Въпрос 12:
Юридически лица

„Юридическото лице се реализира като правен субект. Ако нещо се дължи на корпорацията, не се дължи на отделните физически лица, нито което дължи юридическото лице, дължат физическите лица.“

1) Същност
Юридическите лица са абстрактни субекти на правото, имащи всички необходими характеристики и атрибути, за да участват самостоятелно в гражданския обмен, но като носители на права и задължения, различни от тези на физическите лица.

Съвременното понятие на юридическо лице се е формирало едва в края на XVIII в. и е придобило завършена конструкция в трудовете на германската пандектна романистика от миналото столетие. В този случай обаче, модерната наука е довела едва до логически финал на теоритичния модел, създаден още от великите древноримски юристи.

>> Споровете между юридическите лица и физическите лица са се уреждали след разглеждане от редовните граждански съдилища. Споровете между тях и фиска се уреждали от съответните магистрати, най-често цензорите и квесторите.

>> Дееспособността на юридическите лица – те нямат такава; волеизявление може да има само от физическо лице.

>> До края на римската република юридическите лица се учредявали свободно, стига дейността им да бъде одобрена. В края на републиката някои частноправни асоциации и корпорации станали огнища на политически заговори и се въвели ограничения и контрол. Специален закон на Октавиан ги оставил под надзора на сената.

За да бъде основано едно юридическо лице в къснокласическото и следкласическото римско право, бил необходим първо учредителен акт (посочващ цели, имущество, декларация за съгласие на участниците) с организационна структура. През IV в. императорите въвеждат задължителна регистрация на новосъздадените юридически лица.

2) Белези на юридическото лице
– правоспособност – правно призната възможност да бъде носител на права и задължения;
– самостоятелно обособено имущество – с него участва в гражданския обмен;
– юридическите лица от една страна могат да бъдат с или без членски състав и от друга – частноправни и по публичното право.

3) Асоциации и корпорации
>> Асоциации
Асоциацията със статут на юридическо лице е субект на правото, различен от правните личности на съставящите я субекти – членове. Тя има свое имущество, различно от тяхното, свои собствени права и задължения. Между съставящите я физически (или други юридически) лица имуществените връзки са „външни“, а именно – не е налице дълбоко взаимно проникване между имуществата на съставящите я членове.

В къснокласическия и следкласическия период (III-V в.) в древния Рим са съществували различни типове асоциации: занаятчийски колегии по производствени браншове, сдружения на религиозна основа, колегии на бедните, дружествата на публиканите (които в много отношения са били прототип на съвременните акционерни дружества с публичноправно участие и лиценз за определен тип активност; дейността им е била главно събирането на данъците и таксите) и др.

Сдруженията и колегиите правно-технически са конструирани по подобен начин – чрез дялови вноски, даващи определени права съобразно с конкретната цел на сдружаването. Отговорността на отделния член е била правопропорционална на дяловата му вноска.

>> Корпорации
Те също имали членски състав, но икономическите и личните връзки между съставящите ги правни субекти били много по-тесни. Докато при асоциациите в разгледаните хипотези основата на общата дейност е дяловия капитал, то участниците в една корпорация й предоставяли цялото си имущество, т.е. имало е преливане на права и задължения. Класическата юриспруденция е останала с разбирането, че всички физически лица, които взети заедно съставяли корпорацията, носели нейните права и задължения. Това схващане произтича от конструкцията на най-древния консорциум – неподелената фамилна наследствена общност, при която сънаследниците са продължавали да живеят заедно и да експлоатират общо наследството. За разлика от него, участниците в корпорацията са можели да се менят и не са били постоянна величина. Отделният гражданин е можел да я напусне, ако спазва определени условия и изисквания, свързани главно с отчитането на постъпленията и разходите. Това не засягало правата и задълженията й като самостоятелен правен субект.

4) Юридически лица без членски състав – фондации
Това е юридическо лице само с правоспособност и имущество. Типична за този вид е фондацията (обособено и посветено на определена, често хуманитарна цел имущество, с приходите от дейността на което се е осъществявала самата цел). Фондацията е могла да се учреди по гражданскоправен ред чрез дарения или завещание, но е било допустимо след основаването й тя да осъществява и дейности, които биха позволили поддържането и разширяването на основния й капитал. Управлява се от избрани или назначени физически лица; управителните, разпоредителните и контролните органи са могли да се конституират по различен начин – общо събрание и изпълнително бюро, управителен съвет, президент и контролен съвет и т.н. Цел: да се осигури активно участие на имуществото в гражданския обмен съобразно с основната задача на фондацията, както и да се предотвратят евентуални злоупотреби.

В древния Рим близки до съвременните фондации са били имуществата, посветени на благотворителни цели и управлявани от храмовите жреци или членове на градския сенат. Съществували са и такива, основани от частни лица и със самостоятелно управление. Освен подпомагането на болници, приюти и отделни нуждаещи се, някои фондации били посвещавани на развитието на литературата и художественото творчество.

5) Лежащо наследство
Такова наследствено имущество, което никой не се е явил да получи или призованите са се отказали. Върху него е можело да се придобие право на собственост по давност в съкратен срок, макар да е включвало и недвижими имоти. До изтичането на едногодишния срок то е трябвало да бъде пазено и управлявано. Съответният магистрат е назначавал временен управител на имуществото, в този случай е налице само един белег на юридическото лице – патримониум, без титуляр и затова се е назначавало физическо лице да се грижи за него.

Във връзка с наследяването е поставян и въпросът дали в древен Рим „юридическите лица“ са имали някаква наследствена правоспособност. В класическата епоха това не е било възможно, защото абстрактният субект бил смятан за „несигурно лице“. В следкласическото право то е било допуснато първо в полза на държавата, по-късно – други доближаващи се до юридическото лице публичноправни структури.

6) Публичноправни юридически лица
Такива са били например градските общини, колониите, легионите, жреческите колегии… Всички те са имали свое имущество, участвали са в стопанския обмен и са били ръководени от изборни управителни тела (с изключение на легионите). По белези обаче не са се различавали от частноправните юридически лица.

7) Държавата като юридическо лице
Въпреки наложилото се в края на миналия век схващане, за древноримските юристи държавата не е била юридическо лице, доколкото имуществото й е било смятано за такова на целия римски народ. Народното имущество обаче по време на Републиката и Принципата е било управлявано от принцепса и сената, а по времето на империята е станало частна собственост на императора.

 

Въпрос 14:
Пекулий и прекарий

1) Пекулий (peculium)
Собственик на пекулия бил домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния сделки. Pater familias отговарял за сделките на подвластния, за които е дал съгласие, ограничено – до размерите на пекулия или до размера на обогатяването (за сделките, за които не е дал съгласие). Исковете, които били предоставяни от трети лица срещу pater familias, били actio quod iussu, actio de peculio et de in rem verso, actio tributoria.

Пекулият е такъв имот на робовладелеца, който той предоставял на някого от своите роби да го стопанисва и управлява. Обикновено уговорката е била робът да предава определена част от прихода от него на господаря, а останалото да прибира за себе си. Робовладелецът оставал собственик на пекулия и винаги можел да го отнеме от роба. И двамата имали интерес от пекулия – робът да прибира част от изработеното за себе си, а робовладелецът – да увеличава пекулия и имуществото си.

>> Свободно управление на пекулия – libera administratio peculii – робът може да се разпорежда с пекулия, да отчуждава имотите му, да поема задължения, без да е нужно да иска съгласието на господаря, той пък отговарял до размера на пекулия; искът, който трето лице можело да предявява срещу робовладелецът е actio de peculio et de in rem verso. И тук можело да се използва иска actio tributоria, по силата на който ако пекулият е недостатъчен да се плати на всички кредитори, господарят трябвало да го раздели съразмерно между тях.

2) Прекарий
(добавка от atanassoff, който не садист и не иска да гледа как студентите страдат, защото не могат да учат за римския прекарий )

Прекариумът представлява предоставяне на един имот, за да бъде ползван от т.нар. прекарист до поискване. Още в най-отдалечените времена на римската история на богатите и знатни римляни, които имали под свое покровителство бедни зависими хора, клиенти, давали на тези свои клиенти известни имущества в прекариум. Извършвайки този акт, патронът не поемал риск, защото всеки момент е могъл да отнеме онова, което е дал. Докато прекаристът бил лице, което се ползва с доверие, за патрона е било по-удобно да му предостави, защитата на своето владение. В момента, когато доверието престане, патронът отнема вещта, която е дал. Що се отнася до правната защита, РП е осигурявало такава не само на владеещият за себе си, но в някои случаи и на т.нар. деревативен владелец.

 

Въпрос 16:
Брак и развод. Годеж. Зестра

1) Брак
Римският брак е едно признато от правото при наличността на определени предпоставки, но уредено от обичайното фактическо отношение, свеждащо се до едно трайно съжителство между мъж и жена със съзнанието, че то е общение за цял живот.

Бракът е съюз между мъж и жена, консорциум за цял живот (обединение за постигане на някаква стопанска цел) и общение в името на божественото и човешкото право. Всяко фактическо отношение има 2 елемента: 1) материален (corpus) – вкл съвместното съжителство, общото домакинство и имущество – те обединяват волята и усилията си; 2) анимус – намерение; духовния елемент, тук анимус се изразява в това, че те се представят като съпрузи пред обществото.
Манусът е съпружеската власт (личен и имуществен х-р), законният брак е този с манус. Допуснат е и брак без манус, тогава съпругата остава подвластна на своя pater familias – а не в патримониума на нейния съпруг. Манус не означава брак, а следствие на брака – може да възникне, може и не. Възниква по 3 начина:
> манус преди извършен брачен ритуал – това става при откупуването на жената. Бъдещият брак се уговаря – зестра, предбрачно дарение, със съгласие на съпрузите и на pater familias. Зачитането на волята на индивида се е поставяла над всичко.
> манус възниква едновременно с религиозния ритуал (конфареацията) – за патрицианските семейства първоначално е задължително;
> узус (usus) – (ползване) – тук манус се придобива след 1 година от религиозния ритуал. Жената може да осуети тези намерения – ако тя 3 нощи не нощува в съпружеския дом, то тогава започва нов едногодишен срок (да не попадат зестрални имоти под властта на съпруга). При следкласическия римски брак това е отпаднало.

>> Предпоставки за сключване на брак:
> трябва да има съгласие от двете страни – трябва да са правоспособни и дееспособни лица. Брачната възраст – 12 момичета, 14 момчета. Трябва да се изрази лично волята.
> в Рим брак се сключва между лица от различен пол;
> не трябва да има друг брак;
> не трябва да има пряка родствена връзка;
> не трябва да има опасна болест.

2) Развод
Разводът се уреждал от обичайноправните норми, бил рядкост в древен Рим и става с изрази като „Върви си“ и т.н. Прекратяването на мануса ставало чрез remancipatio – обратно манципиране на жената на нейния pater familias, едностранно – от страна на мъжа. Конфареационният брак и придобит манус се прекратява чрез diffarreatio – религиозен ритуал.

В предкласическото и класическото право разводите се увеличили, вече можели да се извършват и по взаимно съгласие, или пожелание на една от страните. Вече в следкласическото право, под влияние на християнството, разводът доста се усложнил, въвели се определени бракоразводни основания. Ако някой искал да се разведе без законно основание, получавал някакво имуществено наказание, но санкциите за жената били по-тежки от тези за мъжа*.

 

Въпрос 18:
Основни понятия на римския граждански процес – акция, литисконтестация

1) Държавен арбитраж
Това е първата фаза от историческото развитие на римския граждански процес, която е установена в най-древния източник на правото – Законът на 12-те таблици.
Арбитражът е действал примерно когато кредиторът с нарушени права, е можел да вземе в залог една вещ на длъжника, без да прибягва до интервенцията на магистрата. В основата на тези древни процедури стои факта, че кредиторът може сам да си достави правосъдие. В течение на времето все повече се налагала тенденцията държавата да регулира гражданския процес и полето на самопомощта станало твърде ограничено.

Началото на историческото развитие на процеса в римското право е чрез намесата на държавата в древния арбитраж. Така разрешаването на спора се изпълнявало от трето безпристрастно лице. Държавата подчинила началото му на строг ритуал, извършван пред представител на държавната власт (съдебния магистрат).

2) Акция (actio)
„Акцията не е нищо друго, освен правото да се търси чрез съд това, което ни се дължи.“
– искането за правна защита, насочено към държавата;
– материалното право, насочено към частното лице-ответник.

Акцията всъщност представлява иск, процесуалното средство, с което едно лице търсело правна защита за нарушеното си право. В римското право са съществували множество акции

Litis Contestatio

Във формуларната процедура литис контестацията първоначално означавала призоваване на свидетели за установяване на завързалия се спор м/у страните – актът при който в присъствието на свидетели магистратът предавал редактираната от него формула. / или предаването на формулата от ищеца на ответника – т.е. тяхното съгласие спорът им да бъде разрешен от заклетия съдия според издадената от магистрата формула /.С литис контестацията се поставяло началото на един организиран със съдействието на държавата арбитраж.

Последици :

1.По силата на сключения договор/литиконтетсация/ съществуващото дотогава право на ищеца се погасявало .

2.Тя имала правотворчески ефект – дотогаващното право на ищеца се превръщало в едно вземане с/у длъжника / на определена сума /. Класическто право не познавало процесуалната върможност ответникът да бъде осъден да предаде вещта. Тези вещи трябвало да бъдет оценени и на длъжника се присъждала тяхната парична стойност.

3.Регулативен ефект на литисконтестацията . Сключеният м/у страните със съдействието на държавата арбитраж фиксирал всички елементи на процесуалноправоотношение и давал рамките в които трябвало да се движи прицесът. Фиксираните чрез литисконтестацията персонални и материални елементи на процеса не могли да бъдет променени до края на процеса.

translatio iudicii : съдията трабвало да остане същия до края на процеса и по начало не можело да бъде заменен. Изключения се допускали само при смърт или ако бил законно възпрепядстван. Транслацията се извършвала само от магистрата и то след проверка на причините, които я налагат.

 

Въпрос 20:
Формуларен процес. Елементи на формулата. Фази на процеса

1) Въвеждане на формуларния процес
Неговото начало е от онези производства, които преторът е организирал, за да разреши възникналите между перегрини и римляни спорове. Вместо страните да формулират устно с тържествени словесни формули своя спор, формулирал го е преторът чрез една писмена програма. Тя е била отправена към съдията и посочвала въпросите, върху които той е трябвало да се произнесе.

Реформирането на целия римски граждански процес станало със закона на Ебуций и двата Юлиеви съдебни закона. Формуларният процес бил уреден като редовно съдопроизводство по законодателен ред от lex Aebutia в края на II в. преди н.е. Два закона от времето на Август отменили окончателно легисакционния процес.

2) Претор, съдебни магистрати и юрисдикция
>> Преторът играел много важна роля в процеса: той не само прилагал установените от закона и обичая правни норми, но и ги пригаждал към усложнените изисквания на обществения живот, попълвайки празнините в закона, коригирал законовите разпоредби, когато това било необходимо. Той е имал властта да посочва рамките, в които спорът трябва да се движи от заклетия съдия, алтернативата на решението му.

>> Делението на съдебното производство на in iure такова и aqud iudicem се запазило и при формуларния процес. Гражданскоправната юрисдикция продължила да се осъществ ява от градския и перегринския претор и на курулските едили. За процеси с по-маловажно значение била запазена компетенцията на общинските магистрати. В провинциите – на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати – легати или квестори.

>> Преторът упражнявал своята гражданскоправна юрисдикция в цяла Италия, а след извършената от Марк Аврелий реформа – само в Рим. Единствено императорът упражнявал юрисдикция върху цялата държавна територия. Муниципалните магистрати могли да упражняват юрисдикция само в пределите на съответната община, а губернаторите – в своята провинция.

3) Подсъдност
Личната подсъдност се определяла от местожителството или месторождението на ответника. Компетентен за разрешаването на спора магистрат бил този, в района на когото живеел ответникът или респективно – където бил роден. Ищецът следвал съдилището на ответника – actor sequitur forum rei. Това правило се прилагало и по отношение на вещните искове. Личната подсъдност не била от публичен ред – страните можели да я дерогират изрично или мълчаливо.

4) Елементи на формулата
>> intentio – искане, не може без него, осъдителни искове, интенцията е определена (до определена вещ) и неопределена;
>> demonstratio – изразява правното основание на предявената от ищеца акция;
>> condemnatio – ако бъдат установени посочените в интенцията на формулата предпоставки заклетият съдия предписвал осъждане или оправдаване на ищеца. Кондемнацията винаги е парична, при определени искове може чрез изпълнение на престацията;
>> adjudicatio – част от формулата, която овластява съдията да извърши прехвърляне на собственост;
>> praescriptio – поставя се в началото на формулата с цел да ограничи или да се отстрани ефектът на Litis contestatio в полза на ищеца/ответник. За да се избегне погасителния ефект на Litis contestatio по отношение на определени периодични плащания, които имал да получава ищецът, във формулата се включва една прескрипция, която ограничава ефекта на Litis contestatio до плащанията, чийто падеж е настъпил.
>> exceptio – клаузата, която предписвала на съдията да оправдае ответника, ако се установят известни факти, погасяващи или парализиращи цдействието на предявената акция. Делят се на две групи: 1) перемпторни: осуетявали завинаги правното действие на акцията; 2) дилаторни – само временно парализирали правния ефект.

5) Фази на процеса
>> И при формуларния процес призоваването на ответника пред магистрата било работа на ищеца, а не на държавната власт. Установената система в легисакционния процес останала в сила, но с някои съществени изменения:
– относно уведомяването на ответника относно акцията срещу него: чрез извънсъдебната editio actionis – извършвала се като ищецът посочвал на ответника онази от формулите или акциите, която смятал да иска от магистрата;
– принудителните мерки за докарване на ответника и виндекса станали безпредметни, защото се сключвал вадимониум (стипулация, гарантирана чрез поръчители или клетва, с която ответникът обещавал на ищеца да се яви в определен ден пред съда).

>> На мястото на словесните форми се появило свободно разискване на въпроса между страните и магистрата. Страните имали възможност да изнесат всички особености и всички последователни усложнения на създалите се между тях правоотношения.

>> След като ги изслуша, магистратът издавал формула, в която включвал както въпроса дали исканата от ищеца акция съществува, така и въпроса дали не са налице известни факти, които по негово разбиране трябвало да парализират приложението й в конкретния случай (т.нар. ексцепции).

>> interrogatio in iure – възможността ищецът да запита ответника дали е носител на процесното задължение или на някаква негова част.

>> iusiurandum necessarium – (решителна клетва) тържествена декларация; прави се от ответника, заявява, че не дължи исковата претенция (неоснователна); има сериозно наказателни санкции.

>> confessio in iure – (признание) волеизявление на ответника, с което признава основателността на предявената срещу него акция. При формуларната процедура ответникът могъл да откаже да вземe каквото и да било участие в процеса, който ищецът искал да организира срещу него (може да не дава съдействие, да откаже да се яви повторно – така ответникът се наричал indefensus). Ищецът можел да прибегне до принудителни мерки, които ответникът прекратява като започне да съдейства.