1.Постановяване на определения

• Понятие за определение.

Главният въпрос, който съдът е сезиран, обикновено е материалноправени ряско – процесуалноправен (прим. – обжалване на д-ята на съдебен изпълнител). Той е по съществото на делото и следва да се разграничава от процесуалните въпроси. При отговорите на процесуалните въпроси съдът не взема отношение по съществото на делото. По тези въпроси съдът се произнася с определения. (чл. 252).

• Общи особености на О.

-Последиците им не надхвърлят рамките на пр-то

-не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба

-не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна

-поначало могат да бъдат отменяни или изменяни от съда, който ги е постановил

-не са подчинени на общ режим (има отделни видове)

• Видове определения

1.3.1Определения, които прекратяват недопустимо пр-во

Определенията от тази група отричат допустимостта на процеса и осуетяват завършването му с решение, като го прекратяват. Тези определения омат действие, лизко до това на решението, затова имат и сходства в режима – издалият ги съд не може да ги отмени (чл. 253). Характер на определение има и решението, с което искът се отхвърля като недопустим (с. пр.).

1.3.2 Определения по движението на делото.

Тези определяния са средства за администриране на движението на делото и не преграждат пътя му до решение. Според предмета на произнасяне те са две групи:

-определения по допустимостта, които не са преграждащи: за даване ход на делото; препращане на компетентен орган при неподведомственот и неподсъдност; спиране; отказ от възобновяване.

Тези определения преграждат, макар и временно развитието на пр-то и затова се обжалват с частна жалба (изкл. – тези, които констатират, че искът е допустим).

-определения, които селят да организират бързото, икономично и законосъобразно развитие: отстраняване на съдии; участие на тр. л.; съединяване на искове; допускане и събиране на ДС.

Те не подлежат на обжалване – правилността им се проверява заедно с решението по делото.

-И двете групи могат да бъдат оттегляни от съда, който ги е издал, в следствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск (чл. 253). Така се избягва недопустимо, неправилно, абвно и неикономично решение.

• Съдържание на определението

-определения, с които съдът се произнася по противоречащи искания на страните и определения, с които се отхвърля искане, се мотивират. Доколкото е необходимо, в тях се посочват исканията на страните и обстоятелствата във връзка с тях.

-Определение, постановено в закрито заседание, трябва да съдържа: дата, място, съд, имена на състава, страни, номер на дело, какво се постановява, в тежест на кого се възлагат разноските, обжалваемо ли е, пред кой съд, срок, подписи.

2. Определяне на срок при бавност

2.1 Цел

Постигане на бързина на дължимите от съда процесуални действия., чрез определяне на подходящ срок (чл 255) и да обезпечи служебното движение на делото.

2. Основания и ред

2.1 Основания

Неизвършване от съда на определени процесуални д-я своевременно.

2.2 Ред

-Молбата може да се подаде във всяко положение на делото

-Молбата се подава чрез съда, срещу чиято бавност е насочена. Така този съд се дава възможност да извърши забавеното действие.

-Той незабавно, заедно със своето становище, я изпраща на горестоящия съд.

Или

Извършва незабавно всички д-я, посочени в молбата, съобщава това на страната и молбата се смята за оттеглена.

-Ако, в този случай, в едноседмичен срок страната заяви, че я поддържа, жалбата се изпраща на горестоящия съд.

-Горестящият съд разглежда молбата в едноседмичен срок и или определя срок за изпълнение на д-то при основателна молба, или отхвърля молната с необжалваемо определение.

2.3 Приложение

-Исковия процес

-Някои особени производства

-Неприложимост за ВКС – няма горна инстанция

-според проф. Живко Сталев, по аргумент на по-силното основание, институтът е приложим и при някои неискови пр-ва (обезпечителни, изпъ,нителни и охранителни дела), защото там бавността на съда би могла да причини по-големи вреди. По-горен съд при изпълнителните дела би трябвало да бъде съдът, пред който се обжалват действията и отказаите на съдебния изпълнител (чл. 435, 436).

1      А. Посочване на доказателствени средства

1. Понятие

– Посочване на доказателствени средства (ДС) е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано.

2. Ред на посочване

– ДС се посочват от страните

– посочва се неговият вид и обстоятелствата, за които то се отнася (чл. 156)

– посочва се къде се намира то

-ДС се посочват в исковата молба, съответно – в отговора на исковата молба. Тези срокове са преклузивни – след изтичането им не се допуска сочене и представяне на други ДС, освен в изброените по-долу случаи ( ? и чл. 133).

– В първото съдебно заседание ищецът може да посочи и представи ДС във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови ДС, които не емогъл да посочи и представи в ОИМ (чл. 143).

– При направени от ищеца в ОСЗ оспорвания, ответникът има право да иска срок за становище и посочване на нови ДС (чл. 144)

– Чл. 147 дава възможност да бъдат посочени и други ДС до края на съдебното дирене – за новооткрити (неизвестни по обективни причини) и нововъзникнали доказателства.

(Чл. 146(2,3) – означават ли това УКАЗВАНЕ и СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ нова възможност за посочване и допускане на допълнителни ДС?)

2      Б. Представяне на ДС

1.Понятие

Представянето на ДС се състои във физическо предоставяне на ДС в държанене на съда. То е възможно относно документите и веществените доказателствени средства. Посочването и представянето не се идентични – например чл. 127(2) изисква представяне на писмените доказателства заедно с исковата молба, а на останалите – посочване. Чл. 205 определя правилата относно представянето на писмените  ДС да се прилагат и относно веществените ДС – означава ли това, че те се представят с ИМ?

2. Особени действия по представянето

За да представи документа или вещественото доказателство, страната трябва да го държи. Ако това не е така – прилагат се особени правила, предвидени за документите, които обаче следва по аналогия да се прилагат и за веществените ДС (чл. 205).

– В случаите, когато ДС са държани от противната страна, от съда може мотивирано да бъде поискано да задължи тази страна да представи тези ДС, под страх от приемане на фактите за доказани (чл. 190).

– В случаите, когато ДС са държани от трети лица, страната може с писмена молба да поиска от съда да задължи третото лице да представи ДС. Съдът изпраща копие от писмената молба на третото лице и му определя срок. При неоснователно непредставяне на исканото ДС, тр. л. отговаря по чл. 87 (глоба), както и за причинените вреди. (чл. 192).

– В случаите, когато представянето на официални документи или определени веществени ДС (чертежи, регулационни планове и др.) зависи от държавни учреждения, съдът ги изисква или издава на страната съдебно удостоверение, за да се снабди тя с тях (чл. 186)

– Ако съдът без особена трудност сам може да си набави печатни материали, страната само посочва къде те са публикувани

3      В. Допускане на ДС

1. Понятие

Съдът има задължение да събере всяко посочено и представено от страните ДС, ако то е допустимо, относимо и необходимо. Действието допускане се състои в преценка по тези критерии на доказателственото искане.

(Допустимост и относимост –  в раздела за доказателствените средства. Допустимост – чл. 164(1), относнимост – чл. 159(1).

Необходимост – тя е налице, когато по делото не са събрани ДС за съответния факт или чрез събраните ДС той не е установен- чл. 159(2) – допускат се не всички посочени свидетели, ако само част от тях може да установи спорният факт.

1. Ред за допускане

– Съдът допуска ДС с определение, което не е обжалваемо (не е преграждащо хода на делото – може да се обжалва самото решение по делото).

– Произнасянето е в закритото заседание (чл. 140(1).

-В ОСЗ – възможно е произнасяне, когато са предявени насрещни искания в ОИМ (чл. 140(2).

– Ако ответникът е поискал срок по чл. 144(1), то съдът се произнася по исканите от него нови ДС в закрито СЗ след изтичанене на срока (чл. 144(2).

– В доклада по делото съдът се произнася по допускането на ДС, посочени и представени в ОСЗ по чл. 143(2) – чл. 146(4).

(Чл. 146(2,3) – означават ли това УКАЗВАНЕ и СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ нова възможност за посочване и допускане на допълнителни ДС?Ако това е така – следва ново определение за допускане).

4      Г. Събиране на ДС

1. Понятие

Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в тях факти по делото.

2. Ред за събиране

2.1 Общи правила

– ДС се събират от съда с участието на страните. Лишаването на страната от възможността да участва в събирането на ДС е тежко процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т.3 и се отменя като неправилно по чл. 293(2) (поне по съдебната практика по стария ГПК).

– Събирането на ДС се извършва в ОСЗ след допускането им, ако това не стане по независещи от страните причини – съдът може да нсрочи друго заседание за събиране на ДС (чл. 148).

– Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС

– Устните ДС се отбелязват в протокола, а писмените се прилагат към делото

– В определението за допускане съдът определя срок за събиране, който за двете страни тече от момента на това определение (чл. 157).

– Ако определено ДС е съмнително или представлява особена трудност, за събирането му съдът може да определи особен срок, след който делото се гледа без него. При по-нататъшното разглежданене на делото доказателството може да бъде събрано, ако това не забавя производството (чл. 158)

– Когато за събирането на опрделено ДС са необходими разноски, съдът определя срок за плащането им и ДС се събират след плащането (чл. 160)

– Изискването за непосредственот налага съставът, събрал ДС, да реши делото, като това правило не може да се дерогира със съгласие на страните (с. пр.)

– Ако се налага събирнане на ДС извън района на съда, той може да делегира събирането на местния районен съд. Делегираният съд извършва всички действия и решава свички въпроси, като се произнася с определения (чл.24).

2.2 Правила относно отделните ДС

2.2.1 Свидетелски показания

– СП се събират чрез разпит на свидетел

– Чл. 169 – Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване

– Чл. 171 – Разпитът се провежда в присъствието на явилите се странит и отсъствието на недалите показания свидетели.

– Снема се самоличността

– Напомня се отговорността при лъжесвидетелстване

– Допуска се повторен разпит по искане на свиетеля, по молба на страната и по инициатива на съда; Чл. 173 – Ако страна се откаже от поискания свидетел, той може да бъде призован по искане на другата страна или по преценка на съда.

– Въпроси се задават от съда и страните. Въпросите не трябва да бъдат подсказващи или влияещи, те могат да бъдат насочени към разкриване на фактите и установяване на достоверността на показанията.

– При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните (174).

– При лица с нарушен слух или говор или лица, неговорещи български език, се прилага чл. 4

2.2.2 Вещи лица

– При явяването им пред съда се следва процедура, сходна с тази при свидетелите

– Ако заключението е представено в писмена форма, ВЛ може да заяви само, че го поддържа.

– То е длъжно даотговаря на поставените въпроси, подобно на свидетел

2.2.3 Веществени доказателства

ВД могат да се събират с оглед и освидетелстване, от делегиран съд и с помощта на вещо лице.

След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните и на прецен ка от съда при постановяване на решението.

5      Д. Обезпечаване на ДС

1.Понятие

-Обезпечаването на ДС е предварителното тяхно сабиране, предхождащо самия процес или етапа на събиране. Необходимо е да съществува опасност, че ДС ще се загуби или събирането му ще се затрудни (чл. 207).

-На събиране по този ред подлежат всички видове ДС.

2.Ред

-Компетентен по висящи дела е съдът, където се гледа делото, а по бъдещи – РС, в чиито район се на мира ДС (чл. 208(1).

-Преди събирането на ДС, съфът проверява дали са налице основания за това.

-На другата страна се връчва препис от молбата. Ако името и адресаът и са неизвестни, съдът назначава представител на неизвестна страна, защото производството по чл. 48 е твърде бавно за целта.

-Другата страна може мотивирано да се противопостви а събирането, както и да поиска съдът да събере ДС, тясно свързани с тези на молителя (пример – относно тяхната достоверност).

-Производството е част от исковия процес, има спорен, а не охранителен характер, и относно събирането се прилагат общите правила (чл. 208(6).

1. Понятие за свидетел

• Определение

Св. е лице, което, се призовава да даде покзания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.

Качеството свидетел и съответните задължения се пораждат от конституирането – получаването на призовка. Свидетелят не е доказателствено средство – свидетелските показания са д. с.

Свидетелят дава показания само устно, по предвидеия в ГПК ред. Писмените показания са частен документ.

• Несъвместимост

– Качеството сеидетел е несъвметимо с качеството страна, съдия или процесуален представител по същото дело. Ако съдията има лични възприятия извън съдебната зала – отвод.

– Законният представител на ф. л (не и на ю.л. – чл.177), както и попечителят могат да бъдат разпитани като свидетели (чл. 172). Показанията се преценяват с оглед възможната заинтересованост.

– Свидетел може да бъде и недееспособно лице, като показанията се преценяват с оглед недееспособността (с. пр.).

2. Задължения и права на свидетеля

Свидетелството е обществен дълг. Никой, с изключение на предвидените от закона лица, не може да откаже да свидетелства.

2.1 З. да се яви по делото. Поради важни причини е възможен разпит преди заседанието или извън съдебната зала. При неизпълнение, довело до забавяне на доказването, свидетелят дължи на страните обезщетение за направените разноски и губи право на обезщетение.

2.2 З. да даде нужните данни при снемането на личността му

2.3 З. да обещае, че ще говори истината. При недаване на обещание отговорността за лъжесвидетелстване не отпада, а се поражда и отговрност за неизпълнение на указанията на съда

2.4 З. да отговаря на поставените въпроси, макар и с “незнам”. При неизпълнение съдът може да наложи глоба.

2.5 З. да каже истината. В противен случай се поражда наказателна отговорност по чл. 290 НК. Съдът предупреждава свидетеля за отговрността преди даването на показанията. Наказателната отговорност се носи и от непредупреден свидетел.

2.6. Пр. да иска от съда възнаграждение и разноски до края на съдебното заседание. Те се изплащат от внесения депозит (чл. 168)

2.7 Пр.  да откаже да даде показания (чл. 166(1) – пълномощници по същото дело, медиатори по спора, близки роднини, бивш съпруг, лице, с което страната е във фактическо съпружеско съжителство. Конкретната причина се излага пред съда писмено.

2.8. Пр. да откаже да отговори на конкретен въпрос (чл.166(2) – лица, които с отговорите биха причинили на себе си или близки по ал. 1 непосредствена вреда, опозоряване или наказателно преследване. Конкретната причина се излага пред съда писмено.

– Отказът от свидетелстване поради държавна или служебна тайна, познат по стария ГПК, вече не се допуска, защото гражданки права не моат да бъдат накърнявани поради държавна или служебна тайна.

3. Значение за конкретното дело

Свидетелските показания имат значение само за делото, по което са събрани. Те не могат да се използват след оттегляне на иска при повторното му предявяване, освен ако за това има труднопреодолима пречка (чл. 232)

4. Допустимост на свидетелските покзания

4.1 Обща допустиност

Свидетелските показания са допустими за доказването на всякакви юридически и доказателствени факти, освен ако не е предвидено друго в закона (чл.164 ГПК). В случаите на забрана, допустими са всички други доказателствени средства, не само документи.

4.2 Забрани за доказване със свидетелски показания

4.2.1 Характер на забраната

Предвидените в закона хипотези на забрана целят подпомагане на установяване на обективната истина, насърчават съставянето на документи. Те са въведени и за да се прекрати практиката на лъжесвидетелстване, и поради трудностите, възникващи при доказване на съдържанието на сложни договори със свидетелски показания. Забраните не би трябвало а важат за лица, положили необходимата грижа за да се снабдят с документи. Ограниченията следва да се тълкуват стриктно-стеснително.

За визираните в закона хипотези св. п. са недопустими.

4.2.2 Хипотези на забрана

1) Юридически актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма (чл.164 (1), т.1).

В случая следва да се има предвид, че когато предписаната от закона писмена форма не е спазена, договорът е нищожен. Правни последици не се признават не на основание недоказаност, а нищожност. Това стеснява приложението на хипотезата. Ако се твърди, че документът е изгубен или унищожен, по чл. 165 се допускат свидетелски показания.

2) Установяване на обстоятелства, за които закон изисква писмен акт (чл.164(1)т.3, хип 1).

Става въпрос за случаи на форма за доказване – тя не обуславя действителността на акта. Следва за всеки предвиден от закона писмен акт да се преценява, дали законодателят го предвидил като задължителен за доказването, или само с оглед улесняване на доказването.

В някои случаи е предвидено писменият документ да се състави от трето лице, обикновено – длъжностно лице. При случаи на невиновно несъставяне, следва да се допунат сидетелски показания. Освен това, според съдената практика, дл. л., които са били длъжни да съставят документ, а не са го направили, въпреки че са възприели съответните факти или лично са участвали в осъществяването им, могат да бъдат разпитвани като свидетели.

3) За установяване на договори на стойност над 5000 лв. (чл. 164(1) т.3, хипотеза 2).

Става въпрос за стойност към момента на сключване на договора. Няма значение стойността на търсеното по съдебен ред – то може да е по-малко от 5000лв., ако е по договор над тази сума, доказването е с писмен акт. При договори с продължаващо изпълнение – сборът на платежите; наем с неопределен срок – стойността за сбора на предизвестието; заем за послужване – стойността, ако договорът беше за наем. Необходимият писмен документ може да бъде от всякакъв характер. Забраната не важи за договори, в които страната не участва. Обхванати са само договори, не и едностранни сделки. Законът позволява свидетелски показания за договори между съпрузи, роднини по права линия, по съребрена до четвурта степен и по сватовство до втора степен включително.

4) За погасяване на парични задължения, установени с писмен акт (чл. 164(1) т.4).

Актът може да бъде не само договор, а и писмено признаване, съдебно решение, публичноправен акт и др. Договори на стойност на 5000 лв. не могат да се доказват със свидетелски показания, това обаче, според съдебната практика, не важи за изпълнението по тях. Така лесно би могло да бъде заобиколено ограничението на т. 3, хип. 2. Проф. Сталев предлага да се приеме, че забраната за свидетелски показания важи за изпълнение по договори на стойност над 5000 лв.

5) За доказване на писмени съглашения, в които страната, искаща свидетели, е участвала, както и тяхното изменение или отменяне чл. 164(1) т.5).

Законът има предвид самото писмено съглашение, диспозитивния документ, а не свидетелстващи документи. Съгласявайки се с писмена форма за изявяване на правнорелевантната воля, страната не може да доказва със свидетелски показания. Наличието на уговорки, които не са вклщчени в писмения договор, също не може да се доказва със свидетелски показания.

6) Опровергаване на съдържанието на официален документ и на изходящ от страната частен документ (чл. 164 (1), т. 2 и 6).

Двете хипотези се разглеждат заедно поради сходността на правилата. Документите трябва да бъдат нарочни (създадени с доказателствена цел), подписани от страната (Ж. Сталев).

Законът забранява опровергаването на съдържанието на частен или официален документ. Проф. Сталев ограничава значението на понятието “съдържание”, т.е. допуска доказването чрез свидетелски показания в следните случаи:

– оспорване на валидността на волеизявлението, материализирано в документа на основание нищожност или унищожаемост

– оспорване на истинността на документа, като се приема, че е неавтентичен или с невярно съдържание. В такъв случай би се приложил пежимът за оспорване на истинността на документи по чл. 194.

В резултат на това, проф. Сталев свежда хипотезите по т. 2 и 6 до симулативните изявления – забраната за оборване със свидетелски показания е налице само за тях, както при частните, така и при официалните документи. Проф. Стамболиев приема, че оспорване на съдържанието на документ означава оспорване на истинността му, и че допусканото от проф. Сталев оспорване на официални документи със свидетели в редица случаи е недопустимо (прим. – Констативен протокол при ПТП).

4.3 Дерогиране на забраните

4.3.1 Съгласие на страните

В случаите на чл. 164(1), т. 3, 4, 5, 6, законът (чл. 164(2) допуска доказване със свидетелски показания при изрично съгласие на страната, която не е заинтересована от допускането на доказателствата.  Необходимо е съгласие, не само липса на възразяване.

4.3.2 Чл. 165(1) определя, че свидетелските показания са допустими, когато изискваният от закона документ е загубен или унищожен не по вина на страната. Ако невиновната странав такъв случай бъде лишена от възможността да докаже със свидетелски показания, тя би била лишена от материалното си право.

– Унищожен е документ, който или вече не съществува, или не може  да бъде прочетен.

– Загубен е документ, чието местонахождение не е известно.

Документите трябва да са изгубени или унищожени невиновно. Вината в случая е само под формата на умисъл – небрежността позволява да бъдат призовани свидетели.

– Свидетелските показания трябва да пресъздадат съдъранието на загубения документ, не само да установят, че е съшествувал документ.

– Ако не е съставен изискваният от закона документ, без страната да е виновна, свидетелски показания са допустими. Това положение не е предвидено в закона. Необходимо е документът да не е създаден, да не може да бъде създаден и страната да е положила необходимата грижа за създаването му, т.е. да не е виновна. Ако документът е от рода, към който се отнася особеното производство по реда на Гл. петнадесета, чл. 524 и сл., то не може от страната да се иска първо да замести документа по това производство.

В случаите на диспозитивни документи, не може да се допуснат свидетели, защото в случая съставянето на документа в във властта на страната.

4.3.3 НАЧАЛО НА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

Чл. 165 (2) Могат да бъдат допуснати свидетели за оборването на документ, ако страната, имаща интерес от това, успее да породи съмнение, че изявлението в тях е симулативно. Възможностите за пораждане на такова съмнение:

– наличие на обратно писмо (контрлетр) – документ, изходящ от другата страна, с който тя дава основание да се допусне наличието на симулация;

– документ от другата страна, удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за наличието на симулация.

На подобен документ са приравнени направени от страната самопризнания.

След пораждането на съмнение, следва доказване със свидетелски показания. Според проф. Сталев, ако документът напълно доказва симулацията, няма нужда от свидетелски показания.

Началото на писмено доказателство не важи за третите лица и за наследниците на страната, ако има за цел да ги ощети. В този случай свидетелски показания са допустими по начало.

5. Доказателствена сила (Проф. Стамболиев – доказателствена стойност) на СП

Необходимо е СП да съответстват на действителсността. Убеждаващото въздействие, което свидетелските показания имат върху познаващия субект (съдията) – не е отнапред определено. При различни съдии тя ще бъде различна. Съдът се ръководи от възможната заинтересованост на свидетеля (ако е заинтересован, показанията му подлежат на по-сериозна преценка), възможността на свидетеля адекватно да възприема околната среда, възможността му сериозно да запамети възприетия факт, да го възпроизведе, интелектуалното и културното ниво на свидетелите.

6. Правила относно разпита на свидетеля

6.1 Чл. 169 – Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване

6.2 Чл. 171 – Разпитът се провежда в присъствието на явилите се странит и отсъствието на недалите показания свидетели. Допуска се повторен разпит по искане на свиетеля, по молба на страната и по инициатива на съда; Чл. 173 – Ако страна се откаже от поискания свидетел, той може да бъде призован по искане на другата страна или по преценка на съда.

6.3 При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните.

ЧЛ. 175-177 ГПК

1. Обясненията (показанията на страните) психологически не се различават от свидетелските показания. Като тях те се градят върху възприятие и запаметявание и представляват тяхното възпроизвеждане.

Понеже обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го възприемат, страните могат да бъдат източник на показания, по-пълни и по-точни от тия на свидетелите.

Между ОС и показанията на свидетелите има една съществена правна разлика. ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети незаинтересувани лица. За неверни показания страната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно. Показанията на страната могат да бъдат повлияни от възприетите от нея данни по делото, защото тя присъства и участва в съдебното дирене. Свидетелските показания са чужди на тази опасност, защото предеи да бъде разпитан, свидетелят няма право да присъства в съдебната зала. Затова законът въздига свидетелските показания в доказателствено средство, а отрича това качество на твърденията на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти. Тези твърдения са предмет на доказване, а не доказателствено средство. Те предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си доказване.

1. Има обаче такива ОС, които представляват важно и ценно доказателствено средство. Такива са признанията.

1. Признанието е изявление на страната че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти.

От твърдението, което е изгодно за страната, признанието се отличава, защото винаги е неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи доказателствената сила на признанието. Рядко (освен при симулиран процес) се признават неистински факти. Освен това признаването води до съвпадение на фактическите твърдения на двете спорещи страни. Признанието обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не обвързва съда да приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява П с оглед всички доказателства по делото (чл.175 ГПК). Тъкмо затова П в нашето право е доказателствено средство, а не освобождава противната страна от тежестта на доказване.

С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски показания са недопустими- чл.164

2. П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във ФС на спорното право се включват и преюдициални правоотношения, П може да се отнася и до тях. Но П на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска. Ответникът може да признае, че е получил заема, но може да възрази че е платил. В тази насока се състои разликата между П и признанието на иска, с което ответникът зяаявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, че предявеният иск е основателен. Признанието на иска е несъвместимо с оспорване на иска, зашото е отказ на ответника от защита срещу иска.
3. П е едностранно явление за знание, отправено до съда. П може да бъде направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в отправено до съда писмено заявление.
4. От направеното пред съд П трябва да отличаваме извънсъдебното П. Това е П, направено не пред съда, а пред противната страна или пред трети лица. Доказването на извънсъдебното П става със свидетелски показания, или с документа, който го материализира, напр. разписката на кредитора, че е получил плащането. Доказаното извънсъдебно П има същата сила като направеното пред съда П.

• Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи не само в случай на П. Съгласно чл. 176 ал.3- съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които странат не се е явила или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала неясни или уклончиви отговори. Предпоставка тук е съдът да е отправил въпроси до страната. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безспорното. Именно поради тази причина съдът може да разпореди страната да се яви лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото.

На страната, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от неизпълнение на това задължение (чл.176 ал.2)

От изложеното дотук може да се направи изводът, че обясненията на страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство само срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза. Това е общият белег, който обединява П и поведението на страната по чл. 176 ал.3.

1. I. Обща характеристика на доказването-   За да потвърди или отрече със СПН съществуването на спорно право, съдът трябва да бъде убеден че съответният правопораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Издирването на истината относно фактите, релевантни за спорното право става чрез доказването.

Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.

Понеже принадлежат на миналото , а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. В процеса те не могат да имат друго битие освен битието на фактически твърдения. Твърдението че определен факт се е осъществил може да бъде посрещнато с отричане, т.е насрещно твърдение че такъв факт не се е осъществил. Съдът е обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. (трябва да се установи съответствието между твърденията и действителното фактическо положение).

Значението на доказването в исковия процес е изключително голямо. Правните спорове обикновено се дължат на противоречието на становищата на спорещите относно фактите, а не относно тяхното правно значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се запълва с доказателствените действия на съда и на страните. Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира от съда като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта. От друга страна, поради зависимостта на субективното право от правнорелевантните факти всяка неистинска фактическа констатация на съда води по необходимост до неправилен извод относно правото. (приеме ли погрешно,че е бил даден заем, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното положение, че ответникът дължи; приеме ли погрешно, че той е платил, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното правно положение, че претендираното от ищеца вземане не съществува). По голямата част от неправилните решения на съда се дължат не на неправилно прилагане на материалния закон към правилно установените факти, а обратното- на неистиността на фактическите констатации на съдилищата.

1. II. Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Всички тези действия се извършват от съда или пред съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия ако желаят.

Правилата, които уреждат доказването, са почти всички съществени за правилността на решението, защото я обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения, уредено от чл.303 ГПК.

III. Различаваме няколко вида съдебно доказване (Д) съобразно с неговат цел и предмет

1. Съобразно с целения с доказването резултат различаваме пълно и непълно Д

• Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
• Непълно е Д, което цели да създаде вероятност- не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.

1. Когато Д има за предмет факти, за  които доказващият носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. Ищецът претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и насрещно Д- относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи факти. Обратно е положението на ответника.

За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пълно- иначе съдът няма да може да приеме, че фактът, предмет на главното Д, се е осъществил. Затова насрещното Д може да се задоволи да бъде непълно. Защото непълното насрещно Д разрушава сигурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин осуетява пълното му Д.

!!!! От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения (напр. на ревизионен акт).Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.

1. В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правнорелевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт, различаваме пряко и косвено Д.
   • Пряко е Д на самата сделка;
   • Косвено е Д на факта на преговори относно тая сделка- предмет на косвено Д са т.нар. доказателствени факти. Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил

Прякото Д е обикновено пълно (договорът се доказва с документа, който го материализира). Косвеното Д е обикновено непълно. Доказателствения факт създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът на преговорите прави вероятно, че след тях и възоснова на тях се е стигнало до сключване на договор, но е възможно преговорите да са завършили безрезултатно.

1. IV. ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ- фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми.

Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма, извлечена от съответния източник на правото. Нея той трябва да извлече от източника на право, който е длъжен да знае. Съдът е длъжен да знае закона. Затова няма тежест за Д на източниците на право, нито тежест за Д, че от определен източник на право трябва да се изведе определена правна норма.

1. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят, или към човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т.нар. отрицателни факти (липсата а определено поведение- бездействията, и липсата на определено психическо състояние- незнанието, липсата на дължима грижа).

Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото. Значението на факта за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право, т.е когато от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото.

Косвено е значението на факта, който, без да е правнорелевантен спрямо спорното право, индицира, че релевантен за това право факт се е осъществил или не се е осъществил. Косвено значение имат поради това всички доказателствени факти.

2. макар и да се включват във фактическия състав на спорното право, не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право (например ПС при иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца).
3. Не са факти, а правна квалификация на факти „ дълбокото разстройство на брака”, „важно основание”, „невъзможност за изпълнение” и др.
4. Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове ( с помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира; дали даден документ е подправен или не)
5. Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от Д.

Има факти, които които са от значение за делото, но които съдът е длъжен да постави в основата на своето решение, без те да бъдат доказвани. Съдът е длъжен да ги третира като ненуждаещи се от доказване. Това са общоизвестните, съдебно известните факти и фактите, презюмирани със законни презумпции.

1. Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (например природна стихия, засегнало това населено място)
2. Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение; допускане на осиновяване, развод; вписване в регистри). Съдът е длъжен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно известен, за да даде възможност на страната, която го оспорва да проведе обратно доказване. (чл.155). За да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в делото с твърдения на заинтересуваната страна.
3. Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от Д (154 ал.2). Законната оборима презумпция е доказателствено правило, което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Оборването е в тежест на този, който твърди друго. (напр. презумпция за вина при непозволено уреждане (чл.45 ЗЗД); презумпцията за знание при сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора 9чл.135 ал.2 ЗЗД), презумпцията за бащинство на съпруга (чл.32 СК))