Въ  Въпрос 1: Обща  характеристика на наказателното право. Предмет, метод и система на наказателноправната наука

 

1. Същност (определение) и особености на наказателното право
2. Определение за наказателното право

 Най-общо правото е съвкупност или система от правила за поведение на хората в  абществото, установени или санкционирани от държавата и отразяващи волята на законодателя, чието спазване от правните субекти се гарантира от възможността да се използва държавна принуда.

1.1. Основни особености на наказателното право

 Основните особености на наказателното право, чрез които то може да бъде определено, се извличат от основните особености на общото понятие за правото.

1.1. Система от правни норми, регулиращи обществените отношения, породени (само) от извършване на престъпления:

 Преди всичко трябва да се има предвид, че правото е система от норми, уреждащи отношенията между хората в обществото.

 Специфичното за наказателното право от тази гледна точка е, че то урежда обществени отношения, които се пораждат само при извършването на престъпления.

 

1.2. Нормите на НП се установяват от държавата

 Втората обща особеност на правото е, че то е съвкупност от норми, които се установяват или санкционират от държавата.

 Санкционирането е способ за придаване сила на държавна воля на съществуващи обичайни правила или на установена съдебна практика (съдебни прецеденти). Проблемът е, че при него забраните не се формулират достатъчно ясно и недвусмислено.

 Установяване на правни норми от държавата – сложен процес по формулиране на правила за поведение от компетентите държавни органи посредством специални актове, които те са оправомощени да издават. Установяването като способ за изразване на държавна воля дава възможност запретите да бъдат ясно и точно посочени.

 В съвременните европейски правни системи наказателното правп винаги е установена държавна воля.

1.3. Защитават интересите на цялото общество

 Третата основна особеност на правото е, че то е въздигната в закон воля на законодателя.

 Обществената опасност на забранените от НП деяния, обаче, е тяхно обективно качество и най-често не е свързана с отразяване на интересите на отделните класи или групи в обществото. Тя отразява противоречието на тези прояви с интересите на обществото като цяло.

 Това обяснява защо най-често наказателноправните норми се приемат с консенсус в парламента, въпреки че по Конституция е достатъчно да изразяват волята на парламентарното мнозинство към момента на приемането им.

1.4. Неспазването им води до търсене на наказателна отговорност

 Последната основна особеност на правото е, че съобразяването с предписанията на неговите норми е гарантирано от възможността да се използват специфични мерки на държавна принуда.

 Във връзка с тази особеност на правото се проявява спецификата на наказателното право. То използва най-тежката форма на държавна принуда – наказанието. Наказанието се свежда до принудително засягане на основни лични или имуществени права на субекта.

 Във връзка с използването на наказанието всяка държава създава сложен апарат от органи, специално натоварени с осъществяването на наказателна отговорност.

1.2. Определение за наказателно право следва да отрази посочените негови особености.

 Наказателното право е система от правни норми, регулиращи обществените отношения, породени от извършване на престъпления, които норми са установени от държавата, защитават интересите на цялото общество и чието неспазване води до търсене на наказателна отговорност от извършителите на престъпленията.

 Елементи на определението за НП (мое)

o Система от правни норми, регулиращи обществени отношения;

o Обществените отношения са породени от извършване на престъпления;

o Нормите:

 са установени от държавата,

 защитават интересите на цялото общество

 неспазването им води до търсене на НО от извършителите на престъпленията.

2. Предмет на наказателното право

 Предмет на наказателноправната наука е:

• действащото наказателно право, неговите норми, принципи и институти, престъплението и наказанието като общи категории, наказателната отговорност, отделните видове престъпления и наказания. (Основен предмет)
• Към предмета на НПН трябва да отнесем и разкриването на общественото съдържание на действащите наказателноправни норми, тяхната общественоисторическо обусловеност.
• Науката за наказателното право изследва неговите норми като правно средство за постигане на определени обществени цели.
• Към предмета на НПН следва да се отнесе и изучаването на чуждия опит.

 

1. Теоретична основа на наказателноправната наука

• Тя е разнообразна. Наказателноправната наука използва и се опира на:
  • Познанията, формирани в областта на Общата теория на правото, тъй НПН е една правна наука.
  • Познанията относно общите общите закономерности в развитието на човешкото общество, тъй като престъплението и наказанието са обществени явления.
  • Познанието за позитивноправната уредба на същестуващите обществени отношения във връзка с универсалната охранителна функция на НП.

 

2.1. Предмет на наказателното право

 Предмет на наказатеното право: под предмет на наказателното право следва да разбираме системата от обществените отношения, които се пораждат при извършването на престъпления и които са свързани с наказателната отговорност на техните извършители.

2.2. Основните особености на предмета на НП са няколко:

1) Основните юридически факти в НП са отрицателни прояви, които увреждат или застрашават съществуващи към момента на извършването им обществени отношения.

 П се интересува от положителните прояви на хората само в отделни случаи, които за него са по-скоро изключение (деянията, извършени при  неизбежна отбрана, крайна необходимост; положителното поведение на дееца, визирано в поощрителните разпоредби на НК).

по тази си особеност НП се различава от тези клонове на правото, даващи поначало позитивна уредба на обществените отношения. НП се интересува от положителните прояви на хората само в отделни случаи, които за него са по-скоро изключение (деянията, извършени при неизбежна отбрана, крайна необходимост; положителното поведение на дееца, визирано в поощрителните разпоредби на НК).

2) Проявите, които са основните ЮФ за НП (престъпленията), засягат отрицателно съществуващите обществени отношения в сравнително висока степен.

 По тази особеност НП се отличава от другите клонове на правото, които също се интересуват от отрицателните човешки прояви, но степента на обществена опасност там е значително по-ниска. (административни нарушения, данъчните нарушения, митническите нарушения и пр.)

3) Престъпленията могат да засягат отрицателно практически всички области на обществения живот.

 Поради това НП има универсала охранителна функция.

 

Пример: едно непредпазливо убийство в следствие на нарушаване на правилата за движение от гледна точка на ГП е деликт, от гледна точка на АП е нарушение на правилата за движение, от гледна точка на наследственото право смъртта е основание за откриване на наследство, а нарушението на правилата за движение е факт, който може да обоснове дисциплинарно уволнение в трудовото право. Но защитата на човешкия живот, включително и чрез превантивно въздействие срещу неговото увреждане, спада към предмета на наказателното право. (учебник)

4) Наказателното право има свое специфично обществено предназначение, отразено в чл. 1, ал. 1 НК, според който „Наказателният кодекс има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред ”.  Тази разпоредба набляга на защитата на личността и правата на гражданите, но по същество става въпрос за защитата на цялостния установен в страната правов ред.

 

3. Метод на наказателното право

Всеки клон на действащото право се характеризира и с още една особеност – използвания метод на регулиране на обществените отношения.

Определение за метод на правно регулиране: От философска гледна точка методът на правно регулиране поначало включва съвкупността от средствата или способите, с които се постига определен резултат при регулирането на обществените отношения, както и начинът на тяхното използване.

 Определение за метод на правно регулиране: От философска гледна точка методът на правно регулиране поначало включва съвкупността от средствата или способите, с които се постига определен резултат при регулирането на обществените отношения, както и начинът на тяхното използване.

 

3.1. Наказателната санкцията като основно средство на НП

 Основното средство, с което си служи наказателното право, е наказателната санкция;

 Определение за наказателна санкция – тя се свежда до принудителното засягане на правата и интересите на престъпния деец по начин и в степен (размер), предвидени в закона.

 Основни особености на наказателната санкция:

1) Извършеното престъпление е основният ЮФ, който поражда наказателното правоотношение между дееца и държавата. Наказателната санкция е реакцията на обществото срещу отрицателното засягане на определени обществени отношения. Тя е основното средство за регулиране на породените от престъплението отношения.

2) Наказателната санкцията винаги е мярка на държавна принуда. Това означава, че престъпникът е длъжен да търпи засягането на неговата правна сфера. Специализизираните държавни органи въздействат върху нея по начин и ред, предвидени в закона, независимо от волята на престъпника.

3) Наказателната санкция е израз на категоричната недопустимост и подчертава моралната укоримост на престъплението и на престъпния деец. Държавата възприема престъплението като едно негативно и недопустимо поведение.

4) Наказателната санкция отразява и обществената необходимост да се окаже въздействие върху престъпника в посока на неговото поправяне, превъзпитание и сплашване. Така ще се промени нагласата на престъпника към установения правов ред, а тази промяна ще послужи като задръжка за бъдещи престъпни прояви.

5) Освен това наказателната санкция въздейства предупредително и възпитателно за всички членове на обществото. Тя от една страна уведомява гражданите какво не бива да вършат, а от друга страна предупреждава за отрицателните последици, които ще трябва понесат, ако не се съобразят с установената забрана.

 

3.2. Други средства, с които си служи наказателното право

 Възможност за освобождаване от наказателна отговорност, като тя бъде заменена с възпитателни мерки, която е предвидена още в чл. 1, ал. 2 НК.

 Възможности за отнемане в полза на държавата на:

o Средствата на престъпленията – цели те да не се използват за изв. на друго престъпление.

o Придобитото чрез престъпление – насочено е към ликвидиране на възможността за извличане на облага от извършено престъпление;

 Възможност за прилагане на принудителни мерки по отношение на лице, изпаднало в състояние на невменяемост след извършване на престъплението– целта е то да бъде излекувано

 

3.3. Специфични особености на начина за регулиране на наказателните отношения /начина на регулиране в наказателното право/

1) Деянията, обявени за престъпления, се посочват в закона: чрез това се установява забрана за определено поведение.

2) В закона се посочват и наказанията, които ще се налагат, ако бъде извършено дадено престъпление: Наказанието е обществена реакция срещу извършено престъпление.

 

 От какво зависят видът и размерът на наказанието?

o Видът и размерът на наказанията зависят преди всичко от вида, значението и степента на засягане на обществените отношения. Различните обществени отношения имат различно обществено значение и тяхната закрила чрез наказанието се осъществява в различна степен на обществената значимост.

o Видът и размерът на наказанието зависят също така и от характера, естеството и значението на извършеното деяние. /афект и пр./

3) Съдържанието на отделните видове наказания също се установява в закона –

 В закона (НК) се очертават правата и интересите на осъдения, които ще бъдат засегнати (ОЧ) и в каква степен (СЧ). Общата част на НК се посочва кои права и интереси на осъдения ще бъдат засегнати, когато му се налага даден вид наказание.

4) Наказанието се определя само от държавен съд,

 последната особеност на начина на регулиране в наказателното право е в обстоятелството, че наказанието се определя само от държавен съд, като правилата за това също са законоустановени.

 

1. Основни принципи на наказателното право – 4
2. ЗАКОННОСТ

 при реализацията на наказателната отговорност е необходимо да не съществуват никакви съмнения и възможности за превратно прилагане на закона. Затова принципът на законността в наказателното право намира израз в три положения (трите изисквания на принципа)

 

1.1. Законоустановеност на престъпленията

 деянията, които са обявени за престъпления и са забранени под страх от наказание, трябва да бъдат посочени в закон, а не в друг нормативен акт.

 Това изискване е конституционно закрепено в разпоредбата на чл. 5, ал. 3 КРБ – „никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му”;

 Чрез законоустановеността на престъпленията се създава гаранция:

o че няма да се подхожда безотговорно към криминализирането на определени деяния, чиято обществена опасност не оправдава използването на наказателна репресия.

o Намалява се и възможността за престъпления да се обявяват деяния, чиято забрана е в интерес на тесен кръг хора.

 

1.2. Законоустановеност на наказанията

 Наказанията, като принудително засягане правата на виновните за извършване на престъпления, трябва също да бъдат предвидени в закон.

 В закона трябва точно да се очертаят кои права на осъдените ще бъдат засягани (обща част) и в каква степен ще става това (особена част). Това е възприет принцип в правовите държави.

 

1.3. Случаите на освобождаване от наказателна отговорност или от изтърпяване на наложеното наказание също трябва да са уредени в закон

 Накрая принципът на законността предполага случаите на освобождаване от наказателна отговорност въобще и на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание също да бъдат уредени в закон.

 Чл. 1, ал. 2 НК „За осъществяване на тази задача Наказателният кодекс определя кои общественоопасни деяния са престъпления и какви наказания се налагат за тях и установява случаите, когато вместо наказание могат да бъдат наложени мерки за обществено въздействие и възпитание.”

 Логика: След като престъплението и наказанието са законоустановени и освобождаването от наказателната отговорност също трябва да е законоустановено.

 

2. Принцип на демократизма – намира израз в две насоки:

2.1. Наказателното право трябва да защитава интересите на цялото общество, на всички субекти, които се намират под българска юрисдикция

 Изискване = че не може интересите на определена категория субекти да се защитават по-добре от интересите на друга, т.е., че определени интереси трябва да бъдат защитавани винаги в една и съща степен, независимо от субектите, на които принадлежат.

 

2.2. Равенство на гражданите пред закона

 Конституционнозакрепено изискване- Чл. 6, ал. 2 КРБ: „Всички граждани са равни пред закона..”

 Равенството пред закона изисква:

o установените в закона забрани да са адресирани към всички хора, по отношение на които се разпростира действието на българския закон;

o предвидените в закона наказания да се прилагат еднакво за всички извършители на престъпленията от съответния вид.

 

3. Принцип на хуманизма – НП трябва да отговаря на няколко изисквания:

3.1. Съчетание на принудителното и възпитателното въздействие върху престъпния деец

 Преди всичко хуманизмът в НП означава съчетание на принудително и възпитателно въздействие върху престъпния деец. Така наказанието не остава само голо възмездие, а се търси възможност за превъзпитание на престъпника и възвръщането му в обществото.

 

3.2. Наказанието да е подчинено на определени цели

 На второ място хуманизмът изисква наказанието да бъде подчинено на определени цели, т.е. на определени обществни резултати, към които държавата се стреми при неговото използване.

 В Чл. 36 НК са посочени целите на наказанието (само ал. 3 няма нищо общо – систематична грешка)

 

Чл. 36. (1) Наказанието се налага с цел: 1. да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2. да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3. да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. (2) Наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство. (3) (Нова – ДВ, бр. 153 от 1998 г.) В Република България няма смъртно наказание.

3.3. Стремеж към стесняване на приложното поле на наказателната репресия

 Хуманизмът на НП намира израз и в стремежа към стесняване на приложното поле на наказателната репресия. Идеята е целите на наказателната политика на държавата да се постигнат и интересите на обществото да са запазени от престъпни посегателства, като принудата се използва в най-малка степен. (освен това е много скъпа)

 

3.4. Използването на репресията все пак трябва да се съобрази и с осъщественото засягане правата на пострадалите от престъпленията. – не би било хуманно, ако стремежът към стесняване на репресията, става за сметка на закрилата на жертвите. Несправедливо леките наказания ще ги унизят.

4. Принцип на интернационализма – възприет е от нашето НП по две основни съображения:

 Всяка съвременна наказателноправна система трябва да защитава общочовешките ценности – мир, права на хората, опазване на околната среда и пр.

 Съвременната престъпност все повече се интернационализира и логично противодействието срещу нея също. Интернационализирането на престъпността налага обединяване на усилията на много или дори на всички държави. Тъй като този вид престъпност е трансгранична и интернационална е логично и противодействието да е такова.

 

III. Система на наказателното право – обща и особена част

 Ситемата на българското наказателно право е изградена като всяка съвременна европейска система. Българското наказателно право се състои от две части: обща и особена част.

1. ОБЩА ЧАСТ

 Общата част на НП е тази, в която са установени и законодателно закрепени основните положения и принципи на наказателната политика на държавата и на наказателното право.

 В Общата част също така са уредени общите категории и институти на НП. /престъпление …/

 В Общата част на НК е уредено съдържанието на наказателната отговорност, както и някои от основните положения за нейното осъществяване.

 Общата част на НК е най-силно развита сред в сравнение с аналогичните решения в другите европейски наказателни закони. Разбира се, възможни са и някои критични бележки към нея.

 Разделена е на глави, като тези, които уреждат по-сложна материя, са разделени и на раздели.

2. ОСОБЕНА ЧАСТ

 Особената част на НК, която заема по-голям обем, урежда отделните видове престъпления. Техните състави са групирани в глави, като повечето от тях пък са разпределени на раздели.

 Системата на особената част е изградена като законодателят е взел под внимание различните видове престъпно поведение и значимостта на обществените отношения, които се засягат.

 В някои отношения системата на Особената част не отговаря на съвременни тенденции, тъй като е повлияна от възгледите и идеите през 1968г. Тези възгледи се коренят в приемането на Френския наказателен кодекс по времето на Наполеон, който е възприел защитата на държавата като условие за защита на всички останали обществени отношения. Затова в глава първа на Особената част на НК са уредени престъпленията против републиката. В по-новите закони, обаче, на първо място се поставя закрилата на основните права на човека.

 

1. Наказателното право и другите клонове на обективното право

 Характеристиката на НП като клон на обективното право трябва да отбележи отношенията му с другите правни отрасли и най-вече с наказателнопроцесуалното право и наказателноизпълнителното право, тъй като НП и тези два правни клона решават една обща задача – да уредят обществената реакция срещу престъпленията като отрицателни прояви с висока степен на обществена опасност. Изясняването на връзката между тях може да стане на базата на трите основни правомощия на държавата по осъществяване на наказателната отговорност, а именно: 1) Право да осъди виновния, като му наложи наказание с влязла в сила присъда; 2) Право да изпълни наложеното наказание; 3) Право да третира виновния като осъждан, като прилага спрямо него ограниченията в правата му, които са определени в закона. /тези ограничения не са част от наложеното наказание/

 Така поставени нещата установяваме, че НП определя кои деяния са престъпления, както и съдържанието на наказателната отговорност при тяхното извършване.

 

1. Наказателно право и наказателнопроцесуално право

 НПрП урежда взаимоотношенията между държавата и престъпника най-вече във връзка с осъществяването на нейното първо правомощие – да осъди дееца за извършеното престъпление. Уредбата е в НПК.

 Търсенето на НО предполага засягане на съществени права и свободи на дееца още по времето на реализиране на първото правомощие на държавата (налагане мярка за неотклонение), затова и всичко следва да бъде подробно регламентирано.

 НПрП урежда именно обществените отношения, които в съвкупност образуват наказателния процес, т.е. в рамките на които се осъществява правото на държавата да осъди виновния. НПП определя реда и условията, при които ще се осъществява дейността на компетентните държавни органи, кои са те, какви са правата и задълженията на участниците в процеса.

 НПрП се лишава от смисъла на съществуването си без наказателноматериалното право, а материалното без процесуално не може да се реализира в живота, защото държавата няма да може да осъди извършителите на престъпления, а от тук и да реализира останалите си две правомощия. Двата правни отрасъла са тясно обвързани. Те са двете страни на една монета.

2. Наказателно право и наказателноизпълнителното право

 Наказателноизпълнителното право урежда обществените отношения, които се пораждат между престъпника и държавата след влизане на осъдителната присъда в сила, т.е. предпоставка е да има влязла в сила присъда. В рамките на тези правоотношения се осъществява второто правомощие на държавата – да изпълни наложеното наказание.

 НП определя кои права и интереси на осъждания ще се засягат и в каква степен ще стане това. А Наказателноизпълнителното право урежда реда, по който ще бъдат засегнати те – кога, къде /в кои държавни заведения/, от кои държавни органи, при какви условия ще се осъществи принудителното въздействие върху правната сфера на осъдения.

 Основният НА е Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

 

 Извод: Така българската наказателноправна система включва три правни отрасъла, които са свързани тясно помежду си. Но НП е водещият, доколкото без него другите два не могат да функционират. От друга страна предписанията на НП не могат да се осъществяват в живота без НПрП и НИП./уч/

3. Други отношения (не ги е казвал на лекции)

 От гледна точка на отношението между НП и клоновете, даващи позитивна уредба на ОО, може да се каже, че функцията на НП е да осигури наказателноправна закрила от престъпни посегателства на тези обществени отношения, уредени позитивно в другите правни клонове;

 Съществува и отношение между българското и международното наказателно право, като последното е източник на задължения за България да приведе своето законодателство в съответствие с поетите международни ангабименти. Но самите международни договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила по чл. 5, ал.4, не са пряк източник на вътрешното НП, освен ако конкретни норми на последното не противоречат на тези договори, тъй като те имат предимство пред тези норми от вътрешното законодателство, които им противоречат.

 

 

Въпрос 2: Действие на наказателният закон по време и място

 

Действие по време на наказателния закон

1. Предели на действие на наказателнопраните норми

 Когато в правото се говори за действие на НПН разбираме две неща:

 

1) възможността за прилагането им;

2) тяхното прилагане, когато е необходимо.

 В НП юридическият факт, който поражда НПО, е престъплението и именно с този ЮФ са свързани пределите на действие на НПН.

 Пределите на действието се разглеждат в три насоки:

 

1) действие във времето – възможността за прилагането на дадена НПН в зависимост от това кога е извършено престъплението;

2) действие на в пространството – възможността за прилагането на дадена НПН в зависимост от това къде е извършено престъплението;

3) действие по отношение на лицата – търсим отговор на въпроса възможно ли е дадена категория лица да отговаря и кои категории лица могат да носят наказателна отговорност за извършените от тях деяния, обявени за престъпления от закона. Има си самостоятелно учение.

1. Действие на НПН във времето

 Действието във времето се свежда до решаване на два основни проблема:

1) Въпросът за времевите граници, периодът от време, в който те ще се прилагат: кога влизат в сила и кога прекратяват своето действие НПН.

2) Възможността те да имат обратно действие; /в уч.пише, че проблемите са три: вкл действието на НПН, когато е обявена тяхната противоконст./

 

1. Времеви граници на действие на НПН

1.1. Влизане в сила на НПН

 Моментът на влизане в сила на НПН е моментът, от който е възможно тяхното приложение, когато бъде извършено дадено престъпление.

 Разпоредбата на чл. 5, ал. 5 КРБ гласи, че НА влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок.”

 Посоченото общо правило важи и за НПН, но поради особения характер на материята, която уреждат, много често при промени в наказателния закон се предвижда един по-голям срок от тези три дни. Дава се възможност на:

o Гражданите да се запознаят със забраните и последици от наруш. им.

o Правоприлагащите органи да изучат закона и да се подготвят юридически за неговото прилагане.

o Самата държавата да се подготви за прилагането на новите разпоредби. Примерно – Когато през 2002 г. наказанието пробация е прието в системата, в държавата просто не е имало държавни органи, които да го изпълняват – изградили са се пробационни служби.

1.2. Прекратяване действието на НПН

 НПН прекратяват своето действие при тяхната отмяна. С отмяната на НПН отпада възможността за нейното прилагане.

 Отмяната може да е изрична и мълчалива:

o При изричната отмяна чрез закон се посочва изрично кои текстове от НК се отменят и няма да действат за вбъдеще. По начало за НП е характерна изричната отмяна

o За мълчалива отмяна може да говорим, когато идентични (не сродни!) фактически състави са уредени по различен начин от норми, приети в различни моменти. В тези случаи се приема, че по-новата уредба отменя по-старата и тя следва да се прилага за вбъдеще. Мълчаливата отмяна е крайно непрепоръчителна и не се практикува в НП поради особения характер на тази материя.

 Във връзка с отмяната на НПН има и една трета правна техника – изменението на НПН. Когато имаме изменение само на санкционната част, изменението е ясно – само наказанието се променя. Но понякога Закона за изменение и допълнение на НК гласи: „чл. 26 се променя така” и има изцяло нова уредба, различна от предходната. При такова изменение съществува отмяна на действащата норма и замяна с друга – това е форма/вид изрична отмяна. /няма го в учебника –бонус от лекции ;)/

 НПН не могат да прекратяват своето действие поради продължителното им неприлагане в практиката.(нито една от нормите в гл. 14 – Престъпления срещу мира и човечеството не е била прилагана до сега.) Това би могло да бъде само повод за законодателна преоценка.

 

2. Понятие за действие на наказателноправните норми във времето: основен принцип (чл. 2, ал. 1 НК).

 Понятие: Под действие на НПН във времето се разбира възможността за прилагането на дадена НПН в зависимост от това кога е извършено престъплението; От тази гледна точка меродавен за наказателноправната квалификация на едно деяние е моментът на неговото извършване.

 Основен принцип: основният принцип за действието във времето е изразен в чл. 2, ал. 1 НК, според който „За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му”. Този принцип е и имплицитно заложен в забраната, установена в чл. 5, ал. 3 КРБ – „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.”. Конституционният текст по същество възпроизвежда чл. 15 МПГПП.

 Това решение се обяснява с обстоятелството, че правните субекти могат да се съобразяват само с изрично установени забрани. За тях могат да се прилагат само тези наказателноправни последици, които са били предвидени към момента на извършване на деяние.

 учебник – стр. 96-97 – има допълнение, което пропусна на лекции: Принципното положение, че за всяко престъпление се прилага законът, който е бил в сила по време на неговото извършване, налага дасе изясни кога именно е извършено престъплението при някои особени хипотези

 

а) Преди всичко такава хипотеза е налице при фактически усложнения, когато между деянието и настъпилите общественоопасни последици е изтекъл известен период от време. В практиката правилно се приема, че престъпленеито е извършвно към момента на осъществяване на деянието и се прилага законът, действал по това време.

б) Различно е положението, когато се осъществява форма на усложнена престъпна дейност, която започва при действието на един закон, но продължава и завършва при действието на друг. Поради това, че изпълнението на престъплението се осъществява при действието на новия закон, то се смята извършено именно тогава. Ето защо за продължавано или за продължено престъпление ще се прилага законът, който е в сила към момента на тяхното довършване или прекратяване.

3. Обратно действие на НПН /въпросът е с голямо значение/

3.1. Общи положения

 

 Обратно действие на ПН: Това е прилагане на дадена норма по отношение на деяния, които са извършени преди нейното влизане в сила!

 Въпросът за обратното действие винаги има две страни:

1) Проблемът за обратното действие на НПН, които установяват или засилват наказателната отговорност, дали такива норми могат да се прилагат спрямо деяния, извършени преди тяхното влизане в сила.

2) Другата страна е въпросът за обратното действие на нормите, които намаляват или изключват наказателната отговорност.

 Този въпрос за обратното действие е решен в чл. 2 НК. Разпоредбата на

 

чл. 2, ал. 1 НК предвижда ,че “за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му.”, а чл.2, ал. 2 НК постановява, че „ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.”  прилага се най-благоприятният за дееца закон, НО до влизане на присъдата в сила.

 Отношение между чл. 2, ал. 1 и ал. 2 НК: Връзката между тях е отношение между правило и изключение. Правилото е формулирано в ал. 1 /изключва се обратното действие/, докато ал. 2 установява изключение от това правило, но само по отношение на по-благоприятния за дееца закон.

 Мотиви на разрешението в ал. 2:

1) Мотив по същество – когато законодателя променя отношението си към дадена форма на поведение (пр. Декриминализиране), законодателната преоценка обикновено става доста време след като съответната форма на поведение е променила общественото си значение.

2) Хуманизма на съвременното право – неговата основна тенденция е да се намали използването на наказателната репресия.

 

3.2. Предпоставки за обратното действие на наказателноправните норми (условия за приложение на по-благоприятния за дееца закон)

 НПН могат да имат обратно действие само, ако са налице предпоставките, предвидени в чл.2, ал. 2 НК

1) Осъщественото деяние трябва да се третира от действащото наказателно право като престъпление в момента на извършването му, при което между дееца и държавата е възникнало НПО.

2) Престъпната дейност, породила наказателното правоотношение, да е довършена при действието на стария закон.

 

Когато тя е започнала тогава, но е продължила и след влизането в сила на новия закон, ще се прилага той по силата на правилото на чл. 2, ал .1 НК.

3) По отношение на дееца да няма влязла в сила присъда за извършеното престъпление. Това означава, че държавата още не е реализирала своето правомощие да осъди извършителя. Критерият е, че няма присъда, която да е станала необжалваема, защото иначе ще се наруши стабилитета.

 

Уточнения:. Ако делото е още в досъдебна фаза, тогава се прилага по–благоприятния за дееца закон; Ако е в съдебна фаза, следва да се квалифицира по по-благоприятния за дееца закон.

 Достатъчно е да няма влязла в сила присъда. НО ВЛЕЗЕ ЛИ В СИЛА ОСЪДИТЕЛНА ПРИСЪДА НЕЩАТА СА ЗАКОВАНИ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА. НЕ МОГАТ ДА СЕ РЕВИЗИРАТ ВЛЕЗЛИ В СИЛА ПРИСЪДИ. Деецът ще се третира като осъждан. Възможно е след това да се търси промяна в НП положение на лицето чрез правомощието на президента, наречено помилване.

4) До влизане на присъдата в сила трябва да са последвали различни закони, които предвиждат различни наказателноправни последици, като единият от тях трябва да бъде по-благоприятен за дееца: тази предпоставка касае не смяна на НК въобще, а проста измяна, промяна на стария. Това означава, че имаме два или повече закона, които предвиждат различни наказателноправни последици за това деяние, като единият от тях предвижда по-благоприятни НП-последици. 3.3. Определяне на по-благоприятния закон

 Определение: По-благоприятен за дееца закон е този закон, който предвижда по-благоприятни /по-леки/ за него наказателноправни последици !!! (това е верният отговор, а не който декриминализира деянието и пр; На изпит първо казваш болднатото, а после даваш примери). Тези по-благоприятни последици могат да се проявяват по различен начин: декриминализация, по-леко наказание и т.н.

 Хипотези:

o Възможно е дадени промени в Общата част на НК да водят до по-благоприятни за дееца наказателноправни последици – пр. през 1982 г беше стесено приложното поле на института на опасния рецидив, при което част от случаите, за които се предвиждаше по-тежко наказание в Особената част, следваше да се третират като такива по основните състави.

o Възможно да има по-благоприятни за дееца последици при промени на разпоредби от Особената част на НК:

 декриминализация на деянието (отпада наказуемостта му)

 изменение в диспозицията (разширяване на приложното поле на привилигирован състав или стесняване на квалифициран)

 изменения в санкциите: по-леко по вид наказание, по-малко по размер наказание, отпадане на кумулативно предвидено наказание или предвиждане на алтернативно по-леко по вид.

o Възможно е да има едновременно изменения както в Общата, така и в Особената част на НК, при това едните да са по-благоприятни, а другите обратно – по-тежки за дееца. В тези случаи наказателното положение на дееца трябва да се прецени спрямо всеки законв неговата цялост, тъй като НК визира закон, а не отделни норми.

o Особено е положението при изменения в друг НА, когато бланкетна НПН препраща към него.

 Тези изменения не следва да се вземат предвид, ако променят позитивната уредба на дадени обществени отношения, с която уредба трябва да съобразяват своето поведение и трети лица. Следва да се прецени дали това изменение в другия НА променя отношенията между различни правни субекти и ако ги променя, то това изменение не трябва да взема предвид.

 Примерно изменението в правилата за движение по пътищата не може да се третира като по-благоприятен за дееца закон, ако останалите участници в движението са се съобразявали с тях. (вкарване на правилото за дясностоящия)

 Когато измененията не засягат поведението на трети лица, те могат да бъдат по-благоприятен за дееца закон.

 Преди години се приема, че пияното състояние е, когато алкохола е над 0,2 промила, а после се приема, че алкохолното състояние е над 0,5 промила. Това не променя взаимоотношенията на „пияните” с другите правни субекти  няма пречка да се приеме, че по-благоприятният закон е този с по-малките промили.

Допълнение от учебника – Действие на НПН при обявяване на противоконст.

– Искане за обявяване на противоконст. може да се прави само относно действащи правни норми /прилагащи се/ и не е ограничено със срок.

– Нормата, обявена за противоконст., не се прилага от деня, в който влезе в сила решението на КС, т.е. 3 дни след обнародването му в ДВ.  НПН престава да действа занапред. Решението на КС няма обратно действие.

– КС е приел, че в тези случаи неговите решения имат и възстановително действие, т.е. че се възстановява действието на закон такъв, какъвто е бил той до изменението му, което е обявено за противоконституционно. Р-22-95

Действие на наказателноправните норми по място

Понятие за действие на НПН по място. Принципите за действие на НПН по място и отношението между тях. Териториален принцип (чл.3, ал.1 НК). Личен или национален принцип (чл. 4, ал. 1 НК). Реален принцип (5). Универсален принцип (чл. 6). Проблемът за екстрадицията на престъпници.

1. Понятие за действие на НПН по място

 Под действие на наказателноправните норми по място или в пространството се разбира възможността за прилагането им в зависимост от това, къде е извършено престъплението – ЮФ, пораждащ НПО.

 Исторически и сравнителнопр. са известни четири принципа за решаване на въпроса:

1. териториалният принцип – прилага се законът на държавата, на чиято територия е извършено престъплението;
2. национален принцип – прилага се законът на държавата, чиито гражданин е извършителят на престъплението.
3. реален принцип – отчита чий е засегнатия интерес: прилага се законът на държавата, чиито интереси са засегнати или този на държавата, чиито гражданин е пострадалият от престъплението;
4. универсален принцип – изисква дадена държава да наказва определени деяния независимо от това къде е извършено престъплението, чии интереси са засегнати или чий гражданин е субектът на престъплението. са субекти. Той произтича от интернационализма на съвременното НП.

 В българския НК са възприети и четирите посочени принципа при определено съотношение между тях. Но нашият наказателен закон се прилага само във връзка с деяния, които са престъпления по националното ни право.

2. Териториален принцип

 чл. 3, ал. 1 НК: „Наказателният кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на територията на Република България.”

2.1. Територия на Република България

 Територията на РБ /според МПП/ включва:

1. сушата, затворена вътре в международно признатите граници на държавата,
2. вътрешните води и териториалните води;
3. въздушното пространство над сушата, вътрешните и териториалните води
4. земните недра под сушата и вътрешните и териториалните води.
5. корабите и въздухоплавателните средства под български флаг, когато те се намират в, респ. над открито море.

 

2.2. НК се прилага по отношение на всички престъпления, извършени на теротироята на РБ: По силата на териториалния принцип НК…

2.3. НК се прилага и спрямо всички лица, извършили престъпления на територията на РБ, независимо чии граждани са извършителят и пострадалият.

 Изключение-чл.3(2) НК от това правило има само за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ по силата на МД, по който РБ е страна. Изключението има само процедурен характер, защото имунитетът е процесуална пречка за наказателно преследване на извършителя, но той не изключва престъпния характер на деянието и отпадне ли имунитетът, наказателното преследване може да се осъществи по отношение на тези лица.

 

3. Личен (национален) принцип

 Чл. 4, ал. 1 НК: „Наказателният кодекс се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина.”. Тук трябва да се отбележи и разпоредбата на чл. 7 НК, според която „В случаите на чл. 4 и 5 предварителното задържане и изтърпяното наказание в чужбина се приспадат. Когато двете наказания са разнородни, изтърпяното в чужбина наказание се взема предвид при определяне на наказанието от съда.”

 

3.1. Същността на личния принцип се изразява в няколко положения:

1. Когато дадено деяние, извършено от български гражданин в чужбина, представлява престъпление по нашия НК, присъдата на чужд съд няма сила на присъдено нещо спрямо българския съд. Тя не е пречка за осъждане на дееца от наш съд и съобразно нашето законодателство.
2. Според чл. 4(2) НК по общо правило български гражданин не може да бъде предаден на друга държава или международен съд за целите на наказателното преследване. Законът и Конституцията допускат изключение от това правило в случай, че обратното е предвидено в международен договор, влязъл в сила за Република България.
3. Според чл. 7 НК предварителното задържане и изтърпяното наказание в чужбина се приспадат от българския съд, а когато двете наказания са разнородни, изтърпяното в чужбина наказание се взема предвид. За да се приспадне наложеното в чужбина наказание трябва да имаме фактически изтърпяно ограчаване на правата на осъдения в чужбина и двете наказания трябва да са от един и същ вид.

 

3.2. Предпоставките за приложението на чл. 4 НК /за прилагане на личния принцип/

1) Извършвеното деяние трябва да е престъпление по българския НК.

Без значение, обаче, е дали деянието е престъпление по законодателството на другата държава (пр. многобрачието – позволено е от зкаонодателствата в редица ислямски държави, но при нас това е престъпление) От друга страна на същото основние не се взимат предвид деяния, които нашият закон не третира като престъпления (пр. богохулство, конкубинат – съжителство без брак).

2) Извършителят на престъплението трябва да е български гражданин.

Кои лица са такива е определено в Закона за българското гражданство. Български граждани са и лицата с двойно гражданство.

3) Престъплението да е извършено извън на територията на РБ, тъй като ако е извършено на територията на РБ, нашият НК ще се въз основа на териториалния принцип.

4. Реалния принцип

 Отразен е в чл. 5 НК, според който „Наказателният кодекс се прилага и към чужденци, извършили в чужбина престъпления от общ характер, с които се засягат интересите на Република България или на български гражданин.” – отчита принадлежността на засегнатия интерес.

4.1. Същност – по своята същнсот разглежданият принцип се свежда до вземане предвид осъщественото засягане интересите на българската държава или тези на на нейните граждани.

4.2. Предпоставки за прилагане на НК съобразно реалния принцип

 

1) Субектът на престъплението трябва да е чужденец – под чужденец разбираме всяко лице, което не е български гражданин.

2) Деянието трябва да е престъпление по българския закон – тук няма значение дали деянието е престъпление по законодателството на д-таа, на чиято територия е извършено.

3) Престъплението да е от общ характер по българското право – ПОХ са тези, за които наказателнмото преследване се предприема служебно от органите на правосъдието при определените в НПК предпоставки.

4) Престъплението трябва да е извършено в чужбина, т.е. извън пределите на РБ, защото иначе нашият закон ще се прилага на териториалния принцип;

5) Извършеното трябва да засяга интересите на бъгларската държава или на български гражданин (+тези с двойно гражданство)

5. Универсален принцип

 уреден е в чл. 6 НК: „(1) Наказателният кодекс се прилага и по отношение на чужденци, извършили в чужбина престъпление против мира и човечеството, с което се засягат интересите на друга държава или чужди граждани.

 

(2) Наказателният кодекс се прилага и за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в международно съглашение, в което участвува Република България.”

5.1. Същност – Същността на универсалния принцип се свежда до това, че българският НК ще намери приложение, когато извършеното престъпление засяга общочовешки ценности или когато нашата държава е поела международен ангажимент да защитава и интересите на чужда държава или нейни граждани от даден вид посегателства.

5.2. Предпоставки за прилагане на НК по силата на универсалния принцип

1) Като общи условия трябва да се отбележат изискванията на закона да се касае до

– престъпление, извършено в чужбина,

– което засяга чужди интереси (на друга държава или на чужди граждани), при което

– извършителят е чужденец.

2) Наред с посочените изисквания е необходимо да е налице едно от следните условия

 Трябва да имаме международно задължение за българската държава да осъществява наказателно преследване за даден вид престъпление ИЛИ

 Престъплението да е против мира и човечеството (гл. 14 от Особената част на НК)

 

6. Съотношение между принципите – Принципите са самостоятелни основания за приложение на българския НК, като наличието на предпоставките за прилагане на едно от тях изключва приложението на останалите. Така те в съвкупност образуват система от норми, уреждащи тази материя, като НК ще се прилага в поредността, в която тази материя е уредена.

1) НК се прилага на основата на териториалния принцип винаги, когато дадено престъпление е извършено на територията на РБ, а ако не е  другите правила;

2) По личния принцип НК се прилага доколкото не е приложим на основата на териториалния.

3) Реалния се прилага, доколкото НК не може да се прилага на основата на предните два.

4) Универсалният принцип – НК се прилага доколкото не могат да се прилагат предните три принципа и при наличието на разгледаните предпсотавки.

 

Въпрос 3: Наказателноотговорни лица – субект на престъплението, вменияемост и невменяемост

 

Значение на проблема за субекта на престъплението и отношението му към въпроса за действието на наказателноправните норми по отношение на лицата. Понятие за субект на престъплението; субект на престъплението и наказателноотговорно лице. Основни качества на субекта на престъплението. Особени субекти на престъплението.

 

1. Значение на проблема за субекта на престъплението

 

1. Основни положения (проблеми, чието решение трябва да се намери при тази тема)

1.1. Кой въобще може да е субект на престъплението?

Отговорът на този въпрос трябва да изясни какви качества трябва да притежава субектът на едно престъпление и какво е тяхното наказателноправно значение.

1.2. Въпросът за значението на някои психологични характеристики, както и на някои особени обществени и лични качества на извършителите на даден вид престъпление. /втори проблем/

1.3. Връзката (отношението) между материята относно субекта на престъплението и тази за самото престъпление.

1.4. Въпроса за организиране обсега на наказателната репресия, използвана от държавата в областта на борбата с престъпността

 От една страна става въпрос за тенденцията към ограничаване на обсега на репресията, но от друга страна става въпрос за засилване на репресията срещу лица с трайни престъпни наклонности.

 И в двата случая законодателните решения относно субекта на престъплението са в основата на възприетата мяра при използване на наказателна принуда.

 

2. Възможни законодателни решения на проблемите относно субекта на престъплението

 Известни са два законодателни подхода към решаването им:

 

2.1. Първият разглежда въпросите за субекта на престъплението като част от материята относно пределите на действие на наказателния закон

– така е например по френското и швейцарското право;

2.2. Другият – по-съвременен, по-диференциран и по-правилен подход, е този, при който проблемите относно субекта на престъплението имат своето самостоятелно значение и са предмет на самостоятелстно третиране в закона.

– този подход е възприет у нас; въпросите, свързани с наказателноотговорните лица, са обособени като самостоятелна група проблеми на Общата част на НП(гл.3 от ОЧ);

– Всъщност може би истината е някъде по средата, тъй като материята за субектите безспорно е част от тази за пределите на действието, но също така е с много важно самостоятелно значение. От тази гледна точка биха могли да се отправят критики относно систематичното място на уредбата на материята относно субектите в НК.

1. Понятие за субект на престъплението и наказателноотговорно лице

 Понятието „субект на престъплението” и „наказателноотговорно лице” в теоретичен план не са синоними, но в практиката често се употребяват като такива

o По-общото понятие е това за субект на престъплението и с него обозначаваме принципната възможност едно лице да извърши престъпление въобще или пък даден вид престъпление и съответно да поснесе наказателната отговорност за това свое поведение.

o Наказателноотгооврното лице пък, както произтича и от самата разпоредба на чл. 31, ал. 1 НК, е лице, което притежава качествата за субект на престъплението и е извършило престъпление. (Дори и да объркаме понятията понякога и да ги използваме като синоними, това не е фатално)

 

1. Определение за субект на престъплението

 В НК имаме легално определение за наказателноотговорно лице, дадено в чл. 31, ал. 1 НК, според който „Наказателноотговорно е пълнолетното лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.”,

 

а в ал. 2 е предвидено, че „Непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.”

 Извличаме понятието „субект на престъплението” от легалното определение за наказателноотговорно лице по чл. 31, ал. 1 НК и донякъде с допълнението на ал. 2.

 Въз основа на посочената законова уредба трябва да приемем, че по българскто НП субект на престъплението може да бъде САМО:

o физическо лице, достигнало определена от закона възраст и

 

което притежава нормална психика!

 В това определение са посочени основните три качества за субект на престъплението, които трябв да са налице кумулативно, за да е налице субект на престъплението.

 

2. Основни качества на субекта на престъплението

2.1. Физическо лице, Човек (САМО)

 Първото от тях е, че субектът е физическо лице, човек  не може да бъде субект на престъплението нещо, което не е човек – вещ, ЮЛ.

 Това положение е категорично отразено в закона:

o в чл. 35, ал. 1 НК, който гласи, че „наказателната отговорност е лична”(в НП не е възприет принципа за носене на отг. за чуждо поведение както в ОП-упр)

o в чл. 9, ал. 1 НК, където престъплението е определено като деяние с определени свойства, а пък деяния могат да осъществяват само хората.

o в чл. 31 НК,където се говори само за пълнолетно и непълнолетно лице, а само хората притежават качеството „възраст” в посочения смисъл. /не го е казал на лекции, но го пише в учебника като първо/

 Изводът е, че според действащото българско НП не може да се поставя въпросът за наказателна отговорност на нещо, което не е човек.

 

(Интересен пример от историята– Иван Вазов като мирови съдия е осъдил едно куче на смърт, защото сдавило овца. Собственикът на кучето обжалвал присъдата и Ал. Константинов председателствал състава, пред който се обжалва и той оправдал кучето със следните аргументи: 1) кучето не е присъствало; 2) то не е разпитвано; 3) не му е дадено право за последна дума; 4) не му е назначен служебен защитник.)

 Относно ЮЛ: участието на ЮЛ като страни по различни правоотношения се осъществява само чрез поведението на техните представители и ако последното има престъпен характер, за извършеното ще отговарят наказателно само физическите лица.

2.2. Достигнало предвидената в закона възраст

 Предвидената в закона възраст е период от време, изминал от раждането на лицето до дадения момент, в който преценяваме на каква възраст е то.

 Това изискване е свързано с представата, че развитието на човешкия индивид е един продължителен процес, който се отнася до три основни вида изменения на личността: Физически; Психични (умстевени); Обществени;

 И само на опредена степен на физическо, умствено и обществено развитие може да се приеме, че физическото лице е в състояние да се съобразява с интересите на обществото и с изискванията, които то предявява към него. А времето, което човекът е преживял, е основен фактор за достигане такава степен за развитие.

 В НК във връзка с възможността физическите лица да отговарят наказателно са предвидени три категории лица /три основни възрастови граници/:

1) Малолетните лица – малолетни са лицата, които не са навършили 14 години.

 

Според чл. 32, ал. 1 НК те са абсолютно наказателно неотговорни, като това положение е императивно, а критерият е чисто формален и подлежи само на установяване, но не и на разискване.

2) Непълнолетни лица – непълнолетни са лицата, навършили 14 години, но ненавършили 18 години.

 

Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НК приема, че те поначало са достигнали необходимата степен на физическо, умствено и обществено развитие, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки. Но поради особеностите, характерни за подрастващите, за непълнолетните е създаден особен наказателноправен режим.

3) Пълнолетни лица – пълнолетни са лицата, навършили 18 години. За тях законът установява оборима презумпция, че те са достигнали необходимата степен на физическо, психично и обществено развитие, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право (т.е. да носят наказателна отговорност, ако извършат престъпление). Важно е да се запомни, че тази презумпция е оборима. (31,ал.1)

2.3. Да притежава нормална психика ( да е вменяемо)

 В чл. 31, ал. 1 НК е посочено, че лицето трябва да е извършило престъплението в състояние на вменяемост.

 Тук следва да се отбележи, че именно вменяемостта е другата предпосатвка, наред с възрастта, лицето да е в състояние да разбира свойството и значението на своите постъпки и да ги ръководи в съответствие с обществените изисквания.

3. Основните качества на субекта на престъплението и принципното обосноваване на наказателната отговорност по българското НП.

 НП обосновава наказателната отговорност на субекта на основата на съчетанието между необходимостта и свободата на волята на човека. Наказателната отговорност се обосновава с възможността на индивида да избере поведение, което да е съобразено с природните и обществените необходимости или казано по-конкретно – със задължителните предписания на установения правов ред.

 От друга страна посочената възможност за избор на поведение съществува само за тези индивиди, които притежават нормална психика и достатъчен социален опит и зрелост. Тези качества позволяват на човека да избира между отделни варианти на поведение. Затова е и изискването за този минимум от качества. При тяхното наличие човекът не само може, но и е длъжен да съобразява своето поведение с установените правила.

 

 Така във връзка с наличието на основните качества на субекта на престъплението принципно се обосновава и наказателната отговорност.

 

III. Oсобени субекти на престъпление

1. Определение

 Особените субекти на престъпление са лица, които наред с основните качества на субекта на престъплението притежават и допълнителни лични или обществени особености (качества), посочени в закона и по които качества те се отличават от обикновените субекти на престъплението.

 Пример: „длъжностно лице”, „орган на власт”, „военно лице”, пол и др.

2. Значение на допълнителните качества – проявява се в две насоки:

 

2.1. Условие за осъществяване на даден вид престъпление в два случая:

А) Специалните качества на дееца се изискват на първо място по основния състав на някои видове посегателства – пр. длъжностно присвояване, изнасилване, военни престъпления. В такъв случай съответният вид престъпление въобще не може да бъде извършено от лице, което притежава съответните качества (не може да те изнасили жена)

Б) Специалните качества може да бъде и квалифициращо обстоятелство – пр. при убийството, кражбата, които могат да се извършват от всяко наказателноотговорно лице, но особените качества на субекта отразяват засягане на по-широк кръг от обществени отношения в сравнение с тези, които се увреждат при основния състав.

2.2. Проявява се във връзка с режима на наказателната отговорност – те се отнасят до възможността държавата да не я реализира изцяло или отчасти или пък обуславят засилена отговорност.

А) Качествата на субекта са от значение за освобождаване от наказателна отговорност: освобождаване на непълнолени по чл. 78 НК и когато се освобождава от наказателна отговорност пълнолетно лице с налагане административно наказание по чл. 78а НК

Б) Непълнолетието е от значение при освобождаване от изтърпяване на наложено наказание във връзка с приложение на условното осъждане и предсрочното освобождаване;

В) Накрая някои особени качества на субекта обуславят засилена наказателна отговорност, както е в случаите на рецидив или когато те са посочени като квалифициращо обстоятелство за дадения вид престъпление.

 

Вменяемост и невменяемост

Нормалната психика като условие за наказателната отговорност на гражданите. Същност на вменяемостта като основно качество на субекта на престъплението. Невменяемост, същност, медицински и юридически критерии за нейното определяне (чл. 33, ал. 1 НК). Значение на разстройството на съзнанието след извършване на престъплението (чл.33,ал.2 НК)

1. Нормалната психика като условие за наказателната отговорност на гражданите /аз/

 За да отговаря едно ФЛ наказателно, то трябва да притежава нормална психика и да е достигнало определената в закона възраст, достатъчния социален опит и зрелост. Нормалната психика се отразява с понятието вменяемост, а ненормалната-невменяемост.

 Вменяемостта и невменяемостта са основни качества на човешката психиката, които са свързани с принципното обосноваване на наказателната отговорност за извършеното престъпление. Вменяемото лице е способно да съобразява своето поведение със задължителните предписания на действащото право, докато невменяемото не може.

 

1. Вменяемост
2. Определение за вменяемост

 

Понятието вменяемост не е легално определено, а се извлича по аргумент от противното от легалното определение на понятието за невменяемост, дадено в

чл. 33, ал. 1 НК  Вменяемостта (понятието) е качество на човешката психика, което се изразява в способността на едно лице да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи.

(методична скоба – трябва да се подчертаят двата съюза „И”. В НП съюзите и/или имат съществено значение; Разликата между „и” и „или” е границата между престъпното и непрестъпното, между основанието за търсене на НО и ГРЕШКАТА В СЪЮЗИТЕ ВОДИ ДО СЛЕДВАЩО ЯВЯВАНЕ НА ИЗПИТА !!!!!)

2. Същност на вменяемостта

 

Вменяемостта, като качество на човешката психика, включва два момента – интелектуален и волеви момент на вменяемостта.

2.1. Интелектуален момент на вменяемостта – свързан е със „способността на субекта да разбира свойството и значението на постъпките си”.

А) Разбирането е тази мисловна дейност, при която факти и явления от действителността се отразяват в съзнанието на дееца.

Б) Под свойство на постъпките разбираме това качество на постъпките, което ги характеризира от гледна точка на това как те въздейства върху действителнсотта, т.е. как я изменят.

– деецът ще е могъл да разбира това свойство, ако при осъществяване на поведението си е бил способен да осъзнае самото деяние и евентуалните изменения в останалите елементи от действителността, които то предизвиква.

В) Значението на постъпката е оценката, която се дава от обществото на самата постъпка и на нейното въздействие върху действителността като цяло.

– субектът ще е могъл да разбира значението на постъпката, когао по време на деянието е бил способен да отрази в съзнанието си как обществото оценява самото деяние и останалите промени, които то предизвиква. Разбиране на Обществената оценка.

 Интелектуалният момент съществува само при кумулативна даденост на тези две способности. Неговата психика трябва да е била в състояние, което му позволява да разбира и свойството, и значението на своите постъпки. Едно лице няма как да осъзнае значението на своите постъпки, ако преди това не е осъзнало свойствата му./отн-е/

2.2. Волеви момент на вменяемостта

 Волевият момент е способността на лицето да ръководи постъпките си, неговата възможността да ги насочва според осъзнатото тяхно свойство и значение.

 Тази способност е налице, когато човекът е в състояние на психиката, което му позволява да си наложи както осъществяването на определено активно поведение, така и да се въздържи от извършване на определени постъпки.

 

2.3. Кумулативност и отношение между интелектуалния и волевия момент

 Вменяемост = интелектуален момент + волеви момент: Когато говорим за вменяемост, трябва да имаме предвид, че тя е налице, когато лицето притежава и двете способности  вменяемостта е единно качество на човешката психика.

 Отношение между двата момента:

o Интелектуалният момент е предпоставка лицето да може да ръководи постъпките си, т.е. той е необходимо условие за наличието на волевия момент. Решението на едно лице да предприеме или да се въздържи от определено поведение се основава на възможнстта за разбиране свойството и значението на това поведение.

2.4. Вменяемостта се изразява в способност, възможност

 Вменяемостта се изразява във възможност (способност) за нормално осъзнаване на фактите от действителността и връзката между тях, както и за волево насочване на постъпките.

 Правно значение има само наличието на вменяемост към момента на извършване.

 По въпроса дали едно лице отговоря наказателно няма значение дали то е използвало тази своя способност при осъществяване на конкретното деяние, тъй като при наличието й законът изисква всеки да я използва при избора си на поведение. Това, че някой не я е използвал, може да има отношение към въпросите за вината (форма и съдържание)

III. Нeвменяемост

 Невменяемостта е другото качество на психиката, от значение за наказателното право. С това понятие се отразява отсъствието на възможност дадено лице да избира своето поведение при познаване на нещата или да си налага да върши или да не върши нещо.

1. Същност на невменяемостта

 Невменяемостта е легално определена в чл. 33, ал. 1 НК, според който „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.”

 Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият момент на вменяемостта, било само волевият момент.

 В закона са очертани два критерия за установяване на невменяемостта:

o медицински (психиатричен) – отразяващ причината за невменяемостта и

o юридически (психологичен) критерий – отразяващ наказателноправната същност на невменяемостта.

2. Критерии за невменяемост

 

2.1. Медицински (психиатричен) критерий

 Този критерий отразява медицинската (или още психиатрична) причина за невменяемостта. В закона за посочени два вида психиатрични причини: умствената недоразвитост (олигофрения) и разстройство на съзнанието, което може да продължително или краткотрайно. Общото между двете е, че те водят до неправилно възприемане на обективната действителност и от тук – до невъзможност за избор на поведение съобразно обществените изисквания.

2.1.1. Умствена недоразвитост (олигофрения)

 Умствената недоразвитост (олигофрения) е едно патологично задържане развитието на главния мозък, при което отсъстват признаци на прогресиране.

 Причините за нея са различни – наследствена обремененост, увреждане на плода при бременността, различни фактори от ранна детска възраст – мозъчна травма или менингит.

 Олигофренията има три степени: идиотия, имбецилност и дебилност.

o Идиотия: това е най-тежката степен на умствена недоразвитост. При идиотията е налице пълно отсъствие на втора сигнална система. Идиотите се отличават с пълна невъзможност за каквото и да е съзнателна или волева дейност. Идиотията е безпорна причина за невменяемостта.

o Имбецилност: втората /средна/ степен на олигофрения. При нея има наченки на втора сигнална система, защото се наблюдава наличие на възможност за научаване на елементарни действия, на отделни прости думи и тяхното значение. Но при имбецилите отсъства каквато и да е способност за абстрактно мислене и съзнателна, волева дейност  Имбецилите също винаги са безспорно невменяеми.

 

(При идиотията нещата са по-тежки, защото не съществува втора сигнална система, докато при имбецилите такива зачатъци се наблюдават от време на време.)

o Дебилност: дебилността е най-леката форма на умствена недоразвитост (олигофрения). Дебилите притежават способност за елементарна практическа ориентация, но са неспособни за абстрактно мислене и за оценяване на различни по-сложни ситуации. Теоретично се приема, че те могат да са вменяеми в някои по–прости ситуации – кражба, телесна повреда и пр.;

2.1.2. Разстройство на съзнанието

 Разтройството на съзнанието е втората медицинска причина за невменяемостта по нашия закон и се изразява в съществено нарушаване на нормалната психична дейност, на правилното функциониране на главния мозък.

 Проф. Ненов разделя двата вида разстройство на съзнанието на две самостоятелни медицински причини, но проф. Стойнов ги разглежда като разновидности на едно и също явление, тъй като и в двата случая се касае за еднакви по същността си особености на психиката, касае се за неправилно функциониране на главния мозък.

 

 Видове разстройство на съзнанието:

o Продължително разстройство на съзнанието – при него се касае за различни форми на хронични душевни страдания, свързани с прогресивно нарушаване дейността на главния мозък, при което процесът може да се развива от деградация към деменция или теоретично и към оздравяване. Такива заболявания са шизофрения, циклофрения, епилепсия и някои др.

o Краткотрайното разстройство на съзнанието – е едно временно смущение във функционирането на главния мозък, което се дължи на временно действаща външна причина. Крайният ефект при него все пак е нарушаване на правилното функциониране на главния мозък. Но тук за разлика от продължителното разстройство имаме една външна причина и когато тя отпадне, нормалното функциониране на гланвия мозък се възстановява. Именно затова е краткотрайно. Такива временни причини могат да са: хипноза, наркотичен глад, патологичен афект и др.

 Умствената недорарзвитост и разстройството на съзнанието по нашето право са единствените медицински причини, които обуславят невменяемост. Други по-леки отклонения като психози, неврози, полови извращения и пр. не са причини, обуславящи невменяемост.

 

2.2. Юридически (психологичен) критерий

 Юридическият (психилогичен) критерий отразява резултата, до който води медицинската причина. Според чл. 33, ал. 1 НК тя трябва да е довела до това, че лицето „не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си”. Иначе казано следствието на психиатричната причина е психично състояние, което се характеризира с отсъствие на интелектуалния или на волевия момент на вменяемостта.

 

2.3. Съотношение между медицинският и юридическяит критерий

 медицинският и юридическият критерии се намират в отношение на причина и следствие. Поради това отсъствие на вменяемост (следствие) не може да има, ако не съществува психиатрична причина, която да го породи. От друга страна наличието на разстройство на съзнанието (причина) само по себе си не означава, че следствието винаги ще се прояви. Поради това то трябва да бъде установено във всеки конкретен случай. По-различно е положението при умствената недоразвитост. Когато се касае за идиотия и имбецилност винаги и без изключение страдащото лице е невменяемо. А при дебилност също трябва да се установи дали деецът е бил невменяем при осъществяване на деянието.

 

2.4. Невменяемостта трябва да е налице към момента на деянието

 Невменяемостта е основание за наказателна неотговорност само, ако в момента на деянието лицето не е притежавало изискуемите от закона интелектуални или волеви способности, които са условие за търсене на наказателна отговорност.

 Невменяемостта се преценява към момента на извършване на деянието. От тази гледна точка няма наказателноправно значение дали лицето преди или след извършване на деянието е притежавало тези способности, т.е. е било вменяемо.

 

(Стойнов – няма понятия като частична вменяемост, респ. частична невменяемост!!!)

 

1. Значение на разстройството на съзнанието след извършване на престъплението

 Психичното разстройство след деянието е нерядко явление. Понякога лицата го имитират и се стремят да го демонстрират, но го има и като действително явление.

 Поради това законът предвижда в чл. 33, ал. 2 следното „Не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее.”

 Така е, защото когато лицето изпадне в състояние на невменяемост след деянието, но преди присъдата, преди всичко то не може да възприема съзнателно въздействието върху него, а от тук става невъзможно и да бъдат постигнати целите на наказанието.

 Същевременно, изпълнението на наказанието винаги е свързано с това осъденият принудително да бъде подложен на определени ограничения в правата му. А това по необходимост предполага възможност както да разбира своето поведение, така и да го ръководи съобразно изискванията, които произтичат от съдържанието на наказанието (т.е. така то ще може да се съобрази с изискванията, които произтичат от режима за изтърпяване на накaзанието).

 Тази хипотеза е различна от невменяемостта по време на деянието: Тъй като в момента на деянието деецът е бил вменяем и след това изпада в такова състояние на невменяемост, поначало той е наказателноотговорно лице. Последвалата невменяемост е само пречка за реализирането на НО. Tова следва от последното изречение на чл. 33, ал. 2 НК: „Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее”.

 Ако след произнасянето на присъдата лицето изпадне в състояние на невменяемост, то вече е наказано и наказанието подлежи на изпълнение, но ще се наложи осъденият да бъде лекуван по време на изтърпяването му. (Ловеч)

 Принудителни медицински мерки: Чл. 34 НК предвижда, че по отношение на лицата, визирани в чл. 33 НК, т.е. лицата, които са извършили общественоопасното деяние в състояние на невменемост и тези, които са изпаднали в такова състояние преди постановяване на присъдата могат да бъдат приложени съответните принудителни медицински мерки, когато това е предвидено в НК.

o Тези ПММ са уредени в Глава XI от Общата част на НК (чл. 89-92), озаглавена именно „Принудителни медицински мерки”. Спорно е дали мястото на уредбата на тези мерки е в НК, тъй като материята е административна, като Наказателното право свършва до предвиждането на възможност по принцип таива мерки да се прилагат в чл. 34 НК

o Фактически тези мерки са свързани с някаква степен на принудително въздействие и изолация на лицето от обществото. В естеството си тези мерки не са наказание, като разликата между двете е в:

 Характера на ПММ, които от гледна точка на юридическа та си природа нямат санкционен, а имат лечебен и отчасти превантивен характер.

 Цел на ПММ: ПММ се налагат с различна цел – лекуване на лицето и неговата изолация, докато трае процеса на лечение

Въпрос 4: Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

 

Малолетни и непълнолетни

Значение на възрастта като основно качество на субекта на престъплението. Наказателноправен режим на малолетните (чл. 32 НК). Непълнолетни (чл. 31, ал. 2 НК). Особения наказателноправен режим на наказателноотговорните непълнолетни. Същност и значение на възпитателните мерки, приложими спрямо малолетните и непълнолетните.

1. Значение на възрастта като основно качество на субекта на престъплението

 Субект на престъплението може да бъде само физическо лице, което притежава нормална психика и е достигнало определена от закона възраст. Възсрастта на дееца се преценява към момента на извършване на деянието.

 Проблемът за борбата с престъпността и общественоопасните прояви на подрастващите има особени измерения и от гледна точка на борбата с претъпността въобще, защото един ден всеки подрастващ пораства и става пълнолетен.

 Проблемите относно наказателноправния режим на подрастващите са свързани от една страна с наказателната политика на държавата въобще, а от друга страна с основните проблеми на учението за субекта на престъплението.

 Разпоредбите на чл. 47, ал. 1 и ал. 4 КРБ предвиждат, че отлгеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата”, като „децата, останалите без грижата на близките си, се намират под особената закрила на държавата и обществото”. От това следва, че борбата с противообществените прояви на подрастващите е част от задачите на държавата за възпитанието на младежта.

1. Наказателноправен режим на малолетните

 Според чл. 32, ал. 1 НК малолетни са лицата, ненавършили 14-годишна възраст.

 Според НК те са наказателно неотговорни, като тяхната неотговорност е абсолютна.

 НК приема, че те никога не са достигнали онзи минимум на физическа, психична и социална зрелост, който позволява да се използва наказателна репресия спрямо тях (дори, когато са убили човек)  така се установява необорима презумпция за това, че малолетните не могат да разбират свойството и значението на своите постъпки и да ги ръководят.

 Малолетието, като всяка друга възрастова граница, се преценява към момента на извършване на деянието, като фактът на възрастта е чисто формален и подлежи само на установяване, но не и на разискване.

 Но държавата и обществото не са се дезинтересирали от факта, че общественоопасни деяния се извършват от малолетни. Поради това разпоредбата на чл. 32, ал. 2 НК предвижда възможност да бъдат приложени съответните възпитателни мерки по отношение на малолетните лица, извършили такива деяния.

 Видовете мерки, реда и компетентните органи за налагането им са предвидени в специалния Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. (пр. настаняване в възпитателно училище – интернат;)

 

Възпитателните мерки: те са форма на държавна принуда, която обаче не е наказание, не с третират като осъдени и пр. Тя е друг начин на реакция на държавата по отношение на тези лица. Възпитателната мярка се налага от местната комисия с изключение на две от мерките настаняване в интернат, които се налагат от съда. Налагат се за срок до една година. Отчита се обстоятелството, че малолетните и непълнолетните са в много по-голяма степен податливи на възпитателно въздействие от пълнолетните. /асистентка – материал за последната точка от плана/

III. Наказателноправен режим на непълнолетните (доста по-сложен режим)

 Според чл. 31, ал. 2 непълнолетни лица са лицата навършили 14 год., но ненавършили 18 годишна възраст.

 Според закона непълнолетното лице е наказателноотговорно, когато е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.

 

 Режимът на непълнолетните е свързан с два основни въпроса:

1. Какво е наказателноправното значение на особеностите на психиката на непълнолетните?
2. Въпросът за oпределяне на наказателноправните мерки спрямо непълнолетните.
3. Значение на основните особености на психиката на непълнолетните

 Тези оснобености са обусловени от възрастта и са в основата на наказателноправния режим на непълнолетните.

1.1. Формиране на личността

 Формирането на личността е един продължителен процес, като основен фактор за неговото протичане е времето, което лицето е преживяло, т.е. възрастта му.

 Формирането на личността зависи от няколко фактора:

1. Физическото развитие на човека и най-вече от степента на развитие на главния мозък като основа за формиране на втора сигнална система. Медицина – гланвният мозък се развива до седмия месец от бременността.
2. Човешкият опит –включва личния опит и опита на другите хора, който те са му предали. Тук се отнесят и познанията за обществения живот.
3. Формиране на мирогледа на индивида – той е онази съвкупност от възгледи за живота, която включва и критериите за избор на пвоедение.
4. Степента на формиране на динамичния стереотип на човека- съвкупност от навици и привички, вкл. и за общественото проявление на индивида.

 При непълнолетните всички тези особености се проявяват в различна степен и са индивидуално обусловени от условията, при които те се развиват. Поради това способността им правилно да възприемат действителността, да контролират постъпките си и да ги оценяват от определени позиции непрекъснато се променя.

 Същевременно трябва да се отчита и обстоятелството, че непълнолетните са в много по-голяма степен податливи на възпитателно въздействие от пълнолтените.

 Вземайки предвид посочените особености на психиката на непълнолетните, НК предвижда едно специално изискване. Според чл. 31, ал. 2 непълнолетното лице ще е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постпките си.

 

В този текст на закона е отразено виждането на законодателя, че непълнолетните лица са в процес на развитие, при тях все още се оформя мирогледът и динамичният стереотип, че задръжките им могат да са значително по–слаби.

 Законът изисква способността на непълнолетните да отговарят наказателно да се доказва във всеки конкретен случай.

 

1.2. Вменяемост на непълнолетните

 Втората особеност на психиката на непълнолетните е свързана с тяхната вменяемост.

 Законът изисква вменяемостта на непълнолетните да се разглежда във връзка с конкретното деяние и тя трябва да бъде изрично констатирана. Съвсем различно е положението при пълнолетните, за които вменяемостта включва една обща възможност за разбиране на постъпките, която законът предполага от момента на навършване на пълнолетие.

 На второ място е необходимо способността на непълнолетните да се преценява спрямо равнището на психическо, социално зрялост на конкретния деец.

 Трябва да се има предвид, че психиката на непълнолетнит се отличава с повишена податливост на външни въздействия и известна неуравновесеност.

 

1.3. Възможни наказателноправни решения (2) – преценката на вменяемостта на конкретния непълнолетен извършител е предпоставка за едно от две възможни наказателноправни решения

 

А) Да установим, че конкретният непълнолетен е наказателнонеотговорен. Тогава спрямо него могат да се приложат специални възпитателни мерки.

Б) Да установим, че непълнолетният е наказателноотговорен. Тогава за неговата наказателна отговорност съществува цяла система от особени правила, които в съвкупност съставляват особения режим относно наказателната отговорност на наказателноотговорните непълнолетни.

2. Oсобен режим относно наказателната отговорност на наказателноотговорните непълнолетни

 Историкоправният анализ показва, че се наблюдават две основни тенденции:

1. тенденцията на диференциран подход при използване на накзателноправните методи и средства в зависимост от възрастта на непълнолетния – 1982 г. непълнолетните биват разделени на две възрастови групи: на възраст от 14 до 16 г. и от 16 до 18 г.;
2. тенденция за разширяване на приложното поле на извъннаказателните мерки.

 Особени правила се отнасят до:

1. ограничаване на наказателната отговорност на непълнолетните;
2. диференцирания подход при осъществяване на наказателната отговорност в зависимост от възрастта;
3. някои специфични особености при самото реализиране на назателната отговорност спрямо непълнолетните.

 Същността на наказателната отговорност въобще се свежда до реализацията на правото на държавата да осъди извършителя на престъплението, да изпълни наложеното му наказание и да го третира като осъждан. Съобразно нея особените правила относно непълнолетните могат да се обособят в три групи, като всяка една от тях ограничава упражняването на някое от трите правомощия на държавата. Тези правила са групирани основно в Глава шеста от Общата част на НК, като има и немално други норми, които допълват уредбата.

 

2.1. Ограничаване на правото на държавата да наложи наказание (особени правила)

 Правото на държавата да наложи наказание е ограничено в няколко насоки.

2.1.1. Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни (78, 78а)

 Освобождаването от наказателна отговорност по начало е отказ от страна на държавата да осъди дадено лице, въпреки че то е извършило престъпление и наказателното правоотношение между него и държавата е възникнало.

 До миналата година освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетния е било възможно при условията на чл. 61 НК във връзка с чл. 78 НК, но през 2010 г. с допълнение на НК се предвиди, че може да се прилага и когато са налице предпоставките по чл. 78а, ал. 1 НК. Ефектът е същият – заменя се наказателната отговорност с възпитателна мярка.

 

 Предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК

1. Деянието да не представлява голяма обществена опасност – дали това е така се преценява въз основа на общите критерии за преценката на степента на обществена опасност;
2. Деянието да е извършено поради увлечение или лекомислие – тези психични състояния често са характерни за мотивацията на подрастващите.

 Увлечение – интензивно проявено неосъзнато смътно стремление, което не е насочено към определен обект и не е свързано с ясна представа за целта. Увлечението засяга волевите способности на дееца и се отразява на възможността му да ръководи постъпките си. Тук надделяват чувствата, импулсите, желанието.

 Лекомислието – е недообмисляне на конкретната постъпка. То може да се прояви както при вземане на решението, така и при неговото изпълнение.

3. Спрямо непълнолетният да могат да се приложат успешно възпитателните мерки по ЗБППМН – преценка на съда.

 Предпоставките за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а НК са формално изброени в чл. 78а,ал.1 НК, но крайният ефект не е налагане на административно наказание глоба, а пак налагане на възпитателни мерки, като се предвижда и алтернативна възможност за налагане на административно наказание обществено порицание.

2.1.2. Приложими наказания спрямо непълнолетните

 

Правото на държавата да осъди непълнолетния извършител на престъпление е ограничено и от гледна точка на накзанията, които са приложими спрямо непълнолените.

А) Ограничения по чл. 62 НК – видове наказания

 Според чл. 62 НК на непълнолетните могат да се налагат само следните наказания: лишаване от свобода; пробация (16-18г); обществено порицание; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, като останалите видове наказания по чл. 37 НК като глоба, конфискация са неприложими

 Наказанието лишаване от свобода е основното, което се използва при реакцията срещу престъпленията на непълнолетните, като то обаче е предвидено за тях в значително намалени размери.

 

Б) Ограничения по чл. 63 НК- замяна на наказания

 От тази гледна точка е редно да споменем и ограничаването на правото на държавата да наложи наказание и от разпоредбите на чл. 63 НК, които предвиждат задължителна замяна на предвидените в Особената част на НК наказания, когато престъплението е извършено от непълнолетен.

 Индивидуализацията на наказанията става едва след като е извършена тази замяна! Съдът е длъжен първо да замени предвиденото в Особената част наказание по реда на чл. 63 НК и едва след това да го индивидуализира според общите и специални правила за определяне на наказнието.На практика се получава се специална система на наказанията за непълнолетните.

 Специфична особеност на режима на непълнолетните е диференцирания подход в зависимост от възрастта: Обособени са две възрастови подгрупи, като това се отнася само до наказанията лишаване от свобода и пробация.

o Едната възрастова група са непълнолетните от 14-16 г, спрямо които се прилагат по-леките размери на лишаването от свобода по чл. 63, ал. 1 НК, като пробацията се заменя с обществено порицание.

o Другата възрастова група са непълнолетните от 16 до 18 г., за коти във втората алинея на чл. 63 се предвиждат по-тежки размери на наказания лишаване от свобода; При все това лишаването от свобода не може да надвишава 12 години.

 не само от гледна точка видове на наказания, но и от гледна точка на размерите на наказанията лишаване от свобода е ограничено правото на държавата;

В) Ограничения по чл. 80, ал. 2 НК – давност

Правото на държавата да наложи наказание е ограничено и с оглед възможността да възбуди наказателно преследване. Това следва от обстоятелството, че давността за наказателно преследване е обвързана с предвидените в закона наказания: колкото по-тежки са наказанията, толкова по-дълги са давностните срокове. Но тъй като замяната на наказанията по чл. 63 НК е задължителна, то съкращаването на сроковете на наказанията, неизбежно води и до съкращаване и на давностните срокове.

2.2. Ограничаване правото на държавата да изпълни наложеното наказание

 

А) Ограничаване по чл. 64 НК – задължителна замяна на наказанието лишаване от свобода с възпитателна мярка при условията на чл. 64 НК (САМО ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИ)

 Предпоставки за прилагане на чл. 64 НК

1. Определеното с присъдата наказание е лишаване от свобода по-малко от една година
2. Да не е приложено условно осъждане (по чл. 66 НК, а ефективно изтърпяване)
3. Престъплението, за което е наложено наказанието, да не е извършено по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода.
4. Наказанието да не е наложено след навършване на пълнолетие;
5. Да не се касае за повторно осъждане при условията на чл. 64, ал. 4 НК;

 

Б) Второ правомощие е ограничено и във връзка с условното осъждане и предсрочното овобождаване. Там също имаме особени правила за непълнолетните. (чл. 69, 71)

 При условно осъждане за лицата, извършили престъпление като непълнолетни, е предвиден по-кратък изпитателен срок – от 1 до 3 г. (пълнолетни: от 3 до 5 г.) – 69,ал.1

 

Освен това е предвидена възможност съдът да прецени дали да се изтърпява условно наказание за случаи, в които това е задължително за пълнолетните –69,ал.2

 Предсрочното освобождаване е безусловно за непълнолетните, като изискването е те да са изтърпели само 1/3 от наложеното наказание. (71,ал.1 НК)

 

(За пълнолетните е условно – изпитателен срок; и изискването е за 1/2).

2.3. Ограничаване правото на държавата да третира непълнолетните извършители на престъпления като осъждани

 Тези ограничения са свързани с реабилитацията и възможността последващо престъпно поведение да се третира като опасен рецидив.

 

А) Особени правила относно реабилитацията (чл. 86,88а НК)

 Преди всичко законът отчита възрастта на субекта към момента на осъждането и свързва реабилитацията по право с нея. Така когато лицето е осъдено като непълнолетно, срокът за настъпване на реабилитацията по право е две години от изтърпяване на наказанието – чл. 86, ал. 1, т. 4 НК. (реабилитацията заличава осъждането и отменя за вбъдеще последиците от осъждането след реабилитацията не се третира като осъждан)

 Освен това чл. 86, ал. 2 НК предвижда, че реабилитацията по право може да настъпва само веднъж за престъпление, извършено от пълнолетно лице. По аргумент на противното, ако престъплението е извършено от непълнолетно лице, реабилитацията по право не е пречка за повторно реабилитиране, пак по право.

 По-благоприятно е положението на непълн. във връзка с пълната реабилитация по чл. 88а НК. Тази разпоредба препраща към сроковете за погасяване на наказателно преследване. Последните пък са по-кратки, когато престъплението е извършено от непълнолетен, защото наказанията се определят след замяната им по реда на чл. 63 НК;

 

Б) Ограничение във връзка с възможността последващи престъпни прояви да бъда квалифицирани като опасен рецидив по чл. 29 НК.

 В чл. 29, ал. 2 НК е предвидено,че при прилагане разпоредбите относно квалификацията на деянията като извършени при опасен рецидив, не се вземат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен.

 

1. Oсобености при осъществяване наказателната отговорност на непълнолетните
2. Основна цел на наказанието на непълнолетните – чл. 60 НК

 Тази цел не отменя общите цели на наказанието по чл. 36 НК, а само набляга на превъзпитанието, тъй като непълнолетните са особено податливи на въздействие включително и на превъзпитание. Наред с това законът поставя и една допълнителна цел – те да бъдат подготвени за общественополезен труд. Има се предвид, че подрастващите най-често нямат професионална квалификация и целта на наказанието трябва да е съобразена задължително с тази особеност.

 

2. Преценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства при индивидуализацията на наказанието в съдебната практика също разкрива известни особености при непълнолетните лица.

А) Възрастта се третира като самостоятелно смекчаващо обстоятелство

Б) В случаите, когато не може да се приложи освобождаване от наказателна отговорност с налагане на възпитателна мярка увлечението и лекомислието са самостоятелни смекчаващи обстоятелства.

В) Смекчаващо обстоятелство е и повлияването от пълнолетно лице.

3. При определяне на наказанието задълженително трябва да се съобразят и психичните особености на конкретния извършител.
4. Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода от непълнолетни става в специални заведения – поправителни домове (чл. 65, ал. 1 НК). Изпълнението на наказанието е съпроводено от задължително осигуряване на образование, както и на професионална квалификация. (затвор за малолетни – да не се бърка с възпитателно училище интернат)

 

 

Въпрос 5: Понятие за престъпление – обществена опасност и определение. Престъплението като деяние. Престъпен резултат. Причинна връзка

 

Понятие за престъплението

Обществен характер и историческа обусловеност на престъплението. Легално определение за престъпление (чл.9, ал. 1 НК). Основните особености на престъплението и отношението между тях.

1. Обществен характер и историческа обусловеност на престъплението

1.1. Обществен характер на престъплението

 Всяка дейност се осъществява в определена обществена среда. Тъй като всяко поведение неизбежно променя обществената действителност, то винаги има обществен характер.

 

А) Общественият характер на престъплението се проявява в две насоки:

1) Всички закони въздигат в престъпление само тези деяния, които накърняват определени итереси, въздействат им отрицателно върху тях – интереси на индивида, на група от индивиди или на обществото като цяло.

2) Наказателноправните доктрини винаги отразяват възгледите на определени обществени групи, чиито представители са авторите на тези теории. Но винаги надделяват и получават законодателен израз тези теории, които отразяват интереси, общи за всички обществени групи или които са възприети от определена група или класа, чието влияние в обществото е най-силно.

 

Б) Обществената природа на престъплението се изразява в неговия общественоопасен характер, в това, че то засяга отрицателно съществуващите обществени отношения.

В) Именно отрицателното засягане на съществени обществени интереси поражда и необходимостта от тяхната наказателноправна закрила.

Г) Обществената същност на престъплението намира израз в неразривната връзка между три елемента на обществената действителност:

1) обществените отношения, които престъплението уврежда или застрашава;

2) самото престъпление, което въздейства отрицателно върху съществуващите ОО;

3) наказателното право, чиято задача е да защитава от престъпни посегателства съществуващата система от обществени отношения;

1.2. Историческа обусловеност на престъплението

 Престъплението винаги уврежда или застрашава определени обществени отношения. Те обаче не са нещо неизменно. Те възникват в определен исторически момент от развитието на дадено общество и същетвуват като такива в определен исторически период, за който са характерни определени обществени условия.

 Нещо повече – даден тип обществени отношения търпят известни изменения и през периода на тяхното съществуване От това пък следва и изменение в значението на противоправното засягане на тези отношения. Следователно, се променя и общественото значение на самото престъпление.

 При това положенеи исторически се променя и отношението на обществото към проявите, които засягат отрицателно обществените отношения. В частност това налага и изменения в наказателното право като едни прояви се криминализират, други се декриминализират, а за трета категория се променя съществуващата наказателноправна уредба.

 Извод: престъплението е исторически обусловено обществено явение. То не е неизменно в различните периоди от развитието на обществото. Това пък обяснява и различното отношение на законодателя в различните исторически периоди.

 

 Обща особеност на всички законодателния решения за престъплението у нас:

 

1) Престъплението винаги е било единственото основание за налагане на наказание, единственият юридически факт, който поражда наказателно правоотношение.

2) Другата обща особеност е, че след освобождението престъплението винаги е било легално определено по нашето право;

2. Определение за престъплението

2.1. Легално определение за престъплението

 Чл. 9. (1) Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.

 

(2) Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.

 Що е то престъпление е уредено в чл. 9 НК. Легалното определение за престъпление е дадено в първата алинея на чл. 9, а втората има пояснителен характер от гледна точка на изясняване на същността на престъплението.

 

2.2. Обща характеристика на това определение – Достойства

1) Съчетава диалектически основния, материалния, неюридическия елемент на понятието, а именно обществената опасност, с производните от него юридически качества на престъплението, т.е. неговата противоправност и наказуемост.

2) Тази дефиниция съчетава диалектически също така обективните качества на престъплението (деяние, обществена опасност, противоправност и наказуемост) с неговия субективен елемент – вината.

3) Според действащата законодателна концепция престъплението е деяние, човешка проява, с определени свойства. Тези свойства отразяват от една страна общественото значение на престъплението, а от друга страна обществената реакция срещу него.

4) Така самото деяние и неговите свойства в съвкупност съставляват общото понятие за престъпление като юридическа категория и като социално явление.

 

(Стойнов – Наблягам на това, че престъплението е деяние с определени свойства и само наличието на всички елементи в тяхната съвкупност води до наличие на престъпление.)

5) Легалното определение за престъплението има голямо значение за съблюдаване принципа за законоустановеността на престъплението. Явление, което не отговаря на всички общи признаци на престъплението, взети в тяхната съвкупност, не е престъпление!

 

3. Елементи на определението за престъпление

– От гледна точка на характеристиката на елементите на понятието за престъпление може да разграничим две основни категории- обективни и субективни елементи на престъплението.

3.1. Обективни елементи на престъплението

 От обективна страна престъпленеито се явява деяние, което е общественоопасно, противоправно и наказуемо. Наричаме ги обективни, защото стоят независимо от съзнанието на дееца и респективно на правоприлагащия орган.

1) Деяние

 Преди всичко престъплението е деяние. То е съзнателен и целенасочен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка.

 Деянието е категория на психологията, която НПН заимства, но и доразвива;

 В определението на чл. 9(1) НК деянието е отразено чрез неговите две основни форми: действие или бездействие.

 

А) Действието е активно поведение. То представлява система от телодвижения, извършени въз основа на конкретно решение и под контрола на съзнанието. Те са насочени към постигането на опеделена цел и се осъществяват при определени условия на време, място, обстановка. Затова и проф. Ненов нарича действието психофизично единство между действие, съзнание и воля. При действието тялото на човека или отделни негови части преминават от състояние на относителен покой спрямо окръжаващата го действителност в състояние на движение.

Б) Бездействието пък е пропускане на определено действие, което е необходим елемент/условие за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на определена обществена връзка. Без това действие връзката не може да се осъществи така, както е в интерес на обществото. То също е съзнателно и целенасочено.

! Действието и бездействието са посочени в закона като най-простите форми на деянието, като поведение минимум, което може да променя отрицателно действителността. Поради това няма пречка някои престъпления да се осъществяват чрез съчетание от двете основни форми на деянието, в комбинация от действие и бездействие.

Пример: Придобиване и държане на огнестрелно оръжие: придобиването е действие, а държанието е въздържане от предаване на съответните органи,т.е. бездействие.

2) Обществената опасност на деянието

 

> Обществената опасност е основно, обективно, неюридическо и определящо качество на деянието, характеризиращо го от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения. Кога деянието е общественоопасно е посочено в чл. 10 НК: „общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.”

 Обществената опасност на престъплението се проявява в две основни форми:

 

А) Увреждане на обекта – по-тежката от тях, при която обществените отношения се променят отрицателно, преценено от гледна точка интересите на обществото или на отделни правни субекти.

Б) Застрашаване на обекта – представлява създаване на опасност за увреждане на обекта, без увреждането да е настъпило (Пример: опит за убийство и убийство: при убийството е причинена смърт, а при опита само е застрашен живота, без да е засегнат.)

3) Противоправност на деянието

 противоправността на деянието също е обективно, но вече юридическо качество на деянието. То отразява противоречието на деянието с установена правна забрана за неговото осъществяване.

 За НП е от значение т.нар. наказателна противоправност. Тя е едно противоречие на дадено деяние с установена в закона забрана за извършване на определен вид деяния, за чието престъпване или несъблюдаване е предвидено наказание. Т.е. когато запретът е установен от закон за неговото пристъпване е предвидено наказание, говорим за наказателна

противоправност/ Когато говорим за противоправност в НП, имаме пр.наказателна противоправност.

4) Наказуемост на деянието

 

Тя е последното обективно, но също така юридическо качество на престъпното деяние. Деянието е наказуемо, когато е предвидено наказание за лицата, които не спазят запрета за неговото осъществяване и го извършат. Наказуемостта отразява подводимостта на деянието под определено наказание. По нашето право наказуемостта се установява само със закон.

3.2. Субективният елемент на престъплението – Вината

 Субективният елемент на престъплението е виновността на деянието или както още го наричаме – вината.

 Вината според наказателното право е конкретното субективно или психично отношение на дееца към общественоопасния характер на деянието и към предизвиканите от него общественоопасни последици (от деянието), като това психично отношение винаги е укоримо от гледна точка на господстващия морал в обществото и може да се изрази в умисъл или непредпазливост.

 

 Основни особености на вината:

 

1) Вината е елемент на конректно деяние. Без деяние не може да има вина. Няма съвременна наказателноправна система, която да въздига в престъпление голите престъпни помисли (както е било по времето на инквизицията).

2) Вината е един реално съществуващ факт в съзнанието на дееца, защото се касае за реално, действително протекли психични процеси. /Тя е субективен елемент на деянието, но има обективен характер по отношение на правоприлагащите органи, защото е нещо, което е протекло извън или независимо от съзнанието на самия правоприлагащ орган./

3) Вината се свежда само до съдържанието на умисъла или на непредпазливостта. Тя не включва другите възможни психични изживявания като мотиви, намерения, емоции… /те са част от субективната страна на престъплението въобще наред с вината/

4) Вината е обществено определена, защото е психично отношение на дееца към определена част от обществената действителност. Като такова тя е укорима от гледна точка интересите на обществото. Тя винаги е предмет на отрицателна оценка от негова страна.

 Формите на вината са очертани в чл. 11 НК. Основните форми на вината са умисълът и непредпазливостта, съответно определени в разпоредбите на чл. 11, ал.2 и 3 НК

 

Обект и предмет на престъплението

Обществените отношения като обект на престъплението. Общ, родов и непосредствен обект на престъплението. Предмет на престъплението. Отношение между предмета и обекта на престъплението. Предмет и средство на престъплението.

 За изясняването на понятието за престъплението трябва да се отговори на въпроса върху кои елементи на обществената действителност то въздейства отрицателно. Това е материята относно обекта и предмета на престъплението.

 За да изясним този въпрос, сме улеснени от закона.

o В чл. 1, ал.1 НК е посочен обекта на защита от НК. Той е „…”.

o В чл. 10 НК още по-подробно, но вече като обект на въздействие, е развита тази материя при определяне на обществената опасност; престъплението е”…”

 

 Това, което е посочено като обект на защита в чл. 1 НК, в чл. 10 вече се разглежда и като обект на посегателство. Иначе не би могло и да бъде, защото ако законът защитава едни елементи на действителността, а престъплението засяга отрицателно нещо друго ще се получи разминаване между обект на защита и обект на посегателство.

 От цитираните разпоредби следва, че престъплението засяга отрицателно различни по характер и значимост обществени отношения.

 

1. Обществените отношения като обект на престъпление

 По съвременното НП обект на престъплението са обществените отношения с базисен или надстроечен характер.

 Обществените отношения, като обект на престъплението, представляват една система от връзки между членовете на обществото. Те се проявяват чрез общетвената дейност на неговите членове и престъплението уврежда или застрашава самите отношения, самите връзки между членовете на обществото.

 Затова, обекта на престъплението трябва да се обърнем внимание на основните структурни елементи на обществените отношения.

 

Структурни елементи на общественото отношение:

1) Правните субекти, които участват в съответните отношения: ФЛ, ЮЛ, общините, държавата

2) Предметът на отношението. Това е онзи негов материален или духовен елемент, по повод на който възниква правоотношението(ПО на собственост възниква м/у хората по отн. на вещ)

3) Връзката, която възниква между участниците в общественото отношение. Тя по същество представлява съвкупност от различни връзки между участниците. Доколкото обектът на престъпление е правоотношение, то връзката между участниците се свежда до съвкупността от правата и задълженията на участниците в отношението.

4) Поведението на участниците в общественото отношение –, защото чрез него се осъществяват правата и се изпълняват задълженията на субектите на отношението.

 Определение за обект на престъплението: системата от необходими, вътрешно свързани помежду си и детерминирани правни връзки между членовете на обществото, които възникват по повод на определена материална или духовна ценност, чието съдържание е съвкупността от правата и задълженията на участниците в отношенията и които се осъществяват посредством поведнието на тези участници.

 

1. Видове обекти на престъплението – общ, родов и непосредствен, конкретен

 

Престъпленията засягат съществуващата към момента на тяхното извършване система от обществени отношения като цяло, но това става чрез въздействие върху отделни видове обществени отношения, а всяко конкретно престъпление засяга отделно конкретно отношение или група отношения. Затова от гледна точка на наказателното право различаваме четири вида обекти на престъпно посегателство:

1. Общ обект на престъплението

Общ обект на престъплението е цялата съвкупност от обществени отношения, които съществуват към момента на извършване на престъплението. (Иначе казано това е общото понятие за обект на престъплението.) Поради всеобщата връзка между всички тези отношения всички се засягат в една или друга степен, пряко или косвено, именно като съвкупност, когато част от тях бъде засегната.

Пример: 1) причиняването на смърт някому уврежда не само обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот, но и всички правоотношения, в които участва пострадалият (семейни, трудови, граждански, административни, финансови и пр.), защото поради смъртта става невъзможно жертвата да участва в тях.

2) Имаме едно нарушаване на правилата за движение, което е довело до причина за средна телесна повреда –първо са засегнати са обществените отношения, които осигуряват безопасността на движение; увредено е здравето на един човек  той става непълноценен  това засяга неговия работодател; засяга обществените отношения, свързани със здравеопазването.

2. Родов (групов) обект на престъплението

Групов или родов обект на престъплението са група от обществени отношения, обособени по даден родов признак или по няколко такива признака, които се засягат от даден вид престъпни посегателства. Касае се за група от обществени отношения, които са защитени от определена група наказателноправни норми от Особената част на НК.

 Родов – защото са обособени по родов признак; Групов – защото става дума за група от обществени отношения;

 Такива са повечето от престъпленията от Особената част. Например всички престъпления от Глава пета от Особената част засягат обществените отношения, които в съвкупност осигуряват нормалното упражняване на правото на собственост. А засягането на условнията за нормално упражняване правото на собственост е родовият признак на посочените обществени отношения.

 Значението на груповите обекти: различните видове групови обекти на посегателство са в основата на групирането на нормите по глави в Особената част.

 

С изключение на Глава 11, за които сякаш няма общ групов обект и само те са обособени въз основа на друг признак

3. Непосредствен обект на престъплението – с това понятие се обозначава вид обществени отношения, които се засягат с даден, конкретен вид престъпления.

Пример: ПО на собственост е непосредствен обект на престъплението унищожаване и повреждане на чужда вещ по чл. 216 НК; Друг пример – убийството винаги засяга вид обществени отношения, свързани с осигуряване непрекосновеността на човешкия живот.

 В главите на Особената част съставите на престъпленията са групирани по раздели на основата най-вече на непосредствения обект. (уч)

 

4. Конкретен обект на престъплението – наричаме тези конкретни обществени отношения, които конкретно извършеното престъпление засяга. (не става въпрос за личност въобще, а за индивидите Х,У, Z.)
5. Отношение между отделните видове обекти:

– Общият обект включва съвкупността от всички видове обществени отношения, съществуващи в дадена държава  НП осигурява универсална закрила на обществото срещу престъпни посегателство. Ето защо

– Груповият обект на даден вид престъпления винаги се явява част от общия обект, т.е. всички групови обекти на посегателство в съвкупност образуват общия обект

– Непосредственият обект е част от груповия, т.е. груповият обект включва съвкупността от непосредствените обекти на отделните видове престъпни деяния.

– Конкретният обект е част от непосредствения  всяко следващо е по-тясно.

 

6. Значение на обекта на престъплението – освен за структурата на Особената част на НК обектът на престъпление има и по-конкретни проявления:

1) Определя съдържанието, формата и структурата на даден вид престъпление. /пр. кражбата като вид престъпление е твърде различна от посегателствата срещу неприкосновеността на личността/

2) Характерът на обекта определя и системата на деянията, които го засягат по престъпен начин.

3) Същността на обекта определя и формата на неговото засягане, т.е. характера на общественоопасните последици, които законът обявява за престъпен резултат. /кражбата например лишава владелеца на една движима вещ от фактическата власт върху нея, докато при унищожаване на вещта тя става негодна за използване по предназначение или въобще престава да съществува/

4) Обществената значимост на даден вид отношения определя и равнищата на и средствата за тяхната наказателноправна защита, защото тя ще зависи от значимостта на съответния вид отношения;

 

III. Предмет и средство на престъплението

 

1. Предмет на престъплението – трябва да се отличава от обекта!

 Предметът на престъплението е отделен елемент на общественото отношение, което е непосредствен обект на престъплението, или материална предпоставка за съществуването на този обект, върху които субектът въздейства пряко и непосредствено и по този начин засяга цялото обществено отношение (уврежда самия обект)  Още дефиницията сочи, че обектът и предметът на престъплението са различни категории.

 Разновидности:

1) Предметът е елемент от общественото отношение, което престъплението засяга – най-често предмет ще е една от страните; (така във всички престъпления против личността предмет ще е човека, върху който се въздейства > човекът е елементът, върху който въздейства дееца, като му удря шамар).

2) Предметът не е елемент от отношението, но без него не може – в случая предметът на престъплението е материален израз, материална предпоставка за съществуването на обекта на престъплението. (Така е например при престъпленията против собствеността-кражба, защото правоотношенията на собственост възникват между правните субекти по повод вещите, върху които деецът въздейства пряко и непосредствено – те са предмет.)

 

 Отношение между обекта и предмета на престъплението

o В първия случай предметът е част от отношението;

o В другия случай предметът е предпоставка за съществуването на обекта, материален израз на обекта на посегателство.;

2. Средство на престъплението

 Средство на престъплението е понятие, различно от обект и предмет. Разликата между режима на средството и предмета е уредена в чл. 53, ал. 1 НК.

 

Чл. 53. НК (1) Независимо от наказателната отговорност отнемат се в полза на държавата:

а) вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление;

б) вещите, които принадлежат на виновния и са били предмет на умишлено престъпление – в случаите, изрично предвидени в особената част на този кодекс.

 По смисъла на чл. 53, ал. 1, б. „а” НК средство или оръдие на престъплението е вещ, която е била предназначена или е послужила за извършване на престъплението. /такива са оръжието при убийството и пр./

 Понеже средството и предмета на престъпление са различни неща, разпоредбата на чл. 53 НК предвижда различен наказателноправен режим за тях.

o Общото между режима на средството и предмета е, че наказателноправно значение има собствеността върху предмета/средството. Средството винаги се отнема в полза на държавата, докато предмета само, когато това е изрично предвидено в Особената част на закона.

 Средството е вещ, която е нещо външно на общественото отношение, докато без предмет на престъплението обект не може да има !!!! Обектът на общо основание може да си съществува и без средството на престъплението.

 Трябва да се отбележи, че една и съща вещ понякога може да е предмет на едно престъпение и средство на друго престъпление, извършени от едно и също лице. (Например едно огнестрелно оръжие може да бъде притежавано противозаконно и тогава е предмет на престъпление, а когато се използва за убийством то ще бъде и средство на последното.)

 

 Престъплението като деяние

Престъплението – деяние с определени свойства. Понятие за деяние, обща характеристика и елементи. Форми на деянието, същност на действието и на бездействието. Изпълнително деяние.

1. Престъплението –деяние с определени свойства

 Исторически всички български закони са определяли престъплението като деяние.

 Легалното определение за престъплението по чл. 9, ал. 1 НК го описва като общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Ако тълкуваме граматически тази дефиниция установяваме, че терминът деяние е съществително, а термините общественоопасно, наказуемо, виновно са прилагателни, които се отнасят до съществителното деяние в неговите две основни форми (действие или бездействие). Функцията на прилагателното в изречението е именно да посочи особеностите на съществителното.

 Езиковото тълкуване на легалното определение за престъпление води до един Много съществен и основополагащ извод: престъплението е деяние с определени свойства! (трябва да се знае какво е деяние, защото ако не знаеш какво е деяние  не знаеш какво е престъпление  двойка)

 

2. Понятие за деяние

 

NB !!! – материята относно деянието е материя, на която Стойнов особено много държи за изпита! Тя е основна материя за НП. Трябва да се знае абсолютно в детайли. !!!

 Деянието е основна форма на човешкото поведение, негов градивен елемент. Като основна категория на психологията то се разглежда по-подробно от тази наука. Поради това и в наказателноправната доктрина се ползват знанията за деянието като основен елемент на човешкото поведение, които ни дава психологията.

 Съгласно общотеоретичната класификация на юридическите факти, деянията следва да се причислят към юридическите постъпки – това , което вършат хората. Явления като раждане, смърт, земетресения и пр. са събития, но в преобладаващата им част юридическтие факти в НП са юридически постъпки.

2.1. Определение за деяние

 

Деянието е „съзнателен, целенасочен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка”!!! – от лекции.

 Това определение отразява всички основни особености (белези) на деянието и ако отсъства някоя от тях, значи сме изправени пред явление, което не е деяние!

 

Учебник – деянието може да бъде определено като съзнателен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка, който се осъществява с цел да бъде приспособена съществуващата действителност към нуждите на дееца, на трето лице ли на обществото като цяло. (определението от лекции е базовото, а това тук го допълва, като казва каква може да е целта на деянието).

 

2.2. Основни особености на деянието

2.2.1. Съзнателен акт – то се осъществява в резултат на определена психична дейност, която предхожда външното проявление и която е в основата на едно взето решение (за неговото извършване).

2.2.2. Целенасочен акт – защото чрез него човек се стреми да постигне определено изменение на съществуващата действителност и именно това изменение на действителността е целта на деянието.

2.2.3. Волев акт – протича под контрола на съзнанието на индивида и се осъществява въз основа на познанието, което деецът има за свойството и значението на осъществяваното поведение. Чрез него се проявява човешката способност за избор на поведение и неговото съзнателно насочване към постигане на определена цел. Деянието е израз на способността на човешката психика да си наложи извършването на или въздържането от определено поведение

2.2.4. Предизвикано от определена потребност – потребността е осъзнатата необходимост от изменение на съществуващата действителност с цел тя да бъде приспособена към нуждите на самия деец, на някакъв друг правен субект или на обществото като цяло. Именно тази потребност предизвиква вземането на решението, а по-късно и неговото изпълнение.

2.2.5. Външно проявен акт – необходимо е реално да бъде осъществено действието или бездействието като основни форми на деянието,тъй като само чрез външното проявление човешкото поведение става част от действителността.

2.2.6. Акт, осъществен при определени условия на време, място и обстановка. Тази негова особеност отразява връзката му с останалите елементи от действителността, изменението на която е смисълът на деянието.

 

/това, което изяснихме до тук , е психологическото понятие, което ни е необходимо/

 Деяние ще е налице само когато са налице всичи посочени особености в съвкупност. Ако някоя отстъства ще бъдем изправени пред явление, което не е деяние, което означава, че не може да бъде и престъпление. Не са деяния рефлекторните прояви и телесните движения, причинени от действието на външни сили.

 

NB! Трябва да разграничаваме основните особености на деянието като психологическа категория от престъпното деяние. Престъпното деяние е вид деяние, кoeто съдържа всички основни особености на деянието, но и има в допълнение някои други.

2.3. Механизъм на деянието – той също е част от психологичната теория на материята.

 

Началото на механизма на деянието се поставя с възникването на необходимост от някакво изменение на действителността. Когато тази необходимост бъде осъзната от индивида, възниква потребността от изменение на действителност. Стремежът към задоволяване на тази потребност води до поставяне на целта, равнозначна на желанието на индивида да измени така действителността, че потребността да се задоволи. След това следва процес на мотивация, т.е. формиране на мотивите за осъществяване на определено поведение, чрез което да се осъществи промяната. Мотивацията води до вземане на решение за осъществяване на определено поведение, което пък е последвано от неговото планиране (набелязване на начините, средствата и методите за постигане на целта).Накрая следва външата физическа проява на деянието, фактическото въздействие върху набелязания обект от действителността, неговото евентуално изменение, с което набелязаната цел може да бъде постигната или не.

 Тази външна проява нормално се осъществява под контрола на на съзнанието и се ръководи от волята на човека. Поради това именно се казва, че деянието е единство между вътрешната (психичната) и външата (физическата) проява на поведението.

 Изменението на действителността цели да я промени и да я приспособи към нуждите на индивида, на други правни субекти или на обществото като цяло. Това приспособяване на действителността може да стане само чрез промяна в съвкупността от съществуващите обществени отношения. Ето защо човешкото поведение цели именно тази промяна.

 

3. Равнища на поведение и тяхното наказателнопрано значение

3.1. Телодвижението,което се контролира от човешкото съзнание е първото и най-елементарно равнище на провявление на поведение. Телодвижението по същество е преминаване на тялото или на част от тялото от състояние на относителен покой спрямо окръжаващата го действителност в състояние на движение. Отделното телодвижение, макар и осъществено под контрола на съзнанието, не може да има самостоятелно наказателноправно значение и това се обяснява от факта, че практически то не може да промени съществено действителността (нито положително, нито отрицателно). НП значение може да има само ако е част от действие, съставляващо изпълнително деяние на даден вид престъпление. /Хващането на дръжката на нож безспорно е изменение в действителността, но това само по себе си не може да задоволи човешка потребност, ако ножът не се използва по предназначение/

3.2. Деяние– следващото по-висше равнище на човешко поведение, е деянието, което може да се прояви като действие, като бездействие или като съчетание от двете негови основни форми. Действията и бездействията са елементите, от които се изгражда поведението на човека и които съдържат всички обективни и субективни свойства на това поведение. Те са единство на външната форма и вътрешното съдържание (цел, мотив и т.н.)

3.2.1. Действието е система от телодвижения, а система от телодвижения ще имаме, когато всички те са осъществени въз основа на едно решение и са насочени към постигането на една и съща цел.

3.2.2. Бездействието пък е съзнателно пропускане на определено действие и то също може да доведе до промяна на действителността и тази промяна ще се дължи на това, че няма да бъде променено обективното развитие на действителността.

 

 За разлика от обикновеното телодвижение действието и бездействието са форми на поведение, които съществено могат да променят действителността. Поради това и те могат да имат най-съществено наказателноправно значение. Не случайно в чл. 9, ал.1 те са изрично посочени като основни форми на деянието.

3.3. Операцията е следващото /трето/ равнище, на което може да се прояви поведението. Тя се състои от поредица от действия или от съчетание на действия и бездействия, които съставляват единен комплекс и са насочени към решаване на определена по-сложна задача.

o Това, което обединява отделните елементи на операцията (действия и бездействия) е целта, която индидивидът преследва. Но те могат да бъдат осъществявани както въз основа на едно единствено предходно решение, така и въз основа на няколко отделни решения, взети последователно (преди осъществяване на всяко едно действие). Но, за да имаме операция, трябва преследваната от тях цел да е една и съща.

o За НП операцията има ограничено значение, защото отделните прояви, които съставляват операцията обикновено са въздигнати в престъпления, ако са общественоопасни в съответната степен.

o Но операцията може да се преценява и от гледна точка на приложението на такива институти на НП като приготовлението, опита, съвкупностите от престъпления, продължаваното и продълженото престъпление и пр.

3.4. Дейността – най-висшето равнище на поведението. Дейността е съвкупност от действия и операции, насочени към единна цел. Тя може да се преценява от гледна точка на съдебното минало на дееца и е от значение за някои форми на усложнена престъпна дейност, както и за приложение на институтите на рецидива, условното осъждане и реабилитацията.

 

 Законът обявява за основни форми на деянието действието и бездействието, защото именно те са градивните елементи на човешкото поведение. Същевременно именно чрез тях е възможно съществено изменение на действителността, включително и нейното престъпно изменение.

4. Действието като форма на деянието

 Действието е система от телодвижения, извършени въз основа на конкретно решение и под контрола на съзнанието, които са насочени към постигането на определена цел и се осъществяват при определени условия на време, място и обстановка. Затова проф. Ненов нарича действието психофизично единство между движение, съзнание и воля.

 Особености на действието като форма на деянието: понеже действието е форма на деянието, то естествено се характеризира със същите основни особености, които вече бяха разгледани. Тук те трябва да бъдат само конкретизирани като особености на тази форма на деянието.

o Действието е система от телодвижения. За да бъдат обединени в единна система, телодвиженията трябва да са обединени от едно общо решение, въз основа на което се осъществяват и да са подчинени на една и съща обща цел. Решението и целта са вътрешните, психичните елементи, които обединяват в система всички телодвижения, съставляващи действието.

o Действието е формата на деяние, чрез която се осъществяват повечето престъпления, уредени в Особената част. Това положение е свързано с факта, че НП забранява по начало да се предизвикват негативни изменения в действителността, а последните могат да бъдат причинени най-често с действие като активна форма на поведение. При това съществуват престъпления, които могат да се извършват само чрез действие – кражба, грабеж, полови престъпления.

5. Бездействието като форма на деянието

 Бездействието е пропускане на определено действие, което е необходимо за възникването, съществуването, изменението или прекратяването на определена обществена връзка.

o От чисто психологична точка, ако не бъде предприето едно действие една определена обществена връзка няма да възникне.

o В други случаи тя съществува, но за да бъде променена трябва да се извърши определено действие, иначе няма да се промени.

o Прекратяване на обществена връзка също може да е необходимо действие.

 В тези случаи (да възникне, да се промени, да бъде прекратена обществена връзка) правото задължава определени категории субекти да предприемат определено действие и бездействието е именно пропускане на определено действие, което субектът е правно задължен да извърши. Накърняването на обществените отношения става именно, защото не е предприето съответното действие.

 Макар в Особената част на НК бездействието да е предвидено в значително по-малък брой състави като форма на престъпно деяние в сравнение с действието /защото е пасивно поведение/, се откриват немалко престъпления на чисто бездействие като неплащането на издръжка; незаявяване на неплатежоспособност на търговец; лъжесвидетелстване чрез затаяване на истината;

 

6. Съчетание на действие и бездействие

 То също е от значение за НП, защото понякога без съчетание на действие и бездействие не може да се стигне до накърняване на определени обществени отношения. Така е при някои от формите на злепоставяне напр. (чрез действието създава опасността, а чрез бездействие тази опасност съществува дълго време); престъпление по чл. 208, ал,. 1 НК (октриване на съкровище и несъобщаване а това на властта в продължение на две седмици)

 Действие или бездействие – Възможно е и тук таме има състави на престъпления, които се осъществяват било чрез действие, било чрез бездействие, защото и при двете форми на деянието може да се стигне до едни и същи отрицателни последици (пр. Лъжесвидетелството може да се осъществи чрез казване на неистина, но и чрез премълчаване на нещо, скриване на истината); палеж;

7. Изпълнително деяние

 С термина „изпълнително деяние” се обозначава пълното и точно описание на фактическите признаци, които конкретното извършено деяние трябва да съдържа, за да е осъществено съответното престъпление.

 Иначе казано под „изпълнително деяние” рабираме само външно проявените признаци на деянието, но не и неговата субективна страна или психично съдържание. (Изпълнителното деяние е термин обозначаващ само външното проявление на деянието. Вътрешните психични изживявани в състава на престъплението се изразяват чрез т.нар. субективна страна на престъплението)

 Ако вземем като пример кражбата, нейното изпълнително деяние се изразява само в „отнемане” на вещта, като прекият умисъл и присвоителното намерение на дееца се отнасят до субективната страна на престъплението.

 

18. Общественоопасните последици

Понятие за общественоопасни последици (престъпен резултат), обективни особености, формален белег. Видове общественоопасни последици. Видове престъпления в зависимост от визираните в закона общественоопасни последици – резултатни (на поставяне в опасност и увреждащи) и формални.

1. Понятие за общественоопасни последици

 

1.1. Определение: ООП са обективните отрицателни изменения в същестуващата действителност, които извършеното престъпно деяние причинява и които са предвидени в състава на съответното престъпление.

 Това определение се характеризира с обективни (материални) особености и с формален белег.

 

1.2. Обективни (материални) особености

1) ООП са изменения в действителността. Това е така, защото

1. първо самото деяние е нов елемент от действителността и така я изменя.
2. На второ място деянието се осъществява, за да се промени друг елемент на действителността, което представлява друго изменение.

2) ООП имат обективен характер, тъй като те стоят вън от съзнанието на дееца и на правоприлагащия орган. Поради това, разглеждайки понятието за общественоопасни последици, не ни интересуват психичните преживявания на дееца.

3) ООП винаги са отрицателни изменения в съществуващата действителност. Общественоопасният характер на престъплението е непосредствено обусловен от тези изменения. (Тези изменения засягат отрицателно правата и интересите на отделни правни субекти, на групи субекти или на обществото като цяло.)

4) ООП са изменения в действителността, предизвикани от деянието. Те са пряко и непосредствено следствие от осъщественото деяние и без него те не биха настъпили.

1.3. Формален белег на понятието за ООП

 Формалният белег на понятието за ООП е, че те са предвидени и изрично посочени в състава на престъплението. Те са елементи от обективната страна на състава на престъплението (причини другиму смърт). Тъй като трябва да са предидени в състава на престъплението ги наричаме още и съставомерни последици.

 Само съчетанието на материалните и на формалния белег на ООП води до това, че имаме ООП. (ПОНЯТИЕТО ЗА ООП ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ!!!!!!!!!!!!!! – ИНАЧЕ КЪСА.)

1.4. Отношение между термина „общественоопасни последици” и други близки термини от НК

 В Общата част на НК срещаме и термините „вредни последици”, „отрицателни последици”, „престъпни последици”, „престъпен резултат”, „вреди, причинени с престъплението”, а Особената част срещаме термините „вреди” и „щети”.

 Изразите „общественоопасни последици”, „престъпен резултат”, „престъпни последици” и „вредни последици” са синоними – използват се в закона с едно и също значение. Те имат по-общо значение и отразяват всички видове отрицателни изменения на действителността – това са различните форми на увреждане на обекта или неговото поставяне в опасност.

 Термините „вреда” или „вреди” имат по-тясно значение и се използват, за да се посочи, че престъплението е причинило реално увреждане на обекта, като то може да бъде всяко отрицателно изменение на обекта. (Терминът „вреди” касае само за увреждане, но не и за застрашаване на обекта.)

 Терминът „щета” има най-тясно значение, защото се използва само тогава, когато се касае за предизвикване намаление в съществуващите активи на едно имущество, без да включва евентуалните пропуснати ползи (от гражданскоправна гледна точка имуществото се състои от активи – права, и пасиви- задължения и намаляването на имуществените права /активи/, наричаме щети.)

2. Видове общественоопасни последици

 Основното деление на общественоопасните последици се извършва на базата на чл. 10 НК, където е казано, че „…”. Следователно общественоопасните последици могат да бъдат два основни вида:

o застрашаване обекта на посегателство или

o увреждане обекта на посегателство;

 Хронологически застрашаването винаги предхожда увреждането, защото макар и за един кратък миг увреждането се предхожда от поставяне в опасност на съответните обществени отношения.

2.1. Увреждане на обекта

 Увреждане на обществените отношения, най-общо казано, ще имаме две основни хипотези: когато са засегнати отрицателно самите те или условията за тяхното нормално съществуване (две основни форми на увреждането)

2.1.1. Отрицателно засягане на самите обществени отношения – може да се прояви в няколко основни форми:

1) Прекратяване на съществуващие обществени отношения: така е например при убийството; при унищожаването на една чужда вещ – прекратяват се отношенията на собственост;

2) Отрицателно изменение на съществуващи обществени отношения без те да бъдат прекратени – пр. при увреждането на една чужда вещ, тъй като това променя характера на правоотношенията на собственост

3) Възникване на обществени отношения, които са вредни за обществото – както е например заживяване на съпружески начала с лице, ненавършило брачна възраст-191 НК

4) Неизпълнение на задължения – неплащане на издръжка по чл. 183 НК или при неизпълнение на съдебно решение относно упражняване на родителски права по чл. 182, (2)

2.1.2. Отрицателно изменение на условията за нормално съществуване на обществените отношения. Така е например при повечето от престъпленията против собствеността, които засягат възможността за упражняване правото на собственост, без да накърняват самото правоотношение – кражба на крава.

2.2. Застрашаване на обекта

 Застрашаването на обществените отношение се свежда до създаване на реална опасност от тяхното увреждане, но без да е настъпило самото увреждане.

 За да е необходимо таква опасност да бъде престъпен резултат е необхоимо още тя да е посочена в състава на съответното престъпление: злепоставяне по чл. 136 НК; оставяне без надзор на подрастващите по чл. 182, ал. 1 НК)

 

2.3. Комбинация между увреждане и застрашаване

 Увреждането и застрашаването са основните форми на проявление на общественоопасните последици, но между тях може да съществува и комбинация – т.е. едно деяние може да застрашва и същевременно да уврежда нещо. Тук разграничаваме две хипотези:

2.3.1. Застрашаване и увреждане на едни и същи обществени отношения

 Когато деецът със своето поведение първо е поставил в опасност, а след това е причинил и увреждане на едни и същи обществени отношения. В тези случаи увреждането ще погълне застрашаването като по-тежката форма на престъплен резултат.( приготовленеито и опитът ще бъдат погълнати от довършеното престъпление)

 Тази хипотеза може да се изрази така: Дение  застрашава О1  увреждане 01

 

2.3.2. Застрашаване на едни обществени отношения и увреждане на други с едно деяние

 Тази хипотеза може да се изрази така. Обект 2  Деяние  Обект 1. Във връзка с тази хипотеза срещаме няколко възможни решения

 

А) Когато хипотезата е типична, законодателят обикновено го отчита по два начина – като създава квалифиран състав на престъпленеи или състав на сложно престъпление (грабеж)

Б) В останалите случаи, когато са застрашени или увредени разнородни обществени отношения, ще е налице съвкупност от престъпления и ще се наложат две или повече наказания.

3. Видове престъпления в зависимост от визираните в закона общественоопасни последици – резултатни и формални (много важно разграничение!)

> на лекции сме казали „видове престъпления в зависимост от естеството на ООП”

 Общественоопасни са тези последици, които са изрично посочени в състава на престъплението.Но съществуват и такива престъпления, при които законът предвижда наказание само при осъществено деяние, като последното се явява единственото изменение в действителността.

 Критерий: в зависимост от това дали в състава на едно престъпление са очертани или не дадени престъпни последици извън деянието, престъпленията се делят на резултатни (реални, материални) и формални.

 

3.1. Резултатни престъпления

 Резултатни са тези престъпления, в чийто състав е посочен някакъв резултат като изменение на определени елементи от съществуващата действителност. При тях имаме най-малко две изменения: извършеното деяние и поне още едно предизвикано от него изменение в някой друг елемент от действителността.

 Критерий: В зависимост от характера на измененията в другия елемент от действителността резултатните престъпления се делят на застрашаващи и увреждащи;

3.1.1. Застрашаващи престъпления (наричат се още престъпления на поставяне в опасност) – това са тези,чийто съставомерен резултат е именно реално създадена опасност от увреждане на определени обществени отношения (Гл. 2, Раздел 3)

 

3.1.2. Увреждащи престъпления – те имат за съставомерни последици действително настъпили отрицателни, неблагоприяни изменения в обекта или условията за неговото нормално съществуване (смърт при убийство и пр)

3.2. Формални (или безрезултатни) престъпления

 формалното престъпление е такова, в чийто състав не е посочен някакъв резултат като изменение на определени елементи от съществуващата действителност.

 Формалното престъпление го наричаме формално, защото тук единственото изменение е самото деяние, поради което те се наричат още престъпления на просто извършване. Законът изисква само да е осъществено деянието и не се интересува от другите изменения в действителността

 На практиката такиав деяния винаги увреждат или застрашават някакви обществени отношения, поради което обществената опасност на самото деяние е достатъчно то да бъде криминализиран поради самият факт на осъществяването му.

 Примери: блудството по чл. 149, а. 1 НК; неплащането на издръжка; заживяване на съпружески начала с лице ненавършило брачна възраст, измяната по чл. 95 и пр.

 

 Формалните могат да се разделят на два подвида: прости и усложнени;

o Прости (обикновени) – характеризират се с това, че деецът осъществява само деянието и друго не е предвидено в закона. Достатъчно е да извърши самото действие и престъплението вече е двършено и окончателно осъществено. (действие с цел да възбуди полово деяние БЕЗ съвпкупление)

o Усложнени – наричаме ги така, защото самото деяние е усложнено. За усложненото формално престъпление е характерно, че настъпва някакъв резултат, но той е междинен по отношение на окончателното довършване на изпълнителното деяние. (задържане на заложници: изпълнителното деяние включва два акта: а) задържането на заложника, което е един междинен резултат – ограничава се възможносттаа да се предвижва в пространството; б) той трябва да постави и условието, при което ще освободи някого  след като се постави условието прест ще бъде довършено; / подправката на частен документ или на ценни книги по чл. 309 НК)

 

Причинна връзка между престъпното деяние и общественосните последици

 

Същност на отношението „причинност“ и неговото значение в наказателното право. Пряка и непосредствена и опосредена причинна връзка. Съпричиняването и неговото наказателноправно значение. Причинна връзка при действието и при бездействието.

1. Същност на отношението „причинност” и неговото значение в НП.

 Между всички явления в природата и обществото, включително и съществува една сложна съвкупност от взаимни връзки. Явлението „причинност” отразява особена връзка между две явления, свързани с тяхното проявление в действителността.

 Човешкото поведение, погледнато от познавателна гледна точка, е явление. То се осъществява, за да се приспособи действителността към нечия потребност, т.е. да се промени.

 От гледна точка на съществуващата съвкупност от обществени отношения към момента на осъществяване на едно деяние изменението на действителността е равнозначно на промяна в съвкупността от обществените отношения и такава промяна може да бъде както положителна, така и отрицателна. Наказателното право се интресува почти изключително само от отрицателните изменения.

 

1.1. Причинната връзка винаги е елемент от обективната страна на престъплението

 Причинната връзка винаги е елемент от обективната страна на престъплението. Това е така, защото всеобщата връзка между явленията в природата и обществото има обективен характер. Причинната връзка едно деяние и престъпните му последици, също има обективен характер.

 Обективният характер на причинната връзка между деянието и общественоопасните последици означава, че както деянието и резултатът, така и връзката между тях, се отнасят към обективната страна на престъплението

 

1.2. Понятие за причинна връзка

 Причинна връзка между две явления: е налице когато едното от тях, наречено причина, по необходимост и закономерно обуславя, поражда другото явление, наречено следствие, по такъв начин, че следствието не може да се прояви в действителността, ако не се е проявила причината.

 Пример: ако деянието е удар с тъп предмет и с определена сила (причина) върху стъклото на един прозорец, по необходимост и закономерно то ще предизвиква нарушаване целостта на стъклото (следствие).

 За явлението причинност е характерно , че следствието никога не може да бъде причина за своята причина.

 Тъй като всички явления в природата и обществото обективно се пораждат от някакво друго явление и от своя страна всяко явление поражда ново, отделното явление може да се разглежда едновременно като следствие на едно явление и причина за друго. Това важи и за всяко престъпно деяние, защото то е явление, породено от определена причина и пораждащо ООП.

 НП изследва причинната връзка само между деянието и престъпния резултат, който то поражда. Причините, които пораждат престъпността въобще, са обект на криминологията.

 

причинната връзка между изпълнителното деяние на едно престъпление и предвидените в неговия състав общественоопасни последици има, когато деянието по необходимост и закономерно поражда тези последици по такъв начин, че престъпният резултат не би настъпил, ако деянието не е осъществено. В тези случаи изпълнителното деяние е причина за настъпването на общественоопасните последици, които от своя страна са следствие от осъщественото изпълнително деяние.

1.3. Видове причини – пълна и специфична причина;

1.3.1. Пълна причина

 Пълната причина е съвкупност от всички обстоятелства, при наличието на които по необходимост и закономерно настъпва следствието.

 Пълната причина се установява само в по-прости случаи.

 

1.3.2. Специфична причина

 Специфичната причина е едно или няколко обстоятелства, които принадлежат към съвкупността от обстоятелства, образуващи пълната причина и които са особено характерни за нея. При това положение един или няколко елемента от пълната причина, които подлежат на установяване, могат да се разглеждат като причина за настъпването на следствието, доколкото тяхното отсъствие би довело до отсътвие на пълна причина, а от тук – и на следствие.

 

 Специфичната причина винаги е част от пълната, но отразява само най-съществената връзка между явленията. Останалите елементи от съвкупността се явяват само условия за действието на специфичната причина, довела до настъпване на следствието. (така специфичната причина за счупване на стъклото ще бъде нанесеният удар, а предметът с който това е станало, качествата на стъклото и пр. са само условия, при които е възможно да стане това)

 Извод: изпълнителното деяние е специфична причина за настъпването на престъпния резултат. А другите обстоятелства, при които деянието е осъществено, са съвкупност от условия, които заедно с изпълнителното деяние образуват пълната причина.

 Едно от достойнствата на тази теория за причинната връзка е, че когато изпълнителното деяние се възприеме като специфична причина, не се игнорира неговата връзка с останалите условия на време, място и обстановка, които също имат значение за настъпване на ООП. В това е различието с теорията за равноценността.

 Друго достойнство е, че единственият критерий за преценка на отношението между специфичната причина – изпълнителното деяние и нейното следствие – престъпният резултат, е тяхната обективна, необходима и закономерна връзка, а не вероятността за настъпване на общественоопасните последици и субективните възгледи на преценяващия. Тук пък е разликата от адекватните теории.

 

1.3.3. Видове причини в зависимост от материалните връзки между явленията

Материалнтие връзки между различните явления са обусловени, възникват и протичат под действието на обективните природни и обществени закони. Поради това, когато се преценява една причинна връзка, е необходимо да се отчита действието на природните (физични, химични, биологични) и на обществените причини.

 В едни случаи изпълнителното деяние променя действителността, като предизвиква пряко тези изменения, които законът обявявява за негови общественоопасни последици. (кражба, хулиганство, обида и пр.)

 Възможно е обаче изпълнителното деяние да предизвиква пряко проявлението на различни причини от материално естество, които от своя страна водят до настъпване на общественоопасните последици. В тези случаи се касае до причинен процес – е верига от причинно-следствени връзки, чието начало започва с деянието и които се подчиняват на обективните природни и обществени закони. А конкретните престъпни последици настъпват като следствие на цялостния процес.

 

(пр. запалването на едно имущество е изпълнителното деяние от престъплението палеж, но запалването  промени в материята – химичен процес, който от своя страна води до отделяне на топлина, което е физичен процес. Хим. и физ. процес водят до унищож. на вещта)

2. Наказателноправна релевантност на причинната връзка

 

(пряка и непосредствена и опосредена причинна връзка)

 Причинната връзка има значение за съставомерността на едно деяние само когато е пряка и непосредствена! Т.е. само когато престъпният резултат е обективно, закономерно, неизбежно следствие от изпълнителното деяние. Това е предпоставка от обективна страна за търсенето на наказателна отговорност на субекта на престъплението.

 

2.1. Кога ще имаме пряка и непосредствена причинна връзка между деяние и престъпен резултат? Кога деецът ще отговаря за крайния резултат?

1. Деянието въздейства пряко върху обекта и така предизвиква отрицателните изменения в самия обект или в условията за неговото нормално съществуване (пр. формални престъпления; кражба) В случая деянието ще е съставомерна причина за настъпване на ООП.
2. Изпълнителното деяние предизвиква верига от причинно-следствени връзки (причинен процес), всяка от които (връзка), взета сама за себе си, се проявява като обективна материална връзка, т.е. цялата верига от такива връзки се подчинява на действието на обективните природни или обществени закони и върху това проявление субектът не може да влияе.

2.2. Опосредена причинна връзка

 Причинната връзка между деянието и престъпния резултат е опосредена, когато в определен момент от протичането на един причинен процес, предизвикан от деянието, се намесва поведението на трето лице или природно или обществено явление и когато върху тази намеса деецът предизвикал първоначалния проьес, не може да влияе със своето поведение.

 

(Пр. катастрофа, счупен крак, линейката го качва, катастрофира, оня умира  причинна връзка между смъртта и първата катастрофа има, Но поведението на дееца няма връзка с катастрофата на линейката).

 При опосредената причинна връзка деецът не може да отговаря за крайния резултат! В случая наказателната отговорност трябва да се ограничи до ООП, които са пряко и непосредствен причинени от деянието.

 

3. Причинна връзка при действието и бездействието – специфики

 

3.1. Причинната връзка при действието

Престъпното действие е активна форма на поведение, при която субектът въдейства върху непосредствения обект. Затова чрез действието деецът или пряко променя отрицателно обществените отношения (кражбата), или поставя началото на обективен причинен процес , който води до настъпването на резултата. Така общественоопасните последици се явяват пряко следствие от действието.

3.2. Причинна връзка при бездействието

За бездействието като форма на деянието е характерно, че то е отсъствие, пропускане на едно правно дължимо от дееца действие, което е необходимо за нормалното съществуване на определено обществено отношение.

 Причиняването на престъпен резултат чрез бездействие може да се осъществи в няколко типични хипотези.

1. Дължимото действие може да е необходимо за предотвратявеането на възникването на причина. Ако се осъществи дължимото, причина няма да възникне и респ.няма да имаме следствие, т.е. престъпен резултат. (примерно обезопасяване на едно строително скеле).
   2. Дължимото действие е необходимо, за да се прекъсне определен причинен процес. Този процес може да е предизвикан от природни или обществени явления, или дори от поведението на трето лице. /някой падне от необезопасеното скеле, нараняването предизвиква необходимост от лечение, а лекарите трябва да прекъснат причинния процес като го лекуват/
   3. Действието е необходимо за нормалното съществуване на вече възникнали обществени отношения. Без него ще се наруши ОО така, че ще се стигне до пряко предизвикване на отрицателни изменения в обекта /грижите, които дължи майката на пеленачето; плащането на издръжка/4. Особени хипотези на наказателноправнорелевантна причинна връзка.

4.1. Едно деяние причинява два или повече резултата

> В тези случаи деянието засяга отрицателно различни обекти, като е възможно зассягането на двата обекта да стане последователно (грабежа) или едновременно. Касае се до състави на сложни престъпления или идеална съвкупност от престъпления.

4.2. Един резултат е причинен от две или повече деяния на едно и също лице

> Най-чество в тези случаи се касае за т.нар. продължавано престъпнение.

4.3. Съпричиняване на резултата от деянията на две или повече лца

> в тези случаи поведение на всяко едно от лицата стои в причинна връзка с настъпилия резултат, а последният не би настъпил, ако не бъде осъществено което и да е от деянията. Тази хипотеза може да се прояви в четири типични форми на съпричиняване.

А) Първата форма на съпричиняване е налице, когато деянието на всяко едно от лицата е част от специфичната причина за настъпването на резултата така, че отсъстието на което и да е от тях би довело до неговото ненастъпване (примерно: кражбата на тежка вещ, която две лица изнасят заедно от помещението)

Б) Когато деянието на всяко едно от лицата причинява част от един общ престъпен резултат. Тогава всяко от тях е специфична причина за настъпване на част от визираните в състава общественоопасни последици.(кражбата на греди е осъществена, като всеки един от съизвършителите изнася от склада част от тях)

В) Когато деянието на едното лице е предпоставка и условие за осъществяване на деянието на второто лице, като така се стига до престъпния резултат.

(пр. единият неутрализира охраната, а другият отрадва вещите)

За да се приключи с причинната връзка, трябва да се каже какви са начините за отразяване на причинната връзка в състава на престъпленията в закона:

1) Посочване на деянието като причина за настъпване на ооп (деянието въвеждане в заблуждение е посочено като причина за имотната вреда);

2) Посочване на престъпния резултат като следствие на деянието – имаме състав на грабеж, придружена с лека илои тежка телесна последа от коит ое настъпила смърт;

3) Чрез формулиране на останлите обективни признаци от състава на престъплението – използвания начин и т.н.

 

Състав на престъплението

Понятие. Отношение между общото понятие за престъплението и състав на престъплението. Видове признаци на състава на престъплението. Видове състави и отношението между тях. Съставомерност на деянието.

1. Понятие за състав на престъплението

 Според проф. Ив. Ненов с термина „състав на престъплението” се означава „тази съвкупност от признаци, посредством които нормите на особената част на наказателното право очертават отделните видове престъпления”.

 Понятията „състав на престъплението” и „диспозиция” на нормите на Особената част са близки, но не тъждествени, тъй като една диспозиция може и често съдържа два или повече състава (на дадения вид престъпление)

2. Отношение между общото понятие за престъплението и състав на престъпление

 Общото понятие за престъплението формулира неговите основни белези, характерни за всички видове престъпни деяния.

 Съставът на престъплението винаги е производен от понятието за престъпление, защото конкретизира особеностите на даден вид престъпление съобразно с посочените в чл.9, ал. 1 НК общи признаци.

 Поради това следва да приемем, че общото понятие за престъплението е родово понятие, отразяващо родовите белези на това явление, докато съставът на престъплението очертава даден вид престъпления.

3. Видове признаци на състава на престъплението

 Съставът на престъплението е съвкупност от признаци. Признаците са „определености на различните страни на даден вид общественоопасни деяния”.

 Критерий: в зависимост от това кои страни на престъплението се посочват с даден вид признаци различаваме четири вида признаци на престъпните състави: относно особеностите на обекта на посегателство, относно обективната страна на престъплението, относно субекта, относно субективната страна.

 Основни и допълнителни признаци: Признаците биха могли да се разделят и на основни и допълнителни. (За тях говорим и при 4е вида признаци – тук не е мн сиг)

1. Основни (главни) признаци – това са тези признаци, без които не може да има състав на престъпление. Срещаме ги във всички състави на всички видове престъпления, като евентуалното им отсъствие в състава има точно определено наказателноправно значение, т.е. отсъствието им също е своеобразен признак.

 Пример: не може да има състав, който да не очертава по някакъв начин изпълнителното деяние на престъплението. Същото важи и за признаците относно престъпния резултат, но когато такъв не е посочен в закона, това винаги означава, че съответнто престъпление е от категорията на формалните.

2. Допълнителтните (особени) признаци са такива, които не срещаме във всички състави. Те характеризират описаното престъпление с оглед на някои негови типични белези. Поначало едно престъпления може да се опише и без тях, но когато са включени в състава, те са си задължителни на общо основание.

 Пример: признаци относно времето и мястото на осъществяване на престъплението, относно особени качества на извършителя и др.

3.1. Признаци относно обекта на престъплението

 няма престъпление без обект, тъй като престъплението винаги засяга отрицателно определени обществени отношения.

 

А) Признаците относно груповия обект най-често са посочени общо за всички състави в заглавието на съответната глава. (личността като съвкупност от общ. отн-я, в които участва даден човек, е груповият обект на престъпленията по Гл. 2 „Престъпления против личността”)

Понякога е необходим анализ на съставите в главата, защото заглавието й не е достатъчно точен индикатор за груповия обект („Престъпления против правата на гражданите”-широко)

Б) Признаците относно непосредствения обект често са посочени чрез заглавието на раздела от съответната глава (Пр. „престъплени против изповеданията”)

За изясняване на непосредствения обект често се налага анализ на конкретния състав. (пр.”Разврат” – трябва да се вникне в същността на отделните видове престъпления.)

3.2. Признаци относно обективната страна на престъплението („обективни признаци”)

 очертават външните особености на престъплението и не са свързани с психичните изживявания на субекта на престъплението.

 Тук най-често ще срещнем делението на основни и допълнителни (подгрупи):

 

3.2.1. Основни признаци относно обективната страна

а) Признаци относно изпълнителното деяние. (описание на изп. деяние)

– Всяко престъпление е деяние  без тези признаци не може да има състав на пр-ето.

– дават точно описание на външно проявените фактически признаци, които конкретното деяние трябва да съдържа, за да бъде осъществен даден вид престъпление.

– очертават формата на деянието – действие, бездействие, съчетание м/у двете;

– Особено положение откриваме при т.нар. комисивните престъпления. Те могат да бъдат осъществявани във всички форми на деянието и съчетание от тях.

б) Признаци относно престъпния резултат (общественоопасните последици)

> те дават описание на обективните отрицателни изменения в съществуващата действителност, предизвикани от изпълнителното деяние.

> Престъпният резултат може да се изрази в застрашаване или увреждане на обекта и това именно трябва да е посочено в състава.

> Отсъствието на признаци относно престъпния резултат винаги означава, че съответното престъпение е формално, т.е. законът въздига в престъпление самото извършване на деянието. (блудство с малолетен; противоправно държане на огнестрелно оръжие/наркотици)

3.2.2. Допълнителни признаци относно обективната страна на престъплението

> те са такива, които не се срещат в съставите на всички видове престъпления, но са си задължителни за съставомерността на престъпленията, в чиито състави са включени.

а) Признаци относно предмета на престъплението – указват върху кой елемент от действителността деецът въздейства пряко и непосредствено. (пр. предмет на престъплението е жив човек при убийството; жена при изнасилването и пр.)

б) Признаци относно причинната връзка между деянието и резултата – срещаме ги, когато причинният процес разкрива някви особености и затова законодателят ги отразява в състава (нарушаване правилата за движение, в следствие на което настъпи смърт по 343 НК).

в) Други допълнителни признаци от обективна страна – признаци относно времето, мястото,обстановката, избрания от дееца начин, изполваните средства, особените отношения между дееца и пострадалия, поведението на жертвата и пр.

3.3. Признаци относно субекта на престъплението

> чрез тях се посочва кой може да бъде извършител на даденото престъпление.

а) Поначало в Ос. част най-често текстовете започват с местоимението „който”, което означава, че извършител може да е всяко наказателноотговорно лице – общо правило. То може да си има и изключения (изнасилване -само мъж; криминален аборт по 126НК)

б) Престъпленията с особен субект могат да се осъществяват само от лица, притежаващи особени качества (наред с 3е основни). Начини за отразяване на особените признаци:

 посочване в самия състав на престъплението („длъжностно лице” по 201).

 чрез препращане към друг състав. (чл. 202 препраща към чл. 201).

 чрез общо посочване на категориите лица, които отг за даден вид престъпление (използвано е само в Гл. 13, чл. 371 НК – военни престъпления)

 

3.4. Признаци относно субективната страна на престъплението („субективни”)

> очертават формата на вина или др. психични изживявания на дееца като мотиви, особени цели..

а) Признаци относно вината – тук важи правилото, че отсъствието на признаци за формата на вина означава, че престъплението е умишлено. Арг. от чл. 11, ал. 4 НК – непредпазливостта трябва да е изрично посочена в състава на престъплението.

> Понякога от естеството на нещата съдим и за особеностите на умисъла (едно изнасилване няма как да се извърши при косвен умисъл. (Уловка – безстопанственост – по основните състави формата на вина е непредпазливост по аргумент от противното от квалифицирания състав.)

б) Други признаци относно субективната страна – отразяват користни цели (измама), мотиви (расистки), особени намерения (да присвои имуществото при кражбата);

4. Видове състави на престъплението и отношението между тях

4.1. Видове състави с оглед начина на тяхното формулиране

а. Съставите се разграничават подобно на видовете диспозиции (прилика): описателни, изрично или мълчаливо препращащи, бланкетни и няколко опростени състава.

б. Състави с алтернативно дадени признаци: всички видове признаци на състава могат да бъдат дадени алтернативно.

4.2. Видове състави на престъплението с оглед отношението между тях

 С оглед съотношението между различните състави на едно и също по вид престъпление те се делят на основни и специални състави. (115, 116, 118-121)

 

4.2.1. Основни (общи) състави (чл. 115 – умишлено убийство; 194, ал 1- кражба)

 Основни са съставите, които съдържат онзи минимум от признаци, при чието наличие ще приемем, че е осъществен съответният вид престъпление.

 Всяко престъпление може да е посочено в закона само с основен състав, но в ред случаи определени обстоятелства и факти се отразяват по типичен начин върху характера на даден вид престъпление (общ. опасност) и това се отчита от законодателя чрез по-усложнена уредба, като наред с основния състав се съставят и специални.

 

4.2.2. Специални състави са онези, при които наред с признаците на основания състав са посочени и допълнителни признаци.

 Проявлението на специалните обстоятелства, отразени чрез допълнителните признаци, влияе върху степента на обществена опасност на деянието. От тази гледна точка специалните състави се подразделят на два подвида: квалифицирани и привилигировани състави.

 

4.2.2.1. Квалифицираните състави съдържат признаци, които показват една типично по-висока степен на обществена опасност в рамките на даден вид престъпление. При тях проявлението на допълнителния признак повишава степента на обществена опасност в сравнение с тази по общия състав и затова за тях е предвидено и по-тежко наказание.

(убийство по чл. 116 НК; кражба в големи размери по чл. 195, ал. 2 НК и пр)

 по-тежко наказуеми;

4.2.2.2. Привилигированите състави съдържат признаци, които показват типично по-ниска степен на обществена опасност за съответния вид престъпление. При тях проявлението на допълнителния признак понижава степента на обществена опасност на деянието в сравнение с основния състав и затова е предвидено по-леко наказание.

(всички състави за престъпления против собствеността, които предвиждат по-леки наказания при връщане или заместване предмета на престъплението до приключване на съдебното следствие; убийство по чл. 118; убийство при превишаване пределите на НО)

 по-леко наказуеми;

4.3. Отношение между основен и специален състав

 Когато уредбата на даден вид престъпление включва общ състав и специални състави, в специалните състави винаги и без изключение са възпроизведени всички признаци от основния състав И в допълнение някои особени признаци, които отразяват значителните различия в степента на обществена опасност на визираните в тях прояви. (дори да нямам изрично препращане към основния състав, щом се намираме в система от норми, уреждащи даден вид престъпление, винаги признаците на основния състав се съдържат в специалните състави.)

 Отношението между основния и специалните състави е като това между обща и специална норма, т.е. в случаите, когато се проявят признаците на специалния състав се изключва приложението на общия.

 Обикновено при наличието на общ състав и специални състави законодателят следва подредбата: основен > квалифициран > привилигировани състави (с някои изключения).

 

5. Съставомерност и несъставомореност на деянието

5.1. С термина „съставомерност на деянието” се обозначава пълното и точно съответствие на извършеното със всички обективни и субективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в тяхната съвкупност. (именно съставомерното деяние съставлява престъплението, визирано в нормата на Ос. Част)

5.2. С термина „несъставомерност на деянието” пък се означава, че в конкретния случай деецът не е осъществил поне един от признаците от състав на даден вид престъпление. Неосъществяването на който и да е от признаците на състава означава, че не е извършено престъпленеито, визирано в дадена норма на Особената част на НК.

Несъставомерност е…(виж по-назад).

 

Видове престъпления

Основните елементи на понятието за престъпление като критерии за подразделяне на престъпленията: видове престъпления съобразно тези критерии. Продължавано и продължено престъпление. Сложни (съставни) и двуактни престъпления.

 Понятието за престъпление по чл.9 (1) НК отразява само най-важните, основни особености за всички престъпления. Същевременно различните престъпления имат свои специфични особености, някои от които са общи за дадена група прояви.

 Двойното деление на престъпните прояви на престъпления и нарушения, възприето в НЗ от 1896 г, днес е изоставено. За действащото право значение имат деленията, свързани с основните качества на престъплението, с особеностите на обекта на посегателството или на субекта, както и това с оглед реда за търсене на нак. отг.

 

1. Видове престъпления в зависимост от елементите от понятието за престъпление

 Престъпление е деяние, което е общественоопасно, извършено е виновно и е обявено от закона за наказуемо. На основата на тези негови свойства се прави разграничението на различните видове престъпления.

 

1. На основата на деянието престъпните прояви се подразделят на четири вида в зависимост от формата на изпълнителното деяние.

1.1 Престъпления, които могат да бъдат осъществени само чрез действие (кражба, грабеж, изнасилване, хулиганство и мн други.) – естеството им е такова, че не могат да бъдат извършен другояче, освен чрез активното поведение на дееца.

1.2. Престъпления, които могат да бъдат осъществени само чрез бездействие (безстопанственост, неплащане на издръжка) – за тях е характерно, че субектът е правно задължен да осъществи определено поведение и той не изпълнява именно това свое зад.

1.3. Престъпления, които се осъществяват чрез съчетание на действие и бездействие (противозаконно лишаване от свобода; отклонението от военна служба при напускане на частта без разрешение) – при тях субектът извършва определено действие и то веднага поражда за него задължение да извърши ново действие, което той не осъществява.

1.4. Комисивни престъпления – те са очертани в закона чрез техния резултат и се осъществяват било чрез действие, било чрез бездействие. (убийство, телесна повреда, престъпления против транспорта и пр.)

2. Във връзка със съставомерността на предизвиканите от деянието последици.

2.1. Формални престъпления (наричат се още престъпления на просто извършване) – такива, в чийто състав не е посочен някакъв конкретен престъпен резултат и които се осъществяват със самия факт на изпълнителното деяние. Това съвсем не означава, че не променят отрицателно действителността, а напротив. Срещат се два подвида:

2.1.1. Обикновени формални престъпления – те са довършени с осъществяването на изпълнителното деяние, като в съставите на тези посегателства не се посочват каквито и да е отрицателни изменения в действителността (неплащане на издръжка по основния състав на чл. 183, ал. 1 НК; блудство с малолетен по чл. 149, ал. 1 НК).

2.1.2. Усложнени формални престъпления – деецът предизвиква някакъв междинен резултат, но след неговото настъпване субектът продължава престъпната си дейност и престъплението е довършено едва след осъществяване на последната. (поправка на частен документ по 309 НК – съставянето на неистински документ е отрицателна промяна в действителността, но е необходимо още деецът да го е използвал като доказателство).

2.2. Резултатни (реални) престъпления – тези, в чийто състави изрично е посочено онова негативно изменения в обществената действителност, което трябва да настъпи като следствие от изпълнителното деяние. В зависимост от характера на вивзираното в закона изменение те се делят на два подвида:

2.2.1. Престъпления на поставяне в опасност („опасни”) – тези, чийто резултат е конкретно създадена опасност от увреждане на обекта. Те са довършени с настъпване на опасността, като не е необходимо да е настъпило увреждане (злепоставяне по 136 и др.).

2.2.2. Увреждащи престъпления („вредни”) – тези, чийто състав е посочено отрицателното изменение на обществените отношения, което те предизвикват. Те са довършени с настъпването на този резутат (убийство, кражба, грабеж, телесна повреда).

3. На основа особеностите на обществената опасност

3.1. С оглед вида на засягане на обекта (чл. 10 НК): застрашаващи и увреждащи

3.2. В зависимост от степента на обществена опасност в рамките на даден вид престъпление разграничаваме: Прояви по основните състави;(кражба по 194, ал. 1 НК)

по квалифицирани състави (тежко наказуеми);(195, ал. 1) по привилигировани състави (леко наказуеми) (кражба по чл. 197 НК)

4. Въз основа на вината като субективен елемент на вс. престъпления те се делят на:

 умишлени, (повечето); непредпазливи (136,ал. 2; 216, ал. 6; 135, ал. 3 и пр.); престъпления, извършени при смесена вина.(непредпазливо причиняване на смърт в следствие на умишлен палеж/в следствие на умишлено нанасяне на телесна повреда)

 

III. Видове престъпления с оглед субекта.

1. Престъпление с общо субект- тези, чиито извършител може да бъде всяко наказателноотговорно лице (кражба, грабеж, обсебване, държане на нарко и др)
2. Престъпления с особен субект – изисква се особено качество на субекта. Две възможности:
3. Особеното качество на субекта е необходимо за наличността на престъпление от даден вид въобще (длъжностно присвояване, лъжесвидетелство, пасивен подкуп). В тези случаи особеното качество на субекта е посочено в основните състави.
4. Възможно е особеното качество на дееца да се отразява по типичен начин на степента на обществена опасност. В тези случаи то обуславя предвиждането в закона на по-тежко наказание (кражба от длъжностно лице)
5. Видове престъпления в зависимост от реда за осъществяване на наказателна отг.
6. Престъпления от общ характер – тези, за които търсенето на отговорност е подчинено на общия режим. За тях е характерно, че винаги се засяга или само обществен интерес, или, наред с него, и личен. Но значението на обществения интерес е такова, че търсенето на назакателна отговорност не може да се постави в зависимост волята на жертвата, а е винаги служебно. (повечето престъпленията). Две фази – досъдебна и съдебна.
7. Престъпления от частен характер – за тях в закона е предвидено наказателното преследване да се възбужда по тъжба на пострадалия. Освен това той има право да се разпорежда с него след образуване на производството и може дори да спре при опр. предпоставки изп-ето на наложено наказание. Тъжбата се дава до съда  няма досъдебна фаза.

> Този ред за преследване е предвиден за престъпления, които засягат предимно лични интереси на пострадалия, като той и деецът се намират в определени близки родствени отношения.

> трябва да са изрично уредени в Особената част.

3. Частно-публичен – предвидено е в особените разпоредби на особената част, че жалбата се подава до прокурора и после не може да бъде оттеглена. Пострадалият може да се разпорежда само с това дали може да започне или да не започне.

Разлика между общ/частен- По преценка на законодателя за определени престъпления дали ще се развие наказателното производство или не преценката е дадена на волята на пострадалия (Критерият не е степента на обществената опасност).

 

1. Видове престъпления в зависимост от формите на престъпна дейност.

 В теоретичен план престъпленията могат да бъдат подразделени във връзка с характера на изпълнителната дейност.

 

1.Престъпления, осъществени с едно деяние – едно деяние е налице, когато деецът го е осъществил въз основа на едно решение и с него преследва една проста или комплексна цел

1.1. Обикновени (прости) престъпления – наричаме тези престъпления, чието изпълнително деяние по начало включва само един ясно обособен акт.

(отнемане на вещ при кражбата; запалване на имущество при палеж и др.).

1.2. Двуактни престъпления – изпълнителното деяние на двуактните престъпления включва два или повече разнорнодни акта, които, взети сами за себе си, не са въздигнати в престъпления (или поне един от тях не е), но осъществени заедно представляват самостоятелно престъпно посегателство. (пр. съставяне на неистински частен документ не е престъпно, но ако деецът след това го употреби като доказателство, осъществява престъплението по чл. 309(1) НК; изп.деяние на изнасилването включва съвкупление, което само по себе си не е престъпно, но става такова, окогато е съпроводено от принуда)

1.3. Сложни (съставни) престъпления – извършват се чрез съчетание на два или повече акта, но всеки от тях, взет сам за себе си, осъществява състава на друго престъпление. (грабеж, документна измама, длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК).

1.4. Продължено престъпление – това, при което деецът през известен период от време непрекъснато осъществява неговия състав, като през целия период съществува едно трайно престъпно състояние (противозаконно държане на наркотици/на огнестрелно оръжие; противозаконно лишаване от свобода; 97аНК:двуактно продължено)1 субект-1 деяние!

2. С повече от едно деяние – при тях отделните деяния се извъшрват въз основа на отделни решения, като с тях деецът може да преследва една или различни цели.

2.1. Продължавано престъпление – за продължавано престъпление говорим, когато деецът (един субект) извършва две или повече деяния, осъществяващи поотделно един или различни състави на едно и също престъпление (един конкретен обект), като проявите са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, така че последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите (оценъчен критерий). (наизуст!)

2.2. Престъпления на системно извършване – за тях е характерно, че деецът осъществява три или повече еднородни деяния, всяко от които, само за себе си, не е престъпление, но поради системността им ги обединява в едно престъпление (предоставяне на помещения за развратни действия-155)

Трябва да се разлчава от системното извършване на престъпление от даден вид, което е предвидено като квалифициращо обстоятелство при някои престъпления (366, ал. 2, т. 2 )

2.3. Престъпления по занаят – форма на усложнена престъпна дейност, осъществена чрез множество еднородни деяния, за чието извършване съществува специална правна уредба, които само като система засягат отрицателно даден вид обществени отношения, като чрез тях деецът се стреми да придобие противозаконно известни основни или допълнителни доходи. (използване на чужда интелектуална собственост)

1. Продължавано и продължено престъпление
2. Продължавано престъпление

1.1. Определение за продължавано престъпление

 налице, когато две или повече деяния, които осъществяват по отделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на прешестващите (чл. 26, ал. 1 НК)

 Особена форма на усложнена престъпна дейност, при която деецът оказва множество отрицателни въздействия върху непосредствения обект на даден вид престъпление, като така се стига до едно негово общо засягане. Особ- кумулация.

 

1.2. Обективни особености на продължаваното престъпление

1.2.1. Две или повече деяния (множество от престъпни прояви);

1.2.2. Деянията да осъществяват поотделно един или различни състави на даден вид престъпление – може някои да осъществяват основния, а други специалните състави, тъй като те съдържат и признаците на основния.

1.2.3. Обективна връзка между деянията! – необходимо е от обективна страна последващите да се явяват продължение на предшестващите. (същност)

o ще е налице предимно, когато те са насочени срещу един и същ непосредствен обект, като всяко увреждане или застрашаване на този обект е част от едно общо негово отрицателно засягане.

1.2.4. Отделните деяния са осъществени при една и съща обстановка;

1.2.5. Деянията са извършени през непродължителни периоди от време – този въпрос е фактически и се преценява в зависимост от характера на дейността.

1.3. Субективни особености на продължаваното престъпление – от субективна страна продължаваното престъпление се харакризира с две неща:

1.3.1. Еднородност на вината – ще има, когато всички деяния са осъществени при една и съща форма на вина – умисъл или непредпазливост. Това изискване не изключва възможността отделните деяния да бъдат осъществени при различен вид вида от една и съща форма.

1.3.2. Субективна връзка между деянията, – последващите се явяват и от субективна страна продължение на предшестващите. Може отделните деяния да са осъществени въз основа на общо решение и насочени към обща цел или да се осъществяват в изпълнение на отделните решения, като са взети по сродни поводи и преследват сродни цели.

1.4. Наказуемост на продължаваното престъпление – то е само едно и се налага само едно наказание, въпреки че включва няколко деяния.

o Когато продължаваното престъпление е резултатно, наказанието се определя съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност и причинения от тях общ престъпен резултат. (чл. 26, ал. 2 НК). (това правило се прилага и когато някои от тях са маловажни  дейността е общ оп.)

o Продължаващо престъпление на просто извършване – наказва се само съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност.

o Когато отделните деяния осъществяват различни състави, правилото – чл. 26, ал. 3, а изключението е в 26, ал. 4 НК.

o Някои от деянията са довършени, а други представляват опит – ал. 5

 

2. Продължено (трайно) престъпление – друга форма на усложнена престъпна дейност.

2.1.Определение за трайно престъпление:

 Престъпление, което се осъществява само с едно деяние, изразяващо се в бездействие или в съвкупност (съчетание) от действие и бездейтвие, при което субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време, като създава по този начин едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

2.2. Особености на продълженото престъпление – три (кумулация)

2.2.1. Първата се отнася до изпълнителното деяние

2.2.1.1. Осъществява се само с едно деяние, основано на едно решение и насочено към постигане на една цел.

2.2.1.2. Винаги съдържа бездействие – само него или съвкупносто от д и безд. (пр. неплащане на издръжка по 183, злепоставяне по 138; противозаконно лишаване от свобода – вземане на заложници; наркотици)

2.2.2. Субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време (започва с възникване на задължение за действие и продължавае до момента на прекратяване на престъплението).

2.2.3. Деецът създава едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

3. Отношение между продължавано и продължено престъпление

3.1. Общи особености:

3.1.1. Усложнена форма на престъпна дейност;

3.1.2. и двете се осъществяват през известен период от време, като това е определило и общите им особености във връзка с режима за погасяване на наказателното преследване по давност. Според чл. 80, ал. 3 НК давността за преследване започва да тече от момента, в който продължаваното или продълженото престъпление, бъде прекратено.

3.2. Разлики

3.2.1. В броя на деянията – при трайното престъпление имаме само едно деяние, докато за продължаваното са необходими най-малко две отделни деяния.

3.2.2. При трайното престъпление се създава престъпно състояние, което трае непрекъснато, докато между отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление, такова състояние няма.

3.3. Може да се осъществи едно продължавано от две или повече трайни (практика)

 

VII. Сложни (съставни) и двуактни престъпления

1. Сложно (съставно) престъпление

1.1. Определение за сложно престъпление: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение и с които деецът преследва една и съща цел, като всеки от актовете сам за себе си, осъществява състава на друг вид престъпление.

1.2. Особености на съставното престъпление

1.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни- грабеж: деецът упражнява принуда в/у владелеца и отнема веща

1.2.2. Отделните актове са насочени срещу различни по характер обществени отношения  непосредственият обект на едно сложно престъпление е комплексен. (принудата засяга свободата на личността, а отнемането на движимата вещ – условията за нормално упражняване правото на собственост)

1.2.3. Актовете са функционално свързани помежду си, т.е. единият от тях е начин, метод, средство или условие за осъществяването на другия. (принудата прави възможно отнемането на вещта)

1.2.4. Актовете се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща крайна цел – субективния елемент, който обединява проявите в единно изпълнително деяние (деецът репава да извърши престъплението, а неговата крайна цел е отнемането на вещта);

1.2.5. Всеки от актовете, взет сам за себе си, осъществява основен или квалифициран състав на друг вид престъпление.

2. Двуактно престъпление

2.1. Определение: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, които се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща цел, но всеки от актовете, взет сам за себе си, или не осъществява престъпен състав, или някои от тях не осъществяват такъв състав, а други осъществяват признаците на друг вид престъпление.

2.2. Особености

2.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни. (пр. изнасилването по чл. 152, ал. 1, т.2 НК включва използване на принуда и съвкупление с пострадалата); – прилика със сложното.

2.2.2. Актовете са функционално свързани помежду си – прилика със сложното.

2.2.3. Всички или част от актовете не са престъпни. (пр. съвкуплението поначало не е престъпление) – разлика със сложното.

2.2.4. Дори, когато някои от тях са престъпления, съчетанието им с останалите, непрестъпните, променя характера или степента на обществена опасност. Поради това законодателят ги обявява за отделен, нов вид престъпление.(пр. принудата е самостоятелно посегателство, но в съчетание със съвкуплението, се стига до засягане на половата неприкосновеност на пострадалата).

Сложно		Двуактно
Общо		Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни.
Актовете са функционално свързани помежду си – единият акт е начин, средство, метод, условие за извършване на другия акт
Различно	Всеки акт, сам за себе си, е престъпление		Всички или част от актовете не са престъпни.

 

 

Вэпрос №6: Обществена опасност и противоправност на деянието. Обстоятелства, които изключват обществената опасност и противоправност – неизбежна отбрана, крайна необходимост и др.

 

Обществена опасност на престъпното деяние

Същност на обществената опасност като качество на престъплението. Характер и степен на обществената опасност. Отношение на обществената опасност към останалите свойства на престъплението.

 Според легалното определение за престъплението в чл. 9, ал. 1 НК то е деяние, което е общественоопасно преди всичко, извършено е виновно и е обявено от закона за наказуемо. Нещо повече, чл. 9, ал. 2 НК изрично обявява за непрестъпно онова деяние, което „макар формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята маловажност не е общественопасно или неговата обществена опасност е незначителна”.

 Изводът от тълкуването на ал. 1 и ал. 2 е, че не може да съществува престъпление, ако дадено деяние не е общественоопасно.

1. Същност на обществената опасност като качество на престъплението

 

Според К. Лютов обществената опасност на престъпното деяние отразява обективното противоречие на деянието с интересите на обществото и неговото развитие. Разпоредбата на чл. 10 НК отразява това обективно противоречие като посочва, че „…”

1.1. Определение за обществена опасност

 Обществената опасност на престъпното деяние е основно, обективно, определящо и неюридическо качество на деянието, което го характеризира от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от непрестъпните деяния.

1.2. Основни особености на обществената опасност като качество на престъплението

1) Обективно качество. Противоречието на деянието с интересите на обществото се проявява винаги и то не зависи от волята и съзнанието на дееца, нито пък от възриемането на деянието от правоприлагащите органи или от членовете на обществото въобще.

 

Пример: невиновно заразяване с венерическа болест или невиновен палеж обективно са в разрез с интересите на обществото, но не са престъпни, щото няма субективния елемент.

2) Неюридическо качество – това означава, че отрицателното въздействие върху съществуващите обществени отношения не зависи от това дали законодателят е осъзнал обществената опасност на даден вид деяния и дали ги е въздигнал в престъпления. Най-често, когато някакви форми на общественоопасно поведение възникнат в обществото, те се проявяват известно време, преди законодателят да осъзнае тяхната обществена опасност и да ги криминализира. От тук е и необходимосттта да го определим като неюридическо качество, защото дали имуществото е изгоряло не зависи от това дали това е престъпление или не.

 

Пример: престъпното използване на инфо от СРС-а е криминализирано чак 1997 г.;

3) Основно качество – ако деянието обективно не е общественоопасно не може да е престъпно. Това следва от опр-ето по чл. 9, ал. 1 НК и е нарочно уточнено от ал. 2.

4) Определящо качество на престъпното деяние по отношение на останалите негови свойства, посочени в чл. 9, ал. 1 НК. Тя е в основата на наказуемостта и противоправността; наред с това с отразяването в съзнанието на дееца на обществената опасност са свързани различните форми на вината;

5) Обществената опасност отразява отрицателното въздействие на деянието върху съществуващите обществени отношения.

 

1.3. Форми на обществена опасност – застрашаване и увреждане

 Като посочва кога едно деяние е обществено опасно чл. 10 НК определя и двете основни форми, в които може да се прояви обществената опасност като основно качество на всяко едно престъпно поведение.

1.3.1. Деянието уврежда непосредствения обект на посегателство, когато изменя отрицателно било самото обществено отношение, било като въздейства неблагоприятно върху условията за неговото нормално възникване, развитие или прекратяване.

1.3.2. Деянието застрашава дадени обществени отношенмия, когато създава реална опасност за тяхното увреждане, без да е настъпило самото увреждане.

 Отношение между застрашването и увреждането:

o Застрашаването винаги предхожда увреждането;

o Увреждането е по-тежката форма на проявление на обществената опасност, затова при застрашаването и увреждането на едни и същи обществени отношения увреждането винаги поглъща застрашаването.

 

2. Характер и степен на обществената опасност

 Характерът и степента на обществената опасност са нейни основни особености.

2.1. Характер на обществена опасност

 Отразява качествените особености на обществената опасност;

 Да се определи характера на обществената опасност означава да се отговори на въпроса върху какво и как деянието въздейства отрицателно.

 Характерът на обществената опасност на деянието се определя от три обстоятелства:

1. От характера на обществените отношения, върху които се посяга. Така установяваме върху какво се оказва отрицателното въздействие на деянието.

 

Различните обекти имат различна обществена стойност. (напр. различни са обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на човешкия живот и неприкосновеността на човешкото здраве – не е толко важно.)

1. От спецификата на последиците, т.е. зависи от това дали деянието уврежда или само застрашава (създава опасност от увреждане) обекта на посегателството.
2. От степента на отрицателно засягане на обекта на посегателство.

 

2.2. Степен на обществена опасност

 Степента на обществена опасност на едно деяние отразява интензивността на засягане на обществените отношения, непосредствен обект на посегателство.

 Тя е количествена характеристика на осъщественото конкретно отрицателно засягане на обекта.

 Чрез нейното установяване отговаряме на въпроса – Колко е засегнат обектът на престъплението във всеки конкретен случай? И респ. дали това обуславя използване на наказание като реакция срещу осъщественото.

 

 Степента на обществена опасност се определя от множество обстоятелства:

1. Тя зависи от обществената значимост на обекта на престъпление, от характера на обекта. Това е така, защото той определя качествените граници, в рамките на които може да се прояви количественото засягане. (при диалектиката количество–качеството първото винаги се проявява в рамките второто, но тази диалектика изчезва, ако даден резултат не може да бъде количествено измерен–причини смърт другиму)
2. От специфичния характер на последиците, от това дали деянието само застрашава или уврежда обекта на посегателство. Тъй като при увреждането на обекта степента й ще зависи от предизвикатните отрицателни изменения в действит., а при застрашаването от конкретната вероятност обектът да бъде увреден.
3. От характера на самото действие или бездействие, защото от него зависи дали обекът ще бъде увреден или застрашен и доколко ще стане това.
4. От начините и средствата, използвани от дееца за осъществяване на деянието. (пр. квалифициращо обстоятелство при убийството е, когато то е извършено по начин, опасен за живота на мнозина по чл. 116, ал. 1, т.6 )
5. От условията на време, място и обстановка, при които е осъществено конкретното деяние – пр. кражбата от гроб е с по-висока степен – 195 НК
6. От особеностите на субекта на престъплението – особеностите на субекта се свежда до това, че той участва в дадени обществени отношения в това му качество. (пр. кражбата, извършена от длъжностно лице по 195 НК).
7. От особеностите на субективната страна на престъплението (пр. предумишленото убийство, убийството с користна цел са в по-голяма степен общественоопасни отколкото обикновеното убийство.)

 

2.3. Отношение между характер и степен на обществена опасност

 Характерът и степента на обществена опасност на дадено престъпно деяние са в отношение качество към количество. Характерът показва какво и как се засяга отрицателно, а степента – колко е засегнат обекта.

 Тук важи правилото, че количествените натрупвания могат да доведат до качествени изменения. (множество несмъртоносни удари  смърт)

3. Отношение на обществената опасност към останалите свойства на престъплението

 

3.1. Отношение към деянието

-Общ. опасност е основно качество на престъпното деяние. Без нея не може да има престъпление

– Престъпленията от даден вид се отличават от останалите видове въз основа на характера й.

– Престъпленията от един вид се отличават по между си на основа степента й.

-Престъпленията се оличават от другите видове отрицателно поведение (деликти, административни нарушения) по степента на обществена опасност. Другите са с по-ниска степен.

3.2. Отношение към противоправността, наказуемостта и вината.

 

– Останалите обективни свойства – противоправност и наказуемост, се определят именно от характера и степента на обществена опасност. Тя е в основата на законодателните решения.

Ако дадено деяние не е общественоопасно, то не е нито противоправно, нито наказуемо, но е възможно да е обществено опасно, но да не е забранено от закона, т.е. да не е противоп. и наказ.

– Обществената опасност е определяща и по отношение на вината. Всички форми на вина са свързани с отражението й в съзнанието на дееца. Затова и всяко виновно извършено деяние е по необходимосто общественоопаност, защото иначе няма да има обективна даденост, която да се отразява и обратно –ако дадено деяние не е общественоопасно, то не може да е виновно.

Възможно е деянието да е общественоопасно и да не е виновно (14-16- изкл вината обстоятелтва)

 

Oбстоятелства, при които деянието не е общественоопасно.

Същност и общи особености на тези обстоятелства. Неизбежна отбрана (чл. 12 НК). Задържане на престъпник (чл.12а НК). Крайна необходимост (чл. 13 НК); разграничение на крайната необходимост от неизбежната отбрана и от задържане на престъпник. Оправдан стопански риск (чл. 13а НК)

1. Същност и общи особености на обстоятелствата, при които деянието не е общественоопасно

 Причиняването на отрицателни изменения в съществуващите обществени отношения по начало е общественоопасно, но съществуват обстоятелства, изрично предвидени и подробно описани в закона, при които деянието не е общественоопасно.

 Тук става въпрос за една законодателна оценка на обективния факт, че причиняването на известни вреди при наличие на тези обстоятелства е обществено оправдано.

 Групи обстоятелства, при които деянието не е обществено опасно:

1. Обстоятелства, при които причиняването на определени вреди винаги е в интерес на обществото – неизбежна отбрана, крайна необходимост, действие по задържане на престъпник;
2. Обстоятелствата, при които вредите се причиняват, за да се предотвратят други по-съществени увреждания или за да се постигне съществен общественополезен резултат: оправданият стопански риск по чл.13а НК;
3. Неизбежна отбрана – чл. 12 НК

 Правна уредба: Неизбежната отбрана е уредена в чл. 12 НК; Постановление 12 от 1973 г. на Пленума на ВС – практика;

 

1. Същност на неизбежната отбрана

 Чл.12, ал. 1 НК дава легално определение за неизбежна отбрана.

 положението на неизбежна отбрана е съвкупност от два основни и взаимносвързани елемента – нападание и защита;

 

1.1. „Непосредствено” и „противоправно” нападение (кумулация)

1. A) Нападение – е всяко деяние, което поставя в реална опасност или уврежда държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго  т.е. всяко общественоопасно деяние;

 нападенето най-често се осъществява чрез действие. По изключение може да е и чрез бездействие –дежурен лекар не оказва помощ на болен/родилка. (таткото го е набил и се позовава на НО)

 За да е налице нападение, е важно само външното проявление на деянието (действие или бездействие), затова практиката приема, че

1. Субект на нападението може да е всяко физическо лице, като няма значение дали то е малолетно, невменяемо и пр.
2. Няма значение дали нападателят е действал виновно или не.

 Обект на нападението могат да са практически всички видове обществени отношения  неизбежната отбрана е универсално средство за самопомощ или за помощ на друг при всякакви застрашени законни права и интереси.

 

Б) Нападението е непосредствено, когато е започнало и не е завършило.

 Кога започва нападението?

1. Нападението започва от момента, когато в следствие поведението на нападателя възниква реална опасност за обществените отношения, срещу които то е насочено.
2. Нападението може да се изрази и като начало на увреждането –пр. когато е започнало да упражняване на принудата при изнасилване;

 И при двете хипотези трябва опасността да е действителна. Не се допуска неизб. отбрана срещу предполагаемо или бъдещо нападение.

 Кога нападението не е завършило? Нападението не е завършило,

1. когато неговият обект все още не е окончателно увреден и
2. нападателят продължава да осъществява поведението, в което се изразява нападението. /кумулация на изисквания/

 Хипотези, в които нападението ще е завършило (НО не се допуска):

1. Когато обектът на нападението е окончателно увреден, при което вече няма да има какво да се защитава;
2. Когато нападателят го е прекратил и е дал външен израз на отказ от по-нататъшни действия.
3. Когато е окончателно отблъснато от нападнатия или от трети лица

 

В) Нападението е противоправно, когато поведението, в което се изразява нападението, е забранено от правото.

> тук се касае за противоправност въобще, а не за наказателна противоправност, като забраната може да е установена и с подзаконов НА!

1.2. Защитата

 Осъществява се от нападнатия или от което и да е друго лице;

 На практика защитата е активно поведение.

 Изразява се в причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Най-често вредите имат личен характер, но е възможно да имат и друг – имуществен. (шиповете)

 От обективна страна, обаче, защитата трябва да е от естество да отблъсне нападанието или поне да ограничи опасността от него. Погледнато във времето защитата трябва да е осъществена докато трае нападенито, защото само така е възможно отблъскването му.

 От субективна страна е необходимо деецът, осъществил защитата, да цели отблъскване на нападението, а не нещо друго.

 

2. Превишаване пределите на неизбежната отбрана – 12, ал. 2 НК

 чл.12(2)„.”-защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване нападен.

 Законови критерии за преценка относно несъотвествието:

1. Несъответствието между х-ра на нападението и на защитата – съпоставят се социалната значимост и характерът на ОО, които се засягат с нападението и със защитата
2. Несъотвествие, отнасящо се до опасността на нападението – тук съпоставяме едни възможни, вероятни, но ненастъпили вреди от нападението с едни реално причинени от защитата вреди.
3. Несъответствието да е явно – според ПВС „несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение”.

За превишаване пределите на НО може да говорим само, ако са налице нейните останали елементи – непосредствено противоправно нападение, за чието отблъскване са причинени вреди на нападателя. Иначе няма да има НО и няма да има какво да се превишава.

 ПВС: „При отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства за отбрана от тези, използвани от нападателя.” Няма изискване за еквивалентност на вредите;

 при превишаване пределите на НО защитата се явява общественоопасно деяние, което на общо основание се възприема за нападение, респ. с/у него е допустима неизбежна отбрана!

 

3. Случаи, при които няма превишаване на пределите на НО – 12, ал. 3

 неприкосновеността на жилището е гарантирана от Конституцията; има и такова престъпление по чл. 170 НК;

 под „жилище” КС разбира всеки обект, който служи за обитаване.

 Начините на осъществяване на нападението са два:

 

а) Чрез упражняване на насилие върху обитателите на жилището или

б) Чрез взлом, т.е. чрез преодоляване на преграда, направена здраво за защита на лица или на имот.

4. Превишаване пределите на неизбежна отбрана поради уплаха или смущение – чл. 12, ал. 4 НК

 Според чл. 12, ал. 4 НК „Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.”

 Касае се за особени емоционални състояния на отбраняващия се, които не изключват вменяемостта;

 Уплахата е силно и непреодолимо, внезапно появило се чувство на страх, израз на вродения у човека инстинкт за самосъхранение, което нападението предизвиква у нападнатия.

 Смущението е неправилно възприемане от отбраняващия се на един или няколко елемента на нападението или на обстановката, в която то се осъществява.

 NB! Разпоредбата на чл. 12, ал.4 се прилага, САМО когато има превишаване пределите на неизбежната отбрана. Респ. НОтбрана;

III. Крайна необходимост – чл. 13 НК

1. Същност на крайната необходимост

 чл. 13 НК „…”; универсално защитаване на обществени отношения;

 Деяние, осъществено при условията на КН, не е общественоопасно, защото макар с него да се увреждат ОО, същевременно се спасяват от непосредствена опасност други, по-значими блага.

 Елементи на състоянито на крайна необходимост: а) непосредствена опасност; б) отблъскващо, защитно деяние; в) особени изисквания относно условията, при които се осъществява защитното деяние и причинените с него вреди.  Всеки си има особености;

 

1.1. Непосредствена опасност

 Непосредствената опасност е едно обективно съществуващо състояние на действително застрашаване на конкретни обществени отношения или защитени от правото интереси, което се дължи на проявлението и действието на различни природни сили. (пожар, наводнение, земетресение)

 От обективна страна за състоянието на КН е характерно, че действието на природните сили се подчинява на обективните природни закони и създава реална опасност от увреждане, като е възможно то да е започнало, но да не е завършило окончателно.

 За да е налице крайна необходимост, трябва опасността да е непосредствена, т.е. в момента на осъществяване на защитното деяние тя трябва да е възникнала и да не е отминала.

o Опасността се счита възникнала от момента, в който обществените отношения са застрашени и

o трае докато се реализира или бъде отклонена от този, който действа в състояние на КН или от последвало събитие (дъжд)

1.2. Защитното деяние – характеризира се с 4 особености:

1.2.1. Трябва да е насочено към спасяване на застрашения обект, респ. да е от естество да противодейства на опасността.

1.2.2. То винаги причинява известни вреди, именно те са поводът да се постави въпросът дали деянието е общественоопасно->престъпно

1.2.3. Деецът трябва от субективна страна да цели спасяването на застрашения обект, а не крайната му цел да е да причини вреди.

1.2.4. Може да бъде осъществено от всеки човек, стига той сам да не е провокирал опасността умишлено. Когато опасността е предизвикана от едно лице по непредпазливост, то на общо основание може да я неутрализира при условията на КН.

1.3. Особените изисквания

1.3.1. Първото условие е да не съществува друг правомерен начин за избягване на опасността, освен чрез причиняване на вреди;

1.3.2. Второто условие (ал. 2) самото отбягване от опасността да не съставлява престъпление, т.е. необходимо е за субекта да не съществува НП забрана да отбягва опасността – пр. лице от състава на граничен наряд няма право да изоставя поста си при никакви обстоятелства, в противен случай върши престъпление по 392, ал.2.

1.3.3. Вредите, причинени със защитното деяние, да са по-малко значителни от предотвратените. Тук подобно на НО се съпостяват вероятни, но ненастъпили вреди, с действително настъпили увреждания. Причинените от защитното деяние вреди се поправят от лицето, чиито блага са спасени по правилата на ГП.

2. Мнима крайна необходимост – има, когато едно лице причинява вреди, действайки при грешка относно обществената опасност на своето деяние, когато го осъществява при погрешна субективна представа за наличие на състояние по чл. 13 НК; (има и мнима НОтб)

 Деянието, извършено при мнима КН, е общественоопасно, но грешката изключва умисъла по чл. 14, ал. 1, а може да изключи и непредпазливостта, ако неверните представи на дееца не се дължат на непредпазливост.

 

1. Разграничение между неизбежна отбрана и КН
2. Общи особености
3. Те са обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно
4. Реагира се срещу опасност от предстоящо увреждане на ОО.
5. При двете извършените деяния причиняват известни вреди
6. И в двата случая деянията обективно и субективно са насочени към предотвратяване на вредни последици.
7. Разлики
8. В източника на опасността. Докато при НО се реагира срещу непосредствено противоправно нападение, при КН се отблъсква или неутрализира всяка друга опасност
9. В сферата, в която възникват вредите. При НО те се причиняват само на нападателя, а при КН могат да се причинят на всяко 3о лице
10. В изискванията за съразмерност на причинените вреди: при НО могат да са и по-значителни от предотвратените, докато при КН те трябва да са по-малко значителни от предотвратените (задължит!)
11. В закона са уредени особени хипотези за превишаване пределите на НО, докато при КН нямаме такива хипотези, защото дори при равностойност на вредите, деянието ще е общественоопасно.
12. Разлика в ГП последици – при НО на нападателя не се дължи обезщетение за причинените вреди, докато при КН се дължи.

 Може деянието да е осъществено така, че да се приложат и двата института – пр. ако при защита срещу нападение отбраняващият се прострелвайки нападателя поврежда и паркирана кола.

1. Задържане на престъпник (чл. 12а НК) – яко критика; житейски и правно противоречива и практически неприложима уредба.(стойнов)
2. Предпоставки за правомерно причиняване на вреди при задържане на престъпник – кумулация (води до ограничения)
3. Вредите да са причинени при задържане на лицето;
4. Основание за задържането е единствено лицето да е извършило престъпление, т.е. да има влязла в сила присъда.
5. Задържането се извършва с две цели, дадени кумулативно: за предаване на органите на властта и за предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление
6. Лицето да извършва престъпление при неговото задържане.
7. В закона има и две отрицателни предпоставки:
8. Да не съществува друг законосъобразен начин за задържане на лицето, освен чрез причиняване на вреди;
9. Да не е допуснато „превишаване на необходимите и законосъобразни мерки”
10. Субект, който има правото да причинява вреди при условията на чл.12а НК, може да е само държавен служител, не и гражданин

 

2. Превишаване на мерките за задържане – две хипотези (ал. 2)

 И двете хипотези са практически неприложими, тъй като ако мерките са законосъобразни и необходими, те обективно не могат да бъдат превишени, респ. не може да причиняват и прекомерна вреда.

 

1. Oправдан стопански риск (чл. 13а НК) – трето обстоятелство;
    Рискът е обстановка или положение, при която се предприема определено поведение, чрез което е възможно алтернативно да се причинят или положителни, или отрицателни изменения в съществуващата действителност, като настъпването на едните или на другите последици не зависи само от поведението на дееца,а и от други, вероятни, но несигурни обстоятелства, върху чието проявление и въздействие той не може да влияе. 

   1. Особености на оправдания стопански риск:
   a) Чл. 13а НК визира единствено стопанския риск – Изводи:
   o Деянието трябва да е елемент от осъществяване на стопанска дейност
   o Както възможният полезен резултат, така и настъпилите от деянието вредни последици трябва да имат икономически х-р.
   b) С деянието се причиняват някакви съставомерни вредни последици. Вредите трябва да са изчислими в пари.
   2. Условия, при които рискът е оправдан – Рисковото деяние трябва:
   2.1. Обективно и субективно да е насочено или към Постигане на съществен обществено полезен резултат или към
   Избягване на значителни вреди; (два възможни целени резултата)
   2.2. Да не противоречи на изрична забрана, установена с НА;
   2.. Да отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит
   2.4. Да не създава опасност за човешки живот или здраве;
   2.5. Деецът трябва да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на настъпилите вредни последици.
   2.6. Очакваният положителен резултат трябва да е по-значителен от възможните вредни последици – това изискване важи само за случаите, когато целта е да се постигне значителен общественополезен резултат. (13,ал. 2)

 Кумулация = сериозно ограничаване на приложното поле на института;

 

3. Разграничение между ОСР и крайна необходимост

Прилики: и двете са обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно, но при които се причиняват известни вреди.

Разлики:

1. КН ще има само при реално съществуваща опасност, докато ОСР може да се предприема и за да се постигне съществен общественополезен резултат без да е налице опасност.
2. При КН е допустимо да се създаде опасност за живота и здравето на човека, докато при ОСР това е недопустимо;
3. При КН деецът не е длъжен да се съобразява с всички забрани на действащото право и съвременните научно-технически постижения и опит. ДОстатъчно е само избягнваето на опасността да не е престъпление.
4. При КН се изисква чрез причинените вреди действително да са предотвратени други, по-значителни вреди. При оправдан стопански риск се изисква само деецът да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на вредните последици.

 

Противоправност и наказауемост на престъпното деяние и обстоятелства, изключващи противоправността и наказауемостта

Същност на противоправността. Противоправност на действието и на бездействието. Наказуемост на деянието. Отношение между обществена опасност, противоправност и наказуемост. Обстоятелства, изключващи противоправността и наказуемостта.

 Противоправността и наказуемостта на деянието са неговите две обективни, но юридически качества, които са неразривно свързани.

 

1. Противоправност
2. Същност на противоправността

1.1. Определение за противоправност

 Общо понятие за противоправност: Противоправността е противоречие на деянието с установена правна забрана за неговото извършване, отразяваща отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаването на която е предвидено принудително налагане на орпеделени санкционни последици на извършителя. Това понятие за противоправнсот отразява противоречието на определени форми на поведение с правния ред като цяло.

 Наказателна противоправност: това обективно юридическо качество на общественоопасното деяние, отразяващо противоречието му с установен в закон запрет за неговото извършване, който е израз на отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаване на която забрана е предвидено наказание за извършителя.

1.2. Основни особености на противоправността (наказателната)

1.2.1. Тя отразява обективно съществуващо противоречие на деянието от определен вид с установен чрез закон запрет за неговото осъществяване. Тази забрана е израз на повелителната функция на правото.

1.2.2. Установяването на запрета за осъществяване на даден вид деяния е израз на оценителната функция на правото. Чрез него се дава отрицателна обществена оценка за този вид деяния, мотивирана от техиния общественоопасен характер.

1.2.3. Забраната за осъществяване на определено поведение е установена под страх от наказание. От тази особеност произтича изискването запретите да бъдат точно, ясно и разбираемо формулирани.

1.2.4. Противоправността е обективно качество на деянието; изразява противоречието му с установена забрана. Като качествена х-ка на деянието тя не подлежи на количествено измерване (деянието или е противоправно, или не)

1.2.5. Противоправността е юридическо качество на деянието, тъй като без ПН, която да забранява извършването на деянието, не може то да бъде противоправно. Противоправността се установява само чрез закон.

2. Противоправност на действието и на бездействието – специфики

 Повелителната функция на НП се проявява в две насоки. Едни норми целят да мотивират субектите да се въздържат от определени действия, а други обратно – да ги мотивират да предприемат действия.

 

2.1.Когато действителността може да бъде променена отрицателно чрез извършване на даден вид действие, законът забранява под страх от наказание неговото извършване. В този случай противоправно е забраненото действие.

2.2. Когато извършването на даден вид действие е обществено необходимо, законът заповядва извършването му от определени субекти и чрез въздържане от такова действие се нарушава правната заповед. В този случай се установява забрана за бездействие и противоправно е именно то.

 

 При комисивните престъпления законът забранява причиняването на определен резултат. При тези престъпления противоправно е всяко действие или бездействие, което води до настъпването на забранения резултат.

3. Обстоятелства, при които деянието не е противоправно

 Противоправността е юридически израз на обществената опасност, поради което без обществена опасност не може да има и противоправност. Ето защо обстоятелствата, при които деянието не е общественоопасно, са такива, при които то не е и противоправно (неизбежна отбрана; КН и пр)

 Освен тях съществуват и обстоятелства, изрично предвидени в закона, при които деянието не е противоправно независимо от неговата обществена опасност.

3.1. Малозначителност на деянието – чл. 9, ал. 2 НК

 Малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК ще бъде деянието, което формално осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, но не е общественоопасно ИЛИ неговата обществена опасност е явно незначителна. В първия случай то нито уврежда, нито застрашава обществени отношения, а във втория отрицателното въздействие върху обекта е в толкова ниска степен, че използването на репресия е обществено неоправдано.

 Законодателната оценка и в двата случая е, че деянието не е престъпно.

 Малозначителността се преценява въз основа на съвкупността от всички елементи на състава на престъплението. Да не се бърка с маловажност по чл.93

3.2. Други обстоятелства

 В закона може да има и други обстоятелства, при които отпада противоправността на деянието, макар и обективно да е общественоопасно.

 чл. 294(3) НК – обявява за непрестъпно личното укривателство, извършено от съпруг, низходящ, възходящ, брат и сестра на укриваното лице.

 

1. Наказуемост на деянието
2. Същност на наказуемостта на деянието

1.1. Определение за наказуемост

 Наказуемостта е обективно юридическо качество на деянието, което показва, че извършването му е забранено под страх от наказание ИЛИ предвиждане на наказание в случай, че забраненото деяние бъде извършено.

1.2. Особености на наказуемостта

1.2.1. Юридически израз на определена степен на обществена опасност;

1.2.2. Съществува обективно, независимо от това дали субектът, извършил деянието, съзнава, че за осъществяването му се предвижда наказание.

1.2.3. Като качествена характеристика на деянието наказуемостта също не подлежи на количествено измерване. (или е наказуемо, или не)

2. Обстоятелства, изключващи наказуемостта

 Обстоятелства, изключващи наказуемостта: са факти от действителността, при наличието на които законът предвижда да отпадне наказуемостта на деяние, което по начало е престъпно. (не отпада противоправността)

 

2.1. С оглед на техния обсег, обстоятелствата, изключващи наказуемостта са:

 Общи обстоятелства: не зависят от вида на деяниеята и поради това са уредени в Общата част на НК. От тази категория са уплахата и смущението, довели до превишаване пределите на неизбежна отбрана и доброволният отказ от приготовление (чл. 17,ал. 3), от опит (чл. 18. ал. 3) и от съучастие (чл. 22, ал. 1 НК)

 

 Специфични обстоятелства: свързани са с особености на съответните видове престъпления и са уредени в Особената част. Към тази категория се отнасят – непредпазливото причиняване на смърт (чл. 125 НК), изпълнението на решение по чл. 182, ал. 3 НК, издължаване на неплатена издръжка по чл. 183, ал. 3 НК и мн други

2.2. В зависимост от това, кога се проявяват също са два вида:

 Обстоятелства, съществуващи при извършване на деянието – уплахата и смущението при превишаване пределите на НО;

 Обстоятелства, които се осъществяват след извършване на определено престъпно поведение или дори след довършване на деянието – доброволният отказ от приготовление, от опит и от съучастие и последвалото положително поведение на дееца;

 

III. Отношение между обективните качества на престъпното деяние – обществена опасност, противоправност и наказуемост

 Обществената опасност, противоправността и наказуемостта са обективни качества на престъпното деяние. В отношението между тях определящо значение има обществената опасност, защото тя е не само обективно, но и материално, неюридическо качество на деянието.

 Противоправността и наказуемостта са юридически израз на обществената опасност на деянието и се определят от нея. Ето защо само общественоопасното деяние може да бъде противоправно и наказуемо.

 Противоправността и наказуемостта са неразривно свързани помежду си.

o От една страна противоправността има опосредяваща роля между обществената опасност и наказуемостта. Тя е предпоставка за наказуемост, защото без правен запрет не може да има наказуемост.

o От друга противоправността се изразява в закона чрез наказуемостта, защото именно предвиждането на наказание на даден вид деяния е равнозначно на забрана за тяхното осъщестяване.

 По начало противоправните деяния са и наказуеми, но е възможно, в определени случаи наказуемостта да отпадне. Това обаче не прави деянието позволено от закона, т.е. неговата противопраност се запазва.

 

 

 

 

Въпрос 7: Вина – същност и определение; форми

 

Вина – Понятие за вината. Вината като принцип в наказателното право. Форми на вината. Степен на вина. Отношение на вината към останалите елементи на престъплението и към вменяемостта.

Ø Вината е:

o субективният елемент на престъплението по чл.9 (1) НК;

o принцип в наказателното право (без вина няма престъпление, респ. НО)

o част от основанието за налагане на наказание и то толкова съществена, че

o играе главна роля при индивидуализацията на наказанието.

1. Понятие за вина
2. Oпределение – няма легално определени,а теоретично

Ø Вината е: проявеното чрез деянието конкретно психично отношение на дееца към самото деяние, към предизвиканите чрез него общественоопасни последици и общественоопасния му характер, което отношение се изразява в умисъл или непредпазливост и получава отрицателната морална оценка на обществото.

2. Основни особености на вината (които определят нейната същност)

2.1. Първа особеност – Вината е психично отношение.

Ø Вината се формира чрез сложен психичен процес, в резултат на който се стига до отражение в съзнанието на дееца на обективните свойства на деянието и неговото отрицателно въздействие върху съществуващата обществена действителност.

Ø Вината се формира отчасти на основата на вътрешния механизъм на деянието, като значение има поставянето на целта и решението за извършване на деянието. Решението и целта са в основата на волевия момент на вината.

Ø На основата на така поставената цел и взето решение деецът извършва или не извършва една съзнателна дейност, която е оценъчна по своя характер. В зависимост от това дали тази съзнателна дейност е осъществена, в неговото съзнание ще се отразят или не обществената същност и значение на деянието, като това отражение предполага и познания относно измененията, които ще настъпят в действителността. Т.е. оценъчната дейност се предхожда от формиране на представи за това как ще се промени действителността след осъществяване на деянието.

Ø Човекът е емоционално същество и цялата му психична дейност протича на основата на дадено емоционално състояние, което е съвкупност от чувства. То от своя страна също оказва влияние върху протичащите съзнателни и волеви процеси.

ð Следователно ВСЯКО ПСИХИЧНО ОТНОШЕНИЕ ВКЛЮЧВА ТРИ ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТА: ИНТЕЛЕКТУАЛЕН, ВОЛЕВИ И ЕМОЦИОНАЛЕН момент на психичното отношение.

1) Интелектуален момент

1. интелектуалният момент на вината се свежда на първо място до отразяване в съзнанието на дееца на деянието, на възможния резултат от неговото осъществяване и на причинната връзка на между тях.
2. Второ, на основата на посоченото отражение, в съзнанието на дееца протича и оценъчен психичен процес, който води до формиране на представа за отрицателното въздействие, което деянието ще окаже върху съществуващите обществени отношения. Така се формира представата за общественоопасния характер на деянието. (чл. 10 НК)

Ø Представите за общественоопасния характер на деянието и неговите последици са характерни за съзнателните форми на вина – умисъл и самонадеяност, където интелектуалният момент на вината е свързан с формирането на такива представи.

Ø За несъзнателната вина (небрежност) е характерно, че деецът не формира посочените представи, но при условие че е могъл и е бил длъжен да стори това.

 

2) Волевият момент – отразява отношението на дееца от гледна точка на целта, която той си поставя. Поради това волевият момент се отнася само до резултата на деянието. Възможни са три основни хипотези:

1. Възможно е деецът да е решил да предизвика именно съставомерните последици на едно престъпление и те да са целта на неговото деяние.
2. Може да преследва друга цел, която може дори да е правомерна. Но общественоопасните последици, които той не цели, са обективно следствие на деянието, а субектът може да се отнася към тяхното настъпване безразлично.
3. Възможно е субектът да не е обмислил деянието в степен, която би го мотивирала да се въздържи от неговото извършване.

ð Интелектуалният и волевият момент в съвкупност образуват съдържанието на вината като психично отношение на дееца. Но интелектуалната дейност по предвиждане на последиците от деяниято е условието за формиране на волевия момент.

 

3) Емоционален момент – той е от значение за мотивацията и вземането на решението, за това в каква степен и насока е обмислено то. Поради съществените различия в емоционалното състояние на различните субекти, емоционалният момент не се отчита в закона при определяне на основните форми на вината.

Законодателят го отчита в Особената част във връзка с предварителния и афектния умисъл, а съдебната практика пък преценява емоциналното състояние, в което се е намирал дееца, във връзка с индивидуализацията на наказанието.

2.2. Втора особеност – Вината е субективно или психично отношение само към определени елементи на действителността – не към цялата, а именно към самото деяние и общественоопасния му характер, към предизвиканите чрез него общественоопасни последици и към причинната връзка между тях.

Ø Възможните други психични изживявания, като ососбени цели, мотивите, намеренията, както и чувствата, стоят извън вината. Те заедно с нея образуват субективната страна на престъплението.

2.3. Трета особеност – Вината винаги е конкретно психично отношение на дееца. Поради това, то може да се прояви само чрез конкретно деяние. Извън деянието вина няма. (не криминализираме голите помисли; трябва външно проявление).

Ø Вината е обективен факт от действителността, защото самото деяние е такъв факт, а вината е неговият субективен елемент. Затова вината подлежи на доказване на общо основание, както и всички факти на престъпната действителност.

2.4. Четвърта особеност – вината е отношението на дееца по време, когато той осъществява престъплението. Тя има временен характер и трае от началото на деянието до неговото довършване. Отношението на субекта след довършване на деянието няма значение за вината, но може да се вземе предвид при индивидуализацията на наказанието. Възможно е обаче вината като психично отношение да се е формирала преди началото на деянието.

2.5. Пета особеност – вината е психично отношение, което е укоримо от гледна точка на обществения интерес и на господстващия морал.

2.6. Шеста особеност – вината се изразява в две основни форми – умисъл или непредпазливност (чл. 11, ал. 1 НК)

 

3. Форми на вината

Ø Формата на вината е начинът, по който са се отразили в съзнанието на дееца обективните свойства на деянието и неговото обществено значение, както и формираното на тази основа волево отношение на субека към отрицателните изменения в обществената действителност.

Ø В чл. 11, ал. 1 НК са посочени двете основни форми на вината: умисълът и непредпазливостта. Те са легално определени във втората и третата алинея. В рамките на основните форми на вината разграничаваме форми на умисъл и форми на непредпазливост. На основата на тях пък откриваме и някои техни разновидности, които имат специфично наказателноправноо значение.

Ø Някои престъпления се осъществяват при смесена вина. Тя се определя въз основа на двете основни форми на вината, уредени в чл. 11 НК. В тази връзка ал. 5 „…”

Ø Всички форми на вината са определени в закона във връзка с особен вид интелектуална дейност – предвиждането. (ключов момент) Предвиждането е познание на дееца за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на престъпните последици от деянието, което познание се формира до започване на изпълнителното деяние или най-късно едновременно с осъществяването му, но преди настъпването на общественоопасните последици. Предвиждането разкрива съществени различия от гледна точка на това дали се предвижда сигурното или само вероятното настъпване на последици, дали предвижда конкретните последици или пък такива от определен вид. Тези особености, както и това дали деецът въобще предвижда някакви последици или не, са от особено значение за различните форми и разновидности на вината.

4. Степен на вината

Ø Степента на вината: е количествена характеристика на степента, в която са се отразили в съзнанието на дееца деянието с неговите обективни свойства и обществената му опасност, както и на социалната укоримост на конкретно проявеното психично отношение.

Ø Степента на вината се определя от няколко обстоятелства: Степента на вина зависи от

1. Степента на обществена опасност на престъплението. Обществената опасност на деянието може да се отрази изцяло в съзнанието на дееца, но е възможно това въобще да не стане или отражението да не е пълно.
2. Особеностите на самото психично отношение, от това дали се касае за пряк или евентуален умисъл, или за непредпазливост.
3. Другите елементи на субективната страна – мотиви, цели, намерения, емоциалнално състояниена. Те също са укорими в различна степен.
4. Причините и условията, при които се е формирала вината, защото някои от тях благоприятстват вземането на решения и осъществяавнето на деянието, а други – обратно пречат на това. (смегчаващи вината обстоятелства)

 

5. Oтношение между вменяемостта и вината

Ø Вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява в потеницалната възможност за формиране на вина.

Ø Вината пък е качество на деянието, конкретно психично отношение, формирано на основата на потенциалната възможност за протичане на съответните процеси.

 

ð Вменяемостта е предпоставка, условие, без което не може да се формира вината като психично отношение. Затова без вменяемост няма вина.

 

1. Отношение на вината към останалите елементи на престъплението
2. Вината и деянието – вината може да се изрази като психично отношение само чрез конкретното деяние. Без деяние не може да има вина, тъй като няма да има какво да се отразява в съзнанието на субекта (обективните свойства на деянието)
3. Вина и обществена опасност – вината е отражение в съзнанието на дееца и на обществената опасност като обективно и неюридическо качество на деянието. Поради това, ако деянието не е обществено опасно, нямам как да бъде виновно, тъй като пак няма какво да се отразява в съзнанието на дееца. Обратното обаче в възможно – деянието да е общественоопасно и да не е виновно.
4. Вина и противоправност – тъй като незнанието на закона не извинява, не е необходимо субектът да съзнава, че извършеното от него е противоправно, т.е. осъзнаването на противоправния характер на деянието не се изисква.
5. Вина и наказуемост – вината е предпоставка за наказването на дееца, но тя не предполага наказумост на деянието. Възможно е едно деяние да е виновно и въпреки това да не е наказуемо, ако е налице обстоятелство, изключващо наказуемостта.
6. Вината и субективната страна на престъплението се отнасят като част към цяло. Вината е основният субективен елемент на престъплението. Но субективната страна е понятие, което не се изчерпва само с вината. Субективната страна на престъплението може да вкючва и други субективни елементи, визирани в неговия състав, като например особени цели, мотиви, намерения, чувства.

 

 

Въпрос №8 Умисъл – същност и определение, видовете

 

Умисъл – Понятие за умисъл, легалното определение (чл. 11,ал.2 НК). Интелектуален и волев момент на умисъла. Основни форми: пряк и евентуален (косвен) умисъл. Други разновидности на умисъла и тяхното отношение към неговите основни форми.

1. Понятие за умисъл (според чл. 11(1) НК „…”)

Ø Умисълът е съзнателна форма на вина, чиято обществена укоримост е по-голяма в сравнение с тази на непредпазливостта. Същевременно той е формата на вина при повечето престъпленията в Ос. è по-голямо значение.

Ø Легално определение за умисъл: чл. 11, ал.2 НК „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването им”.

Ø Извежда двете основни форми на умисъла – ПРЯК и ЕВЕНТУАЛЕН умисъл. (бел. от лекция: съзнанието за общ.оп. х-р на де винаги е елемент от интелектуален момент на умисъла, независимо дали е пряк, евентуален, афектен и т.н.”)

 

2. Интелектуален и волев момент на умисъла

2.1. Интелектуален момент на умисъла è включва два компонента:

предвиждане на общественоопасните последици и

формиране на съзнание за общественоопасния характер на деянието.

 

А) И при прекият, и при евентуалния умисъл деецът предвижда настъпването на конкретните последици. При прекият се предвижда сигурното или възможното настъпване на последиците, а при косвеният – само възможното.

1. При формалните престъпления в състава на съответното престъпление като единствено изменение на действителността е посочено самото деяние, без да се сочат конкретни последици. Затова при тях е достатъчно деецът да има познание само за обективните свойства на своето деяние. (на просто изв)
2. При резултатните престъпления наред с деянието в състава на престъплението са визирани и конкретни престъпни последици. Поради това при тях е необходимо субектът да има познание както за обективните свойства на своето деяние, така и за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на конкретния съставомерен резултат. (при необезопасяване на скеле оня трябва да предвижда конкретната опасност, дето деянието му създава за работниците)

• Когато се касае до престъпления на поставяне в опасност, именно опасността е визираният в състава общественоопасен резултат.
• При увреждащите престъпления резултатът се изразява в конкретни отрицателни изменения на обекта или на условията за нормалното му съществуване. (убийство – смъртта е конкретна)

 

Б) И при прекият, и при евентуалния умисъл законът изисква деецът да е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние, т.е. да е формирал представа, че извършеното застрашава или уврежда обществените отношения.

Ø Предвиждането на последиците и съзнанието за общественоопасния характер на деянието са взаимно свързани.

o Те заедно формират интелектуалния момент на умисъла;

o Но предвиждането на последиците от деянието е предпоставка деецът да осъзнае характера на деянието. (в закона са обърнати)

 

2.2 Волев момент на умисъла

Ø Волевият момент на умисъла отразява волевото отношение на дееца към настъпването на последиците от гледна точка на целите, които той преследва.

Ø Отношението е различно за двете форми на умисъла. Когато действа с пряк умисъл, субектът цели да предизвика съставомерните последици, а осъществявайки деянието с евентуален умисъл, той се отнася към тях с безразличие.

 

2.3. Отношение между интелектуалния и волевия момент

– Интелектуалният и волевият момент заедно образуват умисъла като форма на вина. Деянието може да е умишлено само при едновременната им наличност.

– Но съзнанието за бъдещото настъпване на последиците е предпоставка за формиране на волевото отношение. Без предвиждане на последиците не може да се стигне до формиране на волевия момент (интелектуален è волеви)

 

3. Пряк (директен) умисъл – деянието е извършено с пряк умисъл, когато субектът е предвиждал сигурното или вероятно настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е искал настъпването на тези последици. (на съставомерния резултат)

3.1. Интелектуалният момент на прекия умисъл се свежда до това, че субектът е предвиждал конкретните общественоопасни последици от деянието и е съзнавал неговия общественоопасен характер.

а. Предвиждането на конректните общественоопасни последици при прекия умисъл може да бъде сигурно или вероятностно.

– Предвиждането е сигурно, когато деецът има познание за неизбежното настъпване на общественоопасните последици като следствие от извършеното деяние. (предвижда сигурното настъпване на смърт, когато стреля от упор в главата)

– Деецът предвижда вероятното настъпване на конкретните последици, когато в съзнанието му се е оформила представата, че такива последици могат да настъпят, но могат и да не настъпят. (от този вид ще е предвиждането, когато субектът стреля по жертвата от известно разстояние без да е сигурен, че ще улучи)

 

б. Съзнанието за общественоопасния характер на деянието е налице, когато деецът знае, че конкретното негово поведение застрашава или уврежда непосредствения обект на престъплението от съответния вид. (като стреля по жив човек, ще го убие)

3.2. Волевият момент на прекия умисъл е отразен в легалното определение с термина „искал”. Т.е. деецът желае, цели настъпването на точно на тези общественоопасни последици, които е предвиждал.

Ø Деянието винаги е целенасочен акт,а когато то е извършено с пряк умисъл, цел на деянието е именно причиняването на престъпния резултат.

 

а. При резултатните престъпления деецът ще действа с пряк умисъл, когато цели да предизвика опасността, съставомерна последица от деянието ИЛИ предвиденото в състава увреждане на обекта при увреждащите престъпления.

б. При престъпленията на просто извършване деецът преследва определена цел, като съзнава, че нейното постигане не е възможно без осъществяване на изпълнителното. Затова е достатъчно той да съзнава неизбежността на деянието за постигане на цел, която не е съставомерен резултат на дадения вид престъпление.

в. Волевият момент на ПУ може да приеме и още една форма – Когато престъпните последици не са цел на деянието, но се явяват неизбежен резултат по пътя към осъществяване на целените от дееца изменения в действителността и той съзнава неизбежното и закономерно тяхно настъпване.

4. Евентуален (косвен) умисъл – деянието е извършено при евентален умисъл, когато субектът е предвиждал вероятното настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е допускал настъпването на съставомерния резултат.

4.1. Интелектуалният момент на евентуалния умисъл се изразява в това, че субектът е предвиждал само вероятното настъпване на общественоопасните последици от деянието и е съзнавал общественоопасния му характер.

 

а. За косвения умисъл е характерно, че субектът преследва някаква цел, но резултатът, който се цели, не са престъпните последици. Нещо повече – целеният резултат може да бъде и правомерен. При косвен умисъл съставомерните общественоопасни последици са възможен, вероятен, страничен или косвен резултат от деянието. (името) Пр. деецът може да цели спасяване от студ, когато пали огън, а опожаряването на близката сграда, да е само възможен резултат.

б. Тук деецът има познание само за възможното, вероятното, евентуалното настъпване на конкретните общественоопасни последици. (евентуален умисъл)

4.2. Волевият момент при евентуален умисъл е отразен в закона с термина „допускал”, т.е. деецът се е примирил с настъпването на престъпния резултат, отнасял се е безразлично към настъпването на съставомерните последици.

И именно в това безразлично отношение е обществената укоримост на евентуалния умисъл, защото възможността за причиняване на престъпния резултат не се е оказала достатъчен контрамотив за дееца да се въздържи от извършването на съответното деяние. (целейки да се стопля предвиждам възможността от пожар, но преследвайки тази цел се отнасям безразлично към вероятността от пожар; Не ми пука!).

5. Разграничение между пряк и евентуален умисъл – следва да се направи при сравнение както на интелектуалните, така и на волевите моменти!!!!!!!!!!!!

5.1. Разлики в интелектуалния момент: И при двете форми на умисъл деецът винаги предвижда конкретни последици (общо), но

Ø при пряк умисъл той предвижда възможно или сигурно настъпване на последиците, а при

Ø евентуален умисъл – предвижда само възможното им настъпване.

5.2. Разлика при волевия момент – основната различие между пряк и евентуален умисъл е в техните волеви моменти.

Ø При пряк умисъл субектът пряко ЦЕЛИ именно престъпните последици,

Ø При евентуален умисъл, той се съгласява, примирява с тяхното възможно настъпване в действителността, отнася се безразлично към тях.

5.3. И тъй като при косвения умисъл общественопасните последици все пак не са пряка цел на престъпника, в практиакта по начало тази форма на умисъла се приема като по-малко укорима в сравнение с прекия умисъл.

 

6. Разновидности на умисъла

Ø Обща особеност за всички разновидности на умисъла – те винаги съдържат основните белези на интелектуалния И на волевия момент или на прекия, или на евентуалния умисъл (т.е. те винаги са пряк или евентуален умисъл)

Ø Внезапен и предварителен умисъл – разлика в интелектуалния момент.

 

6.1. Внезапен умисъл е налице, когато деецът взема решение за извършване на престъплението веднага след като осъзнае дадена потребност от изменение на действителността и изпълнява решението незабавно след като го е взел или малко след това

6.2. Предварителен умисъл (предумисъл) е налице, когато деецът е извършил деянието по предварително решение, взето в сравнително спокойно и хладнокръвно състояние след обсъждане на мотивите „за” и „против” извършването му. è характеризира се с кумулативното наличие на три особености:

а) решението взето предварително, когато между вземането на решението и привеждането му в изпълнение е изминал по-продължителен период от време. Въпросът за продължителността е фактически въпрос.

б)Решението е взето в сравнително спокойно и хладнокръвно състояние, когато деецът не е бил повлиян от външни дразнители и е може да обмисли пр-ето.

в) Обсъждане на мотивите ще е имало, когато деецът действително е обмислял решението, а не само когато е имал възможност за това.

ð Разлика между предварителен и внезапен: при внезапния решението се взема без предварително обмисляне и се пристъпва към неговото изпълнение веднага, при което отсъстват характерните особености на предумисъла.

 

6.3. Афектен умисъл (чл. 118 НК) – за него са характерни два момента:

1. особеносто състояние на дееца при вземане на решението и
2. провокиращото поведение на пострадалия.

Ø При афектен умисъл субектът взема решението и действа в състояние на силно раздазнение. „Силно раздразнение“ – когато съзнанието му е овладяно от чувствата му до такава степен, че възможността му да вземе правилно решение е в значителна степен намалена, без той да е бил лишен от нея.

Ø Но за да има това състояние НП значение, е трябва то да е провокирано от определени в закона форми на противоправно поведение на пострадалия: насилие, тежка обида или др. противозаконно д-е срещу субекта или негови ближни.

 

6.4. Условен умисъл наричаме този, при който решението за извършване на престъплението съдържа известно условие, с чието сбъдване субектът свързва осъществяването на деянието. Условието е бъдещо и несигурно обстоятелство, при наличието на което деянието ще бъде извършено.(ако разбера че кръшка, ще я убия).

6.5. Алтернативен усмисъл – налице, когато деецът се насочва към два или повече възможни,но различни по характер резултата, като цели или допуска настъпването само на един от тях, който и да е той (или ще го убия, или ще го осакатя, квото дойде).

6.6. Неопределен (абстрактен) умисъл – когато субектът се насочва към последици от определен вид, като няма ясна представа от конкретното засягане на обекта. (може да цели причиняване на телесна повреда, като степента на увреждане здравето на жертвата може да бъде различна; може да желае отнемане на чужда вещ без ясна представа за нейната стойност – джебчийска кражба)

 

 

Въпрос №9 Непредпазливост – същност и видове. Обстоятелства, изключващи вината

 

Непредпазливост

Същност и определение (11, ал. 3 НК). Самонадеяност, интелектуален и волев момент,

разграничение от евентуален умисъл. Небрежност, отрицателен и положителен момент

на небрежността. Наказуемост на непредпазливите деяния (чл. 11, ал. 4). Смесаната вина

и нейното наказателноправно значение (чл.11, ал. 5 НК)

1. Същност и определение на непредпазливост

 

А) Същност: непредпазливостта е втората основна форма на вина;

Ø тя е обществено укорима в значително по-малка степен от умисъла. Поради това

o Според чл. 11, ал. 4 „непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи.”, т.е. не всички общественоопасни деяния, извършени поради непредпазливост са криминализирани.

o А когато непредпазливите деяния са наказуеми, предвидените за тях наказания са значително по-леки в сравнение с аналогичните умишлени престъпления. (пр. за непредпазливо убисйство затвора е от 3 до 15 г. – 122,123 НК, докато при умишленото убойство е от 10 до 20 г – 115)

Ø Като правило у нас непредпазливите престъпления са само резултатни. Освен това те са от категорията на увреждащите с едно единствено изключение – чл.136(2).

 

Б) Легално определение за непредпазливост: чл. 11, ал. 3 НК „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.”

Ø В тази разпоредба са определени двете й основни форми: престъпна самонадеяност и небрежност. Те са дадени в алтернативна зависимост – или,или.

2. Престъпна самонадеяност

Ø Налице е, когато деецът е предвиждал възможното настъпване на съставомерните общественоопасни последици, като е бил уверен, че ще ги избегне

2.1. Интелектуален момент – характеризира се с това, че субектът е предвиждал вероятното настъпване на престъпни последици от определен вид или на конкретния престъпен резултат. (è нарича се още съзнателна непредпазливост)

2.1.1. Най-често предвиждането е абстрактно, т.е. субектът предвижда определен вид последици, а не конкретно настъпилите (навлиза в град с превишена скорост, деецът предвижда по принцип, че е възможно на пътя внезапно да се появи пешеходец, без това да е свързано с конкретна обстановка/жертва) Макар и рядко е възможно да предвижда и конкретните

2.1.2. За разлика от умисъла при самонадеяността законът не изисква съзнание за общественоопасния характер на деянието. Това е така, защото от психологична гледна точка, субективната увереност на дееца, че последиците няма да настъпят, по същество изключва възможността да формира представа относно някакво уврежда или застрашаванен на ОО чрез деянието.

 

2.1.3. Деецът преценява фактическата обстановка като надценява определени фактори или свои възможности, подценява значението на други обстоятелства, при което у него се формира погрешна представа за действителното състояние на нещата, за свойството на извършеното деяние и затова се нарича още престъпно лекомислие.

2.2. Волевият момент на непредпазливостта в закона се изразява в това, че субектът е мислил да предотврати общественоопасните последици от деянието.

Ø Изразът „мислил“ е неточен, тъй като в действителност става въпрост за формиране на една субективна увереност, че съставомерниите общественоопасни последици няма да настъпят. Тази увереност, обаче, е обективно необосонована, заради неправилната преценка (надценяване и подценяване) на различни фактори. Субективната увереност за това, че съставомерните последици няма да настъпят е решаващ мотив за осъществяване на деянието. Ако деецът беше осъзнал, че те въпреки нея ще настъпят, нямаше да извърши деянието.

Ø На практика субективната увереност на дееца може да се прояви в две форми:

1. у дееца може да се породи представа, че едно или няколко обстоятелства, които образуват причината за настъпване на общественоопасните последици няма да се проявят в действителността. Като няма причина, няма да има и следствие – последиците. (никой няма да пресече пътя щото е късно).
2. неправилната преценка на обстоятелствата може да доведе до увереност у субекта, че макари деянието да предизвика причинен процес, чрез някакво свое допълнително поведение той ще прекъсне този процес и поради това последиците няма да настъпят (има причина, ама няма следствие)(пр. разчита на бързите си рефлекси и умения, които се оказват недостатчни)

2.3. Разграничение между престъпната самонадеяност и евентуален умисъл!!!

Ø Общо: И при двете форми на вина деецът предвижда в някаква степен престъпните последици.

2.3.1. Разлика в интелектуалния момент – свежда се до това, че

2.3.1.1. Когато действа с евентуален умисъл, деецът винаги трябва да предвижда само конкретните последици от деянието, докато

2.3.1.2. При самонадеяността той предвижда предвижда най-често последиците от определен вид и по-рядко конкретните последици.

Ø Освен това при евентуален умисъл деецът съзнава общественоопасния характер на деянието, докато такова съзнание не се изисква при самонадеяността.

2.3.2. Разлика във волевия момент – по-съществена.

2.3.2.1. За евентуалния умисъл е характерно, че субектът се съгласява, примирява се с настъпването на последиците, отнася се с безразличие към отрицателното засягане на обекта.

2.3.2.2. При самонадеяност той е уверен, че тези последици няма да настъпят.

Ø В практиката има решения, които изрично посочват, че голата надежда последиците да не настъпят, не е причина да има самонадеяност. Трябва увереност.

 

3. Престъпна небрежност

Ø Изразява се в това, че при извършване на деянието, субектът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да предвиди, че ще настъпят.

Ø За разлика от дотук разглежданите форми на вина небрежността не е определена с интелектуален и волеви елемент, а с два други елемента: отрицателен и положителен елемент.

3.1. Отрицателният елемент отразява, че при извършване на деянието, деецът не е предвиждал общественоопасните последици, т.е. имаме отсъствие на тази интелектуална дейност, която би довела до формиране на познанието за бъдещото възможно или сигурно настъпване на престъпния резултат.

 

Поради това в съзнанието на дееца не се отразяват свойството на деянието, последиците и причинната връзка м/у тях. Затова небрежността се нарича и несъзнавана непредпазливост.

3.2. Положителният момент отразява, че деецът е бил длъжен И е могъл да предвиди общественоопасните последици. Законът изисква едновременна кумулативна наличност както на правно задължение за дееца да предвиди престъпните последици, така и на реална възможност да осъществи такава мисловна дейност.

3.2.1. Задължението за предвиждане трябва да произтича от разпоредба на НА.

 

Има два критерия за определяне дали дадено лице е длъжно да предвиди престъпния резултат

Ø Нормативните предписания относно тези задължния (първи критерий)

Ø Структурата на обществените отошения, непосредствения обект на посегателство, и мястото, което деецът заема в тази струкура. (пр. шофьорите са длъжни да следят пътните знаци и да съобразяват поведението си с тях, но ако има други в колата, шофьорът не може да делегира своето задължение на пътника).

3.2.2. Възможността за предвиждане предполага два вида възможности:

3.2.2.1. Обективна възможност за предвиждане съществува при такава фактическа обстановка, която позволява деецът реално да е могъл да възприеме със съзнанието си всички факти и обстоятелства, необходими за предвиждането на последиците. Освен това той трябва да е разполагал и с необходимото време за протичане на онези мисловни процеси, които биха довели до формиране на познание за бъдещите общественоопасни последици от деянието и вече да предприеме поведение, което е адекватно на така формулиралата се представа. (Така ще е когато водачът е имал възможност да види знака „деца!” и от тук да предвиди възможното внезапно пресичане от блъснатото дете. Трябва водачът да е имал фактическа възможност да възприеме този знак, за да съобрази поведението си с предписаното, т.е. ако знакът да не е бил закрит от камион).

3.2.2.2. Субективна възможност за превиждане – свързана е с личните качества на субекта за извършване на мисловната дейност, която би го довела до предвиждане на резултата. Тя обхваща интелектуалните му възможности И необходимите познания за предвиждане на конкретните последици в конкретната ситуация. (на пътя лежи човек в тежко състояние и минавайки край него деецът го закарва в болницата – оказало се, че човека умира от друсането в колата).

ð Престъпна небрежност ще има само при кумулативно наличие на отрицателния и положителния момент, като при положителният има кумулативно изискване за задължение и възможност. Липса на едното è няма вина è няма и престъпление.

 

4. Професионална непредпазливост – основни особености.

Ø Тя разкрива основни особености на непредпазливостта в някоя от нейните две основни форми – самонадеяност или небрежност. Професионална е, защото е свързана с упражняването на определени професии или дейности, представляващи източник на повишена опасност. (липса прилагателното обществена!!!)

Ø Тя е предвидена в някои състави на Ос. част и се проявява като несъобразяване със специалните правила, регламентиращи упражняването на такива занятия/дейности

Ø Нарушаването на правилата се дължи на незнанието им или на немърливото им изпълнение.

4.1. Първа особеност – изпълнителното деяние трябва да е елемент от упражняването на занятие или дейност.

Ø Дейността е съвкупност от действия и бездействия, извършвани с цел постигане на определен резултат. Занятието е вид дейност, която се характеризира с определена трайност и системност в нейното осъществяване и има професионален характер.

4.2. Втора особеност – дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена опасност и това е тяхна обективна характеристика.

 

Естеството им е такова, че и най-малкото незнание или немарливо изпълнение създава голям риск от увреждане на хора. Те обаче са общественополезни и затова не са забранени (такива са всички занятия, свързани със здравопазването, строителна дейност, боравене с пушки) .

4.3. Трета особеност – трябва да са правно регламентирани. За тяхното упражняване се изисват специални знания или опитност по силата на НА, проверени и удостоверени по съответния ред и за упражняването на които, лицето има съответно разрешение. Така се свежда риска до приемливи за обществото равнища.

4.4. Четвърта особеност – деянието трябва да нарушава норма от действащ НА, която урежда правилата за безопасното уражняване на занятието или дейността.

Ø За да е налице професионална непредпазливост е трябва нарушаването на тези правила да се дължи на незнание или на немърливо изпълнение на занятието/дейността.

o Незнанието се отнася само до специалните правила за безопасното упражняване на занятието или дейността.Ама незнанието на правото не извинява! Незнанието води до това, че субектът не предвижда общественоопасните последици. Поради това е свързано с формиране на небрежност като форма на непредпазл.

o При немърливото изпълнение субектът познава правилата, но извършва деянието в нарушение на техните предписания. Деянието може да има различни форми – предприемане на забранени действия или неизвършване на зад. действия. Нем. изп. може да се изрази както в небрежност, така и в престъпна самонадеяност.

 

5. Смесена вина – особености при наличие на смесена вина

Ø Смесена вина е налице, когато с деянието се причининяват два или повече престъпни резулата, като по отношение на по-леките субектът действа умишлено, а по отношение на по-тежките – по непредпазливост.

Ø В тези случаи законът предвижда деецът да отговаря за по-тежките последици, причинени по непредпазливост, ако за тях не се изисква умисъл. (чл. 11, ал. 5 НК).

 

Ø Особености при наличие на смесена вина:

 

1) Изпълнителното деяние обективно е от естеството да причини по-лекия резултат.

2) Субектът е причинил два или повече различни престъпни резултата, които са разнородни по характер;

– Между по-лекия и по-тежкия резултат съществува пряка причинна връзка, като по-лекият може да е единствена причина за настъпване на по-тежкия или да е съпричина.

– отношение между засегнатите обекти: може да са разнородни (непредпазливо причиняване на смърт в следствие на палеж) или да се намират в отношение на поглъщане (непредпазливо причиняванена смърт в следствие на умишлено нанесена телесна повреда)

3) По отношение на по-лекия резултат субектът действа умишлено, а по-отношение на по-тежкия – по непредпазливост. Законът предвижда, че се касае за допълнителни, по-тежки последици, които поглъщат умишлено причинените, и затова отговорността е за по-тежките

> По същество деецът проявява и двете основни форми на вина. Той предвижда по-леките общественоопасни последици и съзнава, че ако ги причини, деянието му ще увреди или застраши обекта на посегателство, като ги желае или се съгласява с тяхното настъпване. А настъпилите по-тежки последици субектът не предвижда, но е могъл и е бил длъжен да предвиди ли ги е предвиждал, но е бил сигурен, че те няма да настъпят.

 

Изключващи вината обстоятелства

Фактическа грешка (чл. 14 НК). Случайно деяние (чл. 15 НК), разграничение от небрежност. Изпълнение на неправомерна заповед (чл. 16 НК)

Ø Изключващи вината обстоятелства: са определени факти от действителността, при наличието на които деецът не може правилно да я възприема и поради това не е в състояние да формира към своето деяние психично отношение, което да е съответно на обществените потребности.

 

Когато някое от тях е налице, деецът не може да формира вина като укоримо психично отношение към деянието и неговите последици, макар деянието да е общественоопасно.

Ø У нас изключващи вината обстоятелства са фактическа грешка, случайно деяние и изпълнението на неправомерна заповеде (чл. 14,15,16 НК)

 

1. ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА

Ø Според чл. 14, ал.1 НК фактическата грешка е „незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението и изключва умисъла относно това престъпление.”. Според ал. 2 ФГ може да изключи и непредпазливостта, „когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.”

Ø Особености на фактическата грешка като обстоятелство, изключващо вината:

1. Преди всичко става въпрос за незнание на фактически обстоятелства, т.е. за отсъствие в съзнанието на дееца на представи относно реалното им съществуване. В обективната действителност фактите си ги има, но това не е отразено в съзнанието на дееца, той не е формирал познание за тяхното наличие. (деецът може да не знае, че вещта, която отнема е чужда, смятайки я за своя)
2. Незнанието се отнася САМО до фактически обстоятелства. Незнанието на правната удеба или юридическа грешка не е извинително.
3. ФГ се свежда до незнанието само на такива обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението.(мнима неизбежна отбрана- деецът погрешно възприема даденото поведение като нападение, когато в действителност такова няма.)

 

4. Фактическата грешка изключва само тези форми на вината, които се характеризират с наличието на интелектуален момент – винаги умисъла и самонадеяността, доколкото незнанието не се дължи на непредпазливост.

• Познанието на всички факти от действителността, визирани в състава на дадено престъпление, е необходимо за предвиждане на общественоопасните последици или за осъзнаване на общественоопасния характер на деянието. Поради това извинително е само това незнание, което пречи на дееца да формира интелектуалния момент на вината.

ФГ – предвиждане (някой ми услужва с НК и после си тръгвам с него),

ФГ – съзнание – (мнимата неизбежна отбрана).

• Обратно, ако погрешната представа на дееца не е пречка за формиране на интелектуалния момент, не може да става дума за извинителна грешка, т.е. за осъществяване на деянието при ФГ по смисъла на чл. 14 НК.

 

> Преди всичко ФГ изключва умисъла за определен вид престъпление, като тя може да се отнася до всеки елемент от обективната страна на дадения състав. Но ФГ може да изключва и съзнателната непредпазливост (самонад.), стига незнанието на факт. обстоятелства да не се дължи на непредпазливост, а то ще се дължи на непредп., когато деецът не е узнал тези факти, които биха довели до предвиждане на престъпняи резултат, но е бил длъжен и е могъл да ги узнае.

Ø ФГ трябва да се различава от случаите, когато деецът се е насочил да засегне даден обект, но поради отклонение на удара не успява и засяга друг. (aberatio ictus)

2. СЛУЧАЙНО ДЕЯНИЕ

Ø Според чл.15 НК случайно деяние е деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици.

 

2.1. Въпросът за това дали извършителят на едно деяние е бил длъжен или е могъл да предвиди общественоопасните последици, които то е предизвикало, има смисъл само когато той не е предвиждал настъпването им. Затова и случайното деяние изключва само небрежността като форма на вината, защото само при тази форма на вина деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици.

2.2. Случайно деяние ще е налице на първо място, когато деецът не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Отстъствието на правно задължение за тяхното предвиждане обикновено води до това, че лицата, върху които не тежи такова задължение, обикновено не извършват интелектуална дейност по предвиждане на последиците. Именно затова тяхното поведение не е обществено укоримо (пр. ПТП, водачът е на път с предимство è не е длъжен да се оглежда дали някой ще му отнеме предимството)

2.3. Когато деецът макар и да е бил длъжен, не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици.

Ø Невъзможността за предвиждане може да се дължи на обективни обстоятелства о (неправилно паркиран камион е закрил пътен знак, който предупреждава за деца).

Ø Може да е свързана и с личността на самия деец, когато напр. са необходими специални познания, които не притежава, но не е бил длъжен да има.

 

СЛУЧАЙНО ДЕЯНИЕ И НЕБРЕЖНОСТТА.

Ø Общото е отсъствието в съзнанието на дееца на представи относно бъдещото настъпване на общественоопасните последици. И в двата случая то води до предприемане на поведение, причинило увреждането на обекта.

Ø Разликата:

1. При небрежност деецът осъществява виновно деяние и при наличие на останалите признаци по чл.9 НК то ще бъде престъпление, а
2. Случайното деяние не е виновно и следователно не може да бъде престъпно.

– Случайното деяние изключва именно небрежността, защото отсъства предвиждане от страна на дееца. Случайно деяние ще има, когато деецът или не е бил длъжен, или не е могъл да предвиди настъпването на престъпните последици. Отсъствие на кой да е от тези елементи – задължение или възможност, води до отсъствие на вина, тъй като за да е налице небрежност, имаме кумулативно изискване за наличие и на задължение за предвиждане, и на възможност за предвиждане.

 

3. Изпълнение на неправомерна заповед – чл. 16 НК – рядкост – Предпоставки:

1) Деянието да е осъществено в изпълнение на служебна заповед. Това изискване ще е налице, когато извършителят е подчинен служебно на 3-о лице, което има право, по силата на НА, да нарежда на дееца извършване на определено поведение по служба, а последният е правно задължен да изпълнява неговите заповеди и да извърши това поведение.

2) Служебната заповед да е неправомерна,щото е издадена в нарушение на установените правила за изпълнение на службата. Заповядващия е издал заповед, която няма право да издава. 3) Заповедта да е издадена по установения ред = заповедта е издадена от лице, което има право да заповядва на дееца + спазена е формата за нейното издаване, установена с НА.

4) Изпълнението на заповедта да не налага очевидно за дееца престъпление

> само при кумулация ще е налице обстоятелство, изключващо вината по чл. 16. То изключва и двете основни форми на вина – умисъла и непредпазливостта.

 

 

Въпрос №10 Стадии на умишлено престъпление.  Приготовление към престъпление. Опит – видове; доброволен отказ. Наказуемост на приготовлението и опита

 

Довършено престъпление

Понятие. Довършеност на престъпленията, осъществявани чрез действие или чрез бездействие, довършеност на резултатните и на формалните престъпления. Стадии в осъществяването на умишлената престъпна дейност.

Ø Най-простият вариант на едно престъпление е схема от 3 елемента – един субект с едно деяние извършва едно престъпление, но във връзка със всеки един от тези елементи могат да настъпят различни усложнения, едно от които е свързано с довършеността на престъплението, а от тук и въпросът за стадиите на умишлената престъпна дейност.

1. Понятие за довършено престъпление

Ø Довършено е престъплението, когато са осъществени всички елементи от съответния престъпен състав в тяхната съвкупност.

Ø Когато в обективната страна на престъплението е предвиден и престъпен резултат, престъплението ще е довършено с настъпването му. До този момент то ще е недовършено. Тук обществената опасност на деянието се проявява в пълна степен едва с увреждане на отношенията.

Ø Определени деяния, обаче, разкриват висока степен на обществена опасност, дори когато обектът още не е увреден и това оправдава използването на наказателната репресия и в тези случаи – като реакция срещу застрашаването на обекта.

2. Довършеност при различните видове престъпления

2.1. Довършеност на непредпазливите престъпления

Ø Непредпазливите престъпления винаги са от категорията на резултатните è ще са довършени, само ако е настъпил престъпния резултат.

Ø До неговото настъпване те са недовършени и НК не предвижда репресия като реакция срещу застрашаване на обекта при непредпазливите престъпления. Срещу това по-удачно се реагира с дисциплинарни или административни мерки

2.2. Довършеност на умишлените престъпления (при тях не е така)

Ø умишленият характер на престъплението оправдава използването на репресия и при застрашване на обекта както като обществена реакция срещу това застрашаване, така и като контрамотив за окончателното увреждане на обекта.

 

>>> Особености относно довършеността на видовете умишлени престъпления:

1. Довършеност на формалните умишлени престъпления: При тях самото извършване на деянието е в такава степен опасно за обществото, че винаги оправдава репресията, без оглед на това дали обществените отношения са само застрашени или е увреден обекта è за довършеността на формалните престъпляния е достатъчно да е довършено само изпълнителното деяние. Две категории:

• При обикновените (прости) формални престъпления изпълнителното деяние е просто действие или бездействие и с факта на извършването му престъплението ще е довършено. Т.е. форм. пр-е ще е довършено с осъществяване на дея-то.
• При усложнените формални престъпления изпълнителното деяние се състои от два или повече акта. Престъплението ще бъде довършено, когато всички в своята съвкупност бъдат осъществени. Евентуалното настъпване на междинен резултат не е равнозначно на довършване на такова формално престъпление. (Пр. поправката на частен догкумент по чл. 309 НК. Или както е при задържането на заложник – лиши го от свобода и постави условия за освобождаването му)

 

2. Довършеност на умишлените резултатни престъпления: тези престъпления ще бъдат довършени с настъпването на съставомерните последици. До настъпването на престъпния резултат съответното престъпление е недовършено.

• При някои от резултатните пресъпления последиците настъпват веднага с довършването на изпълнителното деяние (кражба, изнасилване)
• При други изпълнителното деяние поставя началото на причинен процес и между довършването на деянието и настъпване на последиците има известен период от време. Тези престъпления ще бъдат довършени, когато обективният причинен процес протече и като следствието от деянието и този процес настъпи престъпния резултат.

 

3. Стадии в осъществяване на умишлената престъпна дейност (умисъл – цели посл)

3.1. Дадена умишлена престъпна дейност винаги преминава през два основни етапа:

А) Вътрешен, психичен процес, в следствие на който се формира решението и

Б) Изпълнение на решението, което се обективира чрез външната проява на деянието.

Престъпната дейност проявява своята обществена опасност едва чрез нейното обективиране. Едва застрашването като обективен факт от действителността поставя въпроса за използване на наказателната репресия като реакция, но и като възможен контрамотив за дееца да не доведе нещата до край.

 

3.2. Застрашаването на обществените отношения е обективен факт и не зависи от формата на умисъла. Но при престъпления, извършени с евентуален умисъл, настъпването на общественоопасните последици не е сигурно, а винаги е само вероятно. На един по-ранен етап заплахата с наказание срещу застрашаването на обекта не винаги може да изиграе роля на контрамотив за дееца. Ето защо при съответна обществена потребност застрашаващите прояви, осъществени с косвен умисъл, се въздигат в самостоятелни формални престъпления (пр. нарушаване правилата за движение по чл. 342)

3.3. Нашият закон свързва стадиите на умишлена престъпна дейност само с прекия умисъл като форма на вина, като отдава значение на умишленото застрашаване на обекта на един по-ранен етап само при престъпленията, извършени с пряк умисъл.

Външното проявление на престъпната дейност може да премине през няколко основни етапа на развитие след вземане на решението за нейното изпълнение:

 

1) създаване на условия за осъществяване на престъплението;

2) процесът на самото изпълнение на престъплението;

3) причинният процес, чието начало се поставя с довършване на изп. деяние и

4) настъпването на общественоопасните последици. è в етапите до настъпването на последиците обекта е само застрашен. Застрашаването е в най-малка степен в първия и в най-висока към края на причинния процес, водещ пряко до настъпване на последиците.

4. Стадиите на умишлената престъпна дейност са именно етапите, през които преминава престъпната дейност, обособени въз основа на обективното въздействие на дейността върху конкретния обект на престъплението.

а. За тях говорим само в случаите, когато дадено престъплението е насочено към един и същ непосредствен обект на посегателство. При това положение в определен момент възниква опасността от увреждане на този обект, постепенно тя нараства и накрая се стига до увреждането на обекта. è Не можем да говорим за стадии, ако дадена дейност е насочена към различни разнопосочни непосредствени обекти.

б. В зависимост от това дали обектът на посегателство е застрашен или увреден разграничаваме приготовлението и опита като застрашаващи стадии на умишлената престъпна дейност и довършеното престъпление като увреждащ стадий.

в. В зависимост от характера на застрашаването пък разграничаваме приготовлението като създаване на условия за извършване на престъпление и самото престъпление в процес на изпълнение, т.е. опитът, който може да бъде довършен или недовършен.

Характерно и за двата стадия е, че обектът не е увреден, а само застрашен.

(хронологична подредба: приготовление > опит > довършено престъпление)

 

Приготовление

Същност и определение (чл. 17, ал. 1 НК). Обективна и субективна страна на приготовлението. Особености на умисъла при този стадий на престъпна дейност. Наказуемост на приготовлението. Самоволен (доброволен) отказ от приготовление (чл. 17, ал. 3 и чл. 19 НК).

1. Приготовление – същност и определение

Ø Разпоредбата на чл. 17, ал. 1 НК го определя като „ подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.”.

Ø Така законът посочва и обективната, и субективната страна на същността на приготовлението, които разкриват свои специфични особености.

2. Обективна страна на приготовлението

2.1. За определяне на обективната му страна законът използва три метода:

 

а. Посочва същността на приготовлението като създаване на условия за извършване на престъплението. Условията са такива изменения в отделни елементи от действителността, които са в някаква степен благоприятни за осъществяване на престъплението, които я правят по-пригодна за изв-нето му. (набавяне на оръжие)

б. Приготовлението е очертано и с един негов отрицателен белег, а именно, че то ще е налице само „преди да е започнало изпълнението на престъплението”. По този начин приговотовлението се отличава от опита като вече започнало престъпление. Така посочва крайният момент, в който можем да говорим за приготовление;

в. Обективната страна на приготовленеито е очертана в закона и с едно примерно изброяване на най-често срещаните форми на този вид дейност – набавянето на средствата и пр. Изброяването е само примерно, а не изчерпателно, тъй като приготовлението може да се изрази и в създаването на други условия като например изготвяне на средствата(не набавяне), изучаване навиците на жертвата.

2.2. Приготовлнието се осъществява само чрез действие.До този извод води анализът на текстовете от Особената част (80(3)). Приготовление чрез бездействие няма.

2.3. Приготовлението може да е както дейност на просто извършване, така и резултатна дейност от гледна точка на въздействие върху действителността

 

А. Когато деецът търси съучастници, средства за извършване на престъпленеито, изучава навиците на жертвата и пр.притоволението е формална дейност, на просто извършване. Б. Когато средствата са набавени/укрити, волята на съучастниците е съгласувана, жертвата е приманена на мястото на престъплението, приготовленеито ще е резултатна дейност.

3. Субективна страна на приготовлението (мн съществени особености на умисъла)

3.1. Посочена е в закона чрез израза „намисленото престъпление”. Това означава, че се касае за престъпление, което деецът конкретно има за цел да извърши.

Ø Естеството на приготовлението като предвартелен стадий на умишлена престъпна дейност е изключва възможността приготовлението да бъде извършено с косвен умисъл, т.е. като деецът се отнася с безразличие към създаването на условията за престъплението.

 

3.2. Прекият умисъл при приготовлението е по-сложен в сравнение с умисъла за извършване на престъпление.

3.2.1. Интелектуален момент (по-сложен)

Ø След като деецът е решил какво точно престъпление ще извърши è предвижда:

1. създаването на благоприятените условия за неговото извършване,
2. самото извършване на престъплението,
3. а когато последното е от категорията на резултатните, предвижда и неговите съставомерни престъпни последици.

Ø Освен това субектът съзнава общественоопасния характер на самото престъпление, но и на обстоятелството, че създаването на условия за неговото извършване също застрашава обекта на това престъпление.

3.2.2. Волевият момент също е по-сложен.

Ø По същество деецът прелседва две или три цели, в зависимост от това дали престъплението е формално или резултатно:

1. винаги цели създаването на условия за извършване на престъплението и
2. винаги цели и извършване на самото престъпление,
3. а когато престъплението е резултатно – цели и неговите съставомерни общественоопасни последици.
4. Наказуемост на приготовлението – Относно наказуемостта на приготовлението са възможни и познати три законодателни подхода към наказуемостта на приготовл:

4.1. Първи подход: предвиждане на наказание в намален размер винаги, когато е осъществено приготовелние към умишлено престъпление – пр. налагане на наказание до 1/3 от предвиденото. Наказания трябва да подлежат на количествено измерване.

4.2. Вторият подход: се изразява в предвиждане на намалена отговорност за приготовление към престъпления, изрично посочени в Особената част.

4.3. Третият подход, който всъщност е избрал нашия законодател, е да се въздигнат в престъпления случаи на приготовление само към определени престъпления, като тези случаи са изрично посочени в Особената част. Чл. 17, ал. 2 НК предвижда, че „Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи.”, т.е. когато в Особената част на НК съществува специален състав на наказуемо приготовление. Примери: приготовление към измяна или терористично действие, към убийство, грабеж, към подправка на парични знаци, геноцид и пр.

 

5. Самоволен отказ от приготовление

Ø Разпоредбата на чл. 17, ал. 3 НК предвижда, че „Деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението.”

Ø Тази поощрителна норма отчита обстоятелството, че приготовлението е предварителна дейност, която само създава условия за осъществяване на даден вид престъпление, но неговото осъществяване още не е започнало.

Ø По същество това е една промяна в намерението на дееца, вземане на решение да не извършва престъплението, което е противоположно на първоначално взетото решение за неговото осъществяване.

 

Ø Самоволен отказ има, когато промяната в намернията на субекта е станала по „собствена подбуда”. Дали отказът е станал по собствена подбуда или под нечие друго въздействие съдим въз основа на три белега:

1. Деецът е имал обективната възможност да извърши намисленото престъпление;
2. Субективно той е съзнавал, че може да го извърши;
3. И въпреки това не го е извършил.

ð В съвкупност тези три белега = самоволен отказ от извършване на престпление.

Ø Чл. 19 НК: „В случаите на чл. 17, ал. 3 и 18, ал. 3, ако деянието, в което са се изразили приготовлението или опитът, съдържа признаците на друго престъпление, деецът отговаря за това престъпление” – Възможно е, обаче, деянието, в което се е изразило приготовлението, да осъществява признаците на друго престъпление. (пр. приготовлението към убийство може да се изрази в противозаконно придобиване на огнестрелно оръжие).

 

В тези случаи ще е налице идеална съвкупност от престъпления (с едно деяние са изв две или повече престъпления). Тази хипотеза е уредена в чл. 19 НК è Ще му се наложат двете наказания. (противозаконно придобиване на огнестрелно оръжие + приготовление за убийство);

При самоволен отказ от приготовление той ще се откаже да извърши убийството, като по чл. 17, ал. 3 ще отпадне отговорността за приготовлението, но субектът ще бъде наказан за другото престъпление. Това е изрично уредено в чл. 19 НК.

 

Опит

Същност и определение (чл. 18, ал. 1 НК). Обективна и субективна страна на опита. Разграничение от приготовлението и довършеното престъпление. Видове опит: недовършен, довършен, годен и негоден. Наказуемост 18(2). Самоволен отказ от недовършен и от довършен опит (18, ал. 3; чл. 19).

Ø Опитът е следващият стадий в осъществяването на една умишлена престъпна дейност от приготовлението. Той е престъплението в процес на неговото осъществяване. При опитът застрашаването на обекта е в значително по-голяма степен от приготовлението. Той създава пряка и непосредствена опасност от увреждане на обекта. При това степента на застрашаване зависи от степента, до която е достигнало изпълнението на престъплението.

1. Същност и определение на опита

Ø Чл. 18, ал. 1 НК – легална дефиция: „Опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление.”

Ø От обективна страна опитът се харакризира с два момента:

1. Наличие на започнало изпълнение на определено умишлено престъпление и
2. Ненастъпили съставомерни последици от последното.

Ø От субективна страна той винаги се осъществява при пряк умисъл.

 

2. Обективна страна на опита – изпълнението на престъплението е процес, който протича във времето и има свое начало и край.

2.1. Начало на изпълнението на престъплението – то започва от момента, в който деецът се е насочи пряко и непосредствено към осъществяването му.

Ø Изпълнението задължително включва самото изпълнително деяние от състава.

Ø Определяне началото на изпълнението – фактически въпрос – Критерии:

1. Конкретния замисъл на дееца – основен критерий:

• Най-лесно началото се установява при пр., които се осъществяват само чрез действия. (пр. при джебчийството – когато посегне към джоба/чантата)
• Когато престъплението се осъществява чрез бездействие началото, ще е налице в момента, когато субектът не извършва дължимото действие.
• Ако престъплението може да се извършикакто чрез действие, така и чрез бездействие началото ще зависи от избрания от дееца способ.

2. Допълнителни критерии – използват се, при трудност да се определи началото въз основа на замисленото от дееца . Пр.изпълнение на престъплението със сигурност ще има, когато се осъществяват елементи от изпълнителното деяние.

 

Ø Според началото на изпълнението се отграничват опитът и приготовлението като застрашаващи стадии на умишлена престъпна дейност: при приготовлението няма започнало изпълнение, докато при опита то вече е започнало.

2.2. Край на изпълнението на престъплението – то завършва с пълното осъществяване на изпълнителното деяние.

ð Краят на изпълнението зависи от вида на престъплението и от конкретния замисъл на дееца. (стреля и не оцелва – края на изпълнителното деяние е стрелбата).

Ø В легалното определение на опита ясно са разграничени две хипотези от обективна страна, при които ще има само опит:

1. когато изпълнителното деяние не е довършено и
2. Когато изпълнителното деяние макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление, т.е. има отсъствие на съставомерните последици.

Ø Към кои престъпления може да има опит?

 

а. Опит може да има само към резултатните престъпления или към усложнените формални престъпления, т.е. тези от формалните, при които първият акт предизвиква междинни съставомерни последици (задържане на заложник; подправка на документ)

б. Опитът е невъзможен към:

1. Обикновени формални престъпления – престъпленията на просто извършване, за които законът не предвижда междинни последици.
2. Престъпления, при които практически не може да се отграничи началото на изпълнението от довършването на престъплението – обида чрез думи, изречени в присъствието на пострадалия.

Ø Именно по отсъствието на съставомерните последици отграничаваме опита като застрашаващ стадий на умиш. престъпна дейност от довършеното престъпление.

 

3. Субективна страна на опита

Ø Легалното определение използва израза „исканите от дееца последици“;

Ø Искането е волевият момент на прекия умисъл и следователно, от субективна страна, опитът е престъпна дейност, осъществявана само с пряк умисъл.

Ø Съдържанието на умисъла при опит не се различава от това при довършеното престъпление и ще зависи от съответния вид – пр. умисъл за убийство, за кражба..

4. Видове опит – довършен и недовършен.

Ø В опр-ето са разграничени два основни вида опит – довършен и недовършен, като критерий е довършеността на изпълнителното деяние.

Ø Довършеността е от голямо значение за степента на обществена опасност, защото опитът е изпълнение на престъплението, процес на развитие на престъпна дейност и колкото се доближаваме до престъпно деяние, толкова по-застрашен е обекта.

Ø Именно различието в обществената опасност обуславя и наказателноправното значение на това деление, проявяващо се в две насоки: наказуемостта на двата вида опит и ненаказуемостта при самоволен отказ от тези два вида опит.

 

4.1. Недовършен опит – очертан е от обективна страна като „започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителото деяние не е довършено” и все още не се е формирала причината, която ще предизвика настъпването на общественоопасните последици. Изпълнителното деяние е в процес на осъществяване и пр. резултат не може да настъпи преди довършването му. Тази обективна особеност на недовършения опит именно го отличава от довършения. Застрашаването на обекта е в значително по-малка степен от довършения опит.

 

4.2. Довършен опит

Ø При довършен опит изпълнителното деяние е довършено, но въпреки това не са настъпили предвидените в закона общественопасни последици на престъплението.

Ø Такава хипотеза може да се получи само в случаите, когато изпълнителото деяние поставя началото на обективен (пиши си го пред всеки пр. процес) причинен процес, след завършването на който престъпният резултат настъпва. Това обяснява защо при някои престъпения не е възможно да има довършен опит – престъпления, при които последиците настъпват веднага след довършване на изп. деяние (кражба, изнасилване, преминаване на границата). При тях е възможен само недовършен опит.

Ø При довършен опит деецът е осъществил това, което обикновено е необходимо, за да причини резултата, но поради различни причини последиците не са настъпили – Ненастъпването на последиците може да се дължи на разлини обстоятелства: особеност на деянието, на използваните средства, поведение на дееца, на жертвата или на трети лица след довършване на деянието. (пр. при опит за убийство смъртта може да не настъпи, защото оня не е оцелил, оръжието е засякло, жертвата, трето лице или самия деец е потърсил медицинска помощ)

4.3. Годен и негоден опит (друго деление)

Ø Делението на годен или негоден се прави в зависимсот от това дали наистина е застрашен действително съществуващ непосредствен обект.

4.3.1. Годен опит е този, който е насочен срещу реално съществуващ непосрествен обект(1),изпълнителното деяние е от естество да увреди обекта(2) и използваните средства и начини са такива, че с тях е възможно да се причини съставомерния резултат (3) на съответното престъпление. (3 пр)

4.3.2. Негодният опит се дели на абсолютно и относително негоден опит.

 

А) Абсолютно негодният опит е ненаказуем, защото в действителност той не застрашава никакви обществени отношения. Абсолютната негодност може да се дължи на това, че

– деянието е насочено срещу несъществуващ непосредствен обект – стреля по труп;

– деянието не е от естество да увреди обекта (крада вещ чрез магия;

– използваните средства са такива, че с тях не може да се причини резултата (пистолет играчка)

Б) Относително негодният опит е наказуем, защото в действителност непосредственият обект е застрашен в опр. степен. Тук опитът не е успял по различни обективни причини:

– временно отсъствие на обекта на местопрестъплението (заложил бомба, ама оня излязъл);

– изпълнителното деяние е от естество да увреди обекта, но е неправилно осъществено (при опит за убийство смъртта може да не е настъпила, защото жертвата случайно е излязла от помещението; деецът не се е прицелил правилно или поради засечка на оръжието) .

– конкретни недостатъци на иначе годни средства (негоден патрон).

5. Наказуемост на опита

5.1. За разлика от приготовлението, опитът винаги застрашава непосредствения обект в степен, оправдаваща наказателната репресия. НК – опитът ВИНАГИ е наказуем. Чл.18(2)НК деецът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното пр-е.

5.2. Същевременно опитът само застрашава непосредствения обект на посегателство, но без да го уврежда окончателно.Степента на застрашване зависи от степента на осъществяване на намерението (на изп.). Затова в закона са предвидени корективи в правилото- чл. 18, ал. 2 – при определяне на наказанието съдът да вземе предвид степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.

5.3. Имайки предвид, че обществената опасност на опита винаги се изразява само в застрашаване на непосредствения обект, а предвидените в закона наказания са съобразени с обществената опасност на довършените престъпляния, може да се стигне до положения, че и най-лекото предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко, защото конкретната обществена опасност на опита е твърде малка. Ето защо в чл. 58, б. „а” НК във връзка с чл. 55 НК е предвидена възможност за определяне на наказание под най-ниския предел или за замяна на предвиденото наказание за довършено престъпление с по-леко по вид наказание.

 

6. Самоволен отказ от опит – чл. 18, ал. 3 НК

Ø Опитът е престъпно пвоедение, което винаги само застрашва непосредствения обект на посегателството, без да се стига до неговото реално увреждане. Поради това винаги съществува възможност за прекратяване състоянието на опасност от самия деец поради отказ от довършване на престъплението.

Ø Когато отказът на субекта да довърши престъплението е по негова собствена подбуда, той не се наказва за осъществения опит. Това е уредено в поощрителната разпоредба на чл. 18(3) НК, различни изисквания за двата вида опит.

 

Разлика между отказ от довършен и отказ от недовършен опит:

6.1. Разлика в обективната страна при отказ от довършен и недовършен опит

Ø Недовършен опит – достатъчно е деецът да не е довършил изпълнителното деяние

Ø Довършен опит – деецът трябва реално да е предотвратил престъпните последици. Деецът трябва ефективно да прекъсне на започналия причнен процес – може да го направи лично, а може да предизвика намесата на 3-и лица. (пр. при опит за взривяване той да обезвреди бомбата сам или да потърси съдействие от специалисти).

 

– Няма доброволен отказ от опит, когато деецът е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на последици, но те въпреки това са настъпили. Пр. е довършено.

6.2. От субективна страна самоволният отказ от опит трябва да е стана по собствена подбуда. Тя е свързана с промяна в неговото първоначално намерение, като по същество той взема едно ново решение, противоположно по съдържание на първото. Критерии:

А. При недовършения опит собствена подбуда е налице, когато а) деецът е имал обективната възможност да довърши изпълнителното деяние, б) субективно е съзнавал тази възможност и в) въпреки това не го е довършил.

Б. При довършения опит деецът трябва а) да е имал обективната възможност да остави последиците да настъпят, б) субективно е съзнавал, че ако не направи нищо последиците ще настъпят, в) но ги е предотвратил.

Ø Практиката е приела, че не може да има собствена подбуда, респ. сам. отказ, когато

 

А) са се проявили обективни пречки за довършване на престъплението; б) деецът е приел, че престъплението е невъзможно; в) промяната в намерението на дееца се дължи в конкретни външни въздействия (страх от разкриване).

6.3. Осъщественото при опит може да е довело до увреждане на някакви обществени отношения. В случай на самоволен отказ от довършване, това отрицателно засягане остава и ако осъщественото съдържа признаци на друго престъпление, деецът ще отговаря за него, а ще бъде освободен от отговорността само за опита – чл. 19 НК. (преодоляване на преграда при взломна кражба може да е довело до нейното унищожаване и деецът отговаря за това, а отказа от опит за кражба го освобождава само от опита за кражба).

7. Разграничение между приготовление, опит и довършено престъпление

Ø приготовлението, опитът и довършеното престъпление са стадии на умишлена престъпна дейност само когато са насочени км един и същи конкретен обект.

Ø Те се намират в отношение на поглъщане , защото обществената опасност на всеки следващ стадий съдържа тази на предшестващия. Ето защо при осъществено наказуемо приготовление то ще бъде погълнато от последвалия опит и деецът ще отговаря само за опит. Когато е осъществен довършен опит, той поглъща недовършения. Довършеното престъпление поглъща и приготовлението, и опита.

Ø Разлика между опит и приготовление:

o За разлика от приготовлението, опитът винаги застрашава непосредствения обект в степен, оправдаваща наказателната репресия.

o Според началото на изпълнението – При приготовлението няма започнало изпълнение, докато При опита то вече е започнало.

Ø Разлика между опит и довършено престъпление è по отсъствието на съставомерните последици отграничаваме опита като застрашаващ стадий на умишлена престъпна дейност от довършеното престъпление.

 

 

Въпрос №11 Съучастие в престъпление – основни форми и разграничаване. Наказуемостта

 

Съучастие в престъпление

Същност, обективна и субективна страна на съучастието. Основни форми на съучастие (чл. 20,ал. 1 НК) и отношението между тях. Основание за наказателната отговорност на съучастниците. Съучастие и особени форми на задружна престъпна дейност.

– Съучастието е форма на задружна престъпна дейност.

1. Същност – обективна и субективна страна на съучастието

Ø Легално определение в действащия НК няма. В доктрината и практиката е прието, че съучастието е съвместна, задружна и умишлена деност на две или пвоече лица за осъществяване на едно престъпление. (в промените на НК- има опр.)

 

èОбективната страна на съучастието включва престъпно поведение на две или повече лица, което допринася за осъществяване на престъплението, а от субективна страна – че те го осъществяват при общ умисъл.

1.1. Обективна страна на съучастието

Ø Характеристика – налице е поведение на две или повече лица за осъщестявване на дадено умишлено престъпление.

Ø Според формата на съучастието можем да разграничим две основни хипотези:

o Деецът е участвал в самото изпълнение на престъплението.

o Деецът само е допринесъл за извършване на престъплението, без да участва в неговото изпълнение,като мотивира или улеснява извършителя.

 

1.2. Субективна страна на съучастието (различава се от съпричиняването именно по това)

Съучастието е възможно само при умишлено престъпление!
Ø От субективна страна особеното е в общността на умисъла на всички съучастници. Общ умисъл за съучастие ще има, когато всеки съучастник предвижда общественоопасните последици на своето деяние И тези които ще последват то деянието на другите съучастници, съзнавал е общественоопасния характер на всички деяния и във волево отношение е искал или се е съгласил с извършването на престъплението, съответно с настъпването на неговите престъпни последици.
Ø Общият умисъл при съучастието включва два компонента:
1. Умисъл за съответния вид престъпление: съдържанието и формата на умисъла за извършеното престъпление зависи от вида на осъщественоото престъпление (така ако е кражба, умисълът винаги ще е пряк)
2. Умисъл за съучастие: той може да бъде както пряк, така и косвен.
§ Когато дадено лице действа с пряк умисъл за съучастие, то предвижда участието в престъплението на най-малко още едно лице, съзнава общественоопасния характер на неговото поведение и цели поне още едно лице да участва в осъществяване на престъплението.
§ Евентуалният умисъл за съучастие се отличава от прекия само от гледна точка на волевия момент. Когато съучастникът действа с косвен умисъл, той също предвижда поведение на останалите лица и съзнава общественоопасния му характер, но се съгласява с това възможно участие, без пряко да го цели.
3. Интелектуален и волеви момент на общия умисъл (умисъла на съучастниците)
§ Интелектуалният момент на общия умисъл включва интелектуалния момент на съответното престъпление и представи относно участието на останалите лица.
è Всеки съучастник  предвижда общественоопасните последици на своето деяние, деянията на останалите и техните общественоопасни последици.
съзнава общественоопасния характер на своето деяние и на деянията на останалите съучастници.
§ Волевия момент на общия умисъл се изразява в това, че съучастникът е искал или се е съгласил с извършване на престъплението или с настъпването на неговите престъпни последици.
2. Форми на съучастие – чл. 20 НК – извършителство, подбудителство, помагачество
2.1. Разграничени са въз оснoва на характера на съответното поведение и неговото значeние за осъществяване на престъплението. Те са взаимно свързани и обусловени.
1. Извършителството е основна форма на съучастие, при която субектът участва в самото изпълнение на престъплението (чл. 20, ал. 2 НК)
2. Подбудителството и помогачеството (а.к.а. съучастие в тесен смисъл) са форми на съучастие, при които съучастникът само добринася за осъществяване на престъплението, без да участва пряко в изпълнението му.
§ Подбудителство: форма на интелектуално участие в престъплението, която се отнася до формиране на умисъла у извършителя. (20, ал. 3)
§ Помагачество: форма на физическо или интелектуално участие в престъплението и допринася за неговото извършване чрез създаване на условия за това. (20, ал. 4)
2.2. Отношение между отделните форми на съучастие: проблемът за отношението между различините форми възниква от това, че е възможно някой от съучастниците да осъществи поведение, което да разкрива особеностите на повече от една форма на съучастие. (пр. един е извършител и подбудител за другия)
1. Съучастието е единна престъпна дейност на субекта, т.е. за участие само в едно престъпление. Поради това осъществяването на повече от една форма не може да бъде основание за налагане на две или повече наказания.
2. Наред с това съучастникът, осъществил пвоече от една форма на съучастие, допринася повече от останалите за цялостната престъпна дейнсот, а от тук и за отрицателното засягане на обекта. Това се отчита при индивидуализията.

А) Извършителството е най-значимата форма – без него не могат да се осъществят другите две форми – подбудителство и помагачество. От друга страна съучастие ще има само когато, наред с извършителството, е осъществено и поне една от другите две форми на съучастие – подб. или помагачество.
– от обективна страна извършителството засяга в най-голяма степен обекта на престъплението, защото именно извършителят въздейства пряко върху него è поведението, в което се е изразило участието под формата на извършителство И друга форма на съучастие, ще се квалифицира като извършителство, но другото участие следва да се отчита при индивидуализация на наказанието.

Б) Съучастие в съучастието е дейност, която не е насочена пряко към извършителя, а към друг съучастник. Тя също е форма на съучастие в извършеното престъпление.
Б1) подбудителство към подбудителство, т.е. умишлено мотивиране на едно лице от своя страна да склони другиго да извърши престъпленеито. В тези случаи и двамата ще понесат наказателна отговорност като подбудители.
Б2) подбудителство към помагачество пък е умишлено мотивиране на едно лице то своя страна да улесни извършителя при осъществяване на престъплението, напр. като набави средствата или предостави някаква информация. В такъв случай деецът пак ще отговаря като подбудител.
Б3) при помагачество към подбудителство се касае до умишлено улесняване на подбудителя да мотивира извършителя към престъплението, пр.като предостави на подбудителя компрометираща информация за бъдещия извършител. Такова участие се квалифицира като помагачество.
Б4) помагачество в помагачество – когато деецът умишлено улеснява другиго, той от своя страна да създаде благоприятни условия за извършване на престъплението – пр. когато единият достави материалите и инструментите, с които другият изготвя средствата на престъплението. Тук и дваамт ще отговарят като помагачи.

3. Основание за наказателна отговорност на съучастниците
Ø Всички съучастници носят наказателна отговорност за извършеното от тях. Основание за това е обстоятелството, че всеки от съучастниците има
1. обективен принос било за извършване на престъплението от извършителя, било защото участва в самото изпълнение на престъплението.
2. а от субективна страна умишлено допринася за увреждане или застрашаване на съответните обществени отношения.
4. Съучастие и особени форми на задружна престъпна дейност
ØСъучастието по смисъла на чл. 20 НК или още обикновеното съучастие е институт на Общата част на НП и следва да се разграничава от особените форми на задружна претъпна дейност, т.е. от случаите на умишлено участие на две или повече лица в осъществяване на даден вид престъпление, предвидени в състав от Особената част.  Две хипотези:
1. Една от особените форми на задружна престъпна дейност се нарича необходимо съучастие – става дума за престъпления, които не могат да бъдат извършени, ако в изпълнителното деяние не участват най-малко две лица (участие в престъпна група, кръвосмешението). Поведението на всеки е необходимо условие за осъществяване поведението на останалите. Поради това и отговорността им е взаимно обусловена.
Същевременно и при необходимото съучастие е възможно приносът на един или няколко от извършителите да е различен, както се случва при обикновеното съучастие. В повечето случаи това различие сепроявява по типичен начин и се отчита в закона с предвиждане на различни наказания, а когато няма диференцирана отговорност, различието следва да се отчита при индивидуализация на наказанието, като се използват същите критерии като при обикновеното съучастие.

2. Съизвършителството в някои видове прстъпления е предвидено в Особената част като квалифициращо обстоятелство за тях –изнасилване, кражба, грабеж, измама и пр.
И при тази особена форма на задружна престъпна дейност всеки от съизвършителите може да е допринесъл в различна степен за заасягането на обекта, като например е подбудил останалите или е набавил средствата за престъплението. Това пак ще се отчете при индивидуализацията на наказанието.
Ø Съучастието следва да се разграничава и от съпричиняването.
1. Те си приличат по това, че от обективна страна поведението на две или пвоече лица се намира в причинан връзка с настъпилия престъпен резултат.
2. Но при съпричиняването отсъства общ умисъл. От субективна страна съпричинителите действа по непредпазливост или умишлено, като в последния случай отделният субект не знае за поведението на останалите. Поради това и отговроността на всеки от съпричинителите няма връзка с поведението на останалите.

 Извършителство и съизвършителство
Същност на извършителството, обективна и субективна страна (чл. 20, ал. 2 НК). Непосредствено и посредствено извършителство. Съизвършителство (чл. 93, т. 12 НК), същност и видове; съизвършителство при престъпления с особен субект.
Ø В зависимост от това дали участието на дадено лице е свързано непосредствено с въздействие върху обекта на посегателство, можем да разграничим:
1. Извършителството, респ. съизвършителството като форми на съучастие, при които субектът участва в самото изпълнение на престъплението и
2. подбудителството и помагачеството , за които е характерно, че приносът на дееца не е свързан с пряко участие в изпълнението на престъплението.

1. Същност на извършителството
Ø чл. 20(2) НК „Извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението.”
Ø Извършителството е основна форма на съучастие, без чието осъществяване не може да възникне отговорността за останалите участници.
Ø Когато в състава е предвидено то да се извършва от особен субект, извършителят трябва да има особеното качество, но подбудителство или помогачество към такова престъпление може да има и без тези съучастници да имат това качество.
1.1. Обективна страна на извършителството
Ø От обективна страна извършителството е участие в самото изпълнение на престъплението. Изпълнението започва, когато извършителят се насочва пряко и непосредствно към осъществяване на намисленото престъпление.
Ø Поведението на извършителя именно съставлява изпълнителното деяние на престъплението, а при резултатните – то причинява и последиците.
1.2. Субективна страна на извършителството
Ø От субективна страна съдържанието на общия умисъл при извършителството се характеризира с това, че извършителят предвижда общественоопасните последици на деянието си, съзнава неговия общественоопасен характер и иска или се съгласява с настъпването на престъпния резултат. Наред с това той съзнава, че умишлено е мотивиран/улеснен за извършване на пр-ето от друго лице.

 

2. Разлика между извършителство и посредствено извършителство

Ø Извършителството като форма на съучастие трябва да се отличава от посредственото извършителство, което не е съучастие.

Ø За посредствено извършителство говорим в случаите, когато деецът съзнателно мотивира някое трето лице да извърши изпълнителното деяние на едно умишлено престъпление, при което обаче от фактическия извършител на деянието не може да се търси отговорност. Това лице е само оръдие на престъпника.

Ø Практически можем да разделим два варианта на посредствено извършителство:

1. Посредственият извършител умишлено мотивира едно наказателно неотговорно лице (т.е. малолетен или невменяем) да осъществи престъплението
2. Той използва наказателноотговорно лице, като го мотивира да извърши изп. деяние така, че то действа при някое от обстоятелствата, изключващи умисъла – действа невиновно или по непредпазливост (използваното лице може да вземе една вещ и да я предаде на посредствения извършител, мислейки. че е негова)

Ø Понеже се касае за умишлено посегателство, и в двата случая за него ще отговаря само посредственият извършител, защото третото лице не действа с умисъл.

 

3. Съизвършителство – същност и видове, особен субект.

3.1. Същност и видове съизвършителството

Ø легално е определено в чл. 93, т. 12 НК: престъплението е извършено „от две или повече лица“, когато в самото изпълнение са участвували най-малко две лица.

3.1.1. Обективна страна

Ø От обективна страна за съизвършителството е характерно, че е налице участие на две или повече лица в самото изпълнение на престъплението è всеки един от съизвършителите осъществява елементи от изпълнителното деяние.

Ø Когато законът предвижда, че за съответния вид престъпление субектът трябва да е особен, всички съизвършители трябва да притежават съответното качество (при длъжностно присвояване, съизвършителите трябва да са длъжностни лица)

Ø Видове съизвършителство: В зависимост от последователността на задружната престъпна дейност различаваме:

o Едновременно съизвършителство: съизвършителите осъществяват елементи от изп. деяние по едно и също време (пр. заедно бият жертвата)

o Последователно съизвършителство – съизвършителите осъществяват елементи от изпълнителното деяние един след друг.(пр. единият преодолява преградата а другият отнема вещите при взломна кражба)

o Съизвършителство при разпределение на ролите – за него говорим, когато всеки един от съучастниците се намира на местоизпълнението и върши нещо съществено от гледна точка на конкретния замисъл на съизвършителите, съставляващо елемент от изпълнителното деяние на съответното престъпление (единият държи жертвата, а другият я удря)

Ø Съизвършителството в престъпление, осъществено при някоя от формите на усложнена престъпна дейност, може да разкрива известни особености

o Възможно е при тези от тях, чието изпълнително деяние включва два или повече акта, всеки съизвършител да извърши само един от актовете. Но при наличие на съответната координация и наличие на общ умисъл, те заедно ще осъществят престъплението. (единия – принудата, а другия отнема вещта – грабеж)

o В случай, че е необходимо особено качество, за да може да се осъществи само единият от актовете при усложнена престъпна дейност, достатъчно е само един от съизвършителите да има това качество. (изнасилване – принудата я прави жена, а съвкуплението си го прави мъж)

3.1.2. Субективна страна

Ø От субективна страна съдържанието на общия умисъл  при съизвършителството се изразява в това, че всеки  съизвършител предвижда общественоопасните последици на извършваното от него деяние, съзнава, че го осъществявяа съвместно с друго лице, което също действа умишлено, съзнава общественоопасния характер на деянието и иска или се съгласява с настъпването на престъпния резултат от тях.

 

 

Подбудителство и помагачество

Същност на подбудителството (чл. 20, ал. 3 НК), обективни и субективни елементи. Разграничение на подбудителството от посредствено извършителство, от подбуждане и от явно подбуждане към престъпление. Същност на помагаществото (чл. 20, ал. 4 НК), обективна и субектвна страна, видове помагачества. Разграничение на помагачеството от извършителство, подбудителство, от укривателство и от допустителство.

Ø Подбудитестлвото и помагачеството, наричани още съучастие в тесен смисъл, са такива негови форми, при които съучастникът само допринася за осъществяване на престъплението, без да участва пряко в неговото изпълнение.

 

1. ПОДБУДИТЕЛСТВО
2. Същност на подбудителството

Ø Подбудителството е форма на интелектуално участие в престъплението, която се отнася до формиране на умисъла у извършителя.

Ø Разпоредбата на чл. 20, ал. 3 НК постановява, че „подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението”, като по този начин го определя с неговата обективна и субективна страна.

1.1. Обективна страна

Ø От обективна страна подбудителството е склоняване, т.е. въздействие върху психиката на извършителя по начин, че у последния възниква решение за извършване на престъплението, т.е. формира се умисъла на извършителя.

Ø Тази форма на съучастие може да се извърши само чрез действие: даване на съвет, увещание, използване на физическа или психическа принуда, злоупотреба с власт.

Ø До началото на склоняването извършителят не е взел решение за извършване на деянието. Умисълът у него възниква именно като следствие от въздействиет на подбудителя. è Подбудителството е довършено, когато извършителят вземе решение да извърши престъпленеито. Т.е. когато се формира умисъла му.

1.2. Субективна страна

Ø От субективна страна умисълът за подбудителство включва предвиждане, че у извършителя може да възникне решение за извършване на престъплението, като подбудителят иска или се съгласява с това.

Ø Освен това той предвижда общественоопасните последици, които ще последват от деянието на извършителя, съзнава общественопасния характер на това деяние и иска или се съгласява с неговия престъпен резултат

2. Разграничения

2.1. С Посредствено извършителство:

Ø Прилики:

o От обективна страна:

• деецът оказва известно психическо въздействие върху другиго.
• То от своя страна води до това, че последния осъществява изпълнителното деяние на дадено престъпление, съответно причинява пр. последици.
• както подбудителят, така и посредственият извършител, не осъщестяавт лично елементи от изпълнение на престъплението;

o От субективна страна и при двете деецът предвижда изпълнението на престъплението.

Ø Разлика: при посредственото извършителство мотивираното лице е наказателно неотговорно или извършва деянието без умисъл, докато извършителят и подбудителят действат с общ умисъл.

 

2.2. С подбуждането към престъпление

Ø Подбуждането към престъпление е особен вид престъпна деност, въздигната като самостоятелно престъпление, която прилича на подбудителството;

Ø Прилики:

o В обективната страна и по целенасочеността на двата вида престъпна дейност. И в двата случая деецът въздейства психичено върху едно трето лице, като цели да го мотивира към осъществяване на конкретно престъпление. (подбуждане на друг към убийство – 117, ал. 2 НК или към лъжесвидетелстване по 293)

Ø Разлика:

o за подбуждането към престъпление е характерно, че лицето, което се склонява, не е взело решение и не извършва престъплението, докато при подбудителството то взема съответното решение и го изпълнява.

ð Подбуждането и подбудителството към дадено престъпление са насочени обективно към един и същ непосредствен обект, но първото само го поставя в опасност. Поради това и подбудителството, като форма на съучастие, поглъща подбуждането – ако деецът вземе решение и пристъпи към извършване на престъплението, подбуждането прераства в подбудителство (поглъщане)

2.3. С явно подбуждане към престъпление

Ø Различават се по това, че при явното подбуждане към престъпление деецът оказва въздействие върху неопределен кръг лица с цел да ги мотивира да извършват престъпление от даден вид. (пр. против националното или расово равенство – 162,ал. 1 НК- ВОлен Сидеров; против Републикаата – чл. 108, ал. 1 НК и др.) НО тези лица не вземат целеното от дееца решение и не осъществяват съответното престъпление

 

1. ПОМАГАЧЕСТВО чл.20(4)*
2. Същност на помагачеството.

Ø То е форма на физическо или интелектуално участие в престъплението и допринася за неговото извършване чрез създаване на условия за това.

Ø Чл. 20, ал. 4 обявява за помагач „този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин.”

1.1. Обективна страна на помагачеството

Ø От обективна страна помагачеството се изразява в УЛЕСНЯВАНЕ извършването на престъплението, т.е. че при този вид съучастие се създават условия, които в някаква степен благоприятстват извършителя. (променят действителността, така че става по-удобна за извършване на престъплението).

Ø Най-често се осъществява чрез действие, но може и чрез бездействие.

Ø В определнието примерно са изброени най-често срещаните му проявни форми.

Ø От гледна точка на момента на изпълнение на престъпленеито помагачеството може да предшества или да съпътства изпълнителното деяние на извършителя.

 

(пр. съветът как да се разруши преградата при взломна кражба може да бъде даден преди началото на изпълнението й или по време, когато извършителят вече е започнал да действа върху нея)

1.2. Субективна страна на помагачеството

Ø От субективна страна умисълът на помагача се изразява в това, че той предвижда извършването на престъплението и неговите общественоопасни последици, като съзнава, че със своето поведение улеснява извършителя. Същевременно във волево отношение той цели или се съгласява с улесняването и с извършването на престъплението, като иска или допуска и неговивия престъпен резултат.

 

2. Видове помагачество (дали създадените усл-я имат материален или интелектуален х-р.)

Ø Обща особеност – то винаги е улесняване на престъплението.

2.1.Физическо помагачество – за него е характерно това, че съучастникът променя фактически действителността и тя става по-благоприятна за извършване на престъплението. Може да се прояви в „отстраняване на спънки“ – фалшива тревога, „набавяне на средства“ – оръжие, автомобил за измъкване, и други.

2.2. Интелектуално помагачество – представлява улесняване на извършителя чрез въздействие върху неговата психика, но при оформено вече решение за извършване на престъпление. То също може да се изрази в различни форми: даването на съвети или разяснения (къде се намира вещта, как да се отключи дадена ключалка – Това е инфо, к помагачът споделя и по този начин го улеснява); обещанието да се даде помощ след деянието (укриване на дееца, купуване на краденото) и др. (окураважаване)

3. Разграничения на помагачеството от

3.1.Съизвършителство (3.1 и 3.2. Отношение към другите форми на съучастие;)

Ø Помагачеството се различава от съизвършителството по това, че съизвършителят се намира на местопрестъплението и върши нещо съществено от гледна точка на конкретния замисъл за извършване на престъплението, докато помагачът само улеснява извършителя , без да участва в самото изпълнение.

 

(съучастникът, който държи жертвата, докато другият нанася ударите, е съизвършител, защото конкретният замисъл включва именно такова разпределение на ролите)

3.2. Подбудителство (някои форми на интелектуалното помагачество…)

Ø Разликата е в това, че помагачът няма отношение към формирането на умисъла, докато подбудителят предизвиква именно вземане на решение от извършителя да осъществи престъплението. (ако до даването на съвета извършителят не е взел решение и такова възникне в следствие на съвета, ще е налице подбудителство, а не помагачество)

 

Отн. към видове престъпления, приличащи на помагачеството само по обективна страна.

3.3.Укривателството =/= случаите, когато помагачеството е обещание за даване на помощ след пр. и такава е била оказана на извършителя след изп. деяние.

Ø При помагачеството обещанието за помощ след деянието се дава преди неговото извършване, докато укривателството се извършва след като деянието е осъществено и укривателят узнава за престъплението след неговото реализиране, т.е. той няма отн-е към осъществяването му, но без него укривателството е невъзможно.

Ø От обективна страна: помагачеството улеснява извършването на едно престъпление, като поведението на помагача се намира в причинна връзка с поведението на извършителя и причинените от последното последици. Укривателството затруднява само разкриването на престъплението, като между него и основното престъпление няма причинна връзка.

Ø От субективна страна: извършителят и помагачът действа с общ умисъл, докато за укриването е характерно, че умисълът на дееца се формира след като престъпната дейност, предхождаща укривателството, вече е осъществена.

 

(укривателство – с цел да набави имотна облага придобива вещи, к знае че са обект на П)

3.4. Допустителството– особено посегателство, при което деецът не се противопоставя на извършването на престъпление, когато е правно задължен да стори това.

Ø От обективна страна допустителят наистина улеснява чрез своето бездейсвие извършването на престъплението от другото лице.

Ø От субективна страна отсъства общ умисъл между допустителя и извършителя на престъплението. Ако такъв възникне, допустителството прераства в съучастие.

 

Наказуемост на съучастниците

Принципът за наказуемост на съучастниците (чл. 21, ал. 1 НК). Характер и степен на съучастие. Особености във връзка с наказуемостта на подбудителя и на помагача (чл. 21, 2-4, чл. 58 б НК). Самоволен отказ от съучастие (чл. 22 НК).

1. Принципът за наказуемост на съучастниците (чл. 21, ал. 1 нК)

Това е принципно положение и включва три момента:

1.1. Наказуемост за всички форми на съучастие: законът предвижда всички съучастници да се наказват, защото всеки от тях умишлено е допринесъл за извършване на престъпленеито или е участвал умишлено в неговото осъществяване.

 

1.2. Отчитане индивидуалния принос: законът отчита обстоятелството, че при участие на две или повече лица индивидуалният принос на всеки на практика винаги е различен.

1.3. Предвиждане на особени правила: Предвидени са особени оправила за наказуемостта на подбудителството и помагачеството, както и самоволен отказ при тези форми на съучастие.

Общото правило за наказуемостта на съучастието е дадено в чл.21(1) НК, предвиждаща, че „Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характерът и степента на тяхното участие.”

o Всички съучастници се наказават с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, т.е. то дава рамките, в коите се разпростира съда. (ако извършеното престъпление е убийство по основния състав, всички съучастници ще бъдат наказани с наказание по чл. 115 НК)

o Но при определя на наказание на всеки съучастник поотделно съдът трябва да вземе предвид характера и степента на неговото участие в престъплението.

• Характерът на съучастието се определя от неговата форма – дали то е извършителство, подбудителство или помагачество.
• Степента на участие отразява количествения принос на съучастника за осъществяване на престъплението. Установяването й е фактически въпрос. Тя ще зависи от формата на съучастие и от това дали лицето е осъществило само една форма на съучастие, както и останалите обстоятелства по делото.

2. Особености при определяне наказанието на подбудителя и помагача

Те са предвидени в разпоредбите на чл. 21, ал. 2-4 и на чл.58, б „б”

2.1. Наказуемостта им при ексцес на извършителя – чл.21(2)

Ø „Ексцес на извършителя” е налице, когато извършителят е извършил нещо повече или нещо различно от това, което се обхваща от общия умисъл на съучастниците.

ð Тази хипотеза има предвид чл. 21, ал. 2 НК, постановявайки, че ”Подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.” è подбудителят и помагачът не отговарят за това, което не се обхваща от общия умисъл.(Общ умисъл за кражба è убийство)

 

Ø От друга страна отговорността на подбудителя и помагача е обективно обусловена от реално осъщественото от извършителя. Затова ако той е извършил нещо по-малко от това, което се обхваща от общия умисъл, отговорността на останалите съучастници ще се ограничи до действително извършеното. (Общ умисъл е кражба, но е заловен – помагачът и подбудителят отговарят за опит за кражба).

 

2. При особени обстоятелства – наказуемост на подбудителство и помагачество

2.1. „Определено лично свойство или отношение на дееца” (особени обстоятелства)

Ø Чл. 21, ал. 3 НК: „…” – отговарят и подбудителят, и помагачът;

Ø Под „лично свойство на дееца” се разбира особеност, свързана с личността на извършителя, която е необходимо условие за извършване на престъплението. (извършителя на изнасилване може да е само мъж, но негов подбъдител може да е жена)

Ø „Отношение на дееца” – извършителят участва в особени обществени отношения, което е предпоставка за извършване на този вид престъпление (извършител на длъжностно присвояване може да е само дл. лице, което владее предмета на пр-ето в това си качество, но подбудител или помагач може да е всеки – касиерка краде-приятел изнася)

 

2.2. Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява, увеличава наказанието за някого от съучастниците според чл. 21, ал. 4 НК не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице.

Ø Това са обстоятелства, свързани с личността или поведението на конкретния съучастник и затова те се отразяват само на неговата отг-ност,но и до останалите.

 

(отказът от лъжесвидетелствао изключва наказанието само отказалия се; намалената отговорност за непълнолетните не се прилага за пълнол. съучастници, а по-тежкото наказание за пр-е – опасен рецидив се налага само на съучастника, за когото това обстоятелство е налице)

2.3. Твърде малка степен на участие при помагачество – чл. 58, б. „б”

Ø Законът отчита, че при помагачество степента на участие на дееца понякога е твърде малка, при което и най-лекото предвидено наказание може да се окаже несъразмерно тежко. За тези случаи разпоредбата на чл. 58, б „б”, във връзка с чл. 55 НК предвижда възможност за съда да определи наказание под най-ниския предел на предвиденото в Особената част на НК или да го замени с по-леко.

 

3. Самоволен отказ от съучастие – чл. 22 НК

може да бъде направен преди/след начало на изп-ето, но преди довършване на пр.

 

3.1. Отказ от извършителство и съизвършителство – отказ от тези форми на съучастие е възможен само, ако пр-ето не е довършено, прилагат се правилата за отказ от опит.

3.2. Отказ от подбудителство и помагачество

 Подбудителят и помагачът не участват в изпълнението на престъплението, а най-често и отсъстват от мястото, където действа извършителят. Но те вече са осъществили съучастническото си деяние è има особени правила за самоволния им отказ.

Разпоредбата на чл.22(1) НК предвижда „…”

o обективна страна – попречил или предотвратил (лично, 3-и л, ДО).

• Попречил: в резултат на поведението му извършителят не е започнал деянието или ако е, се е прекъснало по-нататъшното му изпълнение преди то да бъде довършено.
• Предотвратил – ако изп. деяние е довършено, съучастникът трябва да прекъсне причинния процес, поради което последиците действително да не настъпят.

o Субективна страна: да е предприел последващо поведение по собствена подбуда- да е имал обективната възможност да остави извършителят да започне изпълнение или да довърши престъплението, съответно да остави престъпния резултат да настъпи; субективно е съзнавал тази възможност и въпреки това да е попречил да се извърши деянието или реално да е предотвратил последиците. /като опита и приг./

 

*Възможно е деянието, чрез к се осъществява съучастието да е въздигнато в самостоятелно П (помагачество чрез противозаконно набавяне на огнестрелно оръжие). При това положение е налице идеална съвкупност от помагачество и другото П. Затова и при самоволен отказ отпада само отговорността за него, като се запазва НО за другото П.

 

Въпрос №12 Множество престъпления – разграничение. Усложнена престъпна дейност. Видове усложнени престъпления – продължавано престъпление, съставно и др.

 

Mножества престъпления

Единство и множество на деянието и на престъплението. Наказателноправно значение на засягането на множество обекти от един субект. Разграничение между множество престъпления и различните форми на усложнена престъпна дейност.

1. Единство и множество на престъплението

Ø Общото понятие за престъплението по чл.9, ал. 1 НК разкрива същността му като най-елементарен случай на престъпна дейност, т.е. когато едно лице, с едно деяние осъществи изцяло състава на едно престъпление. Тук говорим за единство на престъплението.

Ø Когато, обаче, едно лице извърши две или повече престъпления, говорим за множество престъпления. В сравнение с най-простия вариант тук имаме усложнение при престъплението.

2. Наказателноправно значение на засягането на множество обекти от един субект

Ø Наказателноправните проблеми при множество престъпления са свързани:

o От една страна с въпроса за интензивността на обществената реакция и на използваната репресия по отношение на извършителите на две или повече престъпления,

o От друга – с проблемите относно хуманността на наказателното право и с целите на наказанието и наказателната политика на държавата.

Ø При множеството престъпения субектът въздейства и засяга отрицателно различни обществени отношения, които могат да бъдат еднородни или разнородни. Поради тази своя особеност материята за множеството престъпления се отнася до формите на престъпна дейност и до тяхната наказуемост. Затова НК я урежда в Общата част – Раздел 4 на Глава втора.

3. Понятие за множество престъпления

Ø НК не дава легално определение на понятието, но подробно определя различните видове множества от престъпления. Общото между тях е, че едно лице е извършило две или повече престъпления.

Ø Основният въпрос тук е за мярата на наказателната принуда, като се имат предвид две основни положения:

o необходимостта на обществото да реагира срещу всяко престъпление и

o изискването при тази реакция да се използва само толкова наказателна репресия, колкото е необходима за постигане целите на наказването, най-вече изискването нак. отговорност да бъде подчинена на поправянето и превъзпитанието на лицата. (поправително и превъзпитателно въздействие)

4. Основни видове множество престъпления

Ø Когато едно лице е извършило две или повече престъпления, особено наказателноправно значение има обстоятелството дали върху него вече е въздействано принудително с мерките и методите на НП и в каква степен. От гл. точка на миналото нп възйдествие върху субекта са възможни две хипотези:

4.1. Съвкупност от престъпления – налице е когато деецът е осъществил всички престъпления преди да е осъждан с влязла в сила присъда за което и да е от тях. Върху него не е оказвано никакво поправително и превъзпитателно въздействие. Правила за наказване и изтърпяване на нак – чл. 23-25 НК.

4.2. Рецидив – субектът извършва престъпление след като вече е осъждан с влязла в сила присъда за друго престъпление, извършено от него. С факта на предходното осъждане върху него е оказавано известно НП-въздействие и въпреки това деецът е предприел отново друго престъпно поведение. Правилата за наказване и изтърпяване на наказанията са уредени в чл. 23-25 НК.

 

5. Разграничение между множество престъпления и различните форми на усложнена престъпна дейност.

– Възможно е при единство на престъплението да има усложнения в изпълнителното деяние на престъплението, отразено в съответния престъпен състав. Тогава говорим за форми на усложнена престъпна дейност. Такива са: сложното, трайното, продължаваното, двуактното престъпление, престъплението на системно извършване и престъпление по занаят.

Ø Всички форми на усложнена престъпна дейност имат една съществена обща особеност – при тях винаги се осъществява само едно престъпление, поради което на дееца се налага само едно наказание.

Ø При множеството престъпления винаги са осъществени най-малко две престъпления, което е основание на субекта да се наложат толкова наказания, колкото престъпления е извършил.

 

Видове престъпления в зависимост от формите на престъпна дейност.

Ø В теоретичен план престъпленията могат да бъдат подразделени във връзка с характера на изпълнителната дейност.

 

1.Престъпления, осъществени с едно деяние – едно деяние е налице, когато деецът го е осъществил въз основа на едно решение и с него преследва една проста или комплексна цел

1.1. Обикновени (прости) престъпления – наричаме тези престъпления, чието изпълнително деяние по начало включва само един ясно обособен акт.

(отнемане на вещ при кражбата; запалване на имущество при палеж и др.).

1.2. Двуактни престъпления – изпълнителното деяние на двуактните престъпления включва два или повече разнорнодни акта, които, взети сами за себе си, не са въздигнати в престъпления (или поне един от тях не е), но осъществени заедно представляват самостоятелно престъпно посегателство. (пр. съставяне на неистински частен документ не е престъпно, но ако деецът след това го употреби като доказателство, осъществява престъплението по чл. 309(1) НК; изп.деяние на изнасилването включва съвкупление, което само по себе си не е престъпно, но става такова, окогато е съпроводено от принуда)

1.3. Сложни (съставни) престъпления – извършват се чрез съчетание на два или повече акта, но всеки от тях, взет сам за себе си, осъществява състава на друго престъпление. (грабеж, документна измама, длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК).

1.4. Продължено престъпление – това, при което деецът през известен период от време непрекъснато осъществява неговия състав, като през целия период съществува едно трайно престъпно състояние (противозаконно държане на наркотици/на огнестрелно оръжие; противозаконно лишаване от свобода; 97аНК:двуактно продължено)è1 субект-1 деяние!

2. С повече от едно деяние – при тях отделните деяния се извъшрват въз основа на отделни решения, като с тях деецът може да преследва една или различни цели.

2.1. Продължавано престъпление – за продължавано престъпление говорим, когато деецът (един субект) извършва две или повече деяния, осъществяващи поотделно един или различни състави на едно и също престъпление (един конкретен обект), като проявите са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, така че последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите (оценъчен критерий). (наизуст!)

2.2. Престъпления на системно извършване – за тях е характерно, че деецът осъществява три или повече еднородни деяния, всяко от които, само за себе си, не е престъпление, но поради системността им ги обединява в едно престъпление (предоставяне на помещения за развратни действия-155)

Трябва да се разлчава от системното извършване на престъпление от даден вид, което е предвидено като квалифициращо обстоятелство при някои престъпления (366, ал. 2, т. 2 )

2.3. Престъпления по занаят – форма на усложнена престъпна дейност, осъществена чрез множество еднородни деяния, за чието извършване съществува специална правна уредба, които само като система засягат отрицателно даден вид обществени отношения, като чрез тях деецът се стреми да придобие противозаконно известни основни или допълнителни доходи. (използване на чужда интелектуална собственост)

 

Продължавано и продължено престъпление

1. Продължавано престъпление

3.1.Определение за продължавано престъпление

Ø налице, когато две или повече деяния, които осъществяват по отделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на прешестващите (чл. 26, ал. 1 НК)

Ø Особена форма на усложнена престъпна дейност, при която деецът оказва множество отрицателни въздействия върху непосредствения обект на даден вид престъпление, като така се стига до едно негово общо засягане. Особ- кумулация.

3.2.Обективни особености на продължаваното престъпление

3.2.1. Две или повече деяния (множество от престъпни прояви);

3.2.2. Деянията да осъществяват поотделно един или различни състави на даден вид престъпление – може някои да осъществяват основния, а други специалните състави, тъй като те съдържат и признаците на основния.

3.2.3. Обективна връзка между деянията! – необходимо е от обективна страна последващите да се явяват продължение на предшестващите. (същност)

o ще е налице предимно, когато те са насочени срещу един и същ непосредствен обект, като всяко увреждане или застрашаване на този обект е част от едно общо негово отрицателно засягане.

3.2.4. Отделните деяния са осъществени при една и съща обстановка;

3.2.5. Деянията са извършени през непродължителни периоди от време – този въпрос е фактически и се преценява в зависимост от характера на дейността.

3.3.Субективни особености на продължаваното престъпление – от субективна страна продължаваното престъпление се харакризира с две неща:

3.3.1. Еднородност на вината – ще има, когато всички деяния са осъществени при една и съща форма на вина – умисъл или непредпазливост. Това изискване не изключва възможността отделните деяния да бъдат осъществени при различен вид вида от една и съща форма.

3.3.2. Субективна връзка между деянията, – последващите се явяват и от субективна страна продължение на предшестващите. Може отделните деяния да са осъществени въз основа на общо решение и насочени към обща цел или да се осъществяват в изпълнение на отделните решения, като са взети по сродни поводи и преследват сродни цели.

 

3.4.Наказуемост на продължаваното престъпление – то е само едно и се налага само едно наказание, въпреки че включва няколко деяния.

o Когато продължаваното престъпление е резултатно, наказанието се определя съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност и причинения от тях общ престъпен резултат. (чл. 26, ал. 2 НК). (това правило се прилага и когато някои от тях са маловажни è дейността е общ оп.)

o Продължаващо престъпление на просто извършване – наказва се само съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност.

o Когато отделните деяния осъществяват различни състави, правилото – чл. 26, ал. 3, а изключението е в 26, ал. 4 НК.

o Някои от деянията са довършени, а други представляват опит – ал. 5

4. Продължено (трайно) престъпление – друга форма на усложнена престъпна дейност.

4.1.Определение за трайно престъпление:

Ø Престъпление, което се осъществява само с едно деяние, изразяващо се в бездействие или в съвкупност (съчетание) от действие и бездейтвие, при което субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време, като създава по този начин едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

4.2.Особености на продълженото престъпление – три (кумулация)

4.2.1. Първата се отнася до изпълнителното деяние

4.2.1.1.Осъществява се само с едно деяние, основано на едно решение и насочено към постигане на една цел.

4.2.1.2.Винаги съдържа бездействие – само него или съвкупносто от д и безд. (пр. неплащане на издръжка по 183, злепоставяне по 138; противозаконно лишаване от свобода – вземане на заложници; наркотици)

4.2.2. Субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време (започва с възникване на задължение за действие и продължавае до момента на прекратяване на престъплението).

4.2.3. Деецът създава едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

5. Отношение между продължавано и продължено престъпление

5.1.Общи особености:

5.1.1. Усложнена форма на престъпна дейност;

5.1.2. и двете се осъществяват през известен период от време, като това е определило и общите им особености във връзка с режима за погасяване на наказателното преследване по давност. Според чл. 80, ал. 3 НК давността за преследване започва да тече от момента, в който продължаваното или продълженото престъпление, бъде прекратено.

 

5.2.Разлики

5.2.1. В броя на деянията – при трайното престъпление имаме само едно деяние, докато за продължаваното са необходими най-малко две отделни деяния.

5.2.2. При трайното престъпление се създава престъпно състояние, което трае непрекъснато, докато между отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление, такова състояние няма.

5.3.Може да се осъществи едно продължавано от две или повече трайни (практика)

 

VII. Сложни (съставни) и двуактни престъпления

1. Сложно (съставно) престъпление

2.1.Определение за сложно престъпление: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение и с които деецът преследва една и съща цел, като всеки от актовете сам за себе си, осъществява състава на друг вид престъпление.

2.2.Особености на съставното престъпление

2.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни- грабеж: деецът упражнява принуда в/у владелеца и отнема веща

2.2.2. Отделните актове са насочени срещу различни по характер обществени отношения è непосредственият обект на едно сложно престъпление е комплексен. (принудата засяга свободата на личността, а отнемането на движимата вещ – условията за нормално упражняване правото на собственост)

2.2.3. Актовете са функционално свързани помежду си, т.е. единият от тях е начин, метод, средство или условие за осъществяването на другия. (принудата прави възможно отнемането на вещта)

2.2.4. Актовете се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща крайна цел – субективния елемент, който обединява проявите в единно изпълнително деяние (деецът репава да извърши престъплението, а неговата крайна цел е отнемането на вещта);

2.2.5. Всеки от актовете, взет сам за себе си, осъществява основен или квалифициран състав на друг вид престъпление.

3. Двуактно престъпление

3.1.Определение: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, които се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща цел, но всеки от актовете, взет сам за себе си, или не осъществява престъпен състав, или някои от тях не осъществяват такъв състав, а други осъществяват признаците на друг вид престъпление.

 

3.2.Особености

3.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни. (пр. изнасилването по чл. 152, ал. 1, т.2 НК включва използване на принуда и съвкупление с пострадалата); – прилика със сложното.

3.2.2. Актовете са функционално свързани помежду си – прилика със сложното.

3.2.3. Всички или част от актовете не са престъпни. (пр. съвкуплението поначало не е престъпление) – разлика със сложното.

3.2.4. Дори, когато някои от тях са престъпления, съчетанието им с останалите, непрестъпните, променя характера или степента на обществена опасност. Поради това законодателят ги обявява за отделен, нов вид престъпление.(пр. принудата е самостоятелно посегателство, но в съчетание със съвкуплението, се стига до засягане на половата неприкосновеност на пострадалата).

Сложно		Двуактно
Общо		Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни.
Актовете са функционално свързани помежду си – единият акт е начин, средство, метод, условие за извършване на другия акт
Различно	Всеки акт, сам за себе си, е престъпление		Всички или част от актовете не са престъпни.

 

Въпрос 13:Съвкупност от престъпление – видове; наказуемост

Съвкупност от престъпления

 

Същност (чл. 23, ал. 1 НК). Идеална съвкупност, основни белези; привидна идеална съвкупност. Реална съвкупност, същност и видове, отграничаване от рецидив и от продължаващо престъпление. Наказуемост при съвкупност от престъпления, основен принцип (чл. 23, ал. 1 НК), корективи на основния принцип (чл. 23, ал. 2 и 3; чл. 24 и чл. 25 НК).

1. Същност

Ø Легално определение – чл. 23, ал. 1 НК:”Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях”

Ø Елементи на легалното определение – ДВА:

1. Положителен елемент – едно лице е извършило най-малко две престъпления.
2. Отрицателен елемент – лицето не е осъждано с влязла в сила присъда за което и да е от престъпленията.

ð Меродавен е момента на извършване на деянията, а не на разглеждането на делото. От това следва, че дори едно от престъпленията да е разкрито след като деецът е осъден за другото, но ги е извършил преди да има присъда, пак ще е налице съвкупност.

Ø Законът предвижда две основни възможности в зависимост от броя на извършените деяния. – чл. 23, ал. 1 НК. Режимът за осъществяване на наказателната отговорнсот е еднакъв и за двата вида съвкупности от престъпления

o Реална съвкупност: деецът е осъществил престъпленията с отделни деяния;

o Идеална съвкупност: престъпленията са осъществени с едно деяние.

 

2. Идеална съвкупност

2.1. Понятие („с едно деяние са извършени няколко престъпления”-23, ал.1)

идеална съвкупност от престъпления има, когато едно лице с едно деяние уврежда или застрашава два или повече различни непосредствени обекта и по този начин осъществява основните състави на две или повече отделни престъпления.

2.2. Основни особености на идеалната съвкупност – ДВА ЕЛЕМЕНТА:

1) Деецът да е осъществил само едно деяние – белези, обединяващи цялостното поведение в едно деяние:

а) от субективна страна:

 Единство на решението – всички телодвижения да са осъществени въз основа на едно конкретно решение,

 Единство на целта – да са насочени към постигане на конкретна цел

 

б) от обективна страна:

 Единство на условията –извършени при определени условия на време,място, обстановка

 

2) Деецът е осъществил две или повече престъпления – ДВЕ ПРЕДПОСТАВКИ:

Обективен белег на идеалната съвкупност: Деянието да е насочено срещу различни непосредствени обекти. Така деецът уврежда или застрашава различни по характер обществени отношения. (телесна неприкосновеност+общ. спокойствие)

Формален белег на идеалната съвкупност: Деянието да осъществява основните състави на различни по вид престъпления (телесна повреда + хулиганство)

– Изискването за осъществяване на основните състави се дължи на това, че всички специални състави на даден вид престъпление съдържат задълженително и признаците на неговия основен състав. Така дори извършеното да се квалифицира по специалните състави, пак ще е изпълнен формалният белег на идеалната съвкупност

 

2.3. Привидна идеална съвкупност

А) Определение: под „привидна идеална съвкупност” се разбира положението, когато по същество има само едно престъпление, макар привидно да са осъществени съставите на различни престъпления.

Б) Кога ще имаме идеална съвкупност?

> Когато непосредствените обекти се намират в отношение на поглъщане:

– Когато деянието осъществява основен и специален състав на едно и също престъпление è деянието обективно не е насочено срещу различни обекти;

– Когато единият състав има допълнителна функция спрямо другия. (пр. приготовление към убийство е насочено към същия обект като самото убийство)

– Когато е извършено сложно (съставно) престъпление, тъй като негов непосредствен обект са различни по характер обществени отношения. (пр. грабежът винаги засяга както личността на жертвата, така и условията за нормално упражняване на правото на собственост)

 

> Когато съставите са в отношение на алтернативност, също се касае за привидна идеална съвкупност. Това отношение между тях съществува, когато може да бъде осъществен само един от двата състава, така че се изключва възможността да бъде осъществен другия. (по отношение на една и съща вещ едно лице не може да извърши едновременно кражба и обсебване)

3. Реална съвкупност

3.1. Същност на реалната съвкупност

Ø Легално определение: чл. 23, ал. 1 НК определя реалната съвкупност като хипотеза, при която едно лице с две или повече отделни деяния осъществи две или повече отделни престъпления, но преди да е осъждано с влязла в сила присъда за кое да е от тях.

Ø Особености на реалната съвкупност:

o Субектът е едно и също лице.

o Престъпленията са осъществени с две или повече отделни деяния. Деецът взема отделно решение за вяско от деянията и с тях той преследва различни цели.

o Осъществени са две или повече престъпления, като всяко едно от тях е насочено срещу самостоятелен непосредствен обект.

o Деецът не е бил осъждан с влязла в сила пръсъда за което и да е от тях.

 

4. Видове реална съвкупност – в зависимост от вида на извършените престъпления;

4.1. Еднородна реална съвкупност – всички престъпления, включени в нея, са от един и същи вид.(пр деецът е изнасилил няколко жени)

Ø Разлика между еднородната реална съвкупност и Продължаваното престъпление

o При съвкупността между отделните деяния няма обективната и субективна връзка, която съществува при продължаваното престъпление. Така вместо да се засяга само един конкр. обект, престъпленията засягат различни, макар и еднородни общ. отн-я.

o Поради това продължаваното престъпление е само едно, а при еднородна реална съвкупност имаме две или повече отделни престъпления.

4.2.Разнородна реална съвкупност – включените в нея престъпления са от различен вид.

5. Разграничение между идеална и реална съвкупност

Ø Общи белези:

o деецът засяга отрицателно общ. отн-я, непосредствен обект на различни престъпления

o Върху субекта не е въздействано чрез наказателна принуда;;

Ø Различието е в броя на деянията, чрез които се осъществяват съставите на пр-ята.

6. Наказуемост при съвкупност от престъпления (и при двата вида)

 

6.1. Основен принцип – Поглъщане на по-леките наказания от по-тежкото (чл. 23, ал.1

„…съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях)

Ø Това правило се свежда до това, че за всяко престъпление на дееца ще бъде наложено отделно наказание, но той ще изтърпи само най-тежкото. Освен това той ще бъде третиран като осъждан за всички престъпления. è държавата се отказва само от правото си да изпълни наложените по-леки наказания.

Ø Когато наложените наказания са от един и същи вид няма проблем за прилагането на основното правило, но когато са различни по вид положението е по-особено, защото с различните видове наказания се преследват различни цели, затова в НК за предвидени известни корективи на основания принцип, като някои от видовете наказания може да бъдат присъединявани към наложеното най-тежко. (пр. лишаване от свобода и лишаване от право да се упражнява професия)

 

– Корективи на основния принцип

6.2. Принципа за присъеднияване на наложените наказания (кумулиране)

Ø Под „присъединяване на наложените наказания” се разбира тяхното изпълнение наред с наложеното най-тежко наказание или след като последното бъде изпълнено

Ø НК възприема принципа за кумулиране на наказанията, само доколкото те са различни по вид.

Ø В закона са предвидени случаи, в които присъединяването е задължително и такива, когато то може да се прави по преценка на съда:

o Задължително присъединяване имаме в чл. 23, ал. 2 НК

o Присъединяване по преценка на съда – чл. 23, ал. 3 НК.

 

6.3. Принципа за увеличаване на най-тежкото наказание – чл. 24 НК.

Ø То е коректив на общото правило по две причини:

o Коригира възможността деецът да остане с впечатление, че е останал ненаказан

o Удовлетворява интереса на обществото деецът да получи възмездие за всяко престъпление.

Ø Чл. 24 НК предоставя на съда възможността да увеличи най-тежкото нак., като той трябва да се съобрази с Изискванията на закона, предвидени кумулативно:

o Наложените наказания трябва да са от един и същи вид

o Най-тежкото не може да се увеличи с повече от една втора.

o Не може да надминава по размер сбора от отделните наказания.

o Не може да надвишава максималния размер, предвиден за съответния вид наказание в Общата част на НК. (раздел 2, гл. 4)

7. Определяне на наказания с отделни присъди – чл. 25 НК

Ø Възможно е дадено лице да бъде осъдено за включените в съвкупността от престъпления посегателства с отделни присъди. Според чл. 25, ал. 1 НК разгледаните по-горе правила за наказуемост ще се приложат и в тези случаи, независимо от обстоятелството, че наказанията се определят с различни присъди, т.е. в крайна сметка ще се стигне до определяне на едно общо наказани, съответно увеличено или към което ще се присъединят и по-леки наказания от други вид.Компетентен да го постанови е съдът, който е постановил последната присъда.

Ø При определяне на наказанията с отделни присъди е възможно някое от тях вече да е изтърпяно от дееца изцяло или отчасти. Според чл. 25, ал.2 в тези случаи то се приспада, ако е от вида на определеното за изтърпяване общо наказание.

Ø Законът предвижда и приспадане на пробацията от лишаването от свобода и обратно, като два дни пробация се зачитат за един ден лишаване от свобода.(ал3.); ал. 4

 

 

Въпрос 14 – Рецидив; видове и разграничаване. Опасен рецидив – хипотези. Режим на наказателна отговорността

 

Рецидив

Същност на рецидива, значение на миналата съдимост за наказателната отговорност. Видове рецидив: общ и специален, рецидив преди и след изпълнението на наказанието по предходното осъждане (чл. 27 НК), реален и формален рецидив, пенитенциарен рецидив. Повторност (чл. 28 НК). Опасен рецидив (чл. 29 НК), отношение към повторността (чл. 29, ал. 3 НК).

1. Същност на рецидива

Ø Опреление: вид множество от престъпления, при което едно лице извърши престъпление след като е осъждано с влязла в сила присъда за друго престъпление.

Ø Значение на миналата съдимост: общото понятие за рецидив е изградено единствено във връзка с миналата съдимост на дееца, с факта, че при извършване на престъплението той вече е осъждан с влязла в сила присъда а предходно престъпно деяние. Така рецидивът се отличава от съвкупността.

Ø За наличието на рецивид няма значение за какво престъпление деецът е осъждан. (може да е от общ/частен х-р; умишлено/неумишлено), колко време е изминало от предишното осъждане, какъв вид е новото престъпление, какви наказания са наложени на дееца, дали субектът е изтърпял наказанието по предходното осъждане.

 

è Рецидивът се отличава от съвкупността въз основа на това, че престъпленяита при рецидив са разделени от влязла в сила присъда.

2. Видове рецидив

2.1.С оглед момента на извършване на второто престъпление

1. рецидив преди деецът да е изтърпял наказанието по първото осъждане.
2. рецидив след като деецът е изтърпял наказанието по първото осъждане.

– значение на делението: във втория случай върху деецът е въздействано значително по-интензивно отколкото в първия. Идеята е , че след като лицето е изтърпяло първото наказание и не се е поправило трябва малко по-дълго време да го превъзпитаме.

2.2. С оглед вида на извършените престъпления

а. Общ рецидив – когато престъпленията са от различен вид;

б. Специален рецидив (или още повторност), когато двете престъпления са от един вид.

2.3.С оглед законодателната оценка за степента на обществена опасност

А. Общ рецидив –уреден в чл.27 НК; Б. Специален рецидив (повторност) – уреден чл.28 НК, В. Опасен рецидив – две хипотези по чл. 29, ал. 1 НК;

2.4.В зависимост от значението на рецидива за квалификация на деянието

аа. Рецидив, който обосновава налагане на по-тежко наказание (Специален и опасен)

бб. Рецидив, който се отчита само при индивидуализацията на наказанието.

2.5.С оглед обществената опасност на деянието и най-вече с тази на дееца

А) Реален рецидив – отразява едно трайно обществено укоримо отношение на дееца към установения правов ред, съответно неговата трайна наклонност към нарушаване на установените с НК забрани.

Б) Формален рецидив – когато отделните престъпни деяния имат случаен характер в живота на субекта, без да отразяват негови трайни престъпни наклонности.

2.6.Пенитенциарен рецидив: се нарича този, който отразява, че деецът изтърпява наказание лишаване от свобода след като вече е изтърпял такова наказание. (отчита се в ЗИНЗПС – държат се в специални отделения в затворите – затворници рецидивисти; при него лицето попада за втори или Nти път в пенитерциарно заведение – където се изтърпява наказанието “лишаване от свобода”).

 

3. Общ рецидив – чл. 27 НК

3.1 Понятие за общ рецидив

Ø Общ рецидив има , когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, ако наказанието по втората присъда също е лишаване от свобода.

ð За наличието на общ рецидив е без значение от какъв вид са престъпленията, двете изисквания на закона са наказанието за първото и за второто престъпление да е лишаване от свобода за определен срок.

3.2.Наказуемост при общ рецидив

 

– Наказуемостта при общия рецидив е уредена, като са визирани две основни хипотези в зависимост от това дали деецът е изтърпял или не наказанието, наложено му с първата присъда.

3.2.1. Наказанието по първата присъда не е изтърпяно.

Ø Когато наказанието по първата присъда не е изтърпяно, са уредени два случая на общ рецидив: чл. 27, ал. 1 и ал. 2

Ø И при двата се определя едно общо наказание лишаване от свобода.

1) 27, ал. 1 НК – по общото правило на чл. 27, ал. 2 НК съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е за срок по-малък от 5 г. и второто престъпление не е извършено при условията на специален рецидив. В тези случаи определеното общо наказание не може да е по-малко от наказанието по втората присъда.

 

è при общ рецидив по 27, ал. 1 НК е възприет принципът за задължително присъединяване на наказанията лишаване от свобода, наложени с двете присъди. Второто наказание може да се присъедини или изцяло, или отчасти, като преценката е дадена на съда, постановяващ последната присъда/

Ø На практика чл. 27, ал. 1 НК визира престъпни прояви, чиято обществена опасност не е твърде висока, макар и да обосновават налагане на още едно наказание лишаване от свобода.

2) Разпоредбата на чл. 27, ал. 2 пък предвижда, че когато второто престъпление е извършено при условията на повторност или на опасен рецидив, или наложеното за него наказание лишаване от свобода е за срок, по-голям от 5 години, второто наказание задължително трябва да се присъединява изцяло към неизтърпяното наказание по първата присъда. В тези случаи пак се получава общо наказание.

 

è има изключване на възможността за частично присъединяване;

3.2.2. Деецът извърши престъпление след като вече е изтърпял наказанието по предишната присъда. За тези случаи разпоредбата на чл. 27, ал. 3 предвижда наказанието,наложено за това престъпление да се изтърпява изцяло.

4. Повторност – чл.28*

 

> в Особената част за някои видове престъпления имаме квалифицирани състави, когато престъплението е извършено повторно.

4.1. Определение за специален рецидив – въз основа на чл. 28 и 30 НК специален рецидив или повторност е налице, когато деецът извърши престъпление от същия вид като това, за което е осъждан с влязла в сила присъда, ако в Особената част на НК е предвидено специално наказание и не са изтекли 5 г. от изтърпяване на наказанието по първата присъда.

> специалният рецидив не е пенитенциарен, защото за квалификация на едно деяние като престъпление, извършено повторно, не е необходимо деецът да е изтърпявал наказанието по предходното осъждане. Достатъчен е фактът на осъждане.

4.2. Предпоставки за повторност, за наличие на специален рецидив

1) Двете престъпления да са от един и същи вид

> това означава, че повторно извършване на престъпление ще има, когато деецът е осъждан с вляла в сила присъда за престъпление от даден вид и след това извърши отново престъпление от същия вид.

> изискването за еднакви по вид престъпления ще е изпълнено и когато деецът е осъществил различни състави на едно и също престъпление. (ал. 2 неприложима)

2) Необходимо е в Особената част да е предвидено и специално наказание за повторно извършване на престъпление от съответния вид. Сега такива наказания са предвидени в 28 състава. Общи особености м/у тях:

– умишлени престъпления от общ характер;

– всички наказания са лишаване от свобода;

– те винаги са по-тежки в сравнение с наказанията, предвидени в основните състави.

3) Не трябва да са изтекли пет години от изтърпяване на наказанието по първата присъда, като реабилитацията в този срок не изключва повторността.щ

è очевидно законодателят приема, че до изтичането на този петгодишен срок съществува известна връзка между престъплението, за което деецът е осъден и това, което осъществява в последствие и че тази връзка повишава обществената опасност на второто посегателство.

 

5. Опасен рецидив – чл.29

Ø Законът го нарича „опасен”, защото чрез посегателствата от тази категория се проявява особено високата обществена опасност на дееца и на престъпленията, които той осъществява è лицата, осъществяващи престъпления, представляващи опасен рецидив, се тритират по-строго. (по-продължителна изолация)

Ø Разпоредбата на чл. 29, ал. 1 НК урежба две хипотези на опасен рецидив. Те се осъществяват при наличието на предпоставки, общи и за двете хипотези, но и на такива, които са специфични за всяка една от тях.

 

5.1. Общи предпоставки за опасен рецидив – ТРИ – чл. 29, ал. 1 и 2 и чл. 30 НК

1) Необходимо е в Особената част да е предвидено по-тежко наказание за дадения вид престъпление, когато то представлява опасен рецидив (за убийство, телесни повреди, грабеж, кражба- 20 вида престъпления).

Ø Те всички се отличават с това, че са умишлени престъпления от общ характер.

 

2) Изискването от изтърпяване на наказанието по последната присъда да не са изминали пет години

è подобно на повторното извършване на престъпление и във връзка с опасния рецидив законодателят приема, че след изтичането на този срок сепрекъсва връзката между отделните прояви. Поради това противообществените възгледи, обусловили и предходната престъпна деност, не се проявяват чрез следващото престъпление в степен, която да оправдава чувствително по-строгото третиране на престъпника.

3) При прилагане на разпоредбите относно опасния рецидив се вземат предвид осъжданията на дееца за престъпления, извършени от него само като пълнолетен (чл. 29, ал. 2 НК) Т.е. не се вземат предвид осъжданията за П, к е изв като непълнолетен.

Ø Има две хипотези на опасен рецидив – по буква „а” и по буква „б” от ал. 1 на чл. 29 НК

 

5.2.Опасен рецидив по чл. 29, ал. 1. б. „а” НК – имаме кумулативно изискване на следните предпоставки:

5.2.1. Предходното осъждане да е за тежко умишлено престъпление по смисъла н чл. 93, т. 7 НК – лишаване от свобода над 5 г. Осъждания занепредпазливи престъпления не се взимат предвид, дори и те да са тежки.

5.2.2. С предходното осъждане дае наложено наказание лишаване от свобода не по малко от 1 г. – това е най-лекото наказание, което обуславя наличието на опасен редицив по чл. 29, ал. 1, б „а”.

5.2.3. Изпълнението на наказанието, наложено с първата присъда, не трябва дае отложено поради условно осъждане. (чл. 66 – условно осъждане) Този вид рецидив също не е пенитенциарен, защото законът изисква само да е постановено ефективно изтърпяване, но не и деецът да го е изтърпял.

 

5.3. Опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б „б” НК – и тук специалните предпоставки са посочени в закона кумулативно.

5.3.1. Субектът да е осъждан най-малко два или повече пъти – законът има предвид най-малко две отделни осъждания, постановени с отделни присъди и без това да е станало при условята на чл. 25 НК. Такова съдебно минало характеризира дееца като личност с трайна склонност да върши престъпления.

5.3.2. На дееца да са наложени най-малко две наказания лишаване от свобода

5.3.3. Осъжданията да са за умишлена престъпления от общ характер.

5.3.4. Най-малко с една от предходните присъди да е постановено ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.

è възможно е дадено деяние да осъществява едновременно изискваанията и за двете хипотези на опасен рецидив. В практиката се приема, че те не се изключват взаимно, „ а могат да съществуват едновременно, ако всички предвидени в тях условия са налице”

6. Отношение между опасен рецидив и повторност

Ø Престъпленяита, извърпнени при условията на опасен режидив, винаги се отличават с повишена общестсвена опасност в сравнение с всички останали посегатеслства, вкл. и в сравнение с тези, които са извършени повторно.

Ø Поради това разпоредбата на чл. 29, ал. 3 НК предвижда, че когато за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършване и за опасен рецидив и е извършено деяние,което осъществява признаците на двата състава, то следва да се квалифицира като опасен рецидив.

 

(кражба – има квалифицирана кражба, к представлява повторност и квалифицирана кражба, к е опасен Р).

Законът решава конфликта в полза на опасния Р.

 

 

Въпрс №15 Понятие за наказанието. Цели. Отграничаване от другите мерки на държавна принуда и от мерките за обществено въздействие и възпитание

 

Понятие и обща характеристика на наказанието

Обществена същност и историческа обусловеност на наказанието. Понятие за наказанието, основни особености. Основание на наказанието. Принципи относно наказанието. Отношение на наказанието към другите мерки на държавна принуда, към възпитателните мерки и към тези по чл. 53 НК.

1. Обществена същност и историческа обусловеност на наказанието

Ø Наказанието е второто основно понятие на НП след престъпението – името на отрасъла.

Ø Наказанието е основно средство за борба с престъпността и от тази гледна точка има има подчертано обществен характер, защото служи на държавата за решаване на проблемите, които поставя престъпността.

Ø Наред с това трябва да се има предвид, че наказанието е исторически преходна и променлива категория. Законодателните решения относно него зависят от равнището на развитието, до което е достигнала правната система. Материята за наказанието винаги е интересувала и теорията, като естествено и различните теоретични схващания за наказанието са претърпели сериозна еволюция.

Ø Крайните схващания относно наказанието – имат този недостатък, че го възприемат едностранчиво, при което изпускат сложността на неговата същност. Нак. е:

1. Възмездие за извършеното престъпление – свежда го до отвръщане на злото със зло, до едно механично съотвествие между престъпление и наказание
2. Средство за постигане на конкретни цели, лишено от какъвто и да е възмезден характер: тук ще излезе, че наказанието трябва да съответства на личността на дееца, а не на престъплението от колкото на престъплението (убийство, ама бил добър човек/потенциален престъпник – наказание).

Ø Наказанието според съвременната наказателноправна теория: Съвременната наказателноправна теория изучава обществената същност на наказанието. От гледна точка на неговата социална същност наказанието е единство на три неразривно свързани страни: възмездие, средство и порицание!!! Същност

1. Възмездие за извършеното престъпление (преди всичко) – то е обществената реакция срещу осъщественото засягане на защитените от правото интереси; едно ответно отрицателно засягане правата на виновния. (за разлика от престъплението, което е противоправно, накаазанието е правомерно засягане правата на осъдения)
2. Наказанеито е и целесъобразно – не е самоцел, а е средство за постигане на определени обществени цели, средство за борба с престъпността.
3. Порицание на дееца – чрез наказанието се дава отрицателна обществена оценка на извършеното престъпление, но и на неговия извършител.

Ø Социалната същност на наказанието намира израз в това, че след неговото налагане то се превръща в съществен елемент от настоящето на дееца. То е обусловено от миналото му и обърнато към неговото бъдеще и към това на обществото като цяло.

Ø С тази форма на държавна принуда, правата на осъдения могат да се засягат само в предели, които са обусловени от тежестта на извършеното престъпление и в степен, съответстваща на целите на наказанието.

Ø Основен въпрос на наказанието е да се установи пределът на използваната репресия. Затова съвременното НП, като изяснява обществената същност на наказанието, възприема само това, което е заслужено, необходимо и целесъобразно.

Ø От тази основна социална същност на наказанието произтичат както принципите, така и целите на наказанието.

 

2. Понятие за наказанието – определение и особености

 

2.1. Определение за наказанието

Наказанието е мярка на държавна принуда, изразяваща се в засягане правата на осъдения, която е предвидена в закон и се налага от съд въз основа на него на дадено физическо лице заради извършено от него престъпление и за да се постигнат определени в закона цели, като чрез нея деецът и осъщественото от него престъпно поведение се порицатават от държавата.

2.2. Основни характерни особености на наказанието – отразяват се в определението в тяхната съвкупност. Трябва да са КУМУЛАТИВНО дадени, за да имаме наказание.

1) Същността на всяко наказание се свежда до някакво отрицателно засягане права и интереси на осъдения. Съдържанието на наказанието е съвкупността от ограничения и лишения, на които се подлага лицето.

2) Наказанието е мярка на принуда, т.е. правата и интересите на осъдения се засягат независимо от неговата воля. Наказанието не би могло да съществува без принудата. Известни са различни форми на принуда, но наказанието е най-острата сред тях.

3) Наказанието е мярка на държавна принуда. То се налага само и единствено от държавата чрез нейните специализирани органи. Друг не може да налага/изпълнява Н.

4) Наказанито се налага само от съд. Това е гаранция, че най-тежката форма на принуда ще се използва единствено въз основа на закона и в предвидените от него предели.

5) Основание за налагане на наказание е само извършено от подсъдимия престъпление. Деяния, които не са обявени от закона за престъпления, не могат да обуславят използване на тази най-остра форма на принуда.

6) Законоустановеност – наказанието винаги е законоустановено, т.е. предвижда се по вид и размер само със закон и само със закон се установяват правилата относно реда за неговото налагане.

7) Винаги се налага само на конкретно физическо лице, т.е. на този, който е извършил престъплението. По нашето право ЮЛ или каквито и да било други колективи от хора не могат да носят наказателна отговорност. (има редица Д, при к се предвиждат НО за ЮЛ).

8) Чрез него се порицава както извършеното престъпление, така и неговия извършител, т.е. дава се отрицателна оценка на конкретното извършено деяние, но и на личността на виновника. Оценъчен елемент.

9) Наказанието винаги се налага с определени цели, изрично посочени в чл. 36 НК.

3. ПРИНЦИПИ относно наказанието – това са основни ръководни идеи на законодателя, които се отнасят само за наказанието и са намерили нормативен израз в Конституцията или законите.

 

3.1. Законоустановеност на наказанието – Конституционен- чл. 5, ал. 3.

3.2. Наказанието има ЛИЧЕН характер – отразен в чл. 35, ал. 1 НК: „наказателната отговорност е лична”, като ал. 2 уточнява, че „наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление” è наказанието може да ограничава само правата и интересите на извършителя на престъплението, което е основание за наказанието.

3.3. Съответствие между наказанието и престъплението – чл. 35, ал. 3 НК – в изпълнение на този принцип предвидените в закона наказания са съобразени с характера на видовете престъпления, а видът и размерът на определяното от съда наказание за конкретното рпестъпление се съобразява с неговите индивидуални особености. Това именно означава наказанието да е заслужено от дееца.

3.4. Наказания могат да налагат само установените съдилища – чл. 35, ал. 4 НК – други държавни органи, обществени организации или частни лица нямат право да ги налагат.

3.5. Целесъобразност на наказанието – чл. 36, ал. 1 НК, която задължава съдилищата да съобразяват всяко конкретно наказание с посочените в нея цели.

 

4. Отношение на наказанието към другите мерки, предвидени в НК
5. Отнемане в полза на държавта – чл. 53 НК

А) На първо място мерките по чл. 53 се отличават от наказанието по това, че те нямат възмезден характер, не са възмездие за извършеното престъпление.

Те имат превантивен характер или предотвратяват извличането на каквато и да е материална облага от извършеното престъпление.

Б) Второто различие е в обстоятелството, че мерките по чл. 53 не се съобразяват с тежестта на извършеното престъпление, за разлика от наказанието. Възмжно е отнемането на средството за престъплението да е по-тежка последица от самото наказание (отнемане на лимузина и условно осъждане на лишаване от свобода).

В) Тези мерки преследват различни цели от Н. Тяхната цел е да се попречи на по-нататъшна престъпна дейност или да се предотврати извличането на материална изгода от изв. престъпление.

– мерките по чл. 53 НК не са наказание и този извод следва от самия текст, според който те се прилагат „независимо от наказателната отговорност”.

2. Принудителните медицински мерки –

ПММ нямат възмезден характер, а имат лечебен и отчасти превантивен характер.

Те се налагат с единствената цел лекуване на лицето, извършило престъпление, докато това въобще не е цел на наказанието.

Различно е основанието за прилагането на ПММ. ПММ се прилагат както при извършено престъпление, така и при извършено общественоопасно деяние от наказателно неотговорно лице. Когато основание е престъпление,те се налагат не вмест, а наред с наказанието è налагат се кумулативно.

ПММ не се съобразяват с тежестта на извършеното деяние, а с характера на заболяването на лицетои необходимостта от лечение.

 

3. Възпитателни мерки – предвидени са като реакция срещу извършени от малолетни и непълнолетни общественоопасни прояви, както иза случаите на освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни или при освобождването им от изтърпяване нанаказание. Когато се прилагат спрямо наказателноотговорни непълнолетни за извършено от тях престъление, те се налагат вместо наказанието.

По своята същност възпитателните мерки не са санкционни последици, а са предназначни да въздействат върху подрастващите за превъзпитанието им.

Принудата не винаги е елемент на възпитателните мерки, за разлика от наказанието. Повечето от тях не са съпроводени с използването на такава.

Различни са целите им, тъй като възпитателните мерки целят само поправянето и превъзпитанието на непълнолетен/малолетен, извършил общественоопасно деяние.

Различни са и органите, които налагат наказанието и възпитателните мерки (от съда или от специлизираните местни комисии по ЗБППМН)

 

4. Наказанието и санкциите в другите правни отрасли

– Общо: 1) винаги са реакция срещу противоправно поведение; 2) повечето също се осъществяват чрез използване на държавна принуда.

– РАЗЛИЧИЯ: а) В основанието – при НП е престъпление, докато при др – друго правонарушение. б) В характера на засегнатите интереси – с наказанието се засягат най-съществени лични и други права на осъдения. в) В ранга на нормативния акт, който ги предвижда– Н. може да се предвижда само в закон,а някои други може и в подзаконов НА; г) Разлика има и в субектите, спрямо които се налагат – наказание само на ФЛ; имуществени санкции могат да се налагат на ЮЛ.

 

Цели на наказанието

Понятие за цел на наказанието. Общи цели на наказанието (чл. 36 НК). Особената цел на наказанието по отношение на непълнолетните. Отношение между целите на наказанието.

1. Понятие за цел на наказанието

Цел на наказанието са онези осъзнати от законодателя и посочени в закона резултати, до които трябва да доведе използването на наказанието като реакция на обществото срещу извършеното престъпление.

Чл.36(1) НК различаваме общо четири цели. Те са „общи”, защото към постигане на тези резултати трябва да бъде насочено всяко наказание. Наред с това в чл. 60 е обявена и една особена цел относно наказанията, налагани на непълнолетни.

 

2. Общи цели на наказанието

2.1. Цел за поправяне и превъзпитание на осъдения към спазване на закона – добавено е и към добрите нрави, но те са една твърде променлива категория в зависимосто от ценностните критерии на морала. Затова основното е да се спазват уставените с правото запрети.

Това е главната и основна цел на наказанието, защото нейното постигане е най-радикалното средство за защита на обществото от престъпления. Попраявнето и превъзпитанието е равнозначно на такава промяна в мирогледа на престъпника, че собственото му съзнание, възгледи и схващания, се превръщат в пречка за извършване на ново престъпление.

Поправянето и превъзпитанието са неразривно свързани, тъй кати двата ефекта съвместно водят до промяна на мирогледа на дееца. Разделянето им би било изкуствено, защото се касае до единен процес на отстраняване на определени възгледи и замяната им с други. За непълнолетните в чл. 60 НК се набляга на превъзпитанието, защото са особено податливи на възпитателно въздействие.

Поправяне на осъдения – води до остраняване на ценносните критерии, които са в основата на предприетото престъпно поведение.

Превъзпитание – се свежда до формиране на нови критерии, съответни на обществените изисквания и насочени към спазването на законовите предписания.

 

2.2. Цел за оказване на сплашващо въздействие, деликатно наречено в закона „предупредително”.

Касае се до формиране у осъдения наубеждение, че ако извърши ново престъпление, пак ще бъде наказан.

Тази цел се поставя пред наказанието по няколко съображения:

o Всеки човек се стреми да избегне отрицателните последици на наказанието, които засягат неговите права и интереси. Този стремеж = контрамотив;

o Поправянето и превъзпитанието са ефекти, които се постигат за един по-продължителен период от време. (по-продължително въздействие) През този период спалшващото въздействие ще е бъде ефикасна задръжка за извършване на нови престъпления от наказаното лице.

o Сплаващото въздействие може да замести поправянето и превъзпитанието по отношение на тези, които не се подадават на тях.
2.3. Цел за ограничаване възможността за извършване на нови престъпления –

„отнемане на възможността” не е точен термин, особено след отмяната на смъртното наказание; възможността може само да се ограничи.

Това го наричаме също и цел на наказанието за индивидуална превенция.

Тази цел не се отнася до всички видове наказания, защото пр. конфискацията на имуществото или глобата не ограничава възможността на едно лице да извърши кражба или убийство.(конфискацията има предимно възмезден характер.)

Възможността за извършване на нови престъпления може да бъде ограничена с оглед сегашната система от наказания при наказанията, засягащи свободата на осъдения – доживотен затвор, лишаване от свобода; В тези случаи възможността за вършене на друго престъпление е само ограничена, без да е отнета напълно. Наложените наказания „доживотен затвор”, „лишаване от свобода” пък са своеобразно „условие” за извършване на престъплението бягство на затворници.

 

2.4. Цел на възпитателно и възпиращо въздействие върху всички граждани

Нарича се още „цел за генерална превенция„;

Общото възпитателно въздействие е насочено срямо всички граждани. То се постига в някаква степен чрез формулиране на забраните в Особената част на НК и чрез предвиждане на наказание, в случай, че те бъдат престъпени. По този начин се дава и отрицателна оценка на поведението, посочено в различните състави. Конкретно наложените наказания пък доказват, че законът наистина се прилага. За лицата, които имат мироглед, съответен на обществените изисквания, това е достатъчно те да формират съответните задръжки и да не вършат престъпления.

 Общото възпиращо въздействие пък е адресирано само към отрицателните личности, защото и те се стремят да избегнат неблагоприятните за тях последици от наказанието, макар и техният мироглед да не съдържа необходимите вътрешни задръжки срещу осъществяване на дадено престъпно поведение.

 

3. Особена цел на наказанието по отношение на непълнолетните – чл. 60 НК

Тази цел не отменя общите цели на наказанието по чл. 36 НК, а само набляга на превъзпитанието, тъй като непълнолетните са особено податливи на въздействие включително и на превъзпитание. Наред с това законът поставя и една допълнителна цел – те да бъдат подготвени за общественополезен труд. Има се предвид, че подрастващите най-често нямат професионална квалификация и целта на наказанието трябва да е съобразена задължително с тази особеност.

4. Отношение между целите на наказанието

Могат ли общите цели да бъдат постигнати при всички видове наказания? Не.

Цел за поправяне и превъзпитание и тази за генерална превенция – всички наказания.

Можем да приемем и, че всяко наказание оказва и известно сплашващо въздействие.

Някои наказания не са пригодни да ограничат възможността на осъдения да върши нови престълпение, както е това напр. при налагането на глоба, за разлика от други като доживотен затвор и лишаване от свобода, които я ограничават в голяма степен.

Идеята е наказанията максимално да се доближават до всички цели в съвкупност.

Чл.36(2)”…” – такива ефекти не могат да се целят чрез използване на наказание, но това не означава, че подобни ефекти са изключени при някои видове наказания – понякога те са неизбежни. (пр. ако буйства затворника è физ. Страдание). Смисълът на разпоредбата е, че засягането на дойствойството и причиняването на физически страдания не могат да бъдат цел на наказанието по нашето право.

 

 

Въпрос  №16 Система на наказанията по НК. Обща характеристика.Тенденции на развитие

 

Система на наказанията по българското право – Обществено значение на системата на наказанията. Критерии за групиране на наказанията в НК. Видове наказания. Наказания, приложими спрямо непълнолетните.

Ø Чл. 1, ал. 2 НК предвижда кодексът да определя какви наказания ще се налагат за извършените престъплени, като всички заедно образуват една единна система.

1. Понятие за система нанаказанияа

1.1.Определение: Системата на наказанията е съвкупността от предвидените в НК видове наказания, обединени в единно цяло и подредени по начин, който отразява значението им като държавна реакция срещу извършваните престъпления, както и тежестта им едно спрямо друго в зависимост от тяхното съдържание.

1.2.Основни особености на системата от наказания

Ø Първо, касае се за система, съвкупност, за множество от различни видове наказания

Ø Те са обединени в единно цяло от общественото им предназначение да служат като реакция срещу извършваните престъпления.

Ø С-мата включва само тези, които са предвидени в действащото законодателств

Ø Отделните видове наказания са подредени по определен начин, отразяващ законодателните възгледи относно различни страни на наказателната политика на д-та.

2. Критерии за групиране на видовете наказания в НК

 

2.1.В зависимост от значението им за наказателната политика на държавата – този критерий е възприет при подредбата на наказанията в чл. 37 НК

А) Лишаване от свобода – трябва да се постави на първо място, тъй като на него главно се разчита в борбата с престъпността. То съотвества в най-голяма степен на всички прокламирани цели в чл. 36, ал 1 НК, взети в тяхната съвкупност.

Б) Наказания без лишаване от свобода – посочени са в чл. 37, ал. 1, т. 2-11 НК. В особената част на НК те са предвидени като алтернативни на лишаването от свобода или като наказания, предназначени да допълнят последното. (конфискация на имущество)

В) Най-тежките наказания – двата вида доживотен затвор, предвиждани само за изкл тежките умишлени престъпления, засягащи човешки живот/устоите на българската държавност

2.2. Система на наказанията в зависимост от тяхната тежест – този критерий е възприет в Раздел 2, Глава 4 от Общата част., като те са съпоставени в зависимсот от значимостта на засегнатите права и интереси на осъдения.

А) Най-тежко е наказанието доживотен затвор без замяна – неговата единствена цел е да предпази обществото от възможни рецидиви на осъдения.

Б) Доживотен затвор –на 2 място по тежест–то е по-леко от горното, защото НК предвижда възможност да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години (чл. 38а, ал. 3)

В) Лишаване от свобода – не само най-често предвиждано, но и най-често налагано.

Г) Наказанията без лишаване от свобода, засягащи различни права на осъдения.

3. Система на наказанията за непълнолетните – уредена в чл. 62 НК

Ø В нея най-тежкото наказание е лишаване от свобода. За тези от тях, които са извършили престъплението на възраст между 16 и 18 г, то може да бъде най-много за срок от 5 до 12 г;

Ø От наказанията без лишаване от свобода на непълнотелтните могат да се налагат само лишаването от право да се упражнява определена професия или дейност (когато те са придобили това право) и обществено порицание. Пробацията може да се налага спрямо непълнотетните, когато са навършили 16 г. Ако не са, се заменя с обществено порицание. (в учебника не е писал за него)

 

 

Въпрос №17: Наказанието лишаване от свобода – характеристика, различия с другите наказания. Основни особености в съдържанието и режима. Доживотен затвор

 

Лишаване от свобода и доживотен затвор

Същност на нак. лишаване от свобода и неговото място в системата на наказанията по българското право. Положителни и отрицателни страни на лишаването от свобода. Режим на изтърпяване. Задължението за полагане на общественополезен труд. Доживотен затвор, същност и особености.

Ø Съд-ето на тези наказания е свързано с принудителното засягане на свободата на осъдения

1. Лишаване от свобода

Ø Място на наказанието лишаване от свобода в системата: съдържанието на даден вид наказание се свежда до съвкупността от принудителни лишения и ограничения на права на осъдения, които той е длъжен да изтърпи. В Раздел II от Глава 4 видовете наказания са подредени в зависимост от тяхната тежест, като наказанието лишаване от свобода е на трето място по тежест след доживотния затвор без замяна и доживотния затвор. Лишаването от свобода, обаче, е основното, най-съществено наказание от гледна точка на съответствието на целите на наказанието. Освен това то е най-често предвиждано в Особената част, а е и най-масово прилаганото в практиката.

1. Същност на лишаването от свобода

Ø Свободата е съвкупността от всички права, признати на гражданите от КРБ, МД и законите на страната, както и възможността за тяхното упражняване. Затова наименованието „лишаване от свобода” не е съвсем точно, тъй като осъденият не се лишава от тези права, а те само се ограничават.

Ø Определение: Наказанието лишаване от свобода е принудително изолиране на осъдения в специални места, при което се ограничава възможността му да се придвижва свободно в пространството, възможността сам да определя своя режим на живот, ограничават се социалните му контакти, засягат се избирателните му права, както и възможността да упражнява някои от правата си, чието упражняване е несъвместимо с характера на това наказание.

Ø Елементи на този вид наказание

1.1. Ограничаване възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството – това се постига чрез изолирането му в специални места: затвори, поправителни домове – за непълнолетните, затворнически общежития. Този е основният елемент на лишаването от свобода.

o Доколкото възможността за свободно придвижване е условие за упражняването на някои други права, по необходимост се ограничават и те – родителски права; да владее и ползва своите имущества;

1.2. Ограничаване възможността на осъдения сам да определя своя режим на живот – в местата за лишаване от свобода съществува задължителен режим на труд, почивка и др., определян от администрацията на тези места въз основа на закона

 

1.3. Ограничаване социалните контакти на осъдения

Ø Социалните конктаки на осъдения с лицата извън местата за лишаване от свобода са ограничени по брой, място, средство. От режима за изтърпяване на наказанието зависят броя на свиждания, телефонни разговори, колети и пр. Контактите само се ограничават, а не се прекъсват, тъй като един ден на осъдения предстои да се върне в нормална среда;

Ø В по-голямата част от времето конктактите са със затворническата администрация и с другите лишени от свобода.

 

1.4. Изтърпяващите наказание лишаване от свобода нямат избирателни права.

1.5. Наказанието лишаване от свобода винаги се налага за определен срок. Минималните и максималните размери са посочени в закона. Според чл. 39, ал. 1 НК – от 3 месеца до 20 години, но ал. 2 предвижда, че по изключение може да е до 30 години.

2. Положителни и отрицателни страни на лишаването от свобода – от гледна точка на неговата обществена същност и въздействието му върху осъдения.

2.1.Положителни особености на наказанието лишаване от свобода

Ø дава най-големи възможности за постигане на всички цели на наказанието по 36(1)

Ø възможността за количествено отмерване на срока и степента на засягане правата на осъдения чрез различията в режима на неговото изпълнение подчертава възмездния му характер

 

2.2. Отрицателни особености

Ø Осъденият се изолира, понякога за твърде дълго време, и загубва навиците си за нормално общуване и участие в обикновения живот.

Ø Осъд. попада в среда, която може да му окаже значително отрицателно въздействие

Ø Чрез неговото изпълнение често се засягат интересите и на трети лица (близки и пр)

Ø Високата цена, която плаща обществото за изпълнение на това наказание. (скъпо)

 

3. Режим за изтърпяване на наказанието

Ø Режимът за изтърпяване наказанието лишаване от свобода е съвкупността от мерки, които се прилагат срямо осъдения и чрез които се осъществява съдържанието на това наказание.

Ø Той включва степента на изолация, характера на охраната, участие в различни видове труд, формите на възпитателна работа, брой пратки, писмата и свижданията, времето за разходка и др.

Ø Познати са пет вида режим: лек, общ, строг, усилено строг и специален режим (доживотен затвор). Колкото по-строг е режимът, толкова повече са ограниченията. ( По ЗИН е имало и усилено строг режим, но по ЗИНЗС го няма – § 2.(1) от ППЗИНЗС „Лишените от свобода, поставени на усилено строг режим, се поставят на строг режим.”)

Ø Първоначалният режим се налага с присъдата, освн ако не се касае до условно осъждане. Определянето на режима става в зависимост от вида на престъплението, размера на наложеното наказание и от това дали осъденият е пенитенциарен рецидивист.

Ø Първоначалният режим впоследствие може да бъде променян. (Промяната на режима става с разрешение на комисия, при спазване на формални изисквания от закона. Промяната от даден към по-строг става с акт на съда.)

 

4. Задължението за полагане на общественополезен труд по чл.41, ал. 1 НК

Ø Към съдържанието на наказанието лишаване от свобода се отнася и предвиденото в чл. 41(1) НК задължение за осъдените да полагат общественополезен труд.

Ø Чрез него се цели превъзпитаването на осъдените, както и създаването и повишаването на тяхната професионална квалификация.

Ø По общо правило полаганият труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като 2 работни дни се считат за 3 дни лишаване от свобода-чл. 41(3). Така осъдените се поощряват да участват в процеса на собственото им превъзпитание и същевременно се създават условия за тяхната ресоциализация.

Ø Особености:

1. Нормата на чл. 41(1) е императивна, т.е. полагането на този труд задължително съпровожда изтърпяването на нак-ето. Д-та е длъжна да им осигури подходяща работа.
2. Зачитането на работните дни за намаляване на срока на наказанието също е задължително и става по силата на закона.
3. Законът предвижда възможност съдът да отмени изцяло или отчасти зачитането на работните дни по правилата на чл. 41, ал. 4 НК. САмо от СЪДА!
4. За положения труд осъдения следва задължително да получи и възнаграждение.

Ø Лишаването от свобода в по-общ план може да бъде три вида: срочно лишаване от свобода, което разгледах по-горе, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна.

 

1. Доживотен затвор

Ø През 1995 г. в системата от наказанията е възстановено наказанието лишаването от свобода до живот („доживотен затвор”), като след отмяната на смърното наказание то се разграничава на два вида в зависимост от възможността да бъде заменено с лишаване от свобода за определен срок: доживотен затвор и доживотен без замяна;

1. Същност на наказанието доживотен затвор

Ø Според чл. 38а, ал. 1 НК „доживотен затвор принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.”

Ø Ограниченията, характерни за срочното лишаване от свобода, важат и за доживотния затвор;

Ø Обаче има някои съществени различия между двете:

1. По общо правило изолацията на престъпника е до края на живота му;
2. За осъдените на доживотен затвор не се предвижда задължение за полагане на общественополезен труд, а чл. 38а, ал. 4 изрично постановява, че „по време на изтърпяване на наказанието доживотен затвор не се зачитат работни дни.”

Ø Налагането на наказанието доживотен затвор е ограничено в зависимост от извършеното престъпление.

Ø Изтърпява се при специален режим и това го прави изключително скъпо.

2. Видове доживотен затвор

– Критерий: дали може да бъде заменен с лишаване от свобода или не;

2.1.Доживотен затвор с възможност за замяна с лишаване от свобода – 38а

Предпоставка за налагане – ал.2: „извършеното престъпление да е изключително тежко”

Предпоставка за замяна: ал. 3 „доживотният затвор може да бъде заменен с наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години” като единствената предпоставка за това е „осъденият да е изтърпял най-малко двадесет години” è именно заради предвидената възможност за замяна трябва да се приеме, че лицата, на които се налагат тези наказания поначало са поправими.

2.2.Доживотен без замяна – 37, ал. 2 и чл. 38 НК

Възприет през 1998 г, за да замени смъртното наказание; най-тежкото в БГ;

Според чл. 37, ал. 2 НК доживотен затвор без замяна може да бъде предвиждан „за най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления.” При това този вид доживотен затвор е обявен за временна и изключителна мярка.

o Временна мярка – има се предвид, че след време ще отпаднат условията за неговото използване като вид наказание;

o Изключителна мярка – правото на държавата да го наложи е ограничено от особеностите на конкретното престъпление и на неговия извършител:

• 38(1): „конкретно извършеното престъпление трябва да е изключително тежко и целите на наказанието да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко нак-е”
• 38(2): ограничава приложното му поле, като отчита възрастта на извършителя,а когато е извършено от жена – нейната бременност.

За разлика от другия вид доживотен затвор тук вече отпада възможността за замяна на наложеното наказание с лишаване от свобода за определен срок.

ð Осъденият никога не може да възвърне законосъобразно свободата си ОСВЕН при амнистия или ако бъде помилван. (непоправим е)

 

 

Въпрос №18 Наказание без лишаване от свобода. Значение и видове

 

Наказания без лишаване от свобода (недовършена)

Характер и обществено значение на тези наказания. Отделни видове наказания без лишаване от свобода: пробация (чл. 42а и сл НК), имуществени наказания (конфискация и глоба), лишаване от права, обществено порицание.

1. Характер и обществено значение на тези наказания

Основната особеност на наказанията без лишаване от свобода е, че те не ограничават възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството – с изключение частично на пробацията.

Общественото им значение се определя от няколко техни особености:

1. Осъденият не се изолира от обществото = съществена положителна страна
2. Те не струват скъпо на държавата, а някои дори й носят приходи.
3. набляга се на поправянето и превъзпитаването на осъдения.

Ø С измененията на НК от 2002 г. в системата на наказанията беше уредено нов вид наказание – пробацията, като наред с това бяха отменени разпоредбите от НК, които уреждаха наказанията задължително заселване и лишаване от право на местоживеене в определено място, а по-късно отпадна и наказанието поправителен труд без лишаване от свобода, като последното беше трансформирано в пробационна мярка. Пробацията като самостоятелен вид наказание се среща само у нас и в Румъния.

2. Пробация

Ø Пробацията е замислена като нещо средно между лишаването от свобода и останалите наказания. Тя следва да засили контрола и въздействието върху осъдения, като ги доближи до възможностите на ефективното лишаване от свобода, без виновният да е лишен от нея.

Ø Чрез нея се съчетава използване на по-малко принуда и запазване на социалния статус на лицето, като същевременно се въздейства възпитателно.

 

2.1. Понятие за пробация

Ø Чл. 42а, ал. 1 НК определя пробацията като „съвкупност от мерки за контрол и въздействие без лишаване от свобода, които се налагат заедно или поотделно”/

Ø В ал. 2 се изброяват общо 6 вида мерки:

o две от тях задължително се налагат на всички осъдени на пробация: задължителна регистрация по настоящ адрес и срещи с пробационен служител,

o а останалите четири се налагат по преценка на съда.

Ø Някои пробационни мерки в известна степен ограничават свободата на движение в пространството:

o Регистрация по настоящ адрес – чл. 42б, ал. 1 НК – да се явява и да се подписва в определени дни и на определено място;

o Срещане с пробационния служетел – пак е на определено място и време; 42б,ал. 2

o Ограничения в свободното придвижване – 42б, ал. 3 – могат да включват три вида забрани, налагани поотделно или кумулативно;

2.2.Недостатъци.

 

А) Определяне съдържанието на пробацията от съда: имайки предвид, че съдържанието на наказанието е съвкупността от ограничения и лишения, на които се подлага осъдения, пробацията е единственото наказание у нас, чието съдържание се определя от съда. Като изключим задължителните мерки, всички останали се оставени на усмотрението на съда, който преценява дали и в каква степен да ги наложи. Наред с това законът не урежда нищо относно критерии, въз основа на които да става това.

Б) Уредбата на пробацията в НК не е съгласувана с други действащи закони

Ø не е съгласувана със ЗГР – изпълнението на пробационните мерки се осъществя по настоящ адрес на осъдения, така какато последният е определен в ЗГР. Проблемът е, че настоящият адрес може да бъде променян по всяко време от лицето-титуляр, при това само и единствено по негова воля. От друга страна промяна на местоизпълнението на пробационните мерки може да става само по молба на осъдения (ЗИНЗС), но не и служебно. è достатъчно е осъденият да реши да смени настоящия си адрес извън териториалната компетентност на пробационна служба, към която е започнал да изтърпява наказанието, за да блокира изпълнението на наказанието. От друга страна след началото на изпълнението по смисълана чл. 208, ал. 1 от ЗИНЗС срокът на наказанито тече, независимо от това дали осъденият реално изпълнява наложените пробационни мерки. Тук важи абсолютната давност за изпълнение на наказанието (к е 3г) и след изтичането й не може да се изпълнява повече.

 

В) Противоконституционност на част от уредбата

1.Определяне съдържанието на пробацията от съда противоречи с принципа на равенство на гражданите пред закона.

Така се създава възможност за различно прилагане на закона към извършители на престъпленяи от даден вид, чиято обществена опасност е сродна по х-р и степен. В два сходни случая различните съдилища може да решат да се засягат различни права.

2.Мярката поправителен труд – 45б, ал. 3 НК

Нормата на чл. 6, ал. 2 КРБ забранява ограничения на правата или създаване на привилегии, основани на общественото положение на граждание. От приложното поле на тази пробационна мярка автоматично се изключват всички лица(40%), които не работят по трудово или служебно правоотношение: безработни, пенсионери, упражняващите свободни професии (те са на граждански договори) и пр. Те се явяват привилегировани в сравнение с работещите по трудово или служебно правоотношение, като тази тяхна привилегия е законоуреедна и основана на тяхното обществено положение. От друга страна правата на работещите по трудово или служебно ПО се ограничават и основанието пак е тяхното обществено положение. è уредбата на тази мярка нарушава забраната на чл. 6, ал. 2 КРБ.

3. Мярката безвъзмезден труд в полза на обществото

 

Според чл. 48, ал. 4 КРБ: „Никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд.”Понятието принудителен труд се изяснява от МД, по които РБ е страна, според които е възможно дадено лице да бъде задължено да полага труд в два случая: по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода или при условно освобождаване от изтърпяване на това наказание, но пробацията е наказание, различно от лишаването от свобода. è налагането на мярката безвъзмезден труд в полза на обществото без съгласието на осъдения ще противоречи на Конституция и на международните договори (КЗПЧ,МПГПП), които имат предимство пред вътр. зак-ство, вкл и НК.

3.Замяната на пробационната мярка с друга или с лишаване от свобода по чл. 43а НК, . ако осъденият без основателна причина не изпълнява наложената пробационна мярка също противоречи на международен договор и по точно чл. 14 МПГПП, според който „никой не може да бъде съден или наказван за престъпление, за което вече е бил окончателно осъден”. С влизане на присъдата в сила е налице именно окончаелно осъждане.

2.3. Пробацията и НП режим на непълнолетните

Ø В чл. 62, т.1а е предвидено, че едно от приложимите към непълнолетните наказания е пробация.

Ø От чл. 63, ал. 1, т. 6 „пробацията за ненавършилите 16-годишна възраст непълнолетни – с обществено порицание.” è Пробацията е наказание, което може да се налага само на непълнолетните, навършили 16 г. (първо се извършва замяната, а после индивидуализацията)

Ø Какви са приложимите спрямо тях мерки? Безвъзмезден труд не може поради изложените по-горе аргументи. Поправителен също не може – от една страна заради противоконституционността , а от друга от съображението, че най-често лицата на тази възраст не работят. А когато работят, ще са в началото на своята трудова дейност и принудителното засягане на техните трудови права може да доведе до формиране у непълнолетния на отрицателно отношение към труда.

4. Останалите наказания – конфискация, глоба, лишаване от права, обществено порицание (чл.37 (1)т.3-т.11)

Ø Тези наказания определено имат своето значение за постигане целите на генералната превенция, защото тяхната уредба не е претърпяла особени изменения.

Ø В зависимост от естеството на засегнатите права и интереси на осъдения могат да се обособят няколко групи:

o Наказания, които засягат трудовите права на осъдения – т.6, т.7

• лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност
• лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;

o Имуществени наказания: конфискация на налично имущество и глоба è те засягат само имуществото на осъдения, като са предвидени норми, които в някаква степен гарантират интересите на трети лица;

o Порицателни наказания, засягащи обществената оценка на осъдения

• лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия;
• лишаване от военно звание;
• обществено порицание.

 

4.1. Имуществени наказания: Тези наказания засягат имущесвото на дееца и на практика или засягат активна на имуществото, или стават част от пасива (глоба).

А) Конфискацията – чл. 44, ал. 1 НК – налага се само към НАЛИЧНО имущество към момента на постановяане на наказанието, т.е. предмет на наказанието конфискация могат да са само имущества, които деецът притежава към момента на постановяване на присъдата.

Б) Глобата – чл. 47 НК – същността й се свежда до създаване на задълбение за осъдения да заплати в полза на държавта определена парична сума.

– като парично задължение тя се превръща в пасивен елемент от имуществото на престъпника;

– това задължение има абстрактен х-р и затова държавта може да се удовлетворява от всякакви негови активи и имущества, настоящи и бъдещи (с/у трудовото възнаграждение).

• Промяната в активите/пасивите могат да засегнат ТЛ (близки/ТЛ) – законът е предвидил, че определени вещи не могат да бъдат отбект на конфискация – чл.45(2) – списък към МС.

– Лишаване от права (49-51 НК); порацание – 52 НК;

 

 

Въпрос №19: Принципи за определяне на наказането от съда. Законност. Индивидуализация. Определяне при кумулативни и алтернативни санкции и при изключителни или многобройни смекчаващи вината обстоятелства

 

Определяне на наказанието

Същност и значение на индивидуаизацията на наказанието като основен принцип на неговото определяне (чл. 35, ал. 3 НК). Основни правила за определяне на наказанието (чл.54), значение на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства (чл. 54, ал. 2 и чл. 56). Определяне на наказание при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. Определяне на наказание при алтернативно или кумулативно дадени санкции.

Диференциацията и индивидуализацията на наказанията са две тясно свързани категории. Диференциацията на наказанията в Особената част на НК се свежда до предвиждане вида и размера на наказанието за дадения вид престъпление и относителната тежест на наказанията за различните видове престъпления, като законодателят съобразява тяхната обществена опасност като вид посегателства.

Законът отчита многообразието на проявлението на отделните престъпни прояви в рамките на един и същи вид, затова в особената част срещаме относително определени санкции, в които наказанията от даден вид са предвидени в определени граници, и сложни санкции от типа на алтернативните и кумулативните. Така се създава възможност за съда, който ще наложи конкретното наказание, да съобрази неговия вид и раазмер с индивидуалните особености на отделния случай.

Чрез диференцияцията на наказанията от една страа се отговаря на изискването за тяхната законност, а от друга се създава възможност те да бъда индивидуализирани. Дейността по индивидуализация е правнорегламентирана.

1. Същност и значение на индивидуализацита на наказаниео

1.1. Принципът за индивидуалзиацията на наказанието е основно ръководно начало, по силата на което съдът е длъжен да съобрази наказанието с индивидуалните особености на конкретния случай.

Този принцип е залегнал още в преамбюла на КРБ във връзка с принципа за справедливост. Изискването за индивидуализация намира и своето развитие в принципа за съотвествието на наказанието с престъплението по чл. 35, ал. 3 НК.

1.2. Индивидидуализация на наказанието – понятие = дейност на съда по определяне на наказанието, по съобразяване вида и размера на налаганите наказания с обективните и субективни особености на конкретното извършено престъпление и личността на неговия извършител. (логически процес)

1.3. Значението на тази дейност на съда може да бъде разбрано най-добре ако се съпостави с индивидуализацията на наказателната отговорност, което пък е съобразяване при упражняване на правомощията на държавата по нейното осъществяване, взети в съвкупност, с обективните и субективни особености на конкретно извършеното престъпление и неговият извършител.

ð Индивидуализацията на наказанието се отнася само до осъществяване на първото правомощие на държавата, т.е. тя е част от индивидуализацията на НО.

2. Общи правила за определяне на наказанието по чл. 54 НК – в Глава 5 на Общата част са предвидени общи правила, важащи относно определянето на всички наказания, но трябва да се има предвид, че наред с тях има и особени правила, отнасящи се до определяне на наказанието (непълнолетни или различни форми на престъпна дейност.)

Ø Основно правило – чл. 54, ал. 1 НК „..” – кумулативни изисквания:

2.1. Съдът определя наказанието в пределите, предвидени в закона (Ос. част)

2.2. Съдът да се ръководи също така от разпоредбите на общата част на НК;,

2.3. Съдът трябва да отчита степента на обществена опасност на конкретното деяние, т.е. до каква степен засяга непосредствения обект.
2.4.Съдът трябва да отчита и обществената опасност на дееца, има се предвид нагласата на лицето да върши престъпения, но тя се преценява доколкото негови отрицателни възгледи са се проявили чрез конкретното престъпление.

2.5.Вземат се предвид подбудите за извършване на деянието – съдът трябва да прецени общественото значение на целите, които преследва деецът. (Едно е ако крадеца набави храна за децата си, друго е ако краде, за да пие)

2.6.Отчитата се и всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Преценката дали дадено обстоятелство е такова е на съда, но чл. 56 НК изрично предвижда, че „не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление.” (пр. физиологичния афект по 118 не е )

 

А) Смекчаващите вината обстоятелства: са факти от обективната действителност, които не са предвидени в закона, но са от естество да улеснят формирането на вината, защото благоприятстват протичането на психичните процеси, които водят до вземане на решение за осъществяване на определено поведение (пр. емоцията ревност; малка стойност на причинени вреди).

Б) Отегчаващи вината обстоятелства – факти от обективната действителност, които също не са предвидени в закона и коио обективно пречат на формирането на вината, защото са от естество да препятстват вземането на решение за извършване на деянието, като въпреки това тяхно въздействие субектът е решил да го осъществи. (пиян, голяма стойност на вреди)

ð Тук говорим за смекчаващи и отегчаващи ВИНАТА обстоятелства, т.е. такива които се отнасят само до формиране на това психичено отношение, а не за смекчаващи/отегчаващи ОТГОВОРНОСТТА обстоятелства, които могат и да не са свързани с формирането на вината – пр. съдебното минало при рецидива и пр.

Ø Наказателноправното им значение: чл. 54, ал. 2 НК è превесът на смекчаващите обстоятелства ще доведе до определяне на наказание, което е по-близко до минимума, отколкото до максимума и обратното – превесът на отегчаващите ще доведе до наказание по-близко до максимума.

3. Определяне на наказание при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства – чл. 55 НК

Ø Когато законодателя диференцира наказанията, той отчита характера и степента на неговата обществена опасност, като взема предвид тяхното типично проявление.

Ø Възможно е обаче даден вид престъпление, в неговото конкретно проявление, да се отклони съществено от това, което е имал предвид законодателят при предвиждане на наказанието. Това отклонение може да бъде свързано с необичайно висока обществена опасност или обратното – тази на конкретното деяние да бъде твърде ниска в сравнение с обикновената за престъпления от съответния вид.

Ø НК не позволява налагане на наказание, надвишаващо максималния размер, но обратното е уредено в чл. 55 НК. Логиката е, че при определени обстоятелства и най-лекото, предвидено в закона наказание може да се окаже несъразмерно тежко и затова на съда е дадена възможност при определяне на наказнието да слезе под установения минимум или да замени с по-леко по вид наказание + 55, ал. 3 НК

Ø Основание за изпозлване на посочените възможности е наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението:

o Изключително смекчаващо обстоятелство = такова, което е оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решенеито за извършване на деянието. Практиката е приела, че макар и в закона да се използвано множествено чисто, е достатъчно да има само едно (пр. състояние на физиологичен афект при обида – обидил булката и го пребили)

o Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за осъществяване на деянието. Всяко от тях, само за себе си, няма изключителен характер, но като съвкупност изваждат субекта от равновесие и водят до вземане на необикновено за него решение да извърши престъпление. Такива са чисто съдебно минало, положителна обществена х-ка, поначало е тих, кротък и отзивчив човек, но ако към тях се добавят такива като хронична преумора, разстроен брак, тежко здравословно състояние, финансови проблеми и пр., техният брой е необичайно голям и това може да доведе до известна лабилност и до вземане на необикновено за субекта решение да извърши престъпление.

ð NB! Наличието на изключително или на многобройни смекчаващи обстоятелства не е достатъчно, за да се приложи чл. 55 НК. Необходимо е още съдът да констатира, че и най-лекото, предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко. Такава констатация се обосновава именно от наличието на посочените обстоятелства.

4. Определяне на наказание при алтернативно или кумулативно предвиждане на повече от едно наказание

– В множество норми от Особената част на НК се предвижда възможност да се наложат два или повече вида наказания алтернативно или кумулативно. Правилата за тяхното определяне са уредени в чл. 57 НК

4.1. Определяне на наказанието при алтернативно предвиждане на повече от едно

– Това са случаи, при които законът си служи с алтернативно дадени санкции;

– Според чл. 57, ал. 1 в тези случаи съдът първо трябва да избере най-подходящото по вид наказание, а след това да орпедели и неговия размер, като се ръководи от разгледаните по-горе правила и като се съобрази с целите на наказанието

– Критерият за избор на наказанието е комплексен: по вид и размер то в съвкупност трябва да е съобразено с обществената опаснот на деянието и тази на дееца, както и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелтва.

4.2. Определяне на наказанието при кумулативно предвиждане на повече от едно

– В особената част различаваме две категории кумулативно дадени санкции:

o За първата е характерно, че се предвижда задължително да се наложат едновременно два или пвоече вида наказания (чл. 203 НК)

o Възможно е обаче и законът да предостави на съда решението дали наред с предвиденото основно наказание, да наложи още едно наказание. (201)

– За посочените две хипотези чл. 57(2) НК предвижда съдът да определи размера на всяко едно от наказанията така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите по чл. 36, ал. 1 НК. При това също се вземат предвид обществената опасност на деянието и на дееца, както и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства.

Ø Чл.58а НК – свързана е с интитута на съкратеното съдебно следствие в НПК: Подсъдимият може да поиска предварителното изслушване, при което да признае фактите (не и вина!), изложени в обвинителния акт, като идеята е това самопризнание да замести събирането на доказателства. В тези случаи съдът, ако постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а НК. Идеята е да се стимулира подсъдимия да извърши самопризнания, за да се съкрати процеса. Чл. 58а – поощрителна разпоредба.

o Чл. 58а, ал. 1 – основното правило – съдът трябва да определи наказанието по общите правила, но след това го намалява с 1/3. (Ако по общите правила е по 15г – то 1/3 става 10г. )

Ø Чл.59 НК – приспадане предварително задържане и на изтърпяното наказание: „Времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация”… виж си закона.

 

 

Въпрос №20: Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – обща характеристика и значение. Видове. Условно осъждане – предпоставки, действие, значение. Предсрочно освобождаване. Помилване – същност, разлики с амнистия

 

Наказателната отговорност се осъществява като държавата упражни съвкупност от три правомощия: да осъди виновния, да изпълни наложеното наказание и да го третира като осъждан. Когато тези три правомощия бъдат осъществени изцяло, наказателната отговорност се реализира в пълен обем. В редица случаи, обаче, когато се извършват нетежки претъпления, е обществено неоправдано да се използва цялата наказателна репресия. Затова и всички съвременни наказателноправни системи, вкл. и нашата използват различни методи за смекчаване на НО за лица, срямо които не необходимо тя да се реализира в пълен обем.

Има три категории институти на нашето НП, които имат отношение към наказателноправните методи за смекчаване на отговорността:

1. освобождаването от наказателна отговорност – Гл. 8 на Общата част
2. освобождаване от изтърпяване на наложено наказание – гл.7
3. множество поощрителни разпоредби в Общата и Особената част– (доброволен отказ от приготовление, опит, съучастие; зачитане на работните дни; чл. 58а НК)
4. Освобождаване от наказателна отговорност и от изтърпяване на нааложено наказание. – Същност и обществено значение. Условно и безусловно ОНО. Освобождаване от накзателна отговорност на непълнолетни. Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание (чл. 78а)

Наказателната отговорност се осъществява като държавата упражни съвкупност от три правомощия: да осъди виновния, да изпълни наложеното наказание и да го третира като осъждан. Когато тези три правомощия бъдат осъществени изцяло, наказателната отговорност се реализира в пълен обем. В редица случаи, обаче, когато се извършват нетежки претъпления, е обществено неоправдано да се използва цялата наказателна репресия. Затова и всички съвременни наказателноправни системи, вкл. и нашата използват различни методи за смекчаване на НО за лица, срямо които не необходимо тя да се реализира в пълен обем.

Има три категории институти на нашето НП, които имат отношение към наказателноправните методи за смекчаване на отговорността:

1. освобождаването от наказателна отговорност – Гл. 8 на Общата част
2. освобождаване от изтърпяване на наложено наказание – гл.7
3. множество поощрителни разпоредби в Общата и Особената част– (доброволен отказ от приготовление, опит, съучастие; зачитане на работните дни; чл. 58а НК)

Първият, най-съществен иснститут е ОНО (трябва да отбележа, че предпоставките за освобождаване от НО са обвързани с предвиденото в закона накзание – логика – не се стига до определяне на наказание , затова критерият е предвиденото в закона наказание, за разлика от освобожеаване от изтърпяване на наложен наказание – бърка се).

ОНО е посочено като един от наказателноправните методи за осъществяване задачата на НК. Разпоредбата на чл. 1, ал. 2 НК „…”. Разпоредбата е остаряла, тъй като в НК няма уредени мерки обществено въздействие, но така или иначе в нея се предвижда, че наказанието и НО въобще могат да бъдат замествени с нещо друго.

 Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание

Същност на освобождаването от изтърпяване на наложено наказание. Условно и безусловно, пълно и частично освобождаване от изтърпяване на наложено наказание. Условно осъждане (чл. 66 и сл. НК), предсрочно освобождаване (чл. 70-73) и помилване (чл. 74). Особени случаи на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание (на непълнолетни чл. 64, във военно време чл. 42, за престъпления от частен харатер – чл. 84,ал. 3 НК

Наказателната отговорност се осъществява като държавата упражни съвкупност от три правомощия: да осъди виновния, да изпълни наложеното наказание и да го третира като осъждан. Когато тези три правомощия бъдат осъществени изцяло, наказателната отговорност се реализира в пълен обем. В редица случаи, обаче, когато се извършват нетежки претъпления, е обществено неоправдано да се използва цялата наказателна репресия. Затова и всички съвременни наказателноправни системи, вкл. и нашата използват различни методи за смекчаване на НО за лица, срямо които не необходимо тя да се реализира в пълен обем.

Има три категории институти на нашето НП, които имат отношение към наказателноправните методи за смекчаване на отговорността:

1. освобождаването от наказателна отговорност – Гл. 8 на Общата част
2. освобождаване от изтърпяване на наложено наказание – гл.7
3. множество поощрителни разпоредби в Общата и Особената част– (доброволен отказ от приготовление, опит, съучастие; зачитане на работните дни; чл. 58а НК)

ОИНН е уреден в Глава седма от Общата част със заглавие именно „…”;

Както самото заглавие на главата ни указва, тук става дума за едно вече наложено наказание, затова и всички предпоставки, предвидени в закона, са обвързани с наложеното наказание, а не с предвиденото в закона наказание (то може да е доста по-тежко – за кражба рядко се стига да се наложи наказание повече година, година и половина)

 

1. Същност на ОИНН
2. Понятие за ОИНН

ОИНН е осъществяване при условия и по ред, предвидени в закона, на пълен или частичен отказ от страна на държавата да изпълни едно наложено наказание.

Основните белези на този институт са няколко:

1. Той е приложим само, когато имаме наложено наказание, което е определено от съда с присъдата според правилата за индивидуализацията на наказанието.
2. Държавата се отказва да изпълни наложеното наказание. Същността на ОИНН се изразява в отказа на държавата да изпълни наложеното наказание. Този отказ се осъществява чрез акт на съда или на Президента. С този акт се постановява, че наложеното наказание няма да се изтърпява от осъдения изцяло или отчасти.
3. a) В зависимост от обхвата на освобождаването ОИНН може да бъде пълен или частичен.

Пълен – когато държавата се отказва изцяло да изпълни наложеното наказание è при условно осъждане, помилване (когато се опрощава изцяло наказанието) – в уч. има и някви други – 443;

Частичен – когато тя го изпълнява само от части: предсрочно освобождаване и помилване.

1. b) В зависимост от изискванията, които държавата отправя към дееца:

Условно – при условното осъждане и условното предсрочно освобождаване, спрямо последващото поведение на дееца се поставят определени изисквания, като тяхното изпълнение е условие наказанието да не бъде изпълнено. В противен случай законът предвижда той да изтърпи отложеното наказание.

безусловно – когато държавата не предявява никакви изисквания спрямо дееца и наказанието няма да бъде изтърпявано от него. (помилване, някои от хипотезите на предсрочно освобождаване)

3. ОИНН може да се осъществи само от определен държавен орган.
4. a) Компетентен съд – преди всичко – в НК са посочени задължителни предпоставки, без наличието на които не е възможно съдът да приложи този институт.
5. b) От президента – тук нямаме задължителни условия и предпоставки. Единствената необходима предпоставка е фактът на осъждането.
6. Правно действие на ОИНН

Във всички случаи на ОИНН държавата е осъществила своето право да осъди престъпника. Осъждането на дееца е факти и проади това той ще бъде третиран като осъждан, дори и в случаите на пълно помилване, защото фактът на осъждането не може да се заличи дори и от помилването

 

è Съпоставено със съдържанието на НО при ОНО, при ОИНН държавата се отказва само от правото си да изпълни наложеното наказание. Чрез този институт се избягва използването на наказателната репресия в нейната най-скъпа част – изп на нал нак.

1. Видове освобождаване от изтърпяване на наложено наказание

Най-значимите наказателноправни способи за освобождаване от изтърпяване на наложено накзание са уредени в Глава седма от Общта част на НК – Раздел 1,2,3.

Трябва да се отбележи, че имаме и други особени случаи на ОИНН в закона:

o ОИНН лишаване от свобода по чл. 64,

o ОИНН за престъпления от частен характер по искане на тъжителя,

o ОИНН на военослужещи във военно време. (най-вече лишаване от свобода)

1. Условно осъждане (Гл. 7, Раздел 1)

 

1.1. Правна същност на условното осъждане

Наименованието на този институт е неточно, защото самото осъждане е напълно безусловно – имаме влязла в сила присъда и лицето е осъдено, като под условие се постая само изпълнението на наказанието ( това е историкоправно обусловено – в първия НЗ се е получил неточен превод)

Отказът на държавата да изпълни наложеното наказание е условен, тъй като спрямо лицето се поставят известни изисквания: да не извърши ново престъпление през изпитателния срок (основно), както да работи или да учи.

По същество тук с постановяването на присъдата даже нямаме и отказ, защото тук само се отлага изпълнението на наложеното наказание за определен изпитателен срок и при определени условия. Когато бъдат изпълнение тези условия, тогава ще настъпи изцяло и отказът на държавата. Първоначално имаме само едно отлагане.

 

1.2. Предпоставки за условно осъждане – чл. 66, ал. 1 НК

Отлагането става с присъдата, но след като бъде определено наказанието.

 

А) Наложеното наказание е лишаване от свобода до три години

Б) СЪдебното минало на дееца – той не трябва да е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер.

В) Личността на дееца – съдът трябва да прецени, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието.

1.3. Условия, които деецът трябва да изпълни – на осъденият се поставят две условия: да не извърши ново престъпление през изпитателни срок и да работи или да учи.

Главното и най-съществено условие е през изпитателния срок деецът да не извърши друго престъпление от общ характер.

Наред с това чл. 66, ал. 4 поставя условието, че „през изпитателния срок осъденият е длъжен да работи или да учи, освен ако е задължен да се лекува.”
1.4. Изпитателни срокове при условното осъждане

А) Изпитателният срок за пълнолетните е от 3 до 5 години. (66, ал. 1)

Б) За непълнолетните – от 1 до 3 години (ал. 9) – тази норма обвързва срока с момента на извършване на престъплението, защото дори и осъждането да е станало след навършване на пълнолетие, съдът трябва да определи съкратения срок.

В) Но изпитателният срок не може да надминава срока на наложеното наказание лишаване от свобода с повече от три години (чл. 66, ал. 2 НК)

1.5. НП последици от неизпълнение на условията при условно осъждане

è деецът ще изтърпи изцяло или отчасти наложеното наказание (тогава ще имаме две наказания – отложеното и новото)

Ø Когато условно осъденият извърши в изпитателния срок ново престъпление от общ характер, режимът е различен в зависисмост от това дали деецът е бил пълнолетен при извършване на първото престъпление и дали новото престъпление е умишлено или непредпазливо.

1. При извършване на ново умишлено престъпление от общ х-р от пълнолетно лице, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той изтърпява и отложеното наказание. (чл. 68, ал. 1 НК). Изтърпяването на двете наказания става потделно.
2. На съда е предоставена възможност да прецени дали да освободи отчасти или изцяло от изтърпяване на отложеното наказание лице, осъдено условно за престъпление, извършено от него като непълнолетен, когато в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление от общ храктер, за което му се налага наказание лишаване от свобода. (чл. 69, ал. 2 НК)
3. В случай че условно осъденият извърши в изпитателния срок непредпазливо престъпление от общ характер и за него му бъде наложено наказание лишаване от свобода, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. (68,ал.2)
4. Ако условно осъденият не изпълнява без основателна причина някоя от определените му пробационни мерки, съдът може да я замени с друга или да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода. (68, ал. 3), като според чл. 69а НК, ако осъденият продължава да не изпълнява без основателна причина някоя от определените му пробационни мерки, той изтърпява останалата част от наказанието.

 

(Когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, съдът може да постанови една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 – 4 през изпитателния срок. – чл. 67, ал. 3 НК)

5. Ако условно осъденият без основателна причина прекъсне лечението, съдът постановява да изтърпи изцяло отложеното наказание лишаване от свобода. (чл. 68, ал. 4 НК)

ð Според чл. 68, ал. 5 извън тези случаи отложеното наказание не се изтърпява.

2. Предсрочно освобождаване (гл. 7, раздел 2)

2.1. Правна същност

 По своята правна същност предсрочното освобождаване винаги е частичен отказ на държавата да изпълни наложеното наказание. Това означва, че то е приложимо само, когато наложеното наказание е изтърпяно отчасти.

 Приложимо е САМО по отношение на наказанието лишаване от свобода.

2.2. Видове предсрочно освобождаване – условно и безусловно

 Когато пълнолетно лице е осъдено на лишаване от свобода, предсрочното освобождаване е винаги условно, а за непълнолетните е безусловно, освен ако не са пълнолетни към момента на освобождаването. (чл. 71, ал. 2 НК)

2.2.1. Условно предсрочно освобождаване (чл. 70 и сл)

Ø Предпоставки

1. фактическото изтърпяване на част от наказанието: във фактическото изтърпяване се включва времето, през което е пребивавал в местата за лишаване от свобода и приспадането на предварителното задържане; è в различните разпоредби е различно
2. деецът да се е поправил – оценъчна предпоставка – поправянето става с примерно поведение и честно отношение към труда.
3. Осъденият да не е бил вече освобождаван предсрочно, освен ако е бил реабилитиран за престъплението (ал. 3)

Ø Особености при условното предсрочното освобождаване:

1. При условното предсрочно освобождаване за осъдения се установява изпитателен срок в размер на неизтърпяната част от наказанието, но не по-малко от шест месеца, за което време съдът може да постанови една от пробационните мерки (70, ал. 6)
2. Освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода или не изпълнява постановената пробация. Ако в този срок предсрочно освободеният извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. (70, ал. 7)

2.2.2. Безусловно предсрочно освобождаване: непълнолетни „Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от свобода непълнолетен, ако се е поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от една трета от наложеното му наказание.” (чл. 71, ал. 1 НК) è според чл. 71, ал. 2 действието на предсрочното освобождаване след навършване на пълнолетието е подложено на същия режим като за пълнолетните. è то е условно със същите изпитателни срокове

3. Помилване – чл. 74 НК (раздел 3)

Съгласно КРБ едно от правомощията на Президента е да упражни правото на помилване. КРБ не уточнява съдържанието на правото, но то е определено от чл. 74 НК, според който „Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание, доживотния затвор без замяна и доживотния затвор – да опрости или замени.”

Помилването е акт на висша държавна милост. По своята същност то винаг е безусловено и окончателен отказ от страна на държавта да изпълни наложено наказание.

Правото се упражнява чрез издаване на индивидуален указ на Президента, който е административен акт и не подлежи на съдебен контрол и отмяна.

От гледна точка на неговия обхват този отказ може да е пълне или частичен.

Президентът е неограничен в правото си да помилва. Той може да помилва по свой почин или да бъде сезиран от осъден, негов близък или който и да е друг с молба за помилване.

Защо се запази възможността на президента да заменя смъртното наказание, след като такова няма у нас? Пример имаме с медиците от либия, затова е запазена тази възможност. Тя беше запазена защото към 30 лица са били осъдени на смърт, когато е отменено смърното наказание и единствения начин да се реши техния проблем е то да бъде заменено.

С течение на времето стана ясно, че президентът трябва да може да заменя и доживотния затвор, защото преди допълнението от 2006 г, той можеше да го опрости, но не и да го замени.

 

 

Въпрос 21: Освобождаване от наказателна отговорност – характерстика и значение. Особености при освобождаване с налагане на административно наказание. Освобождаване от нак. Отговорност на непълнолетни

 

1. Същност и обществено значение на ОНО

1.1. Понятие за ОНО

Ø ОНО е осъществяване при условия и по ред, предвидени в закона, на пълен или частичен отказ от страна на държавата от трите й правомощия, съставляващи същността на наказателната отговорност, при което последната се заменя с друг вид правна отговорност или с възпитателни мерки.

Ø Този институт има три основни особености (белези):

1. Държавата се отказва от осъществяване на наказателната отговорност. Отказът се прави чрез акт на съд или на прокурор, с който се отказва образуването на досъдебно производство, образуваното досъдебно производство се прекратява (прокурор) или обвиняемият не се предава на съд или не се осъжда(съд). Отказът на държавата може да бъде пълен или частичен. Когато по чл. 61(1) НК прокурорът реши да не образува досъдебно производство, отказът е пълен. В останалите случаи няма как да бъде пълен, защото с образуването на досъдебното производство държавата започва да упражнява първото си правомощие è тогава е частичен.

 

è Най-същественото тук е, че държавата се отказва и от трите си правомощия: престъпникът не се осъжда, поради което няма наказание и не се третира като осъждан.

2. Отказът може да бъде осъществен само при условия и по ред, установени със закон. Условията и задължителние предпоставки са уредени в НК, а реда в НПК.
3. Държавата винаги заменя наказателната отговорност с друг вид правна отговорност (АНО) или с възпитателни мерки. Т.е. държавата не се дезинтересира от факта на извършеното престъпление. Тя реагира, но в един по-мек вариант.

1.2. Правно действие на ОНО – проявява се в няколко насоки:

1.2.1. ОНО прекратява наказателното правоотношение между държавата и престъпника, което е възникнало с факта на извършеното престъпление, като го трансформира в други правоотношения. В зависимост от вида на освобождаването те са административнонаказателни или административни ПО.

1.2.2. Актът на отказ от страна на държавата от осъществяване на нейните три правомощия има сила на присъдено нещо по отношение на престъплението, предмет на делото. Това означава, че ОНО се превръща в процесуална пречка за възбуждане на ново наказателно преследване по отношение на същото лице за същото престъпление.

Ø Но освобождаването от наказателна отговорност не заличава факта на извършеното престъпление. Нещо повече, макар и деецът да не се третира като осъждан, той се третира като освобождаван от наказателна отговорност, като в чл. 78а(1), б. „б” това е пречка за следващо освобождаване от наказателна отговорност.

1.3. Обществено значение на ОНО – характеризира се с няколко момента:

– Възпитателното, поправително и превантивно действие от прилагането на този институт е съществено. Чрез освобождаването се набляга най-вече на индивидуалната превенция.

– Използва се минимум принуда за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 НК;

– ОНО става по сравнително бързи процедури;

– Разходите на държавата по приложнието на този институт са незначително в сравнение с осъществяването на наказателната отговорност.

Ø NB! След отмяната на първите два раздела на Глава осма от Общата част на НК по нашето НП освобождаванет от наказателна отговорност е само безусловно. Поради това и разграниченията на уредените в закона случаи се правят въз основа на други критерии, а не въ връзка с възможността за възобновяване на отговорността.

Ø В зависимост от това с какво се заменя НО различаваме два вида ОНО: с налагане на административно наказание и с налагане на възпитателна мярка.

Ø От гледна точка приложимостта на института спрямо лицата пък в закона са уредени също два вида освобождаване от НО: на непълнолетни (чл.78 и чл. 78а, ал. 6) и на пълнолетни (чл.78а)

 

2. Освобождаване от наказателна отговорност на пълнолетни (с адм. нак)

– Според чл. 78а, ал. 1 НК пълнолетните лице се освобождават от наказателна отговорност от съда, като тя се заменя с административнонаказателна отговорност. Административно наказание е глоба от хиляда до пет хиляди лева.

– Предпоставки за освобождаване: кумулативно дадени

1. За престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;
2. деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел;
3. причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

– Ал. 7 – ограничения и отрицателни предпоставки, при които дори и да са налице предпоставките по чл. 78а,ал. 1 няма да има ОНО.

3. Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни (78, 78а)

Ø До миналата година освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетния е било възможно при условията на чл. 61 НК във връзка с чл. 78 НК, но през 2010 г. с допълнение на НК се предвиди, че може да се прилага и когато са налице предпоставките по чл. 78а, ал. 1 НК. Крайният ефект, обаче, не е налагане на административно наказание глоба, а пак налагане на възпитателни мерки, като се предвижда и алтернативна възможност за налагане на административно наказание обществено порицание.

Ø Предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК

1. Деянието да не представлява голяма обществена опасност – дали това е така се преценява въз основа на общите критерии за преценката на степента на обществена опасност;
2. Деянието да е извършено поради увлечение или лекомислие – тези психични състояния често са характерни за мотивацията на подрастващите.

• Увлечение – интензивно проявено неосъзнато смътно стремление, което не е насочено към определен обект и не е свързано с ясна представа за целта. Увлечението засяга волевите способности на дееца и се отразява на възможността му да ръководи постъпките си. Тук надделяват чувствата, импулсите, желанието.
• Лекомислието – е недообмисляне на конкретната постъпка. То може да се прояви както при вземане на решението, така и при неговото изпълнение.

3. Спрямо непълнолетният да могат да се приложат успешно възпитателните мерки по ЗБППМН – преценка на съда.

 

 

Въпрос №22: Давност, амнистия, реабилитация

 

Погасяване на наказателното преследване и

на изпълнението на наложеното наказание

Понятие, основания и правно действие на погасяването на наказателното преследване и на изпълнението на наложеното наказание. Давност, същност и видове, спиране и прекъсване на давността. Амнистия, същност и видове, разлика от помилването.

Институти от Глава 9 от Общата част.

Обществената практика е установила, че при определени условия реализацията на наказателната отговорност изцяло или отчати става въобще невъзможна или губи своя социален смисъл.

1. Понятие за погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание

 

А. Правната същност на този институт се изразява в изключване на възможността държавата да осъществи наказателно преследване или да изпълнява едно наложено наказание. Иначе казано, тя губи тези свои права.

Б. Правно действие

 Погасяването наказателното преследване е законна пречка за образуване на наказателно производство, в случай, че такова още не е образувано, но дори и да е образувано, то следва да се прекрати. И в двата случая настъпва по силата на закона. Като препятства влизането в сила на осъдителна присъда, погасяването на наказателното преследване създава правна невъзможност държавата да упражни своето право да осъди лицето. А от там прави невъзможно и осъществяването на наказателната отговорност въобще.

 Погасяването на наложеното наказание пък създава законова пречка за изпълнение на наказание, наложено с влязва в сила присъда. Тук правото на държавата да осъди извършителя на едно престъпление е осъществено, поради което той се третира като осъждан. То също следва от самия закон и за него също не е необходим специален акт на държавен орган.

 

В. Основания за погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание-те са едни и същи за двата института и са изчерпателно изброени в чл. 79, ал. 1 НК. Такива обстоятелства са смъртта на дееца, изтеклата давност и последвалата амнистия.

è Следват погасителните основания:

2. Смъртта на дееца като погасително основание

2.1. Според разпоредбата на чл. 35, ал. 1 НК наказателната отговорност е лична и това предполага, че наказателното правоотношение възниква между държавата и субекта на престъплението. В него той не може да бъде заместен като страна от когото и да било друг. С неговата смърт се прекратява цялото НПО. На първо място смъртта на дееца изключва възможността да се наложи наказание, защото такова може да се наложи само на лицето, извършило престъплението. Прилага се за всички видове престъпления.

Ø Дори и да е наложено наказание с влязла в сила присъда, при смърт на осъдения наказанието не може да се изпълни, защото само осъденият трябва да го изтърпява лично.

Ø Практическа стойност няма и положението да третираме умрелия като осъждан, защото ограниченията в правта му, които законите свързва със самото осъждане също имат личен характер.
3. Давност

Ø Второто погасително основание е изтичане на предвидената в закона давност. В НП въпросът за давността има особености, които са общи за всички видове давност – изведени пред скоби.

3.1. Понятие за давност

 

А. Поначало давността се определя като период от време, с изтичането на който титулярът на едно право губи предоставената му от закона възможност да го осъществи чрез използване на държавна принуда. Това е понятието от ОТП.

Ø Но в НПО правомощията на държавата се осъществяват само по принудителен ред. Принудителният характер на тези правомощия изключва възможността за доброволно изпълнение. Наказателната отговорност е немислима без принудата. Ето защо погасяването на възможността да се упражнява принудително дадено право е равнозначно на погасяване на самото право.

Ø Като общо положение давността се свърза с идеята, че продължителното бездействие на правоимащия субект създава едно неоправдано положение на несигурност в правния мир.

Ø За разлика от положението в частното право, в НП продължителното неупражняване на правомощията на държавата създава едно особено положение, което компрометира идеята за неотвратимостта на наказателната отговорност. Осъждането на престъпника твърде дълго време след като е извършил деянието в значителна степен намалява ефективността от държавната реакция срещу престъплението, както и затруднява разкриването и доказването на престъплението пред съда. Накрая, възможно е съзнанието на дееца да се е променило в посока на неговото поправяне и превъзпитание и тогава наказателната отговорност губи своя социален смисъл.

 

Б. Под ДАВНОСТ В НП се разбира период от време, определен в закона, с изтичането на който държавата губи правото си да осъществи наказателно преследване или да изпълни наложено наказание (давността в НП!)

Ø Давността има начало и край.

o Началото на давността определя от кой момент тя започва да тече. Началният момент е различен при различните видове давност.

o Край – моментът, за който законът предвижда, че държавата ще загуби своето право да осъществи наказателното преследване или да изпълни наложеното наказание.

o Всички давностни срокове в НК са посочени в години. Всяка година изтича на съответната дата, на която е началото на давностния срок.

o Принципъ е, че колкото по-тежко е престъплението, толкова по-дълги са сроковете за погасяване. (не трябва да знаем наизуст сроковете).

 

В. Спиране и прекъсване на давността – Определени в закона факти спират или прекъсват давността.

Ø Давността се прекъсва със всяко действие на компетентен държавен орган, предприето за упражняване на съответното на правомощие на държавата. Предприемането на такова действие означава, че правоимащият субект – държавата не бездейства, а упражнява своето право.

o Личният характер на НО предполага, че действията, с които се упражнява съответното правомощие следва да са насочени към точно определено лице. Затова и прекъсването на давността има действие само спрямо лицето, срещу което е насочено и то само за конкретното престъпление.

o Действието, прекъсващо давността, протича във времето и също има начало и край. След свършването му се възстановява положението на бездействие и затова започва да тече нова давност.

Ø Давността спира, когато упражняването на дадено право зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт. В тези случаи сме изправени пред правна невъзможност за упражняване на съответното правомоще от страна на държавата, а не до бездействие, което зависи от нейната активност.

o Поради това за времето, докато трае тази невъмозножст, давността спира, не тече. Когато предварителният въпрос бъде решен с влязъл в сила съдебен акт, се възстановява възможността държавата да упражнява своето правомощие и следователно давността продължава да тече, т.е. не започва нова, а продъжлава вече започналата и изтекла до спирането давност.Пример за предварителен въпрос- спор за собствеността върху една вещ. Ако аз отнема от владението на друг без негово съгласие една движима вещ, ако тя е чужда ще е кражба, ако обаче съм я давал в залог и е моя вещ ще е самоуправство. От това дали е чужда или моя вещта, зависи как ще е квалифицирано деянието и докато съдът не се произнесе по въпроса за собствеността на вещта, не може да се упражни п-то на държавата да осъществява наказателно преследване.

o Поради това давността погасява тези две правомощия по отношение на всички престъпления, с изколючение на тези против мира и човечеството (чл. 79, ал. 2 НК)

ð Разликата между спирането и прекъсването е , че при прекъсване започва да тече нова давност и изтеклата не се зачита, докато при спирането се събират изтеклата до спирането давност и тази, която тече след отпадане на основанието за спиране.

3.2. Видове давност

ð В зависимост от това кое право на дъраватата се погасява: Давност, погасяваща правото на държавата да осъществи наказателното преследване И давност, която погасява правото на държавата да изпълни наложеното наказние.

ð В зависимост от това дали давността се влияе от спирането или прекъсването, тя е обикновена или абсолютна. Абсолтната давност е срок, равен на обиквновената, но удължен с ½. (чл. 81, ал. 3; чл. 82, ал. 4)

1) Давност, погасяваща наказателното преследване

Ø Тя е уредена в чл. 80 и 81 НК и погасява правото на държавата да възбуди наказателно преследване, като тук условието е наказателното преследване да не е възбудено в продължение на определен период от време, описан в чл. 80, ал. 1,т.1-5.

Ø Началният момент на давността за преследване е различен в зависимост от формата на осъществената престъпна дейност. (чл. 80, ал. 3 нК)

o По общо правило давността за преследване започва да тече от деня на довършване на престъплението, защото то е ЮФ, пораждащ НПО.

o При опит и приготовлението – от деня, в който е извършено последното действие.

o За продължаваното и продълженото престъпление – от прекратяването им.

Ø Продължителността на давностните срокове, с които се погасява правото на държавата да осъществи наказателното преследване, е обвързана с предвиденото в закона наказание. Тъй като тук пак нямаме наложено наказание (пр. тена) и критерият е предвиденото в зкона наказание. Изключние от това правило – чл. 80, ал. 1, т. 1 НК – давността е 35 г. за убийство на повече от едно лице – обвързано с престъпния резултат.

2) Давността за изпълнение на наложено наказание е уредена в чл. 82 НК. Тя погасява правото на държавата да изпълни едно вече наложено наказание.

1. Началният момент поначало е денят, в който присъдата е влязла в сила. При условно осъждане започва да тече от деня, в който е влязъл в сила съдебният акт, с който е постановено наложеното наказание да бъде изпълнено.
2. Продължителността на давностите срокове за изпълнение на наказанието е обвързана с вида и размера на наложеното наказание – колкото по-тежко е наказанието, токкова по-дълги са тези срокове както казахме. (чл. 82, ал.1 НК)
3. Давността се прекъсва с всяко действие на компетентите държавни, предприето спрямо осъдения за изпълнение на присъдата, като напр. привеждане на присъдата в изпълнение, издирване на осъдения, задържанието му за изпълнение на накзанието и др.
4. Амнистия

4.1. Понятие за амнистия

Ø Докато смъртта на субекта и изтичането на давността са фактически положения, то аминистията е особен законодателен акт, с който се прави преоценка на обществената същност и значение на определени, вече извършени престъпни прояви (Трябва да се подчертае ИЗВЪРШЕНИ!!!!! )

Ø Според чл. 84, т. 13 КРБ „Народното събрание дава амнистия”. Амнистията е определена в чл. 83 НК, където се посочва, че „Амнистията заличава престъпния характер на определен вид извършени деяния или освобождава от наказателна отговорност и от последиците на осъждането за определени престъпления.”

 

Дефиниция за амнистията = закон, с който се прави преоценка на определени извършени деяния, като се заличава престъпният им характер или като се лицата, които са ги извършили, се освобождават от наказателна отговорност, (макар и да се запазва престъпния характер на деянията – уч).

è Особености на амнистията:

Тя винаги се дава от НС със закон, т.е. тя е НА ,равен по ранг на НК.

С амнистията винаги се преоценява обществената същност на вече извършени прояви, които НК третира като престъпления към момента на тяхното осъществяване. Причините за преоценката могат да са различни:

o настъпили съществени изменения на обществената действителност (амнистия след 9 септември 1944 г. и след 10 ноември);

o някакъв тържествен повод за нацията – преди кръглите годишнини от датата 9 септември 1944 г. Имаше опит за амнистия по случай влизането на БГ в ЕС, ама не се състоя. По-късно се състоя, ама там не е ясен повода за преоценката.

o Тя да съпътства декриминализацията на някои прояви – в този случай се цели да се избегне известна несправедливост, тъй като лицата, осъдени с влязла в сила присъда непосредствено преди декриминализацията, ще бъдат третирани по-тежко от тези, които са извършили деянията, но още не са осъдени.

Амнистията винаги се отнася САМО ДО ИЗВЪРШЕНИ престъпни ДЕЯНИЯ до момента на нейното приемане от НС. Иначе казано, деянията обхванати от закона за аминистията, са престъпни при тяхното извършване и запазват престъпния си х-р за вбъдеще. По това тя се различава от декриминализацията – отпадането на престъпния характер на даден вид деяния има действие само за вбъдеще, докато амнистията има действие само спрямо извършени деяния.

 

Обстоятелството, че след амнистията обхванатите от нея деяния запазват престъпния си характер, налага те винаги да бъдат посочвани в закона за амнистията. Това може да стане по два начина:

а) да се посочат конкретно по текстове на НК деянията, които се обхващат от аминистията (най-точния от към правна техника, ама не се прави)

б) чрез посочване на определени общи белези, характеризиращи дадени видове престъпления (това се прави). Такива белези са предвиденото наказание в закона, формата на вина и др. общи белези. (пример: освобождават се от НО лицата, които са изв непредпазливи престъпления, наказуеми с лишаване от свобода до 5 г.)

4.2. Видове амнистия

Според чл. 83 НК може да разграничим два вида амнистия, в зависимост от нейното действие.

1) Амнистия, която заличиава престъпния характер на определени извършени деяния – те се обяват за прояви, които държавата отказва да третира като престъпления, но се запазва техния престъпен характер за вбъдеще (миналите деяния няма да са претъпления, но бъдещите ще си останат такива)

1. Преоценката е предизвикана от съществени изменения в обществената действителност. (Тези прояви са такива, които към момента на извършването им се третират като престъпления, но закона за аминистяи ги обявява за непрестъпни, макар че за в бъдеще си остават престъпления.)
2. Правното действие на амнистията, която заличава престъпния харакер на извършените деяния, се изразява в това, че отпада основанието за търсене на наказателна отговорност, тъй като единственото основание за търсене на НО е извършеното престъплението.

2) Амнистия, с която се освобождава от наказателна отговорност и от последиците на осъждането за извършените престъпления.

1. Преоценаката тук е свързана само с необходимостта от използване на наказателна репресия като реакция срещу тези прояви. Но те продължават да се третират като извършени престъпления, защото текстът на закона (НК) ги нарича именно така! Това си е акт на държавна милост.
2. Правното действие на този вид амнистия се свежда до отказ на държавта, осъществен от НС, от нейното право да осъществи наказателна отговорност по отношение на извършителите на престъпления от даден вид.

ð Аминистията е пречка за изпълнение на наложеното наказание, когато деецът е осъден с влязла в сила присъда. Поради това не се пристъпва към неговото изпълнение, ако то не е започнало, а в случай, че наказанието е в процес на изпълнение, осъденият се освобождава незабавно от неговото изтърпяване.

 

4.3. В теорията се прави едно разграничение между амнистия и помилване, което за Стойнов има чисто схоластичен х-р, но някои го питат на държавен изпит. От къде произтича необходимсотта от такова разграничение? Имаше период, когато държавния глава е бил колективен – президиум на НС. Този президиум е имал практиката да издава помилванията малко ангро, като акт на държавна милост без да се посочва индивидуално лицата, или пък с един указ изредят 100 души.

Иначе, разликата е ясна, защото амнистията погасява търсенето на наказателната отговорност или изпълнение на наказание, докато помилването само изпълнението.

Помилването е от Президента, а амнистията от НС.

Помилванет се прави с индивидуален административен акт, а амнистията със закон НА

За помилването е необходимо да имаме осъждане, докато закон за амнистията може да обхване деяния, които не са …?

5. Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание за престъпления от частен характер – чл. 84 НК

Престъпление от частен характер е това, за което НК изрично предвижда, че наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия, отправена направо до съда, лп,шетем да разгледа делото.

Дали едно престъпление е от частен характер е не само процесуален, но и материалноправен въпрос, защото с този характер на престъплението се свързват различни назакателноправни последици. Има особени разпоредби от НК, които изрично посочват кои престъпления са от частен характер.

Срокът по 84, ал. 1 НК е особен преклузивен срок, различен от давносатта. Той погасява правото на постарадалия да подаде тъжба, а без нея не може да се образува наказателното преследване. При престъпленията от частен характер този срок тече от деня, в който пострадалият узнае, че престъплението е извършено и е различен от давността за преследване.

Разлика между този преклузивен срок и давността за преследване:

o Неговото начало е деня на узнаването, а не извършването на престъплението;

o За него в закона не е предвидено да спира;

o Той не се прекъсва;

o Предвидената давност за наказателно преследване и преклузивния срок по чл. 84, ал. 1 НК са самостоятелни основания за погасяване на наказателното рпеследване, защото, ако пострадалият узнае за извършеното престъпление след изтичане на давността, на това основание, той пак няма да може да възбуди преследването è изтичавнето на който и да е от двата срока АЛТЕРНАТИВНО погасява правото на пострадалия да потърси държавна защита на своите права ==> ако изтече 6месечният срок е възможно давността да не е изтекла, щото е 3 г, ама трябва да се реши в 6-месеца.

Ø Оттеглянето на тъжбата на пострадалия прекратява наказателното производство, а от тук и търсенето на наказателна отговорност от дееца

Ø Имаме и особено правило по ал. 3 : „За тези престъпления наказанието не се изпълнява, ако тъжителят е поискал това, преди да започне неговото изпълнение.”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪСТАВИ ОСОБЕНА ЧАСТ

 

№		вид		текст				обект												субект			обективна страна								субективна страна																												забележки
І. ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ РЕПУБЛИКАТА
		Обща характеристика		Глава І на Ос. Ч.				групов обект – ОО чрез които се осъществява упражняването на държавната власт в РБ при стриктното спазване на К91, националната сигурност и реализацията на основните чов. ценности. непосредствен  обект – 3 вида П против Републиката: 1) засягащи политическата основа на Д;2) зас-щи икономическата основа на Д; 3) зас-щи идеологическата основа на Д;															·          доста състави на формални престъпления ·          като форма на ИД преобладава действието								·          всички се извършват с пряк умисъл ·          често има особена цел
1. Измяна
1.		Измяна		чл. 95				непосредствен  обект: ОО, чрез които се осъществява неприкосновеността на политическата организация в РБ, така, както е установена с К91												Всяко наказателноотговорно лице			·          ИД – участие в: опит за преврат(тайна. подгот+внезапен удар), бунт(уч. са обединени по няк. признак), въоръжено въстание(уч.не са обединени от так. признак) ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк умисъл ·          особена цел – да бъде съборена (сменена с нова), подровена(уст. на к-л в/у опр звено), отслабена(функционални смущения) властта в РБ																												основен състав
2.		индивидуални терористични действия		чл. 96, ал. 1 и 2				непосредствен  обект: 2бр. живота или здравето на Д или О деятел + политическата система в държавата												Всяко наказателноотговорно лице			·          ИД: убийство или тежка телесна повреда ·          резултатно – смърт или ТТП ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк умисъл ·          спец цел: затруднения на властта(звеното прод. да ф-ра); отслабване на властта(отсл. на репутацията)																												·          сп. с-в на 95 ·          особен предмет.:  държавен или обществен деятел ·          двуактно
3.		масов терор		чл.96, ал. 3				непосредствен  обект:												Всяко НОЛ			·          ИД: палеж, взрив, наводнение, друго общоопасно деяние ·          Р-т: смърт на едно или повече  лица ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк умисъл ·          особена противодържавна цел да подрови или отслаби властта или да и създаде затруднения																												·          сп. с-в на 95 ·          особени средства – палеж, взрив,  наводнение, др. ООп Д деяние
4.				чл.97																Всяко НОЛ			·          по 349 или по 350 ·          349 – отровен или опасен за здравето предмет във вода ·          350 – отровни или вредни за здравето хранителни продукти – производство, продажба, предлагане								·          пряк умисъл ·          особена противодържавна цел
5.		задържане на заложник		чл. 97а (1)				НО:1) ОО с които се осъществява свободата на задържания за придвижване в пространството и 2) ОО осигуряващи свободното формиране на волята на лицата, от които се иска изпълнение на определеното условие												Всяко НОЛ			ИД: отвличане и противозаконно лишаване от свобода и поставяне на условие на Д, Д или О организация, трето лице								·          пряк  умисъл ·          особена противодържавна цел – по 96																												·          двуактно ·          продължено ·          предмет на П: задържаният и Л на което се поставя условие
6.		–||–		чл. 97а,(2)																			ИД:=на 97а(1)+заплаха, че ще причини смърт или ТТП на задържаното лице																																				специален състав
2. Предателство
7.		предателство подбуждане към военни или враждебни действия		чл. 98(1)				НО: ОО, свързани с външната сигурност на държавата												Всяко НОЛ			·          ИД: Въздействиевърху психиката на ФЛ, Л, които заемат важни постове в Д йерархия на чужда Д., към  война  или враждебни действия но лицата не са взели съответното решение ·          престъпление на поставяне в опасност ·          изкл. прил на 408 (предизвикване на война)								·          пряк умисъл																												98(2)  не е подбуждане, а извършване на действие с цел предизвикване на  война-следов. ще имаме пряк умисъл и особена цел.
8.		провокационен терор		чл. 99																Всяко НОЛ			·          ИД: лиш. от живот или ТТП на представител на чужда държава ·          Р-т: лиш от живот или ТТП ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк умисъл ·          особена противодържавна цел- да предизвика война или международни отношения за Република България
9.		поставяне в усл.  на чужда Д или Орг.		чл. 101																(1)български гражданин (2) военослужещ			·          ИД: напускане на страната ; отказ да се върне								·          пряк умисъл ·          особена цел – поставянето в услуга на чуждата Д или О за да и служи във вреда на Републиката
10.		дипломатическо предателство		чл. 105											л.,к. изпълнява Д служба или поръчение пред чуждо правителство или Мн О								·          ИД: умишлено води държавната служба или поръчението си във вреда на Републиката								·          умисъл – пряк или евентуален
11.				чл. 102																			·          ИД: предизвикване на бунт или неподчинение в българската войска или предизвикване на бягство от нея или разстройване на снабдяването или подготовката								·          пряк умисъл ·          особена цел – да се предизвика намаляване на отбранителната способност на Републиката
12.				чл. 100																български гражданин			·          ИД: (1)преминаване на страната на неприятеля – постъпване доброволно в редовете на неприятелска войска или въоръжена група или участва във въоръжено деяние против Републиката; (2) подпомагане на чужда Д или общ. орг-я в чужбина при провеждане на враждебни действия против републиката								·          пряк умисъл																												100 – най общият текст в раздела и се изключва от другите (1) по време на обявена или започнала война (2) в мирно време
3. Шпионство
13.		шпионство		чл.104																всяко НОЛ			·          ИД: издаде или събира с цел да издаде на чужда държава или организация сведения, съставляващи държавна тайна ·          формално (според мен)								·          при издаването – пряк или евентуален умисъл ·          при събирането – пряк умисъл ·          при събирането и особена цел – “да издаде”																							предмет: факти сведения и предмети от военно, политическо, стопанско или др. естество узнаването на които от друга Д м.д. увреди интирисите на Републиката и особено нейната безопасност. Списъкът на ф,С иП съст. ДТ се приема от НС и се пъбликува в ДВ. 104(2) – поощр. разпор – смекч. обстоят-ва
14.				чл. 105																всяко НОЛ			·          ИД: поставяне вуслуга на чужда държава или организация								·          пряк умисъл ·          особена цел – за  да й служи като шпионин;																												·          специален по отношение на 104; ·          (2) поощрит. разпор. – освоб от НО
4.Държавни престъпления против икономическата основа
15.		диверсия		чл. 106				ОО осигуряващи нормалното упражняване на правото на собственост и ОО осигуряващи нормалното управление на страната												всяко НОЛ			·          предмет: значително обществено имущество (общ сгради, строежи, инсталации, съоръжения, транспортни или съобщителни средства) ·          ИД: унищожаване или  повреждане; действие или бездействие ·          Р-т: повреждане или унищожаване на предмета на посегателство ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк умисъл ·          специфична цел – да се отслаби властта или да се създадат затруднения														·          унищожаване – засягане субстанцията или структурата на предмета, което го прави изцяло и завинаги негоден за употреба според първоначалното му предназначение ·          повреждане – зас. субст. или сруктурата на предм, което го прави частично или временно или и двете негоден за употреба съобразно първоначалното му предназначение ·          квалифициран състав– при “особено тежки случаи” – когато “изв. престъпление с оглед настъпилите вредни последици и други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца”
16.		вредителство		чл. 107																			·          ИД: разстройване или подравяне на икономиката, използвайки държавни учреждения, стоп предприятия или обществени организации, възпрепятствайки тяхната дейност или неизпълнявайки възложените му важни стопански задачи ·          Формалнопрестъпление ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк умисъл ·          особена цел – да отслаби властта или да и създаде затруднения														·          “разстройване” – прест дейност в резултат на която се влошава функционирането, но не се стига дапреустановянане на дейността ·          “подравяне” – причиняват се структурни изменения, в резултат на които се преустановява дейността
5.Други престъпления против републиката
17.		Проповядване на…		чл. 108(1)																Всяко НОЛ			·          ИД: проповядване на фашистка или друга онтидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения с К91 обществен и държавен строй ·          формално престъпление								·          пряк умисъл														·          “проповядва” – психично въздействие върху неограничен кръг хора с  цел и от естество да ги мотивира да възприемат определени възгледи ·          тук няма псих въздействие,  което е от  естество дамотивира обекта на въздействие да извърши престъпление
18.		Опетняване на национални символи		чл. 108 (2)																Всяко НОЛ			·          ИД: по какъвто и да е начин (действие/бездействие);  на герба, знамето или химна ·          специфичен предмет – нац. символ ·								·          пряк  умисъл														·
19.		тероризъм		чл. 108а(1)																Всяко НОЛ			·          ИД: – изрично изброени в чл. 108а престъпления по НК								·          пряк умисъл ·          особена цел : – създаде смут или страх у населението – да заплаши или да принуди орган на властта , представител на обществеността или представител на чужда държава или на Мн. организация																		·
20.				чл. 108а(2)																			·          ИД: пряко или косвено събиране или предоставянена средства за осъществяване на деянието по чл. 108а(1) ·          приготовлението е наказуемо								·          пряк или косвен умисъл (като знае или предполага, че те ще бъдат използвани с такава цел)																		·
21.		Противодържавна орг. или група		чл. 109																Всяко НОЛ			·          ИД: образуване или ръководство на група, както и участие в такава ·          формално престъпление “образуване”-дейност по първоначално съгласуване на волята на две или повече  лица за създаване на съответното формирование “ръководене”-формулиране на целите и на конкретните задачи за изпълнение пред групатаи дейност по осъществяване на контрол върху изпълнението на поставените задачи “членуване”- даване на съгласие за участие в групата или организацията + съгласие на групата да го приеме								·          пряк   умисъл ·          извършване на престъпления противрепубликата в съучастие с други лица ·          за р-лите и създателите е необходимо да съзнават целта; но за участниците в престъпната група е необходимо да  съзнават само, че са членове на група с цел изв. на престъпления п/в Републиката, не и да цели постигането на целите на групата;																		·          предварителна престъпна дейност, въздигната в довършено престъпление ·          необходимо съучастие (не се прил 20-22 НК) ·          л-та се съгласяват да действат заедно в името на обща противодържавна цел и да се подчиняват на общо ръководство, коетода координира дейността им; ·          групата и организацията се различават от останалите форми на задружна престъпна дейност чрез устойчивостта си и организираността си; ·          организацията има структури в повече от едно населени места, има по-голям числен състав и си поставя стратегически цели ·          109(3) и 109(4) поощрителни разпоредби
ІІ.Престъпления против личността 1.Престъпления против живота 1.1.Убийство – основен състав
		Обща характеристика						ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот и без които личността не може да съществува; предмет  на тези обществени отношения е правото на живот												Всяко НОЛ За някои с-ви – особен субект			·          предмет на престъплението: жив човек ·          резултатни увреждащи престъпления ·								·														·
22.		Убийство – основен състав		чл. 115																Всяко НОЛ			·          предмет: пострадалият ·          очертано чрез резултата (според мен)  – умъртви ·          резултатно престъпление ·          възможен довършен и недовършен опит ·          възможни са всички форми на съучастие								·          умисъл – пряк и евентуален ·          съзнава ОО характер на деянието ·          при пряк умисъл – съзнава сигурното или възможно настъпване на резултата, но и в давата случая цели настъпването му ·          при косвен умисъл – предвижда само възможното настъпване на резултата, преследва друга цел, но съзнава неизбежното умъртвяване на жертвата и се примирява с това ·          !!! интелектуалният момент освен представите относно общественоопасния характер на деянието и настъпването на резултата включва и представи относно метода, начина, чрез който се причинява смъртта на жертвата																											·
1.2. Квалифицирани състави на убийство 1.2.1. Убийства квалифицирани с оглед особености на обекта
23.		Квалифицирани състави		чл.116(1) т.1 чл.116(2)				+ ОО, в които жертвата участва в качеството си, описано в квалифицращото обстоятелство												Всяко НОЛ			·          предмет: длъжностно лице, представител на обществеността, военно лице (включително от съюзна или приятелска държава или войска), съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР при или по повод изпълнение на службата или функцията му, както и на лице, ползващо се с международна защита ·          прич. връзка – от една страна вр. м/у повед. на жертвата и неговата служба или функция, а от друга – м/у повед на жертвата и извършеното престъпление								·          + деецът да съзнава качеството на жертвата														·          “длъжностно лице”: 1) служител в държавно учреждение, 2) лице,което изпълнява ръководна работа в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго ЮЛ или при ЕТ (т.е. работа, която се изразява в І. стопанско-разпоредителна, ІІ. организационно-ръководна или ІІІ. организационно-възпитателна дейност) 3) лица, които извършват работа, съврзана с пазене на чуждо имущество 4) нотариуси и помощник нотариуси ·          “представител на обществеността”: лице посочено от ОО  да упражнява възоснова на закон или друг НА определена функция ·          “лице, ползващо се с международна закрила”- лицата за които е предвидена такава защита в международен договор, по който Република българия е страна (Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпленията против лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатическите агенти)
24.		Убийство на родител или на дете		чл. 116(1),т.3				ОО, осигуряващи неприкосновеността на правото на живот + семейни отношения												дете или родител			·								·          какъв е умисълът ·          умисълът трябва да обхваща и качеството нажертвата														·          Родител: 32 СК – презумпцията за бащинство; 35-36 СК – припознаване; 41 СК – бащинство, установено по съдебен ред; 31 СК – презумпцията за майчинство; 40 СК – майчинство, установено по съдебен ред; 61-62 СК – Осиновяване (само при пълно) ·          Става въпрос за юридически отношения. Фактът, че лицето е фактически родител на убиеца си, ако не е установено по надлежния правен ред, не е квалифициращо обстоятелство по чл. 116(1) т. 3. ·          Рождено дете: което 1) пряко произхожда от дееца; 2) припознати от него; 3) признати за негови деца по исков ред; 4) осиновени при пълно осиновяване!!!
25.		Убийство на бременна жена, на малолетно дете или на повече от едно лице		чл. 116(1) т.4																Всяко НОЛ			·          ИД: убийство на бременна жена, малолетно лице или на повече от едно лица; ·          ЗА “УБ. НА НЯКОЛКО ЛИЦА” – ИД: с едно телодвижение или с няколко телодвиженния, осъществено последователно по време и място								·          пряк или евентуален умисъл (според мен) ·          ЗА “УБ. НА НЯКОЛКО ЛИЦА” –   да съзнава, че причинява смърт на повече от едно лице, едновременно или последователно – непосредствено едно от друго ·          !!! умисълът за “уб. на повече от едно лице е необходимо да е възникнал преди, по време на или непосредствено след извършването на първото убийство – цит:”извършеното практически представлява продължаване на престъпление…То е едно престъпление с множество пострадали”																									·          “бременна жена”: от момента, в който бъде оплодена, до момента, в който роди или бъде прекъсната бременността ·           ЗА “УБ. НА НЯКОЛКО ЛИЦА” когато  деецът действа с такъв умисъл, но настъпи смъртта само на едното лице квалификацията е “опит за убийство на повече от едно лице”
1.2.2. Убийства, квалифицирани с оглед особености на обективната страна
26.		Убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние		чл. 116(1) т.5																Всяко НОЛ			·          ИД: убийствона лице, което се номира в безпомощно състояние								·          пряк или евентуален умисъл (според мен)														·          “състояние на пострадалия”: неговият начин на съществуване, отразяващ възможността му да реагира на възникнала опасност за личността или за правата му. ·          “безпомощно състояние”: обективно обстоятелство, което не позволява на пострадалия да се съпротивлява и брани, нито да избегне нападението – вълниква най – често преди престъпленито, но може и да се дължи на действия на дееца. Трябва да съществува обективно към момента на  извършване на убийството. Различия в практиката: може и деецът; не трябва да е деецът; ако състоянието е съществувало към момента на вземанена решението
27.		Убийство, квалифицирано поради начина на извършването му или поради използваните средства					чл. 116(1) т.6													Всяко НОЛ			·          ИД: се характеризира откъм начина или средствата използвани за извършването му: 1) по начин или със средства, опасни за живота на мнозина 2)по начин особено мъчителен за убития или с 3) особена жестокост								·          пряк или евентуален умисъл ·          + неиобходимо е деецът да съзнава, че умъртвява жертвата  така, че създава опасност за мнозина, че и причинява посочените страдания или че проявява признаците на особената жестокост														·          “особено мъчителен за жертвата начин”: когато на жертвата се причиняват изключителни физически болки и морални страдания, които значително превишават болкоте, преживени от жертвата при едно обикновено убийство, като предсмъртните мъки траят през един по-продължителен период ·          “особена жестокост”: изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм,характеризиращи го като жесток човек” – приема се като качество на дееца, което се разкрива чрез начина на осъществяване на престъплението
1.2.3. Убийства, квалифицирани с оглед особености на субекта
28.				116(1) т.2												·          длъжностно лице, ·          представител на обществеността ·          лице от състава на полицията									·          при или по повод изпълнение на  служебните му задължения						·																												·
1.2.4. Убийства, квалифицирани с оглед особености субективната страна
29.		предумишлено убийство		чл.116(1) т.9																Всяко НОЛ			·								·          пряк или косвен умисъл ·          решението да се извърши престъплението е взето предварително, при сравнително спокойна обстановка и при обсъждане на мотивите  “за” и “против” ·          предварителният умисъл може да бъде и условен																												·
30.		убийство с особена цел		чл.116(1) т.7,8																Всяко НОЛ			·								·          само при пряк умисъл ·          особена цел: 1) с користна цел; 2) да бъде улеснено друго престъпление; 3) да бъде прикрито друго престъпление																									·          “користна цел”: когато деецът цели да набавизасебе си или за другиго имотна облага
31.		убийство, извършено по хулигански подбуди		чл.116(1) т. 11																Всяко НОЛ			·          ИД: убийството или е предхождано, или е елемент на хулиганско деяние ·          по необходимост само чрез действие ·          убийството по хулигански подбуди поглъща хулиганските деяния, които го предхождат или съпровождат и биха могли да се квалифицират като хулиганство по чл. 325 НК								·          пряк или евентуален умисъл ·          особена цел: чрез деянието се цели да се покаже явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата на морала и към човешката личност																									·          когато убийството похулигански подбуди е на повече отедно лице – квалификация по два признака ·          когато е настъпила смъртта само на едното лице обаче ще имаме “опит за убийство наповече от едно лице”
32.		убийство представляващо опасен рецидив				116(1) т.12														Всяко НОЛ			·								·														·
33.		съвкупност от убийства		116(1)т. 12																Всяко НОЛ			·          лицето да е извършило друго убийство, което се квалофицира по чл 115 или 116 НК								·          умисълът трябва да е възникнал след довършване на първото убийствои да изминал известен период от време ·          да не може дасе квалифицира по чл. 116(1) т. 4																									·          прилагат се правилата за съвкупността от престъпления ·          първото си върви според нормалната квалификация, а второто уб. се квалифицира по 116(1) т.12
34.		по поръчение или в изпълнение на реш. на орг. прест. група		чл.116(1) т.11																			·          по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група								·																									·
1.3. Леконаказуеми умишлени убийства
35.		физиологичен афект		чл. 118																			·          провокиращо поведение на пострадалия, насочено към дееца или негови ближни, което е причина за особеното състояние на дееца. Поведението на жертвататрябва да е неправомерно: насилие, тежка обида, клевета или др. противозаконно действие от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни								·          особено състояние на дееца – състояние на силно раздразнение – способността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е намалена значително, без той да е напълно лишен от нея ·          обикновеното раздразнение е само смекчаващо вината обстоятелство																									·          насилието само физическо – психическото е по същество заплашване, което може да доведе до възбуждане на страх, а не на силно раздразнение
35.		превишаване пределите на неизбежната отбрана			чл. 119																		·          наличие  на непосредствено противоправно нападение, което пряко предизвиква реакцията на отбраняващия се ·          налице е превишаване пределите на неизбежна отбрана – когато е налице явно несъответствие между характера и опасността на нападението и отбраната								·          умисъл ·          деецът да съзнава, че превишава пределите на неизбежната отбрана														·          119 изключва приложението и на 115, и на 116
36.		убийство на рожба от майка		чл.120																майка			·          във време на раждане или веднага след него								·														·          съучастниците ще отговарят по чл. 116(1) т.5
37.		Убийство на рожба с чудовищен вид		чл. 121																бащата или майката			·          особен предмет – рожба с чудовищен вид – чието физическо състояние се отклонява значително от нормалното ·          “току що родена” – т.е. веднага след раждането								·          субектът трябва да е мотивиран именно от физическото състояние на рожбата си																				·
1.4. Приготовление и подбуждане към убийство
38.		приготовление към убийство		чл. 117(1)																Всяко НОЛ			·          създаване на условия за извършване на намисленото престъпление ·          преди да е започнало изпълнението на престъплението								·          пряк умисъл ·          цели убийството, както и създаването на условия за извършване на престъплението														·          само за приготовление  по 115 и 116 ·          самоволен отказ от приготовление къмубийство ·          може да се осъществи в идеална съвкупност с друго престъпление – например противозаконно придобиване на огнестрелно оръжие
39.		подбуждане към убийство		чл. 117(2)																Всяко НОЛ			·          въздействие върху психиката на подбуждания, съзнателно насочено към формиране у него на решение да извърши убийство (става въпрос за подбуждане към конкретно убийство) ·          за разлика от подбудителството, при подбудждането към убийство, лицето, върху което се въздейства не взема решение за извършване на престъплението!!!								·          умишлено поведение, при което субектът съзнава, че в резултат на неговото въздействиее ъвъзможно да се формира у подбуждания решение за осъществяване на убийството ·          субектът има за цел формирането на такова решение или се отнасябезразлично към тази възможност																				·
1.5. Непредпазливи убийства 1.5.1.Убийство при обикновена непредпазливост – основен състав
40.				чл. 122(1)																Всяко НОЛ			·								·          непредпазливост: небрежност или самонадеяност ·          при самонадеяност или съзнавана непредпазливост: предвижда вероятното настъпване на смъртта, но действа или бездействапри категоричната увереност, че този резултат няма да настъпи ·          при небрежност:  не предвижда смъртта на пострадалия, но в конкретната обстановка е бил длъжен и е можел да я предвиди																										·
1.5.2 Квалифицирани случаи на убийство при обикновена непредпазливост
41.				чл. 122(2)																			·          две хипотези: ·          смъртта да е причинена с огнестрелнооръжие или силно действащо отровно вещество ·          или да е причинена смърт на две лили повече лица								·														·
42.		непредпазливо убийство на рожба				чл. 125														майка			·          убийството да е станало по време на раждането или непосредствено след раждането								·          непредпазливост														·          ненаказуемо
1.5.3. Убийство при професионална непредпазливост
43.		Убийство при професионална непредпазливост				чл. 123(1)									·  лице, което притежава правоспособност да упражнява занятието или дейността субект може да е лице, което има нормативни задължения във връзка с тяхната организация, ръководство и контрол								·          ИД : действие или бездействие ·          ИД: елемент от упражняването на правно регламентирано занятие или дейност ·          дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена опасност ·          ИД: трябва да нарушава норма от НА, регламентираща безопасното им осъществяване и именно нарушаването на тези правила ги прави опасни ·          ИД: трябва да е пряката причина за настъпванена смъртта (прич. връзка)								·          непредпазливост в двете и форми ·          непредпазливостта се проявява като несъобразяване със специалните правила, установени за упражняването на дейността или на занятието, което се дължи на тяхното 1) незнание – небрежност или 2) немарливо изпълнение – самонадеяност или небрежност!!!																						·          дейност: съвкупност от действия илибездействия, извършвани с цел да се постигне определен резултат ·          занятие: дейност, която се характеризира с известна трайност и системност в нейното осъществяване и има професионаленхарактер
Особени случаи на убийство при професионална непредпазливост
44.			когато е причинена смърт на повече от едно лице чл. 123(3)								45.		·          когато деянието е извършено от неправоспособно лице ·          когато деецът е бил в пияно състояние												46.	·          особено тежък случай (който разкрива особено висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, като това се преценява с оглед настъпилите вредни последици и другите отегчаващи обстоятелства)																	47..				·          привилегирован състав – когато деецътслед деянието е направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия
48.		убийство при смесена вина				чл. 124																	·          ИД: действие или бездействие, но разкрива признаците на умишлено причиняване на телесна повреда ·          прекият  резултат: телесна повреда(по-лекият резултат), в следствие на която настъпва смърт(по-тежкият резултат); по-тежкият резултат трябва да е в причинна връзка с по-лекия ·          особени случаи: при физиологичен афект, при превишаване пределите на неизбежна отбрана, при случаи, представляващи опасен рецидив											·          престъпление с две форми на вина: по отношение на телесната повреда – умишлено, по отношение на смъртта – непредпазливо																									·          отговорността е диференцирана в зависимост от степента на телесната повреда
1.6. Други престъпления против живота 1.6.1. Криминален аборт
49.		криминален аборт				чл. 126		непосредствен обект: многообектно престъпление – 1) ОО, които осигуряват неприкосновеността на живия човешки плод; 2) ОО, които осигуряват неприкосновеността на живота и здравето на  бременната; 3) ОО, които уреждат реда за изкуствено прекъсване на бременността, установен в действащите НА когато абортът е извършен без съгласието набременната се засягат ОО, които  гарантират правото и да се разпорежда с живота на плода, както и със собствената си неприкосновеност												·  по основния състав – лице с висше медицинско образование ·  по другите – ?			·          особен предмет:  жизнеспособен човешки зародиш, независимо от неговата степен на развитие; жизнено свързаният с организма на бреминната човешки зародиш ·          ИД: само чрез действие противоправно умишлено умъртвяване на плода вътре в утробата на бременната, като се използват вътрешни абортативни средства или външни механични въздействия ·          Резултатно: довършено е с причиняване биологичната смърт на човешкия плод. Вина ги е съпроводено с поставяне в опасност на живота и на здравето на бременната жена ·          необходимо е съгласието на бременната по основния състав ·          всеки аборт извършен в нарушение на правилата, установени от МЗ е криминален											·          инт. момент: представи у дееца за бременността на жената и това,че предприетите действия са от естестводаумъртвят плода,че се осъществяват в нарушение на установените правила или извън определените здравни заведения, като деецът предвижда смъртта на плода и създаването на опасност за  живота и здравето на бременната ·          най – често – пряк умисъл – цили се именно умъртвяването на плода ·          особена е хипотезата при косвен умисъл:при предприемане на манипулации, обективно застрашаващи живота на зародиша, но целящи друг ефект																							·          бременната не носи отговорност за извършеното, включително и за подбудителство и за помагачество ·          квалифицирани случаи: – без съгласието на бременната -когато е последвала смъртта на бременната -когато е умъртвен плода на две и повече жени когатоповторно извършване на криминален аборт
1.6.2. Участие, склоняване и довеждане другиго до самоубийство
50.		участие  в самоубийство на друго лице				127(1)																	·          ИД: само чрез действие – подпомогне или склони към самоубийство ·          Резултат: и последва такова или само опит ·          поведението на субекта не трябва да е част от  самото умъртвяване,защото ще е налице убийство, а не престъпление по чл. 127(1) ·          жертвата трябва да е вменяемо лице ·          жертвата трябва да съзнава, че предприетото от него е от естество да сложи край на живота му и да цели именно това								·          умисъл- пряк и евентуален ·          при подпомагането – деецът трябва да съзнава,че жертвата е решилада сложи крайнаживота си, че неговото поведение обективно я улеснява да извърши намисленото и да цели това или да се отнася с безразличие към резултата ·          при склоняването – деецът осъзнава, че жертвата все още не е взела рашение за самоубийство, че неговото психично въздействие е от естество да формира у жертвата решение да се самоубие и да цели това, или да се отнася с безразличие към резултата																												·          127(2) – квалифицирани случаи: – на непълнолетно лице -на невменяем – само подпомагане склоняване на малолетен и невменяем е посредствено извършителство на убийство
51.		Умишлено довеждане другиго до самоубийство				127(3)																	·          ИД: жестоко отнасяне или системно унижаване на достойнството на лице в материална или друга зависимост от дееца ·          Резултат: довеждане до самоубийство (престъпно мотивиране)								·          умишлено или непредпазливо ·          Стойнов – когато е умишлено – само при евентуален умисъл,  защото думичката била “допуска”, което означавало, че не може дае при пряк умисъл, а ако действал при пряк – щяло да е налице убийство ·          според мен: ако се приеме тезата, че довеждането до самоубийство не може да се извърши при пряк умисъл, извършването на такова деяние при пряк умисъл следва да се квалифицира като “склоняване към самоубийство” по 127(1)																												·
2. Престъпления против здравето
		Обща характеристика						Непосредствен обкт: ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическа цялост на личността												особеностисамо в някои състави – венерически болести			·          ИД: чрез действие или бездействие ·          Типични резултатни увреждащи престъпления (изкл.135, ал. 4 и 5) ·          особени признаци – само в квалифиц състави ·          особености на причинния процес: възможността заеволюция на причиненото увреждане								·          всички разновидности на умисъла и непредпазливостта																										·          “здраве”-защитеното от правото единство на телесна цялост, физиологично състояние и функциониране на съвкупността от тъкани, органи, и системи на човешкото тяло във всеки един момент от неговото биологично съществуване
2.1. Телесни повреди
		Обща характеристика																					·          степента на увреждане на здравето се прецнява към момента на настъпване на увреждането; (при подобрение на здравето – правноирелевантно, а при влошаване релевантно е ако са пряка последица от деянието) ·          ако с едно деяние са причинени 2 и повече ТП е налице едно престъпление, което се характеризира с оглед най-тежкия резултат						·          І. умишлените ТП – при тежка и средна ТП и при пряк умисъл трябва да предвижда конкретно увреждане (напр. детеродна неспособност или слепота) на здравето и да  го цели – при лека ТП и при пряк умисъл трябва да предвижда било разстройство наздравето, било причиняване на болки или страдания,  като се цели някой от тези резултати –при евентуален умисъл  трябва да предвиждапак конкретен резултат, но да е безразличенкъм него, като цели нещо различно -ако се действа с умисъл за един резултат, но се причини по непредпазливост по-тежък, отговорността е за по-тежкия -непредпазливи могат да бъдат само тежките и средните ТП, леките – не -при самонадеяност може предвиждането да е абстрактно, защото деецът е уверен,че вредните последици няма да настъпят -при небрежност е достатъчно да е бил длъжен и да е можел да  предвиди, че ще настъпят някакви вредни последици въобще																				·          “телесна повреда” –противоправно виновно увреждане на здравето на друг човекчрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите, органите или системите на човешкия организъм или причиняване на болка или страдание” ·          системата на кволифицираните състави е сходна до голяма степен с тази на убийството ·          квалифицирани непредпазливи състави – 1) при професионална непредпазливост + СТП и ТТП на повече от едно лице или в пияно състояние, 2) при ТП, причинена от неправоспособно лице, при изп. на правнорегл. дейност или занятие ·          леконаказуеми умишлени ТП: 1) физиологичен афект; 2) при превишаване пределите на неизбежна отбрана ·          леконаказуеми непредпазливи телесни повреди: когто деецът, след като е причинил ТТП или СТП при професионална непредпазливост, е направил всичко възможно за оказване на помощ на пострадалия Това не е привилегирован състав, а   регламентирано от закона смекчаващо обстоятелство;
62.		Тежка телесна повреда				чл. 128(2)																	·          продължително разстройство на съзнанието, постоянна слепота с едното или с двете очи, постоянна глухота, загуба на речта, детеродна неспособност, обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган, загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб, загуба или осакатяване на единия крак или ръка, постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота																			·																	·
63.		Средна телесна повреда				чл. 129(2)																	·          трайно отслабване на зрението или слуха, трайно затрудняване наречта, на движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване надетеродна неспособност, счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, обезобразяване на лицето или на други части на тялото, постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота, наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина																			·																	·
64.		лека телесна повреда				чл. 130																	·          ЛТП с разстройство на здравето: когато на пострадалия са причинени анатомични увреждания или функционални смущения извън тези по 128 (2) и 129(2) ·          ЛТП, която причинява само болка и страдание: засягане на организма в най-малка степен. болка: преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие; страдание: продължаваща болка								·																							·          предвидена е  реторсия – ако този, комуто е причинена ЛТП, отвърне на причинилият я също с ЛТП – тогава и двете ЛТП могат да не се наказват
2.2. Престъпления, свързани с венерически болести
65.		заразяване другиго с венерическа болест				чл. 135														лице което страда от венерическа болест			·          пострадалият е лице, което не страда от тази болест ·          ИД: полово сношение – следователно по необходимост чрез действие или бездействие – неспазване на хигиенни норми и вирусът прониква по кръвен път ·          резултатно престъпление ·          особени хипотези – 1) поставяне в опасност от заразяване – 135(4);  2) отклонение от задължително лечение – първоначално се наказва по административен ред, а при повторност – по общия, предвиден в НК								·          умишлено или по непредпазливост ·          !!! + субектът да знае, че страда от венерическа болест																		·          “венерическа болест”: трайно разстройство на здравето, неопасно за живота, което се дължи на проникването в човешкия организъм на вирус и което се предава при осъществяване на полов контакт на болния със здраво лице; ·          квалифицирани състави: 1) при множество пострадали – повече от две лица (не две и повече лица, т.е. 3 и повече); 2) когато са пострадали 2 и повече лица под 16 години
2.3. Злепоставяне
		обща характеристика						Непосредствен обект: ОО, които възникват във връзка с неприкосновеността на човешкия живот и здраве												възможно е да се изисква особен субект			·          дължимото поведение: предприемане на действия за отстраняване на възникнала вече опасност или за предотвратяване на предстояща опасност ·          ИД: предимно чрез бездействие; действие – може при нарушаване на формално установена забрана; съчетани от бездействие и действие ·          винаги е продължено престъпление ·          2 вида – на поставяне в опасност  и  формални ·          особен признак –наличие на опасност за живота или здравето на другиго								·          само умишлено престъпление ·          изключение – чл. 136 (2)																												·
ІІІ. Престъпления противдоброто име, честта и достойнството на личността
		обща характеристика						Непосредствен  обект: ОО, които осигуряват неприкосновеността на честта, достойнството и доброто име на човека като негови неотменими морални блага Тези ОО имат особен предмет: различните аспекти на честта, достойнството и доброто име като лични и неотчуждими морални блага												Всяко НОЛ; може и  особен субект – квалифициращо обстоятелство			·          ИД: само чрез действие ·          резултатно престъпление (резултатът е и квалифициращо обстоятелство)								·          всички са умишлени престъпления																·          “доброто име на личността”: положителната обществена оценка запострадалия, неговата известност в обществото като човек нравствен, морален и професионално компетентен, като човек, достоен за уважение поради тези му качества ·          “чест”: положителната обществена оценка за личността ·          “достойнство”: самооценката на човека за собствената му обществена значимост
1. Обида,  клевета и престъпно ползване на информация от архива на МВР
66.		Обида				чл. 146(1)		Непосредствен обект: ОО, които, осигуряват неприкосновеността на личноточувство за достойнство,  самооценката на човека, положителната оценка, която всеки има за своята лична и обществена ценност												Всяко НОЛ			·          пострадал: само конкретно физическо лице, което може да възприеме обидните изрази или действия, както и да е способно да формира съзнание и чувство за лична чест и достойнство. ·          ИД: “каже или извърши нещо обидно за честта или достойнството на другиго” ·          само чрез действие ·          Особен признак: “в присъствието на пострадалия” ·          резултатно престъпление: довършено е когато обидните думи или действия бъдат възприети от пострадалия								·          пряк или косвен умисъл ·          необходимо е субектът да съзнава, че думите или действията му са унизителни за честта или достойнството на пострадалия, че съществува възможност те да бъдат чути или видени от него, като деецът цели те да бъдат възприети от жертвата или се отнася безразлично към тази възможност																							·          възможна е и реторсия ·          квалифицирани случаи на обида: 1) когато е нанесена на длъжностно лице или на представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му; 2)когато е нанесена публично или чрез печатно произведение или по друг начин; 3)от длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му;
67.		клевета				чл. 147, ал. 1 и 2		Непосредствен обект: ОО, които осигуряват неприкосновеността на доброто име на човека в обществото, на положителната обществена оценка за личността;															·          пострадал: само конкретно физическо лице ·          ИД:  две форми – 1) разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия; 2) приписване  на пострадалия на неизвършено от него престъпление ·          резултатно престъпление: довършено е с факта на узнаване на твърдението на субекта от адресата му ·          клеветническото твърдение се отправя пред трето лице, в отсъствието на наклеветения. Присъствието има значение доколкото клеветническото твърдение е в обидна форма – може даима идеална съвкупност от престъпленията обида и клевета								·          умисъл: пряк и евентуален ·          деецът трябва да  съзнава позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпния характер на приписваното деяние, неистинността на обстоятелството или че пострадалият не е извършил приписваното му престъпление ·          при пряк умисъл: деецът е сигурен, че обстоятелството е неистинско или, че не е извършено престъпление, като цели твърдението му да стигне до съзнанието на поне едно трето лице; ·          при косвен умисъл: две възможности: 1) да не е сигурен относно действителното положение, но да направи твардението или да де не е сигурен, че думитему могат да достигнат до трето лице, но да се примирява с тази възможност ·          умисълът се изключва  когатодеецът е уверен, в истинността на това, което казва, възоснова на някакви обективни обстоятелства. Тогава има фактическа грешка.																									·          когато деецът е осъществил клеветнически твърдения пред множество лица, но  последователно, има продължавано престъпление ·          еднократно наклеветяване пред множество хора едновременно, тогава има клевета, нанесена публично ·          квалифицирани състави: като при обида – от и на длъжностно лицеили представител наобществеността при или по повод службата или функцията му и нанесена публично
68.		престъпно ползване на информация от архива на МВР				чл. 148а		Непосредствен обект: ОО, осигуряващи запазването в тайна на всяка информация за гражданите, която се съхранява в архивите на МВР												Всяко НОЛ			·          предмет: неправомерно придобита информация за гражданите, съхранявана в архивите на МВР, която се отнася до конкретен гражданин. ·          без значение е: вида на информацията и позоряща ли е тя, както и отговаря ли на истината ·          информациятатрабва да е придобита неправомерно ·          жертва на престъплението е лицето, до което се отнася информацията ·          ИД: само чрез действие ·          резултатно престъпление: довършено, когато информациятастане достояние на поне още едно трето лице								·          пряк умисъл: субектът съзнава, че данните, обстоятелствата или твърденията са основани на информация от архива на МВР, съзнава, че последната е придабита в нарушение на нормативно установените правила, предвижда неизбежното и узнаване от поне едно трето лице.																							·
ІV. Престъпления против половата неприкосновеност наличността и против половия морал 1. Блудство
69.		Обща характеристика						Непосредствен обкт: КОМПЛЕКСЕН: ОО, които осигуряват съблюдаване на половия морал в обществото, на половата неприкосновеност; ОО, които осигуряват свобода на избор на полов партньор, както и на полово общуване въобще; ОО свъзрани с честта и достойнството на личността; ОО, свързани с личната телесна неприкосновеност;												·  поначало се определя от естеството на престъплението ·  определя се като лице от определен пол			·          ИД:  само чрез действие ·          преобладават резултатни увреждащи престъпления ·          резултатът е квалифициращо обстоятелство при изнасилване по чл. 152 (3) т. 2 и  3 и (4) ·          формални: блудство, сводничество, предоставяне на помешения за разврат, хомосексуални действия по 157, ал. 4 и 5, порнография; ·          за повечето прест са характерни някои особ. признаци относно обективната страна: 1) против волята на пострадалото лице; 2) за съставомерността често са от значение някои обст. свързани с личността на пострадалия: пол, възраст, отношения с дееца, състояние в момента на посегателството, съдържание на неговата воля								·																							·
70.		блудство с малолетен				чл. 149		+ ОО, които осигуряват правилното духовно и физическо развитие на подрастващите					·  всяко НОЛ, когато субектът  и жертвата са от различен пол ·  от един пол – когато се цели възбуждане на полово желание без съвкупление. ако се цели съвкупление или удовлетворяване на полово желание – ще има опит към хомосексуално действие по чл ……..										·          пострадал: лице, ненавършило 14 години; полът на детето няма значение; ·          ИД: само чрез действие, което по своето естество може да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление ·          формално престъпление ·          когато се установят неблагоприятни изменения (психично разстройство) това може да бъде основание за приложение на квалифицирания състав за особено тежък случай по чл. 149(3)								·          само с пряк умисъл ·          съзнава, че извършваното действие е от естество да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление и че жертвата е малолетно лице ·          характерна е особената цел: да се възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление ·          може да се цели възбуждане и удовлетворяване на субекта, но може и на жертвата, а може и на двамата																							·          малолетните не могатда формират правнорелевантна воля, и затова ьблудството еи винаги престъпление, дори и извършено със съгласието на малолетното лице. Но липсата на такова съгласие е квалифициращо обстоятелство.
		квалифицирани състави				чл. 149(2-5)		149(5) т.1 – квалифицирано с оглед обекта на престъплението – 1) с две или повече малолетни лица  (еднородна реална съвкупност)												·          квалифицирани с оглед признаци на обективната страна (по-скоро на ИД): ·          В зав-ст от особеностите наИД   1) 149(2)  – когато е използвана сила илизаплашване (съставно П) ; 2) когато субектът и използвал безпомощното състояние на жертвата 3) когато деецът е привел жертвата в безпомощно състояние за да извърши след това блудствените действия (двуактно П); 4) когато принудата се е изразила в прич. на ТТП									·          квалифицирано с оглед резултата: ·          когато представлява особено тежък случай (изключително висока степен на обществена опасност) преценява се като се вземат предвид действителното неблагоприятно въздействие на деянието върху физическото и духовно развитие на пострадалия, на настъпили физически и психически увреждания, многократността на извършваните действия, обстоятелствата характеризиращи личността на дееца и други отегчаващи  обстоятелства																									·          последвал  опит за самоубийство на пострадалия ·          ако последва самоубийство, а не само опит – убийство при посредствено извършителство ?! ·          извършено от повече от едно лице ·          при повторност ·          при опасен рецидив
71.		блудство с лице навършило 14 години				чл. 150		Непосредствен обект: ОО, които осигуряватсвободата на избор на полов партньор															·          пострадалото лице е навършило 14 години ·          двуактнопрестъпление ·          ИД: 1) използваненасила, заплашванеилипривеждане в безпомощно състояние  2) извършване на действие от естество да възбуди или удовлетвори полово желание ·          блудството се извършва против волята на пострадалия								·          само пряк умисъл ·          съзнава, че извършваното действие е от естество да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление и че жертвата е малолетно лице ·          характерна е особената цел: да се възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление ·          може да се цели възбуждане и удовлетворяване на субекта, но може и на жертвата, а може и на двамата ·          при упражняване на принуда или при привеждане в безпомощно състояние е необходимо събектът да съзнава, че жертвата не е съгласна																							·
2. Престъпни съвкупления Всички са резултатни престъпления. Не е необходимо актът да бъде завършен. Достатъчно е съмо проникването. Самото проникване вече нарушаваполовата неприкосновеност и престъпните полови сношения са довършени именно в този момент. Възможен е само недовършен опит.
72.		съвкупление с малолетен				чл. 151(1)		Непосредствен обект: + ОО, които осигуряват правилното духовно и физическо развитие на подрастващите												особенсубект : всяко НОЛ  от противоположнияна жертвата пол			·          особено качествонапострадалия: съгласието на малолетния има ограничено наказателноправно значение ·          ИД: съвкупление с лице ненавършило 14 години ·          необходимо е съдействието на жертвата, която е дала съгласие за това ·								·          пряк умисъл ·          деецътосъзнава че извършва съвкупление,  съзнава и възрастта на жертвата, желае неговото осъществяване; умисълът сеизключва само ако деецът е уверен, че жертвата е навършила 14 години																							·
73.		съвкупление с невменяем				151(2)		Непосредствен обект: ОО,  свързани с изискването подобнидеяния дасе извършват при наличието нанормална воля за всеки участник в тозивид действия															·          особено качество на пострадалия: невменяем ·          151(2) се  интересува само от интелектуалния момент ·          ако невменяемият се е противопоставил, тогава има изнасилване								·																							·
74.		изнасилване				152(1)		Непосредствен обект: ОО, които осигуряват половата неприкосновеност и свободата на избор на полов партньор на лицата от женски пол											всяко НОЛ; може да се извърши при всички форми на съучастие; съизвършителството е квалифициран  случай; извършителят – само от мъжки пол; съизвършител може да бъде и жена;					·          жертва:  само лице от женски пол ·          ИД:  винаги включва съвкупление с пострадалата ·          Три форми: 1) съвкупление с лице, лишено отвъзможност за самоотбрана и то без неговото съгласие; 2) съвкупление към което Д е принудил жертвата със сила или заплашване (двуактно престъпление: принуждаване и противозаконно съвкупление);  3) съвкупление чрезпривеждане на жертвата в безпомощно състояние (двуактно престъпление) ·          Резултатно престъпление: резултатът е настъпил към момента на проникването ·          Винаги жертвата не е съгласна									·          пряк умисъл: ·          по т. 1: деецът съзнава, че жертвата е в безпомощно състояние, което не и позволява да окаже съпротива или да изрази съгласие и въпреки това желае съвкуплението ·          по т. 2 : съзнава, чепострадалата не е съгласна да се съвкупи с него, съзнава принудителният характер на употребеното насилие или заплаха и цели с него да сломи съпротивата и и да извърши  половия акт ·          по т. 3 : деецът съзнава, че жертвата не е дала съгласие да участва в съвкупление с него, че въздейства върху нея по начин от естество да бъде приведена в безпомощно състояние, като цели жената да изпадне в състоянието и да се съвкупи с него																									·
		квалифицирани състави на изнасилване				1. с оглед особености на обекта: 1) когато изнасилената не е навършила16 години; 2) когато жертвата е низходяща сродница на субекта;														2. с оглед особености на обективната страна: 1) от две или повече лица; 2) когато е причинане средна или тежка телесна повреда; 3) когато представлява особено тежък случай;										3. с оглед поведението напострадалата след престъплението: 1) ако е последвал опит за самоубийство или самоубийство																				4.с оглед особености на субекта наизнасилването: 1) когато е повторно; 2) когато съставлява опасен рецидив
75.		съвкупление при използване на зависимост				чл. 153		Непосредствен обект: +ОО,  на зависимостнапострадалатаот извършителя												лице от мъжки пол от което жертвата зависи служебно или професионално	·          жертва: само лице от женски пол, което се намира в служебна или материална зависимост от дееца ·          ИД:  само чрез съвкупление!!! (не трябва да е била заплашвана,защото иначеще е изнасилване по 152 чрез използване на заплаха) ·          ИД:  е невъзможно без съдействащото поведение на жертвата; ·          Резултатно: довършено е с осъществяване на съвкуплението ·          ако бъдат осъществени множество съвкупления, ще има продължавано престъпление ·          от особено значение са представите напострадалата относно възможностите на дееца да влияе върху нейната правна сфера и съдържанието на волята и: 1) тя не е съгласна да осъществи съвкупление, няма лични мотиви за това и съвкуплението се осъществява против нейната воля; 2) необходимо е действията на пострадалата да са мотивирани именно от представата за неблагоприятни последици за нея, ако не удовлетвори желанието на извършителя и увереността, че тези последици ще настъпят именно, защото той ще използва властта си;																													·          пряк умисъл: деецът съзнава несъгласието на жертвата да се съвкупи с него, че тя е мотивирана именно от представата за възможни неблагоприятни последици и цели съвкуплението; ·          умисълът се изключва когато деецът е субективно уверен, че пострадалата е съгласна на съвкуплението по лични мотиви											·
76.		кръвосмешение				чл. 154		Непосредствен обект: ОО, които осигуряват съблюдаването на половия морал в обществото, както и особените родствени правоотношения, с които сасвързани възходящите и низходящите, братята и сестрите, осиновените и осиновителите												особен субект: лица от различен пол, свързани с посочената в закона връзка; навършили 14 год и да са вменяеми			·          отношенията на родство ·          ИД: доброволно съвкупление (типичен пример за необходимо съучастие под формата на съизвършителство) ·          Резултатно; довършено с факта на съвкупяването								·          пряк общ умисъл: всеки един от двамата осъзнава, че извършва съвкупление с другия, осъзнава в каква родствена връзка е с него и това, че другият участва доброволно в съвкуплението и цели съвкуплението ·          взаимното съгласие е необходимо условие: ако съгласие липсва, ще има изнасилване (ако не е съгласна жената) или принуда (ако не е съгласен мъжът)																							·
77.		отвличане с цел разврат				чл. 156(1)		Непосредствен обект: комплексен: ОО, които осигуряват свободата напридвижване в пространството, както и тези гарантиращи половата неприкосновеност на лицата от женски пол свободата на пострадалата се уврежда, а половата неприкосновеност само се застрашава												Всяко НОЛ, включително и жена			·          жертва: само лице от женски пол ·          ИД: чрез действие – отвличане (противозаконно лишаване от свобода на пострадалата и преместването и на друго място) (съставно – осъйществяват се престъпните състави на противозаконното лишаване от свобода и на принудата)								·          пряк умисъл: Д съзнава, че противозаконно отнема свободата на пострадалата, че я принуждава да претърпи преместването надруго място и цели именно този резултат ·          особена цел: жертвата да бъде предоставена другиму за развратни действия																							·          квалифицирани състави: 1)  когато отвлечената не е навършила 18 години; 2) когато пострадалата е предоставена другиму за развратни действия; 3) когато е отвлечена с цел дабъде предоставяна за развратни действия извън страната
Престъпни хомосексуални действия
		обща характеристика																					·          пострадалият и събектът са от един пол ·          ИД: или с полово сношение (само между мъже) или с действия на полово удовлетворяване (действия, които предизвикват оргазъм) ·          резултатни престъпления –  възможен е само недовършен опит								·          пряк умисъл: Д трябва даосъзнава, чеизвършвасъответното действие слице от същия пол, като цели половото сношение или половото удовлетворение; Съдържанието на умисъла е различно за различните видове престъпления																							·
78.		насилствено хомосексуално действие				чл. 157(1)		Непосредствен обект: ОО, които осигуряват половата неприкосновеност и свободата на избор на полово общуване на пълнолетни лица от двата пола;															·          съвкупл. или д-е на полово удовлетв. ·          може да бъде двуактно –съчетано с принуда ·          може да е с лице, лишеноот възможност за самоотбрана, но в този случай няма значение, дали е приведено от дееца в това състояние ·          може да е извършено чрез използване на състояние на зависимост или надзор ·          винаги е против волята на жертвата									·          пряк умисъл, като осъзнава и несъгласието на жертвата																						·
79.	хомосексуално действие с непълнолетен и с лице под 16 години					157(2) и (3)		като на блудство и съвкупление с малолетен												за ал.2–всяко НОЛ; за ал.3-пълнолетен			·          в състава не е посочена принуда. Ако принуда е осъществена, деянието следва да се квалифицира по 157(1) ·          за  157 (3) лицемежду 16 и 18 год.								·          необходимо е деецът да съзнава възрастта на жертвата																							·
Престъпления против половия морал – сводничество и порнография
80.		сводничество				155		·          различни форми: 1) склоняване на лице от женски пол към проституция (въздействие върху лице отженскиполсцел да го мотивира да участва в съвкупление или в блудствени действия срещу получаване на имотна облага) формално престъпление; умишлено – деецът цели лицето давземе решение за проституиране												·          2) свождане към блудствени действия или към съвкупление – създаване на условия за блудство или съвкупление между двелица чрез съгласуване на волята им в посока към осъществяване на такова поведение; без значение е дали между свожданите лица е установен полов контакт								·          3) предоставяне на помещение за развратни действия ·          предмет – помещение ·          ИД: предоставяне напомещението най малко три пъти наразличнилица ·          умишлено престъпление – трябва дасъзнава, че в помещението, което предоставя се вмършатполови сношения или блудствени действия ·          квалифицирано 1) когато: сепредоставя срещу заплащане, 2) когато се ракламира публично														·          4) въвличане на малолетни в развратни действия ·          ИД: чрез действие – създаване на условия други лица да извършват блудство, съвкупление или хомосексуални действия с малолетните; ·          резултатно: необходимо е малолетните да са участвали в развратните действия ·          пряк умисъл: деецът цели малолетните да участват в развратните действия
81.		порнография				чл. 159																	·          ИД: произвеждане, раз-пространение, излагане, представляване, продажба на съчинения, печатни издания, картини, филми или други предмети с порнографхско съдържание ·          формалнопрестъпление								·																							·          “предмет с порнографско съдържание” – отразява чрез образ, звук  или слово блудствени действия, съвкупления или хомосексуални дайствия, по начин, че да предизвика полово възбуждане на този, върху когото въздейства
ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ СОБСТВЕНОСТТА V. Престъпно отнемане на вещи 1. Кражба
82.		кражба				чл. 194(1)		Непосредствен обект: ОО, които осигуряват нормалното упражняване на правото на собственост на владението и на държането												лице, което няма фактическа властвърху вщта и което не е неин изключителен собственик			·          обект: само движими вещи ·          необходимо е движимата вещ да не е изключителна собственост на дееца и да е била във фактическата власт на различно от него 3то лице ·          ИД: отнемане т.е. прекратяване на фактическата власт на лицето, което я е упражнявало в момента и установяване на фактическа власт от дееца ·          в момента, вкойто се установи фактическавласт от дееца,  престъплението е довършено ·          възможен само недовършен опит (опит за кражба ще има и когато Д е извършил дийствия за отнемане на вещи от места, където те обикновено се държат, но в момента на проникването не ги е открил там) ·          типично разултатно престъплние ·          отсъствие на съгласие  на лицето, което до тогава е упражнявало фактическата власт													·          само пряк умисъл: субектът съзнава, че лишаваот фактическа власт владелеца на една чужда вещ. Д предвижда преминаването и в своя фактическа власт и цели даустанови тази власт върху предмета на престъплението ·          практиката приема, че умисъл закражба ще има и когато деецът няма ясна представа относно стойността на вещта, стига да е знаел и очаквал, че тя има известна стойност ·          особенацел:  Д едействал с намерение противозаконно да присвои вещта (можге да е искал да я консумира или да се разпореди с нея; без значение е обаче дали е реализирал намерението си)																								·
Квалифициранислучаи на кражба
83.		в зависимост от степента на засягане на обекта				чл. 195 (2) и 196а																	·          два състава, визиращи размера на откраднатото ·            размерът на откраднатото се определя от паричната му равностойност и то към момента на извършване на кражбата (средната пазарна цена за съответни период по местоизвършване на кражбата) ·          1) когато откраднатото е в големи размери чл. 195 (2) ·          2) когато откраднатото е в особено големи размери и представлява особено тежък случай чл. 196а													·          необходимо е деецът да съзнава този размер ·																		·
84.		с оглед особености на обективната страна																					1.         кражба при особени обстоятелства 1.1.     чл. 195(1) т.1 – когато е извършена във време напожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго  обществено бедствие; (необходимо е деецът дасе е възползвал от тазиобстановка) 1.2.     чл. 195(1) т.2 – когато откраднатата вещ не е под постоянен надзор (вещи, които по естеството си, по традиция или подруги наложилисе обстоятелства са оставени на обществено доверие без постоянен надзор, независимо къде се намират) 1.3.     кражба извършена от гроб на покойник													·																		·
85.		взломна кражба				чл. 195(1) т. 3																	·          която е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на преграда, здраво направена за защита на лица или имот ·          сложно престъпление: преодоляване напреградата и отнемане на вещта								·          небходимо е деецът дадейства с умисъл за кражба  още когато преодолява преградата ·																							·          приготовлението е наказуемо ·
86.		кражба при използване на особени ср-ва  или специален начин							чл. 195 (1) т. 4														·          при използване на МПС, технически средства или специален начин ·          деянието не е възможно без използване на особени средства ИЛИ тосъществено се улеснява при използването им ·           МПС – когато Д си е послужил с него за отнемане на вещите или за превоз на имуществото и отдалечаване от местопрестъплението, за да установи трайна фактическа власт върху вещите; ·           техническо средство всяка вещ, която по обичайното си предназначение служи за извършване на техническа операция или деецът в конкретния случай е използвал за такава операция) ·          специален начин:  когато деецът е използвал особена ловкос или умение при нейното осъществяване (на кражбата); ако използваният от Д способ е необичаен и се отличава същественопосвоите психофизични белези
87.		с оклед субекта на престъплението				чл. 195(1) т. 5																	·          ако е извършена от две и повече лица, сговорили се предварително занейното осъществяване, когато случаят не е маловажен ·          ако е извършена от длъжностно лице, което е използвало служебното си положение (специално несъщинско престъпление по служба)
88.		кражба извършенав условията на рецидив				чл. 195(1) т.7																	·          повторност: !!! в немаловажни случаи!!! ако деянието е извършено следкато Д е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление ·          опасен рецидив:								·																							·
Леконаказуеми случаи на кражба
89.		леконаказуеми случаи  на кражба						·          две категории: 1) при маловажни случаи (отнася се само до  кражба на вещи,които не са под постоянен надзор и извършена от длъжностно лице) 2) при връщане или заместване на откраднатото ( не се прилага при квалифиц. състав на кражба, когато е извършена повреме на природно или  обществено бедствие или когато кражбата преставлява опасен рецидив) изисква се връщане или заместване (не може частично); краен срок – до приключване на съдебното следствие пред първата инстанция																							·          “маловажен случай” – при който извършеното престъпление с оглед липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените престъпления от същия вид. ·
2. Грабеж
		общи особености						Непосредствен обект: комплексен 1) ОО, които осигуряват нормални условия за упражняване правото на собственост или правото на владение или държане върху движими вещи 2) ОО, които осигуряват на човека възможност свободно да формира своята воля и да избира поведение												НОЛ, което не е собственик на вещта			·          престъплението имадва предмета:  вещта и лицето у когото тя се намира ·          ИД:  винаги включва някаква форма на принуда – физическа или психическа ·          отсъствие на съгласие на жертвата								·          само при пряк умисъл ·          + намерение противозаконно даприсвои вещта ·          съдържанието наумисъла е различно при различните форми на грабеж ·																							·         приготовлението е наказуемо ·          няма привилегировани състави ·
2.1. Основни състави на грабеж
90.		грабеж по 198(1)				чл. 198(1)																	·          отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго с намерение за противозаконно присвояванеот дееца, като за това се използва сила или заплаха ·          съставно престъплениеи двата акта се осъществяватсамо чрез действие. (принуда по 143 и кражба по 194, ал.1) насилието и заплахата може дабъдат насочени срещу друго присъстващо лице ·          насилието не трябва да води до СТП или ТТП, защото това е квалифициращо обстоятелство ·          заплахата трябва да е с непосредствено деяние ·          трябва да има функционална връзка м/у принудата и отнемането (едновременно или непосредствено след принудата) ·          резултатно престъпление; само недовършен опит															·          само пряк умисъл: ·          Д осъзнава чевещта се намира у друго лице, което не иска да я даде, чевещта не му принадлужи, че осъществява принуда от естество да мотивира пострадалия да предаде вещта и цели установяването на фактическа власт върху вещто ·          особена цел: противозаконно да присвои вещта																·
91.		грабеж по 198(4)				чл. 198(4)																	·          когато за отнемане на вещта лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в безпомощно състояние								·          необходимо е субектът да  съзнава състоянието в което ще изпадне жертвата, да съзнава че чрез това състояние си осигурява възможността да отнеме предмета на престъплението и да цели установяване на фактическа власт върху вещта															·          “привеждане в безсъзнание” въздействие върху пострадалия, което го довежда до състояние в което той не може да възприема правилно дейността по отнемане на вещта ·          “безсъзнание”: такова състояние на пострадалия, при което той неможе да възприема правилно дейността и да реагира адекватно ·          “поставяне в беззащитно състояние”:състояние, което не позволява на лицето да защити предмета на посегателство от треги лица
92.		грабеж по 198(3)				чл. 198(3)																	·          особена форма на грабеж ·          всяка кражба, при която, завареният на мястото на престъплението деец, употреби сила или заплашване за да запази владението върху откраднатата вещ, се квалифицира като грабеж ·          кражбата трябва да е довършена ·          опитът кам кражба не може да прерастне в грабеж, тъй като при него няма отнета вещ, чието владение да се пази ·          приема се, че крадецът е заварен на местопрестъплението и по време на преследването му ·          тъй като вещта вече е отнета ИД: само използване на сила или заплаха ·          формално престъпление – законът не изисква Д да е запазил владението на вещта ·          не може да има опит към грабеж по 198 (3)																	·          Д да съзнава, че е извършил кражба, че се намира на мястото на местопрестъплението и че поне едно трето лице може да прекрати фактическата власт върху откраднатото ·          особена цел: да запази владението върху откраднатата вещ – ако деецът цели да избегне залавянето му, ще има съвкупност от кражба и принуда														·
2.2. Квалифицирани случаи на грабеж
93.		квалицирани състави на грабежа				чл. 199		1. С оглед степента на засягане на обекта 1.1.     в големи размери 199(1) т.1 1.2.     в особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен															2. С оглед използваната принуда 2.1.     когато е придружен с ТТП или СТП 2.2.     когато е придружен с ТТП или СТП, от която е последвала смърт  (смесена вина – умисъл към телесната повреда и непредпазливост към убийството) 2.3.     когато е призружен с опит за убийство или с убийство																3. С огледна субекта 3.1.     когато е извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи																4.         Опасен рецидив 5.         по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група
3. Престъпни присвоявания
		обща характеристика															особеното качество на субекта стои в основата на разграничението на обсебването и длъжностното присвояване						·          предмет : винаги е чужда вещ, която се намира във фактическата или разпоредителнавласт на дееца ·          ИД:най-често чрез действие ·          осъщественото разпореждане е по същество една промяна на намерението на дееца								·          всички престъпления от този вид се осъществяват с пряк умисъл																							·          “присвояване” –  юридическо или фактическо разпореждане с предмета напрестъплението в собствен или в чужд интерес
94.		обсебване				чл. 206		Непосредствен обект: обществените отношения, които осигуряват нормалното упражняване на правото насобственост върху движими вещи												особен  субект: лице, което има фактическа власт върху предмета на престъплението на правно основание			·          предмет: чужда движима вещ (може и да принадлежи отчасти на дееца), която се намира във владението на дееца на някакво правно основание;  трябва да е конкретно поверено на субекта, като трябва да е уточнено какви точно действия може да извършва лицето с него;Д дължи връщането на вещта или трябва да се разпореди с нея по определен начин; ·          ИД: акт на противозаконно юридическо или фактическо разпореждане в свой или чужд интерес ·          Резултатно престъпление: довършено е с факта на разпореждането								·          само при пряк умисъл: деецът съзнава, че предметът на престъплението е чужда движима вещ, че той я владее или пази на правно основание и че му е позволено да върши определени действия с нея, предвижда че в резултат на разпореждането вещта ще премине в полза на самия него или на трето лице, различно от собственика в нарушение на установеното в уговорката помежду им. Цели противозаконното разпореждане с предмета на престъплението в свой или чужд интерес.																							·          квалифицирани случаи: 1) с оглед размера на присвоеното: 1.1.) в големи размери 1.2.) в особено големи размери, когато представлява особено тежък случай 2) когато представлява опасен рецидив ·          привилегировани състави: 1) маловажен случай 2) внасяне илизаместване наобсебеното
95.		длъжностно присвояване				чл. 201		Непосредствен обект: комплексен – ОО, които осигуряват нормалното упражняване на правото на собственост въху движими и недвижими вещи + специфичните ООпослужба, вкоито участва субектът на престъплението												длъжностно лице			·          отношението на субекта към предмета на престъплението: чуждите пари, вещи или ценности са му връчени или поверени за пазене или управление в това му качество; (това е част от функцията на този субект) ·          предмет: чужди пари, вещи или други ценности; (нищо не е предвидено за случаите когато част от предмета на престъплението е собственост на Д.- Ал.Ст. счита, че и тогава е налице длъжностно присвояване по отношение на онази чест от предмета, която не е собственост на Д.) ·          ИД:  противозаконно разпореждане с чужди пари, вещи или ценности в интерес на самия деец или на друго лице, различно от собственика ·          Резултатно: То е довършено със засягане възможността на собственика на предмета да се разпорежда с него. Престъпният резултат:  причинената имотна щета на третото лице ·          поради естеството на престъплението осъществяването на опит е без наказателно правно значение													·          винаги с пряк умисъл: Д. съзнава че предметът на престъплението са чужди пари или вещи, че той му е връчен за пазене или управление или му е поверен в качестовото му на длъжностно лице, както и действията, които му е позволено да върши с него предвижда, че в резултат на разпореждането вещта ще премине в полза на него или на трето, различно от собственика лице, съзнава, че това излиза извън предоставените му правомощия за разпореждане с предмета на разпореждането и цели да се разпореди противозаконно с предмета на престъплението в свой или в чужд интерес.																		·          типично специално престъпление по служба
Специални състави на длъжностно присвояване
Квалифицирани състави																																																				Привилегировани състави
		·          с оглед степента на засягане на обекта на престъплението:  1)  когато е в големи размери (взема се предвид единствено паричната равностойност на присвоеното имущество; от субективна страна трябва да съзнава размера на присвоеното) 2)  когато е в особено големи размери и представлява особено тежък случай (трябва да размера както стойността на присвоеното, така и останалите обстоятелства, които превръщат извършеното в значително по-тежко от типичните престъпления от този вид)												съставно длъжностно присвояване по чл. 202(1), т.1: когато е извършено и друго престъпление, за което не се предвижда по-тежко наказание, чрез което длъжностното присвояване е улеснено (две разнородни деяния, подчинени на една цел; улесняващото престъпление трябва да е извършено преди присвояването или най-късно едновременно с него; трябва обективно да го улеснява; не става въпрос запрестъпление, с което се цели присвояването да се прикрие)													·          когато е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително чл. 202(1) т.2: –съизвършители да са най-малко две длъжностни лица; -и двете лица да имат това отношение към предмета на престъплението едновременно; -трябва да участват в изпълнението на престъплението; предварителен общ умисъл(когато съгласиетое постигнто преди присвоителното деяние; когато деянието е осъществено възоснова на предварително взето решение);										·          когато представлява опасен рецидив: – когато саналице условията по чл. 29, ал.1  НК															·          когато случаят е маловажен: прилага се само за основния състав и когато се касае за престъпление, визирано в чл. 202, ал. 1 маловажността следва да се извежда от всички обстоятелства поделото, а не само от ниската стойност на присвоеното)										·          при връщане или заместване на присвоеното до приключване на следствието на първа инстанция
																																					·          когато присвоените средства са от фондове на ЕС или предоставени от ЕС на Българската държава средства
·          други присвоявания – 1. Намиране и несъобщаване за намерена вещ; 2. Присвояване на вещ,попаднала у дееца случайно или по грешка; 3. Присвояване на съкровище –  (трябва да е станало случайно, защото нарочното търсене и намиране е квалифициращо обстоятелство, също както и резмерът на съкровището)
4. Измама и изнудване
		обща характеристика						Непосредствен обект: ОО, коитоосигуряват нормалното упражняване на правото на собственост върху движими и недвижими вещи (документната измама –само движими вещи) +ОО, които осигуряват възможността на лицата да се разпореждат с имуществото си възоснова на свободно и съзнателно взето решение														·          имат два предмета на посегателство: физическо лице, което имафактическа власт върху определено имущество; + имуществен предмет –имуществото, което се намира у лицето (Д нито има фактическа власт върху този предмет, нито въздейства пряко върху него) ·          ИД: противоправно мотивиране на лицето, което има фактическа власт върху имуществото ·          Резултатно: причиняване на имотна вреда на чуждо имущество (неблагоприятно изменение в съотношението между активитеи пасивите на увреденото имущество) ·          Причинна връзка: посочената имотна вреда настъпва именно в следствие на това, че лицето, което е противозаконно мотивирано за това, върши акт на фактическо или юридическо разпореждане. Този акт именно е причината за настъпване на съставомерните последици.																			·          пряк умисъл ·          особена користна цел: да набави за себе си или за другиго имотна облага.													·
96.		обикновена измама				чл. 209						всяко НОЛ						·          във всички случаи актът на имущественоразпореждане се осъществява от измаменото лице поради неговата неправилна представа относно правноото основание или условията за това разпореждане ·          формите на неправилната представа могат да бъдат: заблуждение, неопитност, неосведоменост. ·          ИД: само чрез действие – няколко форми:  възбуждане на заблуждение,(въздействие върху съзнанието, което формира неправилни представи) поддържанена заблуждение,проява на активност с цел утвърждаване на една невярна представа и има определен принос за заблуждението) използване на заблуждение,  използване на неопитност,използване на неосведоменост(когато субектът има съзнание за една вече формирана неправилна представа, с която се солидаризира) ·          поведението на измаменото лице: мотивирано от неправилните си представи то извършва акт на юридическо или фактическо разпореждане с имуществения предмет, или пък пропуска определено действие, което е в причинна връзка с настъпилата имотна вреда; ·          резултатно увреждащо престъпление: необходимо е да е настъпила имотна вреда(независимо в патримониума на измамения или на трето лице) ·          особена причинна връзка м/у деянието и престъпния резултат:  престъпно мотивиранеÞразпорежданеÞимотна вреда																					·          пряк умисъл: предвижда че в следствие на неговото въздействие върху измамения у последния ще възникнат неправилни представи, или че поддържа вече възникнали такива представи, или че ги използва, предвижда, че измаменото лице ще извърши акт нва имуществено разпореждане и че в резултат на това разпореждане едно чуждо имуществи ще бъде увредено и цели имотната облага за себе си или за другиго, като съзнава неизбежността на настъпилата имотна вреда ·          користна цел															·          “заблуждение”- формиране на неправилни представи у измаменото лице относно определени факти от действителността, които могат да се отнасят до всички обстоятелства, свързани с основанието или условията, при които се осъществява имущественото разпореждане ·          “неопитност”- свързана е спридобития от измамения опит относно сключването на такива сделки, тяхната форма и други съществени обстоятелства ·          “неосведоменост”- липса на познания зачаст от действителността и тази липса на познания е от значение за вземане на решението за разпореждането
особени случаи на обикновена измама		с оглед размера на имуществения предмет: 1) в големи размери 2) в особено големи размери, когато представлява особено тежък случай																		с оглед начина на извършване: 1) когато Д се е представил задлъжностно лице 2) когато Д се е представил за лице, което действа по поръчка на властта											с оглед субекта на престъплението: 1) когато е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително 2) когато е извършена от длъжностно лице или от пълномощник в кръга на неговата длъжност или  пълномощия 3) при повторност в немаловажни случаи 4) когато представлява тежък рецидив																							·          ПРИВИЛЕГИРОВАН СЪСТАВ: при маловажен случай (чл. 93, т. 3)
		документна измама – общи положения				чл. 212 и чл. 212а		Непосредствен обект:  ОО, осигуряващи осигуряващи условията за упражняване на правото на собственост само върху движиме вещи. ОО, свързани със създаването и ползването на документи												Всяко НОЛ			·          два предмета на посегателство:  1) измаменото лице и 2) имуществения предмет (НК: ”чуждо движимо имущество” – всякакви движими вещи, които не са собственост на дееца) ·          особено средство:  неистински или преправен документ или такъв с невярно съдържание – служат като средство за възбуждане или поддържане на заблуждение у лицата, които упражняват фактическа власт върху имуществения предмет на престъплението относно основанието за предаване или изплащането му. ·          функцията на тези документи е да създаде привидно правно основание заразпореждане от страна налицата, които имат фактичeска власт върху предмета на посегателството ·          Причинна връзка: необходимо е актът на празпореждането да е извършен в следствие от заблуждението на разпоредилите се лица. Те трябва да са действали със съзнание, че съществува действително правно основание за имущественото разпореждане, породено от използвания документ. ·          Отсъствие на основание за получаване на имуществото.																					·				·          сложно престъпление – осъществява съставите на обикновената измама и нанякое от документните престъпления ·          “документ”: конкретно и изрично писмено изявление, направено от физическо лице, което закрепва трайно информация за съществуването на определени факти с правно значение ·          “документ с невярно съдържание”: отразените факти не съответстват на действителността ·          “неистински документ”: действителният автор на волеизявлениетно ипосоченият в документа са две различни лица ·          “преправен документ”: документ, който е истински по произхода си, но чието съдържание в последствие е променено, чрез нанасяне на техническа поправка
97.		документна измама по чл. 212, ал.1				чл. 212(1)																	·          съставно престъпление:  1) Д лично използва документ с невярно съдържание или неистински или преправен документ 2) получавалично от него на чуждотоимущество (преминаванена фактическата власт) ·          използването надокумента трябва да е станало преди или най-късно едновременно с предаванетона вещта ·          резултатно увреждащо престъпление: довършено с факта на преминаване на фактическата власт.(възм. е опит – дов. и недов.)								·          само с пряк умисъл:  съзнава,че използва документ с невярно съдържание или неистински или преправен документ и че отсъства основание заразпореждане с имуществото, предвижда заблуждението на измаменото лице, предвижда акта на разпореждането с имуществото като следствие отн невярните представи създадени от документа и това, че ще получи чуждото имущество и цели да получи фактическата власт върху имуществения предмет на престъплението ·          +особена цел:  за присвояване																							·
98.		документна измама по чл. 212, ал. 2				чл. 212(2)																	·          ИД: сложно, включва два акта 1) Д лично съставя неистински или преправен документ или документ с невярна съдържание 2) даване възможност на друго лице да получи без правно основание чуждо движимо имущество ·          Резултатно увреждащо престъпление:  довършено е когато другото лице получи без правно основание чуждото движимо имущество – възможен е опит, но като начало на извършване на престъплението се счита използването по някакъв начин на документа.								·          само с пряк умисъл: Д  съзнава че създава документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ и че отсъства действителнооснование за разпореждането с имуществото,  предвижда заблуждението на измаменото лице, акта на имуществено разпореждане като следствие на използването надокумента и това, че чуждото движимо имущество ще премине във фактическа власт на едно или няколко други лица и  цели получаването на имуществото от третото лице																							·
Особени случаи на документна измама
Квалифицирани състави																																			Привилегировани състави
С оглед размера на имуществения предмет: 1) в големи размери 2) в особено големи размери, когато представлява особено тежък случай																						С оглед субекта на престъплението: 3) когато представлява  опасен рецидив													·          1) маловажни случаи ·          2) когато предметът на посегателството е върнат или заместен да края на съдебното следствие на първа инстанция
99.		застрахователна измама				чл. 213														собственик на застраховано имущество			·          предмет:  застраховано имущество, което е собственост на дееца ·          ИД: въздействие върху субстанцията на предмета така че той да стане неизползваем – частично или изцяло, временно или завинаги –  разрушаване, унищожаване и повреждане ·          резултатно престъпление – възможен е довършен и недовършен опит (не съм съгласен)								·          само пряк умисъл: Д съзнава въздействието върху имуществото, че то е застраховано, предвижда разрушаването, унищожаването или повреждането му и  цели този резултат ·          особена цел: иска да създаде у застрахователя невярно убеждзение, че е настъпило застрахователно събитие и така да получи обезщетение за “претърпените” вреди																							·          застрахователната измама е довършена с повреждане на застрахованото имущество

100.

вещно укривателство

чл. 215

Непосредствен обект: 1) ОО, свързани с установяване и разкриване на вече извършено друго престъпление, ОО, свързани с наказване наизвършителя на това престъпление 2) когато предметът на престъплението е придобит чрез дуго престъплениепротивсобствеността-ОО, чрез коитосевъзстановява възможността на пострадалия да упражнява нормално правото  си на собственост 3) когато предметът на посегателство е придобит чрез престъпление, уредно извън глава V от Ос.Ч. на НК – ще бъдат засегнати ОО, предмет на тези посегателства

Всяко НОЛ,което не е участвало в престъплението, чрез което е установена фактическата власт върху предмета на посегателството

·          предмет:  чужда движима вещ, върху която е установена фактическа власт от друго лице  чрез престъпление ·          съучастието на лицето, субект по 215,в другото престъпление, изключва вещното укривателство ·          ИД:  три форми: 1) укрие (такова фактическо въздействие върху предмета на престъплението, което поставя последния в положение, при което неговото местонахождение е неизвестно за лицата, които имат право да знаят къде се намира той, включително и за компетентните държавни органи; не е необходимо субектът да упражнява фактическа власт в/у вещта) 2) придобие (даустанови фактическа власт – без значение е дали е възмездно или не) 3) спомогне да бъде отчуждена вещта, придобита от другиго чрез престъпление (улеснява трето лице да получи възмездно или не фактическата власт) ·          резултатно престъпление: довършено е когато вещта бъде скрита, придобита или отчуждена; възможни са и двете форми на опит

·           само с пряк умисъл: Д съзнава, че вещта е придобита от другиго чрез престъпление, което обстоятелство Д знае или предполага  предвижда че вещта ще бъде скрита, придобита от него или отчуждена и цели предметът на престъплението да бъде скрит, придобит от него или отчужден ·          + особена цел:  да придобие за себе си или задругиго имотна облага

·          квалифициранислучаи – чл. 215(2):  1)  когато укривателството е в големи размери  2) когато е извършено повторно

VІ. Стопански претсъпления 1. Общи стопански престъпления

обща характеристика

гл. VІ НК

Непосредствен обект: ОО, които осигуряват нормалното функциониране на стопанската система

често – дл. лица 3 при някои допълнителни изисквания

·          Същността им се свежда до една неправилна стопанска дейност, до едно незаконосъобразно или неправилно изпълнение на възложените стопански задачи и функции от страна на стопанските субекти ·          ИД: най-често действие; може и само чрезбездействие ·          използват се и множество оценъчни категории:  значителна вреда, значителна стойност, немаловажна вреда и т.н. – запълватсе със съдържание от правоприлагащия орган.

·          повечето – умишлено, като някои от тях могат да се извършат само с пряк или само при евентуален умисъл, но има и непредпазливи деяния

·          система: 2 критерия – 1) според характера на установените правила за стопонска дейност (т.е. дали се засягат общи за цялата стопанска сфера правила, илиспециални – такива отнасящи се до отделни отрасли – делят се на общи стопански престъпления и стоп. престъпления против отделните стопански отрасли) 2) допълнителен критерий – с оглед своеобразието и обществената значимост на стопанските отношения

101.

безстопанственост – първи основен състав

чл. 219(1)

особен: длъжностно лице, на което е възложено да осъществява управленски функции в дадено предприятие или в стопанството като цяло

·          ИД:  1) неполагане на достатъчно грижи за ръководене, управление, стопанисване или запазване на повереното му имущество 2) неполагане надостатъчно грижи при  осъществяване на възложената работа.(лицето дане е осъществило работата си при съобразяване с нормативните изисквания за съответния вид стопанска дейност. допълнителен критерий – съобразяване на условията на време, място и обстановка при които е действал Д) т.е. налице е бланкетен елемент. ·          Резултат: дае последвала значителна щета, било застопанството като цяло, било за конкретното предприятие; резултатът е описан с три хипотези – значително увреждане, унищожение или разпиляване на имущество.

·          непредпазливост: извежда се чрез систематично тълкуване на чл. 219 (1) и 219(2)  – изключение от принципа, че непредпазливите Д са престъпни само в предвидените от закона случаи

·          умишлена безстопанственост: чл.219(3)  – “ако деянието по предходните алинеи е извършено умишлено и не съдържа признаците на по – тежкопрестъпление” ·          квалифициран състав: в особено големи размери, представляващо особено тужък случай

102.

безстопанственост – втори основен състав

чл. 219(2)

·          ИД: неупражняване на достатъчен контрол върху работата на лица, на които е възложено управлението, разпореждането или отчитането на обествено имущество ·          Резултат:  да са последвали значително щети за предприятието или за стопанството

·

2.         Стопански престъпления против отделните стопански отрасли 2.1. Престъпления против промишлеността

103.

престъпно нареждане или допускане производството на промишлени стоки

чл. 288(1)

ръководител (лице, чиито нареждания във връзка с производството са задължителни за участниците в производствения процес) контролен орган (следи за спазването на установените задължителни изисквания в процеса; длъжно или има право да спира нарежданията, които са в противоречие със стандарта и изискванията за качество на прозукцията)

·          предмет:  недоброкачествени, нестандартни,  или некомплектни промишлени произведения, които не отговарят на установените за тях изисквания за качество,  тип или белези. ·          ИД: 1) нареди да се произведат 2) допусне да се произведат ·          Резултат: мин.:  да е започнало производството на такива стоки

·          пряк или евентуален умисъл: Д цели или се съгласява че ще бъдат произведени такива стоки

·          недоброкачествени (които не могат да бъдат използвани без съответната преработка както и г.когато се произведени при нарушение на обичайните или установениете по съответния ред качествени показатели и изисквания или при съхранение могат да се повредят в установените гаранционни срокове), нестандартни (които не отговарят на изискванията на БДС, на одобрените модели и мостри или на изисквания установени с Мн споразумение, по което РБ е страна)  или некомплектни (които са пуснати без една или няколко части, когато само пълният комплектби съставлявал произведение, съответстващо на своето назначение, както и  тези, пуснати без предвидените резервни части)

104.

престъпно отразяване качеството напромишлена продукция

чл. 288(2)

нарушават сеизискванията за отбелязванена качеството на стоката върху самата нея

само контролен орган, който има задължение да проверява отговарят ли стоките на необходимите изисквания

·          невярното отразяване трябва да е от значение замотивацията на купувача да предпочете тази стока ·          отнася се до готова продукция ·          ИД: две форми: 1) маркира като стандартна 2) не маркира като не стандартна стока, когато това е задължително

·

·

2.2. Престъпления против търговията

105.

престъпно пускане в продажба на стоки

чл 231

Непосредственобект:ОО, в рамките на коитосе осъществяват установените общи изисквания къмразмяната на стоки и тези,  които обезпечават правилното обслужване на потребителите

ръководител на търговско или снабдително предприятие, началник на склад на предприятие на едро, стоковед или управител на магазин – лица които са длъжни да следят дали пусканите от тях стоки отговарят на изискванията за качество и комплектност и на БДС

·          предмет: промишлени или селскостопански стоки в значителни количества или със значителна стойност, явно неотговарящи на изискваните показатели ибелези за качество, комплектност и съответствие със стандарта ·          ИД: двуактно престъпление – съвкупност от действие(пуска стоките) и бездействие(не обявява несъответствието) ·          формално

·          умисъл – пряк и евентуален

·

106.

Измама на купувач

чл. 232

продавач

·          ИД: две форми 1) измами купувач (въвеждане на купувача в заблуждение относно съществени белези на стоката количество, качество, материали от които е изработена; психическо въздействие върху купувача от естество да създаде у него невярна представа относно съществени белези на стоката)   2) използва неверни мерки и теглилки ·          Резултат: 1)  у купувача се създава невярна представа относно характеристиките на стоката 2) използването на неверни мерки и теглилки е формално  престъпление

·          пряк умисъл

·

107

Противозаконна външнотърговска дейност

чл .233

Непосредствен обект:ОО, коитоосигуряват условията за извършванена външнотърговска дейност с оръжие и стокии технологии с възможна двойна употреба и контролът на държавата върху тази дейност

НОЛ, което нямалиценз

·          предмет: оръжие и стоки и технологии с възможна двойна употреба ·          ИД: само чрез действие – външнотърговска дейност – сделка между български правен субект, от една страна, и чужда държава или чуждестранно лице, от друга ·          формално престъпление ·          отсъствие на специален лиценз – разрешение за такава търговия

·          пряк умисъл – Д трябва да съзнава че става въпрос за такива стоки, че няма лиценз и цели сделката да бъде изпълнена

·          квалифициран състав – особено тежък случай ·          привилегирован състав – маловажен случай

2.3. Престъпления против горското стопанство

108.

Престъпен добив на дървен материал

чл. 235

·          предмет: дървета или части от дървета, включително отсечени или паднали, които принадлежат към държавния горски фонд ·          ИД: сече, взема или извозва ·          Резултат: настъпили немаловажни вреди ·          без редовно позволително или с редовно позволително, но извън посочените в него места, срокове и количества

·          пряк умисъл

·

109.

Унищожаване или повреждане на горски фонд

чл. 236

·          предмет:  горски дървета, младеняк, подраст, горска култура или горски разсадник ·          ИД: унищожи или повреди ·          Резултат: немаловажни вреди

·          пряк или евентуален умисъл

·

VІІ. Престъпления по служба 1.Същински престъпления по служба

110.

престъпно нарушаване или неизпълнение на служебни задължения, превишаване на влас или права

чл. 282

дл. лице, което изпълнява сл. в държ учреждение или к. изп. ръков. работа много рядко – лице, което пази чуждо имущество

·          ИД: четири форми 1) нарушение на служебните задължения; 2) неизпълнение наслужебните задължения; 3) превишаване на власт; 4) превишаване на права ·          Резултат: като следствие от деянието да е възникнала реална опасност да настъпят немаловажни вредни последици (имуществени или неимуществени вреди, създаване на съществени смущения в правилното функциониране на държавните органи или сериозно разколебаване на авторитета на тези органи и доверието на гражданите в тях)– престъпление на поставяне в опасност ·          квалифициран случай: когато реално са настъпили значителни имуществени или неимуществени вреди

·          пряк умисъл – дасъзнава, че от Д могатдавъзникнат немаловажни последици ·          особена цел – 1) да набави за себе си или за другиго облага – имуществена или каквато и да е. 2) или да причини другиму вреда имуществена или неимуществена

·          “нарушение на служебните задължения”: в пределите на своята компетенция или в кръга на своите задължения и функции длъжностното лице не се съобразява с установените изисквания (изпитва студент, не по време на сесия) ·          “неизпълнение на служебните задължения”: не предприема действия по служба, установени в нормативен акт (отказва да изпита студент при положение, че последният има право да бъде изпитан) ·          “превишаване на власт”: субектът е и орган на власт – извършва действия извън рамките на неговата компетенция – тези действия спадат към компетентността на друго длъжностно лице или на колегиален орган (противозаконно изключва студент от ВУЗ) ·          “превишаване на права”: действа по отношение на чужди властнически правомощия, които са предвидени в НА, без оглед вида на акта (асистент провежда изпит)

111.

използване на служебно положение

чл. 283

длъжностно лице

·          използване на служебното положение

·          пряк умисъл ·          особена цел: да набави за себе си или за другиго противозаконна облага

·          “използва служебното сиположение” ·          “противозаконна облага”

112.

откриване наслужебна тайна

чл. 284

·          284(1) дл.л; ·          284(2) недл.л., работещо в държ. учреждение, предприятие или организация,накоето във връзка с работата му са станали известни тези Ф и О ·          284(3) вещо лице, преводач, тълковник по отношение на сведения, узнати във връзка с възложената му задача

·          предмет: тайна, която му е поверена по служба ·          ИД: “съобщи другиму или обнародва” ·          Резултат: престъплението ще бъде довършено, когато сведенията станат достъпни за лице, което няма право да ги знае или за неограничен кръг лица ·          особен признак: разгласяването да е станало във реда на държавата, предприятие, организация или частно лице

·          пряк умисъл ·          да знае, че съставляват служебна тайна

·          “тайна”: информация, познание относно определени факти и обстоятелства, чието узнаване трябва да остане ограницено от гледна точка на лицата, които я знаят, защототова се налага от определен обществен или личен интерес – трябва да са обявени за тайна с НА

113.

допустителство

чл. 285

длъжностно лице , на което е  подчинено лицето,извършващо престъплението, като последното може и да не е длъжностно лице

·          ИД: бездействие –не попречи на подчиненото му лице да извърши престъпление, свързано със службата или работата му – нарушава специално контролно задължение ·          Резултат: подчиненото лице трябва да е извършило престъпление (умишлено или непредпазливо)

·          умисъл: пряк или евентуален  – трябва да съзнава, чеподчиненото му лице извършва престъпление

·          санкцията е в зависимост от извършеното от подчиненото лице  престъпление. ·          няма общ умисъл ·          умишлената безстопанственост е специално престъпление поотношение на допустителството

VІІІ. Престъпления против правосъдието 1. Набедяване и лъжесвидетелстване

114.

набедяване

чл. 286(1)

·          ИД: 2 форми – 1) набедяване в престъпление 2) представяне на неиститски доказателства срещу другиго ·          пред надлежен орган на властта (разграничителен критерий между набедяване и клевета)

·          пряк умисъл – деецът да знае, че набеденият е невинен

·          квалифициран състав: ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност

115.

лъжесвидетелстване

чл. 290- 293

·          І-ви основен състав – чл. 290(1): лице, което има качеството свидетел ·          ІІ-ри основен състав – чл. 290(2): преводач или тълковник ·          ІІІ-ти основен състав – чл. 291:вещо лице ·          ІV-ти основен състав – чл. 290а: всяко НОЛ

·          І-ви основен състав – чл. 290(1): ИД:  устно или писмено съзнателно 1) потвърди неистина или 2) затаи истина / пред съд или друг надлежен орган ·          ІІ-ри основен състав – чл. 290(2): ИД:  даване на неверни превод или тълкуване пред надлежен орган на властта ·          ІІІ-ти основен състав – чл. 291: даване на невярно заключение пред надлежен орган на властта ·          ІV-ти основен състав – чл. 290а: потвърждаванена истина или затаяване на неистина в писмена декларация давана пред съд

·          І-ви основен състав – чл. 290(1): пряк или евентуален умисъл ·          ІІ-ри основен състав – чл. 290(2): пряк или евентуален умисъл ·          ІІІ-ти основен състав – чл. 291: пряк или евентуален умисъл, както и  непредпазливост ·          ІV-ти основен състав – чл. 290а: пряк или евентуален умисъл

·          ненаказуемост по 290 и 291: 1) когато ако каже истината, лицето би обвинило себе си в престъпление 2) когато се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелстване, превод, тълкуване или заключение до влизане в сила на присъдата или на решението и преди да е възбудено наказателно преследване срещу него ·          ненаказуемост по 290а: когато лицето оттегли декларацията си преди дае постановено решение по делото по която е представена

2. Лично укривателство

116.

лично укривателство

чл. 294(1)

всяко НОЛ без роднините по ал.3 и без лицата,които са са споразумели предварително – помагачи

·          ИД: три форми – 1) Д. спомага лицето извършило престъплението да избегне наказателно преследване(наказателното преследване въобще дане започне) 2) спомага дабъде осуетено наказателното преследване (когато наказателното преследване е започнало, но Д способства то да не може да бъде осъществено докрай, т.е. да не се стигне до осъдетелна присъда) 3) Д спомага на укривания да остане ненаказан (т.е. срещу укривания има влязла в сила осъдителна присъда и деецът способства или наказанието да не започне да се изпълнява, или ако е започнало изпълнението,то да бъде прекъснато и съответно да не бъде довършено

·          умисъл пряк или евентуален

·          квалифицирани състави:  1) чл. 294(2) когато е извършено с цел имотна облага; 2) чл. 294(4) когато деянието е извършено от съдия, прокурор, следовател, лице от състава на МВР – твърде сходно с чл. 288, чл. 295, чл. 299.

3. Длъжностни престъпления против правосъдието

117.

длъжностни престъпления против правосъдието

чл. 288, чл. 295, чл. 299.

·          чл.288-орган на властта ·          чл.295-орган на властта ·          чл.299-длъжностно лице

·          чл.288-1) пропусне да изпълни своевременно длъжностите,които му налага службата относно наказателното преследване; 2) по друг начин осуети такова престъпление ·          чл.295-  пропусне да изпълни влязла в сила присъда, ако по служба е бил задължен да направипотребното за привеждане на присъдата в изпълнение ·          чл.299-самоволно 1) освободи или 2) пусне затворник да избяга

·          чл.288-особена цел: с цел да избави другиго от наказателно преследване, кото му се следва по закон 1) – пряк или косвен умисъл; 2) само пряк умисъл (според мен) ·          чл.295- умисъл – пряк и евентуален ·          чл.299- 1) пряк мисъл; 2) пряк или евентуален умисъл (според мен)

·

4. Други престъпления против правосъдието

118.

неизпълнение на решение на граждански съд

чл. 293а

лице, което е осъдено да заплати определена сума с влязло в сила решение

·          ИД: бездействие на длъжника – неизпълнение на задължението в продължение на една година от влизане в сила на решението, въпреки наличието на достатъчно средства за това

·          умисъл:  пряк или евентуален

·          наказателна отговорност за неизпълнение на граждански задължения, въпреки че обектът на посегателствоса ОО, които осигуряват нормалното изпълнение на съдебните решения на гражданските съдилища

119.

самоволно напускане на мястото, където се изтърпява наказанието пробация

чл. 300

·          ИД: напускане на мястото, където се изтърпява наказанието пробация ·          самоволно напускане

·          пряк умисъл

·          особеност: след като изтърпи наказанието по настоящото престъпление, си доизтърпява срока на пробацията, който не е изтърпял

ІХ. Престъпления против дейността на държавните органи иобществените организации Þв зависимост от това дали в отношенията се намесва външен за системата човек или не  се делят на престъпления против реда на управление и престъпления по служба (длъжностни престъпления) Þдлъжностните престъпления се делят на общи и специални в зависимост от това дали се засягат и други обществени отношения или не Þако общият състав предполага длъжностно качество – същинско прест. послужба, ако е само квалифициращообстоятелство – несъщинско

120.

пасивен подкуп

чл. 301

Непосредствен обект: ОО, свързани с правомерното осъществяване на дейността на държавните органи и обществените организации

особен субект: длъжностно лице (включително и чуждо) което изпълняват функции в ДО или ОО + по 305 вещолице, назначено от съд, учреждение, предприятие или организация

·          ИД: 1) поиска или 2) приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва или 3) приеме предложение или 4) обещание за дар или облага, Þ за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е 5) извършило или 6) не е извършило  такова действие ·          301(1) – за да извърши или защото е извършил правомерно действие по служба ·          301(2) – за да извърши или защото е извършилнарушение на служебните си задължения, което не съставлява престъпление ·          301(3) –  за да извърши или защото е извършил друго престъпление по служба (за тази алинея – дл.л. Þреална съвкупност – подкупът и другото престъпление; даващото лице Þ идеална съвкупност – подкуп и подбудителство ксъм длъжностното престъпление)

·

·          квалифицирани случаи: 1) чл. 302(1) т.1 – лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател 2) чл. 302(1) т.2 – чрез изнудване, посредством злоупотреба със служебно положение 3) чл. 302(1) т.3 – повторно 4) чл. 302(1) т.4 – в големи размери 5) чл. 302а –  в особено големи размери, когато съставлява особено тежък случай чл. 306 – изключващи наказуемостта обстоятелства: 1) ако лицето е било изнудено от длъжностното лице, арбитъра или вещото лице да стори това И ако незабавно и доброволно е съобщил на властта

121.

активен подкуп

чл. 304

ИД: предложи, обещае или даде дар или каквато и да е облага на длъжностно лице, за да  извърши или  да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие – съответства на чл. 301(1)

·

·          квалифициран състав: 1) чл. 304а –  на длъжностно лице, заемащо отговорно положение

122.

посредничество към подкуп

чл. 305а

·          ИД: посредничи да се извърши някое от  деянията по предходните членове ·          ако това не представлява по-тежко престъпление

·

·          посредничи – дейност насочена към съгласуване на волите на лицата

123.

престъпно оказване на влияние надлъжностно лице

чл. 304б

лице, което твърди, че може да окаже влияние при  вземане на решение от длъжностно лице във връзка със службата му

·          чл. 304б(1) ИД: поиска или приеме  дар или каквато и да е облага, която не му се следва,или  приеме предложение или обещание  за дар или облага, която не му се следва, за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностно лице или чуждо длъжностно лице във връзка със службата му ·          чл.304б(2) ИД: предложи, обещае или даде  дар или каквато и да е неследваща се облага на лице,  което  твърди, че може да окаже влияние по ал. 1

·

·          чл. 307 – провокация към подкуп: който преднамерено създава обстановка или условия за да предизвика предлагане, даване, или получаване на подкуп, с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа

Х. Документни престъпления 1. Престъпно създаване на документи

124.

материална подправка на документ

чл. 308-310

·          всяко НОЛ ·          от длъжностно лице в кръга на службата му – квалифициращо обстоятелство по чл. 310 – несъщинско дл. престъпление

·          предмет: 1) чл.308:  истински официален документ (този, който е издаден от длъжностно лице в кръга на правомощията му или представител на обществеността в кръга на възложената му функция  и по установения ред и форма) 2) чл. 309(1):  частен документ 3) чл. 309(2): ценни книжа ·          ИД:  състави документа (изготвяне,написване и поставянена необходимите атрибути)  или преправи (измени някой от елементите с правно значение на документа) съдържанието му 1) чл.308: 2) чл. 309(1):  двуактно престъпление – след съставянето трябва да се употреби 3) чл. 309(2): всички състави са формални престъпления

·          пряк умисъл ·          особена цел и по двата текста, но са различни по 308: документът да бъде използван по 309: с използването да се докаже, че е породено, изменено  или погасено определено правоотношение

·

125.

интелектуална подправка на документ

чл. 311-315

за някои от съставите – особен субект – 311- длъжностно лице представител на обществеността НЕ може да бъде субект по това престъпление 312 – лекар – ветеринарен или хуманен

·          предмет: 311 –официален документ с невярно съдържание 312 – лъжливо свидетелство за състояние на хора или животно 313 – писмена декларация или съобщение, изпратено по електронен път, която се дава от частно лице и служи за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, когато този ред е предвиден в нормативен акт 313(3) – частен документ или съобщение, пратено по електронен път, в който издателят му е длъжен да удостовери истината по силата на изрична разпоредба на нормативен акт 314 – официален документ, съставен съгласно установения ред въз основа на заявление на частно лице 315 – бланкетен документ, който не съответства на волята на автора ·          ИД: в зависимост от естеството на документа ·          Резултат: възниква документ с невярно съдържание отразява факти с правно значение, които не съответстват на действителността)

·          всички са умишлени ·          за някои от престъпленията – особена цел: да бъде използван документът като доказателство за обстоятелствата или изявленията, отразени в него (311, 313, ал.3); да се избегне плащането на данъци – 313(2)

·

126.

престъпно ползване на документ

чл. 316 – 318

·          по 316:  когато деецът няма отношение към съставянето на документа- не го е съставил той и не е съучастник (“съзнателно се ползва…когато от него за самото съставяне не може да се търси отговорност”) ·          по 317: противозаконно се ползва, като знае, че издателятго е подписал без намерение да се задължи по него ·          по 318: служи с официален документ, издаден за друго лице  с цел да заблуди орган на властта или представител на обществеността

·

·

127.

престъпно премахване  на документ

чл. 319

·          предмет: чужд или не изключително принадлужащ на дееца документ ·          ИД: унищожи, скрие или повреди (фактически се въздейства върх уматериалния носител на който еобективирано изявлението) ·          Резултат:  според степента на засягане на документа

·          пряк умисъл ·          особена цел: да се причини другиму вреда или да набави за себе си или другиго облага

·

ХІ. Престъпления против реда и общественото спокойствие 1) хулиганство 2) самоуправни действия 3) престъпно засягане на общественото спокойствие 4) създаване на условия за престъпна дейност Непосредствен обект: ОО, в рамките на които се осигурява нормален и необезпокояван живот на гражданите, породени от нормите на поведение относно личния живот на гражданите и взаимоотношенията между тях, относно взаимоотношенията между тях и държавните органи. Тези отношения серегулират от нормите на правото или от тези на нравствеността

128.

хулиганство

чл. 325

Непосредствен обект: редът установен в страната и общественото спокойствие

Всяко НОЛ квалифицирани състави за повторно извършване и за опасен рецидив

·          ИД: непристойни действия, грубо нарушаващи обществения морал ·          само чрез действие ·          Резултат: грубото нарушаване на обществения ред – (изразената бруталнадемонстрацияпротив установения ред, нарушаването на важни държавни, обществени или лични интереси или съществено засягане на нормите на нравствеността) ·          квалифицирани състави: 1) когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред; 2) когато деянието се отличава с изключителен цинизъм (когато хулиганските действия са особено нагли и безсрамни, грубо нарушават нравствените принципи и чувствана гражданите) 3) когато деянието се отличава с изключителна дързост (когато вмного груба форма се засягат интересите на обществото или на личността и упорито не се прекратяват хулиганските действия,…с тях се скандализира обществото, изразяват грубо нахалство или тежко оскърбление) 4) при  повторност 5) при опасен рецидив

·          умисъл: пряк или евентуален – съзнава че грубо нарушава обществения ред и иска илисе примирява  с това

·           “обществен ред”: ВС: установенитев държаватаобществени отношения, основани нанравствеността и определящи поведението нахората в процеса на обществения живот” Ненов: условията на спокойно съществуване на гражданите, изразени в обществените отношения, съобразени с правилата на морала ·          “непристойни действия”:  неприлични, безсрамни, изразяващи се в ругатни, буйство, невъзпитаност и други прояви, скандализиращи обществото ·          “грубо нарушение на обществения ред”: деецът чрез действията си изразява брутална демонстрация против установения ред,…нарушава важни държавни, обществени или лични интереси или  съществено засяга нормите на нравствеността” ·          ВС сочи няколко категории или форми на хулигански действия: 1) на обществени места 2) свързани с посегателства върху личността 3) насочени против морала 4) свързани с унищожаване или повреждане на имущество 5) които създават тревожна обстановка, които могат да внесат смут в обществото ·          “хулигански подбуди”: “явно неуважение към обществото” – демонстративно и пренебрежително отношение към установения обществен ред и към спокойствието на обществото, към нормалния и необезпокояван живот на гражданите и на обществото като цяло

129.

самоуправство

чл. 323

Непосредствен  обект: ОО, чрез които гражданите упражняватсвоите субективни права, по установенияотзакона ред, интересите наотделни гражсани или юридически лица

всяко лице,което действа за осъществяване на свои собствени субективни права

·          4 основни момента: 1) действително или предполагаемо субективно право на дееца 2) оспорваноот друго лице 3) наличиена установен от закона ред за разрешаване наспора 4) немаловажност на случая ·          ИД: в повечето случаи- чрездействие; зависи от конкретното съдържание на действителното или предполагаемо право и от реда, уреден в закона за разрешаване на спора ·          Резултат: промяна във фактическото положение, съществувало до извършване на деянието

·          умисъл: обхваща представиотносно реда за осъществяване на правото и относно това, че последното се оспорва от друг правен субект

·          не се наказва:  когато след предупреждение от надлежен орган, незабавно възстанови предходното фактическо положение

130.

образуване,ръководене и участие в пресъпна група

чл. 321

Непосредствен  обект: ОО, чрез които се създават условия за борба с организираната престъпност

·          ИД:  три форми  – 1)образува; 2)ръководи; 3)участва “образува”-дейност по първоначално съгласуване на волята на две или повече  лица за създаване на съответното формирование “ръководи”-формулиране на целите и на конкретните задачи за изпълнение пред групатаи дейност по осъществяване на контрол върху изпълнението на поставените задачи “участва”- даване на съгласие за участие в групата или организацията + съгласие на групата да го приеме ·          формално престъпление

·          пряк умисъл ·          особена цел – групата или нейни членове8член да върши престъпления  в страната и чужбина

·          “група”: двееле повече лица, които са се съгласили да образуватеедна организационна единица, опрделена точно или приблизително по състав, които имат обща и уточнена цел, за постигането на която предвиждат известна повече или по – малко  трайна координирана дейност, като е възможно и да е учредена определена организационна структура. При престъпната група целта е да се вършатпрестъпления в страната и чужбина

131.

престъпления във връзка с хазартни игри

·          ИД: две форми – 1) устройване 2) системно участие ·          хазартната игра трябва да е : без съответното разрешение, със съответното разрешение, но не на определените за това места, ·          формално престъпление

·          умисъл: организаторът съзнава, че не притежава разрешение или че организираиграта на определеното място, а участващият системно – че играта е незаконна

·          “хазартна игра”: спорно понятие в практиката – игра, при която се залагат пари или други вещи и печалбата или  загубата зависи изключително от случая, от шанса, а не от знанията или уменията на участниците в нея. ·          квалифицирансъстав: при повторност

ХІІ. Общоопасни престъпления Престъпления по транспорта

Непосредствен обект: ОО, които осигуряват безопасността натранспортната дейност като полезна и изключително необходима за всяко общество, но и като дейност, представляваща източник на повишена опасност за живота и здравето на гражданите или за имущества със значителна стойност.

·

·

·          “транспорт”: дейност по пренасянечрез превозно средство на хора и предмети от едно на друго място- четири вида – суша, вода,въздух, космос

132.

престъпно повреждане на транпортно средство или на транспортно съоръжение

чл. 340(1)

·          предмет: 1)подвижен ЖП състав; 2) ЖП път; 3) въздухоплавателно средство; 4) автомобил; 5) електротранспортно средство, или друго такова предназначено за масов превоз; 6) кораб; 7) съоръжения  или принадлежности към тях; 8) тунел; 9) мост; 10) подпорна стена по пътищата; ·          ИД: повреди предмета на престъплението, а когато предметът е кораб – допусне да се повреди, заседне или потъне ·          Резултатно престъпление: самата повреда, а когато е кораб – засядането или потъването ·          !!! и с това създаде опасност за живота на другиго или за значително повреждане на чужд имот

·          при повреждане: Д предвижда повредата,като цели или се отнася безразлично,съзнава, че от повредата ще възникне опасност за живота или за чуждия имот,като допуска тази опасност, ако цели причиняване на смърт или на ТП – квалифициран случай ·          при допускане на повреда, засядане или потъване на кораб: (особен случай на допустителство – друго лице е пряко отговорно за настъпилото събитие, но деецът е длъжен да го контролира): предвижда повредата, засядането или потъването на кораба, като желае или се съгласява с този резултат; съзнава, че от повредата, засядането или потъването на кораба ще възникне опасност за живота, или за чуждия имот, като допуска тази опасност

·          квалифицирани случаи: ·          за умишлени посегателства по 340(1)Þчл. 340(3):  когато са последвали СТП, ТТП или смърт

133.

разрушаване или повреждане на въздухоплавателно средство по време на експлоатация

чл. 340(2)

всяко НОЛ

·          предмет:  въздухоплавателно средство във време на екслпоатация ·          ИД:  въздействие върху субстанцията на предмета, до степен, че той става негодно за ползване по предназначение или става опасно по време на полет ·          Резултатно престъпление: повредата или унищожаването на въздухоплавателното средство

·          умисъл: пряк и евентуален: Д съзнава че предметът е в период на експлоатация, предвижда неговото повреждане или унищожаване и иска или се примирява с този резултат

·

134.

Непредпазливо унищожаване илиповреждане на транспортно средство или съоръжение

чл. 341

·          резултатно престъпление: значителни имуществени вреди; СТП; ТТП; смърт

·          непредпазливост в двете и форми: непредпазливосттае както по отношение на унищожаването или повреждането, така и по отношение на значителните вреди, СТП, ТТП или смъртта

·

135.

Престъпно нарушаване на правилата за движение

чл. 342(1)

Непосредствен обект: ОО, чрез които се осигурява безопасността на движение на транспортните средства

всяко наказателноотговорно лице, което фактически управлява превозно средство

·          Д се осъществява по времена управление на транспортно средство ·          предмет: съответното транспортно средство ·          ИД: действие или бездействие или съчетание от двете: наруши правилата за движение, установени в нормативните актове, уреждащи взаимоотношенията между участниците в движението – бланкетна норма ·          престъпление на поставяне в опасност: необходимо е в резултат на деянието да е създадена опасност за причиняване другиму телесна повреда или смърт (описано е чрез субективната страна – ако не съществува опасност – няма какво да допуска)

·          само евентуален умисъл: посочено е в закона – да допуска че създава опасност ·          ако има пряк умисъл – ще има опит заТП или убийство

·          квалифициран състав: чл. 342(3)  с деяния попредходните алинеи да са умишлено (може и с пряк умисъл) причинени смърт или ТП или значителни имуществени вреди на някого

136.

Умишлено нарушаване на правилата за експлоатация и ремонт на превозни средства или съоръжения

чл. 342(2)

Непосредствен обект: ОО, чрез които се осигурява безопасността на движение на транспортните средства

р/сл по транспорта

·          предмет: подвижен състав, пътища или съоръжения ·          ИД: действие или бездействие дасе нарушат правилата относно експлоатация или изискванията за добро качество на ремонта на подвижния състав, на пътищата или на съоръженията ·          престъпление на поставяне в опасност: и тук опасността е отразена в състава чрез субективната страна ·

·          евентуален умисъл: съзнава, ченарушава правилата относно експлоатацията или изискванията за добро качество на ремонта на подвиженсъстав, пътища или съоръжения, съзнава че с това ще се създаде опасност от ТП или смърт и се примирява с това ·          ако има пряк умисъл – ще има опит заТП или убийство

137.

Непредпазливо нарушаване на правилата за движение или за експлоатация и ремонт на превозни средства или съоръжения

чл. 343

·          ИД: действие или бездействие или съчетание от двете: наруши правилата за движение, установени в нормативните актове, уреждащи взаимоотношенията между участниците в движението – бланкетна норма; да се нарушат правилата относно експлоатация или изискванията за добро качество на ремонта на подвижния състав, на пътищата или на съоръженията ·          Резултатно престъпление: да са настъпили 1) значителни имуществени вреди; 2) средна или тежка телесна повреда; 3) смърт

·          непредпазливост  и в двете и форми: престъпна самонадеяност или престъпна небрежност – възможни са 2 варианта ·          умишлено нарушаване на правилата и непредпазливост по отношение на престъпните последици ·          непредпазливо нарушаване на правилата и непредпазливост по отношение на резултата

·          квалифицирани състави – чл. 343(3) 1) ако Д е извършено в пияно състояние или след употреба на наркотични вещества или техни аналози 2) ако вследствие е настъпилаТП или смърт на повече от едно лице 3) Д еизбягал от местопроизшествието ·          привилегировани състави – чл. 343(2), чл. 343а 1) ако Д е направил всичко зависещо от  него за оказване на помощ на пострадалия или пострадалите 2) ако пострадалият поиска – заопределени състави

138.

престъпно отнемане на моторно превозно средство

чл. 346

Непосредствен обект: ОО, които осигуряват нормалното упражняване на фактическа власт върху моторните превозни средства и условията за тяхното съхранение и запазване

Всяко НОЛ, което не владее правомерно МПС или не е негов собственик

·          предмет: чуждо МПС ·          ИД: чрез действие – отнеме от владението на другиго – същото като при кражба ·          Резултатно престъпление: промяна във фактическата власт върху МПСÞвъзможен е опит ·          без съгласие на владелеца

·          само пряк умисъл: Д съзнава противозаконния характер на деянието, съзнава, че предметът ечуждо МПС, предвижда преминаването на фактическата власт и иска това ·          специфично намерение: да ползва вещта

·          квалифицирани случаи: когато  е 1) последвала повреда на МПС 2) МПС е изоставено без надзор 3) деянието е извършено в пияно състояние 4) деянието е извършено повече от два пъти 5) деянието е извършено повторно 6) деянието е извършено при условията на чл.195,ал.1,т.1-6

139.

застрашаване на въздухоплавателно средство в полет

чл. 341а,(1)

Непосредствен обект:  ОО, които осигуряват сигурността на въздушния транспорт, както и тези, които предпазват хората и имуществото на земята

Всяко НОЛ

·          предмет:  въздухоплавателно средство от всякакъв вид ·          особено средство: устройство или вещество,което може да разруши въздухоплавателното средство или да му причини повреда, която го прави негодно за полет или създава опасност за сигурността му в полет ·          ИД: само чрез действие: постави съответното средство на престъплението във въздухоплавателното средство ·          Резултатно престъпление: довършено, когато средствотно на престъплението бъде поставено във въздухоплавателното средство. Възможен опит ·          когато е непредпазливо,за да бъде съставомерно се изисква да санастъпили и последиците, посочени в чл. 341: значителни имуществени вреди, СТП или ТТП, смърт

·          пряк умисъл – Д съзнава естеството на устройството иливеществото, като има зацел то да се озове на въздухоплавателното средство ·          при непредпазливост – както по отношението на естеството на веществото илисредството, така и по отношение на поставянето,така и по отношение на въздействието

·          това е субсидиарен състав: “ако не подлежи на по – тежко наказание”-  може да има опит към терористично действие например ·          по чл. 341а(2) – престъпление на поставяне в опасност:

140.

застрашаване сигурността на въздухоплавателно средство 2

чл. 342а(2)

·          ИД: 1) разруши или повреди инсталация или съоръжение заръководство на въздухоплването; 2) съобщи информация или даде сигнал, закоито знае, че са лъжливи, постави лъжлив знак илипремахне или премести знак, предназначен за обезпечаване сигурността на движението ·          Предстъпление напоставяне вопасност ·          Резултатно престъпление: застраши сигурността на въздухоплавателно средство в полет

·

·          по ал. 3 –  опасността се създава чрез въздействие на лице, което се намира на въздухоплавателното средство ·          по ал. 4 – квалифициран състав:  когато от деянието последва СТП или ТТП  или смърт – прилагат се наказаниятапо чл. 340(3)

141.

противозаконно завладяванена въздухоплавателно средство

чл. 341б

Всяко НОЛ

·          предмет: въздухоплавателно средство(без значение дали е в полет) ·          ИД: само действие:  две форми: 1) завладее (установи фактическавласт върху въздухоплавателното средство,до степен, че то не може да се използва от оправомощените лица) 2) установи контрол (фактическо положение, при което лицата, оправомощени да имат достъп до него или да го управляват не могат да изпълняват задълженията си свободно и без съгласието на дееца) ·          Резултатно престъпление: довършено е когато въздухоплавателното средство бъде завладяно или върху него бъде установен контрол

·          само пряк умисъл:  Деецътпредвижда завладяването или поставянето под контрол на въздухоплавателното средство и цели това

·          квалифицирани състави: 1) с оглед начина на извършване “със сила или заплашване” 2) с оглед допълнителни настъплили последици “: 2.1. значителна повреда на въздухоплавателното средство 2.2.СТП или ТТП 2.3. смъртна едно или повече лица

КРАЙ

 

 

 

 42.Обща характеристика на наказателния процес-дейност на определени участници. Наказателнопроцесуални функции. Наказателнопроцесуални правоотношения.Фази и стадии.

 

 

Действие на НПс норми:

 по предмет (чл.2НПК:”НПК се прилага за всички наказателни дела, образувани от органите на РБ, също и при изпълнението на съдебни поръчки на друга държава, направени по силата на договор или при условията на взаимност”).

 по време(чл.3НПК-от влизането им в сила и за процесуалните действия, които предстоят по незавършени наказателни производства).

 по място(чл. 4. „Нак.производство, образувано от орган на друга държава, или влязлата в сила присъда, издадена от съд на друга държава и непризната по реда на този кодекс, не са пречка да се образува наказателно производство от органите на РБ за същото престъпление и срещу същото лице.Влязлата в сила присъда, издадена от съд на друга държава и непризната по реда на този кодекс, не подлежи на изпълнение от органите на РБ”).

 спрямо лица с имунитет(чл.5.”Спрямо лица с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ процесуалните действия, предвидени в този кодекс, се извършват в съответствие с нормите на международното право”).

 

Непосредствена задача на НПс определя реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона.(чл.1,ал.1НПК).

Основната задача на НПс е да осигурява защитата от престъпни посегателства срещу РБ, срещу живота, свободата, честта, правата и законните интереси на гражданите, както и срещу правата и законните интереси на ЮЛ, и съдейства за предотвратяване на престъпленията и укрепване на законността(чл.1,ал.2НПК).

Субекти на НПс са: обвиняем; защитник; свидетели; поемни лица; експерти; преводач; тълковник; частен обвинител; частен тъжител; граждански ищец; граждански ответник; съдия; съдебни заседатели; следовател (разсл.полицай); прокурор.

 

1. Дефиниция за Наказателен процес – това е дейност на държавни органи и на граждани, която има строго специфичен предмет и която се осъществява по ред, предвиден в НПК.
2. Принципни правила, с които се характеризират държавните органи:

• Съд
• Наказателните дела се разглеждат и решават или еднолично от съдия, или от състав на съда, в който се включват съдии и съдебни заседатели или само съдии;
• Съдът е държавен орган, който носи цялата отговорност за разглеждане и решаване на дела в неговата съдебна фаза. Освен това той е и единственият орган, който може да признае подсъдимия за невинен или виновен при това с присъда „В Името на Народа“;
• Досъдебното производство е тайно и само дейността на съда се провежда при условията на публичност;
• (ново) След 1999 г. и след приемането на новия НПК, на съда бяха възложени многобройни правомощия при извършването на дейността още на досъдебната фаза.

 

• Почти всички мерки за принуда, които се постановяват на досъдебната фаза, се постановяват от съд. Това са:

– задържане под стража;

– домашен арест;

– настаняване в психиатрия;

– отстраняване от длъжност.

 

• Освен това, има действия на досъдебната фаза за извършването на които се изисква решение на съдия, а това са: обиск, претърсване и изземване, когато обаче те не са неотложни.
• От друга страна има и действия, които могат да се извършат от орган на досъдебното производство, но съставения протокол трябва да се одобри от съдия.
• Има действия, които могат да се извършват пред съдия. Това са: 1) разпит на обвиняем; 2) разпит на свидетел.
• Редица са действията и решенията на органите на досъдебното производство, които могат да се обжалват пред съд. Това са: 1) прекратяване и спиране на производството; 2) постановената мярка „гаранция“; 3) забрана за напускане пределите на страната.
• Прокурор
• Прокурорът носи цялата отговорност за извършването на досъдебната дейност и при извършването на дейността в досъдебната фаза той има редица правомощия:

– може да извършва разследване;

– отделни действия по разследването;

– други процесуални действия – чл. 46 (2) т.2 НПК

• Прокурорът е единственият държавен орган, който може да прекрати, да спре производството, да обединява производствата. Освен това той може да внесе обвинителен акт, който може да образува наказателно производство;

NB: Това са правомощия само на прокурора!

• Прокурорът осъществява през цялото време надзор за законност върху дейността на разследващите органи. Той може да им дава указания, без да има ограничения, разследващите органи от друга страна са длъжни да изпълнят, без да възразят;
• В съдебната фаза на процеса прокурорът винаги е страна в процеса и осъществява функция по обвинение.
• Разследващи органи
• Следователи – в чл. 52 (1) т.1 са посочени кои са разследващите органи. Следователите са органи на съдебната власт, защото се назначават на тази длъжност, повишават, наказват и освобождават от длъжност от ВСС по правилата на на ЗСВ, точно както съдиите и прокурорите;
• Разследващ полицай, разследващ митнически инспектор, разследващ агент – те са органи на изпълнителната власт, които се назначават от както следва: министъра на МВР, директора на агенция „Митници“ и председателя на ДАНС, по правилата на Закон за МВР; Закон за Митниците и Закон за ДАНС. Те са служители на съответното ведомство, подчинени са административно на неговия ръководител и чиято главна функция е разследването по реда и правилата на НПК.
• Полицейски органи в МВР и митнически органи в агенция „Митници“ – те също са служители в съответното ведомство – МВР и агенция „Митници“, но за разлика от разследващите полицаи и разследващите митнически инспектори, те извършват всички дейности по Закона за МВР и Закона за Митниците. По същото време могат да извършват не цялостно разследване, а само неотложните действия по разследването, така както са посочени в чл. 212 от НПК + някои действия, наложени им от прокурора или друг разследващ орган.

NB: 5 са органите, които осъществяват разследването!

Извод: Разследващите органи административно не са подчинени на прокурора, но функционално са напълно подчинени, защото той осъществява надзор за законност на дейността им. Главната задача на разследващите органи е да извършват действия по разследване и да събират необходимите доказателства, които са нужни на прокурора, за да реши делото. От друга страна, прокурорът също може да извърши и цялостно разследване по всяко дело, за което намери за добре (затова в практиката прокурора често се нарича „разследващ прокурор). От направения извод е очевидно, че разследващите органи имат еднакво процесуално положение и по един и същи начин са подчинени на прокурора, но разследващите органи имат различна предметна компетентност.

От друга страна, следователите могат да осъществяват разследване при извършени престъпления, както са посочени в чл. 194 (1) т.1, т.2, т.3, т.4. Разследващите митнически инспектори извършват разследване за престъпления по чл. 234, чл. 242, чл. 242А и чл. 251 от НК, както се чете от разпоредбата на чл. 194 (2) от НПК. Разследващите агенти, както се чете от разпоредбата на чл. 194А, извършват разследване на престъпления, свързани с възложените им дейности по Закона за ДАНС и остават на разследващите полицаи да извършват разследване на престъпления извън тези случаи, както е посочено в чл. 194 (2) от НПК. Полицейските органи в МВР и митническите органи в агенция „Митници“ извършват действията по чл. 212, както и възложените от прокурора и други лица дейности.

Извод: По нашия НПК е задължително, но само разследването от следовател, както е посочено в чл. 194 (1) т.4. който текст упълномощава прокурора, независимо че компетентността по смисъла на чл. 194 е на друг разследващ орган. При фактическа или правна сложност, прокурора може да разпореди разследването да се извърши от следовател. Друг е въпроса, че когато действията по разследването са извършени от некомпетентен орган, съгласно чл. 203 (3) така извършените действия, след като некомпетентния орган бъде заменен с компетентен, запазват процесуалната си стойност.

1. Участие на гражданите в Наказателния процес

• Граждани, срещу които е повдигнато обвинението:
• Обвиняем – това е лицето, срещу което е повдигнато обвинението на досъдебната фаза, в хода на разследването, чрез постановление за привличане в обвинение, а след това с обвинителен акт. На досъдебната фаза обвиняемия е субект с права по чл. 95, за да осъществи своята защита;
• Подсъдим – това е лицето, срещу което е внесен обвинителен акт в съда и съдът го е предал на съд и в който момент обвиняемия вече се конституира като подсъдим. Освен това, подсъдимият е страна в съдебната фаза на процеса и осъществява права, които са предвидени с тази правна фигура.

Обобщение: В НПК понятието обвиняем е използвано не съвсем прецизно – в едни случаи това понятие се използва за обозначение на лицето срещу което се повдига обвинение в досъдебното производство (това представлява и родовото понятие). В други случаи се използва като видово понятие, без да има значение дали става въпрос за съдебно или досъдебно производство.

• Гражданите, претърпели вреди от престъплението:
• Пострадал – това е гражданинът и неговите наследници, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди от престъплението и които имат права за участие в досъдебната фаза на процеса. Пострадалият притежава многобройни процесуални права да участва в досъдебната фаза, така както са посочени в чл. 75 от НПК.
• Ощетено юридическо лице – това е винаги ЮЛ, което е претърпяло имуществени вреди и притежава права за участие в досъдебното производство. Ощетеното ЮЛ притежава 3 права:
• Да обжалва постановлението на прокурора за обжалване в досъдебното производство;
• Да обжалва постановлението на прокурора за прекратяване на производството;
• Да иска обезпечаване на бъдещия иск, който това лице ще предяви в съдебната фаза на процеса.
• Частен обвинител – това е физическо лице или неговите наследници, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди от престъплението и които са се конституирали така в процеса. Частният обвинител в съдебната фаза е страна, която осъществява функция по обвинението, акцесорна страна е, защото участва само заедно с прокурора;
• Частен тъжител – това е винаги физическо лице, което е претърпяло вреди от престъпление, което се преследва с частна тъжба. Той е главна страна, защото той повдига обвинението, има тежест да го докаже, за което са му предоставени многобройни процесуални права;
• Граждански ищец – това е лице, претърпяло имуществени и неимуществени щети, което е предявило иск в съдебната фаза на процеса с искане да бъде обезщетено за претърпените от него вреди. Гражданският ищец участва в съдебната фаза на процеса като страна и разполага с процесуални права, за да докаже основанието и размера за предявения иск;
• Граждански ответник – това е лице винаги различно от фигурата на подсъдимия, което по силата на един или друг закон, отговаря или вместо, или солидарно с подсъдимия за извършените от него вреди (пример: непълнолетния и неговите родители, работника/служителя и работодателя му). Подсъдимия не е граждански ответник. Това не означава, че не може да се конституира като граждански ответник и да не може да обезщети за причинените вреди. Обратното – подсъдимия в 90% от случаите се конституира и отговаря по гражданския иск и се осъжда да обезщети, но само като подсъдим.

Извод: Лицето, което е претърпяло вреди, ако е физическо лице може да участва успоредно и последователно в 4 процесуални качества – пострадал, частен обвинител, граждански ищец и свидетел. По делата от частен характер обаче, лицето претърпяло вреди може да бъде частен тъжител и граждански ищец. Отделен е въпроса, че става въпрос за граждани и ЮЛ, които защитават свои материални права и законни интереси и затова участието им в процеса никога не е задължително, с иключение на тезата когато са призовани като свидетели.

Освен тези граждани, които защитават свои права и законни интереси, има и друга група граждани, които защитават представлявани чужди права и интереси.

• Граждани, които защитават представлявани чужди права и интереси:
• Защитник–1) От една страна, понятието в НПК е родово, защото защитник може да бъде както адвокат, така и съпруг, низходящ, възходящ, роднина, без да има ограничение за родство или изискване за образователен ценз; 2) От друга страна, НПК използва понятието защитник и за да обозначи лицето, което защитава права и законни интереси на гражданите, срещу които е повдигнато обвинението;
• Повереник – понятието отново се използва в два аспекта в НПК: 1) Родово понятие е, защото лицето повереник може да бъде както адвокат, така и съпруг, възходящ, низходящ, роднина, без да има ограничение за родство или изискване за образователен ценз; 2) Видово понятие, защото повереник е и лицето, което защитава правата и законните интереси на гражданите и ЮЛ, претърпели вреди от престъплението.

Обобщение: 1) Беше разгледан първият белег от дефиницията за Наказателен процес – Наказателния процес представлява дейност на граждани и държавни органи; 2) Втория белег е, че Наказателния процес има строго специфичен предмет – това означава, че разглеждането и решаването на наказателни дела може да се осъществи само чрез извършването на наказателно процесуални действия. Наказателните дела могат да се разглеждат само по реда и правилата на наказателния процес; 3) Третия белег от дефиницията на наказателния процес означава, че наказателно процесуалната дейност може да се осъществи не по правилата на закона като цяло, а единствено и само по правилата на НПК. Затова когато едни действия са извършени и една информация е събрана по реда на закона, при това при пълно спазване на правилата, тази информация не може да се използва като доказателствен материал в образуваното наказателнопроизводство. Тази информация може да бъде легализирана, може отново да бъде събрана и проверена по реда и правилата на НПК, ако това е възможно.

В наказателния процес доказателства и доказателствени средства се събират и проверяват само чрез наказателно процесуална дейност (само чрез сбособите на НПК  при това пълно и изчерпателно). Според практиката на ВСС, ако при някои от претърсванията и изземванията е допуснато процесуално нарушение, протокола/протоколите, с които са извършени тези дейности, са невалидни.

 

Наказателнопроцесуални функции

1. Понятие за наказателноправна функция – няма легално понятие. Според проф. Павлов, наказателнопроцесуалната функция е наказателнопроцесуална дейност и направлението на тази дейност. От тази дефиниция могат да се направят следните изводи:

• Наказателнопроцесуална функция нито е само дейността, нито е само направлението на дейността, винаги е едното и другото;
• Направлението на процесуалната дейност не може да се откъсне от дейността, защото то се изразява и проявява и в самата тази дейност;
• Направлението на дейността може да се познае по непосредствената задача на тази дейност, а тази задача може да се познае ако се има предвид кой извършва дейността;
• Ако се има предвид направлението на дейността, функциите могат да се обединят като 3 основни:
  • функция по обвинение;
  • функция по защита;
  • функция по ръководство и решаване.
• Както и 2 допълнителни:
• предявяване на граждански иск;
• отговорност по предявения иск.

1. Обща характеристика на видовете наказателноправни функции

Коя дейност се обхваща от функцията?

• Функция по обвинение – обхваща цялата наказателноправна дейност, свързана с повдигане на обвинението и обосноваване (доказване на същото). По делата от частен характер обвинението се повдига и доказва от частния тъжител. По делата от общ характер обвинението се повдига от държавни органи, които имат и тежестта да докажат същото. А гражданите, които осъществяват функция по обвинение участват само при доказване на повдигнатото от държавните органи обвинение.
• В досъдебна фаза – във функцията по обвинение участват:
  • разследващия орган;
  • прокурор;
  • пострадал (неговите наследници) и неговия повереник;
  • ощетеното ЮЛ и неговия повереник.
• В съдебната фаза – във функцията по обвинение участват:
• прокурор;
• гражданския ищец и неговия повереник;
• частния обвинител и неговия повереник.
• Функция по ръководство и решаване – тя включва 4 дейности:
• Ръководенето на самата процесуална дейност, свързана с решението кое трябва да се свърши;
• Ръководене на участниците;
• Решение на въпросите в хода на висящия процес;
• Решение на окончателните въпроси.
• В досъдебната фаза – във функцията по ръководство и решаване участват:
• прокурор;
• разследващ орган.
• В съдебната фаза – във функцията по ръководство и решаване участва:
• съда
• Функция по защита:
• Тази функция обхваща цялата дейност, свързана с доказването на невиновността на обвиняемия/подсъдимия или неговата по-ниска степен на наказателна отговорност;
• На досъдебната фаза тази функция се осъществява от обвиняемия и неговия защитник;
• В съдебната фаза функцията се осъществява от подсъдимия и неговия защитник; както и от гражданския ответник и неговия повереник.

 

8. Обща характеристика на фазите и стадиите на наказателния процес.
9. Фазите на наказателния процес са:

1) Досъдебна;

2) Съдебна.

1. Стадии на досъдебната фаза:

• Разследване:
• Когато е подаден сигнал за извършено престъпление и прокурорът прецени, че има достатъчно доказателства за извършеното престъпление, то с постановление образува досъдебното производство, след което започва разследването;
• След образуване на досъдебното производство се извършват действията от този 1ви стадий, наречен разследване. Тези действия могат да се извършат от разследващите органи и от прокурора;
• В хода на разследването се извършват следните действия:
• Органът извършва всички онези действия по разследването, които се явяват необходими и възможни в конкретния случай. В този момент разследващия орган има оперативна самостоятелност, защото сам решава какви действия са извърши, кога и в каква поредност да ги извърши. Затова не е необходимо нито съгласие, нито разрешение от прокурора. Това обаче не означава, че прокурора не може да дава указания за извършване на едно или друго действие.
• Когато разследващия орган прецени, че е събрал достатъчно доказателства за вината на конкретно лице в извършване на конкретно престъпление, той докладва на прокурора и изготвя постановление за привличане на обвиняем. В чл. 219 (1), (2) и (3) показват процедурата при събрани достатъчно доказателства.
• Привличането на обвиняем по своето естество е повдигане на обвинението, защото разследващия орган твърди в постановлението си, че лицето е извършило престъпление. Привличането на обвиняем в хода на разследването ВКС с тълкувателно решение № 2/2002 обозначава това действие като предварително обвинение. Когато след като приключи разследването, прокурора изготвя постановление, това действие е окончателното обвинение.С издаването на това постановление за 1ви път в наказателния процес се конституира фигурата на обвиняемия и за 1ви път възниква функцията на обвинението, защото привличането на обвиняем е израз на обвинителна дейност и обвинителна функция;
• В чл. 219 (3) се сочат задължителните реквизити за привличането на лицето като обвиняем. Освен 3те му имена задължително се изписва и „деянието“, за което се привлича лицето като обвиняем, както и правната квалификация на деянието. Това изискване на закона означава, че когато едно лице се привиква като обвиняем, то в обвинението срещу него трябва да бъдат посочени както фактическите, така и правните основания. Това е така, защото без да знае фактите, лицето не може да се защити. След това на обвиняемия трябва да му бъде обяснено в какво е обвинен – това представлява предявяването. Самото предявяване на обвинението за привличане на обвиняем се осъществява по правилата на чл. 219 (4) от НПК.

Привличането на обвиняем обаче, макар и изключение, може да стане с протокола от първото действие по разследването срещу лицето – чл. 219 (2). За това 3то действие има конкретни правила (синоними: предявяването на постановление за привличане в обвинение и предявяване на обвинение). Предявяването има изключително действие, защото на обвиняемия се дава възможност да научи в какво е обвинен, без узнаването не може да се защити. Както е видно в чл. 219 обвинението се предявява на обвиняемия в присъствието на неговия защитник, като му се дава възможност да се запознае с обвинението, връчва му се препис след това. Непредявяването е винаги съществено процесуално нарушение. В решение № 2/2002 на ВСС е обявено за абсолютно, защото ако не знае, обвиняемия не може да се защити.

• Разпит на обвиняем – според разпоредбата на чл. 221 след предявяването на обвинението, разследващия орган незабавно пристъпва към разпит на обвиняемия. От тази констатация могат да се направят следните изводи:
• Най – напред „незабавно“ означава разпита да стане веднага след предявяване на обвинението;
• На второ място „незабавно“ означава, че след като предяви постановлението на обвиняем, разследващия орган не може да извърши друго действие освен разпит. Разпита на обвиняемия в доктрината и практиката се обозначава като 1во средство за защита на обвиняемия;
• След като разпита обвиняемия, органа продължава да извършва действия по разследване със задача да провери обясненията, които е дал обвиняемия на неговия разпит, както и да оцени всички факти, които ще бъдат оценявани като смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства;
• На 3тата инстанция/касационното производство се прави проверка при нарушение в правната квалификация на деянието или за съществени процесуални нарушения);
• Следващото действие – действията преди предявяване на разследването. След като разследващия орган реши, че е извършил всички необходими и възможни действия, той докладва на прокурора. При този доклад прокурора се информира с всички събранни материали и когато констатира, че има допуснати съществени процесуални нарушения, че е необходимо да се съберат още доказателства или да се привлече лицето като обвиняем отново, той или сам извършва действията, или дава указания на разследващ орган да извърши действията;
• След доклада по чл. 226, разследващия орган пристъпва към предявяване на разследването по чл. 227 (1), (2), (7), (8), (9).

С изменението на НПК от 2010г., предявяването на разследването вече не е задължително действие. То се предявява само ако заинтересованите лица са поискали това.

Предявяването се прави на обвиняемия в присъствието на неговия защитник, както и на жертвата и нейният довереник. Предават им се всички приложени по делото документи и веществени доказателства. За всички дела се определя срок. Когато прочетат приложените документи, заинтересованите лица могат да правят искания, бележки и възражения. По тях се произнася прокурора, пред който разследващия орган отговаря. Когато прокурора иска още доказателства, отново се пристъпва към предявяване на разследването още веднъж. След предявяване на разследването, разследващият орган изготвя свое писмено мнение, с което заедно с материалите по цялото действие, предава на прокурора. От този момент настъпва 2рата фаза на първия стадий на досъдебното производство.

 

• Органи на досъдебното производство – посочени в чл. 193 НПК. Това са:

а) прокурора; б) разследващите органи.

Разследващи органи – изброени са в чл. 52 НПК.

„Разследване“, действия по разследването и други процесуални действия – това са понятия, за които НПК не дава дефиниция. Пример за тези понятия обаче има в текста на чл. 46 (2) т.2, но там също липсва дефиниция.

 

• Разследване означава 1вият стадий на досъдебната фаза;
• Действия по разследване, съдебни следствени действия и способи за доказване са 3 понятия синоними. Те са процесуални действия, чрез които се събират и проверяват доказателства. Когато се извършват действия за събиране на доказателства, в съдебната фаза се наричат съдебни следствени действия.

В досъдебната фаза се наричат действия по разследване. В общия случай се наричат „способи за доказване“. Всички други действия, чрез които не се събират доказателства, а имат друга непосредствена задача, се наричат други процесуални действия. Такива действия са привличане на обвиняем и предявяване на разследването, както и действия по започване на разследването. Това са процесуалноследствени действия, които са предвидени в НПК. Сроковете за разследване се съдържат в разпоредбата на чл. 234 (1) – максимален 2 месечен срок, който срок обаче може да бъде удължаван;

• Действия на прокурора след като приключи разследването – прокурора се запознава със събраните по делото материали, след което може да вземе решение за:
• прекратяване на производството – чл. 243;
• спиране на наказателното производство – чл. 244;
• при допуснати съществени процесуални нарушения при предявяването на разследването на основание – чл. 242 (2). В този случай прокурора указва на разследващия орган да ги отстрани;
• да внесе делото в съда, което прокурора упражнява по 3 начина:
• да внесе делото с обвинителен акт;
• да внесе делото с предложение обвиняемия да бъде освободен от наказателна отговорност, когато са налице предпоставките на чл. 178 НК;
• внасяне в съда при постигнато споразумение между прокурора и адвоката на обвиняемия за утвърждаване от съда.

Срокът, в който прокурора да осъществи тези действия, е не по-късно от 1 месец – чл. 242 (3) НПК – този срок е дисциплиниращ.

III.Стадии на съдебната фаза на процеса:

• Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебното заседание. Председателят на съда, след като е внесен обвинителен акт, образува съдебно производство. След което на случаен принцип делото се разпределя на даден съдия – наречен съдия – докладчик. На 1во място, съдията – докладчик след като се запознае с материалите по делото, има следните правомощия:
• да прекрати производството на основание чл. 24;
• да спре производството на основание чл. 25;
• да върне делото на прокурора, ако са допуснати съществени процесуални нарушения.

Когато съдията – докладчик установи, че всичко по делото е изрядно, той предава обвиняемия на съд и се разпорежда да му се връчи препис от обвинителния акт, да се призоват за съдебни заседатели – свидетели, страни и вещи лица, да се изпрати съобщение на пострадалия, ощетеното юридическо лице с указание, че ощетеното юридическо лице може да предяви граждански иск, а пострадалия, че може да се конституира като частен обвинител или граждански ищец

• Съдебно заседание на 1ва инстанция, което има 5 етапа:
• Действия по даване ход на делото. Председателят на съдебния състав открива съдебното заседание, проверява дали са налице всички призовани по делото лица и ако е така с определение дава ход на делото. В противен случай отлага делото за друга дата и час;
• Съдебно следствие. Първо прокурора трябва да прочете обвинителния акт, след което председателят на състава запитва обвиняемия разбира ли в какво е обвинен и след това се провежда разпит на подсъдимия.

NB: Внасяне на обвинителен акт в съда от прокурора е по същество повдигане на обвинение. Предявяване на обвинение пък е когато на обвиняемия му се връчи препис от обвинителния акт.

Непрочитането на обвинителния акт от страна на прокурора пък се счита за несъществено процесуално нарушение! Прочитането на обвинителния акт има смисъл за публичността, да се информират всички присъстващи на заседанието какво е обвинението.

Принципът е, че след като на лицето бъде предявено обвинение, то след това трябва да бъде разпитано и това важи и за 2рия стадий на съдебния процес.

След разпита на обвиняемия се осъществява разпит на свидетелите на обвинението, след това тези на защитата, разпит на вещите лица, предявяват се приложените по делото веществени доказателства и накрая се прочитат всички приложени по делото документи.

• Съдебни прения – речите на страните, в които речи те правят анализ на събраните по делото доказателства – от този анализ се прави фактически извод относно фактите от обективната действителност.

От изложените и приети за достоверни факти се извежда заключение относно правната квалификация на деянието.

Касацията (на ВКС) касае правната квалификация на деянието по НК, както и дали са допуснати съществени процесуални нарушения по НПК. Друго тя не касае!

След като се стигне до фактически извод от страните по делото, те предлагат на съда каква да бъде правната квалификация на деянието.

Реда за произнасяне на съдебните речи е установен с императивна правна норма – на 1во място говори прокурора, на последно място говори подсъдимия.

• Последна дума на подсъдимия. Чрез последната дума се дава възможност на подсъдимия да изрази своетоокончателно отношение по обвинението

Последната дума на подсъдимия не е равнозначна на разпит и не е равнозначна на обяснение на подсъдимия, чрез които той възпроизвежда факти на обективната действителност.

• Постановяване на присъдата – тя се постановява на тайно съвещание, на което участват съдиите. Присъдата се счита произнесена не само когато е произнесена, написана, подписана, а едва след като е била прочетена на съдебно заседание – конститутивно действие.
• Съдебно заседание на въззивна инстанция – в България като 2ра инстанция действат окръжните и апелативните съдилища.

Нашето 2ро инстанционно производство е тип въззивно, защото въззивния съд проверява както дали са правилно установени фактическите изводи на 1ва инстанция, така проверява и дали правилно е приложен закона. Нашият въззивен съд е определян като „съд по същество“ или като „втора първа инстанция“. Това е така, защото въззивния съд не само проверява дали са правилни фактическите изводи на 1ва инстанция, но може и като резултат от тази проверка да приеме нови други свои фактически изводи – положения по делото. Именно защото въззивния съд може да проверява установените фактически положения, затова може да осъществява съдебно – следствени действия и да събира нови доказателства без ограничения. Затова съдебното заседание на 2рата инстанция също има 5 етапа, включително съдебно следствие.

• Съдебно заседание на касационна инстанция.

Единственият съд, който действа като касационен по наказателни дела е ВКС. ВКС разглежда делото по правилата на касацията, което значи, че той има правомощия да проверява сам правилно ли е бил приложен закона на базата на установените по делото фактически положения от предходната инстанция. След като може да проверява правилно ли е бил приложен закона, тук се разбира само НК и НПК, т.е. да се проверява:

• правилна ли е правната квалификация;
• справедливо ли е наложеното наказание;
• има ли допуснато процесуално нарушение.

Тъй като ВКС няма никакви правомощия, свързани с фактите, то той нито може да оценява събраните по делото доказателства, нито може да събира и проверява нови. Затова съдебното заседание има само 4 етапа! Тук няма съдебно следствие.

• Възобновяване на наказателните дела.

Това е извънреден стадий, а не редовен, защото при възобновяването на наказателните дела, присъдата е влязла в сила и подлежи на изпълнение или се изпълнява. Единствено компетентен да възобнови едно наказателно дело е ВКС, за да се възобнови едно наказателно дело обаче трябва да бъдат предвидени изчерпателно изброени основания.

Поведението на гражданите се регулира правно на принципа, че е разрешено всичко, което не е забранено.

При държавен орган на власт е точно обратното – забранено е всичко, което не е изрично позволено.

 

Основни начала в НПс – принципи.

Основните начала са ръководни положения,основни принципи,върху които се изгражда процесуалната система с оглед да се осигури осъществяването на стоящите пред нея задачи.Те са формулирани в НПК като ПН.Освен това почти всички имат конституционна основа.Като основополагащи положения, те са отправна точка при тълкуване на НПснорми.Основните начала са:

1.Участие на съдебни заседатели в състава на съда(чл.8);

2.Равенство на гражданите в наказателното производство(чл.11);

3.Назначаемост и несменяемост на органите(чл.9);

4.Независимост на органите на наказателното производство(чл.10);

5.Право на защита на гражданите(чл.15);

6.Разкриване на обективната истина(чл.13);

7.Официално начало.

8.Публичност на съдебните заседания(чл.20);

9.Вземане на решения по вътрешно убеждение(чл.14);

10.Непосредственост(чл.18);

11.Устност(чл.19);

12.Състезателност(чл.12);

Някои от тези начала имат съдоустройствен, а другите имат функционален х-р, свързан със състезателността в НПс.

Освен основните начала Глава 2 на НПК урежда и някои основни процесуални гаранции, обезпечаващи пълното проявление на основните начала и те са:

1. Осъществяване на правосъдие по нак. дела само от съдилищата – чл.6 НПК.
2. Водене на нак. производство на български език и право на лицата невладеещи езика, да се ползват от родния си език или да им се назначава преводач – чл.21 НПК.
3. Еднакви права на съдиите и съдебните заседатели (имат еднакъв право на глас) при постановяване на процесуалните актове на 1-во инстанционния съдебен състав чл.8(2) и 41(5) НПК.
4. Презумпцията за невиновност на обвиняемия – чл.14(2) НПК.
5. Задължението на съда и органите на ДсП да разясняват на обвиняемия и др. граждани, участващи в нак. произвоство, техните процесуални права и задължения и да им осигуряват възможност да ги упражняват – чл.14(4) НПК.
6. Неприкосновеност на личността – чл.15 НПК.

Всички начала и гаранции имат конституционна основа, която предвижда и някои др. гаранции, като например:

– несменяемост на съдиите, прокурорите и следователите; 3

– това, че никой не може да бъде задържан, подлаган на обиск или др. посегателства в/у личната неприкосновеност без разрешението на съда освен в случаите предвидени със закон;

– всеки има право на адвокатска защита още от момента на задържането си.

В ЗСВ също има някои основни положения, касаещи основните начала: състезателност на нак. производство.

Проявлението на основните начала е динамично. Не всички от тях се реализират в еднаква степен в отделните фази и стадии. В ДсП публичността е силно ограничена, тя се разгръща като основно начало в съдебната фаза. Основните начала са равностойни, не се степенуват и аранжират. Обезпечават се и обуславят едно друго.

Основните начала имат специфично проявление в различните фази и стадии на НПс.

 

43.Участие на съдебни заседатели в наказателното производство.Равенство на гражданите.Независимост на съдебната власт.

 

Участие на съдебни заседатели в наказателното производство

1. Обща характеристика на принципа – този принцип е установен в чл. 8 от НПК и в чл. 123 от Конституцията. У нас по наказателни дела съдебни заседатели участват, но само при решаване на делата като 1ва инстанция. Съгласно чл. 8 (2) съдиите и съдебните заседатели имат еднакви права.

До приемането на новата ни Конституция от 1991г., този принцип се обозначаваше като „участие на представители на обществеността в наказателния процес”. Към настоящия момент и след приемането на тази Конституция, принципът е формулиран по друг начин, както това е видно от заглавието на чл. 8 – вече няма участие на представители на обществеността, формулировката е съвсем различна. Тази формулировка е поредна, защото след приеманате на Конституцията от 1991г., съдебните заседатели не се избират от обществеността на съответния избирателен район, при условията на равно, пряко и тайно гласуване, а се предлагат от общинските съветници и се избират от съдиите на съответния съд. При този ред на избиране на съдебните заседатели, връзката им с обществеността е индиректна, те се предлагат именно и не случайно от общинските съветници, които пък от своя страна са избрани пряко от обществеността при условията на равно и тайно гласуване.

1. Ред за избиране на съдебните заседатели:

1) Този ред е установен в чл. 68 от ЗСВ „Общинските съвети, които се намират в съответния съдебен район, правят предложение за съдебни заседатели като най-малко 10 на 100 от лицата, които се предлагат трябва да са с педагогическа квалификация. А съдебните заседатели се избират от общото събрание на съответния съд”;

2) Този ред е детайлизиран чрез Наредба №2 от 2008г., издадена от министъра на Правосъдието и ВСС:

• Съгласно чл. 2 от тази Наредба общото събрание на съответния съд определя броя на съдебните заседатели;
• Съгласно чл.5 общинският съвет избира комисия, която изготвя предложенията за съдебни заседатели, но не само членовете на тази комисия, а и всеки общински съветник може да предлага такива. Така изготвените предложения на комисията се гласуват на сесия на общинския съвет;
• Съгласно чл. 7 от тази наредба, така изготвените кандидатури се предлагат и гласуват:
• за съдебни заседатели за районен съд – от общото събрание на съдиите на окръжния съд;
• за съдебните заседатели от окръжния съд – от общото събрание на съдиите от апелативния съд.

III. Условия за избиране на едно лице за съдебен заседател. Tези условия за посочени изчерпателно в чл. 67 от ЗСВ:

1) да е дееспособен български гражданин;

2) да е навършил 21, но да не е навършил 70;

3) да не осъждан за умишлено престъпление, независимо че е реабилитиран;

4) да се ползва с добро име в обществото.

1. Правна същност на принципа:

1) Съдебните заседатели участват в състава на съда, което означава, че осъществяват функция по ръководство и решаване, действайки с делегирани държавно-властнически правомощия;

2) Съдебните заседатели са мандатен орган, защото се назначават за 5 год. (чл. 60 от ЗСВ) и се извикват за участие в съдебните заседания най-много 60 дни за една календарна година, освен ако разглеждането на делото продължи и след този срок (чл. 72 (1) от ЗСВ);

3) Кои съдебни заседатели ще участват в състава на съда не се решава чрез жребий на страните, а според чл. 72 (2) от ЗСВ председателят на съда чрез жребий определя за всеки състав основни и резервни съдебни заседатели. Съдебните заседатели вземат участие при решаването на всички въпроси, които се поставят в хода на процеса. Съдебните заседатели вземат участие при решаването на всички окончателни въпроси, което означава, че те решават както въпросите за вината, така и въпросите за наказанието. Това правило е достатъчно, за да се направи извод, че нашия съд е по своята същност съд с „шофени”, при която система има една единна колегия на съдиите и на представителите на народа, които съвместно с вишегласие решават и въпросите за вината и въпросите за наказанието. Поради същото правило е очевидно, че нашият съд не е съд с жури, при която система има две колегии – едната е на журито, т.е. на представителите на народа, а другата колегия е на професионалните съдии. Журито решава само въпроса за вината, а съдиите решават само въпроса за наказанието.

Съдебните заседатели , съгласно чл. 33 (4) участват при решаването на всички въпроси с равен глас на този на съдиите, а присъдата, като правило без изключение, се постановява с обикновено мнозинство.

Както е видно от чл. 28 – съдебните състави у нас са един съдия и двама съдебни заседатели и двама съдии и трима съдебни заседатели и след като решават въпросите при равен глас и с обикновено мнозинство, то е очевидно, че всеки гражданин може да бъде осъден, респективно оневинен само с гласовете на съдебните заседатели. Съдебните заседатели се отвеждат на същите основания както съдиите – чл. 29 НПК. Всеки съдебен заседател, както и всеки съдия може да заяви особено мнение – чл. 30. Присъдата се обявява като се прочита винаги от съдията. Но за да бъде обявена същата, тя задължително трябва да е подписана и от съдебните заседатели.

 

Независимост на държавните органи. Назначаемост и несменяемост на съдиите, прокурорите и следователите

Един орган ще бъде независим, тогава когато не получава указания, тогава когато действа по вътрешни убеждения.

1. Правната същност на принципа. Този принцип е установен в чл. 10 от НПК и според текста, държавните органи в наказателния процес „са независими и се подчиняват само на закона”. От този текст могат да се направят следните изводи:

1) Съгласно чл. 10 от НПК, независими са всички държавни органи, а според чл. 117 (2) от Конституцията, независими са само органите на съдебната власт – съдии, прокурори, следователи;

2) Както е видно от чл. 10 нашият законодател разбира независимостта като правомощието на държавните органи при осъществяване на своята дейност, да се подчиняват единствено и само на закона;

3) Държавният орган ще е независим, ако се подчинява само на закона, което означава, че:

• на държавният орган е осигурено да извършва своята дейност по вътрешно убеждение, основано на закона;
• независимостта изключва възможност на държавните органи да се дават указания по конкретните дела, било от други държавни органи., от организации, от длъжностни лица и т.н.;
• независимостта на държавните органи обаче не е абсолютна, те не действат като в капсулирана държавна власт, недосегаема от нищо и от никого. Точно обратно – истинската независимост предполага да съществуват едни или други форми на контрол за спазването на закона. Нещо повече, при контрола за спазването на закона, могат да се дават и указания, които са задължителни и подлежат на изпълнение. Става въпрос обаче само за даването на указания относно прилагането на закона, а това означава указания свързани с правилното приложение на закона, а това означава правилното прилагане на НК и НПК и по конкретно означава, че указанията се отнасят до правната квалификация, до явната справедливост на наложеното наказание и до допуснатите съществени процесуални нарушения.

Тези три вида указания държавните органи могат да получат и са длъжни да изпълняват, като по този начин не би се накърнил принципа, защото независимост означава подчинение на закона, а тези указания се отнасят именно до правилното приложение на закона. Всички други указания, които се отнасят до решаването на въпроси по вътрешно убеждение са несъвместими с принципа и затова е недопустимо да се дават такива указания.

Пример: указания, свързани с оценката на събраните по делото доказателства и фактическите положения, които трябва да се намерят за доказани, указанията делото да се прекрати, да се спре, да се признае подсъдимия за невинен, виновен, какво наказание да му се наложи и др.

1. Независимост на съда – съдът е независим от прокурора, защото:

1) Обвинителния акт на прокурора няма задължителна сила за съда, който може независимо че е внесен обвинителен акт, да прекрати делото, да го спре, да го върне на прокурора, както и да постанови оправдателна присъда;

2) Прокурорът не може да оттегля веднъж внесения обвинителен акт, при което съдът да е длъжен да прекрати производството. По нашия НПК прокурора може да се отказва от обвинението, но и в тази хипотеза съдът не прекратява производството, то продължава и съдът се произнася с присъда, при това може и с осъдителна присъда да се произнесе;

3) Съдът остава независим и когато прокурора е постигнал споразумение с адвоката на обвиняемия за прекратяване на производството. Този извод е верен, защото споразумението може да породи правни последици, но само когато е утвърдено от съда, а освен това съдът може и да не го утвърди, ако постигнатото споразумение противоречи на закона (НК или НПК) или на морала;

4) Исканията, бележките и възраженията, които прави прокурора, не са задаължителни за съда, защото съдът може да ги уважи или да не ги уважи, така както исканията, бележките и възраженията на всички други страни.

Извод: Съдът е независим от по-горната съдебна инстанция, от въззивния и от ВКС, защото:

• съдилищата са прганизирани в система, която не е централизирана и субординирана и в която не действа принципа на единоначалието;
• въззивният съд може да отмени съдебния акт на 1вата инстанция и да върне делото за ново разглеждане, а касационният съд може да отмени присъдата на 1вата и на въззивната инстанция и да върне делото за ново разглеждане, при което и да даде задължителни указания, но съдът на който е върнато делото остава независим, защото тези указания могат да се отнасят до стадия, от който да започне новото разглеждане на делото, допуснатите съществени процесуални нарушения и правната квалификация, при условие че при новото разглеждане на делото не се установят нови фактически положения;
• вярно, че ВКС издава тълкувателни решения, които са задължителни за съдилищата, но и в този случай принципът на независимостта не е нарушен, защото тълкувателните решения не се отнасят до конкретни дела, те са винаги принципни и свързани с правилното прилагане на закона, ако той не се прилага еднакво от всички съдилища.

III. Независимост на прокурора – прокурорът е независим от съда, защото:

1) Когато съдът дава разрешение или одобрява протокола от извършени действия по разследването, независимостта на прокурора не е нарушена, защото както той, така и съда са действали суверенно, по вътрешно убеждение и независимо един от друг. Освен това когато съдът дава или отказва да даде разрешение, одобрява или отказва да одобри протокола, той проверява единствено законосъобразността на искането и законосъобразността на действието, за което е съставен и съответния протокол;

2) Съдът може да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на производството и да върне делото със задължително указание, но тези указания могат да се отнасят само до допуснати съществени процесуални нарушения;

3) Съдията-докладчик в 1вия стадий на съдебната фаза – 1во инстанционният, а и въззивният съд могат да прекратят съдебното производство и да върнат делото на прокурора, като му дадат и задължителни указания, но тези указания могат да се отнасят сaмо до допуснати съществени процесуални нарушения;

4) В съдебното заседание е вярно, че прокурорът е подчинен на процесуалното ръководство на съда, но тази му подчиненост не може да накърни неговата независимост, защото той е подчинен на съда, но не при изпълнение на функцията си, подчинен е не в дейността си, а е подчинен във връзка със спазването на дисциплината в съдебното заседание, така както впрочем са подчинени и всички други страни.

1. Независимост на прокурора от горестоящия прокурор:

1) Съгласно чл. 126 (2) от Конституцията – главният прокурор осъществява надзор върху дейността на другите прокурори. Тази разпоредба достатъчно категорично изисква прокуратурата да бъде организирана на принципите на централизация, подчиненост, субординация и единоначалие, затова според чл. 136 от ЗСВ, прокуратурата е единна и централизирана, всеки прокурор е подчинен на горестоящия, а всички са подчинени на главния прокурор;

2) До 1999г. взимоотношения между прокурор и горестоящ прокурор не бяха регламентирани в НПК. Към този момент тези взаимоотношения са уредени чрез разпоредбата на чл. 46 (3) от НПК. От начина, по който ще бъде изтълкуван този текст, ще се направи и верен извод дали прокурора е независим или обратно, е зависим от горестоящия прокурор. В чл. 46 (3) се визират следните хипотези:

• Горестоящият прокурор може да измени постановлението на непосредствено подлежащия му прокурор. В тази хипотеза прокурора остава независим, защото както той, така и горестоящия прокурор е решил въпроса по свое вътрешно убеждение и доказателствата по делото, суверенно го е решил, независимо един от друг и носи отговорност за своето постановление;
• Да отмени постановлението на прокурора и сам да извърши необходимите действия по разследването и другите процесуални действия. В този случай прокурорът остава независим, защото както той, така и горестоящия, всеки един от тях е действал суверенно, независимо един от друг, по свое усмотрение;
• Да отмени постановлението на прокурора и да му даде писмени указания, които са задължителни за него. От начина, по който ще се изтълкува второто изречение на чл. 46(3), ще се даде и верен отговор на въпроса независим ли е прокурорът от горестоящия прокурор. При буквалното тълкуване на чл. 46 (3), 2рото изречение, се получава противоречие с чл. 10, което е резултат от систематическо тълкуване на двете норми. При противоречие между норма-принцип и обикновена правна норма, се прилага нормата-принцип. В този случай, за да се приложи чл. 10 трябва да се изтълкува стеснително думата „указания” – става въпрос, но не за всякакви указания, а само за такива, свързани с прилагането на закона.

1. Независим ли е разследващият орган от прокурор:

1) С приемането на новия НПК, се възприе и нова философия за взаимоотношенията между прокурора и разследващия орган. От чл. 203 (3), чл. 196, чл. 197 и редица други текстове, се прави извод, че разследващите органи нямат процесуална самостоятелност, че те събират доказателства за прокурора, който решава делото;

2) Отговора на въпроса, дали разследващият орган е независим от прокурора, зависи от начина, по който ще се изтълкува чл. 197 от НПК. В този случай е вярно, че при буквалното тълкуване на думата „указание”, ще се получи противоречие с чл. 10 при систематическото тълкуване на двете норми. Ако това противоречие се поправи чрез стеснителното тълкуване на думата „указание”, в такъв случай ще се получи още по-голямо противоречие, този път с духа на закона, с философията вложена от законодателя в отношенията прокурор и разследващи органи.

1. Несменяемост на органите на съдебната власт. Правна същност на дефиницията – този принцип е класически съдоустройствен, а не функционален, защото се отнася не до извършваната наказателно процесуална дейност, а до устройството и принципите на организация на органите на съдебната власт. Поради тази причина, той не е установен в НПК, а в ЗСВ като класически съдоустройствен. Този принцип е установен в чл. 129 (3) от Конституцията, чието съдържание буквално е пренесено и в ЗСВ. В чл. 129 „С навършване на 5 годишен стаж като съдия, прокурор или следовател и след атестиране, с решение на ВСС, съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми.”. От този текст могат да се направят няколко принципна изводи:

1) Принципът не се отнася до всички държавни органи в наказателния процес – от разследващите органи са несменяеми само следователите;

2) От чл. 129 (3) 2рото изречение на Конституцията – през 2003г., се прави извода, че несменяемостта не е установена до живот, а до навършването на 65 год. възраст;

3) Несменяемостта настъпва не от момента на назначаването, а след като са изтекли 5г. на заеманата длъжност;

4) Несменяемостта не настъпва ex lege по силата на закона, както беше до изменението на Конституцията, а настъпва след атестиране и решение на ВСС;

5) В ПЕС има не голям брой правила в смисъла на несменяемостта, но по техния смисъл, когато държавните органи са несменяеми, това никак не означава, че не могат да се освобождават от длъжност. Важно е, основанията за освобождаване да са формулирани с обективни критерии, за да не може несменяемите магистрати да се освобождават от длъжност със субективни преценки и оценки;

6) Преди изменението на чл. 129 (3) от Конституцията от 2003г., несменяемите магистрати можеха да бъдат освобождавани от длъжност само на 4 основания:

• Навършване на 65 год.;
• Подаване на оставка;
• Влязла в сила присъда с наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление;
• Трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от 1 година.

Извод: Тези 4 основания за освобождаване от длъжност не могат да накърнят по никакъв начин принципа на несменяемостта, защото:

1) Те са установени със закон (в Конституцията са);

2) Нормата, която установява принципа е императивна – във 2рото изр. на (3) на чл. 129 е възприет израза „те се освобождават от длъжност”, а не „могат да се освобождават от длъжност”;

3) основанията за освобождаване от длъжност са посочени изчерпателно;

4) тези основания са предписани с разпоредби, в чийто хипотезис се съдържат прости юридически факти. Механизмът на прилагането на такива разпоредби, е ясен – след като се докаже, че фактът се е осъществил и със самият този факт и без да се правят каквито и да било преценки и оценки се реализира диспозицията на нормата;

5) След измененията на чл. 129 (3) през 2003г. бяха въведени още 3 основания за освобождаване от длъжност:

– тежко нарушение;

– системно неизпълнение на служебни задължения;

– извършване на дейтвия, с които се оронва престижа на съдебната власт.

Извод: Тежкото нарушение и действията, които оронват престижа на съдебната власт, са основания за освобождаване от длъжност, които винаги могат да накърнят и ограничат принципа на несменяемостта. Вярно че и тези основания са установени със закон, установени са изчерпателно с императивни норми, но проблемът е, че в хипотезиса на правната норма се съдържат не прости, а сложни фактически състави, при това описани не само с обективни, а и със субективни критерии. Изводът е верен, защото след като се докаже какво нарушение е извършено, въпрос на субективна преценка е дали е тежко, след като се докаже какви действия са извършени, въпрос на субективна преценка е дали с тях се оронва престижа на съдебната власт.

 

Равенство на гражданите в наказателното производство. Правна същност на принципа – той е уреден в чл. 11 и при правилното тълкуване на тази разпоредба могат да се направят следните изводи:

1) Този принцип се отнася до всички граждани, които участват в наказателния процес;

2) Съдържанието на този принцип не е разкрито чрез уредбата му в чл. 11. Тази разпоредба не разкрива съдържанието на принципа, а само декларира, че всички граждани са равни пред закона. Този израз, равни пред закона, означава че гражданите, които имат едно и също процесуално качество имат едни и същи процесуални права и процесуални задължения, независимо от делото, независимо от инстанцията, която го разглежда и независимо от стадия, на който се намира наказателният процес;

3) На практика е възможно гражданите да имат едно и също процесуално качество, но да са поставени на различен процесуален режим. Например – свидетел, който се разпитва анонимно и друг свидетел; oбвиняем, който няма мярка за неотклонение и друг обвиняем, който е задържан под стража.

В теорията и на практика, единодушно се приема, че установяването на различен режим, не накърнява принципа за равенство на гражданите, защото различният процесуален режим се установява със закон. Предпоставките за налагане на един или друг режим са уредени в закона изчерпателно. По начало тези предпоставки се формулират с обективни критерии и с прости юридически факти, за да се избегнат субективните преценки при поставянето на лицето под един или друг режим;

4) Този принцип намира проявление и в двете фази на процеса, защото употребеното понятие в чл. 13 е „наказателното производство”

1. Гаранции за принципа:

1) Чл. 119 от Конституцията, според който чл. 119 (3) извънредни съдилища не се допускат;

2) Съдебните органи, прокурорските и разследващите органи са едни и същи на територията на Република България;

3) По чл. 11 (2): “Съдът, прокурорът и разследващите органи прилагат законите точно и еднакво спрямо всички граждани.”;

4) Компетентността на ВКС да издава тълкувателни решения, когато съдилищата прилагат законите различно;

5) По чл. 21 от НПК – наказателното производство се води на български език.

 

 

44.Право на защита.Процесуални гаранции на правото на защита.

 

Право на защита

17. Обща характеристика на принципа – този принцип е установен в чл. 15, но разпоредбата е формулирана неточно, непрецизно с повторения и без ясна визия за правото на защита като основен принцип на процеса. Този извод е верен, защото: (1) установява правото на защита на обвиняемия; (2) отново повтаря обвиняемия, включва и другите лица, но тук вече става въпрос не за право, а за средства за защита; (4) е пълно повторение на (2), защото пострадалият е сред другите лица, на които се предоставят средства за защита; в същото време (3) е основна процесуална гаранция, затова трябваше да се редактира не като алинея на чл. 15, а в самостоятелна разпоредба, както са формулирани другите две основни процесуални гаранции – презумпции за невиновност в чл. 16, а неприкосновеността на личността в чл. 17.

В българската правна литература, дефиниция на право на защита е дадено от проф. Павлов, в неговата книга „Осигуряване на гражданите. Право на защита”. Дефиницията е: правото на защита е предоставената и осигурена от закона възможност за гражданите и юридическите лица активно да участват в наказателния процес в защита на свои права. От тази дефиниция могат да се направят 3 важни извода:

1) Правото на защита, както всяко право е възможност, предоставена и осигурена от закона за извършване на конкретни действия;

2) Правото на защита е процесуално право и то се предоставя на гражданите и на юридическите лица за защита на техните материални права и законни интереси като част от основната задача на процеса. От тази гледна точка може да се направи извод, че право на защита имат гражданите и юридическите лица, които защитават свои материални права и законни интереси, това са: обвиняемия, пострадалия, ощетено юридическо лице, частния обвинител, гражданския ищец, гражданския ответник.

Гражданите, които защитават представлявани чужди права и законни интереси нямат право на защита, макар че притежават цял обем от процесуални права.

Защитниците и поверениците, макар да притежават процесуални права, нямат право на защита, защото те упражняват процесуалните си права не в защита на свои материални интереси, а в защита на такива интереси на лицата, които те представляват.

Гражданите, които не защитават нито свои, нито чужди права (поемни лица, свидетели, вещи лица и др.) също притежават процесуални права, но те също нямат право на защита, защото упражняват процесуалните си права не в защита на свои материални интереси, а за да подпомогмат технически дейността на държавните органи за разкриването на истината;

3) Правото на защита е диспозитиво публично право – правото на защита е диспозитивно, защото както всяко друго право, то се упражнява единствено и само по волята на неговия носител. В същото време по своето естество, то има двойнствена природа, защото е и публично право. Вярно че правото на защита е предвидено в интерес на гражданите, но в същото време то е предвидено и в публичен интерес, защото гражданите упражнявайки своето право на защита в същото време допринасят и за разкриването на обективната истина, което пък е в интерес на обществото.

Правото на защита е сложно право, защото то се изразява в обемът от процесуални права, които се предоставят на лицата в защита на техни материални права.

Процесуалните права, като принцип, са предвидени в различни текстове на НПК – за обвиняемия в чл. 55, за частния обвинител – в чл. 74, за пострадалия – в чл. 75, за гражданския ищец – в чл. 84.

Извод: Ако се анализират тези разпоредби, ще се направи верен извод, че има права, които са едни и същи за всички, като: правото на искания, бележки, възражения; правото да се обжалват актовете на държавните органи; правото да се представят доказателства. Но има и права, които са строго специфични за конкретния субект на правото на защита, като правото на последна дума и на последна реплика е право само на подсъдимия; правото да  се иска обезпечаване на бъдещ граждански иск е само  на пострадалия.

Правото на защита е в същото време лично право, защото то не може да се прехвърля нито по договор, нито по наследство. В този смисъл то е непрехвърлимо и ненаследимо. Правото на защита може да се разглежда като процесуален институт и в процеса на неговата реализация. Правото на защита като процесуален институт, това е обемът от процесуалните права, които са предвидени в НПК, чрез които се изразява самото право на защита като сложно право. Правото на защита, в процеса на неговата реализация се изразява в действията, които се извършват от субекта на правото на защита, за да защити свое материално право или своя интерес.

1. Отграничаване на правото на защита от други сходни правни институти:

1) Правото на защита е различно от правата, които са обект на защита. Правото на защита е процесуално право, а правата, които са обект на защита са винаги материални права. Процесуалните права обаче са също обект на защита и средството за това е института на съществените процесуални нарушения. И така материалните права се защитават чрез правото на защита, а процесуалните права, чрез които се изразява това право на защита, се защитават чрез института на съществените процесуални нарушения;

2) Правото на защита е различно от средствата за защита. Правото на защита е предоставената възможност за активно участие в процеса, в защита на собствени права, а средствата за защита са способите, начините, предвидени в закона за упражняване на процесуалните права. Правото, предвидено в НПК е на обжалване, а средството за това е жалбата. В правото е азбучно известно, че процесуалните права, без процесуалните средства са безсилни, са правно нищо, защото не могат да се упражнят, а процесуалните средства, без процесуалните права са безпредметни;

3) Правото на защита е различно от гаранциите за защита. Правото на защита е възможност за активно участие в процеса, а гаранциите за защита са по своята същност процесуални правила, които или установяват, или осигуряват правото на защита;

4) Правото на защита е различно от функциите в процеса: има граждани, които имат право на защита и осъществяват функция по защита (това са обвиняемият и гражданският ответник) като има граждани, които имат право на защита, но осъществяват функция по обвинение (това са: пострадал, ощетено ЮЛ, граждански ищец и частен обвинител).

 

 Процесуални гаранции за правото на защита

1. Дефиницията на понятието “процесуални гаранции” е дадена от проф. Павлов. А тя е: „процесуалните гаранции са процесуални правила, установени със закон, които осигуряват такова развитие и приключване на процеса, което ще доведе до пълноценното осъществяваване на неговата основна и непосредствена задача”. В тази обща система от процесуални гаранции ще бъдат изучени само процесуалните гаранции за правото на защита, които са 2 вида. Първите, които установяват правото на защита и вторите, които осигуряват правото на защита.
2. Кои са разликите между процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита.

Три разлики:

1) Процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита, са процесуални правила, чрез които се регламентират права на граждани, а процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита, са процесуални правила, чрез които се регламентират задължения чрез органите на държавна власт за извършване на едно или друго действие. (чл. 221; чл. 55);

2) Процесуалните гаранции, които установяват правото на защита, винаги обуславят възникване на процесуални права за субекта на правото на защита;

3) При процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита, нереализирането на създадената с тях възможност за извършването на определено действие, не означава, че не се е реализирала самата гаранция. Не се е реализирало правото, тъй като не е упражнено, но гаранцията, процесуалното правило остава, за да гарантира правото. Докато при процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита нереализирането, т.е. неизпълнението на предписаното задължение винаги ще означава, че не се е реализирала и самата гаранция, а това пък винаги ще доведе до съществено процесуално нарушение.

III. Примерна класификация на процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита:

1) Процесуални гаранции, които са задължителни по всяко дело и които не са задължителни, каквато е гаранцията по чл. 224 НПК;

2) Процесуални гаранции, които се отнасят до всички субекти на правото на защита, като например задължението да бъдат призовани за участие в процесуалната дейност и процесуални гаранции, които се отнасят само до някои от субектите на правна защита – например презумпцията за невиновност;

3) Процесуални гаранции, които намират приложение във всички фази и стадии на процеса, като например неприкосновеността на личността и процесуалните гаранции, които намират приложение само в някои стадии, като забраната да се влошава положението на подсъдимия. Тази забрана намира приложение в два стадия: въззивната инстанция и при връщане на делото за разглеждане в нов състав;

4) Основни процесуални гаранции, които се обозначават така, защото се явяват онзи фундамент, върху който се изграждат всички други процесуални гаранции. Основните процесуални гаранции са 3: неприкосновеност на личността; презумпцията за невиновност и задължението да се разясняват правата на гражданите.

Основните процесуални гаранции:

• Неприкосновеност на личността – това е чл. 17;
• Задължението да се разясняват правата на гражданите – чл. 15 (3) – от този текст могат да се направят няколко принципни изводи:

– Задължението да се разясняват правата на гражданите е установено за всички държавни органи;

– Задължението да се разясняват правата е адресирано за гражданите, които защитават в наказателния процес свои права и законни интереси и имат право на защита, извод който следва от препращането от (3) към (2). В чл. 15 (3) не случайно е употребен глагола „разясняват” правата на гражданите, което означава, че правата на гражданите не е достатъчно нито само да се прочетат, нито само да се преразкажат. Те трябва да се прочетат и обяснят, в зависимост от възрастта на лицето, от неговото образование, професия, култура. Държавните органи са длъжни да разясняват правата на лицето, независимо, че то твърди, че си ги знае. Това е така, защото задължението е въведено като безусловно. Задължението на държавния орган да разяснява правата остава, дори когато лицето се яви със защитник или повереник. Правата на лицето се разясняват обичайно преди да се извърши действието, но няма пречка, ако това е необходимо, това да се направи и по време на извършване на действието.

– В чл. 15 (3) е създадено още едно задължение на държавния орган – да осигури държавният орган възможност на гражданите да упражнят своите права. Това означава държавният орган да осигури онези технически средства и условия, които са необходими за упражняването на конкретно право, например телефон, за да се свърже обвиняемият със защитника си; например помещение, за да може лицето да разговаря насаме; например техническо средство, за да изготви лицето свое искане, своя жалба и т.н.

1. Общи положения на презумпцията за невиновност.

Презумпцията за невиновност е формулирана във всички международни актове, свързани с правата на човека – чл. 6 от ЕКЗПЧ и др. Според чл. 6 „Всяко лице, обвинено в криминално престъпление се смята за невинно до доказване на вината му, в съответствие със закона”. В българската правна литература все още не е отречена тезата, че презумпцията за невиновност не е правна презумпция. Аргументите за този извод могат да се обобщят така:

1) При презумпциите в правото има един факт, който се нарича презюмиращ и който се доказва, презюмираният факт не се доказва, а се счита за доказан щом е доказан презюмиращият факт. При презумпцията за невиновност обаче няма нито презюмиращ, нито презюмиран факт, защото след като едно лице е привлечено като обвиняем, то се смята за невинно, ex lege, по силата на закона, без да е длъжно да доказва какъвто и да било факт;

2) Презумпцията за невиновност не изгубва своята сила, когато по преценка на даден орган бъде опровергана. Тази презумпция действа докато присъдата влезе в сила;

3) Презумпциите в правото се създават, за да се съкрати пътя на доказването, докато презумпцията за невиновност не само не съкращава доказването, именно тя осигурява обективно, всестранно и пълно разследване;

4) Презумпциите обичайно, на практика, се потвърждават, защото те се базират на най-често срещаните връзки между нещата и явленията. Докато презумпцията за невиновност най-често се опровергава като се има предвид съотношението на броя между осъдителни и оправдателни присъди.

1. Правна същност на презумпцията за невиновност – установена в чл. 16 – обвиняемия се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. От чл. 16 могат да се направят няколко извода:

1) Глаголът „смята” е употребен в чл. 16 в безадресатната си форма, затова няма съмнение, че той не създава задължение за държавните органи, да смятат обвиняемия за невинен. Те трябва да подхождат при извършването на дейността си непредубедено, но това не означава, че са длъжни да смятат обвиняемия за невинен;

2) Презумпцията за невиновност по никакъв начин не може да се свързва и съотнася с вътрешно убеждение за невиновност, до което достига един или друг държавен орган. Вътрешното убеждение за виновност и презумпцията за невиновност са две величини, които не могат да се съотнасят по никакъв начин едната с другата – т.е. са от различен правопорядък;

3) Презумпцията за невиновност е едно обикновено правно положение, основно процесуално правило, което задължава законодателя да установи такива правила и правни институти, които в своята цялост да създадат един режим, който ще се яви гаранция, че в хода на процеса обвиняемият няма да може да се третира като виновен. Този режим, по българския НПК се изразява в следното: тежестта да се докаже обвинението лежи върху прокурора и тази тежест никога не може да се прехвърли върху обвиняемия – чл. 103 (2);

4) Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 103(2). Не могат да се дават изводи във вреда на обвиняемия, ако той не е дал обяснения или не дал възраженията си – чл. 103 (3). Съгласно чл. 55 обвиняемият има право да дава обяснения, което означава че може да дава обяснения, колкото пъти поиска това, че за даването на обяснения няма срокове, че той може да запази пълно мълчание, че може да даде лъжливи обяснения и всичкото това не може да се оценява като отегчаващо обстоятелство;

5) Обвинението и присъдата не могат да се основавт само на самопризнания на обвиняемия – чл. 116;

6) Присъдата не може да почива на предположения и обвиняемия се признава за виновен само когато обвинението е доказано несъмнено – чл. 303;

7) Обвинението и присъдата не могат да се основават само на данни от СРС – чл. 177 (1);

8) Обвиняемият не може да се разпитва по делегация, освен чрез видео конференция и то в случай, че се намира извън пределите на страната – чл. 138 (7) и чл. 115 (1);

9) Съгласно чл. 17 по отношение на обвиняемия не могат да се налагат мерки за принуда, освен предвидените в НПК. Когато изтекат 8 месеца, съответно 1год. и 6 месеца от привличането на лицето като обвиняем всички мерки за принуда се отменят – чл. 234 (8);

10) Обвинението и присъдата не могат да се основават само на анонимни данни и свидетелства – чл. 124.

Извод: Всички тези правила намират приложение, защото обективно обвиняемият се смята за невинен. Тези правила не могат да се дерогират, когато един или друг държавен орган в хода на процеса стигне до убеждение, че обвиняемият е виновен.

 

 

45.Разкриване на истината в наказателния процес.Оценка на доказателствения материял по вътрешно убеждение.

 

Разкриване на обективната истина в наказателния процес

1. Правна същност на принципа – този принцип е установен в чл. 13, съгласно който държавните органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина.

Този текст е формулиран не съвсем прецизно и точно поради следните съображения:

Първо съображение – от чл. 13 не става ясно какво означава и кога се приема, че е разкрита обективната истина.

Второто съображение – чрез разпоредбата на чл. 13 законодателят създава задължение за всички държавни органи, но не да разкрият обективната истина, а да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина. Разликата е очевидна, на практика е възможно държавните органи да са взели всички мерки, за да разкрият обективната истина и въпреки това обективната истина да не бъде разкрита.

Трето съображение – в разпоредбата на чл. 13 не е съобразено и обстоятелството, че задължението да съдействат за разкриването на обективната истина имат и някои от гражданите, които участват в наказателния процес. На първо място това са:

1) Гражданите, които защитават чужди права и законни интереси и които съгласно изричният регламент на чл. 98 (1) са длъжни да съдействат за разкриването на истината, относно фактическите положения, които са в полза на обвиняемия. Освен това гражданите, които не защитават нито свои, нито чужди права и законни интереси имат задължение, технически чрез своите показания, специални знания, преводи и тълкувания, да съдействат на държавните органи за разкриването на обективната истина;

2) Разпоредбата на чл. 13 (2) също не разкрива съдържанието на принципа, а само декларира, че обективната истина се разкрива по реда и със средствата за това, предвидени в този кодекс. Това означава, че обективната истина може да се разкрие само чрез способите за доказване, такива каквито са те в НПК, при това изчерпателно. Всяко друго доказване, чрез други способи, предвидени или не в други закони, е недопустимо;

3) Принципът на обективната истина е установен и в чл. 121 (2) от Конституцията, според който текст „Производството по делата осигурява установяването на истината.” От тълкуването на тази разпоредба могат да се направят следните изводи:

а) Конституцията говори за установяването на истината, а НПК за установяването на обективната истина;

б) Разпоредбата на чл. 121 (2) задължава нашия законодател да регламентира в действащия закон наказателна процедура, която да отговаря на следните изисквания:

– Тази процедура трябва да е от състезателен тип, страните трябва да имат равни права и да са равнопоставени пред съда;

– Процедурата трябва да изключва всякакви доказателства, които да имат предварително определена от закона сила, т.е. трябва да изключва формалните доказателства, както и трябва в тази процедура да са изключени предостановените доказателства. По нашия НПК няма нито формални, нито предостановени доказателства. В това производство обвиняемият трябва да е не обект на разследване и на произволно третиране, а субект на наказателния процес, който трябва да притежава многобройни наказателни права, за да участва в наказателно процесуалната дейност.

Конституцията изисква в наказателното производство да съществува регламент за презумпцията за невиновност, която най-малкото ще направи възможно тежестта за доказване да е винаги за прокурора и ще се осъществи невъзможност тази тежест на доказване, при каквито и да било обстоятелства, да се прехвърля върху подсъдимия. В наказателната процедура не трябва да съществува нито един процесуален институт, който да ограничи разкриването на обективната истина.

1. Понятието обективна истина:

1) В доктрината и практиката се приема, че обективната истина е разкрита, когато фактическите констатации на държавните органи съотвестват на фактите на обективната действителност, които са били предмет/обект на доказване. Има решения на Върховния съд, които са важими и до днес и които са в смисъл, че обективната истина по конкретното дело е разкрита, когато е установено това, което действително е станало в живота;

2) В англо-американското право се приема, че истината е разкрита, когато фактическите констатации на държавния орган адекватно отразяват събрания и проверен по делото доказателствен материал. Именно това е т.нар. “формална истина”, която се базира на идеята, че истината е в кориците по делото;

3) Фактическите констатации на държавния орган се отразяват в обстоятелствената част на издадения акт. Може да е обвинителен акт, може да е присъда, може да е решение. В наказателния процес, всеки акт, който се издава има обстоятелствена част. В обстоятелствената част на акта се описва фактическите изводи, констатации, положения.

Когато фактическите положения приети за установени, съответстват на фактите на обективната действителност, които са били обект на доказване, това е равно на разкриване на обективната действителност. Когато същите тези фактически положения съотвестват и вярно отразяват доказателствения материал по делото, у нас се приема че постановения акт е обоснован, а в англо-американското право, че е разкрита истината.

В същото време обаче никой не може да отрече, че постановеният акт може да е обоснован, а обективната истина да не е разкрита, защото показанията на свидетелите са неверени, представените документи са неистински, с невярно съдържание и т.н. След като бъдат установени фактическите положения и изложени мотивите за тях, се пристъпва към прилагането на правото, т.е. към субсумирането на приетите за установени факти към един или друг състав на престъплението, предвиден в НК.

Грешката в правоприлагането се спори дали е съдебна грешка също. Според проф. Чинова грешното прилагане на правото не може да е съдебна грешка, когато фактическите положения, приети за установени по конкретното дело, са верни, са истинни.

Попринцип е възможно разкриването на обективната истина в наказателния процес, а съображенията за този извод могат да се обобщят така:

• В наказателния процес се доказва не човешкото деяние във всичките му измерения, а се доказва престъпното човешко деяние, такова каквото е описано в съответния състав на съответното престъпление от Особената част на НК. Попринцип съставите на престъпните деяния се описват чрез няколко факта, като например – който умишлено умъртви другиго. За това е верен извода, че в накзателния процес е невъзможно да се докаже абсолютната истина, но е възможно да се докаже обективната истина. Ако в НК има състави на престъпления, то по НПК има предмет на доказване, който сочи кои факти трябва да се доказват по наказателните дела, за да се приеме, че е разкрита обективната истина. По този начин, както НК чрез съставите на престъпния процес се слагат рамки, по същия начин предмета на доказване в наказателния процес слага рамки в предмета на доказването;

 

• В наказателния процес се доказва не научна истина, не се доказват общи правила, общи закономерности, всемирни закони на природата и обществото, доказват се само няколко факта и то не всички връзки и не всички особености на тези факти, а само описаните в състава на правната норма. Вярно, че нашият НПК легално признава, че има дела по които обективната истина може да остане неразкрита. Затова на основание чл. 243 (1) т.2 прокурорът прекратява производството, когато намери че обвинението не може да се докаже по несъмнен начин. Тази разпоредба сочи, че е възможно по конкретно дело да не бъде разкрита обективната истина, но това по никакъв начин да не разколебае принципа за разкриването на обективната истина.

 

 Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение

1. Същност на принципа – този принцип е установен в чл. 14 и от текста могат да се направят следните изводи:

1) Този принцип е адресиран до всички държавни органи (съда, прокурора, разследващите органи);

2) Този принцип чл. 14 свързва със задължението на държавните органи да вземат решението си по вътрешно убеждение, като се ръководят от закона;

3) Държавните органи не прилагат закона по вътрешно убеждение, както е видно от края на изречението по чл. 14 (1), те се ръководят от закона. Да се ръководят от закона означава, че не го прилагат по вътрешно убеждение, а трябва при прилагането му да разкрият неговото съдържание, такова каквото е вложено от създателя на разпоредбата, т.е. от НС. Може да се каже, че този принцип означава, че съдиите трябва да изграждат вътрешното си убеждение единствено и само на събраните и проверени по делото доказателства.

4) (2) на чл. 14 декларира, обявявайки че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена от закона сила. Това означава, че когато един държавен орган действа по вътрешно убеждение, това изключва както формалните, така и предостановените доказателства.

1. В доктрината и практиката правилно се приема, че вътрешното убеждение има субективна и обективна страна:

1) От субективна страна, вътрешното убеждение е субективната увереност на държавния орган, която изключва всякакво съмнение в правилността на фактическите и правни положения по делото и готовност да се действа съобразно тази увереност. Всяко, дори и най-малкото съмнение, изключва увереността. Затова съгласно чл. 303 от НПК, присъдата не може да почива на предположения. В практиката на ВКС се приема, че вътрешното убеждение е налице, когато органът е абсолютно убеден в съществуването или несъществуването на конкретни факти, а съдът може да осъди подсъдимия, но само когато е напълно убеден в неговата виновност. Поради изложеното дотук, в доктрината правилно се приема, че вътрешното убеждение от субективна страна не е ирационална величина, не е интуиция, не е вътрешен глас и не е шесто чувство, то е увереност, която е винаги съзнателна, защото се базира единствено на събраните и проверени по делото доказателства. Когато е нарушено вътрешното убеждение от субективна страна, това означава че постановения акт е необоснован. Когато е нарушено вътрешното убеждение от субективната страна, това означава че е допусната логическа грешка при оценката на доказателствения материал. А тази грешка ще доведе до грешка във фактическите изводи.

2) Вътрешното убеждение от обективна страна – вътрешното убеждение освен субективна има и обективна страна, защото то се базира единствено на събрания и проверен по делото доказателствен материал. Вътрешното убеждение означава че:

• то се изгражда върху всички доказателства;
• тези доказателства, на които се базира вътрешното убеждение, трябва да са събрани и проверени – обективно, всестранно и пълно;
• доказателствата, на които се гради вътрешното убеждение, трябва да са събрани единствено и само по реда на НПК;
• вътрешното убеждение трябва да се изгражда след пълна и детайлна оценка на всички доказателства, оценени по отделно и в тяхната съвкупност;
• когато е нарушено вътрешното убеждение от обективна страна, резултатът е допуснато съществено процесуално нарушение. Според практиката на ВКС съществено процесуално нарушение е налице, винаги когато:

а) съдът, при формиране на вътрешното си убеждение е игнорирал, в смисъл че не е обсъдил някой от приложените по делото доказателствени материали;

б) не са обсъдени противоречията в доказателствения материал;

в) доказателственият материал е изопачен;

г) съдът се е позовал на материали, които не са били събрани и проверени по реда на НПК;

д) съдът се е позовал на материали, които са събрани и проверени по делото чрез способи за доказване, които не са предвидени в НПК;

е) постановеният акт не е мотивиран или е мотивиран, но мотивите са кратки или в тях се съдържат противоречия и алогичности, както и при противоречие между мотивите на акта и неговия диспозитив.

 

 

46.Публичност,Изключения.Непосредственост.Устност.

 

Публичност. Изключения

1. Същност на принципа – регламента на този принцип е в чл. 20, а изводите, които могат да се направят, са следните:

1) Както е видно от този текст, съдебните заседания са публични, което означава всички съдебни заседания на 1вата, на въззивната и на касационната инстанция;

2) Съдебните заседания да са публични, означава, че всеки който желае може да присъства като публика при разглеждането на наказателни дела;

3) Публичността на съдебните заседания има огромно значение за наказателния процес, защото благодарение на нея правораздаването се поставя под обществен контрол, което винаги стимулира съда да подготви, да проведе производството в пълно изискване със закона.

1. Изключения от принципа:

1) Разглеждането на делото при закрити врати, чл. 263 и чл. 264;

2) Публичността може да бъде изключена не изцяло както при закритите врати, а по отношение на някои лица, чл. 265;

3) Ограничаването на публичността по отношение на някои лица като санкция за неправомерно поведение – чл. 267

 

Публичност – основен принцип на НПс с конституционна уредба – чл.121(3) КРБ – “Разглеждането на делата във всички съдилища е публично, освен когато законът предвижда друго” + чл.20 НПК – “Съдебните заседания са публични, освен в случаите, предвидени в този кодекс”

Публичността е проява на обществения контрол върху правосъдието, с което се насърчава правораздавателния орган да съблюдава основните начала при извършване на своята правораздавателна дейност.

Публиката са лица и граждани присъстващи в залата на съда. Тези лица не са субект на процеса и не изпълняват проц. функции. Съда обаче по силата на това начало е длъжен да осигури възможността за присъствието на публиката в съдебната зала. Тези лица са титуляри на определени проц. задължения: да не възпрепятстват по какъвто и да е начин провеждането на заседанието и имат задължението да напускат залата или платят глоба, ако не изпълнят това свое задължение.

Публичността се отнася до делото в съда. Няма публичност в досъдебното производство.

Публичността се отнася до всички нак. дела (и от общ и от частен х-р). Тя касае както първоинстанционното производство, така и ваззивното и касационното пр-во. Публичността е функция на всички съдилища в структурата на съд. власт.

Закона предвижда известни отклонения и ограничения от основното начало на публичност на нак. производство:

1. Когато се налага запазване на държавната тайна – чл.263(1) НПК.
2. Когато се налага запазване на нравствеността – чл.263(1) НПК.
3. Когато по делото има свидетел, чиято самоличност се пази в тайна – чл.123(2) НПК.
4. С оглед персоналните особености на лицата, които не се допускат в съдебната зала:

– ненавършилите пълнолетие лица, които не са страни по делото или свидетели;

– въоръжени лица извън органите за охрана на съда;

5. Когато е необходимо да се предотврати разясняване на факти от интимния живот – чл. 263(2) НПК, като това може да бъде както по инициатива на съда, така и на някой от участниците в НПс.

Тези ограничения се налагат чрез правилото “Закрити врата”. То изключва напълно участието на публика, освен в случаите, когато се касае за предпазване на нравствеността или неразгласяване на факти от интимния живот на гражданите. В този случай присъстват лица, на които председателя на състава разреши и по едно лице посочено от всеки подсъдим чл.Във всички случаи обаче присъдата се обявява публично.

 

Непосредственост. Устност

1. Правна същност на принципа – установен е в чл. 18 и при тълкуването на този текст се правят следните изводи:

1) Принципа се отнася до всички държавни органи;

2) Този принцип е въведен с изключения;

3) Принципът на непосредствеността задължава държавните органи лично да извършват дейността по разследването, лично да събират доказателствения материал и в своите актове да се позовават на доказателства, които те са събрали и проверили лично. Изразът „лично да събират доказателствата“ не означава лично да присъстват при извършването на действието, нито пък лично да участват при извършването на действието, нито пък означава сами да извършат действието.

Принципа на непосредствеността намира пълно проявление единствено в дейността на съдебните органи, защото:

• Съдът винаги се позовава на доказателствата, които е събрал и проверил лично, тъй като дори когато доказателствата са събрани на досъдебната фаза, при пълно спазване правилата на НПК, съдът не може директно да се позове на тях. Трябва отново да ги събере и провери;
• Съдът е единствения държавен орган, който при осъществявавне на своята функция не е взаимнозаменяем. Съдебните органи са неизменни при извършване на дейността си. Този извод, че не са взаимнозаменяеми следва от разпоредбите на чл. 258 и чл. 260, когато един съдия или съдебен заседател не може да продължи участието си, той се замества с друг, но разглеждането на делото не продължава, а започва отново. Това правило не е важимо само в случаите, когато по делото участват запасни съдии или съдебни заседатели;
• Съдът действа освен това при изискването за непрекъснатост на съдебното заседание, което означава че след като изслуша съдебните прения и последната дума на подсъдимия, съдът не може, преди да постанови присъда, да разглежда друго дело – чл. 259. В Дейността на прокурорските органи този принцип почти не намира приложение, или намира такова при изключение. Аргументите за този извод са следните:

 

• Като правило прокурора се позовава в своите актове на доказателства, които не е събрал и проверил лично, тъй като на досъдебната фаза доказателствата се събират от разследващите органи като основна тяхна функция;
• Прокурорските органи не са неизменни, те са взаимнозаменяеми, дори след като беше въведена фигурата на наблюдаващия прокурор. Ако наблюдаващият не може да продължи участието си по делото, той се заменя с друг, но делото продължава, а извършените действия запазват правната си стойност, не се повтарят. Същото важи и за участието на прокурора в съдебната фаза на процеса. Когато се замени с друг прокурор, не се повтарят извършените действия;
• Принципът намира проявление в дейността на прокурора само в следните хипотези:

 

– Когато прокурора на основание чл. 46 (2) извърши цялостно разследване;

 

– Когато прокурора е извършил отделни действия по разследването и в своя акт се позовава както на доказателства събрани от него, така и на доказателства събрани от другия орган.

В дейността на разследващите органи, принципа на непосредствеността намира по-широко проявление, отколкото в дейността на прокурора, но не така широко колкото в дейността на съдебните органи. Аргументи:

• Разследването се извършва от разследващите органи, те извършват действията по разследване и те събират доказателствата, обикновено се позовават на доказателства, които са събрали и проверили лично;
• Разследващите органи обаче не са неизменни, те за разлика от съдебните органи са взаимнозаменяеми при извършването на дейността си. Това означава, че когато един разследващ орган не може да остане и се замени с друг, действията не се повтарят, а продължават;
• Този принцип намира ограничено проявление при разследващите органи в случаите, когато разследването се извършва в екип от няколко разследващи органи или когато прокурорът е извършил едни или други действия по разследването.

1. Вторият принцип по този въпрос е устност. Правна същност – установен е в чл. 19 от НПК и от текста могат да се направят следните изводи:

1) Принципът е относим към всички фази и стадии на процеса, тъй като в чл. 19 е употребено понятието „наказателно производство”;

2) Този принцип също a priori и от напред е установен с изключение;

3) Нормата на чл. 19 е класическа декларативна норма, защото тя само обявява, че наказателното производство се извършва устно, без да разкрива действителното съдържание на този принцип;

4) Съдържанието на този принцип в практиката и доктрината е прието, че се изразява в следното:

• Обясненията на обвиняемия и показанията на свидетелите, за да са валидно доказателствено средство, трябва да са дадени устно. При тях устността е условие за тяхната валидност. Това правило не бе разколебано с приемането на чл. 237 (5), според който разпитаният може, ако поиска да изложи собственоръчно обясненията или показанията си, но след като преди това той ги е дал устно. Именно този принцип и заради него, исканията, бележките и възраженията, които се правят в хода на процеса трябва да са направени устно. Но в този случай устността не е условие за валидност, защото ако исканията, бележките и възраженията са направени писмено, приемането им по делото не може да се откаже само защото са направени писмено, но съдът трябва да ги прочете – писмените искания, бележки и възражения;
• Съдебните речи по наказателните дела са винаги устни, дори когато страната е изготвила писмено своята реч, тази реч страната трябва да я прочете;
• Последната дума на подсъдимия не може да е дадена по друг начин освен устно;
• На последно място трябва да се приеме, че присъдата задължително се прочита в съдебното заседание, нещо повече, прочитането е конститутивен елемент за нейната действителност, затова е вярно, че присъдата е постановена не само когато е произнесена и след като е подписана, а едва когато е и прочетена в съдебното заседание.

III. Изключенията от принципа на непосредственост и устност:

1) Прочитането на показания на свидетели, дадени на досъдебното производство или пред друг състав на съда – чл. 289;

2) Прочитането на обяснения на обвиняем, дадени на досъдебното производство или пред друг състав на съда – чл. 279;

3) Чл. 269 (3): „Когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина, делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия, ако…“;

4) Разпитите по делегация – чл. 115 (2): “Обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина.”;

5) Правото на свидетелите да си служат с писмени бележки, когато обаче става въпрос за цифри и за други подобни данни – чл. 122.

 

 

47. Състезателност. Официално начало

 

Състезателност.

1. Същност на принципа – този принцип е установен в чл. 12 и от текста се правят следните изводи:

1) По нашия НПК състезателно е само съдебното производство, както това е видно от чл. 12;

2) Чл. 12 (2) по-скоро е една декларативна норма, която обявява, че страните имат равни процесуални права;

3) Съдържанието на този принцип може да се обясни чрез няколко правила: a) един процес ще се нарече състезателен, ако отговаря на следните условия:

• Функцията по обвинението и функцията по ръководството и решаването трябва да се осъществяват от различни държавни органи;
• Държавните органи, които осъществяват функция по обвинение и функция по ръководство и решаване трябва да са независими и неподчинени един на друг;
• Страните трябва да имат равни права, така както изисква чл. 12 (2).

Според проф. Павлов страните имат равни права, когато едната разполага с толкова и такива процесуални права, с колкото и каквито разполага другата, за да осъществят своите функции в пълен обем (прокурора, обвиняемия и неговият защитник). Може да се приеме, че страните имат равни права, когато разполагат с еднакви възможности да участват при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствения материал. Както е видно от чл. 12 и заглавието, и (2) използват израза „равни права на страните”, а не еднакви. И това е правилно, защото страните не могат да имат еднакви права, най-малкото по две причини:

• Правата на обвиняемия са различни по обем, те са повече на брой от правата на прокурора, това означава че не са еднакви, защото са различни по обем;

 

• Правата на страните, освен че са различни по обем са различни и като съдържание. Съдържанието на правата е различно, защото страните осъществяват различни, при това противоположни функции. Например правото на прокурора и на обвиняемия да правят искания, бележки и възражения е формулирано по еднакъв начин в НПК, но това право има различно съдържание, защото подсъдимият прави искания, бележки и възражения, но само когато това диктува неговият интерес, защото осъществява функция по защита, а прокурорът винаги е длъжен да направи искания, бележки и възражения, ако това се налага по данните от делото, защото осъществява функция по обвинение и защитава интересите на обществото. Понякога за да подчертае разликата в съдържанието на правата на страните НПК си служи и с различни словесни формулировки, например правото на прокурора е да подаде протест, а правото на подсъдимия е да подаде жалба;
• Последното изискване, за да има състезателност – страните, освен че трябва да имат равни права, за да бъде процеса състезателен, те трябва в същото време и да са равнопоставени. Да са равнопоставени означава че съдът трябва да има задължение, а и да са предвидени гаранции, че той ще се отнася еднакво към правата на страните и към исканията, бележките и възраженията, които те правят. В закона за наказателното съдопроизводство има правило, че когато прокурора направи искане за събиране на нови доказателства, съдът не може да откаже да уважи това искане. А когато подсъдимият е направил такова искане, съдът разполага с дискреция, може да го уважи, но може и да откаже да уважи искането за допускане на нови доказателства.

 

 Официално начало.

1. Същност на принципа – такъв принцип не е установен в НПК. В гл. 2 „Основни принципи” го няма, но неговото съдържание може да се изведе от чл. 13, според който член, държавните органи са длъжни да вземат всички мерки, за да се осигури разкриването на обективната истина. Съдържанието на този принцип не може да се изрази само с това задължение, то има по-широко съдържание и по-широк смисъл.

1) Официалното начало означава, че винаги щом е извършено престъпление, държавните органи трябва да образуват наказателно производство, да разкрият обективната истина, правилно да приложат закона, признавайки подсъдимия за виновен или за невинен и всичко това те извършват ex officio в държавен и в обществен интерес, независимо от волята на пострадалия, на други лица, на държавни органи и организации;

2) Официалното начало в дейността на органите на досъдебното производство означава, че тези органи са длъжни при достатъчно данни за извършено престъпление да образуват наказателно производство, да разкрият обективната истина, като съберат съответния доказателствен материал и да повдигнат обвинението пред съда и всичко това ex officio в държавен и в обществен интерес, независимо от волята на когото и да било.

Адресирано към работата на съдебните органи, този принцип се свързва със задължението им след като е внесен обвинителен акт, да образуват съдебно производство, да се предаде обвиняемия на съд, да се разкрие обективната истина, правилно да се приложи закона с издаването на присъда. От този принцип има изключения:

– Най-голямото изключение са делата от частен характер, които се образуват само по волята на пострадалия;

– Друго изключение представляват делата от частно – публичен и публично – частен характер. Делата от частно – публичен характер се образуват само по волята на пострадалия, само ако той е подал тъжба до прокурора. А от публично – частния характер дела не се образуват по волята на пострадалия, но пък се прекратяват по волята на пострадалия – чл. 343 и 343 А. Дела от частен характер – в допълнителните разпоредби в съответната глава от НК.

1. Официалното начало и служебното начало – служебното начало е задължението на държавните органи да събират доказателства, включително и когато заинтересованите лица не са направили такова искане, че у нас съществува такова задължение несъмнено и това следва от чл. 107 (1) и (2). Служебното начало не е част от съдържанието на принципа на официалното начало, но то е негова основна гаранция.

 

По линия на служебното начало съдът:

1)когато е сезиран с обвинителен акт или с тъжба образува наказателно производство- съдебна фаза на процеса;

2)проверява наличието на предпоставки за съдене на лица за определени престъпления;

3)самоинициативно осъществява всички налагащи се процесуални действия по хода по хода на досъдебното дело;

4)извършва действия по съдебен контрол в досъдебното производство, ако е сезиран от орган в досъдебното произв. или жалба на заинтересовано лице.

Органи на досъдебното производство:

Прокурор, следовател, разсл.полицай – осъществяват предварително производство с цел да бъде изяснен въпросът за повдигане на обвинение,да бъде събран достатъчно и проверен доказателствения материал. Тези органи са неправораздавателни;

 

Самоинициативно започват досъдебно производство при наличие на условия за образуване; Осъществяват способи за събиране и проверка на доказателствен материал. Следователите и разсл.полицаи повдигат и предявяват обвинение и съставят заключение. Прокурорът след приключване на досъдебното произв. съставя и внася в съд обвинителен акт за повдигане на държавно обвинение пред съд и съдене на обвиняемия.

В определени случаи закона е уредил възможност за ограничаване правата на служебното начало в дейността на проц. органи, при което те се отклоняват от общия ред за гледане и решаване на нак. дела. Това се отнася по делата от ЧХ.

Предпоставки за образуване на делото:

 Класически основания:

– законен повод;

– достатъчно данни;

 Тъжба на пострадалия;

 

 

48.Участници,страни и субекти в наказателния процес. Съдът-главен субект на наказателния процес. състав на съда. Актове на съда. Подсъдност по наказателни дела.

 

Участници, страни и субекти в наказателния процес

1. Понятието „участник“ е най-широкото понятие, сравнено със субекти и страни. Може да се дефинира по два начина:

1)  Държавни органи и граждани, които притежават определен обем от процесуални права и процесуални задължения, за да вземат участие в наказателнопроцесуалната дейност;

2)  Участниците в процеса са субектите на наказателнопроцесуалните отношения.

1. Субекти на наказателния процес. Понятието „субекти“ може да се дефинира чрез 3 съдържателни белега:

• Субектите на наказателния процес са участници в процеса, които обаче осъществяват поне една функция (няма значение дали основна или допълнителна);
• Субектите в наказателния процес защитават свои или представлявани чужди материални права и законни интереси;
• Само субектите на наказателния процес са в същото време субекти и на процеса на доказването, защото само те притежават право да участват в допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствения материал.

Извод: Не са субекти на процеса свидетели, тълковници и други, т.е. граждани които не защитават нито свои, нито представляват права и интереси с участието си. Технически те подпомагат дейността на държавните органи за разкриване на обективната истина;

 

• Ето няколко принципни правила, които са специфични за субектите на наказателния процес:
• Всички субекти на процеса са в същото време и участници, но не всички участници са субекти на процеса;
• Всеки субект на процеса осъществява поне една функция, без значение дали е основна или допълнителна. Поради тази функция, гражданския ищец и гражданския ответник са също субекти на процеса, защото предявяването на гражданския иск е по своята функция непълно обвинение. А отговора по предявения граждански иск е по своята същност непълна функция по защита;
• Поначало всеки субект осъществява една функция, но има изключение за субекти, които осъществяват повече от една функция – това са прокурора и разследващите органи на досъдебната фаза;
• Държавните органи и субекти на процеса осъществяват своите функции при изискването да бъдат обективни. Това означава, че те са длъжни да извършват всички действия, необходими за разкриването на истината, без значение дали действието ще ползва обвинението или защитата. Затова например прокурора, макар да осъществява функция по обвинение, в същото време трябва да извършва действия, които са в полза на защитата, но това не означава, че извършва и двете функции. Това само означава, че функцията си той е длъжен да осъществи обективно;
• Субектите в наказателния процес са еднолични и колегиални. Колегиалният субект е съда;
• Има субекти на наказателния процес, които са неизменни и други, които не остават едни и същи в хода на целия процес. Субектите, които са неизменни и остават едни и същи в хода на процеса са: обвиняемият, пострадалия, ощетеното лице, частен обвинител, граждански ищец, граждански ответник. Това са гражданите, които защитават свои права и законни интереси;
• Има субекти в наказателния процес, които са абсолютно задължителни и без тях не може да се осъществи наказателния процес и такива, чието участие никога не е задължително и може да се реализира без тях. Задължителните субекти са: съд, прокурор (държавни органи),обвиняем;
• Друг е въпроса, че досъдебното производство може да се реализира без обвиняем, но ако в срока на разследването не са събрани доказателства и не е привлечен обвиняем, досъдебното производство не може да се реализира. Прокурора в този случай може да издаде постановление за спиране на производството.

III.Страни – това са участниците, това са субектите. Това са субектите на наказателния процес в неговата съдебна фаза, които осъществяват или функция по обвинение, или функция по защита.

Извод: Страни са субектите в наказателния процес в неговата съдебна фаза с изключение на съда. Страни има само на съдебната фаза, поради което само на тази фаза има състезателност – в съдебната фаза функциите са разделени.

 

Съдът – главен субект на наказателния процес. Състав на съда. Актове на съда

1. I. Съдът е главен субект на наказателния процес и аргументите, които доказват верността на този извод могат да се обобщат така:

1)  Съдът е единствения субект на наказателни процес, който действа като колегиален орган. Когато по делото има повече прокурори или повече адвокати, те не действат като колегиум, а всеки по отделно;

2)  Съдът е единствения държавен орган, който може да реши делото по същество и окончателно. Вярно че прокурора прекратява наказателното производство, той също се произнася по същество, но разликата е съществена, защото постановлението на прокурора не е окончателно, защото както е видно в чл. 243 (9) ако това постановление на прокурора не е било обжалвано от съда, то влиза в законна сила и е задължително, но не е неотменимо, защото главния прокурор може да го отмени до изтичане на давностния срок за престъплението. Докато само актовете на съда са неотменими, освен че са задължителни и влизат в законна сила и затова само те имат сила на присъдено нещо;

3) Само съдът постановява своите актове в името на народа и само той може да признае за виновен подсъдимия и да наложи наказание, респективно да го признае за невинен. Когато прокурора прекратява делото на реабилитиращо или на нереабилитиращо основание, той нито признава за виновен, нито призанава за невинен обвиняемия;

4) Само съдебните органи не са взаимно заменяеми при извършването на дейността си, затова когато един съдия не може да продължи участието си и бъде заменен с друг, съдебното заседание започва от начало. Прокурора, както и разследващите органи са взаимно заменяеми в дейността си;

5) Само дейността на съда сеосъществява при пълно проявление на всички основни принципи;

6) Съда ръководи дейността на всички участници в процеса, като всички са длъжни да се подчинят на процесуалното му ръководство, в това число и прокурора;

7) Решаващият аргумент, който доказва тезата, че съдът е главен субект, но не само на съдебната фаза, а на целия наказателен процес, е обстоятелството, че той осъществява пълен съдебен контрол над извършваната досъдебна дейност. Този пълен съдебен контрол върху досъдебната фаза може да се класифицира в 2 групи:

• Съдебен контрол, който се осъществява в хода на разследването;
• Съдебен контрол, който се осъществява след приключване на досъдебното производство.

 

• Съдебният контрол в хода на разследването от своя страна може да се обособи в няколко подгрупи:
• Предварителен съдебен контрол – този контрол се обозначава като предварителен, защото съдът осъществява контрол чрез даване или отказ да се даде разрешение преди да се извърши действието. Става въпрос за:
• претърсване;
• изземване;
• обиск;
• освидетелстване, когато не са били неотложни (за първите 4 групи);
• използване на специални разузнавателни средства;
• вземане на образци за сравнително изследване.
• изземване на пощенска или телеграфна кореспонденция, включително електронна поща.

Когато действието е извършено без разрешение на съд, протокола не може да се използва от съда като доказателствено средство, той е невалиден

• Последващ съдебен контрол – той се обозначава така, защото той се осъществява след като действието вече е извършено и изготвения протокол от действието, за да послужи като доказателствено средство трябва да се одобри от съдия. Тези действия са:
• одобряването на протокола за претърсване;
• изземване;
• обиск;
• освидетелстване, когато са били неотложни.

Същите тези действия, когато не са били неотложни, трябва да се направят с разрешение на съдия. Обжалването пред съда на мярката за неотклонение „гаранция”, когато е взета от органите на досъдебното производство, както и обжалването пред съда на мярката за процесуална принуда „забрана на обвиняемия да напуска пределите на страната”, освен с разрешение на прокурора. Обвиняемият може да обжалва както отказа на прокурора да му разреши да напуска пределите на страната, така и да обжалва самата мярка, с иксане същата да бъде отменена.

• Текущ съдебен контрол.

Първо правило – този контрол се обозначава като текущ, защото той се осъществява към момента на извършване на действието от органа на досъдебното производство; Второ правило – разпита на обвиняемия и разпита на свидетеля – пред съдия. Разпита се извършва пред органа на досъдебното производство, а съда контролира законността на същия. Трето правило – действия и решения, които се извършват и вземат само от съд – става въпрос за действия и решения, които се извършват на досъдебната фаза, но не е компетентен органа на досъдебната фаза, а само съда. Те са:

• остраняване на обвиняемия от длъжност;
• настаняване в психиатрия;
• обезпечаване на граждански иск;
• глоба;
• конфискация;
• забрана за обвиняемия да доближава пострадалия;
• вземането на мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест.

Това е контрола, който се осъществява в хода на разследването.

• Съдебен контрол, който се осъществява след приключване на досъдебното производство. Той се състои в:
• обжалването на постановлението на прокурора за прекратяване на производството пред съда;
• обжалване на постановлението за спиране на производството;
• връщането на делото на прокурора от съдията докладчик в първия стадий на съдебната фаза заради допуснати процесуални нарушения;
• връщането на делото на прокурора от съда в хода на съдебното заседание на първата инстанция, заради допуснати съществени процесуалнии нарушения;
• връщането на делото на прокурора от въззивната инстанция заради допуснати съществени процесуални нарушения.
• Процесуалните актове на съда са:
• Присъда – акт, с който 1-во инстанционния съд и въззивната инстанция решават въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия.Това е основния правораздавателен акт в НПв. Присъдата решава с материална законна сила въпросите за виновност и отговорност на привлечено към наказателна отг-т лице. Може да се издаде както от колективен, така и от едноличен съд;
• Решение – акт, с който се произнася по основателността на жалба или протест или по предложение за възобновяване на наказателно дело.Те винаги са акт само на колективен съд (3-ма съдии), а не може от едноличен орган.Решението е акт както за редовните, така и за извънредните способи за контрол от по-горната съд.инстанция;
• Определение – по всички останали въпроси, по които се произнася като 1-ва, въззивна, касационна инстанция и възобновително производство, при привеждане в изпълнение на влязла в сила присъда. Те са най-многобройните. С тях се прекратява НПв; допуска се доказат.материал; конституират се страни; предприемат се мерки за проц.принуда; произнася се по отводи и самоотводи и пр.;Някои са окончателни, а др. са междинни проц. актове – т.нар. протоколни определения.
• Разпореждания – с тези актове се произнасят председателя на състава, едноличния съдия, председателя на съда. Като разновидност на разпореждането е разрешението (пр.за даване съгласие за ползване на СРС- председ.на ОС).
• Съдебните процесуални актове имат строго определени реквизити, посочени от закона, като най важни са диспозитива и мотивите.
• Колективен съд – придържа се към метода на колегиалността. Всички правни и факт.въпроси се обсъждат от състава на съвещание, в което първи се изказват съд.заседатели (преди съдиите). Съвещанието е тайно. Членовете на състава са задължени да пазят тайната на съвещанието (разкрива се само при престъпл.от член на състава). Актът се приема при явно гласуване на съдии и заседатеи. За постановяване на акта е необх.обикновено мнозинство. Всеки член на състава (съдия или заседател) има равен глас. Всеки член на състава има право да изрази особено мнение, което е длъжен да мотивира. Председателя на състава е ръководната фигура и отговаря за протичане на съвещанията, като се изказва и гласува винаги последен от състава.
• Съдържание на съд.актове.Актът на съда трябва да съдържа следните данни: време и място на издаване; наименование на съда издаващ го, както и номера на делото по което се издава; имената на всички членове от състава, също тези на прокурора и секретаря; мотиви, диспозитив и подписи на всички членове от състава:
• Мотивите на акта – подробно излагане на анализа и доказателствените м-ли, фактически установените обстоятелства от предмета на доказване и начина на прилагане на ПН от НК;
• Диспозитива на акта – в стегнат и конкретен вид съдържа същността на убеждението на съда по фактите и правните въпрос

1. Състав на съда – чл. 28[1].

Чл. 28. (1) Съдът разглежда наказателните дела като първа инстанция в състав от:

1. един съдия, когато за престъплението се предвижда наказание до пет години лишаване от свобода или друго по-леко наказание;
2. (изм. – ДВ, бр. 109 от 2008 г.) един съдия и двама съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание повече от пет години лишаване от свобода;
3. двама съдии и трима съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.

(2) При разглеждане на делата като въззивна инстанция съдът заседава в състав от трима съдии.
(3) При разглеждане на делата като касационна инстанция Върховният касационен съд заседава в състав от трима съдии.
(4) Председателят на съда, съдията-докладчик и председателят на състава се произнасят еднолично в случаите, предвидени в този кодекс.

 

III.Решения на съда[2].

Чл. 32. (1) Съдът постановява:

1. присъда, когато като първа и въззивна инстанция решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия;
2. решение, когато се произнася по основателността на жалба и протест или на искане за възобновяване на наказателното дело;
3. определение – в останалите случаи.

(2) Председателят на съда, съдията-докладчик и председателят на състава постановяват разпореждания.

 

 

Подсъдност на наказателните дела. Видове подсъдност

1. I. Общи правила за подсъдността:

1) Понятията подсъдност и компетентност са различни, макар да са взаимно свързани и обясняването на едното не можe да стане без другото. Връзката между тези понятия е следната: след като едно дело е подсъдно на един съд, то означава, че именно този съд е компетентен да го разгледа и обратно – за да бъде един съд компетентен да разгледа едно дело, то това означава, че делото трябва да му е подсъдно. Затова може да се направи извод, че понятията подсъдност и компетентност означават едно и също нещо, обяснено от различни гледни точки. Ето как – правомощието на съда да разгледа едно дело от гледна точка на съда е неговата компетентност, а от гледна точка на делото, обвързаността на съда със същото е неговата подсъдност;

2) Подсъдността по нашия закон не се определя за всеки отделен случаи adhoc и по волята на съда, тя е определена със закон – чл. 35 до 45 НПК;

3) Нарушаването на правилата на подсъдността не винаги, но в някои случаи, е съществено процесуално нарушение;

4) По нашия НПК е предпочетена компетентността на районните съдилища, защото те разглеждат по-голям обем дела. Причината за това разрешение е идеята правосъдието да стои/да се намира по-близко до страните.

1. II. Видове подсъдност:

1) Родова подсъдност – правилата са в чл. 35. Правилата на родовата подсъдност разпределят делата между различните по степен съдилища, когато разглеждат дела като първа инстанция. Затова родовата подсъдност сочи какъв съд ще разглежда делото като първа инстанция (районен или окръжен). От разпоредбата на чл. 35 (2) е видно, че НПК изчерпателно сочи делата за кои престъпления са подсъдни на окръжен съд, а (1) обявява, че всички други са подсъдни на районен съд. Според практиката на ВКС нарушаването на правилата на родовата подсъдност е съществено процесуално нарушение, винаги когато делото е разгледано от по-нисък по степен съд, вместо от окръжен е разгледано от районен съд. В чл. 35 (3) са посочени някои изключения, когато делото е подсъдно на първа инстанция на СГС;

2) Местна подсъдност – правилата са в чл. 36 и чл. 37. Правилата на тази подсъдност разпределят делата между еднаквите по степен съдилища, когато действат като първа инстанция. Тази подсъдност сочи кой съд измежду множеството районни или множеството окръжни е комптентен да разгледа делото. Критерият, от който се ръководи съда от местната подсъдност, се посочва в чл. 36. Компетентен е съда, в района на който е извършено престъплението. В (2) и (3) на чл. 36 и чл. 37 са посочени някои особени хипотези на местна подсъдност. Според практиката на ВКС нарушаването на правилата на местната подсъдност е съществено процесуално нарушение, но само когато заинтересованата страна е възразила и въпреки това делото е разгледано от некомпетентния съд;

3) Подсъдност по връзка на делата – при този вид подсъдност, подсъдността на едно дело, което се нарича главно, определя подсъдността на второто дело. Такъв вид подсъдност е тази при няколко престъпления, извършени от едно и също лице – чл. 38;

• подсъдност при определяне на общо наказание чл. 39;
• подсъдност при съучастие – чл. 40;
• подсъдност при две или повече дела за различни престъпления или срещу лица – чл. 41.

4) Функционалната подсъдност – правилата на тази подсъдност сочат кой съд е компетентен да разгледа делото като 2ра и като 3та инстанция – чл. 45 НПК.

 

 

49. Прокурор. Разследващи органи.

 

1. I. Процесуално положение на прокурора на досъдебната фаза на процеса:

1) На досъдебната фаза прокурора е субект на назателния процес и в това си качество извършва редица дейности, които могат да се обобщят така:

• след приемането на новия НПК, прокурора може да извършва цялостно разследване, отделни действия по разследването и други процесуални дейности – чл. 46 (2) т.2. Както е видно от тази норма тези правомощия на прокурора са установени без каквито и да било условия и затова се упражняват при пълна негова дискреция винаги когато намери, че това е необходимо.

2) На досъдебната фаза прокурора осъществява функция по обвинение. Този извод е верен, защото прокурора може да привлече като обвиняем и единствено компетентен да изготви обвинителен акт и да го внесе в съда. В същото време няма никакво съмнение, че тези две действия са класически израз на функцията по обвинението;

3) Прокурорът осъществява и функция по ръководство и решаване, защото само той може да образува и да откаже да образува досъдебно производство, да прекрати и да спре делото, да обединява и да разделя дела, да възобнови спряно наказателно производство. Тези действия без съмнение са класически израз на функцията по ръководство и решаване;

4) Прокурорът осъществява надзор за законност върху дейността на разследващите органи. Първо правило – общото правомощие на прокурора по чл. 46 (2) т.1 е да осъществява постоянен надзор за законосъобразното и своевременно провеждане на разследването.  Тази разпоредба въвежда едно твърде общо задължение, затова тя не може да се приложи без систематическата й връзка с чл. 196 НПК, при това двете норми (46 (2) т.1 и чл. 196) не се съотнасят помежду си като обща към специална правна норма, а се съотнасят помежду си като обща и допълваща я правна норма. Чл. 46 (2) т.1 създава едно най-общо задължение за прокурора да осъществява надзор за законност, а чл. 196 допълва тази норма като сочи чрез какви методи и средства може да използва прокурора, за да осъществи този надзор за законност.

Второ правило – има разлика между надзора за законност, който осъществява прокурора в наказателния процес и общия прокурорски надзор по чл. 127 т.5 от Конституцията, според който прокурора „предприема действия за отмяна на незаконосъборазни актове”. Това е надзора за законност, който осъществява прокурора върху дейността на администрацията у нас.

Разликите между двата вида надзор – при надзора за законност в наказателния процес, прокурора осъществява такъв върху органи, които са му функционално подчинени, а при общия прокурорски надзор, той осъществява такъв върху административни органи, които по никакъв начин не са му подчинени. Втората разлика – при надзора за законност в наказателния процес, прокурора има решаващи правомощия, защото когато констатира, че извършеното действие или издаденият акт са незаконни, той може само по силата на прокурорската си власт да отстрани допуснатото нарушение и да отмени издаденият незаконен акт. При общият прокурорски надзор, прокурорът има само сезиращо правомощие. Когато при извършената проверка констатира незаконно действие или издаден незаконен акт нито може да острани нарушението, нито може да отмени акта. Единствено сезира по-горестоящия админ. орган или съда с такова искане.

В доктрината и практиката и след реформата след 1999г. и след приемането на новия НПК продължава да се поддържа тезата, че прокурорът е „господар”, т.е. едноличен разпоредител на досъдебната фаза на процеса[3]. Този извод звучи твърде неубедително, защото почти всички мерки за принуда на досъдебна фаза се постановяват не от прокурора, а от съда, защото редица действия могат да се извършат валидно, но само с решение на съда, защото други действия се извършват пред съдия, защото протоколите от 3ти действия се одобряват от съдия, защото решаващите актове на съда, като постановлението за прекратяване и спиране, се обжалват пред съд.

В същото време може да се направи друг извод, в смисъла, че прокурорът е „господар” но не на досъдебната дейност, а на привличането към отговорност на лица, извършили престъпления, по смисъла на чл. 127 от Конституцията. Този извод е верен, защото постановлението за образуване, за отказ да сеобразува досъдебно производство и за привличане на обвиняем, не подлежат на съдебен контрол под каквото и да била форма, защото тези действия на прокурора – образуването, отказа и привличането на обвиняем, са пряко свързани с конституционното правомощие на прокурора по чл. 127 т. 5 от Конституцията. Ако съдът беше компетентен да отменя някое от тези постановления, то това означава да се дерогира правомощието на прокурора да привлича като обвиняеми лица извършили престъпление. Внасянето на обвинителния акт в съда е действие на прокурора, което не може да се обжалва или възразява от когото и да било. Когато е внесен обвинителен акт в съда, съдът не може да откаже да образува съдебно производство, защото повдигането на обвинението пред съда е всъщност правомощие на прокурора по чл. 127 от Конституцията.

1. II. Процесуалното положение на проурора в съдебната фаза на процеса – независимо каква позиция е заел прокурора в съдебното заседание в 1вата, въззивната или касационната инстанция, той винаги има процесуалното положение на страна и винаги осъществява функция по обвинение.

III. Разследващи органи.

1)Между процесуалното положение и правомощията на разследващите органи няма разлика. Няма разлика, защото:

• Всички разследващи органи извършват дейност, която по своето същество е наказателно процесуална, което означава – събират и проверяват доказателства по реда и правилата на НПК;
• Способите, които използват за доказване са абсолютно еднакви;
• Всички разследващи органи са длъжни да бъдат обективни, т.е. – да събират и проверяват доказателства, чл. 107 (3);
• Всички разследващи органи имат задължение да разкрият обективната истина, както това е видно от чл. 13;
• Всички разследващи органи извършват дейността си при пълно проявление на служебното начало. Както е видно от чл. 107 (1) те са длъжни да събират доказателствата „служебно”, а то значи и без да е направено искане за това от едни или други заинтересовани лица;
• Прокурорът решава окончателните въпроси след извършеното разследване по един и същи начин, независимо кой го е осъществил това разследване;
• Надзора за законност по методите и средствата, които използва прокурора по чл. 196 са едни и същи независимо кой разследващ орган извършва разследването;
• Всички разследващи органи действат при условията на оперативна самостоятелност;
• Всички разследващи органи нямат процесуална самостоятелност;
• Всички разследващи органи си правят самоотвод или им се прави отвод на едни и същи основания – чл. 53;
• Разследващите органи не могат да се разпитват като свидетели, нито за действия които са извършили, нито за факти от предмета на доказването –чл. 118 (2);
• След приемането на новия НПК разследващите органи останаха оперативно самостоятелни органи, защото:
• главната функция на разследващите органи, е да събират и установяват доказателства. Затова според чл. 203 (2) те са длъжни в най-кратък срок да съберат необходимите доказателства. От този текст следва, че разследващите органи сами решават и не са длъжни да имат нито съгласието, нито одобрението, нито разрешението, нито нареждането на прокурора за това какви действия да извършат, кога и в каква поредност да ги извършат. В същото време оперативната самостоятелност на разследващите органи не е абсолютна, не е неограничена, защото според чл. 203 (2) те са длъжни да събират доказателствата като се ръководят от закона, от вътрешното си убеждение, но и от указанията на прокурора. Съгласно чл. 197 от НПК писмените указания на прокурора са задължителни за разследващите органи и не подлежат на възражение.
• Разследващите органи нямат процесуална самостоятелност, защото:
• не могат да образуват досъдебно производство – чл. 212;
• не могат да откажат да образуват досъдебно производство – чл. 213;
• не могат да обединяват дела – чл. 217;
• разследващите органи не могат да разделят дела – чл. 216;
• разследващите органи не могат да правят искания до съда, нито за налагане на мярка за неотклонение – задържане под стража или домашен арест, нито за налагане на друга мярка за принуда – отстраняване от длъжност, настаняване в психиатрия и т.н.
• Разследващите органи не могат да правят искане до съда, за да разреши съдията извършване на едно или друго действие по разследването;
• Разследващите органи не могат да представят протокол от извършеното действие на съдията за одобрение;
• Разследващите органи не могат да изготвят постановление за привличане на обвиняем, без да са докладвали на прокурора – чл. 219 (1);
• Разследващите органи не могат да приключат разследването и да го предявят без да са докладвали на прокурора – чл. 226;
• Исканията, бележките и възраженията, които са направили заинтересованите лица, при предявяването на разследването се докладват на прокурора и само той решава тяхната основателност – чл. 229;
• Писмените указания на прокурора са задължителни на разследващите органи – чл. 197.

Извод: Разследващите органи са установени като органи на прокурора, чиято главна функция е събиране и проверяване на доказателства, но доказателства за прокурора, за да може той да реши окончателните въпроси по приключилото разследване. Разследващите органи са напълно процесуално подчинени на прокурора и нямат нито едно решаващо правомощие.

 

 

50.Пострадал.Частен обвинител, Частен тъжител.

 

Пострадал. Частен обвинител[4]

1. В чл. 74 (2) НПК фигурата на пострадалия е легално дефинирана – това е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Аргументите, че пострадалия е само физическо лице са два и те се извеждат от чл. 74 (2):

1) При смърт на лицето – правото на пострадалия преминава върху неговите наследници, а само физическото лице може да има наследници, а само такова лице се свързва с понятието „смърт“;

2) Когато се предоставят права на пострадалия на ЮЛ, НПК си служи с израза „ощетено ЮЛ“, а не „пострадал“.

Пострадалият и ощетеното ЮЛ имат това процесуално качество само на досъдебната фаза на процеса. В съдебната фаза ощетеното ЮЛ може да заеме качество на граждански ищец, а пострадалия или като частен обвинител, или като граждански ищец, или в двете си качества едновременно.

 

Досъдебна фаза	Съдебна фаза
Пострадал	Частен обвинител и/или Граждански ищец
Ощетено ЮЛ	Граждански ищец

 

В Директива 2012/29/ЕС[5] е дефинирано легално понятие за жертва – това е физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно състояние или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление.

1. Предпоставки за конституиране на пострадал и ощетено ЮЛ

1)Първата предпоставка е лицето, което е претърпяло вреди да се конституира е да е налице започнало разследване или образувано досъдебно производство – чл. 219. Няма значение дали производството е срещу неизвестен извършител и дали има лице, което е конституирано в процесуалното качество обвиняем;

2) Втората предпоставка е вредите да са пряка последица от престъпното деяние, по повод на което е образувано производството. В този смисъл е константната практика на ВКС – тълкувателно решение № 2 от 2002г., решение № 346 от 2011г. на 1во наказателно отделение и др.

Според решение №543 от 2005г. на 2ро наказателно отделение е допуснато съществено процесуално нарушение, когато в наказателния процес се приемат за съвместно разглеждане граждански искове за вреди, които са елемент от състава на престъплението, но размерът на иска надхвърля паричната стойност на предмета на обвинението.

3) Трета предпоставка е вредите да са пряка последица от престъпното деяние.

Например: Добросъвестния приобретател на една процесна вещ, който е претърпял евикция не може да бъде пострадал, защото той е претърпял вреди, но не на основание престъпно деяние, а на договорно основание.

Без значение е дали вредите са съставомерни, а само дали са пряка последица от престъплението.

Пример: Престъплението „набедяване“ е престъпление против правосъдието. Пострадали са лицата, които са обвиняеми, накърнени са тяхната чест и достойнство и в този случай, въпреки че вредите не са съставомерни, т.е. те да са елемент от състава на престъплението, може да се конституира фигурата на пострадал.

Извод: Не може да има съмнение, че едно лице може да претърпи вреди от престъпление и когато тези вреди не са елемент от състава на престъплението, но са пряка и непосредствена последица от него – чл. 74, чл. 76, чл. 78 НПК.

4) Четвъртата предпоставка е да са настъпили реални, вредни последици като няма значение техния размер, стига те да са действителни и сериозни.

• Различна е практиката на съдилищата, когато вредата се изразява в пропуснати ползи. Според едни решения на ВКС претенцията за обезщетяване на пропуснати ползи е недопустима. Има обаче и решения в точно обратния смисъл – искът за пропуснати ползи е допустим.
• Лицето, претърпяло вреди от престъплението няма да може да участва като пострадал или ощетено ЮЛ, ако деецът доброволно е възстановил причинената вреда. Необходимо е обаче вредите да са възстановени на лицето, на което са причинени, а не на всяко друго лице.
• Когато вредите се дължат на изцяло противоправното и виновно поведение на пострадалия, той не може да участва в това качество на досъдебното производство.
• Процесуалното качество на пострадалия обаче не отпада, ако пострадалия сам е допринесъл за причиняване на вредата.
• Пострадалите на досъдебното производство могат да бъдат и наследниците на физическо лице, претърпели вреди от престъпление.
• Когато става въпрос за имуществени вреди, съгласно съдебната практика, право на обезщетение имат:
• съпруг;
• низходящи;
• възходящи;
• братя и сестри;
• взето за отглеждане, но неосиновено дете;
• лице, което отглежда детето взето за отглеждане;
• лица във фактическо съжителство.

Тези лица са посочени в постановления № 4/1961г.; № 5/1969г. и № 2/1984г. на Пленума на Върховния съд.

• Когато се касае за неимуществени вреди, граждански искове за тези вреди могат да водят само най-близките на пострадалия лица:
• съпруг;
• възходящи;
• низходящи от 1ва степен;
• взетото за отглеждане, но неосиновено дете;
• лице, което отглежда детето взето за отглеждане;
• лицата във фактическо съжителство.

III.Права на ощетеното ЮЛ на досъдебната фаза на процеса:

1)Право да бъде уведомено за отказа да се образува досъдебно производство – чл. 211 (1), както и право да обжалва този отказ пред прокурор от по-горестояща прокуратура;

2) Право да поиска обезпечаване на бъдещия граждански иск, който ще предяви в съдебната фаза;

3) Право да получи препис от постановлението за прекратяване на досъдебното производство и да обжалва това постановление на съда – чл. 243 (3) и (6) НПК.

Изводи: 1) Ощетеното ЮЛ няма права за участие в хода на разследването под каквато и да била форма – този извод следва от факта, че в НПК не е предвидено негово право да бъде уведомено за образуваното наказателно производство за правата, които има в хода на същото, както и няма право на искания, бележки и възражения; 2) Няма предвидени гаранции и за правото на ощетеното ЮЛ да иска обезпечаване на бъдещ иск.

IV.Права на пострадалия на досъдебната фаза – чл. 75 (1) НПК:

1) Да бъде уведомен за правата си в наказателното производство. Уведомяването за правата на пострадалия включва не само тяхното уведомяване, но и разясняване. Освен това държавните органи трябва да осигурят необходимите процесуални средства за защита на правата на пострадалия. Това твърдение е съгласно разпоредбата на чл. 15 (3) и (4) НПК. Съдебните органи не само трябва да разяснят правата на пострадалия, но и да му дадат възможност реално да ги упражни. Неразясняването на правата на пострадалия представлява несъществено процесуално нарушение, когато той ги е упражнил. Има обаче съществено процесуално нарушение, когато пострадалия не е уведомен за насрочване на съдебното заседание или когато съдията – докладчик е уведомил пострадалия за съдебното заседание, но не е разяснил реда за осъществяването правата на пострадалия;

2) Да получи защита за своята сигурност и тази на близките си. Той има това свое право, но само и единствено ако е конституиран и в качеството на свидетел. В този случай може по негово искане да му бъде осигурена физическа охрана от органите на МВР или да бъде разпитан като анонимен свидетел. Също така, пострадалия и неговите близки, могат да бъдат включени в програма за защита съгласно ЗЗЛЗВНП. За опазване на живота, здравето или имуществото на пострадалия свидетел, респективно неговите близки, могат да бъдат използвани специални разузнавателно средства – чл. 123 (7). Налагане на предвидената в чл. 67 забрана на обвиняемия да доближава непосредствено пострадалото лице – тази мярка се налага от 1во инстанционния съд по искане на прокурора със съгласие на пострадалия;

3) Да бъде информиран за хода на наказателното производство. Това не значи да бъде информиран за всяко действие, което ще се извърши, а само за тези действия, които ще му дадат възможност да бъде информиран за самото развитие на процеса. Тоест да бъде уведомен:

• за образуване на делото – чл. 75 (2). Това на практика става с едно писмо, прикрепено към постановлението за образуване на наказателно производство.

Отказът да се образува досъдебно производство, предявяването на разследването, прекратяването, спирането, образуването на досъдебно производство, както и влязъл в сила съдебен акт, са също действия, свързани с хода на производството. Затова и пострадалият трябва да бъде уведомен за тези действия.

4) Право на пострадалия да прави искания, бележки и възражения. Съгласно това право пострадалия може по всяко време в хода на процеса да иска събирането и проверката на доказателствата, както и да предоставя такива. Исканията, бележките и възраженията могат да се правят писмено и устно, като за устнитесе съставя протокол, а писмените се прилагат към делото;

5) Право да обжалва актовете, които водят до спиране на производството. За осъществяването на това право са предвидени гаранции – а именно задължения на държавните органи да изпратят препис от постановлението за прекратяване или спиране на производството на пострадалия или неговите наследници;

6) Право да участва в производството съгласно установеното в НПК. Това е участие на пострадалия при предявяване на разследването (чл. 227 (3), присъствие на пострадалия при осъществяването на действия по разследването (чл. 224), обжалване на постановленията на разследващия органи на прокурора (чл. 200), искането за обезпечаване на бъдещия граждански иск (чл. 73 (2);

• Право на участие на пострадалия при предявяването на разследванетоозначава, че му се предоставят всички материали по делото, така че той да може да направи искания, бележки и възражения. Допуснато е съществено процесуално нарушение, когато пострадалия не е бил редовно призован за предявяване на разследванетои е направил искане за това;
• Присъствие на пострадалия при осъществяването на действия по разследването – тук има 2 групи действия:
• действия, които задължително се осъществяват с участие на пострадалия – разпит на пострадалия като свидетел, разпознаване, следствен експеримент и други действия;
• действия, за които НПК предвижда или не присъствието на пострадалия – действия, които се провеждат с участието на други лица, но НПК допуска присъствието на пострадалия. Това допускане се осъществява по преценка на разследващия орган.
• Право на пострадалия да обжалва постановления на разследващия орган и прокурора – постановленията на разследващия орган се обжалват пред прокурор, а постановленията на прокурора се обжалват пред прокурор от по-горестояща прокуратура, ако не подлежат на съдебен контрол;
• Чл. 73 (2) – по искане на пострадалия или неговите наследници или ощетеното ЮЛ, съответния 1во инстанционен съд взема мерки за обезпечаване на бъдещ граждански иск. Определенията, с които е наложена обезпечителната мярка, могат да се обжалват само заедно с присъдата.

Решение № 500 от 2010г. на 1во Гражданско Отделение – може да се допусне обезпечителна мярка и по обвинение, което предстои да бъде повдигнато.

7) Право на пострадалия да има повереник. Съгласно чл. 101 (1) и (2) от НПК е предвидена абсолютно задължителна защита за малолетни, непълнолетни, недееспособни и ограничено дееспособни, когато интересите им противоречат на техните родители, настойници и попечители.

Извод: Съдебният контрол за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с правата на пострадалия, е твърде ограничен.

Чл. 288 т.1 НПК – Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато е допуснато съществено нарушение на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник.

Поради съществено процесуално нарушение довело до нарушаване правата на пострадалия, не могат да се правят искания и възражения, нито да се прекратява съдебното производство. Крайния срок за това е подготвителния срок за съдебното заседание.

V.Частен обвинител – чл. 76 НПК. Това е същия този пострадал само че транспониран в съдебното производство. Като частен обвинител по дела от общ характер може да участва пострадалия от престъплението, претърпял имуществени или неимуществени вреди.

Предпоставки за участие:

1) Висящо наказателно производство от общ характер, което да се намира в съдебна фаза на процеса;

2) Подадена молба до съда, който разглежда делото – писмена или устна. Независимо от формата й тя трябва да съдържа следните реквизити:

• данни относно самоличността на пострадалия;
• да бъдат посочени обстоятелства за извършеното престъпление и настъпилото вследствие на него увреждане;
• изрично искане за встъпване в процеса като частен обвинител;
• молбата трябва да бъде подадена най-късно до започване на съдебното следствие в 1во инстанционния съд.

По така подадената молба съдът се произнася с определение. Отказът подлежи на атакуване с частна жалба.

1. Процесуално положение на частния обвинител:

1) Частният обвинител съсредоточава своята дейност в обосноваване и поддържане на обвинението редом с прокурора;

2) Частният обвинител може да бъде едновременно и граждански ищец, може да бъде и свидетел, т.е. той може да съчетава тези си процесуални качества;

3) Частният обвинител трябва да бъде обективен така както прокурора. Той трябва да събира и съдейства както на обвинителни, така и на оправдателни доказателства;

4) Частният обвинител е самостоятелен субект на процеса. Като такъв той не е обвързан от позицията на прокурора. Взема становище по всички фактически и правни въпроси по делото по свое вътрешно убеждение, той не е процесуално подчинен на прокурора. Нещо повече – той може да продължи да поддържа обвинението, дори ако прокурора заяви, че не го поддържа.

VII. Право на защита на частния обвинител – чл. 79 НПК

1) Частният обвинител има следните права:

• да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения;
• да участва в съдебното производство;
• да прави искания, бележки и възражения;
• да обжалва актовете на съда, когато са накърнени неговите права и законни интереси;
• да упълномощава повереника за осъществяването на процесуално представителство пред съда.

 

Частен тъжител

1. Характеристика на понятието частен тъжител – такава фигура имаме само по дела от частен характер. Активно легитимиран да осъществява права, като частният тъжител е пострадал от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия.

Престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия – дела от частен характер. Тези престъпления са дефинирани в НК – обида, клевета[6].

При смърт на пострадалия правото на тъжба преминава върху неговите наследници. Тази хипотеза се осъществява в 2 основни случая:

1)Ако починалия пострадал не е подал тъжба, наследниците са легитимирани да подадат тъжба;

2) Когато пострадалия почине след започване на съдебното производство, наследниците му могат да встъпят в неговите права.

В едно производство от частен характер няма прокурор. Неговите функции се поемат от частния тъжител.

1. Дееспособност на частния тъжител. За да подаде тъжба, частният тъжител трябва да бъде процесуално дееспособен, в противен случай той се представлява от неговия законен представител – родител, настойник, попечител.

III.Предпоставки за конституиране на частен тъжител:

1) Да бъде подадена тъжба в 1во инстанционен съд – Районен съд. Тъжбата е винаги писмена, за разлика от молбата за конституиране на частен обвинител, която може да бъде и устна;

2) Трябва да съдържа данни за самоличността на пострадалия и за лицето, срещу което се подава;

3) Трябва да бъде подписана от тъжителя;

4) Трябва да съдържа обстоятелствата за извършеното престъпление. Не се изисква даване на правна квалификация на деянието;

5) Съдържащото се в тъжба волеизявление трябва да бъде изрично искане за образуване на наказателно производство;

6) Трябва да бъде внесена в съответния съд според правилата на предметна подсъдност;

7) Чл. 247 (1) т. 2 – председателят на съда се произнася с разпореждане:

• тъжбата или се приема, т.е. дава й се ход (образува се съдебно производство от частен характер и обвинението се счита за повдигнато) или
• се отхвърля.

Тъжбата е един аналог на обвинителния акт, след внасянето на която обвинението се счита за повдигнато. Съдията дава една начална правна квалификация на деянието.

Когато с разпореждането се откаже образуване на наказателно производство, то този акт на съда се обжалва с частна жалба.

IV.Срок – тъжба се подава в 6 месечен срок от деня, в който пострадалия е узнал за осъществяването на престъплението или от деня, в който пострадалия е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство, на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия.

Множество лица могат да подадат обща тъжба. По дела от частен характер в общия случай не се осъществява досъдебно производство. Органите на досъдебното производство – прокурор и разследващи органи не са компетентни да участват.

Чл. 83 от НПК предвижда съдействие от органите на МВР, когато тъжителят не може сам да събере необходимите сведения.

V.Частният тъжител е ФЛ, пострадало от престъпление от частен характер, на което е дадено правото да сезира съда. Частният тъжител е лице, което участва в производството по делото, осъществявайки своето право на защита – той е субект на наказателния процес.

1. Частният тъжител:

• Осъществява основна функция по обвинението и действа като страна в съдебното производство. Нещо повече, частният тъжител е главен обвинител и носи тежестта за доказване на обвинението;
• Частният тъжител може да участва и като граждански ищец, но не може да бъде разпитван като свидетел (за разлика от частния обвинител). Това е така, защото функцията по обвинение не е съвместима с фигурата на свидетеля;
• Частният тъжител може да се запознае с делото и да прави необходимите извлечения;
• Частният тъжител може да представя доказателства;
• Частният тъжител може да участва в наказателното производство;
• Частният тъжител може да прави искания, бележки и възражения;
• Частният тъжител може да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси;
• Частният тъжител може да оттегли тъжбата си по 2 начина: а) едностранно; б) по помирение. Едностранното оттегляне бива изрично (устно или писмено пред съда) и мълчаливо– то е налице тогава, когато частният тъжител не е намерен на посочения от него адрес или не се яви на съдебно заседание, когато е редовно призован, без да има уважителни причини за това. Мълчаливо оттегляне има и когато тъжбата не отговаря на законовите изисквания и след указване на срок за отстраняването им от съда, частният тъжител не я коригира.

Оттегляне на тъжбата по помирение – двустранна сделка, постигната в съдебно заседание или извън съдебна зала, която се заявява в съда и се потвърждава от пострадалия и подсъдимия като страни. Това помирение трябва да се заяви до момента на оттегляне на съда за постановяване на присъда на 1ва инстанция.

 

51. Обвиняем.

 

1. I. Понятието обвиняем – чл. 54 НПК прави опит да дефинира това понятие, защото съгласно този текст, обвиняем е лицето, което е привлечено в това качество при условията и реда на НПК.

Второ правило – по нашия НПК лицето се привлича като обвиняем в хода на разследването и това обвинение с тълкувателно решение 2/2002 ВКС обозначава като предварително/работно/неокончателно обвинение. А след като приключи разследването, прокурорът с обвинителен акт формулира окончателното обвинение. Фигурата на обвиняемия се конституира само на досъдебната фаза, защото след като прокурора внесе обвинителния акт в съда, обвиняемият продължава да има това процесуално качество, докато съдът не го предаде на съд.

Трето правило – фигурата обвиняем не е фактическа, тя е винаги процесуална фигура. Изводът е верен, защото всяко разследване може да се осъществи и без фигура на обвиняем, но такава фигура обвиняем може да се конституира само след като е започнало разследване.

Четвърто правило – на досъдебната фаза обвиняемият е субект на наказателния процес, който осъществява функция по защита.

Пето правило – в хода на разследването фигурата на обвиняем се констатира при достатъчно доказателства за вината на лицето в извършване на престъплението – чл. 219 (1). Има изключение, когато тази фигура може да възникне и без достатъчно доказателства – протокола от първото действие по разследване срещу лицето – чл. 219 (2).

Шесто правило – по начало лицето се привлича като обвиняем с постановление, но има изключение – когато не се издава постановление по чл. 219 (2).

1. II. Обвиняемият е централната фигура в наказателния процес, защото:

1) Обвиняемият е траен участник в наказателния процес, каквито са всички субекти на процеса, защото той може да участва не в някои, а във всички ивършвани наказателно процесуални дейности;

2) Обвиняемият освен това е задължителен субект на процеса, защото:

• Прокурора не може да изготви обвинителен акт срещу конкретно лице и за конкретно престъпление, ако същото това лице и за същото това престъпление не е било привлечено като обвиняем в хода на разследването;
• Вярно че разследването може да се осъществи и без обвиняем, но ако преди изтичането на срока за разследването не се съберат достатъчно доказателствата за вината на конкретно лице в извършване на конкретно престъпление, процеса не може да продължи, той се спира.

3) Обвиняемият, в качеството си на субект на процеса, има многобройни процесуални права, както са посочени в чл. 55:

Чл. 55. (1) Обвиняемият има следните права: да научи за какво престъпление е привлечен в това качество и въз основа на какви доказателства; да дава или да откаже да дава обяснения по обвинението; да се запознава с делото, включително и с информацията, получена чрез използване на специални разузнавателни средства, и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да участва в наказателното производство; да прави искания, бележки и възражения; да се изказва последен; да обжалва актовете, които накърняват неговите права и законни интереси, и да има защитник. Обвиняемият има право защитникът му да участва при извършване на действия по разследването и други процесуални действия с негово участие, освен когато изрично се откаже от това право.
(2) Подсъдимият има право и на последна дума.
(3) (Нова – ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.04.2011 г.) Когато обвиняемият не владее български език, му се предоставя писмен превод на постановлението за привличане на обвиняем, на определенията на съда за налагане на мярка за неотклонение, на обвинителния акт, на постановената присъда и на решението на въззивната инстанция на разбираем за него език.

4) Обвняемият може да има защитник от момента на конституирането му като такъв, а той може да участва още в 1вото действие, което се провежда с участието на обвиняемия, а това действие е предявяването на постановлението за обвинение;

5) Обвиняемият е единствената фигура в наказателния процес, за която се отнася презумпция за невиновност и благодарение на която той няма тежест на доказване, а и благодарение на това, тежестта никога не може да се прехвърли върху него;

6) Обясненията на обвиняемия имат особено голямо значение, но към тях трябва да се подхожда особено внимателно, защото те имат двойнствена природа:

• доказателствено средство;
• средство за защита.

7) По нашето право обвиняемият винаги дава обяснения, а не показания. Нещо повече, той може да дава обяснения колкото пъти намери за необходимо, за което няма срокове. Може да не дава обяснения в един или друг момент от процеса, както и да запази пълно мълчание. Нещо повече, обвиняемият може да дава обяснения, каквито намери за необходимо, включителни и неверни. Обвиняемият дава обяснения, а не показания, не само за собствената си престъпна дейност, а и за престъпната дейност на съучастниците си;

8) В крайна сметка по нашия НПК в качеството си на обвиняем лицето не може да се разпитва и като свидетел. Обвиняемият може да се разпита като свидетел, но или когато производството спрямо него е прекратено или когато е приключило с влязла в сила присъда.

 

 

52. Защитник. Повереник.

 

1. Защитник – фигурата на защитника е уредена в чл. 91 – може да участва като защитник в наказателния процес лице, което осъществява адвокатска професия по смисъла на (1), така както и съпруг/възходящ/низходящ по смисъла на (2).

По смисъла на чл. 91 (1) адвокат е лице, което отговаря на условията на Закона за Адвокатурата и е вписано в съответната адвокатска колегия.

1. Предпоставки за конституиране на защитник:

1) Установена е в чл. 91 (1) и (2) – лицето да е адвокат/низходящ/възходящ;

2) Да не е налице основание за отвод – чл. 91 (3) – не може да е лице:

• което е било или е защитник и на друг обвиняем и защитата на единия противоречи на защитата на другия;
• което е представлявало или е давало съвети на друг обвиняем, ако защитата, която му се възлага, противоречи на защитата на другия обвиняем;
• което е участвало в производството в друго процесуално качество;
• което е представлявало или е давало съвети на противната страна;
• лице, което е съпруг, роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до IVта степен или по сватовство до IIIта степен на съдия, съдебен заседател, прокурор или разследващ орган.

Лицата, които не могат да бъдат защитници, са длъжни сами да се отведат (самоотвод). Ако те не сторят това, съответния орган прави това служебно или по искане на заинтересованите лица;

3) Да е налице надлежно упълномощаване на защитника. Пълномощното е в писмена форма и се подписва от обвиняемия и защитника (и от двамата);

Упълномощаването може да бъде дадено и устно пред съд. В този случай пълномощното се вписва в протокола от съдебното заседание;

4) Да бъде спазен срока, в който е допустимо участието на защитника. По чл. 97 (1) момента, от който може да участва защитника е задържането на лицето или привличането му в качеството на обвиняем;

5) Да е налице нарочен акт от съответния орган на досъдебното производство или от съда. Актът, с който лицето се конституира на досъдебната фаза като защитник се нарича постановление, а в съдебната фаза, този акт се нарича – определение или разпореждане на съда.

Постановлението на разследващия орган за отказ да се конституира определено лице като защитник може да се обжалва пред прокурора, а това на прокурора пред прокурор от по-горестояща прокуратура.

Определението на съда за отказ да се конституира определено лице като защитник не може да се обжалва с частна жалба или протест отделно от присъдата[7].

Когато компетентен орган преценява дали да конституира или не определено лице като защитник, преценява единствено дали това лице притежава някое от качествата в чл. 91 (1) и (2), както и дали са налице основания за отвод, посочени в чл. 91 (3).

III. Отказ от защита – 2 вида:

1) Отказ на защитника от защитата;

2) Отказ на обвиняемия от защитата.

В чл. 95 от НПК е уреден отказът на защитника от приетата защита. Това може да стане единствено, когато стане невъзможно защитника да осъществява задълженията си по независещи от него причини, например – болестно състояние с неизвестна продължителност и др.

Извод: Защитникът не може да се отказва от веднъж приетата защита, освен по изключение.

Не е допустим отказ от приетата защита в случай, че защитникът не получи договорното възнаграждение.

Не е допустим отказ от приетата защита и когато обвиняемия и защитника не са могли да съгласуват основните линии на защита.

В чл. 96 е уреден отказът на обвиняемия от защитник. Обвиняемия може във всеки един момент от производството да се откаже от защитник, освен в случаите, когато защитата на обвиняемия е задължителна по смисъла на чл. 94 (1) т.1, т.2, т.3 и т.6. Така направения отказ не е нужно да бъде мотивиран. Може да е направен както устно, така и писмено като когато е устно се съставя протокол, подписан от органа, пред който е направено волеизявлението.

1. Права на защитника – в чл. 99 от НПК:

1) Да се среща насаме с обвиняемия;

2) Да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения;

3) Да представя доказателства;

4) Да участва в наказателното производство;

5) Да прави искания, бележки и възражения;

6) Да обжалва актовете пред съда, които накърняват права и законни интереси на обвиняемия;

7) Да участва във всички действия по разследването с участието на обвиняемия. Неявяването му обаче не е пречка за тяхното осъществяване.

Правата на защитника са неговите самостоятелни права, които са различни и независими от правата на обвиняемия.

1. Задължения на защитника – в чл. 98 от НПК:

1) Да оказва правна помощ на обвиняемия и с цялата си дейност да съдейства за изясняване на тези фактически и правни положения, които са в полза на обвиняемия. От тук следва, че за разлика от прокурора, защитникът не е длъжен да бъде обективен. Той има задължение да събира доказателства единствено и само в полза на защитата на обвиняемия;

2) Да съгласува с обвинямия основните линии на защита.

1. Процесуално положение на защитника

В наказателния процес защитника има двойствено процесуално положение. В съдебната фаза има положение на процесуален представител и страна, а на досъдебната фаза има положение на субект.

1) Когато той е процесуален представител, е необходимо упълномощаване от обвиняемия или назначаването му от съда, или от органа на досъдебното производство. Освен това обвиняемия може по всяко време да се откаже от упълномощения защитник или да го замени с друг във всеки един момент от процеса;

2) Защитникът не може да се откаже от веднъж приетата защита, освен по изключение;

3) Защитникът встъпва в процеса не в защита на свои, а в защита на представлявани права и законни интереси;

4) Той е длъжен да съгласува основните линии на защита.

Освен процесуален представител, защитникът е и страна в процеса – чл. 253 т.2 от НПК.

Съществуват и редица законодателни разпоредби, които гарантират процесуалното положение на защитника като страна в процеса.

За осъществяването на своите права по чл. 99 защитника не иска нито съгласието, нито одобрението на обвиняемия. Той може да действа и против неговата воля, но винаги в негов интерес.

VII. Практически приложения на факта, че защитникът е процесуален представител и страна в процеса:

1) Защитникът е убеден, че обвинението е доказано по категоричен и безспорен начин, а обвиняемия не се признава за виновен.

В този случай защитникът не може да пледира за осъдителна присъда, нито за оправдателна присъда. В този случай защитникът следва да пледира за по-лека присъда;

2) Защитникът е убеден, че постановения акт трябва да се обжалва, но обвиняемия настоява за обратното – да не се обжалва.

В тази хипотеза защитникът може да обжалва акта въпреки волята на обвиняемия, защото той има самостоятелно право затова и е длъжен да защитава неговите права и законни интереси.

3) Защитникът е убеден, че липсват основания за обжалване, но обвиняемия настоява да се обжалва.

Тук защитникът не е длъжен да обжалва, но е длъжен да подпомогне технически обвиняемия, за да не напусне позицията си на защитник.

VIII. Видове защита от защитника – 2 вида:

1) Доброволна защита;

2) Задължителна защита.

Доброволната защита бива 2 вида:

• по избор;
• по назначение.

Доброволната защита по избор се свързва с правото на обвиняемия да избере, респективно упълномощи зашитник по свой избор, който да защити неговите права и законни интереси. Правото на обвиняемия да избере защитник по избор е приоритетно. Това се възприема от трайната съдебна практика и е закрепено изрично в решение № 289/1995г. на Iво наказателно отделение на ВКС. Доброволната защита е най-силното основание за участие на защитник в наказателното производство. Затова дори и да е налице някоя от хипотезите на задължителната защита, ако обвиняемия си е назначил свой защитник, не се назначава служебен или ако такъв вече е назначен, той се отстранява. В тази насока са няколко решения на ВКС – № 316/1992г.; № 385/1998г. на IIро наказателно отделение; № 320/2002г. на IIIто наказателно отделение.

Доброволната защита по назначение е предвидена в чл. 94 (1) т.9, съгласно който на обвиняемия се назначава защитник, когато не е в състояние да заплати адвокатски хонорар, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това.

В този случай защитата е доброволна, тъй като се назначава адвокат, но само по искане на обвиняемия.

Предпоставки:

• Обвиняемият не може да заплати адвокатско възнаграждение. Когато има съмнение за материалното положение на обвиняемия, съответните органи му указват да осигури доказателства в тази насока;
• Интересите на правосъдието да изискват назначаване на защитник. Това винаги е въпрос на конкретна преценка по всеки отделен случай и е субективно.

Разпоредбата на чл. 94 (1) т.9 не е изчерпателна в частта си на случаите на доброволната защита по назначение.

Други случаи на доброволна защита по назначение има в чл. 279 (3) – съдът назначава защитник на подсъдимия, ако няма такъв преди получаването на неговото съгласие да бъдат прочетени в съдебно заседание обясненията на друг подсъдим или показанията на свидетел, дадени по същото дело пред орган на досъдебното производство.

Задължителна защита – когато участието на защитника е задължително съгласно чл. 94 (3) НПК, съответният орган назначава за защитник адвокат. Компетентен орган в този случай е съдът или орган на досъдебното производство, които се произнасят с определение, респективно постановление. Актът, бил той определение или постановление, се изпраща незабавно на съответния адвокатски съвет за определяне на адвокат от националния регистър за правна помощ.

Когато се намираме в хипотезите на задължителна защита, неосигуряването на защитник е винаги съществено процесуално нарушение. То обаче е винаги от категорията на отстранимите, поради което съдът ще върне делото на стадия, на който е допуснато, за да бъдат повторени действията вече с участието на защитник.

Задължителната защита също бива 2 вида:

а) абсолютно задължителна защита;

б) условно задължителна защита.

Абсолютно задължителна защита е в хипотезите на чл. 94 (1), (2), (3) и (6) т.8, както и (4), а именно ако:

• Обвиняемият е непълнолетен;
• Обвиняемият страда от физически и психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам;
• Делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не по-малко от 10г. или др. по-тежко престъпление;
• Направено искане за задържане под стража или обвиняемият е вече задържан под стража;
• Делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия.

Хипотезите на абсолютно задължителната защита също не са изчерпателно изброени в чл. 94. Абсолютно задължителна защита има и в следните случаи:

• При провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372 (2) НПК;
• При сключване на споразумение с прокурор – чл. 381 (1) НПК;
• Сключване на споразумение в съдебното производство – чл. 381 (4) НПК.

Този вид защита се означава като абсолютно задължителна защита, тъй като адвокат се назначава независимо от волята на обвиняемия, дори и когато той изрично се отказва от защитник[8].

Когато се намираме в хипотезата на абсолютно задължителна защита, а разглеждането на  делото става без защитник, това винаги е съществено процесуално нарушение[9].

Когато обвиняемия е непълнолетен, присъствието на защитника е задължително както на досъдебната, така и на съдебната фаза. В случай, че обвиняем навърши пълнолетие в хода на процеса, задължителното присъствие на защитника отпада.

Когато обвиняемия страда от физически/психически недостатъци (такива са: пълна глухота, липса на реч, тежка форма на заекване), когато се установи, че подсъдимия страда от такъв недостатък на съдебно заседание, а се защитава сам, делото се прекратява и се връща на досъдебното производство.

Когато делото е за престъпление с предвидено наказание лишаване от свобода не по-малко от 10г. или др. по-тежко наказание, участието на защитника е задължително във всяка фаза на наказателния процес.

Когато е направено искане за задържане под стража или обвиняемия вече е задържан, абсолютно задължителната защита е в следните случаи:

• Прокурорът е направил искане пред съда за задържане под стража;
• Производството е пред въззивния съд по повод жалба или протест срещу определение на Iво инстанционния съд;
• Производството е пред Iво инстанционния съд по направено искане на прокурора за замяна на определената на обвиняемия мярка за неотклонение със задържане под стража. Когато обвиняемия е вече задържан без значение дали тази мярка е по същото или друго наказателно дело, участието на защитник е задължително.

Задължително е участието на защитник, когато делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия. Тук се имат предвид случаите на задочно производство в случаите на чл. 269 (3).

Последният вид абсолютно задължителна защита е в случаите, когато се назначава резервен защитник – чл. 94 (1) НПК. Резервен защитник се назначава по дела за тежки умишлени престъпления, когато това е от изключително значение за провеждането на наказателното производство в разумен срок. Защитата е абсолютно задължителна, защото се назначава независимо от волята на обвиняемия.

1. Резервният защитник е сравнително нова фигура за нашето наказателно процесуално право. Назначава се служебно от прокурора и от съда. С въвеждането на този институт законодателят се стреми да предотврати опасността от забавяне на производството, като предварително осигури служебен защитник, който познава делото и е в състояние веднага да поеме защитата в пълен обем. Резервният защитник може да се назначава както на досъдебното, така и на съдебното производство.

Две са предпоставките за назначаване на резервен защитник:

1) Делото да е за тежко престъпление, т.е. да е повдигнато обвинение за престъпление, което се наказва с лишаване от свобода за повече от 5г.;

2) Назначаването на резервен защитник да е от изключително значение за провеждането на наказателното производство в разумен срок. Това е в случаите, когато делото е многотомно (обемно), когато са повдигнати обвинения за няколко престъпления, когато съществува опасност от отлагане на делото и забавяне на наказателния процес.

Права на резервния защитник (3 са тези, които упражнява самостоятелно):

1) Да се запознава с материалите по делото;

2) Да прави необходимите извлечения;

3) Да присъства при осъществяването на действия с участието на обвиняемия.

Всички други права по чл. 99 (1) НПК резервният защитник упражнява само със съгласието на обвиняемия или по негово изрично искане. Без такова съгласие резервният защитник осъществява тези права, когато защитата е задължителна и упълномощеният зашитник не се яви редовно призован без уважително причини.

1. Условно задължителна защита. Този вид защита се означава като задължителна, тъй като при наличие на някои от законните предпоставки за това съдът е длъжен да назначи служебен защитник – адвокат.

Този вид защита е условна, тъй като обвиняемия може да се откаже от нея. Тук е  основната отлика с абсолютно задължителната защита.

В чл. 94 (1) т. 4 и т.5 НПК се съдържат хипотезите за условно задължителната защита:

1) Когато обвиняемия не владее български език. Няма значение дали обвиняемия е чужденец или български гражданин, който е неграмотен. Трайна е практиката на съдилищата относно факта, че неграмотността означава липса на познания за българския език и това е основание за назначаване на служебен защитник[10];

2) Когато интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. Когато линията на защита противоречи на линията на защита на другия обвиняем, те не могат да ползват  един и същ защитник[11].

1. Повереник (чл. 100) – това е лице, което защитава права и законни интереси на:

1) Пострадалия;

2) Частния обвинител;

3) Частния тъжител;

4) Граждански ищец;

5) Гражданския ответник

NB: Защитник имат само обвиняемия и подсъдимия!

За пострадалия важат всички правила, предвидени и за защитника на обвиняемия, т.е. повереника може да е адвокат/съпруг/възходящ/низходящ.

Повереникът се отвежда и самоотвежда при същите правила както защитника.

Всички правила за упълномощаването на защитника важат и за упълномощаването на повереника. Повереника се избира и упълномощава от някои от горните 5 лица, a пълномощното трябва да е в писмена форма като се подписва от двете страни и т.н.

 

 

53. Граждански ищец. Граждански ответник.

 

Граждански ищец и граждански ответник

1. Обща характеристика на предявяването на гражданския иск в наказателния процес. Гражданският иск в наказателния процес е предназначен за осъществяване на едно типично гражданско право – право на обезщетение за виновно причинени вреди (непозволено увреждане по чл. 45 и следващите от ЗЗД). Предмет на наказателния процес е наказателното дело за извършено престъпление. Гражданският процес относно гражданско право се съединява с наказателния процес, затова и предявяване и разглеждане на граждански иск в наказателния процес се нарича съединен процес. Разбира се, няма пречка пострадалия да предяви правата си по граждански път пред граждански съд. В такъв случай не може да се предяви този иск в наказателния процес. В горепосочения случай обаче трябва гражданското дело да бъде спряно до постановяване на наказателната присъда, която следва да бъде зачетена от гражданския съд относно това има ли престъпно деяние.

При предявяване на граждански иск в наказателното дело не се дължи държавна такса.

1. Правоспособност на гражданския ищец – чл. 84 (1) НПК.

1) Гражданският ищец може да бъде както ФЛ, така и ЮЛ, за разлика от частния обвинител.

2) ФЛ са пострадалия или неговите наследници. В качеството на пострадал могат да бъдат държавата и общините.

3) Гражданският иск може да се предяви и от прокурора на основание чл. 51 от НПК. Това е например случаят, когато при непълнолетие, физически или психически недостатъци, пострадалият не може да защити свои законни интереси, гражданският иск може да се предяви от прокурора;

III. Дееспособност на гражданския ищец – в случая не недееспособност пострадалия се представлява от негов законен представител.

1. Предпоставки за конституиране на гражданския ищец:

1) Висящо наказателно дело от общ или частен характер;

2) Да е налице молба (устна или писмена). В молбата се посочват данни за подателя, процесуални ответници по иска (ако са известни), извършеното деяние, характера и размера на вредите. Депозирането на молбата трябва да се случи най-късно до започване на съдебното следствие в 1во инстанционния съд. По молбата съдът се произнася с определение. Отказът не подлежи на въззивно обжалване.

1. Процесуално положение на гражданския ищец

1) Гражданският ищец е субект в наказателния процес и страна в неговата съдебна фаза;

2) Активността на гражданския ищец е изцяло насочена в сферата на претендиране на обезщетение в определен размер за увредено имущество или нанасяне на морални вреди;

3) В съдебната фаза на дело от общ характер пострадалият може да се конституира и като частен обвинител и заедно с това да депозира граждански иск и да бъде разпитан като свидетел.

 

Дела от частен характер	Дела от общ характер
Частен тъжител + Граждански ищец	Частен обвинител + Граждански ищец + Свидетел

 

1. Процесуални права на гражданския ищец:

1) Има право да участва в наказателното производство;

2) Да иска обезпечаване на гражданския иск;

3) Да се запознава с материалите по делото и да прави извлечения;

4) Да представя доказателства;

5) Да прави искания, бележки и възражения;

6) Да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси;

7) Да упълномощи повереник.

VII. Граждански ответник – чл. 89 НПК.

1) Гражданският ответник е лице, срещу което е предявен граждански иск в наказателния процес и което не е привлечено като обвиняем;

2)  Гражданският ответник лице, което отговаря по гражданския иск различно от подсъдимия;

3) Гражданският ответник се привлича по делото в качеството си на съпричинител на деянието като в общия случай, той е солидарно отговорен с подсъдимия;

4) Гражданският ответник като дееспособно лице отговаря напълно и може да осъществява действия в процеса лично. В случай, че гражданският ищец е недееспособен, отговорността на неговите законни представители се урежда от чл. 48 и сл. от ЗЗД;

5) Гражданският ищец е субект на наказателния процес, а също и страна като осъществява по отговорност по гражданския иск;

6) Процесуалното качество на гражданския ищец е съвместимо и с качеството на свидетел и като такъв той може да бъде разпитван на 1ва и на въззивна инстанция.

VIII. Права на гражданския ищец:

1) Да участва в наказателното производство;

2) Да се запознава с делото и да прави нужните извлечения;

3) Да представя доказателства;

4) Има право на искания, бележки и възражения;

5) Да обжалва актовете на съда, които накърняват негови права и законни интереси;

6) Да упълномощава повереник.

 

Граждански ответник.

Съгласно чл. 89 НПК, лицата, срещу които е предявен граждански иск, с изключение на подсъдимия, участват в съдебното производство като граждански ответници.

ГО отговаря за предявената претенция по гражданския иск на гражданския ищец. ГО е страна и субект на съдебната фаза на НПс.Той се привлича в делото без значение какъв му е приноса, включително и вредите. Материално-правна предпоставка за привличане лицето като ГО е неговата съпричастност в извършване на увреждащото деяние. На ГО се гледа като на съпричинител на деянието. Обикновено, ГО е солидарно отговорен с обвиняемия.

Съдът е компетентен да установи приноса на всяко лице, срещу което е насочен гр.иск и което има принос в деянието или само в проявяване на вредоносните последици от деянието.

Дееспособност – ГО трябва да е дееспообно лице и валидно да осъществява своите процесуални действия. Когато обаче ГО е недееспособно лице, то отговорността се носи от неговите родители, настойник или попечител, а необходимите процесуални действия на ГО се реализират или от неговите родители или от упълномощен от тях повереник (адвокат).

ГО е субект на НПс и страна по делото – неговите функции се свързват с отговорността по предявения срещу него гр.иск. Функцията му по защита се свежда до: доказване невинността на обвиняемия, неизвършване на деянието, непрестъпния х-ер на деянието, непроизтеклите от него вреди или пък по-малкия размер на вредата. Фигурата на ГО е съвместима с качеството “свидетел”, затова той може да бъде разпитват валидно като свидетел в ПИС и въззив.инстанция.

Права на гражданския ответник(чл. 90НПК):

• да участва в съдебното производство;
• да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения;
• да представя доказателства;
• да прави искания, бележки и възражения и да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси.

 

Гражданският ответник упражнява тези правата в пределите, необходими за защита срещу предявения против него граждански иск.

Спрямо ГО действа презумпцията: ГО е ВИНОВЕН до доказване на противното ! (чл.45, ал.2 ЗЗД – Във всички случаи на непозв.увреждане, вината се предполага до доказване на противното.). Поради това, обвиняемият може да бъде осъден да плати обезщетение по предявен срещу него гр.иск, само, ако вината му бъде напълно доказана, докато ГО ще бъде осъден да плати обезщетението по гр.иск, когато той не е успял да докаже своята невинност.

 

 

54.Свидетел.Защита на свидетел.Защита на лица,застрашени във връзка с наказателното производство.

 

1. Предпоставки за конституиране на свидетел:

1) Да е образувано наказателно производство;

2) Да е налице взето решение от съответния орган лицето да бъде конституирано като свидетел. Това решение не се обективира писмено, а става с конклудентни действия чрез пускането на призовката;

3) Свидетелят трябва да може да възприеме правилно фактите и да дава достоверни показания за тях – чл. 118 (3) от НПК.

Не могат да са свидетели лица, които поради физически или психически недостатъци не са способни да възприемат правилно фактите, имащи значение за делото или да дават достоверни показания за тях.

При съмнение за физическите/психическите недостатъци е задължително да се назначи съдебно-психиатрична или съдебно-медицинска експертиза. Това се прави във всички случаи на наркотична/алкохолна зависимост, при психична болест.

1. Несъвместимост на свидетеля с други процесуални качества:

1) Не може да е свидетел лице, което участва в производството в друго процесуално качество – прокурор, защитник, разследващ орган;

2) Могат да бъдат обаче свидетели частният обвинител, гражданският ищец, гражданският ответник, поемните лица.

NB: Частният тъжител не може да бъде свидетел!

III. В чл. 122 от НПК са посочени правата на свидетеля:

1) Да си служи с бележки за цифри, дати и др., които се намират у него и се отнасят за негови показания;

2) Да получи възнаграждение за загубения работен ден;

3) Да му бъдат заплатени разноските, които е направил (пътни и т.н.);

4) Да иска отмяна на актовете, които накърняват правата и законните му интереси;

5) Да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговорите му се засягат правата му – чл. 121.

1. В чл. 120 от НПК са посочени задълженията на свидетеля:

1) Да се яви пред съответния орган, когато бъде призован;

2) Да изложи всичко, което знае по делото;

3) Да отговаря на поставените му въпроси;

4) Да остане на разположение на органа, който го е призовал.

Свидетел, който не се яви на получена призовка се наказва с глоба и се довежда принудително.

1. Отказ от свидетелстване – чл. 119 от НПК. Възможно е някои лица да откажат да свидетелстват:

1) съпруг;

2) възходящ;

3) низходящ;

4) братя и сестри на обвиняемия;

5) лице, с което обвиняемия е във фактическо съжителство.

1. Обстоятелства, при които свидетелят не е длъжен да дава показания.

Съгласно чл. 121 (1) – „Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство.”

Съгласно чл. 122 (2) от НПК – Адвокатът трябва да бъде допуснат да присъства, но той не може да участва в разпита. Може обаче свидетелят да се консултира с адвокат, тогава разпита се прекъсва.

Няма пречка да се откаже присъствието на адвокат. Това става с мотивирано постановление на разследващия орган/прокурор.

VII. Форми на защита на свидетел – 3 форми:

1) Лична физическа охрана;

2) Запазване в тайна на самоличността на свидетел и разпита му като анонимен. В този случай протоколът за разпит не се подписва от свидетеля, в него не се сочи името му, а съответен идентификационен номер;

3) Използване на СРС със съгласието на свидетеля.

Горепосочените мерки винаги се налагат от съда или прокурора, но винаги и само със съгласието на свидетеля.

Налагането на тези мерки е, ако може да се направи обосновано предположение, че с факта на свидетелстването може да възникне непосредствена опасност за живота и здравето на свидетеля или негови близки.

VIII. Закон за защита на лица, застрашени във връзка с наказателното производство[12].

Този закон се прилага субсидирано по отношение на предвидените в НПК мерки – този извод се прави от разпоредбата на чл. 123 (8). В срок от 30 дни след налагане на мярката по НПК, може да се поиска защита по ЗЗЛЗВНП.

Този закон обаче може да има и самостоятелно приложение, тъй като защита по него може да се осъществи и без да има защита по НПК.

Лица, които могат да бъдат защитени свидетели по този закон:

1) Свидетел;

2) Частен обвинител;

3) Граждански ищец;

4) Обвиняем/подсъдим;

5) Осъден;

6) Вещо лице;

7) Поемно лице;

8) Всички близки на изброените лица.

Защита по този закон може да бъде само, ако е налице тежко умишлено престъпление, но не за всяко, а само за тези, които са посочени изрично в чл. 4 от ЗЗЛЗВНП.

Мерки за защита по ЗЗЛЗВНП:

1) Лична физическа охрана;

2) Охрана на имуществото;

3) Временно настаняване на безопасно място;

4) Промяна на мястото на живеене, работа или на учебно заведение;

5) Промяна на самоличност.

Тези мерки се осъществяват от Съвет по защита с председател – заместник министър на правосъдието, съдия от ВКС, прокурор от ВКП, следовател от Националната следствена служба.

 

 

55. Мерки за неотклонение.Други мерки за процесуална принуда (МПП).

 

Мерки за процесуална принуда. Цел. Обща характеристика на мерките за неотклонение

1. Обща характеристика на принудата – в правото почти всички мерки за принуда се свързват с ограничаване на основни права и свободи, които са обект на защита от редица международни договори[13] и от Конституцията ни. Става въпрс за правото на свобода и сигурност, правото на неприкосновеност на личността, на неприкосновеност на жилището, на личния и на семейния живот, неприкосновеност на кореспонденцията, на правото на свободно придвижване[14]. На второ място се посочват европейските стандарти за установяването и налагането на принуда:

1) Разпоредбите на закона, с които се установява принуда трябва да са формулирани ясно, точно и на общо употребимия език, за да могат гражданите лесно да разберат каква принуда се налага при неспазването на закона;

2) Законът не трябва да противоречи на правото, не трябва да е противоправен, което означава, че трябва да съдържа достатъчно гаранции срещу произволни посегателства;

3) Закон, който предписва принуда, се тълкува стриктно или стеснително и никога разширително;

4) Когато законът съдържа дискреционни разпоредби, тази дискреция трябва да е очертана лимитативно и по възможност с обективни критерии, за да се гарантира, че няма да е възможно на базата на субективни преценки и оценки, да се накърняват основни права и свободи.

Трето правило – мерките за принуда трябва да преследват правомерна цел и да са необходими в едно демократично общество. Това означава, че мерки за принуда могат да се налагат, но само в интерес на националната и обществена сигурност, на икономическото състояние на страната за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето, морала, правата и свободите на другите.

Четвърто правило – принудата трябва да е пропорционална, т.е. съразмерна на преследваната цел. Това означава, че мерките за принуда не могат да налагат повече ограничения на лицето, отколкото това е необходимо, за да се реализира целта, която се преследва с мерките за принуда.

Пето правило – съгласно чл. 5, т.4 от Европейската конвенция за защита правата на човека, всяко лице, което е арестувано или задържано трябва незабавно да се изправи пред съдия или друго длъжностно лице, което изпълнява съдебни функции. В практиката си, Европейският съд по правата на човека (Страсбург) разширително изтълкува този текст – чл. 5 от Конвенцията, като прие в константната си практика, че мерки за принуда могат да се налагат и от несъдебен орган, но в законодателството трябва да е предвидена възможност така наложената мярка за принуда да може да се възразява пред съдия или друго длъжностно лице, което изпълнява съдебни функции. В същото време, твърде отдавна, по десетки решения, Европейският съд прие, че българският следовател и прокурор не са длъжностни лица, които изпълняват съдебни функции по смисъла на европейските стандарти.

Извод: 1) Българската държава е направила необходимото за осигуряването на тези европейски стандарти, защото всички мерки за принуда са регламентирани в НПК:

– Установени са изчерпателно, изчерпателно са посочени и предподставките за налагането им, както и реда по който се налагат;

– Всички мерки за принуда подлежат на съдебен контрол, с изключение на: принудителното довеждане на обвиняемия и на свидетеля, глобата при отказ на свидетеля да даде показания, глобата на вещото лице и подписката на обвиняемия като мярка за неотклонение;

– На досъдебното производство всички мерки за принуда се отменят с изтичането на сроковете по чл. 234 (8) и чл. 63 (4), за съдебната фаза няма срокове за мярката за принуда

1. Класификация за мерките за процесуална принуда:

1) Първа група – мерки за неотклонение – мерките за неотклонение са 4 на брой (задържане под стража, домашен арест, гаранция, подписка). Мерките за неотклонение са установени в гл. 7, раздел 2 от НПК и се налагат само на обвиняем. За първи път с новия НПК не е задължително да се налага мярка за неотклонение, сега вече може да има обвиняем и без мярка за неотклонение. Задържането под стража и домашният арест се постановяват само от съд, а подписката и гаранцията от органите на досъдебното производство. Гаранцията обаче може да се обжалва пред съд, както във връзка с нейния размер, така и с искане да бъде отменена. Единствената мярка за неотклонение, която не подлежи нито на предварителен, нито на последващ съдебен контрол, това е подписката, която може да се обжалва пред горестоящия прокурор;

2) Втора група – други мерки за процесуална принуда – тези други мерки за процесуална принуда, от своя страна, могат да се групират така:

а) мерки за принуда, които са установени в гл. 7, раздел 2, както мерките за неотклонение – забрана за доближаване на пострадалия, забрана за напускане пределите на страната, отстраняване на обвиняемия от длъжност, настаняване за изследване в психиатрия, обезпечаване на гражданския иск, глобата и конфискацията, принудително довеждане на обвиняемия. Втората подгрупа са:

б) другите мерки за принуда, които се намират в други раздели и глави от НПК – глобата на свидетеля при отказ да даде показания и принудителното му довеждане – чл. 120 (3) и (4) НПК; глобата на вещото лице, ако не се яви или откаже да даде заключение – чл. 149 (5) НПК; глобата за нарушаване на реда в съдебното заседание – чл. 266; остраняване от съдебното заседание – чл. 267;

3) Принудителните способи за доказване – става въпрос за способи за доказване, за които в НПК е предвидено, че могат да се извършат и без съгласието на лицето, т.е. чрез принуда. Принудителните способи за доказване по НПК са – обиск, освидетелстване, претърсване, изземване, разпит на свидетел, вземане на образци за сравнително изследване.

 

Други мерки за процесуална принуда.

1.Забрана за доближаване до пострадалия.По предложение на прокурора със съгласие на пострадалия или по искане на пострадалия съответният ПИС може да забрани на обвиняемия да доближава непосредствено пострадалия.Съдът разглежда незабавно предложението или молбата в открито заседание с изслушване на прокурора, обвиняемия и пострадалия. Определението на съда е окончателно.Забраната отпада след приключване на делото с влязла в сила присъда или когато производството бъде прекратено на друго основание.Пострадалият по всяко време може да поиска от съда отмяна на забраната.

2.Забрана за напускане на пределите на република България.В ДсП, когато обвиняемият е привлечен за тежко умишлено престъпление, прокурорът може да забрани на обвиняемия да напуска пределите на РБ, освен с негово разрешение. За наложената забрана незабавно се уведомяват граничните контролно-пропускателни пунктове.Прокурорът се произнася в 3-дневен срок по искането на обвиняемия или неговия защитник за разрешение да напусне пределите на страната.Отказът на прокурора подлежи на обжалване пред съответния ПИС.

Съдът незабавно разглежда жалбата еднолично в закрито заседание и се произнася с определение, с което потвърждава отказа на прокурора или разрешава на обвиняемия да напусне пределите на РБ за определен срок. Определението е окончателно.

В съдебното производство тези правомощия се осъществяват от съда, който разглежда делото. Определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест.

3.Отстраняване на обвиняемия от длъжност.Когато обвиняемият е привлечен за умишлено престъпление от ОХ, извършено във връзка с работата му, и има достатъчно основания да се счита, че служебното му положение ще създаде пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, съдът може да отстрани обвиняемия от длъжност.

В досъдебното производство съответният ПИС се произнася по искане на прокурора еднолично в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник.Определението на съда подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест пред въззивния съд в 3-дневен срок.Въззивният съд се произнася в състав от 3-ма съдии в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Неявяването на обвиняемия без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото. Когато отпадне нуждата от взетата мярка, в досъдебното производство отстраняването от длъжност се отменя от прокурора или по искане на обвиняемия или неговия защитник от съда.

В съдебното производство-осъществяват се от съда, който разглежда делото.

4.Настаняване за изследване в психиатрично заведение.В ДсП съответният ПИС в състав от 1 съдия и 2-ма съдебни заседатели по искане на прокурора, а в съдебното производство – съдът, който разглежда делото, по искане на страните или по свой почин може да настани обвиняемия за изследване в психиатрично заведение за срок до 30 дни.

Съдът незабавно се произнася с определение в открито заседание, в което изслушва вещо лице – психиатър, и лицето, чието настаняване се иска. Участието на прокурор и защитник е задължително.Определението, постановено в ДсП, подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест пред въззивния съд в 3-дневен срок.Въззивният съд се произнася в състав от 3-ма съдии в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Неявяването на обвиняемия без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.

Ако срокът за изследване, определен от съда, се окаже недостатъчен, той може да бъде продължен еднократно с не повече от 30 дни.Времето, през което лицето е било настанено в психиатрично заведение, се зачита като задържане под стража.

5.Принудително довеждане.Когато не се яви на разпит без уважителни причини, обвиняемият се довежда принудително, ако явяването му е задължително или съответният орган намери, че то е необходимо.Обвиняемият може да бъде доведен принудително без предварително призоваване, когато се е укрил или няма постоянно местоживеене.Принудителното довеждане се извършва през деня, освен ако не търпи отлагане.

Принудителното довеждане се извършва от службите на Министерството на правосъдието, а в случаите, когато е постановено от разследващ полицай като разследващ орган – от службите на МВР.

За принудително довеждане на затворници се прави искане пред администрацията на съответния затвор или поправителен дом.

Военнослужещите се довеждат от съответните военни органи.

Актът за принудително довеждане се предявява на лицето, което трябва да бъде доведено.

6.Мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата.По искане на прокурора съответният ПИС еднолично в закрито заседание взема мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата по реда на ГПК.

В съдебното производство съдът взема тези мерки по искане на прокурора.

7.Мерки за обезпечаване на гражданския иск.Съдът и органите на ДсП са длъжни да разяснят на пострадалия, че има право да предяви в съдебното производство граждански иск за вредите, причинени от престъплението.

По искане на пострадалия или на неговите наследници, или на ощетеното ЮЛ в ДсП съответният ПИС еднолично в закрито заседание взема мерки за обезпечаване на бъдещ иск по реда на ГПК.

В съдебното производство по тези исканияпосе произнася съдът, който разглежда делото.

 

 

56.Предмет на доказване.Тежест на доказване.

 

Предмет на доказване

1. Понятието “предмет на доказване не е дефинирано в НПК”, защото чл. 102 не определя това понятие, а само сочи кои са онези 3 групи обстоятелства, които подлежат на доказване по реда на НПК.

В доктрината и практиката това понятие се определя по следния начин:

1) Предмет на доказване – това е съвкупността от обстоятелствата, които трябва да се докажат по наказателното дело, за да се приеме, че е разкрита обективната истина;

2) Както е видно от чл. 102, т.3 онова, което е предмет на доказване, са едни или други обстоятелства. В същото време няма съмнение, че предмет на доказване са винаги факти от обективната действителност, които са обичайно минали факти относно времето, мястото и кой е осъществил деянието;

3) Според чл. 102, предмет на доказване са обстоятелства, по друг начин казано факти. (Факт на обективната действителност е човешкото деяние! Правото не се доказва, доказват се само фактите. След това те се подлагат под съответната норма.)  Проблемът, който се поставя в тази връзка е, как се съотнася разпоредбата на чл. 103 с разпоредбата на чл. 104, според която доказателствата са фактически данни, а това означава, че доказателствата са също факти на обективната действителност.

Това, което доказваме са факти на обективната действителност – чл. 102. Това, чрез което доказваме факти на обективната действителност, са също факти на обективната действителност – чл. 104 (фактически данни).

При систематическото тълкуване на чл. 102 с чл. 104 може да се направи единствено верен извод, че както предмета на доказване, така и доказателствата са по своята същност факти на обективната действителност, но за да илюстрира законодателят че има разлика, в единия случай използва понятието „обстоятелства“, а в другия случай понятието „фактически данни“.

И така, обстоятелства по делото – това са факти на обективната действителност, които все още не са доказани, които са в процес на доказване, а доказателствата също са факти на обективната действителност, които обаче са доказани по несъмнен начин и затова могат да послужат за доказване на следващите обстоятелства, които доказани по несъмнен начин ще послуват за доказване на следващите и така до изчерпване на предмета на доказване

4) В чл. 102 предмета на доказване е формулиран общо, принципно и абстрактно. Този текст не сочи, а и не може да посочи, защото това е технически невъзможно, кой е предметът на доказване по всяко конкретно дело, защото той е винаги различен за всеки конкретен случай. Понятието „предмет на доказване“ е различно от понятието предели на доказване. Предметът на доказване се свързва с обстоятелствата, т.е. фактите, които трябва да се докажат по всяко наказателно дело, докато понятието „предели на доказване“ се свързва с доказателствения материал, който трябва да се събере и провери, за да се докаже, да се изчерпи предмета на доказването;

5) Предметът на доказване в НПК има и свое функционално предназначение, защото чрез това понятие се слагат рамки в процеса на доказването. Чрез него се формулират онези 3 групи факти, които са предмет на доказване по наказателните дела.

Анализ на 3те групи обстоятелства, които са предмет на доказване:

1. Чл. 102, т.1 – независимо че според чл. 102, т.1 предмет на доказване е извършеното престъпление, това не е вярно. Предмет на доказване е човешкото деяние и лицето, което го е извършило. За да се изчерпи предметът на доказване по т.1, трябва да се докажат по- конкретно следните обстоятелства, доказва се: времето, мястото, начинът, по който е извършено деянието, след това се доказват причинените вреди, връзката между деянието и причинените вреди, кой е извършителя на деянието, притежава ли той някакви особени качества[15], както и се доказват още всички други факти, от които да се направи правния извод за вината. По тази т.1 трябва да се докажат още и всички други факти, които изключват или погасяват наказателната отговорност – възраст, невменяемост, амнистия и т.н.;
2. Чл. 102, т.3 – по тази точка се доказват всички факти, които имат значение за характера и степента на наказателната отговорност, иначе казано доказват се всички факти, за да може правилно да се индивидуализира наказанието. Затова може да се направи верен извод, че при доказването по т.3 органът се ръководи от чл. 54 от НК и затова трябва да докаже всички обстоятелства, за да направи правен извод за мотивите, подбудите, конкретната степен на обществена опасност на деянието и на дееца и за всички други смекчаващи и отегчаващи обстоятелства;
3. Чл. 102, т.2 – вредите, когато са елемент от състава на престъплението, се доказват по т.1, а когато не са елемент от състава на престъплението, винаги се доказват по т.3, защото те са или смекчаващо или отегчаващо обстоятелство, защото сочат на по-ниска степен на обществена опасност на деянието и затова се явяват доказателство за правилната индивидуализация на наказанието. Смисъл обаче от съществуването на чл. 102, т.2 има, защото тази точка се отнася до хипотезата, когато има предявен граждански иск в наказателния процес.

 

Тежест на доказване

1. Понятието „тежест на доказване” – НПК не съдържа дефиниция на понятието „тежест на доказване”. Вярно, че съгласно чл. 103 (1), тежест на доказване е тежестта да се докаже обвинението, но това не е дефиниция, доколкото едно неизвестно е определено със същото неизвестно. Различните участници в наказателния процес имат различна роля на доказването: Държавни органи:

1) Прокурора – както е видно от чл. 102, той има тежест на доказване, както в съдебна, така и в досъдебна фаза;

2) Разследващите органи – както е видно от чл. 103 (1), те имат тежест на доказване на досъдебната фаза на процеса, но тежестта на доказване, която имат разследващите органи и прокурора на досъдебната фаза, не се разпределя между тях. Те не носят тази тежест общо, а всеки от тях има самостоятелна тежест на доказване и носи отговорност за това;

3) Съдът – той има задължение да участва в процеса на доказването и да събира доказателствата, които са необходими за разкриването на истината, който извод се прави от чл. 13 и от чл. 107 (2) и (3) НПК. Съдът няма тежест за доказване, а само задължение за доказване.

4) Други субекти:

1 ^ва група са гражданите, които защитават свои права и законни интереси (обвиняемият, гражданския ищец, подсъдимия). Тези граждани нямат нито тежест, нито задължение, а имат само право да участват в процеса на доказване, доколкото това се диктува от техния интерес;

2 ^ра група са гражданите, които технически подпомагат дейността на държавните органи, това са свидетелите, вещите лица, поемните лица. Тези граждани имат задължение със своите показания, заключения, преводи, да подпомогнат държавните органи за разкриването на истината;

3 ^та група са гражданите, които защитават чужди права и законни интереси (това са защитниците поверениците). Те имат, както е видно от чл. 98 (1) НПК, задължение да участват при събирането и доказването на фактите (синоним – доказателствата), които са в полза на лицето, което те защитават.

1. Разликата между тежестта на доказване, която има прокурорът и задължението за доказване на защитника.

Задължението за доказване, което има защитникът е едно обикновено задължение, а не тежест, защото адвокатът не е длъжен да обори обвинението. Неговото задължение е изпълнено, ако е внесъл съмнение в обвинението. Кога е внесено съмнение в обвинението, е винаги въпрос конкретен за всеки конкретен случай. За разлика от това, прокурорът има не задължение за доказване, а именно тежест на доказване, защото ако не успее да докаже по несъмнен начин фактите, които се твърдят в обвинението, следват неблагоприятни правни последици – на досъдебната фаза делото се прекратява, а в съдебната фаза се постановява оправдателна  присъда.

Тежестта на доказване е и нещо повече, защото когато защитникът е внесъл съмнение в обвинението, именно прокурорът е длъжен да отстрани това съмнение по категоричен начин и ако не успее, правната последица е същата – на досъдебната и на съдебната фаза[16].

По нашето право тежестта на доказване никога не може да се прехвърля върху защитата, защото:

• Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 103 (2). Заради това правило е верен извода, че по нашето право тежестта на доказване се базира на презумпцията за невиновност, а не на общите правила на доказването, при които тежестта на доказване лежи върху страната, която в спора прави положителни твърдения и от доказването на която ще извлече изгодни правни последици. Само при тази система на доказване е възможно тежестта на доказване да се прехвърля върху другата страна;
• Тежестта на доказване не може да се прехвърля, защото вътрешното убеждение на никои държавен орган, произнесъл се по въпроса за вина с нищо не може да ангажира вътрешното убеждение на следващия държавен орган, който се произнася по същия въпрос. Затова може прокурорът да внесе обвинителен акт, а съдът да постанови оправдателна присъда;
• Тежестта на доказване не може да се прехвърля нито фактически, нито юридически. Юридически не може, както това е видно от разпоредбата на чл. 103 (2). А фактически не може, защото в хода на процеса съдът не е длъжен да обявява, че обвинението е недоказано несъмнено, за да може от тук насетне тежестта на доказване да се прехвърля върху защитата.

57.Същност на доказателствата.Видове.

 

Същност на доказателствата

Чл. 104 от НПК съдържа дефиниция на това понятие, която дефиниция е изразена чрез използването на 4 съдържателни/самостоятелни белега.

1. Обяснение на 1ви белег от дефиницията – доказателствата са „фактически данни“.

1) Фактически данни – според български тълковен речник понятието „фактически данни“ е: „Нещо, което действително е станало. Случило се е или съществува в обективната реалност”. Затова няма съмнение, че използваните думи „фактически данни” означават факти на обективната действителност. Всеки факт на обективната действителност може да бъде доказателство, но ако отговаря на следните изисквания:

а) Фактът трябва да е индивидуализиран, т.е. определен по време и място. Когато един факт не може да се индивидуализира, като например – слуха, мълвата, общественото мнение, той не може да се използва като доказателство;

б) Фактите, които ще послужат като доказателтво са по своето същество: вещи, предмети, книжа, върху които престъплението е оставило следи. Но могат да служат като доказателство по делото и всякакви действия, бездействия, събития, човешки състояния;

в) Фактите, които ще послужат като доказателства, са обикновено факти на обективната реалност, но няма никаква пречка да послужат като доказателства и всякакви факти от вътрешния, от психическия мир на човека, които в закона се наричат „невеществени доказателства”;

г) Има факти на обективната действителност, които са от такова естество, че могат да се приложат такива, каквито са и други факти, които пак с оглед своето естество или големина, предвид на това, че не могат да се приложат, трябва да бъдат възпроизведени чрез предвидените в НПК доказателствени средства. Фактите, които ще послужат като доказателства трябва да се различават от обстоятелствата по делото. И едните и другите са факти на обективната действителност, но когато са обстоятелства в закона ги обозначава така, защото са в процес на доказване. Същите тези обстоятелства, когато се окажат несъмнени, се явяват фактически данни/доказателства, по смисъла на чл. 104. Доказателствата трябва да се различават от доказателствените средства. Доказателствата са факти на обективната реалност, а доказателствените средства са начините предвидени в НПК за тяхното възпроизвеждане;

д) Трябва да бъдат различавани фактическите данни/ доказателствата от фактическите положения (синоними – фактически констатации, фактически изводи, изводи за факти). Фактическите положения, които са приети за установени по делото не са факт на обективната реалност. Те не са и възпроизвеждане на този факт. Затова фактическите положения по делото, нито са доказателство, нито са доказателствено средство. Фактическите констатации – това са логическите изводи на държавните органи за съществуването или несъществувавнето на факти, които изводи са направени на базата на оценката на доказателствения материал, преценен по отделно и в неговата съвкупност. Фактическите изводи на държавните органи, макар по своята същност да са твърдения за съществуването и несъществуването на конкретни факти, тези твърдения не могат да бъдат доказателствено средство, защото чрез тях фактите на обективната действителност не се възпроизвеждат непосредствено.

1. Обяснение на 2рия белег от дефиницията – фактическите данни трябва да са свързани с обстоятелствата по делото:

1) Всяко човешко деяние оставя многобройни следи в обективната реалност, но не всички тези факти/ следи могат да бъдат доказателство. Абсолютното условие е да са свързани с предмета на доказването;

2) Връзката между фактическите данни и предмета на доказването е също обективно съществуваща връзка и също трябва да се докаже несъмнено. Тази връзка може да е минала, обикновено е минала, настояща, временнна, постоянна, нововъзникнала, новосъздадена. Може да е връзка на причина и следствие и обратно. Може да е връзка на два независими резултата от една и съща причина и т.н.

III. Обяснение на 3тия белег – фактическите данни трябва да могат да допринесат за изясняването на обстоятелствата от предмета на доказването. Изискването фактическите данни да са свързани и да допринасят за изясняването на обстоятелствата по делото, са винаги две кумулативни изисквания. Когато един факт е свързан и може да допринесе за изясняването на предмета на доказването, той на практика се обозначава като „относим” или „правно релевантен”. На практика е възможно един факт да е свързан с предмета на доказването и въпреки това да не може да допринесе за изясняването на този предмет, поради което няма да може да се използва като доказателство.

Пример: сбиване между приятели. Единият нанася на другия средна телесна повреда. Идва линейка да транспортира момчето със счупения крак. Става катастрофа и настъпва смърт за момчето със счупения крак.

1. Обяснение на 4тия белег – фактическите данни трябва да са установени по реда, предвиден в НПК, за да бъдат доказателства. Този белег означава, че фактът който ще послужи като доказателство или трябва да е приложен по делото, или трябва да е възпроизведен, но единствено и само като правило без изключение чрез доказателствените средства, предвидени в НПК. Фактическите данни, които ще послужат като доказателства, трябва да са събрани и проверени чрез способите за това, които са изчерпателно посочени в НПК[17].

 

Видове доказателства :

1.Според отношението им към обстоятелствата от предмета на доказване (ПД), биват:

1)Преки д-ва – те непосредствено установяват релевантни обстоятелства от ПД т.е. пряко, без помощта на други доказателства, доказват обстоятелства от предмета на доказване.(Пример:показания на свидетел- очевидец.Неговите показания пряко разкриват какви обстоятелства са настъпили по време на деяниет;самопризнания на обвиняемия);

2)Косвени– обективната връзка с основния факт не е пряка, с тях се установява друг факт(наричан доказателствне факт), който има отношение към основния.

Косвеното доказателство трябва да бъде свързано с целия останал доказателствен материал по делото. При тази оценка връзката между косвеното доказателство, останалите доказателствени материали и предмета на доказване трябва да бъде единствено възможна връзка и да търпи само едно възможно обяснение. Само при тези условия косвеният факт ще бъде и косвено доказателство по делото.Косвените д-ва има значение по делото в 2 насоки:

 Първо-те спомагат да се консолидират наличните преки д-ва по делето и да се оформи съвкупността от д-ва;

 Второ-организирани, косвените д-ва дават възможност за едно обосновано обвинение и осъдителна присъда, когато по делото липсват преки д-ва, но има достатъчно на брой и свързани косвени д-ва. Тогава тези косвени д-ва трябва да изграждат единна с-ма, верига, едно непротиворечиво цяло, което без съмнение да доведе до точно определен извод. Спояващият елемент между наличните косвени д-ва е именно липсата на противоречия между тях.

 

2.Според предмета: 38

1)Обвинителни– са тези доказателства, които доказват тезата на обвинението;Те служат като основание за наличие на материално-правните и процесуални предпоставки за изграждане на обвинението и привличане на лицето като извършител (съучастник) на процесното деяние и аргументират отговорността която следва да понесе дееца;

2)Оправдателни– които доказват тезата на защитата.Те обслужват интересите на защитата с оглед: аргументиране невинността на подзащитния; оспорват с факти несъмнеността на обвинението; насочват към една по-лека НО от тази посочена в обвинението; или към една възможност от освобождаване от изтърпяване на наказанието и освобождаване от НО.

В НПс от държавните органи се изисква да бъдат обективни и да събират както обвинителни, така и оправдателни д-ва.

3.Според субстанцията (естеството) на д-вата, те биват:

1)Веществени(чл.109-113)– са вещи, предмети и книжа, които могат да се явят като такива, послужили за предмет, средство или оръдие на престъплението, като такива, които са били предназначени за извършване на престъплението, както и всички други, върху

Под “предмет” се има предвид вещ и писмен документ (писмено д-во).

Веществените доказателства(ВД) трябва да бъдат внимателно огледани, подробно описани в съответен протокол и по възможност фотографирани.Те се прилагат към делото, като се вземат мерки да не се повредят или изменят.Когато делото се предава от един орган на друг, ВД се предават заедно с него.

ВД, които поради размерите си или по други причини не могат да бъдат приложени към делото, трябва да бъдат по възможност запечатани и оставени на съхранение в местата, посочени от съответния орган.

Парите и другите ценности се предават за пазене в търговска банка, обслужваща държавния бюджет, или в БНБ.

ВД се пазят, докато завърши наказателното производство.

Предметите, иззети като ВД, с разрешение на прокурора могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение.Отказът на прокурора да върне ВД може да бъде обжалван от правоимащото лице пред съответния ПИС. Съдът се произнася по жалбата в 3-дневен срок от постъпването й еднолично в закрито заседание с определение, което е окончателно.

Предметите, иззети като ВД, които подлежат на бързо разваляне и не могат да се върнат на правоимащите, от които са отнети, с разрешение на прокурора се предават на съответните учреждения и ЮЛ за ползване според предназначението им или се продават и получената сума се внася в търговска банка, обслужваща държавния бюджет.

Наркотичните вещества, прекурсорите и растенията, съдържащи наркотични вещества, могат да бъдат унищожени преди приключване на НПв при условията и по реда на Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите. В този случай до приключване на производството се пазят само иззетите представителни проби.

Предметите, иззети като ВД, се отнемат в полза на държавата, когато не е установено на кого принадлежат и в 1-годишен срок от завършването на НПв не са били потърсени.

Предметите, иззети като ВД, притежаването на които е забранено, се предават на съответните учреждения или се унищожават.

Моторните превозни средства, иззети като ВД, се отнемат в полза на държавата, когато не е установено на кого принадлежат и в 5-годишен срок от изземването им не са били потърсени. В ДсП отнемането се извършва с постановление на прокурора, а в съдебното производство – с определение на съда.

Писмата, книжата или други писмени актове, иззети като ВД, се оставят към делото или се предават на заинтересованите учреждения, юридически и физически лица.

Когато възникне спор за право върху предмети, иззети като ВД, който подлежи на разглеждане по реда на ГПК, те се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила.

2)Невеществени д-ва – те нямат материално естество и не са вещи. Невеществените факти никога не могат да бъдат приложени – те винаги се възпроизвеждат в процеса.

Доказването на невеществените факти е изключително труден процес, защото за тяхното съществуване или несъществуване се съди единствено по външните прояви на човека.

Невеществените доказателства имат съществено значение при доказването на субективната страна на извършеното престъпление, а често и мотивите, подбудите за извършване на престъплението.

4.Според източника:

1)Първични-тези, които са възпроизведени от първоизточника.Такива са фактите, които се възпроизвеждат в самопризнанието, в обясненията на обвиняемия, в оригинални документи, приложени по делото, свидетелските показания на свидетелите-очевидци. 39

2)Производни – когато са възпроизведени от източник, който е косвен.Такива са в показанията на свидетелите, които не са очевидци, в документи, които не са оригинали и др.

Делението на доказателствата на първични и производни има изключително значение с оглед принципа на непосредствеността. От този принцип може да се формулира забрана, че е недопустимо да се подменят първични доказателства с производни. Когато има и първични и производни, най-напред се изследват първичните.

Производните доказателства не бива да бъдат подценявани, защото те се събират и проверяват по всяко наказателно дело и целта е да послужат за проверка на събраните вече първични доказателства. Когато в конкретния случай не съществуват първични доказателства, цялото доказване може и трябва да протече с производните. Не може да се откаже решаване на случай, защото това би било отказ от правосъдие.

 

42. Преки и косвени доказателства[18]

Правила:

1. Доказателствата се делят на преки и косвени и критерият за това деление е връзката им с предмета на доказването;
2. В доктрината и практиката[19] често се използва и понятието „улики”, което не е синоним на понятието „косвени доказателства”. Вярно, че уликите са в крайна сметка косвени доказателства, които доказват вината на лицето (които уличават). С това обаче не се изчерпват косвените доказателства (с уликите обаче не се изчерпват косвените доказателства), защото с косвени доказателства често се доказва и невиновността на лицето в извършване на престъплението;

III. Значението на това деление на доказателства е в няколко насоки:

1) По наказателните дела е недопустимо да се подменят преки доказателства с косвени и тази, макар и неписана забрана следва от принципа на непосредствеността;

2) На практика/обичайно, косвените доказателства служат за проверка на преките;

3) Когато по едно дело няма преки доказателства, цялото доказване трябва да протече с косвени, независимо че това е дълъг и сложен процес и независимо че това доказване крие сериозен риск от съдебни грешки;

1. Най-общо може да се приеме, че преки доказателства са тези, при които без помощта на други доказателства се доказват обстоятелства от предмета на доказването, а при косвените доказателства също се доказват обстоятелства от предмета на доказването, но винаги и посредством други доказателства;
2. Няма разлика при доказването и оценката на достоверността на доказателствените средства, които възпроизвеждат преки и на доказателствените средства, които възпроизвеждат косвени доказателства. Разликата е в това, че когато се докаже достоверността на доказателствено средство, което възпроизвежда преки доказателства и със самият този факт и без да се правят повече оценки и преценки ще се окажат доказани едни или други обстоятелства от предмета на доказването[20]. Когато обаче се докаже достоверността на доказателствено средство, което възпроизвежда косвени доказателства и със самия този факт няма да се окажат доказани обстоятелства от предмета на доказването, поради това, оценката трябва да продължи. Косвеното доказателство трябва да се анализира като се съпостави с всички други събрани по делото доказателства и след тази съпоставка трябва да може да се направи извод, че връзката между косвеното доказателство, всички други доказателства и предметът на доказването е единствено възможната връзка[21].

 

43. Първични и производни доказателства. Обвинителни и оправдателни
44. Правила:

1) Доказателствата се делят на първични и производни в зависимост от източника;

2) Ако доказателствата са възпроизведени от пръв източник, каквито са показанията на свидетел/очевидец, обясненията на обвиняемия, те са първични. А когато са възпроизведени от източник, който не е първичен, като показание на свидетел, който не е очевидец, като документ, който не е оригинален, те са производни;

3) На практика е възможно едно доказателство да е пряко от гледна точка връзката му с предмета на доказване и в същото време да е производно от гледна точка източника, който го възпроизвежда[22]. В същото време е възможно и друго – едно доказателство от гледна точка на предмета на доказването да е косвено, а от гледна точка доказателственото средство, което го възпроизвежда да е първично;

4) Значението на това деление на доказателствата е същото като значението на делението на преки и косвени.

1. Обвинителни и оправдателни:

1) Доказателствата се делят на обвинителни и оправдателни и критерият за това е техният предмет;

2) За съдържанието на обвинителните и оправдателните доказателства може да се съди от чл. 107 (3). Затова се приема, че обвинителните доказателства са тези, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, а оправдателни са тези, които доказват невиновността на обвиняемия/смекчават неговата отговорност. Вярно, че кои доказателства са обвинителни и оправдателни в крайна сметка се решава с присъдата, но това деление има значение и в хода на процеса при това в няколко насоки:

а) Благодарение на това деление лесно се може да се обясни задължението на държавните органи да бъдат обективни, което ще рече – да събират както обвинителните, така и оправдателните доказателства;

б) Благодарение на това деление лесно може да се изтълкува задължението на защитника по чл. 98 (1) от НПК, което ще рече, че това задължение е сведено до задължението на защитника да съдейства за събирането и проверката, но само на оправдателните доказателства;

в) Благодарение на това деление е ясно, че предмет на доказване са както обвинителните, така и оправдателните доказателства;

г) Без това деление е трудно да се изтълкува разпоредбата на чл. 243 (1) т.2, когато производството се прекратява, когато обвинението не е доказано. Обвинението да не е доказано означава, че макар и да е направено всичко възможно и да са събрани всички доказателства, обвинението не е, а и не може да се докаже по несъмнен начин, защото не са и не могат да се съберат достатъчно обвинителни доказателства.

 

44. Веществени и невеществени доказателства
45. Веществени доказателства (ножа, скъсаната дреха)

Правила:

1) Доказателствата се делят на веществени и невеществени в зависимост от тяхното естество;

2) Веществените доказателства са по своята същност вещи, които са били средство, оръдие или предмет на престъплението, които са послужили или са били предназначени за неговото извършване, но е по-важно, че както е видно от чл. 109 (1) веществено доказателство може да бъде всяка вещ, върху която престъплението е оставило видими или невидими следи;

3) Когато по делото се прилагат веществени доказателства трябва да се спазят правилата на чл. 110 и най-важно е, че трябва да се състави протокол, в който подробно се описват тези вещи и трябва да се фотографират.

1. Пазенето на веществените доказателства:

Правила:

1) Принципът в тази връзка е, че веществените доказателства се пазят докато завърши наказателното производство. В тази връзка се прие тълкувателно решение, според което няма пречка веществените доказателства да послужат като опезпечение на бъдещ иск;

2) В същото време от принципа е въведено изключение, тъй като НПК допуска веществените доказателства да се върнат и преди да е приключило разследването, това изключение е по чл. 111 (2);

3) Веществените доказателства могат да се върнат, но само с разрешение на прокурора, а неговият отказ може да се обжалва пред съд, който се произнася в закрито заседание, с определение, което е окончателно – чл. 111 (3).

III. Разпореждането с веществените доказателства:

1) Разпореждането с веществени доказателства, които подлежат на бързо разваляне и с наркотични вещества, става по правилата на чл. 111 (4) и (5);

2) Разпореждането с веществени доказателства, чието притежаване е забранено – става по правилата на чл. 112 (2);

3) Отнемането на веществени доказателства в полза на държавата, когато не е постановено на кого принадлежат и не са потърсени в срок до 1 год., а за моторните превозни средства до 5 год. – чл. 112 (1): “Освен в случаите, предвидени в чл. 53 от Наказателния кодекс, предметите, иззети като веществени доказателства, се отнемат в полза на държавата, когато не е установено на кого принадлежат и в едногодишен срок от завършването на наказателното производство не са били потърсени.“ и

(3):”Извън случаите, предвидени в чл. 53 от Наказателния кодекс, моторните превозни средства, иззети като веществени доказателства, се отнемат в полза на държавата, когато не е установено на кого принадлежат и в петгодишен срок от изземването им не са били потърсени. В досъдебното производство отнемането се извършва с постановление на прокурора, а в съдебното производство – с определение на съда.“;

4) Когато възникне спор за собственост на веществени доказателства, те не се връщат, докато този спор не се реши по реда и правилата на ГПК – чл. 113.

1. На нашия НПК са познати не само веществените доказателства, но и писмените доказателства от категорията на веществените[23]. На практика, а и в доктрината се прави верен извод, че писмени доказателства са налице в две хипотези:

• Когато по делото е приложен документ, но този документ, интересува наказателния процес или само със своя външен белег, или съдържанието и своя външен белег. Всеки документ, когато интересува наказателния процес само със своето съдържание, е писмено доказателствено средство[24]. В тази връзка става въпрос за документи, приложени по делото, които интересуват наказателния процес, с оставените по тези документи следи по делото – със зачерквания, заличавания, кървави следи и всякакви оставени върху тях видими и невидими следи;

 

• Като писмени доказателства от категорията на веществените, а не доказателствени средства, трябва да се оценяват и приложените по делото писма, книжа и други писмени актове, които както е очевидно от чл. 112 (4) са веществени доказателства. Всички тези книжа, писма и други писмени актове са доказателство, а не доказателствено средство, защото те нямат белезите на документ, те не са документи[25]. Според постановление на Пленума на Върховния Съд от 1982г., документът съдържа факти, обстоятелства или изявления, които пораждат, изменят, погасяват или установяват: права, задължения или правоотношения. Всеки документ, за да е именно документ притежава още един белег – той е винаги целенасочено писмено изявление, защото винаги се създава, за да послужи документа като доказателство за направените изявления. Именно от такава гледна точка не са документи приложените по делото лични дневници, лични тевтери, книжа от водено двойно счетоводство, заплашителните писма, предсмъртните писма и др.

1. Невеществените доказателства.

Правила:

1) Служат за доказване на субективната страна на престъплението;

2) Невеществените доказателства не могат да се приложат по делото;

3) Доказването с невеществени доказателства по делото е винаги трудно и може да станат грешки, защото за тяхното съществуване се съди индиректно (по външните прояви на човека);

4) Напоследък правилно се смята, че електронните доказателства са невеществени[26].

 

 

58.Същност на доказателствените средства.Видове.

 

1. Понятието „доказателствени средства”.

1) С новия НПК за първи път бе дадена легална дефиниция на това понятие и това стана с чл. 105 (1) НПК и както е видно от текста „доказателствените средства възпроизвеждат доказателства или други доказателствени средства”. По наказателните дела съществува легална забрана да се използват доказателствени средства, които не са събрани и проверени по реда на НПК[27].

2) Според начина на възпроизвеждане, доказателствените средства са 3 вида:

а) Гласни;

б) Писмени;

в) Веществени.

3) Доказателствените средства са предвидени в НПК, нещо повече, предвидени са изчерпателно с изключение на писмените доказателствени средства, които не са предвидени изчерпателно, защото всеки документ може да е писмено доказателствено средство.  Доказателствените средства са не само предвидени в НПК, нещо повече, за някои от тях НПК предвижда дълъг и сложен ред, по който се изготвят същите. Такъв сложен ред е предвиден за начина, по който се изготвят кино-, видео- и звуко- записи на способите за доказване. Докато за други доказателствени средства, НПК не предвижда ред за изготвянето им (няма ред, по който се правят гипсови отливки, схеми, скици, отпечатъци, фото снимки).

4) Доказателствените средства се различават от доказателствата, защото едните са факти на обективната действителност, а другите са начините за тяхното възпроизвеждане. 5) Доказателствените средства трябва да се различават и от способите за доказване – вярно, че и едните и другите са все начини, предвидени в НПК, но чрез едните начини се възпроизвеждат доказателства или други доказателствени средства, а чрез другите начини се събират и проверяват доказателства и доказателствени средства и това са способите за доказване.

Разликите между доказателствата и доказателствените средства:

1ва разлика – доказателствата са факти на обективната действителност, а доказателствените средства, начините за тяхното възпроизвеждане;

2ра разлика – доказателствата ги „създава” самото събитие на човешкото деяние, защото те са следите, оставени върху предмети от обективната реалност;

3та разлика – доказателствата не са и не могат да се предвидят в закон, защото те са винаги различни с оглед всеки конкретен случай. Доказателствените средства обаче са предвидени в НПК;

4та разлика – на практика е възможно едно доказателствено средство да възпроизвежда доказателства. Примери: протокола за оглед, протокола за претърсване, тези протоколи са писмени доказателствени средства. Но има случаи когато и това е отразено в самата дефиниция по чл. 105 (1), доказателственото средство възпроизвежда друго доказателствено средство – например протокола за разпит на свидетел, който е писмено доказателствено средство възпроизвежда показанията на свидетеля, които са устно доказателствено средство;

5та разлика – по едно наказателно дело е възможно да има доказателства без доказателствени средства. Това са случаите, когато по делото е приложен самия факт на обективната действителност – ножа, патрона, дрехата, обувката и т.н. Впрочем възможно е и обратното – по делото да има доказателствени средства без доказателства, като например – протокол за разпит на свидетел или показания на свидетел, чрез които се възпроизвеждат факти на обективната действителност, които нямат връзка с конкретното дело;

6та разлика – има разлика при допускането – когато се допускат доказателства, органът който ги допуска, трябва да отговори на въпроса дали исканите доказателства са относими. А когато допуска доказателствени средства, органът трябва да отговори на въпроса дали исканите доказателствени средства са допустими, т.е. дали са предвидени в НПК;

7ма разлика – има разлика и при оценката – когато органът, оценява достоверността на доказателствените средства, той решава кои от доказателствените средства са достоверни и кои от тях приема за недостоверни като мотивира своя избор. Когато обаче оценява доказателствата, държавният орган приема/решава кои факти на обективната действителност приема, че са съществували или не са съществували към момента на извършването на доказателствата.

 

Писмени доказателствени средства

1. Понятието писмени доказателствени средства:

1) Те се обозначават така, защото при тях възпроизвеждането на фактите от обективната действителност е винаги писмено;

2) Както е видно от чл. 127, писмените доказателствени средства са винаги документи;

3) Всеки документ може да бъде писмено доказателствено средство, защото в чл. 127 има изброяване на документите, но това изброяване не е изчерпателно доколкото е използвана и фразата „и други документи”;

4) Всеки документ може да е и писмено доказателствено средство и в тази връзка могат да се направят минимум 3 обобщения:

а) няма значение дали документите, които се използват като писмени доказателствени средства са частни, оригинали, преписи или ксерокопия, но и тук е важно, макар и неписаната уговорката, че преписите и ксерокопията могат да се използват, но само когато оригиналният документ не съществува;

б) документът се използва като писмено доказателствено средство, но само когато интересува процеса със своето съдържание;

в) обикновено документите, които са писмени доказателствени средства, са по своята същност удостоверителни, защото чрез тях се възпроизвеждат факти от обективната реалност;

5) Документите писмени доказателствени средства, ако са на чужд език – или се придружават с превод на български или се назначава преводач.

1. Примерна класификация на документите

1) Първа група са – документите, които се използват по наказателни дела като писмени доказателствени средства, но са издадени извън хода и независимо от наказателния процес. Пример: разписки, констативни актове, договори, данъчни фактури и всичко друго, което е документ. Както е видно от чл. 131 НПК, законът на тези документи не придава официална удостоверителна сила;

2) Втора група – документите, които се издават след образуване на производството, в хода на процеса, по реда и правилата на НПК. В тази 2ра група:

а) На първо място става въпрос за протоколите от способите за доказване. На тези протоколи, както е видно от чл. 131 НПК, законът им придава официална удостоверителна сила, защото съгласно изричната разпоредба на този текст, тези протоколи са доказателствено средство за събраните доказателства. Официалната удостоверителна сила означава, че със самият документ, в случая с протокола, се доказва верността на изявлението, което се съдържа в този протокол;

б) В хода на процеса се издават и други протоколи – изготвят се протоколи от извършени други процесуални действия, например – протокол за предявяване на разследването, протокол за отказ от назначения защитник, протокол за предявяване на постановлението за привличане на обвиняем[28]. Както е видно от чл. 127, тези протоколи са обявени за писмени доказателствени средства, но тези протоколи не са и не могат да бъдат писмени доказателствени средства, защото те не възпроизвеждат доказателства, т.е. не възпроизвеждат факти на обективната действителност, свързани с престъплението. В същото време не може да отрече, че тези протоколи имат доказателствено значение. Имат такова значение, защото доказват процесуалното действие, което е извършено, органът, който го е извършил и реда, по който е извършено;

в) В хода на процеса се изготвят и други документи, като: постановление за привличане на обвиняем, присъда, определение, разпореждане и др. Това са документи от други процесуални действия, които обаче по своето естество са неудостоверителни, а диспозитивни, от друга гледна точка може да се обозначат като юридически актове. Тези документи не могат да са писмени доказателствени средства, защото чрез тях не се възпроизвеждат факти от обективната действителност, свързани с престъпното деяние, макар че те също имат доказателствено значение с отразеното в тяхната уводна част, например – датата, отразена в постановлението за образуване е доказателство за двумесечния срок за разследването; името на прокурора, отразено в обвинителния акт или на съдията, отразено в присъдата – може да е доказателство за компетентен орган и законен състав на съда.

 

48. Веществени доказателствени средства

Правила:

1) Веществените доказателствени средства се обозначават така, защото възпроизвеждат факти от обективната действителност по веществен път;

2) Веществените доказателствени средства са две групи:

а) Веществени доказателствени средства, които се изготвят без използване на СРС по реда и правилата на НПК – този вид доказателствени средства са изчерпателно посочени в чл. 125 (1) НПК: фотоснимки; диапозитиви; кинозаписи; видеозаписи; звукозаписи; запис върху носители на компютърни информационни данни; планове; схеми; отливки и отпечатъци;

б) Веществените доказателствени средства, изготвени в хода на процеса чрез използване на СРС – те не са посочени в НПК, но чл. 125 (2) НПК мълчаливо препраща към чл. 2 (1) от ЗСРС, където те са също изчерпателно посочени: кино-, видео-, звуко- записи; фотоснимки; белязани предмети;

3) Веществените доказателствени средства без всякакво съмнение са предмети, приложени по делото, точно както са предмети, приложени по делото и веществените доказателства. Но въпреки това разликата е съществена, защото предметите, които са веществени доказателства, са част от събитието на престъпното деяние (ножа) и затова те се доказват по начина, по който се доказват всички други факти на обективната действителност, предмет на доказване по конкретното дело. Докато предметите, които са веществени доказателствени средства се изготвят в хода на процеса от комптентен орган, по реда и правилата на НПК, което ознчава, че самото веществено доказателствено средство доказва изявленията, които са направени чрез него.

4) От изложеното дотук е без съмнение, че всякакви видове записване – звуко-, видео- или кино- записи, както и изготвяне на фотоснимки, ако е извършено по правилата на НПК, тези записи и снимки са веществено доказателствено средство.

Проблемът обаче е, могат ли да се използват по наказателните дела снимки и записи, направени, извън наказателния процес и не по правилата на НПК? Отговорът на този въпрос се съдържа в Конституцията – чл. 32 (2) – „никой не може да бъде фотографиран, филмиран, записван… без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие, освен в предвидените от закона случаи„[29].

Когато гражданинът е записан или фотографиран на място, което се наблюдава по съответен начин и затова наблюдение има предупредителна табела и гражданинът въпреки това се намира на това място, се приема, че записът е направен с негово знание, по смисъла на чл. 32 (2) от Конституцията, поради което снимките и записите могат да се използват в наказателния процес като веществено доказателство.

Проблемът е, могат ли да се използват фотоснимки и записи, направени без знанието на лицето? Когато снимките и записите са направени без знанието на лицето, освен случаите, предвидени в закон (ЗСРС), тези записи и снимки не могат да се използват по наказателни дела, защото са изготвени в нарушаване на основни правила и свободи и в частност на нарушаване на чл. 32 (2) от Конституцията ни.

Според проф. Чинова – записи и снимки, направени без знанието на лицето и извън случаите, предвидени в закон, могат да се използват по делата като веществени доказателства, но само в случай че тези записи и снимки са направени по повод извършвано от лицето едно или друго закононарушение или едно или друго посегателство. Разпоредбата на чл. 32 (2) от Конституцията не се отнася до тези хипотези. Както е видно от чл. 32 (2) снимки и записи, направени въпреки изричното несъгласие на лицето могат да се използват като веществени доказателства, но ако са направени в случаите, предвидени от закона. Такъв случай е предвиден в ЗМВР, по силата на който лицата привлечени като обвиняеми задължително се фотографират и им се снемат пръстови отпечатъци. В същия закон е предвидено също, че когато лицето изрази изрично несъгласие за това, снимката и пръстовите отпечатъци се правят принудително след разрешение на съдия.

 

 

59.Оглед.Претърсване и изземване.

Огледът е:

• процесуалноследствено действие, което се извършва от органите на ДсП и съда;
• има за предмет местности, помещения, предмети и лица, за които се предполага,че са свързани с Пр;
• извършва се с с цел да се разкрият, изследват и запазят следи или др.данни за изясняване на обстоятелствата по делото;
• извършва се по правилата на НПК(иначе е само наблюдение, което не може да служи за основание на актовете в процеса);

 

Огледът не е доказателство или ДС,а способ за събиране на доказателства.Протоколите от него,снимките и др.са ДС.

Чл. 155. (1) Съдът и органите на досъдебното производство извършват оглед на местности, помещения, предмети и лица с цел да разкрият, непосредствено да изследват и да запазят по реда, установен в този кодекс, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото.

(2) До извършване на огледа се вземат мерки да не се заличат следите от престъплението.

Извършване на огледа.

Огледът се извършва в присъствието на поемни лица, освен в случаите, когато се провежда в съдебно заседание. За поемни лица не могат да се привличат близки на заподозрения, на пострадалия и свидетелите по делото.

Когато е необходимо, огледът се извършва в присъствието на вещо лице или на специалист – технически помощник.При извършване на огледа всичко се изследва, както е заварено, а след това се правят и необходимите размествания.Огледът се извършва през деня, освен когато случаят не търпи отлагане.

Огледа е първоначално и обикновено неотложно следствено действие, с което се цели предимно събиране на доказателства, но и тяхната проверка.

Изисквания при провеждането на огледа:

1. Да се проведе в максимално кратък срок от извършване на деянието, с цел събиране на максимално достоверна информация от оставените следи и предотвратяване на евентуалното повреждане или унищожаване на веществените доказателства.
2. За обективност – изследват се , фиксират, запазват и изземван всички следи и веществени доказателства.
3. Пълнота и всестранност, целенасоченост и единно ръководство. Обикновено се налага в огледа да участват голям кръг субекти (експерти, специалисти, технически помощници, поемни лица).Отговорността за правилното и законосъобразно протичане на огледа лежи върху ръководителя на огледа.

Подготовката на огледа протича в 2 фази:

1. Преди отиване на местопроизшествието:

– вземат се мерки за предотвратяване възможността за извършване на друго престъпление;

– назначава се охрана за предотвратяване въздействието на външни лица;

– осигуряват се средствата необходими за огледа.

2. При пристигане на територията на местопроизшествието:

– установяват се какви промени са настъпили;

– елиминират се евентуални вредни последици;

– определят се границите на местопроизшествието;

– набелязва се последователността на действията;

– дават се инструкции на лицата, които ще извършват отделните действия.

Самото протичане на огледа преминава през 2 стадии:

1. Статичен – обстановката се възприема в първоначалният и вид, предметите не се разместват, територията се разделя на сектори, които последователно се изследват.
2. Динамичен – намерените обекти се разместват с цел установяване на връзката м/у тях и механизма на извършване на пр-то като цяло.

Изготвяне на снимки. Много важен момент от извършването на огледа и се изготвят няколко вида снимки:

– ориентиращи – най-едромащабните – целят фиксирането на най-общия начин на връзката на произшествието със заобикалящата действителност;

– обзорни – фиксират границите на местопроизшествието;

– възлови – най съществените предмети;

.- детайлни – отделни важни детайли;

Изготвя се протокол за огледа, също така ако е необходимо, скици, схеми и пр.

Оглед на труп.
Оглед на труп се извършва по възможност на мястото, където той е открит, в присъствието на вещо лице – съдебномедицински експерт, а когато няма такъв – в присъствието на друг лекар.

Изследването на трупа става заедно с изсл.на територията, на която е разположен, независимо, че деянието и по-голямата част от следите се намират на друго място;

Този оглед е неотложно следствено действие, тъй като освен външните фактори, на трупа влияят и вътрешни фактори (неговото разлагане), които могат да осуетят откриването на важни признаци.

Извършване на огледа на труп –по възможност се извършва на мястото където е открит трупа. Спазва се определена хронология на изследването на трупа:

1.Започва се от мястото непосредствено около трупа, с цел да се запазят следите около него;

2.Обръща се внимание на позата на трупа – съди се начина на Пр и състоянието преди смъртта;

3.Обръща се внимание на положението на трупа спрямо останалите предмети на местопрестъплението, разстоянията му от тях;

4.Къде са телесните повреди по тялото и как са били причинени;

5.Има ли петна върху трупа, върху предметите или дрехите около трупа, на оръжието или под трупа;

Установено е, че при някои Пр (пр.палежи) най-слаби са уврежданията върху тази част от тялото, която е плътно прилепнала към пода. Това позволява да се намерят приживе нанесени телесни повреди и да се направят изводи за причините за смъртта. Необходимо е да се установи : полът и възрастта на лицето, телосложение, степен на охраненост, тряпните петна и местоположението им и особеностите им, степента наразлагане на тряпа.

Резултатите от огледа се закрепват в протокола – в протокола за оглед на местопроизществието или в самостоятелен протокол за оглед на труп.

Погребението на трупа – предмет на огледа, се извършва с разрешение на прокурора.

Изравяне на труп се допуска по нареждане на съда или на прокурора в присъствието на вещо лице – съдебномедицински експерт.

Заравянето на трупа се допуска с разрешение на органа, който е наредил изравянето.

Освидетелстване- оглед на лице-извършва се когато трябва да се изследват следи, белези по тялото на лице или по неговите дрехи.

При оглед на лице не се допускат действия, които унижават неговото достойнство или са опасни за здравето му.Когато се налага освидетелстваното лице да бъде съблечено, поемните лица трябва да бъдат от същия пол. Ако ДЛ, което следва да извърши освидетелстването, е от друг пол, същото се извършва от лекар.

Оглед на лице в ДсП се извършва с писменото му съгласие, а без такова съгласие – с разрешение на съдия от съответния ПИС или от ПИС, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора.

В неотложни случаи, ако това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на ДсП могат да извършат оглед без предварително разрешение, като протоколът се представя от прокурора за одобрение от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Претърсване и изземване(чл.159-163НПК)

Това са 2 отделни следствени действия, които не са неразделни, т.е. изземването може да се извърши и без да има претърсване, когато местоположението на вещите, които ни интересуват е известно.

Претърсването е следствено действие, което в повечето случаи се състои в принудително изследване на помещения, местности, превозни средства и лица, с цел да се открият и изземат предмети, книжа или компютърни информационни с-ми, в които се съдържат данни имащи значение за делото.

Обикновено претърсването е неотложно следствено действие.

Изземването-среща се в 2 процесуални форми: като самостоятелно действие; или като органически съпътстваща дейност огледа, претърсването и личния обиск.

По искане на съда или на органите на ДсП всички учреждения, ЮЛ, ДЛ и граждани са длъжни да запазят и предадат намиращите се у тях предмети, книжа, компютърни информационни данни, включително за трафика, които могат да имат значение за делото.

Основание и цел на претърсването.Когато има достатъчно основание да се предполага, че в някое помещение или лице се намират предмети, книжа или компютърни информационни системи, съдържащи информационни данни, които могат да имат значение за делото, се извършва претърсване за откриването и изземването им.

Претърсване може да се извърши и с цел да се издири лице или труп.

В ДсП претърсване и изземване се извършват с разрешение на съдия от съответния ПИС или от ПИС, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора.

В неотложни случаи, когато това е единствена възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на ДсП могат да извършат претърсване и изземване и без разрешението по ал. 1, като протоколът за извършеното действие по разследването се представя от наблюдаващия прокурор за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

В съдебното производство претърсване и изземване се извършват по решение на съда, който разглежда делото.
Претърсването и изземването се извършват в присъствието на поемни лица и на лицето, което използва помещението, или на пълнолетен член на семейството му.

Когато лицето, което използва помещението, или член на семейството му не може да присъства, претърсването и изземването се извършват в присъствието на домоуправителя или на представител на общината или кметството.

Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от държавни или общински служби, се извършват в присъствието на представител на службата.Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от ЮЛ, се извършват в присъствието на негов представител. Когато не може да присъства представител на ЮЛ, претърсването и изземването се извършват в присъствието на представител на общината или кметството.

Когато претърсването и изземването са свързани с компютърни информационни системи и програмни продукти, действията се извършват в присъствието на специалист – технически помощник.

Извършване на претърсването и изземването

Претърсването и изземването се извършват през деня, освен ако не търпят отлагане.

Преди да пристъпи към претърсване и изземване, съответният орган представя разрешението за това и предлага да му се посочат търсените предмети, книжа и компютърни информационни системи, в които се съдържат компютърни информационни данни.

Органът, който извършва претърсването, има право да забрани на присъстващите да влизат във връзка с други лица или помежду си, както и да напускат помещението, докато завърши претърсването.

При претърсването и изземването не могат да се извършват действия, които не се налагат от тяхната цел. Помещения и хранилища се отварят принудително само при отказ да бъдат отворени, като се избягват ненужни повреди.

Когато при претърсването и изземването се разкрият обстоятелства от интимния живот на гражданите, вземат се необходимите мерки те да не се разгласяват.

Иззетите предмети, книжа и компютърни информационни системи, в които се съдържат компютърни информационни данни, се предявяват на поемните лица и другите присъстващи. Когато е необходимо, те се опаковат и запечатват на мястото на изземването им.

Повторно претърсване – самостоятелно следствено действие

Обиск (претърсване на лице).Претърсването без разрешение се извършва при задържането на лица и когато има достатъчно основания да се счита, че лицата, които присъстват на претърсването са укрили предмети или книжа от значение за делото.

Обиска се извършва от лице от същия пол в присъствието на поемно лице от същия пол.За претърсването, изземването и обиска се изготвя протокол, в който се описват предметите и вещите, които са иззети (ако има такива).

Претърсване на лице в ДсП без разрешение на съдия от съответния ПИС или от ПИС, в района на който се извършва действието, се допуска:

1. при задържане;
2. когато има достатъчно основание да се счита, че лицата, които присъстват при претърсването, са укрили предмети или книжа от значение за делото.

Протоколът за извършеното действие по разследването се представя за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Задържане и изземване на кореспонденция.Задържането и изземването на кореспонденция се допускат само когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.Задържането и изземването на кореспонденция в ДсП се извършват по искане на прокурора с разрешение на съдия от съответния ПИС или от ПИС, в района на който се извършва действието.

Задържането и изземването на кореспонденция в съдебното производство се извършват по решение на съда, който разглежда делото.

 

60.Експертиза.Следствен експеримент.Разпознаване.

Експертизата(Е) е дейност в НПс на лицата със специални знания в определена област,призовани от съответния орган, за да съдействат за изясняване на някои от обстоятелствата по делото чрез даване на заключение,основано върху налични доказателствени материали.Експертизата не е доказателство или ДС.Доказателствата са факти, а Е е процесуална дейност.ДС възпроизвеждат факти, а Е е по-сложна дейност-тя включва и анализи,и изготвяне на ДС,може да открие и нови материали.Е способ за събиране и проверка на доказателства.

Когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, съдът или органът на досъдебното производство назначава експертиза.

Експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно:

1. причината на смъртта;
2. характера на телесната повреда;
3. вменяемостта на обвиняемия;
4. способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях;
5. способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях.

Съдържание на акта за назначаване на експертиза:

• основанията, поради които се налага да се извърши експертизата;
• обектът и задачата на експертизата;
• материалите, представени на вещото лице;
• трите имена, образованието, специалността, научната степен, научното звание и длъжността на вещото лице или наименование на учреждението, в което работи;
• наименованието на медицинското учреждение, в което ще се правят стационарните наблюдения.

 

Когато експертизата е назначена на ДсП, в акта се посочва и срокът за представяне на заключението.

Органът, който назначава експертизата, може да изисква от обвиняемия образци за сравнително изследване, когато не е възможно да се набавят по друг начин.Това се прилага и спрямо свидетелите, когато е необходимо да се провери дали те са оставили следи на местопрестъплението или върху ВД.Тези лица са длъжни да предоставят изискваните образци за сравнително изследване, а при отказ те се изземват принудително с разрешение на съответния ПИС.

Когато образците за сравнително изследване са свързани с вземане на кръвна проба или с други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло, вземането на образците се извършва от лице с медицинска правоспособност под наблюдението на лекар по правилата на медицинската практика и без да се застрашава здравето на лицето.

Експертизата се възлага на специалисти от съответната област на науката, изкуството или техниката.

Не могат да бъдат вещи лица:

1. лицата, спрямо които са налице основанията по чл.29(пречките за участие в съдебния състав)]
2. свидетелите по делото;
3. лицата, които се намират в служебна или друга зависимост от обвиняемия или неговия защитник, от пострадалия, частния тъжител, гражданския ищец, гражданския ответник или от техните повереници;
4. лицата, извършили ревизията, материалите от която са послужили като основание за започване на разследването;
5. лицата, които не притежават необходимата професионална правоспособност.

В тези случаи вещото лице е длъжно само да си направи отвод.Заинтересованите лица предявяват отвода пред органа, който е назначил експертизата.

Вещото лице е длъжно да се яви пред съответния орган, когато бъде призовано, и да даде заключение по въпросите на експертизата.Вещото лице може да откаже да даде заключение само когато поставените въпроси излизат извън рамките на неговата специалност или материалите, с които разполага, не са достатъчни, за да си състави обосновано мнение.

Вещото лице представя заключението си в ДсП в срок, определен от органа на ДсП, а в съдебното производство – не по-късно от 5 дни преди датата на съдебното заседание.

Вещото лице представя заключението си в съда с преписи за страните.За неявяване или отказ да даде заключение без уважителни причини вещото лице се наказва с глоба до 200 лева. Ако вещото лице посочи уважителни причини за неявяването си, глобата се отменя.Разпит на вещо лице, което се намира извън страната, може да се извърши и чрез видеоконференция или телефонна конференция, когато това се налага от обстоятелствата по делото.

Права на вещото лице:

• да се запознае с материалите по делото, които се отнасят до въпросите на експертизата;
• да изисква допълнителни материали и да взема участие при извършването на отделни действия по разследването, когато това е необходимо, за да изпълни възложената му задача;
• да получи възнаграждение за положения труд и да му се заплатят разходите, които е направил, както и да иска отмяна на актовете, които накърняват неговите права и законни интереси.

 

Когато вещите лица са повече от едно, те имат право да се съвещават, преди да дадат заключението. При единодушие вещите лица могат да възложат на едно от тях да изложи пред съответния орган общото заключение, а когато са на различно мнение – всяко от тях дава отделно заключение.

Органът, който е назначил експертизата, призовава вещите лица, проверява тяхната самоличност, специалност и компетентност, отношенията им с обвиняемия и пострадалия, както и наличността на основание за отвод.Актът за назначаване на експертизата се връчва на вещото лице, след което му се разясняват правата и задълженията, както и отговорността, която носи, ако даде невярно заключение.

Експертно заключение.След като извърши необходимите изследвания, вещото лице съставя писмено заключение, в което посочва:

• името си и на какво основание е извършена експертизата;
• къде е извършена;
• задачата, която е поставена;
• материалите, които са били използвани;
• изследванията, които са извършени и с какви научни и технически средства;
• резултатите, които са получени, и изводите от експертизата.

 

Заключението се подписва от вещото лице.

Ако при извършването на експертизата се открият нови материали, които имат значение по делото, но по които не му е била поставена задача, вещото лице е длъжно да ги посочи в заключението си.

Допълнителна експертиза се назначава, когато експертното заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторна – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност.

Експертното заключение не е задължително за съда и за органите на досъдебното производство.Когато не е съгласен със заключението на вещото лице, съответният орган е длъжен да се мотивира.

Видове Е :

 Първоначална Е – когато за пръв път по делото определен обект се подлага на експертно изследване;

 Допълнителна Е – когато експертът не е отговорил на всички въпроси или заключението е непълно и неясно. Възлага се и когато трябва да се изяснят нови въпроси;

 Повторна Е – когато заключението на експерта е необосновано и има съмнение относно неговата правилност. Възлага се на др.експерт.

 Комплексна Е – когато за изследване на даден обект са необходими знания от различно области на науката,изкуството и техниката. Общия обект и целите на изследването обуславят взаимната връзка и зависимост между въпросите на Е;

 Колективна Е – при нея участват поне 3 експерта за по-солидни гаранци на резултата от изследването. Според броя на експертите, тази Е е известна като – тройна, петорна и др.

 

Различаваме следните видове съдебни експертизи:

Криминалистически Е:

1.Съдебно-графическа (почеркова);

2.Съдебно-техническа (при поправка на документи/подписи/текстове/снимки и др.);

3.Трасологическа (за следи от ръка, чов.крак, транспорт.ср/ва,оръдия за взлом и др.);

4.Съдебно-балистична за изследване на оръжия (следи,куршуми, сачми, гилзи и др.);

Други Е :

1.Съдебно-медицинска Е.

2.Съдебно-психиатрична Е.

3.Автотехническа Е.

4.Пожаротехническа Е и други.

Следствен експеримент(чл.144-154)-процесуална дейност, която се състои във възпроизвеждане на /изкуствено/на обстановката или отделни обстоятелствана изследваното събитие и извършване на опитни действия с цел да се проверят и уточнят данни,получени от извършените следствени действия.

СЕ е следствено действие, което почива на експерименталния метод на познание и се изразява в извършване на опитни действия за проверка и уточняване на наличните и за събиране на нови данни по делото.

Съдът и органите на ДсП могат да направят следствен експеримент, за да проверят и уточнят данни, получени от разпита на обвиняемия и свидетелите или от друго действие по разследването или съдебно следствено действие.

СЕ се допуска, при условие че не се унижава достойнството на лицата, които участват в него, и не се създава опасност за здравето им.

СЕ се извършва в присъствието на поемни лица, освен ако се прави в съдебно заседание.Когато е необходимо, при извършването на СЕ присъства вещо лице или специалист – технически помощник.

Видове СЕ:

• за установяване на възможността за възприемане на определени обекти, процеси и явления;
• за установяване на възможността за извършване на посочените в обясненията
• действия; за установяване на възможността за съществуване на определени факти, процеси и явления и др.

 

Не се извършва СЕ:

• ако задачите могат да бъдат решени с експертиза;
• когато не е възможно да се възстановят условията, ако това се изисква, при които е протекло проверяваното събитие;
• когато фактите могат да бъдат изяснени по-бързо с други следствени действия;

 

Практическото извършване на СЕ се изразява в провеждане на опитни действия. Необходимо е тези действия да станат при условия максимално сходни до проверяваните и да се извършат неколкократно с целенасочени изменения в съдържанието и условията, при които протичат. При възможност се използват оригиналните веществени доказателства, предмети и съоръжения.

Съставя се протокол, който се подписва от следователя, от поемните лица и от всички участници. Отбелязват се забележките и от кои лица са направени.

Разпознаване на лица и предмети-процесуална дейност, кято се състои в това,че на обвиняемия, заподозрения или свидетеля се предлага да разпознае лица или предмети.

Разпознаването е установяване на тъждество между лицата или предметите, предявени за разпознаване,и тези,за които се говори в обясненията или показанията.

Разпознаване се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по делото е необходимо да се потвърди идентичността на лица и предмети.

Органите на досъдебното производство, а в съдебното производство – съдът, който разглежда делото, предлагат на обвиняемия или свидетеля да разпознае лица или предмети.

Непосредствено преди да се извърши разпознаването, обвиняемият и свидетелите се разпитват дали познават лицето или предмета, които предстои да разпознаят; за особеностите, по които могат да ги разпознаят; за обстоятелствата, при които са наблюдавали лицата или предметите; както и за състоянието, в което са се намирали при възприемането на лицето или предмета, подлежащи на разпознаване.

Разпознаването се извършва в присъствието на поемни лица, освен когато се прави в съдебно заседание.Лицето се представя за разпознаване заедно с три или повече лица, сходни с него по външност, като се вземат мерки то да не осъществи предварително пряк контакт с разпознаващия.

По преценка на органа, извършващ разпознаването, то може да се проведе така, че разпознаващото лице да не се срещне непосредствено с разпознаваното лице. Свидетел с тайна самоличност може да участва в разпознаване само като разпознаващо лице.

Когато не е възможно да се покаже самото лице, показва се негова снимка заедно със снимките на три или повече лица, сходни с него по външност.

Предметите се представят за разпознаване заедно с три или повече еднородни предмети.

Когато няколко обвиняеми или свидетели трябва да извършат разпознаване на лица или предмети, те се показват поотделно на всяко от разпознаващите лица, като се вземат мерки разпознаващите лица да не осъществят пряк контакт помежду си. Едновременно разпознаване от няколко лица е недопустимо.

На обвиняемия или свидетеля се предлага да посочи лицето или предмета, до който се отнасят дадените от него обяснения или показания, и да обясни по какво ги е разпознал.

61.Разпит на обвиняемия.Разпит на свидетел.Очна ставка.

Разпит – способ за събиране предимно на гласни ДС;извършва се в устна форма и се съставя протокол; извършва се от органа, който осъществява ФРР;извършва се по установения в НПК ред;

Основна цел – да се получи възприетата в съзнанието на разпитваното лице информация, която има значение за изясняване на обстоятелства по делото. Показанията и обясненията на разпитваното лице са ДС. Според проц.качество на разпитваното лице, разпиттът може да бъде на свидетел, обвиняем и експерт.

Видове:

а) В зависимост от процесуалното кочество на разпитвания и характера на материалите биват: Разпит на обвиняем; на свидетели; на експерт.

б)В зависимост от процесуалното качество на органа, кайто извършва разпита и процесуалния стадии биват:

• Разпит на предварително разследване – от органите на резследването или прокурора;
• В съдебно заседание на първата съдебна инстанция;

 

в)В зависимост от мястото, кадето се провежда разпита: на мястото където се разглежда делото; мястото където се намира разпитвания – по делегация.

г)На едно и също лице по едно и също дело в рамките на един и същ стадии на процеса: Първоначален – разпита се извършва за първи път; Повторен – след като лицето е било вече разпитано.

д)Разпит за събиране на всички сведения или част от тях;

е)Разпит според характера на делото;

ж)Според характера на престъплението;

з) с оглед отделни престъпления;

и) кръстосан разпит: т.н. шахматен метод, при който няколко лица се разпитват за едно и също обстоятелство от едно и също лице в един и същ момент;

Разпит на обвиняем(чл.138).Разпитът на обвиняемия се извършва през деня, освен когато не търпи отлагане.

Преди разпита съответният орган установява самоличността на обвиняемия. Задължително му се прочитат отново правата преди разпита: да научи в какво Пр е привлечен в качеството си на Об и въз основа на какви доказателства; да дава или да откаже да дава обяснения; да се запознае с делото, вкл.и с информацията получена чрез СРС, и да прави необходимите извлечения; да представя д-ва; да участва в НПв; да прави искания, бележки и възражения; да се изказва последен; да обжалва актовете които накърняват неговите права и законни интереси, и да има защитник!

Разпитът на обвиняемия започва със запитване разбира ли обвинението, след което се поканва да изложи, ако желае, във форма на свободен разказ всичко, което знае по делото.

На обвиняемия могат да се поставят въпроси за допълване на неговите обяснения или за отстраняване на непълноти, неясноти или противоречия.

Въпросите трябва да бъдат ясни, конкретни и свързани с обстоятелствата по делото. Те не трябва да подсказват отговори или да подвеждат към определен отговор.

Когато са привлечени няколко обвиняеми, разследващият орган ги разпитва поотделно.

Обвиняемият не може да бъде разпитан по делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина.

След предявяване на постановлението за привличане на обвиняем органът на ДсП незабавно пристъпва към разпит на обвиняемия(чл.221).

По преценка на органа на ДсП разпитът се извършва пред съдия от съответния ПИС или от ПИС, в района на който се извършва действието, с участието на защитник, ако има такъв. В този случай делото не се предоставя на съдията.За разпита съответният орган осигурява явяването на обвиняемия и на неговия защитник.

Разпит на свидетел(чл.139-141).

Преди разпита се установява самоличността на свидетеля и в какви отношения се намира с обвиняемия и с другите участници в производството. В случаите,когато е свидетел с тайна самоличност в протокола се вписва идентификационният номер на свидетеля вместо данните за самоличността.

Органът, който извършва разпита, поканва свидетеля да даде добросъвестно показания и го предупреждава за отговорността, която носи пред закона, ако откаже да направи това, даде неистински показания или премълчи някои обстоятелства, като му разяснява правото по чл. 121(не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха го уличили в извършване на Пр или неговите близки,или ги е научил в качеството си на защитник или повереник).

Свидетелят дава обещание, че добросъвестно и точно ще изложи всичко, което знае по делото.

На лицата, посочени в чл. 119 (участвали в същото наказателно производство в друго процесуално качество),се разяснява правото им да се откажат да свидетелстват.

Свидетелят излага във форма на свободен разказ всичко, което му е известно по делото.
Разпит на свидетел извън страната може да се извърши и чрез видеоконференция или телефонна конференция в съответствие с разпоредбите на този кодекс и при условията на международен договор, по който Република България е страна.

Разпит на малолетен и непълнолетен свидетел.Малолетният свидетел се разпитва в присъствието на педагог или психолог, а когато е необходимо, и в присъствието на родителя или настойника, както и непълнолетният свидетел,ако съответният орган намери това за необходимо.

С разрешение на органа, който извършва разпита, педагозите и психолозите могат да задават въпроси на свидетеля.

Органът, който извършва разпита, разяснява на малолетния свидетел необходимостта да даде правдиви показания, без да му отправя предупреждения за отговорност.

Разпит на малолетен и непълнолетен свидетел в страната може да се извърши при необходимост и чрез видеоконференция.

Разпит на свидетел с тайна самоличност.Органите на ДсП и съдът разпитват свидетеля с тайна самоличност и вземат всички възможни мерки за запазване в тайна на неговата самоличност, вкл. когато се провежда разпит на свидетел извън страната чрез видеоконференция или телефонна конференция.Преписи от протоколите за разпит на свидетеля без неговия подпис се предявяват незабавно на обвиняемия и на неговия защитник, а в съдебното производство – на страните, които писмено могат да поставят въпроси на свидетеля.По този реда се извършва разпит на служител под прикритие, както и на лицата, по отношение на които е взета мярка за защита по Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство.

Когато обвиняемият или свидетелят не владее български език, назначава се преводач.

Когато обвиняемият или свидетелят е глух или ням, назначава се тълковник.

Разпит на свидетеля пред съдия.Когато съществува опасност свидетелят да не може да се яви пред съда поради тежка болест, продължително отсъствие от страната или по други причини, които правят невъзможно явяването му в съдебно заседание, а също и когато е необходимо да се закрепят показания на свидетел, които са от изключително значение за разкриване на обективната истина, разпитът се извършва пред съдия от съответния ПИС или от ПИС, в района на който се извършва действието. В този случай делото не се предоставя на съдията.Органът на ДсП осигурява явяването на свидетеля и възможност на обвиняемия и неговия защитник, ако има такъв, да участват при провеждането на разпита.

Обвиняемият или неговият защитник могат да поискат от органа на ДсП разпит на свидетел пред съдия. Отказът се отразява в протокол, подписан от съответния орган, обвиняемия и защитника.(чл.223)

Очна ставка.

При съществено противоречие между обясненията на обвиняемите или между обясненията на обвиняемия и свидетелските показания може да се направи очна ставка, освен в случаите когато е свидетел с тайна самоличност.

Лицата, между които се прави очна ставка, преди разпита се запитват познават ли се и в какви отношения се намират помежду си.С разрешение на съответния орган лицата, между които се прави очна ставка, могат да си задават въпроси.

Тези разпоредби се прилагат и при съществено противоречие между показанията на свидетелите, освен в случаите на свидетел с тайна самоличност

 

 

62.Образуване на досъдебното производство.Предпоставки за привличане на обвиняем.

 

1. Предпоставките за образуване на досъдебното производство са 4:

1) Законен повод – законен повод е в крайна сметка всяка информация, която е съобщена или по всякакъв друг начин е доведена до знанието на компетентния орган, в която информация се съдържа твърдение, че е извършено престъпление. Както е видно от чл. 208, законните поводи са 4:

а) Първият законен повод е чл. 208, т.1 – тази разпоредба на т.1 може да се разбере правилно само при систематическото й тълкуване с чл. 209. Абсолютното условие, за да е налице законен повод е, съобщението да е направено до орган на досъдебното производство. Абсолютно изискване на закона е и съобщението да не е анонимно, но при подаден анонимен сигнал, ако в него се съдържа конкретна информация за извършено тежко престъпление, прокурорът трябва да предприеме необходимите действия не по реда на НПК обаче, за да бъде проверена тази информация[30]. В чл. 209, както (1), така и (2) са предписани задължителните реквизити, които трябва да съдържат сигнала за извършеното престъпление. Тези реквизити са задължителни, но нито един от тях не е условие за валидността за съобщението;

б) Вторият законен повод е в чл. 208, т.2: „информация за извършено престъпление, разпространена чрез средствата за масово осведомяване“;

в) Третият законен повод е в чл. 208, т.3 – трябва да се тълкува систематически с чл. 210. От чл. 208, т.3 е видно, че става въпрос за лично явяване, затова е недопустимо да се направи самопризнание по друг начин, като например чрез упълномощаване на законен представител или адвокат. Явяването с признание за извършено престъпление не е равнозначно на самопризнание. Това признание е действие, макар и предвидено в НПК, но действие, което се извършва преди образуване на производството. Затова е верен изводът, че това признание не може да се използва като доказателствен материал и съдът не може на него да базира присъдата си. Друга тема е, че това признание може да бъде легализирано след образуване на производството, т.е. да бъде отново събрано и проверено, но по реда и правилата на НПК, след образуване на производството. Абсолютно условие е, за да е налице този законен повод е, това признание да е направено пред орган на досъдебното производство;

г) Чл. 208, т.4 – при този законен повод не става въпрос за случая, когато орган на досъдебно производство е станал свидетел на престъпно деяние. Законен повод по т.4 е налице когато:

• Орган на досъдебното производство, в хода на разследването на едно престъпление е събрал информация и за друго извършено претсъпление;

 

• Когато прокурорът, осъществявайки надзор за законност върху дейността на администрацията у нас, по смисъла на чл. 127, т.3 от Конституцията и извършвайки надлежна проверка, разкрие признаци за извършено престъпление;

 

• Когато прокурорът, осъществявайки надзор за законност върху изпълнението на наказанията и другите мерки за процесуална принуда по смисъла на чл. 127, т.4 и в хода на извършваните проверки, разкрие признаци за извършено престъпление;

2) Достатъчно данни за извършено за престъпление – в чл. 211[31]. Чл. 211 прави опит да дефинира понятието „достатъчно данни”, но в крайна сметка го дефинира с друго неизвестно, като се приема, че достатъчно данни са налице, когато може да се направи основателно предположение за извършено престъпление. Какво означава основателно предположение? В чл. 211 (1) правилно се използва понятието „предположение”, а не „убеждение”. Убеждение към момента на образуване на производството не може да се изисква от органа, защото иначе ще трябва да докаже извършено престъпление, извън процеса, т.е. не по правилата на НПК (за разлика от предположението, убеждението трябва да е несъмнено).

Предположение означава, че трябва да са събрани толкова и такива данни, от които да се направи извод, който е във висока степен вероятен, че е извършено престъпление, изводът не трябва да е несъмнен. Изисква се по чл. 211 (1) предположението да е основателно, а това означава да се базира и да се подкрепя от цялата събрана информация по повод сигнала за извършеното престъпление. За да е налице този законен повод не е необходимо да има данни за лицето, което е извършило престъплението, нито да са събрани данни за правната квалификация на деянието – чл. 211 (2). На практика хипотезите на образуване на досъдебно производство могат да се обобщят в 3 случая[32]:

а) Когато самият законен повод е придружен с достатъчно данни за извършеното престъпление. В този случай прокурорът изготвя постановление за образуване на досъдебно производство, от датата на което постановление се смята, че е сложено началото на процеса и от която дата започва разследването като 1ви стадий на досъдебната фаза;

б) Самият законен повод не е придружен с достатъчно данни за извършено престъпление (това е масовият случай). Тази хипотеза не е уредена в НПК, отговор на този въпрос не може да се намери в НПК, защото с новия НПК правомощията на прокурора и проверката, която той извършва, за да установи има ли достатъчно данни за извършеното престъпление са уредени в ЗСВ. От разпоредбата на чл. 145 (1) ЗСВ е видно, че прокурорът има две възможности:

– Той самият да извърши проверката и той самият да събере и да провери има ли достатъчно данни за извършено престъпление по подадения сигнал. В чл. 145 (1) т.1, т.2, т.3 от ЗСВ са посочени изчерпателно действията, които може да предприеме прокурорът:

– може да изисква документи, сведения, обяснения;

– може да възлага и изисква изготвянето на експертни мнения;

– може да извършва лично проверки на място;

– да призовава граждани за обяснения, а при тяхното неявяване да постанови принудително довеждане;

– Втората възможност за прокурора е не той да направи проверката, а да разпореди като възложи „на съответните органи да извършат такава проверка” – чл. 145 (1) ЗСВ. Кои са тези съответни органи решава прокурорът с оглед на сигнала за извършеното престъпление – ако е митническо, на митнически органи; ако е данъчно – данъчни органи; ако е неплащане на вноски – на НАП и др. Органът, след като приключи проверката, изпраща материалите на прокурора. И в тази връзка прокурорът има няколко възможности:

• когато прецени, че са събрани достатъчно данни, той изготвя определение за образуване на досъдебно производство;

 

• когато обаче прецени, че не са събрани достатъчно данни за извършеното престъпление, но и не е извършено всичко необходимо за това. Тогава той връща материалите за допълнителна проверка и може да връща толкова пъти, колкото намери за необходимо;

 

• когато от направената проверка прокурорът прецени, че не са събрани достатъчно данни за извършеното престъпление, макар и да е направено всичко възможно за това. В този случай, прокурорът изготвя постановление за отказ да се образува досъдебното производство;

Кои са разликите между проверката по ЗСВ и разследването по НПК?

Разследването по НПК може да се извърши само от прокурор и разследващи органи, а проверката по чл. 145 от ЗСВ може да се извършва от всякакви други органи. Проверката се извършва винаги преди да започне разследването. Целта на проверката е да се съберат достатъчно данни за извършеното престъпление, а целта на разследването е да се разкрие обективната истина за извършеното престъпление. В хода на разследването могат да се извършат само действията, предвидени в НПК, а в хода на проверката могат да се извършват не действията предвидени в НПК, а тези по чл. 145 от ЗСВ и всякакви други закони (ЗМВР; ЗНАП; ЗДАНС и др.) именно поради тази причина. По време на разследването се събират доказателства, а по време на проверката – данни. Събраната информация по време на проверката не може директно да се използва като доказателствен материал. Тази информация само може да се легализира, а това значи – отново да се събере и отново да се провери и то, ако това е възможно.

в) Чл. 212 (2) НПК. В този случай не се издава нарочен акт, както по (1). Изразът „се счита” оказва, че законодателят си служи с необорима презумпция и производството се счита за образувано по силата на закона ex lege – винаги когато е извършено едно от действията по (2). Действията по (2), след изършването на които производството се счита за образувано, са изчерпателно посочени, освен това при извършването на някое от посочените действия, производството се счита за образувано, но само когато незабавното извършване на това действие е единствената възможност за събиране на доказателства. Когато разследващият орган не е уведомил прокурора или не го е уведомил в срока по (3), според практиката на ВКС е по-важно че допуснатото нарушение е от категорията на неотстранимите.

Според практиката на ВКС, когато съдията не е одобрил протокола от първото действие по разследването, това не може да засегне образуването на производството. Протоколът е невалиден, но образуването не е невалидно действие. Този извод е правилен и той следва от чл. 214 (2), според която в протокола се посочват законният повод и данните за извършените престъпления, именно в тази си част протоколът не е невалиден и в тази си част протоколът не се одобрява от съдия и въобще съдията не е компетентен да контролира образуването и отказа да се образува досъдебно производство (М. Чинова);

3) Компетентен орган – по правилата на чл. 212 (1) компетентен да образува досъдебно производство е само прокурора, а по правилата на (2), производството се счита за образувано с първото действие, независимо дали го е извършил разследващ орган или прокурор;

4) Надлежен акт. Правила:

а) По (1) на чл. 212 се издава постановление, а по (2) не се издава нарочен акт, но има изискване, по чл. 214 (2) в протоколът да се впише законният повод и данните за престъплението;

б) Прави впечатление, че чл. 214 (1) изчерпателно сочи кои са задължителните реквизити на постановлението за образуване на производството и прави впечатление, че измежду задължителните реквизити няма изискване да се посочва името на лицето, срещу което се образува производството. На практика обаче независимо от чл. 214 (2) в постановлението за образуване, прокурорите вписват и името на лицето, срещу което се образува производството. Тази практика създава повече проблеми, отколкото да дава решение на такива, защото не е ясно, ако делото е образувано срещу едно лице, може ли да се привлече като обвиняем друго лице. Лицето, срещу което е образувано производството, не е процесуално качество, защото за това лице в НПК не е предвидено никакво право и никакво задължение;

в) Лицето срещу което е образувано прозиводството не е обвиняем, защото не е привлечен като обвиняем по реда на НПК;

г) Лицето, срещу което е образувано производството ще получи документ, че срещу него е образувано производство, което ще е пречка за заемането на една или друга длъжност в държавата ни.

 

63. Предпоставки за привличане на обвиняем

1. Понятието „привличане на обвиняем”. Правила:

1) По нашия НПК привличането на обвиняем като правило без изключение е не фактическо действие, а винаги наказателно процесуално действие, защото обвиняем се привлича, но само след като е образувано производството и е започнало разследването;

2) Лицето се привлича като обвиняем на един твърде ранен етап преди да е приключило разследването и да са събрани всички доказателства. Тази идея има пълен резон, защото по този начин се осигурява лицето, привлечено като обвиняем да не бъде обект на разследването, а субект, който може да участва в действията по разлседването, които се провеждат и така може да се защити. В тази връзка обаче не бива да се забравя, че е важно да се спази баланса, защото след като лицето се привлече като обвиняем, то е вярно, че ще има многобройни процесуални права, както са предвидени в чл. 55, но е вярно и друго, че срещу това лице може да се наложи една или няколко мерки за процесуална принуда;

3) Лицето се привлича като обвиняем както от разследващите органи, така и от прокурора, извод който се прави от чл. 219 (1) във връзка с чл. 46 (2) т.2 НПК. Както е видно от чл. 219 (1), разследващият орган докладва на прокурора и привлича с постановление лицето като обвиняем[33];

4) Актът, с който се привлича лицето като обвиняем е постановление, но от това правило има изключение, това е чл. 219 (2) и по бързото и незабавното производство;

5) Постановлението за привличане на обвиняем има двоен правен ефект, защото от една страна чрез това постановление се конституира фигурата на обвиняемия и от този момент по делото има обвиняем. От друга страна – с издаването на постановлението за привличане на обвиняем се формулира и самото обвинение от неговата фактическа и правна страна, което пък означава, че от такава гледна точка с привличането на обвиняем възниква и функцията по обвинението. Функцията по защита обаче възниква не в този момент, а от момента на предявяване на постановлението за привличане на обвиняем;

6) Според тълк. реш. 2/2002 на ВКС, привличането на обвиняем правилно е обозначено като „неокончателно”, „работно” или „предварително” обвинение. Окончателното обвинение се формулира с обвинителния акт на прокурора. Друг е въпросът, че по нашия НПК не може да се формулира окончателно обвинение, ако преди това не може да се формулира окончателното обвинение с обвинителния акт, ако преди това не е било формулирано предварителното обвинение с постановлението за привличане на обвиняем, при това за същото лице със същото постановление;

7) Понятиен апарат:

а) привличане на обвиняем – С приемането на новия НПК, с понятието „привличане на обвиняем” се посочва повдигането на обвинение в хода на разследването – чл. 219 НПК;

б) повдигане на обвинение – С това понятие се обозначава формулирането на окончателното обвинение от прокурора с обвинителния акт след като е приключило разследването – чл. 242;

в) привличане към наказателна отговорност от прокурора по смисъла на чл. 127 т. 3 от Конституцията. Преди Конституционно решение № 14 от 1999г. се постави важен въпрос дали привличането към наказателна отговорност по смисъла на Конституцията е равнозначно на привличане на обвиняем или е равнозначно на повдигане на обвинение. Според това решение на КС „Привличането на обвиняем в хода на разследването не е привличане към наказателна отговорност по смисъла на чл. 127 т.3 от Конституцията, защото едно лице може да се привлече като обвиняем, но срещу него да не бъде изготвен обвинителен акт и то да не бъде привлечено към наказателна отговорност, когато производството спрямо него се прекрати.” Затова трябва да се приеме, че според Конституцията ни изразът „привличане към наказателна отговорност” по нейния смисъл е равнозначен израз на повдигането на обвинението пред съда чрез внасяне на обвинителен акт от прокурора;

г) възбуждане на наказателно преследване – чл. 70 и следващите от НК. Във връзка със снемането на имунитети с решение на КС №10 от 1992г. бе уточнено понятието „наказателно преследване” и с това решение КС постанови, че наказателното преследване срещу лицето, което има имунитет, се възбужда от момента на образуване на производството, а не от момента на привличането като обвиняем. Според КС само това разбиране ще даде възможност за лицето, на което е снет имунитета, да може да се защити като участва в процеса още от първия момент[34].

1. Предпоставките за привличане на обвиняем. Те са 3 групи:

1) Фактическите предпоставки за привличането на обвиняем по (1) и (3) на чл. 219 са различни:

а) Фактическите предпоставки за привличане на обвиняем по (1) на чл. 219 са 3. Първата е положителна – да са събрани и проверени достатъчно доказателства за вината на лицето в извършване на престъплението, а другите две са отрицателни – да не е допуснато съществено процесуално нарушение и да няма основания за прекратяване на производството;

б) Фактическата предпоставка по чл. 219 (2) – да е съставен протокол за първото действие по разследване срещу лицето;

• Материално правните предпоставки – а) да е извършено деяние, което е съставомерно по НК; б) да не е налице хипотезата по чл. 24 (1) т.8 НПК; в) да не са налице хипотезите на чл. 24 (1) т.2, т.3, т.4, т.5 и т.7;

 

• Процесуално правни предпоставки – а) компетентен орган; б) надлежен акт; в) да са спазени изискванията на чл. 70 от Конституцията за снемането на имунитет; г) да не е налице хипотезата на чл. 24 (1) т.6, т.9.

III. Обяснението на фактическите предпоставки за привличане на обвиняем:

1) По чл. 219 (1) от НПК. От значение за практиката е правилното разбиране и прилагане на израза „достатъчно доказателства” за вината на лицето за извършване на престъплението. Важно е да се обясни понятието „достатъчно доказателства”. Това понятие има както обективна, така и своя субективна страна. От обективна страна органът трябва да е извършил всички необходими и всички възможни действия по разследването, преди да пристъпи към привличане на обвиняем. Да извърши всички необходими действия означава, че органът трябва да извърши всички действия, които могат да се извършат по този случай, до момента на привличането. Както стана ясно, изискването е, че трябва да са извършени и всички възможни действия, което означава, че има действия, които е недопустимо да се извършат преди лицето да се привлече като обвиняем. Недопустимо е към този момент да се извършва разпит на обвиняем и всички други действия, които могат да се извършат с негово участие. При така извършените действия разследващият орган трябва да е събрал доказателства, от които може да се направи единствено възможен извод – за престъплението на лицето. Не може да се пристъпва към привличане на обвиняем, когато доказателствата са противоречиви, когато е направено всичко, но не може да се преодолее това противоречие.

От субективна страна, понятието достатъчно доказателства не означава, че разследващият орган, когато привлича обвиняем е убеден в неговата вина. Той не само не е убеден, той и не може да бъде убеден, защото този орган пристъпва към привличане на обвиняем преди да е изслушал обясненията на това лице и преди да е събрал и проверил всички доказателства по този случай.

Достатъчно доказателства означава, че трябва да са събрани всички доказателства, които е възможно да се съберат до този момент и при анализа им по отделно и в тяхната съвкупност може да се направи основателно предположение, че лицето е извършило престъплението.

Предположението да е основателно означава да се базира и да се подкрепя от всички събрани по делото доказателства. Става въпрос за предположение, защото когато държавният орган привлича обвиняем, у него има съмнение за вината на лицето, но това съмнение се базира не на събраните доказателства, а единствено на обстоятелството, че лицето не е разпитано като обвиняем и неговите обяснения не са проверени;

2) Чл. 219 (2) – нормата е императивна. В нея е съществува понятието „може и”. Това означава, че освен за привличане на обвиняем по правилата на (1), става въпрос и за още един начин за привличане на обвиняем – по (2). По правилата на (2) лицето се привлича като обвиняем преди да се извърши действието, за да може това лице да вземе участие при извършване на действието и да се защити. Затова протоколът от действието по разследването има две части. В едната част се съдържа волеизявлението на разследващия орган за привличане на обвиняем, а във втората част на протокола се съдържат фактите, които са възпроизведени от обективната реалност.

Какво означава действие по разследване срещу лицето?  Действие по разследване срещу лице означава, че действието е именно срещу лице и не е процесуално. Освен това, трябва да е именно действие и трябва да е срещу лицето. Действието е срещу лицето, когато това действие се провежда с участието на лицето. А за това лице съществуват оперативна информация или доказателства, че е евентуален извършител.

 

 

63.Извършване на разследването.

 

Разследването е система от процесуални действия и актове,насочена към изясняване на обективната истина относно извършеното престъпление и неговия автор,както и към издирване, събиране,проверка,оценка и закрепване на доказателствени материали.

Предварително разследване – вторият етап на ДПв.

След като образува ДсП РО извършва необходимите следствени действия – разпит, очна ставка, експеримент и др. Непосредствената задача на РО е да събере достатъчно доказателства. При извършването на тези действия той разполага с пълна оперативна самостоятелност. Той сам решава какви следствени действия и в каква последователност да ги извърши.Когато в законния срок (2 месеца) на разследването са извършени всички необходими следствени действия, но не са събрани достатъчно доказателства, ако не се удължи срока с още 4 мес, се спира при наличие на предвидените за това основания.

Когато РО е извършил необходимите и възможни следствени действия и е събрал достатъчно доказателства за извършеното престъпление, то той повдига обвинението. Това означава, че РО изготвя постановление за привличане на обвиняем.

Когато следователят изготви постановлението, в този момент за пръв път възниква фигурата на обвиняемия. За първи път възниква и функцията по обвинението – това е началото на наказателното преследване. Реквизитите на постановлението за привличане на обвиняемса: дата и място на издаване; орган, който го издава; 3-те имена на лицето, което се привлича като обвиняем; престъплението, в което се обвинява; доказателствата, на които се основава обвинението; нак. закон, по който се привлича лицето като обвиняем, мярката за неотклонение, която се взема и всички права на обвиняемия.Липсата, на който и да е от тези реквизити ще означава незаконно привличане на едно лице като обвиняем.

След това РО пристъпва към предявяване на обвинението.Непосредствената задача на предявяването на обвинението е да научи обвиняемият в какво е обвинен и неговият адвокат трябва да имат възможност да прочетат обвинението. При предявяването на обвинението за пръв път възниква функцията по защитата. Непредявяването на обвинението винаги ще е съществено процесуално нарушение, защото обвиняемият няма да знае в какво е обвинен и няма да може пълноценно да се защити. Веднага след като предяви обвинението следователят е длъжен да извърши разпит на обвиняемия. Повдигането, предявяването на обвинението и разпитът на обвиняемия са процесуални действия, които се извършват по силата на закона незабавно едно след друго. Незабавно означава, че:

• между повдигането, предявяването на обвинението и разпита на обвиняемия не могат да се извършват други следствени действия;
• трябва да се извършват веднага щом това стане възможно.

 

След разпита на обвиняемия, РО продължава да извършва следствени действия при пълна оперативна самостоятелност. Целта е:

• да се проверят обясненията на обвиняемия;
• да се установят всички факти, които ще се оценят като отегчаващи, респективно смекчаващи вината обстоятелства.

 

Когато РО прецени, че е извършил всички необходими действие по разследването, необходими за разкриване на обективната истина, той е длъжен да докладва делото на прокурора. Последният проверява дали разследването е проведено законосъобразно, обективно, всестранно и пълно.

Предявяване на разследването – едва тогава РО пристъпва към предявяване на делото (чл.227). Целта на предявяването на делото е да се запознае обвиняемият с всички приложени към делото материали. Предявяването се извършва в помещението на РО. Разследването се предявява на следните лица:

• на обвиняемия и неговия защитник;
• на пострадалия (ако е поискал това) и неговия повереник.

 

Преди предявяването разследващият орган разяснява на явилите се лица техните права.

Разследването се предявява, като разследващият орган предоставя на явилите се лица всички материали по него за проучване.Явилите се лица имат право да направят различни искания (пр.за допълнителни следствени действия), бележки и възражения и когато РО приеме някое от тези искания и извърши следствени действия, той отново предявява следствието. Ако обвиняемият не се яви или неговият защитник, ако участие на защитник е задължително, или обвиняемият не е могъл своевременно да упълномощи защитник и поиска да организира защитата си, ново предявяване на разследването се насрочва в срок до 72 часа.Ако обвиняемият отново се яви без упълномощен от него защитник, РО му предявява разследването, като в случаите на чл. 94, ал. 1 му назначава защитник.

РО дава на явилите се лица достатъчно време за проучване на м-лите съобразно тяхната фактическа и правна сложност, както и обема на материалите! Ако някое от лицата не разбира м-лите, РО е длъжен да му ги разясни, а при нужда и да му ги прочете. Ако РО след това предприеме допълнителни сл.действия, той повторно предявява делото на всички лица.
Когато прокурорът лично е извършил действия по разследването, той може сам да предяви разследването, като след това не изготвя заключение

Когато обвинението е за престъпление, за което се прилага чл. 78а от НК и обвиняемият и неговият защитник са редовно призовани, явяването им за предявяване на разследването не е задължително.

Заключение на РО– след като предяви разследването, РО изготвя своя заключителен акт.Видове:

1.Обвинително заключение-когато РО установи, че извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него е доказано по несъмнен начин.В обстоятелствената част на обвинителното заключение се посочват накратко:

• извършеното от обвиняемия престъпление;
• времето, мястото и начинът на извършването му;
• пострадалото лице и размерът на вредите;
• данните за личността на обвиняемия;
• доказателствата, от които се установяват посочените обстоятелства, и правната квалификация на деянието.

 

В заключителната част на обвинителното заключение се посочват:

• прокуратурата, на която се изпраща делото;
• датата и мястото на съставянето на заключението;
• името и длъжността на съставителя.

 

Към обвинителното заключение се прилагат:

• списък на лицата, които трябва да бъдат призовани в съдебното заседание;
• справка за взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на задържането на обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен арест;
• справка за документите и веществените доказателствени материали;

 

справка за направените разноски и справка за взетите мерки за обезпечение, както и справка за настаняването на децата задържания в детско заведение, ако нямат други близки.

2.Заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство(чл.231-233).

Когато установи, че са налице основанията за това, РО съставя заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство.В заключението се посочват:

престъплението, за което лицето е привлечено като обвиняем;

основанията, поради които наказателното производство трябва да се прекрати или спре;

датата и мястото на съставянето на заключението и името и длъжността на съставителя.

Разследването се извършва и делото се изпраща на прокурора най-късно в 2-месечен срок от деня на образуването му.Прокурорът може да определи по-кратък срок.Ако този срок се окаже недостатъчен, той може да го продължи до изтичане на 2 месечния срок .

По искане на прокурора, когато делото представлява фактическа и правна сложност, прокурор от по-горестоящата прокуратура може да удължи срока с не повече от 4 месеца. В изключителни случаи този срок може да бъде удължаван от главния прокурор или оправомощени от него прокурори от Върховната касационна прокуратура.

Искането за удължаване на срока се изпраща не по-късно от 15 дни преди изтичане на 2м.сроки ири по-краткия.В него се посочват причините, поради които разследването не може да приключи в срок, извършените действия по разследването, както и тези, които трябва да бъдат извършени.

Прокурорът от по-горестоящата прокуратура, съответно главният прокурор, може да определи по-кратък срок от поискания. Прокурорът, който удължава срока за извършване на разследването, се произнася и по мерките за процесуална принуда.

Действия по разследването, извършени извън сроковете, не пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват пред съда при постановяване на присъдата.

Взетите по отношение на обвиняемия мерки за процесуална принуда се отменят от прокурора след изтичане на повече от 2 години от привличането в случаите на тежко престъпление и повече от една година – в останалите случаи.

Ако прокурорът не отмени мерките след изтичането на този срок, мерките за процесуална принуда се отменят по искане на обвиняемия или на неговия защитник от съответния ПИС.Съдът се произнася еднолично в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване в тридневен срок пред въззивния съд.

Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в закрито заседание с определение, което е окончателно.

Изпращане на делото на прокурораСлед като състави заключението, разследващият орган незабавно изпраща делото на прокурора.

 

 

64.Действия на прокурора след приключване на разследването.Обща характеристика.Правомощия на прокурора.Обвинителен акт.

 

1. Обща характеристика на действията на прокурора след приключване на разследването[35]. ДППР са самостоятелен стадий на процеса, защото:

1) Тези действия, както е видно от чл. 192 легално са обявени за стадий на досъдебното производство;

2) В този стадий само прокурорът е органът, който извършва дейността;

3) Този стадий, както всеки друг има своя специфична, непосредствена задача и тя е да реши прокурорът окончателната съдба на досъдебната дейност;

4) В този стадий са различни методите и средствата, чрез които се извършва дейността. В него не се извършват действия по разследване и не се събират доказателства.

В този стадий прокурорът решава три въпроса:

а) Дали делото да се прекрати;

б) Дали делото да се спре;

в) Дали делото да се внесе в съда, което е възможно по 3 начина:

– след като е изготвен обвинителен акт;

– след като е постигнато споразумение;

– когато прокурорът е направил предложение обвиняемият да се освободи от наказателна отговорност по чл. 78А НК.

В този стадий, прокурорът изготвя 3 вида актове:

а) обвинителен акт;

б) постановление;

в) споразумение, както и

г) предложение до съда за прилагане на чл. 78А.

Изготвянето на обвинителния акт от прокурора е по своята същност повдигането на окончателното обвинение. А когато така изготвеният обвинителен акт се внесе в съда, това е привличане към наказателна отговорност по смисъла на чл. 127 от Конституцията.

С приемането на новия НПК се отне правомощието на прокурора да връща делото на разследващите органи и да им дава нови срокове за допълнително разследване. По действащия НПК, прокурорът може да върне делото на разследващия орган, но само в случай, че е допуснато съществено процесуално нарушение при предявяване на разследването – чл. 242 (2). Обаче разследващият орган, на който е върнато делото за поправяне на допуснатите нарушения, ги поправя в 1месечния срок на прокурора по чл. 242 (3).

1. Обвинителен акт

Правила:

1) Обвинителният акт се изготвя във втория стадий на досъдебната фаза и с него се формулира окончателното обвинение;

2) Обвинителният акт не е решаващ юридически акт, защото чрез него не се решава нито въпроса за фактическите положения, които се приемат за установени, нито въпросът за правната квалификация, нито този за вината. Обвинителният акт има единствено сезираща функция, защото когато е внесен в съда, съдът е длъжен да образува съдебно производство;

3) Обвинителният акт по делата от общ характер е единственото средство за повдигане на обвинението пред съда, т.е. единственото средство, чрез което прокурорът привлича към наказателна отговорност лицето, извършило престъпление. По делата от частен характер единственото средство, чрез което се повдига обвинение пред съда и чрез което лицето се привлича като обвиняем, е частната тъжба на частния тъжител. От друга гледна точка,  обвинителният акт е единственото средство, чрез което се слагат рамки в процеса на съдебното доказване. Съдът може да проверява, но само фактическите констатации, отразени в обвинителния акт, да разглежда делото, но само във връзка с обвинението, което е инкриминирано с обвинителния акт и само по отношение на лицето, срещу което е повдигнато обвинението с обвинителния акт.

Предпоставките за изготвяне на обвинителен акт са изчерпателно посочени в чл. 246 (1) и са една положителна и три отрицателни.

Положителната – прокурорът трябва да е убеден, че са събрани всички доказателства за разкриването на истината.

Отрицателните предпоставки – да няма основание за прекратяване; за спиране и да не са допуснати съществени процесуални нарушения. В тази връзка могат да се формулират две съществени различия между фактическите предпоставки за привличане на обвиняем и за изготвяне на обвинителен акт:

1) от обективна страна – обвинителен акт се изготвя, когато разследването е приключило, когато са извършени всички действия и са събрани всички доказателства, докато лицето се привлича като обвиняем преди да е приключило разследването, преди да са извършени всички действия и преди да са събрани всички доказателства;

2) от субективна страна – обвинителен акт се изготвя, когато прокурорът е убеден в извършеното престъпление и вината на извършителя, докато лицето се привлича като обвиняем при достатъчно доказателства за неговата вина, от които може да се направи основателно предположение, че е извършило престъплението. Когато е внесен обвинителен акт в съда, той не може да откаже да образува съдебно производство, защото това действие е предвидено, при това на конституционно ниво в компетентност единствено на прокуратурата. В чл. 246 (2) са посочени задължителните реквизити на обстоятелствената част на обвинителния акт. Според тълк. реш. 2/2002 няма допуснато съществено процесуално нарушение, ако в обвинителния акт не са посочени смекчаващите и отегчаващите обстоятелства или пък не са посочени условията за прилагане на чл. 53 от НК. Липсата на всеки друг реквизит, който е изброен в чл. 246 (2) е съществено процесуално нарушение. В чл. 246 (3) се сочат задължителните реквизити на заключителната част. Според същото тълк. реш., липсата на който и да било от тези реквизити, е съществено процесуално нарушение, с изключение на прилагането на чл. 53 от НК.

 

15.02.2014г.[36]

 

Чл. 248 НПК – определя се съдия докладчик. Местната подсъдност се определя срещу мястото, където е довършено престъплението (т. 1).

Т.3 – тълкувателно решение 2/2002 г. на ВКС – кои са отстранимите процесуални нарушения? :

Ако обвиняемия е бил непълнолетен, но му е била осигурена необходимата защита – това е процесуално нарушение. Освен да е отстранимо, то трябва да е и съществено (когато прокурора не се е произнесъл по бележките).

Т.4 – възможност на съда да се произнася:

 

1. да насочи делото за разглеждане, което става чрез разпореждане

 

2. посочва се по кой ред ще се води делото; да посочи лицата, които ще бъдат призовавани – чл. 252 (1) и (2) НПК

 

3. по (2) има тълкувателни решения – множество свидетели

– лицата, които ще бъдат призовавани – прокурор, свидетел, подсъдим и неговия защитник.

– чл. 251 – възможност да се спре делото, важат за досъдебното производство и съдебното производство

– чл. 249 и 250. При тях разликата е при прекратяването – едното е само за съдебно производства – делото се връща на прокурора, а по чл. 250 се прекратява цялото наказателно производство, т.е. не го връща на прокурор.

Чл. 249 (2) – задължително ли е да ги отстрани? Ако не подаде протест указанията са задължителни за прокурора и то само в досъдебното производство. Съдът не може да дава указания по делото (Тълкувателно Решение 10/1992г.) т.е. съдът не може да изземва обвинителните правомощия на прокурора (ТР 2/2002г.).

 

4. чл. 250 (1) т. 1 и 2 – Това производство от страна на съдията също подлежи на обжалване, при несъгласие, чрез протест от прокурора. В чл. 253 са дадени страните по делото.

 

5. чл.254 и следващите по НПК – съдът в същото разпореждане връща на подсъдния обвинителния акт. Невръчването също е процесуално нарушение. Не казваме че то води до отмяна на присъдата, каквато и да е тя. (3) – срокът не е преклузивен; подсъдимият може във всеки един момент да поиска да внесе доказателствени искания, както и възражения относно подсъдността.

 

Чл.  255 – пострадалият не получава обвинителен акт, но на него се съобщава за насрочването на съдебното заседание.

При подготовката на съдебното заседание,  съдията докладчик се произнася дали делото ще е при закрити врати – чл.256т. 1; чл. 256, т.2 – относно мярката за неотклонение; по (3) – мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата. Призовават се всички пострадали по делото – право да се конструират като страни.

 

 

Незабавно след съставянето на обвинителното заключение, заедно с цялото дело, разсл. орган го изпраща на прокурора. При това, производството по делото преминава от един проц. стадий (разследване) в друг – действия на прокурора след завършване на разследването.

Прокурорската активност от проц. ръководство и надзор на РО се трансформира в непосредствено осъществяване на ръководнорешаващата ф-я от прокурора. Той поема пряко воденето на производството.

След получаване на делото от разсл. орган, по свой почин и като израз на служебното начало в проц., прокурора е длъжен незабавно да пристъпи към действията, с които е ангажиран по силата на закона в 2 основни посоки:

1.Проверка дали разследването е протекло и приключило правилно;

2.Решаване на въпроси,свързани с по-нататъшното движение на делото;

През този стадий не се извършват следствени действия.

Субекти са :

1.Прокурорът;

2.Обвиняемият,пострадалият или неговите наследници и ощетеното ЮЛ-те могат да обжалват постановлението на прокурора за прекратяване или спиране на производството.

Правомощия на прокурора(чл.242).

Прокурорът има задължение да проучи всички материали, които се намират по приключилото разследване,след което има няколко възможности:

1.Прекратява НПв,

2.Спира НПв,

3.Внася предложение за освобождаване от НО с налагане на адм.Нк;

4.Внася предложение за споразумение по делото, или

5.Повдига обвинение с обв.акт, ако са налице основания за това;

6.Връща делото на РО с указания за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения или ги отстранява сам.

Прокурорът осъществява правомощията си в най-кратък срок, но не по-късно от един месец от получаване на делото.

Обвинителен акт.Х-ки:

а)ОА е средство за повдитгане на обвинението пред съда (в ДсП такова средство е постановлението за привличане на лицето като обвиняем);

б)с ОА прокурорът повдига обвинението и предлага на съда как да се решат въпросите за извършеното Пр и вината на извършителя(самото решаване на тези въпроси се извършва не от прокурора с ОА, а от съда-с присъдата; в съдебната фаза прокурорът осъществява само функцията по обвинението);

в)ОА слага рамки в процеса на доказването.Това означава,че съдът е длъжен да проверява и решава само онези факти и обстоятелства, които се съдържат в ОА на прокурора.

Не може правната квалификация в постановлението и в ОА да е различна!

Съставяне на обвинителен акт от прокурора(чл. 246).

Предпоставки:Прокурорът съставя ОА,когато е убеден, че:

• са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда;
• няма основание за прекратяване или спиране на НПв;
• не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което е отстранимо.

 

В обстоятелствената част на обвинителния акт се посочват:

• престъплението, извършено от обвиняемия;
• времето, мястото и начинът на извършването му;
• пострадалото лице и размерът на вредите;
• пълни данни за личността на обвиняемия, налице ли са условията за прилагане на чл. 53 от НК(отнемане на вещи в полза на държавата);
• обстоятелствата, които отегчават или смекчават отговорността на обвиняемия;
• доказателствените материали, от които се установяват посочените обстоятелства.

 

В заключителната част на обвинителния акт се посочват:

• данни за самоличността на обвиняемия;
• правната квалификация на деянието;
• има ли основание за прилагане на чл. 53 от НК;
• има ли основание за трансфер на НПв и по кой международен договор;
• датата и мястото на съставянето на обвинителния акт и името и длъжността на съставителя.

 

Към обвинителния акт се прилагат:

• списък на лицата, които трябва да бъдат призовани за съдебното заседание;
• справка за взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на задържането на обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен арест;
• справка за документите и веществените материали;
• справка за направените разноски;
• справка за взетите мерки за обезпечение;
• справка за настаняването на децата в случаите на чл. 63, ал. 8.(когато децата на задържания нямат близки се настаняват в детска ясле,градина, или интернат);

 

Прекратяване на наказателното производство от прокурора(чл.243).

Прокурорът прекратява наказателното производство

1. в случаите на чл. 24, ал. 1-не се образува НПВ, а образуваното се прекратява, когато:

а)деянието не съставлява престъпление;

б)деецът не носи НО поради амнистия;

в)НО е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;

г)деецът е починал;

д) след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;

е) спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено НПв, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;

ж) в предвидените в особената част на НК случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;

з) деецът се освобождава от НО с прилагане на възпитателни мерки;

и)в предвидените в особената част на НК случаи пострадалият или ощетеното ЮЛ до започване на съдебното следствие пред ПИС направи искане за прекратяване на НПв;

й) по отношение на лицето е допуснат трансфер на НПв в друга държава;

к) деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

2. когато намери, че не е доказано участие на обвиняемия в престъплението.

С постановлението прокурорът се произнася и по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Препис от постановлението за прекратяване на НПв се изпраща на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното ЮЛ, които могат да обжалват постановлението пред съответния ПИС в 7-дневен срок от получаването на преписа.

Съдът разглежда делото еднолично в закрито заседание не по-късно от 7 дни от постъпване на делото, като се произнася по обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване на НПв.

С определението съдът може да(чл.243):

1. потвърди постановлението;
2. измени постановлението относно основанията за прекратяване на наказателното производство и разпореждането с веществените доказателства;

3.отмени постановлението и да върне делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона.

Определението може да се протестира от прокурора и да се обжалва от обвиняемия, от неговия защитник, от пострадалия или от неговите наследници, или от ощетеното ЮЛ пред съответния въззивен съд в 7-дневен срок от съобщаването му.

Въззивният съд се произнася в състав от 3-ма съдии в закрито заседание с определение, което е окончателно.

Не се съставя постановление за частично прекратяване на НПв в случаите на ново привличане на същото лице за същото деяние.

Когато не са били налице основанията за прекратяване на НПв, постановлението за прекратяване на НПв, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното ЮЛ, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура.

При отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното производство започва да тече нов срок по чл. 234 за извършване на разследването.

Спиране на наказателното производство от прокурора(чл. 244).

Прокурорът спира наказателното производство:

1.В случаите на чл. 25 и 26;

а)по чл. 25. НПв се спира, когато:

• след извършване на Пр обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството;
• разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина;
• деецът е лице с имунитет.

 

б)по чл. 26-при Пр, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, НПв може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина.

2.Когато извършителят на престъплението не е разкрит;

3. При продължително отсъствие на единствен свидетел – очевидец, извън пределите на страната, когато неговият разпит е от изключително значение за разкриване на истината, освен ако може да бъде разпитан по делегация, чрез телефонна или видеоконференция.

Ако в тези случаи има привлечен обвиняем, НПв спрямо него се прекратява.

При спиране на НПв прокурорът изпраща препис от постановлението на обвиняемия, както и на пострадалия или неговите наследници.

При възобновяването на спряно наказателно производство разследването се извършва в сроковете по чл. 234.

Постановлението за спиране на НПв може да се обжалва от обвиняемия, пострадалия или неговите наследници пред съответния ПИС в 7-дневен срок от получаването на преписа. Съдът се произнася еднолично в закрито заседание не по-късно от 7 дни от постъпване на делото в съда с определение, което е окончателно.

При отмяна на постановлението за спиране на НПв започва да тече нов срок по чл. 234 за извършване на разследването.

В случаите на продължително отсъствие на единствения свидетел – очевидец

НПв се спира за срок не повече от 1 година.

Действия по спряно наказателно производство. (чл.245).

Когато спира НПв поради неразкриване на извършителя, прокурорът изпраща делото на съответните органи на МВР или на ДАНС за продължаване на издирването. Тези органи съобщават на прокурора за резултатите от издирването и му предоставят събраните материали.

Прокурорът възобновява спряното НПв след като отпадне основанието за спиране или е възникнала необходимост от допълнителни действия по разследването.

При възобновяване на спряното производство разследването се извършва в сроковете по чл. 234. Те не включват времето, през което НПв е спряно.

 

65.Образуване на съдебно производство и подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

 

Това е първият стадий от съдебната фаза.Задачата му е да се образува съдебното производство, като обвиняемият бъде предаден на съд, и да се извърши подготовка за качествено провеждане на съдебно заседание в първа инстанция.

В хода на съдебното следствие се извършват всички необходими процесуално-следствени действия и се събира и проверява целия доказателствен материал, необходим за решаване на делото.Затова съд.следствие е централен етап на съд.заседание на първата инстанция. В хода на другите етапи не могат да се извършват процесуално-следствени действия.

Този съдебната фаза в ПИС се състои от 5 самостоятелни етапа:

1.Действия по даване ход на делото;

2.Съдебно следствие (разследване) – събират се доказателствата (извършват се ПСД);

3.Даване ход на съдебните прения;

4.Последна дума на обвиняемия;

5.Постановяване на присъда.

Производството пред първата инстанция се образува(чл.247):

1. по обвинителен акт и
2. по тъжба на пострадалия от престъплението – с разпореждане на председателя на съда.

Разпореждането на председателя на съда, с което се отказва образуването на производството подлежи на обжалване.

Обвинителният акт и тъжбата се представят в съда с толкова преписи, колкото са обвиняемите.

След образуване на делото председателят на съда определя съдия-докладчик, който проверява:

1. подсъдно ли е делото на съда;
2. има ли основание за прекратяване или спиране на НПв;
3. допуснато ли е на ДсП отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници;

4.налице ли са основания за разглеждане на делото по реда на глава 24(бързо производство), 25(незабавно производство), 27(съкратено съдебно следствие), 28 (освобождаване от НО с налагане на административно наказание) и 29(споразумение);

Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик.

Съдията-докладчик прекратява съдебното производство в случаите на чл. 248, ал. 2, т. 1 и 3.(подсъдно ли е делото на съда и допуснато ли е на ДсП отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници);

Когато прекратява съдебното производство на основание чл. 248, ал. 2, т. 3, съдията-докладчик връща делото на прокурора за допълнително разследване, като в разпореждането си посочва допуснатите нарушения. В тези случаи прокурорът отстранява допуснатите процесуални нарушения.

Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик.

Съдията-докладчик прекратява наказателното производство:

1. в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;

а)деянието не съставлява престъпление;

б)деецът не носи НО поради амнистия;

в)НО е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност;

г)деецът е починал;

д) спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено НПв, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;

е) в предвидените в особената част на НК случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;

ж) деецът се освобождава от НО с прилагане на възпитателни мерки;

з)в предвидените в особената част на НК случаи пострадалият или ощетеното ЮЛ до започване на съдебното следствие пред ПИС направи искане за прекратяване на НПв;

и) по отношение на лицето е допуснат трансфер на НПв в друга държава;

й) деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощията му по закон.

2.когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление.

Когато прекратява Нпв, съдията-докладчик се произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.

Препис от разпореждането за прекратяване на НПВ се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, ако е намерен на посочения от него адрес.
Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа(въззивно производство).

Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик

Съдията-докладчик спира НПв в случаите по чл. 25 и 26(заболяване,отсъствие,имунитет).

Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение, забраната за напускане на пределите на РБ и отстраняването на обвиняемия от длъжност.

Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора(въззивно производство за проверка).

Насрочване на делото (чл.252).Когато са налице основанията за разглеждане на делото в съдебно заседание, съдията-докладчик насрочва делото в 2-месечен срок от постъпването му.

Когато делото представлява фактическа или правна сложност, както и в други изключителни случаи, председателят на съда може писмено да разреши съдебното заседание да бъде насрочено в определен от него по-дълъг срок, но не повече от 3месеца.

Страни в съдебното производство са:

1. прокурорът;
2. подсъдимият и защитникът;
3. частният тъжител и частният обвинител;
4. гражданският ищец и гражданският ответник.

Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание(чл.254).

По разпореждане на съдията-докладчик препис от обвинителния акт се връчва на подсъдимия.

Когато съдебното производство е образувано по тъжба на пострадалия, на подсъдимия се връчва препис от нея и от разпореждането, с което се дава ход на тъжбата.

Освен в случаите по глави 24(бързо производство), 25(незабавно производство) и 28(освобождаване от НО с налагане на адм.наказание), в 7-дневен срок от връчването на книжата подсъдимият може да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания.

С връчването на обвинителния акт или тъжбата на подсъдимия се съобщава за насрочването на съдебното заседание, както и че делото може да бъде разгледано и решено в негово отсъствие при условията на чл. 269.

За насрочването на съдебното заседание се съобщава на пострадалия или неговите наследници, както и на ощетеното юридическо лице.

Освен в случаите по глави 24, 25 и 28, в 7-дневен срок от връчването на съобщението пострадалият или неговите наследници могат да правят искания за конституиране като частен обвинител и граждански ищец, а ощетеното юридическо лице – като граждански ищец.

Подготовка на съдебното заседание(чл.256).За подготовката на съдебното заседание съдията-докладчик се произнася относно:

1. разглеждането на делото при закрити врати, привличането на запасен съдия или съдебен заседател, назначаването на защитник, вещо лице, преводач или тълковник и извършването на действия по разследването по делегация;
2. мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление;
3. мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата;
4. реда, по който следва да се разгледа делото;
5. лицата, които следва да се призоват.

Разпореждането на съдията-докладчик подлежи на обжалване пред въззивна инстанция.

По искания относно мярка за неотклонение задържане под стража съдията-докладчик внася делото в открито заседание с участие на прокурора, подсъдимия и неговия защитник. При постановяване на определението съдът обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.

Определението подлежи на обжалване по реда на ВП.

Задължения на съдията-докладчик(чл.257).Съдията-докладчик разпорежда да се призоват за съдебното заседание лицата, посочени в списъка, и взема необходимите мерки, за да осигури на подсъдимия и неговия защитник, на пострадалия или неговите наследници и ощетеното юридическо лице възможност да се запознаят с материалите по делото и да направят необходимите извлечения.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

66.Обща характеристика и развитие на първоинстанционното производство.

Съдебното заседание в първа, въззивна и касационна инстанция се делят на 5 етапа:

1. действия по даване ход на делото – стартовият момент е откриване на съдебното заседание. Налице трябва да са съдебният състав и секретаря и се открива:
2. съдебно следствие
3. съдебни прения
4. последна дума на подсъдимия
5. постановяване на присъдата

Страните по производството:

1)прокурорът;

2)подсъдимият и защитникът;

3)частният тъжител и частният обвинител и техните повереници;

4)гражданският ищец и гражданският ответник и техните повереници;

Действието по даване ход на делото в съдебно заседание е първият етап от производството по първа инстанция. Същността му се свежда до проверка, която е непосредствено преди започване на разглеждане делото по същество. Проверява се дали са налице всички предпоставки, за да започне разглеждане на делото по същество.

 

Общи положения(чл.258-270).

1.Неизменност на състава. Делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание.Когато някой член от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.За да се избегне това,когато разглеждането на делото изисква продължително време, може да се назначи запасен съдия или съдебен заседател,и ако някой член на състава не може да продължи,той го замества с всички права на член от състава, освен правото да взема участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото.

 

2.Непрекъснатост на съдебното заседание.След изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия членовете от състава на съда не могат преди постановяване на присъдата да разглеждат друго дело.това е проява на принципа на непрекъснатост.неспазването на това изискване е съществено нарушение на процесуалните правила.

Съдът взема необходимите мерки, за да осигури възпитателно въздействие на съдебното заседание.

Когато е необходимо, съдебното заседание или отделни съдебни действия се провеждат извън помещението на съда.

 

3.Разглеждане на делото при закрити врати.

Разглеждането на делото или извършването на отделни съдопроизводствени действия става при закрити врати, когато това се налага за запазване на държавната тайна или на нравствеността, както и в случаите на разпит на свидетел със запазена в тайна самоличност.Може да се приложи и когато това е необходимо, за да се предотврати разгласяването на факти от интимния живот на гражданите.

Малолетен или непълнолетен свидетел – пострадал от престъпление, може да бъде разпитан при закрити врати.

Във всички случаи присъдата се обявява публично.

 

Лица, които могат да присъстват на съдебно заседание при закрити врати.

На съдебно заседание, провеждано при закрити врати, могат да присъстват лицата, на които председателят разреши това, и по едно лице, посочено от всеки подсъдим.

Това не се прилага, когато има опасност да се разгласи държавна или друга защитена от закон тайна, както и в случаите на разпит на свидетел със запазена в тайна самоличност.

Участието на прокурора в съдебното заседание по дела от общ характер е задължително.

По дела с обвинение за тежко престъпление присъствието на подсъдимия в съдебно заседание е задължително(чл.269)

Съдът може да разпореди подсъдимият да се яви и по дела, по които присъствието му не е задължително, когато това е необходимо за разкриване на обективната истина.

Когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина, делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия, ако:

. не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган;

2. местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено;
3. се намира извън пределите на Република България и:

а) местоживеенето му не е известно;

б) не може да бъде призован по други причини;

в) е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си.

Лица, които не могат да присъстват на съдебно заседание.На съдебно заседание не могат да присъстват:
1. лица, които не са навършили 18-годишна възраст, ако не са страни по делото или свидетели;

2. въоръжени лица, освен охраната.

 

Функция на председателя на състава:

1.Председателят на състава ръководи съдебното заседание така, че да се осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и точно спазване на закона.

2.Председателят на състава поддържа реда в съдебната зала, като за груби нарушения може да налага глоба до петстотин лева на всеки присъстващ.

Разпорежданията на председателя са задължителни за всички, които се намират в съдебната зала.Разпорежданията на председателя могат да бъдат отменени от състава на съда.

 

Отстраняване от съдебната зала.Когато подсъдимият, ЧО, ЧТ, ГИ или ГО не спазва реда на съдебното заседание, председателят го предупреждава, че при повторно нарушение ще бъде отстранен от съдебната зала. Ако той продължава да нарушава реда, съдът може да го отстрани от съдебната зала за определено време.

След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят му съобщава действията, които са били извършени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол.

Когато прокурорът, защитникът или повереникът и след предупреждението на председателя продължава да нарушава реда в съдебната зала, съдът може да отложи разглеждането на делото, ако не е възможно да бъде заменен по съответния ред с друго лице без вреда за делото. За нарушаването председателят съобщава на съответния орган.

Когато други лица нарушават реда, председателят може да ги отстрани от съдебната зала.

 

Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.

Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.

По този ред съдът се произнася и по исканията относно забраната на подсъдимия за напускане на пределите на РБ и отстраняването на подсъдимия от длъжност.

Определението на съда подлежи на обжалване и протестиране по реда на въззивното производство.

 

Действия по даване ход на делото в съдебно заседание.

Подготвителната част на съд.заседание – обхваща процесуалната дейност, която се извършва от откриването на съд. заседание до прочитане на обвинителния акт от прокурора при дела от общ характер или с прочитане на тъжбата от частния тъжител при дела от частен характер и има за задача да осигури необходимите процесуални условия за провеждане на обективно, всестранно и пълно съд. следствие и постановяване на правилна присъда.

Необходимо е да се провери дали не са допуснати грешки и непълноти в извършената до тогава предварителна работа и не трябва ли да се извършат нови процес.действия за осигуряване на успешното протичане на съд.заседание. Извършват се редица действия – проверява се дали всички редовно призовани лица са се явили, отстраняват се свидетелите от съд. зала и т.н.

В тази част се вземат и решения по редица важни въпроси по делото – допускане до участие в процеса на нови лица, отлагане на делото, спиране на делото, прекратяване на делото и т.н.

Председателят на съда, след като установи, че целият състав на съда и секретарят са налице, обявява, че съдебното заседание е открито, като съобщава и какво дело подлежи на разглеждане /характер – общ или частен, дата и номер, по обвинение на кого и по кой текст от НК/. Предпоставка за откриването на съд. заседание се явява само наличността на всички членове от състава на съда и секретаря.

След откриване на съд.заседание, съдът проверява:

1.След като открие съд. заседание, съдът трябва да провери дали са налице необходимите условия за неговото продължаване. Проверка дали са се явили всички призовани по делото страни, вкл. и прокурорът, и ако някой не се явил – по какви причини.

2. Следва проверка на самоличността на подсъдимия – съдията го запитва за 3-те му имена, за дата и място на раждане, народност, гражданство, местожителство, образование и сем. положение и дали е осъждан. По същия начин се установява самоличността и на другите явили се по делото лица. Свидетелите се отстраняват от съд. зала, с изключение на тези, които участват в процеса като обвинители, гражд. ищци и гражд. ответници.

3.Следва проверка дали са били връчени на подсъдимия своевременно преписите от обвинителния акт или от частната жалба.

4.След това съдът трябва да постави на разглеждане и реши всички въпроси, които се отнасят до отводите и самоотводите.

5.След като съдът се произнесе по отводите и възраженията, председателят разяснява на страните правата им, предвидени в НПК.

6.След това трябва да се изясни може ли да се даде ход на делото в отсъствие на неявилите се лица, ако има такива. Съдът се произнася, след като изслуша страните по делото. Когато не се яви прокурорът, съд.заседание трябва да се отложи (само при делата от ОХ).Когато подсъдимият е бил длъжен да се яви, но не стори това без уважителни причини, съдът трябва да вземе мерки за незабавното му довеждане под стража, за конфискуването на гаранцията и за вземане на по-тежка мярка за неотклонение. Ако незабавното довеждане на подсъдимия не е възможно, делото следва да се отложи, освен в случаите, когато са налице условията за задочно производство (в отсъствие на подсъдимия чл.269). Когато не се яви защитникът по делото и подсъдимият се откаже от защитник, съдът е длъжен да даде ход на делото. Ако защитниците са повече от един, то неявяването на някои от тях не е основание за отлагане на делото! Но ако е само един, и неговото неявяване може да накърни правото на защита на подсъдимия, то заседанието се отлага! Когато не се яви частният обвинител или неговият повереник, гражданският ищец, гражданският ответник и техните повереници, въпросът за отлагане на съд. заседание се поставя в зависимост от причините за неявяването и от преценката на съда дали разглеждането на делото в отсъствие на неявилите се би попречило за разкриване на обективната истина. Когато не се яви без уважителни причини частният тъжител, съдът прекратява нак. производство.Ако пострадалия или наследниците му не са намерени на посочения от тях адрес, съд.заседание не се отлага!Разглежда се възможността да се гледа делото в отсъствие на неявилите се свидетели, експерти, тълковници и преводачи – неявяването им не е основание за отлагане на съд. производство, ако съдът намери, че и без тях обстоятелствата по делото могат да бъдат изяснени. Съдът дава становището си след изслушване на страните.

Свидетелите се отстраняват от съдебната зала до разпита им, с изключение на тези, които участват в производството като частни обвинители, граждански ищци и граждански ответници.

 

Отводи.Председателят разяснява на страните правото им на отводи срещу членовете на състава, прокурора, защитниците и съдебния секретар, вещите лица, преводача и тълковника, както и правото им да възразят срещу разпита на някои свидетели.

След като съдът се произнесе по отводите и възраженията, председателят разяснява на страните правата им, предвидени в този кодекс.

 

Нови искания.Страните могат да правят нови искания по доказателствата и по реда на съдебното следствие.Съдът се произнася по направените искания, след като изслуша страните.

Във всички случаи на отлагане на делото, съдът насрочва делото в разумен срок, но не по-късно от 3 месеца !

 

Съдебно следствие.

Съдебно следствие това е тази част от съд. заседание, която се простира от доклада на председателя до съдебните прения и има за непосредствена задача в условията на цялостно разгръщане на основните начала на нак. процес да изясни обективно всестранно и пълно обстоятелствата по делото и с това да осигури постановяването на присъда в съответствие с обективната истина и закона. Съдебното следствие се явява самостоятелно издирване на всички обстоятелства и доказателствени материали по делото с помощта на специфични за този етап методи и форми на работа. Наред с материали, събрани и проверени на предварителното разследване, тук се събират и проверяват по искане на страните или по инициатива на съда и редица нови материали.

Съдебното следствие започва с прочитане на обвинителния акт от прокурора или на тъжбата от частния тъжител. Когато е предявен гражд. иск, той се прочита от гражд. ищец. Председателят запитва всеки подсъдим разбрал ли е в какво се обвинява.

 

1.Разпит на подсъдимия – разпитът започва със запитване, признава ли се за виновен, след което се поканва да изложи, ако желае във форма на свободен разказ, всичко което знае по делото. Подсъдимият може, но не е длъжен да дава обяснения. След като даде обяснения съдът и страните могат да му задават въпроси в следния ред: прокурор (частен тъжител), частен обвинител и неговия повереник, граждански ищец и неговия повереник, гражд. ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитникът на подсъдимия. Председателят и другите членове на съд. състав могат да поставят въпроси след изчерпване на въпросите от страните. Разпитът на подсъдимия се извършва в присъствието на другите подсъдими.

Обясненията на обвиняем или подсъдим, дадени по същото дело на ДсП пред съдия или пред друг състав на съда, се прочитат, когато:

1. лицето е починало и на делото е даден ход по отношение на другите подсъдими;
2. делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия;
3. между обясненията, дадени в досъдебното производство и на съдебното следствие, има съществено противоречие;
4. подсъдимият отказва да даде обяснения или твърди, че не си спомня нещо.

 

2.Разпит на свидетелите – свикват се и се разпитват един по един, като разпитаните остават в съд. зала. Те не могат да я напускат до свършването на съд. следствие, освен с разрешение на съда, взето след изслушване на страните.

непълнолетните свидетели не се допускат да присъстват в съд. зала, така че след като даде показанията си той се отстранява, освен ако съдът не постанови друго.

пострадалият, който участва в процеса не само като свидетел, но и като страна, не се отстранява от съд. зала.

НЕ могат да се четат в съд. заседание показанията, дадени на предв. разследване, ако свидетелят е упражнил в съда правото си да се откаже да свидетелства.

 

Показанията на свидетел, дадени по същото дело пред съдия в ДсП или пред друг състав на съда, се прочитат, когато:

1. между тях и показанията, дадени на съдебното следствие, има съществено противоречие;
2. свидетелят отказва да даде показания или твърди, че не си спомня нещо;
3. свидетелят, редовно призован, не може да се яви пред съда за продължително или неопределено време и не се налага или не може да бъде разпитан по делегация;
4. свидетелят не може да бъде намерен, за да бъде призован, или е починал;
5. свидетелят не се явява и страните са съгласни с това.

 

3. Експертиза. ВЛ, дали заключение на предв. производство, се призовават за съд. заседание, освен ако съдът намери, че не е нужно да ги изслуша непосредствено или да поиска от тях допълнителни пояснения. В този случай следва да се привлекат всички експерти, дали заключението, а не само някои то тях. След като се прочете експертното заключение по делото, на експерта могат да се поставят въпроси по реда, по който се поставят въпроси на обвиняемия и свидетеля. По почин на съда или по искане на страните съдът прочита протоколите за оглед и освидетелстване, за претърсване и изземване, за следствен експеримент и за разпознаване на лица и предмети, ако те съдържат факти, които имат значение за изясняване на обстоятелствата по делото. Съдебният оглед, както и другите следствени действия се извършват от целия състав на съда в присъствието на страните,а когато е необходимо,и в присъствието на свидетелите и експерта.

 

4.Проверка на веществените доказателства към делото – вещ. доказателства се предявяват на страните, а когато е необходимо – и на експерта и на свидетелите. Те се внасят в съд. зала, ако не съществува пречка за това поради обема или качеството им. Не се допуска подмяната на непосредственото проучване на вещ. доказателства с прочитането на протокола за следственото действие, в резултат на което са били открити и включени в док. материал. Протоколът може да се прочете само когато вещ. доказателства не могат да бъдат внесени в съд. зала или когато бъдат изгубени (унищожени).Протоколът може да бъде прочетен с предявяването на ВД в съд. заседание.

 

Приключване на съд.следствие – когато съдът счете, че са извършени всички следствени действия, необходими за пълно, всестранно и обективно изясняване на обстоятелствата по делото, председателят запитва страните имат ли искания за извършване на нови следствени действия. Ако страните нямат или съдът признае направените искания за неоснователни, председателят обявява съд. следствие за приключило.

 

Възобновяване на съд.следствие – по време на съд.прения страните могат да искат извършването на нови следствени действия. Когато намери, че искането е основателно, съдът е длъжен да прекрати съд.прения, да възобнови съд.следствие и след като се извършат новите следствени действия, отново да пристъпи към изслушване на съд. прения. Ако в последната си дума обвиняемият посочи нови данни, които имат значение за делото, съдът също трябва да възобнови съд.следствие и отново да изслуша съд. прения и последната дума на подсъдимия. Съд. следствие може да се възобнови не само по почин на страните, но и по почин на съда.

Въпросът за възобновяване на съд. следствие се разрешава с мотивирано определение, което се съобщава гласно в съд. зала.

Следствието се възобновява само за да се извършат допълнителните следствени действия, без извършването на които не може да се счита, че док. материал по делото е събран с необходимата обективност, всестранност и пълнота.

Съдебни прения – онази част от съд. заседание, която започва непосредствено след като приключи съд. следствие, и обхваща речите на страните, в които се подлагат на цялостна оценка събраните и проверени в съд. следствие доказателствени материали и се правят обосновани изводи по основните въпроси, подлежащи на решаване с присъдата на съда.

След приключване на съдебното следствие съдът пристъпва към изслушване на съдебните прения.

 

Съдебните прения започват с реч на прокурора, съответно на частния тъжител. След това се дава последователно думата на частния обвинител и неговия повереник, на гражданския ищец и неговия повереник, на гражданския ответник и неговия повереник, на защитника и на подсъдимия.

Страните, които участват в съдебните прения, могат да се позовават само на доказателства, които са били събрани и проверени на съдебното следствие по реда, установен в НПК.

Заявлението на прокурора, че наказателното производство следва да се прекрати или да бъде постановена оправдателна присъда, не освобождава съда от задължението му да се произнесе по вътрешно убеждение.

Всяка страна има право да направи реплика по повод на твърденията и доводите на другите страни.Защитникът и подсъдимият имат право на последна реплика.

Съдът не може да ограничи по време съдебните прения. Председателят на състава може да прекъсне страните само когато те явно се отклоняват по въпроси, които не се отнасят до делото.

 

Пренията протичат в строго установена от закона поредност: най-напред се дава думата на прокурора (частния тъжител), а след това на частния обвинител и неговия повереник, на гражд. ищец и неговия повереник, на гражд. ответник и неговия повереник, на защитника и на подсъдимия. Този ред не може да се променя.

Значение на пренията – помагат на съда да се ориентира правилно в събрания по делото док. материал и да приложи правилно закона.

Речи на защитниците – когато защитниците представляват различни подсъдими, поначало поредността на защитните речи би следвало да се съобразява с поредността, в която са произнесени речите по обвинението.

Подсъдимия – не е обвързан от позицията на защитника. Ако подсъдимия изнесе пред съда нови факти, без проверката на които не може да се смята, че обвинението е доказано по безспорен начин, съдът трябва да възобнови съд. следствие, за да извърши необходимата проверка.

 

Последна дума на подсъдимия(чл.297).

След завършване на съдебните прения председателят дава на подсъдимия последна дума.Съдът е длъжен да осигури на подсъдимия пълна възможност да изрази в последната си дума своето окончателно отношение към обвинението.

При последната дума подсъдимият не може да бъде подлаган на разпит.

Съдът не може да ограничава времето за последната дума на подсъдимия.

Председателят може да прекъсне подсъдимия само когато той явно се отклонява по въпроси, които не се отнасят до делото.

Ако при последната дума подсъдимият посочи нови данни, които имат значение по делото, съдът възобновява съдебното следствие и отново изслушва пренията на страните и последната дума на подсъдимия.

 

67.Изменение на обвинението в съдебното производство.

 

Изменение на обвинението е възможно винаги по време на предварителното разследване. Възможно е и след като вече е повдигнато обвинение по друг текст.Възможно е както в досъдебната, така и в съдебната фаза.

Повдигане на обвинението се извършва във фазата на досъдебното производство, когато се открие извършителя на престъплението.След повдигане на обвинението се извършва предявяване на обвинението и разпит.

 

Изменение на обвинението се прилага:

1.Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са били известни на органите на ДсП, прокурорът повдига ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление(чл.287).

Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен съд.

Извън тези случаи, съдът отлага съдебното заседание, когато страните поискат да се подготвят по новото обвинение.

Когато съществено е изменена обстоятелствената част на обвинението, разпоредбите на чл. 279 (обясненията на обвиняем или подсъдим, дадени по същото дело на ДсП пред съдия или пред друг състав на съда) не се прилагат за обяснения, дадени преди повдигане на новото обвинение.

2.Когато на съдебното следствие прокурорът или частният обвинител установи, че Пр се преследва по тъжба на пострадалия, и НПв е образувано преди изтичане на срока по чл. 81, ал. 3 (тъжбата трябва да бъде подадена в 6-месечен срок), прокурорът на основание чл. 48( когато пострадалият поради безпомощно състояние или зависимост от извършителя на Пр не може да защити своите права и законни интереси…).или частният обвинител може да поиска съдът да се произнесе с присъдата и за престъплението, което се преследва по тъжба на пострадалия.

3.Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, частният тъжител може да повдигне ново обвинение, ако не е изтекъл срокът по чл. 81, ал. 3. В този случай съдът отлага съдебното заседание, ако подсъдимият или неговият защитник поискат да се подготвят по новото обвинение.

4.Когато НПв е образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ характер, съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на прокурора.

 

Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния прокурор, когато:

1. е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник;
2. на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд или от военен съд.

 

Прекратяване на НПв в съдебно заседание(чл.289).

Съдът прекратява наказателното производство в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 и ал. 4(амнистия;давност;смърт;невменяемост; спрямо същото лице за същото Пр има незавършено НПв, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;впредвидените в особената част на НК случаи по дела от ОХ липсва тъжба от пострадалия до прокурора;деецът се освобождава от НО с прилагане на възпитателни мерки; в предвидените в особената част на НК случаи пострадалият или ощетеното ЮЛ до започване на съдебното следствие пред ПИС направи искане за прекратяване на НПв;допуснат трансфер на НПв в друга държава);

Когато основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3(амнистия; давност) се разкрият в съдебно заседание и подсъдимият направи искане производството да продължи, съдът се произнася с присъда.

Когато прекратява НПв, съдът се произнася по ВД, отменя наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск – ако основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на въззивното производство.

Спиране на наказателното производство в съдебно заседание(чл.290).

Съдът спира наказателното производство в случаите на чл. 25(заболяване; имунитет; разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина) и 26(при Пр, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне на НПв).

Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на въззивното производство.

 

68.Постановяване на присъдата.

 

Веднага след последната дума на подсъдимия съдът се оттегля на съвещание, за да постанови присъда. Тук се проявява принципа на непосредствеността и по точно изискването за непрекъснатост на съд.заседание. Съд.заседание продължава в нови условия – не се открива ново съд. заседание. След като гласуват присъдата, съдиите се връщат в съд. зала, за да я прочетат. Не може да се говори за действителна присъда, ако тя не е прочетена публично. Особен протокол за прочитане на присъдата не се съставя.

Процесуално значение – присъдата е основният акт, с който съдът осъществява своята функция.

Присъдата е акт, който всякога се издава само след като съд.заседание се доведе до край. Присъдата е акт, с който не само се установява и конкретизира наказателното правоотношение, но се осигурява и неговата изпълнимост. За да изпълни своето предназначение, присъдата трябва да бъде убедителна – законна, обоснована, справедлива и постановена при такава организация и реализация на съд. заседание в/у основата на процес. правила, че не оставя никакво съмнение в нейната правилност.

След като изслуша последната дума на подсъдимия, съдът се оттегля на тайно съвещание, за да постанови присъдата.

 

При постановяване на присъдата съдът обсъжда и решава следните въпроси(чл.301):

1. има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия и извършено ли е виновно;
2. съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация;
3. подлежи ли подсъдимият на наказание, какво наказание да се определи, а в случаите на чл. 23 – 25 и 27 от НК(множество Пр) какво общо наказание да му се наложи;
4. налице ли са основанията за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61,ал. 1(непълнолетен извършил Пр) и чл. 78а, ал. 1 от НК(освобождаване от НО и налагане на админ.наказание);
5. да се освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието, какъв да бъде изпитателният срок при условно осъждане, а в случаите по чл. 64, ал. 1 от НК(особени правила за непълнолетните) – каква възпитателна мярка да се наложи;
6. какъв първоначален режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода да се определи;
7. на кого да се възложи възпитателната работа с подсъдимия в случаите на условно осъждане;
8. налице ли са условията по чл. 68 – 69а( ако осъденият в изпитателния срок извърши ново престъпление) и чл. 70, ал. 7(освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление) от НК и какво наказание подсъдимият да изтърпи;
9. налице ли са условията на чл. 53 от НК (кои вещи да се отнемат в полза на д-вата);
10. да се уважи ли гражданският иск и в какъв размер;
11. какво да стане с веществените доказателства;
12. на кого да се възложат разноските по делото.

Когато подсъдимият е обвинен в няколко престъпления или няколко лица са участвали в извършването на едно или няколко престъпления, съдът обсъжда и решава въпросите за всяко лице и за всяко престъпление поотделно.

Когато е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, съдът се произнася по него с допълнителна присъда в срока за обжалването.

подлежи ли подсъдимия на наказание, какво Нк да се определи, а в случаите на чл. множество престъпления или вече влязла в сила присъда, какво общо наказание да се наложи;

Възобновяване на съдебното следствие.

Когато при съвещанието съдът намери, че обстоятелствата по делото не са достатъчно изяснени, той възобновява съдебното следствие.

 

Видове присъди :

Подсъдимият може да бъде признат за виновен или невиновен.

1. Виновен – когато обвинението е доказано по несъмнен начин. Присъдата не може да почива на предположения.Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.

2.Невиновен (невинен) – когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от виновно, както и когато деянието не представлява престъпление.

По гражд. иск – всички суми, за които има и най-малко съмнение, че са били присвоени от подсъдимия, не следва да се включват в размера на обезщетението, присъдено по гражд. иск.

 

Съдържание на присъдата-чл.305.Присъдата се издава в името на народа.

1.В уводната част на присъдата се посочват:

датата на издаването й;

съдът, имената на членовете на състава, на съдебния секретар и на прокурора;

делото, по което се издава присъдата;

името на подсъдимия и престъплението, за което е повдигнато обвинението.

2.В мотивите се посочват установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. При противоречия на доказателствените материали се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят.

Необходимо е от мотивите да се вижда, че действително е направено обсъждане на доказателствата:

а)когато мотивите са непълни, неясни или противоречиви е налице процесуално нарушение:

непълнота в мотивите ще има, когато съдът не е обосновал или не е обосновал достатъчно някои свои изводи;

противоречие в мотивите ще има не само когато две твърдения се изключват, но и когато твърдението е нелогично;

порок в мотивите ще има и когато те съдържат предположения или позовавания, противоречащи на закона, на светогледа, идеологията, правосъзнанието, обществените, политическите и моралните принципи, господстващи в нашето общество.

 

Порокът в мотивите води до отмяна на присъдата, доколкото е съществен. Присъдата подлежи на отмяна, когато съществува противоречие между мотивите и диспозитива.

б)липсата на мотиви означава липса на част от присъдата. НПК изрично посочва, че присъдата съдържа уводна част, диспозитив и мотиви Липсата на мотиви винаги води до отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

3.В диспозитива се посочват данни за самоличността на подсъдимия и се излага решението на съда по въпросите, посочени в чл. 301. В него се посочва и съдът, пред който присъдата може да бъде обжалвана и в какъв срок.

В случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3(амнистия; изтекла давност) във връзка с чл. 289, ал. 2(когато тези основания се разкрият в съдебно заседание) съдът признава подсъдимия за виновен и прилага съответния закон за амнистията или правилата за давност; в случаите на чл. 61, ал. 2(непълнолетни-възпитателна мярка), предложение първо от НК – признава подсъдимия за виновен, освобождава го от наказателна отговорност и му налага възпитателна мярка, в случаите по чл. 78а от НК – признава подсъдимия за виновен, освобождава го от наказателна отговорност и му налага административно наказание. Оправдателната присъда не може да съдържа изрази, които поставят под съмнение невинността на оправдания.

 

Въпроси, по които съдът може да се произнесе и с определение.

Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите относно:

1.определяне на общо наказание на основание чл. 25, 27(продължавано Пр;рецидив)и прилагането на чл. 53 (отнемане в полза на държавата)от НК;

2. първоначалния режим на изтърпяване на НЛС, когато е пропуснал да направи това с присъдата;
3. налице ли са условията по чл. 68,69,69а и чл. 70, ал. 7 от НК (ако наруши условията на условното освобождаване, условното осъждане и предсрочно освобождаване) и какво наказание следва да изтърпи подсъдимият;

С се произнася в съдебно заседание с призоваване на осъдения.

4. веществените доказателства и разноските по делото.

Определението може да се обжалва и протестира по реда на въззивното производство.

Произнасяне по гражданския иск. Съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, НО е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от НО.

Мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяване на присъдата, но не по-късно от 15 дни.

По дела, които представляват фактическа или правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от 30 дни.

След постановяване на присъдата съдът се произнася и по мярката за неотклонение.

Когато подсъдимият е освободен от НО, осъден е условно, осъден е на наказание, по-леко от ЛС, или е оправдан, мярката за неотклонение се отменя или се заменя с най-леката, предвидена в закона. В този случай задържаният подсъдим се освобождава още в съдебната зала.

Когато подсъдимият е оправдан, съдът се произнася и по мярката за обезпечаване на гражданския иск, на глобата и на конфискацията.

Определението подлежи на обжалване и протестиране по реда на ВП.

Присъдата се обявява от председателя незабавно, след като е подписана от всички членове на състава на съда.

Когато изготвянето на мотивите е отложено, председателят обявява само диспозитива, подписан от всички членове на състава на съда. Подписването на мотивите от съдебните заседатели е задължително, когато присъдата е подписана при особено мнение.

Когато е наложено НЛС на гражданин на друга държава, с която РБ има договор за трансфер на осъдени лица, съдът уведомява осъдения за възможността да поиска да изтърпи наложеното му наказание в държавата, чийто гражданин е. Неподписването на диспозитива, макар и само от един член от състава на съда, независимо съдия или съд. заседател, прави постановената присъда абсолютно недействителен съдебен акт, който не поражда ПП :

а)нищожна е присъда, подписана от лице, което е нямало право да подпише, защото не е участвало в състава на съда, компетентен да реши делото.

б)мотивите са част от присъдата и не е нужно да се подписват отделно от диспозитива. Важно е само да не съществува съмнение, че подписите се отнасят до цялата присъда, а не само до диспозитива. Подписването на мотивите отделно от диспозитива е наложително само в случаите, само когато някой от членовете на състава е подписал присъдата при особено мнение.

в)особеното мнение трябва да се заяви при постановяване на присъдата, то се отбелязва при подписването на присъдата, съотв. на диспозитива и се излага в писмена форма не по-късно от 15 дни след обявяването и.

 

Протокол за съдебното заседание.

Съдържание на протокола.В протокола за съдебното заседание, освен данните по чл. 129, ал. 1(дата,място,време…), се посочват:

1.неявилите се лица и причините за неявяването;

2. данни за личността на подсъдимия; датата, на която му е връчен препис от обвинителния акт или от тъжбата с разпореждането;
3. обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите и отговорите на вещите лица;
4. всички разпореждания на председателя и определения на съда;
5. прочетените документи и протоколи, както и използваните кинозаписи, звукозаписи или видеозаписи;
6. кратко съдържание на съдебните прения и на последната дума на подсъдимия;
7. обявяването на присъдата по съответния ред и разясненията на председателя относно реда и срока за нейното обжалване.

Протоколът за съдебното заседание се подписва от председателя и от съдебния секретар.Съдът може да разпореди изготвянето и на звукозапис и видеозапис на съдебното заседание.

Поправки и допълнения в протокола.Страните имат право в 3-дневен срок от датата на изготвянето на протокола да направят писмени искания за поправки и допълнения.

Исканията се разглеждат от председателя, а при отказ на председателя да ги уважи – от състава на съда в закрито заседание.

 

69.Обща характеристика на въззивното производство. Образуване.доказателства пред въззивна инстанция. Ред за разглеждане на делото от въззивната инстанция.

Обща характеристика на въззивното производство[37] [38]

Принципни правила:

1) Предмет на въззивното производство. На въззивна проверка подлежат два вида актове: а) невлезлите в сила присъди, това се разбира от чл. 313 НПК; б) определенията на 1вата инстанция, с които е прекратено наказателното производство и няколко други определения, така както са изчерпателно посочени в чл. 341 (1) НПК;

2) Задача на въззивното производство. Основната задача на въззивната инстанция е да осигури точното и еднакво прилагане на закона от органите на досъдебното производство и от 1нните съдилища. За реализирането на тази задача в НПК са уредени два начина. Първият това е връщането на делото на досъдебното производство за допълнително разследване или на 1вата инстанция за ново разглеждане, при което въззивният съд дава задължителни указания за прилагането на закона. Вторият инструмент за реализирането на основната задача е института на ревизионното начало, благодарение на което въззивният съд е длъжен да разгледа цялото производство и цялата присъда;

3) За непосредствената задача на въззивното производство може да се съди от разпоредбата на чл. 313, от който следва единствено верният извод, че непосредствената задача на въззивната инстанция е да провери правилността на присъдата. Изразът „правилна присъда” е родово понятие, защото една присъда е правилна, ако е законна, справедлива и обоснована. Присъдата е законна, когато е постановена в съответствие със закона, а това значи, както НК, така и НПК. Когато е допусната грешка при прилагането на НК, правната последица е, че или е допусната грешка в правната квалификацията, или е допусната грешка при налагането на наказанието. Когато неправилно е приложен НПК, правната последица е – допуснато съществено процесуално нарушение. Присъдата е обоснована, когато фактическите изводи на съда се подкрепят и доказват от събраните и проверени по делото материали.  Присъдата е справедлива, когато наказанието е правилно индивидуализирано и правилно определено. В този случай, наказанието е правилно наложено в рамките на санкцията на правната норма, но е допусната грешка при неговото определяне, т.е. при неговата индивидуализация.

4) Съдът, който разглежда делото като въззивна инстанция е или окръжен, или апелативен (окръжен – когато е протестирана присъда на районен, а апелативен, когато е протестирана присъда на окръжен, действал като 1ва инстанция обаче!);

5) Страните, които участват във въззивната инстанция са същите, които са участвали в първата инстанция, изключението е само за прокурора, който е винаги горестоящ на прокурора, който е бил страна в 1вата инстанция;

6) Нашият въззивен съд, а и всеки съд, който действа като въззивен, има правомощия да проверява, както правилно ли е приложен закона, така и правилни ли са фактическите констатации на 1вата инстанция. Затова е верен извода, че по нашия НПК, две са инстанциите, които проверяват фактите, първата е въззивната и две са инстанциите, които проверяват правото, първата е въззивната и втората е касационната;

7) Както е видно от чл. 316, въззивната инстанция може да установява нови фактически положения[39]. Тази разпоредба означава, че въззивната инстанция осъществява пълен контрол по повод приетите фактически положения от 1вата инстанция. Благодарение на това правило следва изод, че въззивната инстанция е инстанция по същество, че тя е в крайна сметка една ВТОРА първа инстанция. Въззивната инстанция е ВТОРА първа, защото НЕ САМО МОЖЕ ДА ПРОВЕРЯВА ПРАВИЛНИ ЛИ СА ФАКТИЧЕСКИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ/КОНСТАТАЦИИ НА 1ВАТА ИНСТАНЦИЯ, НО МОЖЕ ОЩЕ НЕЩО – КОГАТО ПРИЕМЕ ЧЕ СА НЕПРАВИЛНИ ФАКТИЧЕСКИТЕ КОНСТАТАЦИИ НА 1ВАТА ИНСТАНЦИЯ, МОЖЕ ДА ПРИЕМЕ НОВИ ДРУГИ СВОИ РАЗЛИЧНИ ФАКТИЧЕСКИ ПОЛОЖЕНИЯ;

8) Въззивното производство е различно и от контролно – отменителното, каквото бе установено у нас до 1998г. и заменено през тази година с въззивно производство. При контролно – отменителното производство 2рата инстанция също можеше да проверява фактическите констатации на 1вата инстанция. При тази проверка обаче, ако приеме, че фактическите положения, приети за установени от 1вата инстанция са неправилни, не можеше, както въззивната инстанция да приеме нови други, а ВРЪЩАШЕ ДЕЛОТО НА ПРЕДХОДЕН СТАДИЙ НА ПРОЦЕСА ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНО РАЗСЛЕДВАНЕ ИЛИ НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ;

9) Въззивното производство е различно от касационното. Касационният съд проверява, защото е касационен, без значение дали е Върховен, единствено правилно ли е приложен ЗАКОНА, а всеки въззивен съд проверява освен правилно ли е приложен закона и ПРАВИЛНО ЛИ СА УСТАНОВЕНИ ФАКТИЧЕСКИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ ПО ДЕЛОТО. Както е видно от чл. 337, въззивният съд може да измени присъдата на 1вата инстанция, а както е видно от чл. 336, може да постановява нова присъда. Затова, без съмнение, от тези два текста, се прави извод, че нашият въззивен съд притежава КОНТРОЛНО – РЕШАВАЩИ ПРАВОМОЩИЯ, които са действително типични за всеки въззив. Въззивният съд обаче, както е видно от чл. 335 притежава и контролно – отменителни правомощия, които обаче са типични за касационното производство.

Извод: Нашето въззивно производство не е класически въззив, не е пълен въззив, при който въззивната инстанция има единствено правомощие да реши делото по същество и не може да го връща на предходна инстанция. Нашето въззивно производство по своята същност е непълен въззив. То се явява една смесена процедура, при която се преплитат и допълват: контролно – решаващи правомощия, типични за въззивното, с контролно – отменителни, типични за касационното производство;

10) От разпоредбата на чл. 314 следва извод, че ревизионното начало намира пълно проявление във въззивната инстанция – а) първо изразът „ревизионно начало” не е легален, НПК, както е видно от чл. 314, си служи с израза „предели на проверка”; б) при верният анализ на чл. 314, следва извод, че ревизионното начало намира провление в 3 насоки:

• по отношение основанията за обжалване – в тази връзка правилото е, че въззивният съд отменя или изменя присъдата и на непосочено основание в жалбата или протеста;
• по отношение лицата подали жалба – въззивният съд може да отмени присъдата и по отношение на лице, което не е подало жалба[40];
• по отношение частите на присъдата – въззивният съд може да отмени или измени присъдата и в необжалваната й част, стига тази част да не е влязла в сила.

Извод: Въззивната проверка се извършва не в рамките на подадените жалби и протести, а само по повод на същите. Ревизионното начало е онзи инструмент, който осигурява служебна проверка на цялото производство и на цялата присъда, независимо от лицата, които са обжалвали, от частите на присъдата и от основанията, които са посочили.

11) Забраната  да се влошава положението на подсъдимия (reformation in peiys): Има 4 принципни правила:

1. a) Забраната да се влошава положението на подсъдимия намира пълно проявление във въззивната инстанция;

б) Това правило осигурява в пълна мярка свободата на подсъдимия да обжалва всяка присъда. Благодарение на тази забрана подсъдимият е свободен да обжалва всяка присъда, защото той няма да стане причина сам със своето действие, подавайки жалба да се стигне до утежняване на положението му. От чл. 335 (4), чл. 336 (2), чл. 337 (2) може да се направи извод, че хипотезите на утежняване на положението на подсъдимия са 3:

-Когато се увеличава наказанието;

-Когато се прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление;

-Когато се отменя оправдателна присъда.

NB: Под закон за по-тежко наказуемо престъпление се има предвид по-тежка правна квалификация. НЕ СЕ ИМА предвид нормативен акт!

Пример: Въззивният съд отменя присъдата за кражба и постановява такава за грабеж (по-тежка правна квалификация – санкцията е по-тежка). С факта, че е осъден за по-тежка правна квалификация означава, че влошаваме положението на подсъдимия.

Въззивната инстанция не може да влошава положението на подсъдимия! Тази забрана обаче, да се утежнява положението на подсъдимия, не е абсолютна. Тя може да бъде дерогирина, т.е. действието й може да бъде отстранено и на подсъдимия може да се влоши положението му. Единственият начин/способ/инструмент да се дерогира тази забрана, както е видно от чл. 335 (4), чл. 336 (2) и чл. 337 (2) е „съответният протест на прокурора, съответната жалба от частния тъжител или частния обвинител”.

Както е видно от тези текстове, средството, което дерогира забраната, не е протестът на прокурора, а е съответният протест на прокурора, което означава, че въззивният съд може да утежни положението на подсъдимия, ако прокурорът е подал протест с такова искане, т.е. с искането да се утежни наказанието, да се приложи закон за по-тежкото наказание и др.

12) Във въззивното производство винаги може да се стигне до подмяна на вътрешното убеждение на съда със съдебни заседатели с вътрешното убеждение на професионалните съдии:

а) Този извод е верен, поради това че във въззивната инстанция не участват съдебни заседатели, делата се решават винаги от трима съдии;

б) Поради това че въззивната инстанция е втора ПЪРВА и може да установява нови фактически положения. Това е дало повод на редица практикуващи юристи да отричат и днес полезността на института на въззивното производство;

13) Принципът на непосредствеността не намира пълно проявление във въззивното производство. Изводът е верен, защото на практика въззивният съд може да реши делото и само на базата на събраните по делото доказателства, както и на тях, така и на тези, които е събрал и проверил лично. По НПК няма нито една хипотеза, когато въззивният съд да е длъжен отново да извърши всички действия и отново да събере всички доказателства, събрани и проверени вече от 1вата инстанция;

14) Обща характеристика на конкретните правомощия на въззивния съд:

а) Въззивният съд има неограничени правомощия във връзка със събирането и проверката на доказателствения материал. Този извод следва от чл. 315, според който „във въззивната инстанция се допускат всички доказателства”. Това означава, че въззивният съд може да събира и проверява всякакви доказателства, без да има значение дали са нови, нововъзникнали, новооткрити, новосъздадени, както и няма значение дали са били или не са били известни на страните, нито пък има значение поради какви причини (уважителни или неуважителни) защо страната, на която е било е известно доказателството, не го е представила пред 1вата инстанция. Именно защото въззивната инстанция може да събира и проверява всякакви доказателства, затова и може, както е видно от чл. 332 да провежда съдебно следствие, като използва всички способи за събиране и проверка на доказателствен материал. В тази връзка са важни две принципни правила:

– провеждането на съдебно следствие никога не е задължително и въззивната инстанция може да реши делото и без да провежда съдебно следствие, т.е. и без да събира и проверява нови доказателства;

– въззивната инстанция никога не е длъжна да проведе пълно съдебно следствие, т.е. не е длъжна отново да извърши всички действия и отново да събере всички доказателства, събрани и проверени от 1вата инстанция;

б) Въззивният съд има и неограничени правомощия, свързани с оценката на доказателствения материал: 1. По отношение на доказателствата, въззивният съд проверява:

– дали използваните доказателства са факти на обективната действителност;

– дали са индивидуализирани по време и място;

– дали допринасят за изясняването на обстоятелства от предмета на доказването;

– дали са събрани и проверени по реда на НПК.

2. 2. По отношение на доказателствените средства, съдът проверява и оценява:

– дали използваните по делото доказателствени средства са допустими;

– кои от тях са достоверни;

– проверява обсъдени ли са противоречията в доказателствения материал;

– проверява има ли изопачаване на доказателствения материал;

– проверява мотивите на съда – защо е дал вяра на едни доказателствени средства, а не е дал вяра на други.

Извод: От изложеното е очевидно, че въззивният съд може да събира и проверява без ограничение, всякакви доказателства. Видно е също, че правото на въззивната инстанция да оценява доказателствения материал, е също неограничено. След като въззивната инстанция има неограничени правомощия във връзка със събирането, проверката и оценката на доказателствения материал, то е очевидно, че правото да приема фактическите изводи на първата инстанция и да приема нови други свои, е също неограничено.

в) Въззивната инстанция може да прави и нови различни правни изводи от направените от 1вата инстанция: Въззивният съд проверява правилно ли е приложен НПК. В тази връзка, когато въззивната инстанция констатира, че е допуснато съществено процесуално нарушение нейното правомощие е да върне делото било на досъдебното производство, било на 1вата инстанция, за поправяне на допуснатото нарушение, освен ако въззивният съд може сам да го отстрани или допуснатото нарушение е неотстранимо. (това е по 76ти въпрос)

В тази връзка, с изменението на НПК от 2011г. се въведе една преклудия, която се явява гаранция за разглеждането на делото в разумен срок. Съгласно чл. 335 (3), когато въззивният съд за втори път констатира, че е допуснато съществено процесуално нарушение, не връща делото за ново разглеждане, а го решава по същество. (това е по въпрос 75);

г) Въззивният съд също така проверява правилно ли е приложен НК. Във въззивната инстанция съществува, макар и не изрично формулирана забрана да се прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което не е имало обвинение в 1вата инстанция. Този извод следва от систематическото тълкуване на чл. 334 във връзка с чл. 335, чл. 336, чл. 337, чл. 338[41]:

– Когато въззивният съд приеме, че фактическите констатации по делото трябва да се квалифицират по закон за по-леко наказуемо престъпление, правомощието на въззивния съд е решаващо, защото при такава хипотеза, както е видно от чл. 337 (1) т.2, въззивният съд изменя присъдата;

– Когато въззивният съд приеме, че фактическите констатации трябва да се квалифицират по закон за по-тежко наказуемо престъпление, хипотезите са две: аа) когато за това по-тежко наказуемо престъпление е имало обвинение в 1вата инстанция, по смисъла на чл. 336 (1) т.1. В този случай, на основание на чл. 336, правомощието на въззивният съд е решаващо, да постанови нова присъда; бб) когато за това по-тежко наказуемо престъпление няма обвинение в 1вата инстанция. Въззивният съд няма решаващо правомощие, защото в този случай, на основание чл. 338 ще потвърди присъдата;

д) Въззивният съд има неограничени правомощия и във връзка с определянето на наказанието – той може както да увеличи, така и да намали наказанието, а основанието за това е чл. 337 (1) т.1 и (2) т.1 и правомощието при такова фактическо основание, както е видно от заглавието на чл. 337 е да измени присъдата.

 

 

Образуване на въззивно производство. Доказателства пред въззивната инстанция

1. Образуване на въззивното производство.

1) Общи предпоставки за образуване на въззивното производство:

а) Трябва да е налице право на обжалване или протестиране на присъдата, предвидено в НПК. Към момента всички страни имат предвидено право да атакуват присъдата. До 1982г. обаче частният обвинител нямаше право да обжалва присъдата;

б) Трябва да е налице накърнен правен интерес. Когато става въпрос за гражданите, които защитават свои права, накърненият интерес е техен личен, а за гражданите, които защитават чужди права, накърненият интерес е на лицата, които те представляват, прокурорът обаче има право да атакува присъдата, независимо дали е накърнен нечий личен интерес, или е накърнен интересът на обществото;

в) Субект на правото да атакува присъдата, е винаги страна в процеса и това правило, по-конкретно означава следното:

– прокоурорът, който е участвал в съдебното заседание на 1вата инстанция, обичайно е и прокурорът, който подава протест, но на практика няма никаква пречка (константна практика) присъдата да бъде протестирана, както от всеки друг прокурор от същата прокуратура, така и от всеки горестоящ;

– гражданите, които са страни в процеса, независимо дали защитават свои или представлявани права и законни интереси, на общо основание имат право да подават жалби срещу присъдата;

– страните могат да атакуват присъдата, без значение дали са участвали или не са взели участие при разглеждане на делото в 1вата инстанция;

– всички страни, които са конституирани като страни в 1вата инстанция, могат да участват като страни и във въззивната инстанция, независимо дали са подали жалба и протест или не. Затова може да се направи извод, че нашият НПК не свързва правото да се атакува присъдата нито с фактическото участие на страната при нейното установяване, нито с подаването на жалба или протест.

Извод: От изложеното е очевидно, че по нашето право жалбата и протеста, не се явяват предпоставка за конституирането на дадено лице като страна във 2рата инстанция. Те обаче се явяват абсолютна предпоставка за пренасяне на разглеждане на делото във 2рата инстанция. Иначе казано, като правило без изключение, жалбата и протестът винаги имат деволотивен ефект.

г) Срокът за подаване на жалби и протести е установен в чл. 319. Този срок е преклузивен, а изводът следва от чл. 323 (1) т.1;

д) Трябва да е налице надлежен съдебен орган, компетентен да разгледа делото като въззивна инстанция. Това са окръжните и апелативните съдилища;

е) По нашето право, отказ от правото на обжалване и протестиране е недопустим и дори да е направен и независимо как е направен, той е винаги правно ирелевантен и не може да породи правни последици.

 

1. Конкретното право на страните да обжалват или да протестират присъдата – текста за това е право е чл. 318 (само този текст).

1) Прокурор – чл. 318 (2). Правила:

а) Прокурорът има неограничено право да обжалва всяка присъда във всичките й части, на всички основания и по отношение всяко лице;

б) Прокурорът може да протестира както осъдителната, така и оправдателната присъда;

в) Прокурорът може да подава протест както с искане да се влоши положението на подсъдимия, така и в негов интерес;

г) През 2010г. бе отменена въведената преклудия за прокурора, след което прокурорът може да подава протест, независимо дали присъдата е постановена в съответствие или в несъответствие с неговите искания;

2) Подсъдим – правото му да обжалва просъдата, е описано с две изречения в (3) на чл. 318. Правила:

а) Подсъдимият може да обжалва присъдата във всичките й части и на всички основания;

б) Подсъдимият не може да обжалва оправдателна присъда, но от това правило има изключения:

– По делото не е предявен граждански иск, а присъдата е оправдателна. Именно в този случай, подсъдимият не може да обжалва оправдателния диспозитив на присъдата, но може да обжалва мотивите и основанията за оправдаването му. Интересът на подсъдимия следва от чл. 413 (2) НПК, според който текст присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно извършено ли е деянието и виновен ли е деецът;

– Когато по делото е предявен граждански иск, присъдата е с оправдателен диспозитив, но е осъдителна в гражданската й част. В този именно случай подсъдимият може да обжалва оправдателната присъда, макар и само в гражданската й част;

– Задочно осъдения подсъдим, който не е присъствал при разглеждането на делото, има право да обжалва присъдата също;

– Правото на подсъдимия да обжалва присъдата, неизменно е съчетана със забраната да се влошава положението му, което пък осигурява свободата да обжалва всяка присъда;

3) Защитниците и поверениците – (6) на чл. 318. Правила:

а) Означава, че защитниците и поверениците имат право да подават жалба и както е видно от (6) те не упражняват правото на подсъдимия, на частния обвинител и на гражданския ищец да подават жалба, а имат свое лично процесуално право. Това означава, че защитниците и поверениците могат да подават жалби без съгласието на лицата, които те представляват и защитават;

б) На практика защитникът може да обжалва присъдата и въпреки несъгласието на подсъдимия. В този случай той ще подаде жалба от свое име. Когато защитникът не намира основание да се обжалва присъдата, а подсъдимият настоява за това – в тази хипотеза защитникът не е длъжен да обжалва присъдата! Но за да не напусне позицията си на защитник, той трябва да подпомогне подсъдимия за изготвяне на неговата жалба;

в) Редовно упълномощения защитник за съответния стадий или за целия наказателен процес, за да обжалва присъдата, не е необходимо да има изрично пълномощно за това.

NB: Всичко казано за защитника важи и за повереника.

4) Частният обвинител и частният тъжител – (4) на чл. 318. Тези страни могат да обжалват присъдата във всичките й части и на всички основания, ако са накърнени техни права и законни интереси. В тази връзка обаче за тези страни има преклудия, защото както е видно от 2рото изречение на (4), те не могат да обжалват присъдата, ако тя е постановена в съответствие с техните искания;

5) Гражданският ищец и граждански ответник – (5) на чл. 318. Правила:

а) Тези страни могат да обжалват присъдата, но само в гражданската й част. Тяхната жалба не може да е свързана нито с наказателната отговорност, нито с вината, нито с правната квалификация;

б) Гражданският ищец и ответник могат да обжалват и оправдателната присъда, но само ако в гражданската й част тя е осъдителна.

III. Доказателства пред въззивната инстанция. Както е видно от чл. 315, във въззивната инстанция се допускат всички доказателства и от този текст могат да се направят 3 извода:

1) Във въззивната инстанция се допускат всякакви доказателства, включително нововъзникнали или новосъздадени, независимо дали са съществували към момента на разглеждане на делото в 1вата инстанция или не, както и независимо от това защо не са били представени от страните пред съда;

2) Във въззивната инстанция могат да се представят всякакви вещи, книжа и документи, които след надлежна проверка ще послужат като веществени доказателства или писмени доказателствени средства;

3) Във въззивната инстанция страните не само могат да представят доказателства, те имат и неограничено право на доказателствени искания за събиране и проверка на доказателства.

 

1. Допускане на доказателствата, което става по правилата на чл. 327 и от този текст могат да се направят няколко извода:

1) Доказателствата попринцип, се допускат в закрито заседание, но с изменението на чл. 327 се уреди още една възможност – допускането на доказателствата да може да се извършва и в разпоредително заседание с призоваване на страните – (1);

2) В заседанието за допускане на доказателствата, било закрито, било разпределително, допускането става по същите правила, както допускането пред 1вата инстанция;

3) Дали е необходим разпит на подсъдимия и във въззивната инстанция? По този въпрос въззивният съд трябва да се произнесе служебно, защото разпоредбата на (2) е императивна;

4) В заседанието по допускането на доказателствата се решава, необходим ли е повторен разпит на свидетели и вещи лица и критерият, от който се ръководи съдът при решаването на този въпрос е посочен в (3).

5) В същото това заседание съдът се произнася необходим ли е разпит на нови свидетели и назначаване на нови експертизи, а критерият за това е посочен в (4).

На практика се поставя много важен въпрос – може ли въззивният съд служебно да събира доказателства и тогава, когато няма направено такова искане от страните? Отговорът на този въпрос се намира в чл. 107 (2). Нормата се намира в общата част на НПК, което a priori означава, че намира приложение във всички фази и стадии, освен ако в някой от стадиите съществува изрична разпоредба, която да изключи приложението на общата.

 

1. Срокът за искането на доказателства пред въззивната инстанция – след последните изменения на НПК, е предвиден само един срок – по чл. 320 (1), според който доказателствата, които трябва да се съберат и проверят от въззивният съд, се посочват в жалбата или протеста. На практика се поставя въпросът – могат ли да се правят искания за събиране на доказателства и след този момент, преди или по време на съдебното заседание, които искания не са направени в жалбата или протеста. Иначе казано, проблемът е – какъв е хакарактера на срока по чл. 320 (1) – фатален ли е или само дисциплиниращ?

 

 Ред за разглеждане на делото от въззивната инстанция

1. Процедурата, която се развива и осъществява пред 1во инстанционния съд по повод на подадени жалби и протести:

1) Първо се започва с чл. 319 (2): “Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е постановил присъдата”;

2) Жалбата и протеста са винаги писмени като нещо повече, чл. 320 (1) и (2) сочат кои са техните задължителните реквизити – на практика се поставя важен въпрос – какво е значението на тези реквизити и липсата на някой от тях ще направят ли жалбата или портеста недопустими. Те ще бъдат недопустими и ще се върнат на подателя, но само когато в 7дневен срок от поканата пропуските не са отстранени – чл. 320 (1) т.1;

3) Чл. 320 (4): “Към жалбата и протеста се прилагат преписи според броя на заинтересованите страни.”;

4) Чл. 320 (3): “До даване ход на делото в съдебно заседание страните могат да правят допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата и протеста.”;

5) Чл. 321: “Съдът, чрез който е подадена жалбата или протестът, незабавно съобщава за това на заинтересованите страни, като им изпраща преписи от тях.”;

6) Чл. 325 – това е процедурата пред 1нният съд: “Делото, заедно с постъпилите жалби, протести и възражения, се изпраща на въззивната инстанция, след като изтече срокът по чл. 319, ал. 1.”

 

1. Ред за разглеждане на делото пред въззивната инстанция. Правила:

1) Страните се призовават по общите правила за призоваване – чл. 178 до чл. 182 (така пише в чл. 328);

2) За тази инстанция – присъствието на прокурора е винаги задължително, а на другите страни не е задължително, но според практиката на ВКС независимо, че присъствието на другите страни не е задължително, е винаги задължително обаче да бъдат те редовно призовани. Задължително е също, ако страната, която е редовно призована, посочи уважителни причини за неявяването си, разглеждането на делото да се отложи;

3) Съдебното заседание на въззивната инстанция – съдебното заседание започва с доклад на съдията-докладчик. Какво трябва да съдържа този е доклад е описано в чл. 335 (3)[42]. Когато съдебното заседание протича със съдебно следствие може да се използват всички способи за събиране и проверка на доказателства – чл. 332;

4) Съдебните прения протичат по същия ред, по който протичат и съдебните прения в 1вата инстанция, защото чл. 333 (1) изрично препраща към чл. 291 (2) НПК;

5) В съдебното заседание на въззивната инстанция също има етап последна дума на подсъдимия, както това е видно от чл. 332 (2);

6) Реквизитите на акта на въззивната инстанция са описани в чл. 339, а срока за изготвянето и обявяването на мотивите – чл. 340.

 

70.Правомощия на въззивната инстанция.

ВИ проверява правилността на присъдата изцяло, и по непредявените основания, и в необжалваемата част, и по отношение на необжалвалите лица.ВИ може да установява нови фактически положения без никакви ограничения.ВИ не е ограничена и по отношение на правната квалификация-т.е.правните изводи,които може да направи въз основа на фактите,които е приела за установени.ВИ не е ограничена и при преценката на доказат.материал-Д и ДС.Във вр-ка с това тя може да проверява мотивите на присъдата.Принципите за неизменност на състава и за непрекъснатост на съдебното заседание намират приложение и във ВП.

 

Правомощия на въззивния съд(чл.334).

Въззивният съд може:

1. да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на прокурора или на първоинстанционния съд;
2. 2. да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова присъда;
3. да измени първоинстанционната присъда;
4. да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 8 и 10(амнистия;изтекла давност;деецът е починал;невменяемост;незавършено НПв, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;в предвидените в особената част на НК случаи по дела от ОХ липсва тъжба от пострадалия до прокурора; прилагане на възпитателни мерки)и ал. 4(не се образува НПв за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, а образуваното се прекратява и когато:липсва тъжба;тъжбата не отговаря на условията;пострадалият и деецът са се помирили;ЧТ оттегли тъжбата си;ЧТ не е намерен на посочения от него адрес или не се яви в съдебното заседание на ПИС без уважителни причини), както и когато ПИС не е упражнил правомощието си по чл. 369, ал. 4 (ако 1-месечен срок прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови)
5. да спре наказателното производство в случаите по чл. 25(след Пр-продължително разстройство на съзнанието;имунитет;обвиняемият отсъства и отсъствието му ще попречи за разкриване на обективната истина);
6. да потвърди ПИС.

 

Отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане(чл.335).

Въззивният съд отменя присъдата и връща делото за ново разглеждане на прокурора, когато:

1. на ДсП е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник;
2. се установи, че престъплението, за което е образувано производството по тъжба на частния тъжител, е от общ характер.

Въззивният съд отменя присъдата и връща делото на първата инстанция в случаите по чл. 348, ал. 3(нарушението на процесуални правила е съществено), освен ако сам може да отстрани допуснатите нарушения или те са неотстраними при новото разглеждане на делото.

Въззивният съд не може да отмени присъдата или да отмени оправдателната присъда, ако няма съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител.

 

Отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда(чл.336).

Въззивният съд отменя присъдата и постановява нова присъда, когато се налага да:

1. приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция;
2. осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата инстанция;
3. оправдае подсъдим, осъден от първоинстанционния съд.

Правомощията се упражняват, ако има съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител.

 

Изменение на първоинстанционната присъда(чл.337)Въззивният съд може да:

1. намали наказанието;
2. приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление;
3. освободи подсъдимия от изтърпяване на наказанието съгласно чл. 64, ал.1 ( особени правила за непълнолетните – настаняване във ВУИ) или чл. 66(отлагане на изпълнението) от НК;

4.освободи подсъдимия от наказателна отговорност съгласно чл. 78 и 78а

(непълнолетен-възпитателна мярка, пълнолетен-глоба) от НК.

Когато има съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител, въззивният съд може да:

1. увеличи наказанието;
2. отмени освобождаването от изтърпяване на наказанието по чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс.

Въззивната инстанция може да се произнесе и само относно мотивите и основанията за оправдаването на подсъдимия или по гражданския иск.

Потвърждаване на присъдата(чл. 338).Въззивният съд потвърждава присъдата, когато намери, че не са налице основания за нейната отмяна или изменение.

 

Съдържание на решението на въззивната инстанция-чл.339.В решението си въззивната инстанция посочва:

по чия жалба или протест се е произнесла;

основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста;

кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебното заседание;

решението си по жалбата или протеста.

 

Когато потвърди присъдата, ВИ посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста.Когато въззивната инстанция постановява нова присъда, прилагат се изискванията на чл. 305.

Срок за изготвяне и обявяване на решението(чл.340)Решението на ВИ заедно с мотивите се изготвя не по-късно от 30 дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване.

Решението заедно с мотивите се обявява в съдебно заседание с призоваване на страните или им се съобщава писмено, че е изготвено.

 

71.Производство пред въззивна инстанция за проверка на определенията и разпорежданията.

1. Общата характеристика на производството по гл. 22 НПК – от разпоредбата на чл. 341 може да се направи извод, че от гледна точка на начина на атакуването им определенията са 3 вида:

1) Определенията, които се атакуват пред въззивната инстанция, точно както присъдите, по реда на глава 21. 21ва глава е това, което учихме досега. Това са определенията, така както са посочени в чл. 341 (1);

2) Това са определенията, които се атакуват с частна жалба и частен протест по реда на гл. 22 от НПК – чл. 341 (2). Кои определения се атакуват по този ред е изрично посочено на съответното място от закона – чл. 271 (6);

3) Всички други определения не могат да се обжалват самостоятелно и отделно от присъдата.

4) По реда на глава 21 се обжалват определения и постановления от 1ва инстанция;

Чрез правилата по гл. 22 се установява една особена процедура за атакуването на някои определения. За особеността на тази процедура говорят дори употребените от закона понятия – не жалба и протест, както по гл. 21, а частна жалба и частен протест. По-важното е, че в този случай е налице процедура в процедурата, защото когато се атакува определението на 1вата инстанция, производството пред нея не е приключило и в това висящо производство се открива друго висящо производство.

Изключителният белег на тази процедура се изразява в обстоятелството, че съдът, който е постановил атакуваното определение, може сам да го отмени или измени. Затова е верен изводът, че законодателят, във връзка с това производство, е въвел огромно изключение от принципите на дейност на съдебните органи, които за разлика от административните органи веднъж постановили своя акт, не могат сами да го отменят или изменят.

Производството по гл. 21 може да се развие и реализира само пред 1вата инстанция, която е постановила атакуваното определение. Частните жалби и протести се изпращат на въззивния съд, но само когато инстанцията, постановила определението не го отмени или не го измени – чл. 344. От тази разпоредба може да се направи и друг важен извод – частните жалби и протести, за разлика от жалбите и протестите, не винаги имат деволотивно действие, защото не винаги водят до пренасяне на разглеждането на делото в по-горната инстанция.

Частните жалби и протести не винаги имат и суспензивно действие, защото както е видно от чл. 343 с тяхното подаване не се спира нито производството пред 1вата инстанция, нито пък изпълнението на определението, освен ако 1вата или въззивната инстанция не постанови спиране – чл 343.

Първоинстанционният съд разглежда частните жалби и протести в закрито заседание, а въззивният може и в открито с призоваване на страните.

1. Сроковете за разглеждане на частните жалби и протести – чл. 342 (1): „Частната жалба и частният протест срещу акт по чл. 341, ал. 2 се подават в седемдневен срок от постановяването му, а когато е постановен в закрито заседание – в седемдневен срок от връчването на преписа.“

III. Реда за разглеждане на частните жалби и протести – чл. 342 (2): „За постъпилия частен протест се съобщава на подсъдимия, който в седемдневен срок от съобщението може да направи възражение.“, чл. 344: „Съдът, който е постановил определението, може сам да го отмени или измени в закрито заседание. В противен случай съдът изпраща на въззивната инстанция делото заедно с постъпилата частна жалба или частен протест.“, чл. 345: „ (1) Въззивната инстанция разглежда частната жалба и частния протест в закрито заседание в седемдневен срок, а когато намери за необходимо – в съдебно заседание с призоваване на страните, което се насрочва в разумен срок, но не повече от един месец.
(2) Когато отмени определението, въззивната инстанция решава въпросите по частната жалба и частния протест.
(3) Доколкото в тази глава няма особени правила, прилагат се правилата на производството по глава двадесет и първа.“

 

 

 

 

 

72.Обща характеристика на касационното производство. Предмет на касационното обжалване. Предел на касационната проверка.Право на касационна жалба и протест.Подаване на касационна жалба и протест.Съдържание,оттегляне,ред за разглеждане.

 

Обща характеристика на касационното производство

1. Правила:

1) Нашето касационно производство е редовен способ за проверка на съдебни актове, защото актовете, които подлежат на касация не са влезли в законна сила и не подлежат на изпълнение и защото касационното производство се образува по жалби и протести на страните, а не по искане на главния или на окръжния прокурор, както обичайно се образува извънредното производство за възобновяване на наказателни дела[43]. В същото време може да се докаже тезата, че касационното производство макар да е редовен способ, той съдържа и редица изключителни елементи:

а) изключителни са основанията за касация – те са:

– нарушение на материалния закона (грешка в правната квалификация);

– съществено процесуално нарушение;

– явна несправедливост на наложеното наказание;

б) изключителен е съдът, защото във всички случаи, единствената касационна инстанция по наказателни дела е ВКС (няма изключение в правилото);

в) изключителен е фактът, че на касация принадлежат, но само съдебните актове, постановени от въззивна инстанция. Нещо повече, с едно от последните изменения на НПК приложното поле на касацията бе ограничено, така че не всички актове на въззивната инстанция подлежат на касационно обжалване;

г) с изменение на НПК от 2011г. за 1ви път бе уредена компетентност ВКС да действа като въззивен съд – когато ВКС действа като въззивен съд той заседава в 5 членен състав (иначе винаги е 3 членен). ВКС може да действа като въззивна инстанция само в два случая:

– Когато ВКС за първи път е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление – чл. 354 (2) т.1 (това изменение е направено, тъй като България е била осъдена в съда в Страсбург);

– Когато ВКС за 2ри път отмени обжалвания съдебен акт, може да го върне за ново разглеждане, но само за въззивна инстанция. При атакуване на акта на въззивната инстанция (след връщането на делото) ВКС решава делото, без да го връща за ново разглеждане като има и правомощията на въззивна инстанция – чл. 354 (5);

2) По нашия НПК, на касация подлежат, но само не влезли в сила съдебни актове на въззивна инстанция. От това правило могат да се направят два принципни извода:

а) Нашата касация не е тип прескачаща, защото на касационна проверка подлежат, но само съдебни актове, които са били вече проверени в две инстанции по същество. Иначе казано, за да подлежи на касация, съдебният акт трябва не само да не е влязъл в законна сила, но и трябва да е бил проверен в 1ва и във въззивна инстанция;

б) Поради същото правило нашата касация не може да се определя и като тип директна/пряка касация, защото ако актът на 1вата инстанция не е бил атакуван пред въззивен съд, той влиза в законна сила и не може да се атакува пред касационния съд като при това няма никакво значение причината, поради която този акт не е бил атакуван пред въззивен съд. Въззивното и касационно производство са съдържателно различни процедури. Касационният съд проверява само правилно ли е приложен закона, докато въззивната инстанция проверява освен правилно ли е приложен законът и правилни ли са фактическите положения, приети за установени от предходната инстанция/ първата инстанция, като нещо повече, когато въззивният съд приеме, че фактическите положениия са неправилни, той може да установи нови, различни фактически положения;

в) Касационната инстанция може да постанови решение, с което да измени присъдата, както това е видно от чл. 354 (2), а в един случай може да постанови и оправдателна присъда, както това е видно от чл. 354 (1) т.2. Затова е верен изводът, че касационната инстанция притежава контролно-решаващи правомощия, които не са типични за касацията, а са типичини за въззивното производство. В същото време касационният съд може да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане – чл. 354 (3), което означава, че тази инстанция притежава контролно-отменителни правомощия, които са типични за всяка касация.

Извод: От изложеното е очевидно, че нашето касационно производство не е чиста/пълна касация, както има във Франция и Люксембург например, при която съдът или потвърждава или отменя присъдата и няма контролно-решаващи правомощия. Очевидно, че нашето касационно производство е смесена процедура, при която се преплитат и допълват класически касационни правомощия, свързани с отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане с класически въззивни правомощия, свързани с раздаването на делото по същество.

В касационното производство ревизионното начало не намира така пълно проявление, както във въззивното. В уредбата на касационното производство няма формулирана изрична забрана да се влошава положението на осъдения, но въпреки това трябва да се приеме, че такава забрана съществува, защото в чл. 355 (2) и (3) изрично е формулирана забраната да се влошава положението на осъдения, когато делото се върне за ново разглеждане от нов състав;

3) Обща характеристика на правомощията на ВКС (това е по въпрос 84):

1. a) Доказателственият материал – ВКС не може да оценява достоверността на доказателствените средства, защото при такава оценка се правят фактически изводи, а ВКС не може под никаква форма да проверява правилността на фактическите констатации на предходните инстанции. ВКС само може на базата на постановените фактически положения да провери, правилно ли е приложен закона. Друг е въпросът, че ВКС може да проверява дали при събирането и проверката на доказателствения материал е допуснато съществено процесуално нарушение и тогава отменя постановените съдебни актове на именно това основание;

б) Правната квалификация:

– ВКС може да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, защото както е видно от чл. 354 (2) т.2 в тази хипотеза се изменя присъдата, а това правомощие е решаващо;

– Закон за по-тежко наказуемо престъпление. Тук хипотезите са различни, ако за това престъпление не е имало обвинение в 1вата инстанция, ВКС трябва да потвърди съдебния акт, не може да прилага такъв закон; ако за това престъпление е имало обвинение на 1вата инстанция, ВКС може да реши въпроса, на основание чл. 354 (2) т.4 измени присъдата, но само ако прилагането на тази по-тежка правна квалификация не изисква увеличаване на наказанието; ВКС може да отмени и оправдателна присъда, ако е допуснато нарушение на НК, но не може да реши въпроса, а на основание чл. 354 (3) т.3 трябва да върне делото за ново разглеждане;

в) Наказанието – може да намали наказанието, защото както е видно от чл. 354 (2) т.1 правомощието е решаващо, тъй като ВКС изменя присъдата. ВКС не може да увеличава наказанието, защото когато е налице такава хипотеза, както е видно от чл. 354 (3) т.1, правомощието е отменително, а не решаващо (връща делото за ново разглеждане).

г) НПК – когато е допуснато съществено нарушение на НПК, ВКС на основание на чл. 354 (3) т.2 отменя присъдата и връща делото за ново разглеждане на 1вата или на въззивната инстанция. С изменението на чл. 354 (3) т.2 се въведе преклудия, след която когато ВКС констатира, че е допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебната фаза, това вече е без значение, той не може да връща делото на тази фаза на процеса.

 

 ПРЕДМЕТ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ – изразът „предмет на касационно обжалване” е легален израз, то е употребен в заглавието на чл. 346. С този израз се обозначават, като се сочат винаги изчерпателно актовете, които подлежат на съответната проверка (било от въззивен, било от касационен съд). Не подлежат на касация:

1) Решенията, с които деецът е бил освободен от отговорност от чл. 78а;

2) Решенията, с които въззивната инстанция е върнала делото за ново разглеждане;

3) Решенията на окръжния съд, действал като въззивна инстанция, с която е потвърдена или изменена присъда на районен съд. Новите присъди, както постановени от апелативен съд, така и от окръжен съд, действал като въззивна инстанция, подлежат на касационна инстанция, освен присъдите, с които деецът е бил освободен от отговорност и е приложен чл. 78а;

4) На касация подлежат и определенията на окръжния или апелативния съд, постановени за 1ви път във въззивното производство, с които се прекратява или спира процеса, както и определенията по чл. 346, т.4.

1. Предели на касационната проверка (това е т.нар. ревизионното начало)

1) Предели на касационната проверка е легалният израз, а в практиката и доктрината се използва „ревизионно начало”;

2) Уредено е в чл. 347 и намира приложение в 3 насоки:

• по отношение обжалваната част на присъдата и в тази връзка, като правило без изключение, касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част;
• по отношение лицата, които са обжалвали и тук правилото е, ВКС проверява присъдата само по отношение на обжалвалите я лица – чл. 347 (1). В (2) обаче има изключение от това правило, когато ВКС може да отмени или измени присъдата и по отношение на лице, което не е подало жалба, но само ако това е в негов интерес/полза;
• по отношение основанията за обжалване. Както е видно от чл. 347 в текста липсва правило дали ВКС проверява и дали може да отмени/измени присъдата и на основание, което не е посочено в жалбата или протеста. От този факт може да се направи извод, че е налице празнота в закона. Тази празнота с оглед начина, по който е формулирана разпоредбата на чл. 347, може да бъде запълнена чрез тълкуването й по аргумент от противното. При това тълкуване се прави единственият възможен извод, че ВКС може да проверява и да отменя или изменя присъдата и на НЕ посочено основание. Практиката на ВКС обаче е друга. Няколко години след приемането на новия НПК, според практиката на ВКС бе точно в обратен смисъл, че ВКС не може да отменя присъдата на непосочено основание. По-късно обаче се приеха решения на ВКС, според които присъдата може да се отменя или изменя на непосочено основание, но само когато то е абсолютно процесуално нарушение. Да не се отменят или изменят присъди и на не посочено основание е практика, която е в очевидно противоречие с чл. 124 от Конституцията, според който ВКС осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

 

III. Право на касационна жалба и протест – чл. 349

1) Прокурор:

а) правото му да прави протест се съдържа в (1) – означава, че прокурорът може да подава протест срещу всяка присъда на всички основания;

б) може да подава протест както в полза на обвинението, така и в полза на обвиняемия;

в) правото на прокурора не е преклудирано в зависимост от направените искания по време на разглеждане на делото в предходната инстанция;

г) може да подава протест, както прокурорът участвал във въззивната инстанция, така и всеки друг прокурор при тази инстанция, а и всеки горестоящ;

2) Подсъдим – (1). Подсъдимият може да обжалва всяка присъда на всички основания, включително и гражданската й част, ако когато не е бил предявен граждански иск, може да обжалва мотивите и основанията за оправдаването си;

3) Защитник – (1) във връзка с (3). Както е видно от тези текстове на защитника, в качеството му на страна, е предоставено самостоятелно право на касационна жалба, което означава, че той може да подава касационна жалба независимо, а и въпреки несъгласието на подсъдимия;

4) Граждански ищец и граждански ответник:

а) могат да обжалват присъдата в само гражданската й част;

б) могат да обжалват и оправдателна присъда, но не оправдателния диспозитив, а мотивите и основанията за оправдаването;

в) гражданският ищец може да иска от ВКС да се уважи гражданският иск, ако не е бил уважен, а ако е бил частично уважен, може да иска увеличаване на размера на присъденото обезщетение. Докато гражданският ответник може да иска да се прекрати производството по гражданския иск, да се намали присъденото обезщетение или да се отхвърли предявеният граждански иск като неоснователен;

г) може ли да подава касационни жалби и протести повереника? Според чл. 349 (1) самостоятелно право на касационна жалба имат страните, а повереникът, както е видно от чл. 253 не е страна. Това означава, че той няма самостоятелно право да подава касационна жалба и може да подава такава, но само със съгласието на лицето, което представлява и защитава.

 

Подаване на касационна жалба и протест. Съдържание, оттегляне, ред за разглеждане

2. Срокът за подаването на касационните жалби и протести е посочен в чл. 350 (1) и (2). Този срок е фатален, след изтичането му се преклудира възможността за обжалване, който извод се прави от чл. 351 (4) т.2.
3. Редът за подаването на жалбите и протестите е посочен в чл. 350 (3), (4) и чл. 351 (3), а връщането на същите, когато са нередовни – чл. 351 (4). Съдържанието на жалбите и протестите е посочено в чл. 351 (1) и (2) и неспазването на някой от реквизитите, така както са посочени в тези две алинеи, правят жалбата или протеста недопустими и се връщат на техния подател, който извод следва от чл. 354 (4) т.1.

III. Реда за разглеждане на редовните жалби и протести – чл. 353:

1) В касационната инстанция не се провежда съдебно следствие, с едно изключение, когато ВКС действа като въззивна инстанция;

2) Участието на прокурор е винаги е задължително, участието на другите страни не е задължително, но е задължително да бъдат редовно призовани и е задължително, когато са посочени уважителни причини за неявяването си, разглеждането на делото да се отложи;

3) Съдебното заседание започва с доклад на съдията-докладчик, който доклад трябва да съдържа обстоятелствата посочени в чл. 353 (4);

4) Съдебното заседание на ВКС е единственото съдебно заседание, когато съдебните прения протичат не по ред, установен със закон, а както е видно от (6), по ред установен от съда;

5) Прави впечатление, че разпоредбата на чл. 353 не предвижда право на подсъдимия на последна дума. В същото време е забележително, че в правилата за касационното производство, гл. 23 липсва разпоредба, която да препраща за неуредени случаи, било към 1ва, било към въззивна инстанция, било и към 2те.

 

 

73.Касационни основания.

1. Нарушения на закона – чл. 348 (1) т.1:

1) При това касационно основание, формулирано като нарушение на закона става въпрос за закон, който е винаги материален закон, който извод се прави при систематическото тълкуване на този т. 1 с т. 2 на чл. 348 (1);

2) Какво означава материален закон, който е нарушен:

а) става въпрос за НК;

б) става въпрос и за всеки друг материален закон, към който препраща бланкетна разпоредба на НК (например – ЗДП);

в) става въпрос и за всеки друг подзаконов нормативен акт, към който препраща бланкетна разпоредба на НК;

г) става въпрос за случаите, когато не е приложено действащо тълкувателно решение, на ОСНК или тълкувателно постановление на пленума на ВКС и ВАС;

3) Какво означава нарушение на закона:

а) чл. 348 (2) легално формулира две хипотези на нарушение на закона и 1вата от тях е:

– Законът е приложен неправилно – на практика, случаите, когато се приема, че законът е приложен неправилно могат да се обособят в 4групи:

• правна норма, от особената част на НК, не е изтълкувана и затова е приложена неправилно в частта й очертаваща законният състав на престъплението (това е типичната грешка в правната квалификация);
• правна норма от особената част на НК не е изтълкувана и затова е приложена неправилно в санкционната й част. В такива случаи, наказанието не е правилно наложено, защото е определено наказание извън рамките на санкцията на правната норма. Става въпрос за предвидени две алтернативни наказания в санкцията, когато са наложени и двете. При предвидени кумулативни наказания е наложено само едното или наказанието е определено под минимума и над максимума, предвидени в санкционната част на нормата;
• правна норма от общата част на НК от раздела „престъпления” е изтълкувана и приложена неправилно. Става въпрос за рецидив, съучастие, продължавано престъпление, съвкупност и др.;
• правна норма от общата част на НК, но от раздел „наказания” е изтълкувана и приложена неправилно. Става въпрос за разпоредбите, които уреждат давността, погасяването на наказателната отговорност, освобождаване от наказателната отговорност, редукцията на наказанията по чл. 63 за непълнолетните и др.;

– Вторият случай на нарушение на закона, описан в чл. 348 (2) – не е приложен закона, който е трябвало да бъде приложен – в този случай понятието „закона” не е използвано в смисъл на правна квалификация, а в смисъл на закона като нормативен акт, приет от НС, обнародван по съответния ред и влязъл в законна сила. Такъв случай би бил налице, когато е приложена разпоредба от НК, която към момента на прилагането и е отменена или е с изменена редакция. Приложена е разпоредба от НК, която е приета, обнародвана в ДВ, но не е влязла в законна сила.

Изводи: 1) ВКС решава дали правилно е приложен законът, но единствено на базата на фактическите положения, такива каквито са приети за установени. ВКС не може да приеме, че е нарушен законът, но на базата на други, различни от приетите фактически положения от предходните инстанции;

2) Нарушението на закона не може да е съществено или несъществено. Съществено и респективно несъществено може да бъде нарушен процесуалният закон – НПК именно поради това в т.1 няма думата „съществено” и тази дума се използва в т.2 на чл. 348 (1);

3) Когато е допуснато съществено процесуално нарушение, то винаги е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото на предходен стадий, докато нарушението на закона може да се поправи и по друг начин – като се измени присъдата (единия вариант) и втория – като се постанови нова присъда.

1. Съществено процесуално нарушение: Правила:

1) Налице е допуснато процесуално нарушение на НПК в два варианта: а) когато конкретна разпоредба на НПК не е приложена; б) когато конкретна разпоредба на НПК е приложена, но е изтълкувана неправилно и затова приложена неправилно;

2) Не всяко нарушение обаче на НПК е касационно основание, както е видно от чл. 348 (1) т.2, то трябва да е освен това и съществено;

3) От такава гледна точка съществените процесуални нарушения са две големи групи:

а) абсолютните процесуални нарушения:

• този вид процесуални нарушения са посочени, при това изчерпателно, в чл. 348 (3) т. 2, т.3, т.4 – присъдата няма мотиви; няма протокол от съдебното заседание; присъдата е постановена от незаконен състав; нарушена е тайната на съвещанието;
• тези нарушения правилно се обозначават в доктрината и практиката като абсолютни, но те са абсолютни не защото са посочени изброително и изчерпателно в НПК, а защото когато се констатира такова нарушение и без да се правят каквито и да било оценки и преценки, съдебният акт винаги се отменя и делото се връща за ново разглеждане;
• при абсолютните процесуални нарушения не се проверява нито дали е правилна правната квалификация, нито дали определеното наказание е явно несправедливо, защото това няма значение при абсолютните процесуални нарушения, нито пък се проверява дали допуснатото нарушение е ограничило правата на страните;

б) относителните (условни) процесуални нарушения – чл. 348 (3) т.1.

– Относителните процесуални нарушения не са, а и технически не е възможно да се изброят в НПК;

– При този вид нарушения НПК сочи критерия, от който се ръководи съответният орган, за да вземе решение – дали допуснатото нарушение на НПК е съществено или не е. Критерият, от който се ръководи този орган е – довело ли е така допуснатото нарушение на НПК до „ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на другите страни”. Става въпрос не за ограничаване на правото на защита на страните, а за ограничаване на процесуалните права на страните. Прокурорът и защитникът са страни в процеса и те имат многобройни процесуални права, но нямат право на защита;

– При този вид съществени процесуални нарушения нито се проверява правната квалификация, нито наказанието – единствено е от значение дали нарушението е ограничило правата на страните. Кога нарушението е довело до ограничаване правата на страните, за да се приеме, че е съществено процесуално нарушение, е винаги въпрос на конкретна преценка за всеки конкретен случай. Именно поради тази причина и практиката на съдилищата не е константна.

Според практиката на ВКС обаче допуснатото нарушение е винаги съществено и в този смисъл практиката не е противоречива:

• когато страната не е била редовно призована, а на делото е даден ход;
• страната е посочила уважителни причини за неявяването си, а на делото е даден ход;
• делото е разгледано без участието на прокурор;
• делото е разгледано без да е изпратен препис от обвинителния акт на подсъдимия;
• за разглеждането на делото не е било съобщено на пострадалия и на ощетеното ЮЛ, че могат да се конституират като частен обвинител или граждански ищец;
• подсъдимият е осъден за деяние, което не е формулирано в обвинителния акт;
• на подсъдимия е отказано правото на последна дума или правото да се произнесе съдебна реч;
• по делото е било задължително участието на адвокат, а такъв не е участвал;
• експертизата е задължителна, а такава не е проведена;
• разпитан е малолетен свидетел, но без да участва педагог или психолог;
• при извършването на действието не са присъствали поемни лица или е присъствало само едно;
• протоколът от извършеното действие не е подписан от органа, който е извършил това действие;
• на обвиняемия, на досъдебната фаза, не е предявено постановлението за привличане на обвиняем;
• обвиняемият и пострадалият, както и техните защитници и повереници са направили искане да им бъде предявено разследването, а въпреки това то не е било предявено;
• на досъдебната фаза, след предявяване на постановлението за привличане, на обвиняемия е отказано правото му да бъде разпитан;
• при разглеждане на делото от съдебната зала е била отстранена страна, без да са били налице предпоставките за това по чл. 266 НПК;
• след завръщането на страната, която е била отстранена, тя не е била запозната с извършените в нейно отсъствие действия;
• и т.н.;

– Същественото процесуално нарушение може да послужи като основание за връщане на делото за ново разглеждане, но както е видно от чл. 348 (3) т.2 само ако не е било отстранено от истанцията, която е допуснала нарушението, например: малолетният свидетел е разпитан в едно от съдебните заседания без педагог или психолог, а в следващото съдебно заседание е разпитан отново, но при спазване правилата на НПК – с педагог и психолог. В случая нарушението е отстранено, затова няма касационно основание. За да е налице това касационно основание, допуснатото съществено процесуално нарушение трябва да е отстранимо. Вярно че, НПК не поставя такова условие, но условие подразбиращо се, защото делото се връща на предходната истанция, за да се поправи допуснатото нарушение, а след като не може да се поправи, защото действието, при което е допуснато същото, не може да се повтори, то и това връщане ще е винаги безпредметно.

III. Явна несправедливост на наложеното наказание – чрез разпоредбата на чл. 348 (5) се прави опит да се посочат хипотезите, когато наложеното наказание е явно е несправедливо;

1) Вече се знае, че при това касационно основание е допусната грешка, но не при налагането, а при самото индивидуализиране на наказанието. Това означава, че съдът е допуснал грешка при прилагането на чл. 54 от НК, когато не са взети предвид мотивите, подбудите, конкретната степен на обществена опасност на деянието и на дееца, както и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства;

2) както е видно от чл. 348 (5), касационното основание се свързва не с несправедливо наказание, а с явно несправедливо наказание. На практиката хипотезите, когато ще се стигне до явно несправедливо наказание са 3:

а) когато при превес на смекчаващите обстоятелства, наказанието е определено над средния размер към максимума;

б) при превес на отегчаващите обстоятелствата, наказанието е определено под средния размер към минимума;

в) при баланс между смекчаващи и отегчаващи, наказанието е определено вместо около средния размер или към минимума, или към максимума.

 

74.Правомощия на касационната инстанция. Задължителни указания на касаионната инстанция.

 

Правомощия на касационната инстанция при постановяване на решение(чл.354) След разглеждане на подадената жалба и протест КИ може да:

1.остави в сила присъдата или решението;

2. отмени присъдата или решението и да прекрати или спре НПв в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал. 1, т. 1(деянието не съставлява Пр) – да оправдае подсъдимия;
3. измени присъдата или решението;

4.отмени присъдата или решението изцяло или отчасти и да върне делото за ново разглеждане.

 

Касационната инстанция изменя присъдата, когато се налага да се:

1. намали наказанието;
2. приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление;
3. приложи чл. 64, ал. 1(непълнолетен-съдът го настанява във ВУИ) или чл. 66(условно осъждане) от НК;
4. приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква увеличаване на наказанието, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция;
5. уважи или отхвърли гражданският иск, когато е нарушен законът, или да се увеличи или намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди или да се прекрати производството по гражданския иск.

 

Касационната инстанция отменя присъдата изцяло или отчасти и връща делото за ново разглеждане, когато се налага да се:

1. увеличи наказанието;
2. отстранят допуснати съществени процесуални нарушения;
3. отстранят нарушения на материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателната присъда.

Решението на КИ се изготвя по правилата на чл. 339, ал. 1 и 2(по чия жалба или протест се е произнесла, основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста, кратко съдържание на доводите, изложени от страните в СЗ, и решението си по жалбата или протеста;когато потвърди присъдата, посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста) и се обявява не по-късно от 30 дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Това решение не подлежи на обжалване.

 

Задължителни указания на КИ и условия, при които може да се утежни положението на подсъдимия(чл.355)

При новото разглеждане на делото указанията на КИ са задължителни относно:

1. стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото;
2. прилагането на закона, освен в случаите, когато се установят други фактически положения;
3. отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуални правила.

Съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, може да наложи по-тежко наказание или да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, когато присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на ЧТ или на ЧО поради искане за утежняване положението на подсъдимия.

Съдът, на когото делото е върнато за ново разглеждане, може да осъди оправдания подсъдим, ако присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за осъждане.

Когато задължителните указания на касационната инстанция са изпълнени, постановената присъда не подлежи на касационно обжалване по основанията, на които е била отменена веднъж присъдата, освен ако са допуснати нови или са повторени същите нарушения.

 

 

75. Производство по възобновяване на наказателни дела.

 

След като делото е преминало трите редовни съдебни инстанции, постановеният окончателен проц.акт (присъда/решение/определение) влиза в сила. Но, както всяка една управленска дейност, взетото СР е застрашено от грешка. Дефектите в СР могат да са породени с оглед причини от обективно и субективно естество както при разглеждането на делото, така и при постановяване на проц.акт. Затова, в з-на трябва да съществува проц.механизъм, чрез който да се противодейства и корегира влязъл в сила акт на съда. Тук е ролята на извънредните способи за проверка, които да се прилагат от по-горен съд и да се контролират актовете които са влезли в законна сила.

Възобновяването е извънреден способ за провелка на влезли в сила присъди,решения и определения.Компетентен е ВКС.Доколкото няма особени правила,прилагат се правилата за касационно производство.

 

Актове, които подлежат на проверка(чл.419).

1.Влезлите в сила присъди и решения;

2.Определенията по чл. 112, ал. 3(с които се отнемат МПС-та, иззети като ВД,в полза на държавата,непотърсени в5-годишен срок), чл. 243, ал. 5, т. 1 и 2(с които съдът потвърждава постановлението;изменя постановлението относно основанията за прекратяване на НПв и разпореждането с ВД), чл. 382, ал. 7(с които се одобряват/неодобряват споразумения), както и определенията и разпорежданията по чл. 341, ал. 1(с които се прекратяваНПв или препятстващи НПв).

3.Определенията на съда по чл. 369, ал. 5(разглеждане на делото по искане на обвиняемия)подлежат на проверка по реда на тази глава(33) на основание чл. 422, ал. 1, т. 1 – 3( някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински;съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил Пр във връзка с участието си в НПв;чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото), както и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

 

Лица, които могат да направят искане за възобновяване. (чл.420).

Искане за възобновяване на наказателно дело по чл. 422, ал. 1, т. 1 – 3(когато някои от доказателствата, върху които се основава присъдат, се окажат неистински;съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил Пр във връзка с участието си в НПв;чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, и имат съществено значение за делото) може да направи окръжният, съответно военният прокурор, а по чл. 422, ал. 1, т. 4 – 6(с решение на ЕС по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото; е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната.) главният прокурор.

Осъденият за престъпление от ОХ, който не е бил освободен от НО с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК, може сам да направи искане за възобновяване на наказателното дело в случаите на чл. 422, ал. 1, т. 5.(по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения)

Искането за възобновяване не спира изпълнението на присъдата, освен ако прокурорът или ВКС постанови друго.

В случаите на чл. 422, ал. 1, т. 4(с решение на ЕС по правата на човека е установено нарушение на ЕК за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото;), когато решението на Европейския съд по правата на човека е в интерес на осъдения, както и в случаите на чл. 422, ал. 1, т. 6(е допусната екстрадиция ), спирането на изпълнението е задължително.

Срок за искане(421).Искането за възобновяване на наказателно дело, завършило с оправдателна присъда или с определение или разпореждане за прекратяване, както и искане, с което се иска да се увеличи наказанието или да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, може да се направи не по-късно от 6 месеца от влизането в сила на съответния акт по чл. 422, ал. 1, т. 5(присъди,непроверени по касационен ред) и ал. 2(извършване на разследване) или от разкриването на новите обстоятелства.

Главният прокурор е длъжен да направи искането по чл. 422, ал. 1, т. 4(нарушение на ЕК...) в 1-месечен срок от узнаването на решението, а по чл. 422, ал. 1, т. 6(екстрадиция…) – в 1-седмичен срок от узнаването за допусната екстрадиция.

Осъденият може да направи искането по чл. 422, ал. 1, т. 5 в 6-месечен срок от влизане в сила на съответния акт. За задочно осъдения срокът започва да тече от датата, на която е узнал, че присъдата е влязла в сила. 81

Наказателното дело може да бъде възобновено и след смъртта на осъдения.

Основание за възобновяване(чл.422).

Наказателното дело се възобновява, когато:

1. някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински;

2.съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство;

Тези обстоятелствата се установяват с влязла в сила присъда, а когато не може да се постанови присъда – чрез разследване

3. чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото;
4. с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото;
5. по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3;(когато е нарушен законът; когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила; когато наложеното наказание е явно несправедливо);
6. е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната.

Възобновяване на наказателното дело по искане на задочно осъден поради неучастието му в наказателното производство (чл.423)

В 6-месечен срок от узнаване на влязлата в сила присъда задочно осъденият може да направи искане за възобновяване на наказателното дело поради неучастието му в НПв. Искането се уважава, освен ако осъденият след изпълнение на процедурата по чл. 254, ал. 4(връчване на ОА) не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина или се е укрил. Искането не спира изпълнението на присъдата, освен ако съдът постанови друго.

Производството за възобновяване на наказателното дело се прекратява, ако задочно осъденият не се яви в съдебно заседание без уважителни причини.

Когато задочно осъденият е задържан в изпълнение на влязлата в сила присъда и съдът възобнови наказателното производство, с решението си той се произнася и по мярката за неотклонение.

Когато искането е направено от задочно осъден, предаден от друга държава на Република България, при предоставени гаранции за възобновяване на делото, съдът го възобновява, без да преценява дали лицето е знаело за съдебното производство срещу него.

Съд, който разглежда искането. Искането за възобновяване на наказателното дело се разглежда от ВКС.Искането се подава чрез съответния ПИС, който незабавно изпраща препис от него на прокурора, осъдения или оправдания, а делото – на ВКС.

Делото се разглежда в открито заседание.

Правомощия на съда(чл.425) Когато намери искането за възобновяване за основателно, съдът може да:

1. отмени присъдата, решението, определението или разпореждането и да върне делото за ново разглеждане, като посочи стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото;
2. отмени присъдата, решението или определението и да прекрати или да спре наказателното производство, а в случая на чл. 24, ал. 1, т. 1(деянието не съставлява Пр) – да оправдае подсъдимия в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда;
3. измени присъдата, въззивното решение или новата присъда в случаите, когато основанията за това са в полза на осъдения.

Производството се възобновява и делото се връща в стадия, когато е започнало задочното производство.

Доколкото няма особени правила, прилагат се правилата за касационното производство.

 

 

76.Привеждане в изпълнение на влезлите в сила присъди, решения и определения.

 

Привеждането в изпълнение на съдебния акт от приключилото НПв е последния стадий на процесуалната дейност. Започва със сезиране на ДО които са ангажирани среализирането наопределеното наказание, възпитателно въздействие и др.

Актове на съда, които подлежат на изпълнение(чл.412).

Присъдите, решенията, определенията и разпорежданията се привеждат в изпълнение след влизането им в сила.

Присъдите, решенията, определенията и разпорежданията влизат в сила от:

1.момента на постановяването им, когато не подлежат на проверка по жалба или протест;

2.момента на постановяване на решението на КИ, когато жалбите и протестите са оставени без разглеждане или без уважение или присъдата е изменена;

3.изтичане на срока за обжалването им, когато не е подадена жалба или протест.

Задължителна сила на актовете на съда(чл.413).

 

Действие на влязлата в сила присъда:

1.Неотменимост по реда на въззивното и касационното производство;

2.Изключителност;

3.Задължителност за всички учреждения,ЮЛ,длъжностни лица и гражадани;

4.Изпълнителна сила;

5.Задължителност за гражданския съд,който разглежда гражданските последици от деянието-относно извършването на деянието,виновността на дееца и наказуемостта на деянието.

 

Привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда и определение.

-това е стадий от съдебната фаза на процеса;

-задача-осигуряване на възможност да се реализира присъдата;

-съдът осъществява ФРР-той е компетентен да решава въпросите;

-участват същите субекти;

Влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани.

Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите:

1. извършено ли е деянието;
2. виновен ли е деецът;
3. наказуемо ли е деянието.

Разпоредбите се прилагат и за актовете на районния съд по глави 28(Освобождаване от НО с налагане на адм.наказание) и 29(Решаване на делото със споразумение).

 

Решение на съда във връзка с привеждане в изпълнение на присъдите и определенията(чл.414)

Съдът, който е постановил влязлата в сила присъда или определение, се произнася по:

1. всички затруднения и съмнения, свързани с тълкуването им;
2. замяната на пробацията с лишаване от свобода и отмяната на прилагането на чл. 66 от НК;
3. освобождаване от изтърпяване на наказание, наложено за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, когато преди започване на неговото изпълнение частният тъжител е поискал това.

Въпросите, се разглеждат в съдебно заседание с призоваване на осъдения, а в случаите На освобождаване от изтърпяване на наказание по т.3- и на тъжителя.

 

Участието на прокурора е задължително!

Отлагане на изпълнението на наказанията(чл.415).

Окръжният прокурор или районният прокурор с постановление може да отложи изпълнението на наказанията лишаване от свобода и пробация:

1. при тежко заболяване, което пречи да се изтърпи наказанието – до 6 месеца; след изтичане на този срок изпълнението на наказанието може да бъде отлагано за същия срок въз основа на ново медицинско освидетелстване;
2. при бременност на осъдената или раждане – до 6 месеца преди и една година след раждането;
3. когато поради особени обстоятелства като пожар, стихийно бедствие, тежка болест, смърт на единствения трудоспособен член от семейството и други незабавното изпълнение на присъдата може да доведе до тежки последици за осъдения или за неговото семейство – до три месеца;
4. спрямо особено необходими специалисти в предприятия, учреждения или организации – до три месеца;
5. за завършване на текуща учебна година или започнатия курс за квалификация – до 2 месеца.

 

Действия по привеждане в изпълнение на присъдите и определенията (чл.416).

Препис от присъдата, с която подсъдимият е оправдан или освободен от НО или от изтърпяване на наказанието, както и препис от определението за прекратяване на НПв, се изпраща на съответните органи за връщане на иззетите документи, ценности и други предмети, както и за снемане на полицейската регистрация. Когато е отменена мярка за обезпечаване, препис от присъдата или определението се изпраща на съответните органи.

Препис от присъдата, с която подсъдимият е осъден да изтърпи съответно наказание, се изпраща на прокурора за изпълнение.

Когато с присъдата е постановена конфискация на определени вещи или отнемане на вещи на основание чл. 53 от НК, съдът изпраща препис от присъдата на Агенцията за държавни вземания за изпълнение. За изземването на отнетите и конфискувани вещи Агенцията за държавни вземания уведомява съда в 7-дневен срок.

Когато с присъдата е наложена глоба или са присъдени в полза на държавата обезщетения, съдебни разноски и такси, съдът издава изпълнителен лист и го изпраща на съответния орган за изпълнение.

Действията се извършват в 7-дневен срок от влизане в сила на присъдата.

Приспадане времето на задържането и лишаването от права.(чл.417)

Когато чл. 59(времето, през което спрямо осъдения е била взета мярка за неотклонение задържане под стража или домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието ЛС или пробация. Когато наложеното наказание е пробация, един ден задържане под стража или домашен арест се зачитат за два дни)от НК не е приложен от съда, той се прилага от прокурора с постановление.

Органи, които задържат осъдения-чл.418.Задържането на осъдения и отвеждането му до мястото за изпълнение на наказанието се извършва от службите на Министерството на правосъдието, които могат да ползват съдействието на съответните органи на МВР.

 

 

77.Производство по освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.

 

Освобождаването от НО цели да осигури бързина на НПс. Това не е самостоятелно производство, а част от съд. фаза на НПс.

При действията на прокурора след приключване на разследването, той взема решение да изготви постановление, с което да направи предложение пред съответния съд за освобождаване на подсъдимия от НО и налагане на адм. наказание. В това производство не е допустимо да се предявява граждански иск. Делото винаги се разглежда еднолично. Явяването на страните никога не е задължително – това важи и за прокурора. Делото се разглежда от съдията само в рамките на фактическите положения, посочени в постановлението на прокурора. Ако се установят нови фактически положения – делото се връща на прокурора.

Производството пред съда е от категорията на въззивните производство, защото могат да се преценяват събраните доказателства и да се събират нови. Възобновяването на такова дело става по предложение на апелативния прокурор и се разглежда от апелативния съд по реда на ЗАНН.

Съгласно чл.375 когато прокурорът установи, че са налице основанията на чл. 78а от НК, той внася делото в съответния ПИС с мотивирано постановление, с което прави предложение за освобождаване на обвиняемия от НО с налагане на административно наказание.

Когато установи, че са налице условията за разглеждане на делото, съдът го насрочва в 1-месечен срок.

Препис от постановлението се изпраща на обвиняемия, който може в 7-дневен срок от връчването му да даде отговор, като изложи възраженията си и направи нови искания.

В това производство не се допуска граждански иск.По тези дела не участва частен обвинител.(чл.376)

Прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора.

Когато не са налице основанията на чл. 78а от НК, съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора.(чл.377).

 

Разглеждане на делото от ПИС. (чл.378).

Съдът разглежда делото еднолично в открито съдебно заседание, за което се призовават прокурорът и обвиняемият. Неявяването на страните, които са редовно призовани, не е пречка за разглеждане на делото.

При разглеждане на делото могат да се преценяват събраните в НПв доказателства и да се събират нови доказателства.

Съдът разглежда делото в рамките на фактическите положения, посочени в постановлението. Когато установи нови фактически положения, съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора.

 

Съдът постановява решение, с което:

1.освобождава обвиняемия от НО и му налага административно наказание;

2. оправдава обвиняемия;
3. прекратява НПв в предвидените от закона случаи.

Решението на съда подлежи на обжалване и протест по реда на въззивното производство.

При решаване на делото се прилагат и разпоредбите на ЗАНН.

Възобновяване на делото(чл.380)Предложението за възобновяване на делото по тази глава се прави от апелативния, съответно военно-апелативния прокурор и се разглежда от апелативния, съответно военно-апелативния съд по реда и в сроковете, определени в ЗАНН. Когато предложението е основателно, съдът се произнася и по същество, като събира доказателства, ако това е необходимо.

 

 

78.Особени правила при разглеждането и решаването на наказателни дела. Бързо производство. Незабавно производство.

 

НПК урежда 6 диференцирани процедури към ускоряване развитието и приключване на делата в разумен срок.С тях се постига разтоварване на правосъдната система, като я ангажират в по-малка степен с определени престъпления-по принцип такива с невисока степен на ООП и по този начин се освобождава повече потенциал за по-тежки престъпления.

Тези процедури са специални (законът ги нарича особени правила) и имат приоритет пред общото производство т.е.общият ред се прилага само, ако не са налице предпоставките за прилагане на някои от диференцираните процедури.

 

БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО (глава 24).

Предпоставки за провеждане на бързо производство-чл.356:

1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на МВР, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.

Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за първото действие по разследването.

БПр се счита за образувано със съставяне на акта за първото действие по разследването. От този момент лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем.

Разследващият орган приключва разследването в срок до 7 дни от установяване на съответното основание, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

 

Действия на прокурора(чл.357).

Наблюдаващият прокурор се произнася в 3-дневен срок от приключване на разследването, като:

1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;
3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда;
4. внася делото с постановление за освобождаване от НО с налагане на административно наказание или с предложение за споразумение за решаване на делото;
5. постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като определя срок не по-дълъг от 7 дни.

Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, наблюдаващият прокурор постановява разследването да се извърши по общия ред.

В случаите на постановяване на допълнително разследване, наблюдаващият прокурор може и сам да извърши допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не по-късно от 7 дни.

 

Действия на съдията-докладчик(чл.358).

В случаите на повдигане на обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда, съдията-докладчик:

1. прекратява наказателното производство в случаите и по реда на чл. 250(както по общя ред);
2. спира наказателното производство в случаите и по реда на чл. 251(както по общя ред);
3. прекратява съдебното производство и връща делото на наблюдаващия прокурор, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила;
4. насрочва делото за разглеждане в 7-дневен срок от постъпването му.

В случаите на насрочване на делото за разглеждане, съдията-докладчикът разпорежда на наблюдаващия прокурор да връчи незабавно препис от обвинителния акт на подсъдимия и да призове подсъдимия, свидетелите и вещите лица за съдебното заседание. В този случай наблюдаващият прокурор може да ползва съдействието на съответните органи на Министерството на правосъдието или на МВР.

В 3-дневен срок от връчването на преписа от обвинителния акт подсъдимият има право да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания.

Разглеждане на делото в първата инстанция(чл.359).

Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 – 3, съдът разглежда делото и произнася присъдата заедно с мотивите, а когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от 7 дни.

В това производство не се допуска граждански иск. По тези дела не участва ЧО.

Жалбата и протестът се подават в 7-дневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в 15-дневен срок.

Субсидиарно за това производство се прилагат общите правила.

 

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО(глава 25).

Провежда се, когато са налице кумулативно следните предпоставки :

1)лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението; и

2)лицето е посочено от очевидец като извършител на Пр;

Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.НПр се счита за образувано със съставяне на акта за първото действие по разследването. От този момент лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило престъплението, се счита за обвиняем.

Разследващият орган приключва разследването в срок до 3 дни от установяването на съответното основание, като при предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

 

Действия на прокурора(чл.363)

Наблюдаващият прокурор се произнася незабавно, като:

1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;
3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в съда;
4. внася делото с постановление за освобождаване от НО с налагане на административно наказание или с предложение за споразумение за решаване на делото;
5. постановява допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като определя срок не по-късно от пет дни.

Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, прокурорът постановява разследването да се извърши по общия ред.

 

Прокурора незабавно съставя обвинителен акт, връчва го на обвиняемия и внася делото в съда. Съдът прекратява или спира производството при наличието на съответните условия, или го връща на прокурор при допуснато нарушение на процесуалните правила. Ако не са налице основания за това, разглежда делото в деня на постъпването му. Прокурора осигурява явяването на подсъдимия и това на свидетелите и вещите лица по делото в съдебно заседание.

Съдът разглежда делото и постановява присъдата заедно с мотивите, а когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни. В това производство не се допуска граждански иск. По тези дела не участва частен обвинител.

Жалбата и протестът се подават в 7-дневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите е отложено – в 15-дневен срок. Субсидиарно за това производство се прилагат общите правила.

 

 

79.Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия. Съкратено съдебно следствие пред първа инстанция.

 

Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия (глава 26).

Искане на обвиняемия до съда(чл.368).

Ако в ДсП от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от 2 години и повече от 1 година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда. В тези срокове не се включва времето, през което делото е било в съда.

Обвиняемият подава молба до съответния ПИС, който незабавно изисква делото.

 

Разглеждане на делото. (чл.369).

Съдът се произнася по молбата еднолично в 7-дневен срок и когато установи основанията за разглеждане на делото, връща го на прокурора, като му дава възможност в 2-месечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от НО с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати НПв, като уведоми за това съда.

Ако до изтичане на 2-месечния срок прокурорът не осъществи правомощията си, съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява НПв срещу обвиняемия еднолично в закрито заседание с определение. След постановяване на определението НПв продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.

Когато прокурорът осъществи правомощията си, но на ДсП са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в 1-месечен срок.Ако в този срок прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява НПв срещу обвиняемия с определение.Актовете на съда са окончателни.

 

Съкратено съдебно следствие в производството пред първа инстанция.(глава 27).

Производството започва с решение за предварително изслушване на страните.

Решение за предварително изслушване на страните се взема от съда служебно или по искане на подсъдимия.Съдът не може да отхвърли искане на подсъдимия за предварително изслушване, когато са налице условията по тази глава.

Когато подсъдимите са повече от един, съкратено съдебно следствие се допуска само ако условията по тази глава са налице за всички подсъдими.

Съдът разпорежда предварително изслушване на страните без призоваване на свидетелите и вещите лица.

 

При предварителното изслушване на страните(чл.371):

1. подсъдимият и неговият защитник, ГИ, ЧО и техните повереници могат да дадат съгласие да не се провежда разпит на всички или на някои свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от ДсП;
2. подсъдимият може да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласи да не се събират доказателства за тези факти.

 

Ред за провеждане на предварително изслушване на страните.

Съдът разяснява на подсъдимия правата му и го уведомява, че съответните доказателства от ДсП и направеното от него самопризнание ще се ползват при постановяване на присъдата.Съдът назначава на подсъдимия защитник, ако няма такъв.

В случаите, че не се провежда разпит на свидетелите и ВЛ, съдът с определение одобрява изразеното съгласие, ако съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда, предвидени в НПК.

В случаите на самопризнания, когато установи, че самопризнанието се подкрепя от събраните в ДсП доказателства, съдът с определение обявява, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.

В случаите, че съдът с определение одобрява изразеното съгласие при провеждане на съдебното следствие от първата инстанция не се извършва разпит на свидетелите и вещите лица, за които се отнася одобреното от съда съгласие, като съответните протоколи за разпит и експертни заключения се прочитат.

Когато самопризнанието се подкрепя от събраните в ДсП доказателства, при провеждане на съдебното следствие не се извършва разпит на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като съдът, ако постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 55 от НК(при изключителни и многобройни смегчаващи обстоятелства) и без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства.
Съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в ДсП, които го подкрепят. Субсидиарно се прилагат се общите правила.

80.Прекратяване на наказателното производство със споразумение.

 

    80.Прекратяване на наказателното производство със споразумение.

 

Споразумението е процесуално средство за съкращаване на институти и стадии от съд. фаза на НПс. Споразумение, което е постигнато преди образуването на съд. производство съкращава провеждането на пълно съд. следствие, а с невъзможността да се обжалва постигнатото споразумение се съкращава и цялата втора инстанция.

След приключване на разследването по предложение на прокурора или на защитника може да бъде изготвено споразумение между тях за решаване на делото. Когато обвиняемият не е упълномощил защитник, по искане на прокурора съдия от съответния първоинстанционен съд му назначава защитник, с когото прокурорът обсъжда споразумението.

 

Споразумение не се допуска за тежки умишлени престъпления(чл.381):

1.по глава първа (против републиката);

2.глава втора, раздели I и VIII (Пр против личността);

3.глава осма, раздел IV(подкуп);

4.глава единадесета, раздел V (Пр при използв.атомната енергия за мирни цели);

5.глава дванадесета (Пр против отбранителната способност наР,против инф-ята,представляваща държ.тайна, и против чуждест.класифицир.инф-я);

6.глава тринадесета, раздели VI и VII (за военни Пр извършени във военно време или в бойно готовност или във вр-ка с военни действия);

7.глава четиринадесета (Пр против мира и човечеството) от особената част на НК.

Когато с престъплението са причинени имуществени вреди, споразумението се допуска след тяхното възстановяване или обезпечаване.

Със споразумението може да се определи наказание при условията на чл. 55(при изключителни или многобройни смегчаващи вината обстоятелства) от НК и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.

 

Предпоставки за допускане на споразумение:

1.Да е приключило предв. разследване;

2.Престъплението трябва да е от изрично посочените в НПК;

3.Имуществените вреди да са възстановени или обезпечени;

4.Да е налице проект за споразумение, който да съдържа всички реквизити;

5.Проектът трябва да съдържа подписите на прокурора и защитника;

6.Проектът трябва да съдържа и подпис на обвиняемия, че е съгласен със споразумението, както и декларация, че се отказва от разглеждането на делото по общия ред.

 

Споразумението се изготвя в писмена форма и съдържа съгласие по следните въпроси:

1. има ли извършено деяние, извършено ли е то от обвиняемия и извършено ли е виновно, съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация;
2. какъв да бъде видът и размерът на наказанието;
3. какъв да бъде първоначалният режим на изтърпяване на НЛС, когато не се прилага чл. 66 от НК;
4. на кого да се възложи възпитателната работа в случаите на условно осъждане;
5. каква възпитателна мярка да се наложи на непълнолетния обвиняем в случаите по чл. 64, ал. 1(настаняване на непълнолетния в ВУИ) от НК;
6. какво да стане с веществените доказателства, когато не са необходими за нуждите на НПв по отношение на други лица или други престъпления, и на кого да се възложат разноските по делото.

 

Споразумението се подписва от прокурора и защитника. Обвиняемият подписва споразумението, ако е съгласен с него, след като декларира, че се отказва от съдебно разглеждане на делото по общия ред.

Когато производството е срещу няколко лица или за няколко престъпления, споразумение може да бъде постигнато за някои от лицата или за някои от престъпленията.

Ако с едно деяние обвиняемият е извършил няколко престъпления или ако един обвиняем е извършил няколко отделни престъпления, със споразумението се прилагат чл. 23 и 25 от НК.

 

Произнасяне по споразумението от съда(чл.382).

Споразумението се внася от прокурора в съответния ПИС незабавно след изготвянето му заедно с делото.

Съдът насрочва делото в 7-дневен срок от постъпването му и го разглежда еднолично. В съдебното заседание участват прокурорът, защитникът и обвиняемият.

Съдът запитва обвиняемия разбира ли обвинението, признава ли се за виновен, разбира ли последиците от споразумението, съгласен ли е с тях и доброволно ли е подписал споразумението.

Съдът може да предлага промени в споразумението, които се обсъждат с прокурора и защитника. Последен се изслушва обвиняемият.

В съдебния протокол се вписва съдържанието на окончателното споразумение, което се подписва от прокурора, защитника и обвиняемия.

Съдът одобрява споразумението, когато не противоречи на закона и морала. Когато съдът не одобри споразумението, той връща делото на прокурора. В този случай самопризнанието на обвиняемия, няма доказателствена стойност.

Определението на съда е окончателно. За определениет на съда се съобщава на пострадалия или неговите наследници с указание, че могат да предявят граждански иск за неимуществени вреди пред гражданския съд.

Одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда-чл.383.

Когато споразумението е за деяние, извършено при условията на чл. 68, ал. 1(ако до изтичане на изпитателния срок осъдения извърши др.Пр от ОХ) от НК, съдът се произнася и относно изтърпяването на отложеното наказание по реда на чл. 306, ал. 1, т. 3.

Когато споразумението е за деяние, извършено при условията на чл. 68, ал. 2(ако извърши непредпазливо Пр в изпитателния срок) от НК, отложеното наказание не се изтърпява.

 

Споразумение за решаване на делото в съдебното производство(чл.384).

При условията и по реда на тази глава ПИС може да одобри споразумение за решаване на делото, постигнато след образуване на съдебното производство, но преди приключване на съдебното следствие. Съдът назначава защитник на подсъдимия, когато той сам не е упълномощил. В този случай споразумението се одобрява само след съгласието на всички страни.

 

Правни последици на одобреното от съда споразумение са 3:

 след одобреното споразумение не се предвижда съд. заседание по общия ред;

 прекратява се НПв;

 споразумението има значение на влязла в сила присъда.

 

Когато споразумението е постигнато по време на съд. заседание, за да одобри съдът споразумението е необходимо съгласието на всички страни в процеса;

 

 

81.Особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от непълнолетни.

 

Принципно положение е да се прилагат специфични грижи към личността на непълнолетния.

Българското законодателство, традиционно регламентира само особени правила по отношение на непълнолетните. Тези особени правила дерогират приложението на общите правила и тяхното спазване е абсолютно задължителна предпоставка за валидността на акта, постановен в съответното производство.

Изключение за приложението на особените правила има само в случаите на чл.394:

Участието на защитник в наказателното производство е задължително – когато обвиняемият е непълнолетен. Тази разпоредба цели да се компенсират някои празноти в житейския опит, стабилността на психиката на непълнолетния и невъзможността им да участват в процеса поради факта на непълнолетието.

По делата за престъпления, извършени от непълнолетни, досъдебното производство се провежда от определени разследващи органи със специална подготовка(чл.385).

 

Мерки за неотклонение(чл.386). Спрямо непълнолетни могат да се вземат следните мерки за неотклонение:

1. надзор на родителите или на попечителя;
2. надзор на администрацията на възпитателното заведение, в което непълнолетният е настанен;
3. надзор на инспектора при детска педагогическа стая или на член на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните;
4. задържане под стража.

Мярката за неотклонение задържане под стража се взема в изключителни случаи.

Предаването на непълнолетни под надзор на лицата и на органите става срещу подписка, с която те се задължават да упражняват възпитателен надзор върху непълнолетния, да следят за поведението му и да осигурят явяването му пред разследващия орган и съда. При виновно неизпълнение на поетите задължения на тези лица може да се налага глоба до 500 лева.

В случаите на задържане непълнолетните се настаняват в подходящи помещения отделно от пълнолетните, като незабавно се съобщава на техните родители или попечители и на директора на учебното заведение, когато задържаният е ученик.

При разследването и съдебното следствие се събират доказателства за деня, месеца и годината на раждането на непълнолетния, за образованието, за средата и условията, при които е живял, и доказателства дали престъплението не се дължи на влияние на пълнолетни лица.

Когато е необходимо, при разпита на непълнолетния обвиняем участва педагог или психолог, който с разрешение на разследващия орган може да му поставя въпроси. Педагогът или психологът има право да се запознае с протокола за разпит и да направи бележки по точността и пълнотата на записаното в него.

 

Предявяване на разследването(чл.389).

За предявяване на разследването задължително се уведомяват и родителите или попечителите на непълнолетния обвиняем.

Родителите или попечителят на непълнолетния обвиняем присъстват на предявяването, ако поискат това.

Когато за престъплението се предвижда наказание до 5 години ЛС или друго по-леко наказание или когато за престъплението се предвижда наказание повече от пет години ЛС, делата срещу непълнолетни като първа инстанция се разглеждат в състав от един съдия и двама съдебни заседатели, а в случаите когато за престъплението се предвижда наказание не по-малко от 15 години ЛС или друго по-тежко наказание. – от двама съдии и трима съдебни заседатели.

Съдебните заседатели трябва да бъдат учители или възпитатели. Когато непълнолетният е военнослужещ, делото се разглежда по реда на глава тридесет и първа.

 

Съдебно заседание(чл.391) Съдебното заседание по дела срещу непълнолетни се води при закрити врати, освен ако съдът намери, че е в обществен интерес делото да се разгледа в публично заседание.

По преценка на съда в съдебното заседание могат да бъдат поканени инспектори при детска педагогическа стая и представители на учебното заведение, в което учи непълнолетният.

При разглеждането на дела срещу непълнолетни задължително се призовават техните родители или попечители. Те имат право да участват в събирането и проверката на доказателствените материали и да правят искания, бележки и възражения. Неявяването на родителите или попечителя не е пречка за разглеждане на делото, освен ако съдът намери участието им за необходимо.

По дела срещу непълнолетни участието на прокурор е задължително. По тези дела не участва частен обвинител.

Когато е необходимо да се изяснят факти, които могат да повлияят отрицателно върху непълнолетния подсъдим, съдът може да го отстрани временно от съдебната зала, след като изслуша защитат, родителите или попечителя и прокурора.

Разглеждане по общия ред на дела за престъпления, извършени от непълнолетни в особени случаи(чл.394).

Когато пълнолетният е привлечен като обвиняем за престъпление, извършено от него, преди да навърши пълнолетие, делото се разглежда по общия ред.

Когато непълнолетният е привлечен като обвиняем за деяние, извършено в съучастие с пълнолетен, делата не се разделят и производството се разглежда по общия ред.

 

Привеждане на присъдата в изпълнение(чл.395): Когато отложи изпълнението на наказанието спрямо непълнолетния, съдът уведомява съответната местна комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за организиране на необходимите възпитателни грижи. Когато съдът определи възпитателна мярка, изпраща препис от присъдата на съответната местна комисия.

Предложението на прокурора или на местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните по чл. 64, ал. 2 от НК за замяна на настаняването във възпитателно училище-интернат с друга възпитателна мярка след постановяване на присъдата се разглежда в съдебно заседание с призоваване на непълнолетния и неговия защитник.

 

 

82.Производство във връзка с международното сътрудничество по наказателни дела. Трансфер на осъдени лица. Признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд. Трансфер на наказателното производство.

 

Трансфер на осъдени лица(чл.453). Това е предаване на:

1.Осъдени от съд на Република България, за изтърпяване на наказанието в държавата, чиито граждани са;

2.Български граждани, осъдени от чуждестранен съд за изтърпяване на наказанието в Република България.

Решава се от главния прокурор по споразумение с компетентния орган на другата държава, при наличие на писмено съгласие на осъденото лице.

Решението за трансфера на осъдения може да се вземе и след като изпълнението на наказанието е започнало.

 

Трансфер без съгласие на лицето.

За трансфер не се изисква съгласието на осъден от чуждестранен съд български гражданин или на осъден от български съд чужд гражданин, когато:

1. присъдата или последващото административно решение на осъдилата държава включва заповед за експулсиране (депортиране) или друг акт, по силата на който лицето след освобождаването му от мястото за лишаване от свобода не може да остане на територията на осъдилата го държава;
2. преди да изтърпи присъдата, осъденото лице е избягало от осъдилата го държава на територията на държавата, чийто гражданин е.

В случаите по т. 1, преди постановяване на решението за трансфер, се взема предвид мнението на осъденото лице.

Мястото, времето и редът за предаването и приемането на осъдения се определят по споразумение между главния прокурор и компетентния орган на другата държава.

 

Искане за задържане(чл.456).

Когато има сведения, че осъденото от български съд лице се намира на територията на държавата, чийто гражданин е, главният прокурор може да направи искане пред чуждестранните органи за задържане на лицето, за което ще бъде направено искане за приемане изпълнението на присъдата, като уведоми, че спрямо това лице има влязла в сила присъда.

При постъпило искане за задържане на български гражданин от друга държава се прилагат съответно чл. 64(вземане мярка за неотклонение задържане под стража в ДсП) и 68 (забрана за напускане пределите на РБ).

След като осъденият пристигне в Република България или се установи, че се намира на нейна територия, главният прокурор изпраща присъдата, приета за изпълнение, и приложените към нея материали на Софийския градски съд с предложение за решаване на въпросите, свързани с изпълнението й.

Съдът се произнася по предложението с определение в съдебно заседание с участието на прокурор и с призоваване на осъдения.

 

В определението се посочват номерът и датата на приетата за изпълнение присъда, делото, по което е постановена, текстът от закона на РБ, предвиждащ отговорност за извършеното престъпление, срокът на наложеното от чуждестранния съд НЛС и се определя първоначалният режим на изтърпяване на наказанието.

Когато по закона на РБ максималният срок на ЛС за извършеното престъпление е по-малък от определения с присъдата, съдът намалява наложеното наказание до този срок. Когато по закона на РБ за извършеното престъпление не се предвижда ЛС, съдът определя наказание, което най-пълно съответства на наложеното с присъдата.

 

Предварителното задържане и изтърпяното наказание в държавата, в която е постановена присъдата, се приспада, а когато наказанията са различни, се взема предвид при определяне срока на наказанието.

Допълнителните наказания, наложени с присъдата, подлежат на изпълнение, ако такива са предвидени в съответния текст от законодателството на РБ и не са изпълнени в държавата, в която е постановена присъдата.

Определението на съда подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд.

 

Изпълнение на решение на чуждестранен съд за отмяна или изменение на присъдата. (чл.458)

Решението за изменение на присъдата, постановено от съда на другата държава след трансфера на осъдения, се приема за изпълнение.

Решението за отмяна на присъдата, постановено от съда на другата държава след трансфера на осъдения, се изпълнява незабавно по нареждане на главния прокурор.

Когато присъдата на чуждестранния съд е отменена и е постановено ново разследване или разглеждане на делото, въпросът за образуване на НПв по отношение на лицето, предадено за изтърпяване на наказанието, се решава от главния прокурор в съответствие със законите на РБ.

 

Проверка на присъдата(чл.459). Присъдата по отношение на лице, предадено или прието за изтърпяване на наказанието, подлежи на проверка само от компетентните органи на държавата, в която е постановена.

Когато присъдата по отношение на лице, предадено за изтърпяване на наказанието в друга държава, бъде отменена или изменена, Върховната касационна прокуратура изпраща препис от съдебното решение на компетентния орган на тази държава. Ако е постановено ново разследване или разглеждане на делото, изпращат се и необходимите за това материали.

 

Прекратяване изпълнението на наказанието при амнистия(чл.460).

При амнистия в РБ изпълнението на наказанието по приета за изпълнение чуждестранна присъда се прекратява по общия ред.

При амнистия в държавата, в която е постановена приетата за изпълнение присъда, изпълнението на наказанието се прекратява незабавно по нареждане на главния прокурор.

При амнистия в РБ главният прокурор уведомява незабавно компетентния орган на държавата, на която лицето е предадено за изтърпяване на наказанието.

 

Сила и действие на присъдата. Присъдата, както и решенията за нейното изменение или отмяна, приети за изпълнение, имат сила и действие на присъда и решения, постановени от съд на РБ.

Тези разпоредби се прилагат доколкото с международен договор, в който участва Република България, не е уговорено друго.

 

Признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд.

Условия за признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд(чл.463).

Влязла в сила присъда, постановена от чуждестранен съд, се признава и изпълнява от органите на Република България в съответствие с чл. 4, ал. 3, когато:

1. деянието, за което е направено искането, съставлява престъпление по българския закон;
2. деецът е наказателноотговорен по българския закон;
3. присъдата е постановена в пълно съответствие с принципите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на протоколите към нея, по които Република България е страна;
4. деецът не е осъден за престъпление, което се счита за политическо или за свързано с политическо престъпление, или за военно престъпление;
5. по отношение на същия деец за същото престъпление РБ не е признала присъда на друг чуждестранен съд;
6. присъдата не противоречи на основните принципи на българското наказателно и наказателнопроцесуално право.

Условия за отказ за признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд.

 

Искане на друга държава за признаване и изпълнение на присъда, постановена от неин съд, се отхвърля, когато:

1. наложеното наказание не може да бъде изпълнено поради изтичане на предвидената в българския Наказателен кодекс давност;
2. срещу осъденото лице по време на извършване на престъплението не е могло да бъде започнато наказателно производство в Република България;
3. спрямо същото лице за същото престъпление в РБ има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
4. има достатъчно основания да се смята, че присъдата е наложена или утежнена по расови, религиозни, национални или политически съображения;
5. изпълнението противоречи на международните задължения на РБ;
6. престъплението е извършено извън нейната територия.

 

Процедура за признаване(чл.465).

1.Искане за признаване в РБ на присъда на чуждестранен съд се отправя от компетентния орган на другата държава до Министерството на правосъдието.

2.Министерството на правосъдието изпраща искането и приложените към него присъда и други документи на окръжния съд по местоживеенето на осъдения. Ако последният не живее в страната, компетентен да разгледа искането е Софийският градски съд.

3.Съдът разглежда искането за признаване на присъдата на чуждестранния съд в състав от трима съдии в открито съдебно заседание с участието на прокурор, като на осъдения се назначава защитник, ако той не си е ангажирал такъв.

4.Съдът след изслушване на прокурора, осъдения и защитата му постановява решение в десетдневен срок, с което уважава или отхвърля искането за признаване на присъдата на чуждестранния съд.

5.Решението на съда подлежи на жалба или протест пред съответния апелативен съд в 7-дневен срок от обявяването му.

6.Жалбата и протестът се разглеждат от съответния апелативен съд в 10-дневен срок от постъпването им в съда. Решението на апелативния съд е окончателно.

7.Заверен препис от влязлото в сила решение се изпраща на Министерството на правосъдието за препращане на компетентните органи на държавата, поискала признаването на присъдата. Ако осъденият към момента на постановяване на решението изтърпява присъда лишаване от свобода в друга държава, съдът му връчва препис от решението чрез Министерството на правосъдието.

 

Действие на решението, с което е призната присъда на чуждестранен съд(чл.466).

Решението, с което е призната присъда на чуждестранен съд, има действието на присъда, постановена от български съд.

Ако с присъдата на чуждестранния съд са наложени наказания ЛС по отношение на няколко лица, признаването има действие само по отношение на лицето, за което е поискано признаване на присъдата.

Ако признатата присъда на чуждестранния съд се отнася само до отделно деяние на продължавано престъпление, извършено на територията на друга държава, признатата присъда не е пречка за наказателно преследване на осъденото лице за други деяния, включени в продължаваното престъпление, които са били извършени на територията на РБ.

Задържане под стражаЗа обезпечаване изпълнението на наложеното с присъдата на чуждестранния съд наказание лишаване от свобода компетентният съд може по всяко време след образуването на производството по признаване и изпълнение на присъдата на чуждестранния съд до влизането в сила на решението да вземе мярка за неотклонение задържане под стража на осъдения, който е на територията на РБ.

Определението, с което се взема мярка за неотклонение задържане под стража, се обжалва по общия ред.

 

Процедура за изпълнение. (чл.468)

Компетентен да постанови изпълнение на решението, с което е призната присъда на чуждестранен съд, е окръжният съд по местоживеене на осъдения, а когато той няма местоживеене в страната – Софийският градски съд. Съдът е компетентен да постанови и изпълнението на решението за правата над отнетото и конфискуваното имущество.

Съдът е компетентен по всички въпроси, свързани с процедурата за изпълнение, включително разглеждане на молбата за реабилитация по отношение на наказанието лишаване от свобода, наложено с присъдата на чуждестранния съд.

Съдът решава въпроса за срока на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като се приспада времето на задържане под стража и изтърпяното в другата държава наказание лишаване от свобода.

Съдът прекратява процедурата по изпълнение на наказанието лишаване от свобода по признатата присъда, когато държавата, чийто съд я е постановил, съобщи за амнистия, помилване или друга причина, поради която по-нататъшното изпълнение на присъдата е недопустимо. Ако по силата на амнистията, помилването или по друга причина наложеното наказание се намалява, съдът решава каква част от присъдата следва да бъде изтърпяна. Решението на съда подлежи на обжалване по общия ред.

Разпоредбите на НПК за изпълнение на наказанието се прилагат и за изпълнение на решението, с което е призната присъда на чуждестранен съд.

 

Признаване и изпълнение на други съдебни актове.

По реда на този ред се признават и изпълняват и други актове на чуждестранен съд, с които се постановява отнемане или конфискация на средствата на престъплението и на имущество, придобито чрез престъпление, или на неговата равностойност.

 

Условия за искане до друга държава за признаване и изпълнение на присъда на български съд(чл.470).

Искане до друга държава за признаване и изпълнение на присъда на български съд се прави от съответния български съд и се изпраща от Министерството на правосъдието, когато:

1. осъденото лице постоянно пребивава в другата държава;
2. изпълнението на присъдата в другата държава може да подобри възможностите за социализация на осъденото лице;
3. лицето е осъдено на лишаване от свобода и вече изтърпява или следва да изтърпи друго наказание лишаване от свобода в другата държава;
4. другата държава е държавата по произход на осъденото лице и е заявила, че желае да приеме изпълнението;
5. наказанието не може да се изпълни в Република България дори и чрез екстрадиция.

 

Трансфер на наказателно производство.

Трансфер на наказателно производство от друга държава-чл.478.

Молба за трансфер на наказателно производство от друга държава се изпраща на:

1. Върховната касационна прокуратура – за досъдебното производство;
2. Министерството на правосъдието – за съдебното производство.

Молбата за трансфер на наказателно производство от друга държава се приема ВКП и МП, когато:

1. деянието, за което е направено искането, съставлява престъпление по българския закон;
2. деецът е наказателноотговорен по българския закон;
3. деецът е постоянно пребиваващ на територията на РБ;
4. деецът е гражданин на РБ;
5. престъплението, за което е направено искането, не се счита за политическо или за свързано с политическо престъпление или за военно престъпление;
6. искането не цели преследване или наказване на лицето поради неговата раса, религия, гражданство, етническа принадлежност, пол, гражданско състояние или политически убеждения;
7. срещу дееца е започнало наказателно производство в РБ за същото или за друго престъпление;
8. трансферът на производството е в интерес на установяване на истината и най-важните доказателства се намират на територията на РБ;
9. изпълнението на присъдата, ако такава бъде постановена, ще подобри възможностите на осъденото лице за социализация;
10. личното присъствие на дееца може да бъде осигурено в производството в РБ;
11. присъдата, ако такава бъде постановена, може да бъде изпълнена в РБ;
12. искането не противоречи на международните задължения на РБ;
13. искането не противоречи на основните принципи на българското наказателно и наказателнопроцесуално право.

Ако органът ВКП и МП уважат молбата, незабавно я препращат на компетентните органи на НПв съгласно разпоредбите на НПК.

Всяко процесуално действие, извършено от орган на молещата държава в съответствие с националното й законодателство, се ползва в РБ със същата доказателствена сила, с която би се ползвало, ако е извършено от български орган.

Трансфер на наказателно производство в друга държава(чл.479).

Ако лицето, срещу което е образувано НПв в РБ, е гражданин на друга държава или постоянно пребивава в друга държава, ВКП и МП могат да изпратят молба за трансфер на наказателното производство в тази държава.

Молба за трансфер на наказателно производство в друга държава по предложение на компетентния български орган на наказателното производство се изпраща от:

1. Върховната касационна прокуратура – за досъдебното производство;
2. Министерството на правосъдието – за съдебното производство.

 

Молба за трансфер на наказателно производство в друга държава може да се направи, когато:

1. екстрадицията от замолената държава на лицето, извършило престъплението, не е възможна, не е разрешена или не е поискана по друга причина;
2. за установяване на фактите, за определяне на наказанието или за изпълнение на присъдата е целесъобразно наказателното производство да се проведе в замолената държава;
3. лицето, извършило престъплението, е или ще бъде екстрадирано в замолената държава или по друга причина е възможно личното му явяване в наказателното производство в тази държава;
4. екстрадицията на лице, осъдено от български съд с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, не е възможна или не е разрешена от замолената държава или изпълнението на присъдата в тази държава не е възможно.

Ако замолената държава допусне трансфера на наказателното производство, то не може да продължи на територията на Република България срещу лицето, извършило престъплението, а наложената присъда относно престъплението, във връзка с което е извършен трансфер на наказателното производство, не се изпълнява.

Органите на досъдебното производство или съдът продължават наказателното производство или изпращат присъдата за привеждане в изпълнение, ако замолената държава:

1. след като е приела молбата за трансфер, не образува наказателно производство;
2. впоследствие отмени решението си за трансфер на наказателното производство;
3. не продължи производството.

При получаване на информация от орган на друга държава за образувано наказателно производство или за производство, което предстои да бъде образувано във връзка с престъпление, извършено в тази държава, съответният прокурор решава дали българските органи да упражнят правомощието си по чл. 4, ал. 1 за образуване на наказателно производство за същото престъпление.

83. Екстрадиция. Европейска заповед за арест.

 

Екстрадиция е предаване на лице, намиращо се на територията на една държава:

1.срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд;

2. което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд;
3. на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане.

 

Екстрадиция се допуска само когато деянието съставлява престъпление по българския закон и по закона на молещата държава и за него се предвижда НЛС или мярка, изискваща задържане на лицето за не по-малко от една година или друго по-тежко наказание.

Екстрадиция се допуска и с цел изтърпяване на НЛС или мярка, изискваща задържане на лицето, наложени в молещата държава за не по-малко от 4 месеца.

Деянието съставлява престъпление и в двете държави, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат.

 

Лица, спрямо които не се допуска екстрадиция:

1.български гражданин, освен ако това е предвидено във влязъл в сила международен договор, по който РБ е страна;

2. лице, на което е предоставено убежище в РБ;
3. чужд гражданин, който се ползва с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ;
4. лице, което не е наказателноотговорно съгласно българското законодателство.

Наличието на българско гражданство, предоставено убежище в РБ или имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ се преценява към момента на получаване на искането за екстрадиция.

 

Основания, при които се отказва екстрадиция.

1. за политическо или свързано с него престъпление;
2. за военно престъпление, което не е престъпление по общото НП;
3. ако лицето, чието предаване се иска, ще бъде съдено от извънреден съд в молещата държава;
4. ако екстрадицията има за цел преследване или наказване на лицето на основания, като раса, религия, гражданство и т.н.
5. ако лицето ще бъде подложено на насилие, изтезание или на жестоко наказание и др.
6. за престъпление, което е амнистирано или за което наказателното преследване или изпълнението на наказанието е погасено по давност според законодателството на българската или на молещата държава;
7. когато в РБ за същото престъпление има влязла в сила присъда срещу лицето, чието екстрадиране се иска;
8. ако за престъплението законът на молещата държава предвижда или е наложено смъртно наказание;

 

Процедура по екстрадиция по искане на друга държава.

Молба за екстрадиция– подава се от компетентен орган на молещата държава в писмена форма до Министерството на правосъдието на РБ.

Молбата за екстрадиция може да се предаде и по дипломатически път, чрез Международната организация на криминалната полиция (Интерпол) или по друг начин, който може да се уговори между молещата държава и РБ.

Към молбата за екстрадиция се прилагат оригинал или заверено копие от присъдата и другите данни и материали.

Министърът на правосъдието или оправомощено от него длъжностно лице проверява молбата и приложените към нея документи.

 

Когато молбата и приложените към нея документи не отговарят на изискванията

министърът на правосъдието или оправомощеното длъжностно лице ги връща на молещата държава, като посочва основанията за това.

Ако молбата отговаря на изискванията, министърът на правосъдието изпраща незабавно на Върховната касационна прокуратура молбата за екстрадиция и приложените към нея документи или молбата за временно задържане.

В неотложни случаи компетентните органи на молещата държава могат да поискат от МП или от ВКП временно задържане на исканото лице преди изпращането на молба за екстрадиция.

След получаване на молбата Върховната касационна прокуратура образува преписка по случая. При множество молби те се обединяват в една преписка.

Преписката заедно със задължителни указания се изпраща на съответния окръжен прокурор, в чийто район се намира исканото лице. Окръжният прокурор:

1. осигурява на исканото лице защитник, ако няма такъв, и преводач, ако не владее български език;
2. запознава лицето и неговия защитник с всички документи по преписката и взема писмени обяснения от лицето;
3. запознава лицето с правото му да изрази съгласие пред съда за незабавното му екстрадиране;
4. внася искане пред съответния окръжен съд за вземане на мярка задържане под стража на исканото лице до приключване на производството по екстрадиция;
5. внася преписката за разглеждане в съответния окръжен съд.

 

След получаване на преписката по молбата за екстрадиция окръжният съд образува съдебно производство и насрочва съдебно заседание не по-късно от 7 дни от постъпването й. Молбата за екстрадиция се разглежда в открито съдебно заседание в състав трима съдии с участието на прокурор. В съдебното заседание съдът изслушва прокурора, исканото лице и неговия защитник.

Съдът постановява решение, с което допуска или отказва екстрадиция, като го обявява незабавно след изслушването. Във всички случаи, когато постановява решение, с което допуска екстрадицията, съдът взема мярка за неотклонение задържане под стража по отношение на исканото лице до фактическото му предаване на молещата държава.

Решението на окръжния съд подлежи на проверка от апелативния съд по жалба на лицето и неговия защитник или по протест на прокурора в 7-дневен срок от обявяването му. Жалбата или протестът се разглежда в 10-дневен срок от постъпването в съда. Решението на апелативния съд е окончателно.

При отказ за екстрадиция министърът на правосъдието уведомява молещата държава.

Когато деянието е подсъдно на българския съд, материалите се предоставят на съответния прокурор за провеждане на наказателно преследване, ако има основания за това. Отказът да се екстрадира чужд гражданин, срещу когото е повдигнато обвинение или който е осъден в друга държава, не е пречка за наказателно преследване в РБ, ако има основания за това.

 

Екстрадиция по искане на Република България.

Искане за екстрадиция на лице, извършило престъпление, подсъдно на българския съд, се прави от:

1. главния прокурор – за обвиняем или за осъден с влязла в сила присъда;
2. министъра на правосъдието – за подсъдим, по предложение на съответния съд.

Молба за екстрадиция се подава в писмена форма. Към нея се прилагат присъдата и всички материали и данни.

Молбата и документите се изпращат от МП. Ако замолената държава поиска допълнителни документи, те се изпращат по същия начин.

В неотложни случаи ВКП или МП може да поиска от компетентните органи на другата държава временно задържане под стража на лицето преди изпращане на молба за екстрадиция.

Националното централно бюро „Интерпол“ изготвя и разпространява Бюлетин за международно издирване на лицето с цел задържане и екстрадиция.

 

Европейската заповед за арест.

Европейска заповед за арест е акт, издаден от компетентен орган на държава членка на ЕС,за задържане и предавне от друга държава членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване, изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане.

Европейска заповед за арест се издава за лица, извършили деяния, които се наказват съгласно правото на издаващата държава с лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане не по-малко от една година или с друго по-тежко наказание, или ако наложеното наказание лишаване от свобода или мярката, изискваща задържане, е не по-малко от 4 месеца. Предаването въз основа на Европейска заповед за арест се осъществява, ако деянието, за което е издадена заповедта, съставлява престъпление и по законодателството на Република България. Не може да бъде отказано изпълнение на Европейска заповед за арест във връзка с данъци, такси, мита или валутен обмен на основание, че българското законодателство не предвижда същия вид данък или такса или не урежда по същия начин данъците, таксите, митата или валутния обмен както законодателството на издаващата държава членка.

Европейската заповед за арест се издава в писмена форма съгласно приложението към този закон и съдържа данни относно:

1. самоличност и гражданство на исканото лице;
2. наименование, адрес, телефон, факс и електронен адрес на издаващия орган;
3. доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг влязъл в сила съдебен акт със същите правни последици;
4. характер и правна квалификация на престъплението;
5. обстоятелства, при които е извършено престъплението, включително време, място и степен на участие на исканото лице;
6. наложено наказание, ако има влязла в сила присъда, или вид и размер на наказанието, което се предвижда по законите на издаващата държава членка за извършеното престъпление;
7. други последици от престъплението.

Изпълнение на Европейска заповед за арест, издадена в друга държава – членка на ЕС.

Европейска заповед за арест, издадена от компетентен орган на държава членка, се изпълнява от окръжния съд, на чиято територия се намира исканото лице.

Централен орган по Европейската заповед за арест е министърът на правосъдието.

Основания за отказ да се изпълни европейска заповед за арест.

Окръжният съд отказва изпълнение на Европейска заповед за арест, когато:

1. престъплението, за което е издадена заповедта, е амнистирано в РБ и попада под нейната наказателна юрисдикция;
2. е уведомен, че исканото лице е осъдено за същото престъпление, за което е издадена заповедта, с влязла в сила присъда на българския съд или на съда на трета държава членка и изтърпява или е изтърпяло наказанието, или присъдата не може да бъде приведена в изпълнение според законодателството на държавата, в която е осъдено;
3. исканото лице е малолетно съгласно българското законодателство.

След получаване на Европейска заповед за арест пряко от компетентен орган на издаващата държава членка окръжният съд, в чийто район се намира исканото лице, проверява дали тя отговаря на изискванията и разпорежда на полицията задържането му за срок до 72 часа.

Окръжният съд образува съдебно производство и насрочва съдебно заседание за разглеждане на Европейската заповед за арест в 7-дневен срок от задържането на исканото лице от полицията.Европейската заповед за арест се разглежда в открито съдебно заседание в състав трима съдии с участието на прокурор.

Съдът назначава на исканото лице защитник, ако няма такъв, и преводач, ако не владее български език.В съдебното заседание съдът изслушва прокурора, исканото лице и неговия защитник.

Съдът постановява незабавно решение за предаване на исканото лице или за отказ за изпълнение на Европейската заповед за арест. Във всички случаи, когато допуска изпълнение на Европейска заповед за арест, съдът взема мярка за неотклонение задържане под стража по отношение на исканото лице до фактическото му предаване на издаващата държава. Решението на окръжния съд подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд, чието решение е окончателно.

 

 

 

 

 

„Наказателният процес на Република България“ (Обща част)

„По последната им дума ще ги познаете…“ – проф. Чинова

Изд. през 1986 г., издателство „Наука и изкуство”

Mонография от 1986г.

Според проф. Чинова

От 1987г.

[1]За (1) т.3 на чл. 28 има тълкувателно решение на ВКС от 1984г. – „не по-малко”;

[2]Изучаването на чл. 32 е достатъчно.

[3] проф. Трендафилова в своя статия

[4]Лекции с гл. ас. Невена Заркова;

[5]Директива 2012/29/ЕС, в сила от 25.10.2012.

[6]НК(Особена част) – гл. 2; раздел 7

[7] По смисъла на решение № 7/2010г. на Iво отделение на ВКС.

[8] В този смисъл са решения: № 837/1971г. на IIро наказателно отделение; № 205/1993г. на IIро наказателно отделение; № 125/1994г. на IIро наказателно отделение;

[9] Решения в този смисъл са: № 424/1976г. на IIро наказателно отделение; № 179/1978г. на IIро наказателно отделение; № 576/1980г. на IIро наказателно отделение; № 6/1981г. на ОС на наказателната колегия на Върховния съд; № 12/2000г. на IIро наказателно отделение.

[10] В този смисъл решение № 330/1994г. на IIро наказателно отделение на ВКС;

[11] В този смисъл решение № 225/1989г. на IIро наказателно отделение на ВКС

[12] Абревиатура: ЗЗЛЗВНП

[13] ВДПЧ и др.

[14] домашен арест, задържане под стража, на свободен избор на местоживеене, на свободно напускане на страната, правото на собственост и т.н.

[15] Военно лице, лекар, длъжностно лице и др.

[16] Примера с убиеца и неговия брат близнак, който е пътувал до Пловдив

[17] Освен способи за възпроизвеждане на факти, НПК съдържа и способи за събиране и доказване;

[18] Важен въпрос, но съдържа само няколко изречения;

[19] Не в закона;

[20] Примера: с двете свидетелки „все ножа и нанесе удара”

[21] Примера – човекът, който тича по посока на храста/ дървото

[22] Примера – с грабежа и разказа на 4мата приятели за грабежа

[23] Вметка: документите приложени към делото са писмени доказателствени средства; щом по делото е приложен документ – той е писмено доказателствено средство;

[24] Примера с циганите с намушкването в кръчмата и нотариалния акт и отпечатъка от ножа по него;

[25] Вметка: Всеки документ е писмено изявление, което има правно значение

[26] Вж. сп. Правна мисъл – кн. 3 от 2002 г. – на Гергана Маринова – „Електронните доказателства”

[27] Вж. чл. 105 (2)

[28] Вметка: винаги, когато с едно действие не се събират доказателства, се нарича – „друго доказателство”; тези, действия, с които се събират доказателства, се наричат: съдебно следствени действия и другите 2вида в зависимост от фазата на процеса

[29] Вметка: „Обектът е под видеонаблюдение” – това е мълчаливото съгласие на всеки един от нас, когато влиза в такъв обект – поради тази причина ние имаме „знание”, че сме записвани; Примера със записа в Холандия и невъзможността на обвиняемия да прочете надписа

[30] Примера с двамата младежи и отровата от нейната практика

[31] Вметка: проф. М. Чинова смята, че разпоредбата на (1) е опит за легална дефиниция на понятието

[32] В живота, изведени от практиката на проф. М. Чинова

[33] Вметка: Може ли разследващият орган да докладва на прокурора по телефона, по интернет, по факс? Да! Щом не е оказана формата, то тогава формата може да бъде всякаква за докладване. Какво се случва обаче, ако не е докладвал на прокурора?

[34] Вметка: В чл. 341 НПК се говори за наказателно преследване, това е единствения текст

[35] ДППР

[36] Упражненията са водени от гл. ас. Заркова. Тези лекции не са достатъчни за подготовката

[37] Въпросите за въззивното производство се четат от лекции само – 73ти и следващите

[38] Принципните постановки на чл. 76 до 78 са изложени в чл. 73

 

[39] Вметка: изводът за фактите следва от оценката за достоверността на на събраните доказателствени срдества

[40] Вметка: може да се случи, ако присъдата в тази си част не е влязла в сила!

[41] Вметка: чл. 334 т.1 се допълва от чл. 335, а т.2 от чл. 334 се допълва от чл. 336

[42] Не е посочена правилната разпоредба;

[43] Досега на държавен изпит не се е падал казус за възобновяване