4. Гражданскоправни науки – 47-54 въпрос

Print Friendly, PDF & Email

Въпрос 47. Брак – обща характеристика. Сключване на брак. Лични и имуществени отношения между съпрузите. Имущественоправни режими. Брачен договор

1. Брак

1. Обща характеристика

С оглед определението съдържащо се в чл. 46 от КРБ: бракът е доброволен, равноправен съюз между мъж и жена, сключен по реда и условията, предвидени в закона, и пораждащ взаимни права и задължения между съпрузите

В това определение се съчетават двете значения на Бракът, като термин: 1. ЮФ, от който възниква брачното ПО-ние; 2. Самото правоотношение, т.е възникнали от сключването на брака правни последици, чието съдържание са съпружеските права и задължения.

Бракът като  ЮФ, е от категорията на правомерните юридически действия. По съществото си той  е смесен сукцесивен ФС, който вкл последователни д-вия на сключващите брак лица и ДЛГС насочени към учредяването на брачна общност.

В смис на брачно ПО бракът представлява вид семейно ПО с трайно (по идея продължително) съществуване, чието съдържание се образува от личните права и задължения на съпрузите. То възниква с подписване на акта за скл на гр брак и съществува до настъпванто на някой от предвидение в закона ЮФ – физическа или обявена по реда на ЗЛС смърт на някой от съпрузите или ввс на решение за развод или унищожаване на брака.

2. Форма на брака

Под форма на брака се разбират две неща: 1) материалноправно – форма за законност (валидност, съществуване) на брака; 2) самата процедура по извършване на бракосъчетанието.

В материалнопр смисъл формата на бракът е уредена в чл. 46, ал. 1 КРБ  и чл. 4 СК – Законен е само гражданският брак. От тези норми следва, че формата за законност на брака е граждански брак, сключен по начина и редна предписани в гл. 2 от СК, т.е гр брак е формата за съществуване на брака. Когато приложимото право (смис по МЧП) е бг закон, брачна връзка възниква единствено от валидно съставен акт за гр брак, който е единствени АГС с конститутивно действие.

А. Станева: Когато говорим за форма на брака се разбират няколко неща. На първо място, в най-широк смисъл формата на брака е свързана с това на коя юрисдикция се подчинява сключването на брака. До 1945 г. е съществувал единствено църковният брак, а оттогава насам единствената форма на брака е гражданската.

Чл. 4. (1) от СК: Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака.

Какво означава брака да бъде граждански или църковен?

Първата разлика е в реда, по който се сключва брака. На второ място, компетентното лице, което води и осъщесвява сключването на брака (църковен служител – длъжностно лице). Длъжностното лице е компетентно да създава всички актове за гражданско състояние. По правило длъжностно лице по гражданско състояние е всеки кмет. Освен това кметът има право да натовари с писмена заповед друго длъжностно лице от същата община или кметство. ЗГР урежда и някои извънредни случаи, когато други лица имат ф/ите на длъжностно лице. Това са българските дипломатически и консулски представители в чужбина. Могат да осъществят в чужбина  сключването на брак между двама българи или м/у българин и чужденец по българското право. Също така – капитан на кораб, плаващ в открито море (но само, докато е в открито море, т.е. не трябва да е влязъл в териториалните води на чужда държавава); началници на определени войскови подразделения в ситуация, когато се водят военни действия.

Наличието на компетентно длъжностно лице е важно. При неговата липса е нарушена формата на брака. Длъжностното лице трябва да участва в цялата процедура, за да бъде надлежно сключен брака. То проверява условията за сключване на брака – трябва да чуе волеизявленията на страните, да състави акта за брак и да го подпише наред с останалите.

Макар само гражданският брак да има правно действие няма законова пречка да бъде извършен религиозен ритуал. Религиозният обред е правно ирелевантен. До приемането на настоящия СК беше предвидена задължителна поредност. Ако ще се извършва религиозен ритуал, трябва първо да се сключи граждански брак. В последните изменения на СК тази поредност не се изисква.

Съгласно чл. 4, ал. 1 СК „Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака“, а ал. 2 гласи, че „Религиозният обред няма правно действие“. До приемането на СК от 2009 г. имаше задължителна поредност – първо да е сключен граждански брак и чак след това може да се пристъпи към църковен ритуал.

Формата в тесен смисъл е формата на сделката, т.е. начинът, по който се изразява волеизявлението на страните. Чл. 10 определя редът за сключване на брак – устно изявяване на волята пред длъжностното лице по гражданско състояние и потвърждаване на изразена воля чрез подписване на акта по гражданско състояние от встъпващите в брак от свидетелите и от длъжностното лице „(1) Длъжностното лице по гражданското състояние проверява самоличността и възрастта на встъпващите в брак, както и представените от тях документи по чл. 9. (2) Ако няма пречка за сключване на брак, длъжностното лице по гражданското състояние запитва встъпващите в брак дали са съгласни да встъпят в брак един с друг и след изричен утвърдителен отговор съставя акт за сключване на граждански брак. В акта за сключване на граждански брак се отразява избраният режим на имуществени отношения с данните по чл. 9, ал. 2. В случаите, когато не е избран режим на имуществени отношения, в акта се вписва законов режим на общност. (3) Актът се подписва от встъпващите в брак, от двама свидетели и от длъжностното лице по гражданското състояние“. За разлика от другите два вида актове за гражданско състояние, актът за сключен граждански брак има конститутивно, а не декларативно действие. Т.е. липсата на акт води до липсата на брак.

Първитят елемет от ФС на формата е съгласието. То трябва да отг кумулативно на следните изисквания:

  • да е дадено от мъж и жена (принцип за хетерогенен характер на брака, брак между еднополови лица е абс нищожен);
  • да е взимно – мъжът и жената да изразят съгласие за встъпване в брак един  друг и двамата да са единодушни, че желаят да встъпят в брак един с друг;
  • да е свободно формирано и изразено – да не е дадено под въздействие на психическа или физическа принуда; други пороци като грешка, измама, изнудване, крайна нужда са без правно значение. Ако съгласието е изтръгнато с физическо насилие бракът е нищожен поради липса на съгласи, ако съгласието е дадено при заплашване бракът е унищожаем на осн чл. 46, ал. 1 СК;
  • да е изрично – да не е дадено с конклудентни действия, но и да е безусловно – необусловено от други модалитети. С оглед на това симулативно сключен брак е напълно действителен и е недопустимо разкриване на симулация по исков или друг ред;
  • да е дадено лично – даването на съгласие по чл. 5 СК е акт intuit personae, неделимо свързан с личността на встъпващия в брак и трябва да бъде изразено лично и непосредствено пред ДЛГС;
  • да е дадено едновременно от двете встъпващи в брак лица.

Липсата на съгласие повлича автоматично нищожност на брака , която се прогласява по исков ред посредством отрицателен установителен иск.

Вторият елемт от ФС е на формата на брака е свързан  с изискването, съгласието на встъпващите в брак да бъде възпроизведено лично от компетентен орган (ДЛГС), който да състави по установения ред, в предвидената от закона форма акт за граждански брак.

Неучастието на длъжностното лице прави бракът нищожен, поради липса на форма. Длъжностното лице трябва да участва от началото до края на процедурата – да приеме волеизявленията на страните и да подпише акта.

В Чл. 11, ал. 2 СК въвежда законовата фикция, че „Действителен е бракът, сключен пред лице, което публично е изпълнявало функциите на длъжностно лице по гражданското състояние, без да е имало това качество, когато встъпващите в брак не са знаели това“, т.е били са добросъвестни.

Друга лица, пред които може да се сключи граждански брак са: 1. В чужбина това са дипломатическите и консулските представители на РБ. Те имат правомощие да сключват брак между двама български граждани или между български гражданин или чужденец. Те могат да сключват брак и пред чуждестранен представител, по правото на държавата, в която се намират. 2. Капитанът на кораб, когато корабът е в открито море, плава под български флаг и корабът е регистриран в РБ. 3. Началниците на войскови поделения (военнослужещи), ако се намират по време на война и са откъснати от гражданските власти.

Чл. 8 определя мястото на сключване на граждански брак „(1) Встъпващите в брак избират свободно общината, в която да сключат брак. (2) Бракът се сключва публично на място, определено от кмета на общината. (3) Бракът може да бъде сключен и на друго място по преценка на длъжностното лице по гражданското състояние при наличие на уважителни причини“.

Документите, които се представят пред длъжностното лице са:

  1. Декларация, че не съществуват пречките за сключване на брак, определени в чл. 7 СК;
  2. Медицинско свидетелство, че не страда от болестите, посочени в чл. 7, ал. 1, т. 2 и 3 СК („2. е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение; 3. страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако той знае за тези болести“);
  3. Декларация, че е осведомен за заболяванията на другия по чл. 7, ал. 1, т. 2 и 3 СК.

Ако встъпващите са уредили имуществените отношения по между си представят или нотариално заверена декларация за избор на разделност или удостоверение от нотариуса за сключен брачен договор. Самият договор не е необходимо да се представя. А ако не представят нито един от тези документи, то се прилага законовия режим на СК (чл. 9, ал. 2).

Фактическият състав на формата на гр брак обхваща и начина на обективиране на волеизявленията чрез съставяне на акт за сключен граждански брак, който съгласно чл. 53 ЗГС трябва да съдържа:

  1. място на съставяне на акта-област, община, населено място/район;
  2. номер на акта и дата на съставяне;
  3. номер на оригиналното удостоверение;
  4. дата – ден, месец, година, и място на сключване на брака – област, община, населено място или държава, ако не е сключен в Република България;
  5. данни за сключващите брак – имена преди брака, дата и място на раждане, възраст, ЕГН, гражданство, семейно положение преди брака, фамилия след сключване на брака, данни за документите за самоличност, и подписите им;
  6. режим на имуществените отношения;
  7. данни за свидетелите – имена, ЕГН или дата на раждане, и подписите им;
  8. длъжностно лице – имена, ЕГН или дата на раждане и подпис;
  9. други документи, представени за съставяне на акта;
  10. бележки.

Най-често той е подготвен и остава да бъде подписан от встъпващите, свидетелите и длъжностното лице. Подписът е формалният акт на съгласието. По същността си АСГБ е официален свидетелстващ документ, който има обвързваща доказателствена сила по см. на чл. 179, ал.1 ГПК. Актът за сключен граждански брак е уреден в ЗГР. Освен индивидуализиращи белези на участващите в процедурата съдържа и приложимият имуществен режим между съпрузите (разделност, брачен договор, законов режим на общност). В акта се записва и промяната на името, ако има такава. Съгласно чл. 12 „При съставянето на акта за сключване на граждански брак всеки от встъпващите в брак заявява дали запазва своето фамилно име или приема фамилното име на своя съпруг, или добавя фамилното име на съпруга си към своето. Като фамилно име може да се приеме или добави името на другия съпруг, с което той е известен в обществото“. Всеки от съпрузите има право на избор: 1. Да запази; 2. Да вземе фамилията на другия съпруг; 3. Да добави фамилното име на другия съпруг. Името на другия съпруг, с което е известен в обществото е бащиното име или псевдонимът, който се записва като четвърто име. СК употребява по-широкото понятие „името…,с което е известен в обществото“, докато в ЗГР е посочено бащино име. Според някои автори псевдонимът е част от фамилното име, но според Станева СК прави разлика между двете.

Свидетелите са необходими участници в процедурата. Те удостоверяват, че встъпващите са изразили съгласие. Тяхното присъствие е израз на принципа за пубичност на бракосъчетанието по чл. 8, ал. 2 СК. Според чл. 11, ал. 1 „Бракът се смята за сключен с подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в брак и от длъжностното лице по гражданското състояние“ и се прави грешен извод, че участието им е факултативно. Липсата на подпис не прави бракът невалиден, но длъжностното лице ще понесе дисциплинарна отговорност. Чл. 11, ал. 1 от друга страна определя и формалният момент на възникване на брачното ПО-ние. Свидетелите трябва да са дееспособни лица.

3. Годеж

Годежът не е правно уреден и не поражда правни последици (за огромно щастие на моя любим приятел Боян). Той представлява обещание за сключване на брак. Има много стара съдебна практика, неотменена, според която при неизпълнение на обещанието е предвидена деликтна отговорност. За да се носи тази отговорност обещанието трябва да е дадено публично. Право на иск има само жената. За да не носи отговорност отказът на мъжа трябва да е оправдан, а той ще е такъв, когато е налице пречка за сключване по смисъла на чл. 7 СК и ако причините са у другата страна. Подлежат на обезщетение имуществените вреди с оглед подготовката и неимуществените вреди (болки и страдания). Според Станева деликтната отговорност се поражда от неправомерно поведение, а отказът е винаги ще бъде правомерен. Съгласно чл. 5 бракът се сключва свободно.

2. Условия и пречки за брак – понятие. Пълнолетието като условие.

1.Обща характеристика

Условия за брак са законови изисквания, на които трябва да отговарят встъпващите в брак лица. Това са материалнопр предпоставки, чието спазване е  необходимо за действителността на сключения брак. Те са установени и изчерпателно установени с императивните разпоредби на чл. 6 и 7 СК, а правните последици се изразяват в унищожаемост на брака. Съзнателното укриване на брачна пречка е въздигнато в прстъпление по НК.

Не бива да се смесват с формата на гр брак. Ако тя бъде нарушена ще е налице за последица пълната липса на сключен брак, т.е абс нищожност на брака. Когато са нарушени изискванията на чл. 6 и 7  – тогава брак има, но той е унищожаем и може да бъде прекратен посредством конститутивен иск по чл. 318 ГПК.

Брачни условия и пречки могат да се установяват само със закон във формален смисъл – това следва от принципа за законоустановеност на условията за встъпване в брак.

Най – общо условията за встъпване в брак са 4 групи обстоятелства:

  • възраст на встъпващите в брак;
  • необвързаност с друг съществуващ брак;
  • липса на определени правно-релевантни болести;
  • отсъствие на кръвно или основително родство.

2. Видове

Условията за брак за положителни предпоставки, които трябва да бъдат налице, за да може да се сключи брак. Отрицателните предпоставки се наричат пречки и биват два вида:

  • Абсолютни – не може да сключи брак с което и да е лице. Изключват правната годност на лицето да сключва брак изобщо.
  • Относителни – само с определено лице. Не засягат брачната му способност в отношенията му с останалите лица.

Условието е само едно – брачната възраст (18 г.) – брачно пълнолетие. Спазена е общата гражданска дееспособност. Има само минимална възрастова граница. В чл. 6, ал. 1 от СК установен принциа че брачната дееспособност настъпва на 18г. „Брак може да сключи лице, навършило осемнадесет години“, а в ал. 2 – е установено  изключението което позволява при наличието на 2 кумулативно посочени предпоставки лице, навършило 16 г., да сключи гр брак.

1) Навършени 16 години – абс възрастов минимум по закон;

2) Важни причини и разрешение от районния съдия по постоянния адрес на лицето

Непълнолетни могат да са и двамата встъпващи, като за сключване на брак е необходимо разрешение на районния съдия по постоянния адрес само на един от тях, по техен избор. Материалнопр условие за даване на разрешение е да са налице „Важни причини“ (бременност, здравословно състояние на близък роднина). Нормата е относително определена. Районният съдия преценява дали да даде разрешение.

Производството се развива по общите правила на охранителните производства по чл. 530 – 541 ГПК. Пред съда трябва да се спази минимална процедура: 1. Да е сезиран от непълнолетен; 2. Да изслуша встъпващите; 3. Да изслуша родителите или попечителя. Съгласно чл. 6, ал. 3, изр. 2 това може да стане и в писмена форма с нот.заверка на подписите „Мнението на пълнолетния встъпващ в брак, на родителите или на попечителя може да бъде дадено и в писмена форма с нотариално заверен подпис“. Районният съдия може да изслуша и други лица. Становищата на встъпващите и на родителите/попечителя не са обвързващи за съда, т.е. родителите може да не са съгласни, но районния съдия да даде разрешение. След като се даде разрешение бракът се сключва по същия ред, по който и ако встъпващите имаха брачна дееспособност. Длъжностното лице следва да извърши проверка на всички обстоятелства, т.е. дали са налице пречки. Разрешението на районния съдия преодолява само възрастта. То може да откаже сключване, само ако разрешение е дадено на лице, което няма навършени 16 г.

Последицата от встъпилия в брак непълнолетен е уредена в ал. 4 на чл. 6 „С встъпването в брак непълнолетният става дееспособен, но може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съдия по постоянния адрес на непълнолетния“ – еманципира се (придобива автоматично гр дееспособност), макар и да не е навършил пълнолетие. Изключението е само едно – да не може да се разпорежда с недвижим имот без разрешение на районния съдия. За разлика от него, ограничено запретеният не се еманципира, но съгласно чл. 173, ал. 2 СК неговият съпруг става законен попечител.

Антиципираната гражданска дееспособност отваря възможност за непълнолетния да придобие и специална търговска правоспособност като се регистрира като ЕТ по реда на чл. 58 ТЗ.

Еманципацията не е правна пречка за осиновяване.

Не може обаче да бъде преодоляна лисата на завещателна дееспособност у това  лице тъй като нормата на чл. 13 от ЗН съдържа формално изискване за навършване на 18г. възраст. Такова завещание ще бъде унищожаемо на осн чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН.

3. Пречки за брак.

Пречките за сключване на брак са посочени в чл. 7. Абсолютните пречки са посочени в ал. 1, а относителните – ал. 2.

Абсолютни – лишава лицето от възможност изобщо да сключи брак:

  1. Чл. 7, ал. 1, т. 1 – не може да сключи брак лице, което е свързано с друг брак. Основава се на принципа на единобрачието. Това ограничение ще е налице, само ако първият брак е валидно сключен (налице са матриалните и формалние изисквания за валидност на брака) или е унищожаем (докато не бъде атакуван в съда поражда правни последици). Налице е брачна пречка и в случайте на безвестно ичезване и обявено от съда отсъствие на съпруга. Нищожният брак не е пречка, както и фактическото съпружеско съжителство.
  2. Чл. 7, ал. 1, т. 2 посочва първата категория болест, свързана с валидността на съгласието. Тази точка е свързана отново с дееспособността. Пречка е само пълното запрещение. Приема се, че ограничено запретения може да сключи брак напълно свободно без съгласието на попечител. В сравнение с гражданскоправния режим имаме смекчение по отношение на ограничено запретения, но не и по отношение на пълното запрещение, защото законът казва и „е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение“. При слабоумието е налице вродена умствена недоразвитос, а душевните болести са настъпили по – късно психични разстройства. Т.е. лицето може и да не е поставено под пълно запрещение, но да има основание за това. Не са посочени ограничено запретените следователно те могат да сключват брак самостоятелно и без попечителско съдействие. Сключването на брак е строго лично действие. Съображенията за това са две – от една страна с оглед на ненакърнимостта на правата на поставените под ограничено запрещение, от друга страна бракът е едно относително разбираемо правно действие; ограничено запретените не са лишени напълно от възможност за правни действия, имат нужда от съдействие, но бракът е сравнително разбираемо действие. Това се отнася обаче до самото сключване на брака. Ограничено запретените съпрузи имат имат специална процесуална дееспособност по брачни дела. Правното значение на ограниченото запрещение се изразява в това, че ограничено запретените съпрузи не могат да изберат свободно имуществен режим на брачните си отношения – за тях се прилага еx lege СИО.
  3. Чл. 7, ал. 1, т. 3 „страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако той знае за тези болести“ – втора категория болести, които се наричат опасни. До приемането на настоящия СК имаше значение дали опасността е за другия съпруг или за поколението. Тогава беше възможно само опасността за другия съпруг да бъде преодоляна от и със знанието и съгласието на другия встъпващ. Опасни за съпруга са болестите, с които той може да се зарази или които правят другия съпруг агресивен и др. СК използва израза „поколението“, от което следва, че може да няма непосредствена опасност за децата, а болестта да се предава през поколения. Тези болести са предимно психични.

Новият СК дава възможност тази пречка да бъде преодоляна чрез знанието на другия съпруг. Т.е. материалноправното основание за унищожаване на брака съгласно чл. 47, ал. 1, т. 4, е налице само ако не е спазено условието по чл. 9, ал. 1, т. 3 – липсва декларация на съпруга за това, че е осведомен за заболяванията на другия съпруг.

Относителни основания:

Пречка за брак е и родството – ал. 2 на чл. 7. Съгласно т. 1 тя е между                      дядо

роднини по права линия – лица, които пряко или непряко произхождат един от

друг (родител-дете; дядо-внук е непряко). Тук всяко родство е пречка,                                          баща

независимо от степента. Възходящите роднини са всички от които лицето произхожда          син /внук/

пряко или непряко, а низходящите са тези, които произхождат от него пряко/непряко.            правнук

Пречка е и родството по съребрена линия, т.е. лицата не произхождат                                        баща

пряко/непряко един от друг, но имат общ родоначалник. Степента на родство се                   сестра              брат

изчислява като се броят ражданията през общия родоначалник. При съребрена

линия най-близка е втора степен – няма роднини по съребрена линия от първа         1-ви братовчед                        братовчед

степен. Пречка за сключване на брак е родството по съребрена линия до четвърта

степен, каквото е при първите братовчеди, но може и при други лица да се получи                        2-ри братовчеди

(напр. 2-ри братовчед и братът).

Съгласно т. 3 пречка е да се сключи брак и между лица, при които осиновяването създава отношения като роднини по права линия или на братя или сестри. Тук нравствения момент пречи. По съребрена линия пречката е стеснена до втора степен. По т. 3 има значение и вида осиновяване. При непълното осиновяване пречката за брак е между осиновител и осиновен; и осиновител и низходящ на осиновен (чл. 102, ал. 1).

3. Лични отношения между съпрузите.

В зависимост от това дали при упражняване на брачните права съпрузите могат да получат някаква парично оценяема облага или задоволяват само свои парично неоценим интерес, съпружеските права и задължения се делят на лични (неимуществени) и имуществени права и задължения. Личните съпружески права и задължения  имат неимуществен характер и са уредени в чл. 13-17. Те уреждат нормалните изисквания в отношенията между съпрузите. Те биха придобили характера на правна норма, ако имаха правна санкция. Тези разпоредби биха имали отношение при развода – като основание за прекратяване на брака. Имат преди всичко нравствен характер. По характер те са притезателни, непрехвърлими, ненаследими, не мога да служат като обезпечения (не думай), не могат да бъдат отчуждавани, няма изричен отказ от тях, не се погасяват по давност.

Чл. 15 урежда съвместното живеене на съпрузите, като се допуска и отклонение, когато важни причина налагат съпрузите да не живеят заедно (работа, отглеждането на децата и др.). Това е различно от фактическата раздяла, при която съпрузите не изпълняват и останалите задължения помежду си. Тя е стъпка преди развода.

Чл. 16 урежда свободата на личността „Всеки съпруг има свобода на развитие на личността, на избор и упражняване на професия“. Всеки от съпрузите запазва относителна независимост.

Общи са текстовете на чл. 13 „Съпрузите имат равни права и задължения в брака“ конституционен принцип; чл. 14 „Отношенията между съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство“ и чл. 17 „Съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата“. Следва да се отбележи, че чл. 17 не изисква равно количество, а равно като добросъвестно усилие. Чл. 17 дава количествен измерител на дължимата грижа на съпрузите.

Чл. 14 и чл. 17 имат съществено значение при: за възникване на СИО е достатъчно наличие на съвместен принос; не е допустим иск за неоснователно обогатяване по време на брака, поради това че всеки съпруг дава за семейството толкова, колкото може; издръжката не непълнолетните деца и на пълнолетни-учащи е съобразно възможностите на съпрузите, а не по равно.

4. Имуществени отношения – историческо развитие. Режими на имуществени отношения.

Имуществените отношения са уредени в глава 4 от СК. Имущество в семейното право е синоним на имуществени права – обектите, които едно лице притежава. Те са  прехвърлими, наследими, секвестируми,

Историческо развитие – СК от 2009 г. за първи път даде възможност за избор на режим – до приемането му той беше императивен. Наредбата закона за брака е възприемала имуществен режим на разделност, т.е. придобитото през време на брака е лично имущество, но при развод има възможност да се търси част от придобитото от единия, ако другият съпруг има принос. СК от 1968 г. въвежда за първи път семейната имуществена общност (СИО). Кодексът от 85 г. също възприема СИО, но успоредно част от имуществото е в режим на разделност. Всяко едно изменение в имуществените отношения е било въвеждане с обратна сила – т.е. тези отношения са били преуреждани (от разделност към СИО).

СК от 2009 г. и по специално чл. 18 уреждат три режима:

  1. Законов режим на общност – изборът се осъществява с писменото съгласие на съпрузите, изразено в изискуемата от закона форма;
  2. Законов режим на разделност;
  3. Договорен режим – валидно сключен е и поражда действие, ако са спазени формалните изисквания на чл. 39.

Първите два са уредени в закона. Изборът на режим може да се направи в различни моменти – при сключване на брака пред длъжностното лице по гражданско състояние. Ако встъпващите са избрали режим на имуществените отношения те представят обща декларация, която трябва да бъде нотариална заверена с избрания режим. Ако са подписали брачен договор представят удостоверение от нотариуса. Не е необходимо да избират режим – ако не го направят съгласно ал. 2 на чл. 18 „Законовият режим на общност се прилага, когато встъпващите в брак не са избрали режим на имуществените си отношения, както и ако са непълнолетни или ограничено запретени“. Оттук следва и че непълнолетните и ограничено запретените нямат право на избор. След сключване на брак непълнолетният се еманципира, но въпреки това не може да сключи брачен договор или да промени законовия режим, а едва след пълнолетие. Избраният режим се записва в акта за сключен брак като длъжностното  лице следва да подаде информацията в Регистъра на имуществените отношения на съпрузите.

Избраният режим може да се промени по всяко време „Режимът на имуществените отношения може да бъде променян по време на брака. Промяната се отбелязва в акта за сключване на граждански брак и в регистъра по чл. 19“ – ал. 3 на чл. 18. Промяната се извършва по начина на първоначалния избор, т.е. ако се е прилагал режим на общност, за да го променят на разделност, трябва да представят обща декларация с нот.заверка на подписите. След това я представят пред длъжностното лице. Промяната на режима действа за в бъдеще. Изключение е възможно при брачния договор, стига да не се накърняват права, придобити от ТЛ (чл. 40).

По отношение на заварените бракове се прилага законовия режим на общност, защото той е най-близо до императивния режим по отм. СК. Освен това съгласно чл. 18, ал. 2 предвижда, че законовия режим на общност се прилага, когато съпрузите не са избрали друг, а преди вл.в сила на СК въобще не е бил възможен такъв избор. Съпрузите по заварените бракове също могат да променят режима на имуществени отношения (§4, ал. 2). За тях няма вписване в акта за граждански брак и в регистъра на имуществените отношения.

Ролята на този регистър е да създаде публичност и защита на третите лица чл. 20 „При сделка между единия или двамата съпрузи с трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения, се прилага законовият режим на общност“. Ако е вписван даден режим, то за третото лице се прилага той, независимо от промяната във вътрешните отношения. Т.е. ако е вписан режим на разделност и съпругът се разпореди със свое имущество според имотния регистър – сделката не следва да е оспорима. Ако такъв не е вписван – значи се прилага законовия режим на общност. СК не създава задължение за вписване при промяна на режима, освен това системата не е централизирана и съпрузите трябва да отидат в общината, в която са сключили брак, за да променят своя режим, тъй като промяната се отбелязва в акта за сключен граждански брак, а той се намира в съответната община.

Изборът на законов режим, съответно сключването на брачен договор, са осъществени и имат действие между страните, но докато не бъдат вписани в регистъра, те са непротивопоставими на ТЛ.

Когато брачният договор е под отлагателен срок, той се вписва веднага, независимо че ще породи действие след това. Следва да се отбелязва в акта за брак и в регистъра прекратяването, развалянето, унищожаването или обявяването на нищожност на договора.

Регистърът на имуществените отношения на съпрузите е уреден в чл. 19 – „(1) Брачните договори и приложимият законов режим се регистрират в централен електронен регистър към Агенцията по вписванията. (2) Регистрацията се извършва служебно въз основа на уведомление от общината или кметството, в чийто регистър по гражданско състояние се съхранява актът за сключен граждански брак. Уведомлението се изпраща незабавно до териториалното звено на Агенцията по вписванията по седалището на съответния окръжен съд, в района на който се намира общината. (3) Промяната на законовия режим, изменението и прекратяването на брачния договор се отбелязват в акта за сключване на граждански брак и се регистрират по реда на ал. 2 въз основа на документите, посочени в чл. 9, ал. 2 или по чл. 27, ал. 2 и 3“.

1. Законов режим на общност. Съпружеска имуществена общност – понятие, предпоставки за възникване.

Законовият режим на общност се прилага не само когато страните са го избрали, но и когато не са посочили др.режим, по отношение на заварените бракове, когато законът не разрешава на страните да изберат режим (единия или двамата съпрузи са непълнолетни или ограничено запретени), когато има неясноти в брачния договор, когато брачния договор е прекратен, развален или унищожен, автоматично в отношенията на съпрузите с 3л, когато в ел регистър на имуществените отношения между съпрузите няма вписан режим на имуществените отношения – без оглед на причината. Наименованието законов режим на общност е малко подвеждащо, защото не всичко е общо. То е комбинация между общност и разделност. Чл. 21 е озаглавен съпружеска имуществена общност, което е правилното наименование, а не семейна.

СК подчинява на законовия режим на общността само вещните (право на собственост и ограничените ВП) върху движими и недвижими вещи. Извън обхвата на СИО трябва да стоят ипотечното право, заложното право и правото на задържане, както и парите в наличност, правата по ЦК, всякакви вземания, вкл по парични влогове, авторските и сродните права, правата върху обекти индустриална собственост, притежаваните дялове ТД, наследства и т.н.

Предпоставки за СИО – фактически състав : Матеева смята, че са две – 1) ВП право придобито през време на брака и 2) съвместен принос.

  1. Придобиване на право от единия съпруг „независимо от това на чие име са придобити„. Законът не обособява придобивните основания. Най-често това са сделките. Придобитото ще стане СИО. Необходимо е ФС да се осъществи само по отношение на единия съпруг, за да възникне СИО (напр. приращение върху земя лично имущество, като той става собственик въз основа на закона). Следва обаче да се отчете едно ТР от 1971 на ОСГК, което гласи „постройки, като кухня, навеси, …, които нямат самостоятелно предназначение, а са построени и предназначени предимно да обслужват съществуваща сграда, изключителна собственост на единия от съпрузите, или да обслужват недвижимия имот, също изключителна собственост на единия от съпрузите, … не могат да бъдат обект на самостоятелна собственост, не стават общо имущество на двамата съпрузи …, макар и да са построени и придобити през време на брака на двамата съпрузи. Тези постройки си остават собственост на съпруга на недвижимия имот, който по своето естество и характер те са предназначени да обслужват“.
  2. СИО има само по отношение на вещните права – право на собственост и ограничени вещни права. Всички останали (облигационни, трудови, авторски) са лично притежание. С новия СК отпадна СИО върху паричните влогове.
  3. По време на брака – зависи кога се придобива правото (възможно е придобивната давност да е започнала преди сключването на брака, но да е изтекла през време и отново имаме общо имущество). Нашият закон никога не е предвиждал преминаване на имущество, придобито преди брака за общо. Когато формалният момент на придобиване не ВП не съвпада с момента на набиране/погасяавне на средствата за заплащане стойността на придобитото право, меродавен е моментът на придобиване на правото – Ако ВП е било придобито от единия от съпрузите преди сключването на брака със заемни средства, но заемът се погасява през време на брака с общи средства ВП не става тяхна СИО. (ППВС 5/1972г.) За съпруга несобственик възниква само облигационно престация за изравняване на участието му на осн чл. 59 ЗЗД – неоснователно обогатяване. ВКС приема, че имот придобит през време на брака срещу поето задължение за издръжка и гледане представлява СИО. ППВС 8/1980 – придобитото по давност през време на брака става обща собственост на двамата съпрузи, защото се счита, че и двамата съпрузи са владели имота в хода на брачното съжителство.
  4. Наличие на съвместен принос – чл. 21, ал. 2„Съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството“, т.е. най-широкото значение на това понятие. Липсата му е абсолютна пречка за възникване на СИО. Приносът следва да бъде установен към момента на придобиване на правото и. ППВС 5/1972 – наличието на принос означава ВП да е придобито в резултат на общите усилия на двамата съпрузи без оглед на изразната им форма. СК признава наличието на пряк принос – влагане на средства или труд, както и косвен принос – полага на грижи за ненавършилите пълнолетие и деца или работа в домакинството.

В Ал. 3 е уредена презумпцията за съвместен принос. Оспорването може да стане само по исков ред чрез първоначален или насрещен отрицателен установителен иск, който не се погасява по давност, предявен от съпруг/или от наследник. Според А. Станева може да се предяви и от кредитор на съпруг при условията на чл. 134. Предмет на доказване е пълна липса на принос или наличието на принос само на единия съпруг. Няма пречка да се предяви и през време на брака от съпруга, достатъчно е наличие на правен интерес (напр. единият съпруг иска да се разпореди с дадена вещ).

Съпоставка между чл. 21, ал. 3 и чл. 29, ал. 3 „При прекратяване на общността поради развод или по чл. 27, ал. 2 съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг

Иск Чл. 21, ал. 3 Чл. 29, ал. 3
1. Вид на иска: Установителен Конститутивен – срок до една година от прекратяване на брака;
2. Ищец Съпруг, наследник, кредитор Съпруг
3. Време на предявяване По време или след прекратяване на брака При прекратяване на общността с развод или при прекратяване на СИО по време на брака, когато важни причини налагат това
4. Предмет на доказване Единствено принос на ищеца/ липса на принос на ответника Значително по-голям принос на ищеца
5. Обхват Конкретна вещ Цялото общо имущество
6. Резултат от уважаване на иска Установява се, че вещта не е СИО, а лична собственост на ищеца Определя се по-голям дял на ищеца в прекратената СИО.

 

Съпружеската имуществена общност е особен вид съсобственост, която е бездялова. Имаме общо притежание на вещно право върху движими/недвижими вещи. Чл. 24, ал. 1 урежда „Съпрузите имат равни права върху общото имущество. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност“. Съпрузите заедно са съсобственици на цялата вещ, а поотделно не са собственици на нищо. Те не могат да се разпореждат, защото нямат дялове – т.е. трябва заедно. Условно СИО се нарича принудителна съсобственост. Съпрузите не могат да искат делба, докато трае СИО.

Както и предходните два семейни кодекса, така и новият в частта относно имуществените отношения между съпрузите, има обратно действие „§ 4. (1) Правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. (2) Съпрузите по заварени бракове могат да изберат законов режим на разделност или да сключат брачен договор по реда на този кодекс“.

2. Управление и разпореждане с общи имущества

Съгласно чл. 24, ал. 2 управление на общото имущество може да извършва всеки от съпрузите. Действията на управление са свързани със запазването и ползването на вещта по предназначение. Законът урежда представителство на другия съпруг (напр. при сключване на договор за наем до 3 г. е достатъчно договорът да е сключен само от единия). Той е представител на другия съпруг. Това е особено законово представителство. По принцип представителят действа от чуждо име и за него правни последици не възниква, но тук е малко по-особено и действа и от свое име. Споровете между съпрузи във вр с управлението на СИО се решават по правилата на чл. 32, ал. 2 ЗС.

Разпореждане (отчуждаване и обременяване с тежести) на общото имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи (ал. 3). Причината за това е бездяловият характер на СИО.

По искове относно ВП – СИО двамата съпрузи са в процесуалното положение на задължителни необходими другари. Правилото на чл. 24, ал. 3 се отнася само до разпоредителни сделки inter vivos (м/у живи), т.е извън приложното му поле са разпоредителните сделки mortis causa.

Следващите алинеи на чл. 24 предвиждат какво става, когато единият съпруг се е разпоредил с обща вещ. Ал. 4 се отнася за недвижими вещиРазпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо. Другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му“. В законопроекта на новия СК беше предвидено, че е „унищожаемо“, но впоследствие се въведе „оспоримо“. От това става ясно, че сделката не е нищожна, защото е необходимо оспорване пред съд. Ясно е, че трябва да се оспори в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му. Въпросът е дали произвежда действие или е в състояние на висяща нищожност. По-скоро сделката поражда действия, подобно на унищожаемата сделка. Терминът унищожаемо е отпаднал, защото тези сделки се характеризират с порок на волята. Сделката произвежда както облигационно, така и вещно действие, което може да отпадне с обратна сила ако искът бъде уважен. Ако не е предявен иск в преклузивния срок – разпореждането се заздравява. По – новата съдебна практика приема, че разпореждането с недв имот СИО от единия съпруг без съгласието на другия не е нищожна, а е в състояние на висясща нищожнст, която позволява сделката да се заздрави с мълчаливото и потвърждаване от страна на неучаствалия съпруг, чрез неоспорването и в 6 месечния срок от узнаването и за нея.

Искът по чл. 24, ал. 4 може да бъде предявен само от неучаствалия в сделката съпруг. Искът е конститутивен – упражнява се преобразуващо право. При уважаване се стига до правна промяна в чужда правна сфера – на другия съпруг и на приобретателя. По тази причина искът следва да бъде предявен срещу двете страни по оспорената сделка.

А. Станева приема, че този иск може да се предяви и от наследниците в законоустановения срок. Що се касае до кредиторите, ако е допустимо предявяване на иск от тях, това представлява недопустима намеса във вътрешните и лични отношения между съпрузите. Няма пречка обаче кредиторът да атакува сделката по чл. 135 ЗЗД.

Ал. 5 урежда сделките с движими вещиПри разпореждане с вещно право върху обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, третото лице придобива правото, ако не е знаело или според обстоятелствата не е могло да знае, че липсва съгласие на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ или при разпореждане, за което се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите, се прилага ал. 4“. Има разграничение между възмездните и безвъзмездните сделки:

  • Ако сделката е възмездна и не е необходима формата по изр. 2 се прилага изр. 1, което наподобява чл. 78 от ЗС. Добросъвестността е изразена чрез „не е знаело или…не е могло да знае“. Разликата със ЗС е, че вещта не е съвсем чужда, но прехвърлителят не я притежава, и на второто място – няма изискване за владение.
  • Безвъзмездна, както и когато при разпореждането се е изисквало писмена форма с нот.заверка на подписите – прилага се ал. 4.

3. Прекратяване на СИО.

Прекратяването на СИО е преустановяване на съществуването на бездяловото и неделимо съпритежание на съпрузите и превръщането и в обикновена дялова съсобственост. Под основания за прекратяване се разбират определение ЮФ, с чието проявление законът свързва трансформирането на общата бездялова собственост в обикновена съсобственост. Те могат да бъдат групирани в две групи според това дали:

  • Прекратяването на СИО настъпва автоматично с прекратяването на брака или
  • Този прекратителен ефект настъпва по време на брака, въз основа на определен правен акт, които от своя стана могат да бъдат разделени на такива, които настъпват
    • По волята на двамата съпрузи
    • Принудително.

1) При прекратяване на брака прекратяването на СИО настъпва автоматично, ipso iure, в момента на прекратяване на самото брачно отношение без оглед основанието за прекраряването му.  Моментът на прекратяване на СИО съвпада с момента на прекратяване на брачната връзка според особеностите на всяко от изчерпателно изброените основания за прекратяване на брака:

  1. със смъртта на единия от съпрузите/ввс на решението за обявяване на смъртта на единия съпруг по реда на чл. 14 и сл ЗЛС;
  2. ввс на решението за унищожаването на брака;

3.ввс на решението за развод.

2) Съпружеската имуществена общност може да се прекрати и по време на брака:

  1. Прекратяване по време на брака е възможно когато важни причини налагат това съгласно ал. 2 на чл. 27 „Съпружеската имуществена общност може да се прекрати по съдебен ред и по време на брака, ако важни причини налагат това“ (напр. съпругът няма лично имущество, а трябва да изпълни някакво задължение). По съдебен ред може да имаме прекратяване по отношение на конкретни вещи, но е възможно и върху цялото имущество. Това право е преобразуващо. Но едно е сигурно – по съдебен ред не може да се преустанови възникването на съпружеска имуществена общност, т.е. всяка следваща вещ, ако отговаря на другите предпоставки, ще бъде обща.

Предпоставките за уважаването на конситутивния иск по чл. 27 ал.2 е наличието на „важни причини“ – преценката е на съда. Такива например могат да бъдат – поведението на единия съпруг, което застрашава инвестициите на другия;  изпадането на единия съпруг в недееспособност, необходимост да се конфискува им на съпуга в следствие на ввс присъда. Към исков ред за прекратяване  на СИО по време на брака се прибягва само ако между съпрузите не може да се постигне съгласие за замяна на СИО с режим на разделност или брачен договор.

  1. Друга възможност за прекратяване на СИО през време на брака е, ако съпрузите изберат законов режим на разделност или сключат брачен договор (ал. 3). Новоизбраният режим ще действа по правило за напред, но за удобство съпружеската имуществена общност се превръща в обикновена съсобственост. Ако съпрузите сключат брачен договор, те могат да уредят какво става с настоящото им имущество. Освен това няма пречка в договора да се правят препратки към законови режими.
  2. Има и още една хипотеза за прекратяване на СИО при насочване на принудително изпълнение върху вещта от кредитор за личен дълг на единия съпруг – по ал. 4 „Изпълнението, насочено от кредитор върху вещ – съпружеска имуществена общност, по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс за личен дълг на единия от съпрузите, прекратява общността върху тази вещ“. СИО става дялова съсобственост и принудителното изпълнение може да бъде насочено по отношение на ½ идеална част от вещта.
    • Когато изпълнението е насочено към движима вещ в СИО общността в/у нея се прекратява в момента на покупката и от 3л купувач. След продажбата съдебният изпълнител изплаща половината от получената сума на съпруга недлъжник. Съпругът недлъжник може да осуети проданта, ако до предаването на движимата вещ в магазин или борса, съответно преди началото на явния търг с устно наддаване, а за публичната продан на имот – до деня, предхождащ деня на проданта, внесе по сметка на съдебния изпълнител равностойността на дела на съпруга длъжник от общата вещ според определената цена за продажба в магазин, съответно от цената на имота.
    • При изпълнение върху недвижим имот СИО – общият имот се описва изцяло, но се продава само идеалната част на съпруга – длъжник.
  3. Съпружеската имуществена общност се прекратява и с влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност срещу съпруг – ЕТ или неограничено отговорен съдружник. Това е въведено, тъй като съгласно ТЗ в имуществото на тези длъжници се включва и ½ от съпружеската имуществена общност.

Правните последици на прекратяването се изразяват в трансформиране на бездялова и неделима СИО в обикновена дялова и делима съсобственост, уреждана по правилата на чл. 30 – 36 ЗС.  Дяловете на съпрузите се считат за равни, но това законно прогласено равенство може да бъде изменяно при прекратяване на брака с развод, прекратяване на СИО с  по исков ред през време на брака, поради важни причини. (тук са рагледани исковете за промяна на дела, аз съм ги оставила при имуществените последици от развода). При прекратяване на СИО с насочването на принудително изпълнение върху вещ – СИО за личен дълг на единия от съпрузите, съругт недлъжник не може да противопостави на взискателя, че заради преобладаващия си принос в придобиването на веща има право на по – голям дял от съпруга длъжник.

При прекратяване на СИО и с влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност срещу съпруг – ЕТ или неограничено отговорен съдружник – недействително по отношение масата на несъстоятелността е прекратяването или делбата на съпружеската имуществена общност, както и определянето на по-голям дял, ако е станало в срок от 6 месеца преди началната дата на неплатежоспособността до приключване на производството по несъстоятелност.

Правните последици от прекратяването на СИО по отношение на ВП, които страните придобиват след момента на прекратяване са различни в зависимост от основанието за прекратяването.  Когато СИО е прекратено поради прекратяване на брака – прекратяването на СИО засяга и положението на бъдещите имущества.  Ако съпрузите изберат законов режим на разделност или сключат брачен договор новопридобитото имущество не става СИО. Индивидуалното принудително изпълнение не засяга режима на бъдещите имущества. При прекратяване на СИО с влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност срещу съпруг – ЕТ или неограничено отговорен съдружник, прекратителният ефект обхваща всички имущества, придобити от съпрузите до приключване на производството по несъстоятелност.

5. Лични имущества на съпрузите при законов режим на общност. Управление и разпореждане с лични имущества.

Личното имущество на съпрузите е уредено в чл. 22 и 23 от СК. Има няколко критерия:

  1. Според времето на придобиване на правото – преди и след прекратяване на брака е лично имущество. Извлича се по аргумент за противното от чл. 21, ал. 1, както и по силата на чл. 22, ал. 1.
  2. Според вида субективно право – всички освен вещните права са лични – влог, вземания и всякакви други облигационни права, авторски, върху ЦК и т.н. При този вид лично имущество не е изключено наличието на принос на другия съпруг, но той би могъл да бъде отчетен едва при прекратяване на брака с развод.
  3. С оглед придобивния способ – при наследяване и дарение имуществото е лично, дори и вещта да е придобита през време на брака. Законодателят е приел, че при тези хипотези няма как да има съвместен принос. Възможно е да бъдат сънаследници (на своето дете), като ще станат съсобственици на вещите. Възможна е и друга хипотеза – когато единият съпруг сънаследява с други наследници и може другата част от наследството да я придобие по давност или в резултат на делба – в този случаи, ако вещта е придобита през време на брака ще се окаже СИО. Ако при делбата съпругът е получил вещта безвъзмездно ще е налице едно дарение.

Има и още един спор – при дарение, направено в полза на двамата съпрузи вещта СИО ли е, или не. Според Станева в този случай и двамата съпрузи са придобили лично имущество.  Матеева: обикновена съсобственост с равни части, ако др не следва от договора за дарение.

Специфична хипотеза на лично имущество с оглед придобивния способ имаме по реда на ГПК. Напр. една вещ, която е СИО, е изнесена на публична продан за личен дълг на единия съпруг. СИО се прекратява съгласно чл. 27, ал. 4 Ако съпругът не-длъжник желае да предотврати проданта може да внесе за удовлетворяване на кредитора стойността на половината от вещта. Така съпругът не-длъжник ще придобие и другата ½ от вещта и става неин собственик изцяло. Ако я нямаше тази изрична разпоредба, ½ щеше да стане съпружеска общност.

  1. В зависимост от предназначението на вещите – които по принцип са в обхвата на СИО, придобити са по време на брака, но по предназначението си са изключени от СИО:
  • За обикновено лично ползване (чл. 22, ал. 2 „Лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено лично ползване...“) – А. Станева подчертава обикновено ползване, т.е. изключени са тези за луксозно ползване. Това може да се прецени от стойността на вещта и стандарта на живот.
  • В ал. 2 са включени и движимите вещи, които служат за упражняване на професия или занаят – те също са лично имущество (във вр. с чл. 16 СК). Тук стойността няма значение, защото няма изискване да са обикновени. Няма изискване и за принос при придобиването им. При прекратяване на брака може да се търси изравняване на имуществото (чл. 30 СК „При развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. Този иск може да се предяви и преди развода, ако поведението на съпруга, който е придобил имуществото, поставя в опасност интересите на другия съпруг или на децата“). Може да иска паричната равностойност от своя принос.
  • Ал. 3 „Лични са вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие“. В ТР 2/2001 г. ВКС приема това, което новият СК е въвел. Ал. 3 включва всички вещни права, включително и върху недвижим имот. Предпоставки имуществото да е лично са: 1. Съпругът е регистриран като ЕТ и осъществява търговска дейност 2. Съпругът в това си качество придобива вещни права. 3. Вещите са придобити за упражняване на търговската дейност. Няма да сме в тази хипотеза, ако една вече придобита вещ, впоследствие бъде променено нейното предназначение и служи за упражняване на търговската дейност (апартамент – направен на офис). 4. Вещта трябва да е включена в търговското предприятие. Установява се чрез счетоводните документи – ако вещта е осчетоводена, платени са данъците и разходите по нея, се третира като търговска.
  1. Лични са и вещните права, придобити от единия съпруг, когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на другия съпруг по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс върху вещни права, които са съпружеска имуществена общност.- Специфична хипотеза на лично имущество с оглед придобивния способ имаме по реда на ГПК. Напр. една вещ, която е СИО, е изнесена на публична продан за личен дълг на единия съпруг. СИО се прекратява съгласно чл. 27, ал. 4 Ако съпругът не-длъжник желае да предотврати проданта може да внесе за удовлетворяване на кредитора стойността на половината от вещта. Така съпругът не-длъжник ще придобие и другата ½ от вещта и става неин собственик изцяло. Ако я нямаше тази изрична разпоредба, ½ щеше да стане съпружеска общност

Преценката дали имуществото е лично или общо се прави към момента на придобиване на вещи (с изключение при брачния договор). Вещта не може да смени впоследствие режима и от обща да стане лична.

Преобразуването на личното имущество  (реална суброгация) е уредено в чл. 23 „(1) Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество. (2) Когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна“. Всяко лично имущество, независимо от това кога и на какво основание е придобито, при преобразуване ще запази личния си характер.

Трансформацията може да бъде пълна и частична. При пълната новата вещ е изцяло придобита с лично имущество и следователно става изцяло лична. При частичната – вещта е отчасти лична, отчасти обща. Може да бъде едностранна, при което единият съпруг е съсобственик с двамата съпрузи, притежаващи бездялово останалата част от вещта. Все пак личната част не трябва да е недействителна (напр. закупуваш апартамент, като 50 % от сумата е от дарение; 50 % е кредит на съпрузите). Може и двустранна частична трансформация – и двамата съпрузи използват лични имущества.

Управление и разпореждане с лично имущество. Всеки от съпрузите може да сключи сделка на разпореждане с лично имущество (чл. 25) – по аргумент за по-силното основание, същото важи и за действията на управление.

С лично имущество могат да се извършват сделки с трети лица и между съпрузите. Ако единият прехвърли на другия имуществото срещу задължение за издръжка и гледане сделката е нищожна, поради липса на основание – съпрузите си дължат взаимопомощ. По отношение на грижата – уредена е в чл. 14 СК. Но не подлежи на принудително изпълнение и затова според някои с договора се създава това задължение и следва да се приема за действителен. Следва да се има предвид ППВС от 1983 г., според което „Договорите, сключени между съпрузи за прехвърляне на имущество – индивидуална собственост, срещу задължение за издръжка и гледане, са допустими“, тъй като се прилагат общите правила на ЗЗД. Чл. 14 създава задължение за полагане на грижа, но не и за издръжка.

Всеки от съпрузите може да се разпорежда свободно с личното си имущество. Съществува само едно ограничение. При разпореждане със семейно жилище, което е лично имущество е необходимо съгласието и на другия съпруг, ако това жилище им е единствено. Независимо от размера и местонахождението – другото жилище изключва необходимостта от съгласие. Имаме легална дефиниция на семейно жилище §1 „„Семейно жилище“ по смисъла на този кодекс е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца“ – няма значение чия собственост е то, важно е фактическото положение на обитаване на жилището. Чл. 26 „Действията на разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг, се извършват със съгласието на другия, ако двамата съпрузи нямат друго жилище – обща собственост или лична собственост на всеки един от тях. Когато липсва съгласие, разпореждането се извършва с разрешение на районния съдия, ако се установи, че не е във вреда на ненавършилите пълнолетие деца и на семейството“ – изр. 2 урежда хипотезата при липса на съгласие. Т.е. имаме два алтернативни начина за извършване на сделката.

Според Станева, ако е прехвърлено единствено семейно жилище, сделката е нищожна. В Коментара обаче е застъпено мнението, че сделката е във висяща недействителност и може да бъде потвърдена от съпруга-несобственик (Матеева не споделя това мнение). Това е така, защото съгласието на съпруга е допълнително и има само защитно значение.

Право на част от стойността на личното имущество – при прекратяване на брака с развод, респ. унищожаване, съпругът не собственик, който е допринесъл за придобиване на личните права на другия съпруг придобива право на парична компенсация за своя принос – чл. 30. Предпоставките са: 1. Единият съпруг е придобил вещ за упражняване на професия/занаят, вземане, или вещни права включени в предприятието на ЕТ; 2. По време на брака; 3. Правата са на значителна стойност; 4. Другият съпруг е допринесъл за придобиване на личните права, независимо от вида на приноса.

При уважаване на иска съпругът-собственик ще бъде осъден да заплати на допринеслия съпруг паричната равностойност на неговия принос.

Отговорност за задълженията – чл. 32. Съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди от семейството. Разликата между ал. 1 – разходите се поемат от двамата съпрузи; и ал. 2 – солидарна отговорност за задълженията, е в това, че разходите се погасяват незабавно, при възникването им, а изпълнението на задълженията е отложено във времето (наем, банка и др).

6.  Законов режим на разделност.

Режимът на разделност е уреден в чл. 33-35 СК. Трябва съпрузите да са го избрали при сключване на брака или впоследствие по време на брака в писмена форма с нот.заверка на подписите. Ако този режим е избран по време на брака той действа занапред и СИО се прекратява за придобитите до момента вещни права. При режима на разделност всички права остават за този, който ги е придобил, а ако искат да имат общо имущество – възниква обикновена съсобственост. Материалния принос на другия съпруг за тези имуществени придобивки може да получи единствено стойностно изравняване и то при прекратяване на брака по исков ред.

Коректив на разделността. Съгласно чл. 33, ал. 2 „При прекратяване на брака по исков ред всеки съпруг има право да получи част от стойността на придобитото от другия по време на брака, доколкото е допринесъл с труд, със средствата си, с грижа за децата, с работа в домакинството или по друг начин“ – другият съпруг може да иска парично компенсиране, за да не се допусне неоснователно обогатяване. Законът не определя изчерпателно в какво може да се състои приносът. Правото възниква само при прекратяване на брака по исков ред – чрез развод или унищожаване, т.е. дори и развод по взаимно съгласие не влиза в тази хипотеза. При взаимно съгласие съпрузите сключва споразумение по чл. 51, в което могат да уредят и тези отношения. Другата възможност е сключване на брачен договор, който препраща към режима на разделност. Тогава съпрузите могат да уредят имущ.отношения след прекратяване на брака по избрания от тях начин.

Искът по чл. 33, ал. 2 е близък до иска по чл. 30 при законовия режим на общност – имат сходна цел. Особеността идва от това, че чл. 30, е приложим само по отношение на някои лични вещи. Обратно – чл. 33 може да се приложи по отношение на всяко лично право, стига да е придобито по време на брака и съпругът, който не е титуляр, да има принос.

Тук не е предвиден срок за предявяване на иска – има две възможности: 1. Общият пет годишен давностен срок (застъпен на упражнения) 2. Да се приложи по аналогия срокът от най-близкия до иска по чл. 33 иск, т.е. едногодишен от прекратяване на брака (застъпено в коментара).

И при режима на разделност важи ограничението за единственото семейно жилище и то може да бъде предмет на сделка само със съгласието на другия съпруг (чл. 34 препраща към чл. 26).

При този режим е уреден и въпросът за ползване на вещи на другия съпруг – чл. 35 „Когато единият съпруг е предоставил на другия своя вещ за ползване, при липса на противна уговорка ползващият дължи само плодовете, които са налице към датата на писменото им поискване“. Тази норма е важна, тъй като с аргумент на противното – с оглед естеството на личните отношения между съпрузите, по време на брака те нямат право да търсят възнаграждение за ползване на лични вещи. Законът го определя като безвъзмездно ползване. Дължат се единствено плодовете от писменото им поискване (това се разглежда като заем за послужване).

Отговорност за задълженията – чл. 36 е почти идентичен с чл. 32, част от уредбата на законовия режим на общност. Доколкото обаче при разделността не възниква съпружеска общност, приложеното поле на задължението е стеснено – до текущите нужди (наем, вода, ток). Няма да се приложи солидарна отговорност, ако единият съпруг е сключил договор за банков кредит с цел закупуване на апартамент. Доколкото тази вещ ще стане негова лична собственост, а поетото задължение ще отговаря само този съпруг.

При разпореждане със семейното жилище се прилага чл. 26 (т.е. като при лично имущество).

ППВС 4/ 1983 постановява, че договорите сключени между съпрузи за прехвърляне на имущество – индивидуална собственост срещу задължение за издръжка и гледане са допустими.

7. Договорен режим.

1.Сключване, съдържание и действие на брачния договор.

1. Обща хатактеристика и сключване

 

Брачният договор е уреден в чл. 37 СК . Страни могат да бъдат и лица, които все още не са съпрузи, както и съпрузи. Встъпващите в брак сключват договора с оглед встъпването в брак, но никъде не се предвижда срок за сключването му. Страните по този договор трябва да са дееспособни в строгия см. на ГП – пълнолетни и непоставени под запрещение (за еманципираните непълнолетни и ограничено запретените се прилага СИО чл. 18, ал. 2).

Брачният договор е съглашение между мъж и жена, свързано със създаването и съществуването на брачен съюз помежду им и насочено към уреждане на имуществените им отношения през време на брака и в случай на неговото прекратяване.

1) Следва да бъде отнесен към престационните договори, тъй като и двете страни предоставят някаква имотна облага на другата, в същото време може да съдържа клаузи, които не предвиждат имуществено разместване, което да придаде на договора  организационен характер.

2) БД в основата си е един двустранен договор. Тази му характеристика предопределя възможността да бъде развалян по правилата на ЗЗД при наличие на неизпълнение (неучастие в разходите за поддържане на семейството, издръжка на децата и т.н.). Възможно е изправната страна да направи възражение за неизпълене договор.

3) Може да се определи като каузален. Основанието му е типично за двустранните договори – придобиването на права и от двете страни  (acquirendi causa), но е възможно част от калузите на договора да са с donandi causa.

4) Следва да бъде отнесен към възмездните договори, тъй като и двете страни поемат задължения и се ангажират за определена престация. Когато едната страна е сключила БГ при явно неизгодни условия по натиска на състояние на крайна нужда по чл. 33 ЗЗД, в което се е намирала при сключването на договора такъв договор трябва да може да бъда унищожен от съда.

5) Той е формален, строго личен акт (по – долу за формата).

6) Освен това е акцесорен – съществува само при наличието на брачно правоотношение. Ако е сключен преди брака, произвежда действие само ако бъде сключен брак и по правило се прекратява с прекратяване на брака. Налице е известно отклонение, доколкото в брачния договор могат да бъдат уредени последиците от развода – ще продължи да действа и след прекратяване на основното ПО.

7) Договор с трайно изпълнение. С оглед на това последиците от неговото унищожаване/разваляне имат само действие за в бъдеще.

Чл. 39 предвижда лично сключване на договора – не се допуска представителство. Договорът е формаленписмена форма с нотариална заверка на съдържанието и на подписите“. Ако с договора се предвижда прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, трябва да е сключен от нотариус с район на действие по местонахождението му, а ако са няколко имота – избира се един нотариус. Заверяване на съдържанието означава проверка на законността му и нотариусът пази оригинален екземпляр в архивите си. При прехвърляне на вещни права върху недвижим имот е необходимо вписване в ИР. Вписването се извършва служебно от нотариуса, но едва след като му бъде представено удостоверение за сключен граждански брак (чл. 25, ал. 4 ЗННД). Формата на брачния договор е достатъчна – не е необходим нотариален акт.

Ако договорът се сключва по време на брака се прави допълнително отбелязване в акта за граждански брак и се регистрира в РИО. Вписването не е свързано с действието на договора, той се е валиден и поражда правни последици.

Изпълнение на задълженията по договора

1) Определеният с БД имуществен режим ще се прилага по време на брака автоматично.

2) Уговорките относно управление и разпореждане с общи и лични имущества не могат да се противопоставят на трети лица

3) Клаузите, с които се прехвърля индивидуални определено предбрачно имущество имат пряк и автоматичен транслативен ефект. Съпругът само следва да изпълни задължението си предава на веща. В случай на неизпълнение – иск за реално изпълнение и може да иска принудително изпълнение.

4) Споровете за издръжка между съпрузите и за издръжка на децата през време на брака могат да се решават по исков ред и изпълняват принудително по реда на ГПК.

5) Неизпълнението на БД може да бъде посочено като основание за прекратяване на брака с развод по исков ред единствено ако то самото е довело до  състояние на дълбоко и непоправимо разстройство на брака по смис на чл. 49,ал .1 СК.

Действие на договора – от момента на неговото сключване в съответната форма. Ако е сключен преди брака брачният договор не може да породи действие до сключването на брак – налице е отлагателно условие. Чл. 40, ал. 1 „Брачният договор поражда действие от момента на сключване на брака, а когато е сключен по време на брака – от деня на сключване на договора или от друга дата, определена в него“. Ако е сключен по време на брака – от деня на сключването му или от друга дата, определена в него. Може да е отлагателен срок, с настъпването на който ще произведе действие. Възможно е страните могат да придадат обратно действие, но не и такова, което излиза извън времетраенето на брака. При обратно действие има риск за третите лица, затова чл. 40, ал. 2 „С договора не могат да се засягат права, придобити от трети лица преди сключването му“.

Що се касае до другите модалитети – прекратителен срок като че ли е допустим, но бракът и брачният договор се сключват с идеята за трайност на отношенията. Прекратяването напр. след 5 г. би предизвикало затруднения за съпрузите, тъй като имуществените отношения ще се подчинят на законовия режим на общност. Относно условието – след като СК допуска отлагателен срок, по аргумент за противното следва да приемем, че условието като модалитет е неприложимо. Освен това ще доведе до несигурност относно действието на договора.

С оглед гореизложеното, извън срока други модалитети не могат да бъдат част от съдържанието на брачния договор.

Съдържанието на брачния договор е примерно изброено в чл. 38. Същественото съдържание на този договор може да вкючва две групи уговорки: такива, насочени към избор на имущественобрачен режим и такива, предназначени да уредят конкретно имуществените отношения между съпрузите по отношение на отделни имущества в рамките на договорения от тях режи. Наличието на неимуществени клаузи е по-скоро ирелевантно. Те не пораждат правно действие, освен ако не са свързани с имуществени клаузи. Клаузите спрямо децата ангажират само родителите и не следва да са в противоречие с интересите на децата. Т.е. не може да уреждат неимуществени отношения, нито такива, засягащи трети лица, с изключение на издръжката на децата от брака. Извън предметна на брачния договор остават такива имуществени отношения, които не възникват въз основа на брака – непозволено увреждане, гестия и т.н.

2. Предмет на брачния договор

Предмет на брачния договор могат да бъдат най – общо казано 3 големи групи отношения:

1) Имуществени права и задължения на съпрузите свързани с придобиването и притежаването от тях на имущества по време на брака (1, 3,4,6,7) ;

2) Имуществени отношения имащи за обект придобити и притежавани от съпрузите преди брака помежду им имущества;

3) Имуществени последици от развода.

Съгласно чл. 38 брачният договор съдържа уговорки само относно имуществени отношения между страните като:

  1. Правата на страните върху имуществото, което се придобива по време на брака – съпрузите могат да стеснят, но могат и да разширят законовия режим на общност. Могат да уредят отношенията си генерално и винаги да се прилага това, или пък да типизират според вида право. Няма пречка да има препратки към законовия режим на общност. Съпрузите могат да уредят общо или подробно имущ.отношения. При пропуски ще се приложи чл.38, ал. 4 – субсидиарно приложение на законовия режим на общност;
  2. Правата на страните върху притежаваното от тях имущество преди брака – личното им имущество.

В ал. 2 е предвидено ограничение „Не е допустима уговорка предбрачно имущество на една от страните да стане съпружеска имуществена общност“ – няма значение дали се касае за отделен обект или за цялото имущество. Възможни са обаче прехвърлителни сделки за конкретни вещи и необходимо само спазване формата на брачния договор. Допустимо е както прехвърляне на цяла вещ, така и идеална част и съпрузите ще станат съсобственици.

Когато съпрузите са сключили брачният договор по време на брака, а преди това се е прилагал законовия режим на общност, СИО се прекратява и е допустимо разпореждане в брачния договор с имот, който вече е станал обикновена съсобственост;

  1. Начините на управление и разпореждане с имуществото, включително и със семейното жилище. Възможностите са основно две: действията да бъдат извършвани поотделно от всеки от съпрузите или съвместно от двамата. И тук при непълноти ще се прилага законовият режим на общност. Що се касае до семейното жилище, законът изрично допуска страните да се уговарят за начина на разпореждане. И при двата законови режима при разпореждане със семейното жилище, когато то е единствено, е необходимо съгласие на другия съпруг, несобственик. В брачния договор обаче може да се уговори еднолично разпореждане. Разбира се не може да се уговори да става с разрешение на РС, защото компетентността му произтича от закона;
  2. Участието на страните в разходите и задълженията – могат да уговорят разделно поемане на задълженията, дори когато са поети за задоволяване на общи потребности. Ако липсва уговорка, следва да се приложи също разделна отговорност, тъй като солидарната възниква или по силата на закона, или ако е уговорена.

Възможно е да се каже и че по силата на чл. 38, ал. 4, ще се приложи чл. 32, ал. 2, уреждащ солидарна отговорност на съпрузите за задължения, поети от всеки от тях за задоволяване на нуждите на семейството. Това разсъждение не е правилно, защото чл. 38, ал. 4 препраща към законовия режим на общност за неуредените имущ.отношения, а не отношенията между съпрузите и трети лица; освен това възможно е в брачния договор страните да са уговорили предимно разделно придобиване на права, а за законовия режим на разделност имаме по-тесен обхват на солидарната отговорност към кредиторите; на последно място – субсидираното приложение на законовия режим на общност следва да се извършва само ако не може да се намери друго решение.

Няма пречка съпрузите да уговорят солидарност помежду си, но тя няма да ползва кредиторите, защото съгласието за солидарна отговорност трябва да е постигнато между кредитор и длъжник.

Ако съпрузите уговорят разходите да се поемат само от единия, тази клауза по-скоро би била нищожна, поради противоречие с чл. 14 и чл. 17, но е напълно възможно да има хипотези, в които да произведе действие (тежко болен; няма имущество)

  1. Имуществените последици при развод:

Съпрузите могат да уговорят последиците за придобитите по време на брака права. Практически неприложимо е при разделно притежание на вещите по време на брака да се уговори прехвърлително действие в случай на прекратяване на брака (проблеми има с вписването; ако общо е уговорена клауза ще липса индивидуализация и др.). Относно личното имущество, съпрузите могат да уговорят парична компенсация на съпруга несобственик от другия съпруг. При наличието на съсобственост по време на брака допустимо е с брачния договор да се постигне прекратяването й чрез отделянето на отделни вещи, които ще станат лична собственост – т.е. ще има действие на валиден договор за доброволна делба. Със самия брачен договор обаче не може да се постигне, защото разводът се осъществява по съдебен ред. Съдът би могъл да се произнесе по имуществените отношения и решението му ще има прехвърлително действие. Според Ан. Станева правно действие в тази част брачният договор няма да има. Ако е уговорена СИО съпрузите могат да уговорят равни или неравни дялове при прекратяването й.

Могат да уговорят и последици относно поетите задължения. Ако обаче се е прилагала солидарна отговорност и при прекратяване на брака се предвиди, че ще отговарят разделно, то тази клауза не обвързва кредитора, а само съпрузите във вътрешните им отношения.

Съпрузите могат да се споразумеят и по отношение на ползването на вещите след прекратяване на брака. Ако не е уговорено друго – след прекратяване, ще се прилагат разпоредбите на заема за послужване и на наема.

Чл. 54-57 уреждат част от имуществените последици след развода. Съгласно чл. 58 ще се прилагат те, ако друго не е уговорено в брачния договор. Чл. 55 урежда семейното жилище, което означава, че то също може да бъде предмет на брачния договор. Следва обаче да се защити интереса на децата, а ако това не е направено е налице частична недействителност на брачния договор.

Субсидирана на брачния договор е и уредбата на чл. 54 относно отпадане на наследяването и разпорежданията в случай на смърт. Няма пречка да уговорят, че направените разпореждания в случай на смърт дори и след развод да останат, въпреки ограничението на чл. 15 ЗН забрана за взаимни завещателни разпореждания. С брачния договор обаче няма как да се отмени правилото, че с развода съпрузите престава да бъдат законни наследници един на друг. Такава уговорка ще бъде нищожна.

Съпрузите могат уговорят последиците, свързани с направените по време и по повод на брака дарения. Може да уговорят, че всички или определени дарения са под прекратително условие – прекратяване на брака.

  1. Издръжката на съпрузите по време на брака, както и при развод. Не всяка клауза в брачния договор ще бъде валидна – напр. ще е нищожна тази, която е в противоречие с чл. 147 отказ от издръжка за бъдеще време;
  2. Издръжката на децата от брака – клаузите ще са валидни, ако са в интерес на децата. Според А. Станева въз основа на договора в полза на трети лица, децата имат иск, ако не получават уговорената издръжка;
  3. Други имуществени отношения, доколкото това не противоречи на разпоредбите на този кодекс – не може да съдържа разпореждане в случай на смърт (завещателни разпореждания). Ал. 3 на чл. 38 „Брачният договор не може да съдържа разпореждания за случай на смърт. Ограничението не се отнася за разпорежданията относно дяловете на съпрузите при прекратяване на уговорена съпружеска имуществена общност“.

Няма пречка да има препратки към законовите режими (чл. 38, ал. 2).

За неуредените с брачния договор имуществени отношения се прилага законовият режим на общност.

 

2.Изменение, прекратяване, разваляне

Изменението на брачния договор става по воля на страните, а формата както при сключване чл. 41 СК – писмена с нот.заверка на подписите. Може да се променя във всяка посока, стига да е в рамките на допустимото съдържание. И с изменението не могат да се засягат права, придобити от трети лица преди изменението му (чл. 40, ал. 2). Изменението се отразява в акта за граждански брак и в регистъра на имуществените отношения. Самият договор не се прилага в регистъра, както и изменението му. Третите лица ще трябва да поискат договора и измененията му. Ако нещо не е отбелязано в договора – не е противопоставимо.

Прекратяване на брачния договор:

Към брачния договор се прилагат по начало правилата за прекратяван на договори по ЗЗД, но това често не е така. Приложението на общите способи за погасяване са или модифицирани или изобщо са изключени зарад испецифичната природа на БД. Неприложими са сливането, прихващането на насрещни вземания (или е забранено от самия закон – издръжка или липсва еднородност на престациите). Но вацията намира ограничено приложение – само като обективна. Опрощаването може да намери само ограничено приложение – не се прилага по отношение на издръжката на непълнолетните деца от брака.

  1. По взаимно съгласие на страните – това става за в бъдеще. В този случай те могат да изберат законов режим или да сключат нов договор; ако не направят това – прилага се законовият режим на общност; За противопоставимостта на съглашението за прекратяване на 3л е необходимо от да бъде отбелязано в АСГБ и да бъде регистрирано в регистъра на имуществените отношения или да скл нов брачен договор. Ако не сторят това прилага се занапред автоматично СИО.
  2. Свободата на договаряне позволява да на сраните да предвидят прекратителен срок или прекратително условие, с чието настъпване договорът се прекратява автоматично, но последиците на прекратителното условие ще се проявят само за в бъдеще.
  3. По иск на единия съпруг при съществена промяна на обстоятелствата, ако договорът сериозно застрашава интересите на съпруга, на ненавършилите пълнолетие деца или на семейството. Това е едно средство за защита. Искът е конститутивен и може да бъде предявен от всеки от съпрузите. За уважаването му трябва да са се осъществили две предпоставки: – да е налице съществена промяна в обстоятелствата; – тази промяна да застрашава интересите на съпруга, децата или семейството. Необходимо е да съществува взаимовръзка между тези две обстоятелства. Към този способ ще се пристъпи, когато страните не са могли да постигнат съгласие за изменение на БД с цел адаптиране на БД с новите условия. Доктрината отрича външното сходство със  стопанската непоносимост по ТЗ –
  4. При прекратяване на брака, освен клаузите, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат и след него.

Според А.Станева основанията за прекратяване на пръв поглед са изчерпателни, но в определени хипотези могат да се приложат и общи правила. Трябва да се има предвид, че напр. прекратяване поради изпълнение не може да има. Но може да имаме прекратяване чрез обективна новация, т.е. заместване с друг, което е в хипотезата на т. 1 по-горе.

Разваляне на брачния договор (чл. 87, ал. 1 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 СК „Брачният договор може да бъде развален по съдебен ред по чл. 87, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, ако това не противоречи на принципите на този кодекс и на добрите нрави. Развалянето може да бъде и частично. Развалянето има действие за в бъдеще“) – поради виновно неизпълнение. Развалянето става единствено по съдебен ред, а не с предизвестие, с оглед по-голямата сигурност. Няма значение дали развалянето ще бъде за част или за целия договор. Съдът преценява дали е възможно частно разваляне поради неизпълнение. Действа за в бъдеще – принципът в семейното право, че ПО не могат да бъдат заличени с обратна сила.

3. Недействителност на брачния договор

Недействителност на брачния договор – по отношение на брачния договор се прилагат съответно общите правила относно недействителността на договорите. „Съответно“ означава при съобразяване с особената природа, съдържание и правно действие на БД.

Всички 9 основанията за нищожност по ЗЗД биха могли да намерят приложение при БД. Особеност има при липса на формата за действителност на БД, която винаги, ще влече нищожност на БД в неговата цялост, но д само ако са засегнати уговорки, за които при тълкуване на договора по чл. 20 ЗЗД може да се предположи, че договорът не би бил сключен без тях. Без съмнение ще се прилага противоречието със закона или добрите нрави. Основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, свързани с липса на елемент от ФС също са приложими (липса на форма, съгласие, невъзможен предмет.

Може ли да е привиден брачният договор – ако е и е вписан, не може да се противопостави на третите лица друго, а ако не е вписван – той въобще няма действие за третите лица. Относителна симулация би била възможна (по отношение на отделни уговорки). Ако договорът е сключен при наличието на брачни пречки – договорът е действителен, но ако бракът бъде унищожен на основание тези пречки, той ще се прекрати.

Основанията за унищожаемост свързани с пороци на волята – грешка, измама, заплашване са приложими без особености при брачния договор. Що се касае до крайната нужда – според Станева е допустимо да има сключен договор на това основание, Матеева също. Относно липсата на дееспособност – ако е сключен от непълнолетен или запретен, този договор е нищожен, тъй като противоречи на изрична забрана в СК. Унищожаването има действие за в бъдеще. В този случай съпрузите могат да изберат законов режим или да сключат нов договор. Ако не направят това, се прилага законовият режим на общност.

 

Въпрос 48. Прекратяване на брака. Основания. Развод по взаимно съгласие и по исков ред. Унищожаване на брака. Брачен процес.

1. Прекратяване на брака

Прекратяването на брака е неговото юридическо разушаване. СК изрично и изчерпателно изброяване на основанията за прекратяване на гр брак и те са: 1. със смъртта на единия от съпрузите/ввс на решението за обявяване на смъртта на единия съпруг по реда на чл. 14 и сл ЗЛС; 2. унищожаването на брака; 3. развод.

Първото основание е смъртта на единия съпруг. В този случай прекратяването става автоматично и не е необходимо специално правно уреждане.

Прекратяване на брака поради обявена смърт. Ако безвестното отсъствие на сединия от съпрузите продължи повече от една година, съдът по искане на заинтересованите или на прокурора обявява лицето за отсъстващо. След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, съдът по искане на прокурора или на всеки от заинтересованите обявява неговата смърт. Това може да стане и без предварително обявяване на отсъствие. Този срок е двугодишен, ако някой е изчезнал при военни действия или други събития, които дават основание да се предполага, че той е загинал. Обявената смърт поражда същите правни последици, както действителната смърт на лицето. Бракът се прекратява с влизане на решението в сила. Ако обявеният за умрял се окаже жив, прекратеният брак не се възстановява, но между бившите съпрузи може да се сключи нов брак.

Неизпълнение на изискванията за сключване на брак води до нищожност или унищожаемост на брака. Унищожаемостта, която е свързана с материалните условия за сключване на брак (чл. 6 и 7 от СК) е уредена в чл. 46 и сл. от СК.

За нищожност на брака обаче СК не говори. Разпоредбите, от които се вижда, че все пак законодатеят държи сметка за проблема „нищожност“ на брака са тези на чл. 318 ГПК и чл. 11, ал. 2 ЗЗД. Първата урежда специален ОУИ за установяване несъществуване на брака между страните.  Въз основа на нея можем да заключим, че нищожен всъщност означава несъществуващ брак. Такъв е бракът, който не е сключен в предписаната от закона форма. С оглед на това нищожен е брак, при който липсва конститутивен елемент от ФС на учредяване на брачната връзка. Подобен брака не е годен да породи съпружески права и задължение, не важи и презумпцията по чл. 61 по отношение на родените през нищожен брак деца. Не може да се прекрати с развод или конститутивен иск за унищожаването. Има обаче и някои специфики – напр. ако пълно запретен е сключил брак, законът определя това като основание за унищожаемост, въпреки че има липса на правно валидна воля. Не би могла да се приложи към брака и привидността. Правната сигурност налага да се приеме, че такъв брак е действителен. Ако брак е сключен, извън определено за това място или пред длъжностното лице не са представени всички документи се приема, че води до порок. Последица може да има до самото длъжностно лице. Когато встъпващите не представят документи за липсата на пречки, това не е порок на брак, но ако действително има такива пречки – то той има порок.

2. Унищожаемост на брака

Унищожаемостта на брака означава състояние на „прекратяемост“ на брачната връзка, изразяващо се във възможност за прекратяването и по съдебен ред поради пороци при сключването на брака, съставляващи се в липса на брачна предпоставка или наличие на брачна пречка или в опорочаване на съгласието поради заплашване с тежка предстояща опасност за живота, здравето и честта на встъпващия в брак или на негови близки.

Унищожаемостта на брака в основните си характеристика е идентична с унищожаемостта на сделките.

Общото е, че: 1. Пораждат правни последици, каквито би породил и валидно сключения брак; 2. Унищожаването става само по съдебен ред чрез предявяване на конститутивен иск. Легитимираните субекти имат потестативно право – чл. 46, ал. 2 „Никой не може да се позовава на унищожаемостта на брака, докато тя не бъде постановена от съда“. 3. По правило унищожаемият брак, както и унищожаемите сделки, може да бъде заздравен, но бракът не може да бъде потвърден, за разлика от сделките.

Разлики:

  • С унищожаемост на гражданскоправните сделки. Различни основания, като единственото сходство е заплашването. Недееспособността е уредена различно в чл. 27 и при брака (непълнолетни при определени предпоставки могат да сключва, а ограничено запретените са брачно дееспособни). Различен е кръгът на легитимираните лица – при сделки – лицето, чиято воля страна от порок. Унищожаване на брака не може да се иска с възражение. При брака сроковете са значително по-кратки. При сделките унищожаването има обратно действие (с едно изключение), а при брака – само занапред.
  • С прекратяване на брака с развод. Отново имаме различни основания. Различен е и кръгът – при развода правото възниква едновременно и за двамата съпрузи. При унищожаемостта или само на единия, или и на прокурора, а при двубрачие – и на трето лице. Искът за развод не е ограничен със срокове, налице са и разлики в съдопризводствените правила по двата иска.

1.Основания и ред за унищожаване на брака. Последици.

Явлението унищожаем брак е налице, когато бракът е сключен в нарушение на някоя от двете групи изисквания, които законът поставя във връзка с учредяването на брачния съюз:

1) Първата от тях е свързана със спазването на правилата на чл. 6 и 7 СК, които уреждат материалноправните условия и пречки за встъпване в брак;

2) Втората произтича от конституционно прогласената повеля за доброволност на брачния съюз. Т.е съгласието за сключване на брак трябва да бъде дадено „свободно“. Поради това в основание за унищожаване на брака е въдигнат ЮФ на заплашването. Други пороци във волята на встъпващото в брак лице (грешка, измама и т.н) са правно ирелевантни за квалифицирането на брака на унищожаем.

Основанията за унищожаване на брака представляват конкретни ЮФ, с чието проявление към момента на сключване на брака, въз основа на ПН-ми, се поражда преобразуващо право да се иска унищожаване на брака по съдебен ред, чрез предявяване на специален установителен иск. Тези основания за numerus clausus.

Основания за унищожаване на брака – предвидени са в чл. 46:

  • По т. 1 – когато са били нарушени чл. 6 (брачната възраст) и чл. 7 (пречките) – съставите на тази група основания за унищожаване на брака са чисто обективни.
  • По т. 2 – съгласието е било дадено поради заплашване „с тежка и предстояща опасност за живота, здравето или честта на сключващия брак или на негови близки“.

Законът не дава други основания и други от ЗЗД не могат да се прилагат (като напр. грешка, измама, крайна нужда при явно неизгодни условия).

Разлика с общия гражданскоправен режим има и в субектите, които имат право на иск. В ГП при унищожаемите сделки с право на иск се ползва само едната страна (непълнолетния, измамения и т.н.), докато СК не прави разграничение между съпрузите.

Правилото е, че право на иск имат двамата съпрузи поотделно и прокурора. Има обаче и изключения. При сключен брак от непълнолетен, без разрешение на районния съдия, или от лице, което е било заплашено право на иск имат само тези лица. Другият съпруг и прокурорът не могат да искат унищожаване. Във всички останали случаи и тримата имат право на иск. Има една хипотеза обаче, при която наред с тях, право на иск има още и съпругът, от първия брак – при двубрачие.

Разликата с общия гражданскоправен режим е и още, че сроковете за предявяване на иск за унищожаване на брака са преклузивни, а не давностни. С изтичането им бракът се санира. Освен това в някои от случаите няма срок и бракът се санира с премахване на пречката (чл. 47, ал. 2 – при двубрачие; чл. 47, ал. 5 – болният съпруг е оздравял; чл. 47, ал. 6 – осиновяването е прекратено). Саниране на брака не може да има, ако пречката, с която е сключен бракът е родство.

Саниране на брака. При наличие на родствена връзка не може да се санира (изкл.осиновяването, което може да отпадне). Основанията за санира са два вида:

  1. Отпадане на пречката за сключване на брак;
  2. С изтичане на преклузивния срок;

Хипотези за унищожаване на брака са уредени в чл. 47:

  • Възраст – сключен е брак от ненавършило пълнолетие лице без разрешението на районния съдия (ал. 1, т. 7). Това лице има право да иска унищожаване на брака и през време на брака + до 6 месеца от навършване на пълнолетие. Ако не предяви иск в този срок – бракът се санира. Иск може да предяви само ако няма деца или съпругата не е бременна. Тук възниква едно разногласие дали при наличието на дете (или бременност) бракът се санира или е налице процесуална пречка за предявяване на иск. Според Станева наличието на дете/бременност е процесуална пречка, защото може през тези шест месеца тази пречка да отпадне и според нея иск би могло да се предяви.

Ако съпругът не е имал навършени 16 г. бракът също е унищожаем.

  • При заплашване (т. 2) – иск може да предяви само заплашеният съпруг не по-късно от една година от сключването на брака, ако ли не – той е заздравен. Съдът преценява конкретно дали заплахата е достатъчно тежка, за да повлияе върху психиката на лицето и да го мотивира да сключи брак. Основание за у на брака тук представлява порок във формиран на волята на встъпващия в бра, което пречи на формиране на свободно съгласие на лицето за встъпване в брачна връзка. Правните признаци на правнорелевнатното заплашване са:

1) върху встъпващия в брак трябва да е била упражнена психическа принуда, като му е бил внушен страх от предстоящо посегателство върху неговата личност или личността на негови близки.

2) заплашването трябва да е с „тежка и предстояща опасност“ от засягане на най –важните неимуществени блага – живота, здравето или честта. Изискването опасността да е предстояща се схваща в теорията, че опасността е непосредствено осъществима във всеки следващ момент.

3) Посегателството трябва да е върху посочените неимуществени блага, т.е заплахи за посегателство върху имуществени блага е правно ирелевантно.

4) Заплашването е правнорелевантно само, когато се отнася до личността на встъпващия в брак и неговите близки. Определянето на кръга на близките е въпрос на конкретна фактическа преценка.

5) Трябва да е налице обусловеност между заплашването и даването на съгласие от заплашваното лице за встъпване в брак.

  • При наличието на болести (т. 4, предложение първо и второ) – както опасни болести, така и тези, които са свързани със съгласието (пълно запрещение). И при двете основания право на иск имат и двамата съпрузи, и прокурора. Здравият съпруг може да предяви иск до оздравяването или съответно до вдигнато на запрещението. Болният може да предяви иск както през време на брака, така и до шест месеца от оздравяването. Пълно запретеният обаче не може да предявява иск, докато е поставен под пълно запрещение, за разлика от непълнолетния. Затова той има шест-месечен срок след вдигането му да го направи. Ако иск не бъде предявен в този срок – бракът се санира. За опасните болести трябва да се уточни, че за да е налице порок на брака, те трябва да са съществували към момента на сключването му. Оздравяването на болния съпруг при наличието на опасна болест води до автоматично саниране на брака, за разлика от оздравяването при болестите и запрещението по чл. 7, ал. 1, т. 2, където не е автоматично.

Тези основания няма да са налице, ако при сключване на брак здравият съпруг е представил декларация, че е осведомен за заболяванията на другия съпруг по чл. 7, ал. 1, т. 2 и 3.

  • Двубрачие (т. 3) – вторият брак ще се санира, ако предходния се прекрати на някакво основание. Може да се каже, че правото търпи съществуването на втори брак, тъй като не го обявява за нищожен. Тук няма срок за предявяване на иск, като това право се преклудира, ако първият брак бъде прекратен. Активно легитимирани са всеки от съпрузите по унищожаемия брак и съпруга от първия брак. Допуска се предявяване на иск послесмъртно, в случай на смърт на двубрачния съпруг, но този иск ще бъде установителен, чието уважаване ще има за последица изключване на преживелия съпруг от бигамния брак от наследниците по закон и по завещание на починали съпруг.
  • Родство – когато е сключен такъв брак, той винаги е атакуем. Възможно е към момента на сключване на брака да не е имало данни за наличието на такава връзка, но впоследствие да бъде установен произход. Не може да се прекрати брак, ако осиновяването бъде прекратено (ал. 6), т.е. пречката, която осиновяването създава, е отпаднала и бракът се санира.

Обобщение на сроковете за предявяване на иск:

  • Сроковете са кратки и преклузивни;
  • При двубрачие, родство и осиновяване няма срок. Срок няма и след оздравяване от болест по чл. 7, ал. 1, т. 3. Срок няма и при запрещение или болест по т. 2 на чл. 7, ал. 1, по отношение на исковете от другия съпруг и прокурора.
  • В останалите случаи имаме срокове: 1. При непълнолетните – до 6 месеца от навършване на пълнолетие; 2. При психическа болест или пълно запрещение за болния/запретения съпруг – до 6м.от оздравяването или отпадането на пълното запрещение. 3. При заплашването – до една година от сключване на брака.

Особености в производството. Искът може да се съедини и с други брачни искове – задължително се предявяват и разглеждат искове за упражняване на род.права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Производството се спира по искане на съпругата, ако тя е бременна, и до навършване на 12 месечна възраст на детето. При смърт на ответника делото може да бъде продължено от наследниците, дори и искът да е предявен от прокурора. Съдът не може да постанови неприсъствено решение или решение при признание на иска и др.

Искът за унищожава на брака е ненаследим. Ако вече има образувано производство за унищожаване на брак и съпругът – ищец почине, а искът е бил основан на недобросъвестността на ответника, съдът дава двуседмичен срок на наследниците да заявят желаят ли да продължат делото. Ако никой от тях не заяви, че желае продължаване на делото, то се прекратява. Ако обаче някой от наследниците встъпи в процеса, съдът ще се произнесе само по наведените твърдения за недобросъвестност. Ако преживелият съпруг бъде признат за недобросъвестен, се изключва от наследяване на починалия си съпруг.

Правните последици са уредени в чл. 48 от СК. При уважаване на конститутивния иск бракът се прекратява занапред, за разлика от ГП, където унищожаването на сделките по принцип е с обратна сила. Унищожаването на брака е посочено в чл. 44, т. 2 като способ за прекратяване на брака. Последиците са същите като при развода (ал. 3 на чл. 47 „Разпоредбите относно последиците на развода за личните и имуществените отношения между съпрузите, както и за отношенията между тях и децата се прилагат съответно и при унищожаване на брака. Недобросъвестността при унищожаване на брака има значението на вината при развода“). При уредбата на последиците от развода в някои случаи се отдава значение на вината. При унищожаемостта може да се говори за недобросъвестност, в смисъл на знание (чл. 48, ал. 3). Недобросъвестен е съпругът, който е знае за порока при сключване на брака.

Унищожаването не засяга еманципираният непълнолетен.3. Развод

1. Принципи

Разводът  в българското право е подчинен на 2 приципа:

1) Принцип за създаване на достатъчно правни гаранции за запазване на брачната връзка, която има потенциал да бъде укрепена и заздравена. Този принцип се изразява в това, че съдът напътства страните към  медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора. Ако страните постигнат съгласие за започване на медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора, делото се спира. Всяка от страните може да поиска възобновяване на производството по делото в 6-месечен срок. Ако такова искане не бъде направено, делото се прекратява. Когато се постигне споразумение, в зависимост от съдържанието му делото или се прекратява, или се преминава към производство за развод по взаимно съгласие. Ако страните не постигнат съгласие за процедура по медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора, разглеждането на делото продължава.

                2) Принцип за по – бързото и освободено от юридически препятствия прекратяване на брачната връзка, която съществува само формално.

2. Понятие за развод

Прекратяване на брака приживе става поради унищожаване и развод. Това са две различни основания – унищожаване, поради наличие на пороци, свързани със самото сключване на брака; развод – бракът е валидно сключен, но поради определени обстоятелства е необходимо да се прекрати. Разводът е способ за прекратяване на брака по съдебен ред приживе на съпрузите, на основания, възникнали след сключването му.

Основанията за развод в т.см. са житейски факти, въпрос на който съдът или друг орган взема решението за прекратяване. Делят се на:

  • Абсолютни – такива факти, при установяването на които съдът е длъжен да прекрати брака. Взаимното съгласие на съпрузите може да се причисли към абсолютните основания, защото съдебна преценка за съгласието по скоро не е нужна.
  • Относителни – съдът не е обвързан с конкретни факти. Каквито и да са, се преценяват с оглед законовия общ критерий – дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Важно е да се установи резултатът за брачната връзка.

Разводът бива два вида: 1. По исков ред, поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака (с конститутивен иск). Тук има спорни въпроси между съпрузите относно вината, последиците и др.; 2. По взаимно съгласие (чрез обща молба). Съпрузите са постигнали споразумение и за последиците на развода, поради което молбата им се разглежда в рамките на безспорно охранително производство, а не по исков ред.

Основанията се ползват в контекст на резултата – разстройство на брака. В т.см. това са фактите. В чл. 322 ГПК е въведен принцип на изчерпателност на основаниятаПри иск за развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Непосочени основания, настъпили и станали известни на съпруга до приключване на устните състезания, не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод“. Ищецът трябва да посочи всички факти, които счита, че водят до разстройство на брака. Ако знае факти, но не ги посочи и съдът отхвърли иска, при втори предявен иск, затаеното не може да се предяви. Трябва да посочи нововъзникнали факти, или стари, но които продължават.

Ако съпругът, който предявява иска смята, че има и основания за унищожаване на брака – избира тези, които ще бъдат по-лесно доказани. Исковете могат да се съединят и предявяват в рамките на едно производство. Разглеждането се първо искът за унищожаване, а после а развод. Бракът може да се прекрати само един път. По принцип исковете са независими. Законът посочва ограничение – при отхвърлен иск за развод не може да се предяви иск за унищожаемост, защото съдът се е убедил, че няма разстройство на брака чл. 322, ал. 4 ГПК „Не може да се предяви иск за унищожаване на брака поради нарушаване на условията за възраст по чл. 12 и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 от Семейния кодекс, след като искът за развод бъде отхвърлен“.

3.Развод по исков ред

Развод по исков ред по чл. 49 СК. Ал. 1 урежда правото на развод – то възниква от момента на сключване на брака за всяка от страните. Това е едно потестативно право, освен това е вторично – възниква при проявлението на допълнителни факти и в резултат на упражняването му се постига правна промяна, която засяга правната сфера на др.съпруг. Съществува и една особеност – преобразуващите права се упражняват с едностранно изявление на титуляря, но развод може и по взаимно съгласие. Правото е лично и непрехвърлимо. При отказ от предявен иск ищецът губи само възможността при нов иск да се позовава на същите основания за развод.

За да уважи искът, съдът трябва да се увери в посочения резултат. Резултатът (дълбоко и непоправимо разстройство) е критерият за преценка на фактите. Сам по себе си също е факт, едно състояние, производно от други факти. ППВС от 1971 г. дава ориентир за преценка – когато бракът е само формален, липсват очакваните и дължими отношения между съпрузите, уредени в чл. 14-17 СК. Разстройството на брака трябва да е непоправимо – трайно, окончателно. Конкретните причини за резултата са без значение. Един сигурен факт е наличието на фактическа раздяла, но това не е абсолютен факт. Само признанието на страните също не е достатъчен факт за уважаване на иска. Съдът е длъжен да установи и конкретизира причините, които са разстроили брака и да прецени дали представляват дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Брачната вина е субективното отношение на съпруга към брачните му нарушения и техния резултат – дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Презумпция за вина в семейното право няма и вината трябва да бъде доказана. Чл. 49, ал. 3 „С решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това“ – не е задължително. Съдът се произнася в отделен пункт в мотивите и с отделен диспозитив кой е виновен, но е необходимо изрично искане за произнасяне по въпроса за вината. Значение на вината:

Брачната вина е субективно психическо отношение на съпруга към неизпълнение на собствените му брачни задължения и техния обективен резултат – дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

СК установява принципа на диспозитивността, според който с решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината само ако някой от съпрузите е поискал това.

  • Виновният понася разноските по делото – чл. 329, ал. 1 ГПК „Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестния съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили“. Ако няма вина или и двамата са виновни – в тежест на всеки от тях.
  • При смърт по време на производството, ако виновният е преживелият съпруг той бива отстранен от наследяването. Тук брачната вина има значение на материалноправно условие за продължаване на процеса от наследниците на починалия ищец, ако той е направил искане за произнасяне по брачната вина Ал. 2 на чл. 52 „Призованите към наследяване низходящи или родители могат да продължат процеса, ако ищецът е поискал произнасяне по вината, за да установят основателността на предявения иск въз основа на посоченото от ищеца виновно поведение на преживелия съпруг“. Наследниците искат само установяване на основателността на иска, защото ако е виновен ще отстранят живия съпруг от наследяването – чл. 54 „След развода бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг и губят изгодите, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт, направени преди това. Тези последици настъпват и когато основателността на иска за развод е установена по чл. 52, ал. 2“. Съдът отхвърля иска ако преживелият съпруг не е виновен за разстройството на брака. (По подробно в частта за брачните искове от Ж. Сталев)
  • Право на издръжка има само невиновният за развода съпруг (чл. 145).
  • Вината има относително значение при ползването на семейното жилище (чл. 56, ал. 5 СК).
  • Вината оказва влияние и при преценката на съда на кого от родителите да предостави упражняването на род.права (не се отразява задължително и непременно).

Бракоразводният процес започва с искова молба на единия от съпрузите, който може да се позове на собствено виновно поведение. Иск за развод могат да предявят и непълнолетният, и ограничено запретеният. Освен това, съдът е длъжен да се произнесе служебно по ред други въпроси „упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име“ ал. 2 на чл. 322 ГПК. По-лесно се уреждат отношенията, когато няма ненавършили пълнолетие деца. Компетентен е районният съд. В първото заседание за разглеждане на делото по иск за развод страните трябва да се явят лично.

При неявяване на ищеца без уважителни причини производството се прекратява (счита се, че се е разколебал), а ако ответникът не се яви няма такива последици. При наличието на основателни причини може да помоли за отлагане.

Съдът упътва страните към опит за помирение и ако те заявят, че няма да стане – производството продължава. Ако се съгласят за опит за помирение, делото се спира. Всяка от страните може да поиска възобновяване в 6-месечен срок, ако не – прекратява се. Страните могат да се споразумеят поне за някои от последиците на развода „При всяко положение на делото съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода“ чл. 49, ал. 4. Ако се стигне до споразумение „Когато се постигне споразумение, в зависимост от съдържанието му делото или се прекратява, или се преминава към производство за развод по взаимно съгласие“ ал. 5 на чл. 321 ГПК. Съдът трябва да се увери, че със споразумението са защитени интересите на децата. Това може да стане включително чрез допитване до дирекция „Социално подпомагане“.  Съдът служебно защитава интереса им.

Решението на РС подлежи на обжалване. Ако не бъде обжалвано влиза в сила. От този момент се прекратява брака. Решението може да се обжалва частично и в останалата част да влезе в сила – напр. обжалва се по отношение на последиците, но що се касае до вината влиза в сила.

Развод по исков ред със споразумение

Според разпоредбата на чл. 49, ал. 4 СК при всяко положение на делото съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода. Съпоставката с правилата на чл.51, ал. 1 СК дава основание да се приеме, че се имат предвид правните последици от развода относно:

  • местоживеенето на децата,
  • упражняването на родителските права,
  • личните отношения,
  • издръжката на децата,
  • ползването на семейното жилище,
  • издръжката между съпрузите,
  • фамилното име.
  • Няма пречка да се споразумеят и по други последици на развода.

Според Матеева само по себе си постигането на споразумение по чл. 49, ал. 4 СК не е предпоставка за преминаване от развод по исков ред към развод по взаимно съгласие.

4. Развод по взаимно съгласие

Отново става пред съд, но това е едно безспорно съдебно-охранително производство. Съдът не разрешава правен спор, а съдейства за постигане на общо желан от тях резултат. За да се касае до развод по взаимно съгласие между страните не трябва да има никакъв спор. Съгласието се изразява чрез общо подадена от съпрузите молба. Съгласно чл. 50 СК е необходимо сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите. Съдът два пъти проверява взаимното съгласие на страните – веднъж с молбата и веднъж в първото заседание, на което всеки от съпрузите е длъжен да се яви лично, освен ако няма уважителни причини. Ако някои от тях не се яви и няма уважителни причини за неявяване – делото се прекратява.

Решението по чл. 330, ал. 3 ГПК за допускане на развода по взаимно съгласие има характер на охранителен акт както в частта, с която допуска развода по взаимно съгласие, така и в частта, с която утвърждава споразумението между съпрузите, поради което то не подлежи на обжалване. Пороците на волята не могат да доведат до отмяна на влязлото в сила решение. За да е валидно дадено съгласието, съпрузите трябва да са дееспособни. Доколкото непълнолетните и поставените под ограничено запрещение са брачно дееспособни, те също могат да дават валидно съгласие за развод.

При развода по взаимно съгласие съдът го допуска, без да издирва мотивите на съпрузите за прекратяването му. Сериозността за прекратяване на брака се констатира косвено на базата на непоколебимостта на страните. Потвърждава се и от наличието на споразумение.

Предпоставки за прекратяване на брака по взаимно съгласие:

  1. Съгласие (основание за допускане на развода) – то трябва да отговаря на две кумулативно посочени правни характеристики: да е сериозно (резултат от осъзната нежеланост на брака след обстойно обсъждане и преценка от страна на двамата) и непоколебимо (волята на съпрузите за развод да е твърда, категорична, окончателна, необратима);
  2. Споразумение по чл. 51 СК – ал. 1 „При развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Те могат да се споразумеят и по други последици на развода“ – това са всички въпроси, по които съдът трябва да се произнесе служебно. По този начин законодателят изключи от задължителното съдържание въпросите по отношение на имуществените отношения на съпрузите, за да не се утежнява споразумение. Разбира се те могат да уредят и тези отношения. Ако не е формирано съгласие относно тези последици, се счита, че СИО се прекратява при равни дялове. Споровете, свързани с делбата на съсобствеността или с приноса за придобиване на лични имуществена от другия съпруг, могат да се уредят и след прекратяване на брака.

Споразумението е допълнително материално условие за допустимост на развода по взаимно съгласие.

Задължителното съдържание на споразумението съдържа две групи отношения: 1. Родители-деца – местоживеенето на децата, упражняването на родителски права , личните отношения и издръжката. Местожителството на детето би трябвало да е съобразено с възлагането на род.права. 2. Отношенията между съпрузите (ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име). В случай че съпрузите са включили в споразумението и клаузи относно имущ.отношения, отстъпките при уреждането им могат да се изразят и в прехвърлянето на собственост. Прехвърлителният ефект настъпва по силата на споразумението.

Споразумението може да бъде представено в писмена форма, заедно с молбата за развод или по-късно писмено или устно пред съда. То трябва да бъде възпроизведено и в съд.решение. За сключване на споразумението  съпрузите трябва да се дееспособни. Признатата с чл. 319 ГПК специална процесуална дееспособност на ограничено запретените съпрузи за предявяване на брачни искове не намира приложение.  По тази причина се нуждаят попечителско съдействие за сключването на такова споразумение. Непълнолетните съпрузи сключват споразумението сами, без попечителско съдействие. Напълно запретени съпрузи не могат да бъдат страна в производството за развод по взаимно съгласие.

Споразумението се утвърждава от съда. Проверката е относно законосъобразността: 1. Дали съдържа всички клауза, които задължително трябва да се уредят; 2. Дали противоречи на закона и добрите нрави.

Преценка има и по отношение на целесъобразността – дали са защитени интересите на децата. Възможно е допитване до дирекция „Социално подпомагане“. Ако нещо по споразумението не е ясно им се дава срок да отстранят недостатъка. Съдът не може да замести липсващото споразумение със съдебно решение.

При наличие на основания за нищожност, които съдът не е взел предвид при утвърждаване на споразумението, е на разположение редът за отмяна на решението по чл. 537, ал. 2 ГПК, но само в частта му за споразумението, а не и за прекратяване на брака. Иск може да предяви прокурора срещу лицата, които се ползват от споразумението. При отмяна на споразумението, по въпросите, по които съдът трябва да се произнесе служебно и по спорните въпроси, решава съдът.

Пороците на волята представляват основания за унищожаемост. Тук на ограничено запретения му е необходимо попечителско съдействие и тъй като попечител по право му е другият съпруг ще е необходимо да му се назначи особен представител. Непълнолетният е еманципиран и не е необходимо съдействие. Възможни са и други пороци – грешка, измама, заплашване. При наличие на основание за унищожаемост споразумението може да се атакува и това ще доведе до отпадане на действието на решението в тази му част, без да се засяга прекратяването на брака.

При развод по исков ред, ако страните се споразумеят напълно се преминава към развод по взаимно съгласие – преминава се от един вид процес към друг (321, ал. 5 ГПК).

Решението за развод по взаимно съгласие има две части: 1. Допуска развода на основание съгласието; 2. Утвърждава споразумението между съпрузите. Решението не подлежи на обжалване.

СР, с което съдът допуска развод по взаимно съгласие като охранителен акт не се ползва със СПН. Поради това чл. 54, ал. 4 разрешава Изменение на местоживеенето, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата може да се поиска при изменение на обстоятелствата.

4. Лични последици от развода.

Личните последици от прекратяването на брака са отпадане на взаимните права и задължения, посочени в чл. 14-17 (взаимност, съвместно живеене, грижа и др.). От момента на прекратяване на брака всеки един от съпрузите е свободен да сключва нов брак.  За напред отпадат:

  1. От момента на прекратяване на брака м/у бившите съпрузи се възстановяват спрелите давностни срокове;
  2. Отпадат правата и задълженията на съпруга като попечител/настойник на своя поставен под запрещение бивш съпруг;
  3. Отпада основание за отвод на съдия (Слънцето да внимава ;));
  4. Бившите съпрузи спират да „свързани лица“;
  5. Отпада специалното основание за процесуално представителство по пълномощие;
  6. Отпада занапред основанието за допустимост на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т.3 ГПК;
  7. Отпада основанието за отказ от свидетелстване по чл. 166, ал.1, т.2 ГПК;
  8. Отпада действието на оборимото предположение за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД

Фамилното име – чл. 53 СК „След развода съпругът може да възстанови фамилното си име преди този брак“. Съдът задължително се произнася в процеса относно фамилното име, дори и страните да не са го поискали. Може да поиска възстановяване, но може да и да си го запази. Съпругът-титуляр на фамилното име не може да се противопостави при искане за запазване.

5. Законови имуществени последици от развода – относно СИО.

Имуществени последици – ако през време на брака се е прилагал законовия режим на общност, то след прекратяването му се прекратява и съпружеската имуществена общност.

При прекратяване поради смърт дялове им са равни, тъй като не е воден исков ред за промяна на това. Ако страните са сключили брачен договор, той може да урежда и последици след смъртта на единия съпруг – другият какво ще получи. Може в брачния договор да са посочени само отделни имущества, а за останалата част да се прилага законовия режим на общност.

Последиците при унищожаване на брака са идентични с тези при прекратяване на брака поради развод – чл. 48, ал. 3 „Разпоредбите относно последиците на развода за личните и имуществените отношения между съпрузите, както и за отношенията между тях и децата се прилагат съответно и при унищожаване на брака. Недобросъвестността при унищожаване на брака има значението на вината при развода“. Съдът се произнася за недобросъвестността само ако бъде поискано (по аналогия от вината).

Имуществените последици от развода могат да се групират като общи – които настъпват по силата на закона при всички случаи, без оглед на имуществения режим и особени – зависят от типа имуществен режим.

1. Общи последици

  • Чл. 54 СК – с влизане в сила на решението за развод съпрузите престават да си бъдат законни наследници. Съпругът губи качеството наследник по закон по силата на чл. 9 ЗН, с изгубване на качеството съпруг.
  • Бившите съпрузи губят и разпорежданията в случай на смърт (завещание), направени преди развода. Завещанието обаче е в сила на другите лица, посочени в него. Законът предполага, че волята на бившия съпруг е отмяна на завещанието в тази част. Изключението е предвидено в ал. 2 на чл. 54 – разпореждането ще има действие по отношение на бившия съпруг, само ако завещателят изрично го е посочил.

Застраховка „живот“ направена от единия съпруг в полза на другия не отпада при развод. Според Матеева правото на застрахователно обезщетение принадлежи на лицето, което се намира в брак със застрахования към момента на настъпване на застрахователното събитие, ако не уговорено друго. При липсата на противна уговорка ако застрахованото лице сключи нов брак, застраховката ще се изплати на това лице, което се намира в брак със застрахования към момента на настъпване на застрахователното събитие.

Според М. Марков клаузата в полза на третото лице се прекратява автоматично , освен ако друго не е уговорено. Уговорката в полза на трето лице (в случая на бившия съпруг) отпада. При смърт, ако не е посочено друго ползващо се лице – преминава върху неговите наследници.

  • Отпадане на социалнооигурителните права на преживелия съпруг, произтичащи от смъртта на като ОСР по смисъла на КСО;
  • Отпадане на законната солидарна отговорност на съпрузите за задължения поети за задоволяване на нуждите на семейството;
  • Чл. 55 отмяна на даренията. Касае се до даренията направени във връзка или по време на брака, т.е. дарител единият съпруг и дарен – другият, а не негови близки. Основанията са два вида: 1. Законови: общите основания, посочени в ЗЗД (убийство; набедяване; отказ да се даде издръжка) или в ЗН (накърнява се запазената част). СК не въвежда ново основание. 2. Предвидени в договор: отмяната може да е предвидена в самия договор за дарение (напр. отменя се в случай на развод) или в брачния договор.

По принцип отмяната на дарения се извършва по с.ред. Когато отмяната е предвидена в договор, може да се уговори правото да се упражни и извънсъдебно. Срок за отмяна има по ЗЗД, срок може да се предвиди и в договора. Срокът по ЗЗД започва да тече от узнаване на основанието за отмяна но не по – рано от датата на ввс на решение за развод.

В случаите по чл. 227 ЗД и чл. 30 ЗН отмяната има действие с обратна сила. Защитата на третите лица е уредена с оглед вписване на исковата молба. При отмяната, предвидена в договор, придобитите от ТЛ права не могат да се засягат.

Отмяната на дарение на ВП в/у недвижим имот следва да бъде установено по съдебен ред с установителен иск.

  • Чл. 56 предоставяне на семейното жилище след развода. Това право е преобразуващо и се упражнява по съдебен ред. Легална дефиниция в ДР на СК „§ 1. „Семейно жилище“ по смисъла на този кодекс е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца“. Предоставянето на семейното жилище не е въпрос, свързан със собствеността му. Въпросът тук е правото на ползване, което е облигационно право, защото по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването ще възникне наемно правоотношение (чл. 57, ал. 1). Всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развод (ал. 2, чл. 57). Предпоставки за предоставяне на ползването са посочени в ал. 1 – искане за ползване и наличие на жилища нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на жилището.

В ал. 2 и ал. 3 на чл. 56 са предвидени по-скоро изключения:

– ал. 2 „Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява“. В този случаи ползването се предоставя на съпруга-несобственик.

– ал. 3 урежда хипотезата, когато е собственост на близки на единия съпруг. По ал. 3 обаче е предвиден срок за ползване – до една година. Този срок може да е по-дълъг само със съгласието на собственика.

– М. Марков добавя тук и още едно изключение, Матеева също  – ако жилището е общо, т.е. имат учредено общо правно на ползване или съсобственост – съдът предоставя ползването му на единия от съпрузите, като взема предвид интересите на децата, вината, здравословното състояние и други обстоятелства (ал. 5 на чл. 56). СК приема, че възниква наемно отношение и в този случай – с другия съпруг.

Важен е интересът на децата. Упражняването на родителските права по правило е до навършване на пълнолетие. Частта от бракоразводното решение относно родителските права подлежи на промяна с нов иск. При изменение на обстоятелствата, от значение за предоставяне на ползването, всеки от съпрузите може да поиска отмяна.

Ползването на семейното жилище се прекратява преди изтичането на срока, ако отпадне жилищната нужда на ползващия, а в случаите по ал. 2 и ал. 3 на чл. 56 /собственост на другия съпруг или ТЛ/ и ако сключи нов брак.

2. Особени имуществени последици

С вл.в сила на решение за развод режимът на имуществените отношения се прекратява, независимо от неговия вид – законен или договорен. Имуществата, върху които е възникнала СИО, преминават в режим на обикновена съсобственост. Дяловете на съпрузите се определят: 1. При наличие на брачен договор – от него; 2. Ако в договора не е предвидено друго, както и при общността – дяловете са равни (чл. 28). При законов режим на общност е уредена възможност да се промени равенството на дяловете по съдебен ред. Ако при договорния режим е предвидено възникване на общи имущества, изменение на установените в договора дялове биха могли да бъдат променяни само ако в договора са предвидени основание за това. Различни дялове мога да се определят и със споразумение между съпрузите в бракоразводния процес.

1. При СИО

Налице са две групи имуществени последици: 1) засягащи СИО (чл. 27,ал.1, 28, 29 и 31 СК) и 2) засягащи личните имущества на всеки от съпрузите (чл. 30 и 31 СК)

Законът определя три хипотези, в които може да се иска по-голям дял от съпружеска имуществена общност от един от съпрузите – чл. 29:

  • Липсва равностойност на участието – единият съпруг има значително по-голям принос чл. 29, ал. 3 „При прекратяване на общността поради развод или по чл. 27, ал. 2 съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг“ и чл. 27, ал. 2 „Съпружеската имуществена общност може да се прекрати по съдебен ред и по време на брака, ако важни причини налагат това“. Този иск – за определяне на по-голям дял може да се предяви до една година от прекратяване на брака, т.е. от вл.в сила на решението за развод, или на СИО. Това е потестативно право на съпруга, упражнявано по с.ред. Предмет на иска е цялото общо имущестесво, а не отделна вещ. Тук приносът има значение, защото иначе се стига до неоснователно обогатяване. Приложното поле на чл. 59 ЗЗД е изключено, защото в СК имаме основание да търсим изравняване. Искът може да се предяви след прекратяване на брака поради развод или след прекратяване на съпружеската имуществена общност. Правото на иск преминава върху наследниците. Искът е конститутивен. Възможно е евентуално съединяване с ОУИ по чл. 21, ал. 3. Кредиторите на съпруга не могат на основание чл. 134 ЗЗД да предявят подобен иск.

Предмет на делото е установяване на по-големия принос на ищеца. Приносът е определен в чл. 21, ал. 2 и може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижа за децата и в работа в домакинството. Искът може да се предявява само по отношение на цялото имущество, а не за определен обект. Следователно и по-големия принос трябва да е цялостен. Прилагат се общите правила за доказване. Различните дялове могат да бъдат формирани по два начина: 1. Чрез посочване на дялове в цифрово изражение. Ако предпоставката е доказана, но точното съотношение на приносите на съпрузите не може да бъде установено, размерът на дяловете се определя по преценка на съда; 2. Чрез поставяне в дял на единия съпруг вещи, които по стойност надхвърлят вещите, определени за др.съпруг.

Ал. 3 на чл. 21 въвежда презумпция за съвместен принос, която с иска по чл. 21, ал. 4 и по 29, ал. 3 може да бъде оборена. Има обаче съществена разлика между иска за липса на съвместен принос и искът за определяне на по-голям дял поради значително по-голям принос. Искът по чл. 29 е конститутивен, а по чл. 21, ал. 4 – установителен, установява се липсата на принос на един от съпрузите. Искът по чл. 29 може да бъде предявен в рамките на една година от прекратяване на брака или на СИО, докато установителният може да се предяви безсрочно, включително по време на брака и от наследник на съпруг. Искът по чл. 29, ал. 3 се отнася до цялото имущество, докато по чл. 21 – конкретен обект, конкретно вещно право. С иска по чл. 29 се цели промяна в съотношението на идеалните части, докато по чл. 21, ал. 4 се цели пълно право на собственост на съпруга-ищец. По чл. 29 имуществото остава съсобствено, дори и да се уважи иска, докато по чл. 21, ал. 4 – имуществото се отделя като лично на ищеца, поради липса на принос на съпруга-ответник.

  • При предоставяне упражняването на родителските права. Съпругът, на когото е предоставено упражняването на родителските права, както и да е налице едно допълнително изискване – това да създава за него особени затруднения, може да поиска определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност. Две групи обстоятелства формират представата за затруднения на родителя: 1. Нуждите на децата; 2. Имотното състояние на родителя. Съдът преценява дали да определи по-голям дял от цялата съпружеска имуществена общност. Тази преценка се прави само при прекратяване на СИО поради развод и при унищожаване на брака. Издръжката не може да компенсира тези затруднения. Правото няма как да се наследи. Съгласно чл. 31 СК този иск може да се предяви до една година от влизане в сила на решението за упражняване на родителските права.

В случай че въпросът за упражняване на род.права бъде пререшен ВС приема, че е допустимо да се иска решението, с което е определен по-голям дял на това основание да бъде отменено по чл. 303 ГПК. Едновременно с отмяната може да се предяви и иск за претендиране на по-голям дял от СИО за съпруга, на когото за напред се предоставя упражняването на род.права.

  • Ал. 2 на чл. 29 – съпругът, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършителите пълнолетие деца, получава извън дела си движимите вещи, предназначени за тяхното отглеждане (само при развод и унищожаване, но този проблем възниква и при иск по чл. 127, въпреки че там не се урежда такова право). Не става въпрос за получаване на по-голяма идеална част, а за изключителна собственост върху тези вещи. Тези вещи по време на брака са били съпружеска имуществена общност. С уважаването на този иск те ще станат собственост на единия съпруг. Тези вещи са напр. играчки, детско легло, бюро и всички други такива придобитите за детето. И тук искът се предявява до една година от влизане в сила на решението за упражняване на родителските права. Отново съществува възможност за пререшаване на въпроса. Искът не е вещен иск за собственост, а е конститутивен. Следва да бъде предявен в едногодишния преклузивен срок по чл. 31 СК.
  • Право на част от личното имущество на другия съпруг при режим на общност. Чл. 30 урежда тази хипотеза ал. 1 „При развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството…“.

Това е един осъдителен иск за определена сума пари. Предмет е лично имущество, в което съпругът-ищец е вложил и допринесъл. ФС – 1) Личното имущество трябва да  е придобито по време на брака,2)  Вещите и вземанията трябва да са на значителна стойност, 3) той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството.

Двете основни категории подчинени на режима на чл. 30 СК са: 1. Вещите за упражняване на професия или занаят, които са изключени от СИО (чл. 22, ал. 2). Личният характер на имуществото е свързан с тяхното предназначение. 2. Вземанията по принцип са резултат на лични усилия, но другият съпруг може да е съдействал за получаването им. Вземания от деликт и от безвъзмездни договори не биха могли да отговарят на една от предпоставки – относно наличието на принос за придобиването им.

Правото по чл. 30 СК е наследимо .

  1. Към тези два вида имущества трябва да се добавят и вещите и вземанията, включени в търговското предприятие на ЕТ (ТР 2/2001 г. и чл. 30, ал. 2).

Предпоставките са: 1. Вещите/вземанията трябва да са на значителна стойност – преценява се всеки отделен случай; 2. Имуществата са придобити по време на брака. 3. Другият съпруг има принос за придобиването им.

Приносът на ищеца трябва да се докаже – това преобладаващото становище в литература, а и на А. Станева. М. Марков излага аргументи за приложението на презумпцията по чл. 21, ал. 3: имуществата по чл. 30 СК не са общи не поради липсата на съвместен принос; понятието за принос и формите на този принос е еднакво в контекста на чл. 21 и 30 и др.

Искът е свързан с прекратяване на брака поради развод или унищожаване. Може да се предяви до една година от прекратяване на брака, ако ли не правото се преклудира. Изр. 2 на чл. 1, чл. 30 предвижда, че може да се предяви и преди прекратяване на брака, ако поведението на съпруга, който е придобил имуществото, поставя в опасност интересите на другия съпруг или на децата, т.е. разпилява имуществото си.

Решението при уважаване на иска – по отношение на вещите за упражняване на професията, собствеността върху тях се запазва, но собственикът дължи съответната част от оценката, приета от съда. По отношение на вземанията – разделят се в съответните части между съпрузите. Налице е разделност, а не солидарност.

2. При законов режим на разделност

  • Бившите съпрузи продължават да упражняват правата си като обикновени съсобственици;
  • Ако през брака са придобили едно вземане при условията на активна солидарност – разводът не засяга положението им на кредитори;
  • Разводът не се отразява на положението на съпрузите като солидарни длъжници;
  • Ако през време на брака единия съпруг е прехвърлил на другия свои имот срещу задължение за издръжка и гледане, разводът само по себе си не е основание за прекр на договора;
  • Отпадат ограниченията по чл. 34 СК;
  • Ако единият е предоставил на другия вещ за ползване отношенията след развода са според уговореното. При заем за послужване съпругът заемател може да се позове на правилата на ЗЗД за прекратяване. Ако веща е плодоносна плодовете събрани за минало време не се дължат;
  • Ако през вр на брака съпругът ЕТ е натоварил и упълномощил др съпруг да управлява предприятието като прокурист – разводът не може да доведе до автоматично отпадане на правомощията на прокуриста;
  • Право на част от личното имущество на другия съпруг при режим на разделност – чл. 33, ал. 2 и се основава на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване. Правото възниква само при прекратяване на брака по исков ред. Предмет на претенцията е придобитото от другия съпруг по време на брака. Касае се до всякакво имущество, включително и вземания. Освен това трябва да е налице и принос. Формите на приноса са описани неизчерпателно в чл. 33, ал. 2 СК. Правото се упражнява по с.ред с осъдителен иск. Срок за предявяване на иска не е установен, т.е. общата 5 г. давност. Според литературата обаче следва да се приложи по аналогия преклузивния едногодишен срок, който се прилага както по отношение на режима на общност (чл. 31), така и по отношение на договорния режим (чл. 38, ал. 4).

3. При брачен договор

Ако между съпрузите има сключен брачен договор с уговорени последици след прекратяване на брака имаме две възможности:

  • Страните пред съда могат да се споразумеят нещо друго – по същество изменят брачния договор. За изм.на брачния договор по този начин не е необходимо спазване на формата по чл. 39.
  • Прилагат се брачният договор, стига да са защитени интересите на децата.

Предимството на брачния договор е уредено в чл. 58 и гласи, че разпоредбите на чл. 54 отпадане на наследяването и на разпорежданията в случай на смърт, чл. 55 отмяна на даренията, чл. 56 семейното жилище и чл. 57 наемно правоотношение, свързано с предоставеното жилище, се прилагат доколкото в брачния договор не е предвидено друго.

6. Последици от развода, свързани с децата – упражняване на род. права.

Разводът в случай, че има ненавършили пълнолетие деца, предполага решаването на следната група въпроси:

  1. При кого да живеят децата;
  2. На кого да се предостави непосредственото осъществяване на родителските грижи за децата;
  3. Какви да бъдат мерките отн упр на родителските права;
  4. Определяне на режима на личните отношения на детето с другия родител;
  5. Определянето на подходяща издръжка;
  6. Обезпечаване на условия за нормално живеене, чрез предоставяне за ползване на семейното жилище на този съпруг, който осъществява родителските права;

Необходимостта от решаване на тези въпроси възниква при следните кумулативно посочени предпоставки: 1) наличие на ненавършили пълнолетие деца от В тази хипотеза попадат децата, които има установен произход и от двамата съпрузи, дори и когато са били родени извън брака; децата, които са рождени на единия съпруг, но са осиновени от другия; децата, които са осиновени от двамата. Родителски права имат и двамата съпрузи, но само единият от тях ще ги упражнява – при него ще остане детето. 2)  И двама родители да не са лишени от родителски права.

Този въпрос може да се реши чрез сключване на споразумение, което се утвърждава по реда на чл. 49, ал. 5 СК. Когато става въпрос за развод по исков ред и се премине към споразумение това е един от въпросите, който може да се реши. Що се касае до развод по взаимно съгласие – въпросът за родителските права е задължителен.

Ако обаче страните не постигнат съгласие – съдът се произнася служебно по следните въпроси:

  1. Упражняване на род.права. Преценката за това на кого да предостави родителските права е уредена в ал. 4 на чл. 59 „… след като прецени всички обстоятелства с оглед интересите на децата като: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности“. Съдът има задължение да изслуша децата, ако те са навършили 10 г. възраст. Тяхното желание не обвързващо за съда. Съдебната практика приема, че трябва да останат заедно и ново за РБ е възможността за съвместно упражняване на родителските права. За да се приложи това, трябва да има добре изградено споразумение между съпрузите.;
  2. Може да определи мерките относно упражняване на род.права;
  3. Мерките за личните отношения с другия родител. Когато упражняването на родителските права се предостави на един от съпрузите, то за другия се определя режим на лични отношения (трябва да има личен контакт между родителя и детето, в режима може да се определи място, време, в присъствието на определено лице и др.).
  4. Издръжката (чл. 143) – родителят, на когото не са предоставени родителските права, плаща издръжка на децата. Имаме законоустановен минимум. Началният момент, от който се дължи, е моментът, в който детето фактически живее при единия родител. Издръжка за минало време се присъжда само ако е поискана.
  5. Предоставяне ползването на семейно жилище. (ал. 2).

Съдът може да констатира риск при оставането на детето при някои от родителите. В този случай се прилага ал. 7 – може да остане да живее при дядо и баба, при семейство на други роднини или близки, с тяхно съгласие. Ако това не е възможно „детето се настанява в приемно семейство, в специализирана институция, посочени от дирекция „Социално подпомагане“ или му се предоставя социална услуга – резидентен тип. Във всички случаи съдът определя подходящ режим на лични отношения между детето и родителите“. Настаняването на детето извън семейството е крайна мярка по ЗЗДет. Личните отношения с бабата и дядото могат да се уредят в друг процес по чл. 128.

Чл. 59, ал. 8 предвижда особени защитни мерки във връзка с осъществяването на личните отношения и те са три вида „1. осъществяване на личните отношения в присъствието на определено лице; 2. осъществяване на личните отношения на определено място; 3. поемане на разходите за пътуване на детето, а ако е необходимо – и на лицето, което го придружава“.

Решението има различен характер по отделните въпроси. В частта, с която се предоставя упражняването на родителските права и местоживеенето на детето, то има конститутивно действие. Създава се едно ново правно положение. В останалите си части решението е осъдително и подлежи на принудително, baby.

Определените от съда мерки подлежат на промяна, ако някое от обстоятелствата се измени (за упражняване на род.права; за режима на лични отношения; за издръжката). Това става по искане на родител, на дирекция „Социално подпомагане“ или служебно. Промяната става по исков път (чл. 59, ал. 9).

 

Въпрос 49 Произход. Установяване и оспорване. Припознаване. Осиновяване – условия и производство. Действие и прекратяване на осиновяването.

1. Произход.

1. Обща характеристика.

 

Произходът е признатата биологична връзка между едно дете и жената, която го е родила, съответно мъжа, от когото е било заченато. От гл.т. на родителя това е майчинство, съответно бащинство. Тази биологическа връзка е житейски факт. За да стане юридически, произходът трябва да бъде установен по някой от начините в СК.

Принципите за произхода не са изрично формулирани, извличат се от съществуващата уредба:

  1. Истинност – в максимална степен уредбата разкрива действителния произход на 1 дете. За това има способи за установяване на произход и за оспорване на вече установен.
  2. Липса на формални ограничения за установяването – допустими са всички доказателствени средства.
  3. Принцип на стабилност.

Тези принципи си противоречат. Стабилността е основна характеристика на гражданското състояние на лицата. Затова способите за установяване и оспорване са: 1. Numerus clasus; 2. Активно легитимирани са ограничен кръг лица – майка, баща, дете; 3. Част от исковете са ограничени с преклузивни срокове; 4. Ако има вече установен произход, той винаги първо трябва да се обори (чл. 71 СК). Способите за установяване и оспорване на произход изразяват уредените в закона правни средства за установяване и оспорване на биологичната връзка на произхода.

Матеева групира способите за установяване и оспорване на произход в две групи според предметното им приложно поле: 1. Специфични способи – отнасята се само до установяване/оспорване на майчинството или само на бащинството; 2. Общи способи – намират приложение и при двете.

Специфичните способи за установяване на произход от майката са два: а) вписване на жената, която е родила детето в акта за раждане като майка (чл. 60, ал. 1 и 3 СК); б) искът за установяване на произход от майката по чл. 68 СК.

Специфичните способи за установяване на произход от бащата са също два: а) презумпция за бащинство на съпруга на майката по чл. 61, ал. 1 СК; б) искът за установяване на произход от бащата по чл. 69 СК.

Общ, универсален, способ е само припознаването. Този извод следва от чл. 64, ал. 1, изр. 1 СК, според който всеки родител може да припознае своето дете.

Исковете за установяване и оспорване на произход са установителни искове за факти. По ГПК е предвидено за установяване само на право или отношение. Установяване на факти става само, когато това изрично уредено в закона. Установителните искове са положителни (за установяване на произход) и отрицателни (за оспорване), т.е. фактът съществува или не. Действието на съдебното решение, с което се уважава иск за оспорване на произход е декларативно, тъй като то не прекратява наличен произход. С него само се отрича наличния и той с обратно действие – от момента на раждането, а не от вл.в сила на СР. Производствата по искове за установяване/оспорване на произход са спорни, състезателни и се разглерждат по редата на особените искове производства по дела за гр.състояние (чл. 331 и сл. ГПК). Компетентен е окръжния съд като първа инстанция; не може да се постанови решение само при признание на иска.

 

2. Произход от майката – установяване и оспорване.

 

Произход от майката – съгласно чл. 60, ал. 1 СК той се определя от раждането на определено дете от определена жена. Майка на детето е жената, която го е родила, включително при асистирана репродукция. Асистираната репродукция има две форми: 1. Жената не може да зачене (бебе в епруветка); 2. Жената не може да износи детето – носи се от друга жена, която го ражда, независимо че биологичния материал е на други лица. Жената, която го носи, става негова майка. Т.е. императивно се изключва възможността за сурогатно майчинство. Фактът на раждане на определено дете от определена жена е събитие, което се отразява в акта за раждане на детето.

Способи за установяване на майчинството:

  • Вписване в акта за раждане (чл. 45, ал. 1 ЗГР урежда задължителното съдържание на акта). Актът установява две обстоятелства от значение за произхода от майката: – раждането на детето, – факта, че е родено от жената, посочена в акта. Актът, съставен от компетентен орган по чл. 35 ЗГР (дл.лице) и по установения от закона ред има доказателствена сила за отразените в него обстоятелства до установяване на неговата неистинност. Документът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК. Има установително действие, но не всяко вписване има такова (напр. за баща няма). Актът за раждане следва да бъде съставен в срок 7 дни, като денят на раждането не се брои. Ако не се състави акт в рамките на този срок – той може да се състави в рамките на същата календарна година. Ако това не се направи акт за раждане може да бъде съставен само въз основа на вл.в сила СР (производството е охранително – чл. 530 ГПК). В рамките на производството не могат да се решават правни спорове, свързани с произхода.

Този способ за установяване не е съдебен.

  • Иск за майчинство по чл. 68 СК е вторият способ за установяване на произход от майката. Този иск може да се предяви, когато: 1. Майчинството не е установено в акта за раждане; 2. Било е установено, но е оспорено с уважаване на иска по чл. 60, ал. 3 СК. Искът по чл. 68 СК е средство за защита и в хипотезата на чл. 66, ал. 2 – когато претендиращата за майка жена е извършила припознаване, но то е било оспорено при условията и по реда на чл. 66, ал. 1 СК. Искът може да се предяви от жената, която претендира, че е родила детето; мъжът, който твърди, че детето е родено от определена жена, заченала от него; и детето. Пасивната легитимация зависи от това кой е предявил иска – другите двама са винаги ответници. Като ответник винаги се призовава съпругът на майката, който би се смятал за баща на детето по чл. 69 СК. Предмет на иска е установяването на факта на раждане на определено дете от определена жена. Искът е установителен и не е ограничен във времето. Съдебното решение има установително действие, защото произходът се създава с раждането, а не с вл.в сила на СР;
  • Припознаване – общ способ, който ще бъде разгледан по-долу;

Оспорване на произход от майката. Оспорване е налице: 1. Когато вписваното в акта за раждане майчинство не отговаря на биологичната действителност; 2. Когато установеният чрез припознаване произход от майката бъде оспорен при условията и по реда на чл. 66, ал. 1 и 4 СК – тази хипотеза ще се разглежда при припознаването.

Средството за оспорване на произход от майката, установен с акта на раждане е отрицателен установителен иск. (не може с възражение). Оспорва се жената, вписана в акта. Право на иск имат (ал. 3 на чл. 60):

  1. Жената, посочена в акт за раждане за майка;
  2. Нейният съпруг, за когото има действие презумпцията за бащинство на детето съгласно чл. 61. Легитимацията на съпруга да оспорва майчинството се определя от правния интерес на презумптивния баща поради обстоятелството, че обори ли се произходът от майката, посочена в акта за раждане на детето, обезсилва се действието на презумпцията за бащинство;
  3. Самото дете – лицето, посочено в акта за раждане. По отношение на детето, ако то е малолетно негов представител е майката, вписана в акта. Може да се иска назначаване на особен представител по чл. 29 ГПК. Непълнолетно дете може само да предявява тези искове по гражданско състояние и да бъде ответник.
  4. Жената, която счита себе си за майка – тя задължително трябва обективно да съедини този иск с иска за установяване на произход от майката по чл. 68, ал. 1 СК. Оспорването е допустимо, само ако жената се опитва да установи майчинство (установено в съдебната практика).
  5. Мъжът, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга – и тук правният интерес от предявяване на иска за оспорване на произхода от майката е свързан с откриване на възможност да се установи претендирано майчинство на жената, която е родила детето, но не е вписана в акта за раждане като майка, а чрез това и бащинството. Отново е задължително съединяване на този иск с иска по чл. 71 за установяване на произход.

При жената, посочена в акта, и нейният съпруг, съединяването на исковете по чл. 60, ал. 3 с чл. 71 е възможност, а не задължително условие за допустимост.

В производството трябва да се докаже, че вписаната като майка жена в акта за раждане не е родила, или макар да е родила, не е родила детето, посочено в акта.

За предявеяване на иска по чл. 60, ал. 3 СК не е предвиден срок. Съдебното решение, с което се уважава иска, отрича със сила на пресъдено нещо произхода на детето от жената, посочена като майка. Този ефект настъпва с обратна сила. Във всички случаи, когато се оспори майчинството на жената, ще се обори и презумпция за бащинство на нейния съпруг.

Произходът от жена, родила при асистирана репродукция не може да се оспорва на това основание – не може да се оспорва от жената, дала генетичния материал, нито от нейния съпруг. Не може да оспорва и жената, вписана в акта, защото тя е родила детето и използването на репродуктивни методи е станало с нейно съгласие. Не може да оспорва и нейният съпруг – презумпцията за бащинство е необорима, ако той е дал информирано писмено съгласие за асистирана репродукция (чл. 62, ал. 5). Ако пък презумпцията бъде оборена, той не е баща на детето и няма правен интерес. И детето няма интерес да го оспорва, защото при асистирана репродукция не може да бъде майка жената, заченала детето или предоставила генетичния материал, не може то да установи произход от друга жена по исков ред, тъй като по факта на раждането му от жената, вписана в акта, не се спори.

Произходът от майка при асистирана репродукция може да бъде оспорван на друго основание – че вписаната като майка жена не е родила, или макар да е родила, не е родила това дете.

 

2. Произход от бащата – установяване и оспорване.

 

2.1 Предположение за бащинство на съпруга на майката

Произходът от бащата се определя от факта на зачеване на детето. По-трудно се установява. Затова СК възприема презумпция за бащинство – чл. 61, ал. 1 „Съпругът на майката се смята за баща на детето, родено по време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване“ и ал. 2 „Ако детето е родено преди да са изтекли триста дни от прекратяването на брака, но след като майката е встъпила в нов брак, за баща на детето се смята съпругът на майката от новия брак“.

Оттук следва, че за да се приложи предположението за бащинство е необходима кумулативна наличност на следните презумпционни предпоставки:

  1. Законен брак (т.е. граждански) между майката на детето и презумтивния баща. Унищожаемостта на брака не е пречка за действието на презумпцията (извлича се от чл. 48, ал. 1 СК, според който унищожаването има действие само за в бъдеще; от чл. 46, ал. 2 СК, че никой не може да се позовава на унищожаемост докато няма вл.в сила СР; и от чл. 48, ал. 2 СК, който подчертава, че предположението по чл. 61 СК важи и за заченатите или родени по време на унищожения брак деца). По отношение на нищожен брак – презумпцията не намира приложение;
  2. Произходът на детето да е установен от съпругата, без значение е способът за установяване.
  3. Времевата рамка, в която трябва да е станало раждането. Чл. 61, ал. 1 СК обхваща две възможни хипотези: а) Раждането да е станало през време на брака – от сключване до неговото прекратяване със смъртта на някого или с вл.в сила СР; или б) до 300 дни от прекратяването на брака. Моментът на прекратяване на брака се определя по чл. 44 и 45, ал. 1 СК (но за обявена смърт на съпруга има специално правило в чл. 61, ал. 3 СК). Ако раждането на детето е извън тези времеви рамки съпругът на майката се изкключва като презумптивен баща и бащинството следва да се установи чрез някои от другите способи – иска по чл. 69 СК или припознаване.

Усложнени хипотези на действие на презумпцията: 1. Конфликт на презумпции за бащинство има, когато в рамките на тези 300 дни жената сключи нов брак. Чл. 61, ал. 2 решава тази колизия в полза (или може би в тежест?! – това …го е писала Матеева) на съпруга от новия брак, той се смята за презумптивен баща. Няма пречка съпругът от новия брак да оспори презумпцията, като докаже, че детето не е могло да бъде заченато от него. Ако оспорването бъде потвърдено за баща на детето се смята съпругът от първия брак. На свой ред той може да оспори тази преумзпция по исков ред в срок до една година от узнаване на СР, но не по-късно от 3 г.от влизането му в сила. Със същата правна възможност и при същите условия разполага и майката на детето (чл. 62, ал. 3, изр. 2 СК). Празнота има какво става при двубрачие на майката и коя презумпция се прилага. 2. Когато съпругът на маката е обявен за отсъстващ по съдебен ред на основание чл. 9 ЗЛС, съответно смъртта му е обявена на основание чл. 14-17 ЗЛС. В тези случаи чл. 61, ал. 3 изключва прилагането на презумпцията, ако раждането е след изтичане на триста дни след последното известие, а при обявена смърт – от датата на предполагаемата смърт. При обявяване отсъствие бракът не се прекратява, но СК установява, че презумпцията има действие само за 300 дни.

Иск за оспорване на презумптивно бащинство (чл. 62 СК). Презумпцията за бащинство е оборима само по съдебен ред и може да се обори с отрицателен установителен иск. Искът по чл. 62 не е приложим за оспорване  на припознаване, както и при погрешно вписване в акта за раждане. Искът не може да се предяви преди раждането на детето. Искът е недопустим, когато по силата на императивна норма е изключена възможността за оспорване на презумпцията – това при асистирана репродукция и съпругът на майката е дал информирано писмено съгласие за извършването й. Презумпцията в случая е необорима.

Допустимо е обаче предявяване на иска за оспорване на предположението за бащинство и когато детето е било пълно осиновено при условията на чл. 101 СК – защото осиновяването може да се прекрати, а преклузивният срок за предявяване на иска да е изтекъл.

Право на иск имат съпругът, за когото действа презумпцията; майката и детето. Когато бащинството се оспорва от новия съпруг по чл. 61, ал. 2 СК, по делото като страна задължително се призовава и съпругът от предходния брак. Този иск обаче е срочен (чл. 62) – за презумптивния баща – до една година от узнаване на раждането; за майката – до една година от раждането; за детето – до една година от навършване на пълнолетие. Новият СК дава възможност за оспорване на презумптивното бащинство и от детето. Признаването на правото на детето да оспорва, както и продължителният период от време, през който то разполага с възможността да оспорва лично – от навършване на 14г. до една година след пълнолетие, е признак на защита интереса на детето. Когато детето е малолетно иск може да се предяви от законен представител.

Съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. При уважаване на иска действието на презумпцията бива оборено с обратно действие, считано от раждането на детето. Следва да се извърши отбелязване в акта за раждане въз основа на СР. Детето остава без установен произход от бащата и тоа открива пътя за установяване на бащинство чрез припознаване или чрез положителен установителен иск по чл. 69 СК.

Характерно за това производство е наличието на специфично основание за прекратяването му – при смърт на детето (чл. 335 ГПК). Хипотезата е изключение и не се прилага към производствата по другите искови способи за установяване/оспорване на произход.

2.2 Иск за установяване на произход от бащата – вторият способ за установяване на бащинство (чл. 69 СК). Предпоставки за допустимост на иска: 1. Произходът на детето от бащата да не е установе с някой от другите два способа, а ако е бил установен – да е бил успешно оборено по реда на чл. 62, съответно чл. 66 СК; 2. Детето да е родено; 3. Произходът от майката да е установен, без значение на способа.

Легитимацията по този иск е ограничена – ищец могат да бъдат само майката или детето. Бащата няма правен интерес от този иск, защото има извънсъдебен способ – припознаване. Ако извършеното припознаване бъде оспорено по реда на чл. 66, ал. 1 или 4 СК, припознаващият има на разположение специален иск за установяване на произход по чл. 66, ал. 2, който е отделен и самостоятелен от иска за бащинство по чл. 69 СК.

Искът може да е предявен лично от майката или като законен представител на малолетното дете. От процесуална гл.т. е налице необходимо факултативно другарство на страната на ищеца, тъй като исковете на майката и на детето имат идентичен предмет и съединяването им за общо разглеждане зависи от ищците. Ако обаче искът е предявен само от майката и бъде отхвърлен, детето разполага с иск със същия предмет.  Когато ищец е само майката детето не се призозвава, тъй като той има самостоятелен иск. Ответник е претендираният баща. Когато искът е предявен от детето ответници са претендираният баща и майката.

Предявяването на иска по чл. 69 СК е ограничено във времето – 3-годишен преклузивен срок, чието началото тече: – за майката от раждането; – за детето от навършване на пълнолетие, но няма пречка да предяви иск и по-рано (ако предявява иска като непълнолетен не се нуждае от попечителско съдействие чл. 331, ал. 2 вр. с чл. 319 ГПК).

Установяването на бащинство изисква установяване на вероятния период на зачеване и наличие на контакт, както и да се установи биологичната съвместимост между детето и претендирания баща (ДНК).

Съдебното решение отново има установително, а не конститутивно действие, отново има обратна сила. Необходимо е отбелязване в акта за раждане. Съдът като уважи иска, служебно постановява при кого от родителите да живее детео, мерки на упражняване на род.права, режим на личните отношения, издръжка и т.н. (арг. – чл. 70 СК).

Детето придобива спрямо бащата инеговите роднини наследствени права и задължения, и то с обратна сила – считано от момента на раждането си. Ако наследството е било открито, следва наследствените отношения да се преуредят с оглед новия наследник.

2.3. Припознаване – общ способ à

 

2. Припознаване.

1. Обща характеристика.

 

Припознаването е извънсъдебен способ за установяване на произхода на детето от майката или от бащата по заявление на родителя пред длъжностното лице по гражданско състояние. Всеки родител може да припознае детето си.

В семейнотоправната теория са изведени няколко признака на припознаването:

  1. Едностранен правен акт – за извършването му не е необходимо съгласието на др.правен субект. То може да бъде извършено и когато др.родител е неизвестен. Предвиденото в чл. 65, ал. 2 СК съобщаване на извършеното припознаване от дл.лице по гр.състояние на другия родител и на детето не е с цел постигане на някакво съгласие, а само те да преценят дали ще го оспорват в предвидения срок. Следва да се обърне внимание и на чл. 66, ал. 3 СК, която предвижда, че ако припознаването бъде извършено преди да е съставен акт за раждане на детето, припозналият се вписва като родител, но само при положение, че другият родител заяви при спазване формата по чл. 65, ал. 1 СК, че няма да оспорва припознаването. И в този случай не е налице съгласуваност. Смисълът е, че заявлението на др.родител представлява отказ от субективното право на оспорване на припознаането при условията и по реда на чл. 66, ал. 1 СК.
  2. Строго личен акт, чието извършване зависи от личната преценка на припознаващия. Припознаващ може да бъде всяко дееспособно лице, като СК признава специална семейноправна дееспособност на навършилия 16 г.непълнолетен за самостоятелно извършване на припознаване.. Според Станева съгласно чл. 64, ал. 2 СК това може да е и непълнолетен родител, а по аналогия с чл. 331, ал. 2 ГПК такъв може да бъде и ограничено запретеният. Според Матеева специалната процесуална дееспособност на непълнолетните/ограничено запретените по дела за гражданско състояние и брачни искове не може да се прилага по аналогия за припознаването, тъй като то е извънсъдебен способ за установяване на произход. Според Матеева припознаване може да направи дееспособно лице или навършил 16 г. непълнолетен (чл. 62, ал. 2 СК). Непълнолетните до 16 г./ограничено запретените се нуждаят от попечителско съдействие и ако такова не е дадено, припознаването е унищожаемо (арг. Чл. 67 СК). Според Матеева малолетно или напълно запретено лице не може да извърши припознване чрез законния си представител.
  3. Формален акт за действителността му, като чл. 65, ал. 1 СК въвежда три алтернативни форми „Припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението може да се подаде и чрез управителя на лечебното заведение, в което се е родило детето“– адресат на волеизявлението е длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението при последната хипотеза е в обикновена писмена форма. После то по служебен ред се отнася до съответната община.

Актът на припознаването е от категорията на адресираните изявления и достигането му до адресата е елемент от ФС.

Според Матеева припознаването не може да се извърши от пълномощник, дори с изрично пълномощно.

  1. Неотменим (неоттегляем) акт.

Неотменимостта не изключва възможността за предявяване на иск за установяване на неистинността на псимения документ, обективиращ заявлението за припознаване.

Неоттегляемостта не изключва и възможността за неговото унищожаване поради пороци във волята на припознаващия. От тълкуване на чл. 67 СК могат да се изведат следните основания за унищожаемост на изявлението: – грешка; – измама; – заплашване; – недееспособност. Упражняването на потестативното право за унищожаване на припознаването е ограничено с 1-годишен преклузивен срок, чието начало е диференцирано в зависимост от естеството на основанието – при грешка и измама от извършване на припознаването; – при заплашване от пекратяване; – при недееспсообност от придобиване. Искът е конститутивен. Ищецът трябва да докаже порок на волята си, като интересът от искът е, че отрича произхода на детето от себе си. Ищецът обаче не е длъжен да доказва, че детето не е могло да бъде заченато от него, респ. родено от нея. При уважаване на иска всички правни последици отпадат с обратна сила.

Според Таков възможно е вписаното припознаване да бъде нищожно – напр. дете, което не е било заченато към момента на припознаване; починалият не е оставил низходящи, не е спазена формата и др. Но според практиката когато припозналият е знаел предварително, че детето не произхожда от него, той няма право нито да оспори, нито да иска припознаването да бъде признато за нищожно. Практиката е категорична, че няма нищожност при припознаване на чуждо дете.

 

2. Предпоставки за допустимост на припознаването.

 

Припознаването може да се извърши само по отношение на дете с неустановен произход от съответния родител. По смисъла на чл. 64 СК деца са всички хора, всеки може да бъде припознат, вкл. и пълнолетно лице (ал. 1 „Всеки родител може да припознае своето дете. Могат да бъдат припознати и заченати деца, както и починали деца, които са оставили низходящи“). Единствената пречка е чл. 71 СК, доколкото едно лице има установен произход, друг произход не може да бъде установен, докато не се атакува по съответния исков ред. Ако се припознае дете от страна на жена в брачна връзка – автоматично детето е установен произход и от бащата. Ако пък се припознава дете с утановен произход от майката, която е в брачна връзка с др.мъж, презумпцията за бащинство трябва да е била оборена по чл. 62 СК.

Законът не взема отношение допустимо ли е да се припознава пълно осиновен дете. В теорията се дава отрицателен отговор, защото припозналият няма да има никакви права. Правният интерес от припознаване на пълно осиновено дете може да се обоснове с възможността на родителя да иска по съдебен ред прекратяване на пълното осиновяване, когато единственият или и двамата осиновители на ненавършило пълнолетие дете са починали и детето остава без род.грижа. Но за да може да предяви този иск, лицето трябва да докаже родителското си качество, т.е. да установи произход на детето.

Поначало пропизнаване се извършва по отношение на родено дете, но е възможно и:

  • Припознаване на заченато дете. То е под отлагателно условие, тъй като зависи от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие – раждане на живо дете. Припознаване може да се извърши само от бащата. Но няма правен субект все още и може да бъде индивидуализиран само чрез жената, която го носи. Припознат се оказва абстрактно всеки субект, който ще се роди /без значение от брой, цвят и т.н./. Припознаването отнема време, вписването на припознаващия ще се извърши като изминат определени срокове, поради тази причина може да се извърши в по-ранен етап /преди раждането/.
  • Припознаване на починало лице – починалият вече не е правен субект. Предпоставка за допустимост на шрипознаването на починал е да е оставил низходящи (деца, внуци). Тогава припознаващият ще бъде в отношения с низходящите и ще е ясно, че не е с цел да получи наследство. Остават чисто нравствени причини.

Срокове за припознаване няма – винаги може да се припознае всяко лице, отговарящо на условията, т.е. лицето да няма установен произход от съответния родител.

3. Оспорване на припознаването.

 

С приемане на СК оспорване можеше да направят само детето и другият родител, но след едно изменение възможност за оспроване се даде на Дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) по настоящия адрес на детето и на прокурора (така е било и по-стария СК).

От гл.т. на детето редът за оспорване на припознаването е диференциран в зависимост от това дали е навършило 14 г. при извършването му или не. Ако детето е навършило 14 г. то може да оспорва припознаването само по административен ред – пред длъжностното лице по гр.състояние. Ако е било малолетно при извърването му, то може да го оспорва само по съдебен ред до една година от навършване на пълнолетие или от узнаване на припознването, ако е станало по-късно. Този иск е отрицателен установителен иск. Ако бъде уважен – действително припознаване няма, припозналият родител се заличава от акта за раждане.

Другият родител, ако е известен, може да оспорва припознаването само по административен ред – пред длъжностното лице по гр. състояние.

В действащия СК се въведе възможност и ТЛ да оспорват припознаването чл. 66, ал. 5 „Извън случаите по ал. 1 и 4 припознаването може да бъде оспорено по съдебен ред чрез иск, предявен в едногодишен срок от извършването му, от Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето и от прокурора“. Срокът е едногодишен от извършване на припознаването и оспорването е по съдебен ред.

При получаване на документа, материализиращ изявление за припознаване, дл.лице по гр.състояние има административноправно задължение да съобщи припознаването в 7-дневен срок на другия родител, ако той е известен, на детето, ако то е навършило четиринадесет години, както и на ДСП. Според обстоятелствата са възможни следните хипотези:

  1. Ако припознаването бъде извършено преди съставяне на акта за раждане на детето, др.родител може да заяви по чл. 65, ал. 1 СК, че се отказва от правото да оспорва припознаването. При това положение припозналият се вписва като родител. Този отказ обаче не засяга правото на другите лица да оспорват. За детето в случая оспорването ще е винаги по съдебен ред, защото няма да е навършило 14 г. при извършване на припознаването.
  2. Ако бъде извършено след съставяне на акта, в полза на другия родител и на детето, ако е навършило 14 г., възника правото да оспорят припознаването с писмено заявление до дл.лице по гр.състояние в 3-месечен преклузивен срок от получаване на съобщението. СЛедват две възможности: а) ако не бъде оспорено, припознаващият се вписва като родител в акта; б) ако бъде оспорено в предвидения срок, се налага оспореният произход да бъде установяван по исков ред. Припознаващият разполага с 3-месечен срок от получаване на съобщението за оспорване, да предяви иск за установяване на своето майчинство/бащинство. Този иск е положителен установителен. Тъй като липсва специални правила за разглеждане на този иск, производството би следвало да се движи при съответно прилагане на правилата за исковете за установяване на произход. При уважаване на иска по чл. 66, ал. 2 СК с вл.в сила СР дл.лице прави надлежно вписване в акта за раждане. При отхвърляне – припознаването се счита неизвършено.
  3. Във всички случаи, ако при извършване на припознаването детето е било малолетно, то може да го оспори по съдебен ред. По съдебен ред могат да го оспорят и ДСП, и прокурора. Ако исковете на съответните лица бъдат уважени – припознаването се заличава със съответната бележка в акта.

Родство. Сватовство.

 

Няма го в конспекта, не е допълвано от Матеева, само за информация.

Родството произтича от произхода. Той е правопораждащият ЮФ на родствените отношения. Този произход се постановява или от раждането, или от презумпция или от установен/оборен произход, припознаване, осиновяване. Те предизвикват и родство, след като предизвикват произход. Правнорелевантно е кръвното родство и това, което е установено по реда на СК. Родството има степени, които показват близостта на роднините помежду им. Степените са законово определената отдалеченост на двете лица роднини, която се основава на броя на ражданията.

СК определя два вида родството:

  • По права линия – връзката между две лица, от които едното произхожда пряко или непряко от другото. Между двама роднини по права линия има толкова степени, колкото са поколенията (дядо-внук две степени).
  • По съребрена линия – връзката между две лица, които имат общ родоначалник. Съребреното родство може да бъде пълно, когато лицата имат общ баща и обща майката или са потомци с общ баща и обща майката. Когато общ е само единият родител (майката – едноутробно; бащата – еднокръвно), то е непълно. Няма родство между доведени и заварени деца, така и между доведените им родители. Връзката е по сватовство.

Правно значение на родството:

  1. За семейното право:
  • Пречки за брак;
  • Пречки за осиновяване по права линия;
  • Отношенията между родители и деца – предмет са на специална уредба; включително и поддържане на лични отношения с бабата и дядото.
  • Издръжка – СК в чл. 140 (лицата, които дължат издръжка) и чл. 141 (лицата, които имат право на такава) урежда реда на издръжка между роднини, като ги подрежда в зависимост от линията и степента на родство. Правото и задължението за издръжка по права линия е без ограничение, а по съребрена – само братята/сестрите (втора степен).
  • При осиновяването. На първо място е забранено осиновяване от роднини по права линия и между братя и сестри. Изключение е предвидено за бабата и дядото, като има облекчение да не се включват в регистъра по чл. 82, Изключение е предвидено и когато се иска пълно осиновяване на дете от роднина от трета степен (леля, вуйчо и т.н).
  • Конфликт на интереси – в ТП; в банковото, в застрахователното право (в един и същ орган до определена степен на родство). След прекратяване на брака се прекратява сватовството чл. 76, ал. 6 „Родството по сватовство се прекратява с прекратяването на брака“.
  1. За наследственото право – родството е основание за наследяването по закон. Най-отдалечената степен съребрено родство със значение за наследява е шеста степен (втори братовчеди).

Пълнокръвни роднини имат общи баща и майка; еднокръвни – 1 баща, различни майки; едноутробни – 1 майка, различни бащи. Това има значение само за наследственото право – еднокръвните и едноутробните получават половината от пълнокръвните. За да имаме релевантност на тези трите, трябва да имаме минимум 3 лица. Ако имаме брат и сестра, които са само еднокръвни или само едноутробни, но те нямат пълнокръвни – те се наследяват като обикновени брат или сестра.

Имаме 3 дъщери. Д-ря 1 с Д-ря 2 и с Д-ря 3 – едноутробни, защото са от различни бащи. Д-ря 2 и Д-ря 3 са пълнокръвни.

  • Ако умре Д-ря 1 – наследяват Д-ря 2 и Д-ря 3 по ½;
  • Ако умре Д-ря 2 – наследяват Д-ря 1 (1/3) и Д-ря 3 (2/3);
  • Ако умре Д-ря 3 – наследяват Д-ря 1 (1/3) и Д-ря 3 (2/3);
  • Ако умре майката – наследяват по 1/3;
  • Ако умре Баща 1 – наследява Д-ря 1;
  • Ако умре Баща 2 – наследяват Д-ри 2, 3.

Сватовство – роднините на единия съпруг са роднини и на другия съпруг и обратно в съответната степен. Най-общо създава следните отношения:

  • Между съпруга и роднините на другия съпруг; и обратно между другия съпруг и роднините на съпруга;
  • Между баджанаци и етърви (т.е. съпрузите на две сестри или съпругите на двама братя). Ако го нямаше чл. 76, ал. 4 между тях нямаше да има родство по сватовство, защото се създават само между роднините (т.е. тези по права и по съребрена линия), а съпругата на единия брат не е такава роднина.
  • Между роднините на единия съпруг и роднините на другия съпруг.

Чл. 76, ал. 3 „Степента на родството по сватовство между роднините на единия съпруг и роднините на другия съпруг се определя, като се съберат степените на родство между единия съпруг и неговите роднини и другия съпруг и неговите роднини“. В линията и степента, в която едно лице е роднина на единия съпруг, то е роднина по сватовство и на другия (снаха и свекърва са от първа линия; внукът на единия съпруг е в сватовство втора степен с другия съпруг; родителите на съпрузите са роднини по сватовство от втора степен; моята баба ще бъде по роднина по сватовство от четвърта степен с бабата на моя съпруг). Според чл. 76, ал. 4 „Съпругите на двама братя или съпрузите на две сестри са роднини по сватовство от втора степен“ – въпреки че не е спазено правилото за пораждане на сватовство, самият закон урежда това нормативно положение, за да отчете житейската близост.

Значение – само в предвидените от закона случаи. Такова значение има, макар и не изрично, в отношенията между детето и съпруга на родителя – чл. 122, ал. 3 и чл. 124, ал. 4. СК предвижда, че родството по сватовство се прекратява с прекратяването на брака.

Родствени са отношенията, основани на произхода. Отношения като при произход се установяват и с извършване на осиновяване. При пълното осиновяване възникват права и задължения като между роднини по произход. При непълното – такива отношения възникват само между осиновения и неговите низходящи и осиновителя. ЮФ, който поражда родството, е осиновяването. Самият закон обаче придава на ПО-ята съдържанието, което имат ПО, основани на произход.

3. Осиновяване – условия и производство.

1. Понятие – изцяло Матеева.

 

Осиновяването е правен акт, по силата на който между две лица се създава правно отношение, наподобяващо това между родител и дете, респ. на отношението между детето и роднините на родителя. Терминът осиновяване се употребява с две значения: 1. ЮФ, от който възниква осиновителното ПО; 2. Самото осиновително ПО.

  1. С оглед първото си значение, осиновяването се сочи изрично в чл. 1 СК като един от ЮФ, от които възникват семейни отношения. Като вид ЮФ е от категорията на смесените ФС, които включват гражданскоправни елементи (необходими съгласия) и съдебноохранителен елемент (конститутивно СР на окръжния съд (ОС), с което се уважава искането за осиновяване). Осиновяването не е договор, въпреки наличието на гражданскоправни елементи, нито множество едностранни правни сделки. Нещо повече чл. 89, ал. 6 СК изключва всякакъв елемент на възмоздност.

≠ от произхода, който е биологичен факт и основаната на него кръвна връзка не може да се прекрати със съдебен акт. Напротив, осиновяването представлява изкуствено създадена връзка която се прекратява така, както е създадена.

≠ от припознаването, което е способ за установяване на произход. Припознаването на създава произход, а само го прогласява – произходът се счита установен от раждането. Напротив, СР, с което съдът уважава искането за осиновяване и го допуска, има конститутивно действие с ефект за в бъдеще, докато осиновяването не бъде прекратено.

  1. Във второто си значение – самото осиновително ПО, което се поражда от вл.в сила на съдебното решение по чл. 97 СК. По форма и съдържание наподобява ПО между роднини по произход. Кръгът на лицата, между които се пораждат взаимни права и задължения зависи от типа осиноване: а) пълно – поражда се връзка между осиновеното дете и неговите низходящи, и осиновителя и неговите роднини; б) при непълно – само между осиновеното дете и неговите низходящи, и осиновителя.

2. Материалноправни условия за осиновяване.

 

Условията за осиновяване.

Таков разделя условията на абсолютни (няма изключения) и относителни, от които има изключения. Матеева ги дели по друг начин, който е коренно различен и ще бъде написан по-долу.

  1. Абсолютни – отнасят се до личността:
    1. За осиновявания: пределна възраст, която не трябва да е достигната към деня на подаване на молбата за осиновяване – чл. 77, ал. 1 „Може да бъде осиновено само лице, което при подаване на молбата за осиновяване не е навършило осемнадесет години“. Еманципацията не е пречка за осиновяването. Недопустимо е да се осиновяват лица, които все още не са родени.
    2. За осиновителя – чл. 78 „Може да осиновява дееспособно лице, което не е лишено от родителски права“:
      1. Дееспособно – пълнолетен или непълнолетен, който е еманципиран.
      2. Да не е лишен от родителски права. Ако е бил лишен, но род.права са възстановени – няма пречка.
      3. Предимство на родствената връзка. При осиновяване на близнаци има изискване поначало да се осиновяват заедно – допуска се разделно осиновяване, ако в продължение на 6 месеца от вписването на децата в регистъра по чл. 83 не са могли да бъдат осиновени заедно и ако интересите им налагат това (чл. 77, ал. 2). При осиновяване на братя и сестри правилото е обратно – възможно е осиновяване поотделно, но като изключение, ако е създадена емоционална връзка между тях, те се осиновяват заедно (ал. 3).
    3. Относителни.
      1. Възраст – минималната разлика във възрастта е 15 години.

Има две изключения в чл. 79 „Осиновяващият трябва да е най-малко с петнадесет години по-възрастен от осиновявания. Разлика във възрастта не се изисква, когато съпруг осиновява рожденото дете на своя съпруг. Когато осиновяването се извършва едновременно или последователно от двама съпрузи и за единия от тях разликата във възрастта е налице, не се изисква такава разлика за другия съпруг“.

  1. Да не са роднини помежду си чл. 80, ал. 1 СК „Не се допуска осиновяване между роднини по права линия и между братя и сестри“. Т.е. възможно е по съребрена напр. леля и племенник.

Изключение от забрана за осиновяване по права линия е предвидено в чл. 80, ал. 2 за дядо ибабаДядото и бабата или единият от тях могат да осиновят свой внук, когато той е роден извън брак или когато родителите или единият от тях е починал. Съдът изслушва и другите дядо и баба на осиновявания“. Прабаба и прадядо не могат да осиновят правнуци. Направено е поради защита интересите на детето и голямата възрастова разлика.

  1. Забрана едно лице да е осиновено от две лица.

Изключение е предвидено за съпрузите – чл. 81, ал. 1 „Никой не може да бъде осиновен от две лица, освен ако те са съпрузи“.

  1. Забрана едно лице да бъде осиновено, докато съществува друго осиновяване – чл. 81, ал. 2 „Никой не може да бъде осиновен втори път, докато не е прекратено съществуващото осиновяване.“. Не е възможно, ако съпрузите-осиновители се разведат новите им съпрузи да осиновят детето, защото не е прекратено предходното осиновяване.
  2. Допълнително условие е предвидено при пълното осиновяване – осиновяваният да е вписан в регистъра на деца за пълно осиновявани и осиновяващият да е вписан в регистъра на осиновяващи за пълно осиновяване (чл. 82, ал. 1).

Не се изисква вписване на детето, както и на осиновяващите в регистъра на осиновяване (ал. 2 на чл. 82), когато:

  • съпруг осиновява дете на своя съпруг“;
  • „… при осиновяване на внук от дядо и баба или от единия от тях“;
  • „…, както и при осиновяване от роднина по съребрена линия от трета степен“ (леля и племенник).

Не се изисква вписване в регистъра на осиновители на следните лица:

  • при осиновяване от настойник или попечител;
  • или от семейство на роднини или близки, при които детето е настанено по съдебен ред съгласно З за закр.Д“.

 

Матеева дели условията за осиновяване на: общи, които трябва да са налице независимо от типа осиновяване; и допълнителни – които обуславят допустимостта само на пълното осиновяване. На свой ред общите се делят на условия, отнасящи се до осиновявания; и условия, отнасящи се до осиновяващия.

Но преди да бъдат разгледани, според Матеева СК поставя едно абсолютно изискване за допускане на осиновяването, което има самотоятелно пр.значение в смисъл, че съдебната преценка за неговата липса е основание за отхвърляне на искането за осиновяване, въпреки формалното наличие на всички останали условия по закона – това е интересът на осиновяването дете (чл. 97, ал. 2 СК). Това изискване се намира не раздела материалноправни условия за осиновяване, а при допускане на осиновяването. То се явява като самостоятелен критерий за съдебна преценка на целесъобразността на исканото осиновяване.

  1. Общи условия за основяване, отнасящи се до осиновявания:

– минимален и максимален възрастов праг: осиновяваният да не е навършил 18 г. (независимо дали е еманципиран) и да са изминали 30 дни след раждането (чл. 89, ал. 2 СК).

– да не е вече осиновен (чл. 81, ал. 1 и 2 СК). Тази забрана има две насоки: – едно лице не може да бъде осиновено от две или повече лица; – последващо осиновяване от др.лице. Принципът е, че едно дете може да бъде осиновено втори или следващ път само след прекратяване на предходните осиновявания.

СК установява изключения и от двата аспекта на забраната, като едно лице може да бъде осиновено едновременно или последователно от две лица, само акто се са в брак.

Забраната не се прилага и при осиновяване на внук от рождени баба и дядо.

В хипотезата на осиновяване от две лица условията и пречки се преценяват поотделно за всеки. Самостоятелността се изразява и в това, че прекратяване на осиновително ПО с единия съпруг, не повлича прекратяване с другия.

Императивната забрана намира израз и в това, че е пречка осиновител, осиновил дете при условията на непълно осиноване, да поиска “преминаване” в пълно. Това може да стане само ако прекрати непълното.

– зачитане и съхраняване на родствената връзка между две или повече деца. СК въвежда принципа, че близнаци се осиновяват заедно. По изключение те могат да бъдат осиновявани поотделно, ако в продължение на 6 месеца от вписването в регистъра не са могли да бъдат осиновени заедно и ако интересите им налагат това. Необходимо е кумулативно наличие на тези предпоставки. СК въвежда и още едно изискване – братя и сестри се осиновяват заедно, ако имат емоционална връзка (въпрос на конкретна преценка).

  1. Общи условия за основяване, отнасящи се до осиновяващия:

– да е дееспособен, т.е. пълнолетен и непоставен под запрещение. Към дееспособните се включа и еманципирания непълнолетен.

– да не е лишен от род.права (т.е. липсва вл.в сила СР на районния съд за лишаване от род.права на основание чл. 132 СК). Род.права на въпросното лице не следва да са му били възстановени по см.на чл. 135, ал. 2 СК. Няма формална пречка лице, с ограничени род.права да осиновява, но ще се преценява през призмата на интереса на осиновявания.

– осиновяващият да е с поне 15 г. по-възрастен от осиновявания (чл. 79, ал. 1 СК). Спазването на това изискване не е необходимо в два случая: а) когато съпруг осиновява рожденото дете на своя съпруг; б) когато осиновяването се извършва едновременно или последователно от двамата съпрузи и за единия от изискването е налице (чл. 81, ал. 1 и 3 СК).

– да не е роднина по права линия на осиновявания, както и да не е негов брат или сестра. Няма ограничение за осиновяване на дете от негов роднина по съребрена линия от трета и по-далечна степен.

От тази забрана е установено едно изключение в полза на бабата и дядото на детето. За да могат тези лица да осиновят внука си чл. 80, ал. 2 СК изисква още: – внукът да е роден извън брак; или – когато единият или и двамата родители са починали (макар и роден в брак). В първата хипотеза, ако родители по-късно сключат брак осиновяване е недопустимо. При искане за осиновяване от бабата/дядото по едната линия (майчина/бащина), се изслушват бабата/дядото по-другата. При конкуренция – съдът решава с оглед интереса на детето.

Предвидената възможност за осиновяване на внук от баба/дядо не представлява субективно право на тези лица, т.е. съдът преценява както при всяко осиновяване.

  1. Допълнително условия за пълно основяване, отнасящи се до осиновявания:

– осиновяваният е вписан в регистъра на деца за пълно осиновяване по чл. 83, ал. 2 СК. Регистърите на деца за пълно осиновяване се водят от регионалните дирекции за социално подпомагане, т.е. на регионално ниво. Производството по вписване на дете е едностранно и безспорно охранително. Отказът/заповедта за вписване се оспорват по реда на АПК.

Чл. 84 урежда реда, по който децата биват включени в регистъра. Вписват се:

В първите две ал. на чл. 84 са уредени хипотезите на служебно вписване на дете, което е под закрилата на ДСП (настанено извън семейството на родителите) „… дете, настанено по административен ред съгласно ЗЗДет., чиито родители са неизвестни или са дали съгласие за пълно осиновяване, дирекция „Социално подпомагане“ уведомява дирекция за социално подпомагане за вписването му в регистъра.“  И по ал. 2 „детето е настанено в специализирана институция … и родителят без основателна причина не е поискал прекратяване на настаняването или промяна на мярката за закрила, дирекция „Социално подпомагане“ уведомява …регионалната дирекция за социално подпомагане за вписването му в регистъра. Когато на детето е предоставена социална услуга – резидентен тип, или е настанено в приемно семейство и родителят не е поискал прекратяване на настаняването Дирекция „Социално подпомагане“ уведомява регионалната дирекция за социално подпомагане за вписването на детето в регистъра, ако интересите на детето налагат това.“.

В хипотезите на ал. 3-5, инициативата за вписването не е на ДСП, защото детето не се намира под специална закрила по см.на ЗЗДет.:

  • По инициатива на настойник/попечител, когато родителите на детето „… са починали, лишени от родителски права или поставени под пълно запрещение“.
  • По инициатива на самото дете, което е навършило 14 г. и е поставено под попечителство „Поставеният под попечителство може да поиска да бъде вписан в регистъра…“
  • По молба на родителите, подадена чрез ДСП, ако вписването е в интерес на детето (ал. 5).
  1. Допълнително условия за пълно основяване, отнасящи се до осиновяващия:

– осиновяващият да е вписан в Националния регистър на осиновяващи за пълно осиновяване по чл. 85 СК. Той се води от Аг.социално подпомагане и е на национално ниво.

Вписването в този регистър става по инициатива на осиновяващия и включва:

  1. Социално проучване на кандидата – производството се развива пред ДСП по постоянния адрес на кандидата и започва с подаване на заявление за издаване на разрешение за вписване в регистъра (чл. 86, ал. 1 СК). Проучването включва най-малко три срещи с осиновяващия; най-малко едно посещение в дома; най-малко една среща с членовете на семейството на осиновяващия и др.
  2. Издаване на разрешение за вписване в този регистър. Това е ИАА и подлежи на обжалване. Разрешението трае две години и след изтичането му подлежи на нов анализ. Разрешението се прекратява по молба на осиновяващия, по преценка на ДСП (чл. 87, ал. 2), при наличие на вл.в сила съдебно решение за осиновяване, освен ако лицето не е било одобрено за осиновяване на повече от едно дете; при смърт.
  3. Вписване в регистъра – в тридневен срок от издаване на разрешение ДСП уведомява своята РДСП, която служебно извършва вписването.
  4. Неприложимост на допълнителните условия за пълно осиновяване:

Не се изисква вписване на детето, както и на осиновяващите в регистъра на осиновяване (ал. 2 на чл. 82), когато:

  • съпруг осиновява дете на своя съпруг“. Без значение дали детото е рождено/осиновено.
  • „… при осиновяване на внук от дядо и баба или от единия от тях“;
  • „…, както и при осиновяване от роднина по съребрена линия от трета степен“ (леля и племенник). Тази хипотеза не може да се прилага по аналогия за други роднини по съребрена линия от по-горна степен.

Не се изисква вписване в регистъра на осиновяващите на следните лица:

  • при осиновяване от настойник или попечител;
  • или от семейство на роднини или близки, при които детето е настанено по съдебен ред съгласно З за закр.Д“.

 

Не е включено:

Административни изисквания. Става дума само за пълното осиновяване. Административната фаза се развива в няколко последователни етапа: Проучване на интереса на детето и вписване в регистъра; 2. Проучване на годността на кандидатите за осиновители и вписване; 3. Определяне на подходящ осиновяващ.

Има 3 нива: централно ниво; регионално ниво (28-те области); общинско.

Органите на централно ниво: 1. Агенция за социално подпомагане; 2. Министерство на правосъдието (трябва да е министъра на правосъдието); 3. Орган към министъра на правосъдието – Съвет по международно осиновяване (уредба на межбдународното осиновяване – чл. 110-121 СК). Функциите на Съвет по международно осиновяване са подобни на Съвета на вътрешно осиновяване.

Министърът на правосъдието води 4 регистъра, които се отнасят само до международните осиновявания:

  • Регистър на българчета, които ще се осиновяват от чужденци.
  • Чужденци, които ще осиновяват българчета.
  • Българи, които искат да осиновяват чужденци.
  • Регистър на акредитирани организации за посредничество при осиновяването.

На централно равнище има само 6 регистъра. Имаме национална електронна система – обединява данните от 28-те национални регистъра.

  1. Регионално ниво:
    1. Дирекция „Социално подпомагане“ – 28. Тук се води регистърът на деца, които ще се осиновяват. Тя може да вписва в този регистър децата. Агенцията на национално равнище само обобщава и поддържа списъка чл. 83, ал. 1 „Агенцията за социално подпомагане поддържа Национална електронна информационна система за децата, които могат да бъдат осиновени при условията на пълно осиновяване“. Регионалната дирекция вписва в националния регистър на осиновителите, който се води от Агенция СПодпомагане. Регистърът на осиновителите е единен – на национално ниво (чл. 85 „Агенцията за социално подпомагане води Национален регистър на лицата, които желаят да осиновят дете при условията на пълно осиновяване.“). Регистрите на осиновяването са на регионално ниво – 28 на брой – чл. 83, ал. 2 „Регионалните дирекции за социално подпомагане водят регистри на деца, които могат да бъдат осиновени при условията на пълно осиновяване“.
    2. Съвет по вътрешно осиновяване – към дирекцията СПодпомагне. Съветът по вътрешно осиновяване определя кой кого ще осиновява. Съветът по вътрешно осиновяване предопределя кой осиновител с кой осиновен ще се събере.
    3. Молба за осиновяване – подава се от осиновителя, но не се подава директно към окръжния съд, а чрез Регионалната дирекция Социално Подпомагане (РДСП) (чл. 96, ал. 1). Това е направено, за да се спести работата на съда по проверка.
  2. Общинско ниво:
    1. Общински дирекции СПодпомагане:
  • По отношение на регистъра на децата (осиновяваните): те предлагат на регионалните дирекции деца за вписване в регистъра – чл. 84, ал. 1 и др. „За дете, настанено по административен ред съгласно Закона за закрила на детето, чиито родители са неизвестни или са дали съгласие за пълно осиновяване, дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето уведомява писмено в 7-дневен срок от настаняването регионалната дирекция за социално подпомагане за вписването му в регистъра“.
  • По отношение на регистъра на осиновяващите – Най-важната им функция е във връзка с проучването и разрешаването на вписването в националния регистър за осиновители чл. 86, ал. 2 и 3 „(2) Дирекция „Социално подпомагане“ извършва социално проучване за годността на лицето да осинови дете. (3) Лице, получило разрешение от дирекция „Социално подпомагане“, се вписва в регистъра служебно“. Тук регионалната дирекция действа при обвързана компетентност. Ако общинската разреши вписването – то става служебно. Тази дирекция разяснява последиците от осиновяването на осиновителите.
  • Дирекцията на общинско ниво дава и доклад в производството по осиновяване (чл. 97, ал. 1, изр. 2 „При пълно осиновяване съдът изисква доклад от дирекция „Социално подпомагане““. Той не е обвързващ, но ако докладът е негативен, най-вероятно е съдът няма да допусне осиновяване. Смисълът на доклада е умерен.
    1. Прокурор – допълнителна контролираща инстанция. Съгласно чл. 97 той дава заключение.

 

Международно осиновяване. До 2003 г. критерий за разграничаване беше гражданството, а сега е обичайното местопребиваване на детето и на осиновителя. При осиновяване на дете с обичайно пребиване РБ от чужденец с обичайно пребиваване в РБ ще се приложи чл. 77-98 СК. Когато детето е в РБ, а чужденецът с обичайно пребиване в чужбина, ще се приложат както правилата за нац. осиновяване, така и особените правила по чл. 110-121. Това осиновяване е международно, защото предстои преместване на детето от държавата по произход в държавата по пребиваване на осиновителя.

Особености при режима. На първо място СК въвежда принципа за предимство на нац.осиновяване и субсидиарен характер на международното. Дори и при започнало адм.производство по международно осиновяване с вписване в регистъра по чл. 113, ал. 1, т. 1, детето запазва шансовете си за нац.осиновяване.

На следващо място – детето трябва да е изчерпало възможностите за осиновяване в страната (чл. 110, ал. 1 СК) – т.е. липсва кандидат за период от 6м. от момента на вписване в регистъра, въпреки че Съветът по осиновяване е определил не по-малко от трима осиновяващи за детето.

Освен това предпоставка за допустимост е съгласието на министъра на правосъдието. Той може да откаже да го даде, когато са налице обстоятелства, които не са в интерес на детето и когато са допуснати нарушения в процедурата (чл. 117).

Производството по допускане на международно осиновяване включва: 1. Вписване на детето в регистъра за м.осиновяване; 2. Вписване на осиновяващ в регистъра на м.осиновяване (те са два вида – регистър на осиновяващи с обичайно местопребиваване в чужбина; – регистър на осиновяващи в постоянно местопребиваване в РБ, които желаят да осиновят чужденци). 3. Определяне на подходящ осиновяващ;  4. Съгласие от министъра на правосъдието.

Съдебното производство за осиновяване на детето с обичайно местопребиваване в РБ от лице с обичайно местопребиваване в чужбина се извършва от СГС. Делото се разглежда по реда за допускане на нац.осиновявания.

За меж.осиновяване има и няколко подзаконови актове: Наредба №13 от 2009 на министерството на правосъдието за определяне на условията и реда за даване на съгласие за международно осиновяване и за воденето за регистрите на международните осиновявания; Наредба №12 от 2009 за условията и реда за издаване и отнемане на разрешение за посредничество при международно осиновяване и за осъществяване и прекратяване дейността на акредитираните организации.

 

3. Необходими съгласия и мнения за извършване на осиновяване.

 

Съгласията са необходим елемент от смесения ФС на осиновяването. Допускането на осиновяването при липса на съгласие води до унищожаването му по съдебен ред, което довежда до прекратяване на осиновителното ПО. Мненията на лицата в особените хипотези не са правнообвързващи съда изявления, но той е длъжен да ги изслуша в съдебното производство.

Чл. 89 СК предвижда необходимо съгласие на четири категории лица, за да се допусне осиновяване – абсолютна материалноправна предпоставка:

  • На осиновяващия – законът има предвид това, което се дава пред съда. Осиновяващият изразява становище относно осиновяването в три момента: 1. За подаване на заявление до ДСПодпомагане по неговия постоянен адрес за издаване на разрешение за вписване в регистъра. 2. При получаване на уведомление за определянето му за подходящ осиновяващ на конкретно дете 3. И на последно място е съгласието пред съда;
  • Родителите на осиновяваното дете биологическите му родители, доколкото произходът от тях е установен. Това е тяхно право и затова СК дава възможност да оттеглят предварително даденото си съгласие.
  • На детето, ако е навършило 14 г. То дава съгласие самостоятелно и от свое име лично пред съда. Против волята му не може да се извърши осиновяване.
  • Съгласие от съпруг на осиновяващия и на осиновявания. Съпруг на осиновяващия, т.е. осиновява само единия съпруг, а не двамата. Няма да има правна връзка със съпруга на осиновителя. Съпруг на осиновявания е много малко вероятна хипотеза, трябва да е навършил 16 г., да е сключил брак с разрешение на РС. Особеното е, че липсата на тяхното съгласие не е основание за унищожаване на допуснатото осиновяване.

Съществен елемент на съгласието е изричното посочване на типа осиновяване – пълно или не. Според Матеева, ако горепосочените лица са дали съгласие без да посочили типа осиновяване, или без да са им разяснени последиците – би могло да се поддържа, че е налице основание за унищожаване поради лиса на съгласие.

В няколкото категории случаи от тези лица се изисква мнение, а не съгласие. Разликата е, че съгласието е обвързващо и без него не може да се извърши осиновяването. Докато мнението има само информативен за съда характер. Отрицателното мнение не е пречка за извършване на осиновяване. Изисква се мнение (чл. 90):

  1. Осиновяваният, ако е под 14 г. Неговото мнение не е обвързващо. Под 10 г. възраст не бива изслушвано въобще съгласно Закона за закрила на детето. (Матеева не го включва)
  2. От настойници и попечители,т.е. лицето няма родители. Законът отчита обстоятелството, че настойникът/попечителят не е тясно свързан с детето, като родителя, затова неговата роля няма обвързващо значение. Мнение дава и настойническият съвет, респ. заместник-попечителя, когато настойник, респ. попечител осиновява детето.
  3. Съпрузите на осиновяващия и на осиновявания, ако са поставени под ограничено запрещение.
  4. Родителите на осиновяваното дете – ако са малолетни, поставени под ограничено запрещение или лишени от род.права по отношение на осиновяваното дете. Непълнолетният родител дава съгласие. Ако е поставен под пълно запрещение не се взима дори мнението

Не е необходимо съгласие на родителя на детето:

  1. По чл. 93 все още не е довело до лишаване на родителски права – законът допуска отново осиновяването да се извърши без съгласие, но след изслушване на мнението. Такъв родител не би следвало да има решаваща воля. Този родител се призовава, за да бъде изслушан от съда, когато:
  • Трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка. Нямаме ориентир за продължителността, затова се преценява във всяка ситуация (ал. 1).
  • Отглежда и възпитава детето по вреден за развитието му начин. Смисълът на разпоредбата е за драстични случаи на увреждане интересите на детето. Отглеждането е свързано с храната, облеклото и грижата за здравето на детето (ал. 1).
  1. Не се изисква съгласие, нито се изслушва родителя, когато детето:
  • Настанено е в специализирана институция. Необходимо е още „родителят в срок до 6 месеца от датата на настаняването по административен ред съгласно Закона за закрила на детето без основателна причина не е поискал прекратяване на настаняването или промяна на мярката и връщане на детето или настаняването му в семейство на роднини или близки по реда на Закона за закрила на детето.“. Малко е пресилена тази разпоредба, защото 6 месеца текат от датата на настаняването. Родителят не може да остави детето по свое желание (преди е имало договорен ред; родителят е давал детето си за определен срок за настаняване и 6 м. текат след изтичане на този срок), а детето се настанява по административен ред и ако в 6 месеца не го поиска, означава, че може да бъде даден за осиновяване.
  • или ал. 3 „..и когато на детето е предоставена социална услуга – резидентен тип, или е настанено в приемно семейство и е вписано в регистъра на деца за пълно осиновяване“.

Съгласието на осиновяващия, на родителите на осиновявания и на съпрузите на осиновявания и на осиновяващия, както и мнението, може да бъде дадено в следна форма:

  • Лично пред съда. Осиновяваният може да даде съгласие само лично пред съда;
  • С декларация с нот.заверка на подписите;
  • Чрез особен пълномощник;

При най-честата хипотеза на задължително пълно осиновяване родителите на осиновявания дават предварително съгласие за осиновяване, което е предпоставка за вписване на детето в регистрите по осиновяване.

Чл. 92 урежда оттегляне на предварителното съгласие. Явление отказ от родителски права няма, макар и да има споразумение за осиновяване, защото родителят е такъв до осиновяването, ако то настъпи. Родителят може във всеки един момент може да оттегли съгласието за осиновяване. Това става със заявление с нот.заверка на подписа, подадено до ДСП, с копие до РДСП. Крайният момент на подаване на заявлението е до започване на производството по осиновяване пред съда (чл. 92 СК). В тази хипотеза детето се заличава от регистъра на деца за пълно осиновяване;

Предварително даденото съгласие е различно от съгласие до момента, защото съгласие е съгласие за конкретно осиновяване от конкретното лице. При предварителното се дава генерално съгласие и няма да искаме ново за конкретния случай.

 

4. Ред за извършване на осиновяването.

 

4.1. Ред за извършване на непълно осиновяване. Процедурата е молба директно до окръжния съд, който разглежда всички обстоятелства, за да се убеди, че осиновяването е в интерес на детето чл. 96, ал. 3 „Молбата за непълно осиновяване се подава от осиновяващия до окръжния съд по постоянния адрес на молителя“.

При пълно осиновяване процедурата е толкова проста както при непълно осиновяване, когато сме в хипотезата на чл. 82, ал. 2 и ал. 3:

  • осиновяването се извършва от съпруг на родителя на детето;
  • от дядо и баба;
  • от роднина по съребрена линия от трета степен (ал. 2);
  • от настойник или попечител или от семейство на роднини или близки, при които детето е настанено съгласно З за закр.Д. При тях отпада изискването за вписване в регистъра на осиновителите, но осиновяваният трябва да бъде вписан в регистъра на деца за пълно осиновяване. Освен това тези лица се проучват от ДСП по постоянния им адрес.

 

4.2. Извън тези случаи правилото на пълното осиновяване е двуфазен модел: административно и съдебно производство.

Административното производството обхваща:

  1. Вписване на детето в регистъра за деца, които могат да бъдат осиновени при условията на пълно осиновяване по чл. 83, ал. 2 и вписване на лицето, желаещо да осинови дете при условията на пълно осигновяване в Националния регистър на осиновяващи по чл. 85 СК.
  2. Определяне на подходящ осиновяващ за всяко дете от регистъра. Това се прави от Съвета по осиновяване. Общите критерии за определяне са: поредността на вписване; изразените от осиновяващия предпочитания; обстоятелствата от значение за интереса на детето.
  3. След това до определения подходящ осиновяващ се изпраща съобщение от регионалната дирекция за социално подпомагане. За така определения възможен родител съществува едномесечен срок в рамките на който със съдействие на дирекцията Социално подпомагане може да осъществи контакт с детето. Ако в рамките на този месец реши, че иска да осинови детето подава молба до съда чрез регионалната дирекцията, откъде е бил направен подбора. Това е молбата по чл. 95, ал. 5 до съда. До този момент може да се оттегли предварително даденото съгласие от родителите на осиновявания.

Ако определеният осиновяващ откаже или да пропусне срока, това дете, което не е успяло да бъде осиновено първия път се прилага повторно и ако три пъти не може да бъде осиновено – се вписва в регистъра на децата, подлежащи на международно осиновяване.

Съдебно производство (има и при пълно и при непълно):

Молител:

  • При задължително пълно осиновяване– само осиновяващият.
  • При осиновяване в хипотезата на чл. 82, ал. 2 и ал. 3 са осиновяващият, родителите на осиновявания и детето, ако е навършило 14 г.
  • При непълното осиновяване молбата се подава от осиновяващия до окръжния съд.

Компетентен орган – родово подсъдни са на окръжния съд. Местната подсъдпост зависи от това кой е молителя и по какъв ред е бил определен осиновяващия при пълно осиновяване. При пълното осиновяване съгласно чл. 97, ал. 1 „Молбата за пълно осиновяване се подава от осиновяващия чрез регионалната дирекция за социално подпомагане, чийто Съвет по осиновяване е определил осиновяващия, до окръжния съд по местонахождението на регионалната дирекция. При пълно осиновяване от роднини на детето, от настойник/попечител или от семейство на роднини и близки – съдът по постоянния адрес на молителя, така е при непълното осиновяване (ал. 3).

Характер на съдебното производство – охранително производство, тъй като е безспорно и едностранно. И като такова не е уредено в ГПК, а в СК – молбата се разглежда в 14-дневен срок от подаването й. Ако се касае до пълно осиновява съдът изисква доклад от Дирекцията СПодпомагане на общинско ниво. Освен това и при пълното, и при непълното се изисква заключение на прокурор, който да прецени дали осиновяването е в интерес на детето. Окръжният съд разглежда молбата в открито заседание при закрити врата. Съдът се произнася с мотивирано решение, като преди това анализира всички обстоятелства с оглед интереса на детето.

Решението на съда подлежи на обжалванесамо пред Апелативния съд. Право да обжалват имат осиновяващият, родителите, осиновяваният (когато е навършил 14 г. може да обжалва лично) и прокурора. Родителите нямат право на жалба в случаите на задължително пълно осиновяване по чл. 100, ал. 2.

Решението по допускане на осиновяването има конститутивно действие – от момента на влизането му в сила възниква осиновителното ПО. Решението се изпраща служебно на общината по постоянния адрес на осиновителя, за да извършват промените в гражданския статус, както и на Агенцията за СПод.

4. Действие и прекратяване на осиновяването.

1. Действие на пълното осиновяване.

 

Чл. 100 – осиновяването може да бъде пълно или непълно.

Предвидени са три хипотези на задължително пълно осиновяване:

  1. Дете с неизвестни родители – т.е. поризходът му не е установен;
  2. Когато родителите са дали предварително съгласие за пълно осиновяване. Интерес за детето от непълно осиновяване няма.
  3. В случаите по чл. 93, ал. 2 и 3 – т.е. осиновяване без съгласие на родителя, когато детето е настанено в специализираните служби.

В останалите случаи решението се взима от лицата, които дават съгласие за осиновяване. Те дават съгласие и за вида. Най-вече това са осиновяващият и родителите на детето. Ако има противоречие между желанието на осиновяващия и родителите – съдът не би могъл да реши спора, защото производството е охранително. Трябва да имаме обща воля за вида на осиновяване, за да бъде постигнато.

Пълно осиновяване – уредено е в чл. 101. То осигурява максималното подобие на кръвна връзка между родител и дете. Създава се правна връзка между осиновен и осиновител напълно равностойна на връзката между родител и дете. Осиновеният прекратява връзката си с роднините на биологичните си родители ал. 1 „При пълно осиновяване между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини – от друга, възникват права и задължения като между роднини по произход, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се прекратяват.“.

1.Правопораждащо действие на пълното осиновяване – възниква от това, че се създава връзка между осиновеното дете и неговите низходящи и осиновителя и неговите роднини:

  • Настъпват промени в имената на осиновеното. Налага се да се променят бащиното и фамилното име на детето, така че да съответства на имената на родителите. За собственото име няма необходимост за промяна, но ако желаят, осиновителите могат да го променят с негово съгласие, ако то е навършило 14 г. Това е уредено в ЗГР.
  • Съдът разпорежда да се издаде нов акт за раждане, в който като родители фигурират осиновителите/осиновителя. Старият се съхранява, но се изважда от публичните регистри на гражданското състояние.
  • Отношенията се развиват както между рожден родител и дете. Осиновителят наравно с рождения родител може да бъде лишен от родителски права.
  • Последици при наследяване – осиновеното дете е сред кръга на наследниците по закон на осиновителя и неговите роднини.
  • Осиновяването е пречка за брак, така както и кръвното родство, но по-тесен обхват, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 – до втора степен. Не се прекратяват съществуващите пречки за брак с рождените роднини. Пречките за брак не зависят от знанието/незнанието на встъпващите. Бракът е унищожаем, ако бъде сключен. Може в такива ситуации да се разкрие тайната на осиновяването. Непряко свързано с това е чл. 105 за предоставянето на информация ал. 1 „Осиновителите или навършилият шестнадесет години осиновен могат да поискат от окръжния съд, постановил решението за допускане на осиновяването, да им бъде предоставена информация за произхода на осиновения, когато важни обстоятелства налагат това…“. Разкриването става с решение на окръжния съд.
  • Матеева добавя – в полза на осиновителя възниква право да получи информация за произхода на детето от ДСП, ако важни причина налагат това (болест).

2.Правопрекъсващо действие на пълното осиновяване:

Прекратяването на правните връзки с рождените родители не е абсолютно, защото законът не може винаги да се абстрахира с биологическата връзка. Тя има правно значение, освен при пречките за брак, и в следните хипотези: 1. Рождените родители имат право да предявят иск за прекратяване на осиновяването, когато осиновителите са починали; Останалите са изведени по тълкувателен път от съдебната практика (чл. 106 СК). 2. Допустимо е предявяване на иска за оспорване на предположението за бащинство, дори и детето да е осиновено. Едногодишният срок за презумпцията ще е отдавна изтекъл, но практиката приема, че може да се предяви иск с оглед възможността за прекратяване;

В случай че пълното осиновяване бъде прекратено, семейноправните връзки между осиновеното дете и рождените му родители и роднини по рпоизход се възстановяват в пълнота.

2. Действие на непълното осиновяване.

Непълно осиновяване – характерно е, че се създава правна връзка само между осиновения и неговите низходящи и лично осиновителя и никой друг. Т.е. нямаме правна връзка с роднините на осиновителя. Обратно с рождените родители не настъпва прекратяване на връзката. Чл. 102, ал. 1, изр. 2 „Родителските права и задължения преминават върху осиновителя“. Ситуациите, при които се извършва непълно осиновяване, са между роднини или близки познати, с определени житейски цели.

1.Правопораждащо действие:

  • Възниква семейноправна връзка между осиновения и неговите низходящи и осиновителя, но е и с други лица. Отговорността по чл. 48 ЗДД преминава върху осиновителя.
  • Пречка за брак при непълно осиновяване има по отношения на роднини по права линия, а това такова е отношението само между осиновения и осиновителя. Братя и сестри няма.
  • Наследяване – детето да може да наследява само осиновителя, но не и неговите роднини. Ако обаче почине детето, наследяват го осиновителите

2.Правосъхраняващо и правопроменящо действие.

  • Семейноправната връзка между рождените родители и осиновения и неговите низходящи се запазват, но с порменен обем и съдържание. Род.права и задължения преминават върху осиновителя. Практиката приема, че ако осиновителят не е в състояние да дава издръжка на детето: Осиновителят по пълно осиновяване ще търси от други роднини. При непълно роднините на осиновителя не дължат издръжка, защото няма връзка с тях. Приема се, че може да се поиска от рождените родители. Чл. 102, ал. 2 „Рождените родители дължат издръжка, ако осиновителят е в невъзможност да я дава.“ Те са субсидиарно задължени да дават издържка.
  • Нов акт за раждане не се създава. В съществуващия се прави бележка за осиновяването.
  • Имената на детето не е наложително да бъдат променени. Но може да бъде направено, ако това е поискано пред съда, а ако детето има 14 г. – трябва и неговото съгласие.
  • Брачните пречки в отношенията между осиновеното дете и рождените му родители и роднините по произход се запазват в пълен обем.

 

3. Прекратяане на осиновяването.

 

Прекратяването действа за в бъдеще. Когато детето е осиновено от две лица, имаме две отделни осиновителни ПО и прекратяването на едното не е основание за прекратяване на другото.

Основания:

1/ Смърт:

  • при непълно, тъй като това е лична връзка между осиновен и осиновител – чл. 107, ал. 2 „При непълно осиновяване, ако осиновителят почине, както и ако осиновеният почине, без да остави низходящи, осиновяването се прекратява, но преживелият наследява починалия“;
  • при пълно, ако настъпи смърт на единия или двамата осиновители, осиновяването не се прекратява автоматично чрез смъртта, защото има създадена връзка и с роднините. Аналогично е положението както при рождено дете, на което родителите са починали. В този случай е предвидено да може по съдебен ред да се поиска прекратяване, при положение че е починал единственият или и двата осиновители, осиновеният е непълнолетен и това се налага от неговите интереси (ал. 1). Право имат:
  • Осиновеният – ако е непълнолетен, лично /процесуално дееспособен е/, малолетният чрез настойника си, а ако не – чрез особен представител;
  • Рождените родители на детето;
  • Вече назначения настойник/попечител, но лично, а не като представител на детето;
  • Дирекция „Социално подпомагане”;

2/ Унищожаемост (чл. 106, ал. 1, т. 1) поради следните нарушения (чл. 77, ал. 1, чл. 78, чл. 79, чл. 80, ал. 1 и ал. 2, изречение първо, чл. 81, чл. 82, ал. 1, т. 1, чл. 89, ал. 1, т. 1, 2 и 4 и ал. 2 и 3):

– осиновеният е бил навършил 18 г. към момента на подаване на молбата (чл. 77, ал. 1);

– осиновяващият не е бил дееспособен или е бил лишен от род.права (чл. 78);

– не е налице най-малко 15 г. разлика във възрастта (чл. 79);

– налице е осиновяване между роднини по права линия, извън хипотезата баба и дядо; или между братя и сестри (чл. 80, ал. 1);

– осиновено е дете, без да са налице една от предпоставките на чл. 80, ал. 2 за осиновяване от баба и дядо – детето не е родено извън брака или не е починал единият/двамата родители.

– осиновено е дете от две лица едновременно, които не са съпрузи; или е осиновено, въпреки наличието на съществуващо осиновяване (чл. 81).

– при пълно осиновяване детето не е вписано в регистъра на деца за пълно осиновяване (чл. 82, ал. 1, т. 1) и не е налице хипотезата по ал. 2 осиновяващ да е съпруг; баба и дядо; роднина до трета степен. Иск може да се предяви от осиновителя, осиновения и всеки от родителите на осиновения в едногодишен срок от допускане на осиновяването (чл. 106, ал. 3).

– липсва съгласие на някое от тези лица – на осиновяващия; родителите на осиновявания; на осиновявания, ако е навършил четиринадесет години (чл. 89, ал. 1, т. 1, 2 и 4). Иск може да предяви лицето, което не е дало съгласие в едногодишен срок: за осиновителя и за всеки от родителите на осиновения – от узнаването; за осиновения – от навършването на пълнолетие или от узнаване на осиновяването, ако това е станало по късно. Този иск може да се предяви и от тези лица, когато съгласието им е дадено в резултат на грешка, измама или заплашване (чл. 106, ал. 2);

– съгласието на майката е дадено в противоречие с чл. 89, ал. 2, т.е. преди да изтекат 30 дни от раждането). Майката има право на иск в едногод. срок от узнаване на осиновяването, ако е дала съгласие в нарушение на ал. 2;

– нарушен е чл. 89, ал. 3 „Родителите на осиновявания дават съгласие и в случаите, когато са непълнолетни“. Иск могат да предявят родителите в едногодишен срок от узнаването;

Унищожаемото осиновяване е сходно с унищожаем брак – поражда действие, но може да се атакува по съдебен ред /иск/. Ако е налице основание за унищожаване, осиновяването се прекратява. Общата разпоредба за сроковете за подаване на искове, както и активно легитимираните лица е в чл. 106, ал. 4 „В останалите случаи на унищожаемост прекратяване могат да поискат осиновителят, осиновеният и всеки от родителите на осиновения до навършване на пълнолетие на осиновения“. За специалните хипотези по-горе беше описано. Компетентен е окръжният съд.

3/ Тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения (чл. 106, ал. 1, т. 2). Право на иск имат осиновителят и осиновеният (няма срокове), като компетентен отново е окръжният съд.

Тежкото провинени е противоправно и виновно поведение на една от страните, като това поведение е тежко. Не може да се говори за тежко провинение, ако се касае за поведение на детето и то е под 14 години – все още няма формирана психика + очаква се осиновителят да го възпитава. Но ако едно малолетно дете е с неконтролируемо поведение, осиновяването може да се прекрати, но в категорията „други обстоятелства”. Там влизат и другите невиновни прояви – болест, отношения на ТЛ в семейството.

Освен посочените по-горе лица активно легитимирани да поискат прекратяване на основание унищожаемост или тежко провинение са:

  • прокурорът в защита на обществения интерес, като при унищожаването е обвързан със сроковете по ал. 3 и ал. 4 на чл. 106, а при тежкото провинение – до навършване на пълнолетие.
  • дирекция СПодпомагане, ако осиновяването противоречи на интереса на детето. Отново имаме същите срокове като при прокурора „В случаите по ал. 1, т. 1 искът се предявява в сроковете по ал. 3 и 4, а по ал. 1, т. 2 – до навършване на пълнолетие на детето“;

4/ По взаимно съгласие – чл. 106, ал. 8 „Осиновяването може да бъде прекратено от районния съд по взаимно съгласие на осиновителя и осиновения, когато двамата са дееспособни“. Компетентен РС. Това е охранително производство. Това е единственото производство, което се разглежда без участието на прокурор.

Ред за прекратяване: 1. Автоматично извънсъдебно имаме само при непълно осиновяване – при смърт на осиновителя или осиновения, без да е оставил низходящи.

  1. Прекратяване на осиновяването въз основа на влязло в сила СР. Имаме два типа съдебни производство: а) охранително, когато прекратяването е по взаимно съгласие, стига и двамата да са дееспособни – компетентен е районния съд; б) при останалите основания прекратяването е спорно и компетнен е окръжния съд (унищожаемост; тежко провинение или други разстройващи обстоятелства; смърт на осиновителя при пълно осиновяване).

Последици от прекратяването:

– прекратяват се възникналите от осиновяването родствени връзки и взаимните права и задължения;

– при прекратяване на осиновяване по съдебен ред се възстановява името на осиновения отпреди осиновяването, но съдът може да постанови да си запази името, когато имаме съгласие на осиновителя, или при наличието на важни причини;

– първоначалният акт за раждане възстановява действието си;

– при прекратяване на непълно осиновяване поради смърт на осиновения или на осиновителя преживелият наследява починалия. Същото се отнася и за случаите на послесмъртно прекратяване на пълноъо осиновяване по исков ред (чл. 107, ал. 1 СК).  В останалите случаи недобросъвестния (при унищожаемост) преживял осиновявител или осиновен не наследява починалия в случай на уважаване на иска за прекратяване на осиновяването.

– отпадат брачните пречки в отношенията между осиновения и неговите низходящи и осиновителя (при непълно), както и между осиновения и братята и сестрите му по осиновяването (при пълно).

– чл. 332, ал. 2 ГПК дава възможност искът за прекратяване на осиновяването да се съедини с иск за обезщетение поради принос за увеличаване на имотното състояние на осиновителя. Само за осиновения е предвидена тази възможност. Според Матеева в същото произодство осиновителят не може да предявява иск по чл. 59 СК.

–  прекъснатите отношения при условията на пълно осиновяване с биологичните родители и роднини се възстановяват – при пълно; при непълното – правата и задълженията са отново в пълен обем;

– при пълно осиновяване, ако рождените родители са починали, детето не ги наследява, тъй като прекратяването е за напред.

 

Въпрос 50. Родителски права и задължения. Съдържание. Закрила на детето. Представителство и попечителско съдействие. Ограничаване и лишаване от родителски права.

1. Родителски права и задължения.

1. Обща характеристика.

 

Отношението между родителя и детето е конкретна семейноправна връзка, която може да възникне само от проявлението на два правопораждащи ЮФ: раждане на дете и осиновяване. Раждането е ЮФ от типа на юридическите събития, с чието осъществяване ФЛ придобива способността да бъде носител на права и задължения, вкл.и със своите родители. Заченатият не е адресат, защото не е правосубектен. При осиновяването отношенията възникват от влизане в сила на СР за допускане на осиновяване.

Отношение родител-дете не може да възникне от никакъв друг ЮФ.

Носител на род.права и задължения може да бъде само лице с род.качество. То е лично, непрехвърлимо и ненаследимо, не може да бъде отнетно на никакво правно основание и по никакъв ред. Аргумент за последното е фактът, че лишеният от род.права родител е адресат на определените със СР мерки относно личните отношяние с детето именно в родителското си качество; той продължава да дължи на детето издръжка като родител. Правното качество родите се придобива от установения по надлежен ред биологичен произход или от момента на осиновяването до прекратяването му.

Не са носители на род.права и задължения: 1. Съпругът на майката/бащата на детето = те са намират в отношение на сватовство от първа степен с детето (чл. 76 СК); 2. Настойнкът/попечителят – приличат на отношенията родител-дете, но не са същински семейноправни. Те възникват от адм.акт; 3. Приемните родители, при които детето е настанено по реда на ЗЗДет. Видът и съдържанието на правата и задължения се уреждат с договора с директора на ДСП, а не със законови норми; 4. Членовете на семейство на роднини или близки, при които детето бива настанено.

Другият субект е детето – по см. на глава 9 “отношения между родители и деца” СК дете е само ненавършилото пълнолетие ФЛ. Изключен е встъпилят в брак непълнолетен.

Правна характеристика на род.права и задължения: 1. В КРБ е уредено, че отглеждането и възпитанието на децата е право и задължение на техните родители. Особеност е припокриването на юридическото съдържание на правата и задълженията на родителя по отношение на детето; 2. Правата се упражняват с нормативно предписаното им съдържание и само в интерес на детето – като това не бива да се абсолютизиран, напр. даването на съгласие за осиновяване е субективно право и зависи само от родителя; 3. Особеност е, че правата и задъленията се упражняват в интерес на детето. Гаранция за запазване интереса на детето е нзанчаването на особен представител на детето в случаите на противоречие между интересите на детето и на родителя; 4. Род.права и задължения възникват само по силата на закона. КРБ закрепва принципа за законоустановеност на условията и реда за ограничаване и лишаване от род.права.

Род.права разкриват някои признаци на абсолютните субективни права, доколкото са противопоставими на всички останали пр.субекти и от последните се очаква да не им пречат. В по-голямата си част са притезателни, тъй като за осъществяването им е необходимо спазването на определено поведение, но има и непритезателни – зад.представителна власт на родителя по отношение на малолетното му дете; правото да даде съгласие за осиновяване. По характера си род.права са неимуществени, непрехвърлими и ненаследими. Една друга тяхна особеност е, че значителна част от род.права не се поддават на принудително изпълнение поради особеното им съдържание (чл. 125, 129 и 130 СК). Едно от изключенията е правото на родителя да издейства по принудителен редвръщане на детето в род.дом, ако то се отклони или бъде отклонено (чл. 126, ал. 2 СК). Възможност за принудително осъществяване на право на родителя по отношение на детето е предвидена и с оглед на личните отношения на родителя с детето (чл. 528 ГПК).

Род.задължения имат корелат насрешните субективни права на детето. Задълженията на родителя биват неимуществени (задължения за полагане на грижи за физическото, умственото, нравственото и соц.развитие; осигуряване на неговото образование; защита на неговите интереси; представителство и попечителско съдействие и др.), така и имуществени (задължението за издръжка по чл. 143 СК, за управление на имуществото на детето в негов интерес и с грижата на добър стопанин). С изключение на задължението за издръжка, останалите род.задължения не могат да бъдат предмет на иск за реално изпълнение, нито да се поддават на принудително изпълнение. Но неизпълнението на род.задължения е скрепено с други последици – ограничаване или лишаване от род.права.

 

2. Ред за упражняване на род.права и изпълнение на задълженията.

 

Редът за упражняване на род.права и задължения е нормативно определен в чл. 123 СК: 1.Родителите могат да ги упражняват заедно и поотделно – т.е. всеки от родителите е самостоятелен носител на всички род.права и задължения в пълен обем и може да ги упражнява еднолично. В случаите, когато законът изисква да се упражняват и от двамата родители, всеки упражнява едно свое субективно право (съгласие при осиновяване); 2. Правилото, че упражняването им се извършва по общо съгласие на родителите. При разногласие законът ги овластява да се обърнат към медиатор или да предявят иск пред РС по настоящия адрес на детето – чл. 127, „(1) Когато родителите не живеят заедно, те могат да постигнат съгласие относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му. Те могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да утвърди споразумението им. Споразумението има сила на изпълнително основание по чл. 404, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс.“. Тази хипотеза се отнася само до разногласия по отделни въпроси, а не цялостно във възгледите им. Решението на съда е акт на спорна съдебна администрация на семейните ПО, с който съдът се намесва по искане на някоя от страните в равнопоставените отношения помежду им.

Извън приложното поле на този иск по чл. 127, ал. 1 са споровете относно род.права в случаите, при които родителите не живеят заедно и не могат да постигнат съгласие при кого да живее детето (тук има специален ред – чл. 127, ал. 2 СК). Поначало в този случай предоставя въпросите за местоживеенето на детето, упражняването на род.права, личните отношения, издръжката – на споразумението между родителите. Чл. 127, ал. 2 се прилага освен при фактическа раздяла и за родители изначално несвързани с брак и разделно живеещи, като произходът на детето е бил установен чрез припознаване (извънсъдебно). Това е така, защото при уважаване на исковете за установяване на произход от майката по чл. 68 СК и на произход от бащата по чл. 69 СК съдът е длъжен служебно да постанови при кого от родителите да живее детето, мерки за упражняване на род.права, режим на лични отношения, издръжка. Когато родителите не могат да постигнат споразумение по чл. 127 – отнасят спора до районния съд.

РС може да разреши и спор относно пътуване на дете в чужбина чл. 127а.

Разгледаните хипотези не бива да се смесват с възлагане упражняване на род.права при развод или унищожаване на брака.

Таков добавя и че са род.права и задължения между родители са неделими, доколкото и двамата родители са известни, живи, нелишени от род.права и не са поставен под пълно запрещение

 

3. Видове права и задължения на родителите.

 

  1. Права и задължения на родителите по отношение на личността на детето и упражняването и защитата на личните му права:

– определяне на собствено име на детето – основно лично неимуществено право на детето (чл. 13, 14, ал. 1 и 3, чл. 15 и 18 ЗГР).

– права и задължения по полагане на грижи за физическото,            умственото, нравствено и социално развитие на детето – навици и възгледи; общо възпитание. Родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете и подходящ контрол на поведение на непълнолетното (чл. 125, ал. 3). Съгласно ЗЗДет. родителите са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12 г. Родителите носят обективна отговорност по чл. 48 ЗЗД за действията на своите деца. Тук се включва и образованието на детето, а да има грижата да го изпрати на училище, то да ходи редовно. Това задължение е предвидено и в закона за народната просвета.

– съвместно живеене (чл. 126, ал. 1 „Родителите и ненавършилите пълнолетие деца живеят заедно, освен ако важни причини налагат да живеят отделно“. Изброените по чл. 125 задължения са трудноизпълними без съвместно живеене, затова е задължително. По изключение могат да живеят разделно – образование, здравословно състояние, работа на родител. Чл. 126, ал. 2 СК урежда абсолютно субективно право на родителя – родителят може да поиска от РС да постанови връщане „Когато детето се отклони или бъде отклонено от местоживеенето си“. Съдът ще прецени дали става въпрос за важна причина /пример: детето е отведено, защото интересите му не са защитени при родителя/. Тогава съдът може да постанови връщане. Актът на РС (определение) е по характера си акт на спорна съдебна администрация. Детето следва да бъде изслушано при условията на ЗЗДет. Ако бъде постановена заповед за връщане, то по административен ред ще бъде върнато. Ако не – чл. 126, ал. 3 „Ако съдът установи наличието на важни причини по ал. 1, той отказва връщането на детето при родителя и уведомява дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето, която предприема незабавно мерки за закрила“.

– Непрепятстване на отношенията с бабата и дядото. Защитна мярка – чл. 128, ал. 1 „Дядото и бабата могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи мерки за лични отношения с него, ако това е в интерес на детето. Това право има и детето.“.

– Право на лични отношения – чл. 128, ал. 3 „Ако родителят, на когото съдът е определил режим на лични отношения с детето, временно не е в състояние да го упражнява поради отсъствие или заболяване, този режим може да се осъществява от бабата и дядото на детето“. При съвместно живеене – не се повдига този въпрос, а само при разделени/разведени родители и детето преобладаващо живее при единия. Лични отношения няма смисъл да се упражняват изрично при разведени родители, но детето живее достатъчно дълго време при единия и при другия. Личните отношения са подробно уредени в чл. 59, ал. 3 СК.

  1. Представителство и попечителско съдействие на ненавършилите пълнолетие деца – също е част от род.права и задължения.

Родителят е законен представител (задължително представителство) на малолетното дете, а на непълнолетното оказва попечителско съдействие /чл. 129-130/. Чл. 129, ал. 1 „Всеки от родителите може сам да представлява малолетното си дете и да дава съгласие за правните действия на непълнолетното си дете в негов интерес“; при противоречие между интересите – особен представител по реда на чл. 29, ал. 4 ГПК. Противоречието може да бъде констатирано от ДСПод. и от съда.

  • Управлява имуществото на детето свободно, както прецени, но в негов интерес (чл. 130, ал. 1 „Родителите управляват имуществото на детето в негов интерес и с грижата на добър стопанин. (2) Доходите от имуществото на детето, които не са необходими за негови нужди, могат да се използват за задоволяване на потребности на семейството“). Тук се включва запазването и поддържането на имоти и вещи, събирането на плодовете, договор за наем до 3 г. и др.
  • Разпорежда се с имуществото на детето като се предполага, че го извършва в негов интерес, но за определени действия е необходимо разрешението на районния съд. Чл. 130, ал. 3 „Извършването на действия на разпореждане с недвижими имоти, с движими вещи чрез формална сделка и с влогове, както и с ценни книги, принадлежащи на детето, се допуска с разрешение на районния съд по настоящия му адрес, ако разпореждането не противоречи на интереса на детето

За недвижимите имоти винаги се е търсило разрешението на РС. При влоговете банката е длъжна да изиска разрешението на РС. РС дава разрешение за разпоредителното действие, ако то не противоречи с интересите на детето /по-смекчена формулировка/. Тези сделки са унищожаеми, ако са без разрешението на РС.

За останалите разпоредителни сделки – с движими вещи, за които не се изисква форма, по-тежка от писмената, разпореждането е приравнено на действията на управление, стига да не се касае до сделка по ал. 4. Т.е. родителите могат самостоятелно да извършват тези сделки.

Чл. 130, ал. 4 (дарение, отказ от права, заем, обезпечаване на чужди задължения) – категория разпоредителни сделки, за които законът предварително е предвидил, че те не могат да са от полза на детето. Затова тези сделки се забраняват като санкцията е нищожност. Според Таков е налице незавършен фактически състав, а не висяща недействителност.

Изключение се е въвело с новия СК в ал. 4, изр. 2 „По изключение обезпечаване на чужди задължения чрез залог или ипотека може да се извърши по реда на ал. 3 при нужда или очевидна полза за детето или при извънредни нужди на семейството“. Може да се извърши с разрешение на РС при по-тежък критерии, отколкото в ал. 3 – очевидна полза на детето /по-тежко от интереса/ или извънредна нужда на семейството. Абсолютна забрана остава за дарение, отказ от права и даване на заем.

Плодоползване – доходите от имуществото на детето, които не са необходимо за негови нужди, могат да се използват за задоволяване потребностите на семейството (ал. 2 на чл. 130). Преценката е оставена на родителите.

Права и задължения на детето. Новият СК за първи път формулира права на детето по отношение на родители (чл. 124):

  1. Право на родителска грижа (ал. 1).
  2. Право на лични отношения с родителя (ал. 2). Правото на детето е уредено неутрално по отношение на причините, поради които възниква нуждата от лични отношения (чл. 128). Правото се осъществява или по волята на лицата (детето и родителите), чрез споразумение, или чрез решение на съда. При споразумението, което се утвърждава от съда – при развод родителите уреждат режима на личните отношения (чл. 51, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 СК). При съдебното решение – при исковия развод, решението обхваща детайлно описание на режима, който включва периодичността и формата за осъществяване на лични отношения.

Правото на лични отношения може да бъде ограничавано от съда, когато не е в интерес на детето (стрес; липса на интерес от страна на родителя; домашно насилие и др.).

  1. Право на детето на лично отношения с близки – чл. 128, ал. 1.

Задължения на децата – ал. 2 на чл. 124 (да уважават родители, баба и дядо и да им помагат).

2. Ограничаване и лишаване от род.права.

 

Нормативна уредба се съдържа в чл. 131-136 СК. Това е най-тежката мярка, която може да се предприеме по отношение на родителите. Засяга се обемът на родителските права. Ограничаване – отнемат се част от родителските права. Лишаване – отнема се цялата съвкупност от родителски права. Това са еднотипни мерки с разлика в резултата.

Тези два института по-скоро са за закрила на детето, не винаги са санкция за родителите. Като санкция могат да се разглеждат при виновно поведение на родителите -имат защитна и санкционна функция. От принципа за законоустановеност на условията и реда за ограничаване и лишаване от род.права и тяхната голяма обществена значимост произтича императивният характер на уредбата. Гаранция за това е, че мерките по ограничаване или лишаване се налагат, изменят или отменят само с влязло в сила СР. Освен това обект на ограничаване/лишаване са само род.права по отношение на определено дете, а не общо. Основанията за ораничаване/лишаване представляват определени ЮФ, с чието проявление законът свързва рилагането на правните мерки, изразяващи се в една или друга степен на засягане на род.правомощия. Прилаганите мерки имат временен характер и съдът може да ги измени, респ да постанови възстановяване.

 

1. Ограничаване на род.права.

 

Предпоставки за ограничаване (чл. 131):

  • ал. 1 – виновно поведение, което представлява опасност за личните или имуществените права на детето („опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето,“).
  • ал. 2– обективни невъзможност, причини, поради които родителите нямат възможност да упражняват родителските права /болест/. Тези причини не могат да се вменят във вина на родителя. Макар разпоредбата да не изисква изрично състоянието на родителя да създава опасност за дететом според Матеева такава трябва да е налице, за да има основание да се наложи защитна мярка.

При наличието на тези предпоставки РС взема мерки за запазване интересите на детето – те са 5 възможни: – отнема отделни род.правомощия; – поставя условия за упражняване на отделни род.правомощия; – възлагане осъществяването на отделни род.правомощия на др.лице; – промяна на местоживеенето на детето; – настаняване на детето извън семейството. Най-тежката мярка е извън семейството /широко понятие – може да бъде настанено при други роднини, при баба и дядо, в приемно семейство, в специализирана институция/. Изборът на конкретна мярка е въпрос на целесъобразност.

Правни последици от ограничаване на род.права – родителят продължава да бъде носител на род.права и задължения и е овластен да ги упражнява, но във видоизменен вид, по-конкретно продължава да изпълнява функциите си по задължително представителство и попечителско съдействие; продължава да е титуляр на съгласието при осиновяване; да дава мнение при встъпване в брак на непълнолетен. В най-голяма степен правата му са ограничени при настаняване на детето извън семейството – отнема му се правото на съвместно живеене; родителят губи и правото на фактически действия по грижите за детето. В този случай съдът следва да определи и издръжката на детето, ако междувременно такава не е била присъдена.

Други приложими мерки:

  • да се забрани на родителя да отглежда детето;
  • да се наложи ограничение в правата на родителя относно разпореждането с имуществени интереси;
  • когато родителите са разведени/ не са били женени – определяне режима на лични отношения между родителите и детето. Възможно е да се преустановят контактите или да се определи да се провеждат на определени места.

 

2. Лишаване от род.права.

 

Лишаване – чл. 132. Основанията са два вида:

  1. Тези по чл. 131, но в особено тежки случаи – и обективното и виновното основание. Осоената тежест се преценява конкретно от съда. При безвиновния състав родителят трябва да се намира трайно в такова състояние, което напълно му пречи да изпълнява род.си функции без изгледи да се върне към нормално упражняване;
  2. Когато без основателна причина трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка. Този състав е виновен. Според Матеева при този състав създаването на опасност за интереса на детето не е елемент от ФС на това основание, а само на основанията за ограничаване на род.права, респ. за лишаване по т. 1.

Правни последици:

  1. Относно родителя:

– правомощията му спрямо това дете отпадат като цяло (да се грижи, представлява, управлява и разпорежда с имуществото и т.н.). Не отпада задължението за издръжка; пречки за брак; правото на детето да наследява този родител. Не отпада изцяло правото на родителя относно лични отношения с детето.

– отразява се неблагоприятно на гражданскоправното положение на родителя, тъй като той губи занапред правото да бъде носител на правни качества и функции сходни с родителските – не може да бъде назначаван за настойник, попечител, да осиновява, да бъде примен родител. Но лишаване от род.права по отношение на определено негово дете не засяга автоматично родителските му правомощия спрямо останалите му деца (настоящи/бъдещи). В литературата е изразено и обратното становище.

– лишеният от род.права родител губи правото да търси издръжка от детето, ако е бил лишевн поради виновно поведение (не се прилага при обективния състав). Спорен е въпросът дали губи и правото да наследява това дете – няма изрична уредба. В литературата едни автори прилагат липсата на издръжка по аналогия и за наследяването. Според Матеева няма основания за аналогия, защото неуредена и уредбата хипотеза не са подобни по см. на ЗНА. Освен това чл. 151, ал. 3, изр. 2 установява едно изклюючение, а разпоредбите, установяващи изключение не могат да се тълкуват разширително и да се прилагат по аналогия.

  1. Правни последици относно децата-адресат на защитната мярка:

– другият родител продължава да упражнява своите род.права;

– към учредяване на настойничество/попечителство може да се пристъпи само ако др.родител е починал, неизвестен, поставен под пълно запрещение или е лишен от род права.

детето може да бъде настанено извън семейството по реда на ЗЗДет.при наличие на някоя от следните две предпоставки: а) няма друг родител; или б) др.родител е жив и известен, но упражняването на род.права от него не е в интерес на детето (може да е трайна невъзможност, род.му права да са ограничени и др.). По-долу при мерките за закрила на детето ще бъдат описани хипотезите на настаняване на детето извън семейството, както и правата и задълженията лицата, които следва да се грижат за детето.

Ако се стигне до ограничаване на родителските права чрез настаняване на детето извън семейството, както и при лишаване от родителски права, съдът определя „1. издръжката на детето, ако не е присъдена; 2. мерките относно личните отношения между родителя и детето“ (чл. 134).

Лишаването/ограничаването не са вечно и родителят, може да поиска от съда да възстанови родителските му права, ако е отпаднало основанието, поради което е бил лишен от тях. Освен това при промяна на обстоятелствата съдът може да измени наложените мерки.

 

3. Производство по ограничаване и лишаване от род.права.

 

Производството по ограничаване и лишаване от род.права се урежда с особени правила на СК. Родово компетентен е РС по настоящия адрес на детето. Право на иск имат другият родител, прокурорът, Дирекция „Социално подпомагане”. Независимо по чия инициатива е образувано – в производството задължително се изслушват прокурорът, ДСП и родителят, чието ограничаване/лишаване от род.права се иска. Родителят не се изслушва само ако не се яви, при условие, че е бил редовно призован. Детето се изслушва при условията на чл. 15 ЗЗДет. – т.е. ако е навършило 10 г. задължително, ако не – в зависимост от степента не неговото развитие.

Новост е възможността съдът да определя подходящи привременни мерки, като вземе предвид становището на ДСП (напр. временно настаняване при близки или роднини). Съдът се произнася с определение, което не подлежи на обжалване, но може да бъде изменяно от същия съд.

Действието на мерките по ограничаване и лишаване от род.права е временно – докато съществуват основанията, поради които са били наложени. При изменение на обстоятелствата съдът може да измени мерките (да ги промени, да лиши от род.права, вместо ограничаването).

При отпадане на основанието за лишаване от род.права, родителят може да поиска от съда да му бъдат възстановени.

Производството по ограничаване/лишаване има белезите на спорна съдебна администрация на отношенията между родители и деца. По същността си СР не е правораздавателен акт, няма СПН и може да бъде изменяно по всяко време при промяна на обстоятелствата или при отпадане на основанието.

 

3. Закрила на детето (по закона).

 

Чл. 137 СК определя няколко неща: 1. Законът възлага упражняването на родителски права и задължения на опр.лица, без да ги прави родители, те нямат родителско качество (ал. 1). Това е хипотезата, в която детето има живи и нелишени от род.права родители, но фактическите грижи за неговото отглеждане се полагат от други лица (роднини или близко/приемно сем./специализирана институция). Тези лица могат без съгласието на родителите да вземат решения и да предприемат действия за запазване живота и здравето на децата.

  1. Другите субекти, овластени с титулярство са лицата, при които детето е настанено по съдебен ред, за периода на настаняването (ал. 3 на чл. 137) и ДСПодпомагане за времето от административното до съдебното настаняване (ал. 5).

Законът за закрила на детето (ЗЗ на детето) урежда правата, принципите и мерки за закрила. Мерките за закрила са уредени в чл. 4, ал. 1 и те са:

  1. съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда;
  2. настаняване в семейство на роднини или близки;
  3. осиновяване;
  4. настаняване в приемно семейство;
  5. предоставяне на социални услуги – резидентен тип;
  6. настаняване в специализирана институция. Настаняването на децата в специализирани институции се извършва само в случаите, когато са изчерпани възможностите за оставане на детето в семейна среда;
  7. полицейска закрила – основания са когато детето е обект на престъпления или има непосредствена опасност за живота и здравето; изгубено или е в безпомощно състояние; останало без надзор;
  8. специализирана закрила на обществени места;
  9. информиране за правата и задълженията на децата и родителите;
  10. осигуряване на превантивни мерки за сигурност и защита на детето;
  11. осигуряване на правна помощ от държавата;
  12. специални грижи за децата с увреждания;
  13. вземане на временни мерки за закрила на дете в случаите и при условията на чл. 12 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, съставена в Хага на 19 октомври 1996 г.

Закрилата се осъществява от председателя на Държавната агенция за закрила на детето и администрацията, която го подпомага, дирекция СПодпомагане и др. органи на изп.власт.

Глава четвърта урежда по-подробно мерките, като на първо място поставя на мерки за закрила в семейна среда (възпитание, насърчаване, съдействие.. – чл. 23). След това в чл. 25 са посочени основанията за настаняване на детето извън семейството:

  1. чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени;
  2. чиито родители, настойници или попечители без основателна причина трайно не полагат грижи за детето;
  3. чиито родители, настойници или попечители се намират в трайна невъзможност да го отглеждат;
  4. което е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;
  5. в случаите по чл. 11 от Конвенцията от 1996 г.;
  6. чиито родители, настойници или попечители са се съгласили и отказват да прекратят участието му в предаване по смисъла на Закона за радиото и телевизията и с това се създава опасност за неговото физическо, психическо, нравствено и социално развитие.

Следва да се отбележи, че детето може да бъде настанено извън семейството, само когато са изчерпани всички възможности за закрила в семейна среда, т.е. това е крайна мярка. Настаняването извън семейството, независимо дали ще е при роднини, в приемно семейство, социална услуга – резидентен тип или в специализирана институция се извършва от районния съд, като преди това по адм.ред дирекция СПод. извършва временно настаняване. Иск за настаняване имат дирекцията, прокурора и родителя.

При настаняване по административен ред в семейство на роднини и близки тяхното съгласие се дава в декларация и се проучва неговата годност, а при настаняване в приемно семейство – „проверка относно годността на лицата, кандидатстващи за приемно семейство. След настаняване по административен ред се сключва договор между съответния доставчик на социална услуга „приемна грижа“ по настоящия адрес на приемното семейство и приемното семейство“.

Пред съда – открито заседание се насрочва незабавно и в едномесечен срок се взима решение за налагане на мярка, като се следва последователността на ал. 1 на чл. 26:

  • „в семейство на роднини или близки,
  • както и настаняването на дете за отглеждане в приемно семейство,
  • социална услуга – резидентен тип
  • или специализирана институция

…освен ако това не е в интерес на детето. В производството участват органите и лицата, сезирали съда и детето при условията на чл. 15 „(1) Във всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, освен ако това би навредило на неговите интереси. (2) Когато детето не е навършило 10-годишна възраст, то може да бъде изслушано в зависимост от степента на неговото развитие.“

Лицата, при които детето е настанено, имат следните права и задължения:

  • За съвместно живеене с детето, вкл.и правото да искат връщане на детето по принудителен ред;
  • Да предоставят фактически грижи за отглеждането, възпитанието и образованието.
  • Да извършват правни действия за защита на личните права на детето, свързани с неговото здраве, образование и гражданско състояние.
  • Да извършват правни действия за издаване на док.за самоличност;
  • Да внасят паричните средства на детето на негово име в банка в 7-дневен срок от получаването им. Върху несвоевременно внесените суми дължат лихва.
  • Да дават сведения на родителите за детето и да им съдействат за личния им контакт с него;
  • Да изразят мнение преди постановяване на решение, което се отнася до промяна на мярката за закрила на детето.

Настаняването извън семейството се прекратява (чл. 29): 1. при разваляне на договора; 2. с изтичане на срока; 3. при взаимно съгласие на страните по договора; 4. с осиновяването на детето; 5. с навършването на пълнолетие от детето, а ако учи – до завършването на средно образование, но не повече от 20-годишна възраст; 6. с отпадане на основанията по чл. 25, ал. 1; 7. при смърт на съпрузите или на лицето от приемното семейство; 8. при промяна на мярката за закрила; 9. при промяна в обстоятелствата, свързани с детето, ако е в негов интерес; 10. при смърт на лицето/лицата от семейството на роднини или близки; 11. при смърт на детето.

Настаняването се прекратява от съда „по искане на приемното семейство, на семейството на роднини или близки, на дирекция „Социално подпомагане“, на родителите на детето или на прокурора, освен в случаите по чл. 29, т. 4, 5, 7, 10 и 11“, като до произнасяне на съда прекратяването може да се извърши временно от дирекция СПод.

Приемно семейство са двама съпрузи или отделно лице, при което се настанява дете за отглеждане като се сключва договор. Съпрузите или лицето от приемното семейство не са носители на родителските права и задължения. Чл. 31 „(2) Утвърждаването на кандидатите за приемно семейство се извършва от Комисията по приемна грижа, която се създава към регионалната дирекция за социално подпомагане. (3) Регионалната дирекция за социално подпомагане поддържа регистър на утвърдените приемни семейства“. Законът казва и кои не могат да кандидатстват за приемно семейство, напр. ненавършилите пълнолетие, поставените под запрещение, които са били лишени от родителки права и др. (чл. 32).

Приемното семейство и семейството на роднини или близки са задължени да дават сведения на родителите за детето и да им съдействат за личните им отношения с него. Ако такива отношения са в интерес на детето, районният съд се произнася по техния режим с определение.

 

4. Издръжка.

Не е включена в конспекта.

Издръжката е едностранно, произтичащо от закона, задължение за едно лице да осигурява средства за съществуване на друг член от семейството при определени от закона предпоставки. Възниква само задължение за лицето без очакване за насрещна престация и без воля на лицето, за което възниква (само по силата на закона).

Характерни особености на задължението за издръжка (Матеева): 1. Законно, семейноправно задължение, което не възниква от сделка, а се основава на ЮФ на брака, родството и осиновяването. Задължението за даване на издръжка възниква автоматично по силата на закона при наличието на предвидените в чл. 139 и сл. СК материалноправни предпсотавки. Издръжка може да възникне и от договор (за прехвърляне на недв.имот с/у задължение за издръжка и гледане; за дарение), но тази издръжка се различава от издръжката по СК, не възниква на основание семейноправна връзка, не произтича от закона и т.н.;

  1. Безвъзмезден характер – правоимащото лице не дължи никаква насрещна престация.
  2. Правото възниква при наличието на две кумулативни условия за кредитора: а) да е неработоспособен и да не може да се издържа от имуществото си. Продължителността на изплащане зависи от продължителността на тези предпоставки.
  3. Задълженото лице да попада в кръга на лицата в семейноправна близост с правоимащия, да се намира в най-близкия по степен ред на задължените лица и да има възможност да плаща.
  4. Вземането, респ. задължението е лично, непрехвърлимо и не се наследява.
  5. Задължението е по правило парично и има за предмет периодично, ежемесечно плащане на определена парична сума. При забава – лихва.

Предпоставки за възникване на право на издръжка – кумулативно приложение (Чл. 139 СК „Право на издръжка има лице, което е неработоспособно и не може да се издържа от имуществото си“.):

  1. По отношение на лицето, за което възниква право на издръжка:
  • Лицето да е неработоспособно – това е относително трайно състояние, което може да произтича от възраст, майчинство, болест и др. Лицата са неработоспособни до навършване на 16 годишна възраст, когато възниква трудовата правоспособност.
  • Лицето не може да се издържа от имуществото си. Тук под имущество се разбира не съвкупност от права и задължения, които един човек притежава. Тук се има предвид само съвкупност от имуществени права, защото едно лице не се издържа от задълженията си. Пр. – възрастен човек без доходи или минимални доходи. Този човек има тристаен апартамент, в който живее сам – той има имущество, защото притежава имущество, по-голямо от необходимо, което може да продаде, даде под наем и т.н. Същият човек с едностаен апартамент ще има право на издръжка.
  • Към тези хипотези М. Марков добавя и една отрицателна – лицето да няма право на издръжка по договор (ППВС №5/1970), като се касае само до договор за издръжка.
  1. По отношение на лицето, което дължи издръжка предпоставката е само една – да им възможност да я дава.
  2. Да съществува семейноправна връзка между двете лица.
  • Роднини по права линия;
  • Съребрени до втора степен – братя и сестри;
  • Съпруг (вкл. бивш съпруг);

Ред на лица, които дължат издръжкачл. 140 „(1) Лицето, което има право на издръжка, може да я търси в следния ред от:

  1. деца и съпруг;
  2. родители;
  3. бивш съпруг;
  4. внуци и правнуци;
  5. братя и сестри;
  6. дядо и баба и от възходящи от по-горна степен.

(2) Ако лицата от предходен ред нямат възможност да дават издръжка, дължат издръжка лицата от следващия ред. (3) Когато няколко лица от един и същи ред дължат издръжка, задълженията между тях се разпределят съобразно възможностите им. Ако издръжката е давана от едно от тях, то може да търси от останалите това, което те са били длъжни да дават, заедно със законната лихва“.

Редът на лицата, които имат право на издръжка е същият от деца – до баба и дядо и възходящи от по-горна степен

Лицето, от което се търси издръжка, може да откаже такава, ако няма достатъчно средства или чрез възражение, че има лица от предходен ред, от които може да се поиска издръжка. Размерът на самата издръжка не е определен в закона, той зависи от нуждите на търсещия издръжка и от възможностите на дължащия такава. Когато лицето, от което се иска издръжка, не разполага с достатъчно средства, за да задоволи потребностите на нуждаещия се, имаме частично присъждане на издръжка, като остатъкът се търси от следващия ред.

Ако има роднини от по-преден ред, се изключва задължението на следващите. Съдът може да не се поинтересува служебно за ред, но ответникът има право да направи възражение, че има предходно лице, от което може да се иска издръжка. Ако има повече от едно задължено лице в рамките на един ред, всички те дължат издръжка, но не по равно, а според възможностите си – този, който има по-големи възможности ще плаща по-голяма част – те са разделни длъжници. Ако някое от лицата реши да изпълни цялото задължение, ще има право на регресен иск спрямо останалите.

Когато имаме няколко задължени лица от един ред (напр. и деца, и съпруг), задължението се разпределя между тях според възможностите им, без да има солидарност между тях. Ако са предяви отделни искове, съдът трябва да съедини образуваните дела и да се произнесе с общо решение.

Размер на издръжката (чл. 142 СК) – зависи от нуждите на търсещия издръжка и възможностите на дължащия издръжка. Тя следва да задоволява нуждите, а не да осигурява охолство. Чл. 142, ал. 2 – минимален размер на издръжката на едно дете е 1/4 от размера на мин. работна заплата.

Съдът определя издръжката в парична сума. Съгласно чл. 146, ал. 1 тя се плаща ежемесечно. Искът за издръжка се разглежда по реда на бързото производство. Това е иск за повтарящи се задължения (периодични платежи) с имуществен характер и има цена. Цената му има значение за критерий за определяне, от една страна, на родовата подсъдност на иска и, от друга страна, за определяне на държавната такса, платима от осъдения ответник. Съгласно ТР №5 от 1992 г. „Родовата подсъдност на исковете за издръжка се определя от сбора на платежите за три години“.

Отказ от издръжка – чл. 147 СК „Отказът от издръжка за бъдещо време е нищожен.“. Пр. горд човек отказва да получи помощ, защото има възможности на момента. Но в един момент се оказва без средства. В такъв случай може да си иска издръжката. Идеята е хората да бъдат защитени от самите себе си. Отказ от издръжка за минало време е валиден по аргумент от противното.

Забрана за прихващане – чл. 148 СК „Не се допуска прихващане на вземане със задължение за издръжка“. Става въпрос за прихващане по чл. 103 ЗЗД. Едно лице дължи издръжка на друго, а другото му дължи пари на друго основание. Издръжката трябва да се погаси чрез изпълнение. Насрещната престация може да си остане неизпълнена.

Издръжка за минало време – чл. 149 СК „Издръжка за минало време може да се търси най-много за една година преди предявяването на иска.“. По правило издръжка се дължи за в бъдеще, защото миналото е преживяно. Пр. Едно лице изпада в състояние на издръжка, но той държи да се справи сам, тегли заеми, изпада в дългове. Накрая, когато вече затъва в задължение, търси издръжка. Законът дава възможност да се търси издръжка за минало време за най-много една година преди предявяването на иска. Този иск може да не бъде уважен, ако не бъде доказана нуждата. Предпоставката е доказването на незадоволена нужда за минало време.

Изплащане на присъдена издръжка от държавата – чл. 152, ал. 1 „Държавата изплаща присъдената на ненавършил пълнолетие български гражданин издръжка за сметка на неизправния длъжник в размер, определен в съдебното решение, но не повече от максималния размер, определян ежегодно със Закона за държавния бюджет на Република България“. Напр. нуждаещият се е предявил иск срещу свой роднина, който е осъден да плаща издръжка. Започнало е изпълнително производство, но роднината така и не я плаща, укрива се (сменя си работата, не получава призовки). Нуждаещият се в такъв случай чрез съдебния изпълнител може да се обърне към държавата за изплащане на издръжката. На практика се обръща към общината, като изплащането е от държавния бюджет. Държавата изплаща чуждото задължение, встъпва в правата на удовлетворения кредитор и може да иска удовлетворяване на задължението.

Съгласно ГПК: 1) несеквестируемото имущество -> единствено жилище -> по изключение може да се насочи върху него при задължение за издръжка. 2) вземането за издръжка е несеквестируемо, не се допуска принудително изпълнение.

Съгласно чл. 150 при изменение на обстоятелствата присъдената издръжка може да бъде изменена поради промяна в:

  • нуждите на лицето, което я получава;
  • възможността на лицето, което я дава.

Прекратяване и погасяване на издръжката. При отпадане на която и да е предпоставките, издръжката се прекратяване и не се дължи. При положение, че съществува осъдително решение е необходимо прекратяването да се постанови с ново с.решение.

Погасяване на издръжката или изгубване на правото настъпва автоматично, по силата на определени ЮФ:

  • При тежко провинение към дължащия издръжка, негов съпруг, възходящ/низходящ, като това правило не се прилага за децата, ненавършили 16 г. (чл. 151).
  • Лишеният от род.права поради виновни поведение дължи издръжка на децата, но губи правото да търси издръжка от тях.

Доколкото правото на издръжка е лично, то се прекратява при смърт на лицето, което дължи, или има право на издръжка; при прекъсване на семейноправната връзка между лицата – осиновяване или прекратяване на осиновяването, и др.

 

Особени видове издръжка:

Особености има при: – издръжка на ненавършили пълнолетие деца от техните родители; – издръжка на пълнолетни учащи се деца от родители; – издръжка на бивш съпруг.

Уредбата им съдържа някои отклоняващи се от общите правила норми относно предпсотавките, при които възниква правото, респ.задължението, нейния размер, основания за погасяване и др.

  1. Издръжка, която родителите (и осиновителите) дължат на непълнолетните си деца – чл. 143, ал. 2 СК „Родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си“. За разлика от чл. 139 може да се търси без детето да е неработоспособно и да може да се издържа от имуществото си.Задължението за издръжка на децата от родителите възниква по силата на закона с факта на раждането. Правото на иск за издръжка от детето спрямо родителите възниква от неизпълнение на това задължение. Началният срок на издръжката при този иск е от деня на неизпълнението, но не повече от една година преди завеждането на иска (ТР 11 от 1969 г.).

Размерът на издръжката, която родител дължи на своето дете е 1/4 от минималната работна заплата за всеки родител по отделно. Целта е да се постигнат максимално близки условия за живот. Издръжка на ненавършилото пълнолетие дете се дължи независимо дали родителите са разведени или не.

По искане на родител или на лице, което осъществява заместваща грижа, съдът може да определи добавка към определената по с.ред издръжка за покриване на изключителни нужди на детето (чл. 143, ал. 3).

При бракоразводния процес един от въпросите, който се разглежда служебно от съда, е за издръжката на ненавършилите пълнолените лица, независимо дали този въпрос е поставен за разглеждане.

Началният момент на издръжката е влизането в сила на решението за развод и за упражнението на родителските права. Предвидената е и привременна издръжка съгласно чл. 323 ГПК „(1) По молба на всяка от страните съдът, пред който е предявен искът за развод или за унищожаване на брака, определя привременни мерки относно издръжката, семейното жилище и ползването на придобитото през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.“. При иск на единия родител може да се присъди издръжка за минало време.

Особени основания за погасяване на издръжката са: 1. Навършване на пълнолетие; 2. Сключване на брак от непълнолетния; 3. При осиновяване. При непълно осиновяване родителят остава да дължи издръжка, но субсидиарно след осиновителя.

  1. Издръжка на пълнолетни учащи се лица от родител (чл. 144 „Родителите дължат издръжка на пълнолетните си деца, ако учат редовно в средни и висши учебни заведения, за предвидения срок на обучение, до навършване на двадесетгодишна възраст при обучение в средно и на двадесет и пет годишна възраст при обучение във висше учебно заведение, и не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си и родителите могат да я дават без особени затруднения“. Целта е да се подпомогне образованието на лицето.
  • Лицата трябва да са учащи се – средно или висше в редовна форма на обучение;
  • Максимална възрастова граница – 21 г. при средно, 25 г. при висше образование;
  • Пълнолетният да не може да се издържа от доходите си и от използването на имущество си;
  • За да дължи издръжка, родителят трябва да може да я дава без особени затруднения – чл. 144 СКда има свободни средства след задоволяване на собствената си необходима издръжка.

Задължението възниква, без да е необходимо предявяване на иск, затова може да се търси и за минало време.

Погасяване на издръжката: 1. Изтичане на предвидения срок за обучение; или преминаване от редовна в задочна форма; 2. Навършване на пределната възраст.

  1. Издръжка на бивш съпруг – лица, които си дължат издръжка и не са членове на едно семейство (чл. 145 „(1) Невиновният за развода съпруг има право на издръжка. (2) Издръжката се дължи най-много до три години от прекратяването на брака, ако страните не са уговорили по-дълъг срок. Съдът може да продължи срока, ако получаващият издръжката е в особено тежко състояние, а задълженият може да я дава без особени затруднения. (3) Правото на издръжка на бившия съпруг се прекратява, когато той встъпи в брак“.

Предпоставки: 1. Прилагат се общите правила по чл. 139 СК. 2. Допълнителни правила по чл. 145, ал. 1 СК – трябва да е налице невиновност за развод на нуждаещия се от издръжка; законът не се интересува от имущественото състояние на ответника, т.е. този, който дължи издръжка. Така и при развод по взаимно съгласие.

Погасяване на правото на издръжката: 1. Дължи се до 3 години след прекратяване на брака, освен ако не е уговорено друго в брачен договор или спогодба; 2. Встъпване в брак на получаващия издръжка.

Въпрос 51. Наследяване – понятие и видове. Наследство. Откриване на наследство. Приемане и отказ от наследство. Отговорност на наследниците. Отношения между сънаследници.

1. Понятие, принципи и развитие на българското наследствено право.

 

Наследственото право е тази част от гражданското право, която регулира имуществените отношения, пораждащи се по повод смъртта на гражданите, във връзка с преминаването на тяхното имущество към други лица. В практиката често се смесват понятията „наследствено право“ и „право на наследяване“. Между тези две понятия има разлика. Наследственото право е правото в обективен смисъл, т.е. съвкупността от правни норми, които регулират отношенията, свързани с наследственото правоприемство. Правото на наследяване е субективно право на наследника, което обхваща принадлежащото на същия право да приеме наследството или да се откаже от него.

Наследственото право може да се определи като: съвкупност от правни норми, представляващи част от гражданското право, които регламентират правоотношенията, настъпващи по повод смъртта на едно лице и уреждащи преминаването на имуществото на това лице към имуществата на други лица.

Налице са трите основни елемента за всяко правоотношение:

  1. Субекти (страни на правоотношението): всички познати гражданскоправни субекти: физически лица; юридически лица; държавата. Под въпрос е правното положение на общините: с последното изменение на ЗН (края на 1999 г.), бе изменен чл. 11 – за първи път в ЗН се дава възможност общините да придобиват някакво имущество след смъртта на едно лице, но е спорно дали е между субектите.
  2. Юридическите факти (пораждащи наследствено ПО): характерно е, че юридически факт – единствен или един от фактическия състав винаги е смъртта на едно лице (смъртта – самостоятелно или паралелно с други юридически факти).
  3. Съдържанието на насл.ПО (права и задълженията, които възникват между правните субекти): наследствените правоотношения са различни, но общо правило е че във всяко едно наследствено правоотношение като елемент от съдържанието му присъства субективното право на наследяване.

Субективното право на наследяване: призната и гарантирана възможност на едно лице да придобие имуществото на друго починало лице, т.е. да придобие едно наследство. Правото на наследяване възниква в момента на настъпване на смъртта на наследодателя, но неговите наследници по закон или по завещание могат, придобивайки това право, да изберат: 1) или да изявяват воля за придобиване на наследството, да приемат наследството и да станат титуляри на включените в него права и задължения; 2) или да се откажат от наследството, с което губят правото си на наследяване и възможността да придобият включените в наследството права и задължения. Множеството потенциални наследници на едно лице са от различни редове. 1-ви ред наследници (деца) – изключват 2-ри ред наследници (родители), т.е. всички потенциални наследници на едно лице имат право на наследяване, но едни (от най-близкия ред) – го придобиват незабавно/безусловно и могат веднага да го упражнят; останалите наследници от следващите редове притежават правото на наследяване, но то е под отлагателно условие – налице е очакване (на бъдещо несигурно събитие): отказ на наследник от предходния ред или недостойнство да наследява за наследник от предходния ред.

Правото на наследяване се характеризира като:

  1. Абсолютно право: титулярът на правото може сам да осъществи действията, свързани с упражняване на правото и сам чрез своето поведение да задоволи признатия му от закона интерес без да е необходимо поведение на други лица. Неограничен кръг на насрещно задължени лица: дължат единствено бездействие и следва да не пречат на титуляря.
  2. Преобразуващо потестативно право: правото на наследяване се упражнява чрез едностранно волеизявление на титуляря; чрез това едностранно волеизявление се предизвиква правна промяна не само в собствената правна сфера (на титуляря), но и в чужда правна сфера (деца, които приемат и всичко се прекратява за родителите, които са от 2-ри ред). Правната промяна се състои в това, че например когато едно дете упражни правото си на наследяване – за следващия ред правото на наследяване се погасява: имаме вече наследник от 1-ви ред, който е приел наследството.

Принципи на наследственото право:

  1. Принцип на равноправие – Равноправие между наследници от мъжки и от женски пол; между брачни и извънбрачни деца; рождени и осиновени.

Не може да наследява родителя си по произход осиновеният, чието осиновяване е отменено, след като наследството е било открито. Отмяната на осиновяването действа за в бъдеще. Ако отменяването на осиновяването действа ретроактивно, тогава правата, които биха се проявили от момента на неговото извършване във връзка с наследството, останало от рождените родители, трябва да останат висящи, свързани с несигурното събитие за евентуалното бъдещо отменяване на осиновяването.

  1. Свобода на завещателната воля – възможността на всяко едно лице – потенциален наследодател да се разпореди с имуществото си чрез завещание и по този начин да се отклони от правилата, които законът урежда за наследяване: чл. 14, ал. 1 от ЗН. Преди 1992 г. – текста на ЗН е с продължение: “…в полза на наследниците си по закон, държавата и обществени организации.” Другата алинея гласи: “…а в полза на други лица извън тези, би могъл да се разпорежда с не повече от ½ от имуществото си”. Ако би завещал повече от 1/2 – това завещание е частично нищожно за частта, надхвърляща ½, т.е. която е в повече: тази част се връща в наследството и се разпределя между наследниците по закон, ако няма такива – отива в полза на държавата. От 1992 г. това положение е отменено. Завещателят може да се разпорежда с цялото си имущество.
  2. Защита на най-близките роднини на наследодателя. Този принцип ограничава завещателната свобода. Изразява се в правилата за т.н. запазена част на най-близките роднини, уредена в чл. 28 и сл. Общо взето има противоречие между чл. 14 и чл. 28 ЗН. Крайният изход: едно лице може да завещае цялото си имущество на когото и да е и това завещание ще бъде валидно завещание, т.е. няма да има частична нищожност за частта, която накърнява запазената част. Лицето, което има запазена част, и тя е накърнена може (има потестативното право) да атакува по исков ред завещанието. Неограничена ще бъде завещателната свобода, когато лицето няма наследници със запазена част. Ако има такива – пак може да завещае цялото си имущество. Двата принципа взаимно се ограничават.

Могат да се изведат още 2 съществени принципа: 1) Принцип на реален дял в наследството – всеки наследник получава в натура като обаче се допуска и парично изравняване. 2) Принцип на недопустимост на неоснователното обогатяване – чл. 12 ЗН: (1) Hаследниците, които са живели с наследодателя и са се грижили за него, получават в наследство обикновената покъщнина, а ако се занимават със земеделие и не са съответно възнаградени по друг начин – и земеделския инвентар на наследодателя. (2) Сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза; увеличението може да се даде в имот или в пари.

2. Наследяване. Наследство. Откриване на наследство.

 

Наследяване – преминаване на имуществото на едно починало лице към имуществото на едно или няколко лица, се нарича наследяване или наследствено правоприемство.

Наследяването е два основни вида:

1) По закон – преминаването на имуществото се осъществява с оглед правилата в ЗН, т.е. лицата, към които то ще премине и техните дялове се определят от ЗН.Наследяването по закон се осъществява, когато не е налице завещание.

2) Наследяване по завещание:

– Кръгът на облагодетелстваните лица и обемът на наследствените права се определя от волята на наследодателя, изразена в неговото завещание.

– Наследяването по завещание има приоритет пред наследяването по закон. Това е така по принцип, макар че не е изключено да се стигне до паралелно наследяване: и по закон, и по завещание.  Така ще бъде винаги, когато завещателят не се е разпоредил в завещанието си с цялото си имущество, а например с 1/3 – останалата част от имуществото ще се наследява по закон. Друг вариант: направил е завещание, но с него е накърнил запазената част на наследник по закон, ако последният реши да атакува завещанието – тогава той ще наследява по закон.

Общо и частно наследствено правоприемство.

  1. Общо наследствено правоприемство е налице, когато имуществото преминава като цяло или в дробни части, но винаги като съвкупност от права и задължения.

– Когато имуществото на наследодателя преминава към едно лице като съвкупност от права и задължения.

– Когато наследството е разделено между няколко наследника: всеки от тях получава съвкупност от права и задължения.

– При наследяването по закон правоприемството е винаги общо, друго не може да се осъществи.

– Наследяване по завещание – може да има или общо, или частно правоприемство.

  1. Частно наследствено правоприемство е налице при завета (вид завещание): завещателят оставя на едно лице само определено имуществено право/ или права, но само права, не и задължения (завещавам недвижимия си имот). Лицето, което е облагодетелствано по този начин, се нарича заветник. Заветникът не е наследник (получил е конкретно наследствено право).

Положението на заветниците е на особени кредитори на наследниците. Те имат правото да искат от наследниците да им предадат това, което им е завещано (пари, недвижими имоти и др.) – имат едно право на вземане към наследниците. Същинските кредитори са били кредитори на наследодателя приживе и след неговата смърт – те стават кредитори и на наследниците. Заветникът никога не е бил кредитор на наследодателя. Към наследодателя заветникът не е имал права. При конкуренция се предпочитат кредиторите. Удовлетворяват се преди заветниците.

Наследство – съвкупност от прехвърлими имуществени права и задължения, които наследодателят е притежавал към момента на смъртта си.

Неимуществените права и задължения се погасяват със смъртта на наследодателя по принцип, но някои от тях са обект на наследяване

  • Правото на публикуване, възпроизвеждане и разпространение на авторско произведение. Правото на авторско име е непрехвърлимо и ненаследимо.
  • Членствените права и задължения на кооператор се наследяват по особен начин от членовете на семейството му.
  • Правото на членство в ЖСК не е имуществено право. Ако починалият кооператор е завещал правата си в ЖСК, заветникът не може да заема мястото на починалия, а може само да получи направените имуществени вноски.

Непрехвърлими имуществени права.

  • По закон: вещното право на ползване /чл. 56 ЗС/.
  • По естество: право и задължение за издръжка; право на пенсия /ако лицето не си е взело предишни пенсии – ще ги наследят, но за в бъдеще не може да се наследи качеството на пенсионер/. Наследствена пенсия: лицето я получава по повод смъртта на негов близък, който го е издържал приживе; приживе наследодателят може да не е получавал пенсия.
  • По волята на страните: сключен е договор intuitu personae /договор за поръчка, изработка/.
  • Към момента на смъртта си – в наследството влиза и правото на наследяване.

Чл. 57 ЗН урежда наследствена трансмисия /наследяване на правото на наследяване/.

Застрахователното обезщетение /по застраховка “живот”/, което получава наследникът дали е наследство? – трябва ли да се плати данък наследство върху него: не е наследство, защото наследодателят не е имал приживе правото да получи застрахователно обезщетение. Закон за местните данъци и такси – не е наследство, но се облага като наследство.

Наследство и имущество – наследството е по-тясно, включва само прехвърлими права и задължения и е фиксирано към определен момент и не се променя. Имуществото включва всички имуществени права и задължения, които принадлежат на лицето цял живот и се променя.

Откриване на наследството. С настъпването на смъртта на наследодателя се открива възможността за неговите наследници да придобият правата и задълженията, които той е имал и които не се погасяват с неговата смърт. Този юридически факт, при наличието на който възниква правото на наследяване, се нарича откриване на наследството. Наследството се открива и в случай, когато по реда на чл. 14 и сл. ЗЛС е обявена смъртта на едно безвестно отсъстващо лице. Обявената с решението на съда смърт в този случай поражда по отношение на наследяването същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето (чл. 17 ЗЛС).

Наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя в последното му местожителство. Това е мястото, където същият се е установил да живее и е вписан в регистъра на населението на общината с постоянен адрес (чл. 1 ЗН, във връзка с чл. 4, ал. 2 ЗГР).

Тук могат да се явят трудности при разрешаване на въпроса за момента на откриване на наследството, когато две или повече лица, които могат да бъдат призовани за наследници един на друг, загинат при едно и също събитие (злополука, обществено бедствие и др.). В чл. 10а ЗН в този случай се приема, че когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта за всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия.

Времето и мястото на откриване на наследството имат важно практическо значение. С оглед времето на откриване на наследството, поначало се определят наследствените правоотношения. Към този момент се определя кои са наследниците и каква е наследствената маса, както и каква част се следва на всеки от наследниците, като се има предвид законът, който е в действие при откриване на наследството. От този момент се пораждат наследствените права и задължения (чл. 48 ЗН)

3. Приемане на наследството.

 

Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се определят отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица, които са били в имуществени отношения с наследодателя.

Приемането произвежда действие от момента на откриването на наследството, то действа с обратна сила. Приемането на наследството, направено под условие, за срок или за част от наследството, са недействителни.

С отмяната на чл. 50 ЗН (1992 г.) вече не се предвижда срок (давност), в който наследникът да следва да заяви ще приеме ли наследството, или не.

В преходната разпоредба на § 9 ЗН е посочено, че отмяната на срока за приемане на наследството се отнася както за открити преди влизане в сила на този закон наследства, по които в срока не е направено възражение за изтекла давност, така и относно имотите, собствеността върху които се възстановява. ВКС приема, че ако възражението, че наследството не е прието в петгодишен срок от откриването му, е направено преди влизане в сила на ЗИДЗН, правото на наследника да го приеме се счита за погасено, независимо че спорът се разглежда от съда след това. Отпадането на изискването за петгодишна давност за приемане на наследството обаче не означава, че отпада и възможността за придобиване по давност на наследствен имот.

Наследник, който е изгубил правото да приеме наследството, не изгубва правото да приеме законната си част при реституиране на отнети или одържавени имоти от наследодателя. А в случая, когато наследникът почине след наследодателя, то неговите наследници получават правата му в пълен обем от реституираните имоти.

Наследникът обаче може да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемане на наследството. Съгласно чл. 51 ЗН, по искане на всеки заинтересован, районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви, приема ли наследството, или се отказва от него. Преди да определи този срок, съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса. Когато има заведено дело срещу наследника, което не може да се движи, понеже той не се е произнесъл, дали ще приеме наследството, срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51 ЗН, той губи правото да приеме откритото в негова полза наследство. Касае се до преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне и с изтичане на който се погасява самото субективно право на наследника.

Отмяната на срока за приемане на наследството не изключва възможността и наследниците от четвърти ред да упражнят правата по чл. 51 ЗН. Те също имат правен интерес от това. Наследството може да бъде прието направо или по опис.

Приемането на наследството може да стане изрично или мълчаливо.

Изричното приемане се извършва с писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството. То се вписва в особена за това книга (чл. 49, ал. 1 ЗН). Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник (чл. 49, ал. 2 ЗН). Тези действия могат да бъдат най-различни. Законът предоставя на съда за всеки конкретен случай да прецени, доколко те предполагат волята на наследника да приеме наследството.

За недвусмислени действия съдебната практика приема актовете на разпореждане с наследствени вещи. Достатъчно е наследникът да извърши разпореждане с наследствено имущество, за да се счете,че приема наследството. ВКС смята, че е налице мълчаливо приемане на наследството, дори когато наследникът е поискал от общината да се извърши оценка на наследствен имот (89-83-I). Предявяването на иск за делба е също акт, с който наследникът манифестира намерението си да приеме наследството.

Практиката приема, че получаването на трудовото възнаграждение на наследодателя или заплащане на дълга му от неговите наследници означава мълчаливо приемане на наследството. Тези действия не могат да се приемат за временно управление на чуждо имущество с охранителна цел, нито за извършване на чужда работа. ВКС изрично подчертава, че изтеглянето на влога на починал съпруг от преживялата го съпруга, както и изплащането на негови задължения представляват действия по приемане на наследството. Съгласно чл. 49, ал. 2 ЗН, наследството се счита за мълчаливо прието и когато наследникът укрие наследствено имущество. В този случай той губи правото си на дял върху укритото наследство и то се разделя между останалите сънаследници. ВКС следва утвърдената практика, че след като едно наследство е прието мълчаливо, формално заявеният след извършването на конклудентните действия по приемането отказ от наследството е недействителен.

Не може да се смята обаче, че има мълчаливо приемане на наследството, когато наследникът извърши действия, влизащи в кръга на обикновеното управление на наследствените имоти. Това са действията, без които би се нарушил нормалният ход на работата в наследственото имущество или би настъпила загуба в наследството, както и когато наследникът предприеме мерки за запазване на наследственото имущество, като предяви владелчески иск за защита на същото и др. (чл. 58 ЗН). Използването на една обикновена покъщнина, необходима на всяко семейство, също не съставлява мълчаливо приемане на наследство.

Мълчаливото приемане трябва да бъде несъмнено и затова предаването на декларация за облагане с данък върху наследството още не значи, че наследникът го приема. Съгласно чл. 32 ЗМДТ наследниците са длъжни в 6-месечен срок да подадат декларация, за да може облагането с данък върху наследството да се извърши своевременно и правилно. Недекларирането съставлява нарушение, свързано с глоба. Затова не може да се счете, че подаването на декларация в изпълнение на закона изразява намерението за приемане на наследството.

Правно действие на приемането (важи и за отказ от наследство).

По своята същност приемането и отказът от наследство представляват правни действия и затова те могат да бъдат извършени само от дееспособни лица. За недееспособни лица се прилагат съответно разпоредбите на чл. 3-5 ЗЛС. Отказът от права на ненавършилия пълнолетие е нищожен.

След откриване на наследството наследникът може да прехвърли само своята наследствена част или наследствените си права като съвкупност (чл. 212 ЗЗД), но не и самото право за приемане на наследството.

Наследникът не може да приеме само част от наследството или да се откаже за част от него. Приемането и отказът, направени за част от наследството, са недействителни (чл. 54 ЗН). Те са недопустими, тъй като наследството преминава изцяло, а не в отделни негови части. Но според ВКС, чл. 54 ЗН има предвид случаите, когато се наследява на едно и също основание – по закон, или по завещание. Когато едно лице наследява едновременно и по закон и по завещание, отказът на наследника от наследството по завещание е действителен.

Приемането и отказът могат да бъдат засегнати от недостатъци (насилие, заплашване, измама), които правят изявлението недействително (чл. 44 ЗЗД). Не се допуска обаче оспорване на приемането и отказа от наследство поради грешка (чл. 54 ЗН). Отнася се до случаите, когато наследникът е изпаднал в грешка по собствена вина, самозаблудил се е, а не и когато поради измама на друго лице той е бил въведен в заблуждение.

ЗН допуска да се прави оспорване, когато наследникът е приел наследството направо, като не е знаел, че наследодателят е оставил завещание, в което са направени облагодетелствания в размер, по-голям от наследственото имущество, които изчерпват актива, или когато с тях се накърнява запазената част за наследника. Понеже при приемане на наследството направо наследникът отговаря за заветите в пълния им размер, дори когато те надвишават актива, за да не бъде поставен в неизгодно положение да отговаря и за заветите, които не са му били известни при приемането, законът освобождава наследника от задължението да удовлетвори заветите, които са извън стойността на наследството, както и тия, които накърняват неговата запазена част (чл. 55 ЗН). В този случай приемането на наследството не се унищожава. То се запазва, като на наследника се дава възможност да иска намаление и на заветите по другите известни му завещания. Това се налага от обстоятелството, че завещателните разпореждания трябва да бъдат съразмерно намалени (чл. 32 ЗН), иначе би било несправедливо известните на наследника завещания да бъдат изпълнени изцяло, а намалението да обхване само тези, които са неизвестни.

За установяване на приемане на наследството или за нищожност на заявен отказ е недопустим отделен иск. Отказалият се от наследството, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство или друг иск, основан на наследяването, и в образуваното производство да се позове на нищожността. Само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказ при наличие на приемане на наследството (ПП ВКС 7-73).

Искът по чл. 56 ЗН „Кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника“ „унищожение“ но не в смисъла на опорочена воля. Право на иск имат кредиторите на отказалия. Този иск има в основата си иска по чл. 135 ЗЗД, за да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от това имущество за своите вземания. Но ако беше само искът по чл. 135 ЗЗД, това означаваше да постигнат отмяна на отказа, но не и приемане. Т.е. искът по чл. 56 ЗН включва елементи и на иска по чл. 134 ЗДД – приемането е само в полза на кредиторите, предявили иска и има действие, само доколкото това е необходимо за удовлетворяване на техните вземания. Частично приемане е недействително. Възникват много въпроси и какво става със задълженията на наследството. Искът за унищожаване на отказа може да се предяви в едногодишен срок от узнаването му, но не по-късно от 3 години след отказа. За наследства, открити при действието на стария закон, срокът по чл. 56 ЗН започва да тече от влизането на новия закон в сила – 29.04.1949 г. (чл. 92 ЗН).

Приемане на наследство по опис.

 

Приемане на наследството по опис има значение за отговорността на наследника за задълженията на наследството. Когато наследникът иска да ограничи своята отговорност до размера на това, което е получил в наследство, той трябва да приеме последното по опис. Напр. дълг 10 000 лв, приема направо, а не по опис ½ от наследствено, ще отговаря за 5000 лв., независимо колко е получил. Наследниците отговарят разделно, дялово, но отговаря за цялото задължение съразмерно дела си. За да избегне този риск – може да приеме наследството по опис и да отговоря до стойността на полученото.

По смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗН, кредиторите могат да искат удовлетворение и да насочат изпълнението както към имуществото, получено по наследство, така и върху личното имущество на наследника, но само до размера на полученото наследство.

Срок. Съгласно чл. 61 ЗН, приемането на наследството по опис може да се направи само изрично, и то писмено, пред районния съдия по местоокриването в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от съдията още до 3 месеца от съда.

Приемането се вписва в особената за това книга на съда по чл. 49, ал. 1 ЗН. Ако в срока по чл. 61 ЗН наследникът не направи изявление за приемане на наследството по опис, той губи окончателно това право и може да приеме наследствено само по право.

Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни му наследствени имоти, за да бъдат вписани в описа, иначе губи изгодите, свързани с този начин на приемане на наследството, т.е. отговаря неограничено (чл. 64 ЗН). Съдът по правило назначава вещо лице, което да определи състава, стойността и обхвата на отговорност. Когато при описа се прави възражение относно принадлежността на имуществото, то се вписва в описа, а спорът се разрешава след това по исков ред.

Приемането на наследството по опис от един от сънаследниците ползва и останалите, т.е. счита се, че и те са го приели по опис. Разбира се, това не ги лишава от правото да приемат наследството направо или да се откажат от него (чл. 62 ЗН).

Всяко разпореждане от страна на наследодателя, с което се забранява приемането на наследството по опис, се счита за недействително.

 

Приемането на наследството по опис е задължително за наследника, който е предявил искане за възстановяване на своята запазена част, когато упражнява това право спрямо лица извън кръга на наследниците по закон.

С оглед запазване на интересите на недееспособните лица, на държавата и на обществените организации, ЗН изисква те да приемат наследството само по опис (чл. 61, ал. 2). За тях срокът по ал. 1 на чл. 61 ЗН не важи. При това не е необходимо приемането да се вписва по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН. Описът обаче трябва да се състави, за да се приведе в известност наследственото имущество и да се изясни въпросът за отговорността пред кредиторите на наследството. Но и когато не е извършен такъв опис, отговорността остава ограничена и не може да надхвърли размера на полученото имущество. Ако такъв опис не е съставен, а е предприето изпълнение, последното ще трябва да спре, за да се даде възможност на заинтересованата страна да установи, какъв е активът на наследството.

 

Наследникът по опис не може да се разпорежда с наследственото имущество, докато не ликвидира дълговете на наследството. Той само го управлява, като е длъжен да полага грижи, каквито полага за собствените си работи. Отговаря на общо основание за вредите и загубите, които е причинил на кредиторите на наследството и на заветниците във връзка с това управление. Той не може да отчуждава недвижимите имущества до 5 години от приемане на наследството, а движимите – до 3 години, освен с разрешение на районния съдия. Отчуждаването им преди изтичане на горните срокове или без разрешение на районния съдия е напълно валидно, но в тези случаи наследникът отговаря за задълженията на наследодателя неограничено, т.е. губи изгодите от приемането на наследството по опис (чл. 65, ал. 1 ЗН).

 

Законът предвижда тези ограничения в интерес на кредиторите и заветниците. Съгласно чл. 65, ал. 2 ЗН наследникът по опис дължи сметка на кредиторите и заветниците за управлението на наследството.

 

Чл. 66 урежда ред за удовлетворяване на кредиторите – по реда, в който са предявили претенциите си. Възможно е „всеки кредитор или заветник може да поиска районният съдия да определи реда и начина, по който наследникът ще плаща на кредиторите и заветниците“. В ал. 2 е предвидено предпочитание на кредиторите пред заветниците „Кредиторите, които предявяват правата си, след като активът на наследството е изчерпан, имат обратен иск срещу заветниците. Искът трябва да бъде предявен в срок от три години от последното плащане“. (това се включва и във въпрос 60).

4. Отказ от наследство.

 

Наследникът, който е призован към наследяване, може да се откаже от наследството. Той може да направи това, само ако не го е приел. Отказът, извършен след като е прието наследството, е недействителен (991-90-I). На тази недействителност могат да се позоват както третите заинтересувани лица, така и самият наследник, който се е отказал от наследството, след като го е приел.

С изменението на ЗН беше създаден нов член (91а), съгласно който при наследство, в което влизат имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопански или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху които се възстановява, отказ от наследството, извършен след одържавяването, съответно включването на имотите няма действие по отношение на тези имоти. Те се смятат за новооткрито наследство по смисъла на чл. 1 ЗН.

Отказът от наследство е едностранен формален писмен акт, който изрично трябва да бъде направен с писмено заявление пред съдията, в района на когото е открито наследството. Той се вписва в предназначената за това книга за приеманията и отказите от наследство, която се води в районния съд (чл. 52 ЗН). Практиката изисква подписът в заявлението за отказ да бъде нотариално удостоверен.

Отказът от наследство произвежда действие от датата на вписването му в особената книга при районния съд (конститутивно действие). Ако от датата на изявлението за отказ, до вписването му, наследството е прието, отказът е недействителен. Отказът от наследство, заявен от един наследник при уговорка за насрещна престация от друг, означава приемане на наследството от формално отреклия се.

 

Когато наследникът се откаже от наследството, се счита, че не е имал никога право върху него и не може вече да го приеме. Той не може да оттегли своя отказ. Действията на разпореждане, които наследникът извършва с наследственото имущество след отказа от наследството, са действия на трето лице, което носи последиците от тези си действия като такова лице. Отказалият се от наследство се освобождава и от задълженията, които тежат върху последното.

 

Лицето, което се е отказало от наследството, се изключва от числото на наследниците. Неговата част от наследството уголемява дяловете на останалите наследници (чл. 53 ЗН).Това са не всички наследници, а само тези от коляното на отказалия се. Това указание се нуждае от уточнение. Поначало, при отказ от наследство частта на отказалия се уголемява дяловете на останалите наследници от същия ред, а когато някой от тях е починал и се замества от негови заместници, уголемяването ползват и последните. Ако наследниците от реда, към който принадлежи отказалият се, не приемат наследството или ако отказалият се е единствен наследник от този ред, частта му преминава към наследниците от следващия ред. Ако всички деца се откажат от наследството, техните части следва да бъдат получени от съпруга и от наследниците от следващия ред.

 

Когато наследникът изгуби правото да приеме наследството, съгласно чл. 49, ал. 2 (укриване на наследство) и чл. 51 ЗН (неприемане на наследството в 1-месечен срок от призоваването му от съда), настъпват същите правни последици, както при отказ  от наследството: неговата част уголемява дяловете на останалите наследници.

Преживелият съпруг не може чрез отказ от своята част в общото съпружеско имущество да я прехвърли на останалите наследници. Тази част не е наследство и не може с отказ от нея да се уголеми делът на останалите наследници. В този случай, ако преживелият съпруг иска да прехвърли тази част на своите наследници, това може да направи по реда на чл. 18 ЗЗД – по нотариален ред. Поради това отказът е нищожен.

 

Ако някой от наследниците преди отказа от наследството е прехвърлил своите наследствени права на трето лице, върху уголемяването на наследствения дял има право продавачът-наследник, а не купувачът на наследството (по чл. 212 ЗЗД).

При универсално завещание в полза на две и повече лица, отказът на едно от тях уголемява дяловете на всички останали наследници по закон и завещание. Но когато завещателят посочи едно или повече лица, които да придобият наследството в случай, че наследникът се откаже от него, при т.нар. „обикновена субституция“ частта на отказалия се наследник не уголемява дела на останалите наследници, а преминава към указаното в завещанието лице.

 

Отказът от наследство не лишава наследниците от правото да получат заветите, които представляват конкретно и реално имущество. Съгласно чл. 22, ал. 1 ЗН, наследникът по закон или по завещание има право да получи завета, който му е направен, дори и когато се откаже от наследството, тъй като заветът създава само частно правоприемство в полза на заветника. И това може да стане както изрично, така и мълчаливо.

Наследствена трансмисия.

Когато преди да упражни правото си за приемане на наследството или преди да се е отказал от него, наследникът почине, тогава неговото право, ако не е погасено, може да бъде упражнено от наследниците му. Последните могат да приемат или да се откажат от наследството. Това преминаване на правото за приемане или отказ от наследство се нарича наследствена трансмисия. Това е така, защото правото да се приеме или откаже едно наследство е имуществено право и следователно то също може да бъде наследено.

Ако наследникът, преди да е приел наследството или преди да се е отказал от него, почине, всеки от неговите наследници може да приеме това наследство, само ако приеме и наследството на своя наследодател. Но той може да се откаже от това наследство, макар и да е приел наследството на своя наследодател (чл. 57 ЗН). Например наследникът Б не може да се откаже от наследството на бащата А, който е починал след дядото X, а да приеме наследството на дядото, защото правото да се приеме това наследство той има, само доколкото е наследник на своя баща. Но същият може да се откаже от наследството на дядото X, макар и да е приел наследството на бащата А. Др пример – майка и баща и 2 деца – умира бащата и преди да приеме/откаже наследството умира и едното дете – неговото право да приеме/откаже наследството преминава върху майката, стига да приеме наследството на своето дете.,

 

При едновременна смърт на наследодател и наследник наследствената трансмисия е недопустима. В този случай се прилага разпоредбата на чл.10а ЗН – приема се,че по-възрастният е починал преди по-младия.

 

Съпоставка между право на заместване и наследствена трансмисия:

Спрямо момента на откриване на наследството: Разликата се състои в това, че правото на заместване е право на наследника на едно лице, което е умряло преди откриване на наследството или е недостойно да наследява, да встъпва в правата, които това лице е имало, а наследствена трансмисия има, когато призованият да наследява умре след откриване на наследството, но преди да е изявил волята си относно приемането на наследството.

Субекти: Наследяването по право на заместване е допустимо само за лицата, посочени в чл. 10, ал. 1 и 2 ЗН – низходящите и братя и сестри, т.е. прилага се за 1ви и 3ти ред (преживелият съпруг не наследява) – те имат самостоятелно право, а по трансмисия наследяват всички наследници, указани в чл. 5-9 ЗН – правото им е обвързано от това дали ще приемат наследството на своя пряк наследодател.

Приложно поле: Правото на заместване се прилага само при наследяване по закон. Наследствената трансмисия е възможна както при наследяване по закон, така и при наследяване по завещание.

При наследяване по трансмисия правото за приемане или отказ от наследство може да бъде упражнено от наследниците на починалия на общо основание и в срока по чл. 51 ЗН.

Институтът на наследствената трансмисия (чл. 57 ЗН) е неприложим при непълното осиновяване (арг. чл. 5, ал. 3 ЗН).

5. Отношения между сънаследниците – наследствена общност.

(Само от учебника) Когато наследството се приеме от повече от едно лице – между сънаследниците възниква съсобственост (случайна, защото възниква от юридическо събитие-смърт). Всеки един от наследниците участва със съответна идеална (дробна) част в наследствената общност.

Извън наследствената общност остават делимите наследствени задължения и вземания, които се разделят по право между наследниците.

Във връзка с управлението, ползването, нововъведенията и пр. в общността, между наследниците възникват правоотношения, които поначало се уреждат по общите правила на съсобствеността – титляри на правото на собственост са наследниците (чл. 32, ал. 2 ЗС).

Имотите в общността се използват и управляват, съгласно решението на съсобствениците, които притежават повече от половината от общите вещи. Ако не може да се образува такова мнозинство или то е вредно за общността, районният съдия, по искане на който и да е от сънаследниците, взема необходимите мерки и ако е нужно, може да назначи управител на общия имот (чл. 32 ЗС).

 

Ползите и тежестите на общността се разпределят между участващите в нея, съразмерно с техния дял (чл. 30 ЗС). Всеки от наследниците може да си служи с общото имущество, съобразно неговото предназначение и по начин да не пречи на другите сънаследници да упражняват своите права. Разноските, необходими за запазване и използване на общността, са в тежест на всички наследници, съразмерно с дяловете си, респ. съобразно ползването на вещите.

 

Сънаследниците могат да разпределят наследствените имоти помежду си временно за ползване. Това временно разпределение не прекратява общността, а урежда само ползването на общия имот. Когато общността или част от нея се използва лично от някои наследници, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са ги лишили. Това обезщетение се дължи само от деня на писменото поискване, съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС. Под „лично ползване“ се разбира служенето със съсобствения имот за задоволяване на личните на съделителя и на семейството му нужди.

 

Когато наследникът събира доходи от наследствения имот, той е длъжен да заплати на останалите наследници съответната на техния дял част от събраните доходи и без да му е била отправена писмена покана за това. Това е така, защото съгласно чл. 93 ЗС, добивите от вещта, като плодове, наеми и други, принадлежат на собствениците на същата от момента, в който те са събрани.

 

Наследникът, който е извършил подобренията, може да иска от другите наследници сумата, която се припада на техните дялове, за направените разходи, защото чрез подобренията се увеличава стойността на насл.маса.

Когато подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, правоотношенията между тях се уреждат по реда на чл. 30, ал. 2 ЗС, а когато те са извършени без съгласието на другите съсобственици – съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие (чл. 60-62 ЗЗД). В случаите, когато съсобствениците са се противопоставили на извършването на подобренията, спорът следва да се разреши, съобразно правилата за неоснователното обогатяване.

 

Когато съсобственикът упражнява фактическата власт върху съсобствения имот изключително за себе си, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този случай отношенията между съсобствениците следва да се уредят, съобразно чл. 72 и чл. 74 ЗС.

Разпореждания с наследственото имущество. С приемане на наследството наследниците стават собственици на наследственото имущество и те могат да се разпореждат с него. Докато общността не е прекратена, всеки наследник може да извърши разпореждане със своята идеална част от цялото наследство.

Законът допуска също наследникът да извърши „продажба на наследството изцяло, без да посочи неговите предмети“ (чл. 212, ал. 1). С тази продажба наследникът прехвърля не отделни вещи, а една съвкупност от права и задължения – всичко, което е получил в наследство. Поради това наследникът трябва да обезпечи на купувача цялостния състав на наследството към момента на откриването му. Ако преди продажбата на наследството продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен на върне на купувача полученото. Договорът за прехвърляне на наследството, макар и в последното да има недвижими имоти, се извършва писмено и подписите на договорящите трябва да бъдат нотариално заверени.

 

Според ВКС наследниците не могат да искат да изкупят дела на наследник, който иска да го продаде, като се позовават на чл. 33 ЗС. Продажбата на наследство се урежда със специални норми и в тях не се съдържат ограниченията на чл. 33 ЗС.

Докато съществува общността, извършените от някои от наследниците актове на разпореждане с реално определени наследствени предмети поначало са недействителни. Тези актове обаче могат да придобият сила, ако при делбата на наследствената общност въпросните предмети се паднат в дял на същия наследник (чл. 76 ЗН).

Наследниците могат да искат прекратяване на общността. Това става чрез делба на наследството. Но преди да се пристъпи към делба, съгласно чл. 70 ЗН, всеки сънаследник трябва да привнесе в наследството това, което дължи на наследодателя, а също и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със собствеността между тях. Ако той не извърши привнасянето в натура, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в своя дял част от наследственото имущество, равна на дължимото по стойност, а ако е възможно – и по вид. Всъщност, на практика такова привнасяне не се прави. При спор между наследниците въпросните отношения се уреждат при делбата.

 

6. Отношения между сънаследниците и трети лица. Отговорност за задълженията и заветите.

 

С приемане на наследството върху наследниците преминава и пасивът – дълговете на наследодателя и задължението за изпълнение на заветите. Всеки един от наследниците отговаря за задълженията, с които е обременено наследството, съобразно дела, който получава – чл. 60, ал. 1 ЗН. Кредиторите на наследодателя могат да преследват наследниците за техните части както преди извършване на делбата между тях, така и след нея. Отговорността е ограничена при приемане по опис – до размера на полученото.

Законът предвижда ограничена отговорност и в случая на чл. 55 ЗН. Когато след приемане на наследството се открие завещание, което не е било, известно, наследникът не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или ако те накърняват неговата запазена част. И в този случай той отговаря до размера на полученото наследство. Това е така, защото ако знае, когато приема наследството, че то е обременено с толкова завети, може да се откаже от него.

 

Тук се включва казаното за отговорността на наследника при приемане на наследство по опис и чл. 66 ЗН „(1) Когато наследството е прието по опис, всеки кредитор или заветник може да поиска районният съдия да определи реда и начина, по който наследникът ще плаща на кредиторите и заветниците. В случай че това не е направено, наследникът, който е приел наследството по опис, плаща на кредиторите и заветниците по реда, по който те предявяват пред него правата си. (2) Кредиторите, които предявяват правата си, след като активът на наследството е изчерпан, имат обратен иск срещу заветниците. Искът трябва да бъде предявен в срок от три години от последното плащане“. Заветникът отговаря по този иск само до размера на получения завет. Когато има няколко завета, всеки от заветниците отговаря за част, съответна на получения завет.

 

Наследник освен към кредиторите на наследството, отговаря и към своите лични кредитори. Кредиторите на наследодателя имат спрямо другите кредиторите привилегия и тя е необходима, защото с приемане на наследството направо имаме сливане на две имуществени маси. Чл. 67 създава законно основание за предпочитане в полза на кредиторите на наследството пред личните кредитори на наследника – отделяне на наследството, т.е. ще преодолеят сливането „Кредиторите на наследството и заветниците могат в тримесечен срок от приемането му да искат отделяне на имуществото на наследодателя от имуществото на наследника. (2) Това отделяне се извършва за недвижимите имоти чрез вписване в партидите на недвижимите имоти на наследодателя по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър, а за движимостите – чрез молба до районния съдия, която се вписва по реда на чл. 49, ал. 1“, т.е. в книгата. Срокът за предявяване на иска е преклузивен. Освен това кредиторите, поискали отделянето, се предпочитат пред непоискалите. А когато имаме поискали заветници и поискали кредитори – предпочитат се поискалите кредитори (ал. 3).

 

Делимите задължения се разпределят по право между сънаследниците, съразмерно с техните наследствени дялове, и от всеки може да се иска само част от задължението, която отговаря на дела му.

Когато задължението е неделимо, такова разделяне е невъзможно. Всеки сънаследник отговаря за цялостното му изпълнение. Що се отнася до солидарното задължение, което починалият е поел съвместно с други лица, то се разделя между наследниците така, че всеки от тях отговаря солидарно със съдлъжниците на наследодателя за част от дълга, съразмерна на наследствения му дял. Например, ако наследодателят А има дълг за 10 000 лв., по който отговаря солидарно с Б, всеки от наследниците му В и Г, които получават равни части от наследството, е солидарно отговорен с Б само за своята наследствена част – В за 5000 лв. солидарно с Б, и Г – за 5000 лв. Също солидарно с Б.

 

Въпрос 52. Наследяване по закон. Кръг на наследниците. Ред за наследяване. Основни правила за наследяване по закон.

1. Наследяване по закон – кръг и ред на законните наследници.

Един от най-важните въпроси. Кръгът на наследниците по закон са всички лица, намиращи се в семейноправна връзка с наследодателя, които по принцип биха могли да наследяват. Някои от тях имат безусловно, а други условно право на наследяване. Кръгът обхваща:

  • Всички роднини по права линия;
  • По съребрена линия до 6 степен;
  • Преживелият съпруг;

До 1992 г. кръгът беше доста по-тесен при съребрената линия – братя и сестри и техните деца/внуци, т.е. макс. до 4 степен. Законът нарежда наследниците в 4 реда, като всеки наследник от предходен ред изключва всички наследници от последващите редове. Когато в рамките на един ред има наследниците от различна степен по правило по-близките по степен изключват по далечните, но от това правило има изключения.

  1. Ред, ако има наследници от този ред, всички останали отпадат. Той включва:
  • Децата на наследодателя (всички лица, чиито произход спрямо наследодателя е установен по някои от предвидените в СК начини, такива са и осиновените и при двата типа осиновяване. Доведените и заварените деца, т.е. децата на двамата съпрузи от различни бракове, наследяват съответно само своя родител, но не и неговия последващ съпруга.
  • По право на заместване всички останали низходящи (внуци, правнуци, без ограничение на степените). Те са по-далечни по-степен от децата. Чл. 10 ни казва, че те ще наследяват: ако децата са починали преди наследодателя или са недостойни (ал. 1). Само при тези хипотези внуците/правнуците ще заместят децата, т.е. техните родоначалници.
  1. Ред включва родителите на наследодателя, ако нямаме роднини от I.ред чл. 6 Когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват по равно родителите или оня от тях, който е жив“. Родителите трябва да бъдат установени по съответния от СК начин; включително и осиновителите и при двата типа осиновяване, макар при непълното осиновяване смъртта да го прекратява. Ако родителите, или единият от тях, са известни и живи, наследяват.
  • Ред включва:
  • Останалите възходящи роднини (от втора и по-горна степен) – дядо, прадядо и т.н.(чл. 7)
  • Братята и сестрите на наследодателя. По право на заместване, ако те са починали или са недостойни – според закона само от своите деца или внуци (чл. 10, ал. 2). При тълкуване се стига до друг извод. С измененията на чл. 8, ал. 4 ЗН и чл. 9, ал. 2 ЗН (ДВ, бр. 60 и 90 от 1992 г.) кръгът на наследниците по права линия на братята и сестрите, предвиден в чл. 10, ал. 2 ЗН се разширява като те се наследяват от своите низходящи без ограничение на степените. (ТР 1/98г.).
  1. Ред включва останалите роднини по съребрена линия от трета до шеста степен, включително. Чл. 8, ал. 4 „Когато починалият не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри или техни низходящи, наследяват роднините по съребрена линия до шеста степен включително. По-близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен“. Текстът на чл. 8, ал. 4 ЗН е в сила от 28.07.1992 г. и е приложим само за наследства, открити след тази дата, а не и за наследства, които са били открити преди това. Законът не допуска сънаследяване при този ред.

По особен е случаят при наследниците от четвърти кръг – там по-близкият по степен изключва по-далечния. Най-близо е чичо/леля. Напр. чичото е трета степен и ще изключи всички останали от по-далечни степени (напр. сестрата на баба ти, която е четвърта степен). Но ако чичото/лелята от трета степен е починал неговите низходящи (братовчеди) са от четвърта степен и сестрата на баба ти, която е от четвърта степен. В този случай братовчед ти ще изключи по-далечния роднина – бабата от четвърта степен, дори и братовчед ти да е починал и да наследява неговото дете, което се пада вече пета степен. е, че този низходящ е призован да наследи пряко, на собствено основание, като наследник в новия четвърти ред.

В приложното поле на тази разпоредба попадат случаите, в които между по-далечен по степен роднина и низходящ на по-близък по степен роднина не би могло да има конкуренция, защото възходящият на последния е от по-близка по степен родство. Ако възходящият и другият роднина са били от еднаква степен на родство, правилото е неприложимо и низходящият на роднина от III степен на родство, не би могъл да изключи друг роднина от III степен, защото и неговият възходящ не би могъл да го изключи, тъй като не е бил по-близък по степен (т.е. братовчед ти не може да изключи, ако имаш друга леля/чичо).

 

Всички съребрени роднини, произхождащи от по-близък спрямо наследодателя възходящ изместват по-далечния спрямо възходящия им, дори и този възходящ да е починал.

 

Преживелият съпруг не попада в нито един от редовете. Той сънаследява с първи, втори и трети ред. Съпругът не сънаследява, а изключва четвърти ред. Т.е. за да се стигне до 4 ред не трябва да има нито един наследник от първите три реда (няма роднина по права линия), нито преживял съпруг.

3. Наследодател. Наследник. Способност за наследяване. Недостойнство за наследяване.

Наследодателпочиналите лица или обявените за починали по установения в закона ред, чието имущество преминава по реда на наследяване към други лича, се наричат наследодатели. Всяко физическо лице може да бъде наследодател. Юридическо лице не може да бъде наследодател. Завещател е наследодател, който е оставил завещание. За да може да остави завещание – той трябва да има съответната дееспособност, изискуема в закона.

Наследник е всяко лице, което по силата на наследственото правоприемство придобива съвкупност от права и задължения. (разлика със заветника, който не е наследник, а придобива определени само имуществени права по силата на завет).

 

Наследници могат да бъдат всички познати правни субекти на ГП: физически лица; юридически лица; държава.

Характеристика:  Физическите лица наследяват по закон и по завещание. Юридическите лица са годен наследник само по завещание. За да може едно юридическо лице да придобие наследство, съществува изискване то да съществува към момента на смъртта на наследодателя, да не е прекратено, може да е учредено към момента на откриване на наследството. Изключение в това отношение са фондациите чиято правна уредба се намира в ЗЮЛНЦ. Фондация може да бъде учредена и въз основа на завещание. Към момента на смъртта, фондацията все още не е учредена – тя ще бъде учредена на базата на завещанието. Държавата/общината може да наследява: – по закон придобива безстопанствени имущества (спорно е дали са безстопанствени вж. въпрос 45) – няма наследници или наследниците са се отказали от наследството, били са недостойни, наследството се получава от държавата; – по завещание.

 

Способност за наследяване – извежда се от чл. 2 ЗН чрез тълкуване по аргумент на противното: „Не може да наследява този, който не е заченат при откриването на наследството и който е роден неспособен да живее.”. Може да наследява всяко физическо лице, което е живо към момента на смъртта на наследодателя. От това основно правило има и изключение. Право да наследява има и лице, което е заченато към момента на смъртта, но още не е родено, т.е. – годен правен субект все още няма, но законът защитава правата на заченатия. Заченатият ще може да наследи /ще придобие качеството „наследник”/ само ако се роди жив, да е поел въздух, да е показал първи признаци на живот; и жизнеспособен, да има всички необходими органи и жизнени функции за извънутробно съществуване.

 

Въпросът дали  детето е жизнеспособно се поставя, ако детето умре скоро след раждането. Чл. 2, ал. 2 ЗН постановява оборима презумпция, че който е роден жив, се смята за жизнеспособен до доказване на противното. Всяко заинтересовано лице би могло по съдебен ред и чрез съответната медицинска експертиза да установи нежизнеспособност. Ако това се докаже ще имаме следната ситуация – едно дете се е родило живо, живяло е кратко време, след което се установява, че то не е било жизнеспособно, т.е. – не е било правен субект. То няма да може да наследява. За да има правен субект – той трябва да е жив и жизнеспособен. Хипотези:

– детето е родено живо и жизнеспособно – наследява;

– мъртвородено дете – субект не възниква – няма кой да наследи;

– ражда се живо дете, умира впоследствие, доказва се нежизнеспособност – няма наследник;

– ражда се живо дете, умира малко след това, но не се установява нежизнеспособност /починало е поради външни причини/ – то е станало наследник, в неговото наследство се е включило правото на наследяване и то ще премине към неговите наследници чрез наследствена трансмисия (чл. 57 ЗН).

Недостойнство за наследяване (чл. 3 и 4 ЗН). Едно ФЛ или въобще не може да стане наследник или изгубва правото си на наследяване. Недостойнството за наследяване е неблагоприятна последица от извършено противоправно действие от страна на наследника.

Основанията са изчерпателно изброени в чл. 3:

а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано;“. Трябва да има влязла в сила присъда. Лицето, което е лишило умишлено от живот другиго, е недостойно да наследява имуществото на последния нито непосредствено като негов наследник, нито посредствено след смъртта на някой наследник на убития.

б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена; Трябва да има влязла в сила присъда. Тук различното с б. а е, че престъплението трябва да е извършено само спрямо наследодателя. Набедяването вече се преследва не по тъжба на пострадалия и следователно разпоредбата на чл. 3, б. „б“ ЗН в тази си част следва да се счита отменена (чл. 286 НК).

в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание. Тук законодателят урежда две основни форми – въздействие пряко върху завещателя, така че той да бъде склонен, като за да е налице тази хипотеза упражнилият въздействие трябва да е в кръга на наследниците; или въздействие спрямо вече изразената воля (унищожаване , скриване, подправка, а служи си с неистинско завещание означава, че друг го е подправил).

Други неправомерни поведения не водят до недостойнство. Недостойнството по чл. 3 ЗН настъпва със самия факт на извършване на посочените в текста деяния. Не е необходимо прогасляване от определен орган. Но този факт трябва да бъде установен по съдебен ред от съда по делото, във връзка с наказателната отговорност на наследника (влязла в сила присъда), или по гражданското дело, във връзка с уреждане на правоотношенията между наследниците. По б. „в“ може да възникне спор дали е въздействано – наследникът, за когото се твърди, че е недостоен може да го оспорва по с.ред.

За недостойнството е от значение момента, в който е извършено деянието. Ако е приживе на наследодателя, потенциалният наследник губи възможността си да стане такъв. Няма да придобие право на наследяване. Ако е след смъртта (не всички хипотези могат след смъртта, но напр. опит/убийство на близки; унищожаване, скриване и др.) наследникът е придобил право на наследяване, но ще го изгуби. Считаме, че не го е придобил, т.е. ако е получил наследство то ще е при начална липса на основание. Решението на съда, с което се констатира недостойнството, има обратно действие и по отношение на третите лица, които са придобили права от недостойния наследник. Констатиране на недостойнството може да се иска не само от сънаследниците, но и от всяко друго лице, което има интерес да бъде отстранен недостойният от наследяване. Няма значение кога и как деянието е установено, то ще е произвело действие и наследникът ще е станал недостоен.

 

Чл. 4 допуска опрощаване на недостойнството, ако то е настъпило приживе. Има два вида опрощаване:

  • Изрично, което може да бъде направено: 1. Чрез самостоятелно изявление, в писмена форма с нот.заверено съдържание; 2. В завещанието (Прощавам на Илдето, че се опита да ме убие, карайки ме да прибирам с …). И двата вида изявления заличават последиците от недостойнството, т.е. недостойният има право на наследяване;
  • Мълчаливо опрощаване (ал. 2). Наследодателят завещава нещо на недостойния без да казва изрично, че му прощава, знаейки за недостойнството и за неговата причина. Тук имаме частично опрощаване, защото недостойният не става все едно никога не е бил такъв. Той ще получи само изрично определеното в завещанието на наследодателя.

Завещанието, направено при не знание за недостойнството на лицето, не произвежда никакво действие. В този случай недостойният не може да получи и това, което му е завещано.

Недостойнството е санцкионна последица за лично неправомерно поведение и е лична, т.е. не може да се разпростре върху низходящите, ако е налице хипотеза на заместване по чл. 10.

3. Размер на наследствените дялове.

Размерът на наследствените дялове при няколко наследници от един и същи ред по правило е по равно.

По равно ще наследяват в първи ред, когато наследодателят има няколко деца, или няколко внука (чл. 5, ал. 1). Когато имаме наследяване по право на заместване – наследяването е по коляно, те заместват своя починал/недостоен възходящ. Т.е. при две деца едното живо – получава ½, другото е починало и неговите наследници, ако са двама по – ¼, ако са трима по 1/6 и т.н.

Втори ред наследяват по равно (чл. 6). Ако единият от тях е починал или е недостоен, цялото наследство се получава от този, който е жив.

Трети ред – братята и сестрите помежду си наследяват по равно (чл. 8, ал. 1), възходящите от втора степен (баба/дядо) наследяват по равно помежду си и възходящите от по-горна степен също наследяват по равно помежду си. Възходящият от по-близка степен изключва възходящия от по-далечна (прадядо).

Когато наследодателят има преживели и братя/сестри, и възходящи от втора или по-горна степен – братята/сестрите получават 2/3 от наследството, а възходящите. Т.е. ако наследодателят остави един брат той ще получи 4/6 и двама възходящи баба и дядо ще получат по 1/6 всеки. Др. пример братята Е и Д получават 2/3 от наследството, а възходящите А, Б и В – 1/3, или всеки един от последните – по 1/9.

В трети ред е единственото неравноправие, което законодателят допуска в зависимост от това дали братята/сестрите произхождат от общ родоначалник или не – чл. 8, ал. 3 „В случаите на предходните алинеи еднокръвни и едноутробни братя и сестри получават половината от това, което получават родните братя и сестри“. Пълнокръвните трябва да получат два пъти повече от непълнокръвните. Ако имаш един пълнокръвен (2х) получава 2/3 и един непълнокръвен – 1/3.

При осиновяването – при пълното=брат/сестра, получава като пълнокръвен; а при непълното – нямаме правна връзка между тях.

Четвърти ред наследява по равно.

4. Наследственоправно положение на съпруга.

Преживелият съпруг е наследник по закон, но той не влиза в редовете на роднините – наследници по закон, а наследява заедно с този ред наследници, който е призован към наследяване. Трябва да съществува брак между съпрузите, за да може в случай на смърт, другият да наследява.

Чл. 9, ал. 1 Съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете“, когато съпругът наследява с наследници от първи ред (най-често с децата). Съпругът наследява равен на дела на всяко дете – ако имаме едно дете по ½, ако имаме две – по 1/3. Със смъртта на единия съпружеската общност се прекратява. ½ става собственост на живия съпруг, а другата ½ отива в наследството. ½ на живия съпруг не е нещо, което той получава като наследство. Това не е наследствен дял. От ½ на починалия съпругът, другият получава дял равен на дела на всяко дете. Пример – недвижим имот, който е бил СИО по време на брака. Със смъртта на единия съпруг СИО се прекратява. ½ се получава на собствено основание, а другата част влиза в наследството и съпругът ще има 1/3 от тази част при две деца, т.е. 3/6 от СИО; и 1/6 от наследството.

Когато бракът бъде прекратен поради развод, бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг. При смърт на наследодателя, ако е имало висящо бракоразводно дело и искът за развод не е бил окончателно разрешен, наследниците на ищеца, които имат правен интерес да отстранят преживелия съпруг от наследяване, могат да продължат делото, за да установят основателността на иска. В този случай, ако искът бъде уважен, наследствените права на преживелия съпруг се прекратяват.

Правото да продължат иска (чл. 52 СК) имат призованите наследници. При това положение наследниците от четвъртия ред не могат да продължат производството по делото за развод, защото когато има преживял съпруг, тези наследници не могат да бъдат призовани.

Когато съпругът наследява с наследници от втори или трети ред (ал. 2 на чл. 9 „Когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри, или с техни низходящи, той получава половината от наследството, ако то се е открило преди навършването на десет години от сключването на брака, а в противен случай получава 2/3 от наследството. А когато съпругът наследява заедно с възходящи и с братя и сестри или с техни низходящи, той получава една трета от наследството в първия случай и половината във втория“). Делът на съпруга зависи от това с кого точно наследява и от продължителността на брака – дали е до 10 г. или над 10 г. Ако съпругът наследява с родителите от втори ред или с останалите възходящи от трети ред, или с братята и сестрите от трети ред, делът му е ½ при брак до 10 г. и 2/3 при брак над 10 г. Ако съпругът наследява с двете части на трети ред (заедно с тях – т.е. има и възходящи от трети ред, и братя и сестри), делът на съпруга е 1/3 до 10г. и ½ при брак над 10г.

Ако няма наследници от първите три реда съпругът получава всичко и не дели с четвърти ред (ал. 3 на чл. 9).

5. Наследяване по право на заместване.

По-близкият ред наследници изключват останалите редове. Но в един и същи ред често влизат няколко лица от различни степени. В тези случаи наследството се предава на най-близкия по степен роднина и той изключва по-далечните.

Изключението от този принцип е в чл. 10, който урежда право на заместване, което е възможно за низходящите наследници в първи ред и низходящите на братята и сестрите в трети ред. Под право на заместване се разбира правото на наследника да заеме мястото и да встъпи в степента и правата на своя наследодател и да получи частта, която би се паднала на последния, ако той беше жив в момента на откриване на наследството на неговия наследодател или ако беше достоен да наследява.

С други думи, правото на заместване е възможността, децата на един починал или недостоен наследник да го заместят и да получат наследството, което той би получил, ако беше жив и имаше право да наследява. Живите лица могат да бъдат заместени при наследяване, само когато са недостойни (чл. 10, ал. 3 ЗН). Лице, което е живо, но се е отказало от наследството, не може да бъде заместено.

 

Първи ред наследяват децата на наследодателя, ако обаче наследодателят има две деца и едно от тях е починало преди него (недостойно), то се замества от своите низходящи (деца и т.н. без ограничение в степените). Те ще заемат неговото място. И в случая ако наследодателят има само две деца – преживялото ще получи ½ и низходящите на починалия (колкото и да са те) също ще получат ½. Ако близките по степен низходящи са живи те изключват по-далечните. Обаче по-близкият по степен, едното дете, няма да изключи низходящите на другото дете, което е починало. Т.е. при тази хипотеза имаме сънаследяване между едно дете (първа степен) и напр. внуците (втора степен). Низходящите от втора и по-далечна степен имат същите права като своя възходящ, който е починал или недостоен, или се е отказал. И ако починалият низходящ има две деца – те ще получат общо ½, т.е. по ¼ от наследството. Низходящите от втора и следваща степен имат самостоятелно право на наследяване спрямо наследодателя и не е необходимо да са приели наследството на техния възходящ от първа линия, т.е. детето на наследодателя (чл. 10, ал. 4). Правото на наследяване е по силата на закона.

Така е и в трети ред за братята и сестрите – те могат да бъдат заместени от своите низходящи, но имаме ограничение в степените – само техните деца и внуци (чл. 10, ал. 2). Т.е. спрямо наследодателя те са трета (деца) или четвърта степен (внук). До 1992 кръгът на наследниците стигаше до тук. Чл. 10, ал. 2 е адекватен към кръга наследници до 1992 г., тъй като стига само до 4 степен, а IV ред – до 6 степен. В подкрепа на становището че чл. 10, ал. 2 е орязан спрямо новата уредба е и чл. 9, ал. 2, който използва изразът „низходящи“ на братята/сестрите, а не деца и внуци. По тълкувателен път стигаме до извода, че следва в трети ред по заместване да влязат по-широк кръг низходящи, т.е. и правнуци и т.н.

С TP 1-98-ОСГК ВКС също взема отношение по измененията във връзка с наследяването по право на заместване и приема, че кръгът на наследниците по права линия на братята и сестрите, предвиден в чл. 10, ал. 2 ЗН се разширява, като те се наследяват от своите низходящи без ограничение на степените.

 

За наследниците от втори и четвърти ред наследяване по право на заместване няма. Текстът на  чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска наследяване по право на заместване и за съребрените роднини от III до VI степен включително, а създава правила за подреждането на тези роднини в новия четвърти ред съгласно принципа: по-близкият по степен роднина изключва по-далечния по степен с допълнението: и низходящият на по-близък по степен изключва по-далечния по степен роднина

  • От наследствената трансмисия (чл. 57 ЗН). Разликата се състои в това, че правото на заместване е право на наследника на едно лице, което е умряло преди откриване на наследството или е недостойно да наследява, да встъпва в правата, които това лице е имало, а наследствена трансмисия има, когато призованият да наследява умре след откриване на наследството, но преди да е изявил волята си относно приеманетона наследството. Наследяването по право на заместване е допустимо само за лицата, посочени в чл. 10, ал. 1 и 2 ЗН – низходящите (преживелият съпруг не наследява), а по трансмисия наследяват всички наследници, указани в чл. 5-9 ЗН.

 

6. Особени правила при наследяването по закон (чл. 12 ЗН и др.).

Чл. 12 съдържа няколко особени хипотези за наследяване – две хипотези в ал. 1 и една в ал. 2:

  1. Наследяване на обикновена покъщнина (чл. 12, ал. 1 предл. 1 „Наследниците, които са живели заедно с наследодателя и са се грижили за него, получават в наследство обикновената покъщнина“). Законът предвижда тя да може да бъде получена извън полагащия се дял от наследника, който е живял приживе с наследодателя. Това е едно възнаграждение за това, че той се е грижил за наследодателя.

Предпоставките са: 1. Да е живял с наследодателя – в едно жилище. 2. Да се е грижил за наследодателя. Има утвърдена СП-ка за грижата, не е нужно наследодателят да е бил болен, или да са създадени особени затруднения за грижещия се. Ако наследникът е давал само издръжка, без да е живял заедно с наследодателя, той не може да получи покъщнината, на основание чл. 12, ал. 1 ЗН. Наследникът, който е живял заедно с наследодателя, но не се е грижил за него, също не може да иска покъщнината на това основание. ВКС приема, че и наследник, който е бил задължен по закон или договор да се грижи за наследодателя, може да претендира за покъщнината. Обикновената покъщнина е това, което се намира в дома, без луксозни вещи, а само обикновеното обзавеждане. Не влизат в тази категория вещите за упражняване на определена професия.

Законът казва наследник, но трябва да се има предвид призован наследник (напр. сестрата е живяла с наследодателя, но той има деца и те изключват трети ред и сестрата няма да бъде наследник и няма как да получи обикновената покъщнина). Правото по чл. 12 се получава като добавка към наследството и тази добавка може да се получи само на лице, което е призовано да наследява. Съдилищата приемат, че това право принадлежи само на наследника, който е призован към наследяване, и то независимо дали по закон, или по завещание. Покъщнината може да бъде получена от наследника, само ако той е приел наследството. Ако няма лице, което да отговаря на предпоставките – покъщнина се наследява по общия ред.

  1. Право да се получи земеделския инвентар (чл. 12, ал. 1, предл. 2 „…а ако се занимават със земеделие и не са съответно възнаградени по друг начин – и земеделския инвентар на наследодателя.

Същите предпоставки като по-горе + още две: 3. Наследодателят да е бил земеделец и наследникът да е земеделец; 4. Наследникът да не е възнаграден по друг начин (напр. да му завещател нещо). Ако отговаря на всички четири условия, наследникът получава земеделския инвентар.

  1. Наследник, който приживе е спомогнал да се увеличи наследственото имущество – останалите наследници, а и той, ще получат повече (чл. 12, ал. 2 „Сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза; увеличението може да се даде в имот или в пари“). Този наследник има право на компенсация за това увеличение. Приносът може да се състои и в изплащане на задължения на наследодателя. Даването в заем на наследодателя на суми обаче не обуславя претенция на сънаследника – заемодател по чл. 12, ал. 2 ЗН, дори заетите суми да са вложени в придобиване на наследствен имот. Договорното отношение по чл. 240 ЗЗД изключва приноса.

В основата на това право е забраната за неоснователно обогатяване, т.е. изключва се приложението на чл. 59 ЗЗД.

Предпоставки: 1. Приживе е спомогнал за увеличаване на наследството (напр. построил е един етаж отгоре на къщата; да е разработил една земя; да е подобрил имота; да е погасил дълг на наследодателя) – наследството имущество се е увеличило, а наследникът е обеднял. 2. Да не е възнаграден по друг начин.

Увеличението по чл. 12, ал. 2 ЗН, извършено приживе на наследодателя, не трябва да се смесва с подобрението, извършено след откриване на наследството. В последния случай правата на сънаследника, който е извършил подобренията, се уреждат не по чл. 12, ал. 2 ЗН, а съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване.

Какво може да иска наследника – вложеното или сегашната стойност – СП-ка казва, че има право на увеличената стойност. Това увеличение може да се иска при делбата, доброволна или съдебна. Искът за делба и въобще право на делба не се упражнява в рамките на определен срок, т.е. делба може да не се извърши. Този иск може да се предяви и отделно, преди, а дори и след като е извършена делба. От момента на делбата започва да тече 5г. давност за упражняване на правото по чл. 12, ал. 2 (ПП ВКС 7-73, 314-93-I).

Претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН може да бъде предявена и от наследниците от четвъртия ред. Това право се реализира във втората фаза на делбата и принадлежи само на призованите и приели наследството наследници. Затова и „четвъртият ред наследници имат допълнително право на „привилегирована ликвидация“ на своя принос и могат да го предявят в делото за делба.

ВКС приема, че искът по чл. 12, ал. 2 ЗН може да бъде предявен не само от този наследник, който приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи наследството, а и от неговите наследници, ако прекият наследник е починал. Важното е, той да не е възнаграден по друг начин. При това, вземането по чл. 12. ал. 2 ЗН не само се наследява, но може да бъде предмет и на сделка между живи. Това означава, че наследникът може да цедира вземането си, защото нито законът изрично забранява прехвърлянето, нито неговото естество го изключва.

Чл. 9а за реституираните имоти Когато към открито наследство се възстановява собственост върху имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, наследниците на последващ съпруг не наследяват, ако той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца“. Принципното положение за тези имоти съгласно реституционните закони е, че някакъв имот е бил одържавен и отнет от собственика, а с реституционните закони собствеността се възстановява. Ако собственикът е починал – възстановява се на неговите наследници, така както все едно не е бил отнет. Чл. 9а съдържа особеност от това принципно положение. Имотът на „А” е одържавен, след одържавяване, той сключва брак с „Б”. „Последващ брак” се има предвид, че е сключен след одържавяването, т.е. съпругът няма нищо общо с този одържавен имот. „А” умира – „Б” става наследник, и „Б“ също умира и реституираният имот трябва да отиде при неговите наследници. След смъртта на съпругът „Б” имотът се възстановява. Законът изисква да няма деца от брака, ако има деца – имотът се възстановява на тях. Когато няма деца имотът би трябвало да се възстанови на родители, или братя и сестри на „Б” и т.н. Законът иска да обезнаследи роднините на съпруга „Б”. Затова този имот би бил реституиран на други наследници на съпруга „А” – родители, братя/сестри. Имотът ще отиде при роднините на собственика, а не роднините на съпруга, живял по-дълго.

Разпоредбата на чл. 9а ЗН има действие само за имоти, които са индивидуална собственост на наследодателя. В заключение, може да се каже, че разпоредбата на чл. 9а ЗН намира приложение при следните кумулативни предпоставки: а) бракът да е сключен след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС или други селскостопански организации; б) съпругът да е преживял съпруга-собственик; в) от брака да няма деца – родени или осиновени; г) последващият съпруг да е починал преди възстановяването на собствеността.

7. Преминаване на наследственото имущество към държавата и общините.

Когато няма наследници по закон или по завещание или когато всички наследници се откажат от наследството (чл. 52 ЗН) или загубят правото да го приемат (чл. 51 ЗН), наследственото имущество преминава в полза на държавата (чл. 11 ЗН). Съгласно чл. 53 ЗН, при отказ от наследство делът на отказалия се от наследството, когато има други наследници, уголемява дела на последните. Само когато няма такива наследници или всички наследници са се отказали от наследството или са загубили правото да приемат наследството, последното преминава в полза на държавата (чл. 11 ЗН). Получаването на наследственото имущество от държавата става по силата на закона. Когато при откриване на наследството няма наследници или те се откажат, респ. изгубят правото да го приемат, то преминава в полза на държавата, която не може да се откаже от него. Придобитото от държавата наследствено имущество става държавна собственост. Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН, държавата приема наследственото имущество винаги по опис, т.е. не носи отговорност за наследствените дългове в размер, по-голям от полученото имущество.

Движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и урегулираните поземлени имоти, предназначени предимно за жилищно строителство стават собственост на общината, на чиято територия те се намират.

Въпрос 53. Наслед Наследяване по завещание. Завещание. Понятие. Видове.  Форма и съдържание на завещанието. Запазена и разполагаема част.

1. Завещание – понятие и обща характеристика.

Наследодателят може да измени реда на наследяването по закон, да внесе изменение в наследствените части на наследниците или да се разпореди с имуществото си в полза на лица, които не са наследници по закон. Това той може да направи със завещание.

Завещанието е типичен пример за едностранна сделка. Освен това е формална, строго лична, отменима, неадресирана сделка, с която едно лице се разпорежда с цялото или част от своето имущество в полза на друго лице за след своята смърт.

  1. Едностранна – волеизявление само на едната страна (завещателят). За да може завещанието един ден да бъде придобито от някого, той, ако иска да го получи, трябва да го приеме, което също е едностранно, но тези две волеизявления не са насрещни.
  2. Не е адресирана (в зависимост от това дали е необходимо волеизявлението, за да произведе действие, да бъде доведено до знанието на друго лице, както при разваляне на договор), т.е. завещателят прави завещанието и не е необходимо да казва нещо.
  3. Строго лична сделка – последната воля на завещателя, на кои лица да го остави, в какви дялове и др. Завещателят трябва да е дееспособен, за да извърши сделката лично. Чл. 15 – забрана две или повече лица да завещават с един и същ акт. В рамките на едно завещание не може две лица да се разпореждат – трябва две отделни завещания. Смисълът на тази забрана е, че с едно такова общо завещание – резултат на две и повече съгласувани воли – би се ограничила свободата на разпореждане за след смъртта, тъй като един от завещателите не би могъл сам да отмени завещанието, а в такъв случай би се получило противоречие с основата, върху която е изграден институтът на завещанието – зачитане на последната воля на завещателя.
  4. Формална (за действителност) – чл. 23 и сл. предвиждат две форми: 1. Саморъчно; 2. Нотариално. Двете форми са напълно равностойни по правното си значение.
  5. Отменим акт – предназначено е да действа след смъртта на завещателя и да отрази неговата последна воля и може във всеки един момент да промени волята си. Отмяната се извършва лично от завещателя приживе. Може въобще да няма завещание, да промени лицата, дяловете и др.

≠ От атакуване на завещанието след смъртта на завещателя от наследници или др.заинтересовани лица при недействителност на завещанието или при накърнена запазена част.

  1. Сделка с оглед на смърт – съдържа един отлагателен срок. С настъпване на смъртта, завещанието произвежда действие. Завещанието трябва да съдържа разпореждане с имуществените права на завещателя за след неговата смърт. Касае се за такива имуществени права, които завещателят може да отстъпи другиму приживе.

Завещанието, следователно, е едностранен личен и отменим акт, с който едно лице в установената от закона форма се разпорежда с имуществото си или с част от него за след своята смърт в полза на едно или няколко лица.

2. Съдържание на завещанието.

Съдържание на завещанието. Не е необходимо непременно да пише „завещание”. Завещанието задължително трябва да съдържа:

  1. Разпореждане с имущество;
  2. Облагодетелствано лице (нормално е да се посочи конкретно лице, или поне определяемо „син”, стига да е единствен). Завещателни разпореждания могат да бъдат извършени както в полза на наследник по закон, така и на други лица.

Разпореждане с имущество – чл. 16 (1) Завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени. (2) Завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник“. Завещателните разпореждания могат да бъдат общи и частни (завет).

 

Общо завещателно разпорежда имаме когато наследодателят се разпорежда с цялото или с дробна част от имуществото. Облагодетелстваното лице придобива качеството наследник по завещание. Както при наследяването по закон в полза на това лице, наследственото имущество или идеална част от него преминава като съвкупност от права и задължения. Ако наследодателят е определил със завещанието за наследник само едно лице, без да му е определил дела, счита се, че в полза на същия е завещал цялото имущество, посочено в завещателния акт. Когато завещателят е завещал имуществото си на няколко лица, без да укаже техните части, последните се считат за равни.

 

Другият вид разпореждане с имуществото – завещателят се разпорежда с конкретно имуществено право. Заветникът е частен правоприемник, той не е наследник. Заветът не поражда право на наследяване и не изключва наследяването по закон. Той само намалява актива на имуществото, което наследниците получават. Законът допуска да бъде завещано и само ползването на даден имот (чл. 35 ЗН) или голата собственост върху същия (1418-84-I). Заветникът придобива завещаната вещ в състоянието, в което тя е в момента на откриване на наследството. Промените, които са настъпили с вещта след съставяне на завещанието, нямат значение, освен в случая, когато завещателят е извършил такива изменения, при които същата е изгубила предишната си форма и предназначение (чл. 41, ал. 2 ЗН).

 

Заветът на известно количество от родово определени вещи е действителен, макар и в имуществото на завещателя да не е имало такива вещи при откриване на наследството. В този случай заветът се състои в задължението на наследника да достави и предаде завещаните вещи, макар наследодателят да не е оставил такива вещи при откриване на наследството (чл. 19, ал. 2 ЗН). Но ако завещателят е разпоредил, че родово определените вещи, върху които е учреден заветът, трябва да се вземат от наследството и при откриване на последното не се намерят такива, заветът не произвежда действие.

Учредяването на завета създава частно правоприемство. Поради това получаването на завета не е съпроводено с отговорност за задълженията на наследодателя, както това е при универсалното завещание. За удовлетворяване на своите вземания кредиторите на наследодателя трябва да се обърнат към наследника, а не към заветника. Само в случаите на чл. 66, ал. 2 ЗН, когато активът на наследството е изчерпан, кредиторите могат да насочат иска си срещу заветниците.

 

Възможно е комбинация от двете. При смъртта на наследодателя владението на последния върху завещаното имущество преминава в полза на назначения наследник със завещание, при завета облагодетелстваният трябва да се обърне към наследниците и да иска да му се предаде владението на имуществото – предмет на завета. Заветникът не може сам да влезе в това владение. При това, заветникът не може да води иск за наследство, нито да предизвика делба на наследството. Той е кредитор на наследството и може да иска само изпълнение на завета в срока на исковата давност.

Няма да бъде завещание акт, в който се казва „лишавам определено лице от наследство”, защото това не е облагодетелствано лице. Правата на наследниците по закон могат да бъдат отнети косвено, като се разпореди на конкретни лица. Едва към момента на смъртта се преценява дали завещанието може да се произведе действие (напр. сега да завещаеш на внуците си, а нямаш). Ако няма нито един внук, завещанието няма да произведе действие. Възможно е общо посочване стига към момента на смъртта да може да се стигне до конкретно лица.

 

Извън задължителните елементи, завещанието може да има допълнително съдържание:

  1. Наличието на мотиви. По правило личните мотиви на сделките са без правно значение. В наследственото право мотивът имат известно правно значение (чл. 42 и 43). Относно нищожността чл. 42, б. „в” – когато мотивът, поради който е направен противоречи на закона, обществения ред или добрите нрави. За да имаме тази хипотеза мотивът трябва да е изрично записан в завещанието и това да е единственият мотив. Мотивът има значение и при унищожаемост – поради грешка на мотива, когато е записан в завещанието и единствен.
  2. Обикновена субституция (чл. 20 и чл. 21, ал. 1) – ако лицето, в полза на което е направено завещанието умре преди наследодателя или въобще го няма. Същото важи и при недостойнство или отказ от наследство – и в този случай завещателното разпореждане не произвежда действие. Ако облагодетелстваното лице е починало неговата част отива в наследствената маса. Единствено завещателят може да определи някой друг, ако първият му избор го няма (чл. 21, ал. 1 „Завещателят може да посочи едно или повече лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него или се откаже от наследството или от завета, или е недостоен да наследява“). Завещателят само урежда едно заместване – второ завещателно разпореждане, под отлагателно условие, че първото лице не може да получи завещанието.
  • Обикновената субституция не трябва да се смесва с правото на заместване по закон по чл. 10 ЗН. Както бе отбелязано, при наследяването по закон низходящите на наследодателя, които са починали преди него или са недостойни, се заместват при наследяването по закон от своите низходящи. При това законът допуска заместването на починалите преди наследодателя или недостойни негови братя или сестри от техните низходящи.

При субституциите, ако лицето, в полза на което е направено завещанието, почине преди завещателя или е недостойно, или се откаже от завещаното имущество, последното не преминава към низходящите на облагодетелствания. То може да бъде заместено само от лицето, което завещателят е посочил (чл. 21 ЗН), и тук заместването спира.

Чл. 21, ал. 2 има уредена още една субституция, която е забранена (фидеикомисарна субституция). Неприемливо е да ангажираме този наследник да завещае имуществото на определено от наследодателя лице. На наследника му се отнема възможността да определи наследник.

 

  1. Модалитети на завещанието (може да има и трите вида модалитети):
  • Чл. 17, ал. 1 условиеЗавещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест“. В този случай действието на тия разпореждания, се поставя в зависимост от настъпването или ненастъпването на едно бъдещо и несигурно събитие. Може да имаме както отлагателно, така и прекратително условие. Отлагателно – ако се извърши нещо, ако се случи нещо, има обратно действие. Когато отлагателното условие не се сбъдне, счита се, че въобще не е имало завещание. Що се отнася до завещанието, направено под прекратително условие, то проявява всички правни последици от откриване на наследството до сбъдване на условието. Те се наслагат на отлагателния срок – настъпване на смъртта. На вписване подлежат само завещания, които съдържат разпореждане с недвижим имот. Не подлежи обаче на вписване условието.
  • Чл. 17, ал. 2 ограничава използването на срока Общо завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет на плодоползуване върху цялото наследство или върху съответния дял; началният срок се смята за неписан“. За разлика от условието, срокът със сигурност ще настъпи. Ограничението е само за общите завещателни разпореждания – допустим е само краен срок. При завета може и прекратителен (краен), и отлагателен (начален) срок. На упр. срокът прави завещанието частично недействително, ако е разпореждането е общо.

Ако общо завещателно разпореждане има отлагателен срок, той се смята за неписан (напр. считано 3 г. след моята смърт). През тези три години имуществото ще е ничие, което не е в интерес на никого. Срокът задължително ще настъпи – затова не е необходимо да се чака. Т.е. пренебрегва се волята на завещателя и считаме, че завещанието ще произведе действие незабавно с настъпване на смъртта.

Ако общо завещателно разпореждане е направено под прекратителен срок (напр. за срок от 5 г.), но след това ще го изгуби. Тогава ще трябва да се извърши преразпределение между другите наследници. В този случай няма защита на третите лица, поради което законът казва, че това общо завещателно разпореждане ще се счита за завет за плодоползване – т.е. не му е прехвърлена собствеността, а само право на ползване. Така наследниците по закон ще са действителните собственици.

 

  • Тежест (чл. 17, ал. 1 и чл. 18) – облагодетелстваното лице бива задължено да направи нещо. Тежестта е клауза, с която завещателят налага на лицето, в полза на което е направено едно завещателно разпореждане, да извърши нещо, някакви действия или да не върши. Що за задължение е това – има виждане, че тежестта е едно нравствено задължение и няма същинско правно значение (ал. 2 на чл. 18). Но първото изр. – всеки може да иска изпълнение (принудително бейби) напр. да събира приятелите ми веднъж годишно; да учреди стипендия на мое име; завещавам имот стига да плати на съпругата ми 5000 лв. Само в последния случай имаме заинтересовано лице. Неизпълнението на тежестта в завещателното разпореждане не влече след себе си отмяната на самото завещателно разпореждане. При неизпълнение на тежестта всеки заинтересован може да иска изпълнението й, но не и отмяната на завещателното разпореждане, освен ако тежестта е била решаващ мотив за завещателното разпореждане.

Завещанието с тежест може да бъде обратната страна на един завет. Ако се направи завет, задължение да го изпълнят са наследниците по закон. А при тежестта имаме точно определено лице, което трябва да го изпълни. Заветът се отнася винаги до разпореждане с имуществено съдържание, а тежестта може да не преследва имуществен резултат, а да има неимуществен характер. От друга страна, при завета законът изисква да е конкретно определено лицето, в полза на което е извършено облагодетелстването, а при тежестта не е необходимо непременно да бъде определено това лице.

 

Съпоставка между тежест (завещавам всичко стига да плати) и условие (завещавам всичко, ако плати). Разликата е в действието. При условието завещанието няма да породи действие, докато не бъде изпълнено. При тежестта то поражда действие и съпругата може да иска изпълнение по принудителен път.

Когато са използвани сходни изрази трябва да тълкуваме волята на завещателя – искал ли е да остави всичко, или само при изпълнение на условието.

3. Активна и пасивна способност при завещанието.

Завещателна дееспособност (чл. 13 ЗН „Всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действува разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание“).

Завещанието е строго личен акт и лицето трябва да може да изразява с правно валидна воля. Дееспособността е малко по-различна от общите правила – чл. 13. Законът посочва критериите, от които счита, че дееспособността е налице:

  • Навършени 18 г. Този критерии е общ. Еманципираният непълнолетен според Станева не може да завещава, защото законът казва 18 г., които години очевидно не е навършил (в теорията има и другото мнение). След това спор идва и при недвижимите имоти, за които е необходимо разрешение при разпореждане с тях.
  • Завещателят не трябва да е поставен под пълно запрещение. Под пълно запрещение се поставят лицата, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи. Чл. 13 казва поставени поради слабоумие, но трябва да се тълкува корективно – и поради душевна болест. Докато запрещението не бъде отменено по съдебен ред, неспособността продължава, макар и причината, поради която е наложено то, да не съществува вече.

Ограничено запретените могат да завещават според Станева (според Тасев – не могат завещанието е личен акт, който отразява волята на завещателя. Последният сам трябва да направи волеизявлението, свободен от чуждо влияние. Поради това завещанието не може да се извършва от другиго (от настойника под пълно запрещение) или с чуждо сътрудничество (с попечителя при ограничено запрещение). В случая е недопустимо нито представителството, нито сътрудничеството, каквото поначало е необходимо за извършване на правни действия от тези лица, съгласно чл. 5, ал. 3, във връзка с чл. 8, ал. 2 и чл. 4, ал. 2 ЗЛС).

  • Завещателят да е можел да действа разумно към момента на съставяне на завещанието. Може да не е поставен под никакво запрещение, но да не е разбирал естеството на извършеното. Тук може и ограничено запретеният да не е разбирал какво върши, няма да може да състави завещание, но не заради запрещението.

Завещание, което е направено при неспазване на изискванията по чл. 13 е унищожаемо. Най-често се унищожава по т. 3. Може да се постави медицинско към завещанието.

Пасивна способност при завещанията – всички лица могат да наследяват по завещание. Единствено чужда държава не може да придобие по завещание недвижим имот, който се намира в РБ.

Могат да наследяват по завещание и лицата, които са били заченати при откриване на наследството и които са родени способни да живеят (чл. 2 ЗН). Не могат да наследяват по завещание недостойните лица, указани в чл. 3 ЗН.

4. Нотариално завещание.

Имаме две възможни форми за валидност на завещанието – нотариално и саморъчно. Те са равностойни. Завещателят е напълно свободен да избере едната или другата. Само в една хипотеза няма избор – когато не може да пише.

Нотариално завещание – във формата на нотариален акт. Чл. 24, ал. 2 „Завещателят изявява устно своята воля на нотариуса, който я записва така, както е изявена, след което прочита завещанието на завещателя в присъствието на свидетелите. Нотариусът отбелязва изпълнението на тия формалности в завещанието, като означава и мястото, и датата на съставянето му. След това завещанието се подписва от завещателя, от свидетелите и от нотариуса. За съставяне на нотариалното завещание нотариусът се ръководи от разпоредбите на чл. 578, ал. 1 и 2 от Гражданския процесуален кодекс“ описва стъпките на нот.завещание – нотариус, завещателя и двама свидетели. Нотариусът няма право да действа извън своя район (584 във вр. с 585 ГПК, но ти може да не живееш в този район). За да се състави завещанието, нотариусът трябва да констатира, че лицето, което желае да направи завещателното разпореждане, е способно да го извърши.

Процедура – явява се завещателят с двамата свидетеля; снема се самоличността им; завещателят изразява волята си устно, нотариусът записва неговата воля. След това той прочита завещанието на глас и завещателят и свидетелите да потвърдят, че това е волята на завещателя – с подписа се удостоверява това потвърждение. След това нотариусът записва извършеното „завещателят изрази волята си пред мен; след това прочетох..” след това записва дата и място на съставяне. Следват подписи на завещател; свидетели; нотариус. Липсата на който и да е подпис води до нищожност. Когато завещателят не може да се подпише – трябва да каже причината за това и нотариусът да го запише в текста на завещанието, преди прочитането (ал. 2 на чл. 24). Съгласно ГПК – подписване на нот.акт при невъзможност за поставяне на подпис, поставя отпечатък с десния си палец.

 

През 2007 г. е добавено едно изр. 4 към ал. 2 – нотариусът се ръководи от чл. 578 от ГПК при съставяне на нот.акт се изготвя проект в два или повече екземпляра „(1) За издаване на нотариален акт се изготвя проект на акта в два или повече еднообразни екземпляра. Формата, видът и размерът на хартията, върху която се написва или напечатва проектът, се определят по образец, утвърден от министъра на правосъдието. (2) Всички екземпляри на проекта се изготвят чисто и четливо, написани на ръка с черно или синьо мастило или напечатани“. Как се вмества това правило при завещанието – някои хора го отричат; според Станева няма проблем. Много трудно е някой да влезне при един нотариус и да формулира точно какво иска. Завещателят е хубаво предварително да се е подготвил. Това е една подготвителна процедура. Но все пак завещателят трябва отново да изрази своята воля, а нотариусът следи дали съответства с проекта.

5. Саморъчно завещание.

Саморъчно завещание (чл. 25, ал. 1 ЗН „Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания“) – обикновена писмена форма, като съдържанието трябва да бъде написано на ръка от завещателя. Законът не изисква нищо специфично относно материала. Нищожно ще е само ако не е написано на ръка (тех.средство) или ако е написано на ръка от друг – ще липсва форма.

Задължителните реквизити са завещателно разпореждане, дата и подпис. Завещателят трябва да се подпише след завещателното разпореждане. Ако има спор за почерка – почеркова експертиза. Ползващият се от саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя.

Няма изискване датата да е поставена след завещателното разпореждане (начало, край и т.н.). Ако горе и долу датите са различни – нищожно завещание. Датата може да бъде формулирана дата/месец/година; може цифри и думи. Възможно е датата да е относително определена или определяема (на рождения ми ден). Датата ни е необходима, за да преценим състоянието на завещателя (дали е действал разумно) и дали това е последната воля, ако са налице няколко завещания.

Всеки един елемент ако липсва води до нищожност – ръчно изписано; подпис не е след завещателното разпореждане; няма дата или има две различни. Според Тасев разпорежданията, направени след подписа на завещателя, са недействителни, но те не водят към недействителност на другите разпореждания, които предшестват подписа.

След съставяне на завещанието – може завещателят да го пази или да го даде на друго лице: – на облагодетелстваното лице; – на трето лице, на което има доверие; – или да го даде за пазене при нотариус (ал. 2 на чл. 25 „Завещанието може да бъде предадено за пазене на нотариуса в затворен плик. В този случай нотариусът съставя протокол върху самия плик. Протоколът се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса и се завежда в специален регистър). Предаването на едно саморъчно завещание за пазене при нотариус не променя формата му. Смисълът на това предаване е да се осигури запазването на завещанието от изгубване, унищожаване или укриване. Предаването може да стане от всяко лице, не е необходимо лично от завещателя. По правило се предава в плик и върху него се съставя протокол – дата; нотариус и др. Обратното взимане може да се осъществи единствено лично от завещателя, както и свидетели (чл. 26 (1) Саморъчното завещание, предадено за пазене на нотариуса, може да бъде взето обратно, но само лично от завещателя. (2) За връщане на завещанието се прави бележка в специалния регистър, която се подписва от завещателя, двама свидетели и нотариуса“).

 

Обявяване на завещанието. Обявява се:

  • От лицето, което го пази – чл. 27, ал. 1 „Лицето, в което се намира едно саморъчно завещание, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя, да иска обявяването му от нотариуса“ – касае се до нотариуса по мястото, където е открито наследството;
  • От нотариуса, при който е дадено за пазене (ал. 4). Нотариусът не следи кой кога умира, затова трябва някой да му съобщи. Обикновено заинтересованото лице подава молба до нотариуса за отваряне (обявяване) на завещанието. Нотариусът обявява завещанието, като съставя протокол, в който се описва състоянието на завещанието и се отбелязва неговото разпечатване. Протоколът се подписва от лицето, което е поискало обявяването, и от нотариуса. Към протокола се прилага книгата, на която е написано завещанието, подписано на всяка страница от същите лица.

Единственото правно значение на обявяването е, че само ако е обявено от нотариус, то може да бъде вписано в имотния регистър. Обявяването има само оповестителен характер. Ако не е обявено – не може, поради това и ал. 2 на чл. 27 „Всеки заинтересуван може да иска от районния съдия по мястото, където е открито наследството, да определи срок за представяне на завещанието, за да бъде то обявено от нотариуса“, когато лицето, което го пази, не е поискало обявяването му. Едно необявено завещание е със същата правна сила като обявеното, но не може да се впише.

Изпълнител на завещанието (чл. 45 и сл.) – спомага да се запази имуществото.

6. Ограничения на завещател. свобода. Възстановяване на запазената част

Имаме два принципа: на свобода на завещателното разпореждане и ограничаване на завещателната свобода. Чл. 14, ал. 2 ЗН преди изменението уреждаше по-ограничена завещателната свобода от сега (само в полза на наследниците си по закон, държавата, обществена организация). За трети лица можеше да се завещае само ½ от цялото имущество. Над горницата беше частично недействително. Сега може да се разпореди с цялото имущество в полза на трето лице.

За определяне на приложимия закон от значение е денят на откриване на наследството. Напр. 1985 г. завещава цялото имущество на първи братовчед. През 1991 г. се открива наследството. Първият братовчед не е бил наследник по закон, защото през това време е било до трета степен. Преди 1992 г. това завещание е частично недействително, а след 92 г. е валидно и защото е отпаднало ограничението, и защото първият братовчед влиза в кръга на наследниците.

Тази част от имуществото на наследодателя, която законът запазва за посочения кръг наследници и с която същият не може да се разпорежда чрез завещание или дарение, се нарича запазена част. Частта от наследството, която е вън от запазената част, е разполагаема част на наследодателя.

 

Запазена част – налице е нещо, което е попречило на наследника да получи част от наследството. При наследяване по закон няма запазена част. Право на запазена част нямат всички наследници, а само т.нар. необходимите наследници – от първи и втори ред (низходящи и родители) и преживелият съпруг. Когато наследодателят е оставил наследници със запазена част, той не може чрез завещание или дарение да накърни тази тяхна запазена част.

Запазената част е идеална част от наследството, с която завещателят не може свободно да се разпорежда – чрез завещания или дарения. Размерът на запазената част е в чл. 29 ЗН и се определя, в зависимост от броя на призованите към наследяване необходими наследници и от категорията, към която спадат. Отказът от наследяване на някои от наследниците след откриване на наследството също не е основание за изменение на запазените части. В случая се увеличават само дяловете на останалите наследници.

По правило запазената част е по-малка от дела, който би имал наследникът по закон, без да се конкурира със завещание. Когато наследодателят не е оставил съпруг, запазената част на низходящите е: при едно дете или низходящи от него – ½ , а при две и повече деца или низходящи от тях – 2/3 от имуществото на наследодателя (по равно за всеки един от тях). С останалата ½, съответно 1/3, част може да се разпорежда свободно.

 

Когато наследодателят е оставил съпруг и низходящи, запазената част на съпругата е равна на частта на всяко дете. В тези случаи разполагаемата част при едно дете е равна на 1/3, а при две деца е равна на ¼, а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството (ал. 3). Т.е. свободно може да се разпорежда с 1/3, съответно ¼.

Когато преживелият съпруг наследява сам, запазената му част е ½ (чл. 29, ал. 3). Такава е запазената му част и когато той наследява с наследници, които нямат запазена част, тъй като по смисъла на чл. 29, ал. 3 ЗН, употребеният в посочения текст от закона израз „когато наследява сам“ трябва да се разбира и за случаите, при които съпругът наследява с наследници, без право на запазена част, каквито са братята и сестрите и техните низходящи, както и възходящите от втора и по-горна степен. Според ППВС 1/84 г. „Когато съпругът наследява заедно с възходящи от втора и по-горна степен или с братя и сестри, или с техни деца и внуци, както и когато наследява заедно с възходящи от втора и по-горна степен и с братя и сестри или с техни деца и внуци и наследството е открито след навършване на десет години от сключване на брака, запазената му част е 1/2 от имуществото на наследодателя, а когато във втория случай наследството е открито преди навършване на десет години от сключването на брака, тя е 1/3 от наследството“.

Когато преживелият съпруг наследява с родителите – неговата част е 1/3, т.е. свободно може да се разпорежда само с 1/3, защото и родителите взимат толкова.

По ал. 2 „Запазената част на родителите или само на преживелия от тях е 1/3“ – запазената част на родителите е 1/3, те са единствените наследници по закон и биха получили всичко, но ако има завещание и завещателят е оставил цялото си имущество на друго лице – родителите ще получат само 1/3.

 

Искане за възстановяване на запазена част (само от учебника). Наследодателят може да прави завещателни разпореждания и дарения, но не може да накърни запазената част на наследниците (чл. 28, ал. 1, във връзка с чл. 29 ЗН). Когато наследодателят излезе извън тези рамки, законът позволява на наследниците, които имат право на запазена част (низходящите – брачни, извънбрачни и осиновени, преживелия съпруг и родителите), да искат намаляване на завещателните разпореждания и на даренията до размера, необходим за допълване на тяхната запазена част (чл. 30 ЗН).

Намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на запазената част могат да искат само наследниците със запазена част, които са призовани към наследяване по откритото наследство (а не всички – ТР 1/2005), при това, наследникът трябва да е приел наследството. Това право е наследимо.

Правото да се иска възстановяване на запазена част е субективно потестативно право. То може да се упражни по два начина: чрез иск или чрез възражение.

Когато някой от наследниците със запазена част е починал преди наследодателя или е недостоен, правото да се иска възстановяване на запазената част преминава върху неговите низходящи, които го наследяват по право на заместване.

Когато искането за намаляване на завещателните разпореждания и даренията е направено от наследник със запазена част, то се извършва в размер, необходим за попълване на запазената част на същия. В този случай намалението ползва само наследникът, който е предявил иска, а не и другите наследници, които не са направили искане за възстановяване на своите запазени части.

Когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява правото си по чл. 30, ал. 2 ЗН спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис (чл. 30, ал. 2 ЗН, 1304-91-I). Наследници по закон по смисъла на чл. 30, ал. 2 ЗН са не само наследниците, които в конкретния случай са призовани да наследяват, а и всички лица, указани в чл. 5-10 ЗН.

Искът за намаляване на завещанията и даренията и за възстановяване на запазената част е ограничен със срок и това е срокът на общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, в който заветникът упражни своите права по завещанието.

Искането за намаляване на завещателните разпореждания и възстановяване на запазената част се предявява обикновено в делбеното производство (чл. 341 и сл. ГПК), но то може да бъде предявено и с отделен иск преди делбата. Ищец по иска за възстановяването е наследникът, чиято запазена част е накърнена. Ответник е облагодетелстваният със завещателното разпореждане или дарението, който е получил повече от това, което се съдържа в разполагаемата част.

Преюдициални въпроси в производството за делба са „Чл. 343. В производството за делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения“.

 

Изчисляване на размера на запазената част. За да се определи размерът на разполагаемата и запазената част, е необходимо да се има предвид цялото имущество на наследодателя такова, каквото то е било по време на неговата смърт, включително имуществото по чл. 12, ал. 1 ЗН. Това се извършва по начин, указан в чл. 31 ЗН. Поради това се образува една маса от всички вещи и вземания. Плодовете, придобити след откриване на наследството, също не се включват в тази маса, тъй като те не са принадлежали на наследодателя и наследниците ги получават направо, въз основа на правата, които са придобили с откриването на наследството.

 

Разполагаемата част се изчислява само върху чистия актив, тъй като само с него могат да се правят облагодетелствания. С оглед на това, от масата на всички имоти в момента на смъртта на наследодателя следва да се извадят всички задължения и чл. 12, ал. 2. Към тази маса се прибавят даренията, направени било пряко, било косвено, с изключение на обичайните такива. Дали дарът е обичаен, се определя от съда за всеки конкретен случай, съобразно повода, по който дарът е бил направен (за рожден ден), лицата, между които е направен, както и самият предмет на дара.  След това се прави прихващане (чл. 30, ал. 1) на завещанията/даренията, направени в полза на наследник, който иска възстановяване на запазената част/

 

В този случай при оценка на наследствената маса се взема предвид стойността на имуществото по времеоткриване на наследството. Относно даренията, чл. 31 ЗН предвижда те да се оценят според стойността им по времеоткриване на наследството – за недвижимите имоти, и стойността повреме на подаряването – за движимите. След извършване на горните операции от получената обща маса, оценена в пари и представляваща цифрова величина, съобразно чл. 29 ЗН, се определя стойностно размерът както на запазената, така и на разполагаемата част, според броя и вида на наследниците с право на запазена част.

Например, ако наследодателят X, който има две деца А и Б, е оставил в момента на откриване на наследството имущество на сума 8000 лв. и задължения в размер на 1000 лв. и е извършил две дарения – едно за сума 3000 лв. и друго за 2000 лв. – общо за 5000 лв., за да се определи дали е накърнена запазената част на децата А и Б, ще следва от наличното имущество, оценено на сума 8000 лв., да се приспаднат задълженията от 1000 лв. и да се присъединят даренията за сума 5000 лв. Получава се обща маса в размер на 12 000 лв. Понеже запазената част на наследниците А и Б в случая е 2/3 – 8000 лв., а разполагаемата част – 4000 лв., очевидно с облагодетелстванията, възлизащи общо на сума 5000 лв., разполагаемата част, която възлиза на сума 4000 лв., е превишена с 1000 лв.

 

Съгласно чл. 30 ЗН, наследникът, който не може да получи пълния размер на запазената част поради завещания и дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на тази част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения, с изключение на обичайните.

 

  1. Ред за намаляване на извършените завещателни разпореждания (чл. 32 и сл. ЗН).

При универсалните завещания, намалението се извършва по следния начин: съдът постановява вместо завещаната част от имуществото, същото да бъде намалено, съобразно чл. 29 ЗН. Напр. завещана е 1/3 идеална част от наследството, а наследодателят е оставил 4 деца и съпруга. Неговата разполагаема част не е 1/3, а 1/6 част. Съдът постановява да се извърши намаление на завещанието от 1/3 на 1/6.

Заветът се намалява, след като предварително се оцени цялото наследство и отделно завещания имот и съобразно размера на разполагаемата и запазената част се установи дали надвишава, или не, разполагаемата част на наследодателя, т.е. дали накърнява, или не, запазената част на наследниците по закон. Ако заветът надвишава разполагаемата част и е само един, заветникът се поканва да заяви кои имоти желае да задържи. Ако не стори това, завещанието се намалява от съда, като се върви от последните по ред имоти към по-предните (чл. 34).

Когато наследодателят е направил няколко завещателни разпореждания и с тях е накърнена запазената част, същите се намаляват съразмерно (чл. 32 ЗН), освен ако завещателят е разпоредил другояче. Няма значение времето, когато са били извършени завещателните разпореждания. При съразмерното намаление на завещателните разпореждания не се прави разлика между наследници и заветници, т.е. няма значение дали разпорежданията са направени в полза на наследниците, или на чужди на наследството лица, както и дали се касае до завет, или универсално завещание.

 

  1. Ред за намаляване на направените дарения (чл. 33). Дареният, срещу когото е направено искане за намаление по чл. 30 ЗН, не може да се позове на обстоятелството, че е придобил собствеността на подарения имот по давност. Недопустимо е собственикът да може да придобие правото на собственост на друго основание, след като го е придобил по дарение. Когато даренията са няколко, намалението им трябва да стане по ред, обратен на тяхното извършване, като се започне от по-късно извършените дарения и се върви последователно към предшестващите, по-рано извършени дарения (чл. 33 ЗН). Така установеният от закона ред може да се обясни с обстоятелството, че първите дарения са направени от разполагаемата част.

 

  1. Ред за намаляване едновременно на завещания и на дарения. Когато са направени завещателни разпореждания и дарения, последните се намаляват, само след като се изчерпи завещаното имущество. Ако завещателните разпореждания не стигат за допълване на запазената част, тогава се пристъпва към намаляване на даренията по ред, обратен на тяхното извършване (чл. 33 ЗН).

 

  1. Ред за намаляване на завет за плодоползване (чл. 35). Законът за наследството в случая не установява какво е отношението между голата собственост и плодоползването на имуществото. ВКС счита, че при тази хипотеза, за да се определи дали е надхвърлена разполагаемата част, следва да се постъпи по начина, по който се извършва пресмятане, за да се намери основата, върху която следва да се изчисли данъкът върху наследството – съотношението на стойността на голата собственост спрямо плодоползването, в зависимост от възрастта на плодоползвателя и вероятната продължителност на ползването.

Наследниците с право на запазена част, които получават голата собственост, имат изборното право или да изпълнят завещателното разпореждане, или да изоставят пълната собственост върху такава част от наследствения имот, която се равнява на разполагаемата част. Същото изборно право те имат и когато наследодателят е завещал голата собственост върху имоти, доходът от които надвишава дохода на разполагаемата част (ал. 2). Решението да се изпълни завещателното разпореждане може да бъде взето само със съгласието на всички засегнати наследници, без този, в чиято полза то е направено (ал. 3).

Решението на съда, с което се уважава искът за възстановяване на запазената част, отменя или изменя завещателните разпореждания и дарения, с които се накърнява запазената част на наследника по закон. От момента на влизане на решението в сила ответникът, който е облагодетелстван със завещанието или дарението, губи права над частта, с която е накърнена запазената част на ищеца. Това, което надвишава разполагаемата част, следва да се върне в наследствената маса за разпределяне между наследниците.

Чл. 36 определя разпределението на имотите (1) Когато предмет на завета или дарението е недвижим имот и отделянето на част от него, за да се допълни запазената част на наследника, не може да стане удобно, в случай че стойността на завещания или подарения имот, пресметната съгласно чл. 31, надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част, имотът остава изцяло в наследството, а заветникът или надареният получават стойността на разполагаемата част. Ако не е надвишена 1/4, заветникът или надареният може да задържи целия имот и да възмезди наследника с пари според цената по време на намаляването. (2) Когато заветникът или надареният е наследник със запазена част, той може да задържи целия имот само ако стойността му не надвишава разполагаемата част и неговата запазена част, взети заедно. (3) Заветникът или надареният са длъжни да върнат плодовете от имотите, които надминават разполагаемата част, от деня на смъртта на наследодателя, ако искът за това е предявен в едногодишен срок от същата дата, а в противен случай – от датата на исковата молба“.

 

Възстановяването на запазената част има действие и по отношение на третите лица, които са придобили имота от ответника, срещу когото е постановено намалението. Правата на третите лица обаче не отпадат автоматически с извършване на намалението и възстановяване на запазената част на наследника. Наследникът с възстановената част след намаляването на завещателните разпоредби може да отмени отчуждението, ако не може да я допълни от имуществото на заветника или дарения и ако приобретателят не допълни запазената част в пари.

 

Отчужденията могат да се отменят по иск на наследника с право на запазена част против третото лице, ако са налице условията на чл. 37, ал. 1 ЗН:

1) ако отчужденията са станали, преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след като е била вписана исковата молба за намалението;

2) ако наследникът не може да допълни своята запазена част от имуществото на лицето, в полза на което е извършено завещателното разпореждане или дарението;

3) ако приобретателят не допълни запазената част в пари (чл. 37, ал. 1 ЗН).

Исковете трябва да се предявят, като се почне от последното отчуждение и се върви последователно към предшестващите (чл. 37, ал. 3 ЗН). Засегнатият наследник със запазена част следователно трябва да се обърне най-напред към облагодетелствания. Ако не може да допълни своята запазена част от неговото имущество и ако третото лице – приобретател, не допълни тази част в пари, едва тогава може да се иска отмяна на отчуждението, извършено в полза на третото лице.

В ЗН не се говори нищо за случаите, когато са завещани движими вещи. Трябва да се приеме, че постановеното намаление, когато се отнася за движими вещи, няма действие спрямо третите лица – приобретатели на вещта. В този случай засегнатият наследник може да иска от облагодетелствания само паричната стойност, която вещта е имала при откриване на наследството.

7. Отменяне на завещанието.

Завещанието е отменим акт – завещателят може във всеки момент да го промени, да  направи ново или да го отмени изцяло. Отмяната може да се извърши по няколко начина:

  • Изрична отмяна (чл. 38 „Завещанието може да бъде отменено изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания“) – завещателят прави изрично изявление, че иска да го отмени. Съгласно чл. 38 може да се извърши по два начина:
  1. С ново завещание – завещателят е направил завещание на времето и след това съставя ново в една от възможните форми. Това завещание съдържа необходимото съдържание, но наред с това и спец.клауза – „отменям завещанието си направено на … в полза на …”. Завещателят желае да отмени точно определено завещателно разпореждане. Няма пречка да се отмени само част от първото завещание (по отношение на лицата; обектите и др.). Няма значение в каква форма е първото и в каква е второто завещание;
  2. С нотариален акт – това не е нотариално завещание, а специален нотариален акт, който е форма на волеизявление на отмяна на предходно завещание. Това е единственото му съдържание. Тази възможност се употребява, когато завещателят вече не иска да има завещание. Саморъчното завещание може да се отмени като го унищожи, т.е. нот.акт е приложим най-вече за нот.завещание, което стои в нотариалните книги. Именно в тази хипотеза единствената възможност е нот.акт. С нот.акт може и частично да се отмени нот.завещание.
  • Мълчалива (чл. 39 ЗН „Последващото завещание, което не отменя изрично по-раншното, отменя само онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите“) – завещателят не прави изрично волеизявление за отмяна на завещание, а съставя ново с по-късна дата. Новото отменя ли непременно предходното? – не е задължително. Чл. 39 казва, че последващото завещание отменя само онези разпоредби, които са несъвместими с новото (завещал е един и същи имот; или ½ от имуществото си на определено лице и с новото остави цялото си имущ.). Ако с първото е завещал ½ на някого, а с новото завещава 2/3 на друго лице, първото завещание няма да се отмени изцяло, а лицето от първото завещание ще получи 1/3.

Чл. 40 „Завещанието, което е отменено с последващо такова, остава отменено даже и когато последващото завещание не произведе действие поради това, че установеният наследник или заветник умре преди завещателя или се окаже недостоен, или се отрече от наследството или от завета“ – в случай че новото завещание не породи действие (наследник/заветник е починал; недостоен; или се отрече от наследството/завета) не се възстановя старото завещание.

Ако новото завещание не произведе действие, защото в него има порок и то е недействително (и нищожно, и унищожаемо, защото то с обратна сила отпада), то всъщност не е завещание и à отменителният му ефект не може да произведе действие. При недействителност на новото завещание, старото ще породи действие.

  • Конклудентна отмяна (чл. 41) – става въпрос само за завет на индивидуално определена вещ. Има две възможности: отчуждаване; или унищожаване. Тази вещ няма да е в имуществото на наследодателя, затова и законът свързва действията на завещателя с конклудентната отмяна за тази вещ. Заветът ще остане отменен дори и ако завещателят отново придобие тази вещ.

Ако отчуждителната сделка бъде унищожена, поради порок във волята (грешка, измама и др.), отчуждената вещ ще се върне в имуществото на завещателя и отменителното действие няма да е настъпило. Когато отчуждителният акт е симулативен, тъй като в тези случаи не може основателно да се предположи съществуването на воля за отменяване на завета.

Съпоставка с чл. 19, ал. 1 ЗН – заветът е недействителен, ако завещателят не е собственик на вещта при откриване на наследството. А по чл. 41 заветът е отменен, а не недействителен. Чл. 19, ал. 1 ще се прилага, когато не е налице отчуждаване или унищожаване (вещта е излезнала от патримониума на завещателя по негова воля). Ако причината е друга (не по негова воля) – заветът е недействителен.

Законът предвижда един случай, при който завещанието губи своята сила, без да е било отменено изрично или мълчаливо. Завещателното разпореждане, което единият съпруг е извършил в полза на другия, престава да действа, ако бракът се прекрати поради развод (чл. 54, ал. 1).

8. Нищожност на завещанието. Съпоставка с общия режим при сделките.

Положението е идентично като при сделките по ЗЗД. Уредбата в ЗН не изключва ЗЗД, но в ЗН не са уредени само особените случаи, а имаме и преповтаряне със ЗЗД.

Обща характеристика. Позоваване на нищожност/унищожаемост може да се прави само, когато е настъпила смъртта, т.е. открито е наследството:

  1. Нищожни завещания – не поражда действия, на нищожността може да се позове всеки, не може да се санира. Нищожното завещание не произвежда действие и няма нужда да се прогласява неговата недействителност от съда в отделен исков процес. Когато по дадено дело се представи нищожно завещание, съдът може да се произнесе по неговата нищожност в рамките на образувания процес.
  2. Унищожаеми завещания – притежават всички елементи, които законът изисква за тяхната действителност, но са засегнати от някакъв порок, който дава основание на заинтересования да иска тяхното унищожаване.

Завещанието може да бъде изцяло недействително или само в някои отделни негови части. В тези случаи, ако между действителната част и останалата част на завещанието има известна вътрешна връзка и зависимост, която дава основание да се счете, че без недействителната част завещанието не би било извършено, последното е недействително изцяло. Но ако при обсъждане на взаимната връзка на отделните части на завещанието при обстоятелствата на конкретния случая може да се стигне до извода, че завещанието би било извършено и без тази недействителна част, отпада само последната, без да бъдат засегнати другите части на завещанието (срв. чл. 26, ал. 4, във връзка с чл. 44 ЗЗД).

Основания за нищожност:

  • Противоречие със закона (императивни правни норми) или добрите нрави. Противни на закона са завещателните разпореждания, извършени от две и повече лица едно на друго или в полза на трето лице (чл. 15 ЗН). Нищожно е завещанието, което се отнася до недопустим предмет, напр. част от жилище, което не може да бъде самостоятелно.
  • Когато единственият мотив, поради който се прави противоречи на закона или добрите нрави (чл. 42, б. „в”). Но когато освен изразения в завещанието мотив, който е противен на закона или на добрите нрави, са изразени и други мотиви, които са в съгласие със закона и с добрите нрави и са решаващи за извършване на завещанието, то не може да се счете за недействително.
  • Липса на форма – и при саморъчното, и при нот.завещание, което и да е от изискванията да не е налице. Например завещанието, което не е подписано от завещателя или е извършено, без да са присъствали свидетели, или завещанието, което, след като е написано, не е прочетено в присъствието на свидетелите, прочетено е не от нотариуса, а от друго лице или изобщо не е четено.
  • Когато е направено в полза на лице, което няма право да наследява (да съществува, да е родено и да не е починало/прекратено, а за ФЛ по изключение – да е заченато). Това основание ще е налице, ако е направено в полза на лице, което е починало, или не е заченато.

Тук по правило влизат и недостойните. Необходима е съпоставка между чл. 42, б. „а” в категорията недостоен и чл. 4, ал. 2 ЗН – от чл. 4, ал. 2 излиза, че завещанието няма да е недействително. За да може да наследи недостойният по чл. 4, ал. 2 завещателят трябва да е знаел за недостойнството, т.е. съзнателно е оставил нещо на недостойния. Ако не е знаел – съгласно чл. 42 завещанието е нищожно.

  • Ако условието и тежестта са невъзможни – по правило порока на модалитета не следва да засягат валидността на основното волеизявление. Тук изрично е предвидено друго. След като е направил условие, което не може да се изпълни, значи че завещателят не иска да остави това имущество. Не би следвало тежест и условие да са на една плоскост. При тежестта основното волеизявление действа, независимо от изпълнението й. Затова според Станева невъзможността на тежестта не би следвало да води до нищожност, но няма практика в тази насока и затова не можем да тълкуваме закона корективно. Възможно е да имаме условие, което не е невъзможно, но противоречи на закона/морала (да се разведеш). ЗН не съдържа уредба – прилагаме ЗЗД. Дали незаконността ще се отрази само на модалитета или на цялото завещание, т.е. частична недействителност (чл. 26, ал. 4) – в определени ситуации недействителността ще засегне само опорочената част (когато от изразената воля може да се стигне до извода, че би било направено и без недействителната част). Частичната недействителност е изключение от правилото. Практиката с основание приема, че когато едно такова условие е било решаваща причина за извършване на завещателното разпореждане, същото трябва да се счете изцяло за недействително, а когато условието няма такъв характер, трябва да отпадне само то, а облагодетелстването да остане в сила.

9. Унищожаемост на завещанието. Съпоставка с общия режим на унищожаемост на сделките.

Унищожаеми завещания – пораждат действие с настъпване на смъртта, но може да бъде атакувана по съдебен ред и завещанието ще отпадне с обратна сила. При сделките правото на иск принадлежи на лицето, чиято воля е опорочена по правило в тригодишен срок. При наследственото право този човек е починал и нямам как да предяви иск. Иск ще предявят трети лица с правен интерес. Срокът за предявяване на иска (чл. 44) – тригодишен срок от деня, в който ищецът е узнал за причината за унищожаемостта, но не повече от 10 г. от откриване на наследството. Без ограничение може да се позоваваме на унищожаемостта чрез възражения.

Нищожното завещание не може да стане действително по пътя на потвърждаването му дори и когато по-късно отпадне това обстоятелство, което пречи за действителността на завещанието. Унищожаемите завещателни разпореждания обаче могат да бъдат потвърждавани от наследниците, които имат правото да искат унищожението им. По този начин те могат да бъдат заздравени. Потвърждаването се извършва чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемоста. Завещанието се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожаването му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му. Потвърждаването действа с обратна сила, т.е. завещанието се счита за действително от момента на извършването, а не от момента на потвърждаването му.

Основания за унищожаемост:

  • Грешка – когато има несъответствие между изявената и действителната воля на завещателя и това несъответствие е несъзнателно. Грешката може да се отнася до лицето, в полза на което е направено едно завещание, или до предмета на завещанието;
  • Измама – умишлено изопачени обстоятелствата, които обуславят извършването на завещателното разпореждане. Измамата може да се състои и в премълчаване на известни обстоятелства, за които, ако завещателят знаеше, не би извършил завещанието;
  • Заплашване, въпреки че ЗН използва насилие – има се предвид психическо въздействие; при насилие – липса на воля. То трябва да бъде сериозно, да въздейства върху психиката на завещателя и да възбужда основателен страх, под влияние на който е принуден да извърши завещателното разпореждане;
  • Активната завещателна способност – от лице, което е недееспособно с оглед завещателната дееспособност (не са налице предпоставките в чл. 13 – не е пълннолетно; или е поставено по пълно запрещение; или не е могло да действа разумно в конкретния момент). ;
  • Грешка в мотива – стига той да е единственият, поради който завещанието е направено. Например: „Завещавам библиотеката си на А, който се занимава с научноизследователска работа.“ Всъщност А не се е занимавал никога с такава работа и поради това може да се иска унищожаване на завещанието.

Не може да е налице крайна нужда.

  1. Делба. Доброволна делба. Съдебна делба. Делба, извършена приживе.

1. Общи положения, видове, действие. + частта във ВП

От израза делба на наследство остава впечатлението, че може да се подели всичко, а това е грешно – само вещните права (вземания, задължения и т.н. не се делят). Делбата е основен способ за прекратяване на съсобствеността и всеки става притежател върху отделен обект. Настъпва правна промяна – притежаваните идеални части от наследството стават реални.

Делба на наследственото имущество може да се иска от всеки сънаследник, макар и да има противно разпореждане от наследодателя или противна уговорка между сънаследниците (чл. 69, ал. 1 ЗН и чл. 34 ЗС). Право на делба притежават само наследниците, които са приели наследството (чл. 48 и 49 ЗН). Делбата е недопустима, само когато законът разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Например общите части на сградите.

 

Правото на делба съществува, докато има съсобственост. То е непогасимо по давност и винаги може да бъде упражнено било доброволно, било с иск за съдебна делба. Има едно изискване в чл. 75, ал. 2 – в делбата да участват всички наследници (и по закон и по завещание), ако не тя е нищожна и не поражда действие.

Когато наследник е продал наследствените си права – своя дял, на трето лице, при предявяване на иска за делба, като страна трябва да участва купувачът, а не продавачът на тези права. Но ако делото за делба е било образувано преди продажбата на наследствения дял, то ще продължи между наследниците. Купувачът на наследството може да встъпи в делото само при съгласие на всички съделители.

Заветниците, на които са завещани конкретно определени имоти, не могат да искат делба или да участват като съделители, тъй като нямат право на дял в наследствената общност. Те могат да искат само предаването на дадените им в завет отделни имоти от имуществото на наследодателя.

 

Не е необходимо обаче да се поделят всички вещи от наследството. Може да се иска делба само на една. Т.е. делбата може да е пълна или частична. Ако при извършването й бъде пропуснато или бъде оставено неподелено някое наследствено имущество, то се поделя допълнително (чл. 75, ал. 1 ЗН). При това делбата е акт, с който се слага край на общността между всички сънаследници или между отделни

групи от тях. Ако някои от сънаследниците са съгласни, за тях може да бъде отреден един общ дял, равен на сбора от личните им дялове. Такъв начин на делба има обикновено при наследяване по право на заместване, когато наследниците от едно коляно пожелаят да запазят общността на дела, отреден за тях.

Съгласно чл. 69, ал. 2 наследникът има право да получи дял в натура, но той може да се откаже от това право. Неравенството се изравнява с пари (единият получава тристаен апартамент, другият двустаен с 10 000лв по-евтин). Възможно е да получи и само пари. Ако всички наследници искат да получат дял в натура и се касае до един имот – той се изнася на публична продан.

 

Видове: 1. Доброволна (чл. 35 ЗС); 2. Съдебна – няма да ни занимават с нея тук, а по процес.

ВКС приема, че при делбата на наследството, легитимиран съделител за участие в нея е наследникът, който е извършил разпореждане в полза на трето лице, а не приобретателят. Ако в делбата е участвал приобретателят, делбата е нищожна. В закона не се говори нищо за правния ефект на делбата, в която е взело участие лице, което няма права в общността. За разлика от чл. 75 ЗН, в случая не е предвидено, че делбата е нищожна. Когато при съдебна делба е взел участие като съделител неправоимащ, решението за допускане на делбата, както и последващите решения във втората фаза на производството се явяват постановени в нарушение на закона.

 

Действие на делбата. С извършване на делбата се прекратява имуществената общност между съделителите. От този момент всеки от тях става изключителен собственик на това, което е получил в дял. В това се състои конститутивното действие на делбата.

Съгласно чл. 76 „Актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата“ – ако при настъпилата промяна вследствие на делбата отлагателното условие се сбъдне, т.е. ако вещта, с която наследникът се е разпоредил се падне в негов дял, чл. 76 ЗН дава възможност извършената по време на общността сделка да прояви действие.

Чл. 76 ЗН не оказва никакво влияние на актовете на разпореждане, които наследникът е извършил преди делбата с идеалната част от цялото наследство или със своите наследствени права, взети като съвкупност. Тези сделки могат да имат значение само за конституиране на страните по делбеното производство.

Разпоредбата на чл. 76 ЗН цели да охрани интересите на наследниците, всяко прехвърляне на идеална част, съответстваща на правото на наследника, на трето лице, води до усложнения при ликвидацията на наследството. И затова, ако се прехвърли тази част на лице, което не е наследник, тази

сделка е относително недействителна. Тя поражда правно действие, ако имотът се падне в дял на наследника-отчуждител. Ако обаче имотът не се падне в негов дял, правните последици се заличават

с обратна сила (773-94-I и ТР-1-2004-ОСГК ВКС).

Съгласно чл. 73 ЗН, всеки сънаследник, съобразно своята наследствена част дължи обезпечение на сънаследника, който по причина, предшестваща делбата, е съдебно отстранен от полученото в дял имущество. Под съдебно отстранение законът разбира както пълно, така и частично отнемане на имот, който е отреден в дял на някой от наследниците. Същото важи и ако въпросният имот е бил обременен с вещни тежести (право на строеж, ползване и др.), които не са били взети предвид при делбата. Ако някой от сънаследниците претърпи съдебно отстранение от известно имущество, поставено в неговия дял, той фактически не получава своята наследствена част и равенството между съделителите се нарушава. Поради това е необходимо той да бъде съответно обезщетен от тях, за да не понесе сам загубата, която е претърпял при съдебното отстранение. Обезщетение за съдебно отстранение не се дължи, когато то е изключено изрично с особена уговорка в акта за делбата или когато съделителят по своя вина го е претърпял.

Законът предвижда учредяване на законна ипотека в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела върху недвижимите имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване (чл. 168 ЗЗД). За да възникне законната ипотека на съделителя, е необходимо тя да се впише. Тя се вписва само върху имота, който се е паднал на задължения съделител.

2.  Доброволна делба.

Прилагат се и правилата на ЗС. Доброволната делба е договор, който по правило е многостранен, но ако са само двама наследници – двустранен. Чрез договора се постига съгласието на всички сънаследници. Договорът почти винаги е формален „Доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лв., както и на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи“ чл. 35, ал. 1 ЗС. При извършване на нотариалната заверка е необходимо наследниците да представят удостоверения от общината за смъртта на наследодателя и за неговите наследници, както и за характера и пазарната цена на наследствените имоти, предмет на делбата. Делбата се счита извършена в момента, в който подписите на страните бъдат нотариално удостоверени. Договорът касаещ недвижими имоти подлежи на вписване.

 

Сънаследниците, които извършват доброволна делба, трябва да бъдат дееспособни. Когато в нея участват недееспособни или отсъстващи, за да има сила спрямо тях, тя трябва да бъде предварително одобрена от районния съдия (чл. 35, ал. 2 ЗС). В този случай правните действия, засягащи недееспособните и отсъстващите, се извършват по реда на чл. 3-5 и чл. 8 ЗЛС. Одобрението на делбата от съда в случая се изисква не за валидността й спрямо всички участващи в нея, а за да има сила тя спрямо недееспособните и отсъстващите. Затова само последните могат да искат унищожението й, а не и дееспособните, които са участвали в нея.

 

Доброволна делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба, когато има образувано дело за делба в съда и сънаследниците чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си наследственото имущество. ВКС приема, че сключването на спогодбата е допустимо във всяка фаза на съдебната делба – както преди допускането, така и след това.

Наследниците в договора могат да се отклонят от правото по чл. 69, ал. 2 „Всеки наследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан“. Няма пречка някой от наследниците да не получи нищо, стига да е изразил валидно своята воля. Този договор е нещо като замяна, може да е като продажба, дарение и др.

 

За делбата се прилагат правилата на ЗЗД за недействителност + това по чл. 75, ал. 2 ЗС.

За разлика от нищожната делба, която поначало не произвежда правни последици, унищожаемата делба има правен ефект, но е засегната от известен порок, който дава основание на заинтересования съделител в срока, предвиден в закона, да предотврати нейното действие. Унищожаемата делба може да бъде заздравена чрез потвърждаването й от наследника, който има право да иска унищожението й.

 

Има и една особеност при грешката. Съгласно чл. 74 ЗН „(1) Делбата не може да бъде оспорвана поради погрешка, освен когато при извършването й някой от сънаследниците е увреден с повече от 1/4 от стойността на дела му. (2) Искът не може да бъде предявен след изтичането на 1 година от извършването на делбата“. Трябва увреждането да е повече от ¼. Освен това ал. 3 на същия член предвижда саниране на грешката, ако преди постановяване на последната с.инстанция делът на увредения наследник бъде допълнен с пари или натура от останалите наследници. Така няма да се стигне до унищожаване на делбата.

3.Делба извършена от наследодателя приживе.

Това не е делба, защото до смъртта на наследодателя не е възникнала съсобственост между бъдещите сънаследници. Наследодателят приживе се опитва да избегне възникването на съсобственост, като прави разпределяне на имуществото.

 

Имаме две възможности за това:

  1. Чрез дарение (ЗЗД). Делбата дарение е договор между наследодателя и неговите наследници, чрез който наследодателят приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един от наследниците. Делбата дарение на недвижими имоти трябва да се извърши в нотариална форма (чл. 18 ЗЗД). При дарение на движимо имущество е достатъчна само писмена форма с нотариално заверени подписи на страните, може и чрез преедаване.

За да бъде валидна делбата-дарение трябва да участват поне наследниците с право на запазена част чл. 78 (1) Делбата, в която наследодателят не е включил някой от наследниците с право на запазена част, е недействителна“. И тук се прилага чл. 74 за грешката чл. 78, ал. 2 (2) Сънаследник, който с делбата е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите сънаследници. Когато делбата е направена с акт за дарение, тя може да бъде оспорена по реда на чл. 74“.

При делбата дарение наследодателят е добре да си запази право на ползване, защото договорът за дарение, ако няма друг модалитет, поражда действие веднага. Дарението става задължително приживе на наследодателя от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. По силата на

дарствения акт, всеки от наследниците придобива конкретно определена част от неговото имущество.

Без такова приемане няма налице делба дарение. В случая се касае не до отделно изолирани дарения, които могат да бъдат приети индивидуално, а до едно дарение, което е неделимо в своето единство.

 

  1. Чрез завещание – едностранен акт на наследодателя; съгласието на наследниците не е нужно. Тази делба е подчинена на правилата на завещанията както относно способността на извършването й, така и относно формата на акта.

Отново трябва да са включени всички наследници със запазена част. Завещанието ще произведе действие със смъртта на наследодателя. Чрез делбата-завещание всеки наследник ще получи конкретен обект, т.е. това е един сбор от завети.

Делбата завещание не трябва да се смесва със завета. И при нея, както при завета, наследодателят прави разпореждане с конкретно определени имоти, но намерението на същия е да се разпредели цялото наследство между наследниците. В завещателния акт, с който се извършва делбата приживе, наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си, така че последният по силата на един и същ завещателен акт може да получи както дела си по делба, така и завета, стига в случая да не накърни запазената част на останалите наследници.Когато не са били включени всички имоти в делбата, възниква съсобственост, и наследниците, ако желаят, ще извършат делбa.

 

0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар