11. Въпросът за поляритета на системата и демократизма при управлението ѝ. Ролята на съвета за сигурност на ООН ирп управлението на системата.

Системата на МО е единствената система, която обхваща човечеството като цяло във всички сфери на неговото съществуване и дейности. Тя отразява целостността на човечеството, неговите всеобщи, от значение за всяка наука, интереси. Тъй като е най-голямата универсална система на социални отношения, системата на МО оформя външната среда, в рамките на която съществуват и с която взаимодействат всички национални и държавни обществени системи. Тя определя външните условия на тяхното съществуване. В нейните рамки и съобразно специфичните й закономерности се осъществява външната политика на отделните държави. Състоянието на системата определя тона и условията за поведението на тези страни в процеса на тяхното общуване. Съотношението между състоянието и външната среда и интересите на участващите в международните отношения държави е факторът, който катализира предприеманите действия от тези страни. Познаването на външната среда, която оформя системата на международните отношения, е абсолютно задължително за управлението на всеки външнополитически процес и за разработването и приемането на правилни външнополитически решения, които да постигнат целящия се ефект.
Международните отношения се осъществяват между равнопоставени и независими субекти, над които не стои висша власт. Държавите могат чрез съгласуване на волите помежду си да създадат структура, на която да подчинят своето поведение в определена област – чрез частично отдаване на суверенитет (ЕС). Вътрешнополитическите отношения се осъществяват в условията на вътрешния държавен ред при наличието на единен център на върховна власт, на правна субординация. При външнополитическите отношения тези условия липсват.
Международната среда е полето, в което съществува външната политика на една държава. Но по начало много тясно е съответствието между вътрешна и външна политика. Най-пълна подкрепа има тази външна политика, която отразява националния интерес в съзвучие с общочовешки ценности и интереси. Всяка външна политика се реализира в сферата на международните отношения, но се формира от вътрешнополитическите процеси. Тези процеси имат закономерности и форми, различни от тези, които действат в международните отношения. Регулират се не от международното право, което урежда МО, а от националното право на съответната държава. Международната обстановка им влияе, но те се диктуват от вътрешнополитическите реалности на отделната страна. В основата на възникването на МО са общосоциални проблеми и интереси. Външната политика остава национална по своя характер. Националният характер на външната политика се признава от международната общност. Формулираните принципи на международното право в Устава на ООН като суверенитет на държавната територия, ненамеса във вътрешните работи на държавите, неупотреба на сила или заплаха със сила, право на самоопределение и др. защитават самостоятелността на външната политика на всяка държава. От друга страна принципи като сътрудничество между държавите, pacta sunt servanda, решаване на проблеми с мирни средства, защита и гарантиране на основните права и свободи на човека целят да обезпечат нормалното функциониране на системата н международните отношения, но и оптималното действие на националните, вътрешни процеси на отделните страни. Тези принципи и норми на съвременното международно право оказват влияние върху усъвършенстването на националното законодателство.
Съотношението между външната среда и външната политика може да се обобщи по следния начин – външната политика определя действията на страните, установили трансгранични отношения, и всяко тяхно действие внася промени върху системата на международните отношения. Промените в системата на международните отношения влияят върху външната политика на всяка отделна страна и тя реагира на тези промени.
Влиянието на външната среда над националната правна система се осъществява чрез политически принципи – това не са нищо друго освен външнополитически принципи, получили общопризнато фундаментално значение. Вътрешното право е главното средство за осъществяването на международноправни норми, а чрез международното право държавите реализират в международните отношения норми на вътрешното право, целите и принципите на външната политика. В съвременните МО се наблюдава интеграция във всички сфери на живот на международното общуване и сътрудничество. Това налага тясно взаимодействие и съгласуване между вътрешното право и външната политика на държавите. Пример в това отношение може да даде основният закон на Република България от 1991 г. В уводната си част се провъзгласяват основните общочовешки ценности: свободата, мирът, хуманизмът, равенството, справедливостта и търпимостта. Върху тези принципи следва да се изгражда цялостното поведение на държавата в международните й дела. Тези принципни начала за външна политика стават юридически задължителни за органите, осъществяващи външната политика.
Външната политика трябва да се осъществява в съответствие с общоприетите норми jus cogens с оглед националните интереси. Международните договори, в които РБ е страна, са част от нейното вътрешно право. Те се прилагат непосредствено както вътрешноправните норми и имат примат над норми от вътрешното право, които им противоречат.
В процеса на регулиране държавите обективират своите интереси веднъж във формата на вътрешнодържавен акт, втори път в международноправен акт. Тези форми взаимно си влияят, изменят се и се допълват.

Понятие за теория на външната политика. Основни фактори, формиращи външната политика на държавите

Понятие за външна политика и външнополитически процес. Субекти на вънпнопол. процес. Външнопол. органи на държавите. Особености и разновидности. Външнопол. механизъм на България.

В наше време терминът „политика” има значително по-широко съдържание.  Но в тесния, класически и много по-определен смисъл, терминът изразява дейност, която е свързана с придобиване, със запазване или с упражняване на държавната власт.[1]

Външната политика включва политическите цели, които определят как една държава си взаимодейства с останалите актьори на международната сцена. Външната политика обикновено е насочена към защита на националните интереси, националната сигурност, идеологическите разбирания и икономическия просперитет. Това става в резултата на мирно сътрудничество с други нации или чрез агресия, например.

През 20 век значението на външната политика се увеличава, тъй като всяка държава на практика има възможност да комуникира с други държави под някаква дипломатическа форма, което поставя въпроса за прозрачността на външната политика пред обществото на дадена държава. След като значението на външната политика нараства, неизбежно е и нейното усложняване, защото тя вече не се определя изцяло като задължение на правителствения лидер или министъра на външните работи, а цялото общество има правото да изрази подкрепа и недоволство към поетия от дадена страна външнополитически курс.

Понятията външна политика (ВП) и МО са тясно свързани. ВП е целево поведение, стремящо се да промени или запази някакво състояние на МО; Наблюдава се 1 съвпадение м/у субектите на ВП к МО. но двете понятия не се препокриват и не са синоними. МО аз универсалната система, а пол. отношения са отделна нейна подсистема. ВП се реализира в определена полит и икономическа система на соц. отношения. Макар че се реализира в МО, ВП винаги носи подчертано национали_характеристики. При нея на преден план излизат националните интереси. А тъй като международната система на отношения има общочовешки функции и цели ,интересите на международната общност не винаги съвпадат с интересите, от конто се ръководи ВП. Група субекти могат да съгласуват своята ВП, но в крайна сметка всяка обща съгласувана ВП се разлага на политика, следвана от отделните субекти. Процесите на ВП се регулират юридически не от MО а от националното право на_всяка държава Тога е основната разлика между ВП и МО. Международната общност признава националния и независим х-р на ВП. МО защитава свободата и самостоятелността на ВП, като утвърждава принципите на суверенното равенство, самоопределението, ненамесата във вътрешната политика, не употребата на сила или заплаха със сила. Но заедно с това не допуска налагането на определена ВП едностранно над системата на МО.

Всеки външнополитически процес е сложен и обхваща различни елементи. Той включва набелязването на външнопол. цели и средства за тяхното постигане, а и съответните практически дейности в сферата на МО. В Б-я_външнопол. процес_обхваща два елемента: полит активност на световната сцена и вземането на купените външнопол. решения. В процеса участват различни полит сили, действащи в страната. Плурализмът неизбежно се свързва със съществуването на различни гледища за националните интереси, но чрез демократизмът се съчетават различни мнения и се постига съгласие относно действителните“ интереси. Вьнлолит решения като най-важен елемент от процеса се приемат от органи, .чиято компетентност се регламентира в Конституцията и законите Първият елемент на процеса – осъщ. на външната активност се реализира в системата на МО и се регламентира не само от националното право, но н от принципите и нормите на МО. Вторият елемент – вземането на външнопол. решения – е чисто вътрешна дейност и се урежда юридически изключително от националната празна система.

ВП на Б-я отговаря на принципите, произтичащи от качеството на една демократична и правова държава. Външнопол.  курс е представа за общото  направление на ВП. Той очертава определена полк. линия. Реп. Б-я е парламентарна република и опредедянето на външнопол. курс е поверено на НС.  То набелязва основните насоки на ВП и упражнява контрол за тяхното следване. Самият външнопол.  процес и неговото практическо осъщестяване са поверени на Мин на външните работи Особено важни са демократичните правила на външнопол.  прсцес. Те намират израз з конституционно гарантираното участие на обществото при определяне на ВП. Така се установява ролята на народа като суверен, демократизмът произтича от д-вното устройство и се гарантира от принципа за разделение на властите и от начина за формиране на д-вните органи чрез народната воля, изразена чрез общи, разни и преки избори при тайно гласуване. Съществуват ценности, които са висш критерий за определянето на всяка ВП – свобода, мир, справедливост, търпимост, хуманизъм и др, ВП има свои обекти и субекти. Трябва да се различават субектите на ВП и субектите на вънщмополит процес, защото играят различна роля при формирането на външнопол.  отношения. Субекти на ВП са страни на външнопол.  отношения – не са физ лица, а пол. формации, структури, които защитават специфични интереси, които са соц, а не лично. Субектите на ВП реализират активност в МО и винаги са техни субекти Регулират се от  МП. Докато субектите на външнопол.  процес са__отделни индивиди , обществени или д-вни структури, които участват въз формирането на външнопол.  поведение и оказват влияние при_вземането на решения. Могат да изразяват соц. полит интереси, но н лични интерси, които не винаги съвпадат с целите и интересите на външнопол.  субекти. Техните отношения не се регулират от МП, защото са от вътрешнополитическо естество и се регулират от нац. право.

16. Средства за осъществяване на външната политика на държавата. Понятие за дипломацията .Организация на дипломатическите служби. Информационно и научно обезпечаване на националната външна политика

Всяка държава постига своите външнополитически цели като си служи с различни средства .Ако липсват такива средства целта е непостижима.В международната практика съществува голямо разнообразие на  външнополитически средства за постигане на цели и за осъществяване на самата политика. външнополитическата цел може да се постигне не само чрез дипломацията, но и като се съчетава дипломацията с икономическа натиск. валутно-финансови комбинации, културно влияние, заплаха с употребе на сила и дори пряка употреба на сила.

Сред многообразието от средства с първостепенно значение са тези,които имат най-високата ефективност и е възможно да се съвместяват с други средства. Изключително важен е изборът и съчетаването на средствата.

Средствата за осъществяване на външна политика могат да се класифицират според това дали се употребяла сила с тях При силовите_средства се изключва възможността и съгласието и желаният резултат се постига с принуда. В международните отношения между субектите съществува силово неравенство. Именно това е предпоставка за използване на силови средства.По този начин се заплашва международната сигурност, чрез осъществяването на отношения между неравнопоставени субекти- между Великите сили и малки държави, между бедни и богати държави. Логично е, че силовите средства се използват ефективно от страните, които имат силово превъзходство над противниците си.Чрез използването на силови средина се очертават йерархични зависимости в системата на международните отношения,а това противоречи на принципа за суверенно равенство на държавите. Нарушава се принципа и за неупотреба на сила и заплаха със сипа.Тези принципи са заложени в Устава на ООН.Основна цел на организацията е поддържането и опазването на международния мир и сигурност. Друг принцип ,утвърден от Устава, е принципът за решаване на международните спорове с мирни средства, т.е. отново се изключват силовите средства. Цел на организацията е и развитието на приятелските отношения между държавите на основа на равноправието и правото на самоопределение на народите.Забраната на употреба на сила безспорно води до приоритет на несиловите средства пред силовите.

И докато при силовите и несиловите средства разграничителен критерий е употребата на сила, съществува разграничаване на средствата на базата на това дали отношенията между държавите се осъществяват в условията на мир или на война-такива са мирните и военните средства.Трябва да се прави разлика между силови и военни средства.Военните средства е по- тясно понятие. По времето на Студената война се използват основно силовите средства.Може да се каже,че тогава силата се използва по всички възможни начини, с изключение на въоръжените сили. Като цяло средствата, които се използват от двата враждуващи блока, остават в кръга на мирните средства, въпреки че са силови средства.

Военните средства могат да бъдат определени като  най-крайни силови средства.

Разнообразието на средствата за осъществяване на външната политика се дължи и на полуструктурата на системата на международните отношения. В нея съществуват различни подсистеми и в зависимост от това в коя подсистема на междун. отношения се използват средствата, те биват дипломатически, политически, военни, юридически, икономически и т.н

Средствата могат да бъдат разграничени на основни и спомагателни. Тази класификация е от огромно значение за външнополитическата  стратегия и тактика.

Сред всички средства важно  място се отделя на дипломацията. В практиката понятието дипломации се свързва с три основни значения- в смисъл , в смисъл                           ⁸

смисъл на дейност, в смисъл на функция и в смисъл на система от органи. В първото си значение дипломацията означава съвкупност от качества, знания, умения и способности за постигане на благоприятни споразумения.Като функция означава дейността на специално упълномощени лица по осъществяване на постоянни отношения между отделните държави.

Терминът дипломация идва от старогръцката дума „диплома“ и дипломацията е съществувала  още в древността. С развитието на международните връзки възникват и първите постоянни представителства, но същинските постоянни дипломатически представителства възникват доста по-късно.

Освен нужните знания и подготовка дипломатът трябва ла има природни дарби, талант, опит и редица индивидуални качества. Така че може да се защити твърдението, че дипломацията е не само наука, но и изкуство.Наред с това дипломацията е и основно средство за постигане на външнополитически цели посредством мирни преговори и споразумения. Това средство се причислява към мирните средства на външната политика. Може да се приеме, че тя е основно мирно средство, а другите средства на външната политика имат спомагателна роля.

Целите на дипломацията трябва да съответстват на целите на външната политика.Но дипломацията не трябва да се смесва с представата за международните отношения и тяхната система.Международните отношения са специалната сфера, в която се осъществяват дипломатическите дейности. Самите дипломатически отношения са вид социални отношения, но голяма част от.международните оношения не са дипломатически.Друго различие е в самото установяване на двата вида отношения. За да се установят дипломатически отношения е абсолютно необходимо изричното съгласие на страните. Международните отношения могат да се осъществяват и без установяване на дипломатически отношения.

Липсата на дипломатически отношения затруднява взаимоотношенията между страните, а установяването им улеснява сътрудничеството и уреждането на различни проблеми между страните. Прекратяването на дипломатическите отношения може да стане във всеки един момент по взаимното съгласие на страните. Възможно е и едностранното им прекратяване, но това се счита за недружелюбен акт и предхожда остри конфликти.

Лицата, упълномощени да осъществяват дипломатическите отношения, са дипломатите. Съвкупността от всички дипломати, акредитирани в определена страна ,образува дипломатическия корпус на страната. Дипломатическият клас и ранговете на дипломатите не са от значение за участието им в дипломатическия корпус. Но това е важно за доайена, който оглавява дипломатическия корпус. Той е ръководител на постоянно представителство в дадена страна, който има най-висок клас и ранг. Неговите функции са предимно от протоколно естество, той е пръв сред равни. Доайенът съдейства за развитие на деловите и дружелюбните отношения в корпуса, спомага за решаването на споровете от протоколен и битов характер между неговите членове и съхранява документите, отнасящи се за корпуса като цяло, а не за отделните представителства.

Дипломатическите представителства са подчинени на юрисдикцията на изпращащата държава, непрекъснато поддържат връзка с правителството на своята държава. Съвременните средства позволяват да се изпраща и да се получава информация между представителството и изпращащата държава.

Форми на дипломатическо общуване

1. Лични контакти
   Дипломатически знаци:
   1. формални (дипломатически протокол)
   – правилата на международната учтивост и морал
   – отношенията в дипломатическия корпус
   – правила за ордените и отличията
   – правила за титли и обръщения
   – правила за церемониала
   – правила за приемите
   2. неформални

   Дипломатическа преписка – различни видове официални документи, които са от дипломатическо естество и имат единственото предназначение да осъществяват отношения между различни държави.
   Според формата:
   1. нота – подпечатва се, може да се сключи международно споразумение
   – лични и вербални
   – индивидуални и колективни
   – циркулярни и паралелни
   2. меморандум – подробно изложение на една държава по определен проблем
   3. паметна записка (мемоар), да се закрепи устно изявление
   4. обръщения и декларации

   Преговори – внимателна подготовка, при разговорите целта е да се осъществи контакт.
   Видове преговори:
   – според преследвания резултат – за установяване на отношения между държави; за уреждане на положението на нови субекти; за взаимна сигурност
   – според субектите – между ръководителите на държави; между делегации; между министри; между дипломатически агенти.

   Форми на преговорите:
   – устни и писмени
   – публични и тайни

   Основни фази на преговорите:
   1. сондажи (може чрез добри услуги, посредничество, трета страна)
   2. подготовка
   3. водене на самите преговори – запознаване на страните с позициите, избиране на стратегия (съгласие; напускане и оптимална), преговори по същество (аргументиране на позиции).
   4. Формиране на компромиса и закрепването му в документ

18. Международните преговори – особености

Дипломатическите разговори и преговори са двете основни форми на дипл. активност ,всяка от които има специфични особености.

Преговорите са основният начин, с който дипломацията постига желаното.Без преговори не е възможно да се постигне споразумение между суверенни партньори.Те са необходими независимо от състоянието на взаимните отношения.

При дипломатическите преговори и разговори се обменя информация, води се диалог. Разликата е съществена. Дипломатическите разговори целят caмо обмен на информация, могат да бъдат преднамерено поискани, могат да възникнат и поради стечение на обстоятелствата. Преговорите изискват споразумение за осъществаването им. Целта им е постигане на споразумение между страните, в чиито отношения съществува проблем. Те се считат за успешни само когато има споразумение, а разговорите, когато е разменена информация.До започването на преговори страните достигат в резултат на разнообразната обмяна на информация в процеса на дипл. разговори, които са предпоставка за откриване на път към продуктивни преговори. Размяната на информация при разговорите е официална и се ангажират правителствата на държавите.

За важните дипл. срещи и разговори е необходимо да се изработва и предава писмената информация за времето и мястото на разговора, по какъв повод се е състоял, присъствените лица и ранга им, изразените становища.

Дипл. разговори не винаги са предварително организирани и имат официален характер, но това не означава, че от тях не може да се получи информация от важно значение.

Дипл. разговори придобиват особености, когато в тях участват повече от две страни, определени обикновено като межд. съвещания. На тях се разменя информация, свързана с общи интереси.

Дипл. преговори са много отговорно мероприятие, завършващо със споразумения. За да се открият преговори е необходимо предварителното съгласие на страните относно предмета на разговорите. Постигането на съгласие е необходима предпоставка да се открие път към споразумението, но не предопределят какви препятствия и ще се постигне ли желалата цел. Истинските мотиви на страните и резултата на преговорите често са по-предвидими при двустранните преговори. Колкото се увеличава броя на страните, толкова расте разнообразието на интересите.

Подготовката за възможни предстоящи преговори външнопол. ведомства извършват дълго преди откриването им. Обявеният състав на делегацията не обвързва страните и те по всяко време могат да променят състава. При двустранните преговори всяко правителство информира другото за състава на делегацията. При многостранните преговори съобщението се прави на страната, в която те ще се състоят. Делегациите трябва да имат ръководители, които е желателно да са с еднакъв ранг. Делегатите за дипл. преговори ползват всички дипл имунитети и привилегии. Делегациите особено в многостранните преговоря могат да имат вътрешна организация. Протичането на преговорите трябва да се осъществява при зачитане равенството на страните и да е съобразено с правилата на дипл. протокол. Преговорите поставят на изпитание добрите намерения на страните и способността да ги доведат до успешен край.

Успехът на преговорите много зависи от умението да се направи така, че собствената страна да стане интересен и търсен партньор. Освен това делегацията не трябва да пропуска възможностите  и трябва да умее да изчаква.

При преговорите при всяка отстъпка трябва да се търси насрещна престация. Преобладаващия брой случаи преговарянето е отстъпки срещу придобивки.

Трябва да има алтернатива на преговорите и евентуалната им несполука не трябва да има катастрофални последици. Преговарящ, който се води от единствената потребност да се споразумее с отсрещната страна, е принуден или да приеме исканията на насрещната страна или преговорете завършват с неуспех.

Съществуват различни техники, постигащи различни резултати- позиционното преговаряне внася конфронтационен елемент,подчертава борбата на мнения.

Най-добре е да се избегне пазаренето,основано на предварително декларирана позиция. Страните трябва да се постараят да построят работата си като обща работна група. Основния недостатък на позиционните преговори е,че всяка страна се стреми да аргументира позицията си и да критикува позицията на другата страна.

Позиционния начин на преговаряне е силно изразен при преговори за най-важни межд. въпроси, обсъждане на глобално равнище между Изтока и Запада.

Преговарящите дипломати се стремят да разберат интересите на другата страна и да положат усилия да ги задоволят без да увреждат собствения си интерес, ако това е взаимно,пътят към компромиса е по-лесен.

Не трябва да се персонифицират различията в интересите, защото това води до лични различия и възможността за успех намалява.

Използват се средства, чрез което дипл. се стреми да улеснява постигането на споразумення. Едно от тях е намаляване броя на лицата в преговорите. По-малките екипи имат по- голям шанс за успех. Понякога при невъзможност за решение на по-ниско равнище преговорите се пренасят на по-високо равнище.