Въпрос 02:
Източници на правото. Системи на действащото право

1) Основни източници на Римското право

>> Юридически обичаи
Правните обичаи са най-древният източник на римското частно право, още юристите от времето на класическото римско право са знаели това. Самите Дванадесет таблици представляват до голяма степен кодификация на обичайно право. От момента, в който обичайните норми са намерили място в Дванадесетте таблици, те се превръщат в писано право.

Римските юристи са нясно, че за да може да се говори за юридически обичай, е необходимо преди това да съществува обичай – правило за поведение, явило се като резултат на дългогодишно приложение. Но само по себе си това не е достатъчно, за да се схваща като правно обвързващо, имайки задължителност на закон. Тази мисъл е изразена в прочутия фрагмент на Юлиан за обичайното право:
„Древният обичай се зачита заслужено като закон и това е правото, за което се казва, че е установено от нравите. Тъй като самите закони ни свързват не поради друга някаква причина, а защото са били приети по решение на народа, основателно и това, което народът е одобрил без записване, обвързва всички.“
Opinio necessitatis е съзнанието, че един обичай е правно задължителен и се е появило в резултат на това, че обичаят фактически се прилагал като правно задължителен и от правораздавателните органи в Рим. Обичай, който не бил в хармония с класовите интереси на римската робовладетелска класа, не могъл да стане правен обичай.

>> Закони
Законът в Рим е акт на народното събрание, с който се установяват правни норми. Гай в своите Институции говори, че закон е това, което народът нарежда и установява – Lex est quod populus iubet atque constituit. Закони в Рим издавали както народните събрания по центурии, така и тези по триби. Издаването на закона ставало по предложение на съответния магистрат, който имал право да свиква народното събрание (консул, претор и т.н.). То се произнасяло по внесеното предложение, като го приемало така както е внесено (без да го редактира) или го отхвърляло. Приетият закон се одобрявал от Сената.

Редица мерки осигурявали получаването на благоприятен за господстващата класа вот: 98 от всички 193 центурии били в ръцете на богатите; от всички триби 16 (а по-късно 31) били селски, 4 градски, а в селските триби повечето били едри поземлени собственици. Всяка триба и центурия се брояла за един глас, така че след получаване на необходимото мнозинство, до прибягване до гласуване на останалите единици не се е стигало.

Гласуването се е считало за редовно независимо колко гласоподаватели участват. Жреците, които присъствали и дори участвали в ръководството на народните събрания можели да прекъсват гласуването, ако решат, че има неблагоприятни религиозни знаменования.

Римските юристи са оставили различни кодификаци на законите, изхождащи от различни класификационни критерии: „Действието на закона е да заповядва, да запрещава, да позволява, да наказва“ (Legis virtus haec est imperare, vetare, permittere, punire).
– Leges perfectae (съвършени закони) – които запрещават извършването на някакъв юридически акт под страх за недействителност;
– leges minus quam perfectae са тези закони, които без да обявяват за недействителен юридическия акт, който им противоречи, свързвали неговото извършване с определена санкция;
– leges imperfectae – нарушението на правната норма не е свързано с някаква санкция от самия закон, който я установява; lex imperfecta – установява само запрещението и не съдържа санкция и обикновено я е измислял преторът.

На издаваните от народните събрания закони били приравнени издаваните от събранията на плебеите плебисцити. Законите и плебисцитите били източник на римското право през време на Републиката и до нас са достигнали редица закони от това време, макар и фрагментарно (lex Papiria, lex Acilia repetundarum и др.). По време на Принципата законодателната дейност на народните събрания постепенно отпаднала. Но много време преди това голяма значение в Рим придобил един специфичен за римското право източник на правни норми – едиктът на съдебните магистрати.

>> Едикти на магистратите
През времето на Републиката те са били изключително важен източник на римското право, особено едиктът на градския претор. При всъпването си в длъжност, римските магистрати имали обичай да издават специални актове, наречени едикти, с които се представяли пред гражданите като изтъквали своите заслуги и обявявали своите проекти. Едиктите на съдебните магистрати и на градския претор ставали източник на право.

Едиктите са съдържали от какви правила ще се ръководят магистратите при изпълнението на своята служба и при какви предпоставки ще дават правна защита на гражданите. Така се създали edicta perpetua – постоянните едикти, прилагани през цялото време докато съдебните магистрати са в изпълнение на своите функции. Тъй като римските магистрати били избирани за една година, толкова е било и времето, през което са се прилагали edicta perpetua и то само в района, в който магистратът упражнявал своята юрисдикция. Наричани са постоянни само условно, за да се отличават от edicta repentina, които се издавали внезапно за оправдаване на някои непредвидени случаи. Edicta perpetua били написвани на дървени табели, излагани на достъпно място за публиката, а edictum perpetuum на градския претор бил изложен на форума, написан на бели дъски, откъде идва наименованието му Album.

Макар че при встъпването си в длъжност всеки претор издавал свой едикт, съдържанието на новоиздадения едикт не се отличавало от съдържанието на предшестващия. Една значителна част от разпорежданията на едикта (тази, която се оказвала подходяща от гледище на практическите изисквания) преминавала от един едикт в друг и образувала т.нар. pars tralaticia или edictum tralaticium (едиктът на предшестващия магистрат). Наред със запазеното, новият едикт съдържал и някои нови разпореждания, наречени pars nova. Тъй като неизменната част се запавала, а също и едиктите на провинциалните магистрати били повлиявани от този на градския претор в Рим, разпорежданията на съдебните магистрати постепенно се оформили като една цялостна система на т.нар. хонорарно или преторско право, което съществувало успоредно с цивилното право.

По времето на Принципата хонорарното право се оформило като цялостна правна система, която не подлежала на по-нататъшно развитие. Робовладелството съсреодотачава всички власти в свои ръце и е трябвало да ликвидира нормотворческата дейност на магистратите. При това положение неподлежащият на по-нататъшно развитие преторки едикт да бъде кодифициран. Кодификацията била извършена от видния римски юрист Салвий Юлиан по време на управлението на император Хадриан (134-138) и по негова поръчка. Тя не е достигнала до нас, но много включени в Дигестите фрагменти са извлечени от съчиненията на римските юристи, които коментират едикта. Това позволило на немския романист Леонел да реконструира едикта на Юлиан в неговите основни линии.

>> Сенатусконсулти. Императорски конституции
– Сенатусконсулти
По време на Републиката сенатът не е имал законодателна власт. Неговата власт в областта на законодателстването се е изчерпвала с това, че той подканвал съдебните магистрати и претора да уреждат с помощта на своя едикт известни положения, които налагали вземането на законодателни мерки.

Когато в Рим републиканските учреждения отстъпили място на тези на Принципата, функциите на сената се променили:
– станал законодател (постепенно и вероятно в началото на II в.);
– по времето на император Хадриан сенатът започнал да издава сенатусконсулти, имащи силата на закон;
– за издаването им не се обръща към съответния магистрат.

„Сенатусконсулт е това, което сенатът нарежда и установява, и то има силата на закон, макар и това да е било спорно“ – Гай, Институции

Законодателната власт на сената не е могла да се наложи отведнъж. Императорът имал нужда от безволен посредник изразител на волята му и това станал именно сенатът. В исторически аспект са ни познати редица сенатусконсулти: Sc. Tertulianum, Neronianum, Macedonianum, oratio Severi и др., които уреждат различни въпроси от семейното, наследственото или облигационното право. По-старите законодателни актове на сената носят името сенатуконсулти, последвано от името намагистрата или императора, докато по-новите се назовават като предложения на съответния император. Това показва промененото отношение на владетеля към законодателната власт по времето на Северите (началото на III в.). Вече не е тайна, че императорът е този, който законодателства.

– Императорски конституции
Ето защо мястото на сенатусконсултите постепенно се взима от императорските конституции. Те са актове, издавани от императорите – това, което императорът установява с декрет или с едикт, или с писмо. Те са четири вида (Гай изброява три, без последния):
– едикти (за разлика от тези на магистратите, те имат действие в цялата страна и за времето, през което императора управлява);
– декрети (решения по конкретни дела);
– епистоли (рескрипти) – отговори по конкретни запитвания върху отделни юридически казуси;
– мандати (нареждания, които императорът отправял към своите чиновници, с административноправен х-р – заради това вероятно Гай не ги включва в своте изброяване).

2) Системи на римското право
– Цивилно право (ius civile)
Най-старата правна система, която регулира отношенията на гражданите в Рим. В Древен Рим то се нарича квиритско право, на името на древните жители на Рим – квиритите. То е създадено от обичая, от Дванадесетте таблици, от законите, а по-късно от сенатусконсултите и императорските конституции. То уреждало само отношенията на римските граждани помежду им. Древното цивилно право не могло да се оформи като завършена и разгърната правна система, повечето от неговите разпореждания са крайно казуистични.

– Хонорарно (преторско) право (от honor – чест)
Римското частно право било пригаждано към изискванията на робовладелската икономика не само чрез усвояване на практиката и обичаите на търговския обмен по пътя на ius gentium, но и чрез самостоятелна градивна работа на римските магистрати и най-вече на римския претор, насочена към изменяне на институтите на квиритското право. Тази дейност на претора се извършвала успоредно с изгражднето на ius gentium, най-важните реформи на претора, съставляващи същностна на преторското или хонорарно право, са извършени още II . и в началото на I в. преди Христа. Преторът изменял цивилното право и го нагаждал към променения икономически базис на Рим. Преторскотоправо действа успоредно с цивилното право.

– Право на народите – ius gentium
При развитието на робовладелската политика в Рим, при засилването на неговото икономическо и политическо могъщество след Пуническите войни, отношенията и връзките между римляните и чужденците се оживили значително. Наложително става налагането на правни норми, които да уредят тези отношения. Именно за тази цел е създадено главно през III и II в. пр. н.е. правото на народите – то уреждало отношенията между римляни и перегрини и перегрините помежду им.

 

• Императорско

 

Въпрос 04:
Царски период. Република. Архаично и предкласическо право

1) Римската република
>> Според преданията, достигнали до наши дни, Рим е основан в 753 г. пр.н.е., но римската държава е създадена чрез приписваната на римския рекс Сервий Тулий реформа, която била извършена през VI в. пр.н.е. В края на същия век (509 г.пр.н.е.) е била създадена Римската република. Реформата на Сервий Тулий се свежда до това, че цялото мъжко население на Рим било разделено на 5 класа според притежаваното от всекиму имущество. В пърия клас били включени най-богатите (с богатство над 100 000 аса) – те имали 18 центурии конници и 80 центурии пехотници. Останалите четири класа, които имали съответно 75 000, 50 000, 25 000 и 12 000 аса богатство, разполагали общо с 90 центурии. Следователно мнозинството в народното събрание имали най-богатите.

Основно в политическите събития през този период е борбата между патриции (членовете на най-старите римски родове) и плебеи (чужденци, привлечени от възможностите, които им предоставял Рим). Тази борба била преди всичко борба за земя, по-късно преминала в такава за политически права на плебса, завършила с победа за същия.

>> Законът на Дванадесетте таблици
По това време била създадена първата кодификация на римското право – законът на Дванадесетте таблици (451-450 г.пр.Хр.). Те били създадени от една комисия, състояща се от десетима членове (decem viri legibus scribundis). До нас са достигнали само цитати от тях в съчиненията на римски писатели, които вероятно с времето са претърпели и промени. Подреждането им в дванадесет раздела според числото на дванадесетте таблици, което правят съвременните романисти, е до голяма степен хипотетично. В Дванадестте таблици били фиксирани преди всичко обичайноправни разпоредби с гражданскоправно, наказателно и процесуалноправно естество.

>> По време на ранната република в Рим съществуват три вида народни събрания:
– народно събрание по комиции (comitia curiata) – най-древното, в упадък; пред него са се извършвали най-древните завещания и осиновявания;
– народно събрание по центурии (comitia centuriata) – в него се е събирал въоръженият римски народ, избирали се консули, претори, военни трибуни с консулска власт, гласуване на закони;
– народно събрание по триби (comitia tributa) – трибите са били административни поделения на римската територия, събиране с граждански характер.

>> Други органи на управление
По време на ранната република са били изградени най-важните магистратури, които са били заемани от представители на горните прослойки на римското общество. Върховната власт е била в ръцете на двама
– консули, избирани за една година. Всеки от двамата е имал правото да налага вето над другия. Младши колега на консулите е бил
– преторът, който е организирал съдебните процеси.
– Квесторите са били магистрати от по-нисък ранг, управляващи държавното съкровище.
– Цензорите (двама) са изготвяли списъците с римските граждани при преброяване.
– Сенатът – в него са участвали представителите на римския нобилитет (патриции и представители на най-изтъкнатите плебейски фамилии), най-вече бивши магистраи. Сенатът е решавал най-важните политически въпроси на римската държава.
Плебейският трибун е изборен представител на плебса, който е можел да упражнява вето по отношение на действията на магистратите с изключение на доктатора.
– Плебейското събрание (concilium plebis) – неговите решения (плебисцитите) са били задължителни за всички римски граждани и са имали силата на закон.

>> За римското право от този период (архаическо) може да се заключи, че е било твърде елементарно, отличаващо се със своя формализъм и символика, запазило е някои следи от предшестващия римската държава родовообщинен строй.

2) Римската късна република и предкласическото римско право
Вторият етап от развитието на римското право (предкласическо) обхваща времето от III в. пр.н.е. до I в. от новата ера. Периодите от развитието на римската държава не съвпадат с тези на правото, тъй като то се изменя по-трудно от организацията на държавата. Така републиканският период на римската държава е обхващал времето от 509 г.пр.н.е. до смъртта на Август – 10 г.пр.н.е.

По времето на предкласическия период на римското право Рим, който е успял да стане господар на Италийския полустров, завладява постепенно голяма част от Средиземноморския басейн и се превръща в световна империя. Големите завоевания на римската държава поставят проблема за управлението на завладените земи, за усъвършенстване на римското право и за пригаждането му към изискванията на усложнения икономическо обмен и на променения обществен бит. Включените земи са били подложени на различен политически режим. Този на италийските земи се отличавал от режима на земите, намиращи се извън Италийския полуостров. Италийските земи са били две категории – римска земя (ager romanus) и съюзнически земи. В категорията римска земя била включена не само земята на града Рим, а също и земите на т.нар. муниципии (на общините, загубили политическата си самостоятелност, но чието население е прието в числото на римските съюзници). Както муниципиите, така и колониите са се ползвали с известно самоуправление, но по принцип са подчинени направо на римските магистрати. По отношение на земите на съюзниците е имало друг режим – те са имали широка автономия, имало свое право, своя територия и управление, а Рим се е намесвал по изключение. Отношенията на Рим със съюзниците се определяли със съюзнически договори (foedera), по силата на които съюзниците са били длъжни да дават военна помощ на Рим:
– foedera aequa – договори, при които формално се запазва суверенитета;
– foedera iniqua – договори, при които се губи суверенитета.

Земите извън Италийския полуостров са билиподчинени на различен режим. Получили са името провинции, управлявани от един губернатор – римски магистрат, изпращан в съответната провинция. Първоначално е изпращан един консул или претор, а след това един проконсул/пропретор. Провинциите трябвало да плащат ежегоден данък – stipendium, tributum. Този режим с времето е претърпял малки промени, но не е преодолян напълно.

Въпреки развитието и увеличаването на римските магистратури, републиканското държавно устройство на Рим трудно се пригажда към голямото разширение на териториите. В крайна сметка противоречието между републиканското устройство и изикванията, които е поставяло огромното разширение на римската територия, е довело до сътресения в римския политически живот до създаването на Принципата.

>> Що се касае до римското частно право, процесът преминава по-леко и успешно. Несъвършенствата на системата на архаичното право са преодоляни с помощта на правотворческата дейност на претора, който е организирал съдебните процеси, както и чрез възприемането на международния обмен. Създава се гъвкава съдебна процедура, формуларната процедура. Чрез изработването на преторското право и чрез санкционирането на установеното при международния обмен право на народите, е било изградено правото на късната Римска република – предкласическото римско право.

 

Кратък очерк на Архаичния период (753-367 г.пр.н.е.)

754-753 г.пр.Хр. – основава се град-държава, наречена Рим;
VII в.пр.Хр. – експанзия на етруските в Лациум;
VI в.пр.Хр. – територията на градската община е разделена на 4 градски и 16 селски триби; полага се началото на териториална административна организация; овладяване на Средна Италия и Кампания от етруските;
538 г.пр.Хр. – етруските побеждават гърците в битката при Алалия;
510 г.пр.Хр. – спред Варон е изгонен последният цар Тарквиний Горди и е основана републиката; край на етруското господство в Рим;
509 г.пр.Хр. – първи мирен договор между Рим и Картаген;
506 г.пр.Хр. – центуриатна реформа на Севрий Тулий; реорганизация на армията и публичната власт чрез 5 класи граждани, разделени според имуществен ценз; изготвяне на първата патрициано-плебейска конституция; съдебната власт е в ръцете на жреците на Юпитер;
494 г.пр.Хр. – начало на социалните борби в полиса;
493 г.пр.Хр. – чрез „свещените закони“ се създават институциите плебейски трибун, трибутни плебейски събрания, едилската магистратура и десетчленните съдийски колегии;
451-450 г.пр.Хр. – десетчленна законодателна колегия създава Закона на XII-те таблици;
449 г.пр.Хр. – закони на консулите Валерий и Хораций за провокацията (правото на осъдения на смърт да моли за помилване римския народ);
445 г.пр.Хр. – плебисцит на Канулей разрешава законен брак между патриции и плебеи при наличие на специална брачна правоспособност;
443 г.пр.Хр. – създава се цензурата като патрицианска магистратура.

 

Въпрос 06:
Доминат. Следкласическо право. Вулгаризация

1) Доминат – от края на III в. до 564 г.
За начало на Домината се приема управлението на Диоклетиан (293-305)
>> До Домината се стига след като започва:
– масово разоряване на свободните средни и дребни земевладелци;
– борби между претендентите за престола;
– анархия в римската държава;
– римската държава се превръща в абсолютна монархия (след Септими Север), която се опира на своята военна мощ и в чийто апарат проникват все повече представители на провинциалното робовладение.

>> По своя характер Доминатът е:
– открита робовладелска диктатура;
– неограничена робовладелска монархия с бюрократично управление.

>> Характерни особености и развитие на Домината:
– републиканските магистратури изчезват;
– сенатът запазва донякъде облика си, но не и реалната си власт;
– жителите на римската държава се делят на съсловия, които все повече се ограничават едно от друго;
– римският император се превръща в неограничен монарх-господар (dominus); облича се в златотъкани пурпурни одежди, носи диадема, особата му в езическо време е била обожествявана още приживе;
– начело на управлението стоят още: началникът на императорската канцелария (magister officiorum), императорският ковчежник (comes sacrarum largitionum), началникът на управлението на императорските имения (comes rerum privatarum), министърът на правосъдието (questor sacri palatii);
– начело на провинциалното управление са били поставени четирима преториански префекти (prafecti praetorio), които са оглавявали четирите префектури, на които е разделена Римската империя;
– по-малките административни поделения са били диоцезите, начело на които са поставяни викарии;
– диоцезите са се деляли на провинции, начело на които са стояли губернатори;
– Римската империя се разделя на две части: 1) Източна Римска империя и 2) Западна Римска империя, а императорската власт се е поделила между двама императори. Основните причини за това са икономически: източната част на империята е успяла да преодолее кризиса на робовладението и да просперира в следствие на успешните си стопански връзки и обмени и да се превърне в една успешна феодална държава, то западната част е загинала под ударите на външни врагове, тъй като не успява да преодолее кризиса и вътрешните си неуредици.

2) Следкласическото римско право
Както римската държавност, така и римското право бележи упадък в този период. Следкласическото римско право, такова каквото го намираме в съчиненията на следкласическите римски юристи и в императорските конституции от това време, стои много по-ниско от класическото. В него пронкват елементи на местните и далеч по-несъвършени правни системи, които довеждат до неговото вулгаризиране.

Затова Юстиниан (527-564) – последният представител на загиващата римска държава, в своята забележителна кодификация, известна под името Corpus iuris civilis, прави опит да възстанови блясъка на римското право чрез узаконяване разрешенията на класическата римска юриспруденция. Чрез Юстиниановата кодификация богатствата на римското класическо право са станали културно наследство на правните системи на голяма част от културното човечество.

3) Вулгаризация
>> Развитието и разцветът на римската икономика и на римския обществен и културен живот по времето на Късната Република и Принципата създали с помощта на преторското право и правото на народите предкласическото и класическото римско право, които се отличават с високо техническо съвършенство. Упадъкът на икономиката и обществения живот по времето на Домината са се свързали с процес на упадък и вулгаризиране на следкласическото римско право.

>> Деградацията на обществения и икономическия живот се е свързала с деградация на правните форми, в които се излива и регламентът на този живот. Диктатурата на Домината не оставяла никакво място за свободно юридическо творчество даже на представителите на собствената си класа. Юриспруденцията значително западнала. Голяма част от прилагащите правото не са могли да разбират сложните институти и разрешения на класическото римско право във всичките му тънкости.

>> Юриспруденцията започнала да дава разрешения, представляващи опростяване и даже израждане на разрешенията на класическото римско право. Стигнало се дори до смешение на стройно изградените правни институти като собственост и владение и др. Усвоявали се провинциални обичайноправни норми и концепции. В началото на следкласическия период вулгаризираното право, прилагано от римската юриспруденция, се е противопоставяло на създаваното чрез императорските конституции право, което не е било засегнато от вулгаризацията. Но в последствие нейни елементи започнали да проникват и там. По времето на Константин (312-337) вулгаризираното право възтържествувало и там.

>> Вулгаризацията на римското право е оставила следи върху развитието на някои известни частноправни институтии и институции. Например упадъкът на древната patria potestas поради ликвидирането на древната патриархална фамилия, е довел до разширяване на договорното представителство и до признаване имуществена правоспособност на подвластните.

>> В Източната римска империя деградацията в обществото не е била така цялостна и наред с вулганизирането на римското право се е проявила и тенденцията към запазване на класическото наследство, най-ярко сред представителите на Бейрутската юридическа школа. Завършена е в Юстиниановата кодификация.

 

Въпрос 09:
Рецепция на римското право в съвременните частноправни системи

>> Правнотехническото съвършенство на римското право и неговата универсалност са позволявали на всяка историческа епоха да влага в абстрактните на пръв поглед норми еволюиращите разбирания и манталитета на своето време. Съдържанието на правното регулиране бавно се изменяло, но все в рамките на разработените още през класическия период схеми.

>> Началните опити за систематизиране на остатъците от класическото правно наследство и съчетаването му с „варварското“ обичайно право на народите-пришълци да тират още от първите десетилетия на Домината. Почти веднага след установяването на абсолютната монархия от Диоклециан (283-285) в Никомедия и Антиохия са били компилирани две частни сбирки – Грегориановият кодекс (292) и Хермогениановият кодекс (293), които са съдържали предимно авторитарното право – избрани и подредени конституции от Хадриан до Диоклециан.

>> Процесът на приспособяване на римското право към коренната икономическа общественополитическа и етническа промяна започва в Западна и Централна Европа още преди окончателното рухване на Рим. В началото на IV в. се появяват още частни сбирки, най-известната от които е т.нар. Съпоставка между Мойсеевия и Римския закони – въплъщение на възгледа, че не съществува принципно противоречие между Божествения закон и римското право.

>> През втората половина на V в. били направени успешни опити за съчетаване на готските обичайноправни норми с вече утвърденото и осветено от католическата църква латинско право. В резултат били създадени най-ранните официални писмени средновековни правни паметници – Еврициановият кодекс (476 г., в Западна Галия и Испания, официално заменил едиктите на римските провинциални префекти) и Едиктът на Теодорих (от крал Теодорих ок. 500 г. – за Остготското кралство). Те включват Теодосиеви новели, фрагменти от Институциите на Гай и Сентенциите на Павел. Влиянието на франкското, бургундското и баварското обичайно право било отчетливо изразено в Бургундския римски закон (Lex Romana Burgundiorum) – около 502 г. по поръчка на бургундския крал Гундобад. Официален акт бил и Вестготският римски закон, известен и като Бревиар на Аларих по името на крал Аларих II, който е най-обширната компилация от това време и оказва влияние на средновековното право в Западна и Централна Европа.

Средновековие:

>> Чрез тези и последвалите ги нормативни актове с използване на римскоправната техника, но в доста различен, феодален дух, били уредени собствеността, най-простите обменни отношения, семейството и наследяването. Единното правно на частна собственост било заменено с приоритет на владението като фактическо производство. Допълнително объркване внасяла и т.нар. разделна собственост – правомощията на правото на собственост били поделяни и вертикално между сеньора и неговите васали. Семейните и наследствените отношения преминали постепенно под юрисдикцията на църквата.

>> По времето на франкското господство древноримската правна практика била използвана главно за обосноваване на независимостта на сеньорите и за утвърждаване на предимството на местните обичаи над централизираното законодателство.

>> В Източната империя приспособяването на римското право към условият ана променената обществена действителност се извършвало доста по-плавно. Юстиниановото законодателство (528-534) станало основа на действащата правна система през цялото съществуване на т.нар. Византия. През първата половина на VIII в. императорите Лъв V и Константин III направили големи правни реформи, била създадена Еклогата (726). Като нейни допълнения са съставени Земеделският закон, Морският и Военният закон.

>> Кризата на Империята от края на IX в. и началото на X в. наложила ново ревизиране и осъвременяване на действащото право, осъществено по времето на „македонските“ императори Василий I и Лъв Философ чрез създаването на цяла серия законодателни актове: Прохирона, Епанагогата, Номоканона. Малко по-късно е била завършена втората голяма компилация след Юстиниановия сборник – т.нар. Василики (Императорски книги). Всички тези актове, основани на римското право в юстиниановото наследство, били прилагани до падането на Константинопол под властта на османците през 1453 г., а по-късно е била прилагана от църковните общини и съдилища доколкото е била запазена от султана (пример: „Шестодневието“ на Арменопуло). Значението на възприемането и доразвиването на римското право във Византия било огромно. То създало условия за реципирането му в България след Покръстването, а оттук по-късно и в други славянски страни. Преведените на старобългарски език римо-византийски правни паметници и изградените върху тяхната основа оригинален български Закон за съдене на людете, станали основа на действащото право на Балканите, в Русия, Украйна, Влахия и Молдова за цялото Средновековие.

Възраждане:

>> Западноевропейското възраждане (XIII-XVI в.) насочило вниманието на правоведите към неувяхващите ценности на класическото римско право. Още от основаването на първия европейски университет в Болоня през XII в. Ирнерий започнал да преподава там и светско право. Той разработвал лекциите си на основата на Дигестите и Юстиниановата компилация. Неговите ученици разпространили интереса към античното правно наследство из цяла Западна Европа, а продължителите на делото им през XIV и XV в. постепенно подготвили цялостната рецепция на римското право такова, каквото било отразено в изворите за изучаването му. Възприемането на идеите и разрешенията на древноримската юриспруденция в повечето европейски страни станало възможно поради общоевропейския характер и обхват на Ренесанса.

Ново време:

>> Великите революции на Новоти време поставили на дневен ред непосредственото практическо прилагане на няколковековните теоретически занимания с римското право. Като изключим значителното, но избирателно въздействие на възроденото римско право в Холандия и Англия от XVII в. насетне, първият и станал класически модел на съвременна пряка рецепция на съвършените антични образци, е
– Френският граждански кодекс. Комисията, разработила кодекса, е била назначена от Наполеон Бонапарт и включвала най-изтъкнатите френски юристи, начело с професора по римско право в Сорбоната – Потие. Този Кодекс още пт 1804 г., с несъществени допълнения и подобрения продължава да обсулжва обществените нужди и до днес. От своя страна той станал и прототип за изработването на гражданско и търговско законодателство на всички страни от т.нар. романско или латинско правно семейство – Испания, Италия, Португалия, Белгия. Така Френският граждански кодекс придобил глобално значение и бил поставен в основите на съвременното латиноамериканско право (с изключение на Бразилия) и на много държави от Африка, Близкия, Средния и Далчения Изток.
– Германският граждански законник има не по-малко значение за модерното гражданско право. Той е в сила от 1 януари 1900 г., разработен на базата на класическото римско право, резултат на почти 50-годишни дискусии межди германските романисти и цивилисти. Взети са предвид както съдебната практика по Наполеоновия кодекс и следващите кодификации, така и мненията на доктрината и обществените групи. Той е реципиран в европейските страни от германското правно семейство – Австрия, Холандия, Дания и Скандинавските страни.

>> Френският граждански кодекс и Германският граждански законник – кратка съпоставка:
ФГК следва структурната систематика на римското право, каквато е в Институциите на Гай – затова се нарича Институционна. За сметка на това ГГЗ изнася в една обща част най-важните дефиниции и отразява ясно връзката между основните юридически принципи и институти. В него за първи път е отделено съществено място на регламентирането на юридическите лица. Ако трябва да сравним ФГК и ГГЗ, бихме могли да кажем, че макар и двата да имат своите дълбоки корени в римското право, от обществено-икономическа гледна точка, първият е правен акт на победилия капитализъм, а вторият – на развитата капиталистическа икономика и съответстващите й социални отношения.