1. I. Представителство по пълномощие – източник на ПВ е волята на представлявания. Той учредява ПВ на пълномощника, определя нейния обем и я прекратява.
2. В основата на това представителство седи упълномощаването – то е едностранна сделка-волеизявление, а не договор, защото съдържа само волята на представлявания. Пълномощното трябва да е писмено с изчерпателно посоченото съдържание в чл.33. По новия ГПК вече може да се направи и устно в съдебната зала, което се отразява в протокола.
3. видове упълномощаване

• Генерално – с него 1 лице се упълномощава да представлява друго лице по всички граждански, административни и други проблеми, които могат да възникнат;
• Общо – 1 лице е упълномощено да представлява друго по конкретно гражданско дело или по граждански дела изобщо като няма огранечние в процесуалните действия, които може да извършва. Такова пълномощно обаче не може да се даде за дела по искове за гражданско състояние, защото такива дела са свързани с моралната преценка на носителя на правото на иск – за тях се изисква изрично пълномощно – чл.34, ал.2. Ако обаче такъв иск бъде предявен срещу упълномощителя, последният може да бъде представляван на базата на общо пълномощно. Пълномощникът по общо пълномощно може да преупълномощава (чл.34,ал.1), стига преупълномощеният да попада в кръга на лицата по чл.32 ГПК. Съгласно ал.4 на чл.34 пълномощното има сила до приключването на делото във всички инстанции, освен ако е уговорено друго – т.е. ограничени са пр. Действия и то става изрично;
• Изрично – посочени са изрично процесуалните действия, които пълномощникът може да извършва. По силата на чл. 34, ал.3 примерно са изброени действия, свързани с разпореждане с предмета на делото (напр. Оттегляне или отказ от иск), които могат да се извършват само ако има изрично пълномощно за това

3. 3. лица, които могат да бъдат процесуални пълномощници – посочени са в чл.32 ГПК.Т.1 и 2 се отнасят до пълномощници на ФЛ, като адвокатите по т.1 могат и на ЮЛ. Т.3 е само за ЮЛ и ЕТ, а т.4 – за права на държавата. Съгласно т.5 законът може да овласти и други лица да бъдат пълномощници пред съд – например управителят на ЕСобственост; синдикалните организации по искане на р./сл. И др. !!! Упълномощаването на лице, което не може да е пълномощник пред съд е недействително! Упълномощаването не лишава упълномощителят от възможността лично да извърши действията.
4. прекратяване на упълномощаването – чрез него се погасява ПВ на пълномощника преди да е била изчерпана. Всички извършени до прекратяването на ПВ действия остават в сила, т.е. то действа занапред – чл.35, изр. 2. Кои са основанията за прекратяване на упълн.

• Оттегляне на упълномощаването – чл.35 ГПК. Това е 1-странен акт, изхождащ от упълномощителя и доведен до знанието на съда;
• Упълномощителят почине или бъде поставн под пълно запрещение – чл.41 ЗЗД;
• Пълномощникът почине, поставен е под пълно запрещение или се откаже от ПВ, за което е уведомил съда (а и упълномощителя), а ако е адвокат – ако бъде лишен от права.

1. II. Особено представителство – това са случаи, в които по разпореждане на съда в определени хипотези се назначават особени представители
2. Няколко хипотези има в чл.29. а./ при противоречие межуд интересите на представлявания и неговия представител – ал.4; б./ Когато трябва да се извършат неотложни действия (например предяване на иск, заплашен от погасителна давност) с/у недееспособно лице и последното няма назначен настойнки/попечител, заинтересуваната страна може да поиска от съда да му назначи особен представител – ал.2.; в./ лице, което няма постоянен или настоящ адрес – ал.3 на чл.29

Докато при б./ представителят има ПВ само за конкретното действие, при а./ и в./ ПВ обхваща всички процесуални действия, без тези на разпореждане с материалното право и правото на иск, за които се иска одобрение на съда по чл.29,ал.5

 

2. С новия ГПК и Закона за правна помощ се въведе още един тип особено пр. Представителство, който даде по-социална ориентация на ГПр. Това е институтът на правната помощ, уреден в гл. 10 – чл.94-99. Правната помощ се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита.

2.1. Предоставяне – чл.95. Страната трябва да поиска назначаването на такъв представител с писмена молба до съда. Ако ищецът има нужда от такава – може и в исковата молба – „моля да ми бъде назначен служебен адвокат.” Ако ответникът иска – само с молбата. За да бъде назначе служебен адвокат страната трябва да докаже, че не може да си позволи адвокат – чл.24,ал.3 ЗППомощ. Молбата се разглежда обикновено в разпоредително закрито заседание, но може и в открито, но без другата страна. Съдът ако уважи молбата определя с определение и обема на правната помощ (може да е само за 1 инстанция, а може и за всички). Положителното определение не подлежи на обжалване, а това, с което се отказва – веднъж с частна жалба и дотам – не и пред ВКС;

 

2.2. Прекратяване – чл.96. Ако отпадне социалната нужда или лицето почине. Според Стамболиев правна помощ би следвало да се отпуска само на ФЛ (ЮЛ е нормално да могат да се намерят защитник). Прекратяването също става с определение, което се обжалва само веднъж с частна жалба – по реда на чл.95;

 

2.3. Лишаване – чл.97. Докато прекратяването не е санкция – лишаването е. Страната се лишава от правна помощ ако не са съществували изобщо или отчасти условия да я получи, т.е. ако е можела да си позволи. Страната трябва да плати направените дотогава разноски за адвокат като санкция;

 

2.4. При прекратявяне или лишаване служебният адвокат продължава да представлява докато влезе в сила определението – чл.98,ал.1. Това е така, защото определението е обжалваемо ине влиза в сила веднага. Ал.2 – Сроковете за обжалване на други решения и определения спират до влизането на определението за прекратяване или лишаване в сила. Чл.99 вменява зядължение на съда да напътства страните по отношение на правото им на правна помощ.

 

!!! Служебните адвокати имат ПВ да извършват всички проц. Действия и за тях потвърждаване по смисъла на чл.29,ал.5 от съда не се изисква.

1. За да породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество, искът трябва да бъде предявен от и срещу надлежна страна по спора, т.е. такава, която има право на правосъдие (виж в.14), което право се изразява най-вече в право на иск за разрешаване на правния спор, който е предмет на исковия порцес. Легитимирана страна и надлежна страна е едно и също, т.е. процесуална легитимация има този, който има право на иск за разрешаване на спора, предмет на исковия процес.
2. Въз основа на горния извод обаче се поставя въпросът кой има право на иск по конкретен правен спор
   • Съгласно чл. 124, ал.1 осъдителен иск може да предяви лицето, чието право е нарушено и трябва да бъде възстановено. От друга страна чл.26, ал.2 ГПК забранява да се предявява иск за защита на чужди права, освен в предвидените случаи. По аргумент за противното този, който защитава свое право, има право на иск. От двете посочени разпоредби може да се направи изводът, че право на иск има този, който е носител на матеиралното право, накърнено от правния спор.
   • Всеки правен спор обаче освен спорното право накърнява и правната сфера на другата страна – затова исковият процес трябва да даде защита и на ответника. Ето защо и ответникът има право на иск, което се различава от това на ищеца по материалното право, което се брани с него (ПРИМЕР – когато ищецът предяви конститутивен иск, с него той брани претендиреното потестативно право, а ответникът – тия свои права, които ще бъдат засегнати ако настъпи исканата правна промяна)

ИЗВОД: легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материални права, засегнати от правния спро, предмет на процеса. Всяка от тях може да стане ищец като упражни първа правото си на иск. ПЛ се обуславя по този начин в крайна сметка от правното твърдение на ищеца, с което той формулира пред съда правния спор (който пък от своя страна се индивидуализира чрез претендираното от ищеца материално право) => заявеното от ищеца обуславя ПЛ на страните, или иначе казано определя надлежните старни по делото. Точно затова, когато определя дали искът е предявен от и с/у надлежна страна съдът трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба, без значение дали то отговаря на действителното положение, защото дали твърдението отговаря на действителността ще стане ясно чак със съдебното решение.

1. Значение на ПЛ – ПЛ е абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът следи служебно. Ако тя липсва разглеждането на делото е безсмислено – решението не ще има СПН спрямо ненадлежната страна и няма да сложи край на правния спор. Страната участва в „процеса относно процеса”, в който се решава има ли или няма ПЛ. Ако се окаже, че има и другите абсолютни пр. Предпоставки са налице – делото ще може да се гледа по същество. Ако се окаже, че няма, вратите на същинския процес се затварят пред това лице – по отношение на това мат. Право то е формална страна и няма право на иск.
2. Трябва да се има предвид, че казаното важи за типичните главни страни – виж в.14. ГПК предвижда и една по-специфична ПЛ – на процесуалните субституенти, които имат право на иск, макар че не са носители на спорното материално право. Това е едно законово изключение от принципа. Тъй като спора е относно самото материално право обаче, законът изисква да бъде привлечено и лицето – носител на правото – чл.26,ал.4 ГПК.
3. ПЛ не трябва да се смесва с матералноправната легитимация!!!  Въпреки че те са тясно взаимно свързани (законът не допуска исковият процес да се провежда без субектите на спорното материално правоотношение – чл.26,ал.4), между тях има и редица съществени различия:

• ПЛ е принадлежност на правото на иск, а МЛ е принадлежност на правото и задължението в матер. Правоотношение;
• ПЛ и на ищеца и на ответника се състои в притежанието на правото на иск, т.е. тя е еднакво активна и за двамата, докато при МЛ активно легитимиран е този, който носи правото, а пасивно – този със задължението. Пасивна ПЛ няма.
• Липсата на ПЛ ще доведе до недопустимост на иска (тъй като е абсолютна проц. предпоставка), а липсата на МЛ ще доведе до отхвърляне на иска като неоснователен, защото ищецът не е носител на претендираното право.

1.ПОНЯТИЕ – Субектите на исковия процес са съдът и страните (ищец и ответник). Опит за легално определение е направен в чл.26, ал.1 от ГПК – „страни по гражданските дела са лицата, от чието име и срещу, които се води делото.” Според Стамболиев о-нието не е точно във втората си част – „среущ които се води делото”, защото ответникът не е пасивен, а има редица права и действия, к. Може да извършва.

Така страната има 2 белега, които трябва да са налице кумулативно

• формален – от чие име участва;
• функционален – търси защита (ищецът срещу ответника, а ответникът срещу ищеца)

По тези белези различаваме „страните” от други процесуални фигури – 1. процесуалният представител търси защита за другиго; вещите лица и свидетелите изпълняват друга функция – подпомагат правосъдието; съдът участва в процеса от името на държавата, но функцията му е друга – да правораздава.

2. ВИДОВЕ СТРАНИ

2.1. надлежни и формални (ненадлежни) – Разграничителният критерий е наличието на правото на правосъдие, уредено в К., където обаче то е уредено неточно (Стамболиев). Чл.118 от К. Говори за „право на съдебна защита” – неточно е, защото когато загубиш делото нямаш право на съдебна защита – тя се дава на другата страна. Това, на което имаш право, е да получиш решение, защото п-вото е състезателно и държавата не може да гарантира, че това решение ще е в моя полза. Правото на правосъдие в ГПр. Се проявява в правото на иск; в правото на въззивно обжалване; в правото на обезпечаване на иска и т.н.

Така надлежните страни имат право на правосъдие, а формалните – не. Последните обаче имат определени процесуални права – например той има право да участва в т.нар. „процес относно процеса” (това е първата фаза на всяко гражданско дело, където се проверява дали процесът е допустим, т.е. наличието или липсата на право на правосъдие); Ако съдът сметне, че страната няма такова – тя е формална страна, оставя делото без движение с определение. Формалната страна – ищец може да обжалва това определение с частна жалба, а ако въззивната инстанция го потвърди и с частна касационна жалба пред ВКС – ето още 2 процесуални права на формалната страна.

2.2. НАДЛЕЖНИТЕ страни биват:

2.2.1. главни – без тях процесът не може да възникне и да се развие. Те са необходими участници в процеса. Процесът е 2-странен и затова трябва да има 2 срещуположни страни – ищец и ответник (както и носителят на предявеното право – чл.26, ал.4):

А./ ищец-ответник; въззивник – въззиваем; касатор – ответник по касационната жалба. Критерият е кой е поел инициативата – той с исковата молба, въззивната или касационна жалба се определя като ищец, респ. Въззивник или касатор, а определя и насрещната страна;

Б./ Друго деление на главните страни е на типични и нетипични (процесуални субституенти). Типичните са тези, които търсят защита на свои материални права (чл.26,ал.2 във връзка с ал.4). Пр. Субституенти имат право по силата на изрична разпоредба на закона да търсят защита на чуждо материално право (виж напр. Чл.134 ЗЗД). Във всички случаи на процесуална субституция съдът служебно конституира и титуляра на материалното право (чл. 26,ал.4 ГПК)

2.2.2. допълнителни  – те са възможни, но не и задължителни участници в процеса. 2 подгрупи:

А./ подпомагащи страни – те не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото като търсят непосредствена защита на чуждо материално право, но по този начин търсят и опосредена защита на свое материално право. (чл.218-223 ГПК. N.B. Главно встъпилият – чл.225 и претендентите за вземането – чл.224 имат положението на главни страни) ПРИМЕР за подпомагаща страна – едно лице продава чужда вещ и собственикът предявява ревандикационен иск по 108 ЗС срещу купувача. Продъвачът може да се включи като подпомагаща страна на ответника, търсейки защита на правото на купувача. По този начин обаче защитава и свое материално право, защото ако купувачът бъде отстранен – ще има регрес за евикция срещу продавача. Именно това се опитва да избегне последният.

Б./ контролиращи страни – те нямат свое право на иск, но встъпват в делото, за да контролират как упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те служебно трябва да бдят. ПРИМЕР – иск срещу държавно учреждение – МРРБ е контролираща страна, ако искът е за права върху недвижими имоти, или МФ – ако е за движими вещи. (чл.31 ГПК) Те контролират доколко това държавно учреждение защитава интересите на държавата.

 

1. Местна подсъдност – тя дава отговор на въпроса пред кое от многото РС и ОС следва да се предяви искът. Разпределението е според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Териториалните връзки на делата са доста. Условно ги делим в две групи:

 

1.1. Обща – 105, 106 и 108 ГПК. Тя изхожда от съображението, че делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд – това е съдът по неговия постоянен адрес или седалище – чл.105

• Исковете с/у ФЛ се предявяват пред съда по техния постоянен адрес.
• Исковете с/у малолетни или напълно запретени – пред съда по постоянния адрес на техния законен представител (чл.106 ГПК);
• Исковете с/у ЮЛ – пред съда, в чийто райно се намира тяхното управление или седалище (108, ал.1);
• Искове с/у държавата – пред този съд, в чийто район е възникнало спорното правоотношение, а ако е възникнало в чужбина делото е подсъдно на съдилищата в София – чл.108, ал.2

 

Тези правила важат за всички случаи, извън тези, за които е предвидена особена подсъдност.

 

• Особена

• Подсъдност по местонахождението на недвижимия имот – чл.109 ГПК. Искът следва да се предяви пред съда, където се намира имотът. Ако се намира в районите на 2 съдилища – чл.116 – по избор на ищеца в едно от тези 2 съдилища.

Тази подсъдност важи за: всички искове относно вещни право в/у недвижим имот, независимо дали искът е осъдителен или установителен (напр. Иск за собственост, за ипотека и т.н.); искове за делба на съсобствен недвижим имот – чл.34 ЗС; искове за опредеялне на граници – чл.109а ЗС; искове за сключване, разваляне, унищожаване и обявяване на нищожност на окончателен договор за прехвърляне на вещни права; искове за нарушено владение – напр. Чл.75 ЗС. НЕ важи обаче по отношение на искове за движими вещи.

• Подсъдност по местооткриване на наследството – чл.110. Това е последното местожителство на наследодателя, защото това е според ЗН (чл.1) и местооткирането на наследството и съдът в този район ще бъде компетентен.

Тази подсъдност важи за: исковете за наследство; искове за устанояване на недействителност или истинност/неистинност на завещание, неговото унищожаване или намаляване; искове за делба и унищожаване на доброволна делба на наследствен имот.

Ал.2 – може и по постоянния адрес в РБ или пред съда, в чийто район се намират имотите, ако наследодателят е бълг. гаржаднин, но наследството е открито в чужбина.

• По искове за непозволено увреждане – чл.115. Т.е. за вреди от деликт компетентен може да бъде и съдът по местоизвършването на деянието – където се е осъществил който и да е елемент от ФС на деликта, но не и мястото, където е настъпил вредоносният резултат, ако е различно. Разпоредбата на чл.115 „и по местоизвършването на деянието” показва, че става въпрос за алтернативност. Докато при чл.109 и 110 ищецът има само посочените там възможности, тук той може да избира между съда по местоизвършването и този по постоянния адрес на ответника. (чл.105). Това е вид алтернативна подсъдност.
• По искове за издръжка – чл.112. Отново е особена алтернативна подсъдност – ищецът може да предяви иска пред съда по своя постоянен адрес – чл.112 или по постоянния адрес на ответника – чл.105.
• По искове с/у ЮЛ, имащи за предмет спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения или клонове – чл.108,ал.1, изр.2. Отново е алтернативна подсъдност – могат да се предявят или пред съда по местонахождението на клона или пред съда по седалището или управлението на ЮЛ. Съгласно чл.20 ТЗ тази подсъдност важи и за ЕТ;
• Иск за парични вземания на договорно основание – чл.111. Отново сме изправени пред алтернативна подсъдност – освен пред съда по 105 и 108, шщецът може съгласно чл.111 да подаде иска и пред съда по настоящия адрес на ответника. Трябва предметът на делото обаче да е парично вземане, дължано по облигационно правоотношение;
• Иск по трудови дела – чл.114. Отново алтернативно. Освен по общите правила на 105 и 108 може и пред съда по мястото, където р./сл. Обичайно полага труд;
• Иск на потребител – чл.113 – може и по неговия постоянен или настоящ адрес

 

• Местна подсъдност по искове с/у лица с неизвестен адрес или живущи в чужбина – Предвиден е задължителен в последователност ред – чл.107. Искът се предявява пред съда по постоянния адрес на пълномощника или представителя на лицето. Ако такъв няма – пред съда по постоянния адрес на ищеца. Ако и ищецът няма постоянен адрес в РБ – компетентен е надлежният съд в София.

 

1. ДОГОВОРНА ПОДСЪДНОСТ

• чл.117, ал.1 постановява, че подсъдността не може да бъде изменяна по съгласие на страните. Единствено изключение е предвидено за местната подсъдност. (родовата и функционалната – никога не може). Договорът за определяне на местна Пс е процесуален договор, защото последиците му са процеусални – неговото действие се състои в учредяване на Пс. На уговорения съд и изключване на Пс. На предвидения от закона съд. !!! Като договор той важи само м/у страните, а не и за 3-ти лица – арг. Чл.21 ЗЗД. Той може да бъде включен и като уговорка в материален договор – напр. Договор за наем, но ще има самостоятелно значение дори тогава – дори договорът да е недействителен, нищо не пречи спорът относно това да се реши пред избрания съд. Ако пък клаузата е недействителна (защото не отговаря на изискванията по чл.117,ал.2) това не влече недействителност на материалния договор;
• Изисквания за валидност:

• Общите изисквания за валидност на всеки договор – чл.26-34 ЗЗД;
• Особени изисквания на чл.117,ал.2 ГПК: – писмена форма; – спорът трябва да е имуществен, т.е. спорното право да е оценимо в пари; – спорът трябва да е конкретно определен; – конкретно посочен местно компетентния съд.

 

N.B. По реда на договорната подсъдност може да се изменя само местна подсъдност. Освен това не може да се дерогира подсъдносттта по местонахождението на имота (чл.117,ал.2,изр. последно). По потребителски и трудови спорове е възможно, но само ако договорът е сключен след възникването на спора – чл.117,ал.3;

 

!!! До процесуалния ефект на договора за Пс. Може да се стигне и без да има такъв – тъй като съдът не следи служебно за местната подсъдност (с изключение по отношение на местонахождението на имота – чл.119,ал.2), ако искът е предявен пред некомпетентен съд и ответникът не направи отвод за неподсъдност в срока за отговор на исковата молба, съдът, пред който е предявен искът ще може да разгледа делото.

 

 

1. Подведомственост (Понятие) –
   • От гледна точка на органа ПВ означава дали е компетентен да се произнесе по конкретен въпрос).
   • От гледна точа на въпроса (делата, които органът е утвърден да разрешава) – подчинеността на конкретния спор на властта на даден орган. Т.е. правото и задължението да се издаде съответният акт. Органът е овластен и същевременно длъжен да упражни своята компетентност при наличие на предвидените в закона условия.

 

2. Гражданско дело:

1. Папката с документи, подредени по определен начин.
2. Производство, разглеждане и разрешаване на спорове (правни!);
3. Въпросът, с който съдът може да бъде сезиран или вече е сезиран;

 

• Гражданско дело – искането да се разреши спор за материалното ГПО в широк смисъл. ГПО са всички тези правоотношения регулиращи първични обществени отношения чрез метода на равнопоставеност на субектите – т.е. методът на правно регулиране предопределя възможността да бъде определено делото като гражданско. Всяко искане да се разреши спор относно гражданско право (т.е. такова, произточащо от ГПО, където страните са равнопоставени) е гражданско дело по смисъла на чл.14 ГПК. Няма значение към кой клон на правото спада спорното правоотношение – затова са граждански не само делата в тесен смисъл, но и тези относно трудови, семейни и търговски права.
• !!! Не са обаче граждански делата, при които искането е така формулирано, че се изисква от съда да излезе извън пределите на компетентността си като граждански съд – нпаример да издаде, измени или отмени АА. Ако обаче непосредствената цел не е издаването, изменението или отмяната на този АА, а чрез нея се цели защита на накърнено гражданско право, делото ще е гражданско. Естеството на делото се определя от естеството на правото, чиято защита се търси (а дали това право е гражданско или административно пък се извежда от основананието и петитума на иска) Ето защо са граждански делата: по негаторен иск срещу строеж без разрешение; по иск за разваляне на наемно правоотношение, макар и учредено с акт на държавен орган и т.н.
• Общата ПВ по смисъла на чл.14 ГПК обхваща осъдителните и установителните искове (124 (1) и (2) ГПК) относно граждански права без други условия, т.е. съдилищата са длъжни да приемат такива дела само въз основа на чл.14,ал.1, без да е нужна допълнителна разпоредба. Не се включват тук установителните искове за факти с правно значение, както и конститутивните искове – те са допустими само в предвидените от закона случаи (например конститутивният иск по чл.19,ал.3 ЗЗД е изрично предвиден като такъв). С обща власт да установява факти, както и да създават, изменят и прекратяват П.О-я, съдилищата не разполагат. Подведомствеността на българските съдилища не обхваща тези граждански дела, за които съобразно правилата на международната компетентност са компетентни други съдилища.

 

 

3. Значение на гражданското дело – 2 насоки:

 

3.1. Преценяване на компетентния орган.

• Правораздавателния ред, по който ще се разгледа делото

 

Т.Е. за да знаем на кой орган е подведомствено делото, на кой съд то е подсъдно и по какъв ред ще се гледа трябва да знаем какво е делото (а какво ще е делото зависи от това какво е правото, чиято защита търсим.)

 

4. Спорове за подведомственост – чл.14,ал.2 и 3
   • Такива могат да възникнат, когато например поради грешка съд е приел за разглеждане дело, подведомствено на несъдебен орган (арбитраж) или обратното или и съдебният и несъдебният орган са отказали да разгледат делото;
   • Съдът сам решава дали разглежданото дело ми е подведомствено.(чл.14,ал.2) Нещо повече – дори делото да е предявено пред несъдебен орган и последният да е преценил, че съдът е компетентен, това становище не обвързва съда, а той пак сам си решава дали делото му е подведомствено. Ако пък несъдебният орган го е приел, но съдът реши, че той е компетентен – ще си го разгледа, а несъденият орган трябва да оспори подведомствеността;
   • чл.14,ал.3 – никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда, даже и да счете че делото му е подведомствено. Ако счете така трябва да повдигне спор, но не може да го разгледа.
   • Спорът се повдига от ищеца, когато и съдът и другото учреждение са отказали да разгледат делото пред ВКС.