всички собственици в етажната собственост.

(3) Когато държавата или общината е съсобственик на урегулиран поземлен имот, договорите по ал. 1 и 2 се сключват в писмена форма. Когато държавата или общината е собственик на имот в сграда – етажна собственост, съгласието по ал. 2 е в писмена форма. Условията и редът за сключване на договорите от държавата и общините по ал. 1 и 2, както и за даване на съгласие по ал. 2, се определят съответно с правилника за прилагане на Закона за държавната собственост и с наредбата по чл. 8, ал. 2 от Закона за общинската собственост.

Чл. 184. (Отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.).

Чл. 185. (1) Не се иска съгласието на останалите собственици на етажната собственост при преустройства на собствени обекти, помещения или части от тях, когато:

1. не се променя предназначението им;

2. не се отнемат общи помещения и площи или части от тях и не се променя предназначението им;

3. не се изменят съществено общите части на сградата;

4. се свързват вътрешни инсталации с общи мрежи, преминаващи през или до делителната стена или през обслужващи помещения по една вертикална ос;

5. се прекарва нова инсталация през обща част, която не засяга помещения на отделни собственици;

6. (нова, ДВ, бр. 65 от 2004 г.) се променя предназначението на обекти, разположени в нежилищни сгради;

7. (нова, ДВ, бр. 103 от 2005 г.) преустройството се извършва при условията на чл. 38, ал. 5 и 6.

(2) В случаите извън тези по ал. 1 се изисква решение на общото събрание на собствениците, взето по установения ред, и изрично писмено съгласие на всички собственици – непосредствени съседи на обекта, а когато се завземат общи части – съгласието на всички собственици, изразено с нотариална заверка на подписите.

(3) (Нова, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Когато с проекта за преустройство се предвижда присъединяване на обща част в сграда – етажна собственост, към самостоятелен обект в етажната собственост или създаване на самостоятелен обект от обща част на сграда – етажна собственост, се сключва договор за прехвърляне на собственост в нотариална форма с останалите собственици в етажната собственост. Въз основа на одобрения проект и на договора се издава разрешение за строеж.

(4) (Нова, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Държавата и общините сключват договори по ал. 3 при условия и по ред, определени съответно с правилника за прилагане на Закона за държавната собственост и с наредбата по чл. 8, ал. 2 от Закона за общинската собственост.

(5) (Предишна ал. 3, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Преустройството по ал. 1 и 2 се допуска само ако не може да се намери друго техническо решение и отговаря на архитектурните, строително-техническите, санитарно-хигиенните и противопожарните правила и нормативи и се извърши по начин, най-благоприятен за засегнатия имот.

(6) (Предишна ал. 4, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) В случаите по ал. 1 и 2 собственикът на преустроените помещения е длъжен да отстрани всички повреди, причинени във връзка със строителните работи, като се прилага чл. 210.

(7) (Нова, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Преустройството по ал. 3 се отбелязва в кадастъра, а договорите по ал. 3 и 4 се вписват в имотния регистър.

Чл. 186. (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.)

(1) Изменение на съществуващи общи инсталации или прокарване на нови инсталации в съсобствени сгради или в сгради – етажна собственост, се извършва с изрично писмено съгласие на всички съсобственици, съответно собственици в етажната собственост.

(2) Инсталация за централно отопление или газоснабдяване в съсобствена сграда или в сграда – етажна собственост, се прокарва с изрично писмено съгласие на не по-малко от 2/3 от всички собственици.

Чл. 187. (Отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.; нов, бр. 61 от 2007 г.)

(1) С подробни устройствени планове в части от урегулирани поземлени имоти – в партерното ниво на сгради в режим на средно или високо свързано застрояване, разположени по външните регулационни линии, могат да се предвиждат разширения и връзки с тротоара на прилежащата улица като пешеходни проходи, колонади и пасажи за улесняване на пешеходния достъп в дълбочина на квартала или по протежение на улицата.

(2) Обектите по ал. 1 не могат да надвишават 30 на сто от застроената площ на сградите.

(3) Собствениците на урегулирани поземлени имоти и сгради не могат да препятстват или да ограничават масовия пешеходен достъп до обектите по ал. 1.

(4) Обекти по ал. 1 могат да се предвиждат и чрез изменение на действащите подробни устройствени планове по реда на чл. 135, ал. 5.

(5) Собствениците на урегулирани поземлени имоти и сгради по ал. 1 се обезщетяват еднократно от общината по реда на чл. 210.

Чл. 188. (Отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.; нов, бр. 61 от 2007 г.)

(1) С подробни устройствени планове може да се предвижда застрояване под и над улици и други открити пространства.

(2) Собствениците на строежите под или над улиците и други открити пространства са длъжни да осигуряват възможност за безпрепятствена експлоатация и поддръжка на обектите по ал. 1 и на съпътстващата ги инженерна инфраструктура. Строежите не могат да влошават условията за ползване или застрояване на обектите по ал. 1.

(3)  Строежите под улица и други открити пространства се свързват с един или повече от граничещите с улицата квартали чрез подходи в урегулирани поземлени имоти, сгради или в прилежащата тротоарна площ, които са част от плана за улична регулация. Строежите се нанасят в кадастъра с идентификатор и се вписват в имотния регистър в самостоятелна имотна партида.

(4) Строежите над улица и други открити пространства могат да се свързват със срещуположни нежилищни сгради.

(5) Строежите под и над улици или други открити пространства, собственост на общините или държавата, се извършват въз основа на учредено право на строеж по реда на Закона за общинската собственост или на Закона за държавната собственост.

Чл. 189. (Отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.; нов, бр. 61 от 2007 г.)

(1) Със специализирани подробни устройствени планове може да се предвижда подземно строителство на транспортна техническа инфраструктура и съпътстващите я елементи, публична собственост на държавата или на общините, които не са свързани с намиращите се на повърхността поземлени имоти и полуподземни и надземни строежи.

(2) Заинтересовани лица по тези планове са собствениците и носителите на ограничени вещни права върху поземлени имоти и полуподземни и надземни строежи, разположени непосредствено над подземните строежи по ал. 1.

(3) Подземните строежи по ал. 1 не могат да влошават условията за ползване или застрояване на поземлените имоти на повърхността.

(4) Собствениците и носителите на ограничени вещни права върху поземлени имоти и полуподземни и надземни строежи, разположени непосредствено над подземните строежи по ал. 1, се обезщетяват еднократно от собственика на подземния строеж, преди започване на строителството, по реда на чл. 210.

ЗОС

Чл. 37.  (Изм. и доп. – ДВ, бр. 96 от 1999 г., изм., бр. 101 от 2004 г.) (1) Право на строеж върху имот – частна общинска собственост, се учредява след решение на общинския съвет от кмета на общината чрез търг или конкурс и съобразно предвижданията на влязъл в сила подробен устройствен план.

   (2) В условията на търга или конкурса може да се предвиди заплащането на цената на правото на строеж или на част от нея да се извърши с равностоен имот в новопостроената сграда.

   (3) Когато правото на строеж е учредено за определен срок, след изтичането на срока, за който то е учредено, общината придобива безвъзмездно собствеността на построения обект.

   (4) Правото на строеж се учредява без търг или конкурс след решение на общинския съвет, прието с мнозинство повече от половината от общия брой на съветниците, по ред, определен в наредбата по чл. 8, ал. 2, на:

1. граждани с жилищни нужди, установени по реда на наредбата по чл. 45а, ал. 1 – за строеж на жилищна сграда;
2. юридически лица на бюджетна издръжка;
3. религиозни институции, регистрирани съгласно Закона за вероизповеданията, или на техни местни поделения за обредни, молитвени или богослужебни домове за публични религиозни обреди и служби, за храмове и манастири;
4. други лица, когато това е предвидено в закон.

   (5) Безвъзмездно право на строеж може да се учредява след решение на общинския съвет, прието с мнозинство две трети от общия брой на съветниците.

   (6) Безвъзмездно право на строеж може да се учредява след решение на общинския съвет, прието с мнозинство повече от половината от общия брой на съветниците, по ред, определен в наредбата по чл. 8, ал. 2, на:

1. юридически лица на бюджетна издръжка;
2. религиозни институции, регистрирани съгласно Закона за вероизповеданията, или на техни местни поделения за обредни, молитвени или богослужебни домове за публични религиозни обреди и служби, за храмове и манастири;
3. други лица, когато това е предвидено в закон.

(7) Въз основа на резултатите от търга или конкурса, съответно – на решението на общинския съвет, кметът на общината издава заповед и сключва договор.

   Чл. 38.  (Доп. – ДВ, бр. 96 от 1999 г., изм., бр. 101 от 2004 г.) (1) Право на надстрояване и/или на пристрояване на сграда – частна общинска собственост, или на сграда, построена върху имот – частна общинска собственост, се учредява при условията и по реда на чл. 37, ал. 1.

   (2) Право на надстрояване и/или на пристрояване на сграда, построена върху имот – частна общинска собственост, се учредява от кмета на общината без търг или конкурс на собственика на сградата, както и на собственици на жилища в сгради – етажна собственост, или на техни сдружения, по ред, определен от общинския съвет в наредбата по чл. 8, ал. 2.

   (3) Безвъзмездно право на надстрояване и/или на пристрояване може да се учреди при условията на чл. 37, ал. 5 и 6.

   (4) Въз основа на резултатите от търга или конкурса, съответно – на решението на общинския съвет, кметът на общината издава заповед и сключва договор.

ЗДС

Чл. 58. (1) (Изм. – ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Право на строеж върху имот – частна държавна собственост, се учредява безсрочно или за определен срок със заповед на областния управител.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 124 от 1998 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 32 от 2005 г.) Право на строеж се учредява възмездно от областния управител по местонахождението на имота след провеждане на търг при условия и по ред, определени от Министерския съвет. В условията на търга може да се предвиди заплащането на правото на строеж да се извърши чрез равностойно имотно обезщетение в новопостроената сграда на база оценка, извършена от независим оценител.

(3) Въз основа на заповедта областният управител сключва договор.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 32 от 2005 г.) Въз основа на решение на Министерския съвет областният управител учредява на ведомства безвъзмездно право на строеж.

(5) (Нова – ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Когато учреденото право на строеж е с определен срок, след изтичането на срока, за който е учредено, построеният обект преминава безвъзмездно в собственост на държавата.

Чл. 59. (1) Право на надстрояване или пристрояване върху недвижим имот, изграден върху държавна земя, се учредява при условията и по реда начл. 58.

(2) Правото на надстрояване и пристрояване на съществуващи жилищни сгради, изградени върху държавна земя, се учредява на собствениците на жилища в тези сгради или на техни пълнолетни низходящи, ако са с незадоволени жилищни нужди, без търг по цени, определени от Министерския съвет.

Чл. 60. (Изм. – ДВ, бр. 104 от 1996 г., изм. – ДВ, бр. 32 от 2005 г.) Договорите за учредяване на ограничени вещни права върху имоти – частна държавна собственост, се вписват в службата по вписванията по местонахождението им.

в) различия в четирите видове суперфиция

Извеждат се от изложеното в подточка а).

г) погасяване

Правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.

 

 

16. Вещни права върху чужда вещ – сервитути:

а) сервитути – същност и видове;

б) правна уредба в ЗС, закона за водите, закона за енергетиката и др.;

в) право на ползване;

г) договор за аренда според Закона за аренда в земеделието.

 

а) сервитути – същност и видове

Според легалните определения поземления сервитут е тежестта, наложена върху недвижим имот, наречен служещ имот в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който принадлежи на друг собственик. В действителност сервитутното право като вещно право принадлежи не на господстващия имот, а на собственика на този имот.

 Той е субект на сервитутното право, затова сервитутът се определя като вещно право на ограничена власт върху чужд имот принадлежащо на собственика на друг недвижим имот и представляващо изгода за използване на този имот.

 Тази изгода може да се състои в право да се използва чуждият недвижим имот или да се изисква да не се извършват определени действия в него, или пък да се изключи упражняването на право, произтичащо от собствеността върху обременения имот.

В закона няма уредено сервитутно право с едно единно съдържание, нито пък са определени ограничен брой сервитутни права. Сервитутът е отношение не между 2 имота, а правоотношение между собствениците на недвижими имоти. От друга страна сервитутът като абсолютно субективно право създава задължения и за всяко трето лице да се въздържа от въздействие върху обременения и господстващия имот, с които се пречи на упражняването на правомощията на носителя на сервитутното право. Сервитутът има известно сходство с така наречените ограничения на собствеността – да не се засаждат дървета на определено разстояние от имота на съседа и т.н.

Обект на сервитутно право може да бъде само недвижим имот. За да има сервитут е необходимо съществуването на 2 имота – един който се обременява и друг, заради ползването на който се учредява сервитутното право. Необхосимо е двата имота да са реално съществуващи. По това сервитутът се отличава от правото на строеж, което може да се учреди и преди сградата да е построена. Освен това двата имота трябва да принадлежат на различни лица. Не е необходимо двата имота да са винаги съседни, въпреки че най-често това е така. Важното е имотите да се намират в обективна зависимост и единият да не може да се използва пълноценно според своето предназначение без да се обременява другия и без да се ограничават правата на собственика на служещия имот.

Сервитутното право няма личен характер. То следва вещта, имота. Затова ако собствеността на господстващия имот се прехвърли, заедно с нея преминава и сервитута в полза на новия собственик. Ако се смени собственика на служещия имот, новият собственик също ще трябва да търпи ограниченията. В този смисъл сервитутът е едно акцесорно ограничено вещно право. Сервитутът трябва да се осъщестява с оглед нуждите на собственика на господстващия имот, но не и за трети лица – например оттам да преминава цялото население. Сервитутът дава право да се упражнява фактическа власт върху чужда вещ. Тя може да се изрази в положителни активни действия върху служещия имот или във възможността да се иска от собственика на служещия имот да не извършва определени действия. Сервитутът обаче не може да се състои в действия на собственика на служещия имот. Като абсолютно вещно право сервитутът е противопоставим на всяко трето лице. Той може да се брани с вещни искове – ревандикационен, негаторен или установителен. Но тъй като сервитутното право е акцесорно, не би могло да се предяви ревандикационен иск, отделно от ревандикацията на господстващия имот.

Сервитутът е неделимо вещно право. То е вещна тежест върху всяка част от служещия имот, затова ако служещия имот се раздели например при наследяване, той остава да тежи върху целия имот, а и върху всяка част от него, освен ако сервитутът не е учреден за точно определено място на имота. Сервитутът си остава неделимо право и при проява на съсобственост на господстващия имот.

Сервитутите нямат обособена правна уредба, а това затруднява тяхната класификация. Несъмнено е обаче, че вън от уредените в законодателството случаи, собствениците на недвижими имоти могат да уговарят различните видове сервитути – това следва то свободата на договаряне. Според начина на учредяване, сервитутите могат да се разграничат на законни и доброволни /договорни/. Законни са сервитутите, които са установени с правна норма. Но те не възникват автоматично по силата на закона. Те само дават право на собственика на господстващия имот с едностранно искане пред компетентен държавен орган, последният да му учреди конкретно сервитутно право. От тази гледна точка, правото да се иска учредяване на законен сервитут по своята същност се явява особен вид субективно потестативно право. Доброволни или договорни са сервитутите, които се учредяват по волята на собствениците на недвижими имоти.

Според съдържанието, сервитутите могат да бъдат положителни и отрицателни. Положителните сервитути дават възможност да се извършват положителни активни въздействия върху обременения имот. Например да се преминава през него, да се прокара водопровод. При отрицателните сервитути, носителят на сервитутното право не извършва никакви въздействия върху чуждия имот. Той има право само да иска от собственика на служещия имот да не извършва определени действия в своя имот – да не строи на определено разстояние от граничната линия, да не засажда дървета над определена височина.

Според характера на въздействията, съставляващи съдържанието на сервитутите, последните могат да се класифицират на прекъснати и непрекъснати. При прекъснатите сервитути носителят на сервитутното право извършва отделни, повтарящи се въздействия върху чуждия имот – право на преминаване. Непрекъснати са например сервитутите, които дават право да се прекара и държи в чуждия имот водопровод, канализация и др.

С оглед на това дали фактическата власт, в която се изразява сервитутът има видими признаци, сервитутите могат да се разграничат на видими ш невидими. Видими са например положителните сервитути – право на преминаване, на прокарване на водопровод, невидими пък са отрицателните сервитути – да не се строи.

Учредяване и прекратяване

Сервитутите могат да се учредяват с правна сделка, административен акт или да се придобият по давност. Да се учреди сервитут с правна сделка изрично не е уредено, но това следва от свободата на договаряне. И понеже се касае за вещно право, сделката трябва да бъде извършена в нотариална форма. Освен с договор, сервитут може да ес учреди с едностранна сделка – например завет. С административен акт се учредяват т.нар. законни сервитути. При тях законът не създава автоматично сервитутно право. Правната норма дава само възможност на собственика на господстващия имот да иска учредяване на определен вид сервитут. Учредяването става с административен акт, заповед, издадена от кмета на общината. Спорен е въпросът дали сервитутното право може да се придобие по давност. Необходимо е едно лице фактически да упражнява съдържанието на определено сервитутно право в продължение на 10, респективно 5 години. Касае се за придобиване чрез този способ на непрекъснати сервитути, като право на черпене на вода например.

Прекратяването на сервитута може да стане винаги по взаимно съгласие на страните по сервитутното правоотношение, а също и при неизпълнение на договорните задължения може да се развали договорът за учредяване на сервитут. Сервитутът се прекратява и с изтичане на определения срок, ако такъв е определен, или с отпадане на нуждата, например вече е прокаран път. Като ограничено вещно право сервитутът може да се прекратява по давност поради неупражняване в продължение на 5 години, съответно 10 години. Сливане в едно лице на качеството на собственик на господстващия и на собственик на служещия имот има аз последица прекратяване на сервитута. Такава хипотеза е възможна при наследяване. В тези случаи сервитутът се прекратява, тъй като не може да има сервитут върху собствен имот. Или пък при сливане на двата имота в един парцел по силата на влязъл в сила подробен устройствен план.

б) правна уредба в ЗС, закона за водите, закона за енергетиката и др.;

Обект на сервитутни права са недвижими имоти. Макар чл. 55 ЗС да говори общо за вещни права върху чужда вещ (движима или недвижима), практически сервитутът може да се реализира само върху недвижим имот. От общата маса на недвижимите имоти трябва да се изключат тези, които са държавна или общинска публична собственост. Те не могат да се обременяват с вещни права, което означава, че върху тях не могат да се учредяват сервитути.

Придобиването на сервитут по отношение на формата ще се подчинява на разпоредбата на чл. 18 ЗЗД – тя трябва да бъде нотариална. По отношение на административния ред както и при учредяване на сервитут върху държавна и общинска земя ще се спазват разпоредбите на ЗДС и ЗОС.

Закон за водите

ПОЗЕМЛЕНИ СЕРВИТУТИ, СВЪРЗАНИ С ВОДНИТЕ ОБЕКТИ

            Раздел I

Общи положения

Чл. 103.  (1) Поземленият сервитут е тежестта, наложена върху един недвижим имот, наречен служещ имот, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който принадлежи на друг собственик.

(2) Поземленият сервитут произтича от закона или от правна сделка.

(3) Поземлен сервитут може да се придобива по давност чрез 10-годишно упражняване.

Чл. 104.  (1) Сервитутите, които са установени от закона, имат за предмет обществена или частна полза.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 34 от 2001 г.) Сервитутите, установени за обществена полза, се отнасят до осигуряване на достъп за общо ползване на водните обекти – публична собственост, и до изграждане на необходимата за това инфраструктура, както и за поддържане в изправност на водностопански системи и съоръжения, предназначени за осигуряване на услугата за доставяне на вода за населението и за напояване.

Чл. 105.  Законните поземлени сервитути за частна полза са тези, които произхождат от положението на земите и правото на преминаване и водопрекарване.

Чл. 106.  При упражняване на сервитутите се спазват следните правила:

1. промяната на собствеността на имота не прекратява действието на сервитутите нито по отношение на господстващия, нито по отношение на служещия имот;
2. ако собственици на служещия имот са няколко лица, сервитут чрез правна сделка може да се учредява само със съгласието на всички съсобственици;
3. отстъпеният сервитут чрез правна сделка е задължителен за правоприемниците на собственика на служещия имот;
4. титулярят на сервитута е длъжен при извършване на необходимите действия за упражняването му да причини възможно най-малкото неудобство за собственика на служещия имот и да поеме необходимите за това разноски, освен ако не е уговорено друго;
5. сервитутите са неделими права; те могат да се упражняват изцяло в полза на всяка част от господстващия имот и тежат изцяло върху всяка част от служещия имот, дори ако имотите бъдат разделени;
6. сервитутът може да се използва само за нуждите на господстващия имот;
7. собственикът на служещия имот няма право да премества сервитута;
8. сервитутите, учредени чрез правна сделка, се погасяват:

а) при обективна невъзможност за упражняването им;

б) при обединяване на двата имота в резултат на правна сделка;

в) след изтичане на срока на договора;

г) след неупражняване в срок 10 години.

Чл. 107.  (1) Местната подсъдност на споровете по упражняване на сервитутите по тази глава се определя от местонахождението на господстващия и служещия имот.

(2) Обезщетенията по тази глава се определят според текущите пазарни цени.

Раздел II

Сервитути, произтичащи от положението на имотите

Чл. 108.  (1) Собствениците на разположените по-горе имоти нямат право да възпрепятстват естественото оттичане на водите и да утежняват понасяните във връзка с това ограничения от по-ниските имоти.

(2) Собствениците на по-ниските имоти са длъжни да приемат водата, която се оттича естествено от по-горните имоти.

Чл. 109.  (1) Ако бреговете или съоръженията за задържане на води в господстващия имот са в състояние, което не осигурява защита от влиянието на водите, собственикът му е длъжен да извърши необходимите строителни работи така, че собственикът на служещия имот да не претърпи никаква вреда.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 81 от 2000 г.) Ако задълженият собственик не извърши нужните строителни работи, собствениците на служещия имот, ако търпят вреда или ако са в опасност да претърпят вреда, могат да извършат необходимите работи в господстващия имот на свои разноски с предварително разрешение на съда след изслушване на заинтересуваните лица.

(3) Правилото по ал. 2 се прилага и когато в имот в резултат на изграждане на хвостохранилище, шламохранилище или насипище станат натрупвания, които променят течението на водите, и в резултат на това водата причинява или може да причини вреда на съседни недвижими имоти.

(4) Собствениците, участвали в разноските за извършване на необходимите работи за укрепване на брегове, ремонт на съоръжения или изчистване на натрупвания, имат право на обезщетение за вреди срещу лицето, което е причинило разрушаването на бреговете или съоръженията или образуването на натрупвания.

Чл. 110.  (1) Собственикът, през недвижимия имот на който минава водно течение, може да го ползва според изискванията на закона, без да нарушава същото право на собственика на по-ниско разположения недвижим имот.

(2) В случая по ал. 1 собственикът на по-ниско разположения имот може да извършва работи, с които се влияе върху естественото състояние на водния обект, според условията на разрешителното за водоползване и без да нанася вреда на собственика на по-високо разположения имот.

Чл. 111.  Собственикът на воден обект разполага с водите му, без да нанася вреди на съседни недвижими имоти.

Раздел III

Право на водопрекарване

Чл. 112.  (1) Всеки собственик е длъжен да даде право на водопрекарване през своя имот на всички, които имат постоянна или временна нужда от това.

(2) Ако се налага изграждане на тръбопроводи или съоръжения за водопрекарване, се определят сервитутни ивици с размер не по-голям от диаметъра на водопровода или размера на съоръженията, увеличен с 60 см, върху който не се разрешават строежи и засаждане на трайни насаждения.

(3) Правото на водопрекарване през чужд имот се учредява със споразумение на собствениците на господстващия и служещия имот, а ако такова споразумение не може да бъде постигнато – с акт на органа по чл. 52, ал. 1, т. 3 при спазване на процедурата на чл. 34 и 36, без да се постановява отчуждаване на засегнатия имот.

(4) Изпълнението на правата по акта на органа по чл. 52, ал. 1, т. 3 е допустимо само след заплащане на определеното обезщетение.

Чл. 113.  (1) Водопрекарването през чужд имот се осъществява по начин, съответстващ на релефа, при отчитане на съществуващи сгради и трайни насаждения.

(2) Собственикът на господстващия имот, в случая по ал. 1, е длъжен да заплати цената на земята, която ще се заеме, увеличена с една пета част, в допълнение към преките вреди и тези, които произтичат от разделянето на земята, ако се прокарва повърхностно течение.  За частта от земята, която ще се заеме от събирането на изкопаните земни маси, се заплаща половината от цената, увеличена с една пета.

Чл. 114.  Ако не е уговорено друго, за правото на водопрекарване се спазват и следните правила:

1. титулярят на правото на водопрекарване се задължава след изтичане на срока да възстанови първоначалното положение в съответния имот;
2. ако е необходимо да се извършат нови работи или да се измени количеството на протичащата вода поради изменение в разрешителното за водоползване, измененията по отношение тежестта на служещия имот не могат да се направят преди заплащане на дължимата сума за това;
3. собственикът на служещия имот има право да иска да се определи леглото на водата с поставяне на постоянни граници за сметка на титуляря на сервитута; последният е длъжен да изгради и необходимите съоръжения, ако собственикът на служещия имот няма свободен достъп до имота си вследствие на водопрекарването.

Чл. 115.  Собственикът, през имота на който преминават чужди води в резултат на упражняване на сервитут, може да си служи с тях според изискванията на закона, като поема припадащата се част от разноските за изграждане и поддържане на съоръженията, ако друго не е уговорено.

Закон за енергетиката

Чл. 64. (1) При разширение на съществуващи и при изграждане на нови въздушни и подземни електропроводи, топлопроводи и газопроводи в полза на енергийните предприятия възникват сервитути. Сервитутите по този закон се отразяват в кадастъра и се вписват при условията и по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър.

(2) Сервитутите по този закон са:

1. право на преминаване на хора и техника в полза на енергийното предприятие;
2. право на прокарване на въздушни и подземни електропроводи, топлопроводи и газопроводи в полза на енергийното предприятие;
3. ограничаване в ползването на поземлени имоти, прилежащи към енергийните обекти.

(3) При упражняване на сервитутите:

1. енергийното предприятие придобива право:

а) на прокарване на въздушни и подземни електропроводи, топлопроводи и газопроводи в полза на енергийното предприятие;

б) негови представители да влизат и да преминават през служещите имоти и да извършват дейности в тях, свързани с експлоатацията на енергийните обекти, включително право на преминаване на техника през служещите поземлени имоти във връзка с изграждането и обслужването на въздушни и подземни проводи;

2. в служещите поземлени имоти не се допускат:

а) извършване на застрояване или трайни насаждения в сервитутната ивица, определена в наредбата по ал. 9;

б) прокарване на проводи на други мрежи на техническата инфраструктура, с изключение на случаите, когато това е допустимо с нормативен акт, при спазване на съответните технически изисквания;

3. промяната на собствеността на имота не прекратява действието на сервитутите по отношение на господстващия и по отношение на служещия имот;
4. сервитутите са неделими права; те могат да се упражняват изцяло в полза на всяка част от господстващия имот и тежат изцяло върху всяка част от служещия имот и когато имотите бъдат разделени;
5. сервитутът може да се използва само за нуждите на господстващия имот;
6. собственикът на служещия имот няма право да премества сервитута.

(4) Сервитутите по ал. 2 възникват, когато:

1. има влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти, и
2. е изплатено еднократно обезщетение на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът.

(5) Титулярят на сервитута заплаща на собственика на земята еднократно обезщетение.

(6) Определянето на размера на обезщетенията по тази глава се извършва по реда на чл. 210 и 211 от Закона за устройство на територията.

(7) Упражняването на сервитутното право се извършва от енергийното предприятие съобразно техническите изисквания на наредбата по ал. 9.

(8) В случай че сервитутната зона попада в имот, за който в полза на енергийното предприятие е учредено право на строеж, сервитутът върху имота се уговаря в акта за учредяване право на строеж.

(9) Размерите, разположението и специалният режим за упражняване на сервитутите са индивидуални за различните видове енергийни обекти и се определят по ред и начин, предвидени в наредба на министъра на енергетиката и енергийните ресурси, министъра на земеделието и горите и министъра на регионалното развитие и благоустройството.

Чл. 65. (1) Размерът на обезщетението по чл. 64, ал. 5 се определя при прилагане на следните критерии:

1. площта на чуждия поземлен имот, включена в границите на сервитута;
2. видовете ограничения на ползването;
3. срок на ограничението;
4. справедливата пазарна оценка на имота или на частта от него, която попада в границите на сервитута.

(2) Независимо от обезщетението по ал. 1, енергийното предприятие дължи възстановяване на всички причинени вреди на имота или съответно парично обезщетение.

Чл. 66. Видът и местоположението на енергийните обекти и на площите на служещи поземлени имоти, включени в границите на сервитутите по този закон, се определят в общи и подробни устройствени планове.

Чл. 67. (1) Представителите на енергийните предприятия и длъжностните лица, които осъществяват контрол по този закон, могат да влизат и да преминават през чужди имоти и да извършват дейности в тях, свързани с експлоатацията на енергийните обекти или за контрол върху тях.

(2) Енергийните предприятия имат право безвъзмездно да използват мостове, пътища, улици, тротоари и други имоти – публична собственост, за прокарване, скачване, преминаване и поддържане на въздушни и подземни електропроводи, топлопроводи, газопроводи, водопроводи за енергийни цели и нефтопроводи, като осигуряват техническата безопасност и предприемат мерки за недопускане на щети.

(3) Енергийните предприятия ползват безвъзмездно части от сгради за монтиране на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ.

(4) Собствениците на имотите по ал. 1 – 3 имат право на обезщетение за нанесени щети.

Чл. 68. (1) Когато собственикът, ползвателят или наемателят на имота извърши неразрешено застрояване, заграждение, засаждане или друго нарушение на режима за упражняване на сервитута, енергийното предприятие има право да сезира компетентните органи с искане за премахване на незаконните строежи за сметка на собственика, ползвателя или наемателя, ако последният не ги отстрани в срока, даден му от енергийното предприятие.

(2) В случаите по ал. 1 енергийното предприятие не дължи обезщетение за причинените вреди.

ЗУТ

Чл. 192. (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) (1) Право на преминаване през чужд поземлен имот се учредява с писмен договор с нотариална заверка на подписите.

(2) Когато не е постигнато съгласие между собствениците на поземлените имоти и друго техническо решение е явно икономически нецелесъобразно, правото на преминаване през чужди поземлени имоти се учредява със заповед на кмета на общината

в) право на ползване – ПП

В термина “право на ползване” се влага различно съдържание. Първо, с него днес се обозначава едно от вещните права върху чужда вещ. Второ, терминът ПП се употребява и в ЗЗД. Съгласно чл.228 от ЗЗД с договора за наема наемодателят предоставя на наемателя “една вещ за временно ползване”. В тези случаи отношенията, които възникват между страните по ползването на вещта, са облигационноправни, а не вещни правоотношения. Трето, с термина право на ползване се означава едно от правомощията на собственика по класическата римска триада. Вещното право на ползване се покрива до голяма степен със съдържанието на правото на ползване като правомощие на собственика, но за разлика то последното, то е самостоятелно вещно право и може да съществува независимо и наред с това правомощие. И четвърто, за право на ползване се говори в чл.33 от Закона за патентите – за отстъпване право на ползване. В тези случаи също не се касае до вещно право, а за ползване на нематериален творчески продукт на човешка дейност – предмет на патентни права.

Според чл.56 “правото на ползване” включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добивите от нея, без тя да се променя съществено.

То е ограничено вещно право да се използва чужда вещ съобразно нейното предназначение и да се получават добивите от нея без тя да се променя съществено. То има за предмет вещи, както недвижими така и движими. То обаче не може да се учредява върху потребими вещи, тъй като при ползване се засяга субстанцията им. Налага се мнението, че ПП върху съвкупност от вещи не може да се учредява, тъй като самата съвкупност не е вещ, не е годен обект на вещното право. Ако все пак върху такава съвкупност се учреди право на ползване, това ще бъде право на ползване върху всяка от вещите, влизаща в съвкупността. Затова ако една от вещите погине, ще се прекрати правото на ползване само върху нея. Налага се изводът, че правото на ползване може да се учредява само върху веществени обекти, влизащи в състава на имуществото на едно лице. Ако все пак се учреди някакво право върху търговско предприятие, например да се даде под аренда като цяло, то отношенията ще бъдат облигационноправни, а не вещноправни. На практика правото на ползване се учредява главно върху недвижими имоти – жилища, стопански обекти, магазини и др. съгласно чл.56 ПП включва правото да се ползва вещта съгласно нейното предназначение и да се получават добивите от нея. Но за да се ползва една вещ, е необходимо ползвателят да упражнява и фактическа власт върху нея, т.е. той има и право на владение. Тези характеристики показват сходство в правото на собственост и правото на ползване и са дали повод за дискусия относно разграничаването на правото на собственост и правото на ползване.

Правото на ползване като вещно право е абсолютно, то е противопоставимо на всички, включително и на самия собственик. Правото на ползване, за разлика то правото на собственост е срочно право. То е и неотчуждимо вещно право, учредява се с оглед на личността на ползвателя. Ползвателят не може да отчуждава своето право.

Права и задължения на ползвателя

Да се ползва вещта, да се получават добивите е невъзможно, ако ползвателят не упражнява фактическата власт върху нея. Както при всяко вещно субективно право, правомощието владение е съществен елемент от съдържанието на правото на ползване. Това не не владение по смисъла на чл. 68 от ЗС, ползвателят упражнява фактическа власт върху чуждата вещ, защото има права да я упражнява. Освен това липсва намерението да я държи като своя. Друг съществен елемент на ПП е правомощието ползване. Стопанският смисъл на ПП е да се използва вещта и да се получат добивите то нея. Според чл.56 вещта трябва да се използва според нейното предназначение. Предназначението може да бъде определено от физическия характер на вещта. Например, един кон не би трябвало да се унищожи и използва за храна; едно жилищно помещение да се използва за склад и т.н. Но предназначението може да бъде определено и с нормативен акт, например земеделска земя, строителен парцел. Предназначението може да бъде определено и с договор. И най-сетне предназначението може да се определи със съдебен акт, със съдебно решение по чл.288 от ГПК – например вилна сграда да се предостави за жилищни нужди. Правото на ползване може да се извършва лично от ползвателя или от членовете на неговото семейство. ПП обаче като цяло е непрехвърлимо. Ползвателят придобива всички плодове – естествени и граждански, например наемите от имота, ако той го отдаде под наем. Що се касае за придобиване на някои специфични плодове, като добив на полезни изкопаеми, въглища, инертни материали и др. следва да се има в предвид че те могат да бъдат публична държавна, респективно общинска собственост и върху тях могат да се дават концесии, т.е. да се учредява особено право на ползване, като в учредителния акт се определят и условията за придобиване на плодовете. ПП включва в своето съдържание и други правни действия. Така например ползвателят може да отдава под наем чуждата вещ в заем за послужване, влог и др. това са сделки на управление и те са допустими при ПП. Но сделки на разпореждане, включително ипотека и залог са недопустими. С учредяване на ПП възникват вещни правоотношения между неговия носител и всички други лица, включително и със собственика.

ПП е абсолютно вещно право и е противопоставимо дори на собственика. И той трябва да се въздържа от въздействия, които пречат на ползвателя да упражнява своето право.

Задължение на ползвателя е да плаща разноските, свързани с поддържане на вещта, с ползването, както и да плаща данъци, такси и др. преди всичко това са разноски по поддържане на вещта. Такива са необходимите разноски, тези без които вещта би погинала или би се повредила съществено. ползвателят няма право на обезщетение за тях от собственика, нито право на задържане. Ползвателят черпи облаги от вещта /плодовете/, затова в негова тежест са разноските, които той прави, за да получи добиви от същата вещ. Друг вид разноски са разноските, свързани с ползването. Тези разноски ще са най-често в категорията на подобренията. Ползвателят фактически осъществява правомощия на собственика. Той сам преценява и извършва подобрения с цел да получи добиви, които стават негова собственост. Не би било редно при това положение да се възлагат тези разноски в тежест на собственика, още повече че ПП често се отстъпва и безвъзмездно. След прекратяване на ПП това, което е направено върху чуждия имот по силата на чл.92 от ЗС, принадлежи на собственика. В тежест на ползвателя са и разноските за данъци и такси. Данъчно задължено лице, по смисъла на финансовото право обикновено е собственикът, респективно лицето реализирало определени доходи. Обаче съгласно ЗС ползвателят е длъжен да плаща данъците и таксите. Задължение на ползвателя е да застрахова вещта в полза на собственика и да плаща премиите по застраховката. При погиване на вещта собственикът ще бъде удовлетворен от сумата по застраховката. Ползвателят е длъжен да съобщава на собственика за всяко посегателство срещу собствеността. Носителят на ПП може сам да защити своето право и по този начин да защити и правата на собственика. Задължение на ползвателя е да върне вещта след прекратяване на ПП и то в състоянието, в което е приета, като се отчете разбира се овехтяването или изхабяването, които настъпват при нейната употреба според предназначението. Затова при предаване на имота /вещта/ се съставя опис.

Собственикът също има задължения във връзка с ПП. В ЗС те не са изрично изброени, но следват от съдържанието на ПП. По-характерни задължения на собственика са: да предаде владението, фактическата власт върху вещта, върху която е учредено ПП, защото без владение не може да се упражнява ПП, да съдейства при съставяне опис на имота, да не пречи на ползвателя да упражнява ПП, да защитава имота от посегателства, както и да понася разноските във връзка с петиторните искове.

Учредяване и прекратяване

Съгласно чл. 55 от ЗС “вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени от закона”. Тези способи важат и за придобиване на правото на ползване. ПП може да се учреди с отделен договор за учредяване на право на ползване или като клауза в друг договор, например дарение със запазване правото на ползване. ПП в някои случаи може да се учреди и с административен акт. Така например право на ползване върху земи от държавния поземлен фонд се учредява с акт на министъра на земеделието и горите. Право на ползване може да възникне и чрез конститутивни съдебни решения. Право на ползване възниква и при учредяване на търговско дружество, кооперация, друго юридическо лице, или гражданско дружество. В тези случаи обаче ПП възниква само върху недвижимите вещи, апортирани в дружеството. По давност може да се придобие право на ползване, ако едно лице през определен от закона срок фактически упражнява съдържанието на ограниченото вещно право на ползване. Такъв би бил случаят, когато се ползва чужда вещ, получават се добивите то нея, плащат се данъци, такси, застрахова се в полза на собственика, съобщава му се за всяко посегателство върху нея. Ако тези фактически действия се упражняват в определения от ЗС 5-годишен, респективно 10 годишен срок, може да се придобие вещното право на ползване по давност. Това е рядка хипотеза, защото трудно се различава владението на вещта от владението на нейното ползване. Разликата ще е в намерението.

Прекратяването се извършва на различни основания. ПП се прекратява с изтичане на уговорения срок. С изтичане на срока, ползвателят е длъжен да върне вещта на собственика и то в състоянието, в което я е приел. Той не отговаря обаче за изхабяването или овехтяването на вещта, произтичащо от обикновената й употреба. Ако е причинил по-големи вреди, дължи обезщетение на собственика. Правото на ползване се прекратява със смъртта на ползвателя. То има личен характер. По начало ПП не се наследява. Наследяване може да има при условията на чл. 35 от Закона за наследството, когато ПП е учредено със завещание плодоползване. Например завещано е право на ползване на един от наследниците, а на другите само голата собственост. ПП се прекратява и с погиване на вещта, тъй като в тези случаи поради липса на обект, върху който то може да се упражнява. Но ако погине само част от вещта и останалата част може да бъде използвана според нейното предназначение, ПП няма да се прекрати – то ще се упражнява върху останалата част. Съгласно чл.59 от ЗС, правото на ползване се погасява, ако не се упражнява в продължение на 5 години. Правото на ползване се учредява в интерес на ползвателя – да получава добивите от чуждата вещ. Затова, ако той не го упражнява, законът предполага, че няма интерес от правото на ползване и затова въздига бездействието на ползвателя в правопогасяващ факт. Едно от важните задължения на ползвателя е да не променя съществено чуждата вещ, да полага грижи за нея. Санкцията за неизпълнението на това ново задължение е предсрочно прекратяване на правото на ползване. Ползвателят трябва да е извършил действия, с които да застрашава вещта от разрушаване или повреждане или да не е изпълнил някои от своите съществени задължения като плащане на данъци, такси и др. освен това необходимо е и предупреждение. Не е необходима специална форма, но с оглед на доказването, то може да бъде отправено чрез нотариална покана. Ищец по този иск е собственикът, а ответник ползвателят, компетентен да разгледа иска е районният съд по местонахождението на имота. Искът е конститутивен – прекратява ПП. С отчуждаване на имота за държавни или общински нужди учреденото върху такива имоти ПП се прекратява. Държавата отговаря за ипотеки и други вещни тежести върху отчуждения имот до размера на дължимото обезщетение, а отчуждените имоти за мероприятия по ЗУТ се придобиват от държавата без всякакви тежести, следователно в тези случаи, ако има учредено ПП, то се прекратява.

г) договор за аренда

1.Понятие
            Арендата е съглашение, по силата на което едно лице (арендодател) предоставя за използване от друго лице (арендатор) земеделска земя или земеделска земя в комбинация със сгради и обслужващи движими вещи срещу цена (арендно плащане),която арендатора се задължава да заплати.

2.Характеристика
            Предмет на договора за аренда са само недвижими имоти и то само определена категория такива – земеделски земи.
Обемът на ползването, което получава арендатора обхваща възможността за стопанска експлоатация на вещта,за разлика от наема.
Арендата е винаги двустранен и възмезден договор.Той се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите и се вписва.  Договорът за аренда е винаги срочен -минималният срок е 4 стопански години и ако такъв не е изрично посочен се счита,че е минималният. Максимален срок няма.
3.Задължения на страните
            а.Задължения на арендодателя
1.Да предостави вещта
                    2.Да поддържа имота в надлежното състояние. Арендатора има стопанската експлоатация на вещта и затова понася всички ремонти, свързани именно със стопанската експлоатация. За арендатора остават ограничен кръг ремонти.
3.Да осигури необезпокоявано използване на имота (постига се чрез вписването)
            б.Задължения на арендатора
                    1.Да извършва арендното плащане (арендната вноска), което не подлежи на промяна. Арендното плащане може да има непаричен характер, за разлика от наемната цена, която винаги е парична сума. Друга разлика е, че арендното плащане се извършва след приключване на съответната стопанска година, като правилото е диспозитивно.
2.Да застрахова вещта за своя сметка
                    3.Да ползва имота, в смисъл на стопанска експлоатация, при запазване на предназначението му
                    4.Да върне имота при прекратяване на договора. Законът изисква при първоначалното предаване и при връщането на имота да се съставят описи, които да констатират фактическото му състояние. Ако описът е подписан и от двете страни, те не могат повече да го оспорват. Ако опис не е съставен е въведена оборимата презумпция, че имотът е предаден в надлежно състояние.
4.Прекратителни основания
                     1.По взаимно съгласие. Особеното е,че съгласието трябва да е във фор ма за действителност, т.е. както самия договор
2.Разваляне на договора. Особеното е,че не всяко неизпълнение е основание за разваляне. Небоходимо е при неплащане на арендната вноска,  забавата да е продължила повече от 3 месеца. Ако арендната вноска се плаща на части през стопанската година, е необходимо неплащането на две или повече такива части. Особеност има и в начина на разваляне на договора.  Поначало това става извънсъдебно,но ако договорът е сключен пожизнено или за повече от 10 години,развалянето става съдебно.
3.Едностранно волеизявление. Макар и срочен договорът за аренда може да се развали и с предизвестие, като срокът му е една стопанска година
4.Смърт или фактическа неспособност на арендатора. Наследниците му могат да продължат договора или да заявят,че го считат за прекратен с 3 месечно предизвестие

        5.Договорът за аренда, сключен без определен срок, може да бъде прекратен едностранно от всяка една от страните с писмено предизвестие, отправено след изтичането на четвъртата година. Ако не е уговорено друго, предизвестието е със срок две стопански години. То трябва да се отправи най-късно до изтичането на стопанската година, предшестваща началото на срока от две стопански години.

 

 

17. Държавна и общинска собственост:

а) същност, разграничение;

б) видове – уредба в Конституцията, ЗС, ЗДС, ЗОС;

в) придобиване по давност на държавни и общински имоти;

г) актове и тяхната правна сила. Оспорване. Актуване.

 

а) същност, разграничение, б) видове – уредба в Конституцията, ЗС, ЗДС, ЗОС

Отделната регламентация на обектите – държавна и общинска собственост, изисквана от Конституцията, не представлява отделно право на собственост, непознато на основния закон, или специфично вещно право, присъщо само на тези субекти – държавата и общината. Всъщност Конституцията урежда в чл. 17, ал. 2 едно голямо деление на правото на собственост, което има особено отношение към посочените по-горе субекти. Според цитирания член от Конституцията собствеността е публична и частна. Самото разграничение се прави в ЗДС и ЗОС, но още тук трябва да се подчертае, че само държавата и общините могат да притежават обекти, които са публична собственост. Те могат да имат обекти частна собственост, но по отношение на публичната собственост са единствените възможни носители.

Според разпоредбите на чл. 2, ал. 1 ЗС сред субектите на правото на собственост са посочени държавата и общините. Режимът на обектите държавна и общинска собственост се упежда от ЗДС и ЗОС.

Държавна собственост

Режимът на обектите държавна собственост е уреден в ЗДС. Отделни разпоредби има в Конституцията  и в някои други закони.

ЗДС не дава определение за двете форми на държавна собственост – публична и частна, а само изброява обектите на публичната собственост. Преди всичко това са обектите – изключителна държавна собственост според Конституцията. Те са посочени изчерпателно  чл.18, ал. 2 от  основния закон: ”Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост”. Към изключителната държавна собственост спада и континенталния шелф, и изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийни ресурси на тези морски пространства.

Освен изброените и посочени в Конституцията ЗДС въвежда още две категории обекти – публична държавна собственост.

Първата са имотите, предоставени на ведомствата в изпълнение на функциите им, и втора – имотите държавна собственост, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Общото за тези две групи е, че за разлика от указаните в Конституцията, те не са отнапред определени като държавна публична собственост. Ако един такъв обект загуби общественото си предназначение, той ще престане да бъде публична собственост. Имоти  – публична държавна собственост, които са престанали да имат това качество, се обявяват за имоти  – частна държавна собственост. Това става с решение на Министерския съвет. По същия начин се постъпва, когато имот – частна държавнасобственост придобие качеството на публична собственост. И в двата случая обаче се имат предвид само онези обекти, които са регламентирани в ЗДС като публична собственост. Обектите посочени в Конституцията, ще престанат да имат качество “публична собственост” само след нейното изменение. Всички държавни имоти, които не са публична собственост, са частна такава. Нещо повече – към частната държавна собственост спадат и плодовете,  приходите от вещите – държвавна публична собственост.

Не са държавна собственост вещите на търговските дружества и фондациите, дори държавата да е единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

Имотите, вещите – публична държавна собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се придобиват по давност и да се включват в имуществото на търговските дружества. Това на практика означава, че публичната собственост е извън гражданския оборот. Това ограничение се преодолява с чрез предоставяне на едно особено право на ползване върху тях – концесията. Материята е уредена в закона за концесията.

Имотите – публична собственост могат да се предоставята за безвъзмездно ползване на ведомствата и общините с решение на МС.

Имотите – публична собственост, не могат да се отдават под наем, да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно по договор с трети лица, както и да не се използват по предназначение. По изключение такива имоти могат да се отдават под наем или да се ползват съвместно с трети лица за срок до три години, при положение че се ползват съгласно предназначението им и не се препятства осъществяването на дейностите, за които са предназначени. При условията на закона за концесиите съществува по-либерален режим – концесионерът може да отдава под наем обект публична държавна собственост, или да го използва съвместно с трето лице, без да е ограничен от тригодишния срок.

Вещите частна държавна собственост се предоставят безвъзмездно за стопанисване и управление на юридически лица и други организации на бюджетна издръжка от областния управител по местонахождението им със съгласието на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Непредоставените се управляват от областния управител по местонахождението им. Отдаването под наем на вещи – частна държавна собственост, се извършва от областният управител или от ръководителя на съответното ведомство чрез търг или конкурс по ред, определен от МС. Без търг или конкурс такива имоти могат да се отдават под наем за здравни, образователни и хуманитарни дейности за социално задоволяване на нуждите на населението при същия ред. Пак по ред, определен от правителството, се предоставят имоти – частна държавна собственост, на политически партии и синдикални организации.

За разлика от вещите – публична държавна собственост, държавните имоти – частна собственост, подлежат на разпоредителни сделки. ЗДС визира следните разпоредителни сделки: продажба, замяна, делба на съсобствени недвижими имоти, учредяване на вещни права и безвъзмездно прехвърляне на правото на собственост или друго вещно право.

Договорът за продажба се сключва от областния управител, като самата продажба се извършва въз основа на негова заповед. Договорът се сключва в обикновена писмена форма и се вписва в службата по вписвания.

При продажба на движими вещи – частна държавна собственост, договорът се сключва между ръководителя на ведомството, на което са предоставени вещите и купувача.

Учредяването на вещни права върху недвижими имоти – държавна частна собственост, се извършва като се проведе търг или конкурс и с победителя се сключва договор от страна на областният управител, в чиято област се намира недвижимия имот. Законът за държавна собственост урежда право на строеж, право на надстрояване и пристрояване. Тези права могат да се учредят и безвъзмездно по ред определен от МС. Специално за правото на надстрояване и пристрояване съществува хипотеза за учредяване без търг – по цени, определени от МС, когато собстениците на сгради, изградени върху държавна земя (или техните непълнолетни низходящи) са  с незадоволени жилищни нужди.

Общинска собственост

Тя е уредена основна в ЗОС. В изложението ще бъдат посочени само разликите от режима на държавна собственост.

Регламентирането на общинската собственост се различава от това на държавната. Най-общо като общинска собственост в ЗОС са посочени и цялата инфраструктура, находищата на полезни изкопаеми и кариери от местно значение, имотите, придобити чрез отчуждителни производства до 01 юни 1996 година,  предназначени за жилищно строителство и обществени мероприятия на общините, жилищата и другите обекти, стопанисвани от общините до 01 юни 1996 година; обектите на инфрастуктурата с местно значение, както и находищата на инертни и строителни материали с такова значение. Общинска собственост са и горите, и земеделските земи, както и водите, водните обекти и водостопански системи, определени със закон. Към общинската собственост спадат и имотите, предоставени на общината със закон или от държавата; движимите и недвижими имоти, придобити със средства на общината или изградени с доброволен труд и парични средства от населението, както и имоти , придобити чрез отчуждаване по реда на ЗОС; даренията или завещани в полза на общината имоти.

След подробното изброяване на обектите на общинската собственост законът ги отграничава от други, които не са такава собственост. Не са общинска собственост сградите на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, изградени до 13 юли 1991 година (деня на влизане в сила на Конституцията). Както при държавната собственост, не са общинска собственост имотите на търговски дружества, дори ако общината е била единствения собственик на капитала.

Общинската собственост е публична и частна. Особеното в случая е, че в Конституцията  няма текст, който да обявява определени обекти за изключителна общинска собственост, както е при държвавната. Според него публична собственост са имотите,  предназначени за осъществяване на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация, и имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществените потребности от местно значение. Частна общинска собственост са всички други имоти. Плодовете от имоти – публична общинска собственост, са частна собственост.

Обявяването на определени имоти за публична общинска собственост става с решение на Общинския съвет. Ако са престанали да имат предназначението визирано в по-горния текст, те се обявяват от същия орган за частна общинска собственост.

в) придобиване по давност на държавни и общински имоти

Правният режим на публичната държавна и общинска собственост не се различава по същество. Имотите – публична собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се включват в имуществото на търговските дружества, както и да се придобиват по давност. За имотите – частна собственост, се прилагат общите разпоредби за собствеността , доколкото в ЗОС и в ЗДС не  е предвидено друго. От 01.06.1996 г. имотите частна държавна и общинска собственост могат да се придобиват по давност.

За издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка е необходимо да се приложат два вида декларации – от общината,  че имотът не е общински и от областен управител, че имотът не е актуван като държвавен.

г) актове и тяхната правна сила. Оспорване. Актуване.

Държавата установява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху недвижими имоти с акт за държавна собственост. Актът за държавна собственост е официален документ, но той няма правопораждащо действие. Той се издава от службите “Държавна собственост” към областните управители в три екземпляра . Първият се съхранява в самата служба, вторият се изпраща в МРРБ, а третия се дава на лицата, които стопанисват имота. Актовете за недвижими имоти – изключителна държавна собственост,  се съставят в два екземпляра от служба “Държавна собственост” на МРРБ. Първият се съхранява в МРРБ, а вторият се изпраща на съответния областен управител.

Когато едно лице има претенции по отношение на имот държавна или общинска  собственост то отправя молза за деактуване до областния управител или до кмета. Евентуалният отказ не е индивидуален административен акт, това всъщност е спор за собственост. Завежда се ревандикационен иск по чл. 108 ЗС.

Договорите, чрез които държавата придобива имоти и се разпорежда с имоти – частна държавна собственост, се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота.

Защитата на държавната собственост е уредена в чл. 80 на ЗДС. Това е една специфична защита, коята се позовава на административен акт на областния управител и е уредена както за публичната, така и за частната собственост. Всяка вещ – държавна собственост, коята се владее или държи без основание, коята се използва не по предназначение или пък нуждата от която е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител. Заповедта подлежи на обжалване по реда на АПК. Оспорването по административен ред не е предпоставка за да бъде оспорен акта по съдебен ред. Оспорването става пред съответния административен съд. При всяко положение на делото по искане на страна съдът може да допусне предварително изпълнение на административния акт при условията, при които то може да бъде допуснато от административния орган.

Общото ръководство и контрол относно придобиването, управлението и разпореждането  с обекти  – общинска собственост, се осъществява от Общинския съвет. Пак той със специална наредба определя конкретните пълномощия на кметовете. Общинските имоти на практика се управляват от кмета на общината. Кметовете сключват договорите за наем, и извършват разпореждането (продажба, замяна, договори за доброволна делба и други) с общински имоти (чл. 34 ЗОС).

Договорите, с които се прехвърля право на собственост или се учредяват други вещни права върху общински имоти, се сключват в писмена форма и се вписват в съответната служба по вписванията.

Правото на собственост върху имоти – общинска собственост, се установява с акт за такава собственост. Съставя се от службите “Общинска собственост” към съответната община. Актовете се съставят в три екземпляра, подписват се от длъжностното лице, което ги е съставило, и се утвърждават от кмета  на общината. Разпоредбите са еднакви както за имотите частна собственост, така и за тези, които са публична. Когато един имот престане да бъде общински, той се деактува.

Защитата на общинската собственост има същите преференции като държавната. Когато един имот се владее или държи без основание, той се изземва по заповед на кмета на общината, със съдействието на полицията. Заповедта може да се обжалва по реда на АПК. По административен ред актовете на кмета се обжалват пред областния управител.

 

 

19. Гражданскоправна защита на правото на собственост:

а) видове защита по българското право;

б) разграничение между петиторна и посесорна защита;

в) видове искове;

г) грешка и непълнота в кадастъра.

 

а) видове защита по българското право

Правото на собственост се ползва от три вида защита – гражданскоправна, наказателноправна и административноправна.

Правото на собственост е едно от най-важните субективни права. То по всички правни системи е признато и защитено от държавата. Правната защита на частната собственост у нас е конституционно прокламирана в чл.17 от Конституцията – тя е неприкосновена. Чл.2, ал.2 от ЗС установява принципа за равна закрила на всички форми на собственост. С оглед на реда за осъществяване на правната защита на вещни права може да се разграничи на извънсъдебна и съдебна. Извънсъдебна е защитата, която се осъществява по извънсъдебен ред. Такава е защитата по чл.86 от ЗС “не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост”. Тази своеобразна защита е продиктувана от обстоятелството, че държавната /общинската/ собственост служи за задоволяване на обществени, публични интереси.

Извънсъдебна е и административната защита. Тя се прилага само по отношение на държавна или общинска собственост. Когато един държавен или общински имот се владее или държи без основание, той се изземва въз основа на заповед на областния управител или кмета, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията.

Съдебна е защитата на ПС и на други вещни права, която се осъществява по съдебен ред. Съдебна е и наказателноправната защита. Тя се свежда до съдебно установяване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава пета от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужда вещ. Правото на собственост и други вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред с вещноправни, владелчески и с искове от облигационноправно естество – такива са например исковете на заемателя за връщане на заетата вещ, на наемателя, на влогодателя, за непозволено уреждане; неоснователно обогатяване и т.н.

б) разграничение между петиторна и посесорна защита

Вещноправната защита обхваща специално уредени от норми на вещното право искове – ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, иск за непълноти и грешки в кадастралния план, установителен иск. Тяхната защита има вещноправен характер и не бива да се смесва с посесорната защита – искове по чл. 75 и 76 от ЗС, които са искове за защита на владението. Посесорните искове по чл.75 и 76 от ЗС имат за цел да се възстанови владението върху вещта. При тези искове съдът не се интересува от права. По такива дела той установява само факта на владението и на нарушението. С владелческите искове се защитават фактически отношения. Собственикът може да предяви както вещен, така и владелчески иск, но във втория случай ще бъде улеснен в доказателствената част – необходимо е да докаже, че непрекъснато е владял вещта в продължение на най-малко шест месеца и факта на нарушението. Друго е при петиторните искове – ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници. При тях носителят на едно вещно право иска да се прекрати нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. Защитата тук се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане на ответника да преустанови нарушението. Затова ищецът трябва да докаже правото си на собственост или друго вещно право върху чужда вещ. Ако не успее да установи своето право, няма да получи защита. Освен това, посесорните искове се погасяват с кратка, 6 месечна давност, а петиторните не се изсрочват по давност. Именно поради различния характер на посесорните и петиторните искове те не могат да се съединяват в един процес. Посесорните искове се различават и от установителните искове по чл. 124 от ГПК. С последните се иска установяване съществуването или несъществуването на едно право. И понеже владението е факт, а не право, не може да има установителен иск за владение.

в) видове искове

Подсъдност

На окръжен съд като първа инстанция са подсъдни исковете за собственост и други вещни права с цена на иска над 50 000 лева. На районния съд – с цена на иска до 50 000 лева.

Установителен иск за собственост

Във вещното законодателство установителният иск не е уреден като способ за защита на собствеността, но като средство за защита на субективни права той е уреден в чл. 124 от ГПК и е допустим и за защита на вещни права. Чл. 124, ал.1 от ГПК дава право на всеки не само да предяви иск за да възстанови правото си, когато е нарушено, но и “да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това”. Този иск може да има за предмет всякакви права – вещни, облигационни, семейни, наследствени и др. търсената с него защита се изчерпва в силата на присъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. В областта на вещното право установителният иск е допустим, когато правото на собственост или друго ВП се оспорват, като неоснователно друго лице твърди, че има права върху същата вещ или отрича съществуването на тия права у собственика или у носителя на ограниченото ВП. Ищец може да бъде всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение. Ако инициативата се поеме от лицето, което твърди, че е собственик или че е носител на друго ВП и иска неговото съществуване да бъде съдебно установено, този иск се нарича положителен установителен иск. Ако искът се предяви от лицето, което отрича съществуването на спорното ВП, искът се нарича отрицателен установителен иск. Който твърди съществуването или отрича вещното право, трябва да се докаже пред съда своите твърдения. Със съдебното установяване на действителното правно положение се изчерпва защитната роля на установителния иск. Може да се каже, че установителният иск е субсидиарна форма на защита. Затова той е недопустим, когато ищецът може да се защити с осъдителен иск. Например ако спорната вещ е във владението на ответника, собственикът няма правен интерес да води установителен иск – такъв иск ще бъде отхвърлен като недопустим.

Ревандикационен иск

При ревандикационния иск има три елемента на доказване – собственост, чуждо владение и идентичност на имота.

Всяко вещно субективно право дава възможност на неговия носител за непосредствена власт, за въздействие върху определена вещ и възможност да се изисква от всички други лица да се въздържат от въздействия върху същата вещ. Правомощието владение е най-характерният белег на правото на собственост и другите вещни права. Затова лишаването на титуляра от правната възможност да упражнява фактическа власт, владение върху вещта е сериозно посегателство върху неговото право и ЗС му дава защита чрез ревандикационния иск по чл.108 от ЗС. Съгласно чл. 108 от ЗС “собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това”. Тук защитата на ПС се постига чрез защита на правото на владение като едно от основните правомощия на собственика. А то е предпоставка пълноценно да се упражняват и другите правомощия. Ревандикацията е това правно средство, което има за цел осъждане на лицето, което държи или владее чужда вещ и връщането й на собственика, който има право на владение върху нея. Ревандикационния иск по чл.108 от ЗС е уреден като вещен, собственически иск. Но с него може да се защитава не само правото на собственост. И ограничени вещни права, съдържащи правомощия на владение, могат да бъдат защитавани с ревандикационен иск. Така например и суперфициарът може да иска и връщане на имота, ако владението му е отнето, за да може да упражни другите правомощия на вещното право на строеж – да извърши строежа, да използва чуждата земя. И ползвателят е оправомощен, ако друго лице му отнеме владението. И сервитутни права могат да бъдат предмет на ревандикация, доколкото владението е необходимо за упражняване на съответното сервитутно право. С ревандикационен иск може да се защитава не само частна, но и държавна и общшинска собственост. Като вещен иск той не се погасява по давност. Неговата крайна цел е да се възстанови на собственика владението, когато то е отнето. Ищец по ревандикационен иск може да бъде само собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право. Активно легитимиран да предяви ревандикационен иск е и съсобственикът, ако друг съсобственик например му отнеме владението, като го изгони от имота. Основният спор е дали съсобственикът може да предяви иск само за своя дял или е легитимиран да предяви иск за цялата вещ, когато тя е завладяна от трето лице – несобственик. Съдебната практика допуска и едното, и другото. Ответник по ревандикационен иск може да бъде “всяко лице, което владее или държи” чуждата вещ без да има основание за това. Ответникът е лицето, което упражнява фактическа власт върху чужда вещ, без да има право да я упражнява. То е владелец или държател по смисъла на чл. 68 от ЗС. Няма значение дали владението е добросъвестно или недобросъвестно. Ответник по ревандикационен иск може да бъде и лице, което “държи” чужда вещ без основание. Ответник може да бъде само лицето, което към момента на предявяване на ревандикационен иск владее или държи чуждата вещ. Пасивната легитимация се преценява към момента на предявяване на иска. Ако обаче след предявяване на иска за собственост ответникът предаде владението на друго лице, принудителното изпълнение и осъдителното решение при уважен ревандикационен иск ще се насочи и срещу това лице, ако съдия изпълнител установи, че то е придобило владението на имота след завеждане на делото.

 При ревандикационен иск ищецът трябва да докаже две неща. Първо че е собственик на вещта. Допустими са всякакви доказателствени средства, с които се удостоверява право на собственост – нотариален акт; като докаже, че е придобил имота по давност, писмен договор с нотариална заверка на подписите. Второ, ищецът трябва да докаже, че ответникът владее вещта без основание. Не е нужно, последният да доказва, че има права върху същата вещ. Той може просто да заеме едно пасивно поведение – да не доказва нищо, а само да отрича правото на собственост у ищеца. Ответникът по ревандикационен иск може да не оспорва правото на собственост на ищеца, нито че владее неговата вещ. Но той може да му противопостави възражения, че има вещни права върху същата вещ, които му дават право да я владее.

Петитумът на ревандикационния иск включва, въз основа на доказано ПС, искане да се осъди ответникът да предаде владението , да се върне вещта в патримониума на собственика. Макар да не е указано в закона, вещта трябва да се върне в състоянието, в което се е намирала при предявяване на иска.

Ревандикационният иск има вещен, собственически характер. Той е от типа на осъдителните искове, макар да съдържа елементи на установителен иск във връзка с активната легитимация на ищеца.

Негаторен иск

И този иск също е бил известен на римското право – action negatoria. Той е бил вещен иск, даден в защита на собственика тогава, когато трето лице нарушавало неговото владение, претендирайки че има сервитут върху вещта. Съгласно чл.109 от ЗС “собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право”. Негаторният иск е сходен на ревандикационния. Той също е вещен, собственически иск, има осъдителен характер и не се погасява по давност. Както и при ревандикационния иск, ищецът трябва да докаже правото си на собственост, и че неговото право е нарушено от ответника. От него обаче се различава преди всичко по това, че той дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владенито, пречат на собственика да осъществява спокойно и в пълен обем своите правомощия. Например изграждане на стена в съседния имот в нарушение на строителните правила, прокарване на водопровод през имота на съседа. Ищец по негаторния иск е собственикът на вещта. Няма значение дали той упражнява фактическа власт върху нея. Ищецът трябва да докаже в процеса, че е собственик, както и да докаже че ответникът му пречи да упражнява своето право. Ответник по негаторния иск е лицето, което нарушава правото на ищеца. Ако от нарушението са останали трайни въздействия, например построен балкон над имота на съседа, искът може да се предяви и срещу новия приобретател, ако имотът бъде прехвърлен след нарушението. Искът по чл.109, ал.1 ЗС е иск за защита на правото на собственост. Той може да бъде насочен не само срещу всяко чуждо на собствеността лице, но и към съсобственик, който с неоснователно свое действие създава пречки за упражняване правото на друг съсобственик. За разлика от ревандикационния иск, нарушението на правото на собственост при негаторния иск не се изразява с отнемане на владението. Всякакви противоправни действия, които пречат на собственика да упражнява своето право, са предпоставка за предявяване на негаторния иск. Тези въздействия трябва да продължават и към момента на завеждане на иска или да съществува опасност, че и занапред те ще продължат или да са останали трайни последици от нарушението. За разлика от ревандикационния иск, искът по чл.109 от ЗС няма за предмет връщане на отнетото владение, а има за предмет прекратяване на други неоснователни действия. В едни случаи петитумът може да е насочен към съдебно установяване, че претендираното от ответника право не съществува. В този случай негаторния иск по своята същност е отрицателен установителен иск. Съдебното решение по него има само установително действие – че ищецът е собственик и че ответникът няма претендираните права. В други случаи, когато нарушението се изразява в действия, които засягат правото на собственост на ищеца, например преминава се през неговия имот. Ако такъв иск бъде уважен, съдът ще осъди ответника да прекрати занапред нарушението, да се въздържа от определени действия е понеже решението е осъдително, то се ползва с изпълнителна сила. И най-сетне, възможно е от противоправното поведение на ответника да са останали трайни последици – например прокаран е водопровод, построена е сграда. В такъв случай ищецът може да иска осъждане на ответника да премахне последиците от нарушението. Съдебното решение по този иск също има осъдителен характер. Посочените негаторни искове могат да се предявяват самостоятелно, както и да бъдат съединявани.

Иск за определяне на граници

Собственикът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти. Това е особен иск, основан на правото на собственост. Относно характера на иска по чл.109-а от ЗС са изразени различни становища. Според едни, искът се определя като установителен. Други смятат, че той е установителен, но съдебното решение по него има конститутивно действие. Трети приемат, че този иск може да прояви ефект на една частична ревандикация, на установителен или на негаторен иск. Това са хипотезите, при които може за възникне спор за определяне на граници между съседни имоти. Най-напред трябва да се уточни, че при регулирани имоти границите се определят с влезлия в сила подробен устройствен план, като границите се поставят на място от техническата служба на съответния общински съвет. В тази хипотеза иск по чл. 109, б.”а” от ЗС е недопустим. Приложното поле на иска по чл.109, “а” от ЗС ще попаднат главно случаите на спор за гранична линия при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези. В едни случаи поради неопределеност на граничната линия, собственикът на недвижим имот може да е завладял част от имота на съседа по протежение на граничната линия като твърди, че тази ивица земя е негова и упражнява владелчески въздействия върху нея. Искът е допустим. Целта не е толкова да се осъди ответникът да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собственост върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава, има установителен характер – признава правото на собственост в установените по съдебен ред граници. Характерна особеност на иска за определяне на граници е, че при него всяка от страните се явява едновременно ищец и ответник. Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот. Тежестта на доказване лежи върху двете страни. В теорията на изказано мнение, че искът за определяне на граници може да вземе облика на негаторен иск, когато собственикът на съседния имот извършва трайни насаждения или строи на по-малко разстояние с оглед на претендираната от ищеца гранична линия. Негаторният иск има осъдителен характер, а искът за определяне на граници, макар и вещен иск, има установителен характер. Неговата крайна цел не е да се прекратят някакви неоснователни действия, които пречат на собственика да упражнява своето право, а да се внесе яснота в обема на правата върху съседни имоти.

Подобно на ревандикационния и на негаторния иск, искът за определяне на граници се основава на правото на собственост. Ищецът тук твърди, че е собственик на имота до претендирана от него гранична линия. Неговата цел е да се установи по съдебен ред местоположението на общата граница между имотите, за да се индивидуализира и по такъв начин да се установят и пространствените предели на правото на собствеността. Съдът е длъжен въз основа на представените доказателства да установи действителното правно положение относно размера на всеки от двата съседни имота, затова и съдебното решение има установителен характер – признава със сила на присъдено нещо спорния обхват на правото на собственост до определената граница.

г) грешка и непълнота в кадастъра

ЗКИР:  ПОДДЪРЖАНЕ В АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ НА КАДАСТРАЛНАТА КАРТА И КАДАСТРАЛНИТЕ РЕГИСТРИ

Чл. 53. (1) Одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри могат да се изменят:

1. когато съдържат непълноти или грешки;
2. когато са одобрени при нарушение на закона;
3. когато се нанасят допълнителни кадастрални данни по реда на чл. 34, ал. 1.

(2) Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

(3) (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Непълнотите и грешките по ал. 1, т. 1 се установяват на самото място от службата по геодезия, картография и кадастър с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересуваните собственици.

Чл. 54. (1) (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Измененията в кадастралната карта по чл. 53 се одобряват със заповед от изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър или от овластен от него началник на служба по геодезия, картография и кадастър. Заповедта се съобщава на заинтересуваните лица по реда на Гражданския процесуален кодекс.

(2) (Доп., ДВ, бр. 36 от 2004 г.; изм., бр. 30 от 2006 г.) Заповедта по ал. 1 може да се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред административния съд по местонахождението на имота.

(3) (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Агенцията по геодезия, картография и кадастър незабавно предава на службата по вписванията скица-копие и извлечение от одобрения кадастрален регистър на недвижимите имоти за всеки отделен имот при:

1. разделяне или съединяване на недвижими имоти по искане на собственика;
2. разделяне на недвижими имоти в резултат от промяна на граници на административно-териториални единици, землищни граници, граници на територии с еднакво трайно предназначение;
3. разделяне на недвижими имоти при промяна на трайното предназначение на част от имот;
4. отстраняване на непълноти и грешки.

(4) При съдебна делба съдът възлага обособените дялове, след като са получили идентификатори в кадастъра по реда на този закон.

(5) При доброволна делба се прилага редът по ал. 4. Недействителна е доброволна делба, ако дяловете на съделителите не са получили идентификатори в кадастъра.

 

 

 

20. Владение и държане:

а) разграничение и същност;

б) защита на владението и държането;

в) права на подобрителя върху чужд имот.

 

а) разграничение и същност

Определение на владението.

Вещните права дават възможност на своя носител да упражнява непосредствена власт върху вещите. Така собственикът владее, ползва и се разпорежда със своята вещ. Той упражнява тези правомощия, защото законът му ги признава и гарантира, защото има право да ги упражня­ва. Но има случаи, когато лице, което няма вещно право, фактически упражнява съдържанието на това право. Едно е правното, друго е фактическото положение на вещта. Лицето, което фактически упражнява съдържанието на едно вещно пра­во, наричаме владелец. При владението не се поставя въп­рос за субективни права, то е факт, фактическо отношение между хора по повод на вещите

Член 68 от ЗС определя владението така: „Владени­ето е упражняване на фактическа власт върху вещ, коя­то владелецът държи лично или чрез другиго като своя”. От легалното определение на владението в чл. б8 от ЗС могат да се извлекат неговите основни признаци. Видно е, че те са два: обективен и субективен

Външен, обективен признак е упражняването на фактическа власт върху вещ, това е корпусът на владението. Владелецът държи вещта, служи си с нея, упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздей­стват върху същата вещ. Действията, съставляващи фак­тическата власт на владелеца могат да бъдат най-различни – техният обем зависи от обема на вещното право, което той фактически упражнява. При пълно владение владелецът ще упражнява всички правомощия на собственика, ще си служи с вещта, ще прибира плодове­те, може и да се разпореди с нея. Ако упражнява ограни­чено вещно право, и неговата фактическа власт ще е ог­раничена.

Субективен признак на владението е намерението на владелеца. Той трябва да държи вещта „като своя“. Това ще рече, че той се смята или иска да стане собственик или носител на друго вещно право. Намере­нието е факт от душевния мир на човека, който трудно се доказва. Ето защо чл.69 от ЗС въвежда презумпцията:„предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“. Тази презу­мпция е оборима – тя трябва да се обори от заинтересо­ваните лица, като докажат, че владелецът е придобил фактическата власт на правно основание, което изключ­ва възможността той да държи вещта като своя, напр. договор за заем, влог и др.

Двата признака на владението трябва да съществу­ват едновременно, за да е налице владение.

Владението трябва да е постоянно. Вла­дението е постоянно, когато владелецът изразява трайна во­ля да държи вещта за себе си, като се противопоставя и тър­си защита срещу всяко действие на друго лице, което иска да установи фактическа власт върху завладяната вещ. Зато­ва владението се прекъсва, ако друго лице установи факти­ческа власт или владелецът изостави владението.

Владението трябва да е непрекъснато. А то се прекъсва с изгубването му в продължение на 6 месеца (чл.81 от ЗС). Касае се за едно сравнително трайно състояние, при което владелецът не упражнява фактическата власт по различни причини, най-често чрез отнемане от друго лице. Значението на непрекъснатото владение е с оглед придобиване на ПС върху недвижим имот по давност – тя се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно – с неп­рекъснато владение в продължение на 5 години чл. 79 от ЗС. Владелческата защита срещу всяко нарушение на владението също изисква то да е продължило непрекъс­нато повече от б месеца (чл. 75 от ЗС).

Владението трябва да бъде несъмнено. Съмнително е владението, когато не могат да се установят неговите съществени признаци – дали се упражнява фактическа власт и дали владелецът има намерение да свои вещта. Този признак е излишен, защото ако липсва фактическа­та власт или намерение, то въобще няма владение.

Владението трябва да е спокойно. А то е спокойно, когато не е установено по насилствен начин. Насилието опорочава владението само по отношение на това лице, срещу което се упражнява насилието. Този признак е в основата на защитата по чл.76 от ЗС. Владелецът, а съ­що и държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин вещта, може да иска връщането й от лице­то, което я е отнело. За всички други лица и насилстве­ното владение е обикновено владение и то се ползва със защита. Но ако загубеното чрез насилие владение се възвърне, насилственият владелец не ще може да се ползва от защита на своето насилствено владение срещу владелеца, спрямо когото е упражнил насилие.

Владението трябва да е явно. То е явно, ако не е ус­тановено по скрит начин, когато всеки, включително и предишният владелец, може да разбере, че се упражнява фактическа власт с намерение да се свои вещта Установеното по скрит начин владение няма действие спрямо предишния владелец – то е опорочено. Едва когато стане явно, ще породи действие.

Разграничение на владението от други факти­чески действия

Посочените признаци разграничават владението от други, сходни фактически действия. Например от т.нар. търпими действия, които се извършват със съгласие на владелеца. Тези действия са откъслечни и се извършват със съгласи­ето на собственика, а извършващият ги няма намерение да свои вещта. Не са владение и т.нар. „съизволени действия“, които произтичат от упражняването на призна­ти вещни права. Например, който има учредено право на строеж, може да складира в парцела строителни материа­ли, да извършва изкопни работи, да прокарва инсталации.

Владение и държане. Член 68, ал. 2 от ЗС опреде­ля държането като „упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя“. Общото, между владението и държането е, че и при двете действия се упражнява фактическа власт върху вещта. Разликата е само в анимуса, в намерението – държателят няма наме­рение да свои вещта. Той държи вещта за другиго, за вла­делеца или за собственика. От тях той е получил факти­ческата власт на основание, което изключва намерение­то вещта да се държи като собствена.

Владението може да е установено дори и неправомерно. Все пак връзка между владение и държане има и тя се проявява въз въз­можността държането да прерасне във владение със съг­ласието на предшестващия владелец. Възможна е обратна хипотеза – владението да се превърне в държане, като се промени намерението.

Владение и право на владение. Владението е фак­тическа власт, фактическо господство. Член 68 от ЗС не се интересува от това дали лицето, което упражнява фак­тическа власт върху вещта има или няма право да я уп­ражнява. Владението е факт, а не право. Иначе е при пра­вото на владение. Правото на владение не е самостоятелно вещно право, а съставна част от съдържанието на едно субективно право. То е ед­но от правомощията на собственика или на ползвателя. Правото на владение се основава на притежанието на ед­но субективно право и фактическата власт се упражнява по силата на притежаваното вещно право. Освен това, при упражняване правото на владение въобще не се пос­тавя въпрос за намерението, с което се осъществява фак­тическата власт. Няма и нужда да се питаме какво мисли собственикът или ползвателят, когато си служи със своя­та вещ, когато придобива плодовете от имота.

Предмет на владението

Предмет на владението могат да бъдат всякакви вещ – движими и недвижими, независимо в чия собстве­ност се намират. Различни са само последиците, а в ня­кои случаи и защитата на владението.

Вещни права също могат да бъдат предмет на вла­дение. Щом едно лице упражнява ограничена фактичес­ка власт, съответстваща на съдържанието на едно огра­ничено вещно право върху чужда вещ, налице е владение на това вещно право.

Правните последици на владението на вещно право са същите като тези на обикновеното владение. Те могат да се придобиват по давност. Разпоредбите за придобиване право на собстве­ност върху недвижим имот по давност важат и за придо­биване по давност на други вещно право върху такъв имот (чл. 85 от ЗС). Владението на вещни права се полз­ва със същата владелческа защита, както и обикновено­то владение на вещ. Не могат да бъдат предмет на вла­дение облигационни права.

Начини за осъществяване на владението

Член 68 от ЗС сочи, че фактическата власт може да се упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез дру­гиго“. В този случай фактическата власт се упражнява от друго лице. Затова е необходимо владелецът да има на­мерение да държи вещта чрез това лице. Но нужно е съ­що и другото лице да има намерението да държи вещта не за себе си, а за владелеца. А щом няма намерение да я държи като своя, това друго лице просто е държател. Последиците и на личното владение, и на владението чрез другиго са едни и същи.

Възможно е фактическата власт върху една вещ да се упражнява от няколко владелци. В този случай е нали­це съвладение. За да има съвпадение, у съвладелците трябва да са налице и двата признака на владение – да упражняват общо фак­тическата власт и да имат намерение да държат вещта общо за себе си. Въпреки тази общност на владението, всеки от съвладелците има правата на самостоятелен и отделен владелец – той може да изостави своето владе­ние, да го защитава с владелчески искове срещу трети лица и дори срещу останалите съвладелци; да придобие правото на собственост по давност върху своя дял преди другите, поради това например, че тяхното владение е било прекъснато.

Способи за придобиване на владението

а) Чрез едностранни действия

При този способ владението се придобива без съг­ласието на предишния владелец. Тук едно лице с едностранни действия установява фактическа власт върху вещ­та, като започва да я държи като своя.

б) Със съгласието на досегашния владелец Когато една вещ е във владение на някого и с него­во съгласие владението се предаде на друго лице, това лице придобива владението като започне да си служи с вещта като своя. Най-често на практика владението се предава въз основа на сключен договор между лицата – продажба, замяна и пр. Самото съгласие за предаване на владението обаче не е сделка. Ако сделката страда от по­рок, не ще може да се прехвърли собствеността, но това няма значение за придобиване на владението. Това разграничение още по-ясно проличава в чл. 70, ал. 3 от ЗС, който приравнява полученото на основание на предвари­телен договор владение на добросъвестно владение, въп­реки че този договор не прехвърля собствеността.

в) Чрез превръщане на досегашния владелец в дър­жател

Това е частен случай на придобиване на владение чрез другиго. Такъв е случаят, при който едно лице е във владение на вещта, но по съгласие с друго лице досегаш­ният владелец се лишава от владението, като се отказва от намерението да свои вещта и започва да я държи за новия владелец, за другото лице. Тук практически не се извършва предаване на фактическата власт върху вещта. Достатъчно е простото съгласие за в бъдеще вещта да се държи за новия владелец. Така е при договорите за прехвърляне право на собственост върху индивидуално определени вещи.

г) Чрез наследяване

Способи за изгубване на владението.За да е налице владение, необходимо е да съществуват кумулативно двата негови основни признака – уп­ражняване на фактическа власт върху вещта и намерение тя да се държи като своя. Логично е да се приеме, че с отпадане на един от тях владението се загубва.

а) Изгубване на владението поради изгубване на фак­тическата власт

За да съществува обективният признак на владени­ето не е необходимо постоянно, непрекъснато да се уп­ражнява фактическата власт върху вещта. Само ако владелецът трайно бъде лишен от фактическата власт по своя воля или поради това, че властта му е отнета от дру­го лице, ще е налице изгубване на владението.

б) Изгубване на владението чрез отпадане на наме­рението да се свои вещта

Този признак на владението анимуса, ще се изгуби, а оттам ще се изгуби и владението, само ако владелецът изяви воля, само ако обективира своето намерение повече да не държи вещта като своя. Няма изисквания относно това, как ще се из­рази тази воля – с думи, с действия.

Владението е съвкупност от посочените два юриди­чески факта. То е един фактически състав. Затова с из­чезването на анимуса се изгубва владението.

в) Изгубване на владението чрез превръщане на дър­жането във владениеНеобходимо е да настъпи промяна в основанието на фактическата власт. Това може да стане със съгласието на предишния владелец, например собственикът на вещта я продава на наемателя. Не е нужно наемателят да върне вещта на собственика и отново да я получи въз основа на съглашението (договора за продажба). Но държането може да се превърне във владение и с едностранни действия от страна на държате­ля. И тук е необходимо да се измени основанието, като държателят извърши такива действия, с които манифес­тира намерение да държи вече вещта за себе си и тези действия да са известни на владелеца. Посочените способи намират приложение и при придобиването и загубването на владение на вещни права. Ще се касае до държането, то се придобива като се установи фактическа власт върху вещта без намере­ние тя да се държи като своя, и се изгубва, щом се из­губи фактическата власт или с превръщане на държа­нето във владение.

Видове владение

Отбеляза се, че с оглед обема на фактическата власт, владението може да бъде пълно или ограничено.

Пълно владение е налице, когато владелецът уп­ражнява такава фактическа власт, такива въздействия върху вещта каквито може да извършва и собственикът. Владелецът в пълен обем владее, ползва и се разпореж­да с владяната от него вещ.

При ограничено владение владелецът осъществява фактически действия, които по обем съответстват на ед­но ограничено вещно право, например право на строеж, право на ползване, сервитут. Възможно е при това поло­жение върху една вещ да има едновременно пълно владе­ние и ограничено владение.

Според наличието на правно основание за възник­ване на владението ЗС разграничава два вида владение -добросъвестно и недобросъвестно.

Според чл. 70 от ЗС владелецът е доборосъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена.

Недобросъвестно е онова владение, което не е доб­росъвестно, т.е. което не отговаря на признаците на доб­росъвестното владение, установени в чл. 70 от ЗС.

Значението на тази класификация е с оглед правни­те последици. Добросъвестният владелец е в по-благоприятно правно положение от недобросъвестния. Напри­мер, придобива право на собственост върху недвижим имот с кратка давност от 5 години; придобива плодовете от вещта, става собственик на движимата вещ, ако я е придобил възмездно и пр.

1. Определение. Терминът „добросъвестно владение“ се използва със специфично за вещното право съдържание. Той не трябва да се смесва с етическата категория „добросъвестност“, нито с добросъвестността, която изискват чл. 12, 63, 75, 82 и др. от ЗЗД във връзка със сключването и изпълнението на договорите. То не означава още и че владелецът трябва да си служи с вещта „с грижата на добър стопанин“ (чл. 63 от ЗЗД). Подобни смешения отстранява легалното определение на добросъвестното владение, посочено в чл. 70 от ЗС: „Владелецът е добросъ­вестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съ­ществувала при възникване на правното основание“.

Видно е от цитираното определение, че освен необ­ходимите елементи на всяко владение corpus и animus, законът въвежда още два признака. Единият е обективен – владелецът трябва да е придобил владението на правно основание, което е годно да го направи собственик. Дру­гият е субективен – владелецът трябва да не знае в момента на възникване на правното основание два факта: че праводателят му не е собственикът или че предписа­ната от закона форма е била опорочена. Тук ще разгле­даме само тези два специфични за добросъвестното вла­дение признаци.

Характеристика на добросъвестното владение

Под правно основание в чл.70 от ЗС се има предвид всеки акт, чрез който по нашето право може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право. Става въпрос именно за правен акт, за юридическо действие, а не за юридически факт от типа на юридическите събития^. Правни основания за добросъвестно вла­дение могат да бъдат: сделки, съдебни решения, админи­стративни актове.

Правно основание може да бъде всяка сделка, с ко­ято се прехвърля собственост или се учредява вещно пра­во. Не е правно основание обаче предварителният договор по чл. 19 от ЗЗД, защото той няма вещно действие, не прехвърля вещни права.

Едностранните правни сделки също могат да се смятат за правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС доколкото с тях се прехвърлят вещни права, напр. за­ветът. Но наследяването по закон или по завещание не е правно основание, защото в тези случаи наследникът е универсален правоприемник на наследодателя и той продължава владението такова, каквото е било за насле­додателя.

Правно основание могат да бъдат и съдебни реше­ния, постановени по конститутивни искове, с които се упражняват потестативни преобразуващи права.

Не се смятат за правно основание нотариалните ак­тове, издавани по обстоятелствена проверка или въз ос­нова на съдебна или доброволна делба. Тези актове не са годни да прехвърлят право на собственост или друго вещно право, те само констатират съществуването на та­кива права.

Правно основание може да бъде и административен акт, например при отчуждаване и упълномеряване на имот по чл. 205 ЗУТ.

Чл. 205 –въз основа на влезли в сила подробни устройствени планове недвижими имоти – собственост на юридически и физически лица, могат да бъдат отчуждавани по реда на Закона за държавната собственост и на Закона за общинската собственост за обекти – публична собственост на държавата и общините, както следва:

1. (доп.,ДВ,бр.65 от 2003 г.) за изграждане и реконструкция на транспортната техническа инфраструктура, преустройство на транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения – пътища, улици, площади, надземни и подземни трасета на железопътни и трамвайни линии и съоръжения към тях;
2. (изм.,ДВ,бр.65 от 2003 г.) за изграждане и реконструкция на други мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура – водоснабдяване, канализация, пречистване на питейни и отпадъчни води, електрификация, топлофикация, газификация, далекосъобщителни мрежи и други;
3. за осъществяване на дейности по опазване на околната среда и природните ресурси, геозащитна дейност, укрепване на бреговете, както и за благоустройствени дейности – озеленени площи за широко обществено ползване, водни площи и течения, гробищни паркове и третиране на битови отпадъци;
4. за изграждане на обществени обекти на здравеопазването, социалното подпомагане и образованието.

Посочените видове правни основания показват, че те са обективен елемент на добросъвестното владение, само доколкото са годни да прехвърлят право на собстве­ност или да учредят друго вещно право. При такова прав­но основание владеенето се концентрира върху конкрет­но определен имот, който може да се придобие по дав­ност, да се понесат разноските за направените подобре­ния и др. Не е достатъчно обаче правното основание да е налице.

Необходимо е то да е „годно“, както казва чл.70, да прехвърли или да учреди друго вещно право. Но кога можем да кажем ,че едно правно основание е годно.

Като обективен елемент на добросъвестното владе­ние правното основание трябва да съществува реално, обективно. Няма правно основание, ако вла­делецът само си мисли, че е купил имота или че има съ­дебно решение по чл. 19 от ЗЗД или по чл. 33 от ЗС.

Правното основание трябва не само да съществува, но и да е действително. Кога правното основание е действително, трябва да се преценява с оглед на неговия вид. Така, ако правното основание е сделка, тя не трябва да има някои от пороците, посочени в чл. 26-33 от ЗЗД, които я правят нищожна или унищожаема. Ако се касае за административен акт, той трябва да отговаря на всич­ки условия за действителност на един административен акт – да е издаден от компетентен орган, в определена форма, при спазване на установения в  АПК ред. Освен то­ва, той трябва да е влязъл в сила. И най-сетне, ако основа­нието, въз основа на което се придобива владението, е съ­дебен акт, то също трябва да е действителен, да са изчер­пани възможностите за обжалване, т. е. да е влязъл в сила.

Нищожното правно основание е равносилно на липса на правно основание. Ако обаче актът, въз осно­ва на който се придобива владението не е нищожен, а само унищожаем, той е годно правно основание, докато не бъде унищожен. Дотогава владелецът се смята доборосъвестен. Но ако сделката напр. бъде унищожена от лице, което има право да иска нейното унищожаване, унищожаването има обратно действие, и поради това правното основание се заличава с обратна сила. А щом това е така, то и владелецът ще се смята недобросъвес­тен от началото на владението. Той няма да се смята добросъвестен и до деня на унищожаването. Следова­телно, за да бъде годно по смисъла на чл.70 от ЗС едно унищожаемо правно основание, трябва да е отпаднала възможността за унищожаването му.

Отпадането на правното основание превръща вла­делеца в недобросъвестен с всички произтичащи от това последици. Само докол­кото законът предвижда или овластява отмяната на акта да се извърши занапред, само тогава владелецът може да се смята за добросъвестен до момента на отмяната на правното основание.

Не е необходимо правното основание по чл. 70 от ЗС да е вписано, за да го смятаме за годно. Това е така, защото вписването не е условие за действителността на прехвърлителния акт. То има значение само с оглед противопоставимостта на вписания акт спрямо трети ли­ца, придобили от същия собственик и вписали по-късно акта върху недвижимия имот (чл. 113 от ЗС).

Във връзка с правното основание трябва да се под­чертае, че владелецът няма “право на владение”. И доб­росъвестният владелец не е собственик. Той не е собстве­ник просто защото самото негово правно основание е с недостатъци, които са му попречили да стане собственик.

Член 70 от ЗС въвежда още един признак на доб­росъвестното владение, и той е субективен признак – вла­делецът да не знае недостатъците на правното основание към момента на неговото възникване. Тези недостатъци обаче не трябва да са такива, че да водят до нищожност на правното основание. Посочи се, че ако то е нищожно, все едно няма годно основание, няма място и за добросъ­вестно владение. Остават само такива недостатъци, кои­то биха довели до унищожаемост на правното основание. Според чл. 70 от ЗС тези недостатъци са два:

Първият недостатък се състои в това, че праводателят не е собственик. За да е добросъвестен, владе­лецът трябва да не знае, „че праводателят му не собстве­ник“. Незнанието трябва да се дължи на грешка във фак­та; Но може да има и грешка в правото; например, не знае, че праводателят трябва да е придобил имота с но­тариален акт и смята обикновената писмена форма за достатъчна, т.е. не знае, че придобиването трябва да бъ­де извършено под форма на нотариален акт. Грешката във факта не вреди, но грешката в правото вреди .

Вторият недостатък, свързан със субективния приз­нак на добросъвестното владение, е опорочеността на предписаната от закона форма за правното основание. Тук не става дума за липса на форма, защото това прави сделката нищожна по чл. 26 от ЗЗД, а за такива недос­татъци, които опорочават прехвърлителния акт от про­цесуална гледна точка. Добросъвестността, т.е. незнанието, трябва да съ­ществува към момента на възникване на правното осно­вание (чл. 70, ал. 1 от ЗС). Ако по-късно владелецът уз­нае за тези недостатъци, това няма значение – той е доб­росъвестен. Но добросъвестността трудно се доказва. знанието е факт от психически мир на човека и мъчно се установява. Затова чл. 70, ал. 2 от ЗС въвежда оборима презумпция за добросъвестност, „добросъвестността се предполага до доказване на противното“. Който иска да обори това предположение трябва да докаже, че владе­лецът е знаел за недостатъците на правното основание.

При наличието на посочените признаци владението е добросъвестно. Казаното за него важи и за добросъве­стно владение на вещни права.

Правни последици на добросъвестното владение Като вид владение добросъвестното владение има общите правни последици на всяко владение. С него оба­че законът свързва и някои особени последици. Те се свеждат до следното:

а/ Добросъвестният владелец „придобива добиви­те“, т.е. става собственик на плодовете, които дава вла­дяната от него чужда вещ до предявяване на иска за връ­щането й (чл. 71 от ЗС).

б/ Добросъвестният владелец придобива право на собственост върху недвижимия имот, който владее, с кратка, 5-годишна давност (чл. 79, ал. 2 от ЗС).

в/ Добросъвестното и възмездно придобиване на владението върху чужда движима вещ прави владелеца собственик (чл. 78 от ЗС).

г/ Добросъвестният владелец има право на по-голямата сума между подобренията и увеличената стойност на вещта вследствие на подобренията (чл. 72 от ЗС). До заплащане на подобренията и разноските той има право на задържане (чл. 72, ал. З от ЗС).

По отношение на защитата законът не прави разли­ка между недобросъвестното и добросъвестното владение.

Законът за собствеността обаче признава на недоб­росъвестния владелец някои права, установени за доб­росъвестните владелци:

а/ Недобросъвестен владелец, придобил владението въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, има правата по чл. 71 и 72 от ЗС (чл. 70, ал. З от ЗС). С други думи, той има право да иска по-голямата сума между направените от него подобре­ния на чуждата вещ и увеличената стойност на вещта, става собственик на плодовете, има право на необходи­мите разноски, които е направил за запазване на вещта, както и право на задържане до заплащане разноските за подобренията.

б/ Член 74, ал. 2 от ЗС дава на недобросъвестния владелец, който е извършил подобрения в имота на собственика със знанието и без противопоставяне на последния, права като тези на добросъвестния владелец по чл. 72 от ЗС – право на по-голямата сума между по­добренията и увеличената стойност на вещта, на разнос­ките и право на задържане. Други права той няма. За да се ползва от тези права, е необходимо собственикът, пър­во, да е знаел или предварително да се е съгласил с извъ­ршването на подобренията и второ, като е знаел да не се е противопоставил на владелеца чрез активни действия, чрез предупреждение или чрез предявяване на иск за за­щита на владението. При такова пасивно поведение, при такова бездействие на носителя на субективното право, законът предпочита да защити този, който фактически упражнява съдържанието на това право, владелеца.

б) защита на владението и държането

1. Необходимост от защита на владението

Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещи. Ако законът го урежда, то е за да му даде правна защита. Няма значение дали фактическата власт върху вещта е установена правомерно или неправо­мерно. Законът брани така да се каже статуквото на ве­щите. Целта е да се избегне саморазправата.

Съдебната защита на владението не изключва оба­че по абсолютен начин и самозащитата. Тази самозащита може да се изрази в превантивни мерки срещу евенту­ално отнемане на владението . Но самозащита­та е допустима и под формата на самопомощ.

2. Видове владелческа защита. Искове за защита на владението

Българското вещно законодателство възприема вла­делческите искове за защита, въведени у нас още със ЗИСС. Но то установява и други средства за защита на владението – административна защита. Така например, съгласно чл. 80 от 3ДС, когато един държавен имот бъ­де завладян незаконно, той се изземва въз основа на заповед на областния управител, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията. Тази защита е приложима само относно владение на държавен имот.

Основният вид защита на владението – това са владелческите искове. Те се наричат още посесорни. Тук ста­ва дума за защита само на владението като факт. Затова при тези искове съдът се интересува само от факти – има ли владение, нарушено ли е то и кой е владелецът. Член 357 от ГПК постановява, че по тия дела съдът проверява само факта на владението и нарушението. Той не обсъж­да и не решава въпроса дали владелецът има или няма право на владение. За защита на нарушени права законът дава други средства – петиторните искове. Това са искът за собственост по чл. 108 от ЗС; негаторният иск по чл. 109 от ЗС; искът за определяне на граници и др. При те­зи искове чрез съдебно установяване на едно вещно пра­во се търси възстановяване на владението и прекратява­не на неговото нарушение. С петиторните искове се за­щитават вещни права, а не фактически отношения.

Посесорните, владелческите, искове не трябва да се смесват и с установителните искове. С последните по съ­дебен ред се установява съществуването на определено вещно право (чл. 124 от ГПК). Щом владението е факт, а не право, то установителен иск за владение ще бъде не­допустим. Не могат да се съединяват и владелчески с по­сесорни искове – чл. 359 ГПК:

Чл. 359. Лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, не може да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, докато е висящо делото за собствеността, освен ако владението е отнето след предявяването на иска по насилствен или скрит начин.

И така, българското ВП урежда два иска за защита на владението: иск за защита на нарушено владение (чл. 75 от ЗС) и иск за защита на отнето владение (чл.7б от ЗС).

А/ Иск за защита на нарушено владение (искът по чл.75 от ЗС)

Съгласно чл. 75 от ЗС „владението на недвижим имот или на ВП върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца, може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в 6-месечен срок“.

а/ Предмет на защита

С този иск се защитава владение само на недвижим имот, владение на вещни права върху такъв имот или на сервитут (квазивладението). Недвижими вещи са тези, които са посочени в чл. 110 от ЗС – земята, растенията, сградите и въобще всичко, кое­то по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката.

С иск по чл. 75 по ЗС не може да се брани владение върху движима вещ – то е защитено с друг иск, с този по чл. 76 от ЗС или с петиторен иск, ако владението върху такава е добросъвестно, защото владелецът става собственик. Държателят също не може да се ползва от иск за защита на нарушено владение. Той трябва да потърси съдействието на владелеца (собственикът, за когото държи вещта). Държателят пък на движима вещ може да се брани с иск по чл. 76 от ЗС. За иска по чл. 75 по ЗС няма значение дали владението е правомерно или неправомерно.

б/ Срок на владението

Владението трябва да е продължило „непрекъснато повече от 6 месеца“ (чл.75 от ЗС). В този пери­од владението не трябва да е прекъсвано, а то се прекъс­ва с отнемането му. Затова, ако владението е било отне­то, прекъснато, и след два месеца отново се придобие, искът на може да предяви, защото не са изминали 6 ме­сеца в непрекъснато владение. Миналият период на вла­дение не се брои. Но за да се улесни доказването чл. 83 от ЗС въвежда предположението: „който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното“. Не бива да се смесва прекъсване на владението като предпостав­ка за иска за защита по чл. 75 от ЗС с прекъсване на вла­дението като основание за прекъсване на придобитата давност по чл.80 ЗС – последиците тук са други.

в/ Нарушението

Искът по чл.75 от ЗС може да се предяви само при нарушено владение. А нарушение ще е всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта. Няма значение намере­нието на нарушителя – да присвои вещта или просто да увреди владелеца. Нарушението може да се изрази не са­мо в преки фактически действия, но и чрез заплашване. Няма нарушение, ако действията се извършват със съгласието на владелеца или когато те се извършват от оправомощени държавни органи, напри­мер съдебен изпълнител, въвод във владение, отнемане на владението при условията на чл. 16 от ЗС, обиск и др:

г/ Ответник

„Владението, казва чл.75 от ЗС, може да бъде защи­тавано срещу всяко нарушение“. Нарушител може да бъ­де всеки. Затова и ответник по този иск може да бъде всяко лице, което нарушава владението. Няма значение дали нарушителят е действал пряко за себе си или за дру­гиго. Искът може да се предяви както срещу лицето, ко­ето пречи, смущава владението, така и срещу всяко лице, което е отнело или държи отнетия имот.

д/ Предмет на иска

Този иск има за предмет прекратяване на наруше­нието или възстановяване на владението, ако то е било отнето. Ако в ответния имот е извършена промяна, искът ще има за предмет връщане на имота в състоянието, в което се е намирал преди нарушението. Ако с нарушението са причи­нени вреди, ищецът може да съедини иска по чл. 75 от ЗС с иск за вреди по чл. 45 от ЗЗД.

е/ Срок за предявяване

„Искът може да се предяви в 6-месечен срок“ (чл. 75 от ЗС). Срокът започва да тече от деня на нарушени­ето, а ако то се състои в повтарящи се действия – от пос­ледното действие, последното нарушение. Няма значе­ние дали владелецът знае за нарушението. Шестмесечни­ят срок е давностен. С изтичането му се погасява право­то на иск.

Б/ Иск за защита на отнето владение (чл. 76 от ЗС)

Според чл.76 от ЗС „Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин дви­жима или недвижима вещ, може в б-месечен срок да ис­ка връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изк­лючва правото на лицето, което е отнело вещта, да пре­дяви иск по предходния член“.

а/ Предмет на иска

С иск по чл.7б от ЗС може да се защитава както владението, така и държането. Той може да се предявя­ва както от владелец, така и от държател. Член 76 от ЗС говори само за дви­жима или недвижима вещ. Преобладава обаче мнението, че в предмета на този иск се включват и вещните права. Такъв извод следва и от чл. 111 от ЗС, според който раз­поредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо ВП върху недвижим имот, ако законът не постановява друго. А член 76 не постановява друго. Не е необходимо за защи­тата по чл. 76 от 3 С владението да е продължило в опре­делен период от време.

б/ Нарушението

Член 76 от ЗС предвижда отделна защита на владе­нието и държането с оглед особеностите на тяхното на­рушение. Нарушението тук е квалифициран случай – то трябва да е извършено насилствено или по скрит начин. Член 76 използва термина „отнемане“ в смисъл на нару­шение. Няма значение дали владелецът е напълно лишен от фактическата власт или тя частично е ограничена, ка­то му се пречи например да събира плодовете.

Но кога нарушението, отнемането, е извършено чрез насилие? Приема се в литературата, че има насилие само когато владелецът е възпрян да упражнява факти­ческата власт върху вещта било чрез физическо насилие върху личността, било чрез заплашване.

Втората форма, в която може да се изрази наруше­нието по смисъла на чл. 76 от ЗС е в случаите, при кои­то то се извършва „по скрит начин“. Не става въпрос да­ли нарушението е известно на владелеца или държателя, дали са узнали за нарушението въобще. Нарушението е извършено по скрит начин, когато е извършено в такова време и по такъв начин и с такива средства, че да не мо­же в момента на нарушението то да стане известно на владелеца или държателя. Няма значение дали за другите ли­ца нарушението е скрито или явно. Нито за кого действа нарушителят.

в/ Страни

Ищец може да бъде както владелецът, така и дър­жателят. Ответник пък може да бъде всяко лице, което е отнело вещта по насилствен или скрит начин. Но той е недопустим срещу лице, което не е участвало в отнема­нето, срещу трето лице, придобило вещта от нарушителя. Затова този иск има личен характер. Но срещу универ­сални правоприемници на нарушителя той е допустим.

г/ Предмет на иска

С иска по чл.76 от ЗС се цели преустановяването на нарушението и връщане на отнетото владение. Заедно с възстановяване на владението може да се иска обезщете­ние за вреди, които са претърпени поради нарушението, така както и при иска по чл. 75 от ЗС. Компетентен е районният съд.

д/ Срок за предявяване на иска

Искът трябва да се предяви в б-месечен срок. И тук законът не посочва от кога започва да тече този срок. Приема се единодушно в теорията, че срокът за­почва да тече от момента на нарушението. Срокът би трябвало да се брои от преустановяване на насилието, респективно от узнаване за нарушението, извършено по скрит начин.

Особено исково производство.

В ГПК (чл. 356 – 361) е въве­дено производството “Защита и възстановяване на нарушено владение” , което обхваща защитата по владелческите искове.

Ищец може да бъде владелец или държател.

Молбата може да се подаде не само срещу първона­чалния нарушител, но и срещу всяко лице, в чиято фак­тическа власт се намира имотът, дори срещу неизвестен нарушител.

В случаите на самоуправство прокуратурата може да се намеси за уреждане на правен спор и за защита на нарушено владение или държане. Това са случаи на правни спорове когато правен субект претендира едно свое субективно право и предприема действие да го защити без да има постановен съдебен акт.

в) права на подобрителя върху чужд имот

1. Уводни бележки

Законът урежда и отношенията между владелеца и собственика на вещта. Това са преди всичко отношенията във връзка с разноските, направени за чуж­дата вещ. Тези отношения се уреждат от чл. 71-74 от ЗС.

Владелецът не е собственик, но той фактически уп­ражнява правата на собственика. Той държи и ползва чуждата вещ като своя – събира плодовете, които тя му дава. Но за да получи добиви от вещта, владелецът пра­ви разноски за нейното поддържане, за да може да се получават плодовете от нея Преди изтичане на давностния срок собственикът си виндицира имота, връща си владение­то. При това получава имота си облагороден. Стойността му се е увеличила вследствие раз­носките, направени от владелеца. Излиза, че единият – собственикът – се е обогатил, а другият – владелецът – обеднява. Правото обаче не позволява неоснователно обогатяване – всеки, който е получил нещо без основа­ние, е длъжен да го върне (чл. 55 от ЗЗД). Между собственика и владелеца възниква следователно и об­лигационно правоотношение във връзка с разноските и подобренията, направени от владелеца. Тези отношения обаче се уреждат от норми на ЗС.

От разпоредбите на чл. 71-74 от ЗС е видно, че пра­во да иска разноските, направени върху чуждия имот има само владелецът. Неговата претенция е спрямо собственика. ЗС в чл. 71-74 урежда само отношенията между владелеца и собственика.

Казаното може да се илюстрира по-добре като се посочат и други лица, които правят разноски върху чуж­да вещ, но техните вземания не се уреждат от вещноправните норми. Те са следните:

а/ Държателят

Държателят не е владелец, защото не държи вещта като своя, а я държи за друго лице,с което се намира в договорни отношения, например наем. Затова отношени­ята със собственика ще се уредят от нормите на облига­ционното право. Член 231 от ЗЗД му дава право да прих­ване разноските, които е направил за дребни поправки, от наема. Ако пък е извършил значителни подобрения, отношенията ще се уреждат или по правилата на водене на чужда работа без мандат, или по 55 от ЗЗД.

б/ Носителят на вещно право върху чужда вещ

Ползвателят или суперфициарът също правят раз­носки във връзка с ползването и застрояването на чуж­дия имот. Но тези разноски са за тяхна сметка.

в/ Съсобственикът

Обикновено съсобственикът владее имота съответ­но на своя дял. Но ако упражнява фактическа власт вър­ху целия имот, за останалите съсобственици той е държател. В такъв случай отношенията между тях ще се уредят или по правилата на чл. 30 от ЗС, или съобразно чл. 61-62 от ЗЗД или чл. 45 от ЗЗД

За да възникне правото на вземане, необходими са две условия – да са направени разноски или подобрения и те, както и вещта, да съществуват. Ако вещта е поги­нала след подобренията, те не могат да се търсят от собственика.

А що се касае до разноските, направени преди поги­ването на вещта, приема се, че меродавен на възникване на вземането, и че то възниква с изоставяне на имота, с предаване на вещите на собственика, с предявяване на иск или към деня на постановяване на съдебното реше­ние. Ако към този момент вещта, респ. подобренията, не съществуват, не възниква право на обезщетение.

2. Видове разноски, които подлежат на обезщетение

По правилата на чл. 71-74 от ЗС владелецът може да иска от собственика обезщетение за два вида разнос­ки: необходими и полезни разноски

Необходими разноски са тези, без които вещта съ­ществено би се повредила или би погинала. Основател­но в литературата се поддържа, че владелецът не е длъ­жен да прави тези разноски и ако не ги извърши, не но­си отговорност към собственика дори вещта да погине.

Полезните разноски се наричат подобрения. Това са онези разноски, които без да се необходими за запазване на вещта, са довели до увеличаване на нейната стойност. Няма значение с каква цел са направени. Достатъчно е да са увеличили стойността на вещта. Няма значение и това, че собственикът може да не ги иска.

Обаче разноските за добивите (плодовете) не подле­жат на обезщетяване. Това са разноски, извършени от владелеца, без които не биха се получили добиви или, както ги нарича чл. 73 от ЗС „плодове“. Те не са свърза­ни нито със запазване на вещта, нито с увеличаване на нейната стойност и затова не са нито необходими, нито полезни разноски Не попадат в приложното поле на чл. 71-74 от ЗС и така наречените „луксозни“ или излишни разноски.Те не подлежат на обезщетяване от собственика, затова владе­лецът може да си ги прибере, ако това е възможно, без да се увреди вещта или имота, върху който са направени.

3. Правен режим на вземанията за разноски

 А/ Вземания за необходимите разноски Право на вземане за тези разноски имат както доб­росъвестният, така и недобросъвестният владелец. Трябва , да е съществувала обективна необходимост те да се извър­шат. Затова ако са направени, зашото сам владелецът е повредил вещта, той не може да иска обезщетение за тях. Владе­лецът трябва да докаже тази необходимост. Собственикът дължи действителния размер на разноските, а той се оп­ределя по пазарни цени към момента на извършването им. Дължат се разноските, които владелецът е „напра­вил“ (чл. 72, чл. 73 от ЗС). До заплащането, на тези разнос­ки от собственика само добросъвестният владелец има право на задържане на вещта (чл. 72, ал. З от ЗС).

Б/ Вземане за подобренията

Както добросъвестният, така и недобросъвестният владелец има право на вземане за подобренията, които са направени в чуждия имот. Техните права обаче са раз­лични.

1/ Права на добросъвестния владелец

Според чл. 72 от ЗС „добросъвестният владелец мо­же да иска за подобренията, които е направил сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване на съдебното решение“. Законът указва яс­но как и кога ще се определи размерът на увеличената стойност. Нейната сума ще бъде разликата между стойно­стта на имота към датата на постановяване на съдебното решение и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако извършените подобрения не бяха напра­вени. Меродавни ще бъдат и тук пазарните цени към деня на съдебното решение. Така например владелецът е построил гараж в чуждия имот. Той е направил разноски за материали, превоз, труд и пр. в размер на 5 хил. лева. Преди строежа имотът е струвал 50 хил. лева, а в резул­тата на подобренията струва 60 хил. лева. Добросъвестни­ят владелец ще има право да получи от собственика 10 хил. лева, които увеличават стойност, макар че е израз­ходвал 5 хил. лева.

2/ Права на недобросъвестния владелец за подобре­нията

Съгласно чл. 74, ал. 1 от ЗС „недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е напра­вил само по-малката сума измежду сумата на направени­те разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения“. Ако използва­ме горния пример видно е, че недобросъвестният владе­лец има право да получи само стойността на разноските от 5 хил. лв. които е направил, защото те са по-малката сума в сравнение с увеличената стойност от 10 хил. лв. Ако обаче неговите разноски са 5 хил.лева, а имотът е увеличил своята стойност само с 2 хил.лева, той ще има право само на тези 2 хил. лв., те са по-малката сума. То­ва е една своеобразна санкция за недобросъвестния вла­делец, който макар да знае, че имотът е чужд, прави по­добрения в него. Увеличената състойност и тук се опре­деля на базата на пазарните цени към момента на поста­новяване на съдебното решение. А сумата на подобрени­ята, т.е. на разноските, които са направени за тези подоб­рения, ще се определи по пазарни цени към момента на извършването им. Иначе неоправдано би бил ощетен собственикът, ако подобренията се оценяват след момента на съдебното решение.

Вземане за разноските за плодовете

Добросъвестният владелец става собственик на плодовете от чуждата вещ до предявяване на иска за връ­щането им (чл. 71 ЗС). Недобросъвестният владелец ня­ма право да получава добивите от чуждата вещ – той дължи връщането им на собственика, включително и обезщетение за тези, които е могъл да получи, но като си приспадне направените за тези плодове разноски. Видно е, че ако недобросъвестният владелец е направил разнос­ки, но не са получени плодове, той няма от какво да приспадне тези разходи, не може да извърши прихваща­не, защото няма насрещно вземане, няма вземане на собственика за тези плодове. Следователно правото на вземане на разноските за плодовете може да се упражни само чрез компенсация по реда на чл. 103 от ЗЗД.

Право на задържане

Член 72, ал. З от ЗС дава право на задържане на доб­росъвестния владелец. До заплащане на подобренията и разноските, се казва там, той има право да задържи вещ­та. Понеже правото на задържане възниква след влизане в сила на съдебното решение, от този момент владе­лецът вече не е владелец, той се превръща в държател.

По време на задържането той държи вещта за собственика. Правото на задържане обаче не е ВП. Бив­шият владелец не може да си служи с вещта, да придоби­ва плодове. Това право може да се упражни само срещу собственика, затова то има личен характер. Чрез право­то на задържане бившият владелец гарантира своето взе­мане срещу собственика. Освен това по силата на чл. 136, т. 4 от ЗЗД той става и привилегирован кредитор – под­режда се на четвърто място по привилегия.

Посочи се, че общото правило на чл. 72, ал. З от ЗС дава право на задържане на добросъвестния владелец. От това право обаче се ползва и недобросъвестният вла­делец, придобил владението въз основа на предварите­лен договор със собственика (чл. 70, ал. З от ЗС). И в друг случай недобросъвестният владелец има право на задър­жане, но само за подобренията – това е случаят, когато собственикът е знаел, че се правят подобрения и не се е противопоставил (чл. 74, ал. 2 от ЗС).

Предявяване на вземанията за разноски и по­добрения

Вземането за разноски и подобрения може да се предяви от владелците с първоначален иск, с насрещен иск, чрез възражение по предявен иск за връщане на вещта. Допустим е и установителен иск за съдебно уста­новяване на вземането за разноски.

 

 

20. Принудително отчуждаване на недвижими имоти

а) видове имоти по ЗКИР, характеристика;
б) идентификатор;
в) видове предназначение на територии (земи) и имоти и промяна на предназначението ( ЗУТ, ЗСПЗЗ, ЗОЗЗ и Наредба № 7 от 2003 г. );
г) изискване за застрояване и строителни книжа;
д) приемане на обектите;
е) принудително отчуждаване( Конституция, ЗС, ЗУТ, ЗДС, ЗОС)

 

а) отчуждаване за държавни нужди ( Конституция, ЗС, ЗУТ, ЗДС)

Частната собственост е неприкосновена съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията. В някои случаи се налага тази  неприкосновена частна собственост да бъде принудително отчуждена, в името  на важни обществени интереси. Отчуждаването е акт, който се допуска само в строго определени случаи. То може да се извършва само за държавни и общински нужди, и то при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин. Същевременно отчуждаването се допуска  само тогава, когато то е предвидено по закон, и при предварително и равностойно обезщетение. Посочени са основанията за отчуждаване и те са само две –  държавни и общински нужди, като се изисква тези нужди да не могат да бъдат задоволени по друг начин.

Според ЗДС имоти – частна собственост, могат да се отчуждават за държавни нужди при предварително и равностойно парично обезщетение.

б) основания и процедура

Основание за отчуждаването на имот е влязъл в сила подробен устройствен план, който предвижда имотът да стане публична собственост. Отчуждителното производство започва по искане на заинтересованото ведомство, като искането се изпраща до министъра на финансите и министъра на регионалното развитие и благоустройство. МФ дава становище относно финансовата обезпеченост на отчуждаването, а този на благоустройството – относно наличието на законови основания за отчуждаването.

Имотът , подлежащ на отчуждаване, се оценява от лицензирана оценител, не по рано от три месеца от искането за отчуждаването.

Законът урежда два способа за извършване на отчуждаването. Първият е посочен в чл. 34 «а» и предвижда отчуждаването да става с акт на Министерския съвет тогава, когато отчуждаването се извършва за изграждане на национални инфраструктурни обекти. Предложението се внася в Министерски съвет от посочените по-горе министри и правителството се произнася с решение. Решението на правителството подлежи на обжалване пред тричленен състава на ВАС. Жалбата се подава в 14-дневен срок от обнародване на решението на МС в ДВ чрез самия МС, който я препраща в 7-дневен срок в съда.

Извън случаите на чл. 34 «а» отчуждаването на имоти –  частна собственст за държавни нужди става със заповед на областния управител. И при тази хипотеза предложението се прави от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра  на финансите, но това предложение е отправено до областния управител. Заповедта на областния управител подлежи на обжалване пред административния съд.

в) обезщетяване на правоимащите по ЗДС

В решението на МС, респективно в заповедта на областния управител, се посочват държавната нужда, за която се отчуждава имотът, видът, местонахождението, размерът, цената (размерът на обезщетението) и собствениците на имота, търговската банка, в която се внася обезщетението, и датата, след която започва изплащането му на правоимащите. Заповедта се издава в 14-дневен срок от получаването на предложението на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

Законните строежи и другите подобрения, извършени от собственика след обнародването на решението, съответно – връчването на заповедта се заплащат с по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота.

Решението на Министерския съвет подлежи на обжалване пред тричленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от обнародването му в „Държавен вестник“.

Заповедта на областния управител подлежи на обжалване пред административния съд по местонахождението на имота в 14-дневен срок от връчването й.

Имотът се смята за отчужден от датата, когато се изплати определеното в заповедта, съответно в решениет, или в съдебното решение, обезщетение.

Когато отчужденият имот е единствено жилище на собственика, имотът се завзема в срок до три месеца след изплащане на обезщетението.

Ако в 6-месечен срок от влизане в сила на заповедта по чл. 34, ал. 2 или съответно на решението по чл. 34а, ал. 1, или на съдебното решение собственикът не бъде обезщетен, по негово искане административният съд по местонахождение на имота, съответно Върховният административен съд, отменя акта за отчуждаването.

Обезщетението, определено в решението на Министерския съвет, в заповедта на областния управител, или в съдебното решение, се внася от инвеститора на обекта в търговска банка по сметка на правоимащите.

Обезщетението, определено в решението на МС  или в заповедта на областния управител, се внася от инвеститора на обекта в търговска банка по сметка на областния управител, когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимата сума или за права върху отчуждения имот, като в този случай банката изплаща сумата на лицето, което установи правата си по съдебен ред.

Инвеститорът на обекта публикува съобщение в два централни и един местен ежедневник, с което уведомява собствениците на имотите в коя търговска банка е внесено обезщетението, определено в решението или в съдебното решение, и за началната дата, от която започва изплащането му.

Когато собственикът на имота не може да бъде установен или адресът му е неизвестен, имотът се смята за отчужден от датата, на която инвеститорът преведе по сметка на областния управител обезщетението, определено в решението, ал. 1 или в заповедта.

Ако в 3-годишен срок от отчуждаването на имота мероприятието по подробния устройствен план не е започнало или имотът не се използва по предназначението, за което е отчужден, по искане на бившия собственик на имота областният управител отменя отчуждаването след възстановяване на полученото обезщетение. Когато имотът е отчужден с решение на Министерския съвет, областният управител изпраща искането на министъра на регионалното развитие и благоустройството, който предлага на Министерския съвет да отмени изцяло или частично решението си.

Наред с това  държавата дължи на собственика обезщетение за нанесените вреди

Държавата има право да получи по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота за извършените междувременно от нея подобрения в имота.

г) отчуждаване за общински нужди – ЗУТ, ЗС, ЗОС. д) основания и процедура

Отчуждаването на имоти за общинска нужда има много общи черти с отчуждаването за държавна. И тук важат условията след отчуждаването имотът да  стане публична общинска собственост. Решението за отчуждаването се взема от общинския съвет въз основа на предвиждания в подробния устройствен план, че имотът ще стане общинска публична собственост. То се взема с мнозинство повече от половината общински съветници. В решението се посочва общинската нужда, за която се отчуждава имотът, обезщетението, което се предлага на собственика му. Общинският съвет упълномощава кмета да проведе процедурата по отчуждаването. Кметът уведомява собственика за откритото производство по отчуждаване и оценка на имота. След съобщението той, или упълномощено от него лице, провежда преговори за покупко-продажба на имота, а при отказ – за промяна на обезщетението. Според ЗОС е допустимо и имотно обезщетение, така че може да се стигне и до замяна на имоти. За резултатите от  преговорите кметът уведомява Общинския съвет. При постигане на съгласие се сключва договор за продажба или за замяна и отчуждителното производство се спира.

При отказ на собственика да приеме предложението кметът внася документите в Окръжния съд по местонахождение на имота с молба за допускане на отчуждавето. Съдът се произнася с решение, в което се посочва: наличието на общинска нужда, която не може да бъде задоволена по  друг начин; начина на обезщетението; допускане или не на отчуждаването. Решението на съда е окончателно и има сила  на отчуждителен акт.

Очевидна е разликата между двата вида отчуждаване. За държавни нужди то се извършва с административен акт, при последващ съдебен контрол. Отчуждаването за общински нужди се осъществява директно от съда.

В закона за държавна собственост се съдържа възможност извършеното веднъж отчуждаване да бъде отменено. Ако в тригодишен срок от отчуждаването на имота мероприятието, за което е отчужден, не е започнало, или имотът се ползва не по предначначението, за което е отчужден, по искане на бившия собственик областният управител отменя отчуждаването след възстановяване на полученото обезщетение. Когато имотът е отчужден с решение на правителството, областният управител изпраща искането на министъра на благоустройството, като предлага на правителството да отмени решението за отчуждаването. При отчуждаване за общински нужди собственикът при същите условия може да поиска от окръжния съд да отмени решението си за отчуждаване на имота. Държавата (съответно – общината) е поставена в положение на недобросъвестен подобрител относно направените от нея подобрения в имота.

Ако собственикът не бъде надлежно обезщетен в шестмесечен срок от влизане в сила на отчуждителния акт, той може да поиска от Административния съд (при отчуждаване със заповед на областния управител), съответно – от ВАС (при решение на правителството), да бъде отменен актът на отчуждаването.

Правила за отчуждаване на недвижими имоти са предвидени и в ЗУТ. Според чл. 205 части от недвижими имоти – собственост на физически и юридически лица, могат да бъдат отчуждавани по реда на ЗДС и ЗОС. Следователно процедурните правила за отчуждаване ще бъдат същите като разгледаните по-горе. Същевременно ЗУТ съдържа и специално правило, поместено в чл. 209, съгласно което условията и редът за отчуждаване, предвидени в ЗДС и ЗОС не се прилагат, когато се отчуждават части от поземлени имоти за разширяване на елементите на транспортната инфраструктура. Допустимо е само парично обезщетение. Отчуждаването се извършва със заповед на областния управител или кмета на общината в зависимост от нуждите, за които се отчуждава имотът. В заповедта се посочва паричното обезщетение по пазарни цени и датата, от която ще бъде завзета отчуждената част.

е) обезщетяване на правоимащите

Имотът се смята за отчужден от датата, на която се изплати обезщетението, определено в заповедта на кмета, издадена въз основа на решението на общинския съвет, или в съдебното решение.

Когато отчужденият имот е единствено жилище на собственика, имотът се завзема след изтичане на три месеца от изплащането на обезщетението.

Ако в 6-месечен срок от влизането в сила на заповедта или на съдебното решение собственикът не бъде обезщетен, по негово искане кметът на общината отменя заповедта за отчуждаването.

Обезщетението, определено в заповедта на кмета на общината или в съдебното решение, се внася в търговска банка по сметка на правоимащите.

В случаите когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимата сума или за права върху отчуждавания имот, обезщетението се внася в търговска банка по сметка на общината.  В този случай банката изплаща сумата на лицето, което установи правата си по съдебен ред.

Ако в тригодишен срок от отчуждаването на имота мероприятието по подробния устройствен план не е започнало или имотът не се ползва по предназначението, за което е отчужден, по искане на бившия собственик на имота кметът на общината отменя заповедта за отчуждаване след възстановяване на полученото обезщетение.

Общината дължи на собственика обезщетение за причинените вреди.

Общината има право да получи по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота за извършените от нея подобрения в имота.

 

 

 

21. Вписване в имотния регистър:

а) подлежащи на вписване актове ( ЗС, ЗКИР, ПрВп. Нар. № 2 );
б) действие на вписването;
в) партиди на имотния регистър и части на партидата ( ЗКИР, Нар. № 2 );
г) процедура при вписвания и заличавания в имотния регистър.

 

а) подлежащи на вписване актове ( ЗС, ЗКИР, ПрВп. Нар. № 2 )

Актовете подлежащи на вписване са посочени основно в ЗС. Разпоредбата на чл. 112, б, «а» ЗС не си поставя за цел да обобщи всички актове, които подлежат на вписване, като в останалите разпоредби на същия член се  добавят нови такива. Новата уредба, поместена в ЗКИР, възприема друга редакция на вписването. Според чл. 3, ал. 2 ЗКИР в имотния регистър се вписват: 1) актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, 2) възбраните и ипотеките върху тях, както и 3) други действия, обстоятелства и юридически факти, за които закон предвижда вписване. Разпоредбата на ЗКИР предвижда по-голям обем актове, подлежащи на вписване, като оставя възможност една бъдеща уредба в други закони да предвиди определени вписвания

Особеният характер на нашата позитивноправна уредба на вписването (два действащи режима), налага разглеждането на ЗС, а впоследсвие – на текстовете на ЗКИР. Правилника по вписване допуска вписване само на актове в нотариална форма или с нотариална заверка на подписа. Това не се отнася за актовете, издадени от компетентни държавни или общински органи.

Според  чл. 112 от ЗС:  Вписват се: всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права. Освен тях на вписване подлежат още:

1) договорите,с които се прехвърля наследство,в което има недвижими имоти – този договор се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписа (212, ЗЗД);

2) актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти – тук отново сме изправени пред писмен акт с нотариална заверка на подписа (100 ЗС);

3) договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно-разпределителни протоколи относно такива имоти – първите се сключват в писмена форма с нотариална заверка на подписа (35, ЗС), вторите са писмени актове, които се съставят в хода на делбеното производство (350, ГПК);

4) молбите на кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя . В този случай вписването не се свързва с  недвижими имоти, а  има цел да даде гласност на претенции на лица към определено имущество и да съхрани техните интереси. Дори да бъде продаден такъв имот, кредиторите ще могат да го потърсят от новия собственик;

5) договорите за наем на недвижим имот за срок, по-дълъг от една година. Това вписване също няма за предмет прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти, а с него се защитават правата на наемателя. Ако договорът е бил вписан, той ще остане в сила спрямо приобретателя;

6) спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване. Текстът на закона има предвид както съдебни, така и извън съдебни спогодби;

7) влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по буква „а“, както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви. Към първата хипотеза спадат например съдебни решения, постановени по иск по чл. 108 ЗС – с него се признават вещни права, решението по чл.33 ЗС – с него собственикът изкупува идеална част от недвижим имот. Втората група съдебни решения трябва да констатират наличието на акт, който подлежи на вписване – това може да бъде договор за наем  за  повече от една година;

8) преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот. Разпоредбата се отнася, както за нотариалните така и  за саморъчните завещания. Обявяване на завещанието можи да се поиска от всеки заинтересован, като то се извършва от нотариус. При обявяването следва да се направи и препис на завещанието, който подлежи на вписване, ако със завещанието е извършено разпореждане с недвижим имот. За да има достоверност, преписът трябва да е заверен от нотариуса.

Извън посочените актове в чл. 112 ЗС на вписване подлежат още:

• актове, с които се прехвърля предприятие, в което има недвижим имот;
• нотариално извлечение от дружествения договор на търговско дружество, когато в дружеството се внася като непарична вноска недвижим имот или вещно право върху такъв имот, а при акционерното дружество с вписва и писменото съгласие на вносителя с нотариална заверка на подписа;
• договори за аренда в земеделието.

Освен актовете разгледани по-горе, на вписване подлежат и някои обезпечения върху недвижими имоти, които защитават интересите на кредиторите:

– Ипотеки. Това важи както за договорната, така и за законната;

– Възбрани – както обща възбрана върху целия недвижим имот на длъжника, така и върху отделен имот;

– Залог на търговско предприятие, в активите на което има недвижим имот или вещно право върху такъв имот. Това вписване е уредено в ЗОЗ и в ПрВп.

На вписване подлежат някои категории искови молби, изрично посочени в ЗС или в други закони. Те се подреждат в три групи:

1) Молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване, признаване на нищожността или обезсилване на актове, подлежащи на вписване;

2) Искови молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор (чл. 19, ал. 3, ЗЗД), с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот;

3) Искови молби за постановяване на други решения, които замествата актовете, подлежащи на вписване.

Към посочените актове, подлежащи на вписване, трябва да прибавим и тези, които налага разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗКИР относно факти, за които законът предвижда вписване. Това е обобщаваща хипотеза, която има предвид юридически факти, подлежащи на вписване. Очедидно ЗКИР има предвид други факти, извън разгледаните. Такива са:

1) Влязло в законна сила постановление на съдия-изпълнител за възлагане на недвижим имот, изнесен на публична продан;

2) Актове за поправяне и допълване на вписани актове;

3) Акт на областен управител или решение на МС за отчуждаване на недвижим имот за държавна нужда. Ако административния акт е бил обжалван ще се впише съдебното решение за отчуждаване;

4) Съдебно решение, с което се отчуждава недвижим имот за общинска нужда по чл. 27, ал. 2 ЗОС, след изпълнението по чл. 30 ЗОС. Тази хипотеза не се различава съществено от предходната;

5) Влязла в сила присъда, с която се конфискува недвижим имот.

 

Правилник за вписванията

ВПИСВАНЕ НА АКТОВЕ ОТНОСНО НЕДВИЖИМИ ИМОТИ                          Чл.4. Вписват се:
а) всички актове, с които се прехвърля правото на собственост (продажба, дарение, замяна, даване вместо изпълнение, отчуждаване срещу задължение за гледане и хранене и др.) или с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право (право на ползуване, собственост върху постройка и др.) върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права (констативни нотариални актове, актове, които имат силата на констативни нотариални актове, актовете за държавна собственост, актовете за общинска собственост и други, изрично предвидени в закон);
б) договорите, с които се прехвърля наследство (чл. 212 ЗЗД), в което има недвижими имоти;
в) актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти (чл.100 от Закона за собствеността);
г) договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно-разделителните протоколи относно такива имоти;
д) молбите за кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя (чл.67 от Закона за наследството);
е) договорите за наем на недвижим имот, в т.ч. на земеделска земя, за срок по-дълъг от една година (чл.237 ЗЗД), както и договорите за аренда;
ж) спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване;
з) влезлите в сила съдебни решения, които заместват актовете по буква „а“, както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви;
и) преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот и всички други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване.
 ВПИСВАНЕ НА ИСКОВИ МОЛБИ И НА ПОСТАНОВЕНИТЕ ПО ТЯХ РЕШЕНИЯ               Чл.11. Трябва да бъдат вписани или отбелязани:
а) исковите молби, с които се иска разваляне (чл.87, ал.3 от ЗЗД), унищожаване (чл.32 ЗЗД), отменяване (чл.227 ЗЗД и чл. 37 ЗН) или признаване нищожността (чл.26 ЗЗД) на актове, подлежащи на вписване по чл.4;
б) исковите молби за постановяване решение за сключване на окончателен договор (чл.19, ал.3 ЗЗД), с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот, и
в) исковите молби за постановяване на други решения по чл.4, букви „з“ и „и“.
ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКИ. ВПИСВАНЕ НА ЗАЛОЗИ ПО ЗАКОНА ЗА ОСОБЕНИТЕ ЗАЛОЗИ (ЗОЗ)                                                                                                                              Чл.15. (1) Вписването на договорната ипотека (чл.167 ЗЗД) се извършва незабавно в рамките на работния ден, по разпореждане на съдията по вписванията от службата по вписванията, в чийто район се намира ипотекираният недвижим имот, чрез подреждане на нотариалния акт за ипотека в ипотечната книга. Вписването на извършени от съдията по вписванията договорни ипотеки се извършва служебно.
(2) Правилата на чл.8 и 9 се прилагат съответно и при вписване на ипотечните актове.
 ВПИСВАНЕ НА ВЪЗБРАНИ И ДРУГИ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ Чл.23. Вписването на възбраните се извършва по разпореждане на съдията по вписванията от службата по вписванията по местонахождението на недвижимия имот.
Чл.27. Ипотека върху недвижим имот за обезпечение пред съд по чл.181, ал.2 ЗЗД се вписва, като се представи нотариално заверено съгласие на собственика на имота с препис от него.

Наредба 2 за водене и съхраняване на имотния регистър

ПОДЛЕЖАЩИ НА ВПИСВАНЕ АКТОВЕ

Чл. 27. (1) В имотния регистър се вписват:

1. актовете, с които се прехвърля правото на собственост върху недвижими имоти (продажба, дарение, замяна, даване вместо изпълнение, прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане, апорт на недвижим имот в кооперация или търговско дружество и др.);
2. актовете, с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти;
3. актове, с които се признава правото на собственост или друго вещно право върху недвижими имоти;
4. договорите, с които се прехвърля наследство или предприятие, в което има недвижими имоти;
5. актовете за отказване от вещно право върху недвижим имот;
6. договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно-разделителни протоколи относно такива имоти;
7. препис от обявено завещание с предмет недвижим имот или вещно право върху недвижим имот;
8. спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване;
9. актовете за факти, за които закон предвижда вписване;
10. влязлото в законна сила постановление на съдия-изпълнителя за възлагане на недвижим имот, изнесен на публична продан;
11. влязло в законна сила съдебно решение, което замества акт по предходните точки;
12. актовете за поправяне и допълване на вписани актове;
13. съдебното решение по чл.38 от Закона за държавната собственост, с което се отчуждава недвижим имот за държавна нужда, след изпълнението на чл.39 от Закона за държавната собственост;
14. съдебното решение, с което се отчуждава недвижим имот за общинска нужда по чл.27, ал. 1 от Закона за общинската собственост, след изпълнението на чл.29 от Закона за общинската собственост;
15. влязлата в сила съдебна присъда, с която се конфискува недвижим имот.

(2) Вписват се:

1. законна или договорна ипотека;
2. общата възбрана и възбраната върху отделен имот;
3. залогът на търговско предприятие, в активите на което има недвижим имот или вещно право върху такива имоти;
4. молбите на кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя;
5. договорите за наем на недвижим имот за срок, по-дълъг от една година;
6. договорите за аренда в земеделието.

Чл. 28. В имотния регистър се вписват:

1. исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване, признаване нищожността или обезсилване на актовете по чл.27;
2. исковите молби за постановяване решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот;
3. исковите молби за постановяване на други решения, които заместват актовете по предходния член.

Чл. 29. Актът се вписва, ако праводателят е вписан в имотния регистър като носител на правото, освен когато имотът се придобива по давност.

Чл. 30. Подлежат на вписване и други актове, ако това е предвидено изрично със закон.

 

б) действие на вписването

Оповестителното действие на вписването има за цел да даде гласност на акта, който подлежи на вписване. В ЗС е уреден и отделен текст, предвиждащ само оповестително действие на вписването на определение актове. Според чл. 114 на вписване подлежат  исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актовете, подлежащи на вписване по чл. 112. Във втората алинея на същия член е предвидено, че при липса на изрична разпоредба за вписване на искова молба, вписването има значение само за да се даде гласност на съдебния спор.

Оповестително-защитното действие на вписването е налице, когато освен даването на гласност, вписването има за цел да защити придобити права. Актовете, подлежащи на вписване не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот. Законът дава предпочитания на този, който пръв е вписал придобивния акт, и той ще запази правата си. Решението е продиктувано от необходимостта от сигурност и стабилност в гражданския оборот.

Третото действие на вписването се определя като оповестително-защитно и конститутивно. Това ще рече, че освен посочените по-горе функции вписването има и качеството на правопораждащ ЮФ. По силата на чл. 166, ал. 1 ЗЗД ипотеката се учредява чрез вписване, което се извършва въз основа на договор или закона. Това означава, че без вписване няма ипотека. Нещо повече – в чл. 169, ал. 2 ЗЗД е посочено, че ипотеката има ред на вписването. При договорната ипотека се вписва нотариалният акт, с който тя се учредява, а при законната – молбата за нейното учредяване. Конститутивният характер на вписването е очевиден – липсва ли вписване, липсва и ипотека.

По подобен начин стои въпросът за вписване на конститутивни искови молби – вписването е елемент от придобивния способ. Самото съдебно решение няма да бъде вписано, а само отбелязано.

Особен случай представлява вписването на отказ от вещно право върху недвижим имот. С факта на вписването се дава гласност на отказа. Същевременно отказващият се може да оттегли заявлението си за отказ до вписването му. Сдруги думи, без вписване няма валиден отказ. При тази хипотеза вписването ще има оповестително-конститутивно действие.

Действието на вписването може бъде ограничано и със срок, макар че по принцип е безсрочно. Като изключение от правилото срок е установен за действието на вписването на искови молби от типа на тази по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ако исковата молба бъде уважена, съдът дава шестмесечен срок на ищеца да извърши отбелязване на решението. В самото решение се посочва задължението за отбелязване. След изтичане на този срок вписването на исковата молба губи действието си. Отбелязването се извършва от съдията по вписването след представяне на препис от решението.

в) партиди на имотния регистър и части на партидата ( ЗКИР, Нар. № 2 )

ЗКИР

ПАРТИДА НА НЕДВИЖИМ ИМОТ. ПАРТИДНО ДЕЛО

Чл. 59. (1) Партидата на всеки недвижим имот се състои от следните пет части:

1. част „А“ – за имота;
2. част „Б“ – за собственика и за признаването и прехвърлянето на правото на собственост;
3. част „В“ – за учредяването и прехвърлянето на други вещни права и за юридическите факти и обстоятелствата, подлежащи на вписване, освен тези по т. 4 и 5;
4. част „Г“ – за ипотеките;
5. част „Д“ – за възбраните.

(2) Подлежащият на вписване акт се вписва в частта на партидата, за която се отнася.

(3) Министърът на правосъдието одобрява образец на партидата.

Чл. 60. В част „А“ на партидата се вписват:

1. идентификаторът;
2. видът на имота – поземлен имот, сграда или самостоятелен обект в сграда;
3. адресът;
4. границите на поземления имот (идентификаторите на съседните поземлени имоти, съответно на самостоятелните обекти в сграда);
5. площта в квадратни метри или в декари;
6. предназначението на имота;
7. етажността на сградата;
8. обстоятелството по чл. 67, ал. 2 от Закона за наследството.

Чл. 61. (1) В част „Б“ на партидата се вписват:

1. името, ЕГН или друг идентификационен номер, адресът – за собственика – физическо лице;
2. наименованието, организационната форма, седалището и кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер – за собственика – юридическо лице;
3. наименованието, организационната форма, седалището и кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер на държавното юридическо лице, на което е предоставено управлението – за недвижимите имоти – държавна собственост;
4. наименованието, организационната форма, седалището и кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер на организациите или юридическите лица на общинска бюджетна издръжка, на които е предоставено по реда на чл. 12, ал. 2 от Закона за общинската собственост безвъзмездното стопанисване и управление – за недвижимите имоти – общинска собственост;
5. наименованието и кодът на общината по ЕКАТТЕ – за недвижимите имоти – общинска собственост;
6. съдът, видът на регистъра и номерът на тома и партидата – за местните юридически лица, които са регистрирани в съдебен регистър, и за чуждестранни юридически лица, регистрирали клон в Република България;
7. кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер – за местните и чуждестранните юридически лица, които нямат съдебна регистрация;
8. видът собственост – частна или публична;
9. при съсобственост – идеалните части (дяловете), както и данните за съсобствениците, а при съпружеска имуществена общност – данните за съпрузите;
10. актът, от който собственикът черпи правото си;
11. номерът и датата на нотариалния акт или на друг акт по чл. 112 от Закона за собствеността, подлежащ на вписване, както и датата на вписването;
12. исковите молби по чл. 114 от Закона за собствеността;
13. обстоятелството, че актът по т. 11 е под условие или срок.

(2) В част „Б“ се отбелязват:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т. 2.

Чл. 62. (1) В част „В“ на партидата се вписват:

1. видът на правото;
2. носителят на правото;
3. срокът, ако правото е срочно;
4. актът по чл. 112 от Закона за собствеността, подлежащ на вписване;
5. исковите молби по чл. 114 от Закона за собствеността;
6. договорите, подлежащи на вписване:

а) видът на договора;

б) датата на сключването, страните и предметът;

в) обстоятелството, че договорът е сключен под условие или срок.

(2) В част „В“ се отбелязват:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т. 2.

Чл. 63. (1) В част „Г“ на партидата се вписват:

1. видът на ипотеката – законна, договорна или за обезпечение пред съд;
2. видът, номерът, датата и издателят на акт, въз основа на който е извършено вписването;
3. размерът на вземането, за чието обезпечаване е учредена ипотеката – главница, лихви, разноски;
4. падежът;
5. кредиторът – съответно с данните за него, посочени в чл. 61, ал. 1;
6. длъжникът – съответно с данните за него или за лицето, за чието задължение е учредена ипотеката, ако то е различно от собственика, посочени в чл. 61, ал. 1;
7. промените на вземането;
8. заличаването на ипотеката и основанието;
9. обстоятелството, че договорът е сключен под условие;
10. подновяването на ипотеката.

(2) В част „Г“ се отбелязват:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т. 2.

Чл. 64. (1) В част „Д“ на партидата се вписват:

1. видът на възбраната – обща или за отделен имот;
2. номерът и датата на акта за налагане на възбраната и органът, наложил възбраната;
3. номерът и датата на вписване на възбраната;
4. размерът на обезпечената сума;
5. заличаването на възбраната и основанието.

(2) В част „Д“ се отбелязват:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т. 2.

Чл. 65. (1) Партидата се води за недвижим имот, който има идентификатор.

(2) Всяка партида има самостоятелен номер.

Чл. 66. (1) При разделяне на недвижим имот се откриват отделни партиди за всеки новообразуван имот, в които се вписват номерът на партидата и идентификаторът от кадастъра на разделения имот.

(2) В партидата на разделения имот се вписват номерата на партидите и идентификаторите от кадастъра на новообразуваните имоти и тя се закрива.

(3) Вещните права, ипотеките и другите вещни тежести върху разделения имот се вписват в новообразуваните партиди.

Чл. 67. (1) В партидата на имота, образуван от съединяване на имоти, се вписват номерата на партидите и идентификаторите от кадастъра на образуващите го имоти, както и вещните права, ипотеките и другите вещни тежести върху всеки от имотите.

(2) В партидите на съединените имоти се вписват номерът на партидата и идентификаторът от кадастъра на новообразувания имот и те се закриват.

Чл. 68. (1) Партидата се води на хартия и на друг информационен носител. При несъответствие между двата записа действие поражда този, който е воден на хартия.

(2) Загубена или унищожена партида се възстановява по ред, определен с наредбата по чл. 5, ал. 3.

Чл. 69. (1) В партидно дело се съхраняват:

1. актовете, послужили като основание за вписване;
2. скицата на имота и схемата на самостоятелния обект в сграда;
3. документите по чл. 77.

(2) Партидното дело носи номера на партидата.

 

Наредба 2

СЪДЪРЖАНИЕ НА ИМОТНИЯ РЕГИСТЪР

Чл. 7. (1) Имотният регистър се състои от партидите на недвижимите имоти.

(2) Към всяка партида има партидно дело.

(3) Службите по вписванията водят още:

1. входящ регистър съгласно приложение №1;
2. книга, която се образува от подреждането на нотариалните актове;
3. книга, която се образува от подреждането на останалите актове по чл.27 и 28;
4. азбучен указател.

Чл. 8. (1) Във входящия регистър се вписват по реда на тяхното постъпване всички молби (искания, съобщения, заявления, разпореждания и др.) за вписване в имотния регистър.

(2) Във входящия регистър се записват входящият номер на молбата, името на молителя, номерът на партидата, идентификаторът, номерът на акта, искането и страните. Входящият номер, датата, часът и минутата на постъпването се нанасят върху молбата, а при служебно вписване – върху акта. Данните се нанасят и върху втория екземпляр от молбата, който се връща на молителя.

(3) Номерата във входящия регистър са последователни във възходящ ред за календарната година.

(4) Във входящия регистър не се допуска оставянето на празни места.

(5) С приключването на работния ден съдията по вписванията непосредствено под последната регистрирана молба посочва датата и нейния входящ номер и се подписва.

Чл. 9. (1) За всеки имот се открива партида. Партидите се подреждат в томове (класьор) по 50 броя.

(2) Томовете (класьорите) се номерират по възходящ непрекъснат ред.

(3) Всяка партида има номер. За всяка служба по вписванията номерата на партиди започват от едно и са в непрекъснат възходящ ред.

Чл. 10. (1) Партидата се открива след даване на идентификатор на имота от службата по кадастъра за:

1. поземлен имот;
2. сграда, която не принадлежи на собственика на поземления имот;
3. самостоятелен обект в сграда, която е етажна собственост.

(2) Не се открива отделна партида за сградата, когато нейният собственик е собственик на земята.

(3) Когато в поземлен имот след откриване на партидата се построи сграда или настъпят други промени за имота, за които не се открива партида, но са обект на кадастъра, включително даване на идентификатор, те служебно се отбелязват по данни от Агенцията по кадастъра в част “А” на партидата.

(4) Открива се партида за сграда или за самостоятелен обект в сграда, когато сградата или обект в нея се окаже собственост на лице, което не е собственик на поземления имот. В партидата на поземления имот се отбелязват номерата на партидите на сградите и отделните обекти. В партидата на сградата се отбелязват номерата на партидите на поземления имот и на самостоятелните обекти в нея. В партидата на самостоятелния обект се отбелязват номерата на партидите на поземления имот и на сградата.

Чл. 11. (1) При разделяне на поземлен имот, сграда или самостоятелен обект в сграда за новообразуваните имоти се откриват самостоятелни партиди, в които се отбелязват партидният номер и идентификаторът на разделения имот. В новооткритите партиди се вписват вещните права, ипотеките и други вещни тежести върху всеки от имотите.

(2) Партидата на разделения имот се закрива, като се отбелязват партидните номера на новооткритите партиди и идентификаторите на новообразуваните имоти.

Чл. 12. При съединяване на имоти за новообразувания имот се открива нова партида, в която се отбелязват партидните номера и идентификаторите на образуващите го имоти и се вписват вещните права, ипотеките и другите вещни тежести върху всеки от имотите. Партидите се закриват, като се отбелязва номерът на новооткритата партида и идентификаторът на новообразувания имот.

Чл. 13. (1) При съдебна или доброволна делба, продажба на част от имот, съединяване на съседни имоти и разделяне на имот по искане на собственика или във връзка с трайното предназначение се откриват партиди на новообразуваните имоти, за които са дадени идентификатори от кадастъра.

(2) Когато се съединява имот, собственост на различни лица, те се вписват като съсобственици на новообразувания имот, като се посочват и идеалните части.

Чл. 14. (1) Когато се учредява право на строеж, на надстрояване или пристрояване, договорът се вписва в част “В” на партидата. Партида се открива след като сградата или обектът се построи, като приобретателят на правото на строеж, надстрояване или пристрояване се впише като собственик.

(2) Когато се прехвърля в собственост само сграда без земя, договорът се вписва в част “В” на партидата и за сградата се открива нова партида, в която за собственик се вписва приобретателят.

Чл. 15. Партидите се водят по образец, одобрен от министъра на правосъдието, на хартия и на електронен носител.

Чл. 16. Партидата се състои от пет части:

1. част “А” – за имота;
2. част “Б” – за собственика, за признаването и прехвърлянето на правото на собственост;
3. част “В” – за учредяването и прехвърлянето на други вещни права и за юридическите факти и обстоятелства, подлежащи на вписване, с изключение на ипотеките и възбраните;
4. част “Г” – за ипотеките;
5. част “Д” – за възбраните.

Чл. 17. Частите на партидата представляват отделни листове. Когато листът на частта се изпише изцяло, добавя се следващ лист. На изписания лист се записва “продължение на страница …..”, а на добавения лист се записва “продължение от страница …..”.

Чл. 18. (1) Подлежащият на вписване акт се вписва в тази част на партидата, за която се отнася.

(2) Всяко вписване се номерира по хронологичен ред в съответната част.

Чл. 19. В част “А” на партидата се вписват:

1. идентификаторът, определен от службата по кадастъра;
2. видът на имота:

а) поземлен имот (земя без сграда или сграда заедно със земята, върху част от която е построена и принадлежи на собственика или на съсобствениците на земята);

б) сграда, непринадлежаща на собственика или на съсобствениците на земята;

в) самостоятелен обект в сграда (етаж или част от етаж съгласно глава четвърта “Етажна собственост” от Закона за собствеността заедно с принадлежащите към обекта идеални части от правото на собственост върху общите части на сградата и на мястото или от правото на строеж);

3. адресът на недвижим имот – описанието на неговото местонахождение, което се състои задължително от името на областта, общината и населеното място или селищното образувание, и включва наименование на улица, съответно площад или булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, самостоятелен обект в сграда, а за недвижими имоти в земеделски земи, гори и земи от горския фонд – съответно наименование на местността;
4. границите на имота, които се посочват чрез идентификаторите на съседните имоти: за поземлените имоти – чрез идентификаторите на съседните поземлени имоти; за сградите – чрез идентификаторите на съседните имоти на земята върху част, от която е построена сградата, и за самостоятелните обекти в сграда – чрез идентификаторите на самостоятелните съседни обекти в сграда, които се посочват от всички страни, както и отгоре и отдолу на обекта;
5. площта на имота, която се посочва в декари или в квадратни метри;
6. предназначението на имота според кадастъра;
7. отделянето на конкретния имот от останалото наследство, когато кредитор на наследодателя е поискал това обстоятелство съгласно чл.67, ал.2 от Закона за наследството.

Чл. 20. (1) В част “Б” на партидата се вписват:

1. името, ЕГН или друг идентификационен номер, постоянен адрес – областта, общината и населеното място или селищното образувание, улица, съответно площад или булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, самостоятелен обект в сграда (апартамент) – за собственика – физическо лице;
2. наименованието, организационната форма (търговско дружество, кооперация, юридическо лице с нестопанска цел, в т.ч. извършващите политическа и синдикална дейност, дейност, присъща на вероизповедание, и други), седалището и кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер – за собственика – юридическо лице;
3. наименованието, организационната форма, седалището и кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер на държавно юридическо лице, както и актът, с който е предоставено управлението – за недвижимите имоти – държавна собственост;
4. наименованието, организационната форма, седалището и кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер на юридическо лице и звено на общинска бюджетна издръжка, както и актът, с който е предоставено безвъзмездното управление – за недвижимите имоти – общинска собственост;
5. наименованието и кодът на общината по ЕКАТТЕ – за недвижимите имоти – общинска собственост;
6. съдът, номерът на фирменото дело, видът на регистъра и номерът на тома и партидата – за местните юридически лица, които са регистрирани в съдебен регистър, и за чуждестранни юридически лица, регистрирали клон в Република България;
7. кодът по БУЛСТАТ или друг идентификационен номер – за местните и чуждестранните юридически лица, които нямат съдебна регистрация;
8. видът собственост – частна или публична;
9. при съсобственост – идеалните части (дяловете) на всеки съсобственик, както и данните за съсобствениците, а при съпружеска имуществена общност – данните за съпрузите;
10. актът, от който собственикът черпи правото си;
11. номерът и датата на нотариалния акт или на друг акт по чл.112 от Закона за собствеността, подлежащ на вписване, както и датата на вписването;
12. исковите молби по чл.114 от Закона за собствеността;
13. обстоятелството, че актът по т.11 е под условие или срок.

(2) В част “Б” се отбелязват и:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т.2.

Чл. 21. (1) В част “В” на партидата се вписват актовете, с които се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват вещните права върху чужда вещ:

1. видът на правото (право на ползване, право на строеж и др.);
2. носителят на правото с данните, посочени в чл.20, ал.1, т. 1 и 2;
3. срокът и условието, ако правото е срочно или условно;
4. актът, с който се учредява, прехвърля или изменя вещното право върху чужда вещ;датата на вписването на акта;
5. исковите молби по чл.114 от Закона за собствеността с предмет вещни права върху чужда вещ; датата на вписването;
6. видът на договора; датата на сключването, страните и неговият предмет, условието и срокът.

(2) В част “В” се отбелязват и:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т.2.

Чл. 22. (1) В част “Г” на партидата се вписват:

1. видът на ипотеката – законна, договорна или за обезпечение пред съд;
2. актът, с който се учредява – вид, номер, дата, органът, който го е издал;
3. размерът на обезпеченото вземане, като поотделно се посочват главницата, дължимата лихва и разноските, падежът;
4. данните за кредитора съобразно чл.20;
5. данните за длъжника съобразно чл.20;
6. промените на вземането по чл.171 от Закона за задълженията и договорите;
7. заличаването на ипотеката и основанието за това и дата на вписването;
8. обстоятелството, че обезпеченият с ипотеката договор е сключен под условие;
9. погасяването на ипотеката, основанието и датата на вписване на основанието;
10. исковата молба по чл.114 от Закона за собствеността, отнасяща се до вписана ипотека.

(2) В част “Г”се отбелязват и:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т.2.

Чл. 23. (1) В част “Д” на партидата се вписват:

1. видът на възбраната – обща или за имота;
2. номерът и датата на акта, с който е наложена възбраната, и органът, който я налага;
3. номерът и датата на вписване на възбраната върху имота и датата на вписването на възбраната;
4. размерът на обезпечената сума;
5. заличаването на възбраната, основанието и датата на вписването.

(2) В част “Д” се отбелязват:

1. молбата за вписване;
2. отказът на съдията по вписванията да разпореди вписване;
3. жалбата срещу отказа по т.2.

Чл. 24. Към всяка партида има партидно дело, което носи номера на партидата. В него се съхраняват книжата, послужили за вписване в партидата. Книжата се групират в преписки, съответстващи на отделно вписване в партидата.

Чл. 25. (1) В книгата по чл. 7, ал. 3, т. 2 се подреждат представените за вписване нотариални актове.

(2) В книгата по чл. 7, ал. 3, т. 3 се подреждат всички останали представени за вписване актове.

(3) За календарната година актовете се номерират по възходящ ред на подреждането им.

(4) Всеки 200 акта се подвързват в том. Когато в края на годината останат по-малко от 100 акта – те се подвързват с предпоследния том за годината.

(5) Томът се подвързва, прошнурова, подпечатва и заверява от съдията по вписванията и от служител на службата по вписванията.

Чл. 26. (1) Азбучният указател съдържа името или фирмата на носителя на вещно право върху недвижим имот и номера на партидата.

(2) Името се вписва по първата буква на собственото име или на фирмата.

(3) За всяка година се води отделен азбучен указател, в който се отразява настъпилата промяна на носител на правото.

г) процедура по вписвания  и заличавания в имотния регистър

Вписването е свързано с придобиване на вещни права върху недвижими имоти. Исторически се оформят две системи на вписването – реална и персонална. И двете изпълняват принципно еднакви функции – да се даде гласност на придобиването на един недвижим имот и да се защитят правата на този, който пръв е вписал придобиването. При реалната вписването се свързва с недвижимия имот. Персоналната е ориентирана към лицата, участващи в придобиването на вещни права върху недвижими имоти.

Актовете, подлежащи на вписване, са регламентирани основно в ЗС и Правилника за вписванията. ГПК съдържа правила относно начина на вписване на актовете (чл. 570), и обжалване на отказите на съдиите по вписванията (чл. 577). Процедурните правила за вписване са уредени в Правилника за вписванията.

Приемането на ЗКИР ориентира нашето право към реалната система на вписването. С него се предвиди създаването на имотен регистър, който се състои от партидите на недвижимите имоти.

Имотният регистър е система от данни за недвижимите имоти на територията на Република България, за тяхната индивидуализация, собствениците, носителите на други вещни права, ипотеки, възбрани и други права, предвидени в закон. Имотният регистър показва състоянието след последното вписване и дава възможност да се проследят хронологично промените във вписаните обстоятелства, както и вписаните актове.

Имотният регистър се води и съхранява от Агенцията по вписванията към министъра на правосъдието. Службите по вписванията водят имотния регистър за имотите, които се намират в техния район на действие. Районът на действие на службите по вписванията съвпада с района на районния съд.

Имотният регистър се води на хартия и на електронен носител. При несъответствие между двата записа действие поражда този, който е воден на хартия. Имотният регистър се съхранява безсрочно.  

ЗКИР

ВПИСВАНИЯ В ИМОТНИЯ РЕГИСТЪР

Чл. 76. (1) Вписването в имотния регистър може да се извършва:

1. по молба от заинтересуваното лице или от негов представител;
2. по молба от нотариус в случаите, предвидени в закон;
3. служебно – в предвидени от закон случаи.

(2) Служебно откриване и закриване на партиди се извършва в случаите по чл. 54, ал. 3.

Чл. 77. (1) Молбата за вписване е написана на български език и съдържа:

1. името, адреса и другите данни за молителя, посочени в чл. 61, ал. 1;
2. юридическия факт, подлежащ на вписване;
3. описанието на недвижимия имот;
4. идентификатора на недвижимия имот от кадастъра;
5. партидния номер;
6. други обстоятелства, предвидени в закон;
7. подпис на молителя.

(2) Към молбата се прилагат:

1. скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър на недвижимите имоти, а за самостоятелен обект в сграда – и схема; когато подлежащият на вписване акт предполага формиране на нови имоти, се прилага и скица-копие от изменените по реда на чл. 54, ал. 1 кадастрална карта и кадастрален регистър на недвижимите имоти;
2. писменото доказателство, удостоверяващо вписвания юридически факт;
3. пълномощно, когато молбата се подава от пълномощник.

Чл. 78. (1) (Доп., ДВ, бр. 36 от 2004 г.) Молбата за вписване се подава до съдията по вписванията чрез службата по вписванията.

(2) Върху молбата за вписване се отбелязват годината, месецът, денят, часът и минутата на постъпването й и се поставя входящ номер.

(3) След извършване на действията по ал. 2 в съответната част на партидата на имота се отбелязва, че е постъпила молба за вписване.

(4) Молбата може да се оттегли с нова молба.

Чл. 79. Молбата за вписване не може да се подава под условие, срок или друга уговорка. Ако молителят подаде повече от една молба, той може да поиска да не се извършва едното вписване без другото.

Чл. 80. Актът се вписва, ако праводателят е вписан в имотния регистър като носител на правото освен при придобиване на право по давност.

Чл. 81. Вписвания в една и съща част от партидата на един имот се извършват по реда на постъпване на молбите.

Чл. 82. (1) Съдията по вписванията разпорежда да се извърши вписването, след като провери дали са спазени изискванията на закона, както и предвидената от закон форма на акта, с който се признава, учредява, прехвърля, изменя или прекратява вещното право.

(2) (Отм., ДВ, бр. 36 от 2004 г.).

(3) Определението за вписване подлежи на незабавно изпълнение.

Чл. 83. Когато предвидените в закона изисквания не са налице, съдията по вписванията отказва вписване.

Чл. 84. (1) При всяко вписване в партидата се отбелязва датата (денят, месецът и годината), на която то е извършено. Вписването се удостоверява с подписа на съдията по вписванията.

(2) Върху вписания акт се отразяват входящият номер, датата на вписването и партидният номер.

(3) Определението, с което се отказва вписване, както и подадената жалба се отбелязват в партидата, което запазва реда по чл. 81.

(4) Ако срещу определението, с което е отказано вписване, не се подаде жалба, извършеното отбелязване се заличава служебно.

Чл. 85. Вписването е недействително, когато липсва определение на съдията по вписванията, както и когато то не е удостоверено по реда на чл. 84, ал. 1.

Чл. 86. (1) (Изм., ДВ, бр. 36 от 2004 г., бр. 29 от 2006 г.) Службата по вписванията незабавно уведомява съответната служба по геодезия, картография и кадастър за новообразуваните партиди и извършеното вписване.

(2) Образците на документите, чрез които се съобщава информацията по ал. 1, се одобряват от министъра на правосъдието и министъра на регионалното развитие и благоустройството.

Чл. 87. (Изм., ДВ, бр. 59 от 2007 г.) Доколкото друго не е предвидено в този закон, се прилагат съответно разпоредбите на глава четиридесет и девета “Общи правила” от Гражданския процесуален кодекс.

Глава единадесета
ОСПОРВАНЕ НА ВПИСВАНЕ. ПОПРАВКА И ЗАЛИЧАВАНЕ НА ИЗВЪРШЕНО ВПИСВАНЕ

Чл. 88. (Изм., ДВ, бр. 59 от 2007 г.) Всяко вписване в имотния регистър може да бъде оспорено по реда на чл. 537, ал. 2 и 3 от Гражданския процесуален кодекс.

Чл. 89. (Изм., ДВ, бр. 59 от 2007 г.) Очевидна фактическа грешка на вписването в имотния регистър се поправя по реда на чл. 247 от Гражданския процесуален кодекс с определение на съдията по вписванията.

Чл. 90. (1) Вписването в имотния регистър се заличава, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство.

(2) Заличаването се извършва по искане на заинтересуваното лице, прокурор или служебно с определение на съдията по вписванията.

(3) Определението, с което се заличава или отказва заличаването, се съобщава по реда на Гражданския процесуален кодекс на лицето, направило искането, или на заинтересуваното лице и подлежи на обжалване с частна жалба пред окръжния съд. Решението на окръжния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.

Чл. 91. (1) Заличаването на вписването се извършва чрез подчертаване на подлежащия на заличаване текст и забележка, че подчертаният текст, с посочване на началото и края му, е заличен.

(2) При несъответствие между подчертаването и забележката за заличаване на текста за заличен се счита текстът, посочен в забележката.

 

 

23. Търговци съгласно ТЗ:

а) едноличен търговец;

б) търговски дружества – видове, учредяване, управление;

в) кооперации.

 

Според чл. 1, ал. 1 ТЗ търговец е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от следните сделки (фактически критерии):

1. търговската продажба – при нея е налична спекулативна цел, т.е. едно нещо се купува, за да бъде отново продадено, а не за собствена консумация. Вещта може да бъде продадена в същия или в преработен вид. Предмет на такава продажба могат да бъдат движими вещи, ценни книжа и недвижими имоти.
2. извършването на застрахователна и презастрахователна дейност. Под това понятие се разбира сключване на договори. Застрахователният договор е съглашение между две лица – застрахован и застраховател – по силата на което застрахователят се задължава срещу заплатени застрахователни премии при настъпване на определени (застрахователни) събития да му изплати определена парична сума.

Презастрахователният договор е съглашение, по силата на което едно лице (застраховател) срещу получаване на определена част от застрахователните премии се задължава да възстановява на един застраховател определена част от изплатените суми по застраховки. По този начин се разпределя застрахователния риск.

3. търговското представителство – едно лице извършва търговски сделки за друго лице. В своя обхват тази дейност включва търговско представителство, търговско посредничество, комисионни и спедиционни дейности.
4. складова дейност – т.е. договор за публичен склад, който е особен вид договор за влог. При него влогоприемателят (склададжията) срещу заплащане на определено възнаграждение се задължава да съхранява и пази определени вещи на влогодателя, т.е. да запази техните качествени показатели и да не допуска трети лица противоправно да установят физическа власт над вещите.
5. лизингова дейност – особен вид договор за наем. Едно лице (лизингодател) срещу заплащане на периодични лизингови вноски предоставя на друго лице (лизингополучател) ползването на определена вещ.
6. банковата дейност – т.е. извършване на банкови сделки. Кои сделки са банкови и кои – не е дефинирано в закона за банките.
7. превозната дейност – т.е. сключването на договор за превоз. То представлява съглашение, по силата на което едно лице (превозвач) се задължава да пренесе чрез транспортно средство в пространството товар, багаж или пътник. (Не е ясно дали рикшите са транспортно средство).
8. туристическата дейност – в закона не е определена. Това са всички договори, които имат връзка с икономичекото понятие “туристическа дейност”.
9. дейност, която има общо със сделки относно правото на интелектуална собственост, т.е. сделки относно авторски и патентни права, права върху търговска марка и промишлени образци.
10. лиценизионни сделки, стоков контрол, складови сделки, лизинг, покупка строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба.

Смисълът на цялото това изброяване е, че когато едно лице извършва поне една от тези дейности, то е търговец и подлежи на особения правен режим на търговците. Общото  в тези сделки е, че това са дейности извършвани от търговеца с цел задоволяване на чужди потребности, които могат да бъдат от материално или нематериално естество, извършват се срещу заплащане и целят постигане на определена печалба от търговеца. Тези дейности трябва да се осъществяват по занятие, тоест постоянно, системно, за продължителен период от време, а не да бъдат еднократна и инцидентна проява.

Характерно за търговеца е, че той може да бъде както физическо, така и юридическо лице. Търговецът извършва дейността за своя сметка, на свой риск, от свое име, в собствени или наети помещения. Търговската дейност се извършва с лични усилия или чрез използването на други лица на основата на трудов или граждански договор.

Не е задължително, за да бъде едно лице търговец, извършването на търговската дейност да бъде неговото единствено, главно, изключително занятие, нито да е налице действително реализирана печалба.

Освен този, който по занятие извършва една от посочените в закона търговски сделки, търговец е и всяко друго лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена в ал. 1 на чл. 1 ТЗ (отново фактически критерии). Законът не изяснява смисъла на понятието “по търговски начин”. Според теорията дейността се извършва по търговски начин, когато се извършва срещу заплащане, тоест, когато е възмездна. Освен това по търговски начин означава дейността да се извършва самостоятелно, на риск и за сметка на лицето, което я осъществява.

Търговци по смисъла на ТЗ са едноличните търговци, търговските дружества и кооперациите, с изключение на ЖСК – чл.1, ал. 2 ТЗ (формален критерии).

По принцип ако едно лице иска да извършва търговска дейност, то трябва да се регистрира като търговец. За някои от търговците вписването в търговския регистър има конститутивно действие – то е предпоставка за придобиване на търговска правосубектност.

От търговците са изключени три категории лица :

– лица, занимаващи се със селскостопанска дейност ( физически лица). Те са изключени от гледна точка на административни и данъчни ограничения, които търговците притежават, за да се стимулира селско-стопанската дейност.

– занаятчийте, лицата предоставящи услуги с личен труд и лицата, упражняващи свободни професии. За тези понятия няма законово определение, което води до спорове.

– лица, извършващи хотелиерска дейност чрез отдаване на стаи в собствените си жилища. Мотивът за това е, че хората изглежда трябва да са доста бедни и затова не е нужно ТЗ да се занимава с тях.

Тези изключения имат неприятни последици относно данъчното облагане. Търговецът има право да приспадне всички свои текущи разходи. Когато лицето не е търговец, то може да приспадне само до определен процент. Т.е. нетърговците не ползват привилегиите при облагане с ДОД.

 а) едноличен търговец

Съществува специален правен режим за търговците физически лица. Едноличният търговец е физическо лице. За да добие търговско качество, той трябва да отговаря на условията на чл.1 ал.2 и 3 от ТЗ, да бъде дееспособен и да има местоживеене в страната. Еднолични търговци могат да бъдат всички физически лица навършили 18 год. и непоставени под запрещение.

Ограничения:

Лището да не се намира в производство по несъстоятелност. Достатъчно е това производство да е започнало.

Да не е невъстановен в правата си несъстоятелен. Става дума за бивш едноличен търговец или неограничено отговорен съдружник, който се е намирал в производство по несъстоятелност, но е могъл да изплати напълно приетите в производството вземания заедно с лихвите и разноските за тях и несъстоятелността не се дължи на неблагоприятно изменили се стопански условия.

Физическото лице да не е съдено за банкрут. Според чл. 227, б. “в” от НК търговецът осъществява деянието банкрут, ако след откриване на производство по несъстоятелност:

1.скрие, унищожи, повреди или отчужди безвъзмездно пари, вещи, ценни книжа или други ценности, които могат да послужат за удовлетворяване на неговите кредитори;

2. отчужди пари, вещи, ценни книжа или други ценности, които могат да послужат за удовлетворяване на неговите кредитори, когато даденото значително надхвърля полученото и е извършено в противоречие с нормалното водене на стопанската дейност;
3. опрости или скрие свое вземане;
4. признае или поеме по какъвто и да е начин или удовлетвори несъществуващо задължение;
5. вземе заем, като знае, че не може да го издължи;
6. предостави в кредит принадлежащи му стоки, пари, вещи, ценни книжа или други ценности по начин, противоречащ на нормалното водене на стопанската дейност;
7. противозаконно удовлетвори само един или няколко кредитори или ги обезпечи във вреда на останалите кредитори;
8. унищожи, скрие или преправи търговските си книги или документи или ги води в нарушение на закона по начин, който затруднява установяването на активите и пасивите на неговото предприятие или дейност, и ако от изброените деяния са настъпили значителни щети.

За лицата, които не са български граждани е необходимо разрешение за постоянно пребиваване в България (то се дава от МВР по условия и ред, определени от закона за пребиваване на чужденци в Република България).

Придобиване на търговско качество: лицето става от момента, в който започне да извършва някоя от изброените дейности в чл.1 от ТЗ. Вписването в търговския регистър само декларира едно съществуващо качество. Лицето е длъжно да се впише в търговския регистър, в противен случай носи административно-наказателна отговорност. За вписването е необходимо писмено заявление, придружено с подпис на лицето, че отговаря на изискванията на закона.

Индивдиуализиращи белези: важат общите правила (име, седалище, фирма и пр.). Фирмата на едноличния търговец се състои от :

– задължително съдържание : името на физическото лице (лично и фамилно или лично и бащинско);

– допълнително съдържание (избира се свободно).

Едноличният търговец може да прехвърля цялото си предприятие. При смърт на едноличния търговец наследниците на търговското предприятие могат да запазят фирмата, но са длъжни да впишат и своите имена в търговския регистър.

Едноличният търговец може да регистрира една фирма като такъв – чл. 58, ал. 4 ТЗ, тоест, той може да има само една фирма в качеството си на едноличен търговец. От това следва, че той може да има и едно търговско предприятие.

Седалището е местонахождението на търговското предприятие на едноличния търговец – мястото, където се намира управлението му. Едноличният търговец може да има седалище, различно от местожителството му като физическо лице.

Предметът на дейност включва по начало всички видове търговска дейност, освен тези, коите по закон се предвижда да се извършват от даден вид търговски дружества.

Правен режим на едноличния търговец.

Като правен субект той може да бъде страна по сделки и носител на права и задължения, във връзка с осъществяваната търговска дейност. Вещите, придобити от едноличния търговец по време на брака и включени в търговското му предприятие, в резултат на неговата търговска дейност, не са съпружеска имуществена общност.

Едноличният търговец може да води и срещу него да бъдат завеждани искове и да участва като страна в гражданския и административен процес.

Едноличният търговец отговаря за задълженията, произтичащи от сключените от него сделки, с цялото си имущество.

Едноличният търговец е длъжен да води търговски книги и да бъде данъчно регистриран в данъчната служба по седалището си, както и да се регистрира НОИ. Освен това той е длъжен да регистрира в данъчната служба всички банкови сметки – депозитни, текущи, лични, в левове и чуждестранна валута.

Едноличният търговец може да открива един или повече клонове извън своето седалище, но за да станат структурите му клонове, те трябва да се регистрират в търговския регистър.

Загубване на търговското качество: това става при

– смърт на търговеца;

– загуба на дееспособност (поставяне под запрещение);

– заличаване в търговския регистър. Не се извършва производство по ликвидация.

б) търговски дружества – видове, учредяване, управление.

Събирателно дружество

Характеристики на събирателното дружество:

1. Събирателното дружество е търговско дружество, прилагат се общите разпоредби за търговските дружества. Две или повече лица извършват по занятие търговски сделки не само под обща фирма, но и с общи средства, което е характерна черта на всички търговски дружества.
2. Събирателното дружество е юридическо лице и участва самостоятелно в търговския оборот. Сделки се сключват от негово име и за негова сметка. Правата и задълженията му са отделни от правата и задълженията на съдружниците в него. Отговаря с имуществото си.
3. Събирателното дружество принадлежи към категорията дружества на личността, в която влиза и командитното дружество. Съществени са личните качества на съдружниците, включително тяхната предприемчивост, делови връзки, задължения за участие с личен труд и носенето на отговорност в пълен размер.
4. Събирателното дружество е договорно дружество. Учредителният му акт е многостранен договор. Двама или повече съдружници правят изрични волеизявления с еднакво съдържание, а именно да образуват събирателно дружество. Недопустимо е такова дружество да се създаде от едно лице, също е недопустимо и мълчаливо образуване.
5. Няма събирателно дружество, когато предметът на общата дейност не може да бъде подведен под някоя от изброените в закона сделки, като напр. съвместното обработване на земя, събиране на помощи за изграждане на паметник и др.
6. Търговските сделки се извършват от съдружниците под обща фирма, която е наименованието на събирателното дружество. Под нея то участва като юридическо лице самостоятелно в търговския оборот, придобива права и поема задължения, които са отделни от тези на съдружниците. Общата фирма отличава събирателното дружество от гражданското дружество

Във фирмата на събирателното дружество се включват фамилните имена или фирмите на един или повече съдружници – съкращение за вида на дружеството и  “с-ие”.

Учредяване на събирателното дружество

• Съставяне на учредителен договор
• Регистриране в търговския регистър

Договорът за учредяване трябва да е в писмена форма с нотариална заверка на подписите на съдружниците. Законът определя минималното съдържание на договора, а именно : а/ имената и местожителствата, съответно фирмите и седалищата, както и адресите на съдружниците; б/ фирмата, седалището и предметът на дейност на дружеството; в/ видът и размерът на вноските на всеки съдружник и оценката им; г/ начинът на управление и на представителство на дружеството; д/ начинът на разпределение на печалбите и на загубите между съдружниците.

Задължението да поискат вписване на събирателното дружество в търговския регистър лежи върху всички съдружници. Към заявлението се прилагат учредителния договор и образци от подписите на лицата, които според договора представляват дружеството.

На вписване в търговския регистър подлежат следните данни:

а/ имената и местожителствата, съответно фирмите и седалищата, както и адресите на съдружниците; б/ фирмата, седалището, адресът на управление и предметът на управление на дружеството; в/ начинът на управление и на представителство на дружеството

Вътрешни правоотношения в събирателното дружество

Уреждане

Вътрешните правоотношения в събирателното дружество се разделят на две групи : а/ правоотношения между съдружници; б/ правоотношения между всеки от съдружниците и събирателното дружество /членствени правоотношения/

Вътрешните правоотношения се уреждат в договора за учредяването на дружеството или по допълнително съгласие между всички съдружници. Допустимо е съдружниците да уредят тези отношения по своя преценка. Договорното уреждане на вътрешните правоотношения в събирателното дружество има предимство пред законовото. Единствено недопустимо е да се уреди в учредителния договор приемането на решения по друг начин, отколкото е предвидено в ТЗ /всеки съдружник има право на един глас при вземането на решения./ Решенията се вписват в протоколна книга.

Права и задължения на съдружниците

Правата на съдружниците спрямо дружеството биват имуществени и неимуществени.

• Имуществени права : а/ правото на част от печалбата; б/ правото на обезщетение за разноските и вредите; в/ правото на лихва; г/ правото на ликвидационен дял от имуществото при прекратяване на дружеството или на участието на съдружника в него.

Правото на съдружника на част от печалбата не е изрично предвидено в ТЗ. Но когато липсва уговорка, съдружника следва да участва в печалбите, както и в загубите съразмерно с дела си.

Правото на съдружника на обезщетение обхваща необходимите разноски, които той е направил за дружествените работи, както и вредите, които е претърпял във връзка с тях. Под необходими разноски трябва да се разбират не само разноските, които съдружникът е направил за правна помощ за съставяне на учредителния договор, за вписване на дружеството в търговския регистър и за поддържане на съществуването му. Такива са и разноските, които са полезни за осъществяване на неговата дейност, включително разноските за наемане на служебно помещение, обзавеждането му с мебели и т.н. Достатъчно е другите съдружници предварително да не са забранили на съдружника да предприеме подобни действия. На обезщетение обаче не подлежат луксозните разноски. Обезщетение се дължи на съдружника вредите, които той е претърпял при и по повод на действия в полза на събирателното дружество. Длъжник за обезщетение е дружеството, а не останалите съдружници.

Правото на съдружника на лихва се поражда, когато той е направил необходими разноски за дружествени работи или е претърпял вреди във връзка с тях. Правото на лихва възниква по силата на самия закон. Размерът на лихвата не подлежи на уговаряне, той е такъв, какъвто го предвижда съответния подзаконов нормативен акт. Годишният размер на законната лихва за просрочени задължения в левове възлиза на основния лихвен процент на БНБ плюс десет пункта.

Правото на съдружника на ликвидационен дял не е изрично уредено в ТЗ, но той се определя съразмерно с вноските му в дружеството.

• Неимуществени права : а/ право на управление; б/ право на контрол

Правото да управлява дружествените работи принадлежи на всеки съдружник. Изключение : когато управлението е възложено на един или повече съдружници или на друго лице с дружествения договор. Имат се предвид действията на обикновено управление, за разпоредителните работи е необходимо съгласието на всички съдружници /такива са действията за придобиването и разпореждането с вещни права върху недвижим имот, назначаване на управител, който не е съдружник, сключване на договор за паричен заем в размер по-голям от определения в учредителния договор/

Правото на контрол принадлежи на всеки съдружник, но законът го урежда и за съдружник, който не участва пряко в управлението. Това е възможността на съдружника да се осведомява лично за работите на дружеството, да преглежда търговските книги и да иска от управителите обяснение

• Задължения : а./ имуществени; б/ неимуществени

А/ Имуществени :

• да извърши вноската в капитала на дружеството, която е предвидена в учредителния договор
• задължение за законна лихва /забавата в плащането на паричната вноска поражда допълнително задължение за съдружника за законна лихва/; задължение за законна лихва възникне ако съдружника получи, съответно вземе пари от дружеството за себе си, лихвата се начислява от деня на неоснователното вземане

Б/ Неимуществени :

• съдружника да не извършва търговска дейност, която е конкурентна на събирателното дружество или да сключва за своя или за чужда сметка сделки, които се отнасят до предмета на дейност на дружеството

Когато съдружникът наруши това право, за дружеството се пораждат две алтернативни възможности :

1. Да иска обезщетение за причинените вреди
2. Да заяви, че встъпва в правата и задълженията по сключената сделка

Управление

Всеки съдружник представлява дружеството, ако с дружествения договор не е предвидено друго. Но ако е предвидено друго, то има действие във външните отношения, само ако е вписано в търговския регистър или е било съобщено на третите лица.

Командитно дружество.

Характеристика и учредяване на командитното дружество

Най-рано възникналото търговско дружество е определено в закона като дружество, което се образува с договор между две или повече лица за извършване на търговска дейност под обща фирма при солидарна и неограничена отговорност на един или повече от съдружниците за задълженията на дружеството и при отговорност на останалите съдружници, ограничена до размера на уговорената вноска. Изводи :

• КД е един от петте вида ТД, които ТЗ допуска да се образуват и за него важат общите черти на ТД, а именно че дейността му се извършва под обща фирма и с общи средства.
• КД е ЮЛ и участва самостоятелно в търговския обмен. Правата и задълженията на КД са отделни от тези на съдружниците, КД отговаря за задълженията си със своето имущество.
• КД има две категории съдружници. Едната категория съдружници носят солидарна и неограничена отговорност за задълженията на дружеството : те се наричат комплементари. Другите съдружници отговарят ограничено, само до размера на уговорената вноска – командитисти. Необходимо е в отделното дружество да участва поне по един съдружник от двете категории. Недопустимо е КД да се образува от едно лице.
• КД прилича на събирателното дружество и заедно с него влиза в групата на търговските дружества на личността.

Учредяването на КД протича протича в две фази: а/ съставяне на учредителен договор; б/ вписване в търговския регистър. Договорът за учредяване на КД е формален, в писмена форма и с нотариална заверка на подписите на съдружниците. Определено е минималното съдържание на учредителния договор: а/ фирмата на дружеството; б/ седалището и адресът; в/ предметът на дейност; г/ имената, съответно фирмите, адресите на съдружниците и размерът на тяхната отговорност; д/ видът и размерът на вноските на съдружниците; е/ начинът на управление и представителство на дружеството; ж/ начинът за разпределяне на печалбите и загубите между съдружниците. Изисква се фирмата на дружеството да съдържа обозначението КД и името на поне един от неограничено отговорните съдружници. Недопустимо е в името на фирмата да съществува името на ограничено отговорен съдружник, но ако въпреки всичко това е сторено, то той се смята за неограничено отговорен. Задължението за вписване лежи върху неограничено отговорните съдружници

Правоотношения между съдружниците

Тези правоотношения се уреждат още в учредителния договор, който има предимство пред разпоредбите в закона.

• Права и задължения, които възникват за съдружниците от двете категории
  • основно задължение на всеки съдружник, независимо от коя категория, е да направи вноска в капитала на дружеството /образува се дружествено имущество, което участва самостоятелно в търговския обмен/. При не внасяне на вноска от ограничено отговорен съдружник се извършва прихващане на полагащата му се част от печалбата до размера на вноската. При неограничено отговорен съдружник – намеса на съда /или прекратява дружеството, или изключва виновния съдружник/
  • всеки съдружник има право да получи част от чистата печалба на дружеството. Условията за разпределяне на печалбата и делът на всеки съдружник в нея се уговарят в учредителния договор.

Права и задължения на неограничено отговорните съдружници

Има особени разпоредби само за неимуществените права и задължения на неограничено отговорните съдружници :

Неограничено отговорните съдружници извършват управлението на КД и е недопустимо решенията им да бъдат спрени от ограничено отговорен съдружник. /др. имуществ. пр. и задълж. са както при събирателното дружество/. Недопустимо е неограничено отговорен съдружник да участва в друго дружество или да сключва за своя или за чужда сметка сделки, които се отнасят до предмета на дейност на КД /може със съгласие на другите неограничено отговорни съдружници/. Дружеството може или да иска обезщетение, или да встъпи в правата по сключената сделка.

Права и задължения на ограничено отговорните съдружници

Право на контрол – може да преглежда търговските книги на КД и да иска препис то годишния счетоводен отчет; участието му в загубите е до размера на предвидената вноска.

Правоотношения с трети лица

Тези правоотношения не могат да се уредят в учредителния договор, защото са уредени с императивни правни норми. Представляването на КД се извършва от неограничено отговорните съдружници. Недопустимо е ограничено отговорен съдружник да извършва сделки от името и за сметка на дружеството, без да е представител или пълномощник. За дълговете си КД отговаря с неговото имущество, срещу което при нужда се насочва принудителното изпълнение. Едва след като кредиторът не получи удовлетворение от имуществото на КД, може да се осъществи отговорността на съдружниците /субсидиарна по отношение на отговорността на дружеството./ Ограничено отговорният съдружник отговаря пред неудовлетворения кредитор до размера на предвидената вноска/

Прекратяване на дружеството

Както при събирателното дружество със съответните изменения:

а / с изтичане на уговорения срок; б/ по съгласие на неограничено отговорните съдружници; в/ с предизвестие за прекратяване от неограничено отговорен съдружник; г/ с обявяване на дружеството в несъстоятелност; д/ със смъртта или поставянето под пълно запрещение на неограничено отговорен съдружник ФЗ или прекратяване на ЮЛ; е/ по искане на синдика в производството по несъстоятелност на неограничено отговорен съдружник; ж/ в други случаи, предвидени в учредителния договор; з/ по решение на съда

Управление

КД се управлява от неограничено отговорните съдружници – чл. 105 ТЗ. Това обаче не е императивна норма.

Дружество с ограничена отговорност

Учредяване и обща характеристика.

Дружеството с ограничена отговорност е исторически най-новият вид търговско дружество, създадено с цел избягване на солидарната и неограничена отговорност на съдружниците за задълженията на събирателното дружество, както и сложното учредяване и сложния апарат на управление. Дружеството с ограничена отговорност е междинна форма между дружествата на личността и дружествата на капитала. Дружеството с ограничена отговорност е определено в закона като дружество, образувано от едно или повече лица, които отговарят за дружествените задължения с дяловата вноска в капитала му. /чл.113 ТЗ/

• едно от петте допустими от закона вида търговски дружества
• юридическо лице е и сключва сделки от свое име и за своя сметка; пораждат се права и задължения, които са отделни от тези на съдружниците и отговаря за задълженията със своето имущество
• отговорността на съдружниците за задълженията на дружеството е ограничена до размера на дяловата им вноска в дружествения капитал
• допустимо е дружеството с ограничена отговорност да бъде учредено от едно лице; по това се различава от събирателното и командитното дружество и прилича на акционерното

Учредяване

То преминава през два последователни етапа: а/ съставяне на учредителен договор; б/ вписване на дружеството с ограничена отговорност в търговския регистър.

1. Съставяне на учредителен договор

Дружественият договор е формален и в писмена форма, не е необходима нотариална заверка на подписите на съдружниците. Допустимо е при сключването на договора, съдружник да бъде представляван от пълномощник с изрично и нотариално заверено пълномощно. Ако дружеството се създава от едно лице, вместо дружествен договор, се съставя учредителен акт. Видът на акта е различен, в зависимост от качеството на лицето, което създава дружеството. Той е частен документ, когато физическо или юридическо лице създава дружество с ограничена отговорност и административен акт, ако държавата или общината образуват такова дружество. Задължителните елементи на дружествения договор са: а/ фирма и седалище на дружеството; б/ предметът на дейност и срока на договора; в/ имената, съответно фирмите на съдружниците; г/ размерът на капитала – когато при учредяването не е внесен целия размер на капитала, в договора се определят сроковете и условията за внасянето му; д/ размерът на дяловете, с които съдружниците участват в капитала; е/ управлението и начинът на представителство; ж/ предимствата на съдружниците, ако са уговорени; з/ други права и задължения на съдружниците. Недопустимо е срокът за довнасяне на целия размер на капитала да бъде по-дълъг от две години. Фирмата трябва да съдържа означението “ООД”, а ако капиталът принадлежи на едно лице – “ЕООД”. Наименованието иначе се избира свободно от учредителите. Не се изисква фирмата ада съдържа името на един или повече съдружници. Учредителите определят свободно предмета на дейност на дружеството, в съгласие с позволените от закона търговски дейности. Само недопустимо е да включват дейности, за които се изисква определен тип дружества.

2. Вписване в търговския регистър

За вписването се изисква : да се представи дружествения договор, да е назначен управител или управители на дружеството; всеки съдружник да е изплатил поне една трета от дела си, но не по-малко от 10 лева; да е внесен най-малко 70 на сто от капитала. Задължението да поиска вписване лежи върху избрания му управителен орган. На вписване подлежат следните данни : фирмата и седалището на дружеството; предметът на дейност и срока на договора; имената, съответно фирмите на съдружниците; размерът на капитала; управлението и начинът на представителство. Вписването в търговския регистър има конститутивно действие, от деня на вписването се смята за възникнало.

Капитал

От една страна капитала представлява икономическа основа за дейността на дружеството, а от друга служи за обезпечаване на дружествените кредитори. С оглед на това законът определя минимален размер на капитала и той не може да бъде по-малък от пет хиляди лева. Капиталът се образува чрез вноски на съдружниците, а размерът му се вписва в търговския регистър. Капиталът се състои от дяловете на съдружниците и тези дялове не могат да бъдат по малки от 10 лева.

Дялове

Частта от капитала, която принадлежи на съдружник, представлява неговия дял; допустимо е дяловете да бъдат различни по размер за отделните съдружници. Сумата на дяловете следва да бъде равна на капитала. Но стойността на всеки дял трябва да бъде кратна на десет. Няма пречка един дял да бъде поет от няколко лица. Размерът на дела на всеки съдружник, направените вноски и всички промени в тях се вписват в книга на дяловете, която се води от ООД. За редовното й водене отговаря управителят. Недопустимо е съдружниците да искат дяловете си, докато дружеството съществува. Недопустимо е да се уговарят и лихви за дяловете на съдружниците.

Дружествени дялове

Те са нещо различно от дяловете в капитала, но между тях съществува зависимост. Дружественият дял представлява израз на членственото правоотношение в ООД. Той обуславя съвкупността от права и задължения на даден съдружник. На всеки съдружник принадлежи дружествен дял от имуществото на дружеството. Като правило размерът му се определя съобразно с дела на съдружника в капитала. Но няма пречка да бъде уговорено друго. За участието на съдружника в ООД може да бъде издадено удостоверение, което обаче не е ценна книга /за разлика от акцията/. Допустимо е прехвърлянето и наследяването на дружествения дял. Съществува свобода за прехвърлянето на дружествения дял от един съдружник на друг. Съдружникът приобретател става носител не на втори, а на увеличен по размер дружествен дял. За прехвърляне на дружествения дял на трето лице, трябва да са спазени изискванията за нов съдружник. Необходимо е решение на общото събрание, което се вписва в търговския регистър. Допустима е делба на дружествен дял само със съгласието на съдружниците

От различието между дял и дружествен дял е обусловено и различието между капитал и дружествено имущество. Капиталът представлява цифрово изразена величина, която се състои от вноските на съдружниците и е сравнително стабилна. Напротив дружественото имущество като съвкупност от права и задължения е променлива величина. Печалбата води до увеличаването на имуществото, а загубата – до неговото намаляване.

Управление

ООД има само два императивно определени от закона органи на управление – общо събрание и управител или управители. По свое желание съдружниците могат да създадат надзорен съвет.

Основната тежест се пада на общото събрание на съдружниците. В него влизат всички съдружници. Управителят ако не е съдружник участва със съвещателен глас. Свиква се от управителя поне веднъж годишно. В прерогативите на общото събрание са всички въпроси, свързани със съществуването, устройството и функционирането на дружеството с изключение на текущата му работа.

Управителят управлява дружествените работи и представлява дружеството пред съда и извън него. Избира се и се освобождава от общото събрание. Броят на управителите е неограничен, като всеки от тях може да действа самостоятелно, освен ако дружественият договор не предвижда друго.

Във външните отношения управителят е представител на дружеството. Неговото представителство е органно, оригинерно и законово. Представителна власт има само лицето, което е вписано в търговския регистър.

Управителят може да сключва неограничено всякакви търговски сделки. Когато обаче се касае за сделки, с които се придобиват или отчуждават недвижими имоти, респективно ограничени вещни права върху тях, е необходимо решение на общото събрание на съдружниците.

Акционерно дружество. Определение

Един от най-съществените видове търговски дружества е акционерното дружество и играе важна роля в държавите с развита пазарна икономика, служи за концентрация на капитали с оглед постигане на големи стопански цели. Акционерното дружество е определено в закона като дружество, в което дружественият капитал е разделен на акции и което отговаря пред кредиторите с имуществото си. Съществени признаци на АД – то са: а/ то е вид търговско дружество, за което са приложими общите разпоредби за всички търговски дружества; б/ дружественият капитал е разделен на акции. Съществено е участието в капитала чрез притежаване на акции, без значение са индивидуалните качества на лицата, които влагат парични средства, затова то е типично дружество на капитала; в/ АД-то е ЮЛ и отговаря пред кредиторите с имуществото си.

Учредяване

1. Елементи на учредяването

Учредяването е правна последица на сложен фактически състав, който има четири основни елемента: а/ правни субекти, които участват в учредяването; б/ начин на образуване на капитала на дружеството; в/ учредително събрание; г/ вписване на АД – то в търговския регистър

2. Учредители

Под учредители се разбират ФЛ или ЮЛ, които са записали акции на учредителното събрание. Учредители са едно или повече лица. По такъв начин учредяването може да се извърши и от едно лице /еднолично акционерно дружество/. Съществува нормативна забрана да бъдат учредители търговци, които са обявени в несъстоятелност. Действащия ТЗ не разграничава фигурата на учредителя, от тази на записващия акции

3. Системи на учредяване
   • Сукцесивна система – учредяване чрез подписка; учредителите изготвят и обнародват подписано от тях предложение за набиране на капитал на дружеството. На всеки подписал акции се предоставя заверен препис от предложението
   • Симултантна система – учредяване без подписка; именно тази система е възприета от глава 14 на ТЗ.

Недопустимо е дружеството да записва акции от капитала си. Паричните вноски се извършват по набирателна банкова сметка, открита на името на дружеството от УС, съответно от СД. Ако записалият акции прави непарична вноска, тя следва да бъде оценена от три вещи лица. Тези лица се назначават от длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписвания. Когато вносителят не е съгласен с оценката, може или да участва с парична вноска, или да се откаже от дружеството. Срещу направените имуществени вноски за сметка на записаните акции, акционерите получават временни удостоверения, подписани от упълномощен член на УС или СД. Удостоверението не е ценна книга и не въплъщава участието в акционерно дружество, служи за получаване на акции от акционерите. Недопустимо е временното удостоверение да се прехвърля преди възникване на дружеството, а след възникването, прехвърлянето става с джиро и се вписва в книгата на акционерите.

Учредително събрание

Изисква се на учредителното събрание да присъстват всички лица, които записват акции, допустимо е представителство чрез пълномощник /изрично пълномощно с нотариално заверен подпис/. Основните задачи на учредителното събрание са: а/ взема решение за учредяването на дружеството; б/ приема устава; в/ установява размера на разноските по учредяването; г/ избира надзорен съвет, съответно съвет на директорите. Когато АД – то се учредява от едно лице, се съставя в писмена форма, учредителен акт, с който се утвърждава устава и се назначава първият надзорен съвет. Законът определя минимално съдържание на устава, а именно: а/фирмата, седалището и адресът на управление на дружеството; б/ предметът на дейност и срокът, ако има такъв; в/ размерът на капитала, видът и броят на акциите; г/ органите на дружеството, техният мандат и броят на членовете им; д/ видът и стойността на непаричните вноски, ако има такива, лицата, които ги извършват, броят и номиналната стойност на акциите, които ще им бъдат дадени; е/ преимуществата, които посочените учредители запазват за себе си поименно, ако се предвиждат такива; ж/ условията и редът за издаване на акции, които подлежат на обратно изкупуване; з/ начинът на разпределяне на печалбата; и/ начинът за свикване на ОС. Наименованието, което се включва във фирмата, наред с означението АД или ЕАД се избира свободно, не е необходимо да съдържа името на някой от съдружниците.

Вписване на АД в търговския регистър

За да възникне дружеството, не е достатъчно само учредителното събрание, необходимо е АД да бъде вписано в търговския регистър. Конститутивно действие има вписването на дружеството, то възниква като ЮЛ от деня на вписването в регистъра. Изискванията за вписването са изброени в закона : а/ да е приет устава; б/ да е записан целият капитал; в/ да е внесена предвидената в устава част от стойността на всяка акция, но не по-малко от 25 на сто от номиналната или от предвидената в устава емисионна стойност на всяка акция; г/ да са избрани съвет на директорите, съответно надзорен съвет; д/ да са изпълнени другите изисквания на закона.

Командитно дружество с акции. Определение

Един от най-малко разпространените видове търговски дружества, към което се прибягва, когато учредителите искат, от една страна, да съберат във вида на акции средствата на сравнително голям брой участници, а от друга страна, не желаят да предоставят на последните право на глас по дружествените работи, с какъвто разполагат акционерите в общото събрание. Командитното дружество с акции е дружество, което се образува с договор и при което размерът на вноските на всички съдружници в дружествения капитал, включително на неограничено отговорните съдружници /на комплементарите/, се определя в устава му, а за вноските на ограничено отговорните съдружници /на командитистите/, най-малко трима на брой, се издават акции.

Учредяване

Учредители на командитното дружество с акции са неограничено отговорните съдружници. Те свикват учредително събрание и на тях принадлежи правото да изберат акционерите измежду участниците в подписката. Подобно на обикновеното командитно дружество, учредителният договор на командитното дружество с акции трябва да е в писмена форма с нотариална заверка на подписите на учредителите.

Фази на учредяването

Те съвпадат с фазите на учредявяне на акционерното дружество, а именно : учредително събрание и вписване в търговския регистър. Дружеството като ЮЛ възниква от датата на вписването му в търговския регистър. Учредителите изготвят устава на командитното дружество с акции. Капиталът се образува от вноските на съдружниците, които биват парични и непарични. Паричните се превеждат по банкова сметка, а непаричните подлежат на оценка от три вещи лица.

Капитал. Акции – понятие, видове и сделки с акции.

Същност на дружествения капитал

Капиталът на АД представлява предвидената в устава парична сума, разделена на акции. Тя се състои от сбора на номиналните вноски на всички акционери. Изисква се капиталът и стойността на акциите да се изразяват в левове, друго изискване е капиталът да бъде изцяло записан. Капиталът е икономическата основа за дейността на АД – то, от него се удовлетворяват кредиторите за вземанията си срещу дружеството. В закона е определен минималният размер а капитала – 50 000 лева. Осъществява се съобразяване на минималния размер на капитала с предмета на дейност на АД, за банкова дейност застрахователна, осигурителна дейност напр. капиталът е в много по-голям размер. От капиталът се различава дружественото имущество, което е съвкупността от оценими в пари права и задължения, по точно от неговите активи и пасиви. Докато капиталът е постоянна величина, дружественото имущество се променя, съобразно с успешния или неуспешния ход на работата на дружеството. То може да се равнява, да надвишава или да спада по стойност пад размера на дружествения капитал. По време на учредяването на дружеството капиталът и имуществото съвпадат по стойност.

Увеличаване на капитала

Допустими са четири алтернативни начина за увеличаване на дружествения капитал: а/ чрез издаване на нови акции; б/ чрез превръщане на част от печалбата в капитал; в/ чрез увеличаване номиналната стойност на вече издадени акции; г/ чрез превръщане на облигации в акции. Вземането на решение за увеличаване на капитала влиза във функциите на ОС и изисква мнозинство от 2/3 от гласовете. Няма пречка увеличаването на капитала да бъде осъществено под условие. /напр. акциите да се закупят от опр.лица на опр.цена, както и срещу облигации на дружеството /. ТЗ съдържа изискванията за вписването на увеличаването на капитала в търговския регистър : а/ да са записани новите акции; б/ да са внесени най-малко 25 на сто от номиналната стойност на записаните нови акции; в/ да е внесена разликата между номиналната и емисионната стойност на новите акции. Като новите акции не са записани изцяло, капиталът се увеличава само със стойността на записаните

Намаляване на капитала

Вземането на решение за намаляване на дружествения капитал влиза във функциите на общото събрание на акционерите. Това е лесно разбираемо като се има предвид, че намаляването на капитала представлява преди всичко изменение на устава. Намаляването на капитала не може да слезе под минималния размер, който законът предвижда за капитала на акционерно дружество от съответния вид. Допустими са два начина за намаляване на дружествения капитал : а/ чрез намаляване номиналната стойност на акциите; б/ чрез обезсилване на акции. /или се обезсилват принудително или се обезсилват след придобиване на акции от дружеството/. Законът позволява принудително обезсилване само ако е предвидено в устава и акциите са записани под това условие. Намаляването на капитала е в състояние да застраши интересите на дружествените кредитори и затова има законово изискване за оповестяване в Търговския регистър.

Акции

Законът определя акцията като ценна книга, която удостоверява, че притежателят й участва в посочената от нея номинална стойност в капитала. Качеството на ценна книга означава, че акцията като писмен документ материализира определени права. За упражняването им е необходимо да се притежава самият документ, съответно той да бъде представен, когато се търси реализацията на тези права. В акцията е въплътено волеизявлението на акционерното дружество, че е приело нейния носител за член на дружеството. Тя представлява основание за възникване на членственото правоотношение между притежателя й и съответното АД. Стойността, която е посочена в акцията, представлява нейната номинална стойност, минималната номинална стойност на акцията е един лев. Наред с номиналната акциите имат емисионна стойност. Емисионна е стойността , по която акциите се поемат от учредителите. Недопустимо е емисионната стойност да бъде по-малка от номиналната. Не могат да се записват акции и на по-голяма стойност от номиналната. Разликата между номиналната и емисионната стойност се отнася във фонд “Резервен” на дружеството. От номиналната и емисионната стойност се различава действителната стойност на акцията. В закона е определено съдържанието на акцията, което трябва да съдържа : а/ означението “акция” за единична и съответния брой акции за купюра от повече акции; б/ вида на акциите; в/ номера на купюрата и поредни номера на акциите, включени в нея; г/ фирмата и седалището на акционерното дружество; д/ размера на капитала; е/ общия брой на акциите, единичната им номинална стойност и купюрния строеж; ж/ купоните и техния падеж; з/ подписите на две лица, които могат да задължават дружеството, и датата на емисията. Акцията дава право на един глас в общото събрание на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната й стойност.

Видове акции – класификацията на акциите се извършва според различни критерии и отнасянето на акцията към определен вид, обуславя прилагането на разпоредби, специфични за него. Акциите се делят първо на поименни или на приносител /в зависимост дали на лицевата страна е изписано името на първия собственик/. Допустимо е да се издават и привилегировани акции /осигуряват гарантиран или допълнителен дивидент или ликвидационен дял/, както и привилегировани акции без право на глас. Дружеството може да издава и безналични акции, те не са обективирани върху материален носител .

Сделки с акции – акциите на приносител се прехвърлят с предаването им, а поименните акции с джиро. Безналичните акции се прехвърлят с цесия, а разпореждането има сила само след като се впише в книгата на безналичните акции.

Придобиване на собствени акции – допустимо е дружеството да придобие собствени акции само: а/ при намаляване на капитала; б/ при универсално правоприемство, освен при вливане или сливане; в/ ако това става безвъзмездно; г/ ако извършва по занятие сделки с ценни книжа и придобива акции в изпълнение на поръчка на трето лице; д/ при изключване на акционер, поради неизвършване на дължимите вноски; е/ в резултат на принудително изпълнение на задължение на акционер към дружеството; ж/ ако са издадени като привилегировани акции, специално с тази привилегия; з/ при обратно изкупуване. Законът приравнява на придобиването на собствени акции някои случаи : а/ акции на дружеството се придобиват и притежават от едно лице за сметка на дружеството; б/ акции на дружеството се придобиват и притежават от друго дружество, в което първото пряко или непряко притежава мнозинство от правото на глас или върху което може пряко или непряко да упражнява контрол; в/ дружеството приема в залог собствени акции или акции на дружество, което контролира.

Права и задължения на съдружниците и акционерите.

Права и задължения на акционерите

• Права на акционерите

А/ Имуществени – право на дивидент и право на ликвидационна квота /право да получи част от чистата печалба на дружеството и съответно част от имуществото в ликвидация, съразмерно с дела на акционера в капитала на дружеството./

Б/ Неимуществени – те се разделят на управителни /право на участие в управлението на дружеството, право на глас в общото събрание, право до бъде избиран в управителен орган на дружеството/ и контролни /право да иска отмяна на решение на общото събрание и право да се интересува за хода на дружествените работи/.

Освен индивидуални контролни права, в закона са предвидени права на малцинството – акционери, които притежават 5 на сто от капитала, могат : а/ да предявят иск пред окръжния съд за търсене на отговорност от членовете на надзорния и управителния съвет за вредите, причинени от тях на дружеството; б/ да искат от общото събрание или от окръжния съд да назначи контрольор, който да провери годишния счетоводен отчет и да изготви доклада за констатациите си.

• Задължения на акционерите

Основно задължение на всеки акционер е срещу записаните акции да направи вноските, които покриват частта от стойността на акциите, определена с устава. Останалата част се внася в срок, определен в устава. Неизпълнението на това задължение води до неблагоприятни последици за акционера – неустойки, лихви, изпращане на предупреждение,  изключване . Изключеният акционер губи акциите си и направените вноски, неговите акции се обезсилват и унищожават.

Права и задължения на съдружниците в Командитното дружество.

Органите за управление на командитното дружество с акции са еднакви с органите на управление на акционерното дружество по едностепенната система. Такива органи са общото събрание и съветът на директорите.

• Общо събрание

В него право на глас имат само ограничено отговорните съдружници. Неограничено отговорните съдружници, дори когато притежават акции, участват само със съвещателен глас. Компетентността на ОС се определя в устава. Но в нея по силата на закона влиза разглеждането и решаването на искания на ограничено отговорни съдружници за извършване на проверка на дейността на дружеството. Изрично е предвидено в закона, че уставът се приема и изменя и дружеството се прекратява не самостоятелно от общото събрание, необходимо е съгласието на неограничено отговорните съдружници.

• Съвет на директорите

Той се състои от неограничено отговорните съдружници, които управляват и представляват дружеството и се прилагат разпоредбите на акционерното дружество. С устава се назначава първият съвет на директорите. По време на съществуването на командитното дружество с акции общото събрание избира членовете на съвета на директорите измежду неограничено отговорните съдружници. То извършва и освобождаването на тези членове.

Облигации – понятие и видове. Права на облигационерите. Конвертиране на облигациите в акции.

Облигации

Акциите не са единствените ценни книги, които акционерното дружество издава. Наред с тях то може да издава и облигации. Допустимо е облигации да се издават най-малко две години след образуването на акционерното дружество и ако има два годишни счетоводни отчета, приети от общото събрание. Издаването на облигации е начин за осигуряване на допълнителни парични средства, необходими на дружеството. По същество това е сключване на заем от страна на дружеството. Набраните парични средства увеличават не капитала, а оборотните средства на дружеството. Недопустимо е размерът на облигационния заем да е по-голям от 50 на сто от внесения капитал.За облигационния заем се открива подписка, която се обявява в ТР.

Видове облигации – облигациите могат да бъдат налични и безналичи. За издаването, прехвърлянето и залагането на наличните и безналични облигации, се прилагат правилата на акциите.

Права на облигационерите

В едномесечен срок след приключване на подписката, органите на акционерното дружество, свикват облигационерите на общо събрание. Поканата за събранието се обнародва в ТР. Облигационерите от една емисия образуват група за защита на интересите си пред дружеството. Групата се представлява от представители, избрани то общото събрание. Представителите не могат да бъдат повече от трима. Недопустимо е да бъдат представители на облигационерите : а/ дружеството длъжник; б/ други дружества, които притежават повече от 1/10 от неговия капитал или в които то притежава повече от 1/10 от капитала; в/ дружества, които са гарантирали изцяло или от части поетите задължения; г/ членовете на надзорния съвет, на управителния съвет или на съвета на директорите, както и техни низходящи, възходящи и съпрузи; д/ лицата, на които по закон е забранено да участват в органите на управление на дружеството.

Превръщане на облигации в акции

Общото събрание на акционерите може да реши да бъдат издадени облигации, които да се превръщат в акции. Редът за превръщането на облигации в акции се определя в решението на общото събрание за издаване на облигации. Емисионната стойност на превръщаните облигации не може да бъде по-ниска от номиналната стойност на акциите, които облигационерите биха придобили срещу тях. Превръщането на облигации в акции е един от начините за увеличаване на капитала. След като се вземе решение за увеличаване на капитала, управителният съвет, съответно съветът на директорите определя срок за превръщане на облигациите в акции. Недопустимо е срокът да бъде по-дълъг от 3 месеца.

Управление на Акционерното дружество

Системи на управление

За управлението на акционерното дружество се предвиждат две системи: двустепенна и едностепенна. При двете системи висш орган на дружеството е общото събрание на акционерите, което се състои от акционерите с право на глас. Членовете на надзорния и управителния съвет, съответно на съвета на директорите вземат участие в общото събрание без право на глас. Изключение е случаят, когато те са акционери. Общото събрание се провежда най-малко веднъж годишно, а освен това могат да се свикват и извънредни общи събрания. Общото събрание избира председател и секретар на заседанието, ако в устава не е предвидено друго. Свикването на общо събрание се извършва чрез покана, обнародвана в ТР, която трябва да съдържа : а/ фирмата и седалището на дружеството; б/ мястото, датата и часа на събранието; в/ вида на общото събрание; г/ съобщение за формалностите, ако са предвидени в устава, които трябва да бъдат изпълнени за участие в събранието и за упражняване на правото на глас; д/ дневен ред на въпросите, предложени за обсъждане, както и предложенията за решения.

Общото събрание има следните функции : а/ изменя и допълва устава; б/ увеличава и намалява капитала; в/ преобразува и прекратява дружеството; г/ избира и освобождава членовете на надзорния съвет и опр. възнагражденията им; д/ назначава и освобождава дипломиран експерт-счетоводител; е/ одобрява годишния счетоводен отчет; ж/ решава издаването на облигации; з/ назначава ликвидаторите при прекратяване на дружеството, освен в случаите на несъстоятелност; и/ освобождава от отговорност членовете на надзорния съвет, на управителния и на съвета на директорите. За заседанието на общото събрание се води протокол в специална книга, в който се посочва: мястото и времето на протичане на заседанието; имената на председателя, на секретаря и на преброителя на гласовете; направените предложения по същество, проведените гласувания и резултатите от тях; направените възражения. В едноличното акционерно дружество, едноличният собственик на капитала решава въпросите, които са то компетентността на общото събрание.

Други органи на акционерното дружество при двустепенна система са надзорния съвет и управителният съвет, а при едностепенна система – съветът на директорите.

Членове на съветите на директорите могат да бъдат дееспособни физически лица /ако уставът допуска и юридически/ и е недопустимо да бъде член лице, което е било член на управителен или контролен орган на дружество, прекратено поради несъстоятелност през последните две години ако са останали неудовлетворени кредитори или което не отговаря на други изисквания предвидени в устава.

Членовете на управителния съвет (3 до 9 души) се избират от надзорния съвет, който определя тяхното възнаграждение и може да ги заменя по всяко време. Броят на членовете на УС се определя в устава, но не може да надвишава девет души. УС докладва за дейността си най-малко веднъж на три месеца пред надзорния съвет на дружеството. Той уведомява незабавно председателя на НС за всички обстоятелства, които са от съществено значение за дружеството. НС има право да поиска от УС по всяко време сведения или доклад по всеки въпрос, който засяга дружеството.

При едностепенна система дружеството се управлява и представлява от съвет на директорите, който се състои най-малко от три, но не повече от девет лица. СД приема правилник за работата си. Той избира председател и зам.председател измежду своите членове

Годишно приключване и разпределение на печалбата

До края на месец февруари ежегодно УС, съответно СД съставя за изтеклата календарна година годишен счетоводен отчет и го представя на експерт – счетоводителите, избрани от ОС. Отчетът е придружен от доклад за дейността на дружеството. НС при двустепенна система на управление проверява годишния счетоводен отчет, доклада за дейността и предложението за разпределяне на печалбата. При едностепенна система на управление предложението за разпределение на печалбата се прави от СД, който свиква общото събрание.

Дивиденти и лихви се изплащат, само ако според проверения и приет счетоводен отчет за съответната година нетната стойност на активите, намалена с дивидентите и лихвите, подлежащи на изплащане, е не по-малка от сумата на капитала на дружеството, на фонд “Резервен” и на другите фондове, които дружеството е длъжно да образува. По смисъла на закона нетната стойност на активите е разликата между стойността на правата и задълженията на дружеството, съгласно баланса му.

Ако са извършени плащания, без да са налице споменатите законови предпоставки, акционерите не са длъжни да върнат получените суми. Изключение съставляват случаите, когато дружеството докаже, че те са знаели или са могли да узнаят за липсата на предпоставки.

Управление на командитното дружество с акции.

За задълженията си КДА отговаря с цялото си имущество, но ако то не е достатъчно, неограничено отговорните съдружници отговарят неограничено с личното си имущество.

Органи на КДА са общото събрание на съдружниците и съвета на директорите. Следователно КДА има същата система на управление, както и акционерното дружество с едностепенна система на управление.

Неограничено отговорните съдружници образуват съвета на директорите. Всеки от тях обаче не може да управлява дружеството сам, за разлика от комплементарите в командитното дружество, само съвместно с останалите. Няма пречка уставът да предвиди и друго.

Общото събрание се състои от всички съдружници, но в него право на глас имат само ограничено отговорните акционери. Неограничено отговорните могат да имат само право на съвещателен глас, дори и да имат акции. Общото събрание може да взема някои от решенията  си само със съгласието на неограничено отговорните съдружници – относно изменение и допълнение на устава и относно прекратяване на дружеството.

Неограничено отговорните съдружници, които изготвят и приемат устава може да предвидят по-ограничени пълномощия на общото събрание, различаващи се от тези, посочени в чл. 221 ТЗ.

Еднолични търговски дружества

Основанието за възникване на еднолично ООД или АД не е учредителен договор, а е учредителен акт. Съставя се в писмена форма, с него се утвърждава устава  и се назначава първият надзорен съвет или съвет на директорите за АД.

Фирмата на едноличното ООД трябва да съдържа означението “еднолично ООД” или ЕООД, аналогично фирмата на едноличното АД – “еднолично АД” или ЕАД.

ЕООД се представлява от управител, който може да е самият собственик или назначено от него лице.

За АД едноличният собственик решава въпросите от компетентността на общото събрание.

ТЗ допуска сключване на договори между едноличният собственик и дружеството, стига те  да са в писмена форма.

в) кооперации

Кооперацията е свободно сдружение на физически лица с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност – чл. 1, ЗК. Кооперацията е само сдружение на физически лица, в нея не могат да участват юридически лица, за разлика от търговските дружества. Тя е призната от закона за юридическо лице.

Учредява се на учредително събррание, на което трябва да присъстват най-малко 7 дееспособни физически лица. Събранието приема устав и избира председател на кооперацията, управителен съвет и контролен съвет. Протоколът се подписва от учредителите. Кооперацията възниква от деня на вписването.

Учредените кооперации могат да се преобразуват – да се сливат, вливат, отделят и разделят.

По време на своето съществуване кооперацията може да участва в търговски дружества. Законът обаче забранява кооперацията да участва като неограничено отговорен съдружник в събирателни и командитни дружества. Освен това кооперацията може да създава кооперативни предприятия за извършване на стопанска дейност. Кооперативното предприятие може да бъде само еднолично дружество с ограничена отговорност или ЕАД, а междукооперативното – ДОО или АД.

Кооперацията отговаря за задълженията си със своето имущество. Ако членовете и дължат вноски, те отговарят за задълженията на кооперацията до техния размер.

Кооперацията разполага с капитал, наречен дялов капитал, който представлява сбор от дяловите  вноски на кооператорите. Това обаче не прави кооперацията капиталово сдружение. Капиталът не подлежи на вписване и по дефиниция е променлив.

Субект на членствено правоотношение в кооперация може да бъде само физическо лице, което е над 16 години и не е поставено под пълно запрещение. Лицата, които не са пълнолетни или са поставени под ограничено запрещение, могат да участват само с писмено съгласие на своите родители или попечители.

Членството възниква с учредяване на кооперацията или с приемането на член-кооператор. Приемането става с писмена молба от лицето, която се разглежда от управителния съвет. Решението на управителния съвет се утвърждава на общо събрание. Членството възниква от решението на управителния съвет или от решението на общото събрание, ако отказът на управителния съвет бъде отменен от общото събрание.

Членовете на кооперацията имат организационни и имуществени права.

Организационни – право на участие в дейността на кооперацията, право на участие и гласуване в общото събрание, право да бъде избиран, да иска отмяна на противозаконните, противоуставните и неправилните решения и действия на органите на кооперацията, право на информация, право на достъп до книжата.

Имуществени – право на дивидент, право да получи дяловата си вноска при прекратяване на членството, право на социално и здравно осигуряване. В производствената кооперация членът има право на работа, съобразно своята квалификация, възраст и потребности на кооперацията.

 

 

24. Търговски сделки:

а) общи положения;

б) отделни видове по Търговския закон.

 

а) общи положения;

Понятие за търговска сделка (ТС)

Търговската сделка (ТС) притежава всички родови белези на понятието „сделка“, т.е. тя е волеизявление на субект на част­ното право, насочено към възникване, изменение или прекра­тяване на частноправни последици.

Сделката е понятие на частното право. Сделки има в обли­гационното, вещното, семейното, трудовото право. Тя е правоме­рен юридически факт с частноправни последици.

ТС е понятие само на търговското право. Легалното й опре­деление се извежда от чл. 286 ТЗ. Според ал. 1 на този член търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Според ал. 2 търговски са и сдел­ките по чл. 1, ал. 1, независимо от качеството на лицата, които ги извършват. Според ал. 3 при съмнение се смята, че извърше­ната от търговеца сделка е свързана с неговото занятие.

От тълкуването на трите алинеи на чл. 286 ТЗ могат да се направят следните обобщения:

Първата специфика на ТС е субектът – задължително ед­на от страните по сделката трябва да бъде търговец.

Втората специфика е връзката на сделката с упражнява­ното от търговеца занятие.

Третата специфика се свързва с оборимата презумпция, установена в закона. За да се улесни търговският оборот се при­ема, че, ако сделката е сключена от търговец, тя е свързана с неговото занятие.

Едва след като се установи, че няма нито специална, нито обща правна уредба, нито в търговското, нито в гражданското законодателство, се прилагат търговските обичаи, като при про­тиворечие между търговските обичаи предимство имат търговс­ките обичаи по местоизпълнението – чл. 288 ТЗ.

Характерни черти на ТС

ТС по дефиниция са възмездни. Няма безвъзмездни сдел­ки, защото самата търговска дейност е винаги възмездна поради насочеността към постигане на печалба.

ТС са двустранни по смисъла на облигационното право. Пра­ва и задължения възникват и за двете страни.

ТС по начало са консенсуални – извършването на определе­но фактическо действие не е задължителен елемент от факти­ческия състав за възникване на съответното договорно отноше­ние. Дори някои сделки, които традиционно са били определяни като реални, в търговското право са консенсуални — напр. дого­вор за банков кредит, договор за влог в публичен склад.

ТС могат да бъдат едностранни и двустранни. Едностранни­те сделки са чек, менителница, запис на заповед. Двустранните сделки са договорите за търговска покупко-продажба, лизингов договор и т.н.

ТС могат да бъдат каузални и абстрактни. Абстрактни са едностранните сделки – чек, менителница, запис на заповед.

ТС могат да бъдат формални и неформални. В определени от закон или договор случаи формата може да бъде условие за тяхната действителност. Примерно, застрахователният договор.

ТС могат да имат прехвърлителен ефект или да предоста­вят само ползването на една вещ.

ТС могат да бъдат с еднократно и продължително изпълне­ние

ТС могат да бъдат главни и акцесорни – примерно търговс­ките обезпечения, договорни клаузи за лихви между търговци.

Търговскоправното деление на ТС на едностранни и двус­транни.

Наред с делението на сделките и на договорите на едност­ранни и двустранни, деления, познати ни от гражданското пра­во, в търговското право делението на ТС на едностранни и двус­транни има друго значение — едностранни са сделките, по които само едната страна има качеството на търговец, а двустранни — сделки, по които и двете страни са търговци.

Произходът на това деление е в немското право. Според § Г 345 от Германския търговски кодекс, озаглавен „еднострани тър­говски сделки“, по отношение на правна сделка, която спрямо ед­ната страна е търговска сделка, се прилагат правилата за тър­говските сделки и за двете страни еднакво, доколкото от тези разпоредби не следва нещо друго.

У нас в определени от закона случаи различни правила рег­ламентират едностранните и двустранните ТС. Някои разпо­редби се отнасят само за тези търговски отношения, по които и двете страни са търговци — напр. чл. чл. 309, 297 ТЗ. По начало законодателят предоставя по-голяма свобода когато и двете страни по сделката са търговци, тъй като се предполага, че те са в състоя­ние сами да защитават правата и интересите си, без да се нуждаят от защитната функция на закона.

Сключване на ТС. Принципът на договорната свобода

ТС се сключват по общия ред, установен за договорите — чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД. ТЗ не предвижда специални правила относно сключването на търговските договори. Следователно, и по отно­шение на търговските договори важи изискването за оферта и за нейното приемане, както и правилото, че договор между присъст­ващи се счита сключен, ако предложението бъде прието веднага, а между отсъстващи – в момента, в който приемането на предложе­нието пристигне у предложителя.

Предложителят е обвързан с предложението до изтичане на срока, който е определен в него или обикновено е нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането. При липса на срок за приемане, предложението, направено на присъставащ, губи си­лата си, ако той не го приеме незабавно, а предложението, отпра­вено до неприсъстващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането – също р. по МАД № 32/98.2

И при търговските договори действа приниципът на дого­ворната свобода – лицата са свободни да решат дали, с кого, кога и какъв договор да сключат.

Ограничаването на договорната свобода обаче в област­та на търговското право е по-широко застъпено отколкото в обли­гационното право. В много по-голяма степен съществува задъл­жение за контрахиране за търговците в сравнение с нетърговците. По-конкретно принуда за договоряне е предвидена в след­ните случаи:

Първо, ако търговецът заема монополно или господстващо положение – примерно, БДЖ, БТК и единствено той осъществя­ва определен вид търговска дейност. Търговецът е длъжен да сключва договори с желаещите лица и всеки неоснователен от­каз представлява неизпълнение на задължението за договаряне и се санкционира по надлежния ред.

Второ, ако търговецът има право да осъществява определен вид лицензирана търговска дейност, която не би могла да се из­вършва от други търговци и когато законът предвижда админист­ративно задължение да се сключват договори във връзка с нейно­то осъществяване — примерно, сключване на договори за задъл­жителни застраховки.

При сключването на ТС се поставя въпросът за правното зна­чение на мълчанието.

В гражданското право мълчанието спрямо направено пред­ложение за сключване на договор не е приемане и договорът не се счита сключен. Но то не представлява и отхвърляне на пред­ложението. Просто липсва волеизявление за приемане.

В търговското право в определени случаи мълчанието може да бъде равнозначно на приемане. Според чл. 292, ал. 1 ТЗ, когато между две лица съществуват трайни търговски отношения и едно­то лице направи предложение до другото лице, което има качест­вото на търговец, предложението се смята прието, ако не бъде от­хвърлено веднага. В случая е налице необорима презупция и тър­говецът, който е предпочел да мълчи, вместо да вземе отношение по направеното предложение, не може да доказва обратното.

Отхвърлянето на предложението трябва да бъде изрично. Едва в този случай договорът не се счита сключен. Но законът предвижда за търговеца едно задължение – да пази изпратеното му за сметка на предложителя. Той може да се освободи от това законово задъл­жение, само ако не е обезпечен за разноските или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните.

Законът обаче не дефинира понятието „трайни търговски от­ношения“. Това са отношения, които произтичат от многократното сключване на търговски договори с едно и също или сходно съдър­жание, от рамков договор. Тези отношения трябва да имат про­дължителен характер, т.е. да съществуват през определен период от време.

Задължително лицето, към когото е адресирано предложе­нието, трябва да бъде търговец. Докато предложителят може и да не бъде търговец.

Мълчанието, предмет на правна уредба в чл. 292, ал. 1 ТЗ, е изключение от правилото. Затова, извън случая, уреден в зако­на, мълчанието не е равнозначно на съгласие, а е липса на воле­изявление. Освен това цитираната разпоредба трябва да се тъл­кува в смисъл, че адресатът на предложението не се е намирал в обективна невъзможност да приеме или отхвърли предложение­то, т.е. необходимо е се тълкува разумно.

Във връзка със сключването на ТС съществуват още някои специфики.

Първо, това е публичната покана – чл. 290 ТЗ.

Публичната покана е покана да се направи предложение. Тя намира израз в каталози, ценоразписи, тарифи, съобщения в средствата за масово осведомяване или по друг начин. Отправя се до неопределен и неограничен по начало кръг от хора. Публичната покана обаче не е предложение, не е оферта, а покана за оферта. Затова предложението трябва да се направи от лица, до които е адресирана поканата. Те правят предложение за сключване на договора до този, който е направил поканата и ако предложението е в съответствие с поканата, поканващият няма право да откаже да го приеме. Ако той го приеме, договорът се счита за сключен, но ако не го приеме, договорът не се счита за сключен и тогава се поставя въпросът за отговорността на от­правилия поканата. Ако той не приеме предложението без осно­вателни причини, отговаря за вредите, претърпени от предложителя — чл. 290, ал. 2 ТЗ. Това е вид преддоговорна отговорност, подобна на тази по чл. 12 ЗЗД, защото по начало тук липсва склю­чен договор.

Второ, публично предложение—чл. 291 ТЗ

Това е същинско предложение за сключване на договор, кое­то, подобно на поканата, се адресира до неопределен кръг от ли­ца – обикновено чрез средствата за масово осведомяване.За да има характер на публично предложение, то трябва да съдържа вида и предмета на договора, общото предлагано коли­чество и срока за приемане на предложението. Публичното предложение обвързва предложителя и го задъл­жава да сключи договора. Но има известни ограничения на това обвързване. Първо, до определения в него срок и второ, до изчер­пване на обявеното количество.Ако едно лице приеме публичното предложение и приема­нето пристигне до предложителя, договорът се счита за сключен.

Трето, предварителен договор  – чл. 19 ЗЗД.

Това е договор, по силата на който страните се задължават да сключат окончателен, главен, основен договор. Може да се ис­ка принудителното му сключване по реда на чл. 19, ал. З ЗЗД.

Четвърто, опционен договор

Това е договор, който съдържа няколко предложения за сключване на окончателен договор и предоставя на приемащия офертата правото да приеме по свой избор едно от тях, т.е. право да избере една от опциите, които му предоставя предложителят. Опционният договор обаче не създава задължение да се сключи окончателен договор, а само право, опция, за сключване на окон­чателен договор. То е право само на едната страна, докато другата страна е задължена да се подчини на направения избор. По тези два белега опционният договор се различава от предварителния.

Пето.

Договор, с който страните изясняват предварително детай­лите, клаузите, модалитетите на окончателния договор. С него страните по един бъдещ договор обмислят клаузите на оконча­телния договор. Намира приложение при сключването на много важни и комплицирани договори — напр. договор за създаване на джойнт венчър, за покупко-продажба на самолети и прочее. Различава се от предварителния договор по това, че не по­ражда задължение за сключване на окончателния договор. Раз­личава се от опционния договор, защото не обвързва едната стра­на и не създава опция за другата страна, т.е. по принцип от него не възникват нито права, нито задължения за сключване на оконча­телния договор.

Шесто, рамков договор

Договор, с който се определя съдържанието на един бъдещ договор. Обикновено се изготвя от едната страна, а се приема от другата страна. Това е договор, който само улеснява бъдещото сключване на основния договор. Различава се от предварителния договор, защото от него не възниква задължение за сключване на окончателния договор. Различава се от окончателния договор, защото от него не въз­никват първоначалните договорни задължения.

Седмо, договор при общи условия – чл. 298 ТЗ

Едната страна предварително формулира клаузите на дого­вора, които имат характер на общи правила за поведение. Те се предлагат на другата страна от търговец, който сключва мно­жество еднообразни договори. Целта е всички съконтрахенти да се третират еднакво и равнопоставено. Общите условия, макар външно да приличат на правни нор­ми, доколкото са формулирани като общи, абстрактни правила за поведение, без конкретизация на страните, нямат характер на нор­мативни актове. Те са договорни клаузи, предлагани от търговеца, които се нуждаят от приемане, както изобщо трябва да се при­еме и предложението за сключване на договор. За да ги приеме, другата страна трябва писмено да заяви, че ги акцептира. Изключение прави случаят, когато другата страна е търговец и е знаела или е била длъжна да знае общите условия и не ги е оспорила незабавно, след като те са й били предложени. В този случай не е задължително писменото им приемане. Общите условия допълват договора, могат да дерогират диспозитивни правни норми, но не могат да противоречат на импе­ративните норми. В договора може да се уговори нещо, различно от общите условия и тогава се прилага уговореното в договора – чл. 298, ал. З ТЗ. Ако за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия трябва да се представят на другата страна още при сключването на договора. В противен случай те не я обвързват – чл. 298, ал. 2 ТЗ.

Изпълнение на търговските сделки

ЗЗД чл.63(1) – грижа на добър стопанин, според ТЗ – грижа на добър търговец. Например при договора за продажба купувачът трябва да прегледа вещта в момента на установяване на фактическата си власт върху нея и да уведоми продавача за наличието на евентуални недостатъци. При ТП редица недостатъци, които иначе ще са скрити, ще се приемат за явни.

Според ГП лихви се дължат ако са изрично уговорени. Според ТП договорни лихви се дължат и без да са уговорени, т.е. по силата на диспозитивна норма.

Анатоцизъм – начисляване на лихва върху лихвата, капитализиране на лихва. Чл.10 от ЗЗД, който действа в момента не допуска анатоцизъм, т.е. закъсняла лихва се плаща само върху главницата. След влизането в сила на ТЗ нещата по гражданските правоотношения остават същите, но при търговските – разрешението е диспозитивно в ТП, т.е. при наличие на клауза за анатоцизъм в договора, то лихва се начислява и върху лихва

Неустойка – част от общия проблем за неизпълнението. Това е    неимуществената ценност, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай, че не изпълни виновно задължението си. Тя възниква при наличието на виновно неизпълнение, независимо от това дали има вреди, които кредиторът да е претърпял и в какви размери са те. В областта на ГП ЗЗД дава възможност да се иска намаляване на неустойката, ако тя е значително и явно по-голяма от претърпените вреди, т.е. тя се приравнява с вредите. В ТЗ не се допуска изрично неустойката по търговска сделка, по която и двете страни са търговци, да се намалява поради прекомерност.

б) отделни видове.

Търговска продажба – паралелизъм между ГП и ТП. ТЗ показва, че търговска е продажбата, която съобразно общото понятие за търговска сделка има търговски характер. Това означава, че винаги е търговска продажбата със спекулативна цел (повторно продаване в същия или променен вид). Едната страна е търговец и продажбата е извършена в кръга на дейността му. Изключение – консумативната (потребителска) продажба формално е търговска, но купувачът е физическо лице и вещта, предмет на продажбата, е вещ за лично потребление. Следователно тази продажба се счита за гражданско-правна. Ако купувачът е юридическо лице, продажбата ще е търговска.

Специфични черти на търговската продажба:

При търговските сделки, ако цената не определена в догора, той няма да е нищожен, а цената ще се определи от диспозитивното правило на чл. 326, ал. 2 ТЗ – цената, която обикновено се плаща за същата стока при подобни обстоятелства в момента на сключване на договора.

По отношение на времето на плащане на цената важи принципа, че продавачът и купувачът трябва да изпълнят едновременно своите задължения. Ако се уговори нещо различно – предварително плащане, покупко-продажба на изплащане, договорът трябва да бъде в писмена форма, която е условие за неговата действителност.

Когато купувачът се намира в забава да получи стоката , продавачът може да я предаде за пазене и има право на обезщетение на направените разноски и вреди, поради неполучаването й. Ако стоката загине случайно купувачът дължи цената, независимо, че не я е получил. Продавачът може също да продаде стоката по пазарни цени или на публичен търг, без да е необходимо разрешение от съда.

Ако в търговския договор не е предвиден срок за предаване на стоката, купувачът може да иска предаването не веднага, както е в ОП, а в разумен срок.

При търговската продажба влиза още и задължението на продавача да осигури сервиз. То влиза в договорното съдържание и може да бъде изключено само по взаимно съгласие на страните.

Ако продажбата бъде развалена и в подходящ срок след развалянето купувачът е купил заместваща стока или продавачът е препродал стоката, страната, която търси обезщетение, може да получи разликата между цената на продажбата и цената по заместващата сделка, както и обезщетение.

Купувачът е длъжен да пази стоката с грижата на добър търговец, ако откаже  да я приеме. Тогава по силата на закона възниква договор за необходим влог и купувачът може  да отговаря за вредите, които са причинени на стоката, в резултат на неговото небрежно поведение.

Наред със законовата отговорност за некачествено изпълнение, продавачът може да носи и гаранционна отговорност – да отговаря за всички недостатъци на вещта, а не само за тези, които са съществували по време на предаване на вещта.

Договор за лизинг

Това е  договор, по силата на който едната страна, наречена лизингодател, се задължава да предостави за ползване вещ на другата страна, наречена лизингополучател, срещу възнаграждение.

По дефиниция лизингът е договор за ползване на вещ, а не е прехвърлителна сделка, за разлика от покупко-продажбата. Но чл. 342,  ал. 3 дава възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на договора или след изтичането му. Следователно, по съгласие на страните договорът за лизинг може да приключи с прехвърляне на правото на собственост върху вещта и от договор за ползване  да се трансформира в прехвърлителен договор.

Лизингът е двустранен, възмезден, консенсуален и неформален договор с продължително изпълнение.

Задължения на страните

На лизингодателя: По начало той има същите задължения каквито  има наемодателя при договора за наем – да предостави вещта за ползване и да обезпечи необезпокоявано ползване по време на срока на договора.

На лизингополучателя: По начало той има същите задължения като наемодателят – да понесе всички разноски по ползването на вещта и по текущия й ремонт, да понесе разноските по поддържането на вещта и да я върне след изтичане на срока. Възможно е страните да уговорят и допълнителни задължения.

Оперативен лизинг.

Вещта се предоставя на лизингополучателя за кратко време или неопределен срок с възможност за прекратяване на договора от всяка от страните с едностранно изявление. При този вид лизинг се предоставя само ползването на вещта.

Финансов лизинг.

Това е договор, при който лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение.

Слючва се за продължително време и на може да се прекратява едностранно.

Възниква тройно правоотношение.

Първото е между производителя на вещта и лизингодателя. По силата на него лизингодателят придобива вещта по поръчка на лизингополучателя.

Второто е между лизингодателя и лизингополучателя, възникнало от договора за лизинг. Неговият предмет е ползването на вещта.

Третото е между получателя и производителя на вещта и възниква след като лизингодателят отстъпи на лизингополучателя правата си срещу производителя заедно с прехвърлянето на собствеността върху вещта в негова полза.

Финансовият лизинг съчетава в качеството си на смесен договор елементите на следните видове наименовани договори:

Договор за поръчка – между лизингодателя и лизингополучателя.

Договор за покупко-продажба на вещта – между производителя или собственика й и лизингодателя.

Договор за наем – договор за ползване на вещта – между лизингодателя и лизингополучателя.

Договор за кредит на вещ – между лизингодателя и лизингополучателя.

Особеното при финансовия лизинг е преминаването на риска от случайно или повреждане на вещта върху лизингополучателя. Тук законът установява отклонение  от правилото – res perit domino.

Обикновеният лизинг може да се трансформира във финансов по съгласие и на двете страни.

Сублизинг – пренаемане на вещта.

Допустим е по начало, но само със съгласието на лизингодателя – чл. 346 ТЗ. Обратно е положението с пренаемането при договора за наем.

Комисионни  договори

Водят началото си от договора за поръчка и за гражданска покупка. Едната страна се задължава да извърши определени правни действия за доверителя. Тези гражданско-правна сделки в областта на търговския оборот са се развили като самостоятелни договори : комисионен и спедиционен.

1. Комисионен договор – съглашение, по силата на което едната страна – комисионер – се задължава да извърши от свое име, но за сметка и по поръчка на другата страна, наречена доверител – комитент, една или повече правни сделки срещу възнаграждение. Комисионният договор е двустранен, възмезден, неформален, консенсуален, вид договор за извършване на услуга.

Задължения на страните :

1.1. Задължение на комисионера :

– да извърши възложените му сделки. След като комисионерът няма представителна власт, той може да върши всичко от свое име. След сключване на възложените му сделки, комисионерът става страна по договора. Сделките, които той сключва се наричат изпълнителни. Правните последици възникват за комисионера. По силата на комисионния договор той е длъжен да прехвърли възникналите права и задължения върху комитента. Това прехвърляне става чрез следваща сделка между комисионера и комитента, която се нарича отчетна сделка. След като тя бъде извършена и всичко е прехвърлено на комитента, комисионерът вече е приключил участието си в договора.

Комисионерът е задължен да извърши сделката както му е възложена, при определените условия. Но в някои случаи той може да се отклони от тях, като например извърши сделката при по-благоприятни условия. Нашият закон гласи, че ако комисионерът сключи сделката при по-благоприятни условия, цялата изгода е за комитента. Възможен е и обратния вариант – да сключи сделката при по-неизгодни условия. Няма да възникне задължение за заплащане от комисионера на неблагоприятната разлика в цените, само ако се окаже, че не е могло сделката да бъде сключена при по-благоприятни условия и по този начин комисионерът е предпазил комитента от по-големи вреди. Т.е. ако комисионерът успее да докаже, че неблагоприятните условия са по-добри, той не дължи компенсиране.

Комисионерът трябва да информира непрекъснато доверителя за хода на изпълнението на изпълнителната сделка.

Да даде  отчет на доверителя (отчетна сделка) – да прехвърли правните последици от сделката. Комисионерът трябва да представи разчет за сключената сделка, за полученото изпълнение по нея, и да го подкрепи с писмен документ за доказателство (как точно е изпълнил сделката).

Отговорност на комисионера . По принцип комисионерът не отговаря за задълженията на третото лице. Съществуват обаче два случая, когато комисионерът носи задължения за третото лице, за което отговаря:

– клауза дел кредере – отговорността е договорна, в този случай комисионерът гарантира пред доверителя за задължението на третото лице;

– нормативно установена сделка – сделка на кредит. Комисионерът е овластен да сключи сделка Комисионерът, който е овластен да сключи сделка на кредит, отговаря пред доверителя за изпълнението на задълженията от третото лице, ако е знаел или е трябвало да знае, че то не е в състояние да плати.

Задължения на комитента :

Да приеме от комисионера резултатите по изпълнителната сделка, тоест да поеме задълженията, които комисионерът е придобил по нея.

Задължение да заплати разноските и уговореното възнаграждение. Ако такова липсва, се дължи обичайното в случая възнаграждение – в процент от стойността на сделката.

Да прегледа стоката и да уведоми комисионера незабавно за установените недостатъци и липси.

Встъпване в изпълнителната сделка : Комисионерът може сам да стане страна по сделката, ако се касае за стоки, които имат пазарна или борсова цена. Когато комисионерът съобщи на комитента, че е изпълнил сделката, но не е посочил трето лице, има встъпване в изпълнителна сделка и възнаграждението му се намалява на половина. За да се избегне това той трябва да уведоми комитента кое е третото лице.

ВЛОГ В ПУБЛИЧЕН СКЛАД

• Определение – Договорът за влог в публичен склад е споразумение, с което едно лице, наречено влогоприематал, приема срещу възнаграждение от друго лице, наречено влогодател, стоки със задължение да ги пази и да ги върне на влогодателя или на овластения да ги получи. Този договор има реален, двустранен и възмезден характер. Договорът е реален, защото наред със съгласието между страните, елемент от фактическия му състав е предаването на стоките за пазене в публичния склад. Двустранността идва от това че и за двете страни произтичат задължения : влогоприемателят поема задължението да пази приетите стоки и да ги върне на влогодателя или на овластения да ги получи, а задължение на влогодателя е да плати възнаграждение. Договорът за влог в публичен склад е формален договор – изисква се да бъде сключен в писмена форма и вписан в складов регистър, който влогоприемателят е задължен да води. Договорът за влог в публичен склад се проявява в две разновидности : обикновен влог и неправилен влог. Обикновен е влогът, при който влогоприемателят поема задължението да пази приетата стока и да я върне на влогодателя или на легитимирания приносител на складовия запис, ако такъв е издаден. Неправилен е влогът, при който влогоприемателят придобива правото да се разпорежда с предадената му във влог стока и поема задължението да върне стока от същия вид, количество и качество. Допустимо е влогоприемателят да смесва вложените в склада заместими вещи с други от същия вид и качество. Следователно влогът на заместими вещи в публичен склад по начало се отнася към категорията на неправилния влог. Когато вещите са незаместими или страните уговорят недопустимост на смесването на вложените в склада заместими вещи с други от същия вид и качество, влогът е обикновен.
• Права и задължения на страните
  • Задължения на влогоприемателя са :
  • да пази с грижат на добър търговец приетата стока и по искане на влогодателя да издаде складов запис за нея
  • да допуска влогодателят до стоката през работното време на склада, за да я проверява, да взема проби от нея и с разрешение на влогоприемателя да предприема действия за нейното поддържане, опаковане, сортиране, разделяне и др. подобни
  • да уведоми незабавно лицето, което има право да получи стоката, а ако то не е известно – влогодателя, когато в нея настъпват явни изменения, които дават основание за опасения, че тя може да се повреди.
  • Да застрахова от името и за сметка на влогодателя по обявена то него стойност вложената стока срещу пожар, наводнение и земетресение.
  • Да върне вложената стока на влогодателя или, ако е издаден складов запис – на легитимация с непрекъснат ред на джирата държател срещу предаване на записа
  • Задължения на влогодателя
  • да даде при сключването на договора сведенията, които са необходими за пазенето на стоката
  • да плати възнаграждението в края на всяко тримесечие или при връщане на стоката. Вземанията на влогоприемателя са обезпечени със законно право на залог върху вложената стока.
• Складов запис – това е документ, който влогоприемателят издава и който писмено изразява задължението му да предаде вложената стока на легитимирания с непрекъснат ред на джирата държател срещу връщане на записа. Той е ценна книга, тъй като материализира правата върху вложената стока и я замества в търговския обмен. Складовият запис се състои от две части: стоков запис /цедула/ и заложен запис /варант/. Тези две части трябва да съдържат : посочване на публичния склад и поредния номер по складовия регистър; име и адрес на влогодателя; вид и количество на стоката и дали е допустимо смесването й; срок за пазенето на стоката; заявление на влогоприемателя, че ще предаде стоката според уговореното; действията, които влогоприемателят е задължен да извършва за запазване на стоката; данни дали стоката е застрахована, пред кого, за каква сума, срещу какви рискове и при каква премия; дължимото възнаграждение и неплатеното възнаграждение до издаването на записа; размера на фирите, освен ако стоката е била приета по бройки; място и дата на издаването на записа; подпис на влогодателя и влогоприемателя. Прехвърлянето на складовия запис, както и на стоковия запис се извършва с джиро.
• Прекратяване на договора за влог в публичен склад – допустимо е влогоприемателя да иска от влогодателя да вземе стоката след изтичане на уговорения срок. Ако срок не е уговорен, такава възможност той има след три месеца от влагането й. Предсрочно прекратяване на договора, може да бъде извършено от влогоприемателя, когато: вложената стока е застрашена от повреждане; има опасност тя да повреди други стоки; налице е друга важна причина за прекратяване на договора.
• Давност – едногодишна, започва да тече от деня на връщане на вложената стока.

 

ДОГОВОР ЗА ПРЕВОЗ

1. Общи бележки. Договорът за превоз е в основата на транспортното право, като подотрасъл на търговското право. Договорът има обща уредба в ТЗ (чл. 367-379) и специални уредби – в зависимост от различния вид превоз, в различни нормативни актове от различна степен. От тях голяма част са заварени от ТЗ, други се приемат сега (чл. 379 – специални нормативни актове). Такива актове са: КТМ (1970 г.), Закон за гражданското въздухоплаване, Закон за БДЖ (устройствен акт основно), Закон за железопътния транспорт (2000 г.) – заменя Устава на железниците, Закон за автомобилните превози.
2. Понятие за превозен договор.

2.1. Правоотношението се развива между 2 страни – товародател (изпращач) и превозвач. Легалната дефиниция е в чл. 367: По силата на превозния договор превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място лице, багаж или товар. Според Калайджиев престацията на превозвача е за резултат, а не за поведение.

2.2. Договорът е двустранен и възмезден. Той произлиза от изработката. Има елементи на няколко вида договори – влог (тъй като превозвача трябва да пази товара), поръчка, наем, но е самостоятелен. Договорът има обслужващ характер, защото се сключва в изпълнение на друг договор, обикновено за покупко-продажба – когато тя е дистанционна.

2.3. Предмет – превозване на лице, багаж, товар. Товар и стока може и да са синоними, но товар е по-общо понятие, включва и нещо, което може да не е стока – да не е в обръщение (в гражданския оборот). Товарът трябва да се превози (не пренесе), за да има превозен договор трябва да се ползва превозно средство.

2.4. Страни по договора:

1) Товародател (изпращач). Не е необходимо нито да е собственик на товара, който ще се превозва, нито да е търговец.

2) Превозвач – той задължително е търговец, било по правноорганизационна форма, било по чл. 1, ал. 1, т. 5.

3) Интересно е мястото на получателя в договора. Към момента, в който се сключва спедиционният договор, получателят е трето лице – прилича на договор в полза на трето лица. Има обаче някои съществени разлики:

а. Правото на бенефициера възниква от момента на сключване на договора, а тук не.

б. Освен това волеизявлението на третото лице има важно значение – чрез него правото се стабилизира. При превозния договор не е така – товародателят винаги може да се разпореди освен ако не е издаден товарителен запис, товарът да се предаде другиму.

б. Превозният договор е различен от договора в полза на трето лице – за бенефициера възникват само права, при превозния договор има задължение получателят да плати такса, ако изпращачът не е направил това.

Към момента на сключване на превозния договор получателят е трето лице, в момента, в който получи известие, че на негово име е получен товар, встъпва в правоотношението на мястото на изпращача.

3. Видове договори за превоз.

3.1. Според предмета на договора:

1) превоз на хора;

2) превоз на товар.

Превозът на багаж е акцесорен към превоза на хора.

3.2. Според вида транспорт:

1) сухоземен (сухопътен): железопътен, автомобилен, коларски;

2) воден: а) крайбрежен и речен (двата са каботажни) и б) превоз в открито море – има различи в режима на двата.

3) въздушен.

4. Сключване на договора. Офертата се прави от изпращача. Поставя се въпросът дали договорът е реален или консенсуален – зависи какъв е конкретният превозен договор. При железопътен и крайбрежен превоз предаването на товара е елемент от фактическия състав – договорът е реален, трябва да се предаде и приеме товарителницата. По ТЗ договорът е неформален. Според специалните закони останалите видове (въздушен, автомобилен и морски) са консенсуални и формални (изисква се специална форма) – предаването на товара е в изпълнение на сключения договор (през 1999 г. се изменя режимът на автомобилния превоз и от реален става консенсуален).
5. Превозни документи – различни при различните видове договори, с различно правно значение – билетът и багажната разписка са доказателство за вписаните в тях данни и имат само доказателствено значение и не са ценна книга. Договорът за автомобилен превоз е формален, ако договорът е за превоз на товари с международен елемент е реален.

5.1. Товарителница – при железопътен и крайбрежен превоз (има въздушна и автомобилна, но са с различен режим). Значението на товарителницата е, че тя е условие за действителността на превозния договор. Изготвя се в един екземпляр от изпращача и се предава на превозвача при даването на товара (според Калайджиев се подписва и от двамата) и се предава заедно с него на получателя. Съпровожда товара (товарителница). Реквизити: отправна гара (пристанище), получател, индивидуализация на товара, срок и др. Товарителницата не е ценна книга. Товарителницата е документ с доказателствено значение, които свидетелства за сключването на договора, срока, местоизпълнението. Ако товародателят не е изпълнил всичките си задължения, това се вписва в товарителницата и получателя ги изпълнява. Действието на товарителницата се различава по това дали е за железопътен или крайбрежен транспорт:

1) Ако товарителницата е издадена при железопътен транспорт срещу нея превозвачът издава разписка. Значението на разписката е за доказването, че е сключен превозен договор и, че товарът е получен. Тази разписка не е ЦК.

2) Ако е за крайбрежен транспорт срещу нея капитанът на кораб (параходството) издава квитанция, която има значение на ЦК. Тази квитанция се предава от товародателят на получателя на стоката, който може да я прехвърли на 3 – ти лица с джиро (товародателят няма такава възможност). Въпреки, че товарителницата не е ЦК, в процеса на развитието на превозните отношения квитанцията става заповедна ЦК и легитимиран да получи товара е последния джиратар в непрекъсната верига на джирата.

5.2. Автотранспортна товарителница (по Закона за автомобилния превоз). Тя не е условие за действителност на превозния договор. Нейното значение е доказателствено и се приема, че вписаните в нея обстоятелства доказват получаването на товара и предаването на стоката до доказване на противното. Издава се от изпращача в 3 екземпляра и се подписва от него и превозвача. Не е ценна книга.

5.3. Коносамент – издава се при договора за морски превоз (в открито море). Издава се от превозвача и представлява едностранно волеизявление на параходството, с което то се задължава да предаде товара на легитимирания приносител на коносамента – последният джиратар във веригата на джирата. Коносаментът е ЦК, може да е на заповед или поименна, която материализира 2 основни права: 1) да се получи товара – само от този, които е легитимиран по коносамента;и 2) право на разпореждане с товара. Товародателят прехвърля коносамента на получателя срещу цената на товара. Според проф. Герджиков не може да се издава коносамент на приносител.

5.4. Товарителен запис – чл. 371. Той се издава при железопътен транспорт и е много сходен с коносамента. Товарителния запис се издава от превозвача по искане на изпращача и представлява едностранно волеизявление, с което превозвачът се задължава да предаде товара на легитимирания приносител на записа. Товарителния запис е ЦК – заповедна или поименна. Товарителният запис се дава на товародателя и докато стоката се превозва, може да сменя своя титуляр без ограничения. Прехвърлянето на товарителния запис сменя носителя на правото да получи товара – превозвачът трябва да провери непрекъснатият ред на джирата и ако приносителя на товарителния запис е последния джиратар, той му предава товара. Товарителният запис не е популярен в практиката, защото той е факултативна възможност след товарителницата. Той се издава по искане на изпращача и е в негов интерес, защото така превозвача признава задължението си и товарителният запис може да се прехвърля. Разлики с товарителницата:

1) Товарителницата се издава от изпращача, а товарителният запис – от превозвача.

2) Товарителницата не е ценна книга, а товарителният запис е ценна книга (материализира правото товарът да се получи);

3) Товарителницата материализира отношенията изпращач-превозвач, а товарителният запис: превозвач-получател.

4) Интересен е въпросът дали товародателят може да променя маршрута и получателя. Ако е издадена товарителница няма проблем. Когато не е издаден товарителен запис превозвачът е длъжен да спази новите нареждания. Ако е издаден товарителен запис и товародателят го върне на превозвача, отново няма проблем да се променят указанията.

6. Различия между превозните документи, които са ЦК и менителничните ефекти. Общото е, че и двата типа ЦК съдържат едностранни волеизявления – поема се едностранно задължение да се изпълни нещо. Разликата е в задължението, докато при менителничните ефекти става дума за парична сума, при превозните ЦК се поема задължение да се предаде товар и за титуляра на ЦК възниква право на собственост върху товара и право да се разпорежда с него. Менителничните ефекти са основания за издаване на заповед за изпълнение, а превозните ЦК – не са. Джирото на товарителен запис (а и на другите превозни ЦК) няма гаранционен ефект за разлика от джирото на менителничните ефекти.

ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА

1. Задължения на изпращача.

1.1. Да предаде товара в състояние, годно да издържи превоза. Годността се преценява в 2 насоки: 1)съобразно вида на превоза и 2) съобразно вида на товара. При явно неподходяща опаковка превозвачът може да приеме товара, ако изпращачът заяви писмено, че вредите са за негова сметка.

1.2. Да предаде товара със съпътстващите документи, необходими да достигне до получателя. В една категория случаи е същинско задължение (автомобилен, въздушен, морски транспорт), в друга категория случаи е елемент от сключването на договора (железопътен и крайбрежен транспорт). Задължение за предаване на товара няма, когато договорът е с реален характер, защото предаването е елемент от фактическия състав. Според проф. Герджиков това задължение е част от първото, тъй като без съпътстващите го документи товарът не е годен обект на превоз.

1.3. Задължение да плати възнаграждение (превозна такса – навло). Плаща се от изпращача при сключването на договора. Нормата е диспозитивна – страните могат да уговорят нещо различно: отлагане на плащането изцяло или отчасти. Ако се отложи плащането, задължението ляга върху получателя – замества изпращача в определен момент на превозното отношение.

1.4. Да плати допълнителни възнаграждения за услуги и операции, свързани с превоза.

2. Права и задължения на превозвача:

2.1. Задължения на превозвача:

1) Да провери дали опаковката на товара е подходяща, защото е професионалист. Той има и общо задължение за съдействие при приемане на товара, защото е професионалист и преценява дали товара е в годно състояние да издържи превоза. Според чл. 370, ал. 3: Когато опаковката е явно неподходяща, превозвачът може да приеме товара, ако товародателят заяви писмено, че вредите, които биха настъпили, са за негова сметка, т.е. необходимо е писмено освобождаване от отговорността, която носи.

2) Да извърши превоза в определения срок и по определения начин. Начинът на извършването на превоза е различен в зависимост от транспорта (камион, шлеп и т.н.) и в зависимост от стоката, която се превозва (хладилни камиони, цистерни и т.н.). Това означава, че превозвачът трябва да избере най-краткия път, но това не е абсолютно задължение – при бедствия трябва да избере най-сигурния път.

3) Да пази товара от приемането от изпращача до предаването му на получателя с грижата на добрия търговец. Това означава: 1) да не допуска липси (отклонения в количествено отношение); 2) да не допуска повреда (отклонения в качествено отношение).

4) Да изпълнява допълнителните нареждания на изпращача. Това задължение възниква при 2 предпоставки:

а) Когато не е издаден товарителен запис/коносамент, защото ако е издаден, посоченото в него лице е легитимирано да се разпорежда с това и то ще дава допълнителните нареждания, а не товародателя.

б) При положение, че превозвача вече не е предал товара или товарителницата, която го съпровожда.

5) Да уведоми получателя за пристигането на товара. От момента на уведомяването превозвачът встъпва в превозното правоотношение на мястото на изпращача. От този момент тече срокът за рекламации за липси и повреди.

6) Да предаде товара на получателя в местоназначението. С предаването се прекратява превозното правоотношение.

7) Ако получателят не получи товара, превозвачът трябва да пази товара, да уведоми изпращача и да чака нареждания. Тава не е задължение следващо пряко от договора, а последица от допълнителни юридически факти. При бързо развалящи се стоки се прилагат правилата за продажба на вещ при забава на кредитора, т.е. превозвача може да ги продаде и да задържи разноски и възнаграждение за превоза.

2.2. Превозвачът има и едно право – на законен залог върху стоките за вземанията си по договора. Превозвачът може не само да задържи, но и да продаде извънсъдебно товара и да се удовлетвори от цената, защото залогът е законен.

3. Задължения на получателя:

3.1. Да получи товара.

3.2. Да заплати сумите, незаплатени от изпращача.

4. Отговорност на превозвача. Превозвачът носи специална гражданскоправна отговорност за вредите от неизпълнението на договорните задължения. Общите правила за това са в чл. 373, а специалните в отделни закони.

4.1. Превозвачът отговаря преди всичко за следните случаи на неизпълнение:

1) за изгубване на товара или липса – пълно неизпълнение (пълна липса – товарът е погинал);

2) за частично неизпълнение и частична липса (част от товара е погинал/разграбен)

3) за повреди в товара или качествени изменения или други промени;

4) за забавено изпълнение – неизвършване на превоза в срок.

3.2. Превозвачът според чл. 373, ал. 1 носи обективна отговорност, следователно той отговаря и за случайно събитие. Ал. 1 е заимствана от ЗЗД, а в него от старя унгарски закон и т.н. От тази разпоредба се извежда разликата между случайно събитие и непреодолима сила. На базата на тази норма се вади извода, че непреодолимата сила е квалифициран случай на случайното събитие, което е свързано с рискове, непреодолими с нормалното ниво на техниката и чужди на нормалната търговска дейност (напр. ако при ЖП превоз товарът пламне от искра от локомотива това е случайно събитие, а ако причината е гръмотевица – непреодолима сила). Има 3 случая в които превозвача не отговаря: 1) непреодолима сила; 2) ако вредата се дължи на вътрешни качества на товара; 3) ако вредата се дължи на некачествена опаковка, а изпращачът е дал съгласие за превоза. Във връзка с императивното правило на ал. 1 е и ал. 3, която гласи че, недействителна е клауза, поради която превозвачът може да се освободи от отговорност. Тази разпоредба е въведена в интерес на сигурността в оборота, тъй като става дума за обективна отговорност.

Аналогично правило на чл. 373 ТЗ има в чл. 68 от Закона за автомобилния превоз. Там дори в ал. 2 изрично е казано, че превозвачът не може да се освободи от отговорност заради повреди в самото превозно средство или заради вина на водача. Това обаче не е ново положение, защото се включва в общата хипотеза на чл. 373, ал. 1. В този закон то е изрично посочено, защото е заимствано от международни договори, уреждащи автомобилния превоз. Обективната отговорност е лимитирана с обезщетението, което трябва да заплати превозвача, като нормите за това са в специални закони. Според чл. 71 ЗАП обезщетението при липса не може да бъде повече от 50 лв. на килограм бруто липсващо тегло. Това правило е диспозитивно, но ако страните не уговорят друга съществуват граници. 500 лв. на багажна единица е границата за обезщетение при превоза на товар.

3.3. Ангажиране на отговорността на превозвача, когато има повреда. ТЗ урежда рекламационно производство в чл. 373, ал. 5: След като е получен товарът, превозвачът отговаря само ако е бил уведомен за повредите не по-късно от един месец от получаването. Ако няма уведомяване в този срок превозвачът не отговаря, т.е. срокът е преклузивен. В специални закони това правило е доста по-развито и обхваща и други случаи на неизпълнение от страна на превозвача, а не само повреда.

Според Кацарски това е единственото място в търговското право където са нормативно уредени рекламационни срокове и производства. Едномесечният срок не е давностен (по чл. 116 ЗЗД), тъй като става дума за извънсъдебно уведомление. Законът е предвидил специален давностен срок за превозния договор – вж. т. 7.

При вътрешен ж.п. транспорт на товари срокът за рекламация е 6 месеца. При международния ж.п. превоз на товари рекламационното производство е процесуална предпоставка за предявяване на иск.

3.4. ТЗ в чл. 373, ал. 4 регламентира хипотезата, когато изгубения товара се намери: Ако изгубен товар, за който получателят е обезщетен, бъде намерен, превозвачът, след като вземе необходимите мерки за запазването му, уведомява за това писмено получателя. Ако последният приеме товара, той дължи възстановяване на полученото обезщетение. При отказ превозвачът може да продаде товара за своя сметка.

3.5. И тук превозвачът може да ползва и други превозвачи, без да е необходимо изрично овластяване за това (използва се най-често при комбинирани превози или при такива с международен елемент). Когато превозвача използва други превозвачи той носи лична отговорност за техните действия (чл. 374, ал. 1). Това правило не е в отклонение от общите принципи за отговорност за чужди действия. За разлика от деликтната отговорност, при която отговорност за чужди действия се носи само ако е изрично предвидена в закона, то при договорната отговорност длъжникът по принцип отговаря за поведението на 3тите лица, които е ангажирал, защото 3-тите лица не са страни по договора и кредиторът няма отношения с тях.

Всички превозвачи отговарят солидарно по отношение на изпращача, респективно на получателя (ТЗ урежда хипотеза на активна солидарност). Това означава, че изпращачът или получателя на товара имат пряк иск не само към превозвача, с които са в преки отношения, но и към всички превозвачи, участвали в превоза. Това правило се извлича от изр. 1 на ал. 2 на чл. 374: Всеки следващ превозвач встъпва в договора и трябва да упражни правата на предходните превозвачи, които са посочени в договора за превоз. Превозвачите встъпват не само в правата, но и в задълженията, без да е необходимо да се спазват общите правила за цесия и встъпване в дълг.

Всеки превозвача, който в момента упражнява фактическата власт върху товара може да упражнява заложно право върху товара (законен залог) като обезпечение на правото на вземане по превозния договор. Законният залог се упражнява до изпълнението на задължението спрямо всички превозвачи. Последният превозвач има правото да упражнява това право от името на всички по веригата – има активна легитимация ® изпълнението на всеки един от тях погасява задължението спрямо всички (втори случай на активна солидарност).

4. Договор за превоз на пътници.

4.1. Определение – договор между физическо лице и превозвач, с който превозвачът се задължава да превози лицето от едно до друго място срещу заплащане на определено възнаграждение. Договорът е двустранен, възмезден, неформален по общите правила на ТЗ. При автомобилния транспорт договорът също не е формален.

4.2. Билетът има доказателствено значение, а не е форма за действителност. Той легитимира пътника като страна по превозния договор и не може да се прехвърля. Поставя се въпросът дали все пак не е ЦК материализираща правото на превоз – според Калайджиев не е. Когато билетът е поименен (при въздушен превоз) той не може да се прехвърля на 3то лице. Ако обаче не е поименен, може да се прехвърли преди започването на превоза.

4.3. Задължения на превозвача:

1) Да превози пътника и личния му багаж със съответното превозно средство, както е уговорено.

2) Да осигури удобството и сигурността на пътниците според вида превозно средство и разстоянието.

4.4. Задължения на пътника:

1) Да заплати превоза.

2) Да спазва реда, определен за съответния превоз.

5. Превоз на багаж. Според Калайджиев тук не става дума за превоз на ръчния багаж. Превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози вещи на пътника с превозното средство, с което той пътува и пътника има право да ги получи в мястото до което пътува. Договорът е акцесорен – съпътства договора за превоз на пътници. За него субсидиарно се прилагат правилата за превоз на товари. Особеността е, че изпращачът и получателят на това са едно и също лице, което има багажната разписка, доказваща правото да получи багажа.

Според проф. Герджиков правото да се сключи този договор е на лице, снабдено с документ за превоз за същото превозно средство. Има две разновидности: 1) ръчен багаж – под надзора на пътника (има определени норми за ръчен багаж); 2) багаж в същото превозно средство, но не под надзора на пътника – отговорността е на превозвача.

6. Погасителна давност. Има специална погасителна давност за вземанията на изпращача, получателя и пътника за вреди, причинени от превозвача – 1 година. Давностния срок започва да тече:

1) От деня, в който товара е предаден на получателя или деня, в който е трябвало да му се предаде, т.е. в рамките на срока на договора.

2) От настъпването или узнаването на вредата (най-често случаи на смърт или телесна повреда), но с 3 годишен краен срок

 

ЗАСТРАХОВКИ

Понятие и видове. Имуществено застраховане. Застраховане “Гражданска отговорност”. Лични застраховки

1. Общи бележки – правната уредба на договора за застраховка е в КЗ, (морската застраховка е уредена в КТМ).

1.1. Определение: с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето получаващо лице застрахователно обезщетение или застрахователна сума, а застрахования се задължава да заплати премия.

1.2. Договорът е двустранен, възмезден, формален, консенсуален, с продължително изпълнение (сключва се във вид на застрахователна полица или на друг писмен акт). Това е алеаторен договор, тъй като обемът на престацията на застрахователя не е известен в момента на сключване на договора. Характеризира се със своята двуфазност. Първа фаза – от момента на сключване на договора до настъпване на застрахователното събитие и втора – от настъпване на събитието до прекратяване на договора. Ако не се стигне до реализиране на риска правоотношението може да остане само в своята първа фаза.

1.3. Договорът за застраховка не е разновидност на друг вид договор и има различни особености. Страните не изпълняват задълженията си едновременно, а по различно време, т.е. много от общите правила за двустранните договори не се прилагат – възражение за неизпълнен договор, разваляне и т.н.

1.4. Страни – застраховател и застрахован. Застрахован може да бъде всеки. Особено място заема фигурата на застраховащия – той не е задължителна фигура при застраховането (става дума за застраховане за чужда сметка). Застраховащият е страна по договора и дължи застрахователните премии. Застрахователят е търговец, тъй като застрахователният договор е абсолютна търговска сделка.

Изисквания към застрахователя:

1) Застраховател може да бъде:

а. АД (при определен размер на капитала, видове акции, активи и пасиви);

б. Взаимозастрахователна кооперация – това е кооперация, всички членове, на която са и застраховани лица. Минималният брой учредители е 500.

в. Клон на чуждестранен застраховател.

2) Застрахователят трябва да е лицензиран, т.е. трябва да му се издаде разрешение, което е индивидуален административен акт. Застрахователите възникват не по нормативно-контролната, а по разрешителната система.

3) Разрешението определя правоспособността на застрахователя – могат да се извършват само такива дейности, които са включени в разрешението. То е и част от фактическия състав на учредяването.

1.5. Задължения на страните:

1) Задължения на застрахователя. Той има едно основно задължение: да предостави застрахователното обезщетение, т.е. при настъпване на застрахователното събитие, което засяга застрахователния риск, който е покрит да изплати застрахователно обезщетение при имуществените и застрахователната суми при личните застраховки. Според някои автори това задължение има 2 фази, като първата фаза е преди възникване на застрахователното събитие. За да възникне това задължение обаче трябва да има настъпило някакво застрахователно събитие, т.е. то е в латентно състояние до настъпване на събитие. Следователно не е коректно да се говори за две фази, защото няма задължение, което да се изпълни принудително да настъпване на застрахователното събитие.

2) Задължения на застрахования (общ преглед):

а. Да заплати застрахователната премия.

б. Да съобщи на застрахователя при сключването на договора и след това за обстоятелства, които имат съществено значение за естеството и степента на риска.

в. Да не причинява събитието.

г. Само при имуществените застраховки – да подържа вещта в изправност като взема необходимите предпазни мерки. Това са тези мерки, които са предписани от застрахователя или друг орган (напр. противопожарни и други технически органи).

До тук са задълженията преди настъпване на застрахователното събитие.

д. Да съобщи на застрахователя за събитието и причините, които са го породили.

е. Да допусне застрахователя да направи оглед и да му даде необходимите документи и сведения, свързани с установяването на събитието и размера на вредите.

ж. Да съдейства на застрахователя за ограничаване на вредите.

2. Видове застрахователни договори:

2.1. Според предмета, вида на благото, който се покрива със застрахователния договор:

1) Имуществени застраховки – обект е имуществото, което се застрахова. Обект на имуществените застраховки могат да бъдат движими и недвижими вещи, както и вземания.

2) Застраховки живот и злополука – преди са наричани “лични” застраховки. Обект са лични блага на физическите лица – здраве, живот и телесната цялост.

3) Застраховка гражданска отговорност – обект е не конкретно имуществено благо, а цялото имущество на лицето.

2.2. Според това дали съществува задължение за застраховане или не:

1) Задължителни – застрахованият има задължение да сключи застрахователен договор, което задължение произтича единствено от закона. По старият закон не е имало задължение за сключване на застрахователен договор, а такъв е възниквал с настъпването на определено юридически факт (напр. закупуване на МПС). Сега се изисква сключване на договор.

2) Доброволни – не съществува задължение за застраховане. По принцип застраховките са доброволни.

3. Сключване и форма на застрахователния договор.

3.1. Сключване – прилагат се правилата на чл. 13 и 14 ЗЗД. Особености:

1) Офертата се прави най-често от застрахования, а не от застрахователя.

2) Офертата трябва да съдържа: а) благото, чиято закрила се търси; б) застрахователните рискове; в) застрахователната премия; г) застрахователната сума; д) другите съществени елементи.

3) Пораждането на действие на договора, включва и плащане на първата вноска, освен ако не е уговорено друго.

3.2. Договорът е формален, сключва се в писмена форма за действителност (изключение от писмената форма се прави само за морската застраховка). Реквизити на застрахователната полица: Застрахователната полица трябва да съдържа: 1. имената и адресите на страните; 2. предмета на застраховката; 3. покрития риск; 4. срока на договора, както началото и края на застрахователното покритие; 5. застрахователната сума или начина на изчисляването й; 6. застрахователната премия или начина на изчисляването й, както и сроковете за нейното плащане; 7. датата и мястото на издаване; 8. подписи на страните.

4. Застрахователни термини. Съществени елементи на застрахователното правоотношение са:

4.1. Застрахователно обезпечение – задължение на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение или застрахователната сума при настъпване на застрахователното събитие. То има следните особености:

1) Застрахователното обезпечение и задължението за плащане не покрива пропуснатите ползи, освен ако това е уговорено. Това не е вярно при застраховката гражданска отговорност.

2) Застрахователното обезпечение не може да е по-високо от размера на т.нар. застрахователна сума.

4.2. Застрахователен риск – без риск няма застрахователен интерес. Според проф. Герджиков наличието на застрахователен риск е условие за действителността на застрахователния договор. Неговият размер е във връзка със застрахователната премия. Риск е възможността от накърняване на застрахованото благо от застрахователното събитие.

1) Особености на риска:

а. За да има риск трябва да съществува опасност от накърняване на благото, ако опасността вече е настъпила или е отпаднала то риск няма;

б. Съществува несигурност и неизвестност по отношение на настъпването на опасността – това определя алеаторния характер на договора. Тази неизвестност може да е абсолютна (при застраховка при кражба) или относителна (при застраховка живот – ще настъпи събитието, но не е ясно кога).

в. Случайност – настъпването на риска трябва да е без проявление на съзнателната воля на заинтересованото лице.

2) Видове рискове:

а. Според източника:

– от човешко действие;

– от проявление на природни сили.

б Според броя на събитията, който се покрива:

– индивидуален , когато се покрива определен риск;

– универсален, когато се покрива повече от 1 риск.

3) Рискове, които не се покриват:

а. изхабяване на вещта с оглед на нейното обикновено използване;

б. увреждане на вещта с оглед на нейни недостатъци;

в. военен риск.

4) Застрахованият има задължение да каже предварително за обстоятелствата, които са съществени за настъпване на застрахователно събитие и размера и естеството на риска. За да се избегнат спорове, кои обстоятелства са съществени за настъпване на риска и кои не законодателят е предвидил, че: За съществени се смятат обстоятелствата, за които застрахователят е поставил писмено въпрос. Това правило е въведено, защото застрахователя е професионалист и той може най-добре да прецени предварително кои обстоятелства биха оказали въздействие върху размера и естеството на риска. Неотговарянето на въпрос, без да има укриване на съществено за риска обстоятелство, не е основание за недействителност или за изменение на договора. Следователно ако са поставени въпроси, които не засягат съществени за риска обстоятелства, то неотговарянето на тях няма да доведе до неблагоприятни последици за застрахования. Предвиден е обаче специален режим при неизпълнение на задължението за отговаряне на въпроса за съществуването на съществени обстоятелства. Режимът е диференциран в зависимост от това дали застрахования е действал съзнателно или не:

а. Ако застрахованият е действал съзнателно (обхваща се както активно, така и пасивно поведение – обявил неточно или премълчал):

– И обстоятелството е толкова важно, че застрахователят не би сключил договора ако го е знаел, то последният има преобразуващото право да прекрати договора в 1-месечен срок от узнаването му. Тъй като става дума за виновно поведение застрахователя има право да задържи платената застрахователна премия, а ако не е платена, то има право да иска плащането й за периода до прекратяване на договора, колкото се дължи (ако се дължи за година – за годината, ако се дължи изцяло – за цялото).

– И обстоятелството не е толкова важно и застрахователят би сключил договор, но при други условия, той може да иска изменение на договора в 1-месечен срок от узнаване на обстоятелството. Тук няма преобразуващо право сам да измени договора, а да на прави предложение за изменение. Ако застрахования не приеме в 2-седмичен срок от получаване на предложението, договорът се смята за прекратен с последици като при първата хипотеза.

Ако договорът е бил сключен чрез пълномощник или за сметка на 3-то лице то достатъчно е обстоятелството да е било известно на застрахования или на представителя му, съответно на 3-тото лице, за да може застрахователят да се възползва от правата си.

Възможно е застрахователното събитие да е настъпило преди прекратяване на договора – в този случай застрахователя може да откаже плащане само ако премълчаното обстоятелство е оказало въздействие върху настъпване на събитието. Ако обстоятелството не е било толкова съществено (т.е. преди да бъде изменен договора), то би трябвало застрахователя да има право да намали обезщетението, въпреки че това не е изрично уредено в закона.

б. Ако застрахованият е действал несъзнателно (не е знаел за съществуването на обстоятелството) в 2-седмичен срок от узнаване на обстоятелството всяка от страните може да предложи изменение на договора. Ако предложеното изменение не се приеме в 2-седмичен срок от получаването, договорът се прекратява с писмено уведомление. Застрахователят е длъжен да възстанови платеното, което съответства на изтеклия период. Ако застрахователното събитие настъпи преди прекратяването застрахователят не може да откаже плащане, но може да го промени съобразно съотношението между платените премии и тези, които би трябвало да се платят с оглед по-големия реален риск.

5) Застрахованият има второ задължение за последващо уведомяване за новонастъпили обстоятелства, които имат съществено значение. То трябва да се изпълни веднага след узнаването им. Обстоятелствата, които имат съществено значение са, тези за които е бил поставен писмен въпрос от застрахователя при сключването на договора. Специфичното на това задължение е, че то е във връзка с обстоятелства, които се появяват след сключване на договора. И при тази хипотеза последиците са идентични с тези на неизпълнение на първото преддоговорно задължение (вж. 4)

6) Друго задължение на застрахования е да не предизвиква застрахователното събитие и да не увеличава риска, ако той или бенефициерът причинят умишлено застрахователния риск, то застрахователя се освобождава от задължението си за плащане.

4.3. Застрахователен интерес. Той има специфично значение за действителността на застраховката. Застрахователният интерес е понятие относно имуществено или лично благо, по силата на което възможното засягане на това благо от застрахователното събитие ще причини вреди на застрахования. При личните застраховки се допуска възникване на застрахователното правоотношение при предварително установени правни връзки – взаимно застраховане.

1) Застрахователният интерес може да е различен по характер – собственикът на вещи, които са застраховани има застрахователен интерес, но такъв интерес има и ползвателя с вещно право на ползване, наемателя, спедитора, превозвача и т.н.

2) В застрахователното право е въведено началото на субективния интерес, т.е. интересът е свързан с определен субект, т.е. със застрахователния договор се обезпечава интереса на определено лице. Обективният интерес покрива интереса не само на заинтересованото лице, но и на други 3-ти лица – чл. 154 ЗЗД (при придобиване на застрахованата вещ, приобретателят встъпва в застрахователното правоотношение, въпреки, че не е страна). За обективен интерес може да се говори при застраховка гражданска отговорност, защото тя покрива отговорността на застрахования към всички 3-ти лица.

3) Значение на застрахователния интерес:

а. Ако липсва застрахователен интерес, то договорът е нищожен.

б. Ако застрахователния интерес отпадне при вече сключен договор, то този договор се прекратява по право за в бъдеще. Застрахованият може да иска връщане на платените премии, освен ако е знаел или по собствената си небрежност не е знаел за липсата на интерес.

в. Застрахователния интерес определя лицето, което ще получи застрахователното обезщетение.

4.4. Застрахователна премия. Тя е основен елемент на застраховката – тя е толкова важна, че докато не е заплатена, договорът не поражда действие по отношение на застрахователя, т.е. не възниква задължение за плащане на застрахователно обезщетение – чл. 382 ТЗ.

1) Застрахователната премия се състои от различни елементи, които не са уредени в закона. Тези елементи са с различно предназначение:

а. Част от премията е предназначена за покриване на риска и се нарича чиста или рискова премия.

б. Личен резерв. Съществува само при личните застраховки и представлява втора специална спестовна част. Спестовният елемент е силно изразен в случай, когато застрахования може едностранно да прекрати договора и да поиска част или всичко платено по него.

в. Надбавки – покриват разноските по управление на застраховките и формират печалбата на застрахователя.

2) Застрахователната премия е неделима, т.е. ако застрахователното събитие настъпи в период, определен от застрахователя, той може да иска цялата текуща премия, а не само частта, която се дължи до този момент (напр. при застраховка каско, премията се плаща на няколко части през годината, колата е открадната и застрахования е длъжен да плати всичко, което се дължи през годината, а не само това, което се дължи до момента). Това правило обаче е диспозитивно и може да се уговори друго.

3) Размерът на премията се определя от специални лица – актюери (колкото е по-голям риска, толкова е по-голяма и застрахователната премия).

4) Премията се подвежда изцяло под режима на паричните задължения. Последици от неплащането на застрахователната премия:

а. Ако става дума за първата и единствена премия договорът не поражда действие.

б. При неплащане на текуща премия застрахователя може да намали застрахователната сума, да измени договора или да го прекрати. Тези права са алтернативни. Уредена е и гаранция за застрахования, защото застрахователят може да упражни, което и да е от тези права само след изтичане на 15-дневен срок от получаването на писмено предупреждението от застрахования. Ако е уговорено договорът да породи действие преди плащането на първата премия, застрахователят може да иска лихва за забава.

4.5. Застрахователно събитие (случай). То е юридически факт, при настъпването на който застрахователят трябва да извърши плащане на застрахователната сума/обезщетение. Застрахователното събитие е обективен факт, който не се влияе от субективни преживявания.

1) При имуществените застраховки застрахования е длъжен да вземе мерки за предпазване на имуществото си от вреди. Той изпълнява задължението си като спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност от вреди. Трябва освен това да се допуска застрахователя да прави проверки дали тези изисквания се спазват.

2) При настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя в 7дневен срок от узнаване на събитието. Правилото за срока е диспозитивно.

3) Застрахованият има задължение да допусне застрахователя за извършване на оглед и да му предостави поисканите документи, свързани с установяване на настъпването на събитието и характера на вредите. При неизпълнение на това задължение застрахователят може да откаже плащане, дори да иска обезщетение за вреди. Задължението на застрахователя за плащане става изискуемо след изпълнение на задължението за съобщаване на събитието.

4) Застрахованият е длъжен да се погрижи за ограничаване на вредите, които вече са настъпили. При неизпълнение на това задължение се намалява застрахователната сума. Чл. 83, изр. 2 ЗЗД е частен случай на неизпълнение на това задължение. Това задължение е балансирано с насрещното задължение на застрахователя да обезщети застрахования за разходите, които е направил за ограничаване на вредите, стига да е действал с дължимата грижа, дори и усилията да са били безрезултатни. Това обезщетение е извън дължимото застрахователно обезщетение.

4.6. Застрахователна сума – при личните и при имуществените застраховки, тя е с различно значение:

1) При личните застраховки тя е предметът на задължението на застрахователя и няма обезщетителен характер – тя е точно определена към момента на сключването на договора.

2) При имуществените застраховки тя е сумата на която се застрахова веща, според пазарната й стойност. Тя е максимума, горната граница на застрахователното обезщетение.

4.7. Застрахователно обезщетение – използва се само при имуществените застраховки, като това е предмета на задължението на застрахователя. Сумата, която се плаща е функция от застрахователната сума, от стойността на веща и от размера на вредите към настъпване на събитието. При имуществените застраховки се компенсират само претърпените вреди.

5. Договорът за застраховка и правата по него се погасяват със специална давност – 3 години. Общата 5-годишна давност е валидна само при застраховката гражданска отговорност. Давността започва да тече от настъпване на застрахователното събитие. Целта на по-кратката давност е по-бързото установяване на безспорност, трайност и стабилност в оборота.

Имуществено застраховане

1. Общи бележки. Предмет на имуществените застраховки винаги е имуществено благо, оценяемо в пари. Съществуват различни видове имуществени застраховки в зависимост: 1) вида на застрахованото благо; 2) рисковете; 3) юридическият факт, който поражда застрахователното правоотношение – в момента няма задължително имуществено застраховане.

2.Застрахованият е лицето, което има правен интерес от застраховката – той може да е носител на вещното право на собственост, но и лице, което отговаря за веща – наемател, превозвач, спедитор, комисионер, влогоприемател и т.н. При сключването на договора от представител без представителна власт са предвидени специални правила, различни от общия режим на 42 ЗЗД. КЗ предвижда лична отговорност на мнимия представител за плащането на застрахователната премия.

3. Едно от основните понятия при имущественото застраховане е застрахователната стойност. Тя е горната граница, до която може да достигне застрахователната сума и застрахователното обезщетение. Сумата, срещу която се застрахова имуществото, не може да надвишава действителната му стойност. За действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същото качество.

3.1. Надзастраховане – когато застрахователната сума е по-голяма от застрахователната стойност. Застрахователната сума е по начало сумата, която застрахователя трябва да заплати при настъпване на застрахователното събитие. В случай на надзастраховане застрахователят има право да намали застрахователната сума до размера на застрахователната стойност, като договорът остава валиден (според проф. Герджиков това е хипотеза на частична недействителност).

3.2. Подзастраховане – обратно съотношение застрахователната сума е по-малка от застрахователната стойност. Ако има подзастраховане договорът е действителен. Ако цялото застраховано имущество погине застрахователят плаща пълния размер на застрахователната сума. Въпросът е какво трябва да се плати при повреда или частично погиване. Има 2 правила:

1) Основно правило – пропорционално. Застрахователното обезщетение се определя от съотношението между застрахователната сума и застрахователната стойност към момента на застрахователното събитие.

2) Правило на обезщетение срещу първи риск (то трябва да се уговори изрично) – застрахователното обезщетение трябва да покрие цялата вреда до размера на застрахователната сума. Идеята при застраховка срещу първи риск според Кацарски е да се получи при първият риск максималното възможно обезщетение – плаща се пълният размер на вредата, но не повече от застрахователната сума и правоотношението се прекратява.

4. При имуществените застраховки има някои особени задължения на застрахования и на застрахователя.

4.1. Задължение на застрахования за предприемане на мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди. Застрахованият е длъжен да има не само пасивно поведение – да не предизвиква тези вреди, но и активно поведение – да предприема мерки, като е длъжен да спазва указанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източници опасни за предизвикване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки.

4.2. Основно задължение на застрахователя е да плаща застрахователно обезщетение, чиито размер зависи:

1) от застрахователната сума, която е посочена в договора и не може да е по-голямо от нея;

2) от застрахователната стойност – действителната стойност на веща към момента на застрахователното събитие;

3) от размера на вредите към момента на застрахователното събитие, като не може да е по-голямо от техния размер. Вредите трябва да са пряка последица от застрахователното събитие. При имуществените застраховки застрахователя не дължи обезщетение за пропуснати ползи, а само за претърпени загуби . Това правило е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.

4.3. Застрахователят трябва да заплати на застрахования обезщетение за разходите, които е направил за ограничаване на вредите ако е действал с необходимата грижа (по принцип на добрия стопанин), дори усилията му да са останали напразни. Става дума за разходи, направени след настъпването на застрахователното събитие.

4.4. Застрахователят се освобождава от задължението си за застрахователно обезщетение, ако застрахователното събитие е предизвикано умишлено от бенефициера или застрахования.

5. При имуществените застраховки законът урежда и законната суброгация на застрахователя в правата на застрахования по отношение на вреди причинени от 3-то лице (достатъчно е вредите да са причинени небрежно). Тази суброгация се извършва по ред подобен на чл. 74 ЗЗД. Правният интерес – застрахователят трябва да изплати обезщетението, за да встъпи в правата на в правата на застрахования. Според проф. Герджиков функцията на регресното право на застрахователя е да преразпредели гражданската отговорност. Щом застрахователят упражни своят регресен иск към делинквента, то застрахования губи своето право на такъв иск. Застрахования запазва правото си на иск единствено ако има разлика между застрахователната сума и действителната стойност на веща. Особености:
6. Законът въвежда в материята на имущественото застраховане и т.нар. транспортно застраховане.

6.1. Общи бележки. Транспортни застраховки са само договорни. Страни. Застрахования може да е страна по превозния договор (превозвач, изпращач, получател, товародател), но може да бъде и в други отношения (напр. спедитор).

6.3. Рискове. Всякакви рискове, на които е изложен превозвания товар могат да бъдат покрити, включително частично погиване и дори отговорността на самия превозвач. Рискове свързани с недостатъци на опаковката не се покриват, въпреки че това не е изрично предвидено.

6.4. Застрахователната стойност е пазарната стойност на товара в мястото на получаване. Премията е еднократна.

6.5. Срок на договора – договорът влиза в сила с предаване на товара за превоз и продължава да действа до предаване на товара на получателя (т.е. докато товарът е под контрола на превозвача). Застраховката е в сила както при претоварване, така и при пазене в склад след пристигането. Застрахователят не отговаря за вреди при прекъсване на превоза или отклонение от пътя – това са диспозитивни правила.

6.6. Плащането на застрахователното обезщетение изисква рекламация от получателя до превозвача. Вредите, които се виждат външно трябва да се установят от получателя преди получаването в противен случай застрахователят не отговаря. За вредите, които се установят по-късно, срокът за рекламация е 15 дни (срокът е краен). При различните видове превоз срокът може да е и по-къс. Ако не се направи рекламация при тези условия се смята, че получателят приема това и застрахователят не отговаря. Ако застрахователят плати застрахователното обезщетение той има регресен иск към превозвача.

7. Абонаментна застраховка. Това е договор, с който се предвижда покриване на цялото имущество на застрахования за определен срок. В такъв случай застрахованият трябва предварително да уведоми застрахователя за елементите на имуществото. Тъй като става дума за договор с периодично изпълнение, законът установява диспозитивното правило, че всяка от страните може да прекрати договора с 1-месечно предизвестие.

Застраховка “Гражданска отговорност”

1. Застраховка гражданска отговорност.

1.1. Общи бележки. Тя може да бъде договорна и задължителна. Най-честият пример е задължителна ЗГО за собствениците на МПС.

1) Предмет на закрила е имуществото на застрахования като цяло, а рискът, който се покрива е опасността от възникване на задължение за обезщетение в тежест на застрахования при непозволено увреждане.

2) За разлика от имуществените застраховки ЗГО покрива всякакви вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи (става дума за вреди причинени на 3тото лице).

3) Застрахователното събитие е извършването на деликт от застрахования – чл. 45 ЗЗД, но и 49 и 50 (Според Кацарски ЗГО покрива всички състави на деликтна отговорност).

4) При ЗГО не се говори и не съществува понятие застрахователна стойност и не е възможно под и надзастраховане.5) Задължението на застрахователя е за плащане на застрахователната сума. Особеност е, че вземането на застрахования за застрахователната сума не подлежи на принудително изпълнение (то е несеквестируемо).

5) Давността при тази застраховка е 5 години (при всички останали застраховки – 3 г.)

1.2. Действие на договора за ЗГО – съществуват 3 типа отношения:

1) Отношения между застрахования и 3-тото увредено лице. За да възникне задължението на застрахователя за плащане на застрахователната сума трябва да има деликт и да е възникнало вземане на 3-тото лице за вреди, причинени от деликт. Тъй като отношенията между застрахования и 3-тото лице рефлектират и в отношенията между застрахования и застрахователя (тъй като 3-тото лице има пряк иск срещу застрахователя), законът изисква ако се постигне спогодба между застрахования и 3-тото лице или застрахования признае задължението, тези действия да имат значение за застрахователя само ако той ги одобри (тъй като съществуват възможности за симулация).

2) Отношения между застрахования и застрахователя. Застрахования има задължение за уведомяване в 7-дневен срок от настъпване на застрахователното събитие. В същият срок е длъжен да уведоми застрахователя ако срещу него е предявен иск, както и за плащания, които е извършил на 3-тото увредено лице. Ако срещу застрахования се предяви иск от 3-тото лице, застрахования е длъжен да привлече застрахователя в процеса, за да може последния да направи своите възражения или да одобри спогодбата или признаването на задължението от страна на застрахования. Ако застрахования е платил на 3-тото лице той има право да иска плащане от застрахователя.

3) Отношения между 3-тото лице и застрахователя. Характерно е, че увредения има пряк иск към застрахователя, т.е. може, без да е предявил претенция към делинквента да се обърне към застрахователя. На свой ред застрахователя може да противопостави на 3-тото лице възражения, които произтичат от застрахователния договор, както и възражения на застрахования към 3-тото лице. Застрахователят отговаря пряко към 3-тото лице дори когато застрахования е действал умишлено. В тази хипотеза той има регресно вземане към застрахования. Това е така защото застрахователя покрива само вреди причинени при небрежен деликт.

Това е хипотеза на неистинска солидарност – 3тото лице има пряк иск не само към делинквента, но и към застрахователя. Ако застрахователят плати обаче той няма регрес към застрахования, защото последният си е плащал застрахователните вноски. Застрахованият обаче има регрес към застрахователя, защото идеята на застраховката е да не плаща той. Застрахователят има регрес към застрахования само когато последният е действал умишлено.

Лични застраховки

1. 1.Застраховки “живот” и “злополука”.

1.1. Предмет на застраховката – живота, здравето, телесната цялост, трудоспособността на застрахования. Тези застраховки са по начало договорни, но има и някои изключения. Застраховките “живот” и “злополука”, които превозвачите при обществения транспорт сключват са задължителни.

1.2. Особености на личните застраховки:

• Страните по застрахователния договор са само физически лица. Допустимо е обаче, макар и неуредено в ТЗ, и юридически лица да са страни по застрахователния договор, когато договорът е в полза на 3-то лице (бенефициерът е физическо лице). Това е възможно при т.нар. групови застраховки – работодател юридическо лице сключва договор в полза на своите работници и служители.

2) Личните застраховки са винаги срочни.

3) Предмет на задължението на застрахователя е застрахователната сума, която няма обезщетителен характер, т.е. не е обезщетение за претърпени вреди. Вземането за застрахователната сума не може да е предмет на принудително изпълнение от кредиторите на застрахования, а и самият застраховател няма иск за реално изпълнение на задължението за изплащане на застрахователната премия.

4) Тези застраховки имат до голяма степен спестовен характер (според проф. Герджиков спестовният характер е ясно изразен при застраховките “живот”, а при застраховките “злополука” е по-силен рисковият характер). Поради факта, че застрахователна сума не е обезщетение, застрахования може на общо основание да търси обезщетение за претърпените вреди от деликт. Едно лице може да сключи няколко застраховки и да получи няколко застрахователни суми. Застрахователя няма регрес срещу делинквента и не може да се суброгира в правата на застрахования срещу 3-тото лице.

5) Рискове – характерно е, че при личните застраховки важи правилото за универсалния риск – покриват се най-различни рискове, които могат да доведат до смърт или до злополука. Има рискове, които застрахователят не покрива, те са предвидени с диспозитивни правила: Застрахователят се освобождава от задълженията си по договора, ако: 1. преди да е изтекла една година от сключването на договора, застрахованият умишлено се самоубие; 2. нараняването, увреждането на телесната цялост, изгубването на работоспособността или смъртта последва при извършване на престъпление от общ характер от застрахования; 3. смъртта е настъпила при изпълнение на смъртна присъда; 4. смъртта е настъпила при война или военни действия, освен ако е уговорено друго.

6) Тъй като застраховките “живот” и “злополука” са със спестовен характер ако премиите са платени поне за 2 пълни години, застрахователят дължи на наследниците или на 3-тото ползващо се лице премийния резерв. Премиен резерв е част от застрахователната сума, която има спестовен характер.

1.3. Видове лични застраховки – основно 2 вида:

1) Застраховка “живот”. В зависимост от вида на риска има няколко вида застраховка “живот” – при смърт, доживяване или смесени между тях. При застраховката при смърт, рискът който се покрива е смъртта, застрахователната сума се плаща, когато застрахования почине. При застраховката доживяване идеята е лицето да доживее до определена възраст, ако не я доживее то не получава застрахователната сума. Застраховките “живот” най-често са със смесен характер и за двата риска.

При застраховката живот има особеност със застрахователните премии (по принцип размерът на премиите се определя от размера и характера на риска), тъй като при тях с рискът се увеличава с увеличаване на възрастта, а премиите трябва да са еднакви. Премията се определя сложно от специалисти актюери.

Личният характер на застраховката е основание за забрана на принудително изпълнение от страна на застрахователя за застрахователната премия. В такъв случай застрахователя трябва да покани писмено застрахования да плати премията в срок, който не може да е по-малък от 1 месец от получаване на поканата. Ако пак застрахования не плати застрахователя може да развали договора. Ако премията не е платена за срок от 2 години, застрахователя може да намали застрахователното обезщетение до откупната стойност (премийната резерва).

В полза на застрахования възниква преобразуващото право да иска от застрахователя да плати откупната стойност, ако е плащал редовно 2 години премии, т.е. той може да прекрати договора и да иска плащане. Размерът на откупната стойност, условията, при които ще се формира и начина на изплащане следва да се определят в договора.

2) Застраховка срещу злополука. Предмет е здравето, телесната неприкосновеност и трудоспособността на лицето. Страните са като при застраховката “живот”, като важи същата уговорка за юридическите лица. Срокът на застраховката се уговаря свободно между страните. Най-често застрахователната премия се изплаща еднократно. С тази застраховка се покриват различни рискове, които се уговарят в договора. Тази застраховка също няма обезщетителен характер.

3) Застраховка “живот” и “злополука” в полза на 3-то лице – уредена е при личните застраховки. Това е типичен договор в полза на 3-то лице – застрахователната сума и откупната стойност се получава не от застрахования, а от 3-то лице бенифициер. Застрахователния договор се сключва по общите правила за договор в полза на 3-то лице. Страните са застрахования и застрахователя. Бенефициерът получава правата си при сключването на договора, но той трябва да приеме уговорката в негова полза, за да се ограничи възможността на застрахования да промени бенифициера. Бенефициерът може да е определен или определяем. Има няколко диспозитивни правила в закона:

а. Застраховка в полза на децата – отнася се за всички деца и за родените след сключване на договора.

б. Застраховка в полза на съпругата – правото принадлежи на лицето, което е в брак към момента на настъпване на застрахователното събитие.

в. Ако има повече от 1 бенифициер и ако не е уговорено друго те имат равни права.

г. Придобиването на права от бенифициера е с деривативен характер, поради което застрахователната сума не е елемент от наследствената маса на застрахования. Ако наследникът е бенифициер и се е отказал от наследството има право да получи застрахователната сума.

4) Застраховка върху чужд живот или чужда телесна цялост. Предмет на този договор е живота или телесната цялост на лице различно от застрахования. Тъй като се смята, че това в известна степен е неморално, законът изисква писмено съгласие на 3-тото лице за действие на договора. Съгласие не е необходимо, когато става дума за съпруг, възходящ или низходящ. Поради неморалност, рискът смърт на малолетен или на недееспособно лице не може да се покрива с такава застраховка и ако се сключи тя е нищожна. При настъпването на такова събитие застрахованият е длъжен да получи премията. Ако застрахованият почине преди 3-тото лице договорът се прекратява, а наследниците на застрахования могат да получат премийния резерв ако премии са плащани поне 2 години (диспозитивно правило). Ако след сключването на договора 3-тото лице се противопостави писмено, застрахователя е длъжен да прекрати договора (независимо от първоначалното съгласие на лицето).

5) Взаимнозастраховане: Договор за взаимно застраховане могат да сключат съпрузи, лица в родствена връзка и съдружници в дружество по чл. 357 от Закона за задълженията и договорите, съдружници в събирателно дружество живеещи във фактическо съжигелство, съдружници в адвокатско дружество да застраховат взаимно живота и телесната си цялост. Идеята е, че при настъпване на застрахователното събитие спрямо едното лице другото получава сумата. Може да става дума за застраховки “живот”, “злополука” или смесени. Те приличат както на застраховките в полза на 3-то лице, така и на застраховката “живот” по чужд живот. За разлика от тях лицата, които сключват взаимните застраховки са страни по застрахователното правоотношение. С този тип застраховки могат да се покриват различни рискове. Особеното при тези застраховки, е че възниква една общо застрахователно правоотношение, по което правата възникват за всички лица и за това се смята, че задълженията са неделими (това не е уредено изрично). Ако 1 от лицата не плати премията застрахователя може да прекрати целия договор. Ако някои от застрахованите укрие важно обстоятелство или не уведоми застрахователя за настъпило събитие последиците са за всички. Законът предвижда разделяне на взаимните застраховки при развод (единното застрахователно правоотношение се превръща в 2 отделни), това правило не се прилага ако застраховката е сключена в полза на дете от прекратения брак. Интересно е дали това правило намира приложение при останалите хипотези на взаимни застраховки. При прекратяване на дружество според Кацарски няма разделяне на правоотношенията, тъй като няма достатъчно сходство с отношенията между съпрузи. Родството се прекратява при пълно осиновяване (с изключение на някои връзки като забраната за брак), а при родство от осиновяване то се прекратява с прекратяване на осиновяването. И в този случай според Кацарски прекратяването на връзката следва да води до прекратяване на застраховката, тъй като отпада причината за създаването й.

Банкови сделки

Банкови сделки – това са всички видови сделки, които обслужват паричното обръщение.

Видове банкови сделки :

Договор за банков кредит

   Договорът за банков кредит произхожда от договора за заем, но е по-особен. Договорът за паричен заем е реален (сключва се с предаване на сумата), а договорът за банков влог е консенсуален.

С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне определена сума, а кредитополучателят – да я използва по уговорения начин и да я върне.

Договорът за банков кредит обикновено се погасява на части. Плащането става под формата на анюитети (текущата лихва е част от вноската). Може и чрез гратисен период (само лихвите, а главницата накрая).

Предсрочна изискуемост – всички плащания стават изискуеми наведнъж. Тя влиза в сила само при неизпълнение от страна на кредитополучателя. Това е санкция. Неизпълнението може да бъде :

– изпълнение на кредита по различен от договорения начин;

– когато кредитополучателя не даде обещаните обезпечения;

– когато кредитополучателя не плаща други заеми към същата банка. Лицето трябва да е изправно по всички кредити на банката.

Банков влог и банкова сметка

1. Договор за банков влог – притежава особеностите на влога по ЗЗД. Предмет на влога са пари, ценни книжа или други движими вещи. Договорът за банков влог е възмезден. Когато предмет на влога са ценни книжа или други движими вещи, влогодателяг дължи възнаграждение. Ако предмет на влога са пари, е налице неправилен влог и собствеността на парите преминава върху банката. Лихви се дължат от банката на влогодателя. Неправилният влог е от икономическа гледна точка вид заем. При паричния влог банката дължи същата парична единица, в която е направен влога.

Диспозитивно правило : когато един паричен влог е направен под определен срок, той може да бъде изтеглен. При предсрочно изтеглен срочен банков влог, банката изплаща лихва като при безсрочен банков влог. Санкцията за влогодателя е в разликата между двата лихвени процента. Банката и клиентът й – влоготодател могат да уговорят и нещо друго. Може да се уговори какво се изплаща.

Доказателствено и легитимиращо действие : банката е задължена да издаде документ за създаване на влога и за всяка извършена операция. Банката си води и партида за всеки влог, за да бъде по-добре осигурена.

Договор за банкова сметка – той е едно нормативно определение на всички видове сметки, които банките откриват. Това е комбинация от два договора – договор за банков влог и договор за поръчка. С този договор банката се задължава да съхранява само парични суми на своя клиент и да извършва и приема парични плащания. Тази част, в която банката извършва правни действия от името и за сметка на своя клиент, съответства на договора за поръчка от ЗЗД. За частта, която представлява договора за банков влог, банката дължи възнаграждение, а за действията съгласно частта, отговаряща на договора за поръчка, клиентът дължи възнаграждение на банката. Тези задължения се изчисляват например на всеки месец.

Кредитна клауза – клауза “овърдрафт”. Банката нормално е задължена да плаща само с наличните по сметката пари. С клаузата “овърдрафт” тя се задължава да плаща и над наличните суми по сметката в определен размер. Това е извършване на кредит, за който се дължи лихва от притежателя на сметката.

   Договор за банкова касетка

Договорът за банкова касетка е особен вид договор за влог. С него банката се задължава да пази съдържанието на касетката срещу определено възнаграждение. Банката се задължава да пази не определена вещ, а определено пространство. Банката може и да не знае какво точно се съхранява в банковата касетка. Анонимността е облекчение за клиента. Той обаче може да се откаже от нея и да обяви пред банката съдържанието на касетката. Банката има право да контролира чрез специално техническо средство (рентген) съдържанието на касетката, т.е. дали не се държат в нея опасни вещества.

Неутрални посреднически банкови сделки

При тях ролята на банката е посредническа. Най често използваните посреднически банкови сделки са банково инкасо и документарен акредитив.

1. Банково инкасо – договор, чрез който банката срещу възнаграждение се задължава да събере парично вземане на своя клиент или да извърши друго инкасово вземане (най-често осигуряване на инкасово вземане на своя клиент, т.е. менителнично задължение на клиента). Неуредената материя се препраща към договора за поръчка.

Обезпечителни сделки :

Банкова гаранция.

Определение – чл. 442 ТЗ – банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена парично сума съобразно условията, предвидени в договора.

Банката издава банкова гаранция само срещу вещноправно обезпечение, което наредителят учредява в нейна полза или срещу блокирана сума по депозитна сметка. Договорът е двустранен, възмезден, формален, аксесорен, каузален (проф. Голева). Първичен е договорът между наредителят и третото лице и само ако има такъв договор, има правно основание за сключване на договор за банкова гаранция. Предмет на договора е изплащане на определена сума на бенефициента, тоест на трето лице, посочено от наредителя, като срещу това банката получава определено  възнаграждение. Затова в договора участват три лица – наредител – длъжникът по основния договор, гарантираща банка и бенефициент, който е кредитор по основния договор.

Наредителят трябва да изпълни задължението си по основния договор и да плати на банката уговореното възнаграждение. Ако не изпълни основното си задължение и вместо него банката плати, той е длъжен да възстанови на банката сума, платена от нея по гаранцията.

Банката е задължена да плати на бенефициента дължимата по гаранцията сума при настъпване на условията, посочени в гаранцията, веднага след като те се докажат, тоест след като се установи, че наредителят не е изпълнил главния договор.

Банковата гаранция следва да се различава от поръчителството. При поръчителството поръчителят дължи наред с длъжника, а при банковата гаранция банката отговаря само при неизпълнение от страна на длъжника и затова нейната отговорност е винаги парична. Договорът за поръчителството е едностранен, докато договорът за банкова гаранция е двустранен. При банковата гаранция банката не може да гарантира без знанието на главния  длъжник или против неговата воля, за разлика от поръчителството. Освен това за разлика от поръчителството, банката не е солидарен длъжник с главния длъжник.

МЕНИТЕЛНИЦИ И ЧЕКОВЕ

1. С термина “менителнични ефекти” се означават 3 типа ЦК – менителница, запис на заповед, чек. Синоним на менителница са “трата” и “полица”. “Полица” обаче може да се схваща и като запис на заповед. Според проф. Герджиков “трата” се означава акцептираната менителница в отношенията между издателя и платеца, а в отношенията издател – ремитент менителницата се означава като “римеса”. С последното понятие по правило се означават местните менителници докато чуждестранните са известни като девизи (това понятие може да се използва и за записи на заповед и чекове, издадени в чужда валута и платими извън страната на издателя).

1.1. Особеното е, че те са конститутивни и търговски ЦК. И при 3-те предметът на престациите, които материализират е винаги парична сума. Обстоятелството, че са ЦК е основание да се направи извода, че те материализират формални сделки, които са различни – нареждане или обещание за плащане. По принцип менителничните ефекти са ЦК на заповед, но при включването на клауза “не на заповед” те стават поименни ЦК.

1.2. Менителничните ефекти са едностранни сделки. Значението на формата е изключително голямо – недостатък на формата е основание за недействителност или пречка за осъществяване на фактическия състав на сделката, материализирана в ЦК. Веднъж спазена формата това облекчава кредитора по менителничния ефект, защото на него могат да се противопоставят много малко възражения. Това е основание за извода, че менителничните сделки са абстрактни, който не е съвсем правилен, тъй като по-скоро има много малко възражения за длъжника.

1.3. Менителничните ефекти имат и 3-ти аспект, освен че са ЦК и формални едностранни сделки, те са и основания за издаване на заповед за изпълнение и заповед за незабавно изпълнение.

1.4. От икономическа гледна точка менителничните ефекти могат да се разглежда като: а) средство за плащане – най-вече чека; б) средство за кредитиране – менителница и запис на заповед; 3) гаранционно средство – поради факта, че обикновено се издава по повод каузални правоотношения.

2. Менителница.

2.1. Общи бележки. Правната уредба на менителницата е в чл. 455-534 ТЗ. Законодателят е изменил правният режим за разлика от ЗЗД, където целият режим е бил уреден върху записа на заповед, като съображението е било, че той е по-често използван. Подходът на ТЗ се основава на факта, че записът на заповед е вид менителница. Целият режим на менителничните ефекти е подчинен на разпоредбите за менителницата – правилата за менителницата се прилагат субсидиарно за другите видове менителнични ефекти.

2.2. Характеристика.

1) Менителницата е търговска, конститутивна ЦК, която материализира парично вземане.

2) Тя е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда платецът да заплати определена сума пари на поемателя. Страните по менителницата са същите като при търговската асигнация – издател, поемател и платец. Тези лица трябва да се дееспособни (лицата, които са задължени по менителницата). Не е необходимо те да са търговци или да имат друго специално качество. Издателят на менителницата може да е платец или поемател.

Поставя се въпросът могат ли непълнолетните или ограничено дееспособните да издават менителници – според Ан. Антонова е възможно ако може да се реализира хипотезата на чл. 73, ал. 2 СК (напр. ако по този начин се отложи плащането от непълнолетния). Друг въпрос, който стои е дали може менителницата да бъде подписана от недъгав или неграмотен по правилата на ГПК – според Ан. Антонова по-скоро не.

По менителницата се развиват 3 правоотношения, подобни на тези при търговската асигнация: 1) външно отношение между платеца и поемателя; 2) валутно правоотношение между издателя и поемателя и 3)отношение на покритие между издател и платец.

3) Менителницата е основание за издаване на заповед за изпълнение.

2.3. Видове менителници (обща характеристика):

1) Обикновена и ректа менителница (поименна ЦК);

2) Пълна и бланкова менителница;

3) Домицилирана менителница и менителница с домицилиат;

4) Менителница издадена срещу издателя и менителница, при която издателят е поемател.

2.4. Реквизити – менителницата следва да съдържа 8 реквизита. Проф. Павлова дели съдържанието на менителницата на текст т.1 и т. 3-8, и контекст т. 2. Липсата на някои от тях е пречка менителницата да породи действие:

1) Наименованието „менителница“ в текста на документа на езика, на който е написан – думата менителница трябва да е написана в текста, а не като заглавие. Текстът следва да изглежда като: “Платете по тази менителница 50 лв. на Иван на 1 май”. Ако менителницата е на китайски, то “менителница” трябва да е изписано на китайски. Изискването е в текста на документа да присъства думата менителница, а не сходно на нея понятие “трата” или “полица”.

2) Безусловно нареждане да се плати определена сума пари – това е най-важното изискване, което разкрива характера на сделката, нареждане от издателя до платеца. Никакви условия не следва да бъдат включени в менителницата. Нареждането за плащането трябва де се отнася за определена сума пари, може и в чужда валута. Сумата трябва да е определена, а не определяема. Поставя се въпросът ако сумата е във валута, а се иска равностойността в левове към кой момент се определя тази сума – по принцип към денят на издаването, а според проф. Павлова ако е уговорено може и на падежа (това виждане противоречи с изискването сумата да е определена). Трябва да има само една сума. Възможно е сумата да е написана с думи или с цифри, между които да има разлика, в този случай се дължи на сумата изписана с думи. Ако сумата е написана няколко различни пъти по различен начин – важи най-малката сума.

3) Името на лицето, което трябва да плати (платец) – по начало всяко дееспособно лице, като може да бъде и издателят. По принцип достатъчно е лично и бащино или лично и фамилно име, като е възможно да се използва и псевдоним ако е легално закрепен. Според Антонова може да са посочени повече лица платци. Те може да са посочени само кумулативно, но не и алтернативно, защото няма да се знае кой какво дължи. Платецът обаче може да акцептира за част от сумата, защото солидарността следва акцептирането. Ако платецът не съществува, то платец е издателят.

4) Падеж – особеното е, че законът допуска той да бъде определен по 4 начина: 1) календарна дата; 2) срок след предявяването; 3) срок след издаването; 4) на предявяване. Менителница с падеж, определен по друг начин не поражда правно действие. Падежът трябва да е само 1 – не се допуска издаване на менителница с последователни падежи. Ако не е посочен падеж менителницата се смята издадена на предявяване.

Ан. Антонова разглежда и следните проблеми – когато падежът е календарна дата, достатъчно е да се посочи ден и месец (разбира се, че става дума за годината на издаването). Не може да се посочи дата, която не е календарна – например Великден. Ако е посочен ден, който не съществува, напр. 30 февруари или 31 от месец, който има 30 дни, според проф. Павлова се има предвид последния ден на месеца.

5) Място на плащане – не е определено какво точно значи, населено място с конкретен адрес. Ако липсва мястото на плащането тогава менителницата поражда действие ако има място означено до името на платеца.

6) Името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати (поемател) – за ремитента има същите изисквания както за платеца. Може да има повече от 1 поематели или повече от 1 платци. Смята се, че в този случай те са неделими кредитори или длъжници. Според Антонова поемателите може да са посочени алтернативно и между тях съществува актива солидарност. Ако поемателят не съществува менителницата е валидна но не поражда правно действие.

7) Дата и място на издаването – място може да липсва и менителницата ще породи действие ако до името на издателя е посочено място. Под място се разбира населено място и адрес. Според Антонова задължително тук трябва да е посочена и година. Ако не съществува съответния ден от годината менителницата не поражда правно действие.

8) Подпис на издателя – не е необходимо менителницата да съдържа име, но е необходимо да има подпис. Ако менителницата е подписана от пълномощник това трябва да е оказано. Нашето право не допуска подписа да се замени з друг елемент, но подписът на лицето може да не отговаря на поставения. Според Антонова препоръчително е да не е само подпис, но и име на лицето, както и индивидуализиращи белези (л.к., ЕГН и т.н.)

Не е необходимо реквизитите да са верни, трябва да ги има. Ако те не са верни това само по себе си не опорочава менителницата. Има практика на ВКС, че менителница, платима в несъществуващо място не е недействителна.

2.5. Менителницата може да съдържа освен посочените 8 елемента и други, които са факултативни:

1) Уговорка за лихва, като трябва да се посочи началния момент и размерът на лихвата. Ако не е посочен друг ден тя започва да тече деня на издаването на менителницата, става дума за възнаградителна лихва. Лихвата е допустима само при менителниците, които са платими на предявяване или в срок след предявяването. Мораторна лихва тече винаги след падежа, независимо от включването й в текста на менителницата.

2) Друга факултативна уговорка е уговорката за домицилиране. Уговорка за домицилиране е на лице тогава, когато в менителницата е посочено място на плащане, различно от местожителството или седалището на платеца. Ако не е уговорено друго смята се, че платецът се е задължил да плати менителницата лично в това място на плащане.

3) Менителницата може да съдържа и домицилиат. Домицилиатът е 3то лице, различно от платеца, което е посочено като лице, което да извърши плащането. Това лице може да се посочи от издателя или от платеца. Домицилиатът не е задължен по менителницата, а е представител на платеца.

Менителницата може да съдържа и клаузи изрично предвидени от закона като “не на заповед”, “без протест” и т.н. Вън от това може да има и други уговорки, но те не пораждат правно действие. Тези допълнителни уговорки, могат да се приемат като условия и цялата менителница да не породи правно действие. Според Антонова може да има и допълнително съдържание, което да обвързва менителницата с каузална сделка, но за да не изглежда като условие трябва да са описани неща, които вече са станали. Според Касабова не е добре менителницата да съдържа и каузална сделка.

2.6. Менителница, която не съдържа някои от посочените 8 задължителни реквизита е непълна. Има 3 изрично уредени случая, когато няма непълнота, това са т. нар. презумирани реквизити: 1) няма падеж – значи е на предявяване; 2) няма място на издаване – мястото на издаване е мястото, посочено до името на издателя; 3) няма място на плащане – мястото на плащане е мястото посочено до името на платеца. Непълната менителница не поражда правно действие.

2.7. Бланкова менителница – това е менителница, в която липсват реквизити, но попълването на тези реквизити е прехвърлено от издателя на поемателя, който може да го прехвърли на последващите приобретатели. Разликата между непълната менителница и бланковата менителница е, че правото да се попълнят липсващите реквизити е прехвърлено при бланковата менителница. За бланкови реквизити се приемат: 1) падеж; 2) място на плащане; 3) ремитент; 4) сума (по принцип за бланкови реквизити се приемат тези извън презумирани). Бланковата менителница поражда действие не от попълване на липсващите реквизити, а от издаването си. Възможно е обаче реквизитите да се попълнят по начин различен от уговорения с издателя на менителницата. Законодателят е предвидил правило, което да гарантира менителничния длъжник – попълването несъобразено с волята на издателя не може да се противопостави на кредитора освен ако приносителят е придобил менителницата недобросъвестно или при груба небрежност. Недобросъвестно означава при знание за уговорката между издател и поемател, а при груба небрежност, когато не е положена елементарната грижа. Попълването на менителницата, несъобразено с волята на издателя винаги може да се противопостави на поемателя, защото той винаги е недобросъвестен.

2.8. Чл. 457 предвижда възможност за издаване на 2 по-особени менителници: Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател. Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател.

1) Менителница, издадена срещу издателя – има смисъл при клонове на търговско дружество.

2) Менителница, на която издателят е и поемател – целта е чрез менителницата да се обвърже платеца, бе издателят да знае кой ще е титуляр на вземането.

2.9. Възможно е менителницата да е издадена от представител без представителна власт. В тази хипотеза се прилага чл. 462: Който подпише менителница като представител, без да има представителна власт, или като превиши властта си, се задължава лично по менителницата и ако плати, има същите права, каквито би имал представляваният. Това правило се различава от общото правило за действия без представителна власт по чл. 42 ЗЗД.

2.10. При менителницата е възможно да има подправяне на подпис или на съдържание. В този случай ако менителницата изглежда валидна тя поражда действие. Подправянето се урежда със специални правила, целящи защита на менителничните правоотношения – чл. 461: Ако менителницата носи подписите на лица, които не могат да се задължават по менителница, неистински подписи, подписи на несъществуващи лица или подписи, които по друга причина не могат да задължат лицата, които са подписали или от името на които менителницата е подписана, задълженията на останалите подписали лица са действителни. Върху една менителница може да има много подписи – джира, авали, подпис на платеца, дори някои от подписите да е подправен всички останали са валидни и те са менителнични длъжници. Може да има и подправено съдържание, най-често добавяне на цифри към сумата. В този случай съществува правилото, че лицата подписали след изменението са задължени по текста след изменението, а лицата подписали преди изменението – по текста преди изменението.

Издаване и прехвърляне на менителница. Джиро.

1. Съществуват 3 теории за същността на сделките по издаване и прехвърляне на менителница:

1.1. Договорна теория – сделките по издаването и прехвърлянето на менителница са договори. Тази теория не дава възможност за обосноваване на оригинерното придобиване на менителница поради принципа nemo plus iuris transfere potest quam ipse habeo. Има още един проблем – смята се, че сделките по менителницата са едностранни, тъй като липсва волеизявление от страна на кредитора.

1.2. Теория за едностранния акт – за да се придобият правата по менителницата е достатъчна едностранна сделка, било издаване на менителницата, било джиро. Тук обаче възниква въпросът какво става ако 3-то лице намери менителницата – то би следвало да я придобие ако е поемателят или менителницата е бланкова, а това застрашава правната сигурност.

1.3. Теория за едностранния акт, съчетан с добросъвестност на държателя – за да се придобият правата по менителницата не е достатъчно само извършването на едностранна сделка (издаване, джиро, авал), а трябва да се предаде и фактическата власт и кредиторът да е добросъвестен. Всички сделки изискват писмена форма, предаване на фактическата власт и добросъвестност.

2. Издаване на менителницата. Сделка, при която менителницата се прехвърля от издателя на поемателя (първият кредитор по менителницата). Тази сделка изисква освен създаване на менителничния документ, предаването му и добросъвестност на поемателя. Издаването може да е оригинерен начин за придобиване на права. Една менителница може да бъде издадена в няколко еднакви екземпляра (дубликати). Всички те удостоверяват едно вземане и за това плащането по един от тях освобождава всички задължени лица. Дубликатите трябва да бъдат номерирани, първа, втора и т.н. менителници в противен случай всеки екземпляр се смята за отделна менителница.
3. Менителницата се прехвърля с джиро. Джирото е основният способ за прехвърляне за това менителничните ефекти са ЦК на заповед. Джирото обаче не е единствения прехвърлителен способ, всички способи са възможни – договори, суброгация, наследяване, може да се използва при изпълнително производство. Отличителната черта на джирото е, че то е оригинерен прехвърлителен способ – джиратаря придобива правата по менителницата дори джиранта да не ги е имал. Според Кацарски в ЦК са материализирани 2 вида права: 1) правата в самата ЦК и 2) правата срещу длъжника. Джирото прехвърля самата ЦК, т.е. правата каквито са, а не каквито ги има джиранта, т.е. джиратаря не е правоприемник на джиранта. При цесията цесионера придобива правата каквито ги е имал цесионера.
4. Особености на джирото (разграничение с цесията):

4.1. Джирото се смята за едностранна сделка, която се извършва от джиранта (цесията е договор).

4.2. За джирото се изисква писмена форма. То трябва да се запише на гърба на менителницата. Ако гърбът е малък то се записва на лист неподвижно закрепен за менителницата наречен алонж. Другото название на джирото индосамент, указва, че то трябва да е на гърба, но според Калайджиев може да е и на лицевата част. Според проф. Герджиков бланковото джиро винаги трябва да е на гърба или на алонжа.

4.3. Единственият реквизит на джирото е подписът на джиранта. Не е необходимо то да е датирано и да се посочва името на джиратаря. Може обаче да се съдържа името на приобретателя, ако го има джирото е пълно, ако не – бланково. Бланковото джиро поражда всички права на пълното джиро.

4.4. Текстът на джирото може да е свободен, но има задължителни изисквания за съдържанието. Джирото трябва да е безусловно, но ако има условие то джирото е действително, а условието не поражда действие. Джирото трябва да е за цялата сума, частичното джиро е нищожно.

4.5. За да породи действие джирото ЦК трябва да е придобита с реална сделка и джиратаря да е добросъвестен.

4.6. Джирото е акцесорна сделка на менителницата, за да породи действие джирото трябва да има формално валидна менителница. При продължително прехвърляне на менителницата се образува верига от джира, за да може поредното джиро да породи действие трябва веригата на джирата да е непрекъсната, т.е. всеки следващ джирант трябва да е джиратар по предходното джиро. Ако веригата на джирата е прекъсната джирото не е оригинерно придобивно основание, но менителницата може да се придобие на деривативно основание.

4.7. На последния джиратар могат да се противопоставят само възражения по менителницата (а на цесионера освен възражения по цесията могат да му се правят и лични възражения).

5. Действие на джирото:

5.1. Транспортно действие – прехвърля правата по менителницата. Ако джирото е бланково, бланковият джиратар има няколко възможности:

1) Той може да напише името си или името на 3то лице и джирото да стане пълно.

2) Той може да джироса менителницата бланково – без да пише нищо да се подпише.

3) Той може да предаде менителницата на 3то лице. Това е най-бързата и най-важната възможност. Междините приобретатели до попълването не са се подписали никъде и гаранционното действие на джирото се ограничава за тях. Няма ограничение на кого може да се джиросва менителницата – на 3то лице или на лице, което има някакво отношение към нея.

Транспортно действие липсва при заложното джиро и джирото за събиране. Според Ан. Антонова джиранта може да прехвърли менителницата на няколко джиратари, които са посочени кумулативно.

5.2. Гаранционно действие – всеки джирант е солидарен длъжник за заплащане на сумата по менителницата. Колкото повече е дижросвана менителницата толкова повече длъжници има. Тази последица обаче може да се ограничи по няколко начина:

1) Джирото включва израза “не на заповед”, т. нар. ректаджиро. Това означава, че джирото няма гаранционно действие, а е по-скоро цесия. Гаранционното действие отпада само по отношение на конкретното джиро. Ако самата менителница е издадена с клауза “не на заповед”, то имаме ректаменителница. Това означава, че тя не е ЦК на заповед, а поименна ЦК. Условието “не на заповед” въведено от издателя се отнася до всички приобретатели.

2) Джирото включва израза “без отговорност” – това означава, че джиранта не отговаря по менителницата. Джирото има всички други действия по отношение на джиратаря. За разлика от ректаменителницата, менителницата не може да бъде издадена, като менителница без отговорност, защото до поемането й издателят е единствения длъжник.

Джирото няма гаранционно действие при джиросване на поименни акции. Бланковото джиро също няма гаранционно действие, както и джирото за събиране.

5.3. Легитимационно действие – ако има валидна менителница и непрекъсната верига от джира, последният джиратар се смята за собственик на менителницата и за титуляр на правата по нея. Това има значение в 2 насоки:

1) Ако такъв джиратар джироса менителницата на 3то лице то става собственик.

2) Има значение и за плащането, защото ако при платеца се яви лице, което е кредитор въз основа на веригата от джира, той е легитимиран да получи плащането и платецът не може да проверява действителността на менителницата.

6. Специални видове джира:

6.1. Следпротестно джиро – джиро след протест поради неплащане или след изтичане на срока за такъв протест. Това джиро има действието на цесия – извършва се като джиро, но не е оригинерен придобивен способ. След протеста джиратаря придобива правата, които след протеста е имал джиранта. Това правило е въведено, защото не е обичайно менителницата да се джиросва след протест.

6.2. Заложно джиро – чрез него се залага менителницата. Заложното джиро трябва да съдържа уговорка “за гарантиране”, “за залог”, “за обезпечение” или друг равнозначен израз. Последиците, които заложното джиро поражда е, че с него се осъществява правото на залог върху вземането, което менителницата материализира. Заложното джиро няма гаранционно действие. Заложният джиратар е заложен кредитор и в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение той може да насочи изпълнение към правото по менителницата. Заложният кредитор обаче не е титуляр на правото по менителницата. Заложният кредитор може да упражни заложното си право, освен това може да упълномощи 3ти лица да упражнят заложното му право с джиро за събиране (упълномощително джиро). Независимо от това заложното джиро също е оригинерен способ за възникване на заложно право. Заложният джиратар става кредитор дори заложният джирант да е имал проблеми с правата си по менителницата. Чл. 473, ал. 2 казва: Длъжниците не могат да противопоставят на приносителя възражения, основани на личните им отношения с джиранта, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при получаването на менителницата. Менителничните сделки са абстрактни във връзка с това, че по тях не могат да се черпят възражения от други правоотношения освен от менителницата. Това обаче не е така ако заложният джиратар не е добросъвестен.

6.3. Джиро за събиране (пълномощно джиро) – то съдържа уговорка „за събиране“, „за инкасо“, „по пълномощие“ или друг израз, който означава упълномощаване. Това джиро всъщност е упълномощителна сделка, която поражда само представителна власт и нищо друго. Пълномощният джиратар е пълномощник на джиранта. Менителничните длъжници могат да правят на пълномощния джиратар всички възражения, които могат да правят на пълномощния джирант. Понеже все пак това е джиро законът е предвидил още едно отклонение от общия режим на упълномощаването – чл. 472, ал. 2: Упълномощаването, което се съдържа в джиро по пълномощие, не се прекратява със смъртта или с поставянето под запрещение на упълномощителя. Това правило важи и за аналогични хипотези например при прекратяване на юридически лице.

Менителница със заложно джиро или с джиро за събиране, може да се прехвърли само с друго джиро за събиране.

Особена е хипотезата, като заложният джиратар има по малко права от правата по менителницата – тогава възниква скрито джиро за събиране на остатъка. Когато се стигне до упражняване на правата се действа като заложен джиратар.

6.4. Следпадежно джиро – извършва се в 1 от двата работни дни след падежа на менителницата има същото действие като обикновеното джиро.

Предявяване и приемане на менителница. Плащане. Протест.

1. Има 2 вида предявяване, свързани с 2 различни действия – платецът може да приеме менителницата, а може и да я плати. Съществуват 2 вида предявяване за приемане и за плащане. Менителницата е необходимо да се предяви, защото тя е документ в обръщение и платецът не знае в кой се намира тя.

1.1. Предявяване за приемане. Всеки държател на менителницата без значение дали е легитимния приносител или 3то лице може да я предяви за приемане. Това е така, защото приемането ползва всеки кредитор по менителницата, тъй като платецът става длъжник по менителницата. Платецът е пряк длъжник за разлика от всички останали, които са регресни длъжници. По принцип предявяването за приемане се прави по адреса или седалището на платеца. Ако менителницата е домицилирана предявяването за приемане трябва да стане по мястото на плащане. Предявяването за приемане е право на приносителя на менителницата.

1) В някои случаи обаче менителницата трябва да бъде предявена за приемане:

а. Ако падежът на менителницата е определен срок след предявяването, защото ако такава менителница не бъде предявена за приемане не може да се определи падежа. Ако не се предяви менителницата, тя няма падеж и не произвежда действие.

б. Домицилирана менителница.

в. Менителницата с домицилиат също трябва да предяви за приемане.

2) Възможно е издателят или джирантът да предпишат задължение за предявяване и да предвидят срок за предявяването. Ако няма срок за предявяване – менителницата може да се предяви до последния ден преди падежа. Ако срокът на плащането се определя от предявяването, предявяването трябва да стане в едногодишен срок от издаването. Издателят може да намалява или намалява този срок, а джиранта може само да го намали.

3) Издателят може да забрани предявяването за приемането освен в посочените 3 хипотези, а джиранта може да ограничи възможността за това. 4) Какво става ако менителницата трябва да бъде предявена за приемане, а не бъде приета.

а. Ако менителницата е с падеж срок след приемането й, ако няма предявяване няма падеж.

б. Възможно е издателят или джиратаря да са предписали менителницата да бъде предявена, ако тя не бъде предявена се губи регресната отговорност.

в. Възможно е обратно в менителницата да е забранено предявяването за приемане (или определен срок) и тя да бъде предявена – тогава не възниква регресна отговорност преди падежа. Според Ан. Антонова в тази хипотеза разноските за протеста са за нарушителя на забраната.

5) Предявяването се смята, че включва 2 действия – показване на оригинала и покана да се приеме менителницата. Приемането (акцепта) е едностранна сделка, формална, на платеца, която също като джирото и менителницата трябва да е безусловна – ако приемането включва някакво условие то самото приемане е недействително, но платецът остава задължен според поставеното условие. Няма формални изисквания за приемането, достатъчно е да се напише “приета” и да се подпише платеца, ако само подпис на лицевата част на менителницата това означаване приемане. Приемането обаче може да е за част от сумата. Приемането има реален характер и ако менителницата не се върне на приносителя то няма действие. Не е необходимо приемането да е датирано по принцип, това е необходимо само когато падежът е обусловен от приемането или ако има задължителен срок за приемането.

6) Приемането има една основна цел и последица – то прави платецът пряк менителничен длъжник спрямо всички кредитори. Възможно е платецът да откаже приемането, като отказът трябва да се извърши чрез протест. Ако не се извърши протест се губи регресната отговорност.

1.2. Предявяване за плащане.

1) Подобно на предявяването за приемане то включва 2 действия: 1) представяне на документа; 2) покана за плащане. Това положение установено в теорията на практика търпи корекции. В живота менителничните длъжници не обичат да плащат и се укриват – може да се приеме, че предявяването за плащане може да се извърши с копие от менителницата.

2) Предявяването за плащане трябва да се извърши от легитимен приносител на менителницата – последният във веригата на джиратар. Само на него може да се плати валидно.

3) Срокове за предявяване за плащане:

а. Ако менителницата е на предявяване, тя трябва да се предяви в срок от 1 година от издаването й.

б. Във всички останали случаи тя трябва да се предяви на падежа или в един от следващите 2 присъствени дни.

От предявяването започват да текат законни мораторни лихви. Ако менителницата не бъде предявена в тези срокове и не се извърши протест се губят регресните права (в някои случаи и само непредявяването е достатъчно).

2. Плащане. Плащането трябва да се извърши на падежа. Ако платецът плати преди падежа, той носи риска от повторно предявяване на менителницата на падежа. За да се плати валидно са необходими проверки – дали има външно валидна менителница, дали от външна страна веригата на джирата е непрекъсната. Платецът трябва да е добросъвестен, т.е. да не знае, че има проблем с правата на приносителя или да не действа при груба небрежност. Законът допуска частично плащане и кредиторът не може да откаже това частично плащане. Това правило е в интерес на всички кредитори, а не само на този, които предявява менителницата. За да се гарантира срещу повторно предявяване на менителницата платецът трябва да извърши 2 действия, за да ограничи възможността за придобиване на менителницата от добросъвестни лица. Ако плаща всичко той може: 1) да изиска менителницата и 2) да отбележи плащането (в тази хипотеза не може да има добросъвестни 3ти лица). При частично плащане освен тези две възможности може да се иска и разписка от менителничния кредитор.
3. Протест. Както има 2 вида предявяване, така има и 2 вида протест: 1) поради неприемане (отказ за приемане) и 2) поради неплащане.

3.1. Протестът е официален свидетелстващ документ, издаден от нотариус, доказващ редовното предявяване и отказът да се приеме или плати менителницата. Протестът замества предявяването. За протеста има сериозна нотариална такса от 1 или 0.5% върху сумата по менителницата.

3.2. Самото създаване на този документ се предхожда от охранително производство с компетентен орган нотариус, като местокомпетентен е нотариусът по мястото на плащане или приемане. Протестът може да стане извън работното място и работното време на нотариуса. Протестът се прави от лицето, което има право да предяви менителницата за приемане или за плащане.

3.3. Нотариусът извършва следните действия:

1) Проверка за пречки за предявяване.

2) Нотариусът трябва да представи самата менителница на платеца и да поиска приемане или плащане.

3) Ако получи отказ нотариусът трябва да създаде протестен документ, който се вписва в нотариалните книги. Протестът трябва да има съдържанието по чл. 502 ТЗ: 1. пълен препис на документа с всички джира и отбелязвания; 2. имената на лицата, в полза на които и против които се извършва протестът; 3. запитването към лицето, срещу което се извършва протестът, дадения отговор или забележката, че лицето не е отговорило или не е било намерено; 4. в случай на приемане или на плащане чрез посредничество – означение от кого, за кого и как е било дадено то; 5. място и дата на извършването на протеста; 6. подпис и печат на нотариуса. Протестът се отбелязва и върху менителницата.

3.4. За извършването на протеста има преклузивни срокове – ако е поради неприемане в предвидения за приемане, ако е за неплащане в един от 2 та присъствени дни след падежа.

3.5. Протестното производство е скъпо и затруднява менителничните кредитори. За това законодателят предвижда, че при специална уговорка в менителницата – “без протест” или “без разноски”приносителят се освобождава от необходимостта да извърши протеста, но не и от необходимостта да извърши предявяване за приемане или плащане. Ако уговорката е въведена от издателя не е нужен протест спрямо който и да е от менителничните длъжници, уговорката може да се въведе и от всеки отделен джирант или авалист и в тази хипотеза засяга само неговата отговорност.

3.6. Последици от протеста. Ако не бъде извършен протеста, без да има уговорка за това, се губят регресните права. Те също биват 2 вида: 1) регресни права поради неприемане и 2) регресни права поради неплащане. Регресните права поради неприемане се изразяват във възможност приносителят да иска от всички останали длъжници по менителницата обезпечение, което да е достатъчно да покрие сумата по менителницата. Регресните права поради неплащане се изразяват във възможност приносителят да иска плащане от всеки един от менителничните длъжници. Основен принцип относно действието на протеста е, че без протест няма регрес.

Менителнични искове. Възражения. Неоснователно обогатяване.

1. Менителнични искове – имат се предвид искове в материалноправен смисъл, т.е. права и задължения по менителницата. Тъй като има 2 вида менителнични длъжници има и 2 вида менителнични искове.

1.1. Приелият платец е пряк менителничен длъжник, т.е. на падежа менителничният кредитор трябва да поиска плащане най-напред от него – това е т.нар. пряк менителничен иск. За да се ангажира отговорността му е нужно само да му се поиска плащане. Сроковете, предвидени за предявяване в ТЗ са спрямо регресните длъжници, а не срещу прекия – той отговаря, докато вземането се погаси по давност. Обема на отговорността на прекия менителничен длъжник е същия, както на останалите менителнични длъжници – чл. 506, ал. 1: Приносителят може да иска от лицата, срещу които предявява обратния си иск: 1. сумата по менителницата, която не е приета или не е платена, заедно с лихвата, ако е уговорена (става дума за възнаградителна лихва); 2. законната лихва от деня на падежа; 3. разноските за протеста, за направените уведомления и другите разноски (но не всички разноски); 4. комисионна, която, ако не е уговорено друго, възлиза на една трета от едно на сто от сумата на менителницата и не може да превишава този размер. Изброяването на вземанията е изчерпателно. Прекият длъжник също е солидарно задължен по менителницата, както и останалите длъжници, но неговата отговорност е по-тежка, тъй като е пряк длъжник. Ако има авалист за прекия длъжник, той отговаря като него.

1.2. Джирантите, авалистите им и издателя са регресни длъжници. Те отговарят солидарно. Обемът на тяхната отговорност е същият по чл. 506, ал. 1. Тази солидарност е особена, защото е обусловена от веригата на джирата. Колкото по-надолу е длъжникът по тази верига, пред толкова по-малко кредитори отговаря, т.е. първият отговаря към всички след него. Джиратарят не отговаря менителнично към тези преди него, а към тези след него. Менителничният кредитор обаче може да поиска плащане от когото си поиска от тези длъжници (не е задължен от прехвърлянията). Предявяването на иск към един от длъжниците не погасява правата на кредитора спрямо останалите. Кредиторът може да поиска част или цялата сума от когото и да е от длъжниците.

1) За да се ангажира отговорността на регресните длъжници трябва да се извърши протест при неплащане от прекия длъжник. Протест не се извършва ако менителницата съдържа клауза “без протест” или “без разноски”. Тогава обаче трябва да се извърши предявяване за плащане в сроковете по ТЗ – падежа или един от следващите 2 работни дни. Ако се пропусне този срок регресните длъжници не отговарят.

2) Възможно е менителницата да се предяви за плащане на регресния длъжник преди падежа и това да не доведе до неблагоприятни последици ако:

а. платецът е отказал да приеме менителницата;

б. срещу платеца е открито производство по несъстоятелност;

в. платецът е прекратил плащанията си;

г. е имало принудително изпълнение срещу платеца, но то не е удовлетворило кредиторите;

д. е поискано плащане от издателя и той е отказал;

е. приемането е оказано, а срещу издателят е открито производство по несъстоятелност;

Ако регресният иск се предяви преди падежа от сумата се приспада лихвата до падежа.

3) Регресна отговорност срещу менителничните длъжници може да се ангажира без предявяване и протест поради неплащане ако менителницата е предявена, а платецът е отказал да я приеме и е извършен протест поради неприемане, защото явна платецът няма да плати.

1.3. Съществуват 2 вида регресни искове – свързани с особения характер на регресната отговорност:

1) Регресен иск на приносителя (законния приносител) – вземането на последния джиратар по веригата. Това е иск на приносителя към издателя и към предходните джиранти, при не плащане от платеца. Обемът на този иск е по чл. 506, ал. 1, т.е. като на прекия иск. Този иск е известен в литературата като обратен иск за разлика от втория, които е регресен иск в тесен смисъл.

2) Ако някой от регресните длъжници плати, той има на свой ред регресен иск към всички длъжници, които са се задължили преди него по веригата от джирата, към издателя и към приелия платец. Обемът на този иск е определен изчерпателно в чл. 507 ТЗ: Този, който е платил менителницата, може да иска от задължените преди него лица: 1. сумата, която е платил; 2. законната лихва върху платената сума от деня на плащането; 3. направените разноски; 4. комисионна по чл. 506, ал. 1, т. 4. Според чл. 513 във веригата на солидарната отговорност се включва и платецът.

1.4. Платецът (който е пряк длъжник) не може да иска плащане от никого. Ако плати издателя той може да иска плащане от прекия длъжник. Ако плати поемателят той може да предяви иск срещу издателя и прекия длъжник. Същото се отнася и за авалиста на всеки длъжник. За гаранция срещу лошо плащане кредиторите могат да искат предаване на ЦК. Ако плаща регресен длъжник той има право да иска разписка и протестния документ, за да може да иска плащане от предходния длъжник.

1.6. Ан. Антонова извежда следното разграничение:

1) Ако менителницата е приета приносителят има:

а. пряк иск срещу акцептиралия приемател и срещу авалиста му.

б. обратен иск срещу издателя и предходните джиранти.

2) Ако менителницата не е приета приносителят има пряк иск към издателя и авалистите му.

1.7. Обратна менителница (чл. 512) – съдържа особеност, свързани с регресната отговорност. Когато по менителницата има много длъжници и започне плащане, всеки пише, че е платил и зачерква джирото си. Законът дава възможност на менителничен кредитор с регресен иск по първоначалната менителница да издаде обратна менителница срещу някои от задължените към него лица Това е нова ЦК. Тя се издава на предявяване и е за дължимата по регресното вземане сума (чл. 506 и 507) и разноските по издаването й. По обратната менителница издател е платилият, платец някои от регресните длъжници, а поемател всяко 3то лице. Тази менителница може да има падеж само при предявяване, иначе няма други особености. По тази менителница няма предявяване за приемане, платецът е длъжен да плати само ако му бъде представена и първата менителница (по която е регресен длъжник).

1.8. Искове в процесуален смисъл – менителницата е основание за образуване на заповедно производство.

2. Възражения. Има ограничен брой възражения които менителничните длъжници могат да правят на менителничния кредитор. Най-общо съществуват 2 групи възражения: 1)абсолютни възражения, противопоставят се на всяко лице и 2) относителни, могат да се противопоставят само на определени кредитори.

2.1. Абсолютни възражения – също се делят на 2 групи:

1) Възражения, които всеки длъжник може да направи срещу всеки приносител:

а. възражение поради липса на форма;

б. възражение за нищожност на менителницата по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – напр. противоречие със закона. Ал. 2 е неприложима.

Възражения, които ползват регресния длъжник:

в. възражение за липса на задължение поради неизвършване на протест (преюдициран менителничен ефект) или непредявяване (прескрибиран менителничен ефект);

д. възражение за плащане или погасяване на менителничното задължение. Зависи кой е платил: ако е платеца – ползва всички; ако е регресния длъжник – ползва него самия и регресните длъжници между него и приносителя на менителницата, регресните длъжници преди него обаче са длъжни да плащат.

е. възражение на основание клауза “не на заповед” – издадената така менителница не може да се джиросва и лицата, които са се подписали по нея отговарят като цеденти, а не като джиранти. Ако клаузата е въведена от някои менителничен длъжник ползва само него.

2) Възражения, които само определени длъжници могат да направят спрямо всеки кредитор:

а. възражение поради липса на дееспособност или друга форма на опорочено волеизявление (грешка, измама, липса на представителна власт);

б. възражение поради подправяне на подпис;

в. възражение поради изтекла давност по отношение на съответния длъжник (давността за отделните длъжници тече по отделно);

2.2. Относителни възражения – могат да се противопоставят от определен длъжник спрямо определен кредитор:

а. възражение, с което се твърди, че лицето не е кредитор, примери:

– кредитор след прекъсване на веригата на джирата;

– нелегитимен кредитор, приносител (крадец)

б. възражения за симулация (привидност) – менителничната сделка може да е симулативна, но това може да се релевира само по отношение на страната по сделката (недобросъвестното лице).

в. възражения по каузалните правоотношения. Менителници могат да се издават по всички каузални отношения или по други абсолютни отношения. По принцип възраженията от каузалните отношения не могат да се правят. ТЗ обаче допуска в определени случаи да се черпят възражения от каузални отношения (няма абсолютни сделки).

– Ако кредиторът по менителницата е страна по каузалните отношения винаги могат да му се правят възражения от каузалните отношения (напр. че договорът не е изпълнен, че е развален и т.н.)

– Ако кредиторът не е страна по каузалните отношения – такива възражения могат да му се правят само ако е бил недобросъвестен в момента на придобиването на правата по менителницата (тогава е знаел, че има проблем във връзка с каузалните отношения и, че на него се основава възражението). Доказването на недобросъвестността е в тежест на менителничния длъжник. Проблемът обаче е докъде трябва да стига знанието – до предходния кредитор или до някой по-предходен. Не е ясно какво става ако кредиторът е добросъвестен по отношение с оглед на предходния кредитор, но не е по отношение на по-предходния.

г. възражение за попълване на бланкова менителница несъобразно волята на издателя.

д. Според Ан. Антонова относително възражение е и възражението за пролонгация – хипотеза, когато платецът промени падежа на менителницата. Какво действие има това спрямо 3тите лица: 1) джирантите, авалистите, посредниците ако не са съгласни с нея тя няма действие; 2) ако е въведена от издателя тя обвързва всички, а от джирант – последващите джиранти.

3. Неоснователно обогатяване – чл. 534, ал. 1: Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. Това е специален случай на менителнично неоснователно обогатяване, а не става дума са субсидиарно приложение като при чл. 59 ЗЗД. Чл. 534 урежда едно вземане за определен менителничен длъжник при настъпване на определен фактически състав. Това обаче не е менителнично вземане (за него не може да се вади изпълнителен лист). Фактическият състав се състои от следните елементи:

3.1. Трябва да има изгубване на правата по менителницата поради давност или преклудиране (възможно е само по отношение на регресните длъжници при непротестиране или непредявяване), т.е. когато няма задължени лица по менителницата.

3.2. Да има обогатяване.

3.3. Да има обедняване.

3.4. Да има причинна връзка между обогатяването и обедняването и изгубването на правата по менителницата.

В тази хипотеза е силно стеснен кръга на кредиторите – само последният джиратар (законния приносител). Тава правило не се отнася до регресният длъжник, които е платил, той може да си търси правата по 59 ЗЗД. Пасивно легитимирани по иска са сами издателят и приелият платец (не и регресния длъжник). Вземането по чл. 534 се погасява с 3 годишна давност.

4. Погасителна давност. Тя е по-кратка за менителничните вземания.

4.1. За прекият длъжник (приелият платец) давността е 3 години, като тече от падежа на менителницата.

4.2. За регресния длъжник – 1 година, като тече от протеста или от падежа ако менителницата е с клауза “без разноски”.

4.3. За регресните искове на платилия регресен длъжник давността е 6 месеца от плащането.

Срокът е по-кратък от обикновените 5 години, защото отговорността на менителничния длъжник е по-тежка от тази на обикновения длъжник.

 

ЧЕК

1. Общи бележки. Правната уредба е в чл. 539-562 ТЗ. Чекът е произлязъл от менителницата, а и законът предвижда субсидиарно приложение на правилата за менителницата – чл. 562.
2. Характеристика.

2.1.Чекът е ЦК.

1) Той може да бъде на заповед, поименен или на приносител.

а. Ако чекът е издаден в полза на определено лице – значи е на заповед.

б. Ако е издаден в полза на определено лице и включва клауза “не на заповед” значи е на поименен.

в. Ако в чекът липсва името на поемателя, значи е на приносител.

Видът на чека като ЦК се определя от издателя и не може да се променя.

В зависимост от уговорките съществуват още 2 вида чек:

2) Пресечен чек – съдържа 2 успоредни линии върху лицевата на ЦК (пресичането може да бъде по вертикал, диагонал или хоризонтал). Пресичането може да бъде:

а. Общо – плаща се само на банка.

б. Специално – ако между линиите е посочено име на банка, плаща се само на тази банка.

Може да се премине от общо към специално пресичане, но не и обратно. Ако се плати в нарушение на изискванията, плащането е валидно, но се отговаря за вреди в рамките на сумата.

3) Чек с уговорка “за минаване по сметка”. Тази уговорка трябва да е на лицевата страна на ЦК и означава, че по чека може да се плати само безкасово. В тази хипотеза може да е посочена и сметка. Ако в тази хипотеза се плати в брой плащането е действително, но платецът отговаря за вреди.

4) Според проф. Герджиков Наредба № 3 урежда още 2 вида чек:

а. Обикновен – издава се срещу банкова сметка (най-често разплащателна), от която могат да се правят и други плащания.

б. Лимитиран – издава се срещу банкова сметка (по правило акредитивна), по която се извършват само плащания по чекове.

2.2. Чекът като сделка (разлика от менителницата). Чекът е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда на платеца да се плати определена сума. В тази насока се очертават следните разлики от менителницата (особености на чека):

1) Чекът е платежно средство и се плаща в много кратки срокове от издаването му. За чекът е неприсъща кредитната функция на другите менителнични ефекти.

2) По чекът не се уговаря лихва, тъй като се плаща веднага.

3) Чекът не се приема (акцептирането е забранено).

4) Платец по чека е само банка, тъй като той е платежно средство.

3. Страни по чека – издател, поемател и платец. Всеки може да бъде издател, стига да е дееспособен. Платецът е само банка. Не може издателят да е платец, освен ако един клон на банка не издаде чек срещу друг клон. Може поемателят да е издател в случай, че се “тегли” чек в собствена полза.
4. Реквизити на чека.

4.1. Съдържат се в чл. 539: Чекът съдържа: 1. наименованието „чек“ в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно нареждане да се плати определена парична сума; 3. името на лицето, което трябва да плати (платеца); 4. дата и място на издаването; 5. място на плащането; 6. подпис на издателя. Реквизитите са 6 на брой с 2 по-малко от тези на менителницата и с 1 по-малко от записа на заповед. Реквизитите, които отсъстват са: 1) падеж – тъй като чекът е на предявяване винаги; 2) поемател, който предяви той е поемател.

4.2. При чекът трябва да има уговорка за домицилиране, като домицилиатът също трябва да е банка.

4.3. Законът в чл. 540 съдържа правила за попълване на лисващите реквизити: (2) Чек, в който не е посочено мястото на плащане, се смята платим в мястото, посочено до името на платеца. Ако посочените места са повече, чекът е платим в първото посочено място. (3) Ако не е посочено друго място, чекът е платим в мястото, където е главното седалище на платеца. (4) Чек, в който не е посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, което е посочено до името на издателя.

5. Чекът е нареждане за плащане (както менителницата). За разлика от менителницата той обаче може да бъде оттеглен (само след срока на предявяване). Оттеглянето е едностранна сделка с която издателят нарежда платецът да не заплати действителен чек. Банка платец няма задължение да плати чека. За тоВа между издателят и банката платец се сключва чеков договор – чл. 541, ал. 3: Платецът е длъжен да плати чека до размера на покритието, ако има изрично или мълчаливо споразумение с издателя. С чековия договор банката се задължава да заплаща, издадените срещу нея чекове, а издателят да осигури парични средства, достатъчни за плащане по чековете.

5.1. Задължения на банката по чековия договор:

1) да предаде на издателя бланки за чекове;

2) да плаща издадените срещу нея чекове, ако издателят е осигурил покритие;

3) да отказва плащане ако чекът е оттеглен.

5.2. Задължения на издателя по чековия договор:

1) да поддържа покритието;

2) да вземе мерки срещу изгубване, открадване, подправяне на чекове;

3) да уведоми банката за събития по т. 2.

5.3. Договорът е консенсуален, неформален, двустранен, с продължително изпълнение, intuitu personae с оглед на двете страни, разновидност на договора за поръчка. Чековият договор може да се съчетае с договор за овърдрафт. Чекът е действителен дори да няма чеков договор или той да е недействителен, като целта е сигурността в оборота (все пак чекът е ЦК). Чековият договор урежда отношението на покритие – издателят трябва да осигури покритие (пари) към момента на плащане. Дори обаче да няма покритие чекът е действителен, защото издателят поема задължението да плати ако банката не плати, т.е. винаги има поне 1 длъжник – издателя.

6. Издаване, прехвърляне и авалиране на чек.

6.1. Ако чекът е на заповед важат правилата за менителницата. Съществуват обаче и определени особености, тъй като чекът е платежно средство:

1) Ако чекът е джиросан на банка, джирото има действие на разписка за плащане.

2) Ако банката на свой ред джироса чека това джиро е недействително.

3) Банката платец не може да е авалист по чека.

6.2. Ако чекът е на приносител се прехвърля с предаване – транслативна сделка с реален елемент. Чекът на приносител може да се джиросва като джирантът отговаря за задълженията (в тази хипотеза джирото не е оригинерен прехвърлителен способ).

6.3. Ако чекът е поименен се прехвърля с цесия.

7. Предявяване. Чекът се предявява в кратки срокове – чл. 552: Чекът трябва да бъде предявен за плащане в срок от осем дни от датата на издаването му. От предявяването за плащане тече законна лихва за забава. Предявяването за плащане е предпоставка за регресна отговорност ако има регресни длъжници. За приносителят обаче може да е неудобно да ходи при банката платец . За това е възприето чекът да се предявява пред банката на приносителя. Системата е: приносителят представя чека на собствената си банка, тя прави платежно искане до банката платец, която плаща ако има покритие. Банката не може да прати частично по чека. Тя обаче може да плати и след срока за предявяване ако чекът не е оттеглен. Ако банката платец откаже да плати (най-често поради липса на покритие) отказът не може да се атакува от приносителя. Ако отказът е неоснователен той може да се атакува от издателя по чековия договор, но не и от приносителя, защото той няма пряк менителничен иск. Отказът на банката трябва да се удостовери чрез протест. Понеже това е бавна и сравнително скъпа процедура има още 2 начина са констатиране на отказа: 1) декларация на банката платец върху чека с посочване на датата на предявяване; 2) датирана декларация на Уравнителната камара (такава няма в България). Чрез протеста приносителят може да ангажира регресната отговорност на издателя. Ако не се констатира протест, приносителят се лишава от регресните си права.
8. Давност – уредена е в чл. 561: (1) Обратните искове на приносителя срещу джирантите, издателя и поръчителите по чека се погасяват с шестмесечна давност от деня на предявяването или от деня на изтичане на срока за предявяване. (2) Обратните искове на джиранта срещу всички отговорни към него лице се погасяват с шестмесечна давност от деня, в който е платил чека, или от деня, когато срещу него е предявен иск.

 

 

 

 

25. Отношения между съпрузите:

а) имуществени отношения съгласно Семейния кодекс;

б) прекратяване на съпружеската имуществена общност и последици.

 

Уредбата на личните отношения е твърде обща. В голяма степен те са оставени да бъдат регулирани от извънправните регулатори морала и обичаите. Все пак, законът съдържа някои по-общи постановки. На първо място стои принципът за равенство на правата и задълженията на съпрузите, закрепен в чл. 46 от Конституцията – съпрузите имат равни права и задължения в брака и в семейството. Важността на този принцип има своя исторически смисъл в това, че правата на мъжете са били значително повече от тези на жената. Редно е това да бъде нормативно закрепено днес.

Еднаквите права преминават в едно общо задължение за взаимност. Следващото правило е именно това. Съгласно СК отношенията на съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството, разбирателство и вярност. Съпрузите са длъжни чрез взаимно разбиране и общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитаването и издръжката на децата. Тук няма изискване за еквивалентност, както е в ГП. Това, че някой е давал повече, не му дава право при развод да иска това, което е дал в повече на основание неоснователно обогатяване. Всичко в брака е основателно дадено.

При съставянето на акта за сключване на брак всеки заявява дали запазва своето фамилно име или взема фамилното име на своя съпруг, или добавя фамилното име на съпруга си към своето.

Друга правна норма с насоченост към личните отношения между съпрузите е , че съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно. Законът препоръчва на съпрузите да живеят заедно Те не са задължени да живеят заедно, това е едно същинско задължение, защото няма как де бъдат принудени да живеят заедно. Може и да не живеят заедно, ако важни причини налагат това. Все пак, този текст има смисъл разделното живеене без важна причина може да се третира като фактическа раздяла, като прекъсване на връзките между тях. Който е напуснал семейството без важна причина, е виновен и е в брачно нарушение. Това е от значение при развод.

Бракът не създава ограничения относно правото на свободно придвижване.

Всеки съпруг има право на свобода при избор на професия. Това право се крие в историята, когато съпругът е могъл да спре жена си да работи или той да й избере работа.

Ако единият пречи на другия да упражнява професията си, той ще бъде виновен при евентуален развод. Никакво основание за развод, обаче, не са религиозните убеждения, политическата ориентация и т.н.

а) имуществени отношения съгласно Семейния кодекс;

Обща характеристика на имуществените отношения.

Новият СК предоставя възможност на съпрузите да избират режима на имуществените отношения.

Когато те са избрали такъв режим, те представят обща декларация с нотариална заверка на подписите за избрания режим. Съпрузите могат да сключат брачен договор, за уреждане на имуществените отношения – тогава те представят удостоверение от нотариуса относно датата на договора и регистрационния му номер.

В акта за сключване на граждански брак, длъжностното лице отразява избрания режим на имущестените отношения. В случаите, когато не е избран режим на имуществени отношения, в акта се вписва законов режим на общност.

Режимите на имуществените отношения между съпрузите са:

1. законов режим на общност;
2. законов режим на разделност;
3. договорен режим.

Законовият режим на общност се прилага, когато встъпващите в брак не са избрали режим на имуществените си отношения, както и ако са непълнолетни или ограничено запретени.

Режимът на имуществените отношения може да бъде променян по време на брака. Промяната се отбелязва в акта за сключване на граждански брак и в регистър.

Брачните договори и приложимият законов режим се регистрират в централен електронен регистър към Агенцията по вписванията. Брачните договори съдържат уговорки само относно имуществените отношения между съпрузите като:

Чл. 38

1. правата на страните върху имуществото, което се придобива по време на брака;
2. правата на страните върху притежаваното от тях имущество преди брака;
3. начините на управление и разпореждане с имуществото, включително и със семейното жилище;
4. участието на страните в разходите и задълженията;
5. имуществените последици при развод;
6. издръжката на съпрузите по време на брака, както и при развод;
7. издръжката на децата от брака;
8. други имуществени отношения, доколкото това не противоречи на разпоредбите на този кодекс.

(2) Имуществените отношения между страните могат да бъдат уредени и чрез препращане към някой от законовите режими. Не е допустима уговорка предбрачно имущество на една от страните да стане съпружеска имуществена общност.

(3) Брачният договор не може да съдържа разпореждания за случай на смърт. Ограничението не се отнася за разпорежданията относно дяловете на съпрузите при прекратяване на уговорена съпружеска имуществена общност.

(4) За неуредените с брачния договор имуществени отношения се прилага законовият режим на общност.

Сключване на брачния договор

Чл. 39. (1) Брачният договор се сключва лично от страните в писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и на подписите.

(2) Брачният договор, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, се заверява от нотариус, в чийто район се намира имотът. Когато имотите, предмет на договора, се намират в районите на действие на различни нотариуси, нотариалното удостоверяване се извършва от нотариус в един от тези райони по избор на страните.

(3) Договорът, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, има прехвърлително действие и се вписва в имотния регистър.

(4) Когато брачният договор е сключен по време на брака, за неговото сключване се прави отбелязване в акта за сключване на граждански брак и договорът се регистрира по реда на чл. 19, ал. 2.

Действие на брачния договор

Чл. 40. (1) Брачният договор поражда действие от момента на сключване на брака, а когато е сключен по време на брака – от деня на сключване на договора или от друга дата, определена в него.

(2) С договора не могат да се засягат права, придобити от трети лица преди сключването му.

Изменение на брачния договор

Чл. 41. (1) Изменението на брачния договор се извършва във формата за неговото сключване.

(2) По отношение на третите лица се прилага чл. 40, ал. 2.

Прекратяване и разваляне на брачния договор

Чл. 42. (1) Брачният договор се прекратява:

1. по взаимно съгласие на страните; в този случай те могат да изберат законов режим или да сключат нов договор; ако не направят това – прилага се законовият режим на общност;
2. по иск на единия съпруг при съществена промяна на обстоятелствата, ако договорът сериозно застрашава интересите на съпруга, на ненавършилите пълнолетие деца или на семейството;
3. при прекратяване на брака, освен клаузите, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат и след него.

(2) Брачният договор може да бъде развален по съдебен ред по чл. 87, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, ако това не противоречи на принципите на този кодекс и на добрите нрави. Развалянето може да бъде и частично. Развалянето има действие за в бъдеще.

Регистрацията се извършва служебно въз основа на уведомление от общината или кметството, в чийто регистър по гражданско състояние се съхранява актът за сключен граждански брак. Уведомлението се изпраща незабавно до териториалното звено на Агенцията по вписванията по седалището на съответния окръжен съд, в района на който се намира общината.

Промяната на законовия режим, изменението и прекратяването на брачния договор се отбелязват в акта за сключване на граждански брак и се регистрират в регистъра.

Регистърът е публичен.

При сделка между единия или двамата съпрузи с трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения, се прилага законовият режим на общност.

Когато не е избран режим от съпрузите се прилага законовия режим за уреждане на съпружеските имуществени отношения, който може да се окачестви като комбиниран. За определени имущества принцип е общността. За други – разделността. Значи съществуват два вида имущества на съпрузите: общи имущества на съпрузите, наричани още «съпружеска имуществена общност», и лични (индивидуални) имущества на всеки съпруг. По обхват на имуществата приоритет има общността.

СИО

Определени имущества стават по силата на самия закон особено съвместно притежание на съпрузите. Без значение е обстоятелството дали са придобити на името  на двамата съпузи или на единия. Според чл. 21.(1) Вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити.

(2) Съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството.

(3) Съвместният принос се предполага до доказване на противното.

(4) Искът за значително по-голям принос може да се предяви от:

1. съпруг по време на брака или след неговото прекратяване;
2. наследник на съпруг.

Обекти

Вещи – движими и недвижими. Не са вещи по смисъла на СК парите.

Права върху вещи – става дума за ограничените вещни права върху чужда вещ:

Право на ползване. Чл. 56. ЗС: Правото на ползуване включва правото да се използува вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея, без тя да се променя съществено.

Ползувателят не може да отчуждава своето право.

Правото на строеж или суперфиция. Това е право да се държи собствена постройка върху чужда земя.

Право на надстрояване и пристрояване.

Чл.21, ал. 2 определя възможните форми на съвместния принос. Съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството.

Ал. 3 установява законно предположение (презумция) относно съвместния принос: Съвместният принос се предполага до доказване на противното.

СИО възниква автоматично по силата на закон. Без значение е титулярството на придобивната сделка. Тя е съвместна бездялова собственост. Тя се прекратяват едва при прекратяване на общността.

Макар влогът да е по същество общ, с него се разпорежда титуляра. Ако с изтеглените пари се купи вещ, общността на влога ще премине и ще се прояви в общност на вещта.

Лични имущества на съпруга

Лични имущества са тези, които се намират в индивидуално притежание на единия съпруг. Те са посочени в чл. 22. (1) Вещните права, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по наследство и по дарение, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Лични са и вещните права, придобити от единия съпруг, когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на другия съпруг по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс върху вещни права, които са съпружеска имуществена общност.

(2) Лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено лично ползване, за упражняване на професия или на занаят.

(3) Лични са вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие.

Обекти

Пари

Ценни книги

Вземанията, които не представляват парични влогове.

Произведенията на литературата и изкуството .

Предбрачни имущества.

Наследени имущества.

Подарени имущества.

Имуществата, придобити, в резултат на принудително изпълнение. Това е хипотезата, в която съпругът недлъжник участва в като купувач при принудително изпълнение на вещи СИО.

Имущества за лично ползване. Лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг през време на брака, които му служат за обикновено лично ползуване или за упражняване на професия.

Предоставяне на лично имущество за ползване

Чл. 35. Когато единият съпруг е предоставил на другия своя вещ за ползване, при липса на противна уговорка ползващият дължи само плодовете, които са налице към датата на писменото им поискване.

Преобразуване (трансформация)на личното имущество.

Чл. 23. (1) Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по чл. 22, ал. 1 или с друго лично имущество, придобито преди или по време на брака.

(2) Когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна.

Управление и разпореждане с общи и с лични имущества.

По отношение на общите и лични имущества съпрузите могат да извъришват два основни вида действия – на управление и на разпореждане.

Действия на управление са действията по опазване, поддържане и използване на имуществото. Действия на разпореждане са действия по прехвърляне, изменение, ограничаване, прекратяване на правото върху имуществото.

Управление на общи имущества.

Чл. 24. (1) Съпрузите имат равни права върху общото имущество. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност.

(2) Управлението на общо имущество може да извършва всеки от съпрузите.

(3) Разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи.

(4) Разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо. Другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му.

(5) При разпореждане с вещно право върху обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, третото лице придобива правото, ако не е знаело или според обстоятелствата не е могло да знае, че липсва съгласие на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ или при разпореждане, за което се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите, се прилага ал. 4.

Разпореждане с общи имущества.

Чл. 24 (3) Разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи.

Еднолично разпореждане с обща недвижима вещ или права върху такава вещ.

Чл. 22. (4) Разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо. Другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му.

Оспорването става с иск. Петитумът на иска е унищожаване на сделката, тъй като тя е породила правно действие за сключилите я лица. Основание е липсата на съгласие на съпруга съпритежател. Ако сделката бъде унищожена със съдебно решение правните последици отпадат с обратна сила.

Еднолично разпореждане с обща движима вещ.

Съдбата на това разпореждане зависи от неговия възмезден или безвъзмезден характер. При безвъзмездно разпореждане важи разгледаното правило относно недвижимите вещи и правата върху такива вещи.

При възмездно разпореждане действието на сделката е в зависимост от добросъвестността на третото лице: 22 (5) (5) При разпореждане с вещно право върху обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, третото лице придобива правото, ако не е знаело или според обстоятелствата не е могло да знае, че липсва съгласие на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ или при разпореждане, за което се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите, се прилага ал. 4.   

Съпругът може  да изрази съгласие, но може също да иска отмяна на разпореждането.

Разпореждане с лични имущества

Съпрузите се разпореждат с индивидуалните си имущества еднолично и свободно спрямо трети  лица или спрямо другия съпруг. То може да бъде безвъзмездно или възмездно.

Разпореждане с лично семейно жилище.

Макар и по принцип съпругът да се разпорежда еднолично и свободно, за семейното жилище е предвидено изключение.

Разпореждане със семейното жилище – лична собственост

Чл. 26. Действията на разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг, се извършват със съгласието на другия, ако двамата съпрузи нямат друго жилище – обща собственост или лична собственост на всеки един от тях. Когато липсва съгласие, разпореждането се извършва с разрешение на районния съдия, ако се установи, че не е във вреда на ненавършилите пълнолетие деца и на семейството.

Ограничението на личната собственост е в интерес на семейството. Ако липсва съгласие или разрешение сделката е нищожна.

Семейно жилище.

Семейното жилище е жилището, обитавано  от семейството до прекратяването на брака или до фактичската раздяла между съпрузите.

б) прекратяване на съпружеската имуществена общност и последици.

Случаи, в които се прекратява СИО.

Чл. 27. (1) Съпружеската имуществена общност се прекратява с прекратяването на брака.

(2) Съпружеската имуществена общност може да се прекрати по съдебен ред и по време на брака, ако важни причини налагат това.

(3) Съпружеската имуществена общност може да се прекрати по време на брака, ако съпрузите изберат режим на разделност или сключат брачен договор.

(4) Изпълнението, насочено от кредитор върху вещ – съпружеска имуществена общност, по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс за личен дълг на единия от съпрузите, прекратява общността върху тази вещ.

(5) Съпружеската имуществена общност се прекратява с влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност срещу съпруг – едноличен търговец или неограничено отговорен съдружник.

В първия случай прекратяването на СИО е обща последица от прекратяването на брака. Прекратяват се всички налични имущества.

За вторият случай трябва да са налице важни причини. Съдът има право на преценка във всеки отделен случай. То става по съдебен ред и не може да стане по взаимно съгласие на съпрузите. Обемът на   прекратяването може да бъде различен – само за определение обекти или по отношение на всички притежания.

В третия случай прекратяването става  поради избор на режим на разделност или поради сключването на брачен договор, с който уреждат имуществените си отношения.

В четвъртият случай прекратяването се извършва само за определени обекти, предмет на изпълнението. Извършва се чрез действия на съдия-изпълнител. Ако се насочи към недвижим имот се обособяват идеални части на  съпрузите. На продан подлежи частта на съпруга длъжник. Ако изпълнението се насочва към движима вещ, тя изцяло се изнася на продан. В момента на купуването СИО се прекратява и полагащата се на съпруга недлъжник част се трансформира в пари.

Дялове при прекратяване на СИО.

Принципът при прекратяване е равенство на дяловете.

Определяне на по-голям  дял:

Чл. 29. (1) При прекратяване на съпружеската имуществена общност поради развод съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на съпруга, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца, ако това създава за него особени затруднения.

(2) Съпругът, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца, получава извън дела си движимите вещи, предназначени за тяхното отглеждане и възпитание.

(3) При прекратяване на общността поради развод или по чл. 27, ал. 2 съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг.

Основанията за по-голям дял са свързани с две категории обстоятелства- грижи за децата и преобладаващ принос. Приносът трябва значително да надхвърля приноса на другия съпруг.

По-голям дял поради преобладаващ принос.

В случай на развод искът за по-голям принос може да се присъедини с иска за развод – чл. 322, ал. 2 ГПК. Той може да се предяви и след развода до изтичане на една година след прекратяване на брака.

Съдебното решение, с което се определя по-голям дял е конститутивно, тоест създава ново правно положение-

По-голям дял поради грижи за децата.

Чл. 29. (1) При прекратяване на имуществената общност поради развод съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на съпруга, на когото се предоставят за отглеждане и възпитаване ненавършилите пълнолетие деца, ако това създава за него особени затруднения.

Съдът трябва да прецени, че грижите за децата създават “особени затруднения”. По-голям дял и на това основание може да се търси само по съдебен ред. Срокът е едногодишен от влизане в сила на решението за родителскитe права. Понякога бракоразводното решение се обжалва само в частта му относно упражняване на родителските права. А същевременно правата на по-голям дял е обусловено именно от това обстоятелство.

Актът, който променя равната пропорция на дяловете и ги прави неравни, е съдебното  решение. Значи то е конститутивно, създава ново правно положение.

По-голям дял чрез обслужващи децата вещи.

Чл. 29. (2) Съпругът, на когото са предоставени за отглеждане и възпитаване ненавършилите пълнолетие деца, получава извън дела си движимите вещи, които са предназначени за тяхното отглеждане и възпитаване.

Правилото закриля и обезпечава децата. Докато по алинея първа съдът може да определи – има право на преценка, то тук “съпругът получава” – текстът е категоричен.

Получаване на дял от личното имущество на другия съпруг.

Чл. 30. (1) При развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. Този иск може да се предяви и преди развода, ако поведението на съпруга, който е придобил имуществото, поставя в опасност интересите на другия съпруг или на децата.

Допустимо е да се търси дял само от точно определени индивидуални имущества: от стойността на вещите за упражняване на професия и от вземанията на другия съпруг. Може да се търси само част от стойността им.

Правото е приложимо при развод. Без да е посочено изрично то е приложимо и при унищожаване на брака, към което принципно са привлечени последиците от развода. Искът може да бъде съединен с брачния иск, но може да бъде предявен и след развода.

Предоставяне на семейното жилище след развода.

Чл. 56. (1) При допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище.

(2) Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява.

(3) Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година.

(4) Ползването на семейното жилище се прекратява преди изтичането на срока, ако отпадне жилищната нужда на ползващия, а в случаите по ал. 2 и 3 – и ако сключи нов брак.

(5) Когато съпрузите са съсобственици или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът предоставя ползването му на единия от тях, като взема предвид интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства.

(6) При изменение на обстоятелствата, които са от значение за предоставяне ползването по ал. 5, всеки от бившите съпрузи може да поиска промяна на ползването на жилището.

Наемно правоотношение

Чл. 57. (1) По силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5, възниква наемно отношение. Решението може да бъде вписано в имотния регистър, като вписването има действието по чл. 237, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

(2) Всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развод. Не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. Определеният размер на наема може да бъде изменян при промяна на обстоятелствата.

Предимство на брачния договор

Чл. 58. Разпоредбите на чл. 54 – 57 се прилагат, доколкото в брачния договор не е уредено друго.

Преди всичко ако е възможно съдът предоставя ползването между двамата съпрузи. За да стане това жилището трябва да е “делимо”. Върховният съд тълкува това не само като делимост, но и като търпимост в отношенията. Във всички случаи приоритет имата интересите на децата. Касае е се до ненавършили пълнолетие деца от брака. Критерият здравословно състояние добива особено значение, когато съпрузите нямат ненавършили пълнолетие деца и когато бракът е прекратен по обективни причини. Критерият вина може да се използва само при развод с произнасяне по вината.

Специални хипотези.

Ползване на семейното жилище – собственост на съпруга при липса на деца: Значение  придобива критерият вина, защото ако съдът не се е произнесъл по вината по искане на съпрузите, това значи, че те предварително са се споразумели по всички последици от развода. Срок не е посочен – определя се от съда според конкретния случай.

Ползване на семейното жилище – собственост на съпруг при наличие на деца: Решаващо значение придобива критерият интересите на децата. Срокът за ползване се определя от периода на упражняване на родителските права.

Ползване на семейното жилище – собственост на близки при наличие на деца: Правното решение се определя от интереса на децата в съчетание със защитата на правата и интересите на близките. Съпругът “неблизък” може да получи ползването само ако му са поверени децата и то само за определен срок. А собствениците трябва да понесат тази тежест, защото децата на съпрузите са същевременно и техни близки, най-вероятно внуци.

Прекратяване на ползването:  ако отпадне жилищната нужда на ползващия и със  сключването на нов брак.

 

 

27. Прекратяване на брака:

а) основания;

б) развод по взаимно съгласие.

в) развод по исков ред

 

а) основания

Прекратяването на брака е юридическо разрушавяне на брачния съюз. Основанията за прекратявене са изрично и изчерпателно посочени в чл. 44 и 45 СК: смърт, обявяване на смърт, унищожаване на брака, развод.

При смърт и обявяване на смърт бракът се прекратява автоматично, без участие на съд или друг държавен орган. При развод и унищожаване бракът се прекратява в резултат на специално съдебно решение.

Прекратяване на брака поради смърт:

Чл. 44. Бракът се прекратява:

1. със смъртта на единия от съпрузите;
2. с унищожаването на брака;
3. с развод.

Прекратяване на брака при обявена смърт

Чл. 45. (1) Когато смъртта на някой от съпрузите е обявена от съда, бракът се прекратява с влизане на решението в сила.

(2) Ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, прекратеният брак не се възстановява.  

Прекратяването на брака поради смърт не се нуждае от  специално правно уреждане.

При прекратяване поради обявяване на смърт бракът се прекратява с влизане в сила на решението за обявяване на смъртта на един от съпрузите. Самото обявяване на смъртта е институция на гражданското право.

По принцип обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето.

В решението за обявяване на смъртта съдът определя деня, а по възможност и часът на предполагаемата смърт. Бракът обаче се прекратява не в момента на предполагаемата смърт, определен в съдебното решение, а в момента, в който това решение влезе в сила. Ако обявеният за умрял се окаже жив, прекратеният брак не се възстановява.

Унищожаване на брака

Чл. 46. (1) Бракът се унищожава, когато:

1. при сключването му са били нарушени чл. 6 и 7;
2. съгласието за брак е било дадено поради заплашване с тежка и предстояща опасност за живота, здравето или честта на сключващия брак или на негови близки.

(2) Никой не може да се позовава на унищожаемостта на брака, докато тя не бъде постановена от съда.

Бракът е унищожаем, ако е нарушено изискването за възраст, забраните за многобрачие, болест, родство, осиновяване или ако е сключен при принуда.

Унищожаемият брак поражда правните последици на законен брак. Ако не бъде надлежно атакуван и разрушен, той ще съществува като валиден брак до смъртта на съпрузите. Унищожаемостта може да бъде предявена само по исков ред със специален брачен иск – иск за унищожаване на брака. Той може да бъде предявен с друг брачен иск, например за развод.

Действието на унищожаването на брака само за в бъдеще не се влияе от добросъвестността на съпрузите. Но добросъвестността има значение за правните последици. Добросъвестността има значение на невиновност. По конкретно това означава:

При смърт на ищеца  в течение на започнат процес за обявяване унищожаването на брака наследниците могат да  продължат делото само ако преживелият съпруг е бил недобросъвестен.

Между критериите за предоставяне на семейното жилище се подрежда и добросъвстността .

Чл. 329 ГПК  възлага съдебните разноски по брачните дела върху виновния или недобросъвестния съпруг.

б) развод по взаимно съгласие

Нормално е да се приема, че щом бракът се сключва доброволно то той може да бъде прекратен по взаимно съгласие. Чл.50 СК „При сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите за развод съдът допуска развода, без да издирва мотивите им за прекратяване на брака.“ Значи съдът трябва да прецени дали е налице такова сериозно, обмислено и непоколебимо съгласие. Той не изследва въпросът защо те искат да прекратят брака. Не се търсят доказателства за това, дали бракът е разстроен. Съпрузите може да са прекратили всички свои връзки.

Съгласието обаче не е достатъчно за да се допусне развод. Пред съда трябва да бъде представено и едно споразумение между съпрузите, което съдът е длъжен да потвърди. Защото това споразумение трябва да е законосъобразно и някой да го провери и то не кой да е, а съдът. Но споразумението не е основание за развода, съгласието е основанието.

Макар че сериозното съгласие на съпрузите е основание за съд да допусне развода, то не е част то ФС, т.е. при заплаха, измама и други пороци на волята на един от съпрузите разводът може да бъде отменен. А ако съгласието е част от фактическия състав, разводът не може да се отмени. Разводът е последица от съдебното решение. Не можем да говорим за смесен фактически състав: съгласие плюс съдебно решение.

Всъщност съпрузите могат да се разведат по исков ред. Разликата между двете производства, е че по исков ред се доказва дълбокото и непоправимо разстройство на брака, а по чл. 50 СК това не е необходимо.

Искането трябва са е подписано от двамата съпрузи и се представя пред съда заедно със споразумението. Какво трябва да съдържа споразумението: В първата си част споразумението по нищо не се отличава от една спогодба по съдебен ред. Приема се, че споразумението относно децата има по-особен характер, тъй като става въпрос за друг субект. Но принципно и в тази си част споразумението се доближава пак до съдебната спогодба.

Първата група въпроси се уреждат от съпрузите значително по-свободно. Да си установят общите имуществени отношения, те имат пълна свобода. Имуществените отношения трябва да бъдат решени окончателно – това е един вид делба.

Другият въпрос, който те трябва да уредят е за семейното жилище. При който са децата, на него остава и ползването на семейното жилище.

Друг съществен въпрос от споразумението е свързан с издръжката.

Възможно е са се каже, че те не си дължат издръжка. Но възможно е и да установят нейният размер и продължителност. Тази издръжка е договорна, не законна.

Друг въпрос от споразумението е този за децата. Децата, върху които и двамата съпрузи имат общи права. Една слабост на уредбата е, че липсва изрично правило, което да задължи съдът да изслуша детето. Казано е само, че съдът трябва да провери, дали в споразумението интересите на детето са защитени, докато при развода по исков ред 10-годишно дете може да бъде изслушано.

1. Кой ще упражнява родителските права.
2. Какви ще са контактите между детето и другия родител. Някакъв режим трябва да е уговорен.
3. Каква издръжка ще дължи родителят, който няма да се грижи за детето. Въпросът за семейното жилище също е съществен.

Освен тези въпрос съпрузите могат да включат и други факултативни елементи. Това не е забранено, стига да не противоречат на морала или на императивните норми в закона. За да утвърди споразумението съдът прави преценка дали то е пълно. На второ място, дали са защитени интересите на детето. Ако открие нередности, съдът трябва да даде указания на съпрузите да го поправят. В определен срок. Неспазването на тия указания води до отхвърляне на иска.

Ако няма недостатъци, споразумението се утвърждава от съда с решение. За разлика от спогодбата, която се утвърждава с определение.

Понеже споразумението наподобява съдебната спогодба, то и при пороци на волята уредбата е аналогична. Споразумението може да бъде атакувано изцяло или отчасти. Като това не води до отмяна на решението за допускане на развода. Само споразумението се отменя и се замества с ново доброволно или чрез спор в съда. Това не се отнася до въпросите за родителските права – тях съдът разглежда служебно и те не могат да се променят. Само при изменение на обстоятелствата и тези въпроси могат да се атакуеми. Като ищецът доказва това изменение – напр. доказва, че може да полага по-добри грижи.

Съдът може служебно да се сезира и да измени постановените по-рано мерки. Това е едно изключение в гражданския процес, защото в него служебното начало е стеснено.

в) развод по исков ред.

Всеки съпруг може да иска развод. Това е едно преобразуващо право, което се упражнява само по съдебен ред чрез иск. Искът е конститутивен. За да възникне правото трябва да са налице тези предпоставки. които законът изисква. Предпоставката е състояние на брака, описано в закона като дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Не просто какво да е разстройство, а такова, което води до несъвместимост и невъзможност за продължаване на брачната връзка. Разстройството е дълбоко, когато формално не е останало нищо от брака. Връзките са напълно разкъсани Непоправимо да се разбира като невъзможност за възстановяване на семейните отношения

Съдът трябва да прецени тези два момента: дълбоко и непоправимо. Колкото и дълбоко да е разстройството евентуално би се стигнало до прощаване. Тези факти „дълбоко и непоправимо“ трябва да бъдат доказани. Доказва ги ищецът. Не е достатъчно само твърдението на съпрузите, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. Доказването ще въведе в процеса и нови факти. Обикновено се установяват причините за да се стигне до този разрив. Дали е имало изневяра, дали несходство в характерите и т.н. В момента има още една необходимост за това, че съдът трябва да изследва причините за разрива и това е чл.49 (3) СК „(3) С решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това.„.

Доказване на дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Много често като доказателство се изтъква фактическата раздяла между съпрузите. Фактическата раздяла може да бъде от една страна причина за разстройството на брака, а от друга страна може да бъде и проява на разстройството на брака. За фактическа раздяла се говори не непременно, когато съпрузите живеят разделено, а:

1. да има важна причина за раздялата и
2. да е свързано с прекъсване на семейните отношения. Може да живеят разделено, но всеки уикенд да са заедно.

Освен фактическа раздяла в съдебната практика има богата основа на причините, довели до дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Масовите случаи са физически тормоз, изневяра и т.н.

Въпросът за вината. В момента, вината заема централно място в бракоразводните процеси. Понятието вина е психическото, субективно отношение на единия съпруг към неговото брачно нарушение. Все пак, възможно е да няма виновен. Разстройството на брака да се дължи на обективни причини – напр. болест на единия съпруг (той става пълно невменяем). Съдът се поизнася за вината ако някой от съпрузите е поискал това- виж чл.49 (3) СК.

Въпросът за вината не е свързан със семейното жилище в новия СК. Според чл. Чл. 56. (1) При допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище.

Другото значение на вината е във връзка с издръжката. Съгласно чл.145 (1) СК“Право на издръжка има само невиновният за развода съпруг“.

Има и други случаи, в които вината е от значение – разноските по делото се поемат от виновния. Друг случай, при който вината е централна, има в чл. 52. (1) Правото на развод не преминава върху наследниците.

(2) Призованите към наследяване низходящи или родители могат да продължат процеса, ако ищецът е поискал произнасяне по вината, за да установят основателността на предявения иск въз основа на посоченото от ищеца виновно поведение на преживелия съпруг.

(3) Съдът отхвърля иска, ако преживелият съпруг не е виновен за разстройството на брака.

Смъртта е основание за прекратяване на брака. При това положение обаче, щом бракът е прекратен, преживелият съпруг остава наследник наравно с наследниците по закон и завещание. Ако делото беше решено своевременно, това нямаше да се случи. Наследниците продължават делото, но с цел доказване вината на преживелия. Решението, към което те се стремят е установително. Искът вече е установителен. Кои наследници могат да предявяват този иск? – по принцип с наследниците по завещание съпругът не се конкурира и те нямат интерес. Остават наследниците по закон.

Предпоставка да се продължи делото е починалият да е поискал от съд да се произнесе за вината. Не може тепърва наследниците да правят тази молба за оценка. Ако бъде уважен иска, преживелият не наследява нито по закон, нито по завещание. Все едно че разводът е изпреварил смъртта.

Някои особености в производството по исков ред за развод. Това е един особен исков процес, който се развива по чл. 318 – 329 ГПК.

Първо, при предявяването на иск трябва да се отбележи ограничението, че ако съпругата е бременна или има дете до 1 годишна възраст, на делото не се дава ход, освен ако тя не даде съгласието си. Съдът може да постанови привременна мярка по въпроси, по които съпрузите спорят. Тези привременни мерки се установяват с определение от съда и траят само докато делото е висящо. ГПК дава възможност всички брачни искове да бъдат съединени: напр. за издръжката, за фамилното има, за ползването на семейното жилище и т.н.

Чл.322 ГПК е важно процедурно правило. Всеки ищец трябва да посочи като основание на иска си всички възможни причини, които според него са довели до дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Има тежка санкция за този, който не спомене всички възможни причини – при един следващ иск той не може да си служи с основание, което не е споменато до момента на устните състезания. Защото той е могъл да го каже.

Уредбата на новия ГПК не предвижда помирително заседание, а само задължение на съда да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.Ако страните постигнат съгласие за започване на извънсъдебна помирителна процедура, делото следва да спре – чл. 321, ал. 3, специално основание за спиране, сходно на спирането по съгласие на страните.При непостигане на съгласие и липса на искане за възобновяване в шестмесечен срок делото се прекратява.Ищецът може да предяви в последствие същия иск. Ако в резултат на провеждане на процедура по медиация или друг способ по доброволно уреждане на брачния спор между страните се постигне споразумение законът предвижда следните варианти на развитие на брачното дело:

– Прекратяване на делото – само при постигнато съгласие за запазване на брака;

– Преминаване към производство за развод по взаимно съгласие. Производството по взаимно съгласие е охранително.

Бракоразводното решение може да съдържа дизпозитиви по всички въпроси и може да бъде обжалвано. Главният дизпозитив е допускането на развода. Горната инстанция вече ще разгледа въпросите за фамилното жилище, име и издръжката. След като бракоразводното решение е влязло в сила последващите атаки не могат да възстановят брака – той е окончателно прекратен.

Брачен процес

Исковия процес е особено съдебно исково производство по реда, на което се разглеждат брачните искове: за развод, за унищожаване на брака и за установяване дали съществува брак между страните по делото.

Исковете за развод и за установяване на брак могат да прекратят занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Те предпоставят съществуването на брака и са недопустими, ако бракът не съществува. Положителния установителен иск, че съществува и отрицателния установителен иск, че не съществува брачно правоотношение се считат за брачни искове само, ако страните по тях са субекти на спорното брачно правоотношение. Иск за установяване на брачно правоотношение е нужен интерес.

Особеностите на брачното правоотношение се дължат на неговия особен предмет.

1. Първата особеност на брачния иск се проявява във връзка с тяхната подведомственост и подсъдност – те са родово подсъдни на районния съд, а местно подсъдни на съда по местожителството на ответника. Договорна подсъдност на брачен иск е недопустима.
2. Строго личния характер на брачното правоотношение налага по брачния иск на вземат лично участие съпрузите, от името на пълно запретениете искове може да предявява техния законен представител, а от името на непълнолетния той лично, защото с встъпването си в брак става дееспособен.
3. Само съпругът може да бъде ищец за развод, за унищожаване на брака им, за установяване дали брака съществува. Когато съпруг предяви брачен иск, ответник по иск може да бъде само другия съпруг. Искането на прокурора се предявява срещу двамата съпрузи. Брачното правоотношение е недопустимо, ако в него не участват като страни и двамата съпрузи. След смъртта на единия съпруг не може да се предяви брачен иск.
4. По брачните дела са недопустими, както доброволното така и законното процесуално правоприемство, при смърт на единия съпруг във висящ брачен процес, той се прекратява. Изключение прави хипотезата по чл. 52. (1) Правото да се иска развод не преминава върху наследниците. Те обаче могат да продължат процеса, за да установят основателността на предявения иск, ако той се основава на виновното поведение на преживелия съпруг.
5. За да може в един брачен процес да се предявят различни искове е възможно ОСИ. Правно релевантни за развода факти са отделни факти от живота на съпрузите, които са причини за дълбоко разстройство на брака. Всеки един от тях е основание за отделен иск за развод. Ако ищецът се позовава на множество такива факти, ще е налице ОСИ. Всички брачни искове могат да бъдат съединени помежду си. Насрещен иск може да се предяви не само в първото заседание по делото, но и до приключване на устните състезания.
6. По едно брачно дело следва да бъдат заявени всички релеванти обстоятелства, респективно да бъдат посочени и представени всички доказателства – принцип на процесуална консумпция по брачни дела. Следователно с неподаване на отговор на ИМ по брачно дело (а и по всяко друго лично дело) не се свързват никакви неблагоприятни последици за страната.

В брачното правоотношение ОСИ е процесуална необходимост. Съпрузите трябва да предявят всички брачни искове, основанията за които са им станали известни до приключване на устните състезания, предхождащи постановяването на влязло в сила решение по брачно правоотношение. В това се състои принципа за изчерпателност на брачното правоотношение. Ако изискването за изчерпателност на брачно правоотношение не бъде спазено се погасяват пропуснатите брачни искове за развод и за унищожаване на брака. Погасяват се както исковете, които е могъл да предяви ищеца, така и исковете, които е могъл да предяви ответника. Погасяването на брачните искове създава процесуална пречка да се предяви пропуснатия иск с нова искова молба, това е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, характерна за брачното правоотношение.

7. Заедно с брачния иск задължително се предявяват и исковете за упражняване на родителски права, за издръжка, за ползване на семейното жилище, издръжка между съпрузите, които не са брачни искове.
8. Съдът може да постанови привременни мерки – докато е висящ брачния процес. Допускат се няколко вида привременни мерки:

а/ относно жилището на съпрузите използването на имуществото;

б/ относно издръжката на съпруга се присъжда привременна издръжка;

в/ относно детето – упражняване на родителски права, възпитание и издръжка – тези мерки изхождат от интересите на децата. Определението на съда, с което се постановяват привременни мерки подлежи на обжалване по общия ред. Привременните мерки важат докато трае процеса и могат да се изменят или отменят от съда, окйто ги е постановил. Привременните мерки не се ползват със силата на присъдено нещо.

9. Съдържанието на решението за развод или унищожаване на брака включва освен произнасяне по брачния иск и свързаните с тях небрачни и други въпроси:

– съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината;

– ако има деца ненавършили пълнолетие съдът е длъжен да вземе мерки относно децата и да уреди ползването на семейно жилище.

10. СПН по брачен иск важи спрямо всички, бъде ли отхвърлен иска за развод, СПН осуетява нов иск за развод, ако той е основан на същите, но не и когато е основан на други факти.

Решенията по брачните искове не подлежат на касация. Тези решения не подлежат и на отмяна по чл.303. Съдебните разноски по брачните искове се определят от чл.329, за разноските отговаря виновния за развода или недобросъвестния съпруг. Ако няма вина никой от тях понася разноските този, който ги е направил.

11. Развода по взаимно съгласие е охранително производство, искането за такъв развод е родово подсъдно на районния съд. Тук няма ответник, производството е едностранно и двамата съпрузи са молители. Те участват в производството лично. Недопустимо е да участват с представител. Производството започва с писмена молба, ако то е редовно съдът призовава съпрузите на първо заседание, на него съпрузите се явяват лично. Винаги се насрочва първо заседание. Ако не се яви един от съпрузите производството се прекратява. Ако не се постигне помирение, протокола и молбата се внасят за разглеждане в съдебно заседание.

Взаимно съгласие за развод и постигнато между съпрузите споразумение – то трябва да урежда всички отношения между съпрузите. То може да бъде представено писмено или устно. Ако някои от условията не са налице за развод по взаимно съгласие съдът отхвърля молбата с решение. Това може да се обжалва със жалба подадена от двамата съпрузи. Тъй като производството е охранително, решение не се ползва със СПН. Ако са налице условията за развод по взаимно съгласие съдът:

а/ прекратява брака;

б/ утвърждава споразумението.

И двата акта са охранителни и не подлежат на обжалване, затова влизат в сила веднага. То не може да се отменя по чл.303.

 

 

30. Придобиване на наследство:

а) наследяване по закон -наследници;

б) наследяване по завещание – форма;

в) приемане и отказ от наследство;

г) отговорност на наследниците;

д) отношения между наследниците;

е) член 76 ЗН.

 

Наследство. Понятие и видове. Откриване на наследството.

Наследяване: преминаване на имуществото на починалия (наследодател) към други – едно или няколко лица (наследници). Наследствено правоприемство. Два  вида наследство:

– по закон – по предписание на самият закон, който указва реда и лицата на това наследяване (преживелият съпруг, децата, лицата в родствена връзка);

– по завещание – на основание волята на наследодателя, изразена в особен документ (завещание).

Наследниците придобиват наследството непосредствено от починалия, без посредничество на други лица. Преминаването на имуществото на наследодателя към наследниците като съвкупност от права и задължения. Универсално правоприемство – става цялостно и едновременно. Наследниците не могат да приемат част от наследството и да се откажат от другата. Когато е един наследник – получава цялото имущество, когато са няколко – идеална (дробна) част от него. Частно правоприемство – възниква на основание на извършен приживе от починалия завет в полза на известно лице. Частният правоприемник получава само конкретно определено имущество и то не непосредсвено, а чрез наследник, на който се явява особен кредитор. Частното правоприемство може да възникне само но завещание, а универсалното – по закон и по завещание.

Наследство – съвкупност от права и задължения на наследодателя. Права – право на собственост върху недвижим имот и движими вещи; облигационни права във връзка със сключени от него договори и вземания; лични неимуществени права – преминават само някои –  право на публикуване.

Задължения -наследниците отговарят за тях, съобразно дела, който получават; задължения за причинени вреди; задълж. от финансови начети (глоба – само ако актът, с който е наложена, е влязъл в сила преди смъртта на наследодателя – събира се от имуществото му). Не преминават по наследство – право на ползване погасява се със смъртта на наследодателя; права и задължения по договори, сключени с оглед личността на починалия (договор за поръчка); трудов договор; права и задължения за издръжка (строго личен характер); пенсията. По наследство преминават само тези имущества, които са принадлежали на починалия преживе.

Откриване на наследство – ЮФ, при наличието на който възниква право на наследяване, а именно смъртта на наследодателя, което дава възможност на наследниците му да придобият права и задължения, които той е имал и които не се погасяват със смъртта му. Наследството се открива и в случай, когато се обявява смъртта на едно безвестно отсъстващо лице с решение на съда.

Наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя в последното му местожителство. С оглед времето на откриване на наследството се определят наследствени правоотношения – кои са наследниците, каква част се следва на всеки от наследниците, като се има в предвид закона, който е в действие при откриване на наследството. От този момент се пораждат наследствените права и задължения. Местооткриването на наследството има значение за определяне компетентността на държавни органи, които трябва да извършат известни действия във връзка с откриване на наследството (опис, мерки за запазването му), за определяне на местната подсъдност на иска за делба и други искове, свързани с наследството. Ако мястото на откриване на наследството не е едно и също с мястото на смъртта на наследодателя, има се в предвид местожителството му.

Наследодател – ФЛ, починало, родено живо, макар да е починало веднага след раждането. Не с необходимо ФЛ да е дееспособно. Наследник – лице, към което преминава имуществото на починалото лице. В зависимост от източника на правото на наследяване, те са наследници по закон и наследници по завещание. Това са лица, които след откриване на наследството са призовани за наследяване:

ФЛ – по закон и по завещание;

ЮЛ – по завещание;

Държавата – по закон и по завещание – наследява само ако няма други наследници.

Наследници могат да бъдат всички заченати преди откриването на наследството, родени живи и жизнеспособни Способността да се наследи може да отпадне, поради недостойнство.

Способност за наследяване – според ЗН не може да наследява този, който не е заченат при откриване на наследството и който е роден неспособен да живее. Съществува изключение – да наследяват лица, които са били вече заченати при откриване на наследството – като деца на починалия не трябва да бъдат лишени от наследство само за това, че при откриването му не са били още родени. Само когато едно лице е родено живо и жизнеспособно то е правен субект и може да наследява, а то се счита живо, когато с поело въздух в дробовете си. Мъртвороденото не може да се счита за субект, въпреки че е живяло като плод по време на бременността. ЮЛ могат да наследяват само по завещание, но трябва да съществуват при откриване на наследството, т. е. да са били вече създадени и да не са прекратени в този момент.

Недостойнство за наследяване -отпадане на способността да се наследи, свързва се с виновно и неправомерно поведение на наследника. Има следните основания:

– умишлено убийство или опит за убийство на наследодателя, неговия съпруг или дете. При непредпазливо убийство деецът не може да бъде считан за недостоен да наследява, а също и когато деецът не разбира свойството и значението на деянието или не може да ръководи постъпките си, поради непълнолетие, умствена недоразвитост. Недостойнството засяга не само извършителите, но и техните съучастници, подбудители и помагачи;

– набеждаване на наследодателя в извършване на престъпление;

– посегателство върху волята на наследодателя – чрез насилие или измама да направи, измени или отмени завещанието, за поправяне, унищожаване и скриване на завещанието.

Недостойнството възниква със самия факт на извършване на тези деяния, но този факт трябва да се констатира по съдебно решение от съда, по делото във връзка с наказателната отговорност на наследника.

Заинтересованият наследник и всяко друго лице, което има интерес, може да предяви специален иск за признаване на недостойнството на някои от сънаследниците. Решението на съда има обратно действие и по отношение на третите лица, които са придобили права от недостойния наследник. Недостойнството се отнася лично до недостойния, който е извършил някое от деянията и не се простира върху наследниците му.

Недостойнството е по отношение способността за наследяване:

– само по отношение на определени лица;

– само при опредеделени основания;

Може да се възстанови способността за наследяване чрез опрощаване. Опрощаването става само от наследодателя, изрично — наследника се признава за достоен в писмен акт, с нотариално заверено съдържание или чрез завещание – пълно или частично. При опрощаването се посочва причината за недостойнството.

а) наследяване по закон – наследници

Кръг на наследници.

В кръга на наследниците по закон влизат лицата, които се намират в родствена връзка с наследодателя: 1) децата и по право на заместване другите низходящи; 2) родителите; 3) братята и сестрите (и по право на заместване техните низходящи) заедно с възходящите от втора и по-горна степен; 4) роднините по съребрена линия до шеста степен включително.

Съгласно чл. 62 СК, при непълното осиновяване, рождените родители не наследяват осиновения.  А осиновеният и неговите низходящи не наследяват роднините на осиновителя чл. 5, ал. 3 ЗН.

Наследник по закон е и преживелият съпруг. Неговото право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя.

Ред за наследяване.

В първия ред като наследници по закон влизат децата, респективно другите низходящи на наследодателя. Като деца се считат и осиновените от него. Извънбрачните, чийто произход е установен се приравняват на брачните. Доведените и заварените съответно наследяват само своя родител.

Когато наследодателят няма наследници от първия ред, наследството преминава към втория ред. Във втория ред влизат най-близките роднини по права възходяща линия – родителите или оня от тях, който е жив.

Когато наследодателят няма низходящи и родителите му са починали преди него, тоест няма наследници от първия и втория ред, наследството преминава към третия ред, в който влизат братята и сестрите на починалия и по право на заместване техни низходящи, както и роднините по права възходяща линия от втора и по-горна степен. Заварените и доведените братя и сестри не се наследяват помежду си.

В случаите, когато наследодателят няма наследници от първи, втори и трети ред, и преживял съпруг, наследството преминава към наследниците от четвърти ред. В този ред наследници се включват роднините по съребрена линия до шеста степен включително. По-близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен наследник (чл. 8, ал. 4 ЗН). Законът зачита линията, от която идва степента на съребреното родство, давайки предимство на по-близката съребрена линия пред по-далечната. Законът изключва конкуренцията в полза на по-близкия по степен.

Основни правила за наследяването по закон.

Преживелият съпруг е наследник по закон, но той не влиза в редовете на роднините – наследници по закон, а наследява заедно с този вид наследници, който е призован към наследяване. Преживелият съпруг наследява имуществото на починалия заедно с роднините от първите три реда наследници. В случаите, когато няма такива наследници, преживелият съпруг е единствен наследник.

Право на заместване: под право на заместване се разбира правото на наследника да заеме мястото и встъпи в степента и правата на своя наследодател и да получи частта, която би се паднала на последния, ако той беше жив в момента на откриване на наследството на неговия наследодател или ако беше достоен да наследява. Живите лица могат да бъдат заместени при наледяване само когато са недостойни.

При наследяване по право на заместване не съществува правоприемство между замествания и заместника. Последният наследява по свое лично право, а не по право на възходящия, когото замества.

Наследяването по право на заместване се допуска на първо място в реда на низходящите на наследодателя. В този случай заместването става без ограничение на степените. При непълното осиновяване, наследяването по заместване е недопустимо. Наследяването по право на заместване се допуска и по съребрена линия, но до четвърта степен. Заместването може да стане чрез втора степен – братя и сестри.

Размер на наследствените дялове.

Децата на наследниците, включително осиновените, получават по равни части.

При липса на наследници от първи ред наследниците от втори ред ( родителите, а при осиновяване осиновителите) наследяват по равно родителите или оня от тях, който е жив.

Ако починалият е оставил само възходящи от втора или по-горна степен, наследяват по равно най-близките от тях по степен. Така например ако наследодателят е оставил за наследници само баба и дядо по едната линия и баба по другата линия, всичките получават по равни части – по 1/3.

Когато починалият е оставил само братя и сестри,те наследяват по равни части. Когато починалият е оставил само братя и сестри заедно с възходящи във втора или по-голяма степен, първите получават две трети от наследството, а възходящите – една трета.

Когато починалия не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри или техни низходящи, наследяват роднините по съребрена линия до шеста степен включително. По-близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен.

Съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете.

Когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри, или с техни низходящи, той получава половината от наследството, ако то се е открило преди навършването на десет години от сключването на брака, а в противен случай получава 2/3 от наследството. А когато съпругът наследява заедно с възходящи и с братя и сестри или с техни низходящи, той получава една трета от наследството в първия случай и половината във втория.

Наследниците по закон имат и допълнителни права:

– част от тях имат право на запазена част – децата, родителите, съпруга. Запазена част-тази част от имуществото на наследниците, която закона запазва за посочения кръг наследници и с която същия не може да се разпорежда чрез завещание или дарение. Ако се получи запазената част наследникът има право да иска възстановяването й по съдебен ред.

– право на обикновена покъщнина – наследниците, които са живели заедно с наследодателя и са се грижели за него получават в наследство и обикновената покъщнина , а ако се занимават със земеделие и не са съответно възнаградени по друг начин – получават и земеделския инвентар на наследения;

Предпоставки: съвместен живот с наследодателя:

– наследника да е полагал грижи за него. Закона не изисква грижата да бъде специална. Достатъчни са обичайните грижи. Няма изискване за срок в който да са полагани грижите /практиката приема тип една година преди смъртта на наследодателя/. Ако няколко наследници са се грижили за него или получават равни дялове от покъщнината.

Право на покъщнина имат само призованите за наследяване. Като имуществено право това право е наследимо.

Обикновена покъщнина – съвкупност от движими вещи които са служели за задоволяване на ежедневни битови нужди на семейството /луксозната покъщнина се изключва/. Взема се под внимание и стойността на вещите.

Право на обикновена покъщнина може да се търси преди и по време на делбата. Ако е преди делбата – покъщнината се определя от цялата наследствена маса. Ако наследството се изчерпва само с тези вещи – стига се до делба – доброволна или съдебна,

– права на наследниците, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството – могат да искат при делба да се пресметне това увеличение в тяхна полза ако не са били възнаградени по друг начин. Става дума за реално увеличение, което е резултат на труд и средства, вложени от наследника в наследеното имущество приживе на наследодателя. То трябва да е изразено в някаква форма постройки, имоти, насаждения и др. и да е налице в момента на откриване на наследството. Това увеличение се дава свръхдела на наследниците. Дава се в натура, а ако е невъзможно в пари.

Претенцията може да се предяви преди и по време на делбата. Това право има имуществен характер и по пътя на правоприемството преминава към наследниците. Давностният срок е 5 години.

б) наследяване по завещание – форма

Завещание. Понятие. Видове

Завещание /З/ – едностранен акт, който съдържа волеизявление само на една страна завещателят. То произвежда действие за след смъртта на завещателя и трябва да изразява последната негова воля. Важна е обективираната, а не вътрешна воля. Трябва да има намерение да се облагодетелства едно лице – обещание за завещание няма правно действие. Дори обещанието да е в законна форма няма завещание, защото няма непосредствено разпространение, а поемане на ангажимент. Няма завещание, когато то не е завършено. Трябва да е ясно какво и кому се завещава. Няма завещание ако няма намерение да се завещава.

Завещанието като правна сделка има характеристики.

– едностранен акт – съдържа волеизявление на едно лице;

– личен акт – всяко лице трябва да направи завещание лично – не може чрез представител или пълномощник /има изследване за дееспособност на завещателя/;

– неадресиран правен акт – всеки може да направи завещание , но не е необходимо да стане известно някому. Това не значи че завещанието е тайно;

– формален акт – Завещанието се извършва в предписаната от закона форма за действителност /не само за доказване/ ; нарушаването на елементи от формата води до нищожност;

– проявява действие за в бъдеще, когато завещателя е починал;

Завещанието поражда действие след смъртта на завещателя, с договора за дарение дарителя отстъпва веднага, безвъзмездно нещо на дарения. Завещанието се извършва едностранно и е отстраняем акт; дарението с договор и то неотменяем.

Завещанието може да съдържа и разпореждания , които не са свързани с имущество. Няма ограничения колко се завещава. Може да се завещае само на едно или няколко лица.

Завещанието е едностраненен, личен и отменим безвъзмезден акт на разпореждане, имуществено или част от него за след смъртта на завещателя в полза на едно или няколко лица.

Завещание може да се извърши: /3 условия/

1. Лицето да е навършило 18 г. Също еманципиран непълнолетен може да прави завещание. Завещание може да се отменя.
2. Лицето да не е поставено под пълно запрещение, защото те не могат да формират правна воля и ще трябва представител; завещанието е личен акт. Ако той може да прави завещание.
3. Завещателяо трябва да действа разумно, тоест да може да разсъждава нормално и да ръководи постъпките си.

Ако са налице тези условия лице може да извърши завещание. Не може да се прани групово завещание /съвместно/. Някои законодателства правят изключение от това правило за съпрузите. Могат да се правят Завещания от двама съпрузи на една и съща страна; непосредствено едно след друго, но трябва да са отделни актове. Всяко завещание да е самостоятелно като волеизявление.

Видове завещания.

Законът за наследството предвижда два вида завещание: нотариално и саморъчно.

Нотариално завещание

Извършва се от нотариуса. Компетентен е всеки нотариус без оглед на района на неговото действие. Може да бъде извършено и в извънработно време, когато има уважителни причини за неговото извършване.

Нотариалното завещание се извършва от нотариуса в присъствието на двама свидетели.

Завещателят изявява устно своята воля на нотариуса, който я записва така, както е изявена, след което прочита завещанието на завещателя в присъствието на свидетелите. Нотариусът отбелязва изпълнението на тия формалности в завещанието, като означава и мястото, и датата на съставянето му. След това завещанието се подписва от завещателя, от свидетелите и от нотариуса. За съставяне на нотариалното завещание нотариусът се ръководи от разпоредбите на чл. 578, ал. 1 и 2 от Гражданския процесуален кодекс.

Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение и датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. Завещанието може да бъде предадено за пазене на нотариуса в затворен плик. В този случай нотариусът съставя протокол върху самия плик.Протоколът се подписва от лицето, което е представило завещанието и от нотариуса, и се завежда в специален регистър. Саморъчното завещание,предадено за пазене на нотариуса, може да бъде взето обратно, но само лично от завещателя. За връщане на завещанието се прави бележка в специален регистър,която се подписва от завещателя, двама свидетели и нотариуса.

Лицето, в което се намира едно саморъчно завещание, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя, да иска обявяването му от нотариуса.

Всеки заинтересуван може да иска от районния съдия по мястото, където е открито наследството, да определи срок за представяне на завещанието,за да бъде то обявено от нотариуса.

Нотариусът обявява завещанието,като съставя протокол,в който описва състоянието на завещанието и отбелязва за неговото разпечатване.Протоколът се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса. Към протокола се прилага книгата, на която е написано завещанието,приподписана на всяка страница от същите лица.

Запазена и разполагаема част.

Когато наследодателят остави низходящи родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството. Частта от наследството вън от запазената част е разполагаемата част на наследодателя.

Запазената част на низходящи (включително и осиновените), когато наследодателят не е оставил съпруг, е: при едно дете или низходящи от него 1/2, а при две или повече деца или низходящи от тях – 2/3 от имуществото на наследодателя. Запазената част на родителите или само на преживелия от тях е 1/3. Запазената част на съпруга е 1/2, когато наследява сам, и 1/3, когато наследодателят е оставил и родители. Когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг, запазената част на съпруга е равна на запазената част на всяко дете. В тия случаи разполагаемата част при едно дете е равна на 1/3, при две деца е равна на 1/4, а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството.

Възстановяване на запазена част.

Наследник с право на запазена част,който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания,може да иска намалението им до размера,необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове.  Когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява това право спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис.

Отмяна на завещанието

Завещанието може да бъде отменено изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява,че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания. Последващото завещание, което не отменя изрично по-раншното,отменя само онези разпоредби в него,които са несъвместими с новите. Завещанието,което е отменено с последващо такова, остава отменено даже и когато последващото завещание не произведе действие поради това, че установеният наследник или заветник умре преди завещателя или се окаже недостоен,или се отрече от наследството или от завета. Отчуждението изцяло или от части на една завещана вещ отменя завета относно това, което е отчуждено, дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, а не поради порок в съгласието.

в) приемане и отказ от наследство.

С откриването на наследство наследниците придобиват право да получат наследствено имущество. При откриването на наследство за тях възниква правото да приемат наследството. С приемането му те го придобиват. Законът изисква съгласието на наследника да го приеме. Приемането на наследство произвежда действие от момента на откриването му – обратна сила на приемането.

Обикновено приемането става веднага след откриването му, но понякога между тези два момента има период от време, през който наследниците не са приели наследството, има отсъстващи наследници или въобще няма такива. Това е състояние на висящност. През този период районния съдия служебно или но искане на заинтересуваните назначава управител на наследството, който да се грижи за неговото запазване. Управителят може да предявява искове във връзка с наследството и да отговаря по тях. Изпълнение на наследствени задължения, на завети , продажба на наследствени имоти – управителят трябва да получи разрешение от районния съдия. С откриването на наследството владението преминава автоматически към наследниците без да е необходимо въвеждането им във владение.

Приемането е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. Приемането е без срок /стария ЗН – 5 г. срок/. Наследникът може обаче да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемането. Съдът може да определи срок /преклузивен/ по искане на всеки заинтересуван. Наследникът трябва да се произнесе в този срок приема или не наследството – ако той не отговори значи, че приема. Приемането не може да е обвързано с модалитет – тежест, не може да има приемане при отказ.

Наследството може да се придобие направо или по опис. Направо приемането може да стане изрично или мълчаливо.

Изрично приемане се извършва в писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството и се вписва в обособена за това книга.

Мълчаливо приемане – когато наследникът извършва действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши освен в качеството си наследник. Двусмислени действия, от които могат да се направят в други изводи не са приемане на наследство. Обикновени управителни действия – не е приемане. Получаването – също. Мълчаливо приемане има при:

– извърши разпореждане с наследствено имущество;

– предявяване иск за делба;

– иск за възстановяване на запазена част;

– искане за възстановяване собствеността по реституиран имот;

– подаване декларация за облагане с данък в/у наследство трябва да се решава във всеки конкретен случай дали е приемане или не;

Веднъж приел наследството наследникът не може да оттегли приемането и да се откаже от него. Приемайки го направо той го приема с всички тежести. При приемане направо наследниците отговарят пълно.

Приемане на наследството по опис.

Приемането по опис е винаги изрично приемане.

– то е писмено

– то се прави пред районния съдия

– може да се направи в 3 – месечен срок, откакто наследника е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от съдията още до 3 месеца.

– приемането се вписва в обособена за това книга. Ако в срока наследника не направи изявление за приемане на наследството по опис, той губи окончателно това право. Приемането на наследство по опис има значение за отговорността на наследника за задължението на наследството. Наследникът приел наследството по опис отговаря ограничено – до размера на полученото.

Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни нему имоти, за да бъдат вписани в описа иначе губи изгодите от приемането по опис. Когато един от сънаследниците приеме наследството по този начин, счита се, че и другите са го приели по опис. Но това не ги лишава от правото да приемат наследството направо или да се откажат от него. Ако наследодателя е направил разпореждане за забрана за приемане по опис – тя с недействителна.

Приемането по опис с задължително за:

– наследника предявил искане за възстановяване на своята запазена част, когато упражнява това право спрямо лица извън кръга на наследниците;

– наследника е недееснособен;

– държавата и обществените организации; за тях 3 м. срок не важи. Не е необходимо приемането да се вписва. Опис обаче трябва да се направи за да е известно наследственото имущество и да се изясни въпроса за отговорността, която е ограничена, само до размера на полученото.

Наследникът по опис не може да се разпорежда с имуществото докато не ликвидира дълговете на наследството. Той само управлява, отговаря на общо основание за вредите, загубите, които е причинил. Не може да отчуждава недвижими имущества до 5 г. от приемане на наследството, а движимите до 3 г. освен ако има разрешение на районния съдия. Такова отчуждаване преди сроковете и без разрешение с валидно, но в тези случаи наследникът отговаря неограничено за задълженията на наследодателя, губи изгодите от наследяването по опис.

Отказ от наследство.

Наследникът, който е предвиден към наследяване може да се откаже от наследство Отказването от наследяване е:

– едностранно волеизявление;

– формален писмен акт – трябва да бъде направен чрез заявление до РС, в района на който е открито наследството. Вписва се в предназначената за това книга която се води в РС. Изиска се заявлението /подписът в него да е нотариално удостоверен/ – изискване в практиката. Невписаният отказ не произвежда действие.

– отказът трябва да е изричен.

С последици на отказ се ползва и неприемането на наследство. Отказът от наследство на непълнолетни наследници се допуска само ако е очевидна тяхната полза и с разрешение на РС.

Отказът произвежда действие от датата на вписване. Ако от датата на заявлението до датата на вписване наследството е прието, отказът е недействителен. Когато наследник се откаже от наследство, се счита, че никога не е бил наследник. Той не може да оттегли своя отказ. Наследникът губи всички облаги, но се освобождава от всички тежести, с които е обременено наследството.

Частта на отказалия се наследник уголемява частите на другите наследници. Останалите наследници са :

– от същия ред;

– при заместване – от същото коляно;

Когато преживелия съпруг наследява с децата на починалия – имат равни части. Ако децата се откажат тяхната част преминава към следващия ред наследници и към преживелия съпруг, а не единствено към него.

Наследниците които получават дела на отказалият се сънаследник, не могат да отхвърлят уголемяването щом са приели вече другата част от наследството – те приемат този дял като полагащ им се по закон. При универсално завещание в полза на две и повече лица отказът на едно от тях уголемява дяловете на всички останали наследници по закон или завещание. Дори отказал се от наследство наследник може да получи направения в негова полза завет.

Отказът трябва да е чист /иначе води до недействителност/ :

– без модалитети;

– нито да бъде частичен;

– не може да е засегнат от недостатъци /насилие, заплашване , измама/

– не се допуска оспорване на отказа поради грешка . Отказ в полза на трето лице – не може. И отказа и приемането – след откриване на наследство.

Отказът може да бъде унищожен:

– по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато са нарушени техните интереси;

– чрез предявяване на иск за делба на наследство предявен от отказалия се от наследство и в хода на производството да се призове на нищожността.

Искът за унищожаване може да се предяви в 1 г. срок от унищожаването му, но не по-късно от 3 г. след отказа.

Наследствена трансмисия.

Когато преди да упражни правото си за приемане на наследство или преди да се е отказал от него наследникът почине, неговото право /ако не е погасено/ може да бъде упражнено от наследниците му. Те могат да приемат или да се откажат от наследство. Това преминаване на правото за приемане или отказ от наследство се нарича наследствена трансмисия.

Правото да приеме или откаже наследство е имуществено право и може да се наследява.

Всеки от наследниците може да приеме наследство, само ако преди това приеме първо това на наследодателя си.

Разликата между наследствена трансмисия и наследяване по право на заместване:

Наследяване по право на заместване. Това е право на наследника на едно лице починало преди откриване на наследството или недостойно да наследява, да встъпи в правата които това лице е имало: допуска се само за всички низходящи по права линия и на братята и сестрите, техните деца и внуци /преживелия съпруг не наследява/ – действа само при наследяване по закон.

Наследствена трансмисия. Призования да наследява, умре след откриване на наследството, но преди да е изявил волята си относно приемането на наследството. Наследяват: децата на починалия, други низходящи, родителите, наследниците от най – близката възходяща степен, братя и сестри, техните низходящи роднини по съребрена линия до 6 -та стенен включително при наследяване по закон и при наследяване по завещание.

г) отговорност на наследниците

Права на наследниците: При наследствено правоприемство наследниците придобиват правата,които наследодателят е имал /с изключение на личните му/. Това са правата, които преминават по наследство. За осъществяване на тези права наследниците могат да упражнят искове:

– иск за връщане на наследствен имот, които трети лица държат (ревандикационен)– подсъден по местонахождението на недвижимата вещ;

– иск към длъжниците на наследодателя за заплащане на наследствено вземане;

– иск за наследство – подсъден по местооткриването на наследството: това е иск на наследника срещу трето лице, което държи в свое владение наследствени вещи, като оспорва на ищеца качеството на наследник. Той се предявява когато има спор относно произхода на претендиращия за наследник, когато се оспорва извършено осиновяване или универсално завещание в полза на определено лице; когато се повдига въпроса за недостойнство, за отпадане правото на наследство на съпруга поради прекратяване на брака.

Отговорност на наследниците за наследствени дългове и завети:

С приемане на наследството наследниците придобиват актива и пасива му /дългове на наследодателя и задължения за изпълнение на завета/. Всеки един от наследниците отговаря съобразно дела, който получава. Отговорността обхваща всички задължения на наследодателя освен тези, които се погасяват със смъртта му.

Наследниците по право на заместване отговарят за задълженията на този, когото заместват /задълж., които му се следват/. Поначало отговаря с цялото си имущество. Отговорността може да се ограничи до размера на полученото наследство само ако бъде прието по опис или да се освободят от отговорност за задълженията на наследодателя изцяло ако се откажат от наследство.

Делими задължения – разпределят се между сънаследниците съразмерно с техните наследствени дялове, като от всеки може да се иска частта от задълженията, отговаряща на дела му.

Неделими задължения– всеки от сънаследниците отговаря за цялото му изпълнение. Изпълнилият го има право по пътя на регреса, да иска от останалите да му се издължат.

Солидарно задължение – което починалият е поел съвместно с други лица. То се разделя между наследниците така, че всеки от тях отговаря солидарно със съдлъжниците на наследодателя, за частта от дълга, съразмерна на наследствения му дял.

Задължения ,обезпечени със залог или ипотека – залогът или ипотеката лежат върху цялата пещ или върху всички дадени в залога или ипотека вещи, дори когато те са поделени между наследниците.

Принудително изпълнение срещу наследодателя – ако наследодателят умре, след като е получил призовката за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действието си трябва да изпрати на наследниците нова призовка за доброволно изпълнение.

Заветниците – не отговарят за задълженията на наследодателя, освен ако им е завещан заложен или ипотекиран имот.

Ограничаване в отговорността – когато след приемане на наследството се открие завещание. Наследника не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или ако накърнят запазената му част. Той отговаря де размера на полученото наследство.

Наследникът приема наследството по опис: отговорен е само до размера на полученото наследство. По правило наследникът по опис удовлетворява кредиторите на наследодателя и заветниците по реда, по които те предявят вземанията си.

Заветникът отговаря само до размера на получения завет. Когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследственото задължение заветът се намалява.

Определяне на имуществото – по силата не наследството имуществото на наследодателя се смесва с това на наследника. Целта е, да се удовлетворят от наследеното имущество кредиторите на наследниците и заветниците, преди кредиторите на наследника. Предприема се, когато пасивът на наследника е по-голям от актива му. Искът за отделяне може да се предяви срещу наследниците в тримесечен срок от приемане на наследството. Срокът е преклузивен.

Недвижими имоти, които влизат в двете имущества се отделят чрез вписване по общия ред.

Движими вещи – чрез молба до РС, която се вписва по реда за вписване на приемането се отказва от наследство. Искът на някой от кредиторите ползва всички кредитори на наследството.

По закон кредиторите и заветниците искали отделяне да бъдат предпочетени при удовлетворяването преди тези, които не са го поискали.

При отделяне на наследственото имущество от един от наследниците, този от тях, които не е приел наследството по опис, остава неограничено отговорен за задълженията и заветите на наследството и със своето лично имущество. Кредиторите и заветниците, които не са искали отделянето, могат да искат удовлетворяване на вземанията си направо към личното имущество на наследника.

д) отношения между наследниците

С приемане на наследството, имущественото право и задължения преминават към наследниците. Преминаването произвежда действие от откриване на наследството. Когато наследникът е един той получава цялото наследство.

Когато за наследство са призовани повече лица между тях се установява наследствена имуществена общност /всеки наследник участва със съответна  идеална част/.

Имотите в НИО се управляват в зависимост от решението на съсобствениците, имащи повече от 1/2 от НИО.

Ползите и тежестите – разпределят се между сънаследниците съразмерно с техния дял . Всеки наследник може да си служи с общото имущество по предназначение, като не пречи на другите наследници да упражняват правата си.

Разноските необходими за запазване на НИО се различават между наследниците съобразно дяловете им.

Временното разпределяне на НИО между наследниците:

– не прекратява НИО

– урежда ползуването на общия имот

– не се иска определена форма

– отредените за съответен наследник имоти се упражняват само от него

– може да се направи и от съда по делбено производство

Когато някой от наследниците си послужи със съответния имот за задоволяване на лични нужди той дължи обезщетение на останалите за ползата от която ги е лишил.

Нововъведения в НИО: увеличение на стойността на НИО разходите са задължителни за всички сънаследници. Наследник извършил подобрения може да иска от другите наследници сумата, която се приспада на техните дялове.

Разпореждане с наследствено имущество: с приемане на наследството наследниците стават собственици на наследеното имущество и могат да се разпореждат с него. Законът допуска наследник да извърши продажбата на наследство като цяло, така се прехвърля една съвкупност от права и задължения. Договорът за прехвърляне на наследство се извършва писмено, а подписите на договарящите се трябва да са нотариално заверени. За да се прехвърли наследствено право необходимо е наследството да е открито.

По време на НИО, всички предмети влизащи в нея са съсобствени на всички наследници /всеки от тях има идеална част от собствеността на всяка вещ/. Докато съществува НИО разпореждането с реално опред. предмети от някой наследник е недействително. Тези актове придобиват сила, ако при делба на НИО тези предмети се паднат в дял на този наследник.

Прекратяване на НИО – чрез делба на наследството. Преди да се раздели наследството, всеки сънаследник трябва да внесе в наследството това, което дължи на наследателя – това, което дължи на останалите сънаследници във връзка със съсобствеността между тях. Ако това не се извърши, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в дела си част от наследственото имущество равно на стойността на дължимото. Това на практика не се прави, а споровете се уреждат в производството по сметки, които наследниците имат един спрямо друг във връзка с НИО. Дарението поначало не се привнася, освен ако има изрична уговорка от дарителя. Ако липсва уговорка, дарението остава безвъзмездно в полза на надарения.

е) член 76 ЗН: ”Актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата”.

Фактическият състав на тази сделка е коментиран при две тълкувателни решения на  ОСГ. По новото тълкувателно решение от 2004 година определя акта на разпореждане на сънаследника като относително недействителен, спрямо останалите сънаследници, които не са се разпоредили с дела си.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 72 ОТ 09.04.1986 Г. ПО ГР. Д. № 36/1985 Г., ОСГК

Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 446, пор. № 145

1. АКТОВЕТЕ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ НА СЪНАСЛЕДНИК С ОТДЕЛНА СЪНАСЛЕДСТВЕНА ВЕЩ (ПРЕДМЕТ, ИМОТ) ИЛИ С ИДЕАЛНА ЧАСТ ОТ ТАКАВА СА АБСОЛЮТНО НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ, НИЩОЖНИ.

НИЩОЖНОСТТА НА АКТОВЕТЕ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ ОТПАДА С ОБРАТНО ДЕЙСТВИЕ ОТ МОМЕНТА НА ИЗВЪРШВАНЕТО ИМ, АКО ПРИ ДЕЛБАТА ВЕЩТА СЕ ПАДНЕ В ДЕЛА НА РАЗПОРЕДИТЕЛЯ.

2. ЧЛ. 76 ЗН НЯМА ПРИЛОЖЕНИЕ ПРИ СЪСОБСТВЕНОСТ, КОЯТО НЕ Е ВЪЗНИКНАЛА ОТ НАСЛЕДЯВАНЕ, И ПРИ СЪСОБСТВЕНОСТ ПОРАДИ ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЪПРУЖЕСКАТА ИМУЩЕСТВЕНА ОБЩНОСТ ПРИ СМЪРТ НА ЕДИНИЯ ОТ СЪПРУЗИТЕ.

ЗА НАСЛЕДСТВЕНИЯ ДЯЛ НА ПРЕЖИВЕЛИЯ СЪПРУГ НАМИРАТ ПРИЛОЖЕНИЕ Т. 1, КАКТО И СЛЕДВАЩИТЕ НАСТОЯЩАТА ТОЧКА.

3. АКО НАСЛЕДСТВОТО СЪСТАВЛЯВА И СЕ ИЗЧЕРПВА САМО С ЕДНА ВЕЩ (ПРЕДМЕТ, ИМОТ), АКТЪТ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ НА СЪНАСЛЕДНИКА С ИДЕАЛНАТА ЧАСТ, КОЯТО СЪОТВЕТСТВУВА НА НАСЛЕДСТВЕНИЯ МУ ДЯЛ, СЪСТАВЛЯВА АКТ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ С НАСЛЕДСТВОТО, КОЕТО Е ПОЛУЧИЛ.

ЧЛ. 76 ЗН НЯМА ПРИЛОЖЕНИЕ ЗА АКТОВЕТЕ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ С НАСЛЕДСТВОТО КАТО СЪВКУПНОСТ ОТ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ.

4. ПРИ ДЕЛБАТА НА НАСЛЕДСТВОТО ЛЕГИТИМИРАН СЪДЕЛИТЕЛ ЗА УЧАСТИЕ В НЕЯ Е НАСЛЕДНИКЪТ, КОЙТО Е ИЗВЪРШИЛ РАЗПОРЕЖДАНЕ В ПОЛЗА НА ТРЕТО ЛИЦЕ, А НЕ ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ. АКО В ДЕЛБАТА Е УЧАСТВУВАЛ ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ, ДЕЛБАТА Е НИЩОЖНА СЪГЛАСНО ЧЛЕН 75, АЛ. 2 ЗН.

Чл. 75, ал. 2 ЗН

Чл. 76 ЗН

Чл. 25 ЗЗД

Чл. 26, ал. 4 ЗЗД

Председателят на върховния съд на НРБ на основание чл. 212 ГПК е предложил да се издаде тълкувателно решение по въпросите, посочени в предложението за приложение на чл. 76 ЗН поради различните становища, застъпвани от съдебната практика и теория.

В предложението са поставени питания за вида недействителност, която чл. 76 ЗН има предвид, налице ли е недействителност по смисъла на чл. 76 ЗН, когато актът на разпореждане се отнася до предмет в неговата корпорална цялост, или в случаите на разпореждане с идеална част – изчерпваща или не правата на сънаследника, който я е отчуждил. Поискан е отговор и по въпросите, дали чл. 76 ЗН намира приложение за вещите, които са били съпружеска имуществена общност, както и кое лице е легитимирано да участвува в делбата при извършено прехвърляне на сънаследствената вещ – прехвърлителят или приобретателят.

Върховният съд, ОСГК, за да постанови тълкувателното решение, взе предвид:

1. Съгласно чл. 76 ЗН „актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата“.

Недействителността е родово понятие. Недействителни са нищожните сделки, т.е. тези, от които не възникват правни последици. Недействителни са и унищожаемите сделки, които обаче до унищожаването им пораждат правни последици както действителните сделки.

Позоваване на нищожност може да бъде упражнено винаги, включително и с възражение. Унищожаемите сделки придобиват значение на недействителни, ако бъдат прогласени за такива по предявен конститутивен иск, ако са били извършени при опорочена воля или в изрично определените от закона случаи.

Недействителността по чл. 76 ЗН има предвид защитата на интересите на наследниците, за да бъде обезпечена възможност да получат реален дял от наследството според състоянието му в момента на неговото откриване. Според съдържанието на текста недействителността се обосновава от факта, че е извършено разпореждане с вещ, която е отчасти чужда. За недействителна се прогласява сделката в нейната цялост, а не в частта й, с която са засегнати чуждите права, както би следвало да е съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Затова следва да се възприеме, че чл. 76 ЗН е специална норма спрямо разпоредбите на общия ЗЗД, има самостоятелно значение и приложно поле в общата систематика на недействителните актове на разпореждане според действуващия правопорядък.

Прогласената от чл. 76 ЗН недействителност е абсолютна. Актовете на разпореждане на сънаследника са нищожни. Такива са те и когато са били извършени при спазване на изискванията за формата и реда за сключване на съответната сделка. Без значение е дали сделката е възмездна (продажба, замяна, цесия и др.) или безвъзмездна (дарствена). Но произтичащата от чл. 76 ЗН нищожност има тази характерна особеност, че подлежи на заличаване, а извършената сделка се заздравява с обратно действие – от момента на сключването й, ако настъпи условието, посочено в текста – ако вещта по акта на разпореждането при извършване на делба на наследството между сънаследниците, които са го приели, се падне в дяла на прехвърлителя й. Едва при сбъдване на това условие настъпва валидното придобиване на правото на собственост от приобретателя на сънаследствената вещ. Това важи и в случаите, когато обект на сделката е била идеална част от сънаследствена вещ, а не само когато обект на сделката е била цялата, корпорално обособена вещ, включена в наследството на съответния наследодател. Този извод произтича от принципа за по-голямо основание. Щом като нищожността следва да се отнася до цялата сделка, тя повлича нищожност и в рамките на притежавания от прехвърлителя наследствен дял. Освен това според чл. 76 ЗН, за да настъпи евентуално заздравяване на нищожната сделка, необходимо е да се извърши делба на наследството с негово участие.

При тези положения отговорът на първите три въпроса на предложението следва да бъде в смисъл, че чл. 76 ЗН има предвид нищожност на акта на разпореждане, включително и в случаите, когато сънаследникът е прехвърлил дела си от сънаследствената вещ. Ако обаче наследството се изчерпва само с вещта, от която прехвърлителят е придобил по наследяването идеална част, а обект на акта на разпореждането е именно тази част и прехвърлянето е възмездно, следва да се счита, че се касае до продажба на наследство съгласно чл. 212 ЗЗД. В този случай продажбата не се нуждае от заздравяване, защото чл. 76 ЗН не се отнася до продажбата на наследство. Във всички останали случаи актът на разпореждане остава нищожен до сбъдване на отлагателното условие, посочено в чл. 76 ЗН, с оглед на което следва да се счита, че е била сключена сделката. Ако то настъпи, прехвърлителното действие на акта на разпореждане се счита настъпило от момента на извършването на акта на разпореждане.

Разпоредбата на чл. 76 ЗН следва да се квалифицира като специална в систематиката на недействителността на сделките и спрямо чл. 33 ЗС, когато актът на разпореждане е покупко-продажба. Затова и в случаите на спазване на чл. 33 ЗС продажбата на сънаследствения дял от имота ще е нищожна. На тази нищожност имат възможност да се позовават и заинтересованите наследници, макар да са били поканени да изкупят вещта, в случаите, когато тя не изчерпва наследството.

2. При наследяването възниква съсобственост от откриване на наследството, ако е извършено приемането от наследниците по закон или назначените за наследници с универсално завещание. Разпоредбата на чл. 76 ЗН е приложима само за актовете на разпореждане, извършени с наследствена вещ или идеална част от такава, а не и по отношение на съсобственост, възникнала на други основания. Ако наследодателят е бил съсобственик с трето лице или вещта (имотът) е била обект на съпружеска имуществена общност, чл. 76 ЗН не създава ограничение нито за съсобственика, нито за преживелия съпруг при извършване на актове на разпореждане на тяхна страна с притежаваните права на собственост на лично основание. Затова нищожен по смисъла на чл. 76 ЗН ще е актът на разпореждане само със сънаследствения дял. При разпореждане с притежавания отпреди откриването на наследството дял съсобственикът или преживелият съпруг ще следва да спази чл. 33 ЗС, когато актът се отнася до недвижим имот и е продажба. Препращането на чл. 34, ал. 2 ЗС към разпоредбите за делбата на наследство не обвързва и не ограничава съсобственика да се разпорежда по своя воля с личния дял.
3. Тълкуването на чл. 76 ЗН в горния смисъл налага да се възприеме, че легитимиран да участвува в делбата на наследството и съответно на вещта, която е била обект на разпореждане, е наследникът, който е извършил акта на разпореждане независимо дали той е извършен за цялата вещ или за идеална част от нея. И в единия, и в другия случай вещта е и остава сънаследствена. Приобретателят е външно лице за наследството. Без участие на прехвърлителя-сънаследник в делбата се осуетява възможността да настъпи заздравяването на нищожната сделка. Затова, ако в делбата е участвувал приобретателят, а не прехвърлителят, делбата ще е нищожна по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗН.

Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. ОСГК, докладчик съдия Емануела Балевска

Председателят на Върховния касационен съд, на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1, т. 3 ЗСВ, е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на производството за съдебна делба:

1. Абсолютна или относителна е недействителността по чл. 76 ЗН и може ли на нея да се позоват не само в делбеното, но и в други производства, както и трети лица, а не само сънаследниците под формата на правоизключващо възражение.
2. Легитимирани ли са да се позовават на чл. 76 ЗН съделителите по висящ делбен процес, които са прехвърлили собствената си наследствена идеална част на лице, непритежаващо права в наследството.

…………………………

1. Разпоредбата на чл. 76 ЗН установява правилото, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в негов дял при делбата. Трайната съдебна практика, установена с Т. р. 72/1985 ОСГК, ВС приема, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделна сънаследствена вещ /предмет, имот/ или с идеална част от такава, са абсолютно недействителни, нищожни, въпреки че тази нищожност на актовете на разпореждане отпада с обратно действие от момента на извършването им, доколкото при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се съделител. Като изключения на това разбиране са хипотезите: 1/ ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ /предмет, имот/, то актът на разпореждане с идеалната част, съответстваща на наследствения дял, съставлява акт на разпореждане с наследството – чл. 212 ЗЗД или 2/ ако всички сънаследници са се разпоредили с наследствените си части от вещта, или разпореждането е извършено помежду им.

Увеличеният обем на сделките със сънаследствени имоти в резултат на извършената реституция, освободения граждански оборот с недвижими имоти, законодателно променената философия и критерии за възлагане на неподеляемите жилищни имоти, като способ за ликвидиране на съсобствеността по съдебен ред, наред с дадените инцидентни съдебни решения относно характера и вида на недействителността по чл. 76 ЗН, различни от възприетите разрешения на цитираната практика, налагат преосмисляне на разбирането за вида недействителност по чл. 76 ЗН, както и за кръга на засегнатите, така и за кръга защитени лица и последиците от прилагането на нормата.

Вещното право на собственост е абсолютно право и предполага възможността на титуляра му да извършва разпореждания в полза на трети лица, доколкото същите не противоречат на закона и морала. Наследникът-собственик може да се разпорежда в полза на всяко трето лице с цялото наследство без ограничения. Наследникът-съсобственик също може да извършва разпореждане с това имущество, но при ограниченията на общия закон – чл. 33, ал. 2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл. 76 ЗН.

Недействителността се използва за родово дефиниране на онези сделки, които не пораждат или не могат да породят своето правно действие поради неспазване на определени законови изисквания – т. е., сделки с недостатъци – чл. 26 и чл. 27 ЗЗД.

Нищожните сделки са недействителни сделки. При нищожната сделка не възникват онези правни последици, които страните целят със сключването им. Тази недействителност е винаги начална /ab initio/ и не може да се заздрави като всеки може да се позове на нищожността на сделката.

Т. р. 72/1985 ОСГК ВС приема, че недействителността по чл. 76 ЗН е абсолютна недействителност, нищожност. Тази недействителност е специална по отношение на общата норма на чл. 26 ЗЗД, но е приравнена по последици на нея. Правнологичното противоречие на Т. р. 72/1985 е заложено в становището, че актът на разпореждане със сънаследствената вещ /изцяло иби отчасти/ макар и абсолютно недействителен, нищожен, във възприетите хипотгези /изключения/ винаги е действителен, а при установеното от закона условие може да се санира и се зачете неговото обратно действие.

Стриктното тълкуване на нормата на чл. 76 ЗН, визираща условие за заличаване на последиците на недействителността – „ако при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се сънаследник“, налага извода, че възприетата теза за абсолютната недействителност не може да се приеме безусловно. Сключената разпоредителна сделка от сънаследника с лични имуществени прехвърлими права, която може да бъде заздравена, не може да се приравнява по последици на нищожните сделки, при които липсва възможност за саниране. Отреденото място на чл. 76 в закон, регулиращ наследствените правоотношения /ЗН/, сочи, че последиците на нормата имат ограничен обхват и намират приложение само за сделките на разпореждане със сънаследсвено имущество. Тази недействителност, като санкция за незаконосъобразено с нормата на закона поведение при сключване на разпоредителната сделка, брани правата и на ограничен кръг лица – сънаследниците – по арг. на чл. 69, ал. 2 ЗН, и в този смисъл е особен вид недействителност. След като актът на разпореждане със сънаследствено имущество може да се заздрави и се заличат последиците от недействителността, то тази недействителност предполага ограничено във времето състояние на сделката в отношенията между сънаследниците. Разпоредителната сделка, извършена в нарушение на чл. 76 ЗН, не нарушава императивното правило, установено в защита на публичния ред и добрите нрави, а накърнява отношенията между ограничен кръг лица – сънаследници и приобретател по сделката. Тази недействителност има ограничен обхват, няма действие по отношение на всички, затова на нея не могат да се позовават лица, които не са страни по сделката или сънаследници.

В хипотезите на висящата недействителност, разпоредителната сделка е недействителна като несйъобразена с определени изисквания на закона, но може да породи желаното правно действие при осъществяване на даден опълнителен юридически факт. С Т. р. 72/1985 се приема, с оглед възможността за варидиране на акта на разпореждане на сънаследника, че недействителността по чл. 76 ЗН по последици е аналогична на висящата недействителност, но я определя като абсолютна недействителност, нищожност – т. е., начална и по отношение на всички. Тезата на възприетото разрешение търпи критика. Предвиденото в самия закон условие за валидиране на акта на разпореждане „ако при делбата разпоредения предмет не се падне в дял на съделителя-прехвърлител“ няма характеристиката на юридически факт /conditio juris/ като срок, допълнително волеизявление и др. Сбъдването на условието по чл. 76 ЗН е свързано с упражняването и реализирането на потестативното право на делба. Възможността всеки, извън делбения процес или иск за собственост, да се позове на тази недействителност преди извършване на делбата, логически противоречи на защитната функция на нормата, охраняваща интересите на сънаследниците по отношение на общите-сънаследствени вещи, режима на тяхното разпореждане и запазването им в сънаследствената делбена маса.

Относителната недействителност предполага действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици, но по силата на закона тази сделка няма действие спрямо едно или няколко лица. Правото да се иска прогласяване на недействителността на конкретен акт на разпореждане с дадено именно на лицата, които са защитени от нормата на закона, т. е., лицата с конкретен материален интерес. За тези лица недействителността на сделката е една възможност, едно право, упражняването на което зависи само от тях. Последиците на относителната недействителност са ограничени спрямо определени лица и по отношение на определени имущества, тя няма действие по отношение на всички и може да бъде заздравена.

Систематичното място на чл 76 ЗН и граматичното търкуване на нормата сочат, че основната й защитна функция касае определен кръг лица при определени условия – само сънаследниците в спора относно ликвидиране съсобствеността , породена при наследяване. Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ следва да се приеме като относително недействителен по право. Разпоредителната сделка е действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последници и има действие спрямо третите лица. Актът на разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се изчерпва наследството и не се касае до хипотеза за разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между тях.

В съдебния исков процес за ликвидиране съсолствеността, възникнала по наследяване или при иск за собственост относно нейното съществуване, сделката може да бъде обявена за недействителна по чл. 76 ЗН по искане на сънаследника, който не желае в делбата да участва приобретателя по нея. Правото на сънаследника да иска прогласяване на относителната недействителност по чл.76 ЗН може да се упражни само в първата фаза на делбения процес – по арг. На чл.ц 279 ГПК, под формата на инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение. Спорът по чл. 76 ЗН се явява преюдициален и обуславящ спора за собственост и в делбения процес, тъй като с решението по чл. 282, ал. 1 ГПК следва със силата на присъдено нещо да се разреши спора за страните – съделители, титуляри /съпритежатели/ на правото на собственост.

Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗН, установява, че ако делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е нищожна. Изразът „без участието на някой от сънаследниците“ се тълкува в широкия смисъл, че при всички хипотези на извършване на делба без участието на лице, от кръга на титулярите на правото на собственост, делбата е нищожна. За да се извърши делбата между действителните съсобственици, ако е заявен искът по чл. 76 ЗН, като главна надлежна страна в процеса следва да участва сънаследника – прехвърлител. Приобретателят по сделката също има качеството на главна страна /ответник/ и необходим другар по иска за прогласяване на относителната недействителност. Сънаследниците, упражнили иска си по чл. 76 ЗН, целят по отношение на тях да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ и връщането на същата в делбената маса. Между страните по сделката актът на разпореждане е валиден, но не прехвърля права, ако искът по чл. 76 ЗН се уважи. Последиците на акта на разпореждане не се зачитат в отношенията на сънаследниците, поради което не приобретателят, а разпоредилият се с вещта или части от нея сънаследник е носител на правото на собственост на сънаследствената вещ и делбата следва да бъде извършена с негово участие. Ако във втората фаза, при извършване на делбата, разпоредената сънаследствена вещ не се падне нему в дял, то ще следва, че в отношенията между прехвърлител и приобретател актът на разпореждане, макар и действителен, не може да прехвърли права. Прехвърлителят-сънаследник отговаря спрямо приобретателят по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД.

Недействителността по чл. 76 ЗН не е абсолютна недействителност, нищожност за извършен от сънаследник, несъобразен със закона акт на разпоржедане със сънаследствената вещ, а признато право за защита срещу едно валидно разпоржедане, дадено в полза на определен кръг правни субекти да поискат незачитане на последиците му при ликвидиране съсобствеността върху сънаследствени имущества. Възприетото становище, че уредената от закона недействителност на чл. 76 ЗН е относителна недействителност по право, налага да бъдат обявени за загубили сила т. 1, т.2 – предложение последно и т. 4 на Т. р. 72/1985 на ОСГК на ВС.

2. Защитната функция на нормата на чл. 76 ЗН е установена в полза на сънаследника, който не е извършил разпореждането и който желае в делбата да участват само сънаследниците. Онзи от сънаследниците, който се е разпоредил изцяло или отчасти със сънаследствената вещ, е легитимиран да отговаря по иска за прогласяване на недействителността и понесе санкциите на закона, доколкото някой от останалите сънаследници упражни правото си по чл. 76 ЗН. При извършване на разпореждането той е изразил воля, която валидно го обвързва с другата страна по сделката, а при прогласяване на недействителността отговаря по чл. 189 и сл. ЗЗД. Разпоредилият се, изцяло или отчасти със сънаследствената вещ сънаследник, няма правото по чл. 76 ЗН. В отношенията между страните по сделката, същата е валидна и поражда действие от момента на сключването й. Признаване правото да се иска прогласяване недействителността на сделката по чл. 76 ЗН в полза на разпоредилия се сънаследник би съставлявало злоупотреба с права.

………………………………..

По изложените съображения ОСГК на Върховния касационен съд

РЕШИ:

1. Актът на разпореждане на сънаследник – изцяло или отчасти – с отделна наследствена вещ /права върху вещи/ е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност.

Легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са само съделители-наследници, неразпоредили дела си. Относителната недействителност по чл. 76 ЗН е особен вид недействителност. Правото да се иска прогласяване относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да бъде упражнено като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. Под страх от нищожност на делбата – чл. 75, ал. 2 ЗН при релевиране на относителната недействителност на акта на разпореждане като главна страна в процеса следва да участва сънаследника-прехвърлител по заявения иск за делба, както и приобретателят по сделката – по заявения иск по чл. 76 ЗН.

В делбения процес сънаследниците, които не са извършили разпоредителна сделка със сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до приключване устните състезания в първата фаза. Влязлото в сила решение по чл. 282, ал. 2 ГПК разрешава спора относно материално легитимираните титуляри в спорната съсобственост и преклудира непредявеното от тях основание по чл. 76 ЗН.

Обявява за загубило сила Т. р. 72/1985 г., ОСГК, ВС. т.1, т. 2 – предложение последно, и т. 4.

2. Легитимирани да се позовават на чл. 76 ЗН и да искат прогласяване на недействителността на акта на разпореждане – изцяло или отчасти – със сънаследствена вещ в делбения процес, са само съделителите-сънаследници, които не са страни по сделката, но не и сънаследника-прехвърлител

…………………………………….

 

 

28. Делба на недвижимости:

а) същност, предпоставки и видове;

б) доброволна делба – процедура (ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗКИР, ЗУТ);

в) съдебна делба – процедура и фази (уредба в ГПК, ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗКИР, ЗУТ);

г) промяна в подробния план и в кадастъра;

д) делба извършена приживе;

е) промяна на идентификатори и вписване.

 

 

а) същност, предпоставки и видове

Съсобствеността е нежелано от правото явление. Поради това законът е регламентирал делбата като един от начините за неговото преодоляване.

Когато наследодателя е оставил само един наследник цялото наследство преминава в негова полза. Но когато има няколко наследници между тях се създава имуществена общност и те могат да прекратят тази общност посредством делба на наследствено имущество.

Делбата прекратява общността и превръща идеалните части на сънаследниците в реална собственост за всеки един от тях. Делба може да иска всеки сънаследник, макар да има противно разпореждане на наследодателя или противна уговорка между наследниците. Делба е недопустима само ако закона разпорежда друго и ако това е несъвместимо с предназначението на вещта. За да може наследникът да иска делба трябва да приеме откритото наследство. Правото да се иска делба не е ограничено със срокове. За да бъде валидна делбата в нея трябва да вземат участие всички сънаследници иначе тя ще е недействителна. Не могат да искат делба сънаследници, на които са завещани конкретно определени имоти и сънаследници придобили имот по давност.

Когато наследник е продал наследствените си права – своя дял на трето лице, при предявяване на иска за делба, като страна трябва да участва купувачът, а не продавачът на тези права. На ако делото за делба е било образувано преди продажбата на наследствения имот, то ще продължи между наследниците. Купувачът на наследството може да встъпи в делото само при съгласие на всички съделители. Когато някой от тях се е противопоставил , купувачът на наследствените права може да участва само като помагач на продавача, а не и вместо него.

Видове: пълна или частична – да обхваща цялата наследствена общност или част от нея; обикновена или допълнителна;  доброволна или съдебна.

Ако някой от сънаследниците са съгласни, за тях може да бъде определен един общ дял равен на сбора на личните им дялове – при наследство по право на заместване /наследници от 1-во коляно/.

ЗН предвижда всеки от наследниците да получи своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан.

Преди да се пристъпи към съставяне на дяловете, всеки сънаследник трябва да привнесе в наследството това, което дължи на наследодателя,а също и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със съсобствеността помежду тях. Ако той не извърши привнасянето в натура, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в своя дял част от наследствените имущества, равна на дължимото по стойност, а ако е възможно – и по вид. При съставяне на дяловете не се допуска разделянето на нивите на части, по-малки от 3 декара, на ливадите на части, по-малки от 2 декара, и на лозята и овощните градини на части,по-малки от 1 декар.

Действие на делбата – конститутивно действие прекратява се имуществената общност между съделителите и всеки от тях става изключителен собственик на това, което е получил в дял. Правата, които е имал върху общото имущество престават да съществуват.

Отговорност при съдебна евикция /отстраняване/.

Отстраняването става със съдебно решение. Може и доброволно наследникът да отстъпи вещта която му е дадена в дял. Ако някои от сънаследниците претърпи съдебно отстранение от известно имущество, постановено в неговия дял, той не получава своята наследствена част. Поради това е необходимо той да бъде съответно обезщетен от други сънаследници, за да не понесе сам загубата. Отговорността на съделителите е свързано с дяловете им. Обезщетяването става със заплащане на стойността на имота, определена по време на съдебното отстраняване. Обезщетение не се дължи, когато е изключено с уговорка в акта за делба или когато съделителя по своя вина го е претърпял. Законът предвижда учредяване на ипотека върху недвижим имот, оставен в дела на онзи съделител, който дължи допълване. За да произведе действие ипотеката трябва да бъде вписана.

Нищожност на делбата – когато е без участие не някой от сънаследниците; когато е включен чужд имот в нарушение на ограничените разпоредби на такава делба – не произвежда действие,

Унищожаемост:

– при измама,

– крайна нужда

Може да бъде заздравена чрез потвърждение от наследника.

Действителна е делбата, при извършването на която е пропуснато някое имущество – може да се подели допълнително. Делбата може да бъде оспорвана поради грешка, само когато някой от сънаследниците е увреден с повече от 1/4 от стойността на дела му. Искът за унищожаване до 1 г. от извършване на делбата.

б) доброволна делба – процедура (ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗКИР, ЗУТ);

Доброволната делба е договор, чието съдържание се определя свободно от волята на страните /извършва се по съгласие от сънаследниците/. Доброволната делба на движими имоти по-голяма от 50 лв. и на недвижими имоти, за да има сила, трябва да се извърши писмено и подписите на участващите в нея лица да са нотариално заверени.

Необходимо е при извършване нотариалната заверка, наследниците да предоставят удостоверение от общината за смъртта на наследодателя и за неговите наследници, както и за характера и пазарната цена на наследените имоти, предмет на делбата. Тези данни са необходими, за да може нотариусът съгласно чл. 574 ГПК да провери дали в делбата участват всички наследници, както и дали при разпределение на дяловете са спазени изискванията на чл. 201 и 203 ЗУТ относно покритите имоти и чл.72 ЗН – относно непокритите имоти.

ЗУТ Чл. 201. (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) (1) При съдебна делба на урегулиран поземлен имот с цел образуване на нови урегулирани поземлени имоти съдът изисква становище от общинската (районната) администрация относно поделяемостта на имота.

(2) Урегулираните поземлени имоти са неподеляеми, когато не може да се изготви проект за разделянето им на две или повече части, без да се създава недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи и без да се създават урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон за определените с плана за застрояване за разделяния имот характер и начин на застрояване.

(3) (Изм., ДВ, бр. 28 от 2005 г., бр. 94 от 2005 г., бр. 61 от 2007 г.) Когато урегулираният поземлен имот е поделяем, главният архитект на общината (района) с мотивирано предписание до страните нарежда да внесат проект за изменение на действащия план за регулация. Заповедта за изменение на плана за регулация влиза в сила по реда на чл. 15, ал. 6 и се прилага след влизане в сила на съдебното решение за делба. За урегулирани поземлени имоти, които имат статут на обекти на културно-историческото наследство, се изисква предварително съгласуване с Националния институт за паметниците на културата при условията и по реда на чл. 125, ал. 5.

(4) Когато урегулираният поземлен имот е неподеляем, главният архитект изпраща свое становище в съда в 14-дневен срок от постъпването в общината на искането на съда по ал. 1.

(5) Съдът разглежда становището на главния архитект по ал. 4. Когато прецени, че становището е необосновано и не са налице пречките по ал. 2 за разделяне на урегулирания поземлен имот, съдът с определение издава задължителни указания за изменение на плана за регулация по реда на ал. 3.

Чл. 202. Доброволна делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект, както и правни сделки за прехвърляне на реално определени части от тях могат да се извършват само ако обособените дялове или части отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти, с изключение на обектите по чл. 147, ал. 1, т. 1. Това се удостоверява от общинската (районната) администрация.

Чл. 203. (1) Съдебна делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект се извършва само ако съответните дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи. Главният архитект на общината (района) по предложение на съда и в определен от него срок одобрява инвестиционен проект или издава мотивиран отказ. При наличие на техническа възможност, доказана с инвестиционен проект, се одобрява и повече от един вариант за делба.

(2) Контролът по законосъобразност на одобряването на проектите или по отказа по ал. 1 се извършва от съда, пред който е висящо делото за делба в същото производство.

Чл. 204. (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Копия от влезлите в сила подробни устройствени планове по чл. 200 и 201 и от одобрените инвестиционни проекти по чл. 202 и 203 се изпращат на Агенцията по геодезия, картография и кадастър при условия и по ред, определени съгласно Закона за кадастъра и имотния регистър.

Чл. 19. (1) При урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват следните размери:

1. в градовете – най-малко 14 м лице и 300 кв. м повърхност;
2. (изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) в курортните населени места и селищни образувания и в курортните зони на населените места – най-малко 16 м лице и 500 кв. м повърхност;
3. във вилните зони – най-малко 18 м лице и 600 кв. м повърхност;
4. в селата или частите от тях с преобладаващ равнинен терен – най-малко 16 м лице и 500 кв. м повърхност, а при специфични теренни и стопански условия, както и на главни улици – най-малко 14 м лице и 300 кв. м повърхност;
5. в селата или частите от тях с преобладаващ стръмен терен – най-малко 12 м лице и 250 кв. м повърхност.

(2) С решение на общинския съвет въз основа на заключение на общинския експертен съвет се определят селата или частите от тях с преобладаващ равнинен или стръмен терен.

(3) (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Определените в ал. 1 най-малки размери на урегулираните имоти за ниско застрояване (лице и повърхност) могат да бъдат намалявани най-много с една пета в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни сгради, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване, въз основа на заключение на общинския експертен съвет.

(4) При делба на поземлените имоти по ал. 1 реално обособените части не могат да бъдат с размери по-малки от минимално определените в ал. 1, намалени най-много с 1/5.

(5) (Изм., ДВ, бр. 61 от 2007 г.) При урегулиране на поземлени имоти в квартали за средно високо и високо жилищно застрояване, за ниско свързано застрояване в повече от два имота за застрояване със социални жилища или за друго специфично застрояване размерите на имотите се определят със самия подробен устройствен план, без да се спазват нормите по ал. 1.

(6) (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) При урегулиране на поземлени имоти в границите на населените места за нежилищно застрояване или за други нужди без застрояване техните размери се определят с подробен устройствен план, съобразно санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания и съответните устройствени правила и нормативи.

(7) (Доп., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Очертанията на улиците, площадите и на урегулираните имоти и техните размери, както и застрояването на имотите в населени места или в техни части с историческо, археологическо, етнографско или архитектурно значение се установяват със самия подробен устройствен план, така че да се запазят историческите и архитектурните ценности, околната среда, характерният обемно-пространствен и архитектурно-художествен образ и ценната дървесна растителност.

ЗН Чл. 72. При съставяне на дяловете не се допуска разделянето на нивите на части, по-малки от 3 декара, на ливадите на части, по-малки от 2 декара, и на лозята и овощните градини на части,по-малки от 1 декар.

Въз основа на данните за цената на имота, предмет на делбата, се определя и държавна такса, която съделителите следва да заплатят.

За да се завери нотариално, договора за доброволна делба на урегулиран поземлен имот, е необходимо да се представи удостоверение от техническите органи на общината и официална скица – копие от застроителния план, които да се установи, че съставените дялове са обособени в самостоятелни урегулирани поземлени имоти, а когато се касае да делба на сграда – удостоверение, че обособените дялове или части отговарят на одобрен архитектурен проект(чл. 201 и 203 ЗУТ).

Удостоверяване на доброволна делба се извършва от нотариуса /респ. районния съдия/. Делбата се счита извършена от момента, в който подписите на страните бъдат нотариално удостоверени. Формата на доброволна делба е от значение не само за доказването й, но и за действителността й. Преди нотариално удостоверяване тя представлява предварителен договор за доброволна делба, който може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19 ЗЗД.

Сънаследниците, извършващи доброволна делба, трябва да са дееспособни Ако са недееспособни или отсъстващи за да има сила спрямо тях, тя трябва да е предварително одобрена от районния съдия (чл. 35, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 73, ал. 2 ЗС). В този случай правните действия, засягащи недееспособните и отсъстващите се извършват по реда на чл. 3 – 5 и чл. 8 ЗН.

Съдът одобрява делбата след като установи, че тя е явно полезна за недееспособните или отсъстващите. Въз основа на утвърдения от съда проект се съставя договора за делба, като подписите на лицата се заверяват нотариално. В случая одобрението на делбата от съда се изисква не за валидността и спрямо всички, участващи в нея, а за да има тя сила спрямо недееспособните и отсъстващите. Затова само последните могат да искат унищожението и, а не и дееспособните, които са участвали в нея.

Доброволната делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба, когато има образувано дело за делба в съда и сънаследниците чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си наследственото имущество.

При доброволна делба на съсобствен имот с държавата трябва да бъдата спазени и специалноте изисквания на ЗДС. Съгласно чл. 55, ал.1 доброволна делба на съсобствен между държавата и физически или юридически лица имот се извършва по предложение на съсобствениците, отправено до областния управител. Такова предложение може да направи и областният управител до съсобствениците. В тези случаи доброволната делба се извършва въз основа на заповед на областния управител и договор за делба между съделителите – ал. 3. когато доброволната делба не е в интерес на държавата, областният управител не дава съгласие за извършването й.

ЗДС Чл. 55. (1) (Изм. – ДВ, бр. 124 от 1998 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 32 от 2005 г.) Доброволна делба на съсобствен между държавата и физически или юридически лица имот се извършва по предложение на съсобствениците до областния управител, съответно до министъра или ръководителя на ведомството, на което е предоставен имотът. Предложение за доброволна делба до останалите съсобственици може да направи областният управител, министърът или ръководителят на ведомството, на което е предоставен имотът.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 124 от 1998 г., доп. – ДВ, бр. 32 от 2005 г., изм. – ДВ, бр. 17 от 2006 г.) Доброволната делба по ал. 1 се извършва от областния управител с предварително писмено съгласие на министъра на регионалното развитие и благоустройството, а за имотите, предоставени на ведомства – и с предварително писмено съгласие на ръководителя на ведомството.

(3) Доброволната делба се извършва въз основа на заповед на областния управител и договор за делба между съделителите.

(4) Органите по ал. 2 не дават съгласие за извършване на доброволна делба, когато тя не е в интерес на държавата.

Във всички случаи управлението и разпореждането с недвижими имоти – държавна собственост се извършва под общото ръководство и контрол на министъра на регионалното развитие и благоустрояването, а за движимите вещи – на министъра на финансите.

ЗОС

Чл. 36.  (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) (1) Прекратяването на съсобственост върху имоти между общината, държавата, физически лица или юридически лица се извършва след решение на общинския съвет по ред, определен с наредбата по чл. 8, ал. 2, чрез:

1. делба;
2. продажба на частта на общината;
3. откупуване частта на физическите лица или на юридическите лица;
4. замяна.

   (2) При прекратяване на съсобствеността по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за собствеността и на Гражданския процесуален кодекс.

   (3) Въз основа на решението на общинския съвет кметът на общината издава заповед и сключва договор.

ЗКИР

Чл. 53. (1) Одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри могат да се изменят:

1. когато съдържат непълноти или грешки;
2. когато са одобрени при нарушение на закона;
3. когато се нанасят допълнителни кадастрални данни по реда на чл. 34, ал. 1.

(2) Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

(3) (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Непълнотите и грешките по ал. 1, т. 1 се установяват на самото място от службата по геодезия, картография и кадастър с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересуваните собственици.

Чл. 54. (1) (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Измененията в кадастралната карта по чл. 53 се одобряват със заповед от изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър или от овластен от него началник на служба по геодезия, картография и кадастър. Заповедта се съобщава на заинтересуваните лица по реда на Гражданския процесуален кодекс.

(2) (Доп., ДВ, бр. 36 от 2004 г.; изм., бр. 30 от 2006 г.) Заповедта по ал. 1 може да се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред административния съд по местонахождението на имота.

(3) (Изм., ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Агенцията по геодезия, картография и кадастър незабавно предава на службата по вписванията скица-копие и извлечение от одобрения кадастрален регистър на недвижимите имоти за всеки отделен имот при:

1. разделяне или съединяване на недвижими имоти по искане на собственика;
2. разделяне на недвижими имоти в резултат от промяна на граници на административно-териториални единици, землищни граници, граници на територии с еднакво трайно предназначение;
3. разделяне на недвижими имоти при промяна на трайното предназначение на част от имот;
4. отстраняване на непълноти и грешки.

(4) При съдебна делба съдът възлага обособените дялове, след като са получили идентификатори в кадастъра по реда на този закон.

(5) При доброволна делба се прилага редът по ал. 4. Недействителна е доброволна делба, ако дяловете на съделителите не са получили идентификатори в кадастъра.

в) съдебна делба – процедура и фази (уредба в ГПК, ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗКИР, ЗУТ);

1. I. Съдебната делба е особено исково конститутивно производство по реда, на което се установява и принудително осъществява потестативното право за делба.
2. Особености на съдебната делба – правото за делба изисква да бъде осъществено в нарочно производство. То има две фази:

а/ първата фаза цели да се провери и установи правото на делба, като делбата се допуска съобразно него;

б/ втората фаза цели да се осъществи съдебно признато право на делба.

2. Съдебното право на делба се ползва от всеки участник в имуществената общност – то се осъществява като се слага край на имуществената общност спрямо всички нейни участници.
3. Правото на делба произтича от конкретната имуществена общност и затова се характеризира и обуславя от нея.
4. Съдебната делба може да се развие като производство за ликвидиране на една безспорна имуществена общност или като производство за ликвидиране на една спорна имуществена общност.
5. II. Правото на делба се поражда от всяка имуществена общност щом като тя е делова. Искът за съдебна делба е родово подсъден на районния съд.

III. Страни в съдебната делба са всички участници в имуществената общност, предмет на съдебната делба, без да има значение дали участват в съдебната делба като ищци или като ответници. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на съдебната делба има в нея двойно качество на ищец относно своето право на делба и на ответник относно правото на делба на другите съделители. Всеки от съделителите, срещу които е бил насочен първоначалния иск за делба може в първото заседание с писмена молба да поиска да се включат в съдебната делба и други общи имоти, както и да бъде продължена съдебната делба, въпреки неоснователността на предявения иск, отказ от него или оттеглянето му. Отказа от иск за съдебна делба е недопустим.

Всеки съделител трябва да понесе тази част от разноските направени от всички съделители, което съответства на размера на неговия дял в имуществената общност. Ако иска за съдебна делба е отхвърлен, отговорността за разноските се урежда по чл.78 ГПК.

1. IV. Допускане на делбата – производството започва с искова молба, която трябва да отговаря на общите изисквания. При делба на наследство трябва да се прикрепят и удостоверения за смъртта на наследодателя и кои са неговите законни наследници, както и удостоверения какви имоти е оставил той. Те се издават от общинския съвет по последното местожителство на наследодателя. В първото заседание всеки от съделителите може да оспори правоотношенията, които обуславят конкретната имуществена общност откъм участници, обекти и размер на дяловете.

Когато предмет на съдебна делба е спорна имуществена общност и спорните правоотношения не са били заявени с отделни искове вън от съдебната делба по тях, делбеният съд трябва да вземе становище. Първата фаза на съдебната делба завършва с решение по допустимостта на съдебната делба. То подлежи на обжалване, с него съдът или допуска или недопуска делбата. В решението, с което съдебната делба се допуска съдът се произнася по въпроси: между кои лица и кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от съделителите между които съдебната делба се допуска. Влязлото в сила решение, което допуска съдебната делба изпълнява самостоятелна правозащитна функция, тя се състои в СПН и тя трябва да бъде зачетена във втората фаза, когато правото на делба трябва да се осъществи. Понеже правото на делба се установява със СПН преклудират се всички възражения по него. СПН пречи да се преобсъждат дали допуснатата делба отговаря на действителното правно положение.

Решението, с което съдебната делба не се допуска, отрича със СПН правото на делба претендирано от ищеца, то е пречка за нов иск между същите лица, на същото основание, за същия имот.

1. V. С решението за допускане на съдебна делба първата нейна фаза приключва и започва втората, целяща да се извърши допуснатата съдебна делба, като се осъществява съдебно признатото право на делба. Тук е възможно ОСИ, но те трябва да се предявят най-късно в първото заседание след допускане на съдебната делба, този срок не може да бъде продължен нито служебно, нито по взаимно съгласие. Делбения съд във втората фаза започва процесуални действия целящи да се осъществи правото на делба. Когато обектите от имуществената общност могат да се особят на отделни дялове съдът пристъпва към съставяне на проект за разделителен протокол, като се съставя този протокол съдът се основава на заключението на вещите лица, относно целесъобразното разпределение на имотите и техните оценки. Разликата между размера на квотите и стойността на имотите включени в дела се изравнява с пари. Съставеният проект за разделителен протокол предявява на съделителите в съдебно заседание за да направят своите възражения срещу него, след като се изслушат възраженията, съдът съставя окончателен разделителен протокол и го обявява.

След това всеки от образуваните дялове трябва да се свърже с определен съделител. Това може да стане чрез теглене на жребий, съдът призовава съделителите в съдебно заседание за тегленето на жребий, то се удостоверява в съдебния протокол. Тегленето на жребий, ако е опорочено подлежи на обжалване, притежателите на дялове могат да се определят от съда в самия разделителен протокол, така се постъпва когато квотите на съделителите не са равни. След тегленето на жребия или от деня, когато е влязъл в сила разделителния протокол, когато той определя носителите на дяловете настъпват вещно правни последици на съдебната делба. Възникват в полза на отделните съделители изключително право на собственост върху имотите включени в техните дялове. В това се състои конститутивният ефект на съдебната делба, той се свързва със СПН, с което е установено правото на делба и се основава на него. Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде постановен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. Страните в делбата могат да участват в наддаването.

1. VI. Производство по изкупуване на неподеляемото жилище. То започва с молба на заинтересования съделител, но може да се предяви и устно най-късно в първото заседание след допускане на делбата, този срок е преклузивен, с молбата всъщност се предявява конститутивен иск за изкупуване. Предмет на иска е претендираното от съделителя потестативно право за изкупуване:

а/ на изкупуване подлежи жилище СИО, която е била прекратена;

б/ когато претендиращия да изкупи е живял при откриването на наследството в жилището и не притежава друго;

в/ когато съсобствеността на едно неподелимо жилище е последица от сделка, делбата се извършва с публична продан. Съделителят, на който е възложен имота става негов собственик след като изплати вземането, което другите съделители имат спрямо него, ако не го направи в срок от 6 месеца то се изнася на публична продан.Обжалването е същото както и при съдебната делба.

г) промяна в подробния план и в кадастъра

При извършване на делбата се получават на мястото на един имот два или повече имота. Това могат да бъдат (по ЗКИР) нови поземлени имоти (те биват урегулирани и неурегулирани), сгради или самостоятелни обекти в сгради. Разделянето на имотите се преценява в съответствие със ЗСПЗЗ – ако имотът е земеделска земя, в съответствие с ЗУТ и наредба №7 – ако имотът е жилище и в съответствие с ЗГ – ако имотът е гора. Ако разделянето е възможно кметът издава заповед за разделяне на съответния имот. На основание на заповедта се извършва и промяна в ПУП и в кадастъра.

д) делба, извършена приживе.

Обикновено делбата става след смъртта на наследодателя, тоест след откриване на наследството и се извършва от самите наследници.

Но наследодателя може и приживе да раздели имотите си между наследниците – с цел да предотврати спорове между наследниците след смъртта си и да избегне евентуални съдебни процеси. Тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещателен акт.

1. Делба дарение – договор между наследодателя и наследниците му, чрез който наследодателя приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един наследник. Делбата дарени се урежда по правилата , предвидени в чл. 225 – 227 ЗЗД. Участващите в дарението трябва да са способни да сключват договори. Когато тази делба се извърши от родителите и някое от децата е недееспособно, то се представлява от назначен от съда особен представител.

Делбата – дарение на недвижим имот трябва да се извърши в нотариална форма. При дарение на движимо имущество е достатъчна само писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. Дарение на движими вещи може да се извърши и чрез предаване на последните. Дарението става задължително приживе на наследодателя от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. По силата на дарствения акт всеки от наследниците придобива конкретно определена част от неговото имущество.

Делбата дарение може да обхване само имущество което наследодателят – дарител притежава при извършването й . Делбата  дарение за бъдещо имущество е нищожна (чл. 226 ЗЗД).

По силата на изрична уговорка в дарствения акт наследодателят може да запази правото си на ползване на имота или на част от него.

След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на същия са приели дарението, не могат да отхвърлят делбата и да искат извършването на нова. Те са станали собственици от момента на дарението.

Сънаследникът, който с такава делба е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите наследници по реда на чл. 30 – 37 ЗН. Искът за това може да се предяви само след откриване на наследството. Последният има своето основание в чл. 78, ал. 2 ЗН във връзка с чл. 30 ЗС.

2. Делбата завещание се извършва чрез едностранен акт на наследодателя. Съгласието на наследниците не е нужно. Тази делба е подчинена на правилата на завещанието както относно способността на извършването й, така и относно формата на акта.

Делбата завещание не бива да се смесва със завета. И при нея, както при завета, наследодателят прави разпореждане с конкретно определени имоти, но намерението на същия е да разпредели цялото наследство между наследниците.В завещателния акт наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си, така че последния по силата на един и същи завещателен акт може да получи както дела си по делба, така и завета, стига в случая да не накърни запазената част на останалите наследници.

Делбата по този начин, като всяко завещание може да бъде отменена или изменена с ново завещание или нотариален акт

Делбата-завещание произвежда действието си само след смъртта на наследодателя. Наследниците не могат да искат извършването на нова делба. Само ако някой от тях се откаже от наследственото си право отредения за него завещателен дял подлежи на нова делба между другите наследници.

е) промяна на идентификатори и вписване

Всеки новообразуван имот е необходимо да получи идентификатор. Идентификаторът е уникален номер, чрез който недвижимият имот се посочва еднозначно за територията на страната.

Идентификаторът се дава от службата по геодезия, картография и кадастър. След получаване на идентификатора от службата по кадастъра се изповядва делбата пред нотариуса и се извършва и последващо вписване на извършената делба по съответните партиди на имотите.

 

 

29. Обекти на интелектуалната собственост и защита на правата върху тях:

а) в областта на авторското право;

б) изобретения, марки, полезни модели, наименования за произход и др.

 

Обекти на интелектуалната собственост са творенията на човешкия ум, на човешкия интелект. Интелектуалната собственост се дели на две големи групи: индустриална собственост и художествена собственост.

Индустриалната собственост включва основно патентите за изобретения и полезни модели, индустриалния дизайн, търговските марки и марките за услуги, географските наименования за местопроизход на стоките и други индустриални означения, както и закрилата от нелоялна конкуренция. Към тази група се включват и фирмените научно-технически и мениджърски тайни и секрети, обединени в понятието „ноу-хау“.
Художествената собственост включва в себе си собствеността върху произведенията на литературата, науката и изкуствата, вкл. филми и други аудио-визуални произведения, произведения на архитектурата, фотографията, компютърни програми, изпълнения на оркестранти, певци и артисти и др.

Общото между двата клона на интелектуалната собственост е, че става дума за обекти, които са продукт на интелектуалния, творческия труд на човека. Различното е в сферата и в начина на приложение на обектите. Индустриалната собственост, както подсказва и самото й наименование, се създава и реализира основно в индустрията, като тя влиза в имуществото на фирмата и се обособява във фирмения баланс като дълготрайни нематериални активи. Художествената собственост обхваща обекти, чието създаване и реализация са свързани главно с духовната сфера на човека, с неговия живот и дейност в областта на културата и науката.

а) в областта на авторското право

Обектите на авторското право са произведенията на литературата, науката и изкуството, плод на творческа дейност. За да се превърне в обект на авторско право всяка творба трабва да бъде обективирана по някакъв начин (т. е. по някакъв начин да е въздействала върху сетивата на други лица). В Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП) не се подчертава изрично, че произведението трябва да е ново и оригинално, но това изискване мълчаливо се съдържа в критерия „резултат на творческа дейност“. Според американския закон за да е налице обект на авторското право е достатъчно новото произведение да не се покрива напълно с вече създадено произведение. Авторскоправното ведомство на САЩ просто регистрира всяко заявено произведение, като всеки по съдебен ред може да оспорва дали произведението е ново, с цел да докаже, че правомерно го използва. Съгласно френското законодателство не е достатъчно само произведението да е ново, за да има автора права върху него, но е необходимо и да е оригинално, т. е. в творбата да може да се открие индивидуалността на автора. Употребеното в нашия закон понятие „резултат на творческа дейност“ балансира между двата посочени подхода, т. е. изисква се произведението да е ново, а така също и оригинално, но не в смисъл, че трябва да е съвършено различно, а просто да е резултат от положени интелектуални усилия.

Според някои законодателства (френското) обект на самостоятелна закрила са и заглавията на произведенията. У нас подобно положение не е възприето и заглавие може да е обект на авторското право само ако се възприема като част от произведение (на което законът дава закрила), което означава, че трябва да има характер на обособена част от произведението и да е резултат от творческа дейност ( т. е. да има елементи на оригиналност), но дори и тогава при спор съдът ще преценя конкретно дали става въпрос за самостоятелен обект на авторско право. При необходимост от защита на заглавия е по-ефикасно да се регистрира марка. В противен случай по принцип няма пречка заглавието на едно произведение да се ползва от друг автор за заглавие на друго произведение.

Съществуват три вида произведения: оригинални, производни и сборни.

І. Оригинални произведения:

Литературни творби (писмени или устни), включително произведения на техническата и научната литература.

Компютърни програми.

Музикални произведения (със или без текст). Ако става дума за съчетание между музика и текст, всеки от авторите има своите права, като свързването на съответната музика със съответния текст може да стане само със съгласието и на двамата автори, но не възниква съавторство, но всеки един от авторите може да дава разрешение за използване на своето произведение самостоятелно;

Сценични произведения. Това са драматични, музикално-драматични, пантомимични, хореографски произведения. Според френската съдебна практика отделните постановки на едно произведение (например пиеса), представени от различни режисьори, не са отделни обекти на авторско право, т. е. не се признават авторски права на режисьорите. Музикално-драматичните произведения са единни произведения (за разлика от музикалните произведения с текст), т. е. разрешение за използване на такива произведения или на отделни компоненти се изисква от всички съавтори (ако създател не е един автор). Това се отнася за музиката и текста на произведението, докато пантомимни и хореографски произведения, както и декорите и костюмите включени в общото произведение запазват характера си на самостоятелни обекти;

Филми и други аудио-визуални произведения. Такива произведения са всяка поредица от образи (със или без музика), които са фиксирани на лента. Някои от елементите на аудио-визуалните произведения могат и да са самостоятелен обект на права, но докато се използват в такива произведения те се подчинавят на тяхния режим. Тези произведения са единни, създадени в съавторство;

Произведения на изобразителното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти. Не всяко произведение на изобразителното изкуство може да получи закрила по закона за авторските права, но при спор въпросът се решава от вещи лица. Според нашия закон всеки екземпляр на произведение върху който авторът се е подписал саморъчно се счита за оригинал. Броят на оригиналите се обявява от автора при първото разгласяване на произведението и не подлежи на последващо изменение. Но това правило не важи за приложните занаяти, дизайна и народните художествени занаяти;

Произведения на архитектурата. Това са сгради и други съоръжения или елементи от тях. Архитектурните планове и чертежи не са такива произведения, а са самостоятелен обект на авторско право. Това е направено с цел за тях да не се отнасят редица ограничения, предвидени за произведенията на архитектурата в закона. В англо-саксонската правна система не се предоставя закрила върху триизмерни предмети, а там съществуват права само върху чертежите и плановете. В Европа защита се предоставя само на оригиналните архитектурни обекти. У нас не се използва понятието „оригиналност“, а понятието „творческо усилие“, т. е. изискванията за предоставяне на права върху такива обекти са по-леки.

Фотографски произведения. В тази категория се включват и всички произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския. В англо-саксонската правна система за обект се възприема всяка снимка, която не е копие на друга. Във Франция снимката трябва да е с художествен или документален характер, за да е обект на авторски права. У нас няма точна формулировка и всичко се решава на плоскостта доколко дадена снимка е резултат на творческа дейност и е произведение на изкуството, но и двете понятия всъщност се схващат широко;

Проекти, снимки, планове, карти, схеми и др. Става въпрос за произведения на която и да е област на науката, които са резултат от творческа дейност;

Графично оформление на печатно издание. В тази категория се включват не само периодични издания, но и оформлението на различни издания от една библиотечна поредица.

ІІ. Производни произведения:

Преводи. Преведеното произведение е самостоятелен обект на авторско право. Но за превеждането на едно оригинално произведение е необходимо съгласието на автора. По принцип одобрение на самия превод от страна на автора не е необходимо, но може да се уговори изрично. Не се изисква съгласие тогава, когато авторското право е погасено, или тогава, когато самото произведение не е обект на авторско право. Но и в този случай самият превод на такова произведение е обект на авторско право;

Преработки. Става въпрос за трансфомиране на съществуващо произведение в ново произведение, в което личи старото (адаптация). Преработка може да се извърши само със съгласието на автора. При преработката се появява ново произведение като самостоятелен обект на авторски права, а старото остава в непроменен вид;

Аранжименти. Това е развитие на основен музикален материал по отношение на форма, мелодия, хармония и ритъм. Едно музикално произведение може да има много аранжименти, направени от много лица. Самият аранжимент не може да се изпълнява, без да се изпълни оригиналното произведение, т. е. има несамостоятелен характер. Като всяко производно произведение аранжиментът може да се прави само с разрешение на автора на оригиналното произведение.

ІІІ. Сборни произведения. Това са такива произведения (периодични издания, сборници, антологии и т. н.), които включват вътре в себе си две или повече произведения. Те биват два вида – колективни и съставни. Съществува и една трета група сборни произведения, много актуални напоследък, а именно библиографиите и базите данни.

Колективните произведения са тези, издаването на които се осъществява от едно физическо или юридическо лице, но в съставянето на произведението участват много хора, и поради това не може да се признае на всеки един самостоятелно авторско право върху цялото произведение. Това са периодичните издания и енциклопедиите.

Съставни са произведенията, които включват вече създадени произведения, а в самото създаване на сборното произвведение отделните автори не участват.

Библиографии и бази данни. За разлика от съставните произведения, при този вид сборни произведения се компилират произведения, които изобщо не са обекти на авторско право и съставителят не е необходимо да иска съгласието на когото и да било за включването им в сборното произведение. Но е необходимо да има творчески елемент при създаването на произведението, изразяващ се в подбор и подредба на материалите.

В българският закон са изброени изрично произведения, които не могат да се ползват от правна защита, и в този смисъл не са обекти на авторски права. На първо място това са нормативни и индивидуални актове на държавните органи за управление, както и официалните им преводи. Върху всички преводи, които не са официални, авторско право може да съществува. Не подлежат на закрила и идеи и концепции. Но обективирането на идеите или концепциите в статия, доклад и т. н. води до появата на самостоятелно произведение, обект на авторско право, което по никакъв начин не пречи за свободното използване на самите идеи от други лица. Изключени като обекти на авторско право са и фолклорните творби. Всеки може да използва фолклорни творби свободно. Но обработките на фолклорните творби от някой автор и създаването по този начин на нова творба води до появата на самостоятелен обект. Не са обекти на авторско право и новини, факти, сведения и данни. Всеки един материал – репортаж за новина или използването на сведения, факти и данни в изложения, обаче, може да е обект на авторско право, но самите новини, сведения факти и данни могат да се ползват неограничено от всички.

Субекти на авторското право

Понятието “субект на авторско право” е по-широко от понятието “автор”. Субект е лицето, което може да упражнява всички или отделни правомощия от авторското право. Автор е лицето, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведението. Субект може да е лице, което не е автор на произведението (например работодател -физическо или юридическо лице). Моментът на възникване на авторското право е момента на създаване на произведението. Когато авторското право възниква със създаване на произведението се нарича първично възникване. Когато други лица придобият авторското право чрез правоприемство (например наследяване) има вторично възникване на правото. Обикновено вторични носители на авторски права са юридически лица – издатели, продуценти и т. н. Според нашето право първичен носител на авторско право може да бъде физическо лице (авторът), и само в някои изрично предвидени случаи – юридическо лице. Тези случаи са два и са уредени ЗАПСП

1. Авторско право върху периодични издания – “Авторското право върху периодични издания принадлежи на физическото или юридическото лице, което осигурява създаването и издаването на произведението. Авторското право върху включените в такова произведение отделни части, които имат характер на произведение на литературата, изкуството и науката, принадлежи на техните автори.” (чл. 10).
2. 2. Авторско право върху компютърни програми и бази данни, създадени по трудово правоотношение – “Ако не е уговорено друго, авторското право върху компютърни програми и бази данни, създадени в рамките на трудово правоотношение, принадлежи на работодателя.” (чл.14)

По отношение на авторството законът урежда една презумция. До доказване на противното за автор на произведението се счита лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени върху произведението. Всеки може да използва различни доказателствени средства за да обори тази презимция по съдебен ред и да докаже, че е автор на дадено произведение. Тази презумция обаче може да ползва само автори на произведението, не и вторични носители на авторското право – продуценти, издатели и т. н.

Режисьорите също имат права върху свои произведения, но законът прави разлика между различните видове режисьори. Така например режисьорите на филми или други аудио-визуални произведения имат авторски права върху режисираните от тях произведения. Но режисьорите на театрални постановки нямат авторски права върху пиесите, които режисират, а имат права, сродни на авторското и статутът им е близък до този на артистите-изпълнители.

Подобна диференциация прави законът и по отношение на продуцентите. Филмовите продуценти са вторични носители на права върху филма (първични носители са сценаристът, режисьорът и операторът), докато продуцентите на звукозаписи са първични носители на права, но не на типично авторско право, а на права, сродни на авторското право. Но продуцентът на звукозаписи може да бъде и вторичен носител на авторско право, ако получи по договорен път правото да запише произведението.

Когато в създаването на едно произведение участват повече от едно лица са възможни три варианта, които уреждат отношенията помежду им и спрямо трети лица:

Съвместно произведение – когато произведението е резултат на съвместни творчески усилия на две или повече лица (съавторство). За да възникне съвместно произведение необходимо е съавторите да са участвали в самия процес на създаването му, без значение дали в целия или в част от него. Освен това трябва изрично или мълчаливо съгласие между съавторите за съвместното създаване на произведението. Няма съавторство например когато отделни лица създават отделни разнородни по вид произведения, които по късно се сглобяват механично (например текст и илюстрации). Има два вида съавторство – делимо или неделимо. Делимо е съавторството, в което всеки от съавторите е участвал в създаването на част от произведението, като тази част може да се обособи (например отделните уроци в учебник). При неделимото съавторство приносът на единия съавтор не може да се отдели от този на останалите (например обща статия).

Авторското право върху съвместно произведение принадлежи на всички съавтори, т. е. за всяко използване или преработката на такова произведение е необходимо съгласието на всички съавтори. Но несъгласието на някой от съавторите може да се преодолее от останалите чрез сезиране на съда и проблемът се решава в исково производство.

Възнагражденията за използването на произведението се разпределят между съавторите според дяловете, определени по съгласие между тях, като при липса на съгласие дяловете се считат за равни, но всеки от съавторите може да се обърне към съда и да докаже по-голям принос. При делимо съавторство всеки от съавторите може да разрешава използването на своята част сам, освен ако няма предварителна уговорка, не разрешаваща това или ако така се пречи на използването на общото произведение.

Колективно произведение – когато много лица, под инициативата и ръководството на едно трето лице, издател на произведението, са работили всеки самостоятелно за създаването на свое произведение, което става част от общото (вестник, списание и т. н.). В този случай носител на авторското право е издателя. Авторите на отделните произведения могат да се разпореждат с тях свободно, стига да не се накърняват интересите на носителя на правата върху колективното произведение, като това се урежда обикновено с договор.

Съставно произведение – когато две или повече лица са автори на самостоятелни произведения (върху които имат самостоятелни права) и тези произведения без тяхно участие стават част от едно общо съставно произведение (сборник, енциклопедия). Носител на авторското право е съставителят на съставното произведение, извършил подбора и подреждането.

Нашият закон (чл. 11) поставя енциклопедиите в третата група (съставно произведение), което означава че авторското право върху енциклопедия принадлежи на съставителя, а не на издателя, както би трябвало да бъде правилно, тъй като енциклопедията не обединява преди това създадени произведения, които се подбират и подреждат по-късно без тяхно участие, а обикновено екип от хора работи за създаването на една енциклопедия. Не е мястото при съставните произведения и на речниците, а ако речник е съставен от няколко лица по-скоро би трябвало да е в първата група (съвместно произведение). Библиографиите и базите данни, които също са посочени в чл. 11 изобщо не са съставни произведения, тъй като отделните им съставки не са произведения, в смисъл като обект на авторско право, но режимът им е същият като при съставните произведения, за това те са посочени тук.

Когато произведение се създаде в изпълнение на задължения по трудово правоотношение (т. е. при изпълнение на служебните задължения съгласно трудовата функция) авторското право принадлежи на автора, като това не може да се променя чрез договор, освен ако самият закон не предвижда друго. Така например относно компютърните програми и базите данни, създадени по трудово правоотношение авторското право принадлежи на работодателя, а не на автора (законово изключение от принципа), освен ако между тях не е уговорено друго (чл. 14 ЗАПСП). И в двата случая законът има пред вид първичното придобиване на авторското право, но вторичното придобиване на правото (по-точно на някои от правомощията му) е свободно и неограничено, и зависи от волята на автора. Освен това работодателят има право да използва, възпроизвежда и разпространява произведението безвъзмездно и без разрешение на автора, което на практика му дава достъп до почети всички икономически изгоди от създаденото произведение, което е логично, имайки предвид, че работникът е създал произведението по задача на работодателя, с негови средства и т. н. В този случай възникват едновременно различни права върху едно и също произведение от една страна за автора, от друга – за работодателя. Ако трудовото възнаграждение на автора стане явно несъразмерно с приходите на работодателя от използването на произведението, той има право на допълнително възнаграждение.

Когато произведение е създадено по поръчка (чл. 42) правата възникват за автора, но за разлика от произведения, създадени в изпълнение на задължения по трудов договор, тук не само законът, но и страните по договора могат да предвидят друго. Освен това тук за използването на произведението от лицето, което го е поръчало, винаги се дължи възнаграждение на автора, дори да не е договорено изрично. Но произведението може да се използва без разрешение от автора само за целите, за които е поръчано. Страните могат да се договарят свободно за правата върху произведението, но законът все пак ограничава тази свобода, тъй като не може да се уговори например, че правото изцяло възниква за поръчващият (включително и неимуществените правомощия)

Съдържание на авторското право

Субективното авторско право е от категорията на абсолютните права, тъй като страни по правоотношението, което възниква при създаването на произведение са от една страна носителят на правото (който не винаги е авторът на произведението), а от друга – всички останали правни субекти. Това право представлява съвкупност от отделни правомощия и съдържа както лични (неимуществени), така и имуществени компоненти. Неимуществените компоненти отразяват връзката между произведението и неговият автор. Те са моралната страна от отношенията, свързани със създаването и използването на произведенията. Точно тази част от авторското право според повечето законодателства в Европа не подлежи на разпоредителни сделки. В някои правни системи (Великобритания, САЩ) не се регламентират изобщо неимуществени права на автора, а цялото авторско право, съставено от имуществени правомощия подлежи на отчуждаване. Някои правомощия са присъщи за всички автори и по отношение на всички обекти на авторско право. Други правомощия могат да се приложат само по отношение на някои категории произведения и автори.

НЕИМУЩЕСТВЕНИТЕ ПРАВА са посочени в чл. 15 от закона изчерпателно:

1. Авторът има право да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина, по който да стане това. Това право обаче не се отнася за авторите на филми и други аудио-визуални произведения, за произведения на архитектурата, както и за проекти, карти, схеми и др., освен ако не се постигне изрична уговорка с ползвателя.

2.Авторът има право да иска признаване на неговото авторство върху произведението.

3. Авторът има право да реши дали произведението му да бъде разгласено под псевдоним или анонимно.
4. Авторът има право да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението.
5. Авторът има право да иска запазване на целостта на произведението и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго действие, което би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство. Това обаче не важи за произведения на архитектурата.
6. Авторът има право да променя произведението си, ако с това не се нарушават права, придобити от други лица.
7. Авторът има право на достъп до оригинала на произведението, когато то се намира във владение на друго лице и когато това е необходимо с оглед упражняване на неимуществено или имуществено право, предвидено в този закон.
8. Авторът има право да спре използването на произведението поради промени в убежденията си, с изключение на реализираните произведения на архитектурата, като обезщети за претърпените вреди лицата, които законно са придобили правото да използват произведението.

В европейската правна система всички тези неимуществени (лични) права не могат да се отчуждават. Според нашия закон само правата по т.2 и 4 не могат да се отчуждават. За контрол върху спазването на тези права са оторизирани Министерството на културата и съответните организации за колективно управление на авторски права.

ИМУЩЕСТВЕНИТЕ ПРАВА на автора се изразяват във възможността да използва създаденото произведение и да разрешава използването му от други лица. Размерът на възнаграждението за това използване се определя чрез договаряне. Законът посочва кръга на възможните използвания на произведението, за които може да се иска възнаграждение:

1. Възпроизвеждане на произведението. Дефиницията, която законът дава на понятието “възпроизвеждане” е: фиксиране на цялото или част от произведението върху материален носител в един или повече екземпляри.
2. Разпространение на оригинала или на екземпляри от произведението. Това може да стане чрез всякакви сделки (продажба, замяна, наем и т. н.). Но отдаването под наем на произведения на архитектурата, приложното изкуство и народните художествени занаяти не е разпространение по смисъла на закона.
3. Публично представяне и публично изпълнение на произведението. Под “публично представяне” се разбира сценично изпълнение на произведения за сцена на публично място. “Публично изпълнение” е изпълнение на музикално или литературно произведение на публично място.
4. Излъчване на произведението по безжичен път. Става въпрос за излъчвания по радио, ефирна телевизия или спътник.
5. Предаване на произведението чрез кабел или друго техническо средство. Предаването чрез кабел и излъчването по безжичен път могат и да се комбинират, което често се случва. Според чл. 21 от закона: “Разрешението за излъчване на произведението по безжичен път включва и разрешение за предаването му чрез кабел или друго техническо средство без заплащане на отделно възнаграждение при условие, че предаването се извършва едновременно с излъчването, в непроменен вид и не излиза извън територията, за която е отстъпено правото за излъчване.” Според чл. 22 от закона: “Разрешението за излъчване на произведението по безжичен път включва и правото за предаване на произведението чрез сигнал до телекомуникационен спътник, позволяващ приемането му чрез посредничеството на организация, различна от предаващата го. Това е допустимо при условие, че авторът е отстъпил на приемащата организация правото да излъчи произведението по безжичен път, да го предаде чрез кабел или друго техническо средство или да го изпълни публично по друг начин. В този случай предаващата организация не дължи възнаграждение.”
6. Публично показване на произведението. Това се отнася за произведения на изобразителното изкуство, като и на такива, създадени по фотогарафски или аналогичен на него начин (изложби, експозиции и пр.). Показването трябва да е на публични места.
7. Превеждане на произведението. Преводът трябва да е станал публично достояние.
8. Преработка на произведението. Преработката трябва да стане достояние на неограничен кръг лица, за да е необходимо да се иска разрешение от автора. Няма да е необходимо разрешение за преработване на произведението в рамките на семейството например.
9. Реализиране на архитектурен проект чрез построяване или изработване на обекта. Нарушение ще е построяването на сградата без разрешение на автора, а не последващото й използване.

Имуществените правомощия, които се включват в авторското право, предполагат искането на разрешение от носителя на правото за използването на произведението. В редица случаи, обаче, обществено оправдано е произведенията да могат да се използват свободно. В този смисъл законът предвижда известни ограничения на правата на носителя на авторското право.

На първо място такова ограничение има при т. нар. лично ползване на произведението. В този случай не се изисква разрешение от автора и заплащане на възнаграждение. Става въпрос за възпроизвеждане на произведението за лично ползване, но не и разпространение на произведението, публично изпълнение, превеждане или преработка. Критерият “за лично ползване” означава, че резултатът от използването не става достояние на неограничен кръг лица. Изключение от правилото за лично ползване са компютърните програми и архитектурните произведения, за които при всички случаи е необходимо разрешение от носителя на правото, за тяхното използване. При личното ползване безспорно се накърняват правата на автора. За това редица страни предвиждат норми, които да компенсират носителите на авторски права за това ползване. У нас такиваправила се предвиждат по отношение на звукозаписването и видеозаписването за лично ползване. Според ЗАПСП производителите (вносителите) на звуконосители и видеоносители заплащат сума в размер на 5% от производствената цена на произвежданите (внасяните) празни звуконосители и видеоносители (респ. митническата облагаема стойност) по сметката на организация за колективно управление на права. 20 % от събраната сума се заделя за Министерството на културата.

Освен за лично ползване правата на авторите се ограничават и във връзка с определена група действия, за които е оправдано да не се иска разрешение от автора и заплащане на възнаграждение. Такива действия са:

1. използването на цитати от произведения на други лица при посочване на източника и името на автора, ако то е означено. Цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, оправдан от целта;
2. използването на части от публикувани произведения или на неголям брой малки произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване. Такова използване е допустимо само за научни и образователни цели, при посочване на източника и името на автора и при условие, че не се засяга нормалното използване на произведението, нито пък се увреждат неоправдано законните интереси на авторите;
3. използването като текуща информация в периодичния печат и другите средства за масово осведомяване на речи, отчети, проповеди и други или на части от тях, произнесени на публични събрания, както и на пледоарии, произнесени в съдебни процеси;
4. възпроизвеждането по фотографски, кинематографичен или аналогичен на тях начин, както и чрез звукозаписване или видеозаписване на произведения, свързани с актуално събитие, за да бъдат тези произведения използвани от средствата за масово осведомяване в ограничен обем, оправдан от целите на информацията;
5. възпроизвеждането на произведения, постоянно изложени на улици, площади и други обществени места, без механично контактно копиране, както и излъчването им по безжичен път или предаването им чрез кабел или друго техническо средство, ако това се извършва с информационна или друга нетърговска цел;
6. публичното изпълнение на публикувани произведения в учебни или други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците в подготовката и реализирането на публичното изпълнение;
7. възпроизвеждането по репрографски или друг аналогичен на него начин на части от публикувани произведения или на малки произведения, както и презаписването на части от филми и други аудио-визуални произведения или произведения, записани върху звуконосители или видеоносители от учебни или други образователни заведения и тяхното използване с учебна цел;
8. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг, аналогичен на него метод, ако това не се извършва с цел печалба;
9. възпроизвеждането в малко количество на вече публикувани произведения, с изключение на компютърни програми и бази данни, чрез репрографски, фотографски или друг аналогичен начин от обществени библиотеки, документационни центрове, научни институти и други при условие, че се извършва за научни цели или с цел съхраняване на произведението и екземплярите не се разпространяват извън рамките на организацията, извършила възпроизвеждането;
10. използването на детайли, фрагменти и отделни елементи от сгради и архитектурни проекти при посочване името на автора, ако то е означено. Използването трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, оправдан от целта.

Авторското право върху компютърни програми има някои особености. Според чл. 70 от закона: “Ако не е уговорено друго, счита се, че лицето, което законно е придобило правото да използва компютърна програма, може да зарежда програмата, да я изобразява върху екран, да я изпълнява, предава на разстояние, да я съхранява в паметта на компютър, да я превежда, преработва и да внася други изменения в нея, ако тези действия са необходими за постигане на целта, заради която е придобито правото да се използва програмата, включително и за отстраняване на грешки.” Според чл 71 от закона: “Лицето, което законно е придобило правото да използва компютърна програма, може без съгласието на автора и без заплащане на отделно възнаграждение:

1. да изготвя резервно копие от програмата, ако това е необходимо за съответния вид използване, за който е придобита програмата;
2. да наблюдава, изучава и изпитва начина на действие на програмата за определяне на идеите и принципите, които са залегнали в който и да е неин елемент, ако това става в процеса на зареждането на програмата, изобразяването й върху екран, изпълняването й, предаването й на разстояние или съхраняването й в компютърната памет при условие, че той има право да извършва тези действия в съответствие с чл. 70;
3. да превежда програмния код от една форма в друга, ако това е безусловно необходимо за получаване на информация за постигане на съвместимост на създадена компютърна програма с други програми, при условие, че необходимата за тази цел информация не е била предоставена в готов вид и че това се извършва само по отношение на онези части от компютърната програма, които са необходими за постигане на съвместимостта. Получената информация не може да бъде използвана за създаване и разпространение на компютърна програма, чийто програмен код се превежда, както и за каквото и да е друго действие, което може да накърни авторските права върху програмата.”

Защита на авторското право и на сродните му права

Гражданскоправна защита.

Българското законодателство предвижда три генерални способа за защита на авторското право и сродните му права – гражданскоправен, наказателноправен и административноправен.
Гражданскоправният способ се състои в това, че всеки носител на авторско право или сродно на него право, както и всяко лице, което законно е получило изключително право за използване на обект, защитен от Закона за авторското право и сродните му права, има възможност да предяви пред граждански съд алтернативно или кумулативно основни искове.
Вторият иск за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД. Това е осъдителен иск и за разлика от иска за обезщетение по чл.93 от ЗАПСП нарушението в случая няма нужда да е виновно.

ЗАПСП

Дял трети

ЗАЩИТА НА АВТОРСКОТО ПРАВО И НА СРОДНИТЕ МУ ПРАВА

Глава дванадесета

ГРАЖДАНСКОПРАВНА ЗАЩИТА

Иск за обезщетение

Чл. 94. (Изм., ДВ, бр. 99 от 2005 г.)

(1) Който наруши авторско право, сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване.

(2) Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението.

(3) При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението.

(4) Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.

Особени случаи на иск за обезщетение

Чл. 94а. (Нов, ДВ, бр. 99 от 2005 г.)

(1) Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение:

1. от петстотин до сто хиляди лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл.94, ал.3 и 4, или
2. равностойността на предмета на нарушението по цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри.

(2) При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението.

Други искове

Чл. 95. (1) (Изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г., бр. 77 от 2002 г.; предишен текст на чл. 95, бр. 99 от 2005 г.) Когато произведение, обекти по чл. 72 или бази данни по глава единадесета “а” се използват в нарушение на разпоредбите на този закон, носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да иска по съдебен ред:

1. (нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) установяване факта на нарушението;
2. (изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.; предишна т. 1, бр. 99 от 2005 г.) преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване;
3. (доп., ДВ, бр. 77 от 2002 г.; предишна т. 2, бр. 99 от 2005 г.) изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, обектите по чл. 72 или базите данни по глава единадесета “а”, както и на негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите;
4. (доп., ДВ, бр. 28 от 2000 г.; предишна т. 3, бр. 99 от 2005 г.) изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения;
5. (изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.; предишна т. 4, изм., бр. 99 от 2005 г. ) да му бъдат предадени вещите по т. 3;
6. (нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението на съда в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие.

(2) (Нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) Изземване по смисъла на ал. 1, т. 3 и 4 може да се иска както по отношение на предмети, намиращи се на определено място, така и по отношение на предмети, намиращи се в търговската мрежа като цяло.

Особени ищци

Чл. 95а. (Нов, ДВ, бр. 99 от 2005 г.)

(1) Право на иск по чл. 94, 94а и 95 освен носителите на съответното право и лицата, на които те са отстъпили изключително право за използване, имат и:

1. организациите за колективно управление на права съгласно чл.40, ал.7, и
2. професионалните защитни организации на правоносителите.

(2) (Изм., ДВ, бр. 59 от 2007 г.) Организациите по ал. 1 могат да предявяват искове и да искат мерки само по повод на права, които са им били поверени за управление, съответно – за защита. В тези случаи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от Гражданския процесуален кодекс не се прилага.

Носене на отговорност

Чл. 95б. (Нов, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) Юридическите лица и едноличните търговци носят гражданска отговорност за нарушаването на права по този закон, извършено виновно от лицата, които ги представляват, съответно от техни служители или от лица, наети от тях. В този случай вината се предполага до доказване на противното.

Осигуряване на доказателства по искови и обезпечителни производства

Чл. 95в. (Нов, ДВ, бр. 99 от 2005 г.)

(1) Когато ищецът е представил доказателства в подкрепа на исканията си, но е посочил и други доказателства от значение за решаване на делото, които се намират под контрола на ответника, съдът може по искане на ищеца да задължи ответника да представи тези доказателства.

(2) Съдът може при условията на ал. 1 по искане на ищеца да задължи ответника да осигури възможност за запознаване с банкови, финансови и търговски документи, които се намират под негов контрол.

(3) Ищецът е длъжен да не разгласява съдържащата се в документите по ал. 2 информация.

(4) Представянето на доказателство за единично или еднократно неправомерно използване на закрилян по този закон обект се приема като достатъчно основание за прилагане на разпоредбите на ал. 1 и 2.

(5) Наличието на обстоятелствата, свързани с твърдяно нарушение, може да се установи и с представянето на доказателства за единично или еднократно неправомерно използване на закрилян по този закон обект.

Искане на информация за произхода и разпространителските мрежи при нарушение

Чл. 95г. (Нов, ДВ, бр. 99 от 2005 г.)

(1) Съдът може по искане на ищеца да задължи ответника или трето лице да предостави информация относно обстоятелства, които са от значение за решаване на делото.

(2) Трето лице по смисъла на ал. 1 е всяко лице, което:

1. държи стоки – предмет на нарушение, или
2. предоставя услуги, водещи до нарушение, или
3. ползва услуги, които съставляват нарушение, или
4. е посочено от лице по т.1 – 3 като участник в изработването, производството или разпространението на тези стоки или услуги.

(3) Информацията по ал. 2 може да включва:

1. имената и адресите на продуцентите, производителите, разпространителите, доставчиците и други лица, които са били преди това държатели на стоките или услугите, както и на предполагаемите разпространители на едро и дребно;
2. информация за продуцираните, произведените, доставените, получените или поръчаните количества, както и средствата, получени за въпросните стоки или услуги.

(4) Алинея 1 не се прилага, когато изпълнието й може да доведе до нарушаване разпоредба на друг закон.

(5) Разпоредбите на ал. 1 – 3 се прилагат само за действия, които се извършват за пряка или непряка икономическа или търговска изгода.

Подсъдност на споровете

Чл. 96. Споровете по този закон са подсъдни на окръжните съдилища

Обезпечителни мерки

Чл. 96а. (Нов, ДВ, бр. 28 от 2000 г.)

(1) (Изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г., бр. 99 от 2005 г.) При нарушение на авторско право, сродно на него право или право по чл. 93в или когато има достатъчно данни да се смята, че такова нарушение ще се извърши или някое доказателство ще се изгуби, унищожи или укрие, съдът, по искане на носителя на съответното право или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може, без да уведоми лицето, по отношение на което се иска обезпечителната мярка за това, да допусне и някои от следните мерки:

1. (изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.) забрана за извършване на дейността, за която се твърди, че съставлява или ще съставлява неправомерно използване на произведение, обект по чл.72 или база данни по глава единадесета “а”;
2. (изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.; изм. и доп., бр. 99 от 2005 г.) изземване на екземплярите от произведението, от обектите по чл.72 или от базата данни по глава единадесета “а”, за които се твърди, че са неправомерно възпроизведени, негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите, както и други доказателства от значение за доказване на нарушението;
3. изземване от употреба или запечатване на оборудването, за което се твърди, че се използва или ще се използва за извършване на нарушения;
4. запечатване на помещението, в което се твърди, че се извършва или ще се извърши нарушение.

(2) (Изм., ДВ, бр. 99 от 2005 г., бр. 59 от 2007 г.) Допускането, налагането и отменяването на обезпечителните мерки стават по реда на чл. 389 – 403 от Гражданския процесуален кодекс, с изключение на чл. 398, ал. 2, изречение първо и доколкото този закон не предвижда друго.

(3) Обезпечителната мярка забрана за извършване на дейността се налага със съобщаването й от съда.

(4) (Изм., ДВ, бр. 43 от 2005 г., бр. 99 от 2005 г.) Обезпечителните мерки по ал. 1, т. 2, 3 и 4 се налагат от държавен или частен съдебен изпълнител, който извършва действието едновременно с връчването на съобщението за допускане обезпечението на ответника в тридневен срок от постъпването на молбата на ищеца до съдебния изпълнител. Обезпечителната мярка, допусната за предотвратяване на предстоящо нарушение, се налага в срок, съобразен с целта й. Иззетото имущество се предава по опис за пазене на ищеца, който може да го използва единствено като доказателствено средство.

(5) Ищецът или негов представител имат право да присъстват и съдействат при налагането на обезпечителните мерки.

(6) (Отм., ДВ, бр. 43 от 2005 г.).

(7) Ако се установи, че наложена обезпечителна мярка е поискана неоснователно, ответната страна може да иска от лицето, което я е поискало, да й заплати причинените вследствие на обезпечението вреди.

(8) (Нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) Обезпечителна мярка по ал. 1, т. 1 може да бъде наложена и по отношение на трети лица, за които има достатъчно данни, че способстват за извършването на дейността, за която се твърди, че съставлява или ще съставлява неправомерно използване.

(9) (Нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) Носителят на съответното право или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, е длъжен да не разгласява информация, станала му известна при или по повод на мерките по ал. 1.

Мерки на границата – чл. 96, б, в, г, д:

Точно на граничните пунктове, където обикновено има разположени митнически служби, е най-удобно да се спрат такива стоки, независимо дали влизат, или излизат от дадена страна. Така може да се попречи на вливането им по дистрибуторските канали, където идентифицирането им е свързано със значително по-големи трудности. Споразумението съдържа цял раздел, посветен на изисквания към държавите за вземане на мерки по границите си. За разлика от изискването за предвиждане на обезпечителни мерки, което се отнася за всички обекти на интелектуалната собственост, изискването за гранични мерки се отнася императивно само до вноса на стоки, нарушаващи авторски и сродни на тях права и право на търговска марка, и диспозитивно за останалите случаи.

Наказателноправна защита

Нашият Наказателен кодекс предвижда три основни състава, които имат отношение към защитата на правата по ЗАПСП – чл.172а, чл.173 и чл.174. Първият визира престъплението, наречено “контрафакция”, вторият – престъплението, наречено “плагиатство”, а третият – престъплението “натрапено съавторство”.

А. Контрафакция.

Чл. 172а. (Нов, ДВ, бр. 50 от 1995 г.)

(1) (Изм., ДВ, бр. 62 от 1997 г., бр. 75 от 2006 г.) Който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава, или използва по друг начин чужд обект на авторско или сродно на него право, или екземпляри от него, без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева.

(2) (Изм., ДВ, бр. 62 от 1997 г., бр. 75 от 2006 г.) Който без необходимото по закон съгласие държи материални носители, съдържащи чужд обект на авторско или сродно на него право на стойност в големи размери, или държи матрица за възпроизвеждане на такива носители, се наказва с лишаване от свобода от две до пет години и глоба от две хиляди до пет хиляди лева.

(3) (Изм., ДВ, бр. 62 от 1997 г., бр. 75 от 2006 г.) Ако деянието по ал. 1 и 2 е извършено повторно или са причинени значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години и глоба от три хиляди до десет хиляди лева.

(4) (Нова, ДВ, бр. 75 от 2006 г.) Когато деянието по ал. 2 е в особено големи размери, наказанието е лишаване от свобода от две до осем години и глоба от десет хиляди до петдесет хиляди лева.

(5) (Предишна ал. 4, ДВ, бр. 75 от 2006 г.) За маловажни случаи деецът се наказва по административен ред по Закона за авторското право и сродните му права.

(6) (Предишна ал. 5, изм., ДВ, бр. 75 от 2006 г.) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, независимо чия собственост е, и се унищожава.

Член 172а е нов текст в НК, включен там с измененията и допълненията от май 1995 г.(ДВ, бр.50 от 01.06.1995 г.) и юли 1997 г. (ДВ, бр.62 от 05.08.1997 г.).

Б. Плагиатство

Чл. 173. (1) (Изм., ДВ, бр. 10 от 1993 г., бр. 92 от 2002 г.) Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.

(2) (Изм., ДВ, бр. 81 от 1999 г.) Със същото наказание се наказва и онзи, който представи за регистрация или регистрира от свое име чуждо изобретение, полезен модел или промишлен дизайн.

Субект на деянието може да бъде всяко лице. Обект на защитата е авторството. Предмет на престъплението е произведение на науката, литературата или изкуството по смисъла на ЗАПСП. Не е необходимо обаче произведението да се ползва със закрилата по ЗАПСП.

В. Натрапено съавторство.

Чл. 174. (Изм., ДВ, бр. 10 от 1993 г., бр. 81 от 1999 г., бр. 92 от 2002 г.) Който, като злоупотреби със служебното си положение се включи като съавтор на изобретение, полезен модел или промишлен дизайн или на произведение на науката, литературата или изкуството, без да е взел участие в творческата работа по неговото създаване, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.

Субект на деянието може да бъде всяко лице. Предмет на престъплението е наново някакво произведение по смисъла на чл.3 от ЗАПСП, на което деецът се стреми да се изкара автор.

Административноправна защита.

ЗАПСП:

Чл. 97. (1) (Изм., ДВ, бр. 10 от 1998 г.; доп., бр. 28 от 2000 г.) Който в нарушение разпоредбите на този закон:

1. (изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.; изм. и доп., бр. 99 от 2005 г.) възпроизвежда или разпространява с виденосители с възпроизведени на тях филми или други аудио-визуални произведения, изпълнения, записи на филми или други аудио-визуални произведения;
2. (изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.; изм. и доп., бр. 99 от 2005 г.) възпроизвежда или разпространява със звуконосители с възпроизведени на тях произведения, изпълнения или звукозаписи;
3. организира, независимо по какъв начин, публично прожектиране на филми и други аудио-визуални произведения;
4. (изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.) предоставя с звукозаписни или видеозаписни услуги на други лица с цел изготвяне на единични копия от произведения или други обекти, защитени от този закон;
5. организира публично изпълнение и представяне на произведения на живо и чрез запис;
6. (изм., ДВ, бр. 99 от 2005 г.) излъчва по безжичен път, предава или препредава по кабел произведения, изпълнения, звукозаписи, записи на филми или други аудио-визуални произведения или радио- или телевизионни програми;
7. (изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.; доп., бр. 99 от 2005 г.) издава, възпроизвежда или разпространява с издадени произведения;
8. (изм. – ДВ, бр. 10 от 1998 г., бр. 28 от 2000 г.) притежава компютърна програма, като знае или има основание да предполага, че това е незаконно;
9. (нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.; изм., бр. 99 от 2005 г.) възпроизвежда, съхранява в паметта на компютър, разпространява или използва по друг начин компютърни програми;
10. (нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.) възпроизвежда или разпространява произведения на приложното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти, фотографски произведения и произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския;
11. (нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.; изм., бр. 77 от 2002 г.) използва неправомерно произведение по чл. 3, ал. 1, т. 6 и 8;
12. (нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) запаметява под цифрова форма в електронен носител филми или други аудио-визуални произведения, музикални произведения, изпълнения, звукозаписи, записи на филми или други аудио-визуални произведения;
13. (нова, ДВ, бр. 99 от 2005 г.) предлага по безжичен път или по кабел достъп на неограничен брой лица до произведението, обекта по чл.72 или до част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях;
14. (нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.; предишна т. 12, бр. 99 от 2005 г.) възпрепятства изпълнението на обезпечителна мярка по чл. 96а;
15. (нова, ДВ, бр. 77 от 2002 г.; предишна т. 13, изм., бр. 99 от 2005 г.) не изпълнява свое задължение по чл.20а, ал.6, чл. 26, ал. 2 и 8, чл. 95в, ал. 3 или по чл. 96а, ал. 9;
16. (нова, ДВ, бр. 77 от 2002 г.; предишна т. 14, бр. 99 от 2005 г.) наруши забрана по чл. 93в

(доп., ДВ, бр. 77 от 2002 г.; изм., бр. 99 от 2005 г.) се наказва с глоба или имуществена санкция в размер от триста до три хиляди лева, ако не подлежи на по-тежко наказание и предметът на нарушението, независимо чия собственост е, се отнема в полза на държавата и се предава за унищожаване на органите на Министерството на вътрешните работи;

(2) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1998 г.; доп., бр. 28 от 2000 г., бр. 77 от 2002 г.) При повторно и всяко следващо нарушение по ал. 1 в едногодишен срок от налагане на предишното наказание глобата или имуществената санкция е от хиляда до пет хиляди лева и предметът на нарушението, независимо чия собственост е се отнема в полза на държавата и се предава за унищожаване на органите на Министерството на вътрешните работи.

(3) При системни нарушения мястото, в което те се извършват, като магазин, студио, заведение, киносалон, театър, седалище на търговец и други подобни, се запечатва за срок от три до шест месеца.

(4) (Изм., ДВ, бр. 10 от 1998 г., бр. 99 от 2005 г.) На организация за колективно управление на права по този закон, която действува в нарушение на чл. 40, ал. 4, се налага имуществена санкция в размер на петстотин лева.

(5) (Нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.) На лице, което произвежда, разпространява, рекламира или внася, както и притежава с търговска цел декодиращо средство, което може да осигури достъп до кодиран сигнал на лица, извън определената от излъчващата организация аудитория, се налагат санкциите по ал. 1 или 2.

(6) (Нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.; изм. и доп., бр. 77 от 2002 г.; доп., бр. 99 от 2005 г.) На лице, което умишлено премахне, повреди, унищожи или разстрои или по друг начин заобиколи, без да има право на това, технически средства за защита, които използват носителите на права, закриляни от този закон като знае или има основания да предполага, че тези средства имат именно такова предназначение, се налагат санкциите по ал. 1 или 2.

(7) (Нова, ДВ, бр. 77 от 2002 г.; изм., бр. 99 от 2005 г.) Санкциите по ал. 1 или ал. 2 се налагат и на лице, което произвежда, внася, разпространява, продава, дава под наем, предлага за продажба, рекламира с цел продажба или отдаване под наем или притежава с търговска цел устройства, изделия или съставни части, или предоставя услуги, които:

1. се предлагат или рекламират като средства за заобикаляне на технически средства за защита, или
2. имат само ограничено търговско предназначение, или приложение, различни от това да заобикалят технически средства за защита, или
3. са основно предназначени, произведени, пригодени или използвани да направят възможно или да улеснят заобикалянето на технически средства за защита.

(8) (Нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.; предишна ал. 7, бр. 77 от 2002 г.) Санкциите по ал. 1 или 2 се налагат и на лице, което, без да има право на това и като знае или има основание да предполага, че това действие ще причини, позволи, улесни или укрие нарушение на закриляно от този закон право:

1. премахне или измени представена в електронна форма информация за режима на правата върху обект на авторско или сродно на него право;
2. (изм., ДВ, бр. 99 от 2005 г.) разпространява, включително и като внася с цел разпространение, публично изпълнява, излъчва по безжичен път, предава или препредава по кабел обект на авторско или сродно на него право, както и предлага достъп на неограничен брой лица до такъв обект по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях, знаейки, че представена в електронна форма информация за режима на правата върху този обект е била премахната или изменена без право на това.

(9) (Нова, ДВ, бр. 28 от 2000 г.; предишна ал. 8, бр. 77 от 2002 г.; изм., бр. 99 от 2005 г.) Информация за режима на правата по смисъла на ал. 8 е информацията, позволяваща да се идентифицират обектът на авторско или сродно на него право, носителят на такова право, както и информация за условията за използване на такъв обект, а също и всякакъв номер или код, водещ до такава информация, при условие че който и да е от тези елементи на информацията фигурира върху екземплярите от обекта или се показва при неговото разгласяване.

Установяване на нарушенията и правомощия на длъжностните лица

Чл. 98. (Изм., ДВ, бр. 99 от 2005 г.)

(1) Нарушенията по чл. 97 се установяват с акт, който се съставя от длъжностни лица, определени със заповед на министъра, отговарящ за културата, след извършване на проверка със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи.

(2) Длъжностните лица по ал. 1 имат право да:

1. изискват достъп до подлежащите на контрол обекти и да извършват проверки;
2. изискват необходимите документи във връзка с осъществяваните проверки;
3. предприемат мерки за обезпечаване на доказателства чрез изземване на трайни материални носители, съдържащи закриляни от закона обекти, свързани с установяване на нарушението.

(3) Длъжностните лица по ал. 1 са длъжни да:

1. отразяват точно фактите при извършената проверка в акта за нарушение;
2. опазват служебната и търговската тайна, станала им известна във връзка с извършваните проверки;
3. не разгласяват данни от проверките;
4. използват информацията от проверките само за целите на производството по нарушението.

Административноправната защита на авторските и сродните на тях права се базира на разпоредбите на глава тринадесета (чл.97-98 от ЗАПСП). Тези разпоредби са в сила две години преди допълненията към НК и през това време бяха единственото основание за налагане на наказания за нарушения по ЗАПСП. Различното по време влизане в сила на административноправната и наказателноправната форма на защита обяснява донякъде и отсъствието на пълна синхронизация между двата режима.

б) изобретения, марки, полезни модели, наименования за произход и др.

С приемането на националните закони в областта на индустриалната собственост бяха изпълнени ангажиментите, поети от страната ни по Споразумението за асоцииране между Европейските общности и техните страни членки, от една страна, и Р България, от друга, и мерките, включени в Бялата книга, за подготовката на асоциираните страни от Централна и Източна Европа. Тези закони създават предпоставки за стимулиране на иновационната дейност, осигуряват свободно движение на стоки и съдействат за развитието на пазарните отношения и лоялната конкуренция.

Посочените закони предвиждат предоставяне на изключително право на притежателите след регистрация и издаване на защитен документ за съответните обекти от Патентното ведомство. Изключителното право дава монопол на притежателя да използва защитения обект, да се разпорежда с него и да забрани използването му от трети лица. Законите осигуряват ефективна защита на предоставените права. В основните си принципи и аспекти те до голяма степен са хармонизирани с нормите на европейското право в тази област и са приведени в съответствие със Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост – TRIPs (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights).

На базата на тези закони в областта на индустриалната собственост са създадени и подзаконови нормативни актове.

Други актове от по-общ характер, имащи отношение и към индустриалната собственост, са Наказателният кодекс и Законът за защита на конкуренцията.

Закон за патентите

Законът определя като патентоспособни широк кръг обекти – патенти се издават за нови, притежаващи изобретателска стъпка и промишлено приложими изобретения във всички области на техниката. Патенти се издават за методи и продукти, включително и за вещества, получени по химически или нехимически методи, които се използват във фармацията и селското стопанство. Срокът на действие на предоставената с патент защита е 20 години от датата на подаване на заявката.

Патенти се издават и за полезни модели, които са нови и промишлено приложими, като срокът на действие е 10 години от датата на подаване на заявката.

От патентна закрила са изключени сортовете растения и породи животни, както и основните методи за тяхното получаване. Изключени от закрила са и методите за лечение на хора или животни, както и методите за диагностика, приложени пряко върху тях. Най-общо не се считат за изобретения компютърните програми, методите за делова дейност (бизнес методите), математическите методи, предоставянето на информация и резултатите от художествено творчество.

Разкриването на изобретението не влияе на новостта, когато е направено в шестмесечен срок преди датата на подаване на заявката и е следствие от излагане на официално призната изложба.

Със Закона се уреждат и процедурите по подаване на международни заявки по Договора за патентно коопериране – PCT. Процедурите, установени в съответствие с PCT, спестяват усилия, време и средства на заявителите, желаещи да получат закрила на дадено изобретение в няколко страни, като международната заявка е равностойна на заявка, подадена по национален ред във всички посочени в нея страни. Договорът за патентно коопериране и Европейската патентна конвенция са напълно съвместими, което позволява при комбинираното им използване заявителите да получат допълнителни предимства.

Р България се присъедини към Европейската патентна конвенция (ЕПК) от 01.07.2002 г. и стана равноправен член на Европейската патентна организация (ЕПО). Присъединяването към ЕПК наложи да се предвидят съответни национални разпоредби по нейното прилагане. Във връзка с това с последното изменение и допълнение на Закона за патентите от 2002 г. нормативно е уредено и подаването на заявки за европейски патент. Те могат да се подават в Патентното ведомство на Р България или в Европейското патентно ведомство (ЕПВ) в Мюнхен или в неговия клон в Хага на един от официалните езици на ЕПВ (английски, немски или френски) съгласно Европейската патентна конвенция. Регламентирани са условията, при които заявките и европейският патент ще имат действие на територията на страната ни, както и за трансформация на заявка за европейски патент в национална патентна заявка. Предвидена е забрана за едновременна закрила на изобретение с национален и европейски патент, в който Р България е посочена страна. Решенията на ЕПВ за обявяване на недействителност на европейски патент имат действие и на територията на страната ни.

В Европейската патентна конвенция са регламентирани условията и процедурите за получаване на европейски патент. Издаване на европейски патент може да бъде поискано за една или повече от договарящите страни. Във всяка от договарящите страни, за които е издаден, европейският патент има същото действие и режим, както национален патент, издаден от тази договаряща страна. След издаването му европейският патент се преобразува в национални патенти за съответните страни и по-нататъшната му съдба се подчинява на съответното национално законодателство.

Предимството на системата за издаване на европейски патент съгласно Европейската патентна конвенция се състои основно във възможността заявители от цял свят да придобият закрила на изобретенията си на територията на една или повече страни членки чрез подаване на една патентна заявка, която се подлага на проучване и експертиза от един орган – Европейското патентно ведомство, при установени правила. Така се избягват необходимостта от подаване на множество национални заявки, за които се заплащат такси на всяко национално ведомство, както и дублирането на работата по проучването и експертизата на заявките. Това значително намалява разходите на заявителите. Системата гарантира сравнително опростена процедура, възможно най-високо качество на проучване и експертиза на патентните заявки и висока степен на сигурност на издадените патенти.

Патентното право има два самостоятелни обекта на закрила – изобретенията и полезните модели. ЗП не съдържа дефиниция на понятието изобретение. Законът само посочва признаците, които трябва да притежава едно изобретение, за да бъде признато за патентоспособно. Като изобретение може да се квалифицира техническо решение на задача, което са отнася до която и да е област на стопанството, науката, културата, здравеопазването и отбраната. Не е достатъчно обаче да е налице изобретение, за да се получи за него патент. За да се получи патент са необходими 3 кумулативно поставени от закона условия. Те са визирани в чл.6 ЗП. Съгласно него :

(1) Патенти се издават за изобретения от всички области на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими.

(2) Не се считат за изобретения:

1. открития, научни теории и математически методи;
2. резултати от художествено творчество;
3. планове, правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност и компютърни програми;
4. представяне на информация.

(3) Алинея 2 се прилага за посочените обекти, доколкото се иска правна закрила за самите тях като такива.

Изключения от патентоспособност

Чл.7. Патенти не се издават за:

1. (изм.,ДВ,бр.66 от 2002 г.) изобретения, чието търговско използване би нарушило обществения ред и добрите нрави. Нарушението не може да произтича само от факта, че използването на изобретението е забранено от законодателството;
2. (изм.,ДВ,бр.66 от 2002 г.) методи за лечение на хора или животни чрез терапия или по хирургичен път, както и методи за диагностика, прилагани при хора или животни, като това не се отнася за продукти, по-специално до вещества или състави, употребявани при тези методи;
3. сортове растения и породи животни, както и основно биологични методи за създаването им. Това правило не се разпростира върху микробиологичните методи и върху продуктите, получени чрез тях.

Новост

Чл.8. (1) Изобретението е ново, ако не е част от състоянието на техниката.

(2) Състоянието на техниката включва всичко, което е станало общодостъпно чрез писмено или устно описание, използване или разгласяване по друг начин където и да е по света преди датата на подаване, съответно приоритетната дата, на заявката за патент.

(3) (изм.,ДВ,бр.66 от 2002 г.) Състоянието на техниката включва и съдържанието на националните заявки за патент, европейските и международните заявки за патент, за които Република България е посочена страна и които имат дата на подаване, съответно приоритетна дата, по-ранна от датата съгласно ал.2, ако впоследствие бъдат публикувани в официалния бюлетин на Патентното ведомство.

(4) (нова,ДВ,бр.66 от 2002 г.) Вещества или състави, включени в състоянието на техниката съгласно ал.2 и 3, които се използват в методите по чл.7, т.2, се считат за нови, ако използването им не е включено в състоянието на техниката.

Изобретателска стъпка

Чл.9. Изобретението има изобретателска стъпка, когато не произтича по очевиден начин от състоянието на техниката съгласно чл.8, ал.2 за специалиста в областта към датата на подаване, съответно приоритетната дата.

Промишлена приложимост

Чл.10. Промишлено приложими са изобретенията, чийто предмет може да бъде произвеждан или многократно използван в който и да е отрасъл на промишлеността и селското стопанство.

Полезните модели са самостоятелни обекти на индустриалната собственост, посочени като такива в Парижката конвенция.Тяхната правна закрила се удостоверява с патент, също както при изобретенията. Под полезен модел нашия закон разбира: обекти с конструктивно-технически особености, отнасящи се до усъвършенстване на конструкцията, формата или пространственото съчетаване на елементите на изделия, инструменти, устройства, апарати или техни части, материали и други с производствено или битово предназначение, които отговарят на изискванията новост и промишлена приложимост.

Правната закрила на полезния модел се предоставя с патент, който има срок на действие десет години, считано от датата на подаване. Заявка за патент за изобретение до вземане на решение по нея може да бъде трансформирана по молба на заявителя в заявка за патент за полезен модел. Таксите за полезни модели са значително по-ниски от тези за изобретенията.

ПАТЕНТ

Право за използване на изобретението произтича от патента. Без издаването на патент то не може да възникне.Патентът е документ, който държавата издава на заявителя в уверение на това, че предложението му е преценено ,че притежава признаците на изобретение и може да получи правна закрила.Патента се издава ит държавен орган,който е задължен да го издаде при наличието на предвидени в закона предпоставки и при спазване на точно определено производство.

Патентът удостоверява наличието на патентоспособно изобретение, приоритета, изобретателя и изключителното право на патентопритежателя върху изобретението. Патентът действа по отношение на трети лица от публикацията за издаването му в официалния бюлетин на Патентното ведомство.

Правото на заявяване принадлежи на изобретателя или на неговия правоприемник. Когато правото на заявяване принадлежи на няколко лица, то се упражнява от тях съвместно. Отказът на едно или на няколко от тях да участват в заявяването или в процедурата по издаване на патента не е пречка останалите да извършват предвидените в този закон действия.

Срокът на действие на патента е двадесет години от датата на подаване на заявката.

Изключителното право върху изобретението включва правото на използване на изобретението, забраната трети лица да го използват без съгласието на патентопритежателя и правото на разпореждане с патента.

Правото на използване на изобретението включва производството, предлагането за продажба, търговията с предмета на изобретението включително внос, използването по предназначение на предмета на изобретението, както и прилагането на патентования метод.

Заявеното или патентованото изобретение може да бъде предмет на лицензионен договор.Патентния лицензионен договор е този договор, при който патентопритежателя отстъпва с/у възнаграждение изцяло или от части на лицезополучателя използването на патентното право. С лицензионен договор може също така да се отстъпи и правото на заявяване на изобретение или полезен модел.

Лицензионния договор е двустранен,защото създава права и задължения и за двете страни.Той е консесуален, защото се счита за сключен с постигане на съгласието, той е още формален, възмезден, комутативен.

Чрез лицензионния договор може да се предостави изключителна, неизключителна, пълна или ограничена лицензия. Лицензодателят по договор за изключителна лицензия няма право да предоставя лицензии със същия предмет на други лица. Той има право сам да използва лицензираното изобретение само ако това е изрично уговорено в договора. Изключителната лицензия трябва да е изрично уговорена. Лицензионният договор има действие по отношение на трети лица от датата на вписването му в регистъра на Патентното ведомство.

Всяко заинтересувано лице може да поиска от Патентното ведомство да предостави в негова полза принудителна лицензия за използване на защитено с патент изобретение, ако е налице поне едно от следните условия:

1. изобретението не е било използвано в продължение на четири години от подаването на заявката на патент или на три години от издаването на патента, като се прилага срокът, който изтича покъсно;
2. в сроковете по т.1 изобретението не е било използвано в достатъчна степен за задоволяване на националния пазар освен ако патентопритежателят докаже уважителна причина за това;
3. обявено национално извънредно положение – за времетренето му.

(2) Молителят по предходната алинея трябва да докаже, че е в състояние да използва изобретението в рамките на исканата принудителна лицензия.

(3) Принудителната лицензия може да се предостави в полза на патентопритежателя, чието изобретение влиза в обхвата на друг патент, ако притежателят му отказва да предостави лицензия при справедливи условия.

(4) Принудителната лицензия може да бъде само неизключителна. Тя може да бъде прехвърлена само заедно с предприятието, в което се използва изобретението – предмет на такава лицензия.

(5) Принудителната лицензия може да бъде прекратена, ако получателят в едногодишен срок от предоставянето й не е пристъпил към подготовка за използване на изобретението. Във всички случаи принудителната лицензия се прекратява, ако в двегодишен срок от предоставянето й получателят не е започнал да използва изобретението.

(6) Принудителна лицензия не се предоставя в полза на нарушител на патента.

(7) В двустранни и многостранни договори, по които страна е Република България, могат да се предвидят и други условия за предоставяне на принудителна лицензия за патентопритежатели от държавите, участващи в такива договори.

(8) Принудителна лицензия за секретен патент може да бъде предоставена от Държавната комисия по сигурността на информацията.

Закон за марките и географските означения

Законът отразява адекватно създадените пазарни отношения в икономиката и е хармонизиран с европейското право в областта на марките. В унисон със Споразумението TRIPs е определението, което законът дава за марка – знак, който е способен да отличава стоките и услугите на едно лице от стоките и услугите на други лица и може да бъде представен графично. Разширен е кръгът на обектите на закрила чрез въвеждане на колективна марка, сертификатна марка, географско указание и наименование за произход. С изискванията на Световната търговска организация (СТО) са съобразени и основанията за отказ. Характерът на стоките и услугите, за които марката ще се използва, не може да бъде пречка за нейната регистрация. Допуска се закрила и в случаите, когато марката в резултат на употреба е придобила отличителност.

В съответствие с разпоредбите на TRIPs са и въведените ограничения на правото върху марка, като те са съобразени със законовите права и интереси както на притежателя на марката, така и на трети лица.

Срокът на действие на регистрацията е 10 години от датата на подаване на заявката с възможност за неограничено подновяване за следващи периоди от по 10 години. Предвидено е задължение за използване на регистрирана марка. Според закона всяко заинтересувано лице може да поиска отмяна на регистрацията, ако марката не е била използвана в срок от пет години от датата на регистрацията или използването е било преустановено за непрекъснат период от пет години, освен ако съществува основателна причина за това. Използването на марката от друго лице със съгласието на притежателя й се счита за използване от самия него.

Предвидена е възможност правото върху марка да се прехвърля или лицензира, като прехвърлянето е допустимо и независимо от факта на прехвърляне на търговското предприятие.

Марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива знаци могат да бъдат думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци.

Марка е търговска марка, марка за услуги, колективна марка и сертификатна марка.

Правото върху марка се придобива чрез регистрация, считано от датата на подаване на заявката. Правото на регистрация принадлежи на първия заявител. Правото върху марка включва правото на притежателя є да я използва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица без негово съгласие да използват в търговската дейност знак, който:

1. е идентичен на марката за стоки или услуги, идентични на тези, за които марката е регистрирана;
2. поради неговата идентичност или сходство с марката и идентичността на стоките или услугите на марката и знака съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване на знака с марката;
3. е идентичен или сходен на марката за стоки или услуги, които не са идентични или сходни на тези, за които марката е регистрирана, когато марката се ползва с известност на територията на Република България и използването на знака извлича без основание облаги от отличителния характер или известността на марката или ги уврежда.

Правото върху марката може да е притежание на две или повече лица.

Всеки съпритежател може да я използва без съгласието на останалите и без да се отчита за това, освен ако между тях е уговорено друго в писмена форма. При използването на марката притежателят може да посочва регистрацията й, като в близост до нея поставя латинската буква R, заградена в кръг.

Срокът на действие на регистрацията е десет години от датата на подаване на заявката.

Притежателят на право върху марка може да разреши използването й за всички или за част от стоките или услугите, за които е регистрирана, и за част или за цялата територия на Република България с лицензионен договор в писмена форма. Лицензията може да бъде изключителна или неизключителна. Когато не е уговорено друго, лицензията се счита за неизключителна. Лицензодателят на изключителна лицензия няма право да предоставя лицензии със същия предмет на други лица. Той има право да използва марката, ако това е изрично уговорено.

Лицензионният договор се вписва в Държавния регистър по молба на лицензополучателя, към която се прилага извлечение от него, което съдържа идентификационните данни на лицензодателя и лицензополучателя, данни за марката и регистровия й номер, срок на договора и е скрепено с подписите и печата на страните. На лицензополучателя се издава удостоверение. Договорът за лицензия има действие по отношение на трети лица от вписването му в Държавния регистър.

Чл.32. (1) Заявката за регистрация на марка се подава в Патентното ведомство.

(2) Заявката трябва да се отнася до една марка, предназначена за стоки и/или услуги от един или повече класове на Международната класификация.

(3) Заявката трябва да съдържа:

1. искането за регистрация;
2. името и адреса на заявителя;
3. изображението на марката, и
4. списък на стоките и/или услугите, за които се иска регистрацията.

(4) Когато заявката се отнася до колективна или сертификатна марка, освен документите по ал.3 се прилагат и правилата за използване.

(5) Заявката трябва да отговаря и на други изисквания, установени с наредба, приета от Министерския съвет.

(6) Към заявката се прилага документ за платени такси.

(7) Документите и данните в заявката се представят на български език.

Чл.51. (1) Под географско означение се разбира наименование за произход и географско указание.

(2) Наименование за произход е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и чието качество или свойства се дължат предимно или изключително на географската среда, включваща природни и човешки фактори.

(3) Географско указание е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, известност или друга характеристика, които могат да се отдадат на този географски произход.

Правната закрила на географското означение се предоставя чрез регистрацията му в Патентното ведомство. Правото на заявяване принадлежи на всяко лице, което извършва производствената си дейност в определеното географско място, и стоката, която произвежда, отговаря на установените качества или особености. Регистрирано географско означение може да се използва само от лице, което е вписано като негов ползвател.

Закон за промишления дизайн   

Промишленият дизайн е видимият външен вид на продукт или част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинация от тях. По смисъла на закона продукт е всяко изделие, получено по промишлен или занаятчийски начин, включително части, предназначени за сглобяване в съставно изделие, комплект или композиция от изделия, опаковка, графични символи и печатни шрифтове, с изключение на компютърни програми.

За да получи даден дизайн закрила, той трябва да е нов и оригинален, каквито са изискванията и в Споразумението TRIPs. Дизайнът се счита за оригинален, ако цялостното впечатление, което той създава у потребителя, се различава от цялостното впечатление, което създава дизайн, станал общодостъпен преди него. Изключенията от закрила също са съобразени с предвидените в споразумението. В закона обаче не е изрично интерпретирана установената от TRIPs възможност за получаване на по-бърза закрила по отношение на текстилните дизайни.

Регламентирани са изключителното право, което притежателят на регистриран дизайн има, и действията, които, извършени без негово съгласие, съставляват нарушение на това право. Законът предвижда и ограничения на правото върху дизайна. Правото на заявяване на дизайна принадлежи на автора или, ако дизайнът е служебен – на работодателя. Правото на регистрация принадлежи на първия заявител. Продължителността на закрилата според закона е 10 години от датата на подаване на заявката с възможност за подновяване за три последователни периода от по пет години всеки.

Право върху дизайн се придобива чрез регистрацията му в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявка за регистрация.

Съгл. Чл.11. (1) Регистрира се дизайн, който е нов и оригинален.

(2) Не се регистрира:

1. дизайн, който противоречи на обществения ред или на добрите нрави;
2. дизайн, чиито особености са обусловени единствено от техническите или функционалните характеристики на продукта;
3. дизайн, чиито особености са обусловени от необходимостта продуктът, към който е включен или към който е приложен дизайнът, да бъде механически свързан или поставен във, около или срещу друг продукт така, че и двата продукта да изпълняват функциите си, с изключение на дизайн, чиято цел е да направи възможно мултиплицирано сглобяване или свързване на взаимно заменяеми продукти в модулна система.

Дизайнът е нов, ако преди датата на подаване на заявката, съответно преди датата на приоритета, не е известен друг идентичен дизайн, който е станал общодостъпен чрез публикации, използване, регистрации или разгласяване по какъвто и да е друг начин където и да е по света.

Съгл. Чл.15. (1) Срокът на действие на регистрацията на дизайн е 10 години от датата на подаване на заявката.

(2) Регистрацията може да бъде подновявана за три последователни периода от по 5 години.

Закон за топологията на интегралните схеми

Законът е съобразен с Договора за интелектуална собственост във връзка с интегралните схеми с оглед изпълнение на изискванията на TRIPs. За първи път в страната се осигурява закрила на оригинална топология, която е създадена в резултат на интелектуалните усилия на нейния създател и не е известна на производителите на интегрални схеми. Възможността за закрила допринася за разгръщане и активизиране на научния потенциал и за стимулиране внедряването на нови високи технологии. Правната закрила на топологията по този закон не се простира върху технологиите за производство на интегралната схема, както и върху информацията, съхранена в нея. Правото на заявяване и регистрация принадлежи на лицето, създало топологията, или на работодателя, ако е създадена служебно. Предвидено е, че всяко използване на топология в търговската дейност без съгласието на нейния притежател е нарушаване на изключителното право. Под използване в търговската дейност се разбира възпроизвеждане, продажба, замяна, даване под наем или в заем, внос, износ или друг начин на търговско разпространение, както и предложението за такова разпространение на топология или на изделие, в което тя е включена. Регламентирани са действията, които не изискват разрешение от притежателя на правото. Предвидена е възможност за прехвърляне на правото върху топологията и лицензирането. Закрилата действа от датата на първото търговско използване, където и да е по света, ако в двегодишен срок е подадена редовна заявка в Патентното ведомство. Ако топологията не е търговски използвана, закрилата действа от датата на подаване на заявка. Тя се прекратява 10 години след края на календарната година, в която е започнало действието й.

Закон за закрила на новите сортове растения и породи животни

По този закон се закрилят постиженията на селекционерите, като изчерпателно са посочени критериите, на които трябва да отговаря сортът, за да получи закрила – новост, различимост, хомогенност и стабилност. Правната закрила се предоставя със сертификат, чийто срок е 30 години от датата на издаване на сертификата за сортове дървета и лози и 25 години – за всички останали сортове.

Правната закрила за породи животни също се предоставя със сертификат със срок на действие 30 години от датата на издаването му.

Органите, които участват по предоставяне на правната закрила на новите сортове растения и породи животни, са Патентното ведомство, където се подават заявките, Изпълнителната агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол и Държавната комисия по породи животни при Министерството на земеделието и горите, където се извършва експертиза.

Разпоредбите на закона се прилагат и по отношение на чуждестранни лица от държави, участващи в международни договори в тази област, по които Р България е страна.

Прилагане на правата върху индустриалната собственост

Ефективното правоприлагане на мерките за защита на правата върху индустриалната собственост се гарантира от съществуващата законова база и функциониращите структури.

Основен правоприлагащ орган по отношение на предоставената закрила по Закона за патентите (ЗП), Закона за марките и географските означения (ЗМГО), Закона за промишления дизайн (ЗПД), Закона за топологията на интегралните схеми (ЗТИС) и Закона за закрила на новите сортове растения и породи животни (ЗЗНСРПЖ) е Патентното ведомство на Р България. Други държавни институции, ангажирани с функционирането и прилагането на правата в областта на индустриалната собственост, са:

• митници;
• икономическа полиция;
• Национална служба за борба с организираната престъпност (НСБОП);
• Комисия за защита на конкуренцията;
• съдебна система.

Компетентен за решаване на спорове, свързани с интелектуалната собственост, е Софийски градски съд (СГС).

Съществуващото законодателство в тази област предвижда санкции за лицата, нарушаващи правата върху индустриалната собственост. Наказателният кодекс (чл. 172, б) предвижда за тази цел лишаване от свобода до пет години или глоба в размер до 5000 лв.

Чл. 172б. (Нов, ДВ, бр. 75 от 2006 г.)

(1) Който без съгласието на притежателя на изключителното право използва в търговската дейност марка, промишлен дизайн, сорт растение или порода животно, обект на това изключително право, или използва географско означение или негова имитация без правно основание, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева.

(2) Ако деянието по ал. 1 е извършено повторно или са причинени значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода от пет до осем години и глоба от пет хиляди до осем хиляди лева.

(3) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, независимо чия собственост е, и се унищожава.

При неправомерно използване на чужда марка или географско означение спрямо нарушителя може да се приложи и специална административнонаказателна мярка, визирана в ЗМГО – лице, което предлага, пуска на пазара или съхранява с тези цели стоки, означени със знак, идентичен или сходен на регистрирана марка, без съгласието на нейния притежател, се наказва с глоба или имуществена санкция и стоките се отнемат в полза на държавата – независимо чия собственост са, и се унищожават. Аналогична разпоредба е предвидена и в ЗПД – лице, което произвежда, предлага, излага на пазара или съхранява с тези цели продукти, изработени чрез копиране или използване на дизайн, включен в обхвата на закрила, без съгласието на неговия притежател, се наказва с глоба или имуществена санкция, а продуктите подлежат на унищожаване. Тук е предвидена и възможност за преработване на продукта, така че да не се нарушава правото на притежателя на регистрирания дизайн.

Нарушенията съгласно ЗМГО и ЗПД се установяват с акт, въз основа на който председателят на Патентното ведомство издава наказателно постановление.

В съответствие с изискванията на споразумението TRIPs в ЗМГО и ЗПД са обособени раздели, регламентиращи мерки за граничен контрол. Предвидена е възможност стоки, пренасяни през държавната граница на Р България, носещи регистрирана марка, без съгласието на притежателя или регистрирано географско означение, или негова имитация, без правно основание, както и стоки, изработени чрез копиране или използване на дизайн, включен в обхвата на закрила на регистриран дизайн, без съгласието на притежателя му, да се задържат от митническите органи въз основа на писмена молба на притежателя на правата върху съответния обект. Освен по молба на притежателите е предвидена възможност митническите органи по своя инициатива да задържат стоки, за които имат основание да се съмняват, че нарушават чужди права. На базата на тези два закона – ЗМГО и ЗПД, е издадена Наредбата за граничните мерки за защита на правата върху интелектуалната собственост. В нея подробно са регламентирани редът за подаване на молбата за задържане на стоки и процедурата, която трябва да се спазва от митническите органи.

Освен с описаните административни и наказателни начини за защита притежателите на права върху индустриална собственост разполагат и с гражданскоправни средства. И в петте закона (ЗП, ЗМГО, ЗПД, ЗТИС и ЗЗНСРПЖ) се съдържат процедури за упражняване на правата върху индустриалната собственост и се предвижда възможност за ефективни действия срещу всеки акт на нарушение на изключителните права. Законите включват правни норми, съгласно които всяко използване в търговската дейност на патентовано изобретение или на регистрирани марка, дизайн, топология и сорт без съгласието на притежателите им съставлява нарушение на изключителното им право. В тези случаи притежателите разполагат с възможността да предявят граждански искове срещу нарушителите, които могат да бъдат:

• иск за установяване факта на нарушението;
• иск за преустановяване на нарушението;
• иск за обезщетение за вреди.

Едновременно с посочените искове притежателите могат да поискат и преработване или унищожаване на предмета на нарушението и публикуване в два ежедневника за сметка на нарушителя.

 

 

30. Исков процес по Гражданския процесуален кодекс:

а) видове искове;

б) подведомственост, подсъдност, срокове;

в) призовки и съобщения;

г) процесуално представителство;

д) съдебен състав и отводи.

 

а) видове искове

Искът е предявено пред съда искане да се разреши граждански спор със сила на пресъдено нещо , за да се защити материалното право, накърнено от спора.

Искът е :

• Изявление за знание , което може да е вярно, тогава искът е основателен, или невярно – искът е неоснователен;
• Волеизявление, което ако е валидно /редовно/ прави искът допустим и ако е невалидно /нередовно/ прави искът недопустим

Искът поставя началото на исковия процес и:

• Определя спорният предмет и надлежните страни;
• Сочи вида на търсената защита:

– СПН – установителен иск, Видове УИ.

1. Положителни – когато ищецът иска да се установи съществуването на едно право;
2. Отрицателни – когато ищецът иска да се установи, че не съществува едно право.

Един и същ правен спор може да даде повод за положителни или отрицателни УИ. Всичко зависи от това коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебно решаване на спора. Поеме ли този почин страната, която твърди съществуването на спорното право, нейният иск ще бъде положителен УИ. Предяви ли иск страната, която отрича съществуването на спорното право, ще бъде отрицателен УИ. Има и т.нар УИ за факти: фактите не са право. Тези факти може да са предмет на делото само с УИ и то само в предвидените от закона случаи: иск целящ да установи истинност или неистинност на документи; иск за установяване на престъпно обстоятелство; иск за произход – произхода е факт. УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ са недопустими. Важна особеност на всеки УИ е че тяхното предявяване е безсрочно. Макар и да не се погасява сам по давност УИ може да прекъсне погасителна давност относно материалното право, за което е предявен.

– СПН и ИС  – осъдителен иск. Видове осъдителни искове.

Задачата на ОИ е да отвори вратите на изпълнителния процес. Предмет на ОИ: а/ само изискуеми притезания за определена престация, за др. видове права не може; б/ ако ответникът носи отговорност със своя вещ за чужди действия. Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да бъдат предмет на търсеното с ОИ принудително изпълнение.

ОИ може да се предяви за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Може да се предяви ОИ за в бъдеще. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, липсата му налага да се прекрати делото по ОИ. Винаги трябва да има интерес , но самото притезание може да бъде оспорено.

Легитимиран да предяви ОИ по право е само носителя на неудовлетвореното притезание. И процесуален субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежния ответник по ОИ е само това лице срещу което се търси принудително изпълнение. Само този, който материално-правно е овластен да получи и на който материално-правно задължение е да даде – само те са надлежни страни по ОИ.

– СПН  и промяна на гражданските отношения между страните – конститутивен иск. В редица случаи материалното право овластява един от субектите на гр.правоотношение да предизвика с едностранно свое волеизявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Тези права се наричат потестативни или преобразуващи. Такива са правото да се развали двустранен договор, да се прекрати брак, трудово правоотношение. Искът, с който се прекратява потестативно право, което може да се упражни само чрез съда, като се иска от него да го потвърди със СПН и да постанови следващата от него промяна на гр.правоотношение между спорещите страни се нарича конститутивен иск /КИ/. Тези потестативни права са изрично посочени в материално-правната норма. Потестативно право е да преобразуваш нещо. Защитата, която се търси с него, включва в себе си защитата, която се търси нещо повече – промяна на гр.правоотношения между страните по делото. По правило двете страни могат да предизвикат промени по взаимно съгласие, тогава КИ не е необходим, но когато в противоречие с действителното правно положение другата страна не дава съгласие за дължимата правна промяна се прилага КИ. Конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това го погасява, КИ е средство за принудително осъществяване.

Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права и то такива, които могат да се упражнят съдебно. Тяхното приложно поле е най-ограничено. Всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявения КИ. Надлежни страни са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика промяна. Типични случаи в съдебната практика за КИ са : а/ иск за развод; б/ иск за унищожаване на брак; в/ иск за делба; г/ иск за разваляне на двустранен договор; д/ иск за обявяване на предварителен договор за окончателен; е/ иск за унищожаване на сделка.

• Подържа висящността на процеса
• Когато е основателен и допустим съдържа проект на съдебно решение

Правото на иск е правомощие на определени лица да поставят в ход исковия процес.

Освен първоначално имаме и последващо предявяване. То става вече в процес, образуван чрез първоначално предявяване на иск – при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен, а също и при изменение на иска:

Насрещен иск и възражение за прихващане

Насрещен е искът, който ответника предявява срещу ищеца и който съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство.

С НИ ответникът търси самостоятелна защита срешу ищеца. Затова не е акцесорен спрямо първоначалния. Съединяването на двата иска е кумулативно. Може да бъде предявен и като евентуален.

В срока на отговор на ИМ.

За разлика от възражението за прихващане, НИ е не само средство за защита срещу първоначалния иск, но е и средство за самостоятелна защита на вземането на ответника. ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск. Основна разлика има във връзка с размера на противопоставеното от ответника компенсируемо право. Пълна защита /например ако компенсируемото право което той претендира е на по-голяма стойност от претендираното от ищеца/ ответникът може да получи само чрез НИ.

Обратен иск

Чрез обратен иск  с първоначалния иск се съединява иск на страната срещу подпомагаща страна. ОИ има за предмет едно регресно притезание на една от страните срещу подпомагащата я страна, но може да бъде предявен и срещу лицето, което подпомага противната страна.

ОБРАТЕН ИСК ИЩЕЦ                –          първото заседание

ОБРАТЕН ИСК ОТВЕТНИК      –          с отговора на ИМ

Регресно е притезанието, стрямо което правото, предмет на първотначалния иск е преюдициално.

Инцидентен установителен иск

ИУИ е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника, за да установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния или насрещен иск. ИУИ е способ за последващо кумулативно ОСИ.

Цел – да се разреши със СПН спорът относно преюдицалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.

Предмет – обуславящото (преюдициално) правоотношение спрямо спорното право. Може да бъде предявен от ответник в срока на отговор на ИМ, от ищец – в първото заседание по делото. Трябва да е подведомствен и родово подсъден на сезирания съд. Допустим е само ако е налице интерес от търсеното установяване. С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез СПН относно преюдициално отношение. Затова се разглежда даже делото по главния иск да е прекратено.

б) подведомственост, подсъдност, срокове

Подведомственост

Подведомствеността на съдилищата обхваща гражданските, наказателните и административните дела.

Гражданския процес се интересува от подведомствеността по гражданските дела. Щом има спор за материално гражданско право, то те са в подведомственост на съда. Понятието гражданско дело трябва да се схваща в две насоки: а/ с оглед на компетентността /подведомственост или подсъдност на делото/; б/ с оглед на процедурата за разглеждане на делото. Гражданските, наказателните и административните дела не са подсъдни на едни и същи съдилища и не се разглеждат по един и същ съдопроизводствен ред. Гражданските дела се разглеждат по реда на ГПК, наказателните по реда на НПК, а административните по реда на АПК и ДОПК.

Съдът преценява, дали делото е граждански спор относно гражданско правоотношение. Съдът сам решава дали едно дело му е подведомствено или не. Относно подведомствеността съдът следи служебно. По въпросите за подведомствеността съдът винаги се произнася с определение, което подлежи на обжалване по реда на ГПК в седемдневен срок с частна жалба и то не само когато прекрати делото поради липса на подведомственост, но и когато го приеме за разглеждане, докато при другите процесуални предпоставки подлежи на обжалване само определението, с което делото се прекратява. След прекратяване на делото съдът трябва да го препрати за разглеждане на компетентен орган.

Според професор Сталев ако съдът разглежда дело, което не е гражданско, то решението не е нищожно, а е недопустимо. Никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда, даже и да счита че делото му е подведомствено. Въпросът дали делото е подведомствено на съда може дае бъде повдигнат от страните или служебно от съда при всяко положение на делото. Подведомствеността е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – съдът я проверява още преди да връчи препис от исковата молба и следи по свой почин за нейната наличност във всеки момент на делото. При проверката съдът трябва да изхожда от твърдените в исковата молба белези на спорното право.

Подсъдност. Видове

Чрез подсъдността се определя кой съд е родово, функционално или местно компетентен да разгледа и реши даден гражданскоправен спор. Подсъдността е производна на подведомствеността и предпоставя властта на съда да разгледа делото. Подсъдността може да произтича от разпоредбите на закона и тогава тя е законна (такава е родовата, местната и функционалната подсъдност). Но подсъдността може да бъде предвидена и в договор, тогава тя е договорна.

Видове подсъдност:

Родова подсъдност

Родовата (материалната, предметната) подсъдност определя на кой съд като първа инстанция е подсъдно делото. Гражданските съдилища в България са районни, апелативни, окръжни съдилища и ВКС. Правилото е че всеки спор е подсъден на Районния съд като първа инстанция. Те са винаги първоинстанционни съдилища, но има и редица изключения:

Чл. 104. На окръжния съд като първа инстанция са подсъдни:

1. исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под запрещение или за отменянето му;
2. (отм., ДВ, бр. 50 от 2008 г.);
3. исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв.;
4. (доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет;
5. исковете за установяване на недопустимост или нищожност на вписване, както и за несъществуване на вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон;
6. исковете, които по други закони подлежат на разглеждане от окръжния съд.

Местна подсъдност. Договорна подсъдност.

Тя определя на кой конкретен съд е подсъдно едно дело, кой съд има властта да реши един гражданско правен спор. Тя се определя от връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Принципът при местната подсъдност е, че е компетентен съдът, в чиито съдебен район е постоянния адрес на ответника /седалището на ЮЛ ответник/.

Изключения от този принцип: а/ при дела за издръжка, ищецът има право на избор , т.е. може да предяви иск по постоянния адрес на ответника или по своя постоянен адрес. Същото е и с иск предявен от потребител. При трудови дела работникът може да предяви иск срещу работодателя и по мястото, където обичайно полага своя труд.; б/ исковете срещу малолетни или поставени под пълно запрещение – пред съда по постоянния адрес на законния им представител; в/ искове за вещни права върху недвижими имоти – компетентен е съда, в чиито район се намира имота. Съдът следи служебно за тази подсъдност; г/ когато се води иск за подобрение върху имота, той също се предявява пред РС по местонахождението на имота. Същото важи за разваляне на договор или обявяване на предварителен договор за окончателен. Когато предмета на договора е недвижими имоти в различни райони, тогава ищецът избира един от районните съдилища, където се намира един от имотите, независимо от стойността му; д) исковете за наследства, за наследяване или унищожаване на завещание, дялове на наследство – искът се предявава там, където е открито наследството. Ако наследодателя е български гражданин, но наследството е открито в чужбина, искът се предявява по последния му постоянен адрес в РБ или в района, където се намира имотът му; е) при непозволено увреждане, увредения (ищецът) има право на избор, може да предяви иск в чиито район е станало увреждането или пред съда, в чиито район живее ответника. Когато обаче едно увреждане е продължителен процес и е започнало в съдебния район на един съд а е приключило в района на друг съд, то искът се предявява в съда, в чиито район е приключил увреждането; ж) иск за парични вземания на договорно основание  може да се предявява и по настоящ адрес на ответника.

Когато по делото има няколко ответника, които имат няколко местожителства, респективно седалища, ищецът избира по чии постоянен адрес или местоседалище да предяви иск; з) когато лицето ответник е с неизвестен адрес, искът се предявява по постоянния адрес на лицето, което го представлява, а ако няма такова по постоянния адрес на ищеца. Когато двете страни нямат постоянен адрес в страната, искът се предявява в СГС.  и) исковете срещу държавни учреждения, държавни предприятия, кооперации и т.н. – предявяват се по седалището им. Когато исковете са срещу държавата, те се предявяват в съда, в чиито район е възникнал спорът. Когато спорът е възникнал извън територията на България между граждани и държавата, компетентен е СРС и СГС.

Договорна подсъдност

По принцип подсъдността не може да се променя по съгласие на страните. Изключение от този принцип ГПК допуска те да уговорят различна от законово определената подсъдност и тя се нарича договорна. Този договор е процесуален. Чрез него се дава власт на съда, който не е компетентен, учредява се договорна подсъдност. Договорът важи само между двете страни, не обвързва трети страни. Договорът за подсъдност може да бъде сключен самостоятелно или като клауза на материално-правен договор, но и във втория случай има самостоятелно битие. Недействителността на гражданско-правния договор не пречи да се използва договорената подсъдност. От друга страна гражданско-правния договор може да е действителен, а да са нищожни уговорките за подсъдността.

Изисквания за договорната подсъдност:

• договорът винаги трябва да е писмен
• само за имуществен спор, тоест оценим в пари. Не може например за иск за развод да се сключи договор за подсъдност
• конкретно да бъде описан предмета на спора
• трябва точно да се определи (индивидуализира) съда
• договорът може да бъде само за местна подсъдност, с изключение на дела, имащи за предмет вещни дела върху недвижим имот – чл. 109 ГПК.

Договорната подсъдност не може да определя родовата подсъдност или функционалната подсъдност. Законът допуска да се уговори подсъдността по един индивидуален или вече възникнал спор, който още не е съдебно предявен. Той не допуска обаче да се променя подсъдността на едно вече заведено дело.

Правно значение на подведомствеността и подсъдността

Подведомствеността е процесуална предпоставка, обуславяща надлежното възникване на правото на иск. Подсъдността е процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск. Съдът следи служебно и за двете. При подсъдността има изключения: родовата и функционалната подсъдност относно вещни права върху недвижим имот, те са абсолютни процесуални предпоставки. Съдът проверява родовата подсъдност преди да връчи препис от исковата молба. Въпросът за тяхната липса може да бъде повод по-късно за отмяна на решението. Местната подсъдност, с изключение когато се касае за недвижим имот, е относителна процесуална предпоставка. Тоест съдът не следи служебно, ако ответникът по делото не направи възражение в първото заседание по делото. Втората инстанция проверява служебно както функционалната, така и родовата подсъдност на съда, постановил решението.

Последици от нарушаването на подведомствеността и подсъдността:

• при нарушаване на подведомствеността се стига до недопустимо решение
• при нарушаване на родовата подсъдност се стига до недопустимо решение
• при нарушаване на местната подсъдност, с изключение на вещни права върху недвижим имот, решението е правно релевантно. Спор за подсъдност е допустим само когато подсъдността е отрицателна, но не и положителна, т.е. когато даден съд не иска да разгледа делото. Когато спорът е между РС, се решава от ОС окончателно. Ако има отрицателен спор между ОС, тогава решението се взима от апелативен съд ако ОС са от един регион, ако са от различни спорът се решава от ВКС.

Срокове

Сроковете са законни и съдебни. Законни са сроковете, чиято продължителност е определена от закона, който определя и началния им момент, когато това е нужно. Съдебни са определените от съда срокове за предприемане на посочени от  съда процесуални действия.

Според това, дали могат да бъдат продължавани от съда или тази възможност е изключена даже при съгласие на другата страна, сроковете се делят на решителни и нерешителни. Решителни са само сроковете за обжалване на решенията и определенията, както и срокът за молба за отмяна на влязло в сила решение.

Глава седма
СРОКОВЕ И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СРОКОВЕ

Раздел I
Срокове

Определяне на сроковете

Чл. 59. Сроковете в процеса, когато не са установени от закона, се определят от съда.

Изчисляване на сроковете

Чл. 60. (1) Срокът се изчислява по години, месеци, седмици и дни.

(2) Срокът, който се брои на години, изтича в съответния ден на последната година, а ако месецът в последната година няма съответно число, срокът изтича в последния му ден.

(3) Срокът, който се брои на месеци, изтича на съответното число на последния месец, а ако последният месец няма съответно число, срокът изтича в последния му ден.

(4) Срокът, който се брои на седмици, изтича в съответния ден на последната седмица.

(5) Срокът, който се брои на дни, се изчислява от деня, следващ този, от който започва да тече срокът, и изтича в края на последния ден.

(6) Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден.

Спиране на срока

Чл. 61. При спиране на производството се спират и всички започнали да текат, но неизтекли още срокове. В този случай спирането на срока започва от онова събитие, по повод на което е било спряно производството.

Изтичане на срока

Чл. 62. (1) Последният ден на срока продължава до края на двадесет и четвъртия час, но ако трябва да се извърши действие или представи нещо в съда, срокът изтича в момента на приключване на работното време.

(2) Срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. Той не се смята за пропуснат и когато тя е подадена в друг съд или в прокуратурата в срока, освен ако е подадена по електронен път.

(3) Когато съдът определи по-дълъг от установения в закон срок, извършеното действие след законния, но преди изтичане на определения от съда срок, не се смята за просрочено.

Продължаване на срока

Чл. 63. (1) Законните и определените от съда срокове могат да бъдат продължавани от съда по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини.

(2) Новоопределеният срок не може да бъде по-кратък от първоначалния. Продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния.

(3) Алинея 1 не се прилага за сроковете за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение.

Раздел II
Възстановяване на срокове

Условия

Чл. 64. (1) Процесуалните действия, извършени след като са изтекли установените срокове, не се вземат предвид от съда.

(2) Страната, която е пропуснала установения от закона или определения от съда срок, може да поиска неговото възстановяване, ако докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее.

(3) Молбата за възстановяване се подава в едноседмичен срок от съобщението за пропускането му. Не се допуска възстановяване, ако е било възможно продължаване на срока за извършването на пропуснатото действие.

(4) Не може да бъде продължаван срокът за подаване на молба за възстановяване на срок.

Молба за възстановяване

Чл. 65. (1) В молбата се посочват:

1. всички обстоятелства, които я обосновават;
2. всички доказателства за основателността й.

(2) Едновременно с молбата за възстановяване на срока се подават онези книжа, за подаването на които се изисква възстановяването на срока, а ако срокът е за внасяне на суми за разноски, съдът определя нов срок за внасянето им.

(3) Подаването на молбата не спира хода на делото.

Процедура

Чл. 66. (1) Молбата се подава с препис за насрещната страна, която може да даде отговор в едноседмичен срок. Молбата се разглежда в открито заседание.

(2) Срещу определението, с което се отказва възстановяване на срока, може да се подаде частна жалба.

(3) Когато уважаването на молбата налага провеждане на открито съдебно заседание, съдът при необходимост може да отмени действията, извършени преди възстановяването на срока.

Разноски

Чл. 67. Всички разноски, които са произтекли за насрещната страна от пропускането на срока и в производството по възстановяване на срока, се понасят от молителя.

в) призовки и съобщения

Призоваванията и съобщенията целят да уведомят страната за процесуални действия, които вече са извършени от противната страна или съда, или пък за процесуални действия, които предстоят, за да може страната да вземе участие при тяхното извършване. Два са основните способи за призовавен – чрез призовка и чрез обнародване.

Първоинстанционният и въззивният съд призовават страните само за първото заседание по делото. За останалите съдебни заседания те са длъжни сами да следят за развитие на производството. При всяко отлагане на делото съдът обявява деня и часа на следващото заседание.

Когато някоя от страните не е редовно призована заседанието не може да се състои и трябва да се отсрочи.

Неспазване на всяко от изискванията, предписани от закона за съответния начин на връчване на съобщения или призовки, води до неговата недействителност и трябва да бъде повторено.

Съобщения

Адресат

Чл. 37. Адресат е лицето, за което е предназначено съобщението.

Адрес за връчване

Чл. 38. Съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не е намерен на посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв – на постоянния.

Връчване на представител

Чл. 39. (1) Когато страната е посочила в седалището на съда лице, на което да се връчат съобщенията – съдебен адресат, или има пълномощник по делото, връчването се извършва на това лице или на пълномощника.

(2) Когато няколко ищци или ответници са посочили общ съдебен адресат или имат общ пълномощник в седалището на съда, за всички лица се издава едно съобщение, в което се вписват имената им.

(3) При повече ищци или ответници, когато интересите им не са противоречиви, съдът по искане на насрещната страна или по своя преценка може да ги задължи да посочат един от тях или друго лице за общ съдебен адресат. При неизпълнение на това задължение съдът може да им назначи представител за получаване на книжа на техни разноски и риск.

(4) Когато адресатът е процесуално недееспособен, съобщението се връчва на неговия законен представител.

Съдебен адресат

Чл. 40. (1) Страната, която живее или замине за повече от един месец в чужбина, е длъжна да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщенията – съдебен адресат, ако няма пълномощник по делото в Република България. Същото задължение имат законният представител, попечителят и пълномощникът на страната.

(2) Когато лицата по ал. 1 не посочат съдебен адресат, всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. За тези последици те трябва да бъдат предупредени от съда при връчване на първото съобщение.

Задължение за уведомяване

Чл. 41. (1) Страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес. Същото задължение имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на страната.

(2) При неизпълнение на задължението по ал. 1 всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. За тези последици страната трябва да бъде предупредена от съда при връчване на първото съобщение.

Връчител

Чл. 42. (1) Връчването на съобщенията се извършва от служител на съда, по пощата или чрез куриерска служба с препоръчана пратка с обратна разписка. Когато в мястото на връчването няма съдебно учреждение, връчването може да се извърши чрез общината или кметството.

(2) По искане на страната съдът може да разпореди съобщенията да се връчват от частен съдебен изпълнител. Разноските на частния съдебен изпълнител са за сметка на страната.

(3) Когато съобщението не е връчено по друг начин, съдът може да разпореди по изключение връчването да стане от служител на съда по телефона, телекса, факса или с телеграма.

(4) На страната могат да се връчват съобщения и на посочен от нея електронен адрес. Те се смятат за връчени с постъпването им в посочената информационна система.

Начини на връчване

Чл. 43. (1) Съобщението се връчва лично или чрез друго лице.

(2) Съдът може да разпореди връчването да стане чрез прилагане на съобщението към делото или чрез залепване на уведомление.

(3) Съдът може да разпореди връчването да стане чрез публично обявление.

Удостоверяване на връчването

Чл. 44. (1) Връчителят удостоверява с подписа си датата и начина на връчването, както и всички действия във връзка с връчването. Той отбелязва и качеството на лицето, на което е връчено съобщението. Получателят също удостоверява с подписа си, че е получил съобщението. Отказът да се приеме съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. Отказът на получателя не засяга редовността на връчването.

(2) Връчването по телефона или по факса се удостоверява писмено от връчителя, връчването с телеграма – с известие за доставянето й, а когато връчването е извършено по телекса – с писмено потвърждение за изпратено съобщение. Връчването по пощата се удостоверява с обратната разписка.

(3) Връчването на електронен адрес се удостоверява с копие от електронния запис за това.

(4) Разписката, удостоверяваща връчването от служител на съда или от частен съдебен изпълнител, обратната разписка, удостоверяваща връчването от пощенски служител, известието за доставка на телеграма, както и писменото потвърждение за изпратено съобщение по телекс, се връщат в съда веднага след съставянето им.

Лично връчване

Чл. 45. Съобщението се връчва лично на адресата. Връчването на представител се смята за лично връчване.

Връчване на друго лице

Чл. 46. (1) Когато съобщението не може да бъде връчено лично на адресата, то се връчва на друго лице, което е съгласно да го приеме.

(2) Друго лице може да бъде всеки пълнолетен от домашните му или който живее на адреса, или е работник, служител или съответно работодател на адресата. Лицето, чрез което става връчването, се подписва в разписката със задължение да предаде призовката на адресата. Не може да се връчва на лица, които участват по делото като насрещна страна на адресата.

(3) Съдът изключва от кръга на другите лица тези, които са заинтересовани от изхода на делото или са изрично посочени в писмено изявление на адресата. Тези лица се посочват в съобщението и обратната разписка.

(4) С получаването на съобщението от другото лице се смята, че връчването е извършено на адресата. Адресатът може да иска възстановяване на срока, ако е отсъствал от адреса и не е било възможно да узнае своевременно за връчването. Срокът по чл. 64, ал. 2 започва да тече от момента, в който адресатът е могъл да узнае за връчването.

Връчване чрез залепване на уведомление

Чл. 47. (1) Когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея.

(2) В уведомлението се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда, когато връчването става чрез служител на съда или частен съдебен изпълнител, съответно в общината, когато връчването става чрез неин служител, както и че те могат да бъдат получени там в двуседмичен срок от залепването на уведомлението.

(3) Когато ответникът не се яви да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация, освен в случаите на чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1, в които съобщението се прилага към делото. Ако посоченият адрес не съвпада с постоянния и настоящия адрес на страната, съдът разпорежда връчване по настоящия или постоянния адрес по реда на ал. 1 и 2.

(4) Когато връчителят установи, че ответникът не пребивава на посочения адрес, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация независимо от залепването на уведомлението по ал. 1.

(5) Съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината.

(6) Когато установи редовността на връчването, съдът разпорежда съобщението да се приложи към делото и назначава особен представител на разноски на ищеца.

(7) Разпоредбите на ал. 1 – 5 се прилагат съответно за връчването на съобщения на подпомагаща страна.

(8) Разпоредбите на ал. 1 и 2 се прилагат за връчването на съобщения на свидетел, вещо лице и неучастващо в делото лице, като съобщението се оставя в пощенската кутия, а когато до нея не е осигурен достъп – чрез залепване на уведомление.

Връчване чрез публично обявление

Чл. 48. (1) Ако при завеждането на делото ответникът няма регистриран постоянен или настоящ адрес, по искане на ищеца връчването се извършва чрез публикация в неофициалния раздел на “Държавен вестник”, направена най-малко един месец преди заседанието. Съдът разрешава връчването да стане по този ред, след като ищецът удостовери чрез справка, че ответникът няма адресна регистрация и ищецът потвърди с декларация, че не му е известен адресът на ответника в чужбина.

(2) Ако въпреки публикацията ответникът не се яви в съда при разглеждане на делото, съдът му назначава особен представител на разноски на ищеца.

Място на връчване

Чл. 49. Място на връчване е жилището, вилата, местоработата, местослуженето, седалището, мястото за осъществяване на стопанска дейност или друго място, което се обитава от адресата, както и всяко друго място, на което адресатът може да бъде намерен.

Връчване на търговци и юридически лица

Чл. 50. (1) Мястото на връчване на търговец и на юридическо лице, което е вписано в съответния регистър, е последният посочен в регистъра адрес.

(2) Ако лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е вписан новият му адрес, всички съобщения се прилагат по делото и се смятат за редовно връчени.

(3) Връчването на търговци и на юридически лица става в канцелариите им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя.

(4) Когато връчителят не намери достъп до канцеларията или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47, ал. 1. Второ уведомление не се залепва.

Връчване на адвокат

Чл. 51. (1) Връчването на адвокат става лично в неговата кантора или на всяко място, където той се намира по служба. Връчването в кантората може да се извърши на всяко лице, което работи или сътрудничи на адвоката. При удостоверяване на връчването връчителят посочва името и качеството на получателя.

(2) Когато в адвокатската кантора не може да бъде намерено лице, което да получи съобщението, връчителят залепва уведомление по чл. 47, ал. 1. Второ уведомление не се залепва.

(3) Адвокатът не може да откаже получаването на съобщението на своя доверител, освен след оттегляне на пълномощното по реда на чл. 35, отказ от пълномощие по чл. 36, както и когато от пълномощното недвусмислено личи, че не се отнася за инстанцията, за която е призоваването. Отказът на адвоката да приеме съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. Отказът не засяга редовността на връчването.

Връчване на държавни учреждения и общини

Чл. 52. Държавните учреждения и общините са длъжни да осигурят служител, който да приема съобщения в работното време.

Връчване на пребиваващи в страната чужденци

Чл. 53. Връчването на пребиваващите в страната чужденци се извършва на адреса, заявен в съответните административни служби.

Поправяне на нередовности при връчване

Чл. 54. Ако при връчването има нередовности, същото се смята за извършено в момента, в който съобщението действително е достигнало до адресата.

Образци

Чл. 55. Министърът на правосъдието издава наредба, с която утвърждава образците на всички книжа, свързани с връчването.

Призоваване

Призовки

Чл. 56. (1) Съдът призовава страните за заседанията по делото.

(2) Страните, които са редовно призовани, при отлагане на делото не се призовават за следващото заседание, когато датата му е обявена в заседанието.

(3) Призоваването се извършва най-късно една седмица преди заседанието. Това правило не се прилага в изпълнителния процес.

Съдържание на призовката

Чл. 57. В призовката се посочват:

1. съдът, който я издава;
2. името и адресът на призовавания;
3. по кое дело и в какво качество се призовава;
4. мястото и времето на заседанието, и
5. законните последици от неявяването.

Ред за връчване на призовките

Чл. 58. Призовките по делото се връчват по реда за връчване на съобщенията.

г) процесуално представителство

Същите нужди (недееспособност, фактическо възпрепятстване или неумение лично да се извърши действието), които налагат представителството в гражданските отношения, правят необходимо и представителството в гражданския процес. То може да бъде само пряко. Подобно на представителството в гражданското право и процесуалното представителство е недопустимо относно строго лични действия.

Процесуалното представителство е налице, когато вместо страната и от нейно име едно друго лице извършва или приема извършените спрямо страната процесуални действия. В първия случай то е активно, във втория – пасивно.

Участието в процеса от чуждо име е решаващо за процесуалното представителство. Затова не са процесуални представители лицата, които от свое име бранят пред съд чужди права (процесуални субституенти). Тези лица са страни.

Процесуалното действие, извършено или прието въз основа на пределите на налична представително власт, обвързва пряко представлявания. При липса на представителна власт влязлото в сила решение, подлежи на отмяна по негова молба – чл. 303, ал. 1, т. 5. Затова за наличността на представителна власт съдът следи служебно. Липсата на представителна власт не е непоправима. Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия като им придава обратна сила спрямо представлявания. Ако искът е предявен без представителна власт, делото трябва да бъде прекратено – искът е недопустим. Когато липсата на представителна власт не засяга предявяването на иска, а следващите процесуални действия, тогава делото не се прекратява, а действията, извършени без представителна власт се считат за неизвършени.

Представляване на граждани от техни законни представители.

Законен представител е лицето, чиято представителна власт не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона.

ЗП на процесуално недееспособни граждани са родителите спрямо малолетните си деца, настойникът спрямо поставения под пълно запрещение. Родителят на непълнолетния и попечителят на ограничено дееспособния не са ЗП. Те нямат право да действат от тяхно име, а само одобряват или не, личните им действия.

Всеки от двамата родители може да представлява детето. Когато упражняването на родителските права е възложено на един от родителите, само той може да представлява детето.

Законният представител може без разрешение от съда да предявява искове от името на недееспособния и да отговаря по всички предявени срещу него искове, независимо от техния предмет. Когато обаче по такива искове ЗП трябва да извърши процесуално действие, за което е нужно изрично пълномощно действието на ЗП е валидно само ако е одобрено от съда.

Освен представителството на недееспособни законно е и представителството на дееспособни граждани, когато те са: безвестно изчезнали или отсъстващи, на лица с неизвестно местожителство, на  неизвестни лица, срещу които се търси обезпечение на доказателства – чл. 208 ГПК. Обявените за отсъстващи се представляват от въведените във владение техни наследници, а всички останали лица – от назначените от съда техни представители.

Представляване на граждани от пълномощник.

Пълномощникът черпи представителната власт от волята на представлявания. В основата на представителството от П лежи упълномощаването. То изхожда от страната, ако тя е процесуално дееспособна или от нейния законен представител, ако тя е недееспособна. Когато П е адвокат за преупъломощаване е необходимо съгласието на упълномощителя. П пред съд може да бъде адвокатът, родителят, детето или съпругът на страната, юристите от социалноправните кабинети при здравните заведения спрямо майките и децата нуждаещи се от правна помощ, синдикалните организации и техните поделения могат да представляват работници и служители. П се легитимира пред съда с писмено пълномощно. Нотариална заверка на пълномощното не е необходима.

Според обема на представителната власт упълномощаването може да се отнася до всички граждански дела, които би завел или биха били заведени срещу упълномощителя, до определено дело, до отделни негови фази, до отделни процесуални действия.

Упълномощаването е изрично, когато посочва делото или процесуалните действия и общо, когато се отнася до неопределен кръг дела или действия по едно дело.

Има действия за които ( представляват разпореждане с предмета на делото или с правото на иск) упълномощаването трябва да е изрично – например сключване на спогодба, намаляване, оттегляне на иска.

Упълномощаването не лишава упълномощителя от възможността сам да извърши процесуалното действие.

Най-важното основание за прекратяване на пълномощното е неговото оттегляне. Оттеглянето е едностранен акт, изхождащ от упълномощителя и доведен до знанието на съда. Прекратява се ПВ на П и когато той или упълномощителят почине или бъде поставен под пълно запрещение, откаже се от ПВ ако е уведомил съда за това, а когато е адвокат – ако бъде лишен от адвокатски права. Прекратяването действа занапред.

Представляване на държавата и на юридическите лица.

Държавата по граждански дела се представлява от министъра на финансите, а по дела които се отнасят до имоти държавно собственост – от министъра на регионалното развитие и благоустрояването. Общината се представлява от кмета. Държавните учреждения, които са персонифицирани се представляват от техния ръководител еднолично.

Кооперацията се представлява от своя председател, а при прекратяване от ликвидатора.  Еднолично е и представителството и на търговските дружества. Само акционерните дружества се представляват, подобно на командитните дружества с акции, колективно, освен ако уставът допуска еднолично представителство.

Банките се представляват съвместно най-малко от две лица, които имат постоянен адрес или дългосрочно пребиваване в страната.

Всички други юридически лица ( с нестопанска цел) се представляват от управителния си орган.

Когато търговец бъде обявен в несъстоятелност, представител на неговото предприятие става синдикът.

Юридическите лица могат да бъдат представлявани и от пълномощници: адвокати,  юрисконсулти, други техни служители с юридическо образование.

Търговските дружества могат да упълномощават като свои П прокуристи и търговски пълномощници.

Представителната власт на юрисконсулта съвпада с тази на пълномощника на граждани и се урежда от същите правила.

д) съдебен състав и отводи

Състав на съда

Чл. 20. Първоинстанционните дела се разглеждат в състав от един съдия, а въззивните и касационните – в състав от трима съдии, единият от които е председател на състава.

Съвещание

Чл. 21. (1) Съвещанието и гласуването на съдебния състав се ръководи от председателя на състава и се провежда тайно.

(2) Никой от съдиите не може да се въздържи от гласуване.

(3) Членовете на състава гласуват в поредност според старшинството. Първи гласува младшият член, а председателят гласува последен.

(4) Когато при решаване на делото по същество съдът трябва да се произнесе по няколко иска, по всеки от тях се провежда отделно гласуване.

(5) Решенията на съда се приемат с мнозинство на гласовете на съдиите.

(6) Съдията, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва решението, като мотивира отделно своето особено мнение.

Основания за отвод

Чл. 22. (1) Не може да участва като съдия по делото лице:

1. което е страна по делото или заедно с някоя от страните по делото е субект на спорното или свързано с него правоотношение;
2. което е съпруг или роднина по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен на някоя от страните или на неин представител;
3. което живее във фактическо съпружеско съжителство със страна по делото или с неин представител;
4. което е било представител, съответно пълномощник, на страна по делото;
5. което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция или е било свидетел или вещо лице по делото;
6. относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие.

(2) Съдията е длъжен сам да се отстрани в случаите по ал. 1, т. 1 – 5, а когато не приеме отвода по ал. 1, т. 6, да обяви обстоятелствата.

Процедура по отвода

Чл. 23. (1) Отстраняване може да поиска всяка от страните в заседанието, след като е възникнало или е станало известно основанието за отстраняване.

(2) Съдът решава въпроса за отстраняването при участие на съдията, за когото е направено искането.

(3) Ако поради отстраняване на съдии разглеждането на делото в съответния съд е невъзможно, горестоящият съд постановява изпращането му за разглеждане в друг равен съд.

Отвод на други длъжностни лица

Чл. 24. На основанията по чл. 22, ал. 1 може да бъдат отстранени прокурорът и съдебният секретар.

 

 

31. Производство пред първата инстанция:

а) иск – съдържание, предявяване;

б) отговор на ответника – съдържание, срок;

в) задължения на съдията;

г) първо заседание;

д) правна помощ;

е) съдебно производство, права на страните, задължения на съда.

 

а)  иск – съдържание, предявяване

За да възникне исков процес е необходимо правото на иск да бъде надлежно упражнено чрез предявяване на иска – направо в съда или чрез пощата .

Освен първоначално имаме и последващо предявяване. То става вече в процес, образуван чрез първоначално предявяване на иск – при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен, а също и при изменение на иска:

За да бъде редовна исковата молба трябва да бъде написана на български език и да има предписаното от закона съдържание , както и да бъде скрепена с предписаните от закона приложения.

Исковата молба е необходимо да съдържа:

1.Съд, до който се подава.

2.Имена и адреси на страните по делото , законни представители, телефони.

3.Индивидуализиране на спорния предмет.

– основание – обстоятелствата, на които се основава иска,

– петитум – самото искане.

Ищецът не е длъжен да квалифицира правно претендираното от него право. И да даде такава квалификация тя не обвързва съда. Той е длъжен да я определи служебно.

4.Видът на търсената с иска защита – различна е при  У, О  и КИ.

5.Цената на иска, ако той е оценяем – тя обуславя родовата подсъдност, чл. 104 ГПК: исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв.; исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет – са подсъдни на окръжен съд.

Когато заедно с вземането се претендират и лихви, то тези от тях, които са изтекли до деня на предявяването на исковата молба , се включват в цената на иска.Посочената от ищеца цена  не   обвързва съда.    Той може да я провери по свой почин и по повод на   оспорване от страна на ответника – най-късно в първото заседание .По спора за цената на иска може да се събират доказателства. Определението на съда, с което се увеличава цената на иска подлежи на обжалване с частна жалба.

6.Доказателства в подкрепа на фактите, образуващи основанието на иска.

7.Подпис на ищеца.

Заедно с е исковата молба трябва да бъдат представени и приложенията към нея:

– Писмено пълномощно, когато пълномощникът е подател.

– Квитанция за платена държавна такса.Определя се съобразно цената на иска. Ако ищецът намали иска си внесената държавна такса не се връща.При увеличение на иска се дължи доплащане.

Освободени от държавна такса са : работници и служители по искове за изработени заплати и надници, по искове за права за изобретения, за издръжка, по искове, заведени от прокурор, по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпления, за които има влязла в сила присъда, за лицата, за които е признато от съда, че нямат средства да заплатят таксите и разноските по делото.

При съществуващо и надлежно упражнено право на иск, искът и исковият процес са допустими.Допустимостта е обусловена от процесуалните предпоставки.

Те са абсолютни, когато съдът е длъжен служебно да следи за тях , и относителни – вземат се в предвид само при отвод на ответника.В ГПК липсва самостоятелна уредба на процесуалните предпоставки.Тя се съдържа на съответните места – подведомственост, подсъдност, иск, страни и т. н.

Чл. 130 ГПК предоставя право на съда да вземе становище преди процесът да е възникнал в неговата пълнота, за да не се образуват дела по изначално недопустими искове.На етапа на предявяване на иска съдът не разполага с друго, освен с исковата молба (и писмените доказателства, доколкото такива са представени) и би могло да се касае само за абсолютни предпоставки за съществуване на правото на иск.Такива предпоставки са:

Положителни:

– интерес от търсената защита – предвиден е изрично за УИ и обосноваването му е в тежест на ищеца;

– процесуална легитимация. Надлежна страна.

Основния въпрос в гражданския процес е правото на иск. Надлежна страна е тази, която има право на иск, с който се иска да се разреши техния спор, предмет на делото със СПН. Легитимирана страна и надлежна страна са равнозначни изрази. Всеки правен спор засяга две страни – всяка една от спорещите страни може да се обърне към съда да разреши техния спор без значение кой взема инициативата за отнасяне на спора към съда. Който вземе инициативата за отнасяне на спора към съда се нарича ищец. Както ищецът, така и ответника са надлежни страни. Процесуалната легитимация на ищеца обуславя процесуалната легитимация на ответника. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка, за нея съдът следи служебно. Легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материални права, засегнати от правния спор, предмет на процеса. Няма винаги съвпадение между материално правната и процесуално-правната легитимация. Тя обуславя допустимостта на иска. Материално-правната легитимация обуславя основателността на иска. Различни лица могат да бъдат процесуално и материално легитимирани. Въпреки, че липсата на процесуална легитимация ще доведе до отхвърляне на иска като неоснователен. Между материално-правната и процесуално-правната легитимация съществува взаимна обвързаност.     Процесуалната легитимация произтича от твърдяната материално-правна легитимация и е средство за нейната защита.

По нашето право освен разглежданата процесуална легитимация е позната и друга процесуална легитимация. При нея правото на иск принадлежи на други лица или само на други лица, макар че те не са носители на правото, което е предмет на спора. Това са процесуални субституенти – той не е носител на материално, а само на процесуално право.

Ако процесуалната легитимация не е налице, съдът трябва с определение да прекрати производството, без да се произнася по спорното материално право. Ако не е налице материалноправната легитимация, то съдът трябва с решение да отхвърли иска като неоснователен, произнася се по спорното материално право. Щом се произнася по ГПК съдът постановява определение, щом се произнася по ЗЗД или друго материално право съдът се произнася с решение. За да бъде едно лице процесуално легитимирано, трябва да има интерес. Няма ли интерес, няма процесуална легитимация;

– подведомственост на спора на съда – може да се обжалва не само, когато съдът прекратява делото, поради липса на подведомственост, но и когато го приема за разглеждане;

– процесулна правоспособност на ищеца; процесуална дееспособност. Процесуалната правоспособност е призната от закона абсолютна възможност на едно лице да бъде субект в гражданския процес. Всяко ЮЛ е процесуално правоспособно. Всеки човек се ползва с процесуална правоспособност от раждането до смъртта си. С оглед на наследствените права с процесуална правоспособност се ползва и заченатия. Недееспособните упражняват своята процесуална правоспособност чрез законните си представители. С процесуална правоспособност се ползват всички ЮЛ, местни и чуждестранни, както и всяко държавно учреждение, което има самостоятелна сметка в банка. Процесуалната дееспособност е призната от закона възможност на едно лице да извършва валидни процесуални действия, респективно срещу него да се извършват такива процесуални действия. Лице над 18 години е процесуално дееспособно. Тези лица имат пълна дееспособност. Ограничена дееспособност имат лицата между 14 и 18 години и лицата  поставени под ограничено запрещение. Тези лица могат да извършат лично процесуални действия, но със съгласието на законните си представители. Специфична процесуална дееспособност : има ограничено запретени съпрузи по брачни дела и непълнолетни по спорове относно техните трудови правоотношения. Брачна процесуална дееспособност – лице, навършило 16 години с разрешение на РС, който изслушва мнението на родителите /но то не е задължително/, което сключи брак, придобива специална брачна дееспособност, но само за дела свързани с брака. Правно значение на правоспособността и дееспособността. Процесуалната правоспособност обуславя възникване на правото на иск. Процесуалната правоспособност обуславя надлежното упражняване на правото на иск. За процесуалната правоспособност и дееспособност съдът следи служебно. Ако реши, че липсва една от двете, той преценява делото с определение, тъй като те са абсолютни процесуални предпоставки. Липсата на процесуална правоспособност и дееспособност не е непреодолима. Съдът е длъжен служебно да вземе мерки, за да се отстрани нежелания резултат от липсата на процесуална правоспособност и процесуална дееспособност. Действията, извършени от или срещу лица без процесуална правоспособност или дееспособност, могат да бъдат валидирани и то с обратна сила, ако бъдат потвърдени. Ако недостатъкът не бъде поправен настъпват различни последици: в зависимост от това дали порокът засяга самото предявяване на иска или пък следващите го процесуални действия. В първия стадий делото се прекратява. Във втория стадий действията извършени от или спрямо страната без процесуална правоспособност или дееспособност не могат да се вземат в предвид и трябва да бъдат повторени валидно.

– задължително другарство;

– представителна власт. Участие в процеса от чуждо име е решаващо за процесуалното представителство. Качеството на представителя е несъвместимо с качеството на вещо лице, помагач или главно встъпило лице. Значение на представителната власт: а/ процесуално действие прието или извършено въз основа и в пределите на наличната представителна власт; обвързват пряко представлявания; б/ процесуалното представителство е абсолютна процесуална предпоставка обслужваща надлежното упражняване на правото на иск. За нея съдът следи служебно. Представителната власт трябва да бъде доказана от представителя, за да бъде допуснат по делото. Липсата на представителна власт обаче не е непоправима, законът допуска действията да бъдат потвърдени и задължава съда да даде срок за потвърждаване. То може да бъде извършено писмено, устно или чрез конклудентни действия. Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия. Ако в дадения от съда срок, извършените без представителна власт действия не бъдат потвърдени настъпват последици от липсата на представителна власт: ако искът е бил предявен без представителна власт, делото трябва да бъде прекратено, искът е недопустим; когато липсата на процесуална власт засяга следващите процесуални действия, тогава делото не се прекратява, а действията извършени без представителна власт се третират като неизвършени и съдът не може да ги вземе в предвид; ако има липса на представителна власт, съдът трябва да отстрани от участие представителя; ако се постанови решение без представителна власт, решението не е нищожно, а относително недействително, то обвързва представлявания докато не бъде отменено по негова молба. При бракоразводните дела не може да се иска отмяна на влязло в сила решение дори да страда от порок.

– рекламации при осъдителни искове при някои превозни организации.   

Отрицателни процесуални предпоставки:  

– СПН – дори съдът служебно да знае, че е постановено решение по спора, не би следвало да връща исковата молба, преди да изслуша не само ищеца, но и ответника, тъй като въпросът за наличието на обективно тъждество между предмета на СПН и ИМ би могъл да е спорен и следва да се реши след изслушване на двете страни;

– Изтичане на срок , например при установителни искове за произход;

– Наличие на висящ  процес;

– Търговец в несъстоятелност.

Установи ли съдът, че липсват положителни процесуални предпоставки или че е налице процесуална пречка – отрицателна процесуална предпоставка взема съответните мерки за да се поправи порока:или изпраща делото на компетентен орган, или го прекратява.

Само за две процесуални предпоставки съдът не следи служебно:

-Липса на подсъдност  – положителна ,

-Арбитражна клауза или договор за отнасяне на делото пред чуждестранен съд.

Недопустимостта на иска и на процеса не е равнозначна на познатата в гражданското право абсолютна нищожност.Недопустимият иск е недействителен, но неговата порочност е  поправима, и то с обратна сила, ако липсващата процесуална предпоставка възникне или ако съществуващата процесуална пречка отпадне.От друга страна, ако въпреки липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск е постановено решение то не е нищожно, а е недопустимо.До деня на неговото обезсилване по съдебен ред то поражда присъщите му правни последици.Най-после, когато искът е опорочен, понеже е неподведомствен или неподсъден на сезирания съд, порокът води само до препращане на делото на компетентния орган или съд, без да се засягат валидността на предявения иск и извършените по него процесуални действия от сезирания съд.

Производството, в което съдът проверява процесуалните предпоставки и се произнася по тях не представлява исков процес или част от него, защото има коренно различен предмет- не материално спорно право, а право на иск.Образно се определя като “процес относно процеса”.

Процесуалните предпоставки трябва да са налице не само при предявяване на иска , но и през цялото развитие на исковия процес.

Правни последици от предявяването на иск

Процесуални: 

1. Предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд.
2. Пречка е да бъде упражнено повторно правото на иск по същия спор.
3. Стабилизира се подсъдността.

4.Създава възможност за предявяване на насрещен иск, ИУИ, за главно и допълнително встъпване.

Материалноправни:

1.Правозапазващи – прекъсване на течението на погасителната и придобивната давност, както и спиране течението на давността  докато делото е висящо.

2.Правоувеличаващи – право на лихви за забава, в която ответникът изпада от деня на подаване на иска, ако не е бил преди това вече в забава.

3.Правото на получаване на плодовете, което ищецът добива даже срещу добросъвестния владетел на вещта.

б) отговор на ответника – съдържание, срок

След като приеме исковата молба, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на ответника, на когото указва да подаде писмен отговор в едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на отговор или неупражняването на права, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това.

Писменият отговор на ответника трябва да съдържа:

1. посочване на съда и номера на делото;
2. името и адреса на ответника, както и на неговия законен представител или пълномощник, ако има такива;
3. становище по допустимостта и основателността на иска;
4. становище по обстоятелствата, на които се основава искът;
5. възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават;
6. подпис на лицето, което подава отговора.

В отговора на исковата молба ответникът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи всички писмени доказателства, с които разполага.

Приложения към отговора на исковата молба

Към отговора на исковата молба се представят:

1. пълномощно, когато отговорът се подава от пълномощник;
2. преписи от отговора и приложенията към него според броя на ищците.

Последици от неподаването на отговор

Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства, не представи писмени доказателства или не предяви насрещнен иск, инцидентен иск, или не привлече трето лице, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства

в) задължение на съдията

Действия на съда по проверка  на редовността на исковата молба.

Чл. 129. (1) Съдът проверява редовността на исковата молба.

(2) Когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 /за необходимото съдържание/ и по чл. 128 /за нужните приложения/, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Когато адресът на ищеца не е посочен и не е известен на съда, съобщението се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в съда в продължение на една седмица.

Ако е налице нередовност на ИМ настъпват посочените в чл. 129 ГПК последици – исковата молба се оставя без движение. На ищеца се изпраща съобщение да отстрани в седемдневен срок нередовностите на ИМ, които трябва да бъдат точно посочени в съобщението. Ако ищецът не ги отстрани  ИМ заедно с приложенията му се връща, а ако адресът е неизвестен се оставя в канцеларията на съда на разположение на ищеца. Поправената ИМ се счита за редовна от деня на подаването.

Връщането прегражда пътя на защита и разпореждането на съда подлежи на обжалване с частна жалба. Проверката за редовността се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие. Влезе ли в сила резолюцията за връщане всички последици на предявения иск отпадат с обратна сила.

г) първо заседание

В закрито заседание сред като провери редовността и допустимостта на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните , съдът се произнася по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата. Под предварителни въпроси трябва да се има предвид, свързаните с исковата молба и отговора.

По доказателствата – би могъл да се произнесе, по представените от ищеца и неоспорени от ответника , във връзка с тяхната относимост към предмета на доказването. Съдът съставя проект за доклад като предварително квалифицира спорното право, може да напъти страните към медиация или други способи за решаване на спора. Насрочва делото в открито заседание, за което призовава страните.

Подготвянето на делото в закрито заседание има предварителен характер и дава възможност на съда да прогнозира и планира делото.

Разглеждане на делото в открито заседание

Председателят ръководи откритото заседание и осигурява реда в него.Той може да отстранява нарушителите на реда , да им налага глоби , да отстранява за определено време от участие в заседанието страна или неин представител, които въпреки направеното предупреждение нарушават реда в залата. След като отстраненият се върне, председателят го уведомява за действията, които са извършени в негово отсъствие чрез прочитане на съдебния протокол.

Неявяването на някоя от страните, която редовно е призована не е пречка за разглеждане на делото. Съдът разглежда делото, след като разгледа делата, по които страните са се явили.

Съдът отлага делото ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани.

В откритото заседание се извършват следните действия на съда и страните:

1. Окончателното решаване на въпроса за допустимостта на иска, с оглед на фактическото положение, към момента на откриване на заседанието.

Ответникът трябва да осъществи своята процесуална защита и доводи в отговора на ИМ. В откритото заседание за първи пък може да направи възражение за липса на абсолютни процесуални предпоставки, наличие на процесуални пречки : възражение за родова неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда, възражението за неподсъдност на делото по местонахождение на недвижимия имот може да се прави от страната и да се повдига служебно от съда до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Цената на иска се посочва от ищеца. Въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. В случай на несъответствие на указаната цена с действителната съдът определя цената на иска.

2. Изясняване на фактическата страна на спора, отделяне на спорното от безспорното с активното участие на съда.

а) Ищецът може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба. По възраженията ищецът е “ответник”. Чрез репликата той взема становище по твърдените чрез възражения обстоятелства от ответника. Ответникът може да посочи и представи доказателства за направените, но неподкрепени с доказателства в отговора на ИМ възражения.

Дава се възможност на страните да отстранят “извинителните” си пропуски във фактически твърдения.

б) Произнасяне по фактическите твърдения на отсрещната страна – отделяне на спорното от безспорното. В откритото заседание страните следва да направят и обосноват само репликите и дупликите си, тъй като основните искания и възражения вече са изложени в подготвителните книжа.

След като е установена допустимостта на иска, първо ищецът, а след това и ответникът да заявят  поддържат ли становищата си, заявени в подготвителните книжа.

Допълнителен срок. В това заседание ищецът за първи път има възможност да вземе становище по поставените с отговора писмени доказателства, а  ако и двете страни представят в подкрепа на репликата и дупликата си нови писмени доказателства, всяка от насрещните страни трябва да има възможност да се запознаят с тях, а не само ответникът.Чл. 144. (1) Ответникът може да поиска допълнителен срок, за да вземе становище по направените в това заседание доказателствени искания от ищеца и да посочи допълнителни доказателства във връзка с направените оспорвания. (2) Когато искането по ал. 1 бъде уважено, съдът се произнася по направените оспорвания и искания в закрито заседание с определение, което се съобщава на страните.

Роля на съда при изясняване на фактическата страна на спора Чл. 145. (1) Съдът поставя въпроси на страните за изясняване на фактите, като указва значението им по делото. (2) Съдът указва на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях – проява на служебно начало.

Новата уредба не предвижда задължително участие на адвокат, каквато предписват законодателствата, основани на предварителната размяна на книжа. А и адвокатът може да допусне пропуски.

Чл. 133. (Изм. и доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства, не представи писмени доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

Оспорване на истинността на документ

Чл. 193. (1) Заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието.

(2) Съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него.

(3) Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила.

3. Задължителен доклад по делото, в които съдът определя релевантните за спора обстоятелства и дава правната им квалификация, определя обсега на доказване и доказателствената тежест.

Докладът е устен, но трябва да бъде отразен пълно и точно в съдебния протокол.

Той съдържа :

Предявеното с иска право

Конкретните обстоятелства, които оправдават петитума

Правната квалификация на иска и възраженията на  ответника

Кои права и обстоятелства се признават

Кои обстоятелства не се нуждаят от доказване

Как се разпределя доказателствената тежест

Съдът предоставя възможност на страните да вземат становище с дадените указания и доклада по делото.

4.Съдът се произнася окончателно по доказателствените искания на страните- чл.146, (4) Съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими.

5. Събират се всички допуснати доказателства.Ако в откритото заседание не са искани и допускани нови доказателствени средства и не е даден допълнителен срок, съдът може да приключи попълването на делото с доказателства в това заседание и да пристъпи към устните състезания.
6. Устни състезания. След събиране на допуснатите доказателства в необходимите за това заседания с участия на страните, съдът отново ги приканва към спогодба, а ако такава не се постигне, дава ход на устните състезания. Досега те се окачествяваха като връхна точка на защита.Сега такава проява е вече обсъждане на доклада па делото.Устните прения ще се съсредоточат главно върху преценката на доказателствата и фактическите констатации, както фактическите доводи на страните, обосноваващи правния извод.

Предвид посочената промяна, вместо устните състезания, използвани в отменения ГПК, като краен срок за извършване на определени процесуални действия, новата уредба определя като такъв срок приключването на съдебното  дирене в първата инстанция

-чл. 214, (1). В първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно. Не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване.

-Чл. 218. Трето лице може да встъпи в делото до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, за да помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна полза

Когато делото е изяснено от фактическата си страна, съдът обявява устните заседания за приключени и посочва деня, в който ще се обяви решението. Чл. 149. (3) При фактическа и правна сложност на делото по искане на някоя от страните съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. Писмените защити се представят с преписи според броя на страните.

Нови факти и доказателства

Чл. 147. До приключване на съдебното дирене страните могат:

1. да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно;
2. да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

Чл. 266. (1) Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство.

(2) До приключване на съдебното дирене страните могат да:

1. твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата съответно в срока за отговор;
2. твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора, обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

(3) Във въззивното производство може да се иска събиране на доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения

Неправилната преценка на първоинстанционният съд на причините за късното посочване на доказателствата, както и когато е отказал да ги допусне, така и когато ги е допуснал, е несъмнено процесуално нарушение. То подлежи на контрол от въззивния съд. С оглед на преценката си той може не само да допусне неправилно отказани доказателства от първоинстанционния съд, но и да изключи приетите от него доказателства.

Редица законодателства санкционират късното подаване на доказателства не с недопускането им, а със санкции като тази по чл. 65 (ГПК отм.): Страната, която причини отлагане на делото или отменяне на решението чрез предявяване на искания, посочване на факти или доказателства, които е могла да заяви или посочи своевременно, понася независимо от изхода на делото разноските за новото заседание, съответно по обжалване на решението и по събиране на новите или повторното събиране на събраните вече доказателства, разноските на другата страна и на нейния представител за явяване по делото, а също така заплаща допълнителна държавна такса в размер на 1/3 от първоначално платената, но не по-малко от 100 лв.

Страни

Субектите на съдебния исков процес са съдът и страните. Съдът е субект, а не страна. Страните са ищец и ответник. Ищецът е лицето, от чието име се предявява искът. Ответникът е лице /ФЛ или ЮЛ/ срещу което се предявява искът. Искът е искането за защита, за разрешаването на гражданско правен спор със СПН. Чл.15, ал.1 ГПК обявява за страни в процеса лицето, от чието име или срещу което се търси защита. Страните в процеса не трябва да се смесват със страните по материалното правоотношение. Качеството субект на материалното правоотношение има материално правно значение, а качеството страна по делото – процесуално-правно значение.

Видове страни.

Главна страна – без която процесът не може да възникне и да се развие. Такива са ищецът и ответникът. В зависимост от това дали главните страни притежават право на иск относно заведеното дело или не, различаваме надлежни и ненадлежни страни в исковия процес. При неучастие на надлежната страна, делото се прекратява. Според основанието, от което произтича правото на иск на надлежната страна различаваме: а/ страни легитимирани да предявят иск като субекти на защитаваното с иска право; б/ страни, легитимирани да предявят иск относно чуждо право; Подпомагащи страни – когато едно трето лице встъпи или е привлечено в процеса, за да подпомогне една от страните. Главно встъпване – когато едно трето лице претендира самостоятелни права между предмета на спора.

Представителите на страните, не са страни в процеса. Те упражняват от името на представлявания неговото право на иск. Ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск като посочва от чие име и срещу кого предявява иск. Качеството на страна може да бъде придобито и чрез правоприемство. Във всички тези случаи е необходимо страната да се индивидуализира. Действията, извършени от лице, което не е страна не обвързват страните. Ако в хода на процеса се стигне до сливане на страните /за ЮЛ/ тогава липсват две страни и делото се прекратява. Ако някоя страна почине и няма наследници, делото също се прекратява. Когато решението на съда обвързва лице, което не е било конституирано като страна в процеса, то може да иска отмяна на решението.

1.Главни страни –  ищец,  ответник – това са страните,без които процесът не може да възникне и да се развие.

Надлежна – главната страна, която притежава правото на иск.

Типична –  легигимирани да предявят иск като субекти на защитаваното с иска     право,

Нетипична, процесуален субституент – легитимирана да предяви иск относно чуждо право.

Ненадлежна – не притежава правото на иск относно заведеното дело.

2.Контролираща – няма свое право на иск, но встъпва в делото за да контролира как упражнява правото си на иск тази страна, за чийто интереси служебно трябва да бди.

3.Подпомагаща – встъпва в делото между главните страни за да подпомогне в свой интерес упражнението правото на иск на подпомаганата от тях страна.

Участие на прокурора

Прокурорът участва по граждански дела като държавен орган в изпълнение на възложените му от държавата функция за защита на законността. Той не става лично страна по делото.Той не е и законен представител на лицето, чиито права брани. Прокурорът се ползва с правомощията на страна, но не става субект на процесуалните правоотношения.

Най-ярка форма на участие на прокурора в гражданския процес е предявяването на иск от името на държавата:

– В защита на нейни права – иск за присъждане на незаконни доходи по закона за собствеността на гражданите.

– В защита на държавен интерес, за да се разкрие действителното правно положение – иск по чл. 97 (1),  т. 4 СК за унищожаване на брака срещу двамата съпрузи – държавата е носител на самостоятелно право на иск в защита на обществен интерес. Чл. 97. (4) Прокурорът може да поиска да се установи наличието на основание за унищожаване на брака, сключен в нарушение на чл. 13, ал. 1, точка 1, и след смъртта на единия от съпрузите. Чл. 13. (1) Не може да сключи брак лице: 1. което е свързано с друг брак;

– В защита на чужди права – при тези дела държавата е носител на право на иск относно чуждо право.

По предявения от прокурора иск не се внасят такси и разноски. В полза на лицето настъпва конститутивно действие. СПН важи и спрямо държавата. Ако искът бъде отхвърлен, тя ще отговаря за съдебните разноски. Прокурорът няма право да извършва действия на разпореждане със спорното право, понеже то не принадлежи на държавата.

Даже и поради пропуск на съда носителят на спорното право да не е  бил конституирен като страна, той ще бъде обвързан от СПН. Но може да иска отмяна на влязлото в сила решение по чл. 304 ГПК.

Прокурорът може и да се включи с правата на страна по вече заведено дело

– при дело за обявяване на отсъствие или смърт,

– за поставяне под пълно или ограничено запрещение участието на прокурора е задължително,

– прокурорът може да предяви иск за отмяна на издаден охранителен акт в нарушение на закона.

Протокол от заседанието

За разглеждането на делото се съставя протокол, в който се вписват мястото и времето на заседанието, съставът на съда, името на секретаря, явилите се страни и техните представители, същността на изявленията, исканията и изказванията на страните, представените писмени доказателства, показанията на свидетелите и на другите лица по делото и констатациите и определенията на съда. Протоколът се съставя под диктовката на председателя. Той се предоставя на разположение на страните в тридневен срок от заседанието. При техническа възможност се прави звукозапис на заседанието, въз основа на който в тридневен срок се съставя протоколът. Протоколът се подписва от председателя и от секретаря.

В едноседмичен срок от предоставянето на протокола на разположение на страните всеки участник в процеса може да поиска неговото допълване или поправяне. Ако в заседанието е направен звукозапис, поправки и допълване на протокола се допускат само въз основа на звукозаписа. Ако в заседанието не е направен звукозапис, поправки и допълване на протокола се допускат само въз основа на направени бележки по съдържанието му. Съдът се произнася по искането за поправки и допълване на протокола, след като призове страните и молителя и изслуша звукозаписа, съответно обясненията на секретаря. Звукозаписът се пази до изтичането на срока за искане на поправки и допълване на протокола, а ако е направено такова искане – до влизането в сила на решението по делото.

Протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. Неудостоверените в протокола действия се смятат за неизвършени.

г) правна помощ

Правната помощ – чл. 94 ГПК се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита. Според чл. 23, ал. 2 от ЗПП по граждански дела правната помощ се предоставя, когато страната не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. Решението се взема от съда, в който делото е висящо – първоинстанционният съд, тъй като делото не е преминало за разглеждане във въззивната инстанция.

Законът за правна помощ урежда системата за предоставяне на правна помощ по наказателни, граждански и административни дела, която се осъществява от адвокати и се финансира от държавата – чл. 1 от ЗПП.

С разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПП, законодателят възлага на министъра на правосъдието да разработи, координира и провежда държавната политика в областта на правната помощ.

Правната помощ се организира от Националното бюро за правна помощ и адвокатските съвети. Националното бюро за правна помощ е независим държавен орган, юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на правосъдието, със седалище в гр.София. Националното бюро има самостоятелен бюджет, който се съставя, изпълнява, приключва и отчита от него.

НБПП се състои от петима членове – председател, заместник-председател и трима членове, адвокати, които се избират от Висшия адвокатски съвет. То е орган, който решава въпросите от своята компетентност на заседания. Решенията на НБПП се приемат с обикновено мнозинство от общия брой на членовете му.

( Повече за правната помощ – виж въззивно, касационно обжалване и последния въпрос от конспекта).

е) съдебно производство, права на страните, задължения на съда

Съдебното производство се осъщестява чрез процесуалните действия на съда и страните, които са насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес.

Измежду процесуалните действия на съда най-важни са съдебните постановления. С тях съдът се  произнася по исканията на страните или служебно се разпорежда за движението, спирането или прекратяване на производството. Те са израз на решаващата или разпареждащата дейност на съда. Делят се на решения, определения и разпореждания.

1. Решение – актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства. С решението съдът се произнася относно специфичния за производството предмет образуващ “съществото на делото”. В исковия процес, решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право, образуващо съществото на исковото дело. Дава защита по повод на гражданския спор, като го разреши със СПН, така решението завършва, т.е. актът, с който завършва исковото производство.

2.Определения -постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси. Различават се основно по своя предмет от решенията. Разлика:

а) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производствата;

б) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с ЧЖ;

в) не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна;

г) могат да бъдат изменяни и отменяни от съда, който ги е постановил.

Две групи:

1. които като констатират, че производството е недопустимо му слагат край, като го прекратяват. Тези определения имат общия белег, че отричат допустимостта на исковия процес. Те съдържат в себе си отказ на съда да продължи да процедира. Не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.
2. С които съдът администрира движението (развитието) на производството. Определения по движение на делото. И такива, с които съдът взима становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява:

– с които съдът дава ход на делото;

– препраща делото на компетентния съд.

3. 3. Разпореждания – предмет на разпорежданията са по правило процедурни въпроси. По главният въпрос на производството съдът се произнася с разпореждане само когато се издава изпълнителен лист въз основа на изпълнителните основания по чл. 404.

В исковия процес с разпореждания се разрешават само процедурни въпроси. По този белег разпореждането прилича на определението.За разлика от определенията обаче, предмет на разпореждания могат да бъдат не всякакви процедурни въпроси, а само тези, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган. С разпореждане се постановява: да се остави без движение нередовна искова молба и тя да се върне, ако не е поправена (чл.129), да се връчи препис от исковата молба на ответника, (чл.131), да се насрочи заседание, да се връчат книжа по делото, с разпореждания се ръководи и заседанието на съда (чл.141).

Разпорежданията са подчинени на режима на определенията съобразно  своя предмет и въздействието си върху производството.

Процесуални действия  (ПД) на страните.

Те трябва да изхождат от процесуално правоспособна и дееспособна страна, а когато се извършват от представител, той трябва да разполага с представителна власт. Трябва да бъдат извършвани в предписаната от закона форма – писмена, когато се извършват вън от съдебното заседание – исковата молба и всички други искания, които страните правят преди или след съдебното заседание; устна – през време на съдебното заседание. Процесуалните действия в съдебно заседание трябва да бъдат извършени непосредствено пред решаващия орган и в съответствие с принципа за публичност – само по изключение  делото може да бъде разгледано непублично – чл. 136, ГПК.

Процесуалните действия трябва да бъдат насочени към съда, който е техен адресат. Отправените пряко към другата страна действия са недействителни.

ПД на страните, с които не се слага край на делото са оттегляеми да приключване на устните състезания. Оттегляемостта има предели. Тя спира до правата, придобити от противната страна в резултат на ПД.

ПД подлежат на тълкуване – не буквалният им текст и наименование, дадено от страните, а техният смисъл и предназначение са от значение.

ПД на страните са твърде разнообразни. Най-важна и типична съставка на исковия процес образуват тези ПД, които представляват искания, твърдения и доказвания.

Исканията са тези ПД на страните, които са насочени да предизвикат желано от страната ПД на съда. Твърденията подкрепят исканията – те са изявления за знание на страната относно съществуването или не на права или факти. Доводите на страните представляват техни изводи относно факти или относно субективни права. Доказванията подкрепят твърденията. Те се състоят в тези действия на страните, с които те сочат, представят доказателства или участват в тяхното събиране.

Всички ПД на съда и страните, извършени в съдебно заседание, независимо дали е публично или при закрити врати,  се удостоверяват в съдебен протокол. Неудостоверените в съдебния протокол ПД се смятат за неизвършени. Докато протоколът не е обявен той може служебно да бъде поправен. След обявяването му той може да бъде поправен само от някое от участващите в делото лица.

 

 

 

32. Другарство в исковия процес:

а) понятие и видове;

б) значение на на отделните видове другарство;

в) особености на съдебното решение при наличие на другарство и последици при обжалването му.

 

а) понятие и видове

За да се постигне процесуална икономия и за да се избегне противоречие между съдебни решения, законът допуска да се съединята исковете на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо разглеждане и решаване в едно и също производство, когато те имат за предмет правоотношения, които са тъждествени, макар и само по предмет или по източник. Тогава говорим за субективно присъединяване на искове, или за другарство.

Всеки от другарите стои спрямо съда в отделно процесуално правоотношение. Затова другарството представлява множество от процесуални правоотношения, които се развиват в едно и също производство.

Отклонение от типичното развитие на гражданското производство. Отразява функционалната връзка между материалното право и гражданския процес. В материалното правоотношение, когато има повече лица, те могат да заемат положението на страни и в процеса. Целта на института е процесуална икономия и да не се постановяват различни съдебни решения по различни дела, които да са противоречиви.

Предпоставки за допустимост: чл. 215 – две условия, които са алтернативни:

а) Другарите да търсят защита на общи права и задължения. Общи са правата и задълженията на другарите, когато имат един и същ обект (съсобственост, активна и пасивна солидарност, при наследяване, установителен иск срещу няколко ответници относно едно и също право и други).

б) Общност в основанието на различните материални правоотношения. Едно и също е основанието на правата и задълженията, когато те произтичат от един и същи юридически факт. Когато той е сложен (фактически състав), достатъчна е еднаквостта на някои негови елементи. Лицата увредени от едно и също деяние могат да предявяват исковете си срещу виновника.

За да се допусне другарството освен това е необходимо исковете да се разглеждат по един и същ ред. Цената на всеки иск поотделно, а не сборът им е меродавна за родовата подсъдност. Ако няма условия, съдът има право да раздели исковете и да образува отделни дела, които да разгледа – чл. 103 (2).

Учредяване на другарството:

а) чрез предявяване на обща искова молба.

б) привличане на допълнителен ответник в хода на разглеждане на делото.

в) когато съдът съедини няколко дела за общо разглеждане, образувани от или срещу лица, които биха могли да бъдат другари;

г) когато в течение на делото страната почине и бъде заместена от няколко свои наследници;

ВИДОВЕ:

а) То е активно или пасивно според това, дали искът е предявен от или срещу няколко другари;

б) То е факултативно или задължително според това, дали съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца, или пък е условие за допустимостта на иска, защото процесуалната легитимация на няколко лица е съвместна – критерият е процесуален (право на иск);

в) То е обикновено или необходимо в зависимост от степента на сходството между делата на отделните другари – критерият е материалноправен. Ако предмета на делото е едно материално право е налице необходимото другарство (чл. 215, т. 1). При различни материални правоотношения, които имат съвпадане във ФС – обикновено другарство. Чл. 216 (2) – използва термина необходимо другарство. Ако материалното правоотношение е едно – решението е еднакво за всички другари. Материално право може да не е общо, а трябва да е едно и също.

б) значение на отделните видове другарство

Обикновеното другарство е винаги факултативно. Обикновеното другарство (ОД) е налице, когато делата на другарите не са идентични, така че могат да бъдат решени различно съобразно различното материалноправно положение на другарите.

При ОД важи правилото за самостоятелността на другарите – техните процесуални действия нито ползват, нито вредят на останалите. Законните и съдебните срокове текат поотделно за всеки от другарите. Фактическият и доказателствен материал по делата на отделните другари може да е различен, което ще наложи и различни решения по делата на отделните другари. Поотделно за всеки другар ще се определи и неговата отговорност, респективно право на разноски.

Понеже ОД е факултативно, то може да бъде преустановено спрямо отделни другари чрез прекратяване на делото било поради недопустимост на иска, било поради оттегляне и отказ от иска, било поради съдебна спогодба.

Законът въвежда изключения от това правило. Те отразяват общото между съединените дела. То може да се състои преди всичко в така наречените “общи факти” – чл. 217. Това са фактите, които имат еднакво правно или доказателствено значение спрямо всички другари (например сключеният от наследодателя договор; непозволено увреждане, накърнило блага на няколко другари). Принципът за дирене на истината изисква общите факти да бъдат установени еднакво спрямо всички другари. Затова процесуалните действия на един от другарите, с които се изнасят или доказват общи факти, са от значение и спрямо другите другари, които не са извършили такива действия.

Еднаквите фактически констатации ще наложат еднакви правни изводи, така че, доколкото зависи от общите факти, решението трябва да бъде еднакво спрямо всичките другари.

Необходимото другарство (НД) е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени, така че те се очертават като отделни само вследствие на разликата в страните.

Такъв е случаят със задължителното другарство. При него неразделността на делата на отделните другари е така силна, че общото предявяване на иска от или срещу всички другари е условие за допустимост на процеса.

Необходимото другарство е възможно и вън от случаите на задължително Д. Макар да са легигимирани да предявят своите искове отделно, ще възникне необходимо другарство, ако искът бъде предявен съвместно: от няколко лица за да бъде поставено друго лице под запрещение (чл. 336); от няколко наследници, за да се обяви ответника за недостоен за наследяване (чл. 3 ЗН); от няколко лица за да бъде установено съществуването или не на един факт.

Процесуалното положение на другарите при НД се господства от правилото за неразделност и общност на делата на отделните другари.

– Това правило налага съгласието на всички другари, когато трябва да се сключи съдебна спогодба, да се оттегли искът или да се извърши отказ от иска. По аналотия същото трябва да се приеме за изменение на иска, за спиране на делото по взаимно съгласие, за отказ от обжалване или за оттегляне на жалбата.

– Поради тъждеството на спорното правоотношение всички факти са спрямо необходимите другари общи, тоест еднакви. Ето защо за тяхното установяване важи вече изложеното във връзка с ОД.

Ако един от другарите обжалва решението, страни пред втора инстанция стават и необжалвалите другари. Не е нужно те да се присъединяват към жалбата. Ако противната страна обжалва, нейната жалба важи спрямо всички другари.

Допустимостта на иска обаче се преценява спрямо всеки другар поотделно и може да доведе, когато НД е задължително, до прекратяване на делото спрямо другаря, относно когото процесът е недопустим. Когато другарството е задължително, недопустимостта на делото спрямо единия от другарите прави процесът недопустим.

Процесуална субституция

По нашето право освен редовната (типична) процесуална легитимация е позната и друга процесуална легитимация. При нея правото на иск принадлежи на други лица, макар че те не са носители на правото, което е предмет на спора. Това са процесуални субституенти – той не е носител на материално, а само на процесуално право. Правото на иск може да бъде упражнено от тях само съвместно. Тогава говорим за съвместна процесуална легитимация. Такава процесуална легитимация има при задължителното другарство. Затова при него предявяването на иска от всички или срещу всички другари е предпоставка за допустимостта на процеса, за което съдът е длъжен да следи служебно.

Процесуалната субституция е допустима само в случаите, предвидени в закона.

– Според чл. 134 ЗЗД при бездействие на длъжника, заплашващо интересите на  кредитора, той може да предяви съдебно от свое име неговите имуществени права.

– За да защити законността в гражданските правоотношения, държавата чрез прокурорът може да предяви иск относно нуждаещи се от защита права на граждани или юридически лица в определени от закона случаи (чл.26).

– Въз основа на правото си да упражняват от свое име правото на държавна собственост, което им е предоставено за управление, държавните учреждения и предприятия, които не са търговски дружества (чл. 62 ТЗ), са също така овластени да предявяват искове и да отговарят по искове за собственост на вещи, които са им предоставени за управление, а всъщност са собственост на държавата.

– По взаимно съгласие на страните по делото и на подпомагащата страна тя може да замести подпомаганата в делото страна, носител на спорното право, и да води делото вместо нея.

ПС дава възможност да бъдат постигнати спрямо носителя на спорното право последиците на процес, воден от негово име чрез представител. Въпреки това между процесуалното представитлство и ПС има дълбока разлика. Представителят не става страна и изобщо не се засяга от правните последици на водения от него процес. Те настъпват само в правната сфера на представлявания. Напротив, субституентът става страна и спрямо него важат както СПН и ИС, така и отговорността за разноски.

Понеже не е носител на спорното право С не може да извършва никакви действия на разпореждане с него. Но като носител на право на иск той може да се разпорежда с предявения иск (да го оттегля, да се отказва от него, да го изменя).

Овластяването да се води процес относно чуждото право включва като своя последица важимост спрямо носителя на правото на последиците от водения процес. Затова ПС е едно от основанията за разпростиране на СПН спрямо лица, които не са били страни по делото.

Нашето право предвижда два вида ПС.

1. Процесуално застъпничество. Това е правилото. Характерно за него е, че наред със С по служебен почин на съда се конституира като страна и носителят на спорното право (чл.26, ал. 4). Целта на закона е да не се стигне до развитие на процеса, без да вземе участие носителят на спорното право. Правото на иск се съчетава с упражняването на правото на иск на носителя на спорното право в качеството му на необходим другар.
2. Процесуална суброгация. Този вид ПС важи по изключение, когато законът разпорежда, че в делото участва само ПС, а носителят на спорното право не става страна в делото, респективно изгубва това качество.

Нашето право въвежда процесуална суброгация:

А) при прехвърляне на спорното право, когато делото се води от прехвърлилия, без приобретателят да може да стане страна по делото;

Б) при заместване на подпомаганата страна от подпомагащата страна, когато подпомаганата страна се освобождава от процеса и той се води занапред от името на подпомагащата страна, когато подпомагащата страна не е носител на спорното право.

Встъпване и привличане

Появяват се допълнителни страни, които не стават главни.

1. ВСТЪПВАНЕ:

Е участието на трето лице в чужд исков процес с цел да се издейства благоприятно решение за една от главните страни, на която встъпилото лице в защита на своя интерес помага. Всъпилото лице може от свое име самостоятелно да води делото наред с подпомаганата страна, а ако тя бездейства, и вместо нея.

За да може да се осъществи, трябва да има висящ исков процес. Става до приключване на съдебното дирене в първа инстанция.

Началният момент на встъпването е от момента на подаване на исковата молба, тъй като от този момент има висящ процес. Лицето, всъпващо в процеса трябва да има интерес от постановяването на съдебното решение в полза на страната, която подпомага. Следователно е пряка защита на правата на страната в процеса и косвена защита на своите материални права, тъй като правното му положение е поставено в зависимост от страната, която подпомага. Интересът е правен.

Встъпването може да се направи по два начина: а) чрез писмена молба до съда; или б) в устна форма в съдебно заседание.

Самостоятелността на встъпилото лице важи само относно процесуалните действия, с които се подготвя решението, но не и спрямо действията, които представляват разпореждане с иска или с предмета на делото.

СПН се определя от неговото качество на подпомагаща страна:

ВЛ нито се ползва, нито се засяга от изпълнителната сила и от конститутивното действие на рещението, освен ако те не се разпростират спрямо него на друго основание. То няма право и не отговаря за разноските, освен ако те не са предизвикани от неговите процесуални действия (например негова неоснователна жалба).

ВЛ е обвързано от СПН и може да се позове на нея в отношенията си с противната страна. В това отношение няма разлика между него и подпомаганата страна.

Що се касае до вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, за тях важи задължителната сила на мотивите (чл. 223, ал. 2). Процесът, в който ще се използва обвързващата сила на мотивите, ще бъде обикновено заведен от подпомаганата страна срещу встъпилото лице, когато решението е неблагоприятно за подпомаганата страна. Той ще има за предмет нейния обратен иск срещу встъпилото лице (например иска на купувача срещу продавача за евикция по чл. 191 ЗЗД).

В някои случаи подпомаганата страна може да се дезинтересира от делото, като го предостави изцяло на подпомагащата страна. В такива случаи е възможно със съгласието на главните страни и встъпилото лице, то да замести подпомаганата страна и да я освободи от участие в делото. По силата на заместването подпомагащата страна става главна.

219. ПРИВЛИЧАНЕ: чл. 219.

Привличането е конституиране на трето лице като подпомагаща страна не по негов почин, а по почин на една от главните страни, и то независимо от неговата воля.

То се използва, когато третото лице, макар че може да встъпи като подпомагаща страна не встъпва, защото се опасява от неблагоприятен изход на делото, при който ще бъде обвързано спрямо подпомаганата страна от силата на мотивите.

Привличането от ищец може да стане в първото заседание, а от ответника – с отговора на исковата молба.

Ограничение във формата – само с писмена молба до съда, с копие до третото лице, което ще се привлече.

Определението, с което се допуска привличането/встъпването конституира лицето като подпомагаща страна.

Допълнителната страна има права почти равни на главната, но с някои особености, свързани с нейното положение, тъй като това лице е трето спрямо материалното правоотношение:

1.Няма право на иск за материалното правоотношение, т.е. не може да се разпорежда със спорното материално право. Не може да се разпорежда с правото на иск.

2. Може да извършва всички съдопроизводствени действия – чл. 221.

Правото на встъпване е право на правосъдие, както и правото на иск, т.е. допълнителната страна има право да обжалва, независимо от съгласието на главната страна.

В отношенията между привлеченото лице и страните по делото няма разлика между встъпване и привличане.

Спор между кредитори – един особен случай на привличане (чл. 224, ал. 1).

При него привлеченото лице, ако встъпи, не става подпомагаща страна, а главна страна, докато привличащата страна се освобождава от делото.

Длъжникът не изпълнява задължението си не защото го оспорва, а защото не знае спрямо кого да изпълни, тъй като две (или повече) лица претендират, че са изключителни носители на вземането. За да не плати зле длъжникът влага дължимата престация  по указания на съда (чл.97 ЗЗД), докато се разреши спорът кой от претендентите е носител на вземането.

Същевременно, за да предизвика решение на спора, длъжникът (ответник по предявено вземане) привлича другият претендент и едновременно с това иска да бъде освободен от делото.

Ако привлеченият претендент се отзове, делото се превръща в установителен процес между двамата претенденти, по който всеки има ролята на ищец по своя иск и на ответник по иска на другия.

Ако привлеченото лице не встъпи, делото се прекратява – като съдът с определението си овластява ищецът да получи вложената престация.

Главно встъпване

Главно встъпване – чл. 225. Това е специфичен способ за обективно и субективно съединяване на искове. По пътя на главното встъпване едно трето лице се включва в процеса, като предявява два нови иска срещу първоначалните страни. Главното встъпване е средство за защита на третото лице. Предпоставки:

1. Висящ процес между други лица.
2. Чл. 225 (2) – до приключване на съдебното дирене в първата инстанция (ако решението е било нищожно и е било върнато от втората инстанция, може да се направи главно встъпване. Ако решението е било обезсилено като недопустимо поради нарушение на родовата подсъдност – също може).

Главно встъпващият трябва да предяви самостоятелни права по предмета на спора като предяви с обща искова молба исковете си срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск.

По трите иска се образува общо производство. Стигне ли се до решение, съединените дела трябва да бъдат разрешени едновременно и безпротиворечиво, но не и еднакво.

По сложен е въпросът със силата на решението по първоначалния иск. Встъпилият не е страна по този иск, но той е помагач на ответника по него. Затова спрямо встъпилия в отношенията му с ответника важи обвързващата сила на мотивите.

в) особености на съдебното решение при наличие на другарство и последици при обжалването му

С право да обжалва разполага всяка от страните по първоинстанционното производство, независимо дали е главна или подпомагаща. С това право разполага и процесуалният субституент, както и носителят на това право, предявено от субституента.

Всеки другар на ищеца или ответника при подаване на жалба от тях може да се присъедини към жалбата – не по-късно от първото заседание във въззивната инстанция (чл.264, ал.2). В случаите на необходимо другарство съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя.

Отмяната на обжалваното решение от въззивния съд ползва, тоест важи и спрямо необжалвалите другари. Правилото ще важи само в полза на необходими, но не и в полза на обикновени другари. Когато отмяната на решението засяга установяването на общите факти по стария ГПК  въззивният съд можеше да пререши спора и за необжалвалите обикновени другари – сега по новия – не може.

 

 

33. Защита срещу незаконно уволнение по Кодекса на труда.

 

Незаконно уволнение е неправомерно прекратяване на трудовото правоотнишение , в разрез с изискванията на закона.

Защитата с/у незаконното уволнение се състои в предоставени на работника правни средства за оспорване и отмяна на незконно прекратяване на трудовото правоотношение, вкл. и възстановяването му на предишната работа.

Предпоставки за защита.

1. Уволнение – прекратяване на ТПО независимо и против волята на работника и служителя. Според съдебната практика уволнение се възприема като уволнение тесен смисъл – едностранно прекратяване на ТПО.
2. незаконност на уволнението – извършването му в противоречие с императивни разпоредби на трудовото законодателство. Нищожност на основанията за уволнение. В този случай не е необходимо никакво юридическо действие – уволнението не поражда действие (ако е извършено от некомпетентен орган или не е в предписаната от закона форма – чл. 335 КТ).

Форми на правна защита.

1. отмяна на уволнението от работодателя или от органа който го е извършил – чл. 344 ал. 1 и 2 КТ.

Правна същност – последващо волеизявление на работодателя или органа които е извършил уволнението чрез което се установява незаконността на акта от извършилия го субект. Правото за отмяна на уволнението е потестативно право на органа който го е наложил. Осъществява се по искане на работника и служителя чрез сезиране – чл. 344 ал. 1 КТ. Това е рекламационно производство, искът по чл. 344 КТ могат и да предявяват и наследници (за наследствена пенсия). Срокове – чл. 358 ал. 1 т. 2 КТ (срокът е давностен), след изтичането му уволнението не може да бъде отменено от съда или да бъде оспорено от работника и служителя. Чл. 344 ал. 2 КТ – работодателя може да отмени сам заповедта за уволнение до подаване на иск от работника и служителя (след като съдът е сезиран само той може да се произнесе). Работодателят може да признае иска и производството се прекратява.

2. отмяна на уволнението по съдебен ред – чл. 344 ал. 1, 3, 4 КТ – това е най-сериозната процесуална гаранция – влязло в сила съдебно решение.

Исковата защита обхваща 4 вида искове: а) за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, б) за възстановяване на работа, в) за обезщетение, г) за поправка на основанието за уволнение.

Иск за отмяна на незаконно уволнение

ЧЛ. 344 ал. 1 т. 1 КТ –

1. страни –
2. активно легитимирана страна (има право на иск, защото претендира, че е нарушено материално право на труд – работника и служителя, който смята, че уволнението му е незаконно. Може да бъде представен и от наследник на работника и служителя, ако почине в процеса на производство (защитава се както моралният, така и материалният интерес)
3. пасивно легитимирана страна (ответник) – работодателя по ТПО. Ако ТД е сключен по чл. 61 ал. 2 КТ (с по-горестоящ орган), призовава се по-горестоящият орган, а работодателя играе роля на подпомагаща страна с интерес в спора.
4. предмет на иска – две неразривно свързани искания – признаване уволнението за незаконно и искане на отмяна на незаконното уволнение. Ако бъде отхвърлен решението има установително действие, а ако е уважен – конститутивно (промяна в правната действителност – от прекратено ТПО, към отмяна на прекратяването).
5. правни последици – прекратяването на ТПО се заличава с обратна сила. На основание чл. 354 т.1 КТ – времето от уволнението до отмяната му се зачита за трудов и осигурителен стаж. Отмяната на уволнението се вписва в трудовата книжка. Когато уволнението на работника или служителя бъде признато за незаконно и бъде възстановен на предишната му работа от съда и същият не се яви да я заеме в предвидения срок, основанието за уволнение е чл. 325 ал. 1 т. 2 КТ (това се вписва в ТК).

Иск за възстановяване на предишната работа

Предявяването на иск за възстановяване на предишната работа с основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е важно средство за правна защита срещу незаконно уволнение.

Срокът за предявяване на иска за възстановяване на работа е 3-годишен (чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, Решение № 518 от 20 юли 1998 г., III г. о. на ВКС).

Този иск може да бъде предявен самостоятелно на общо основание, само когато искът за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна е предявен и уважен.

Уволненото лице има право да се върне на длъжността, която е изпълнявало до незаконното уволнение след като съдът уважи така предявения иск. По този начин се възстановява съществуването на трудовото правоотношение във вида, в който е било до незаконното уволнение на работника или служителя.

Възстановяването на работа по смисъла чл. 345, ал. 1 КТ е право на възстановения работник или служител да заеме длъжността, от която е бил неправомерно уволнен. То е ясно изразена готовност на възстановения да продължи изпълнението на трудовите си функции, т. е. възстановяване на изпълнението им. Но това е негово право, а не задължение и ако не желае да продължи работата си при същия работодател отношенията между страните се уреждат чрез прилагането на чл. 325, т. 2 КТ. В трудовата книжка на лицето се отразява отмяната на незаконното уволнение, прекратяването на трудовия договор (става, без която и да е от страните да дължи предизвестие), придобитият трудов стаж до деня на прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 2 КТ.

Осъществяване на процедурата

За да възникне задължение за работодателя да възстанови на предишната работа незаконосъобразно уволнен работник или служител, е необходимо да са налице едновременно следните предпоставки:

1. Предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 KT да е уважен с влязло в сила съдебно решение, с което се разпорежда възстановяването на работника или служителя на предишната работа, или акт (заповед) на работодателя, с който се отменя уволнението и се разпорежда възстановяването (чл. 344, ал. 2 КТ);
2. Явяване или изразена готовност на работника или служителя в определения от закона двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване да започне изпълнение на трудовите си задължения на предишната работа (чл. 345, ал. 1 КТ). За да е налице „явяване на работа“ по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ е необходимо и достатъчно възстановеният работник или служител да се яви само един път в предприятието за започване на работа, да изпълнява задълженията си по възстановеното трудово правоотношение в някой от работните дни до изтичане на срока. Срокът за явяване на работа се изчислява в календарни дни. Депозирането на молба, с която се изразява воля за продължаване на трудовото правоотношение не е достатъчно, за да се приеме, че работникът или служителят е заел длъжността, на която е възстановен (Решение № 2 от 23 февруари 1999 г., III г. о. на ВКС). Във връзка със срока за заемане на длъжността в правната норма е допуснато изключение от установения ред, като на работника или служителя се дава правото да не спази двуседмичния срок, ако това се дължи на уважителни причини. Законът не дава легална дефиниция на понятието „уважителни причини“ и в тази насока би следвало да се приемат общоприетите такива (заболяване, изпълнение на други важни задължения и т. н.). Във всички случаи преценка за основателността на уважителните причини се прави от работодателя. При спор преценката подлежи на съдебен контрол, като най-често това се прави с предявяването на иск за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. В интерес на възстановения работник или служител е да уведоми своевременно работодателя си за причините за неявяването на работа и да представи съответните документи – например болничен лист за временна неработоспособност;
3. Необходим елемент от фактическия състав на чл. 345, ал. 1 КТ е получаването на съобщение от уволнения работник или служител за възстановяването му на работа. Съобщението се прави от първоинстанционния съд, пред който е започнало производството по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Без да са налице доказателства, че решението е известно на страната, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ не започва да тече и трудовият договор не може да се прекратява на основание чл. 325, т. 2 КТ (Решение № 252 от 31 март 2000 г., III г. о. на ВКС и Решение № 507 от 12 юни 2000 г. по гр. д. № 1496/99 г., III г. о., ВКС).

Това правило не е подчинено на общия режим за узнаване на съдебните решения по чл. 52 ГПК. Когато възстановяването е по заповед на работодателя, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече от датата на получаване на заповедта от работника или служителя.

Във връзка със задължителността на съдебното решение (чл. 220, ал. 1 ГПК) или на собствената си заповед, работодателят е длъжен да допусне работника или служителя до изпълнение на предишната му работа.

Когато възстановяването става на основание влязло в сила съдебно решение, работникът или служителят следва да отправи към работодателя писмено или устно заявление, че в определения от закона срок ще заеме длъжността, на която е възстановен. Препоръчително е заявлението да бъде направено писмено и към него да се приложи препис на съдебното решение с оглед доказването на „явяването“ при един евентуален спор, ако трудовото правоотношение бъде прекратено отново (чл. 325, т. 2 KT). В практиката се е наложила писмената форма, както по отношение действията на възстановения, така и по отношение тези на работодателя.

При възстановяването законът не задължава работодателя да издаде специален акт (заповед) във връзка с него. Издаването на такава заповед е желателно с оглед писменото удостоверяване на явяването, започването на работата и трудовото възнаграждение на възстановения. Тя ще бъде част от доказателствения материал при един евентуален съдебен спор.

Интерес представлява разглеждането на иска за възстановяване на работа на работник или служител, страна по сключен срочен трудов договор, и по-конкретно, когато към момента на постановяване на решението срокът на сключения договор е изтекъл. В този случай съдът въз основа на събраните по делото доказателства постановява решение, с което признава уволнението за незаконно и го отменя, а искът за възстановяване на предишната работа се оставя без уважение (съдът не може да го уважи, защото към този момент трудовият договор и без уволнението би се прекратил на собствено основание).

Предявеният иск на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение за времето, през което уволненият работник или служител е останал без работа поради уволнението, съдът уважава само за времето от прекратяване на трудовия договор до изтичане срока на действие на трудовия договор.

Съгласно чл. 330, ал. 1 КТ работодателят има право да прекрати трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде задържан за изпълнение на осъдителна присъда, с която е наложено ефективно изпълнение на наказание лишаване от свобода. Уволненият има право да бъде възстановен и да се яви, за да заеме предишната работа в срока, определен в чл. 345, ал. 1 КТ, когато след уволнението съдът постанови оправдателна присъда (чл. 302 НПК). Влязлата в сила оправдателна присъда изпълнява предназначението на съдебното решение за възстановяване на работа по реда на чл. 345, ал. 1 КТ.

Неизпълнението на задължението по чл. 345, ал. 1 и 2 КТ създава предпоставка да се търси наказателна отговорност от работодателя по реда на чл. 172, ал. 2 НК и имуществена отговорност по реда на чл. 225, ал. 3 КТ.

Съгласно особената разпоредбата на чл. 175 НК наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия, а имуществената отговорност се осъществява чрез сезиране на съответния съд.

Резултат от процедурата

Бързият и лек начин за осъществяване на процедурата за реалното възстановяване на предишната работа гарантира незабавното поправяне на трудовоправните последици за работника или служителя от неговото незаконосъобразно уволнение. Трудовото правоотношение се възстановява във вида и обема преди уволнението, като да не е било прекъсвано, работникът или служителят продължава да престира работна сила по уговорената с работодателя трудова функция.

Иск за обезщетение

Чл. 344 ал. 1 т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 и 2 КТ. На основание чл. 344 ал. 1 т.3 работника и служителя може да оспорва законността на уволнението пред работодателя или съда и да иска обезщетение.

1. страни – активно легитимирана да предяви иска е работника и служителя, чието уволнение е признато за незаконно от съда. Искът може да се предяви от наследниците, те могат да встъпят в иска.
2. предмет на иска – компенсиране на понесените от работника и служителя имуществени вреди от незаконното уволнение. Характерът на компенсираните вреди е уреден в чл. 225 ал. 1 и 2 КТ. Решение на ВКС гласи, че обезщетението по чл. 225 ал. 1 КТ по същността си цели да компенсира вредите, които изправната страна търпи от действията на неизправната страна.
3. предпоставки за иска – незаконно уволнение, признато от съда за такова. Най-често исковете се съединяват обективно – няколко иска от едно и също лице, с различен предмет един съд и едно и също производство. От уважаването на главния иск зависи и уважаването на аксесорния (но не винаги – необходими са и други предпоставки. Вредата има материален характер – не се обезщетяват неимуществени вреди. Вредата трябва да бъде пряка последица от незаконното уволнение.

По своя характер иска за обезщетение е осъдителен – работодателя се осъжда да изпълни едно парично притезание.

Размер на обезщетението – базата е брутното възнаграждение за месеца преди уволнението – чл. 228 ал. 1 КТ – основанието пораждащо обезщетението е незаконното уволнение.

4. Периодът за който се дължи обезщетението – 6 месеца. Когато работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата в заплатите. Това право има и работникът или служителят, който незаконно е бил преместен на друга по-нископлатена работа. Съображението е че това време е достатъчно за да се установи незаконността на уволнението от друга страна работника и служителя трябва да е назначен или да си търси работа, а не да разчита само на обезщетението. Ако в този период е получавал обезщетение за безработица според КСО то се приспада от дължимото от работодателя.

Иск за поправка на основанието на уволнение

Основанието за уволнение подлежи на вписване в заповедта за уволнение, в трудовата книжка и др. док. Когато вписаното основание не съответства на действителното основание, на което е извършено уволнението, уволненият работник има право да иска поправянето му. С иска за поправка на основанието на уволнението не се оспорва неговата законност и не се иска неговата отмяна, а само се оспорва основанието на което то е осъществено.

Сроковете по тези искове са установени на основание чл. 358 ал. 1 т. 2 КТ – два месеца.

Искът за обезщетение по чл. 358 ал. 1 т. 3 има три годишен срок.

Исковете са подведомствени на гражданските съдилища.

Подсъдността се определя според местонахождението на ответника.

Тежестта на доказване е на работодателя – упражнил е свое субективно потестативно право. Освен това доказването на основанията за уволнение е по лесно за работодателя (всички документи са при него. На трето място отрицателните факти не се доказват.

По иска за обезщетение тежестта за доказване лежи върху уволнения работника и служителя – да докаже, че е останал без работа – става чрез трудова книжка или удостоверение от бюрото по труда.

 

 

34. Обективно съединяване на искове:

а) понятие и видове;

б) насрещен иск и възражение за прихващане;

в) обратен иск.

 

а) понятие и видове

ОСИ – множество на исковете при един и същ ишец или ответник. Целта е да се изчерпи конфликтността между страните. Да се изключи постановяването на противоречиви решения.

ОСИ е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на общо производство. ОСИ води подобно на другарството до множество процесуални отношения. Всяко от тях има за предмет различно спорно право. При другарството обединяващ е предмета, неговото пълно или частично сходство, при ОСИ обединяващо звено е сходството на страните.

Видове ОСИ:

1 Според способа :

а) няколко иска с обща искова молба или чрез разширяване на първоначално предявения;

б) чрез предявяването на насрещен иск от ответника;

в) предявяване на ИУИ било от ищеца, било от ответника;

г) обратен иск от подпомаганата страна срещу подпомагащата.

2. Според това от кого произхожда починът за ОСИ: по почин на ищеца (най-често практикуваното ОСИ); по почин на ответника (насрещен иск); по почин било на ищеца, било на ответника (инцидентен установителен иск); по почин на съда (чл.213).
3. Според времето, когато се предприема ОСИ:

а) първоначално, предприето от ищеца с исковата молба

б) последващо – при всички останали способи на ОСИ

4. според съотношението на съединените искове

а) Кумулативно – при което от съда се иска да разгледа всеки от съединените искаве и да се прозинесе по всеки с решение, напр. ОСИ чрез ИУИ чрез насрещен иск, по почин на ищеца.

б) Алтернативно – когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. По прицип това е недопустимо поради неопределеност на петитума, но в някои случаи е наложително –  алтернативни и факултативни престации. Например, когато изборът на дължимата престация е предпоставен на трето лице (чл.131, ал. 3 ЗЗД), а то до деня на предявяване на иска не е направило своя избор.Допустимо е алтернативното ОСИ, когато ищецът разполага с няколко конкуриращи се притезания или основания на същото право (например претендира собствеността въз основа на продажба, наследство и давност), като му е безразлично на какво основание ще получи престацията.

в) Евентуално – съединяват се няколко  иска за защита на едно и също право. Предявяват се няколко иска, от които единият е главен и от неговото уважаване/неуважаване зависи задвижването на/произнасянето по другите. Когато ищецът прибягва до евентуално ОСИ, той обуславя разглеждането на евентуалния иск от уважаването/неуважането на главния иск. Т.е. това е предяваване на искове “под условие”. Съдът е длъжен да извърши по евентуалния иск всички процесуални действия, насочени към разглеждането му по същество. Но не се ли сбъдне условието, съдът не може да се произнесе с решение. Поводи за евентуално ОСИ могат да бъдат:

– един и същ петитум, обоснован с различни, взаимно излючващи се факти.

– въз основа ва един и същ факт се предявява едно главно и едно евентуално искане.

– въз основа на различни факти, различни искания, от които едното е главно, а другото евентуално.

Допустимост на ОСИ:

1. Общи условия (за всички способи на ОСИ)

– да са подведомствени на съдилищата.

– да подлежат на разглеждане по един и същ съдопризводствен ред.

– да бъдат насочени срещу същия ответник.

б) насрещен иск и възражение за прихващане

Насрещен е искът, който ответникът предявява срещу ищеца и който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство. За допустимостта на НИ важат общите условия: висящ процес, в срока за отговор на исковата молба на ответника. НИ е иск на ответника срещу ищеца.

Предмет на НИ е такова спорно право, което се намира във връзка с правото предмет на първия иск или може да се компенсира с него. Зависимост между двата иска. Предявява се  пред съда по първоначалния иск, съобразно подсъдността поради връзка между делата.

С НИ ответникът търси самостоятелна защита срешу ищеца. Затова не е акцесорен спрямо първоначалния. Съединяването на двата иска е кумулативно. Може да бъде предявен и като евентуален.

За разлика от възражението за прихващане, НИ е не само средство за защита срещу първоначалния иск, но е и средство за самостоятелна защита на вземането на ответника. ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск. Основна разлика има във връзка с размера на противопоставеното от ответника компенсируемо право. Пълна защита /например ако компенсируемото право, което той претендира е на по-голяма стойност от претендираното от ищеца/ ответникът може да получи само чрез НИ.

По НИ ответникът дължи държавна такса.

Когато вземането на ответника е по-малко и той не оспорва вземането на ищеца, да се предявява НИ е безцелно. Вземането на ответника се установява със СПН, и когато бъде предявено с ВП, когато се отнася до удовлетворени от съда искания за право на задържане и прихващане. С ВП ответникът ще си послужи и когато спорът относно негово вземане не е подведомствен или родово подсъден на сезирания съд – съдът по иска е и съд по възраженията срещу иска. Най-после с ВП ответникът ще си послужи и когато е пропуснал да предяви своевременно НИ, макар че е могъл и е следвало да го предвиди.

ВП ответникът може да го предяви и като евентуално.

ВП и материалноправното изявление за прихващане(ИП):

ИП трябва да изхожда от легитимирано лице (носителят на вземането или поръчителят), като освен това трябва да са налице условия за прихващане по чл.103 и 104 ЗЗД. То може да бъде направено вън от процеса и има ефект само ако бъде доведено до знанието на насрещната страна по прихващането. Материалноправният ефект е погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, и то с обратна сила от деня в който са били налице условията по чл. 103 ЗЗД (Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор),  за да бъде извършено прихващането.

Напротив, ВП е процесуално действие на защите срещу иска. Като такова то може да се извърши само във висящ процес пред съда, без да е нужно противната страна да присъства или да бъде уведомявана за него, като може да произхожда от ответника или от подпомагащата страна, макар че тя не е материалноправно легитимирана да извърши прихващане. Защото с ВП се предявява съдебно, за да се вземе предвид, едно вече настъпило прихващане, а не се предизвикват неговите материалноправни последици. ВП е едно твърдение, че тези последици са вече настъпили. Затова то може да бъде основателно или неоснователно. Но даже, когато е неоснователно, то е процесуално допустимо. Съдът е длъжен да го разгледа.

Най-съществената отлика обаче между ИП и ВП е, че първото предпоставя ликвидност на насрещните вземания, а ВП е допустимо и основателно даже когато тези вземания или част от тях са неликвидни.

ВКС обаче отрича допустимостта на възражението за прихващане пред въззивната инстанция, когато то е спорно. Съображението е, че възражението за съдебно прихващане по своята същност е аналогично на насрещния иск и правото, което е негов предмет и по което се формира СПН, трябва да подлежи на двуинстанционно разглеждане.

в) обратен иск

Чрез обратен иск  с първоначалния иск се съединява иск на страната срещу подпомагаща страна. ОИ има за предмет едно регресно притезание на една от страните срещу подпомагащата я страна, но може да бъде предявен и срещу лицето, което подпомага противната страна.

ОБРАТЕН ИСК И                първото заседание

ОБРАТЕН ИСК О                с отговора на ИМ

Регресно е притезанието, стрямо което правото, предмет на първотначалния иск е преюдициално.

ОИ се предявява като евентуален – и за него важат особеноститете на евентуалното обективно съединяване на искове.

Когаго регресното притезание зависи от удовлетворението на правото, предмет на първоначалния иск, петитумът на ОИ трябва да бъде формулиран условно: да бъде осъден ответника по ОИ да плати, след като ищецът по ОИ изпълни постановеното срещу него осъдително решение по първоначалния иск.

 

 

35. Доказателствени средства:

а) понятие;

б) обяснения на страните, признаване на иска;

в) свидетелски показания и ограниченията им;

г) вещи лица;

д) писмени доказателства – видове, оспорване;

е) оглед и освидетелстване.

 

а) понятие

Същност на доказване и видове доказване

1. Понятие

Доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и страните насочени към разкриване на истината относно факти релевантни за спорното право с помощта на доказателствени средства.

2. Предмет

Това е субективното материално право, което се установява чрез доказване на факти, които трябва да отговарят на обективната действителност. Съдът е длъжен да издири истината относно факти релевантни за спорното право. Доказването може да стане само чрез доказателствени средства.

Доказването преминава през следните етапи:

1. Посочване на доказателствата – те се посочват в исковата молба
2. Представяне на доказателствата
3. Събиране на доказателствата – става във заседание по делото
4. Анализ и обсъждане на доказателствата, както от страните, така и от съда. Съдът в своите мотиви трябва да изложи в писмена форма анализа на доказателствата.

Видове доказване:

1. Съобразно с целения с доказването резултат различаваме – пълно и непълно доказване. Доказването е пълно когато се цели създаването на сигурно убеждение у съда за истинността или неистинността на съответно фактическо твърдение, да се създаде абсолютна достоверност за дадения факт. Непълно доказване – което цели да се създаде вероятно не напълно сигурно убеждение на съда, че даден факт е настъпил. Непълното доказване може да е в резултат на:

– виновно недобросъвестно поведение на някоя от страните

– някаква обективна причина – тук нямаме вина на страните

Когато доказването има за предмет факти, за които доказващия носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно доказване. Насрещното доказване се различава от обратното, с което се опровергават законно оборимите презумпции.

В зависимост от това дали доказването цели да установи пряко правно-релевантен факт, или пък да удостовери този факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно-релевантни факти – различаваме пряко и косвено доказване. Пряко доказване е доказването на самата сделка /и то обикновено е пълно/, а косвено доказване е доказване факта на преговори за сделката /то обикновено е непълно/.

В едно дело се използват всички възможни видове доказване.

Предмет и обсег на доказване. Тежест на доказване

Предмет на доказване – това са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на правото или правните норми. Субективните материални права не се доказват, те се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма.

На доказване подлежат не всички факти, а само тези които имат значение за делото. Фактите имат пряко значение, когато са релевантни на спорното право, т.е. когато от тях зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Правнорелевантните факти са главни факти.

Косвено е значението на факти, които без да са правно-релевантни спрямо спорното право, посочват че релевантен за това право факт се е осъществил или не.

Важно е да се отбележи че правните оценки на фактите не са факти, а правни квалификации /”дълбоко и непоправимо разстройство на брака” – това е оценка на съда. Фактите, които се доказват в едни развод са факти от съпружеския живот/. Това не са факти, а изводи от факти, следователно основанието за развод са конкретни факти, а не констатацията – дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Предмет на доказване могат да бъдат и връзките между фактите, тези връзки се разкриват с помощта на т.нар. опитни правила, това са правилата на общия житейски опит.

Не всички факти, които са правно релевантни за делото се нуждаят от доказване.Не се нуждаят от доказване:

1. общоизвестни факти – познати на неопределен кръг лица;
2. които съдът служебно знае, защото то се състои в извършено от него действие
3. факти, презюмирани по силата на закона – оборими презумции не се нуждаят от доказване.

Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното с оглед обясненията на страните в първото заседание.

Тежест на доказване

Не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпросът за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факти не са доказани.

Всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, за които претендират, че са настъпили. За реализирането на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната – ищец или ответник; и какъв вид страна представлява. Решаващо е само едно – каква правна последица страната претендира като настъпила.

Разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материално-правните норми. Те сочат както правно-релевантните норми, така също и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Ако критериите от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които въз основа на нея се стига, са материално правни, то нейното съдържание е процесуално. Тя регулира не поведението на страните помежду им като субекти на гражданското правоотношение, а поведението на страните и съда. Доказателствената тежест е институт, който стои на границата между материалното и процесуалното право, затова важат правилата меродавни и за двата правни клона.

Доказателствени средства

Това са предвидените и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива са:

1. обяснения на страните
2. свидетелски показания
3. документите – писмените доказателства
4. заключения на вещи лица
5. веществени доказателства /освидетелстване и оглед не са доказателствение средства, а способи за събиране на доказателства/

Доказателствените факти, поради връзката в която се намират с главния факт, са опора на доказателствените изводи за него. Разликата между доказателствено средство и доказателствен факт, е че доказателствените средства могат непосредствено да бъдат използвани за целите на доказването, а доказателствения факт трябва винаги преди това да бъде доказан и то с доказателствени средства.

Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без доказателствени средства то е невъзможно. Доказателствените средства доставят сведения за фактите.

Убеждаващото въздействие на доказателственото средство е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна за съда сила /официалните документи/. Доказателствените средства се делят на

1. Допустими – тези върху които съдът има право да изгради своето убеждение;
2. Недопустими – съдът няма право да изгради върху тях убеждението си – по чл.164 ГПК – не във всички случаи свидетелските показания са допустими.

Чл. 164. (1) Свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за:

1. установяване на правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт;
2. опровергаване съдържанието на официален документ;
3. установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително;
4. погасяване на установени с писмен акт парични задължения;
5. установяване на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменение или отмяна;
6. опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ.

(2) В случаите на ал. 1, т. 3, 4, 5 и 6 свидетелски показания се допускат само при изрично съгласие на страните.  

От допустимостта на доказателственото средство трябва да се различава неговата относимост. Относимо доказателствено средство е това, което може да има доказателствено значение за делото. Неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такова сведение.

Доказателствените средства се делят още на лични и веществени – според това дали носителят им е лице свидетел, вещо лице или вещ /документ – веществено доказателство/. Могат да бъдат още гласни и писмени – според това дали сведението е устно или писмено. Преки и косвени – според това дали доказателственото средство се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствени факти. Първични и вторични – според това дали доказателственото средство стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго доказателствено средство.

Допустими като доказателствено средство са не само официалните, но и частните преписи от документи, заверени от страната която ги представя, но при поискване от съда или от противната страна ако не се представи оригиналът или официално заверен препис от него, то частният препис губи качеството на доказателствено средство. Съставен на чужд език документ е доказателствено средство и без да е придружен с превод.

Допустими са само предвидените от закона доказателствени средства. Затова са недопустими писмени показания, заместващи устни показания на свидетел, следствен експеримент и т.н. Допустими по закон доказателствени средства не могат да бъдат ограничавани с договор между страните. Когато по едно и също обстоятелство се посочват няколко свидетели, съдът може да допусне някои от тях, а не всички и за това говорим за:

– необходими доказателствени средства – или нужни за изясняване на истината; съдът може да постанови, че даденото доказателство е допустимо, но не е необходимо;

– относими – да са във връзка със спорния предмет, може да са допустими, но не и относими към спора по делото.

б) обяснения на страните; признаване на иска

Обясненията на страните не се различават по принцип от свидетелските показания, дори страните могат да бъдат източник на показания, по пълни и по точни от тези на свидетелите. Между тях обаче съществуват правни разлики. Обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти, докато свидетелските показания са твърдения на трети незаинтересувани лица. Страните не носят наказателна отговорност, докато свидетелят носи такава. За разлика от англо-саксонската система, където когато страна даде т.нар. решителни клетвени обяснения, то те се превръщат в показания и тогава страната може да носи наказателна отговорност.

Законът въздига като доказателствено средство свидетелските показания, но отрича това качество на обясненията на страните, с които те претендират изгодни за нея факти или отричат неизгодни за нея факти. Има обаче такива обяснения на страните, които са важно доказателствено средство – напр. признанията. Признанието е обяснението на страната, че се е осъществил неизгоден, или че не се е осъществил изгоден за нея факт. Признанието може да не отговаря на истината, затова законът не задължава съдът да приеме за доказано признанието, а го овластява да преценява признанието с оглед на всички обстоятелства по делото.

С признание могат да се доказват факти, за които свидетелски показания са недопустими – осиновяване. Признаването се отнася до факти релевантни за спорното право.

Признаването на иска е различно процесуално действие – то е действие само на ответника; с признаването ответникът заявява че предявеният към него иск е основателен. Признаването е едностранно волеизявление отправено да съда. Присъствието на противнатастрана или уведомяването й за признаването не е необходимо. То може да бъде направено устно в съдебното заседание или писмено. Признаването пред съда се различава от признаването, което е извънсъдебно. Това е признаване направено не пред съд, а пред противната страна или пред трети лица. Извънсъдебното признаване се доказва или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. Признаването не води до автоматично уважаване на иска. Необходими са и други доказателства, за да може съда да се убеди в предявените претенции.

В гражданския процес страните не са длъжни да се явяват в съда, но е задължително да бъдат редовно призовани. Съдът има право да задължи страните да се явят лично и да отговарят на поставените въпроси. Това става с определение на съда. Страната е длъжна да се яви, но ако не го направи, съдът може с оглед на обстоятелствата да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговаря или не се е явила в съда.

На страната която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите на които трябва да отговаря – ако тя не се яви или откаже да отговаря се приема, че са доказани всички въпроси, на които е трябвало да отговаря, в нейна вреда.

в) свидетелски показания и ограниченията им

Свидетелят е лице, което без да участва в делото като страна, се призовава да даде показания относно своите възприятия за юридическите или доказателствени факти по делото. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник, вещо лице. Всяко друго лице може да бъде свидетел, дори и да е недееспособно или да е заинтересувано от изхода по делото.

Не всяко лице обаче е длъжно да бъде свидетел и да дава показания. Лицата по чл.166  ГПК могат да откажат да свидетелстват.

Чл. 166. (1) Никой няма право да се отказва от свидетелстване освен:

1. пълномощниците на страните по същото дело и лицата, които са били медиатори по същия спор;
2. роднините на страните по права линия, братята и сестрите и роднините по сватовство от първа степен, съпругът и бившият съпруг, както и лицето, с което страна е във фактическо съпружеско съжителство.

(2) Не могат да откажат да свидетелстват, но могат да откажат да дадат отговор на определен въпрос, като посочат причината за това, лицата, които със своите отговори биха причинили на себе си или на лицата по ал. 1, т. 2 непосредствена вреда, опозоряване или наказателно преследване.

(3) Свидетелите по делото не могат да бъдат пълномощници на страните по същото дело.

Останалите лица, непосочени в този член са длъжни да свидетелстват като : 1) се явят по делото; 2) да дадат обещание че ще говорят истината; 3) да дадат истински показания. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.

Свидетелските показания са само устни и трябва да бъдат събрани само по реда на ГПК. Писмените показания не са свидетелски показания. Свидетелят носи наказателна отговорност за неверни свидетелски показания.

Със свидетелски показания могат да се доказват всички юридически и доказателствени факти с изключение на тези по чл. 164. Забраната на чл.164 относно свидетелските показания не означава че тези факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват чрез всякакви други доказателства извън свидетелски показания /веществени доказателства; заключение на вещи лица/. Има случаи обаче, когато дори и за фактите посочени в чл.164 свидетелските показания са допустими:

Чл. 165. (1) В случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната.

(2) Свидетелски показания се допускат и когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, и то ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Това ограничение не се отнася до третите лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях.

Доказателствената сила на свидетелските показания зависи от тяхната достоверност, т.е. обуславя се от много фактори:

• от нормалната обстановка на възприятието, т.е. от липсата на смущаващи фактори;
• от годността на сетивните органи на свидетеля вярно да възприемат фактите и от способността му вярно да оцени възприятието;
• от способността на свидетеля да запамети точно възприетото;
• от волята на свидетеля да каже истината

Липсата на всяко едно от тези условия довежда до недостоверност на свидетелските показания.

г) вещи лица.

Веществени доказателства

Това е всеки предмет, който възпроизвежда факти от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Веществено доказателство е снимката на едно събитие, грамофонна плоча, магнетофонна лента и т.н. Всичко което е вещ/предмет може да бъде веществено доказателство.

Веществените доказателства се различават от доказателствените факти по това че те не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, подаващо се на непосредствено възприемане от съда. Веществените доказателства от друга страна пък приличат на доказателствените факти, по това че не са ограничени занапред – т.е. всеки предмет може да изиграе ролята на веществено доказателство. Има случаи, когато веществените доказателства съвпадат с доказателствените факти.

Вещи лица

Това са лица, които се призовават от съда, за да дадат своето становище, по такива въпроси по делото за чиито отговори са нужни специални знания, с които съдът не разполага. Когато са необходими такива експертни заключения се назначава вещо лице, но неговите знания трябва да са извън сферата на юридическата наука – не може да се назначи вещо лице по юридически въпрос. Вещото лице трябва да даде трябва да даде своето писмено заключение не по късно от една седмица преди съдебното заседание. Ако този срок бъде нарушен, то по – горната съдебна инстанция само на това основание може да отмени съдебното решение. Ако една страна заяви и това се впише в съдебния протокол, че не държи на този срок, само тогава това не е основание за отмяна на съдебното решение, но делото винаги е в полза на една от страните и затова съгласие не се постига. Дори и съдът да има специални знания извън юридическата компетентност, пак се назначава вещо лице. Законът не изисква ценз или стаж, а “специални знания”. Вещото лице се назначава с определение на съда, като съда определя задачите му от които то не може да се отклонява. Вещото лице може да бъде освободено от задължението да даде заключение в случаите, когато се допуска отказ от свидетелстване, когато заяви че е некомпетентно или възпрепятствано по болест. Съдът не е длъжен обаче да възприеме заключението на вещото лице. Ако страната или съдът направят възражения относно заключението на вещото лице, то трябва да се мотивира.

д) писмени доказателства – видове, оспорване

Писмените доказателства или документите са вещи, върху които с писмени знаци са материализирани изявления. Елементи: 1. вещ; 2. писмен документ – щом има писмени знаци; 3. материализирано волеизявление

Чертежите, снимките, графичните знаци не са документи, а веществени доказателства, защото не материализират писмено волеизявление. Подписаният документ има винаги за свой автор – лицето, което го е подписало, затова и неграмотното лице може да издава документи.

Видове документи

1. свидетелстващ – този който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на документа свидетелства за съществуването или не на определен факт. Такива са всички нотариалните удостоверения, счетоводни книги и т.н.
2. диспозитивен – материализира други неудостоверителни изявления – различни правни актове, писмените сделки, договори, завещания.

Разликата между тях се изразява в доказателствената сила. Материална доказателствена сила е присъща само за свидетелстващите документи. Само при тях възниква и въпроса за верността, защото правният акт може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен.

Документите делим още на:

1. официални документи – материализира волеизявление на орган на държавната власт именно в това му качество. Издател на официален документ може да бъде само орган на държавната власт – трябва да е с държавна компетентност. Официалните документи могат да бъдат както диспозитивни /АА; съд.решение/, така и свидетелстващи /нот.удостоверение; съд. протокол/.
2. частни документи – те материализират или правно ирелевантни изявления или граждански изявления в широк смисъл на думата /всеки който не е орган на държавната власт/. Частните документи могат да бъдат както диспозитивни /документ за гражданска сделка, за договор, саморъчно завещание/, така и свидетелстващи /разписки и др./

Според това дали документът освен изявлението материализира и подписа на своя издател, документите биват: подписани – саморъчно изписване на името от издателя; или неподписани.

Документите още могат да бъдат истински /автентични и верни/ и неистински /неавтентичен или неверен/:

1) автентичен – който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор – т.е. сочененият и действителен автор съвпадат.

2) неавтентичен – авторът е невярно/неправилно посочен.

Само свидетелстващите документи могат да бъдат верни – които отговарят на действителното фактическо положение, което удостоверяват – или неверни – не отговарят на удостовереното  в тях фактическо положение.

Както неавтентичните, така и неверните документи са неистински. Те нямат доказателствена сила.

Всеки автентичен документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено, а когато е и подписан – доказва че изхожда от лицето, което е негов издател. В това се състои т.нар. формална доказателствена сила на документа. За разлика от диспозитивните документи, свидетелстващите документи разполагат с една особена доказателствена сила, т.нар материална сила. Официалния свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа, подписал документа са се осъществили така както се твърди в документа.    Материалната сила предпоставя, че:

1. документът е издаден от длъжностно лице;
2. че е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му;
3. че при издаването органът е спазил предвиденото от закона производство

Частният свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Частният свидетелстващ документ не се ползва с никаква доказателствена сила, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти.

Оспорване

Страната, на която документа се противопоставя може да разруши неговата доказателствена сила като оспори неговата истинност и докаже, че той е неистински. Когато документът е диспозитивен да се оспори неговата истинност, значи да се заяви, че е неавтентичен, тоест, че е подправен. Това е единственият път за защита срещу формалната доказателствена сила на документа независимо от това, дали той е официален, или частен. Когато документът е свидетелстващ, да се оспори неговата истинност, значи: а) или да се заяви, че той е неавтентичен – тогава оспорващият отрича формалната доказателствена сила на свидетелстващия документ; или б) да заяви, че той е неверен – тогава оспорващият отрича материалната доказателствена сила на свидетелстващия документ, като твърди, че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение.

Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено с отговора на съдопроизводственото действие, с което е представен, ако е представен в съдебно заседание може  да се оспори до края на заседанието. Тежестта на доказване неистинността на документа носи страната, която оспорва истинността на документа, ако той е подписан от нея. Когато се оспорва истинността на неподписан от оспорващия документ, страната, която го е представила и иска да се ползва от него, трябва да докаже неговата автентичност, тоест, че той изхожда от лицето, което е според нея издател на неподписания документ

Въз основа на проверките съдът или отхвърля или уважава оспорването. Уважи ли го, той изключва неистинският документ от доказателствата.

По своето естество оспорването на истиността на документ е предявяване на инцидентен установителен иск по този въпрос. Затова становището на съда решава със сила на пресъдено нещо спора по истинността на документа. Начини за оспорване на документ (извън разгледания):

1. Заинтересованата страна може преди образуване на делото да предяви установителен иск относно истинността на документ.
2. Ако не е сторила това и е изпуснала срока за оспорване по чл. 193 ГПК, тя може да предяви отделен иск по чл. 124, ал. 4 и въз основа на него да спре делото, по което оспореният документ е представен.
3. Най-после, ако е влязло в сила решение, основано на подправен документ, заинтересованата страна може по наказателен ред да установи подправката и да иска отмяна на влязлото в сила решение – чл.303, ал. 1, т. 2.

е) оглед и освидетелстване

Способи за събиране на веществени доказателства

Специфичен способ за събиране, респективно за възпроизвеждане на веществени доказателства, това е огледът. В гражданския процес, когато се прави оглед, винаги се съставя протокол при неговото съставяне; в зависимост от случаите могат да участват и вещи лица. Огледът на лица или групи се нарича освидетелстване – съдията може лично да го направи или да го възложи на вещо лице. Огледът се извършва лично, докато при освидетелстването я няма тази непосредственост, но също се съставя протокол. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните или по почин на съда. Винаги трябва да става с участието и на двете страни. В зависимост от естеството на вещественото доказателство, огледът може да се извърши или в съдебната зала или вън от нея /оглед на недвижима вещ/.

Допускане на оглед и освидетелстване. По молба на страните или по своя преценка съдът може да назначи оглед на движими или недвижими вещи или освидетелстване на лица с участие или без участие на свидетели и вещи лица. Огледът и освидетелстването са способи за събиране и проверка на доказателства. Те се извършват от целия състав на съда, от делегиран член на съда или от друг делегиран съд. Съдът уведомява страните за мястото и времето на огледа. За извършения оглед се съставя протокол, в който се отразяват констатациите при огледа, обясненията на вещите лица и показанията на свидетелите, които са разпитани на мястото на огледа.

Задължение за съдействие. За задължението за представяне, предаване или осигуряване на достъп до предмета на огледа се прилагат разпоредбите относно документите.

Освидетелстване. Освидетелстването на лице може да стане само с негово съгласие. Освидетелстването се извършва по начин да не бъде уязвено личното достойнство на освидетелствания. С оглед на това съдията може да не присъства лично при освидетелстването, като възложи извършването му на подходящи вещи лица. Отказът на лицето да бъде освидетелствано се преценява съгласно чл. 161.

Чл. 161. С оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства.

 

 

36. Процесуални действия на разпореждане с иска:

а) оттегляне и отказ от иск;

б) изменение на иска;

в) съдебна спогодба основания и правна характеристика;

г) възможности за атакуване на съдебната спогодба.

 

а) оттегляне и отказ от иск

Оттеглянето на иска е процесуално действие на ищеца, с което той се отказва да получи по „висящ” процес търсената с иска защита, но запазва правното си твърдение и възможността да го заяви с нов иск. Докато предявяването на иска сезира съда с правния спор оттегляглянето го десезира. Ищецът оттегля иска, когато се опасява, че поради недостатъчна подготовка искът може да бъде отхвърлен или когато е постигнал извънсъдебна спогодба. Следва да се различва от:

а/ отказ от иска;

б/ съдебната или извънсъдебната спогодба;

в/ искането да се отложи делото, което цели отсрочване на заседанието, но не и десезиране на съда с делото.

Оттеглянето може да бъде цялостно, когато обхваща целия иск, или частично, когато се отнася до част от спорното право.

Оттегляне може да се постигне по всяко време, докато делото е висящо  със съгласието  на ответника, а без неговото съгласие – до приключване на първото заседание. То поради това е възможно както в първата така и в следващата инстанция, а може да бъде предприето и докато тече срока за обжалване. Оттеглянето може да бъде пълно и частично.

За да е валидно то трябва да отговаря на следните изисквания: да бъде предприето от ищеца без да има значение дали той брани своето право или е процесуален субституент. Контролиращите и подпомагащите старни не са легитимни да оттеглят иска. Когато иска се оттегля от довереник трябва да има изрично пълномощно, а ОИ от законен представител трябва да бъде одобрено от съда. ОИ, предявено от необходими другари, трябва да стане със съгласието на всички.

Оттеглянето е едностранно процесуално действие, което се предприема спрямо съда, то се адресира до него, а не до противната страна. То може да бъде направено устно или писмено и в двата случая трябва да бъде доведено до знанието на съда. Когато оттегляне на иск се предприеме до приключване на първото заседание, съгласието на ответника не е необходимо. След този момент съгласието на ответника е необходимо. То може да се даде писмено или устно, изрично или мълчаливо. Изискването за съгласие с ОИ държи сметка за правото на ответника да получи защита срещу ищеца по висящия процес, като постигне разрешаване на спора със сила на пресъдено нещо. Съдът проверява фактическия състав на оттеглянето и прогласява с определение прекратяването на делото. Определението, с което се прекратява подлежи на обжалване с частна жалба.

Последици:

– съдът се десезира – делото се прекратява. С обратна сила се заличават и всички извършени по делото процесуални действия. Допуснатите обезпечителни мерки трябва да бъдат отменени;

– ищецът отговаря спрямо ответника за разноските по делото.

– с обратна сила отпадат материално правните последици на предявения иск – давността се смята, като че не е била прекъсвана – но извършените в хода на делото материално правни действия (например изявление за прихващане) запазват силата си. След отказа от молбата си ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника. Може да се води нов процес за същото право, то не е прекратено.

Отказ от иск – изявление на ищеца отправено до съда, че не поддържа занапред иска си тъй като той е неоснователен.

При оттеглянето ищецът се отказва временно от търсената с иска защита. При отказа ищецът окончателно се отказва от търсената защита, признава се, че искът му е неоснователен, тоест, че твърдяното от него право не съществува или че отричаното от него право съществува. Искът не може да бъде предявен отново. Общото при отказа от иск и оттеглянето на иск е десезирането на съда.

Отказът от иск стои по-близо до признаването на иска, като тук признаването се прави не от ответника, а от ищеца. И двете са свързани с отказ да се търси по нататъшна защита. Разликата между отказа и признаването се състои в техните последици.

Отказът от иска е процесуално действие, а не материално правен отказ от съществуващо материално право претендирано с иска. Материалното право продължава да съществува, не се погасява, погасява се правото на иск. Затова ОИ може да изхожда и от процесуален субституент, макар че той не разполага с материалноправна разпоредителна власт относно спорното право.

При отказа от иск никога не е необходимо съгласието на ответника. Може да се направи по всяко време докато делото е висящо, но не и след влизане на решението в сила. Отказът от иск е неоттегляем. Отказа от иск се ползва със силата на присъдено нещо, затова пречи на ищеца да предяви същия иск отново. Отказа от иск може да се направи писмено или устно, не е необходимо да се посочва мотива.

Силата на присъденото нещо при отказа от иск се различава от силата на присъдено нещо, произтичаща от съдебно решение в две насоки. На първо място, при отказ решение не се постановява – само делото се прекратява. Същевременно СПН прикрепена към отказа от иск важи само между страните по делото и техните правоприемници и не се разпростира спрямо лицата, спрямо които се разпростира силата на присъденото нещо на решението. По специално ОИ, предприет от процесуалния субстиуент, не може да породи СПН срещу носителя на спорното право, неучастващ в делото.

При делбата не може да има отказ от иск, защото не може да има вечна съсобственост.

б) изменение на иска

Това е предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящ процес, при което процесуалните действия извършвани по първоначално предявения иск, запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна по делото. ИИ има, когато ищеца изменя основанието, петитиума или някоя от страните по първоначалния иск с други.

ИИ може да доведе:

а/ до намаляване на първоначално предявен иск чрез частично оттегляне или отказ от иск;

б/ до увеличаване на пъровоначално предявения иск, чрез предявяване на допълнителен петитум;

в/ до ОСИ когато ищецът добавя нов иск срещу същия ответник;

г/ до ССИ, когато ищецът предявява иск и срещу един нов ответник, конституирайки го като другар на първоначалния ответник;

д/ до изменяне на първоначално предявения иск с друг иск, отнасящ се било до друг спорен предмет (друго спорно право) или до друга страна (ищец или ответник), като първоначално предявения иск се оттегля или ищецът се отказва от него. Производството по първоначално предявения иск се продължава относно изменения или нов иск, предявен чрез ИИ /изменение на иска/, вследствие на което при заменяне на досегашната страна с нова ИИ води до доброволно приемство в процеса. ИИ се съчетава с други процесуални институти. ИИ е винаги действие на ищеца отправено до съда. ИИ не може да бъде предприето от други участващи по делото лица. Законните процесуални правоприемници на починалия ищец във висящия процес не могат да изменят предявения  иск, когато негов предмет е била строго лична претенция на праводателя.

Изменението става чрез ново основание, нов петитум или нова страна:

– ищецът изтъква ново основание, когато се позовава на други юридически факти в сравнение с тази посочени в исковата молба – извежда от него претендираното право. Ищецът може да измени основанието на иска, ако изменението не затруднява защитата на ответника. Преценката се прави от съда;

– ищецът посочва нов петитум, когато вместо първоначалния петитум се отправя ново искане за защита до съда. Изменението на петитума е допустимо само, ако ищецът запазва същото основание. Едновремнно изменение на основанието и на петитиума е недопустимо. Това би довело до съвсем нов предмет на делото. Спрямо предишното искане новото може да представлява намаляване, увеличаване или пък искане със съвсем друг предмет (например вместо предаване на владението  на вещта присъждане на нейната равностойност). Променя се петитума и когато ищецът преминава от установителен към осъдителен иск или обратно. Съдът няма право на преценка дали да допусне изменението на петитума. То винаги е допустимо, ако не се изменя основанието;

– ищецът променя страната, когато иска да бъде заменен с друг ищец или когато насочва иска си срещу друг ответник, когото привлича наред с първоначалния ответник или с когото иска да замени първоначалния. Това изменение е допустимо със съгласието на ответника и на новия ищец, а при насочване на иска срещу нов ответник и с негово съгласие. Няма изменение на иска чрез промени на страната при законно правоприемство в процеса.

Всички тези случаи не важат, ако ИИ се предприеме преди връчване на препис от исковата молба на ответника – подобно изменение ще бъде всъщност поправка на исковата молба.

ИИ може да стане в съдебно заседание или извън него,  но и в двата случая ответникът трябва да бъде уведомен.

В първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника, съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно.

Не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване.

Намаляване на иска има, когато ищецът оттегля частично иска си или се отказва от част от иска. Като намаление на иска следва да се окачестви и преминаването от осъдителен към установителен иск, както и оттеглянето на един от обективно съединените искове или отказът от него.

Увеличаването на иска е предявяване на нов кумулативен иск. Увеличаването на иска се предприема или когато първоначалния иск е бил предприет като частичен, или когато в хода на делото се разкрива, че ищецът е допуснал грешка относно размера  на иска.

Първите от тези форми на ИИ е заменяне на спорното право, предмет на първоначалния иск с друго спорно право между двете страни. Понеже спорното право индивидуализира иска, тази форма на ИИ води до предявяване на нов иск, съчетано било с оттегляне, било с отказ от първоначално обявения иск.

Последните форми на ИИ е заменяне на досегашната страна с нова страна, както и привличане на нов ответник наред с първоначалния – предявява се нов иск вместо първоначалния, а той се оттегля или има отказ от иска. Има правоприемство. По изменение на иска съдът се произнася с определение.

Новото право се смята за съдебно проявено от деня на ИИ.

Макар и делото да се прекратява относно първоначално предявения иск, извършените по него процесуални действия не се обезсилват. Те се запазват и са нужни за разглеждане на новопредявения иск.

Последната форма на ИИ е заменянето на досегашна страна по иска (ищец или ответник) с нова страна (друг ищец или друг ответник), както и привличането на нов ответник наред с първоначалния. ИИ чрез смяна на страна се съчетава поради това не само с оттегляне или отказ от първоначалния иск, но и с доброволно процесуално приемство по висящия процес. Винаги е необходимо съгласието на новата страна. Процесуалните действия до деня на приемството запазват силата си. Нова държавна такса от новия ищец или по иска срещу новия ответник не се дължи.

Други правила важат, когато ищецът иска да замени първоначалния ответник с друг или да привлече друг ответник, наред с първоначалния без тяхното съгласие. Приемство не може да настъпи. Непротивопоставими са и извършените процесуални действия. Ищецът дължи нова държавна такса.

в) съдебна спогодба – основания и правна характеристика

Тя е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, в които чрез взаимни отстъпки уреждат изцяло или отчасти правния спор като десезират съда и слагат край на делото.

СС е смесен институт на материалното и процесуалното право тъй като се регулира едновременно от гражданското и процесуалното право. От гледна точка на гражданското право СС е двустранен, възмезден договор. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната. Материално правните последици на СС произтичат от нейната цел.

Не може да се сключи СС относно права, с които техният носител не може да се разпорежда, защото са лични, семейни; недопустима е СС относно родителски права. Процесуален субституент по правило не може да сключи СС. СС, сключена от законен представител, трябва да бъде одобрена от съда, а пълномощникът трябва да бъде изрично овластен, за да може да сключи СС. При необходимо другарство СС трябва да изхожда от всички необходими другари. СС трябва да отговаря на изискванията за валидно сключване на договор.

Двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС. В това взаимно задължение се състои правоустановяващото и декларативно действие на СС. Двете страни се задължават занапред да имат такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение в това се състои регулиращото действие на СС.

За да е налице СС трябва:

– договорът за спогодба да е сключен пред съда, който разглежда делото и да бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан и от страните, а не само от председателя и секретаря на съда. Следователно СС трябва да бъде сключена само в съдебно заседание. Тя трябва да отговаря на чл. 234, ал.1., СС може да се сключи само от страните в процеса, трето лице, което не е страна в процеса и участва в СС я прави нищожна.

– СС трябва да бъде потвърдено от съда, съдът проверява нейното съответствие със закона и с добрите нрави. Когато прокурорът участва като страна в делото, съдът потвърждава СС като взема и неговото мнение. Потвърждаването става с определение на съда. По своята същност това определение е охранителен акт и е част от СС. В рамките на сложния фактически състав на СС (договорна сделка заедно с държавен охранителен акт) основният елемент на СС е договорът за спогодба. Ако той е нищожен или унищожаем, опорочен е и потвърдителния акт на съда.

– Последният елемент на спогодбата е изрично или мълчаливо съдържащо се в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорно уреждане на правния спор.

Към материалноправните последици, които СС има в качеството си на гражданскоправна сделка, се прибавят и държавноправните последици на СПН и ИС, с която тя се ползва.

СС има значение на влязло в сила решение в няколко насоки:

а/ СПН – произтича от нейната цел да се разреши правния спор. Като придава СПН на СС законът цели:

– Да насърчи спорещите да приключат делото със СС;

– Да укрепи договорното действие на спогодбата;

– Да стабилизира СС като акт, който слага край на делото.

б/ изпълнителна сила – с нея се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притежание.

в/ СС слага край на делото, тя десезира съда, понеже разрешава спора със СПН.

При съдебната спогодба ½ от държавната такса се връща на ищеца – чл. 78 (9) . Разноските по делото се понасят от страните така както са ги направили, ако не е уговорено друго.

При СС има три акта.

– Договор за спогодба;

– Определение с което тя се утвърждава;

– Определение, с което делото се прекратява.

г) възможности за атакуване на съдебната спогодба

СС макар, че се потвърждава от съда, не става съдебен акт, тя си е договор, затова тя не може да се обжалва и да се атакува чрез извънредните средства за отмяна на влязло в сила решение.

Ако договорът за СС е опорочен, порочността следва да се разкрие по исков ред, както когато е нищожна, така и когато е унищожаема. Порочността може да бъде изтъкната и инцидентно пред съда. При неизпълнение на поети с нея задължения СС може да бъде развалена.

В качеството му на охранителен акт определението за утвърждаване на спогодбата не може да бъде обжалвано, нито атакувано чрез извънредните средства за отмяна – то е част от СС.

Определението за прекратяване на делото въз основа на СС подлежи на обжалване, в качеството си на акт, който слага край на делото. То не е елемент от СС и даже да е порочно не води до порок на СС и това определение трябва да се подпише. Според Сталев, СС има сила на присъдено нещо, а според Корнезов –не, защото може да се развали, а ако има СПН не може.

 

 

37. Особени искови производства:

а) бързо производство;

б) производство по брачни дела;

в) съдебна делба;

г) производство по сключване на окончателен договор;

д) производство по търговски спорове.

 

Правилата на преобладаващия брой особени искови производства са пренесени от отменения ГПК и то без съществени различия (делба, поставяне под запрещение, сключване на окончателен договор и др.). При някои от производствата (брачни дела, дела за гражданско състояние) се наблюдават редица нови моменти в уредбата. Новият ГПК въведе и три нови особени производства: бързо производство, производство по търговски спорове и производство по колективни искове.

а) бързо производство

Приложно поле

Искове по чл. 344, ал.1 КТ

На първо място на разглеждане по реда на бързото производство подлежат искове по КТ: за трудово възнаграждение, за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на предишната работа, за обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа поради уволнението, и за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други документи;

Искове за опразване на наети и заети за послужване помещения

На основание чл. 310, т. 2 бързото производство ще се прилага в случаи на искове за опразване на наети и заети за послужванe помещения. Законът не прави разлика между помещения с жилищно и търговско предназначение. В последния случай обаче обикновено сделката, по силата на която помещението е отдадено под наем, би се окачествила като търговска и ще се постави въпрос за конкуренция на проложимостта на бързото производство и производството по търговски спорове.

Искове за установяване и преустановяване на нарушения по редица закони (чл. 310, т. 3 ГПК)

За установяване и преустановяване на нарушение на права по Закона за авторското право и сродните му права, закона за патентите и за регистрация на полезните модели, Закона за марките и географските означения, Закона за промишления дизайн, Закона за топологията на интегралните схеми и Закона за закрила на новите сортове разстения и породи животни;

Във всички тези случаи става дума за закрила на някаква разновидност на интелектуални права посредством установяване на нарушения (искове за установяване на факти с правно значение) и искове за преустановяване на нарушения (осъдителни искове за бездействие)

За установяване и преустановяване на нарушение на права по закона за защита на потребителите

Други искове, чието разглеждане в бързо производство е уредено в закон.

Като пример могат да бъдат посочени исковете за издръжка и нейното увеличение по чл. 79, ал. 2 СК.

Чл. 79. (1) (Предишен текст на чл. 79, ДВ, бр. 59 от 2007 г. – в сила от 01.03.2008 г.) Право на издръжка има само лице, което е нетрудоспособно и не може да се издържа от имуществото си.

(2) (Нова, ДВ, бр. 59 от 2007 г. – в сила от 01.03.2008 г.) Исковете за издръжка и нейното увеличение се разглеждат по реда на глава двадесет и пета “Бързо производство” на Гражданския процесуален кодекс.

Родова подсъдност

По принцип родово компетентен ще бъде районният съд, но в някои случаи би могло да се стигне до родова компетентност на окръжен съд (например при отдаване под наем на помещения с висока наемна цена и др.).

Разглеждане на делото

Съдът извършва проверка на исковата молба в деня на постъпването й.

В деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това съдът  е длъжен да извърши подготовката на делото в закрито заседание. Сроковете са инструктивни.

Съдът връчва на страните препис от разпореждането, а на ищеца – и от писмения отговор и доказателствата към него, като им указва в едноседмичен срок да вземат становище във връзка с дадените указания и доклада по делото и да предприемат съответните процесуални действия, както и за последиците от неизпълнение на указанията.

По направените своевременно искания във връзка с указанията и доклада по делото съдът се произнася в деня на постъпването им. Разпореждането по направените искания се съобщава на страните.

Последици от неизпълнение на указанията

Чл. 313. Когато в установения срок страните не изпълнят указанията на съда, те губят възможността да направят това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

Съединяване на искове

Чл. 314. (1) Ищецът може със становището си по доклада на съда, а ответникът с писмения отговор, да поиска съдът да се произнесе с решението си относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото.

(2) По реда на това производство не може да се предявяват насрещни искове, да се привличат трети лица и да се предявяват искове срещу тях.

(3) По искове за опразване на наети и заети за послужване помещения не се допускат възражения за собственост и за извършени подобрения в имота.

Разглеждане на делото

Чл. 315. (1) В заседанието за разглеждане на делото съдът отново приканва страните към спогодба и ако такава не се постигне, събира представените доказателства и изслушва устните състезания.

(2) В същото заседание съдът посочва деня, в който ще обяви решението си, от който ден тече срокът за обжалването му.

Срок за постановяване на съдебното решение

Чл. 316. Съдът обявява решението си с мотивите в двуседмичен срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото.

Приложимост на правилата пред въззивния съд

Чл. 317. Правилата на тази глава се прилагат съответно и за производството пред въззивния съд.

Законът изрично допуска предявяването на т. нар. инцидентен установителен иск  (ИУИ).

От гледна точка на делото и производството на пръв поглед е разбираемо и приемливо ограничението по чл. 314, ал. 3. Наличието на горното ограничение обаче би било напълно обезмислено, ако се приеме, че възможността за предявяване на ИУИ се отнася и за случаите на предявен иск за опразване на наети и заети за послужване помещения. Очевидно е, че единственото разумно тълкуване води до това да се приеме, че щом по-малкото (възражението) за собственост не се допуска, в разглеждания случай е недопустимо и предявяването на ИУИ за собственост.

От друга страна, забраната за предявяване на възражение за собственост на практика лесно може да се преодолее, ако ответникът на свой ред предяви иск за собственост по общия ред и поиска спиране на делото, разглеждано по бързото производство, тъй като несъмнено ще е налице основание за спиране поради обусловеност (чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК).

Ако се стигне до касационно обжалване делото следва да се разглежда по общия ред.

б) производство по брачни дела

Брачни искове са исковете за развод, за унищожаване на брака и за установяване на съществуването или несъществуването на брак между страните. Непълнолетните и ограничено запретените съпрузи могат сами да предявяват брачни искове и да отговарят по тях – те притежават специална дееспособност. Производството по брачен иск се спира по искане на съпругата, ако тя е бременна и до навършване на 12-месечна възраст на детето.

Концентрационното начало и ранната преклузия са неприложими по така наречените лични спорове.

Законът не допуска постановяване на неприсъствено решение: “Страните са длъжни да се явят на първото заседание лично”- чл.321.

Привременни мерки

Чл. 323. (1) По молба на всяка от страните съдът, пред който е предявен искът за развод или за унищожаване на брака, определя привременни мерки относно издръжката, семейното жилище и ползването на придобитото през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.

(2) По тази молба съдът се произнася в заседанието, в което е отправена молбата, освен ако не се налага да се събират допълнителни доказателства. В този случай ново заседание се насрочва в двуседмичен срок.

(3) Определението по ал. 1 не подлежи на обжалване, но то може да бъде изменяно от същия съд  – имат характер на спорна съдебна администрация, определението не подлежи  на обжалване, но може да бъде изменяна от самия съд.

 Решение по брачни искове

Чл. 324. По брачни искове не се постановява неприсъствено решение и решение при признание на иска.

Разноски по делото

Чл. 329. (1) Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестния съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили.

Развод по взаимно съгласие – явяват се лично, съгласието е сериозно и непоколебимо, постигнатото споразумение  по чл.101 СК не противоречи на закона и е в интерес на децата.  Не подлежи на обжалване.

Някои особености в производството по исков ред за развод. Това е един особен исков процес, който се развива по чл. 318 – 329 ГПК.

Първо, при предявяването на иск трябва да се отбележи ограничението, че ако съпругата е бременна или има дете до 1 годишна възраст, на делото не се дава ход, освен ако тя не даде съгласието си. Съдът може да постанови привременна мярка по въпроси, по които съпрузите спорят. Тези привременни мерки се установяват с определение от съда и траят само докато делото е висящо. ГПК дава възможност всички брачни искове да бъдат съединени: напр. за издръжката, за фамилното има, за ползването на семейното жилище и т.н.

Чл.322 ГПК е важно процедурно правило. Всеки ищец трябва да посочи като основание на иска си всички възможни причини, които според него са довели до дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Има тежка санкция за този, който не спомене всички възможни причини – при един следващ иск той не може да си служи с основание, което не е споменато до момента на устните състезания. Защото той е могъл да го каже.

Уредбата на новия ГПК не предвижда помирително заседание, а само задължение на съда да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.Ако страните постигнат съгласие за започване на извънсъдебна помирителна процедура, делото следва да спре – чл. 321, ал. 3, специално основание за спиране, сходно на спирането по съгласие на страните.При непостигане на съгласие и липса на искане за възобновяване в шестмесечен срок делото се прекратява.Ищецът може да предяви в последствие същия иск. Ако в резултат на провеждане на процедура по медиация или друг способ по доброволно уреждане на брачния спор между страните се постигне споразумение законът предвижда следните варианти на развитие на брачното дело:

– Прекратяване на делото – само при постигнато съгласие за запазване на брака;

– Преминаване към производство за развод по взаимно съгласие. Производството по взаимно съгласие е охранително.

Бракоразводното решение може да съдържа дизпозитиви по всички въпроси и може да бъде обжалвано. Главният дизпозитив е допускането на развода. Горната инстанция вече ще разгледа въпросите за фамилното жилище, име и издръжката. След като бракоразводното решение е влязло в сила последващите атаки не могат да възстановят брака – той е окончателно прекратен.

Исковете за развод и за установяване на брак могат да прекратят занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Те предпоставят съществуването на брака и са недопустими, ако бракът не съществува. Положителния установителен иск, че съществува и отрицателния установителен иск, че не съществува брачно правоотношение се считат за брачни искове само, ако страните по тях са субекти на спорното брачно правоотношение. За иск за установяване на брачно правоотношение е нужен интерес.

Особеностите на брачното правоотношение се дължат на неговия особен предмет.

1. Първата особеност на брачния иск се проявява във връзка с тяхната подведомственост и подсъдност – те са родово подсъдни на районния съд, а местно подсъдни на съда по постоянния адрес на ответника. Договорна подсъдност на брачен иск е недопустима.
2. Строго личния характер на брачното правоотношение налага по брачния иск на вземат лично участие съпрузите, от името на пълно запретениете искове може да предявява техния законен представител, а от името на непълнолетния той лично, защото с встъпването си в брак става дееспособен.
3. Само съпругът може да бъде ищец за развод, за унищожаване на брака им, за установяване дали брака съществува. Когато съпруг предяви брачен иск, ответник по иск може да бъде само другия съпруг. Искането на прокурора се предявява срещу двамата съпрузи. Брачното правоотношение е недопустимо, ако в него не участват като страни и двамата съпрузи. След смъртта на единия съпруг не може да се предяви брачен иск.
4. По брачните дела са недопустими, както доброволното така и законното процесуално правоприемство, при смърт на единия съпруг във висящ брачен процес, той се прекратява. Правото да се иска развод не преминава върху наследниците. Те обаче могат да продължат процеса, за да установят основателността на предявения иск, ако той се основава на виновното поведение на преживелия съпруг.
5. За да може в един брачен процес да се предявят различни искове е възможно ОСИ. Правно релевантни за развода факти са отделни факти от живота на съпрузите, които са причини за дълбоко разстройство на брака. Всеки един от тях е основание за отделен иск за развод. Ако ищецът се позовава на множество такива факти, ще е налице ОСИ. Всички брачни искове могат да бъдат съединени помежду си. Насрещен иск може да се предяви не само в първото заседание по делото, но и до приключване на устните състезания.
6. По едно брачно дело следва да бъдат заявени всички релеванти обстоятелства, респективно да бъдат посочени и представени всички доказателства – принцип на процесуална консумпция по брачни дела.Следователно с неподаване на отговор на ИМ по брачно дело (а и по всяко друго лично дело) не се свързват никакви неблагоприятни последици за страната.

В брачното правоотношение ОСИ е процесуална необходимост. Съпрузите трябва да предявят всички брачни искове, основанията за които са им станали известни до приключване на устните състезания, предхождащи постановяването на влязло в сила решение по брачно правоотношение. В това се състои принципа за изчерпателност на брачното правоотношение. Ако изискването за изчерпателност на брачно правоотношение не бъде спазено се погасяват пропуснатите брачни искове за развод и за унищожаване на брака. Погасяват се както исковете, които е могъл да предяви ищеца, така и исковете, които е могъл да предяви ответника. Погасяването на брачните искове създава процесуална пречка да се предяви пропуснатия иск с нова искова молба, това е абсолютна отрицателна процесуална предспоставка, характерна за брачното правоотношение.

7. Заедно с брачния иск задължително се предявяват и исковете за упражняване на родителски права, за издръжка, за ползване на семейното жилище, издръжка между съпрузите, които не са брачни искове.
8. Съдът може да постанови привременни мерки – докато е висящ брачния процес, те не са способни за обезпечаване на брачен иск. Допускат се няколко вида привременни мерки:

а/ относно жилището на съпрузите използването на имуществото;

б/ относно издръжката на съпругата се присъжда привременна издръжка;

в/ относно детето – упражняване на родителски права, възпитание и издръжка – тези мерки изхождат от интересите на децата. Определението на съда, с което се постановяват привременни мерки подлежи на обжалване по общия ред. Привременните мерки важат докато трае процеса и могат да се изменят или отменят от съда, който ги е постановил. Привременните мерки не се ползват със силата на присъдено нещо.

9. Съдържанието на решението за развод или унищожаване на брака включва освен произнасяне по брачния иск и свързаните с тях небрачни и други въпроси:

– съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината;

– ако има деца ненавършили пълнолетие съдът е длъжен да вземе мерки относно децата и да уреди ползването на семейно жилище.

10. СПН по брачен иск важи спрямо всички, бъде ли отхвърлен иска за развод, СПН осуетява нов иск за развод, ако той е основан на същите, но не и когато е основан на други факти.

Решенията по брачните искове не подлежат на касация. Тези решения не подлежат и на отмяна по чл.303. Съдебните разноски по брачните искове се определят от чл.329, за разноските отговаря виновния за развода или недобросъвестния съпруг. Ако няма вина никой от тях понася разноските този, който ги е направил.

11. Развода по взаимно съгласие е охранително производство, искането за такъв развод е родово подсъдно на районния съд. Тук няма ответник, производството е едностранно и двамата съпрузи са молители. Те участват в производството лично. Недопустимо е да участват с представител. Производството започва с писмена молба, ако то е редовно съдът призовава съпрузите на първо заседание, на него съпрузите се явяват лично. Винаги се насрочва първо заседание. Ако не се яви един от съпрузите производството се прекратява. Ако не се постигне помирение, протокола и молбата се внасят за разглеждане в следващо съдебно заседание.

Взаимно съгласие за развод и постигнато между съпрузите споразумение – то трябва да урежда всички отношения между съпрузите. То може да бъде представено писмено или устно. Ако някои от условията не са налице за развод по взаимно съгласие съдът отхвърля молбата с решение. Това може да се обжалва със жалба подадена от двамата съпрузи. Тъй като производството е охранително, решението не се ползва със СПН. Ако са налице условията за развод по взаимно съгласие съдът:

а/ прекратява брака;

б/ утвърждава споразумението.

И двата акта са охранителни и не подлежат на обжалване, затова влизат в сила веднага. То не може да се отменя по чл.303.          

в) съдебна делба

Липсата на изрична забрана, а като се изхожда от природата на делбеното производство и обслужващата му функция по отношение на имуществени права, водят до извода, че и в това производство (доколкото е съвместимо с конкретния вид на решението) са допустими решения при признание на иска и неприсъствени решения. Посочените видове решения ще имат своето приложно поле преди всичко в първата фаза на делбата, тъй като във втората фаза решенията обикновено имат преобразуващ характер.

СД е особено исково производство, по реда на което се установява и принудително осъществява потестативното право за делба.

Производството за съдебна делба е двуфазно – производство за допускане на СД и производство за извършване на СД. Правото за делба се поражда от всяка имуществена съсобственост, щом като тя е дялова, а не съвместна бездялова – напр. съпружеската общност. Основанието на съсобствеността е без значение, въпреки че правилата на СД са формулирани с оглед на съсобственост, породено от наследяване. Искът за съдебна делба , независимо от страните и стойността на включените в делбата имоти е родово подсъден на РС – чл. 341 ГПК.

Страни трябва да бъдат всички участници в имуществената общност. Другарството е задължително. Бъде ли извършена без да участва някой от участниците в общността, тя ще бъде недействителна- чл.75, ал. 2 ЗН, за всички участници в общността.

Всеки съделител има двойно качество – на ищец относно своето право на делба и на ответник – относно правото на делба на другите съделители.

Допускане на делбата.

Производството за допускане на СД започва с ИМ, която да отговаря на общите изисквания. При делба на наследство към нея трябва да се приложат две удостоверения от общинския съвет по последното местожителство на наследодателя. С едното се удостоверява смъртта на наследодателя и кои са неговите наследници, а с другото – какви имоти е оставил той.

В СД са допустими всички доказателствени средства на общия исков процес без ограничения.

В първото заседание – спорове до всякакви правоотношения, обуславящи конкретната имуществена общност откъм участници, обект и размер на дялове. Споровете се допускат (повдигат) до допускане на делбата.

Някои от споровете, обуславящи СД не са подсъдни на РС – спорове за произход, имуществени спорове с цена на иска над 50 000 лева – за собственост и други вещни права….По такива спорове делбеният съд не може са се произнесе със СПН – не могат да се предявяват пред него с инцидентен установителен иск или конститутивен иск, а само с възражение.

Първата фаза на съдебната делба завършва с решение по допускане  на СД. То подлежи на обжалване и влиза в сила съобразно правилата на общия исков процес. Има СПН. Тя изключва пререшаването на проблема.Съдът се произнася по въпросите: между кои лица, за кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от съделителите.

С решението за допускане – чл. 344, ал. 2, съдът може да постанови привременна мярка с определение – може да се обжалва с частна жалба и да бъде изменяна от същият съд.

Извършване на делбата.

С извършването на делбата се осъществява съдебно признатото право на делба. Може да се използва тази втора фаза за да се разрешат със СПН и споровете на съделителите по така наречените “сметки между тях” – отнасящи се до облигационните притезания, възникнали по повод на имуществената общност – най-късно в първото заседание след допускане на СД. Процесуални действия на съда – образуване на дялове от общите имоти и предоставяне на всеки дял в обект на изключителна собственост на съответен съделител, или публична продан и разпределяне на получената сума. Незаконосъобразно е да се извърши делбата чрез изнасяне на допуснатите до делба имоти на публична продан, когато техният дял е равен или по-голям от броя на съделителите.

При съставяне на разделителния протокол съдът се основава на заключение на вещо  лице. Разликите между размера на квотата и стойността на имотите, включени  в дела, се равняват с пари.

Проекта за разделителен протокол се предявява на съделителите в съдебно заседание и съдът изслушва възраженията им, след което съдът съставя окончателен разделителен протокол и го обявява.

Когато тегленето на жребие е удобно и възможно, бъдещите носители на образуваните дялове се определят чрез него. То предполага, че разделителния протокол е влязъл в сила, т.е., че е не обжалваем.Имуществената общност се превръща в имуществена разделност.

Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан – получената сума се разпределя между съделетелите като сурогат на вещта.

Чл. 354. (1) Когато имотът се изнася на публична продан като неподеляем, всеки от съделителите в делбата може да го изкупи при условията на чл. 505, ал. 2.

(2) Ако няколко съделители желаят да изкупят имота при условията на ал. 1, се извършва нова продан само между тях при първоначална цена – предложената най-висока при първата продан. Тя продължава една седмица и се извършва по общите правила.

(3) Ако при проданта по ал. 2 никой от съделителите не изкупи имота, той се възлага на наддавача – трето лице на делбата, предложило най-високата цена при първата продан.

Производство за изкупуване на неподеляемо жилище.

На практика се смесва със СД. Вината е на закона, който неясно и непълно го е уредил. Според проф. Ж. Сталев, когато неподеляемото жилище е единствен и неподеляем имот, то би трябвало да почне направо, без да бъде опосредствано от ненужното делбено производство.

Производството започва с молба на заинтересования съделител за изкупуване – предявява се конститутивен иск за изкупуване с предмет претендираното от съделителя потестативно право на изкупуване.

Няколко хипотези за имащия право на изкупуване:

– Когато жилището е било СИО, която е била прекратена със смърт или развод и преживелият или бившият съпруг на когото е предоставено упражняването на родителски права спрямо децата от брака няма собствено жилище;

– Когато претендиращият да го изкупи е живял при откриване на наследството в жилището и не притежава друго жилище.

Ако останалите съделители не бъдат удовлетворени чрез поставяне в дялове – удовлетворяването е парично.

г) производство по сключване на окончателен договор

Обявяване на договора за окончателен при насрещно задължение

Чл. 362. (1) При иск по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите, ако според предварителния договор ищецът трябва да изпълни свое насрещно задължение при сключването на окончателния договор, съдът постановява решение, което замества окончателния договор, при условие ищецът да изпълни задължението си. В този случай ищецът трябва да изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизането в сила на решението, включително чрез прихващане на платените от него за сметка на ответника задължения към държавата.

(2) Ако в срока по ал. 1 ищецът не изпълни задължението си, първоинстанционният съд по искане на ответника обезсилва решението.

Проверка на собствеността

Чл. 363. Когато задължението е за прехвърляне на право на собственост върху имот, съдът проверява и дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота.

Такси и разноски

Чл. 364. (1) С решението си съдът осъжда ищеца да заплати на държавата следващите се разноски по прехвърлянето на имота и нарежда да се впише възбрана върху имота до изплащането на тези разноски.

(2) (Доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Съдът не издава препис от решението, докато ищецът не докаже, че са заплатени разноските по прехвърлянето и дължимите данъци и такси за имота.

В общия контекст на разпоредбите, преди да издаде препис от решението, в случай че уважи иска, съдът ще следва да се убеди въз основа на представените от ищеца доказателства, че не само разноските по прехвърлянето, но и всички дължими данъци и такси за имота са заплатени.

Налага се уточняване на няколко момента. На първо място, ако до влизане в сила на решението за прехвърляне на собствеността върху процесния имот е принадлежала на ответника по делото, следователно, подлежащите на погасяване задължения са негови, а не на ищеца. Тоест при отказ на ответника да заплати, ищецът ще трябва да заплати чуждо публично задължение. За да се избегне неоснователното обогатяване на ответника в тези случаи съдът ще следва да присъжда на ишеца обезщетение за заплатеното от него чуждо задължение, ако размерът е доказан и е направено съответното искане. Няма пречка това да стане с допълнително постановление по разноските.

На второ място, забраната съдът да издава препис от решението следва да се тълкува ограничително. Тя би следвало да се отнася само до предаването на ищеца на заверен препис от влязлото в сила решение. Що се отнася до междинните решения, които подлежат на обжалване, по силата на нововъведения принцип на връчване на страната на препис от всички актове, които подлежат на самостоятелно обжалване (чл. 7, ал. 2) на всяка страна следва да се връчва препис от постановеното обжалваемо решение.

д) производство по търговски спорове.

За първи път в процесуалното ни право се въвежда с новия ГПК особено исково производство по търговски спорове.

Приложно поле.

Съгласно много широката формулировка, дадена в чл. 365, т. 1 ГПК, на практика всички искове с цена над 25 000 лева, които имат за предмет каквото и да е право или правноотношение, свързано с търговска сделка, подлежат на разглеждане по реда на това исково производство. Търговските сделки с цена до 25 000 лева се разглеждат от районния съд като първа инстанция по общия исков ред.

Обявяват се за търговски спорове и такива правоотношения, които не са свързани с търговски сделки (провоотношения по приватизационни договори), или разкриват смесена природа (договори за обществени поръчки, концесионни).

Тук са причислени и така наречените корпоративни спорове – споровете, свързани с участието в търговско дружество или друго юридическо лице – търговец.

Към обхвата на производството са включени и исковете за попълване масата на несъстоятелността, включително установителните искове на кредиторите.

Най-сетне, законът предвижда разглеждането на искове, свързани с картелни споразумения, решения и съгласувани практики, концентрация на стопанска дейност, нелоялна конкуренция и злоупотреба с монополно или господстващо положение.

Родова подсъдност

Съгласно чл. 365, ал. 1 компетентен да разглежда търговски дела по реда на това производство е само окръжния съд. С предоставянето на споровете с материален интерес до 25 000 лева на районните съдилища като първа инстанция се получи уникално положение един и същ вид спорове да се разглеждат по различен съдопроизводствен ред.

Искова молба

Не предвижда особени изисквания с едно изключение – чл. 366, съгласно който: “Към исковата молба за парично вземане страната е длъжна да представи справка, която съдържа необходимите изчисления, за определяне на неговия размер”.

За отговорът на исковата молба се предвижда по-кратък – двуседмичен срок.

Не се разкриват съществени различия спрямо “основното производство” и по отношение на последиците от неподаване на отговор на исковата молба. За разлика от общия исков процес, при който с подаването на отговор от ответника (респективно при изтичане на срока за това) съдът пристъпва към изготвяне и постановяване на подгогвително определение по по-нататъшното движение на делото (чл. 140, ал. 1), в производството по търговски спорове отговорът се връчва на ищеца, като с връчването по отношение на последния възниква възможността да предяви допълнителна искова молба в нов двуседмичен срок. Докато в общия исков процес изменението на основанието на иска или петитума може  да стане до първото по делото заседание, в производството по търговски спорове това може да стане само до изтичане на срока за предявяване на допълнителна искова молба. В същия срок може ищецът да предяви ИУИ, да привлече трети лица, да предяви искове срещу такива лица.

За ответника също е предвидена възможност за подаване на допълнителен отговор в двуседмичен срок от получаването на препис от допълнителната искова молба заедно с приложенията. Тази възможност се превръща в императив ако на ответника се налага да предяви ИУИ, да сочи и представя нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба, да привлече трети лица, да предяви искове срещу такива лица.

Подготовка на делото в закрито заседание.

На фона на двойната размяна на становища на страните е предвидено произнасяне на съда по редовността и допустимостта на иска. Съдът изготвя проект на доклад по делото, който може да съобщи на страните. Предвижда се и напътстване на страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

Открито заседание.

При необходимост могат да се проведат толкова открити заседания, колкото са необходими за изясняване на фактическата страна на спора. Уредбата е същата като общата.

Разглеждане на делото без провеждане на открито заседание.

Когато в процеса на размяна на книжа са представени всички доказателства и съдът приеме, че не е необходимо изслушване на страните.

До такова разглеждане на делото може да се стигне и по общо искане на страните.

Би могло да се направи уговорка, че ако една от страните се изрично противопостави на този тип разглеждане на делото (в хипотезата на приложимост от страна на съда) съдът би следвало да насрочи открито заседание. Това е така, тъй като въпреки че по действащата Конституция “правото на страната да бъде изслушана от съда” не следва непременно от регламентиращите правото на защита текстове на чл. 56  и122, а и Европейската конвенция за правата на човека, по неизменност включват това право на страната като съставна част от правото на съдебна защита.

Доколкото няма особени правила за производството по търговски дела, прилагат се правилата за производството пред първо инстанция.

Правилата по тази глава се прилагат и за производството пред въззивния съд. Поставя се въпросът за приложимостта на правилата за така наречените насрещни въззивни жалби във въззивното производство по търговски спорове, което наред със съответното прилагане на правилата за двойна размяна на книжа пред въззивната инстанция, би създало невъобразимо объркване на производството.

 

 

38. Постановяване на съдебното решение:

а) решаване на  делото;

б) съдържание на решението;

в) неприсъствено решение  – основания, атакуване;

г) обявяване на решението в регистъра и връчването му.

 

а) решаване на делото

Постановяване и стабилитет на съдебното решение

В едномесечен срок след заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Инструктивен срок. Нарушението на инструктивен срок няма процесуални последици. Решението се взима на тайно съвещание – нямат право да участват други лица, освен състава на съда. Цели се запазване безпристрастието на съда. При първата инстанция – съдията сам съставя решението. При втората и касационната инстанция – изказва се първо младшия съдия, после старшия съдия и накрая председателят на съда. Решението се взема с мнозинство. Трябва да се подпише от всички членове на състава.

ПРОЦЕДУРА ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО:

1. Дали съществува право на иск
2. Надлежно упражняване на правото на иск и правото на легитимация (напр. представителят няма представителна власт – основание за отмяна на решението.
3. Дали всички процесуални действия по разглеждане на делото, които са от съществено значение за постановяване на решението са валидно извършени.
4. Решаването на спора по същество, ако съдът е компетентен. Съдът разглежда фактите, обвързани от ищеца и ответника. Използваните доказателства, доколкото доказателствата са достоверни според разбиранията на съдията (т.е. формира се вътрешното убеждение), доколко върху тях може да се направят изводи за твърдените факти, т.е. кои факти са доказателство и кои не. След това съдът подбира ПН, подвежда под нея това, което е достоверно установено и взима решение.

б) съдържание на решението

Съдът постановява решението в писмена форма. Тя е условие за неговата действителност.

Решението трябва да има съдържание, посочено в чл. 236 ГПК.

Чл. 236. (1) Решението трябва да съдържа:

1. датата и мястото на постановяването му;
2. посочване на съда, имената на съдиите, на секретаря и на прокурора, когато той е взел участие в делото;
3. номера на делото, по което се постановява решението;
4. имената, съответно наименованието и адреса на страните;
5. какво постановява съдът по съществото на спора;
6. в тежест на кого се възлагат разноските;
7. подлежи ли решението на обжалване, пред кой съд и в какъв срок.

(2) Към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

(3) Решението се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му. Когато някой от съдиите не може да го подпише, председателят или старшият съдия отбелязва върху решението причините за това.

РЕКВИЗИТИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ

– диспозитив  същинската част – решението на съда по спора;

– мотиви – фактическите констатации на съда на базата на доказателствения материал – на тяхна база се постановява диспозитивът – логично е да предхождат диспозитивът. Мотивите обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа, на които той е стигнал да решението. Немотивираното решение не е нищожно. То поражда правни последици и е само отменяемо – чл. 282, т. 3.

На обжалване подлежи диспозитивът. Сталев – дали и мотивите се обжалват – не. За разлика от практиката, която твърди, че и мотивите се обжалват.

А. Видове решения:

1. Уважаващи и отхвърлящи иска. Значението е свързано с правото на обжалване. При отхвърлящите иска решения могат да се обжалват от ищеца, а в други случаи само от ответника.
2. Делението е свързано с вида на иска, но не винаги е така. Всъщност се извършва на базата на вида на правото, установено в решението:

а) Установителни решения – констатират съществуването или несъществуването на дадено право, с което се отхвърля иска като неоснователен. Отнасят се само засилата на присъдено нещо.

б) Осъдителни решения – притезателно право. Отнасят се за силата на присъдено нещо и изпълнителната сила.

в) Конститутивни решения – преобразуващо право, установява се правната промяна. Имат сила на присъдено нещо и конститутивно – преобразуващо действие (променят материални правоотношения).

СТАБИЛИТЕТ НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ: Съдебното решение преминава във времето през няколко степени на стабилизация. Ефектите на съдебното решение настъпват след втората степен на неговата стабилизация. Степените са три:

1) Настъпване с обявяване на решението. Съдът е изчерпил правораздавателната си власт.

2) Необжалваемост, т.е. влизане на решението в сила.

3) Неотменимост. Едно влязло в сила решение може да се отмени, когато и това основание отпадне, стане неприложимо, тогава решението е неотменяемо.

І. Присъствено решение.

Новият ГПК държи сметка не само за поведението на ответника, но и за поведението на ищеца, а също и на факта на дезинтересираност от образуваното дело и на двете страни.Разпоредбата  на чл. 235 , ал.2 и отчасти на ал. 3 важи само за постановяване на класическото присъствено решение, постановено с реалното участие на страните в производството.

Постановяване на решение

Чл. 235. (1) Решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото.

(2) Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона.

(3) Съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.

II . Решения при признание на иска

В исторически аспект новият ГПК е първият процесуален закон, който дава самостоятелна изрична уредба на института на признание на иска.

Чл. 237. (1) Когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.

(2) В мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.

С признанието се стига до съвпадане на становищата относно спорното право.То включва и отказ от защита срещу иска – израз на диспозитивното начало.

Искането на ищецът е да се постанови решение, което не почива на фактически констатации.В мотивите е достатъчно да се укаже, че то почива на признанието.Както се посочи, решението, постановено при признаване на иск, не се мотивира, поради което признанието на иска облекчава значително работата на съда по конкретното дело.

Ограничения:

• Чл. 237. (3) Съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато:

1. признатото право противоречи на закона или на добрите нрави;
2. е признато право, с което страната не може да се разпорежда.

• Чл. 324. По брачни искове не се постановява неприсъствено решение и решение при признание на иска.
• Чл. 334. По иск за гражданско състояние не се постановяват неприсъствено решение и решение при признание на иска.
• Чл. 339. По иск за поставяне под запрещение не се постановяват неприсъствено решение и решение при признание на иска.

Чл. 237. 4) Признанието на иска не може да бъде оттеглено.

Неоттегляемостта настъпва от момента на постановяване на решението. Ако ищецът не поиска постановяване на решение, би трябвало да може.

Законът не обявява това решение за необжалваемо.При необходимото другарство би следвало да е налице общо съгласие за признание на иска.

в) неприсъствено решение – основания, атакуване

IІІ.Неприсъствено решение

Чл. 238. (1) Ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.

(2) Ответникът може да поиска прекратяване на делото и присъждане на разноски или постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца, ако той не се яви в първото заседание по делото, не е взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие. Ако ищецът предяви отново същия иск, прилага се чл. 232, изречение второ: “Ако ищецът предяви отново същия иск, той може да използва събраните доказателства в новото дело само ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка.”

   (3) Ако ищецът не е посочил и не е представил доказателства с исковата си молба и ответникът не е подал в срок отговор, и двете страни не се явят в първото заседание по делото, без да са направили искане делото да се гледа в тяхно отсъствие, делото се прекратява.

Понятие:

– Неприсъственото решение е решение по съществото на спора.Това е общия белег с останалите решения – присъственото и решението при признание на иска.

– Неприсъственото решение се постановява по хипотеза при неучастие на едната  или другата от редовно призованите страни.Неучастието и на двете страни (за ищеца то е само неявяване в открито заседание) дава право на съда да прекрати производството.

– Неприсъственото решение се основава на вероятната истинност.Свързано е с отстъпление от пълното изясняване на фактическата страна на спора, тъй като по хипотеза това е възможно само с участието и на двете страни

– Неприсъственото решение не се мотивира по същество.Достатъчно е в него да се укаже, че се основава на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение

– Неприсъственото решение не подлежи на обжалване. Оттук и производната разлика – неприсъственото решение влиза в сила веднага след обявяването му.

– Различна е защитата срещу двата вида порочни решения – присъственото подлежи на редовно обжалване, неприсъственото решение – по чл. 240 – разгледан е по-надолу при защита срещу неприсъствено решение.

По изрично разпореждане на закона неприсъствените решения са недопустими за брачни искове (324), по дела за гражданско състояние (334) и  в производството за поставяне под запрещение (330).

Неприсъственото решение е немислимо по отношение на ответник, комуто преписът от исковата молба (или призовката за открито заседание) е връчен чрез залепване на уведомление или публично съобщение, тъй като законът е предвидил, че съдът им назначава особен представител.

IІІ.А.Неприсъствено решение срещу ответник

Формални предпоставки

Ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.

Формалните предпоставки не са достатъчни – необходими са и

Предпоставки по същество

Съдът не може служебно да постанови неприсъствено решение.За това е необходимо искане на явилата се страна.

-Съдът постановява неприсъствено решение, когато на страните са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и от неявяването им в съдебно заседание; При редовно призоваване това е част  от съдържанието на призовката.Съгласно чл.131, ал. 1 , връчването на указанията за последиците от неподаване на отговор става едновременно с връчването на препис от ИМ. Чл. 131. (1) След като приеме исковата молба, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на ответника, на когото указва да подаде писмен отговор в едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на отговор или неупражняването на права, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това.

-Когато искът вероятно е основателен с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства или вероятно е неоснователен с оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства.

– Фактическите твърдения на ищеца да оправдават заявения с ИМ петитум.

– Писмените доказателства (защото те се представят)не прябва да възбуждат съмнения за формална нередовност.

Неприсъственото решение не подлежи на обжалване. Чл. 239.  (4) Неприсъственото решение не подлежи на обжалване.

Когато съдът прецени, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и продължава разглеждането на делото. Въз основа на събраните по делото доказателства той ще постанови присъствено решение, въпреки неучастието на ответника, което би могло да бъде  неизгодно и за ищеца. Защитата е по общия ред.

IІІ.Б.Неприсъствено решение срещу ищеца.

Формални предпоставки.

Кумулативно: – неявяване на ищеца в първото по делото заседание,не е взел становище по отговора на ИМ и не е поискал делото да се гледа в негово отсъствие.

При не вземане на становище от страна на ищеца въпросът опира до понятието “процесуално бездействие на страната”. Законът не е предоставил на ищеца нито процесуалното право, нито пък му е предписал процесуално задължение.Азбучно право в гражданския процес винаги е било, че в качеството си на юридическо бездействие процесуалното бездействие е липса на възможно или дължимо поведение, т. е. неупражняване на процесуалното право или неизпълнение на процесуално задължение в установен от закона, обикновено преклузивен срок.

Действие, което не е правно релевантно не може при неизвършването му , да доведе до правно релевантно бездействие, а това означава и до неизгодни за бездействалата страна процесуални тежести.

Правно мислимо е само неявяването ищеца в откритото заседание, разбира се при условие, че е бил редовно призован.

Процесуални възможности на ответника.

• Да поиска прекратяване на делото и присъждане на разноските – в чл. 231 “Прекратяване на производството не е предвидено такова основание. Чл. 231. (1) Спряното по общо съгласие на страните производство се прекратява, ако в шестмесечен срок от спирането му никоя от страните не е поискала възобновяването му. Ако е постановено решение, то се обезсилва.

(2) В случая по ал. 1 се прилага чл. 232, изречение второ.

От друга страна, ищецът е сезирал съда и той му дължи нормално присъствено решение, докато не бъде десезиран чрез отказ или оттегляне на иска. Законодателят е направил връзка с прекратяването по 238, ал. 2 с оттегляне на иска по 232. Но! оттеглянето е действие само и единствено на ищеца. В чл. 238, ал.2 и дума не става за някакво презюмирано от неявяването на ищеца оттегляне на иска. Е как тогава да съвместим правото на ответника да иска прекратяване на делото със същността и понятието на оттеглянето на иска.

Чл. 232. Ищецът може да оттегли исковата си молба без съгласието на ответника до приключване на първото заседание по делото. Ако ищецът предяви отново същия иск, той може да използва събраните доказателства в новото дело само ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка.

Чл. 238. (1) Ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.

(2) Ответникът може да поиска прекратяване на делото и присъждане на разноски или постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца, ако той не се яви в първото заседание по делото, не е взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие. Ако ищецът предяви отново същия иск, прилага се чл. 232, изречение второ.

Определението прегражда защитата на ищеца и тъй като подлежи на обжалване на основание чл.274, ал.1, т.1 съдът е длъжен да му го връчи – аргумент чл. 7, ал.2.

Чл. 274. (1) Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби:

1. когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и
2. в случаите, изрично посочени в закона.

Чл. 7. (1) Съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна.

(2) Съдът връчва на страните препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване.

• Да поиска постановяване на неприсъствено решение.

Както по отношение на ответника така и по отношение на ищеца, постановяване на неприсъствено решение предпоставя искане на страната, което може да се направи само в открито съдебно заседание.

При неявяване на ищеца и при допустимо искане на ответника съдът може да постанови неприсъствено решение, когато искът е вероятно неоснователен, с оглед направените възражения и подкрепящите ги доказателства.

Ако искът не е вероятно неоснователен или възраженията на ответника са неотносими, или се опровергават от представените от ищеца доказателства още с исковата молба , съдът отхвърля искането за постановяване на неприсъствено решение и продължава разглеждането на делото.Определението не подлежи на обжалване.

Отмяната е  от въззивен съд – 240, ал.1, и с нарочен иск – 240 ал. 2.

Чл. 240. (1) В едномесечен срок от връчването на неприсъственото решение страната, срещу която то е постановено, може да поиска от въззивния съд неговата отмяна, ако е била лишена от възможност да участва в делото поради:

1. ненадлежно връчване на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание;
2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства;
3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее.

(2) (Изм., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Страната, срещу която е постановено неприсъствено решение, може да предяви с иск същото право или да го оспори, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да й бъдат известни при решаването му или с които не е могла да се снабди своевременно.

(3) Искът по ал. 2 може да бъде предявен в тримесечен срок от деня, в който на страната е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който тя е могла да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на вземането.

Производство за отмяна – 240, ал. 1:

Не е ясно уведомява ли се другата страна, в какво заседание и по какви правила е производството? По характер то е контролно-отменително, ако отхвърли молбата – с какъв акт и какъв е режимът му? Във всеки случай производството по отмяна не е уредено.

Има съотношение с отмяната по чл. 303.(3). Не може да се иска отмяна на влязло в сила неприсъствено решение по причина, по която е могло да се иска или е искана отмяната му по чл. 240, ал. 1, или е могло да се предяви или е предявен иск по чл. 240, ал. 2.

Искова защита 240, ал. 2 .

Искът, основан на обстоятелства, възникнали след постановяване на влязлото в сила решение, е бил винаги допустим, но той се отнася до друг период от живота на съдебно признатото право, с него правилността на СР въобще не се оспорва, както е тук!

С уредбата по същество е прието за допустимо да се пререшава по исков път спор, разрешен с влязло в сила решение.

В отменения ГПК има два случая, в които законът предвижда пререшаване, и те преминаха и в новия кодекс:

• Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.
• Ако самият акт е бил изгубен или унищожен и няма възможност да бъде възстановено неговото съдържание чрез официални документи, молителят може да предяви иск за осъждане на длъжника – при издаване дубликат на изпълнителен лист

Служебно прекратяване на делото от съда.

• Ако ищецът не е посочил и не е представил доказателства в ИМ.
• И ответникът не е подал в срок отговор.
• И двете страни не се явят в първото заседание то делото.
• Без да са направили искания делото да се гледа в тяхно отсъствие.

Б . Постановяване на определения

Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси.

Постановяване на определения

Приложно поле

Чл. 252. Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество.

Оттегляемост на определенията

Чл. 253. Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

Само една част от определенията, които съдът постановява в хода на исковия процес, подлежат на съдебно обжалване:

– Определения, които преграждат по-нататъшния ход на делото,

– Определения, за които законът изрично предвижда обжалването им с ЧЖ,

Другите определения, които подготвят постановяването на решението (определения по допускане и събиране на доказателства и други) се контролират по повод обжалване на решението.

Подадената ЧЖ пречи да влезе в сила обжалваното определение, но не спира производството нито изпълнението на обжалваното определение и има деволутивен ефект.

Заседание по произнасяне.

След събиране на доказателствата съдът отново приканва страните към спогодба. Ако спогодба не се постигне, съдът дава ход на устните състезания. Когато делото е разяснено, съдът обявява устните състезания за приключени и посочва деня, в който ще обяви решението. При фактическа и правна сложност на делото по искане на някоя от страните съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. Писмените защити се представят с преписи според броя на страните.

г) обявяване на решението в регистъра и връчването му

Предвиден е едномесечен срок за обявяване на решението, заедно с мотивите от датата на заседанието, на което е завършило разглеждането на делото.Срокът е инструктивен.С обявяване на устните заседания за приключили съдът посочва и деня, в който ще обяви решението си. Решението се обявява в регистъра на съдебните решения, който е публичен и всеки има право на достъп до него.

Регистърът се образува от подреждането на решенията в книги от по 100 решения, при спазване на ЗЗЛД. СР получава  № по поредността на подреждането на му в книгата, който номер, датата на подреждане, както и томът и страницата на книгата се отразяват в описната книга.

Съдът е длъжен да връчва на страните препис от решението, като двуседмичният срок за обжалване тече от връчването му на страната.

За общия исков процес при неспазване на обявения от съда срок за обявяване на решението няма проблем за страните, защото срокът за обжалване започва да тече от момента на връчването му.Не така стои обаче въпросът за страната по бързото производство, както и по търговски дела пред окръжен съд, разгледани без призоваване на страните съгласно чл.315, ал. 2 – в същото заседание съдът посочва деня, в който ще обяви решението си, от който ден тече срокът за обжалването му., както и чл. 376, ал. 3 – съдът посочва деня, в който ще обяви решението си, от който ден тече срокът за обжалване.

Изброени са задължителните реквизити, които обхващат трите вида решения – присъственото, при признание на иска и неприсъственото.Изискването за мотивиране цели да подскаже, че съдът е обсъдил всички фактически и правни доводи на страните, т.е., че решението съответства на принципа на състезателността в процеса, както и да им  се даде възможност да оспорват аргументите и изводите на съда пред следващата инстанция. Изискванията към съдържанието и мотивите се отнасят само за присъственото решение.Законодателят е предвидил отклонения за решението при признание на иска и за неприсъствените решения, които не са мотивирани.

 

 

39. Поправка, тълкуване, допълване на съдебното решение:

а) поправка на очевидна фактическа грешка;

б) тълкуване на съдебно решение;

в) допълване на съдебно решение;

г) основания, срокове,  процедура.

 

а) поправка на очевидна фактическа грешка

Поправки на явни фактически грешки. /ЯФК/ е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такива са погрешно посочване на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума, погрешно пресмятане на сумата и т.н. Пропускането да се изрази в решението част от формираната, и следователно налична воля на съда трябва да се отличава от липсата на формирана воля, когато сме пред непълно решение.

Не са ЯФГ, грешките, които съдът е допуснал при формиране на своята воля. Ето защо пропускът да се вземе предвид даден факт или доказателство или погрешна тяхна преценка, както и пропускът да се вземе становище по част от искане не са ЯФГ. Тези грешки  могат да бъдат отстранени само по пътя на обжалването или на допълнителното решение.

Поправките се извършват от съда постановил решението. Поправката може да стане по воля на съда или страните без ограничение във времето.

Относно поправката съдът се произнася с решение. С него поправката се отхвърля или допуска. И в двата случая решението подлежи на обжалване. При обжалване въззивната инстанция разполага със същите правомощия, както и първата инстанция. След като влезе в сила решението, с което поправката е постановена, то образува заедно с поправеното решение едно цяло. Поправката на ЯФК не може да се търси чрез обжалването на решението.

Чл. 247. (1) Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки.

(2) Съдът съобщава на страните за исканата поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок.

(3) Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

(4) Решението за поправката се връчва на страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.

в) допълване на непълно решение

Допълване на непълно решение – непълно е решението, което не обхваща целия, спорен предмет. При непълното решение липсва формирана  воля на съда относно:

– част от спорното право;

– един от съединениете искове;

– допълнително искане свързано с главния спорен предмет, каквито са искания за плодове или лихви, както и искания за присъждания на съдебни разноски.

Няма непълно решение, когато:

а/ съдът е пропуснал да изложи в решението си част от иначе пълно формираната своя воля;

б/ когато не е мотивирал решението;

в/ или когато се е произнесъл по целия спорен предмет, но самият той е напълен.

В първия случай има ЯФГ, във втория – основание за отмяна на решението по реда на обжалването, а в третия  – необходимост от нов иск относно непредявеното искане.

Ето защо постановяването на допълнително решение представлява такава непълнота на решението, която може да се отстрани, без да се променя постановеното решение. В производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора.

Производството по издаване на допълване на решението се характеризира със следните особености:

– то се образува по молба на страните, а не по воля на съда. Правото на страната да иска допълване на решението трябва да бъде постановено в едномесечен срок от връчване на решението или от влизането му в сила.

До изтичане на срока за допълване на решението делото, относно неразрешената част, продължава да е висящо. По тази молба не се дължи държавна такса. Препис от молбата се връчва на противната страна  с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Молбата за допълване на решението се разглежда в открито заседание с призоваване на двете страни, когато съдът намери това за необходимо с оглед изясняване на неизяснената част от спора. Първият въпрос, по който съдът се произнася е: – допустима ли е молбата за допълване на решението? Тя е допустима, ако:

а/ ако решението е непълно

б/ ако молбата изхожда от легитимирано лице;

в/ ако е подадена в срок.

Ако молбата е недопустима тя се оставя без разглеждане с определение. То може да се обжалва с частна жалба.

ДР става част от първоначалното. Подлежи на обжалване по общия ред.

Чл. 250. (1) Страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Молба за това може да се подаде в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила.

(2) Съдът съобщава на насрещната страна за исканото допълване с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът прецени това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора.

(3) Съдът се произнася с допълнително решение, което подлежи на обжалване по общия ред.  

б) тълкуване на неясно решение

Тълкуване се налага, когато решението е неясно, то е необходимо в случаите, при които трябва да бъдат приложени правните последици на решението /СПН, ИС, КД/          Тълкуването, което се има в предвид по ГПК е форма на официално автентично тълкуване, което има всеобща важимост. Тълкуването е допустимо, когато съществува интерес от него, а такъв интерес вече не съществува, когато решението е изпълнено и то изцяло. На тълкуване подлежат само съдебните актове, но не и съдебни спогодби. Искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното решение, то изхожда от страната заинтересувана да се отстрани неясностата за да може да се осигури правилното прилагане на решението. Тълкуване по воля на съда е недопустимо, но то може да се иска от прокурора. Решението на съда по тълкуването подлежи на обжалване. След като влезе в сила тълкувателното решение, става неразделна част от тълкуваното решение.

Чл. 251. (1) Споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от съда, който го е постановил.

(2) Тълкуване не може да се иска, след като решението е изпълнено.

(3) Съдът съобщава на страните за исканото тълкуване, като им указва, че могат да представят отговор в едноседмичен срок.

(4) Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

(5) Решението по тълкуването подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва решението, което се тълкува.

Първоинстанционното осъдително решение подлежи на тълкуване и когато е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 – не е подадена в двуседмичен срок въззивна жалба.

Осъдително решение на въззивния съд – те са изпълними по закон преди да са влезли в сила.

г) основания, срокове, процедура – към съответните подточки.

 

 

40. Обжалване на съдебното решение:

а) нищожни, недопустими и неправилни решения;

б) въззивно обжалване, насрещна въззивна жалба;

в) касационно обжалване, насрещна жалба.

 

а) нищожни, недопустими и неправилни решения

Нищожни решения

Отстраняването на порочното решение (обявяването, че то е нищожно, обезсилването му като недопустимо и отмяната му като неправилно) не може да стане от съда, който го е постановил, поради забраната на чл. 246 ГПК. Това отстраняване може да стане само от друг съд, който трябва да бъде висшестоящ спрямо съда, постановил порочното решение.

Пътят за защита срещу порочното определение, прекратяващо делото, е също обжалването му пред въззивната и касационна инстанция чрез частна жалба.

Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение.

Нищожно е решението, когато първоинстанционното решение  е постановено от:

– незаконен състав;

– нарушени са пределите на правораздавателната власт на съда;

– нарушени са изискванията за форма на решението – решението трябва да е изготвено в писмена форма и да е подписано;

– когато не може да се извлече от съдържанието му волята на правораздавателния орган чрез тълкуване, поради неразбираемостта на същото.

Нищожността може да бъде обявена по пътя на обжалването, инцидентно или чрез предявяване на иск за обявяване на нищожността.

Недопустими решения

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество.

Такова е решението, постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдъте е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка прави решението недопустимо

Недопустимо е и това решение на въззивната инстанция или на ВКС, с което делото е било решено по същество, макар и жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима поради просрочване, както и когато не е била поправена в срок, в случай на нередовност. Същото важи ако тя е била оттеглена.

Макар и порочно, недопустимото решение поражда по правило всички присъщи на решението правни последици (СПН, ИС, КД). Ето защо за разлика от нищожното, недопустимото решение е действително. То подлежи на унищожаване чрез обжалване.

Неправилно решение

Неправилно е това валидно и допустимо решение, което противоречи на действителното правно положение.

За неправилността е от значение обективното несъотвествие на решението с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните по делото. Те могат да бъдат недостоверни или непълни. Причината, на която несъответсвието се дължи е без значение. Тя може да се дължи на грешка на страната, на съда, на обективна невъзможност да се разкрие истината при гледане на делото.

Макар и порочно, неправилното решение поражда всички свои правни последици. Докато не бъде отменено по реда на обжалването или чрез извънредните средства за отмяна, то е действително.

Обжалването е средство за защита срещу нищожни, недопустими и неправилни решения, които са обжалваеми и чийто срок за обжалване още не е изтекъл, извънредните средства за защита влизат в действие само спрямо такива порочни решения, които са вече влезли в сила.

Що се касае до исковия път на защита, той е допустим само спрямо нищожни решения.

б) въззивно обжалване, насрещна въззивна жалба

Предмет на ВО е самият материалноправен спор, макар че решавайки спора по същество ВС прави констатации и за валидността , допустимостта и правилността на обжалваемия първоинстанционен акт.

С новия ГПК се въведе ограничено въззивно обжалване. Отпадна практически неограничената възможност за попълване на делото с доказателства до приключване на разглеждането му пред две инстанции по същество, с оглед събиране на основния доказателствен материал пред  първа инстанция и засилване на значението и на съд по същество.

При ВО извън хипотезите за доказателства, възникнали след подаване на жалбата обстоятелства и такива, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, подходът към допустимостта на нови доказателства и твърдения е рестриктивен, защото се свързва с установяване на извинителни за страната причини да ги заяви или представи своевременно пред първа инстанция. По принцип всички категории постановени решения на първоинстанционния съд –районен или окръжен, подлежат на въззиивно обжалване, което гарантира правото на защита на  страните пред две инстанции по същество.Това се отнася и до хипотезите на поправка на явна фактическа грешка, допълване и тълкуване на решението като е предвиден общия ред, т.е. този на обжалването на поправеното, допълваното и тълкуваното решение.

Изключения от принципната обжалваемост на първоинстанционните решения представляват неприсъствените решения  – чл. 239, ал. 4 – не подлежат на обжалване. При тях е предвиден друг ред за контрол.

Мотивите на решението не могат да бъдат предмет на самостоятелно обжалване, тъй като те не са източник на правни последици.

Въпроси, които са намерили отражение в диспозитива на решението, но не представляват част от произнасянето на съда по спорния предмет, въведен с исковата молба, не подлежат на въззивно обжалване.Това са хипотезите на отсрочване и разсрочване на изпълнението – чл. 241, ал. 1: При постановяване на решението съдът може да отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или на други обстоятелства.

Допускането на предварително изпълнение от съда при условията на обвързана компетентност, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа –

Чл. 242. (1) Съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа,

и при условията на дискреция –

Чл. 242. (2) Съдът може да допусне по искане на ищеца предварително изпълнение на решението и когато:

1. присъжда вземане, основано на официален документ;
2. присъжда вземане, което е признато от ответника;
3. от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или значително би се затруднило,

подлежи на обжалване с ЧЖ, т.е. по реда на обжалване на определенията, а не на решенията – Чл. 244. Определението, с което се допуска или се отказва предварително изпълнение на решението, може да се обжалва с частна жалба.

Относно определението за разноските, присъдени с първоинстанционното решение съществува специален ред на защита, предвиден в чл. 248 ГПК:

Чл. 248. (1) В срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

(2) Съдът съобщава на насрещната страна за исканото допълване или изменяне с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок.

(3) Определението за разноските се постановява в закрито заседание и се връчва на страните. То може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението,

който включва възможността по искане на страната , съдът, постановил решението да го измени или допълни в тази част, като постановеното определение подлежи на обжалване по реда на обжалване на решенията, т.е. разноските са предмет на самостоятелно производство, различно от въззивното обжалване на решенията.

Цялостно и частично обжалване на първоинстанцинното решение.

Това е израз на диспозитивността на процеса. Волята на заинтересованата страна определя рамките на процедирането на съда .

По отношение на нищожните и недопустими първоинстанциоонни решения не важи забраната за влошаване на положението на обжалващия по аргумент на противното от разпоредбата на Чл. 271. (1) Когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд решава спора по същество, като потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение. Това разрешение позволява на въззивният съд да променя и в необжалваематта част при останалите видове порочни решения, още повече, че за пороците нищожност и недопустиммост той следи служебно.– Чл. 270. (1) Когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение.

(2) Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.

(3) Когато решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото. Когато основанието за обезсилване е неподсъдност на спора, делото се изпраща на компетентния съд. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.

(4) Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд.

Въпреки това според посочената разпоредба произнасянето за наличието на тези пороци относно цялото решение визира само нищожността, а не и недопустимостта, при която важи ограничението, че обезсилване може да се постанови от въззивния съд само относно обжалваната му част.Това законодателно решение се аргументира с обстоятелството, че в необжалваемата част, то е влязло в сила и не подлежи на промяна от въззивната инстанция.

Правото  на въззивно обжалване е процесуално право да се предизвика производство пред втората инстанция, която чрез повторно разглеждане на спора по същество, да постанови законосъобразно решение по него.Това право се реализира с подаването на въззивна жалба чрез първоинстанционния съд, издал обжалвания акт в рамките на двуседмичен преклузивен срок, чието начало е връчването на решението на жалбоподателя.Предвидена е възможност за неговото прекъсване, поради прилагане на нововъведения институт за правната помощ по граждански дела. С подаване на молба  за правна помощ срокът за въззивно обжалване се прекъсва до влизане в сила на акта на съда. След нейното разрешаване започва да тече нов срок от връчването на решението на назначения служебен адвокат.Ако молбата е отхвърлена , началният момент е влизане в сила на решението на отхвърляне на молбата.За да не  се допусне злоупотреба с право  чл. 359, ал. 4, ГПК предвижда, че подаването на следваща молба за правна помощ не спира и не прекъсва срока за въззивно обжалване.

Правната помощ – чл. 94 ГПК се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита. Според чл. 23, ал. 2 от ЗПП по граждански дела правната помощ се предоставя, когато страната не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. Решението се взема от съда, в който делото е висящо – първоинстанционният съд, тъй като делото не е преминало за разглеждане във въззивната инстанция.

Срокът за обжалване се прекъсва само за страната, която е подала молба за правна  помощ.

Изисквания за  редовност на въззивната жалба. Задължителни и незадължинелни  реквизити на жалбата.  Допустимост на обжалването.

Задължителни – тези по Чл. 260, т 1,2,4 и 7

Жалбата съдържа:

1. името и адреса на страната, която я подава;
2. означение на обжалваното решение;
3. указание в какво се състои порочността на решението;
4. в какво се състои искането;
5. новооткритите и новонастъпилите факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаването на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти;
6. новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи;
7. подпис на жалбоподателя.

Те са основание за оставането и без движение и указване на жалбоподателя в едноседмичен срок да отстрани допуснатите нередности.

Свързани са с интереса и процесуалната легитимация – дали жалбата е подадена от лице, за което обжалваното решение е неизгодно, и дали има качеството на главна, подпомагаща или контролираща страна.Ако липсва интерес от обжалването или жалбоподателя не е легитимирана страна , жалбата е недопустима и следва да се върне, както се процедира и в хипотезата, когато е подадена след срока  на обжалване.

В случай, че не се касае за недопустимост на жалбата, поради изложените причини, нередовността и, изразяваща се в неспазване на изискванията на чл.260 т.1,2,4, и 7 е поправима и само ако не бъде отстранена в дадения срок тя подлежи на връщане.

Задължителността на изискването на чл. 260, т. 4 “в какво се състои искането” е мотивирана от диспозитивния характер на въззивното обжалван. То има значение на петитума на ИМ, тъй като определя рамките на процедирането на въззивния съд.

Не е задължително:

– посочването на порока, защото въззивния съд служебно се произнася по валидността на спора.

– посочване на новооткрити и новонастъпили факти по Чл. 260. Жалбата съдържа:

5. новооткритите и новонастъпилите факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаването на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти;
6. новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи;

Тези изисквания не са задължителни, защото се включват в съдържанието на жалбата само когато жалбоподателя обосновава порочността на обжалваното решение с непълнота на доказателствата, които ако са били известни и съобразени от първоинстанционния съд, биха могли да обусловят различен изход на делото пред този съд.

Когато новите доказателства са писмени и са посочени в жалбата, те трябва да се приложат към нея.- Чл. 261. Към жалбата се прилагат:

1. преписи от нея и от приложенията й според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна;
2. пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник;
3. 3. новите писмени доказателства, посочени в жалбата;
4. документ за внесена такса.

Според

Чл. 262. (1) Ако жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261, на страната се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности-

изискванията за редовност на жалбата се отнасят и до наличието на приложенията към нея – преписи и приложения, според броя на лицата участващи по делото като насрещна страна ; пълномощно, когато се подава от пълномощник; документ за внесена държавна такса.

Разпореждането за връщане подлежи на обжалване с ЧЖ.. Решението е от категорията на преграждащите развитието на производството актове по смисъла на чл. 274, ал.1, т. и срещу него  могат да бъдат подавани частни жалби.

Жалбата се разглежда по реда на обжалване на определенията. Ако жалбата срещу разпореждането бъде оставена без уважение с определение от въззивния съд при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, то това определение подлежи на обжалване пред ВКС.

   Писмен отговор на жалбата. Съдържание и изисквания.

Чл. 263. (1) След като приеме жалбата, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която в двуседмичен срок от получаването им може да подаде отговор на жалбата.

Подаването на отговор не е задължително.Може възраженията  да бъдат представени и в съдебно заседание-процесуални срещу допустимостта и материалноправни – срещу основателността.

Писменият отговор, с оглед защитната позиция на страната, задължително трябва да се подаде, когато е свързан с оспорване на представените от противната страна към жалбата писмени доказателства. Съгласно чл. 193, ал. 1 – най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което документа  е представен – може да се оспори. За отговора се прилагат правилата за предоставяне на правната помощ и свързаното с него прекъсване на течението на срока до произнасяне на съда по молбата, както и изискванията на съдържанието на въззивната жалба и приложенията към нея.

   Насрещна въззивна жалба. Съотношение с първоначалната жалба и приложение.

Съществувала е като средство за защита и в ЗГС. Насрещната въззивна жалба се подава при наличие на първоначална в двуседмичен срок от получаване на изпратения препис от нея и приложенията й. При това положение тя може да бъде подадена и след изтичане на срока за обжалване на първоинстанционното решение, който се брои от връчването на решението. Условията за допустимост следователно включват:

• подадена първоначална жалба;
• спазване на срока за отговор;
• наличие на интерес от обжалването.

Останалите изисквания са общите по чл. 260 и 261 ГПК.

Първоначалната и насрещната жалба се намират в съотношение на евентуална зависимост.Производството по НВЖ ще се проведе при наличие на висящо производство по редовна и допустима първоинстанционна жалба, от чието разглеждане съдът  не се е десезирал.

След изтичане на срока за размяна на книжа по въззивните жалби, делото, заедно с тях се изпраща на горестоящият съд – деволутивен ефект.

   Оттегляне на въззивната жалба.Отказ от въззивно обжалване.

Чл. 264. (1) Във всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба.

Първоинстанционното решение влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което се прекратява делото.

   Присъединяване към жалбата при обикновеното другарство.

Всеки от другарите по делото, не по-късно от първото заседание във въззивната инстанция, може да се присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник, чрез подаване на писмена молба, с преписи според броя на страните. Това изискване се отнася само до обикновените, а не и до необходимите другари, които се конституират от съда служебно. Без подаване на жалба или присъединяване към жалбата на подалия такава другар, обикновеният другар вече не може не само да участва във въззивното производство, но и обжалваното първоинстанционно решение не може са се преразглежда и по отношение на него, въпреки отмяната му  по отношение обжалвалите другари и идентичността на общите факти, които са обосновали последната.

   Правомощия на въззивната инстанция.

   Рестрикцията  за ползване на нови защитни средства и промените в спорния предмет пред въззивния съд.

Недопустимо е предявяване на нов или изменение по основание и петитум на предявен иск.

Представянето на нови доказателства пред въззивнния съд е допустимо, ако страните не са могли да ги посочат и представят в срок пред първоинстанционният съд, поради обективна невъзможност.

Брачният процес е особено исково производство, на което са приложими специални правила – може да се въвеждат нови искове или да се изменят предявени по основание и петитум и не важи забраната по чл. 266, ал. 1- Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство, за да не се преклудират непосочените основания – Чл. 322. (1) При иск за развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Непосочени основания, настъпили и станали известни на съпруга до приключване на устните състезания, не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод.

   Ограничения за ползване на нови защитни средства от ответника.

Ответникът трябва да изчерпи всички свои възражения срещу предявения иск, тъй като те се преклудират от СПН на решението. В контекста на забраната по 266, ал. 1 процесуалната преклузия фактически се измества  към началото на производството – към първата инстанция, освен ако страната не установи, че новите факти и доказателства не е могла да посочи пред тази инстанция поради обективна невъзможност.

Ограничената допустимост за ползването на отбранителни средства не се отнася до случаите, когато в писменият си отговор на въззивната жалба като реплика на използваното от противната страна защитно средство, изразяващо се в посочване нови факти и доказателства, страната посочи също нови такива.

Обстоятелствата, които могат да се твърдят от страните във въззивното производство, са :

1. Новооткрити – такива, които са съществували при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, но страната е в обективна невъзможност да узнае за тяхното съществуване, въпреки положената дължима грижа в тази насока. Възможно е тези обстоятелства да са и били известни и да ги е твърдяла пред първа инстанция, но по същата причина де не е могла да узнае или де се снабди с доказателства.
2. Съдът съобразява и фактите, които са настъпили след предявяване на иска и са от значение за спорното право.
3. Събират се от въззивния съд и доказателства, които погрешно не са били допуснати от първоинстанционнния съд, поради съображения, че не са допустими, относими или необходими за изясняване на спора.

Закрито заседание на въззивния съд. Проверка на жалбата и допускане на нови доказателства. Повторно събиране на доказателства

Член 267, ал.1, изр.1 ГПК предвижда, че в закрито заседание въззивния съд проверява допустимостта на жалбите, произнася се по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито заседание. Не съществува пречка обаче разрешаването на горните въпроси да стане и в първото по делото заседание, ако съдът прецени, че е необходимо да изслуша и устните обяснения на страните.

Въззивният съд не е обвързан с преценката за допустимост на първоинстанционния съд.При констатация за нередовност на жалбата, той може да приложи чл. 262, ал.1 – на страната се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, ако тя е отстранима и да върне жалбата, ако тя е неотстранима, респективно, не е подадена в срок – член 262, ал. 2. Определението,  което прегражда развитието на производството и постановено от въззивния съд подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС –

Чл. 274. (1) Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби:

1. когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и
2. в случаите, изрично посочени в закона.

(2) Когато определенията по ал. 1 са постановени от въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Определенията по ал. 1, постановени от състав на Върховния касационен съд, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд.    

Съдът се произнася и по допустимостта на новите доказателства, посочени от страните. Прави преценката си, че са допустими , относими и необходими.

Ако порочните процесуални действия включват събиране на доказателства, въззивния съд следва да ги повтори. Това повтаряне следва от факта, че не връща делото на първа инстанция за ново разглеждане при неправилност на обжалваното решение, поради характеристиката си на съд по същество, който сам решава материалноправния спор.

   Разглеждане на делото в открито заседание на въззивния съд.

След допускане на новите доказателства, когато такива са представени, делото се насрочва за разглеждане в открито съдебно заседание, като му се дава ход при редовност на призоваването на страните и след констатацията, че те са правилно конституирани-чл.268, ал. 1.В това заседание се докладват жалбите и отговорите по тях.

Въззиваемият не би могъл да представи в това заседание доказателствата си, ако е могъл да ги представи в писмения си отговор.Ако обаче, жалбоподателят представи в това заседание допълнителни доказателства, въззиваемият не е ограничен по отношение на тях. Новите доказателствени искания в първото по делото или следващото открито заседание при необходимост могат да наложат отлагане на делото за събиране на представените от страните допълнителни доказателства-

Чл. 268. (1) Въззивният съд разглежда жалбите в открито заседание с призоваване на страните, на което се докладват жалбите и отговорите.

(2) Събирането на доказателствата става по общите правила(по реда на първоинстанционното производство, към които препраща и чл. 273 – доколкото няма особени правила за производството пред втора инстанция), като при необходимост гледането на делото се отлага.

   Устни състезания. Писмени защити.

След решаване на въпросите по чл. 267 – в закрито заседание,  и събиране на доказателствата – 268, ал. 3 (т.е. след изясняване на спора по същество) се пристъпва към устните състезания, в които страните обсъждат предмета на  обжалване, като излагат становищата си по правната и фактическа страна на делото, за което могат да се позовават на фактическия и доказателствен материал, събран и пред въззивна инстанция и пред първа инстанция.

Използването на писмени защити се свързва с фактическата и правна сложност на делото и с предоставяне на възможност на всяка от страните да се запознае и вземе отношение по становището на противната страна, с оглед дадения от съда срок за представяне на писмени защити с преписи според броя на страните.

   Служебно произнасяне на съда по валидността и допустимостта на първоинстанционнота решение.

Не включва неправилните решения. Изключение от този принцип са изрично посочените хипотези за служебно преразглеждане на решението и в необжалваемата част при другарството и евентуалното обективно съединяване на искове- 271, ал. 2 и 3:

Решение при неправилно първоинстанционно решение

  Чл. 271. (2) При отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл.

  (3) Съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите необходими другари на жалбоподателя.

Нищожно решение – ред  за обявяване на нищожността.

В тези случаи въззивният съд с решението  си ще обяви неговата нищожност. Този факт има установително значение, тъй като обжалваното решение не е породило последици, които да следва да се унищожават. Делото трябва да се върне на първоинстанционния съд за повторно валидно извършване на опорочените процесуални действия с изключение на хипотезата, когато делото е подведомствено на чуждестранен съд, при която производството по него следва да се прекрати. Това връщане на делото за ново разглеждане е условие за поправяне на порока на  процедирането, тъй като ако въззивния съд сам разгледа делото по същество, спорът би се решил едноистанционно.

Невалидността може да бъде констатирана:

– и инцидентно по възражение на заинтересованата страна в производство, по което като доказателство същото е било представено;

– както и в отделно производство по исков ред.

Недопустимо решение

   Три хипотези на процедиране на въззивния съд при обезсилване на решението на първоинстанционния съд.

   І. Прекратяване на производството.

– това е хипотезата, когато е постановено решение на първоинстанционния съд по същество:

1. въпреки липсата на положителни процесуални предпоставки за упражняване правото на иск;
2. при десезиране на съда или;
3. когато в нарушение на диспозитивното начало съдът е присъдил нещо в повече от поисканото или срещу лице, което не е страна в процеса.

– друга хипотеза на обезсилване и прекратяване на производството – когато въззивният съд за пръв път е констатирал нередовността на исковата молба, я е оставил без движение, като е дал указание за поправяне на недостатъците и, те не са били отстранени от ищеца в дадения му срок. В този случай въззивният съд след призоваване на страните в открито съдебно заседание следва да постанови решение, с което да обезсили първоинстанционното решение, постановено по нередовната искова молба като прекрати произодството.

   ІІ. Прекратяване на делото поради неподсъдност на спора на компетентния съд.

Нарушена е задължителната подсъдност – родовата и по местонахождение на недвижимия имот .В този случай делото се смята за висящо пред съда, на който е препратено от деня на подаване на молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си.

Чл. 270, ал. 4 – нарушаването на родовата подсъдност на районния съд от окръжния, като първоинстанцинен съд – постановеното от него решение не следва да се обезсилва !(4) Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд.

Местонахождение на недвижимият имот. Специфика:

(Абсолютна процесуална предпоставка – по възражение на страна или служебно от съда в първа инстанция). Във втора инстанция не е предвидено същото възражение за неподсъдност. Нарушаване на подсъдността по чл.109 обосновава недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, оплакването в тази насока може са се заяви с жалбата, дори ако тя е подадена от ищеца, щом като обжалваното решение е неизгодно за него.

   ІІІ. Връщане на делото на първата инстанция – това е хипотезата, когато е разгледан непредявен иск вместо предявения.

   Решение на въззивният съд по съществото  на делото.

След положителна преценка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд осъществява решаващата си дейност по същество, без да връща делото за ново разглеждане.

Съдът при самостоятелна преценка на събрания пред първа и втора инстанция доказателствен материал прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивният съд достига да свое собствено решение по отношение на иска. Той трябва да изготви свои собствени мотиви, дори когато възприема тези на първа инстанция.

С диспозитива той потвърждава или постановява ново решение, което отменя частично или изцяло първоинстанционното решение.

Решение при неправилно първоинстанционно решение

Чл. 271. (1) Когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд решава спора по същество, като потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение.

(2) При отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл.

(3) (Доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите необходими другари на жалбоподателя.

   Препращане от въззивният съд в решението си към мотивите на първоинстанционното решение.

Само когато той потвърждава решението на първоинстанционния съд и има съвпадение на фактическите и правни констатации, а не само на крайния резултат на решаващата дейност. Но и в този случай той изготвя собствени мотиви, като прави свои тези на първоинстанционния съд – поема отговорността за решението си, което  е негово собствено, е  не на първоинстанционния съд , тъй като подлежи на касационно обжалване и влиза в сила.

в) касационно обжалване, насрещна жалба.

Касационна жалба – основания, действия на съда по проверка на допустимостта и редовността на жалбата.

С новият ГПК ВКС запазва положението си на трета редовна, а не извънредна инстанция, като от задължителна се превръща във факултативна.

Касационни основания:

• нищожност – съдът следи служебно;
• недопустимост – съдът следи служебно;
• неправилност поради:

1. нарушение на материалния закон;
2. съществено нарушение на съдопроизводствените правила;
3. необоснованост.
4. Противоречието на решението със закона – закон са всички нормативни актове – конституция, закони, наредби, международни нормативни съглашения; обичаят, когато закон отпраща към него; тълкувателните решения на КС, ВКС, ВАС, защото те заедно с тълкувания акт образуват едно нормативна единство.
5. Касае се за допуснато от съда нарушение на процесуалната норма, което е съществено и е повлияло за правилността на решението.
6. Необоснованост – грешки при формирането на вътрешната убеденост на възивния съд.

Непълнотата на фактическия материал, която на практика е важно основание за въззивно обжалване не е включено като такова за касационното.

Жалбата се подава чрез съда постановил въззивното решение, в двуседмичен срок от връчването му на страната, който се прекъсва съгласно чл. 259, ал. 2, 3, 4.

Срок за въззивно обжалване

Чл. 259. (1) Жалбата се подава чрез съда, който е постановил решението, в двуседмичен срок от връчването му на страната.

(2) Срокът за въззивно обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече, докато молбата се разглежда.

(3) От влизането в сила на решението за отхвърляне на молбата по ал. 2 започва да тече нов срок, а в случай на уважаването й новият срок започва да тече от връчването на първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат.

(4) Подаването на следваща молба за правна помощ не спира и не прекъсва срока за въззивно обжалване.

   Допустимост на касационното обжалване.

   Изключенията от касационното обжалване са резултат не на обща законова регламентация, а на преценката на ВКС за допустимост на обжалването според предвидени в процесуалния закон критерии за селекция на жалбите – чл.280, ал.1. При новата уредба законодателно са изключени от касационен контрол само решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв., както и решенията по някои неискови производства напр. решението на окръжния съд по разпределението при изпълнителното производство подлежи на обжалване пред апелативния съд. Решението на апелативния съд не подлежи на обжалване.

   При други  е предвидено задължително касационно обжалване без ограничение –  за решенията по колективни искове и по охранителните производства по 18, 41 от ЗПП според параграф 46, т. 1,2 , б. “а”от ПЗР на ГПК.

Чл. 18. (1) Решението или отказът за съдебна регистрация подлежи на обжалване или протест пред Върховния касационен съд по реда на Гражданския процесуален кодекс в 7-дневен срок от узнаване на съдебното решение.

(1) (Изм., ДВ, бр. 59 от 2007 г. – в сила от 01.03.2008 г.) Решението по молбата за регистрация подлежи на обжалване или протест в 7-дневен срок от узнаването му пред Върховния касационен съд независимо от предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс.

Чл. 40. (1) Софийски градски съд постановява разпускане на политическа партия само в случаите, когато:

1. с дейността си нарушава системно изискванията на този закон;
2. дейността й противоречи на разпоредбите на Конституцията;
3. повече от пет години от последната й съдебна регистрация не е участвала в избори за народни представители, за президент и вицепрезидент или за общински съветници и кметове.

(2) Решението на съда по ал. 1 се постановява по иск на прокурора.

Чл. 41. (1) Решението на Софийски градски съд по чл. 40 подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд по реда на Гражданския процесуален кодекс в 14-дневен срок от узнаване на съдебното решение.

(1) (Изм., ДВ, бр. 59 от 2007 г. – в сила от 01.03.2008 г.) Решението на Софийския градски съд по чл. 40 подлежи на обжалване в 14-дневен срок от узнаването му пред Върховния касационен съд независимо от предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс

Като принцип в останалите случаи се прилага факултативното касационно обжалване с оглед общата норма по чл.280:

Чл. 280. (1) На касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:

1. решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд;
2. решаван противоречиво от съдилищата;
3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

(2) Не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.

Тези изисквания са извън общите условия за допустимост на жалбата – подаването и в срок, обжалваемост на решението, наличие на интерес и легитимация, изпълнение на задължителните реквизити на съдържанието на жалбата и приложенията към нея.

   Проверка за редовността на касационната жалба

   Въззивният съд проверява редовността на жалбата и ако тя не отговаря на изискванията за съдържанието на касационната жалба, съобщава на страната да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. Ако жалбата е редовна, въззивният съд я изпраща заедно с разменените книжа и делото на Върховния касационен съд.

Проверката за допустимост на касационната жалба, която извършва въззивния съд, не се отнася до изискванията на чл.280, ал. 1, което е правомощие на ВКС, а визира нередовността на същата по чл. 284 – необходимото съдържание на КЖ.

Преценка за необжалваемост въззивният съд може да направи само в контекста на изключените от касационно обжалване на въззивните решения по чл.280, ал.2.

Връщане на касационната жалба

Чл. 286. (1) Жалбата се връща от въззивния съд (с еднолично разпореждане на председателя или на съдия от съда), когато:

1. е подадена след изтичането на срока за обжалване;
2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности;
3. въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2.

(2) Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба.

Аналогична проверка за допустимостта на КЖ, извън специалното правомощие по чл. 288 – Върховният касационен съд се произнася по допускане на касационното обжалване с определение в закрито заседание в състав от трима съдии, може да извърши и ВКС. Ако я разгледа и върне на основание чл. 286 – заради недостатъците, поради които се връща при проверка от въззивния съд, определението на ВКС, подлежи на обжалване пред друг състав с частна жалба.

   Отговор на касационната жалба и насрещна касационна жалба.

Чл. 287 , ал. 1 предвижда размяна на книжа в едномесечен срок. Има и препращане към чл. 259, ал. 2, 3, 4 – молба за правна помощ, и 284 – задължителни реквизити за отговора. Писменият отговор също задължително трябва да бъде приподписан от адвокат. Чл.287, ал. 2, 3, 4 – института на насрещната касационна  жалба- аналогично на въззивната. Разглеждането се поставя в зависимост от първоначалната. Преценява се и с оглед на предпоставките по чл.280, ал.1.

Чл. 287. (1) След като приеме жалбата, въззивният съд изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която в едномесечен срок от получаването им може да подаде отговор на жалбата. За отговора се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 – 4 и чл. 284.

(2) Насрещната страна по жалбата може да подаде насрещна касационна жалба в срока за отговор. Насрещната касационна жалба трябва да отговаря на изискванията за касационна жалба.

(3) Ако насрещна касационна жалба бъде подадена в срок, въззивният съд проверява редовността й и изпраща препис от нея заедно с приложенията й на другата страна, която може да подаде отговор в двуседмичен срок от получаването им.

(4) Насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба.

   Допускане на КЖ.

Чл. 288 – в състав от трима съдии с определение. Недопускането не може да се обжалва. Недопускането до разглеждане, като основание за влизане в сила на въззивното решение, се поставя на същата плоскост, както и неуважаването на касационната жалба.

Съставът по допускането може да я разгледа и по същество.

   Обжалването на определенията.

Чл. 274. (1) Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби:

1. когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и
2. в случаите, изрично посочени в закона.

(2) Когато определенията по ал. 1 са постановени от въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Определенията по ал. 1, постановени от състав на Върховния касационен съд, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд.

(3) Когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат:

1. определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото;
2. определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие.

(4) Не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.

Видове определения, подлежащи на обжалване.

Обжалването на определенията е средство за защита срещу незаконни определения, които не могат да се контролират повод обжалване на решения, т.е. такива, които не могат да бъдат изменяни от постановилия ги съд: поради промяна на обстоятелствата, грешка или пропуск чл. 253.

Оттегляемост на определенията

Чл. 253. Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

Това са посочените в чл. 274, ал.1, т. 1 и 2 определения, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, както и изрично предвидените в закона.

 

Едноличните разпореждания на председателите на Р О и А съд по член 129, ал.3 и 4 ; 262, ал. 2; 286, ал. 2:

Проверка на исковата молба

Чл. 129.

(3) Когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща, а ако адресът не е известен, се оставя в канцеларията на съда на разположение на ищеца. Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

(4) По същия начин се постъпва и когато нередовностите в исковата молба се забележат по време на производството.

Проверка от първоинстанционния съд

Чл. 262.

 (2) Жалбата се връща, когато:

1. е подадена след изтичането на срока за обжалване, и
2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности.

(3) Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба.

Връщане на касационната жалба

Чл. 286. (1) Жалбата се връща от въззивния съд, когато:

1. е подадена след изтичането на срока за обжалване;
2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности;
3. въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2.

(2) Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба.

   Определения, които подлежат на задължително обжалване пред ВКС.

• постановените за пръв път определения на въззивния съд, с които той се произнася по допустимостта на въззивното производство;
• и определения на въззивния съд за прекратяване на производството, решението по което не подлежи на касационно обжалване;
• разпореждане за връщане на касационната жалба;
• определенията по чл.274, ал. 1, т. 2, които подлежат на двуинстанционно разглеждане, се обжалват пред ВКС само в случаите, постановени за пръв път от въззивния съд. Напр.: 208, ал. 3 – за обезпечаване на доказателства:

Производство по обезпечение на доказателства

Чл. 208. (1) Молбата за обезпечение на доказателства се подава в съда, който разглежда делото, а ако делото не е още заведено – в районния съд по постоянния адрес на лицето, което ще се разпитва, или по местонахождението на имота, върху който ще се извърши огледът.

(2) Препис от молбата за обезпечение се връчва на другата страна.

(3) Определението на съда, с което не се уважава молбата, подлежи на обжалване с частна жалба.

(4) Съдът може да събере в същото производство доказателствата, посочени от другата страна, ако те са тясно свързани с тези на молителя.

(5) Когато молителят не е в състояние да посочи името и адреса на другата страна, съдът й назначава представител.

(6) Относно реда за събиране на доказателства и тяхната сила се прилагат общите правила,                                                                                                                                             407, ал. 1 – разпореждане, с което се уважава или отхвърля молбата за издаване на изпълнителен лист:

Обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист

Чл. 407. (1) Разпореждането, с което се уважава или отхвърля изцяло или отчасти молбата за издаване на изпълнителен лист, може да се обжалва с частна жалба в двуседмичен срок, който за молителя тече от връчването на разпореждането, а за ответника – от връчването на поканата за доброволно изпълнение.

(2) Обжалването на разпореждането, с което молбата се уважава, не спира изпълнението.

(3) Когато изпълнителният лист е издаден при условията на чл. 406, ал. 2, разпореждането се обжалва по общия ред.

   Определения, които подлежат на факултативно обжалване пред ВКС.

Чл. 274. (1) Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби:

1. когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и
2. в случаите, изрично посочени в закона.

(2) Когато определенията по ал. 1 са постановени от въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Определенията по ал. 1, постановени от състав на Върховния касационен съд, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд.

(3) Когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат:

1. определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото;
2. определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие.

• Решение на апелативен съд, с което се отказва вписване на обстоятелство в регистър – 606

Обжалване на отказ Чл. 606. Решението, с което е отказано вписване, подлежи на обжалване с частна жалба пред апелативния съд.

• 539, ал. 2, с което се прекратява охранително производство

Чл. 539. (1) Охранителното производство се прекратява, когато:

1. бъде оттеглена молбата за издаване на акта;
2. молителят не бъде намерен на посочения от него адрес.

(2) Определението, с което се прекратява производството, подлежи на обжалване с частна жалба.

• 538, ал. 2- обжалване на отказ да се издаде охранителен акт

Чл. 538. (1) Отказът да се издаде актът подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването на решението на страната.

(2) Жалбата се подава чрез районния съд. Тя може да бъде основана и на нови факти и доказателства. Разглеждането на жалбата става по реда на чл. 278.

(3) Решението, с което молбата се отхвърля, не е пречка да се подаде повторно молба пред същия съд за издаване на същия акт.

• 577, ал. 2 – с което се отказва извършване на нотариално удостоверяване

Чл. 577. (1) Отказът да се извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба пред окръжния съд.

(2) За отказите да се извърши вписване, отбелязване или заличаване се водят отделни книги.

(3) Когато съдът отмени отказа, вписването, отбелязването или заличаването се смята за извършено от момента на подаване на молбата за него.

Срок – едноседмичен от съобщаване на определението.

   Отговор на частна жалба. Съдът изпраща препис на другата страна, която в едноседмичен срок може да подаде отговор.

Обжалването не спира изпълнението по делото, освен ако в закона е предвидено друго. Съдът може – ако прецени, че е необходимо.

Съдът винаги решава сам поставения пред него процесуален въпрос, като може да събира доказателства за произнасянето си по същество без да връща жалбата на долустоящия съд за постановяване на законосъобразно определение.

Правомощия на касационната инстанция.

   Спиране на изпълнението на (постановено) обжалваното въззивно решение.

КЖ няма суспензивно действие срещу изпълнителната сила на решението, макар и то да не е влязло в сила. Затова е предвидено спиране на изпълнението срещу представяне на обезпечение. Определя се от обжалваемият интерес и се спира в условията на обвързана компетентност от състав на ВКС. Спирането на изпълнението се постановява след положителна оценка за допустимост на касационната жалба.

   Касационно производство.

Призоваване – до всяко първо число на месеца Върховният касационен съд обнародва в “Държавен вестник” дните, в които ще заседава през следващия месец, и подлежащите на разглеждане дела. Когато обстоятелствата налагат отклонения от този ред, страните се уведомяват чрез съобщение.

   Жалбата се разглежда от тричленен състав на Върховния касационен съд в открито заседание. Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. Своеобразието на устните състезания пред ВКС е не съществото на спора, а законосъобразността на решението, с което той е решен. Касационната дейност е проверяваща, а не по същество и затова е недопустимо да се събират нови доказателства извън хипотезата на чл. 259, ал. 2.

Чл. 259. (1) Жалбата се подава чрез съда, който е постановил решението, в двуседмичен срок от връчването му на страната.

(2) Срокът за въззивно обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече, докато молбата се разглежда.

(3) От влизането в сила на решението за отхвърляне на молбата по ал. 2 започва да тече нов срок, а в случай на уважаването й новият срок започва да тече от връчването на първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат.

(4) Подаването на следваща молба за правна помощ не спира и не прекъсва срока за въззивно обжалване.

Недопустимостта не е абсолютна, тъй като се отнася само до съществото на спора.

   Касационно решение при първоначално разглеждане на делото  от ВКС.

• оставя решението в сила;
• цялостно или частично го отменя.

Връща делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

При другите основания за неправилност на обжалваното решение:

• при нарушение на материалния закон,
• необосновано решение,
• допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, които могат да бъдат отстранени от касационната инстанция, при упражнявания от нея контрол, след отмяна на обжалваното въззивно решение ВКС сам ще постанови ново, с което ще разреши спора по същество.

   Обявяване на нищожност и обезсилване на въззивни решения от ВКС.

При прогласяване на нищожността или обезсилване на недопустимото въззивно решение, делото се връща на въззивния съд за валидно извършване на съдопроизводствените действия или за постановяване на допустимо решение.

Прекратяване на производството след обезсилване на ВР би намерило решение в хипотезата, когато  ВС е разгледал недопустима жалба по предмет и страни, както и ако жалбата е просрочена, липсва интерес или легитимация. Тогава ща влезе в сила първоинстанционното решение. Ако решенията и на двете инстанции са нищожни, ВКС след прогласяването и, ще върне делото на първа инстанция за валидно разглеждане и извършване на съдопроизводствените действия. Ако  въззивното решение само по себе си е валидно, то, след като бъде отменено от ВКС като неправилно поради едноистанционното разглеждане на спора, след прогласяване на нищожността на първоинстанционното решение, делото следва да се върне на първа инстанция за постановяване на валиден акт по него.

Ако решенията и на двете инстанции са недопустими, след обезсилването им от ВКС, производството по делото подлежи на прекратяване.

Когато е нарушена задължителната подсъдност или подведомственост на делото, след обезсилването от ВКС на решенията и на двете инстанции, делото ще се изпрати на надлежния съд или несъдебен орган.

Когато първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск и втората инстанция е оставила в сила решението му, ВКС обезсилва решенията и на двете инстанции, като връща делото за разглеждане на първата. Ако въззивният съд вместо да обезсили първото решение, го е отменил и е постановил ново по действително предявения иск, неговото решение е допустимо, но неправилно. То подлежи на отмяна от ВКС поради едноистанционното произнасяне по спора – делото се връща на първа инстанция.

  Повторно разглеждане на делото от въззивния съд.

   І. Повтаряне и извършване на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд.

По общият ред. Съдът, на който е изпратено делото, го разглежда по общия ред, като производството започва от незаконосъобразното действие, което е послужило като основание за отмяна на решението. Указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. При повторното разглеждане на делото, съдът се произнася и по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд.

Повторното разглеждане започва от това съдопроизводствено действие , което е било основание за касиране на решението, като останалите процесуални действия на съда и страните, които не са били опорочени, запазват действието си.

Този порок може да обуслови не само повтаряне, но и извършване на нови съдопроизводствени действия, ако страната лишена от участие посочи допустими и относими доказателства.

Извършването на нови съдопроизводствени действия при повторно разглеждане на делото ще се наложи и  когато:

• ВС при първоначално разглеждане на делото погрешно не е допуснал посочени от страната доказателства, макар че те са били допустими, относими и необходими.
• И в хипотезата на ограничената допустимост на доказателства – недопуснати от първоинстанционния съд.

   ІІ. Процедиране на ВС при новото разглеждане.

Страните могат да сочат нови и нововъзникнали факти и доказателства при  съобразяване с изискванията на чл. 266 за тяхната допустимост.

Относно новооткритите факти и доказателства, въззивния съд следва да извърши преценка, дали страната, която се позовава на тях, е била в обективна невъзможност да ги посочи и представи при първоначално разглеждане на делото.

   ІІІ. Параметри на въззивното производство.

Отмяната на ВР може да бъде  цялостна или частична.В последния случай това може да бъде резултат на частично обжалване на това решение или на частичното уважаване на КЖ срещу него. В необжалваемата част решението е влязло в сила.

При постановяване на решението си ВС, на когото делото е върнато за ново разглеждане, е обвързан от задължителните указания на касационната инстанция по приложение на закона (материален и процесуален). При повторното решение по гледане на делото съдът се произнася и по разноските за водене на делото във ВКС – само при решаване на спора по същество се присъждат разноски.

Касационно обжалване на решението при повторно разглеждане на делото от ВС.

Допускане на повторно касационно обжалване.

   Когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Жалбата се разглежда от друг тричленен състав на Върховния касационен съд, който при отмяна решава спора по същество.

Изключение от това правило е хипотезата, при която указанията по приложение на закона, дадени с отменителното решение на ВКС при първото касационно обжалване, не са били изпълнени при повторното разглеждане на делото от въззивния съд. В този случай неговото произнасяне би било в отклонение от практиката на ВКС и съответно повторното касационно обжалване би следвало да  се допусне, тъй  като с новото решение са възпроизведени нарушенията, които са били предпоставка за обжалване на първоначалното въззивно решение.

   Касационно производство при повторно обжалване пред ВКС.

КЖ срещу новото въззивно решение се разглежда от друг тричленен състав на ВКС, който при отмяна решава спора по същество. Тричленният състав за произнасяне на определението по чл. 280, ал.1 също трябва да бъде различен от първоначалния. Различието в процедирането на ВКС при хипотезата, която изисква повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, се изразява в отделяне на двете фази на касационното производство – контролноотменителна и по същество, в отделни заседания, които завършват със самостоятелно решение – отменително и по същество на спора.

Чл. 295. (1) Когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Жалбата се разглежда от друг тричленен състав на Върховния касационен съд, който при отмяна решава спора по същество.

(2) Когато основанието за отмяна налага извършването на съдопроизводствени действия, Върховният касационен съд отменя въззивното решение и постановява ново решение, след като извърши необходимите действия. В този случай се прилагат съответно правилата за въззивното производство.

В останалите хипотези на отмяна тези две фази се развиват в едно заседание, като касационното производство приключва с един съдебен акт – отменителен и по съществото на спора.

Чл.295, ал. 2 дава възможност ВКС сам да повтори или извърши нови съдопроизводствени действия при спазване на правилата за въззивното производство. Това са процесуални действия, изразяващи се в допускане и събиране на погрешно недопуснати и несъбрани от ВС доказателства при повторното разглеждане на делото, в резултат на неизпълнение на задължителните указания на касационната инстанция или поради неправилна преценка на ВС..

Новооткритите и нововъзникнали обстоятелства се преценяват в контекста на чл. 266.

Може да се оспорва истинността на документ, представен от противната страна по чл.193.

Чл. 193. (1) Заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието.

(2) Съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него.

(3) Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила.

ВКС може да спре производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т. 4, 5, когато то е обусловено от друго производство с преюдициално значение, след като е дал ход на разглеждането на делото по същество по реда на чл. 295, ал. 2.

Чл. 229. (1) Съдът спира производството:

1. по съгласие на страните;
2. в случай на смърт на някоя от страните;
3. когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните;
4. когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора;
5. когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор;
6. когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон;
7. в изрично предвидените в закон случаи.

(2) В случаите по ал. 1, т. 1, ако прокурорът взема участие в делото заедно с някоя от страните, за спирането е необходимо и неговото съгласие. В случаите по ал. 1, т. 2 и 3, ако е било завършено съдебното дирене, производството се спира след постановяване на решението по делото.

(3) Спиране на делото по съгласие на страните се допуска само веднъж в производството в една инстанция.

 

 

41. Изпълнително производство:

а) изпълнителни основания;

б) производство по издаване на изпълнителен лист;

в) образуване на изпълнителното дело;

г) видове съдебни изпълнители;

д) задължение на съдебния изпълниетел.

е) обжалване на действията на съдебния изпълнител;

ж) изпълнителни действия.

 

Изпълнителният процес е сурогат на липсващото доброволно изпълнение. Брани притезанията – субективни права, които имат за предмет дължимо поведение. Приложното поле съвпада с приложното поле на осъдителния иск.

Центърът на проверката за издаване на ИЛ е дали е налице предвиденото от закона и редовно от външна страна изпълнително основание и дали то удостоверява изпълняемо право.

За пръв път с уредбата на новия ГПК се признава съществуването на нов тип чуждестранни изпълнителни основания ( решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на чуждестранните съдилища, които подлежат на изпълнение на територията на Република България без нарочно производство – чл. 404, т. 2).

Предвидено е и заповедно производство.

а) изпълнителни основания.

1. влезлите в сила решения и определения на съдилищата, осъдителните решения на въззивните съдилища, заповедите за изпълнение, съдебно-спогодителните протоколи, решенията и заповедите за изпълнение, които подлежат или по които е допуснато предварително или незабавно изпълнение, както и решенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела;
2. решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на чуждестранните съдилища, които подлежат на изпълнение на територията на Република България без нарочно производство;
3. решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на чуждестранните съдилища, както и решенията на чуждестранните арбитражни съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела, по които е допуснато изпълнение на територията на Република България.

Изпълнителните основания (изпълнителни титули) представляват документи, удостоверяващи вземане на даден кредитор срещу даден длъжник, като при това съставянето на документа води до възникване на правото на принудително изпълнение в полза на кредитора. Тези документи се ползват с изпълнителна сила и са предпоставка на изпълнителния процес.

Въведени са нови ИО:

• Заповед за изпълнение, заповед за незабавно изпълнение;
• Включените в чл. 404, т. 2.

Особеното в новия ГПК е, че несъдебните ИО са, така да се каже “маскирани” под формата на заповед за незабавно изпълнение. Тя на свой ред се издава въз основа на документи, аналогични на бившите несъдебни ИО – чл. 417.

Заповед за изпълнение въз основа на документ

Чл. 417. Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на:

1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища;
2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките;
3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи;
4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението – относно предаването на заложени вещи;
5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг – относно връщането на продадени или отдадени на лизинг вещи;
6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите;
7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му става по реда на този кодекс;
8. акт за начет;
9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея.

Незабавно изпълнение

Чл. 418. (1) Когато със заявлението е представен документ по чл. 417, на който се основава вземането, кредиторът може да поиска от съда да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист.

(2) Изпълнителният лист се издава, след като съдът провери дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. За издаването на изпълнителния лист съдът прави надлежна бележка върху представения документ и върху заповедта за изпълнение.

(3) Когато според представения документ изискуемостта на вземането е в зависимост от изпълнението на насрещно задължение или от настъпването на друго обстоятелство, изпълнението на задължението или настъпването на обстоятелството трябва да бъдат удостоверени с официален или с изходящ от длъжника документ.

(4) Разпореждането, с което се отхвърля изцяло или отчасти молбата за издаване на изпълнителен лист, може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му.

(5) Заповедта за изпълнение с отбелязването за издаден изпълнителен лист се връчва от съдебния изпълнител.

 

По реда на КМЧП се провежда производството по признаване и допускане на изпълнения (екзекватура) на чуждестранни съдебни решения от страни не членки на ЕС, а по реда на гл. 58 на  ГПК – на страни от ЕС.

По чл. 623 производството започва като безспорно и при допускане завършва с разпореждане на местнокомпетентния окръжен съд. В случай на спор, обаче, производството прераства в двустранно.

Допускане на изпълнението

Чл. 623. (1) Молбата за допускане на изпълнението на съдебно решение или друг акт, постановен в друга държава – членка на Европейския съюз, се подава до окръжния съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. Препис от молбата за връчване на длъжника не се представя.

(2) Съдът разглежда молбата в закрито заседание. Той проверява условията за допускане на изпълнението само въз основа на копието от съдебното решение, удостоверението и техния превод на български език.

(3) В разпореждането, с което се уважава молбата, съдът определя срока за обжалването му от длъжника. Не се допуска предварително изпълнение на разпореждането, с което се уважава молбата.

(4) В разпореждането, с което се уважава молбата, съдът се произнася и по исканите привременни и обезпечителни мерки.

(5) (Нова, ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Разпореждането по допускането има значението на решение, постановено в исков процес.

(6) (Предишна ал. 5, изм., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Разпореждането подлежи на въззивно обжалване пред Софийския апелативен съд. Решението на Софийския апелативен съд подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд.

Изпълнение без нарочно производство
Чл. 624. (1) (Предишен текст на чл. 624, доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане или на решение по европейско производство за искове с малък материален интерес се подава пред окръжния съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението.

(2) (Нова, ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Разпореждането се обжалва по реда на чл. 623, ал. 6.

Чл. 623, ал. 5 – разпореждането по допускане на изпълнението има значението на решение, постановено в исков процес, и при обжалване се развива производство пред Софийския апелативен съд.Допуска се и касационен контрол пред ВКС.

Досегашните несъдебни изпълнителни основания се запазват, но според новия ГПК се вече не се характеризират като ИО,  а като документи, при наличието на които може да се издаде заповед за незабавно изпълнение.

Окачествени са като изпълнителни основания чуждестранните актове, които подлежат на изпълнение на територията на РБ без нарочно производство – чл. 624. Към тях спадат:

• Европейско изпълнително основание за безспорно вземане;
• Решения по европейско производство за искове с малък материален интерес по регламент на ЕС 861/2007 г.;
• Европейска заповед за плащане – регламент 1896/2006 г., чл.627

Изцяло ново ИО представляват т.н. заповеди за изпълнение.

б) производство по издаване на изпълнителен лист. Обжалване на разореждането.

Компетентен орган.

Компетентният орган проверява наличието на годно ИО в полза на даден кредитор. Компетентен да издаде ИЛ е съдът, който е разглеждал като първоинстанционен делото.По отношение на решения, по които се допуска предварително изпълнение, компетентен е съдът, постановил съответното решение.

При издаване на ИЛ въз основа на заповед за изпълнение, компетентен е съдът постановил заповедта – районният съд по постоянен адрес или седалище на длъжника, или по местоизпълнението.

По отношение на издаване на ИЛ въз основа на местни арбитражни решения – Софийският градски съд.

По отношение на актовете по чл. 404 т. 2 и 3 на съда по  допускане на изпълнението. Това са , съответно, съдът по екзекватура и съдът, който допуска изпълнението по чл.623.

Съответният окръжен съд – по чл. 404, т. 2  и по чл. 627 – европейска заповед за плащане.

Производство.

Започва с писмена молба въз основа на някои от посочените в чл. 404 актове. Препис не се връчва на длъжника.

Видът на съдебния акт, с който приключва производството е разпореждане.

Молбата въз основа на актовете по чл. 404, т.1 се  разглежда в седемдневен срок в закрито заседание от съдия в съответния съд – чл. 406, ал. 6:

Обжалване на разпореждането.

Срокът е двуседмичен – за молителя – от деня на връчването, а за длъжника – от връчването на поканата за доброволно изпълнение.

За разпореждането, с което се отказва изцяло или отчасти издаването на ИЛ въз основа на издадена заповед за незабавно изпълнение срокът за обжалване е едноседмичен. Втората инстанция се произнася с определение.

Изпълнителният лист се издава в един екземпляр. При няколко отделни имота или в полза или срещу няколко лица – отделни изпълнителни листове се издават като се означи коя част от решението подлежи на изпълнение с всеки лист.

Дубликат – издава се в състезателно производство. Съдът се произнася относно съществуването на материалното субективно право с решение.

в) образуване на изпълнително дело

Действа диспозитивното начало – по молба на взискателя. Освен платена държавна такса, взискателят към молбата си трябва да представи и ИЛ. Взискателят трябва да посочи начина на изпълнение и способа в зависимост от характера на притезателното право.

При недвижимите имоти се посочва не само начина, но и правото, към което да се насочи принудителното изпъление и имота, срещу който да се насочи. Ако се насочва срещу движими вещи, могат и да се посочват, чрез описа съдебния изпълнител ще ги определи.
Взискателят може да поиска да се проучи имуществото на длъжника. При ЧСИ може да поиска той да определи начина. При ДСИ въз основа на проученото имущество, взискателят следва сам да определи начина на изпълнение. Съдебният изпълнител е длъжен да провери редовността на молбата, не само платена ли е такса, има ли ИЛ, но и легитимността на взискателя и длъжника.
Местна компетентност на съдебния изпълнител – чл. 427 ГПК (1) Молбата за изпълнение се подава до съдебния изпълнител, в чийто район се намират:

1. движимите или недвижимите вещи, върху които е насочено изпълнението;
2. постоянният адрес или седалището на третото задължено лице, когато изпълнението е насочено върху вземания на длъжника към него;
3. местоизпълнението на задълженията за действие или бездействие, когато се иска изпълнение на такива задължения;
4. постоянният или настоящият адрес на взискателя или длъжника – по избор на взискателя по вземане за издръжка.

Т. 1 в буквалния смисъл важи за изпълнения напарични вземания, защото при тях има изпълнение върху вещ. Тази компетентност се отнася и за принудителното изпълнение на притезания за предаване на владение на движима вещ и въвод във владение на имот. Извън тази хипотеза компетентността е по постоянния адрес или седалищети на третото задължено лице, когато  е насочено изпълнението върху вземане на длъжника – при парични вземания, когато е избран този способ от взискателя.

Когато има изпълнение за вземане за действие или бездействие, компетентен е съдебния изпълнител по мястото на извършване. При задължение за издръжка взискателят можа да избере между постоянния и настоящия адрес на длъжника и своя постоянен и настоящ адрес. За разлика от изпълнителния процес, тук местната компетентност е абсолютна процесуална предпоставка. Изключения са предвидени в случаите наналагане на запор и възбрана – не се касае за изпълнителни способи, а обезпечителна мярка при осъществяване на двата изпълнителни способа – запор и възбрана. За налагане на тези мерки взискателят може да се обърне към съдебен изпълнител по неговия постоянен адрес и седалище. Този съдебен изпълнител ще наложи запора/възбраната и е длъжен да изпрати делото на компетентен съдебен изпълнител. Когато има действия срещу трето задължено лице, делото ще продължи при първия съдебен изпълнител. – чл. 427 (2) Взискателят може да поиска от съдебния изпълнител по своя постоянен адрес налагане на запор или възбрана върху вещи и вземания на длъжника, независимо че по правилата на ал. 1 изпълнителните действия подлежат на извършване от друг съдебен изпълнител. След налагане на запора или възбраната съдебният изпълнител препраща изпълнителното дело на надлежния съдебен изпълнител, който да извърши опис и продан на вещите.

(3) Когато изпълнението е насочено към парични вземания на длъжника от трето задължено лице с постоянен адрес или седалище в друг съдебен район, изпълнителното дело не се препраща.

Когато всичко е наред съдебния изпълнител трябва да образува дело. Характерно за българския изпълнителен процес е, че съдебния изпълнител е длъжен да изпрати покана за доброволно изпълнение, в която длъжника се кани да плати в двуседмичен срок и се предупреждава, че ако не плати ще почнат същинските действия по принудително изпълнение – сочат се и данните на взискателя.

Едновременно с поканата за доброволно изпълнение, могат и се налагат  възбрани и запори, съответно с поканата се съобщава на длъжника за наложените запори възбрани. Това означава, че може и по-рано, но на практика става едновременно с писмо до АВ да се впише възбрана.

След като получи поканата, длъжникът може да обжалва ИЛ (разпореждането), да подаде възражение, когато е издаден въз основа на ЗИ. Когато ЗИ е издадена, въз основа на документ по чл. 417, да иска спиране на делото. Разликата е, че в хипотезата, когато ЗИ не е издадена въз основа на документ, се изпраща покана за доброволно изпълнение не от съдебния изпълнител, а от съда.

От момента, в който е получил поканата, длъжникът ако си промени адреса трябва да уведоми съдебния изпълнител, иначе всички книжа ще се приложат по делото и ще се считат за редовно  връчени.

Ако длъжникът почине и не е обявена публична продан, съдебния изпълнител трябва да изпрати нова покана за доброволно изпълнение на наследниците.

г) видове съдебни изпълнители

Държавни съдебни изпълнители

В районните съдилища има държавни съдебни изпълнители.Броят на държавните съдебни изпълнители се определя от министъра на правосъдието.В районните съдилища, където няма държавен съдебен изпълнител, функциите на държавен съдебен изпълнител се изпълняват от районен съдия, определен от председателя на съответния съд, за което се уведомява министърът на правосъдието.Държавните съдебни изпълнители се назначават от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Министърът на правосъдието може да насрочи конкурс и по предложение на председателя на районния съд. Конкурсът за държавни съдебни изпълнители се състои от писмен и устен изпит. В случай че е налице единствен кандидат, който е работил като държавен съдебен изпълнител повече от 5 години, той се назначава на длъжност без конкурс. Държавният съдебен изпълнител се освобождава от длъжност от министъра на правосъдието: 1. при пенсиониране; 2. по собствено желание; 3 при влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление; 4. при трайна невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от една година; 5. при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения.Министърът на правосъдието може да отстрани от длъжност държавен съдебен изпълнител, който е привлечен като обвиняем за престъпление от общ характер. При прекратяване на наказателното производство или при постановяване на оправдателна присъда държавният съдебен изпълнител, който е временно отстранен от длъжност, се възстановява и му се заплаща трудовото възнаграждение за периода на отстраняване. В съдебните райони с двама или повече държавни съдебни изпълнители единият от тях с доказани професионални качества се назначава от министъра на правосъдието за ръководител за срок 5 години с право на повторно назначаване. За ръководната длъжност, която изпълнява, лицето получава допълнително възнаграждение. Когато длъжността не е заета или назначеният държавен съдебен изпълнител е възпрепятстван да я изпълнява и не може да бъде заместен от друг държавен съдебен изпълнител от същия съд, председателят на съответния окръжен съд или министърът на правосъдието може да командирова на негово място държавен съдебен изпълнител от друг съдебен район. Държавните органи, длъжностните лица, организациите и гражданите са длъжни да оказват съдействие на държавния съдебен изпълнител при изпълнение на служебните му задължения. Държавният съдебен изпълнител може да поиска съдействие, а полицейските органи са длъжни да му го окажат незабавно, ако противозаконно се пречи на изпълнението на служебните му задължения. За доказана професионална квалификация и образцово изпълнение на служебните задължения след прослужени 6 години министърът на правосъдието може да определи на държавен съдебен изпълнител възнаграждение до размера на възнаграждението на съдия в окръжен съд по предложение на председателя на съответния съд. На държавните съдебни изпълнители се изплащат всяка година средства за облекло в размер на две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера. Задължителното обществено и здравно осигуряване на държавните съдебни изпълнители и застраховането им срещу злополука при или по повод изпълнение на служебните им задължения се извършват за сметка на бюджета на съдебната власт.

Частни съдебни изпълнители

Частен съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания. Държавата може да възлага на частния съдебен изпълнител и събирането на публични вземания. Районът на действие на частния съдебен изпълнител съвпада с района на съответния окръжен съд.

Камара на частните съдебни изпълнители. Създава се Камара на частните съдебни изпълнители като юридическо лице със седалище в София. В Камарата на частните съдебни изпълнители членуват по право всички частни съдебни изпълнители. Органи на камарата са общото събрание, Съветът на камарата, контролният съвет и дисциплинарната комисия.

Регистър на частните съдебни изпълнители. В камарата се създава и води Регистър на частните съдебни изпълнители. В регистъра се вписват частните съдебни изпълнители, помощник-частните съдебни изпълнители и свързаните с тях обстоятелства, предвидени в закона. Лице, задължено по закона да заяви обстоятелства, подлежащи на вписване в регистъра, трябва да извърши това в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Регистърът на частните съдебни изпълнители е публичен и всеки има право да го преглежда и да получава извлечения от него.

Придобиване на правоспособност на частен съдебен изпълнител

Изисквания.Правоспособност на частен съдебен изпълнител може да придобие дееспособно физическо лице, което е български гражданин и отговаря на следните изисквания:1.има висше юридическо образование;2. придобило е юридическа правоспособност по Закона за съдебната власт;3. има тригодишен юридически стаж;4. не е осъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер, независимо че е реабилитирано;5. не е лишено от правоспособност на частен съдебен изпълнител;6. не е лишено от правото да упражнява адвокатска професия или търговска дейност;7. не е в производство по несъстоятелност, не е невъзстановен в правата си длъжник, обявен в несъстоятелност, и не е осъждано за банкрут;8. издържало е конкурса за частен съдебен изпълнител.За юридически стаж се зачита времето, през което лицето е работило на длъжност или е упражнявало професия, за която се изисква юридическо образование, включително стажът на лицата с висше юридическо образование, които работят на длъжност съдебен помощник във Върховния касационен съд или Върховния административен съд, прокурорски помощник във Върховната касационна прокуратура или Върховната административна прокуратура, разследващ полицай с висше юридическо образование в системата на Министерството на вътрешните работи или е разследващ полицай с висше юридическо образование в Министерството на отбраната.

Несъвместимост.Частният съдебен изпълнител не може едновременно: 1. да бъде народен представител, министър, кмет или общински съветник;2. да заема длъжност в държавен или общински орган по служебно правоотношение;3. да работи по трудово правоотношение;4. да упражнява адвокатска професия;5. да бъде нотариус;6. да бъде синдик;7. да извършва търговска дейност, да бъде управител или да участва в надзорни, управителни и контролни органи на търговски дружества или кооперации.

д) задължения на съдебния изпълнител

Права и задължения на частния съдебен изпълнител

Независимост.Частният съдебен изпълнител е независим и при изпълнение на своите функции се подчинява само на закона. Частният съдебен изпълнител не може да бъде задържан при и по повод изпълнение на служебните му задължения, освен при заварено тежко престъпление.При задържане на частен съдебен изпълнител или при привличането му като обвиняем за престъпление от общ характер се уведомяват министърът на правосъдието и Съветът на камарата.

Достъп до данни за длъжника.Частният съдебен изпълнител има право на достъп до лични данни на длъжника, когато това е нужно за целите на изпълнението.

Неприкосновеност на служебния архив.Служебният архив на частния съдебен изпълнител е неприкосновен и никой няма право на достъп до него без съгласие на частния съдебен изпълнител, освен в случаите, предвидени със закон. Лицето, получило достъп до служебния архив на частния съдебен изпълнител, е длъжно да пази служебна тайна при условията, установени за частния съдебен изпълнител, и да го уведомява за извършените действия по архива.

Други действия на частния съдебен изпълнител.По възлагане от взискателя частният съдебен изпълнител може във връзка с изпълнителното производство да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя начина на изпълнението, както и да бъде пазач на описаното имущество. По възлагане от длъжника и/или кредитора частният съдебен изпълнител може във връзка с изпълнителното производство да бъде пазач на даденото в обезпечение имущество.По възлагане от страните частният съдебен изпълнител може във връзка с изпълнителното производство да посредничи за постигане на спогодба между тях.

По възлагане от пристъпилия към изпълнение обезпечен кредитор частният съдебен изпълнител може да предаде заложеното имущество по реда на чл. 521 от Гражданския процесуален кодекс – да предаде на взискателя вещ или нейната равностойност, както и да продаде заложеното имущество по реда на Закона за особените залози или по реда на Гражданския процесуален кодекс.

По разпореждане на съда частният съдебен изпълнител може да връчва съобщения и призовки по граждански дела.

Задължение за изпълнение.Частният съдебен изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение.

Частният съдебен изпълнител пристъпва към изпълнение върху имуществото на заложния длъжник по реда на Закона за особените залози по възлагане от пристъпилия към изпълнение заложен кредитор.

Частният съдебен изпълнител не може да откаже извършването на изпълнителни действия, освен в случаите на чл. 22 от Гражданския процесуален кодекс – основанията за отвод на съдия по делото.

Професионална тайна.Частният съдебен изпълнител е длъжен да пази професионална тайна за обстоятелствата, станали му известни във връзка с работата, и не може да ги ползва за свое или чуждо облагодетелстване. Задълженията се отнасят и за времето, в което частният съдебен изпълнител не упражнява функциите си или дейността му е преустановена.

Работно време и непрекъснатост.Министърът на правосъдието определя със заповед работното време на канторите на частните съдебни изпълнители и условията, при които те могат да бъдат временно затваряни, след вземане на мнението на камарата.

Служебен архив.Частният съдебен изпълнител води самостоятелен служебен архив. Условията и редът за водене на архива се определят с наредба, издадена от министъра на правосъдието след вземане мнението на камарата. Изнасянето на дела или документи от служебния архив извън кантората от компетентни органи се извършва само чрез копие и въз основа на писмен акт на съдия или прокурор. Заверените от частния съдебен изпълнител копия на дела и документи се предават срещу подпис на изрично и поименно посочено в акта длъжностно лице.

Оригиналите на съхраняваните в служебния архив изпълнителни листове и ценни книжа могат да се изнасят извън кантората в случаите на изрично разпореждане по само лично от частния съдебен изпълнител, като експертиза може да се извършва само в негово присъствие.

Уведомяване при промяна.Частният съдебен изпълнител уведомява незабавно министъра на правосъдието и камарата за всяка промяна в местонахождението на кантората и на служебния архив.

Задължения по управление и разпореждане с паричните средства.Частният съдебен изпълнител трябва да има най-малко една специална сметка на свое име в банка, определена единствено за паричните средства, които той получава от осребряването на имуществото на длъжниците. Лихвата по специалната сметка се начислява по отделна сметка.        Частният съдебен изпълнител управлява и се разпорежда със средствата на длъжниците по специалната сметка. Паричните средства по специалната сметка не може да бъдат запорирани за задължения на частния съдебен изпълнител.

Застраховане.Частният съдебен изпълнител се застрахова за времето на своята дейност за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на неговите задължения. Министърът на правосъдието издава наредба за общите условия, минималната застрахователна сума, реда и срока за извършване на задължителното застраховане.

Обществено и здравно осигуряване.Частният съдебен изпълнител подлежи на задължително обществено и здравно осигуряване при условията и по реда, установени за лицата, упражняващи свободни професии.

Вноски в камарата.Частният съдебен изпълнител прави задължителни вноски в полза на камарата при условията и по реда, установени в устава на камарата и съгласно решенията на общото събрание.

Професионална етика и квалификация.Частният съдебен изпълнител е длъжен да спазва професионалната етика и да опазва престижа на професията. Частният съдебен изпълнител е длъжен да повишава квалификацията си, както и да въвежда в работата, да обучава и напътства помощниците и служителите си.

е) обжалване на действията на съдебния изпълнител

Подлежащи на обжалване действия

Чл. 435. (1) Взискателят може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши искано изпълнително действие, както и спирането и прекратяването на принудителното изпълнение.

(2) Длъжникът може да обжалва постановлението за глоба и насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението.

(3) Постановлението за възлагане може да се обжалва само от лице, внесло задатък до последния ден на проданта, и от взискател, участвал като наддавач, без да дължи задатък, както и от длъжника, поради това, че наддаването при публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.

(4) Трето лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице. Жалбата не се уважава, ако се установи, че вещта е била собствена на длъжника при налагане на запора или възбраната.

(5) Въвод във владение на недвижим имот може да се обжалва само от трето лице, което е било във владение на имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява. Ако пропусне срока за обжалване, третото лице може да предяви владелчески иск.

Подаване на жалбата

Чл. 436. (1) Жалбата се подава чрез съдебния изпълнител до окръжния съд по мястото на изпълнението в едноседмичен срок от извършване на действието, ако страната е присъствала при извършването му или ако е била призована, а в останалите случаи – от деня на съобщението. За третите лица срокът започва да тече от узнаване на действието.

(2) Препис от жалбата се връчва на другата страна, а когато жалбата е подадена от трето лице, преписи от нея се връчват на длъжника и на взискателя, по молба на който е образувано изпълнителното дело.

(3) Страната, която е получила препис от жалбата, може в тридневен срок да подаде писмени възражения. След изтичането на този срок съдебният изпълнител изпраща на окръжния съд жалбата заедно с възраженията, ако има такива, и копие от изпълнителното дело, като излага мотиви по обжалваните действия.

(4) По отношение на жалбите се прилагат съответно разпоредбите на чл. 260, 261 и 262.

Разглеждане на жалбите

Чл. 437. (1) Жалбите, подадени от страните, се разглеждат в закрито заседание, освен когато трябва да се изслушат свидетели или вещи лица.

(2) Подадените от трети лица жалби се разглеждат в открито заседание с призоваване на жалбоподателя, длъжника и взискателя, по молба на който е образувано изпълнителното дело.

(3) Съдът разглежда жалбата въз основа на данните в изпълнителното дело и представените от страните доказателства.

(4) Съдът обявява решението с мотивите си най-късно в едномесечен срок от постъпване на жалбата в съда. Решението не подлежи на обжалване.

Спиране на изпълнението при обжалване

Чл. 438. Подаването на жалбата не спира действията по изпълнението, но съдът може да постанови спирането. В този случай съдът незабавно изпраща на съдебния изпълнител препис от определението за спиране.

ж) изпълнителни действия

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНИ ВЗЕМАНИЯ

ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ДВИЖИМИ ВЕЩИ

ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ НЕДВИЖИМИ ВЕЩИ

ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ВЕЩИ В СЪПРУЖЕСКА ОБЩНОСТ

ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ВЗЕМАНИЯ НА ДЛЪЖНИКА

ИЗПЪЛНЕНИЕ СРЕЩУ ДЪРЖАВНИ УЧРЕЖДЕНИЯ, ОБЩИНИ И БЮДЖЕТНО СУБСИДИРАНИ ЗАВЕДЕНИЯ

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НЕПАРИЧНИ ВЗЕМАНИЯ

ПРИНУДИТЕЛНО ОТНЕМАНЕ НА ВЕЩИ

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ОПРЕДЕЛЕНО ДЕЙСТВИЕ

 

СПОСОБИ ЗА ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ

1. I. Oт гледна точка на изпълнителния процес, имуществото е съвкупност от оценими в пари /имуществени/ права на длъжника. В ГПК се прогласява принципът на пълната секвестируемост на имуществото на длъжника. Това означава:

а/ че за което и да било парично притезание длъжникът отговаря с цялото си имущество, освен ако законът е предвидил ограничена имуществена отговорност;

б/ паричните притезания могат да бъдат удовлетворени чрез посягане върху, което и да било имуществено право на длъжника, освен тези, които са несеквестируеми. Взискателя може да насочи изпълнението си върху всички имуществени права на длъжника, но те трябва да са съразмерни с претенцията на взискателя. Когато исканото от взискателя изпълнение надхвърля тази нужда длъжникът, може да предложи да се ограничи изпълнението до един или някои от исканите изпълнителни способи.

За някои парични притезания законът предвижда изключения, като длъжникът отговаря не с цялото си имущество, а с част от него – наследникът, приел имуществото по опис, отговаря само с наследството, а не с личното си имущество. За дълга на длъжника може да се посегне само върху негови имуществени права. Изпълнението се насочва върху правата, които длъжникът притежава към деня на възбраната или запора. Изключение от този принцип са поръчителство, залог, ипотека или чрез мерките за обезпечаване на иска.

По своята правна същност имуществената отговорност /или секвестируемостта/ е явление на процесуалното, а не на материалното право. Тя се състои в задължението на длъжника да понася изпълнителния процес насочен върху имуществото му.

1. II. Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника. Основанията за несеквестируемост са следните:

Непрехвърляемост на правото – тя устоява осребряването му. Непрехвърляемостта може да се дължи на естеството на правото, на неговото предназначение или на законната му забрана за прехвърляне /право на ползване/. Непрехвърляеми, а следователно и несеквестируеми. са имотите публична собственост на държавата и общините;

Следващо основание за непрехвърляемост е изрична законова забрана. Правата, които са несеквестируеми поради изрична забрана на закона са в чл. 444 и 446:

• движимите вещи, необходими за всекидневна употреба на длъжника и неговото семейство, храна и топливо, предмети за упражняване на занятието и необходимия брой работен добитък, посочени в списък, приет от МС.
• жилището на длъжника, ако то е единствено;
• възнаграждение за труд – може да се удържат суми при определени условия;
• вземането за издръжка;
• вземането за стипендия – допуска се принудително изпълнение само за задължения за издръжка;
• застрахователна сума за застраховка живот и злополука.

Несеквестируемостта отпада – съгласно чл. 445 за:

• притезания обезпечени с ипотека върху несеквестируемия имот;
• притезание за издръжка;
• притезание за обезщетение поради вреда от непозволено увреждане;
• притезание за отговорността, удостоверена с актове за начет.

Правното значение за несеквестируемостта се проявява в няколко насоки. Изпълнителния процес върху несеквестируемото право е недопустим. Изпълнителните действия нарушаващи несеквестируемостта са унищожаеми. Правилата, които уреждат несеквестируемостта са императивни – те не могат да се дерогират по съгласие на страните, недействителен е и предварителния отказ чл. 447. Несеквестируемостта е ненаследима и се урежда от процесуалния закон.

Запор върху движимите вещи на длъжника.

І. Запорът е разпореждане на съдия изпълнителя, с което определена движима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на длъжника или на трето лице за да бъде пазена до нейното продаване. Запорът цели да обезпечи успешния изход на изпълнителния процес, като запази фактическата цялост на запорираната вещ и нейната принадлежност към имуществото на длъжника.

Законът предвижда два способа да се наложи запор:

• Запор върху движима вещ се налага с описване на вещта от съдебния изпълнител.
• Запор върху движима вещ на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта, върху която се насочва изпълнението

И в двата случая налагането на запор изисква точно индивидуализиране на запорираната вещ и уведомяването на длъжника, че върху тази вещ е наложен запор. При първият способ запорът се смята наложен с описа на вещта в протокола на съдия изпълнителя. Във втория, запорът се счита наложен с получаване на поканата за доброволно изпълнение.

1. II. Процесуалните последици на запора обхващат:

• правомощие на съдия изпълнителя да управлява и да се разпорежда със запорираната вещ;
• задължението на длъжника да не поврежда или унищожава вещта и да не се разпорежда с нея;

Нарушаването на тези задължения е престъпление:

• когато след запорът вещта бъде оставена на длъжника, той става неин пазач, с произтичащите от това задължения.

III. Освен процесуалните последици запорът поражда и гражданско правни последици:

• запорът лишава длъжника от разпоредителната власт върху запорираната вещ
• гражданско правните последици на запора спрямо трети лица се състоят в прогласената от закона недействителност на разпореждането със запорираната вещ, извършена от длъжника в полза на трето лице.

Разпореждане с вещта е всяко прехвърляне или учредяване на ВП върху запорираната вещ в полза на трето лице, както и всеки отказ от право на собственост.

Разпореждането е недействително, когато е извършено след запора. На недействителността на разпореждането могат да се позоват взискателя и присъединилите се кредитори. В отношенията на длъжника и третото лице, договорило се с него, недействителността не важи. Недействителността на разпореждането със запорираната вещ е относителна, важи само в полза на определени лица, а не абсолютно.

Запор върху вземане на длъжника.

1. Това е разпореждане на съдия изпълнителя, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице да плаща на длъжника. Изборът на вземане става от взискателя, за да конкретизира вземането взискателя трябва непременно да посочи длъжник на длъжника, т. нар. трето задължено лице.
2. Налагането на запор върху вземанията става със следните действия:

• Запор върху движима вещ или вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението.
• Запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение съгласно чл. 507.

Запор на вземане

Чл. 507. (1) Запорното съобщение на третото задължено лице се изпраща едновременно с изпращане на поканата за доброволно изпълнение до длъжника.

(2) В запорното съобщение се забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника. Тези вещи трябва да бъдат посочени точно.

(3) От деня на получаване на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми.

• спрямо длъжника запорът се налага, като се посочи в поканата за доброволно изпълнение, вземането обект на запора.
• спрямо трето задължено лице, запорът се налага като му се връчва запорно съобщение, с което се уведомява за наложения запор и му се забранява да плаща на длъжника.

Спрямо третото задължено лице, запорът се смята наложен от деня на връчване на запорното съобщение. Запора върху вземането, обезпечено с ипотека трябва да бъде описан в имотния регистър, съдия изпълнителя трябва да се разпореди, да се извърши вписването от съдията по вписванията:

Процесуални последици:

а/ те се състоят в правомощието на съдия изпълнителя да възложи вземането на взискателя за събиране или вместо плащане;

б/ в задължението на длъжника да не се разпорежда със запорираното вземане.

3. Гражданските правни последици на запора спрямо страните в изпълнителния процес се състоят:

а/ в лишаване на длъжника от разпоредителната власт;

б/ в овластяване на взискателя да счита за недействителни спрямо себе си, както разпорежданията с вземането, които длъжникът би извършил след запора, така и плащането, което третото задължено лице би направило на длъжника след запорното съобщение.

Гражданско правните последици на запора спрямо трето лице се състоят в недействителността на разпорежданията, които длъжникът е извършил след запора. Разпореждането се смята за извършено след запора, когато е станало след връчване на запорното съобщение на третото задължено лице. Извършеното след запора разпореждане е относително недействително.

4. Правни последици на запора спрямо трето задължено лице / ТЗЛ/

– запорното съобщение легитимира съдия изпълнителя да получи валидно плащане от ТЗЛ;

– запорът лишава длъжника от легитимацията да получи валидно плащане и затова плащането, което ТЗЛ би извършило на длъжника след запора е недействително спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. Затова те могат да искат от ТЗЛ повторно плащане.

Недействителни са спрямо взискателя и присъединените кредитори и всички сделки сключени или извършени след запора между длъжника и ТЗЛ, с което се намалява, погасява вземането или пък ТЗЛ се замества от друг длъжник. Запорното съобщение задължава ТЗЛ:

• да пази дължимите от него вещи до предаването им на съдия изпълнителя
• да съобщи на съдия изпълнителя в 3 – дневен срок от запорното съобщение данните по чл.508.

Публична продан / ПП/ на движими вещи.

Проданта на запорираната вещ се извършва от съдебния изпълнител, който я е описал.

Продан на движима вещ

Проданта на движима вещ се извършва чрез магазин или борса, чрез явен търг с устно наддаване или по реда на публичната продан на имот.

Длъжникът може да се съгласи вещта да бъде продадена по определената от съдебния изпълнител цена в магазин на частния съдебен изпълнител или посочен от него магазин, като представи писменото съгласие за приемане на вещта за продажба в магазина.

Ако вещта може да се продаде на борса, взискателят или длъжникът може да посочи борса, като представи писменото съгласие за приемане на вещта за продажба от борсата.

Предаването на вещта се удостоверява с протокол, подписан от съдебния изпълнител и от управителя на борсата или магазина. За извършената продажба магазинът, съответно борсата, получава комисиона в размер 15 на сто от продажната цена, която се удържа при внасянето на получената сума.

Вещи с оценка над 5000 лв., моторни превозни средства, кораби и въздухоплавателни средства се продават от съдебния изпълнител по реда на публичната продан на имот по ГПК. Проданта се обявява по реда на чл. 477, ал. 3 – в РС, канцеларията на СИ, община или кметство. Съдебният изпълнител предава владението на вещта, след като бъде платена цената. В това производство се прилагат правилата на чл. 482 и 521.

Продан на вещи, които подлежат на бърза развала

Вещи, които подлежат на бърза развала и за опазването на които са необходими значителни разходи или специални условия, се продават не по-късно от една седмица от описа.

Продан на необрани насаждения и плодове

Необрани насаждения и плодове се продават от съдебния изпълнител по реда на публичната продан на имот. Проданта трябва да завърши не по-рано от една седмица преди обичайното време за събирането им.

Продан в магазин

Чл. 477. (1) Вещта се пренася в магазина от длъжника.

(2) За предаването на вещта в магазина длъжникът представя на съдебния изпълнител разписка.

(3) Съдебният изпълнител оповестява проданта на вещта чрез обявления, които се поставят на съответните места в районния съд, в неговата канцелария и в местната община или кметство. Протоколът за поставяне на обявленията се регистрира в районния съд.

Продан без пренасяне на вещта

Чл. 478. Когато пренасянето на вещта до магазин е свързано с неудобство за нейната продажба, съдебният изпълнител поставя в магазина на видно място обявление и осигурява възможност на желаещите да преглеждат вещта на мястото, където тя се намира. Проданта се обявява по реда на чл. 477, ал. 3.

Плащане на цената

Чл. 479. Проданта в магазин се извършва по определената цена. Вещта се предава на купувача след изплащането на цената. Ако вещта се продаде на по-ниска от определената цена или се предаде на купувача преди плащането на цената, съдебният изпълнител събира продажната цена от продавача.

Нова продан

Чл. 480. Ако в продължение на три месеца от предаването на вещта в магазин или от обявяването на проданта по реда на чл. 478 вещта не бъде продадена, тя се продава чрез явен търг с устно наддаване.

Продан чрез явен търг с устно наддаване

Чл. 481. (1) Съдебният изпълнител извършва проданта чрез търг в определеното време пред сградата, в която се пазят описаните вещи, или на друго място, определено по взаимно съгласие на страните. При липса на съгласие проданта се извършва на място, определено от съдебния изпълнител, като се насрочва не по-рано от една и не по-късно от три седмици от извършения опис.

(2) Проданта не се насрочва и описаните вещи се освобождават, ако взискателят в едноседмичен срок от описа не внесе разноските за извършването й.

(3) В деня на проданта съдебният изпълнител съставя протокол, в който посочва деня и начина на разгласяването и уведомяването на страните.

(4) Търгът започва в определеното време и завършва след предлагането на последната описана вещ.

(5) За участие в търга не се внася задатък.

(6) Ако до един час след определеното време на проданта се явят наддавачи, съдебният изпълнител предлага вещите за продан последователно в избран от него ред.

(7) Всяка отделна вещ се предлага устно от съдебния изпълнител по определената начална цена за търга. Цената се обявява три пъти.

(8) Ако някой от надавачите даде знак, че приема цената, съдебният изпълнител предлага вещта на по-висока цена. Ако по-високата цена бъде приета от някой от наддавачите, съдебният изпълнител предлага още по-висока цена.

(9) Ако предлаганата най-висока цена не бъде приета и след третото обявяване, съдебният изпълнител обявява, че вещта е купена от наддавача, приел първи по-ниската обявена цена, отразява цената в протокола и предава вещта на наддавача срещу заплащане в брой. Ако обявеният от съдебния изпълнител купувач не плати незабавно в брой приетата цена, съдебният изпълнител го отстранява от по-нататъшно участие в търга.

(10) Ако не са се явили наддавачи или началната цена не бъде приета и след третото обявяване, съдебният изпълнител обявява проданта за нестанала, освобождава вещта и я предава на длъжника. Ако длъжникът не присъства, вещта се предава на пазача, а ако вещта не е била предадена за пазене, се оставя на мястото на проданта на разположение на длъжника.

Стабилитет на продажбата

Чл. 482. (1) Извършената продажба не може да бъде обжалвана или оспорвана по исков ред.

(2) Купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника.

(3) Предишният собственик има право да получи цената, ако не е изплатена по разпределението. Ако тя е изплатена, той има право да иска от взискателите и от длъжника това, което те са получили по разпределението.

(4) Ако взискателят е недобросъвестен, той отговаря пред собственика за причинените му вреди. Във всички случаи взискателят понася разноските по изпълнението.

Публична продан на недвижима вещ.

Изпълнението върху недвижим имот се извършва чрез ПП. Проданта е публична, защото неограничен кръг лица се поканват да вземат участие в нея.Само, че в него трябва да се посочи: собственика на имота, описание на имота, ипотекиран ли е той и за каква сума, цената от която ще започне ПП, както и мястото и деня, в които ще започне и завърши ПП.

Място на проданта

Чл. 488. (1) Проданта се извършва в сградата на районния съд. Тя продължава един месец и завършва в посочения в обявлението ден.

(2) Книжата за проданта се държат в канцеларията на районния съд на разположение на всеки, който се интересува от имота.

Наддавателни предложения

Чл. 489. (1) За участие в наддаването по сметка на съдебния изпълнител се внася задатък 10 на сто върху началната цена. Взискателят не внася задатък, ако вземането му надвишава неговия размер.

(2) Всеки наддавач посочва предложената от него цена с цифри и с думи и подава предложението си заедно с квитанцията за внесения задатък в запечатан плик. Наддавачът може да направи повече наддавателни предложения. Всяко наддавателно предложение се прави отделно.

(3) Взискателят не внася задатък по всяко предложение, ако вземането му надвишава размера на сумата от необходимите задатъци според броя на подадените наддавателни предложения.

(4) Предложенията се подават в канцеларията на районния съд, което се отразява във входящия регистър.

(5) Проданта приключва в края на работното време в последния ден.

(6) Наддавателни предложения от лица, които нямат право да вземат участие в публичната продан, както и предложения за цена под началната са недействителни.

Лица без право да наддават

Чл. 490. (1) Длъжникът, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на районния съд, служителите на съдебния изпълнител, както и лицата, посочени в чл. 185 от Закона за задълженията и договорите, нямат право да вземат участие в наддаването.

(2) Когато имотът е купен от лице, което не е имало право да наддава, проданта е недействителна.

(3) В случая по ал. 2 внесената от купувача сума се задържа за удовлетворение на вземанията по изпълнителното дело, а имотът по искане на който и да е от взискателите може отново да се изнесе на продан.

Неизвършване на проданта при плащане на дълга

Чл. 491. Ако до изтичането на срока за подаване на писмените наддавателни предложения длъжникът внесе всичко по предявените срещу него изпълнителни листове и разноските по изпълнителното дело, проданта не се извършва.

Нова продан

Чл. 494. (1) Ако не са се явили наддавачи или не са били направени валидни наддавателни предложения, или ако купувачът не е внесъл цената и имотът не е бил възложен по реда на чл. 493, т. 2, взискателят има право в едноседмичен срок от съобщението да поиска да се извърши нова продан.

(2) Новата продан се извършва по правилата за първата продан. Тя започва не по-рано от един месец от приключването на първата продан при начална цена, равна на 80 на сто от началната цена по първата продан. Ако и при тази продан имотът не бъде продаден и в едноседмичен срок не бъде поискано определянето на нова начална цена, имотът се освобождава от изпълнение и възбраната се заличава по искане на съдебния изпълнител.

Продан на съсобствен имот

Чл. 500. (1) Когато изпълнението бъде насочено върху съсобствен имот за дълг на някой от съсобствениците, имотът се описва изцяло, но се продава само идеалната част на длъжника.

(2) Имотът може да бъде продаден и изцяло, ако останалите съсобственици се съгласят с това писмено.

Продан на ипотекиран имот

Чл. 501. (1) При продан на ипотекиран имот, която се извършва не по вземането на ипотекарния кредитор, съдебният изпълнител му изпраща съобщение за насрочването на описа и проданта.

(2) В случаите по чл. 494 и 495 ипотекарният кредитор може да участва наравно с другите кредитори.

СИ е длъжен да обяви за купувач този, който е направил най-високо валидно наддавателно предложение (НП), при равни по размер НП се тегли жребий в присъствието на явилите се наддавачи. Ако при обявяването на купувача някой от явилите се наддавачи устно предложи цена, по-висока с размера на един задатък, съдебният изпълнител отразява предложението в протокола и след като наддавачът го подпише, съдебният изпълнител пита три пъти има ли желаещи да предложат по-висока цена с размера на още един задатък. Ако постъпи предложение, то се отразява в протокола и наддавачът го подписва. След изчерпване на предложенията за купувач на имота се обявява този наддавач, който е предложил най-висока цена.Купувачът е длъжен в едноседмичен срок от приключване на проданта да внесе предложената от него цена, като приспадне внесения задатък.

След като внесе цялата сума се обявява за купувач лицето и става собственик на имота. След внасянето на цената следващия етап е възлагането на имота.

Възлагането на имота става от СИ с постановление. Възлагането има вещно правно действие. То е деривативно основание за придобиване на собствеността. Купувачът става собственик от деня на възлагането, дори и то да е обжалвано. По своето правно естество ПВ не е договор за продажба, а едностранен властнически акт на СИ, тук изпълнителния орган, действа като орган на държавната власт, който прехвърля имота на длъжника независимо и въпреки неговата воля. Законът стабилизира ПВ, като:

1. Укрепват се правата на купувача, след като постановлението за възлагане влезе в сила. Ако възлагането не бъде обжалвано, ПВ може да се оспорва само по исков ред и то при два недостатъка:

а/ когато имотът е бил възложен на лице, което е нямало право да участва в наддаването;

б/ когато имотът е бил възложен, макар че купувачът не е платил цената.

2. ПВ не може да се развали поради недостатъци, нито купувачът да иска унищожаването и поради пороци на волята.

Възлагането прави купувачът собственик, но не и владелец на вещта. Владението купувачът получава само след като възлагането влезе в сила, бъде вписано и купувачът удостовери, че е внесъл таксата за прехвърляне на имота и за вписването на постановлението за  възлагане СИ въвежда купувачът във владение чрез въвод. След въвода изваденото лице може да се брани с иск за собственост, но не и с владелчески иск.

Понеже е деривативно основание за придобиване на собственост ПВ на чужда вещ не прави купувачът собственик на вещта и не лишава от собственост истинския неин собственик. Спрямо него ПВ е недействителна, тя не може да му се противопоставя.

Изпълнение върху вещи съпружеска собственост. Брачен договор и изпълнителния процес.

Съпружеската общност се третира спрямо личните кредитори на съпрузите, като съсобственост при равни идеални части. Въведеното от закона относително правно състояние е с полезен ефект в три направления.

а/ то открива пряка възможност за принудително изпълнение върху дела на съпруга длъжник от общата вещ;

б/ спестява предварителната делба на общите вещи, като условие за принудително изпълнение върху вещите паднали се в дял на съпруга длъжник;

в/ запазва непокътната СО относно всички общи вещи, върху които изпълнение не е насочено;

• Особености на изпълнението върху вещи СО:

а/ поредност и имуществената отговорност на съпруга длъжник, взискателя трябва първо да се опита да се удовлетвори от личното секвестируемо имущество на съпруга длъжник.Взискателят може да насочи за остатъка от своето вземане изпълнението върху идеалната част на съпруга длъжник в определена обща вещ. Взискателят може да обезпечи изпълнението върху общата вещ, като я запорира или възбрани.

б/ когато тази вещ е движима изпълнението се насочва не върху идеалната част на съпруга длъжник, а върху цялата вещ без за това да е нужно съгласието на съпруга недлъжник. Съпругът недлъжник ще има правото на половината от цената, получена при проданта срещу неговата идеална част, част от вещта. Когато вещта е недвижима, изпълнението се насочва върху идеалната част на съпруга длъжник и се подчинява на правилата за изпълнение върху идеалната част от съсобствен недвижим имот.

СИ е длъжен да уведоми съпруга недлъжник едновременно с налагане на запор или възбраната, че върху съответната вещ се насочва изпълнение. Законът дава възможност съпруга недлъжник от свое име да оспорва вземането на взискателя и да обжалва изпълнителните действия на същите основания и по същия ред като съпруга длъжник, макар че съпругът недлъжник притежава в изпълнителния процес правомощие равно на тези на длъжника по изпълнението , той не става такъв и може да участва в наддаването при публичната продан на вещта.

Съпругът недлъжник може да осуети проданта, ако до предаването  на движимата вещ в магазин или борса, съответно преди началото на явния търг с устно наддаване, а за публичната продан на имот – до деня, предхождащ деня на проданта, внесе по сметка на съдебния изпълнител равностойността на дела на съпруга длъжник от общата вещ според определената цена за продажба в магазин, съответно цената на имота. Когато съпругът недлъжник участва в наддаването, той се обявява за купувач, ако при съставянето на протокола заяви, че желае да купи имота по най-високата предложена цена. Съпругът недлъжник не може да противопоставя на взискателя, че поради приноса си в придобиване на вещта има право на по-голям дял, отколкото съпругът длъжник. Взискателят не може да претендира, че на същото основание делът на съпруга длъжник е по-голям.

Изпълнение върху вземания на длъжника.

Вземания са всички оценими в пари права на длъжника, които не са собственост или други вещни права върху движими или недвижими вещи. Най-честият предмет на изпълнение върху вземания са парични притезания на длъжника към негови длъжници. За да бъде вземането обект на изпълнение не е нужно да е изискуемо. При изпълнение върху вземането законът се отказва от предварителна проверка дали наистина длъжникът има вземане спрямо трето задължено лице. Ако се оспори съществуването или принадлежността на вземането, докато спорът не се реши със СПН, дължимата престация не може да бъде използвана за удовлетворяване на вземането. Третото задължено лице може да не оспорва вземането и да го издължи доброволно. Най-често се наблюдава доброволно изпълнение от ТЗЛ, когато изпълнението се насочва върху трудовото възнаграждение, върху сума по сметка на длъжника в банката. В този случай възникват два проблема, сумата може да бъде в съпружеска общност, в такъв случай законът допуска да се насочи към половината от сумата изпълнение за вземания срещу един от съпрузите. Когато има влог се стига до разделяне на влога, половината от него остава в притежание на съпруга недлъжник.

Срещу ТЗЛ, взискателя не разполага с изпълнителен лист, само въз основа на твърдение, че ТЗЛ дължи. Изключено да се образува срещу ТЗЛ изпълнителен процес. Такъв може да се образува само въз основа на изпълнителен лист, издаден срещу ТЗЛ. Взискателя може, ако задължението на ТЗЛ е удостоверено с признато от закона изпълнително основание, да се снабди въз основа на него с изпълнителен лист срещу ТЗЛ. Липсва ли такова основание то трябва да бъде създадено по реда на осъдителния исков процес. Взискателя обаче не е носител на запорираното вземане, то принадлежи на длъжника. За да го предяви съдебно взискателя трябва да получи необходимата за това легитимация. Той я получава чрез предаване на вземането, или за събиране, или вместо плащане. Способът се събира от взискателя, а вземането му се предава от съдия изпълнителя чрез възлагане.

Възлагането на вземането за събиране не създава усложнения, когато взискателят е един, когато взискателите са няколко, вземането се възлага на този, който е започнал изпълнението. Ако той не желае, вземането се възлага на този, който иска възлагането. Полученото от ТЗЛ се използва за удовлетворяване на всички, а не само на взискателя, комуто вземането е възложено.

Възлагането поражда редица последици:

• създава в полза на взискателя правомощие да упражни правото на длъжника от свое име и за негова сметка. Взискателят се легитимира с постановлението на СИ за възлагането.
• Взискателя може да извършва действия необходими за осъществяването на правото, но не може да се разпорежда с него.

Взискателят е длъжен да се грижи за осъществяване на правото с грижата на добър стопанин. Предяви ли иск срещу ТЗЛ, взискателя ще има по делото положението на страна, но наред с него като съищец ще се конституира по съдебна инициатива на съда и длъжника. Възлагането на вземане вместо плащане има гражданските последици на цесия. То не удовлетворява взискателя, докато той не получи плащане от ТЗЛ, но взискателя става притежател на вземането и го упражнява в това му качество като може да извършва и действия по разпореждане.

Присъединяване на кредитори, плащане и разпределение.

Присъединяването е встъпване на кредитор с изпълнителен лист във висящ изпълнителен процес, образуван от друг взискател, за да бъде удовлетворен встъпилия кредитор от същия имуществен обект, върху който е насочено изпълнението по висящия изпълнителен процес.

Присъединяването води до множество от взискатели, които търсят удовлетворение, чрез едно и също изпълнително производство, като встъпват в отделни изпълнителни правоотношения с изпълнителния орган. Присъединяването става с писмена молба, към която се прилага изпълнителен лист или удостоверение от СИ, че листът е приложен към друго изпълнително дело. Чрез присъединяването кредиторът иска принудително изпълнение в своя полза, затова присъединяването предпоставя изпълнителен лист. Присъединяването /П/ може да стане след като изпълнителния процес е започнал и не по-късно от изготвяне на разпределението. Освен по молба е познато и П по право. При него СИ е длъжен служебно да вземе в предвид вземането на присъединения кредитор.

По право се присъединяват:

• държавата за дължимите и публични и други вземания, щом като техния размер е бил съобщен от СИ до разпределението. За тази цел съдебният изпълнител изпраща съобщение до Агенцията за държавни вземания и Националната агенция за приходите за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение.
• Кредиторът в чиято полза е допуснато обезпечение на иска чрез запор или възбрана върху обекта на изпълнението, започнато от друг кредитор.
• Ипотекарния, заложният кредитор и кредиторът с право на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекираният, заложеният или върху имота относно, който съществува правото на задържане не предпоставя изпълнителен лист.

Присъединилият се кредитор става страна в изпълнителния процес и има същите права както и първоначалния взискател.

Правното положение на обезпечения кредитор, присъединен по право е по особено. Този кредитор не разполага с изпълнителен лист по време на изпълнението, сумите които му се полагат по разпределение се отделят и временно се запазват от СИ в очакване на изпълнителния лист. Ако кредитора се снабди с такъв запазената сума му се предава, ако искът бъде отхвърлен сумите се разпределят между останалите взискатели или се връща на длъжника, ако те са удовлетворени.

Плащане – всички парични суми, които се плащат от длъжника се внасят по сметки на СИ, тези суми са на длъжника докато не бъдат изплатени на взискателя. Със сумите по сметка се разпорежда СИ, като издава до съответната банка, нареждане за плащане. Когато събраната по делото сума е достатъчна, за да се удовлетворят всички предявени вземания заедно с лихвите по тях и разноските по изпълнението, СИ уточнява сумата и нарежда на съответната банка да извърши плащането. Плащането погасява задължението на длъжника. С плащането СИ изпълнява своето последно задължение по висящия процес. Плащането има двояк погасителен ефект: Материално правен и процесуално правен

Разпределение – предпоставки:

а/ няколко взискателя по същото изпълнително производство;

б/ недостатъчност на сумата постъпила от изпълнението на цялостното удовлетворяване на взискателите.

Разпределението е постановление на СИ, с което той определя кои притезания подлежат на удовлетворение, какъв е редът за удовлетворяване и каква сума се полага за пълно или частично изплащане на всяко едно от тях.

• за да определи кои притезания следва да бъдат включени в разпределението, СИ проверява кои освен взискателя са присъединените кредитори, СИ е длъжен да включи в разпределението тези притезания, които са били предявени до деня на разпределението.
• За да определи естеството на отделните притезания, както и реда на привилегированите, СИ взема в предвид чл.136 ЗЗД.

СИ извършва разпределение като подрежда по реда на привилегиите участващите в разпределението притезания и поставя на последно място притезанията на хирографарните кредитори. Ако хирографарните кредитори са няколко се удовлетворяват съразмерно, т.е. пропорционално на размера на вземанията.

Изготвянето на разпределението се предявява от СИ на длъжника и на всички взискатели в канцеларията на СИ в определен ден, за който всички тези лица се призовават.Ако в тридневен срок от деня на предявяване на разпределението не бъде подадена жалба, то се смята за окончателно и СИ предава сумите по разпределинието. Целта е заинтересованите лица да се запознаят със съдържанието за да могат да обжалват разпределението. Влязлото в сила разпределение служи като основа за плащането на отделните притезания.

Изпълнение на непарични вземания.

Принудително отнемане на вещи

1. Движими вещи – принудителното отнемане на движими вещи се прилага за да бъдат осъществени най-различни притезания за предаване на движими вещи. По този ред се осъществяват:

а/ притезания произтичащи от вещни права;

б/ притезания произтичащи от облигационни отношения;

в/ владелчески притезания.

Без значение е каква е вещта. За да се приложи този способ на изпълнение вещта посочена в изпълнителния лист трябва да се намира в държане на длъжника в деня на предаването. Отнемането и предаването на вещ може да се стане дори и длъжникът да не се яви, но взискателят или негов представител трябва да се яви.

Принудителното отнемане и предаване се състои в лишаване на длъжника от държане на вещта и учредяване на държане на вещта в полза на взискателя. Вещта се отнема от СИ. Изпълнението се приключва с предаване на вещта на взискателя, извършените действия се посочват в съставен от СИ протокол. Когато се предявяват родови вещи, дължимото количество трябва да се отдели от общото количество, когато отделянето изисква специални познания СИ може да си послужи с вещо лице. Предаването на вещта, прави взискателя владелец, ако той е собственик и държател, когато вещта се предава въз основа на притезания.

Ако вещта не се намира у длъжника или е развалена, от него се събира равностойността й. По същия начин се постъпва, когато се намери само част от вещта. Ако равностойността на вещта не е посочена в изпълнителния лист, тя се определя от съдебния изпълнител след изслушване на страните, а при необходимост – и след разпит на свидетели и вещо лице.

2. Недвижими вещи – принудителното отнемане и предаване на недвижим имот носи наименованието въвод във владение. За да се приложи въвода трябва да се намира в държане на длъжника. Страните се призовават, но тяхното явяване не е условие за въвод. Въвод се извършва от СИ, като от имота се отстранява длъжника. Взискателя се конституира като владелец чрез официална констатация на СИ, че имотът му е определен. Протоколът за въвод се написва на самото място. Ако длъжникът не напусне доброволно имота, той се отстранява принудително.

Последиците от въвод съвпадат с последиците от отнемане и предаване на движима вещ с няколко отклонения:

• след ВВ / въвод във владение/ взискателя има право на владелческа защита в течение на 6 месеца.
• Когато лицето отстранено от владение си възвърне владението, по какъвто и да е начин, стига възвръщането да е самоволно, а да не е станало с държавен акт, СИ по искане на взискателя изважда новонастанилия се, като извършва срещу него нов ВВ без нов изпълнителен лист.

Ако съдебният изпълнител намери присъдения недвижим имот във владение на трето лице и ако се увери, че това лице е придобило владението на имота след завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, той въвежда взискателя във владение на имота. В протокола съдебният изпълнител посочва начина, по който се е уверил, че третото лице е придобило владението след завеждането на делото.

Ако третото лице заявява върху присъдения имот права, които изключват правата на взискателя, съдебният изпълнител отлага изпълнението и дава на третото лице тридневен срок да поиска от районния съд спиране на изпълнението.

С молбата за спирането третото лице трябва да представи писмени доказателства за претендираното от него право върху имота. Молбата се разглежда в открито заседание с призоваване на взискателя, длъжника и третото лице. Ако съдът я прецени за основателна, той спира изпълнението и дава на третото лице едноседмичен срок да предяви иск в надлежния съд. Ако в дадения срок третото лице не предяви иск, по искане на взискателя спирането се отменя.

Изпълнение на определено действие.

1. Когато длъжникът не изпълни действие, за което е осъден и което може да се извърши и от другиго, взискателя може да поиска от СИ да го оправомощи да извърши действието за сметка на длъжника. Оправомощанането  трябва да посочва действието и мястото където да бъде извършено. Взискателят може да поиска от съда длъжникът да бъде осъден да внесе предварително сумата, която е необходима за извършване на действието.
2. Незаместими действия – то е незаместимо, когато само чрез него може да бъде удовлетворен законният интерес на взискателя. Ако длъжникът откаже да извърши тези действия, СИ налага глоби.
3. Задължения за бездействия – това са задължения да не са върши определено действие от длъжника или да се търпи от длъжника извършването на определено действие от правоимащия. Законният интерес на кредитора ще бъде удовлетворен, само ако лично длъжникът бездейства. Изпълнителният способ се състои в принуждаването на длъжника да се съобразява със задължението за бездействие. Ако длъжникът не спази това задължение се налага глоба. Глобата се налага въз основа на протокол, констатиращ нарушението.

Длъжникът може да обжалва наложената глоба.

4. Изпълнение на задължение за предаване на дете

Когато пристъпва към изпълнение на задължение за предаване на дете, както и на задължението за последващо връщане на детето, съдебният изпълнител кани длъжника да изпълни доброволно в определеното място и време. Поканата за доброволно изпълнение трябва да бъде връчена на длъжника по възможност две седмици, но не по-късно от една седмица преди определеното време за предаване на детето.

В тридневен срок от връчването на поканата длъжникът трябва да съобщи на съдебния изпълнител:

1. готов ли е да предаде детето в определеното място и време;
2. какви пречки за своевременното изпълнение на задължението съществуват;
3. в кое място и време е готов да предаде детето.

За неизпълнение в срок на горните задължения съдебният изпълнител налага на длъжника глоба за всяко нарушение до 400 лева и при необходимост постановява принудителното му довеждане.

Съдебният изпълнител може да поиска от дирекция “Социално подпомагане” съдействие за отстраняване на пречките за своевременното изпълнение на задължението и за разясняване на длъжника, а при необходимост и на детето, на предимствата на доброволното изпълнение и неблагоприятните последици от неизпълнението на съдебното решение.      Съдебният изпълнител може да поиска от дирекция “Социално подпомагане” да предприеме подходящи мерки по чл. 23 от Закона за закрила на детето, а при необходимост – от полицейските органи – вземането на мерки по чл. 56 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

Ако длъжникът не изпълни доброволно, съдебният изпълнител със съдействието на полицейските органи и кмета на общината, района или кметството отнема детето принудително и го предава на взискателя.

Задържане при препятстване на изпълнението

Ако длъжникът препятства изпълнението, полицейските органи го задържат и уведомяват незабавно прокуратурата.

 

 

42. Заповедно производство:

а) обща характеристика;

б) издаване на заповед за  изпълнение;

в) съдържание на заповедта;

г) съдебно производство.

 

а) обща характеристика

Нуждата от ЗП се обуславя от съществуването на множество случаи, когато длъжникът, макар да не оспорва съществуването на дълга си, обикновено нехае или не започва изпълнение, преди да бъде притиснат от публичните механизми за принудително осъществяване на правото.

Приложно поле:

• Изискване вземането, относно което се иска издаване на заповед, да е подсъдно на РС – за малки по значимост и икономически параметри спорове;
• Обхват – вземания за издръжка; парични вземания по трудово правоотношение, парични вземания за непозволено увреждане, за неоснователно обогатяване; за заместими вещи с цена до 25 000 лева;
• Длъжникът следва да има формална връзка с територията на РБ – постоянен адрес или седалище;
• Разширяване на обхвата по разпореждане на закона – търговски спорове до 25 000 лева параграф 3 ЗИД на ГПК, Закон за водите, Закон за енергетиката …- до 25 000 лева на общо основание, над 25000 – на специално основание на съответната ПЗР.

б) издаване на заповед за изпълнение

Заявлението се подава до районния съд  по постоянен адрес или по седалището на длъжника или по местоизпълнението.

“Заявителят може” (чл. 410) – има опционен характер. Започва със заявление, придружено с искане да се издаде ИЛ. С препращане законът прибавя задължителност на преобладаващата част от реквизитите характерни за ИМ -412.

Чл. 425 – Министърът на правосъдието издава наредба, с която утвърждава образци на заявление за издаване на ЗИ и други книжа, свързани със заповедното производство.

Заявлението се разглежда от съда в закрито заседание в тридневен срок от постъпването му.

Реквизити и по отношение на самата заповед:

• покана до длъжника да изпълни в двуседмичен срок от връчването;
• указание, че заповедта се обезсилва ако бъде подадено възражение.

Заявление за издаване на заповед за изпълнение

Чл. 410. (1) Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение:

1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;
2. за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд.

(2) Заявлението съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2.

Издаване на заповед за изпълнение

Чл. 411. (1) Заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, или по местоизпълнението.

(2) Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в тридневен срок, освен когато:

1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410;
2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
3. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България;
4. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.

(3) При уважаване на заявлението съдът издава заповед за изпълнение, препис от която се връчва на длъжника.

в) съдържание на заповедта

Съдържание на заповедта за изпълнение

Чл. 412. Заповедта за изпълнение съдържа:

1. означението “заповед за изпълнение”;
2. дата и място на постановяване;
3. посочване на съда и името на съдията, постановил заповедта;
4. трите имена и адресите на страните;
5. делото, по което се издава заповедта;
6. задължението, което длъжникът трябва да изпълни, и разноските, които трябва да плати;
7. покана до длъжника да изпълни в двуседмичен срок от връчването на заповедта;
8. указание, че заповедта за изпълнение се обезсилва, ако бъде подадено възражение в същия срок;
9. указание, че ако длъжникът не направи възражения пред издалия заповедта съд или не изпълни, заповедта за изпълнение влиза в сила и ще се пристъпи към принудително изпълнение;
10. пределите на обжалване, пред кой съд и в какъв срок може да се обжалва;
11. подпис на съдията.

г) съдебно производство

Обжалване

Чл. 413. (1) Заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските.

(2) Разпореждането, с което се отхвърля изцяло или отчасти заявлението, може да се обжалва от заявителя с частна жалба.

Възражение

Чл. 414. (1) Длъжникът може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея. Обосноваване на възражението не се изисква.

(2) Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта, който не може да бъде продължаван.

Действие на възражението

Чл. 415. (1) Когато възражението е подадено в срок, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

(2) Когато заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418.

Влизане в сила на заповедта за изпълнение

Чл. 416. Когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта.

Възражение. Действие.

Няма изискване за неговата обоснованост. Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта. То е пречка за влизане в сила на ЗИ, респективно за издаване на ИЛ. Заявителят в едномесечен срок и при довнасяне на дължимата държавна такса може да предяви иск относно вземането си.

При липса на възражение ЗИ влиза в сила , което е предпоставка за издаване на ИЛ и започване на принудително изпълнение.ЗИ не подлежи на обжалване, освен в частта на разноските.

ИЛ следва да бъде издаден от съда служебно незабавно сред изтичане на срока за възражение. Същевременно съществуването  на вземането не е установено със СПН. С изтичане на преклузивните срокове по чл.424 обаче се получава ефект, аналогичен на  СПН. Възраженията по исков ред ще бъдат преклудирани.

Иск за оспорване на вземането

Чл. 424. (1) (Изм., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Длъжникът може да оспори вземането по исков ред, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

(2) Искът може да бъде предявен в тримесечен срок от деня, в който на длъжника е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на вземането.

Защита срещу ЗИ поради невъзможност за оспорване.

Чл. 423, ЗИД на ГПК параграф 14 – “длъжникът подава възражение” до въззивния съд. По-горен съд се сезира с възражение.Приложното поле на това възражение е различно от това по чл.414 (за оспорване на задължението). Възражението не спира изпълнението.

Възражение пред въззивния съд  

Чл. 423. (1) (Изм. и доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) В едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато:

1. заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно;
2. заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България;
3. длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства;
4. длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее.

Едновременно с възражението длъжникът може да упражни и правата си по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1.

(2) (Изм., ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Подаването на възражение пред въззивния съд не спира изпълнението на заповедта. По искане на длъжника съдът може да спре изпълнението при условията на чл. 282, ал. 2 – при надлежно обезпечение.

(3) (Нова, ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Съдът приема възражението, когато установи, че са налице предпоставките по ал. 1. Ако възражението бъде прието, изпълнението на издадената заповед по чл. 410 се спира. Когато възражението е прието, съдът разглежда и подадените с възражението частни жалби по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1. Когато възражението е прието, защото не са били налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4, съдът служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

(4) (Нова, ДВ, бр. 50 от 2008 г.) Разглеждането на делото от първоинстанционния съд продължава с указания по чл. 415, ал. 1. В това производство съдът разглежда и подаденото с възражението искане по чл. 420, ал. 2.

Предмет на производството пред въззивния съд е основателността на подаденото възражение – 423, ал.1. При приемането на възражението изпълнението на издадената заповед се спира по силата на закона – 423, ал.3, изр.2

424, ал. 4 – при приемане на възражението разглеждане на делото от първоинстанционният съд продължава с указания по чл.415, ал.1 – че може заявителят да предяви иск относно вземането си.

Действие на възражението

Чл. 415. (1) Когато възражението е подадено в срок, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

(2) Когато заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418.                                                                                                                                                                                                        

Искът е наречен от закона иск за съществуване на вземането, но кредиторът ще следва да  предяви не установителен, а осъдителен иск.

Защита срещу материалноправно незаконосъобразна ЗИ, респективно срещу принудително изпълнение, основано на такава заповед.

Чл.424, ал1- “Иск за оспорване на вземането:Длъжникът може да оспори вземането по исков ред, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

(2) Искът може да бъде предявен в тримесечен срок от деня, в който на длъжника е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на вземането. “

Заповед  за незабавно изпълнение.

Втора разновидност на заповедното производство. Документи, представляващи основание за издаване на ЗНИ – чл.417.(по-горе).

Само високата степен на вероятност относно съществуването на материалното субективно право, чието принудително изпълнение се иска, може да обуслови въвеждането на този привилигирован режим. Тук липсват принципите за равенство на страните, търсенето на истината и др.

Производство по издаване на ЗНИ. Чл. 418. (1) Когато със заявлението е представен документ по чл. 417, на който се основава вземането, кредиторът може да поиска от съда да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист.

Издаване на ИЛ:(2) Изпълнителният лист се издава, след като съдът провери дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. За издаването на изпълнителния лист съдът прави надлежна бележка върху представения документ и върху заповедта за изпълнение.

Самата ЗИ (наред с ИЛ и поканата за доброволно изпълнение) се връчва от съдия изпълнител.

Защита при незаконно издаване, отказ да се издаде.

При наличие на предпоставките по чл. 417 се издава ЗНИ, въз основа на която се издава ИЛ – с разпореждане.Оспорване на разпореждането  се извършва по реда на обжалването с частна жалба.

Спиране на изпълнението.

Спиране на изпълнението

Чл. 420. (1) Възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 – 8, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите.

(2) Когато в срока за възражение е направено искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, съдът, постановил незабавно изпълнение, може да го спре.

(3) Определението по искането за спиране може да се обжалва с частна жалба.

Частично спиране на изпълнението

Чл. 421. (1) При няколко задължени лица обезпечението по чл. 420, ал. 1 служи само за лицето или за лицата, за които е представено.

(2) Когато възражението се отнася само за част от вземането, както и когато представеното обезпечение е частично, съдът спира предварителното изпълнение само за съответната част от вземането.

5. Обезпечение пред съд – ЗЗД

180. Когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека. Стойността на ценните книжа и на недвижимите имоти се пресмята с 20% под пазарната им цена.
181. Залогът се учредява чрез влагане на сумата или на ценните книжа в банка.

Ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването й.

Заложените пари и ценни книжа се връщат на залогодателя и ипотеката се заличава по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението.

 

 

43. Охранителни производства:

а) характеристика;

б) видове;

в) нотариални производства.

 

а) характеристика

В чл. 530 – 607 ГПК урежда няколко охранителни производства. И други закони уреждат различни особени охранителни производства (напр. чл. 8 ЗЛС (Чл. 8. Когато някой изчезне и няма сведения за него, районният съд по молба на заинтересуваните или по искане на прокурора назначава лице, което да го представлява да извършва всякакви действия на управление и да взема всички други мерки за запазване на неговите интереси.

Представителят се назначава предпочитателно измежду роднините или близките на отсъстващия.

Ако отсъствуващият има законен представител, друг представител не се назначава.

Когато отсъствуващият има пълномощник, представител се назначава само за онези работи, които пълномощникът няма право да извършва), чл. 10 ЗЛС – назначаване на представител на безвестно отсъстващия, чл. 73 (2) СК – за разрешаване на сделки от името на ненавършили пълнолетие и така нататък). И за тях важат, доколкото друго не е предвидено, общите правила на ГПК.

БЕЛЕЗИ НА ОХРАНИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО:

1. ОП споделят белезите, които са присъщи на всяко производство като динамичен ФС. Но те са съдебни производства. Органът, който придвижва производството и постановява охранителния акт е съдът или нотариус (затова не са охранителни производства, производствата по съставянето на актовете за гражданското състояние, за назначаването на настойник и др.).
2. Съдебният характер на ОП е основанието, за да се прилагат спрямо тях редица правила, присъщи на съдебните производства. Все от тази особеност на ОП следва, че за тях важи изискването за съдийска независимост. То е основанието за причисляването на охранителното производство към юрисдикционната дейност като се обявяват за проява на доброволна юрисдикция за разлика от исковите производства като проява на спорна юрисдикция.
3. Правните последици на охранителните производства са свързани с гражданските правоотношения в широк смисъл на думата, т.е. гражданските дела, а не до държавноправни отношения. От този гледна точка искането да се издаде ОА е гражданско дело в широк смисъл на думата.
4. Охранителният акт не е акт на защита на накърнено гражданско право. Тези актове лежат извън сферата на защитата по повод правонарушенията. Той не се предизвиква от правонарушение и не се явява санкция поради правонарушение.

Това е акт на съдебно съдействие при правомерно проявление на гражданската правоспособност и на упражняване на гражданските права. Предназначението им е да се породи изгодна за молителя правна последица, без същевременно да има посягане върху чужда правна сфера. Само ако е порочен, охранителният акт може да засегне чужда правна сфера, т.е. охранителни са тези производства, които целят издаването на охранителни актове.

5. За разлика от защитните и санкционните производства, охранителните производства са едностранни и безспорни. Едностранни – развиват се само с участието на молителя и съда. Безспорни, тъй като молбата не е в състояние да предизвика правен спор.
6. Имат не репресивен, а превантивен характер. Цели предотвратяване на нарушенията в областта на гражданските правоотношения. С оглед на тази характеристика, те не подлежат на принудително изпълнение.
7. Различават се от актовете на спорната администрация по това, че не обременяват правната сфера на друго лице. Общото е, че представляват държавна (съдебна) намеса в областта на гражданските правоотношения, която не е предизвикана от правонарушение и затова може да се окачестви като съдебно управление на гражданските отношения.
8. Съдът не разполага с обща власт за охранително въздействие върху гражданските отношения. Законът овластява съда в определени случаи, т.е. няма общо охранително производство, а съвкупност от такива, съобразно особеностите на акта, към който са насочени.

ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ОХРАНИТЕЛНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА (чл. 530 – 541):

1. Не започва служебно, а по молба на заитересованото лице. Молбата трябва да е писмена, да сочи охранителния акт. При нужда – доказателствата в подкрепа на искането и да бъде подписана.
2. Охранителните производства са родово подсъдни на районните съдилища. Местната подсъдност се определя от постоянния адрес на молителя. При няколко молители – постоянния адрес, на който и да било от тях.
3. Разглеждането, поради едностранния характер на производството става в закрито заседание. Възможно е и открито (напр. разпит на свидетел).
4. Важи принципът за дирене на обективната истина. В случая става изключително служебно, поради липса на друга страна. За съда съществува задължението да провери по свой почин дали са налице условията за издаване на охранителен акт. Може сам да събира доказателства. Може да постанови молителят да се яви лично пред него, за да го разпита. Чл. 534 – декларация, потвърждаваща твърдените факти. За истинността й молителят носи отговорност по чл. 290а НК. Декларацията няма доказателствена сила за съда. Тя се преценява с оглед другите данни по делото. Допустими са всички доказателствени средства.
5. След като събере доказателствата относно фактите, релевантни за искания ОА, съдът се произнася с решение:

а) Ако са налице условията, уважава искането и издава акта. Това решение не подлежи на обжалване.

б) Отказът подлежи на обжалване. Жалбата се подава в едноседмичен срок от деня на връчване на решението на страната. Ако решението се отхвърли, окръжният съд сам съставя съответния охранителен акт.

6. Решенията по охранителните производства нямат сила на присъдено нещо. Въпросът дали молителят е имал право на охранителен акт може да се реши по исков ред – чл. 538 (3).

Но ако решенията по ОА нямат силата на пресъдено нещо, това не значи че съдът е властен по всяко време без ограничение да изменя или отменя ОА, който го е издал. Дали е оттегляем или стабилен зависи от предназначението и правните последици на охранителния акт. Принципът е – появят ли се в резултат правата на трети лица, охранителният акт не може да се оттегля.

7. Правните последици на охранителните актове се пораждат след влизането в сила. По естеството си те са разнообразни:

а) Формална удостоверителна сила на формалните охранителни актове (нотариалните удостоверения, решенията по чл. 542);

б) Оповестяващо действие на вписванията;

в) Създаване на ново правно полжение чрез актовете за разрешаване и потвърждаване на сделки или за назначаване на представители.

8. Спиране и прекратяване:

А) Спиране при наличието на спор относно охранителен акт, тъй като по принцип охранителните производства са безспорни (напр. започнал е исков процес относно правоотношение – условие за издаването на охранителен акт. Ако трето лице, узнало за охранителното прозводство, се противопостави на охранителния акт, тъй като оспорва преюдициалното материално правоотношение). Бъде ли спряно охранителното производство, съдът дава едномесечен срок на молителя за предявяване на иска срещу третото лице. Спирането в тези хипотези цели предотвратяване на засягането на правата на третото лице.

Б) Прекратяване има, когато развитието на охранителното проиводство се преустановява окончателно, без да се издаде охранителен акт. Предпоставки – чл. 539.

Чл. 539. (1) Охранителното производство се прекратява, когато:

1. бъде оттеглена молбата за издаване на акта;
2. молителят не бъде намерен на посочения от него адрес.

(2) Определението, с което се прекратява производството, подлежи на обжалване с частна жалба.

9. Отменяне или унищожаване на охранителен акт, когато е порочен – чл. 537.

Чл. 537. (1) Решението, с което молбата за издаване на искания акт се уважава, не подлежи на обжалване.

(2) Когато актът по ал. 1 засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред. Искът се предявява срещу лицата, които се ползват от акта. При уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя.

(3) Прокурорът може да предяви иск за отменяне на издадения акт, когато е постановен в нарушение на закона. Искът се насочва срещу лицата, които се ползват от акта.

Право на иск има прокурорът, пасивно легимирани са лицата, за които охранителният акт е създал благоприятни правни последици. Исковият ред е възможен, тъй като охранителният акт не притежава силата на присъдено нещо (напр. порочно осиновяване, по чл. 164 СК може да се атакува с иск за унищожаване, включително и от прокурора).

10. Възможно е преминаването от исково в охранително проиводство – например от иск за развод към развод по взаимно съгласие, когато в хода на исковия процес възникнат условия, при които може да се издаде охранителен акт. Обратното преминаване обаче е недопустимо в рамките на охранителното производство.
11. Разноските са за сметка на молителя.

б) видове

Установяване на факти

Приложно поле. Когато законът предвижда, че известен факт с правно значение трябва да бъде удостоверен с документ, съставен по надлежен ред (като например свидетелство за завършено образование, акт за гражданско състояние и други), и такъв документ не е бил съставен и не може да бъде съставен или съставеният е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, лицето, което черпи права от този факт, може да иска с молба до районния съд да установи факта и когато това е необходимо, да разпореди да се състави съответният документ.

Обявяване на отсъствие или смърт

Подсъдност и съдържание на молбата. Молбата за обявяване на отсъствието или смъртта на едно лице е подсъдна на районния съд по последния постоянен адрес на изчезналия, а при липса на такъв – по мястото, където лицето е живяло непосредствено преди изчезването. В молбата се посочват и предполагаемите наследници на отсъстващия и неговия пълномощник или законен представител, ако има такива.

Съставяне на акт за смърт. Въз основа на решението, с което е обявена смъртта на едно лице, се съставя акт за смърт по последния постоянен адрес на лицето или по мястото, където е живяло непосредствено преди изчезването.

Производство по открито наследство

Местна компетентност. Имуществото, което е останало след смъртта на едно лице, се запечатва в установените от закона случаи от районния съд по мястото, където е открито наследството или се намира имуществото. Районният съд може да възложи на общината или кметството чрез свой орган да извърши запечатването. По искане на молителя запечатването може да бъде възложено и на съдебния изпълнител.

Обезсилване на ценни книги

Предмет и предпоставки. Всяко лице, което има право върху ценна книга на заповед – запис на заповед, менителница и други, или върху ценна книга на приносител, може да иска обезсилването й, ако е лишено от владението върху нея въпреки волята му или ако ценната книга е унищожена.

Нотариални производства

Вписване на юридически лица

Приложно поле. По реда на тази глава се вписват образуването, преобразуването, обявяването в ликвидация и прекратяването на юридически лица и другите, подлежащи на вписване обстоятелства, когато закон предвижда вписване в съдебен регистър.

Регистрите се водят от окръжните съдилища.

в) нотариални производства

Нотариалните производства (НП) са изчерпателно посочени в член 569 от ГПК. Това са правни сделки с нотариални актове, удостоверявания, вписвания, отбелязвания и техните заличавания, нотариални покани, удостоверения, протести и справки от нотариалните книги. Извън тези случаи нотариално удостоверяване е недопустимо.

Нотариално удостоверяване. Това е писмено, свидетелствуващо изявление за знание по факти, извършено от нарочни държавни органи в пределите на тяхната компетентност по определен в ГПК ред и в посочената форма. Те имат обвързваща доказателствена сила за фактите, посочени в тях.

Органи на нотариалното производство. С обща компетентност са нотариусите в районите на  всички РС, държавните органи, включени в съдебната система.

Нотариални функции на лица, които не нотариуси

Общо правило. Лице, което не е нотариус, може да изпълнява нотариални функции само доколкото това е предвидено със закон.

Органи на съдебната власт. Когато в района няма нотариус, нотариалните действия се извършват от съдията по вписванията при районния съд.

Органи на местната администрация. Когато в населеното място няма нотариус или районен съд, кметът на населеното място, което не е общински център, а ако е общински център – кметът, заместник-кметът, секретарят на общината, както и кметският наместник удостоверяват подписите на частни документи, които са едностранни актове и не подлежат на вписване, подписа и съдържанието на пълномощно по чл. 37 от Закона за задълженията и договорите, както и верността на преписи и извлечения от документи и книжа.

Български дипломатически и консулски представители. Българските дипломатически и консулски представители в чужбина могат да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване, верността на преписи и извлечения от документи, представени от български граждани, и да съставят нотариални завещания на български граждани. Подписите на чужди граждани се заверяват само ако документът е предназначен да произведе действието си в Република България.

Нотариално производство.

Това е нарочно производство, чиито актове имат определена от закона форма, като нарушаването на нотариалното производство прави нотариалното удостверяване нищожно.

Последици на нотариалното удостверяване. То има обвързваща доказателствена сила и конститутивно действие.

Общи правила. Страна в НП е лицето, от чието име се иска извършването на нотариалното действие, а участващо лице е това, чието волеизявление нотариусът удостоверява. Нотариалният орган е трето независимо и безпристрастно лице. Нотариусът не може да участва в нотариалното производство когато страна или участващо лице е нотариуса, негов съпруг, роднини, лица спрямо които нотариусът е настойник, осиновен, осиновител. Ако е нарушено това изискване актът е нищожен.

Нотариална компетентност. Местната компетентност е абсолютна положителна процесуална предпоставка. Липсата й прави удостверяването нищожно. Производството започва с устна молба на молителя с изключение на нотариалния акт за сделки с недвижим имот. Нотариалната дейност е предварителна контролна дейност за законосъобразност на извършените сделки или удостверяването на факти и за това на основание член 574 от ГПК нотариусът е длъжен да откаже удостверяване на обстоятелства, които противоречат на закона или морала. Отказът от извършване на нотариални действия може да се обжалва пред ОС, когато молбата за нотариално удостверяване е уважена, издаденият акт не подлежи на обжалване по този ред. Ако е порочен третите лица могат да го атакуват по исков ред.

Специфични правила. Те дерогират някои от общите правила.

Допустимост. Те са за сделки, за чиято валидност законът изисква да бъдат извършени под формата на нотариален акт – сделки за прехвърляне и учредяване на вещни права върху недвижим имот. Особености – за извършването им са компетентни само нотариусите или съдиите. Местно компетентен е нотариуса, в чиито район се намира недвижимият имот. Сделката може да се извърши само в канцеларията на нотариуса и само в работно време, защото актовете подлежат на последващо вписване и трябва да се спази тази поредност. Обикновено страните и техните представители се явяват с проект за нотариален акт по образец. Производството започва с писмена молба на участващите в сделката лица, въз основа на която нотариусът определя денят и часът, когато ще се изповяда средката. Нотариусът е длъжен да проверява самоличността на лицата, чиито изявления съдържа акта и затова те се явяват лично. Проверява се дали те са дееспособни и пълномощното на представителя. В нотариалният акт се отбелязва начина на извършената проверка.

Процедура. Нотариалният акт, представен в проект и при лично явяване на страните се прочита и те трябва да заявят, че го одобряват. След това се подписва от тях. След подпис и подпечатване от нотариуса той го прочита. Съдържанието на нотариалният акт е стандартно и е посочено в член 580 от ГПК. В член 583 от ГПК са посочени специални правила за неграмотни, глухи, неми, глухонеми. За всички тези сделки нотариуса проверява правото на собственост в полза на праводателя по тях. Вписва се и наличието на особен закон за извършването на тия сделки и как нотариуса се е убедил в наличието на предпоставките. Един от актовете се подрежда в нотариалната книга, а другите два се дават на страните участници след като платят.

Нотариален акт по обстоятелствена проверка (констативен нотариален акт).

Уреден е в член 587 от ГПК. Той е специфичен за българското право. Използва се от лица, които са собственици въз основа на давност. Той е удостверителен и възпроизвежда не възприятията на нотариуса за факти, а правния му извод за правото на собственост. Процедура – задължително се разпитват свидетели, които са съседи на имота, като това им качество се удостверява от съвета. Те удостверяват факта и продължителността и начина на владението. Този нотариален акт съдържа извода на нотариуса за правото на собственост, което трябва да бъде индивидуализирано – граници и индивидуални белези на имота.

Удостверителни нотариални производства (на дата, подпис, съдържание на документи). Те започват с устна молба като няма изисквания за нотариална компетентност и лично явяване. Изключение е удостоверяването на подпис – лицето се явява лично и или се подписва пред нотариуса, или потвърждава подписа си. Тези действия могат да се извършват от органите с особена компетентност. Наричат се нотариални засвидетелствувания. Нотариалната заверка на дата внася сигурност относно факта за времето на извършване. За преписите се удостверява верността им, след сравняването от нотариуса с първообраза на документа.

Нотариални покани. Когато бъдат извършени се заверява датата и се внася сигурност, че нещо е извършено спрямо трето лице.

 

 

 

Б)

 

44. Производства пред админстративни органи:

а) индивидуални административни актове съгласно АПК и ЗУТ;

б) видове пороци на административните актове – нищожност, незаконосъобразност;

в) оспорване на адиминистративните актове по административен ред – основания.

 

Производство по издаване на нормативни административни актове

Определение. Издаването на нормативни административни актове е проява на нормотворческата дейност на администрацията и е изключително важен елемент от процеса по прилагане и реализиране на законите.

Нормативните административни актове трябва да се разграничават от общите административни актове. За административната и съдебната практика е важен фактът, че е възможно да се допускат грешки за смесването  на общите административни актове с нормативните актове. Общите административни актове се отнасят до адресати, които по начало са неопределени, или неопределяеми /по брой, по индивидуални белези/. Даже и в случаите, когато субектите на общите актове се идентифицират като категория правни субекти, определени по дадени признаци, адресатите  не са определени по конкретния начин, по който се определят адресатите на инивидуалните административни актове. Общите административни актове, обаче,  съдържат конкретно определени права и задължения за неопределените по индивидуален признак адресати.  Те са ненормативни, защото нямат абстрактен характер, те не регулират по общ начин повтарящи се обществени отношения и тяхното действие се изчерпва с еднократно изпълнение. Адресатите им са неопределен брой лица, но въпреки че не са индивидуално идентифицирани, са определени качествено. Особеностите на общите административни актове са дали основание на законодателя в някои случаи да предвижда еднакви производствени правила за тях с тези за подзаконовите нормативни актове /например оспорването не спира действието на общия административен акт, както не спира действието и на подзаконовия нормативен акт, освен съдът постанови друго/, но това трябва да се схваща като изключение, а не като признак на прилика между двата вида актове.  Наименованието на акта не винаги е достатъчно основание един административен акт да бъде определен като нормативен, общ или индивидуален. Авторството на акта също не е признак за определяне на акта като нормативен или общ, тъй като един и същи административен орган може да има правомощия да издава както нормативни, така и общи и индивидуални административни актове. Основен критерий за определянето на даден административен акт като нормативен е неговото съдържание. След това идват и критериите за форма, наименование и производство за приемането и обнародването им.

Административнопроцесуалният кодекс дава за първи път законова дефиниция на нормативните административни актове: Нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се до неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие (чл.75 ал.1 АПК).

Нормативните административни се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен. Характерни за нормативните административни актове са тяхната иерархичност и многобройност. Те са степенувани в пирамидална иерархична система, където всяко по-ниско ниво се съобразява и подчинява на актовете от по-високо ниво.

Всеки нормативен административен акт има наименование, което сочи вида и автора на акта, и главния му предмет. Във всеки нормативен акт се посочва правното основание за неговото издаване. Не се изисква посочване на правното основание в нормативните административни актове, с които се изменят, допълват или отменят други нормативни актове.

Компетентен орган

Нормативни административни актове се издават от изрично овластени от Конституцията или закон органи. Компетентността да се издават нормативни административни актове е изключителна и изрична компетентност за овластения орган и не може да се прехвърля. Това означава, че не могат да се издават нормативни административни актове по заместване или при делегиране. На общинско ниво компетентни да издават подзаконови нормативни административни актове са общинските съвети. Общинските съвети издават нормативни административни актове, с които се уреждат съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение.

Действия по издаването

За всеки нормативен административен акт се изготвя проект. АПК не предвижда в проекта за нормативен акт да се съдържат и мотиви за издаването на  акта.  Въпросът за мотивите беше дискусионен и при обсъждане на проекта за АПК срещна възражение от страна на изпълнителните органи. За обосновка на възражението се изтъкваше  липсата на необходимост за компетентния административен орган – автор на нормативния административен акт – да доказва пред някого защо и на какво основание се издава съответния акт, каквато необходимост съществувала, когато се внася проект за закон, защото  административният орган – вносител – трябвало да мотивира пред законодателния орган предложението за приемане на даден закон. Възражението срещу изискването за мотиви в проекта за нормативен административен акт е неубедително.  Мотивите към един проект за закон нямат за цел само да убедят законодателния орган относно нуждата да се приеме закона. Според Закона за нормативните актове мотивите към проект за кодекс, закон или нормативен указ трябва да сочат накратко причините, които налагат издаването на акта; целите, които се преследват с него; същността на най-важните нови положения; и очакваните резултати от прилагането на акта.  Органът, който отговаря за изготвянето на законопроекта, го изпраща заедно с мотивите на заинтересуваните министерства, други ведомства или обществени организации, които организират неговото обсъждане и дават мотивирано становище. Нелогично е, не е правно обосновано и не е обществено разумно за нормативните административни актове да няма изискване за мотиви в техните проекти, при положение че всички други актове – законодателни и административни имат мотиви – законите имат мотиви, представени в проекта към закона , индивидуалните административни актове и общите административни актове /за които при неуредени въпроси се прилагат производствените правила за индивидуалните административни актове/ в съдържанието си имат като задължителен елемент мотиви. Един административен акт има мотиви, не за да убеди друг орган да приеме акта, а за да се изложат и обяснят правните и фактическите основания за издаването му, целите и очакваните резултати от прилагането на акта. Мотивите не само улесняват възприемането и контрола върху административния акт, но и създават рамка и критерии относно разбирането, тълкуването им и издаването на други актове въз основа или във връзка с дадения административен акт. Това важи още повече за нормативния административен акт, въз основа на който и в приложение на когото ще се издават други административни актове. Интересно е, че законодателят изисква  публично да бъдат оповестени основните съображения за издаване на общ административен акт още при откриване на производството по издаването му и тези съображения се включват към проекта на общия акт, а за нормативния административен акт, който безспорно има много по-голямо правно и обществено значение, законодателят няма изисквания за включване на мотиви в проекта на акта, а при окончателното му приемане изисква да се посочи само правното основание за издаването му и няма изискване за съображения, които представляват фактическите мотиви за издаването на нормативни административен акт.

Компетентният орган изпраща проекта на нормативния административен акт за становище и предложения на съответните заинтересовани органи и организации или го оповестява публично в средствата за масово осведомяване или по друг подходящ начин. АПК не съдържа правила за начина на публичното оповестяване и уведомяването на заинтересованите органи и организации. За неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на Закона за нормативните актове. Но и там няма подробна уредба на производството по издаване на нормативни административни актове. Би могло да се прибягва по аналогия до правилата за публичното оповестяване на общите административни актове, но без изискванията за оповестяване на основните съображения и начини на публично участие. Презюмира се, че има публично участие при обсъждането на проекта за нормативен акт и че съответните органи, организации и и лица могат да представят становища, предложения и възражения в писмена форма, защото  чл. 77 АПК предполага наличие на представени становища, предложения и възражения по проекта за нормативния акт. Според чл. 77 компетентният орган приема нормативния акт, след като обсъди проекта заедно с представените становища, предложения и възражения.

Спецификата на нормативните актове се проявява в производствата по тяхното отмяна и изменение. За тяхната отмяна и изменение не важат правилата на чл. 99 и сл. АПК за възобновяване на производства по издаване на административни актове, които се отнасят до влезли в сила индивидуални  и общи административин актове, които не са били оспорени пред съда. Нормативните административни актове се отменят, изменят и допълват с изрична разпоредба на последващ нормативен акт.

Удостоверяване и обнародване.

Текстът на нормативния административен акт, както и приемането му се удостоверяват: 1. При постановление на Министерския съвет – от министър-председателя; 2. При другите нормативни актове – от органа, който ги е издал, а когато органът е колективен – от неговия председател.

Нормативните административни актове, освен тези на общинските съвети, се обнародват в “Държавен вестник”.  Нормативните административни актове на общинските съвети се разгласяват чрез местните печатни издания или по друг подходящ начин.

Нормативните административни актове могат да се оспорват пред съд изцяло или в отделни техни разпоредби.

 

Производство по издаване на общи административни актове

Определение

Общите административни актове в предишната законова уредба бяха сериозно пренебрегнати.  Съществуваха  само отделни разпоредби, отнасящи се до  обжалването им. Пълната липса на процесуални правила за издаването им затрудняваше изключително много и без това ограничения съдебен контрол върху тях. Голямата обществена значимост,   широкият обхват на действие и все по-честата  употреба от администрацията  на общите административни актове наложиха подробна уредба на производствата по тяхното издаване и оспорване.

Според Административнопроцесуалния кодекс (чл. 65) общи са административните актове с еднократно действие, с които се създават права или задължения, или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове.

Общите административни актове са ненормативни актове. Те съдържат конкретно определени права и задължения за неопределен брой адресати. Тяхното действие се изчерпва с еднократно изпълнение. Адресатите им не са индивидуално идентифицирани, но са определени качествено чрез техни общи характеристики.

Производство по издаването.

Производството по издаване на общи административни актове започва по инициатива на компетентния орган или по искане на заинтересованите лица или на техните организации, а в предвидените от закона случаи – на прокурора, омбудсмана, по-горестоящия или друг държавен орган. Тъй като за неуредените въпроси в това производства се прилагат правилата на производството по издаване на индивидуални административни актове, тук важат разпоредбите на чл. 24 АПК за инициативата за започване на производството. Специфичното и допълнителното е възможността инициатива за издаването на общи административни актове да имат  и организациите на заинтересованите лица. В изричен текст (чл.67 АПК) се предвижда организациите на заинтересованите лица да могат да представляват заинтересованите лица в производството по издаването и обжалването на административния акт. Общите административни актове се отнасят до големи групи или категории лица, които са определени качествено чрез техни общи характеристики, а тези общи характеристики е възможно да са обединили съответните групи лица в организации, които представляват и защищават техните интереси в определена област, напр. клиенти, раково болни, преподаватели, природозащитници и пр.

Производството по издаване на общ административен акт се предхожда от изработването на проект на акта. Въпреки, че изработването на проект не е регламентирано изрично в  АПК то се подразбира, защото последващите процесуални действия в производството по издаването на общия административен акт задължително включват проекта като необходим елемент на това производство.

Откриването на производството по издаване на общия административен акт се оповестява публично чрез средствата за масово осведомяване, чрез изпращането на проекта до организации на заинтересованите лица  или по друг подходящ начин. (Членуването на “проекта” показва, че проектът е вече известна величина в производството и че проектът на акта е съществувал ако не в изрична разпоредба, която в последствие е отпаднала, то поне в мисълта на законодателя). Уведомяването  включва и основните съображения за издаването на акта, както и формите на участие на заинтересованите лица в производството. Уведомяването за проекти на общи административни актове от компетентността на Министерския съвет се извършва от съответния министър – вносител на акта.

Заинтересованите лица и техните организации имат право на достъп до цялата информация, съдържаща се в преписката по издаване на общия административен акт, доколкото в специален закон не е установено друго.

Общият административен акт създава права или задължения или засяга интреси на  голям неопределен брой лица, което прави фактора “публичност” определящ в цялото производство по издаването и съобщаването му. Оповестяването на проекта на общия акт е публично. Това публично оповестяване има за цел не само да уведоми обществеността и в частност заинтересованите лица и техните организации за предстоящото издаване на общия административен акт, но и да даде възможност на заинтересованите да могат да се включат и да участват по някакъв начин в обсъждането на проекта и издаването на акта. За тази цел при оповестяването на проекта се оповестяват и формите на участие на заинтересованите лица в производството. Компетентният административен орган определя и оповестява публично формите на участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта измежду следните форми: 1. писмени предложения и възражения; 2. участие в консултативни органи, подпомагащи издаващия акта орган;  3. участие в заседания на издаващия акта орган, когато той е колективен; 4. обществено обсъждане. Могат да бъдат оповестени една или повече форми за участие по преценка на компетентния орган и в зависимост от предмета на акта.

Публичното уведомяване за проекта, за основните съображения за издаването на общия административен акт и  за формите на участие на заинтересованите лица  в производството по издаването на акта са важни процесуални изисквания и неспазването им представлява съществено нарушение на производствените правила, което е основание за оспорването на акта като незаконосъобразен.

Задължение на административният орган, компетентен да издаде общия административен акт, е да осигури на заинтересованите лица възможност да осъществят правото си на участие в оповестените форми на участие. Някои от изброените условия и форми за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта могат да не бъдат спазени само при неотложни  случаи, регламентирани в чл. 73 АПК.

Поради широкия кръг неопределен брой лица, които могат да бъдат засегнати от общия административен акт, АПК е предвидил подробни правила за защита на лица, които не живеят в България (чл.70). Когато съществува вероятност общият административен акт да засегне права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица на територията на съседна държава, административната процедура за участие в производството по издаване на административния акт трябва да бъде достъпна за заинтересованите лица в съответната държава при условията на взаимност. Заинтересованите лица от съседната държава  могат да направят своите предложения  и възражения пряко или чрез властите на съседната държава. Учудващо е,  че законодателят е визирал заинтересовани лица само от “съседна” държава,  презюмирайки, че общият административен акт има технически ограничен пространствен обхват. Веднага възниква въпросът ще имат ли квалификация “заинтересовани лица” и ще имат ли право на участие в производството лица, чиито права, свободи или законни интереси могат да бъдат засегнати от общия административен акт, но тези лица са на територията на друга държава, която не е “съседна” държава. Разпоредбата на чл. 70 и особено тази в ал. 8 звучи твърде категорично: “Възможностите за правна защита на заинтересованите лица от съседната държава и на българските  граждани са едни и същи”  и би трябвало да се тълкува ограничително. Но за да бъдат защитени интересите и на други заинтересовани лица, които са на територията на “несъседна” държава, по-правилно би било разпоредбите на чл. 70 да се тълкуват като процесуални възможности и удобства за лицата, които имат реални условия да научат за оповестяването и да участват в производството. Ако друго лице се окаже заинтересовано и засегнато от общия административен акт, би трябвало да се счита, че то също може да участва в производството, но без да претендира за процесуалните права, предвидени за лицата от “съседната” държава, като например осигуряването на информация, съдържаща се в преписката по издаване на общия административен акт, на български език.

Когато неотложно трябва да се издаде общ административен акт за предотвратяване или преустановяване на нарушения, свързани с националната сигурност и обществения ред, за осигуряване на живота , здравето и имуществото на гражданите или за управление при кризи, може да не се спазят някои от разпоредбите, предвидени в кодекса, за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаването на акта. Въпреки неотложността на производството, задължението за публично уведомяване за съображенията за издаване на акта остават. В тези случаи в хода на изпълнението на акта се оповестяват съображенията за издаването на общия административен акт..

Чрез обявените форми на участие, заинтересованите лица и техните организации правят своите предложения и възражения по проекта за общия административен акт и съображенията за неговото издаване. Компетентният орган събира информация за фактите и обстоятелствата от значение за издаването на общия административен акт и се запознава с направените предложения и възражения от участниците в производството.

Общият административен акт се издава, след като се изяснят  фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят предложенията и възраженията на заинтересованите граждани и техните организации.

Съобщаване на акта.

Приетият общ административен акт се оповестява отново публично. Съдържанието на акта се съобщава по реда, по който е направено уведомяването на започване на производството по издаването му. Ако в производството са участвали чрез предложения, възражения или по друг начин отделни заинтересовани лица или организации, на тях се изпраща отделно съобщение за издаването на акта. Начинът по който е направено съобщаването е важен, защото според това дали съобщаването е публично или е отделно за отделното лице или организация, започват да текат различни срокове за евентуалното му оспорване.

Общите нормативни актове могат да се оспорват по административен ред пред по-горестоящия административен орган и по съдебен ред.

 

а) индивидуални административни актове (АПК и ЗУТ)

Производство по издаване на индивидуални административни актове по АПК

1. Определение на индивидуален административен акт

Производството по издаване на индивидуални административни актове е уредено сравнително подробно в Раздел І на Глава пета на Административнопроцесуалния кодекс.

То започва с едно пространно определение на понятието за индивидуален административен акт. Най-съществената част от това определение се съдържа в ал. 1 на чл. 21 от кодекса: “Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт”.

Следващите алинеи имат по-скоро допълващо и пояснително предназначение. Според ал. 2 индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права и задължения. Тук са включени т.нар. “декларативни и констативни административни актове”.

Ал. 3 също визира констативните (наричани понякога удостоверителни) актове. Според нея индивидуален административен акт е и волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ.

Във връзка с констативните и декларативните актове тук се налагат някои пояснения.

С § 19 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на кодекса се правят изменения и допълнения в Закона за администрацията. След чл. 63 от този закон се създава Допълнителна разпоредба с нов § 1. Определено е понятието “административна услуга” в няколко точки, от които тук ни интересуват първите две. Според тях, административна услуга е “издаване на индивидуални административни актове, с които се удостоверяват факти с правно значение” (б. “а”). Според б. “б” административна услуга е “издаване на индивидуални административни актове, с които се признава или отрича съществуването на права или задължения”.

Параграф 8 от ПЗР на АПК предвижда, че “уредените в кодекса производства за издаване на индивидуални административни актове и тяхното обжалване по административен и съдебен ред, се прилагат и при извършването на административни услуги, както и при обжалването на отказите за извършването им, освен ако в специален закон е предвидено друго”.

Очевидно между двата нормативни актове няма покритие по тези въпроси. За да се намери оптималното им решаване, е необходимо обстойно специално изследване, каквото тук нямаме възможност и задача да направим. Дотогава може да се следва, погледнато предимно прагматично, разрешение, което е близко до това, въведено навремето със Закона за административното обслужване на физическите и юридическите лица (ЗАОФЮЛ): “извършването на административни услуги става по реда, установен от Закона за администрацията, а обжалването по административен и съдебен ред на отказите за извършването им – по реда, установен от АПК” (вж. чл. 37-39 ЗАОФЮЛ и § 8 ПЗР на АПК).

Член 17 ЗАОФЮЛ ясно показва в какво преди всичко се състои извършването на административните услуги. Според този текст “административната услуга може да бъде извършена като устна справка, експертиза, устна или писмена консултация, издаване на удостоверение, схема, чертеж, скица или друг документ, материални действия и в друга подобна форма” (ал. 1).

Очевидно е, че извършването на устни справки, устни и писмени консултации, издаване на схема, чертеж, скица, материални действия и “в друга подобна форма”, е нужно извънредно опростено производство, ако изобщо е необходимо самостоятелно (отделно производство).

Според ал. 4 на чл. 21 АПК, индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

Практиката ще покаже доколко е жизнен този текст. Но и сега можем да се опитаме да му направим кратък анализ. Най-важното тук е, че е необходимо извършването на действие или въздържането от него да е в компетентността на този орган и само на него – без да е необходимо да се взема съгласието или – още повече – съгласието на друг орган. Исканото действие трябва да има в необходимата степен самостоятелно правно значение, а не да е част от веригата на нормативно предписани процесуални действия, които в крайна сметка, в своята съвкупност, ще доведат до искания още в началото резултат.

Когато става въпрос за въздържане от действие, необходимо е да е налице правен интерес от въздържането на административния орган от определено действие; другояче казано, необходима е опасност от увреждане на молителя, от причиняване на материална вреда, което е несъмнено, или на неимуществена вреда, което не трябва да се изключва като хипотеза.

И още нещо – опасността трябва да е явна, несъмнена, реална, конкретна и непосредствена. Значи опасността трябва да е най-напред явна и несъмнена – изводът за нейната наличност да се гради на положително установени факти; освен това опасността трябва да е реална и конкретна, т.е. съществуваща, налична, а не абстрактна и предполагаема. Накрая, опасността трябва да е и непосредствена – с достатъчна степен на вероятност от незабавното настъпване на вредите, а не хипотетична и далечна (отдалечена по време и с малка степен на вероятност).

Към казаното трябва да се добави и че действието, за което има искане до административния орган да го извърши или да се въздържи от извършването му, трябва да е определено – ясно, точно, предметно и конкретно очертано.

Не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производството по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове (чл. 21, ал. 5).

Производството по раздела за издаване на индивидуалните административни актове не се прилага за:

– административни актове, които по силата на специален закон се издават и изпълняват незабавно или е предвидено специално производство с оглед на естеството им;

– индивидуалните административни актове на Министерския съвет.

2. Инициатива за започване на производството

Производството по издаване на индивидуален административен акт започва по инициатива на компетентния орган или по искане на гражданин или организация, а в предвидените в закона случаи – на прокурора, омбудсмана, по-горестоящия или друг държавен орган.

Производството по издаване на индивидуален административен акт започва по искане на държавен орган, когато той е сезиран с друго искане за издаване на административен акт, но този административен акт не може да бъде издаден, без да се издаде поисканият от страна на органа административен акт.

За започване на производството се уведомяват известните заинтересовани граждани и организации, освен заявителя. Ако срокът за приключване на производството е по-дълъг от 7 дни, в уведомлението се включва и информация за датата, до която трябва да бъде издаден актът.

Ако адресът или другите възможни начини за уведомяване (телефон, факс, електронна поща) на заинтересованите граждани и организации са неизвестни, съобщаването се извършва по следния начин: когато адресът на заинтересовано лице не е известен или то не е намерено на посочения от него адрес, съобщението се поставя на таблото за обявления, в Интернет страница на съответния орган или се оповестява по друг обичаен начин.

Ако в специален закон не е предвидено друго, искането за издаване на индивидуален административен акт се подава писмено или устно.

Писменото искане съдържа пълното име и адреса на гражданина или организацията, от която изхожда, естеството на искането, дата и подпис. Заявителят е длъжен да предостави телефон, факс или адрес за електронна поща, ако разполага с такива. Искането съдържа и други задължителни елементи, ако такива са предвидени в специалния закон.

Длъжностното лице, приело искането, потвърждава с писмено отбелязване внасянето му.

Съобразно наличните технически възможности писменото искане и приложенията към него, могат да се подадат по електронна поща, факс или по друг начин, оповестен от органа като технически възможен.

Исканията, внесени устно, се отразяват в протокол, който се подписва от заявителя и от длъжностното лице, което го е съставило.

Административният орган приема устни искания в рамките на времето за работа с посетители, а писмени искания – в рамките на работното си време. Исканията по пощата, по телеграф, по електронна поща, факс или по друг технически възможен начин преди изтичането на даден срок, макар и извън работното време на органа, се смятат подадени в срок. В последния случай сроковете за вземане на решение от административния орган, започват да се броят от следващия работен ден.

3. Отвод

Не може да участва в производството длъжностно лице, което е заинтересовано от изхода му или има с някои от заинтересованите лица отношения, пораждащи основателни съмнения в неговото безпристрастие. В тези случаи по свой почин или по искане на някои от заинтересованите, то може да бъде отведено.

Искането за отвод се отправя незабавно след узнаване на основанието за това. Длъжностно лице, за което е възникнало основание за отвод, предприема само действия, които не търпят отлагане, за да се защитят важни държавни или обществени интереси, да се предотврати опасност от осуетяване или сериозно затрудняване изпълнението на административния акт или да се защити особено важен интерес на заинтересован гражданин или организацията.

Споровете във връзка с направен отвод се решават от непосредствено по-горестоящия орган, ако има такъв.

Когато няма непосредствено по-горестоящ орган, отхвърлянето на основателно искане за отвод може да послужи като основание за отмяна (в производството пред първоинстанционния съд) или като касационно основание (пред касационната инстанция), ако отказът да се направи отвод е дал отражение върху изхода на административноправния спор.

4. Доказателства и доказателствени средства

Индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени.

Този текст е възпроизвеждане на чл. 11, ал. 1 от Закона за административното производство (ЗАП), който през дългогодишното прилагане на закона се оказа много полезен.

Доказателствата се събират служебно от административния орган, освен в предвидените в този кодекс или в специален закон случаи.

Страните оказват съдействие на органа при събирането на доказателства. Те са длъжни да представят доказателства, които се намират при тях и не се намират при административния орган. Във всички случаи когато в специален закон са определени изчерпателно доказателства, които гражданинът или организацията трябва да представят, административният орган няма право да изисква от тях да представят други доказателства.

Фактите и обстоятелствата се установяват чрез обяснения, декларации на страните или на техни представители, сведения, писмени и веществени доказателства, заключения на вещи лица и други средства, които не са забранени със закон освен ако специален закон предписва доказването на някои факти и обстоятелства да се извърши и с други средства.

И тук кодексът, както и ЗАП, възприема принципа на примерното изброяване на допустимите доказателствени средства: първо посочва най-често употребяваните доказателствени средства и след това добавя, че могат да се използват и други (а това означава – всякакви други) доказателствени средства, които не са забранени със закон. “Забранени със закон” означава доказателствени средства, чието използване води до правонарушение (от какъвто и да е вид).

Кодексът не допуска доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в него или по реда, предвиден в специалните закони (чл. 39, ал. 2).

а) Писмени доказателства се допускат за установяване на всички факти и обстоятелства от значение за производството.

Силата на писмените доказателства се определя съобразно нормативните актове, действали по времето и мястото, където те са съставени, освен ако това е несъвместимо с разпоредби на българското право.

б) Писмени декларации – Административният орган не може да откаже приемане на писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон не предвижда доказване по определен начин или с определени средства. Той може да приеме и писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон предвижда доказване със специален документ, когато такъв не е издаден на страната в определения за това срок, освен ако нормативен акт предвижда друго за определени видове документи.

в) Административният орган може да изисква сведения от неучастващи в производството лица, когато това е нужно за изясняване на съществени факти и обстоятелства от значение за производството и те не могат да бъдат установени по друг начин.

Сведенията се дават писмено. Те се подписват от лицата, които са ги дали и се приподписват от административния орган или от определен от него служител.

Когато лицето не може да даде сведения писмено, то се призовава да ги даде устно пред административния орган или определен от него служител. Сведенията се записват и подписват от органа или служителя с означаване на името и длъжността му и се приподписват от лицето.

Административният орган разяснява на лицата, които дават сведения, че при оспорване на административния акт пред съда, могат да бъдат разпитани като свидетели.

Очевидно е, че правната фигура на лице, неучастващо в производството, което дава сведения по него, съответства на свидетел пред съд. Но в кодекса не е определено наказание за лъжесвидетелстване пред административния орган по АПК, идентично на определеното по чл. 290, ал. 1 от Наказателния кодекс наказание за лъжесвидетелстване пред съд, защото няма достатъчно гаранции, че “свидетелстването” пред административния орган, ще осигури точно отразяване на сведенията на третите лица по чл. 44 АПК.

Да се надяваме, че разясняванията, които административните органи правят пред третите лица, че при оспорване на административните актове пред съда те могат да бъдат разпитани като свидетели, ще оказват достатъчно психологическо въздействие, което ще предотвратява, ако не във всички, поне в значително мнозинство от случаи, лъжесвидетелстване пред административните органи по АПК.

г) Административният орган може да призове страна в производството да даде пояснения, ако това е необходимо за изясняване на случая или за изпълнение на предприетите действия, както и когато специален закон предвижда това.

В такъв случай се насрочва заседание за изслушване, на което се поканват да присъстват всички страни в производството. Страните в производството могат да задават въпроси на даващия пояснения чрез органа, водещ производството.

д) Експертиза се възлага, когато за изясняване на някои възникнали въпроси са необходими специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и други, каквито административният орган няма.

При сложност или комплексност на предмета на изследването, органът може да назначи и повече от едно вещо лице.

Вещото лице не може да изменя, допълва или разширява възложената му задача, без съгласието на органа, назначил експертизата.

Вещото лице представя на съответния орган писменото си заключение с преписи за страните и то се прилага към преписката по производството.

Административният орган преценява заключението на вещото лице заедно с другите доказателства, събрани в хода на производството. Когато не е съгласен със заключението на вещото лице, органът се мотивира в акта.

е) Оглед се извършва от административния орган, само ако случаят не може да се изясни чрез използването на други способи за събиране на доказателства. Когато не е съгласен със заключението на вещото лице, органът се мотивира в акта.

5. Съгласие или мнение на друг орган – когато специален закон изисква съгласието или мнението на друг орган и ако не е предвидено друго, административният орган, водещ производството, търси незабавно съгласието на този орган.

Другият орган отговаря на запитването в срок, определен от водещия производството орган, но не по-дълъг от 14 дни.

Ако другият орган не се произнесе в срок, това се приема като съгласие от негова страна.

Ако в определения срок мнението не бъде съобщено, актът се издава без него.

Законът за административното производство предвиждаше, че актът може да се издаде само ако в определения срок не бъде съобщено мнение (чл. 13, ал. 4). За случаите, когато трябва да се поиска съгласието на друг орган няма изричен текст, но няма съмнение, че ЗАП изхожда от разбирането, че щом един орган трябва да поиска съгласието на друг орган, това означава, че актът всъщност се издава съвместно от двата органа и че за издаването му е необходимо изричното съгласие и на двата органа.

Независимо от обстоятелството, че разрешението, възприето от АПК (чл. 53, ал. 3), стимулира бързината в административното производство и подтиква административните органи да изразяват становищата си изрично, а не мълчаливо, възприетото от ЗАП разрешение е по-издържано, по-логично и в по-голяма степен съответства на принципите на правната уредба на компетентността и преди всичко – на максимата, че компетентността на административните органи не е само право, а едновременно правомощие и задължение.

6. Административният орган спира производството:
7. в случай на смърт на заинтересован гражданин, страна в производството;
8. когато е нужно да се учреди настойничество или попечителство на заинтересован гражданин – страна в производството;
9. когато в хода на производството се разкрият престъпни обстоятелства, чието установяване е от значение за издаването на акта;
10. когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложимия закон;
11. при наличието на образувано друго административно или съдебно производство, когато издаването на акта не може да стане преди неговото приключване; в тези случаи спирането се постановява след представяне на удостоверение за наличие на образувано производство, издадено от органа, пред който то е образувано.
12. когато страните внесат заявление за сключване на споразумение.

Административният орган не спира производството в случаите на ал. 1, т. 1, 2 и 4, ако спирането може да създаде опасност за живота или здравето на гражданите или да застраши важни държавни или обществени интереси.

При спиране на производството, сроковете, предвидени за издаване на акта, спират да текат.

За спирането на производството административният орган съобщава на страните в производството по реда за съобщаване на акта.

Актът за спиране на производството може да се обжалва по реда на Глава десета, Раздел ІV – обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт (вж. чл. 54 АПК).

Известно пояснение е необходимо за ал. 3 от цитирания чл. 54. В хипотезите на т. 1, 2 и 4, производството не се спира, тъй като издаването на административния акт се налага с оглед запазването на живота или здравето на гражданите или да се защитят важни държавни или обществени интереси.

А по т. 4 на ал. 1 под “приложим закон” следва да се разбира приложимия в конкретния случай, подадената административна преписка, закон.

Спряното административно производство се възобновява служебно или по искане на една от страните, след като отпаднат основанията за спирането му.

7. Административното производство се прекратява по искане на страната, по чиято инициатива то е започнало, освен ако в закон е предвидено друго.

Административният орган прекратява производството и в случаите по чл. 30, ал. 1 и 2:

– когато писменото искане за откриване на производството не е подписано и при съмнение дали то изхожда от посочения в него гражданин или организация, административният орган изисква неговото потвърждение със саморъчен или електронен подпис в тридневен срок от съобщението за това. При непотвърждаване в срок производството се прекратява;

– ако искането не удовлетворява останалите изисквания на закона, заявителят се уведомява да отстрани недостатъците в тридневен срок от съобщението за това с указание, че неотстраняването им ще предизвика прекратяването на производството.

За прекратяването на производството административният орган съобщава на страните по реда за съобщаване на акта.

Актът за прекратяване на производството може да се обжалва по същия ред, по който се обжалва и актът за спирането му.

8. Срокове за издаване на индивидуалните административни актове.

Административният акт се издава до 14 дни от датата на започване на производството.

Декларативните и констативни актове по чл. 21, ал. 2, както и документите по ал. 3, се издават до 7 дни от датата на започване на производството.

Когато издаването на акт или извършването на действие по ал. 2, включва експертиза или за нейното извършване е необходимо личното участие на заинтересованото лице, актът се издава до 14 дни.

Незабавно, но не по-късно от 7 дни, се решават преписките, които могат да бъдат разгледани на основата на доказателства, представени заедно с искането или предложението за започване на производството, или на основата на общоизвестни факти, служебно известни факти или законови презумпции.

Когато е необходимо да се съберат доказателства за съществени обстоятелства или да се даде възможност на други граждани и организации да се защитят, актът се издава до един месец от започване на производството.

Когато органът е колективен, въпросът за издаването на акта се решава най-късно на първото заседание след изтичането на сроковете по предходните алинеи.

Когато трябва да се поиска съгласието или мнението на друг орган, срокът за издаването на акта се смята съответно продължен, но с не повече от 14 дни. (Аналогичният едномесечен срок по чл. 13, ал. 4 от ЗАП, ни се струва по-подходящ; напълно е възможно въпросът, по който се иска съгласието или мнението на “другия орган” да е сложен, дори много сложен, и 14-дневният срок за решаването му да се окаже прекомерно кратък).

В случаите по ал. 5, 6 и 7 административният орган незабавно уведомява заявителя за удължаването на срока (вж. чл. 57).

9. Мълчалив отказ и мълчаливо съгласие

Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ да се издаде актът.

Когато производството е образувано в един орган и той следва да направи предложение до друг орган за издаването на акта, мълчалив отказ възниква независимо дали издаващият акта орган е бил сезиран с предложение.

(Това нормативно разрешение е спорно. Щом вторият орган е трябвало да бъде сезиран с предложение за издаването на акта, това означава, че именно този орган е компетентен по въпроса за издаването или неиздаването на административния акт. Да се презумира, че мълчалив отказ възниква независимо дали органът, овластен да издаде акта, е сезиран с предложение или не, това означава, че този орган не е сезиран нито с предложение, нито с искане да издаде акта, нито по някои от останалите, посочени в чл. 24 АПК, начини на инициатива за започване на производството по издаване на индивидуалния административен акт.)

Когато по административен или по съдебен ред бъде отменен мълчалив отказ, смята се за отменен и изричният отказ, който е последвал преди решението за отмяна.

Непроизнасянето в срок се смята за мълчаливо съгласие в случаите и при условията, предвидени в специални закони (вж. чл. 53, ал. 4 АПК).

10. Форма на индивидуалния административен акт

Административният орган издава или отказва издаване на акта с мотивирано решение.

Когато административният акт се издава в писмена форма, той съдържа:

1. наименование на органа, който го издава;
2. наименование на акта;
3. адресат на акта;
4. фактически и правни основания за издаване на акта;
5. разпоредителна част, с която се определят правата или задълженията, начинът и срокът за изпълнението;
6. разпореждане относно разноските;
7. пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва;
8. дата на издаване на акта и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността му; когато органът е колективен, актът се подписва от председателя или от негов заместник.

Устни административни актове, както и административни актове, изразени чрез действия или бездействия, се издават само когато това е предвидено в закон (вж. чл. 59).

От всички реквизити на акта най-важни са разпоредителната му част и фактическите и правни основания за издаване на акта (мотивите).

В разпоредителната част всъщност се съдържа волеизявлението на административния орган. Тази част е дотолкова важна, че нейната липса всъщност е липса и на акт, а това води до нищожност.

За разлика от това, липсата на мотиви, дори когато е пълна, не води до нищожност, а само до унищожаемост. Това е така, защото, погледнато по същество, мотивите не съдържат волеизявлението на административния орган (то се съдържа в разпоредителната част); мотивите са само обосноваване на акта.

Съдилищата имат вече немалка практика, от която личи какви изисквания се предявяват към мотивирането на административните актове. Мотивите не трябва да съдържат някакви общи разсъждения, а “конкретните съображения” (р. 77-72-адм. ВС) за този именно административен акт, съставна част от който са те и чието издаване трябва да обосноват.

Съдилищата изтъкват също, че мотивирането на административните актове е необходимо “за да може да бъде проконтролирана” дейността на административния орган по издаването на акта (р. 7-71-адм. ВС), “за да се провери законосъобразността на акта” (р. 59-79-адм. ВС).

Следователно, липсата на мотиви поставя съда в невъзможност да упражни своя контрол и съставлява “съществено нарушение на закона” (р. 56-72-адм. ВС), което прави акта незаконосъобразен и “само по себе си” е основание за отмяната му (р. 65-72 –адм. ВС).

Тъкмо защото липсата на мотиви е порок, който води само до унищожаемост, съдебната практика допуска саниране (заздравяване) на акта чрез последващо излагане на мотивите.

В Тълкувателно решение № 16-1975-ОСГК на ВС се приема, че мотивите към административния акт или към резолюцията за отказ за издаване н административен акт, могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най-късно до изпращането на жалбата срещу акта до по-горния административен орган, в съобщението до страните за издаването на акта, в препроводителното писмо или в друг документ към изпратената преписка, ако изхождат от същия административен орган, който е издал акта.

Липсата на мотиви към първоначалния административен акт не съставлява съществено нарушение на закона и в случаите, при които по-горният административен орган е потвърдил акта, като е изложил съображения, позволяващи да се провери законосъобразността му при обжалването му по съдебен ред. А в р. 206-76-ІІІ г.о. ВС е прието (за административен акт, който не подлежи на обжалване по административен ред, а направо по съдебен ред), че мотивите могат да се допълнят и в препроводителното писмо до съда.

11. Предварително изпълнение

Правната уредба на предварителното изпълнение е разширена и чувствително усъвършенствана, на основата на добрата и ефективна и досега уредба в чл. 16 и чл. 37, ал. 3 ЗАП.

Кодексът съдържа значителен брой основания, на които в административния акт се включва разпореждане за предварителното му изпълнение.

• за да се осигури животът или здравето на гражданите;
• да се защитят особено важни държавни или обществени интереси;
• при опасност, че може да бъде осуетено или сериозно затруднено изпълнението на акта;
• ако от закъснението на изпълнението може да последва значителна или трудно поправима вреда;
• по искане на някоя от страните – в защита на особено важен интерес (в този случай административният орган изисква съответна гаранция).

Предварително изпълнение може да бъде допуснато и след постановяването на акта.

Повторно искане от страна за допускане на предварително изпълнение, може да се прави само въз основа на нови обстоятелства.

Разпореждането, с което се допуска или се отказва предварително изпълнение, може да се обжалва чрез административния орган пред съда в 3-дневен срок от съобщаването му, независимо дали административният акт е бил оспорен.

Жалбата се разглежда незабавно в закрито заседание, като преписи от нея не се връчват на страните.

Жалбата не спира допуснато предварително изпълнение, но съдът може да го спре до окончателното й решаване.

Когато отмени обжалването разпореждане, съдът решава въпроса по същество. Ако предварителното изпълнение бъде отменено, административният орган възстановява положението, съществувало преди изпълнението.

Определението на съда подлежи на обжалване (в кодекса не е указано пред кой съд става обжалването; според нас, то трябва да се извърши по реда на Глава тринадесета – “Обжалване на определенията и разпорежданията”).

12. Съобщаване

Административният акт, съответно отказът да се издаде акт, се съобщава в 3-дневен срок от издаването му на всички заинтересовани лица, включително на тези, които не са участвали в производството.

Да се съобщава и на тези, които не са участвали в производството, е много сполучливо нормативно разрешение, което съществуваше и в ЗАП (чл. 17, ал. 1). По този начин се реализира значителна процесуална икономия: неучаствалият в производството пред административния орган получава възможността да обжалва пред съответния административен съд, отпада и необходимостта за него да прави искане за отмяна на влязло в сила съдебно решение по Глава четиринадесета от кодекса, а ако административният акт не бъде обжалван пред съда – да прави искане по чл. 99, т. 6 от кодекса – за възобновяване на производството по издаване на административния акт.

Съобщението за издаване на административния акт може да се извърши чрез устно уведомяване за съдържанието на акта, което се удостоверява с подпис на извършилото го административно лице, или чрез отправяне на писмено съобщение, включително чрез електронна поща или факс, ако страната е посочила такива.

Когато адресът на някое от заинтересованите лица не е известен или то не е намерено на посочения от него адрес, съобщението се извършва по указания в чл. 61, ал. 3 от кодекса ред (който по-горе е посочен по друг повод).

13. Поправка на очевидна фактическа грешка, допълване и тълкуване

Преди изтичане на срока за обжалване, административният орган може да отстрани допуснати непълноти в акта. За нанесените промени се съобщава на заинтересованите лица. Решението за допълване подлежи на обжалване по предвидения в този кодекс ред.

Очевидно фактически грешки, допуснати в административния акт, се поправят от органа, който го е издал, и след изтичане на срока за обжалване. За поправката на очевидни фактически грешки се съобщава на заинтересованите лица. Решението за поправянето подлежи на обжалване по предвидения в този кодекс ред.

Органът, издал решението по искане на страните изяснява писмено действителното му съдържание. Тълкуване не може да се иска, след като актът е изпълнен. Актът за тълкуване подлежи на обжалване по предвидения в този кодекс ред.

14. Разпореждания по движение на производството

Разпореждания по движение на производството се издават само в предвидените в този кодекс или в специален закон случаи. Разпорежданията съдържат име и значение на длъжността на издавания, дата на издаване и подпис.

15. Необжалваемост

Административнопроизводствените действия на административния орган по издаване на акта не подлежат на самостоятелно обжалване, освен ако в този кодекс или в специален закон е предвидено друго.

Обяснението на това нормативно разрешение е съвсем ясно и просто. За да е допустима една жалба срещу административен акт пред съд (а и пред по-горестоящ административен орган), е необходим правен интерес, т..е правната необходимост за жалбоподателя, за да постигне чрез съдебния процес премахване на посочените от административния акт неблагоприятни за него правни последици, респективно – да предотврати увреждането на негово субективно право, свобода или законен интерес.

Интересът от обжалването, освен личен, трябва да е и пряк – със самия обжалван акт да се засяга правната сфера на жалбоподателя, без да е необходимо да се издава някакъв последващ акт. Тъкмо заради това подлежи на обжалване крайният акт на производството, той засяга гражданина или юридическото лице (вж. чл. 120, ал. 2 Конст.), а не административнопроизводствените действия по издаването на административния акт.

За да бъде другояче – за да подлежи на самостоятелно обжалване някакво процесуално действие, предхождащо издаването на административния акт, трябва това действие да е изключително важно, да засяга самостоятелно заинтересованите от административното производство лица, а и да е годно за самостоятелно обжалване, указано в закона.

Индивидуални административни актове по ЗУТ:

Чл. 214. Индивидуални административни актове по смисъла на този закон са:

1. актовете за устройство на територията по чл. 1, отказите за издаване на такива актове и административните актове за отмяна или оставане в сила на актове, издадени по административен ред, с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на отделни физически или юридически лица, независимо дали изрично са посочени като адресати;
2. актовете по т. 1, издадени от Дирекцията за национален строителен контрол, от кметовете на райони и кметства, от главните архитекти и други овластени длъжностни лица в областните, общинските и районните администрации;
3. актовете за спиране, за забрана на ползването и за премахване на незаконни строежи.

Чл. 1. (Изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.)

(1) Територията на Република България е национално богатство. Нейното устройство гарантира устойчиво развитие и благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението.

(2) Този закон урежда обществените отношения, свързани с устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството в Република България, и определя ограниченията върху собствеността за устройствени цели.

Член 214 посочва кои са индивидуалните административни актове по ЗУТ. Болшинството от актовете по ЗУТ се очертават като принадлежащи към категорията на тези по чл. 21, ал. 1 АПК, а именно представляват изрично писмено волеизявление на административен орган, напревено въз основа на правна норма, с което се създават права и задължения или непосредствено се посягат на права свободи или законни интереси на отделни граждани или организации – такива се всички  актове на кметове на общините и на общинските съввети за одобряване на подробни устройствени планове и техните изменения, всички актове на ДНСК за спиране, за забрана за ползването и премахване на незаконни строежи, всички разрешения за строеж, издавани от главните архитекти на общините и районите, от областните управители, от министъра на регионалното благоустройство и други.

Към тази група се причисляват и изричните писмени откази да се издадат подобни актове, когато постановяването на отказите е изрично предвидено от ЗУТ – например изискването на чл. 146 ЗУТ да се издаде изречен мотивиран отказ за одобряване на инвестиционен проект; заповедта на министъра на РРБ по чл. 167, ал. 3 ЗУТ и др.

В обхвата на ал. 1 се включват и изразените с конклудентни действия волеизявления.

ИАА от същатат категория са и волеизявленията, изискуеми от определена правна норма, но изразени конклудентно чрез бездействия (например непроизнасяне в срок по подадена жалба срещу издадено разрешение за строеж по чл. 216 ЗУТ).

Според АПК непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ да се издаде актът, а когато специални закони го предвиждат, непроизнасянето в срок се смята за мълчаливо съгласие. По ЗУТ няма мълчаливо съгласие. ЗУТ е специален закон по отношение на Закона за ограничаване административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност. Единственото изключение е предвидено във връзка със съгласуването на проектите за устройствени схеми и планове от заинтересуваните ведомства:

Чл. 121. (2) Съгласуването на проектите за устройствени схеми със заинтересуваните централни и териториални администрации, а при необходимост – и със специализираните контролни органи и експлоатационните дружества, се извършва от възложителя и се изразява с техни писмени становища в едномесечен срок от постъпване на искането за съгласуване и чрез участие на определени от тях представители в заседанието на експертния съвет по устройство на територията. Отказите за съгласуване трябва да бъдат мотивирани. Ако не е представено писмено становище и на заседанието на експертния съвет не присъства представител на заинтересуваната централна или териториална администрация или в 14-дневен срок след заседанието не бъде подписан протоколът на съвета, счита се, че проектът е съгласуван.

Чл. 128.

(6) Съгласуването на проектите за подробни устройствени планове от заинтересуваните централни и териториални администрации, а при необходимост – и със специализираните контролни органи и експлоатационните дружества, се извършва по реда на чл. 121, ал. 2.

Възможностите по ЗУТ за прилагане на споразумението като вариант да разрешаване на спорове са значително стеснени и ограничени, тъй като болшинството от устройствените норми имат характера на императивни.

Устни административни актове, както и административни актове, изразени чрез действия и бездействия са налице, само когато това е предвидено в закон, а подобни хипотези ЗУТ не урежда.

Чл. 60, ал. 1 АПК позволява на административния орган да включи разпореждане за предварително изпълнение на акта, когато това се налага за да се защитят животът или здравето на гражданите или други ценности. Тези основания остават неприложими за една категория ИИА по ЗУТ, за които е допуснато предварително изпълнение по силата на самия закон – това са актовете изчерпателно изброени в чл. 217, ал.1 ЗУТ.

Чл. 217. (1) Жалбите и протестите пред съда не спират изпълнението на следните административни актове:

1. (отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.);
2. (изм., ДВ, бр. 103 от 2005 г.) заповеди за спиране и забрана на достъпа до строежи по чл. 224, ал. 1;
3. заповеди за забрана на достъпа и ползването на строежи;
4. (отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.);

5. (отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.);

6. (отм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.);

7. (нова, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) за въвеждане на строежите в експлоатация;

8. (предишна т. 7, ДВ, бр. 65 от 2003 г.) заповеди по чл. 194, ал. 1 за осигуряване на свободен достъп в недвижимите имоти;

9. (предишна т. 8, изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.; доп., бр. 106 от 2006 г.; изм., бр. 61 от 2007 г.) заповеди по чл. 195 и 196;

10. (предишна т. 9, изм., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) заповеди по чл. 209, ал. 2;

11. (нова, ДВ, бр. 103 от 2005 г.) заповеди по чл. 57а, ал. 3.

(2) (Изм. и доп., ДВ, бр. 65 от 2003 г.) Съдът може да спре изпълнението на административните актове по ал. 1, с изключение на тези по т. 2.

Срокове за издаване на ИАА:

Общовалидният срок за издаване на ИАА по АПК е 14 дни и започва да тече от датата, на която е поставено началото на производството.

Декларативните административни актове и удостоверителните документи се издават в 7 – дневен срок от датата на започване на производството.

Когато е необходимо да се съберат доказателствата за съществени обстоятелства или да  се даде възможност на всички граждани и организации да се защитят, актът се издава до един месец от започване на производството.

Извън регламентираните в чл. 57 АПК срокове кодексът позволява специални закони изрично да определят други конкретни срокове за приключване на административни производства.

Такива са:

сроковете за издаване на скици по повод изработването на устройствени схеми и планове – 7 дни;

виза за проектиране – 14 дни;

заповед на кмета на общината за одобряване на ПУП или негово изменение – 14 дни след приемане на проекта от общи нския експертен съвет;

лицензът за извършване на оценка за съответствие на инвестиционните проекти и/или упражняване на строителен надзор се издава от министъра на РРБ в 3 – месечен срок;

за строежите от първа до трета категория разрешенията за ползване или отказите за издаването им се постановяват в срок от 5 работни дни от представяне на протокол образец 16 и т. н.

б) видове пороци на административните актове – нищожност и незаконосъобразност.

За да е редовен, административния акт трябва да е както законосъобразен, така и правилен. Един административен акт може да бъде обжалван,  съответно – отменен, било като незаконосъобразен, било като неправилен. Разликата е в това, че по съдебен ред може да се оспорва само законосъобразността на административните актове, а по административен ред може да се оспорва както законосъобразността, така и правилността на тези актове. Административния акт трябва да е и правилен, целесъобразен, тоест да е навременен, полезен, стопански ефективен, социално оправдан; обобщено казано – да е издаден при правилно упражняване на оперативната самостоятелност (дискреционната власт, свободното усмотрение) на административния орган.

За да е незаконосъобразен трябва да отговаря на следните пет нормативно установени изисквания, посочени в чл. 146 АПК, както следва:

1. липса на компетентност;
2. неспазване на установената форма;

3.съществено нарушение на административнопроизводствените правила;

4.противоречия с материалноправни разпоредби;

5.несъответствие с целта на закона.

Може да е било нарушено едно или няколко или всичките изисквания за законосъобразност. Всяко едно от основанията поотделно  е достатъчно, за да може да се иска отмяна на административния акт.

Видове пороци и недействителност на административните актове.

Един административен акт е недействителен, когато е засегнат от някакъв порок. Порок е същественото неспазване, нарушаване на някое от нормативно установените условия (изисквания) за законосъобразност на административните актове. Несъществените нарушения изобщо не се отразяват върху валидността на административните актове. Нарушението е несъществено, когато не е  дало и не е и могло да даде отражение върху съдържанието на акта , върху самото волеизявление на административния орган.

При оперативната самостоятелност, извършвайки своя избор административният орган е останал в рамките на закона и затова неговият акт не може да бъде недействителен, макар и взетото решение да не е възможно най-целесъобразното.

При административни актове, които противоречат на морала (има се предвид само тези изисквания на  морала, които не са едновременно и изисквания на закона), административният акт не е незаконосъобразен по същество. По скоро това противоречие ще бъде указание да се търси превратно упражняване на власт, тъй като правото и морала са изградени върху единни принципи и служат на едни е същи цели.

Недействителността е тежка санкция за неправомерно гражданско поведение – проф. Таджер. В същото време издаването на недействителен АА не е равнозначно нито на престъпление, нито на административно нарушение, нито дори на дисциплинарно постъпка.

Не е недействителен недовършеният акт. При недовършеният акт още нямаме докрай оформено волеизявление на административния орган, което да породи правните последици, нормално присъщи на тази категория актове. Сходен с недовършения акт е и актът, подлежащ на одобряване. Разликата е в това, че тук са налице две отделни волеизявления – актът, подлежащ на одобряване и актът по одобрение.

Недействителността може да бъде пълна и частична. При частичната недействителност е необходимо да се констатира, че останалата, неопорочена част на административния акт до може да породи валидно и самостоятелно целените от автора на акта правни последици.

Има случаи, когато АА  е елемент от смесен фактически състав. Нищожността на АА повлича нищожност на целия фактически състав и е пречка да възникнат гражданскоправните последици.

В някои случаи АА е засегнат от два или повече пороци. Ако единият от тях води до нищожност, целият акт ще е нищожен (ако не могат да се приложат правилата на частичната недействителност). Ако обаче отделните пороци, преценени поединично, водят до унищожаемост, актът ще бъде унищожаем.

Общоприето е, че нищожният акт не може да бъде саниран, а унищожаемият може.

При порока некомпетентност саниране не е възможно по простата причина, че всяка некомпетентност (и материална, и териториална и по степен) води до нищожност.

Порокът материална незаконосъобразност е порок на самото съдържание на АА. Ако органът, автор на акта, със свое последващо волеизявление промени съдържанието на преди издадения акт, това означава, че е издаден нов административен акт, който само за процесуално икономия е инкорпориран в един акт с предишния. При порока превратно упражняване на власт положението е същото. Административният орган ако иска неговото волеизявление да следва законоустановената цел, трябва да направи ново волеизявление, а това ще е равнозначно на издаването на нов акт.

Същинско саниране е възможно при порок във формата и при нарушаване на административнопроизводствените правила. Санирането се извършва чрез отстраняване на порока. Санирането на унищожаемите АА, когато по принцип е възможно, може да се извърши до разглеждането на жалбите и протестите срещу тях от по-горестоящите административни органи и съдилищата.

Нищожни и унищожаеми актове на администрацията.

Недействителност на актове. Тя може да бъде степенувана, да бъде по-малка или по-голяма в зависимост от характера на пороците /дефектите/, от които е засегнат конкретният акт. Разграничението, което се прави за порочните актове на администрацията, е разделянето им на нищожни и унищожаеми актове.

1. Нищожни са онези актове на администрацията, които поради радикални, основни недостатъци, засягащи компетентността на органа, който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието, което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи. Те от гледна точка на закона не могат да породят, изменят или погасят каквито и да било правни последици. Нищожен акт ще бъде например решението на областния управител, с което се постановява развод между двама съпрузи, понеже е издаден от орган, на когото липсва изобщо материалната компетентност за решаването на такива въпроси. Нищожният акт не може да бъде годна основа на друг акт. Нищожността се обявява.

За нищожността съдът трябва да следи служебно във всички фази на съдебното производство. На нищожен АА не се дължи подчинение. Той не подлежи на изпълнение.

За разлика от унищожаемите АА, нищожният не може да бъде саниран, нито по-късно настъпили факти да го направят действителен.

2. Унищожаеми пък са актовете на администрацията, при които, макар и да е на лице някакъв порок, той не съдържа такава радикална степен на недействителност, която още на пръв поглед да ги възпрепятства да предизвиква каквито и да било правни последици. Унищожаемият АА акт до отмяната му поражда предвидените в правната норма последици като действителен. Най-често унищожаеми административни актове ще има при превишаването на власт, при превратното упражняване на власт или при неспазване на закона по същество /пример: издадено свидетелство за правоуправление на МПС на лице, което не може да различава цветовете, или което не е положило предварително изпит/.

Унищожаемият АА е задължителен и подлежи на изпълнение в хипотезите, когато обжалването няма суспензивен ефект, когато подлежи на незабавно изпълнение по силата на нормативен акт, както и когато административният орган е допуснал предварително изпълнение.

Унищоаемият АА може да бъде оттеглен от автора си. При отмяна на унищожаем АА породените от него правни последици се заличават (унищожават) с обратна сила. Ако е започнало изпълнението му административният орган е длъжен да възстанови нарушеното право, а ако не е възможно, да го удовлетвори по друг начин.

Правният режим, който се прилага по отношение на недействителните административни актове е различен в зависимост от това дали те са нищожни или унищожаеми. В първия случай никой не е правно задължен и обвързан да се подчинява на издадения административен акт, тъй като този акт не съществува за правото и не е могъл да породи каквито и да било правни последици. Това е така дори ако издаденият от орган на администрацията акт създава някаква привидност за един редовен акт. Такъв акт, ако е оспорен пред контролните органи, не е необходимо дори да се отменя или видоизменя. Достатъчно е само контролният орган да констатира неговата нищожност. Унищожаемият административен акт, макар и временно, предизвиква визираните в правна норма последици и подлежи на изпълнение от неговите адресати. Последиците на унищожаемият акт трябва да бъдат унищожени било чрез спиране на неговото действие, било чрез неговото отменяне или видоизменяне от контролните органи. Необходимо е предизвиканите от такъв акт правни последици да бъдат заличени и то с обратно действие (ex tunc – от момента от който са възникнали, обикновено това е момента на издаването на порочния акт). Унищожаването на тези административни актове цели да се възстанови онова положение, което е съществувало преди тяхното издаване или, ако това е невъзможно – да се стигне до обезщетяване на увредените от акта правни субекти чрез подходящи средства и заместители, предвидени в правната норма.

Всеки заинтересован правен субект и прокурорът могат да поискат от компетентния съд обявяване на нищожност на съответния административен акт. Няма пречка да се иска обявяване на нищожност както индивидуален, така и на общ, включително и нормативен административен акт.

Искането се депозира под формата на писмена жалба, респ. протест и може да се прави без ограничение във времето . Жалбата или протестът се подават чрез органа, издал акта.

Критерии за разграничаване на нищожни от унищоаеми административни актове. Разграничаването м/у нищожни и унищожаеми актове на администрацията е доста трудно поради липса на изрични правни норми.

1.Некомпетентността винаги води до нищожност.

2.Материална незаконосъобразност: Когато сме изправени пред пълна липса на условията и предпоставките на приложимата материалноправна норма, когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден от съответния орган въз основа на никакъв закон, налице е нищожност. В останалите случаи води до унищожаемост.

3.Порок във формата: Когато порокът е толкова съществен, че е равнозначен на липса на форма, а оттук и липса на волеизявление, налице е нищожност. В останалите случаи води до унищожаемост. Липсата на мотиви води само до унищожаемост, тъй като актът може да бъде саниран.

4.Нарушаването на административнопроизводствените правила води до унищожаемост, освен ако нарушението на тези правила е довело до липса на волеизявление – тоест до нищожност. Например нарушава се правилото за необходим кворум – актът е нищожен.

5.При превратно упражняване на власт (несъответствие на целта на акта с целта на закона). Ако преследваната с АА цел, различна от законоустановената, не би могла да се постигне с никакъв акт, нито със същия, нито с който и да е друг акт, актът е нищожен. Ако тази цел би могла да се постигне с друг акт, или при други фактически и правни предпоставки – актът е унищожаем.

в) оспорване на административните актове по административен ред – основания

1. Оспорването на административните актове по административен ред съдържа сравнително малко нови моменти, в сравнение със стария режим по ЗАП.

В голяма степен е възпроизведен разделът за обжалването по административен ред от глава трета на Закона за административното производство.

Индивидуалните и общите административни актове могат да бъдат оспорени по административен ред пред непосредствено по-горестоящия административен орган.

По административен ред може да се оспори и съдържанието на документ.

2. Не подлежат на оспорване по предвидения в АПК административен ред актовете:
3. на президента на Републиката и на председателя на Народното събрание;

2.на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър -председателите, министрите и ръководителите на други ведомства и органи, непосредствено подчинени на Министерския съвет;

3. на управителя на Българската народна банка и председателя на Сметната палата;
4. на Висшия съдебен съвет;
5. на областните управители;
6. за които в специален закон е предвидено оспорване направо пред съд.

Не подлежат на оспорване по административен ред актовете на органите, които нямат по горестоящ административен орган.

3. Жалба срещу административния акт могат да подават заинтересованите лица.

С жалбата може да се оспори както законосъобразността, така и целесъобразността на административния акт.

Прокурорът може да подава протест само относно законосъобразността на административния акт.

4. Относно формата на жалбата и протеста, срока за оспорване, съдържанието на жалбата и протеста, приложенията към тях, отстраняването на допуснатите нередовности и възстановяването на пропуснатия срок за оспорване на административния акт са възпроизведени в общи линии съответните правила на ЗАП.
5. Административните актове не се изпълняват преди да са изтекли сроковете за тяхното оспорване, а при подадена жалба или протест – до решаването на спора от съответния орган.

Това правило не се прилага когато:

1. всички заинтересовани страни писмено поискат предварително изпълнение на акта;
2. със закон или с разпореждане по чл. 60 от кодекса е допуснато предварително изпълнение на акта. В тези случаи по горестоящият административен орган по искане на оспорващия може да спре предварителното изпълнение, ако то не се налага от обществения интерес или би причинило непоправима вреда на засегнатото лице.
3. В седемдневен срок, а когато органът е колективен – в 14-дневен срок, от получаване на жалбата или протеста административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорения акт, да го отмени или измени, или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му, като уведоми за това заинтересованите страни.

Новият акт подлежи на оспорване по реда на този кодекс. В тези случаи не се допуска повторно преразглеждане на акта.

7. Когато административният орган не намери основание за пререшаване на въпроса, той незабавно изпраща жалбата или протеста заедно с цялата преписка на компетентния по-горестоящ административен орган.

Ако в тридневен срок след изтичане на срока за пререшаване на въпроса цялата преписка не бъде изпратена на по-горестоящия административен орган, жалбоподателят може да изпрати препис от жалбата, а прокурорът от протеста направо до по-горестоящия орган, който незабавно изисква преписката.

8. Компетентен да разгледа жалбата или протеста е непосредствено по-горестоящият административен орган, на който е подчинен органът, издал оспорения акт.

Административните актове на кметовете на кметства и на райони са оспорват пред кмета на общината.

Административните актове на специализираните изпълнителни органи на общината се оспорват пред кмета на общината.

Административните актове на кметовете на общини се оспорват пред областния управител.

Отказът на организация да издаде административен акт може да се оспори пред съответния административен орган съобразно естеството на въпросите, във връзка с които е оспореният акт.

9. В сложни от фактическа или правна страна случаи компетентният да разгледа жалбата или протеста орган може да назначи комисия за проучване и разглеждане на случая. Комисията се състои най-малко от трима членове, от които един с юридическо образование и двама специалисти от съответната област, като поне един от специалистите е лице, което не работи в съответната администрация.

В определен от компетентния орган срок комисията разглежда преписката с възраженията по жалбата или протеста и приложените към нея писмени доказателства, ако това е необходимо, и изготвя мотивирано писмено становище за законосъобразността и целесъобразността на оспорения административен акт.

Становището се подписва от всички членове на комисията и се представя на административния орган.

10. В някои от предходните варианти на кодекса беше изготвен друг вариант на комисиите – комисия за административен контрол, която не дава само мнение, а по специални материи решава по същество спора, упражнявайки контрол и за законосъобразност, и за целесъобразност. С оглед да се гарантира независимостта на членовете на комисиите всички те да се назначават – за цялата страна – от министър – председателя, за определен срок.

Мнозинството от членовете на комисията по изготвяне на проекта за кодекс възразиха, че тези комисии всъщност ще бъдат особени юрисдикции, а такива Конституцията не допуска /съгласно чл. 119 правораздаването се осъществява само от съдилища/.

На това беше репликирано, че не може да се окачестви като особена юрисдикция една комисия, която упражнява не само контрол за законосъобразност, но и за целесъобразност.

Но даже тези комисии да се сметнат за чисти особени юрисдикции, такива трябва да бъдат създадени – като специализирани съдилища, каквито Конституцията допуска /чл. 119, ал. 2/.

11. Заинтересованите лица могат да бъдат изслушани от компетентния да разгледа жалбата или протеста орган в разумен срок. За изслушването се съставя протокол.
12. В двуседмичен срок от получаване на преписката, когато е едноличен, и в едномесечен срок, когато е колективен, компетентният да разгледа жалбата или протеста орган се произнася с мотивирано решение, с което обявява оспорения акт за нищожен, отменя го изцяло или отчасти като незаконосъобразен или нецелесъобразен или отхвърля жалбата или протеста.

Компетентният да разгледа жалбата или протеста орган решава въпроса по същество, освен ако исканият акт е от изричната компетентност на по-долустоящия орган.

Когато административният орган противозаконно е отказал да издаде документ, компетентният да разгледа жалбата или протеста орган го задължава да извърши това, като му определя и срок за издаване на документа.

Когато не възприеме становището на комисията, компетентният да разгледа жалбата или протеста излага мотиви за това.

Когато компетентният да разгледа жалбата или протеста орган не се произнесе в определения от чл. 97, ал. 1 от кодекса срок, законосъобразността на административния акт може да се оспори чрез административния орган, издал акта, ако актът подлежи на оспорване по съдебен ред.

Решението на компетентния да разгледа жалбата или протеста орган се съобщава незабавно на оспорващия и на другите заинтересовани лица.

Когато въпросът е решен по същество, решението на компетентния да разгледа жалбата или протеста орган подлежи на оспорване за законосъобразност пред съда. Ако жалбата или протестът са отхвърлени, на оспорване пред съда подлежи първоначалният административен акт.

 

Оспорване пред по-горестоящ административен орган

Чл. 81  (1) Индивидуалните и общите административни актове могат да бъдат оспорени по административен ред пред непосредствено по-горестоящия административен орган. (2) По административен ред може да се оспори и съдържанието на документ.
Изключения от обхвата на оспорването по административен ред

Чл. 82  (1) Не подлежат на оспорване по предвидения в този кодекс административен ред актовете: 1. на Президента на Републиката и на председателя на Народното събрание;
2. на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите, министрите и ръководителите на други ведомства и органи, непосредствено подчинени на Министерския съвет;
3. на управителя на Българската народна банка и председателя на Сметната палата;
4. на Висшия съдебен съвет;
5. на областните управители;
6. за които в специален закон е предвидено оспорване направо пред съд.
(2) Не подлежат на оспорване по административен ред актовете на органите, които нямат по-горестоящ административен орган.
Субекти на оспорването

Чл. 83  (1) Жалба срещу административния акт могат да подават заинтересованите лица. (2) С жалбата може да се оспори както законосъобразността, така и целесъобразността на административния акт.
(3) Прокурорът може да подава протест само относно законосъобразността на административния акт.
Форма на жалбата и протеста. срок за оспорване

Чл. 84  (1) Жалбата или протестът се подава в писмена форма чрез административния орган, чийто акт се оспорва, в 14-дневен срок от съобщаването му на заинтересованите лица и организации. (2) Мълчаливият отказ или мълчаливото съгласие може да се оспори в едномесечен срок от изтичането на срока, в който административният орган е бил длъжен да се произнесе.
Съдържание на жалбата и протеста

Чл. 85  (1) Жалбата и протестът трябва да са написани на български език и да съдържат: 1. трите имена и адреса, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за българските граждани, съответно името и длъжността на прокурора, номера на телефона, факса или телекса, ако има такъв;
2. трите имена и личния номер за чужденец и адреса, заявен в съответната администрация, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв;
3. фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице, изписани и на български език, седалището и последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;
4. акта, който се оспорва, и органа, който го е издал;
5. органа, до който се подава;
6. възраженията и тяхното основание;
7. искането;
8. подпис на подателя.
(2) С жалбата или протеста може да се поиска събирането на доказателства, на които се основават исканията в тях, или да се вземат предвид факти и обстоятелства, които не са били съобразени от административния орган при издаването на акта или са настъпили след издаването му.
(3) В производството пред по-горестоящия административен орган могат да се събират всички доказателства, които са относими към искането и не са били представени пред органа, издал оспорения административен акт.
Приложения

Чл. 86  Към жалбата или протеста се прилагат: 1. пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник;
2. удостоверение за регистрацията и актуалното състояние на търговеца или юридическото лице;
3. документ за платена държавна такса, когато се дължи такава;
4. преписи от жалбата или протеста и писмените доказателства за останалите страни.
Нередовност на жалбата и протеста

Чл. 87  (1) Ако жалбата или протестът не отговаря на изискванията на чл. 85 и 86, на подателите се изпраща съобщение за отстраняване на допуснатите нередовности в 7-дневен срок от получаване на съобщението. (2) Когато не е посочен адресът на подателя, уведомяването по ал. 1 се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в сградата на административния орган в продължение на 7 дни.
(3) Ако подателят не отстрани нередовностите, жалбата или протестът заедно с приложенията се връщат, а при непълен адрес се оставят в общата канцелария на органа на разположение на подателя.
Оставяне без разглеждане на жалбата и протеста

Чл. 88  (1) Жалбата и протестът се оставят без разглеждане, когато: 1. са неподведомствени на по-горестоящия административен орган;
2. са подадени след срока по чл. 84;
3. подателят няма интерес от обжалването;
4. подателят писмено оттегли жалбата или протеста.
(2) В случаите по ал. 1, т. 1 жалбата или протестът се препраща на компетентния орган, а в останалите случаи производството се прекратява от по-горестоящия административен орган.
(3) Актът за прекратяване може да се оспори в 7-дневен срок от съобщаването му с частна жалба или с протест пред съответния съд, който се произнася с определение, което не подлежи на обжалване.
Възстановяване на срока

Чл. 89  (1) В случаите по чл. 88, ал. 1, т. 2 жалбоподателят в 7-дневен срок от съобщаването на акта за прекратяване на производството може да поиска възстановяване на срока, ако пропускането му се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Към искането се прилага и върнатата жалба. (2) Искането се разглежда от административния орган, компетентен да разгледа жалбата.
Забрана за изпълнение на акта

Чл. 90  (1) Административните актове не се изпълняват, преди да са изтекли сроковете за тяхното оспорване, а при подадена жалба или протест – до решаването на спора от съответния орган. (2) Това правило не се прилага, когато:
1. всички заинтересовани страни писмено поискат предварително изпълнение на акта;
2. със закон или с разпореждане по чл. 60 е допуснато предварително изпълнение на акта.
(3) В случаите по ал. 2, т. 2 по-горестоящият административен орган по искане на оспорващия може да спре предварителното изпълнение, ако то не се налага от обществения интерес или би причинило непоправима вреда на засегнато лице.
Преразглеждане на акта

Чл. 91  (1) В 7-дневен срок, а когато органът е колективен – в 14-дневен срок, от получаване на жалбата или протеста административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорения акт, да го отмени или измени, или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му, като уведоми за това заинтересованите страни. (2) Новият акт подлежи на оспорване по реда на този кодекс. В тези случаи не се допуска повторно преразглеждане на акта.
Изпращане на преписката

Чл. 92  (1) Когато административният орган не намери основание за пререшаване на въпроса, той незабавно изпраща жалбата или протеста заедно с цялата преписка на компетентния по-горестоящ административен орган. (2) Ако в тридневен срок след изтичането на срока по чл. 91, ал. 1 цялата преписка не бъде изпратена на по-горестоящия административен орган, жалбоподателят може да изпрати препис от жалбата, а прокурорът – препис от протеста, направо до по-горестоящия орган, който незабавно изисква преписката.
Компетентен орган

Чл. 93  (1) Компетентен да разгледа жалбата или протеста е непосредствено по-горестоящият административен орган, на който е подчинен органът, издал оспорения акт. (2) Административните актове на кметовете на кметства и на райони се оспорват пред кмета на общината.
(3) Административните актове на специализираните изпълнителни органи на общината се обжалват пред кмета на общината.
(4) Административните актове на кметовете на общини се оспорват пред областния управител.
(5) Отказът на организация да издаде административен акт може да се оспори пред съответния административен орган съобразно естеството на въпросите, във връзка с които е оспореният акт.
Комисия за разглеждане на случая

Чл. 94  В сложни от фактическа или правна страна случаи компетентният да разгледа жалбата или протеста орган може да назначи комисия за проучване и разглеждане на случая. Комисията се състои най-малко от трима членове, от които един с юридическо образование и двама специалисти от съответната област, като поне един от специалистите е лице, което не работи в съответната администрация. Становище на комисията

Чл. 95  (1) В определен от компетентния орган срок комисията разглежда преписката с възраженията по жалбата или протеста и приложените към нея писмени доказателства, събира нови доказателства, ако това е необходимо, и изготвя мотивирано писмено становище за законосъобразността и целесъобразността на оспорения административен акт. (2) Становището се подписва от всички членове на комисията и се предоставя на административния орган.
Изслушване

Чл. 96  Заинтересованите лица могат да бъдат изслушани от компетентния да разгледа жалбата или протеста орган в разумен срок. За изслушването се съставя протокол. Произнасяне на компетентния орган

Чл. 97  (1) В двуседмичен срок от получаване на преписката, когато е едноличен, и в едномесечен срок, когато е колективен, компетентният да разгледа жалбата или протеста орган се произнася с мотивирано решение, с което обявява оспорения акт за нищожен, отменя го изцяло или отчасти като незаконосъобразен или нецелесъобразен или отхвърля жалбата или протеста. (2) Компетентният да разгледа жалбата или протеста орган решава въпроса по същество, освен ако исканият акт е от изричната компетентност на по-долустоящия орган.
(3) Когато административният орган противозаконно е отказал да издаде документ, компетентният да разгледа жалбата или протеста орган го задължава да извърши това, като му определя и срок за издаване на документа.
(4) Когато не възприеме становището на комисията, компетентният да разгледа жалбата или протеста орган излага мотиви за това.
(5) Когато компетентният да разгледа жалбата или протеста орган не се произнесе в срока по ал. 1, законосъобразността на административния акт може да се оспори чрез административния орган, издал акта, пред съда, ако актът подлежи на оспорване по съдебен ред.
Съобщаване на решението и обжалване

Чл. 98  (1) Решението на компетентния да разгледа жалбата или протеста орган се съобщава незабавно на оспорващия и на другите заинтересовани лица. (2) Когато въпросът е решен по същество, решението на компетентния да разгледа жалбата или протеста орган подлежи на оспорване за законосъобразност пред съда. Ако жалбата или протестът са отхвърлени, на оспорване пред съда подлежи първоначалният административен акт.

 

 

 

45. Обжалване на административни актове пред съда:

а) административни съдилища – характеристика;

б) обжалване на административни актове пред административния съд;

в) основания за обжалване;

г) оспорване на подзаконови нормативни актове;

д) допустими доказателства;

е) процедура.

 

 

а) административни съдилища – характеристика

Според влезлия в сила на 12.07.2006 г.( обн. ДВ. бр.30 от 11 април 2006г) нов Административнопроцесуален кодекс (чл. 307 и § 3 от ПЗР на АПК ) се създадоха административни съдилища със седалища и съдебни райони, които съвпадат със седалищата и съдебните райони на окръжните съдилища. Проведе се първият в историята на съдебна система в Република България конкурс за определяне на състава на новосформираните 28 съдилища. Председателите на административните съдилища бяха назначени съобразно конкурсните резултати от Висшия съдебен съвет по предложение на Председателя на Върховния административен съд. На 3 януари 2007 г . председателите на новите съдилища в цялата страна положиха клетва и встъпиха в длъжност.

І. Административния съд разглежда следните видове дела:

Като първа инстанция, съгласно чл. 128 от Административнопроцесуалния кодекс – всички дела по искания за:

o           издаване, изменение, отмяна или обявяване на нищожност на административни актове;

o           обявяване на нищожност или унищожаване на споразумения по този кодекс;

o           защита срещу неоснователни действия и бездействия на администрацията;

o           защита срещу незаконно принудително изпълнение;

o           обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица;

o           обезщетения за вреди от принудително изпълнение;

o           обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на решения, постановени от административните съдилища;

o           установяване неистинността на административни актове по този кодекс.

Като касационна инстанция – всички дела:

o           образувани по касационни жалби срещу решения на районните съдилища, постановени по жалби срещу наказателни постановления, съгласно чл. 63 от Закона за административните нарушения и наказания;

o           образувани по касационни жалби срещу решения на районните съдилища , постановени по жалби срещу решения на Общинската служба за земеделие и гори, съгласно чл. 14 ал.3 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и чл. 13 ал.6 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд.

ІІ. Обжалване:

Решенията на административните съдилища, постановени като първа инстанция, подлежат на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14- дневен срок от деня на съобщението , че решението е изготвено.

Решенията на административните съдилища постановени като касационна инстанция са окончателни.

Родова, функционална и местна подсъдност

Тези подведомствени на административните съдилища правни спорове са разпределени между регионалните административни съдилища и Върховния административен съд (ВАС) чрез правилата на родовата и на функционалната подсъдност – чл. 132 АПК.

На ВАС са възложени:

а) като първа съдебна инстанция (родова подсъдност – разпределение на първоинстанционни дела между различни по степен съдилища):

–    оспорванията срещу подзаконовите нормативни актове, освен тези на общинските съвети;

• оспорванията срещу актовете на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите;
• оспорванията срещу решения на Висшия съдебен съвет;
• оспорванията срещу актове на органите на Българската народна банка;
• оспорванията срещу други актове, посочени в закон.

б) като втора съдебна инстанция (функционална подсъдност – разпределение на делата между различните инстанции или с други думи функционалната подсъдност определя инстанционната компетентност):

• касационно производство за обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на първоинстанционни съдебни решения (глава ХІІ) и
• производството по жалби срещу първоинстанционни определения и разпореждания (глава ХІІІ);

в) извънинстанционните специални съдебни производства (специална компетентност):

• за отмяна на влезли в сила съдебни решения и на влезли в сила съдебни определения и разпореждания, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото (глава ІV) и
• по издаване на тълкувателни решения и тълкувателни постановления от Върховния административен съд (дял ІV или глава ХVІ).

Всички останали съдебни производства, в т.ч. и съдебните производства, които се образуват по иск (по искане) без оглед на тяхната цена и без оглед на това какъв административен орган е ответник по тях, са родово подсъдни на регионалните административни съдилища като първа съдебна инстанция.

А първоинстанционните административни дела, родово подсъдни на регионалните административни съдилища, се разпределят между тези съдилища по правилата на общата местна подсъдност, прогласени в ал. 1 и ал. 2 на чл. 133 АПК със заглавие “Местна подсъдност”. Според тях делата се разглеждат от административния съд, в района на който е седалището на органа, издал оспорения административен акт, а когато то е в чужбина – от Административния съд – град София. Исковете за обезщетения могат да бъдат предявени и пред съда по адреса или седалището на жалбоподателя, освен когато са съединени с оспорване на административен акт. Т.е., когато искът за обезщетение се предявява самостоятелно, местната подсъдност е изборна – общата по чл. 133, ал. 1 или по адреса или седалището на жалбоподателя, на когото законодателят е предоставил правото на този избор. Но когато искът за обезщетение се предявява заедно с оспорване на административен акт, той трябва да бъде заявен пред административния съд по чл. 133, ал. 1, който е компетентен да разгледа оспорването на административния акт.

Регламентирани са и няколко изключения от тези правила:

а) когато компетентният съд не е в състояние да разгледа делото, ВАС постановява изпращането му в съседен административен съд;

б) искането за защита срещу неоснователни действия на административен орган или длъжностно лице се прави пред административния съд по местоизвършване на действията (чл. 251, ал. 1);

в) когато взискател по изпълнението е гражданин или юридическо лице, отрицателният установителен иск по чл. 292 се предявява пред административния съд по неговото местожителство или седалище (чл. 293, ал. 3);

г) жалба срещу постановленията, действията и бездействията на органите по изпълнението се подава до административния съд по мястото на изпълнението, а то не винаги съвпада със седалището на административния орган, обуславящо подсъдността по чл. 133, ал. 1 АПК.

Определената от закона подсъдност не може да бъде изменяна по съгласие на участващите в делото лица – чл. 134, ал. 1 АПК. В това се изразява нейната задължителност. В АПК не е изрично записано правилото, възприето както в правната теория, така и в съдебната практика, че родовата подсъдност е абсолютно условие за властта на сезирания съд да разреши заявения пред него правен спор и затова за тази подсъдност той следи служебно. Липсва и правило, дали местната подсъдност е относително или също е абсолютно условие за правораздавателна власт. Но заглавието на чл. 134 е “Задължителност на подсъдността”. Обикновено задължителна е подсъдността, за която съдът следи служебно и не може да я игнорира, освен ако промяната й в конкретен случай е постановена от ВАС. Тук възниква интересният въпрос дали заглавието на чл. 134 и правилото на неговата ал. 1 трябва да бъдат разбирани в смисъл, че и родовата, и местната подсъдност по АПК са абсолютни предпоставки за правото (властта) на сезирания съд да разреши заявения пред него правен спор.

Споровете за подсъдност се разрешават по реда на чл. 135 АПК. Всеки съд решава сам дали заведеното пред него дело му е подсъдно и ако намери, че това дело не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. Надлежният съд може да бъде друг административен съд, но може да бъде и съд от системата на общите съдилища. Този съд може също да счита, че делото не му е подсъдно – било защото счита, че то е подсъдно на изпращащия съд, било защото счита, че е подсъдно на друг административен или общ съд. В тези случай ще възникне спор за подсъдност. Ако спорът за подсъдност е между административни съдилища, той се решава от ВАС. Възможно е спорът за подсъдност да възникне между административен съд и тричленен състав на ВАС (като първа съдебна инстанция). В този случай спорът се разрешава от петчленен състав на ВАС. Ако спорът за подсъдност е между административен и общ съд, той се решава от състав, включващ трима представители на Върховния касационен съд и двама представители на Върховния административен съд. Съдът, на когото делото е било изпратено от друг административен или общ съд, не може да го връща на изпращащия съд, нито пък да го изпрати на друг съд, ако счита, че то не е подсъдно на този друг съд, а е длъжен да го изпрати на ВАС или на специалния състав за определяне на подсъдността (чл. 135, ал. 5 и 6). Всички определения по споровете за подсъдност не подлежат на обжалване – чл. 135, ал. 7. Това се отнася както за определенията, с които ВАС или специалният състав разрешават споровете за подсъдност, така и за определенията, с които административните съдилища изпращат делата по подсъдност на други, материално компетентни според тях, съдилища.

б) обжалване на административни актове пред административния съд

Административните актове могат да се обжалват пред съд по отношение на тяхната законосъобразност.

С жалба или протест пред съд може  да се оспори само законосъобразността на административен акт. Понятието “законосъобразност” е достатъчно изяснено в административноправната теория и практика – това е съответствие на административния акт с изискванията на закона по отношение на негови съществени характеристики, които се съдържат в изискванията за законосъобразност. Понятието “законосъобразност” е свързано със законния статут на административния акт, т.е. с изискванията да се спазват условията, предвидени по закон, на които трябва да отговаря един редовен административен акт. Изискванията за законосъобразност /условията за законност, условия за редовно действие/ на административния акт са: компетентност на органа, издал акта; спазване на установената форма; материална законосъобразност – съответствие на акта с материалноправните разпоредби; спазване на административнопроизводствените правила; съответствие с целта на закона.

в) основания за обжалване

Основанията за оспорване на административните актове са изчерпателно изброени в чл. 146 АПК, както следва:

1. липса на компетентност;

• неспазване на установената форма;

3. съществено нарушение на административнопроизводствените правила;
4. противоречия с материалноправни разпоредби;
5. несъответствие с целта на закона.

Може да е било нарушено едно или няколко или всичките изисквания за законосъобразност. Всяко едно от основанията поотделно  е достатъчно, за да може да се иска отмяна на административния акт.

1) Липса на компетентност.

Липсата на компетентност е първото основание за оспорване на административни актове. Административните актове се издават от овластените за това органи съобразно предоставената им компетентност. Липсата на компетентността е много сериозно и тежко нарушение на законността в дейността на административните органи и води до нищожност на взетите решения и издадените актове.

Компетентността на определен административен орган посочва кръга от въпроси, с които административният орган е оправомощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за решаването на тези въпроси. С оглед издаването на юридически /административни/ актове компетентността е нормативно признатата способност на даден орган да издаде определен акт. Компетентността на държавните органи е израз на специализацията на функциите на държавното управление. Тя очертава кргъга от задачи, възложени на отделните органи по осъществяване на определени държавни функции. За да могат да осъществяват тези функции, административните органи  притежават определени властнически правомощия. Компетентността може да бъде определена като система от правомощия, т.е. съвкупност от права и задължение от особен характер, предоставени на органа за осъществяване на държавна власт.

Компетентността е проява на най-висша степен на специализация на управленските функции по отделни отрасли на държавното управление. Тя очертава кръга от управленски функции, възложени на един или друг орган по отношение на един или друг клон на обществения живот и отнасящи се към едни или други социални обекти. За да могат да осъществяват тези функции, органите получават определени държавно-властнически правомощия. Държавен орган не може да бъде учреден, без да се посочи за какво се създава, какви задачи ще изпълнява и каква дейност ще развива, т.е. държавен орган не може да се създава без да се определи неговата компетентност. Когато правната норма  учредява държавен органи определя неговата компетентност, с това тя признава възможността на органа да се конституира като административноправен субект, да бъде носител на права и задължения. Компетентността е основание и проява на административната правосубектност на дадения орган. Затова липсата на компетентност е не само нарушение на едно от изискванията за законосъобразност на административния акт, тя е липса на административноправен субект. Поради това и административните актове, издадени при липса на комепетнтност страдат от най-тежкия порок – нищожност.

Правата и задълженията, които влизат в компетентността на органа, са права и задължения по изпълнение на възложените му функции на държавно управление.  Компетентността на органа най-общо представлява съвкупност от права и задължния, които държавният орган притежава на основание на закона  за изпълнение на предоставената му специализирана задача (роля) в държавното управление. Възлагането и притежаването на тези права и задължения не зависят от преценката и желанието на органа да ги изпълнява. Когато в компетентността се казва, че органът “има право” да извърши определено действие, това не означава някакво лично право за органа, чрез упражняването на което той ще постигне лично облагодетелстване или някакви лични резултати. Това означава, че органът има това право спрямо други лица и органи, спрямо които той осъществява възложените му от държавата функции. Това право му е предоставено, за да може той да изпълнява успешно поставените му задачи. Правата на органа са елементи от неговата компетентност, и също както и задълженията му, са му предоставени за да може той да извършва възложените му дейности в държавното управление. Правата му са права спрямо гражданите, другите външни организации и органи, но тяхното осъществяване е задължение спрямо държавата като част от неговата компетентност.  Недопустимо е органът да направи “отказ от компетентност”.

Правомощията, съдържащи се в компетентността на органа, са правомощия спрямо широк, често пъти определен само чрез много общ признак кръг от адресати (напр. гражданите, жителите на населеното място, водачите на моторни превозни средства, учителите, кметовете, общините, данъчните органи и пр.). Това са адресати – органи, организации или лица – които притежават характеристиката, установена от компетентността на органа и показваща, че органът може да упражнява въздействие върху тях. Компетентността на органа обхваща правомощия по отношение на практически неопределен брой случаи, винаги и навсякъде, където те се проявяват според предписанието на компетентността. Компетентността не се изчерпва с еднократно действие. Органът притежава правомощията, определена чрез компетентността му, и може и трябва да ги използва винаги когато са налице условията за тяхното упражняване.

Компетентността не само определя съвкупността от правомощия на органа. Тя съдържа в себе си и правните възможности за реализиране на правомощията на органа. Чрез нея се определя какви мерки и начини органът може да използва , за да осъществява поставените му задачи. Пак чрез нея се определят какви актове и действия има право, може и е задължен да издава административният орган.

Компететността може да бъде материалноправна и процесуалноправна, в зависимост от характера на правомощията, в които се изразява. Един административен орган може да има материалноправна и процесуалноправна компетентност, както е възможно и органът да има само процесуална компетентност.

Компетентността се проявява в няколко вида: материална, териториална и лична.

Материалната компетентност се изразява в определения по материя кръг от въпроси. Тя има предметна определеност и затова понякога се нарича и предметна компетентност.  Тя е израз на специализацията по материя между отделните органи. Определен административен орган има право да издава актове и извършва действие в определена по материя област на държавната администрация. Тук важи разграничението на административните органи на такива с обща компетентност и на органи със специална компетентност, които от своя страна се подразделят на отраслеви и функционални. Но и вътре в тази класификация органите от един и същи вид имат различна материална компетентност.

Териториалната компетентност изразява пространственото действие на правомощията на органа, отразени в компетентността му. Тук важи направената класификация на органите на централни и местни. Всеки административен орган има определени териториални (пространствени) предели на правомощията си.

Личната компетентност, която понякога се нарича  и компетентност по степен, изразява пределите на правомощията на отделния административен орган в зависимост от мястото и положението на органа вътре в дадена административна организационна система. Тя се нарича лична, защото е свързана с конкретна длъжност, заемана от определени лица или лице. По-горестоящ орган не може да изземе за решаване въпрос от органа, овластен за неговото разглеждане и решаване, освен ако това е предвидено от закона. Долустоящ орган също не може да издава актове и да извършва действия, които са от компетентността на горестоящия орган.

За да може да се прецени налице ли е основанието “липса на компетентност” е необходимо на фона на горепосочените съображения да се установят точно границите и съдържанието на компетентността на дадения орган. Компетентността се определя от:

1. Закон или друг нормативен акт в следните начини:

а/ от нормативния акт, с който се създава административния орган; б/ от отделен нормативен акт, който определя компетентността на органа; в/ от нормативни актове, които възлагат правомощия на посочения административен орган – функции и задачи в определена сфера – или по отношение на други органи, или по отношение на отделен предмет на дейност; г/ от нормативни актове, които възлагат правомощия на категория органи, към които спада или може да спадне дадения орган. Така например компетентността на кмета на общината се определя от Конституцията на Република България, Закона за местното самоуправление и местната администрация, Закона за административно териториално устройство и многобройни специални закони заедно с техните подзаконови нормативни актове измежду които Закон за устройство на територията, Закон за социално подпомагане, Закона за паметниците на културата и историческото наследство, Закона за регионално развитие, а също така и в закони и подзаконови нормативни актове, където той се явява функционално определена административноправна фигура като например “по-горестоящ орган” по АПК или“орган по назначаване” в нормативните актове за държавната служба, социалното осигуряване и много други. АПК съдържа разпоредба с наименование “Обща компетентност” (чл.23), която се отнася до определянето на компетентния орган за издаване на определен вид административни актове вътре в системата на общинската администрация. Когато нормативен акт не определя органа, който трябва да издаде административен акт по въпроси от компетентността на органи на общината, административният акт се издава от кмета на общината, а в случаите на чл. 46 от Закона за местното самоуправление и местната администрация – от кмета на кметството или на района съобразно определените им правомощия.

2. Възлагане от друг орган, притежаващ първоначалната определена от нормативен акт компетентност, което се осъществява по три начина: а/ вишестоящият орган е имал правото и е определил съответния долустоящ компетентен орган; б/ компетентността /правомощие/ е делегирано от по-горестоящ орган; в/ в качеството си на заместник споделя компетентността на титуляра на тази компетентност по определен ред. Възлагането в първия случай по принцип се извършва с административен акт, който може да бъде индивидуален или нормативен акт, в останалите случаи – това може да бъде и вътрешнослужебен акт.

Споровете за компетентност между административни органи се решават от общия им по-горен административен орган. Когато няма такъв, спорът се решава с определение от съответния административен съд, а ако органите са от различни съдебни райони – от Софийския административен съд.

Особени случаи при преценката на съда за установяване на компетентност или липса на компетентност са хипотезите на законно упражняване на “чужда компетентност”. Това са случаи, при които административният акт се издава от друг орган, а не от органа, който по начало е определен от закона като компетентен за издаването на такъв вид актове. “Другият” орган, който фактически издава административния акт, е получил временно и по изключение правомощия да може да извърши това действие вместо титуляра на оригиналната компетентност. Законът допуска той да упражнява “чужда компетентност”, която се съдържа, основава и произтича от компетентността на принципния титуляр.  Такива случаи на законово допустимо упражняване на “чужда компетентност” са: делегирането, заместването и хипотезата на чл. 97, ал.2 АПК (непосредствено по-горестоящият  административен орган, пред който е оспорен административен акт по административен ред, и който е компетентен да разгледа жалбата или протеста решава въпроса по същество, освен ако исканият акт е от изричната компетентност на по-долустоящия орган).

Делегиране на правомощия. Делегирането е установено от закона временно, нетрайно и прилагано според конкретната обстановка, предаване на част от правомощията на горестоящия орган на някой от подчинените му органи или длъжностни лица. Делегирането трябва да бъде предвидено от закон и се извършва винаги в писмена форма.

Цялата пълнота на властническите правомощия, определени от компетентността на съответния висшестоящ административен орган, е съсредоточена в негово разпореждане. Той притежава необходимата власт и носи съответната отговорност за осъществяване на предоставените му функции. На него принадлежи правото на решаване на всички въпроси от компетентността на даденото ведомство или административна организация, на него се подчиняват всички останали съставни звена. Но това не означава, че той лично осъществява всички функции, с които е овластен. Обикновено той нито юридически, нито организационно-технически, нито фактически е в състояние да решава всички въпроси, влизащи в компетентността му. Министърът на земеделието не би могъл сам и лично да решава всички въпроси и да изпълнява всички задачи, възложени на Министерство на земеделието. Кметът не може сам и лично да изпълнява всички дейности в общината – да извършва граждански бракосъчетания, да налага административни наказания, да одобрява планове и проекти и пр. Административният орган е задължен сам да решава само тези въпроси, които са му предоставени в изрична компетентност, и тези, за които той счита, че не могат да се предоствят за разглеждане и решаване на нито едно от подчинените му звена и органи.

Делегирането е специфичен начин на възлагане на правомощия от компетентността на един административен орган за временно изпълнение от друг подчинен нему орган или длъжностно лице. Делегирането на правомощия означава делегиране на властта за упражняване на правомощията, както и отговорността за това. Отговорността е неразделна част от административното правомощие.

Делегираното правомощие не запазва изцяло своята характеристика, то не остава същото, каквото е било като част от компетентността на висшестоящия орган. Делегираните правомощия обикновено са във връзка с компетентността на долустоящия орган, комуто се извършва делегацията. Висшестоящият орган делегира правомощия, които са свързани със сферата на дейност на долустоящия орган, отнасят се или са близки до въпросите, които влизат в компетентността му. Делегираното правомощие се осъществява на основата на компетентността на долустоящия орган, то се реализира с юридическите, организационните и технически средства на долустоящия орган. Наред с това обаче делегираното правомощие се осъществява от орган, който има различна “собствена” компетентност и различно място в системата на административния апарат от това на висшестоящия орган, извършил делегирането. Това поражда сложна юридическа ситуация при упражняването на делегираното правомощие и контрола върху него. Първо, формата на административния акт не се делегира: така органът, получил право да решава определен въпрос вместо висшестоящия, издава актове с такова наименование, с каквото са и издаваните от него по въпроси от “собствената” му компетентност. Второ, по съдържание такъв акт съществено се отличава от останалите актове на този орган поради това че решава въпрос, влизащ при “нормални обстоятелства” в компетентността на висшестоящия орган. Трето, по своето място в системата на административните актове такъв акт в определено съдържателно отношение /но не в пълна степен/ е подобен на актовете на органа, който е делегирал част от своята компетентност на дадения орган, но едновременно с това фактически, а оттам и юридически, той е акт на долустоящия орган.

Резултатът от делегирането на административни правомощия е известно наслагване на характеристиките на делегираното правомощие върху компетентността на долустоящия орган и обратно – наслагване на характеристиките на постоянната “собствената” компетентност на долустоящия орган върху правомощието, което е делегирано. Как се отнася изискването за компетентност като условие за редовно действие на административните актове към актовете, издавани в условията на делегирани правомощия? Когато административният акт е издаден от долустоящия орган в резултат на редовно и надлежно делегиране – т.е. законът разрешава делегирането; делегираните правомощия са от компетентността на горестоящия орган, но не са от негова изрична компетентност; делегираните правомощия не са пределегирани; и делегирането е извършено в писменна форма – трябва да се приеме, че актът е издаден от компетентния орган. Длъжностното лице или органът, който е издал административния акт в резултат на делегирането, е компетентният орган по смисъла на закона.

Възможността да реши да делегира осъществяването на определено правомощие е част от компетентността на делегиращия орган и той носи отговорност за избора, който е направил, когато е решил дали и кому да делегира това правомощие. Делегирането трябва да бъде направено изрично и писмено. Писмената форма е необходима за извършване на делегирането. Горестоящият ръководител може да придружи делегирането  със съответни указания за неговото осъществяване от долустоящия орган. Указанията и нарежданията на делегиращия орган трябва да се считат задължителни за органа, комуто е делегирано правомощието, най-малко поради две причини: първо, поради организационната йерархия в съответната административна организация и ведомствената подчиненост на долустоящия спрямо висшестоящия административен орган, и второ, щом делегираното правомощие е от компетентността на висшестоящия орган, а долустоящият орган ще изпълнява временно “чуждо” правомощие, титулярният субект на това правомощие – висшестоящият орган, има право да разпореди как да бъде реализирано това правомощие. Щом той носи крайната отговорност за изпълнението на дадена функция, той има право да се погрижи за точното й осъществяване, въпреки че делегира правомощието си.

При делегирането един административен орган възлага на друг подчинен нему нисшестоящ орган извършването на определена дейност, която спада към компетентността на първия орган. В този случай делегираният орган осъществява “чужда” компетентност. Затова делегираната компетентност е четирикратно определена: веднъж, от компетентността на делегиращия орган; второ, от законовите разпоредби, допускащи делегирането; трето, от указанията на делегиращия орган; четвърто, от правните възможности /средства, актове, мерки/ на делегирания орган. За да прецени дали е налице “липса на компетентност” при делегирането съдът трябва да има предвид тези четири определителя на делегираното правомощия наред с приципните ограничения за делегиране.

Принципните ограничения във възможностите за извършване на делегиране на административни правомощия най-общо са следните:

Първото е, че никой не може да делегира правомощия, които не притежава. Административният орган може да делегира едно или няколко от своите правомощия, само ако те са включени в неговата компетентност. Той трябва да притежава правомощията, за да може да се разпорежда с тях като овластява долустоящ орган временно да ги извършва вместо него.

Второто е, че не може да бъде извършена делегация на правомощия, които са определени като изрична компетентност на съответния орган. Изричната компетентност означава, че само този орган е длъжен и има право да решава определени въпроси, възложени му като негова изрична компетентност.  Законодателят е счел, че именно този орган ще изпълнява най-успешно поставените му задачи. Изключение може да се допусне само ако законът изрично предвижда това. Чрез изричната компетентност органът е задължен той сам да упражнява даденото правомощие.

Третото ограничение на възможността за делегиране се отнася до обекта на делегирането. В сила е правилото, че когато по закон административният орган има право да делегира известни правомощия на друг определен орган, то този друг орган не може от своя страна да пределегира другиму така делегираните му правомощия, освен ако такава възможност е предвидена изрично в закона. Пределегирането води до липса на компетентност.

Делегирането е различна правна фигура от упълномощаването и от заместването.

Докато при делегирането предоставените правомощия временно / за срока на делегацията/ се включват в обема на правомощията на делегирания орган и последиците от упражняването на правомощията възникват и за делегирания орган, то при упълномощаването последиците от извършените правни действия от пълномощника възникват пряко за представлявания.

Заместването е осъществяване на правомощия от компетентността на ръководния орган, извършвано от официалните заместници на ръководителя. Такъв е случаят с заместник-министрите, заместник-министър-председателите, заместник-областните управители, заместник-кметовете. Те имат свои правомощия именно на заместници, и в съответствие с условията на закона и в отсъствие на титулярния ръководител, те могат да го заместват. При заместването, когато заместникът упражнява правомощията, които по закон са предоставени на титулярния орган, също се наблюдава феноменът “упражняване на чужда компетентност”. Както при делегирането, така и при другите случаи на упражняване на “чужда компетентност”,  тази временно осъществявана от заместника компетентност представлява изключение, което е регламентирано от закона и за нейното упражняване са задължителни указанията на титуляра на основната компетентност и наличието на условията, предвидени в закона.

Упражняването от заместника на правомощия от изключителната/изрична компетентност на титулярния административен орган по издаване на административни актове по принцип представлява липса на компетентност. Изричната компетентност на титуляра не може да бъде упражнявана от заместника само на основание на положението му на заместник, освен ако законът разрешава или обективно необходими обстоятелства налагат това /продължителна командировка, продължително заболяване, друга обективна невъзможност за титуляра да изпълнява/. Заместването, основавайки се пряко на служебното положение на заместник, би могло да се прилага по отношение на вътрешнослужебни действия и актове, но не  и към издаването на всички административни актове. Съдебната практика приема за нищожни актове, които вместо от компетентния орган са подписани от негов заместник /подписани “със запетая”/, освен ако не са налице законови условия за упражняване на съответната компетентност от заместника.

Специфичен случай на нормативнопредвидено упражняване на “чужда компетентност” е хипотезата на чл. 97 ал. 2 АПК. При оспорване по административен ред на даден административен акт компетентният да разгледа жалбата или протеста орган решава въпроса по същество, освен ако оспореният акт е от изричната компетентност на по-долустоящия орган. Това означава, че законодателят възприема принципът, че когато оспореният акт бъде обявен за нищожен или отменен изцяло или отчасти като незаконосъобразен или неправилен, горестоящият орган трябва да издаде искания акт, който е от компетентността на долустоящия при определено условие – актът да не е от “изричната компетентност” на органа, който първоначално го е издал. Като решава въпросът по същество и евентуално изменя или издава друг акт вместо отменения като незаконосъобразен или неправилен акт по-горестоящият административен орган осъществява временно едно правомощие на долустоящия орган,  и го осъществява с всички негови елементи. За да провери компетентността или “липсата на компетентност” при издаването на този нов акт съдът трябва най-напред да прецени  дали актът попада в  компетентността на оригиналния титуляр, т.е. в компетентността на първоначалния автор на обжалвания акт, и след това да прецени и компетентността на по-горестоящия административен орган, включително и дали са налице условията той да издаде новия акт – оспореният акт да не е от изричната компетентност на по-долустоящия орган. В противен случай ще е налице “липса на компетентност” за новия акт. АПК е предвидил актът на по-горестоящия орган, с който е отменен или изменен първоначалният индивидуален административен акт, включително отказът да се издаде такъв акт, като самостоятелен вид административен акт, който подлежи на оспорване по чл. 145, ал. 2 т.2 АПК.

Съдът служебно следи за компетентността като изискване за законосъобразност на административния акт. В съответствие с чл.172 АПК съдът следва служебно да отчете липсата на компетентност, независимо, че такъв довод не е направен.

В случаите, когато компетентността на административния орган не произтича пряко от закона, а почива на наличието и на друго обстоятелство, то следва да бъде доказано по действащия процесуален ред. Тежестта за доказване пада върху административния орган.

2) Неспазване на установената форма:

Административният акт трябва да бъде издаден в установена форма. Неспазването на установената форма представлява основание за отмяна на административния акт. /чл.146 т.2 АПК/.

Формата е нормативно регламентирано изискване към външното представяне на волеизявлението, съдържащо се в административниа акт. Формата не е част от съдържанието на волеизявлението. Тя е външно изискване към условията и вида, при които и в който трябва да се формулира волеизявлението.

За да бъде условие за законосъобразност, а при незспазването й – основание за отмяна на административен акт, формата трябва да бъде нормативно “установена” и “съответна”. “Установена” форма означава тя да бъде регламентирана по нормативен път и да е задължителна за даден вид административни актове. Ако законът не изисква за някой административен акт точно установена форма, актът ще бъде законосъобразен без да е налице някаква форма или ако актът има такава форма каквато административният орган е преценил за най-подходяща. “Съответна” форма означава, че към различните административни актове се предявяват различни изисквания за форма.

АПК, за разлика от предишната уредба в ЗАП, не постановява непременно задължителна писмена форма на индивидуалните административни актове по смисъла на този закон. Изискването за писмена форма на  индивидуалните административни актове е утвърдено като общо правило, но кодексът предвижда и изключения от това правило.  Чл. 59 ал. 2 АПК отделя хипотезата “когато административният акт се издава в писмена форма..”, т.е. законово се допуска, че индивидуалният административен акт може да има и друга освен писмена форма. Тази постановка е потвърдена и доуточнена с разпоредбата на ал. 3 на същия член, която регламентира, че устни административни актове, както и административни актове, изразени чрез действия, бездействия или знаци, се издават  само когато е предвидено в закон. Специалните закони могат да предявяват допълнителни или различни изисквания към формата на административните актове, които се издават въз основа на тях. Ако  в специален закон няма изрично изискване за форма или изрично отказване от форма, индивидуалните административни актове по този закон следва да спазват изискванията на чл. 59 АПК, въпреки че не са индивидуални административни актове по смисъла на АПК. За тях не може да се приложи концепцията за “безформие”.

Когато административният акт се издава в писмена форма, той трябва да съдържа изчерпателно посочените реквизите в чл. 59 ал. 2 АПК.

Формата е комплексно понятие. Тя представлява  съвкупност от изисквания както към чисто външното оформяне на акта,т.е. към външния вид на акта – писмен, устен или конклудентен акт, наименование, други реквизити, подписи, датиране, така и към обстоятелства, действия и начини от значение за външното оформяне на акта, които трябва да са налице преди, при или след издаването на акта – мотиви, обнародване, други.

Неспазването на установената форма или неспазването на съществени елементи на формата води по принцип до унищожаемост на акта. Когато обаче неспазването на формата или на съществен елемент е от нея е от такъв характер, че води до липса на волеизявление, даденият административен акт ще бъде нищожен. Когато една форма, изрично предписана от закона, за да се излее в нея или чрез нея самото волеизявление, не съществува, поради което и самото волеизявление не е могло да се прояви, ще има нищожност на акта.

Изводът, че липсата на установена форма правно и практически се приравнява на липса на волеизявление и това води до нищожност на акта, би могъл да повлияе при обжалването на мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие. При мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие липсва изрично външно оформено волеизявление на административния орган. Административният орган не се е произнесъл в срок по молба за издаване на административен акт. Административнопроцесуалният кодекс презюмира, че непроизнасянето в срок означава мълчалив отказ, а в случаите и при условията, предвидени в специални закони непроизнасянето в срок се смята за мълчаливо съгласие. Това означава, че законът приема, че е налице волеизявление, че то изразява отказ да се удовлетвори искането, но че това волеизление не е направено в съответната форма, или по-скоро въобще липсва форма – органът не се е произнесъл.  Ако се възприеме тази конструкция, а тя е правно и логично издържана, мълчаливият отказ и мълчаливото съгласие би трябвало да се обжалват на основание липса на установена форма, която води и до липса на волеизявление, т.е. мълчаливият отказ или мълчаливото съгласие би трябвало да се обжалват като нищожни актове и да се иска обявяване на нищожността им. Това би въвело мълчаливият отказ и мълчаливото съгласие в едно по-различно производство за отмяна на административен акт – производството за обявявяване на нищожност.  Очевидно сега действащите законови разпоредби не предвиждат и не допускат такова развитие на обжалването на мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие, защото за тяхното обжалване са предвидени срокове /чл.58 АПК /, докато жалбите за обявяване на нищожност могат да се подават без ограничение на времето. Това води до неадекватен процесуален отговор при сходни ситуации: Ако за един индивидуален административен акт по АПК се изисква да бъде издаден в писмена форма, а той бъде издаден в устна, той ще се счита за нищожен и ще може да се оспорва без ограничение във времето. Ако същият индивидуален административен акт въобще не бъде произнесен и липсва каквато и да е било форма, според закона той се счита за акт с отрицателно или съответно положително съдържание в зависимост от това дали се счита за мълчалив отказ или мълчаливо съгласие и ще може да се оспорва в срокове, посочени в АПК. Презюмирането от закона на непроизнасянето на административния орган  като мълчалив отказ или мълчаливо съгласие и приравняването им с изричен отказ или изрично съгласие относно възможностите за оспорване е направено с оглед да се защитят субективните права на гражданите срещу евентуалното бездействие и произвол на администрацията, но още по-добра защита би могла да се осъществи ако се приеме, че непроизнасянето е липса на “установена” и “съответна” форма по отношение на претендирания индивидуален административен акт.

По същия начин може да се разсъждава и относно мотивите като част от формата на административния акт. Мотивите – фактическите и правните основания за издаване на акта – са задължителен реквизит на писмената форма на инидивидуалния административен акт. Липсата на мотиви в акта представлява нарушаване на изискването на форма. Съдебната практика категорично приема, че неизлагането на мотиви е достатъчно основание за отмяна на административния акт като незаконосъобразен. При мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие административният орган не е изложил фактически и правни основания за своето презюмирано волеизявление. Това само по себе си е достатъчно основание за отмяна на мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие. Проф. Д. Хрусанов също поддържа тезата, че мълчаливият отказ би следвало да подлежи на контрол за спазване на формата и производствените правила.

Липсата на мотиви е съществено нарушение на изискванията за законосъобразност и основание за отмяна на административния акт. Мотивите представляват фактическите и правните основания за издаването на един правен акт. Чл.59 ал.1 АПК регламентира изискването за мотиви, като постановява, че административният орган издава или отказва издаването на административния акт с мотивирано решение.

Мотивите съдържат обосноваването на акта, съображенията, които са ръководили органа да издаде дадения правен акт и то в този му вид и съдържание.

Мотивирането на административния и съдебния акт има няколко предназначения: 1/ представя подхода към въпроса и начина на разсъждение на административния или съдебния орган за неговото решаване, сочи какви фактически констатации прави органа и как прилага към тях правната норма; 2/ дава обоснован отговор на молбата, искането или когато решението се издава по повод на тях; 3/ посочва нормативната основа за издаването на конкретния акт със съответното съдържание; 4/ съдържа преценка и изводи относно доказателствата и цялата фактическа страна на въпроса; 5/ създава възможност за проконтролиране на дейността на органа по издаване на акта, както за заинтересованите лица, така и за органите, упражняващи контрол върху администрацията или върху административното правораздаване; 6/ образова заинтересованите лица по отношение на изискванията и ценностите в административноправната система при решаването на дадения въпрос.

Мотивите представят обяснението на съответния орган за конкретното му волеизявление, обективирано в правния акт. Поради това мотивите трябва да бъдат достатъчно конкретни, да съдържат конкретни съображения, за да изразяват становището на орган по въпроса, който се решава с административния  или със съдебния акт.

Съдебната практика приема, че се касае за липса на мотиви не само когато в акта не са изложени никакви съображения, но и когато такива съображения са от много общ характер или органът е изложил само фактически обстоятелства без да вземе отношения към тях и без да изложи конкретни съображения. Липса на мотиви се счита че има, и когато мотивите са нелогични, несвързани със съдържанието на акта, противоречиви или когато от тях не могат да се разберат действителните съображения за издаването на правния акт.

Какъв точно вид нарушение е обаче липсата на мотиви и към кое от петте основания за отмяна на административния акт спада е въпрос, на който не може да се отговори еднозначно.

От формална гледна точка липсата на мотиви е проява на неспазване на установената форма. Тя е нарушение на изискванията за формата и реквизитите на административния акт. Според чл. 59 ал.2 АПК “ Когато административният акт се издава в писмена форма, той съдържа:…т.4. фактически и правни основания за издаване на акта”. Някои автори категорично приемат, че изискването за мотиви спада към спазването на установената форма на административния акт, от където следва че липсата на мотиви представлява неспазване на установената форма.

В съдебната практика, както и от някои автори, липсата на мотиви в оспорения административен акт се възприема като съществено процесуално нарушение. Липсата на мотиви може да се приеме и като нарушение на изискването за съответствие с материалноправните разпоредби. Проверката за законосъобразност спрямо административния акт съдържа преценка на акта с оглед основанията за неговото издаване. Проверката за основателност на административния акт е проверка по отношение на съдържанието на акта.  Основанията  за издаване на акта – и фактическите и правните – се отнасят пряко към съдържанието на административния акт.  Именно по отношение на основанията се извършва проверката за съответствие с материалния закон – дали от съответните  доказателства и фактически данни е направен законосъобразния извод и дали правните основания, посочени в акта, са тези, които се намират в съдържанието на правната норма. Проф. Д. Костов и проф. Д. Хрусанов се доближават до това становище, когато приемат, че законодателят е предвидил реквизити, задължителни за спазване при оформяне на административния акт. Някои от тях имат значение за “външното “ оформление на акта, докато други имат “вътрешен” съдържателен характер. Към първата група реквизити можем да отнесем наименованието на органа, издал акта, наименованието на самия акт, датата на издаване и пр., докато към втората – фактическите и правните основания за издаването, т.е. мотивите, разпоредителната част, т.е. самото волеизявление и др.

Посочените аспекти на липсата на мотиви в административния акт като основание за отмяна на акта могат да се проявяват различно в конкретните случаи и не се отразяват съществено на правното значение на това нарушение в административното съдебно производство. Липсата на мотиви в обжалвания административен акт поставя съда в невъзможност да упражни своя контрол за законосъобразност, поради което съставлява “съществено нарушение на закона” и “само по себе си” е основание за отмяна на акта.

Интерес представлява изискването за мотивите, когато оспорваният административен акт е издаден от колективен /колегиален/ орган и решението е било взето с тайно гласуване. В тълкувателно решение Върховният административен съд прие, че и при таен, дори и да е отрицателен вотът на колективния орган, не отпада изискването за мотиви. Според чл. 59 ал.2  АПК “Когато административният акт се издава в писмена форма, той съдържа…4. фактически и правни основания за издаване на акта”. В отменения ЗАП бяха предвидени две изключения, когато не се изискваше да се посочват фактическите основания, а само правните. В АПК не са предвидени дори и такива изключения.

3) Съществено нарушение на административнопроизводствените правила: Издаването на административните актове е свързано със спазването на предвидени от правната норма производствени правила.

Видовете административни актове се издават при спазването на съответна процедура /производство/. Производството в административното право е съвкупност от действия, предвидени да материализират волеизявлението на административния орган в окончателен административен акт. Такива правила са правилата за кворум на присъствие и начин и мнозинство на гласуването при колегиални органи,  за срок за уведомяване на заинтересованите лица или обявяване за предстоящо издаване на административен акт, за събиране на доказателства, за извършване на проучване или получаване на съгласие от даден орган преди издаването на акта, или утвърждаване или одобряване, и много други.

Основание за отмяна на административни актове са само нарушенията само на предвидените от правна норма административнопроизводствени правила. Не всички нарушения на предвидените от правната норма административнопроизводствени правила представляват основание за отмяна на административния акт, а само съществени нарушения на тези правила.

В административната теория се възприема, че нарушението на административнопроизводствените правила е съществено, когато е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта, когато – ако не беше допуснато – би могло да се стигне и до друго решение на поставения пред административния орган въпрос. И обратно, ако не е повлияло или не е могло да повлияе върху съдържанието на акта, нарушението е несъществено. При липса на изрични разпоредби в закона кои административнопроцесуални правила са съществени и кои не са, тази постановка е приемлива. Все пак трябва да се има предвид, че нарушенията на административнопроцесуалните правила са от категорията на т.нар. “формални” нарушения. При “формалното” нарушение не е необходимо непременно да е настъпил вредоносния резултат, в случая -“да е повлияло върху съдържанието на акта и да се стигне до друго решение на поставения въпрос”- или да е имало вероятност този вредоносен резултат да настъпи. За да е налице “формално” нарушение” е достатъчно да не е изпълнено съответното процесуално правило. Нарушенията на административнопроцесуалните правила са формални нарушения, защото те нарушават установения от закона ред при издаване на съответните административни актове, а не защото непременно ще бъде издаден акт с друго съдържание . Достатъчно е да бъде установен фактът на съществено несъответствие между изискваните и приложените правила на действие по издаването на акта, за да се установи налице ли е нарушение или не. В противен случай, ако за критерий относно това съществено ли е или несъществено едно нарушение се приеме дали то е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на решението, доказването на същественото нарушение ще се измести в нелогична посока. Не би трябвало да е работа на съда да преценява дали ако са били спазени производствените правила органът би стигнал до същия извод и дали решението би имало същото съдържание. Съдът трябва да установи дали е налице съответствие или несъответствие с процесуалните изисквания на закона и ако има несъответствие дали то е съществено.

Административнопроцесуалният кодекс урежда общите производствени правила за производствата по издаване, възобновяване и изпълнение на административните актове и по разглеждането и решаването на сигналите и предложенията на гражданите и организациите.

4) Противоречие с материалноправните разпоредби: Основанието “противоречие с материалноправните разпоредби”, не се отнася до несъответствието на акта въобще със закона, а до несъответствието на съдържанието на административия акт с конкретния закон и другите нормативни актове, въз основа и в изпълнение на които той е издаден. Съдържанието на административният акт трябва да е съобразено с материалноправните изисквания на правната норма и да отговаря на нейната хипотеза.

Административният акт може да противоречи на закон, може да противоречи на подзаконов нормативен акт, може да противоречи на нормите и на двата или повече акта. Иерархията на нормативните актове в административното право предизвиква сложност при установяването на противоречия с материалноправните разпредби, която се отразява на преценката на съда относно законосъобразността на акта. Основният въпрос е: съответствието или противоречието с материалноправните разпоредби на кой нормативен акт се преценяват ако нормативната база на акта се състои от повече от едно ниво нормативни актове. Ако административният акт е издаден пряко въз основа на закон и съдържанието на акта противоречи на материалноправните разпоредби, съдържащи се в закона, няма проблем в установяването на противоречието. Ако административният акт е издаден въз основа на подзаконов нормативен акт, който от своя страна е издаден въз основа на друг подзаконов акт от по-горно ниво, а той от своя страна е издаден въз основа на още по-висш нормативен акт  /което е нормална практика в административната нормативна база/ и така докато се стигне до закона, в изпълнение на който са приети всички долустоящи подзаконови нормативни актове и е издаден и конкретния административен акт, с материалноправните разпоредби на кой или кои нормативни актове ще се преценява съответствието или противоречието на съдържанието на административния акт.  Като се има предвид, че съдът служебно трябва да проверява спазени ли са материалноправните разпоредби по издаването на административния акт, не е възможно на практика съдът да се занимава с преценката за съответствие на акта с материалноправните разпоредби на всички нормативни актове, които стоят над него като нормативна база.

Административнопроцесуалният кодекс е внесъл яснота по този въпрос чрез обявяването за основен на принципа за прилагане на нормативния акт от по-висока степен (чл.5). Когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт.

Другата хипотеза, при която оспореният пред съда административен акт, е в съответствие с приложимия закон, но самият закон, а оттам и актът, противоречат на Конституцията, има законово решение. За нея е предвиден механизъм за установяване на противоконституционността на закона от Конституционния съд.

Когато закон или подзаконов нормативен акт противоречат на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, прилага се международния договор.

5)  Несъответствие с целта на закона: Административният акт трябва да има същата цел, каквато и законът и непосредственият нормативен акт, в изпълнение и на основа но който се издава дадения административен акт. Законът има определена цел, която се постига и посредством издаването на административни актове. Административният акт се издава в изпълнение на закона и е предназначен да постига целта на закона. Той не може да има друга цел, освен тази, която се съдържа в закона.

При преценката за съответствие и несъответствие с целта на закона също възниква въпроса за това спрямо целите от каква степен и на кой нормативен акт е трябвало да се ръководи административният орган, издал административния акт. Отговор е дала съдебната практика и административната теория. Административният орган трябва да се ръководи преди всичко от тази правна цел, която е с най-висока степен на конкретизация. В случая това ще бъде целта на непосредствено приложимата правна норма. Това е непосредствената, конкретна цел, на която трябва да съответства административния акт. Но и тук като основен коректив и критерий следва да служи целта на закона, който е правната основа за издаването и на подзаконовия нормативен акт и на конкретния оспорван административен акт.

Съответствието с целта на закона трябва да отразява и принципа на съразмерност /съизмеримост, съответствие/, който е един от основните принципи в административния процес. Принципът за съразмерност е регламентиран в чл.6 АПК и някои от неговите разпоредби се отнасят до целта на административния акт: административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава; когато с администратвния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона; от две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен при спазване на горните правила, да избере тази възможност, която е осъществума най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото; административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Принципът за съразмерност е изключително важен при преценката на съответствието с целта на закона на административни актове, издадени при упражняване на оперативна самостоятелност от административния орган.

Основанията за оспорване на административните актове пред първоинстанционния съд са различни от основанията за касационно обжалване и от основанията за отмяна на влезли в сила съдебни актове.

Какво е правното значение на основанията за оспорване на административен акт по отношение на допустимостта на жалбата? Жалбата или протестът  трябва да съдържат указание в какво се състои незаконосъобразността на акта. Въпреки, че указанието относно основанията за оспорване на незакосносъобразността на акта е изброено като задължителен елемент – реквизит на жалбата или протеста, липсата на изброени и обосновани основания в жалбата не води до стесняване на обхвата или изключване на съдебния контрол върху оспорения акт. Законодателят е употребил понятието “указание” за посочването на основанията за незаконосъобразност, с което е  определил ролята на това посочване в жалбата. То е указание на съда в каква посока да търси незаконосоъбразността, което подпомага дейността на съда, но не я ограничава. Съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията , посочени от оспорвания, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт. Съдът е длъжен служебно да разгледа и прецени  законосъобразността на административния акт, като проверява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът.  Това означава, че в жалбата може да не е посочено конкретното нарушение на изискванията за законосъобразност на акта, или може да е посочено друго нарушение, а не това , което съдът  открива и преценява като незаконосъобразно. Ако съдът намери основание за обявяване на нищожност на оспорения акт, той обявява нищожността, дори да липсва искане за това. Правното значение на основанията по отношение на допустимостта на жалбата се проявява по-скоро като негативно ограничение. Ако от основанията или изложението в жалбата се вижда, че със жалбата се оспорват други въпроси, свързани с административния акт, а не тези, които служат за основание за отмяна на административния акт, тогава жалбата ще е недопустима.  Това означава, че ако със жалбата се оспорват въпроси, които не влизат в нито едно от изброените от закона 5 основания за отмяна на административните актове, а се оспорват, например, въпроси на целесъобразност/правилност или въпроси от други клонове на правото, тогава е налице липса на основания за отмяна на оспорвания административен акт. От друга страна обаче липсата в жалбата на указание в какво се състои незаконосъобразността на акта от чисто формална точка може да бъде преценено от съда като нередовност на жалбата или протеста на основание чл. 158 АПК във връзка с чл. 150 ал. 1 АПК и съдът да ги остави без движение като нередовни.

При основанията за оспорване и тяхното отразяване в жалбата или протеста трябва да се обърне особено внимание на новото по-широко съдържание на основанията “противоречие с материалноправните разпоредби” и “несъответствие с целта на закона” във връзка с въведения от АПК принцип на съразмерност.  

г) оспорване на подзаконови нормативни актове

Предмет на оспорване.

Възможността за оспорване на нормативни административни актове пред съда е регламентирана от Констуцията на Република България от 1991 г., от приетия в последствие Закон за Върховния административен съд и понастоящем от Административнопроцесуалния кодекс. Разширяването на “общата клауза” за обжалваемост на върху всички актове на администрацията, включително и нормативните, е важна демократична придобивка за административното правосъдие и за защитата на правата не само на отделни граждани, органи и организации, но и на големи групи от обществото. Възможността за обжалването на подзаконовите нормативни административни актове пред съда е мощно средство за “възспиране” и контролиране на изпълнителната власт в прилагането на принципа за разделение на властите.

АПК употребява две наименования за нормативните актове на административните органи – “нормативни административни актове” (чл. 75-79 АПК) и “подзаконови нормативни актове” (чл. 185-195 АПК). И двете наименования са еднакво правилни, но щеше да бъде по-прецизно ако в текстовете на целия кодекс беше употребено наименованието, с което е дадено законовото определение на този вид актове в чл. 75 – нормативен административен акт.

За обхвата на нормативните административни актове, които подлежат на оспорване пред съд, важат същите изключения, както и при другите административни актове. Административнопроцесуалният кодекс не се прилага за актовете:

9. на Народното събрание и на Президента на Републиката;
10. с които се упражнява законодателна инициатива;
11. се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица..

Могат да се оспорват цели нормативни административни актове или отделни техни части – раздели, членове, алинеи и параграфи. Може да се обжалва и само наименованието на нормативен административен акт. Приложенията към нормативен административен акт могат да се обжалват чрез обжалване на акта само ако и те самите съдържат подзаконови правни норми.

Обжалват се само влязли в сила нормативни актове. Нормативните актове по принцип влизат в сила три дни след обнародването им, а когато в тях е определен друг срок – от деня, за който е обявен срока им на влизане в сила. Невлязъл в сила нормативен акт не е завършен административен акт и не може да бъде оспорван пред съда.   

Нормативните административни актове могат да се оспорват само по съдебен ред. Те не могат да бъдат оспорени по административен ред. Чл.81 ал.1 АПК предвижда възможността за оспорване по административен ред само за индивидуалните и общите административни актове.

Административнопроцесуалният кодекс отчита особения характер, правното и обществено значение на подзаконовите нормативни актове и регламентира специфичните правила на производството за тяхното оспорване пред съд в отделна глава на кодекса. Специфичният характер на подзаконовите нормативните актове изисква самостоятелно регламентиране на отделно производство, в което могат да се оспорват пред съд нормативни актове на администрацията. Особеностите в характеристиката на нормативните административни актове не само обуславят различните правила на производството по тяхното оспорване, но се проявяват в отделни елементи на административното съдопроизводство, които не са изрично регламентирани от кодекса и които са предмет на тълкуване от съда и административната практика, като правен интерес, основания за допустимост на жалбата, основания за оспорване, сила на пресъдено нещо и други.

Кодексът е регламентирал само тези особености на производството за оспорване на нормативните административни актове, свързани със спецификата им, които различават това производство от производството за оспорване на ненормативни актове: срок за обжалване, ефект на жалбата за спиране на изпълнението, състав на съда и участие на прокурора, правни последици от отмяната на нормативните актове, изискване за обнародване на съдебното решение и определение.

Производството по оспорване на подзаконови нормативни административни актове, там, където не са посочени изрично от кодекса различия, следва общите правила на производството за оспорване на индивидуалните административни актове. АПК предвижда субсидиарно прилагане на тези правила. За неуредените въпроси се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуалните административин актове, с изключение на чл. 152, ал. 3, чл.173 и 178. (чл.196 АПК).

Поради това тук са анализирани само особените правила, отнасящи се до обжалването на нормативните административни актове.

Основания за оспорване.

Основанията за оспорване на подзаконовите административни актове са същите пет основания, изброени в чл.146 АПК, но те отразяват спецификата на нормативните административни актове, проявена в петте основни изисквания за законосъобразност. При анализа на основанията за оспорване трябва да се имат предвид и правилата в производството за издаването им по АПК.

Особеното при изискването за компетентност се проявява в две насоки: 1. Органите, които могат да издават нормативни актове, са законово определени, те са изрично овластени от Конституцията или закон; и 2. Компетентността за издаване на нормативни актове не може да се прехвърля.  Според чл.2, ал.1 от ЗНА нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията, от закон или указ, а ал. 2 на същия член постановява, че компетентността за издаване на нормативни административни актове не може да се прехвърля. Тези правила са възпроизведени от АПК в чл. 76: Нормативни административни актове се издават от изрично овластени от Конституцията или закон органи. Компетентността да се издават нормативни административни актове не може да се прехвърля. Общинските съвети издават нормативни административни актове, с които се уреждат съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение.

Поради това не е възможно делегиране на правомощията за издаване на подзаконови нормативни актове или заместване на компетентния орган ако то изрично не е предвидено за определен орган в Конституцията, закон или указ. Издаването на нормативни административни актове е изрична и изключителна компетентност на органа, овластен от Конституцията или закон за автор на такива актове. Липсата на компетентност винаги води до нищожност на акта.

Неспазването на установената форма като основание за отмяна на нормативни административни актове проявява спецификата си в три направления.  Първо, това е абсолютното изискване за писмена форма. Нормативните актове могат да бъдат издавани само в писмена форма. Второто е различието от изискването за мотиви, и налагането на специфични изисквания за форма на нормативните актове съгласно Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове, отнасящи се за наименование и номер на акта, строеж на нормативния акт от членове, алинеи, точки и букви, означаването на допълнителните, преходните и заключителни разпоредби с параграфи. Тези изисквания са установени в нормативен акт по прилагането на закон, който установява регламентацията за подзаконовите нормативни актове, и представляват изисквания за форма  по чл.146 т.2 АПК  Неспазването им може да бъде основание за отмяна на нормативния административен акт. Третата особеност на “установената форма” на нормативните административни актове е изискването за обнародване. АПК регламентира правила за удостоверяване и обнародване на нормативните административни актове (чл.78): Текстът на нормативния административен акт, както и приемането му по надлежния ред, се удостоверяват: 1. При постановление на Министреския съвет – от министър председателя; 2. При другите нормативни административни актове – от органа, който ги е издал, а когато органът е колективен – от неговия председател. Нормативните административни актове, освен тези на общинските съвети, се обнародват в “Държавен вестник”. Нормативните административни актове на общинските съвети се разгласяват чрез местните печатни издания или по друг подходящ начин. Неспазването на правилата за удостоверяване и обнародване на нормативния административен акт е съществено нарушение на законосъобразността . Необнародването на акта е липса на форма, която води до нищожност, тъй като за да произведе действие, нормативният акт трябва да бъде обнародван.

Основанието за оспорване  “съществено нарушение на административно-производствените правила” също е повлияно от нормативният характер на обжалвания акт. АПК в реда за издаване на нормативни административни актове (чл.77) е предвидил задължение за компетентния орган да издава нормативния административен акт след като обсъди проекта заедно с представените становища, предложения и възражения. Тази кратка разпоредба съдържа редица административнопроизводствени правила – тя означава, че преди издаването на окончателен нормативен акт, трябва да бъда изготвен проект за този акт, проектът да бъде разпратен или представен за обсъждане, и в резултат на това обсъждане да са получени становища, предложения и възражения. Компетеният орган издава нормативния административен акт след като обсъди проекта заедно с представените становища, предложения и възражения.

Особеностите на противоречието с материалноправните разпоредби като основание за отмяна на нормативните административни актове пряко произтичат от характера на тези актове. Нормативните административни актове са подзаконови актове, които имат предназначение да додетайлизират, да дорегулират, да приложат по-нататък разпоредбите на закона. Поради това при издаването на нормативни актове особено съществено значение придобива съобразяването със закона, в чиято връзка те се издават. При нормативните административни актове съобразяването със закона не е само рамка, насока и ограничение на съдържанието на акта, засягащо развитието на едно индивидуално конкретно правоотношение. Съобразяването със закона при тях има мултиплициращ ефект. Нормативните административни актове на свой ред се превръщат в източник на общозадължителни правни разпоредби, с които трябва да се съобразяват другите нормативни административни актове от по-ниска степен, както и индивидуалните и общите административни актове. Поради това нормативните административни актове не само трябва стриктно да се придържат към рамката на закона, но и много внимателно да се съобразяват със съдържанието на закона. Те не могат да предвиждат други или повече права и задължения от тези, които законът е предвидил. Съдебната практика категорично приема, че подзаконов нормативен акт не може да предвижда “нови задължения”, които не са уредени в закона. Актът по прилагане на закона може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден.

Във връзка с основанието за оспорване “противоречие с материалноправни разпоредби” се поставя и въпросът с разпоредбите на кой нормативен акт от по-висока степен даденият нормативен административен акт трябва да бъде приведен в съответствие. За разлика от индивидуалните административни актове, където съответствието най-напред се търси в най-близкия до спорния акт нормативен административен акт, т.е. в най-ниския по степен нормативен акт, въз основа на който е издаден индивидуалния акт, при нормативните административни актове е обратното – съответствието трябва да се търси по отношение на материалноправните разпоредби на закона, независимо колко и какви подзаконови нормативни актове с по-висока степен стоят над тях. При анализиране на това основание трябва да се има предвид и приложението на основния принцип в АПК за прилагане на нормативния акт от по-висока степен, формулиран в чл. 5 АПК.

Разпоредбата на чл. 142 ал. 1 на АПК, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването, придобива значението на непременна и необходима връзка, когато бъде отменен нормативния акт въз основа, на който е бил издаден подзаконовия административен акт. Ако бъде отменен нормативния акт в изпълнение на който е бил издаден подзаконовия нормативен административен акт, той последният остава без првано основание и действието му следва да бъде прекратено.

Несъответствието с целта на закона е основание за отмяна, което се свързва отново с основното предназначение на нормативните административни актове – прилагането на закона. Всеки закон има цел, изразена изрично или имплицитно в съдържанието му. Тази цел следва да бъде и целта на подзаконовия админстративен нормативен акт.

Право на оспорване.

Право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи и законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него, или за които той поражда задължение.

Правният интерес като елемент на активната легитимация на жалбоподателя при оспорване на подзаконов нормативен акт претърпя нееднопосочно развитие. Първоначалното схващане в административната и съдебната практика беше, че правен интерес от обжалването на нормативен административен акт има лице, което може да бъде настоящ или потенциален адресат на този акт и неговите права са засегнати или могат да бъдат засегнати от обжалвания  нормативен акт.  Това разбиране в съдебната практика постепенно еволюира в концепция за отпадане на изискването за доказване на пряк и личен интерес от отмяната на обжалвания нормативен акт. Прие се, че нормативният административен акт урежда широк  кръг обществени отношения и се прилага за неограничен и неопределен брой правни субекти. Всяко лице под юрисдикцията на на Р България е в една или друга степен потенциален участник в тези отношения, поради което винаги има интерес от атакуването на незаконосъобразен нормативен административен акт. Презумцията беше, че всеки нормативен административен акт би могъл  да засегне всеки от правните субекти, по отношение на които действа. АПК с текста на чл.186, регламентиращ правото на оспорване, приема компромиса на едно средно положение между двете крайни практики – правният интерес се определя от това, че дадено лице е засегнато или може да бъде засегнато от нормативния административен акт или за него актът е породил задължения.

Наред с лицата, които имат право да оспорват индивидуалните и общите административни актове – заинтересованите граждани и организации, в разпоредбата на чл. 186 ал.1 АПК, която урежда правото на оспорване на подзаконови административни актове, изрично са посочени и органите.

Право да оспорват подзаконов нормативен акт имат и органите, чиито права и законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати или за които  актът поражда задължения. Очевидно законодателят има предвид държавните органи, включително и органите на местно управление. Текстът  на тази разпоредба не би трябвало да се тълкува ограничително в смисъл, че държавните органи могат да оспорват само подзаконовите нормативни актове, но не и другите административни актове. Целта на разпоредбата е да се подчертае важността на подзаконовите административни актове за функционирането на държавния апарат.

Прокурорът може да подаде протест срещу незаконосъобразен подзаконов нормативен акт.

Ред и форма на оспорването.

Оспорването става със жалба или протест по реда, предвиден за оспорване на индивидуални административни актове с някои различия както следва:

АПК предвижда безсрочност на оспорването – няма срок за подаване на жалбата или протеста. Подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени без ограничение във времето.

Жалбата или протестът се подават чрез органа, издал оспорения акт, но органът няма задължението да прилага списък на страните в производството по издаването на административния акт, когато препраща жалбата заедно с преписката на съда. Това е логично, защото нормативният акт се отнася до неограничен брой лица и все още в производството по издаването му не съществуват страни.

Основанията за допустимост на жалбата и протеста срещу подзаконов нормативен акт също отразяват спецификата на този вид административни актове. При оспорването на нормативните актове не бива да се прилагат автоматично основания за допустимост, прилагани при оспорването на индвидуалните административни актове. Основанието за недопустимост например по чл. 159 т.5 АПК , че оспорването е просрочено, няма приложение в това производство, тъй като жалба или протест срещу нормативен административен акт могат да се подават без ограничение във времето. Във връзка с допустимостта на  жалба срещу нормативен акт се наблюдава известна специфика и по отношение на силата на пресъдено нещо. Според чл. 187 ал.2 АПК последващо оспорване на подзаконов нормативен акт на същото основание е недопустимо. Тази разпоредба трябва да се преценява внимателно. С оглед на правния мир и стабилитет не трябва да се допуска оспорване на повече от един път на целия акт или на едни и същи части от него. Но ако е била оспорена отделна разпоредба на нормативния административен акт и съдът се е произнесъл по нея, защо да не е допустимо впоследствие да бъде оспорена друга разпоредба от него.  Действително, че съдът служебно проверява дали са налице и петте изисквания за законност на акта, но ако той е бил обжалван в една своя част, възможно е приведените доказателства и вниманието на съда да са били съсредоточени върху правния спор относно тази разпоредба. Би трябвало да е допустимо ново оспорване срещу оспорван вече нормативен акт ако новото оспорване е насочено към негови части и разпоредби, които преди това не са били оспорени и по които съдът не се е произнасял. Не е недопустимо производство между същите страни по отношение на същия нормативен административен акт, но срещу други негови разпоредби. По същата логика ако междувременно са изменени или допълнени оспорвани вече разпоредби, те могат да бъдат предмет на ново обжалване.

Делото пред съда.

Съд: Подзаконовите нормативни актове се оспорват пред Върховния административен съд или пред административен съд в зависимост от автора им. Принципът е, че подзаконовите административни актове се оспорват пред Върховния административен съд, а само тези на общинските съвети пред сътоветния административен съд.

Подзаконовите нормативни актове се оспорват пред Върховния административен съд, който разглежда делото в състав от трима съдии.

Подзаконовите нормативни актове на общинските съвети се оспорват пред съответния административен съд, който разглежда делото в състав от трима съдии.

Оспорването не спира действието на подзаконовия нормативен акт, освен ако съдът постанови друго.  Ако намери за необходимо съдът може да спре действието на подзаконовия нормативен акт или на част от него. В тези случаи съдът се произнася с определение за спиране действието на подзаконовия акт. Това определение се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването.

Съобщение за оспорването се извършва по реда, предвиден и за общите административни актове. Ако оспорването е редовоно, съдът в едномесечен срок го съобщава чрез обявление в “Държавен вестник”, в което се посочва оспорения административен акт или негова част и номера на образуваното дело. Копие от обявлението се поставя на определеното за това място в съда и се публикува в Интернет страницата на Върховния административен съд. По същия ред се съобщава и определението за спиране на делото.

Страни по делото са оспорващият и органът, издал подзаконовия нормативен акт.

Всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото, без да има право да иска повторяне на извършени процесуални действия. Препис от молбата за присъединяване или за встъпване се връчва на насрещните страни. Съдът се произнася с определение по молбата за присъединяване или встъпване. Определението, с което встъпването не се допуска, подлежи на обжалване с частна жалба. Това би трябвало да важи и за определението, с което присъединяването не се допуска.

Съдът заседава в състав от трима съдии.

Делото се разглежда с участието на прокурор. Това може да бъде прокурорът, който е подал протест, но няма задължително правило, което да изисква това. Логично е обаче прокурорът, който участва в делото да поддържа протеста, даже и ако той е направен от друг прокурор. Прокурорът е институция и като такъв участва в административни дела, когато това е предвидено в закон, както и като такъв предприема действия за отмяна на незаконосъобразни административни актове чрез подаване на протест.

Съдът служебно проверява спазени ли са петте изисквания за законносъобразност на оспорения акт или на оспорените части от нормативния акт. при оспорването на нормативните административни актове, съдът се произнася само по тези части от акта, които са предмет на жалбата или протеста. Съдът е обвързан от петитума на жалбата. Той разглежда и се занимава само с оспорените разпоредби в нормативния административен акт. Ако съдът установи нарушение на законосъобразността на други разпоредби, а не на тези, които са предмет на оспорване в съдебното производство, той не може да ги отмени ако няма изрично искане от жалбоподателя за това. Всъщност нормите – отделни раздели или членове, съдържащи се в нормативния административен акт, се възприемат като отделни разпоредби, които са самостоятелен предмет на преценка за законосъобразност.  Ако не са обжалвани, съдът не ги разглежда. Но ако са обжалвани важи принципът на служебното начало – съдът преценява тяхната законосъобразност по отношение на всички основания за отмяна. Съдът е обвързан от оспорените в жалбата разпоредби, но не е обвързан от посочените основания за отмяна. Съдът служебно проверява законосъобразността на оспорвания акт на всички основания.

Решение по делото.

Съдът може да обяви нищожност на оспорения нормативен административен акт изцяло или на част от него, да го отмени изцяло или частично или да отхвърли оспорването.

Съдът не може да измени оспорения нормативен административен акт. Съдът с решението си не може да измени съдържанието на нормативния акт по същество. Когато е преценил, че актът или негова част е незаконосъобразен, съдът може да отмени целият акт или съответната част, но не може да измени съдържанието на незаконосъобразната част на акта или целия акт. Приемането на определен вид нормативни актове е изрична компетентност на точно определен административен орган и не може да бъде иззета от съда. Съдът не може също така като отмени акта,  да върне преписката на съответния компетентен административен орган, издал акта, за решаване на въпроса по същество, защото нормативните актове  се издават по точно определен от закона ред. Компетентният административен орган не може да приеме наново или да измени нормативния административен акт само въз основа на решението на съда. Компетентният орган може да приеме нов нормативен административен акт в ново самостоятелно производство.

Съдът се произнася само по тези части от акта, които са предмет на жалбата или протеста. Частите от нормативния акт са отделни норми – раздели, членове, алинеи и се възприемат като отделни разпоредби, които са самостоятелен предмет на оспорване. Ако не са били оспорени, съдът не може да се произнесе по тях и евенвтуално при консатитрана незаконосъборазност да ги отмени.

Съдът в мотивите към решението взема отношение към основателността на изложените в жалбата или протеста основания за оспорване.

Когато влезе в сила съдебното решение, с което се обявява нищожност или се отменя нормативния административен акт, то се обнародва. Съдебното решение, с които се обявява нищожност или се отменя подзаконовият нормативен акт и срещу което няма подадени в срок касационна жалба или протест или те са отхвърлени от второинстанционния съд, се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването му.

Съдебното решение има действие по отношение на всички. Нормативният административен акт има действия спрямо всички, така че и решението по неговата правна съдба също има действие спрямо всички.

Подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Тъй като съдебното решение влиза в сила от деня на обнародването му, това означава, че подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на обнародването на съдебното решение, с което се отменя акта.

Правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като унищожаем, се уреждат служебно от компететния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение.

д) допустими доказателства

Доказателства и доказателствени средства.

Съдът решава административноправния спор в съдебното административно производство въз основа на закона и събраните доказателства. Всяка страна на административноправния спор е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Не подлежат на доказване само общоизвестни обстоятелства и обстоятелства служебно известни на съда, за които той е длъжен да съобщи на страните.

Според Административнопроцесуалният кодекс  доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда (чл.171 ал.1). Кодексът определя кои са доказателствата в административното производство (чл.37). Доказателствата в производството по издаване на индивидуален административен акт могат да бъдат данни, които са свързани с факти и обстоятелства от значение за правата или задълженията или законните интереси на заинтересованите граждани или организации и са установени по реда, предвиден в Административнопроцесуалния кодекс.

Не подлежат на доказване: а/ общоизвестните факти /въпреки, че не винаги може да се постигне съгласие кой е общоизвестен факт, и ако има съмнение дали един факт е общоизвестен, той подлежи на доказване/; б/ фактите, за които законът формулира презумпция /оборване на такива законови предположения се допуска във всички случаи, освен когато законът забранява това/; и в/ фактите, които са известни на органа служебно /това могат да са и служебноизвестни факти на съда  – в тези случаи съдът е длъжен да ги съобщи на страните/.

Административнопроцесуалният кодекс не решава еднозначно върху кого пада тежеста на доказване. Според чл. 170 АПК административният орган и лицата, за които оспорения акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Тук тежестта на доказване е изместена в сравнение с традициите и принципите, установени от предишното законодателство. Тежестта на доказване според АПК зависи от това кой оспорва акта, дали актът е благоприятен за някои от страните по делото и дали се оспорва административен акт или отказ за издаването на административен акт Административният орган и лицата, за които  оспореният административен акт е благоприятен, следва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Когато се оспорва отказ за издаването на административен акт, оспорващият следва да установи, че са били налице условията за издаването му. Това означава, че административният орган и лицата, които се ползват от акта, са длъжни да докажат, че актът е издаден законосъобразно. В тази си част Административнопроцесуалният кодекс не е издържан. Идеята на чл.170 АПК е да активизира ролятата и отговорността на административния орган като автор на издадения оспорван акт, което е обществено и правно обоснован. От друга страна, обаче разпоредбите на чл. 170 АПК, освен че са коренно противоположни на съществуващата досега законодателство и практика, създават и известно объркване. Ако бъде проведена докрай логиката на правилата в чл. 170 АПК, тя би трябвало да означава, че лицата, за които актът не е благоприятен, а това са оспорващите, нямат задължението да доказват, че липсват фактическите основания за издаване на акта и че актът е незаконосъобразен. Но това не е в съответствие с разпоредбите на чл.147  и чл. 150 АПК, които изискват оспорващият да докаже правен интерес, т.е. какво в административния акт и как засяга неговите права, свободи и законни интереси, да посочи в оспорването в какво се състои незаконосъобразността на акта и да посочи доказателствата, които иска да бъдат събрани. Едва ли чл. 150 ал. 2 АПК като задължава оспорващият в жалбата или протеста да посочи доказателства, които иска да бъдат събрани и да представи писмените доказателства, с които разполага, има предвид само доказателства само за неговата активна легитимация, а не и доказателства за фактическите обстоятелства при издаването на акта, които съставляват основания за оспорването. На практика не би трябвало оспорващият да  остане пасивен по отношение на задължението за доказаване и  да бъде съвсем “успокоен”, че другите страни трябва да доказават законосъобразността на акта, а той само да се възползва от това, което те не могат да докажат. Това се потвърждава и от кодекса.  Оспорващият има задължение да посочи доказателствата. В жалбата или протеста оспорващият е длъжен да посочи доказателствата, които иска да бъдат събрани и да представи писмените доказателства, с които разполага (виж чл.150 ал.2 АПК).

Доказването и доказателствата в административното дело пред съда имат нова, различна от досегашната, правна уредба в Административнопроцесуалния кодекс. Служебната роля на съда е намалена за сметка на засилената активна роля на административния орган, издал акта и на другите страни по делото.

Административнопроцесуалният кодекс внесе значително изменение в ролята на съда по отношение на доказаването. Съществено се ограничи служебното начало в дейността на съда за сметка на засилване на служебното начало в дейността на административниа орган при събирането на доказателства. В отмененото административно процесуално законодателство /ЗВАС и ЗАП/ съдът имаше основна и много активна роля в събирането на доказателства за изясняване на фактическата обстановка. Прилагайки служебното начало, съдът можеше да събере необходимите за решаването на спора доказателства. Съдът можеше да постанови събиране на доказателства, които смята за необходими, и когато няма направено искане от лицата, участващи в производството. Той можеше да събира допълнителни данни и обяснения, имащи значение за правилното решаване на делото.  Предишната законова регламентация на доказването и служебната роля на съда беше отклонение от възприетото в гражданския процес правило, според което всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, които претендира, че са настъпили и от които извлича изгодни за себе си правни последици. С измененията на ГПК от 1997 г. отпадна принципът на служебното начало в гражданския исков процес и заедно с това и задължението на съда да напътства страните и указва събирането на доказателства за изясняване на фактическата обстановка. ЗВАС предвиждаше изрично проява на служебно начало на съда да може да събере необходимите за решаването на спора доказателства. В съдебната практика беше спорен въпроса относно характера на нормата на чл.24 ЗВАС – дали тя е диспозитивна, т.е. предвиждаща възможност на съда да прояви инициатива при попълване на делото с доказателствен материал, да изиска и да даде указания на страните за предоставяне на доказателства, подкрепящи твърденията им, или императивна, т.е. установяваща процесуално задължение за съда за действия по събиране на допълнителни доказателства – данни и обяснения.

Съдът не е лишен от активна роля при събиране на доказателства, въпреки че тя е далеч по-ограничена от тази, която му предвиждаше предишното законодателство, което задължаваше съдът служебно да събира допустимите доказателства. Силно е застъпен принципа на икономия на производството с цел да се спестят усилия и време на съда, за да може той да се съсредоточи към основната си функция – раздаване на административно правосъдие. Доказателствата в делото пред съда идват по три линии: Основната част от събирането на доказателства става в производството по издаване на административния акт, където административният орган има задължение да събира служебно доказателства, а страните му оказват съдействие при събирането на доказателства. В административното дело пред съда се използват тези доказателства, като съдът само ако намери за необходимо да ги изслуша непосредствено разпитва отново свидетелите и вещите лица от производството пред административния орган. Нови доказателства съдът може да събере по искане на страните. И на трето място, съдът може да назначи служебно вещи лица или освидетелствуване. Съдът е длъжен да съдейства на страните за отстраняване на формални грешки и неясноти в изявленията им и да им указва, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Съдът трябва пълно и обективно да изясни фактическата обстановка.

Административнопроцесуалният кодекс разпореди няколко основни положения, които определят ролята на съда при доказването:

1/ Тежест на доказване. Тежестта на доказване, че административният акт е законосъобразен, пада върху тези страни в процеса, за които оспореният административен акт е благоприятен, т.е. върху тези страни по делото, които отстояват, защищават и искат да запазят оспорения акт. Това са органът, издал акта, и тези лица, за които актът поражда благоприятни последици. Административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, следва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Когато се оспорва отказ за издаването на административен акт, оспорващият следва да установи, че са били налице условията за издаването му.

2/   Страните са длъжни да съдействат за установяване на истината.

3/ Пред съда имат сила доказателствата, събрани редовно в  производството пред административния орган. Предполага се, че необходимите доказателства относно акта са събрани в производството по издаването на акта. Доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. Съдът може да разпита отново свидетелите и вещите лица само ако намери за необходимо да ги изслуша непосредствено.

4/ Съдът може да събира нови доказателства само по искане на страните. По искане на страните съдът може да събира и нови доказателства, допустими по Гражданския процесуален кодекс.

5/  Съдът действа служебно в следните случаи: а/ Съдът може да назначава служебно вещи лица, оглед или освидетелствуване; б/ Съдът е длъжен да съдейства на страните за отстраняване на формални грешки и неясноти в изявленията им и да им указва, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства; в/ Съдът може да разпита отново свидетелите и вещите лица само ако намери за необходимо да ги изслуша непосредствено.

По исканията за доказателства съдът се произнася в закрито заседание. Разрешаването им може да стане и в първото заседание по делото, ако съдът намери, че е необходимо да изслуша и устните обяснения на страните по посочените от тях доказателства.

Използването на доказателства трябва да стане при зачитане на тайната на страните. Страните в производството имат право тайните им, включително тези засягащи личния им живот, производствените и професионалните им тайни, да не се разпространяват, освен в предвидените от закона случаи.

Доказателствата в административното дело пред съда, могат да бъдат такива, които вече са били събрани, представени и използвани в производствата пред административния орган, като и нови доказателства, събрани и представени за първи път пред съда по искане на страните.  Доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. Той може да разпита отново свидетелите и вещите лица само ако намери за необходимо да ги изслуша непосредствено. По искане на страните съдът може да събира и нови доказателства, допустими по Гражданския процесуален кодекс. Вещи лица, оглед или освидетелстване той може да назначава и служебно.

Страните са длъжни да съдействат за установяване на истината.

Доказателствата се възпроизвеждат в съдебния административен процес посредством доказателствените средства. Доказателствените средства са предвидени и уредени от Административнопроцесуалния кодекс /чл. 39-52, чл. 141., чл 171/.  Доказателствени средства са: обяснения на страните, декларации на страните или на техни представители, сведения, писмени и веществени доказателства, заключения и други средства, които не са забранени със закон. Специален закон може да предпише доказването на някои факти и обстоятелства да се извърши и с други средства. Съдебното производство използва доказателствата и доказателствените средства, които са събрани и използвани в административното производство.

Обясненията и поясненията на страните понякога се налагат, когато това е необходимо за изясняване на случая, както и когато специален закон предписва това.

Административнопроцесуалният кодекс предвижда засилена употреба на писмените декларации като доказателствено средство. Писмените декларации са прогресивно приложение на принципа на процесуалната икономия и защитата правата на гражданите или най-малкото облекчаването на работата на гражданите, организациите и съответните административни органи. С писмена декларация се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон не предписва доказването да става по определен начин или с определени средства. С писмена декларация могат да се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон предписва доказване с официален документ, но такъв не е бил издаден на страната в определения за това срок, освен ако в нормативен акт за определени видове документи се предвижда друго.

Пред съда могат да бъдат представяни електронни документи, подписани с универсален електронен подпис, по реда на Закона за електронния документ и електронния подпис.

АПК определя допустимостта на доказателствените средства като въвежда три ограничения: първото е абсолютно –  доказателствените средства да не са забранени от закона; второто също е абсолютно – не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвиден в Административнопроцесуалния кодекс, или по реда, предвиден в специалните закони; третото е относително – друг нормативен акт да не предписва определени начини или определени средства, с които да става доказването на някои факти или обстоятелства.  “Забранени от закона” са тези доказателствени средства, чието използване би довело до извършването на престъпление или друго правонарушение, както и такива доказателствени средства, чиято употреба е пряко забранена от законова норма. В редица случаи нормативни актове предписват точно определен начин или определени средства, с които трябва да стане доказването на някои факти или обстоятелства.

По исканията за доказателства съдът се произнася в закрито заседание. Разрешаването им може да стане и в първото заседание по делото, ако съдът намери, че е необходимо да изслуша и устните обяснения на страните по посочените от тях доказателства.

В хода на делото страните могат да представят и нови доводи. Няма пречка доводите, изложени в жалбата, да бъдат допълнени или да бъдат представени нови доводи в хода на съдебното производство. Когато в съдебно заседание се представят нови доказателства или се правят нови доводи за незаконосъобразност, съдът е длъжен в резултат на това да не допусне увреждане на правата и законните интереси на останалите участници в производството. Съдът има задължението да даде възможност на всички заинтересовани страни да се запознаят с новите доказателства и доводи, като се предостави на страните процесуална възможност те да вземат отношение по тях и евентуално и те да представят съображения и доказателства, ако имат такива.

е) процедура

Оспорване на индивидуални административни актове

Предмет на оспорване.

Индивидуалните административни актове могат да се оспорват пред съда по отношение на тяхната законосъобразност. Първоинстанционното съдебно административно производство по оспорване на индивидуални административни актове се образува пред административен съд или пред ВАС. Процесуалните правила за оспорването на индивидуални административни актове са уредени в Дял Трети. Производства пред съд, Глава Девета. Общи разпоредби, и Глава Десета. Оспорване на административни актове пред първа инстанция, Раздел І. Оспорване на индивидуални административни актове на АПК.

Изключения от общите процесуални правила за оспорване на индивидуални административни актове по АПК съществуват за производства за оспорване на индивидуални административни актове по някои специални закони, според които първоинстанционно съдебно производство се образува по друг ред или пред друг съд.

Предмет на оспорване са индивидуалните административни актове по смисъла на чл. 21 АПК.

Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации.

На оспорване подлежи  мълчаливият отказ за издаване на индивидуален административен акт. Отказът да се издаде индивидуален административен акт се счита за индивидуален административен акт и подлежи на обжалване пред съд, но изричният отказ според АПК  е предмет на самостоятелно оспорване като такъв, уредено като производство в отделен раздел на кодекса. Мълчаливият отказ да се издаде административен акт се третира от закона като индивидуален административен акт с негативно съдържание. Спрямо него се прилагат правилата за обжалване на индивидуалните административни актове. Отказите за извършване на административни услуги също могат да се обжалват пред съд по ред в зависимост от това дали се третират като мълчалив или изричен отказ. Бездействието на административния орган по подадено искане, проявено като непроизнасяне, също се приема за мълчалив отказ в предвидени от кодекса случаи, докато в други, когато е налице изричен отказ на административния орган да се произнесе по искане за издаване на акт, се регламентира по различен начин и защитата срещу него е уредена като отделно производство в самостоятелен раздел.

Отделянето на производствата за защита срещу изричен отказ и бездействие на административния орган се обяснява с намерението на законодателя да застави административния орган да изпълнява задълженията си, произтичащи от неговата компетентност. Но отделянето им от производствата, отнасящи се до “мълчаливия отказ”, може да създаде объркване и по-скоро затруднява отколкото облекчава засегнатите лица и съдебната практика.  

При искане за издаване на административен акт непроизнасянето в срок се смята от закона за мълчалив отказ да се издаде актът. Законодателят материализира мълчаливия отказ и му придава правното значение на изрично волеизявление на административния орган . Нещо повече – в случаите, когато след мълчаливият отказ, т.е. след като не се е произнесъл в срок, административният орган все пак е издал и отрицателен административен акт със изричен отказ, ако обжалваният мълчалив отказ бъде отменен от съда, смята се за отменен и изричният отказ, който е последвал преди решението за отмяна. За да може да се оспорва пред съда мълчаливият отказ трябва да бъде отказ за издаване на индивидуален административен акт (а при общите административни актове отказ да бъде издаден общ административен акт).

На оспорване подлежи и мълчаливото съгласие. По изключение в случаите и при условията, предвидени в специални закони, непроизнасянето в срок се смята за мълчаливо съгласие. Въвеждането на мълчаливото съгласие като разновидност на индивидуалния административен акт е едно от новите положения, предвидени в АПК. Според чл.58 ал.4 АПК непроизнасянето в срок се смята за мълчаливо съгласие в случаите и при условията, предвидени в специални закони. Приложена горната логика за материализиране на волеизявлението на административния орган, означава, че непроизнасянето в срок по искане за издаване на административен акт по силата на специална законова разпоредба може да се смята за мълчаливо съгласие. Оттам мълчаливото съгласие се приема за изрично съгласие и може да бъде оспорено като позитивен административен акт.

Индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения. В тази група се включват декларативните и констативните актове, които имат характер на индивидуален административен акт. Декларативните актове не създават право или задължение, те само констатират съществуването му, като с това могат да го правят изискуемо. Такива актове не създават нови права или задължения, волеизявлението в тях не създава ново правно положение, те признават или установяват (констатират) вече възникнали права и задължения. Това се отнася и до актовете, които констатират вече възникнали права и задължения. Реализацията на правата или задълженията обаче зависят именно от тяхното деклариране или констатиране, което придава важно значение на този вид актове, от там и на съдебната защита на заинтересуваните или засегнати лица от тях.

Индивидуален административен акт е и волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ. Тук трябва да се внимава да не се обърква индивидуалният административен акт, който изразява волеизявлението на компетентния орган по признаването на съществуващото право да бъде издаден документ, със самия документ, който е издаден или трябва да бъде издаден въз основа на този индивидуален административен акт. Документите имат друг статут и ред за тяхното издаване и оспорване е различен. Индивидуален административен акт е волеизявлението за деклариране или констатиране на съществуващи административни права или задължения, което включва и волеизявление за издаване на документ или отказ за издаване на документ (а не самият документ). Волеизявлението, което е индивидуален административен акт,  се атакува по един ред, а съдържанието на документа – по друг. Съдържанието на документ може да се оспори само по административен ред.

Индивидуален административен акт е и отказът на административния орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

Не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове. Това означава, че само крайният, окончателният акт по едно административно производство, е административен акт. Този административен акт подлежи на съдебно оспорване. Актовете, които се издават в отделните етапи на производството, са междинни актове, които водят към към издаването на административния акт. Те нямат самостоятелно правно значение и не се считат от закона за административни актове. Такива междинни актове са например актовете за допускане на кандидати до конкурса, актове за назначаване на конкурсна комисия или определяне датата на конкурса за назначаване на държавни служители. Преди съществуването на разпоредбата на чл.21, ал. 5 АПК, която изрично определя, че актовете, които са част от производството по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове, не са индивидуални административни актове, разбирането, че на обжалване подлежи завършеният окончателен административен акт, се поддържаше от съдебната практика: На обжалване подлежи например крайният акт, с който приключва процедурата по обявения и проведен конкурс, а не актовете по организиране на конкурса, по назначаване на конкурсна комисия и пр. Актове, които са съставни части или промеждутъчни решения по отделни етапи на издаването на окончателния административен акт, не подлежат на самостоятелно обжалване.

Някои закони, като Законът за държавния служител, съдържат изрични разпоредби, че такива промеждутъчни или междинни актове, които са част от производството по издаване на административен акт, не подлежат на съдебно обжалване: Чл.10в, ал.4 ЗДСл във връзка с допускането на кандидатите за държавни служители до конкурс регламентира, че решението на органа по назначаването не подлежи на съдебен контрол. Чл.10д ал.3 ЗДСл във връзка с възражения по провеждането на конкурса постановява, че решението на органа по назначаване не подлежи на съдебен контрол. Сега при наличието на разпоредбата на чл. 21, ал. 5 АПК не е необходимо да има специална друга законова разпоредба, за да изключи такива волеизявления, действия и бездействия, тъй като те не са индивидуални административни актове и поради това не подлежат на съдебен контрол.

Чл. 145 ал. 2 АПК регламентира кои индивидуални административни актове могат да бъдат оспорени пред първата инстанция на съда. На оспорване подлежат:

1) първоначалният индивидуален административен акт, включително отказът да се издаде такъв акт. На съдебен контрол подлежат първоначалните административни актове, т.е. административните актове, които се издават от компетентния орган – титуляр на правомощието да се издаде точно такъв вид административен акт.

На съдебен контрол подлежат отказите за издаване на административни актове. Отказът да се издаде административен акт се третира с право от закона като негативен индивидуален административен акт. Спрямо него се прилагат всички правила за обжалване на индивидуалните административни актове. Мълчаливият отказ също подлежи на съдебен контрол.  При искане за издаване на административен акт непроизнасянето в срок се смята от закона за мълчалив отказ да се издаде актът.

Не подлежат на съдебно обжалване административните актове, с които непосредствено се осъществяват външната политика, отбраната и сигурността на страната, освен ако в закон е предвидено друго.

2) актът на по-горестоящия административен орган, с който е отменен или изменен първоначалния индивидуален административен акт. На съдебен контрол подлежат актовете на по-горестоящите административни органи, с които са отменени или изменени първоначални административни актове на компетентния долустоящ орган. Решението, с което непосредствено по-горестоящият административен орган в производството по оспорването по административен ред се произнася по жалбата или протеста срещу първоначален индивидуален административен акт на подчинения му административен орган, е също индивидуален административен акт. Той може да бъде оспорен пред съда само ако с него е отменен или изменен първоначалния административен акт, който е бил оспорен пред него. Ако обаче с акта си горестоящият орган е отхвърлил жалбата или протеста и е оставил в сила първоначалният административен акт, пред съда се оспорва не акта на горестоящия орган, а първоначалния административен акт.

3) решенията по искания за издаване на документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения. Решенията по искания за издаване на документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения могат да се обжалват и пред съд.  Незаконосъобразните откази за извършване на административни услуги, както и решенията за издаване на документи подлежат на съдебен контрол.

Административните актове могат да бъдат оспорени изцяло или в отделни техни части. Съдът се произнася само по тази част или части от индивидуалния административен акт, които са били оспорени.

На оспорване пред съд също така подлежат и редица други актове и действия на административни органи като: отказите за разглеждане на искане за издаване на административен акт; неоснователни действия и бездействия на администрацията; изпълнението на административни актове; исковете за обезщетение за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица.  Административнопроцесуалният кодекс регламентира отделни съдебни производства за осъществяване на контрол върху тях.

На оспорване по съдебен ред подлежат административните актове, издадени при упражняване на оперативна самостоятелност, относно тяхната законосъобразност. Контролът за законосъобразност обхваща спазването на правните рамки (външните ограничения) на оперативната самостоятелност на органа. Вътрешното структуриране (вътрешните ограничения) на упражняването на оперативната самостоятелност могат да бъдат също предмет на съдебен контрол, тъй като те представляват част от основанията, т.е. от мотивите за издаването на акта.

Право на оспорване.

Съдебните производства започват по искане на заинтересовано лице или на прокурора в определените от Административнопроцесуалния кодекс или друг закон случаи.

Според АПК /чл.147/ право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито право, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. 

Заинтересовано лице е лицето, което има правен интерес от оспорването на акта. Правният интерес в административноправораздавателния процес е законово изискване и правно качество на оспорващото лице /жалбоподателя/. Правен интерес е връзката между оспорващия /жалбоподателя/ с породените от административния акт правни последици.  Разпоредителната част на административния акт трябва да е нарушила или застрашила права, свободи или  законни интереси на оспорващия или да е породила задължения за него. Породените от административния акт правни последици трябва да са се разпростряли и върху правната сфера на жалбоподателя и да са я увредили или отежнили по някакъв начин. Те го правят заинтересовано лице по смисъла на закона и засегнато лице по смисъла на чл.120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Правен интерес има лицето, което е засегнато или би могло да бъде засегнато от административния акт. Изразът “застрашени” права, свободи и законни интереси идва да подчертае, че за да има едно лице правен интерес да оспорва, не означава непременно, че административният акт е породил вече неблагоприятни последици в правния домейн на лицето (гражданин или организация). Достатъчно за правото на оспорване е административният акт потенциално да е създал възможност в бъдаще да предизвика неблагоприятни последици

Правото на съдебна защита на гражданите и юридическите лица срещу всички административни актове, които ги засягат, е прогласено в чл.120, ал.2 от Конституцията. Конституционният съд в Решение № 21/1995 г. изяснява понятието “засягане”: “Административният акт засяга по смисъла на на чл.120, ал.2 от Конституцията граждани и юридически лица, когато нарушава или застрашава техни права и законни интереси. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективното право или законен интерес на гражданин или юридическо лице и материално-правното основание за включването му в кръга на съдебно-обжалваемите актове. Практически това засягане се обективира в нарушаване на правна норма от по-висок ранг, която обжалваният административен акт нарушава. Същевременно това материално-правно основание легитимира процесуално-правния интерес от съдебното обжалване на административния акт. Разпоредбата на чл.120, ал. 2 от Конституцията обхваща “всички административни актове” /без оглед на техния характер или теоретична квалификация/ като нормативен, индивидуален, общ и други”.

От гледна точка на административноправораздавателния процес правният интерес обосновава правото на оспорване и е необходима процесуална предпоставка за редовно оспорване на административен акт. Затова и АПК го формулира като право на оспорване. Правният интерес е задължителен елемент на активната легитимация на оспорващия /жалбоподателя/. Активна легитимация означава оспорващият да докаже, че е правосубектен и че има правен интерес от оспорването. Тя не е само предварителна процесуална предпоставка за оспорване, тя е и задължително условие за осъществяване на процеса на административно правораздаване и решаването на спора. Заинтересованите лица трябва да докажат своя правен интерес, за да имат право на оспорване.

Административнопроцесуалният кодекс определя фигурата на оспорващия  и другите заинтересувани лица, като изхожда от правото на на всеки да търси правна защита от съда на своите права и законни интереси. Правото на оспорване, което означава и правният интерес, трябва да присъства не само при подаването на жалбата и започването на процеса, то трябва да е налице през целия процес и при решаването на делото. Ако по време на процеса отпадне правния интерес, процесът се прекратява.

Интересът трябва да е правен: Трябва да са засегнати или евентуално за в бъдеще да бъдат засегнати /”нарушени или застрашени”/ законни права, свободи или законни интереси на жалбоподателя или административният акт да поражда задължения за него. При всички хипотези става дума за  правни фигури – предвидени от закона права, свободи, интереси и задължения, които се изразяват в правни отношения и предизвикват правни последици. Засягането не се свързва непременно с причиняване на материални щети. Засягането може да се изразява и в причиняването на неимуществени, морални вреди. Пораждането на задължения отежнява правното положение на оспорващия и по този начин също създава неблагоприятни правни последици за него.

Интересът трябва да е пряк: Трябва непосредствено да се засягат или да се създава опасност от непосредствено засягане на  права, свободи и законни интереси на жалбоподателя или непосредствено да се създават задължения за него. Връзката между акта и причиненото нарушаване, застрашаване или задължаване в административноправната сфера на лицето трябва да е пряка и непосредствена.

Интересът трябва да е личен. По принцип, що се отнася до граждани и организации, интересът трябва да е не само правен и пряк, но и личен. Административният акт, който се обжалва, трябва да засяга правната сфера на самия жалбоподател. Не може да се претендира правен интерес, когато се касае за чужди права.

Производствата пред Съда на Европейските общности /СЕО/ също предполагат връзка между ищеца и атакувания акт. Това е изискване за пряка и лична връзка. Практиката на СЕО установява  изискването за наличие на пряка и лична връзка чрез една обща формулировка, според която един акт засяга “пряко” и “лично” едно физическо или юридическо лице, когато го засяга заради негови индивидуални качества или положение и по този начин го индивидуализира по аналогичен на адресираните актове начин.

За прокурора не важи изискването на пряк и личен правен интерес. Прокурорът може да подава протест срещу акта в случаите, предвидени в чл.16 АПК. Прокурорът следи за спазване на законността в административния процес, като: 1. Предприема действия за отмяна на незаконосъобразни административни актове; 2. В предвидени в закон случаи участва в административни дела; 3. Започва или всътпва във вече образувани производства и когато прецени, че това се налага от важен или обществен интерес.

Ред и форма на оспорването

Незадължителността на обжалване по административен ред е принцип при съдебното оспорване на административните актове при общата клауза. Обжалването по административен ред не е необходима процесуална предпоставка за обжалването по съдебен ред. Жалба или протест до съда може да се подаде след като административния акт е бил оспорен по административен ред и е била изчерпана възможността за оспорване по този административен ред. Жалба или протест до съда може да се подаде  и без административният акт да е бил оспорен по административен ред, освен ако закон не предвижда нещо друг.

Административнопроцесуалният кодекс в чл. 148 регламентира незадължителността на обжалване по административен ред като изборност на ред за оспорване. Той предоставя право на избор на оспорващия пред кого да оспори административния акт. Административният акт може да се оспори пред съда без да е изчерпана възможността за оспорването му по административен ред, освен ако в Административнопроцесуалния кодекс или в специален закон е предвидено друго.

Жалбата и протестът се подават в писмена форма. Тъй като общ принцип на административния процес е, че производствата се водят на български език, това означава, че и жалбите и протестите трябва да бъдат написани на български език. Въпреки, че в специалните закони няма посочени изисквания за формата и реквизитите на жалбата, подразбира се, че те трябва да бъдат като тези по “общия ред”.

АПК указва елементите, които трябва да са налице във формата и съдържанието на жалбата и протеста, като изброява реквизитите, които трябва да се съдържат в жалбата и протеста пред първата инстанция. Това са изисквания и към всички останали жалби и протести до съда за първоинстанционно разглеждане и решаване на административноправен спор.  Според чл.150 ал. 1 АПК жалбата и протестът се подават в писмена форма и трябва да съдържат:

1. посочване на съда;
2. трите имена и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за българските граждани, съответно името и длъжността на прокурора, номера на телефона, факса или телекса или електронен адрес, ако има такъв;
3. трите имена и адрес, личния номер за чужденец   и  адреса,  заявен  в съответната администрация, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв;
4. фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице,

изписани и на български език, седалището и последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;

5. означение на обжалвания административен акт;
6. указание в какво се състои незаконосъобразността на акта;
7. в какво се състои искането;
8. подпис на лицето, което подава жалбата или протеста.

В жалбата или протеста оспорващият е длъжен да посочи доказателствата, които иска да бъдат събрани, и да представи писмените от тях, с които разполага.

Жалбоподателят не е задължен да посочи всички основания за отмяна, както не е задължен и да посочи в жалбата всички доказателства, които я подкрепят. Той трябва да посочи достатъчно основания и доказателства във връзка с тях, за да обоснове допустимостта на жалбата си. Кодексът изисква в жалбата или протеста да се съдържа само указание в какво се състои незаконосъобразността на акта, което като съдържание е твърде общо. Жалбоподателят не обвързан със задължение единствено в жалбата да изложи всички свои доводи за незаконосъобразност на атакувания административен акт. Това той може да направи и в хода на делото.

Законодателят не е поставил като реквизит датата на подписване на жалбата и протеста, защото за сроковете има значение датата, на която жалбата или протестът са получени в административния орган, чрез който се подава жалбата или протеста, или в съда. Въпреки това, по-правилно е, в жалбата като във всяко официално искане или обръщение към държавен орган, да се постави и дата.

Към жалбата и протеста се прилагат:

1. удостоверение за съществуването и представителството на организация – жалбоподател /ако оспорването е направено от организация/;
2. пълномощното, когато жалбата се подава от пълномощник;
3. документ за платена държавна такса, ако такава се дължи;
4. преписи от жалбата или протеста, от писмените доказателства и от приложенията според броя на останалите страни.

АПК няма изискване подателят да прилага към жалбата или протеста  препис от обжалвания акт. Жалбата и протестът се подават чрез органа, издал оспорвания акт, така че този орган има задължението да изпрати жалбата или протеста до съда заедно с заверено копие от цялата преписка по издаването на акта. Копието от обжалвания акт и преписката по неговото издаване е необходимо условие за даване на ход по делото. Копието трябва да е заверено. Законът не регламентира какво означава “заверено” копие. Заверено копие трябва да се счита това копие на оригинала, чиято еднаквост с оригинала  е съответно удостоверена от органа, който е издал оригиналния административен акт, или по общия нотариален ред на заверка. Досегашната съдебна практика допускаше преписът или копие на обжалвания акт да се заверяват и с подпис на самия жалбоподател или неговия правен представител, при което той носи отговорност за достоверност на преписа.

При всички случаи в практиката е важно да се държи сметка, че посочените от кодекса реквизити на оспорващия акт трябва да удовлетворяват съдържателно трите главни части на жалбата и протестът:

1/ Идентификационна или легитимираща – посочват се имената на жалбоподателя /в протеста – на прокурора/;  извършва се и т.нар. активна легитимация при посочването на обжалвания акт, т.е. указва се правният интерес на жалбоподателя;  посочва се авторът на акта – органът, който е издал акта.

2/ Диспозитивна – писменото изложение на административноправния спор, който трябва да бъде разгледан и решен от съда, което включва посочването (означаването) на обжалвания акт, допуснатите нарушения на законосъобразността му (указание в какво се състои незаконосъобразността на акта, посочване на основанията за оспорване) и доказателствата, които ги подкрепят.

3/ Петитум – в какво се състои искането на жалбоподателя – искането за отмяна или за изменение на обжалвания акт, и други производни искания към него /например към искането да бъде отменена незаконосъобразната заповед за прекратяване на служебно правоотношение на държавен служител, се добавят и искане за възстановяване на работа и искане за изплащане на обезщетение/.

Срокове за оспорване: Индивидуалните административни актове могат да се оспорят в 14-дневен срок от съобщаването им. За разлика от предишното законодателство АПК предвижда един и същи срок за подаване на жалба от страна на гражданин и организация и за подаване на протест от прокурора в случаите, в случаите когато прокурорът е участвал и в административното производство. Кодексът третира прокурорът като страна в производството с процесуални права като на останалите страни в административното производство. Когато обаче прокурорът не е участвал в административното производство, той може да оспори акта до един месец от издаването му.

Мълчаливият отказ или мълчаливото съгласие може да се оспори в едномесечен срок от изтичането на срока, в който административният орган е бил длъжен да се произнесе.

Моментът, от който започва да тече срока за оспорване, е различен  с оглед на това дали актът най-напред е бил оспорен по административен ред и дали по-горестоящият административен орган се е произнесъл по оспорването. Когато актът, мълчаливият отказ или мълчаливото съгласие са били оспорени по административен ред, сроковете, съответно 14-дневен или едномесечен, започва да тече от съобщението, че по-горестоящият административен орган се е произнесъл с решение, а ако органът не се е произнесъл – от крайната дата, на която е следвало да се произнесе.

Жалба или протест, с които се иска обявяване на нищожност на административен акт, се подават без ограничение във времето. Административните актове могат да се оспорват с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето.(чл.149 ал.5АПК). Нищожност може да се обяви и след изтичане на срока за оспорване по чл. 149, ал. 1-3. АПК

В АПК е регламентирано удължаване на сроковете за обжалване в два случая, предвидени в кодекса: 1. Когато в административния акт или съобщението за неговото издаване не е указано пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба, съответния срок за обжалване се удължава на два месеца. 2. Когато в административния акт или в съобщението за неговото издаване погрешно е указано, че той не подлежи на обжалване, сроковете за подаване на жалба се удължават на шест месеца. Тези удължавания важат и за другите съдебни производства. Сроковете за удължаване текат от момента на съобщението.

Ако срокът за обжалване е пропуснат може да се поиска възстановяване на срока за обжалване. Възстановяването на срока е различно от удължаването на срока. Възстановяване на срока има при просрочена жалба, жалбоподателят по някакви причини е пропуснал да подаде жалба, докато удължаването на срока се дължи на пропуски и нередовности, допуснати от административния орган в съдържанието на административния акт или в неговото съобщаване.  Удължаването на сроковете за обжалване става автоматично. Възстановяването на срока за обжалване става от съда, затова това производство се разглежда по-долу.

Жалбата и протестът се подават чрез органа, чийто акт се обжалва –  чрез административния орган, който е издал обжалвания акт.

В тридневен срок от изтичането на сроковете за оспорване от останалите лица органът изпраща жалбата или протеста заедно със заверено копие от цялата преписка по издаването на акта на съда, като уведомява подателя за това.  Към преписката органът е длъжен да приложи списък на страните в производството по издаване на административния акт с посочване на адресите, на който те последно са били призовани. Ако административният орган не изпълни тези си задължения по изпращане на жалбата и протеста заедно с преписката, съдът изисква преписката служебно въз основа на копие от жалбата или протеста. Тази разпоредба предполага оспорващият да следи дали е спазен тридневния срок за изпращане на преписката от административния орган и ако срокът не е спазен може да подаде направо в съда копие от жалбата и протеста. Оттам нататък съдът ще действа служебно да изиска преписката. Списъкът на страните с адресите им, изготвен от административния орган, е изключително важен, защото съдът по него конституира и призовава страните по делото в съдъбеното производство.

Отегляне и отказ от оспорването: При всяко положение на делото оспорващия може да оттегли оспорването или да се откаже от него изцяло или отчасти. Това се отнася както до жалбата, така и до протеста на прокурора. Предварителен отказ от правото на оспорване е недействителен. Ако оспорването бъде оттеглено или бъде извършен отказ от него, жалбата или протестът се оставя без разглеждане, а ако е образувано съдебно производство, то се прекратява.

Оттеглянето и отказът от оспорване извън съдебно заседание се прави с писмена молба.

Оттегляне на оспорения акт: При всяко положение на делото, със съгласието на останалите ответници, административният орган може да оттегли изцяло или частично оспорения акт или да издаде акта, чието издаване е отказал. За оттегляне на акта след първото по делото заседание е нужно съгласие и от оспорващия. В тези случаи производството по оспорването пред съда се прекратява. Когато с оспорването е съединен и иск за обезщетение, производството по него продължава. Оттегленият акт може да бъде издаден повторно само при нови обстоятелства, но тогава той подлежи на оспорване по общия ред като първоначален акт.

Оспорването спира изпълнението на административния акт. Жалбата и протестът автоматично спират изпълнението на администратвния акт като обезпечителна мярка на оспорването. С това се осъществява временна защита на застрашеното от изпълнението на административния акт субективно право или законен интерес. Различен е случаят с предварителното изпълнение. Предварително изпълнение се допуска чрез два способа:  с изрична разпоредба на закон  и с разпореждане на органа, който издава административния акт. Жалбата и протестът не спират автоматично предварителното изпълнение. При всяко положение на делото до влизането  в сила на решението по искане на оспорващия съдът може да спре предварителното изпълнение, допуснато с влязло в сила разпореждане на органа, издал акта, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнение, допуснато с разпореждане, може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Искането за спиране на предварително изпълнение, допуснато с разпореждане на органа, издал акта, се разглежда в открито заседание. Съдът се произнася незабавно с определение, което може да бъде обжалвано с частна жалба в 7-дневен срок от обявяването му на заседанието.

Делото пред съда.

Компетентен съд: Оспорването на индивидуалните административни актове по съдебен ред по АПК става пред административен съд или пред ВАС.

На Върховния административен съд са подсъдни:

1. оспорванията срещу подзаконовите нормативни актове, освен тези на общинските съвети;
2. оспорванията срещу актовете на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите;
3. оспорвания срещу решения на Висшия съдебен съвет;
4. оспорванията срещу актове на Българската народна банка;
5. касационни жалби и протести срещу първоинстанционни съдебни решения;
6. частни жалби срещу определения и разпореждания;
7. молби за отменяне на влезли в сила съдебни актове по административни дела;
8. оспорвания срещу други актове, посочени в закон.

На административните съдилища са подсъдни всички административни дела с изключение на тези, подсъдни на Върховния административен съд. Това означава, че всички останали административни дела, освен тези подсъдни на Върхавния административен съд, се разглеждат от административните съдилища. Според АПК делата се разглеждат от  административен съд, в района на който е седалището на органа, издал оспорения административне акт. Когато седалището на органа е в чужбина, делото се разглежда от Софийския административен съд. Изключение има за административните дела, образувани преди влизането в сила на Административнопроцесуалния кодекс, както и административните дела , образувани преди 1 март 2007 г. в районите и окръжните съдилища. Тези дела се разглеждат по стария ред до тяхното приключване в съответните районни и окръжни съдилища.

Когато компетентният съд не е в състояние да разгледа делото, Върховният административен съд постановява изпращането му в съседен административен съд. Компетеният съд може да не бъде в състояние да разгледа делото по различни причини – заболяване на съдиите, отвод на съдиите, недостатъчен числен брой на съдиите, за да може при връщане на делото за ново разглеждане да бъде съставен друг състав.

Когато жалбата или протестът е неподведомствена или неподсъдна на съответния съд, той препраща делото на надлежния съд. В този случай жалбата и протестът не се считат за просрочени. Делото се смята за образувано от деня на завеждането му пред ненадлежния съд като извършението от ненадлежния съд действия запазват силата си.

Състав на съда: Административният съд разглежда делото в състав от един съдия. Върховният административен съд разглежда делото в състав от трима съдии.

Образуване и ход на делото: След постъпване на жалбата или протеста с цялата преписка в компетентния съд председателят на съда, негов заместник или председателят на отделението образуват административното дело. Административното дело се предава на съдия-докладчик. Съдията-докладчик се определя съобразно поредността на оспорванията в съда чрез електронно разпределяне или чрез друг начин за случайно разпределяне на делата, посочен в приети от съответния съд и разгласени публично вътрешни правила. Случайното разпределяне на делата е насочено да гарантира обективност и безпристрастност в работата на съда и да предотвратява корупционни практики. Неспазването на изискването за случайно разпределяне на делото е нарушение на съдопроизводствените правила и представлява основание за касационно обжалване.

Съдията-докладчик насрочва делото в срок не по-дълъг от два месеца от постъпването на жалбата в съда.

Съдът извършва проверка на редовността на жалбата и протеста. Когато жалбата или протестът не отговарят на изискванията в  чл.150, ал. 1 и чл. 151  те се оставят без движение, като на оспорващия се изпраща съобщение да отстрани недовностите в 7-дневен срок. Ако нередовностите не бъдат отстранени в този срок, жалбата или протестът се оставя без разглеждане с разпореждане на съдията-докладчик. Когато нередовностите се открият в течение на производството, съдът прекратява делото.  Поправената жалба или протест се смятат за редовни от деня на тяхното подаване.

Съдът извършва и проверка на допустимостта на жалбата и протеста. Една жалба /протест/ е допустима, когато отговаря на процесуални предпоставки, предвидени от закона за подаване на жалба за оспорване на административен акт, и съдът е установил това съответствие. Съдът задължително взема становище по допустимостта на жалбата.

Основанията за недопустимост са определени от Административнопроцесуалния кодекс (чл.159):

Жалбата и протестът са недопустими, когато актът не подлежи на оспорване. Тук са възможни няколко хипотези: Възможно е да липсва административен акт по смисъла на АПК или специален закон, който да подлежи на оспорване пред съд. Ако обжалваният акт не е административен акт по смисъла на закона, той не може да бъде обжалван пред съда в административно съдебно производство. Същото важи и за мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие. Мълчаливият отказ и мълчаливото съгласие могат да бъдат обжалвани, ако са отказ или съгласие да бъде издаден административен акт, който подлежи на съдебно оспорване. Жалба е недопустима и срещу недовършени административни актове или срещу актове, които са етапи или съставни елементи на крайния административен акт. Жалбата и протестът ще са недопустими и когато административният акт е изключен от възможността да бъде оспорван по съдебен ред. Според чл. 128 ал. 3 АПК не подлежат на съдебно оспорване административните актове, с които непосредствено се осъществяват външната политика, отбраната и сигурността на страната, освен ако специален закон не предвижда друго. Жалбата е недопустима, когато със закон е преградена възможност за съдебен контрол въху определени видове административни актове. Невъзможността за съдебно обжалване на определени видове административни актове е предвидена в общите административни процесуални правила на АПК. Специални закони също могат да изключат от възможността за съдебно обжалване определени административни актове. Жалбите и протестите срещу такива административни актове ще бъдат недопустими.

Жалбата и протестът ще са недопустими ако оспореният административен акт е оттеглен. Всъщност тази хипотеза е подобна на първата, защото и тук вече липсва акт, който да бъде оспорен.

Жалбата и протестът са недопустими, когато оспорващият е неправосубектен, не е субект на съответното право.  Жалбата или протестът са подадени от лице, което не притежава право да подава такива – не е процесуалнодееспособно или е извън кръга на лицата, които са овластени да подават жалби или протест. Жалбата и протестът ще са недопустими ако са подадени от лице или орган, което няма компетентност да извършва такова действие.

Жалбата е недопустима, когато оспорващият няма правен интерес от оспорването. Тук важат всички съображения, развити по-горе в раздела за правния интерес.

Жалбата и протестът са недопустими, когато оспорването е просрочено. Изтекли са сроковете за оспорване и не са били възстановени. Жалбата е недопустима, когато е подадена след срока за обжалване пред съд. Ако срокът за подаване на жалбата бъде възстановен, наново подадената жалба също се проверява за допустимост.

Жалбата и протестът са недопустими, когато по оспорването има влязло в сила съдебно решение. Административноправният спор, във връзка с който се подава жалбата или протестът, със същото съдържание и предмет, на същото основание и между същите страни е бил вече решен с влязло в сила решение.

Същата логика е спазено и при следващото основание за недопустимост – ако в същия съд между същите страни на същото основание и по същия административноправен спор има вече заведено дело, нова жалба или протест са недопустими.

Недопустимост е налице и когато оспорването бъде оттеглено или бъде извършен отказ от него.

Ако съдът намери, че жалбата или протестът са недопустими, той ги оставя без разглеждане, а ако е образувано съдебно производство, то се прекратява. Разпореждането, с което оспорването се оставя без разглеждане, или определението, с което делото се прекратява, подлежат на обжалване с частна жалба.

Съдът трябва да се произнесе по допустимостта на жалбата или протеста в самото начало на административното съдебно производство, и една след като жалбата или протестът са допуснати, делото се насрочва за разглеждане в открито съдебно заседание и се решава по същество. По изключение при развито вече производство, когато съдът въз основа на новопредставени факти, изменение на обстоятелствата или допуснати грешки, стигне до извода, че подадената жалба е процесуално недопустима, той прекратява делото.

Разпореждането, с което жалбата или протестът се оставя без разглеждане, или определението, с което делото се прекратява, подлежи на обжалване с частна жалба. Препис от нея не се представя, ако разпореждането е постановено преди връчването на препис от оспорването. Частните жалби се разглеждат в закрито заседание, а в случаите на чл.159, т.4 и 5, когато причини за недопустимост са били липсата на правен интерес или просрочено оспорване, частните жалби се разглеждат в открито съдебно заседание.

Когато жалбата е оставена без разглеждане като просрочена може да се иска от съда възстановяване на срока за обжалване. В 7-дневен срок от съобщението за оставяне на жалбата без разглеждане може да се поиска възстановявавне на срока, ако пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства или на поведение на администрацията, въвело жалбоподателя в заблуждение. Искането може да бъде направено и с жалбата. Основания за възстановяване на срока за обжалване са обстоятелствата, които са попречили на жалбоподателя да подаде жалбата си в предвидения от кодекса срок. Основанията могат да бъдат от две категории: 1) особени непредвидени обстоятелства, свързани с поведението на жалбоподателя, например обективно събитие като природно бедствие, или състояние на жалбоподателя като тежко болестно състояние, отвличане и пр. 2) поведение на администрацията, с което е въвела жалбоподателя в заблуждение, като например създаване на погрешно впечатление у жалбоподателя, че срокът за жалбата започва да тече по-късно. В искането за възстановяване на срока се посочват всички доказателства, естановяващи основанията за възстановяване на срока. Съдът се произнася с определение относно искането за възстановяване на срока за обжалване. Ако съдът отхвърли искането за възстановяване на срока, определнието с което искането е отхвърлено, може да се обжалва с частна жалба. Ако другите страни по делото са недоволни от възстановяването на срока, те могат да обжалват определението, с което искането за възстановяване е уважено, заедно с решението по делото.

Страни по делото са оспорващият, органът, издал административния акт, както и всички заинтересовани лица.

При динамиката в администрацията е възможно органът, който е издал административния акт да бъде закрит или неговата компетентност да издава такъв вид актове да бъде отнета. В случаите когато органът, издал административния акт, бъде закрит след издаването на акта, без да бъде посочен негов правоприемник, страна по делото става органът, който е овластен с компетентността да издава същите административни актове. Когато на административния орган бъде отнета компетентността по въпроса, съдът го заличава като страна и конституира служебно като страна по делото компетентен орган. Определението, с което съдът заличава органът, издал акта, като страна и конституира служебно като страна по делото друг компетентен орган, подлежи на обжалване с частна жалба.

Съдът конституира страните служебно. Той прави това въз основа на списъка на страните, изпратен му заедно с цялата преписка по жалбата или протеста от органа, издал оспорения акт. Списъкът трябва да съдържа страните в производството по издаване на административния акт с посочване на адресите, на които те последно са били призовани. Ако административният орган не е изпълнил задължението си да изпрати списъка, съдът го задължава да стори това и определя срок за изпълнението му.

Съдът призовава страните и им връчва съобщения за съдебните актове и книжа по реда съответно на чл. 137 и 138 АПК.

Когато  административният акт не е бил съобщен на всички засегнати лица, съдът им изпраща съобщение и продължава съдебното производство по жалбата, като осигурява на тези лица възможност да защитят интересите си. Ако оспореният акт е благоприятен за тези засегнати лица съдът ги конституира служебно като страни и отлага делото, ако това се налага. Ако до приключването на устните състезания по първоначалната жалба постъпят жалби и от тези други засегнати от акта лица, на които съдът е съобщил за оспорвания акт, жалбите се обединяват в едно производство за постановяване на общо решение.

Връчването на преписи от жалбата или протеста и отговор по тях става също така по реда на Административнопроцесуалния кодекс (чл.163). Ако жалбата или протестът са допустими, съдията-докладчик разпорежда преписи от него да бъдат изпратени на страните.

В 14-дневен срок от получаването на преписа всяка от страните може да представи писмен отговор и да посочи доказателства. Писмените доказателства, с които страната разпола, се прилагат към отговора. Когато за изясняването на правния спор е необходимо да бъдат събрани и други доказателства, освен тези, които се съдържат в преписката, съдията-докладчик указва на съответната страна необходимостта от тяхното събиране.

Съдът може да спре предварителното изпълнение, допуснато от административния орган при издаване на административния орган (чл.166 АПК). Общият принцип е, че оспорването спира изпълнението на оспорения административен акт.  Но в някои случаи административният орган е включил в административния акт разпореждане за предварителното му изпълнение при ред и условия , регламентирани в чл. 60 АПК. При всяко положение на делото до влизането  в сила на решението по искане на оспорващия съдът може да спре предварителното изпълнение, допуснато с влязло в сила разпореждане на органа, издал акта, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнение, допуснато с разпореждане, може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Това означава, че за да може съдът да спре предварително изпълнение на акта трябва да са налице 4 кумулативни дадени условия: 1. Да има искане от оспорващия за спиране на предварителното изпълнение, съдът не може да спира предварителното изпълнение служебно; 2. Административният орган, издал акта, да е допуснал предварителното изпълнение с влязло в сила разпореждане; 3. Предварителното изпълнение би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда; 4. Трябва да са налице нови обстоятелства.

Искането за спиране на предварително изпълнение, допуснато с разпореждане на органа, издал акта, се разглежда в открито заседание. Съдът се произнася незабавно с определение, което може да бъде обжалвано с частна жалба в 7-дневен срок от обявяването му на заседанието.

И обратното: съдът може да допусне предварително изпълнение на оспорвания административен акт (чл.167 АПК). При всяко положение на делото съдът може да допусне предварително изпълнение на административния акт при условията, при които то може да бъде допуснато от административния орган, уредени в чл.60 ал. 1 АПК. Предварително изпълнение може да бъде допуснато пред съда, когато това се налага, за да се осигури животът или здравето на гражданите, да се защитят особено важни държавни или обществени интереси, при опасност, че може да бъде осуетено или сериозно затруднено изпълнението на акта или ако от засъснението може да последва значителна или трудно поправима вреда, или по искане на някоя от страните – в защита на особено важен неин интерес.

Инициативата – искането за допускане – е на страна по делото. Това означава, че предварително изпълнение може да поиска и прокурорът, ако той участва като страна по делото, когато са налице основанията, посочени горе. Съдът не може служебно да допусне предварително изпълнение. То става само по искане на страна.

Съдът се произнася с определение по искането за предварително изпълнение. Когато предварителното изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда, съдът може да го допусне под условие за внасяне на гаранция в определен от него размер. Определението по искането подлежи на обжалване в тридневен срок от съобщаването му. Ако предварителното изпълнение бъде отменено, възстановява се положението, съществувало преди изпълнението. Повторно искане пред съда може да се прави само въз основа на нови обстоятелства.

Отлагане на делото е допустимо в определени от Административнопроцесуалния кодекс случаи. В предишното процесуално законодателство отлагането на делото не беше изрично регламентирано, което даваше възможност за недобросъветно използване на отлагането на съдебни заседания и протакането на делото в полза на някоя от страните. Чл.139 АПК уреди в общите разпоредби на производствата пред съд правилата за отлагане на делото. Съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. В тези случаи следващото заседание се насрочва не по-късно от три месеца. При повторно искане от същата страна делото може да бъде отложено по изключение само на друго основание, ако с оглед на всички обстоятелства съдът прецени, че не е налице злоупотреба с право. Това означава, че отлагането на делото е изключение и се допуска от съда само, когато страната и пълномощникът са възпрепятствани да се явят поради неотстраними причини. Такова отлагане може да се иска само веднъж. Повторното искане за отлагане е възможно само на друго основание. С тези два пъти искане за отлагане се изчерпва възможността на страната да иска повече отлагания на делото. Разпоредбите на чл. 139 АПК за отлагане на делото важат и се прилагат за всички административни производства пред съд.

Съдът извършва съдебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт. Предмет на съдебната проверка е широк. Той включва проверка на всички основания за оспорване – дали актът е издаден от компетентен орган и в установената форма, дали са спазени административнопроизводствените правила иматериалноправните разпоредби и дали съответства на целта на закона.

При извършване на съдебната проверка за законосъобразност съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК (чл.161 ал.1 АПК). Съдът  отменя акта поради нарушението, което той е установил. Нещо повече – в жалбата или протеста може да се иска отмяна на акта, а съдът установява съществени и тежки нарушения на изискванията за законосъобразност, които водят  до нищожност на акта. Съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Съгласно чл. 168 ал. 2 и 3 АПК нищожността трябва да бъде обявена при констатирането й от съда, независимо че страната не е посочила в жалбата или протеста си такова основание.  Ако съдът намери, че са налице основания за нищожност на административният акт, съдът продължава производството и обявява нищожността на акта, дори и актът да е бил оспорен на друго основание и да не имало искане за обявяване на нищожност. Например, в жалбата е посочено нарушение на процесуалноправните правила, а съдът е установил, че всъщност органът, който е издал акта не е бил компетентен. Установявайки нарушение “липса на компетентност” съдът обявява акта за нищожен.  В съдебната практика съществуват и обратните случаи – от съда е искано постановяването на нищожност на акта, но съдът е установил, че има нарушение на закоността, което води до унищожаемост на акта, поради което отменя този акт. Разбира се, в този последен случай, за да може съдът да отмени акта, за който жалбоподателят е искал постановяване на нищожност, трябва да е бил спазен 14-дневния срок за обжалване на акта по АПК.

При оспорване на административен акт, издаден при оперативна самостоятелност, съдът проверява дали административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за законосъобразност на административните актове.Това означава, че и при тези актове съдебната проверка е само за законосъобразност като съдът проверява и дали са спазени законовите рамки /ограничения/ на оперативната самостоятелност.

Съдът не е обвързан от доводите и основанията за незаконосъобразност, посочени в жалбата, обаче съдът е обвързан от предмета на делото, очертан в жалбата. Това означава, че съдът не се занимава с проверка за законосъобразност на други административни актове, които не са атакувани в жалбата относно тяхната незаконосъобразност. Съдът не може да се занимава и с проверка за законосъобразност на части на административния акт, които не са били обжалвани, в случаите когато е оспорен не целият акт, а само част от него.

Правомощия на съда при решаване на делото.

Съдът се произнася по спора, предмет на делото, с решение. Ако прекратява производството съдът се произнася с определение.

Съдът може да обяви нищожността на оспорения акт, да го отмени изцяло или отчасти, да го измени или да отхвърли оспорването.

Когато бъдат отменени мълчалив отказ или мълчаливо съгласие, смятат се за отменени и изричните такива, последвали преди решението за отмяна.

Когато отменя незаконосъобразния административен акт изцяло или отчасти, правомощията и действията на съда при решаване на делото са в зависимост от това дали въпросът, който е предмет на административния спор пред съда, е предоставен на преценката на административния орган или не. Когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, след като обяви нищожността или отмени административния акт, съдът решава делото по същество.

Съдът отменя административния акт и изпраща преписката на съответния компетентен административен орган, т.е. не решава делото по същество в три случая: 1/ когато въпросът е предоставен на преценката на административния орган, т.е. когато оспореният акт е издаден при упражняване на оперативна самостоятелност; 2/ когато актът е нищожен поради некомпететност и 3/ когато естеството на акта не позволява съдът сам да реши делото по същество. Изразът “ предоставен на преценката на административния орган” се отнася за случаите на отмяна изцяло или частично, както и за нищожност на акт, който е бил взет от административния орган в условията на оперативна самостоятелност. При съдебното обжалване съдът се е занимавал само с въпросите за законосъбразност на този акт, но ако в резултат на нарушение на законово изискване актът бъде отменен изцяло или частично, съдът не може да реши административноправния спор по същество, защото спорният въпрос трябва наново да се реши в условията на оперативна самостоятелност /въпросът е предоставен на преценката на административния орган/. По същия начин съдът отменя административния акт и връща преписката заедно със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона на съответния административен орган и в случаите, когато естеството на акта не позволява съдът да реши делото по същество. Тук става дума за случаи, когато, въпреки, че законът не е изрично предвидил даден въпрос да бъде решаван по преценка на административния орган, въпросът е от такова естество, че може да бъде решен по същество само от съответния компетентен административен орган, а не от съда.   Извън случаите, когато въпросът е предоставен на преценката на административния орган, както и когато актът е нищожен поради некомпетентност или порокът или естеството му не позволяват решаването на въпроса по същество от съда, той изпраща преписката на съответния компетентен административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона (чл.173 ал.2 АПК).

При незаконен отказ да се издаде документ съдът задължава административният орган да го издаде, без да дава указания за съдържанието му.

Така, правомощията на съда в производството по обжалване на индивидуални административни актове по реда на АПК са следните:

а/ Съдът обявява административния акт за нищожен, когато в процеса за отмяна установи, че обжалваният като унищожаем административен акт всъщност е нищожен, или когато е било искано обявяването на акта за нищожен. Съдът се произнася по същество, т.е. съдът решава делото по същество с едно изключение:  когато актът е нищожен поради некомпетеност, тогава съдът изпраща преписката на съответния компетентен административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

б/ Съдът  отменя изцяло обжалвания акт, когато нарушението/нарушенията за изискване на законност засягат целия административен акт. Съдът се произнася по същество, т.е. решава делото по същество с две изключения: първо, когато въпросът е бил предоставен на преценката на административния  орган и второ, когато естеството на акта не позволява решаването по същество от съда, тогава съдът изпраща преписката на съответния компетентен административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

в/ Съдът отменя административния акт отчасти, когато е налице частична недействителност на акта; останалата, неопорочената част на акта остава в сила и поражда съответните правни последици. Съдът се произнася по същество в отменената част на акта, т.е. решава делото по същество  с две изключения както и при отмяната на целия акт: първо, когато въпросът е бил предоставен на преценката на административния  орган и второ, когато естеството на акта не позволява решаването по същество от съда, тогава съдът изпраща преписката на съответния компетентен административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

г/ Съдът изменя административния акт, когато актът или част от него са незаконосъобразни, съдът ги отменя и ги заменя с друго съдържание. Изменението означава, че съдът има право в съответната част или целия акт  да реши въпросът по същество, т.е. решава  делото по същество.

д/ Съдът отхвърля оспорването (жалбата или протеста), когато то се е оказала неоснователно, а и когато съдът служебно не е установил други, непосочени от оспорващия, основания за отмяна на оспорения административен акт.

Възможно е отмененият като незаконосъобразен административен акт да е бил отказ за издаване на документ. Съдът не може да издаде документа, който е бил отказан незаконно. Тези случаи попадат в хипотезата, че естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество от съда. Спецификата тук е, че съдът не дава задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона (чл.173 ал. 3 и 4 АПК). При незаконен отказ да се издаде документ съдът задължава административния орган да го издаде, без да дава указания по съдържанието му. При отказ на некомпетентен орган да издаде административен акт, съдът обявява отказа за нищожен и изпраща делото като преписка на съответния компетентен орган.

Когато задължи органа да издаде административен акт или документ, съдът определя и срок за изпълнението.

Съдът произнася решение само по отношение на административния акт, който е бил обжалван. Когато е обжалвана само част от административен акт, съдът се произнася и постановява решение само по отношение на обжалваната част.

Съдът се произнася по спора, предмет на производството, с решение.  Ако прекратява производството, съдът се произнася с определение.

Съдът се произнася с решение в едномесечен срок от разглеждането на делото.

В решението се посочват имената на страните, освен когато то  има действие по отношение на всички.

Съдът може да направи поправка на очевидна фактическа грешка в решението. Поправка на очевидна фактическа грешка може да стане по искане на страна или по инициатива на съда. За поправка на фактическа грешка няма срок. По свой почин или по искане на страна съдът може да поправи допуснати в решението писмени грешки, грешки в пресмятането или други подобни очевидни неточности. Решението за поправката се постановява в закрито заседание и подлежи на обжалване по реда на самото решение. След влизането си в сила то се отбелязва върху поправеното решение и преписите.

Когато не се е произнесъл по цялото оспорване съдът по свой почин или по искане на страна по делото постановява допълнително решение. Страната може да направи искане за допълнително решение в едномесечен срок от постановяване на решението по делото. Допълнителното решение се постановява в открито заседание с призоваване на страните. То подлежи на обжалване по реда на първоначалното решение.

Решението има сила в няколко посоки:

Решението има сила за страните по делото.  Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички.

Актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни.  Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви.

Решението, с което е отхвърлено оспорване за отмяната на административен акт, е пречка за оспорването му като нищожен.

Решението на първоинстанционния съд не е окончателно и не влиза в сила веднага. То подлежи на касационно обжалване. Ако е влязло в сила то може да подлежи на отмяна по АПК.

Вместо с решение административноправният спор може да завърши със споразумение пред съда. Споразумението е модерен добронамерен способ за разрешаване на спора.  Споразумението в административно дело пред съд напомня на съдебната спогодба в гражданския исков процес. При споразумението властническият метод, който е характерен за административнопрваните отношения, се заменя с невластническо съгласуване на волите на страните по административното дело във техен взаимен интерес. Споразумението замества решението по най-добрия за всички страни начин и постига желания изход на делото, като наред с това осигурява бързина и икономия на производството.

Споразумение може да се сключи пред съда при всяко положение на делото при условията, при които може да бъде сключено  в производството пред административния орган, дори и ако последният е отказал потвърждаването му. Споразумението не трябва да противоречи на закона. В споразумението задължително участват всички страни по делото.

Споразумението се сключва в писмена форма и съдържа: обозначаване на съда, пред който е сключено, дата на сключване, страни, предмет и съдържание на споразумението, бележка (отбелязване в протокол) за изчитането му и приемането му и подписи на страните, както и име и подпис на съдията.

Съдът потвърждава сключеното пред него споразумение с определение. С определението, с което потвърждава споразумението, съдът обезсилва административния акт и прекратява делото. Определението може да бъде обжалвано само от страна, неучаствала в споразумението. Ако бъде отменено, разглеждането на делото продължава. Потвърденото споразумение има значението на влязло в сила съдебно решение.

Отказът на съда да потвърди споразумението може да се обжалва с частна жалба, подадена съвместно от страните по него.

Оспорване на общи административни актове

Предмет.

Общите административни актове заемат важно място в дейността на административните органи. Те се отнасят до широк неопределен брой адресати и по принцип създават права или задължения от значим обществен и индивидуален интерес. Преди приемането на Административнопроцесуалния кодекс съществуваха само някои откъслечни производствени разпоредби в Закона за Върховния административен съд относно производствените правила при оспорването на общите административни актове. Административнопроцесуалният кодекс съдържа отделен раздел в главата за оспорване на административни актове пред първата инстанция на съда, който урежда оспорването на общите административни актове пред съда в чл.179 и следващите.

Право на оспорване имат прокурорът и лица, които имат правен интерес.  Лицата, които имат право да оспорват общия административен акт,  са заинтересованите лица и техните организации. Уредбата  в АПК на производствата по издаване и оспорване на общите административни актове разграничава няколко понятия и групи “заинтересовани лица”. Голямата група “заинтересовани лица” отговарят на въприетото от кодекса общо понятие “заинтересовани лица”. Тя включва всички лица и организации, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени от административния акт или за които той поражда задължения. Другата група “заинтересовани лица” е ограничена и определена  от разпоредбите, отнасящи се до общите административни актове чл.66, 67, чл. 179 АПК.(например административният орган изпраща проекта на общия административен акт до организации на заинтересовани лица, следователно той знае и определя чрез действията си по изпращането кои са тези заинтересовани лица.)  Тази група “заинтересовани лица” не е “неопределен брой лица”. Административният орган, автор на общия административен акт, ги е идентифицирал и конкретизирал чрез действията си по изпращането до тях и техните организации на проекта на общия административен акт, а в последствие и съобщението за издаването на акта. Третата група “заинтересовани лица” е с “неопределен брой”, но е характеризирана с пространствено държавен принцип – “заинтересовани лица от съседна държава” (чл.70 АПК). Не обсъждаме странното ограничение “от съседна държава”, въпреки че то поставя правния въпрос какво ще стане ако се появят заинтересовани лица от друга чужда, но не съседна държава – ще им се откаже статута на заинтересовани ли?. Това е група от “неопределен брой лица на територията на съседна държава”, за които съществува вероятност общият административен акт да засегне техни права, свободи или законни интереси.

Организациите на заинтересованите лица могат да представляват заинтересованите лица в производството по издаване и обжоалване на административния акт.

Основанията за оспорване на общите административни актове са същите като тези за оспорване на индивидуални административни актове по чл. 146 АПК.

Производството по издаването на общи нормативни актове съдържа редица специфики, които се отразяват и на основанията за оспорването им по съдебен ред. Откриването на производството по издаване на общия административен акт се оповестява публично чрез средствата за масово осведомяване, чрез изпращането на проекта по представителни организации на заинтересованите лица  или по друг подходящ начин. Уведомяването  включва и основните съображения за издаването на акта, както и формите на участие на заинтересованите лица в производството. Заинтересованите лица и техните организации имат право на достъп до цялата информация, съдържаща се в преписката по издаване на общия административен акт, доколкото в специалне закон не е установено друго. Компетентният административен орган определя и оповестява публично една или повече форми на участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта измежду следните форми: писменни предложения и възражения; участие в консултативни органи, подпомагащи издаващия акта орган;  участие в заседания на издаващия акта орган, когато той е колективен; обществено обсъждане (чл.66-69 АПК). Някои от изброените условия и форми за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта могат да не бъдат спазени само в случаите, когато общ административен акт трябва да се издаде неотложно за предотвратяване или преустановяване на нарушетия, свързани с националната сигурност и обществения ред, за осигуряване на живота , здравето и имуществото на гражданите или за управление при кризи.

Сроковете за оспорване на общите административни актове също отразяват спецификата на общите административни актове. Те са с различна продължителност в зависимост от производството по издаването и съобщаването на оспорения общ административен акт. Общите административни актовете могат да се оспорят в едномесечен срок от съобщението за издаването им или в 14-дневен срок от отделните съобщения до лицата, участвали в производството пред административния орган (чл.179 АПК). 14-дневният срок за оспорване от получаване на отделните съобщения не се различава по продължителност и условия от този при оспорване на инидвидуалните административни актове. Този срок важи за отделните заинтересовани лица или организации, които са участвали в производството по издаване на общия административен акт чрез предложения, възражения или по друг начин по смисъла на чл. 72 ал. 2 АПК. Проблем създава първата хипотеза, при която едномесечният срок започва да тече от съобщението за издаването му. Той е адресиран към всички лица, които не са участвали в производството по издаване на съответния общ административен акт, но които по някакъв начин са заинтересовани, засегнати или застрашени от този акт. Това са “неопределен брой лица” според дефиницията на общия административен акт. Според чл. 72 ал. 1 съдържанието на общия административен акт се съобщава по реда, по който е направено уведомяването за предстоящото издаване на общия административен акт по чл. 66 АПК, а то става с публично оповестяване чрез средствата за масово осведомяване за този “неопределен брой лица”, които не попадат в категорията на заинтересованите лица, участващи в производството. Публичното оповестяване чрез средства за масово осведомяване е несигурно като правно определение и не създава гаранции за реална защита на засегнатите от общия административен акт лица. Удължаването и възстановяването на тези срокове  трябва да бъдат съобразено с тези особености на съобщаването на общия административен акт.

Делото пред съда

Съд: Оспорването на общите административни актове се гледа от съответния административен съд или Върховния административен съд в зависимост от правилата за подсъдност в АПК.

Жалбата и протеста срещу общ административен акт се подчиняват на общите правила за оспорването на индивидуалните административни актове – ред на подаване на оспорването, форма на жалбата или протеста и прочие.

Съобщение за оспорването се извършва по реда, предвиден и за нормативните административни актове. Ако оспорването е редовно, съдът в едномесечен срок го съобщава чрез обявление в “Държавен вестник”, в което се посочва оспорения административен акт или негова част и номера на образуваното дело. Копие от обявлението се поставя на определеното за това място в съда и се публикува в Интернет страницата на Върховния административен съд. По същия ред се съобщава и определнието за спиране на делото.

Оспорването не спира изпълнението на общия административен акт. Това е съществена разлика със суспенсивния ефект на оспорването на индивидиуалните административни актове, при който оспорването спира изпълнението на акта. Това, което е общо правило при оспорването на индивидуалните административни актове, е изключение при оспорването на общите актове. Оспорването не спира изпълнението на общия административен акт, само съдът може да спре изпълнението на основания, предвидени в кодекса.

Страни по делото са оспорващият и органът, издал общия административен акт.

Други заинтересовани лица могат да встъпят като страни по делото до началото на устните състезания. Те могат да се присъединят или към административния орган, издал акта, или към оспорващия, като подават молба за присъединяване или за встъпване. Препис от молбата от молбата за присъединяване или встъпване се предоставя на насрещните страни. Лицата, за които оспореният акт е благоприятен, могат да встъпят като страни наред с административния орган до приключване на устните състезания при всяко положение на делото. Всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото, без да има право да иска повтаряне на извършени процесуални действия.

Съдът се произнася по молбата за всъпване или присъединяване с определение. Определението, с което встъпването не се допуска, подлежи на обжалване с частна жалба. Страните по делото нямат правна възможност да оспорват встъпването или присъединяването на други заинтересовани лица.

За неуредените в раздела за оспорване на общи административни актове в АПК се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуални административни актове с изключение на чл. 155 АПК. Това означава, че при оспорването на общите административни актове се прилагат правилата за проверка на редовност и допустимост на жалбата или протеста, допускането и събирането на доказателства, предмета на съдебната проверка на законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 и прочие. Не се прилагат само разпоредбите на чл. 155 АПК, които се отнасят до оттегляне и отказ от оспорването.

В делото по оспорване на общ административен акт оспорващият не може да оттегли оспорването или да се откаже от него изцяло или отчасти. Общият административен акт се отнася до неопределен брой лица. Той е с широка обществена значимост. Заинтересован от акта и от неговото оспорване може да се окаже не само конкретният оспорващ. Веднъж оспорването влязло в съда, то следва да бъде довършено и съдът да се произнесе по законосъобразността на оспорения общ административен акт.

Решение на съда

Съдът се произнася по оспорването на общия административен акт с решение. Тъй като в прозиводството се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуални административин актове, това означава, че съдът има същите правомощия както и съдът при оспорване на индивидуалните административин актове. Съдът може да обяви нищожност на оспорения общ административен акт, да го отмени изцяло или отчасти, да го измени или да отхвърли оспорването.

Решението на съда, с което оспореният общ административен акт е обявен за нищожен, отменен или изменен, има действие по отношение на всички.

 

 

46. Административно касационно обжалване:

а) касационна жалба – срок и съдържание;

б) компетентен съд;

в) касационно производство;

г) допустими доказателства;

д) отмяна на влезли в сила съдебни актове;

е) компетентност на тричленен и петчленен състав на ВАС.

 

Предмет на касационното оспорване е първоинстанционното съдебно решение. Непосредствена цел на касационното оспорване е да бъде проверена законосъобразността на това решение. Тези изводи следват от разпоредбите на чл. 208 и чл. 218 АПК, наименовани съответно “предмет на касационното оспорване” и “предмет на касационната проверка”.

Касационното производство е самостоятелно съдебно производство и като такова може да бъде образувано, проведено и приключено само при валидно възникнало задължение за това, породено от едно съществуващо, редовно и валидно упражнено право на касационно оспорване.

Съдебният правораздавателен акт, и административният акт по държавното управление, са все юридически актове на публичната власт. Тази идентичност на тяхната правна същност обуславя и идентичността на правото да бъдат оспорени, както и идентичността на условията, при които то може да бъде упражнено.

Правото на касационно оспорване на първоинстанционно съдебно решение, както и правото на оспорване на административен акт, представляват процесуални права за защита срещу порочен държавен юридически акт. И двете са насочени към съда, който е държавен орган и поради това публичноправен субект. Затова те са публични права. Упражняват се чрез едностранното волеизявление на техния носител, което е достатъчно за настъпването на правна промяна – постановяването на съдебно решение. Затова правото на касационно оспорване на първоинстанционно съдебно решение и правото на оспорване на административен акт са потестативни права.

Следователно правото на касационно оспорване на първоинстанционно съдебно решение в административното правосъдие, идентично на правото на оспорване на административен акт, е субективно, процесуално, публично, потестативно право на страната, засегната от порочното съдебно решение.

а) касационна жалба – срок и съдържание.

Производство за редовност и допустимост на касационната жалба или протест.

Касационната жалба се подава до Върховния административен съд чрез съда, който е постановил решението. Срокът за упражняването на това право е 14-дневен и започва да тече от деня на съобщението, че решението е изготвено. С неговото изтичане правото на касационно оспорване, ако не е упражнено, се погасява, защото този срок е преклузивен (пресекателен). Впрочем като всички субективни права правото на касационно оспорване се поражда и се погасява (прекратява) при възникването на определен юридически факт (или фактически състав), а се упражнява при наличието, респ. при липсата, на определени от закона условия, които и в административното правосъдие се наричат процесуални предпоставки.

Фактическият състав, от който възниква правото на касационно оспорване, се състои от два елемента (два юридически факта) – упражненото право на оспорване на административен акт или упражненото право на иск и порочното първоинстанционно решение, с което е отказана търсената защита. Несъмнено този фактически състав е завършен с изготвянето на порочното съдебно решение. От този момент възниква правото на касационно оспорване. Веднъж възникнало, правото на касационно оспорване съществува в продължение на един сравнително кратък период от време – 14 дни от съобщението, че решението по делото е изготвено (чл. 211, ал. 1), през който може да бъде упражнено. Т.нар. предварителен отказ от това право е недействителен – чл. 214, ал. 2. Предварителен е този отказ, който е направен преди да е изготвено първоинстанционното съдебно решение или преди то да е било обявено. С други думи – този отказ предхожда самото възникване на правото на касационно оспорване и поради това се нарича предварителен. А щом като правото на касационно оспорване не е възникнало, отказът от него не означава разпореждане с едно конкретно субективно право, а означава отказ от публичноправния ред за защита на субективните права и законни интереси, респ. за защита на законността. Такъв предварителен отказ е недействителен, както е недействителен всеки отказ от несъществуващо субективно право.

Отказ от правото на касационно оспорване, след като това право е възникнало и съществува, е действителен. Той може да бъде изразен изрично, но може да бъде изразен и мълчаливо – когато неговият титуляр просто не го упражни в съответния преклузивен срок по чл. 211 (който за страните, за гл.прокурор и за третите заинтересовани, но неучаствали по делото лица, е различен). Отказът може да бъде изразен изрично, както преди правото на касационно оспорване да бъде упражнено, така и след неговото упражняване. Бъде ли предприет преди да е упражнено правото, т.е. преди неговият носител да е подал касационна жалба, отказът трябва да бъде изразен изрично в писмена форма. По своята същност отказът е волеизявление на титуляра на правото, а всяко волеизявление поражда правен ефект само ако е насочено към и достигне до надлежния адресат. Адресат в случая е съответният касационен съд, пред който по правилата на подсъдността правото на касационно оспорване може да бъде упражнено. Когато отказът от правото на касационно оспорване се прави след като е било вече упражнено, то също трябва да бъде изразено писмено и адресирано до съответния касационен съд, дори да е било подадено преди още касационната жалба и първоинстанционното дело да са изпратени на този съд. Защото касационната жалба го сезира, а отказът от правото на оспорване го десезира, т.е. прекратява неговото задължение да образува, проведе и приключи касационното съдебно производство. Той е единствено компетентен да остави касационната жалба без разглеждане поради направеният отказ от правото на касационно оспорване.

Касационните жалби и прокурорският протест се подават в сроковете по чл. 211- в 14 – дневен срок от получаване на съобщението, че решението е изготвено. Писмената им форма е задължителна, а в чл. 212 и чл. 213 са посочени елементите на тяхното съдържание и необходимите приложения. За съответствието на касационната жалба или протест с тези изисквания следи първоинстанционният съд, пред който те се подават (чл. 211, ал. 1 АПК във вр. с чл. 144 АПК). При несъответствие, т.е. ако липсва някой от задължителните елементи от съдържанието на касационната жалба или протест, или ако липсва приложение по чл. 213, те се оставят без движение, а на оспорващия се изпраща съобщение да отстрани съответната нередовност в 7-дневен срок от получаването на това съобщение – чл. 216, в който законодателят изрично е акцентирал на изискването по чл. 212, ал. 1, т. 4 за точно и мотивирано посочване на конкретните пороци на решението, които съставляват касационни основания. Това акцентиране не е случайно. Посоченото изискване по чл. 212, ал. 1, т. 4 обслужва правилото на чл. 218, ал. 1, според което ВАС обсъжда само посочените в жалбата или протеста пороци на решението.

Съдържание:

Чл. 150  (1) Жалбата или протестът се подава в писмена форма и трябва да съдържа: 1. посочване на съда;
2. трите имена и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за българските граждани, съответно името и длъжността на прокурора, номера на телефона, факса или телекса или електронен адрес, ако има такъв;
3. трите имена и адрес, личния номер – за чужденец, и адреса, заявен в съответната администрация, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв;
4. фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице, изписани и на български език, седалището, последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;
5. означение на обжалвания административен акт;
6. указание в какво се състои незаконосъобразността на акта;
7. в какво се състои искането;
8. подпис на лицето, което подава жалбата или протеста.
(2) В жалбата или протеста оспорващият е длъжен да посочи доказателствата, които иска да бъдат събрани, и да представи писмените доказателства, с които разполага.
Приложения

Чл. 151  Към жалбата или протеста се прилагат: 1. удостоверение за съществуването и представителството на организация – жалбоподател;
2. пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник;
3. документ за платена държавна такса, ако такава се дължи;
4. преписи от жалбата или протеста, от писмените доказателства и от приложенията според броя на останалите страни.

Както първоинстанционното решение, така и касационното, за да е допустимо трябва да бъде постановено по едно редовно и валидно упражнено право на касационно оспорване. Затова след проверката за редовността на касационната жалба или протест, направена от първоинстанционния съд, пред който са подадени, касационният съд също извършва такава проверка, след която пристъпва и към проверка дали не са налице обстоятелства, които изключват наличието на право на касационно оспорване. Тези обстоятелства са изброени в чл. 215. Първото от тях, обаче, трябва да бъде тълкувано стеснително. Според чл. 215, т. 1 касационната жалба се оставя без разглеждане, а евентуално образуваното въз основа на нея касационно производство се прекратява, ако тя е подадена от лице или организация, които не са участвали в съдебното производство. Това правило следва да бъде коригирано с правилото на чл. 210, ал. 2, овластяващо лицата, спрямо които първоинстанционното решение има сила, с правото да го обжалват, когато то е неблагоприятно за тях, макар и да не са участвали в делото. Или след това стеснително тълкуване правилото на чл. 215, т. 1 следва да бъде разбрано така: касационната жалба се оставя без разглеждане, а евентуално образуваното въз основа на нея касационно производство се прекратява, ако тя е подадена от лице или организация, които не са участвали в съдебното производство и не са лица по чл. 210, ал. 2.

Редовно и валидно упражненото право на касационно оспорване поражда задължение за сезирания касационен съд да образува, да проведе и да приключи касационно съдебно производство за проверка на първоинстанционното решение.

б) компетентен съд

За индивидуални и общи актове

Касационна инстанция – ВАС тричленен състав по жалби срещу актове на областни управители, жалби срещу актове на органи непосредствено подчинени на МС или министър – държавни агенции, държавни комисии.

Касационна инстанция – ВАС петчленен състав по жалби срещу решения на Висшия съдъбен съвет, срещу актове на органи на БНБ, на министър-председател, на заместник министър-председател, министър – в определените от чл. 132, ал. 2 АПК случаи.

За нормативни административни актове

На централни държавни органи – ВАС петчленен състав.

На общински съвети – ВАС тричленен състав.

в) касационно производство          

Разглеждане на делото.

Делото се разглежда от тричленен състав на Върховния административен съд, когато решението е постановено от административен съд, и от петчленен състав, когато решението е постановено от тричленен състав на Върховния административен съд – чл. 217, ал. 1 АПК. Участието на прокурор е задължително – чл. 217, ал. 2.

Върховният административен съд обсъжда само посочените в жалбата или протеста пороци на решението. Така чл. 218, ал. 1 се придържа към принципите на формалната истина и състезателното начало. Но веднага с ал. 2 законодателят е допуснал съществена корекция, съобразявайки, че предмет на касационното съдебно производство все пак е законосъобразността на съдебното решение като държавен правосъден акт (публичен юридически акт). За валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно, повелително гласи ал. 2 на чл. 218. За останалите касационни основания по чл. 209, т. 3 – съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – ВАС следи само, ако те са посочени в касационната жалба или протеста, т.е. ако са направени оплаквания за такива пороци на съдебното решение, които, при основателност на оплакването, биха обусловили наличието на тези касационни основания. Сега пред ВАС стои задачата със своята практика да отговори на въпроса нарушаването на основни принципи на административното правосъдие, и на първо място на принципите за служебното начало (чл. 9 АПК) и за установяване на истината (чл. 121, ал. 2 Конст.), нарушение на материален закон ли е или нарушение на съществени съдопроизводствени правила. В първия случай той е длъжен служебно да следи за спазването на тези принципи от първата съдебна инстанция, а във втория – само при инвокиран довод с касационната жалба или протест.

Въпросът за спазването на посочените принципи от първата съдебна инстанция е съществен и с оглед на новите за българското административно правосъдие правила по чл. 219 и чл. 220 АПК, които сочат, че касационното производство по АПК е предвидено като редовен, инстанционен способ за контрол на първоинстанционните решения за тяхната законосъобразност, но не и за съответствието на фактическите установявания на първата инстанция с обективната истина.

Върховният административен съд се произнася с решение в едномесечен срок от заседанието, в което е приключило разглеждането на делото – чл. 221, ал. 1. Срокът е инструктивен – пропускането му не се отразява на валидността и допустимостта на касационното решение.

Правомощията на ВАС като касационна инстанция са регламентирани в чл. 221, ал. 2-6. Ако не установи наличието на порок, който да обуславя касационно основание по чл. 209, ВАС оставя първоинстанционното решение в сила. Ако установи наличието на порок, правомощията на ВАС са различни, в зависимост от това кое касационно основание обуславя този порок.

Правомощия на ВАС

Когато решението е нищожно, ВАС обявява нищожността му изцяло и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение – чл. 221, ал. 5. Основният критерий е наличието или липсата на правораздавателна власт по съответния правен спор. При липса на такава – делото подлежи на прекратяване, което означава, че се обезсилват всички извършени до този момент процесуални действия от съда и страните, и се счита, че съдебно производство не е било провеждано. При наличие на правораздавателна власт, след като обяви нищожността на първоинстанционното решение и дефинира порока, обусловил тази нищожност, ВАС връща делото за постановяване на ново решение (вече от законен съдебен състав, или за съобразяване с основите на правовия ред, или за постановяване на разбираемо и изпълнимо решение, и т.н.).

Когато решението е недопустимо, Върховният административен съд го обезсилва в оспорваната част, като:

а) прекратява делото (при липса на валидно право на оспорване или право на иск – виж напр. чл. 159 АПК),

б) връща делото за ново разглеждане (напр. за отстраняване на нередовността на оспорването, протеста или на иска) или

в) препраща делото на компетентния съд (когато порокът, обусловил недопустимостта на обезсиленото решение е липса на подсъдност) или

г) препраща делото на компетентния орган (когато порокът е липса на подведомственост, но тази липса не изключва правораздавателната власт на административния съд; изключена ли е правораздавателната власт на административния съд въобще – първоинстанционното съдебно решение ще е нищожно, поради което ВАС следва да обяви тази нищожност и да прекрати делото).

Интересно е разрешението, възприето от законодателя при недопустимите съдебни решения, което очевидно е различно от това при нищожните. Когато решението е нищожно, ВАС обявява нищожността му изцяло, гласи ал. 5 на чл. 221. Когато решението е недопустимо, ВАС го обезсилва в оспорваната част, гласи ал. 3 на чл. 221. Тук възниква въпросът, ако решението е недопустимо и в неоспорваната част, ВАС има ли правото (властта) да го обезсили и в тази му част. При позитивен отговор на този въпрос възниква друг – ако признаем право на касационната инстанция да обезсили недопустимото първоинстанционно решение и в неговата неоспорена с касационната жалба или с протеста част, това няма ли да бъде недопустимо нарушаване на диспозитивното начало. И обратно – негативният отговор означава ли суспендиране на служебното начало, прогласено с чл. 218, ал. 2 АПК или е само неговото ограничаване в рамките на предмета, заявен с касационната жалба или протеста. Негативният отговор, освен това, няма ли да бъде нарушение на правилото, че недопустимото съдебно решение съществено засяга законността, поради което за този порок касационният съд трябва да следи служебно. Досегашната съдебна практика по касационни дела на ВАС е в посока на засилено служебно начало, но дали това не се дължи на правилото на чл. 38 ЗВАС, което допуска писмени доказателства в касационното производство, които се отнасят и по съществото на материалния спор. Ще възприеме ли ВАС опитите за придаване на нова правна философия на съдебните производства по административни дела или ще отстоява приоритета на законността, обусловен от обстоятелството, че всички административноправни спорове по АПК са резултат от публичноправната дейност по държавното управление, а не са резултат на частноправни отношения между физически и юридически лица. Несъмнено общността на практикуващите в сферата на административния процес юристи ще очаква с интерес отговорите, които съдебната практика на ВАС ще даде на всичките тези въпроси.

В две хипотези ВАС ще обезсили първоинстанционното решение, макар че то по начало е било допустимо:

Първата е визираната в чл. 221, ал. 4 – когато административният орган със съгласието на останалите ответници (а това са лицата, за които оспореният административен акт, респ. отказът да се издаде такъв акт, е благоприятстващ) оттегли административния акт или издаде акта, чието издаване е отказал, Върховният административен съд обезсилва постановеното по този акт или отказ съдебно решение като недопустимо и прекратява делото.

Втората – когато пред ВАС (като касационна инстанция) е сключено споразумение, той го потвърждава с определение, с което обезсилва съдебното решение и прекратява делото (чл. 221, ал. 6).

В коментара на АПК на издателство “Сиела” е изразено становище, че “систематичното място на ал. 4 и ал. 6 е съответно в чл. 156 (при оттеглянето на оспорения административен акт) и в чл. 178 (при съдебното споразумение)”, защото “те важат само за производството по оспорване на административни актове и са неотносими към защитата срещу порочните първоинстанционни решения”. Това становище, с оглед на цитираните под линия текстове от проекта на АПК, очевидно има за модел разрешението по чл. 233 ГПК, но не може да бъде споделено. Правото на административния орган да оттегли оспорения административен акт във всяко положение на делото (т.е. и в касационното производство) е прогласено с нормата на чл. 156, ал. 1, но въпросът какъв акт постановява касационният съд и с какво съдържание, когато това оттегляне е предприето в касационното производство, е въпрос, който и систематически, и логически стои в единство с правилата, регламентиращи касационното производство. Същото се отнася и за съдебното споразумение – според чл. 178, ал. 1 споразумение може да се сключи във всяко положение на делото, т.е. и пред касационната инстанция. С тази норма законодателят е прогласил правото на споразумение. Повторното прогласяване на това право в главата за касационното производство би било излишно повторение. Но регламентът на въпроса, какъв акт постановява в този случай касационният съд и с какво съдържание, има своето логическо и систематичесто място точно при правилата за касационното производство.

Когато първоинстанционното съдебно решение е неправилно, ВАС го отменя в оспорваната част (чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро) и решава делото по същество (чл. 222, ал. 1 АПК). Тъй като неправилното съдебно решение е валидно и допустимо, то не може да бъде отменено в необжалваната част. Тук несъмнено диспозитивното начало ще има приоритет и касационната инстанция ще проверява първоинстанционното решение само в рамките на оспорването с касационната жалба.

В два случая касационният съд не решава делото по същество, а като отмени първоинстанционното решение в оспорваната част, връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд – когато отменителното (касационното) основание е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и когато трябва да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно (противоречието на това правило с правилото на чл. 219, ал. 2 бе подчертано по-горе при предложението за изменение на целия чл. 219, поне по отношение на исковите производства по АПК).

Указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато административното дело.

Жалбата или протестът срещу повторно постановеното решение се разглежда от друг състав на Върховния административен съд.

Ново разглеждане на делото от първоинстанционния съд

Първоинстанционният съд разглежда делото по общия ред, като производството започва от първото незаконосъобразно процесуално действие, послужило като основание за връщане на делото. При новото разглеждане на делото се допускат само писмени доказателства, които не са могли да бъдат известни на страната, както и доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Съдът се произнася и по разноските за водене на делото във Върховния административен съд.

Правомощия на върховния административен съд при отмяна на новото решение

Когато решението на първоинстанционния съд бъде отменено повторно, Върховният административен съд решава делото по същество. Върховният административен съд, след като отмени решението, събира и нови доказателства, когато основанието за отмяна налага това. В този случай се допускат и писмени доказателства, които не са могли да бъдат известни на страната, както и доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства след повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд.

в) допустими доказателства.

Касационното обжалване в административното правосъдие бе възстановено въз основа на Конституцията от 1991 г., но едва със Закона за Върховния административен съд от 1997 г. и реформата в ГПК от същата 1997 г. Според правилата на този закон (чл. 38, чл. 39 и чл. 40) в касационното производство се допускат само писмени доказателства, а Върховният административен съд се произнася по посочените в жалбата касационни основания, но, ако отмени първоинстанционното решение, може да реши делото по същество, освен когато отменя това решение поради съществени нарушения на процесуални правила. Трябва да си припомним, обаче, че до АПК административното правосъдие обхващаше само съдебните производства по оспорване на административни актове. Затова и касационното производство по ЗВАС бе уредено с оглед на това съдържание на административното правосъдие. Все пак този закон отчита обстоятелството, че по административни дела производството е двуинстанционно, поради което допуска писмени доказателства в касационното производство като своеобразен коректив на липсата на въззивно (т.е. на второ по фактите) съдебно производство.

Такъв коректив в АПК няма, макар че и в него производството по административни дела е двуинстанционно (изрично – чл. 131). А чл. 220 дори е със заглавие “Забрана за фактически установявания” и гласи: “Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение”. Правило, типично за чистото контролно-отменително касационно производство, но касационно производство, което се развива след две други съдебни производства по същество (по фактите), и двете имащи за непосредствена цел разглеждането и решаването на материалноправния спор, поради което второто (въззивното производство) образно е наречено в правната литература “втора по ред първа инстанция” или “втора първа инстанция”. Според проф. Живко Сталев “въведеното у нас с реформата на ГПК през 1997 г. въззивно обжалване спада към пълното въззивно обжалване” (за разлика от настоящото, което е ограничено), при което обжалващият “може да изтъква пред въззивния съд нови факти и доказателства, които е пропуснал да представи пред първата инстанция, т.е. да поправя чрез въззивното обжалване собствените си грешки, допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото”. При такава процесуална възможност за поправяне на допуснатите пред първата инстанция грешки в доказването на релевантните за спора факти, касационното производство може да бъде възприето като производство, чиято единствена цел е да провери дали въззивното решение не страда от пороци. При две инстанции по фактите, можем да приемем, че “касационният съд не проверява и не преценява фактите по делото”, защото “той е обвързан относно фактическата страна с това, което е приел въззивният съд”.

Забраната за фактически установявания по чл. 220 АПК при съдебните производства по оспорване на административни актове не би могла да има негативни последици, защото при тях има две инстанции по фактите – административният орган в производството по издаване на административния акт е длъжен да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая (чл. 35) и да събере служебно, да провери и да прецени доказателствата за тях (чл. 36, ал. 1 и ал. 3); първоинстанционният съд, макар само по искане на страните, също събира доказателства за релевантните факти; така че касационният съд в тези производства наистина не е необходимо да прави фактически установявания. Това е имал предвид българският законодател при регламентирането на касационното производство в Закона за административното правосъдие и Наредбата-закон за административното правосъдие, още повече че в тези закони то е било уредено и като извънреден способ за контрол над влезли в сила и станали окончателни съдебни решения и решения на административни юрисдикции. Но АПК за първи път в историята на българското административно правосъдие въвежда в него и искови производства, които пренесе от ГПК. При тези производства няма предходна фаза пред административен орган, който служебно да събира доказателства за релевантните факти, а първата съдебна инстанция е единственият съд по същество (съд по фактите). Няма въззивно производство, в което да се отстранят волно или неволно допуснатите грешки в доказването пред първата инстанция. Следователно, страните в исковите производства по АПК са поставени в значително по-неблагоприятно положение откъм процесуални възможности от страните в исковите производства по ГПК, а това е очевидно несправедливо. Затова е необходимо в кратък срок от време да направи изменение в правилата на чл. 220, като се въведе коректив на липсата на въззивна инстанция по исковите производства, т.е. на втори съд по същество (съд по фактите). Според мен би било достатъчно законодателят да измени чл. 219 така:

“Чл. 219. (1) В касационното производство се допускат само писмени доказателства.

(2) Пред касационната инстанция в производството по оспорване на административен акт се допускат писмени доказателства само за установяване на касационните основания.”

Тази редакция на чл. 219 ще бъде в унисон и с правилото на чл. 222, ал. 2, т. 2, според което касационната инстанция връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, когато трябва да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно. Щом се връща делото за ново разглеждане това означава, че първоинстанционното съдебно решение по него е било отменено като неправилно, а щом трябва да се установяват факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, това означава, че фактите са по съществото на материалния спор, а не по касационните основания – касационното основание е вече констатирано и реализирано. Тогава как са били събрани писмени доказателства в касационното производство, щом като те са за обстоятелства, несвързани с касационните основания? Очевидно е, че сега правилата на чл. 219, ал. 2 и на чл. 222, ал. 2, т. 2 не само не са в синхрон, но и взаимно си противоречат. До законодателното отстраняване на това противоречие то следва да бъде преодоляно в съдебната практика на ВАС чрез приоритетно прилагане на чл. 222, ал. 2, т. 2 АПК.

В касационното производство по АПК все пак са допустими доказателства, но само писмени. Тези доказателства, обаче, са допустими когато с тях се цели да бъдат установени инвокираните с жалбата касационни основания (чл. 219, ал. 1). Следователно, предметът на доказването в касационното производство е различен от този в първоинстанционното производство, така, както предметът на касационната проверка (чл. 218) е различен от предмета на съдебната проверка в първата инстанция (при оспорването на адм. актове – чл. 168; при исковите производства липсва изрична разпоредба, но се приема, че при тях това е спорното субективно материално право и този предмет определя и предмета на доказването в тези производства). Предметът на доказване в касационното производство са конкретните пороци на първоинстанционното съдебно решение, инвокирани с касационната жалба или протест. С други думи, предметът на доказване в касационното производство е липсата на такъв елемент от фактическия състав на съдебното решение, в резултат на която проявената властническа воля е опорочена – липсва правораздавателна власт, липсва редовно или валидно сезиране (правото на оспорване или правото на иск не са редовно или валидно упражнени), липсва конституционно дължимото съответствие на решението с истината (дали формалната или обективната – отговорът ще бъде даден от ВАС).

д) отмяна на влезли в сила актове           

Всяко съдебно производство е извикано на живот от общата потребност за спазване на законността, която пък е немислима без гарантирана от държавата защита на субективните права, свободите и законните интереси на гражданите и юридическите лица. Затова на всяко съдебно производство може да бъде дадено едно определение от гледна точка на обществения интерес за защита на законността и друго определение от гледна точка на защитата на субективните права, свободите и законните интереси на гражданите и юридическите лица.

Така и съдебното производство за отмяна на влезли в сила съдебни актове по АПК от гледна точка на обществения интерес за законност на юридическите актове и в частност на съдебните актове като държавни правосъдни актове, е извънреден способ за контрол на влезли в сила и поради това станали окончателни съдебни актове. А от гледна точка на защитата на отделния гражданин или юридическо лице, които съдебните актове засягат, отмяната е извънредно средство за защита срещу порочни съдебни актове.

Установените в позитивното процесуално право способи за контрол на съдебните актове, респ. средства за защита срещу порочни съдебни актове, се разделят на различни видове, в зависимост от избрания критерий.

Според чл. 131 АПК съдебните производства по този кодекс са двуинстанционни, т.е. те се развиват в две отделни, самостоятелни, но в същото време взаимно свързани и обединени в едно процесуално цяло, фази – фаза на първата инстанция, в която административноправният спор обикновено се разрешава по същество и фаза на втората инстанция, която в АПК е регламентирана като контролно – отменително, касационно производство, чиято процесуална задача е да провери валидността, допустимостта и правилността на постановеното от първата инстанция съдебно решение. С постановяването на второинстанционното (касационното) решение административноправният спор се счита за разрешен и даденото по него съдебно разрешение влиза в сила и става задължително за спорещите страни, а в определени случаи – и за всички (напр. виж чл. 177, ал. 1, чл. 183 и чл. 193, ал. 2 АПК). Това е редовното или инстанционно развитие на съдебните производства по АПК. Отмяната на влезлите в сила съдебни актове стои извън този ред. Затова се нарича извънреден способ за контрол или извънредно средство за защита. Тя не се развива в две инстанции, нито пък е част (фаза) от производствата в двете редовни инстанции, в които според чл. 131 се развиват съдебните производства по АПК. Затова отмяната на влезли в сила съдебни актове се нарича още извънинстанционно производство.

Правото на отмяна на влязъл в сила съдебен акт е от категорията публични, субективни, процесуални, потестативни права, които законодателят е признал на гражданите и юридическите лица, а в определени случаи – и на държавни органи, за защита срещу завършени, но недействителни юридически актове, които ги засягат. Затова право да искат отмяна на влезли в сила съдебни актове имат само лицата, които тези актове засягат – които са били страна по съответното административно дело, за която съдебният акт е неблагоприятен (чл. 238, ал. 1), както и всяко лице, което не е било страна по административното дело, но спрямо което решението по това дело има действие и е неблагоприятно (чл. 246, ал. 1). Право да искат отмяна на влязъл в сила съдебен акт имат също административният орган и прокурорът, които са били страна по делото – първият в качеството на ответник по оспорването, а вторият като оспорващ. За защита на законността (чл. 127, т. 3 Конст.) същото право е предоставено на главния прокурор и на неговия заместник при Върховната административна прокуратура.

На това право съответства задължението на ВАС да образува, проведе и приключи съдебно производство по глава четиринадесета на АПК. Но за да възникне това задължение на ВАС, правото на отмяна (или правото да се иска отмяна) трябва да бъде редовно и валидно упражнено.

За редовното упражняване на правото на отмяна е необходимо искането да бъде направено във формата по чл. 241 и да има предписаното със същия текст съдържание – да отговаря на изискванията на чл. 212, ал. 1 и чл. 213 за касационната жалба и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна, както и адреси за призоваване на останалите страни по делото. Ако липсва формата или елемент от съдържанието, предписани с чл. 241, искането за отмяна се оставя без движение за отстраняване на нередовностите в 7-дневен срок от съобщението за това (чл. 242, ал. 1).

За валидното упражняване на правото да се иска отмяна е необходимо съдебният акт да има действие спрямо лицето и да е неблагоприятен за него, както и отмяната на съдебния акт да не е изключена със закон. Тук трябва да се държи сметка за правилото по чл. 246, ал. 2 АПК, според което трето лице (т.е. лице, което не е било страна по делото) не може да иска отмяна на решение за обявяване на нищожност или за отмяна на общ административен акт или на споразумение по акта, ако оспорването е било надлежно съобщено по реда на чл. 181, ал. 1. Лицата, които са се присъединили към оспорването на общ административен акт или са встъпили по делото, са страни по делото и имат право да искат отмяна на неблагоприятния за тях съдебен акт по силата на чл. 238, ал. 1. Лицата, които не са се присъединили към оспорването на общия административен акт или не са встъпили по делото, не са страни по делото и нямат правото по чл. 238, ал. 1, което законодателят е признал само на страните по делото. Но те нямат и правото по чл. 246, ал. 2, макар че съдебното решение е неблагоприятно за тях, защото по отношение на тези лица законодателят изрично е изключил правото на отмяна по чл. 246, ал. 1. Но това изключване е направено под условие – оспорването да е било надлежно съобщено по реда на чл. 181, ал. 1, към който препраща и чл. 188 за нормативните актове. Законодателят е изключил и правото да се иска отмяна на влезлите в сила актове, постановени от петчленен състав на ВАС в производство по оспорване на подзаконов нормативен акт (чл. 237, ал. 2 и чл. 245, ал. 2), както и на влезлите в сила съдебни актове, постановени от седемчленен състав (чл. 237, ал. 3 и чл. 245, ал. 3). Лицата, чието участие по административното дело не е било допуснато (чл. 182, ал. 4 и чл. 189, ал. 3) с влязло в сила определение, се считат за лица, по отношение на които оспореният административен акт не е благоприятстващ. А щом за тях актът не е благоприятстващ, евентуалната отмяна на този акт няма да ги засяга, т.е. за тях съдебното решение няма да е неблагоприятен съдебен акт. Третите лица нямат право да искат отмяна на определенията и разпорежданията, които преграждат развитието на делото. Презумпцията е, че тези съдебни актове са неблагоприятни единствено за оспорващия, респ. за ищеца. За всички останали лица – страни в спорното материално правоотношение, определенията и разпорежданията, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото, или не са неблагоприятни, или не ги засягат, защото делото не е било образувано по направено от тях оспорване или по предявен от тях съдебен иск.

Във всичките тези случаи ако е направено искане за отмяна то следва да бъде оставено без разглеждане като процесуално недопустимо. Процесуално недопустимо е и искането за отмяна на влязъл в сила съдебен акт, направено извън преклузивните (пресекателните) срокове по чл. 240.

Искането за отмяна се подава чрез първоинстанционния съд. То се разглежда винаги в открито съдебно заседание (т.е. дори когато е насочено срещу определение или разпореждане, с което се прегражда развитието на делото) от следните състави на Върховния административен съд:

а) от тричленен състав на Върховния административен съд, когато актът е постановен от регионален административен съд,

б) от петчленен състав на Върховния административен съд, когато актът е постановен от тричленен състав на Върховния административен съд, и

в) от седемчленен състав, когато актът е постановен от петчленен състав на Върховния административен съд (чл. 243).

Основанията за отмяна (чл. 239) са идентични с тези в гражданския процес (чл.303 ГПК).

Когато отмени решението, Върховният административен съд връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане – чл. 244, ал. 2, изр. 1-во. От това правило има две изключения:

а) в случаите по чл. 239, т. 4 – когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска – ВАС отменя неправилното от двете решения (чл. 244, ал. 2, изр. 2-ро);

б) ако намери искането на третото лице за основателно, ВАС отменя решението изцяло или отчасти и връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав винаги от началото на съдебното производство (чл. 248, ал. 1) – целта е да бъдат изцяло възстановени правото на третото лице на съдебен процес и правото му на защита в този процес.

Решенията на Върховния административен съд по исканията за отмяна на влезли в сила съдебни актове не подлежат на касационно обжалване – чл. 244, ал. 3 и чл. 248, ал. 2 АПК. Но подлежат на отмяна по реда, по който са постановени, освен когато са постановени от седемчленните състави на ВАС.

   е) компетентност на тричленен и петчленен състава на ВАС

Делото при обжалване се разглежда от тричленен състав на Върховния административен съд, когато решението е постановено от административен съд, и от петчленен състав, когато решението е постановено от тричленен състав на Върховния административен съд. Не подлежат на обжалване определенията и разпорежданията, постановени в производство пред петчленен състав на Върховния административен съд, освен ако производството е за отмяна на влязъл в сила съдебен акт.

Влезлите в сила съдебни актове, постановени от петчленен състав на Върховния административен съд, подлежат на отмяна от седемчленен състав на същия съд, с изключение на решенията, постановени по оспорване на подзаконов нормативен акт. Не подлежат на отмяна влезлите в сила съдебни актове, постановени от седемчленен състав на Върховния административен съд. Искането за отмяна се разглежда в открито заседание от тричленен състав на Върховния административен съд, когато актът е постановен от административния съд, от петчленен състав на Върховния административен съд, когато актът е постановен от тричленен състав на Върховния административен съд, и от седемчленен състав, когато актът е постановен от петчленен състав на Върховния административен съд.

Влезлите в сила съдебни актове, постановени от петчленен състав на Върховния административен съд, подлежат на отмяна от седемчленен състав на същия съд, с изключение на решенията, постановени по оспорване на подзаконов нормативен акт.Не подлежат на отмяна влезлите в сила решения, постановени от седемчленен състав на  ВАС.

 

 

47. Структура и функции на съдебната власт:

 

Конституцията на РБ определя структурата на съдебната система. Конституцията допуска да бъдат създавани специализирани съдилища, но забранява създаването на извънредни съдилища.

Специализираните съдилища са една необходимост, която дава възможност определена категория дела, отличаващи се със специфика, да бъдат разглеждани от съдилища с особена компетентност. Т.е. определени видове правни спорове се разглеждат в рамките на една система от съдилища. Това дава възможност за (макар и по тясна) специализация на магистратите, като всъщност ускорява съдебния процес до приключване на съответното дело с влязло в сила решение. Специализираните съдилища се обособяват за разглеждане на конкретен тип дела, за разлика от общите съдилища, където такава специализация не е налице. В същото време, процеса на специализация не може да бъде безкраен. Не може за всеки вид дела да бъде създадена отделна система от съдилища. Всяка отделна конституционна система определя кръга и пределите на тази специализация. Конституцията възприема двойнствен подход в тази област. Тя определя първоначално в своя текст, като специализирани съдебни органи, военните съдилища и ВАС. Т.е. това са конституционно закрепени специализирани съдебни органи. Извън тях Конституцията допуска със закон, законодателната власт, в лицето на парламента, да прецени необходимостта от създаване на други специализирани съдебни органи. Дадена е възможност за гъвкава реакция в случаи, когато се констатира нужда от специализирана подсистема на съдебния орган.

Конституцията обаче не допуска създаването на извънредни съдилища. Извънредни са онези съдилища, които се създават за конкретен случай (ад-хок), да разгледат и решат конкретен казус. Когато се създава съдебен орган, който да реши конкретен спор, това означава, че състава на съда не може да гарантира своята безпристрастност по отношение на субектите на спора (страните). Именно поради този факт, демократичните конституции не позволят създаването на извънредни съдебни органи.

У нас са изградени следните системи на съдебни органи:

1. Система на общи съдилища – включва районни, окръжни, апелативни съдилища и ВКС. Те действат в режим на триинстанционност, т.е на вътрешен контрол в рамките на системата, с оглед гарантиране законосъобразността на решението – присъдата по делото, която влизат в сила.
2. Военни съдилища (като специализирани органи) – изгражда се в съответствие с дислокацията на военните части на територията на страната и нейните райони се определят по предложение на Министъра на вътрешните работи и Министъра на отбраната от ВСС. За страната се изгражда един Военен апелативен съд. Военните съдилища разглеждат само наказателни дела за престъпления, извършени от военнослужещи или приравнени към тях. Само един вид гражданско – правни спорове се разглеждат от военните съдилища – делата за финансови начети във военните поделения на РБ. Производството е триинстанционно, като първа инстанция действат военните съдилища, втора инстанция е Военно апелативния съд, трета инстанция е ВКС, т.е. за трета инстанция служи орган от системата на общите съдилища.
3. Конституцията е създала като специализиран орган Върховния административен съд, който разглежда като върховна и апелативна инстанция административни дела. До 2007 г. административните дела се разглеждат от окръжните съдилища, т.е. от общите съдилища в двуинстанционен режим, като втора инстанция беше ВАС. Специализацията се проявяваше във втората инстанция. С приемането и влизане в сила от м. март 2007 г. на АПК беше създадена цялостна система на специализирани административни съдилища. Към момента административните дела се разглеждат, като първа инстанция от административни съдилища, които имат за съдебен район района на окръжните съдилища. Като втора инстанция действа ВАС.

Правораздаването се осъществява на 3 инстанции:

1) Районният съд е общ първоинстанционен съд, той разглежда дела, които не са предоставени със специален  закон в компетентността на окръжния съд като първа инстанция. В системата на общите съдилища като първа инстанция могат да действат Районния съд и Окръжния съд.

2) Втора инстанция (апелативна инстанция) са окръжните съдилища по отношение на първоинстанционните актове, постановени от районните съдилища. Втора инстанция са и апелативните съдилища по отношение на първоинстанционните актове постановени от окръжните съдилища.

3) Трета (касационна) инстанция е Върховния касационен съд.

 

Апелативното разглеждане, на втора инстанция, повтаря процедурата пред първоинстанционния съд. Това означава, че делото отново се гледа по същество, с възможност на страните да представят и новооткрити и нововъзникнали доказателства, извън онези които са представили на първа инстанция. Затова, апелативното разглеждане се нарича второ първо разглеждане.

Касационната инстанция не събира нови доказателства нито ги квалифицира. Тя се произнася само по това, дали при първоинстанционното и второинстанционното разглеждане правилно е приложен материалния и процесуалния закон, т.е. касационното производство е само производство по законосъобразност на решенията, на актовете на първа и втора инстанция. Затова третата инстанция се нарича контролно – отменителна.

Въведената система на общите съдилища и триинстанционността, при която тя действа има своите предимства и недостатъци. По принцип, триинстанционното производство е бавно и скъпо производство Предимството е, че едно дело минава през две контролни инстанции, което създава гаранции, че решението/присъдата ще бъде справедливо и законосъобразно.

До 1991 г. у нас е съществувало двуинстанционно производство с една възможност за отмяна на влезли в сила съдебни актове, по реда на извънредните способи. През 1991 г. законодателят приема триинстанционно производство. В този период Европа се отказва от триинстанционното производство, тъй като то е твърде бавно и е по-лошо, отколкото да се допусне в някои случаи да влезе в сила не съвсем справедлив акт. Затова, сега съществува деление на делата, като едни от тях подлежат на двуинстанционно разглеждане, а други на триинстанционно.

 

ОРГАНИЗАЦИЯ НА РАЙОННИЯ СЪД, ОКРЪЖНИЯ СЪД, АПЕЛАТИВНИЯ СЪД, ВАС И ВКС

 

Районният съд (РС) е основен първоинстанционен  съд. Той действа само като първоинстанционен съд. Съдебният район на районните съдилища се определя от ВСС, като районите не съвпадат с административно – териториалното деление на страната, обикновено в съдебния район влизат няколко общини. Районните съдилища правораздават по граждански, брачни и наказателни дела. Те осъществяват надзор за законосъобразност при възражение срещу заповед за изпълнение, а също така и дела свързани с охранителни производства. Районния съд дава разрешение за разпореждане с имущество на непълнолетни лица, за сключване на брак от такива лица и т.н. Освен това, той осъществява процесуални действия по съдебни поръчки на чужди правораздавателни органи. Районният съд осъществява и дейност по превенция на правонарушенията. Той разглежда делата, както в едноличен, така и в колективен състав.

Съдебните длъжности в районния съд са: председател на РС, заместник – председател на РС, съдия в РС. Броят на съдиите се определя от ВСС, в зависимост от района на съда и общия брой на населението в този район. Структурата на районния съд обхваща състави, които разглеждат отделни дела и отделения, в които се включват няколко състава. Посредством отделенията се осъществява една начална специализация на съдиите по съответна категория дела. Председателя на съда представлява съда пред другите държавни органи и осъществява общо организационно ръководство. Той разпределя делата между съставите въз основа на случаен принцип, организира работата на деловодството, съдебно – изпълнителната служба на държавните съдия -изпълнители и бюрото съдимост към РС, изготвя годишен доклад за дейността на съда, назначава и освобождава от длъжност служители в РС, взема мерки за превантивна дейност, организира мерки за повишаване квалификацията на съдиите, съдебните заседатели и служителите. Когато отсъства той се замества от заместник – председател по линията на старшинството.

Окръжният съд (ОС) е второто ниво в системата на общите съдилища. Той действа и като първа и като втора инстанция по граждански, наказателни и търговски дела. Съдебните райони на окръжните съдилища съвпадат с областното административно – териториалното деление на страната. Седалището на Окръжния съд е административния център на съответната област. Към Окръжен съд в съдебната система е приравнен СГС, заедно с това той има особена компетентност, която произтича от отделни закони. СГС регистрира и води регистъра на политическите партии в РБ, разглежда дела за екзекватура (за признаване за изпълнение на чуждо съдебно решение), разглежда законосъобразността на решенията на търговски арбитражни съдилища, издава изпълнителни листове въз основа на арбитражно решение. Окръжните съдилища решават спорове за подсъдност възниквали между районните съдилища, в рамките на техния район. Структурата на окръжните съдилища обхваща граждански, търговски и наказателни отделения.

Съдебните длъжности в Окръжния съд са: председател на ОС, заместник – председател на ОС, съдия при ОС, младши съдия. В окръжните съдилища се назначават от ВСС младши съдии, които участват при разглеждането на дела, като в един състав може да има най-много един младши съдия. Младшите съдии работят в съответния ОС за да покрият изискванията за юридически стаж, с оглед назначаването им за районни съдии. Преди назначаването им за младши съдии, те завършват училището за магистрати към ВСС. Окръжният съд има Общо събрание, в което се включват всички съдии, включително и младшите съдии, но последните имат право на съвещателен глас, т.е. не участват в гласуване. Общото събрание разпределя съдиите по отделения, обобщава практиката на ОС и РС в дадените райони по определени категории дела и набелязва мерки за превантивна дейност. Общото събрание дава мнение по проекти за тълкувателни решения на ВКС. Председателя на ОС има аналогични правомощия на тези на председателя на РС. Извън тях той предлага на ВСС определяне броя на съдиите в отделните районни съдилища, в рамките на съответния район на окръжния съд, а също така тяхното повишаване, понижаване, преместване или отстраняване от длъжност. Заместник – председателя  на ОС председателства отделенията в ОС.

Апелативните съдилища (АС) са общи второинстанционни съдилища. Те действат, когато са атакувани първоинстанционни решения на окръжни съдилища, било по силата на обжалване от страна на недоволна страна или по протест от прокурор. Апелативните съдилища разглеждат граждански, наказателни и търговски дела, както и спорове за компетентност между окръжни съдилища в рамките на съдебния им район. Съдебните райони на апелативните съдилища обхващат районите на няколко окръжни съдилища.

Структурата на АС е подобна на тази на Окръжния  съд – състои се от отделения и състави. АС има Общо събрание, в което влизат всички съдии от Апелативния съд, като в неговите заседания участват и председателите на окръжните съдилища. Правомощията на Общото събрание са същите както и в окръжните съдилища, с изключение на превантивната дейност. Председателя на съда има аналогични правомощия на тези на Председателя на окръжния съд.

Върховния касационен съд действа като трета касационна инстанция по граждански, търговски и наказателни дела, като той е трета инстанция и по отношение на военните съдилища, като специализирани съдебни органи. От компетентността му са изведени единствено административните дела. Освен да разглежда като трета инстанция подсъдните му дела, ВКС упражнява върховен съдебен надзор за еднаквото прилагане на законите от съдилищата в гражданското и наказателното производство. ВКС действа само в колективен състав при разглеждане на отделните казуси, упражнявайки върховен съдебен надзор той действа в пленарен състав, приемайки тълкувателни решения. Тълкувателната дейност на съда не е нормотворческа дейност, тъй като тълкувателните решения имат за цел да уеднаквят практиката на съдилищата при разглеждане на определени казуси, тогава когато различни районни , окръжни или апелативни съдилища влагат различно съдържание в определени правни норми, т.е. създава се различна практика в отделните съдилища. Тези решения са насочени към съдилищата и са задължителни за тях. Те не се адресират към други правни субекти, макар че държавните органи, съответно адвокатите и страните по съответните дела се ориентират именно по практиката съдържаща се в тълкувателните решения на ВКС.

В състава на ВКС влизат: т.нар. пленум, в който влизат всички съдии от ВКС, от колегии, отделения и състави. Длъжностите са: председател на ВКС, заместник – председател на ВКС, председатели на отделения и съдии във ВКС. Заместник – председателите оглавяват съответните колегии. В пленума на ВКС (когато става въпрос за уеднаквяване практиката на съдилищата, при осъществяване на върховен съдебен надзор), освен съдиите от ВКС, участват и прокурори от ВКП, председателят или член на висшия адвокатски съвет, Министъра на правосъдието, председателите на апелативните съдилища. Могат да участват също и представители на правната теория. ВКС разглежда и решава спорове за подсъдност между апелативни съдилища. Когато има спор за подсъдност между ВКС и ВАС, от двете съдилища пленума излъчва общ състав, който се произнася по спора за подсъдност. Председателя на ВКС е член по право на ВСС, ръководи дейността на ВКС и председателства пленума на ВКС. Той прави предложения за разпределението на съдиите по състави и отделения. Той инициира и приемането на тълкувателни решения.

Върховния административен съд (ВАС) има следните основни функции:

• Той действа като апелативна и касационна инстанция по отношение на административните съдилища. В този смисъл, стои на върха на пирамидата на съдилищата в системата на административното правосъдие.
• ВАС осъществява върховен съдебен надзор в сферата на административното производство.
• ВАС осъществява контрол за законосъобразност на актовете и действията на Министерския съвет, министрите и ръководителите на централни ведомства. Извън контрола за законосъобразност са изведени актовете на президента. По отношение актовете на Министерски съвет, ВАС съдейства като първа и последна инстанция, тук се включват не само законодателните, но и подзаконовите актове на правителството. Ако при производството пред ВАС се констатира, че акт на правителството противоречат на закон, ВАС отменя акта на правителството като незаконосъобразен. Чрез тази дейност на ВАС се осъществява принципа, че всички административни актове подлежат на контрол за законосъобразност.

ВАС действа само в колективен състав. В състава на ВАС влизат колегии, отделения и състави. Пленумът на съда включва всички съдии във ВАС, като реда за работа на пленума и компетентността са аналогични на тези на ВКС. Председателят ръководи дейността на съда и в същото време е член на ВСС. Той може да прави предложения пред ВСС за повишаване преместване понижаване или освобождаване от длъжност на съдии в административните съдилища. Може да командирова съдии от един административен съд в друг административен съд, също може да възбужда дисциплинарни производства срещу съдии от административните съдилища пред ВСС. Той свиква и ръководи заседанията на пленума и предлага проекти за решения.

Според влезлия в сила на 12.07.2006 г.( обн. ДВ. бр.30 от 11 април 2006г) нов Административнопроцесуален кодекс (чл. 307 и § 3 от ПЗР на АПК ) се създадоха административни съдилища със седалища и съдебни райони, които съвпадат със седалищата и съдебните райони на окръжните съдилища. Проведе се първият в историята на съдебна система в Република България конкурс за определяне на състава на новосформираните 28 съдилища. Председателите на административните съдилища бяха назначени съобразно конкурсните резултати от Висшия съдебен съвет по предложение на Председателя на Върховния административен съд. На 3 януари 2007 г . председателите на новите съдилища в цялата страна положиха клетва и встъпиха в длъжност.

Военен съд – военните съдилища са специализирани съдилища, които разглеждат наказателни дела за престъпления, извършени от военнослужещи или приравнени на тях. Статуса на военнослужещите се определят в Закона за отбраната и военните сили. Върховния съдебен надзор над дейността им и контрол като трета инстанция се осъществява от ВКС. Освен наказателни дела, военните съдилища разглеждат само един тип граждански дела – такива, които засягат имуществото на въоръжените сили, това са дела свързани с ревизии на материално отговорни лица. Подсъдими на военните съдилища са и цивилни лица, в случаите когато е извършено престъпление в съучастие с военнослужещи. Съдебните райони се определят от ВСС по предложение на Министъра на правосъдието и Министъра на отбраната. Съдебните райони зависят от разположението на въоръжените сили на територията на страната.

Ранговете на съдиите във Военния съд са: Председател на военен съд, заместник  председател и съдия във военен съд. Особено е, че магистратите, освен специфичния си статут на магистрати, са на действителна военна служба, т.е. дисциплинарната отговорност, която носят е по две линии – като магистрати и като военнослужещи за спазване на Закона за отбраната и въоръжените сили и съответните устави за въоръжените сили. Съдебните заседатели задължително са военнослужещи, когато състава включва съдебни заседатели. Като втора инстанция действа Военно апелативния съд, който е единен за цялата страна със седалище в София. Тези съдебни органи бяха създадени по силата на конституционна норма, но към момента те са лишени практически от съдържание, защото броя на делата, които разглеждат е изключително малък. Уеднаквява се постепенно статута на военнослужещите с този на обикновените граждани. За извършено престъпление те носят наказателна отговорност на общо основание. Когато става въпрос за военна тайна, има механизми когато тайната и без друго може да бъде запазена. Най-вероятно тази система на военните съдилища ще бъде премахната.

 

 

48. Защита срещу незаконно прекратяване на служебното правоотношение по Закона за държавния служител:

 

ЗДС: Глава осма

ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕЗАКОННО ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Оспорване законността на прекратяването

Чл. 121. (1) Държавният служител има право да оспори законността на прекратяването на служебното си правоотношение пред органа по назначаването или пред съда чрез органа по назначаването и да иска:

1. отмяна на акта, с който то е прекратено;
2. (отм., ДВ, бр. 95 от 2003 г.);
3. обезщетение за времето, през което не е бил на служба поради прекратяването;
4. поправка на основанието за прекратяване на служебното правоотношение, вписано в служебната книжка или в други документи.

(2) Органът по назначаването може и по свой почин да отмени заповедта за прекратяване на служебното правоотношение.

Възстановяване на предишната държавна служба

Чл. 122. (1) (Изм., ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При отменяне на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение.

(2) (Изм. и доп., ДВ, бр. 95 от 2003 г.) По реда на ал. 1 се възстановява на предишната длъжност и държавен служител, чието служебно правоотношение е прекратено по реда на чл. 107, ал. 1, т. 1 поради влязла в сила оправдателна присъда.

(3) (Нова, ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Когато възстановен по реда на ал. 1 държавен служител не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност, той има право и на обезщетение в размер на брутната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения.

Вписване на промени в прекратяването

Чл. 123. (1) Когато актът за прекратяването на служебното правоотношение бъде отменен от органа по назначаването или от съда, или бъде поправено основанието за прекратяване на служебното правоотношение, настъпилата промяна се вписва в служебната книжка на държавния служител.

(2) Вписването в служебната книжка се извършва служебно.

Глава девета
СПОРОВЕ

Подсъдност

Чл. 124. (1) (Изм., ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Споровете относно възникването, съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения, както и относно налагането на дисциплинарна отговорност са подсъдни на административните съдилища или Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс в зависимост от органа, издал съответния акт.

(2) Обжалването на актовете не спира тяхното изпълнение.

Имуществени спорове

Чл. 125. Имуществените спорове по този закон се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред.

Безплатно производство

Чл. 126. По производствата по тази глава не се събират държавни такси

Наказването на държавните служители и прекратяването на служебното им правоотношение на практика са производства по издаване на индивидуални административни актове. И двете дейности логично водят до преустановяване действието на служебното правоотношение и пораждат въпроси за характера на
средствата за защита по административен и съдебен ред срещу актовете за наказване или за прекратяване на служебното правоотношение. Поставят се и множество въпроси за реализация на имуществените претенции на държавните служители след отмяната на уволнението като незаконно, както и за невъзможностите за бърза процедура по тези последващи граждански дела.

Държавните служители, влизащи в системата на държавния апарат (независимо от основанието им за привличане – конкурс, избор, назначение), извършват своята работа от името и за сметка на държавата, чийто представител е органът по назначаването. Държавният служител, който е нарушил виновно своите служебни задължения, се наказва с предвидените в Закона за държавния служител наказания.

Те са 5 на брой – с 3 повече, отколкото са предвидени в Кодекса на труда. Логично е наказващ орган да бъде органът по назначаването, който има наблюдения върху цялостното служебно поведение на държавния служител.

Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание подлежи на изпълнение от деня на връчването й на държавния чиновник или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. Обжалването на заповедта не спира нейното изпълнение, т.е. чиновникът е уволнен.

Служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт. Последният се издава задължително в писмена форма и трябва да съдържа:

– правното основание за прекратяването,

– дължимите обезщетения (те не подлежат на облагане с данъци),

– придобития ранг.

Държавните чиновници имат право на защита срещу незаконно прекратяване на служебното правоотношение. Служителят има право да оспори законността на прекратяването на служебното му правоотношение пред органа по назначаването или чрез него пред съда. Съгласно чл. 124 от ЗДС споровете относно възникването, съдържанието и прекратяването на служебното правоотношение, както и относно налагане на дисциплинарна отговорност, са подсъдни на административните съдилища или ВАС по реда на АПК, в зависимост от органа, който е издал съответния акт. Обжалването на актовете не спира тяхното изпълнение.

Подобно на разпоредбата в Кодекса на труда, органът по назначаването може и по своя инициатива да отмени заповедта за прекратяване на правоотношението на служителя. По Кодекса на труда отмяната на заповедта за уволнение от работодателя може да стане до завеждането на делото в съда. По Закона за държавния служител отмяната на заповед за уволнение на служител може да бъде извършено от органа по назначаването и по време на висящ административен процес. Ако това стане делото се прекратява поради липса на правен интерес. Държавният служител при обжалване пред съд има право да иска:

– отмяна на акта за прекратяване,

– възстановяване на предишната държавна служба,

– обезщетение за времето, през което не е бил на служба в резултат на уволнението (по Кодекса на труда е предвиден срок за обезщетението не по-голям от 6 месеца. По Закона за държавния служител този срок е без ограничение във времето – докато трае реалното отстраняване от работа в резултат на това незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение),

– поправка на основанието за прекратяване на служебното правоотношение, вписано в служебната книжка или в други документи.

Атакуването на административния акт за наказване или за прекратяване на служебното правоотношение като незаконосъобразен съдържа оспорване на:

* административният акт е издаден от некомпетентен орган,

* не е спазена писмената форма (Законът за електронния подпис не може да подмени изискването за хартиен носител на волята на органа по назначаването),

* необоснован е, т.е. не цитира и не се позовава на правните основания за прекратяване на служебно правоотношение, визирани в чл. 103, 105, 106, 107 от Закона за държавния служител.

* нарушен е предвидения процедурен ред за налагане на наказанието. Например „прескочено“ е изискването за разглеждане на нарушението и изслушване на чиновника в Дисциплинарния съвет, или този орган не е изготвил писмен доклад/становище на упреците срещу служителя. Органът по назначаване не е приел служителя, за да изслуша устните или не е поискал писмените му обяснения. Последното е изключителна процесуална предпоставка за валидност на акта на уволнението и липсата на този подход води до отмяна на прекратяването на правоотношението, без съдъ

 

 

III. НОРМАТИВНИ АКТОВЕ ЗА АДВОКАТУРАТА

 

1. Придобиване права на адвокат:

а) положителни предпоставки;

б) ограничения;

в)обжалване решението на адвокатския съвет.

а) положителни предпоставки:

Всеки дееспособен български гражданин може да стане адвокат, ако отговаря на следните условия:

1. да има завършено висше юридическо образование;
2. да има придобита юридическа правоспособност;
3. да има най-малко две години юридически стаж;
4. да е положил предвидения закона за адвокатурата изпит, освен в случаите на чл. 6, ал. 3 – “без полагане на изпит се вписват кандидатите с образователна и научна степен „доктор по право“, както и лицата, които имат юридически стаж повече от 5 години. Тези лица подават молба за вписване в адвокатската колегия”.
5. да притежава необходимите нравствени и професионални качества за упражняване на адвокатската професия.

Придобилият юридическа правоспособност, който няма две години юридически стаж, може да упражнява дейност като младши адвокат при условията на този закон.

Юридическа правоспособност. Завършилите висше образование по специалността „Право“ придобиват юридическа правоспособност след 6-месечен стаж като стажант-юристи и полагане на изпит. През времето на стажа стажант-юристите се запознават практически с основните функции и с организацията на дейността на органите на съдебната власт и участват в изготвянето на постановяваните от тях актове.

Стажант-юрист може да е български гражданин, гражданин на друга държава – членка на Европейския съюз, или чужденец, завършил висше образование по специалността „Право“ в Република България. Стажант-юрист може да е и български гражданин, гражданин на друга държава – членка на Европейския съюз, или чужденец, завършил юридическо образование в чужбина, при условие че придобитата от него диплома се признава от Република България и е легализирана.

Кандидатът за стажант-юрист подава в Министерството на правосъдието: 1. писмено заявление, в което посочва трите си имена, единния граждански номер, съответно личния номер на чужденец, и постоянния си адрес;2. нотариално заверено копие от диплома или уверение за завършено висше образование по специалността „Право“;3. свидетелство за съдимост;4. копие от документ за самоличност;5. копие от удостоверението за пребиваване – за гражданите на друга държава – членка на Европейския съюз.

Министърът на правосъдието разпределя стажант-юриста към окръжния съд, в чийто съдебен район е постоянният му адрес. По изключение, когато важни обстоятелства налагат това, стажант-юристът може да бъде разпределен и в друг съдебен район. По време на стажа стажант-юристът не получава възнаграждение и времето не се зачита за осигурителен стаж.Стажът се провежда в районен съд, в окръжен съд, в районна прокуратура, в окръжна прокуратура и в окръжната следствена служба по ред, определен от председателя на окръжния съд.За начало на стажа се смята денят, в който стажант-юристът е постъпил в съответния окръжен съд. При постъпването на стажант-юриста се издава стажантска книжка.Стажът се смята за приключен, ако стажантската книжка е надлежно заверена от съответния съд, прокуратура и следствена служба.

След приключване на стажа стажант-юристът полага изпит за придобиване на юридическа правоспособност. За явяване на изпит стажант-юристът подава писмено заявление до министъра на правосъдието чрез председателя на съответния окръжен съд, към което прилага стажантската си книжка.

Министърът на правосъдието определя със заповед деня и часа на провеждане на изпита за придобиване на правоспособност, състава на комисията за провеждане на изпита, както и допуснатите до изпит стажант-юристи. Денят, часът и списъкът на допуснатите до изпит стажант-юристи се обявяват в тридневен срок преди датата на провеждането на изпита в Министерството на правосъдието и се публикуват на страницата на Министерството на правосъдието в интернет.Изпитът се провежда в Министерството на правосъдието по въпросник, утвърден от министъра на правосъдието. Изпитът се провежда от тричленна комисия в състав: председател – представител от Инспектората към министъра на правосъдието, и членове – представител на органите на съдебната власт и на Висшия адвокатски съвет. Органите на съдебната власт и на Висшия адвокатски съвет уведомяват министъра на правосъдието за определените от тях представители.

Изпитът за придобиване на юридическа правоспособност се оценява с „издържал“ или „неиздържал“. Резултатите от изпита се вписват в протокол, който се подписва от членовете на изпитната комисия и се съхранява в Министерството на правосъдието. При оценка „неиздържал“ стажант-юристът има право да се яви повторно на изпит след допълнителен двумесечен стаж.

Министърът на правосъдието издава удостоверение за юридическа правоспособност на стажант-юрист, който е получил оценка „издържал“.

Изпит пред Висшия адвокатски съвет по ЗА:

Изпитът се провежда в две сесии годишно пред комисия, определена със заповед на председателя на Висшия адвокатски съвет в състав: петима членове адвокати, от които поне двама са хабилитирани преподаватели или научни работници по правни науки. Председателят на комисията е представител на Висшия адвокатски съвет.  Редът за провеждане на изпита се определя с наредба на Висшия адвокатски съвет. Изпитът е писмен и устен с оценка „издържал“ или „неиздържал“.

Успешно издържалите изпита и лицата, с образователна и научна степен „доктор по право“, както и лицата, които имат юридически стаж повече от 5 години,  се вписват след полагане на следната клетва: „Заклевам се да изпълнявам добросъвестно задълженията си като адвокат в съответствие с Конституцията, законите на Република България и морала, да бъда достоен за необходимите за професията доверие и уважение и чрез поведението си при нейното упражняване и в обществото да проявявам уважение към съда и органите на властта, да защитавам с всички допустими от закона средства правата и законните интереси на моите доверители и подзащитни и да не издавам тайните им. Заклех се.“ Кандидатът полага клетвата в тържествено заседание и подписва клетвен лист.

В 14-дневен срок след полагане на клетвата адвокатът се вписва в регистъра на адвокатската колегия и в Единния регистър на адвокатите при Висшия адвокатски съвет.

б) ограничения

Не може да бъде адвокат: 1. осъденият като пълнолетен на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер; 2. лице, поставено под запрещение или страдащо от душевна болест, която представлява трайна пречка за упражняване на адвокатската професия.

Не може да бъде вписано като адвокат лице, което: 1. е търговец, управител в търговско дружество и изпълнителен директор на акционерно дружество; 2. е държавен служител; 3. работи по трудово правоотношение, освен ако е преподавател по правни науки във висше училище или научен сътрудник по правни науки в научен институт; 4. е освободено от длъжност съдия, прокурор или следовател при условията на чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията – “тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт”, или е дисциплинарно уволнено от длъжност съдия по вписванията, държавен съдебен изпълнител, юрисконсулт и разследващ полицай с висше юридическо образование, ако не са изтекли две години от датата на освобождаване от длъжност; 5. е лишено от правоспособност като нотариус или частен съдебен изпълнител – за срока на лишаването. Народните представители, преподавателите по правни науки във висшите училища и научните сътрудници по правни науки в научните институти се вписват и упражняват адвокатската професия, без да напускат работата или длъжността си.

в) обжалване решението на адвокатския съвет

Кандидатът за адвокат подава молба до адвокатския съвет за приемане в адвокатската колегия, като прилага съответните документи. Адвокатският съвет проверява дали са налице предпоставките за придобиване на права на адвокат и в едномесечен срок от подаването на молбата се произнася с мотивирано решение за вписване. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Без полагане на изпит се вписват кандидатите с образователна и научна степен „доктор по право“, както и лицата, които имат юридически стаж повече от 5 години. Тези лица подават молба за вписване в адвокатската колегия.

Решението на адвокатския съвет се съобщава писмено на кандидата и на контролния съвет на адвокатската колегия. Решението или мълчаливият отказ на адвокатския съвет могат да се обжалват от кандидата и от контролния съвет чрез адвокатския съвет пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от съобщението или от изтичането на едномесечния срок за произнасяне на адвокатския съвет. Жалбата се изпраща от адвокатския съвет на Висшия адвокатски съвет в 3-дневен срок от постъпването й. Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от кандидата и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на едномесечния срок за произнасяне на Висшия адвокатски съвет пред Върховния касационен съд. Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд. Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно.

 

 

                     2 Упражняване на адвокатската професия:

а) понятие и ограничения;

б) адвокатско пълномощно.

а) понятие и ограничения

Адвокатите упражняват своята дейност след вписването си  в адвокатска колегия. Адвокатската колегия е юридическо лице и се състои от вписаните в регистъра й адвокати. Висшият адвокатски съвет с решение определя районите и седалищата на адвокатските колегии, както и тяхното преобразуване и закриване. В съдебния район на един окръжен съд има една адвокатска колегия. По изключение с решение на Висшия адвокатски съвет в района на един окръжен съд може да се определи седалище и на повече от една адвокатска колегия. Адвокат или адвокатско дружество може да сключи договор за сътрудничество с друг адвокат или адвокатско дружество. С договора се уговаря извършването на определена правна работа или се поема съвместно работа по определени дела.

Упражняването на адвокатската професия включва:

1. устни и писмени консултации и становища по въпроси на правото;
2. изготвяне на всякакви книжа – молби, тъжби, заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа;
3. представителство на доверителите и подзащитните и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт, административните органи и служби, както и пред физически и юридически лица.

Пред Върховния касационен съд и Върховния административен съд страните могат да бъдат представлявани и защитавани от адвокати с най-малко петгодишен юридически стаж. Пред окръжен и административен – двегодишен стаж.

б) адвокатско пълномощно

Адвокатът представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно. Упълномощаването пред съд може да бъде извършено и устно в съдебното заседание. В този случай упълномощаването се вписва в протокола от съдебното заседание. Адвокатът може въз основа на устно упълномощаване да извърши неотложни действия, когато това се налага за запазването на правата и законните интереси на клиента. Тези действия следва да бъдат потвърдени писмено от упълномощителя. Адвокатът има право да преупълномощава друг адвокат с правата по първоначалното пълномощно със съгласието на клиента. Адвокатът има право да заверява преписи от даденото му пълномощно.

Клиентът може по всяко време да оттегли пълномощията си от адвоката. При неоснователно оттегляне на пълномощията адвокатът има право на възнаграждение в пълен размер, а при основателно оттегляне се дължи възнаграждение само за положения труд.

 

 

3. Права на адвоката

 

Пред съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната адвокатът е приравнен със съдията по отношение на дължимото му уважение и му се дължи съдействие като на съдия. Ако на адвокат при или по повод упражняване на професията не е оказано дължимото уважение и съдействие, адвокатският съвет по негово искане или по свой почин оправомощава един от членовете на колегията да извърши проверка по случая заедно с представител на съда, органа на досъдебното производство, административния орган или служба.Адвокатският съвет уведомява писмено ръководителя на съда, на органа на досъдебното производство, на административния орган или служба за случая и за определяне на представител, който да участва в проверката. Ръководителят е длъжен в 7-дневен срок да посочи представител.Ако в срока не е определен представител, адвокатският съвет извършва проверка само чрез своя представител.

Въз основа на доклада от проверката адвокатският съвет, ако прецени, че е налице виновно поведение, прави предложение за образуване на дисциплинарно производство срещу съдията, прокурора, следователя, разследващия полицай или за налагане на дисциплинарно наказание на длъжностното лице от ръководителя на административния орган или служба. Налагането или отказът да се наложи дисциплинарно наказание не е пречка адвокатът да търси отговорност по общия ред.

Адвокатът има свободен достъп и може да прави справки по дела, да получава копия от книжа и сведения с предимство в съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната и навсякъде, където е необходимо, само въз основа на качеството си на адвокат, което удостоверява чрез представяне на адвокатска карта – чл. 31, ЗА.

Адвокатът в кръга на работата си има право да заверява преписи от документи, които са му предоставени във връзка или по повод защитата на правата и законните интереси на негов клиент. Пред съда и органите на досъдебното производство, както и пред всички други органи те имат силата на официално заверени документи. Адвокатските книжа, досиета, електронни документи, компютърна техника и други носители на информация са неприкосновени и не подлежат на преглеждане, копиране, проверка и изземване. Кореспонденцията между адвоката и неговия клиент, без оглед на начина, по който се осъществява, включително по електронен път, не подлежи на преглеждане, копиране, проверка и изземване и не може да бъде използвана като доказателство.

Разговорите между адвокат и негов клиент не могат да се подслушват и записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като доказателствени средства и подлежат на незабавно унищожаване.

Адвокатът не може да бъде разпитван в процесуално качество относно: разговорите и кореспонденцията му с клиент; разговорите и кореспонденцията му с друг адвокат; делата на клиент; факти и обстоятелства, които е узнал във връзка с осъществяваната защита и съдействие.

Правилата се прилагат и по отношение на младши адвоката и адвокатския сътрудник.

Адвокатът има право да се среща насаме с клиента си, включително когато той е задържан под стража или лишен от свобода. По време на срещите адвокатът има право да предава и получава писмени материали във връзка с делото, съдържанието на които не подлежи на проверка.Разговорите по време на срещите не могат да се подслушват или записват, но срещите могат да бъдат наблюдавани.При свижданията адвокатът се легитимира само с адвокатска карта.

Защитникът не може да се откаже от поетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини. В последния случай защитникът е длъжен да уведоми подзащитния си, за да може той да организира защитата си. Повереникът може да се откаже от поетата защита по уважителни причини, като уведоми за това доверителя си.

Когато съдебното производство бъде прекратено по вина на адвоката, без да може производството да продължи пред съд, друг орган или арбитраж, адвокатът дължи връщане на изплатеното възнаграждение независимо от другите последици.Когато се постигне доброволно уреждане на спора или делото приключи със спогодба, помирение или споразумение между страните, внесеното възнаграждение не се връща.

Адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. При липса на договор, по искане на адвоката или клиента адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.Възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес.За вземанията си, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски, адвокатът може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от техния размер.

Адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на:1. лица, които имат право на издръжка;2. материално затруднени лица;3. роднини, близки или на друг юрист.

В тези случаи ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата минимален размер на адвокатското възнаграждение и осъжда другата страна да го заплати.

Паричните средства, които клиентът предоставя за разходване от адвоката, могат да се внесат в банка по клиентска сметка. Клиентска сметка може да разкрива както адвокат, така и адвокатско дружество. Сумите по клиентската сметка не са част от имуществото на адвоката или на адвокатското дружество и не подлежат на запориране. Адвокатът има право да удържи от постъпилите от или за неговия клиент средства сумата за своите разходи, доколкото те не са покрити от получени аванси, но е длъжен да представи отчет на клиента.

По клиентската сметка могат да се превеждат суми за: 1. заплащане за разноски, държавни такси и данъци на клиента; 2. заплащане на хонорари на лица, различни от адвоката; 3. извършване на сделки и действия от името и за сметка на клиента съобразно сключения договор между клиента и адвоката; 4. други цели, предвидени в договора между адвоката и клиента.

 

 

4. Задължения на адвоката

  

(1) Адвокатът е длъжен да упражнява съвестно своята професия и чрез своето поведение при нейното упражняване и извън нея да бъде достоен за необходимите за професията доверие и уважение.

(2) Адвокатът се ръководи от върховенството на закона и е длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин.

(3) Адвокатът е длъжен точно да осведоми своя клиент за неговите права и задължения.

(4) При или по повод воденето на дела адвокатът не може да си служи със средства и похвати, които имат за цел създаване на неоправдани пречки от гледна точка на закона и на адвокатската етика.

(5) Адвокатът е длъжен да бъде безкористен и независим при изпълнение на професионалните си задължения. Той е длъжен да не допуска въздействие и влияние при осъществяване на дейността си както от неговите лични интереси, така и от трети лица и техните интереси.

(6) Адвокатът е длъжен да има кантора в населеното място в района на адвокатската колегия, чийто член е. Адресът на кантората се заявява за вписване в адвокатския съвет.

(7) Адвокатът е длъжен да влиза в съдебното заседание облечен с тога, изискванията за която се определят с решение на Висшия адвокатски съвет.

Адвокатът не може да привлича клиенти чрез използването на посредници.

Адвокатът не може да рекламира своята дейност и да използва средства за привличане на клиенти, несъвместими с разпоредбите на ЗА и с правилата на адвокатската етика. Адвокатът има право да уточнява в коя област на правото практикува. Адвокатът може да посочва правните организации, в които членува, образованието и професионалния си опит, както и чуждите езици, които владее. Адвокатът може да поддържа собствена интернет страница, съдържаща професионална информация, доколкото тя не противоречи на разпоредбите на този закон и на правилата на Етичния кодекс на адвоката.

Адвокатът не може да поема работа, за изпълнението на която знае или е бил длъжен да знае, че не притежава необходимите знания и подготовка.

Адвокатът не може да бъде повереник или защитник на страна по дело, по което е бил съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или е съпруг, роднина по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен на съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател по делото.

Адвокатът не може да представлява или защитава едновременно и двете страни по делото, както и да приема едно и също дело от едната и от другата страна последователно, освен когато страните нямат противоречиви интереси и са дали своето съгласие. Той не може да представлява или да защитава една от страните и тогава, когато по същото дело е давал съвети на другата страна.

Съдружниците адвокати не могат да представляват или да защитават и двете страни. По наказателни дела те не могат да защитават подсъдими с противоречиви интереси.Представителство и правни съвети на свързани лица може да се осъществяват само с предварителното им съгласие.

Когато защитава интересите на юридическо лице, адвокатът е длъжен да не допуска те да бъдат накърнени от противоположни интереси на акционер, съдружник, управител, директор или друг, свързан с юридическото лице.

Адвокат, който е вписан в Националния регистър за правна помощ, е длъжен да осъществява правна помощ по реда на Закона за правната помощ, когато е определен за това. Адвокатът е длъжен да води възложеното дело, по което осъществява правна помощ по реда на Закона за правната помощ, със същата грижа, както ако е бил упълномощен от клиента.

Адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето.

Адвокатът няма право като свидетел да разкрива обстоятелства, които са му били поверени в качеството му на адвокат от негов клиент или от друг адвокат относно клиент.Адвокатът не може лично, чрез подставено лице или със скрит пълномощник да сключва каквито и да е сделки със своя доверител относно предмета на делото.

Адвокатът е длъжен да пази книжата по делата, по които е бил повереник или защитник, в продължение на 5 години от приключването им.

Адвокатът е длъжен да върне на клиента оригиналните документи, които е получил във връзка с изпълнението на възложената му работа.

При напускане на колегията адвокатът е длъжен да уведоми писмено адвокатския съвет, за да бъде заличен от списъка след внасяне на дължимите вноски към адвокатската колегия и Висшия адвокатски съвет, както и да обяви начина, по който е приключил изпълнението на задълженията си по поверените му дела. Едновременно с уведомлението адвокатът връща адвокатската си карта.

Адвокатът е длъжен ежемесечно да заплаща дължимите вноски към адвокатския съвет и към Висшия адвокатски съвет.

Адвокатът се застрахова за времето на своята професионална дейност за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на неговите задължения. Адвокатското дружество е длъжно да застрахова поотделно всеки от съдружниците си. Минималното задължително застрахователно покритие по застраховките се определя от Висшия адвокатски съвет.

Висшият адвокатски съвет може да договаря с едно или повече застрахователни дружества на конкурсна основа общи условия за застраховане на риска „Професионална отговорност“. Договорените общи условия се свеждат до знанието на членовете на адвокатските колегии в 14-дневен срок от договарянето им.

За всяко виновно неизпълнение на задълженията си по ЗА, по Етичния кодекс на адвоката и наредбите на Висшия адвокатски съвет, адвокатът отговаря за причинените на клиента вреди.

 

 

5. Статут на чуждестранните адвокати

 

Гражданин на чужда държава, придобил адвокатска правоспособност съгласно законодателството на страната си, може да се яви пред органите на съдебната власт на Република България като защитник или повереник на гражданин на своята държава по определено дело заедно с български адвокат в случаите, когато това е предвидено в договор между българската и съответната чужда държава, или на основата на взаимност, като предварително направи искане за това пред председателя на Висшия адвокатски съвет.

Държавите, спрямо които има взаимност, се определят от министъра на правосъдието по искане на председателя на Висшия адвокатски съвет.

Чуждестранният адвокат подава молба до председателя на Висшия адвокатски съвет, в която посочва името на лицето, което ще представлява, номера на делото и пред кой орган на съдебната власт ще го представлява, името на българския адвокат, с който ще се яви, като прилага удостоверение за адвокатска правоспособност съгласно законодателството на своята държава, издадено преди не повече от три месеца. Председателят на Висшия адвокатски съвет се произнася с мотивирано решение в 7-дневен срок от постъпване на молбата. Решението, с което се отказва молителят да бъде допуснат като защитник или повереник на свой съгражданин пред орган на съдебната власт, може да се обжалва в 14-дневен срок от узнаването пред Върховния касационен съд.

Гражданин на държава – членка на Европейския съюз, придобил адвокатска правоспособност съгласно нейното законодателство, може да упражнява адвокатска професия на територията на Република България под формата на оказване на съдействие и защита по определен случай или при трайно установяване на територията на Република България.

При оказване на съдействие и защита по определен случай чуждестранният адвокат е равнопоставен на българския адвокат и е длъжен да използва наименованието, под което упражнява адвокатската професия в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност. За осъществяване на представителство пред орган на съдебната власт чуждестранният адвокат е длъжен да удостовери наличието на адвокатска и процесуална правоспособност в държавата, в която е придобита. Удостоверението се издава след предоставяне на доказателства за тази правоспособност и посочване на съдебен адрес и представител за връчване на съобщения и призовки на територията на Република България. Когато по българското законодателство процесуално представителство се осъществява задължително от адвокат, чуждестранният адвокат може да предприема действия по процесуално представителство само съвместно с български адвокат. В случаите, когато се изисква минимален стаж за осъществяване на процесуално представителство пред съд, чуждестранният адвокат удостоверява наличието на такъв стаж. Всеки чуждестранен адвокат се представлява пред професионалните сдружения на адвокатите в България от свободно избран от него български адвокат. Чуждестранният адвокат може да използва кантора на територията на Република България. В този случай той е длъжен да уведоми Висшия адвокатски съвет.

Чуждестранният адвокат може да се установява трайно на територията на Република България за упражняване на адвокатска дейност под наименованието в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, след вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати. Кандидатът за вписване подава молба до Висшия адвокатски съвет, към която прилага:

1. документ за придобита адвокатска правоспособност в съответната държава – членка на Европейския съюз;
2. писмено съгласие от български адвокат, който ще придружава кандидата в случай на осъществяване на процесуално представителство

Висшият адвокатски съвет се произнася по молбата с мотивирано решение.

Решението на Висшия адвокатски съвет, с което се отказва вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати, подлежи на обжалване по реда, предвиден в чл. 7, ал. 4 – 7. (4) Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ.(5) Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от кандидата и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на срока по ал. 4 пред Върховния касационен съд.(6) Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд.(7) Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно.

Висшият адвокатски съвет извършва вписването в Единния регистър на чуждестранните адвокати, упражняващи адвокатска професия под наименованието в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, на територията на адвокатската колегия в 14-дневен срок от влизане в сила на решението за вписването.В този срок Висшият адвокатски съвет уведомява компетентния орган на държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, за извършеното вписване на чуждестранния адвокат в Единния регистър на чуждестранните адвокати.

Чуждестранният адвокат, практикуващ под наименованието в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, и вписан в Единния регистър на чуждестранните адвокати, може да извършва действия по представителство на доверителите и подзащитните и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт, административните органи и служби само съвместно с български адвокат.

След вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати и тригодишно действително и непрекъснато упражняване на адвокатска професия под наименованието в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, или след успешно полагане на приравнителен изпит чуждестранният адвокат има право да поиска вписване в адвокатска колегия в Република България. Вписването в адвокатска колегия дава на чуждестранния адвокат права на български адвокат.

За вписване в адвокатска колегия в Република България чуждестранният адвокат подава молба, към която прилага следните документи:

1. доказателства за придобита адвокатска правоспособност в съответната държава, издадени преди не повече от три месеца;
2. документ за успешно положен приравнителен изпит по българско право или документи, които доказват тригодишното му упражняване на адвокатска професия на територията на Република България.

За вписване на основание тригодишното упражняване на адвокатска професия на територията на Република България чуждестранният адвокат представя на адвокатския съвет при колегията, пред която кандидатства, доказателства за броя и вида на делата, по които е работил в областта на българското право. Адвокатският съвет извършва проверка за действителното упражняване на адвокатската професия и при необходимост може да поиска от чуждестранния адвокат допълнителна писмена или устна информация и пояснения при спазване изискванията за поверителност на информацията. При постановяване на решение за вписване в адвокатската колегия чуждестранният адвокат полага клетвата по ЗА и адвокатският съвет извършва вписването, като изпраща препис до Висшия адвокатски съвет за вписване в Единния регистър на адвокатите. В 14-дневен срок от извършване на вписването на чуждестранния адвокат в Единния регистър на адвокатите Висшият адвокатски съвет уведомява компетентния орган на държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, за извършеното вписване.

Право да се яви на приравнителен изпит по българско право има чуждестранен адвокат, притежаващ диплома за висше юридическо образование, придобита по законодателството на държава – членка на Европейския съюз, след изискуемия по правото на тази държава срок на обучение и придобил правоспособност по правото на тази държава. Целта на изпита е проверка на познанията на чуждестранния адвокат в областта на българското право.Приравнителният изпит по българско право се полага пред комисия в състав: председател – председателят на Висшия адвокатски съвет или определен от него член на Висшия адвокатски съвет, и членове: съдия от Върховния касационен съд, съдия от Върховния административен съд, прокурор от Върховната касационна прокуратура и един хабилитиран преподавател или научен работник по правни науки. Членовете на комисията се назначават със заповед на председателя на Висшия адвокатски съвет. Приравнителният изпит се провежда на български език в писмена и устна форма. Оценката от изпита е „издържал“ или „неиздържал“. За полагане на приравнителен изпит се заплаща такса в размер, определен с решение на Висшия адвокатски съвет. Молбата за полагане на приравнителен изпит по българско право се подава до комисията чрез Висшия адвокатски съвет, като към нея се прилагат следните документи:

1. копие от легализиран превод на документ за самоличност;
2. копие от легализиран превод на дипломата или свидетелството за завършено висше юридическо образование;
3. копие и легализиран превод на документ, удостоверяващ адвокатска правоспособност в държавата, в която е придобита;
4. мотивационно писмо на български език;
5. документ за платена такса за явяване на изпит.

Временното или окончателното отнемане на документа за правоспособност на чуждестранния адвокат от компетентния орган в държавата, в която той е придобил адвокатска правоспособност, автоматично води до лишаване на чуждестранния адвокат от правото да упражнява адвокатска професия в Република България. Чуждестранният адвокат, оказващ съдействие и защита по определен случай, е длъжен да представя ежегодно до месец март актуализиран документ, удостоверяващ качеството му „адвокат“ в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност.

При осъществяване на представителство пред орган на съдебната власт чуждестранният адвокат е длъжен да установи наличието на процесуална правоспособност, придобита в съответната държава. Чуждестранният адвокат, вписан в адвокатска колегия, упражнява действия по представителство на доверителите и подзащитните и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт, административните органи и служби на български език.

6. Съвместно упражняване на адвокатската професия:

а) адвокатско съдружие;

б) адвокатско дружество;

в) договори между адвокати и адвокатски дружества

а) адвокатско съдружие

Адвокати и адвокатски дружества могат да обединяват дейността си чрез договор за съдружие. Към отношенията между тях се прилагат правилата за дружеството по чл. 357 – 364 от Закона за задълженията и договорите, доколкото разпоредбите по ЗА не предвиждат друго. В договора се посочват и пределите на обединението. С договора за съдружие могат да се сдружават адвокати и адвокатски дружества, вписани в регистрите на различни адвокатски колегии. Договорът се сключва в писмена форма и се регистрира в адвокатския съвет. В договора се посочва задължително общ адрес на съдружниците, който има значение и на съдебен адрес.

Договорът има действие след регистрирането му в адвокатския съвет. Отказът на адвокатския съвет да регистрира договора може да се обжалва пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от деня на заседанието на адвокатския съвет, в което е постановен. Висшият адвокатски съвет се произнася по жалбата в 30-дневен срок. Решението на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от узнаването му по реда на чл. 7, ал. 7 – пред Върховния касационен съд: ”Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно”.

   В случаите, в които договорът е сключен между адвокати от различни адвокатски колегии, в него се посочва адвокатският съвет, който ще извърши регистрацията му. Сдружените адвокати упражняват адвокатска дейност по начин, който предполага наличието на общи клиенти, което се счита обявено с регистрацията в адвокатския съвет. В книжата си всеки от сдружените адвокати и адвокатски дружества може да посочва сдружаването с думите „в сдружение“ или „в асоциация с“, като изброяват останалите сдружени адвокати и адвокатски дружества или част от тях.

   Сдружените адвокати и адвокатски дружества не могат да представляват общи клиенти с противоречиви интереси.

Прекратяването на договора за съдружие, приемането и напускането на адвокат или адвокатско дружество се регистрират в адвокатския съвет.

б) адвокатско дружество

Адвокатите могат да образуват адвокатско дружество. Адвокатското дружество е юридическо лице. В адвокатското дружество не могат да членуват лица, които не са адвокати. Адвокат не може да бъде съдружник в повече от едно адвокатско дружество. Адвокатското дружество и съдружниците в него не могат да представляват клиенти, които имат противоречиви интереси.

Адвокатското дружество се учредява с договор между двама или повече адвокати. Договорът се сключва в писмена форма и съдържа:

1. наименование на дружеството;
2. имената и адресите на канторите на адвокатите – съдружници;
3. седалището и адреса на дружеството;
4. предмет на дейност;
5. вида и размера на вноските на всеки съдружник и оценката за непаричните вноски;
6. начина на разпределение на приходите и разходите;
7. начина на управление и представителство на дружеството;
8. условията за приемане на нови съдружници;
9. условията за напускане на съдружници;
10. основанията за изключване на съдружник;
11. основанията за прекратяване на дружеството;
12. начина на ликвидация на дружеството.

В наименованието на дружеството се вписват думите „адвокатско дружество“ и имената на един или няколко съдружници. Във всички книжа на дружеството, включително и пълномощните пред съда, задължително се вписват имената на всички съдружници. В наименованието на адвокатското дружество не могат да се използват други думи и имена освен имената на съдружниците. Когато наименованието съдържа името на съдружник, който напуска, то може да се запази само с негово съгласие. Когато съдружникът е починал, наименованието може да се запази със съгласието на неговите наследници.

Ако съдружниците са вписани в една адвокатска колегия, седалището на дружеството трябва да е в населено място в нейния район. Ако съдружниците са адвокати от различни колегии, седалището на дружеството се определя по общо съгласие на съдружниците в района на една от колегиите. Адресът на адвокатското дружество е в населеното място, в което е управлението на дейността му в района на колегията. В същото населено място трябва да се намира и кантората на поне един адвокат съдружник. В районите на други колегии дружеството може да открие кантори. Те подлежат на вписване в регистъра на адвокатските дружества.

Адвокатското дружество се вписва от адвокатския съвет в регистър с решение въз основа на заявление, подписано от всички адвокати, сключили учредителния договор. Към заявлението за вписване се прилага учредителният договор. Ако учредителите са вписани в различни колегии, те определят един адвокатски съвет, в чийто регистър се вписва дружеството. Този адвокатски съвет трябва да изиска удостоверение по заявлението от адвокатските съвети, в чиито колегии има вписани съдружници учредители. Удостоверението трябва да се даде в 14-дневен срок от получаването на искането за него. Адвокатският съвет разглежда заявлението в едномесечен срок от подаването му и се произнася с решение за вписване на дружеството. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Отказът на адвокатския съвет да впише дружеството подлежи на обжалване от всеки съдружник в 14-дневен срок от деня на получаването на съобщението чрез посочения в учредителния договор управителен съвет или управител на дружеството пред Висшия адвокатски съвет. Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата в едномесечен срок с призоваване на жалбоподателите. Решението на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок по реда на чл. 7, ал. 7 – “Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно”.

Към окръжните съдилища се води регистър на адвокатските дружества. Адвокатското дружество се вписва в регистъра при окръжния съд по седалището на дружеството въз основа на писмено заявление на управителния съвет или управителя, към което се прилагат:

1. препис от учредителния договор;
2. трите имена, постоянните адреси и нотариално заверени образци от подписите на лицето/лицата, които представляват адвокатското дружество;
3. препис-извлечение от регистъра на адвокатите при съответния адвокатски съвет за адвокатите съдружници;
4. препис от решението на адвокатския съвет за вписване на адвокатското дружество.

Решението на съда за учредяване на адвокатските дружества се вписва в регистър. От този момент дружеството възниква като юридическо лице. Действията на учредителите, извършени от името на адвокатското дружество преди вписването му в окръжния съд, пораждат права и задължения само за лицата, които са ги извършили, и преминават по право върху адвокатското дружество от момента на възникването му. Производството по вписването се извършва по реда на глава петдесет и пета „Вписване на юридически лица“ от Гражданския процесуален кодекс. Преписи от съдебните решения за учредяване на адвокатското дружество, както и за промяна на обстоятелствата, подлежащи на вписване, се представят на съответния адвокатски съвет, както и на Висшия адвокатски съвет, за вписване на обстоятелствата в регистрите на адвокатските дружества.

Адвокатското дружество може да премести седалището си в друго населено място, ако съдружник в адвокатското дружество има кантора там. Ако това населено място е в района на друга адвокатска колегия, адвокатското дружество е длъжно да подаде заявление за вписване в регистъра на тази колегия и в регистъра на съответния окръжен съд по новото седалище. Адвокатският съвет по новото седалище незабавно уведомява Висшия адвокатски съвет за отразяване на преместването в Единния регистър на адвокатските дружества и адвокатския съвет по старото седалище за заличаване на вписването в неговия регистър.

Членуването в адвокатско дружество не ограничава адвоката съдружник за самостоятелно упражняване на адвокатската професия, ако друго не е предвидено в договора. В това му качество той има всички права и задължения съгласно закона.

Отношенията между съдружниците се уреждат от диспозитивните норми на ЗА, в частта си за адвокатски дружества, доколкото в дружествения договор не е предвидено друго.

Всеки съдружник е длъжен да внесе в дружеството определената в учредителния договор първоначална вноска. Съдружник, който не е изплатил или внесъл в определения срок вноската си, дължи законната лихва. Непаричната вноска, направена от съдружник, заедно с оценката й, направена от лицензиран оценител, се описват подробно в учредителния договор. Когато непаричната вноска има за предмет недвижим имот или вещно право върху недвижим имот, нотариално заверено извлечение от договора се представя за вписване в службата по вписванията при районния съд по местонахождение на недвижимия имот. Собствеността върху непаричната вноска преминава върху дружеството от момента на вписването му в регистъра на съответния окръжен съд, а когато дружеството е вече вписано – от момента на вписване на съответната промяна. Всеки съдружник е длъжен да извършва възложената му от дружеството дейност в изпълнение на сключените от дружеството договори за правна помощ съобразно своята професионална квалификация.

Всеки съдружник има право:

1. на участие в управлението на дружеството;
2. на част от печалбата;
3. да бъде осведомяван за хода на общите работи;
4. да преглежда книжата на дружеството, и
5. на ликвидационен дял.

Участието на съдружника в дружеството се прекратява:

1. по взаимно съгласие;
2. при смърт или поставяне под запрещение;
3. при лишаване от право да упражнява адвокатската професия по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5 “4. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 3 до 18 месеца; 5. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок до 5 години при повторно нарушение”.
4. при отписване от адвокатската колегия;
5. при изключване с решение на общото събрание;
6. с едностранно предизвестие.

Прекратяването на участието е окончателно, когато отписването от колегията е завинаги. Когато съдружникът е лишен от правата да упражнява адвокатската професия по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5 за определен срок или е отписан от колегията за определен срок, прекратяването на участието в дружеството е за същия срок.

При прекратяване на участие в адвокатско дружество съдружникът или неговите наследници имат право на ликвидационен дял, съответен на дела от дружественото имущество, и на част от печалбата на дружеството за годината, в която е настъпила причината за прекратяване на членството.

Общото събрание се състои от съдружниците и взема решения за:

1. промени в учредителния договор;
2. приемане и изключване на съдружници и за прехвърляне на дружествен дял;
3. приемане на годишния отчет и баланс, за разпределение на печалбата;
4. избор на управител или управителен съвет измежду съдружниците;
5. придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях;
6. допълнителни вноски;
7. всички случаи, предвидени в закона.

Общото събрание се свиква от управителя или управителния съвет най-малко веднъж годишно до 20 януари или по искане поне на една пета от съдружниците. Свикването става с писмена покана, получена най-малко 7 дни преди определената дата, ако не е предвидено друго в учредителния договор. Решенията на общото събрание се вземат с мнозинство на дяловете на съдружниците. Те могат да се вземат и неприсъствено при заявено писмено съгласие на всички съдружници.

Дружеството се управлява от управителя или управителния съвет, който се състои от членове на дружеството, избрани измежду съдружниците за срок три години. Управителят или двама от членовете на управителния съвет осъществяват оперативното управление на дружеството и го представляват, включително и при сключването на договори за правна помощ с клиенти. Управителят или членовете на управителния съвет имат право на възнаграждение, което се определя при разпределението на печалбата на дружеството. Управителят или управителният съвет определят съдружника, на когото се възлага изпълнението по сключените договори за правна помощ, съобразно квалификацията и опита, натовареността и възможностите на съдружника. За възлагането управителят или управителният съвет искат мнението му.

За защита и представителство пред съда, органите на досъдебното производство, административните органи и служби, физическите и юридическите лица клиентът упълномощава дружеството. Управителят на дружеството преупълномощава един или няколко съдружници. Доверителят има право да избира и да упълномощава адвокат за процесуално представителство независимо от това, че договорът е сключен с адвокатско дружество. Всеки съдружник отговаря лично за вредите, причинени на клиента. Дружеството отговаря солидарно със съдружника до размера на направените вноски. Дружеството сключва застраховка за професионална отговорност на своите членове.

Ако не е предвидено друго в дружествения договор, дружеството се прекратява:

1. по решение на съдружниците, взето с мнозинство на дяловете;
2. по решение на адвокатския съвет при системно нарушение на закона, както и на Етичния кодекс на адвоката, от дружеството или негови членове.

При прекратяване на дружеството висящите дела и преписки се разпределят между съдружниците, за което клиентите се уведомяват незабавно.

Решенията на общото събрание на дружеството или действията на управителя или на управителния съвет могат да се обжалват или оспорват от всеки съдружник в 7-дневен срок от вземането им пред адвокатския съвет.

След прекратяване на адвокатското дружество се открива производство по ликвидация. Ликвидацията се извършва от управителния орган или от определено от него лице. Ако не е определен ликвидатор, той се определя от окръжния съд по седалището на адвокатското дружество. Ликвидаторът се вписва в регистъра на окръжния съд. Той довършва текущите дела, събира вземанията, осребрява имуществото и удовлетворява кредиторите. Имуществото, останало след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между съдружниците. След удовлетворяване на кредиторите и разпределяне на останалото имущество, дружеството се заличава от регистъра по искане на ликвидатора. Решението за заличаване от регистъра се обнародва в „Държавен вестник“ и се отбелязва в регистъра на съответния съвет на адвокатската колегия и в Единния регистър на адвокатските дружества.

в) договори между адвокати и адвокатски дружества

Адвокат или адвокатско дружество може да сключи договор за сътрудничество с друг адвокат или адвокатско дружество. С договора се уговаря извършването на определена правна работа или се поема съвместно работа по определени дела. Адвокат или адвокатско дружество може да сключи писмен срочен или безсрочен договор с друг адвокат за постоянна работа срещу определено възнаграждение. Ако друго не е уговорено в договора, възнаграждението се дължи месечно. В случаите, когато договорът предвижда и явяване пред съд, упълномощаването на адвоката се извършва от адвоката или адвокатското дружество, сключили договора. В този случай възложителят извършва преупълномощаване със съгласието на клиента. За договора  намират приложение разпоредбите на договора за поръчка. Във всички случаи договорът се прекратява с едномесечно писмено предизвестие, освен ако в договора е уговорено друго.

 

 

7. Адвокатска колегия

а) понятие и органи;

б) общо събрание на адвокатската колегия

а) понятие и органи

Адвокатите членуват в адвокатска колегия. Адвокатската колегия е юридическо лице и се състои от вписаните в регистъра й адвокати. Висшият адвокатски съвет с решение определя районите и седалищата на адвокатските колегии, както и тяхното преобразуване и закриване. В съдебния район на един окръжен съд има една адвокатска колегия. По изключение с решение на Висшия адвокатски съвет в района на един окръжен съд може да се определи седалище и на повече от една адвокатска колегия.

Органи на адвокатска колегия са: общо събрание, адвокатски съвет, контролен съвет, дисциплинарен съд и председател на адвокатската колегия. Управителни и изпълнителни органи са адвокатските съвети. Те са и дисциплинарни органи единствено с правомощието да възбуждат дисциплинарно преследване. Самото преследване се осъществява от дисциплинарен съд, независим от адвокатския съвет.

Адвокатският съвет:

1. ръководи работата на адвокатската колегия, свиква общите събрания и изпълнява техните решения;
2. следи за изпълнението на бюджета на адвокатската колегия;
3. организира и провежда изпита за кандидати за адвокати и младши адвокати и вписва адвокатите и младшите адвокати;
4. води регистрите на адвокатите, на младшите адвокати, на адвокатските дружества, на адвокатските сътрудници и на чуждестранните адвокати, допуснати да упражняват адвокатска професия в Република България под наименованието в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност;
5. защитава професионалните права, честта и достойнството на членовете на колегията;
6. следи за изпълнение на задълженията на членовете на колегията;
7. възбужда и поддържа дисциплинарно преследване срещу членове на колегията, като определя за всеки случай обвинител от списък, приет от него;
8. следи за извършване на адвокатска дейност от лица, които не са адвокати;
9. посредничи за решаване на спорове между адвокати и между адвокати и клиенти;
10. управлява и стопанисва имуществото на адвокатската колегия и се разпорежда с движими вещи;
11. ръководи и осъществява дейността за повишаване професионалната квалификация на адвокатите;
12. утвърждава щата на служителите към адвокатския съвет и определя техните възнаграждения;
13. определя комисии в помощ на дейността си;
14. участва в организирането на правната помощ по реда на Закона за правната помощ;
15. свиква и организира общото събрание на колегията;
16. определя размера на месечната вноска, дължима от адвокатите към колегията;
17. осъществява и други функции, определени от закона;
18. регистрира адвокатските сдружения и организира вписването им в единния регистър.

Председателят на адвокатския съвет:

1. представлява адвокатската колегия;
2. организира и ръководи цялостната дейност на адвокатския съвет;
3. свиква и председателства заседанията на адвокатския съвет.

Контролен съвет

Контролният съвет следи за правилното упражняване на бюджета и стопанисването на имуществото на адвокатската колегия, за което изготвя и изнася доклад пред общото събрание. Контролният съвет има право да упражнява и текущ контрол, като при констатирани нарушения изготвя доклад до Висшия адвокатски съвет. Членовете на контролния съвет могат да участват в заседанията на адвокатския съвет със съвещателен глас.

Дисциплинарен съд 

На дисциплинарния съд като първа инстанция са подсъдни дисциплинарните дела, образувани срещу членовете на адвокатската колегия. Дисциплинарният съд заседава в състав: председател и двама членове. Старшинството им се определя от продължителността на адвокатския им стаж. Съставите са постоянни и се определят с решение на всички членове на дисциплинарния съд.

б) общо събрание на адвокатската колегия

Общото събрание се състои от адвокатите, вписани в регистъра на адвокатска колегия. Общите събрания са редовни и извънредни.

Редовното общо събрание на колегията се свиква ежегодно в последната събота и неделя на месец януари. Общото събрание се свиква от адвокатския съвет чрез покана, обнародвана в „Държавен вестник“, в която е обявен дневният ред, часът и мястото на провеждане на събранието. Поканата се обнародва най-малко един месец преди провеждане на събранието. След обнародването в „Държавен вестник“  в дневния ред на общото събрание задължително се включват въпроси по писмено искане поне на 1/3 от членовете на колегията, направено най-малко 20 дни преди датата на общото събрание. Общото събрание се провежда, ако присъстват лично или чрез адвокат-пълномощник са представени 2/3 от членовете на колегията. При липса на кворум събранието се отлага за един час по-късно и се провежда независимо от присъстващите членове. Решенията се вземат с обикновено мнозинство. Гласуването е лично или чрез адвокат-пълномощник, вписан в същата адвокатска колегия. Пълномощниците трябва да бъдат представени в адвокатския съвет най-рано един ден преди събранието. Един адвокат-пълномощник не може да представлява повече от трима членове на колегията. Пълномощното се представя от упълномощителя в адвокатския съвет в деня преди събранието или от упълномощения при регистрацията му в деня на събранието. Списъкът на упълномощителите и на упълномощените се обявява на мястото на общото събрание. Решенията се взимат с явно гласуване, освен тези за избор на органи на адвокатската колегия.

Редовното общо събрание:

1. разглежда отчета за дейността на адвокатския съвет през отчетната година и взема решения по него;
2. разглежда доклада на контролния съвет;
3. разглежда отчета на дисциплинарния съд;
4. приема бюджет на съвета на колегията за следващата финансова година;
5. определя броя на членовете на адвокатския съвет, контролния съвет, дисциплинарния съд и избира адвокатски съвет, председател на адвокатския съвет, контролен съвет, дисциплинарен съд и председател на дисциплинарния съд;
6. избира делегати за общо събрание на адвокатите в страната;
7. взема решение за разпореждане с недвижими имоти на адвокатската колегия.

Извънредно общо събрание се свиква по решение на адвокатския съвет, на контролния съвет или по писмено искане на 1/3 от членовете на колегията. Ако адвокатският съвет не свика извънредно общо събрание в 14-дневен срок от постъпването на искането, то се свиква задължително от Висшия адвокатски съвет. Извънредно общо събрание се свиква от адвокатския съвет и се провежда по реда, определен за свикване и провеждане на редовно общо събрание.

Всеки член на адвокатската колегия има право да се запознае с проекторешенията и мотивите към тях, с решенията и протоколите от общото събрание.

Решенията на общото събрание могат да се обжалват от всеки, който е имал право да участва в гласуването, пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок. Към жалбата може да се присъедини всеки адвокат – член на същата колегия, и да я поддържа, включително и ако подателят я оттегли. До произнасяне по жалбата Висшият адвокатски съвет може да спре изпълнението на решението на общото събрание.

 

 

8. Адвокатски съвет

а) състав и избор;

б) правомощия.

 

а) състав и избор

Адвокатският съвет се състои от:

1. при колегии до 100 адвокати – не по-малко от петима основни и двама резервни членове;
2. при колегии над 100 адвокати – не по-малко от седем основни и двама резервни членове, а за София – не по-малко от единадесет основни и шест резервни членове.

В основните членове се включва по право и председателят на адвокатския съвет.За членове на адвокатския съвет могат да бъдат избирани адвокати, които имат най-малко 10 години юридически стаж. При невъзможност да се избират членове с десетгодишен стаж, е допустимо избирането на членове на адвокатския съвет с най-малко 5 години юридически стаж.

Резервните членове участват в заседанието на адвокатския съвет със съвещателен глас. При напускане или отсъствие в продължение на три месеца на редовен член на адвокатския съвет той се замества с всички права от резервен член, получил най-голям брой гласове при избора.

Адвокатският съвет провежда редовното си заседание най-малко веднъж в месеца. Извънредни заседания се свикват по решение на адвокатския съвет или по писмено искане на 1/3 от основните членове на съвета, отправено до председателя на съвета. В случаите по изречение първо заседанието се свиква в 7-дневен срок от председателя, а при отказ то се свиква и от председателя на Висшия адвокатски съвет и се председателства от негов член. Заседанието е редовно, ако присъстват 2/3 от членовете на адвокатския съвет. Решенията се вземат с мнозинство от присъстващите основни членове. При равен брой гласове решаващ е гласът на председателя. Адвокатският съвет се произнася с решения, които обявява пред адвокатската колегия. Решенията на адвокатския съвет могат да се обжалват в 14-дневен срок от деня на заседанието по реда на чл. 7 – предвидения общ ред на обжалване.

Чл. 7. (1) Решението на адвокатския съвет по чл. 6, ал. 2 се съобщава писмено на кандидата и на контролния съвет на адвокатската колегия.

(2) Решението или мълчаливият отказ на адвокатския съвет могат да се обжалват от кандидата и от контролния съвет чрез адвокатския съвет пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от съобщението или от изтичането на срока по чл. 6, ал. 2.

(3) Жалбата се изпраща от адвокатския съвет на Висшия адвокатски съвет в 3-дневен срок от постъпването й.

(4) Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ.

(5) Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от кандидата и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на срока по ал. 4 пред Върховния касационен съд.

(6) Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд.

(7) Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно.

Избори за органи на адвокатската колегия

Изборът на адвокатския съвет и неговия председател, на контролния съвет, на дисциплинарния съд и на неговия председател се извършва от редовно общо събрание при тайно гласуване с мнозинство повече от половината от присъстващите членове на адвокатската колегия.

Членовете на адвокатския съвет и неговият председател, на контролния съвет, на дисциплинарния съд и неговият председател се избират за срок три години.Член или председател на адвокатския съвет, на контролния съвет или на дисциплинарния съд не може да бъде избран за повече от два последователни мандата в един орган.

Изборът на органи се провежда от избирателна комисия в състав – председател, двама членове и трима резервни членове. Съставът на избирателната комисия се определя съвместно от адвокатския съвет, контролния съвет и дисциплинарния съд не по-късно от два месеца преди деня на избора. В своята работа избирателната комисия се подпомага от избирателни бюра в състав трима членове, чиито брой и състав се определят от адвокатския съвет.

Избирателната комисия извършва подготовка на изборите, разглежда постъпилите жалби във връзка с провеждането на избора, като се произнася незабавно по тях с решение, което не подлежи на обжалване. Избирателната комисия регистрира и обявява кандидатите за членове на органите на адвокатската колегия и провежда самия избор.

Всеки член на адвокатската колегия може да предложи писмено до избирателната комисия кандидатури за председател на адвокатския съвет и дисциплинарния съд и за членове на органите на колегията в 30-дневен срок преди датата на избора. Избирателната комисия в тридневен срок след изтичане на срока се произнася по допустимостта на постъпилите кандидатури и с решението си обявява списъка на кандидатите в канцеларията на адвокатския съвет. Всеки член на колегията в тридневен срок може да обжалва решението пред Висшия адвокатски съвет. Висшият адвокатски съвет се произнася по съществото на жалбата в тридневен срок от постъпването й с решение, което е окончателно. Избирателната комисия обявява окончателния списък на кандидатите в канцеларията на адвокатския съвет не по-късно от 7 дни преди датата на избора.

Избирателната комисия изготвя бюлетини, съдържащи трите имена на кандидатите, както и техния юридически и адвокатски стаж.

Изборът е таен. Гласува се с бюлетина, поставена в непрозрачен плик, който се пуска в избирателната кутия. Действителни са бюлетините, в които са означени необходимият брой или по-малко кандидати за съответния орган, както и само едно име за председател на съответния орган.

След приключване на избора избирателната комисия разпечатва избирателните кутии в присъствието на двама неангажирани адвокати в изборния процес и избрани предварително от общото събрание. Преброяването на бюлетините е публично и се извършва от съответните изборни бюра. За резултата от избора се съставя протокол в два екземпляра, в който се обявяват окончателните резултати. В протокола се вписват: общият брой на гласувалите, на действителните и недействителните бюлетини; бюлетините, подадени поименно за всеки кандидат; имената на избраните председател на адвокатския съвет, членове на адвокатския съвет, членове на контролния съвет, председател и членове на дисциплинарния съд, както и броят на гласовете, с които са избрани. Протоколът се подписва от председателя и членовете на избирателната комисия, след което с нарочно решение избирателната комисия се произнася за резултата от избора. Решението и протоколът се обявяват на публично място в адвокатския съвет в първия работен ден, следващ деня на избора. Решението на избирателната комисия, с което се обявява резултатът от избора, подлежи на обжалване по реда на чл. 7 в 7-дневен срок от обявяването му. Бюлетините, пълномощните и другите книжа се подреждат и запечатват в избирателните кутии. Те се съхраняват до влизане в сила на решението, с което избирателната комисия се произнася за резултата от избора, и се унищожават с решение на новоизбрания адвокатски съвет. Протоколите на избирателната комисия и избирателните бюра се пазят 5 години от деня на избора.

Избрани са кандидатите, получили повече от половината от гласовете от действителните бюлетини. За резервни членове са избрани кандидатите, получили най-голям брой гласове след основните членове.

В резултат на проведения избор, ако не е попълнен някой от органите на адвокатската колегия, се провежда допълнителен избор в първата неделя на месец февруари. Часът и мястото на допълнителния избор се определят и съобщават на членовете на колегията преди закриване на редовното общо събрание. При провеждане на допълнителен избор за председател на адвокатския съвет или за председател на дисциплинарния съд в изготвена предварително бюлетина се вписват трите имена на двамата кандидати, получили най-много гласове при първоначалния избор. За резултата от избора се съставя протокол. Допълнителният избор се провежда по изискванията за редовния избор.

Ако изборът за органи на адвокатския съвет бъде обявен за незаконосъобразен по реда на чл. 7, нов избор се провежда не по-късно от два месеца. Датата на избора се насрочва от адвокатския съвет и се съобщава на членовете на адвокатската колегия по реда за свикване на общо събрание.Новият избор се провежда по правилата, предвидени за редовния избор. До решаването на повдигнатите спорове по редовността на избора досегашният адвокатски съвет продължава да изпълнява задълженията си.

Новоизбраните органи на адвокатската колегия встъпват в задълженията си в 7-дневен срок от датата на избора, ако решението на избирателната комисия за обявяване на резултата от избора не е обжалвано, съответно в 7-дневен срок от окончателното решение, с което жалбите не са уважени.

б) правомощия  на адвокатският съвет:

1. ръководи работата на адвокатската колегия, свиква общите събрания и изпълнява техните решения;
2. следи за изпълнението на бюджета на адвокатската колегия;
3. организира и провежда изпита за кандидати за адвокати и младши адвокати и вписва адвокатите и младшите адвокати;
4. води регистрите на адвокатите, на младшите адвокати, на адвокатските дружества, на адвокатските сътрудници и на чуждестранните адвокати, допуснати да упражняват адвокатска професия в Република България под наименованието в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност;
5. защитава професионалните права, честта и достойнството на членовете на колегията;
6. следи за изпълнение на задълженията на членовете на колегията;
7. възбужда и поддържа дисциплинарно преследване срещу членове на колегията, като определя за всеки случай обвинител от списък, приет от него;
8. следи за извършване на адвокатска дейност от лица, които не са адвокати;
9. посредничи за решаване на спорове между адвокати и между адвокати и клиенти;
10. управлява и стопанисва имуществото на адвокатската колегия и се разпорежда с движими вещи;
11. ръководи и осъществява дейността за повишаване професионалната квалификация на адвокатите;
12. утвърждава щата на служителите към адвокатския съвет и определя техните възнаграждения;
13. определя комисии в помощ на дейността си;
14. участва в организирането на правната помощ по реда на Закона за правната помощ;
15. свиква и организира общото събрание на колегията;
16. определя размера на месечната вноска, дължима от адвокатите към колегията;
17. осъществява и други функции, определени от закона;
18. регистрира адвокатските сдружения и организира вписването им в единния регистър.

Секретарят на адвокатския съвет:

1. ръководи дейността по непосредствено изпълнение на решенията на адвокатския съвет и финансово-стопанската дейност;
2. организира заседанията на адвокатския съвет и подготвя материалите за него;
3. ръководи и организира работата на щатните служители и на помощния персонал;
4. координира дейността на помощните органи на адвокатския съвет;
5. осигурява технически и административно цялата дейност на адвокатската колегия.

Председател на адвокатския съвет

За председател на адвокатския съвет се избира адвокат, който има най-малко 15 години юридически стаж.

Ако няма кандидат, отговарящ на изискването по ал. 1, за председател може да бъде избран и адвокат с не по-малко от 10 години юридически стаж.

Председателят на адвокатския съвет:

1. представлява адвокатската колегия;
2. организира и ръководи цялостната дейност на адвокатския съвет;
3. свиква и председателства заседанията на адвокатския съвет.

При отсъствие на председателя той се замества от заместник-председателя. Заместник-председателят или секретарят се заместват по избор от членовете на адвокатския съвет. Ако председателят напусне адвокатския съвет, нов председател се избира в едномесечен срок от извънредно общо събрание.

 

9. Контролен съвет и дисциплинарен съд на адвокатската  колегия

Контролен съвет

Контролният съвет се състои от: 1. при колегия до 100 адвокати – не по-малко от трима членове;2. при колегия над 100 адвокати – не по-малко от петима членове. За членове на контролния съвет могат да бъдат избирани адвокати, които имат най-малко 10 години юридически стаж, а за председател – най-малко 15 години юридически стаж. При невъзможност да се изберат членове, отговарящи на изискването за 15 години юридически стаж, е допустимо избирането на членове на контролния съвет с най-малко 5 години юридически стаж и за председател на съвета – с 10 години юридически стаж.  Контролният съвет избира председател от своя състав.

Контролният съвет следи за правилното упражняване на бюджета и стопанисването на имуществото на адвокатската колегия, за което изготвя и изнася доклад пред общото събрание. Контролният съвет има право да упражнява и текущ контрол, като при констатирани нарушения изготвя доклад до Висшия адвокатски съвет. Членовете на контролния съвет могат да участват в заседанията на адвокатския съвет със съвещателен глас.

Дисциплинарен съд

Дисциплинарният съд се състои от: 1. при колегия до 100 адвокати – не по-малко от петима членове; 2. при колегия над 100 адвокати – не по-малко от седем членове, а за София – не по-малко от девет членове.

За членове на дисциплинарния съд могат да бъдат избирани адвокати, които имат най-малко 5 години адвокатски стаж, а за председател – най-малко 10 години адвокатски стаж.

На дисциплинарния съд като първа инстанция са подсъдни дисциплинарните дела, образувани срещу членовете на адвокатската колегия.

Дисциплинарният съд заседава в състав: председател и двама членове. Старшинството им се определя от продължителността на адвокатския им стаж. Съставите са постоянни и се определят с решение на всички членове на дисциплинарния съд.

 

 

10. Обжалване актовете на органите на адвокатската колегия

 

Обжалване решението на адвокатския съвет за вписване на адвокат

Кандидатът за адвокат подава молба до адвокатския съвет за приемане в адвокатската колегия, като прилага съответните документи. Адвокатският съвет проверява дали са налице предпоставките за придобиване на права на адвокат и в едномесечен срок от подаването на молбата се произнася с мотивирано решение за вписване. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Без полагане на изпит се вписват кандидатите с образователна и научна степен „доктор по право“, както и лицата, които имат юридически стаж повече от 5 години. Тези лица подават молба за вписване в адвокатската колегия.

Решението на адвокатския съвет се съобщава писмено на кандидата и на контролния съвет на адвокатската колегия. Решението или мълчаливият отказ на адвокатския съвет могат да се обжалват от кандидата и от контролния съвет чрез адвокатския съвет пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от съобщението или от изтичането на едномесечния срок за произнасяне на адвокатския съвет. Жалбата се изпраща от адвокатския съвет на Висшия адвокатски съвет в 3-дневен срок от постъпването й. Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от кандидата и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на едномесечния срок за произнасяне на Висшия адвокатски съвет пред Върховния касационен съд. Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд. Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно.

Обжалване на решение за отписване от адвокатската колегия

Адвокатът се отписва от адвокатската колегия:

1. по негова молба;
2. при наличие или настъпване на обстоятелство, което съставлява пречка по смисъла на чл. 5 – Не може да бъде адвокат: 1. осъденият като пълнолетен на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер; 2. лице, поставено под запрещение или страдащо от душевна болест, която представлява трайна пречка за упражняване на адвокатската професия. Не може да бъде вписано като адвокат лице, което: 1. е търговец, управител в търговско дружество и изпълнителен директор на акционерно дружество; 2. е държавен служител; 3. работи по трудово правоотношение, освен ако е преподавател по правни науки във висше училище или научен сътрудник по правни науки в научен институт; 4. е освободено от длъжност съдия, прокурор или следовател при условията на чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията – “тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт”, или е дисциплинарно уволнено от длъжност съдия по вписванията, държавен съдебен изпълнител, юрисконсулт и разследващ полицай с висше юридическо образование, ако не са изтекли две години от датата на освобождаване от длъжност; 5. е лишено от правоспособност като нотариус или частен съдебен изпълнител – за срока на лишаването.;
3. при лишаване от право да упражнява адвокатската професия по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5; Чл. 133. (1) За извършено дисциплинарно нарушение на адвоката се налагат следните наказания:
4. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 3 до 18 месеца;
5. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок до 5 години при повторно нарушение.
6. при поставяне под запрещение;
7. при смърт.

В случаите по т. 2 отписването става с решение на адвокатския съвет след събиране на доказателства и изслушване на адвоката.

Решението за отписване по т. 2 – 4 подлежи на обжалване по реда на чл. 7:

(Решението на адвокатския съвет се съобщава писмено на адвоката и на контролния съвет на адвокатската колегия. Решението на адвокатския съвет могат да се обжалват от кандидата и от контролния съвет чрез адвокатския съвет пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от съобщението или от изтичането на едномесечния срок за произнасяне на адвокатския съвет. Жалбата се изпраща от адвокатския съвет на Висшия адвокатски съвет в 3-дневен срок от постъпването й. Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от адвоката и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на едномесечния срок за произнасяне на Висшия адвокатски съвет пред Върховния касационен съд. Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд. Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на адвоката и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно).

Обжалване на решение за отказ на Висшия адвокатски съвет за вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати.

Решението на Висшия адвокатски съвет, с което се отказва вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати, подлежи на обжалване по реда, предвиден в чл. 7, ал. 4 – 7. (4) Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ.(5) Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от кандидата и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на срока по ал. 4 пред Върховния касационен съд.(6) Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд.(7) Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно.

Обжалване на отказ на адвокатския съвет за регистрация на договор за адвокатско съдружие

Договорът за съдружие има действие след регистрирането му в адвокатския съвет. Отказът на адвокатския съвет да регистрира договора може да се обжалва пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от деня на заседанието на адвокатския съвет, в което е постановен. Висшият адвокатски съвет се произнася по жалбата в 30-дневен срок. Решението на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от узнаването му по реда на чл. 7, ал. 7 – пред Върховния касационен съд: ”Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно”.

Обжалване на отказ за вписване на адвокатско дружество в регистър от адвокатския съвет

Адвокатското дружество се вписва от адвокатския съвет в регистър с решение въз основа на заявление, подписано от всички адвокати, сключили учредителния договор. Към заявлението за вписване се прилага учредителният договор. Ако учредителите са вписани в различни колегии, те определят един адвокатски съвет, в чийто регистър се вписва дружеството. Този адвокатски съвет трябва да изиска удостоверение по заявлението от адвокатските съвети, в чиито колегии има вписани съдружници учредители. Удостоверението трябва да се даде в 14-дневен срок от получаването на искането за него. Адвокатският съвет разглежда заявлението в едномесечен срок от подаването му и се произнася с решение за вписване на дружеството. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. Отказът на адвокатския съвет да впише дружеството подлежи на обжалване от всеки съдружник в 14-дневен срок от деня на получаването на съобщението чрез посочения в учредителния договор управителен съвет или управител на дружеството пред Висшия адвокатски съвет. Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата в едномесечен срок с призоваване на жалбоподателите. Решението на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок по реда на чл. 7, ал. 7 – “Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно”.

Обжалване на решения на общото събрани на адвокатската колегия

Решенията на общото събрание могат да се обжалват от всеки, който е имал право да участва в гласуването, пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок. Към жалбата може да се присъедини всеки адвокат – член на същата колегия, и да я поддържа, включително и ако подателят я оттегли. До произнасяне по жалбата Висшият адвокатски съвет може да спре изпълнението на решението на общото събрание.

Обжалване на решения на адвокатския съвет

Адвокатският съвет провежда редовното си заседание най-малко веднъж в месеца. Извънредни заседания се свикват по решение на адвокатския съвет или по писмено искане на 1/3 от основните членове на съвета, отправено до председателя на съвета. В случаите по изречение първо заседанието се свиква в 7-дневен срок от председателя, а при отказ то се свиква и от председателя на Висшия адвокатски съвет и се председателства от негов член. Заседанието е редовно, ако присъстват 2/3 от членовете на адвокатския съвет. Решенията се вземат с мнозинство от присъстващите основни членове. При равен брой гласове решаващ е гласът на председателя. Адвокатският съвет се произнася с решения, които обявява пред адвокатската колегия. Решенията на адвокатския съвет могат да се обжалват в 14-дневен срок от деня на заседанието по реда на чл. 7 – предвидения общ ред на обжалване.

Чл. 7. (1) Решението на адвокатския съвет по чл. 6, ал. 2 се съобщава писмено на кандидата и на контролния съвет на адвокатската колегия.

(2) Решението или мълчаливият отказ на адвокатския съвет могат да се обжалват от кандидата и от контролния съвет чрез адвокатския съвет пред Висшия адвокатски съвет в 14-дневен срок от съобщението или от изтичането на срока по чл. 6, ал. 2.

(3) Жалбата се изпраща от адвокатския съвет на Висшия адвокатски съвет в 3-дневен срок от постъпването й.

(4) Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ.

(5) Решението или мълчаливият отказ на Висшия адвокатски съвет подлежи на обжалване от кандидата и от Висшия контролен съвет в 14-дневен срок от получаване на съобщението или от изтичането на срока по ал. 4 пред Върховния касационен съд.

(6) Жалбата се подава чрез Висшия адвокатски съвет, който в тридневен срок изпраща цялата преписка на Върховния касационен съд.

(7) Върховният касационен съд разглежда жалбата в тричленен състав, в открито съдебно заседание с призоваване на кандидата и представител на Висшия адвокатски съвет и се произнася с решение, което е окончателно.

Обжалване на решение на дисциплинарния съд

Решението на дисциплинарния съд може да се обжалва от страните в 14-дневен срок от обявяването му чрез дисциплинарния съд до Висшия дисциплинарен съд. Висшият дисциплинарен съд насрочва делото и го разглежда в срок не по-дълъг от един месец.При разглеждане на дело във Висшия дисциплинарен съд задължително участва член на Висшия адвокатски съвет, който дава становище по основателността на жалбата.

Висшият дисциплинарен съд разглежда делото по реда на чл. 138 – 140.

Чл. 138. (1) Председателят на дисциплинарния съд образува дисциплинарно дело и определя състава, който ще го разгледа.

(2) Заседанието по дисциплинарното дело се насрочва не по-късно от един месец от образуването му.

(3) Препис от дисциплинарното обвинение с писмените доказателства, заедно с уведомление за датата на заседанието, се изпраща на адвоката.

(4) Адвокатът може в 7-дневен срок от получаването да направи възражение и да посочи доказателства в негова подкрепа.

Чл. 139. (1) Дисциплинарният съд разглежда делото с участието на обвинителя, дисциплинарно обвинения адвокат и заинтересуваното лице. Неявяването на дисциплинарно обвинения адвокат не е пречка за разглеждане на делото.

(2) Ако дисциплинарно обвиненият адвокат не е уведомил адвокатския съвет за промяна на своя адрес, обявлението за образуване на дисциплинарно производство и за неговото насрочване се поставя в адвокатския съвет, като призоваването му се смята за редовно. Същото правило важи и за заинтересуваното лице, ако е променило адреса си, без да уведоми адвокатския съвет.

(3) Член на състава на съда подлежи на отвод, ако са налице основанията по чл. 137, ал. 3.

(4) Дисциплинарно обвиненият адвокат има право на адвокатска защита.

(5) Дисциплинарният съд допуска доказателствата, които са от значение за изясняване на делото.

(6) В дисциплинарното производство се прилагат правилата на Наказателнопроцесуалния кодекс, доколкото в този закон не се съдържат други правила.

Чл. 140. (1) Дисциплинарният съд се произнася с решение, с което налага дисциплинарно наказание на адвоката или го оправдава.

(2) Решението се взема на тайно съвещание с мнозинство на членовете на състава и се обявява чрез прочитането му от председателя на състава.

(3) Член на състава, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва решението с особено мнение, което се прилага към решението.

(4) Мотивите на решението и мотивите на особеното мнение се изготвят и обявяват заедно с решението. По изключение съставът може да постанови те да се депозират в 7-дневен срок от обявяване на решението.

(2) Висшият дисциплинарен съд може да събира нови доказателства по искане на страните и служебно.

Разноските по дисциплинарното дело са за сметка на наказания, а в случаите на оправдаване – за сметка на адвокатския съвет, ако са направени преди внасяне на обвинението в дисциплинарния съд, и за сметка на дисциплинарния съд, от който делото е разгледано. В случай че дължимите разноски не бъдат внесени от наказания адвокат в едномесечен срок от влизане в сила на решението, принудителното изпълнение на решението в частта за разноските се допуска по искане на адвокатския съвет или на дисциплинарния съд по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс. Адвокатът се вписва в списъка на неизправните към касата на колегията.

 

 

14 . Висши органи на адвокатурата

а) общо събрание на адвокатите от страната;

б) Висш адвокатски съвет;

в) Висш контролен съвет;

г) Висш дисциплинарен съд.

а) общо събрание на адвокатите от страната

Общото събрание на адвокатите от страната се свиква ежегодно от Висшия адвокатски съвет с писмена покана, която се изпраща до 15 януари на адвокатските колегии. В поканата се посочват дневният ред, датата, часът и мястото на провеждане на събранието. Адвокатските съвети са длъжни да уведомят избраните от общите събрания на колегиите делегати за свикването на общото събрание на адвокатите от страната. Общото събрание на адвокатите от страната се провежда през последната събота и неделя на месец февруари и се счита за редовно, ако присъстват 2/3 от делегатите. При липса на кворум събранието се отлага с един час и се провежда независимо от броя на присъстващите. Решенията се вземат с обикновено мнозинство от присъстващите адвокати. Гласуването е явно, освен за избор на Висш адвокатски съвет и на негов председател, на Висш контролен съвет и на Висш дисциплинарен съд и негов председател. Допуска се гласуване по пълномощие, като един делегат може да представлява само един делегат. Упълномощеният представя изрично пълномощно при регистрацията си за участие в общото събрание на адвокатите от страната.

Общото събрание на адвокатите от страната се състои от представители на адвокатските колегии при норма на представителство един делегат на 40 адвокати.  Ако колегията е с по-малко от 40 членове, тя се представлява от един делегат. Когато броят на членовете на колегията е с над 40 членове, но не съответства на установена норма на представителство, на повече от 20 членове се избира един делегат. В общото събрание на адвокатите от страната участват по право без право на глас председателите и секретарите на адвокатските съвети, както и членовете на висшите органи на адвокатурата. Делегатите, избрани за общото събрание, запазват мандата си до следващото общо събрание.

Общото събрание на адвокатите от страната:

1. разглежда и приема отчета на Висшия адвокатски съвет, доклада на Висшия контролен съвет и отчета на Висшия дисциплинарен съд;

2. избира председател и членове на Висшия адвокатски съвет и на Висшия дисциплинарен съд, както и членове на Висшия контролен съвет.

Доколкото в раздела уреждащ дейността на общото събрание в ЗА не е предвидено друго, изборът на членове и председател на Висшия адвокатски съвет и на Висшия дисциплинарен съд, както и на членове на Висшия контролен съвет, се извършва от общото събрание на адвокатите от страната по правилата, предвидени за избор на органи на адвокатската колегия. Членовете и председателите на висшите органи на адвокатурата се избират за срок 4 години. Предложенията за кандидатите за членове на съответните органи, включително за председател на Висшия адвокатския съвет и на Висшия дисциплинарен съд, трябва да бъдат направени във Висшия адвокатски съвет в 30-дневен срок преди датата на общото събрание.В 14-дневен срок преди деня на избора избирателната комисия изпраща на адвокатските съвети предложените кандидатури, които незабавно ги обявяват.

Никой не може да бъде избиран за повече от два последователни мандата в един орган. Не може да бъде избиран за член на Висшия адвокатски съвет, Висшия контролен съвет и на Висшия дисциплинарен съд адвокат, който е избран в адвокатски съвет, контролен съвет или дисциплинарен съд на адвокатска колегия.

Делегат на общото събрание на адвокатите от страната може да оспори законосъобразността на избора с жалба чрез Висшия адвокатски съвет пред Върховния касационен съд в 7-дневен срок от обявяването на резултатите от избора. Върховният касационен съд разглежда жалбата в 14-дневен срок от постъпването й в открито заседание в състав под председателството на председателя на съда и с участието на главния прокурор или негов заместник и се произнася с решение в 14-дневен срок. Когато изборът е незаконосъобразен, Върховният касационен съд предписва на Висшия адвокатски съвет провеждане на нов избор. Общото събрание на адвокатите от страната се свиква в едномесечен срок от съобщаване на решението на Върховния касационен съд за провеждане на нов избор. До избора на нови органи досегашните продължават да изпълняват задълженията си.

б) висш адвокатски съвет.

Висшият адвокатски съвет е юридическо лице със седалище град София.

Висшият адвокатски съвет се състои от петнадесет членове и десет резервни членове. Резервните членове участват в заседанията на съвета със съвещателен глас. За членове на Висшия адвокатски съвет могат да бъдат избирани адвокати, които имат най-малко 15 години адвокатски стаж.При напускане или отсъствие в продължение на повече от три месеца на редовен член той се замества с всички права от резервния член, получил най-много гласове при избора.

Висшият адвокатски съвет избира от основните си членове двама заместник-председатели и секретар. Висшият адвокатски съвет определя помощни органи, които се ръководят от членове на съвета.

Висшият адвокатски съвет заседава най-малко веднъж в месеца. Съветът може да бъде свикан на извънредно заседание от председателя или от 1/3 от членовете с писмена покана до останалите, изпратена в 14-дневен срок преди заседанието. Заседанието е редовно, ако присъстват 2/3 от членовете на Висшия адвокатски съвет. Решенията се вземат с обикновено мнозинство на присъстващите членове. При равен брой гласове решаващ е гласът на председателя. В заседанията на Висшия адвокатски съвет със съвещателен глас може да участват: 1/4 от председателите на адвокатските съвети от страната; председателят на контролния съвет и председателят на дисциплинарния съд. В рамките на мандата на Висшия адвокатски съвет всеки един от председателите на адвокатските съвети има участие за срок от една година по ред, установен от Висшия адвокатски съвет. В заседанията на Висшия адвокатски съвет може да участва и заместник-председател на Софийската адвокатска колегия.

Висшият адвокатски съвет издава наредбите, предвидени в закона, и приема Етичния кодекс на адвоката. По въпроси от текущата си дейност, както и в случаите, предвидени в този закон, Висшият адвокатски съвет се произнася с решение.

Висшият адвокатски съвет:

1. свиква и провежда общо събрание на адвокатите от страната и подготвя и представя отчет пред него;

2. определя встъпителните вноски и годишните вноски на адвокатите за бюджета на Висшия адвокатски съвет въз основа на продължителността на адвокатския стаж;

3. се произнася по жалби срещу избори на органи на адвокатски съвети;

4. се произнася по жалби срещу решения на общи събрания на адвокатската колегия и срещу решения на адвокатски съвети;

5. се произнася по жалби срещу решения на адвокатските съвети относно допускането до изпит на адвокати и младши адвокати и срещу отказа за вписване в единните регистри;

6. изготвя образци за документи и книжата на адвокатските колегии и адвокатските съвети, които се водят от адвокатските съвети, и образци на протоколите на избирателната комисия и изборното бюро;

7. поддържа единните регистри на адвокатите, на младшите адвокати и на адвокатските дружества;

8. води Единния регистър на чуждестранните адвокати, на които е признато правото да се явяват като защитници пред български съд;

9. организира център за обучение на адвокати и определя условията и програмите за обучение за повишаване на квалификацията им;

10. управлява и стопанисва имуществото на Висшия адвокатски съвет;

11. дава становище по проекти за нормативни актове и прави предложения за усъвършенстване на законодателството;

12. прави предложения до председателя на Върховния касационен съд и до председателя на Върховния административен съд за издаване на тълкувателни решения и изготвя становища по тях;

13. приема щата и определя възнагражденията на служителите;

14. осигурява и одобрява разходите, свързани с дейността на Висшия контролен съвет и Висшия дисциплинарен съд.

Решенията на Висшия адвокатски съвет са задължителни за адвокатите и органите на адвокатурата.

Главният секретар на Висшия адвокатски съвет:

1. ръководи дейността по непосредствено изпълнение на решенията на Висшия адвокатски съвет и финансово-стопанската дейност;
2. организира заседанията и подготвя материалите за тях;
3. координира дейността на секретарите на адвокатските съвети в страната;
4. ръководи и организира работата на служителите и на помощния персонал;
5. координира дейността на помощните органи на съвета;
6. осигурява технически и административно цялата дейност на Висшия адвокатски съвет.

При отсъствие главният секретар се замества от определен от председателя член на Висшия адвокатски съвет.

Председател на Висшия адвокатски съвет

Председателят на Висшия адвокатски съвет организира и ръководи работата на съвета и го представлява. Председателят на Висшия адвокатски съвет изпълнява задължения, произтичащи от закона, наредбите, решенията на общото събрание на адвокатите от страната и решенията на Висшия адвокатски съвет.

При отсъствие на председателя той се замества от заместник-председател по старшинство, а при напускане се избира нов председател от извънредно общо събрание на адвокатите от страната. Правомощията на председателя се прекратяват с изтичане на мандата, подаване на оставка, трайна невъзможност да изпълнява задълженията си поради тежко заболяване, за срок по-дълъг от една година, или смърт.

в) висш контролен съвет

Висшият контролен съвет се състои от петима членове. За негови членове могат да бъдат избирани адвокати, които имат най-малко 15 години адвокатски стаж.

Контролният съвет избира председател от своя състав.

Висшият контролен съвет извършва проверки на финансовата дейност на Висшия адвокатски съвет и контролира дейността на контролните съвети на адвокатските колегии. Висшият контролен съвет се отчита пред общото събрание на адвокатите от страната.

Висш дисциплинарен съд

Висшият дисциплинарен съд се състои от петнадесет членове, в това число председател. За негови членове могат да бъдат избирани адвокати, които имат най-малко 15 години адвокатски стаж. Старшинството на членовете на Висшия дисциплинарен съд се определя по продължителността на адвокатския им стаж.

На Висшия дисциплинарен съд като първа инстанция са подсъдни дисциплинарните дела, образувани срещу членове на адвокатските съвети, на контролните съвети и дисциплинарните съдилища на колегиите, на Висшия адвокатски съвет, на Висшия контролен съвет и на Висшия дисциплинарен съд. Висшият дисциплинарен съд разглежда като втора инстанция жалбите срещу решенията на дисциплинарните съдилища при адвокатските колегии.

Висшият дисциплинарен съд разглежда делата в състав председател и четирима членове. Делата срещу членове на Висшия адвокатски съвет, Висшия контролен съвет и Висшия дисциплинарен съд се разглеждат от 7-членен състав, председателстван от председателя на Висшия дисциплинарен съд. Решенията на Висшия дисциплинарен съд като първа инстанция подлежат на обжалване чрез Висшия дисциплинарен съд до Върховния касационен съд в 14-дневен срок от постановяването им по реда на чл. 7, ал. 7.

 

 

15 .Дисциплинарни нарушения и наказания. Дисциплинарно производство:

 

Дисциплинарни нарушения и наказания

За неизпълнение на задълженията си адвокатът и младши адвокатът носят дисциплинарна отговорност.

Дисциплинарно нарушение е виновното неизпълнение на задълженията по този закон и Етичния кодекс на адвоката, на наредбите и решенията на Висшия адвокатски съвет и на решенията на адвокатските съвети и общите събрания, както и:

1. нарушаване на адвокатската тайна;
2. пропуски, причинили накърняване на правата и законните интереси на клиента;
3. системна небрежност или очевидно невежество при изпълнение на професионалните задължения;
4. лично пряко рекламиране на професионалната си дейност, извършено в нарушение на този закон;
5. уговаряне на възнаграждение от клиенти, по-ниско от предвиденото в наредбата на Висшия адвокатски съвет за съответния вид работа освен в случаите, когато в този закон и в наредбата е предвидена такава възможност;
6. приемане и осъществяване на правна помощ не по установения от закона ред;
7. укриване на важни обстоятелства при приемането за адвокат;
8. системно неизпълнение на задълженията като член на управителен, контролен или дисциплинарен орган на адвокатурата;
9. нарушаване на професионалната етика, морала и колегиалността спрямо други адвокати или адвокатски сдружения;
10. уронване на престижа и достойнството на професията и нарушаване на професионалната етика и морала.

За извършено дисциплинарно нарушение на адвоката се налагат следните наказания:

1. порицание;
2. глоба от една до осем минимални работни заплати;
3. лишаване от право да бъде избиран в органите на адвокатурата за срок от една до три години;
4. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 3 до 18 месеца;
5. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок до 5 години при повторно нарушение.

Наказанията порицание и глоба от една до осем минимални работни заплати могат да се налагат заедно с друго наказание. Глобата се събира в полза на адвокатската колегия. Дисциплинарните наказания се налагат, като се вземат предвид формата на вината, накърнените интереси, причините и условията, довели до извършване на нарушението, подбудите и другите смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства. В маловажни случаи на нарушения председателят на дисциплинарния съд може да направи лично предупреждение на провинилия се адвокат.

Дисциплинарното преследване се погасява по давност, когато наказание не е наложено в продължение на една година от извършване на нарушението, както и при смърт на извършителя. По отношение на спирането и прекъсването на давността се прилагат съответните разпоредби на Наказателния кодекс. Образуването на наказателно или административнонаказателно производство не изключва дисциплинарната отговорност и не спира давността.

Всеки дисциплинарно наказан адвокат може да бъде реабилитиран от Висшия дисциплинарен съд, в случай че в продължение на три години от изтичане на изтърпяването на наказанието не е извършил друго дисциплинарно нарушение, спрямо него няма друго висящо дисциплинарно производство и е възстановил вредите, причинени от дисциплинарното нарушение, както и разноските по дисциплинарното дело. При реабилитация решението за дисциплинарно осъждане се заличава от досието на реабилитирания адвокат. Реабилитация може да се иска и от наследниците на наказания адвокат. Реабилитацията заличава всички последици от дисциплинарното наказание.

 

Дисциплинарно производство

Дисциплинарно производство се образува с решение на адвокатския съвет или на Висшия адвокатски съвет при писмено съобщение от държавни органи, юридически или физически лица, както и авторски публикации в медиите, в които се съдържат достатъчно данни за извършено дисциплинарно нарушение.

Анонимните съобщения не представляват законен повод за образуване на дисциплинарно производство.Достатъчно данни за образуване на дисциплинарно производство са налице, когато може да се направи основателно предположение за извършено дисциплинарно нарушение.

След постъпване на съобщение за извършено дисциплинарно нарушение адвокатският съвет е длъжен да уведоми адвоката, който може да даде обяснение в 7-дневен срок от уведомлението. След изтичане на срока председателят на адвокатския съвет възлага на докладчик – основен или резервен член на съвета, извършването на проверка за наличие на основание за образуване на дисциплинарно производство. Проверката следва да се извърши в едномесечен срок. На докладчика може да бъде направен отвод, когато адвокатът има основателни съмнения в неговата безпристрастност. Докладчикът е длъжен да се отведе сам, ако са му известни обстоятелства, които могат да поставят под съмнение неговата безпристрастност. При отвод председателят на съвета определя нов докладчик. В случай че проверката трябва да се извърши в района на друга адвокатска колегия, тя може да се изпълни по делегация от докладчик, определен от председателя на адвокатския съвет, в чийто район ще се извърши действието. След приключване на проверката в първото заседание на адвокатския съвет докладчикът докладва писмено за резултата й. В същото заседание адвокатският съвет се произнася с решение за образуване или отказ да се образува дисциплинарно производство. При необходимост адвокатският съвет разпорежда извършването на допълнителна проверка в 14-дневен срок. Ново връщане за проверка е недопустимо. Отказът за образуване на дисциплинарно производство може да се обжалва от заинтересуваното лице в 14-дневен срок от съобщението пред Висшия адвокатски съвет. Дисциплинарно обвинение се изготвя, внася и поддържа пред дисциплинарния съд от докладчика, извършил проверката по конкретния случай, или от определен от адвокатския съвет член на съвета. Решението заедно с преписката и копие от досието на адвоката се изпраща на дисциплинарния съд. Компетентният дисциплинарен съд е дисциплинарният съд на колегията, в която е вписан адвокатът, съответно Висшият дисциплинарен съд в случаите по Чл. 129. “(1) На Висшия дисциплинарен съд като първа инстанция са подсъдни дисциплинарните дела, образувани срещу членове на адвокатските съвети, на контролните съвети и дисциплинарните съдилища на колегиите, на Висшия адвокатски съвет, на Висшия контролен съвет и на Висшия дисциплинарен съд”.

За извършено дисциплинарно нарушение извън пределите на страната решението за образуване или отказът да се образува дисциплинарно производство се взема от Софийския адвокатски съвет, а дисциплинарното дело се разглежда от дисциплинарния съд при Софийската адвокатска колегия. Адвокатският съвет уведомява компетентния орган в държавата, където чуждестранен адвокат, който упражнява адвокатска професия в България, е придобил адвокатска правоспособност, за извършеното от него дисциплинарно нарушение и му изпраща препис от решението за образуване на дисциплинарно производство, като при поискване му предоставя и всички налични данни и доказателства, събрани в хода на проверката.

Председателят на дисциплинарния съд образува дисциплинарно дело и определя състава, който ще го разгледа. Заседанието по дисциплинарното дело се насрочва не по-късно от един месец от образуването му. Препис от дисциплинарното обвинение с писмените доказателства, заедно с уведомление за датата на заседанието, се изпраща на адвоката. Адвокатът може в 7-дневен срок от получаването да направи възражение и да посочи доказателства в негова подкрепа.

Дисциплинарният съд разглежда делото с участието на обвинителя, дисциплинарно обвинения адвокат и заинтересуваното лице. Неявяването на дисциплинарно обвинения адвокат не е пречка за разглеждане на делото. Ако дисциплинарно обвиненият адвокат не е уведомил адвокатския съвет за промяна на своя адрес, обявлението за образуване на дисциплинарно производство и за неговото насрочване се поставя в адвокатския съвет, като призоваването му се смята за редовно. Същото правило важи и за заинтересуваното лице, ако е променило адреса си, без да уведоми адвокатския съвет. Член на състава на съда подлежи на отвод, ако са налице основанията по Чл. 137.  ал. 3 “(1) След постъпване на съобщение за извършено дисциплинарно нарушение адвокатският съвет е длъжен да уведоми адвоката, който може да даде обяснение в 7-дневен срок от уведомлението. (2) След изтичане на срока по ал. 1 председателят на адвокатския съвет възлага на докладчик – основен или резервен член на съвета, извършването на проверка за наличие на основание за образуване на дисциплинарно производство. Проверката следва да се извърши в едномесечен срок.

(3) На докладчика може да бъде направен отвод, когато адвокатът има основателни съмнения в неговата безпристрастност. Докладчикът е длъжен да се отведе сам, ако са му известни обстоятелства, които могат да поставят под съмнение неговата безпристрастност. При отвод председателят на съвета определя нов докладчик”.

Дисциплинарно обвиненият адвокат има право на адвокатска защита. Дисциплинарният съд допуска доказателствата, които са от значение за изясняване на делото. В дисциплинарното производство се прилагат правилата на Наказателнопроцесуалния кодекс, доколкото в ЗА не се съдържат други правила.

Дисциплинарният съд се произнася с решение, с което налага дисциплинарно наказание на адвоката или го оправдава. Решението се взема на тайно съвещание с мнозинство на членовете на състава и се обявява чрез прочитането му от председателя на състава. Член на състава, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва решението с особено мнение, което се прилага към решението. Мотивите на решението и мотивите на особеното мнение се изготвят и обявяват заедно с решението. По изключение съставът може да постанови те да се депозират в 7-дневен срок от обявяване на решението.

Решението на дисциплинарния съд може да се обжалва от страните в 14-дневен срок от обявяването му чрез дисциплинарния съд до Висшия дисциплинарен съд. Висшият дисциплинарен съд насрочва делото и го разглежда в срок не по-дълъг от един месец.При разглеждане на дело във Висшия дисциплинарен съд задължително участва член на Висшия адвокатски съвет, който дава становище по основателността на жалбата.

Висшият дисциплинарен съд разглежда делото по реда на чл. 138 – 140.

Чл. 138. (1) Председателят на дисциплинарния съд образува дисциплинарно дело и определя състава, който ще го разгледа.

(2) Заседанието по дисциплинарното дело се насрочва не по-късно от един месец от образуването му.

(3) Препис от дисциплинарното обвинение с писмените доказателства, заедно с уведомление за датата на заседанието, се изпраща на адвоката.

(4) Адвокатът може в 7-дневен срок от получаването да направи възражение и да посочи доказателства в негова подкрепа.

Чл. 139. (1) Дисциплинарният съд разглежда делото с участието на обвинителя, дисциплинарно обвинения адвокат и заинтересуваното лице. Неявяването на дисциплинарно обвинения адвокат не е пречка за разглеждане на делото.

(2) Ако дисциплинарно обвиненият адвокат не е уведомил адвокатския съвет за промяна на своя адрес, обявлението за образуване на дисциплинарно производство и за неговото насрочване се поставя в адвокатския съвет, като призоваването му се смята за редовно. Същото правило важи и за заинтересуваното лице, ако е променило адреса си, без да уведоми адвокатския съвет.

(3) Член на състава на съда подлежи на отвод, ако са налице основанията по чл. 137, ал. 3.

(4) Дисциплинарно обвиненият адвокат има право на адвокатска защита.

(5) Дисциплинарният съд допуска доказателствата, които са от значение за изясняване на делото.

(6) В дисциплинарното производство се прилагат правилата на Наказателнопроцесуалния кодекс, доколкото в този закон не се съдържат други правила.

Чл. 140. (1) Дисциплинарният съд се произнася с решение, с което налага дисциплинарно наказание на адвоката или го оправдава.

(2) Решението се взема на тайно съвещание с мнозинство на членовете на състава и се обявява чрез прочитането му от председателя на състава.

(3) Член на състава, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва решението с особено мнение, което се прилага към решението.

(4) Мотивите на решението и мотивите на особеното мнение се изготвят и обявяват заедно с решението. По изключение съставът може да постанови те да се депозират в 7-дневен срок от обявяване на решението.

Висшият дисциплинарен съд може да събира нови доказателства по искане на страните и служебно.

Разноските по дисциплинарното дело са за сметка на наказания, а в случаите на оправдаване – за сметка на адвокатския съвет, ако са направени преди внасяне на обвинението в дисциплинарния съд, и за сметка на дисциплинарния съд, от който делото е разгледано. В случай че дължимите разноски не бъдат внесени от наказания адвокат в едномесечен срок от влизане в сила на решението, принудителното изпълнение на решението в частта за разноските се допуска по искане на адвокатския съвет или на дисциплинарния съд по реда на чл. 418 (заповед за незабавно изпълнение) от Гражданския процесуален кодекс. Адвокатът се вписва в списъка на неизправните към касата на колегията.

Адвокатският съвет вписва дисциплинарното наказание в досието на адвоката и изпраща препис от решението на Висшия адвокатски съвет, за да се отбележи в Единния регистър на адвокатите. Председателят на Висшия адвокатски съвет предприема действия за обнародване в „Държавен вестник“ на решението, с което се налага дисциплинарно наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5:”4. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 3 до 18 месеца;5. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок до 5 години при повторно нарушение”.

Принудителното изпълнение на решението, с което е наложено дисциплинарно наказание глоба, се допуска по искане на адвокатската колегия по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс.

Адвокатският съвет съхранява архива с решенията за налагане на дисциплинарни наказания до напускане на колегията от адвоката, но не по-малко от 15 години, освен ако адвокатът е починал.

 

 

13. Етичен кодекс на българския адвокат

ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

ЕТИЧЕН КОДЕКС НА АДВОКАТА
Раздел I
Въведение

Чл. 1. (1) В правова държава и в общество, основано на върховенството на закона, адвокатът има особена роля. Неговите задължения не се изчерпват с изпълнението на дадения му мандат, а произтичат и от традициите на вековната професия. Адвокатът трябва да служи както на интересите на правосъдието, така и на законните интереси и права на физическите и юридическите лица, които са му поверени да отстоява и защитава.

(2) За да може да бъде спечелено и запазено уважението, необходимо за осъществяване на посочените в ал. 1 функции, адвокатът изпълнява непрестанно многообразните си правни и етични задължения към:

1. клиента;
2. адвокатската професия като цяло и в частност към всеки колега;
3. съдебната власт и другите власти, пред които адвокатът защитава каузата на своя клиент или го представлява;
4. обществото, за което съществуването на свободната и независимата адвокатска професия, подчинена на собствените си правила, е същностна гаранция за опазване на законността и на правата на човека, евентуално противопоставени на силата на държавната власт и/или на интересите на отделни части от обществото.

Естество на правилата за професионално поведение

Чл. 2. (1) Адвокатът приема и спазва правилата за професионално поведение доброволно, за да се осигури точното изпълнение на неговите функции. Неспазването на тези правила от адвоката е основание за дисциплинарната му отговорност.

(2) Дисциплинарното производство се осъществява справедливо, за да бъдат налаганите санкции ефективни, обосновани и съобразени със степента на нарушенията.

Раздел II
Основни принципи

Независимост

Чл. 3. (1) При упражняване на професията си адвокатът е независим.

(2) Адвокатът действа в съответствие със закона, с правилата на този кодекс и законните интереси на клиента, не се влияе от личните си интереси, не се поддава на външен натиск или на чуждо въздействие и предоставя правна помощ, ръководейки се от вътрешното си убеждение.

(3) Адвокатът се противопоставя на всяко посегателство върху неговата независимост и не нарушава професионалната етика с цел да се хареса на клиента, на властите или на трети лица.

Доверие и почтеност

Чл. 4. Взаимоотношенията между адвоката и неговия клиент се градят на основата на доверието, което е и в основата на отношенията между адвокатите и между тях и властите. Такива отношения не могат да съществуват, ако има съмнение в честността, личното достойнство и почтеността на адвоката.

Поверителност

Чл. 5. (1) Адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето. Опазването на професионалната тайна е основно и първостепенно задължение на адвоката.

(2) Адвокатът пази в тайна всяко узнато от него при и по повод упражняване на дейността си поверително сведение.

(3) Адвокатът изисква опазването на професионалната тайна от своя персонал и от всяко лице, с което си сътрудничи в професионалната дейност.

(4) Адвокатът може да разкрие поверителна информация само доколкото това е необходимо, за да се защити в хода на гражданско-правни, административно-правни, наказателно-правни, дисциплинарни или други производства, свързани със спор между него и неговия клиент.

Спазване на правилата за професионално поведение при упражняване на професията в чужда държава

Чл. 6. Адвокатът спазва правилата на професионално поведение на адвокатурата на чуждата държава, в която упражнява дейността си.

Несъвместимост

Чл. 7. (1) За да може адвокатът да осъществява функциите си с необходимата независимост и по начин, съобразен с професионалните му задължения, упражняването на някои длъжности или професии е несъвместимо с адвокатската професия. Недопустимо е упражняването на дейности и извършването на действия, които влизат в противоречие със същността на адвокатската професия, ограничават или премахват независимостта й или накърняват достойнството и доброто й име.

(2) Адвокатът, който е установен и в друга държава – членка на Европейския съюз, или развива дейност в нея, спазва правилата за несъвместимост, приложими спрямо адвокатите в тази държава.

Разгласа за професионалната дейност

Чл. 8. (1) Адвокатът може да осведомява обществеността за данните относно неговата професионална дейност, които са вписани в адвокатския регистър.

(2) Адвокатът може да предоставя информация за професионалната си дейност чрез различни средства за масово осведомяване, електронни средства за комуникация или по друг начин, доколкото се спазват изискванията по ал. 1.

(3) Адвокатът не може да:

1. рекламира своята дейност;
2. прави сравнение с други адвокати относно качеството на адвокатската си работа, обема и успеха на практиката си, размера на адвокатското си възнаграждение;
3. обещава постигането на конкретни резултати;
4. обявява имената на свои клиенти.

(4) Адвокатът или негов съдружник не може да предлага услугите си на бъдещ клиент лично, чрез посредник или по друг начин, освен в случаите, когато адвокатът има семейна, роднинска или предходна професионална връзка с лицето. Адвокатът не може да привлича клиенти чрез използването на посредници.

(5) Разпоредбите по ал. 1 – 3 се отнасят и до изработването на брошури, бланки, табели и визитни картички.

Отстояване на законните интереси на клиента

Чл. 9. При упражняване на професията адвокатът във всичките си действия се ръководи от интересите на своя клиент, като спазва закона и правилата за професионално поведение. Той поставя интересите на клиента над своите и тези на своите близки и колеги.

Забрана за дискриминация

Чл. 10. Във всичките си дейности адвокатът не може да осъществява дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, гражданство, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Раздел III
Отношения с клиентите

Възникване и прекратяване

Чл. 11. (1) Адвокатът действа само по пълномощие на своя клиент освен в случаите, когато е натоварен от друг адвокат, представляващ този клиент, или от компетентен орган.

(2) Адвокатът е длъжен да положи разумни усилия, за да узнае самоличността на лицето или компетентността и правомощията на органа, който го упълномощава, когато особени обстоятелства пораждат основателни съмнения относно данните за тях.

(3) Адвокатът е длъжен да съветва и защитава клиента си компетентно, грижливо, добросъвестно и своевременно. Той осведомява клиента си за развитието на възложената му работа и при поискване отговаря на въпроси, поставени му от клиента във връзка с провежданата защита.

(4) Адвокатът не може да поема работа, за изпълнението на която не разполага с време, знае или е бил длъжен да знае, че не притежава необходимите знания и компетентност, освен ако ще си сътрудничи с адвокат, притежаващ тези знания и компетентност.

(5) Адвокатът е длъжен при поискване да върне на клиента оригиналните документи, които е получил във връзка с възложената му работа.

Отказ от представителство

Чл. 12. (1) Адвокатът не може да се отказва от поетото представителство освен в предвидените от закона случаи.

(2) Адвокатът, който се откаже от поетото представителство, е длъжен своевременно да уведоми клиента, за да може той да организира защитата си.

(3) Основанието за отказ от представителство не подлежи на огласяване освен в случаите по чл. 5, ал. 4.

Забрана за представителство и защита на лица с противоречиви интереси (конфликт на интереси)

Чл. 13. (1) Адвокатът не може да съветва, да представлява или да действа от името на две или повече страни по един и същи въпрос, ако му е известно, че съществува противоречие в интересите им.

(2) В случаите, когато съществува риск от възникване на противоречие в интересите, адвокатът е длъжен да уведоми всички заинтересувани страни и да получи съгласието им, преди да поеме ангажимент да ги представлява.

(3) При възникване на противоречия в интересите на клиентите адвокатът е длъжен да се опита да ги помири, а в случай на неуспех – да преустанови даването на съвети, оказването на съдействие и осигуряването на защита или процесуално представителство в конкретния случай.

(4) Адвокатът е длъжен да откаже защитата на нов клиент, ако съществува риск за нарушаване на изискванията за поверителност спрямо предишен клиент или ако сведенията, които адвокатът е придобил при или по повод воденето на делата на предишен клиент, биха дали неоправдано предимство. Тази разпоредба се прилага и в случаите, когато информацията е получена от адвоката при упражняване на предходна дейност като държавен служител, съдия, прокурор, следовател, дознател, нотариус или юрисконсулт.

(5) Адвокатът отказва даване на съвети, оказване на съдействие, защита или процесуално представителство на клиент, когато има риск да възникне противоречие с личните интереси на адвоката или с интересите на негови близки, както и в случаите, когато след поемането на възложената работа възникне такова противоречие.

(6) Когато адвокат упражнява професията в сдружение или сътрудничество по Закона за адвокатурата, разпоредбите по чл. 13, ал. 1 – 5 се прилагат по отношение на всички адвокати – съдружници или сътрудници.

Възнаграждение

Чл. 14. (1) Размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и клиента. При липса на договор размерът на възнаграждението се определя съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.

(2) Размерът на адвокатското възнаграждение трябва да е справедлив и оправдан, но не може да е по-нисък от предвидения минимум в наредбата на Висшия адвокатски съвет.

(3) Адвокатът е длъжен предварително да уведоми клиента си за пълния размер на искания от него хонорар.

(4) В случаите на процесуално представителство пред съда хонорарът се уговаря поотделно за всяка инстанция.

(5) Адвокатското възнаграждение може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес.

Забрана на уговорки за придобиване на дял от предмета на спора (pactum de quota litis)

Чл. 15. Адвокатът няма право преди приключването на делото да сключва с клиента си споразумение, с което размерът на адвокатското възнаграждение се определя като дял от предмета на защитавания от адвоката правен спор.

Заплащане на възнаграждение и разноски

Чл. 16. (1) Възнаграждението се заплаща по начин, уговорен между адвоката и клиента.

(2) Когато адвокат поиска предплата срещу възнаграждение и/или разноски, тя не може да превишава общия размер на договореното възнаграждение и на вероятните разходи във връзка с възложената работа.

(3) Ако не е направено поисканото предплащане, адвокатът може да се откаже или да се оттегли от работата, като спази изискванията по чл. 12, ал. 2.

Забрана за поделяне на възнаграждението с лице, което не е адвокат

Чл. 17. (1) Заплатеното на адвоката възнаграждение не може да се поделя с лице, което не е адвокат.

(2) Правилото по ал. 1 не се прилага за сумите, с които адвокат удовлетворява наследници на починал колега или оттеглил се от професията колега в качеството на приемник на работата му.

Алтернативни способи за разрешаване на спора. Ползване на безплатна правна помощ

Чл. 18. (1) Адвокатът се стреми да постигне ефикасно разрешение на спора на своя клиент. Адвокатът информира и консултира клиента относно възможностите за постигане на спогодба, споразумение, помирение и/или за наличието на алтернативни способи за разрешаване на спора.

(2) В случаите, когато клиентът има право на служебна защита или на други форми на безплатна правна помощ, адвокатът е длъжен да го уведоми за тази възможност.

Клиентски средства

Чл. 19. (1) Когато на адвоката са предоставени средства на клиентите му или за тяхна сметка на трети лица (наричани “клиентски средства”), той е длъжен да направи необходимото за тяхното опазване и точно отчитане, като спазва следните правила:

1. клиентските средства се държат в отделна банкова сметка, като титуляр на сметката може да бъде клиентът или адвокатът от името на клиента, освен ако клиентът изрично или по подразбиране е разрешил да получат друго предназначение; клиентските средства се съхраняват отделно от личните средства на адвоката;
2. всяка сметка, открита на името на адвоката, по която се влагат клиентски средства, показва в наименованието си, че вложените в нея средства се държат за сметка на клиентите на адвоката;
3. средствата, внесени в клиентските сметки, могат да се използват само по предназначението им; лихвите, получени от клиентските средства, остават в полза на клиента; разходите по поддържането на сметката са за сметка на клиента;
4. клиентските средства се предават на клиентите при поискване или според определените от тях условия.

(2) Освен по силата на нормативни разпоредби в различен смисъл, по нареждане на съда или при изрично или подразбиращо се съгласие на клиента, за когото се извършва плащането, са забранени плащания с клиентски средства за сметка на клиента в полза на трето лице, включително и:

1. плащанията, направени на един клиент или за един клиент със средства, принадлежащи на друг клиент;
2. плащането на възнаграждението на адвоката.

(3) Адвокатът дължи пълна и точна сметка за всички действия с клиентските средства.

(4) При управление и разпореждане с клиентски средства адвокатът, който упражнява дейност в друга държава със съгласието на органите на българската адвокатура и на адвокатурата на приемащата държава, се съобразява с правилата в приемащата държава. В този случай адвокатът е длъжен да уведоми клиента си, че спазва правилата, приложими в приемащата държава.

Застраховка срещу професионална отговорност

Чл. 20. Адвокатът е длъжен да се застрахова съгласно Закона за адвокатурата и наредбите на Висшия адвокатски съвет.

Раздел IV
Отношения със съда

Приложими правила за професионално поведение в съда

Чл. 21. (1) Адвокатът дължи уважение на съда.

(2) Адвокатът спазва правилата за поведение на съда или на юрисдикцията, пред която се явява.

(3) Правилата, приложими в отношенията на адвокат със съдия, се прилагат и в отношенията му с арбитър, медиатор, експерт или всяко друго лице, натоварено да подпомага съда или арбитража.

Състезателност в съдебното производство

Чл. 22. (1) Адвокатът спазва принципа на състезателност в съдебния процес. Адвокатът не може да се опитва да влияе пряко или косвено на съда по начин, противоречащ на законите и етичните правила.

(2) Адвокатът няма право да оповестява или да представя пред съда предложение за спогодба, споразумение или помирение по делото без изричното съгласие на адвоката на другата страна.

Забрана за невярна информация

Чл. 23. Адвокатът не може съзнателно да дава на съда неверни сведения.

Бързина на съдебното производство

Чл. 24. При или по повод воденето на делата адвокатът не може да си служи със средства и похвати, които имат за цел създаване на неоправдани или непозволени от закона и адвокатската етика пречки за нормалното развитие на съдебното производство.

Раздел V
Отношения между адвокати

Колегиалност

Чл. 25. (1) Колегиалността изисква отношения на доверие и сътрудничество между адвокатите в интерес на клиента и за избягване на ненужни процеси, както и въздържане от всяко поведение, което вреди на репутацията на професията. Колегиалността не може при никакви обстоятелства да бъде причина за противопоставяне интересите на професията на интересите на клиента.

(2) Адвокатът е длъжен да се отнася към другите адвокати с уважение и учтивост.

Сътрудничество между адвокати

Чл. 26. (1) Адвокатът не може да поеме от свой колега работа, за която не притежава необходимата компетентност. В такъв случай той е длъжен да подпомогне своя колега в намирането на информация, необходима за възлагането на работата на друг компетентен в областта адвокат.

(2) Когато адвокат работи заедно с адвокат от друга държава, е длъжен да държи сметка за различията, които могат да съществуват между двете правни системи, техните адвокатури, правата и професионалните задължения на адвокатите.

Кореспонденция между адвокати

Чл. 27. (1) Адвокат, който отправя към колега съобщение, което желае да остане поверително или което не желае да се тълкува като отказ от права или признаване на права или задължения или на факти, следва ясно да изрази волята си при изпращане на съобщението.

(2) Когато получателят на това съобщение не е в състояние да спази искането, той е длъжен да не разкрива неговото съдържание другиму и по възможност да го върне на подателя.

Забрана за възнаграждение при препоръчване

Чл. 28. (1) Адвокатът не може да иска или приема от друг адвокат или от трето лице възнаграждение или друга облага за препоръчването му на клиент или за насочването на клиент към адвокат.

(2) Адвокатът не може да дава възнаграждение или облага другиму за това, че му е изпратил клиент.

Отношения с противната страна

Чл. 29. (1) Адвокатът не може без съгласието на своя клиент да встъпва в преговори с противната страна или с нейния адвокат.

(2) Адвокатът не може пряко да встъпва в преговори с противната страна без съгласието на нейния адвокат.

(3) Адвокатът е длъжен да информира своя клиент за проведените преговори.

Отношения с клиенти, представлявани от други адвокати

Чл. 30. Адвокатът не може да влиза пряко във връзка с клиент, представляван от друг адвокат без съгласието на този адвокат. Адвокатът е длъжен да информира своя колега относно проведените разговори.

Смяна на адвокат

Чл. 31. Адвокат, който поема представителството или защитата на клиент на друг адвокат, следва да се увери, че отношенията между клиента и неговия колега са уредени, без да носи каквато и да е отговорност за неуредени възнаграждения или други сметки. В случай че тези изисквания не могат да бъдат спазени поради необходимост от предприемане на бързи действия в интерес на клиента, новоупълномощеният адвокат уведомява предишния адвокат за това.

Възнаграждение при адвокатско сътрудничество

Чл. 32. Когато адвокатът възлага на друг адвокат определена работа или търси от него консултация, той заплаща на своя колега, поел работата, възнаграждението и направените от него разноски, дори в случай на неплатежоспособност на клиента.

Спорове между адвокати

Чл. 33. (1) Ако възникне личен спор от професионален или друг характер между адвокати, те са длъжни да положат усилия за неговото колегиално уреждане. При неуспех те следва да потърсят съдействие на посредник измежду колегите и в крайна сметка на съответния адвокатски съвет.

(2) Ако адвокатът узнае, че друг адвокат е нарушил правилата на професионално поведение, той може да обърне внимание на своя колега с оглед избягването на повторно нарушение или да уведоми адвокатския съвет на колегията, на която този адвокат е член.

Спорове между адвокати от различни държави

Чл. 34. (1) Ако адвокат намира, че негов колега от друга държава е нарушил правилата за професионално поведение, той следва да привлече вниманието му по този въпрос.

(2) Ако възникне спор от професионален характер между адвокати от различни държави, те са длъжни да положат първо усилия да решат въпроса колегиално.

(3) Адвокатът не предприема каквато и да било процедура срещу колегата си в случаите, предвидени в предходните алинеи, без предварително да е уведомил адвокатските съвети, към които двамата членуват, с цел да се даде възможност на адвокатските съвети да съдействат за постигане на споразумение.

 

ЕКА:

Етичният кодекс на адвоката е приет в Република България като подзаконов нормативен акт, издаден от Висшия адвокатски съвет на 08.07.2005 г., публикуван в Държавен вестник, бр. 60/22.07.05 г.
Етичният кодекс на адвоката (ЕКА) като нормативен акт е посветен на трайната уредба на дължимото по закон добросъвестно субективно отношение на адвоката към упражняването на неговата професия.
Като продукт на нормотворчество ЕКА е резултат на осмислени традиции във вековното развитие на адвокатската професия, които в една или друга степен винаги са били възприемани от законодателството в страната ни след Освобождението през 1878 г. ЕАК представлява най-пълното до сега нормативно обобщение в Република България на тези традиции и определя пътя на развитието им в съвременното общество.
Професионалната етика на адвокатската професия е един от съществените белези, които я открояват от всички други професии. Тя гарантира успешното осъществяване на особената роля, която адвокатът има в правовата държава и в обществото, основано на върховенството на закона. Нормите, уреждащи професионалната етика на адвоката, изхождат от виждането, че функциите на адвоката не се изчерпват с изпълнението на дадения му от неговите доверители или подзащитни мандат. Традициите в развитието на професията от векове изискват адвокатът непрестанно да изпълнява своите правни и етични задължения в няколко широко очертани посоки и области в държавата и обществото. ЕАК очертава тези посоки и области, за да се гарантира спечелването и запазването на уважението, необходимо за осъществяване функциите на адвоката. В България адвокатската професия е законодателно уредена като конституционна дейност. На адвоката по закон се дължи уважение като на съдия. Правните норми, уреждащи изискванията за спазване на професионалната етика, гарантират постигането на реална тежест и полза от упражняването на адвокатската професия в държавата и обществото, а също така отстояват причината, поради която на адвоката се дължи особено уважение. В системата от правни норми, уреждащи адвокатската професия, ЕКА онагледява причините, поради които адвокатът има особена роля и му се дължи особено уважение – това не са лични привилегии в държавата и обществото. Това са нормативно обобщени гаранции за успешното осъществяване на адвокатските функции.
След като очертава основните принципи на адвокатската етика, ЕАК разработва в отделни раздели посоките и областите на дейност на адвоката, в които трябва да се спазват и отстояват етичните правила на професията.
І. Отношения с клиентите
ЕКА използва обобщаващия термин “клиент” за обозначаване на всеки доверител или подзащитен, потърсил адвокатска помощ и съдействие. Понятието “клиент” съдържа в себе си и указанието, че с търсещия адвокатска помощ и съдействие се договарят икономическите условия за ангажиране на адвоката.
ЕКА урежда подробно етичните зедължения, които адвокатът има в цялостното развитие на отношенията си със своя клиент.
Преди всичко адвокатът не може да поема работа, за изпълнението на която не разполага с време, а така също и когато знае (или е бил длъжен да знае), че не притежава необходимите знания и компетентност (освен ако ще си сътрудничи с друг адвокат, който ги притежава).
При поемане на мандата адвокатът е длъжен предварително да уведоми своя клиент за пълния размер на претендирания хонорар. В тази насока ЕКА обръща внимание на следните важни изисквания, произтичащи от Закона за адвокатурата:
– да се спазва изискването адвокатският хонорар да не бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет минимум за съответната работа;
– да се договаря възнаграждение, което да бъде справедливо и оправдано по размер (като абсолютна сума; като процент от определен интерес с оглед изход на делото, но само по граждански дела с материален интерес; като дължими суми за всяка инстанция при процесуално представителство).
– за размера на дължимото възнаграждение да се сключи договор с клиента (което обикновено става при поемане на мандата). Когато няма такъв договор, размерът на възнаграждението се определя по наредбата, издадена от Висшия адвокатски съвет. При договарянето е необходимо да се уточнява и начинът на заплащане като периодика, размер на вноските и т.н. Допустимо е да се осъществи и предплащане до размера на уговореното възнаграждение (в такъв случай, ако предплатата не бъде осъществена, адвокатът има право да се откаже или да се оттегли от работата).
– ЕКА въвежда категорична забрана преди приключването на делото адвокатът да сключва с клиента си споразумение, с което размерът на адвокатското възнаграждение да се определя като дял от предмета на защитавания правен спор.
Когато трябва да осъществява действия от името на своя клиент, адвоктът може да го прави само по пълномощие (освен в случаите, когато е натоварен от друг адвокат, представляващ този клиент, или от компетентен орган). С това изискване АКА обръща внимание, че работата по пълномощие е основно изискване за осъществяване на адвокатската работа и всеки адвокат трябва да спазва това изискване.
При възникване на отношенията с клиента адвокатът е длъжен да положи разумни усилия, за да узнае самоличността на лицето или компетентността и правомощията на органа, който го упълномощава, ако има обстоятелства, пораждащи основателни съмнения относно данните за тях. Формулировката за особените обстоятелства, пораждащи основателни съмнения, е обобщаваща и дава възможност за конкретна преценка във всеки отделен случай.
След като е поел задължението да представлява своя клиент, адвокатът не може да се откаже от това представителство по свое желание. Той може да направи това само в предвидените от закона случаи. Когато се реализират подобни хипотези на отказ от представителство, адвокатът е длъжен да уведоми своевременно клиента, за да може той да организира защитата си. ЕКА обръща внимание, че основанието за отказ от представителство не подлежи на огласяване освен в случаите на повдигнат пред компетентен орган спор между адвоката и клиента.
В отношенията си с клиентите адвокатът трябва да преценява т. нар. конфликт на интереси. Въпросът е разработен доста подробно в ЕКА:
– адвокатът не може да съветва, да представлява или да действа от името на две или повече страни по един и същи въпрос, ако му е известно, че съществува противоречие в интересите им;
– когато съществува риск от възникване на противоречие в интересите, адвокатът е длъжен да уведоми всички заинтересовани страни, които са се обърнали към него и да получи съгласието им преди да поеме ангажимент да ги представлява;
– ако при вече поет ангажимент към няколко клиенти възникне противоречие в интересите им, адвокатът е длъжен да се опита да ги помири. Ако не успее да постигне помирение, той е длъжен да преустанови даването на съвети, оказването на съдействие и осигуряването на защита или процесуално представителство в конкретния случай (това е допустима от закона хипотеза за отказ от поето представителство);
– адвокатът е длъжен да откаже поемането на защита на нов клиент, ако съществува риск за нарушаване на изискването за поверителност спрямо предишен клиент или ако сведенията, които адвокатът е придобил при или по повод воденето на делата на предишен клиент, биха дали неоправдано предимство (това изискване се прилага и когато информацията е получена от адвоката при упражняване на предходна дейност като държавен служител, съдия, прокурор, следовател, дознател, нотариус или юрисконсулт);
– адвокатът е длъжен да откаже даване на съвети, оказване на защита, съдействие или процесуално представителство на клиент, когато има риск да възникне противоречие с личните интереси на адвоката или с интересите на негови близки. (Когато такова противоречие възникне след поемането на възложената работа, тя трябва да бъде преустановена – също хипотеза за допустим отказ от представителство);
– изискванията за съблюдаване конфликтите на интереси се разпростира и върху всички адвокати съдружници или сътрудници при колективното упражняване на адвокатска професия.
ЕКА не позволява на адвоката да поделя възнаграждението си с лице, което не е адвокат. Тази забрана обаче не се отнася в случаите, когато трябва да се предоставят съответните суми на наследниците на починал колега или когато такива суми трябва да се предоставят на оттеглил се от професията колега, когато адвокатът става приемник на работата му.

При реализиране на предоставения му мандат адвокатът се стреми да постигне ефикасно разрешение на спора, в който участва клиентът му. Трябва да го информира и консултира относно възможностите за постигане на спогодба, споразумение, помирение, за евентуалното наличие на алтернативни способи за разрешаване на спора. Особено внимание ЕКА обръща на изискването адвокатът да уведоми изрично клиента, когато той има право на служебна защита или на други форми на безплатна правна помощ.
Законът дава възможност адвокат да борави със средства на клиентите (или за тяхна сметка средства на трети лица). Когато такива клиентски средства са му предоставени, той трябва да направи необходимото за тяхното опазване и точно отчитане, спазвайки определени правила:
– клиентските средства да се съхраняват отделно от личните средства на адвоката;
– клиентските средства да се държат в отделна банкова сметка, чийто титуляр може да бъде клиентът или адвокатът;
– клиентската сметка, която е открита на името на адвоката, трябва да съдържа в наименованието си ясно указание, че това се средства, държани за сметка на клиентите на адвоката;
– средствата, внесени в клиентските сметки, могат да се използват само по предназначението им, като лихвите са в полза на клиента, а разходите по поддържане на сметката са в негова тежест;
– клиентските средства се предават на клиентите при поискване или според определените от тях условия;
– забранени са плащания с клиенски средства в полза на трето лице, включително не може клиентските средства на един клиент да се използват за плащане на друг, както и не може с клиентските средства да се извършва плащането на възнаграждението на адвоката. Тези ограничения могат да се преодоляват само по силата на нормативни разпоредби, по нареждане на съда или при изрично или подразбиращо се съгласие на самия клиент;
– адвокатът дължи пълна и точна сметка (отчет) за всички действия с клиентските средства;
– при извършване на адвокатска дейност в друга държава българският адвокат, който управлява и се разпорежда с клиенски средства, е длъжен да спазва правилата, приложими в приемащата държава, за което трябва да уведоми клиента си. Същото задължение има и чуждестранният адвокат, упражняващ дейност в България (при спазване на изискванията на Закона за адвокатерата), когато управлява клиентски средства и се разпорежда с тях.
ЕКА поставя задължението на адвоката да се застрахова съгласно Закона за адвокатурата и наредбите на Висшия адвокатски съвет в системата на етичните задължения, които той има към своите клиенти. Това е така, защото евентуалното настъпване на застрахователно събитие от професионален риск трябва да осигури възможност за покриване на причинените на клиента вреди от това събитие.
ІІ. Отношения със съда
Специфичната връзка между адвокатурата и правосъдието предпоставя в правилата на професионалната етика на адвоката на отношенията със съда да бъде обърнато специално внимание. ЕКА очертава отношенията със съда като самостоятелна област, в която се прилагат етичните правила.
На първо място е прокламирано основното правило, че адвокатът дължи уважение на съда. Уважението към съда е безпрекословно задължение на адвоката. Без значение е кое е лицето, правораздаващо като съдия, защото уважението към съда е въздигнато като уважение към институция, осъществяваща власт, с която адвокатската дейност е тясно свързана по Конституция. Дължимото към съда уважение е основен белег на адвокатската професия, както и на статута на самия адвокат, комуто при упражняване на дейността му също се дължи уважение като на съдия. С други думи, този, комуто се дължи уважение като на съдия, е длъжен да уважава съда и това негово задължение е постоянно и императивно.
Адвокатът спазва правилата за поведение на съда или на юрисдикцията, пред която се явява. Правилата, приложими в отношенията на адвокат със съдия, се прилагат и в отношенията му с арбитър, медиатор, експерт или всяко друго лице, натоварено да подпомага съда или арбитража.
В съдебния процес адвокатът е длъжен да спазва принципа на състезателност. Той не може да се опитва да влияе пряко или косвено на съда по начин, противоречащ на законите или етичните правила. Също така, без съгласието на адвоката на другата страна, адвокатът няма право да оповестява или да предоставя на съда предложение за спогодба, споразумение или помирение по делото.
Водим от принципа за добросъвестност, адвокатът не може съзнателно да дава на съда неверни сведения.
Адвокатът е длъжен да зачита законовия стремеж за бързина на съдебното производство. Той не може да си служи със средства и похвати, имащи за цел създаване на неоправдани или непозволени от закона и етиката пречки за нормалното развитие на съдебното производство. Казано накратко, адвокатът не бива да шиканира процеса.
ІІІ. Отношения между адвокати
Обособеността на адвокатурата като самостоятелна, независима и самоуправляваща се корпоративно устроена институция очертава отношенията между самите адвокати като изключително важна област за приложение на професионалната етика. ЕКА зачита това обстоятелство и отделя специално внимание на отношенията между адвокатите.
Взаимното уважение и учтивостта са в основата на професионалните отношения между адвокатите. Това е задължение на всеки адвокат, гарантиращо колегиалността в отношенията. Колегиалността изисква отношение на доверие и сътрудничество между адвокатите в интерес на клиента и за избягване на ненужни процеси. Колегиалността изисква също така въздържане от всяко поведение, което вреди на репутацията на професията. Същевременно ЕКА изрично подчертава, че колегиалността не може при никакви обстоятелства да бъде причина за противопоставяне интересите на професията на интересите на клиента.
Когато адвокатите са в сътрудничество, те трябва да спазват определени правила, гарантиращи взимното улесняване, подпомагане и ефективност в работата. Не може адвокат да поема работа от свой колега, за която не притежава необходимата компетентност. В такъв случай той трябва да подпомогне своя колега в намирането на информация, необходима за възлагане на работата на друг компетентен в съответната област адвокат. Когато пък адвокатът работи заедно с адвокат от друга държава, той е длъжен да държи сметка за различията, които могат да съществуват между двете правни системи, техните адвокатури, правата и професионалните задължения на адвокатите.
Адвокатите си дължат взаимно зачитане на конфиденциалността в кореспонденцията помежду си. Избягването на недоразумения в тази насока изисква от адвокат ясно да изрази волята си, когато отправя към свой колега съобщение и желае то да остане поверително, или не желае то да се тълкува като отказ от права или признаване на права, задължения или факти. Ако адвокатът – получател на това съобщение не може да спази искането на колегата си, той е длъжен да не разкрива никому съдържанието на съобщението и по възможност да го върне на подателя.
При взаимно препоръчване адвокатите не си дължат възнаграждения. Този който препоръчва, не може да иска от препоръчания адвокат възнаграждение, както и препоръчаният адвокат не може да заплаща такова възнаграждание на препоръчващия го.
Без съгласие на клиента си адвокатът не може да встъпва в преговори с противната страна, респ. с нейния адвокат. Също така, когато трябва да се проведат преговори, адвокатът не може да встъпи в преговори пряко с противната страна без съгласието на нейния адвокат. След провеждането на преговорите адвокатът е длъжен да информира своя клиент за тях.
По повод осъществяването на правна помощ и защита на един и същи клиент ЕКА обръща внимание, че адвокатът не може да влиза във връзка с клиент, представляван вече от един адвокат, без съгласието на този адвокат. Когато е проведен разговор с този клиент, последващият адвокат е длъжен да уведоми своя колега за този разговор.
Когато клиентът се отказва от един адвокат и потърси представителство или защита от друг, новият адвокат трябва да се увери, че отношенията между клиента и колегата му са уредени изцяло. Същевременно, когато това изискване не може да бъде спазено веднага поради необходимост от предприемане на бързи действия в интерес на клиента, новоупълномощеният адвокат е длъжен да уведоми предишния адвокат за предприемането на тези действия.
ЕКА обръща внимание и на едно специфично правило във взаимоотношенията между адвокатите, когато адвокатът възлага на друг адвокат определена работа или търси от него консултация. В такива случаи той дължи на другия адвокат възнаграждение за поетата работа (заедно с направените разноски), дори в случай на неплатежеспособност на клиента, за когото се искат тези услуги.
Финализирайки уредбата на отношенията между адвокатите, ЕКА отделя внимание и на споровете между тях.
При възникване на личен спор от професионален или друг характер между адвокати те са длъжни да положат усилия за неговото колегиално уреждане. Ако не успеят, трябва да потърсят съдействието на някой измежду колегите си и, в крайна сметка – на съответния адвокатски съвет. Идеята на ЕКА е институцията чрез своите възможности да преодолее спора.
Ако адвокатът узнае, че друг адвокат е нарушил правилата на професионално поведение, той може да му обърне внимание с оглед избягване на повторно нарушение или да уведоми адвокатския съвет на колегията, на която другият адвокат е член.
В подобен доброжелателен аспект е уредена и хипотезата на спорове между адвокати от различни държави. Ако адвокатът намира, че колега от друга държава е нарушил правилата за професионално поведение, той следва да привлече вниманието му по този въпрос. Ако възникне спор от професионален характер между адвокати от различни държави, те са длъжни първо да положат усилия да решат спора колегиално. В спецификата на тази уредба ЕКА обръща внимание, че адвокатът не предприема която и да било процедура срещу своя чуждестранен колега, без предварително да уведоми адвокатските съвети, към които двамата членуват. Целта е да се даде възможност на адвокатските съвети да съдействат за постигане на споразумение.
ІV. Отношения с обществото
ЕКА афишира обществото като основна област за спазването на професионалната етика от адвоката. В кодекса няма подробна самостоятелна разработка на правила на поведение в обществото по начина, по който са разработени правилата за отношенията с клиента, между адвокатите и със съдебната власт.
При изричното подчертаване на тази твърде широка област на приложение на етичните норми за професионално поведение обаче ЕКА посочва причината и целта за необходимостта от етични задължения на адвоката към обществото – съществуването на свободната и независима адвокатска професия като същностна гаранция за опазване на законността и правата на човека, евентуално противопоставени на силата на държавната власт или на интересите на отделни части от обществото. Това означава, че спазването на правните и етичните професионални задължения на адвоката към обществото винаги се осъществява със съзнанието за непрекъсната опозиция срещу всяко посегателство против законността и правата на човека. По този начин от поведението на всеки адвокат в обществото ще се изгражда и утвърждава разбирането за същността и важността на адвокатската професия, без която демокрацията е невъзможна.

 

 

14. Принципи за упражняване на адвокатската професия, уредени в Закона за адвокатурата и Етичния кодекс на адвоката:

 

В ЕКА също така намират израз важни законодателно уредени основни принципи за упражняване на адвокатската професия, чието спазване твърде много зависи от поведението на адвоката. Една от целите на ЕАК е да разработи приложимостта на тези принципи при упражняването на професията ни.

Кои са те?

Независимост на адвоката При упражняване на професията си адвокатът действа в съответствие със закона и правилата на ЕКА, както и със законните интереси на клиента си. Той не може да се влияе от личните си интереси, не може да се поддава на външен натиск или чуждо въздействие. Неговото вътрешно убеждение е ръководния субективен фактор, когато предоставя правна помощ. С други думи, никой не може да бъде ръководител или висшестоящ спрямо адвоката, когато той упражнява професията си. ЕКА изисква адвокатът да отстоява независимостта при упражняване на професията. Той трябва да се противпоставя на всяко посегателство върху независимоста му, идващо отвън, и да проявява вярност към професионалната етика. Отношенията с клиента, потърсил правна помощ и защита, не могат да се базират на желанието на адвоката да се хареса на клиента си. Това се отнася и за отношенията с властите или с трети лица.

Доверие и почтеност.Водещи са отношенията между адвоката и неговия клиент. Те са основната причина за упражняване на професията. Доверието и почтенността са фундамента, на който се градят тези отношения. Такива отношения не могат да съществуват, ако има съмнение в честността, личното достойнство и почтеността на адвоката. ЕКА изтъква, че доверието и почтенността са в основата и на отношенията между самите адвокати, както и между тях и властите.

Поверителност
Адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничения във времето. Опазването на професионалната тайна е основно и първостепенно задължение на адвоката. То се манифестира публично при полагането на адвокатската клетва. Законът за адвокатурата съдържа редица обективни и независещи от поведението на адвоката гаранции за опазването на адвокатската тайна (неприкосновеност на адвокатските книжа, досиета, електронни документи, компютърна техника и други носители на информация; неприкосновеност на кореспонденцията с клиента; забрана за подслушване и записване на разговорите между адвокат и негов клиент; невъзможност адвокатът да бъде разпитван в процесуално качество относно разговорите и кореспонденцията с клиента, с друг адвокат, делата на клиент, факти и обстоятелства, които е узнал във връзка с осъществяване защита и съдействие; право на среща насаме с клиента и т.н.). ЕКА, от своя страна, разглежда опазването на адвокатската тайна като система от задължения на адвоката, като изискване към неговото субективно поведение – на това е посветен чл. 5 от ЕКА. Както законът, така и ЕКА обръщат внимание, че единственият случай, при който адвокатът може да разкрие поверителна информация (информация от адвокатската тайна) е, когато адвокатът трябва да защити себе си в спор между него и клиента в гражданскоправни, административноправни, дисциплинарни или други производства.

Зачитане на професионалната адвокатска етика в друга държава
Ако български адвокат упражнява дейността си в чужда държава, той е длъжен да спазва правилата на професионално поведение на адвокатурата в тази държава.
Това сравнително кратко формулирано задължение, въздигнато в ЕКА, е един от белезите за значението на адвокатската професия като дейност, надхвърляща правната система на една държава. Вековните традиции, за които споменава ЕКА, очертават адвокатската професия като необходимо присъща за функционирането на всяка държава. В различните правни режими адвокатската дейност се ползва с различни възможности (ограничени, умерени, широки). Зачитането на правилата за спазване на професионалното поведение в друга държава е един ясно афиширан израз на признанието, което адвокатурата в Република България дава на адвокатурите в другите държави, защото независимо от възможностите, които тези институции имат в своите държави, основните принципи за упражняването на адвокатската професия са общи.

Несъвместимост
В ЕКА принципът за несъвместимост е разгледан и обобщен в светлината на забраната адвокатът да упражнява дейности и да извършва действия, които влизат в противоречие със същността на адвокатската професия, ограничават или премахват независимостта й или накърняват достойнството и доброто й име. В Закона за адвокатурата са посочени от обективна гледна точка онези професионални дейности, които не позволяват едно лице да бъде адвокат и да упражнява адвокатска професия – търговец, управител на търговско дружество, изпълнителен директор на акционерно дружество; държавен служител; работещ по трудово правоотношение. Тези професионални дейности са пречка по закон упражняващите ги лица да станат адвокати. От друга страна, предприемането на някоя от тези дейности от лице, което е адвокат, го поставя в хипотезата на задължението да преустанови упражняването на адвокатската професия. Несъмнено ЕКА има предвид тези законодателно уредени примери за несъвместимост с адвокатската професия. Същевременно в ЕКА се акцентира на общото правило, което адвокатът трябва да знае и да спазва, като се въздържа от всяка дейност и всякакво отделно действие, накърняващо било същността на професията, било независимостта й или доброто й име, произтичащо от високо отговорната особена роля, която адвокатът заема в държавата и обществото.

Разгласа за професионална дейност Този принцип, посочен в ЕКА, произтича от конституционно гарантираното право на гражданите да бъдат информирани.
На адвоката е предоставено правото да осведомява обществеността за данните на своята професионална дейност пряко или чрез средствата за масово осведомяване (медии), електронни средства за комуникация, бланки, табели, визитни картички и други подобни.
Същевременно разгласата за професионалната дейност не може да влиза в противоречие с принципа за почтеността в упражняването на професията. Адвокатът няма право да рекламира своята дейност като търговец, няма право да прави сравнение с други адвокати относно качеството на своята работа, обема и успеха на практиката си и на адвокатското си възнаграждение (т.е. забрана за сравнителна реклама), няма право да обещава постигането на конкретни резултати, когото поема мандат за правна помощ и съдействие, няма право да обявява имената на своите клиенти. Очертавайки границите на професионалната разгласа, ЕКА обръща внимание също така на забраната адвокатът да се самопредлага в услуга на клиентите си лично, чрез посредник или по друг начин. (Тази забрана не се отнася за случаите, когато адвокатът предлага услугите си на свой близък по семейна линия, на свой роднина или на лице, с което вече е имал професионална връзка.) Освен това професионалната разгласа не може да се използва за привличане на клиенти чрез използване на посредници.

Отстояване на законните интереси на клиента.Професионалната защита на законните интереси на клиента е в сърцевината на адвокатската професия. Това е осъзнат професионален дълг, който адвокатът е длъжен да следва винаги и непрекъснато. Всички действия в изпълнение на мандата и упражняване на професията се подчиняват на това правило, свързано тясно със спазването на закона и правилата за професионално поведение. Образно казано, интересите на клиента са над всичко по пътя, очертан от закона и правилата на професионалното поведение. ЕКА изисква в изминаването на този път интересите на клиента да се поставят над личните интереси на адвоката и над интересите на неговите близки.

Забрана за дискриминация Изричното отбелязване на този принцип в ЕКА потвърждава факта, че адвокатската професия е една от най-демократичните, хуманни и интернационални професии в света. Адвокатът не може да осъществява дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, гражданство, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на каквито и да било други признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна. Не може да се отдава предпочитание между клиенти на някой от тези признаци, не може да се правят отрицателни изводи в защитата на клиент или срещу друг субект на основата на някой от тези признаци и т.н.

 

 

15. Приложно поле на закона за правната помощ:

 

ЗАКОН
за правната помощ
(Обн., ДВ, бр. 79 от 04.10.2005 г.; изм., бр. 105 от 2005 г., бр. 17 от 2006 г., бр. 30 от 2006 г.; изм. и доп., бр. 42 от 05.06.2009 г.)

Глава първа
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Чл. 1. Този закон урежда правната помощ по наказателни, граждански и административни дела пред всички съдебни инстанции.

Чл. 2. Правната помощ по този закон се осъществява от адвокати и се финансира от държавата.

Чл. 3. Целта на закона е да гарантира равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване и предоставяне на ефективна правна помощ.

Чл. 4. Средствата за правна помощ се осигуряват от републиканския бюджет.

Чл. 5. Правна помощ се предоставя на физически лица на основанията, посочени в този и в други закони.

Глава втора
ОРГАНИ ЗА ПРАВНА ПОМОЩ

Чл. 6. (1) Министърът на правосъдието разработва, координира и провежда държавната политика в областта на правната помощ.

(2) Правната помощ се организира от Националното бюро за правна помощ (НБПП) и адвокатските съвети.

(3) Националното бюро за правна помощ е независим държавен орган – юридическо лице, на бюджетна издръжка – второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на правосъдието, със седалище в София.

(4) Националното бюро за правна помощ има самостоятелен бюджет, който се съставя, изпълнява, приключва и отчита от него. Приходната и разходната част на бюджета на НБПП се съставят по класификацията на приходите и разходите на държавния бюджет.

Чл. 7. (1) Националното бюро за правна помощ се подпомага от администрация.

(2) Организацията на работата на НБПП, структурата, съставът и функциите на отделните звена в неговата администрация се определят с правилник, който се приема от Министерския съвет.

Чл. 8. Националното бюро за правна помощ:

1. осъществява общо и методическо ръководство на дейността по предоставянето на правна помощ;
2. изготвя проект на бюджет за правна помощ;
3. разпорежда се със средствата по бюджета за правна помощ;
4. организира воденето на Националния регистър за правна помощ;
5. заплаща предоставената правна помощ;
6. осъществява контрол по предоставянето на правна помощ;
7. подготвя законопроекти и други нормативни актове в областта на правната помощ, които се внасят в Министерския съвет от председателя на НБПП;
8. анализира информацията, необходима за правилното планиране и управление на системата за правна помощ;
9. популяризира системата за правна помощ;
10. приема решение за възстановяване на направените разноски в случаите по чл. 27, ал. 3;
11. утвърждава образците по този закон;
12. осъществява международноправното сътрудничество в областта на правната помощ.

Чл. 9. (1) Националното бюро за правна помощ е орган, който разглежда и решава въпросите от своята компетентност на заседания.

(2) Решенията на НБПП се приемат с обикновено мнозинство от общия брой на членовете му.

Чл. 10. (1) Националното бюро за правна помощ се ръководи от председател.

(2) В своята дейност председателят се подпомага от заместник-председател.

Чл. 11. (1) Националното бюро за правна помощ се състои от петима членове – председател, заместник-председател и трима членове.

(2) Председателят и заместник-председателят на НБПП се назначават и освобождават със заповед на министър-председателя въз основа на решение на Министерския съвет. Предложението до Министерския съвет се прави от министъра на правосъдието.

(3) Останалите трима членове на НБПП се избират от Висшия адвокатски съвет.

Чл. 12. Членовете на НБПП се назначават, съответно избират, за срок 3 години. Те могат да бъдат преназначавани или преизбирани за същия срок.

Чл. 13. Член на НБПП може да бъде български гражданин, който:

1. има висше юридическо образование и юридическа правоспособност;
2. има юридически стаж не по-малък от 5 години;
3. не е осъждан на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, независимо дали е реабилитиран;
4. (изм., ДВ, бр. 42 от 2009 г.) не заема длъжност или не извършва дейност по чл. 19, ал. 6 от Закона за администрацията.

Чл. 14. (1) Мандатът на член на НБПП се прекратява предсрочно:

1. по негова молба;
2. при грубо или системно нарушение на този закон;
3. когато е осъден с влязла в сила присъда на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер;
4. (нова, ДВ, бр. 42 от 2009 г.) при влизане в сила на акт, с който е установен конфликт на интереси по Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси;
5. (предишна т. 4, ДВ, бр. 42 от 2009 г.) при невъзможност да изпълнява задълженията си за срок по-дълъг от 6 месеца;
6. (предишна т. 5, ДВ, бр. 42 от 2009 г.) при поставяне под запрещение;
7. (предишна т. 6, ДВ, бр. 42 от 2009 г.) при смърт.

(2) В случаите по ал. 1 министър-председателят или председателят на Висшия адвокатски съвет внася предложение за предсрочно прекратяване на мандата.

(3) Министерският съвет или Висшият адвокатски съвет се произнася в едномесечен срок за освобождаването, съответно за определянето на нов член.

(4) Новият член на НБПП довършва мандата на освободения член.

Чл. 15. (1) Председателят и заместник-председателят осъществяват своята дейност по трудово правоотношение и не могат да заемат друга длъжност по трудово или по служебно правоотношение.

(2) Възнагражденията на председателя и на заместник-председателя се определят, както следва:

1. на председателя – три средни месечни заплати на наетите лица по трудово и по служебно правоотношение в обществения сектор съобразно данни на Националния статистически институт;
2. на заместник-председателя – 90 на сто от възнаграждението на председателя по т. 1.

Чл. 16. Членовете на НБПП получават възнаграждение за участие в заседание, равно на 50 на сто от минималната месечна работна заплата за страната.

Чл. 17. Председателят на НБПП:

1. организира и ръководи дейността на НБПП в съответствие с този закон, правилника по чл. 7, ал. 2 и приетите от НБПП решения;
2. отговаря за осъществяването на правомощията на НБПП;
3. представлява НБПП пред трети лица;
4. назначава и освобождава държавните служители и сключва и прекратява трудовите договори със служителите по трудови правоотношения от администрацията на НБПП;
5. внася в Министерския съвет актовете по чл. 8, т. 7;
6. представя годишен доклад пред Министерския съвет, Висшия адвокатски съвет и Висшия съдебен съвет за дейността на НБПП;
7. извършва лично или чрез упълномощени от него лица проверки по изпълнението на този закон;
8. издава заповеди в границите на предоставените му правомощия.

Чл. 18. Адвокатските съвети организират предоставянето на правна помощ в съответния съдебен район, като :

1. изготвят становище по заявленията на адвокатите от колегията за вписване в Националния регистър за правна помощ;
2. изготвят и поддържат списък на дежурните адвокати;
3. съгласно чл. 25, ал. 4 и 5 определят адвокат от колегията, вписан в Националния регистър за правна помощ, за осъществяване на правната помощ, като съобразяват професионалния опит и квалификацията на адвоката с вида, фактическата и правната сложност на случая, други назначения по реда на този закон и степента на неговата ангажираност;
4. осъществяват контрол за предоставянето на правна помощ от адвокатите от колегията;
5. заверяват отчетите на адвокатите, предоставили правна помощ, и изготвят предложение за заплащане на възнаграждение в рамките на определените размери с наредбата по чл. 37.

Чл. 19. За осъществената дейност по администриране на правната помощ адвокатските съвети получават възнаграждение от бюджета на НБПП.

Чл. 20. (1) Националното бюро за правна помощ взаимодейства с Висшия адвокатски съвет, с адвокатските съвети, с органите на съдебната власт и на дознанието и с Министерството на правосъдието във връзка с предоставянето на правната помощ.

(2) При осъществяване на правомощията си НБПП може да изисква устна и писмена информация, свързана с предоставянето на правна помощ от адвокатите, от адвокатските колегии, от органите на съдебната власт и на дознанието и от органите за социално подпомагане, които са длъжни да предоставят незабавно и безплатно необходимата информация.

(3) (Изм., ДВ, бр. 105 от 2005 г.) При осъществяване на правомощията си по този закон органът по чл. 25, ал. 1 може да изисква информация от НБПП, адвокатските съвети, органите по приходите, органите на Националния осигурителен институт и социалното подпомагане, дирекциите “Бюро по труда” и други държавни и общински органи, които са длъжни да предоставят исканата информация.

Глава трета
ВИД И ОБХВАТ НА ПРАВНАТА ПОМОЩ

Чл. 21. Видовете правна помощ са:

1. консултация с оглед постигане на споразумение преди започване на съдопроизводството или за завеждане на дело;
2. подготовка на документи за завеждане на дело;
3. процесуално представителство;
4. (изм., ДВ, бр. 17 от 2006 г.) представителство при задържане по чл. 63, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

Чл. 22. (1) Правна помощ по чл. 21, т. 1 и 2 се предоставя на лицата, които отговарят на условията за получаване на месечни социални помощи по реда на правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, и на лица, настанени в специализирани институции за предоставяне на социални услуги.

(2) Правна помощ по чл. 21, т. 1 и 2 се предоставя и на приемно семейство или на семейство на роднини или близки, при което е настанено дете по реда на Закона за закрила на детето.

(3) Обстоятелствата по ал. 1 и 2 се удостоверяват със заповедта на директора на дирекция “Социално подпомагане”, съответно с решението на съда за настаняване на детето. В случай че лицето не е упражнило правото си за получаване на месечна социална помощ по реда на правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, то представя пред НБПП удостоверение, издадено от директора на дирекция “Социално подпомагане”, че отговаря на условията за получаване на месечни социални помощи.

Чл. 23. (1) Системата за правна помощ по чл. 21, т. 3 обхваща случаите, при които по силата на закон задължително се предвижда адвокатска защита или представителство.

(2) Системата за правна помощ обхваща и случаите, когато заподозреният, обвиняемият, уличеният, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или aдминистративно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това.

(3) По наказателни дела преценката, че заподозреният, обвиняемият, уличеният или подсъдимият няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, се извършва от органа, който ръководи процесуалните действия, въз основа на установеното имуществено състояние на лицето по конкретното дело.

(4) По граждански и административни дела правна помощ се предоставя в случаите, когато въз основа на представени доказателства от съответните компетентни органи съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Преценката си за това съдът формира, като вземе предвид:

1. доходите на лицето или семейството;
2. имущественото състояние, удостоверено с декларация;
3. семейното положение;
4. здравословното състояние;
5. трудовата заетост;
6. възрастта и
7. други констатирани обстоятелства.

Чл. 24. Правна помощ по чл. 21, т. 1, 2 и 3 не се предоставя:

1. когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ;
2. когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима;
3. (изм., ДВ, бр. 105 от 2005 г.) в случаите на търговски дела и данъчни дела по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Глава четвърта
ДОСТЪП ДО СИСТЕМАТА ЗА ПРАВНА ПОМОЩ

Чл. 25. (1) В случаите по чл. 21, т. 3 и 4 решението за предоставяне на правна помощ се взема от органа, който ръководи процесуалните действия, по молба на заинтересованото лице или по силата на закона. Отказът за предоставяне на правна помощ се мотивира.

(2) (Изм., ДВ, бр. 30 от 2006 г..) В случаите по чл. 21, т. 1 и 2 решението за предоставяне на правна помощ се взема от председателя на НБПП в 14-дневен срок след представяне на заповедта, съдебното решение или удостоверението по чл. 22, ал. 3. Отказът се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

(3) Актът за предоставяне на правна помощ се издава в писмена форма и съдържа:

1. наименование на акта;
2. наименование на органа, който го издава;
3. фактически и правни основания за издаването на акта;
4. лицето, на което се предоставя правна помощ;
5. вида на правната помощ, а в случаите по чл. 21, т. 3 – и делото, по което тя се предоставя;
6. начин на обжалване на акта;
7. дата на издаване, длъжност и подпис на лицето, издало акта.

(4) Актът за предоставяне на правна помощ се изпраща незабавно на съответния адвокатски съвет за определяне на адвокат от Националния регистър за правна помощ.

(5) При възможност адвокатският съвет определя адвокат, посочен от лицето, на което се предоставя правна помощ.

Чл. 26. (1) Адвокатският съвет уведомява органа по чл. 25, ал. 1 или 2 за определения адвокат.

(2) Органът по чл. 25, ал. 1 или 2 назначава определения адвокат за повереник, защитник или особен представител за всички съдебни инстанции, освен ако има възражение за това.

(3) Назначеният адвокат може да преупълномощи друг адвокат от Националния регистър за правна помощ.

(4) В изключителни случаи, когато не може да се осигури квалифицирана адвокатска помощ по съответно дело, aдвокатският съвет може да определи адвокат от друг съдебен район със съгласие на адвоката.

(5) Назначеният повереник, защитник или особен представител може да бъде заменен по искане на органа по чл. 25, ал. 1 или 2 по реда, по който е назначен.

Чл. 27. (1) Лицето, на което е предоставена правна помощ, е длъжно да уведоми незабавно органа по чл. 25, ал. 1 или 2 за промени в обстоятелствата, на които се основава предоставянето на помощта.

(2) Органът, взел решението за предоставяне на правна помощ, може да я прекрати от момента на настъпване на промяната. Препис от акта се изпраща незабавно на НБПП.

(3) (Изм., ДВ, бр. 105 от 2005 г.) В случай че лицето не уведоми своевременно за промяната в обстоятелствата по ал. 1, въз основа на решение по чл. 8, т. 10 то възстановява на НБПП направените разноски от момента на промяната. Вземането се събира по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Глава пета
ДЕЖУРНИ АДВОКАТИ

Чл. 28. (1) В неотложни случаи по дела за мерки за процесуална принуда и разпити пред съдия в досъдебното производство секретарят на aдвокатския съвет определя дежурен адвокат, ако обвиняемият, уличеният или заподозреният сам не си е упълномощил защитник.

(2) (Изм., ДВ, бр. 17 от 2006 г.) Дежурен адвокат се определя по реда на ал. 1 и на задържания в случаите по чл. 63, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, когато сам не може да упълномощи адвокат.

Чл. 29. (1) За дежурен адвокат се определя адвокат от Националния регистър за правна помощ, който е дал съгласие да бъде включен в списъка на дежурните адвокати.

(2) Съгласието по ал. 1 не може да е за срок по-кратък от един месец и изразява готовността на адвоката да бъде определян за дежурен адвокат по всяко време на денонощието.

(3) Адвокатският съвет поддържа списък на дежурните адвокати.

Чл. 30. (1) Искането за определяне на дежурен адвокат в случаите по чл. 28, ал. 1 се прави от органа, ръководещ процесуалните действия, до адвокатския съвет писмено или по телефона не по-късно от три часа преди определения за съответното производство час.

(2) Органът по чл. 25, ал. 1 незабавно след задържането разяснява на задържания правото на дежурен адвокат и уведомява адвокатския съвет за необходимостта от назначаване на адвокатска защита. Избраният от списъка адвокат веднага пристъпва към изпълнение на задълженията си по правната помощ.

(3) Задълженията по ал. 2 се изпълняват чрез връчване срещу подпис на задържания на копие от формуляр, съдържащ правото му на упълномощен или дежурен адвокат от момента на задържането.

(4) Дежурният адвокат продължава да осъществява правната помощ във всички стадии на процеса.

Глава шеста
НАЦИОНАЛЕН РЕГИСТЪР ЗА ПРАВНА ПОМОЩ

Чл. 31. Националното бюро за правна помощ води Национален регистър за правна помощ на адвокатите, определени да осъществяват правна помощ по съдебни райони на съответните окръжни съдилища.

Чл. 32. (1) Регистърът е публичен. Той се съставя на хартиен и на електронен носител и се публикува в Интернет.

(2) Националното бюро за правна помощ предоставя на адвокатските съвети информация за вписаните в регистъра по чл. 31 адвокати.

Чл. 33. (1) За вписване в Националния регистър за правна помощ кандидатът подава заявление до НБПП чрез съответния адвокатски съвет.

(2) Заявлението по ал. 1 се попълва по образец, утвърден от НБПП.

(3) Адвокатският съвет изготвя становище по полученото заявление и го изпраща на НБПП.

(4) Вписването на адвоката в Националния регистър за правна помощ се извършва по решение на НБПП.

(5) Националното бюро за правна помощ мотивирано отказва да впише в регистъра или заличава вписан адвокат в случаите на:

1. наложено дисциплинарно наказание;
2. повдигнато обвинение за престъпление от общ характер;
3. констатирано нарушение по този закон или лошо качество на предоставената правна помощ, установено от адвокатския съвет или НБПП.

(6) Заличаването се налага от НБПП за срок една година, а при повторност – за срок три години.

(7) (Изм., ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Отказът на НБПП за вписване, както и заличаването на адвокат от Националния регистър за правна помощ подлежат на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

(8) Заличаването се обявява в Интернет страницата на НБПП.

Чл. 34. (1) Актуализиране на Националния регистър за правна помощ за следващата календарна година се прави до края на месец септември на предходната календарна година.

(2) В изключителни случаи промени в Националния регистър за правна помощ могат да се правят и в течение на годината по установения ред за вписване.

Чл. 35. (1) Националното бюро за правна помощ може да извършва проверки за предоставената правна помощ по чл. 21. То може да изисква справка от съответния орган, ръководещ производството, за удостоверяване на обема и вида на предоставената правна помощ.

(2) За разглеждане на нарушения, извършени от адвокати, осъществяващи правна помощ, доверителят, подзащитният или органите по чл. 25, ал. 1 могат да сезират НБПП.

(3) Констатациите от проверките могат да са основание за заличаване на адвоката от Националния регистър за правна помощ.

Чл. 36. (1) Адвокатският съвет съставя и поддържа на хартиен и на електронен носител списък на назначените да осъществяват правна помощ адвокати, който се изпраща периодично на НБПП. За всяка промяна в назначението адвокатският съвет уведомява НБПП.

(2) Списъкът се изготвя по образец, утвърден от НБПП, и се публикува в Интернет страницата на НБПП.

Глава седма
ЗАПЛАЩАНЕ НА ПРАВНАТА ПОМОЩ

Чл. 37. (1) Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП.

(2) За недобросъвестно или некомпетентно извършена правна помощ, независимо от други санкции, адвокатът не получава възнаграждение по конкретния случай.

Чл. 38. (1) Видът и количеството на извършената дейност се удостоверяват с писмен отчет на адвоката по образец, утвърден от НБПП.

(2) Адвокатският съвет проверява и заверява отчета на адвоката, предоставил правна помощ, и предлага размер на възнаграждението съобразно вида, количеството и качеството на оказаната правна помощ в рамките на наредбата по чл. 37.

(3) На назначения адвокат се възстановяват и средствата за необходими разходи по защитата за посещение на местата за лишаване от свобода или задържане в друго населено място.

Чл. 39. Заплащането на предоставената правна помощ се извършва от НБПП по банков път въз основа на отчета по чл. 38.

Чл. 40. Адвокатът, който осъществява правна помощ, няма право да получава от доверителя или от подзащитния си възнаграждение и средства за покриване на разходи.

Глава осма
ОСОБЕНОСТИ ПРИ ПРЕДОСТАВЯНЕТО НА ПРАВНА ПОМОЩ ПРИ МЕЖДУНАРОДНИ СПОРОВЕ

Чл. 41. (1) Разпоредбите на тази глава се прилагат при предоставяне на правна помощ по международни спорове по граждански и търговски дела пред всички съдебни инстанции. Те не се отнасят за наказателни и aдминистративни дела.

(2) Международен спор по смисъла на ал. 1 е спор, при който страната, кандидатстваща за правна помощ, е гражданин на държава – членка на Европейския съюз, или лице, законно пребиваващо в държава – членка на Европейския съюз, и спорът се решава от компетентен орган в друга държава – членка на Европейския съюз.

(3) Разпоредбите на този закон се прилагат при предоставяне на правна помощ при международни спорове, доколкото няма особени разпоредби в тази глава.

Чл. 42. (1) На гражданите на Европейския съюз или на законно пребиваващите лица в държава – членка на Европейския съюз, се предоставя правна помощ, ако имотното им състояние не превишава социалното равнище, установено в чл. 22, ал. 1.

(2) Когато имотното състояние на лицата по ал. 1 превишава социалното равнище, установено в чл. 22, ал. 1, но те нямат възможност да заплатят разноските по делото, НБПП преценява дали кандидатът може да ги заплати. При преценката се вземат предвид обстоятелствата по чл. 23, ал. 4, както и разликата в необходимите минимални средства за живот в държавата членка и в България.

Чл. 43. (1) Органът на Република България, който приема молби за правна помощ при международни спорове от компетентните органи на държави – членки на Европейския съюз, е Министерството на правосъдието.

(2) Органът на Република България, който изпраща молби за предоставяне на правна помощ при международни спорове до компетентните органи на държави – членки на Европейския съюз, е Министерството на правосъдието.

Чл. 44. (1) Кандидатът има право да подаде молба за предоставяне на правна помощ или до компетентния орган на държавата – членка на Европейския съюз, в която той пребивава постоянно или обичайно, или пряко до Министерството на правосъдието на Република България, в случай че делото предстои да се гледа от съдебна инстанция в Република България или в случай че съдебното решение трябва да се изпълни в Република България.

(2) Молбата за предоставяне на правна помощ и документите, доказващи, че лицето отговаря на изискванията за предоставяне на правна помощ, подадени до Министерството на правосъдието, се превеждат на български език или на друг официален език на институциите на Европейската общност, който Република България е посочила като приемлив пред Европейската комисия. Не е необходимо документите да са легализирани.

(3) При получаване на молба за предоставяне на правна помощ от компетентен орган на друга държава – членка на Европейския съюз, Министерството на правосъдието на Република България извършва проверка относно комплектуването и превода на документите. Ако документите отговарят на тези изисквания, молбата незабавно се изпраща на НБПП за вземане на решение.

(4) В случай че молбата не отговаря на изискванията на този член, тя се връща на компетентния изпращащ орган на чуждата държава – членка на Европейския съюз, за отстраняване на констатираните нередовности.

(5) Националното бюро за правна помощ изпраща решението си по молбата за предоставяне на правна помощ на Министерството на правосъдието, което го препраща на компетентния орган на другата държава – членка на Европейския съюз, за връчване на кандидата.

(6) (Изм., ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Отказът на НБПП за предоставяне на правна помощ се мотивира и подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Чл. 45. (1) В случай че делото се гледа пред съда на друга държава – членка на Европейския съюз, или съдебното решение трябва да се изпълни в друга държава – членка на Европейския съюз, кандидатът – български гражданин, който живее на територията на Република България, чужд гражданин или лице без гражданство, на което е разрешено дългосрочно пребиваване в Република България, или лице с предоставен статут на бежанец или с предоставено право на убежище на територията на Република България може да подаде молбата си заедно с документите, доказващи, че отговаря на изискванията за предоставяне на правна помощ, пряко до компетентния орган на съответната държава – членка на Европейския съюз, или чрез Министерството на правосъдието на Република България.

(2) Документите по ал. 1 се превеждат на официалния език или на един от официалните езици на другата държава – членка на Европейския съюз, или на друг официален език на институциите на Европейската общност, който държавата е посочила като приемлив пред Европейската комисия.

(3) Министерството на правосъдието на Република България има право да откаже да предаде молбата, в случай че тя не отговаря на изискванията на тази глава. В този случай Министерството на правосъдието на Република България уведомява кандидата за мотивите за отказа.

(4) Министерството на правосъдието на Република България информира кандидата за документите, които са необходими, за да бъде приета молбата за правна помощ в другата държава – членка на Европейския съюз, и осигурява превод на молбата и на документите, доказващи, че лицето отговаря на изискванията за предоставяне на правна помощ.

(5) Министерството на правосъдието на Република България е задължено да предаде молбата заедно с документите към нея на компетентния орган на другата държава – членка на Европейския съюз, в срок 15 дни от деня на превода на молбата и на документите.

(6) В случай че компетентният орган на другата държава – членка на Европейския съюз, не уважи молбата за правна помощ, кандидатът възстановява на Министерството на правосъдието на Република България направените разноски за превод на молбата и на документите.

Чл. 46. Молбите по чл. 44 и 45 се подават на стандартни формуляри, приети от Европейската комисия.

Чл. 47. Министерството на правосъдието на Република България изпраща на Европейската комисия следната информация:

1. наименованията и адресите на компетентния получаващ и предаващ орган;
2. начините за получаване на молбите;
3. езиците, които може да се ползват за попълване на молбите.

Чл. 48. Кандидатът, който е получил правна помощ в друга държава – членка на Европейския съюз, където е било гледано делото, има право на правна помощ по този закон, в случай че от Република България бъде поискано да признае или да допусне изпълнение на съдебното решение, постановено по съответното дело.

Чл. 49. (1) Правната помощ за лицата по чл. 42 обхваща и следните разноски, пряко свързани с международния характер на спора:

1. за устен превод;
2. за писмен превод на документи, изисквани от съда или от друг компетентен орган;
3. пътните разноски в случаите, когато задължително се изисква физическото присъствие на свидетели в съдебното заседание.

(2) Правната помощ за лицата по чл. 45, ал. 1 обхваща следните разноски:

1. за правна помощ по чл. 21, т. 1, която е предоставена в Република България до времето, когато молбата за правна помощ е получена в друга държава – членка на Европейския съюз, където се гледа делото или където трябва да бъде изпълнено съдебното решение;
2. за писмен превод на молбата за правна помощ и на документите, доказващи, че лицето отговаря на изискванията за предоставяне на правна помощ.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

• 1. “Системно нарушение” по смисъла на този закон е извършването на три или повече нарушения.
• 2. Правната помощ по граждански дела включва и правна помощ по последващо изпълнително производство, което е започнато в срок една година от влизането в сила на съдебното решение, ако няма промяна в обстоятелствата, които са били налице по време на разглеждането на молбата за правна помощ.

ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

• 3. Висящите дела, по които е назначен служебен защитник или особен представител, се разглеждат при досегашните условия и ред.
• 4. Министерският съвет осигурява необходимото имущество и финансови ресурси за започване работата на НБПП.
• 5. В Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 12 от 1952 г.; изм., бр. 92 от 1952 г., бр. 89 от 1953 г., бр. 90 от 1955 г., бр. 90 от 1956 г., бр. 90 от 1958 г., бр. 50 и 90 от 1961 г.; попр., бр. 99 от 1961 г.; изм., бр. 1 от 1963 г., бр. 23 от 1968 г., бр. 27 от 1973 г., бр. 89 от 1976 г., бр. 36 от 1979 г., бр. 28 от 1983 г., бр. 41 от 1985 г., бр. 27 от 1986 г., бр. 55 от 1987 г., бр. 60 от 1988 г., бр. 31 и 38 от 1989 г., бр. 31 от 1990 г., бр. 62 от 1991 г., бр. 55 от 1992 г., бр. 61 и 93 от 1993 г., бр. 87 от 1995 г., бр. 12, 26, 37, 44 и 104 от 1996 г., бр. 43, 55 и 124 от 1997 г., бр. 59, 70 и 73 от 1998 г., бр. 64 и 103 от 1999 г., бр. 36, 85 и 92 от 2000 г., бр. 25 от 2001 г., бр. 105 и 113 от 2002 г., бр. 58 и 84 от 2003 г. и бр. 28 и 36 от 2004 г.; доп., бр. 38 от 2005 г.; изм., бр. 42 и 43 от 2005 г.) в чл. 64 се създава ал. 6:

“(6) Ако претенцията на лицето, което е получило правна помощ, бъде уважена, следващите се такси и платени разноски се присъждат в полза на Националното бюро за правна помощ съразмерно с уважената част от иска. В случаите на осъдително решение лицето, получило правна помощ, дължи разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.”

• 6. В Закона за адвокатурата (обн., ДВ, бр. 55 от 2004 г.; изм., бр. 43 от 2005 г.) се правят следните изменения:

1. Член 44 се изменя така:

“Чл. 44. (1) Адвокат, който е вписан в Националния регистър за правна помощ, е длъжен да осъществява правна помощ по реда на Закона за правната помощ, когато е определен за това.

(2) Адвокатът е длъжен да води възложеното дело, по което осъществява правна помощ по реда на Закона за правната помощ, със същата грижа, както ако е бил упълномощен от клиента.”

2. В чл. 89 т. 15 се изменя така:

“15. участва в организирането на правната помощ по реда на Закона за правната помощ;”.

3. В чл. 132, т. 6 думите “служебна защита или особено представителство” се заменят с “правна помощ”.

• 7. В Данъчния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 103 от 1999 г.; бр. 29 от 2000 г. – Решение № 2 на Конституционния съд от 2000 г.; изм., бр. 63 от 2000 г., бр. 109 от 2001 г., бр. 45 и 112 от 2002 г., бр. 42, 112 и 114 от 2003 г., бр. 36, 38, 53 и 89 от 2004 г., бр. 19, 39 и 43 от 2005 г.) в чл. 13, ал. 2 се създава т. 5:

“5. за разноските за правна помощ по Закона за правната помощ, направени след отпадане на основанието за предоставянето й.”

• 8. Законът влиза в сила от 1 януари 2006 г. с изключение на глава осма, която влиза в сила от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз.
• 9. Изпълнението на закона се възлага на Националното бюро за правна помощ.

Законът е приет от ХL Народно събрание на 21 септември 2005 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.

 

Законът за правна помощ урежда системата за предоставяне на правна помощ по наказателни, граждански и административни дела, която се осъществява от адвокати и се финансира от държавата – чл. 1 от ЗПП.

С разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПП, законодателят възлага на министъра на правосъдието да разработи, координира и провежда държавната политика в областта на правната помощ.

Правната помощ се организира от Националното бюро за правна помощ и адвокатските съвети. Националното бюро за правна помощ е независим държавен орган, юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на правосъдието, със седалище в гр.София. Националното бюро има самостоятелен бюджет, който се съставя, изпълнява, приключва и отчита от него.

НБПП се състои от петима членове – председател, заместник-председател и трима членове, адвокати, които се избират от Висшия адвокатски съвет. То е орган, който решава въпросите от своята компетентност на заседания. Решенията на НБПП се приемат с обикновено мнозинство от общия брой на членовете му.

Видовете правна помощ са:

• консултация с оглед постигане на споразумение преди започване на съдопроизводството или завеждане на дело;
• подготовка на документи за завеждане на дело;
• процесуално представителство;
• представителство при задържане по чл. 63, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

Правната помощ се допуска за обезпечаване адвокатска защита в досъдебната и съдебна фаза на наказателното производство, по административни и граждански дела.

Не се допуска правна помощ по търговски дела и по данъчни дела по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

В обхвата на правната помощ се включват случаите, при които по силата на закон се предвижда задължителна адвокатска защита, както и всички случаи, когато лицето не разполага със средства да заплати възнаграждение за адвокатска защита, желае да ползва такава и интересите на правосъдието изискват това.

Законът регламентира реда за предоставяне на правна помощ.

Правната помощ, изразяваща се в консултация и подготовка на документи за завеждане на дело се предоставя на лицата, които отговарят на условията за получаване на месечни социални помощи по реда на Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане и на лица, настанени в специализирани институции за предоставяне на социални услуги.

Правна помощ се предоставя и на приемно семейство или на семейство на роднини и близки, при което е настанено дете по реда на Закона за закрила на детето.

Правото на месечна социална помощ се удостоверява със заповед на директора на дирекция “Социално подпомагане”, съответно с решение на съда за настаняване на детето.

В случаи, в които лицето, нуждаещо се от правна помощ, не е упражнило правото си за получаване на месечна социална помощ по реда на Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, то представя пред НБПП удостоверение, издадено от директора на дирекция “Социално подпомагане”, установяващо, че отговаря на условията за получаването им.

Решението за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в консултация и подготовка на документи за завеждане на дело, се взема от председателя на НБПП в 14-дневен срок след представяне на заповедта, съдебното решение или удостоверението, че лицето отговаря на условията за получаване на месечни социални помощи. Отказът за предоставяне на правна помощ се мотивира. Обжалването му се извършва по реда на Административно-процесуалния кодекс.

Към молбата-заявление за предоставяне на правна помощ, следва да бъде приложена собственоръчно и изчерпателно попълнена молба-декларация (Приложение 1) по образец, установяваща семейното и имотно състояние на молителя. В молбата си молителят следва кратко и ясно да опише правния проблем, за разрешаването на който се търси правна помощ, с оглед преценката, която следва да се направи за това оправдана ли е от гледна точка на ползата, поисканата правна помощ.

Актът за предоставяне на правна помощ се изпраща незабавно на съответния адвокатски съвет за определяне на адвокат от Националния регистър за правна помощ. При възможност адвокатският съвет определя адвокат, посочен от лицето, на което се предоставя правна помощ.

В случаите на предоставяне на правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство, както и представителство при задържане по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР, решението за предоставяне на правната помощ се взема от органа, ръководещ процесуалните действия, по молба на заинтересованото лице или по силата на закона.

Адвокатският съвет уведомява органа, ръководещ процесуалните действия за определения адвокат, който се назначава за повереник, защитник или особен представител, за всички съдебни инстанции, освен ако има възражения за това.

Законът допуска преупълномощаване от назначен по предвидения в ЗПП ред адвокат на друг, също вписан в Националния регистър.

Назначеният повереник, защитник, особен представител може да бъде заменен от органа извършил назначението по реда предвиден с чл. 25 и 26 от ЗПП.

Лицето, на което е предоставена правна помощ е длъжно да уведоми незабавно органа по чл. 25, ал. 1 и 2 от ЗПП за промените в обстоятелствата, на които се основава предоставената правна помощ. В този случай, правната помощ може да бъде прекратена от момента на настъпване на промяната. Препис от този акт, органът по чл. 25, ал. 1 и 2 изпраща незабавно в НБПП.

В неотложни случаи по дела за мерки за процесуална принуда и разпити пред съдия в досъдебното производство, секретарят на АС определя адвокат от списъка на дежурните адвокати, ако обвиняемият, уличеният или заподозреният сам не си е упълномощил защитник.

Дежурен адвокат се определя и в случаите на задържане по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР.

Дежурните адвокати се избират от нарочен списък, за включване, в който адвокатът следва да е дал съгласие. Този списък се изготвя и периодично актуализира, като в него се включват адвокати вписани в Националния регистър за правна помощ.

Дежурният адвокат продължава да осъществява правна помощ във всички стадии на процеса.

Националното бюро за правна помощ води Национален регистър за правна помощ на адвокатите, определени да осъществяват правна помощ по съдебни райони на съответните окръжни съдилища. Регистърът е публичен. Той се води на хартиен и електронен носител и се публикува в Интернет. Вписването в регистъра се извършва въз основа на подадено заявление (Приложение 2) по образец чрез адвокатския съвет до НБПП и решение на последното.

Предоставената правна помощ се отчита от адвокатите, чрез адвокатските колегии, пред Националното бюро.

НБПП разглежда отчетите, придружаващите ги становища на Адвокатските съвети и др. приложени документи. Въз основа приетите и одобрени отчети, НБПП изготвя решение и разпорежда плащане на адвокатски възнаграждения, определени по реда и при условията на НЗПП. Заплащането на правната помощ се извършва по банков път.

Националното бюро за правна помощ:

• осъществява общо и методическо ръководство на дейността по предоставянето на правна помощ;
• изготвя проект на бюджет за правна помощ;
• разпорежда се със средствата по бюджета за правна помощ;
• организира воденето на Националния регистър за правна помощ;
• заплаща предоставената правна помощ